Edno 87

welcome to bulgaria and have a nice day

87 edno.bg

26. ĐżĐžŃ Ń‚ Ń Ń‚ŃƒĐ´Đ¸Đž 27. pop–up ПагаСин на рофОрПа 38. fatih akin 40. 8–йитОвата орОтика 56. Са Почкито и хОрата 64. kink 68. йОрйа Са Đ˝ĐľĐˇĐ°Đ˛Đ¸Ń Đ¸ĐźĐžŃ Ń‚ 74. gangstar 82. 100 to watch 86. nilbar gures 90. ĐžĐąŃ‰ĐľŃ Ń‚Đ˛ĐľĐ˝ĐžĐżĐžĐťĐľĐˇĐľĐ˝ Ń‚Ń€ŃƒĐ´ 98. Ń ŃŠĐ˛Ń€ĐľĐźĐľĐ˝Đ˝Đ¸Ń‚Đľ ĐąĐ¸ĐśŃƒŃ‚ĐľŃ€Đ¸ ĐĄĐ&#x;Đ˜ĐĄĐ?Đ?Đ˜Đ• Đ•Đ”Đ?Đž â„–87 Đ”Đ•ĐšĐ•ĐœĐ’Đ Đ˜ 2009 5.00 ЛВ.

welcome to bulgaria and...

Това е първата книга на Тя още не съществува. Освен в главите ни. Представяме си я така: дебела (400 стр.) красива (повече от всякога), двуезична (най-накрая) тройно дестилирана концентрация на любимите ни моменти от последните 87 броя и 52 събития(само българските обаче!) Работим по въпроса. Само ни дай време до 22 декември и ни потърси на edno.bg

This is our first book.

It doesn’t exist yet. Except in our heads.

This is how we imagine it: fat (400 pages) beautiful (more than ever) bilingual (finally) triple distilled concentration of our favorite moments from the last 87 issues and 52 events (Bulgarian ones only!)

We’re working on it. Just give us until Dec 22nd and come by edno.bg

issue 87 cover photography by Buzia

flickr.com/people/buzia

списание едно главен редактор бистра андреева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . bistra@edno.bg арт директор васил илиев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . vurcolac@gmail.com редактор адриана андреева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . аdriana@edno.bg редактор бояна гяурова . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . boiana@edno.bg редактор ивайло спасов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ivaylo@edno.bg фотограф михаил новаков . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . mihail@edno.bg фотограф ивайло младенов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . zombie.ph@gmail.com предпечат асен илиев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ycmama@gmail.com директор реклама йордан рашев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .jordanr@edno.bg асистент реклама йоана илиева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . joanai@edno.bg административен директор емил шукадаров . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . emilsh@edno.bg финансов мениджър ирина топалова-гарабетова . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . irinat@edno.bg главен счетоводител цанка календжиева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . cankak@edno.bg

едно на живо мениджър събития иван чанков . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ivan.tchankov@gmail.com продукционен мениджър петя иванова . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . petya@trittico.org връзки с обществеността елена друмева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . еlena.drumeva@gmail.com

2

борислав илиев, борислав стоянов, бранимира радославова, весела генкова, гергана пирозова, даниела радева, денис коробко, димитър коцев-шошо, елена пенева, eлисавета петрушева, емил христов, йоана павлова, мария телбис, надя здравкова, павла ралчева, станимир чонев, юлиян попов

хонорари се изплащат всяка трета сряда на месеца

26

ново студио за визуална комуникация и култура у нас

27

днес го има – утре не. чарът и предимствата на временните магазини са много

4

38

разговор с турско-германския режисьор под портокалово дръвче в центъра на солун

40

56

64 за българския хаус и техно продуцент, ще се говори все повече – най-малко заради предстоящото му издание за лейбъла на джош уинк – ovum

на 27 юли 2009 над село влахи е намерена убита мечка

цялата днешна младеж, събрана в един блог

68 какво се случва сьс свободните артисти у нас и кой кой е в българския независим театър

74 фотопроект на мина-анхела игнатова за уличните банди в манила прерасна в документален филм

5

82 монументална книга, която разкрива изненадващия за мнозина потенциал на румънската (суб)културна среда

86 една турска артистка показва как от бокс и щанги, тигани и точилки може да се получи изкуство

90

98

примери как архитектурата дава своя положителен принос за благосъстоянието на градската среда

малка общност от артисти променя представите за стойността и смисъла на украшенията за тяло

автори:

Борислав Стоянов При първото си появяване в списанието преди седем години Борислав беше представен като “едно от най-умните и любопитни хлапета, минавали през редакцията в последно време”. Днес той е баща на три момчета, косата му сивее на места и единственото хлапашко у него е отношението към професионалните му ангажименти. Чакахме го близо седмица след крайния срок да ни изпрати идеите си за това как да се рекламира България, a той, освен че закъсня, написа как да не се рекламираме (виж на стр. 48). Иначе Боби е Борислав Стоянов. Роден е в началото на 80-те, учил е в лицеи, институти и академии в България и извън нея. Работил е в рекламни агенции, продуцентски къщи и издателства. В момента се представя като “родител” и “природолюбител”.

6

Бранимира Радославова Бранимира се занимава с политология още от университета и в момента работи в сферата на политическите комуникации и кампании в Лондон. Там наблюдава отблизо и критично как се представят българските ни дипломати на английска почва – виж повече за оценката є в коментара на стр. 36. Иначе Брани е родена в Русе, но голямата є любов е Лондон – заедно с всичките му противоречия, тълпите по улиците и всякаквите хора. Тя съжителства добре с тях вече почти от десет години и се чувства като у дома си. Обича работата си, вярва в безкористната мотивация и харесва подсъзнателно натрапените внушения. Но найвече харесва публичните прояви на нежност.

Димитър Коцев – Шошо Беше логично да се обадим на Шошо с молбата да напише текст към темата на броя (стр. 49) – заради чувството му за хумор, романа му Лора от сутрин до вечер, чудесния му превод на томробинсовския Бърни кълвача и най-вече солидния му режисьорски опит в рекламата и телевизията. Шошо беше готов с текста, за който го помолихме, за има-няма 48 часа, ама за да не излезе, че е много отчаян, се направи, че го пише още ден-два. Иначе не е като да си няма работа – освен че снима рекламни клипове като бесен, тези дни Шошо работи по късометражния си филм Surfer’s Paradise и по монтажа на документален филм по книгата на Веско Бранев Следения човек. Полезна информация за хленчещите творци може да се стори фактът, че и двата филма ги прави със собствени средства и с помощта на колеги. И вече иска да ходи на ски.

re:

Има една много проста и приятна поговорка: животът е къс, но широк. Та и с темата на този брой така. За сметка на това след нея се зарежда чудна серия от най-разнопосочни истории – начело с тази за мечките и хората. Интервю с Фатих Акин. Коментар за Витоша. Българска електроника, румънски арт, филипински улични банди и световни кинопремиери. Някак си успяхме да поместим нечовешки тоалетни и независими театрали между тези две корици.

8

Което ми напомня, че имаме да ти кажем нещо важно за други две корици – идва първата ни книга. В нея ще се разказва за любов и още нещо. И ще има направена с много грижа и вълнения селекция на някои от най-добрите ни моменти дотук – на хартия и на живо. На два езика. Само един път. За да я имаш по Коледа, в момента сме затънали до лактите в седем години и 87 броя. Адски е интересно. И приятнострашно. Ще стане красива книга. Вдъхновяваща. Така че – потърси ни непременно за празниците, но не по будките. Повече – на www.edno.bg

бистра андреева

Onur Engin

10

турски продуцент търси музика с душа и смисъл

М

узиката на Онур Енгин има душа. Освен това има свойството да прекосява тридесетина години назад във времето и после също толкова рязко да се връща в ритъма на спънатото ежедневие. Това свойство е факт благодарение на таланта на този турски продуцент, който не спира да ни доставя нечовешко удоволствие с преработките си на стари парчета и приказните миксове, които сглобява. През 2008 любимите ни 1000names направиха ремикс на парчето на Онур Be Still My Soul и горедолу оттогава той се превърна в обект на сериозен интерес. Ето, сега той ни разказва повече за себе си и звуците, които обича да издава: Представи се с няколко думи? Роден съм в Истанбул през 1980 и оттогава живея в този град. Прекарах три години в Париж, където завърших магистратура по политология. Там започнах да правя музика през 2007, точно когато се отка-

зах от докторантурата си в Сорбоната. В момента се занимавам със своето онлайн радио (monotape.com) и дигиталния си лейбъл (ubeat.net). Откъде е връзката ти с музиката? Винаги съм бил добър слушател и колекционер. Макар да звучи малко клиширано, всичко започна с колекцията плочи на баща ми със соул, джаз и рок. Оттам дойде вдъхновението ми спрямо музиката, което днес се помества в един дълг списък с музиканти, артисти, музикален хардуер, филми книги и т. н. Музиката ти ми звучи като филм от 70-те. Какво обаче е твоето определение за нея? Филмовата музика и джазът винаги са ме вдъхновявали особено много, най-вече заради своето разнообразие. Има две основни насоки, в които се опитвам да творя: преработки на седемдесетарски соул и джаз парчета и моята собствена музика, базирана на фънки хип-хоп семпли. Тоест аз трудно мога да се впиша в един конкретен жанр.

Истината е, че преди време опитах, но просто не се получи. Когато правя преработки на стари парчета, се опитвам да мисля за себе си като електронен продуцент от 70-те и се старая да придържам звука си максимално близо до това време и оригиналната продукция. Как виждаш съвременната музика и себе си в нея? Харесват ми новите тенденции и безграничността на съвременната музика. Като цяло излиза доста добра продукция, но също така зад количеството е ужасно трудно да се открие музиката с душа и смисъл. Истината е, че и аз все още се развивам и търся найдобрия начин, чрез който да казвам нещо с музиката си. soundcloud.com/onur-engin monotape.com текст ивайло спасов фотография архив

shop.replay.it

Nalepa

12

захвърля дипломата си от йейл за сметка на музиката

С

тийв Налепа сякаш отговаря на всички критерии, които би имал идеалният субект, занимаващ се с музика в наши дни. От една страна, е чистата любов към музиката, която го отклонява радикално от предначертания път на футболната звезда, завършила Йейл. От друга, е покъртителният бекграунд, който той има. Голямата вина носи баба му, която му подарява орган още когато е на пет, а малко по-късно му купува култовия компютър Commodore 64. Стийв израства в Чикаго в края на 80-те и началото на 90-те под влиянието на местния ъндърграунд, звуците на Wax Trax Records и вечерите в легендарния клуб Medusa. Днес обаче той живее в Лос Анжелис и под името Nalepa твори мелодична, кинематографична електроника, която самият той нарича аmbient glitch dub. Албумът му Flatlands е нещо като ултимативния интелигентен звук, създаден от някой, който знае ужасно много едновременно за аналоговите синтезатори

и възможностите на софтуера. Стийв попада категорично в небезизвестната общност музиканти от западното крайбрежие, която включва Nosaj Thing, Glitch Mob, Eprom, Flying Lotus, Gaslamp Killer и др. Даже тяхното свърталище Low End Theory се намира на неговата улица.

Nalepa съвсем не е единственият проект, с който се е захванал нашият герой. В момента той е на финалната права с още по-еклектичното си творение, наречено Cassette Wolf, което според него ще звучи като: “The Clash среща Pink Floyd, които пък се сблъскват със Soulwax. Това ще са електронни рок поп парчета, които са леко диви и същевременно достатъчно авангардни и предизвикателни за слушателя, подобно на музиката на Radiohead и LCD Soundsystem.” Това отразява доста добре концепцията на този човек за създаването на съвременна електроника, а именно – “смесването на цялата вариация от стилове, към които имам дори минимален

афинитет”. Стийв Налепа е наистина интересен и доста зает човек, защото на въпроса какво му предстои, отговори по следния начин: “В момента озвучавам документален филм за една млада иранска артистка, наречен Pearls on the Ocean Floor, режисиран от моя добър приятел Робърт Аданто. Също така преподавам в консерваторията, където работя с моите талантливи студенти – класически музиканти. Сега подготвяме едно доста сложно електронно-оркестрално, аудиовизуално представление с музиката от проекта Nalepa. В началото на 2010 ще се изявяваме като Nalepa Dub Orchestra.” stevenalepa.com myspace.com/nalepa текст ивайло спасов фотография arrow mae

MIXTAPE All Good? – De La Soul Feat. Chaka Khan / All Good? (2000) aa Running Up That Hill – Chromatics / Night Drive (2007) aa Super Fly – Curtis Mayfield / Super Fly OST (1972) ба You and I – Kissey Asplund / Plethora (2008) ба So Light Is Her Footfall – Air / Love 2 (2009) бг Cha Cha – Mulatu & The Heliocentrics / Inspiration Information (2009) бг Robot Children – Patrick Cowley & Jorge Socarras / Catholic (2009) ви Raised By Snakes – Telex / Wonderful World (1985) ви Everything’s Big – Here We Go Magic / Here We Go Magic (2009) ис Soon (KiNK Remix) – Patrick Cowley & Jorge Socarras / Soon (Single) (2009) ис Where Do You Go To (My Lovely) – Peter Sarstedt / Where Do You Go To (My Lovely) (1969) мн Where Do You Run To – Vivian girls / Vivian Girls (2008) мн

аа АДРИАНА АНДРЕЕВА / ба БИСТРА АНДРЕЕВА / бг БОЯНА ГЯУРОВА ви ВАСИЛ ИЛИЕВ / ис ИВАЙЛО СПАСОВ / мн МИХАИЛ НОВАКОВ

qnth ask bhrnx` ."-- 0' 40'*" ask `k qr`lankhiqjh ] b`pm` sk jm g anphq ."-- 7"3/" ask bk b`pmemwhj aspc`q sk `kejq`mdpnbqj` opedqrn yn nrjphb`me #63("4 1-";" ."-- sk rp`mqonprm` ] oknbdhb sk `k a`remaepc

."-- 1-07%*7 sk oepsyhv`

PiPilOTTi riST

16

режисьорският кинодебют на една видеоартистка

П

оложителна енергия, неконтролируемо въображение и разноцветна боя – това струи от дебютния пълнометражен филм Пеперминта на швейцарската артистка Пипилоти Рист. Заснемането на филма трае повече от четири години, по време на които международната арт сцена чака със затаен дъх творбата на известната видеоартистка. Чакането явно е оправдало надеждите на мнозина – през януари филмът ще бъде показан на фестивала Sundance, в програмата New Frontier, посветена на “сливането между кино, изкуство, технология и диалог”. “Видеоинсталациите са като стихотворения, филмите са като романи”, гласи мотото на швейцарката. Видеоинсталациите на Пипилоти представляват експлозия от форми, цветове и силни емоции, които буквално обгръщат посетителите, оставяйки ги без дъх. Те преобръщат представите ни за посоки и размери, провокирайки ни да поставяме

тялото си в необичайни позиции, за да им се насладим напълно. Емблематично за Пипилоти остава видеото Ever is Over All, в което в забавен каданс виждаме как самата артистка върви по улицата и с чук във формата на тропическо цвете троши стъклата на спрените коли. Пипилоти обаче не забравява, че възприятието на видеоарт в изложбеното пространство е много по-различно от гледането на кино. За радост на феновете на артистката филмът Пеперминта е изцяло в неин стил. Главната героиня в Пеперминта, чиято роля изпълнява танцьорката Евелина Гузик, показва странни наклонности още от дете, като например да отглежда ягоди като домашни любимци. Нейната главна цел е още по-странна: да освободи света от сивотата и да го окъпе в пъстри цветове. Речено, сторено! На помощ є се притичват не по-малко ексцентричният хипохондрик Вервен и андрогенната Една, която отглежда безкрайни поля с

червени лалета. Тримата съмишленици се подкрепят с глътка омагьосана менструална кръв (която Пипилоти асоциира най-вече със сила, а не с рана и болка) и приключението започва. Усмихнатите герои се захващат да изпълняват най-съкровените желания на стиснати сноби в скъп ресторант или пък докарват цяла зала студенти до групов оргазъм. Ако това ви звучи достатъчно вълнуващо, то бегом към Швейцария, където филмът вече върви. Дали българските киносалони са готови за подобна провокация, предстои да разберем. pipilottirist.net текст павла ралчева фотография philipp rohner

Sebastian UrzendowSky

18

новата звезда на германското кино

С

ебастиан Урзендовски (някъде можете да го срещнете и като Себастиан Шмидке) е актьор още от тийнейджър, в една младежка трупа в Берлин. Както сам твърди, първоначално ходел на репетиции с единствената цел да се вижда с приятели и да се забавлява с тях. Там се запознава с млад кинорежисьор, който му предлага главна роля в първия си филм Paul Is Dead. Продукцията има фестивален успех, но никога не получава разпространение, тъй като правата за музиката се оказали прекалено скъпи. Себастиан обаче се запалва по актьорската професия и кандидатства в берлинския Университет на изкуствата. По време на следването си получава много предложения за участия – и в киното, и в телевизията. Има късмета да не му се налага да работи, за да се издържа и може да си позволи да избира само онези ангажименти, от които може да научи нещо. Въпреки това за своите 24 години Себастиан е натрупал сериозна филмо-

графия. Големият му пробив е с наградения с Оскар австрийски филм Фалшификаторите на Щефан Рузовицки, в който изпълнява малка роля. Новият му филм Es kommt der Tag (Ще дойде денят) е в официалната селекция на Солунския кинофестивал. Пълнометражният дебют на режисьорката Сузане Шнайдер показва драматичната кулминация на една дълго спотаявана тайна – във френския дом на едно щастливо семейство с две деца отсяда странно момиче. Не след дълго майката разбира, че това е детето, което преди години е била принудена да остави за осиновяване. Филмът е типичен фестивален фаворит и изглежда изтощителен от гледна точка на енергията, която актьорите е трябвало да вложат, за да преминат през всички емоционални нюанси на отрицанието, гнева и изкуплението. Себастиан, който изпълнява ролята на едно от децата, ми разказва, че подготовката по този филм е близка до изтощителния

начин, по който се репетира в театъра. За най-актуалния си проект The Way Back на Питър Уиър младият актьор прекарва два месеца на снимки в София. Шегува се, че градът му напомня на Източен Берлин отпреди падането на Стената. Тъй като голяма част от престоя му минала в квартал Лозенец, нямало как да не му направят впечатление местните мутри. Себастиан си е вече обратно в Германия, където мечтае за сериозен сценичен ангажимент. За него успехът като актьор се изразява в свободата да избираш онова, което може да те отведе по-нататък по избрания професионален път. С любопитство ще следим бъдещото му развитие. текст йоана павлова фотография личен архив

www.salsajeans.com Mall of Sofia – Ground floor

Ива Шатц

20

която съобщава прогнозата за модата

И

ва Шатц искрено се забавлява от някои привидно случайни съвпадения. Художествената академия, където понастоящем е преподавател по мода, е основана от скулптора Борис Шатц, неин съименник, и чеха Ярослав Вешин, чието име пък носи улицата, където в момента живее. Ако не бяхме хора на логиката, щяхме да разчетем в това някаква кармична предопределеност. Всъщност Ива е свързана с академията по силата на собственото си почти възрожденско убеждение, че трябва да има хора, които правят нещата да се случват. И по-важното – при нея делата са естествено продължение на думите, в което ни убеждават преди всичко работите на студентите є, които видяхме на Swinging 60’s – първото от серията събития London Dress Code, провокиращи млади дизайнери да търсят вдъхновение в лондонската модна и музикална сцена. Факт – г-жа Шатц е твърде различна от традиционната ни представа за пре-

подавател. Тя просто не съжителства в комфорт с бюрокрацията и мързела, но и не гарантира, че желанието є за работа и промяна е неизчерпаемо и след година няма да се окаже в Австралия например. Ива Шатц е живяла в Тел Авив, Лондон, Ню Йорк. Учила е филология и история на изкуството, работила е за израелското правителство като профайлър в авиационния антитероризъм, а в момента готви доктората си, който изследва взаимовръзки между западноевропейски и японски субкултури. Тя не прави дрехи, но за сметка на това говори за мода в минало, настояще и бъдеще време. Последното є е особено любимо и пряко свързано с дисциплината модни прогнози, която преподава. Зад екзотичното словосъчетание се крият скаути на трендове и анализатори, чиято основна задача е да съберат, обработят и синтезират информация за това каква ще е модата след определен период. Tази информация се предоставя срещу съответната сума

на клиентите – модни и текстилни компании. С други думи – тези хора знаят какво ще искаме да носим много преди ние да подозираме дори. Какви са прогнозите? 2012 ще изглежда апокалиптично, а тенденциите на рециклираната и амбалажна мода вероятно ще се окаже нетрайна перспектива. Стремежът към лукс едва ли ще си иде скоро. Поинтересните модни дестинации остават Лондон и Токио. Непрестанното изобретяване на нови видове текстил и иновативните технологии за полагане на принт ще променят начина, по който дрехите изглеждат. Ива Шатц очаква завръщане към естетиката на 90-те – онова време, в което модата има мисия и кауза. На нас много ни се иска да є вярваме. текст емил христов фотография

Стефания Батоева

22

ново име на българската арт сцена

С

тефания Батоева е един от победителите на тазгодишното издание на наградата за българско съвременно изкуство Гауденц Б. Руф. Журито, състоящо се от Весела Ножарова, Лъчезар Бояджиев, Лоран Хеги, Елена Панайотова, Дарко Сенекович и Гауденц Б. Руф, я награди в категорията млад автор, като предпочете проекта є Casting Machines пред произведенията на Камен Стоянов, Коста Тонев, Викенти Комитски, Лазар Лютаков и Михаела Власева. Със серия от абстрактни геометрични конструкции от дърво, бетон, гипс и метал Стефания онагледява собствената си идеалистична представа за това как дадена материя може да придобие форма. Резултатът е поредица от красиви абстрактни обекти. Артистката е само на 28 години и е прекарала най-важните си години в Лондон, където през 2007 получава магистърска степен по архитектура от Architectural Association School of Architecture. Но сама-

та тя никак не отговаря на представата ни за британска госпожица и също така противно на очакванията в бъдеще няма намерение да работи като архитект, а като художник. Стефания вече има няколко изложбени участия зад гърба си. Още през 2005 тя беше представена със самостоятелен проект в Българския културен център в Берлин. Тази пролет пък в галерия Арт алея в София се проведе изложбата є Топлина ІІ. Стефания много се изкушава от работата с асоциациите, които обикновените материали, форми и предмети предизвикват у всеки от нас. Един от най-интересните опити на младата артистка в тази насока е инсталация от паднала стълба, въже и метални тръби, която импулсивно сглобява на ръба на покрива на сграда в Хонконг и є дава заглавието Трон. По повод тази работа Стефания ми казва: “В света има прекалено много направени неща и прекалено много съществуващи предмети. Не раз-

бирам какъв е смисълът да продължаваме да произвеждаме още, когато можем да използваме наличното.” На този етап най-големите вълнения на Стефания са свързани с търсенето на собствен почерк и артистична стратегия. Все още не си позволява сериозно обвързване с определено изразно средство и е готова да експериментира с видеоанимация, инсталации от намерени обекти и концептуална скулптура. Обяснява ми тази свобода в работата си с алтернативните методи на обучение в лондонското є училище. В момента Стефания Батоева обмисля вариантите за продължаване на художественото си образование и как да селектира умножаващите се предложения за изложби от различни галерии. текст даниела радева фотография

цена 35 лв. за 10 броя списание "Бакхус"

- 30%

от коричната цена

* Албена Шкодрова – главен редактор в списание “Бакхус”

Ходим навсякъде и опитваме всичко, за да ви спестим разочарованията. Абонирайте се и четете всичко за гурме пътуванията! Абонаментен център: тел.: 02/ 93 76 349, e-mail: abonament@economedia.bg http://economedia.bg/subscription, code: 70101-240909

с п и с а н и е bacchus.bg

Alex Diamond

24

анонимността като произведение на изкуството

А

з съм без възраст, без дом и без произход”, ме информира Алекс Даймънд по време на нашия онлайн разговор. Още от самото начало на своята кариера той или тя (полът също се държи в тайна) загърбва миналото си и превръща липсата на идентичност в произведение на изкуството, сякаш напук на всички артисти звезди, които градят имиджа си именно върху основата на култа към личността. На тази идея са подчинени всичките работи на артиста – независимо дали става дума за улични инсталации, видео или фотография. Алекс обосновава своята анонимност така: “Животът е единственото вдъхновение за мен и факти като това при кой професор си учил и коя академия си завършил са без значение.” В актуалния си проект Being Alex Diamond артистът остава верен на темата за разграждането или по-скоро заличаването на идентичността, за различните социални роли и за измерението

на собственото его. Този път Алекс Даймънд предлага портрети, направени със смесването на две техники – рисунката и фотографията. Връзката между отделните картини от серията е прикриваща лицето маска. Под заглавие Don’t worry ‘bout thing проектът излезе наскоро в Gudberg Publishing, издателство, специализирано в областта на градската визуална култура. Защо анонимността е важна за теб? Алекс Даймънд е артистично становище, това е експеримент, който ми позволява непрекъснато да променям самоличността си. Повечето хора си създават своя представа за човека зад псевдонима – те си го представят такъв, какъвто според тях трябва да бъде един артист. Любопитно е, че полът никога не е под въпрос, всички ме смятат за мъж. Къде предпочиташ да показваш работите си – на улицата или в

галерията? Произведенията ми се нуждаят от по-дълга подготовка и затова бързата реакция, която градската среда изисква, не е подходяща за тях. Галерията е вярното място за моите site specific инсталации, за рисунките, които обичам да правя по белите стени на изложбеното пространство, както и за моите пърформанси и видеопрожекции. Предполагам, че ти самият не заставаш пред обектива. Кои са моделите в Being Alex Diamond? Зад маските се крият много различни хора. Става дума за мъже и жени от няколко страни в Европа, които олицетворяват различни аспекти на красотата. В общи линии сходствата между тях са минимални. Но в този проект те всички са Алекс Даймънд. alexdiamond.de gudberg.de текст бояна гяурова фотография heliumcowboy artspace

ПОСТ СТУДИО

26

ново студио за визуална комуникация и култура у нас

И

звинете, но концепция е първата дума, която излиза от устата на родителите на Пост студио. И най-важната в работата им. Покрай тазгодишните Sofia Design Week и Sofia Architecture Week, където заедно и поотделно Андреан Нешев, Велина Стойкова и Магдалина Станчева в различни моменти бяха концептуалисти, графични дизайнери, куратори и прочее полезни и незаменими участници, смятаме, че те са достатъчно познати на 1. И тримата имат добре подплaтено и образовано алиби – Андреан и Магдалина завършват Fachhochschule Duesseldorf, специалност комуникационен дизайн, а Велина е възпитаник на Rietveld Academie, Амстердам, като завършва магистърска програма във Werkplaats Typografie, Арнем. Дипломната работа на Андреан е Visual Cut Bulgaria, първата книга за съвременната дизайн сцена у нас. Магдалина все още търси издател за своята дипломна работа – едноименна книга за делото на

гениалния ни график от близкото минало Стефан Кънчев, за когото подготвя в момента дигитален архив (stefankanchev. eu) и документален филм. Велина организира и курира изложбата School School на Werkplaats Typografie в България като част от първия Sofia Design Week. Тримата от запаса най-накрая се събират в Пост студио. Идеята за него идва от потребността им за работа и развитие, които да дадат импулс на тази сцена и развитието на визуалната култура у нас. Студиото е в центъра на София, достъпно е лесно с колело и засега има два стола и бюро. Заварваме Андреан да обсъжда нещо важно по скайп с Магдалина, която все още е в Дюселдорф, докато Велина не без известна самоирония ми разяснява къде ще се намират зоните галерия и чил аут в малкото приятно пространство. “Идеалният ни клиент е от културната сфера, но няма възможността да плати толкова, че да работим само с него или само с такива като него. Затова по-скоро

гледаме реалистично на ситуацията – търсим комерсиални клиенти, на които да предложим културни и концептуални решения, без да имитираме пейзажа или да се движим по течението.” Така по-голяма част от времето отива в убеждаване на клиента, но “това е начинът – пет дена за разговори и един за дизайн”, допълва Андреан над лаптопа си. “Средата просто трябва да се разчупва”, позитивно тръсва глава Велина. Като скоро завърнали се у нас, на Пост студио им липсва “някой, който да вдига топката”, “някой, с когото да обмениш опит” и “някой, с когото да дискутираме в нашата област”, но и “това ще се промени с времето”. Пост студио е отворено без почивен ден за коментари, дискусии, приятели, идеи и каквото друго може да си пожелаете. poststudio.bg текст мария телбис фотография янина танева

Pop-up магазин на реформа

днес го има – утре не. чарът и предимствата на временните магазини са многобройни

Ц

елта винаги е била Реформа да има свое постоянно offline пространство. Но когато основателите на уеб магазина за дизайн тръгват да си търсят такова преди година, те се сблъскват с проблеми като липса на подходящо централно пространство и непосилни наеми. Допреди няколко месеца, когато финансовата криза удря под кръста голяма част от търговците. Внезапно опразнилите се магазини на страхотни места се увеличават заедно с техните мрачно провесени табели – дава се под наем. Боби, който винаги е имал богато въображение и добри идеи, решава да се възползва от момента, като наеме само за месец такова на Ангел Кънчев. Номерът е 22, а временният магазин (или pop-up) е там през целия ноември. “Целта ни беше да изнесем на живо всичките предмети, които имаме на сайта”, споделя Боби. Може да се каже, че това е втора pop-up изява за Реформа, след като през юни бяха превзели с холандски дизайн старата водна кула в Лозенец

като част от Sofia Design Week. Концепцията на pop-up магазините е благодатна. Основната разлика между постоянния и временния магазин е, че първият се прави, за да продава стока, а вторият, за да провокира и популяризира даден бранд. Реформа имат своя вярна клиентела онлайн, а на Ангел Кънчев 22 привлича случайни минувачи от улицата. Двата вида магазини имат и различни бюджети. Докато постоянният трупа бонуси по место-преданост към клиентите, то временният печели по цена. Дори интериорът на един pop-up е без излишни превземки – адаптивност и ниска себестойност, изграден от евтини, лесно откриваеми и бързи за сглабяне конструкции. Макар и вече разтурен, АК-22 pop-up на Реформа беше обзаведен от еко материали – естествено дърво, велпапе, OSB плоскости. Боби обяснява защо: “Нищо от оборудването няма да отиде на боклука – велпапето се ползва повторно като опаковки, етажерката от дърво се пази за бъдещи

проекти, а OSB плоскостите се предават за употреба в строителството.” Студио Реформа съществува от година, като на уебсайта му се подвизават постоянно около 50 продукта с гарантиран печат за качество и уникален подход към днешната ширпотреба (аксесоари за дома, тениски, чанти и бижута). Зарежданията се правят от Холандия, Франция, САЩ и Тайван. На нас най-ни допада желанието на Боби и Еми да подкрепят български дизайнери. Отворени са за предложения, а засега работят с Tochka &Tochka и Gorichka. Едномесечното ноемврийско материализиране на Реформа приключи с парти и разпродажба. Но ни обещават поне четири pop-up инициативи през новата година. Ние само ще дебнем къде и кога. studioreforma.com текст адриана андреева фотография

27

Пасивна активност

28

или как сешоарът за коса може да затопли целия дом

Д

а подредиш слънчеви панели на покрива и да поставиш вятърни турбини в двора – похвални енергоспестяващи постъпки за опазване на околната среда. Но какво правиш, когато слънцето не пробива гъстия столичен смог? Отговорът е пасивна сграда, която няма нужда от горните. Изолацията є е толкова добра, че температурата се определя от съществуващата вътре енергия, произведена от хората и от уредите. Уникалната саморегулираща се система не ползва механично подгряване или охлаждане и както гласи определението – пасивната сграда е онази, в която комфортен вътрешен климат може да бъде поддържан без активни отоплителни или охладителни системи. Вътре работят умни и изпробвани стратегии – естествена вентилация, слънчева топлина, сянка и най-вече ефикасна изолация. По света има около 15 000 пасивни сгради, а най-активни в строителството им са скандинавските страни и Германия.

Пасивните сгради дават сериозна заявка да са сред основните играчи в новата вълна архитектура на България, а арх. Георги Николов (студио АРХЕ) е един от най-енергичните им пропагандатори. Разпространител на каузата, проектант на такива домове и учредител на Информационна група пасивни сгради България (2009), за съжаление самият той все още живее в стара кооперация в центъра на София, която харчи огромно количество енергия за сметка на дискомфорта на обитателите. “Зимно време навличаме пуловери, лятно време ни е горещо.” Георги се зарича, че скоро ще си построи собствен пасивен дом. Неговите най-големи предимства са комфортът на живеене – температурите и циркулацията на въздуха са толкова добре съобразени, че енергийната потребност на цялата сграда е близка до нулевите стойности, като е възможно дори сградата да произвежда повече енергия, отколкото използва. Пасивните сгради са атакувани от

предразсъдъци като тези, че не се отварят прозорците, че са по-скъпи като инвестиция или че концепцията ограничава творчеството на архитекта. На последното Георги отговаря – “архитектът е длъжен да потисне егото си в името на тези, които консумират архитектурата”. В момента в България се осъществяват няколко проекта за пасивни сгради – “очаквам до две години да има поне 50–100 такива”, допълва той. “Поне за мен е кристално ясно, че начинът, по който строихме доскоро, остана в историята.” Научи повече за пасивните сгради на втората национална конференция по темата, която ще се проведе на 10 декември в София. passive.bg текст адриана андреева

29

събитията този декември и януари в радиус 1000 км от софия 27 км Перник | България

Фестивал на кукерските и сурвакарските обичаи в Перник | 23–25 януари

294 км Солун | Гърция

Mr. Scruff | Block 33 | 12 декември | www.block33.gr

294 км Солун | Гърция

Gogol Bordello | Principal Club Theatre | 16 декември | www.myspace.com/principalclub

294 км Солун | Гърция

Red Snapper | Principal Club Theatre | 18 декември | www.myspace.com/principalclub

389 км Букурещ | Румъния

Foals | Club Control | 11 декември | www.control-club.ro

389 км Букурещ | Румъния

Dub Pistols w/ Aria Urbana & Zona Libera| The Silver Church | 3 декември | www.tscmusic.ro

389 км Букурещ | Румъния

Panorama Bar Night – Steffi, Tama Sumo, Cos Mir and Super Giuser| MNAC | 19 декември | www.mnac.ro

30

390 км Белград | Сърбия

Nouvelle Vague | Kulturni Centar Grad | 12 декември | www.culturalfront.net

559 км Истанбул | Турция

Contemporary Istanbul | 3–6 декември | www.contemporaryistanbul.com

559 км Истанбул | Турция

Nostalgia 77 | Ghetto | 4 декември | www.ghettoist.net

559 км Истанбул | Турция

Jose Gonzalez | Otto Santral | 12 декември

559 км Истанбул | Турция Ursula Rucker | Tamirane | 19 декември

570 км Сараево | Босна и Херцеговина Jazz Fest Sarajevo | 3–8 декември | www.jazzfest.ba

759 км Будапеща | Унгария

Concert of the Gypsy Symphony orchestra | 30 декември | Italian Culture Institute | www.100violins.com

965 км Умбрия | Италия

Umbria Jazz Winter | 30 декември – 4 януари | www.umbriajazz.com

селекция мария башева

mnb` pejnkr`

ร ยบร ร ร ยบร ยฟร ยฝร ร ร ยพร ยผ ร ร ร pยบร ยฟร lยฟร ร ร ร ยบร ร ร ร ร ร ยปยฟร ยพร ยปยบยผยฟร ยบ ร ยบร ยบร kร ร ร ร ร ร ยบร ร ร ร ร ร ร ยฟร ร ยผร oร ยพ ร ยบร ร ยบร ยบ 6OJRBUP dยบร ยนร ร ร ยบ ร ร ยฟยพร ยบยฝยบ ร ร ยบร ร ร ยผร ร ยบ ร ร ร ยบร ร ร ร ร ยผยฟร ร ร ร ร ร ร ร ร ยผยฟ ยผร ร ยบ ร ร ยฟร ร ยพร ยบร ยบยฟร ร ร ร ร gยบ ร ร ยฟร ยบ ยฝร ยพร ร ยบ ร ยฟร ร ร ยฟร ร ร ยฟ ร ร ยฝยบร ยพยบ ร ยฟ ร ยบร ร ยบยพยนร ร ยบ ร ร ร ร ยบร ร ร ยน ร ยบร ร ร ยบร ยฟร ยฝร ร ร ยพร ยผ ร ร ร ร ร ร ยพยบยพยฟร ร ยบร ร ร ยบร ร ร ร ร ยฟร ร ยนร ยบ 6OJRBUP

XXX EBNJBOJU[B CH

Тя: жилетка с шал Sisley, тениска Replay, яке, колан, чанта и шапка Miss Sixty, бутонки Adidas, пола Alma

32

Той: яке Adidas, риза G-Star от магазин Fan Point, долнище Nike, елек с качулка Sisley, обувки Salsa Jeans

33

стил Ева Вентова фотография Dessy Got Messy модели Гергана и Павлин

GLAMOURESQUE

Той: сако Sisley, тениска Puma, кожен панталон и обувки Salsa Jeans, кори Adidas Тя: брошка Salsa Jeans, горнище Adidas, ръкавици, плетена туника и диадема с пера Sisley, обувки и чанта Replay

34

Той: горнище Puma, обувки Sasla Jeans, боксерки и чанта Replay, ръкавици Adidas Тя: неопреново горнище Puma, рокля Miss Sixty, гердан Salsa Jeans, бутонки Adidas

35

bulgar off * КОМЕНТАР ОТ БРАНИМИРА РАДОСЛАВОВА

Авторката помни невежата, но разбираема атака на британската преса в месеците преди присъединяването ни към Европейския съюз и за пореден път дава неизвинено отсъствие на неразбираемо безмълвната българска дипломация.

36

В

началото на ноември Лондон потвърди, че забраната за достъп до британския трудов пазар за България ще продължи до края на 2011. Това заключение не е изненадващо в контекста на икономическата криза, най-високата от 15 години насам безработица и предстоящите парламентарни избори, но ми припомни за есента преди европейското ни членство, когато Великобритания трябваше да реши дали да даде на двете държави новобранци в Европа същите права, дадени на осемте източноевропейски държави през 2004. През тези месеци британското правителство беше подложено на продължителна и агресивна атака от местните медии. Най-четеният вестник, цветущият жълт Sun, често флиртувайки с расизма, представяше България като развъдник на престъпници и хаотична маса от невзрачни хора, готови да превземат Острова при първа възможност. Бърз преглед на британската преса през шестте месеца преди присъединяването ни показа, че от около 900 статии, отнасящи се до България, две трети са в жълти и десни антиимиграционни публикации. Ако съществуваше графика

за месечната дистрибуция на медийния интерес към България през 132-та месеца от живота ми в Лондон, тя би приличала на дубайската кула, настанила се несръчно насред Сахара, като кулата представлява септември и октомври 2006. По същото време либералният ляв Guardian публикува статия на Яна Бюрер Тавание, в която Яна с ирония и хумор зададе въпроса защо британците толкова ги е страх от нас и представи добър аргумент за абсурдността на това отношение. Силно нужен противовес, който обаче не адресира същността на проблема. А той е следният: Пълната липса на усилие, желание и енергия от българска страна да се започне и поддържа конструктивен диалог с британски политици, съветници, мислители, журналисти и коментатори – официално и неформално. Учудващо, непрофесионално и обезверяващо. През втората половина на 2006 бях в редовна дискусия с висш дипломат в посолството ни в Лондон – исках да предложа модел как най-ефективно да проведем кампания, целяща да повлияе на британското правителство относно това конкретно решение. В свободното си време вършех доста неща за него, докато заедно чакахме София да одобри плана и бюджета. Отговор така и не получихме. Само примирена усмивка и признание от обезсърчения дипломат, че екипът му от хора, които са назначени с тази цел, са бавни и като цяло безидейни.

Друг дипломат две години по-късно ми сподели, че не се чувства в свои води в политическите кръгове тук и затова ги избягва. Не е ли обаче това същността на едно представителство? С нюх, усет, знание и постоянство да обясни, защити и насърчи националните интереси в държавата домакин. Създаването на неофициални връзки с шарен кръг от хора – и поддържането им чрез искреност, директност и умереност – са критично важни. Не твърдя и за секунда, че ако тези връзки бяха налице преди три години, решението на британското правителство щеше да бъде различно. България не получи достъп до британския трудов пазар поради местната политическа реалност, а не поради логичен аргумент или трудностите в България. Те обаче имат огромно значение за това как политическата класа тук гледа на България – като равностоен партньор и потенциален съюзник или като безгласна енигма от покрайнините на Европа. При липсата на съсредоточена комуникация неминуемо се създава пространство, където оставяме някой друг да пише и говори вместо нас и в повечето случаи казаното няма да е в наша полза. Докато сме сигурни, че сме направили всичко възможно да бъдем чути и убедителни, нека да спрем с жертвеното мислене и не се сърдим на The Sun. * Игра на думи – от bugger off – разкарай се. Заглавие в The Sun, 25 октомври 2006

на витоша с любов КОМЕНТАР ОТ НАДЯ ЗДРАВКОВА

Авторката е прекарвала поне един ден в месеца на Витоша през всичките си 30 години, но се страхува, че това скоро може да бъде опасно за живота є.

И

ма една-единствена причина да продължавам да живея в тази мръсна и недружелюбна столица, а не във Варна например. Причината не е в града, а извън него. Витоша не е нито най-живописната, нито най-величествената планина в България, но е най-ценното, което неочарователната, но родна София има. Планината ми дава ориентир и успокоение в сивите градски дни. Поглеждам я и вътрешно си отдъхвам – сега прескачам калните локви по тротоара, но ако поискам, след 20 минути мога да съм там, горе. Бягството е на няколко спирки с автобуса, най-лесната алтернатива за уикенда, почти кристален въздух поне за час и една боб чорба в Алеко. Качила съм се на ски на три и оттогава за 27 ски сезона сигурно имам поне 500 зимни дни горе. Ще продължавам да го правя всяка зима, колкото и да ми се плаче от гледката. Затова нямаше да имам нищо против двама да се карат за Витоша, ако третият печелещ бях аз. В момента обаче от споровете какво, как и дали изобщо да се прави на Витоша печелят единствено по-добрите ски дестинации за софиянци. От години Банско и Боровец потриват ръце в началото на всеки зимен сезон, когато става ясно, че на Витоша не само нищо не се подобрява, а става все по-зле. И тази зима ще е така.

Цяла София ще пали колите в началото на уикенда, за да кара на Банско или Боровец. Защото на 30 минути от къщи ще ги чакат построеният преди повече от 40 години Романски, движещата се на магия котва на Спас, работещото два пъти в месеца Горно лале, срутените останки от хотел Щастливеца... Прехвърлянето на топката между държавата, управата на парка и собственика на съоръженията още тази зима могат да бъдат за сметка на нечий замръзнали ръце и крака. В найдобрия случай. Който е висял при минус 15 на Романски, знае за какво говоря. На фона на тази отчайваща реалност медийните заплахи, че съоръженията на Витоша няма да бъдат пуснати, са доста нелепи. Вие и да ги пуснете, много вероятно е те изобщо да не тръгнат. Далеч съм от мисълта, че Витоша трябва да се превърне в новото Банско. Но съм убедена, че между непипането на нищо горе и изграждането на модерна ски зона около Алеко има междинен вариант – така че там да стане отново най-оживеното място за столичани през уикенда, както беше през детските ми години. Карането на ски и опазването на природата едновременно в зимните курорти по света не е изключение, а правило. У нас нещата са черно-бели. Лифтове срещу гора, писти срещу морени. Грозната гледка на свлачища, разорана планина и ненужно изсечени просеки на Банско обаче все пак ме кара в спора за Витоша да бъда по-скоро на страната на екологичните организации, откол-

кото на инвеститора Витоша ски АД. В плана за ски зона на Витоша имаше безумни предложения за всеки, запознат с климатичните условия в планината – изграждане на още влекове под Черни връх, където от 100 дни през зимата духа зловещо поне 85. Както и да се правят писти под Алеко, където сняг има евентуално две седмици в края на януари. Слава богу, този план е вече отхвърлен от еко министъра, така че екологичната катастрофа на Витоша засега е ако не напълно избягната, то поне отложена. Има обаче и още нещо: ще опазим Витоша от строежи, но няма да спрем да караме ски и сноуборд и ще продължаваме да изгаряме тонове вредни емисии със старите си неекологични автомобили, за да стигнем до Банско или Боровец. Някой няма ли да направи и тази калкулация, когато се изчисляват вредите и ползите от модернизирането на Витоша като ски курорт?

37

Fatih Akin разговор с турско-германския режисьор под портокалово дръвче в центъра на солун

38

Ф

атих Акин е на 36 години и се смята повече за германец отколкото за турчин, тъй като е роден и израснал в Хамбург. Още с пълнометражния си дебют Кратко и болезнено (1998) впечатлява със специфичния си режисьорски стил, в който миксира любимата си музика, американското авторско кино, европейската освободеност и балканския темперамент. Най-награждаваните му заглавия досега са Срещу стената (2004) и На прага на рая (2007), но вероятно най-тачен у нас е документалният проект от 2005 Музиката на Истанбул. Участието на Фатих в кинокомпилацията Ню Йорк, обичам те (2009) като режисьор на един от епизодите е поредното потвърждение за това, че в момента той е звезда. Затова всеки опит за интервю с него си е цяло приключение. Въпреки натоварения му график на 50-ото издание на филмовия фестивал в Солун, успяхме да се срещнем и да поговорим за новия му филм Soul Kitchen. Няма как да не започна с това, че имаш страшно много фенове в България, филмите ти са доста популярни у нас. Наистина ли? Трябва най-накрая да посетя България, много бих искал! Първото нещо, което ми прави впечатление в новия ти филм Soul Kitchen, е това колко се различава от досегашните ти работи. Прилича повече на Kebab Connection, на който си само сценарист, но не и на онези филми, които си снимал като режисьор. Откъде дойде тази промяна? След всички тези сериозни проекти, с които се занимавах толкова време, се почувствах умствено изтощен. Досегашните ми работи са много лични, когато снимах например Срещу стената, това се превърна в гневен филм, понеже аз самият бях гневен по онова време. На прага на рая пък стана философски филм, понеже на снимките бях в такова настроение. Когато приключвахме На прага на рая, мой много близък приятел почина. Той ми беше не само приятел, но и учител и ментор. Всъщност от много отдавна искам да направя Soul Kitchen, но се страхувах да не разваля репутацията си на киноавтор. А именно този мой приятел ме научи да не се превръщам в роб на собствения си успех и да се занимавам единствено с онова, което ме вълнува и което искам да реализирам. Исках да направя нещо леко, така да се каже – да отворя прозорците и да се освежа, за да мога да продължа да

работя. Гледайки Soul Kitchen, човек може да си представи колко много сте се забавлявали по време на снимките. Това всъщност е най-трудният филм, с който някога съм се захващал, специално от техническа гледна точка. Доколкото ми е известно, това е найскъпо струващата ти продукция? Да, така е, но пък наистина беше забавно. Soul Kitchen ми даде още пет години живот – ако умра на 75 години, всъщност ще съм на 80, а ако умра на 90 – ще съм на 95. Четох, че филмът е вдъхновен от личните приключения на съсценариста Адам Бусдукос в ресторантския бизнес. Възможно ли е наистина Адам да е преживял всичко онова, за което става дума в Soul Kitchen? Ха-ха, не знам дали ще ми повярваш, но действителността е била много по-шантава. Нощем хората наистина са правили секс в заведението му. Когато съседните заведения приключвали работа и персоналът им изкарвал боклука навън, всички висели по прозорците да зяпат какво точно се случва и какво могат да съберат от кофите. Правили са брутални диджей партита, по време на които хората са танцували по масите. Изобщо всичко, което сме показали във филма, наистина се е случило. С Адам вече остаряваме, аз имам дете, така че все по-трудно можем да намерим време и сили за този парти лайфстайл. Затова може би Soul Kitchen се превърна в сбогуване с младостта ни. На откриването на фестивала имахме възможност да те видим в ролята на диджей, пускаш ли все още музика в клубовете в Хамбург или и това е останало в младостта ти? Да, аз съм и диджей, макар да съм от аматьорите. С удоволствие приемам покани да пускам музика. А каква музика слушаш вкъщи, докато си сам? Най-различна – зависи от това на каква вълна съм. Например колекционирам саундтраци, харесвам и танцувална музика. Така открих и гръцката банда Locomondo. Но наистина слушам всевъзможни неща – world music, музика от Китай, класика, джаз... Как избра музиката за Soul Kitchen? Винаги когато пиша сценарий, се опитвам да намеря правилните звуци, което също така значи правилното настроение. Колкото по-рано се избере музиката за един филм, толкова по-бързо ти става ясно какви ще са емоционалните обрати в него,

а в най-добрия случай музиката ти помага и за визията. За Soul Kitchen исках да открия тонове, които определят Хамбург като град. Според мен Хамбург е soul град, с много известни соул клубове и дискотеки. Някои от тях вече са затворени, други все още функционират. Определено смятам, че когато човек иска да намери качествен соул извън Северна Америка, Хамбург е найдоброто място за това. Така започнах да колекционирам соул парчета. Много от тях са инструментални, като Куинси Джоунс или Бъгало Джо. Смятам, че думите биха могли да попречат на диалога във филма. Много от песните пък имат функцията да коментират дадена сцена. Има една песен на Рут Браун, в която тя пее, че не знае дали трябва да тръгне с любимия си или не. Вокалът е женски, точно затова решихме да сложим това парче в сцена, която показва мъжките емоционални преживявания. И накрая един по-общ въпрос – как виждаш бъдещето на киноиндустрията, имайки предвид настоящата финансова криза? Ще се промени ли начинът на правене на филми? Когато аз самият отида на кино, искам да пътувам. Например искам, когато отида на кино в Хамбург, да видя български филм. Знам, че тези филми съществуват. Знам, че тези филми са добри. Знам, че за мен ще бъде много по-лесно да се идентифицирам с персонажите от тези филми, отколкото с героите от някоя холивудска продукция. Проблемът е в това, че поне там, където аз живея, отиваш на кино в мултиплекс с 16 зали и в 14 от тях показват американски заглавия. В останалите 2 салона могат да се видят най-актуалните френски или италиански филми. Засега в Европа успяваме да правим независимо кино и смятам, че сме талантливи. Проблемът обаче е, че в подобни продукции не се влагат достатъчно пари и това пречи те да се наложат на световния пазар. Аз лично съм краен в разбиранията си и бих сложил квоти. Трябва да се предприеме нещо, за да изградим система, при която в същите тези 16 зали 10 или дори 12 да показват европейско кино, и то от различни страни. През цялото време говорим за “обединена Европа” и прочие, но това са само приказки. Радикални мерки са нужни, за да продължи да се развива независимото кино. текст йоана павлова фотография архив кинофестивала в солун

39

8-битовата еротика “цялата днешна младеж, събрана в един блог – 8biterotic.blogspot.com”

40

П

отребителят MrFerdo от титаничния интернет форум bg-mamma поставя началото на една особено важна дискусия: “Интересува ме мнението ви за качването в интернет на снимки в предизвикателни пози по бельо от страна на непълнолетните, респективно малолетните тийнейджъри. Имам предвид снимките, поставяни в личните профили в различни социални мрежи, сайтове за запознанства и т.н. Какви според вас са причините за този начин на себепредставяне, виждали ли сте подобен начин на обличане, гримиране и т.н. и на живо сред тийнейджърите?” Съвсем естествено се оказва, че и посетителите на форума енциклопедия са доста наясно с проблема. Най-интересно става, когато в разгорялата се на 16 страници дискусия се появява линк към един скандален блог, наречен 8biterotic.blogspot.com. Въпросното място от няколко месеца показва по плашещо откровен и ироничен начин действителността, в която съществува голяма част от българската младеж. Контекстът е следният – от една страна, са всички снимки, които младите българчета изтипосват по форуми, социални мрежи, сайтове за запознанства. От друга, са техните превъзходни модели за подражание – българските селебритита, обгърнати от гальовен медиен комфорт. След невероятно объркано и изпълнено с неочаквани обрати разследване се добрахме до субекта, отговорен за съществуването на този фамозен експеримент. Да приемем, че той е нещо средно между Burial и Banksy в политически коректната, стеснително хейтърска родна web 2.0 среда. Така де, замислете се какво би направил някой, който има всички тези снимки, за които вече стана дума? Как се роди идеята за блога? Идеята се роди на някакъв рожден ден, когато един приятел каза, че това е платформата, в която можем да вкараме снимките и да стане цирк. Както става обикновено, след това нищо не се случи. Аз чета разни блогъри от 2003 сигурно и много ми се е искало да си направя блог, но все нещо ставаше и изпусках момента. Покрай тази идея обаче един ден седнах, регистрирах се, разцъках темплейта, цветовете и т.н. Обаче седя така, без да има нито един пост в него, сигурно 3 месеца. След това нещата станаха неконтролируеми. Името е скандално сполучливо. Как

го генерира? Някой беше изкоментирал снимките като битова еротика, защото, когато момиченцата се снимат, отзад се вижда контактът или покривката на каре, или пък героинята си е обула токовете и се е качила на дивана. Тогава пък много слушах Quarta 330 и Zomby, които правят 8-битова музика, и така дойде осмицата в името. Защо не искаш да разкриеш самоличността си? Няма значение кой съм. Важното е, че блогът има източник на фотоматериал, който обаче е дълбоко в сянка. Има и хора, които ми помагат за разни неща в дизайна и функционалността на блога. Иначе вече съм и в twitter, но там пиша в женски род. В блога пък пиша най-често в множествено число и хората масово мислят, че сме няколко човека. Де факто може и да сме няколко човека, на кого му пука? Много хора сигурно са объркани от нещата, които показваш и пишеш. Какъв е манифестът на 8-битовата еротика? Този блог няма комерсиална цел, в него няма никога да има реклами. Целта е да покаже действителността под един по-различен ъгъл. Идеята е, че една камара хора от т. нар. медиен елит – като Слави, Иван и Андрей и подобни такива, институционализираха чалгата и накараха малките момиченца да правят тези изкуствени муцунки, да се чекнат и да позират пред камерата, а след това с гордост да се изтипосват в социалните мрежи и т.н. От една страна, това съвсем не е лошо за нас, защото можем да се забавляваме и подиграваме на воля. От друга обаче, може да бъде шокиращо за хората, които живеят в кувьози. Всъщност изобщо не ме ебе за младото поколение. Това, което тези неориентирани дечица правят, е само една малоумна поза, не е истинско и те дори не разбират какво става. 8-битовата еротика гледа с насмешка на журналистите чалгари, защото бутат непрекъснато някакви малоумни фолк диви в публичното пространство и се изразява с граматически и пунктуационно иронизирания стил на писане в българската блог сфера. Как тогава стои блогът ти в цялата комичност на българската блог сфера? Писна ми да чета блогове, в които някакви хора са си снимали котката, после разказват какво са яли вчера и как се прави крем карамел. Изобщо не ме интересува как минава ежедневието

на еди-кой си, нито пък малоумните подробности от битието му. Повечето блогъри, които са страшни капацитети, са силни само в темплейта си, но когато им се случи да поизлязат навън, става леко смешно. Аз цял живот движа с райтъри поради някаква причина, макар че аз самият съм зарязал рисуването от доста време и прекарвам доста време на улицата. Затова обичам да използвам на бъзик определение web 3.0 – което е излизането на интернет и блоговете на улицата чрез блог стикери, тагове и т.н. Пълен ташак. Как се създава 8-битовата еротика? Времеемко! Поддържането на блога отнема много време, особено когато искаш да го направиш много яко. Снимки има колкото поискам, просто те трябва да се селектират и да се вкарат в контекст. Винаги се стремя да вкарам нещо популярно в постовете. Примерно деня, в който направих рекордните 1600 уникални посещения, бях постнал снимката на една девойка, която адски много ми приличаше на Бербатов, и така всичко гръмна. Най-забавно е, когато в снимката има нещо, за което да се хванеш. Сега имам снимка, в която една девойка е стиснала огромните си цици и между тях е забучила една Каменица. Как да не се изебавам с кампанията на тази бира за истинския мъж? Или пък да я наредя като идеална моделка за календара на Тери Ричърдсън? Момиченцата на тези снимки са наистина много комични. Толкова много искат да са мега фолк, че някакви деца на по 13 изглеждат на 35. Даже сега мисля да правя своеобразен MILF edition, като пиша под снимките – “години 35 (истинска възраст 13)”. Генерирането на текст става бързо. Опитвам се стилът ми да звучи като лека гавра с т. нар. елитни блогъри. Нарочно пиша имената на знаменитостите с малки букви, за да ги принизя. Удостоявам ги с цялото неуважение, на което съм способен. Едно от най-яките неща се случи, когато хората сами започнаха да ми пращат снимки, които да качвам. После тръгна това със снимките на девойки, които държат лист с надпис 8biterotic.blogspot.com. Така горе-долу функционира 8-битовата еротика...

8biterotic.blogspot.com twitter.com/8biterotic интервю ивайло спасов фотография

41

Régine Debatty или блогът като професия и изкуство

42

О

т няколко години Регине Дебати поддържа арт блога с провокативното заглавие we make monеy not art. Тя пише за съвременно изкуство във всичките му превъплъщения – както за ъндърграунд събития и изложби на малки галерии някъде по света, така и за големи арт събития като биеналета и панаири. Преди да стигне до изкуството, Регине е била репортер, преводач, асистентрежисьор и дори водеща на прогнозата за времето. От 2003 блогването става нейна професия и не след дълго we make monеy not art израства в един от найчетените блогове за изкуство. Успехът є се дължи най-вече на това, че в своя блог Регине отразява единствено онова, което отговаря на собственото є разбиране за добро изкуство, без да се съобразява с моментни тенденции и вкусове. Именно тази независимост в писането превръща блога є в един от най-интересните сайтове за съвременно изкуство, посещаван както от любители, така и от критици и други професионалисти. Често благодарение на нейните открития неизвестни млади артисти попадат и на страниците на установените художествени списания. Самата тя пък, превърнала се междувременно във важна инстанция в бранша, често изнася лекции пред специализирани конференции, членува в журитата на конкурси, води творчески работилници и пише за някои от тежките арт издания. Виж какво друго ми разказа Регине, която улових по време на гостуване в Австрия: Как започна да блогваш? Съвсем случайно. Бях истински отегчена, работейки в един офис в Италия. Всичко, което се изискваше от мен, беше да симулирам някаква дейност. Тогава, през 2003, срещнах един медиен артист, който правеше арт пърформанси с мобилния си телефон. До този момент за мен телефоните бяха единствено досадно средство за комуникация и нищо повече. Толкова се впечатлих от работата му, че започнах да се ровя из интернет за повече информация относно връзката между технология и изкуство. Разпечатвах всичко, което намирах, и постепенно бюрото ми се оказа затрупано от листове с най-различни данни. Тогава един приятел ме посъветва да събера всичко, което съм намерила в блог. И така се започна. А как блогването прерасна в професия? В началото блогвах само за удоволствие. Никога не съм си мислила,

че хората ще открият блога ми и ще започнат да го четат. Но за щастие точно така стана. В един момент реших да напусна работата си и да се отдам изцяло на писането. Първоначално нямах никакви пари и беше доста трудно, но въпреки това обожавах новата си работа. Сега, пет години по-късно, финансовата ситуация е съвсем различна и аз съм една от онези, които успяват да изкарат прехраната си с блогване. Въпреки че заглавието на блога предполага правенето на пари, аз съм далеч от това да се превърна в Доналд Тръмп. Как избираш темите, за които пишеш? Пиша само за нещата, които ме кефят. В началото блогвах най-вече за дигитално изкуство и интерактивен дизайн. Подобни постове много бързо намериха своята публика. Но след време интересът ми се прехвърли върху биотехнологичното изкуство. Постепенно започнах да отразявам все повече събития за съвременно изкуство, които нямат нищо общо с техниката. А напоследък все повече харесвам политически ангажираното изкуство. Пиша единствено за нещата, които ме вълнуват в даден период. Ти отразяваш предимно ъндърграунд прояви, но същевременно не пропускаш и събития като биеналето във Венеция. Винаги посещавам архитектурното биенале и биеналето за изкуство във Венеция. Правя го вече от осем години и досега не съм имала причина да пропусна тези събития. Не се съобразявам с това дали едно мероприятие се причислява към ъндърграунда или е толкова популярно, колкото например китайското съвременно изкуство. За читателите е важно да чуят моя глас. Няма нужда да са съгласни с мнението ми, но те искат да го знаят. Как ти се стори биеналето тази година? Много ми хареса. Някои издания, разбира се, са по-добри от други, но общо взето всеки път откривам нови имена, които направо ме разбиват и които осмислят цялото ми пътуване. Ако въобще може да се направи някаква класация на най-важните арт събития, биеналетата според мен обаче отдавна вече не са сред тях. За мен това са Ars Electronica в Линц, Pictoplasma в Берлин, Frieze в Лондон или Conflux в Ню Йорк. Аз лично предпочитам по-малките прояви, те са по-свободни и позволяват повече експерименти. Освен това са ми интересни и панаирите за

изкуство, на тях могат да се открият готини нови артисти и галерии. Кои бяха откритията ти през тази година? Направих доста добри открития в Антверпен. Аз съм родена в Белгия, но от години не живея там, въпреки това често посещавам страната. Антверпен е много динамичен град. Много ме впечатлиха изложбите в Photo Museum и Extra City Art Centre, както и в музея Muhka. Другите неща, които много ме зарадваха тази година, бяха видеофилмите на Annika Larsson, които открих на Loop в Барселона. Освен това много се изкефих на Musee du Quai Branly в Париж. Има ли някакво предимство в писането онлайн за изкуство? Каква е ролята на арт блоговете в сравнение с тази на печатните издания? Аз лично се чувствам много независима, поддържайки we make money not art. Нямам рекламодатели, с които да се съобразявам, нито пък имам стриктна редакторска политика, освен това не трябва да спазвам срокове. Мисля, че блогът е идеална платформа за смесването на ново изкуство с активизъм, както и на мейнстрийм изкуство с архитектура. В утвърдените художествени списания можеш да прочетеш единствено за обичайните заподозрени. За да научиш някое ново име, трябва да се поровиш из инди списанията. В моя блог аз се опитвам да смесвам всичката тази информация. А как си набавяш информация? Успяваш ли да посетиш всички събития, за които пишеш? Просто много активно търся информация. Чета няколко арт блога, както и списания, освен това разчитам на хората, които вече познавам, да ме информират за нещата, които правят. Пиша единствено за изложби и произведения, които съм видяла на живо. С времето осъзнах, че едно произведение на изкуството, дори то да е видео или фотография, въздейства много повече, когато физически застанеш пред него. Този подход предполага, че непрекъснато пътуваш. Каза ми, че си в Австрия, а къде точно си в момента? Какво е новината на деня? В момента съм в Грац като член на журито на конкурс за нова норвежка архитектура, а преди малко научих, че Арнолд Шварценегер бил от тук. текст бояна гяурова фотография i/m/d students at masterbundo 2007

43

...have a nice day Какъв е образът на България? Какъв кенеф? Да го изчистим и да покажем кои сме ние всъщност и какво сме дали на света!

44

Вариант едно: събираме накуп всички позитивни клишета и характеристики, които си приписваме, и сътворяваме един героичен монумент (увенчан с лого aka герб), който ще пребъде до края на света, амин! Нищо, че когато министърът на българите извън граница Божидар Димитров сравнява мощта на прабългарската конница с тази на танковите дивизии от Втората световна война, можем да си представим единствено кохорта бясно препускащи голф тройки, която помита група нищо неподозиращи пешеходци насред кой да е роден площад. Нищо, че дори картата от прогнозата за времето по собствените ни национални телевизии не ни показва реално полагащите ни се три морета. Нищо, че този факт може да вбеси опиянения български националист, който пък да тегли един шут на готината си плазма и тя в своето свободно падане да убие някой влачещ се по улицата шибан маргинал. Заклеваме се, че България няма нищо общо с покушението над папата и че българин е измислил компютрите, с които завладяваме интернеда. И той ще е наш скоро. Вариант две: след тежкото пиянство от предната вечер и прегръдките с потните представители на така нареченото НИЕ, да станем и преди да пуснем по течението онова, което ни тежи в дебелото черво, да се погледнем в огледалото. И докато фокусираме и се разпознаваме групово, едновременно и трансцендентно (точно както ни е учил Кашпировски), да си кажем “право куме в очи” какви сме в действителност. Да си причиним нещо като национална психотерапия, в която през рев и сополи, искрено и лично да споделим истината за българската реалност. Нищо, че за мнозина може да се окаже травмиращо и непреодолимо. За други ще е разтоварващо и освобождаващо, а в най-добрия случай и истерично смешно. Важното е, че след това дружно участие в Цената на истината нацията ще употреби добре ароматизираните си, подчертано луксозни, снабдени с трипластова тоалетна хартия стаи за отдих. Кой каза, че България е турски кенеф? И понеже си падаме доста повече нихилисти, отколкото националисти, избираме втората опция за тема на този брой. Най-вече за да се самоиронизираме леко, да се посмеем и да потърсим позитивното в цинизма. Българи, летувайте на три морета!

текст ивайло спасов фотография архив

45

как да продадем българия и на кого юлиян попов

46

В Кърджали всички говорят турски. В Одрин всички говорят български. В Кърджали няма надписи на турски. В Одрин няма надписи на български. В Одрин имало българска църква, но не е много ясно къде е. Там има минарета, най-високите в Европа, които пет пъти на ден канят вярващите да се обърнат към Алах. В Кърджали има нещо като минаре, което също приканва гражданите да се съобразят с времето – часовниковата кула върху полицията, която на всеки кръгъл час свири античен запис на Хубава си, моя горо. Тази песен минава за малко нещо възрожденска, но не бойна, и напомня на кърджалийските обитатели чия е тази земя. В Свиленград, съвсем до Турция, има казина и хотели с момичета, които обслужват посетители от Турция, където момичетата не са толкова разпуснати и достъпни, а хазартът е забранен със закон. Това е мястото, където двете следотомански цивилизации се срещат и отпускат. В Одрин е пълно с българи, които пазаруват евтини неща, които ги има и по нашите магазини. Одринчани са чудесни хора, мили, любезни, тихи и любопитни. По това се различават от своите граничари, които не са мили. И от гърците, които пък са много шумни. Едно доказателство, че гърци и турци са различни нации, нещо, което не винаги е много очевидно, е, че едните са много тихи, другите са много шумни. Ние пък, като нация с постоянно объркана идентичност, ту викаме по улиците, ту мълчим като крайпътни камъни. Всъщност българското може да бъде видяно като колебание между турското и гръцкото. Както каза един приятел: “Шопската салата е гръцка салата, направена от турци.” Така е и с много други неща. С влизането ни в ЕС България придоби малко по-различен образ, но пак преплетен. Например на изконния историко-поетически въпрос “Що е България” ЕС отговори: “Турски клозет, направен от чех.” Ние се обидихме, качество, което е дълбоко залегнало в нашите души. Обида и инат са две категории, които ни дефинират относително добре. Това са две думи, които нямат точен превод

на английски. За сметка на това обаче те са добре познати из съседите ни и затова ние не можем напълно да се определим с тях. Ние много държим на своята идентичност, но не знаем къде да я намерим. Затова я обозначаваме с подръчни средства – турската роза, която наричаме българска, румънските мартеници, които според нас се срещат само в България, османската къща, която наричаме българска, афганските килими, които наричаме котленски, арабската ракия, която наричаме пещерска мастика, и какво ли още не. За нас особена ценност е категорията “Да не се изложим пред чужденците”. Тази ценност я назоваваме с интригуващата дума “отсрамвам”. Има един възглед за първородния грях, който ние сме интерпретирали като първороден срам, породен от това, че дължим кюфтета и домашно вино на чуждите хора. Ние живеем с идеята, че сме засрамени и че трябва да се отсрамваме чрез угощение. Когато не успеем да се отсрамим, навлизаме в най-тягостната категория по нашите земи – срамота. Срамота е всичко, което още не е изкупено чрез угощение. Или което не може да се изкупи чрез угощение, защото на пътя на угощението стои обидата. Простете, че пак се връщам на обидеността, но това е наистина важна природна стихия. Тя се състои в безмълвно противене на всеки опит за отсрамване. Когато си обиден, вече си навлязъл в особена сфера, в която другите не могат да се отсрамят пред тебе. Затова обидата трябва да се избягва с всички средства. Именно по тази причина ние избягваме всякакви съществени лични разговори, защото такива разговори могат да доведат до обида, а обидата може да предотврати угощението и да направи отсрамването невъзможно. За да можем да се продадем, трябва да намерим общ език с купувача. Ето къде е големият проблем, пред който сме застанали. На турски или на гръцки да се продаваме? На сръбски или на македонски? Или пък на английски. И на кого? Наскоро заговорих с един македонец. Неусетно преминахме на английски. Като заговорихме на английски, се съгласихме с всички противоречия. Оказа се,

че аз нямам никакви проблеми с това, че македонският е македонски, той нямаше нищо против да е български. Внезапно той прие всички версии за Македония и за България и всъщност каза, че хич и не го е грижа за разните версии. Разбира се, аз отвърнах със същата незаинтересованост. Заговорихме против сърбите. Тогава към нас се присъедини един сърбин и започнахме всички да злословим, на английски, срещу гърците. Гърци там нямаше, така че те го отнесоха, докато ни омръзна да ги обсъждаме. В Кърджали насред площада стърчи най-грозният паметник на Левски, представящ горкия човек завит в дебело одеяло, или по-скоро дюшек, на който са издялани имената на възрожденци. В градинката срещу Апостола в дюшека е поставена мраморна плоча, на която пише “В Европа – с български дух, 1.1.2007”. На две крачки от площада се издига регионалният музей, настанен в прекрасна каменна сграда, строена навремето за медресе (религиозно училище). В музея има три турски народни носии. Всичко друго пращи от българщина и тракийщина. Как да продадем България? И на кого? Тези въпроси нямат отговор. И няма да имат, докато половината от историческия музей в Кърджали не помести част от Одрин в себе си и докато в Одрин не се появят табелки и на български. Не защото Одрин е български. Не е. И не защото Кърджали е турски, не е. В маркетинга обаче има едно просто правило – за да можеш да продадеш стоката, трябва да дадеш вярна информация за нея. Как да продадеш себе си, ако не знаеш какво си и докъде се разпростираш. В Кърджали, в центъра, има още един паметник. Състои се от няколко щръкнали мраморни черни колони, облепени с плакати на ДПС, на Синята коалиция, на други парти, обяви за заеми, които получаваш без гаранция, и реклами за интернет. Паметникът е огромен, но никой не знае паметник на кого е или на какво е. Може би това е паметникът на нашата неспособност да обясним кои сме. За да се продадем, е добре на него да опишем ценностните си системи с едри бронзови букви: Срамота, Угощение, Обида, Инат. Разбира се, надписите трябва да са на български, гръцки и турски. А, и на английски. Тогава ще имаме

централен национален монумент, чрез който ще можем да обясним на другите какво им предлагаме.

НАЦИОНАЛНАТА РЕКЛАМА ПО СВЕТА И У НАС димитър коцев-шошо Както рекламите за прах за пране или тези за банки, така и клиповете на държави се създават по определени правила. Опитах се да ги разгледам, за да помогна на България да бъде на ниво. Поне теоретично. Ето и задължителните компоненти на телевизионния клип: Пейзажи от поне два сезона – за да не вземат всички да дойдат през лятото. Усмихнати местни хора – за да не се плашат туристите, че ще налетят на някакви мрачни субекти, които да им развалят прекарването. Красиви жени – все още живеем в мъжки свят и 72% от пътуванията по света са инициирани от мъже. Любов – за по-младите посланието е ясно: “Отивай бързо и на теб най-сетне да ти се отвори парашутът.” За по-възрастните? За тях остават историческите руини. Исторически паметници – хубаво е туристът да знае, че държавата не се е пръкнала преди малко на девствен терен. А защо това е важно, нямам отговор. Центърът на столицата – трябва да се знае откъде се командва тази държава! Щастлив малък град или село в планината – да се разбере, че тези, които са командвани, нямат нищо против състоянието на нещата. Това създава у туриста чувство на сигурност, че няма да се натъкне на някакви сблъсъци между селяните и централната власт. Купон с много хора на открито – скритото послание е, че в тази държава човек може лесно да си намери наркотици. Хубавото е, че за необременения зрител това е просто купон на открито. Фойерверки – един вид, че всеки ден е фиеста, а не че трябва да ходиш там само за националния празник. Вечеря в романтичен ресторант с местна жива музика – това е един от най-подвеждащите елементи. В реалния живот туристът хапва същите говна, с които го тъпчат в родината. Лого на страната – то се различава от герба, който е твърде сериозна художест-

вена форма. Логото е предназначено да създаде веселяшко настроение. Ето защо в него винаги има някаква дебилна закачка на художника – я слънце ще замества някоя буква, я запетайка ще прилича на усмивка, я българската роза ще е маскирана на лайно. На пръв поглед всичко е наред. Ако отмятаме всеки от горните елементи като в тест, ще се окаже, че ние, в България, сме отличници. Тогава въпросът е: къде бъркаме? И нашите клипове показват страната ни по подобен начин. Изглежда, че точно там бъркаме – опитваме се да се представим по правилата, при положение че България е страна, в която те не важат. Никой нормален човек не би представил България на чужденец така. Единственият начин да станем симпатични на хората, е да бъдем искрени с тях и да им кажем: “Вижте к’во, тук си е ебало майката в доста отношения. Но при повечко късмет може да си прекарате чудесно!” Но и това не е решение, защото трябва да ги прилъжем все някак. В такъв случай предлагам да се концентрираме върху гадните неща в страната и да ги романтизираме, да ги извисим и да ги направим някак приемливи. Дайте да опитаме да измислим клипа на България, съставен по тази логика. Ето и епизодите, които ще го изграждат: Таксиметров шофьор се е облегнал на колата си. Приближаваме се към него в ефектен ракурс, а на заден план е новият терминал на летището. Мъжът се усмихва с цигара между зъбите. Лек вятър разрошва косата му. Ако някой от бъдещите туристи има лупа и е достатъчно бърз (кадърът е дълъг 2 секунди), може да забележи, че тарифата му е 80 лева на километър и 24 лева на минута престой. Красива двойка туристи вечеря в романтичен ресторант с национална кухня. Влюбени са и се гледат в очите, което не е никак лесно. Пречат им краката на пияните местни, които танцуват върху масата и щракат с пръсти. Не можем да минем и без кадър на Св. Александър Невски от хеликоптер. Камерата лети около златните куполи. Между кръстовете, долу, на улицата, се виждат мъже, облечени в черно, които слизат от еднакви джипове и се насочват към Планета. Кръстове се виждат и по вратовете на тези мъже, и по обеците на техните жени. Тези кръстове са по-големи от куполните. Вярата в тази страна е

силна! Туристи са спрели пред полицай и го питат нещо, размахвайки карта на града. Полицаят се усмихва. Не спира да се усмихва. Той няма друг избор, освен да се усмихва, защото знае само български, и то не достатъчно добре. Влюбена двойка крачи на каданс на фона на залеза. Те не откъсват очи един от друг. За тях светът наоколо не съществува. Газят в кучешки лайна и боклуци, краката им пропадат в разместени капаци на шахти, бездомни песове ги лаят и хапят по глезените. На тях не им пука, защото любовта е по-силна от всичко! Диктор: “Колко силна е вашата любов? Елате и проверете – в България!” Китна традиционна къща в Банско. До нея още една. И още една, и още, и още. И така до милион. Колко очарователно! Туристът бяга от големия град, за да отиде… в друг голям град. Дете строи пясъчен замък на плажа. На заден план се вижда типичен български престъпник, който строи хотел Замъкът върху същия плаж. Детето се разплаква, защото неговият е по-малък. Престъпникът го успокоява, като го гали по главата. С другата ръка взима сто лева от родителите, за да не му го събори. Традиционният софийски гей парад. Участниците в парада са десет пъти помалко от полицаите, които ги охраняват. На заден план се виждат скинарите, които са безсилни да изпълнят заканите си към гейовете. Отнасят го няколко мургави служители на чистотата. И тази година различността оцелява. На бърз каданс живописен пейзаж преминава през четирите сезона, после още веднъж и още, докато стигнем до глобалното затопляне, а после до поредната ледена епоха. Всичко се променя, хилядолетия преминават пред очите ни в зашеметяващи гледки. Единственото, което си остава същото, е магистралата, застинала в някакъв етап от строежа. И накрая, разбира се, логото! То е грозно и неразбираемо. Много хора са възмутени от него. Но за логото вече е платено и се стига до компромисно решение – хем да го има, хем да не се вижда. Затова е скрито под две парчета плат – едното е знамето на Европейския съюз, а другото напомня на българското знаме, но поради грешка в нюанса на зеленото, прилича повече на руското. Диктор с лоша дикция, но пък с

47

мъжествен стържещ тембър ни поднася рекламното изречение, онези няколко думи, с които хората по света да идентифицират нашата родина: “България – иди ги разбери!”

БЪЛГАРИЯ КАТО МАЛКАТА РУСАЛКА станимир чонев

48

Поканата да напиша този текст дойде съвсем ненадейно, както си лежах на дивана, с котката на корема. Представих си огромното усилие от писането на каквото и да е и започнах да шикалкавя, че не вярвам вече в словото и някакви други простотии в този дух. Накрая се съгласих, защото подобно на повечето българи и аз не мога да казвам “не”. Поемам ангажимент и накрая винаги трябва или да си изсмуча нещо от пръстите, или да отеба и да се изложа пред хората. Имах около една седмица, за да измисля нещо. Естествено, дните минаваха един след друг и аз избутвах това задължение все по-назад във времето, както съм се научил да правя с всички задължения от първия учебен ден. Не измислях нищо и постоянно се оправдавах пред себе си с очеизвадния факт, че самоиронията е атрибут на големите и великите и ние, българите, просто няма как да я владеем. Когато човек чуе самоирония, си представя Англия – последната наймогъща империя. Как може скотът да се ебава със себе си – никак! Скотът иска да турне кило свинско на масата и да наебе нещо чуждо. Необходимо и задължително условие за самоиронията е осъзнаването първо на естествените граници на ума и второ, много по-важно – че и самият ти ги притежаваш. Българите обаче нямаме ограничения на ума – ние знаем много неща, които другите не знаят. Например, че глобалното затопляне е еврейска измислица или защо убиха Кенеди. Така сам убеждавах себе си, че в родината самоиронията е обречена. Обречен е и всеки опит да рекламираш България честно. Ние не сме дали нищо на света и следователно няма какво да рекламираме. Хилядите клишета за бетонираното Черноморие, бакшишите на летището и четвъртокласничките, облечени като проститутки, бяха изпълнили тясното ми сумрачно въображение. Последните

го изпълват редовно и без очевиден повод. Струваше ми се, че всеки, решил да напише нещо на тази тема, е обречен да създаде пълна чекия. Нещо като при палестино-израелския конфликт. Ето че дойде последният ден и пред мене стоеше дилемата дали да пратя мейл, че абортирам операцията, или все пак да напиша въпросната чекия, да си взема хонорара, да турна кило свинско на масата и да наеба нещо, каквото и да е. Вторият вариант ми се стори справедлив. Но за какво да пиша, мамицата му. Бях се напивал пет поредни дни в опит да намеря проблясък. Безуспешно. Поогледах се отчаяно около себе си за някакво вдъхновение. Погледът ми попадна върху романа 18% сиво, който сестра ми четеше. Казах си – ето един българин, писател, когото хората са чували, без той да пише за мутри, бременни тийнейджърки и поръчкови убийства. Започнах да чета книгата му и на петата страница вече ми беше интересна. Продължих да чета, без да мога да спра и без изобщо да мисля за належащата задача. Ето накрая една съвременна българска книга, от която не ме е срам! Монументално събитие, пъти по-важно от дребната ми статийка. На какво се дължеше то? В един момент отговорът се появи сам в ума ми, на чист български език. “Gee, this dude writes like an American.” Затворих книгата и започнах да я въртя в ръцете си. На задната корица Любен Дилов син бе написал нещо като предговор, пълен с клишета от типа на “за да се намериш, трябва преди това да се изгубиш”. “So weak! This dude writes like a Bulgarian!” С тази мисъл дойде и друга – за да започне българинът да прави нещо като хората, явно трябва да стане първо чужденец. Да стане като западняците! Да свали българската си кожа, както змията сваля своята всяка година, и да надене чуждата. Тогава разбрах кое е онова, което ние сме дали на света – гъза си. За да стане човек от българина, той първо трябва да даде гъза си – подобно на Малката русалка, която дава своя глас в замяна на истинската любов. Впрочем българинът също дава своя глас, само че в замяна на 20 лева и само на избори. Иначе в България има десет пъти повече фенове на който и да е английски футболен клуб, отколкото на всички български отбори, взети заедно. И докато това е донякъде

оправдано предвид въпиющата разлика в качеството, то в десетки други случаи няма никаква причина да даваме гъза си. Няма нужда витрините на магазините в населени места с под 10 000 души население да бъдат с английски надписи. Магазинът си е истински и без латиница. Да не говорим, че никога чужденец не би си купил “shoes” от Панагюрище или би отишъл на “pub” в Радомир, освен ако не иска да бъде набит както никога досега в живота си. Та чужденците дори не искат да серат в нашите кенефи, защото мислят, че ще ги хванат болести, от които няма да могат да се излекуват дори в чистичките им болници. Няма и никаква причина чужденците, които идват в България на почивка, да наебават с такава лекота по няколко българки – въпреки че значителна част от тях са пълни цървули и непрокопсаници в родината си. Поне да беше с мъчнота, мамка му. Това е нашето конкурентно предимство пред останалите страни – евтиният и широкодостъпен гъз. Никоя друга страна го няма! Предлага се срещу едно кафе и провинциален британски акцент. Същата работа вършат гъсто завити италиански вежди, мъчителен говор на чужд език и небрежно заметнат шал около загорелия врат. Заповядайте и добре дошли в България!

О, ПАНАГЮРСКО ЗЛАТНО СЪКРОВИЩЕ, О, КРЕНВИРШИ борислав стоянов – Здравейте, уважаеми читатели!

– Здравей, непознати авторе. Защо са тези просташки удивителни?

– Ей така. За подобряване на настроението! Омуртаг, не ви чувам! Неотдавна хората в списание 1 бяха така любезни да ми предложат (възложат) да напиша саркастично-ироничен (но все пак ведър) текст за това как найдобре може да се рекламира България. И аз написах. Текстът осмиваше соца и мутрите. Имаше разни поп културни препратки и шеги, почерпени от личния ми опит (като тази, в която мой приятел западняк едва не беше промушен с вилица в окото, защото вместо да се изуми от уникалното и напълно автен-

49

50

51

52

тично българско ястие кюфте, каза: “Ah, meatball...”). В текста имаше още: остроумни предложения как да превърнем соца в мегабранд, описание на няколко рекламни клипа, в които участват стоманолеяри, 17-годишни пионерки (млади жени, не обувки) и няколко милиционери, прецизен психосоциален портрет на младежите от долните слоеве на американската средна класа, разказ за техните пътувания до Париж, Амстердам и Памплона и бележки за това как да ги забавляваме с организирани турове “По стъпките на постсоциалистическия престъпник”. Тамън да го изпратя на моя човек в редакцията и... си казах: “Това е безсмислено.” Не че не беше забавен или нещо. Просто... Просто беше безсмислен. Може би е редно да ви се представя. Както вероятно пише някъде наоколо, аз се казвам Борислав Стоянов. Допреди година работех в разни рекламни агенции, последната от които май беше “една от водещите”. Според мен е абсолютно ненужно да правим каквито и да било усилия да подобряваме, изчеткваме и въобще променяме имиджа на България. България е провинциална посткомунистическа държава. Нещо средно между Словакия и Молдова. Е, и? Защо трябва да лъжем хората, че сме нещо друго? Какво значение има дали тук се е родил Орфей или Пенка, която искаше да стане фризьорка в София, а взе, че стана магистрална проститутка в Белгия? Никакво. Защо е толкова важно чужденците, западняците да имат добро мнение за нас? На мен лично ми е абсолютно все тая дали някакъв бастун от Северна Англия примерно знае кои са хан Крум и Джон Атанасов. На мен самия не ми пука за тях. Нито за Кристо, Силви Вартан, пълничката госпожа от Световната банка или който и да било “прославен българин”. Честно казано, въобще не ме е еня кой откъде е. Истината е, че колкото повече искаме да покажем “нашата уникалност”, толкова по-провинциални и безинтересни ставаме. Никакви козяци, гъмзи, мавруди, ритони и двугласни пеения не могат да ме накарат да се чувствам горд. Горд съм, ако изкарам 7000 точки на 9-о ниво на тетриса в телефона си, но не и ако Глория изнесе концерт в Чикаго пред 12 000 души. Айде, да не е Глория. Ако Ваня (или май

беше Валя, все тая...) Балканска изпее “Делю хайдутин” на Шанз-Елизе пред половин Париж. Ако ще да изстрелят Ваня/ Валя на Марс, барабар с гайдаря є, и от там те да прославят човешката цивилизация, като едновременно изпълняват Хайдутина и забиват знамето на ООН в червеникавата марсианска прах, пак ми е все тая. Използвам възможността да помоля най-официално Би Ти Ви (в частност Юки и Ани Салич) да престанат да пръхтят, когато учениците от СМГ спечелят бронзов медал по математика от международно състезание в Ингушетия, най-настойчиво моля вестниците 24 часа и Труд да престанат да излизат със заглавия от типа на “Българин прави специалните ефекти на Холивуд” и “Готвачка от Радомирско вие баница за Саркози”. Не, сериозно. Престанете. “Няма ли гордост, няма и срам”, както е заключил мъдро Платон преди толкова време. В тази връзка искам да подкрепя семплата си теза, че е абсолютно без значение кой какво мисли за нас, с пример от реалния живот. Лидия Милушева, потребител на конвенционални български медии и истински патриот, е много щастлива, когато разбира, че в Япония не могат да живеят без кисело мляко и инициативен комитет в град Окинава ще изгради първия паметник на Bacillus Bulgaricus в Азия. Допълнителна радост в сърцето є носи информацията, че Валери Божинов се е появил на терена в 67-ата минута на мача Парма – Каляри от турнира за Купата на Италия и е ударил греда. Лошото идва с вестта, че властите в Осло ще депортират 118 български роми, които просят по улиците на града. Срам! Какво ли си мислят за нас?! Г-жа Милушева усеща леко пробождане отляво. Следва друга неприятна новина – таксиджия е взел 176 лева на представител на ОЛАФ. При това вместо по Цариградско го е прекарал през Враждебна. Г-жа Милушева има затруднения с дишането. Ето го последния пирон, забит от водещата – австрийският журналист Гюнтер Шварц прави обширен анализ на българската организирана престъпност на страниците на Herald Тribune. Тук г-жа Милушева не издържа и умира. Наистина, тя отива в един по-добър свят, изпълнен с Аспаруси и ръчно тъкани чипровски килими, но защо така, без време...

В резюме: Скъпи читатели на 1, така и така нямаме почти нищо общо с населението на тази държава. Оставете ги да воюват за правото шопската салата да се нарича българска. (Мамицата им на тия сърби и шопската искат да ни задигнат след Македония! Най-свидното ни! Есенцията на българския дух!) Няма какво да се бутаме в спорове фаянсова или керамична тоалетна чиния олицетворява по-добре България. Да влагаш емоции в изначално безпредметни спорове е хабене на енергия. А както стана ясно от последния пример, е опасно и за здравето.

БЪЛГАРИЯ - НОВАТА ГАМБИЯ борислав илиев През годините на бурен растеж българската маркетингова машина пожъна сериозни успехи в таргетирането на асоциални англичани и безработни немци. Но в кризисни времена като днешните, когато доминират мантри от типа на “Мисли локално, действай глобално!” и “20% от клиентите ти са отговорни за 80% от приходите ти”, изборът на правилната таргет-група е решаващ. За държава като България може би единственият удачен избор е концентрацията върху растящия и платежоспособен сегмент на Деспърът-хаусуайфизираните. България печели приза “Златна дестинация 2010” ! Публикувано на сайта HerNaughtyAdventures.com Да, скъпи читателки, прочетохте правилно. За първи път от седем години насам връчваме най-престижното си отличие на държава, която не се намира в Африка. България е малка страна в Южна Европа, точно над Турция и Гърция. Тук западът среща изтока и Ориентът – Русия. На черноморската ивица се срещат кокетното с изгодното, а планините са на обидно близко разстояние. Пулсиращото сърце на страната е столицата София, мегаполис не по-малко екзотичен от Банкок и разположен в полите на величествената планина Витоша, чиято осанка наподобява издутината на мъжки панталон. Както знаете, тези фактори, макар

и приятни, не играят никаква роля в изготвянето на годишната ни класация. Мили читателки, търсещи изпепеляваща страст и огнени приключения (иначе нямаше да се намирате на нашата интернет страница), за нас е чест и удоволствие да ви представим тазгодишния безапелационен победител – българина, известен сред ценителките като Перлата на Балканския полуостров! Българинът не псува толкова каруцарски, колкото сърбина, не е толкова космат, колкото турчина и е в състояние да изпие далеч повече узо от гърка. Има много по-френски маниери от румънеца. Прави ти комплименти с “Браааво бе!” и ти благодари с “Мерси”. В негово присъствие сърцето ти препуска лудо, изправена си на нокти от вълнение и в същото време се чувстваш напълно сигурна и защитена. Ако ми позволите, тук бих цитирал нашата дългогодишна контрибуторка Isabella Svirolla: “Ако Дон Жуан живееше през 21-ви век, то той несъмнено щеше да е българин и да се казва Дон Хуйан!”(Ако разбирате какво има предвид Isabella.) Прекарал детството си зад Желязната завеса, българинът е био и еко осъзнат, имащ очи за красотата на два варени картофа и една филия ръжен хляб. Минималист е, но никога дребнав. Запазил изконни патриархални ценности, винаги е в готовност да ти зашие два шамара. Или като доказателство, че те обича, или като част от предпочитаната от теб фетиш практика. Натрупал сериозен международен опит през годините на глобализация, той е способен да “оперира” поне на три континента. Обича да показва, че е полиглот, заговаряйки те с шармантни фрази като “Ciao Bella!

Voulez-vous coucher avec moi in the heat of the night?” Скъпи читателки, изберете един от нашите олинклузив пакети и се отправете на незабравимо пътешествие в пълната с български лъвове джунгла. Поръчайте сега в нашия онлайн шоп. Цените започват от recession-friendly 599 евро. На найдръзките от вас препоръчваме просто да вземат следващия самолет за София. Качете се в колата на първия, който ви попита дали имате нужда от такси, и се оставете провидението да ви води. Веднъж попаднали в компанията на някой местен левент, помолете го да ви заведе в традиционен български ресторант

с музика на живо. Интензивността на музикалните изпълнения, плод на дълбоки корени, достигащи Орфей, в комбинация с автентичните футболни кичета на музикантите (линк към клипа на песента Мой ангеле на Сашо Роман) ще ви накарат да си мислите, че банди като Beirut са музикални пръдльовци. След като се нахраните, не пропускайте да се позабавлявате, казвайки, че българската кухня е пълно копие на ориенталската. Завършете с това, че българската спиртна напитка, която събеседникът ви хвали цяла вечер, всъщност не се казва ракия, а раки и е турска. Внимавайте да не би на масата да е останала купичка с разводнено гръцко цацики (което в България имат наглостта да наричат супа), защото съществува реална опасност кавалерът ви да я излее върху главата ви. Тази сценка ще ви гарантира изумителен секс малко по-късно. Ако сте попаднали на любител на водката, очаквайте след четвъртата той спонтанно да заговори на руски, обяснявайки, че двата народа били братски, понеже в азбуките им имало странна буква, която се произнася “shta”. Цените като цяло са смешни, така че спокойно платете сметката с кредитната карта на мъжа си. (Не пропускайте да поръчате новата, обновена и допълнена версия на наръчника ни “Ошушкай го до дупка! – Как най-ефективно да се разведем с дъртия досадник”, на предколедната цена от 7,99 евро, мигновена доставка в електронната ви кутия.) Ще усетите първите му ласки, удобно разположена на миндера в гарсониерата му, намираща се в сюрреалистично саниран панелен блок. Неритмичният вой на диви кучета, излезли от горите в търсене на комат хляб и свински пръжки, ще придаде специално обаяние на любовната ви игра. На другия ден го помолете да изпълните заедно българския ритуал, наречен изхвърляне на ланското зеле, който протича по следния начин: От мазето му вадите 150-литров пластмасов зелен бидон и го оставяте за два часа (през които той изпива задължителните четири бири) пред входа на блока. След това плахо отваряте капака и поглеждате дали вътре не мърда нещо. Обикновено съдържанието е бяла, пенлива, слузеста гняс, сякаш излязла от Drawing Restraint 9 на Matthew Barney. Миризмата може да бъде специфична,

така че на тези от вас с по-деликатно обоняние препоръчваме да си сложат маската срещу свински грип. Съдържанието на бидона се изсипва бавно в най-близката канавка пред одобрителните погледи на всички съседи от блока. Следва петчасово изплакване на бидона с помощта на гумен маркуч, спуснат от балкона на жилището му, намиращо се на шестия етаж. Особен знак на почитание е, ако той ви предложи да измиете с четка дъното на бидона. Това се случва рядко и означава, че ви е приел като една от своите и до края на пребиваването ви ви очакват още много приказни изживявания. Накрая обаче идва и лошата новина. Знаете, че не може без нея, иначе всичко щеше да е прекалено хубаво. Ние не сме единствените осъзнали потенциала на “българския материал”. В момента тече масирана рекламна кампания на българския мъж в повечето бивши съветски републики. Жените там (линк към клип с фриволно танцуващи украинки на плажно техно парти) също не са глупави. Мъжете в България са само няколко милиона и с основание се страхуваме, че може да се повтори ситуацията отпреди две години, когато Гамбия беше опоскана за по-малко от месец. Поръчайте сега! Поговорката “Кой превари, той завари!” никога не е била по-актуална. Искате да се уверите в качествата на българския мъж на родна почва? Няма никакви проблеми! Заповядайте на следните адреси – като притежателка на нашата сребърна членска карта получавате безплатно място на гестлистата: London: Club Black Sea Gull – Richard Dickenson Square 1 Paris: Piano Bar Harmonie – Rue du Capitaine Jean-Pierre-Chlen 36 Berlin: Bistro Der Hengst – Gustav-SchwanzAllee 534 Barcelona: Bar Mramor – Carrer de Tres 17 (Тук като притежателка на златната ни членска карта директно получавате вътрешна информация от бармана, на име Трифон, която ще спести много от ценното ви време.)

Los Angeles: Club Chevermeto – 256 St. 77 И не забравяйте: Животът е кратък, а зимата е дълга! Подарете си нещо специално от многото наши коледни оферти сега! Заслужавате го! Пожелаваме ви незабравими празнични дни под крилото на някой чаровен български носорог!

53

54

55

56

За мечките и хората

на 27 юли 2009 над село влахи е намерена убита мечка – изкормена, с отрязани предни лапи и изхвърлена в реката. природозащитник подава сигнал и по случая е образувано досъдебно производство. текст и фотография весела ягодова–генкова

Л

овът на мечка е престъпление според европей­ ското и българското законодателство и за извършителя се полагат пет години лишаване от свобода. Дотук добре, но нещо не е както трябва. Във Влахи има екоцентър, чиято цел е да послужи за активен модел за устойчиво развитие. Влахи е символ на природозащитата. Ако има убийство, то защо се случва точно там, под носа им, на 1800 м над селото по права линия? Проблемът е сериозен и изисква твоето внимание. Говорим за заплетен социален конфликт мечкачовек, който не е от вчера. При решаването на конфликта се намесват множество фактори, от което страдат и мечките, страдат и хората. Първо, ЕС ни спуска директива за опазване на видовете и местообитанията, в която е включена кафявата мечка, така че, искаме или не, трябва да я пазим. Второ, тя е вписана в Червената книга като застрашен вид. Обаче, когато обръща пчелини, за да си хапва медец, или напада стадата с овце, местните не си мислят: “Ех, колко е хубаво, че си имаме мечки в нашия район.” Ловците използват създалото се от набезите на мечката негативно настроение, за да наливат масло в огъня – те се борят за увеличаване на бройките за отстрел (в момента са около 10 на година), защото имат стопански интерес. Конфликтът на интереси стига на институционално равнище – където МОСВ (Министерство на околната среда и водите) и ИАГ (Изпълнителна агенция по горите), с всичките им регионални структури, са двете “враждуващи” страни. Най-накрая въпросът опира до цялостна промяна в манталитета на хората, защото “закон мечка не пази”, и ето, тук идваме аз и ти. За да помислим. И ако можем, да действаме. Защото зад убийството стоят не само реални извършители, а още по-истински, но невидими социални сили. За мечките Кафявата мечка е най-едрият хищник в България. Тя е пълноправен господар на гората – няма естествени врагове. Въпреки огромните си размери не е агресивно животно. Напада рядко и при изключителни обстоятелства – при твърде близка среща, ако човек застрашава малките, ако е изненадана или “приклещена” от особеностите на релефа и няма накъде да отстъпи. Мечките са интелигентни и свободолюбиви животни. Обичат прикритието на гората, но скитат с километри на ден. По-активни са през нощта, когато извършват и нападенията над домашни животни, кошери, овошки. Съществуват няколко широкоразпространени заблуди за мечката – че само стръвниците са месоядни, че обичат мед и че са тромави и бавни. Истината е точно обратната.

Мечката е всеядно животно, а “стръвници” се наричат проблемните мечки и в най-общия случай са онези, загубили страх от хората. Всъщност мечките ядат пчелите, не меда и освен това са сред найбързите и пъргави животни в гората. Подгони ли те мечка, измъкване няма. Та така за мечките. Но как е започнало всичко и как мечката е станала защитен вид? “Мечката винаги е била контролирана от закона. Още от 30-те години. Ловът є бе разрешен за един кратък момент, през 80-те години. Това беше идея на Тодор Живков и хората около него, а целта беше да се печели от трофеите. Тогава бе проведен експеримент с внасяне на карпатски мечки – развъж­ даха ги в Кормисош (край гр. Лъки, Западни Родопи) за умножаване на мечешката популация. Там тогава беше едно от т. нар. представителни ловни стопанства. Слава богу, това не стана, защото те бяха избивани, понеже ставаха агресивни.” – разказва Николай Спасов от БАН (един от първите в България, работил по проект за опазване на мечките в рамките на НПО). Идват промените и започват набези от бракониери. Мечката е обявена за защитен вид през 1992. И тогава започват проблемите. За хората Местните се дразнят едновременно на националните паркове, защото смятат, че им е отнета територия, и на мечките, защото с цялата си наглост спокойно се разхождат из тази “отнета” територия. Горските и ловците, чиито стопанства се намират по периферията на парковете, пък се дразнят, защото нямат никакви права над мечката, въпреки че тя е вид дивеч. Повечето ловци са местни селяни. Те искат мечката пак да стане ловен обект, за да печелят от това, и се възползват от негативизма в отношението на пострадалите, за да разпалват конфликта. На хората вечно им се струва, че мечката се е увеличила, защото тя прави нещо около тях. В много от случаите тя се възприема като враг, така, сякаш е съзнателен индивид. Все едно, че нарочно прави поразии. Това я прави повече от прост звяр, съответно и омразата към нея е в по-висша форма. Нещата опират до максимата “Или ние, или тя”. Често сред местните се чуват възклицанията: “Забравихте ни, оставихте ни на мечките”, “По-лесно е да убиеш човек, отколкото мечка.” Според Емилиян от Фонд за дива флора и фауна (благоев­градска НПО) при дребните стопани траге­ дията е голяма, защото вълкът/мечката не просто изяждат една овца, а убиват Обичка или Вакла; т.е. домашният им любимец вече е мъртъв.

57

чичо Ицо – пастир, с.Мечкул, Пирин

58

Разбира се, проблемите са различни в различните региони. Най-сериозни и мащабни като че ли са в Смолянско. Ето откъс от разговор с местен жител, който е емблематичен за отношението на обикновените хора към кафявата мечка. “Обикновените хора” – разбирай баби и дядовци, “стъргули”, защото предимно такива са останали по селата и махалите, които обиколихме: 70-годишна жена от с. Дряново, община Лъки: – Много лошо стана тука значи, в нашето село. Изклаха си овцете хората заради мечката.

– Ако се застреля мечката, ще се реши ли проблемът?

– Ами ако разрешат да се изчистят, как няма да се реши?

– По-добре ли е да ги застрелват?

– Ами да ги застрелват, разбира се, какво печелим от тия мечки? Каква полза имат от тия мечки, та да ги държат и да тормозят народа. Дивите свине ми ровят картофите. Виж горе къде са гробищата. И там лани дойдоха, та умрелите хора щяха да изкарат. Ако не си изкараме по някое картофче, гладни ще седим. Дивите свине, ако ги изчистят, и мечката да я махнат, народът ще бъде много спокоен. Да ги убият. В Карамуш имаше такава градина, обаче от там ги пуснаха мечките. И сега се завъртяха тука, в нашия район, и не се махат, и не се махат.

– Ловци има ли от селото?

– Има. И в Лъки има цяла бригада. Ама не знам разрешават ли им, не разрешават ли им да ги трепят, какво ги правят?

– Тя е защитен вид и не може да се убива.

– Какво ще печелят от тая мечка? Народът да тегли! Кажи ми защо народът ще тегли от едни мечки? Я не мога да разбера какво печелят от тия мечки?! Няма мечка, няма проблем. Ама как да є обясня на баба ти Пена, че мечките не можем да ги избием, защото ще заприличаме примерно на Южна Франция, където имат точно три мечки.

Демир – пастир и пчелар от Триград, Западни Родопи

59

магазинера в с.Влахи

60 За решенията Обаче може да се направи друго. От 2004 година МОСВ изплаща компенсации за щети, нанесени от кафява мечка. Щетите са върху добитък (овце, крави, коне), кошери, овощни дървета. Това е изключително важно, особено за региони като Троянския, прочут с троянската сливова, защото когато изяде баба Меца сливите, секва и ракията, и социалната комуникация покрай нея. Ролята на НПО в случая е обучителна и разяснителна – все още има много хора, които не знаят, че могат да подадат жалба, нито пък къде могат да го направят. Има един друг проблем – процедурата е сложна и тромава. При нанасяне на щета, пострадалият трябва незабавно да уведоми горското (ДГС). Те от своя страна препращат жалбата към МОСВ. От МОСВ се изпраща сигнал в местния РИОСВ (Регионална инспекция по околната среда и водите). След това се сформира комисия. Изготвя се протокол. И се чака. Понякога с месеци. Понякога за туширане на напрежението се разрешава и отстрел. Нищо че мечката е защитен вид. Убиват се т. нар. проблемни мечки, бившите стръвници. Но това отваря нова вратичка за спекулации: “По принцип има конфликт между горското и РИОСВ. Ако има ловец (клиент), се правят и фалшиви стръвници, това е ясно на всички. Мечката е голям ловен трофей. Тук, в България, се стрелят само скъпи мечки. Това си е приход от 30 000 евро и нагоре. Заради тези 30 000 евро се почват едни врътки… РИОСВ е силно негативно настроен заради тези врътки. Ние затова искахме в плана да заложим процент от популацията, който да се отстрелва легално. В момента се опитваме да направим работещ механизъм, но ние сме НПО и можем само да консултираме”, обяснява Сашо Дуцов.

Александър Асенов Дуцов, познат като Сашо Дуцов или Дуцата, е председател на Сдружение за дивата природа Балкани и член на работната група, сформирана при изготвяне на Плана за действие за кафявата мечка. Планът е дългосрочна стратегия за управление на популацията от мечки в България, изработен на базата на консенсус между всички заинтересовани страни посредством работни срещи. Сашо е роден през 1976 г. в София. Обича естествените неща, мрази лицемерието и бракониерите. И знае много за мечките: “Започнахме да работим по проблемите на местното население с кафявата мечка през 2005 с проект, финансиран от холандското правителство. То това му е уникалното на плана, че за пръв път взима предвид човешката популация като фактор при изготвянето на решения. Настоящият проект, по който се работи от началото на 2009, се нарича Подобряване на условията за опазване на едрите хищници. Той е част от една обща стратегия на национално ниво за опазване на кафявата мечка. Провежда се паралелно в четири държави – България, Румъния, Италия, Гърция. За България проектът включва дейности в трите национални парка (Рила, Пирин, Централен Балкан) и РИОСВ Смолян (зоните по Натура 2000 в Централни и Източни Родопи). Основната цел на проекта е установяването на по-добри практики за намаляване на конфликта между мечките и местното население.” Планът за управление на кафявата мечка е нов тип европейски проект, при който всички заинтересовани страни имат възможност да изкажат мнения и впоследствие стигат до консенсус. В началото на тази година планът е одобрен и подписан от министъра на околната среда и водите. Дотук с европеизацията. После нещата пак си тръгват по български.

семейство от с.Сенокос

61

мъж и жена от с. Любовка

62

“Този план министърът го е подписал, съществува като нормативен документ, но не работи. Защо, никой не можа да ми обясни. Последните 3-4 месеца съм бил поне 12 пъти в министерството, за да изготвим нова наредба. Има едни лица там, които казват така – по-добре да се плащат щетите, за да няма тровене и бракониерство, другите казват – дайте да пестим парите”, казва Сашо Дуцов. “В един момент се оказва, че българското правителство не приема тези документи, които са изградени в Европа. За какво беше? Похарчихме колко пари и в края на краищата този проект не работи. Действащи планове в Европа има – в Словения и в Хърватска. Там стрелят 10% от запаса, тук стигнахме до 4% и пак не може да проработи този закон, да се регулира числеността на популацията. Направихме проект, Съветът за едрите хищници в Европа го подписа, министърът го подписа, но “няма да го изпълнявате”. И като няма да го изпълняваме, като дойде и ми разбие чакалото (къщичка, в която се причаква дивечът), като

го разбие три пъти, на четвъртия аз ще є разбия главата и няма да ми прави повече проблеми. И няма да разбере нито Балкани, нито… не бива да се стига до саморазправа”, служител в ДГС (Държавно горско стопанство), Северна България. Не, не бива да се стига до саморазправа. Не бива да се стига до нови случаи, подобни на този във Влахи. Не бива още в началото да се опорочава една добра социална практика – на провеждане на консултации, срещи, обсъждания. Някой все “пили” за гражданско общество. Ами ето ви го гражданското общество – с многопосочност на интересите, самоконтрол, саморегулация. Само дето нещо куца на ниво “институции”. А без адекватното им функциониране гражданското общество не може. Баба ти Пена иска да види, че някой мисли за нея. Трябва да стане нещо, някакво чудо, да тръгне някакъв импулс. Ако не искаме да заприличаме на Франция. Или поне не в това отношение.

63

пастир в местност Чаирите над Триград, Западни Родопи

64

KiNK

за българския хаус и техно продуцент, ще се говори все повече – най-малко заради предстоящото му издание за лейбъла на джош уинк – ovum текст ивайло спасов фотография

П

оследният ни разговор със Страхил Велчев – KiNK – беше в априлския брой на 2008, когато с радост съобщихме за неговото първо издание за особено важния за електронната музика лейбъл Rushhour. За огромно наше щастие въпросната плоча, озаглавена Inside Out, се оказа ключова за кариерата на този безкрайно талантлив български продуцент. И как да бъде иначе, след като имена като Лоран Гарние, Джош Уинк, Стийв Бъг, Кен Иши, Терънс Диксън и много други засипаха със суперлативи Inside Out, а Hercules and Love Affair дори го определиха за любимото си парче за 2008. Въпросното издание отвори много врати за Страхил и като DJ. За пример е участието му в най-най клуба в Европа – Панорама Бар в Берлин (където ще имат честта да му се радват отново в началото на 2010). Истината е, че някъде от март 2008 насам KiNK се превърна в едно от най-разпознаваемите и иновативни имена в танцувалната електроника. Ричи Хоутин се скъса да върти едно друго негово парче за лейбъла dotbleep (и сега се надява Страхил да сътвори нещо и за неговия Minus). Авторитетните Resident Advisors пък не пестят суперлативи за всяко издание, в което Страхил е замесен. Междувременно стана ясно, че KiNK ще издаде плоча за лейбъла на Джош Уинк – Ovum, през февруари 2010, което само по себе си е по-мащабно събитие от всичко, което се случва на жалката ни музикална сцена. Подробностите следват в нередактираните музикални истории на един човек, на когото предстои да му се случат много неща. Стил “Определено съм свързан с танцувалната музика. Но знам ли, за това как ме определят като стил съдя по лейбълите, които ме търсят. Обикновено, когато се обръщат към мен за нещо, издателите държат да се запази специфичният класически звук. Това, което се харесва при мен, е класическата нишка в музиката и прокрадващият се футуристичен елемент. Може да се каже, че музиката ми е комбинация от класически хаус и техно, и експеримент. Беше един много дълъг процес, докато се науча как експерименталният момент да е подправка, а не основа, която да накара хората да си тръгнат от клуба.” Музикална реалност “Сякаш вече много трудно се намира граница между чистия, нерафиниран експеримент и това, което влиза в танцувалната музика. Това е така, защото всичко се развива супер бързо. Защото преди в Европа е имало, да речем, 20-30 продуценти и всичко друго е било публика и е било възможно някакъв стил да се рафинира и след това да се доразвие. Докато сега всяко второ хлапе е продуцент вкъщи и свободата е много по-голяма. Макар че на мен това не ми харесва особено, реалностите са такива. В близко бъдеще не виждам как ще е възможно да съществува професионално направена музика. Не виждам как ще е възможно някой да се образова и да се занимава професионално и да живее от това. Възможностите един музикант да има приходи от музиката си се стесняват. Факт е, че в момента има пари в живи участия. Напоследък обаче срещам музиканти, които не са записващи артисти, а свирят единствено на живо. Според мен това опорочава музиката, защото на живо не можеш да направиш такъв запис, какъвто за седмици и месеци можеш да направиш в студио, разполагайки със знание, време и техника. За огромно съжаление практиката да се прави качествена студийна музика умира. Дано не съм прав. Все пак аз съм решен, докато има възможност, да се занимавам с това.” Музикалният носител “Предпочитам да издавам на винил. Случва се да издавам и дигитално, за лейбъли на някои приятели, защото няма как да откажа. Но когато ме потърси някакъв си лейбъл, държа на първо място да издава винил. Това значи, че те държат на продукта и ще дадат максимума от себе си той да се промотира добре. Това е гаранция и за мен, че усилията ми няма да са отишли напразно. Музиката, издадена на носител, е много вероятно да бъде по-добра, защото неизбежно е преминала някакво сито. Затова се стремя да издавам повече на винил.”

65

66 KiNK live “Откакто имам успех като хаус и техно продуцент, пускам предимно такава музика. Държа да присъства нюанс на класически хаус и техно звук. Пускам 40-50% стара музика от 90-те, някои парчета от 80-те и около 60% от нещата, издавани през последните два месеца. Опитвам се да не пускам много мои парчета, но все пак в един момент на вечерта промоутърът, който ме е поканил, идва и казва – “Пусни онзи твой трак”, и оттам се почват други неща. Харесвам да почвам сетовете си с диско, когато още е рано и няма много хора. Когато съм хедлайнер, това няма как да стане и директно започвам с нещо по-твърдо... Удоволствието е много важно нещо при пускане. В Болоня свирих на един фестивал лайв. Аз лично предпочитам да правя DJ сетове, а и според моето виждане не съм много добър на лайв. Там три пъти ми спря музиката, което бе възприето от публиката като ултимативния импровизаторски елемент. Аз обаче толкова дивях и скачах, станах вир вода и потта започна да влиза в очите ми и оттам да мигам като луд. Като свърши партито, промоутърът дойде при мен и изтърси: “Човече, ти си луд! И само как гледаш и мигаш като ненормален...” Аз му казах за потта и паренето на очите, но вече се беше родил един нов и неочакван атрибут към сценичното ми поведение.”

За Джош Уинк и Ovum “Уинк за първи път ми писа, че иска материал за Ovum още през март 2008. Аз обаче творя в много стилове и за мен беше трудно да се мобилизирам и да направя нещо, което хем да пасва на Ovum, да запази моя характер, пък и да е в синхрон с това, което Уинк е харесал в моята продукция. Пратих му две парчета и той ги отхвърли, обаче продължаваше да ми пише и да настоява за нов материал. Вместо да му давам семпли, които не стават, просто реших да си дам време, докато аз не преценя, че имам нещо подходящо. Така направих едно парче, което е пълен бъзик – сглобих го за два часа под влиянието на един култов трак на Джеф Милс – Changes of Life. Първоначално бях планувал да го дам на Уинк, но се разколебах, защото беше много набързо и твърде импулсивно правено. За щастие точно тогава той ме попита: “Какво става, нямаш ли вече нещо готово, толкова време вече чакам?” И така реших да рискувам с това парче. Не след дълго Уинк предложи да го издадем. Интересното обаче се случи точно когато завърших другия материал за предстоящото издание. Ставаше въпрос за препратката към парчето Changes of Life. В действителност аз бях използвал едно пиано от оригиналния трак, от който и Джеф Милс е семплирал. Джош предложи все пак да го попитаме дали няма нещо против. След като чул парчето, Милс казал: “Lets call it an inspiration!” Тази случка е много забавна, защото Джеф Милс наистина е вдъхновение за мен, а и това се оказа доста интересен начин да го накарам да чуе мое парче!”

67

Какво ще се случи, след като Страхил попадне сред артистите, издаващи за Ovum, можем само да предполагаме. Засега пред него се очертават ремикс на Hercules and Love Affair, експериментално издание за Macro (вдъхновено от чутовния му ремикс на Soon) и ред други прекрасни неща. Тоест оставяме си вратичка за история с продължение.

68

Борба за независимост

какво се случва сьс свободните артисти у нас и кой кой е в българския независим театър текст елена пенева фотография

Н

икой няма право да отнема с глупости два часа от единствения ми живот.” Тази фраза на Аве Иванова, казана след една особено лоша постановка, винаги ме връхлита на прага на несигурни сценични преживявания. Предполагам, подобни предразсъдъци имат и хората, които до момента не са се срещали с добрия български независим театър. Сред причините за несъстоялата се среща най-често срещаните са три: първата е особеният талант на българските медии и на самите свободни артисти дори найинтересните проекти да бъдат представяни като крайно некомерсиални депресарски експерименти (предимно с търпението на зрителите). В резултат “независим театър” често се асоциира с крещене на тъмно в непригодна зала на Червената къща или някое мазе. Втората причина за разминаването е липсата на любопитство у една публика, която не само никога не е познавала независимото изкуство като такова, но и никога не е имала търпението и желанието да го подкрепи и отгледа. Третата е презрителното нехайство на институциите по отношение на свободното изкуство. Отива си една година, в която на държавните театри бе препоръчано да измислят начин да се самоиздържат (със или без помощта на общините), защото през 2010-а парите за култура ще бъдат в пъти по-малко. Това значи само едно: догодина външните продукции на държавна сцена повече от всякога ще бъдат ненужен лукс. Въпреки всичко обаче след дългогодишни самотни битки българското независимо изкуство някак си успя да стигне до втора база. Измежду “артистите на свободна практика” все по-често виждаме успешни проекти, продуцирани от юридически лица. Наскоро някои от най-силните сред тях дори се обединиха в нещо като синдикална организация, с което поставиха дебата за свободния театър на едно качествено ново ниво. Асоциация за свободен театър (ACT) засега е съставена от три независими театрални компании (Момо, По действителен случай и 36 маймуни) плюс едно физическо лице, Ида Даниел. Те дефинират свободния театър като форма на професионално практикуване на театър, която няма комерсиален, а по-скоро изследователски характер, която залага на екипен принцип при различни модели на работа и която има съществен принос за дефиниране лицето на съвременната изпълнителска сцена в България наред с държавните, общинските и частните театри. С думи прости – онова изкуство, което всъщност променя и развива средата, и то на висока цена и без пряка възвръщаемост на инвестициите. Идеята на асоциацията е да обедини всички български творци, които правят независимо сценично изкуство. Целта е всички те да защитават заедно интересите си, да промотират свободния си избор да бъдат такива и да легитимират законово статута си, което да доведе и до отделно държавно финансиране на независимите проекти. Началото на борбата ще бъде поставено този месец с представяне на първия официален доклад за историята на свободния театър у нас. Очакваме да го видим, но междувременно решихме да направим своя лична равносметка за най-важните обединения в българското свободно сценично изкуство, благодарение на които то не просто се бори за съществуване, а и го аргументира (дори когато просто се крещи на тъмно).

69

Кой: Марий Росен и Валерия Вълчева Какво: Желанието на тандема да прави независим театър в нетрадиционни пространства се разпалва още с първия им проект 200 000 години по Чехов, който се играе само веднъж във вече разрушената сграда на Музея на революционното движение. Малко след това идват Дълбоко високо в параклиса на Художествената галерия (по художници и поети модернисти) и Ромео и Жулиета на фестивала в Бела речка. Последната им и до момента най-впечатляваща работа е Хамлет (2009) в ателие 40 на Националната художествена академия. Авангардният прочит на постановката бе един интересен експеримент, съчетаващ новаторска сценография, жива музика, силна актьорска игра и интересни режисьорски решения. Кога си казвате, че има смисъл? “Избрахме независимото изкуство, защото дава възможност на твореца да прави свободно своите избори. Казваме си, че има смисъл, когато сме толкова отдадени на това, което правим, че не мислим за нищо друго. Това е и успехът.”

70 Театрална компания МОМО Кой: Веселин Димов Какво: Дебютът му в независимия театър е екстремният театрален експеримент Обругаване на публиката – първото появяване на големия австрийски драматург Петер Хандке на българска сцена. Последван е от няколко радиопиеси и копродукции, сред които (пак за първи път) реализация на Нобеловия лауреат Йелфриде Йелинек със Смъртта и момичето. Последният независим проект на компанията е Блус под земята – антиглобалистки текст на Хандке с новаторска технологична реализация, която свързва киното и театъра на холографски принцип. Това се случва с прожектирани в реален мащаб образи в метрото, между които има и едно живо актьорско присъствие. Какво липсва на независимите артисти? “Реален ангажимент от страна на министерството и общините, както е в другите страни; липса на адекватна културна политика; законово регламентиране на избора “артист на свободна практика” поради липсата на такова понятие досега. Достойно заплащане и условия за работа. Адекватна критика и обратна връзка. Отзвук в медиите. Работещ закон за спонсорство от страна на частния сектор. И не на последно място, от страна на самите артисти: самочувствие; обединение в отстояване на правата; организираност и твърдост.” Още – на theatrecompanymomo.blogspot.com

71

36 маймуни Кой: Гергана Димитрова, Младен Алексиев и Василена Радева Какво: Основен проект на организацията е ПроТекст, представящ новата немска (2007), френска (2008) и румънска (2009) драматургия под формата на пърформанс-четения в несценични пространства. ПроТекст надскочи своите рамки и вече няколко от текстовете се играят и в държавни театри. В последната година 36 маймуни реализира и три независими проекта – Тунелджии в Арт-хостела на Василена Радева, Ева Бехщайн във Водната кула на кв. Лозенец на Гергана Димитрова и Отвличане в Червената къща на Младен Алексиев. Защо решихте да основете организацията? “Избрахме независимото изкуство заради свободата да си това, което си и което искаш да бъдеш, заради свободата да направиш това, което искаш, заедно с хората, с които искаш, за хората, които имат нужда да видят тази свобода.” (Гергана Димитрова) Още – на 36monkeys.blogspot.com

72

Сдружение По действителен случай Кой: Ирина Дочева и Огнян Голев, плюс драматурга Светозар Георгиев – ghostdog и Тони Кондев Какво: Сдружението е създател на два авторски театрални проекта – спектаклите на Ирина Дочева За жената отсреща (2007) по текстове на Ани Васева и Пеперудите са всъщност изтребители (2008) по текстове на ghostdog. Сдружението помага и за реализацията на Грозният в Театър София с режисьор Василена Радева, както и на бъдещия свободен театрален проект Мъртвата Дагмар, или Малката кибритопродавачка с текст на ghostdog, режисьор Ида Даниел и предстояща премиера в Сфумато през януари 2010. Какво целите да постигнете? “Когато създаваме и реализираме своите идеи, не се занимаваме с това да се конкурираме или амбициозно да впечатляваме. Просто работим в екип и изследваме. Затова и нашите проекти са родени от необходимостта да ги направим. Независимото изкуство е единственият начин за нас за свободно театрално изразяване и професионално и личностно развитие. Още – на pds-org.blogspot.com

73

Кой: Виолета Витанова и Станислав Генадиев Какво: Първият им спектакъл Imago беше нещо като мини революция във възприемането на модерния танц у нас. Вторият, Void, затвърди впечатлението, че двамата не просто знаят какво правят, а го правят добре всеки път. Последната им хореографска работа е Reverb/Ductus с балет Арабеск. След първите две издания на Sofia Dance Week едва ли има нужда да обясняваме защо са сред най-важните артисти на независимата ни сцена. Защо го правите? “Избрахме независимото изкуство, защото театър за съвременен танц като институция у нас няма. Но, честно казано, вече не виждаме смисъл и мислим да се махнем от тук. Защото разбрахме, че няма поле за развитие и всичко е било една голяма илюзия. Тук скоро нещата няма да се оправят и всички артисти на свободна практика се самозаблуждават, че това ще стане.”

74

Gangstar

фотопроект на мина-анхела игнатова за уличните банди в манила прерасна в документален филм текст бояна гяурова фотография мина–анхела игнатова

Ф

отографката Мина-Анхела Игнатова от години снима за български и чуждестранни списания. Но заниманията с фотография явно вече не є достигат и ето че след първите телевизионни репортажи за френско-германската телевизия Arte, сега тя е в етап постпродукция на първия си документален филм, на който е режисьор и оператор. Заглавието на проекта е Gangstar, темата – уличните банди във филипинската столица Манила. Става дума за снимков материал и за документален филм, разкриващи живота в квартала Тондо. Само в този район уличните групировки са повече от сто и гангстерският рап, насилието, проституцията и метамфетаминът са ежедневие. Почти всяка седмица Тондо става арена на кръвопролитни боеве между бандите, завършващи нерядко с убийства. Мина стига съвсем случайно до проект, свързан с явлението на уличните банди в Манила. За вдъхновение є служи Племе на Джим Либиран, филм за уличните банди в Манила, нещо като филипинския еквивалент на City of God. Вместо да плаща на професионални актьори, режисьорът наема враждуващи помежду си гангстери, които играят собствения си живот. Експериментът на филипинския режисьор се оказва успешен: по време на снимките гангстерите се сприятеляват и за определено време дори настъпва мир между някои от групировките. Кинокритиката приема проекта с възторг. “Филмът ми въздейства много силно – разказва Мина, която от години живее в Париж, – защото той показва как изкуството може да повлияе върху организираната престъпност.” Месец след излизането на филма Либиран є се обажда с молба да направи фоторепортаж за героите от филма. Мина веднага се съгласява и така през септември 2008 се озовава на Филипините. Там се среща с четирима от главните герои от Племе, членове на уличната банда True Brown Style. Постепенно тя се запознава и с други гангстери. Първоначалният замисъл да направи фоторепортаж за живота на звездите от филма на Либиран прераства в помащабен документален проект за живота на уличните банди в Тондо. Оказва се, че не случайно Тондо е средище на младите гангстери в Манила. Началото е поставено още през 50-те години на миналия век, когато започва масово преселване на филипинците от селото в големите градове. Мнозина се установяват в Тондо, защото е близо до пристанището, където се предлага работа и се намират свободни площи. Постепенно обаче районът се пренаселва, а бедността става все по-жестока. За да бранят своите територии, хората се обединяват на базата на регионалния си произход в улични банди. Мирното съжителство е в сила до момента, в който някой навлезе в чужда територия. Въпреки че днес произходът не е от значение, уличните банди са в разцвета си. “Населението е толкова бедно – обяснява Мина, – че на децата не им остава друго, освен да прекарват по-голямата част от живота си на улицата.” Именно този начин на живот е предпоставка децата, понякога едва 10-годишни, от ранна възраст да членуват в престъпни групировки. Ритуалите за приемане в бандите са брутални – трябва да се изтърпи бой без право на самозащита, а при жените се стига дори до изнасилване. Визуално различията между отделните банди се долавят единствено в татуировките, покриващи телата на

бандитите. Повечето гангстери татуират имената на най-близките си хора, както и собствената си криминална история. Звездата например е символ на убийството. Мина ме уверява, че през деня следите от нощните битки между отделните групировки са почти незабележими. Фотографката описва филипинците като едни от найсимпатичните и дружелюбни хора в Азия. Освен това говори с възторг за музикалните им умения. Според нея гангстерите са едни от най-добрите рапъри в страната. Текстовете на песните им естествено разказват за живота на улицата. Мина дори нарича младите гангстери улични поети. Бандите не се плашат от публичните изяви, напротив, те се радват, когато някой прояви интерес към тях. “Филипинците искат да бъдат медийни звезди”, казва Мина и допълва, че в момента, в който извадиш камера, около теб се събира рояк от деца, които искат да бъдат снимани. Всъщност най-голямото предизвикателство за фотографката е било да портретира своите герои извън приятелския им кръг и без те да позират. Тя удря на камък обаче, когато ги моли да я заведат в нелегалните магазини за оръжие или при дилърите на метамфетамин. Мина споделя, че в нито един момент не е изпитвала страх. Някои от най-интересните снимки Мина прави при посещението си в затвора Булакан, в който излежават присъдите си убийци, изнасилвачи, наркотрафиканти и други тежки престъпници. Любопитна подробност е как функционира затворът – от входа нататък властта е в ръцете на бандата, която е най-влиятелна вътре. Обикновено на едно табло е изписана актуалната йерархия, а официалната управа обяснява, че това е единствената структура, позволяваща мирно съжителство между затворниците. Властващата в Булакан групировка се нарича Sputnik, една от най-старите улични банди в Манила. Мина описва затвора като малък град, в който има всичко – от кухня, през магазин, до стая за молитви и фитнес зала. Друга интересна подробност са забавленията на осъдените. Те разнообразяват ежедневието си например с конкурс под заглавие Jail Star, направен по копие на Music Idol, с жури и с изпълнения на живо на претендиращите за титлата звезда на затвора. Фотографката казва, че била много впечатлена от затворническата интерпретация на песните на Фреди Мъркюри. “Подобни моменти могат да се предадат автентично единствено с подвижна картина”, казва Мина. Това са именно ситуациите, които я подтикват почти от самото начало на престоя є в Манила да снима освен с фотоапарат и с видеокамера. “Все пак става дума за места, които човек не посещава всеки ден, затова исках да уловя оптимално живота в Тондо”, заключава Мина. Тя бе любезна да ни предостави част от снимковия материал към проекта си, който през октомври бе показан в Salon de Photo в Париж. А филмът Gangstar тепърва предстои да бъде излъчен по френската телевизия. (На съседната страница: Членове на уличната банда True Brown Style (TBS) – една от най-големите младежки улични банди на Филипините. Били (в дясно) е рапър, звезда от филма Племе.)

75

76

Децата в Тондо живеят най-вече на улицата. Един от любимите им спортове е футболът

77

През повечето време те кръстосват улиците с приятелите си от уличната банда

Затворът Булакан: Татуировките най-често разказват личната история на човека. Младежът тук чака присъда за търговия с наркотици

78

Член от уличната банда Sputnik показва татуировките си. Той от 17-годишен е редовен посетител на затвора, сега е на 36.

Бучой (на преден план) и негов съсед от Тондо. Бучой се опитва да обедини членове от враждуващи помежду си улични групировки със средствата на музиката. Той им предлага да записват в единственото оборудвано музикално студио в Тондо

79

Затворът Булакан: Броят на затворниците надхвърля броя на местата в затвора. Вместо 800 души в Булакан живеят 2400

80

Фитнес залата в затвора се държи от уличната банда Sputnik, която до голяма степен ръководи живота в затвора

Между затворниците има доста травестити

81

Коридорите в Булакан са винаги препълнени с хора

82

100 To Watch

монументална книга, която разкрива изненадващия за мнозина потенциал на румънската (суб)културна среда текст ивайло спасов фотография , 100 to watch

К

огато направиш книга от 364 страници и включиш в нея точно 100 млади и талантливи румънски артисти от всички възможни сфери на изкуството, трябва да си готов да се справиш с разнородните последващи реакции. Англичанинът Том Уилсън и сърбинът Милош Йованович са авторите на този смел проект, които в момента обират всички позитиви и негативи на своето деяние. Двамата живеят от доста години в Букурещ и имат достатъчно задълбочен и безпристрастен поглед върху културните процеси в Румъния, за да създадат тази своеобразна визитна картичка на местната артистична общност. Как се случва това и колко много ни липсват подобни агент става ясно в следващите страници. Разглеждайки книгата 100 To Watch, човек може да каже, че румънската сцена е пълна с талантливи артисти. Как би я описал ти? Малка, но пълна с изненади. От една страна, особено в Букурещ, оставаш с впечатлението, че всеки познава всеки. И тогава, когато си самодоволен от факта, че знаеш за всички вълнуващи събития, нещо напълно ново ще изскочи отникъде само за да ти покаже колко малко знаеш за сцената в действителност. Живея в Румъния вече седем години и непрестанно откривам нови и нови неща. Каква е историята на книгата? Всичко започна от една дискусия за румънското кино. Аз и Милош Йованович, другият координатор на проекта, си говорихме за румънското кино и за това как хората на Запад отразяват новата вълна румънски режисьори, като Cristian Mungiu и Cristi Pui. Говорихме си за всички вълнуващи неща, които се случват в румънското изкуство в сфери като танц, дизайн, литература и т.н. Така се роди идеята за тази книга. Не искахме толкова да създадем списък с най-добрите артисти, а по-скоро разрез на всички сфери на изкуство в Румъния. Как се роди концепцията за 100 To Watch и кои са хората зад проекта? Как успяхте да го осъществите? Аз и Милош Йованович родихме идеята и кандидатствахме за финансиране към програма Cantemir на Румънския културен институт, чиято цел е популяризирането на румънското изкуство. Ние вече имахме един успешно реализиран проект към тази програма през 2008 с комикс поредицата Aooleu. Тази година обаче искахме да направим нещо по-голямо и далеч по-амбициозно. Когато осъзнахме, че сме спечелили финансирането, започнахме малко да се паникьосваме. От предишния ни опит с Cantemir знаехме добре за количеството бюрократщина, с която трябваше да се преборим. Трудната част не е осъществяването на проекта, а цялата документация, с която да докажем, че не сме изхарчили парите за наркотици и алкохол. Каква част от финансирането бе осигурено от държавата? Държавата осигури 90% от средствата, така че оставаше да открием останалите 10%. Наистина е хубаво, че решиха да подпомогнат проекта ни, но трябва да кажа, че всичкото това безкрайно отчитане на обществените средства вкарва огромно количество стрес в цялата история. Ние надхвърлихме бюджета си: трябваше да изпратим по пощата книги с общо тегло 2000 кг (850 от хиляда бройки бяха разпратени извън Румъния) и разходите бяха много повече, отколкото очаквахме. Бяхме бюджетирали 1000 евро, а реално излезе 5000.

Как избрахте артистите, които да попаднат в книгата? Имахме около четири-пет месеца, за да направим книга от 364 страници и уебсайт. Не съм чувал за някой, който да е създавал книга за толкова кратко време. Имаше страшно много дни на сляпа паника, когато си мислехме: “Няма никакъв шанс да свършим навреме.” Тъй че нямахме толкова много време за етапа на селекцията. Мисля, че ни отне около три седмици, за да стигнем до финалните 100 избраници. Срещахме се доста и дискутирахме. За литература, кино, танц и музика и визуални изкуства избрахме хора с опит в съответната сфера, които да бъдат своеобразни куратори на проекта и да изберат онези артисти, които според тях си струват. Можехме да намерим и други хора, които да ни помогнат в селекцията, но дори и с осемчленното жури бе достатъчно трудно. Със сигурност обаче ние не претендираме, че това е ултимативният списък с артисти – нямаше демокрация, не бе избран от публиката и целта му не бе да открие най-добрите артисти в Румъния. Книгата представлява селекция на артистите, в които нашите куратори виждат потенциал. Има много рискови имена вътре, които може би не са направили много досега, но пък именно те са такива, които трябва да бъдат наблюдавани. От самото начало знаехме, че книгата ще е противоречива, и сме доста доволни от този факт. Какви са реакциите спрямо книгата в Румъния и извън нея? Меко казано, фантастични. Vice, Dazed and Confused и Flash Art получиха по 20 бройки, които да раздадат на читателите си, което е доста добър начин за генериране на внимание. Останалите копия отидоха в 340 различни галерии, критици, списания и вестници по цял свят. Тепърва предстои да получим реален коментар от тях, защото книгата излезе от печат едва преди няколко седмици. Основната ни идея е промотиране на сайта – един вид книгата е нещо като грандиозен флаер. Щастливи сме, че избрахме сървър в Щатите, защото румънски сървър трудно би издържал на трафика, който генерираме. Коментарите на всички, които живеят извън Румъния, звучат от сорта на “Невероятно! Нямах идея, че в Румъния има такава сцена!”, което е точно типът реакция, която искахме да предизвикаме. В Румъния реакциите също са доста добри, макар че има около 300 артисти, които са бесни, че не попаднаха в книгата. Много от най-близките ни приятели също не попаднаха сред селектираните, което също бе доста трудно решение. Всъщност ние бяхме крайно критични именно спрямо нашите приятели, в тъпия си опит да бъдем обективни. Малко преди края се отбих в ателието на една приятелка и си казах: “По дяволите, сбъркахме, че не я включихме!” Много добри артисти не влязоха просто защото нямахме достатъчно място. По някакъв начин трябва да сме поласкани, че на хората им пука толкова много за проекта, щом се ядосват, че не са попаднали в него. Тези реакции показват, че сме се захванали с нещо добро. Искаме да направим друга версия на книгата – 150 To watch или 200 To watch, все още не сме сигурни. Не можем да продаваме 100 To Watch, а ужасно много хора искат копие от книгата, така че ще се пробваме да пуснем и комерсиална версия, която хората ще могат да си купуват. Би била добър подарък за Коледа, нали?

100towatch.ro

83

84

85

86

Nilbar Gures

една турска артистка показва как от бокс и щанги, тигани и точилки може да се получи изкуство текст бояна гяурова фотография архив

Н

илбар Гюреш е от онези туркини, които живеят между Ориента и Запада, и това се долавя във всяко нейно произведение. Тя израства в Истанбул, където по-късно завършва живопис, а през 2005 заминава за Виена, където продължава образованието си в Художествената академия. Днес тя се чувства у дома си и в двата града. Нилбар работи със стандартни изразни средства като фотография, видео, живопис и пърформанс, но най-изненадващо използва дори шев и кройка. Концепцията определя комбинацията от медии, до която прибягва. Темите на Нилбар са свързани основно с жената и нейната роля в обществото, както и с ежедневието на малцинствата. Забелязах работите є по време на последното издание на Истанбулското биенале, на което тя беше представена с актуалния си проект Unknown Sports: серия от голямоформатни фотографии и колажи, в която домакинската работа на жените продължава и във физкултурния салон. Виждаме забрадени жени, които не могат да се откъснат от тиганите и точилките дори когато играят на прескочи кобила или правят везна. Провокацията става вече съвсем драстична в колажите, демонстриращи сексуални игри между забулени жени. По този начин Нилбар се опитва да разбие стереотипите и клишетата за мюсюлманките, намеквайки, че дори и хомосексуализмът не им е чужд. След няколкоседмична онлайн комуникация и преодоляването на някои езикови бариери най-накрая успяхме да осъществим нашия разговор. Какво влияние оказва върху работата ти твоят турски произход? Как се живее между Истанбул и Виена? Родена съм в Истанбул, където съм живяла повече от 20 години. Несъмнено това оказва влияние върху изкуството ми, но все пак Турция не стои на преден план в работите ми. Истанбул – Виена е доста добра комбинация. Истанбул ме стимулира и вдъхновява както с добрите, така и с лошите си страни. Докато Виена е доста спокойно място, идеалният град за работа. Как ти се струва съвременната турска арт сцена? Турция е страната на контрастите и хаоса. Креативността се ражда именно от това състояние. Ежедневието е изпълнено с много дразнители и противоречия. Напоследък обаче се появяват доста интересни нови артисти. От няколко години турската арт сцена е в подем. В Истанбул в момента човек може да срещне интересни хора от международните художествени среди, да завърже полезни контакти, тъй като от години вече градът предлага богата културна среда и привлича чуждото внимание. Все повече се инвестира в изкуството, освен това се разкриват нови изложбени пространства. Нищо чудно, че колекционерите започнаха да се оглеждат и тук. Въпреки това мисля, че винаги може да бъде и подобре. Откъде идва интересът ти към женската тема, която стои в основата на повечето ти работи? Отраснала съм в семейство на работещи родители и тъй като по онова време в Истанбул нямаше много детски градини, бях отгледана от предимно възрастни жени; консервативни стари жени, роднини от селата, както и лелите ми от кюрдски произход. По-късно във Виена пък се сблъсках с политически емигрантки, чийто живот е само бягство и борба за оцеляване. В работата си

осмислям всички тези истории, както, разбира се, и моята собствена, за мен това е важен и естествен процес. Разкажи ми повече за актуалния си проект Unknown Sports и изненадващата връзка, която правиш между спорта и домакинската работа. Концепцията за проекта се роди през 2008, когато създадох и първите колажи. В тях се тематизира най-вече връзката на жените помежду им, и то в домашни условия. През същата година направих серия от интервюта с жени, като въпросът ми към тях беше: коя спортна дисциплина е сравнима с вашата ежедневна борба с живота? Повечето ми отговориха: бокс, плуване, бягане и вдигане на щанги. Въпросите, които повдигам с Unknown Sports, засягат различните методи за приспособяване, стратегиите за преодоляване на трудностите, свързани с обществената роля на жената, както и границите на женската свобода в публичното пространство. Как реши да реализираш проекта с употребата на толкова различни медии? Обикновено правя първо рисунките и колажите, след което доразвивам темата с други медии. В този случай бях много любопитна как сцените от колажите могат да се възпроизведат от живи хора като пърформанси. Това ме подтикна към фотографията, след което стигнах и до видеото, с което записах изпълненията. Кои са главните ти героини? Това са жените от моето непосредствено обкръжение – приятелки, майка ми и нейните приятелки. Те се включиха от солидарност към мен, но освен това бяха доволни, че участват в един проект на женска тематика. Изобщо периодът на снимките беше доста забавен. Опит за провокация ли е темата за сексуалността, която се долавя най-силно в колажите към Unknown Sports? Смятам, че сексът е осезаем и във фотографиите. Ако се вгледа човек в тях, може да види саморъчно направени вибратори, както и разпръснати из спортната зала тиквички. Женската сексуалност е много важна тема, най-вече защото в много култури тя все още се счита за табу и дори е наказуема. А в западните общества тя е любим мотив в рекламата. Този контраст винаги ме е интригувал. Женската хомосексуалност пък е тема, която много лесно скандализира. Аз обаче не търся самоцелна провокация. Как реагират зрителите на произведенията ти, особено в Турция? Международният отзвук беше много добър. Но мисля, че турските зрители се забавляват повече отколкото чужденците; за тях е по-лесно да разгадаят стереотипите и играта с тях, понеже аз заигравам основно с културните особености в нашата страна. Не съм чула досега някой да се е възмутил. Накрая един въпрос в контекста на тазгодишното Истанбулско биенале, което беше силно политизирано: смяташ ли, че изкуството трябва да изпълнява някаква социална или политическа мисия? Изкуството винаги е било в състояние да тематизира острите социални и политически проблеми, да повдига въпроси и да критикува. Затова ангажираното изкуство е много важно за обществото. То обаче не може да промени социално-политическата система. Ако изкуството изпълняваше някаква конкретна мисия, то би загубило статута си на изкуство.

87

88

89

90

общественополезен труд

примери как архитектурата дава своя положителен принос за благосъстоянието на градската среда текст адриана андреева фотография архив

К

огато човек живее твърде дълго с един градски проблем, се научава да го игнорира. Примирява се с него. И ако го попиташ: “Не мислиш ли, че може да се направи нещо по този проблем, така че да се разреши?”, то той раздразнен от твоята проявена нечувствителност към много по-големи и висши проблеми, ще отвърне: “Абе ти не виждаш ли колко е зле държавата? То няма пари за пенсии, болниците са окаяни, а ти ме занимаваш с градски пространства, социални инициативи и функционална естетика на сградата?” Колкото повече хора ежедневно и безразлично подминават и приемат за нормално разбити пътища, пустеещи централни части, рушащи се сгради, занемарени квартали, неподдържани паркове, затрити градинки, мрачни сгради с решетки и прогизнали тавани за училища и детски градини, толкова по-зле за обществото и бъдещото му развитие. Мислех си това, докато пред очите ми минаваха слайдовете от презентациите на поканените лектори на форума на второто издание на Sofia Architecture Week предния месец. В тях градът е генератор на постоянни културни дейности, които са стимул за социално добро. И вдъхновена от идеите им за архитектура, която изцяло се съобразява с навиците на хората и положителното є влияние върху тях, ти предлагам селекция от вече реализирани и употребявани проекти, които искрено се надявам един ден да се случат тук под една или друга форма.

KЕK & NAI функция: център за архитектура местоположение: Будапеща, Унгария, и Ротердам, Холандия kek.org.hu en.nai.nl Интересът на гражданите към проблемите на архитектурата се покачва рязко при наличието на институция, която да ги осведомява, вдъхновява и подтиква да бъдат активни и решаващи фактори в развитието на тяхната градска среда. Доказателства за това са например архитектурните центрове в Будапеща (KÉK) и в Ротердам (NAI). Общото между тях е каузата им за диалог между обществеността и икономическите, социалните и политическите структури на фона на един общ архитектурен контекст. Различното е тяхното материално състояние. Унгарският център за съвременна архитектура е независима институция, която за пореден път е останала без собствен дом. Суровите условия на съществуване обаче я правят и много по-критична и решителна за промени. Младият екип, който движи проекта, е нахъсан да разбие закостенелите навици в държавата и да се бори за своето съществуване, подпомаган от съмишленици. Сравнен с KÉK, Холандският институт за архитектура води охолен и спокоен живот, което в никакъв случай не го прави по-малко активен и влиятелен сред професионалисти и широка общественост. Всяка година NAI организира над 20 изложби, наред с публични лекции и важни градски дебати, като издава и собствени публикации. Манифестът на KÉK (на съседната страница) обобщава добре това, което и ние си представяме, че искаме и държим да се случи в България по отношение на създаването на наш архитектурен център. Търсят се инициатори.

91

92

Детска градина в Кърк функция: ясла и детска градина местоположение: град Кърк, Хърватия проект на: Randic-Turato Architects Съвсем без преувеличение на 90% от българчетата им липсват първите седем години. Имам предвид първите седем години, прекарани в уютни, шарени, красиви и развиващи детското въображение ясли и детски градини... Тази на снимката е чисто новата такава в Кърк. Последният е най-големият от всички хърватски острови, а най-големият град там носи същото име. Благодарение на пленителна природа и приятен слънчев климат туризмът тук процъфтява заедно с всичките му негативи – масово застрояване, и то със скучни еднотипни блокчета, които дават повече вид на типични градски квартали, отколкото на курортни такива. В подобен новозастроен квартал архитектите от хърватското студио Randic-Turato са поканени да построят най-голямата за местността детска градина и ясла с капацитет около 200 деца. Погледнати отгоре (защото много от туристите пристигат на крилете на частни самолети), постройките и дворът приличат на разграфени цветни полета. Това всъщност са външните площадки за игра – в свежи цветове и гумени покрития за безопасни детски игри – и 11-те кубовидни едноетажни сгради, които са покрити със затревени покриви. Те са функционално разпределени между различните възрастови групи и свързани помежду си с вътрешни дворове. Малчуганите могат да обикалят навсякъде със специално проектирани за мястото триколки, които те паркират в края на деня във фоайето на основната сграда. Спалните и занималните повтарят цветните мотиви отвън, а мебелите са чудесно допълнение за интериора с нестандартни форми, които подканват към игра.

93

Dalaman функция: международен терминал на летище местоположение: Даламан, Турция проект на: Emre Arolat Architects emrearolat.com “Много пъти бях използвал летищата, но се притеснявах от перспективата да проектирам такова. Оказа се, че не е никак страшно и самолетите си излитаха и кацаха,” споделя Емре Аролат за създадения изпод неговите скици международен терминал Dalaman. Той е третият по големина в Турция с капацитет пет милиона пътници и 12 бордови входа (осем от които закрити тунели). Ползва се най-вече през лятото заради силно застъпения туризъм в региона. Летището прилича на огромно хале, което е просторно и с правилни геометрични форми. За да го превърнат в максимално енергоефективно в район, където температурите са традиционно високи, архитектите от ЕАА го покриват със специална мрежовидна конструкция. Последната е отделена от равнините на основната постройка, за да се очертае своеобразен нов микроклимат в процепа между двата покрива и стените. Цялата система на летището се отваря към вятъра, за да “диша” под оформената сянка. Конструкцията бяга от каквито и да било футуристични или абстрактни своеволия, като се придържа към семплото и функционално стилизиране на фасадата. Използвани са стандартни профили върху бетонна основа. Вместо бляскави, скъпи и свръхлуксозни материали архитектите оставят на показ основното – бетон, естествено дърво и неполирани облицовки. Това, разбира се, не допада съвсем на инвеститорите и при откриването те държат да украсят пищно залите – бели покривки, залепени цветя по колоните, спуснати от тавана гирлянди. “Аз се скрих от срам” – завършва Амре Аролат.

94

Grotekerkplein функция: театрален подиум за културни мероприятия местоположение: Ротердам, Холандия проект на: Atelier Kempe Thill atelierkempethill.com Как да се предизвика интересът на гражданите към едно от най-хубавите, но и най-скучни и непосещавани централни места в Ротердам? Това е сериозният въпрос, надвиснал над общината на града. В крайна сметка си решават проблема, като организират конкурс и си харесват идеята на Atelier Kempe Thill за театрален подиум. Красивата конструкция е разположена на площада между готическата катедрала Saint Laurens и канала Delftsevaart в центъра на Ротердам, който е бил почти изцяло разрушен по време на Втората световна война. Въпреки идеалната си локация площадът не играе почти никаква роля в живота на ротердамци, защото нито една търговска улица не го свързва с останалата част на града. За сметка на това няколко административни сгради са му обърнали гръб, превръщайки го в доста неприветливо и скучно място. Архитектите от Kempe Thill решават да подходят радикално и да съживят площада посредством сцена за културни изяви. Grotekerkplein прилича на романтично отворен прозорец със завеси. От дебелата 50 см основа се издигат две сервизни колони с височина 5 м. Целият обем е покрит с покрив, който минава над 30 м свободно пространство. Така платформата добива двойна ориентация – към площада и към водата. Южната колона прибира огромна завеса (70 м дължина), която адаптира и префасонира мястото според случая. Северната колона е пригодена за актьорите и техните гримьорни, съблекални, реквизити... Там се помещава и малка кухня, която служи и за кафене на открито. Структурата е приятно ненатрапчива, минималистична и вписваща се смислово и стилно в атмосферата на града. Резултатът е спокойно и важно място за обществени сбирки.

95

Kitchen Monument функция: намеса в градската среда местоположение: Дуисбург и Хамбург, Германия, Варшава, Ню Йорк проект на: Raumlabor raumlabor.net Кухненската забележителност (Kitchen Monument) е подвижна скулптура, моментна архитектура за дебати и провокация на населението, мобилизатор на изоставени градски пространства с цел те да бъдат отново употребени и какво ли още не. Kitchen Monument има две форми на съществуване – като петметрова каравана и като огромен балон за обществено ползване, дълъг 20 метра и направен от полупрозрачна пластмасова мембрана (такава, която обикновено се използва за импрегниране на покриви). Така цинковата обвивка крие в себе си надуваема мантия, която се трансформира във временно пространство за масови сбирки на групи до 80 човека. То предлага ред функции – банкетна, конферентна, кино или концертна зала; архитектурно студио; спалня; арена за бокс или парна баня. Чрез този нов тип мобилна и адаптивна на различни места архитектура берлинското студио Raumlabor цели да реанимира неизползваните места, като привлече голяма маса от хора и ги предизвика да взаимодействат с тях. Kitchen Monument пътува от град на град, изследва градската структура и предлага радикални подходи за публичен диалог по отношение на подобни пространства. Проектът Kitchen Monument има и свое продължение тази година. Той се разви в Spacebuster – подобен като форма и функция, но специално проектиран за взаимодействия с жителите на Ню Йорк. Той влиза в пряка връзка с архитектурното и социалното наследство на даден квартал и се отваря за колективни сбирки. Приспособимостта на мобилната архитектура я прави вместима и на най-странните места – Spacebuster може да се нацеди под някой мост, да се увие около дърво или да се залепи до фасада. Турнетата продължават.

96

Nicolaas Beetsplein функция: спортна площадка местоположение: Dordrecht, Холандия проект на: NL Architects, nlarchitects.nl Защо младите се занимават с глупости – затлъстяват пред екрана, стреляйки по незнайни противници, прекаляват с наркотиците, а в най-добрия случай се чупят от училище и правят секс? Всеки възрастен знае отговора на този въпрос – защото нищо не осмисля свободното им време, не общуват на живо и не спортуват. В един от най-противоречивите и негативно възприемани квартали на холандския град Dordrecht общината се намесва мъжки и разчупва ситуацията, като прави може би най-жестоката платформа за свободна спортна изява и разходки. За целите на проекта е съборен блок, а на мястото му NL Architects сътворяват чудо. Nicolaas Beetsplein гравитира около площад с комбинирани функции – той предоставя спортни съоръжения и места за почивка навън. Формата му наподобява концентричните годишни кръгове на дърветата – последователни зони определят различните предназначения на мястото. Най-външните обръчи са малки зелени градини, а след тях се нареждат пешеходни алеи, лента от перпендикулярно подредени паркоместа, улица, пейки и дървета, три метра широк обръч за джогинг, велосипеди или скейт, и накрая бетонно игрище за баскетбол, футбол или волейбол. Има и стълбище, на което може да се сяда и да се наблюдава играта. То е ориентирано в югозападна посока, за да се улови следобедното слънце. Една основна част от площадката е приспособена само за най-малките чрез внедряването на катерушки. Шумните спортни занимания са изтеглени възможно по-далеч от блокчетата, за да не нарушават спокойствието на обитателите им. Интересно е, че през най-студените зими пожарната може да напълни игрището с вода, която да замръзне, и мястото да се ползва за ледена пързалка. Nicolaas Beetsplein е толкова добре приет, че дава тон и за още подобни площадки, обединени под общинската инициатива за развитието на позитивната роля на изкуството в обществените пространства.

97

A8ernA функция: площад пред църква, закрит площад, пристанище, парк, детска площадка, супермаркет, рибен и цветарски магазин местоположение: Koog aan der Zaan, Холандия проект на: NL Architects nlarchitects.nl Понякога дори в Холандия се случват архитектурни безумици. Като тази в Koog aan de Zaan – малкото сладко градче на река в близост до Амстердам, където в началото на 1970 необмислен строителен ход врязва магистрала на колони точно през централната част, като разделя община и катедрала. 30 години по-късно решителна и нахъсана управа взима нещата в свои ръце, за да постави на масата необходимостта от архитектурен проект, който да свърже отново двете части на града и да направи използваема огромната пустееща площ под моста. Конкурсът е спечелен от NL Architects, които работят в комбина и с общината, и с гражданите, като въжделенията на последните се записват в специален документ A8ernA. От там са идеите за поместените под магистралата супермаркет, магазини за риба и цветя, паркинг за 120 коли, както и директната връзка с реката и графити галерията. При реализацията архитектите канят спецдизайнерите и инженерите от студио Carve, за да проектират уникален скейт парк. Той става толкова популярен, че скейтъри от околните градчета пътуват специално за да го ползват. Точно до моста е разработена зелена площ с барбекю и футболно игрище, а площадът пред църквата е изчистен и облагороден за разходки. Тъй като крайбрежната ивица е гъсто застроена, NL Architects решават да изградят връзката с реката посредством мини пристанище, което издълбават точно под колоните на пътя, и така образуват канал към основния воден басейн.

98

Съвременните бижутери

малка общност от артисти променя представите за стойността и смисъла на украшенията за тяло

текст емил христов фотография архив

D

iamonds are forever” пееше Шърли Беси в основната тема към една от сериите за агент 007. Пръстенът от бирен кен, който Хосе Луис дава на Силвия в Jamon Jamon, обаче също може да бъде forever. Така, както и колието от свинско черво (бижутерката Мария Филипс вече представи такова), герданът от тоалетни ароматизатори на Димитър Делчев или парче изгорена автомобилна гума с дупка в средата. Неконвенционалните материали, употребени в традиционния смисъл на бижутерия, която тези съвременни “златари” правят, притежават специална стойност. Англичаните ги наричат “дизайнерска бижутерия” и “съвременна бижутерия”. Французите казват “креативна бижутерия”, а италианците – “артистично златарство”. Американците пък предпочитат “артистична” или “студийна бижутерия”. Какво в крайна сметка означават тези думи? Съвременната бижутерия е преди всичко вид практика, наследила някои занаятчийски похвати, както и философия, чиято мантра гласи, че това, което правим с ръцете си, е ценно – резултат от устойчивата тенденция на противопоставяне срещу индустриализацията и масовата консумация. Креативната бижутерия се появява през 50-те години на миналия век едновременно в САЩ и Европа сред артисти с класическо образование по пластични изкуства. Десетилетие по-късно, във времето на времето на антибебе хапчето и сексуалната революция, тогавашната млада генерация от бижутери формира Новата вълна – движение, което поставя под съмнение концепцията за бижутерията като символ на социален статус. Те изобретяват радикални форми и налагат нескъпоценните, банални материали като хартия, дърво, алуминий, пластмаса, гума и дори споменатото вече хапче в бижутерската практика. Оттогава съвсем в духа на постмодерното всичко е разрешено. Денс обектите на студийната бижутерия се намират някъде в неясната среда между масовата бижутерия, златарството и изкуството, без да са нито едно от тях. Te не са просто част от приложните изкуства. Смисълът им не се изчерпва с функцията да удовлетворяват желанията на някакъв консуматор. Те искат да бъдат израз на нечий талант, размишление върху съвременната култура, някакъв опит да є влияят. От друга страна – за да са

бижута, някой трябва все пак да ги носи. Съвременната бижутерия поставя много подобни въпроси без отговор. Как например евтиното изведнъж става скъпо? И един особено любим – по силата на какво грозното се превръща в красиво? Ако оставаха в галериите и музеите за модерно изкуство, те щяха да са твърде естествени, многократно зададени и съвсем не толкова интересни. Когато висят по вратовете и ушите на хора обаче, тези въпроси стават особено вълнуващи. Толкова вълнуващи, че когато за първи път се срещнах очи в очи (буквално) с таксидермичните аксесоари на Reid Reppard на едно лондонско парти, загубих апетит за дни. Да, диадема от препарирани лабораторни мишки с инкрустирани рубинени очи е може би сред най-крайните проявления на желанието да бъдеш запомнен. Напоследък тенденциите в съвременната бижутерия са към смесване – на скъпи и евтини материали, на класически и супер иновативни техники. Скъпоценни камъни се комбинират със смола и латекс, злато – с текстил и бетон, перли – с хартия. Бижутата съвсем логично са възвърнали ролята си на статус символи и да притежаваш украшения на някои от по-известните съвременни автори излиза доста скъпо. Креативната бижутерия е сравнително неголяма общност и е достатъчно да посетиш няколко от популярните галерии по света, за да добиеш представа какво се случва в момента. Безспорният є рай е Амстердам, където се намират и повлиятелните галерии – Ra, Rob Koudijs, Louise Smit, Marzee. Престижни пространства има на много места – римската Alternatives, Velvet da Vinci в Ел Ей, Sculpture to Wear в Санта Моника, виенската V&V, Galerie Caroline Van Hoek в Брюксел, Beyond Fashion в Антверпен, Deux Poissons в Токио, Lesley Craze в Лондон и доста други. Приятната новина е, че български имена също се срещат в каталозите на някои от тези места. На следващите страници показваме обекти на някои от най-актуалните автори в студийната бижутерия и собствения им опит да обяснят с какво точно се занимават. (На съседната страница: колие от дървени щипки от серията Ready-made на Димитър Делчев)

99

100

alidra alic andre de la porte Алидра Алич живее в Копенхаген, но според собствените си думи продължава да се чувства по-добре, когато е в Хърватия, откъдето произхожда. Бижутата є често са вдъхновени от книги. В случая на показаните тук, това е Алиса в страната на чудесата. “Корените ми са на Балканите и вярвам, че притежавам гордостта и ината на хората от този регион. Когато осъзнах, че не мога и не искам да бъда архитект, започнах да правя бижута. Най-доброто място за това е Амстердам. Има няколко частни студиа на артисти като Ted Noten и Jantje Fleischhut в Квартала на червените фенери. Това е много интересен проект на общината, която изкупува къщи там в опит да прочисти района и ги предлага на млади дизайнери и бижутери, за да променят облика му. Получава се страхотен контраст. Ted Noten например има на фасадата на студиото си монтирана машина, на която е закачена табела “Be nice to a girl, buy her a ring”. Невероятна ирония, струват само 2,50.”

Orchid 01, пръстен от сребро и кристал Orchid 02, пръстен от сребро и пластмаса

101

sebastian buescher Галеристите го определят като най-оригиналния бижутер от последната вълна – само едно доказателство е емблематичният му пръстен от метал, стъкло, спирт и пипало на октопод... Твърди, че бижутерията е неговата “заешка дупка”, в която се крие от реалността. “Моята работа е микс от материали, техники, мисли, идеи и опит, взети оттук и оттам. Винаги съм харесвал бижута, които имат значение и цел, племенните украшения например. Те не са просто аксесоари, а нещо, което има магическа сила и ти осигурява защита, късмет или някакъв социален статус. Вдъхновяват ме Индия, Антарктика, индианците. Обичам да работя с керамика и въобще всякакви чупливи материали, защото такива бижута винаги те поддържат съсредоточен, няма как да забравиш, че ги носиш. Това е метафора на много неща в живота.

Encrusterium II, брошка от керамика, семена, кристали, лунен камък, епоксидна смола, метал Encrustathon, колие от гранулекс, рачешка щипка, кристал и гума

102

felieke van der leest Фелиеке харесва животните, ненавижда лукса и е един от най-интересните съвременни бижутери и разказвачи на приказки. “Вдъхновяват ме зоопаркове и аквариуми, холандската фотографка Charlotte Dumas, която снима много интимни портрети на животни. Също и каналите като Discovery, National Geographic, Animal Planet, BBC Science&Тechnology. Предпочитам да работя с текстил – той е материал на обикновените хора и се използва във всички култури. Женствен, пластичен и евтин е. Най-хубавото на това изкуство е, че не се нуждаеш от огромна къща, за да го притежаваш. Можеш да го носиш навсякъде със себе си и да комуникираш чрез него. Мантрата на нашата култура е “Голямото е по-важно и по-готино”. Надявам се да започнем да ценим и малките неща, защото миниатюрните форми могат да носят голямо послание, просто изискват повече усилия, за да бъдат разбрани.”

The J. Russels, гривна от текстил, злато, пластмаса и кубични цирконии The Outsiders, обеци от пластмаса, злато, текстил и сребро

103

атанас константинов Атанас живее и работи в София. И смята, че добрите бижута не се нуждаят от обяснения. “Първия си пръстен направих, за да впечатля едно момиче. Моите планове бяха това да бъде началото на една красива любовна история, а тя дълго време ми обясняваше колко пръстенът бил харесал на баща є, който е сериозен дизайнер. Обичам да изобретявам нови начини на формообразуване. В това отношение еластичните материали ме провокират. Експериментите с латекс и налягане дават прекрасни възможности. Обичам работите ми да бъдат като живи същества, самоцелно съществуващи с живот, заключен в пропорциите на отделните елементи и взаимоотношенията между тях. Забавлявам се, когато виждам как хората си играят с моите кинетични пръстени или силиконова гривна. Това понякога се превръща в нещо като тик и наистина не могат да спрат.” Колие и гривна от метал и силикон

104

barbara uderzo Барбара живее и работи във Виченца, а отскоро е преподавател в местната Scuola d’Arte e Mastieri. Излага бижутата си в престижни галерии като виенската V&V и Marjike studio в Падуа. Въпреки традиционното си образование в златарството тя рядко използва конвенционални материали. За сметка на това работи с буквално всичко – от шоколад и дъвчащи бонбони до дърво, керамика и сукулентни растения. Дизайните є са винаги неочаквани, много оригинални и пълни с автоирония. “За мен са фундаментални формите, които носят смисъл, защото стойността на едно бижу не се измерва в цената на вложените материали, нито в прецизността на изработката му, а в специалната му връзка с посланието, което носи.”

The Blob, брошка от метал и разтопена пластмаса Glucogioiello candy chain, колие от дъвчащи бонбони и синтетична нишка

105

tanel veenre Танел е фрийленс дизайнер на бижута, журналист и рекламен фотограф, моден редактор на списанието Eesti Päevaleht и преподавател в Естонската академия на изкуствата. Заради натоварения график прави бижута нощем, което личи от темите и материалите му. “Работил съм с мъртви животни или енергийни камъни и все още вярвам, че когато подхождам с уважение към тях, не би трябвало да се страхувам, че ще се върнат при мен в кошмарите ми... Материалите имат смисъл преди и въпреки срещата си с автора или човека, който ще ги носи. Затова съм любопитен да играя с тях. В изкуството има воайорство и ексхибиционизъм, част от теб, която желае да се покаже и да бъде адмирирана. Бижутерията твърде много прилича на поезията – тя е компактна, използва фини изразни средства и форми и е скъпа.”

Princess, брошка от морско конче, смола, злато и енергийни камъни Dragonfly, пендантив от морско конче, водно конче, смола, злато и енергийни камъни

ревю музика – ивайло спасов Get Physical

Raz Ohara and the Odd Orchestra – II Това е вторият албум на Раз Охара и неговия странен оркестър, който за щастие е също толкова приятен, колкото и първият. Идеята за II се заформя през лятото на 2008, когато Раз се среща с китариста Том Крими на някакъв лежерен джем сешън на терасата на последния. Не след дълго Том се присъединява към Оливер Дьорел и Раз Охара в процеса на създаване на този авангарден поп албум. II звучи като някаква горска приказка, разказана по прекрасен начин.

Bedroom Community

Ben Frost – By The Throat Може да се окаже, че това е албумът на наближаващата зима за всеки, когото не го е шубе от дълбоки, страшни звуци и има достатъчно добри слушалки, за да чуе както трябва богатия музикален колаж в него. Самият Бен Фрост напуска Южното полукълбо и родния си Мелбърн за сметка на Исландия преди време, а мотивите му проличават много ясно в мрачните и мъгливи препратки от единадесетте парчета в албума. Ако ти стиска да го чуеш, ще усетиш как хваща за гърлото, точно както подсказва заглавието.

Robots Don’t Sleep

Robot Koch – Death Star Droid Технически погледнато, това е първият самостоятелен албум на човека зад Jahcoozi и The Tape Vs Rqm, Robot Koch. В десетте парчета от Death Star Droid присъстват всички най-важни елементи, които характеризират по-добрите творения в разтегливия жанр, известен като wonky hip hop. Има обаче също толкова дъбстеп и глитч, които, съчетани с немската премереност и нетипичните за тези стилове акустични звуци, правят албума забележителен.

106

Domino

Four Tet – Love Cry Four Tet е известен с това, че е творил в доста разнообразни стилове, като почти винаги се е сблъсквал с одобрението на любителите на джаз импровизациите и хип-хопа. Да, обаче музиката му никога не е минавала за танцувална електроника – до това издание. Парчето Love Cry би звучало повече от добре в кой да е качествен клуб, а и вече се появиха негови ремикси на Joy Orbison и Roska. Във втория трак от сингъла Our Bells в продължение на седем минути звучат камбанки, безброй камбанки. Трябва да се чуе.

Get Physical

Modeselektor – Art And Cash Вдъхновени от финансовата криза и ценностите на съвременните артисти, крайно ироничните Modeselektor са сглобили едно EP за лейбъла Get Physical. Изданието е съпътствано с DVD с видео на Pfadfinderei за парчето Art, което чисто музикално звучи като излитащ лаптоп. Парчето от втората страна – Cash – пасва идеално на доста типичния и разпознаваем стил на берлинското дуо, който подстрекава към заформянето на тежка техно оргия.

Domino

Animal Collective – Fall Be Kind 2009 бе, меко казано, успешна за Animal Collective след епохалния албум Merriweather Post Pavilion. За да направят нещата още по-добри обаче, те ни награждават с това EP, наречено Fall Be Kind. Дали името е молба за една по-благосклонна есен, или заигравка с израза “fall behind”, всеки може да прецени сам за себе си. Едно е ясно – петте парчета в него са доказателство, че Animal Collective в най-добрата си форма.

ревю световни кинопремиери – йоана павлова

Brothers Режисьор: Jim Sheridan /САЩ 2009 По принцип няма нищо по-долно от холивудските опити да се изкопира за англоезична аудитория цялата налична кинокласика, но когато автор на римейка е Джим Шеридън, а оригиналът е представител на догма течението в киното (започнато от Ларс фон Триер и компания), нещата стоят по различен начин. Не че Brødre има нужда от естетически корекции, но въпреки невероятната игра на Кони Нилсен и Николай Лие Каас, филмът трудно би грабнал широката публика с аскетичната си визия. Сюжетът на Brothers е дословно копие на оригинала – когато Сам (Тоби Магуайър) е обявен за загинал по време на военна мисия в Афганистан, по-малкият му брат Томи (Джейк Гиленхал) неусетно заема мястото му като глава на семейството и започва да се грижи за жена му Грейс (Натали Портман) и двете му дъщери. Един ден Сам се завръща, жив и не съвсем психически здрав, за да открие, че за него вече няма място в собствения му дом.

Yuki & Nina Режисьори: Hippolyte Girardot, Nobuhiro Suwa /Франция 2009 Творческият тандем на Иполит Жирардо и Нобухиро Сува представя драмата на едно разпадащо се семейство и онова, което преживява тяхната деветгодишна дъщеря. Въпреки че е прекарала детството си в Париж, след развода между родителите є (в ролите – Иполит Жирардо и Тсуи Шимизу) Юки трябва да се върне с майка си в Япония. Тъй като проблемите на възрастните изглеждат смешни в сравнение с раздялата между Юки и най-добрата є приятелка Нина, двете момичета измислят план как да съберат отчуждената двойка. За съжаление надеждите им се провалят с гръм и трясък и тогава двете решават да избягат заедно. Изгубвайки се в горите извън Париж, децата попадат в едно магическо пространство, където проблемите не съществуват, а тишината придава особена красота на всеки жест.

Soul Кitchen Режисьор: Fatih Akin /Германия 2009 Официалната премиера на Soul Кitchen в Германия е истински коледен подарък за режисьора Фатих Акин, който е работил по този проект повече от пет години. В този филм той зарязва сериозните теми и се завръща в родния Хамбург, за да разкаже абсурдно-забавната история на един ресторант, вдъхновена от самия живот. За главните роли е подбрал best of на актьорите, с които е работил досега: Адам Бусдукос като Зинос, собственик на западащ ресторант, на когото се случват всевъзможни кутсузи, Мориц Блайбтрой като Илияс, неговия непрокопсал брат, който се води на щат в затвора и има проблем с хазарта, и Бирол Юнел като ексцентричен готвач, който мята ножове и успява да извади бизнеса от блатото. За да добави последните щрихи към заформилата се лудница, за кратко се мярка и Удо Кир с неговия вездесъщ стъклен поглед, а както обикновено във филмите на Фатих Акин, саундтракът заслужава специално внимание.

Hierro Рeжисьор: Gabe Ibanez /Финландия 2009 Не са много страните, които биха насрочили за Коледа премиерата на испански трилър, в който става дума за изчезнало дете и кошмарите на неговата майка. Hierro е дебютният проект на Габе Ибаньес и беше представен за първи път пред публика по време на Седмицата на критиката в Кан от “кръстниците” на испанския хорър – режисьорите Хуан Карлос Фреснадило (28 седмици по-късно) и Хуан Антонио Байона (Сиропиталището). Сюжетът е непретенциозен – Мария (Елена Анайя) и синът є Диего се отправят на екскурзия към остров Ел Иеро. Докато пътуват на ферибота, момчето изчезва безследно и вместо да приеме, че се е удавил, майка му решава, че може да е отвлечен. Мария започва собствено разследване, което, разбира се, довежда до стряскащи резултати. Макар че развръзката до голяма степен е предвидима за феновете на този жанр – начинът, по който е заснета тази история, ще ви накара да си спомняте за нея при всяко морско пътешествие.

107

ревю книги – денис коробко

Апостолов Сибиле Левичаров / ИК Атлантис-КЛ Текстът на Апостолов е роман на вербалното отмъщение, което е организирано по преобърната линия бащи – деца. И съвсем закономерно езикът на книгата е изцяло подчинен на целта – да се преодолеят леталните последствия на родителската нагласа, която се описва с миксирано заглавие на Бахов хорал и звучи така: “Щом от мен съм се отдръпнал, ще се върна пак при мен.” Потапянето в пространството на текста кара привидната опозиция на говорещия от задната седалка и простовато усмихващата се на предната особа към мъртвия баща да се неутрализира. И тъкмо по тази причина онова, което на пръв поглед изглежда като рафинирано интелектуално мърморене, започва да звучи истински, превръща се в послание, а в него, освен другите неща, несъмнено доминира литературността.

Бавно Милан Кундера / ИК Колибри Всеки поне веднъж е имал усещането, че животът му е сив като фасада, която никога не е виждала боя. В такива случаи първото желание, което се появява, те кара да прекрачиш отвъд границите на това чувство и то е породено от елементарната илюзия, че не си предназначен за това, което имаш. Най-лесният начин да избягаш е смяната на скоростта. Всяко забързване изисква прекалено много усилия, които след това не се възвръщат, затова правилният избор е забавяне, което трябва да ти даде възможност по някакъв начин да оцениш онова, което си имал, и да решиш дали искаш да продължиш да си част от него. Кундера е открил философия, която сякаш вече съществува отдавна – техниката променя същността на човека и си спомням онова наблюдение на Хайдегер за разликата между това как изглежда Рейн днес и как е описан в стиховете на Хьолдерлин. Бавно е френският вариант на това с марката Кундера.

108

Последните страници от дневника на една жена Валери Брюсов / ИК Пулсио О, затвори си бледни си нозе! Книгата е хроника на страстта, любовта, изневярата, чувствата. Колкото и да са изтъркани като тема за анализ и наблюдение, неизменно си остават привлекателни заради душевните и плътските колебания, които предизвикват. Това важи особено ако езикът и начинът на описването им са изискани, красиви, изчистени и премислени; още повече ако са плод на мисълта на Валери Брюсов, който в случая пише от името на жена и всъщност се справя добре. Всъщност за един символист това не би трябвало да е проблем. В литературата преди всичко е удоволствието, а тук то е силно и прилича на онова, което ти замъглява погледа в стиховете на Верлен, но свършва твърде бързо.

Малки тайни Горан Маркович / ИК Сиела Началото е тръпка, стремеж за различие, искане за промяна, липса на статукво, подреждане на хаоса, нещо наум. Всеки разказ има начало, среда и край. Само едно не е казано – в каква последователност се развиват. Идеите полека се уталожват, страстите угасват, променят се, развиват се. Онзи, който твърди, че животът и театърът имат нещо общо, е относително прав, но и греши. Тази релативност се просмуква навсякъде и ако в началото всичко е черно и бяло, светло и тъмно, в средата посивява, става приглушено. В кръчмата по правило се плаща накрая, а в живота – както се случи. Но остават тишината, историята и отпечатъкът є върху героите. Успехът корумпира, неуспехът закалява, освен в случаите, които са изключение от правилото.

арт ревю – даниела радева

Георги Георгиев – Jorrras, Да живее Кралят, детайл от инсталация, 2009

Дан Пержовски, Улични графити, 2003. Касел, Германия. Снимка Нилс Клингер. Архив на Лъчезар Бояджиев

Jorras

Dan Perjovski

Много са малко артистите, които успяват да реализират две самостоятелни изложби за една година, особено в България. След успеха на Бизнесът идва, в галерия Васка Емануилова през април и май, Георги Георгиев–Jorrras не си е оставил много време за почивка и вече работи върху следващия си проект. Изложбата ще се проведе от 22 декември до 30 януари в галерия Сариев, Пловдив. Да живее Кралят поставя напълно реалните въпроси на съвременния човек – за ограничаващото пространство, клаустрофобията, сърцевината и екстрема, реалната липса на свобода и все пак възможната свобода. В галерия Сариев, Jorrras представя инсталация от обекти собствена интерпретация на затвореното пространство като проблем. В пространствената композиция на Jorrras инсталациите кореспондират помежду си и превръщат галерията в циничен и зловещ павилион. Събитието ще е поредната приятна причина да се пътува до Пловдив. Защото начинанията на Сариеви все по-сериозно и последователно се ориентират към работа с високите нива на българското съвременно изкуство. А от Jorrras може да се очаква всичко, с изключение на вяла изложба. sariev-gallery.com, jorras.com

През декември в София пристига Дан Пержовски, за да направи изложба в галерията на Института за съвременно изкуство. Той е известен със своите хапливи и иронични рисунки и текстове, обикновено отнасящи се до актуални и болезнени проблеми на съвременната действителност – политически абсурди, социални дебати, расова и национална принадлежност. Неговият почерк и изразни средства идват като че ли от репертоара на сатиричните издания, или на непрофесионалните писачи на лозунги от улицата. Затова произведенията му се вписват адекватно както в галерии от типа “бял куб”, така и в алтернативни пространства, или дори върху самата улична настилка. Художникът извлича тяхното съдържание от реалната ситуация и състоянието на градовете, които обитава за определен период от време. Неговата работа обикновено започва с щателно запознаване с новините от конкретното място, а след това идват критическите коментари от позицията на запознат, но безпристрастен чужденец. По този начин Дан Пержовски се е утвърдил като един от най-комуникативните художници не само в Румъния и на Балканите, но и по света. Сега най-интересното е как ще изрази виждането си за София. ica-sofia.org, danperjovschi.ro

109

ревю сцена – гергана пирозова

110

Вишнева градина

Приятнострашно

Народен театър, голяма сцена

Театър 199

Последен щрих , най-мощен и най-верен, от чеховата трилогия на режисьора Крикор Азарян, е представлението “Вишнева градина”, сякаш обобщило в себе си тъгата и прозрението за ироничната метафора на живота като един безсмислен кръговрат. Крикор Азарян с представлението си в Народен театър направи своя най-силен отговор към войнстващата посредственост. Когато господарите си отиват идват ратаите и това е уравновението на живота. Всяка духовност бива подменяна от нахлуващата плебс, която на свой ред ще бъде заменена от следващата... Всяка вишнева градина ще бъде отрязана, а на мястото є ще ръзцъфтят хилядите туристически бараки, построени от някой син на крепостник като Ермолай Лопахин (Деян Донков, блестящ в тази роля). Всеки Фирс (слугата на аристократите, който е забравен и заключен в рушащото се имение), бива иронично продължен от нахлуващия нов свят. Финална сцена: Фирс (Наум Шопов – прозрачен и мощен като отиващия си живот), заключен се отказва да се бори, а точно пред вратата препуска на дървено конче малко момче, невинно и жестоко като самия живот. “Вишнева градина” е спектакъл, на който му предстои много, съдържащ в себе си най-точната диагноза на времето.

След триумфиращия дебют на Яна Борисова с първия є текст за театър Малка пиеса за детска стая дойде ред и на Приятнострашно – отново в Театър 199 и отново с проверения екип на режисьора Галин Стоев (единственият българин поставящ в Комеди франсез) и актьорите Снежина Петрова, Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Владимир Пенев. И тук, както в Малка пиеса..., днешните герои са т.нар. “градски зомбита”, омотани в привидно нищонеслучващото се, в играта да участващ или не в ежедневния ход на нещата и в тяхната уж-нормалност. И докато в представлението Вишнева градина светът се разрушава едновременно с изчезването на градината, то в Приятнострашно отново има градина – невидима, дълго отглеждана, като онази илюзия, в която човекът вечно се вкопчва, че светът може да бъде подреден. Радена Вълканова методично пренарежда пъзела на своята градина, която бавно променя и омагьосва останалите. Днес може да бъде и приятно, и страшно, стига сам да пожелаеш да промениш собствената си “градина”. Приятнострашно деликатно рисува отчуждението и умората на поколението на тридесет-и-няколко годишните, но този път Яна Борисова допълва към Малка пиеса... малко повече сантимент, малко повече надежда.

111

Waiting for the Snow Тези две страници се посвещават на всички, които вече са извадили ските и дъските, подновили са екипировката и чакат да започне сезона. Остава само горе по върховете да започне да се сипе сняг. Нямаме търпение!

112

dielsport.bg

LA VITA E BELLA с помощта на Volvo XC70

“Ако работиш от 9 сутринта до 10 вечерта е все едно къде си”, казва 39-годишният Боян Калчев по повод колегите и живота си в Милано, където се задържа едва няколко месеца преди да зареже поста финансов директор на европейската централа на News Corp. Сега е финансов мениджър само на бТВ, живее си пак в София и се измъква от нея при всеки възможен случай – за да кара ски на Банско или колело около Белмекен. Или просто за да се махне и да се разходи до някое безумно, безлюдно и красиво място в България. Като хотел Природа в Долна Баня примерно. Което ни води и до най-добрия му приятел в тези случаи – колата. Volvo XC70 e идеален за подобни трипове – можеш да си събереш маунтинбайка директно в багажника.

Volvo XC70 e автомобил 2х1. Той умело съчетава качествата на луксозна лимузина и невероятни off-road способности. Впечатлява със система, която гарантира плавно и контролирано спускане по стръмни, неравни пътища само с натискането на един бутон. Колата се грижи да не замърсява планинския въздух и има филтър, който лови над 95% от саждените частици в отработените газове от дизеловия двигател. А на всичкото отгоре, ако си в града, Volvo XC70 може да направи така, че пак да дишаш като в планината, дори и да пъплиш в задръстване зад ТИР.

114

Изходна точка – центърът на София. Крайна цел – някое място без хора.

115

Долна Баня. Идвал съм насам на път към Сестримо-Белмекен. Даже знам точно къде ще спра.

116

Хотел Природа. Как иначе да се казва. Има и винарна. Страшно са мили.

117

118

Пълна идилия. Златна есен. Тук клишетата някак си се изпълват със смисъл.

Тръгвам. Ще се върна някой път за по-дълго. Сега газ към Белмекен.

119

120

НОВАТА РЕКОЛТА 2009 УНИКАТО ГРОЗДОВ СОК – 100% НАТУРАЛЕН

Идеята за този уникален 100% натурален гроздов сок, се рaжда в процеса на експерименталната дейност в Дамяница, един от водещите винопроизводители в България. Марката Uniqato е известна на ценителите с това, че под нея се представят класни вина от малко известни сортове, вина с неподражаем стил. Следвайки концепцията на

марката, Уникато гроздов сок е направен от разновидност на сорта Ранен мелник от лозе в региона на долината на река Струма, върху леки и силно варовити почви. Гроздето е ръчно брано и внимателно селектирано. Реколтата се характеризира с по-изразена свежест в резултат на количеството валежи и по-умерените температури през годината. Сокът е без добавена захар, не е стабилизиран и не e пастьоризиран, без алкохол и напълно отговаря на думата фреш. Трябва да се изпие до 3-4 дни след отварянето му. Произведен е в лимитирани количества (само 12 300 бутилки). Подобно на виното, натуралният сок от грозде е мощен антиоксидант. ТЕХНОЛОГИЯ: След смачкването му в неръждаем съд, сокът е оставен да контактува с ципите за 48 часа, за да може да извлече повече аромати от тях. Това става при температура около 12°С, за да не стартират процеси на ферментация. След източването на сока, той е поставен в съд при температура 8°С за 3 дни, за да се избистри, след което е отделен от получените утайки и е филтриран. След още една седмица престой при температура 6-7°C за допълнително “успокояване” непосредствено преди пълненето му в бутилки, отново е фил-

триран през стерилен филтър, за да се обезпечи качеството и трайността на продукта. През целия производствен процес сокът е държан в пълни, херметичeски затворени съдове от неръждаема стомана, а транспортът му е осъществяван в защитна атмосфера. Преди напълването със сок, въздухът от бутилките е изтеглен и подменен с азот, за да създаде атмосфера, предпазваща от негативното въздействие, което кислородът от въздуха би оказал върху цвета и ароматите на сока. Не е стабилизиран и не e пастьоризиран.

ТРАЙНОСТ И БЕЗОПАСНОСТ: Стандартно производителите на плодови сокове обезпечават трайността и безопасността на продуктите си посредством пастьоризация (процес на загряване до температура малко по-ниска от температурата на кипене). За съжаление при пастьоризацията соковете губят част от автентичните си аромати, а целта на Дамяница е да представим гроздов сок със запазени вкусови характеристики и качествата на фреш. Всеки микробиологичен процес би навредил на ароматите и вкуса на сока, затова те избират по-малката злина и са добавили калиев сорбат (Е202). Сравнително безобиден, той само подтиска развитието на евентуално попадналите в сока дрожди (квасни гъбички, мая). Е202 намира широко приложение в бита при приготвянето на трушии, сирена, сушени меса и др. В този сок е използвана доза 7 пъти по-ниска от допустимата в страните с най-строги изисквания за приложението му. Дамяница е един от водещите винопроизводители в България. Произвежда вина главно в категорията от премиум нагоре. Подходът за всяка една партида вино е индивидуален, с цел минимални обработки, които в най-голяма степен да покажат природата на продукта. Най-известни марки: ReDark, вината от семействата No Man’s Land и Uniqato.

121

BMW Group въвежда на пазара новото BMW X1 BMW Group допълва гамата на BMW X моделите, пренасяйки за първи път техните специфични характеристики и качества в премиум сегмента на компактния клас с новото BMW X1. Новият автомобил навлиза на пазара от есента на 2009 г., за да отговори на нуждите на модерна целева група, търсеща съвременен автомобил, който да се справя както с ежедневните предизвикателства в градски условия, така и с индивидуалните изисквания, свързани с активния начин на живот и различните стилове на шофиране. Новото BMW X1 съчетава удоволствието от шофирането със смел дизайн и превъзходна функционалност. Екстериорът на новото BMW X1 демонстрира самоувереност и елегантност, които се допълват от спортния характер, универсални възможности и отлично поведение на пътя. Макар и с размери по-малки от тези на останалите Х модели, принадлежността на BMW X1 към тяхното семейство е очевидна. Увеличеният пътен просвет и защитата на долната част на автомобила подчертават неговите възможности в off road условия, а дългото разстояние между осите и леко повдигнатата линия на задните стъкла акцентират върху спортния му характер.

122

Повдигнатата позиция на седене, усещането за простор, както и многобройните опции за съхранение на вещи правят новото BMW X1 подходящo както за шофиране в градски условия, така и на дълъг път, при това с динамика и спонтанност от най-висок клас. Благодарение на модерните технологии за задвижване на BMW X1 моделът се отличава с превъзходно поведение на пътя и висока ефективност. Новото BMW X1 е със специална структура на каросерията, създадена за гарантиране на максимална сигурност на пътниците в автомобила.

БГ РАДИО компенсира въглеродните си емисии В един от последните слънчеви дни тази есен и само две седмици преди ключовата конференция в Копенхаген за климатичните промени БГ Радио се превърна в първата институция в България, направила въглероден офсет на събитие в страната ни. Паркът Гео Милев в столичния район Слатина влезе в историята като парка, в който за първи път е направен въглероден офсет в България. През месец май по време на церемонията по връчване на Годишните музикални награди за 2009 БГ Радио обеща да компенсира всички вредни въглеродни емисии, които тя е произвел, като засади необходимия брой дървета и покаже, че когато всеки направи нещо малко, ефектът ще бъде голям. В зелената инициатива на БГ Радио на 24 ноември се включиха звезди като Ирина Флорин, Графа, дует Авеню, Б. Т. Р., Ники Кънчев, Ерол, Маги Малеева, Ана Пaпадопoлу, както и доцент Георги Костов, заместник-министър в Министерството на земеделието и храните, Ева Митова – кмет на район Подуяне, г-жа Антоанета Апостолова – кмет на район Слатина, и една цяла детска градина – ЦДГ №55 “Веселина”. БГ Радио благодари на Столична община, район Слатина и летище София bgradio.net

новото led поколение телевизори от Samsung

Samsung го направиха отново – когато през март те представиха новата LED категория плоски телевизори, това маркира един много важен момент на трансформация на цялата TV индустрия. От тогава бавно, но сигурно и радикално се променя начина, по който потребителите боравят и възприемат своите телевизори. За какво става дума? LED идва от light emitting diode – технологията, която измести старите флуоресцентни лампи като източник на светлина в революционното поколение телевизори. В резултат черното е по-черно от всякога, бялото си е бяло, а цветовете изглеждат като че ли някой най-накрая е избърсал праха от екрана. Единственото нещо, което започваш да виждаш по-трудно е телевизора си в профил – със своите дискретни 2,5 см дебелина, погледнати от страни LED телевизорите изглеждат тънки като вестник. Намалена до 1,5 см е и необходимата минимална дистанция от екрана до стената. Това означава доста по-разнообразни възможности за вграждане на телевизора в хола ти – накратко той се превръща в картина, както и би трябвало да бъде Допълнително и много важно предимство е също така и спестяването на 40% или повече от изразходваната енергия в сравнение с телевизорите от същия клас серии на конкурентните марки. Всички LED телевизори на Samsung от сериите 8000, 7000 на 6000 отговарят на най-високите стандартиa Eco Flower за радикално намаляване консумацията на електроенергия. И за капак, разнообразието от високо технологични характеристики предлага опцията някои от телевизорите от LED серията да се адаптират към персоналните ти навици на гледане на шоу програми, филми, игра на видеоигри и използването на друга видове мултимедия у дома. Нова дефиниция и смисъл на гледането на телевизия дава и услугата “Internet@TV – Content Service”, която идва с някои от по-високите класове LED телевизори.

High-definition LED телевизорите на Samsung от сериите 8000, 7000 и 6000 се предлагат в пълен набор от продукти от 32 до 55 инча.

123

124

The all-new Land Cruiser

С почти 60-годишната традиция назад във времето може да се каже, че историята на Land Cruiser е история на самата Toyota. От датата на своето първоначално представяне в далечната 1951 година Land Cruiser се е превърнал в най-продавания в света високопроходим автомобил, привлякъл над 5 милиона клиенти от 176 държави. Tази цифра се очаква да нарасне на 188 страни с представянето на новото поколение на култов 4х4 от Toyota. За да може не само да посрещне, но и да надмине взискателните очаквания на клиентите, новият Land Cruiser бе подложен на интензивно разработване и тестване във всякакви условия – по път и извън него, затвърждавайки високите стандарти за надеждност и здравина. Външният дизайн на новия Toyota Land Cruiser е комбинация от стил и естетика за автомобил, който се чувства еднакво добре във всяка среда с имиджа за надеждност, здравина и мощност, която се очаква от истински всъдеход. Това го прави абсолютно разпознаваем, като последното поколение на легендарния 4х4. Новият Land Cruiser е оборудван с едни от най-комплексните и технически сложни системи за активна и пасивна безопасност за шофиране по път и извън него. Те са представени за първи път от Toyota и осигуряват по-приятно и сигурно пътуване. Главният инженер на Toyota Макато Аримото разказва: “По принцип се счита за много трудно при един автомобил да се постигнат едновременно отлични показатели за експлоатация и движение по път и извън него. С новия Land Cruiser обаче вместо половинчат опит за 50:50 разпределение между възможностите, ние сме положили 100% усилия за успеха на подобренията при разработването на всяко едно от на пръв поглед изглеждащи противоположни качества.” Днес с представянето на новото четвърто поколение на серията 150 на Land Cruiser Toyota още веднъж въвежда иновативни нови технологии и повдига летвата дори по-високо по отношение на качество, надеждност и комфорт, които са спечелили уважението на модела по цял свят.

John Galliano

Един от най-вълнуващите, иновативни и романтични дизайнери на двайсти век, английският ексцентрик, който превзе с щурм Париж и целия моден свят, Джон Галиано, представя в България своя първи аромат Galliano. Дизайнерът, който обича романтиката и препускането през калдъръмените улици с рокля от муселин, улавя своята еклектична представа за женствеността в аромат, който е толкова неустоим, колкото свободолюбивите духове, които го вдъхновяват. Аромат от ултра-модерни алдехиди, които придават уникална и вечна елегантност, с митичен букет от рози, ирис и виолетка, дръзко комбиниран с лавандула и ангелика, и темпераментната чувственост на ванилия, хибискус, тамян и мускуси.

125

126

Chanel No 5

“Жена, която не ползва парфюм, няма бъдеще”, казва Габриел Шанел и през 1921 година избира петото шишенце, предложено є от “носа” на Chanel Ernest Beaux. Така се ражда № 5 – първият парфюм на Chanel, олицетворението на вечната женственост. Госпожица Chanel искала уникален “дамски парфюм, ухаещ на жена”, който да не е като всички останали. Аромат от майска роза и жасмин, иланг-иланг и сандалово дърво и дървесни нотки, който прави всяка жена, която го използва, неповторима.

селекция елисавета петрушева

Starlight

Бъди под светлините на прожекторите с:

Star product Crystal Boreal от колекцията Look Christmas на Dior – ослепителен кристален глос за устни с иновационна и свръхблестяща формула, поставен в красив медальон, облечен в 52 кристални елемента Сваровски, 152 лева.

Spectacular Mascara от Helena Rubinstein – спирала за удължаване с комплекса Lash Defense, която се превръща в истинска анти-ейдж грижа за косъма на миглите. Освен впечатляващото удължаване на миглите, те са защитени от процеса на стареене и техният растеж е подпомогнат с цел възвръщане на естествената им красота и гъстота, 57 лева.

127

Gel Eyeliner от грим колекцията Ultimate Red на Estee Lauder – молив с уникална формула, който осигурява свежия вид на очите и позволява да правите прецизна тъмна линия или размазано, опушено око, 35 лева.

Shimmering Stripes Powder Blusher от грим колекцията Black Tie Violets на Clinique – лимитирана палитра руж в четири допълващи се нюанса на перлен руж в богати оттенъци на слива. Пресовани заедно в красива палитра на ленти, тези фини пудри предоставят мек, блясък за цялото лице, 68 лева.

Ombre Absolue от Lancome – палитра сенки за очи за несравним блясък на цвета и дълготраен резултат, 78 лева.

La Ligne de Chanel от грим колекцията Cage Doree (Златна клетка№) – компактна очна линия, която може да се ползва като контур на окото – в мат или ламе нюанс и да се постави със сух или навлажнен апликатор. Перфектен продукт и за опушен грим, ако се постави като сенки.

Fiesta, Fiesta

Отпразнувай тази Коледа с:

Комплект Attitude Extreme от Giorgio Armani – 50 ml EDT, 50 ml душ гел и 50 ml афтър шейв балсам за 125 лева.

Guess Man комплект – 50 ml EDT + 100 ml шампоан за коса и тяло + 100 ml балсам за след бръснене за 65 лева.

Комплект Happy for Him от Clinique – Happy for Men 100 ml EDT, пяна за бръснене и афтър шейв балсам за 99 лева.

128

Био-подарък за цялото семейство от Weleda два душ-гела – с лавандула, 200 ml, който релаксира тялото след тежък и напрегнат ден и душ гел/шампоан за коса и тяло за бебето, 200 ml – продукт със сусамово и бадемово масла за копринено-нежно усещане, 34,50 лева.

Комплект Idole от Giorgio Armani – 50 ml EDP, 50 ml лосион за тяло и 50 ml душ гел за 131 лева.

Комплект TRUSSARDI Inside Man – 100 ml EDT + 200 ml душ гел за 149 лева.

Комплект Max Mara Le Parfum – 90 ml EDP + 5 ml миниатюра + свещ за 166 лева.

Колекция Balm & Butter от Greenland – 100 gr масло за тяло + балсам за устни в четири аромата – манго, пасифлора, папая и какао/ванила за 22 лева.

DKNY Delicious Night от Donna Karan – при всяка покупка на коледен комплект dkny delicious night – uncover the city – за 92 лева, получавате като подарък комплекта dkny delicious night.

Това е първата книга на Тя още не съществува. Освен в главите ни. Представяме си я така: дебела (400 стр.) красива (повече от всякога), двуезична (най-накрая) тройно дестилирана концентрация на любимите ни моменти от последните 87 броя и 52 събития(само българските обаче!) Работим по въпроса. Само ни дай време до 22 декември и ни потърси на edno.bg

This is our first book.

It doesn’t exist yet. Except in our heads.

This is how we imagine it: fat (400 pages) beautiful (more than ever) bilingual (finally) triple distilled concentration of our favorite moments from the last 87 issues and 52 events (Bulgarian ones only!)

We’re working on it. Just give us until Dec 22nd and come by edno.bg

issue 87 cover photography by Buzia

flickr.com/people/buzia

welcome to bulgaria and have a nice day

87 edno.bg

26. ĐżĐžŃ Ń‚ Ń Ń‚ŃƒĐ´Đ¸Đž 27. pop–up ПагаСин на рофОрПа 38. fatih akin 40. 8–йитОвата орОтика 56. Са Почкито и хОрата 64. kink 68. йОрйа Са Đ˝ĐľĐˇĐ°Đ˛Đ¸Ń Đ¸ĐźĐžŃ Ń‚ 74. gangstar 82. 100 to watch 86. nilbar gures 90. ĐžĐąŃ‰ĐľŃ Ń‚Đ˛ĐľĐ˝ĐžĐżĐžĐťĐľĐˇĐľĐ˝ Ń‚Ń€ŃƒĐ´ 98. Ń ŃŠĐ˛Ń€ĐľĐźĐľĐ˝Đ˝Đ¸Ń‚Đľ ĐąĐ¸ĐśŃƒŃ‚ĐľŃ€Đ¸ ĐĄĐ&#x;Đ˜ĐĄĐ?Đ?Đ˜Đ• Đ•Đ”Đ?Đž â„–87 Đ”Đ•ĐšĐ•ĐœĐ’Đ Đ˜ 2009 5.00 ЛВ.

welcome to bulgaria and...