/edno-broy86 by One Foundation for Culture and Arts

ĐžĐąŃ&#x20AC;Đ°ĐˇŃ&#x2020;ĐžĐ˛ Đ´ĐžĐź

86 edno.bg

12. mayer hawthorne 14. mike slott 18. ĐźĐ°Ń&#x20AC;Đ¸Ń? Đ°Đ˛ĐľŃ&#x20AC;Đ¸Đ˝Đ° 24. Ń&#x20AC;Đ°Đ´Đ° ĐąŃ&#x192;ĐşĐžĐ˛Đ° 28. chaika 30. Đ˝Đ¸ĐşĐžĐťĐ° Đ˝Đ¸ĐşĐžĐťĐžĐ˛ 32. ĐźĐľŃ Ń&#x201A;Đ° ĐˇĐ° ĐžĐąŃ&#x2030;Đž Đ´Đ¸Ń&#x2C6;Đ°Đ˝Đľ 34. hate magazine 86. ĐżĐľŃ&#x20AC;Đ˝Đ¸Đş 94. Đ¸Ń Ń&#x201A;Đ°Đ˝ĐąŃ&#x192;ĐťŃ ĐşĐž ĐąĐ¸ĐľĐ˝Đ°ĐťĐľ ĐˇĐ° Ń Ń&#x160;Đ˛Ń&#x20AC;ĐľĐźĐľĐ˝Đ˝Đž Đ¸ĐˇĐşŃ&#x192;Ń Ń&#x201A;Đ˛Đž 102. camp for climate action 108. christian poveda ĐĄĐ&#x;Đ&#x2DC;ĐĄĐ?Đ?Đ&#x2DC;Đ&#x2022; Đ&#x2022;Đ&#x201D;Đ?Đ&#x17E; â&#x201E;&#x2013;86 Đ?Đ&#x17E;Đ&#x2022;Đ&#x153;Đ&#x2019;Đ Đ&#x2DC; 2009 5.00 Đ&#x203A;Đ&#x2019;.

ĐžĐąŃ&#x20AC;Đ°ĐˇŃ&#x2020;ĐžĐ˛ Đ´ĐžĐź

списание едно представя

списание едно главен редактор бистра андреева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . bistra@edno.bg арт директор васил илиев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . vurcolac@gmail.com редактор адриана андреева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . аdriana@edno.bg редактор бояна гяурова . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . boiana@edno.bg редактор ивайло спасов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ivaylo@edno.bg фотограф михаил новаков . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . mihail@edno.bg фотограф ивайло младенов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . zombie.ph@gmail.com предпечат асен илиев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ycmama@gmail.com директор реклама йордан рашев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .jordanr@edno.bg асистент реклама йоана илиева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . joanai@edno.bg административен директор емил шукадаров . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . emilsh@edno.bg финансов мениджър ирина топалова-гарабетова . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . irinat@edno.bg главен счетоводител цанка календжиева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . cankak@edno.bg

едно на живо мениджър събития иван чанков . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ivan.tchankov@gmail.com продукционен мениджър петя иванова . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . petya@trittico.org връзки с обществеността елена друмева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . еlena.drumeva@gmail.com

борислав илиев, весела генкова, валери гюров, гергана пирозова, даниела радева, денис коробко, eлисавета петрушева, емил христов, йоана павлова, мария василева, мила искренова, павла ралчева, петър мелтев, петър торньов, райко байчев, силвия петрова, тодор атанасов

хонорари се изплащат всяка трета сряда на месеца

музиката за душата – във форма на сърце и гарнирана с абсент

музикален номад, който не се подчинява на стилове

филм за старческия дом до големия мол

изкуство и балони

нова българска модна марка

30 запазване на спомени и пре-създаване на предмети

идея за културна и структурна намеса в панелките

34 берлинското списание, което мрази позьорщината и обича хартията

102

града с най-лоша репутация в българия

растяща групировка активисти залагат на директни действия

изкуство със силна политическа позиция

108 френски документалист, заснел филми за българскте борци и салвадорските банди

автори:

8 Мария Василева Мария Василева е всичко това – изкуствовед, куратор, критик и доктор на науките. Нейната страст е съвременното изкуство и тя се е захванала с нелеката задача да го популяризира у нас. Помощ є оказват Института за съвременно изкуство и Софийска градска художествена галерия. Отчаяни от липсата на трибуна за писане и коментари, кръгът около ИСИ-София наскоро създаде Окръжно – блог за критика и теория на съвременното изкуство. Мария го определя като дневниче с впечатления от арт събитията в България и по света. Един от последните є блогове е по случай изложбата на новооткрития Български културен институт в Хамбург. Коментарът є за поредната арт провокация на Мудов ни зарадва и се свързахме с нея с молба да ни го предостави за публикация. Прочети повече на стр. 42.

Гергана Пирозова Гергана е на 37, което предполага държанието є да е вече малко по-сериозно, но това не е така – поради присъщата є хронична ирония и темперамент. Театърът и НАТФИЗ са единствените, които успяват да я държат здраво на земята, а дъщеря є е нейният малък диамант. Сред останалите є постижения са владеене на руски и английски, шофьорска книжка, диплома по театрознание от НАТФИЗ, редакторска позиция на отдел Култура на вестник Дневник, както и пиарската работа към театър София. От миналия брой тя е и автор на нашите театрални ревюта. Единственото є условие да да започне да ги пише беше да не бъде винаги положителна, мила и добра. Добре е дошла при нас. Прочети театралните ревюта на стр. 116

re:

За архитектурния брой – архитектурно. Това е списанието, което държиш в ръцете си на ниво идеен проект. (Иначе, честно казано, наричаме този лист скара. И всъщност ни мина през ума да наречем броя “Архитектурено”, да не говоря за други глаголни интерпретации.) В крайна сметка получаваш Образцов дом, за основа на който е излята лека и локално произведена тема на броя. В нея хвърляме ведър, решителен поглед към скромния, но все пак потенциал на собствената ни българска градска среда. Защото, ако ние не си оправим къщата – кой? Иначе носещите колони са четири истории: Весела Генкова (която познаваш от летния жокер) отива на смела експедиция в Перник. Бояна Гяурова отива на Биеналето в Истанбул. Петър Мелтев отива на къмпинг, за да протестира срещу климатичните промени. А историята на Кристиан Поведа е като на кино, само дето няма хепиенд. Имаме и интервю с артист, чиито пърформанси са възстановки на футболни мачове от миналото. Плюс куп български открития. Така че какво, като е студено? Важното е да има случки, смешки и за четене. бистра андреева

SHOP AT ENERGIE.IT

pËÑÅ¼ ÝcÂÊÇËÀÈÐÝ ÝurkÝÌ½ÍÏÂÍ Ý##3ÝÌ½ÍÏÂÍÝ ÝnÈË¿ÁÅ¿ Ý_ÈÂÇÎ½ÊÁ×ÍÝ`½ÏÂÊ¾ÂÍÀÝ ÝdÇÎÂÈÎÅËÍÝ Ýa½ÍÊ½ Ý-ALLÝ6ARNA ÝpÈÅ¿ÊÅÓ½Ý Ý Ý`ÐÍÀ½Î ÝnÅÍÀËÎÝpÏÅÈ

JONATHAN RHYS MEYERS FOR ENERGIE

Mayer Hawthorne

музиката за душата – във форма на сърце и гарнирана с абсент

секи, който е злоупотребявал с абсент, иска или не, придобива малко по-особено отношение към опиянението и аудио-визуалните ефекти, които то поражда. След десетия става страшно, ако изобщо достигнеш до тази бройка, преди да си заел позата Супермен. Не знам колко точно е изпил Mayer Hawthorne, за да започне да прави мелодичен соул, сякаш 60-те са били вчера, но резултатът е поразителен. Хванах се за абсента, защото в последния видеоклип за парчето Green Eyed Love Mayer демонстрира нагледно как се употребява това коварно питие и какво става после. Ясно е, че днес абсентът не е точно като онзи, едновремешния, от който някои са си рязали ушите. Ясно е и друго – ако се заслушаш в музиката на г-н Hawthorne, ще доставиш огромно удоволствие на ушните си канали (и не само) – естествено ако е осигурена съответната пропускливост.

Глупостите настрана, но Mayer Hawthorne заслужава внимание поради ред причини. Той е изсвирил сам всичко в албума си A Strange Arrangement, а резултатът е уникално свеж поглед към соула. Плочата пък излезе във формата на сърце, което пасва перфектно на усещането, което музиката носи. След James Pants Mayer е поредното доказателство за иновативната, откривателска функция на най-нетипичния хип-хоп лейбъл Stones Throw. Последните попадат на него по доста забавен начин – общ познат представя Mayer на Peanut Butter Wolf по време на едно парти. Шефът на Stones Throw е доста скептичен в началото, когато му пускат две от парчетата на Mayer. Той решава, че слуша преработки на стари парчета, и не може да повярва, че един човек е в състояние да изсвири цялата музика във въпросните песни. Отказва да приеме и че същият освен всичко изпълнява и вокалите. Да, обаче очилатият, 29-

годишен скромен типаж от Ан Арбър, щата Мичиган, отстранява съмненията скорострелно. Джайлс Питърсън и Марк Ронсън пък първи завъртат таланта му в радиоефира. С музиката си Mayer Hawthorne загатва, че в периода ‘66–‘75 са се приготвяли специалитети, за които има глад сега. За афинитета на Mayer към храната можеш да разбереш, ако го следиш в twitter, но най-добре ще направиш, ако си пуснеш някой негов трак веднага. myspace.com/mayerhawthorne twitter.com/MayerHawthorne текст ивайло спасов фотография schiko

SHOP AT ENERGIE.IT

JONATHAN RHYS MEYERS FOR ENERGIE

Mike Slott

музикален номад, който не се подчинява на стилове

айк Слот минава за магьосник в създаването на бийтове. Той е част от бурно еволюиращия стил музика, който съчетава безпроблемно всякакви видове електроника, но все още (за щастие) си няма име. Той е един истински музикален номад, роден в Дъблин и преминал през Чикаго и Глазгоу, за да се установи за момента в Харлем, Ню Йорк. По време на всичките си преселения обаче, Майк взима активно участие в една малка, но важна музикална революция, която разбива стиловете граници, за да отстрани ограничаващите очаквания към звука. Въпреки че е силно повлиян от баща си (един от най-успешните ирландски джаз музиканти), Майк споделя, че истинското му музикално израстване се случва в Глазгоу, където негови съратници са Rustie, Hudson Mohawke (с когото формират Heralds of Change и издават четири EPта заедно) и Dom Sum. Всички те заедно поставят основата на европейското подразделение на вдъхновения от J Dilla

звук. Става дума за малкия, но качествен лейбъл LuckyMe, който продължава да доказва, че напредничавата експериментална електроника се чувства като у дома си на Острова, само дето този път мястото не е Лондон или Манчестър, а най-големият шотландски град. Истината е, че човекът с рождена фамилия Слоткавич е студийният гений, който седи зад доста от ранните творения на превърналите се в звезди в стила Rustie и Hudson Mohawke и човекът, който дава важния тласък на това супер талантливо младо поколение електротехници. Майк Слот вече има зад гърба си няколко сингъла, ремикс за Flying Lotus, участие в редица компилации. Съвсем скоро се очаква първото му издание за LuckyMe и една интересна колаборация с не-точно-дъбстеп продуцента Martyn. Мнозина правят паралели между джаза и музиката на Майк и може би имат известно основание заради умението му да импровизира по един особен, нерафиниран начин. Както самият

той казва: “Има истинска красота в нещо, което не е перфектно и е малко грубо. Струва ми се, че така то изглежда по-човешко, не толкова машинално и дигитализирано. За мен е важно винаги да опитвам да експериментирам, защото именно в това се крие най-голямото удоволствие от създаването на музика.” myspace.com/mikeslottbeats текст ивайло спасов фотография christina kernohan

MIXTAPE Shadows – Au Revoir Simone (2009) aa Moving Too Fast – Artful Dodger and Romina Johnson (2000) aa The Keeper – Bonobo feat. Andreya Triana (2009) ба Нежност – Паша Христова (1972) ба 99 Luftballons – Nena (1983) бг Дай ми знак – Мария Нейкова (1973) бг A Suitcase of Light – Gerrit van der Meer (2008) ви KissKiss – Parov Stelar (2004) ви Miracle – Raz Ohara and The Odd Orchestra (2009) ис Party – FaltyDL (2009) ис

аа АДРИАНА АНДРЕЕВА / ба БИСТРА АНДРЕЕВА / бг БОЯНА ГЯУРОВА ви ВАСИЛ ИЛИЕВ / ис ИВАЙЛО СПАСОВ

Мария Аверина

направи филм за старческия дом до големия мол

ремената са такива, че има нужда някои неща да бъдат коментирани и показани, и документалното кино е моят начин да изразя позиция”, казва Маша още в началото на нашата среща за по кафе, която в крайна сметка прераства в доста дълъг и приятен разговор за кино. Темата винаги е била част от живота є – и двамата родители на Маша са учили кино в Москва. Тя обаче решава да запише магистратура по кинорежисура в Нов български университет едва след завършването на полска филология и няколко години работа във фондация и в информационна агенция. В момента Маша обучава деца без родители от SOS селища как се правят филми, а основното умение, което развива у тях, е способността им да общуват и да работят в екип. Социалните теми са залегнали и в кинопроектите на режисьорката. Още с първата си късометражка тя се заема с горещата тема за наводненията в Долни Богров през 2005. По онова време Маша участва във формирането на първия сайт

за дарения и се среща с някои от най-лошо пострадалите хора. Толкова е трогната от историята на семейство, което след бедствието е принудено да живее във фургон в двора на къщата си, че решава да направи късометражен филм за тях. С малко средства и импровизация, както и с помощта на колеги от университета тя реализира първия си филм Наводнени, който предизвиква интереса най-вече на приятелите є. Поводът да се срещнем с Маша сега е найновата є документална късометражка Късен дом. Както и в дебютния си проект, така и тук 30-годишната режисьорка се запознава с героините на филма си случайно. Един ден покрай работата си към американска неправителствена организация Маша попада в старческия дом в лъхащия на соц жилищен комплекс Зона Б-5. Още когато влиза, забелязва две жени, които ясно се открояват от останалите, и те стават главни действащи лица в Късен дом. “Исках да наблегна изцяло на

човешката страна, а не на сензационни моменти, които да покажат мизерията там”, обяснява Маша. Във филма режисьорката ни въвежда в собствения живот на мястото, както и в личните житейски истории на двете жени. За фон на действието служи домът, в който времето сякаш е спряло, и неговата пълна противоположност – препълненият от трескаво пазаруващи хора мол. Зад проекта като продуцент застава Мартичка Божилова, която помага на Маша както концептуално, така и с техническото оборудване на терен и в постпродукцията. Основна финансова подкрепа Маша получава от Национален фонд Култура, който за първа година раздаде субсидии за студентски късометражни филми. Съвсем скоро Късен дом ще е изцяло завършен и ще търси своя успех по международните кинофестивали. Обещаващ старт за един млад автор. текст бояна гяурова фотография

%0 :06 .*44 4)011*/( .*444*95: $0.

qÍÓÇ¾ bÇÑÍ×¿ vsl ÄÑ¿Å $$4 Î¿ÏÑÄÏ oÊÍÁÃÇÁ `ÊÄÉÐ¿ÌÃÙÏ a¿ÑÄÌÀÄÏÂ b¿ÏÌ¿ .BMM 7BSOB qÊÇÁÌÇÕ¿ aÒÏÂ¿Ð oÇÏÂÍÐ qÑÇÊ

Hunger

Киномания #23

нашата селекция тази година

Франсис Форд Копола няма нужда от представяне. Tetro е заснет по първия оригинален сценарий, който Копола е написал от 25 години насам, и темата е много лична – двама братя се срещат след дългогодишна раздяла в Буенос Айрес, като постепенно разговорите им реконструират травматичното им детство и фигурата на техния баща. Камерната драма Токийска соната (Tôkyô Sonata) е рязък, но пък доста успешен завой в кариерата на японския режисьор Кийоши Куросава, иначе известен като автор на хоръри. По-малкият син в обикновено семейство разказва за ежедневието на родителите и брат си. Сюжетът се заплита, когато бащата изгубва престижната си позиция във водеща компания и без да съобщава на никого, се захваща с различни нископлатени работи. Глад (Hunger) разказва за гладната стачка на Боби Сандс от 1981 година.

През 70-те години ИРА активистите са третирани във Великобритания като обикновени престъпници, а не като политически затворници, затова провеждат три легендарни акции – гладуването е последната и най-крайната от тях. Това обаче не трогва Маргарет Тачър. Що се отнася до филма – миналогодишната Златна камера от Кан за режисьора Стив Маккуин е напълно заслужена. С Човек върху жица (Man on Wire) режисьорът Джеймс Марш реабилитира красотата на един прост жест, който повече не може да бъде повторен. Рано сутринта на 7 август 1974 година французинът Филип Пети осъществява своя детска мечта, като прониква в Южната кула на Световния търговски център заедно с няколко приятели, стреля по отсрещната сграда с лък и стрела, прекарва стоманен кабел и извършва онова, което списание Таймс определя като “артистичното престъпление на века”.

Каквото дойде (Whatever Works) на Уди Алън се фокусира върху Борис Йелникоф – вечно мърморещ и философстващ невротик. Съдбата го събира с Мелъди, подрастваща чаровница, която е избягала от вкъщи. Разбира се, след първоначалните раздразнени тиради Борис преоткрива любовта. Всяка прилика с действителността не е случайна. Антихрист (Antichrist) е сякаш отмъщението на Ларс фон Трир към света. Уилям Дефо и Шарлот Гинсбург са семейна двойка, чието дете умира при нещастен случай. За да се справят с мъката си, те се пренасят в гората и се изправят срещу най-големите си страхове. Да, но ако съпругът е психотерапевт, а жена му изследва средновековни вещерски практики, събитията може да се развият незабравимо. киномания: 13 ноември – 3 декември текст йоана павлова

%0 :06 .*44 4)011*/( .*444*95: $0.

qÍÓÇ¾ bÇÑÍ×¿ vsl ÄÑ¿Å $$4 Î¿ÏÑÄÏ oÊÍÁÃÇÁ `ÊÄÉÐ¿ÌÃÙÏ a¿ÑÄÌÀÄÏÂ b¿ÏÌ¿ .BMM 7BSOB qÊÇÁÌÇÕ¿ aÒÏÂ¿Ð oÇÏÂÍÐ qÑÇÊ

Keren Cytter

късометражки в стилистиката на домашните видеофилми

аниманията на израелската артистка с видео започват съвсем любителски. Отегчена от следването на живопис в Художествената академия в Тел Авив, един ден тя решава да изпробва новата видеокамера на баща си и прави своята първа късометражка. Любителският характер и до ден днешен е видим в работите є, но това е част от концепцията на артистката. Тя признава, че е изключително мързелива и затова продължава да снима предимно у дома си, като нейният дом от няколко години вече е в Берлин. “За мен самата история, която разказва един филм, е много по-важна от кинематографичния му стил”, обяснява тя. Темите, които вълнуват младата артистка, често са отношенията между мъжа и жената, но се засягат също и философски въпроси като променливостта на времето или пък защо се извършва едно убийство. Правилното място за показване на работите на Керен е както киносалонът, така и галерийното

пространство или пък YouTube, където могат да се гледат повечето от късометражките є. Правилно ли е впечатлението ми, че медиите оказват силно влияние върху теб? Копирам всичко, което оставя отпечатък върху мен. Това могат да бъдат както сцени от кинофилми, така и реакциите на хората в определени житейски ситуации. Освен това се интересувам от разликата между YouTube и комерсиалното кино. Впечатлява ме как една частна нискобюджетна медия привлича все повече внимание, докато големите киностудия губят все по-голяма част от приходите си. Ти ли винаги пишеш сценария или работиш и с други автори? Освен всичко аз съм и писателка, имам няколко публикувани романа, така че сценариите са винаги мое дело. В диалога наблягам на преувеличението и изкуствеността. Имам непоносимост към реалистичния

разговор. Смятам, че реализмът в диалога изисква друг вид кинематография, както и друга актьорска игра. А това би попречило на други детайли, които за мен са по-интересни, като монтаж и вмъкване на кадри, които сякаш са несъвместими едни с други. Кое твое произведение може да се види на изложбата Making Worlds на Венецианското биенале? Какви са другите ти актуални проекти? Във Венеция показвам едно видео, което направих в Хебел театър в Берлин. В него актьорите се виждат едновременно както на сцената, така и на видеоекрани, показващи ги по време на интриги зад кулисите. В момента подготвям танцов театрален спектакъл, който ще се играе този месец в Tate Modern, със специално създадената за този проект танцувална трупа D.I.E. NOW. текст бояна гяурова фотография архив

Рада Букова

артистката използва балони, за да те приземи

ада Букова обича да пълни галериите с балони. В една от най-популярните є работи – Валентино (Непоносимата лекота на битието), символичен обект на желанието (истинско яке от Валентино) е недостижимо застопорен на тавана и не може да падне в ръцете ти, защото е притиснат от балон с въздух. Горе до якето обаче виси и едно злокобно въже с примка, което стига до пода. Положението става още по-тежко в работата Adidas, в която чифт чорапи са стъпили трезво на краката си, понеже са пълни с гипс. Иронията към увлечението по маркови дрехи може би има далечна връзка с факта, че артистката от доста време живее в Париж, но продължава вироглаво да се противопоставя на неговата фриволна и чаровна страна. Както и на всичко друго, което излъчва или предизвиква суета. След Художествената академия в София Рада завършва Националното висше училище по изящни изкуства в Париж

през 2002. Шест години по-късно си идва до България с единствената цел да скъса завинаги с тази страна, но това не се случва, тъй като между другото кандидатства за наградата БАЗА и я печели. Така попада в Ню Йорк, откъдето попива достатъчно, но успява да запази дистанция, за да не започне да си мисли, че това е Градът. Работите на Рада Букова носят категоричен и многопластов смисъл, без да са трудни за разбиране, и обикновено са направени от възможно най-простите материали. Тя е работила и като куратор, основател е на художествените групи I’Agence и &nbsp. От 2005 заедно с приятели развива алтернативното пространство La Generale в Париж, а от началото на 2008 има звукозаписно студио в ателието си. Тази година Рада Букова e номинирана за българската награда за съвременно изкуство Гауденц Б. Руф (виж арт ревюто на стр. 115). До 14 ноември в София може

да се види последната є самостоятелна изява в ИСИ (новооткритата галерия на Института за съвременно изкуство). Изложбата създава представата за натюрморт от най-желаните предмети или символи на суетата под формата на балони – от чаша с мартини, хамбургер, монета от едно евро до Батман или разноцветна дъга. текст даниела радева фотография момчил банев

shop.replay.it

Фиона Тан

представя холандия на арт биеналето във венеция

ъв време на светкавична глобализация и неспирно размиване на границите въпросът за етническия произход и националността е актуална тема на съвременното изкуство. За добро или зло метафората “дърво без корен” губи все повече своя първоначален смисъл, а въпросът “Откъде си?” затруднява не малко хора по света. Отговорът на тази сложна питанка представлява нестихващ извор на творческо вдъхновение за холандката с индонезийско-китайско-австралийски произход Фиона Тан. Нейното име изгрява на международната арт сцена в края на 90-те години с документалния филм May You Live In Interesting Times, чийто сюжет проследява пътуването на младата жена по стъпките на разпръснатото є из света семейство. Повече от 10 години по-късно провокативните инсталации на Фиона отново жънат международни награди и световно признание. Пример за това е нейното участие на биеналето във Венеция като

единствен представител на холандския павилион. Там е най-новата є творба с многозначително заглавие Disorient, с която Фиона Тан ни отвежда на поредното екзотично пътешествие, този път в Близкия изток, карайки ни да преосмислим собствените си клиширани представи за този далечен свят. В просторната затъмнена зала времето сякаш е спряло. На два огромни екрана, поставени един срещу друг, текат паралелно два филма със съдържание, което нито погледът, нито съзнанието могат да обхванат наведнъж. От единия екран лъха безмилостен реализъм: макови поля, погрознели от непосилен труд лица и забулени жени с пронизващ поглед се редуват в безкраен лууп. В съдържанието на втория филм се отразява нашата представа за този далечен свят. Камерата се плъзга между стройни редици от предмети в ярки цветове: шарени подправки, екзотични многоръки и многокраки божества и червени фенери се сливат пред погледa. На

заден фон монотонен глас чете дневника на известния венециански откривател Марко Поло, бродил из тези земи преди повече от 700 години. От писанията му лъха пресметлив икономически интерес, без място за емоционално обвързване. “Това, което критикувам в Марко Поло, е най-вече нагласата му, че светът е в краката му и може да вземе каквото си поиска.” Острият коментар на Фиона Тан безспорно е насочен и към собствената ни, често дезориентирана представа за света извън границите на добре познатото ни. Неспокойните и интелигентни послания явно интригуват и вълнуват интернационалната публика – както личи от гледката на пълния холандски павилион, пък и от всички участия на Фиона Тан в актуални изложби в Германия, Япония, Холандия и Дания. текст павла ралчева фотография per kristiansen

Chaika

нова българска и много градска модна марка

haika e млад лейбъл със собствена идентичност и нов магазин в самия център на София. Дизайнерката Леда Екимова, която свързваме с вече несъществуващата галерия за съвременно изкуство Пистолет, както и независимата арт платформа Ескимо, прави крачка встрани и се завръща в предопределеното от образованието є лоно на модата. Дрехите, които висят на закачалките в гостоприемното пространство на ул. Хан Крум, не са дрехите, които сме свикнали да виждаме по софийските улици. Естетиката на Chaika е определена от противопоставянето и смесването. Марката, твърди дизайнерката, е като едноименната птица и събужда асоциации за привидно несъвместими неща – романтиката, сантимента, лекотата на полета, от една страна, и само привидно обикновеното, мръсотията, колективната представа за траш. Леда Екимова израства с филмите на Годар и Фасбиндер. Разбираме това при

опита ни да си обясним дрехите, които прави, както и концепцията є за модата въобще. В стилистиката на хипержените от мрачните, често пределно експериментални за вкуса на средния зрител филми от 50-те и 60-те нейната героиня притежава фините женствени черти на фаталната изкусителка. Абсурдният драматизъм на коктейлната рокля, обсипана с кристали, но запратена на разбития софийски тротоар в най-светлите части на деня, е особено интересен. Откъсната от правенето на дрехи през последните шест години, Леда твърди, че светът на модата в масовата ни представа за него като за луксозно място за хора с много претенции и кеш я отвращава. Нейният подновен интерес се дължи единствено на това, че не се занимава с музика. Саундтракът към дрехите є, казва, би бил освобождаващ и експериментален, повлиян от пост пънк и дарк уейв теченията. Chaika в този смисъл не е предназначена за страхли-

вите, напротив. Дрехите флиртуват с идеята ни за изисканост и непредубеденият поглед би ги видял като шик. Прецизните силуети, чистата геометрия и вниманието към детайла са сред най-печелившите им характеристики. Модата, която Леда прави, паразитира върху градската среда и изглежда естествено и логично в нея. Дрехите са ежедневни, макар вдъхновенията за тях често да не звучат така. Самоиронично определени от авторката си като “сбирток”, облеклата на Chaika балансират по тънката линия между мрачното и веселото, като всъщност не са нито едно от двете, а комфортно се наместват в полето на модерния градски стил, който без усилия можем да си представим по централните улици на Лондон, Берлин или Антверпен. А вече и в София. chaikamoda.org текст емил христов фотография

Никола Николов с кучето и лампата. Кучето е ръчно изработено от различни дървени предмети като стол, маса, диван или детско легло (210 x 150 x 70 cм, +/- 80 кг). Лампата е пример как материалите могат да бъдат оформени в друг образ. Нейният вид наподобява ексцентрична и деликатна лампа от бална зала през 18 век; © Jennifer Kanary

ниКоЛа ниКоЛов

запазва спомени и пре-създава предмети

икола Николов е по образование майстор-художник, по професия – главен готвач, а в мислите си – постоянно ангажиран с изкуство и дизайн. Българинът, който от 13 години живее в Холандия, отскоро има нов апартамент, мотор и дизайн студио, което управлява заедно със съпругата си. StudioRe-Creation все още не може да издържа семейството, но един ден и това ще се случи. Дотогава никой не може да оспори таланта на Никола в кухнята. “Като студент се издържах с миене на чинии, а после бях повишен в главен готвач.” Чиниите са важен елемент и от неговото творческо израстване. Той прибира счупените такива, за да ги “превърже” в нови предмети като метафора за разпилените и събрани отново спомени при адаптацията му към новата култура. Никола напуска родна София, след като три пъти безуспешно кандидатства в Националната художествена академия и е приет в Художествената академия в

Маастрихт (скулптура). Преди да започне обаче, Никола има леко едногодишно парижко отклонение, тъй като попада на кратък стаж в ателието на френския моден дизайнер Пако Рабан. Завършва с отличие и е поканен в престижния Sandberg Institute в Амстердам (специалност изящни изкуства). Studio-Re-Creation е артистично начинание, с което Никола се развива на сивата граница между изкуство и дизайн. Неговата концепция на работа не е рециклирането, а пресъздаването. Всяка скъпа на сърцето вещ, на която є е дошло време да бъде изхвърлена, приема нова форма и функция. Така Никола не само преупотребява, но и запазва лични предметни спомени. Възможностите и въображението му се простират надалеко – от първата ти кола до любимото кресло на дядо ти. Той им измисля друг вид, който да отговаря на сегашния ти начин на живот, без да прекъсваш сантименталната жилка. През април тази година Никола участва

на миланското изложение с огромно куче от дървени летви, лампа от стари елементи на други полилеи и стол от счупени чинии. Сред наситеност от десетки други талантливи млади изложители, посетителите са впечатлени от артистичния резултат на неговото пресъздаване. Сред най-новите изяви на Никола е приказен шкаф с рафтове от чадър, диван, маса и дървените елементи на изхвърлено бебешко легло. Нови са и заекът по подобие на кучето и инсталацията от стоманени хлопки, вдъхновена от българските селски традиции. “Твърде много хора се концентрират върху крайния резултат”, е наблюдението на Никола след толкова години разнообразна практика. “Ако сърцето ти е в процеса и истински му се наслаждаваш дори и при провалите, постижението е само едно – личен и търговски успех.” studio-re-creation.com текст адриана андреева

Места за общо дишане

идея за културна и структурна намеса в панелките

емата на този брой ни даде повод за малък експеримент – свързахме се с младите архитекти Яна Радева и Александър Шинолов и ги помолихме да ни дадат своя идея за положителна намеса в градската ни среда. Разработката им се оказа интересен анализ на класически социален проблем в България, а именно – ограничеността или дори пълната липса на места за творчески изяви и общуване в жилищните комплекси. В последните 20 години такъв тип места се занемаряват, игнорират или заличават. Както много други архитекти Яна и Александър са на все по-масовото мнение, че имаме огромна нужда от социални инициативи, свързани със свободното време. Техният проект за градски културни структури решава проблема по функционален, естетически и икономически смислен начин. Двамата архитекти предлагат изграждането на модерни вертикални структури, които са прикрепени към съществуващите панелни блокове и дават възмож-

ност на обитателите да комуникират и взаимодействат на тези места. Както самите автори на проекта обясняват, това ситуиране е продиктувано от недостига на свободни незастроени площи и желанието им за решаване на задачата с минимален ресурс. Допълнителен плюс е, че тези добавени вълнообразни архитектурни форми борят един сериозен естетичен проблем – глухите фасади в кварталите. Така че културните структури не само съживяват калканите, но и ги разкрасяват. Проектът на Яна и Александър е все още само на скица. Но идеята им е толкова добра, че ще бъде чиста загуба, ако не се разработи в реалност. Иначе който следи българските архитектурни новини, сигурно вече се е сетил откъде са му познати имената на арх. Яна Радева и арх. Александър Шинолов. Двамата взеха първа награда на международния конкурс Designing in Teheran, организиран от Benetton Group през юни. Сред общо 1600 колектива от цял свят

моделът на двамата българи за съвременен мултифункционален комплекс на Benetton в иранската столица Техеран грабна сърцата на журито. Проектът им е изключително динамичен като структура и има свое характерно излъчване, като съвсем адекватно се вписва в околната градска среда. Този стил на работа личи и в други техни общи проекти, като особено успешна и впечатляваща е разработката им за централна жп гара Пловдив (за нея получават и трета награда от протеклия конкурс). И двамата са на по 29 години и архитекти магистри от Университета по архитектура, строителство и геодезия в София, като Александър Шинолов е минал и през школата на Техническия университет в Мюнхен. текст адриана андреева

tpemqj` lnd` q`ln g` lzfe

.BMM PG 4PGJB ¿Ì $JUZ $FOUFS 4PGJB .BMM PG 1MPWEJW 1BSL .BMM 4UBSB ;BHPSB

HATE magazine

берлинското списание, което мрази позьорщината и обича хартията

ate е списание мечта за всеки, който повръща при вида на лъскавите издания, гнусните реклами и поредния очеваден пиар материал. Hate е нещо като представител на утопичния комунизъм в света на печатните издания в Берлин. Основано от Нина Шолц и Йонас Гемп и създавано с помощта на неколцина други хейтъри, гравитиращи между Тел Авив, Берлин и Токио, Hate съществува въпреки странното си отношение към пазара. Списанието има точно пет броя до момента, а шестият ще излезе на 13 февруари. Не можеш да ги посетиш в редакцията им просто защото такава не съществува. Между другото, ако имаш излишни десет евро, можеш да станеш един от издателите на списание Hate. Нина Шолц с подробностите: Омраза е доста силна дума за име на списание. Каква е концепцията на Hate? Подзаглавието на списанието гласи “Адекватност и стил”. Въпреки субективността си подобно изказване е насочено

срещу позьорщината и т.нар. обективност на журналистиката. Всички в Hate пишем в един сходен, нефилтриран стил за нещата, които харесваме, и доста за онези, които не харесваме и дори мразим. Основните теми са популярна култура, техно и политика. Обожаваме философи като Адорно и Маркс. Какво отличава Hate от другите списания в Берлин? Трудно е да се каже. Има много списания в Берлин и някои от тях са доста добри, като Opak, Style and The Family Tunes или Sleek. Ние сме малко издание и всичко, което влиза като материал в Hate, е част от нашия живот в Берлин: теория, изкуство, партита, попкултура. Към какви хора сте насочени? Отворени хора, които се интересуват от всякакви теми. Могат да бъдат както млади антифашисти, хипстъри и парти хлапета, така и отегчени адвокати и собственици на галерии. Как намирате баланс между визия и текст в списанието? Имаме някои

догми, като една от тях е: визията и текстът са равни. Естествено, това поражда много вътрешни дискусии. Примерно, ако някои визуални материали са твърде арт и са разбираеми само за няколко дизайн професионалисти, съпътстващият текст става труден за разчитане. Настоящият момент е доста труден за всички независими издания. Как се борите с кризата? Наистина е трудно да намериш някой, който да рекламира, без да иска допълнително хвалебствена статия за своя продукт. Затова ние правим парти за всеки нов брой, на което диджеите пускат без хонорари или срещу рекламна страница в списанието. Едно е сигурно – няма да изкараме никакви пари от списание с такова съдържание, но пък всички ние правим това заради любовта към списанията и печатните издания. hate-mag.com текст ивайло спасов фотография архив hate magazine

събитията този ноември в радиус 1000 км от софия 263 км Прищина | Косово

Skena UP – International Students Film and Theatre Festival | 4–11 ноември | www.skenaup.com

294 км Солун | Гърция

50 Thessaloniki Internatiоnal Film Festival | 13–22 ноември | www.filmfestival.gr th

389 км Букурещ | Румъния

Dakino International Film Festival | Фестивал за къси филми и документално кино | 25–29 ноември | dakino.ro

390 км Белград | Сърбия

Kode 9, The Spaceape, Kim Hiorthoy, Pan Sonic | Dis-Patch Festival | 23 октомври – 8 ноември | www.dis-patch.com

559 км Истанбул | Турция Parov Stelar | 21 ноември | Club Bronx

559 км Истанбул | Турция

Efterklang – City Star Nights by Converse | 29 ноември | Club Indigo | www.livingindigo.com

559 км Истанбул | Турция

4 Istanbul Tango Ritual | 4 – 8 ноември | Танго фестивал | www.istangoritual.org

559 км Истанбул | Турция

Artist – Istanbul Art Fair | 1–9 ноември | Панаирен и конгресен център Tüyap

758 км Будапеща | Унгария

Будапещенски коледен панаир | 25 ноември – 25 декември

795 км Таврос | Гърция

Yann Tiersen | 14 ноември | Fuzz club | www.fuzzclub.gr

957 км Братислава | Словакия

Bratislava Music Festival | Фестивал за класическа музика, опера и балет | 20 ноември – 6 декември

967 км Грац | Австрия

International Mountain and Adventure Film Festival | 12–15 ноември | mountainfilm.com

999 км Виена | Австрия

Виенски коледен базар | 14 ноември – 25 декември

селекция мария башева

www.salsajeans.com Mall of Sofia â&#x20AC;&#x201C; Ground floor

Тениска Karl Lagerfeld, дънки, чанта и часовник Replay

дънки Replay, яке и колан G-star, ръкавици Prada, очила Jean Paul Gaultier

стил Габи фотография

De – Interlace

модел Даниела

гениалните и лудите КОМЕНТАР ОТ РАЙКО БАЙЧЕВ

Авторът е убеден, че липсва универсално правило за случаи като този, и че от т. нар. грижа за обществото хората забравят истински важното.

то го казуса: през 1977-а полският режисьор Роман Полански, бъдещ носител на Оскар, дал наркотици и алкохол на 13-годишно момиче, а после го изнасилил на дивана в къщата на Джак Никълсън. Първо е опитал да го съблазни, но взаимната симпатия не се получила чак дотам – колкото и да се опитват да изкарат тийнейджърите изроди, не са много 13-годишните момичета, които ще си легнат доброволно с 44-годишен мъж. Трийсет и две години по-късно Полански е арестуван в Швейцария, тъй като държавата има спогодба със САЩ за предаване на преследваните от съдебната система. Процесът ще се влачи поне година според мен. Но дотук с фактите – има ги по вестниците, сайтовете, телевизията. Случаят с Полански е само поводът, отпратката към въпроса: как светът да се отнася към гениалните и лудите? Към онези, които ти пълнят душата, и в същото време могат да те изумят с извращенията си. Да стоварим ли върху тях желязната преса от справедливост, или да бъдем милостиви? Дълго време харесвах и се палех по американския модел за правосъдие, разпространен и в Европа. Според него известните хора имат по-нисък праг на защита,

защото служат за модел на подражание. Не ги ли осъдиш, рискуваш да създадеш усещане за безнаказаност, недосегаемост, да разкапеш самото общество и да гравираш в главата му формулата “пари + слава = безсмъртие”. Гравираш ли я, самото общество помалоумнява; развива егоизъм, завист, цинизъм, апатия. Сещам се за едно такова. Мозъкът ми, складирал американския подход, комфортно го прилагаше към всякакви казуси – докато не се случи това с Полански. Полански, който създаде Пианистът: филм, който разопакова тялото, изтръгва душата, настъргва я на ренде и я поставя разръфана обратно. Полански, който прави някаква магия, влиза в черепа ти, намира сълзните канали, стиска ги и те разревава неспасяемо. Да затворим ли този човек от грижа за обществото, при положение че грижата за обществото, която той е оказал с филмите си, е космическа? И не само Полански – в отбора на гениалните и леко извратените са и примерно Майкъл Джексън, Салвадор Дали, за такъв са считали и Оскар Уайлд, изгнил в тъмницата като зеленчук заради това, че хомосексуализмът не се вписвал в късната викторианска епоха. Не знам какво мислите, но на мен не ми пука. Не ми пука дали Майкъл Джексън например е спал с деца – ако ще и с катерички да е спал, пак е велик. Полански е унищожил това момиче, сигурно е така: но и е разплакал, забавлявал, вълнувал милиони хора. Причинил е зло

на един човек, а е бил божествен спрямо всички останали. И по този начин – поне в моите очи – е изкупил извратеността си. Има студ и лед в такъв тип справедливост – справедливостта на западния модел, която би потърсила максимално наказание заради славата на някой. Oбществото се крепи върху законите, нo душите на хората се крепят върху изкуството. Хората като Полански просто инжектират света със смисъл – и съм загрижен за смисловия слой много повече, отколкото за озоновия. Знам какво ще ми кажете. Какво би направил, ако Полански например бе изнасилил твоята дъщеря? Идва един ден – с целия си режисьорски талант, фина душа, мощен ум – и просто прасва красивата ти малка русокоса дъщеричка. Няма какво да лъжа – бих го обесил на лентите от собствените му филми. Но и така да е – въпросът дали можеш да оправдаеш престъпление, ако този, който го е извършил, е по-велик и по-умен от другите, остава. Достоевски и Ницше са си потрошили главите върху него. Бих искал да ги питам какво да правим с Полански. Питам и вас.

мусиз се завърна КОМЕНТАР ОТ МАРИЯ ВАСИЛЕВА

Авторката се възмущава от невежеството, което българските медии проявяват кым българското съвременно изкуство. Именно то доведе до липсата на коментари за най-новата арт акция на Мудов.

а 10 октомври тази година от името на Българския културен институт в Хамбург беше разпространено съобщение за представянето на Колекция МУСИЗ в залите му. В него се казваше, че за първи път ще бъдат показани работи от колекцията на Музея за съвременно изкуство в София (МУСИЗ). Припомняше се акцията за откриването на музея на гара Подуяне през 2005 г. с разяснението, че въпреки липсата на сграда институцията събира колекция. След това се изброяваха имена на световноизвестни художници, попаднали в колекцията, като Фиона Банър, Кати Барат, Сю де Беер, Джими Дърам и други. Посочваше се уебсайт (bic-hamburg.de), телефони и e-mail за връзка, както и работно време. Това съобщение мина в общия информационен поток и остана незабелязано от пресата. Единствено сайтовете Културни новини и Svejo.net публикуваха информацията във вида, в който я бяха получили. Не направиха впечатление нито бомбастичните имена на художниците, нито това, че един български музей притежава такава съвременна колекция. Не предизвика съмнение и споменаването на МУСИЗ – проект на художника Иван Мудов, с който той пре-

ди четири години накара интелектуалци, журналисти и политици да пристигнат на гара Подуяне за откриването на Музей за съвременно изкуство. Никой не се усъмни и в съществуването на Български културен институт в Хамбург... В съобщението има поне две очевидни (или лесно установими) неистини. Колекция МУСИЗ не съществува. Български културен институт в Хамбург още помалко. Но очакваният от автора скандал не се случи. Защо? Ето някои възможни отговори: пресата спи, уморена от “скандала” с Давид Черни или чакаща пред родилния дом, за да съобщи сантиметрите на отрочето на Бербатов. Пресата не се интересува от съвременно изкуство или от изкуство и култура въобще. Не се интересува от българските културни центрове в чужбина и отдавна е загубила интерес към дейността на културното министерство. Връзката между културната общност и медиите отсъства и т.н., и т.н. Какво представлява акцията на Иван Мудов този път и накъде е насочена? Всъщност художникът е поканен да направи арт проект в Германия. Предоставена му е сграда – бивше казино в Хамбург, което Мудов решава да превърне в Български културен център, който да е различен, но и подобен на всички свои събратя по света. Различен с това, че ще показва съвременно изкуство от най-висока класа (за целта местният колекционер Харалд Фалкенберг му предоставя сбирката си). Подобен – защо-

то всъщност никога няма да е отворен и ще може да се гледа само отвън – така както българските културни центрове в чужбина, макар и работещи, будят само съжаление с демодираната си, неадекватна дейност. Проектът на Иван Мудов е поредната сериозна закачка с държавната политика в областта на културата – в страната, където говоренето за съвременно изкуство, за негов музей, за Венецианско биенале е само част от “бон тона”, но на практика няма истинско разбиране и грижа. И извън страната, където от години културните центрове влачат жалко съществуване и са прашасали, позорно срамни за всички, които имат отношение към съвременните културни процеси. След липсата на реакция от страна на местната преса идеята на Иван Мудов се сдобива с още един непредвиден елемент – фокус върху медиите, които също са на автопилот и са загубили чувствителност към елегантната провокация. Случаят Давид Черни е една пропусната възможност за сериозен разговор. Сега все още има шанс...

sofia dance week ‘09 КОМЕНТАР ОТ МИЛА ИСКРЕНОВА

Авторката е всичко освен обективна, тъй като е един от селекционерите на фестивала. Въпреки това се чувства длъжна да сподели какво според нея се случи на неговото второ издание.

рез 80-те години на 20 век американските постмодернисти поставиха въпроса за границите на танца, а Пина Бауш директно попита: “Всъщност къде свършва танцът?” Пина Бауш ни напусна тази година, за съжаление без да достигне до среща с българската публика. Отговорът на зададения въпрос продължава да се търси, но със сигурност можем да заявим едно: Съвременният танц не се поддава на прости характеристики. След стогодишна еволюция в началото на 21 век танцът е не само лична позиция – той все повече се превръща в изследване на човешкото състояние, в интелектуално-чувствен анализ на реалността, в прогноза за бъдещето. Той е в крак с технологиите, играе с време и пространство, със звук и светлина, с екзистенциално и обективно, констатирайки съвременното ни духовно състояние. Първото издание на фестивала Sofia Dance Week миналата година имаше за цел да привлече вниманието на възможно най-широк кръг публика. До голяма степен и даже свръхочакванията ни това беше постигнато, особено с пълните зали на Народния театър и зала 1 на НДК. Тази година фестивалът се проведе в извънредна ситуация. Съвсем естестве-

но финансовата криза даде своя отпечатък и върху SDW. Неизбежно беше да се редуцира числеността на трупите и да се концентрира вниманието върху по-камерни произведения. Това обаче доведе и до много високо ниво на изпълнителите. Основната цел бе да се разширят още повече представите на българската публика за съвременния танц. Фестивалът беше открит с атрактивния Асфалт под хореографията на Пиер Ригал. Лек, бравурен, завладяващ с виртуозната брейк техника на младите танцьори, спектакълът даде оптимистичен старт. Хореографите от Kinestetic Project и перфектното изпълнение на танцьорите от Балет Арабеск показаха тялото в криза с представленията си Ductus и Revеrb. В тях бе онагледена идеята за милитаризираното тяло, което се мултиплицира в последователно отекващи движения. Резултатът беше едно впечатляващо наслагване на образа в една среда от унифицирани индивиди. Ерик Готие с очарователната си млада трупа Gautier Dance раздвижи тялото в най-комуникативните му, артистични превъплъщения с един букет от свежи хореографии на Мауро Бигонцети, Ханс ван Манен, Пол Лайтфус и Сол Леон. Това представление бе добър пример за комерс на високо естетическо и професионално ниво. Двете голи тела, Алесандра Кристиани с Nudo.Nuda и Миколай Миколайчик с Waiting, по свой начин изразиха драмата

да си себе си в едно тяло без кожа. Двамата артисти превърнаха тялото, което сме свикнали да възприемаме като стока, рекламен атрибут или шоу, в откровение, драма и тяло-същност. При Кристиани откровението е провокирано от снимките на самоубилата се фотографка Франческа Щерн Удман. Миколайчик пък превръща личната си травма в общовалиден екзистенциален проблем – човекът в състоянието на очакване, в момент, когато Бог нищо повече не може да направи. Пиер Ригал в сътрудничество с Орелиен Бори (като хореограф) измина пътя на човешката еволюция в името на сливането си със светлината в Erection. След като той изправи човека, Брис Льору го изпрати в космоса, превръщайки го в част от спиралата на времето, пространството и светлината в едно крайно минималистично Соло 2 – Честоти, което видяхме и в изпълнение на българина Красен Кръстев. В странния контекст на своето случване второто издание на Sofia Dance Week разкри необятните възможности на човешкото тяло като инструмент на въображението, интелекта и техниката. Доминиращите теми и идеи оформиха картината на съвременното тяло – неспокойно, конфликтно, променящо се, адаптивно и отворено към нови непознати пространства.

радвам се, че музиката не ти харесва! КОМЕНТАР ОТ ИВАЙЛО СПАСОВ

“К’ва е тази безумна музика, за която пишеш бе, човек?”, “Никой не слуша такива тъпотии, ти к’во си мислиш?” са някои от най-типичните въпроси, на които авторът се налага да отговаря във връзка с работата си. За да намери адекватен отговор на тези основателни критики, той замисля голямо изследване по темата. Ето откъде според него тръгва всичко.

края на лятото с един приятел, който не е от тук, прекарахме половин ден в търсене на музикален магазин в столицата. Издирвахме албума Chokolada на сръбския Sean Paul – балканския регетон маниак Sevcet Gio Style. Продуктът се оказа бутиков, плюс това трудно мога да обясня за какво ни трябваше. Оказа се почти непосилна задача, но решението на казуса бе намерено в една бензиностанция. Там имаше ултимативна музикална селекция по рафтовете и вкусни френски маслени кроасани за разтуха, а от колоните звучеше някоя от божествените хит радиостанции, които вдигат до крайна степен адреналина на шофьорите и тийнейджърите. Безценно. Не беше много трудно да се сетя, че бензиностанциите са звуковият инкубатор на българския музикален пазар. Ебавката настрана, обаче ситуацията е наистина смехотворна. Музикалният пейзаж в скъпата ни татковина е по-отвратителен дори от миш-маша, който сготви Иван Звездев онзи ден. Уж всички си мислят, че знаят рецептата, ама

нещо не се получава както трябва. Има адски много причини за това. Да започнем от липсата на дори един нормален магазин за музика в София (важи за цяла България), който да предлага поне една десета от адекватните неща, които излизат в момента по света. Сигурно няма, защото точно когато е било времето да се появи такъв, е изскочил шибаният интернет и споделянето на файлове. Да, интернет е донесъл повече музика на мнозина от кой да е магазин, само че чисто физическият момент, с цялото лутане и ровене по рафтовете из старите и нови плочи, е част от формирането на музикалната култура, която ужасно много ни липсва. Най-лоша обаче е комплексарската пасивност на 2/3 от уж прогресивната българска младеж, която категорично отказва да чуе нещо по-различно от касетките и дисковете с парти селекция, завещани от каки и батковци. “Аз слушам техно/ дръмендбейс/хип-хоп” е лаф от миналото хилядолетие бе, хора. Твърдите стилове са за учебниците по история на музиката, а конете с капаци са погребалните агенти на всичко, що е ново. Какво да кажем за модернистичните клубове в таз китна европейска столица? Там ни очаква ароматизиран лукс и изтъркана плеяда от “тези същите свтовноизвестни диджейчета”, дето пускаха и миналата, и по-миналата година. Е, факт е, че тази година те ще пускат в различен ред. Междувременно талантливите български продуценти и диджеи свирят

предимно зад граница, защото тук ги третират по-зле от барманите, с някакви смешни хонорари от по 80 лева. Изобщо ретроградният букинг може да мине за запазена марка на българската музикална сцена. Аз лично стискам палци някой динозавър с бръчки и хиляди славни моменти в миналото да финишира съвсем буквално кариерата си в Зала 1 на НДК примерно. Това ще е исторически момент, след който повечко хора може и да се сетят за наложителното продухване на ушните канали на нацията. После ще видим какво ще стане. А междувременно е добре да даваме по едно рамо на малцината, които организират нещо за раздвижване на застоялия въздух.

а преди йогата? КОМЕНТАР ОТ БОРИСЛАВ ИЛИЕВ

Авторът харесва максимата “Здрав дух в здраво тяло”. След изключително приятен период, прекаран във фитнес залата, се отправя към нови спортни и духовни приключения.

й, бичме!” Това беше обръщението, което ме накара да обърна гръб на сериозния бодибилдинг. Разбира се, с удоволствие продължавам да ходя с моите хоумбойс и хоумгърлс от фитнес залата на места, където повечето песни са изпети от травестити и повечето жени са облечени като такива. Но основният проблем на бодибилдинг лайфстайла е, че ограбва целия ти rock`n`roll и те превръща в някой, който се прибира в 8 часа вечерта, за да може да си изяде по график протеиновата кашичка с вкус на банан. Йогата, която е на todo-листа ми, откакто се помня, беше първата алтернативна възможност. Там обаче спънките се оказаха не една и две. Визията є ме затруднява: Алергичен съм към цялата тази оранжевост, не разбирам каква е ролята на червената точка в десетката и намирам цветовата палитра, с която са изобразени иконите на хора със слонски глави, закачени във всяко йога студио, за естетически незадоволителна. Rock`n`roll доводът важи с пълна сила и тук. А имам и усещането, че дълбоко в подсъзнанието ми се страхувам да не започна да харесвам

вегетариански бургери. Освен това съм гъвкав като “гимнастическо столче” – по думите на треньорката ми по хандбал от пети клас. “Абе, я си гледай работата!”, си помислих тогава. И аз, и упражненията за разтягане поехме по различни пътища. Но да не изпадам в ретроспекции. Еврика! Това е. Ще наблегна на стречинга за няколко месеца и после – разтегнат – влизам на бял кон в йогата. След задълбочено проучване открих правилната програма. Stretching Scientifically е видео от 80-те, подобно на тези на Джейн Фонда, но много по-близко до славянската душевност. Говорим за двама спортисти в класически Adidas шорти, единият с червен соц потник, другият – гол до кръста. Отгоре обяснения на английски със силен полски акцент. Нивото на хомоестетика с лекота преборва дори емблематични сцени от Boogie Nights. Сутрешният стречинг е сложна работа от мотивационна гледна точка, затова реших да започна да пуша цигари и да се награждавам с по една след всяка тренировка. Това решение дойде автоматично, след като гледах една реклама от 50-те, която разясни, че цигара плюс правилно подбран бял потник веднага ти инсталира badboy ореола. На коментари от познати, че е хлапашко да започвам с цигарите на 27, контра аргументирах със среден пръст. И с раз-

яснението, че да спортуваш редовно, пушейки по две кутии цигари на месец, е далеч по-полезно от никакви цигари и никакъв спорт. Би било грубо погазване на истината, ако кажа, че сега – след няколко месеца тренировки – съм по-гъвкав от съпругата на Наско Сираков. Но истината е, че съм по-раздвижен от когато и да е било преди, а badboylook ще почака до следващото лято.

Robert Thiemann главният редактор на списанията frame и mark идва в българия по повод sofia architecture week

r. Frame – така понякога наричат Робърт Тийман, тъй като е един от основателите и главен редактор на най-добрата печатна медия за дизайн в света. По образование химичен инженер, той винаги се е палил по писането, журналистиката и хубавия дизайн и в крайна сметка през 1997 им се отдава напълно, като участва в старта на новото двумесечно списание за интериори Frame със седалище в Амстердам, Холандия. То се превръща в константна величина и отпратка за най-стойностното, смелото и нестандартното, което се случва в света на дизайна. Следят го не само професионалисти, но и всички, трайно увлечени по темата. Визия – 80%, текст – 20%, безкомпромисно отношение спрямо първите две – 100%, това е формулата, която избутва Frame начело на стабилните и сериозни списания. След списанието, обсебено от интериорите, през 2005 идва ред и на Mark – по-малкия брат, посветен на архитектурата. Темата, както вече стана ясно, силно вълнува София в началото на ноември и е поводът Робърт Тийман да е част от второто издание на Sofia Architecture Week. Кое превръща Mark в уникално списание за архитектура? Като цяло се опитваме да съставим точен преглед на това, което се случва в тази сфера, като следим архитектурни проекти от цял свят и документираме сградите, които най-силно са ни впечатлили. И тъй като обяснителната фраза на Mark е различната архитектура, винаги се опитваме да придадем на съдържанието индивидуалност чрез нещо неочаквано и различно от останалите архитектурни печатни медии. Нашите силни черти са многото интервюта с архитекти. Също така сме винаги нащрек за архитектура, която е извън приетите рамки, а и обръщаме специално внимание на изкуството. Поддържаме секция, която се нарича Скъпи Марк и в която публикуваме личен разказ писмо за някой град. Рубриката ни за книги – BookМark – е направена като интервю с архитект, за когото книгите са важна част от работата му. И накрая – графичният дизайн на Mark е модерен и красив, за разлика от доста други списания. Какви са критериите, по които избирате да включите даден проект или тема? Включваме проекти, които

ни интересуват и са нови и качествени. Двама редактори взимат решението кои статии влизат в броя. Всъщност списанието показва техните лични предпочитания. Кои са компромисите, с които може да се примирите с цел затваряне на брой на Mark навреме? От една страна, се изкушавам да кажа, че не ни се налага да правим много големи компромиси. От друга – това би било лъжа, защото в процеса на оформяне на списанието ние се съобразяваме с определен бюджет и си сътрудничим с други хора – графичен дизайнер, писатели, фотографи, което неминуемо означава, че идеите ни се разреждат. Аспектът, който най-малко ни засяга като медия, е времето – ние излизаме един път на два месеца и не ни се налага да бързаме за затварянето на броя. След толкова успешно посветени години на професията как поддържаш свеж и любопитен поглед над работата си във Frame и Mark? Имаш ли си твои лични ритуали за презареждане, като внезапен творчески отпуск например? Благодаря за комплимента, но трябва да призная, че вече почти година и половина не съм въвлечен ежедневно в правенето на Frame и Mark. И двете списания си имат кадърни екипи и аз им помагам единствено когато имат съмнения. Това е и основната ми роля – да създавам и поддържам благоприятна работна атмосфера за тях, така че нещата им да се случват лесно и приятно. А за останалото – по природа съм любопитен и следя много списания, за да съм в час какво се случва. Помага ми и това, че редовно посещавам търговски изложения и събития, за да следя отблизо развитията в дизайна и архитектурата. И благодаря за добрата идея – досега не съм взимал никога внезапни почивки, но започвам да го обмислям. Коя е била най-ценната критика или съвет към теб като главен редактор? Не си спомням кой го каза, но е следната мисъл: създаваме списания с една цел – да направим подарък на нашите читатели. Всеки път, когато Frame или Mark попадат в пощенските кутии на абониралите се за тях, хората трябва да са изненадани и обзети от огромно желание да ги прелистят. Като главен редактор на две списания – имаш ли предпочитания към едно от двете? И двете са ми

много скъпи. Но самата тема на Frame – интериорен дизайн – ми е по-близо до сърцето, отколкото архитектурата. По-човешка е, по-лека и не така сериозна. Забелязал ли си конкретни тенденции в медийния сектор? Нямам много новини по въпроса. Всички знаем, че интернет промени начина, по който хората събират информация. Интернет е бърз, световно достъпен и евтин. И печатните медии трябва да се справят с този факт. Затова е задължително да предлагат нещо различно, което да се превърне в обект на желание. Mark и Frame се стараят да постигнат това, като влагат много усилия в корица, хартия, визия, селекция на проекти. Какви са плановете ти за развитие на двете медии, за които се грижиш? Споделям само малка част: този месец ще лансираме ново списание, което се казва Elephant. То ще се занимава с изкуство и визуална култура. Прави се в Лондон, но по дух е същото като Frame и Mark, което означава, че е висококачествена продукция, фокусирана върху едно специфично творческо поле: двуизмерен дизайн. Пожелай ни успех. Кои са списанията, чиито стари броеве пазиш с удоволствие? Списанията са мое хоби, а тези за дизайн и мода ме вълнуват най-силно. В момента следя Domus, Abitare, Wallpaper, Monocle, Fantastic Man, Another magazine и едно немско за музика Spex. Не само че е интересно, но и върви със CD с много добра селекция на музика. Кой е любимият ти предмет, с който винаги пътуваш? Освен списание това е телефонът. Не го използвам много, но просто обичам да съм в постоянна връзка с двете си деца. mark-magazine.com/framemag.com интервю адриана андреева фотография личен архив

Massimo Furlan артистът прави възстановки на футболни мачове от миналото

а поставиш Хамлет или което и да било класическо театрално произведение като соло пърформанс, в днешно време вече отдавна не е нищо ново, но да изиграеш един футболен мач сам, и то без топка, това звучи предизвикателно. Тази на пръв поглед налудничава идея бе реализирана на тазгодишния театрален фестивал в Хамбург като възстановка на легендарния мач между ФРГ и ГДР на Световното първенство през 1974. В главната и единствена роля е италианският артист Масимо Фурлан, който играе германския футболист Юрген Шпарвасер, отбелязал историческия гол, с който ГДР побеждава много по-силния отбор на домакините от ФРГ в единствена в историята среща между двете германски държави. Това футболно представление е прецизно копие на автентичната ситуация. На входа на стадиона всеки получава малко радио, с което може да слуша и съответно да превключва между двата оригинални записа на коментарите от 1974. Докато звучат двата химна, публиката приветства въображаемите отбори, като през цялото време на стадиона всъщност има само един футболист. След началния сигнал Масимо Фурлан започва да тича сам, като един футболен Дон Кихот, и се бори 90 минути с въображаемите противници, кара се със съдията и, разбира се, пада, когато го спънат. Серията Мачове се е играла в Швейцария, Франция, Италия, Полша, Австрия и Германия. A следващите й спирки са Йоханесбург и Сеул. Този “футболен дервиш”, както неслучайно го нарича пресата, е живото доказателство за това, че човек може да превърне всяка своя детска мечта в реалност, стига да намери подходящата форма. Как ти хрумна идеята за мача като соло пърформанс? Темите на всичките ми проекти се отнасят към спомените – от една страна, моята собствена памет, т.е. моите спомени, и, от друга, колективната памет. Когато бях малък, играех сам вкъщи на футбол. Имах едно малко радио и слушах коментара на италианските футболни коментатори. Понякога сигналът на радиото изчезваше и аз започвах сам да коментирам: “ И Масимо Фурлан взима топката, излиза в нападателната линия и т.н.” Така започвах сам да играя мача и това бяха най-красивите голове на света, които ставаха в моето въображение. Никога не играех в отбор, а винаги

оставах сам с фантазията си и с една топка. В мислите си бях един невероятен футболист – супергерой. В крайна сметка не станах нито футболист, нито Супермен, не станах това, за което мечтаех като дете, а започнах да се занимавам с изкуство. Идеята на този футболен пърформанс е да се улови моментът на въображението и спомена. По принцип в това представление аз правя същото, което винаги съм правил в стаята си като дете, само че сега съм на истински стадион и има истински журналистически коментар. Този футболен мач се явява пресечната точка на моя личен спомен от моята биография с колективния спомен, защото всеки си спомня за тези известни мачове. Имитираш ли точно движенията на футболиста или имаш свой стил и се опитваш да промениш нещо? Старая се да възпроизвеждам движенията точно така, както са в оригиналния мач. Разликата е в това, че германският футболист е бил тогава на 22 години, а аз съм сега на 44 и изобщо не съм спортен тип. Така че резултатът е по-скоро смешeн и гротесктен. Аз не само се опитвам да имитирам оригиналните движения, но играя и в оригиналното време. Все едно Шпарвасер е хореографът, който е създал танца, а аз съм танцьорът, който го възпроизвежда на сцената. Как се репетира за подобен пърформанс? О, репетициите са истински кошмар, защото трябва много да тренирам, за да мога да съм в кондиция 90 минути. Затова тичам като луд всеки ден и гледам мача на видео, докато запомня всички движения. След това отивам на стадиона със слушалки, слушам собствения си коментар и следвам указанията. И като чуя указанието, знам как точно изглежда движението, защото съм го гледал много пъти. Значи все пак футболът и театърът имат доста общи черти. Да. Един мач е устроен като театрален спектакъл. Има си своя драматургия, фабула, конфликт и герои. Дори емоцията във футбола понякога е много по-голяма, отколкото в театъра. При мачa е много важен коментарът, защото той разказва историята и така тя придобива форма във въображението. Затова при мен публиката на стадиона получава едно малко радио и слуша историята, която се играе от актьора или танцьора на игралното поле. Как става така, че един играч е достатъчен, за да може човек да си

представи цялата игра? Това е найневероятното и то става с помощта на публиката. Тя се оказва моят партньор в играта, моят съучастник. В началото те идват като класическа театрална публика, много по-мирна от футболната, и по време на играта започват да ми помагат. Зрителите заедно с мен създават играта чрез въображението си и съхранените в паметта им моменти от мача. Именно затова моят основен интерес е колективната памет. Ти правиш изкуство, като използваш теми и изразни средства от популярната култура. Как съчетаваш театъра с футбола или например с един масов комерсиален продукт като Супермен? Аз се интересувам от поп арт, от музика и от поп иконите на шоубизнеса като цяло. Те са много важни, защото ние израстваме и се социализираме с тях. Дори когато си възрастен, четеш например текстовете на Жил Дельоз и се интересуваш от философия, а в същото време слушаш пънк музика или пък подсъзнателно ти се иска да бъдеш Супермен. Моята работа се занимава със сблъсъка между тези две гледни точки, допира на популярното с интелектуалното. И в същото време работите ми винаги са свързани с моята биография. Например, когато бях малък и родителите ми ме слагаха да спя, аз си слагах пижамата и отгоре навличах едно наметало, обувах си ботушите и се опитвах да летя. В този момент бях абсолютно сигурен, че съм Супермен. Това е един от спомените ми, от които се роди идеята за проекта Супермен. В Супермен се докосвам до същите въпроси като в Мачове – защо не съм Супермен или футболен герой, a съм един обикновен човек. Само от детските си спомени ли черпиш вдъхновение? Да, а сега аз съм баща, наблюдавам как децата ми растат и се вдъхновявам от тях. В един мой спектакъл например, който разказва за връзката между баща и дъщеря и майка и син, участвам със собствената си дъщеря. А би ли играл някой български футболист? Стоичков, разбира се. Той наистина беше един футболен герой. А освен това е изключително театрален на терена. massimofurlan.com текст силвия петрова фотография pierre nydegger

образцов дом Здрасти, Това е нашата архитектурна тема на броя. В нея няма “оригинални” идеи. Може би защото в България думата “оригинално” в архитектурния смисъл направо ни кара да потръпваме – от нея са се пръкнали невероятни проектантски и инвеститорски решения през последните 20 години. Има обикновени, но важни градски елементи – искаме да наберем колкото се може повече поддръжници на идеята, че архитектурата и нейното развитие в България засяга всеки един от нас. Затова решихме да бием шута на мрънкането, да откажем менюто с предъвкани банални анализи и да не се занимаваме с това как е навън. Със здравословни дози ирония и премерен оптимизъм загърбихме стореното зло-строителство на жалък вид, абсурдна нефункционалност, откровена грозота и осъдителна нехуманност спрямо обитателите. Потърсихме, намерихме и ти предлагаме примери за скрити градски съкровища, които ежедневно подминаваш, както и хубави обещания за светло архитектурно бъдеще у нас. Поводът за този брой е второто издание на Sofia Architecture Week, с което искаме да окуражим отговорното отношение към дългосрочното положително развиване на общественополезен и масово ползван градски дизайн. По време на събитието имаш шанс да чуеш не само умните слова на безспорно добри архитекти от цяла Европа, но и да се вдъхновиш от конкретни, приложими и лесно разбираеми примери за това как активно можеш да участваш в облагородяването на своя град. Така че приеми тази архитектурна тема с всички нейни правдоподобни, реализирани или запланувани идеи като хвърлени камъчета във вода, които образуват кръгове за промяна и приобщаване. И колкото повече, толкова повече...

текст Тодор Атанасов (стр.56), Валери Гюров (стр.66), Петър Торньов (стр.70,71, 73-78), Адриана Андреева (стр.55, 72, 80), Йоана Станчева (стр.81,82,84) фотография

, архив

надежда има как се измени ролята на архитектите напоследък и докъде доведе това

Да започнем от соца. След промените в режима на управление преди около 20 години на архитекта (както и на всички) внезапно му се наложи да работи в коренно променена културна и икономическа обстановка. В процес на подем и бурно развитие след 1996 година, българската икономика се зарадва на нарасналото търсене на жилища, офиси и магазини и самоуверено се опита да задоволи така създалите се нужди директно – съобразявайки се само с конюнктурните условия и пазара. За жалост обаче това в почти всички случаи доведе до създаването на изкуствена среда за обитаване с нeзадоволителни архитектурни качества. Една от основните причини бе фактът, че в преобладаващата част от случаите проектирането и строителството протичаха без необходимата градоустройствена предпоставка – рядкост бяха одобрени градоустройствени решения за цялостно развитие на териториите. Развихри се проектиране и строителство “на парче”. Архитектурата от изкуство се превърна в средство за препитание. Единствените задачи на архитекта се свеждаха до реализирането на максималната възможна застроителна програма в рамките на имота и допустимото от закона, плюс донякъде приличната функционална организация. Личният и професионалният морал се изкривиха от демотивиращата проектантска ситуация. Резулта-

тът от това днес е очевиден и еднозначен – липса на каквато и да било градоустройствена логика за развитие и в най-честия случай – презастрояване и отсъствие на единство при изграждането на градската тъкан. В този период архитектурата се отърси от всичките си стремежи за по-добра градска среда, измерими с естетиката и философската є натовареност. Превърна се в занаят. Целеше се ниска строителна стойност за извличане на максимални печалби, захвърлиха се всякакви методи за сглобяемо и индустриализирано строителство – премина се към една изживяла себе си, но изгодна за изпълнение строителна технология. Строителството “на парче” без оглед на това какво става в съседство и с единствената мисъл да се печели от продажба на застроена площ съвсем логично не доведе до нищо хубаво. Цените на готовия строителен продукт се покачиха твърде много спрямо планово-пространствените му качества, за това спомогна и кредитната политика на банките. Рядкост бяха впечатляващи и новаторски обемнопространствени композиции – архитектът не си позволяваше да посяга към тази страна на архитектурата. Проектираше се и се строеше онова, което се търси на пазара. Голяма част от тези сочени към днешна дата за отрицателни примери бяха проектирани от архитекти, изградили

професионалния си характер в друг строй. За съжаление повечето от тях не успяха удачно да се справят с новата икономическа обстановка. Или в опита си да се справят удачно с управлението на проектантския процес пропуснаха възможността да синтезират естетика, адекватна на времето и задоволяваща безпощадната му критичност. С оглед на това няма как обществото ни да не възприеме такова поведение за нормално – да се откъснеш и да бъдеш независим, но не в смисъла на свободен, а в смисъла на неангажиран към останалите. За всеобща радост обществото и в частност строителният предприемач започват бавно да се съвземат и отърсват от този период. Хората усетиха негативите, които архитектите можеха да им спестят, и, уви, архитектът се оказа в законово неизгодна позиция. Сега осъзнаваме, че обществото не печели от грозните и презастроени градски пространства. С осъзнаването на тези факти се появиха първите примери отвъд рамката на посттравматичния стрес на прехода. Макар и малко на брой, макар и все още рядко, бели лястовици в архитектурата има. Всички представени в селекцията примери ни дават основание да мислим, че правилната посока е намерена, остава да се тръгне към целта, бавно, но с уверени крачки и с ясното съзнание, че надежда има.

София, офис сграда на Симеоновско шосе. Впечатляващото в архитектурата на тази сграда е резултат от много умела работа с мащаба – основната част от фасадата към Симеоновско шосе е третирана съвсем просто и е съобразена с човека, за да може пред него да изпъкнат двата акцента. Бялата слънцезащита е с преувеличен мащаб и е окачена, за да създава динамика – нещо тежко, което виси. Големият плътен дървен обем е с масивно въздействие и се надвесва над леките, прозрачни долни офисни етажи. Проектант: неизвестен.

София, магазин за осветителни тела на Околовръстен път. Естетика, извлечена от мястото и терена. Авторът много находчиво е отчел денивелацията, пропорционирал и разчленил е обемите на сградата и ги е обвързал недвусмислено с падането на терена, накланяйки ги в същата посока. Като контраст и изява на вътрешната структура през големите остъклявания по фасадата ясно се виждат хоризонталните подови конструкции. Проектант: неизвестен.

Нов терминал на летище София. Новият терминал на летището успя да направи онова, което сградата на РВД не успя. Архитектурният му облик отговаря адекватно на духа на времето и отразява характера му на място, през което човекът на днешния ден преминава за кратко по пътя си между две точки на света. Проектант: неизвестен.

Пловдив, пристройка на исторически музей. Обектът се намира на възлово в социален аспект място за града – площад Съединение. Изградената в сериозна степен градска среда усложнява задачата на проектанта. Причината за изграждането на новия корпус е нарасналата необходимост от административни площи към музея. Авторът се спира на много изчистени обеми и материали, за да не натоварва още вече изпълненото с разнородни елементи пространство. Проектант: неизвестен.

Пловдив, автогара Родопи. В проекта на автогара Родопи се усеща размахът в мисленето, реализиран чрез мащаба и въздействието на пространствата в интериора и екстериора. Естетиката честно отразява характера на сградата и функционалното є предназначение. Проектант: арх. Ц. Примова.

Пловдив, къща Клианти. Добрите реставраторски практики в последните десетилетия бяха все по-голяма рядкост. За обща радост напоследък на културното и в частност на архитектурното наследство се обръща все по-голямо внимание. Къщата на Димитър Клианти в резерват Старинен Пловдив е един от добрите примери за това как трябва да се третира оригиналът в зависимост от неговите качества. Проектант: арх. В. Коларова.

Бургас, обновяване на парковите площи пред хотел България. Бургас обнови голяма част от обществените си градски пространства – практика, която заслужава похвала не само заради факта, че се е случила, но и заради естетическите и функционалните качества на обновената среда. Градските пространства за отдих пред хотел България се отличават по прецизния детайл на оформлението и много добре намереното съотношение между озеленени площи със съществуваща едра дървесна растителност и алейна мрежа. Проектант: неизвестен.

Бургас, хотел Бургас. Основното качество на хотел Бургас е, че не нарушава баланса в композицията, образувана от съществуващите в градоустройствената рамка стари сгради – Старата поща, Областна управа и Централна гара. Хотелът допълва ансамбъла убедително по отношение на единството, изразителността и социалното си значение. Авторите споделят, че формата е била генерирана като абстрактна асоциация за акостирал кораб. Проектант: арх. П. Методиев.

Бургас – жилищна сграда за колективно обитаване. Законно, но и красиво. Един от малкото примери, които се възползват от и осмислят допустимите излизания над покривната повърхност. Явно наредбата не е пречка за добрия проектант. Проектант: I/O.

скритата архитектура

какво въобще виждаме около себе си с невъоръжено око?

Ако си направиш експеримента да спреш на улицата 100 произволни минувачи с молбата да дефинират понятието архитектура, едно е сигурно – болшинството ще спомене думи като строителство, сграда, проектиране. Едва ли и една десета обаче ще се приближат до определението в енцикло-уикипедиите, където ключовите думи са човек, среда, пространство и начин на живот. Кога казваме, че дадено място или град ни е впечатлило особено? Нужно ли е нещо да е дотолкова старо и утвърдено, за да го приемем за красиво или дори величествено? Заслепява ли ни блясъкът на новото? А къде всъщност е златната среда в архитектурата? Дали това са далечните места, за които всеки средностатистически пътеводител ни убеждава, че трябва да видим, преди да умрем, или тези, които по стечение на обстоятелствата обитаваме или посещаваме. Тук е моментът да се запитаме какво всъщност забелязваме пътьом. В ежедневието си всеки от нас асимилира различно количество, а вероятно и качество архитектура. Разликата в порциите на лаика и специалиста навярно е немалка. Обединяващо е приятното чувство, което изпитват и едните, и другите при допира с определен тип места. Понякога дори не си даваме сметка защо дадено

пространство ни харесва, нещата често стават по усет. Дадени ситуации в града ни потискат, други пък ни проговарят и ни канят да останем. Няма да се впускаме в научен анализ или психология, но ако случайно се интересуваш от подобни въпроси, горещо бих ти препоръчал една от най-архитектурните книги въобще, а именно A Pattern Language на Кристофър Александър. Там се търсят (и намират) обяснения за въздействието на всевъзможни неща от заобикалящата ни среда. Добрата архитектура е тази, която хората обживяват естествено и непринудено. Стотици примери от списанията и блоговете ни натрапват дизайн, изчистен до стерилност, която и самите автори не биха си причинили в действителност. Коя къща е по-добра – тази, която те задължава да я мебелираш по определен начин, или тази, която ти позволява да живееш в хармония? Дори една най-обикновена разходка по булевард или улица в някой град или китно село може да ти даде любопитни теми за размисъл. Защото голяма част от архитектурата се крие не в бляскави материали и “избухнали” форми, а в добре направени неща от човек за човека. Така че – отваряйте си очите на четири – съкровища дебнат и там, където най-малко ги очакваме.

sofia arch i tect ure week 09

второто издание е за всички 70 След успешния си старт миналата година Sofia Architecture Week се състои за втори пореден път с амбицията да се превърне в ежегодно събитие, което не само акцентира върху актуални проблеми и тенденции в сферата на архитектура и градоустройство, но и създава платформа за изява, обмен и дискусии. Желанието ни като организатори е да избегнем тесния професионален формат и да потърсим приемственост в един по-широк кръг, а именно активните граждани и всички онези, които не остават равнодушни към промените в града, в който живеем.

Тазгодишното събитие протича в сянката на глобалната икономическа криза и сега повече от всякога е необходимо да се преосмислят добре установени практики и подходи в архитектурата и градоустройството. След 20 години турбо урбанизъм и строителство в България сякаш настъпи момент на трезвеност. Въпросът сега е: “Накъде и как?” Ако пък приемем, че това е отговорът, може би не грешим. Двуизмерното взаимодействие между архитект и инвеститор остава някъде в миналото, а въпросите са по-скоро отговори. Темата на Sofia Architecture Week Changing Urban Visions се роди като резултат от строителния бум в България с неговите сериозни последствия върху облика на градовете и в глобален мащаб като необходимостта от промяна в условията на световна криза. Понятия като устойчиво развитие, екология, публично-частни партньорства стават все по-актуални и необходимостта от тяхното приложение в практиката става все по-наложителна. Sofia Architecture Week започва с двудневен форум, на който архитекти и урбанисти от Европа представят свои проекти и визии. Всички те изразяват чрез своята работа определен начин на мислене и подход към проблемите на деня. Лекторите не са подбрани на принципа популярност, а повече на този за нестандартен и успешен подход при намеси в градска среда. Форумът преминава в тридневен отворен център – open house с експериментален характер, в който се провеждат свободни лекции, дискусии, презентации и партита. Бихме искали този център да се превърне в неформално място за обмяна на идеи и възгледи, място за приказка на чаша чай или вино. Тук са добре дошли както професионално ангажираните, така и тези, които просто имат отношение към градската среда и архитектурата и искат да обогатят познанията си. Три архитектурни изложби в духа на събитието съпровождат Sofia Architecture Week. Пренареждане показва идеите на 16 български архитекти, дизайнери и артисти по проблема софийска градска среда. Чрез своето въображение и желание за промяна те успяват да пренаредят масово използвани места в по-удобни, смислени и красиви. Впечатляваща със своята мащабност и концепция е гостуващата от Австрия изложба Жилищни модели. Експеримент и ежедневие, която ни представя подбрани реализирани примери от световната практика и мнението на обитаваните от тях. Изненадващи проекти за разработката на Женски пазар са подготвили студентите от Техническия университет във Виена. Техните футуристични представи за района са изложени в рамките на SoHo София. Реалност и утопия вървят ръка за ръка и ни напомнят, че всичко е възможно, стига да искаме.

жилищни модели

българската част от австрийската изложба

Гостуващата австрийска изложба Жилищни модели. Експеримент и ежедневие в Софийска градска художествена галерия е един от най-впечатляващите моменти в програмата на второто издание на Sofia Architecture Week. Причината е простичка – обект на интерес този път са не самите архитекти, не мъчителните дилеми “какво иска да каже авторът” и какво изкуство е това, а ежедневието на обитателите на представените сгради – в цялата му баналност, битовост и колорит. Кураторите на Жилищни модели Михаел Рийпер и Оливер Елзер са селектирали 12 проекта за социални жилища от цял свят. Проектите са най-различни като подход, изпълнение и финансиране именно за да се подчертае разнообразието от възможности, което този тип строителство предоставя, и влиянието, което то упражнява върху градската среда. Всеки, включен в експеримента участник, е документирал чрез видеокамера и фотоапарат начините, по които ползва своето домашно пространство. Резултатите се излъчват на различни места в изложбата наред с фактите – предистория, строителна площ, квадратура, бюджет, инвеститор, архитект. Към това са добавени и стилни макети от картон – някои в реален размер и с роял в хола. По този начин връзката между посетител, експонат и концепция

е по-скъсена от всякога, защото всеки има шанс да влезе, седне, пипне, огледа отблизо и разбере идеята зад тази толкова достъпна изложба. София е първата спирка на сравнително младата експозиция, която се подготвя от 2007 и се представя за първи път през 2008 в Кюнстлерхаус, Виена. По този повод организаторите решават да включат на местно ниво и четири примера за типични български жилищни модели. Арх. Петър Торньов, който е не само куратор на Sofia Architecture Week, но и причината Жилищни модели да дойде в България, се справя удачно със задачата, като изважда на фокус студентско общежитие, общинско жилище в Люлин, апартамент без Акт 16 и със сигурност най-примамливото от всички – дома на млади архитекти в проектирана от тях сграда. Интересният резултат от проучването му е на следващите страници. Жилищни модели. Експеримент и ежедневие е в Софийска градска художествена галерия до 8 ноември 2009. Предстояща спирка – Белград.

Без Акт 16. Анна, нейният съпруг и дъщеря им живеят нелегално в собственото си жилище. След промените през 1989 г. в периода на прехода много хора мечтаеха за ново жилище, далеч от монотонността и сивотата на панелните комплекси – символ на сриналата се политическа система. В условията на новопоникнал капитализъм се появиха най-различни схеми за евтино инвестиране в строителство. Най-популярната и до днес остава схемата “на зелено”. Инвеститорът (най-често строителна фирма) намира собственици на парцели, които не могат да ги реализират. Склонява ги да преотстъпят земята си за строеж срещу обезщетение в размер един-два апартамента + гараж и магазин в партера. Предприемачите намират хора, които да закупят останалите апартаменти на цена под пазарната, за сметка на това, плащайки предварително – така пък се финансира самият строеж. В процеса на строителство много инвеститори банкрутираха, оставяйки клиентите си в безизходица и отчаяние. Акт 16 е документът, с който се издава разрешение за ползване на една сграда. По неофициални данни случаите на сгради без Акт 16 са хиляди. Вече 20 години не е направен опит схемата “на зелено” да бъде регламентирана, така че крайният потребител да не е жертва. Притежателите на апартаменти са принудени да инвестират отново в същия имот, а легализирането на сградата е почти невъзможно, след като те юридически не съществуват. Все пак най-тежкото при съжителството в сграда без Акт 16 според Анна са общите консумативи на сградата, които водят до съседски разпри всеки месец. архитект – ET Арх. Кирил Бочков; инвеститор – ET Петко Иванов; старт проектиране – 1993; старт строителство – 1995; акт 14 – 1997; акт 16 – липсва; цена – 570 евро/м2; гараж – да, но наводнен; отопление на електричество

Социално жилище – общинско жилище в Люлин 2. Сибирка и Жеко са двама глухонеми, които живеят в едностаен общински апартамент от 47 квадрата в най-големия панелен комплекс в София – Люлин. Наброяващ вече около 250 000 жители, Люлин е построен през 70-те години на ХХ век с амбицията да бъде модерен сателитен град, който да приюти работната ръка, прииждаща от провинцията след одържавяването на частната собственост. Доктрината на държавата е мащабна индустриализация, а панелното строителство се превръща в символ на новата ера. В началото всички панелни жилища са държавна собственост, впоследствие са приватизирани до 97%, но земята и междублоковите пространства остават общински. Днес Софийска община притежава 2% от жилищата в София, или 9840 жилища. От тях само 4600 са заетите, а за останалите няма информация. Повечето от апартаментите са в сателитни комплекси като Люлин. Сибирка и Жеко са сред малцинството, обитаващо общинско жилище. Те са пенсионери в неравностойно положение и имат месечен доход от 300 лв., от които 50 лв. отиват за наем.

архитекти – Софпроект; старт на проекта – някъде ‘60-те; старт на строителството – началото на ‘70-те; централно отопление

Студентско общежитие в Студентски град – блок 36, стая 305. Яна е студентка ВиК пети семестър. Живее в стая 305 с още две момичета. И трите смятат, че една от тях идва в повече, но липсата на достатъчно места в студентските общежития изключва лукса стаята да остане двойка. Пък и момичетата са сред “богоизбраните”, които живеят в първото изцяло ремонтирано общежитие от 40 години насам. Реконструкцията е струвала на Министерството на образованието 6 600 000 лв., което прави по 813 лв. на квадрат. Месечният наем на човек плюс консумативи остава 30 лв., или 90 лв. на стая. Студентски град е създаден през 60-те и 70-те години на ХХ век с идеята да обединява трите ключови дейности за един студент – живеене, учене, рекреация (ЖУР). Предвидените общежития и няколко университетски сгради са построени, но редица важни за комплекса обществени сгради и спортни съоръжения още са и по всяка вероятност ще останат за дълго във фаза груб строеж. Но този своеобразен бастион на образованието и науката е имал и друга цел – да контролира, да бъде очите на Големия брат. Двайсет години след промените човек все още има странното усещане за пълната липса на интимност, защото ЖУР се случва върху 17 квадратни метра, пред очите на поне още двама съквартиранти.

архитекти – Софпроект; начало на проекта – ‘60–‘70 г.; бюджет – неизвестен; инвеститор – Министерство на образованието; квадратура – 24 м2; брой студентски стаи – 119; брой студенти – 357; централно отопление, вентилация – не

Апартамент на последния етаж – Люлин 6. Вяра и Георги Кътови са млади български архитекти, които живеят на покрива в сграда, проектирана от самите тях. Блок 647 е експериментална нискобюджетна частна инвестиция. Намира се на ръба на панелния Люлин, с изглед към Витоша и Западен парк. Нестандартните контури на сградата не са самоцелни, а използват строителната площ по оптимален начин. Драматично заоблените форми създават нестандартни интериорни пространства, за разлика от еднотипните, лишени от емоция панелни апартаменти. Архитектите проектират сградата без балкони или по-скоро с остъклени такива, за да не могат собствениците да ги остъкляват впоследствие, всеки по свое усмотрение и вкус. За съжаление климатиците, закачени по фасадите от обитателите, са нещо, с което никой архитект не е могъл да се пребори до този момент. Полуоткритият гараж под кота 0 се оказва любимото място за свободното време на обитателите – скрити на завет и от погледите на останалите жители на квартала. Първоначално Вяра и Георги нямат намерение да се нанасят в сградата, но когато строежът достига осмия етаж, гледката към Витоша и парка ги съблазнява и си правят убежище на покрива. Да живееш в сграда, проектирана от самия теб, има и недостатъци, казват архитектите – всеки път, когато срещнеш някой съсед, все ще се намери повреда в сградата, за която да се оплаче.

архитекти – I/O architects; строителство – 3 000 000 евро; продажни цени – 550-750 евро/м2; площ – 130 м2; гараж – да; детска площадка, 24-часова охрана

sof ia rem ixed

изложбата, която подтиква да пренаредиш града си, за да го обикнеш

Изложбата Пренареждане е специална за Sofia Architecture Week, защото е най-пряко свързана с българската градска среда. Въвличането на колкото се може повече хора в дебата за нейното състояние и конкретните възможни действия за облагородяването є са основни теми на второто издание на събитието. Още когато я подготвяхме през лятото, идеята ни беше да запалим колкото се може повече млади и активни към проблемите на софийския градски дизайн артисти. В крайна сметка селекционерът и куратор на изложбата арх. Делчо Делчев избра 16 участници. Повечето от тях създадоха проекти специално за експозицията, а малка част от тях представиха вече съществуващи и показвани такива, но пък чудесно връзващи се с цялостното внушение на Пренареждане. Също толкова логично и лесно

би могло да е участието на всеки един от нас в позитивния и градивен процес на облагородяване на града, който ползваме ежедневно. Стига да подходим с чувство за отговорност, солидарност и усещане, че красивата, смислена и удобна среда превръща личния ни живот в по-хубав и пълноценен. Очакваме пренареждането на София да излезе извън платната на изложбата, да вдъхнови и прерасне в последователен процес на реализация на добри идеи. А колкото повече хора се включат, толкова по-добре. Затова на следващите страници ти представяме неколцина от любимите ни проекти в изложбата. Пренареждане в пълния є вид е пред Паметника на Съветската армия до 8 ноември 2009

Градинко Освен политолог Градинко е арт директор в Carre Noir Sofia и симпатизант на Зелените. Смята, че софийската действителност, която му се пада дом в момента, може да функционира по-добре и в по-красиви форми. Градинарският му проект предвижда вертикално озеленяване на жилищни и некомерсиални сгради – идея, развита обстойно и от архитекта на вертикални градини Патрик Бльон. Макар вертикалното озеленяване да е доказано по-скъпо за изпълнение и поддръжка от обикновените градини, в отесняваща София зелените площи трябва да се превърнат в ценност, която заслужава инвестиция. По думите на Градинко: “Както сградите се строят с повече етажи, за да компенсират високата цена на земята, така и градините трябва да тръгнат по вертикала, за да уплътнят малкото останало за озеленяване пространство.” Градините растат върху мъх, в който са разтворени минералите и водата, нужни за фотосинтезата на увивните растения. Комбинирани колектори събират дъждовна вода и слънчева светлина, които напояват и осветяват градината нощем.

Мария Стойчева е дипломиран инженер архитект от две години. Наскоро е възвърнала стария си навик да кара колело в столицата. Паркираните коли в пешеходните зони и липсата на тротоари я карат да се ангажира с особеностите на София, които са в състояние да причинят сериозни травми. За да се разчистят тротоарите за пешеходци, Мария предлага да се построят автоматични паркокъщи, в които автомобилите механично се подреждат на конструкции от платформи. А междублоковите пространства, панелните жилища и покривите далеч няма нужда да остават сиви и запустели. Мария ги преобразява с градини за цветя и зеленчуци, общи покривни надстройки за джаги и забавления и безопасни детски площадки.

WhAT Association (или WhATA) са четирима архитекти, които блогват в whata.org. Разказват, че идеята да работят заедно се е родила през 2005 във влака Виена – Будапеща. Държат на “архитектурата с манифест, дизайн с чувство за хумор и самоиронията във всичките є проявления”. Интересуват се от съдбата на полусъборената сграда на бившата Захарна фабрика. WhATA предлагат идея как да се използва такова пространство в родните условия на боричкащи се интереси. Проектът им превръща Захарна фабрика в единственото място за свободно пушене на закрито след забраната, насрочена от ЕС за 2010 година. С полусериозен шахматизъм решението на WhATA задоволява икономическите и обществените очаквания за съдбата на изоставената сграда:

Захарна фабрика е стара сграда, която се руши от нощни набези с каруци.

За да остане, Захарна фабрика трябва да работи. За кого? 1. За обществото (в идеалния случай). 2. За политика, който ще вдигне шум за спасяването є. 3. За собственика си, който трябва да развие в нея бизнес, оправдаващ скъпата реконструкция.

За да оцелее, Захарна фабрика би могла да подходи популистки и да се опита да реши някои от проблемите на София. Например, тя може да е: 1. завод за боклука 2. обществен паркинг за 700 автомобили 3. детска градина за 1500 деца

Така фабриката ще работи за обществото и за политика. Но не и за собственика си или поне не толкова, че да се оправдае цената на реконструкцията.

Какво би работило за собственика? Нещо, от което се печелят много пари. От какво се печелят най-много пари? От пороците на хората и от неща извън закона. 1. Захарна фабрика – легален склад и лаборатория за наркотици. 2. Захарна фабрика – легален публичен дом. 3. Захарна фабрика – легален склад за оръжие.

Така фабриката ще работи за собственика си много добре, ще оправдае реконструкцията си, но нито политикът, нито обществото ще позволят това да се случи.

От какво друго се печели и са доволни всички? От нещо, което е дефицитно, нещо, в което си монополист... Ние не пушим. Днес в България се пуши навсякъде. Но от 1 юни 2010 пушенето става незаконно в България.

В София има 760 хил. пушачи. През 2010 те ще бъдат нещастни, защото няма да могат да пушат в заведенията и в други закрити обществени места. Заведенията се страхуват от огромни загуби. В Хърватска, след забраната на тютюнопушенето, посещенията в ресторантите са намалели с 80%.

Но какво ще стане, ако политиците разрешат законът да се нарушава само в Захарна фабрика и тя стане зона за пушене? Условието е тя да се реконструира от този, който ще я стопанисва.

Там може да се направи филиал на всичко, но за пушачи: филиал на Уго за пушачи, филиал на Happy за пушачи, дори и филиал на Музея за съвременно изкуство за пушачи. За лице на инициативата може да се покани Андрей Слабаков.

Захарна фабрика е подходяща за пушене – има високи тавани, тухлен стена, естествено състарена е и няма да се опушва видимо. И Западният парк е точно до нея – той ще действа като бял дроб. Сградата е в периферията на София. Как ще се ходи до там? С кола, с автобус, с влак (точно там има действаща гара).

Но нали пушенето е опасно за здравето? Да. На сградата ще има огромен надпис “Пушенето убива” като на цигарените кутии.

И така Захарна фабрика ще върши работа на обществото, на политиците и на собственика си. И съвсем между другото ще бъде спасена.

ПЕРНИК

защо “пред винкело всички са равни” и други въпроси, свързани със славното минало, мрачното настояще и неясното бъдеще на града с най-лоша репутация в българия текст весела ягодова–генкова фотография

ървия път, когато се озовах в Перник, отидох с класическа, смърдяща на цигари, пикня и люпени семки ръждясала електричка. Оглеждайки се за пощата, спрях първия срещнат минувач да ме упъти, а той ме попита: “Що, за к’во ти е?”. Така или иначе, намерихме се с моя приятел и аз нощувах у тях в един от крайните квартали, на легло с пружина в стая килер. След полунощ се измъкнахме тайно да пафкаме зад блока и вместо лула използвахме тръба от ВиК. Бяха славни години. Но не за това искам да говорим сега. Искам да говорим за проблемите на растежа, с които твърде много сме свикнали. За заводите, за комините, за панелките. За причините, за бъдещето, за световъзприемането. За красивото и грозното. За комплексите – градски (же-ка) и психологически. Перник е кофти. Извинявам се, че го казвам още в началото, без “добро утро, как си, добре ли спа”, но за жалост така мисля и ще го карам направо. Кофти е град като Перник да бъде декор на нечий човешки живот. Тази мисъл ме преследва отдавна и се е наслоила в мен както отровата от пушеците на фабриките се наслоява във въздуха. Но замислял ли си се защо Перник е кофти? Перник е град с уникална история. Ако градът е в упадък, това е, защото минната индустрия е в упадък. Но с това ли приключваме? И какво правим с хората? Вярно ли е, че перничани са тъпи селяни, които говорят на “л” и всяка сутрин ни барикадират край Владая, или има и нещо друго, което не знаем за тях? И как изобщо живеят в този град? урок по история В един прекрасен ден поемам към Перник с идеята да посетя Музея по минно дело. Понеже цялата работа е тръгнала от мините, ще взема и аз да тръгна от там. Музеят е там, където през 1891 г. е била открита първата минна галерия. Намирам го затворен, но вратата на най-близката къща е открехната и там попадам на Цветана Манова – жената, която събира история. Етнолог е и работи в етнографския музей. Иска да издаде сборник за миналото на Перник. В снимки. Издирвала ги е близо 2 години и има вече около 600. Сега търси спонсори. Дано видят бял свят. Разказва ми цялата история на града – как Освобождението заварило Перник като селце с около 1000 жители под хълма Кракра. Там, където е сегашният център, имало ниви, градини, зеленчуци, пшеница. Петнайсетина години по-късно обаче, в района вече кипял добив на въглища. Възникнала нужда от работна ръка в промишлени количества. Хора се стичали от околните села и цялата страна да си търсят късмета. Зарязвали ниви и добитъци и ставали работници. И граждани. Първо работниците спели под наем в селските къщи на перничани. После започнали да се строят бекярски жилища – само за мъже, без тераси, с етажен санитарен възел. Щом се откриела нова галерия, около нея се строели блокчета – такива били градоустройствените принципи. Около 1926 г. мината решила да построи и първия работнически квартал, замислен като такъв в България. Казвал се Твърди ливади. Три години по-късно Перник е обявен за град. Към края на 70-те общината строяла вече по няколко хиляди жилища на година. Така се породила стройната работническа класа, за която говорят Вапцаров и Смирненски. И ако в първата половина на ХХ век Перник се наричал Град на черното злато, то във втората вече бил “индустриалното

сърце на България”. Тук било всичко, което могло да даде живот на икономиката на страната. Не е случайно, че скъпите спомени за славното минало са запазили Минната дирекция като символ на града дори и днес, когато вече няма следа от минна индустрия. Преди закриването є (поради естествено изчерпване на ресурсите) през 80-те години мината е имала 10 000 работници. “Сега са едва около стотина – казва Цветана. – Голяма част от миньорите са безработни и работят в строителството в София. Друга част се върнаха на село. Но от етнографска гледна точка това е много рискован ход. Аз съм на 63 г. Моето поколение вече няма какво да прави на село. То не е научено на селскостопански труд.” играем си на социологическо проучване Решавам да проверя какво мислят за Перник самите перничани – кои според тях са добрите и лошите страни на града. На помощ ми идват добрият стар Facebook и ipernik.com, където публикувах кратка анкета. Отговориха около 70 души на възраст от 20 до 55 г. Не претендирам за представителност. Около 40% от анкетираните посочват като най-голям плюс на града близостта до София, която дава възможност за професионална реализация и добро заплащане. Допада им, че живеят доста по-спокойно и комфортно, отколкото биха живели в столицата, а стигат относително бързо до работа. По-интересното обаче е, че около 1/4 посочват близостта до София и като най-голям минус. “Икономически зависими сме от столицата и повечето перничани работим там”, казва работещ на 35 г. “Стана доста пренаселено от софиянци, които търсят евтино жилище в Перник”, оплаква се студент на 20 г. Отделно от София, сред плюсовете се нареждат и близостта до главен път (Е79), Витоша, строежът на магистрала Люлин. Сред минусите първенство държи замърсяването на въздуха, следвано от престъпността, простотията, корупцията в администрацията и полицията, безхаберието, липсата на забавления: “Адски скучен град. Няма дори кино. Младите хора няма къде да се забавляват”, казва студент на 20 г. Никъде нито дума за заводите, комините, панелките. Явно хората са свикнали с тях и не им обръщат внимание. С изключение на този фрустриран кореняк перничанин от форумите на Дарик на тема кой е най-добрият за живеене град в България: “Перник не може да бъде наречен дори град. Единственият шанс на Перник е да бъде презастроен изцяло и наново. Това предполага да се разрушат всички индустриални сгради, халета, заводи и фабрики от Кракра до Даскалово. Не може в центъра на града да има леярни, тецове, централни ремонтни бази, заводи... Не може в геометричната среда на града да се въздига комин на ТЕЦ, който трови всичко живо наоколо, не може металургично предприятие да се намира в границите между два квартала.” Мнението на Цветана за разрушаването обаче е точно обратното: “В Европа старите индустриални сгради се смятат за паметници на културата. В България не е така. Няма стари халета, които са преобразувани в музей на модерното изкуство. Ние разрушихме тука толкова много стари индустриални сгради, че на мен ми става лошо само като си помисля. Моята внучка е на 17 години и ако я питам какво е имало на мястото на Кауфланд, няма да може да ми каже.”

перник от архитектурна гледна точка Попитах арх. Георгий Таран за професионално мнение, но се оказа, че той не би застанал зад нито една от двете крайни тези: “От презастрояване има смисъл само ако има защо хората да живеят там. Освен това подобно презастрояване се прави с много политическо насилие (отчуждаване на имоти и какво ли още не) и още повече пари – неща, които в Перник няма как да ги има. Пък и я си представи – дайте да презастроим тогава и Младост 1. А стоте хиляди души какво ще ги правим? Изобщо, наивни приказки.” Колкото до практиките в чужбина – според архитекта един от най-добрите примери е областта Рур в Германия – там е имало тежка метална промишленост, която е умряла. Сега сградите си стоят, но са преобразени, а икономиката е повече в сферата на услугите и знанията. “Индустриалното наследство или се разкарва, или го приспособяват – строят увеселителни паркове в сгради като тази на Кремиковци или правят апартаменти в бивши стоманолеярни. Но само защото има причина хората да живеят там. Ако някой тръгне да прави апартаменти в ЧЛК-то до Ихтиман, едва ли някой ще се нанесе.”

Добре де, какво тогава да правим с града? “Града нищо не можеш да го направиш, той си живее и умира. Край на мините – край на града. Естествени процеси са това. Ако има умни управници, които да стимулират развитието на местната икономика, може нещо и да стане, иначе хората просто ще започнат да се изнасят и ще останат само пенсионерите. Но скоро ще има бърза връзка със София от Перник, което коренно ще измени нещата – Перник ще е просто още един квартал спалня.” Бившето индустриално сърце на България. Бъдещ квартал спалня. Градът, където започва и свършва модернизацията на една страна. За разлика от селата, които плановата икономика изкуствено превръщала в градове, развитието на Перник е естествено и продиктувано от вътрешни причини. Единствено там до урбанизация се е стигнало заради бурните демографски процеси покрай минната индустрия. В този смисъл Перник е град-музей на тези уникални и драматични процеси, социална лаборатория, която може да помогне за по-доброто им осмисляне и разбиране. И да помогне да избегнем нов Перник. Защото днес познатите процеси на стичане на огромна човешка маса засягат София – включително и от посока Перник. А Перник търси своя отговор.

Истанбулското биенале за съвременно изкуство

истанбул се оказва идеално място за излагане на изкуство със силна политическа позиция. младите хърватски куратори от whw изчерпват този потенциал до краен предел текст бояна гяурова фотография

ивет курлин, ана девич, наташа илич, сабина саболович

т какво живее човекът? Това е тема тичн ата рамка, в която женският кураторски колектив WHW е поставил 11-ото издание на биеналето в Истанбул. Въпросът е зает от либретото на Опера за три гроша на Бертолт Брехт, а отговорът в оригиналния текст гласи: “От това, че ежечасно изтезава, разсъблича, атакува, души и изплюсква някой друг човек.” Текстът на Брехт е от края на 20-те години, когато германският автор е бленувал за революция със средствата на театъра. WHW, изглежда, също са в плен на утопичната идея, че изкуството ще промени света, или поне си мислят, че си струва да се опита. Неслучайно един от първите проекти на Ивет Курлин, Ана Девич, Наташа Илич и Сабина Саболович от 2002 е посветен на Комунистическия манифест, а въпросите, които поставят тогава, са What, How & for Whom – по-късно именно те дават името на техния колектив.

Истанбул е най-голямата досега сцена за тяхната пропагандна дейност, в чийто контекст изкуството е просто средство за решаването на социални проблеми. Това, което придава неповторима атмосфера на биеналето за съвременно изкуство, е самият Истанбул с неговото уникално съчетание от модерност и традиция. Активната гражданска позиция и провокацията съпътстват биеналето още от първото му издание през 1987. Tази година политическият заряд на експозицията достига своя връх, той е осезаем почти във всяка една от работите на 70-те артисти от различни националности, изложени на три места: старото индустриално хале Антрепо, бивш тютюнев склад и нефункциониращо гръцко училище, в което още са запазени следите от класната обстановка и където могат да се видят някои от най-силните произведения.

Още на входа на Антрепо (който е в непосредствена близост до музея Istanbul Modern край Босфора) човек се сблъсква с типичните за това биенале остро критични творби. Такава е инсталацията на Младен Стилинович Nobody Wants To See: от едната страна са струпани три огромни купа хартиени листа, а на отсрещната страна виси само един лист, върху който е изписана тройка. Посланието е съвсем директно – тримата най-големи богаташи в света притежават повече от онези 600 милиона най-бедни хора в света. Също така очевидна е разработката по темата на биеналето на Ханс-Петер Фелдман: той е изложил на пиедестал кора хляб, на която експозиционната форма придава изненадваща монументалност. Човек не може да не забележи и приличащите на манифест червени смачкани листчета по пода и в трите изложбени зали, чийто текст заклеймява дискрими нацията на турските жени; автор е известната хърватска артистка Саня Ивекович, чиято запазена марка са политическите пърформанси. След известно време твърде острият и директен политически тон на експозицията започва да натежава. Освен това някои работи – текстове, фотографски и документални мате

риали, въпреки интересните си позиции трудно могат да бъдат определени като изкуство. Живописта също не предиз виква възторга ми. Приятно изключение в този жанр са работите на Инджи Фурни. Инсталацията на младата турска артистка се състои от малкоформатни рисунки върху бял памучен плат, тематизиращи живота на жената в ислямските страни. Артистката не изпада в излишен патос, а напротив – проявява дори чувство за хумор. Друг автор, чиито рисунки и колажи ми допадат, е Нилбас Гюреш. Артистката присъства в експозицията и със серия фотографии, наречени Unknown Sports, в които домакинската работа на жените се прехвърля в спортната зала и героините от снимките с тигани и точилки възсядат гимнастическите уреди. Силно присъствие имат site specific инсталациите, повечето от които обаче са прекалено обяснителни, оставяйки твърде малко място за фантазията на зрителя. Но се срещат и забавни хрумвания, например Unemployed Emplоyee: I Have Found You a Job! на турските артисти Рути Села и Мааян Амир, които са наели младежи от Истанбул да сгъват тишърти и да пръскат посетителите с парфюм.

Все пак най-силно застъпено е видеоизкуството, което е и моят личен фаворит в актуалното издание на истанбулското биенале. Презентацията е изключително добра – в повечето случаи притъмнени стаи, в които екранът заема цяла стена и те предразполага да изгледаш дори и най-дългия филм. Особено много ми хареса работата на Деимантес Наркевичиус The Role of a Lifetime, която използва аудио-визуалните медии, задавайки въпроси за смисъла на документалното кино. Има и редица интересни, макар и по-стари работи, предимно от 70-те години. Творческият колектив Кви Кулик използва експериментална визуализация, опитвайки се да постигне онова, което са опитвали и много други преди тях – да преодолее границата между изкуство и живот. Авторите на видеопроизведенията също рядко се отклоняват от общото мото на биеналето. Тяхната основна тема са социалнополитическите конфликти по света. Един от най-добрите примери в това отношение е серията видеотворби Democracies на известния полски артист Артур Жмийевски: той съпоставя кадри от различни събития по света, като например първомайски сблъсъци в Германия, с кадри от палестинските простести срещу израелската окупация, прожектирайки ги на срещуположни екрани. Мария Руидо пък документира работническо ежедневието

край поточната линия. Естетиката в Amphibious Fictions показва, че социалната тематика не е пречка за създаването на красиви картини. Кадърът с действащите в пълен синхрон работнички остава задълго в главата ми. Неравенството между половете е друга любима тема на видеоартистите. Сред тези работи изпъква красиво рисуваното видео на туркинята Джанан Шенол, в което се проследява житейският път на селско момиче, попаднало в големия град. Стилът на повествование напомня на 1001 и една нощ, а визуалният език имитира езика на ориенталските майстори. В друга своя работа артистката изразява дръзка феминистка позиция, като показва две женски гърди, от които капе мляко. Произведението е наречено просто Фонтан и заигравката с емблематичния ready made на Дюшан е очевидна. С видеоработата Mahagony на Джес Джоунс се връщаме отново към Брехт и операта му Възходът и падението на града Махагони – падението на един град, който изцяло се е отдал на удоволствията. Ирландската артистка придава актуално звучене на Брехт, като критикува фалша в политическия живот, разпъвайки банери в пустинята със следните лозунги: “For Love, For the Selling of Love, For the Just Division of Spiritual Goods, For the Unjust Division of Temporal Goods, For Brute Stupidity, For Property, For the Rich”.

100

101

Накрая обаче човек се чувства просто пренаситен от толкова много политика и конфликти на това биенале. Неизбежно е заключението, че прекалената политизация е донякъде самоцелна и че в много работи изкуството остава на заден план. Въпреки това е достойна за уважение концепцията на кураторите и начина, по който те и остават верни с всяко едно произведение. Добрата новина е, че и с това издание истанбулското биенале успя да затвърди позицията си на платформа за изява на некомерсиални и радикални позиции в сферата на съвременното изкуство.

В края на моята обиколка из изложбените зали не мога да си отговоря на въпроса от какво живее човекът, напротив, въпросите, които си задавам, са повече от отговорите. Ако такава е била целта на кураторите от WHW, те определено са постигнали успех. Но едно, струва ми се, е ясно: идеалът на Брехт за социална промяна чрез изкуството си остава утопия. Последният шанс да се види биеналето в Истанбул е до 8 ноември. iksv.org/bienal11

102

camp for climate action

растяща групировка активисти не разчита на правителствата, а предлага да се борим с климатичните промени сами – чрез радикални и директни действия текст и фотография петър мелтев

103

а всички ни е писнало от повтаряне – климатът се променя. Предсказания за катаклизми се появяват навсякъде и дори Джордж Буш се съгласи, че човечест вото е виновно за хаоса. Вече са много хората, които правят всички онези неща с хартията, водата, зарядното на телефона, колелото, крушките. Според активистите от Camp for Climate Action обаче това е просто морална мастурбация, която всеки глупак ще обезсмисли, взимайки първия полет до Тенерифе. Пак според тях държавите и компаниите, които твърдят, че плащат своя данък, като провеждат изследвания, въвеждат стандарти, обновяват технологиите и т.н., само замазват очите на света, докато изсмукват и последните центове

от недрата, атмосферата и биосферата на земята. Да, крайни са. Camp for Climate Action не е организация, а аполитично (разбирай анти политиката по принцип) активно движение за борба с климатичните промени чрез директни действия. Те залагат на индивидуалната инициатива и дейност на всеки от нас и се борят за радикална социална промяна. Затова и подхождат радикално, без да чакат с години някой в правителството да обърне внимание на петиция. Защото дори и да не даде директен ефект, директното действие работи като мегафон. Новинарското внимание е правопропорционално на бройката арестувани по време на събитие, така че пак успяваш да помогнеш на

движението да разпространи посланието: “Има проблем и ние сме тук, а ти?” Camp for Climate Action казват, че трябва да се действа сега. Никой не казва обратното, но и абсолютно никой не предприема действие, което рязко да смени посоката. The Guardian вече нарекоха движението показател за повратна точка в борбата с климатичните промени. The Times пък ги разкритикуваха, че климатичните промени не са основателна причина за гражданско неподчинение. Дали? Ако доскоро някой все още имаше нужда да разбере, че земята се опитва да ни отърси от козината си като бълхи, днес това е ясно за всеки. Отсега нататък целта е реалното предприемане на мерки, и то на всяка цена.

104

105

малко история и малко философия Всичко започва в протестния лагер по време на сбирката на Г-8 през 2005 в Шотландия, където от дума на дума няколко легендарни безименни природоз ащит ници развиват идеята за верига от помасирани и много по-оригинални протести срещу авиацията и изкопаемите горива, основни причинители на проблемите с климата. Още на следващата година те организират едноседмичен палатков лагер в Мегаватовата долина – дом на три големи ТЕЦ (действащи на въглища). Лагерът се събира за една седмица и издига селце от палатки като емблема на устойчивия начин на живот – без лидери, конституции, йерархии и председатели. В него хората взимат всички решения с консенсус, разчитат на ветро и слънчеви генератори, използват компостиращи тоалетни. Провеждат към 200 уъркшопа, лекции и дискусии, строят си барове, готвят, свирят, пеят, забавляват се. И в един от тези седем дни избухват в цял ден на масов протест за “затваряне на

най-големия производител на въглероден двуокис в Англия”, топлоелектрическата централа Drax. Събират се малко повече от 600 души. Drax... не променя режима си на работа дори за секунда. Не ме разбирай погрешно – никой не си е помислил дори за момент, че хората ще успеят да преборят този гигант, но мисията е изпълнена. Едно ново движение се е родило и целият свят е узнал за това. Неговите четири основни принципа са: образованост, директни действия, устойчиво ежедневие и реакция срещу климатичните престъпления. речено-сторено След протеста в Мегаватовата долина (с 38 арестувани) лагерът започва да набира скорост. През 2007 в близост до Хийтроу в Лондон се събират 1000 души. При опита за саботаж на летището са арестувани 58. Миналата година 3000 души доказват готовността си да действат срещу въглеродните емисии със 100 ареста, от които 23 – осъществени зад оградите на ТЕЦ Кингснорд. Тази година вече видя три

големи лагера, като единият беше с 8000 участници. Между тези големи и масирани събития обаче движението не спи. Много от къмпингарите активисти членуват и в други групировки с подобни каузи, които непрекъснато организират малки акции, за да не позволят на проблемите да излязат от новините. Plane Stupid (Самолетно тъпо) например цели да върне самолетите на земята, а един от нейните основатели е включен в списъка на The Guardian с хора, които биха могли да спасят планетата. Веднъж Plane Stupid прерязват оградата на нотингамско летище и блокират пистата му за малки самолети. Друг път Европейската климатична борса осъмва с Климатично казино на един от входовете си – там всеки може да си поиграе с баланса на земята. Двайсетвагонен влак, превозващ въглища към Drax, е спрян, окичен с банери и разтоварен, а една от четирите турбини на ТЕЦ Кингснорд е спряна за четири часа от самостоятелен саботьор.

106

Протестиращите отиват по-далеч от възприетите дотук норми и готовността им да се заемат с въпроса въпреки сериоз ните съдебни последици е дори още попоказателна за това колко спешна е според тях промяната. Те смятат, че няма никакво време за спокойни разговори на чай, и имат намерение да бъдат достатъчно убедителни. Този лагер, казват те, е само началото на цяло ново движение, твърдо решено да се изправи смело срещу продължаващото насилие от страна на замърсяващите. И в този контекст всяко насилие, което лагерът извършва (става дума единствено и само за увреждане на имущество), е просто малка част от насилието и вредата, срещу която те се борят. Хората са тук, защото отказват да гледат безучастно как съгласно законите се вършат очевидни престъпления срещу човечеството. Това е прецедент – бунтове да се борят за ограничения. Ако хипарското движение цели освобождение от ограниченията и забраните на досадните си, трезви родители, то тук става дума за пълната

противоположност на това – създаване на норми срещу все още незабранен вандализъм. реакциите Естествено, властите и големият бизнес реагират, като наричат всички в Camp for Climate Action “екохулигани” и опитват всякакви тактики, за да ги дискредитират и забранят. Полицията също не остава длъжна на никого. Пазителите на реда се оправдават, че в лагера има реактивни групи от анархисти и антиглобалисти, за които климатичните промени са поредното бойно поле в битката срещу капитализма. “Те се борят срещу икономическия растеж по принцип, и срещу реда, който сме градили толкова много години”, е тяхната възмутена позиция. Широко разпространен етикет е и “наивници без граници”, но гледната точка на всички в Climate Camp е точно обрат ната – за тях наивник е всеки, който смята, че трябва да се отпуснем, да си гледаме кефа и да игнорираме предупрежденията на всички учени на земята.

мисли глобално, действай локално Най-хубавото в тази история е, че ти разказвам само за Camp for Climate Action на британска земя, а той вече е плъзнал из целия свят. Никой не си е играл да организира нещо в чужбина. Просто действието е родило действие. През 2009 са проведени и ще се проведат “официални граждански неподчинения” в 11 държави в света. Вече е имало протести в Австралия, Щатите и Канада. Французите са се разписали в Нант, като 2000 души нахлули в местното летище, пяли, свирили и разигравали сценки пред отиващите на ваканция пътници. В Дания при лагер за затваряне на ТЕЦ са арестувани 100 души зад огражденията. Нова Зеландия ще се включи с протест, съвпадащ със срещата на Г-20 в Копенхаген. Има непотвърдена информация за планиране на лагери в Южна Корея и Индия. Еквадор в момента събира средства за организиране на първия Camp for Climate Action в Южна Америка, а има голяма вероятност да се появи такъв и в Африка.

107

на прощаване Много пъти се случва да забележиш, че всички заедно правим нещо, което ни кара да се чувстваме и да живеем зле. Няма значение дали всички крадем, затваряме си очите пред корупцията, хвърляме си фаса в тревата, паркираме ужасно или разказваме расистки вицове. Иска ти се някой да се заеме с проблема. Никой обаче нищо не прави, защото така е по-лесно. Облегни се, отпусни се, гледай мача. Евентуално решаваш сам да предприемеш нещо, но масата е твърде голяма, а ти си самичък. Понякога обаче се случва достатъчно единички с будна съвест да се намерят и да се заприказват. В някои случаи дори да направят това-онова заедно. И идва моментът на големите неща, които влизат в лога на историята. И след години всички заедно се радваме на независимостта на България, на правата на човека, че земята е кръгла и че някой нещо е направил. Оставям те да си помислиш за това. Идва световната климатична среща на върха през декември в Копенхаген.

108

christian poveda

френският документалист, заснел филм за българските борци, беше убит в сан салвадор след успешния му филм за местна улична банда

текст бояна гяурова фотография архив

оведа е открит разстрелян с няколко куршума в главата на 2 септември през нощта в колата му в предградие на Сан Салвадор. Французинът е известен сред професионалните среди като фоторепортер, който не се спира пред опасността и снима по най-горещите точки на света. В кариерата му могат да се открият репортажи от войните в Иран, Ирак и Ливан, а между медиите, за които е работил, се нареждат Time, Newsweek, Paris Match и New York Times. Отразяването на военни събития не е единственото занимание, с което е известен, голямата му страст е документалното кино. Една от любимите му дестинации за снимки е Салвадор, страната, която обиква още в първите си години като военен фотограф и която впоследствие води до трагичната му смърт. Именно там се развива действието в последния му филм Луд живот (La Vida Loca), който през октомври тръгна по европейските екрани (но за съжаление не и в България). Главни герои в дръзката документалистика са татуираните до неузнаваемост тийнейджъри от уличната банда Мара 18, които ежедневно се сблъскват със смъртта. Кристиан започва да се занимава с фото графия в ранна възраст, а Латинска Америка още тогава буди любопитството му. Пробивът за него идва, когато през 80те години отива в Салвадор, за да отрази гражданската война там. Снимките му обикалят света. Често комплиментите по адрес на Поведа стигат дотам, че работата му като военен репортер се сравнява с тази на неговия идол – военния фотограф Робърт Капа. Фотографията е тази, която осигурява на французина нужната финансова независимост, за да се занимава с документално кино. Още в началото на своята кариера Поведа снима филми, в който главни герои са момчетата от уличните гангстерски банди, боксьорите и борците. Може би това е причината в края на 90-те Поведа да се озове в България и да направи филм за борците, наречен просто Борбата. Става дума за абсолютно непозната в България продукция на френско-немския телевизионен канал arte. След дълго издирване на филма, благодарение на френските продуценти на Борбата, все пак успяваме да се сдобием с копие от него. Документалният филм проследява историята на спортната дисциплина в България, като тръгва от пехливанските борби по селските събори, преминава през златните години на бойната дисциплина и завършва с плачевното състояние на спорта днес, когато средствата, които се влагат в него, са минимални. Най-вероятно

фактът, че България е европейската страна с най-много медали в борбата, е допринесъл за интереса на Поведа към нашата страна. Филмът е любопитен най-вече защото чрез възхода и падението на спорта Поведа всъщност разказва историята на България през ХХ век. Освен това архивните кадри, с които режисьорът борави, са доста забавни. Най-впечатляващият проект на доку ментал иста остава все пак последният му филм Луд живот. В него той показва отблизо живота на уличната банда Мара 18 в Салвадор. Интерес към марасите френският режисьор проявява още при първите си пътувания до Сан Салвадор, откогато датират и някои от фотографските му проекти, посветени на тях. Бандата се заражда през 80-те години в Лос Анджелис на 18-та улица, оттам идва и името на групировката. Става дума за период на граждански войни в централната част на Латинска Америка, когато много латиноамериканци емигрират в САЩ. След края на гражданските войни САЩ връщат хората от гетата и от затворите обратно по родните им места. Според Поведа именно този политически ход на САЩ засилва разпространението на уличните групировки в Латинска Америка. По негови думи бруталността сред Мара 18, която е само една от големите улични банди, през последните години дори е нараснала. Те са реална опасност за населението на бедните страни, в които властите са безсилни срещу насилието. В едно от последните си интервюта французинът казва, че самият той не се чувства застрашен от тях, понеже вече от дълги години живее и работи сред тях. Идеята да направи филм за Мара 18 му хрумва, когато чрез бивши симпатизанти на групировката се свързва с някои от актуалните членове на бандата. Поведа живее сред марaсите 16 месеца, което му дава възможност да улови с каме рата си интимни детайли от живота им. Във филма виждаме как марасите се бият, как се събират тайно, как си правят задължителните за тяхната банда татуировки (една от многото татуировки е надписът “луд живот”), как пушат марихуана (други наркотици са забранени), как се веселят и също така как страдат. Показвайки ни човешката страна от живота на бандитите, Поведа ни кара да симпатизираме на героите от филма. Въпреки това режисьорът не пренебрегва факта, че това е групировка, способна на крайна жестокост. Уличната банда контролира цели области, изнасилва, убива и върши мръсната работа на

големите наркотрафиканти. Броят им само в Салвадор начислява около 10 000 души. Филмът е верен на типичната за Поведа стилистика от сурови и необрабо тени документални кадри, чиято силна емоция се подсилва и от гангстерския рап, който звучи през цялото време. Събитията, съпътстващи снимките на филма, са жестоки – трима от главните герои умират в престрелки. За зрителя единствените индикации за жестоките убийства са изстрелите, които се чуват между отделните сцени. Поведа ни води на мястото на престъплението, като ни показва труповете на жертвите, а по-късно и самите погребения, които протичат с присъщите за всяка бедна страна оплаквачки, в този случай обаче лицата им са покрити с татуировки. Стряскащата статистика е – членовете на Мара 18 рядко доживяват до 30годишнината си. Според Поведа мизерията, в която живее населението на Салвадор, е предпоставка за разрастването на тези групировки. Така и завършва филмът – с поредното приемане на нов член марас. Ритуалите, при което това се случва, са брутални: мъжете трябва да изтърпят 13 секунди бой без възможност за самозащита, а жените имат опцията да избират между бой или изнасилване от трима от членовете на бандата. Посланието на Поведа е ясно, става дума за един затворен кръг, от който измъкване няма. Поведа бе убит по време на проучвания за нов проект, свързан с Мара 18, в предградие на Сан Салвадор, известно с ежедневните сблъсъци между уличните банди. Покушението е сякаш продължение на филма Луд живот, с тази разлика, че жертвата този път е самият режисьор. lafemme-endormie.com/vidaloca/

109

110

111

ревю музика – ивайло спасов DC Recordings

Kelpe – Microscope Contents С третия си студиен албум за DC, Kelpe или Kel McKeown е направил огромен скок към това да бъде продуцент с уникален и запомнящ се стил. Не че предните му албуми нямаха поразителен ефект, но в Microscope Contents парчетата звучат като същински еталони на музиката на настоящото хилядолетие. Всичко добро започва още с второто парче The Blankout Agreement и нечовешкия му размазващ груув. Следва много радост от епичната смесица между хип-хоп, електроника и построк. Ubiquity Records

Shawn Lee & Clutchy Hopkins – Fascinating Fingers Както казват в сайта на Ubiquity, “неконтролируемият Lee и анонимният Hopkins са отново тук”. За всички, които ги харесват, това е грандиозен повод за радост – чисто новият им албум Fascinating Fingers е дори по-добър от предния Clutch of the Tiger. Shawn и Clutchy достигат нови висини, като успяват впечатляващо да балансират стиловите си предпочитания. Основата е суров функ груув, а надстройката е като лабиринт с милион препратки. Ултра музикантска тава.

Tectonic 2562 – Unbalance Веднага след триумфа на албума Aerial на 2562 феновете започнаха да потриват ръце, представяйки си следващата му творба. Е, албумът Unbalance вече е факт, но след него едва ли ще останат много хора, които да наричат Dave Huismans дъбстеп продуцент. Не че няма степ, но налице са също толкова препратки към детройтския геридж. Елементите в Unbalance изглеждат откъснати от различните стилове, които 2562 харесва, но са моделирани така, че да си пасват съвършено. Резултатът за мен е най-вкусният електронен звук, родил се през 2009.

112

Ostgut Ton Prosumer & Murat Tepeli – U & I / The Jam Не беше много трудно човек да се влюби в миналогодишния албум на Prosumer & Murat Tepeli – Serenity. Горе-долу така стоят нещата и с настоящия им сингъл U & I The Jam. Макар че със сигурност това издание би звучало по-добре през лятото, удоволствието от дозата качествен хаус работи и през есента. Парчето U & I грабва с почти поп звученето си, докато The Jam е нещо като комплимент за пристрастените към по-старите неща на дуото.

Ninja Tune Bonobo – The Keeper feat. Andreya Triana Bonobo определено знае какво прави и първият сингъл към предстоящия му албум е доказателство за това. Освен прекрасното видео към парчето The Keeper и приказните вокали на Andreya Triana този сингъл демонстрира умението на продуцента Саймън Грийн да създава малки брилянтни неща. Звучащ като смесица между Massive Attack и класически соул-джаз, The Keeper е заявка за нов супералбум.

Doldrums Joy Orbison – BRKLN CLLN / J. Doe Joy Orbison няма нищо общо с Roy Orbison, но за това ще стане дума скоро на страниците на списанието. BRKLN CLLN / J. Doe следва превърналия се в хит сингъл Hyph Mngо на този лондонски младеж. Авторитетните музикални издания вече сипят суперлативи и за настоящия сингъл на Joy, и то с пълно основание. Остава да се надяваме, че този обещаващ млад геридж хаус продуцент ще запази инерцията си и ще продължи да ни радва с толкова свежи парчета.

ревю световни кинопремиери – йоана павлова

Mr. Nobody Режисьор: Jaco von Dormael / Финландия 2009 През 2092 година Немо (Джаред Лето) е на 117 години. Той е не само най-старият човек на планетата, но и последният смъртен. Връщайки се назад, съзнанието му се фиксира върху най-драматичния момент в живота му – когато е осемгодишен и родителите му се разделят, трябва да избере дали да замине с майка си за Америка или да остане в Англия с баща си. Темата за паралелните реалности вече държи първо място в списъка с любимите клишета на холивудските сценаристи, а в последните години Джей Джей Ейбрамс (създател, продуцент и режисьор на Изгубени) я превърна в масова истерия. Затова онези, които познават белгиеца Жако ван Дормаел като режисьора на Тото героят и Осмият ден, сигурно се чудят как така се е заел с проект като Mr. Nobody. За щастие неговата гледна точка е превърнала тази международна суперпродукция във визуално пиршество.

The Men Who Stare at Goats Режисьор: Grant Heslov / САЩ 2009 Вероятно от всички филми в тази секция The Men Who Stare аt Goats ще стигне най-бързо и сигурно до българските екрани, въпреки че ми е любопитно с какво заглавие точно ще се разпространява. Самата премиера на Венецианския фестивал напълни клюкарските издания с приключенията на Джордж Клуни по време на официалната прожекция и пресконференцията. Сюжетът се базира на едноименната книга на Джон Ронсън, която разследва действителни американски военни програми за постигане на психически и физически контрол посредством паранормални сили. Историята изглежда още по-смахната на голям екран, защото режисьорът Грант Хеслов, който дебютира в пълнометражното кино след почти 30-годишен актьорски стаж, е оставил Джордж Клуни, Юън Макгрегър, Джеф Бриджис, Кевин Спейси и наличните кози да се забавляват максимално по време на снимките.

Triage Режисьор: Danis Tanovic / Испания 2009 За добро или за лошо, никой не може да прави толкова качествени филми за войната като босненските режисьори. След пълнометражния си дебют Ничия земя Данис Танович отново се връща към бойното поле. Марк (Колин Фарел) е фотожурналист, който се прибира ранен у дома след мисия в Кюрдистан. Дезориентиран и изгубил паметта си, той твърди, че няма представа какво се е случило с негов приятел и колега, който е изчезнал безследно в същия район. Безсилна да се справи със странното му поведение, съпругата му Елена (Паз Вега) се обръща към дядо си, достолепния господин Хоакин Моралес (Кристофър Лий), който има дълъг опит като психотерапевт с офицери от франкистката армия. Двамата мъже започват да разплитат миналото и скоро става ясно, че дори онези, които приемат войната като занаят и смятат, че тя не ги засяга, не могат да живеят с някои спомени.

Metropia Режисьор: Tarik Saleh / Швеция 2009 Тарик Салех е шведски симпатяга от египетски произход, който първо се прочува с графитите си за All In One crew. Впоследствие се захваща с журналистика, документално кино и анимация, а новият му филм Metropia е резултат от всички тези занимания. През 2024 година цивилизацията се разпада, природните ресурси са на изчерпване, а под Европа е прокопана гигантска мрежа, която свързва големите градове. Невзрачният Роджър води невзрачен живот, но избягва да използва масовия подземен транспорт, понеже вярва, че правителството облъчва хората посредством медиите в метрото. Един ден преодолява страха си и точно когато гласовете нахлуват в главата му, се запознава с фатално красивата Нина, която го въвлича в най-голямата конспирация само с една усмивка. Главните роли са озвучени от Винсент Гало, Джулиет Луис, Удо Кир и Стелан Скарсгард.

113

ревю книги – денис коробко

Мавзолей Ружа Лазарова / ИК Сиела а: Мавзолей е текст, обиграващ дискурсите на един разпаднал се постсоциалистически “аз-ъ”. “Ъ” – защото повествованието бележи началото си във време, когато тази буква все още не е премахната с насилие, и завършва, когато случките се оказват грешки, които в Мавзолей са просто непреодолими. б: Пушекът и бутилките сновяха из апартамента. Р. седна до мен. “Как си?” – попитах аз. “Задушавам се” – отвърна тя с тъжна усмивка. Ясно бе, че повече няма да останем. Докато пресичахме градинката на театъра, я прегърнах. Вместо към пейките, я поведох към мавзолея – вече беше празен. След това седяхме задъхани на трибуната откъм банката и мълчаливо осъзнавахме случилото се. “Такова нещо и Батай не може да напише – прошепна тя. – В следващия живот със сигурност ще бъда писател – усмихнах се аз. – И ще пиша колкото искам.” Не знам нищо за Р., откакто събориха мавзолея, нямаше за какво да си говорим.

Смъртта на Бъни Мънро Ник Кейв / ИК Прозорец Казват, че усещането да пре-биваваш в светлината на прожекторите и да изричаш в микрофона историите си пред публика, която те издига в култ, е екстатично и дяволски напомня сексуалната възбуда или в случая с Кейв – ерекция. Така е построен и разказът за предизвестената смърт на Бъни. Всичко се случва като в сценарий на клип, от проститутка към сервитьорка, от бира към уиски, от цигара към фас в пепелника, от въжето, на което увисва съпругата, към скута на добре епилирана социална работничка. Освен това се намесва и времето и върти номера – явлението Бъни е допълнено с наследник – Бъни-младши, който освен съзерцаването в общуването с баща си използва и предмета, който особено в семейните отношения от вида бащи-синове играе ролята на безпристрастен съдник – енциклопедия. Притеснителна за митологията около Бъни е само реакцията на наследника, когато полицай(ка) в русокос вариант му подава ръка да стане – той я отблъсква нежно, надига се и се изправя...

114

Трамваят Клод Симон / ИК Фама ...тормозеше ме месеци наред този трамвай, усещах идването му по вибрациите на пода, докато легнал се опитвах да видя небето в тъмното през прозореца, качвах се и той ме возеше – всеки ден по различен маршрут, по различни улици, с различни хора, погледът ми се плъзгаше по фасадната сивота на сградите, спъваше се в ръждата на водостоците, закачаше се за текстовете на улиците – реклами, обяви, афиши, графити, некролози и през цялото време на фона на препускащия край мен пейзаж в прозореца се мъдреше собственото ми лице и всъщност в един момент се оказваше, че виждам себе си... Стоп. Видях отражението си в прозореца, а то е съвсем различно от това на Клод Симон, нали за неговия трамвай ставаше дума.

Младостта на Даниело Наниста / Светлина, моя любов Чезар Паул-Бадеску / ИК Парадокс нота: на пръв поглед този текст няма да има нищо общо с текста на Бадеску, освен това никога не би ми хрумнало да свържа живия Чезар с който и да било “нанист” от романа. Но неизвестно защо т. нар. автор не спира да се притеснява от това и напомня, че всички лица и събития са реални, а историите са се случили с него точно така, както ги описва. диез: Явно подплатата от литературна теория, която предписва, че текст и метатекст се сливат и престават да се различават по художественост, е толкова силна при Наниста-Бадеску, че не може да се избегне. Все пак в случая не е неприятно това бръщолевене в Ctrl+I (комбинацията от клавиши, с която се преминава в курсив), защото не се натрапва по никакъв начин, освен с наклона си. бемол: бързам да кажа, че романите в книгата са два, но спокойно могат и да се четат последователно, без притеснения – героите са познати, а пък и авторът...

арт ревю – даниела радева

боряна венциславова аз, ти и те – никой не е застрахован, 2008

Награди за съвременно изкуство Гауденц Б. Руф През ноември за трета поредна година в София ще бъдат връчени наградите за съвременно изкуство на Гауденц Б. Руф – една за млад автор и една за утвърден. Руф е един от най-обичаните герои в историята на българското изкуство – известен като ценител, меценат и колекционер. Славата му се дължи и на няколко култови изложби през 90-те, инсталирани в личната му резиденция, докато пребивава у нас като посланик на Швейцария. Известно време след като си заминава, се оказва, че не може така лесно да се раздели с България и нейните артисти. Затова основава годишна награда на свое име, която винаги е съпътствана от изложба и каталог. Ето и тазгодишния кратък списък на номинираните: в категорията утвърден автор – Рада Букова, Боряна Драгоева Росса, Нина Ковачева, Надежда Олег Ляхова, Борис Мисирков и Георги Богданов, Милко Павлов, Самуил Стоянов, Дан Тенев, Боряна Венциславова. За наградата за млад автор претендират Стефания Батоева, Викенти Комитски, Лазар Лютаков, Камен Стоянов, Коста Тонев, Михаела Власева. ruf-award.integra.bg

архив C.L.U.E.

C.L.U.E. В миналия брой ти представихме колектива от артисти, архитект и куратор, обединен под името C.L.U.E. (буквално означава Color Location Ultimate Experience). Тяхното изкуство може да бъде описано като синтез от пърформанс, хореография, звук, видео и инсталация. Различните действия на артистите се обединяват в инсталации от видеоредактирани пърформанси. Една от тези инсталации ще бъде показана от 6 ноември до 6 декември в галерия Васка Емануилова, в рамките на програмата Място за срещи. Създаването на изложбата започна в София още през октомври тази година, когато групата проведе серия от събития в парка Заимов, Галерия Васка Емануилова и галерия Сезони. Именно филмовият материал, създаден тогава, е изходна точка за инсталацията в изложбата. Отново получаваме потвърждение, че вдъхновението за C.L.U.E. идва главно от експерименти с експресивния потенциал на цветовете, звуците, движенията на тялото и взаимодействието с околната среда. Инициативата за гостуването на C.L.U.E. в България е на New Museum, Ню Йорк. Куратор на проекта в София е Владия Михайлова. veg.cult.bg

115

ревю сцена – гергана пирозова

116

Мяра за мяра

Четири стаи

Режисьор: Лилия Абаджиева / Малък градски театър зад канала

Режисьори: Неда Соколовска, Мартин Вангелов, Гергана Димитрова и Атанас О`Махони / Театър София

Режисьорката Лилия Абаджиева отново ни връща в най-зрелищния си, пародиен стил на свръхинтерпретиране на Шекспир с Мяра за мяра – колаж от Отело, Макбет и сонетите на Шекспир. След по-дълбоките постановки В очакване на Годо и Краят на играта режисьорката отново ни включва в играта на автоцитиране, препратки, пастиш и смесване на пародия с трагедия, страст и меланхолия. Мяра за мяра е чудесен пример за пълната ирония на режисьорката спрямо претенцията към нея да бъде винаги чисто нова и в търсене на големия смисъл. Пак има млади мъже в кринолини, бременни мъже, униформени мъже и мъже – прелъстителки и прелъстени, а на финала този път вали не дъжд, а сняг, който се сипе върху телата на актьорите с по няколко роли: Антоний Аргиров (зашеметяваща Лейди Макбет), Леонид Йовчев (покъртителна Дездемона), Борис Георгиев (и като одухотворена бременна), Александър Кадиев, Александър Димов, Петър Калчев.

Да си фен на филма от 1995 г. не е задължително условие, нито е единствената причина да отидеш на едноименното представление в Театър София. Това не е просто адаптация по филм, а първият подобен проект, който разхожда в подземия, фоайета и етажи на театъра. Публиката (или по-точно гостите на хотела) се оказва обзаведена с Наръчник на зрителя и възглавница с дръжка и се придвижва в лабиринт от осветени червени пътеки, следвайки пиколото Тед (Юлиян Петров) между рецепцията и стаите. Решението на четиримата млади режисьори (всеки режисирал своя стая) е сюрреалистично, бутафорно и силно кинаджийско. Проектът носи много енергия и като цяло е успешен въпреки неизгладените диалози, сравнително бедния театрален език и неравенството между качество на стаите (втората и четвъртата определено доминират).

пренареждане име: Славина Белинчева професия: архитект диагноза: класически тип хиперактивен млад градски професионалист симптом: прекарва доста време в колата си, кръстосвайки между обекти, магазини, срещи, дома си и двата офиса – този на арх. Радина Гешева и студиото, който са основали с приятеля є мисия: експеримент с тотално бягство от рутината с цел разнообразие обосновка: All work and no play makes Slavina a dull girl саундтрак на деня: Koop и всичко що е фънки-джазово автомобил: Ford Fiesta, какво друго

118

10:20 В офиса днес правя само едно нещо – автоматичен отговор на електронната поща с текст: “Днес не работим. Потърсете ме утре.”

11:05 Качвам се на фиестата. Изключвам телефона с кеф. Сега дали към Панчарево или Витоша? Или пък Витошка за лек шопинг?

16:40 Хa, изложбата на Sofia Architecture Week! Идеален момент да я разгледам.

119

17:15 Тези колеги тук половината ги познавам. Добре са помечтали.

18:25 Време е за един хубав чай. Перфектния завършек на деня. Трябва да правя това по-често.

120

LOLA от MARC JACOBS

Тя е сексапилна и забавна. Намигва и флиртува. Кокетничи и провокира. Тя е спокойна и естествена, забавна и уверена в себе си. Тя е Lola. Топъл флорален букет за неустоимата жена със свободен дух, Lola е водовъртеж от цикламен божур, розов пипер, червен грейпфрут, роза, мускус и ванилия. Изключително личен, най-новият аромат на дизайнера разкрива представата му за това кое е женствено и секси.

ROSE THE ONE от DOLCE & GABBANA

Изтънчено романтичното ухание the one отвори нова глава в историята си. След ориенталската цветна парфюмна вода и фееричната интерпретация l’eau the one идва rose the one. Топъл, свежо съблазнителен, игрив и женствен аромат от розов грейпфрут, мандарина, касис, ванилия и букет от божур, лилия, личи и изящна българска роза. Аромат за пренебрежителната към обществените норми модерна героиня, която не се страхува от различните емоции. В поведението є проблясват момичешки искри, а животът є без романтични приключения би бил непълноценен.

121

селекция елисавета петрушева

Pleasures for the Senses

Дни и нощи, изпълнени с удоволствия, благодарение на:

Sensuous от Estee Lauder – създаден за да улови найженственото у жената. Топъл, дървесно-кехлибарен аромат, който разкрива многообразието от лица на съвременната дама в разцвета на силите є, 50 ml EDP за 106 лева.

Vitalumiere Eclat – Compact от Chanel Нова компактна пудра за комфорт и блясък, която съживява тена, придава блясък и предоставя свобода при избора на покритие.

F for Fascinating Night от Salvatore Ferragamo е дързък, чувствен и неустоим аромат за незабравими вечери, 30, 50 и 90 ml EDP за 70, 113 и 151 лева.

Teint Idole Ultra Compact от Lancome – компактен фон дьо тен с пудрена текстура за дълготраен резултат и съвършен тен в продължение на 18 часа, 73 лева.

Guess by Marciano – изискан и модерен аромат за уверения мъж със собствен стил, 50 ml EDT за 75 лева.

Vitalumiere Fluide от Chanel – сатенен изглаждащ флуиден фон дьо тен с лека текстура и естествена покривност, който заличава уморения тен, оптически коригира бръчките и придава мекота и блясък на лицето.

122

Silk & Velvet

Фукай се с копринена кожа, благодарение на:

Essential Regenerating Fluid от серията Sublimage на Chanel Precision. Цялостна грижа против стареене с фина кадифена текстура, която придава оптимална свежест и комфорт на склонната към омазняване кожа. Стяга, коригира бръчките, изсветлява тъмните петна и предпазва от появата на нови. Хидратира кожата и връща блясъка є.

Better Skin Tone Correcting Moisturizer SPF 20 от Clinique. Дневен хидратиращ крем, който изтрива нанесените в миналото вреди и предпазва от бъдещи такива. Придава блясък, моментално изсветлява кожата и възстановява равномерния тен с течение на времето. Предоставя фотостабилна широкоспектърна UVB/UVA защита и поддържа целодневна хидратация, 50 ml за 88 лева.

Concentrated Balancing Softener от новата луксозна линия на Shiseido Future Solution LX. Богат, омекотяващ продукт с формула, която хидратира кожата моментално и за дълго. С откритата от Shiseido уникална технология Skingenecell 1P, която видимо подобрява структурата на кожата, забавя процеса на стареене и увеличава защитните є функции, 150 ml за 176 лева.

123

Aquapower Absolute Gel от Biotherm Homme. Мъжки гел за 24 часа хидратирана кожа. Повишава устойчивостта на кожата спрямо агресии – като ежедневното бръснене, климатичните промени и възрастта, 50 и 75 ml за 38 и 71 лева.

Nirvanesque® Contour des Yeux от Nuxe – още един продукт от противостареещата гама Nirvanesque за първи мимически бръчки. Крем за околоочния контур с 3-в-1 действие – намалява появата на мимически бръчки, изглажда и премахва тъмните кръгове, 37 лева.

Velvet Luminescence Moisturizing Cream от новата хидратираща линия Hydra Sparkling от Givenchy. Кадифен хидратиращ крем със Sparkling Water Complex® – иновативна комбинация от пет активни съставки, които хидратират, реенергизират и връщат сиянието на кожата, 50 ml за 95 лева.

Exclusive Premium Yeux от Lierac – мулти-коректор за околоочния контур. Противостарееща грижа с многофункционално действие, която видимо намалява бръчките, коригира тъмните кръгове и подпухването, изглажда и подмладява кожата, 10 ml за 96 лева.

124

ДЕНИМ ДЕСЕТИЛЕТИЯ

Колекцията на Lee за този есенно-зимен сезон се връща назад и пресъздава някои от любимите си десетилетия. Това ясно се вижда в кройките, изтъркванията и контрастите на колекцията. И всичко започва... откъде? От Берлин. 70’s Berlin Brigade Енергията на Берлин е въплъщение на срещата между Източна и Западна Европа. Това са годините на Студената война, на Берлинската стена и на голямата пропаст в убежденията и начина на живот. Прогресивният стил и откритостта на Запада се сблъсква с Изтока, където Бригадите на Берлин са принудени да излязат в нелегалност. Линията на Lee, посветена на този уникален град, идва с износени ефекти, кафеникав деним и изсипани панталони, които напомнят за милитари униформите. Строгите силуети и пестеливо подбраните детайли просто завършват това военно послание. Крачолите варират от много тесни до много широки. Но в същото време Берлин е град, пълен с много динамика, и силните финални ефекти със зелени, оранжеви и розови гънки показват истинско противопоставяне на конвенционалното и традицията. 50’s Denim Nerds Втората линия пресъздава поп културата на 50-те. Тесните вратовръзки, големите очила с рогови рамки и подвитите навън дънки на Бъди Холи веднага напомнят за пънк времената. Невинността на зубърите е уловена чрез деним в свежо синьо, а голямата кръпка Lее вече е изнесена отстрани. Тази епоха е пресъздадена още чрез плетените пуловери с плитки при жените и опакова плетка при мъжките пуловери. В линията присъстват и всички тъмночервени нюанси – от бургундско до боровинково. 90’s Denim Puritans Всъщност марката Lee e видяла какво ли не през последните 120 години. С такова дълго минало и богато наследство вдъхновението може да дойде от много места и в случая това е пуританизмът на 90-те години. Тъмен, лъскав деним – тъмносин за мъжете и петролночерен при жените. Кройките са впити, платовете са корави и плътни, с втъкани брокатни нишки – направо като за сцена.

125

VERTU CONSTELLATION AYXTA

Audi A5 Sportback

Лидерът на пазара за луксозни телефони Vertu обяви пускането на последното допълнение към успешно продаващата се серия Constellation – Vertu Constellation Ayxta. Това ще е първият сгъваем телефон в портфолиото на Vertu. Ayxta осигурява перфектен дизайн и модерно решение за потребителите на луксозни мобилни телефони, които предпочитат такава функционалност и форма. Следвайки естествената еволюция от темата за пътуването (вдъхновила оригиналната колекция Constellation), Vertu Constellation Ayxta е насочен към прозорливия глобален гражданин. За него това е висококачествен продукт, който да му помогне да поддържа начина си на живот където и да се намира по света. Комплектът предлага първокачествено приложение към лайфстайла на клиентите, фокусиран в баланса между тяхната работа, пътуване и лични нужди.

Audi представя своята нова концепция за автомобил – Audi A5 Sportback. Този модел е третият от серията A5 и се характеризира с четирите си врати и издължената елегантно снижаваща се задница. С A5 Sportback Audi поставя нова тенденция в автомобилния дизайн. Просторният интериор предлага безкомпромисен комфорт за всеки един от пасажерите. Огромното багажно отделение има капацитет от 480 литра и може да бъде разширено до 980 литра. Всички двигатели за A5 Sportback са с директен инжекцион. Дизеловите двигатели са TDI, а газовите – с концепцията FSI. Всички версии включват системи за възобновяване на енергията и повишаване на горивната ефективност. Audi A5 Sportback обединява най-доброто от три превозни средства – емоцията и елегантността на купето, комфорта на седана и практичността на station wagon автомобилите.

CAMPER Camper винаги са били известни с това, че са удобни, лесно носими и крайно оригинални обувки. Тяхната различност не може да бъде сбъркана и вече дори си има име. Перфектният микс от технология и дизайн отсега нататък ще се разпознава под името Extraordinary Crafts. Extraordinary означава необичаен, невероятен – и е свързано с годините проучване, мислене и преследване на мисията да направиш едни обувки артистични и лични. Craft пък означава занаят, умение да измайсториш нещо уникално.

унисекс дънките One За първи път португалската деним марка Salsa Jeans предлага унисекс стил в дънките. Във време на boyfriend jeans тенденцията, при която жените носят мъжки дънки, марката излиза със специална кройка, която се адаптира към формите на женското и мъжкото тяло. Линията One се характеризира със специфичен шев и извит подгъв, ниска талия и тесни извити крачоли в краищата, създаващи истински oversized вид.

126

Red dot Известните италиански марки Бенетон и Сисли пуснаха в магазините си специално подбрани зимни модели дрехи на супер атрактивни цени: дънки по 64 лв., блузи по 59 лв. и пухени якета за 169 лв. Ще разпознаете артикулите по червената точка, с която са белязани!

Factory Outlet Това е място за шокова шопинг терапия. Ако търсите любимите си марки Converse, Nike, Helly Hensen и Polo Jeans co., Ralph Lauren, можете да ги откриете във Factory Outlet на бул. Сливница 616А, търговски комплекс Европа Център, до Метро 2. Factory Outlet е част от веригата магазини на Елмек Спорт България – официален представител на марките за България.

127

REpLAY ЕСЕН-зИМа 2009/2010 Съвременност и винтидж са отправните точки за новия майсторски създаден имидж на Replay. За есента и зимата на 2009 рокаджийският дух и влияние на 50-те биват примесени с нови технологии. Цялостната рамка на елегантността е допълнена с елементи от етно шика, артистизма и висшата мода. Дамската линия в колекцията на Replay за есента е насочена към силен и изявен стил с точно преценени детайли. Ретро чарът е тониран в по-съвременен вид, който неминуемо се забелязва. Чарът и чувствеността са подчертани от женствени и изтънчени детайли, кройки и извивки – както в дрехите, така и в джинсите, преработени за още по-перфектното прилягане. Мъжката линия е съставена от хиляди елементи, които са обединени от общата цел да направят цялостен, силен и в същото време изискан имидж. Концепцията преминава от американската тематика за рок историята и стила на канадския работник, до дискретния и джентълменски клубен допир.

128

D&G есен-зима 2009/10

MAX&Co есен-зима 2009/10

На изискан коктейл през изминалия месец беше представена колекцията на D&G Dolce&Gabbana за сезон есен-зима 2009/2010. В стилното ревю взеха участие много от най-известните манекени на България. На партито присъстваха някои от найголемите фенове на марката: Миро, Орлин Павлов, Гала, Миролюба Бенатова, Таня Дикова и много други. Акцентът на вечерта бе Радост Драганова от Модерно, която закри ревюто със страхотно бюстие в кралско червено, в комбинация с деним от ревю-колекцията на марката.

На стилно събитие италианската марка за дамски дрехи и аксесоари MAX&Co. представи новата си колекция за сезон есен-зима 2009/2010. Тя се възползва от културното наследство на POP MaxMara – колекция, създадена от MaxMara за младите дами от 60-те години в отговор на нуждата от личен стил и нов гардероб, съдържащ необичайни по цвят, форма и размер дрехи. MAX&Cо. POP Re-edition 2009-1966 е преработен вариант на колекцията, но остава вярна на стила от 60-те години: запазени цветове и форми, единствено с осъвременени материи и начин на производство. Минало и настояще се срещат, за да създадат вълнуващо многообразие, както от вдъхновяващи със стила си артикули, така и от забележителни аксесоари: кожени чанти за рамо, весели шапки, меки кожени ръкавици, ботуши и сдържаните в стил “Мери Джейн” допълнения, дарени с нов живот в динамичното съвремие. MAX&Cо. POP – Re-edition 2009-1966 ще бъде предлагана в избрани MAX&Cо. бутици от септември 2009 година.

списание едно представя

ĐžĐąŃ&#x20AC;Đ°ĐˇŃ&#x2020;ĐžĐ˛ Đ´ĐžĐź

86 edno.bg

ĐžĐąŃ&#x20AC;Đ°ĐˇŃ&#x2020;ĐžĐ˛ Đ´ĐžĐź