/edno-broy90-fall2010

08

09

9 771312 000002

9 771312 000002

12

07

9 771312 000002

9 771312 000002

06

9 771312 000002

11

05

9 771312 000002

9 771312 000002

04

9 771312 000002

10

03

9 771312 000002

9 771312 000002

02

9 771312 000002

Списание Едно • Eсен 2010

One Magazine • Fall 2010

01

One Magazine • Fall 2010

Списание Едно • Eсен 2010

9 771312 000002

edno.bg цена 10 лв. / price 10 lv

Арт лигата на Ню Йорк The New Yorк Art League Оркестър София: Аз танцувам буги! Sofia Orchestra: If you want to boogie, forget it! Три цвята, ново полско кино Trois couleurs, New Polish Cinema

оя й бр ъча йн р о а п онл uE E ISS r Th NE E d Or ONLI

На edno.bg можеш да поръчаш броя онлайн, без да плащаш за доставка; там са посочени и 25-те алтернативни места за продажба.

Фотография от материал Арт лигата на Ню Йорк в брой Eсен 2010 на Списание Едно

Можеш да ни откриеш и по реповете.

At edno.bg you can order the issue online with free delivery and find out about our 25 alternative distribution spots.

You can also find us at newsstands.

A photo from the article The New York art league from the Fall 2010 issue of One Magazine

екип

colofon

главен редактор бояна гяурова

editor in chief boiana gjaurova

boiana@edno.bg

редактор ивайло спасов

editor ivaylo spasov

редактор адриана андреева

editor adriana andreeva

ivaylo@edno.bg adriana.andreeva@gmail.com

дизайн постстудио:

design poststudio:

edno@poststudio.bg

андреан нешев, велина стойкова,

andrean nechev, velina stoykova,

магдалина станчева

magdalina stancheva

фотограф михаил новаков

photographer mihail novakov

mihail@edno.bg

предпечат асен илиев

pre-press assen iliev

ycmama@gmail.com

координатор реклама йоана илиева

advertising coordintor joana ilieva

joanai@edno.bg

административен директор емил шукадаров

administrative director emil shukadarov

главен счетоводител цанка календжиева

account manager tzanka kalendzhieva

emilsh@edno.bg cankak@edno.bg

мениджър събития иван чанков

event manager ivan tchankov

ivan.tchankov@gmail.com

редактор на английски анджела родел

english editor angela rodel

преводачи

translators

анджела родел

angela rodel

борис делирадев

boris deliradev

ралица кариева

ralitsa karieva

богдан русев

bogdan rusev

йоана станчева

yoana stancheva

© gerry visco

Списание Едно е двуезично издание,

One Magazine is a bilingual publication and

което излиза 4 пъти в годината и е запазена

comes out 4 times a year. Trade mark reserved.

марка на Списание Едно ООД.

Reproduction of any part of the content is

Възпроизвеждането на каквито и

forbidden. All rights reserved. Printed at Druzhba

да било части от съдържанието е

Printing House on recycled paper.

забранено. Всички права запазени. Печата се в печатница Дружба на рециклирана хартия. Списание Едно

One Magazine

София 1000

1000 Sofia

бул. “Патриарх Евтимий” 22

22 Patriarh Evtimii Blvd.

Tel. 02/981 2347, 988 1009

Tel. 02/981 2347, 988 1009

mail@edno.bg, edno.bg

mail@edno.bg, edno.bg

4

Съдържание

Contents

16 Shortcuts 36 Machinedrum: “За мен няма прави ла, когато става дума за звук, с който искам да експериментирам” 42 Mount Kimbie не означава абсолютно нищо, но просто звучи невероятно 48 Аз танцувам буги!

58 Десените на Джейми Травис 66 So Independent 72 Мелъди Гилбърт, киноизследовател 78 Три цвята, ново полско кино 88 Камен Стоянов предлага Културна мусака в Япония 94 арт лигата на Ню Йорк 110 Вим Вандекейбъс представя Маймунски сандвич 118 Театрални хапки от реалността – Дайсуке Миура 126 Лов и соц 138 See Saw Seen 148 Нареди пъзела, за да получиш маса 156­ DONT SHOOT THE MESSENGERS 168­ Rozalb de Mura 5 в циганската махала 182 Няма място за старите реклами 192 Mind:interrupted 202 Червейовъди, охлювъди 214 За животните в ателието на препаратора

6

16 Shortcuts 36 Machinedrum: “There are really no rules for me when it comes to which sounds I want to experiment with” 42 Mount Kimbie doesn’t mean anything, but it sounds brilliant 48 If you want to boogie, forget it!

58 The Patterns of Jamie Travis 66 So Independent 72 Melody Gilbert, Cinematic Explorer 78 Trois couleurs, New Polish Cinema 88 Kamen Stoyanov Serves up Cultural Moussaka in Japan 94 Тhe New York Art League 110 Wim Vandekaybus presents Monkey Sandwich 118 Theatrical Reality Bites – Daisuke Miura 126 Hunting, Socialist-Style 138 See Saw Seen 148 Solve a Puzzle and Get a Table 156 DONT SHOOT THE MESSENGERS 168 Rozalb de Mura 5 in the Gypsy Neighbourhood 182 No Room for Old Ads 192 Mind:interrupted 202 Freaky Animal Farm 214 On animals in the taxidermist’s studio

автори

contributors

8

Мира Мариянова e на 35 и от години се занимава с писане за театър и танц. Заедно със свои приятели и съмишленици прави сайта за съвременни изпълнителски изкуства dramaturgynew.net. Напоследък вижда все по-голям смисъл в обучителните проекти за младежи и начеващи професионалисти, единствено оттам дебне спасение и надежда за бъдещето. В този брой тя ни среща с един от най-интересните съвременни хореографи Вим Вандекейбус (стр. 110), който ще гостува с представление на Sofia Dance Week този септември.

Mira Mariyanova is 35 and has been writing about theater and dance for years. Together with friends and supporters, she runs the dramaturgynew.net website for contemporary performing arts. Recently, she began to see more and more sense in training projects for young people and startup professionals – only there lies salvation and hope for the future.

In this iаssue she presents one of the most interesting contemporary choreographers, Wim Vandekaybus (page 110), whose performance will be part of Sofia Dance Week this September.

Сава Чанков, според коментар в Капитал Light, е “вдъхващ надежда маргинал”. Миналата година най-сетне събра достатъчно смелост за житейски рестарт и заряза програмирането, този път май завинаги. Сега се прехранва, като бере джанки и треволяци в двора си, не си купува нови дрехи, а постоянно поправя старите и зимата намалява термостата на парното до минимум. Бившата му приятелка му обяви литературен дуел, защото според нея не оценява таланта �. В този брой той поема хвърлената ръкавица.

Sava Chankov is a “marginal figure who inspires hope”, according to a comment in Capital Light. Last year he finally summoned the courage to restart life and gave up computer programming, this time forever, it seems. He is now making a living picking wild plums and herbs in his garden, avoiding new purchases, mending old clothes over and over, and turning the thermostat down in winter. His ex-girlfriend challenged him to a literary duel, as she thinks he does not appreciate her talent.

In this issue, he is picking up the gauntlet.

Емил Христов е на 27. Завършил е журналистика, бил е редактор в Harper’s Bazaar, Light и Rouge, а сега пише за списанията, които харесва. Твърди, че повече го вълнуват новите имена и малките лейбъли в модата и дизайна. Автор е на книгата Аквариум и в момента работи по втория си ръкопис. В бъдещите му планове приоритет е животът на яхта на места, където лятото никога не свършва.

Emil Hristov is 27. He graduated in journalism, worked as an editor for Harper’s Bazaar, Light, and Rouge, and now writes for magazines he likes. He claims to be most excited about small fashion and design labels. He is the author of Aquarium and is currently working on his second manuscript. His most urgent future plans involve life on a boat in places where it is always summer.

София бул. Витоша 44, Mall of Sofia, бул. ал. СтамболийСки 101, Serdika Center Sofia, бул. СитнякоВо 48, the Mall, бул.ЦариградСко шоСе 115 i Варна ул.княз бориС 39, Mall Varna, бул. Вл. Варненчик 186, Grand Mall Varna, ул. а. СахароВ 2 i ПлоВдиВ Mall PloVdiV, ул. ПерущиЦа 8 i БургаС BurGaS Plaza Mall, ул. транСПортна 5 operated by vapo ltd

автори

contributors

10

Даниела Радева е на 33 години. Работи колкото се може по-малко и няма дългосрочни планове. Обича да разсъждава върху психологията на художниците – най-много се впечатлява от сантименталното им отношение към собствените работи и как произнасят думите “моята творба”. Никак не се безпокои от липсата на музей за съвременно изкуство. Ненавижда да взема интервюта. Реши все пак да направи едно изключение за Камен Стоянов (стр. 88), единствено за да се опита да присвои негова работа.

Daniela Radeva is 33. She works as little as possible and has no longterm plans. She likes to ponder the artistic mindset, being especially impressed by artists’ sentimental attitudes toward their own work and the way they say “my work”. She is absolutely unruffled by Sofia’s lack of a contemporary art museum. She hates interviewing people. Still, she decided to make an exception for Kamen Stoyanov (page 88), with the sole purpose of acquiring one of his works.

Павел Янчев е архитект. Завършил е УАСГ в София в катедра Урбанизъм. В момента работи за ARTER в Брюксел, а преди това беше част от офисите на СТОА и ZOOM Studio в София. Интересува се от градска политика и това понякога му пречи да си върши ежедневната работа. Пише редовно в блога си pavel-janchev.blogspot.com. За този брой той подготви интервюто с дизайнера Петър Захаринов (стр. 148) и разговора за Sofia Architecture Week (стр. 138).

Pavel Janchev is an architect. He graduated from the University of Architecture and Civil Engineering in Sofia with a degree in urban studies.

He currently works for ARTER in Brussels, while earlier he was part of the STOA and ZOOM Studio teams in Sofia. He is interested in urban policy, which sometimes prevents him from completing his day-to-day work. He is a regular blogger (paveljanchev.blogspot.com). For this issue he interviewed the designer Peter Zaharinov (page 148) and gave us the lowdown on Sofia Architecture Week (page 138).

WhAT Association са Анета Василева, Жана Стоилова, Христо Говедаров и Николай Ангелов – или четирима архитекти, които пишат в блога whata.org и правят проекти заедно. Обичат архитектурните изненади, като често ги откриват в соц архитектурата. За този брой те, заедно с нашия фотограф Мишо, отидоха, видяха, впечатлиха се и описаха една ловна соц резиденция (стр. 126). Като при това не убиха нито един елен.

WhAT Association is Aneta Vasileva, Zhana Stoilova, Hristo Govedarov, and Nikolay Angelov – four architects who contribute to the whata.org blog and do projects together. They love architectural surprises, which they often find in socialist architecture. For this issue, along with our photographer Misho, they went, they saw, they were impressed, and they described a socialist-style hunting residence – all without killing a single deer (page 126).

CAMPER Store - Serdika Center Sofia, бул. Ситняково 48 FAN POINT Stores - София, ул. Витоша 44 - Mall of Sofia, бул. Ал. Стамболийски 101 - The Mall, бул. Цариградско шосе 115 Варна - Mall Varna, бул. Вл. Варненчик 186 - Grand Mall Varna, бул. А. Сахаров 2 Пловдив, Mall Plovdiv, ул. Перущица 8 - Бургас, Burgas Plaza Mall, ул. Транспортна 5

автори

contributors

12

Антон Терзиев е писател и художник. Обикновено ремиксира живота в текст и картина с ентусиазма на стопроцентов ърбан йога. Влюбен е в киното и обича да пише за тази любов. В този брой чувствата му го изпратиха при Жана Караиванова, създател на So Independent – чисто новия софийски фестивал за независимо американско кино, който през ноември ще зарадва киноманите (стр. 66).

Anton Terziev is a writer and artist. He usually remixes life in text and images with the enthusiasm of 100 percent urban yoga. He is in love with cinema and likes to write about that passion. In this issue, his feelings led him to Zhana Karaivanova, the founder of So Independent – Sofia’s brand-new independent American film festival, which will thrill cinemaphiles in November (page 66).

Йоана Станчева преподава в Лозенския свободен университет. В часовете � влизат и излизат много хора, но най се задържат двама. Готвят си. Често грам не може да се съсредоточи, затова всичко � се случва едновременно и накуп. Бяга бавно, но продължително; носи еднакво добре на тежки и на луксозни условия. Гони свидетелство за правоспособност за управление на морски плавателен съд до 20 гигатона. Смятай. В този брой тя ще разкаже За животните в ателието на препаратора (стр. 214).

Yoana Stancheva teaches at the Lozen Free University. In her classes, many people come and go, but two persevere. They cook for themselves. She is often totally unable to concentrate and, as a result, things tend to happen all at the same time for her. She runs slowly but for the long haul; she can handle grit and luxury equally well. She is going for her shipmaster’s license for vessels up to 20 GT. Just imagine. In this issue, she will be shedding light on the mysteries of taxidermy (page 214).

Силвия Петрова работи като асистент-режисьор в театъра и в радиото в Кьолн. Нуждата от промяна е в кръвта � – досега е сменила 8 различни града, работила е над 30 работи и ако събере цялото си семейство накуп, би се наложило да говори на 4 езика. Театърът е най-силната дрога за нея. По време на международния театрален фестивал Театър на света тя постави личен рекорд, за няколко дни успя да гледа десетки постановки. Специално за нас тя направи интервю с японския режисьор Дайсуке Миура (стр. 118).

Sylvia Petrova works as an assistant director in Cologne’s theater and radio. The hunger for change is in her blood – so far she has tried eight different cities, done more than 30 different jobs, and if she were to gather her whole family together, she would need to speak in four different languages. Theater is her favorite drug. During the international Theatre of the World festival, she set a personal record by seeing several dozen performances in only a few days. Now, especially for us, she has interviewed the Japanese director Daisuke Miura (page 118).

RE:

РЕ:

За осемте години на съществуването си списание Едно претърпя редица промени, за да стане накрая това, което е в момента: списание за съвременна култура и начин на живот. Това е червената нишка, свързваща новите културни и социални феномени, за които разказваме. Впрочем миксът от теми и обекти не е случаен, напротив, това е желаният от нас ефект. Тази есен решихме да се върнем назад във времето. Искахме да разберем например каква е съдбата на музикантите от Оркестър София, как изглеждат днес ловните резиденции на Тодор Живков или имат ли бъдеще светещите реклами от онова време. Постепенно отделните истории започнаха да се преплитат, докато някак от само себе си изкристализира тематичната нишка за соца и неговото културно наследство. Тодор от Оркестьр София пожела да ни разкаже за перипетиите около плочата Аз танцувам буги и за това как всъщност се е правела музика преди 1989. Архитектите от WhAT Association пък решихa да открият ловния сезон, като посетят ловното стопанство Росица в Стара планина. Върнаха се с празни рьце, но затова пък с интересен разказ. Носталгия ни обхвана при новината за свалянето на светещите соц реклами по софийските улици. Научихме, че липсва план за тяхното съхранение, и по този повод поместваме миниархив на старите светещи реклами – може би последна възможност да ги видите; крайният срок за демонтажа им е, случайно или не, на 9 септември. От актуалната ни книжка ще научите също защо Ню Йорк е може би с една крачка пред Берлин, какви са новите три цвята полско кино и що е то охлювъден клъстер. Но това далече не е всичко, което искаме да ви разкажем и да ви покажем. Приятно четене! Бояна Гяурова 14

In the eight years of its existence, One Magazine has undergone a series of changes, finally becoming what it is now: a magazine about contemporary culture and lifestyle.

This is the thread connecting the new cultural and social phenomena we discuss.

By the way, the mix of topics and themes is not accidental – to the contrary, this is the desired effect.

This autumn, we decided to go back in time. We wanted to find out, for example, what happened to the musicians from Orchestra Sofia, how Todor Zhivkov’s hunting lodges look today, and whether the lit-up advertisements from “back then” have a future. Gradually, the individual stories began to intertwine until a thematic thread about sots (socialism) and its cultural heritage somehow crystallized on its own.

Todor of Orchestra Sofia wanted to tell us about the ups and downs of recording the album If You Want to Boogie, Forget It and what it was really like making music before 1989. The architects from WhAT Association opened the hunting season with a visit to a communist-era hunting lodge. They returned home empty-handed – except for an interesting story. Nostalgia gripped us when we heard of the impending removal of lighted sots advertising signs from Sofia’s streets. We learned that there was no plan for their preservation, so we are publishing a mini-archive of the old lighted ads – perhaps your final chance to see them, as the deadline for their removal, perhaps coincidentally, perhaps not, is 9 September (the anniversary of Bulgaria’s “Socialist Revolution”).

This issue also explains why New York might be one step ahead of Berlin, what the new three colors of Polish cinema are and what a snail cluster is.

But all this doesn’t even come close to exhausting everything we have for showand-tell.

Happy reading!

Boiana Gjaurova

October 2 saturday 11:20a.m. Pier 66 Seattle

REPLAY STORES СОФИЯ, БУЛ. ВИТОША 45; MALL OF SOFIA, БУЛ. АЛ. СТАМБОЛИЙСКИ 101; ПЛОВДИВ, MALL PLOVDIV, УЛ. ПЕРУЩИЦА 8 FAN POINT STORES СОФИЯ, SERDIKA CENTER SOFIA, БУЛ. СИТНЯКОВО 48; THE MALL, БУЛ. ЦАРИГРАДСКО ШОСЕ 115; ВАРНА, УЛ. КНЯЗ БОРИС 39; MALL VARNA, УЛ. ВЛ. ВАРНЕНЧИК 186; GRAND MALL VARNA, УЛ. А. САХАРОВ 2; БУРГАС, BURGAS PLAZA MALL, УЛ. ТРАНСПОРТНА 5

shortcuts

Изкуство в чекмедже Галерия в галерията или изложба в изложбата – това e идеята нa експозицията в чекмедже, измислена от Иван Мудов, Камен Стоянов и Стийвън Гермор. От няколко месеца вече художниците поставят своите миниизложби във всяко чекмедже, което открият на арт събития у нас и по света. Досега са участвали на изложби в Сидни, Виена, Цюрих, Банкок, София и Варна. А последната им изява беше в Нагоя на Aichi Triennale, където представиха проект на Тайо Кимуя. Във всяка изложба на ИСИ (Институт за съвременно изкуство) до края на годината те ще окупират чекмеджето в кухнята на института със свои произведения или с работите на някои от авторите, с които работят. 0-та пред инициалите на художниците в заглавието не е случайна: тя автоматично ги изстрелва на предна позиция във всеки каталог на арт инициативите, в които участват. Освен това нулата символизира празното поле на галерийното пространство и нулевия старт. Едно от произведенията, показано вече в чекмеджето на ИСИ, е Малка история за Култура на Камен Стоянов.

Art in a drawer An-exhibition-within-an-exhibition – that’s the idea behind Ivan Moudov, Kamen Stoyanov and Steven Guermeur’s traveling project 0GMS Gallery in a Drawer. The trio’s miniature collections of their own 16

and other artists’ work have already been shown in galleries around the world: Sidney, Vienna, Zurich, Bangkok, Sofia, and Varna, as well as – most recently – at the Aichi Trienniale in Nagoya, Japan, where the focus was on work by the Japanese artist Taiyo Kimura. The kitchen drawer at the Institute of Contemporary Art in Sofia is reserved for 0GMS’ project until the end of 2010. The “0” in front of the artists’ initials (G for Geurmeur, M for Moudov and S for Stoyanov) is not accidental: it automatically puts them at the top of any catalog or list of art initiatives that they participate in. It also symbolizes their recent start and the empty space of a gallery before it’s inhabited by artworks. One of the pieces shown in the drawer at the Institute for Contemporary Art in Sofia is A Short Story about Culture by Kamen Stoyanov.

— YouТube play Биеналето за креативно видео е инициатива на музея Гугенхайм и You Tube с цел да се открият нови таланти, които работят в областта на онлайн видеото. Всевъзможни произведения в традиционни до нови и най-нови форми на изкуството бяха качени в YouTube play; общият брой на качените видеоматериали е точно 3 960 459. Проектът илюстрира стремежа на големите музеи да бъдат в течение и да канализират творческия потенциал, изливащ се във виртуалното пространство. Главният куратор на Фондация Гугенхайм Нанси Спектър подчертава: “Не търсим това, което се случва сега, а онова, което предстои.” Журито, което селектира 20 работи, бе съставено от звезди в областта на дизайна, изкуството и музиката – като Такаши Мураками, Раян Макгинли, Щефан Загмайстер, Лори Андерсън, а също музикантите от Animal Collective. Произведенията на победителите ще бъдат показани от 21 октомври в музеите на Фондация Гугенхайм в Ню

Списание Едно­/ One Magazine

Йорк, Билбао и Берлин, както и онлайн на youtube.com/play Приятно гледане!

YouТube Play The Guggenheim Museum and You Tube are on a quest for fresh video talent through a jointly organized Biennial of Creative Video, which will culminate in October 2010. A total of 3,960,459 video entries in all styles and genres have already been submitted (the deadline for submissions was July 31). The project illustrates the desire of many large museums to channel the creative talent of the world’s virtual community. “We are looking for things we haven’t seen before,” Nancy Spector, curator for contemporary art at the Guggenheim Foundation, says. The jurors who will select a short list of 20 works include a number of well-known names from the world of arts, design and music: Takashi Murakami, Ryan McGinley, Stefan Sagmeister, Laurie Anderson and the U.S. band Animal Collective. The short-listed works will be screened on 21 October at the Guggenheim museums in New York City, Bilbao and Berlin, as well as on-line at youtube.com/play Enjoy the show!

— земята срещу машините Затънали в хай-тек и градска среда, много дизайнери си взимат въздух и вдъхновение сред природата. Пример е инсталацията Autarchy, чиито елементи (метли, купички и лампи) са ръчно изработени от органична смес и оцветени с естествени багрила от растения, подправки и корени. Тя е дело на младите италиански дизайнери Simone Farresin и Andrea Тrimarchi (studio formafantasma), които прекарват поло-

вин година в села в Сицилия в изучаване на традиционни занаятчийски техники. Проектът им показва как хората могат да организират домакинството си около наличните в района материали. Началото е поставено с купички и лампи, измайсторени от 70% брашно, 20% селскостопански отпадъци и 10% варовик. Симоне и Андреа продължават да експериментират с рецепти. При добавката на канела например предметите стават по-еластични и нечупливи.

Autarchy е сценарий за завръщане към опростения начин на живот, чийто цикъл е затворен в природата: “Производството на предмети не се ограничава само до машините във фабриката, а може да се премести близо до човека и земята.” formafantasma.com/home_autarchy.html

Еarth vs. Мachine More and more designers are looking to break with high-tech, urban environments and taking inspiration from nature and traditional crafts. A case in point is the installation Autarchy, whose components (brooms, bowls and lamps) were handmade from organic materials and dyed with natural extracts from vegetables, spices and roots. The installation is the work of the 17

shortcuts

young Italian designers Simone Farresin and Andrea Тrimarchi (studio formafantasma), who spent half a year studying the traditional crafts of rural Sicily. Their project shows how you can organize a household around locally available resources. Simone and Andrea started off with bowls and lamps made from flour (70%), agricultural waste (20%) and limestone (10%), yet kept tweaking the recipe. Adding cinnamon, for example, makes the objects more elastic and durable.

Autarchy sketches out a scenario for a simpler life whose cycle is fully rooted in nature: “It’s an alternative way of producing goods in which inherited knowledge is used to find sustainable and uncomplicated solutions.” formafantasma.com/home_autarchy.html — Дизайн в атака Приветстваме най-новия фестивал за дизайн в Европа – Design Attack, който ще се проведе в Краков между 6 и 30 ноември 2010. Вестта за мащабно българско участие в една от съпътстващите програми ни накара да му обърнем по-специално внимание.

Borderdesign за първи път представя български дизайн в Полша, като негов акцент е изложбата на творчеството на големия график Стефан Кънчев (същата, която миналата година видяхме на Sofia Design Week). Съвременният български дизайн е показан чрез книгата Visual Cut Bulgaria. Borderdesign има за цел да сближи и предизвика обмен на идеи между дизайнерите на Балканите и тези в Западна и Централна Европа.

Design Attack е международно събитие, макар че в неговото първо издание са застъпени най-вече постиженията на австрийския дизайн в разработването на нови материали и прототипи. Предвидени са множество изложби, които обхващат индустриалния, модния и интериорен дизайн, както и типография и графична идентичност. designattack.pl 18

Design Attack We are pleased to announce the birth of the latest design festival in Europe – Design Attack, to be held in Krakow between 6 and 30 November 2010. The considerable presence of Bulgarian designers in one of its fringe programs deserves special attention.

Borderdesign will present Bulgarian design from the recent past in an exhibition featuring works by the great Stefan Kunchev (which Bulgarian audiences saw at last year’s Sofia Design Week). Andrean Neshev’s book Visual Cut Bulgaria will present contemporary Bulgarian design.

Borderdesign aims to provoke an exchange of ideas between designers in the Balkans and the rest of Europe.

Design Attack is an international event whose first edition will focus on Austrian design’s achievements in the development of new materials and prototypes. The program includes exhibitions of industrial, fashion and interior design, as well as typography and visual identity. designattack.pl — Кой е Георги Манасиев? (български дизайнер с впечатляващ старт) Наскоро един стол с английско име (Flex) и български автор обиколи някои от най-интересните блогове за дизайн. След бърза справка сме наясно, че Георги е софиянец, набор ’85, бивш възпитаник на НБУ (интериорен и продуктов дизайн) и прясно дипломиран продуктов дизайнер от Royal College of Art (Лондон). С неподготвено око се вижда и най-важното – Георги има потенциал

shortcuts

да създава семпли, интересни и здрави мебели. Flex е съчетание на две приближени, но с разстояние помежду си огледални части. Ефектът не е самоцелен, а има за задача облегалките и седалките да поемат мускулната тежест и движения на тялото независимо от позицията му. Flex е с нестандартен и запомнящ се вид, постигнат посредством стоманени тръби и шперплат със заоблени ръбове. Другите реализирани проекти на Георги също заслужават внимание – серията мебели Y и пералнята с ръчно управление за обществено ползване. Понастоящем Георги и приятели търсят ателие в Лондон, където да се захванат със сериозно майсторене на качествен дизайн. Интервю и още снимки от проектите на Георги Манасиев – на edno.bg

Who is Georgi Manassiev? (a Bulgarian designer making impressive first steps) A chair with an English name (Flex) and a Bulgarian creator has recently been generating buzz on some of the most interesting design blogs. A quick internet search shows that the designer is Georgi from Sofia, born in 1985, a former student at New Bulgarian University (interior and product design) and a recent graduate of the Royal College of Art in London. Looking at photos of his designs, you don’t have 20

to be a pro to see the obvious – he has the ability to create simple, solid, eye-catching furniture. Flex is made of two mirrorimage halves, creating a chair whose seat and backrest are divided. But it’s not just about form – the two halves are designed to move with the body, supporting the muscles. Made of steel tubes and rounded plywood, Flex has distinctive, memorable looks. Georgi’s other design projects include the furniture line Y and a handrun washing machine for public use in the park. Currently, Georgi and his friends are looking for a studio in London where they plan to embark on even more ambitious designs.

An interview with Georgi Manassiev and photos of his projects are available at edno.bg.

— Балкански документален център Групата от съмишленици на АгитПроп – продуцентката Мартичка Божилова и фотографите кинооператори Борис Мисирков и Георги Богданов стоят зад новооснования Балканския документален център (BDC). През лятото се проведе първият уъркшоп на BDC за млади документалисти от балканските страни. Те имаха възможност да се срещнат с вече утвърдени продуценти и режисьори като Александър Манич (режисьора на Шутка: град на шампиони) и Естел Робин (продуцент на Village without women); първата част на творческата работилница се състоя в София, а втората среща се проведе по време на Dokufest в Призрен, Косово. Сайтьт на Балканския документален център служи като база данни за документалистите от балканските страни и съдържа много полезни контакти и новини. Целта е да се установи връзка между документалисти и журналисти с потенциални институции и компании, които биха приели да спонсорират балкански документални проекти. Скоро Балканският документален център ще се нанесе в прекрасна стара къща в центъра на

shortcuts

София с много пространство за креативна работа: монтажни помещения, видео библиотека, стая за прожекции, кафе и градина. И с този си проект Мартичка и компания се стремят към нивото на международната сцена, но без да се отказват от оригиналността на регионалните теми и сюжети. bdcwebsite.com

Balkan Documentary Center AgitProp’s producer Martichka Bozhilova and photographers/cinematographers Boris Missirkov and Georgi Bogdanov are the force behind Sofia’s newly founded Balkan Documentary Center (BDC), whose mission is to support filmmakers from around the Balkans. BDC’s first workshop for beginning filmmakers was held in July and August. Participants had the opportunity to meet with established producers and directors such as Alexander Manic (director of The Shutka Book of Records, 2005) and Estelle Robin (producer of Village without Women, 2009). The workshop’s first part took place in Sofia, while the second was part of the Dokufest in Prizren, Kosovo. BDC’s website has many useful links and news for established and aspiring filmmakers. One of its practical goals is to help connect filmmakers and journalists from the region with potential donors and sponsors. The Balkan Documentary Center will soon be moving to a wonderful old house in downtown Sofia with lots of new space for creative activities: editing rooms, a screening 22

room, a video library, a café and a garden.

Like so much else in the work of Martichka & Co., BDC’s international ambitions do not come at the cost of sacrificing regional subjects and themes. bdcwebsite.com — Henry Paris Радли Мецгер (Radley Metzger) е един от най-забележителните режисьори и дистрибутори на порнофилми от златната ера на този жанр – 60-те и 70-те години. Роденият през 1929 нюйоркчанин става известен, когато дистрибутира в Щатите превърналата се в голям хит шведска софт еротика I, A Woman (1966). След това Радли решава сам да се захване със снимането на еротични филми. Той реализира филмите си предимно в Европа и Carmen, Baby и Camille 2000 имат голям успех. След чудото Deep Throat (1972) Мецгер се насочва към хард порното, снимайки под псевдонима Henry Paris. Порнофилмите, които създава, са еталон на този жанр и носят неподражаема естетика. The Opening of Misty Beethoven (1976) се счита за връх в творчеството му. The Private Afternoons of Pamela Mann и Barbara Broadcast също са задължителни за гледане. Смята се, че именно Радли Мецгер служи за вдъхновение на Пол Томас Андерсън за образа на режисьора Джак Хорнър във филма Boogie Nights. Мецгер се оттегля от кинобизнеса през 1984.

shortcuts

Henry Paris Radley Metzger is one of the most remarkable directors and distributors of adult films from the genre’s golden era – the 60s and 70s. Born in 1929 in New York, he first became famous for distributing the Swedish softcore erotic film I, A Woman (1966), which became a huge hit. After that, Radley decided to try making erotic films himself. Working mainly in Europe, his Carmen, Baby and Camille 2000 were very successful. After the iconic Deep Throat (1972), Metzger moved to hardcore porn, working under the pseudonym Henry Paris.

The porn films he created are a highpoint in the genre, imbued with an unmistakable aesthetic. The Opening of Misty Beethoven (1976) is considered his best, but The Private Afternoons of Pamela Mann and Barbara Broadcast are obligatory viewing as well. Radley Metzger is thought to be the inspiration for the character of director Jack Horner in the Paul Thomas Anderson film Boogie Nights. Metzger retired from the film industry in 1984.

— Краят на една трилогия Документалните филми Helvetica и Objectified са настолни DVD на всеки дизайн любител и професионалист. В процеса на създаването им режисьорът Гари Хастуит решава те да са част от трилогия, която изследва влиянието на дизайна върху ежедневието. Новината за името и сюжетът на завършващата кръга лента бяха пуснати от Гари наскоро – Urbanized е в процес на работа и ще е готов през 2011. Вълнението покрай Urbanized е логично. Първите два филма предизвикаха истинско вълнение сред дизайн обществата, което все още отзвучава с теми за разговор. Но докато Helvetica (2007) се фокусира върху типография и графичен дизайн, а Objectified (2009) върху индустриален и продуктов дизайн, то Urbanized е посветен на различни модели градски дизайн. Гари изгражда глобална дискусия за бъдещето на урбанистични24

те центрове (75% от населението на Земята ще живее в градове през 2050), към която привлича не само специалисти в областта, но и обикновени граждани. Следете Urbanized в Twitter на twitter.com/gary_hustwit.

Тhe end of a trilogy The documentaries Helvetica and Objectified are essential DVD material for anyone – professional or amateur – with an interest in design. While making them, director Gary Hustwit decided they would be part of a trilogy examining the influence of design on everyday life. The title of the third film – Urbanized – has recently been made public, along with the year of its release: 2011.

The excitement around Urbanized makes sense. The first two films caused quite a stir in design circles; the issues they brought up are still being discussed.

But while Helvetica (2007) focused on typography and graphic design, and Objectified (2009) on industrial and product design, Urbanized’s theme is urban design.

Gary’s goal is to initiate a global debate on the future of urban centers (75% of the Earth’s population will be living in cities by 2050) that will attract not only experts, but also ordinary citizens. You can follow Urbanized on Twitter attwitter.com/ gary_hustwit.

shortcuts

— Ecru Mагазинът за дрехи втора употреба Ecru е най-новото ни откритие в модата. Малкото и стилно магазинче се намира на ул. 6-ти септември в София, близо до Mалките пет кьошета, и предлага изключително разнообразна селекция на дрехи, чанти и бижута. По закачалките можеш да откриеш маркови дрехи на Strenesse, Jil Sander, редом с продукти на H&M и Vero Moda. Подборът на стоките е изцяло дело на Мария и на нейния безупречен вкус. Тя ни казва, че с магазина е превърнала любовта си към хубавите дрехи в професия. Забелязва се слабостта � към скандинавските лейбъли като Acne, Cheap Monday или By Malene Birger. Цените в Ecru започват от 5 и стигат до 60 лв., единствено чантите са по-скьпи, но не е рядкост да попаднеш на екземпляри от Gucci или Mulberry. Неизбежно стигаме до въпроса: къде намира Мария тези дрехи и аксесоари на толкова достъпни цени? Така узнаваме, че всичко, което виждаме в магазина �, тя открива в магазините за втора употреба в София и Варна. Можем да � повярваме, когато казва: “Цялата идея е в тръпката от добрата находка!” Новите попадения на Мария можеш да следиш в блога � sheerwhitetee.blogspot.com.

26

Ecru The Ecru second-hand shop is our latest fashion discovery. The charming little place is located in Sofia’s Shesti Septemvri St., near the small Five Corners, and offers an exceptional variety of cloths, bags and jewelry. On the hangers we found Strenesse, Jil Sander, along with products by H&M and Vero Moda. The selection is entirely

by Maria, the shop’s owner, who told us she has recently turned her love for good-looking clothes into a profession. She definitely has a bias towards Scandinavian labels, like Acne, Cheap Monday and By Malene Birger. The prices start at 5 and go up to 60 leva. The only thing that’s more expensive are the bags, but that’s hardly surprising since some of them are Gucci’s and Mulberry’s. We inevitably asked Maria where she finds these clothes and accessories at such affordable prices. And the answer to this that everything that’s inside Ecru from the second-hand shops in Sofia and Varna.

“It’s all about the thrill of the next great discovery!”, she adds. Her latest finds are listed on her blog: sheerwhitetee.blogspot.com.

— DJ Nate или Нейтън Кларк, е двадесетгодишен младеж от Чикаго, който от около 5 години прави музика в т.нар. Footwork стил. Това са предимно инструментални парчета, достигащи приблизително 150 pbm, създадени за Footwurking или Jukin’. Това пък е специфичен за Чикаго танц, далечен роднина на брейкденса, съставен от характерни движения с корени в оригиналните джаз танци.

Footwork звученето пък съвсем естествено има осезаемо влияние от чикагския хаус, само че с доза гето елемент и препратки към балтиморския хип-хоп. Но да се върнем на DJ Nate – той е може би най-обещаващият и продуктивен продуцент на Footwork сцената. Така са преценили и от лейбъла Planet Mu, който вече издаде втрещяващото му EP Hatas Our Motivation, а по-късно тази година ще даде път и на албума му Da

shortcuts

shortcuts

Trak Genious (съдържащ 25 най-вероятно гениални парчета). Забележителното в случая е, че този саунд за пръв път напуска границите на Чикаго, а пък очевидно DJ Nate ще бъде първият, който ще го прослави... Страшно зарибяващо! myspace.com/djnatedatrakgenious

DJ Nate or Nathan Clark, is a 20-year-old from Chicago who has been making “Footworkstyle” music for five years. This means mostly instrumental tracks that get up to 150 bpm, the perfect speed for “Footworking” or “Juking” – a dance specific to Chicago, a distant cousin of breakdance, based on moves from the original jazz dances. The Footwork sound is naturally influenced by Chicago house with a dose of ghetto elements and nods to Baltimore hip-hop. But let’s get back to DJ Nate – he is probably the most promising and productive producer in the Footwork scene. At least that’s what they think at the label Planet Mu, which has already released his amazing EP Hatas Our Motivation and later this year will follow up with his album Da Trak Genious (containing 25 most probably genius tracks). What makes this news is that it’s the first time the sound is leaving Chicago and DJ Nate will clearly be the first artist to make it world famous…

Very addictive! myspace.com/djnatedatrakgenious

— Магазин за стари плочи в София На улица Княз Борис I (между Александър Стамболийски и Тодор Александров) се намира един много специален магазин за музикални пособия. Под пособия да се разбира стари магнетофони, грамофони, касетофони, всякакви кабели, преходници и т.н. Най-важното, заради което магазинът заслужава внимание, са рафтовете със стари винили, които заемат главно място в този, пак да кажа, леко странен магазин. Странен, защото атмосферата е доста специфична и изисква малко привикване. Това обаче не е толкова важно, защото там се извършва така нормалната за средностатистическите големи европейски градове търговия със стари грамофонни плочи. Вярно, че собственикът отказва да сложи грамофон, на който да прослушаш находките си, но и това може да мине като част от чара на мястото. “Магазинът съществува от 92-ра – разказва ни той, – а плочите ми ги носят предимно хора, които не знаят какво да ги правят.” Стиловото разнообразие е голямо, като някак нормално изданията на Балкантон доминират. Намират се обаче и уникати с диско, краут рок или пък пънк звучене. Въпрос на ровене.

An old vinyl shop in Sofia On Kniaz Boris I St. (between Alexander Stamboliiski and Todor Alexandrov), there is a very special shop for musical equipment. “Equipment” here means old 29

shortcuts

eight-tracks, record players, cassette-players, all kinds of cables, jacks, etc. The most interesting thing there are the stacks of old vinyl that occupy a place of honour in this – I’ll say it again – unusual shop.

Unusual, because the atmosphere is very peculiar and requires a little adjustment.

This isn’t such a big deal, however, because the shop is a spot for trading old vinyl records – something so common in every other large European city. True, the owner refuses to install a record player so that you can listen to your discoveries on the spot, but this arguably lends it a distinct local charm. “The shop has been here since 1992”, he says, “and the records are mostly brought in by people who don’t quite know what to do with them.” The style spectrum is wide and Balkanton records usually dominate. However, you can also find unique vinyl with disco, Krautrock or punk.

You just have to dig a little deeper.

— We love е най-новото име в каталога на берлинския лейбъл BPitch Control. Интересното в случая е, че музиката на това дуо с италиански произход трудно може да бъде тагнатa с “характерното BPitch звучене”. Това обаче е добре, защото Giorgia Angiuli и Piero Fragola правят мелодичен, синтетичен, вокален поп, който носи необходимата доза експеримент, поради която трудно може да бъде отегчителен. Дебютният им едноименен албум We Love, който е на пазара от 13 септември, може би донякъде е експеримент за BPitch, но пък може и да се окаже началото на една нова музикална посока, в която Ellen Allien и компания поемат. Всъщност “нова” е малко силно казано, защото преди време албумът Symptoms на AGF/ Delay загатна нещо в този смисъл. We Love изглеждат и звучат добре, така че несъмнено заслужават минимум доза внимание. А албумът им има потенциала да произведе няколко хита, със или 30

без неизбежните ремикси – Ice Lips, Even If и White March. Ще видим. myspace.com/welovewelove

We Love is the newest addition to the Berlin label Bpitch Control’s catalogue. What’s curious is that the Italian duo’s music can hardly fits the definition of the “typical BPitch sound”. Which is a good thing – Giorgia Angiuli and Piero Fragola make melodic, synthetic, vocal pop with just the right shot of experimentation that makes it hard to forget. Their eponymous album We Love (out on September 13) might be an experiment for BPitch, but it may also signal the beginning of a new musical direction for Ellen Allien and company.

“New” is putting it a bit strongly, however – a while back the album Symptoms by AFG/ Delay was a step in this direction. We Love look and sound good, so they definitely deserve some attention. And their album has the potential to sprout a few hits, with or without the inevitable remixes – Ice Lips, Even If and White March. We’ll wait and see. myspace.com/welovewelove — Derida Dance В София вече има център за съвременен танц: Дерида денс. Студиото се намира в бившия завод за хладилници Мраз и със своя уют и простор изглежда идеално място за новото си предназначение. Инициатори на проекта са хореографът Живко Желязков и арт-

shortcuts

shortcuts

мениджърът Атанас Маев. Името на компанията е игра с думи и значения, обяснява Живко: тя е кръстена на философа Жак Дерида, но различният правопис на латиница загатва, че зад това, което виждаме, често се крие втори план. Освен традиционните репетиции Дерида денс стартира тази есен програма Пробиотик за професионални танцьори. Целта е да се подпомогне съвременният танц в България, като се предостави възможност на прoфесионалните танцьори да репетират в студиото ежедневно в продължение на цяла година. Танцьорите ще могат да се упражняват в класическите дисциплини и да взимат уроци по съвременен танц. Екипът от преподаватели е много разнообразен, а в бъдеще се очаква към него да се присъединят и чуждестранни хореографи. Целта на програмата е в процеса на работа да бъдат селектирани най-добрите танцьори и учебната година да завърши със спектакъл на Дерида денс. Следващата стъпка ще бъде сформирането на пьрвата трупа за съвременен танц в България. Стискаме палци и ще следим отблизо развитието на Дерида денс!

Derida Dance Sofia finally has its own center for contemporary dance! It’s called the Derida Dance Studio – derived from the French philosopher’s name, minus an “r” – and is located off Stochna Gara in what used to be the Mraz refrigerator factory. The studio was founded by choreographer Zhivko Zhelyazkov and art manager Atanas Maev.

In addition to workshops for the general public, the Derida Studio is starting a program for professional dancers this fall.

The goal is to support the development of Bulgarian contemporary dance by providing rehearsal space for a period of one year.

Dancers will have a chance to train in both traditional and contemporary dance.

The team of instructors is made up of professionals with a variety of backgrounds and is expected to grow in the future, when foreign choreographers will also join in.

The plans for next year include an end-ofseason production with the participation of the most talented and skillful students. The next step will be to establish Bulgaria’s first contemporary dance group. We will keep our fingers crossed and stay tuned!

— Twitter на български След като т.нар. българска блог сфера се отвърти като една от най-безинтересните сбирщини в Интеруеба (като изключим любимите ни 10-15 блога естествено), вакуумът от скука и тъпоумие имаше нужда да бъде запълнен с нещо. Това “нещо” за щастие екзистира и набира все по-голяма сила. От известно време можем да пеем госпъли на виртуалната радост, защото, ако можем така да я наречем, българската twitter общност носи забележителна смеска от информация, провокация и забавление. В 140 символа, на предимно несъвършен български, родните авторитети биват поставяни под съмнение, паралелно с демонстрация на адски интригуващи доказателства на теорията за комуникативната некомпетентност (питай google на английски). Иначе казано, отвъд неизбежното наводнение с плява в twitter могат да се случват повечето характерни за обществото случки: скандали, експерименти, агресия, пошлост, омраза, любов и т.н. Само че динамиката, актуалността и правилата са малко по-различни. topbloglog.com/twitter/ 33

shortcuts

Twitter in Bulgarian Since the so-called Bulgarian blogosphere has turned out to be one of dullest collections of riff-raff on the Interweb (with the exception of our favorite 10 or 15 blogs, of course), the vacuum of boredom and stupidity had to be filled with something.

This “something” luckily exists and is gaining momentum every day. We can start singing the gospel of virtual joy because the Bulgarian twitter community is a remarkable mix of information, provocation and entertainment. In 140 symbols of mostly imperfect Bulgarian, all homegrown authorities are questioned and enormously intriguing arguments for the Theory of Communicative Incompetence (ask Google) are presented every day. In other words, besides the inevitable flood of chaff, most of the things that occur on Twitter are those which happen in society as a whole: scandals, experiments, aggression, banality, hate, love, etc. Only the dynamics, timing and rules are a bit different. topbloglog.com/twitter ­ — Художествен експеримент Квартал Капана в Пловдив е тема в инициативата на галерия Сариев ПРОЕКТ 01 с куратор Владия Михайлова. Една от идеите (ПРОЕКТ 0) е на Кирил Кузманов, който планира построяването на огледало през есента на 2011 в една от най-тесните улички в Капана. Той би искал да създаде въображаем образ на квартал, едновременно утопичен и реален. Младият художник моделира нещо като нематериално видение на художествено произведение, което се опитва да изследва естеството на творческия процес. Произведението на Кирил сьществува все още само вьв въображението му: всеки един от фрагментите на “огледалото” ще бъде продаден предварително, така че, ако всички 50 фрагментa намерят собственик, проектът ще бъде осъществен през октомври следващата година, ако ли не – ще остане нереализиран. Стой34

ността на фрагментите се определя от цената на материалите за изработването им: малкият екземпляр струва 326.25 лв., а големият – 409.50 лв. Дарение срещу част от творбата може да се направи във фондация Отворени изкуства. Любопитни сме какво ще излезе от този арт експеримент!

Kирил Кузманов, Ескиз 1 / Проект 0, 2010, детайл Kiril Kuzmanov, Sketch 1 / Project 0, 2010, detail

An artistic experiment The Kapana Quarter in Plovdiv is the subject of the Sariev Gallery’s new initiative called PROJECT 01, curated by Vladia Mihaylova. One of the ideas in it – PROJECT 0 – is by Kiril Kuzmanov, who in the fall of 2011 plans to set up a large mirror in one of Kapana’s narrowest streets.

Kiril wants to create an imaginary image of central Plovdiv that is both utopian and real, capturing an immaterial vision of artistic production by studying of the essence of the creative process. So far, the project exists only in Kiril’s imagination – the mirror will be made of fragments which will be sold in advance and the project will be realized only if all 50 fragments find owners. Prices vary from 326.25 to 409.50 leva, depending on the pieces’ size and the cost of the materials used to make them. Payment is being organized through the Open Arts Foundation. We look forward to seeing the outcome of this experiment! селекция едно превод борис делирадев и богдан русев selection by one magazine translation by boris deliradev and bogdan rusev

Абитуриентски бал 2011 в Хотел EXPO

Видео з Куверти на ц а DVD за снемане на б ена 119 лв. всеки а ала, с в ключен б и т у р Безпла и е о н т з а 20лв. тен кув на ер за всич ки учит т и транспорт човек ели

Бест Уестърн Хотел Експо Бул. Цариградско Шосе 149 София 1784, България Тел. +359 2 817 81 00 Факс +359 2 974 30 90 E-mail: marketing@hotelexposofia.com www.hotelexposofia.com

музика експеримент

music experiment

текст ивайло спасов фотография архив

36

Списание Едно­/ One Magazine

Machinedrum: “За мен няма правила, когато става дума за звук, с който искам да експериментирам”

Machinedrum: “There are really no rules for me when it comes to which sounds I want to experiment with”

Травис Стюърт a.k.a Machinedrum вече повече от десетилетие прави електронна музика, която е трудна за твърда стилова дефиниция, но категорично може да бъде определена като впечатляваща. Освен че е един от артистите, с които прохожда небезизвестният лейбъл Merck, Травис е собственик и на нюйоркския Normrex Records. Това обаче са подробности, които би трябвало да са известни на почти всички още от годините, когато абрeвиатурата IDM се запълваше със смисъл. Основното в случая е, че Machinedrum има ново мини LP за глазгоуската организация LuckyMe, в което се развихря в може би изненадващи за мнозина нови посоки. Най-хубавото, освен музиката, естествено, е, че това издание ми дава възможност да направя интервю, което се каня да взема от години. Тоест откакто г-н Стюърт ми счупи главата с албума си Want to 1 2?, или пък още отпреди да започне да използва образа на вълка в стилистиката си... или пък още отпреди това. Все тая, важното е, че сега за музика ще говори човек, който разбира. Много.

Travis Stewart, a.k.a. Machinedrum, is an electronic musician whose style eschews definition, yet never fails to impress. He helped launch Merck Records (2000) and is the owner of the New York-based Normrex Records (since 2005). But these details have been well-known since the time when the abbreviation IDM still meant something.

What matters now is that Machinedrum has a new mini LP out on the Scottish label LuckyMe, which has taken him in unexpected directions. It is also an excuse for me to ask him for an interview, something I’ve been meaning to do for years – that is, since the time Mr. Stewart blew me away with his Want to 1 2? album, or even before that, when he started using wolf imagery in his work. Anyway. The point is that I’ll be talking to someone who seriously knows their stuff about music.

text by ivaylo spasov translation by boris deliradev photography archive

37

музика експеримент

Предполагам, че това е доста клиширан въпрос, но все пак: каква е музикалната ти история и кои са нещата, които те вдъхновяват най-много? Свиря на различни инструменти, откакто се помня. Израснах в семейство на музиканти и меломани, така че вдъхновенията ми се появиха рано. Отначало онова, което ме накара да правя музика, беше комбинацията от хеви метъл, пънк и индъстриъл. Също така слушах и разни фолк и хипи неща, които родителите ми въртяха вкъщи. С течение на времето не оставих нито един стил неизпробван. Откривам по нещо хубаво и вдъхновяващо във всичко, но бих казал, че най-вдъхновяваща за мен е средата. Като цяло правя повече музика, когато съм на нови и вълнуващи места. Какво има между Machinedrum и вълка? Вълкът винаги е бил символ на мъдрост и сила за мен. Пораснах с любовта към вълците, филмите за вълци, тениските с вълци и т.н. Вълкът, който се появява в последните ми обложки и стилистика, като цяло е рисунка на Фенрир – богът вълк от нордската митология. Той е измъчван от Один и останалите богове, а когато е освободен, отмъщава на боговете, като изяжда Один по време на Рагнарьок (бел. авт. – “последното провидение на боговете” – в скандинавската митология е поредица от значими събития, включващи титанична битка, за която било предречено, че ще завърши със смъртта на много богове и герои). В крайна сметка Фенрир е унищожен от сина на Один, но се ражда легендата, че ще се завърне един ден. Хората като цяло обожават да определят музиката стилово. Коя е най-странната дефиниция, която си чувал за музиката си? А ти самият би ли я определил по някакъв начин?

38

music experiment

I suppose this is a “template question,” but here goes: What is your musical background and the things that inspire you most?

I’ve been playing different instruments and writing songs as long as I can remember. I grew up in a family of musicians and music lovers in general so the influences came early. At first what inspired me to make music was a combination of heavy metal with punk and industrial music. I was also listening to some folky/hippie stuff that my parents were always playing in the house. As I’ve grown older my tastes have expanded, leaving no genre untouched. I tend to find something good and influential in everything. I’d say the most inspiring thing of all is my environment. I generally tend to write a lot more music when I’m in new and exciting places.

What’s up with Machinedrum and wolves?

The wolf has always been a symbol of wisdom and power for me. I’ve grown up loving wolves, wolf movies, wolf shirts, etc. The particular wolf in my recent artwork is a depiction of Fenris the Norse wolf god who was tortured by Odin and the other gods and who was eventually freed and took his revenge by eating Odin during the war of Ragnarok. As a result, he was destroyed by Odin’s son – but legend has it that he will return one day.

People love to label everything. What’s the strangest definition of your music you’ve ever heard / read? How would you define your music?

It’s very hard for me to define my music because I know my influences better than anyone else. Every song is different. Honestly, any time people try to define my music I find it quite strange!

What inspires you to evolve musically?

Changes to your personal perception of music? Or do trends play some role, as well?

Machinedrum

За мен е много трудно да дефинирам музиката си, защото по-добре от всички знам всичките си влияния. Всяко парче е различно. Честно казано, всеки път когато хората се опитват да дават определения за музиката ми, го намирам за доста странно.

Evolution is natural. It’s an unconscious development that has to do with a desire to grow and learn. I have always been passionate about finding new things whether in art, music, food, people or places. With this passion come growth and evolution in mind and body.

Какво те кара да еволюираш (музикално) – твоето лично усещане за музиката или пък и тенденциите оказват влияние? Еволюцията е естествена. Тя е несъзнателно развитие, което има общо със стремежа да растеш и да се учиш. Винаги съм имал огромно желание да откривам нови неща независимо дали става дума за изкуство, музика, храна, хора или места. Оттам идва еволюцията на ума и тялото.

Do you prefer to “recycle” good examples from the past or to “design” the present – or perhaps find a balance between the two?

There are really no rules for me when it comes to which sounds I want to experiment with. There’s no real “off limits” territory either. Anything goes.

Какво предпочиташ – да рециклираш добри примери от миналото или да моделираш настоящето... или пък да намериш баланса между двете? За мен няма правила, когато става дума за звук, с който искам да експериментирам. Също така няма и територия “без граници”. Всичко е преходно. Къде се чувстваш по-комфортно – в студиото или на сцената? Доколко е важно за теб изпълнението на живо? Определено се чувствам по-комфортно в студиото, където имам пълен контрол над всичко. Чувствам се добре и на сцената, но там има толкова много фактори, които са отвъд твоя контрол (саунд система, публика, място, време). Живите участия са забавни и отделям доста от времето си на тях, но те не са задължително важни за мен. Бих предпочел хората да се приберат вкъщи и там да слушат музиката ми, отколкото да се налага да я изпълнявам на живо. Правиш музика доста дълго време. Как виждаш електронната музика в момента? Какво те дразни най-много и кои са добрите неща?

Where do you feel more comfortable – in the studio or on stage? How important is live performance for you?

I definitely feel more comfortable in the studio. I am in complete control. I definitely feel comfortable on stage, but there are so many factors there that are out of your control (sound system, audience, location, time). Live performance is fun and I put a lot of time into my show, but it’s not necessarily important for me. Frankly, I’d rather people go home and listen to my music than come see me perform it live.

You’ve been making music for quite a long time now. What do you think of contemporary electronic music? What bothers you most and what do you like about it?

Electronic music has been a rollercoaster ride for the past 10 years, since software and cheap gear have become the tools of the modern bedroom beat maker. Trends are born and die more quickly, you find people expanding on popular ideas so fast that it’s hard to keep up with it all. I find it very exciting. The only thing that bothers me is the current model of “hype”. There are so many mediocre producers out there who follow a formula for success (online content, hipster image, being seen, etc) and they all tend to make beats that sound the same and do nothing for the soul. There’s 39

музика експеримент

В последните 10 години евтините джаджи се превърнаха в оръжията на модерните домашни продуценти (със студио в спалнята), оттогава електронната музика е като спускане с влакче на ужасите. Тенденциите се раждат и умират по-бързо, а и е трудно да се удържи на темпото, с което популярните идеи се разпространяват. Намирам това за вълнуващо. Единственото, което ме дразни, е моделът, по който нещата се популяризират. Има толкова много посредствени продуценти, които следват проста формула на успеха (онлайн съдържание, хипстърска визия и т.н.) и правят еднотипно звучащи бийтове, които не носят нищо на душата. Има толкова много парти музика, която ме оставя крайно невдъхновен след дълга клубна вечер... Започнах да слушам музиката ти по времето, когато открих и Джими Едгар. Оттогава ми се струва, че вие двамата сте с крачка пред повечето продуценти (макар че гледате в различни посоки). Споделяте ли общ опит и влияния или съм в грешка? Джими и аз сме много близки от доста години. И двамата издадохме дебютните си рилийзи за лейбъла Merck, оттам се познаваме. Според мен в началото препратките ни бяха доста различни. Джими е слушал много повече техно от мен, докато аз съм слушал доста повече хип-хоп и пост рок. Сега обаче ми се струва, че влиянията ни са много по-сходни и някак се вдъхновяваме взаимно през цялото време. Т.нар. музикална индустрия изпитва големи затруднения в наши дни. Какъв е твоят начин да се справяш с бизнес страната на музиката? Просто се опитвам да се поддържам зает. Парите и комфортът идват по естествен път, ако не спираш да работиш. Нямам конкретен план за това как да изкарам пари от музикал40

music experiment

too much party music that leaves me feeling uninspired after a late night of clubbing.

I started listening to your music around the same time when I discovered Jimmy Edgar. Since then, I’ve had the feeling that you both are few steps ahead of most “producers” (although probably looking in different directions). Do you share common backgrounds or influences or this my own deluded impression?

Jimmy and I are very close and have been for years. We’ve both shared debut releases on Merck Records and got to know each other through that connection. I feel our influences initially were different. Jimmy grew up listening to a lot more techno than I did, while I was listening to more hip hop and post-rock perhaps. But now I feel like our influences are way more in line and we inspire each other all the time.

The so-called music industry is obviously experiencing great difficulties nowadays. What’s your way of coping with the business side of music?

I just try to keep myself busy – money and comfort come naturally somehow as long as I don’t stop working. I’m not so concentrated on a plan of how to make money from the music industry, it’s way more organic than that.

Tell me more about Many Faces. Is it a new direction for you after Want to 1 2??

I feel that every song I make is a new direction, so yes. It’s definitely a representation of where I’m at these days, which is kind of all over the place stylistically. I love it !

Why did you choose LuckyMe? LuckyMe is a great collective and feels different from a normal label. It’s definitely got more of a family vibe, as opposed to the “secretive man behind the curtain” feel that most other labels tend to have. I’m very lucky to be involved with such an inspiring bunch of artists.

Machinedrum

ната индустрия – нещата са много поорганични. Разкажи ми малко повече за Many Faces. Това нова посока ли е след Want to 1 2?? Мисля си, че всяко парче, което правя, е в нова посока, така че, да. Това издание показва добре къде съм аз тези дни и това може да се усети стилово навсякъде. Това ми харесва. Защо избра LuckyMe? LuckyMe е страхотен колектив – доста по-различен от нормалните лейбъли. Усещането е много повече за семейство, отколкото типичното за другите лейбъли конспиративно чувство. Чувствам се късметлия, че съм замесен с тази група вдъхновяващи артисти.

What are you listening to lately? Is there anything you are especially into?

I’ve been listening to a lot of Chicago Juke lately, such as DJ Roc, DJ Nate, Mister Ries and DJ Rashad. I’ve also been digging Falty DL, Zakee Kuduro, Jimmy Edgar, Daedelus, James Blake, Mount Kimbie, Untold, Roska, Hudson Mohawke, Rustie, too many to list! I recommend listening to and learning about the choral music of Carlo Gesualdo. machinedrum.net

Какво слушаш напоследък? Има ли нещо, което харесваш особено много? Слушам много от чикагския Juke или Footwork напоследък и продуценти като DJ Roc, DJ Nate, Mister Ries и DJ Rashad. Следя също така Falty DL, Zakee Kuduro, Jimmy Edgar, Daedelus, James Blake, Mount Kimbie, Untold, Roska, Hudson Mohawke, Rustie... списъкът е твърде дълъг! Препоръчвам слушане и запознаване с хоровата музика на Carlo Gesualdo. machinedrum.net

41

музика дебют

music debut

текст ивайло спасов фотография архив

42

Списание Едно­/ One Magazine

Mount Kimbie не означава абсолютно нищо, но звучи просто невероятно

Mount Kimbie doesn't mean anything, but it sounds brilliant

Сравнителните степени няма как да не присъстват в описанието на този музикален проект. Бих казал без грам угризение, че Mount Kimbie правят по-добрата (електронна, неконвенционална, степ базирана) музика, която идва от Острова, че са най-хващащото нещо, което е попадало в ушите ми от години (добре де, от Burial), че смесват по нечовешки начин най-ултимативните звуци от най-любимите ми стилове музика въобще. И ще си проличи, естествено, колко много съм пристрастен. Въпреки това се надявам да стане ясно, че Mount Kimbie освен новото страхотно откритие на лейбъла Hotflush Recordings могат благодарение на музиката си окончателно да докажат, че твърдите граници предизвикват най-вече адска тъпотия. И докато мнозина ще прекарат повече време в опит за търсене на отговора “що за степ правят тези двамата”, предлагам ние да се отдадем на слушане на безобразно добрата им музика. Преди това обаче е историята.

Comparatives cannot be avoided when describing this musical project. I could say without an ounce of compunction that Mount Kimbie make some of the better (electronic, unconventional, step-based) music coming out of the UK; that they are the catchiest thing I have heard in years (well OK, since Burial); that they mix the core sounds of my overall favorite music ìstylesî in an extraordinary way. Of course, this would reveal how partial I am to them.

Still, I am hoping itíll become clear that besides being Hotflush Recordingsí new and very cool discovery, Mount Kimbie is the ultimate proof that in music, boundaries set in stone only lead to boredom. And while many will spend lots of time trying to answer the question: ìWhat exactly is this step these two are playing?, I suggest that we devote this time to their unabashedly good music. But first, letís hear their story.

text by ivaylo spasov translation by bogdan rusev photography archive

43

музика дебют

music debut

Представете се с няколко думи – откъде идвате, кога започнахте да правите музика, каква е историята на Mount Kimbie? Доминик: Mount Kimbie е дуо за продуциране и изпълняване на музика на живо, съставено от мен, Доминик Мейкър, и Кай Кампос. Аз съм от Западен Съсекс в южната част на Англия, а сега живея в Брайтън, който пък е в Източен Съсекс. Започнах да правя музика, когато бях на 18-19 години, защото тогава свирех на китара в една училищна банда. Mount Kimbie се появи, когато Кай и аз се срещнахме в университета. По това време и двамата бяхме открили дъбстепа, ходехме по клубове да слушахме такъв саунд и опитахме самите ние да направим наша собствена версия. Така започна. Кай: Аз се опитвам да правя музика откакто се помня. Започнах да използвам семплери, когато бях около 14 – 15-годишен, и така се засили интересът ми към записването и напасването на звуци. Започнахме със сходна идея към 2006–2007 и ето ни сега. Предполагам, сте отговаряли хиляди пъти на този въпрос, но какво значи Mount Kimbie? Доминик: Mount Kimbie не означава абсолютно нищо за съжаление! Това е тотална измислица! Назовете звук, предмет, шум, материал или изобщо нещото, което ви вдъхновява най-много? Кай: Преди беше основно музиката – джаз, хип-хоп и предимно минималистични произведения от съвременната класика. Но сега се опитвам да канализирам всичко – от визуалните изкуства, през звуците от улицата, на която живея, до личните взаимоотношения – в нещо, което мога да използвам в музикален аспект. Доминик: От ученическите си години се интересувам много от книги и кино. Все още препрочитам книгите на Ървин Уелш отново и отново. През 44

Introduce yourself in few words. Where do you come from? When did you start making music? What’s the story of Mount Kimbie?

Dom: Mount Kimbie is a production duo and live band made up of myself, Dominic Maker, and Kai Campos. I come from West Sussex in the south of England and now live in Brighton in East Sussex.

I started making electronic music when I was around 18 or 19 years old, but prior to that I had been a member of a high-school band, playing guitar. Mount Kimbie was formed when Kai and I met at university.

At that point we had both become aware of Dubstep music and went out to club nights, listened to music and tried making some of our own. It all started from there, really. Kai: I’ve tried to make music for as long as I can remember. I started using samplers and multi-tracks at around 14 or 15 and became more and more interested in recording and sequencing. We started with a similar aim in 2006 or 2007 and here we are now.

I suppose you’ve already answered this thousands of times, but what does Mount Kimbie mean?

Dom: Mount Kimbie doesn’t actually mean anything, unfortunately! It is total fiction!

Name some of the art, sound, subjects, noise, material, artists or anything else that inspires you most?

Kai: In the past, I was inspired by more music than anything else: jazz, hip-hop and some contemporary classical stuff, mostly minimalist. But I try to channel everything from visual art to sounds of my street to personal relationships into something I can use musically.

Dom: From my school days, I was very interested in films and books. I still read Irvine Welsh books over and over again today. During this time I was listening to a lot of indie rock and mild electronica. The Fall have been my favorite band for many years, they make me want to make music. I have come across so many artists who have had

Mount Kimbie

тези години слушах предимно инди рок и електроника. The Fall беше любимата ми група за дълъг период от време. Де факто те ме накараха да искам да правя музика. В процеса на създаването на музика се сблъсквам с толкова много артисти, които са повлияли на звука, който правя. Мога да спомена само част от тях, като William Basinski, Tim Hecker, Burial, James Blake, Pinback, Modest Mouse. Открих също, че местоположението ми влияе на музиката, която правя. Различните градове променят онова, което искам да чуя. Докато отговарям на тези въпроси, седя в Берлин и усещам, че трябва да озвуча тази сцена с малко техно! Изслушах Crooks & Lovers сигурно стотина пъти, но музиката ви ме води всеки път към различно място. Откъде рециклирате звуците си и как ги сглобявате така, че да имат толкова много препратки? Доминик: Според мен части от албума носят много органична, весела, светла атмосфера, други пък напълно противоположна. Мисля, че разбирам какво имаш предвид, като казваш, че сякаш звучи различно всеки път когато го слушаш. Това може би се дължи на многото изненади и промени в мелодията. Ще ми се да смятам, че албумът ни носи забавление и е интересен за слушане. Къде бихте се поставили в целия този електронен миш-маш. Всъщност необходимо ли е да се дефинирате по определен начин? Доминик: Това е труден въпрос. Единственото определение, което давам на нашата музика, е “танцувална”. Няма специфичен жанр или стил, защото има толкова много звуци в това, което продуцираме. Вълнуващо е да си част от течение в електронната музика, което разширява границите и кара хората да задават въпроси като този.

an influence on the music I make – William Basinski, Tim Hecker, Burial, James Blake, Pinback, Modest Mouse, to name only a few. I also find that my location affects the sound that I produce. Different cities change what I want to hear. I’m currently sitting in Berlin, so I feel I should be accompanying these scenes with some techno!

I’ve listened to Crooks & Lovers maybe a hundred times now and your music seems to take me to a different “place” every single time. Where do you recycle your sound from? And how do you “design” your music such that it has so many references?

Dom: I feel that parts of the album have a very organic / happy / light atmosphere, while others have the opposite. I understand what you mean when you say it almost sounds different every time you hear it. I guess that’s because there are so many melodic changes and surprises. I would like to think that our album is “fun” and interesting to listen to.

Where would you place yourself amidst the electronic music mish-mash? Do you even need to be defined or labeled at all?

Dom: This is always a difficult question. The only name I give our music is “dance music”. I don’t have a specific genre, there are so many sounds within what we produce. It is just exciting to be a part of an area of electronic music that is pushing boundaries and making people ask questions like this one.

Where do you feel more comfortable – in the studio or on stage? How important is live performance for you?

Dom: The live show is very important to us. We are working hard to make it good.

We’ve always wanted to display our music through a live show as well as recordings. I think I speak for both of us when I say that we feel far less comfortable on stage than we do in the studio, but we have not been playing live for that long. Each gig teaches us new things and we are getting more 45

музика дебют

music debut

Къде се чувствате по-комфортно – в студиото или на сцената? Колко важно е за вас изпълнението на живо? Доминик: Изпълнението на живо е много важно за нас. Работихме и още работим, за да го направим добрo. Винаги сме имали желанието да покажем музиката, която правим, освен чрез записите и чрез живи участия. Мисля, че говоря от името и на двама ни, когато казвам, че ни е малко по-некомфортно на сцена отколкото в студиото, защото нямаме голям опит със свиренето на живо. Всяко участие ни учи на нови неща и трупаме увереност, когато сме под светлините на прожекторите. И двамата обичаме да пътуваме, да посещаваме нови места и да се запознаваме с нови хора. Много сме щастливи, че сега ни се отдават такива възможности. Как виждате съвременната електронна музика? Какво ви дразни наймного и кои са добрите неща в нея? Доминик: Има звуци, които се продуцират в тази сфера на музиката, които са свежи и вдъхновяващи. Други не са чак толкова. Не се затормозявам с новата музика, която не харесвам, просто защото не я слушам! Това, което забелязвам, е невероятното развитие в музиката, която ни интересува и в която ние циркулираме. Сега е просто страхотно време да бъдеш продуцент. Какво следва за Mount Kimbie? Доминик: Най-хубавото нещо е, че самите ние не знаем точно. Просто искаме да видим как върви албумът ни, да се концентрираме върху лайва си и да понапишем още нова музика. Има толкова много вълнуващи възможности. Нещо, което пропуснах да попитам? Доминик: Радвам се, че пропусна въпросите от сорта на “Накъде отива светът?” и “Какъв цвят е Mount Kimbie?” myspace.com/mountkimbie 46

confident in the spotlight. We both love travelling, seeing new places and meeting new people. We are very lucky to have such opportunities.

How do you see contemporary electronic music nowadays? What bothers you most and what are the good things about it?

Dom: There are new sounds being produced within this area of music that are so fresh and exciting, while others are not. I don’t trouble myself with what I don’t like about certain music coming out because I just don’t listen to it! All I know is that the growth occurring in the areas we listen to and circulate in is amazing. It is a great time to be a producer.

What’s next for Mount Kimbie?

Dom: The best thing is, we don’t know! We just want to see how our album does, concentrate on getting our live show exactly as we want it and write new music.

There are so many possibilities that I’m excited about.

Anything I forgot to ask?

Dom: I’m glad you forgot the “What is the world coming to?” or the “What color is Mount Kimbie?” questions. myspace.com/mountkimbie

Mount Kimbie

47

Аз танцувам буги!

текст ивайло спасов фотография архив

48

Списание Едно­/ One Magazine

If you want to boogie, forget it!

text by ivailo spasov translation by boris deliradev photography archive

49

музика балкантон история

Преди почти година с помощта на Георги Маринов – Esem спретнах един подкаст за блога !title (dot.cult.bg/notitle), наречен Какво е музиката?. Въпросният епизод съдържа само и единствено музика, записвана в България в периода ’62 – ’80 година. Не казвам българска музика, защото голяма част от парчетата в него, макар и изпети на български, са кавъри или преработки на популярни “западни” песни от онова време. За тази важна подробност обаче ще стане дума малко по-нататък. Да се върнем на името на този 45-минутен колаж. Какво е музиката? всъщност е заглавието на едно от селектираните парчета, изсвирено и изпято от Оркестър София някъде през ’80, което освен че звучи просто жестоко, най-добре описва идеята, заложена в този подкаст. И така, !podcast 140 – Какво е музиката? се появи на бял свят, предизвика вълнение за известно време и съвсем естествено за съдбата на подкаста бе изместен от следващи, по-добри екземпляри. Съжалявам за дългата прелюдия, но тя е необходима, за да може случилото се след това да добие смисъл. Един хубав майски ден на фен мейла на !title се получи следното писмо: “Здравейте, Случайно намерих името си в един норвежки сайт и отворих от любопитство. То е във вашия коментар и го разбирам като обръщение към някои от споменатите имена, между които е и моето, а също и виждам интерес у младите към тази практически непозната за тях музика, затова ще си позволя да дам малко сведения. Двете песни на Оркестър София в подкаста са от плочата Аз танцувам буги, записана в Балкантон през 1980 г. Тази музика остана неизвестна, защото популяризирането тогава ставаше основно чрез радиото, което беше само едно, а там имаше една малка, но изключително важна комисия, която определяше кои текстове са “художествени” и кои не. За съжаление всички 10 текста от албу50

music balkanton story

A year ago, sound engineer Georgi Marinov a.k.a. Esem helped me put together a podcast called What Is Music? for the blog !title (dot.cult.bg/notitle). The podcast contained music recorded in Bulgaria between 1962 and 1980. I’m purposely not saying “Bulgarian music”, because many of the pieces, despite their Bulgarian lyrics, are cover versions or remixes of popular Western songs from the period. Мore on that later. The title of our 45-minute podcast was taken from a piece with the same name originally recorded by the Sofia Orchestra in 1980.

Our post created a small stir in the on-line community – and, of course, was quickly replaced by other, more recent and better examples of the genre. Then !title received an e-mail from a fan: “Hi, Through a Norwegian website I came across my name in a comment you made under a podcast containing Bulgarian music from the 1970s. I took your comment to be an appeal to the musicians to contact you and I also noted that young people in Bulgaria are beginning to take an interest in the music we were making during that period, which is practically unknown to them. The two Sofia Orchestra pieces you’ve included are from the LP If you want to boogie, forget it recorded by Balkanton* in 1980. The reason so few people know about this recording is due to the fact that Bulgarian National Radio, which was the most crucial channel for promoting music at the time, did not approve of the lyrics we had used. At the radio, a small but very influential committee was in charge of selection. They decided which lyrics had ‘artistic value’ and which didn’t. Unfortunately, none of our 10 pieces passed the test, and the album did not make their selection. The good thing was that at the time Balkanton had forward-thinking directors who dared to release our ‘unartistic’ work and that’s how it came to be recorded * Bulgaria’s state-run recording company during the socialist period.

Аз танцувам буги! / If you want to boogie, forget it!

ма попаднаха във “втората” графа и по тази причина не бяха излъчени. Хубавото е, че Балкантон имаше началници, които се осмеляваха да издават и такава “нехудожествена” музика, та сега някои да й се кефят, а други с носталгия да си спомняме “га бехме по-млади”! А “андрогенният” глас (бел. ред. – в един от коментарите към подкаста се питаше чий е андрогенният глас от парчето Какво е музиката?) е на Крум Калъчев, нашия барабанист. Любопитното е, че чак след няколко години разбрах чие е това страхотно пеене в оригиналната версия: Майкъл Джаксън (The Jackson 5 – Music’s Taken Over). Но тогава не знаехме с какво се захващаме, той беше още абсолютно непознат в България, а и на света. Давахме си сметка, че Какво е музикатa? (заглавието на българския текст) е много трудна за изпяване, но тогава много ни харесваше тази “нахъсана” музика, а и ние бяхме млади и нахъсани... Поздрави, Тодор Карапетков” Тодор Карапетков e пианист и вокал (сега продължава да работи като музикант в Норвегия) в състава на Оркестър София, създал и записал Аз танцувам буги. А пък тази плоча съдържа преработки на фънк, диско и буги хитове, идващи отвъд желязната завеса, немислими за слушане в България по онова време. Както той самият ми сподели в последващите мейли, всички музиканти от онзи състав на оркестъра, с изключение на Константин Носов ( който е починал преди доста години), са живи и здрави и от време на време посвирват, когато и където могат. Най-удивителният пример обаче е ръководителят на Оркестър София Димитър Симеонов – Мончо, който и досега свири в кафенето на ресторант България на бул. Цар Освободител, макар че е на 75 г. Тодор ме посъветва да го потърся, защото той като един от създателите можел да ми даде найточна информация за Оркестър София.

and preserved. The ‘androgynous voice’ (in a post below the podcast, someone wants to know who the androgynous voice in What Is Music? is) belongs to our drummer, Krum Kaluchev. Curiously, only years later did I realize that the fantastic voice on the original recording belonged to Michael Jackson (The Jackson 5’s Music’s Takin’ Over).

Jackson was still unknown in Bulgaria at the time – and in most of the rest of the world. We knew that the vocals were going to be very hard to do, but we liked that. We liked the ‘upbeat’ feel, as we were young and upbeat ourselves…

With kind regards, Todor Karapetkov” A pianist and vocalist, Todor Karapetkov (who now lives and works in Norway) was part of the Sofia Orchestra when it recorded If you want to boogie, forget it. The album contains new arrangements of funk, disco and boogie hits from beyond the Iron Curtain. From Todor, I’ve learned that all members of the Sofia Orchestra with the exception of Konstantin Nosov (who died years ago) are alive and occasionally still get together to play – whenever and wherever they can. The most striking example of a long stage career is Dimitar “Moncho” Simeonov, the band’s leader and one of its founding members, who at age 75 continues to perform in the café of the Grand Hotel Bulgaria on Tsar Osvoboditel Blvd.

Todor recommended him as a good source on the Orchestra’s early history, but alas, I’ve been unable to find him. From the public information available, I know that the Sofia Orchestra was founded in 1964 and was funded by the Municipality of Sofia. During the 60s and 70s, it was one of the leading orchestras for Bulgarian pop music, or estrada, as it was called. Many of the best known names in the genre started their careers or performed with it, as did some of the country’s most prominent jazz musicians. The orchestra suffered a terrible loss in 1971 when some of its most talented members died in an infamous plane crash.

What I am interested in, though, is the 51

музика балкантон история

52

music balkanton story

Аз танцувам буги! / If you want to boogie, forget it!

53

музика балкантон история

Уви, нямах късмет с откриването му, но и оскъдната информация, която намерих, върши работа. Оркестър София е формация, създадена през 1964 г. към Столична община. През 60-те и 70-те години оркестърът се явява като един от водещите оркестри на българската естрада и има значителен принос в развитието на този жанр у нас. През него са минали и са се утвърдили много известни български изпълнители. По време на дългогодишното си съществуване в оркестъра са свирили много от известните ни джаз музиканти. Един от съставите на оркестъра загива в онази ужасна самолетна катастрофа през ’71, в която умират много забележителни български музиканти. Мен обаче ме интересува конкретно историята около създаването на плочата Аз танцувам буги, която може да отговори на въпросите: Как по дяволите цензурата е допускала западни парчета, макар и преработени и с български текст, да бъдат издавани от единствения роден лейбъл по онова време? Как музикантите са достигали до тези парчета? Как са ги записвали? За голям късмет Тодор Карапетков се прибра в България малко след нашата онлайн кореспонденция и се съгласи да се срещнем, за да ми доразкаже още любопитни факти около този почти неизвестен албум. Следва по-интересната част от разговора. Каква беше музикалната картина в България по онова време? В края на 70-те българите си падаха по банди като Uriah Heep и Deep Purple, малко Beatles, италианска музика и дотам. Музиката, която ние правехме, просто не бе популярна в България, не бе позната. Това, че ни разрешиха да направим цяла плоча, бе голямо събитие за нас. Оркестър София до този момент имаше само една плоча, която обаче не бе цял албум. Тогава съставът на оркестъра е бил друг. Аз танцувам буги бе първата плоча на тази формация с вокали.

54

music balkanton story

story behind the recording of If you want to boogie, forget it – why on earth did the censors allow the state-run Balkanton Records to release these Western hits, albeit with new Bulgarian lyrics? Where did the musicians hear this music in the first place? And how did they record it?

I met with Todor Karapetkov while he was in Bulgaria on a visit. Here are some highlights from our conversation: What was the Bulgarian music scene like in the late 1970s?

Many Bulgarians were listening to Uriah Heep and Deep Purple, a little bit of the Beatles, Italian pop music, and that was it. The music we wanted to make was simply unknown in Bulgaria. The fact that they allowed us to record a whole album at all was quite an event for us. Until that time the Sofia Orchestra had had only one release, but it was a single or a maxi single, not an album. That was before my time. If you want to boogie, forget it was the first time the band had recorded with vocals.

How did you choose the pieces? Did you have sheet music? And how did you get hold of the original recordings in the first place?

We had them on tape. They came mostly from Krum, our drummer, the androgynous voice in What Is Music? We listened to them on cassette players. The Village People were a very popular band at the time. We tried to choose music that was suitable for our format. We had a strong brass section and we wanted music that was a bit more complex than standard pop music, we wanted to address a different crowd.

We knew it wouldn’t be a bestseller and, indeed, we didn’t make much money off it.

But we still had hopes of making a name for ourselves. Up to that point, we were mostly known as a back-up band for some of the most famous names in Bulgarian estrada, like Yordanka Hristova, Bogdana Karadocheva and Kichka Bodurova.

Аз танцувам буги! / If you want to boogie, forget it!

Как подбрахте музиката? Имахте ли ноти... изобщо как ставаше свалянето на песните? Имахме записи – основно идваха от Крум, нашия барабанист, или човека с андрогенния глас от Какво е музиката? Избирахме си какво ни харесва от разни касетки. Тогава много популярна беше групата Village People. Но все пак ние се стараехме да се придържаме близко до нашето амплоа. Ние бяхме група с брас секция. Стремяхме се онова, което ще влезе в плочата, да не е елементарна поп музика – да е малко по-сложно, за подруги хора. Знаехме добре, че тази музика няма да се продава, и, естествено, не взехме големи пари от нея. Все пак с надеждата да станем по-популярни залагахме много на тази плоча. По онова време бяхме преди всичко акомпаниращ състав на едни от най-големите имена в българската естрадна музика, като например Йорданка Христова, Богдана Карадочева и Кичка Будурова. А държавата как е позволявала подобни плочи? По това време имаше ясна квота за музиката, която може да се излъчва – 50% българска, 30% руска и останалата – от целия свят. Властите се придържаха стриктно към тази схема. Но доста преди ’80 разрешиха да се прави т.нар. преводна музика. Всички поп изпълнители пееха такива парчета. Стига да си име в музиката, беше напълно прието. В радиото обаче записите ставаха трудно, всичко опираше до връзки. Радиото винаги е било основен инструмент за пропаганда. Все пак всички слушаха радио и то беше основният разпространител на музика. Малко хора имаха касетофон, а още по-малко грамофон. Балкантон обаче беше една отделна структура. Там имаше други началници, които бяха по-свободолюбиви и ни дадоха пълен картбланш – само текстът трябваше да е на български. Тогава започнахме да търсим текстописци и за албума ангажирахме едни от най-добрите. Стара-

So why did the state allow the release of an album like that?

There was a very strict quota for broadcasting music at the time: it had to be 50 percent Bulgarian, 30 percent Russian and 20 percent music from the rest of the world.

The authorities followed this quota quite faithfully. Performers had been allowed to make so-called “music with translated lyrics” well before 1980. Everybody was allowed to do it, as long as they were an established name. But recording at the Bulgarian Radio was not an easy thing to arrange, you had to have the right connections. Radio, after all, was a major propaganda tool. Everybody listened to it, so it was the most important channel for music promotion. Few people had tape recorders at the time, and even fewer had turntables. But Balkanton was a separate thing altogether. The bosses there were more progressive and they gave us a lot of freedom – the only condition they imposed was that the lyrics be in Bulgarian.

We managed to hire some of the best lyricists available. They made the lyrics as close to the originals as they could, but some of the original meaning was lost, of course.

And did you make a name for yourselves, in the end?

It was a small run – between five and ten thousand copies, and the committee at the radio did not approve of any of our ten songs because of the lyrics. So no part of If you want to boogie, forget it was ever broadcast. Few people ever learned of its existence and many people are still surprised to hear that this kind of music was ever recorded in Bulgaria.

55

музика Балкантон история

ехме се да копираме текстовете близо до оригинала. Но каквото и да се прави, не е възможно да се вкара двусмислието от английския текст в българския. Добихте ли по-голяма известност след издаването на плочата? Тиражът беше малък – 5—10 хиляди. Комисията в радиото, която одобряваше текстовете, не прие нито един текст от Аз танцувам буги и плочата така и не се излъчи в ефир. Затова хората не знаят за тази музика и може би затова дори се изненадват, че подобна плоча изобщо е била издавана.

— През ’84 година целият състав на Оркестър София (без ръководителя Димитър Симеонов) напуска формацията. За кратко създават Динамит Брас Бенд, но лека-полека се разпръсват и заминават да работят в чужбина – конкретно в Скандинавия. Днес плочата Аз танцувам буги е изключително трудна за намиране (Google може да помогне за откриването на един недотам качествен рип). Добрата новина е, че Тодор и останалите от Оркестър София замислят да преиздадат по някакъв начин музиката от този изключителен за времето си албум. За щастие те са запазили магнетофонните ленти със записите, а пък настоящата медийна реалност би гарантирала доста побезпроблемен достъп до преиздадения албум Аз танцувам буги. Вярно, ефектът няма да е съвсем същият като през 80-те, но ние все пак ще помагаме!

56

music Balkanton story

— In 1984, everyone from the Sofia Orchestra resigned, with the exception of the leader, Dimitar Semeonov. They created a new group – the Dynamite Brass Band, but its members gradually scattered to betterpaid jobs abroad, most of them in Scandinavia. Today, copies of If you want to boogie, forget it are impossible to find on-line (my Google search unearthed a single ripped version of very poor quality). The good news is that Todor and his fellow band members are thinking of re-releasing it – fortunately, they still have the original masters. True, the effect might not be what it could have been in 1980, had the Bulgarian Radio cooperated, but it would still definitely be worth it. And we are willing to help out with the promotion!

Аз танцувам буги! / If you want to boogie, forget it!

57

кино късометражно кино сценография

film short movies set design

текст бояна гяурова фотография архив

58

Списание Едно­/ One Magazine

Десените на Джейми Травис

The Patterns of Jamie Travis

“Джейми Травис е едно от най-свежите имена в канадското кино” – така кинокритиката определя работата на младия режисьор. Той е само на 30 и филмографията му е, меко казано, скромна, но вече го канят по света за ретроспективни прожекции на творчеството му. Канадецът превръща киното в своя професия сравнително късно – преди това учи биохимия и английска литература. Учудващо, като се има предвид, че детството му преминава в маниакално гледане на филми, а сред любимите му заглавия са мюзикълът Ани, Капан за родители и И момичетата искат да се забавляват. Сега заниманията му с кино са най-естественото нещо за Джейми – негова запазена марка са игралните късометражни филми, наподобяващи анимация, които се движат на ръба между комедии и мистериозни криминалета. Още първият му филм – трилогията The Patterns (Десените) – очертава забележителния му визуален стил. Историята във филмите на режисьора остава сякаш на заден план, а изключително цветните и красиви декори и костюми се превръщат в главни действащи лица. Такъв е случаят и в следващата късометражка на канадеца – The Saddest Boy in The World, която излиза през 2006. Тя разказва гротескната история на 9-годишно момче, което планира собственото си самоубийство на рождения си ден.

“One of the most original voices in Canadian cinema” – this is how critics describe the work of young director Jamie Travis. He is only 30 and his filmography is modest, to say the least, yet he is already being invited all over the world for retrospective screenings of his work.

The Canadian-born director embraced his cinematic vocation relatively late in life – he studied biochemistry first, then English literature. This delayed start is somewhat surprising, given his childhood obsession with movies, especially the musical Annie, The Parent Trap and Girls Just Want to Have Fun. Making cinema comes naturally to Jamie now – his trademark works are animation-esque shorts that teeter between comedy and crime/mystery. His debut, a trilogy entitled The Patterns, showcased his impressive visual style. In his films the plot itself seems to stay in the background, while the colorful and breathtaking backdrop and costumes play the lead role. This was also the case in the Canadian’s next short, The Saddest Boy in the World, released in 2006.

It tells the grotesque story of a nine-yearold boy contemplating suicide for his birthday party. This was when the cinema community started talking about Jamie and his films were featured at Sundance and the Toronto International Film Festival.

Adoring critics even went so far as to compare him to cinema icons such as Peter Greenaway and Alfred Hitchcock.

text by boiana gjaurova transaltion by ralitsa karieva photography archive

59

кино късометражно кино сценография

Тогава в киносредите за пръв път се заговаря за Джейми и филмите му се показват на Sundance и на международния кинофестивал в Торонто. Стига се дори дотам работите на режисьора да бъдат сравнявани с тези на киновеличия като Питър Гринауей и Алфред Хичкок. Най-новото произведениe на Джейми се казва The Armoire (Дрешникът) и отново главният герой е малко момченце, но този път сюжетът се завърта около мистериозното изчезване на негов приятел. Сякаш неизбежно е да започна нашия разговор с въпроса: Какво беше твоето детство? Едва наскоро осъзнах, че всъщност като дете съм живял доста изолирано. Бях щастлив, или поне така си мисля, и още от малък обичах да фантазирам. Обичах да пия пепси в чаша за вино, седнал край камината, и да се правя на герой от сапунен сериал. Веднъж даже си измислих, че ме преследват и почти се убедих в собствените си лъжи. Може би е клише да се каже, че съм се опитвал да избягам от действителността, но гледайки собствените си филми, съм се убедил, че бягството е важна тема в моя живот. Във филмите ми често се промъкват фантазиране и изолация. Как би описал филмите си на някой, който никога не ги е гледал? За мен те са като страшни приказки за възрастни. Винаги е много трудно да дадеш определение на собствените си произведения, но ще се опитам: цветни и маниерни комедии, движещи се на ръба на жанровите определения. Те са със склонност към трагедия и мистерия, а стилизираният декор е изключително важен в тях. Наистина визуалният стил на твоите работи е много впечатляващ. Сценографските детайли се зараждат в главата ми още при писането на сценария. За мен е по-лесно да опиша 60

film short movies set design

Jamie’s latest oeuvre is called The Armoire and, again, the main character is a young boy, only this time the plot revolves around the mysterious disappearance of his friend.

Thus, it’s inevitable that I start our interview with: What was your childhood like? Why are you so into such stories?

I have only realized in recent years just how isolated I was as a child. I was happy, or at least I remember being happy, but I also loved to pretend. I used to drink Pepsi out of a wine glass while sitting by the fireplace and acting out made-up soap opera cliffhangers. I even imagined I was being stalked and almost convinced myself of my own lies. It seems cliché to suggest I was escaping something with my rather disturbing flights of fancy, but it is has become clear to me by watching my own films just how important the theme of escape has been in my childhood and in my life. So yes – escape, fantasy and isolation all seem to creep into the worlds of my films.

How would you describe your films to someone who has never seen them?

To me they seem like scary fairy tales for adults. It’s always hard to describe your own work, but I’ll give it a try – colorful, self-conscious, genre-bending comedies with a propensity for tragedy, mystery and stylized décor.

The visual aspect of your works is very astonishing. What can you tell us about this?

The visual character of a film comes to me in the scriptwriting stage. It is easier for me to describe a sofa than it is to write a line of dialogue. Maybe it’s because most of my films are based on childhood memories. The décor of my childhood home – a blend of 60s, 70s, 80s and 90s – will never escape my mind. In The Armoire, the house is just as important as any of the characters. Its rooms, where Aaron looks for his best friend Tony

Джейми Травис­/ Jamie Travis

един диван, отколкото да напиша реплика от диалог. Декорът е силно повлиян от дома, в който съм отраснал. Става дума за смесица на стиловете от 60-те до 90-те. В The Armoire например къщата е също толкова важна, колкото и самите герои. Стаите, в които Арон търси приятеля си Тони, докато играят на криеница, се приближават визуално до отделните стаички в мозъка на Арон. Един от филмите, който най-добре илюстрира твоя стил, е красивата и мистериозна любовна история The Patterns Trilogy. Първоначално това беше само един филм, който се наричаше Patterns. Не бях много доволен от резултата, имах чувството, че прекалено много се концентрирам върху визуалната страна и че резултатът създава усещане за хладност – затова реших, че трябва да надградя първата част. Накрая се получи любовна история за двама души и невъзможността те някога да бъдат заедно. Събират се единствено в сънищата си. Взаимствал съм от Хичкок, Линч и майстора на stop-motion анимацията Сванкмайер, за да създам едно преднамерено изкуствено произведение, което носи в себе си черти на мюзикъл, документалистика и анти-романс. Откъде идва заглавието? Заглавието произлиза, естествено, от моята мания за цветове и десени. Във филма десените придобиват символичното значение, което имат примерно сънищата. Главните герои, Паулине и Майкъл, се превръщат във фетиши един за друг. Напоследък размишлявах много върху взаимоотношенията между хората и значението на мотивите. Осъзнах, че това, което започна като чист експеримент в този филм, всъщност се получи много по-автобиографично, отколкото филмите ми, тематизиращи детството.

while playing hide-and-seek, approximate the components in Aaron’s mind.

Can you elaborate on the beautiful, mysterious love story The Patterns Trilogy.

The Patterns Trilogy started as a single film, Patterns. My dissatisfaction with the film – I always felt it was too formal, too icy – led me to build upon the first film until I could call it a satisfying whole. What I ended up with was a love story about two people who can’t possibly be together. They only get together in their dreams. It’s one of those movies that’s very hard to describe – it devolves into a sequential description of events and a list of cinematic references. I borrowed from Hitchcock, Lynch and the stop-motion animation master Svankmajer to create a very self-conscious, sometimesmusical, sometimes-documentary antiromance.

Where does the title come from?

The title comes from my obsession with pattern. Patterns take on a dream-like symbolism in the film. Pauline and Michael fetishize each other – and we fetishize them – through their distinctive patterns.

I’ve been thinking only recently of the relationship patterns the film suggests – and their relationship, of course, to my relationships. What began as a truly formal experiment ended up, ironically, as more autobiographical than even my Saddest Children films.

What genre does your work belong to or is your goal to mix different genres?

I always try to argue that it’s comedy, but some audiences baffle me with their horrified expressions while watching the films. That said, most people do laugh.

They are dark comedies. Anguished comedies. My goal in filmmaking is to make people laugh and cry at the same time.

61

кино късометражно кино сценография

The Armoire

62

film short movies set design

Джейми Травис­/ Jamie Travis

The Saddest Boy in the World

63

кино късометражно кино сценография

Възможно ли е твоите филми да бъдат групирани в определен жанр? Винаги твърдя, че правя комедии, но все пак имам известни съмнения, най-вече когато видя ужасеното изражение на публиката по време на някоя прожекция. Но все пак повечето зрители се смеят, така че компромисно бих ги определил като черни комедии. Моята цел като режисьор е да накарам хората да се смеят и да плачат едновременно. Какво те вдъхнови да направиш филма The Armoire? Всичко започна с картинка, която не ми излизаше от главата – момче, което е закрило очите си с ръце и брои до десет, като на криеница. Исках да придам нова форма на тази култова игра, използвайки я като трамплин за нещо по-мрачно. Постепенно в главата ми се зароди една история за евентуални репресии в детството. Домашен инцидент се превръща в мистериозна история за едно убийство, а по-късно – в забавна история за търсенето на собственото аз. Как протекоха снимките? Миналия юни заснехме филма само за шест дни. Сами сглобихме и декора за интериора на къщата. Всъщност по време на снимките и после, докато монтирах, развих суеверие – много неща не станаха както ги планирахме, но се оказа, че всичко беше за добро. На няколко пъти например се случи да изчезнат някакви неща от гардероба и това ни направи неочаквана услуга. Съкращения в бюджета доведоха до изненадващи предимства. С този филм се научих да приемам нещата по-спокойно. Какво те вдъхновява в работата ти? Напрежението, красотата, сънищата и нещата, които не успявам да забравя. Също много обичам да се излагам.

64

film short movies set design

What inspired you to make The Armoire?

The Armoire came about from an image I couldn’t get out of my mind – a young boy covering his eyes and counting down from ten, like in hide-and-seek. I wanted to formalize this iconic game, use it as a launching pad for darkness. A young boy with his hands over his eyes is a potent symbol for me, so I set out to write a playful story of childhood repression. A domestic incident graduates to a murder mystery graduates to a playfully selfconscious search for self.

Tell me more about the making of the film. What was the filming process like?

We shot the film over six days. We built sets for the interior of the house.

In William Cuddy, we found an eerily intelligent lead. The whole process was quite painless, actually. I actually got superstitious during the filming (and during the editing) – things that went wrong seemed to go wrong for a reason. Missing wardrobe items turned out to be a good thing. Budget constraints brought surprising rewards. With this film I learned to relax more than I’ve been able to in the past.

What inspires you in your work?

Pressure, beauty, dreams and the things I can’t forget about. I also love embarrassing myself.

Джейми Травис­/ Jamie Travis

The Patterns Trilogy

65

кино фестивал софия

film festival sofia

текст антон терзиев фотография михаил новаков

66

Списание Едно­/ One Magazine

So independent

София ще има фестивал за независимо американско кино! So Independent стартира през ноември, но преди това да стане, потърсихме повече информация за събитието от неговия създател, актрисата Жана Караиванова. Познаваме я от знаковите за българското кино филми Стъклени топчета, Мера според мера и от многобройните й роли в театъра. Тя е създател и на Фондация за Българо-американски културен обмен, която вече десета година промотира българското съвременно кино в Ню Йорк.

So Independent

Sofia is about to get its own festival of American independent film! So Independent starts in November, so we contacted its founder – actress Zhana Karaivanova – for more information.

Bulgarian audiences remember Zhana from the landmark films Marbles (1999) and Measure for Measure (1981), as well as her many theater roles. She is the founder of the Bulgarian-American Cultural Exchange, a foundation which has promoted contemporary Bulgarian cinema in New York City for the last ten years.

text by anton terziev transaltion by boris deliradev photography by mihail novakov

67

кино фестивал софия

Как възникна идеята за фестивала?

So Independent е в пряка връзка с Фестивала на българското кино в Ню Йорк. Двата фестивала създават един Българо-американски културен мост. Единият е през ноември, другият е през март. Тази година в Ню Йорк ще направим осмото му издание. Казвам това, защото с Фестивала за българско кино разбунихме духовете и създадохме интерес към нашето кино и хората, които го правят. Досега сме показали над 70 български филма в Ню Йорк и САЩ и над 40 български творци са били наши гости. Тази година ще направим обратното – американски филми и творци ще ни гостуват в София. Каква е структурата на новия фестивал? Фестът съдържа около 25 заглавия в категориите игрално и документално кино. Имаме и образователен панел и 2 панела по 90 минути за късометражно кино. Селекцията му е дело на Линда Олшевски – една от селекционерките за късометражно кино за оскарите и зам.директор на отдела за разпространение на късометражни филми на ITunes. Линда ще бъде също сред гостите на фестивала. Разкажи ни повече за критериите при подбора и за селектираните заглавия. Съсредоточили сме се изцяло върху aмериканско независимо кино. Голяма част от филмите са селекционирани и награждавани на фестивали като Tribeca и Sundance, други, без да попадат сред фестивалните победители, са отчетени от американската критика като забележителни постижения. Повечето са произведени 2010 г. Един от документалните филми е скандалният Crude на Джоу Берлингер. Сюжетът се завърта около темата как методите за добиване на петрол на Chevron Corporation променят коренно една култура. Филмът стигна до съд и създаде 68

film festival sofia

How did the idea for the festival arise?

So Independent is directly related to the Festival of Bulgarian Film in New York City. The two festivals are a bridge, an opportunity for cultural exchange between Bulgaria and the United States.

The festival in Sofia is in November and the one in NYC is in March. In the eight years of the NYC festival, we’ve been able to shake viewers up and create an interest in Bulgarian cinema and the people who make it. So far, we’ve shown more than 70 Bulgarian films in New York City and elsewhere, while more than 40 Bulgarian filmmakers have come to the city as guests of the festival. This year we’ll do the reverse – we’ll be showing American films and inviting American filmmakers to Sofia.

What will the new festival in Sofia offer?

The program includes about 25 films in two categories: drama and documentaries. We also have an educational slot and two 90-minute slots for short films. The titles have been selected by Linda Olszewski, who selects short films for the Oscars and is deputy director of the short films distribution department at iTunes.

Linda will be joining us as a festival guest.

Tell us a bit more about the selection criteria and the titles.

We are focusing entirely on American independent film. Many of the selected films have played and won awards at festivals such as Tribeca and Sundance.

Others have garnered substantial critical acclaim in the U.S. Most of the films were released in 2010. The documentaries include the controversial Crude by Joe Berlinger, which premiered at the Sundance festival. It’s about 30,000 Ecuadorians’ legal battle against the Chevron Corporation and how oil drilling can change an entire culture. Crude stirred up a huge controversy in the U.S. and even ended up in court. The entire filmmaking community rose up to defend it. Robert Redford wrote a lengthy article explaining why it was so important.

With the advent of reality TV, audiences

So Independent

голяма полемика. Цялата кинаджийска общност се вдигна в негова защита. В огромна статия Робърт Редфорд обясни защо този филм е изключително важен. С навлизане на риалити културата документалнотo кино мимикрира и сега се възприема много по-лесно, поради което в последните години интересът към него е много голям. Филмът на Клинт Истууд Piano Blues e за големите имена в пиано джаза, където ще видите и самия Истууд в непознатото му амплоа на виртуозен пианист. Ще видите и култовия филм за първото турне на Rolling Stones в САЩ, заснет от доайена на американската документалистика Албърт Мейзълс. В програмата ни е включен филмът му за Кристо и Жан Клод Бягащата ограда, както и четиричасовият филм на Мартин Скорсезе за историята на американското кино. Ще имаме честта Албърт Мейзълс да ни гостува и да проведе уъркшоп в София. Сред нас ще са продуцентите и режисьорите на забележителния Putty Hill, част от официалната селекция на пет международни кинофеста. Историята наблюдава група хора, които се събират на погребението на свой близък, починал от свръхдоза. С течение на филма разбираме, че никой от тях не го познава кой знае колко. Истинска и много добре заснета приказка за привидността на стабилните неща. Филмът е заснет с 20 000 долара!

find documentary films much more accessible and there is increased interest in them. Clint Eastwood’s film Piano Blues, which will also be shown, is about the great names in jazz piano. Eastwood himself plays a virtuoso pianist, a new role for him.

Audiences will also be able to see Albert and David Maysles’ legendary documantary Gimme Shelter (1970) about the Rolling Stones’ first U.S. tour and the famous duo’s film about Christo and Jeanne-Claude, Running Fence (1978). There is also a fourhour documentary about the history of American moviemaking, directed by Martin Scorcese. We will be welcoming Albert Maysles in Sofia as a festival guest and workshop leader. Other guests include the producers and directors of the remarkable film Putty Hill, which has made the official selection of five international film festivals.

It’s a story about a group of people attending the funeral of a friend who has died of an overdose. As the film progresses, we come to realize that none of them knew him very well. It’s a beautifully shot tale about the fleetingness of seemingly stable things. And the budget was only $20,000!

What will be the focus of the festival’s workshops and discussions?

We’ve invited experts from every aspect of the filmmaking profession. The workshops and discussions will focus on opportunities for collaborative work and the specificities of contemporary filmmaking.

There will be plenty to learn.

Crude, Joe Berlinger

69

кино фестивал софия

Какъв ще е фокусът на работните срещи и дискусии? За тези, за които киното е мечта и си представят живота си свързан с него, сме поканили професионалисти, които познават всички аспекти на киното. Техните уъркшопи и дискусии са насочени към възможностите за съвместна работа, към спецификите на съвременното кинопроизводство. Има какво да научим от тях, за да направим пътя си към успеха по-кратък. Амбициите на So Independent? Желанието ни е So Independent да се наложи като контрапункт на казионната картина. Да ни направи понезависими в собствените ни очи и да ни помага да виждаме киното такова, каквото не го очакваме, такова, каквото не сме мислили, че може да го видим. Ще покажем филми, направени с 50 милиона, и такива – с 20 хиляди долара, и всичките успешни. В перспектива искаме да направим издание на фестивала и в съседните балкански страни. Това е нещо, върху което работим. Каква е твоята дефиниция за независимо кино? Независимото кино не е киното, което никой не гледа, пък ние много си го харесваме. В Америка филмовата индустрия се базира на два типа финансиране. Единият е на корпоративните акционерски студия като Sony, Paramaunt. Там на всяко тримесечие се прави отчет и ако няма ръст на приходите, ръководството се сменя. Творци и продуценти са зависими от собствениците на акции на корпорацията и от техните желания и приоритети. В независимото кино парите се намират от независими източници и критериите зависят само и единствено от продуцентите и творческия екип. Тези филми идват по-трудно в Европа, защото разпространителите предпочитат да не поемат финансови рискове. Това, което ние искаме да направим, е 70

film festival sofia

So Independent’s long-term ambitions?

Our goal is to establish So Independent as a counterpoint to mainstream culture in Bulgaria and to make audiences feel more independent and to learn to expect the unexpected from film.

We’ll be showing films whose budgets range from $20,000 to $50 million, but they are all successful films. Plans are also in the works to organize the festival in several neighboring Balkan locations.

What is your definition of independent film?

Independent film is not the kind of film no one watches, but which we love nonetheless. In the U.S., the film industry works with two types of funding sources.

One is the big studios that are traded on the stock exchange, such as Sony, Paramount, etc. They report their financial results on a quarterly basis and if profits are down, management is changed. So artists and producers are dependent on the corporation’s share holders and their priorities and wishes. In independent filmmaking, the funding comes from independent sources and the artistic values are determined solely by the producers and the creative team. It is sometimes hard for these films to reach Europe because distributors do not like taking risks. So we are trying to fill this niche and widen the horizon.

What makes So Independent different from other film festivals in Bulgaria?

Sо Independent does not want to compete with other film festivals. We don’t pretend to show something no one’s ever seen or heard of. What matters to us is that audiences are able to experience variety.

Bulgaria has not had a festival of American independent film – and we are in a position to offer it!

In closing, I can’t help but ask your opinion of new Bulgarian cinema?

Thankfully, Bulgarian cinema has escaped from the “I like it/I don’t like it”

So Independent

да запълним тази ниша и да разширим кръгозора на киноаудиторията. Какво ще отличава So Independent от другите фестивали в България?

Sо Independent няма конфронтация с другите фестивали. Не претендира да покаже нещо невиждано и нечувано. За нас е важно аудиторията да може да се възползва максимално от правото си да вижда различни неща. Досега фестивал на американското независимо кино у нас няма – ние ще го предложим! Не мога в края на нашия разговор да не те попитам за мнението ти за новото българско кино. Слава богу, българското кино излезе от капана “харесвам го-не го харесвам”. То се доказа в последните години с впечатляващ брой награди на водещи световни фестивали. Единственото, което не бива да се прави, е да му се пречи. Ние сме нова пазарна икономика и се учим на принципа проба-грешка. У нас е популярна състезателната метафорика. Няма пари, но ти се състезавай! Министърът на културата стисна ръцете на Явор Гърдев и Камен Калев едва след като спечелиха. Понякога тук си представяме нещата локално, че с нас се започва и свършва, че е ОК да се движим в собствен ритъм. Българското кино се развива в контекста на балканското, балканското се развива в контекста на европейското, а европейското се развива в контекста на световното. Това е едно състезание, в което, ако хем си излязъл на пистата – хем си връзваш маратонките 15 минути, нямаш никакъв шанс. И ние, и управниците ни нямаме друг избор освен да взимаме правилните решения. В противен случай се проваляме на световно ниво и самооценките ни нямат никакво значение.

trap. And the impressive number of awards from leading international festivals proves it.

The most important thing is not to hinder this process. We are an emerging market economy, learning by trial and error. We like to use sports metaphors – there is no funding, yet you are still expected to get out there and compete. The minister of culture shook Javor Gardev and Kamen Kalchev’s hands, but only after they’d won their awards. Sometimes, we think on a scale that’s too small, too local. We think everything begins and ends with us, that it’s OK to be moving at our own pace.

Bulgarian filmmaking is developing in the context of Balkan filmmaking, which is developing in the context of European and global filmmaking. With this competition, if you’re on the race track and still tying your laces, you have no chance of winning the event. So neither we nor our government have any choice but to make the right decisions. Otherwise, we will never succeed internationally and our opinion of ourselves will hardly matter.

Crude, Joe Berlinger

71

кино документалистика

film documentary

текст и превод йоана павлова фотография михаил новаков

72

Списание Едно­/ One Magazine

Мелъди Гилбърт, киноизследовател

Мелъди Гилбърт, Cinematic Explorer

Documentary Channel нарича Мелъди Гилбърт “един от най-безстрашните режисьори в съвременното документално кино”. След дълги години работа в американската телевизия тя решава да стане независим автор документалист, като проучва, продуцира, режисира, заснема и често монтира сама филмите си. Нейната продуцентска компания Frozen Feet Films с гордост представя шест пълнометражни заглавия, които в последните осем години са спечелили множество фестивални награди. Това лято Мелъди посети София два пъти – първо през юни, за да покаже пълна панорама със свои филми в /+/ Склада, и после отново през юли за уъркшоп към Балканския документален център. Дори вече има идеи за няколко документални проекта в България. Предвид факта, че Мелъди е известна със своите интимни, безпристрастни филми на уникални и понякога дори спорни теми, крайният резултат със сигурност ще си струва усилието.

The Documentary Channel calls Melody Gilbert “one of the most fearless filmmakers in contemporary documentary cinema”.

After years of working in the American television industry, she decided to become an independent documentary filmmaker who researches, produces, directs, shoots and often edits her own films. Her production company, Frozen Feet Films, has proudly released six features, which have won numerous festival awards over the past eight years.

This summer Melody visited Sofia twice – first in June to present a full panorama of her films at /+/Sklada and then in July for a workshop at the Balkan Documentary Center. She even found ideas for a couple of potential documentaries in Bulgaria. Given that she is known for creating intimate, non-judgmental documentaries about unique and sometimes controversial subjects, the final result would definitely be worth the effort.

text by yoana pavlova photography by mihail novakov

73

кино документалистика

Често споменаваш, че се наслаждаваш на особената атмосфера в независимите артистични среди в Минесота, тъй като работиш съвместно с други автори. Ще ми разкажеш ли повече за тази общност? Израснах във Вашингтон и живях в Ню Йорк в продължение на много години, след като завърших колеж. И двата града са населени с постоянно конкуриращи се хора, ангажирани на първо място с това да са най-добрите в онова, с което се занимават. Това означава, че е малко вероятно да споделят информация или да помогнат на други. Най-хубавото на артистичната общност в Минесота е това, че хората в американския Среден запад са точно толкова талантливи и умни като хората във Вашингтон или Ню Йорк, но са по-скромни и не са така претенциозни. Ето ти един пример – композиторът на Fritz е добре познат музикант, който ми помогна безплатно. Няколко месеца по-късно аз пък заснех видео за него по повод един нов мюзикъл, който беше написал. Ето така работим тук. Кои са режисьорите, които са ти повлияли най-много в сферата и на документалното, и на игралното кинo? Честно казано, не гледам много игрални филми. Повечето ги намирам за предсказуеми и скучни. Ако трябва да избера един, който ми е харесал, бих казала, че Barfly е сред любимите ми. Също така харесвам филмите на младите независими американски режисьори, обединени от стила mumblecore, като Андрю Буджалски, Марк и Джей Дюплас, Джоуи Суанбърг, но сигурно защото техните филми се концентрират върху лични взаимоотношения и използват непрофесионални актьори, така че имат качества, близки до документалното кино. Що се отнася до документалистиката, любимият ми режисьор е американецът Албърт 74

film documentary

You often mention that you enjoy the unique atmosphere of the independent artistic scene in Minnesota, because you work closely with other artists. Tell us more about this community.

I grew up in Washington, D.C., and lived in New York City for many years after college. Both cities are filled with very competitive people who are mostly concerned with being the best at what they do. That means they are less likely to share information or help others along the way. The best part about the Minnesota arts community is that people here in the American Midwest are just as talented and smart as the people in DC and NYC, but they are more humble and less pretentious.

Here’s an example: the composer for my Fritz documentary is a well-known musician who donated his services. A few months later, I shot a video for him about a new musical he wrote. That’s how we do things here.

Which directors of both documentary and feature films have influenced you most?

To be honest, I don’t watch many feature films. I find most of them predictable and boring. If I had to pick one I liked, I would say that Barfly is among my favorites. I also enjoy watching fiction films made by the young American low-budget indie “Mumblecore” directors such as Andrew Bujalski, Mark and Jay Duplass and Joe Swanberg, but probably because their films focus on personal relationships and use nonprofessional actors, so they have a documentary-like quality to them. As for documentaries, my favorite director is the American filmmaker Albert Maysles. I love his older docs such as Salesman and Grey Gardens, both pure cinema verite films.

In Married at the Mall one of your characters describes weddings at the mall chapel as “a slice of what our country really is”. I personally find your characters very different from what we are used to seeing in American cinema

Мелъди Гилбърт­/ Melody Gilbert

Мейзълс. Обичам старите му заглавия като Salesman и Grey Gardens, и двете са чиста проба синема верите. В Married at the Mall един от твоите персонажи описва сватбите в параклиса на мола като “частица от това, което нашата страна представлява в действителност”. Аз лично намирам протагонистите ти много различни от онези, които сме свикнали да виждаме в американското кино или телевизия. Какво те кара да търсиш тези хора и да разказваш техните истории? Всъщност аз не издирвам тези хора и техните истории. Просто съм пленена от човешките същества и от въпроса защо вършат това, което вършат. Така че, когато чуя за обикновени хора, които вършат необикновени неща, предполагам, че се чувствам призвана да открия “защо”. Щастлива съм, че имам своя собствена видеокамера и мога да започна снимки навсякъде. Докато гледах Urban Explorers: Into the Darkness или Whole, си дадох сметка колко е изтощителна работата ти – както физически, така и емоционално. Имайки предвид, че снимаш филмите си съвсем сама, чувствала ли си се някога изплашена или изгубена? Освен това, когато интервюираш семействата в A Life Without Pain, сякаш камерата не съществува, но как запазваш тази тънка граница между теб самата и сюжета? Да, изтощително е. Но също така и ободряващо и точно това ми харесва в снимането на документални филми. Не мога да позволя на страха или емоциите да ми пречат, докато снимам, защото винаги съм концентрирана върху момента. Мисля си неща като това дали е чист звукът, дали хванах онова, което ми трябва. Много пъти не мога наистина да преживея тези кадри, докато не започна да монтирам, а понякога

or television. What motivates you to look for these people and tell their stories?

I don’t really go looking for these people and their stories. I am just fascinated with human beings and why they do what they do. So when I hear about ordinary people doing extraordinary things, I guess I feel compelled to go find out why. I am lucky that I have my own video camera and can start a film anytime.

While watching Urban Explorers: Into the Darkness or Whole, I realized how exhausting your work is – physically in the first case and emotionally in the second. Given that you shoot your films all alone, have you ever felt scared or lost? When you interview the families in A Life Without Pain, it is as if the camera does not exist. How you do preserve that thin line between you and the story?

Yes, it is exhausting. But it is also exhilarating and that is what I love about making documentaries. I cannot let fear or emotions get in the way when I am shooting because I am always focused on the moment. I am thinking about things like: Is the audio clean? Did I get the shot I need? Many times I do not truly experience the shots until I am editing the footage and sometimes not until I am done making the movie and actually see it on a big screen.

There is one point I would like to clarify: I do not always work alone, I do bring in production help occasionally.

In addition to shooting films, you also teach. Disconnected is a very good example of the potential benefits for everyone involved in such a process, especially when you treat your students as equals in terms of responsibility and professionalism. How did you feel shooting with such a crew?

I love working with students! And no, it is not hard for me to treat them as equals, which I am told is a foreign concept in Bulgaria, as it is in other European higher 75

кино документалистика

дори докато не завърша филма и не го видя на голям екран. Едно нещо искам да поясня – не винаги работя сама, понякога си водя помощници. Освен че правиш филми, също така преподаваш. Disconnected е много добър пример за възможните ползи за всички, ангажирани в този процес, особено когато се отнасяш към студентите си като към равни от гледна точка на техните отговорности и професионализъм. Как се чувстваше, когато снимаше с такъв екип? Обожавам да работя със студенти! И не, не ми е било трудно да се отнасям с тях като с равни, което разбрах, че било непозната концепция в България, както и в други европейски образователни системи. Целият смисъл от моите филмови класове е да се създаде професионална среда, където аз съм изпълнителен продуцент, а студентите са членове на моя екип и трябва да направим филм от идеята до финала, точно както би се случило и в реалността. Надявах се, че крайният резултат би бил филм, който ще е достатъчно добър, за да получи премиера на фестивал, както и стана. Това беше чудесна възможност за студентите да видят как се прави филм чрез постпродукция, премиера и дори дистрибуция. Много бих искала да повторя експеримента с друг клас, може би в България? Последният ти филм, Fritz: The Walter Mondale Story, е много различен от предишните ти документални проекти, не само защото се фокусира върху една политическа личност от миналото, но и заради задкадровия разказ. Защо реши да нарушиш правилата на режисьорския си стил? Да, вярно е, че Fritz е по-традиционен проект, но все пак има моменти на задушевност в стил “Мелъди Гилбърт”, които не мисля, че някой 76

film documentary

educational systems. The whole point of my film classes is to create a professional environment where I am the executive producer, they are my production team and we are going to make a movie from concept to completion, just like we would in the real world. I was hoping the end result would be good enough to premiere at a film festival, which it was. That was a wonderful opportunity for the students to experience the making of a film all the way through post-production, the premiere and even distribution. I would love to repeat this experiment with another class, perhaps in Bulgaria?

Your last film, Fritz: The Walter Mondale Story, is quite different from your previous documentaries, not only because it focuses on one personality from the political past, but also due to the voice-over narration. Why did you decide to break the rules of your directing style?

Yes, it is true that Fritz is more traditional, but there are still moments of Melody Gilbert-style intimacy that I do not think just anyone would have been able to get out of Walter Mondale. He is very Norwegian and humble, so he did not want to talk about himself. But that is part of what I found so engaging – and challenging – about making a film about Mr. Mondale. Fritz isn’t a political movie. It is the story of an ordinary man who led an extraordinary life. This movie is not about Democrats or Republicans, it is about human nature.

How did you feel when presenting Urban Explorers in a location like /+/ Sklada?

I loved showing my films at /+/Sklada!

The people who came to the screening were really interested in the process of filmmaking and they asked great questions. /+/Sklada is a great example of what I like about Sofia. I see a thriving arts community that is growing and changing and pushing boundaries.

Мелъди Гилбърт­/ Melody Gilbert

друг би успял да измъкне от Уолтър Мондейл. Той е прекалено норвежец и много скромен, така че не желаеше да разговаря за себе си. Но това е част от онова, което намирам за толкова увличащо и предизвикателно в заснемането на филм за г-н Мондейл. Fritz не е политически филм. Това е историята на един обикновен човек, който е имал необикновен живот. Този филм не е за демократите или републиканците, а за човешката природа.

Given the complexity of the characters and the stories you unveil, have you ever felt tempted to work on a feature project?

No, thanks. I will take reality any day. I like discovering a story, not making one that exists in a script.

Как се чувстваше, когато представи Urban Explorers в /+/Склада? Много ми хареса това да показвам филмите си в /+/Склада! Хората, които дойдоха на прожекцията, бяха наистина заинтригувани от кинематографичния процес и задаваха много добри въпроси. /+/Склада е страхотен пример за това, което ми харесва в София. Виждам една процъфтяваща арт среда, която расте, променя се и поставя нови предизвикателства. Като се има предвид това колко са комплексни персонажите и сюжетите, които разкриваш във филмите си, някога изкушавала ли си се от идеята да работиш върху игрален проект? Не, благодаря. Във всеки един момент предпочитам реалността. Харесва ми това да разкривам една история, а не да пресъздавам някоя, която съществува като сценарий.

77

кино фестивал полша

film festival poland

Три цвята, ново полско кино

текст йоана павлова фотография архив

78

Списание Едно­/ One Magazine

Trois couleurs, New Polish Cinema

Mother Tereza of Cats, Павел Сала / Mother Tereza of Cats, Pawel Sala

text by yoana pavlova translation by ralitsa karieva photography archive

79

кино фестивал полша

Полското кино е една мистерия. И това не е първата ми хрумнала идея за увод след няколко големи водки, а напълно оправдано заключение след една седмица на филмовия фестивал във Вроцлав. Era Nowe Horyzonty съществува само от десет години, но в момента е най-голямото киносъбитие в Полша и задължително представя най-доброто от местната продукция. Към кинофестивала е обособена полска състезателна програма със собствено жури. Като се има предвид, че вроцлавският фестивал селектира най-сполучливото от Берлинале, Кан и Карлови Вари плюс най-авангардното от Торонто и Ротердам, нивото на очакванията е много високо, особено към местните заглавия. Имах достъп до всички прожекции с журналистическа акредитация, но много трудно успявах да си намеря място, най-вече за полски филми. Поляците имат много поводи да се гордеят с националното си кино. Независимо дали става дума за полската школа от 50-те и 60-те, или киното на моралното безпокойство от 60-те и 70-те, за художествената документалистика, или за прословутата полска анимация. От една страна, “дядовци” като Анджей Вайда, Йежи Хофман и Йежи Кавалерович са в състояние да режисират хитова мегапродукция, която да издуха от местния боксофис даже и американските блокбъстъри. От друга страна, Агниешка Холанд и Роман Полански постигат завидна слава на Запад. Няма да бъде пресилено и обобщението, че най-тачените оператори в Холивуд в момента, като Януш Камински, Славомир Идзиак или Анджей Секула, са възпитаници на академията в Лодз. Въпреки това в нито един момент от историята на полското кино не може да се говори за “вълна”. Независимо че е съставено от талантливи индивидуалисти, липсата на обща идея или стил ги прави особемо трудно продаваеми днес, когато фестивалните директори 80

film festival poland

Polish cinema is a mystery. Please note that this is not the first idea for an opening line to pop into my head after a few large vodkas, but an absolutely well-founded conclusion following a week spent at the Wroclaw Cinema Festival. Era Nowe Horyzonty has only been around for a decade, but is now Poland’s biggest cinema event and inevitably presents the best of local production. The festival has a separate Polish competition with its own jury. Since the Wroclaw festival selects the best of the Berlinale, Cannes and Karlovy Vary, plus the most avant-garde from Toronto and Rotterdam, expectations run high, especially regarding local titles. I had access to all press screenings, but it was hard to find a seat, especially for the Polish films.

Poles have many reasons to be proud of their national cinema, whether it be the Polish school of the 1950s and 60s, or the cinema of moral disquietude of the 1960s and 70s, or fictional documentaries or notorious Polish cartoons. On the one hand, “grandpas” such as Andrzej Wajda, Jerzy Hoffman and Jerzy Kawalerowicz are capable of directing hits likely to push even American blockbusters off the local box office charts. On the other hand, Agnieszka Holland and Roman Polanski have achieved enormous fame in the Western world.

Moreover, it would not be too sweeping a generalization to say that some of the most respected Hollywood cameramen, such as Janusz Kaminski, Slawomir Idziak, and Andrzej Sekula are graduates of the Lodz academy. Still, at no one time in the history of Polish cinema can we speak of a “wave”.

Although Polish cinema is packed with talented individualists, the lack of a common idea or style makes it difficult to sell today, when festival directors and art house distributors tend to play it safe.

For a spectator not too troubled about theoretical knowledge, there are a few characteristics common to all contemporary Polish films. Most cameramen use the wellknow static camera approach even today, but now with complex sets and carefully developed set design. Also worth noting

Три цвята, ново полско кино­/ Trois couleurs, New Polish Cinema

и артхаус дистрибуторите играят на сигурно. За необременения от теория зрител съществуват доста сходни черти между съвременните полски филми. Повечето оператори и сега снимат в добре познатия стил със статична камера, но със сложни планове и внимателно разработена сценография. Прави впечатление и лекотата, с която режисьорите разреждат мелодрамата с големи дози мрачно чувство за хумор. Но с това приликите се изчерпват и всеки автор предпочита да се концентрира върху някаква собствена тема. Преди десетина година обществената полска телевизия решава да се справи с този проблем с проекта Поколение 2000, като дава възможност на мнозина млади режисьори да дебютират с едночасов филм на малкия екран. Затова, след като набелязах осем полски филма от основните програми на Era Nowe Horyzonty, избрах трима режисьори, които представят във Вроцлав пълнометражните си дебюти, и се срещнах с тях. Първото ми интервю е с Адам Шикора. Той е на 50 години и през половината от тях работи като оператор в някои от най-награждаваните полски продукции. Фестивалът във Вроцлав е селектирал три негови режисьорски проекта – Expelled, Pawel и дебюта му в игралното кино Ewa. Адам ме чака на уговореното място със своята продуцентка Магдалена Новацка. Оправдава се, че английският му не е много добър, така че Магда ни помага с превода. Докато разговаряме с Адам, всеки мой опит да изкопча някое дълбоко прозрение за същността на киното и творческите виждания на режисьора се разбива на пух и прах. Отговорите му са изключително скромни и лаконични. Разбира се, първият ми въпрос е свързан с това как и защо се е случило преминаването от камерата към режисьорския стол. Следва смях и искреното признание “не знам”. Адам

is the lightness with which directors tone down melodrama using large doses of black humour. With this, the similarities are exhausted – every filmmaker prefers concentrating on his own subjects. About ten years ago, Polish public television decided to tackle this problem using the Generation 2000 project, which gave many young directors the opportunity for a 60-minute debut on the small screen. This is why after picking out eight Polish films from the main programmes of Era Nowe Horyzonty, I zeroed in on three directors who were presenting their short feature debuts in Wroclaw and met with them.

My first interview is with Adam Sikora.

He is 50 and has spent half his life working as a cameraman on some of the most acclaimed Polish productions. The Wroclaw festival selected three of his directorial projects – Expelled, Pawel and his full-length feature film Ewa. Adam is waiting for me at our meeting place along with his producer Magdalena Nowacka. He apologizes for his English – Magda will be helping with the translation. During our chat, all attempts on my part to squeeze out some deep insight about the essence of the author’s cinema and creative vision come to nothing. His answers are extremely humble and laconic.

Naturally, my first question is how and why the transition from the camera to the director’s chair came about. This is followed by a chuckle and a sincere “I don’t know”.

Adam considers himself lucky to have worked with the best Polish directors, who taught him a lot – Expelled is the product of all that experience. Officially, Ewa is Adam’s first film as a director, however, since the plot is a classic love story and the script was supported by the Polish Film Institute, the conversation soon switches to Expelled – an avant-garde project à la Beckett, made with very little money and with the help of friends starring in the various parts. Magda explains to me that production companies such as Magic Productions were virtually expelled – that is, banished from the official Polish film industry – for aiming at noncommercial outcomes. While the Ewa 81

кино фестивал полша

Expelled, Адам Шикора / Expelled, Adam Sikora

82

film festival poland

Три цвята, ново полско кино­/ Trois couleurs, New Polish Cinema

Expelled, Адам Шикора / Expelled, Adam Sikora

83

кино фестивал полша

се смята за късметлия заради това, че е работил с най-добрите полски автори, които са го научили на много неща, и Expelled е продукт на целия този опит. Официално Ewa е първият филм на Адам като режисьор, но тъй като сюжетът е класическа любовна история, а сценарият е подкрепен от Полския филмов институт, разговорът се отмества към Expelled – авангарден проект по Бекет, осъществен с много малко пари и с помощта на приятели, които изпълняват различните роли. Магда ми обяснява, че продуцентски компании като Magic Productions са буквално “expelled”, тоест прокудени от официалната полска киноиндустрия, тъй като се стремят към некомерсиален резултат. Докато бюджетът на Ewa е 500 000 евро, Expelled е заснет за около 7000 евро, основно благодарение на кмета на град Миколов. Засега Адам не смята да спира да работи като оператор, за да може да си позволи и други нискобюджетни проекти, без значение дали игрални или документални, защото това за него е единственият начин да прави филми без компромиси. Втората ми уговорка е с Павел Сала. Павел е на 42 години, скандално известен театрален драматург, режисирал е няколко документални заглавия, включително и мейкинга към Пианистът на Полански. Дебютът му в игралното кино, Mother Teresa of Cats, се състезава в полската програма на Era Nowe Horyzonty, след като вече е имал премиера в Карлови Вари. Като в повечето пиеси на Павел, сценарият на филма се базира на реална случка. Преди десетина година във варшавската криминална хроника влиза историята на двама братя, които отрязали главата на майка си и прекарали няколко дни с трупа й. На пръв поглед, повод за убийството бил фактът, че майката отглеждала неизброимо количество котки, заради чиято миризма момчетата се притеснявали да поканят приятелите си вкъщи. Всички били шо84

film festival poland

budget came to 500,000 euro, Expelled was shot for around 7,000 euro, mainly thanks to the mayor of the town of Mikolow.

Currently, Adam has no intention of giving up his job as a cameraman, as he sees this as the only way to make other low-budget projects, features or documentaries films without compromises.

My second appointment is with Pawel Sala – a scandalous, 42-year-old theater director who has shot some documentaries, including one about the making of Polanski’s The Pianist. His feature debut, Mother Teresa of Cats, is competing in the Polish program of Era Nowe Horyzonty, following its premiere in Karlovy Vary. As with most of Pawel’s plays, the script of the film is based on a true event. About a decade ago, Warsaw’s news reported the story of two brothers who had decapitated their mother and spent several days with her body. At first glance, the murder motive was the fact that she had too many cats, whose stench prevented the boys from inviting friends home. Everyone was shocked by this sinister crime, as various witnesses claimed the family was absolutely “normal”.

This, in turn, was what shocked Pawel.

Since he did not want to make a detective thriller, the action takes place in reverse chronological order – starting from the moment after the murder and moving back to events about a year and a half earlier as he has imagined them. For a start, we discuss the saga around the preparation of the project. In the end, he himself had to act as co-producer, so that his film would come out as a cinema production – and with an expensive digital camera at that. In this respect, I comment that Mother Teresa of Cats must often be compared to Gus van Sant’s Elephant or Gaspar Noé’s Irreversible but that it personally reminds me more of Ingmar Bergman and his eternally doomed characters. Pawel smiles and confesses to owning the complete Bergman DVD collection, so there is no doubt about the latter’s influence.

Lastly, I am to chat with Norman Leto. His real name is Lucasz Banach

Три цвята, ново полско кино­/ Trois couleurs, New Polish Cinema

Еwa, Адам Шикора / Ewa, Adam Sikora

85

кино фестивал полша

кирани от зловещото престъпление, тъй като според различни свидетели семейството било съвсем “нормално”. Точно това шокирало Павел и тъй като не искал да заснеме филма си като детективски трилър, действието се развива обратно хронологично – от момента след убийството до събитията около година и половина назад във времето, както той си ги представя. Като за начало коментираме сагата около подготовката на проекта. Накрая дори сам влиза в ролята на копродуцент, така че проектът му да бъде осъществен като кинопродукция, и то със скъпа дигитална камера. В тази връзка споменавам, че сигурно често сравняват Mother Teresa of Cats със Слон на Гюс ван Сант или Необратимо на Гаспар Ное, но лично на мен ми напомня повече на Ингмар Бергман с неговите вечно обречени персонажи. Павел се усмихва и признава, че има пълната колекция на Бергман на DVD, така че влиянието му е безспорно. Последният ми разговор е с Норман Лето. Истинското му име е Лукаш Банах и след няколко седмици ще навърши 30 години. Английският му е перфектен. Норман е самоук в областта на визуалните изкуства. Най-новата му страст са математическите модели на човешкото поведение, които той се забавлява да визуализира в 3D с помощта на сложни алгоритми. Преди три години започва работа по романа Sailor, който съдържа автобиографични елементи, но както авторът уточнява, все пак става дума за “абсолютен психопат” и много негови приятели спрели да му се обаждат, след като прочели откъси от книгата. С този проект идва и смяната на името, Лукаш отстъпва място на Норман и се разгръща една добре премерена роля, при която тялото се оказва средство за артистичен експеримент. Първоначално Норман искал да направи дословна екранизация по Sailor, но вместо това избрал нискобюджетен вариант, 86

film festival poland

and he will be 30 in a few weeks. His English is perfect. Norman is a self-made man in the field of visual arts. His latest passion is mathematical models of human behavior, which he takes great pleasure in visualizing in 3D with the help of complex algorithms. Three years ago, he started work on his novel, Sailor, which contains some autobiographical elements but, as he emphasized, is about a “total psycho” – many of his friends stopped calling after reading excerpts from the book. This project led to his name change, Lucasz gave way to Norman and a well-balanced role emerged, in which the body provides the medium for artistic experiments. Initially, Norman wanted to make a one-to-one screen version of Sailor but chose a lowbudget option instead, in which the literary plot is complimented with illustrative examples. The storyline of Norman’s full feature, also entitled Sailor, contains nothing mystical – to the contrary. The director’s underlying idea is that concepts such as spirit, soul, and God are obsolete. If there is too much uncertainty in the world around us, it is because science has not yet progressed enough to provide the answers.

At the same time, scientific ethics do not allow for emotional and politically incorrect conclusions. So Norman takes up this task in Sailor. While the author’s voiceover gives four lectures on the psychophysiology of the brain and human behavior, the screen alternates between 1980s style diagrams and beautiful 3D models presenting the life of Geraldine Chaplin, Stalin, Einstein, an ordinary idiot, and a dog. These tales are separated by short action episodes tracing a love story between the self-obsessed artist (Norman) and his submissive girlfriend, Nel. I cannot help but ask Norman whether he is lonely living and developing his real-life character in a Catholic society like Poland. The answer is not surprising: “If fools think in 2D, and the genius in 3D, I suppose it is logical”.

Conclusions are unnecessary. Vodka – optional.

Три цвята, ново полско кино­/ Trois couleurs, New Polish Cinema

който допълва литературния сюжет с нагледни примери. Във фабулата на пълнометражния дебют на Норман, който също е озаглавен Sailor, няма нищо мистично, точно обратното. Основната режисьорска идея е, че понятия като дух, душа или Бог са отживелица. Ако в света около нас има много неизвестни, то е, защото учените все още не са напреднали достатъчно, за да намерят отговорите. В същото време научната етика не позволява да се правят емоционални и политически некоректни заключения. Затова Норман се захваща с тази задача в Sailor. Докато задкадровият глас на автора изнася четири лекции върху психофизиологията на мозъка и човешкото поведение, на екрана се редуват диаграми в осемдесеттарски стил и красиви 3D модели, които представят живота на Жералдин Чаплин, Сталин, Айнщайн, обикновен идиот и куче. Тези сказки са разделени от кратки игрални епизоди, проследяващи любовната история между самовлюбения творец (Норман) и неговата покорна приятелка Нел. Не мога да се въздържа да питам Норман дали се чувства самотен, живеейки и разработвайки своя real-life персонаж в едно католическо общество като полското. Отговорът не изненадва: “Ако глупаците разсъждават в 2D, а геният – в 3D, мисля, че това е логично.” Изводите са излишни. Водката – по желание.

Адам Шикора / Adam Sikora

Павел Сала / Pawel Sala

Норман Лето / Norman Leto

87

изкуство видео пърформанс

art video performance

текст даниела радева фотография от “културна мусака”

88

Списание Едно­/ One Magazine

Камен Стоянов предлага Културна мусака в Япония

Kamen Stoyanov Serves up Cultural Moussaka in Japan

text by daniela radeva translation by ralitsa karieva photography from “cultural moussaka”

89

изкуство видео пърформанс

Художникът е едва на 33 години, но има зад гърба си 15 самостоятелни изложби, участия в събития като Manifesta 7, тазгодишното биенале в Сидни или десетото Истанбулско биенале. Повод за нашия разговор е участието му в Aichi Triennale 2010 в японския град Нагоя. Отдавна вече живееш във Виена, а от няколко години преподаваш в Академията за приложни изкуства. Нормално ли е във Виена да си преподавател на твоята възраст? Да, имам познати, с които съм учил и които също преподават в университета, но, разбира се, са малцина. Как успя да постигнеш този така ранен скок в кариерата си, при това извън България? Така се получи. Принципно се опитвам да правя в изкуството това, което смятам за правилно. Приемам нещата с възможно най-малко излишни емоции. Разбира се, трябва да си на точното място в точния момент. Изключително важно е създаването на нови и развиването на стари професионални контакти, което е свързано с голяма мобилност и комуникативност. Отделно идва работата в ателието или пред компютъра. Как успяваш да се изплъзнеш от модните тенденции в кураторските проекти, от диктата на арт дилърите, а също от институциите, от които зависиш и които могат да доведат до успех, но и до компромиси в работата? Това, че отрано започнах да работя в университета, ми даде финансова независимост спрямо пазара, с който не се съобразявах много и преди. Използвам похвата да тематизирам пазарността, като така едновременно хем се дистанцирам от нея, хем я интегрирам в работата си. В последния ми проект Културна мусака, който направих специално за Япония, използвам разказа 90

art video performance

The artist is only 33 but has already had 15 solo exhibitions and participation in events such as Manifesta 7, this year’s biennale in Sidney, and the Tenth Istanbul Biennale. The occasion for our chat is his installation at the Aichi Triennale 2010 in Nagoya City, Japan.

You’ve been living in Vienna for quite some time and teaching at the University of Applied Arts. Is it normal for lecturers there to be so young?

Yes, I know some classmates who are also teaching at the university, but there aren’t that many, of course.

How did you make this career jump so early, especially outside Bulgaria?

It just happened. I try to do what I think is right in art. I take things with as little extraneous emotion as possible. Of course, you need to be in the right place at the right time. It is essential to make new – and to keep developing old – professional contacts, and that requires great mobility and communication skills. And there’s also the work in the studio or in front of the computer.

How do you escape from fads in curating projects and from trends dictated by art dealers and the institutions you depend on, which can lead to success but also require you to make compromises in your work?

The fact that I started work at the university early gave me financial independence from the market, which I already wasn’t taking into consideration much. My approach is to use commerciality as a topic, thus both distancing myself from it and integrating it into my work. In my latest project, Cultural Moussaka, which I made especially for Japan, I use the story and the circumstances to add colorful elements to the work – I have not done this for seven years now and no one associates me with this sort of art. This allows me to have fun while the video installation – theoretically, at least – becomes saleable.

Камен Стоянов / Kamen Stoyanov

и обстоятелствата, за да внеса живописни елементи в произведението – не съм правил подобно нещо от 7 години и никой не ме асоциира с подобен вид изкуство. Така се забавлявам, а и видеоинсталацията поне теоретично става по-продаваема. “Културна мусака”, видеото, с което Камен Стоянов участва в Aichi Triennale, има формата на кулинарно телевизионно предаване. Авторът влиза в ролята на сладкодумен готвач, който приковава вниманието с историята за обожавания в Япония български спортист Котоошу, с българска мусака и кисело мляко. Във видеото обаче киселото мляко се нарича Cultura, а артистът жонглира с понятия като култура и политика и културна политика. Освен комичната история за това как българското и австрийското посолство подкрепят произведението му, във видеопърформанса могат да се видят две живописни платна със селски пейзажи, рисувани от Камен. Културна мусака не е единствената ти работа, в която се отнасяш критично към средствата на масовата култура. Ако имаше възможност за масова реклама на твоите произведения, би ли се възползвал от нея? Моята работа има критична гледна точка. Аз се дистанцирам от проекти като онези на Олафур Елиасон или Джеф Кунс. Всъщност имам големи резерви към грандоманското. Нямам предвид да променяш работите си, за да допадат на масовия вкус. Това, за което ти говориш, е работа и политика на галериите – те трябва да лансират художниците си и да се грижат за популярността им. Биеналето и триеналето са изяви, които служат на същата цел. Попитах Камен за рекламата, защото в работата му “Come and Take!” от 2008 самият той се превъплъщава в един от

“Cultural Moussaka”, the video Kamen Stoyanov is presenting in Aichi Triennale, uses the format of a culinary TV show. The artist plays a smooth-talking chef, who grabs your attention with the story of Kotooshu, the Bulgarian sumo wrestler whom Japan absolutely adores, using Bulgarian moussaka and yoghurt. In the video, however, the yoghurt is called Cultura and the actor juggles concepts such as culture and politics and cultural policy. Beside the comic story of how the Bulgarian and Austrian embassies support his art work, the video performance also features two colorful paintings of rural landscapes made by Kamen.

Cultural Moussaka is not your only work that criticizes mass culture. If offered the chance for mass advertisement of your works, would you take it?

My work takes a critical standpoint. I dissociate myself from projects by artists such as Olafur Eliasson or Jeff Koons.

Actually, I am a bit wary of anything too megalomaniacal.

I didn’t mean changing your work to make it fit mass taste.

What you are talking about concerns the role and policy of galleries – they need to promote their artists and cultivate their popularity. Biennales and triennales are events that serve the same purpose.

I ask Kamen about advertising, as in his 2008 work “Come and Take!” in which he becomes one of those anonymous people handing out leaflets on the street; it is an ad offering free artwork – video footage from the same performance.

To some extent, advertising is present in Come and Take! too. What did it feel like, handing out those leaflets?

Not as bad as it would have been if it hadn’t been part of an art action.

In fact, the leaflet man is not the only such character in Kamen Stoyanov’s work – his characters are often weird or simply ordinary people whom we wouldn’t normally notice, like an art 91

изкуство видео пърформанс

онези безименни хора, които раздават рекламни листовки по улиците; става дума за реклама с предложение да получиш безплатно произведение – видеодокументация от същия този пърформанс. Идеята за рекламата фигурира донякъде в Come and Take!. Как се чувстваше, докато раздаваше листовките? Не толкова гадно, колкото щеше да бъде, ако не беше част от художествена акция. Всъщност човекът с листовките не е единственият подобен типаж в творчеството на Камен Стоянов – негови главни герои често са всякакви странни или просто невзрачни хора, които обикновено подминаваме; например пазач в художествена галерия, или пък друг, който се самообявява за директор и куратор на музей на открито в Рим. Герой на Камен в Aichi Triennale е един проповедник – специално за него Камен е построил трибуна в изложбеното пространство, където той може да крещи на воля своите пророчества. Защо странните персонажи те интересуват толкова много? Може би във всеки от тях се крие един художник. Те са щастливи, когато получат подходяща сцена. Аз не правя нещо по-различно, разглеждам ги като мои побратими. Лудостта с норма е вдъхновяваща.

“Artzione-Timezone” е една работа на Камен Стоянов от миналата година, която той е направил в Пекин. Това е рап парче с видеоклип. Текстът на песента е съставен от есемеси между него и двама китайци и започва с изречението “Do you have an art piece, that makes me warm?” Ако не присъстваше “art piece” и конкретен разговор за изкуството, човек би останал с впечатление, че се говори за някаква жена. Аз се влюбих в това видео и пожелах да го имам.

92

art video performance

gallery security guard or even a self-proclaimed director and curator of an open-air museum in Rome. Kamen’s character at the Aichi Triennale is a preacher – Kamen had to build a platform within the exhibition area where the guy could scream his prophecies at will.

Why are you so interested in misfits?

Maybe there is an artist in every one of them. They are happy when given the right stage. This is more or less what I do. I see them as my brothers. Madness is inspiring to a point.

“Artzione-Timezone” is one of Kamen Stoyanov’s works from last year, which he made in Beijing. It is a rap song with a video. The lyrics consist of text messages between him and two Chinese people and kick off with the sentence: “Do you have an art piece that makes me warm?” Were it not for the “art piece” and the specific conversation about art, one would think it was about a woman. I fell in love with this video and wanted to have it.

I would like to have Artzione-Timezone but I can’t buy it – do you think I stand a chance?

Sure, but it won’t be easy. You will need to talk me into it. Some time ago, before money was invented, people bartered goods, but now production is not the core activity, but rather services and information.

It is therefore a matter of imagination and ideas on your part.

I could offer to write a very profound feature about your work but I doubt if you will find this tempting enough. I would gladly offer you an individual exhibition, if I could; only I can’t…

I have exchanged work for text before, never for an exhibition, though. Or sex.

Although I really like the work of artist Andrea Fraser, who does the opposite – turning sex with a collector into a video work.

Камен Стоянов / Kamen Stoyanov

Искам да притежавам ArtzioneTimezone, но не мога да си го купя – как мислиш, имам ли някакъв шанс? Шанс има, но няма да е лесно. Трябва да ме убедиш. По принцип преди появата на парите са се разменяли стоки, а сега основната дейност не е производството, а услугите и информацията. Така че е въпрос на въображение и идеи от твоя страна. Бих могла да напиша и задълбочен текст за твоите работи, но се съмнявам, че ще се изкушиш. Ако можех, щях да ти предложа самостоятелна изложба, но не мога… Разменял съм работа за текст, но, виж, за изложба не съм. За секс също не. Много харесвам като автор Андреа Фрейзер, която обаче прави обратното и превръща секса с колекционер във видеотворба.

Who did you exchange your work for text with?

With Christian Kravagna. You know very well that the good will of established critics is nothing to scoff at.

I have a pirate copy of Come and Take! and I could upload it on YouTube, if you don’t give me Artzione-Timezone.

That would be a big mistake. You don’t have any of the rights and I could sue you.

Following a short argument, Kamen Stoyanov decided he was no good at bartering and that he needs a serious dealer. I have nothing to offer, but even so I don’t want Artzione for nothing.

Then it dawns on him that he can use our conversation for his next project and it sounds like a wonderful solution, as I will be in it.

С кого си разменял произведение за текст? С Кристиан Кравагна. Знаеш, че доброто мнение на утвърдени критици и куратори не е маловажно. Имам нелегално копие от Come and Take!, мога да го кача в youtube, ако не ми дадеш Artzione-Timezone. Ще сториш голяма грешка. Нямаш никакви права и бих могъл да подам жалба. След малък спор Камен Стоянов решава, че не го бива да търгува и че му трябва сериозен дилър. Аз нямам какво да предложа, но и не искам да получа Artzione даром. Тогава той се сеща, че би могъл да използва този разговор за следващ проект, което ми се струва прекрасно решение, защото и аз ще участвам в него.

93

изкуство фотография пърформанс

art photography performance

© Brian Kenny

арт лигата на ню йорк

текст христо митов превод ралица кариева

94

Списание Едно / One Magazine

text by christo mitov

95

© Brian Kenny

The New York Art League

изкуство фотография текст

Често сравняват Берлин през 2010 с Ню Йорк от 70-те и 80-те години на миналия век заради процъфтяващите арт и модна сцена, свободния дух, лудия нощен живот и преливащата творческа енергия. Но да оставим Берлин – Ню Йорк е отново в центъра на събитията. Обикновено първото нещо, за което се сещаме, когато чуем изкуство и Ню Йорк, са имена като Анди Уорхол, Кийт Харинг, Жан-Мишел Баскиа и дори Мадона (преди да се превърне в поп машина). През 60-те и 70-те Сохо е епицентър на изгряващите артисти. После нещата се променят и Ийст Вилидж и Лоуър Ийст Сайд стават мястото, където живеят и работят хората на изкуството. През последното десетилетие значение придоби Уилямсбърг, а от една-две години все повече живеят в Бушуик. Също като местата, лицата непрекъснато се сменят. При все това последва сравнително дълъг период на бездействие в арт средите на Ню Йорк Сити. Поредицата от физически, духовно и икономически шокиращи събития – започнали с 11 септември и завършили с финансовия смут – парадоксално вдъхна нов живот в артистичната сцена на града. Макар че на много арт организации с идеална цел се наложи да орежат бюджетите си през последните няколко години, по ирония на съдбата липсата на пари, изглежда, възражда сцената. Точно сега Ню Йорк гъмжи от хора на изкуството, галерии и музейни експозиции. Трудно е да се изберат само петима души, които да представят настоя– щото лице на нюйоркската арт сцена, още повече че става дума за сцена, на която нови лица се раждат ежедневно. Въпреки това съществува творческа сърцевина, съставена от взаимносвързани хора на изкуството, с близка естетика, вкусове и предпочитания, но различен избор на медия за изява. Предлагаме ви кратко въведение: 96

art photography text

People often compare Berlin in 2010 to New York in the 1970s and 1980s – because of the city’s flourishing art and fashion scene, free spirit, crazy night life and overflowing creative energy. But forget Berlin – it’s all about New York again. The first things that leap to mind when you think “art” and “New York” are usually names like Andy Warhol, Keith Haring, Jean-Michel Basquiat and even Madonna (before she turned into a pop machine).

During the 60s and 70s, Soho became the epicenter for up-and-coming artists.

Then things shifted, and the East Village and Lower East Side became the place where artists lived and worked. During the past decade, Williamsburg has become important and in the last couple of years, artists have been living in Bushwick.

The faces, just like the venues, are also constantly changing. Nevertheless, there has been a rather long idle period in the NYC art world, thanks to a sequence of physically, spiritually and economically shocking events – starting with 9/11 and ending with the financial turmoil that paradoxically has breathed new life into the City’s scene. Although many non-profit art organizations have experienced cut-backs during the past few years, lack of money ironically tends to revitalize the art scene.

And right now, New York is full of artists, galleries and museum shows.

Picking five artists who are the current face of the New York art scene is hard – especially when it’s a scene where new artists are born every day. However, there is a creative core consisting of interconnected artists with similar aesthetics, likes and dislikes, but with varying media of choice.

Here’s a quick crash course:

Арт лигата на Ню Йорк / The New York Art League

Слава Могутин

Когато идва за първи път в Ню Йорк на 15, Слава, който сега е на 36 години, не познава почти никого и почти не говори английски. Налага се да започне живота и кариерата си от дъното и да създаде себе си отново – като човек и като творец. Както сам казва: “Пътуването беше дълго, драматично и вълнуващо и така се роди творецът Слава Могутин.” Фотографът носи името на Ярослав Мъдри, някогашния княз, обединил държавата и въвел грамотността в Русия, но всички го наричат просто Слава (което си е и руската дума за слава). Когато идва в Ню Йорк, започва да представя творбите си като Слава. Една от стихосбирките му е издадена под името Supermogutin. Оттук идва и името на съвместния проект с неговата муза Брайън Кени, SUPERM. Слава и Брайън се запознават през 2004 година в нощен клуб на име Opaline в Ийст Вилидж на Ню Йорк. Първото им творческо сътрудничество представлява арт клип, в който Брайън замеря с яйца бившето гадже на Слава, което се разхожда по улиците на Бруклин само по памперс и ботуши. “Това бе най-шантавото нещо, което бях правил дотогава, и бях влюбен” – споделя Брайън. За своите фотографии Могутин никога не използва професионални модели. На практика допреди няколко месеца дори е нямал професионално студио. Повечето му снимки са напълно спонтанни и импровизирани. Слава получава много предложения от доброволци, които искат да ги снима, но предпочита да работи с приятели и познати. Личната връзка със субектите е жизненоважна за работата му. Слава не се интересува просто от красиви лица или тела; иска да улавя истинския характер и емоциите на своите модели. Фотографиите му винаги излъчват доверие и взаимно уважение и разбиране. Дори при най-живописните

Slava Mogutin

When he first got in New York 15 years ago, Slava, who is now 36, hardly knew anyone and could hardly speak English. He had to start his life and career from the ground up and reinvent himself both personally and artistically. As he describes it: “It was a long, dramatic and exciting journey, and that’s how Slava Mogutin the artist was born”.

The photographer was named after Yaroslav the Wise, the ancient king who was responsible for unifying the state and bringing literacy to Russia, but everybody just calls him Slava (Russian for “fame”).

When he moved to New York, he started using Slava as his artistic name. One of his poetry books was published under the name Supermogutin. And that’s also where the name of his collaboration project with his muse Brian Kenny, Superm, comes from.

Slava and Brian met at a nightclub called Opaline in New York’s East Village back in 2004. Their first creative collaboration was an art video in which Brian was throwing eggs at Slava’s ex-boyfriend, who was wearing only a diaper and boots, on the streets of Brooklyn. “It was the weirdest thing that I’d ever done at that point and I was in love”, says Brian.

For his photographs, Mogutin never uses professional models. In fact, he didn’t even have a professional studio until just a few months ago. Most of his shoots are completely spontaneous and improvised.

Slava gets plenty of offers from volunteers who want to be photographed by him, but he prefers to work with friends and people he knows. A personal connection with his subjects is an essential part of his work.

Slava is not just interested in pretty faces or beautiful bodies, he wants to capture models’ real character and emotion. His photographs are always about trust and mutual respect and understanding. Even for his most graphic and explicit photos, he would never force anyone into anything they don’t want to do, or something that Slava wouldn’t do himself.

97

изкуство фотография текст

© Slava Mogutin

98

art photography text

Арт лигата на Ню Йорк / The New York Art League

си и нецензурни снимки предпочита да не насилва никого да прави нещо, което не иска, или нещо, което самият той не би направил. Слава почти не стъпва в галерии – чисто и просто защото повечето от претенциозното и комерсиално изкуство, което може да се види в Челси, го отегчава до смърт. Днес намира по-голямо вдъхновение в изкуството на улицата и работата на млади художници, които освен в интернет другаде почти не показват творбите си. Една от причините за създаването на неговия Pinko Commie Fag Blog (slavamogutin. blogspot.com) е да предостави поле за изява за онези талантливи деца бунтари и изгряващи творци, които не са представени в галерии, тъй като именно “тези деца ще оформят лицето на изкуството на 21 век, а не арт мафията, която контролира пазара”.

Slava hardly ever goes to galleries— just because most of the pretentious and commercial art you can see in Chelsea bores him to death. Nowadays he finds more inspiration in street art and the work of young artists who don’t get much exposure beyond the Internet. One of the reasons he started his Pinko Commie Fag Blog (slavamogutin.blogspot.com) is to provide a platform for these talented, rebellious kids and emerging artists who don’t have gallery representation, because “these kids will shape the art of the 21st century, not the art mafia that controls the market.”

© Slava Mogutin

99

изкуство пърформанс

art performance

Джери Виско

Ако попитате Джери какво прави, пригответе се за доста дълъг отговор. Писател, актьор, фотограф, моден маниак и водещ на радиопредаване в Wkcr Fm; редовно отразява партита, арт събития и изкуствата за New York Press в седмична рубрика, публикувала е и статии и снимки в други печатни и онлайн издания. Но най-важното нещо, което тя е направила в живота си, е да се премести в Ню Йорк Сити през 1974 година и да остане там и до днес. Оттогава Джери не е преставала да следи развитието на арт сцената и нощния живот и в това си качество е най-ценният ми източник за този материал. С други думи: ако правите изкуство в Ню Йорк и Джери не е чувала за вас, най-добре си стягайте багажа. Джери Виско има мисия, наречена “джерификация” (gerryvisco.com) – движение, което залива страната и планетата. Целта му е да помогне да спасим света и подобрим живота си. Ако станете джерифицирани, ще изглеждате по-добре, ще се чувствате по-добре и ще се забавлявате повече. “Трябва само да изглеждате като мен – платиненоруса коса (може и с перука), очила “котешко око”, безумни дрехи. Част от исканията ми включват безплатна пластична хирургия, повече партита, по-малко работа, джин във водопроводната система, както и достъп до евтина, но невероятна мода. Повече вибратори, по-малко секс; повече Facebook, по-малко мобилни телефони; повече джин, по-малко вода; повече партита, по-малко работа; край на работното време от 9 до 5, вече е от 2 до 7. Повече джерита, по-малко юпита. Джерификация, НЕ джентрификация” – обяснява тя. С други думи, Джери се бори не само за правото ви да купонясвате, а и за партито ви да почувствате арт сцената на Ню Йорк в най-вдъхновяващата �, неподправена форма.

100

Gerry Visco

If you ask Gerry what she’s doing, get ready for a pretty long answer. A writer, performer, photographer, fashionista, and radio host on Wkcr Fm; she regularly covers parties, art events and the arts for New York Press in a weekly column and has also published stories and photographs in other print and online publications. And yet the most important thing she has ever done was moving to New York City in 1974 and never leaving. She has been following the art and nightlife scene’s development ever since and has been my most valuable source for this feature. In other words: if you are an artist in New York and Gerry hasn’t heard of you, you better pack your bags.

Gerry Visco has a mission called Gerrification (gerryvisco.com) – a movement that is sweeping the country and the planet.

It’s designed to help save the world and improve all of our lives. If you become Gerrified, you’ll look better, you’ll feel better, and you’ll have more fun. She says: “All it involves is looking like me – platinum hair (a wig is fine), cat-eye glasses, outrageous clothing. Some of my demands include free plastic surgery, more parties, less work, gin in the water system, and access to lower cost but fabulous fashions. Up with dildos, down with sex; up with Facebook, down with cell phones; up with gin, down with water; up with parties, down with work; no more 9 to 5, it’s 2 to 7. Up with Gerrys, down with yuppies. Gerrification NOT gentrification”. In other words Gerry is fighting not just for your right to party, but also for your right to experience the New York art scene in its most inspiring raw form.

Арт лигата на Ню Йорк / The New York Art League

© Gerry Visco

101

изкуство илюстрации музика

© Brian Kenny

102

art illustration music

Арт лигата на Ню Йорк / The New York Art League

Брайън Кени Брайън Кени е роден през 1982 година в Хайделберг, Германия, в американска военна база. Като подрастващ пътува много из САЩ със семейството си на военни. Като тийнейджър Брайън е в отбора по гимнастика. След гимназията отива в Oberlin Conservatory със стипендия за пеене, но в крайна сметка изоставя училище, за да се концентрира върху своята музика и изкуство. През 2004 година Брайън се премества в Ню Йорк. Шест години по-късно е вече неизменна част от света на изкуството в Ню Йорк. Кени работи в различни медии, включително и в блог сферата. При все това неговите серии рисунки си остават запазената му марка. Targets са нарисувани върху хартия за стрелкови мишени и изобразяват гимнастика, вдигане на тежести, бягане, съдебни заседатели по време на процес, връзката му със Слава, секс и фантазии. Или казано по-просто: “Когато имам образ, спомен или идея, които искам да “нацеля”, рисувам за тях върху мишена”.

Ghetto Yoga представлява поредица от 12 гравюри, които изобразяват деца и животни, облечени като гангстери и правещи хатха йога заедно. Сред другите му рисунки са On Printed Matter, Wigger Series (wigger = white nigger) и Canvas Series. При него творческият процес е спонтанен и се основава на първични инстинкти – Брайън обикновено рисува без план или график. Ако току-що е видял нещо супер готино или шантаво, започва да го илюстрира. Ако е възбуден, рисува секс. Ако е ядосан, рисува проклятия и чудовища. Господин Кени черпи вдъхновение от въображението си, живота, книгите, интернет, всичко. Има обаче и препятствия: “Може би най-трудното в рисуването за мен е да не мисля прекалено много. Най-хубавите моменти от процеса на рисуване са без мисъл, когато спра да

Brian Kenny Brian Kenny was born 1982 in Heidelberg, Germany, on an American military base.

While growing up, he traveled extensively throughout the US with his Army family.

As a teenager, Brian was a competitive gymnast. After high school, he went to Oberlin Conservatory on a vocal scholarship, but eventually left school to concentrate on his own music and artwork. In 2004, Brian moved to New York. Six years later, he is an essential part of New York’s art world.

Kenny works across diverse media, including blogging. Nevertheless, his drawing series remain his trademark. Targets were done on shooting target paper and depict gymnastics, weight-lifting, running, jury-duty, his relationship with Slava, sex and fantasies. Or even simpler: “When I have any image, memory or idea that I want to ‘target’, then I will draw about it on a shooting target.” Ghetto Yoga is a series of 12 etchings depicting children and animals dressed up like gangsters, doing Hatha Yoga together. Other drawings include On Printed Matter, Wigger Series (as in “white nigger”) and the Canvas Series.

His creative process is spontaneous and rests upon basic instincts – Brian usually creates drawings without any planning or schedule. If he’s just seen something really cool or strange, he starts illustrating it. If he’s horny, he’ll draw sex. If he’s angry, Brian draws curses and monsters. Mr. Kenny finds inspiration in his imagination, life, books, the Internet, everything. And yet, there are hurdles: “Perhaps the hardest part about drawing for me is not to think too much. The best moments when I’m drawing are thoughtless, when I give up trying to control the image and just draw intuitively, not at all sure what will appear and being okay with that. Drawings made in that frame of mind always come out beautiful and full of insight. Knowing when to stop a drawing is very tricky.”

Brian is known for his obsessions with super-humans, extra limbs and Metabods (Еd. men with multiple limbs). He finds all 103

изкуство илюстрация музика

се опитвам да контролирам образа и просто рисувам по инстинкт, без да съм сигурен какво ще излезе и без да ми пука. Рисунките, направени в такова психическо състояние, са винаги красиви и проникновени.” Брайън е известен с манията си по суперчовеците, допълнителните крайници и Metabods (бел. ред. – хора с удължени крайници). За него всички човешки форми, независимо дали истински или въображаеми, са безумно интересни. Разбира се, в изучаването им той има собствени предпочитания за допълнителните части на тялото, които би искал да има: трето око (което да може да снима, да приближава и отдалечава образа, да записва, да показва веднага записа, да прожектира, да вижда на други честоти, като например инфрачервена, и да бъде вързано в интернет); още една ръка с длан (която да може да се закрепя над лявата ръка); още една епифизна жлеза. Брайън Кени наскоро е завършил най-новия си проект, наречен Mechanical Sex Animals, 69-минутен музикален албум. Години наред разнася диктофон, записва приятели, партита, музика на улицата, неща от телевизията, всичко. После го ремиксира с малко композирана от самия него музика, както и материали от интернет и саундтраци от видеоклипове от Superm: “Звучи малко като електронен миш-маш с много семплиране.”

104

art illustration music

forms of humans, whether real or imagined, relentlessly interesting. Of course, studying those, he has personal preferences about the extra body parts he would love to have: a third eye (able to take photos, zoom, record, do instant replay, project, see other frequencies like infrared and be wired to the internet); an extra arm and hand (attachable above the left arm); another pineal gland.

Brian Kenny has just finished his newest project called Mechanical Sex Animals, a 69 minute music album. He carried around a voice recorder for years, recording friends, parties, music on the streets, stuff on TV, everything. He then remixed it with some music he composed along with material from the Internet and soundtracks from Superm videos: “It kind of sounds like electronic mashups with lots of sampling.”

Арт лигата на Ню Йорк / The New York Art League

© Brian Kenny

105

изкуство рисунка

art drawing

Скутър Лафордж

Scooter Laforge

Скутър (40 г.) искал да бъде моден дизайнер, но родителите му бързо убиват тази негова детска мечта. Те са изключително строги и искат да стане счетоводител. “Баща ми искаше да уча счетоводство. А пък стените на стаята ми бяха саморъчно изрисувани, сам си правех дрехите.” Човек би помислил, че това е достатъчно, за да го изпратят в художествено училище. Вместо да прави сметки, Скутър в момента рисува мечки, елени, котенца и герои от комикси в предизвикателни ситуации, а освен това чисти домове и мие чинии по приеми, за да се изхранва. Рисунките му са повлияни преди всичко от драматичните мексикански книги, от цветовете и традиционната образност. Посланията на работата му са едновременно сладки и гнусни. Обича противоположностите, неочакваното, нещата, които гледаме с неудобство. Повечето му герои изобразяват най-близките му приятели и бивши любовници. Господин Лафордж рисува себе си като Попай, защото “съм нисък и набит, и леко грозен”. Скутър е преминал и през доста скапани периоди. Напуска Сан Франциско в разгара на творческата си кариера там: “В СФ бях в кокаинова дупка. Не съм помирисвал бяло прахче, откакто дойдох в Ню Йорк.” В Ню Йорк той намира ново вдъхновение не само за рисуване, но и за правене на тениски. Всички са ръчно рисувани, включително с копринено платно, и са неповторими, вдъхновени от колекцията пънк-рок тениски Seditionaries на Вивиан Уестуд от 70-те години: “тениските са с порнографски снимки, сквернословия, чиста проба секс”. Може да си ги поръчате на scooterlaforge.com.

106

Scooter (40) wanted to be a dancer or a fashion designer – but these childhood dreams quickly got shut down by his parents. They were very strict and wanted him to be an accountant: “My dad wanted me to go into accounting. My bedroom walls were all painted with murals and I was making all my clothes”. You would think this would’ve been a clue to send him to art school.

Instead of crunching numbers, Scooter is now painting bears, deer, kittens and comics heroes in naughty situations and also cleans houses and washes dishes in diners to get by. His paintings are primarily influenced by dramatic Mexican books, their colors and iconic imagery. Sweet and sick are the messages of his work. He loved opposites, the unexpected, and things that are uncomfortable to look at. Most of his characters display his closest friends and ex-lovers. Mr. LaForge paints himself as Popeye, because “I am short and stocky and slightly ugly”.

Scooter has been through some pretty fucked up times, too. He left San Francisco at the peak of his art career there: “I was in a cocaine hole in SF. And I have not touched any white powder since the day I landed in NYC.” In New York City he finds new inspiration not only for painting, but also for creating T-shirts. They are all handpainted and hand-silkscreened and one-of-a kind, inspired by the Vivienne Westwood Seditionaries punk-rock tees from the late 70s: “the tees have X-rated images, profanity, and are pure sex”. You can order them on scooterlaforge.com.

Арт лигата на Ню Йорк / The New York Art League

© Scooter Laforge

107

изкуство рисункa пърформанс

art drawing performance

Джио Блек Питър

Gio Black Peter

Джио Блек Питър (31 г.) е роден в Гватемала и имигрира в САЩ със семейството си, когато е на 5 години. Името “Блек Питър” / “Черен Петър” е взето от фолклорния образ на елфа, който на Коледа носи “лоши” подаръци на непослушните деца. Като създател на пърформанси и запален визуален творец, той изучава текст и субект, правдоподобност и фалшификация, авторитет и множественост. Джио използва изкуството като продължение на личността си, като показва само онези части от него, които в момента иска другите да видят. Неговите психосексуални постановки, които действат като шамар за социалните норми, бързо го превръщат в един от младите творци, участници в днешния диалог за новата реалност (разпадането на утвърдените, стандартни презентации и желанието да се доближи изкуството до хората). Джио създава изкуството си от изхвърлени предмети, които намира на улицата: “Картите на метрото се раздават в метрото безплатно. Причината да искам да рисувам върху тях е, че обозначават територия. Харесва ми и това, че улиците и линиите на метрото приличат на кръвоносни съдове” – споделя той. Джио наскоро е завършил албум, който ще излезе в края на месеца. Озаглавен е Gio Black Peter: The Virgin Shuffle и е вдъхновен от Ню Йорк, убийците, папата (или както той обича да го нарича “Le Poop”), извънземния живот и, разбира се, девиците. Скоро Джио ще помести повече информация за албума на gioblackpeter.blogspot.com, така че си отваряйте очите.

108

Gio Black Peter (31) was born in Guatemala and immigrated illegally to the United States with his family at the age of five. The name “Black Peter” is taken from the folkloric elf who delivers “bad” presents to naughty children on Christmas.

A performance artist as well as an ardent visual artist, he examines text and subject, believability and fakery, authority and multiplicity. Gio uses art as an extension of his personality, making only those parts of it visible that he wants you to see at the moment. His psychosexual events, which act as a slap in the face of social convention, quickly turned him into one of the young artists who participate in today’s dialogue regarding the new reality (the disintegration of high-profile, white-box presentation and the desire to bring art closer to the people).

Gio composes his art out of discarded objects he finds on the street: “Subway maps are given out in the subway for free. The reason I chose to paint on them is because they signify territory. I also like the way the streets and subway lines look like veins”, he tells me.

Gio just finished an album, which is coming out at the end of this month.

The album is called Gio Black Peter: The Virgin Shuffle and is inspired by New York City, killers, the Pope (or as he likes to call him, “Le Poop”), extraterrestrial life and, of course, virgins. Gio will post more information about the album soon on gioblackpeter.blogspot.com, so keep your ear to the ground.

Арт лигата на Ню Йорк / The New York Art League

© Gio Black Peter

109

сцена танц мултимедия

stage dance multimedia

© Erwin Verstappen

текст мира мариянова

110

Списание Едно­/ One Magazine

Вим Вандекейбъс представя Маймунски сандвич

Wim Vandekaybus presents Monkey Sandwich

© Pieter-Jan De Pue

text by mira mariyanova translation by ralitsa karieva

111

сцена танц мултимедия

Световноизвестният белгийски хореограф, режисьор, актьор, фотограф Вим Вандекейбъс ще представи последната си работа Monkey Sandwich в рамките на тазгодишното издание на Sofia Dance Week буквално дни след световната му премиера. Танцовата публика в България за втори път ще има шанса да преживее интензивния и мистериозен свят на хореографа режисьор, който тук е миксирал театралната и филмовата медия, за да изследва взаимоотношението реално-нереално и да обходи всички нива на градската митология. Първото ви представление от 1987 What the Body Does Not Remember изследва тялото, което е загубило органичността си в съвременната цивилизация. Това занимава ли ви все още – 23 години по-късно? Да, разбира се. What the Body Does Not Remember изследваше инстинктите, телесните рефлекси, които съвременният живот е приспал. Имаше много малко текст, основното бяха физическите сблъсъци между артистите. В последната си продукция Monkey Sandwich много залагам на киното. То ме вълнува като изразно средство и често го използвам в работите си. В Monkey Sandwich дори бих казал, че то преобладава и това, което се случва на сцената, малко се отдалечава от идеята за представление. Един актьор играе на живо и е в постоянна интеракция с филмовата прожекция. Тук телесността присъства по различен начин. Това, което ме интересува във физикалността, са емоциите, които тя предизвиква, това, което тя може да изрази от вътрешността на индивида. По-скоро ви интересува тялото като медия с театралния си потенциал да изразява идеи, отколкото самото то? Мисля, че и двете неща ме вълнуват. Дълбоко в себе си аз съм разказвач на истории. Работя по-скоро с мета112

stage dance multimedia

The world-renowned Belgian choreographer, director, actor and photographer Wim Vandekaybus will present his latest work, Monkey Sandwich, at this year’s Sofia Dance Week, literally a few days after its world premiere. Bulgaria’s dance audience will have the opportunity to experience the choreographer and director’s intense and mysterious world for the second time in his mix of theater and film media, which aims to study the relationship between real and unreal and to wander through all levels of urban mythology.

Your first performance of 1987, What the Body Does Not Remember, studies the body which has lost its organic nature in contemporary civilization. Is that still a theme for you 23 years later?

Yes, of course. What the Body Does Not Remember studied the instincts, bodily reflexes which modern life has put to sleep.

There was a little text, but the center was the physical clashes between actors. In my latest project, Monkey Sandwich, I rely on film a lot. It excites me as a means of expression and I often use it in my work. In Monkey Sandwich I would even say it predominates and what happens on the stage is somewhat removed from the idea of a performance.

One actor is acting live and is in constant interaction with the video projection. Here the body is present in a different way. What I am looking for in the physical is the emotions it provokes, what it can express from the inside of the individual.

So you are more interested in the body as medium and as theatrical potential to express ideas than in and of itself?

I think I am interested in both.

Deep down I am a storyteller. I work with metaphors rather than the body as something abstract. The body is just a sign, a barometer, a means of communication. In communication you are always transferring some sort of message, which does not always have to be a moral or deep message; it could simply be an image. What I see as essential is emotional identification and

Вим Вандекейбъс / Wim Vandekaybus

фори, а не толкова с тялото като нещо абстрактно. Тялото е просто знак, то е барометър, то е средство за комуникация. В комуникацията винаги пренасяш някакво съобщение, което не трябва непременно да е поука или послание, може да е просто образ. За мен е много важна емоционалната идентификация, за която киното изключително помага. Филмът в Monkey Sandwich не е някаква абстрактна импресия. Той си има сюжет, различни хора си разказват истории и попадат в ситуации, като един от тях отчетливо се разпознава като идол. Актьорът на сцената взаимодейства с филмовия образ, като по този начин той не остава абстрактно тяло, а се превръща в средство за осъществяване на графичната и драматургичната връзка между двете медии. Като се има предвид постоянното ви търсене на “автентичността”, “органичността”, каква е ролята на киното и фотографията? Това е предизвикателството за мен. В последното ми представление филмът има много важна роля. Винаги ми е много интересно да смесвам кино и театър не просто като прожекция на заснети движения, а като реално взаимодействие между живото присъствие и неживия образ, между реалното и нереалното. Хората толкова са свикнали с двуизмерните медии, че на практика са зависими от тях и така реалността става още по-важна. Предизвикателство за публиката е да следи няколко персонажа едновременно, които присъстват през различни медии.

for that, film is extremely helpful. The film in Monkey Sandwich is not an abstract impression. It has a plot, various people are telling one another stories and finding themselves in situations, while one of those people is clearly recognized as an idol.

The actor on stage is interacting with the film character and thus does not remain an abstract body but becomes a means for realizing the graphic and dramatic link between the two media.

Considering your constant quest for “the authentic” and “the organic”, what is the role of cinema and photography?

This is a challenge for me. In my latest performance, film plays a very important part. It is always interesting to mix film and theater not just as a projection of recorded motion but as an actual interaction between the living presence and the non-living image, between the real and the unreal.

People are so used to two-dimensional media that they are virtually dependent on them, and so reality becomes even more important. The challenge for the audience is to follow several characters who are simultaneously present through different media.

Monkey Sandwich deals with urban stories and legends. Your performances are often inspired by the strange, mysterious worlds of writers such as Milorad Pavic, Paul Bruce, Italo Calvino and Julio Cortázar. What is it that you find strange and mysterious about urban culture?

Urban myths circulate in various cultures. I like their metaphorical speech.

Such stories remind me of the parables of American Indians, who say something in order to say something else. The whole of society lives with these stories – whether they are true or not. Reality is in second gear and has entered the realm of fantasy.

I like people who can tell a story. I like troubadours who sing their stories. I love people with a real passion who don’t just live in an abstraction but can speak in verse.

113

сцена танц мултимедия

Monkey Sandwich се занимава с градските истории и легенди. Вашите представления много често са вдъхновени от причудливите, мистериозни светове на писатели като Милорад Павич, Пол Боулс, Итало Калвино, Хулио Кортасар. Какво е странното и мистериозното в градската култура за вас? Градските митове циркулират в различни култури. Харесва ми метафоричното говорене. Историите ми напомнят притчовото говорене на индианците, които разказват нещо, за да кажат нещо друго. Цялото общество живее с тези истории – без значение дали са истински или не. Реалността е качена на втора степен и е влязла във фантазното. Харесвам хора, които умеят да разказват. Харесвам музикантите трубадури, които изпяват своите истории. Обичам хора, които имат някаква истинска страст, които не живеят само в абстракция, които могат да говорят в стихове. Това метафорично говорене е много театрално. Театърът репродуцира истории, в които можем да се разпознаем. Много често говорите за “реален”, “истински”, за “истинско движение”. Каква е вашата дефиниция за “реален” и мислите ли, че съвременната среда е променила идеята за “реалност”? Емоциите ми са истински. Може да се каже, че театърът е изкуство на живото, реално присъствие, но в същото време е една измислица. Във филма има поне две сцени, които проблематизират взаимоотношението реално–нереално. Интересно е да се изследват различните нива на реалност. Актьор, който играе на сцена, е много по-истински от филмов актьор. Това е въпрос на медия. Затова пък филмовата игра е много по-реалистична от театралната, което е въпрос на естетика. Актьорите играят, че умират, но изведнъж се сепват и казват: “Аз се стра114

stage dance multimedia

This metaphorical speech is very theatrical.

Theater reproduces stories in which we can see ourselves.

You keep mentioning “real” vs. “unreal” and “real movement”. What is your definition of “real” and do you think today’s environment has changed the idea of “reality”?

My emotions are real. You could say that theater is the art of the living; it is a real presence, yet it is make-believe at the same time. There are at least two scenes in the film which tackle the problem of the real-unreal relationship. It is interesting to study the various levels of reality. An actor playing on stage is much more real than a film character. It is a matter of media.

Film acting, on the other hand, is much more realistic than that of theater, and that is a matter of aesthetics. Actors act out dying but suddenly snap out of it and say “I am afraid of dying”, and that is the absolute truth and a very real feeling. This is a complex issue which I try to deal with without providing answers.

You have a very famous quote about how we should not try to humanize animals so as to maintain the illusion of control over nature, but rather we should animalize humans. How do you achieve this with your actors and dancers, who must be consummate performers yet at the same time must abandon themselves to their instincts and natural moods?

This is an old thing I said some time ago. My father was a vet and animals have always inspired me. However, only people are capable of imitating. We love transformations; we love to transcend the limitations of our form and role. We embed symbols in animals – black cats are bad luck, for instance, but a black cat does not know it’s black. It is people who put meaning into animal images and in this sense nature has no notion of the dangerous human passions. Animals follow natural rules. I can imitate a cow to perfection

Вим Вандекейбъс / Wim Vandekaybus

хувам да умра”, което е самата истина и е съвсем реално усещане. Това е много сложен въпрос, с който се опитвам да се занимавам, без да давам отговори. Имате един много известен израз, че не трябва да очовечаваме животните, за да поддържаме илюзията за контрол над природата, а поскоро да анимализираме хората. Как постигате това с вашите актьори и танцьори, които трябва да са перфектни изпълнители и в същото време да се оставят на инстинкта и на естествените си физически нагласи? Това е стара фраза, която казах преди време. Аз съм син на ветеринарен лекар и животните винаги са ме вдъхновявали. Но единствено хората са способни да имитират. Ние обичаме трансформациите, обичаме да излизаме от ограниченията на собствената си форма или роля. Влагаме символика в животните – черната котка носи лош късмет например, но черната котка не знае, че е черна. Хората са тези, които влагат смисъл в животинските образи, в този смисъл природата няма съзнание за опасните човешки страсти. Животните следват естествените правила. Аз мога перфектно да имитирам крава, но конят не може да имитира крава, природата се придържа към това, което е. Само ние имаме способността да се абстрахираме, да се дистанцираме от себе си, за да се преобразим в нещо друго. Оттук произхожда и театърът. Често използвате жива музика на сцената. Какво е перфектното взаимоотношение между тяло и звук? Музиката е възвишена форма на изкуство, тя е мистериозна медия. Но перфектността е нещо мъртво. Несъвършенството е тленността и преходността, които ме интересуват. Перфектно е, когато вече няма какво да се каже, а в живота винаги има още нещо за казване. Не можеш да опишеш

but a horse cannot imitate a cow; nature sticks to what it is. We are the only ones who have the ability to dissociate, to distance ourselves in order to transform into something else. Hence theater.

You often use live music on stage. What is the perfect interaction between body and sound?

Music is a higher form of art; it is a mysterious media. Perfection is a dead thing. Imperfection is the mortality and transience that I am interested in. Things become perfect when there is nothing left

© Pieter-Jan De Pue

115

сцена танц мултимедия

перфектната любов, ако я опишеш, значи тя е мъртва. Каква е ролята на езика и наратива във вашите представления? Важна. Езикът не бива да е концептуален, по-скоро трябва да внушава, да е като музика, като движение, като вятър, а понякога като скала. Не бива да е само символичен или илюстративен. Ползвам езика не за да изказва нещата, а за да ги скрива. Това е перфектният език за Monkey Sandwich, където градските митове не са важни с това, което казват, а с това, което крият. Творчеството ви има ли лайтмотив? Винаги съм се занимавал с проблемите за раждането и смъртта. Всичко, свързано с даването и отнемането на живот и случващото се помежду им. Изкуството е израз на това, което ние, артистите, отчаяно се опитваме да дадем на света. Но светът няма да престане да съществува без нас. Не смятам, че артистът трябва да гледа на себе си като на нещо изключително или на това, което прави, като на повисша форма на живот. Изкуството може да е добро, но може и да е пълен боклук и симулация. Ако разпознаеш в него някаква откровеност и истинност – в което е и неговият смисъл – лесно можеш да се объркаш, че там няма правила. Това не е така. Артистите трябва да се занимават с проблематизиране на въпроси, а не с даване на отговори и предлагане на решения. За мен най-любопитното в изкуството е как ефимерното, неуловимото получава конкретна реализация.

27.09, 28.09 / 20:00 / Музикален театър Маймунски сандвич – Вим Вандекeйбъс sofiаdanceweek.com

116

stage dance multimedia

to say, while there is always something more to say in life. You can’t describe perfect love, for if you do, that would mean that it’s dead.

What part do language and narrative play in your performances?

An important one. Language should not be conceptual but suggestive; it should be like music, like motion, like wind, and sometimes like rock. It should not be purely symbolic or illustrative. I use language not to spell things out but to hide them. This is the perfect language for Monkey Sandwich, where urban myths are important not for what they say but for what they hide.

Does your work have a leitmotiv?

I have always dealt with the issues of birth and death: anything related to the giving and taking of life and what comes in between. Art is an expression of that which we, artists, are desperately trying to give to the world. Yet the world will not cease to exist without us. I don’t think artists should see themselves as something exceptional or what they do as a higher life form. Art can be good, but it can also be complete rubbish and simulation. If you sense some candidness and truthfulness in it – which is where its meaning lies – you could easily be deluded into believing that there are no rules. That is not so. Artists should highlight problematic issues, not give answers and offer solutions. What I find immensely curious about art is how the ephemeral, the elusive finds specific realization.

27.09, 28.09 / 8 pm / Music Theatre Monkey Sandwich – Wim Vandekaybus sofiаdanceweek.com

Списание Едно­/ One Magazine

23.09 / 20:00 / Sofia Opera and Ballet Araz Zeynep Tanbay Dans Projesi, Turkey

© Aylin Ozmete

24.09 / 20:00 / Sofia Theater Absurdo Digital Video Dance Art, Spain

© Teresa Belza

26.09 / 20:00 / Sofia Opera and Ballet De L’amour Compagnie Joëlle Bouvier, France

© Vincent Warin

29.09 / 20:00 / Music Theater Deng Deng!

Compagnie Melting Spot, France

© Sarah Camara – Cie Melting Spot

25.09 / 20:00 / Sofia Theater The Dance Of The Swan Digital Video Dance Art, Spain

© Manu Lago

117

сцена риалити секс

stage reality sex

текст силвия петрова фотография klaus lefebvre

118

Списание Едно­/ One Magazine

Театрални хапки от реалността – Дайсуке Миура

Theatrical Reality Bites – Daisuke Miura

Секс, наркотици и рокендрол – така набързо мога да определя театъра на Дайсуке Миура и да приключа този текст, преди да съм го започнала, ако не беше много по-интересно. 35-годишният японец прави “семидокументален театър”, както той сам ми обяснява, и е най-младият режисьор, получил наградата Кишида – най-престижното театрално отличие в Япония. Театърът на Дайсуке Миура е без думи или се базира на импровизирани диалози. Първите му работи са почти фанатично подчинени на документалната идея, при която актьорите нарушават всякакви физически и психически граници на интимност или насилие. Следват театрални и филмови проекти, които се движат между документалното и фикционалното, но почти винаги скандализират японската публика. Миура взаимства сюжетите в своите проекти от секс индустрията или от телевизионните японски сериали. В наградения проект Love’s Whirlpool той например прави на сцената една доста реалистична възстановка на секс клуб, в представлението Knight Club пък показва снимането на порнофилм, а в Animal портретира сцени от ежедневието на хип-хоп гангстерите в Япония.

Sex, drugs and rock n’ roll – this would be the most concise way to describe Daisuke Miura’s theatrical style and end this piece before I have even started it, if it were not so much more interesting. The 35-year-old Japanese artist makes “semidocumentary theater”, as he explained to me, and is the youngest director to ever receive the Kishida Award – Japan’s most prestigious theater prize. Daisuke Miura’s theater uses no words at all or is based on improvised dialogues. His early work was almost fanatically driven by the idea of the documentary, with the actors breaking every physical and psychological boundary of intimacy or violence. It was followed by theater and film projects teetering between the documentary and the fictional, but almost always scandalizing Japanese audiences. Miura takes his stories from the sex industry or Japanese sitcoms. In his award-winning project Love’s Whirlpool, for example, he very realistically recreates a sex club, whereas Knight Club shows the shooting of a porn film, while Animal portrays scenes from the everyday life of hip-hop gangsters in Japan.

text by silvia petrova transaltion by bogdan rusev photography by klaus lefebvre

119

сцена риалити секс

120

stage reality sex

Дайсуке Миура / Daisuke Miura

121

сцена риалити секс

На тазгодишния международен театрален фестивал в Германия Театър на света Миура за първи път гостува с групата Potsudo-ru извън родината си и представи постановката Дворец на мечтите. Тя продължи 70 минути, 60 от които бяха запълнени със секс, останалите – с интензивното вземане на всякакъв вид наркотици, и като се замисля, рокендрол всъщност нямаше. Той бе заместен от една потискаща и застрашаваща празнота, обгърнала групата млади хора, за които става въпрос в спектакъла. Режисьорът представя 24 часа от ежедневието на 7 души от младото японско поколение, около което се върти действието във всичките му работи. В началото сцената представлява една стая, през чийто прозорец зрителят може да надникне. Уличният шум заглушава всичко, което става вътре, и превръща случващото се в картина от телевизор, пуснат без звук. Някой влиза в стаята, отваря хладилника, пуши или отива до тоалетната. Никой с никого не разговаря, но винаги някой с някого прави секс или всички с всеки; във всички възможни варианти и комбинации и по всяко време. На известни интервали от време завесата се спуска, за да покаже, че са минали няколко часа и че в този лишен от всякаква човешка топлина клаустрофобичен свят нищо не се е променило. Неговите обитатели вегетират, а животът им се подчинява на телевизора, хладилника и тоалетната. По време на постановката Миура променя само сценографията, като постепенно и почти незабележимо маха една по една преградите между публиката и актъорите, създавайки усещането за зум. Ситуацията ни е добре позната от Big Brother, но в нейния театрален вариант тя те кара да настръхнеш, защото само изключително прецизната и интелигентна режисура може да създаде толкова реалистична атмосфера на разюздан хаос на сцената.

122

stage reality sex

At this year’s international Theater of the World festival in Germany, Miura took his troupe Potsudo-ru outside Japan for the first time with the performance Dream Palace. Sixty of its 70 minutes are filled with sex and the rest with intensive abuse of various drugs. Now that I think about it, there wasn’t actually any rock ‘n’ roll at all. Instead, there was a depressing and menacing emptiness engulfing the young people in the story.

The director presents 24 hours in the everyday life of seven people from the young Japanese generation that is the focus of all his work. At the start, the stage is a room with a window that the audience can look through. The noise from the street drowns out everything that happens inside, making it look like a TV with the sound off.

Someone enters the room, opens the fridge, smokes or uses the toilet. No one speaks to anyone else but there is always someone having sex with someone (or everyone) else, in all possible variations and combinations.

The curtain falls at certain intervals to show that a few hours have passed but nothing has changed in this claustrophobic world bereft of any human warmth. The inhabitants of this world vegetate, their lives dependent on the TV, the fridge and the toilet. During the show, Miura changes only the set, slowly and almost imperceptibly removing the walls between the audience and the actors one by one, recreating the sense of a camera zooming in. This technique is well known from Big Brother, but its theater version makes you shudder, because only such extraordinarily precise and intelligent directing could create such a realistic atmosphere of unbridled chaos on stage.

Дайсуке Миура / Daisuke Miura

Вие сам се определяте като дете на телевизионното поколение. По какво се различава то от поколението на киното или театъра? В началото на 90-те в Япония гледането на телевизионни сериали беше толкова популярно, че можеше да се говори за социален феномен. Това оказа силно влияние върху моята работа. Сериалите тогава имаха добър имидж, за разлика от театъра и киното. В Япония няма истинско театър- или кинопоколение. Театърът по принцип се смята за маловажно изкуство. Сериалите са ни влияли повече също заради удобството да можеш да ги гледаш вкъщи. Сега ситуацията малко се е променила и театърът има все поголямо значение. Главните теми на вашата работа са съвременното японско общество, човешките взаимоотношения, комплексите, табутата и сексуалните желания. Откъде идва интересът към тези теми? Според мен театърът е изкуство, което трябва да бъде съвременно. За разлика от филма, който може да бъде консервиран, театърът трябва да отразява актуални социални ситуации. Не искам да локализирам тези ситуации конкретно в Япония, по-скоро имам желанието да създавам на сцената усещането за съвременност. Само ако успея да създам актуално звучене, съм убеден, че публиката може да вземе отношение към нея. А що се отнася до въпроса защо тематизирам скритите отрицателни страни на човека: това просто ме интересува. Не съм бил травматизиран в ранното си детство, нито пък съм ядосан на обществото. Аз самият се учудвам понякога защо толкова ме занимават тези теми. Моментите, в които тези черти на хората се проявяват, ме засягат дълбоко, защото усещам, че ставам свидетел на нещо екзистенциално. И работите на други хора ме впечатляват само когато по-

You describe yourself as a child of the TV generation. What is the difference between your generation and that of the cinema or theater?

In the early 1990s in Japan, watching TV shows was so popular that you could speak of a social phenomenon. This had a strong influence on my work. Back then, television shows had a good reputation, unlike theater and cinema. In Japan, there is no real theater or cinema generation. As a whole, theater is thought of as an inferior art form. The influence of TV has also been stronger on us because of the convenience of home viewing. Now the situation has changed a little and theater is beginning to matter more and more.

The main focus of your work is modern Japanese society, human relationships, complexes, taboos and sexual desires.

Why the interest in these topics?

In my opinion, theater is an art form that must be contemporary. Unlike film, which can be canned and stored, theater must reflect contemporary social situations.

I don’t want to locate these situations in Japan per se, I want to create a sense of the contemporary on stage. I am convinced that the audience can relate only if I succeed in creating a contemporary atmosphere. As to why I work with the hidden negative aspects of humanity: well, that’s what interests me.

I wasn’t traumatized in early childhood, nor am I angry at society. Sometimes even I wonder why I’m so interested in such topics. The moments in which such human characteristics are revealed influence me very much, because I feel that I am witnessing something existential. I am impressed by other people’s work only when they show such moments. It is only this exposing of the human condition that motivates me to make theater.

123

сцена риалити секс

казват подобни моменти. Единствено това разголване на човешката същност ме мотивира да правя театър. А как се породи интересът към полудокументалния стил, който е характерен за вашата работа? Когато започнах сам да правя театър, постепенно започнах да се чувствам неловко, когато използвах определени театрални средства, като например: “актьорът повишава глас и декламира даден текст от сценария пред публиката” или “впечатляващ светлинен дизайн” и “натрапващи се звукови ефекти”. Отхвърлянето на тези елементи от работата ми ме доведе до документалния стил. При него не става въпрос само за външната форма, а и за играта на актьорите, която трябва да е доколкото е възможно без лъжа. След като изпробвах различни методи, създадох нашия “семидокументален” стил. Как се възприема Дворец на мечтите в Япония? С погнуса. Това беше най-честото определение, дадено от японската публика. Може да се каже, че представлението предизвика доста противоречиви реакции. Много от хората бяха впечатлени, много бяха отвратени. Други дойдоха от любопитство, за да видят наистина какво е това представление, за което се говори и пише толкова, а и да видят кой съм аз. Какво ви мотивира да направите тази постановка? В тази пиеса няма текст, което обаче не означава, че тя е просто една няма пиеса. Героите комуникират един с друг без думи, дори без жестове. Техният начин на общуване се изразява в показването на безразличие един към друг. Резултатът е хармония. Този вид безразличие, проявено спрямо околните, е начин на общуване, често използван от младите хора в Япония.

124

stage reality sex

What about the interest in the semidocumentary style so characteristic of your work?

When I started making theater, I gradually grew uneasy with certain theatrical techniques, e.g. “the actor raises his voice and recites the script to the audience”, “impressive light design” and “forceful sound effects”. Eliminating those elements from my work led me to the documentary style. It is not only about the external form, but also about the acting – the actors must not lie, as far as this is possible. After trying different methods, I created the “semidocumentary” style.

What was the reaction to Dream Palace in Japan?

Revulsion. This was the definition the Japanese audience most commonly used. One could say that the performance provoked very controversial reactions. Some people came out of curiosity, just to see for themselves a show that so much had been said and written about, and also to see me.

What motivated you to stage this play?

It has no dialogue, but this doesn’t mean that there is no play. The characters communicate with each other without words and even without gestures. Their form of communication is indifference to each other. The result is harmony. This kind of indifference to others is a form of communication often employed by young people in Japan. I wanted to recreate this in my play. I also think that it is more effective not to tell a story to the audience, but rather to create a certain atmosphere, a certain feeling. The idea is to make the audience a co-conspirator, following the actions on stage. In Dream Palace I place a filter between the stage and the audience to create the sensation that you are watching through a keyhole. There is no point in staging a play unless one uses the advantages of this live art form.

Дайсуке Миура / Daisuke Miura

Исках да покажа в пиесата си този тип състояние. И освен това мисля, че е поефективно да не разказваш на зрителите историята, а да създадеш атмосфера, определено чувство. Идеята е публиката, която следи действията на сцената, да се превърне в съучастник. В Дворец на мечтите поставям един филтър между сцената и публиката, за да създам у зрителя усещането, че той гледа през ключалката. Обезсмисля се да поставяш на сцена, ако не използваш предимствата на това живо изкуство.

125

архитектура лов соц естетика

architecture hunting communist aesthetic

Лов и соц

текст николай ангелов / what association фотография михаил новаков

126

Списание Едно­/ One Magazine

Hunting, Socialist-Style

text by nikolay angelov / what association translation by boris deliradev photography by mihail novakov

127

архитектура лов соц естетика

Какво е ловна хижа? А ловна резиденция? Предполагам, че си представяте еленски рога по стените, мечи кожи по пода, лакирано дърво и горяща камина. А на голяма маса пред камината чичковци в брезентови елеци и патрондаши късат с мазни пръсти глиганско месо и по брадите им се стичат капки вино. Разказват небивалици за лов и за жени, смеят се гръмогласно и блъскат с юмрук по масата. Едновременно излезли сякаш от картина на руски художник и български филм от 70-те. С такава нагласа тръгнахме към държавно ловно стопанство Росица в Стара планина. За съжаление не успяхме да видим ловен пир, но затова пък видяхме истинска ловна резиденция от времето на социализма. С апартамент за Тодор Живков. И с баня с позлатени кранчета. Нека уточним, че не разбираме нищо от лов. Интересни са ни правителствените резиденции от социализма. И тъй като ловът е бил по-любимо хоби на държавните ръководители от онова време, отколкото, да речем, излежаването на плаж и танцуването на танго, решихме, че може би ловните соц резиденции са по-интересни от морските примерно. И така, ето ни четирима души в една кола, непредвидена за планинско шофиране. Лутаме се по тесни пътища в Севлиевския балкан и търсим село Лъгът. До него би трябвало да е ловното стопанство. “Ще се опетлаете!” Следваме маршрута, предложен от Google Maps, но смело пропускаме правилните отбивки. Питаме местните. Всички ни казват, че сме поели по грешен път и трябва да се върнем на главния. Един чичко дори ни рисува карта на гърба на касова бележка. Естествено, изгубваме се и с нея. Накрая, точно когато си мислим, че и да искаме, няма как да се изгубим 128

architecture hunting communist aesthetic

What comes to mind when you hear “hunting cabin”? Or “hunting lodge”? Antlers on the walls, bearskins on the floors, middleaged men in fleecy vests sitting around a table, stuffing themselves with roasted boar, laughing and telling tall tales about women and game...

At least that’s what we were thinking when we headed for the Rositsa Hunting Reserve in the Balkan Mountains, near Sevlievo. We were disappointed to find no trace of recent feasts, but were still grateful for the chance to see a true hunting lodge from the communist era – complete with a suite for Bulgaria’s ex-dictator, Todor Zhivkov, and a gilded bathroom.

Let’s make one thing clear: we are no hunting experts. What we care about is architecture, in this case – socialist architecture or sots. And since hunting was a favorite pastime of the communist elite, we thought we should see a hunting lodge.

So here we are, driving a car not meant for the mountains, roaming the back roads of the northern Balkan range and looking for the village of Lagat, where the Rositsa Reserve is.

“You’re gonna get yourself all turned around!”

We follow the route suggested by Google Maps and manage to miss all the turns.

We stop to ask the locals for directions and everyone tells us we are on the wrong track, we need to get back to the main road. A middle-aged man draws us a map on the back of a receipt, to no avail.

Just as the situation begins to look hopeless, we see a beefy guy in overalls fixing his pickup under the scorching midday sun. We ask for directions. He straightens up, wipes his brow and repeats what we’ve already heard several times: you are on the wrong track. Then he smiles and says: “You could take this road, but you’re gonna get yourselves all turned around.” He gives us directions. Miraculously, we find the reserve without getting ourselves all turned around.

Лов и соц / Hunting, Socialist-Style

повече, на пътя виждаме здравеняк с работен гащеризон, който под обедното слънце поправя нещо по пикапа си. Питаме го накъде е село Лъгът. Той се изправя, избърсва потно чело и също като другите казва, че сме съвсем в грешна посока. После обаче добавя усмихнат: “Може и по тоя път да стигнете, но ще се опетлаете.” Все пак ни обяснява как да стигнем по този път. Спазвайки неговите инструкции, стигаме – без да се “опетлаем”. Та, ако ходите в ловно стопанство Росица, не следвайте маршрута на Google Maps, а главния път през центъра на Севлиево към село Горна Росица. Сигурно оттам е минавал и ескортът на Тодор Живков. А пътят, по който се движехме ние, е красив, труден и славен, но бавен. Когато пристигаме, в двора цари суматоха: жена говори гръмогласно по телефона, а мъже по къси панталони и високи туристически обувки слизат от открит зелен джип. Оказва се, че това са група туристи, претърпели злополука в планината (един от тях си е навехнал крака), и от стопанството са им изпратили този джип за помощ. Спасителната акция е минала успешно и след малко всички потеглят нанякъде. Експериментален соц Ловните сгради се делят на четири категории според лукса и големината им: ловен заслон, ловна хижа, ловен дом и ловна резиденция. Сградата в стопанство Росица е от най-високата категория – резиденция. В нея могат да преспят 14 ловци. Според служителите тя е построена през 1987 г. Много късен соц. “Тогава работех в пощата – разказва дамата, която ни развежда, – и помня, че до тук прекарваха оптични телефонни кабели.” “Оптични кабели през 87-ма?” “Да, оптични.” През 80-те в България се налага един моден архитектурен стил за планинските сгради – те наподобяват

So if you want to get to the Rositsa Reserve, forget Google Maps and take the road to Gorna Rositsa from the center of Sevlievo. It’s not a fast or easy road, but it is gloriously beautiful.

When we arrive, chaos reigns in the courtyard: a woman is hollering into her cell phone, while men in hiking boots and shorts jump out of a green jeep. It turns out they are hikers who have suffered a minor accident (a sprained ankle). The jeep was sent in to rescue them. Saved, the group soon takes off.

Experimental Sots There are four types of hunting buildings in Bulgaria, which differ in terms of size and opulence: shelter, cabin, house and lodge.

The building in the Rositsa Reserve is in the highest category – a lodge. It can accommodate up to 14 hunters. Built in 1987, it’s very late sots. “I was working at the post office then,” the lady showing us around says, “and I remember them putting in the optical cables.” Optical cables in 1987?

“That’s right.”

In the 1980s, the architectural style for public buildings in mountainous areas featured silhouettes resembling mountain peaks and dark tin roofs which came all the way down to the ground. There were hardly any external walls in the classical sense.

The style can still be observed in some of the hotels in Borovets and the bus-stationturned-ski-center in Pamporovo, as well as the Rositsa Lodge.

129

архитектура лов соц естетика

силуети на планински върхове, а покривите им са от тъмна ламарина, която стига до земята. Почти няма отвесни външни стени. Такива са някои от хотелите в Боровец и бившата автогара в Пампорово например. Такава е и резиденцията на ловно стопанство Росица. Голяма остроъгълна козирка над входа умишлено нарушава симетрията на сградата. Соц архитектите от 80-те обичат острите ъгли и наклонените плоскости. Това се е смятало за по-експериментално проектиране, демонстрирано може би умишлено от властта в представителните сгради и паметници. Затова и напоследък се говори, че късната соц архитектура (особено паметниците – пред НДК и край Шумен) е предшественик на деконструктивизма. Е, тази ловна резиденция няма чак такива амбиции, но все пак си пасва на времето и стила. Нови интериори и запазена баня Интериорът, както се очаква, е пълен с рогати глави по стените. Има и меча кожа в една от стаите. Всичко тук е с нормални размери. Очаквахме, че ще има огромен салон за банкети, а виждаме нормална дневна с камина и не чак толкова голяма маса. Преди няколко години е направен основен ремонт и са останали малко соц елементи. Запазено е витото стълбище с типичните метални тръби и сферични лампи, запазени са дърворезбите по тавана на дневната, китениците по стените, тъкани вероятно от популярни художници-приложници, запазена е и банята от апартамента на Тодор Живков. Самият апартамент на Живков е разделен на 2 стаи и всяка може да се наеме самостоятелно. Мебелите са нови, но се вписват отлично в интериора. Това е може би най-добрата реновация на соц сграда, която сме виждали.

130

architecture hunting communist aesthetic

A big canopy with acute angles on the right side of the building deliberately breaks its symmetry. Architects from that era loved acute angles and sloping planes. This design was considered experimental and was used in some of the flagship buildings and monuments of the period – giving rise to the contemporary notion that late communist architecture (especially some of the monuments – e.g. in front of the National Palace of Culture and the one in Shumen) is the precursor of deconstructivism in Bulgaria. Of course, the Rositsa Lodge has no such ambitions, but definitely fits the style and the period.

New interiors and a preserved bathroom The interior, as expected, is full of the horned heads of dead animals and in one of the rooms there is a bearskin. But what’s striking is that the size of the spaces is quite ordinary. Instead of the big banquet hall we imagined, we find a standard living room with a fireplace and a medium-sized table.

A few years ago the lodge was fully renovated and many of the communist-era features were removed. However, the spiral staircase with its typical tubular railing and spherical lights was preserved, as were the

wood-carved ceilings of the living room and the shag rugs on the walls. The bathroom in Todor Zhivkov’s suite is also intact. The apartment itself has been divided into two rooms, which can be rented separately.

Лов и соц / Hunting, Socialist-Style

131

архитектура лов соц естетика

Нека отдадем дължимото и на банята на Тодор Живков. Тя всъщност е малка. Виждали сме и банята му в резиденцията в Свети Врач – тя е огромна колкото хол, цялата е в мрамор и има голям прозорец с гледка към планината. Докато тук всичко е по-скромно: облицовката е от фаянсови плочки в синьо и бяло (може би ръчна изработка), прозорчето е малко, но детайлите са запомнящи се: вградените в стената кранчета за душа и мивката са в синьо и златно (казват, че са позлатени), в синьо и златно е и поставката за тоалетната хартия. Резиденциите нарушават масовото мнение, че соц архитектурата е архитектура с лошо изпълнени детайли.

132

architecture hunting communist aesthetic

The furniture is new, but fits the interiors perfectly. This could easily be the best renovation of a communist-era building that we’ve seen.

Let us now pay our dues to Todor Zhivkov’s bathroom. It is actually quite small. We’ve seen another such facility – in the residence at Sveti Vrach – which is as big as a living room and covered in marble, with a large window facing the mountain.

Here, however, everything is modest: the walls and floors are faced with blue and white tiles (handmade?), the window is small, yet the details are notable: the faucets are covered in blue and gold (real gold, we are told), as is the toilet paper holder.

Official residences from the period contradict the general opinion that communist architecture means poorly executed details.

Лов и соц / Hunting, Socialist-Style

133

архитектура лов соц естетика

Кой ловува и какво се въди За ловните стопанства се носят доста смешни истории. Иван Славков разказва например как във Воден внесли лосове и зубри. Северни животни, свикнали на по-хладен климат. Когато дошли жегите обаче, на лосовете им станало топло и тръгнали на север, преплували Дунава и избягали в Румъния. Очакваме и тук да ни разкажат нещо подобно, но хората са пестеливи откъм пикантни истории. Разбираме, че Тодор Живков е идвал много малко, повече тук ловувал Пенчо Кубадински. И Георги Първанов идвал, но само веднъж. Отвън има няколко пилона за знамена, но на тях се веят само две: българското и на Европейския съюз. “Какви хора ловуват сега?” – питаме. “Всякакви. Имаме и редовни групи от Испания.” “А кога са най-много?” “Зимата. Тогава е сезонът на глиганите.” Животни на пълен пансион Огромната площ на резиденцията е оградена и в рамките на оградата е забранено да се стреля по животни. Изненадахме се. Как така е забранено, нали затова се нарича ловно стопанство, за да се ловува? Обясниха ни, че ловното стопанство обхваща всъщност много по-голяма площ от оградената и се ловува само извън оградата. А онези елени, сърни, лопатари, глигани и изобщо всички животни, които са в рамките на оградата, се отглеждат като на пансион, за да се пази популацията: хранят ги, дават им лекарства, а оградата ги пази от мечки и вълци. Те са просто атракция и обекти за фотолов. Затова на табелата при портала пише “База за интензивно стопанисване на дивеч”. Казаха ни, че ако се разхождаш из района, край теб спокойно може да мине 134

architecture hunting communist aesthetic

The hunter and the hunted There are many incredible tales in circulation about Bulgaria’s hunting reserves – one of them told by none other than Ivan Slavkov, Todor Zhivkov’s son-in-law. The story goes like this: the Voden Reserve near Razgrad was stocked with elks and bison.

The northern animals did fine in the winter but when summer came, they got hot and headed north, swimming across the Danube and settling in Romania.

We expected to hear similar tales at the Rositsa Reserve, but the staff didn’t share any juicy stories. They told us that Todor Zhivkov came rarely. Instead, Pencho Kubadinski, another member of the Politburo, hunted there often. Georgi Parvanov has been there once.

Outside, there are several flag poles but only two flags – of Bulgaria and the European Union. “Who comes here now?” we ask. “All kinds of folks. We have groups coming regularly from Spain, for example.”

“And the best season for hunting?” “Winter.

It’s wild boar season.”

An animal B&B The area around the Rositsa Lodge is surrounded by a fence and inside it, hunting is forbidden. We are surprised to hear this.

Isn’t hunting the whole point of a hunting reserve? It turns out that the reserve is much bigger than the enclosed grounds and hunting is only allowed outside the fence. All the animals inside – stags, deer, wild boar, etc. – are treated much like residents of a guest house, to keep the populations alive: they are fed, watered and given medication, while the fence protects them against wolves and bears. They are also a tourist attraction.

This explains the sign at the entrance of the enclosed area: “Intensive game breeding”.

We are told that if we stroll around, we’ll likely see a herd of stags or deer going by. And no, they won’t attack you.

Лов и соц / Hunting, Socialist-Style

135

архитектура лов соц естетика

стадо лопатари или елени. И не, няма опасност да те нападнат. Какво е лукс Половинчато е да се мисли, че колкото по-скъпо е направена една сграда и колкото повече глезотии има в нея, толкова по-луксозна е тя. Луксът е и средата наоколо. Идете на Слънчев бряг и ще видите “луксозни” петзвездни хотели насред сергии за пояси, плажно масло, миди и гащи. Ловно стопанство Росица е с добре поддържана сграда и луксозна среда – гора, река, свободно разхождащи се животни наоколо. Ловните резиденции могат да бъдат интересни дестинации и за не ловци. Има и други с известно соц минало, например Кормисош край Лъки в Родопите или Воден в Разградско. Неловците не знаят за тях, а резиденциите не се рекламират, защото, предполагам, имат достатъчно клиенти. А и от ловците печелят повече, понеже убитите животни се заплащат. Но въпреки това на такова място можеш просто да идеш да си починеш сред планината и да хапнеш дивеч (готвачът в Росица идва само ако има групи). Разбира се, за да има места, трябва да е неактивен ловен сезон. Преди да си тръгнем, завалява. Правим няколко снимки на дъжд и потегляме – по пътя, който пропуснахме на идване.

136

architecture hunting communist aesthetic

What is luxury?

The idea that what makes a place luxurious is its construction cost and the number of posh novelties it offers is a bit daft. True luxury includes the surroundings, too. Go to Sunny Beach and you will see “luxury” five-star hotels amidst street stalls selling bathing suits, sunscreen and take-out food.

What the Rositsa Hunting Reserve has is a modest but well-maintained building and a luxurious environment – a forest with a river and freely roaming animals.

Hunting lodges can be interesting places for non-hunters, too. There are a handful of similar communist fame – like Kormisosh near Laki in the Rhodopes and Voden near Razgrad. Non-hunters rarely know much about them because hunting reserves do not actively advertise. They are rarely short of clients. Plus, they make more money off hunters than non-hunters, since hunters have to pay for the animals they kill. But you can still enjoy a place like this as a standard holiday retreat – to relax in a beautiful mountainous setting and savor some deliciously prepared game (note: the cook at the Rositsa can only be summoned for groups). Free rooms are only available off-season, of course.

Before we leave, it starts raining.

We take a few pictures of the rain and head home – on the road we missed on the way in.

Лов и соц / Hunting, Socialist-Style

137

архитектура форум дискусия

architecture forum discussion

Какво видяхме дотук и какво предстои да видим в Sofia Architecture Week? текст павел янчев фотография михаил новаков

138

Списание Едно­/ One Magazine

See­­­­Saw Seen

What have we seen so far at Sofia Architecture Week and what are we about to see? text by pavel yanchev translation by boris deliradev photography by mihail novakov

139

архитектура форум дискусия

140

architecture forum discussion

See足足足足Saw Seen

141

архитектура форум дискусия

Архитектурният форум Sofia Architecture Week, организиран от списание Едно, се провежда за трети пореден път. Тази година темата е Being Peripheral. В последните две издания SAW си постави за цел да направи проблемите архитектура и урбанизъм по-достъпни на масово ниво, като инициира дискусии и лекции с архитекти от цял свят и създаде програма с отворен достъп за всеки, който има желание да се включи в събитието. Събрахме на една маса Георги Кътов – архитект, I/O Architects, лектор и участник в дискусиите в SAW 08 и SAW 09, куратор на SAW 10; Евгения Ходкевич и Борис Енев – архитектите зад fordewind architecture ltd., те организираха дискусия в OPEN House в SAW 09, a тази година са куратори на целия OPEN House; и Петър Торньов – архитект, + архитектура, лектор в SAW 08 и куратор на SAW 09. Дискусията се води от Павел Янчев – архитект, ARTER. Павел Янчев: защо трябваше да се появи този форум? Какво липсваше в България в архитектурно отношение? Петър Торньов: Форумът се роди спонтанно като идея на списание Едно и на Оливие Боасиер (бел. ред. – френски дизайнер и архитектурен критик). Нуждата от подобно събитие е без коментар. В България продължава т.нар. Световно триенале на архитектурата, което всички добре познаваме. Дали SAW е катализатор за промени? До момента не смятам, че е променило много, за съжаление, и може би точно това е причината с още повече ентусиазъм да продължава да се прави и развива във времето. Различно е от останалите, защото за първи път се канят не само звезди архитекти, но и такива с по-концептуални проекти. Георги Кътов: Много неща липсват. Има нужда от място и форма, където да се срещат архитектите.

142

architecture forum discussion

Sofia Architecture Week (SAW), an annual forum organized by One Magazine in Sofia, is being held for the third time. This year’s theme is Being Peripheral. In previous editions, SAW aimed at making architecture and urban planning in Bulgaria accessible to a wider public by organizing open lectures and discussions with architects from around the world. We talked about SAW with Georgi Katov, of I/O Architects, SAW 2008 and 2009 lecturer and SAW 2010 curator; Evgeniya Hodkevich and Boris Enev of fordewind architecture ltd., SAW 2009 discussion moderators and curators of the OPEN House at SAW 2010; and Petar Tornyov of + architecture, SAW 2008 lecturer and SAW 2009 curator. The discussion was moderated by Pavel Yanchev of the architectural studio ARTER. Pavel Yanchev: Why the need for a forum like SAW? What does Bulgaria lack in the field of architecture and urban planning?

Petar Tornyov: The idea for Sofia Architecture Week came up spontaneously in a conversation between One Magazine and Olivier Boissiére (Ed. French designer and architectural critic). I hardly need to comment on Bulgaria’s urgent need for a forum like this. The real question is whether SAW can be a catalyst for change. The honest answer is that so far little has changed, but we should take this as impetus for enthusiasm. The work must go on. The main difference between SAW and every other architectural event in Bulgaria is that it goes beyond bringing in celebrity architects.

The organizers emphasize presentations of conceptual work by lesser-known names in the profession.

Georgi Katov: There are many deficiencies. There is a need for a space where architects can meet and discuss their craft.

The Bulgarian architectural community is quite large, yet it’s closed and uncommunicative. Besides the opportunity to listen to lectures by foreign architects, we also get a chance to talk to each other.

See­­­­Saw Seen

Българската архитектурна общност е голяма, затворена и некомуникираща. Освен лекторите от чужбина имаме невероятен шанс да се срещнем помежду си – да срещнем колегите си и да дискутираме с тях. Борис Енев: Различното от повечето други събития е в намерението да има дискусия на конкретни проблеми, а не на проекти. Начинът, по който се задават темите, не предполага някой просто да дойде и да представи своята продукция от последните пет години, а да се запознае с различни подходи към конкретни проблеми.

ПЯ: SAW опитва ли се да образова един по-широк кръг от хора? ПТ: “Образование” е тежко бреме. Но събитието успя да привлече интереса и на неархитекти. За това помогна съдържанието – изложбите и дискусиите. В България липсва най-вече социалното положение на архитектурата. То е някъде в небитието и това трябва да се промени. Евгения Ходкевич: Не става въпрос за образоване на хора, а да ги направим по-чувствителни към това, което става наоколо. Да се промени отношението, че архитектурата или градът е нещо, което се случва извън тях. Напротив – всеки може да участва и промени своята градска среда. Целта ни тази година е да доведем максимално много хора, които не са архитекти, в Open House частта. ГК: Архитектите се затварят професионално и рядко общуват с по-широк кръг от хора, с неархитекти. От друга страна, самите те имат какво да научат. БЕ: Но въпросът беше дали SAW е и дали би трябвало да е адресирано към професионалисти или към по-широка общественост. Това се случва от миналата година с въвеждането на Open House, където текат открити дискусии, достъпни за всеки. Знак, че SAW започва да превзема градското

Boris Enev: The difference between SAW and most other such events is its emphasis on the discussion of specific issues, instead of on projects. The SAW framework asks you to consider different approaches and solutions to a specific problem, instead of presenting your portfolio from the last five years.

PY: How does SAW try to engage the wider public?

PT: Educating the public is not easy.

However, through exhibitions and discussions, the forum has succeeded in attracting non-architects as well. In Bulgaria, there is no understanding whatsoever of the social role of architecture. It simply doesn’t exist and this has to change.

Evgeniya Hodkevich: It’s not so much a question of educating but of sensitizing the public to our living environment. We need to change the attitude that cities or architecture are something that’s beyond our control. On the contrary – we can all take part in changing our environment. Our goal this year is to attract as many non-architects as possible, hence the Open House section.

GK: Bulgarian architects tend to live isolated lives, they are not very open to interaction with people from other walks of life. But there is definitely a lot to learn from such interactions.

BE: SAW already addressed the wider public last year through the Open House section. The discussions were open to anyone and will be again this year. We are trying to create an appetite for public discussion with a program that goes out onto the street, where everyone can join in.

PY: Who is responsible for changes in the architectural environment?

GK: The most crucial thing is real public debate of architectural issues in society, instead of the pseudo-architectural debate presented by most of the media.

This means that more people must become acquainted with what architects do and that there must be at least some penetration of architectural issues into the social agenda.

143

архитектура форум дискусия

пространство. Създаваме апетит с програма за неархитекти, която е изнесена на улицата и всеки може да се включи. ПЯ: От кого зависи да се промени архитектурната среда? ГК: Най-важното е да се говори за архитектура и за архитектурни проблеми в обществото. За разлика от псевдоархитектурните проблеми, с които са пълни медиите. Т.е. все повече хора да разберат с какво се занимават архитектите, да има поне минимално проникване на професията в обществото. SAW e такова събитие. Това именно е целта и тя е много важна, защото в българската среда архитектурата е абсолютно неразбрана. Това се усеща, когато някой дойде при един архитект и поиска нещо, което не може да му предложим. ЕХ: Да започне да се прави разлика между строителство и архитектура. Защото това около нас се нарича архитектура, а всъщност блокчетата с жълти балкони не могат да бъдат наречени така. ПТ: Конкуренцията се засилва в България в позитивен смисъл. Има повече качествена архитектура. Появяват се млади архитекти, ММХХ например, които имат хубави проекти и вдигат летвата. А по този начин повече хора научават и също искат да правят качествена архитектура. Така се започва всъщност. Защото ние стартираме от нулата в България – балканска страна, 40 години в комунизъм, преди това една доста объркана история... ГК: 10 години умиране на малкото традиции. Скъсваме дори с обърканите соц традиции, по-скоро със здравите соц архитектурни традиции. БЕ: Стига се до това, че образованието и нивото на политиците, архитектите и обществото по отношение на градоустройство и архитектура е никакво и има дефицит от качествени идеи.

144

architecture forum discussion

SAW is a forum capable of doing just that.

That’s the larger goal and it’s important, since the current level of understanding of our profession’s social role is simply inadequate. We all have examples of clients who come to us for things we could not do for them.

EH: We need to learn to differentiate between construction and architecture.

Because what is being built around us – all these apartment blocks with yellow balconies – is not architecture.

PT: I think there is growing competition, which is a good thing. There is more quality architecture than there used to be.

Young architects, like ММХХ, are setting the bar higher and higher with good projects. This increases the number of architects who know the difference between good and bad architecture, and more of them want to be part of the good side. That’s a start. We must be aware that we are practically starting from scratch – we are a Balkan country that’s come out of 40 years of communism, and the history before that was no less complicated…

GK: We’ve been through 10 years of breaking away from whatever limited architectural tradition we had. We’ve broken away from both the good and bad traditions of socialist architecture.

BE: We are at a point where politicians and citizens – and even architects – awareness of the importance of urban planning and architecture is practically zero. There is a deficit of quality ideas.

PY: All right, so we’ve blamed the politicians. Do you think they should be part of SAW? BE: Of course. Political power is a central factor as far as the quality of architecture in Sofia is concerned – a far more influential factor than architects, universities and investors. A very interesting example of this, a real phenomenon, is Edi Rama, who is now serving his third term as mayor of Tirana and whose contribution to the Albanian capital’s appearance today is enormous. We’ve invited him to take part

See­­­­Saw Seen

ПЯ: Добре, хвърлихме вината върху образованието и политиците. Te трябва ли да участват в SAW? БЕ: Естествено, политиката е основен фактор, от който зависи това дали в София ще има качествена архитектура. Много по-голям фактор в сравнение с архитектите, университетите или инвеститорите. Страшно интересен пример и феномен – Еди Рама, когото сме поканили да участва, той е кмет на Тирана два мандата. Той е направил изключително много за промяната на външния вид на града. Негов основен приоритет е Тирана да изглежда като атрактивен град, който да привлича вниманието на хората и извън Албания. И понеже той има отношение към тези неща, но не и знанието, кани ректора на Института в Берлаге, хърватина Ведран Мимича, като негов съветник.

ПЯ: Георги, кажи малко повече за Being Peripheral. Защо избра тази тема? ГК: Защото смятам, че това е ключов проблем. Дали можем да бъдем център или можем да сме достойни и без това. Нещата, които се случват, са много безотносителни. Те не са свързани със средата. И ако научим малко повече за нас си, за средата, ще бъдем по-успешни. Това, че не познаваме средата си, не знаем как тя работи, може би това ни пречи да я променяме. ПТ: Ние ментално сме на периферията повече, отколкото в действителност. ЕХ: Градове като Талин, които са извън всякакъв географичен център, са един от най-желаните и харесвани градове в момента. Става дума дали си само ментално в центъра, дали ти така се дефинираш или си извън играта. Опитът показва, че държави с много малко ресурси, природни и човешки, могат да успяват с правилната концепция. За разлика от тях, ние имаме

in SAW. His main priority has been to make Tirana attractive not just to Albanians but to people abroad. Since he has the right attitude but not the expertise, he has invited the rector of the Berlage Architectural Institute in the Netherlands, the Croatian Vedran Mimica, to be his adviser.

PY: Georgi, tell us a little more about Being Peripheral. Why this topic?

GK: I think it’s a key issue for us.

Whether we should strive to be part of the center or whether we can lead dignified lives without it. Currently in Bulgaria, we design and live with no apparent frame of reference. Our buildings have no relation to the environment. If we try to learn more about ourselves, I think we will be more successful.

Our lack of knowledge about our environment, about the way it works, might be the very reason why we are unable to change it.

PT: We are on the periphery more mentally than physically.

EH: A city like Talin, which is far away from any geographical center, is now one of the most appealing and attractive places around. The question is whether you’re only mentally in the center, whether you define yourself as such or whether you’re out of the game completely. There are countries with limited natural and human resources who are nonetheless successful because they have the right mindset. In comparison, we have a lot: the mountains, the sea, and so on, but for some reason we can’t break through.

BE: During the Open House this year, we are going to try to expand the concept of “periphery”. Inside our cities, there are processes we consider peripheral – like the spontaneous construction in Roma neighborhoods. It’s a problem most European cities face, but our understanding of it lacks depth. We try to impose a model on the Roma which doesn’t fit their culture and needs. We want to improve their lives yet we want to keep them out there on the periphery, which may not be a solution at all.

We must focus on this issue and connect all the dots if we are to help the Roma out of 145

архитектура форум дискусия

планини, морета и какво ли не, и не можем да пробием. БЕ: В Open House ще се опитаме да разширим понятието за “периферия”. Вътре в града се случват процеси, които приемаме за периферни – глобалните групи на периферията на града. Става дума за неформалното строителство в ромските махали – проблем, който има всеки европейски град, за нас е позната тема, но не сме истински наясно с нея. Пробваме да им наложим насилствен модел, който не е съобразен с техните потребности. Ние смятаме да ги оставим в периферията по малко подобрен начин, което може би изобщо не е правилно. Би трябвало да поставим фокус там и да свържем отделните точки, за да ги измъкнем от географската и социалната периферия. Същото важи и за групи хора, които са в неравнопоставено положение, за социалнослабите... Това са темите, които искаме да разгледаме в Open House. ПТ: Маргинализираните групи. ЕХ: Гледаме кой е на ръба. Дефинираме, че има урбанни ситуации, в които човек се оказва, и то не географично, на периферията или отвъд периферията на града и градския живот. Искаме да се фокусираме върху тези проблемни точки. БЕ: И да разгледаме шансовете, които се крият в тях. ЕХ: Например съобразяването със слабите групи – хора с проблеми в придвижването. Ако трябва да направя малко по-голям асансьор, за да влезе в него инвалидна количка, това нарушава комфорта ми, а като инвеститор ми струва повече пари. Ние виждаме в задачата за интеграция на тези хора шанс градското пространство да се развие много по-интересно, отколкото е в момента.

Sofia Architecture Week се провежда между 15 и 22 октомври 2010. sofiaarchitectureweek.com 146

architecture forum discussion

their physical and social isolation. The same is true about other groups of disadvantaged people, the socially vulnerable… These are themes we would like to address during the Open House.

PT: Marginalized groups.

EH: We’ll be looking at who is on the edge. Many people have found themselves on the periphery or even beyond the periphery of city life, and not just physically. We want to focus on these problem areas.

BE: And look at the opportunities inherent in them.

EH: One such example is the integration of people with disabilities. To an investor, a larger, wheel-chair accessible lift might mean more construction costs. But it’s also a chance to make a building more interesting than it would be otherwise. There are many such opportunities for the urban environment as whole.

Sofia Architecture Week will run between 15 and 22 October 2010. sofiaarchitectureweek.com

See足足足足Saw Seen

147

дизайн мебели математика

design furniture mathematics

текст павел янчев илюстрация poststudio

148

Списание Едно­/ One Magazine

Нареди пъзела, за да получиш маса

Solve a Puzzle and Get a Table

text by pavel yanchev transaltion by boris deliradev illustration by poststudio

149

дизайн мебели математика

Петър Захаринов, или Пеш�то, както още е известен, е архитект. Увлечение към математическото моделиране го отвежда в интересна посока – да прави мебели от дървени пъзели. Помолихме го да ни разкаже повече за тях, за идеите си и математиката. Как се роди идеята за мебели от пъзели? По време на един тийм билдинг в Гърция. На пристанището срещнах хърватин, който правеше фигури с известната играчка Jacob’s ladder (Стълбата на Джейкъб). Тя представлява серия от плочки, привързани с конци, като всяка се прекатурва спрямо съседната. После се рових в сайтове с пъзели и попаднах на дървени самозаключващи се такива. Паралелно с изследването на играчката Jacob’s ladder започнах да мисля как може тези дървени структури да се рационализират с полезна цел, не само като математически загадки. Как успя да реализираш идеята си? В началото смятах да използвам популярни пъзели и структури, за да направя маси и столове, но установих, че не става. Проектантите на пъзели имат за задача да ги измислят колкото се може по-сложни и да затруднят хората. Моята цел е обратната – да са колкото се може по-прости, следвайки принципите на самоизключване и поддържане на структурата без лепила и крепежи. Има сложни пъзели с шестоъгълни, осмоъгълни или триъгълни сечения, което е нерационално. Моите са правоъгълни, с прости нарези, с наклон само в едно направление. В един момент този проект започна да върви по-бързо, отколкото изследването на Jacob’s ladder. Направих макети и купих специална машина за прототипи. Те са непрофесионални, но са достатъчни за архитект, който се занимава с дърводелство.

150

design furniture mathematics

Petar Zaharinov, a.k.a. Peshéto, is an architect. His interest in mathematical modeling has led him into unexpected territory – he makes furniture from burr puzzles. We asked him to tell us more about his designs and interests.

How did you come up with the idea of making furniture from burr puzzles?

I was in Greece for a team-building session. At the port I met a Croatian guy creating figures with the Jacob’s ladder toy – wooden blocks held together with ribbons.

When you hold the ladder at one end, each block flips over the next one. I was intrigued and got on the internet to look up the toy as well as various other wooden games. I came across puzzle games made from interlocking blocks and I started thinking about how I could use these to a practical end, and not just as mathematical brainteasers.

How did you arrive at your solution?

At first, I wanted to make tables and chairs out of existing puzzle games and structures, but I realized this was not possible. Game designers’ goal is to make the puzzles as complicated as possible, so that they are interesting and difficult to solve.

My goal was the opposite – I wanted to use interlocking blocks in ways that would allow them to stay together on their own, without glue or additional support. Many puzzle games have triangular, hexagonal or octagonal parts, which are too complex for my ends. My blocks are rectangular, with simple notches and slopes. At some point the burr puzzle project started developing faster than my research into the Jacob’s ladder toy, and I began making models. I bought a machine for making prototypes. It’s not professional equipment but it’s good enough for an architect interested in carpentry.

Нареди пъзела, за да получиш маса / Solve a Puzzle and Get a Table

Очевидно имаш отношение към математиката и математическите модули. Не мога да кажа, че съм капацитет и теоретик в математическите пъзели. Въпреки това принципите, заложени в масите, съм ги изследвал сам и съм им задал строга логика. Това не са отживелици. След времето на Ренесанса, когато са използвани пропорциите, хората са се изморили от тях и може би са им станали скучни и праволинейни. Но съм сигурен, че в един момент принципите на симетрията пак ще се върнат. Много ме вълнува как нещо симетрично, което доста бяга от съвременните дизайнерски и архитектурни търсения, би могло да бъде, от една страна, консервативно, а от друга – да носи експериментален и новаторски дух. Норман Фостър използва симетрията в повечето от работите си. Той е пример за съвременна архитектура, която се прави със симетрия, а не е вид структурен шум или пък полева структура. Засега само на производството на маси ли си се спрял? По принцип ми се искаше да има и столове, и други мебели. Но столът е нещо спорно – много цивилизации (около 2/3 от света) не ползват столове. Статистиката показва, че хората, които от малки не стоят на стол, имат по-здрав гръбнак. Имам известни проблеми с гръбнака и приемам за доста отговорно направата на стола. А и моите структури не са подходящи за стол. Те изискват симетрия, докато столът е с по-специфична форма. Затова се спрях на масите. Първоначалното ми желание беше да правя къщи на този принцип. Но това е твърде комплексно и реших да започна с нещо по-дребно, за да се натрупа база данни от сглобки. Една къща едва ли ще може да се сглобява по начина, по който се сглобява една маса. Тя ще се състои от по-голям брой

You clearly have an interest in mathematics and mathematical modeling.

I can’t say I’m an expert or theoretician on mathematical games. But I’ve come up with the principles I use in my tables on my own, and the models are built on a solid logic. I don’t think of the principles of symmetry and proportion as anachronistic.

They were used a lot during the Renaissance and people got tired of them. They began to be considered too straightforward and boring. But my feeling is that the days when we will return to them are still ahead of us.

I’m inspired by the idea that something can be symmetrical and thus conservative with respect to contemporary design trends, yet at the same time be experimental and innovative. Normal Forster uses a lot of symmetry in his designs. His work is an example of contemporary architecture which makes extensive use of symmetry and differs from the work of other architects whose buildings are full of structural noise.

Do you only make tables?

Initially, I wanted to make chairs and other types of furniture, too. But chairs are rather controversial. Many civilizations (about two-thirds of the Earth’s population) do not use them. Statistics shows that people who do not use chairs have stronger backbones. I have some problems with my own spine, so I think designing a chair involves a lot of responsibility. Also, the blocks I use require a symmetrical structure and chairs are less symmetrical than tables.

Initially I also thought of making houses, but that’s too complex, so I decided to start with something simpler which would allow me to build a database of different kinds of interlocking pieces. Assembling a house is not the same as assembling a table. A house has many more elements – various parts and modules have to be put together separately.

I need a transitional stage to deepen my knowledge.

151

дизайн мебели математика

елементи, вероятно ще трябва да се разделят на модули и сектори и т.н. Трябва да има преходен период, в който да се натрупат знания. Всеки сам ли сглобява мебелите си? Да – клиентът получава елементи, които задължително сглобява сам на принципа на играта. Пъзелът провокира мисловен процес и сръчност. защо се спря на дървото като основен материал? Дървото е класически материал за подобен тип структури – лесно се обработва, достъпен е, достатъчно твърд е и достатъчно жилав. Опитвам се да използвам вече доказани материали – дърво, стъкло – и колкото се може по-малко метал, без пластмаси. Бих работил и с керамика, но тя е по-специфична. С хай-тек материал би било най-лесно да измайсториш нещо подобно, но няма нужда – елементите не са толкова сложни като геометрия, за да се правят от карбон например. Какво е отношението ти към патентоването на такъв вид мебел? Има ли нужда? Ровил съм се за патенти, дори говорих с един от участниците на Sofia Design Week. Малко дизайнери си патентоват предметите, освен това е много скъпо. Трябва да имаш голяма възвръщаемост, за да патентоваш. А и съм против патентите. Привърженик съм на оpen source културата, но тук въпросът е много деликатен. Нямам против хора, които се занимават с подобни неща, да перифразират, стига да не го правят с комерсиална цел. Как си представяш предметите – достъпни за средностатистическия човек или за по-заможни хора? Мечтата ми е да са масови. В момента е скъпо това да се случи в България, но за средния западноевропеец няколкостотин евро не са много пари 152

design furniture mathematics

Do your clients assemble their furniture by themselves?

Yes – clients get the building blocks and assemble the furniture by solving the puzzle. It challenges their reasoning and dexterity.

Why did you choose wood as material?

Wood is a standard material for such structures – it’s easy to process, widely available, and sufficiently hard and flexible. I try to use materials which have been proven to work – like wood and glass, as little metal as possible, and no plastic. I would use ceramics, too, but the material is too specific.

High-tech materials would be the easiest thing for manufacturing units like this, but there is no real need for it – the elements are not complex enough to require the use of carbon, for example.

Are you thinking of patenting your furniture?

I’ve looked at existing patents and discussed this possibility with one of the participants in Sofia Design Week. But few furniture designers do that. It’s quite expensive, so your expected rate of return must be quite high for it to make sense. I am generally against patents. I am a proponent of open source culture, but that’s a delicate issue. I don’t mind if people paraphrase me as long as they don’t do it for commercial ends.

Is your furniture for the average person or a product for the well-off?

I want it to be for the average person – but that’s not easy, given the situation in Bulgaria. However, in Western Europe, a few hundred euro is not a lot for a table.

The good thing is that production costs in Bulgaria are relatively low, which allows for lower retail prices.

How can people get your designs?

The simplest way is through my website. As a citizen of a country which did not have Pay-Pal until recently, I’ve struggled a lot. It’s never easy to order something

Нареди пъзела, за да получиш маса / Solve a Puzzle and Get a Table

за една маса. Положителната страна е, че у нас производството е по-евтино и впоследствие предлагането ще е на нормална цена. Как може човек да се сдобие с твой дизайн? През уеб сайта ми. Така е по-демократично. Като гражданин в държава доскоро без Pay-Pal – съм страдал доста. Винаги е трудно да си купиш нещо, което не се продава в amazon например. Обикновено се доставя само до няколко страни в света и толкова. А моята идея е предметите ми да се доставят до цял свят. Повечето дизайнерски мебели изискват дистрибутор или физически магазин. Това е тромава система и ужасно недемократична, тъй като е достъпна за малък кръг от хора. pesheto.org praktrik.com

which is not on Amazon or some such site.

Delivery is often limited to a few countries.

My idea is to make my furniture available across the world. Most designer furniture requires the use of a distributor or a physical store. It’s a very clumsy, undemocratic system which limits access to a small circle of people. pesheto.org praktrik.com

153

дизайн мебели математика

154

design furniture mathematics

Нареди пъзела, за да получиш маса / Solve a Puzzle and Get a Table

155

мода берлин софия

fashion berlin sofia

текст христо митов превод борис делирадев фотографии михаил новаков и архив

156

Списание Едно­/ One Magazine

Dont Shoot The Messengers

text by christo mitov photography by mihail novakov and archive

157

мода берлин софия

С Кайл се запознаваме по време на редовния полет на Bulgaria Air FB 319 от Берлин за София. Изражението му при вида на една от жените на борда (“искам да съм фолк дива”) ми подсказва, че пътува до София рядко. Разчупвам ледовете, като му предлагам да си разменим списания – аз му давам Berlin Fashion Almanac, а той на мен – SLEEK. Ето какво научавам за него по време на двучасовия ни полет. Дрехите на берлинското дуо са доловимо елегантни и недоловимо чувствени. Кайл и Джен съчетават на пръв поглед несъчетаеми неща: гладка говежда кожа и екзотична кожа от морски скат с фина, падаща на вълни коприна в черно, сиво-бяло и нежно оранжево-розово. Но това, което истински отличава колекциите им са майсторските кройки, които внимателно следват тялото. Както отбелязва известната модна критичка Ана Финел Хонигман: “Тези рокли не са за обикновени момичета. Те са направени за силни, умни, чистокръвни жени като Мариан Фейтфул, Шарлот Гинзбург или дори Анджелина Джоли.” С други думи, комбинация от ранната Мадона с елементи от Матрицата и немалка доза лукс. С Кайл се срещаме отново в студиото на DSTM в сградата на бившия завод Витоша в София, където от известно време се шие продукцията им, и пътуваме обратно с него до Берлин. Там към нас се присъединява и Джен. Говорим си за леопардови шарки и висока мода. Как започнахте работа заедно? Джен: Беше преди две лета. В Канада аз имах лейбъл, който преди време изоставих, и ми се искаше да започна нещо ново. Първият ни лейбъл с Кайл се казваше Garter & Asp и изглеждаше малко по-различно. Експериментирахме доста с кожа. После решихме, че се захващаме за работа сериозно, и основахме DONT SHOOT THE MESSENGERS (DSTM). Преместихме се в ново студио 158

fashion berlin sofia

Kyle and I met on the regular Bulgaria Air flight FB 319 from Berlin to Sofia. His reaction to what was clearly his first close encounter with a “folk diva wannabe” made it obvious that Kyle wasn’t heading home.

I broke the ice by offering to swap magazines – I traded Berlin Fashion Almanac for SLEEK. So here’s what I learned about him during the two-hour flight: Kyle Callanan (24) comes from New Zealand and works as a fashion designer for the Berlin-based label DONT SHOOT THE MESSENFGERS (DSTM), together with his Canadian friend and partner-incrime Jennifer Gilpin (32). Prior works include costume design for the movie The International, dresses for Shakira and Beyoncé, as well as the designer leather soft toys ZEUSbears.

The Berlin-based design duo creates elegant yet subversively sexy women’s wear. Kyle and Jen experiment with textures that normally don’t mix: clean black calf leather, exotic stingray skins and billowing silks in shades of black, white, grey and peach. Yet the focus of their line is not materials, but artful cutting and construction based on careful adherence to the body’s curves.

As the famous fashion critic Ana Finel Honnigman once wrote: “These garments are not for girls. Their line would look ideal on Marianne Faithful, Charlotte Gainsbourg, even Angelina Jolie, or other comparably strong and cerebral full-blooded women.” In other words, vintage Madonna meets The Matrix meets luxury.

We followed Kyle from their studio in Sofia’s former Vitosha factory where DSTM produces their line back to their base in Berlin, where we joined Jen and talked about leopard prints and high fashion.

How did you meet?

Jen: It was two summers ago. I previously had a label in Canada that I had closed down, but I wanted to start again.

So Kyle and I started working together on a new label – it had a different name originally, Garter & Asp, and a slightly

DONT SHOOT THE MESSENGERS

Колекция Пролет / Лято 2011 / Collection Spring / Summer 2011

159

мода берлин софия

Колекция Пролет / Лято 2011 / Collection Spring / Summer 2011

160

fashion berlin sofia

DONT SHOOT THE MESSENGERS

161

мода берлин софия

162

fashion berlin sofia

DONT SHOOT THE MESSENGERS

и нов квартал – Пренцлауер Берг – и там създадохме първата си колекция. Сега работим върху Пролет / Лято 2011. Всичко това се случи в рамките на година, година и половина. Как стигнахте до името DONT SHOOT THE MESSENGERS? Джен: След един дълъг разговор и един миниуъркшоп по брандиране, който направихме заедно с наш приятел. Незнайно как заговорихме за течния меркурий и за свойството му да ти убягва в момента, в който го докоснеш. От дума на дума стигнахме до Меркурий – пратеника на римските богове, а после и до този израз, който превърнахме в наша марка и слоган. Кайл: Може да се интерпретира по най-различни начини. Оказа се, че работи много добре. Името ни е необичайно за моден лейбъл. Хубавото е, че фразата, поне на английски, е добре известна, така че хората ни запомнят лесно. Как се различават целите ви при луксозните и ежедневните серии? Джен: И двете серии са еднакво важни. Обикновено първо се ражда луксозната серия, а след нея създаваме ежедневната. Сложните и скъпи дрехи са истинско предизвикателство, нещо, което ни движи напред. Бутиците, с които работим в Париж, продават дрехи, правени по цял свят: от Бахрейн до Ню Йорк, и от Дания и Италия до Израел – и, разбира се, Берлин. Всички до един продават дизайнери и марки, които харесваме, и следват определена търговска линия, с която се идентифицираме. Надяваме се в бъдеще да разширим тези партньорства. Кайл: Не искаме да се ограничаваме с един-единствен пазар. Философията на DSTM е да прави дрехи, които дават на клиентите чувство за нещо познато и близко, независимо от страната, в която живеят. Предпочитаме да мислим за нещата, които правим, като

different form. We started working a lot with leather. Then we decided to do it more seriously and founded DON’T SHOOT THE MESSENGERS. We moved to a different studio in Prenzlauer Berg and started creating our collection. Now we’re working on our next collection for Spring/ Summer 2011. This all happened in the space of a year, year and a half.

How did you come up with the label’s current name?

Jen: It came out of a long conversation and a mini-branding workshop we did with a friend of ours. We were talking about liquid mercury and how you can see it, but when you try to touch it, it moves away.

This led to Mercury, the messenger god – that’s how we came up with the slogan and it stuck.

Kyle: It’s very loaded. As it turns out, the name has actually been working quite well. It’s unusual for a fashion label to have a name like that. It’s also already embedded in your mind and your memory, because the phrase is in common use in English, so it scores some recognition in the brain.

What are the different goals of the high-end vs. everyday fashion lines you create?

Jen: For us, both lines are equally important. In most cases, the high fashion line gives birth to the other one. We take some of the top-line pieces as an inspiration and put them directly into the everyday wearable things. For us, it’s a total challenge to do the complicated pieces, it keeps us moving forward. The boutiques we picked up in Paris were from all over: from Bahrain to New York, Denmark, Israel, Italy – and Berlin, of course. They all carry designers and labels that we like very much and which have the specific line and feeling that we target. We hope to start creating relationships with more such boutiques.

Kyle: We want to hit more than one market. DSTM is not confined to a specific market, it focuses on pieces that have a sense of familiarity. We prefer spreading all 163

мода берлин софия

универсални, вместо да се концентрираме върху вкусовете на една нация. Не се целим в американския или японския пазар поотделно, макар че би било чудесно, ако там ни забележат. Изчакваме да видим кой ще ни хареса. Обаждат ни се от най-различни места и обикновено тези, които го правят, се оказват точните хора. Шиете дрехите си в София. Били ли сте и двамата във фабриката там? Джен: Аз не съм. Има ли причина? Да не би да те е страх? Джен: Не, не! (смее се) Всъщност много искам да дойда. Кайл ми е разказвал много за София. Знам за луксозната ароматизирана хартия в тоалетната на фабриката. На снимките там той изглежда като човек във ваканция! Жените, които шият, изглеждат много приятни. Вече си говорих с тях по Skype. И те ме питат кога ще дойда в България. Възможността да шием в София се появи неочаквано. Кайл работеше за една фирма, която шие дрехи за йога. Те го изпратиха в София. Така се намерихме. Направихме няколко проби и останахме много доволни. Кайл: Сега, при последното ходене, научих много нови неща за модната индустрия в България. Отношенията ни с шивачките се подобряват. Понякога усещам, че някои от тях се опитват да си пестят труда, но ако държиш на това, което вече си казал, са изпълнителни. Когато правихме пробите, бяха много изненадани, че поисках да ми ушият обикновена черна тениска. Питаха ме: “А малко пайети да сложим ли?” (и двамата се смеят) Искаха да ми покажат всичко, което могат. Разбирам ги. Това се търси в България и те на това са свикнали.

164

fashion berlin sofia

over the world, rather than being country specific. We’re not really targeting the United States, we are not targeting Japan, although we’d love to. We’ll just wait and see who likes us next – the stockists approach us and the right ones usually turn up.

You are producing your collection in Sofia. Have you both been to the factory here?

Jen: No, I haven’t.

Why not? Are you afraid?

Jen: No! (laughs) I really want to go.

Kyle has been telling me all kinds of things about the city. He mentioned something about the luxurious scented toilet paper in the bathroom. I saw pictures and thought he was actually on vacation there! The people from the factory seem very nice, I talked to them on Skype. They also asked me when I’m going to visit them in Bulgaria.

Our work with the factory in Sofia came about completely randomly. Kyle was working for another company for yoga clothes which sent him there. He met some people in Sofia, we tried some runs with them and found out that they do really nice work.

Kyle: I learned a lot more about the fashion industry in Bulgaria this time. We’re getting more involved with Bulgaria and continuing to work there. Our relationship with the women in Sofia has gotten better.

Sometimes the women in the factory ask me if they can cut corners – but if you’re firm with them, they follow instructions.

When I first met them, they were really surprised I wanted them to do a simple black T-shirt. They asked me: “Are you sure you don’t want any rhinestones on it?” (both laugh) They showed off all the things that they can do with a T-shirt. But that’s what sells in Bulgaria, so that’s what they work with.

DONT SHOOT THE MESSENGERS

165

мода берлин софия

fashion berlin sofia

Какво е впечатлението ви от модата в България? Джен: Кайл ми разказваше, че видял някаква жена в гащеризон с леопардова шарка. (и двамата се смеят) Кайл: Първия път ми се видя като в зоологическа градина. Мъжете, до един здравеняци, приличаха на маймуни, а жените – на зебри и тигрици. Но оттогава мина време и вече видях и другата страна на България. Оказа се, че има и доста прогресивно мислещи хора. Впечатлението ми е, че се обличат малко консервативно, но много елегантно и са в течение на това, което се случва по света, отвъд змийските шарки на Cavalli. Вече бях и в няколко много хубави бутика. Определено има хора с много вкус. Запознах се и с доста хора, които работят в модната индустрия. В сградата, в която сме ние (бившия завод Витоша), се помещават и Capasca, които са нещо като българската ZARA.

What’s your impression of the fashion in Bulgaria?

Jen: Kyle told me about one woman who was head-to-toe in a leopard jumpsuit. (both laugh) Kyle: It was fun, like living in a zoo.

The men looked like monkeys, all muscular, and the women looked like zebras or tigers.

After meeting more people, I actually think it’s much more progressive. There are also people who dress in a very safe street-fashion style and who really are aware of what’s happening in the fashion business beyond the Cavalli fake snake patterns. I also saw some really nice boutiques. There are definitely people with taste there. I now know people who are directly connected to the industry in Bulgaria and are involved with different labels. I realized the industry is not as big as I thought it was. The building that we are in (the former vitosha factory) also houses the biggest local fashion label, Capasca, which is like the ZARA of Bulgaria.

Мислиш ли, че някой ден ще продавате и в София? Кайл: В София бях в магазин на Farenah Concept, в който открих берлинското модно списание SLEEK (бел. ред. – берлинско списание за мода). Там видях някои доста яки неща. Не очаквах да видя Hannah Marshall например – и то от по-шантавите им модели! Жените от магазина се обличат доста екстровертно. А щом има такива, които си падат по леопардови шарки, ще има и такива, които се интересуват от висока мода, без леопардови шарки.

Do you think you can sell your collection in Sofia?

Kyle: There is the Farenah Concept store, which sells SLEEK (Ed. a Berlin fashion magazine). They have some cool designers there. I wasn’t expecting to see Hannah Marshall in Sofia – the really crazy pieces, too! People dress very extrovertedly in the store. If there are people brave enough to wear a full-piece leopard catsuit, there are people who wear other high-fashion pieces which don’t have leopard print on them.

Кажете нещо за колекцията ви Пролет / Лято 2011. В каква посока вървите? Джен: Последната ни колекция беше вдъхновена от заоблените форми на арт деко. А в тази има доста прави линии и ъгли – всичко е много по-геометрично. Това е колекция на строгите форми – играем си с тях и ги подреждаме както ни хрумне. dont-shoot-the-messengers.com 166

Tell me about Spring / Summer 2011 – what direction have you chosen?

Jen: In our last collections, we used a lot of curving shapes from Art Deco. This time we’re using a lot of hard lines and right angles – everything is more geometric. It is a collection of strict lines and shapes – we play with them in different patterns. dont-shoot-the-messengers.com

DONT SHOOT THE MESSENGERS

167

мода pумъния цигани

fashion romania gypsies

Rozalb de Mura 5 в циганската махала

текст емил христов фотография maria draghici

168

Списание Едно­/ One Magazine

Rozalb de Mura 5 in the Gypsy neighbourhood

text by emil christov transaltion by bogdan rusev photography by maria draghici

169

мода pумъния цигани

170

fashion romania gypsies

Rozalb de Mura 5

171

мода pумъния цигани

Познаваме румънския лейбъл от миналогодишния моден брой на списанието. Оттогава Rozalb de Mura са прибавили една петица към името си, нова колекция, както и няколко интересни проекта в портфолиото си. Последният ги отвежда в Рахова Уранус, циганската махала в сърцето на румънската столица, където по покана на арт платформата laBOMBA в продължение на една седмица работят с жените от общността, прекрояват заедно с тях старите им дрехи и организират модно шоу с тяхно участие. Събитието е част от програмата на тазгодишното международно биенале за съвременно изкуство в Букурещ. Наред с доброто прекарване целта е да се привлече внимание върху проблемите на общността. Rozalb de Mura 5 подминават романтичните клишета за волната циганска душа (които и без това трудно виреят на балканска почва), за да срещнат собствения си концептуален свят с цветната, но не особено приказна реалност на квартала. Какво знаехте за жените от Рахова Уранус и ежедневието им преди този проект? Знаехме историята на квартала – един от най-еклектичните райони на Букурещ. В сянката на Дома на народа лежат безстопанствените останки на проспериращи в миналото квартали, заличени, за да се освободи повече място за строежа на грандиозната мечта на Чаушеску. Някога красиви, днес разбити къщи са населени от циганската общност след национализацията в началото на комунистическата ера. Знаехме за тези факти, разбира се – от гледната точка на странични наблюдатели. В постмодерния ви подход към реконструкция на дрехите прозира метафората за прекрояване на миналото. По какъв начин работата по 172

fashion romania gypsies

We met this Romanian label in last year’s fashion issue. Since then, Rosalb de Mura have added a “5” to their name, plus a new collection and several interesting projects to their portfolio. The latest took them to Rahova Uranus, the gypsy neighborhood in the heart of the Romanian capital, where the art platform laBOMBA invited them to live for a week to work with the local women redesigning their old clothes and organizing a fashion show. The event was part of this year’s International Biennale for Contemporary Art in Bucharest. Besides being fun, the project was intended to draw public attention to the problems this community faces. Rozalb de Mura 5 avoided romantic clichés of the “free gypsy soul” (which in any case do not thrive on Balkan soil), bringing their own conceptual world into contact with the colorful – but not very magical – reality of the neighborhood.

What did you know about the women of Rahova Uranus and their life before this project?

We knew the neighborhood’s history – it’s one of Bucharest’s most eclectic areas.

In the shadow of the People’s Palace lie the abandoned remains of prosperous neighborhoods that were razed to clear space for Ceauşescu’s grandiose fantasy.

The once beautiful, now dilapidated houses were occupied by the Roma community after their nationalization in the early Communist era. We knew about all this, of course – but only from the distanced point of view of outsiders.

Your postmodern technique of redesigning clothing is a metaphor for reconstructing the past. How does this project fit with the concept of Rozalb de Mura 5?

We have always been attracted to the idea of clothing that tells stories and transcends the boundaries of fashion. Mixing real and imaginary, playing with the concepts of time and space, we started believing

Rozalb de Mura 5

173

мода pумъния цигани

174

fashion romania gypsies

Rozalb de Mura 5

този проект се вписва в концепцията на Rozalb de Mura 5? От самото начало сме увлечени от идеята за дрехи, които разказват истории и надхвърлят границите на облеклото. Смесвайки реално и въображаемо, играейки с представите за време и пространство, започнахме да вярваме на собствените си истории. В този проект обаче всичко, с което разполагахме като изходна точка, беше чистата реалност, оскъдността и отсъстващите значения. Трябваше следователно да измислим заместители, да намерим начини да активираме притъпената креативност. Искахме да превърнем обикновеното в необикновено, да създадем малко магия. Маргинализираните групи често са източник на вдъхновение за западни дизайнери. Виждали сме цигани в колекциите на Vivienne Westwood и Ann Demeulemeester още през 80-те. Каква е разликата, когато подобно нещо се направи в Румъния или в друга балканска държава? Западни дизайнери от същата позиция на далечни наблюдатели често се увличат от идеята за циганското и нейните клишета – пъстротата, страстта, бунта, абсолютната свобода. В Румъния и на Балканите тези стереотипи, доколкото съществуват, са повлияни от западния свят. Има обаче и много положителни примери на Запад. Наскоро видяхме изключителната продукция 10 Gipsy Dances на Pablo Bronstein и Eleanor Vonne Brown. Как се промени представата ви за циганската общност? А настъпи ли обрат в отношението на момичетата към модата? Работата с тези жени ни даде шанс да видим какво всъщност означава дискриминация, борба за оцеляване и живот под постоянната заплаха от прогонване. Но освен това станахме свидетели на живот, живян с неповто-

our own stories. In this project, however, everything we had in the way of a starting point was pure reality, scarcity and absent meanings. So we had to devise replacements and different ways of activating the dormant creativity. We wanted to transform the usual into the unusual, to create some magic.

Marginal groups are often a source of inspiration for Western designers. We have seen gypsies in the collections of Vivienne Westwood and Ann Demeulemeester as early as the 80s.

How is it different doing something like this in Romania or another Balkan country?

Western designers, with a distanced point of view, are often swept away by the idea of the gypsy way of life and all the clichés associated with it – the colors, the passion, the rebellion, the absolute freedom. In Romania and the Balkans, these stereotypes, insofar as they exist, are influenced by the Western world. There are also very positive examples in the West, however. We just saw the extraordinary production 10 Gipsy Dances by Pablo Bronstein and Eleanor Vonne Brown.

How did your perception of the gypsy community change? Did the local women’s idea of fashion change as well?

Working with these women gave us a chance to see the realities of discrimination, the struggle for survival and life under the constant threat of displacement. But we also witnessed a life lived with incredible appetite and passion and found out that it is both a great responsibility and a lot of fun to raise so many children. We also learned that music and wild dancing play a very important role in survival on the street. Besides their amazing life stories, the women, of course, have a very well-defined idea of fashion. Every piece we made documents the meeting of a magical world with the noisy, colorful and difficult life in the neighborhood.

175

мода pумъния цигани

римо густо и страст, и разбрахме, че е отговорно, но и забавно да се отглеждат безброй деца. Научихме също така, че музиката и дивите танци са едни от основните начини за оцеляване на улицата. Момичетата, разбира се, наред с удивителните си лични истории имат силно изразено отношение към модата. Всеки аутфит документира срещата на един приказен свят с шумния, цветен и труден живот в квартала. Възникнаха ли някакви проблеми по време на събитието? Силно се впечатлихме от облаците тютюнев дим, които тези жени създават. Това не беше особено забавно, но взехме чудесното решение да преместим цялото ателие на открито, където можеше да се диша. Събитието стана по-социално, хората спираха, задаваха въпроси, енергията и усещането за свобода бяха изключителни. Как беше прието шоуто от публиката? Артисти и куратори от биеналето, гостите, а и безделниците от квартала реагираха с изумление. Пространството беше заредено с радост в най-чистата й форма. Момичетата дефилираха сред аплодисменти и развълнувани роднини и деца, заплашващи да провалят събитието. Много хора научиха за laBOMBA, което е добре и за квартала, и за проекта. Имате ли планове за други подобни събития? Какво следва? Освен шоуто искахме да направим нещо, което да е наистина от помощ за laBOMBA. От само себе си се роди идеята за чанта с наш дизайн, която от есента да се произвежда в тяхно ателие. Парите, които ще спечелим от продажбите, ще останат за образователни и арт проекти в квартала.

176

fashion romania gypsies

Were there any problems during the event?

We were very impressed by the clouds of tobacco smoke these women are constantly creating. This was not much fun, so we made the great decision to move the whole studio outside where we could breathe. In this way, the event became much more social, people stopped by and asked questions, the energy and the sense of freedom were extraordinary.

How did the audience take the show?

The artists and curators from the biennale, the guests and the neighborhood slackers were all equally amazed. The space was loaded with joy in its purest form. The girls strode down the catwalk amidst riotous applause and excited relatives and children who threatened to ruin the event. Lots of people learned about laBOMBA, which is good both for the neighborhood and for the project.

Are you planning similar events? What’s next for you?

Besides the show, we wanted to do something that would really help laBOMBA. We came up with the idea of designing a bag that will be produced in their studio this fall. The money we make from sales will go towards educational and art projects in the neighborhood.

Rozalb de Mura 5

177

мода pумъния цигани

178

fashion romania gypsies

Rozalb de Mura 5

179

мода pумъния цигани

180

fashion romania gypsies

Rozalb de Mura 5

181

град изложба соц естетика

city exposition communist aesthetic

Няма място за старите реклами

текст eдно фотопроект надежда чипева

182

Списание Едно­/ One Magazine

No Room for Old Ads

text by еdno translation by bogdan rusev photo project by nadezhda chipeva

183

град изложба соц естетика

184

city exposition communist aesthetic

Няма място за старите реклами / No room for old ads

В началото на това лято общинската власт взима решение рекламните надписи и табели от годините на комунизма да бъдат отстранени от “прекрасната” софийска градска среда. По всяка вероятност тази “хигиенизираща” мярка е предприета предимно от законови, естетически или пък свързани със сигурността на гражданите съображения. Принципно, подобно действие не би означавало много и не би имало леко неприятен привкус, ако визуалната среда в столицата имаше свой обособен и адекватен облик. Или пък ако съществуващата на хартия наредба за това кой, къде и как може да позиционира рекламните си послания в градското пространство се спазваше. (Според Наредбата за реклама на Столична община на жилищните фасади е забранено да се поставят рекламни табели, лога, надписи и т.н. Фасадата била тази част на сградата, която има прозорци.) Само че и двете условия отсъстват почти напълно, а фасадите на софийските сгради са повече от хаотично наблъскани с биещи се във всякакъв смисъл знаци и послания. Което не е лошо... донякъде. От целия този хаос властта обаче решава да отстрани най-старите експонати, които не обозначават нищо съществуващо, нито пък се отнасят по някакъв определен начин към настоящето. Нищо такова – те са остарели, безпризорни, неподдържани, разпадащи се и принадлежат към травматизиращото минало. Естествено, те са и незаконни според съществуващата наредба (каквито са и повече от половината от останалите рекламни носители по софийските сгради и улици) и трябва да бъдат отстранени.

At the beginning of this summer, municipal authorities decided that Communist-era advertising signs and billboards must be removed from the “beautiful” city of Sofia.

Most probably, this was motivated by legal, aesthetic or “hygienic” reasons – that is, to ensure the safety of our citizens. Such an act would not be particularly significant and would not leave such an unpleasant aftertaste if the visual environment in the capital had a unique, satisfactory style. Or if the existing law that regulates where and how advertising may be placed in the city was obeyed. (According to the “Law for Advertising in Sofia”, placing commercial signs and logos on building façades is not allowed. A “façade” is defined as the part of the building which has… windows.) But both are almost entirely absent, while the façades of Sofia’s buildings are chaotically plastered with signs and messages that clash in every possible sense. Which is actually not so bad… in a way.

The authorities, however, decided to remove from this chaos precisely the oldest works, which do not signify anything extant and which do not relate to the present.

They are deemed anachronistic, stray, unkempt, disintegrating constructs that should be eliminated – along with the traumas of the past. Naturally, they are also illegal according to the existing law (along with more than half of all commercial signs on Sofia buildings and streets) and must be removed.

There is a small problem, however – these relics of Bulgarian socialist urban navigation look far better than their contemporary counterparts. The city authorities (which in this exposition environment take on the role of curator) apparently do not agree and have decided the “aesthetic” conflict in favor of modern Bulgarian luxurious pseudo-design. Which is OK because “we have to start somewhere” and “socialist era nostalgia is so passe”. This could be true – if only this seemingly insignificant action resulted in a meaningful discussion about

185

град изложба соц естетика

Има само един дребен проблем – тези остатъци от българската социалистическа градска навигация сякаш са в пъти по-добри от екземплярите от настоящето. По друг начин обаче мисли общинската власт (която в тази експозиционна среда го играе куратор), която решава този “естетически” сблъсък в полза на представителите на модерния български луксозен псевдодизайн. Все пак всичко е в реда на нещата, защото “все отнякъде трябва да се започне” и “аман от тази соц носталгия”. Така е, ако това наглед незначително действие предизвика смислена дискусия за визуалната градска среда в тази китна европейска столица... и ако въобще на някого му пука. Фактическото премахване на соц табелите още не е започнало (текстът е писан в началото на август), тъй като те де факто нямат собственик, който да ги демонтира, и съответно общината ще трябва да заплати за това удоволствие. Един вид любезният куратор ни пуска реверанс, преди да закара експонатите в “архива”. Дотогава, докогато всеки, който иска, може да им се полюбува безплатно. След това надали някой ще си спомня за тях, защото въпросните соц реклами едва ли ще намерят място из залите на Българския Лувър. (Все пак има запитване от Етнографския музей, ако може, надписите да се свалят внимателно, така че да се предоставят в музея, който предвижда създаване на нещо като кът на онова време.)

186

city exposition communist aesthetic

the visual environment of our beautiful European capital… or if anybody gave a damn.

The actual removal of signs has not yet started (the law was penned in early August), because there are no actual owners to pay for their removal and, consequently, the city authorities will have to pony up for this pleasure. The exposition is still free, so to speak, until the works are taken to the “archive”. Until then, everyone who so desires may still enjoy them around the city.

Afterwards, they will probably be forgotten, because socialist-era advertising will hardly have a place in the halls of the Bulgarian Louvre. (The Ethnographic Museum, however, has requested that the signs be removed carefully, so that it may have them afterwards, to be included in an exposition of sorts.)

Няма място за старите реклами / No room for old ads

187

град изложба соц естетика

188

city exposition communist aesthetic

Няма място за старите реклами / No room for old ads

189

град изложба соц естетика

190

city exposition communist aesthetic

Няма място за старите реклами / No room for old ads

191

медии виртуалнa реалност

media virtual reality

текст георги пенков

192

Списание Едно­/ One Magazine

Mind: interrupted

text by georgi penkov translation by boris deliradev

193

медии виртуалнa реалност

Модерният човек не е сам. За да остане насаме, трябва да положи усилия – да предупреди всички, да изключи телефона, телевизора, интернет и всички програми за разговори, да намери уединено място. Макар че все още сме от плът и кръв, съзнанието ни е привързано към множество информационни канали с дигитален произход, които се просмукват в ежедневието ни. Само преди сто години понятието “информационен поток” би звучало налудничаво. Разбира се, предаването на информация е феномен, съпътстващ ни от зората на цивилизацията, но в миналото се е случвало предимно по вербален път или с писмени записи. Мисловният процес е бил прекъсван единствено от други хора или природни стихии. Днес съществуваме в наситена информационна среда. Потокът от новини, който ни залива, изисква нашето внимание и консумира времето ни, а прекъсванията на мисловния процес променят начина, по който подхождаме към задачите. С услуги като системите за микроблогинг и социалните мрежи “къпането” в информация в наши дни е ежедневие. Човек може да прекара цялото си време, захранвайки се с всевъзможна информация от мрежата. В киберпънк новелата Невромантик (Neuromancer 1984) на Уилям Гибсън някои от героите буквално “плуват” в информационни потоци. В една от най-ранните повести на същия автор, Джони Мнемоник (1981), героите пък се разболяват от странна болест, която впоследствие се оказва свързана с информационно претоварване. Тези книги са писани в началото на 80-те, а в края на 90-те същият далновиден автор предсказва в книгата си Pattern Recognition (2003) и появата на видеофорумите.

194

media virtual reality

Modern man is never alone. If he wants to be, he must make a special effort – warn everyone, switch off the phone, the TV, the chat application, the Internet… and find a secluded place. Although we are made of flesh and bone, our minds are tied to a digital web of information channels which have infiltrated our lives.

Just 100 years ago the phrase “information flow” would have sounded extravagant. Of course, people have transmitted information since the dawn of civilization, but before our era they did it through spoken or written means.

Only other people and natural phenomena interrupted one’s thought process.

Today we live in an environment saturated with information. The news flow is overwhelming, demanding ever larger chunks of our time and attention. The constant interruptions we experience while working on a task change the very way we approach a solution.

With the advent of microblogging and social networking sites, we are literally swimming in information. If we want to, we can spend all our time gorging ourselves with online material.

“Swimming” in information was first described in William Gibson’s cyberpunk novel Neuromancer (1984). In an earlier work, the novella Johnny Mnemonic (1981), the characters suffer from a strange disease seemingly tied to information overload.

Then in the late 1990s, the same prescient author predicted the rise of video forums in the novel Pattern Recognition (published 2003).

Mind:interrupted

Ретроспекция В средата на 19 век Самюел Морз става бащата на първия “модерен” инструмент за невербален пренос на информация – телеграфа. За първи път човек получава възможност да пренася информация мигновено и на големи разстояния. Малко по-късно Александър Бел изобретява телефона и човечеството навлиза в 20 век екипирано с общодостъпен инструмент за отдалечено известяване. Първите истински лични “прекъсвачи” са пейджърите, изобретени през 30-те години на 20 век от американеца Ал Грос и популяризирани през 60-те. В края на 70-те вече има работещи разработки и на мобилни телефони. През 80-те се популяризира мобифонът, а навлизането на съвременните мобилни комуникации от второ поколение (2G) става през 90-те. През 1982 Джонатан Постел описва в официален документ протокола за обмяна на електронни съобщения. Днес го наричаме e-mail и появата му бележи края на една спокойна ера. В последвалите години прогресът се случва с експоненциална скорост. В края на 80-те се появяват първите системи за незабавно предаване на съобщения по т.нар. Internet Relay Chat (IRC). През 90-те технологията еволюира и вече е известна с названието Instant Messeger (IM). Днес на практика всяка социална мрежа предлага подобна функционалност. Тим Бърнс Лий създава World Wide Web през 1996 и подканва човечеството в ерата на безпределните дигитални простори. Междувременно са изработени десетки протоколи за информационен обмен. Новият век ни донесе още една изненада – микроблогинг системите, които с лекота генерират десетки и стотици съобщения в час. Днес представители на всяко поколение използват по един или друг

Looking back In the middle of the 19th century Samuel Morse invented the first “modern” device for the non-verbal communication – the telegraph. For the first time we could send information instantaneously over long distances. Slightly later, Alexander Bell created the telephone and humanity entered the 20th century equipped with live longdistance communication.

The first gizmos in human history to impinge on personal time flow were pagers, invented in the late 1940s by the American Al Gross. They entered mass production in the 1960s. Mobile phones were tested as early as the late 1970s and hit the market in the 1980s. A second generation of cell phones was developed in the 1990s.

In 1982 Jonathan Postel laid out the protocol for electronic message exchange – now called “e-mail” – in an official document. Its introduction to the real world marked the end of an unhurried era. Progress in communications has been exponential ever since.

The late 1980s saw the introduction of the first systems for instant messaging via Internet Relay Chat (IRC). The technology evolved throughout the 1990s and is now known as Instant Messenger (IM). Today almost every social networking site offers such a service.

In 1996, Tim Burners-Lee created the World Wide Web and ushered humanity into the era of boundless digital contact.

His invention led to the proliferation of dozens of information exchange protocols.

The 21st century has brought us another surprise innovation – microblogging platforms which generate thousands of messages per hour.

Today people of all ages are using personal time flow “interrupters,” from mobile phones and social networking sites to pop-up windows on a computer desktop.

195

медии виртуалнa реалност

начин личните устройства за известяване – “прекъсвачи”, които живеят в мобилния телефон, социалната мрежа или в прозорец на десктопа. Смяна на контекста Преместването на вниманието от една задача към друга е познато като смяна на контекста и се смята за една от най-трудните задачи за мозъка (и машините). Макар и неосъзнато, получаването на “прекъсване”, било от телефонно обаждане, sms, e-mail или чат, отвлича вниманието и води до смяна на контекста. Само преди 20 години прекъсвания са се случвали по няколко пъти на ден, а днес можем да получим стотици такива само в рамките на няколко минути. Никой не се наема да прави генерална оценка на ефекта върху психиката вследствие интензивното заливане с информационни прекъсвания. За мнозина това е естественият начин да бъдеш в крак с времето. Но все повече психолози от цял свят алармират, че ефект има и той е пагубен за неподготвените мозъци. Позовавайки се на статистика от Уикипедия за популярността на системите за мигновено известяване, излиза, че над един милиард хора от населението са ежедневно закачени за социална мрежа или за система за мигновено известяване. Светът сякаш се е населил с Наполеон-Бонапартовци, които извършват по десетки задачи едновременно. Синдром на влошено внимание и хиперaктивност Синдромът на влошено внимание и хиперактивност е болестно състояние, свързано с нарушаване работата на определени мозъчни центрове. Когато е открито за пръв път в началото на 20 век, се приема, че има изцяло генетичен произход. Характеризира се с 196

media virtual reality

Change of context Cognitive scientists call this shifting of focus from one task to another a “change of context” and consider it one of the hardest things for both the brain and machines to handle. Interruptions to the thought process – such as a phone call, text message, e-mail or chat exchange – affect us subconsciously by distracting us from our task and changing the context in which we operate. Until about 20 years ago such interruptions typically happened several times a day, while today we might experience hundreds in a matter of hours.

Many believe this is simply a natural development. No one has yet dared make a general assessment of the effect this has on the human psyche. But ever more psychologists are blowing the whistle, saying that the effect on the mind – especially the unprepared mind – can be devastating.

According to Wikipedia, more than one billion people currently use social networking sites or instant messaging systems on a daily basis. The modern world seems to be inhabited by legions of multitasking Napoleon Bonapartes.

Attention Deficit and Hyperactivity Disorder Attention Deficit and Hyperactivity Disorder (ADHD) is a medical condition which affects the activity of various brain centers and reduces or destroys a person’s capacity to concentrate on a specific task. When it was first discovered at the beginning of the 20th century, its causes were believed to be entirely genetic.

Recently, however, ADHD has been associated with overexposure to the internet (google: “adhd internet”). In 2007, Taiwanese scientists conducted a survey with 2,100 students which established a correlation between Internet addiction and ADHD, depression, social phobia and alienation (google: “internet addiction ADHD”).

So if you find yourself switching

Mind:interrupted

трудност, клоняща към невъзможност за съсредоточаване в една определена задача. Напоследък обаче започва да се свързва с предозиране на работата в интернет (пусни в Google “adhd internet”). През 2007 учени от Тайван провеждат изследване на 2100 студенти и показват, че различните форми на интернет пристрастяване създават сериозни предпоставки за развитието на ADHD, депресия, социофобия и отчужденост (виж в Google “internet addiction ADHD”). С други думи, ако работиш с 20 таба в браузъра, чатиш с десет човека и след час престой пред компютъра усещаш, че още не си започнал работа, то вероятно е добре да изскубнеш кабела. Можеш да провериш дали развиваш ADHD с този много прост тест: http://counsellingresource.com/quizzes/adhd/. Дигитални патерици Темата за пристрастяването към интернет е актуална през 90-те, но сега се очертава нов феномен — развиване на навици за ползване на нета вместо собствените възможности. Например нуждата от търсене в мрежата за всяко нещо. Подобно на придобития рефлекс за използване на калкулатор за най-прости сметки, което неминуемо води до закърняване на мисловния апарат за събиране на числа, а при някои – до тотално забравяне на таблицата за умножение. Наистина изглежда много по-лесно да се ровим в търсачката, отколкото в собствената си памет. Не е тайна, че активните потребители генерират десетки запитвания на ден по всевъзможни теми. Изобщо запомнянето като процес се предефинира тотално, а информираността в дадена област често се определя от уменията за намиране на информация в мрежата. Придобиването на нови знания е по-лесно и по-нетрайно от всякога.

between 20 browser tabs while simultaneously chatting with ten different people, or if after an hour in front of the computer you discover that you haven’t even started what you sat down to do, it might be a good idea to just log out and unplug your machine. You can find out if you are developing ADHD with the following simple test: http://counsellingresource.com/quizzes/adhd/.

Digital crutches Internet addiction has been a topic of discussion since the 1990s, but a new related phenomenon seems to be on the rise – the accelerated development of Internet skills at the expense of personal abilities.

One example is the obsessive use of Internet search engines. Like reaching for a calculator for even the easiest calculations, it inevitably results in the stunting of math abilities and, in some cases, the full loss of multiplication table knowledge. Indeed, it is easier to google something than to comb through your own memory. Active Internet users are known to make several dozens of queries a day on all sorts of topics.

We are witnessing a change in the very way we remember. Being well-informed today is often understood as having the skills to find information on the Internet.

Acquiring new information is easier than ever before, but storing it for extended periods of time is more difficult.

Another symptom of the fusion between homo sapiens and his Internet doppelganger is the increasing use of online memory aids. The most trivial example is our social networking site reminding us of friends and family’s birthdays. To check how many people actually get this information from Internet-based sources, just try changing your birth date in all your online profiles.

A more sinister experiment would be to switch off your computer and cell phone for a day, preventing other people from getting in touch with you. You’ll see that 197

медии виртуалнa реалност

Друг признак на сливане на homo sapiens с неговото интернет изображение е разчитането на онлайн помагала. Най-тривиалният пример е с рождената дата в социалната мрежа, която учтиво ще напомни кой празнува скоро. Прост експеримент със смяната й във всички онлайн регистри показва колко много хора разбират именно така кога имате празник. По-зловещ експеримент е този с изключването на компютъра и мобилния телефон и ограничаване на всяка възможност да те “потърсят”. Ще откриеш, че светът някак се променя. Опитай така цял ден, обзалагам се, че няма да издържиш. Може би без да осъзнаваме, се превръщаме в киборзи? Но не от онези с металните чаркове от книгите на А. Азимов. Все още без импланти, все пак цялото ни съществуване е свързано със заявки към и от глобалната мрежа. Подозирам, че има хора, които не могат една супа да сготвят без помощ от мрежата. По-важното е, че всяко обръщение към браузера, всеки ALT-TAB е смяна на контекста за мозъците ни. Ефект в работна среда Някои компании забраняват ползването в работно време на системи за мигновено известяване и социални мрежи. Известно е, че работещите с компютър се разсейват онлайн вече повече от 15 години, с писма и комуникация с отдалечени познати вече повече от 20 години, а социалните мрежи превземат вниманието на тези, които изпитват затруднения със свободното общуване в реалния свят. Дали това не е малко крайно като решение? Владимир Драгоев, мениджър проекти в Нетейдж, споделя, че не ограничава членовете на екипа в ползваните от тях комуникационни канали. Според него с правилна мотивация може и да не се прибягва до фатални мерки. Смята, 198

media virtual reality

the way you experience the world changes.

Chances are you won’t be able to resist the urge to return to the digital world before the day is over.

Are we turning into cyborgs without realizing it? Not the ones with machine parts a la Isaac Asimov. And without implants – for now. All we are doing at present is sending and receiving queries via the Internet. But I bet there are people who can’t make soup without the web.

What it boils down to is that every browser window, each ALT-TAB stroke, means a change of context for our brains.

Online effects at work Some companies prohibit the use of instant messengers and social networking sites during working hours. Managers know that employees have been distracting themselves online for more than 15 years, with e-mail to distant friends for even longer, and that social networking sites are taking up ever more time, especially for those individuals struggling with live day-to-day interactions.

But isn’t a corporate ban on informal cyber interaction going too far?

Vladimir Dragoev, project manager for the Bulgarian web developer Netage, says that he does not limit the communication channels available to his team. He believes that what’s important is motivation and that the key to efficiency lies in the trust team members have in one another. He doesn’t even require his colleagues to be constantly available via e-mail.

Tips for a good life in the information environment

“If you want to lead an independent life, you’ve got to concentrate”. These are lyrics from a song by Rob Sparx (google: “rob sparx independent life”).

In India they teach children how to concentrate from an early age. Many exercises can help you train your mind to stay on task. In the West, the inability to concentrate is quickly becoming the disease

Mind:interrupted

че най-важно е изграждането на доверие между участниците в екипа, което е ключова предпоставка за целенасоченост в работата. Така не се налага и да изисква от колегите си да са винаги на разположение в мейла. Съвети за съществуване в информационна среда “Искаш ли да живееш независим живот, то ще трябва да се концентрираш”, така се пее в едно парче на Rob Sparx (google търсене: “rob sparx independent life”). В Индия умението за концентрация се възпитава от ранна детска възраст. Съществуват множество практики за трениране насочването на мисълта. На запад липсата на концентрация се превръща в болестта на дигиталното общество. Ето няколко препоръки, които си позволявам да запиша след 20 години активен престой в мрежата: Извършвай по една задача в даден момент. Въпреки че мрежата позволява да развиваме няколко персоналности едновременно, многозадачността дава лоши резултати при хората. Проверявай пощата по два-три пъти на ден. Никой няма да умре за няколко часа закъснял отговор (съвет от Тимъти Ферис, автор на бестселъра Четиричасовата работна седмица). Присъствай в онлайн конференции само по работа и когато е нужно. Ограничи всички прекъсвания и се наблюдавай, ако се поддадеш на нуждата да пуснеш чата, пощата или подобен разсейващ инструмент. Планирай действията пред компютъра и в мрежата. Не сядай просто така пред компютъра, защото може да не станеш с години. Има твърде много и интересни занимания, които може да си измислиш, но има такива и в реалния свят.

of the digital age.

Here are a few tips I would offer after two decades of active internet use: Do one thing at a time. Although the Internet allows us to do several things at once, human beings do not usually do well when multi-tasking (even if it’s just talking on the phone and writing an e-mail).

Check your e-mail two or three times a day. No one will die because you didn’t reply in a few hours (this is from Timothy Ferriss, the author of the best-selling book The Four-Hour Workweek).

Take part in online conferences for work purposes alone and only when it’s needed. Limit all external interferences and keep an eye on yourself in case you are tempted to switch your chat, e-mail or some other distracting device back on.

Plan your activity on the computer and the Internet ahead of time. Make a list of tasks and do not allow anyone to distract you. Don’t sit down at computer if you have no reason to – you may not leave for years. There are many interesting computerbased activities, but there are just as many in the real world.

199

медии виртуалнa реалност

200

media virtual reality

Списание Едно­/ One Magazine

201

общество животни ферма

society animals farm

Червейовъди, охлювъди Съвременните тенденции в нетрадиционни за България клонове на животновъдството

текст сава чакнов фотография михаил новаков

202

Списание Едно­/ One Magazine

Freaky Animal Farm Contemporary trends in non-traditional branches of Bulgarian agriculture

text by sava chankov transaltion by angela rodel photography by mihail novakov

203

общество животни ферма

204

society animals farm

Червейовъди, охлювъди / Freaky Animal Farm

205

общество животни ферма

Още от зората на новокаменната революция (бел. авт. – така се нарича моментът, в който нашите прадеди от ловци и събирачи са се превърнали в земеделци и скотовъдци) хората са започнали да отглеждат какви ли не странни гадинки. Трендовете в животновъдството също се сменят, макар и не с такава скорост както при дрехите. И на бял свят изпълзяват животни, които не свързваме с целенасочено отглеждане. Хората развъждат пеперуди за украса на сватби и водят порове на каишка. Защо да не гледат също червеи и охлюви? Учудващо, такива ферми има вече в почти всеки ъгъл на България. Ето две от тях. В Розовата долина, до село Крън, е фермата на Димо Waste no more (Никога повече отпадъци – на английски). На пръв поглед се забелязват само няколко ниски редици, затрупани със слама. Под нейно прикритие щъкат милиони червени калифорнийски червеи, хапват оборски тор и отделят една от най-ценните животоподдържащи субстанции на земята – хумус. Само няколко процента разлика в съдържанието му делят богатата и плодородна почва от бедната и непродуктивна.

society animals farm

At the dawn of the New Stone Age – when our hunter-gatherer ancestors became farmers and herders – people began breeding all sorts of strange critters. Animal husbandry also has its fads, although they may not change as quickly as clothing crazes. Such trends often involve animals we don’t normally associate with deliberate domestication. People breed butterflies to beautify weddings and lead skunks around on leashes. So why not raise worms and snails, too? Astonishingly, such farms have already popped up in most corners of Bulgaria. Here are two of them.

In the Valley of Roses near the village of Krаn, we find Dimo’s farm Waste No More. At first glance, it looks like just a few furrows heaped with hay. Yet under this cover, millions of California red worms are wriggling, munching on manure and excreting one of the most precious, lifesustaining substances on earth – humus.

Only a slight difference in the balance of ingredients separates rich, fertile soil from poor, unproductive dirt.

California red worms are smaller than the earthworms you’ve surely seen crawling 206

Червейовъди, охлювъди / Freaky Animal Farm

207

общество животни ферма

Червените калифорнийски червеи са помалки от обикновените земни червеи, които сигурно сте виждали да пълзят по тротоарите при дъжд; много добре понасят пренаселеността, за разлика от саможивите си български братовчеди, и при обилна храна се множат като, хм, зайци. Червеите трансформират нитратите, унищожават семената на плевели и зловредните гъбички, освен това преработеният от тях тор не може да изгори растенията. След като са изяли всичко, което може да се изяде, червеите мигрират изцяло към новите порции. Произведеното от тях се насипва в сепаратор (уред с друсаща се мрежа), който отстранява клечките и сламките. Добавя се перлит – естествен минерал, поемащ вода няколко пъти колкото обема си, който предотвратява заблатяването на почвата. Растенията, гледани в почва, в която е добавен такъв компост, избуяват. Засега готовият продукт се купува от местни цветари. В бъдеще предприемчивият фермер иска да започне да го пакетира в хартиени торби и да го разпространява по-широко. Земеделците, които отглеждат биопродукция, са друг основен купувач на този хумус у нас. Димо винаги е желал да се занимава с нещо близо до природата. Преди осем години приятели на семейството им изпращат малък колет с червеи, за да компостират кухненските си отпадъци в домашни условия. Захванал се е с фермата миналата година, като е взел земята под наем от баща си. Първите питомци в нея са потомство на червеите от колета. Димо смята фермите за червеи за локално решение на проблема с органичните отпадъци – той например взима тор от околните стопанства в радиус половин километър. Не е нужно боклуците да се изпращат надалеч, много по-лесно е да се преработват на място.

208

society animals farm

across the sidewalk in the rain. Unlike their reclusive Bulgarian cousins, the Californians handle overcrowding very well and when there’s plenty of food they multiply like… uh, rabbits. The worms transform nitrates and destroy seeds from weeds and harmful mushrooms. What’s more, the manure they process will not burn plants. After they’ve eaten everything edible, they migrate en masse to new servings. What they leave behind is dumped into a separator (like a mechanized sieve), which sifts out the twigs and straw. Then perlite is added – a naturally occurring mineral which absorbs several times its own volume in water, preventing the soil from getting marshy.

Plants grown in such compost shoot up.

For now, local flower growers are the main market for Dimo’s final product. In the future, the entrepreneurial farmer hopes to start packaging it in paper sacks and widening its distribution. Organic farmers are also major buyers of such humus in Bulgaria.

Dimo has always wanted to work close to nature. Eight years ago, a friend sent his family a small package of worms so they could compost their kitchen waste at home.

Dimo started up the farm last year, renting land from his father. Its first inhabitants are descendents of the worms from the package.

Dimo sees the worm farm as a local solution to the organic waste problem – for example, he gets manure from farms within a half-mile radius. There’s no need to send garbage far away when it’s much easier to process it on the spot.

Dimo doesn’t express his concern for the environment in fiery phrases, but in direct action. The little tractor he bought with EU financing runs on a mixture of diesel and purified vegetable oil discarded by restaurants in the region. If you look closely at the rake in the picture, you’ll notice that the handle is bamboo – which is also grown on the farm. On the rest of the land, Dimo plans to plant paulownia, a Chinese tree which grows extremely quickly and which absorbs huge amounts of carbon monoxide. As if that wasn’t enough, you

Червейовъди, охлювъди / Freaky Animal Farm

Загрижеността на Димо за околната среда не се изразява в гръмки фрази, а в директни действия. Тракторчето, купено с финансиране от Евросъюза, работи със смес от дизел и пречистено отпадно олио от ресторантите в региона. Ако се вгледате по-внимателно в греблото на снимката, ще забележите, че дръжката му е бамбукова. Това, което не се вижда на нея, е, че бамбукът е отгледан във фермата. На останалата част от земята Димо смята да засади пауловния, китайско дърво, което расте изключително бързо и поглъща големи количества въглероден двуокис. От нейната дървесина освен всичко останало се правят и сърфове. В бъдеще иска да създаде схема, по която хората

can also make surfboards from its wood. In the future, Dimo wants to create a system for people to offset their carbon emissions by adopting trees and financing new plantings.

Dimo studied architecture in Sofia for a year, but life in the big city didn’t agree with him. This autumn, he will start a degree in agronomy in Plovdiv part-time. Two weeks before our interview, he became the Bulgarian mountainboard champion (the skateboard’s heftier cousin with suspension and inflatable tires) at a competition in Sopot, while in the winter he tears up the slopes on his snowboard. I wish there were more 22-year-old farmers like him!

209

общество животни ферма

да офсетват въглеродните си емисии, като осиновяват дървета и финансират засаждането на нови. Димо е учил архитектура в София една година, но животът в големия град не му е понесъл. От тази есен записва агрономство в Пловдив задочно. Две седмици преди да го интервюираме, става балкански шампион по маунтинборд (по-едър братовчед на скейта, с окачване и надуваеми гуми) на състезанието в Сопот, а зимата разцепва пудрата със сноуборд. Иска ми се да има повече такива 22-годишни селски стопани! “Докараха ми каша, която остава след изваряването на розовия цвят. Смесих я с оборския тор и той вече не миришеше на лайна, а на рози.” Димо Рога има, вол не е. Самар носи – кон не е. Що е то? Хермафродит с канибалски нрав, който италианците и французите обичат да похапват. С една дума, охлюв. Фермата Escargot (охлюв на френски) е най-голямата охлювна ферма в България, с 63 декара паркове, репродуктивни зали и детски градини за охлюви, до плевенското село Крушовица. Тя е семейно предприятие на Станчо, сестра му Петя и нейния съпруг Огнян. Станчо, икономист по образование, е търгувал в миналото с хранителни продукти, но в охлювъдството е намерил по-перспективна ниша. Мекотелите се угояват на открито в охлювни паркове от април до октомври. Понеже са нощни животни, в полето са наредени дървени скари, под които да се крият от слънцето през деня. За да не избягат на свобода, върху загражденията са прокарани метални ленти, по които тече слаб ток. През цялото време, докато се разхождахме из фермата, се чува слаб пукот. Звукът идва от малки охлювчета, които са се опекли на жиците при опит за бягство. Стоян Михайловски е осмял 210

society animals farm

“They gave me the sludge left over from boiling rose blossoms. I mixed it with manure and it didn’t smell like shit anymore, but like roses.”

Dimo It has horns, but it’s not a bull. It wears a saddle, but it’s not a horse. What is it?

A hermaphrodite with a penchant for cannibalism, whom the Italians and French love to eat. In a word – a snail. The farm Escargot is Bulgaria’s biggest snail farm, with parks, reproduction chambers and kinder gartens for snails spread over 63 decares, near the village of Krushovitsa in the Pleven region. Stancho, his sister, Petya, and her husband, Ognyan, run this family enterprise. An economist by training, Stancho used to work in the grocery business, but snail farming is where he has found his niche.

The slugs fatten up outdoors in the snail parks from April to October. Since they are nocturnal animals, the fields are lined with rows of wooden grates, which the snails hide under during the day. So that they don’t escape, the top of the enclosure is lined with weakly electrified metal strips.

The whole time we stroll around the farm, we can hear a faint crackling – it’s the sound of young snails getting fried by the wires as they try to slip away. In a fable, writer Stoyan Mihaylovski mocks the snails’ drive to climb ever higher, while here plastic bags are wound around the stakes to discourage such efforts.

One decare of farmland can hold up to three tons of snails, which gobble up around 15 tons of grain fodder. Unlike worms, which are rarely watered and then only minimally, here regular and profuse irrigation is key to boosting yields – a ton of water per decare is required almost every night. Survival is a serious problem. Snails are the targets of aerial attacks by blackbirds and ground assaults by rats and moles. In the autumn, they are gathered up, sorted by size and arranged on shaded wooden pallets exposed to a constant breeze – conditions which cause them to hibernate. Afterwards,

Червейовъди, охлювъди / Freaky Animal Farm

211

общество животни ферма

в басня непрестанния им стремеж да се катерят нагоре, а тук по коловете са намотани найлони, които да го пресичат. От един декар във фермата събират до 3 тона охлюви, които изяждат около 15 тона зърнен фураж. За разлика от червеите, които Димо полива рядко с минимално количество вода, тук редовното и обилно оросяване е ключово за добивите – необходим е тон вода на декар почти всяка нощ. Оцеляването е сериозен проблем. По въздуха главоногите са атакувани от косове, а по земя – от плъхове и къртици. Наесен ги събират, сортират по големина в мрежи и нареждат върху дървени палети под сянка, на постоянно течение. Тези условия ги карат да изпаднат в хибернация. После ги нареждат в касетки и 99,9% от тях се изнасят към страни от Западна Европа, в които са ценени като деликатес. Приятели, които са ги яли, твърдят, че вкусът им наподобява този на рапаните, без да е толкова натрапчив. Останалите българи смръщваме лице в погнуса. В последните години интересът към охлювъдството у нас избуя. До голяма степен това се дължи на медийната активност на Националния охлювъден клъстер, чиито пресрилийзи, използвани дори от сериозни вестници като Капитал и Български фермер, обещават бързо забогатяване без много усилия. Охлювният процес обаче е трудоемък и под нагледната простота се крият много подводни камъни. Лесно няма. “Няма значение дали ще са телета, прасета или охлюви. Това не са домашни любимци, отглеждаме ги за месо.” Станчо

212

society animals farm

they are arranged in crates and 99.9 percent of them are exported to Western Europe, where they are prized as a delicacy. Friends who have eaten them claim that the flavor is similar to shellfish, only milder. Most Bulgarians simply grimace in disgust.

In recent years, interest in snail farming has skyrocketed in Bulgaria. This is due in large part to the active media presence of the National Snail Farmers’ Cluster, whose press releases used in serious newspapers such as Capital and Bulgarian Farmer have promised a way to get rich quick without much effort. Snail farming, however, is labor-intensive, with many pitfalls lurking beneath the simple surface. There’s no such thing as a free lunch.

“It doesn’t matter whether they’re calves, pigs or snails. They’re not pets – we’re raising them for meat.”

Stancho

Червейовъди, охлювъди / Freaky Animal Farm

213

наука таксидермия изложба

science taxidermie exhibition

За животнте в ателието на препаратора

текст йоана станчева фотография архив

214

Списание Едно­/ One Magazine

Long Live the Skin!

On animals in the taxidermist’s studio

text and translation by yoana stancheva photography archive

215

наука таксидермия изложба

Преди да станеш препаратор, трябва да се усетиш в пламъци от допира с животното. Влизането в зона на близост с него е игра с огъня, споделя Марица, 32, любител препаратор. Когато била на осем, любимата й сипка (Fringilla teydea) умряла. Майка й пазила птичето в семейния фризер близо десет години, когато се наложило да се преместят, а фризерът да бъде размразен. В първия й препараторски опит участвала намерена катеричка. Събличайки тялото от обвивката му, Марица се почувствала горяща в пламъците на древен ритуал. Ръката й пресякла границите на стегнат гръден кош, голям колкото електрическа крушка. Включила се в телесна верига с животното. Призванието й я ударило като дългоочаквана великодушна мълния. Марица е красива жена с особена благост и тишина в погледа. От нея разбирам, че не е достатъчно да наденеш козина, пера или люспи върху тяло от полиуретанова пяна. Трябват огън, артистични заложби, научен талант и търпение. Първият опит за влизане в близост с животното започва на полето. Препараторът наблюдава внимателно, за да запомни поведението на животното и да го повтори, а понякога и да го изиграе. Ушите на елена не остават в покой повече от три секунди. Долният полумесец на клепача издава агресия. Жълтоглавите кралчета (Regulus regulus) хапват сняг, когато са жадни. Една от най-добрите марки сняг е WASCO™: самозалепващ, с диамантен ефект на току-що паднал сняг. Хрупането на снега е едно от най-шумните неща в неделен горски ден. А неделята в гората не е по-специална от другите дни. Янош, 27, препаратор в щутгартския музей, споделя, че препарирането на примати е една от най-трудните процедури в препараторския занаят. Особено ръцете им или докато са бебета – твърде човешки са. “Но има 216

science taxidermie exhibition

Before becoming a taxidermist, one should feel inflamed by the touch of an animal.

Entering an animal’s zone of proximity is very much like playing with fire, explains Maritza, a 32-year-old hobby taxidermist.

When she was eight, her favorite finch (Fringilla teydea) died. Her mother kept the bird in the family freezer for nearly ten years until it was time for them to move and for the freezer to be defrosted. Her first attempt at taxidermy involved a squirrel. Stripping the body of its wrappings, Maritza felt herself ablaze in the flames of an ancient ritual. Her hands crossed the boundaries of a tightly woven rib cage as big as a light bulb. She got plugged into the animal’s bodily circuit. Her vocation struck her like a long-awaited, benevolent bolt of lightning.

Maritza is a beautiful woman with a strange kindness and silence in her eyes. She has made me realize that it is not enough to stick fur, feathers or scales on a polyurethane mannequin to create a believable animal. You also need fire, artistry, a knack for science and patience. The first attempt at proximity with the animal begins in the field.

A taxidermist observes carefully in order to remember and reproduce the behavior of the animal – and sometimes even to act it out. The ears of a deer remain still for no more than three seconds. The lower crescent of the eyelid reveals aggression. Goldcrests (Regulus regulus) nibble on snowflakes when thirsty. One of the best brands of snow is WASCO™: self-adhesive with the diamond-gloss effect of a fresh winter cover. Hoofs crunching in the snow are some of the loudest sounds in the forest on a Sunday. Sunday in the forest is like any other day.

Yanosh, 27, a taxidermist at а museum in Stuttgart, explains that preparing primates is among the most difficult parts of the trade. Especially their hands or while they are babies – they are just too human.

“Yet there are people who would do anything for money, even human babies.” Such a discipline exists already. When the police find a corpse, it can be legally taxidermied

Long Live the Skin!

хора, които всичко биха направили за пари – казва той. – Дори и човешки бебета.” Такава дисциплина съществува. Когато полицията намери труп, по легални пътища той може да бъде таксидермиран за местния медицински факултет. Подобни артефакти се приготвяли от по-странни препаратори, казва Янош. “Нищо лошо не казвам за тях, но нали се сещаш, че в тази сфера има и откачалки. Повечето от онези, които препарират хора, се обличат в черно – goths.” Питам го каква музика слуша, за да локализирам изказването. На мода в Щутгарт били старите цигански романси в малки, задимени помещения, танци-манци и безпаметно много водка. Последно Янош ходил на парти с пътуващия руски бард Владимир Каминер. Подвизавам се във вътрешността на изложбена зала на Световния препараторски шампионат. Там върху маси с черни покривки и без оглед на еволюционния порядък дефилират гризачи, риби, горски животни, праисторически хора, изчезнали морски зъбльовци, пингвини бебета, носорози, птици и голи охлюви. Някои са като истински. Както се изказа половината от двойката гостуващи български препаратори от музеите в Добрич и Русе: “То така направено, дий да му кажеш, ше тръгне.” На посетителите с кучета им се налага да държат каишките здраво. Кучетата лаят екземплярите в отчаяно недоумение. Те едва ли биха реагирали към плюшената коала в спалнята както към двете пуми в експо-залата, облегнати лежерно върху персийски килим, съседните седящи планински мечки и намотания питон. На кучетата не им е ясно защо. На мен обаче започва да ми проблясва. Истинският препаратор е скулптор, както и учен-натуралист. Докато моделира козината и сухожилията под нея, препараторът се води от онова изначално усещане за подреден, топъл корпус.

for use by the local medical school. Such artifacts are prepared by weird taxidermists, I am told. “I’m not badmouthing them, but you know, there can be weirdos in this field.

Most of the ones who taxidermy people dress in black, they are Goths.” I ask what kind of music he listens to so I can make sense of this statement. The latest rage in Stuttgart is old Gypsy romances performed in cramped, dingy dives, accompanied by dancing and stunning amounts of vodka.

The last party Yanosh went to was with the travelling Russian bard Vladimir Kaminer.

Weirdos are nowhere to be found during the three days of seminars and exhibitions at the World Taxidermy Championship in Salzburg. I roam the innards of an exposition hall where black-draped tables feature – with no respect to evolutionary order – rodents, fish, forest critters, prehistoric people, extinct sea monsters, baby penguins, rhinoceroses, birds and slugs. Some of them are extremely lifelike. As one half of the Bulgarian pair of taxidermists from the museums in Dobrich and Russe put it: “Just say ‘giddyup’ and off they go!”

Visitors with dogs have to hold the leashes tight. The dogs bark at the specimens in desperate perplexity. They wouldn’t react to a stuffed koala bear in the kiddies’ bedroom the way they do to the two pumas in the expo hall lounging leisurely on a Persian carpet, or to the sitting grizzly bears and the coiled-up python. The dogs don’t get what all the fuss is about. I, on the other hand, start to feel like I might be getting it. The true taxidermist is as much a sculptor as a naturalist. While modeling fur and the tendons beneath it, the taxidermist is guided by his primal sense of the warm, fully put-together body. Without a deep knowledge of anatomy, the taxidermist is a complete hack. Hands in the warmth of the machine, he remembers the feeling of the perfectly assembled body before dismantling it to prepare it for its new life. The taxidermist is an architect of bodies without organs, frozen in the potentiality of virtual movement within the mechanics of a new art machine, hitched to a new Creator.

217

наука таксидермия изложба

218

science taxidermie exhibition

Long Live the Skin!

219

наука таксидермия изложба

Без дълбоки познания по анатомия таксидермистът е просто бездарник. С ръце в топлината на машината, той запомня усещането на перфектно сглобеното тяло, преди да го разчлени в подготовката за новия му живот. Таксидермистът е творец на тела без органи, замръзнали в потенциала на неизвършено движение с механиката на нова арт машина, скачена с втори Създател. В търговската част на сбирката виждам щайги с последните броеве на основополагащото списание за препариране Breakthrough, от което разбираме, че едно от светилата в занаята, Джоу Медер от Айова, успешно прилага Бондо метода върху ушите на голямото Куду. Бондо е марка пластелин за козметични поправки на автомобили. Голямото Куду (Tragelaphus strepsiceros) пък е красива африканска антилопа с къдрави рогца. Пинизът се състои в това, че преди да натъпче ухото на своето Куду, Джоу замесва щипка натрошен стъклопласт в Бондо кашата. Резултатът са едни здрави, тънки уши, досущ като на подскачащо, щастливо Куду в Южна Замбия. Джоу Медер е на чичова възраст, но за разлика от чичо ти е почетно жури на повечето препараторски шампионати. Близо час и половина обяснява разпалено как да разкодираме правилно снимката на животно. Като погледнем близък план на влажното око на еленa, по геометричните пропорции ни става ясно какво му е на душата, спи ли му се, или му се плоди. Очите са единственото нещо, което не може да се препарира. Затова се втъква стъклен или пластмасов поглед, голям колкото копчета. Наред с различните по големина и цветове стъклени очи на търговските рафтове лежи полусериозна литература по направи-си-сам-препарираноживотно. В един от наръчниците по препариране на змии има текстове с митологично звучене. Като например този за даден таксидермист, добър при220

science taxidermie exhibition

In the commercial part of the gathering we see piles of taxidermy’s flagship magazine, Breakthrough, from which we come to understand that one of the luminaries in the art – Joe Meder from Iowa – has successfully applied the Bondo method to the ears of the Greater Kudu. Bondo is a brand of putty commonly used for auto repair. The Greater Kudu (Tragelaphus strepsiceros) is a beautiful African antelope with curly horns.

Meder’s trick is mixing a pinch of crushed fiberglass into the Bondo porridge before stuffing the ears of his Kudu friend. This results in a healthy and thin pair of ears, just like the ones of the happy, jumping Kudu in the south of Zambia. Joe Meder is your average uncle’s age, but unlike your uncle he is an honorary member of the panel of judges at most taxidermy championships.

For over an hour he vigorously explained how to properly decode the photograph of a buck. When we look at a close-up of the buck’s moist eye, we understand from its geometrical proportions what is going on in its soul – hunger or arousal. The eyes are the only body part that doesn’t get taxidermied.

This is why a glass or plastic gaze, as big as a button, is skillfully inserted.

Alongside the glass eyes of various shapes and colors lining the merchants’ counters, there is a body of semi-serious literature on DIY-taxidermy. I came across a piece with a mythological feel to it in one of the textbooks on snake preparation. A certain taxidermist – and a good friend of the textbook’s author – had found a longdead rattle snake on the side of the road.

Like any self-respecting taxidermist who doesn’t kill his or her working material but finds it already good to go, this one took the dead snake to his studio, decapitated it, skinned it and threw the naked muscle in the sink. After puttering around a bit more, he turned on the hot water over the skinned reptile in the sink. Upon contact with the water, the snake’s remains started to do the characteristic serpentine winding dance just long enough to petrify its taxidermist. The author admits that snakes are an extraordinary topic from this point of view as well.

Long Live the Skin!

ятел на автора, който намерил на пътя отдавна умряла гърмяща змия. Като всеки уважаващ себе си препаратор, който не убива материала си, а го намира в готово състояние, таксидермистът прибрал умрялата змия в ателието си, обезглавил я, одрал я и сложил оголения мускул в мивката. Посуетил се още малко. После пуснал топлата вода върху одраното влечуго. При допира с водата, останката от змия започнала да прави характерните си приживе плъзгащи движения достатъчно дълго време, за да втрещи препаратора. Авторът признава, че дори и от тази гледна точка змиите са изключително привлекателна тема. При всеки таксидермист има пакет от възможности. Можеш да се занимаваш с общността на платежоспособните ловци спортисти, които с лекота биха праснали четиринайсет антилопи гну и двайсет диви заека. После биха позирали накачулени с тях в китка ловни пози за рекламен плакат на комбинираната услуга “Wellness and hunting trips to the Calahari”. Другият вариант е да практикуваш изкуството далеч от парите и ловците, за доброто име и безкористната служба на науката. Получаваш щатно място в природонаучен музей, пътуваш веднъж годишно на специална мисия до Мадагаскар примерно, където ти се налага да убиеш с помощта на местните една или колкото трябва алоатрански лемурчета (Hapalemur alaotrensis), които да приготвиш за постоянната експозиция. За да си препаратор, ти трябва буквално набито око да забележиш, че окото на животното никога не е просто кръгло – линиите му имат плавност. Фоликулите на миглите оставят фини дупки по вече ощавената кожа на клепача. Шестнайсетмилиметров диаметър за белоопашатия орел се намира трудно. Най-лесно перата му се сушат със сешоар. При работа с хищници като него няма време за обстойно изучаване на телесната подредба – топлината от

Each taxidermist is faced with a range of possibilities. S/he can either hobnob with the community of wealthy sports hunters who easily strike down a dozen antelopes and twenty hares on a whim. Decorated with the corpses, they then pose in a medley of hunting stances for the poster of the all-inclusive package “Wellness and Hunting Trips to the Kalahari”. The other option is to practice the art farther away from money and hunters and solely in the name of pure science. This means getting a job at a natural history museum and travelling once a year on a special mission to Madagascar to kill (with the help of the locals) one or as many as needed Alaotran gentle lemurs for the permanent exhibition.

To be a taxidermist you have to literally have an outstanding eye to notice that the eye of an animal is never simply round – its contours have a certain smoothness.

The eyelash follicles leave fine holes on the already tanned skin of the eyelid. A sixteenmillimeter eyeball for the white-tail eagle is a most rare find. Its feathers dry better with a blow dryer. When working with predators like this there is no time to thoroughly study their bodily composition – the warmth of one’s fingers eats away at the corpse instantly. Even surgical gloves cannot insulate human body heat well enough to prevent it from dragging the flesh into baleful oxidation.

For the hides of the bear, the fox, the goat and the coyote there are special deodorants which are added to the conservation solution to kill the stench of their blithe existence. The conservation solution Lutan F is to the boar what vinegar brine is to the fresh gherkin. Lutan F is a type of tanning solution invented by the Germans in World War II. For the same purpose, Native Americans recommend boiling deer brain and rubbing it into the hide before it is cleaned until the oils in the brain break down the tight muscle fibers.

The ear is never simply dirty; rather, it is multi-colored. Mind the proper axis of rotation. The nose is moist and gnarled with invisible hairs between the nodes. The world 221

наука таксидермия изложба

пръстите на препаратора разяжда трупа мигновено. Хирургическите ръкавици не изолират добре температурата и тя повлича плътта в пагубно окисление. За кожите на мечката, лисицата, козата и койота има специални дезодоранти, които се добавят към консервиращата саламура, за да убият миризмата им на безметежен див живот. Консервиращата саламура от Лутан Ф се отнася към глигана както маринатата от оцет към свеж корнишон. Лутан Ф е вид щава, композирана от немците по време на Втората световна война. За същата цел северноамериканските индианци препоръчват да свариш мозъка на сърната и да го втриеш в неизчистената кожа, докато маслата в мозъчната паста не разбият стегнатите й мускулни влакна. Ухото никога не е просто мръсно, а разноцветно. Спазвай правилната му ос на въртене. Носът е мокър и възлест, с невидими косъмчета между възлите. Световен шампионат се печели от този, който пресъздаде всеки детайл, мускул и вена. Папагалът шампион има перфектно оформен анус. Заради загубата на обем с изпаряването на вода от бавно умиращото тяло истинността в тъканите възвръща вида си с търпение и терпентин. Смъртта е протяжен процес на трансформация, а не моментно кръцване на връв. Докато наблюдава, препараторът е един от стадото – дъвче листа, гони насекоми и по-малки животни. Тънка е линията между дистанцираното изучаване на животното и съвсем реалното превръщане в такова. За да познаваш всеки мускул и свръзка на чуждото тяло, трябва да го приемеш за свое, да се разсееш извън границите си на организъм към територията на животинското, което никак не ти е чуждо. Въпрос на дифузия на частиците. Къде на майтап, къде наистина, но някак си получавам покана да стана свидетел на змийско препариране в музей в съседен град. Извадила съм пушката, 222

science taxidermie exhibition

champion will be the one who reproduces each detail, each muscle and vein. The champion parrot has a perfectly rendered anus. Due to the loss of water from the slowly dying body, the true volume of the tissue must be restored with patience and turpentine. Death is a drawn-out process of transformation, not the instant snapping of a string.

While observing, the taxidermist is one of the pack – chewing leaves, chasing insects and smaller animals. The line is very thin between studying an animal from a distance and truly transforming into that animal. To know each muscle and tendon of the foreign body, one has to accept it as her own, to go beyond one’s boundaries as an organism towards the territory of the animal – which is not so foreign at all. A matter of particle diffusion. Desiring a shared body with the animal, the taxidermist jumps off anatomy as a one-size-too-small trampoline towards the zones of fantastic transformations and self-revelations.

Perhaps as a joke, perhaps not, I somehow get invited to witness a snake preparation at a museum in a nearby city. I have loaded the gun that shoots common sense straight in the eye and am almost ready to be christened into a new vocation that may tweak my brain irrevocably. Luckily, I hear the little cat feet of a warning that I might lose a chunk of my innocence if I take on such life missions. So I refuse. Dobrich and Rousse will always be a stone’s throw away.

Long Live the Skin!

с която стрелям по здравия си разум, и с кръглите очи на богомолка съм почти готова да тръгна към посвещение в нов занаят, който може да ми изпие мозъка. Но в него с котешки стъпки се прокрадва усещането, че нещо детско в мен ще умре, ако си причиня това. Отказвам. А те, Добрич и Русе, ще са винаги на една ръка разстояние.

223

наука таксидермия изложба

224

science taxidermie exhibition

Списание Едно­/ One Magazine

Лично пространство

225

Село Кладница – язовир Студена Въпреки дъжда от предишната нощ сутринта обещава тежка жега. Архитект Георги Кътов пристига, свеж и бодър, заедно с жена си Вяра. Маршрутът, който ще изпробваме, напълно покрива изискването за най-кратко време да се стигне планина, възможност за ходене/неекстремно катерене, добро място за обяд, място с гледки, трева, евентуално река/вода, и всичко това да се случи за не повече от 5 часа. Преди да седне на предната лява седалка, Георги хвърля едно око към паркираното изцяло ново Volvo S60, а с двете веднага фиксира и отбелязва, като че ли само за себе си, смелата и агресивна предница на колата, уголемената емблема и по-заострените фарове. Секунди по-късно се мятаме във Volvo-то с вишнев цвят и от трите режима на движение – Comfort, Sport и Advanced – архитектът избира втория, и така отпрашваме в посока Княжево. Вече сме на Shell-Драгичево, завой наляво, и трипът ни е започнал. Няма как да не бъде забелязана. Табела, на която пише DeltaHill, не може да не събуди любопитство. Подобно нещо не бива да се подминава, и без капка колебание правим малко отклонение от маршрута си и хващаме пътя към хълма Делта. Следваща цел: село Кладница. Стигнали веднъж до него, вече се намираме в южните поли на Витоша и най-красивия изходен пункт за навлизане в планината и маршрутите й. Пекът вече е непоносим, но спасението дебне в колата: не само заради хладния въздух, но и заради успокояващите хладни форми на интериора й с повтарящи се асиметрични елементи и контрастиращи материали, като меките панели в тъмни фонове с вградени светли алуминиеви детайли. Така хладно и плавно се отправяме към хижа Селимица. Паркираме и новото Volvo S60 съвсем естествено застива в пейзажа с борове и морени.

На Вяра не й се помръдва – ,,бих прекарала живота си на тази мека и удобна кожена седалка!...”, но май гладът надделява. Стълбище от витошки гранитни блокове тържествено ни отвежда към хижа Селимица. Надеждите са за хубава храна и хубава планинска разходка. Сбъднаха се. Хижарят, без следа от сервилното балкантуристко поведение, се държи с вежливостта и гостоприемството на стар ханджия. Храната му е на ниво, няма кладници, но ни обясни, че всъщност името Кладница идва не от гъбата, а от нещо доста по-различно: кланица. Заговаряме се за автомобилното изложение в Женева, където е била покaзана и колата, с която днес пътуваме. “Веднага ме впечатли дизайнът”, казва Георги. Освен ултимативния дизайн и функционалност обаче, изцяло новото Vovlo S60 предлага и едно напълно ново усещане при управлението на автомобила, което може да бъде определено много точно с една дума: удоволствие. Взимането на решение да влезеш в територия под забрана най-често идва в резултат на вдигнат адреналин. Такъв беше случаят с язовир Студена. Посреща ни обаче една вдигната бариера, която направо си казваше Welcome!, празен импровизиран вариант на КПП, и текст, който гласи, че е забранено къпането, замърсяването и изoбщо – дерибействането. А намеренията са напълно невинни – да видим язовира. Освен всички познати системи за сигурност, изцяло новото Volvo S60 притежава още една революционна за автомобилната индустрия – Pedestrian Detection. Радар и камера предупреждават водача, ако пешеходец изскочи внезапно на пътя им. Ако шофьорът не реагира навреме при скорост до 35 км/ч, системата Pedestrian Detection задейства автоматично спирачките на автомобила. Радарите се оказаха още по-чувствителни и реагираха на всеки изскочил храст или вейка по тесния път. А рискът да се види язовир Студена, се сведе до няколкото минути мълчание... и забравяне на градската действителност.

текст марина караконова

226

Списание Едно­/ One Magazine

interview Pavel Yanchev, illustration by Poststudio

227

228

Списание Едно­/ One Magazine

229

230

Списание Едно­/ One Magazine

231

ABSOLUT DRINKS Класически римейк В ABSOLUT-ния свят сезонът на коктейлите никога не свършва, а в кампанията ABSOLUT DRINKS коктейлите са по-завладяващи от всякога. Заслуга за това имат Кейт Бекинсейл и Зоуи Дешанел, които ни гледат от рекламните визии, напомнящи на стопкадри от четири филма. Възможно е дори да се запитаме – щом има филми по книги и филми по комикси, защо да няма и филми по рекламни визии? Кампанията ABSOLUT Drinks е толкова кинематографична, че няма как да не се заиграем на филмови асоциации. ABSOLUT Cosmo, в която участва Зоуи (почти неузнаваема под русата перука), напомня много на винтидж научнофантастичен филм. В ABSOLUT Bloody Кейт влиза в ролята на вампир, излязъл от историята за Кървавата Мери – едно Bloody Mary, моля! ABSOLUT Crush напомня на кадър от римейк на класиката от 50-те Атаката на 15-метровата жена, но за разлика от героинята във филма, последното нещо, което Кейт внушава, е ужас. Комбинацията между зелено и бяло в ABSOLUT Twist представя ретро мюзикъл в стил Долу любовта, а в главната роля отново е очарователната Кейт Бекинсейл. Зад всички кадри стои геният на фотографа Елен Фон Унверт. ABSOLUT Drinks ни припомня отново за едни от най-ярките класически коктейли от миналия век, които и днес са все така актуални и предизвикателни.

232

Списание Едно­/ One Magazine

CAMPER FW 2010 COLLECTION HIGH-LIGHTS За всички, които обичат модата и дизайна и в същото време искат да усетят комфорта, CAMPER предлага решение с цяла гама от изтънчени обувки. Колекцията за сезона Есен/Зима включва равни подметки, висок ток, ботуши и платформи в най-разнообразни цветове и материи, както и три нови линии модели. В новата си колекция CAMPER лансира ново поколение продукти, които комбинират комфорта и въображението, и с тях със сигурност ще ти се прииска да отидеш още сега на разходка. В забързания свят, в който живеем, Mamba & ACS са две лесни решения за градския живот, но със силна идентичност, въплъщавайки есенцията на обувките CAMPER благодарение на уникалния си стил и технология, гарантираща комфорта. Инспирирана от силната и женствена жена, която покорява града всеки ден, Mamba е направена, за да осигурява комфорт, сигурност и елегантност, докато се разхождате по улиците. Бохемска по дух, изискана по вкус и на всичкото отгоре уверена, що се отнася до стил, есенно/зимната колекция на CAMPER варира от елегантно-класическа до моден диктатор, но винаги подвластна на несъмнения CAMPER комфорт.

233

G-STAR RAW AUTUMN / WINTER 2010 В новата рекламна кампания на G-STAR холивудската красота и гросмайсторския ум се срещат благодарение на Тейлър и 19-годишния норвежки шахматист Магнус Карлсън. Освен че е шахматист номер едно според класацията на FIDE, за младия норвежец това е и първо участие в реклама, която за негов късмет е заснета не от кой да е – а от Антон Корбайн. Новият дизайн на G-STAR пък е кулминацията на 15 години разработване на 3D деним архитектурата. Дрехите не трябва да са двуизмерни, те трябва да бъдат изработени, така че да прилягат на триизмерната фигура. Дънките ARC примерно, вмъкват усукани странични и вътрешни шевове, които извиват формата около краката, създавайки 3D ефект при коляното и всичко това е допълнено от смъкнато дъно и дизайнерски детайли. Линията ARC прераства в RAW Essentials collection.

234

Списание Едно­/ One Magazine

Jack daniel празнува рожден ден Може Джаспър Нютън “Джак” Даниел да е бил само 1,57 м висок, но пък със сигурност е бил човек с голямо въображение. Той е бил решен да създаде най-доброто Тенеси Уиски в света и независимо от трудностите никога не е допускал компромиси с качеството. Първоначално Джак регистрира неговата дестилерия в Линчбърг, САЩ, през 1866 г. Всяка капка от неговото уиски все още се прави там по оригиналната рецепта. След повече от един век и седем международни награди може да се каже, че много от нещата по света са се променили, но уискито Jack Daniel’s си остава толкова добро, колкото е било някога. Сега, в чест на 160-ия рожден ден на своя създател, дестилерията на Jack Daniel’s пуска на пазара специална юбилейна бутилка, за да отбележи този исторически повод.

Jack Daniel е роден през септември 1850 г., но никой не знае точната дата, защото архивите на съда в Линчбърг са унищожени, вероятно вследствие на възникнал пожар.

“Jack Daniel е емблематична личност, познат и обичан в целия свят, и всяка година през септември ние го почитаме, като празнуваме рождения му ден в продължение на цял месец”, казва майстордестилаторът Джеф Арнет. “За 160-ия му рожден ден тази година искахме да направим нещо още по-специално и това е уникалната юбилейна бутилка, на която вярваме, ще се наслаждават еднакво колекционери и почитатели на марката по повод на техните собствени празници.” Юбилейната бутилка за 160-годишнината на Jack Daniel със сигурност ще застане достойно на всеки рафт. В своята отличителна квадратна форма и специална черна визия, украсена с червени акценти и опушеносиви елементи, тя съдържа Tennessee Whiskey с алкохолно съдържание 40% и се предлага на българския пазар само през септември 2010 г. В допълнение на гърлото си всяка бутилка има изписан уникален номер, с който притежателите й ще могат да я регистрират на www.

JackDaniels.com. Множество чествания на 160-ия рожден ден на Jack Daniel са организирани по света за месец септември. През целия си живот Mr. Jack e обичал хубавите тържества и по всичко личи, че би оценил един цял месец, изпълнен с празненства по повод на собствения му рожден ден. Въпреки че вече много тостове са произлезли от Линчбърг, Джеф Арнет предлага да вдигнем чаши за 160-ия рожден ден на Jack Daniel с класическото: “За Mr. Jack! На 160 години и все още в заведенията всяка вечер.” Повече информация на: jdsinglebarrel.com, jackdaniels.com, gentlemanjack.com

235

Blеu de Chanel Този сезон каквото и да кажем за новия мъжки аромат на марката, ще е недостатъчно. Blеu de Chanel събира таланта на трима емблематични професионалисти, за да интерпретират дефиницията за свобода извън философския прочит и да я поберат в бутилка. Носът на Chanel Жак Полж както винаги надушва точната следа на мъжествеността. Той комбинира класически и вечни нотки с нови и динамични акценти, без да променя самоличността на мъжете. Лицето на аромата Гаспар Улиел (не грешите, онова малко момче, което грабна Сезар за екранно партньорство на Одри Тоту в Най-дългият годеж) вече е обещаващ млад талант, режисиран в рекламния клип от живата легенда на киното Мартин Скорсезе. Изборът на саундтрак към клипа отново допълва внушението с вечната класика на Rolling Stones от ‘65 година She’s Said Yeah. Изчистеният дизайн на бутилката и цветното масивно стъкло улавят лъч светлина, който сякаш ни разкрива затишие пред буря. Няма съмнение, че Blеu de Chanel е истинско събитие за света на мъжките аромати и за всеки, който предпочита да напише сам сценария на живота си.

236

Списание Едно­/ One Magazine

Gucci Guilty Виновна до доказване на противното за Gucci Guilty отново е Фрида Джанини, творчески директор на марката. В истинска надпревара за вниманието на аудиторията към новия топъл и поразителен ориенталски аромат за жени, Фрида за пореден път привлича знаково име. Авторa на нова естетика в киното – гений на графичните изображения и режисьор на филми като Sin City и 300 – Франк Милър. Логично продължение на симпатията, която Джанини храни към неконвенционалните творчески умове. Доказателство за това са рекламни кампании на марката с Дейвид Линч (Gucci by Gucci) и Крис Кънингам (Flora by Gucci, не мога да не спомена, че той е виновен и за любимите ми видеа на Aphex Twin, Bjork, Autechre, Portishead). Кампанията е заснета в легендарния дом на италианското кино Cinecitta Studios. Главната женска роля е поверена на Евън Рейчъл Ууд (отчуждената дъщеря на Мики Рурк в The Wrestler на Дарън Аронофски), партнира й Крис Евънс (вероятно го помните от Sunshine на Дани Бойл). Екранната химия между тях е подплатена от кавъра на лондонската банда Friendly Fires върху Strange Love на Depechе modе и всичко това, за да ни напомни, че не трябва да чакаме нещата да се случат, а да ги провокираме сами.

237

Maison Francis Kurkdjian Това, което превръща в явление за парфюмерийния бранш името на Франсис Курджиян, не са само останалите зад гърба му над двайсет успешни аромата за различни марки, а отношението му към работата. Той твърди, че парфюмът е нещо, което не подлежи на обяснение и ние сме длъжни да го оставим да говори за нашите емоции. Дизайнерът на парфюми намира лукса в детайлите. Не случайно всички идеи на обонянието му прерастват в нетипична продуктова гама, в която има място дори за перилен препарат, омекотител и парфюмен сапунен разтвор за балончета. Творенията на Курджиян често се спрягат в нишовата парфюмерия и заради изработката на парфюми по индивидуални поръчки, а няма по-добро средство за популяризиране на нишовите аромати от добрата репутация на автора им и уникалността на парфюмната му композиция.

238

Списание Едно­/ One Magazine

Marc Jacobs Bang Човекът, който превърна покупката на чанта с инициалите LV в инвестиция, любимецът на комерсиалния артистичен свят и ъндърграунд сцената, грозното гръндж патенце, което след лечението си в редица rehab клиники се превърна в красив лебед… има нов мъжки аромат – Bang. Той идва с гръм и трясък почти десетилетие след едноименния първи опит Marc Jacobs Perfume и носи непогрешимите пиперливи подправъчни нотки от червен, розов и бял пипер. Този път Марк дава не само името си, а и лицето си, за да се отъждестви напълно с аромата, и резултатът е повече от впечатляващ. От първата рекламна кампания на собствената му марка, заснета през 1998 г. с басистката на култовата за гръндж поколението банда Sonic Youth Ким Гордън, до рекламната кампания на Bang, Марк работи в творчески тандем с фотографа Юрген Телер. Щях да забравя, само на негово ревю може да забележите дори известния с асоциалното си поведение Винсънт Гало.

239

Kакво: Chanel, колекция грим Les Contrastes есен 2010 Защото: легендарният руж Joues Contraste чества своя 30-годишен юбилей и е звездата в колекцията, основана на модерни, контрастиращи цветове, които разкриват индивидуа лността на всяко лице

Какво: Shiseido Future Solution LX Защото: новаторската технология “поддържащ воал” се грижи за деликатните зони на околоочния и устния контур с ефект, който възвръща структурата на кожата, гарантира дълготрайна защита и сияен вид

Kакво: Givenchy, колекция грим Blooming есензима 2010 Защото: колекцията с живи цветове е вдъхновена от работата на художника и режисьора Takagi Masakatsu, в нея блестят лимитираната пудра Le Prisme Visage Blooming и ружът Le Prisme Blush Blooming

Какво: Weleda, серия за лице с нар Защото: зрялата кожа се нуждае от допълнителни грижи, а новата био серия с нар отговаря на нуждите й без допълнителни консерванти, оцветители и ароматизатори

Какво: М.А.С, спирала Haute & Naughty Защото: четката е по мярка на всяко желание. Истинска вълшебна пръчица, която може да нанесете деликатно и прецизно или с артистичен обем

240

Списание Едно­/ One Magazine

Kакво: Rouge Dior Защото: 32 прецизни, вечни и живи цвята на червилото отдават почест на модната къща, като всеки цвят е препратка към рокля Dior Haute Couture

Kакво: YSL, колекция грим Rock&Baroque есен 2010 Защото: поощрява театралното в женската природа с игра на текстури и цветове. Звездните продукти от колекцията са декорирани с мотиви, заимствани от колекциите Croisière и Delirium на модните линии YSL

Какво: Juvena On the Move Защото: поддържа активността на кожните стволови клетки и предпазва регенеративния потенциал на кожата

Какво: Darphin, Predermine Защото: леката текстура на флуида е специално разработена за комбинирана кожа. Тя подхранва, възстановява еластичността и подсилва естествената защитна бариера на кожата

Kакво: Еstee Lauder, Pure Color Eye Shadow Защото: 48 впечатляващи цвята с 4 динамични покрития – от дълбок мат до металик, оживяват очите по неповторим начин

241

Какво: Boss Bottled. Night Защото: след като Boss Bottled надскочи предизвикателствата на деня и се превърна в световен бестселър, дойде време мъжът Boss да завладее и нощта

Kакво: Van Cleef&Arpels, Midnight in Paris Защото: само в този случай едно ароматно пътуване ще завърши с две дестинации – сърцето на Париж, площад Vendome... и Млечния път в звездното небе над него. Релацията между бижутерийната къща и аромата е директна препратка към уникалния модел часовник Midnight in Paris

Какво: Kenzo, Eau de toilette pour Femme/ Homme Защото: тази великолепна двойка е създадена, за да отбележи 40 години Kenzo. Духът на марката е събран в полка точки и тесни райета, заедно с арабски флорални мотиви. Тя е пищно флорална, а той свеж, но наситено дървесен

Какво: Davidoff Champion Защото: мъжете носят вроден инстинкт за победа, а флаконът с формата на дъмбел ще им напомня, че физическата и духовната сила са въпрос на доста работа

Какво: Paco Rabane, Lady Million Защото: 1 Million започна една вълнуваща авантюра, която се нуждаеше от логично продължение. Неговото alter ego е привидно крехко, но с огнен темперамент и флоралнодървесен характер

Kакво: Roberto Cavalli, 40th Anniversary Защото: за специалното честване са разработени три ексклузивни флакона с преливащи тонове в разпознаваемия за марката стил и ароматен почерк

242

Списание Едно­/ One Magazine

Какво: Chloe, Love Защото: е повече от приятно да усещаш дълготрайната му пудрена прегръдка върху кожата си

Какво: Thierry Mugler, Womanity Защото: новото лице на женствеността поражда най-разнообразни усещания за обонянието, защото сливането между смокиня и хайвер е непредвидимо, но завладяващо като същността на женската природа

Какво: Blumarine, Bellissima Parfum Intense Защото: Anna Molinari умее да разкрива и балансира женствеността не само в дрехите си, но и в новата завладяваща ароматна хармония

Kакво: YSL, Parisienne Защото: тоалетна вода с дървесно-ирисова основа и минерален комплекс за допълнителна свежест е като обиколка на Париж в ранните часове на деня, когато влажните павирани улици на града блестят под първите слънчеви лъчи

Какво: S.T. Dupont, Miss Dupont Защото: за първи път марката лансира дамски аромат без подкрепата на мъжки еквивалент и точно този флорално-ориенталски парфюм се превръща в повратна точка за нейната философия

Какво: Lancome, Tresor in Love Защото: ефирната флорална интерпретация на легендарния аромат разкрива интимния свят и емоциите на днешната влюбена жена, 20 години по-късно

Какво: Givenchy, Play EDP и Parfum Intense за нея Защото: спонтанните жени се нуждаеха от ароматни варианти, които да импонират на нюансите от настроението им – от игриво до дръзко, с по-наситената версия на аромата

243

тържествени видения

стил Чайка, Carevitsa, Ham&Eggs; фотограф Михаил Новаков; модел Елена

анцуг Scotch & Soda, рокля Salsa Jeans, шал Miss Sixty, обувки G-star

клин Benetton, блуза Scotch & Soda, калци Sisley

блуза Miss Sixty, пола Carevitsa

жилетка Benetton, пола Чайка, ботуши G-star, значка Carevitsa

яке Ham&Eggs, топ Salsa Jeans, жилетка, пола и клин Benetton

жилетка Sisley, гащeризон Miss Sixty, ботуши G-star

ham-eggs.com chaikamoda.org

София, Раковски 122, откъм Хан Крум

Sofia, 122 Rakovski str, entrance from Han Krum str

Можеш да ни намериш в:

You can find us at:

5 Open Art Space – бул. Христо Ботев 1А, София — Агата-А – книжарница в галерия Академия, НХА, ул. Шипка 1, София — Culture Beat – НДК, София — Salon Olfactive – ул. Г. С. Раковски 145, София — Дюкян Меломан – ул. 6 септември 7А, София — МОТТО – ул. Аксаков 18, София — Бар Петък – бул. Васил Левски 67, София — Театрото – ул. Стефан Караджа 5, София — Чайка – ул. Г. С. Раковски 122, София (вход от ул. Хан Крум) — Слънце Луна – Инкетинке – ул. Юри Венелин 1, София — Биомаг – пл. Журналист 1, София — СГХГ – книжарница – ул. Ген Гурко 1, София — Friend’s Place – ул. Славянска 22, София — Artnewscafe /галерия Сариев – гр. Пловдив, ул. Отец Паисий 38 — Склада – ул. Г. Бенковски 11, ет. 3 – 4, София — Биомагазин Биозелено – бул. Витоша №78, София ­— Хостел Canapè Connection – ул. Юрий Венелин 2, София — Supa Star – ул. Цар Иван Шишман 8, София — Галерия The Fridge – ул. Овче поле 122, София — Cru – ул. Цар Асен 45, София — J. J. Murphy’s – ул. Кърниградска 6, София — ЕCRU – ул. 6 септември 26, вх. Б – вход от ул. Неофит Рилски, София — Хотел Експо – бул. Цариградско шосе 149, София — Апартамента – ул. Неофит Рилски 68, София — Paper Cake – ул. Г. С. Раковски 122, София — One More Bar – ул. Цар Иван Шишман 12, София — Buñuel – ул. Цар Иван Шишман №12, София — Читалище Антон Страшимиров – кино Влайкова – ул. Цар Иван Асен ІІ 11, София

5 Open Art Space – 1A, Hristo Botev Blvd., Sofia — 1, Shipka Str., National Academy Of Art, Academia Gallery, Bookstore, Sofia — Culture Beat – National Palace of Culture, Sofia — Salon Olfactive – 145, G.S. Rakovski Str., Sofia — Dukyan Meloman – 7A, September 6th Str., Sofia — МОТТО – 18, Aksakov str., Sofia — Bar Petak – 67, Vassil Levski Blvd., Sofia — Teatroto – 5, Stefan Karadja Str., Sofia — Chayka – 122, G.S. Rakovski Str., Sofia — Sun Moon–Inketinke – 1, Yurii Venelin Str., Sofia — Biomag – 1, Journalist square, Sofia — Sofia Art Gallery – 1, Gen. Gurko Str., Sofia — Friend's Place – 22, Slavyanska Str., Sofia — Artnewscafe / Sariev Gallery – 38, Otets Paisiy Str., Plovdiv — Sklada showroom – 11, G.Benkovski Str., fl. 3 – 4, Sofia — Biozeleno – 78, Vitosha Blvd., Sofia — Canapè Connection Hostel – 2, Yurii Venelin Str., Sofia — Supa Star – 8, Tzar Ivan Shishman Str., Sofia — The Fridge Gallery – 122, Ovche pole Str., Sofia — Cru – 45, Tzar Assen Str., Sofia — J. J. Murphy's Pub – 6, Karnigradska Str., Sofia — ECRU – 26, September 6th Str., Sofia — Hotel EXPO – 149, Tzarigradsko shose Blvd., Sofia — The Apartment – 68, Neofit Rilski Str., Sofia — Paper Cake – 122, G.S. Rakovski Str., Sofia — One More Bar – 12, Tzar Ivan Shishman Str., Sofia — Buñuel – 12, Tzar Ivan Shishman Str., Sofia — Vlaykova Cimena – 11, Tzar Ivan Assen 2nd. Str., Sofia

256

оя й бр ъча йн р о а п онл uE E ISS r Th NE E d Or ONLI

На edno.bg можеш да поръчаш броя онлайн, без да плащаш за доставка; там са посочени и 25-те алтернативни места за продажба.

Фотография от материал Арт лигата на Ню Йорк в брой Eсен 2010 на Списание Едно

Можеш да ни откриеш и по реповете.

At edno.bg you can order the issue online with free delivery and find out about our 25 alternative distribution spots.

You can also find us at newsstands.

A photo from the article The New York art league from the Fall 2010 issue of One Magazine

08

09

9 771312 000002

9 771312 000002

12

07

9 771312 000002

9 771312 000002

06

9 771312 000002

11

05

9 771312 000002

9 771312 000002

04

9 771312 000002

10

03

9 771312 000002

9 771312 000002

02

9 771312 000002

Списание Едно • Eсен 2010

One Magazine • Fall 2010

01

One Magazine • Fall 2010

Списание Едно • Eсен 2010

9 771312 000002

edno.bg цена 10 лв. / price 10 lv

Арт лигата на Ню Йорк The New Yorк Art League Оркестър София: Аз танцувам буги! Sofia Orchestra: If you want to boogie, forget it! Три цвята, ново полско кино Trois couleurs, New Polish Cinema