Edno 91

06

07

08

09

10

9 771312 000002

9 771312 000002

9 771312 000002

9 771312 000002

9 771312 000002

12

05

9 771312 000002

9 771312 000002

04

9 771312 000002

11

03

9 771312 000002

9 771312 000002

02

9 771312 000002

Списание Едно • Зима 2010

One Magazine • Winter 2010

01

One Magazine • Winter 2010

Списание Едно • Зима 2010

9 771312 000002

edno.bg цена 10 лв. / price 10 lv

Изкуство в публичното пространство Art in Public Space Рокада на центъра и периферията в архитектурата Center and Periphery Switch Places in Architecture Как да съхраним старите реклами How to Preserve Old Ads

BOSS BOTTLED. NIGHT. THE NEW FRAGRANCE FOR MEN FEATURING RYAN REYNOLDS

Можеш да ни намериш в:

You can find us at:

5 Open Art Space – бул. Христо Ботев 1А, София — Агата-А – книжарница в галерия Академия, НХА, ул. Шипка 1, София — Culture Beat – НДК, София — Salon Olfactive – ул. Г. С. Раковски 145, София — Дюкян Меломан – ул. 6 септември 7А, София — МОТТО – ул. Аксаков 18, София — Бар Петък – бул. Васил Левски 67, София — Театрото – ул. Стефан Караджа 5, София — Чайка – ул. Г. С. Раковски 122, София (вход от ул. Хан Крум) — Слънце Луна – Инкетинке – ул. Юри Венелин 1, София — Биомаг – пл. Журналист 1, София — Adi’s Cook & Book - ул. Будапеща 31, София — СГХГ – книжарница – ул. Ген Гурко 1, София — Friend’s Place – ул. Славянска 22, София — Artnewscafe /галерия Сариев – гр. Пловдив, ул. Отец Паисий 38 — Склада – ул. Г. Бенковски 11, ет. 3 – 4, София — Биомагазин Биозелено – бул. Витоша №78, София ­— Хостел Canapè Connection – ул. Юрий Венелин 2, София — Supa Star – ул. Цар Иван Шишман 8, София — Галерия The Fridge – ул. Овче поле 122, София — Cru – ул. Цар Асен 45, София — J. J. Murphy’s – ул. Кърниградска 6, София — ЕCRU – ул. 6 септември 26, вх. Б – вход от ул. Неофит Рилски, София — Хотел Експо – бул. Цариградско шосе 149, София — Апартамента – ул. Неофит Рилски 68, София — Paper Cake – ул. Г. С. Раковски 122, София — One More Bar – ул. Цар Иван Шишман 12, София — Buñuel – ул. Цар Иван Шишман №12, София — Читалище Антон Страшимиров – кино Влайкова – ул. Цар Иван Асен ІІ 11, София

5 Open Art Space – 1A, Hristo Botev Blvd., Sofia — 1, Shipka St., National Academy Of Art, Academia Gallery, Bookstore, Sofia — Culture Beat – National Palace of Culture, Sofia — Salon Olfactive – 145, G.S. Rakovski St., Sofia — Dukyan Meloman – 7A, September 6th St., Sofia — МОТТО – 18, Aksakov St., Sofia — Bar Petak – 67, Vassil Levski Blvd., Sofia — Teatroto – 5, Stefan Karadja St., Sofia — Chayka – 122, G.S. Rakovski St., Sofia — Sun Moon–Inketinke – 1, Yurii Venelin St., Sofia — Biomag – 1, Journalist Square, Sofia — Adi’s Cook & Book - Budapest St. 31, Sofia — Sofia Art Gallery – 1, Gen. Gurko St., Sofia — Friend's Place – 22, Slavyanska St., Sofia — Artnewscafe / Sariev Gallery – 38, Otets Paisiy St., Plovdiv — Sklada showroom – 11, G.Benkovski St., Fl. 3 – 4, Sofia — Biozeleno – 78, Vitosha Blvd., Sofia — Canapè Connection Hostel – 2, Yurii Venelin St., Sofia — Supa Star – 8, Tzar Ivan Shishman St., Sofia — The Fridge Gallery – 122, Ovche Pole St., Sofia — Cru – 45, Tzar Assen St., Sofia — J. J. Murphy's Pub – 6, Karnigradska St., Sofia — ECRU – 26, September 6th St., Sofia — Hotel EXPO – 149, Tzarigradsko Shose Blvd., Sofia — The Apartment – 68, Neofit Rilski St., Sofia — Paper Cake – 122, G.S. Rakovski St., Sofia — One More Bar – 12, Tzar Ivan Shishman St., Sofia — Buñuel – 12, Tzar Ivan Shishman St., Sofia — Vlaykova Cimena – 11, Tzar Ivan Assen 2nd. St., Sofia

екип

colofon

главен редактор бояна гяурова

editor in chief boiana gjaurova

boiana@edno.bg

редактор ивайло спасов

editor ivaylo spasov

редактор адриана андреева

editor adriana andreeva

ivaylo@edno.bg adriana.andreeva@gmail.com

редактор десислава павлова

editor dessislava pavlova

дизайн постстудио:

design poststudio:

андреан нешев, велина стойкова,

andrean nechev, velina stoykova,

магдалина станчева

magdalina stancheva

фотограф михаил новаков

photographer mihail novakov

mihail@edno.bg

предпечат асен илиев

pre-press assen iliev

ycmama@gmail.com

координатор реклама йоана илиева

advertising coordintor joana ilieva

joanai@edno.bg

административен директор емил шукадаров

administrative director emil shukadarov

главен счетоводител цанка календжиева

account manager tzanka kalendzhieva

emilsh@edno.bg cankak@edno.bg

мениджър събития иван чанков

event manager ivan tchankov

ivan.tchankov@gmail.com

редактор на английски анджела родел

english editor angela rodel

shortcuts:

преводачи

translators

ивайло спасов, бояна гяурова,

анджела родел

angela rodel

йоана павлова, асен терзиев,

борис делирадев

boris deliradev

христо митов, даниел кьонен

ралица кариева

ralitsa karieva

превод: бистра андреева,

богдан русев

bogdan rusev

богдан русев, борис делирадев,

бистра андреева

bistra andreeva

анджела родел, ралица кариева

йоана станчева

yoana stancheva

desislova@gmail.com edno@poststudio.bg

текст: адриана андреева,

списание едно

text: adriana andreeva, ivaylo spasov, boiana gjaurova,

главен редактор бистра андреева арт директор васил илиев

yoana pavlova, assen terziev,

bistra@edno.bg vurcolac@gmail.com

редактор адриана андреева

аdriana@edno.bg

редактор бояна гяурова

boiana@edno.bg

редактор ивайло спасов

christo mitov, daniel coenen

ivaylo@edno.bg

фотограф михаил новаков

фотограф ивайло младенов предпечат асен илиев

translation: bistra andreeva,

mihail@edno.bg zombie.ph@gmail.com ycmama@gmail.com

директор реклама йордан рашев

jordanr@edno.bg

асистент реклама йоана илиева

joanai@edno.bg

административен директор емил шукадаров

emilsh@edno.bg

bogdan rusev, boris deliradev,

финансов мениджър ирина топалова-гарабетова

irinat@edno.bg

главен счетоводител цанка календжиева

едно на живо

cankak@edno.bg

angela rodel, ralitsa karieva

мениджър събития иван чанков

ivan.tchankov@gmail.com

продукционен мениджър петя иванова

petya@trittico.org

връзки с обществеността елена друмева

2

© lisa rastl

александра михалска, ани георгиева, весела генкова, весела ножарова, гергана пирозова, даниела радева, денис коробко, eлисавета петрушева, йоана павлова, любомир ноков, мария телбис, михаил новаков, павел янчев, павла ралчева, райко байчев, сава чанков, светлана куюмджиева, христо митов

Списание Едно е двуезично издание,

One Magazine is a bilingual publication that

което излиза 4 пъти в годината и е запазена

comes out 4 times a year. Trademark reserved.

марка на Списание Едно ООД.

Reproduction of any part of the content is

Възпроизвеждането на каквито и

forbidden. All rights reserved. Printed at Druzhba

да било части от съдържанието е

Printing House on recycled paper.

забранено. Всички права запазени. Печата се в печатница Дружба на рециклирана хартия. Списание Едно

One Magazine

1000 София

1000 Sofia

бул. Патриарх Евтимий 22

22 Patriarh Evtimii Blvd.

Teл. 02/981 2347, 988 1009

Tel. 02/981 2347, 988 1009

mail@edno.bg, edno.bg

mail@edno.bg, edno.bg

2

еlena.drumeva@gmail.com

Списание Едно се печата на 100% рециклирана хартия от Dalum Papir, Дания – сертификати за екологично чисти продукти от German Blue Angel, NAPM, European Flower, Nordic Swan. Вносител Папирус ООД. Корица Cyclus Offset 350 g/m2. Тяло Cyclus Offset 90 g/m2 и Cyclus Print 90 g/m2. хонорари се изплащат всяка трета сряда на месеца

Съдържание

Contents

12 28 34 40

48

56

Shortcuts Jimmy Edgar: XXX Ostgut Ton става на 5 години Драго Шолев за дебютния си пълнометражен филм Подслон Семейство Ренард покорява кинофестивалите Историята на документалния филм Пустинята на забраненото изкуство 64 El horror, el horror 74 Изкуството превзема публичното пространство 84 Лазар Лютаков и мазето на баба му Васа 92 фотография – със и без рамка 106 Вили Дорнер – Тялото в публичното пространство 118 Галин Стоев между илюзията и съня 126 Хората се срещат в архитектурата 144 Рокада на центъра и периферията в съвременната архитектура 154 ДРЪЗКИ и КРАСИВИ 170 Предложение за съхранение на старите реклами 182 Алонсо Домингес доставя ежедневната доза културен адреналин със sugarhigh 190 Послания от ларинкса 200 Съвременната българска литература Re-Revisited 212 Младежта в действие 218 мedusa blues

4

12 28 34 40

Shortcuts Jimmy Edgar: XXX Ostgut Ton Turns Five Drago Sholev on His Debut Feature Film Shelter 48 The Renards Conquer the Film Festivals 56

64 74

The Story Behind the Documentary The Desert of Forbidden Art El horror, el horror Art Invades Public Space

84 Lazar Lyutakov and His Baba Vasa’s Basement 92 Photography – with and without a Frame 106 Willi Dorner – Bodies in Urban Spaces 118 Galin Stoev between Illusion and Dreams 126 People Meet In Architecture 144 Center and Periphery Switch Places in Contemporary Architecture 154 BOLD and BEAUTIFUL 170 Proposal for the Preservation of Old Ads 182 Alonso Dominguez Gives You the Daily Culture Rush with sugarhigh 190 Messages from the Larynx 200 Modern Bulgarian Literature Re-Revisited 212 Youth In Action 218 мedusa blues

автори

contributors

6

Анета Булант-Каменова е съосновател на австрийското архитектурно студио Bulant & Wailzer. Студиото създава архитектура на настоящето, която позволява неподправени сетивни възприятия и възможност за реакция на постоянните промени в околната среда. След впечатляваща лекция на българката във форума на Sofia Architecture Week ние я помолихме да се включи с текст в този брой. Прочетете материала Рокада на центъра и периферията в съвременната архитектура, за да разберете защо хегемонията на архитектите звезди върви към своя край и какви са новите тенденции в архитектурата.

Aneta Bulant-Kamenova is a co-founder of the Austrian architecture studio Bulant & Wailzer. The latter is all about creating the architecture of the present, which allows for immediate sensory perceptions and offers an opportunity to respond to the ever-changing environment around us. After her impressive lecture at the Sofia Architecture Week forum, we asked her to contribute to this issue. The result is “Center and Periphery Switch Places in Contemporary Architecture”. Read it to find out why the starchitects’ hegemony is about to end and what the newest trends are.

Даниел Кьонен е журналист, фотограф и фетишист на тема LED фенерчета и от няколко години живее в Берлин. Обича да се рови из меню-функциите на всякакви технологични изобретения. Освен това трдуно заспива без електросмог. Ще се успокои чак когато в жилището му светят поне толкова дисплея, колкото в 2001: Космическа Одисея. Когато не работи за Stiftung Warentest (независима фондация за тестване на продукти), той обикновено снима или посещава клубовете, в които може да се чуе експериментален саунд. В този брой той ни представя какви ще са бъдещите фотокамери.

Daniel Coenen is a journalist, photographer and fetishist when it comes to LED lights. Based in Berlin for the past several years, he simply loves to delve into the function menu of any kind of tech gadget.

Daniel has trouble falling asleep without electrosmog and can only calm down when he has at least as many displays lit up in his apartment as there are in 2001: A Space Odyssey. When he is not working for Stiftung Warentest (an independent consumer foundation for product testing), he either takes pictures or goes to clubs with experimental sound. In this issue, he will enlighten us on the cameras of the future.

Десислава Павлова преди няколко години завършва медийни науки в университета в Кьолн. Оттогава тя пише за кино и танц в различни списания в Германия. Паралелно с това помага при организирането на изложбени проекти. От две години работи като асистенткуратор за фестивала Playing the City във Франкфурт, който се организира от Ширн, един от утвърдениете музеи за модерно и съвременно изкуство. В този брой тя ще ни разкаже повече за проекта Playing the City, който е посветен на изкуство в публичното пространство.

Desislava Pavlova graduated in media studies at the University of Cologne several years ago. Since then, she has been writing about cinema and dance for various German magazines. In the meantime, she has also helped organize exhibitions. For two years now, she has been working as an assistant curator for the Frankfurt festival Playing the City organized by Schirn Kunsthalle, one of the most eminent museums for contemporary art. In this issue she will tell us about the Playing the City project, which is devoted to art in public spaces.

Николета Найденова завършва сценография в Националната художествена академия. Интересува се от класическа сценография, но и от такава, която излиза извън театралното пространство. Обича експериментите с различни визуални изразни средства в театъра. В последно време има слабост към софтуерни програми за контролиране на музика и визия в реално време. Вдъхновява се от авангардното кино и фотографията от 20-те и 30-те години на миналия век. Обожава бухали и пингвини и мечтае да бъде синьото в дъгата.

Nikoleta Naydenova graduated from the National Art Academy in set design. She is interested in classical set design, as well as that which goes beyond the theatrical space.

She loves to experiment with various visual means of expression within theater. Her latest obsession is software for controlling music and visuals in real time. She takes her inspiration from avant-garde film and photography from the 1920s and 30s. She adores owls and penguins and dreams about being the blue in the rainbow.

автори

contributors

8

Елън фон Есен е новодошла както в списанието, така и в София. Американката наскоро се дипломирала и е със сериозен афинитет към музиката, писаното слово и класически червеното червило. Основното й занимание е да преподава английски, но голямата й цел всъщност е да изследва света и да преследва различните удоволствия. До момента тя прекарва по-голямата част от времето си най-вече в наблюдение на София, седнала в любимите си кафенета с чаша чай и днешната кръстословица пред себе си. В този брой обаче Елън поема инициативата и прави опит от пасивен наблюдател на софийската арт сцена да се превърне в неин активен участник.

New to both One Magazine and Sofia, Ellen Von Essen is a recent American graduate with a serious love of music, the written word and red lipstick. While her primary occupation is teaching English, she aspires to the role of international explorer and gadabout. Thus far, she’s spent the majority of her spare time observing Sofia from seats at her favorite cafes with a hot cup of tea and a daily crossword. In this issue, she is taking the initiative and attempting to shift roles from casual observer to active participant in Sofia’s art scene.

За Хайде Хойслер фотографията и животът си приличат. И при двете взимането на правилното решение е от фундаментално значение. Като изкуствовед на свободна практика тя се занимава с всичко, което има връзка с фотография. Работи като проект-мениджър и куратор за различни изложбени проекти в Германия. В момента тя е част от екипа, който организира Третия фотофестивал Манхайм Лудвигсхафен Хайделберг 2011. В този брой Хайде ще ни разкаже за новаторската кураторска концепция на фотобиеналето в Брайтън.

For Heide Häusler, photography and life are very much alike – making the right decision is fundamental in both cases. As a freelancing art historian, Heide is into everything that has to do with photography.

She has worked as a project manager and curator for different exhibitions in Germany. Currently she is a part of the team behind the upcoming Foto-Festival Mannheim Ludwigshafen Heidelberg 2011. In this issue, Heide will tell us about the innovative curatorial concept behind the Brighton Photo Biennial.

Кристина Гочева е завършила журналистика и точно преди 7 години се връща от Рим, за да се гмурне в дълбоките води на прохождащите лицензионни издания. Работила е като моден и козметичен редактор в списанията Grazia, OK, Amica, Harper’s Bazaar. От брой Есен тя е козметичен редактор на списание Едно. Възприема козметиката не само като красиви шишенца, уникални патентовани формули, аромати и цитрусови нотки, а като истории за сътворението. Нейният девиз е “Колкото по-добре умееш да разкажеш историята, толкова повече хора ще ти се доверят”.

Kristina Gocheva studied journalism and came back from Rome exactly seven years ago – to dive into the deep waters of the international fashion magazines that were just launching their local Bulgarian editions at the time. Kristina worked as a fashion and beauty editor at Grazia, OK, Amica and Harper’s Bazaar. Starting with our Fall issue, she is now beauty editor for One Magazine. For her, cosmetics are not only pretty bottles, “unique” secret formulas and citrus tinges, but whole creation narratives. Her motto is: “The better you tell the story, the more people will buy it.”

October 2 saturday 11:20a.m. Pier 66 Seattle

REPLAY STORES СОФИЯ, БУЛ. ВИТОША 45; ПЛОВДИВ, MALL PLOVDIV, УЛ. ПЕРУЩИЦА 8 FAN POINT STORES СОФИЯ, SERDIKA CENTER SOFIA, БУЛ. СИТНЯКОВО 48; THE MALL, БУЛ. ЦАРИГРАДСКО ШОСЕ 115; ВАРНА, MALL VARNA, УЛ. ВЛ. ВАРНЕНЧИК 186; GRAND MALL VARNA, УЛ. А. САХАРОВ 2; БУРГАС, BURGAS PLAZA MALL, УЛ. ТРАНСПОРТНА 5

RE:

РЕ:

Градът и арт акциите в публичното пространство. Това е тематичният фокус в този брой, в който ви показваме няколко възможни сюжета за превземане и изследване на градската среда. Въпреки че правенето на изкуство в публичното пространство не е съвсем нова тенденция, напоследък се забелязва засилен интерес към пърформансите на открито от страна на артисти, куратори и публика. Взаимодействието между съвременното изкуство и града е в основата на акциите от проекта Playing the City. В тези пърформанси публичното пространство се превръща в поле за разгръщане на творческата фантазия и за експеримент с формата, активно участие в който е отредено на зрителя. Проектът Bodies in Urban Spaces на хореографа Вили Дорнер пък демонстрира възможностите на “телата”, тоест на съвременния танц в градската среда. Австриецът прави скулптури от човешки фигури, с които запълва междинните пространства в града, да кажем, пролуката между стената на сграда и уличната лампа или пък мястото между две пощенски кутии. А понякога дори нахлузва стол върху главата на някой от своите танцьори. От аналитичния текст на установената във Виена архитектка Анета Булант-Каменова научаваме защо именно това издание на Архитектурното биенале във Венеция маркира края на ерата на архитектите звезди и техните чудовищно скъпи проекти и как архитектурата се завръща към нуждите на хората, заобикалящата ги среда и природата. Не на последно място в този брой можете да видите, реставрирани и светещи в символично червено, соц реклами по фасадите на софийските сгради. Това е нашето предложение за запазването и експонирането на старите реклами като артефакти и спомени от миналото. Защо не. Приятно четене! Бояна Гяурова 10

The city and artistic performance in public space. That is the thematic focus of this issue, in which we showcase several possible scenarios for seizing and studying the urban environment.

Despite the fact that creating art in public spaces is not exactly a new phenomenon, lately we’ve noticed intensified interest in open-air performances on the part of artists, curators and the public. The interaction between contemporary art and the city is the basis behind the project Playing the City. In these performances, public space is transformed into an arena for letting the creative imagination run free and experimenting with form – with active participation by viewers as a crucial part of the mix.

The project Bodies in Urban Spaces by choreographer Willi Dorner, for example, demonstrates the possibilities of “bodies” – that is, of contemporary dance – in the urban environment. The Austrian artist makes “sculptures” out of human figures to fill the city’s in-between spaces – say the gap between a building and a streetlamp or the space between two mailboxes. Sometimes he even sticks a chair on top of one of his dancers’ heads.

The analytical essay by the eminent Vienna-based architect Aneta BulantKamenova explains why precisely this year’s Venice Biennale of Architecture marks the end of the era of “starchitects” and their monstrously expensive projects, and how architecture is returning to people’s needs, the environment around them and nature.

Last but not least, in this issue you’ll find socialist-era advertising signs – restored and lit up in symbolic red – on the facades of Sofia’s buildings. This is our suggestion for preserving and displaying old ads as artifacts and souvenirs from the past. Why not?

Happy reading!

Boiana Gjaurova

бул. Витоша Витоша 44, 44,Mall Mallof ofSofia, Sofia,бул. бул.Ал. ал.Стамболийски СтамболийСки101, 101,Serdika SerdikaCenter CenterSofia, Sofia,бул. бул.Ситняково СитнякоВо 48, София бул.

48, Grand Mall 2 The Mall, бул. Цариградско шосе Varna, бул.39, Вл.Mall Варненчик Mall Varna, А. Сахаров the бул.ЦариградСко шоСе 115 115 IiВарна ВарнаMall ул.княз бориС Varna, 186, бул.Grand Вл. Варненчик 186, ул. Пловдив Plovdiv,2ул. Перущица 8 I Бургас Burgas Plaza Mall, Транспортна 5 Varna, ул.Mall а. СахароВ i ПлоВдиВ Mall PloVdiV, ул. ПерущиЦа 8 i ул. БургаС BurGaS Plaza Mall, ул. транСПортна 5 operated by vapo ltd

shortcuts

ФУНКТ мебел Добрата новина е, че тези чудесно изглеждащи дървени мебели са български. Лошата е, че подобни са невероятна рядкост. В среда, където естетиката за обзавеждане на дома съвсем се е развалила, мебелите на ФУНКТ са ценна находка със здраво стъпили на земята устои за красиво и функционално. Архитекти по професия, но с наследена, пълно оборудвана дърводелска работилница, те се пробват в изработката на дограмата при един от проектите си. Тя се получава и следват още поръчки. Мебелната колекция на ФУНКТ включва маса, стол, закачалка-рафт и лампи от орех. Те са качествени предмети, изработени само от чам, които внасят уют в дома със здравата си, изчистена и приветлива структура. “Столовете и масата са сглобени без употреба на метал, всички сглобки са от дървени типли с лепило за дърво... за финиш използвахме еко бои на водна основа и тиково олио”, уточняват от ФУНКТ. Мебелите им още не са на пазара, но на когото му допадат, може да звънне, да поръча и да се включи в направата им в двора на ФУНКТ в Драгалевци. funkt.eu Разговор с архитектите и още снимки на edno.bg

12

FUNKT Furniture The good news is that this beautiful piece of wooden furniture is of Bulgarian origin.

The bad news is that this phenomenon is still extremely rare.

In a land where the notion of home aesthetics is terribly distorted, FUNKT’s furniture – with its hardcore down-toearth principles about what is pretty and functional – is a precious find. Originally trained as architects, they inherited a fullyequipped carpenter’s workshop and decided to try it out when they had to manufacture windows for one of their projects. It worked, so more orders followed.

FUNKT’s furniture collection now includes a table, chair, combination shelf/ coat-hook and lamps. These high-quality items are made entirely out of walnut or pine and will bring warmth to your home with their solid, simple and friendly design.

“The chairs and the table are assembled without the use of any metal parts whatsoever, we have only used wood and glue…and for the finishing touches we used water-based eco paint and teak wood oil,” the guys from FUNKT clarify.

Their furniture is not on the market yet, but admirers can simply give them a call, place an order and join the working process in FUNKT’s yard in the Dragalevtsi neighborhood. funkt.eu Interview with the architects and more pictures are available on edno.bg

shortcuts

The Land of Giants Страната на гигантите е изключително подходящо име за два пъти наградения проект на Choi+Shine Architects. Компанията е работила с най-различни клиенти – от местни неправителствени организации до мултинационални корпорации, но в този проект тяхната изобретателност изпъква повече от всякога. Сливайки изкуство и функционалност, те превръщат обикновени електрически стълбове в колосални скулптури, които сякаш шестват из исландския пейзаж. Находчивостта на двамата главни архитекти във фирмата, Джин Чои и Томас Шайн, е в това, че с минимална намеса техният дизайн прави от една необходимост произведение на изкуството. За съжаление поради финансови съображения тази прозорлива идея все още не е реализирана. След като си спечели поощрителната награда на международния конкурс за дизайн Icelandic High-Voltage Electrical Pylon International Design Competition, проектът грабна и тазгодишната награда за нереализирана архитектура на бостънското архитектурно общество. И въпреки че тази чест е абсолютно заслужена, тя едва ли ще може да се сравни с това да видим идеята осъществена. И заради архитектите, и заради нас самите – можем само да се надяваме, че това ще се случи все някога в близкото бъдеще.

14

The Land of Giants The Land of Giants is an apt name for Choi+Shine Architects’ award-winning project. The firm works with a variety of clients ranging from local non-profits to international corporations, but this project truly showcases their creativity. Fusing art and function, the design transforms ordinary electrical pylons into colossal sculptures marching across the Icelandic landscape. The ingenuity of the two principal architects of the firm, Jin Choi and Thomas Shine, lies in the fact that the design requires only minimal changes to the typical pylon, quickly turning an electrical necessity into a work of art. Unfortunately, due to financial constraints, this imaginative creation has yet to be made a reality. After grabbing an honorable mention in the Icelandic High-Voltage Electrical Pylon International Design Competition, the structure has gone on to win the 2010 Boston Society of Architects’ Unbuilt Architecture award. While this honor is justified, it hardly compares to seeing the project actually get built. For the sake of both the architects and ourselves, we can only hope that this idea does not remain unbuilt in the future.

shortcuts

Das Racist Първият ми сблъсък с Das Racist беше благодарение на видеото към парчето им Ek Shaneesh. Значи, едно на ръка името им, което политически коректните биха низвергнали моментално, но и заглавието на парчето не е ясно какво значи. По-лошото е обаче какво става вътре – там роденият в Куинс Химаншу Сури, Виктор Васкез, който пък е от Сан Франциско, заедно с гостуващия в бандата за живи участия и видеоклипове Ашок Кандаболу правят на пух и прах международната обстановка, хипстърията, консуматорщината и обществото (конкретно американското). Май няма смисъл да преразказвам цялото видео. По-важното е, че тази базирана в Бруклин рап група достига висини в иронията и сарказма спрямо злободневните теми и стереотипи. Сури и Васкез се срещат в университета още през 2003, но реално докъм 2008 съвместните им занимания с музика се изразяват в спорадични пиянски фрийстайл изпълнения. Първото им парче We Made It веднага става мегахит сред онези, които обичат да слушат олдскул деветдесетарски рап. После идва провъзгласеното за екзистенциален химн на консуматорското общество Combination Pizza Hut and Taco Bell. Сега на дневен ред са първите им миксирани албуми Shut Up, Dude и Sit Down, Man, издадени за лейбъла МИШКА (не се превежда на латиница). Какво повече? dasracist.net

Das Racist My initial encounter with them was the video to their track Ek Shaneesh. So first off, they have this name that any politically correct person would condemn, and then also we don’t have a clue what the title of the song means. What’s even worse, however, is what happens in it: Queensborn Himanshu Suri, San Francisco-bred Victor Vazquez and their regular guest Ashok Kondabolu (who only joins them in videos and live performances) tear to pieces the international situation, the whole hipster thing, the whole consumerism thing and society at large (American society, to be precise). I guess it’s pointless for me to try to retell the whole video. What’s more important is that this Brooklyn-based rap group reaches remarkable heights in their irony and sarcasm towards mundane topics and stereotypes. Sury and Vazquez met as university students back in 2003, but until 2008 their joint musical ventures only went as far as freestyling under the influence once in a while. Their first track, We Made It, was an instant megahit among the fans of oldschool 90s rap. Then came the song hailed as consumer society’s existential hymn: Combination Pizza Hut and Taco Bell.

And now it’s time for their first properly produced albums Shut Up, Dude and Sit Down, Man, released on the МИШКА label. What more could we want? dasracist.net

15

shortcuts

РЪБ Трудно е да вкараш Дени в един shortcut, защото е прекалено готина и твърде дейна за това. Няколко груби факта за запознанството ни. Деница Бояджиева (набор ’81) наскоро завърши индустриален дизайн (НХА). Това й е второ висше след авантюрата зъботехника. Човъркането из моделите на зъбите и материалите, с които се правят, вдъхновява нашата героиня да обърне внимание на дизайна. Дипломната работа на Дени е серия от здрави столове и етажерка, изработени от велпапе и прегънати по специален начин. Тя ще продуцира сама производството на табуретката, а после разчита на интерес от различни фирми за разпространението й. Творческите изяви на Дени се появяват тук-там из София под името РЪБ още преди повече от година, когато пусна свои значки с илюстрации тип оригами. За кратко имаше и подобни платнени чанти, ушити от баба на машината. Дени рисува страхотни плакати, тъй като графичният дизайн е нейната друга сила. Засега тя майстори от дома си, а платената й работа е в голяма фирма за телевизионни приемници. Не че се оплаква, но мечтата й е да учреди студио с други единомислещи приятели. Последният й проект е изпълнението на два чифта шантави очила от дърво с касетки в тях за обложката на винила на 1000 names. rrrubbb.daportfolio.com

© Mihail Novakov

16

RUB It’s hard to squeeze Deni into a single shortcut – she is too cool and too dynamic for that. A few basic facts about her: Denitza Boyadzhieva (born in 1981) recently completed her Industrial Design degree at the National Academy of Arts.

This is her second university diploma after an affair with dentistry. It was actually fiddling with models for teeth and the materials they are made of that inspired our protagonist to check into what design is all about.

Deni’s thesis project is a series of solid chairs and a shelf made out of cardboard and folded in a special way. She plans to produce the stool herself and hopes to find companies interested in its distribution.

Deni’s artistic endeavors started showing up all around Sofia under the label RuB more than a year ago when she released her origami-style illustrated badges. For a while she produced similar textile bags, sewn by her grandmother on a machine. Deni also designs brilliant posters, since graphic design is another one of her interests. As of now, she is busy working from home, while her day job is at a big company for digital TV receivers. Not that she whines about it, but her dream is to set up a studio with like-minded friends. Her latest project was the creation of two goofy pairs of wooden glasses with cassettes in them – for the cover of the music duo 1000 Names’ latest vinyl. rrrubbb.daportfolio.com

shortcuts

Разнороден Без реклама, без периодика и без текст.

Motley е артистично списание от нов вид. То е личен проект на Антъни Хил и Лена Модиг, двама фотографи от Стокхолм. Те решават да загърбят общоприетите норми за правене на списание, като създадат своя версия на идеалното визуално такова. Подготовката на първия брой им отнема година, като го финансират сами. Двамата отиват до крайност спрямо съвършеното представяне на визиите. На страниците няма кредити, текст или каквато и да било изпечатана вербална информация, а само снимки. Деветимата селектирани артисти са изписани с имената си на корицата. Тя е координатна система, която показва как са разположени фотографиите на съответното име във вътрешността.

Motley е педантично изпипано списание с лимитиран тираж от 500 броя, всеки ръчно номериран и запечатан от създателите. То би могло да задоволи високите изисквания и на професионални артисти, и на творци любители. Всеки нов Motley ще е уникален като дизайн и съдържание, макар и да не се знае кога излиза вторият. Липсата на срокове гарантира, че не се прави компромис с качеството. motleymag.com Интервюто с Антъни Хил може да прочетете на edno.bg

Motley No ads, no regularity, no text. Motley is an artistic magazine of a new kind.

It is a personal project by Stockholm photographers Anthony Hill and Lena Modigh, who decided to toss out the usual rules for making a magazine and create their own version of the ideal visual one.

Preparations for the first issue took a year – because it was self-financed and because the pair went to extremes in the pursuit of pure visual perfection. You won’t find any text or credits anywhere – just images. The names of the nine selected artists are on the cover of the magazine, in a coordinate system showing where each artist’s photographs are inside.

Motley is a meticulously crafted magazine in a limited edition of 500 copies, each of which is manually numbered and sealed by its creators. It lives up to the highest demands and expectations of both professional artists and amateur photographers. Motley promises that each new issue will be unique in terms of design and content, but there is no clarity on when the second one is coming out. The lack of a schedule is a guarantee that no compromises will be made with the quality. motleymag.com Read our interview with Anthony Hill on edno.bg

17

shortcuts

Майстор на краткия разказ Лу Бийч – известен американски илюстратор и автор на колажи за New York Times, Wired, LA Times и др. – решава да предизвика често скучните и тривиални статуси във Facebook. Всеки ден той публикува кратък разказ в рамките на кутията, чието ограничение е 420 символа (включително разстояния и пунктуация). Стимулът е мимолетен, а провокацията за историите идва от различни места – сън, словосъчетание, новина от вестник и какво ли не. Той реди думите подобно на колажи – с прецизни, но ярко подбрани мисли, винаги артистични и интригуващи. Лу Бийч пренася своето упражнение по проза в книга. 420 Characters засега съществува само онлайн. Тя е не само стойностна, с въображение и уникален стил, но е заредена и с аудиоверсии на някои разкази, прочетени от актьорите Джеф Бриджис, Иън Макшейн и Дейв Алвин. Наскоро Лу подписа договор за отпечатването на 420 Characters за следващата Коледа. А дотогава непременно отскочи до 420 characters.com и прочети невероятната биография на Лу Бийч, поднесена с уникално чувство за хумор на loubeach.com.

18

A Short Story Master Lou Beach, an American illustrator and collage artist for The New York Times, Wired, the LA Times and others, has come up with an original way of using the status box on his Facebook page – he publishes a daily story that exactly fits the box’s upper limit: 420 characters (including punctuation and spaces). His stories draw inspiration from a variety of places – words, dreams, news, etc. – and are not unlike collages of carefully worded, dazzling thoughts.

Lou Beach has now made a book out of his short prose, entitled 420 Characters, which for the time being is only available online. There are audio versions of some of the stories, read by actors Jeff Bridges, Ian McShane and Dave Alvin. A hard copy of the book is expected to come out for Christmas 2011, but until then, make sure you check out 420characters.com and Lou’s incredible, humorous CV at loubeach.com.

shortcuts

Comme des Garcons Shirt “Исках да създам място, където творци от различни области се срещат в динамичната атмосфера на красив хаос: микс от сродни души със силни лични визии”, казва Рей Кавакубо за емблематичния Dover Street Market в Лондон. В София един шкаф в пространството на /+/Склада отваря врата към умалена версия на нейния собствен красив и привидно подреден хаос, представяйки Comme des Garcons Shirt. Зад комерсиалния успех на бранда се крие всичко друго, но не и конвенционална стратегия за бизнес и мода. Comme des Garcons достига статус на икона, като следва свои собствени правила далеч от пазарните трендове и тенденциите за сезона. За Рей Кавакубо, която няма формално образование по мода, но е дипломиран философ от университета Кейо, колекциите започват с думи-ключове, с реч. От европейския си дебют с шокиралата мнозина Hiroshima Chic през 1981 Кавакубо продължава да предизвиква статуквото с всеки свой следващ проект. “Моята работа е да правя дрехи, които не са съществували никога преди”, казва тя. Comme des Garcons Shirt постига това на нивото на ежедневното и градското, като трансформира схващаните за “бейсик” елементи от гардероба ни в нещо напълно ново и различно.

Comme des Garcons Shirt са в Salon Olfactive /+/Склада

Comme des Garcons Shirt “I want to create a kind of market where various people from all walks of life gather together and encounter each other in an ongoing atmosphere of strong and beautiful chaos: the mixing up and coming together of different kindred souls,” says Rei Kawakubo about her signature Dover Street Market in London. A closet at the /+/Sklada space in Sofia opens a door onto a miniature version of her own beautiful and seemingly ordered chaos, presenting Comme des Garcons Shirt. Behind the brand’s commercial success lies everything except a conventional business and fashion strategy. Comme des Garcons attained iconic status by creating its own rules, far removed from market and seasonal trends.

For Rei Kawakubo, who has no formal training in fashion design but studied fine arts and literature at Keio University, collections kick off with keywords, with speech. Since her 1981 European debut of the widely shocking Hiroshima Chic, Kawakubo has continued to challenge the status quo with each subsequent project.

“My job is to make clothes that have never been made before,” she says. Comme des Garcons Shirt achieves this at the everyday and city life level, transforming the elements of our wardrobe we see as basic into something entirely new and different.

Comme des Garcons Shirt are in Salon Olfactive /+/Sklada

© Mihail Novakov

19

shortcuts

Фото Киоск АГИТПРОП стартира най-новото си начинание – ФОТО КИОСК, количка за “разносна търговия” с качествена авторска фотография. ФОТО КИОСК е шкаф на колела с множество чекмеджета, пълни с фотографии от български и чужди автори, отпечатани по всички музейни стандарти, но в голям тираж (100-150 екземпляра), така че цената им да бъде достъпна. Всички отпечатъци в чекмеджетата на ФОТО КИОСК са направени с архивни материали, които да им гарантират живот от поне 70 – 80 години. Списъкът от автори, представяни във ФОТО КИОСК, ще включва както известни имена, така и нови автори. Първото “зареждане” на ФОТО КИОСК ще представи Пътни бележки на Мисирков/Богданов – колекция от изображения от пътувания по всякакви странни точки на света, от Хюстън до Ялта, от Полярния кръг до Бутан. Някои от тях са (полу)съзнателно упражнение по стил, носещо духа на Вендерс, Судек или Антониони; други са по-скоро скици към техни помащабни проекти. Първата количка на ФОТО КИОСК ще бъде представена на 25 ноември в /+/ Склада. photo-kiosk.net

Missirkov/Bogdanov, Senegal, 2000

Photo Kiosk AGITPROP is kicking off its latest initiative – PHOTO KIOSK, a little “home delivery” cart with high-quality original photographs.

PHOTO KIOSK is a cabinet on wheels with drawers full of photos by Bulgarian and foreign photographers, printed to museum standards, but in large batches (100-150 prints), making the prices affordable. All prints in the PHOTO KIOSK drawers are made with archive-quality materials, guaranteeing them a lifespan of at least 70 to 80 years. The list of PHOTO KIOSK artists will include well-known names, as well as new ones. PHOTO KIOSK will first be “stocked up” with Travel Impressions

by Missirkov/Bogdanov – a collection of images from trips to strange spots all over the world, from Houston to Yalta, from the Arctic Circle to Bhutan. Some of them are (semi-)conscious stylistic exercises in the spirit of Wenders, Sudek or Antonioni; others are sketches for their larger projects.

The first cartload of PHOTO KIOSK will be presented on 25 November at /+/ Sklada. photo-kiosk.net

Missirkov/Bogdanov, London, 2001

shortcuts

Solar Bears – She Was Coloured In Solar Bears са двама ирландци – Джон Ковалски и Раян Тренч. Името им е вдъхновено от епичната фантастика на Андрей Тарковски – Соларис. She Was Coloured In пък е дебютният албум на дуото, който излезе в края на септември за лейбъла Planet Mu. Това са сухите факти. Инак музиката в петнадесетте парчета от албума е безкрайно трудна за обяснение. Защото хем звучи като нещо добре познато, хем е различна по един особен начин. От километ– ри си личи афинитетът на Джон и Раян към електрониката от края на 70-те, началото на 80-те години на миналия век, смесена обаче с фина доза прогресив, космик и синт поп. Елементарните (разбирай рудиментарните) устройства, които съставляват звука на Solar Bears, са синтезатори, китари, струнни и дръм машини. Въпросните са използвани толкова елегантно, че резултатът е необикновен. She Was Coloured In е брилянтен албум и на първо, и на десето слушане. А ако си го пусна още един път, докато пиша това, няма да се посвеня да напиша, че на когото му липсват Boards of Canada, може да се спаси със Solar Bears – She Was Coloured In. Задължителен албум! myspace.com/solarbears

Solar Bears – She Was Coloured In John Kowalski and Rian Trench come from Ireland. Their name comes from Andrei Tarkovsky’s epic science fiction movie Solaris. The duo’s debut album, She Was Coloured In, comes from the Planet Mu label as of late September. These are the dry facts. However, the music on the album’s 15 tracks is infinitely hard to explain – because it sounds both quite familiar and very different in a weird way. Miles away you can smell John and Rian’s affinity for electronic music from the late 70s and early 80s. But here it’s mixed with a subtle dose of progressive, cosmic and synth pop. The basic (read “rudimentary”) equipment Solar Bears produce their sound on amounts to synthesizers, guitars, strings and drum machines. Yet they are all used so elegantly that the result is truly…extraordinary. She Was Coloured In is a brilliant album, both the first and the tenth time you hear it. And if I play it once more while writing this, I won’t be far from saying that whoever misses Boards of Canada can find solace in Solar Bears’ She Was Coloured In. This album is a must! myspace.com/solarbears

21

shortcuts

© Mihail Novakov

Ноктюрно – от прахта до сиянието Напук на всичко алтернативната театрална сцена в София е жива, а новият спектакъл на Сдружение По действителен случай в галерия Индустриална с поетичното заглавие Ноктюрно – от прахта до сиянието може да се превърне в една необичайнa и вълнуващa театралнa вечер. Творческият екип не е непознат – само преди две години талантливата актриса Ирина Дочева отнесе наградата Икар на САБ за дебют, за спектакъла Пеперудите са всъщност изтребители. Този път тя отново забърква текстовете на Светозар Георгиев (ghostdog) във вдигащ духа коктейл от танц, бокс, бийтбокс и музика на живо, заедно с една истинска история, в която зрителят наднича в биографията на самата Ирина и нейния партньор на сцената и в живота – Огнян Голев. Емоциите са заразителни, неподправени и истински (което в театъра си е рядкост) и поставят много честно въпроса Какво става, когато искаме да спечелим нещо повече от любовта? На сцената им партнират контрабасистката Мария Илчева и неотразимият бийтбоксър Александър Деянов (Skiller). pds-org.blogspot.com

22

Nocturn – From Dust to Shining Against all odds, the alternative theater scene in Sofia is alive and kicking, and the Based On True Events Association’s new play at the Industrial Art Gallery, poetically entitled Nocturn – From Dust to Shining, just might be one unusual and exciting theater night. The creative team is not unknown – only two years ago the talented actress Irina Docheva grabbed an Ikar award from the Actors’ Union for her debut in Butterflies Are Actually Fighter Planes. This time around, she once more takes a text by Svetozar “ghostdog” Georgiev and mixes it into an uplifting cocktail of dance, boxing, beatboxing and live music, spiced up with a true story that allows the audience to peek into the biography of Irina herself, as well as that of her partner on stage and in life – Ognyan Golev. The emotions are infectuous and true (a rare thing in theater), leading to a very sincere question: What happens when we try to win something more than love? On stage, the actors are supported by the contrabass player Maria Ilcheva and the inimitable beatboxing artist Alexander “Skiller” Deyanov. pds-org.blogspot.com

shortcuts

Фотокамера и камкордер – в едно Киноестетиката e популярна както никога досега – от независимите кинорежисьори през режисьорите на музикални клипове до съвсем обикновените “ютубери” – всички са полудели по огледалната рефлексия. На най-голямото специализирано изложение в света Photokina едва ли можеше да се срещне системна фотокамера без видеомодус. Благодарение на големите си фотосензори подобни камери могат да заснемат или филмират дори на светлината на свещ и преди всичко позволяват да се борави с дълбочинния фокус, като например елегантно размиват задния план на картината. Това не може да се постигне с нормалните видеокамери – там всичко е еднакво на фокус – и на преден, и на заден план. На изложението бяха показани: системни камери, които са подобрили комфорта при заснемането – Panasonic Lumix DMC-GH2 (кутия без обектив – 899 евро) и Sony SLT – a33/a55V (649/749 евро), притежават например въртящ се дисплей и подобрена функция на автоматичното фокусиране. С други думи, вече едва ли има причина, за да си купиш видеокамера – новите фотокамери могат почти всичко. Историята се повтаря, но този път – photo killed the videostar.

24

Camera & camcorder – rolled into one Cinema aesthetics are now more popular than ever: from independent film directors to music video creators to regular youtubers, everyone has gone crazy over mirror reflection. At the world’s leading specialized fair, Photokina, there was barely a system camera without a video mode.

Thanks to their large image sensors, these cameras can shoot or record even by candle light and, more importantly, they allow you to play with depth by elegantly blurring the background, for example – something impossible to do with conventional video cameras, where the focus is uniform across the foreground and background.

The fair featured system cameras designed for improved shooting comfort, such as the Panasonic Lumix DMC-GH2 (at €899, no lenses included) and the Sony SLT-a33/a55V (€649/749), which both have rotating flip-out screens and improved autofocus performance. In other words, there is hardly any reason to buy a camcorder anymore: the new cameras can virtually do it all. So, once again history repeats itself – only this time photo killed the video star.

shortcuts

Станка се прибира вкъщи Aко сте от хората, които обичат да четат надписите след края на филма, вероятно сте запомнили името на Майя Виткова, тъй като в последните десетина години тя е работила като асистент-режисьор, кастинг директор и изпълнителен продуцент към много наши и чужди продукции. Докато се бори за финансирането на пълнометражния си дебют Виктория, Майя решава да заснеме късометражния проект Станка се прибира вкъщи в сътрудничество с румънския режисьор Раду Жуде, който написва сценария като жанрово предизвикателство за нея след разгорещен спор. Семпъл и трагикомичен, този 15-минутен откъс от нашето ежедневие е наречен от авторите си road movie indoors и показва епичната битка на една възрастна жена с девететажното стълбище в блока, където живее. След официалната премиера към Седмицата на критиката в Кан филмът е обиколил 16 фестивала и досега е получил 5 награди, като Майя си признава, че за нея най-скъпи са призовете от Сараево и Исмаилия, Египет. У нас засега Станка е показвана само на Златна роза във Варна и Филмини в София, но както се казва – to be continued...

Stanka Goes Home If you are one of those people who loves reading end titles, you might recognize Maya Vitkova’s name – in the past dozen or so years, she has worked as assistantdirector, casting director and executive producer for many Bulgarian and foreign films. While she was trying to finance her feature-length debut Victoria, Maya decided to shoot the short film Stanka Goes Home in collaboration with Romanian director Radu Jude, who wrote the script as a genre challenge for Maya following a heated argument. Simple and tragicomic, this 15-minute-long slice of real life is called an “indoor road movie” by its authors and deals with an old lady’s epic struggle with the nine-story staircase in the building where she lives. After the official premiere at Critics’ Week in Cannes in May, the film was shown at 16 festivals and won five awards. (Maya says she treasures most the ones from Sarajevo and Ismailia, Egypt.)

In Bulgaria, Stanka Goes Home was shown at only two festivals – the Golden Rose in Varna and Filmini in Sofia. But, as the saying goes: to be continued…

shortcuts

Phormatik Visual Lab Добрите виджеи в България се броят на пръстите на една ръка. Имената, които напоследък се набиват на очи, са: Vladzen, Vijdai и KMN. Всеки от тях виджейстава самостоятелно от години, но често се случва да застанат заедно зад пулта. Преди година официално се обединяват и започват да се подписват като Phormatik. Те са отговорни за визията на множество рекламни спотове, партита и концерти на банди като Пистамашина, 1000 names, Попара и Ambient Anarchist, също така за аудиовизуалния фестивал Modul и за виджей сетовете по време на закритата сцена на Mellow Music Festival. Освен на партита визуализациите на Phormatik могат да бъдат видени на пърформанс четенията на Pro Text, както и на други театрални постановки. Обединяващото между Владислав Илиев, Камен Мерачев и Любомир Драганов е, че имат сходен подход към виджействането: разчитат най-вече на асоциациите, които музиката, самото място и хората създават у тях. Любопитното е, че идват от различни области – Влади е сценограф, Любчо е режисьор, а Камен е програмист. Vladzen, Vijdai и KMN си мечтаят през 2011 да организират в София фестивал, посветен на виджей културата. В този брой Phormatik са автори на илюстрацията към материала Medusa Blues.

© Phormatik

Phormatik Visual Lab Good VJs in Bulgaria can be counted on one hand. Names that have jumped out at us lately include Vladzen, Vijdai and KMN. Each of them has been VJing independently for years, yet they frequently find themselves together behind the mixer.

A year ago they officially united under the name Phormatik. They are responsible for the visuals behind many ads, parties and concerts by bands like Pistamachina, 1000 Names, Popara and Ambient Anarchist, as well as for the audiovisual festival Modul and for the VJ sets at the Mellow Music Festival’s indoor stage. Besides at parties, Phormatik’s visuals can be seen at Pro Text performance-readings, as well as at other theater productions. What Vladislav Iliev, Kamen Merachev and Lyubomir Draganov have in common is a similar approach to VJing: they rely heavily on the associations created by the music, the place and the people. Curiously, they all come from different backgrounds – Vladi is a set designer, Lyubcho is a theater director, and Kamen is a programmer. Vladzen, Vijdai and KMN’s dream for 2011 is to organize a festival in Sofia dedicated to VJ culture.

For this issue, Phormatik created the Medusa Blues illustrations.

shortcuts

Джеймс Блейк – и още един пост-дъбстеп гений Редом с Mount Kimbie и Falty DL, Джеймс Блейк се нарежда сред най-прекрасните неща, озвучили неконвенцио– налната музикална сцена в последно време. Малко е тъпо от моя страна да пиша за него в най-кратката рубрика в списанието, но това текстче служи като обещание за едно голямо интервю. Сериозно! Междувременно можеш да се насладиш на супер дълбоката му и лирична музика посредством синглите Air & Lack Thereof/Sparing The Horse, The Bells Sketch, CMYK и Klavierwerke. Последният, чийто превод на български трябва да бъде нещо от сорта на Творби за пиано, е толкова силен и завладяващ, че четирите му парчета сами натискат бутона repeat. Инак Джеймс Блейк е само на 22 и за по-лесно можем да го метнем в кюпа на пост-дъбстеп гениите (някои от които споменах по-горе), които обругават една идея по-красиво твърдите стилови граници от кой да е друг. Макар че може би е твърде рано да го възхвалям толкова (да не взема да го урочасам), летвата изглежда много високо вдигната от самия него. И за финал си пусни (за стотен път) видеото към един негов кавър на Feist – Limit to Your Love (а когато четеш това, едноименният сингъл също ще е на пазара). jamesblakemusic.com

James Blake – another post-dubstep genius Next to Mount Kimbie and Falty DL, James Blake takes his place among the loveliest newcomers putting out sound on the unconventional music scene lately. It’s a bit irreverent to write about him in the Shortcuts section, but this little story here is merely a teaser for a longer interview. I promise! In the meantime you can discover his deep and lyrical music through the singles “Air & Lack Thereof/Sparing The Horse”, “The Bells Sketch”, “CMYK” and “Klavierwerke”. The latter (which translates as “Piano Works”) is so powerful and overwhelming that its four tracks press the replay button almost by themselves.

James Blake is only 22, so to make it easy we could toss him directly into the post-dubstep genius club (some of whose members we already mentioned above), where hard and fast genre boundaries are being messed with a tad more beautifully than ever. Although it may seem awfully early to sing his praises (God forbid I jinx him!), Blake has already raised the bar very high for himself. One final bit of advice: watch the video to his Feist cover, “Limit to Your Love” – hundreds of times. By the time you get done with that, the single will also be available. jamesblakemusic.com

27

музика фотография секс

music photography sex

текст ивайло спасов фотография архив

28

Списание Едно­/ One Magazine

Jimmy Edgar: XXX

Jimmy Edgar: XXX

Morris Nightingale, Creepy Autograph, Her Bad Habit, Kristuit Salu, Michaux, Noir Friction, Xdistrict (и може би Plus Device) са все псевдоними и музикални проекти, посредством които почти сигурно си срещал главното действащо лице в това интервю. Както обаче става ясно малко по-надолу, роденият в Детройт, понастоящем пребиваващ между Берлин и Ню Йорк Джими Едгар вече категорично отказва да говори от името на своите превъплъщения. И естествено има пълното право да постъпва така, тъй като покрай кариерата си на музикант и фотограф има достатъчно провокативност, отличителност и силно въздействие, които си струват да бъдат обсъдени. След поредица успешни издания за Warp records Джими Едгар издаде последния си албум за лейбъла K7 през юли 2010. Въпросният носи многозначителното заглавие XXX, което пък загатва дори на онези, които не са имали досег с неговото творчество до момента, за сериозното количество... хм, сексуалност, което присъства около него. Музиката на Джими Едгар понякога звучи сякаш е най-идеалният музикален фон за някой стриптийз бар (ама като тези от старите филми). Всъщност категоризирането в неговия случай е напълно излишно и почти невъзможно, защото препратките са толкова много, че човек може да се обърка. Затова направо му даваме думата.

Morris Nightingale, Creepy Autograph, Her Bad Habit, Kristuit Salu, Michaux, Noir Friction, Xdistrict and probably Plus Device are all aliases and musical projects which have probably put you in contact with the protagonist of this interview. However, as it will become clear below, the Detroit-born, now Berlin and New York-based Jimmy Edgar firmly refuses to talk on behalf of his alter-egos. Of course, he has every right to do so, since there are enough provocative, distinct, ultrapowerful and discussionworthy things in his own career as a musician and photographer. After a series of successful recordings for Warp Records, Jimmy Edgar released his most recent album with the label K7 in July 2010. Its ambiguous title XXX subtly hints (even for those unfamiliar with his work) at the abundance of… uh, sexuality surrounding him. Jimmy Edgar’s music sometimes sounds like the perfect soundtrack for a striptease bar (one from classic movies, though). As a matter of fact, labelling and categorizing in his case is completely unnecessary and almost impossible anyway, since the avalanche of references would just leave you confused. So let’s just see what the man himself has to say.

text by ivaylo spasov translation by bistra andreeva photography archive

29

музика фотография секс Ти си музикант, моден фотограф и сигурно още много други неща. Какво ти е повлияло най-силно и те е довело дотук? Повлиян съм предимно от своите пътувания, които за щастие осъществявам до ден днешен. Интересувам се от любовни заклинания, графичен символизъм, египетско еротично изкуство и модна фотография от 70-те и 80-те години, Ман Рей, Ги Бурден, Джейми Нелсън, цветовете като цяло, горящи къщи и снимки на животни, които не са на себе си. Концепцията ти за музиката промени ли се по някакъв начин от издаването на първата ти плоча досега? Тя се променя всеки път когато правя ново парче. Ако се повтарям, бих се чувствал неудобно да издавам музика. Какво е отношението ти към т.нар. тенденции в електронната музика? Не ми пука за тенденциите на другите хора. Минавам покрай тъпотии като минимъл техното, да речем, но то ми е толкова безразлично, че дори не мога да имам мнение за него. Въпреки че сигурно съм виновен, че следвам някои тенденции. Харесвам хип-хоп, RnB и вещерски хаус (witch house). Разкажи ми повече за твоите псевдоними и за паралелните проекти, зад които стоиш? Кога изпитваш нуждата да създадеш нов образ? Убиваш ли впоследствие тези образи или просто ги изпращаш в изгнание? Вече не говоря за моите паралелни проекти. Може би трябва да интервюираш някой от тях. Но намирам начин да отделям всички мои вътрешни единици както музикално, така и политически. Откакто за пръв път чух твоя плоча (Access Rhythm), бих използвал думата отличително, за да опиша звученето ти. Предполагам, че от30

music photography sex You’re a musician, fashion photographer and perhaps many other things. Tell me what has influenced, inspired or frustrated you the most and sent you where you are now.

I’m influenced by my travels mostly, which I’m happy to be able to do right now. I’m interested in love spells, graphic symbolism, Egyptian erotic art, 70s/80s fashion photography, Man Ray, Guy Bourdin, Jamie Nelson, colors in general, burning houses, snapshots of animals not being themselves.

Has your musical concept changed between your first official release and your most recent one?

It changes every time I make a song. If I repeat myself, I feel too dirty about it to cope with releasing it.

What’s your attitude toward so-called tendencies in electronic music?

I don’t care about anyone else’s tendencies. I pass by and watch shit like minimal techno and just don’t care enough to have an opinion about it. Although I am guilty of following trends – I like hiphop, R&B and witch house.

Tell me a bit about your aliases. When do you feel the need to create one? And do you kill them off or just send them into exile?

I don’t talk about aliases anymore; maybe you should interview one of them. But I find a way to separate all of my internal entities, both musically and politically.

When I first heard your album Access Rhythm, the word “distinctive” popped to mind for your sound. Although I know you refuse to be labeled, how would you define your music?

It’s the music I’ve always wanted to hear. I assimilate my favorite color or symbol, and if it makes me shiver then I know I’ve hit a nerve.

Jimmy Edgar: XXX

казваш да бъдеш вкарван в категории, но как би описал музиката си? Това е музиката, която винаги съм искал да чуя. Бих асимилирал любимия си цвят или символ. Ако ме кара да изтръпвам, знам, че съм напипал някое чувствително място. Последният ти албум XXX е своеобразен дебют за теб в лейбъла K7. Защо избра точно този лейбъл? Избрах го, защото предложи да направи за мен повече от всички останали. Така че се получи естествено, освен това харесвам техния каталог. Работил съм с повечето престижни ъндърграунд лейбъли по света и от K7 сигурно мислят, че ще им докарам много пари или пък просто ме харесват доста. А може би и двете. Наскоро се премести в Берлин. Има ли конкретна причина за това? Интересното за мен е какво привлича хората, занимаващи се с музика, в този град. Трябва ли да имам причини за всичко? Предполагам. Но аз просто съм на гости тук. Връщам се в Америка след няколко месеца. В момента тече световното ми турне и това ще продължи в следващите шест месеца. Берлин не е място за почивка. Музикалната сцена тук е доста интересна – имам предвид предимно рок сцената. Цялото това техно-хаус нещо е малко отегчително за мен, но пък съм се губил много пъти в Berghain за цели уикенди. Харесват ми клубове като Watergate и Panorama Bar – където бе партито по повод новия ми албум. Намирам сходство между фотографията и музиката – и то е, че хората, които се знимават с едното или с другото, винаги са зад камерата или пулта, да речем. Каква е твоята история с модната фотография? Всичко, което правя, е едно и също за мен, без значение от средствата, които използвам. Писва ми да използвам

Your last album XXX is your debut on K7. Why did you choose this label?

I chose this label because they offered to do a lot more than anyone else has.

Plus, I really like their back catalogue. I’ve worked with some of the most prestigious underground labels in the world, so K7 is either thinking I’m going to make them a lot of money or they really like me.

Probably both.

You moved to Berlin recently. Is there a reason for that? I’m interested in what attracts musicians like you to this city.

Do I really have reasons for anything?

I suppose. I’m just visiting here. I’m going back to America in a few months. I’ve been touring, the whole Perfexxxion World Tour thing – there will be six months of that.

Berlin is not the place for a break, so that’s the reason. The Berlin rock music scene is pretty cool. The techno house thing is a bit boring for me, but I’ve been lost in Berghain many times for entire weekends. I like Watergate and Panorama Bar, I had my release party there.

In both photography and music, the creator is “hidden” – always behind the camera or the decks. What is your story with fashion photography?

Everything I do is the same no matter what media I’m using. My moods and expressions change. I get sick of using the same software, cameras, paintbrushes, whatever. I come from the ADHD generation, so don’t blame me, blame the people who are pumping our food and water full of poison. I just really like getting something out of people and making them look interesting, beautiful, ugly, whatever. I am in the moment to find something real and unconnected, yet I love working in the studio on something entirely fantasized.

And how do you balance music and photography?

I don’t have any balance whatsoever, it’s about the right time in the right place.

I feel like I can make music whenever, but I can’t do fashion photography just 31

музика фотография секс

music photography sex

един и същи софтуер, камера, четки за рисуване и т.н. Аз съм част от ADHD (бел. ред. - Attention Deficit and Hyperactivity Disorder) поколението, но не обвинявайте мен за това, а хората, които блъскат водата и храната, които консумираме, с отрови. Просто ми харесва да изкарвам нещо от хората и да ги правя да изглеждат интересни, красиви, грозни и т.н. На път съм да открия нещо толкова истинско и несвързано. Обожавам да работя над нещо тотално измислено в студиото.

anywhere. But I don’t really like to say “fashion,” just photography in general.

Как намираш баланса между музиката и фотографията? Няма баланс, а става дума за точното време и точното място. Усещам, че мога да правя музика когато и да е, но пък не мога да снимам модна фотография навсякъде, всъщност не обичам да казвам модна, а просто фотография.

Who do you feel closest to in music?

In no particular order, here are some of my favorite musicians who are also friends: Machinedrum, Dead on TV, Pretty Positive, Morgan Geist, Luckyme Guys, almost all the Warp people.

Т.нар. музикална индустрия очевидно изпитва големи затруднения в момента. Какъв е твоят начин да се справиш с финансовата страна на музиката? Не знам. Не виждам реални отражения на кризата освен в спада на продажбите на плочи. Моят първи рилийс беше преди милениума все пак и електронните артисти първи се сблъскаха с настоящата ситуация, защото феновете им бяха интернет нърдове. Кои са най-близките ти хора в музикалните среди? Без точен ред моите любими музиканти и приятели са: Machinedrum, Dead on TV, Pretty Positive, Morgan Geist, хората от Lucky me и почти всички от Warp records. Какво слушаш напоследък?

DYX, Professor Genious, DJ Rashad, Former Ghosts, EXTROL, Martin Denny, Ciara, oOoOO и Crowd Pleaser.

32

The “music industry” is obviously experiencing great difficulties nowadays.

How do you cope with the music business?

I haven’t really felt any direct effects, except for hurting record sales. But my first release was just before the millenium and electronic artists were the first to deal with this because their fans were nerdy internet people.

What have you been listening to lately?

DYX, Professor Genius, DJ Rashad, Former Ghosts, EXTROL, Martin Denny, Ciara, oOoOO and Crowd Pleaser.

Jimmy Edgar: XXX

www.jimmyedgar.com / www.jimmyedgarphotography.com 33

музика берлин berghain label

music berlin berghain label

Ostgut Ton става на 5 години

текст ивайло спасов фотография архив

34

Списание Едно­/ One Magazine

Ostgut Ton Turns Five

text by ivaylo spasov translation by bistra andeeva photography archive

35

музика берлин berghain label

Какво са пет години за един музикален лейбъл? В случая на берлинския Ostgut Ton – много. Дори само заради това, че в петте може би най-трудни години за всички, занимаващи се с музика, дъщерният лейбъл на извоювалия си култов статут клуб Berghain / Panorama Bar успя безусловно да се утвърди като един от най-забележителните източници на електронна музика с произход Берлин. Ето обаче малко история: Ostgut Ton стартира през 2005 година и носи името на клуба предшественик на Berghain. Всъщност около шест месеца след като Berghain и Panorama Bar вече са отворили врати, се появява първото издание на лейбъла – микс на André Galluzzi, наречен Berghain 01. Без да има някакви грандиозни планове и концепции, лейбълът започва да издава единствено резидентите от новия клуб, следвайки безкомпромисно отчетливо електронно звучене, чрез което се утвърждава като марка. Резултатът явно е повече от успешен, защото днес в каталога на Ostgut Ton има издания на артисти като Marcel Dettmann, Ben Klock, Shed, Scuba, Prosumer and Murat Tepeli и др. Тук обаче спирам, защото рискувам да преразкажа това, което ми разказа мениджърът на Ostgut Ton – Ник Хьопнер. Представи се с няколко думи. Здравейте, аз съм Ник Хьопнер, аз съм мениджър на лейбъл, резидент диджей в Berghain и Panorama Bar. Също така продуцирам свои собствени парчета. Каква е историята на Ostgut Ton. Кога и как започна всичко? И може би най-важно - кога се появи необходимостта от Ostgut Ton? Всичко започна преди пет години. Идеята за лейбъла е по-стара и датира от времената на предшественика на клуба Berghain – Ostgut, където също така бях резидент. Тогава обаче никой 36

music berlin berghain label

What are five years for a music label?

In the case of the Berlin-based Ostgut Ton – a lot. If only because during those five years (probably the hardest yet for everyone working in music), the subsidiary label of the now-iconic club Berghain / Panorama Bar managed to position itself unconditionally as one of Berlin’s most prominent sources for electronic music.

Here’s a little history: Ostgut Ton started in 2005 and got its name from the club that was Berghain’s predecessor. About six months after Berghain and Panorama Bar opened their doors, the label’s first release came out: a mix of André Galluzzi under the title Berghain 01. Without any master plan or agenda, the label started releasing music by the new club’s residents only, sticking to an uncompromising electronic sound, which established the label as a brand. The result was madly successful and today Ostgut Ton’s catalogue features releases by artists such as Marcel Dettmann, Ben Klock, Shed, Scuba, Prosumer and Murat Tepeli. But I’ll stop here before I give away everything that Ostgut Ton’s manager Nick Höppner told me.

Introduce yourself in few words.

Hello, my name is Nick Höppner. I am the label’s manager, as well as a resident DJ at Berghain and Panorama Bar. I also produce my own tracks.

What is the story of Ostgut Ton? How and when did it all start? And most importantly, when did you see the need for Ostgut Ton? It started five years ago. The idea for the label is actually older and goes back to the times of Berghain’s predecessor, the Ostgut, where I was already a resident DJ. Back then, no one really had the time to set up a label. When I heard that Berghain would be opening soon, I approached the owners and offered my help in case they still wanted to do a label. As you can see, they still wanted to.

Ostgut Ton става на 5 години / Ostgut Ton Turns Five

нямаше времето да организира един цял лейбъл. Когато чух, че Berghain ще отваря врати, се свързах със собствениците на клуба и предложих помощта си, в случай че все още искат да създадат лейбъл. И както става ясно сега, те искаха. Каква беше концепцията ви, когато стартирахте лейбъла, и промени ли се тя през годините? Каква е музикалната философия на Ostgut Ton? Няма музикална философия в чистия смисъл. Първоначалната идея беше да работим само с нашите резиденти, така че ние издаваме музиката, която те ни предлагат. Политиката ни не се е променила, но, разбира се, кръгът артисти около нас се разрасна. Малко след старта на Ostgut Ton музикалната индустрия тотално се сгромоляса. Какъв е вашият начин да се справяте с финансовата част на нещата? Понижаваме очакванията си и тези на артистите, с които работим. Кое е на първо място – лейбълът или клубът (Panorama Bar / Berghain)? Как съжителстват тези две неща и доколко е важно влиянието между тях? Те са еднакво важни и, разбира се, има силно влияние и връзка помежду им. Но както казах и по-горе – резидентите свирят в клуба и издават за лейбъла. Как виждаш берлинската сцена в момента – кои са позитивните и негативните аспекти? Сцената е изключително многообразна. Това е добре. Може би обаче има твърде много диджеи, продуценти и собственици на лейбъли за момента. Защо според теб толкова много музиканти се местят в Берлин? Вече не съм сигурен. Берлин днес е различен отпреди 5–7 години, когато хайпът реално започна. Така че когато

What is the musical philosophy behind Ostgut Ton and has it changed over the years?

There is no musical philosophy in the strict sense. The idea behind the label was to work with our residents only, so whatever music they were coming up with was what we released. This policy hasn’t really changed, but, of course, our circle of artists has grown.

You started Ostgut Ton just before the “music industry” essentially collapsed.

How do you handle the financial aspects of the music?

We lower our expectations and those of the artists we work with.

Which comes first: the label or the club?

How do they coexist and how important is their mutual influence?

They’re both equally important and, of course, there is a strong relationship and much bilateral influence between them. The residents play at the club and release on the label.

How do you see the electronic scene in Berlin? What are the good and bad things about it?

The scene here is very varied, which is a good thing. But maybe there are too many DJs, producers and label owners now.

Why do you think so many musicians move to Berlin?

I’m not sure anymore. Berlin is a very different city now than it was even five to seven years ago, when the hype really started. So when people come here in 2010, they face a different situation. There’s a lot of competition and the city’s authorities are getting more restrictive regarding night life.

In comparison to other European cities, it is still quite affordable, but it’s getting more and more expensive very quickly.

37

музика берлин berghain label

хората идват сега - през 2010 - тук, виждат коренно различна ситуация. Конкуренцията е огромна и градските власти стават все по-рестриктивни относно нощния живот. В сравнение с други европейски градове Берлин е все още сравнително евтин, но животът и тук поскъпва все по-бързо. Какво ви предстои занапред?

Ben Klock EP, дебютен албум на Steffi, Panorama Bar mix от Prosumer и много други неща. Кои са топ 5 изданията на Ostgut Ton? Трудно е да се каже, тъй като това често се променя. *** Тук авторът, който със сигурност в този случай е по-безпристрастен от интервюирания, си позволи да селектира любимите си пет издания на Ostgut Ton: André Galluzzi – Berghain 01 Prosumer & Murat Tepeli – Serenity Ben Klock – One Shed – Shedding The Past Scuba – Sub:Stance ostgut.de/label berghain.de

38

music berlin berghain label

What’s next for the label?

A Ben Klock EP, a Steffi debut album, a Panorama Bar mix by Prosumer and a lot more.

What are Ostgut Ton’s top five releases?

Hard to say. This always changes. *** The author, who surely has not been biased by the interviewee, has taken the liberty of selecting his five favorite Ostgut Ton releases: André Galluzzi – Berghain 01 Prosumer & Murat Tepeli – Serenity Ben Klock – One Shed – Shedding the Past Scuba – Sub:Stance ostgut.de/label berghain.de

Ostgut Ton става на 5 години / Ostgut Ton Turns Five

André Galluzzi – Berghain 01

Ben Klock – One

Scuba – Sub:Stance

Prosumer & Murat Tepeli – Serenity

Shed – Shedding The Past

39

кино дебют българия

film debut bulgaria

текст бояна гяурова фотография михаил новаков

40

Списание Едно­/ One Magazine

Драго Шолев за дебютния си пълнометражен филм Подслон

Drago Sholev on His Debut Feature Film Shelter

Тази есен на кинофестивала в Сан Себастиан, раздел Нови режисьори, беше показан за пръв път български филм – Подслон на Драгомир Шолев. Познаваме Драго още от времето, когато правеше анимация и твърдо вярваше, че и след НАТФИЗ ще продължи да се занимава с рисувано кино. Но ето, че постепенно игралното кино измести анимацията и той започна да получава отличия за игралните си късометражки. През пролетта режисьорът ни изненада с документалния си проект Сега и завинаги, посветен на рокаджиите от групи като Хиподил, Контрол или Ревю. Той смята, че натрупаният вече опит като режисьор му е помогнал да спечели доверието на продуцентката Росица Вълканова и да получи финансиране от Националния филмов център. В Подслон, дебютния си пълнометражен филм, той е съсценарист заедно с румънския режисьор и сценарист Розван Радулеску. С две думи, във филма става дума за едно средностатистическо семейство в малък провинциален град някъде в България и за поколенческия конфликт между 12-годишния син и родителите му. Виж какво излезе от нашия разговор ден след като на кинофестивала Златна роза Драго получи наградата за дебют. Той, както и останалите му наградени колеги, отказа да вземе наградната статуетка от фестивала във Варна в знак на протест срещу орязването на бюджета за кино в България.

This fall, a Bulgarian movie made it into the “New Directors” section of the San Sebastian Film Festival for the first time – Dragomir Sholev’s debut feature film Shelter. We know Drago from back when he was studying animation at the National Academy for Theater and Film Arts in Sofia – at that time he firmly believed he would stick to animation for good.

Eventually, however, real people took over his cartoon characters and Drago started getting awards for his short live-action movies. Last spring he also surprised us with a documentary Now and Forever, dedicated to cult Bulgarian rock bands from the ‘90s such as Hipodil, Control and Review. He says it was this accumulated directing experience that helped him win over producer Rositsa Valkanova and get financing from the National Film Center for his first feature film Shelter. Drago is not only the director but also its screenwriter, together with Romanian director and screenwriter Razvan Radulescu. In a nutshell, the movie is about a typical family in a small provincial town somewhere in Bulgaria. The drama revolves around the generation gap between the 12-year-old boy and his parents. In October, the movie won the award for best debut at the Golden Rose Film Festival in Varna, Bulgaria. However, like all the other winners at the event, Drago refused to go on stage and collect his statuette – as a sign of protest against recent budget cuts to public finding for cinema.

See what he had to say about this the following day.

text by boiana gjaurova transaltion by bistra andreeva photography by mihail novakov

41

кино дебют българия

Какви промени претърпя първоначалната ти идея за Подслон, след като Розван Радулеску се включи като съсценарист? Всичко тръгна от следната история – едно момче, което е на ръба да бъде дете и да бъде самостоятелен. Негов идол е един уличен герой. Въпросът беше как историята да се развие оттук нататък. Тогава започнахме да работим заедно с Розван, който има много голям опит и многократно е бил награждаван за своята работа. Той много ми помогна да се отърся от желанието си да включа атрактивни сцени, които обаче в действителност не допринасят с нищо за разказваната история. Твоят филм като тема и визуален език прилича на новото румънско кино. indieWIRE дори го определи като 100% румънски. Как ще коментираш това? Любопитното е, че нашият филм е изцяло с българско финансиране, но въпреки това става дума за една европейска копродукция, което е заслуга само на продуцентката. Съчетаването на различни творчески виждания от различните части на Европа работи в полза на самия кинопроект. Може би сравняват Подслон с румънското кино, понеже то за разлика от българското кино има вече оформена физиономия. Аз лично предпочитам да казвам за моя филм, че е български, въпреки че липсва критерий за това какво точно означава българско кино. Основната тема на Подслон е конфликтът между поколенията. Ти на чия страна беше – на родителите или на детето? Аз се стремях да бъда безпристрастен, не исках да взимам страна или да давам оценки. Вярвам, че в живота нещата не са черни или бели, нито пък само лоши или добри.

42

film debut bulgaria

How did your original idea for Shelter change after Razvan Radulescu joined as a co-writer?

It all started with the following idea – we have this boy on the cusp between childhood and independence. His role model is a street king. The question was where to go from there. So I started working with Razvan, who has a lot of experience and awards. He helped me curb my enthusiasm for including some scenes that in reality would not have added much to the story.

In terms of topic and visual language, your movie looks like a product of contemporary Romanian cinema. indieWIRE even defined it as 100 percent Romanian. How do you feel about that?

What’s curious is that the movie was financed entirely with Bulgarian money, but it is still a European co-production, which we only have our producer to thank for. Combining different artistic visions from various parts of Europe can only work in a project’s favor. Maybe Shelter is associated with Romanian cinema simply because unlike Bulgarian cinema it has already created a certain image for itself.

I personally prefer to describe my movie as Bulgarian, although we don’t have a reference point for what “Bulgarian cinema” means exactly.

The main issue in Shelter is the generation gap. Whose side were you on – the parents’ or the kid’s?

I tried to stay impartial, I didn’t want to take sides or judge anyone. I don’t believe things in life are black or white, or purely good or bad.

The plot revolves around pretty trivial episodes, but this turns out to be a plus for the movie in the end. How did you manage to pull that off?

That is exactly what Shelter is about. I believe that in a person’s life the important things take place in between the ones we

Драго Шолев / Drago Sholev

Сюжетът се върти около доста банални ежедневни случки, но това се оказва от полза за филма. Как постигна това? Именно това е тезата на Подслон. Аз вярвам, че в живота на един човек важните неща се случват между ежедневните, между тези, които определяме като неважни. Невинаги го осъзнаваме веднага, често това става едва впоследствие. Така става и с порастването на твоите деца или с промяната у твоите близки. Не можеш да усетиш промяната веднага, но тя се случва едновременно с гледането на телевизия, с печенето на чушки или докато си сушиш косата. Действието се развива в малък провинциален град, който до края остава безименен. Провинциалният град е метафора на нашето провинциално съществуване в тази страна. Всички ние малко или много живеем в един провинциален контекст. Нашето съществуване е периферно във всяко отношение – политически, обществено или културно. Затова и нашият главен герой живее в един краен квартал, в един провинциален град, и то на най-последния етаж. Точно така смятам, че се чувстват хората в България. Въпреки това темата на филма е общовалидна или би определил сюжета като конкретно балкански? Да, темата е универсална. Всичко това може да се случи например и в скандинавското общество, което е доста по-различно от нашето. Но историята, развита на фона на балканската действителност, прилича на това, което в момента е Подслон. Някой друг сигурно би я разказал по съвсем друг начин. Как подбра актьорския състав? Възрастните актьори са професионалисти, а децата са аматьори. Всички те са търсени по-скоро като типажи,

call “unimportant.” We don’t always realize that, it often comes to us later. This is what happens when your kids are growing up or when the people close to you are changing.

You can’t feel that change right away, but it happens while you’re watching TV, roasting peppers or using the hairdryer.

Why set the movie in an anonymous provincial town?

The provincial town is a metaphor for our provincial existence here in this country. We all live more or less in a provincial context. Our existence is peripheral in every way – politically, socially and culturally. That’s why our main character lives in an outlying neighborhood in a provincial town, and he lives on the very last floor, too. That’s exactly how I think people in Bulgaria feel.

Still, the movie discusses universal questions – or would you define the story as particularly Balkan?

Yes, these are universal questions.

Everything that happens in the movie could just as well happen in a Scandinavian society, as different as it might be from ours. But the story developed against the background of Balkan reality makes Shelter what it is right now. Someone else would have probably told it in a whole different way.

How did you cast the actors?

The adults are all professionals and the kids are not. I selected them all by looking for types and characters, not names. I have never been into media attention or showing off with celebrities.

What was the working process like, given all the different people involved in the film?

We were a bit of a motley crew, gathered from here and there, from diverse backgrounds, but in our case this was exactly what made things work out so well.

For example, Tsetso (Tsvetan Daskalov plays the role of the father), who is an older, 43

кино дебют българия

отколкото като имена. Не съм се стремил към някаква медийна показност, с акцент върху звезди. Как протече работата при толкова различни хора, участвали в снимачния процес? Малко сме като събрани оттук и там, крайно различни хора, но в случая точно това проработи много добре. Хубавото е, че киното позволява да се работи с толкова разнообразен екип. Примерно Цецо (бел. ред. – Цветан Даскалов играе бащата), който е възрастен актьор и е работил дълги години в Америка като шофьор на камион, се срещна с главния герой, едно 12годишно момче, което му обясни какво представлява сериалът Family Guy. Не беше лесно, докато се сработят всички тези хора. Какъв беше твоят подход към филма като режисьор, има ли нещо, с което особено се гордееш? Може би с подхода ми към актьорската игра. Репетирахме като при театрална постановка – първо четене на маса, а след това репетиции с декор. Запознавайки се със сценария, те правеха добри неща като актьори, които на момента дори не осъзнаваха. После, като навлязоха в сценария, се появи една рутинност, притъпяваща автентичното звучене. Но в хода на репетициите тази рутина изчезна и енергията се възвърна. Много сложен и интересен процес е работата с актьорите и не знам защо в България той се пренебрегва. Силно впечатление правят и дългите кадри във филма. Да, да се правят такива кадри е истинско предизвикателство за режисьора. Поемаш голям риск, защото не можеш да се скриеш зад монтажа. Така се постига много по-голяма искреност между автора и зрителя.

44

film debut bulgaria

experienced actor who has worked for many years in the US as a truck driver, met our main actor, a 12-year-old boy, who started telling him what the Family Guy series is all about. It wasn’t easy to get all those guys to click together.

What was your approach as a director? Was there something you are particularly proud of?

Maybe the way I approached the acting. We rehearsed as if it were theater – first we sat around a table and read, then we rehearsed on the set. Initially, while getting into the story, they had some really good acting moments, which they were not even aware of. But the moment they felt familiar with the script, a certain routine set in, which made things less authentic.

But as rehearsals continued, this routine disappeared and the energy came back.

Working with actors is a very complex and interesting process and I don’t know why it is so often overlooked in Bulgaria.

The long shots in the movie are also very impressive.

Yes, creating such long shots is a real challenge for the director. You’re taking a big risk because you can’t hide behind the editing. But this way you achieve a higher degree of sincerity between the filmmaker and the viewer.

How did the audience respond to the screening in San Sebastian?

The hall was full, even though it was Monday noon. People laughed, applauded and asked a lot of questions. It couldn’t have been better. The audience was truly unique and very emotional. We were very surprised by their reaction, because I was working on the movie with a Bulgarian audience in mind. It turns out, however, that Shelter can be understood by other nationalities as well.

Драго Шолев / Drago Sholev

Как реагира публиката при прожекцията в Сан Себастиан? Залата беше пълна, въпреки че прожекцията беше в понеделник в 12 часа по обяд. Хората се смееха, ръкопляскаха и задаваха много въпроси след филма, по-хубаво от това не можеше и да бъде. Публиката беше уникална, адски темпераментна. Ние се учудихме на реакцията, понеже, докато правех филма, имах предвид най-вече българската публика. Оказа се, че Подслон се разбира и от хора от други националности. Как се прави в момента кино в България? Парите за кино се орязват, а единственият довод е, че няма пари. Това е една доста спекулативна позиция на правителството. Реформа не се прави само със съкращаване на средствата, а и с конкретни стъпки и действия. Смешни са твърденията, че ние, тези, които правим кино, сме в тежест на държавата. Ясно е, че никой от нас не прави кино, за да печели пари. Много от колегите ми дори вкарват собствени средства във филмите си. Кинотворците са направо отчаяни, аз лично не знам какво ще правя. Ако сега например напиша следващия си сценарий, нямам никакъв шанс да започна да снимам в близките години. Тогава какъв е смисълът?

What is it like to make movies in Bulgaria right now?

They just cut public funding for filmmakers, citing only a lack of money. This is quite speculative on the government’s part. You can’t make serious reforms just by cutting the budget – you also need to take certain provisional steps and actions. Claims that we filmmakers are a burden to the state are ridiculous.

Obviously none of us makes movies to get rich. Many of my colleagues put their own money into their productions. Cinema professionals are downright desperate; I personally have no clue what to do. If I write my next script now, I don’t stand a chance of starting to shoot in the next few years. So what’s the point?

Shelter will next be screened in Bulgaria in March 2011 during the Sofia Film Festival.

Следващата прожекция на Подслон в България ще бъде през март 2011 на София Филм Фест.

45

кино дебют българия

46

film debut bulgaria

Драго Шолев / Drago Sholev

47

кино дебют русия

film debut russia

текст йоана павлова фотография архив

48

Списание Едно­/ One Magazine

Семейство Ренард покорява кинофестивалите

The Renards Conquer the Film Festivals

Елена и Николай Ренард са на 30 години и живеят в Москва. Когато се захващат с първия си филм Мама, решават да прескочат всички познати схеми в киноиндустрията. Експериментът им се оказва повече от успешен, тъй като световната премиера на техния дебют e в официалната селекция на Ротердамския кинофестивал. Следват Мериленд, Мюнхен, Сочи, Вроцлав, Сплит, Милано и Монреал. Мама представя последния ден от безмълвното съжителство на възрастна жена с нейния син, страдащ от болезнена пълнота. На следващия ден синът трябва да отпътува и да започне нов живот, но това не се случва. Куфарът е готов, дрехите стоят сгънати, синът лежи с гръб към камерата, майката дреме на стол до неговото легло, а по радиото съобщават за самолетна катастрофа. Дългите статични кадри всмукват зрителите в агонията на ежедневието и всеки може да проектира върху двамата персонажи своите собствени чувства. Краят също може да се интерпретира по различен начин и режисьорите с удоволствие изслушват различните версии.

Yelena and Nikolay Renard are 30 years old and live in Moscow. When setting out to shoot their first film Mama, they decided to skip all the usual film industry drills. Their experiment has turned out to be wildly successful – their debut film made its world premiere as part of the official selection of the Rotterdam Film Festival. Then came Maryland, Munich, Sochi, Wroclaw, Split, Milan and Montreal.

Mama depicts the last day of the wordless coexistence between an old woman and her morbidly obese son. The son is set to leave the next day to start his new life – but this never actually happens.

His suitcase is ready, his clothes are neatly folded, he lies with his back to the camera, his mother drowsing in a chair by the bed, while news of a plane crash comes from the radio. The long static shots virtually suck the audience into the agony of everyday life; everyone can project their own feelings onto these two characters. The end is open to different interpretations – and the directors are genuinely curious about each and every one of them.

text and translation yoana pavlova photography archive

49

кино дебют русия

Разкажете ми повече за това с какво сте се занимавали преди Мама. Докато се подготвях за това интервю, успях да открия единствено, че Николай е художник. Н.Р. Да, в момента работя като художник. Започнах да рисувам, когато бях на 5-6 години, като всички деца. Преди да се запозная с Елена, бях в рекламния бизнес. Създавахме концепции и сценарии, а после някой режисьор заснемаше рекламата. Не след дълго разбрах, че резултатът в повечето случаи е различен от онова, което съм си представял. Това преживяване беше една от причините да се насоча към режисурата. Горе-долу по това време срещнах Елена. Преди колко години беше това? Е.Р. Преди четири години. Заедно гледахме много филми. Искахме да открием филми, които могат да ни изненадат, но няма много такива. Нали разбираш, че когато гледаш толкова много заглавия, обикновено още в първите пет минути разбираш какво ще се случи на финала. Все пак имаме някои любими режисьори. Например? Е.Р. Алекс ван Вармердам. Н.Р. Това е един холандски режисьор, когото много харесваме. Е.Р. Ранните филми на Ким Ки-Дук. Михаел Ханеке. Н.Р. Братята Дарден, Мохсен Махмалбаф. Е.Р. В Ротердам също открихме интересни режисьори, например Мартин Мария Смит, чийто дебют беше селектиран в състезателната програма. Разбира се, много са, сега първо за тези се сещаме. Та искахме да направим нещо различно, нещо за нас самите, но не заради самото снимане. Имахме да разкажем история.

50

film debut russia

Tell me more about what you did before Mama. All I know is that Nikolay is an artist.

N.R. Yes, I’m currently a painter. I started at the age of five or six, like most kids. Before I met Yelena, I worked on commercials. My job was to develop a concept, and then the director would shoot the ad. I soon realized that the end product differed significantly from what I had initially imagined. This was one of the things that prompted me to try directing.

Somewhere around that time I met Yelena.

How long ago was that?

Y.R. Four years ago. We would watch films together. We were looking for films that would surprise us, but it turned out that there weren’t very many of those.

Usually you only need to watch the first five minutes and you already know how it’s going to end. Still, we do have a few favorite directors.

Such as?

Y.R. Alex van Warmerdam.

N.R. He’s a Dutch director we really like.

Y.R. The early work of Kim Ki-duk.

Michael Haneke.

N.R. The Dardenne brothers. Mohsen Makhmalbaf.

Y.R. In Rotterdam, we also discovered some interesting directors, such as Martijn Maria Smits, who was in the official competition. There are many others, of course; these are just some off the top of our heads. Anyway, we wanted to make something different, something for ourselves, not just for the sake of filmmaking, but because we had a story to tell.

How did you come up with the idea for the film?

N.R. It’s not like we just decided to make a film out of the blue. It was a slow process. Four years ago, Yelena told me a story…

Семейство Ренард / The Renards

Как ви хрумна идеята за вашия дебютен филм? Н.Р. Не може да се каже, че сме решили да снимаме просто така, импулсивно. Нещата започнаха отдалеч. Преди четири години Елена ми разказа една история... Е.Р. Говорехме за съдбата и аз внезапно се сетих за тази история, която баба ми ми разказа, когато бях дете. Всичко това се е случило с приятелка на баба ми като доказателство, че

Y.R. We were talking about destiny and fate and I suddenly remembered this story my grandma had told me when I was a kid. It had happened to a friend of hers, proving, in a way, that everything happens for a reason. Two years after our conversation, we suddenly remembered the story. We thought it could mean different things to different audiences. We didn’t want to make it specific, but rather wanted to allow the audience to enter the frame

нищо не е случайно. Две години след нашия разговор изведнъж си спомнихме отново тази история. Решихме, че за всеки един зрител тя би могла да има различно значение. Не искахме да казваме нищо конкретно. Вместо това предпочитахме някак самата аудитория да влезе в кадъра и да избере сама, да усети всичко. Н.Р. Дори миризмите.

and decide for themselves, to feel it for themselves.

N. And even to smell it for themselves.

I read somewhere that Mama had a budget of only around $8,000. Is that true?

Y.R. Not exactly. We shot the film with our own money and the crew members were mostly volunteers. The actors, the cameraman, the sound director, the camera itself, even the reels – we got them all for 51

кино дебют русия

film debut russia

От това, което прочетох, бюджетът на Мама е около 8 хиляди долара, така ли е наистина? Е.Р. Това не е точно така, тъй като заснехме филма с лични средства, а екипът ни работи на доброволни начала. Актьорите, операторът, звукорежисьорът, самата камера и дори лентата – с всичко това разполагахме безплатно. Хората бяха невероятно услужливи. Затова вярваме, че ни беше писано да заснемем Мама. Когато

free. People were extremely supportive. This is why we believe it was our destiny to make Mama. When we decided to go for it, all the people and the resources we were looking for simply appeared.

решихме да го направим, всички хора и ресурси, от които имахме нужда, изведнъж се появиха.

N.R. So the $8,000 you read about – this is just the total cost. In fact, when we started shooting, we only had $30.

Y.R. And we had no idea what the next day had in store, but we were so sure that we were doing the right thing! People would call and ask what we needed. There was also this Russian director, Aleksey Muradov, whom we had shown the synopsis to and who let us borrow his camera.

N.R. It wasn’t even a synopsis exactly, just a few words.

Опитахте ли да кандидатствате за някаква субсидия? Н. Р. Не, просто намерихме правилните хора. Е.Р. Не сме се разправяли с никакви продуценти, ние самите влязохме в тази роля.

52

Did you apply for any funding?

N.R. No, we just found the right people.

Y.R. We didn’t deal with producers, we played that role ourselves.

Семейство Ренард / The Renards

Н.Р. Така че тези 8 хиляди долара, за които си прочела, това е крайната сума, но когато започнахме снимките, разполагахме само с 30 долара. Е.Р. И изобщо нямахме представа какво ще стане на следващия ден – толкова бяхме убедени в това, с което сме се захванали. Хората ни се обаждаха и ни питаха от какво имаме нужда. Също така има един руски режисьор, Алексей Мурадов. Бяхме му показали синопсиса, а той ни услужи с камера.

Y.R. We just called him and said: “We want to shoot about this and that,” and he immediately agreed to help us.

Н.Р. Даже не беше точно синопсис, бяха само няколко думи. Е.Р. Просто му се обадихме и му казахме “Искаме да направим филм за това и това” и той не се поколеба да ни подкрепи.

work with them, given that they have no dialogue and therefore nothing to fall back on?

N.R. First off, we didn’t have rehearsals.

Y.R. We wanted them to live in the story. If you rehearse, actors start acting.

И не сте снимали някакви късометражки преди Мама? Н.Р. Не. Нито документални филми, нищо.

Did you make them imagine something specific?

N.R. They didn’t know anything about the script.

Y.R. We just told them what to do.

So you never did any shorts before Mama?

N.R. No. No documentaries, no nothing.

In Mama, you have one professional actress, Ludmila Alyohina, and a nonactor, Sergey Nazarov. How did you

53

кино дебют русия

OK, във филма разполагате с една професионална актриса, Людмила Алехин, и с един натуршчик, Сергей Назаров. Как работихте с тях, при положение че двамата нямат никакъв диалог, тоест нищо, на което да се опрат? Н.Р. На първо място, не сме правили никакви репетиции. Е.Р. Искахме да са естествени. Ако правиш репетиция, актьорите започват да играят. Карахте ли ги да си представят нещо определено? Н.Р. Ами те не знаеха нищо за сценария. Е.Р. Просто им казвахме какво да правят. Н.Р. И, разбира се, не сме снимали хронологично. Със Сергей беше много по-лесно, но Людмила е театрална актриса и в началото се опитваше да играе. Е.Р. Жестовете й бяха театрални. Наложи се да й обясним нашата концепция и тя разбра. По-късно обаче ни каза, че това е била най-трудната й роля досега. Колко време ви отне да заснемете филма? Е.Р. Нямаше как да задържим камерата за по-дълго, така че снимахме шест дни, но работехме почти денонощно. Ами постпродукция? Н.Р. Нямаме постпродукция. Още в самото начало решихме, че ще снимаме много семпло – без близки планове или монтажни връзки, нито ще движим камерата. Така че на финала разполагахме със заснетия материал и подредихме сцените на домашния ни компютър. Е.Р. Късно вечер, когато дъщеря ни заспи. Когато се запознахме в Ротердам, се шегувахте, че всички харесват филма ви, с изключение на руснаците.

54

film debut russia

N.R. And of course, we did not shoot chronologically. It was much easier for Sergey, but Ludmila is a stage actress and at first she kept trying to act.

Y.R. Her gestures were theatrical. We had to explain our idea to her and then she got it right. Later she told us, however, that this was her most difficult role so far.

How many days did you shoot?

Y.R. We couldn’t have the camera for very long, so we shot for six days, almost around-the-clock.

What about postproduction?

N.R. There was no postproduction.

From the very beginning we decided to shoot in a really plain style – no closeups or montage connections, no camera movements either. So at the end we took the footage and edited the scenes on our home computer.

Y.R. Late at night, after our daughter went to bed.

When we first met in Rotterdam, you joked that everybody likes your film except the Russians. How was Mama received in Sochi?

Y.R. Actually, there were a just a few Russians at the screening in Sochi. Some of them walked out, the others didn’t say anything.

If you had more money or better equipment, would you shoot Mama differently?

N.R. No. Y.R. No, this is exactly how we believe this story should be shot, it was not a matter of money or equipment.

Have your experiences and successes since the beginning of 2010 affected your plans for future film projects?

Will you stick to the same low-budget, independent style or try something new?

N.R. In general, we do not like the word “low-budget,” we prefer the term “independent.” Since January 2010 until

Семейство Ренард / The Renards

Как беше приет Мама на фестивала в Сочи? Е.Р. В действителност на прожекцията в Сочи имаше неколцина руснаци. Някои от тях излязоха от залата, а другите не казаха нищо. Ако разполагахте с повече пари, с по-добра техника, бихте ли заснели Мама по друг начин? Н.Р. Не. Е.Р. Не, понеже смятаме, че тази история трябва да бъде заснета именно по този начин. Не става дума за пари или за техника.

now we’ve finished the script for our next movie and started our own production company, Renard & Gergel Cinema Bureau. We’ve already sent the script to Goskino (Russia’s State Committee for Cinematography) and now we’re waiting for their response about eventual funding. We intend to start shooting in the spring, even if we do not get the money. Because we believe in this film as well.

Как смятате, дали този опит, който сте натрупали в последната една година, ще повлияе по някакъв начин върху плановете за новия ви филмов проект? Бихте ли се придържали отново към същия нискобюджетен подход или бихте експериментирали с нещо ново? Н.Р. Като цяло, не харесваме думата нискобюджетен, предпочитаме понятието независим. От януари 2010 досега имахме възможност да завършим сценария на следващия ни филм и да открием наша собствена продуцентска къща, Renard & Gergel cinema bureau. Изпратихме сценария на Госкино (бел. ред. - руски държавен комитет по кинематография) и в момента чакаме отговор от тях за евентуална субсидия. Смятаме да започнем снимки през пролетта, даже и да не ни отпуснат пари. Защото вярваме и в този филм.

55

кино изкуство узбекистан

film art uzbekistan

Чавдар Георгиев и Аманда Поуп / Tchavdar Georgiev and Amanda Pope текст десислава павлова фотография архив

56

© by Ernest Kurtveliev

Списание Едно­/ One Magazine

Историята на документалния филм Пустинята на забраненото изкуство

The Story Behind the Documentary The Desert of Forbidden Art

Чавдар Георгиев е опитал почти всичко, което може да се опита във филмовия и телевизионен бизнес: монтажист, режисьор, сценарист, а също и продуцент на игрални и документални продукции, като например документацията We live in Public, която бе отличена със специалната награда на журито на кинофестивала Sundance 2009. Освен това Чавдар е монтирал репортажи за National Geographic и реклами за Оскар де ла Рента и МTV.

Tchavdar Georgiev has tried everything there is to try in the film and television business: he has edited, written, directed and produced a number of feature and documentary films. He is the editor of We Live in Public, which received the Grand Jury Award in the U.S. documentary category at the 2009 Sundance Film Festival. He has also edited news reports for National Geographic, as well as TV ads for Oscar de la Renta and MTV.

Тази година той получи редица отличия в САЩ за документацията Пустинята на забраненото изкуство, коя– то е режисирал заедно с Аманда Поуп. Документацията, чиято история има потенциала да се превърне в политически фикшън, разказва за колекцията от авангардно и поставангардно руско изкуство в град Нукус, Узбекистан. Там през 1966 колекционерът ентусиаст Игор Савицки успява да създаде с държавни средства един уникален музей, за който малцина знаят, където в продължение на десетилетия събира и излага забранено изкуство – при това с благословията на местната партийна власт. Днес Музеят на изкуствата в Нукус може да се похвали с една главозамайваща сбирка от произведения на руския авангард, втора по големина след колекцията на Руския музей в Санкт Петербург. За историята на тази колекция и на нейния създател Игор Савицки ни разказва Чавдар Георгиев.

Earlier this year, he received a number of awards in the U.S. for the film The Desert of Forbidden Art, which he co-directed with Amanda Pope. It tells the story of an extraordinary museum of Russian avant-garde and post-avant-garde art in the Uzbek city of Nukus, which was created with state-funding in 1966 by the Russian collector-enthusiast Igor Savitsky. Over several decades, Savitsky built up a unique collection of forbidden art – with the blessing of the local communist party, no less. Today, it is the second-largest collection of Russian avant-garde art in the world, following the Russian Museum in St. Petersburg.

We talked to Tchavdar about this littleknown institution, its enigmatic creator and the documentary.

text by desislava pavlova translation by boris deliradev photography archive

57

кино изкуство узбекистан

Как стигна до идеята за този филм? Филмът пресъздава един уникален момент в историята, който много ме заинтригува. През 20-те и 30-те години на миналия век много съветски художници бягат от зоркото око на партията и търсят място в огромния Съветски съюз, където биха могли да творят в условията на относителна свобода. Някои се установяват в Узбекистан, защото там контролът на КГБ е бил значително по-слаб. Те съчетават познанията си за европейския модернизъм и руския авангард с вековните традиции на исляма. От този микс се ражда един нов художествен стил, който може да се види само в колекцията на музея в Нукус. Беше ли трудно да намерите архивен материал за филма? Отчасти да, но до голяма степен имахме и късмет. Ползвахме най-вече архива на съветския фотограф Макс Пенсон. Той е работел за вестник “Правда Востока”, главния комунистически вестник в Средна Азия, и е бил изпратен в Узбекистан, за да документира хода на революцията. Снимките му са уловили политическите, социалните и религиозните трансформации в периода, когато новата съветска власт навлиза в Средна Азия. Ние го кръстих– ме узбекския Картие-Бресон. Какви други изненади имаше по време на снимачния процес? Интересна беше сцената с аукциона на картината на Александър Волков, който е един от представените в колекцията артисти. Сцената не беше предвидена в сценария. Внукът на Волков случайно спомена по телефона, че на следващия ден за пръв път щяла да се продава картина на дядо му. Въпреки че въпросното произведение не е притежание на колекцията, решихме, че ще е интересно да се види какви цени достигат картините на тези артисти.

58

film art uzbekistan

How did you decide to make a film about the Museum of Art in Nukus?

The film is about a unique moment in Soviet history which deeply intrigued me. In the 1920s and 1930s, many Soviet artists ran away from Moscow and St. Petersburg, where they had become objects of surveillance and repression, and moved to other parts of the Soviet Union. Some settled in Uzbekistan, where KGB control was much weaker than in the capital and they could work in relative freedom.

These artists combined their knowledge of European modernism and Russian avant-garde with the centuries-old Islamic traditions they encountered locally. A new artistic style was born out of this and the Museum of Art in Nukus is the one place where you can see and study it.

Was it difficult to find archive material for the film?

Yes, to some extent, but luck was on our side. We used the archive of the Soviet photographer Max Penson, who worked for Pravda Vostoka, the main communist newspaper in Central Asia. He was sent to Uzbekistan to document the unfolding of the revolution – the political, social and religious transformations during the period when the central Soviet government was taking control of the region. We call him the “Uzbek Cartier-Bresson.”

Were there any surprises during the shooting of the film?

The auction scene with the painting

by Alexander Volkov was improvised – it was not in the original script. We were on the phone with Volkov’s grandson, who mentioned that a painting by his grandfather would be auctioned off the following day – for the first time in history.

So we decided to film it, although the painting is not part of the Nukus collection.

We thought it would be interesting to show the price these paintings command on the art market today.

Пустинята на забраненото изкуство / The Desert of Forbidden Art

Работата по филма е продължила близо 7 години. Защо толкова дълго? Когато започнахме работа по проекта, колекцията още не беше известна, което затрудни намирането на финансиране. В нея все пак няма звезди като Малевич и Кандински… Но след като фондация “Отворено общество” ни отпусна една значителна сума, всички други започнаха да отварят вратите си за нас. Уцелихме тъкмо момент, в който фондацията беше обвинена в терористична дейност и преустанови работата си в Узбекистан. Това стана през 2005, когато от демократичния процес там вече нямаше и помен. Точно след трагичните събития в Андижан през май, когато при потушаването на масовите протести узбекската армия изби стотици демонстранти. Филмът е бил представен в Националната галерия на изкуствата във Вашингтон. Какви бяха реакциите? Залата беше препълнена. За жалост директорката на музея в Нукус, Мариника Бабаназорова, не можа да присъства. Тя бе специално поканена и пътуването й беше спонсорирано от американските домакини. Но Министерството на културата и спорта на Узбекистан й обяснило в писмо, че отиването й в Америка щяло да бъде “нецелесъобразно”. Това е поредното доказателство, че съществуването на колекцията и на музея е реално застрашено. Точно към тази опасност искаме да насочим вниманието с нашия филм. Какво е състоянието на колекцията? Не особено добро. Голяма част, над 97% от произведенията, имат нужда от реставрация. След като Ню Йорк Таймс публикува голяма статия за нукуския музей, колекционери от целия свят се стекоха там, готови да изкупят всичко. Но разпродажбата не би била най-адекватното решение. Все пак става въпрос за колекция на художници,

You shot the film over the course of seven years. Why so long?

When we started, the collection was little known, which made it difficult for us to raise funds. After all, there are no “star artists” such as Malevich and Kandinsky in it… But after we won a grant from the Open Society Institute – which was quite substantial – other sponsors became interested, too. However, the Uzbek authorities subsequently accused the Open Society Institute of terrorist activity and it discontinued its operations in the country.

This was in 2005, when the democratic process in Uzbekistan had come to a standstill – right after the mass protests were crushed and the army killed hundreds of demonstrators.

What reactions did you get when you showed the film at the National Gallery of Art in Washington, D.C.?

The screening hall was packed.

Unfortunately, Marinika Babanazorova, the director of the museum in Nukus, was unable to attend. She had been invited to the screening as a special guest – the American hosts were even paying for her trip. But the Uzbek Ministry of Culture and Sports wrote her a letter saying her trip to America would be “counterproductive” – which is another reason to suspect that the collection and the museum are under serious threat. We wanted to draw attention to this with the film.

What is the overall state of the collection?

Not very good. Most of it – over 90 percent of the works – is in need of restoration. After The New York Times published a big article on the museum, collectors from around the world stormed Nukus, ready to buy up everything. But selling the artworks is not the best solution.

After all, these artists made their second home in Nukus and the museum is a monument to them. If the works are sold, that would be the end of it.

59

кино изкуство узбекистан

Uzbekistan in the 1930s

60

film art uzbekistan

Пустинята на забраненото Списание Едно­ изкуство / One/Magazine The Desert of Forbidden Art

© Max Penson

61

кино изкуство узбекистан

които са намерили своята втора родина в Нукус. Музеят се е превърнал в техен паметник и ако работите им се разпродадат, от музея няма да остане нищо. Каква е фигурата и ролята на колекционера Савицки? Савицки е бил харизматична личност и доста краен в убежденията си. Роден е в аристократично семейство, родителите му са пътували из цяла Европа. Те са запалили у него интерес към изкуството. След идването на съветската власт част от семейството му е избито, други бягат във Франция. Въпреки голямото желание на Савицки да стане художник опитите му остават безуспешни и тогава той започва да колекционира. Това, което прави дейността и ролята на Савицки наистина уникална, е, че съумява да създаде музей с държавни пари, който показва забранено по онова време изкуство. Това е единственият музей в бившия Съветски съюз, където не е имало художествена комисия от партийни лидери, която да определя какво ще се излага и какво не. Но все пак той как убеждава държавата да инвестира в неговата идея? В началото Савицки събира народни носии, ръкоделие, килими, монети, накити – всичко от бита на местните хора. Той представя сбирката си на първия секретар на партията на република Каракалпакия, която се намира в Северозападен Узбекистан, и го моли за финансова помощ. Да не забравяме, че в Каракалпакия хората са били номади, всичко там все още се е градяло на семейството и на племенните структури. Може да се каже, че партийният шеф е бил същевременно и нещо като вожд на клана. В тази си функция, а не толкова като партиен секретар, той дава на Савицки картбланш да действа както намери за добре. Главното му съображение е, че 62

film art uzbekistan

Who is Igor Savitsky and what was his role in the museum?

Savitsky was a collector, a very charismatic figure with some extreme convictions. He was born into an aristocratic family. Before the revolution, his parents traveled to Europe constantly. They were the ones who instilled an interest in the arts in him. After the rise of the Bolsheviks, part of his family was killed and another part fled to France. But Savitsky remained in the Soviet Union. Despite his ardent desire to be an artist, he was unsuccessful, so he took up art collection. What’s unique about him is that he managed to persuade the state authorities to open a museum in Nukus, where he showed art that was forbidden throughout the USSR. This was the only art museum in the whole of the Soviet Union which had no censorship committee determining its new purchases policy.

How did he manage to persuade the state to invest in such a museum?

At the beginning, Savitsky collected folk costumes, needlework, rugs, coins, jewelry – everything he could find from the local people. He showed his collection to the first secretary of the Communist Party of the Republic of Karakalpakstan, which is in northwestern Uzbekistan (Nukus is its capital) and asked him for financial support.

At the time, the people of Karakalpakstan were still nomads and the society had a tribal structure. So the party leader was also the regional tribal chief. And it was in this capacity, not so much as a party secretary, that he gave Savitsky the go-ahead for the project, after which the collector did very much as he pleased. The main reason he granted permission was so Savitsky could collect Karakalpak art – the party leader realized what an important role this could play for his people and gave Savitsky the necessary funds. But along with the folk art, Savitsky began collecting works by local artists such as Alexander Volkov and Ural Tansykbaev, as well as Russian avant-gardists such as Kliment Redko, Lyubov Popova,

Пустинята на забраненото изкуство / The Desert of Forbidden Art

Савицки събира именно изкуството на каракалпаците. Партийният шеф разбира каква голяма роля може да играе Савицки за неговия народ и му отпуска нужните средства. Успоредно с това обаче Савицки започва да колекционира и произведения на местни художници, например на Александър Волков или Урал Тансъкбаев, както и руски авангардисти като Климент Редко, Любов Попова, Роберт Фалк и много други. Към края на живота му през 1984 колекцията наброява около 44 хиляди забранени произведения на изкуството. Едно съкровище, за което светът все още си няма представа.

Ural Tansykbaev, Crimson Automn

Robert Falk and many others. By the end of his life – he died in 1984 – the collection contained around 44,000 forbidden artworks. A real treasure, which the world still knows very little about.

© Savitsky Collection

Lyubov Popova, Head

© Savitsky Collection

63

кино ужас испания

film horror spain

текст йоана павлова фотография архив

64

Списание Едно­/ One Magazine

El horror, el horror

text by yoana pavlova translation by bogdan rusev photography archive

65

кино ужас испания

film horror spain

Когато напоследък се споменава някой нов успешен испански филм, обикновено става дума за хорър. За съжаление специално в България киното на ужасите все още се причислява към категорията долнопробно забавление за петък вечер и най-достъпните заглавия спадат към жанра на torture porn от типа на франчайза Saw. В световен мащаб обаче младите испански режисьори печелят все повече популярност с техните мрачни психологически трилъри, в които хорърът се случва по-скоро в съз-

Lately, when you hear about a new, successful Spanish film, it is usually a horror movie. Unfortunately, in Bulgaria horror is still considered B-movie fare only good for a Friday night at the mall and the most accessible films are torture-porn franchises like Saw. Elsewhere, however, young Spanish directors are becoming increasingly popular for their dark psychological thrillers in which the horror erupts in the minds of the audience rather than on the screen.

Films like [Rec] (2007) and El orfanato / The Orphanage (2007) manage to beat even

нанието на зрителите, отколкото на екрана. Продукции като [Rec] (2007) и El orfanato / The Orphanage (2007) успяват да преборят в испанските киносалони дори холивудските блокбъстъри и съвсем естествено авторите им са привикани да работят по англоезични проекти с американски звезди. Затова може да се каже, че когато Едуардо Гуийо, селекционер на кинофестивала Abycine, ме покани за една седмица в кастилското градче Албасете, заминах със специална разузнавателна мисия. Още повече че един от

Hollywood blockbusters at the Spanish box offices, so it’s only natural that their creators have been recruited to work on English-language projects with American movie stars.

So when Eduardo Guillot, the selection director of the Abycine Film Festival, invited me to spend a week in the small Castilian town of Albacete, I seized the opportunity as a reconnaissance mission of sorts – especially since one of the festival’s accents turned out to be Nueva Comedia а retrospective of horror comedies, introduced

66

El horror, el horror

основните акценти на събитието се оказа програмата с комедии на ужасите Nueva Comedia, представени лично от известния киножурналист Жорди Коста и режисьора Начо Вигалондо. За нас Испания е екстравагантната територия на Бунюел, Саура и Амолдовар, в която те имат статут на божества, но докато с Едуардо крачим от ресторант на ресторант, стриктно следвайки гурме програмата на фестивала, той ми описва една съвсем различна ситуация. В момента

by the famous film journalist Jordi Costa and the director Nacho Vigalondo.

For us, Spain remains the extravagant territory of Buñuel, Saura and Almodovar, a land where they are revered as gods. Yet as Eduardo and I toured the restaurants of the small town, strictly following the festival’s gourmet program, he painted a very different picture. Every year the Spanish film industry produces over 100 feature length films, but 70 percent of those never make it to the cinemas.

Eduardo thinks that his fellow Spaniards

всяка година испанската киноиндустрия произвежда над 100 пълнометражни филма, но около 70% от тях изобщо не стигат до разпространение. Според Едуардо, отивайки на кино, неговите сънародници предпочитат да се забавляват, затова холивудските заглавия (задължително озвучени) са толкова популярни. Всяка автономна провинция в Испания има собствен модел за субсидиране и е публична тайна, че парите от тези фондове служат за облагодетелстване на определени продуценти, които реално не поемат

would rather have fun at the movies, which makes Hollywood fare (always dubbed) so popular. Every autonomous province in Spain has a different funding model and it is common knowledge that this financing set-up typically favors certain producers who take no real responsibility for the end result. (Sound familiar?) It is only natural that public opinion on local film productions is quite negative and a great number of directors face serious problems with distribution in their own country, even though their films have been copiously awarded abroad. At the same time, Spain 67

кино ужас испания

film horror spain

никакъв ангажимент за крайния резултат от работата си (звучи познато, нали?). Логично, общественото мнение е настроено негативно към местните продукции и голяма част от режисьорите имат сериозни проблеми с дистрибуцията в родината си, независимо че филмите им са отрупани с награди в чужбина. Едновременно с това вече десетилетия наред в Испания се провеждат някои от най-престижните фестивали, посветени на жанровото кино, като Sitges, Gijón или ноемврий-

has been hosting some of the most prestigious genre film festivals for decades, such as Sitges, Gijon or the San Sebastian Film Festival in November. Forums such as these have cultivated a whole new generation of horror directors, motivated to seek fame and success outside Spain.

When I met Jordi Costa, widely regarded as an expert on Spanish cinema, our conversation began with Franco’s military regime and the fact that many directors were forced to resort to symbolism in order to bypass official censorship. Jordi

ския San Sebastian – именно тези форуми “отглеждат” цяло поколение хорър автори и го мотивират да търси изява по широкия свят. Когато се срещам с Жорди Коста, когото всички ми препоръчват като експерт по отношение на испанското кино, разговорът ни започва с военния режим на Франко и символизма, до който много автори е трябвало да прибягват като похват, за да могат да заобиколят официалната цензура. Според Жорди режисьорът, който въвежда pulp естетиката в Испания, е Хесус Франко и още с пълнометражния си де-

claims that the director who introduced the pulp aesthetic in Spain was Jesus Franco, who experimented with the genre of Gothic mystery even in his debut film, Tenemos 18 anos / We Are 18 Years Old (1959). Two years later, after completing Gritos en la noche / Screams in the Night, his influence began to be felt outside Spain. After Jesus Franco emigrated, his career declined, but even his most underfunded and hastily shot films are characterized by a careful mix of transgression, perversion, erotica and irony. Once the virus was unleashed, Spanish cinema in the 1970s was overcome by a true horror epidemic. One of the most

68

El horror, el horror

бют през 1959, Tenemos 18 años / We Are 18 Years Old, експериментира с готическата мистерия като жанр. Две години по-късно, през 1961, завършва Gritos en la noche / Screams in the Night и влиянието му се пренася отвъд границите на Испания. След като емигрира, кариерата на Хесус Франко залязва, но дори и най-нискобюджетните му и набързо скалъпени филми съчетават премерени дози трансгресия, перверзия, еротика и ирония. И така – вирусът е на свобода, през 70-те години в испанското кино

famous names is Paul Naschy, who was not only writer and director but also an actor.

His style was suited to a wider audience and was much more primitive than the corresponding Italian giallo or French neonoir. In the 1980s, following an initiative by the Spanish Ministry of Culture, “popular” cinema lost ground to “serious” films.

It took a whole decade before the horror theme returned to the screen, this time carefully mixed with dark comedy and fantasy elements. In the 1990s, Alejandro Amenabar’s star quickly rose – even his

настъпва същинска хорър епидемия. Едно от най-често срещаните имена е това на Пол Наши, който е не само сценарист и режисьор, но и актьор. Стилът му е ориентиран към широката публика и е доста по-примитивен в сравнение с италианското giallo или френския neo-noir. През 80-те по инициатива на министерството на културата “популярното” кино отстъпва пред “сериозното” и “доброто” кино. Хорър тематиката се завръща на екран през следващото десетилетие, но внимателно миксирана с черна комедия и фентъзи елементи. В края на 90-те

first films proved that horror cinema can be both entertaining and serious, as well as a good jumping-off point for international success. Jordi concludes that a great number of young Spanish directors have followed in Amenabar’s footsteps, stressing visual flair over intellectual ideas and creative daring – which is what makes them such a perfect match for Hollywood.

Nacho Vigalondo, however, is not one of them. He is a great fan of genre cinema and a pundit on all things genre – from German expressionism to the television show Lost. Back in 2005, the director’s success was sealed when his short film 69

кино ужас испания

film horror spain

изгрява звездата на Алехандро Аменабар – още с първите си проекти той доказва, че филмите на ужасите могат да са “сериозни” и “добри”, както и добра отправна точка за международен триумф. Жорди завършва с обобщението, че голяма част от младите испански режисьори днес следват примера на Аменабар, като се опитват да покажат повече визуален стил и академичност, отколкото интелектуални идеи и смелост – според него именно това ги прави идеално попълнение в Холивуд.

7:35 In Тhe Morning was nominated for an Oscar. A short while ago, io9. com published a top ten list of the best foreign language sci-fi films of all time. It was no surprise that Tarkovsky’s Stalker came first, but I am pretty sure most of you have not heard of Los cronocrimenes / Timecrimes (2007) – the film that came third. This is Nacho Vigalondo’s first feature-length film – a modestly budgeted sci-fi production which opens on a very scary note and continues as a tragicomedy about the unlicensed use of a time machine.

Начо Вигалондо обаче не спада към тази група. Той е почитател на жанровото кино, с когото може да обсъждате всичко по темата – от немския експресионизъм до сериала Lost. Успехът му е предизвестен още през 2005, когато късометражният 7:35 In The Morning е номиниран за Оскар. Неотдавна io9.com публикува топ десет на най-добрите чуждоезични фантастични филми. За никого не беше изненада, че Сталкер на Тарковски се озова на първо място, но съм сигурна, че много от вас не са чували за Los cronocrímenes / Timecrimes (2007) – заглавието, което беше класирано под

Nacho arrived in Albacete directly from the American Fantastic Fest, in top karaoke form, but also worried that he might not be able to finish his new film Extraterrestre / Extraterrestrial (2011), if one of the actors suddenly gains weight or loses a limb.

He was supposed to be working fulltime on another project with a much higher production budget, but he decided that he had enough spare time and enthusiasm for an experiment such as Extraterrestre, which will hopefully prove that a successful film can be done on a shoestring.

Overall, as I study the work of modern Spanish directors, I am surprised at the

70

El horror, el horror

номер три. Това е първият пълнометражен проект във филмографията на Начо, нискобюджетна научна фантастика с доста плашещи моменти в началото, която постепенно се разгръща в трагикомедия за нерегламентираната употреба на машина на времето. Начо пристигна в Албасете директно от американския Fantastic Fest във върхова караоке форма, но както си призна – обхванат от страхове, че може да не дозаснеме новия си филм Extraterrestre / Extraterrestrial (2011), ако случайно някой

special pride they feel when the rights for their most successful productions are bought by American studios and an English-language remake is in the works – as if this is the real proof of their talent. Since the U.S. version of Timecrimes is scheduled for 2012, I have to ask Nacho about this.

He admits that he might be somewhat blinded by the limelight, but he considers a Hollywood remake of his debut feature length film a serious career opportunity. His theory is that the world’s view of cinema is skewed and that people in different cultures

от актьорите надебелее внезапно или загуби крайник. По план вместо Extraterrestre трябвало да работи по друг проект с доста по-сериозен бюджет, но решил, че разполага с достатъчно пролуки в графика си и ентусиазъм за един експеримент, който да докаже, че за да се възприеме един филм като успешен, не е задължително да е заснет лъскаво. Като цяло, докато проучвам съвременните испански режисьори, се учудвам как всички те се чувстват особено горди, когато правата за най-успешните им проекти се закупят от щатски

live and work with a sense of competition, but there is actually no reason why different projects cannot exist at the same time. He also hopes that his own filmography might be a good example of this. When I ask him about the Spanish horror director who had the greatest influence on his own work, he doesn’t hesitate for a second: Narciso Ibanez Serrador, even though he made only two feature-length films in the 1970s.

Nacho adds that when he revisits those two titles made four decades ago, it feels more like a return to a historical period of global proportions than just to Spanish classic cinema.

71

кино ужас испания

студиа и се заговори за англоезичен римейк, все едно това е истинското доказателство за техния талант. Тъй като американската премиера на Timecrimes е обявена за 2012, не мога да се въздържа да попитам Начо откъде идва това усещане. Той си признава, че вероятно е твърде заслепен от светлината на прожекторите напоследък, но според него един холивудски римейк на дебютния му пълнометражен филм е сериозен шанс за кариерата му. Неговата теория е, че перспективата към киното в момента е объркана и хората в различните култури живеят с усещането за съревнование, но нищо не пречи различните проекти да съществуват паралелно и се надява, че неговата филмография може да бъде подобен пример. Когато го питам кой е испанският хорър режисьор, който му е повлиял най-много, отговорът идва без никакво колебание – Нарсисо Ибаньес Серадор, въпреки че има само два пълнометражни филма от 70-те. След което Начо се замисля и си признава, че връщайки се мислено три-четири десетилетия назад към тези две любими заглавия, за него това е връщане към цял един исторически период в световен мащаб, не просто преоткриване на испанската класика. За финал на разговора ни няма как да не поставя въпроса за това дали младите испански режисьори, които постигат световни успехи в хорър киното в последните няколко години, се възприемат като “вълна”, на което Начо отвръща в типичния си стил: “Сравнението с вълните не ми харесва особено, понеже те отминават и изчезват, когато се разбият в брега. Предпочитам да мисля за ситуацията в момента като за врата, която се отваря, и се надявам да остане отворена колкото се може по-дълго.”

72

film horror spain

At the end I have to ask him if the young Spanish directors who have been so successful in horror cinema worldwide can be considered a “wave.” Nacho answers in his typical style: “I don’t like the wave comparison – waves disappear once they reach the shore. I’d rather think of the situation as an open door – and I hope that it will remain open for as long as possible.”

El horror, el horror

73

изкуство политика улица

art politics street

Изкуството превзема публичното пространство

текст десислава павлова фотография от бернд камерер

74

Списание Едно / One Magazine

Art Invades Public Space

text by desislava pavlova translation by angela rodel photography by bernd kammerer

75

изкуство политика улица

For Use / Numen, Tape Installation (2010)

76

art politics street

Изкуство в публичното пространство / Art in Public Space

Artists Anonymous, Untitled (Demonstration) (2009)

77

изкуство политика улица

След 20 години кротко съществуване в периферията на арт сцената днес проектите с партиципативен характер излизат постепенно на повърхността и предизвикват въпроса за демократичния характер на изкуството. Само през това лято в Германия се проведоха няколко големи изложби, заложили изцяло на този вид изкуство, което може да се обясни с две неща: материалността на художественото произведение се заменя с интерактивна акция, а изложбената зала – с публично пространство. За една от тях, Playing the City във Франкфурт, става дума тук. Още през 90-те години се появиха много течения в изкуството, посветени на така наречения social and participation turn. Един от знаковите проекти бе този на Джон Ейхърн, който изложи в Южен Бронкс скулптури с човешки размери на жители от квартала. Друг пример са кулинарните пърформанси на Риркрит Тираваниша, по време на които артистът готви заедно с публиката си тайкъри в задните помещения на галерията. Или работата Bad Kids на полския артист Павел Алтхамер, който изпрати в Маастрихт група от проблемни тийнейджъри, за да изрисуват с графити стените на музея, който показва негова ретроспектива. Проекти с подобен приканващ към активност характер се провеждат под най-разнообразни форми – уъркшоп, парад, пикник, парти или просто вечеря. В тях авторството остава на заден план. Главната цел е да се създаде рамката, в която да се разгърнат действията на участниците, а самите зрители се издигат до съавтори на акцията. Проектите третират често политически неудобни теми като гентрификация, бедност, бездомност и безработица. Колективният им и нематериален характер ги прави неконкурентоспособни на пазара на изкуството. Ясно е, че колекционерите все пак предпочитат обекти, при кои78

art politics street

After existing quietly on the periphery of the art world for 20 years, participatory projects are now gradually moving front and center, raising questions about the democratic nature of art. This summer alone, Germany hosted several large exhibitions focused entirely on this type of art, which has two main characteristics: the materiality of the artistic product is replaced with interactive processes, and public space is the exhibition hall. Playing the City in Frankfurt in September of 2010 was just one example of this trend.

As early as the 1990s many movements cropped up that were dedicated to the socalled social and participatory turn. One flagship project was by John Ahearn, who displayed life-sized statues of local residents outdoors in the South Bronx. Other classical examples include the culinary performances of Rirkrit Tiravanija, during which the artist cooked up Thai curry with help from the audience in the rear of the gallery.

Or Bad Kids by the Polish artist Pawel Althamer, who sent a group of “difficult” teenagers to Maastricht to graffiti the walls of the museum showing his retrospective.

Projects which invite active participation come in a variety of forms – workshops, parades, picnics, parties or simply dinner. In such cases, authorship takes the backseat. The main goal is to create a framework in which the participants’ action can unfold and the audience members themselves can be elevated to the status of co-authors in the event. Such projects often address politically uncomfortably themes such as gentrification, poverty, homelessness and unemployment. The collective and nonmaterial character of such works makes them uncompetitive on the art market.

Obviously, collectors still prefer objects for which categories like “artist,” “material” and “size” are clear.

Until recently, participatory projects were realized primarily thanks to artists’ and art collectives’ own initiative. Gradually, however, they have said farewell to their avant-garde status and have begun appearing

Изкуство в публичното пространство / Art in Public Space

то категории като автор, материал и размер са ясни. Доскоро подобни проекти се осъществяваха най-вече по лична инициатива на артисти и арт колективи. Но постепенно те се сбогуват със статуса си на авангард и се появяват в една все по-масова и по-организирана на институционално равнище форма. Една такава инициатива е изложбеният проект Playing the City, организиран от франкфуртския музей Schirn.

Playing the City се осъществи за пръв път през 2009 и представи в продължение на три седмици 24 проекта, използващи различни художествени практики – от пърформанс през интерактивни скулптури до интервенции в градската среда и guerrilla акции. Поради успеха му форматът бе повторен и тази година. Селекцията от работи от Playing the City, на които се спираме тук, не претендира да е изчерпателна, а по-скоро да изтъкне различните форми на взаимодействие с публичното пространство. Творческият колектив Artists Anonymous насочва вниманието към непривилегированите социални групи. За работата си Untitled (Demonstration) артистите наемат целия наличен персонал на една местна охранителна агенция и организират с тях процесия по централните улици на града. Облечени в черно-белите си униформи, служителите мълчаливо следват посоката, зададена им от съпровождащите ги артисти и обграждащата ги полицейска охрана. Това зрелище открива поле за спекулации сред минувачите. То напомня за демонстрация, но в нея липсват лозунги и скандирания. Би могло да бъде траурно шествие, но чие ли е то? Телохранителите оформят една tableau vivant (жива картина), която е напуснала изложбеното пространство и продължава да живее и на улицата. Тази работа поставя под въпрос утвърдените схеми за излагане на изкуството, както и елитарния му характер.

in a more mass and institutionally organized form.

One such initiative is the exhibition project Playing the City, organized by Frankfurt’s Schirn Kunsthalle. Playing the City took place for the first time in 2009. Over the course of three weeks, it presented 24 projects which incorporated various artistic practices, from performance to interactive sculptures to interventions in urban space and guerilla actions. Due to the format’s success, it was repeated again this year. The selection of works from Playing the City that we touch on here does not pretend to be an exhaustive overview, but rather a sample that underscores the various forms of mutual interaction with public space.

The creative collective Artists Anonymous focuses their attention on underprivileged social groups. In their work Untitled (Demonstration), the artists hired the entire available staff from a local security agency and organized a procession down the city’s central streets. Dressed in their black-andwhite uniforms, the employees silently followed the directions given to them by the accompanying artists and the police escort surrounding them. This spectacle opened the doors to speculation from passersby. It looked like a demonstration, only minus the slogans and chanting. It could be a funeral procession, but for whom? The body guards created a tableau vivant (living picture), which left the exhibition space and continued its life out on the street. This work called into question the established schemes for displaying art, as well its elite character.

The Austrian Leopold Kessler joined in Playing the City with his work Ghost Terrace – a fictional café placed amidst a row of real ones. It was outwardly no different than any of the neighboring restaurants, with tables and chairs, open umbrellas and flowerpots marking its boundaries and creating an ensemble so typical of urban architecture. Everything looked perfectly normal, the only thing that set it apart from the others was the absence of waiters. After waiting in vain, visitors sensed that they had fallen into a game with unknown rules. Some came back 79

изкуство политика улица

Leopold Kessler, Ghost Terrace (2009)

80

art politics street

Изкуство в публичното пространство / Art in Public Space

Австриецът Леополд Кеслер се включва в Playing the City с работата си Ghost Terrace – едно фиктивно заведение, разположено между редица други. То не се отличава по нищо от съседните заведения – маси и столове, разпънати чaдъри и саксии с цветя, които маркират границите му и изграждат типичния за градската архитектура ансамбъл. Всичко изглежда съвсем нормално, единствената разлика от останалите заведения е, че няма келнери. След напразно чакане гостите се досещат, че са попаднали в игра с неизвестни правила. Някои от тях идват отново през следващите дни и използват инвентара, за да си устроят пикник. Този вид реакция е напълно в унисон с идеята на автора на инсталацията за самоорганизация и самоинициативност. Съседен площад в центъра на Франкфурт е сцената за пърформанса Love Address на американката Шарън Хейс. На висок глас артистката рецитира любовно писмо до неизвестен адресат. Посланието й звучи красиво и оптимистично, някак познато, дочуват се фрази от типа на “В глобализирания свят всичко е възможно” или пък “Заедно можем да променим бъдещето”. Писмото завършва с клишето “Yes, we can”, познато от предизборната кампания на Барак Обама. Хейс ни кара да се замислим до каква степен реториката и патосът, познати от медиите и политиката, определят поведението ни. С тази работа артистката изследва границата между лично и публично пространство. Подобна е темата на интерактивната работа Tape Installation на хърватско-австрийската дизайн формация For Use / Numen, с която бе открито тазгодишното издание на Playing the City. Дизайнерите изграждат от найобикновен прозрачен скоч временна постройка, като я прикрепят към конструкцията на бетонна платформа. Обектът, който наподобява какавида, може да бъде обитаван от всеки

in the following days and used the set-up as a picnic grounds. This type of reaction was fully in harmony with the installation creator’s idea about self-organization and self-initiative.

The neighboring space in the center of Frankfurt was the scene of the performance Love Address by American Sharon Hayes. In a loud voice, the artist recited a love letter to an unknown addressee. Her message sounded beautiful and optimistic, yet somehow familiar, one caught phrases such as “in the globalized world everything is possible” or “together we can change the future.” The letter ends with the cliché “Yes, we can,” famous from Barak Obama’s election campaign. Hayes made us stop and think about the extent to which the rhetoric and pathos we know so well from the media and politics define our own behavior. In this piece, the artist studies the boundaries between personal and public space.

The interactive Tape Installation by the Croation-Austrian design group For Use/ Numen opened this year’s edition of Playing the City and addressed a similar theme.

The designers created a temporary structure out of ordinary Scotch tape attached to a concrete platform. The object, which resembled a cocoon, could be inhabited by any and all interested individuals. With its membrane-like shell and changing structure, the installation thematized the traditional concept of enclosed space. The parasitic existence of a temporary structure right next to an area that will soon be restored in Medieval style called into question the nostalgia for old façades so common in architecture and urban planning.

One of the most daring acts in the second edition of Playing the City was the work by Swedish artist Annika Lundgren, who attempted to lift the Frankfurt Stock Exchange building through the power of collective will and faith. Lundgren took her inspiration from an actual event in 1967, when the American Abbie Hoffman, in a sign of protest against the Vietnam War, gathered 50,000 people in front of the Pentagon. Through collective meditation, 81

изкуство политика улица

Sharon Hayes, Love Address (2009)

82

art politics street

Изкуство в публичното пространство / Art in Public Space

желаещ. С мембранената си обвивка и променящата се структура, инсталацията тематизира традиционната представа за затвореното пространство. Паразитното съществуване на временната постройка непосредствено до район, който предстои да бъде реставриран в средновековен стил, поставя под въпрос разпространената в архитектурата и градоустройството носталгия по старите фасади. Една от най-смелите акции във втората част на Playing the City е работата на шведската артистка Аника Лундгрен, която със силата на колективната воля и вяра се опитва да повдигне сградата на франкфуртската борса. Лундгрен се позовава на реално събитие от 1967, когато Аби Хофман в знак на протест срещу Виетнамската война събира 50 000 души пред Пентагона. Чрез групова медитация те се опитват да повдигнат сградата, да я завъртят и да я оцветят в оранжево, прогонвайки по този начин демоните на капитализма, предизвикали войната. Сега Лундгрен използва похватите на Хофман, за да прогони злите духове от борсата във Франкфурт, един от символите на финансовия свят. Ако левитацията се осъществи, борсата би се пречистила от злите духове, предизвикали финансовата криза. Всъщност кое е по-абсурдно, пита артистката – процесите, ставащи на борсовия пазар, или опитът да се повдигне една сграда във въздуха? Отговорът е: единствено колективната вяра и активност могат да създадат действителност. Вярата на артистите в колективната креативност не е новост. Желанието им да изведат изкуството извън изложбените зали е фиксирано още в призива на модернизма, който постулира единство между изкуството и живота. Изложбата Playing the City е опит да се установи доколко това е нужно и възможно днес. Отговор могат да дадат само онези, които се включат в играта.

they attempted to lift the building, spin it around, shake it and color it orange and thereby chase out the demons of capitalism that had caused the war. Now Lundgren used Hoffman’s tactics to try to chase evil spirits out of the Frankfurt Stock Exchange, one of the symbols of the global financial system. With this project, the artist was actually asking which is more absurd: the processes taking place on the stock market or the attempt to lift a building into the air?

The answer? Only collective belief and activity can create reality.

Artists’ faith in collective creativity is nothing new. Their desire to free art from the exhibition halls was evident as early as the first modernist manifestos, which postulate the unity of art and life. The exhibition Playing the City is an attempt to establish the extent to which that is necessary and possible today. The answer can be given only by those who join the game.

83

изкуство изложба мазе

art exhibition basement

Мазето на баба Васа / Baba Vasa’s Basement

текст даниела радева фотография личен архив и максимилиан праматаров

84

Списание Едно­/ One Magazine

Лазар Лютаков и мазето на баба му Васа

Lazar Lyutakov and His Baba Vasa’s Basement

Лазар Лютаков е един от няколкото млади художници от България, които периодично циркулират между София и Виена, където работят, представят проектите си, обменят идеи, информация и творчески контакти. Много от произведенията му се основават на експерименти с намеси и трансформации на масово произвеждани предмети за бита, които се преобразуват в уникални произведения, култивирани от ръката на художника. Една от най-мащабните му работи е серия ремонтирани стари столове, все емблематични модели на световни дизайнери, които се експонират с видимите следи на поправката. По този начин авторът показва нагледно слабите места във високия дизайн и го поставя на една везна с високото изкуство. Подобна, но противоположна е логиката в серията маскирани като ръчни рисунки принтове на морски пейзажи с кораби, такива могат да се купят и от уличните художници. Именно този подход на художника разкрива неговата хладна самоирония със собственото му его. За една изложба във Виетнам през 2006 Лазар Лютаков поръчва копия на своите дрехи, които са типична европейска конфекция, с идеята двата комплекта да бъдат изложени заедно. Друг път, в една виенска галерия, евтини виетнамски керамични съдове, но ръчно изработени, са изложени в истинска музейна витрина, така че да наподобяват занаятчийски обекти с историческа стойност. Най-после и чушкопекът, култов продукт на българския соц дизайн, е демонстриран в пърформанс с всичките му неповто-

Lazar Lyutakov is one of several thousand young Bulgarian artists and painters who travel regularly between Sofia and Vienna, where they work, display their projects, and exchange ideas, information and creative contacts. Many of his pieces are experiments based on interfering with and transforming mass-produced household items into unique works of art, cultivated by the artist’s touch. One of his major works represents a series of old chairs, all famous models by world-renowned designers, which have been mended and are exhibited with all traces of the repairs visible. This is how the author demonstrates the weak points of high design and places it on par with high art. A similar yet opposite logic is at work behind his series of prints disguised as handmade paintings of seascapes with ships that you can buy from street painters. It is precisely this approach that reveals the artist’s cold self-irony and tendency to make fun of his own ego.

For an exhibition in Vietnam in 2006, Lazar Lyutakov ordered exact copies of his clothes – typical European ready-to-wear stuff – and exhibited both sets side-byside. At a Viennese gallery, he displayed cheap handmade Vietnamese pottery in a real museum showcase, so as to resemble craftsmen’s objects of historical value. And finally, he demonstrated the pepper roaster, a unique product of Bulgarian socialist design, in a performance revealing its inimitable capabilities. A similar strategic displacement of meanings and values can also be applied to spaces for displaying contemporary art. Lazar Lyutakov has had objects displayed in an ancient refrigerator, for example, but our focus here is on his Baba Vasa’s Basement project. This small

text by daniela radeva transaltion by ralitsa karieva photography personal archive and by maximilian pramatarov

85

изкуство изложба мазе

рими възможности. Вероятно подобни стратегически размествания на смисли и стойности могат да се приложат и към местата за експониране на съвременно изкуство. Лазар Лютаков е правил изложба дори в стар хладилник, но основният акцент на нашия разговор е проектът Мазето на баба Васа. Това е малка галерия, класически бял куб, която се помещава в къщата на бабата на художника в Шабла и функционира успешно вече няколко години. Освен че си художник, си създател на изложбено пространство, а негов собственик е твоята баба Васа. Заедно ли го планирахте, или повече тя настояваше? Мазето представлява платформа за изкуство, поставена в специфична среда и по този начин създаваща една определена, донякъде абсурдна ситуация. С други думи, Мазето е един социален експеримент, който сам по себе си също се явява произведение на изкуствотo. Поради тази причина не изпитвам угризения да кажа, че то е резултат на дългогодишни усилия от страна на баба ми да основе собствена изложбена зала. Много ми е интересно как тя и хората, които живеят наоколо в Шабла, се отнасят към галерията в мазето? Налага ли се много да им обясняваш за смисъла и ползите от съвременното изкуство? На откриванията немалка част от посетителите са хора от квартала, които нямат досег с каквото и да било изкуство, освен това, което се показва по телевизията. Те идват главно заради социалното измерение на вернисажа и изпитват леко объркване, понякога и респект към вложените от нас усилия, които очевидно не водят до някаква материална облага. Да се комуникира с тези хора – особено с езика на изкуството – е много приятно и интересно. Твърдението, че съвременното изку86

art exhibition basement

gallery, a classic white cube, is located in the artist’s grandmother’s house in Shabla and has been operating successfully for several years now.

Besides being an artist, you are also the creator of an exhibition space owned by your Granny Vasa. Did the two of you plan this together or did she insist?

The Basement is an art platform placed in a specific setting, thus creating a concrete and somewhat absurd situation. In other words, the basement is a social experiment, which in itself is a work of art. This is why I feel no guilt in saying that it is the product of my granny’s long-standing endeavour to create her own exhibition space.

I am curious about how she and the local people in Shabla feel about the basement. Do you need to do a lot of explaining about the point and benefits of contemporary art?

At openings, quite a few of the visitors are actually people from the neighborhood who have no access to any art, other than what they see on TV. They come mostly because of the social aspect of the vernissage and feel somewhat confused and sometimes a little awed by the effort we have put in, especially since it does not result in any particular material gain. Communicating with such people – especially in the language of art – is unbelievably pleasant and interesting. The claim that modern art is elitist and requires some solid background knowledge is, in my opinion, a cliché in need of a challenging redefinition.

You have shows every summer. Are you always the curator?

I am not the curator. In the basement, that role is entrusted to a different artist or team of artists every year – and any experimentation with these duties is more than welcome. The 2007 selection of artists was made by the Mittwochsbar group, while the 2010 curator was the photographer Maximilian Pramatarov.

Лазар Лютаков и мазето на баба му Васа / Lazar Lyutakov and His Baba Vasa’s Basement

Лазар Лютаков, баба Васа и приятели Lazar Lyutakov, his grondmother Vasa and friends

87

изкуство изложба мазе

ство е елитарно и изисква от зрителя огромен багаж от знания, по мое мнение е клише, чието преосмисляне е предизвикателство. Правите по една изложба почти всяко лято. Ти ли си куратор всеки път? Аз не съм в ролята на куратор. В Мазето тези функции се поверяват всяка година на различни художници или колективи, като всякакъв експериментален подход с тази отговорност е добре дошъл. Изборът на автори през 2007 беше поверен на групата Митвохсбар от Виена, а през 2010 – на фотографa Максимилиан Праматаров. Забелязах, че повечето от художниците идват от Виена. Струва ми се, че не проявяваш особен интерес към работите на колегите ти от България. Така ли е? Моята цел е изложбите да са с международно участие, няма нужда да обяснявам защо. Това не изключва работа с автори от българската сцена, както беше при последната изложба през 2010 и със сигурност ще се случва и в бъдеще. Изложбата от миналото лято включва много саунд и дизайн елементи. Може би това е крачка встрани от традиционно визуално доминираните проекти в галериите. Доволен ли си от резултата? Не смятам, че в това има нещо нетрадиционно, дискусията за размитите граници между различните изкуства и медии е вече много стара. Получи се много добре, но както вече казах, аз се интересувам от въздействието на проекта в по-общ план. Имате ли много гости за изложбите? Значението на много зависи от гледната точка. Гостите са по-малко, отколкото ми се иска, но и повече от присъстващите на доста откривания 88

art exhibition basement

I couldn’t help noticing that most artists come from Vienna. I get the feeling that you are not particularly interested in the work of your fellow artists in Bulgaria. Is that really so?

My purpose is to make these exhibitions international – and I don’t need to give my reasons for that. Still, that does not take artists from the Bulgarian scene out of the equation, just as it did not in 2010.

They will definitely be present in the future, too. Last summer’s exhibition featured many sound and design elements.

This could be seen as a step away from the traditional visual dominance at gallery projects. Are you happy with the outcome?

I don’t see this as anything untraditional; the discussion about the blurry boundaries between various arts and media is already ancient. It worked pretty well and, as I said already, I am interested in the project’s impact in a broader sense.

Do you get many visitors at these shows?

“Many” is a matter of perspective.

Visitors are fewer than I would like, yet more numerous than those who attend some of the Sofia shows I have been to.

Diversity is just as important. Baba Vasa’s Basement is a real opportunity to attract more tourists to Shabla in the summer.

Has it ever occurred to you that the mayor owes you for helping publicize the place?

I think the local authorities have yet to grasp the significance of such an undertaking.

You seem to have a tendency for choosing weird exhibition spaces, seeing as you have also done one in a fridge.

Why the fridge?

The exhibition in a fridge used a concept similar to the basement; it represented a kind of stage where the works of other artists could find realization. It took place in Hanoi, Vietnam, in 2009,

Лазар Лютаков и мазето на баба му Васа / Lazar Lyutakov and His Baba Vasa’s Basement

89

изкуство изложба мазе

в София, на които съм бил. Разнообразието също е важно. Мазето на баба Васа е реална възможност да се привлекат доста туристи в Шабла през лятото. Хрумвало ли ти е, че кметът ти дължи много за популяризирането на мястото? Мисля, че осъзнаването на значението на подобно начинание от местната управа тепърва предстои. Явно имаш слабост към странните изложбени пространства, тъй като си правил и изложба в хладилник. Защо избра точно хладилник? Изложбата в хладилник е работа, подобна на Мазето, която представлява вид сцена и върху нея намират реализация произведения на други автори. Тя беше създадена в Ханой, Виетнам, през 2009 по време на моето второ посещение в тази комунистическа страна, и беше част от изложба в Нха Сан Дук Студио, може би единственото пространство за съвременно изкуство там. Този контекст ме подтикна да направя изложба в изложбата, в която виенската и виетнамската сцена за съвременно изкуство да направят нещо заедно, нещо като утопичен модел на свободния културен обмен. Изложбата е в хладилник не само заради предизвикателствата, свързани с мащаба, но и като коментар към естеството на художествения продукт спрямо продукт от първа необходимост. Не на последно място тук има и критическо послание относно културно-политическия климат във Виетнам – хладилникът е едно херметически затворено пространство. Напоследък неофициални места като Мазето на баба Васа имат все по-голяма популярност, дори и в България. Това означава свобода и широки възможности, но крие и някои опасности. Какво би посъвет90

art exhibition basement

during my second visit to that communist country, and was part of a show in the Nha San Duc Studio, which is easily the sole space for contemporary arts there. This context prompted me to set up a show within a show where the Viennese and the Vietnamese contemporary art scenes could coexist in a way, as a utopian model of free cultural exchange. The show was set in a fridge not only because of the challenges of the scale but also as a commentary on the essence of the artistic product set against that basic, everyday product. And, last but not least, it also contained a critical message about Vietnam’s cultural and political climate – a fridge is, after all, a hermetically sealed space.

Recently, informal venues such as Baba Vasa’s Basement have been ever more popular, even in Bulgaria. This means greater freedom and more possibilities, but it also entails some danger. What would be your advice to anyone wanting to open their own gallery now?

Let’s not talk about the dangers. Due to a lack of resources – not necessarily financial – Bulgaria does not have an adequately functioning art scene. So all of you thinking of setting up an art space, make at least two…

You used your granny’s pepper roaster for one of your works (2006). How did that happen and what was the audience’s response?

It was part of my effort to create something based on a ready-made product, whose history and function are at the base of its impact. This is how, in my installation, the pepper roaster stands for exactly what it is. The work consists of two pepper roasters of different diameters and this is where the sole slight interference on my part comes in: I removed the three-pepper roasting attachment of the larger one, so that it can be used to roast bell peppers. Thus, each of these pepper roasters is an appliance specializing in roasting single peppers of a particular sort,

Лазар Лютаков и мазето на баба му Васа / Lazar Lyutakov and His Baba Vasa’s Basement

вал всички, които в този момент си пожелават собствена галерия? Нека не говорим за опасностите. Поради липсата на ресурси, но не само финансови, в България няма адекватно функционираща сцена. Затова съветвам всички, които искат да основат изложбено пространство, да основат поне две… Използвал си бабиния си чушкопек като част от твое произведение (2006). Как се случи това и как въздейства на публиката? Това е резултат от усилията ми да създам произведение, базирано на готов продукт (ready made), чиято история и функция са в основата на неговото въздействие. Така в моята инсталация чушкопекът е представен като точно това, което е. Работата се състои от два чушкопека с различен диаметър, и тук е единствената минимална намеса от моя страна, приставката за печене на три чушки едновременно на по-големия е махната и той се използва за обработка на камби. По този начин всеки от двата чушкопека се явява уред, специализиран в поединичното печене на точно определен сорт чушки, което удвоява степента на абсурдност. За последно инсталацията беше показана в музея Лентос в Линц, Австрия, това лято и е била в употреба няколко пъти седмично в продължение на три месеца, което вероятно е повлияло и на сметките им за ток. Някои от посетителите не вярват, че това е реално съществуващ уред за масова употреба, и подозират, че той и неговата история са резултат от авторова фикция…

thereby doubling the overall absurdity. The installation was most recently displayed in the Lentos Museum in Linz, Austria, this summer and was used regularly several times a week for three months which, in all likelihood, affected the overall electricity bill. Some visitors could not believe that this is an actual mass market appliance and suspected some sort of “artist’s fiction” behind it and its history…

Got any ideas about next year’s show at Baba Vasa’s Basement?

For the 2011 show we’ve invited Leopold Kessler, who is a very interesting artist focusing primarily on interference in public spaces. He will probably not be our only guest, but there is still time until next summer.

Имаш ли вече идея какво ще направите догодина в Мазето на баба Васа? За изложбата през 2011 е поканен Леополд Кеслер, много интересен автор, работещ най-вече с намеси в общественото пространство. Той едва ли ще е единственият ни гост, но дотогава има още доста време.

91

фотография брайтън експеримент

photography brighton experiment

Фотография – със и без рамка

текст хайде хойслер

92

Списание Едно / One Magazine

Photography – with and without a Frame

text by heide häusler translation by ralitsa karieva

93

фотография брайтън експеримент

© Rinko Kawauchi and FOIL GALLERY, Tokyo

94

photography brighton experiment

Фотография – със и без рамка / Photography – with and without a Frame

95 the series Murmuration, (2010) Rinko Kawauchi, Untitled. From

фотография брайтън експеримент

В случай че при следващото си посещение в Лондон се почувстваш като статист от апокалиптичната урбанистична киносага Soylent Green, то най-добре е да вземеш следващия влак до брега на океана. Влакът за Брайтън. Разбира се, най-подходящото време е през ноември, когато там се провежда международният фестивал на фотографията. Брайтън, само на час път от Лондон, стана за четвърти път домакин на фотобиенале, превърнало се много бързо в едно от най-значимите събития на фотоизкуството. Тази година куратор на биеналето беше световноизвестният фотограф Мартин Пар. Куратираните от него пет изложби бяха разпръснати из целия град. Творбите на Alec Soth (САЩ), Stephen Gill (Великобритания) и Rinko Kawauchi (Япония) бяха изложени в Brighton Museum & Art Gallery. Останалата програма от биеналето – Queer Brighton, A Night in Argentina, New Ways of Looking, The House of Vernacular – бе разпръсната из различни галерии, в един бивш търговски център и в местния университет. Кураторската концепция на Мартин Пар за тазгодишното биенале в Брайтън бе в пълния смисъл на думата новаторска: това беше първата frame-free-exhibition. Но не в смисъл на биенале без тема, както бихте могли да си помислите може би, а в един много по-банален смисъл: всички представени фотографии са окачени без рамка, без стъкло, без паспарту. Може ли да функционира тази идея? Няма ли по този начин една демократична медия като фотографията да се опари от собствената си свобода? Подобно решение предполага, че то е взето поради ограничения бюджет, но Мартин Пар напомни неведнъж: “Целта на фестивала е да отразява непосредствеността и жизнеността на съвременната фотография.” По-малко форма, повече непосредственост?

96

photography brighton experiment

If you feel like an extra in Soylent Green’s post-apocalyptic urban saga during your next visit to London, you’d better hop the next train for the coast. The train to Brighton, that is. Of course, the best time to do this would be during the international photography festival there in November.

Only an hour’s drive from London, Brighton has already hosted the Photographic Biennial four times. The festival has quickly become one of the most significant photographic art events – this year the internationally renowned photographer Martin Parr was the guest curator. The five exhibitions he curated dotted the city. The works of Alec Soth (US), Stephen Gill (UK) and Rinko Kawauchi (Japan) were exhibited at the Brighton Museum & Art Gallery. Various public galleries and spaces, a former department store, and the local university hosted the rest of the biennial program: Queer Brighton, A Night in Argentina, New Ways of Looking and The House of Vernacular.

Martin Parr’s curatorial concept for this year’s Brighton Biennial was innovative to the extreme: it was the world’s first “frame-free” exhibition. Not in the sense of a biennial without a theme, but in a much more unglamorous sense: all the photographs were displayed with no frames, glass or matting. Could this idea really work? Woudn’t this mean a democratic medium such as photography getting burned by its own liberation? Such a decision suggests that perhaps it was made due to budgetary strains, yet Martin Parr reminded us time and again: “The festival will reflect the immediacy and vibrancy of contemporary photography.” Less form, more immediacy?

The keynote exhibition, Strange and Familiar: Three Views of Brighton, presented the results of a “frame-free biennial” for the first time. Parr commissioned all three artists to come to Brighton and shoot their photos for the 2010 festival locally. It should be noted that the initial scepticism was shortly replaced by sheer amazement at the power of the photographers’ work, as well as by a

Фотография – със и без рамка / Photography – with and without a Frame

Stephen Gill, Untitled. Extract from Outside In, (2010), In association with the Archive of Modern Conflict

97

фотография брайтън експеримент

В изложбата Strange and familiar: three views of Brighton с творбите на Alec Soth, Stephen Gill и Rinko Kawauchi за първи път бяха показани резултатите от едно “биенале без рамка”. И тримата са били поканени от Мартин Пар в Брайтън, за да заснемат на място фотосите си за тазгодишния фестивал. Трябва да се каже, че първоначалният скептицизъм много бързо отстъпи място на удивление пред въздействието от работите на тримата известни фотографи, както впрочем и на дискусия относно good bad photography и bad bad photography. Зрителят може да си зададе въпроса: къде е границата? Фотографите са последвали призива на куратора, като всеки по различен начин е пресъздал по директен детски маниер заобикалящия свят. Alec Soth направо е дал фотокамерата на малката си дъщеря, която с детския си поглед е уловила делничното и сензационното в крайморския град. Сходен е подходът на Stephen Gill: обикаляйки града, той е събрал от улиците дребни предмети – счупени неща, загубени или забравени вещи. Посредством техниката на двойната експонация мотивите се наслагват върху всеки кадър. Японската фотографка Rinko Kawauchi пък, впечатлена от огромно ято скорци над Брайтън, е уловила с камерата си маневрите на птиците над морето. Именно тези ята впоследствие стават главни герои в едроформатните й фотографии. По-малко формална суровост, повече непосредственост? Да, получава се. Но може би единствено заради жанровата специфика на тези изображения. Фотографиите на Alec Soth, Stephen Gill и Rinko Kawauchi са концептуални работи, които и без това не могат да бъдат подчинени на един формален подход. В случая става дума по-скоро за самия мотив и за процеса на заснемане. “Действай според импулса си!”, това е ръководното начало. Естествено, че непринудената презентация върху сте98

photography brighton experiment

discussion on good bad photography and bad bad photography. Where is the border? the viewer may ask.

The three prominent photographers responded to the curator’s call, and each in his or her own distinctive way recreated the surrounding world in a direct, childlike manner. Alec Soth literally handed his camera to his young daughter, who captured the everyday grind and the sensation of the coastal city through her young eye. Stephen Gill employed a similar approach: roaming the city, he gathered small objects off the streets – broken stuff, lost or forgotten things. Using superimposition, he placed photograms on each and every shot. Japanese photographer Rinko Kawauchi, inspired by the thousands of starlings around Brighton, captured the manoeuvring birds above the sea. These flocks later became the stars of her large photo prints.

Less formal rigidity, more immediacy?

Yes, it worked. Perhaps only thanks to the genre-specific images. Soth, Gill and Kawauchi’s photographs were conceptual works, which already defied classification under a single formal approach. In this case, it was more about the motif and the shooting process. “Act on impulse!” This was the guiding principle. Informal display on the museum walls was, of course, perfect for this kind of photography. What would be unthinkable for a standard museum exhibition was permissible here. It was even the underlying concept: the photographs unfolded like waves washing over the wall. Parr’s chosen form of presentation strongly complemented his innovative idea. Whether these are the best works of international photography, as the press release claimed, remains doubtful, but the Brighton exhibition definitely offered a fresh experience.

Frame-free display has another advantage: it draws attention to the motif and forces the viewer to grasp the photo’s idea, irrespective of its size, shape and frame. In this way, the exhibition’s approach was reminiscent of the photobook, itself a

Фотография – със и без рамка / Photography – with and without a Frame

ните на музея е идеална за подобен тип фотография. Това, което е немислимо в една стандартна музейна експозиция, в случая е позволено, дори такава е концепцията: фотографската хартия се разгръща подобно на вълни, които се разливат по стената. Избраната от Мартин Пар форма на презентация работи убедително в полза на иновативната му концепция. Дали това са най-добрите работи на международната фотография, както уверява прессъобщението, е съмнително, но изложбата в Брайтън без съмнение предложи едно свежо изживяване. Безрамковото окачване предлага и още нещо: то приковава вниманието върху мотива и кара наблюдателя да възприема идеята на снимката независимо от големината, формата и рамката й. По този начин дизайнът на изложбата прави препратка към фотоалбума, който представлява един отделен, високо ценен жанр във фотографията. Мартин Пар не случайно е един от най-големите привърженици на този жанр. През 2004 и 2005 той публикува съвместно с историка на фотографията и фотокритик Gerry Badger двутомното издание The Photobook: A history. Volume I+II. Заедно с този акцент върху концептуалните творби Мартин Пар показа в раздела New Ways of Looking подбор от фотографии от всички краища на света. От всички тях една поредица със сигурност ще предизвика дискусии. Става дума за портретите на деветима млади американски войници на Suzanne Opton. За своя проект тя успява да издейства позволение от Пентагона да заснеме млади новобранци. Opton казва, че не се е ръководила от политически мотиви. Посетителите на биеналето обаче възприеха по-различно нейните фотографии, на което Opton реагира с многозначителна усмивка. Фотографката, самата тя майка на войник, е накарала всеки един войник да положи главата си върху

separate, highly valued photographic genre.

Martin Parr is known as one of biggest fans of this art form. In 2004 and 2005, he and photography historian Gerry Badger co-edited the two volumes of The Photobook: A History.

Along with the emphasis on conceptual works, Martin Parr also highlighted a selection of photographs from across the globe in the New Ways of Looking exhibition. Of these, one series in particular provoked discussion: the portraits of nine U.S. soldiers by Suzanne Opton. For her project, Opton managed to obtain the Pentagon’s permission to photograph young recruits. Opton claims there was no political motive. Biennial visitors, however, tended to read her photographs differently, to which Opton responded with an inscrutable smile.

The photographer, herself a soldier’s mom, asked each recruit to rest his head on a stone table. Haunting portraits like these contrast sharply with the image of the brave soldier foisted on us by propaganda. The image of war in Opton’s works was heavy with silence and pain, with the apathy and lethargy we recognized in the young men’s eyes. The intimate interaction of the image with the viewer spilled over into the room and onto the Biennial visitor. Could these nine photographs have used a frame?

On the train back to London, the question about good bad photography and bad bad photography echoed in my head. In search of an answer, I noticed that station platforms in London’s suburbs were suddenly being scanned through Martin Parr’s sunglasses. The world outside really did look touched up in a special way – and absurdly beautiful. Even without a frame. bpb.org.ukphotofringe.org

99

фотография брайтън експеримент

каменна маса. Натрапващите се портрети представляват контрапункт на смелия войник, както обича да ни го представя пропагандата. Образът на войната в работите на Opton е изпълнен с мълчание и болка, с апатията и летаргията, четящи се в погледите на младите мъже. Интимното общуване на изображението със зрителя се пренася в залата и върху посетителя на биеналето. Дали пък тези девет снимки не се нуждаеха от рамка? Във влака обратно към Лондон звучи като ехо въпросът за добрата лоша фотография и за лошата лоша фотография. Търсейки отговор, забелязвам, че пероните на гарите в предградията на Лондон внезапно биват сканирани от слънчевите очила на Мартин Пар. Светът навън изглежда напудрен по един особен начин – и абсурдно красив. Макар и без рамка. bpb.org.ukphotofringe.org

100

photography brighton experiment

Фотография – със и без рамка / Photography – with and without a Frame

Carmen & Alec Soth, Untitled.

From the series Brighton Picture Hunt, (2010), Photoworks Commission

101

фотография брайтън експеримент

102

photography brighton experiment

Фотография – със и без рамка / Photography – with and without a Frame

103 From the series Soldier Suzanne Opton,

фотография брайтън експеримент

104

photography brighton experiment

Фотография – със и без рамка / Photography – with and without a Frame

105 From the series Soldier Suzanne Opton,

сцена пърформанс улица

stage performance street

текст силвия петрова фотография lisa rastl

106

Списание Едно­/ One Magazine

Вили Дорнер – Тялото в публичното пространство

Willi Dorner – Bodies in Urban Spaces

text by silvia petrova translation by boris deliradev photography by lisa rastl

107

сцена пърформанс улица

Успявам да се свържа по Skype с Вили Дорнер вечерта преди премиерата на пърформанса му Bodies in Urban Spaces в Истанбул. Навън вали и той току-що се е върнал в хотелската си стая от репетиция в дъжда. “Трудно е, когато трябва да се катерим по мокри стени”, казва ми той и обяснява, че превземането на един град е борба. Австриецът Вили Дорнер е един от най-известните съвременни представители на концепционалното танцово изкуство и с проекта си Bodies in Urban Spaces успява да превземе голяма част от градското пространство на света. Той започва кариерата си като танцьор, хореограф и видеоартист. След момент на криза като танцьор Вили Дорнер започва да изучава техниката на Александър (бел. ред. – физическа техника, която съчетава различни психологически и физически упражнения) и да се занимава с психология, феноменология и танц-терапия. Следват проекти, които са съвместна работа с учени и артисти от различни области, като например архитектура, философия и медийно изкуство, видео и фотография. През 1999 г. създава групата си Cie. Willi Dorner, с която по-късно развива така наречените outdoor performances (бел. ред. – пърформанси в публичното пространство). Концепцията на Bodies in Urban Spaces се състои в запълването на междинните обществени пространства – именно тези места, които никога от никого не се използват – разстоянието между две сгради, между уличната лампа и стената, между два контейнера или малкия процеп между парапета и стената. Танцьорите на Дорнер работят в група от около 20 души, която се движи компактно и много бързо, напомняйки терористична акция или група графити райтъри. За части от секундата те се струпват като скулптури, сливат се със сградите или формират нейни чудати продължения, остават така неподвижни за няколко 108

stage performance street

I manage to catch Willi Dorner on Skype the night before the Istanbul premiere of his performance Bodies in Urban Spaces. It’s raining outside and he has just returned to his hotel room after an outdoor dress rehearsal. “It’s difficult for the dancers to climb wet walls,” he says and explains that conquering a city is always a struggle.

Willi Dorner is Austrian and one of today’s best-known conceptual dance choreographers. His performance Bodies in Urban Spaces has conquered a good many of the world’s cities. He started his career as a dancer, but after a crisis as a performer he took up the Alexander Technique, which combines physical and psychological exercises, and also studied psychology, phenomenology and dance therapy. This led to collaborations with scientists and artists from various fields, such as architecture, philosophy, media art, video and photography. In 1999, he founded the group Cie. Willi Dorner, with which he developed his signature outdoor performances.

The idea behind Bodies in Urban Spaces is to fill in those in-between public spaces – precisely those spots that are not used by anybody for anything: the gap between two buildings, between a lamp post and a wall, or a railing and a wall. The dancers work in groups of around 20, moving swiftly from one place to the next, not unlike terrorist groups or bands of graffiti artists. In a splitsecond, they pile up like human sculptures, fusing with the buildings or creating bizarre extensions to them. And while passersby try to figure out whether they are really people and attempt to visually untangle the individual body parts, the group breaks apart and moves on to the next position.

There is something both childlike and philosophical in Willi Dorner’s art – he plays games with the urban environment, while simultaneously confronting the big existential questions of city life. His work reminds us that we have the right to freely interpret the spaces we inhabit.

Вили Дорнер / Willi Dorner

109

сцена пърформанс улица

минути, сякаш са залепени или нарисувани на фасадата. И докато случайният минувач се опитва да разбере дали това наистина са хора и иска да разпознае и преброи отделните части на телата, групата вече се е разтурила, за да се насочи към следващата позиция. Нещо детинско, но и същевременно дълбоко философско има в изкуството на Вили Дорнер – една заигравка с обкръжаващата ни действителност и същевременно една конфронтация с града като екзистенциално пространство. Дорнер провокативно ни напомня за правото ни сами и свободно да интерпретираме пространството, в което живеем. Как възникна идеята за Bodies in Urban Spaces? През 2004 г. започнах да работя в едно жилище и изпробвах различни идеи, в които изпълвах жилищното пространство с човешки тела. Исках да видя колко души се побират в една кухня, баня или един балкон. Същевременно наблюдавах и как хората, които се нанасят там, изпълват пространството с мебели, т.е. мястото, което остава за човека, е това, което не е заето от мебелите. Както казва Валтер Бенямин: “Хората обзавеждат жилището си и това определя техния живот.” Човек би трябвало всеки две години да премества мебелите и да усвоява пространството наново. Затова реших да използвам правото си на свобода на действие. В началото документирах работния процес в пърформанси и фотографски изложби. Постепенно започнах да откривам такива пространства в града и да изследвам градската архитектура и ситуацията на съвременния човек в урбанистичното пространство. Вълнуват ме актуалните теми от архитектурата и социологията на града: Къде е моето място в този претъпкан град?

110

stage performance street

How did the idea for Bodies in Urban Spaces come about?

In 2004, I started experimenting with different ideas. One of them was trying to fill an apartment with as many bodies as I could possibly fit in. I did this in every room – even in the kitchen, the bathroom and on the balcony. At the same time, I watched what furniture people brought in with them and how they arranged it, because, as Walter Benjamin says, “the way you furnish your home determines your way of life.” That’s why it’s a good thing to move your furniture around and rethink your space every two years. At the beginning, I documented this work through performances and photographic exhibitions.

Gradually, my attention shifted to urban architecture and the place of contemporary people in it. The question I asked myself in Bodies in Urban Spaces is: where is our place in the people-packed cities we live in?

Tell us a little more about the evolution of the project.

I am currently working on movement technique and the way I use bodies in space. In Germany, for example, I added an element where the dancers interact with street furniture. I wanted to study what opportunities there are for interaction with street furniture, apart from the usual ones.

It’s like language – it’s 50 percent meaning and 50 percent structure. My approach is similar to the way children interact with furniture – they see very different things in it than what we adults see.

How do audiences react to Bodies in Urban Spaces?

When I first presented it in Barcelona, many people were disappointed because there is no real dance in the show. They thought that dance would eventually follow, after the climbing and the figures. But this didn’t happen and most of the 400 people in the auditorium were angry and left before the performance was over. But those who stayed until the end were impressed. At the moment, the problem is that Bodies

Вили Дорнер / Willi Dorner

111

сцена пърформанс улица

Какво развитие е претърпял проектът досега? Работя над техниката на движение, която сам разработвам, и начина, по който разполагам тялото в пространството. В Германия например добавих към пърформанса елементи от друг проект, в който танцьорите си взаимодействат с уличната мебелировка, която включва лампи, пейки, контейнери за боклук и др. Моята цел беше да изследвам какви възможности за взаимодействие ни дава този вид мебелировка извън нейната добре позната функция. Както е при лингвистите – езикът се състои от 50% значение, останалите 50% са структура. Мен ме интересува каква още може да бъде връзката на човешкото тяло с една мебел. Подходът ми прилича на този на децата, които придават на мебелите съвсем друго значение от съществуващото. Как реагира публиката на Bodies in Urban Spaces? Когато за първи път представих проекта в Барселона, голяма част от публиката беше разочарована, защото нямаше танц. Те очакваха, че хората ще се катерят някъде, ще правят някакви фигури и след това ще започнат да танцуват. Това не се случи и повечето от около 400-те зрители си тръгнаха ядосани. Но тези, които останаха до края, бяха впечатлени. Сега проблемът е, че Bodies in Urban Spaces вече е доста популярен и все повече хора още преди да са дошли на представлението, са запознати с него. В тези случаи гледането на пърформанса придобива характера на посещение в музей. Най-хубавите моменти се получават на генералната репетиция, когато публиката се състои от случайни минувачи. Затова се опитвам да правя пърформанси, които не са предварително обявени, както се случи сега, през септември в Ню Йорк.

112

stage performance street

in Urban Spaces is already well known and more and more people know what it’s about before coming to see it. So coming to the show is a bit like going to a museum.

The best moments usually happen during dress rehearsals, when the audience is made up of passersby. That’s why we do unannounced performances, like the one we did in September in New York.

What is your rehearsal process like?

We rehearse very intensively six days a week, for about eight to nine hours a day.

Before the rehearsals, we carefully plan and choreograph how many people we will need for each position – there are about 35 to 40 choreographed positions in all.

Tell me a little more about your other project, Dance Karaoke.

Dance Karaoke is my ironic commentary on the contemporary notion that anyone can be a star. I walk down the street and I ask people to dance for me while I record the performance with my camera. Then I show the videos in dance clubs and make “stars” out of the people I’ve recorded. The principle is the same as in karaoke singing – the videos are shown on a big screen and the people on the dance floor can choose which videos to play.

There is a therapeutic element in this, too.

It’s called therapy through mirror reflection.

The effect is achieved through imitating another person’s movement – you must get to know them before you can do it. In this case, I don’t choreograph – I simply find movements in people and put them together, using an existing show business platform.

Can you call your work “dance”?

Bodies in Urban Spaces is not dance, but it is choreography. I define choreography as staging the body in a certain place at a certain moment. That’s why Bodies is choreography, but instead of dance you have still images and moments. And yet, when you approach the dancer who hangs between a lamp post and a wall, you see that their body is not still and that every

Вили Дорнер / Willi Dorner

Как репетираш? Репетирам 6 дни много интензивно, по 8-9 часа на ден. Предварително се изчислява, изпробва и хореографира колко хора къде пасват и по какъв начин става тяхното натрупване – това са от 35 до 40 позиции. А какво стои зад идеята на другия ти известен проект Танц-караоке? Проектът е един ироничен коментар от моя страна към вярата на хората, че в днешно време всеки може да бъде звезда. Вървя из улиците и моля хората да изтанцуват нещо пред камерата ми. После ги превръщам в звезди в танц-клубовете. Принципът е като при караокето – на една голяма видеостена се прожектират отделните снимки на участниците и хората от дансинга могат да изберат дали например да танцуват на клипа на Джон, или на този на някой друг. Зад това се крие и една чисто терапевтична ситуация на огледалното отражение. Да имитираш танца на някого, означава да опознаеш въпросния човек. В случая аз не хореографирам нови движения, а откривам такива у хората и ги сглобявам в едно цяло, използвайки една вече съществуваща форма от шоубизнеса.

muscle is struggling to hold the position.

It’s important for me that the body looks like a sculpture from afar, but reveals physical effort – the physical effort of finding a place in the city – from up close.

How do you choose your dancers?

I look for people who are very fit physically and psychologically. Some of them are circus artists. The work requires a lot of resilience and concentration, as well as trust in oneself and in the abilities of the other dancers. We have a rule of not working with safety equipment. We make “body stacks,” in which everyone helps everyone else and relies on their own body, too. I always tell my dancers that I know what it’s like to be at the bottom of a stack, with 300 kg on your back, and to have to push up all this weight with your own body. I took part in the first performances myself.

What are your next projects?

I know it’ll be very hard, but I would like to try Bodies in Urban Spaces with a big group, something like a hundred people.

I would also like to film it.

Всъщност това, което правиш, танц ли е?

Bodies in Urban Spaces не е танц, но е хореография. За мен хореография означава инсценирането на тялото на определено място и в определено време. Затова този пърформанс е хореографиран, но танцът е заместен от една неподвижна поза или един момент на застиналост. Ако обаче човек се доближи до танцьора, който виси между уличната лампа и стената, ще види, че това тяло не е напълно застинало, а всеки негов мускул се бори, за да задържи тази позиция. Много ми е важно отдалеч тялото да изглежда като скулптура, а отблизо да се вижда и усеща, че това е физическа борба за място в града.

113

сцена пърформанс улица

114

stage performance street

Вили Дорнер / Willi Dorner

115

сцена пърформанс улица

Как избираш танцьорите си? Търся хора, които са физически и психически много силни. Някои идват от цирковото изкуство. Работата изисква много концентрация, издръжливост и силна психика, също и много доверие в собствените сили и в тези на другите участници. Правилото при нас е да не работим с никакви предпазни материали. Правим верига от хора, в която всеки помага на другия и разчита единствено на собственото си тяло. Винаги казвам на колегите си, че в първите пърформанси и аз съм участвал и много добре зная какво значи да си най-отдолу, да имаш 300 кг на гърба си и да трябва чрез собственото си тяло да изтласкаш тази тежест от земята. Какви са следващите ти проекти? Въпреки че ще е много трудно, смятам да изпробвам Bodies in urban spaces с по-голяма група от хора, например със сто души. Предстои и филмирането на проекта.

116

stage performance street

Вили Дорнер / Willi Dorner

117

сцена театър барок

stage theatre baroque

текст мира мариянова фотография anoek lyuten

118

Списание Едно­/ One Magazine

Галин Стоев между илюзията и съня

Galin Stoev between Illusion and Dreams

Режисьорът Галин Стоев е фигура, принадлежаща вече на европейския театрален свят. От много години живее и работи основно в Белгия и Франция, където е смятан за едно от най-интересните режисьорски имена на съвременния театър. След две представления в Комеди Франсез – Празникът на Шимоне и Илюзията на Корней, директорката Мюриел Майет твърди, че актьорите го обожават. Догодина на същата тази сцена му предстои С любовта шега не бива на Мариво. Последното му представление е Животът е сън на Педро Калдерон де ла Барка. Става дума за един бароков текст, всеобщо признат за непоставяем, с много сложно оплетени истории и труден език. Сега тази продукция на три театъра се игра на един от най-престижните театрални фестивали в Италия Scena Contemporanea Festival, Модена. Между представления и неустоими италиански изкушения намерихме време с Галин и за по-сериозен разговор, част от който споделям тук.

Director Galin Stoev is already a name on the European theater scene. For years he has been living and working in Belgium and France, where he is known as one of the most interesting contemporary theater directors. After two performances at Comédie Française – La Festa by Scimone and L’Illusion by Corneille – theater manager Muriel Mayette claims that the actors literally adored him. Next year, at the same theatre, he will stage The Game of Love and Chance by Marivaux.

His latest work, Life Is a Dream by Pedro Calderón de la Barca, is a Baroque play generally considered “unstageable” due to its complexly interwoven storylines and difficult language. A co-production of three theaters, it was performed at one of Italy’s most prestigious festivals, the Scena Contemporanea Festival in Modena.

Between performances and irresistible Italian temptations, we made time for a more serious chat, some of which I am sharing here.

text by mira mariyanova translation by ralitsa karieva photography by anoek lyuten

119

сцена театър барок

Представлението Животът е сън като че ли увенчава устойчиво твое занимание с илюзията, условността, изменчивостта. Какъв потенциал за творчество откриваш там? Подсъзнателно винаги съм бягал от усещането за категоричност на всяко ниво. Tова е доста трагично, защото изключва възможността за твърда почва. Mисля, че да съществуваш така, е невъзможно. Основното предизвикателство за мен е да се опитвам да трансформирам това усещане за неустойчивост, което е трагично или унищожително в същността си, в нещо, което носи надежда за бъдещето.

A какви са ти опорните точки в това представление? Има едно класическо парче на Уилям Форсайт, което се казва По средата леко издигнат. Интересното в хореографията не са отделните движения, а пространството между тях и приплъзването от едно в друго. Добрият танцьор се разпознава по това как запълва тези паузи. Мисля, че това е пространството, което изследвам. Пространството между две такива устойчивости е всъщност пространство на свобода, защото там можеш да изследваш възможността едно нещо да се превърне в своята противоположност. От сцената личи много сериозна, интелигентна и прецизна работа с текста, който е много сложен. Каква беше най-голямата ти трудност? Аз го третирах не като устойчива и завършена структура, а като лабиринт, в който изследваш всяка възможност, която ти се предлага. Като бароков текст той носи невероятна злоупотреба с езика, с нашия дебит да поемаме език и многопосочност на разкaза. Аз подходих много конкретно утилитарно и започнах да се занимавам с историята на буквално ниво. Когато актьорите се стегнат в желязната конструкция на разказа и успеят да 120

stage theatre baroque

The performance of Life Is a Dream seems to be a culmination of your ongoing work on illusion, conditionality and changeability. What creative potential do you see there?

Unconsciously, I have always avoided the feeling of definiteness at all levels – which is, in fact, quite tragic because it rules out the possibility of solid ground. I think that such an existence is impossible. For me, the main challenge is to try to transform the feeling of instability – tragic and destructive as it is – into something that brings hope for the future.

So what are your pillars in this quicksand?

William Forsythe has a classic dance piece called In the Middle, Somewhat Elevated. The best thing about the choreography is not the individual movements, but the space between them and how they glide from one into the other.

You can tell a good dancer by the way they fill these pauses. I think this is the space I am exploring. The space between two such continuities is actually a space of freedom, since there you can explore the possibility of one thing becoming its exact opposite.

Your staging of Life Is a Dream shows serious, intelligent and precise work with the text, which is very complex.

What was the most difficult for you?

I did not treat it as a stable and complete structure but as a labyrinth, where you explore every possibility you are offered. As a Baroque text, it involves an amazing degree of abuse of language, of our capacity to take in language and multiple story directions. My approach was concrete and utilitarian; I started working with the story on a very literal level. When actors are fit into the iron frame of the story and manage to find their own freedom within it, they tame the structure and render it invisible. And you get the feeling that everything is happening in the present.

Галин Стоев / Galin Stoev

намерят собствената си свобода в тези рамки, тогава те опитомяват структурата и тя става невидима. Така се получава усещането, че всичко се случва в момента. Как работихте с езика? Актьорите имаха ли проблем да изричат ритмизирана реч в документална стилистика? Да, имахме проблем с това. Във френскоезичния театър актьорите имат маниер да рецитират, който идва от александрина. Беше трудно да ги накарам да усетят възможността да ползват документална бленда и в същото време да запазят пълно уважение към текста, да не се опитват да го играят като поза, да не го и рецитират, да го случват наистина, тук и сега. Един от основните сблъсъци в текста е между две системи на мислене – рационалната, за която светът е логически познаваем, и една друга, според която рациото изгражда илюзорен свят. Това ли е основният сблъсък в представлението? Никога не съм го мислил толкова изчистено. По-скоро интуитивно съм се опитал да усетя проблема в текста, който най-адекватно би резонирал днес. Това, което ме е вълнувало, е не противопоставянето между разум и инстинкт, между реално и нереално, между действителност и сън. В самото представление почти няма разлика между реалността и съня. Моят голям въпрос в това представление е: “Ами ако всъщност няма разлика между реално и нереално, какво правим тогава?” Мисля, че тогава идва истинският проблем. Особено днес, когато губим все повече връзка с реалността и в този глобализиран контекст оформяме балони от “действителност”, в които живеем разделени. В свят, в който изтриваме границите на институционално ниво, ние започваме вътрешно да ги изграждаме наново. Идеята, зало-

How did you work with the language?

Did the actors have trouble reciting verse in a documentary style?

Yes, they did have a problem with that.

In Francophone theatre, actors employ a recitative style, which derives from the Alexandrine tradition. It was hard to make them sense the opportunities inherent in using a documentary mix, while at the same time preserving their respect for the text.

The trick was not to pose or recite, but to make it happen here and now.

One of the major clashes in the text is between two systems of thought: a rational system, in which the world is subject to logical cognition, and another, which purports that rational thinking constructs an illusionary world. Is this the central clash of the show?

I’ve never really thought about it in such direct terms. Instead, I intuitively tried to sense the issue in the text that would resonate best today. What I was after was not the opposition between reason and instinct, or the real and the unreal, or reality and dream. The show itself offers no boundary between reality and dream. The big question for me in this show is: “What if there is no difference between the real and the unreal? What then?” I think that makes us come face-to-face with the real problem. Especially today, when we seem to be losing touch with reality; instead we are shaping, within a globalized context, little reality balloons in which we live in separately. In a world where we are trying to erase boundaries at the institutional level, we are beginning to rebuild them internally.

The idea behind Life Is a Dream is the creation of a new human being. We cannot create this person. He will need to create himself, to succeed or fail. The big question is whether man, deprived of all supporting pillars, can recreate himself?

Comédie Française seems to be a perfect match for your directing approach.

You like to make large, classical texts 121

сцена театър барок

жена в Животът е сън, е създаването на нов човек. Ние не можем да го създадем. Той трябва да се създаде сам, да успее или да се провали. Големият въпрос е може ли човек, лишен от всичките си опорни точки, да се пресъздаде сам. Струва ми се, че Комеди Франсез много пасва на режисьорските ти нагласи. Обичаш да се занимаваш с големи, класически текстове, като ги правиш чуваеми за съвремието, съответно да работиш в спокойна, добре осигурена и силно професионална среда. Да, но има един сериозен проблем. Това са така наречените абонирани. Тоест театърът във Франция е зависим от броя на абониращите се зрители. Това е система, която от много отдавна функционира в Европа. Публиката на Комеди Франсез прилича на класическата оперна публика, те отиват да видят любим актьор и да чуят любим текст, хубаво изпълнен. Не съм сигурен, че моите търсения ги вълнуват. В този смисъл опитът там може да бъде доста обезкуражителен. Има и театри като Националния театър Ла Колин, в който ще поставям текст на Иван Вирипаев. Той е един от големите и сериозни театри във Франция. Произвежда и представя съвременна и модерна драматургия – от Ибсен до наши дни. Абонатите на този театър нямат нищо общо с тези на Комеди Франсез. Мисля, че това е публика, която би била много по-чувствителна към това, което аз правя. Ти всъщност много рядко посягаш към съвременни текстове. Може би с охота правиш единствено Вирипаев и Яна Борисова? Напоследък си мисля, че трябва да правя повече съвременни текстове. Да не говорим , че си мисля да спра за известно време.

122

stage theatre baroque

speak to the contemporary world and, at the same time, you enjoy working in a calm, secure and highly professional environment.

Yes, however, there is one serious drawback: the so-called subscribers. In other words, theater in France depends on the number of subscribing audience members, a system that has long been in place in Europe. Thus the Comédie Française audience is similar to your typical opera audience; they go to see a favorite actor and hear a favorite work performed well. I am not sure my explorations are of any interest to them. In this sense, the experience there can be quite discouraging. Then there are theatres like Théâtre Nationale de la Coline where I will be staging one of Viripaev’s plays. One of France’s big and serious theatres, it produces and presents contemporary and modern dramaturgy, from Ibsen to the latest playwrights.

Subscribers to this theater have nothing in common with those of Comédie Française.

I think this is an audience which could be much more in tune with what I do.

As it happens, you rarely stage contemporary plays. Are the only recent authors you’re excited about Viripaev and Yana Borisova?

Lately I’ve been thinking that I should be doing more contemporary texts. Not to mention that I’m thinking of taking a break for a while.

Why? Perhaps it is some deep, hidden, lurking fear about culture’s total inability to play the role we have been trying to impose on it in today’s society. I think that culture in Europe, albeit raised to cult status, has its dark side. It is totally bloodless, it’s been stuffed back into the drawers and labelled to make it convenient and easy to grasp.

Culture has a large number of consumers who treat it as decoration. The room for excess, for taboo raving, is very limited and even when it does accidentally emerge it is

Галин Стоев / Galin Stoev

123

сцена театър барок

Откъде идва това настроение? Може би е някакъв дълбок, скрит и леко промъкващ се страх за пълната неспособност на културата да изиграе ролята, която ние се опитваме да й вменим в съвременното общество. Мисля, че културата в Европа, въпреки че е издигната в култ, има и своето обратно лице. Тя е абсолютно обезкръвена, вкарана в чекмеджета и наименувана за удобство и разбиране. Има голям брой потребители на култура, които я ползват в нейната декоративност. Пространството за ексцес, за забранено беснеене не само е ограничено, но и когато се появи инцидентно, веднага бива класифицирано и усвоено. В крайна сметка културата се превръща в брошка. Не се ли правят и усилия за противопоставяне на тази тенденция?

O, със сигурност се правят. Аз говоря за мои интимни усещания. Сега си давам сметка например, че опитът с Приятнострашно носи много повече смисъл. Въпреки всички невъзможности, поставени от зверския културен контекст в България, в това представление циркулира енергия между сцена и публика. Получи се отклик, който е толкова жив, че отваря пространство, което не сме подозирали, че съществува. Мисля си, че този опит е много по-ценен от голяма част от опитите ми, включително и в Комеди Франсез. Може ли да се каже, че си разочарован от неспособността на културата да въздейства реално? То не е разочарование, то е по-скоро констатация, която е надвиснала над главите ни и която трябва много деликатно да обсъждаме, особено във време, в което се режат пари за култура. Не споделям тезата, че културата трябва да се маргинализира, защото тя така и така не върши работа. Намирам го за скотско. Мисля, че основният 124

stage theatre baroque

immediately classified and absorbed. In the end, culture becomes a brooch.

Haven’t there been any efforts to counter this trend?

Oh, most definitely. I am talking about my personal feeling. For instance, I am only just realizing that my experience staging Yana Borisova’s Pleasantscary in Sofia was actually much more meaningful. Despite all the obstacles presented by Bulgaria’s atrocious cultural context, this show makes energy circulate between the stage and the audience. The ultimate response was so alive that it opened up a space we never knew existed. I believe this experience is much more valuable than many others I have had, including with the Comédie Française.

Would I be right in saying that you are disappointed with culture’s inability to make a real impact?

It is not about disappointment, it is a statement of the facts hanging over our heads, which need to be discussed delicately, especially at a time of severe funding cuts in the sphere of culture. I do not share the opinion that culture should be marginalized, since it’s not doing its job anymore. I find that savage. I think the main question rocking the boat – because there are no answers as yet – is how to pass on the culture accumulated to those who come after us. I believe one of the core issues is that those who should be transferring cultural “goods” to the next generation somewhere in the back of their minds doubt that it is of any use to them.

Another thing I feel strongly about is that theater should stop trying to competeс with television and the internet. Theater should relinquish the idea of saving society.

Theater can save people – and only then if it succeeds in finding the intimate tone that gets through to the individual.

Галин Стоев / Galin Stoev

въпрос, който дестабилизира, защото все още нямаме никакъв отговор, е как да предадем културните натрупвания на тези, които идват след нас. Мисля, че един от проблемите е, че тези, които трябва да пренесат културния запас на следващото поколение, подсъзнателно не вярват, че той може да им свърши някаква работа. Другото, което ме вълнува, е, че театърът трябва да престане да се състезава с телевизията и интернет. Смятам, че театърът трябва да се откаже от идеята, че може да спаси обществото, защото не може. Театърът би могъл да спасява личности, ако намери интимен тон, през който да стигне до индивида.

125

архитектура биенале венеция

architecture biennale venice

Хората се срещат в архитектурата

текст и фотография адриана андреева

126

Списание Едно­/ One Magazine

People Meet in Architecture

text and photography by adriana andreeva translation by boris deliradev

127

архитектура биенале венеция

Големият шум за биеналето се вдигна миналата година с новината, че за първи път в историята му за куратор е поканена жена. Казуйо Седжима (едната половина на студио SANAA) е архитект с почерк, присъщ на родните й японски ширини – финес, лекота, простор, хуманност, семплост, изчистеност, яснота на формите. Всичко това присъства в 12-ата международна архитектурна изложба на венецианското биенале. Женското начало внася и доза спокойствие, размишление и непомпозна естетика из залите, където концепциите се разгръщат бавно, логично и лесно за възприемане. Липсват дръзките агресивни крошета и мрачни хаотични мисли по дисциплината, което превръща 12-ото издание и в по-нереволюционно. Темата е бързо смилаема и почти еднозначно поднесена – People Meet in Architecture – в нея се залага на взаимодействието с хората, не на безучастното разглеждане (Хората се срещат в архитектурата). Казуйо Седжима обобщава, че това биенале е за намирането на архитектурата и за преосмислянето на потенциала й в съвременния свят. Всяко издание събира своите поддръжници или критици. Нормално е, когато са въвлечени огромни количества престиж, очаквания и национална гордост. Темата People Meet in Architecture не е изключение. Общият поглед над международната изложба се балансира горе-долу върху следните елементи: архитектурата оживява и въвлича като място за среща, а не като предмет за съзерцание (както неизменно се случва вече над 30 години); смислената, интелигентна и важна за обществото архитектура вече не е в ръцете само на звездните архитекти – тази година темата претърпява страхотни разработки от имена, които са почти непознати на света, и то не само от специалисти в бранша, но и от артисти и инженери; екологията и връзката човек – земя е доминираща; развитието 128

architecture biennale venice

A year ago, the architectural world was abuzz with news that a woman would curate the Venice Architecture Biennial for the first time in its history. The curator -- Kazuyo Sejima of Japan (one half of the architectural studio SANAA) -- is someone whose design style has all the ingredients usually associated with her country’s architecture: lightness, spaciousness, refinement, humanity, simplicity, clarity of form. And so did the entire 12th International Architecture Exhibition she curated. The exhibits unfolded slowly and logically, with a touch of quiet reflection untypical of Sejima’s male predecessors. There were no darkly chaotic or aggressive gestures, which made the Biennial less “revolutionary,” but friendlier.

Its theme -- People Meet in Architecture – abandoned the idea of passive observation and relied on interaction with the audience.

Sejima says her version of the Biennial was about rediscovering architecture and its potential in the contemporary world.

Every edition of the Biennial has its supporters and critics and this year was no exception. The theme draws its strength from the following ideas and trends: architecture is not just an object for contemplation but a place where people interact; meaningful, intelligent and publicly significant architecture can be made by everyone, not just star architects (there are some terrific examples this year, created not just by architects but also by artists and engineers); the environment and the relationship between man and earth are paramount; urban and public space projects are on the rise; cutting-edge technologies, never-before-seen experiments and brave proposals for the future of architecture are proliferating. And no, there was no Bulgarian pavilion.

Below is a short round-up of everything that struck my fancy. These exhibits were memorable for taking architecture out of its everyday context, reorganizing conceptions, demanding attention and challenging the senses. The installations were like pleasant, inviting fairytales. So here goes: once upon a time…

Хората се срещат в архитектурата / People Meet in Architecture

The Boy Hidden in a Fish

Тази година входът и началото на 12-ата международна архитектурна изложба People Meet in Architecture се открива с неголяма скулптура от камък и дърво. За мнозина неразбираемо изкуство, за други първично, земно и уютно скривалище. Всъщност непретенциозната простота в комбинацията между скала и кедър цели да създаде усещането за подслон и усамотение.

The Boy Hidden in a Fish

The entrance to the Biennial was marked by a medium-sized stone-and-wood sculpture, which some saw as a primitive, earthy, cozy hideaway, but which others disregarded as incomprehensible art. The unpretentious simplicity of the rock-andcedar combination aimed to create a sense of shelter and seclusion.

129

Smiljan Radic + Marcela Correa, The Boy Hidden in a Fish

на градоустройството и повече места за обществени взаимодействия; високи технологии, невиждани експерименти с материали и смели предположения за бъдещето на архитектурата, нейните форми и функция. А, да – български павилион няма. По-надолу е съкратената версия на всичко, което успя да завърти главата ми. Инсталациите, които се запомнят, вадят архитектурата от битовия й контекст, преустройват възгледи, изискват внимание и провокират сетивата... Инсталациите са като приказка, която се помни, разказва приятно и увлича. Надявам се да ви хареса.

архитектура биенале венеция

architecture biennale venice

Cloudscapes

Инсценировката на облак в закрито пространство няма никаква практична проекция в ежедневието, но пък действа приказно, нереално и свръхестествено на сетивата. Изобщо това, че някой се е опитал (архитектът Tetsuo Kondo в съюз с немската компания за климатично инженерство Transsolar ) да пресъздаде физическите очертания на облака, е достатъчно интересен експеримент, който тази година е щателно обсъждан. Дългата зала, където е настанена Cloudscapes, e забулена в пара, която се разстила на три нива вертикално към тавана. Посетителите “изживяват” различните състояния на облака, докато се качват по високата 4,3 метра извита рампа.

130

Cloudscapes

Recreating a cloud inside a building has no other use apart from the surreal, almost supernatural effect it has on the senses. The very fact that architect Tetsuo Kondo, in collaboration with the German environmental engineering firm Transsolar, tried to place the audience inside a physical cloud was the subject of much talk in Venice. The long space housing Cloudscapes in the Giardini was veiled in steam spreading out on three horizontal levels, which visitors experienced via a 4.3 m tall spiraling ramp.

Хората се срещат в архитектурата / People Meet in Architecture

Decay of a Dome

Това е може би най-простичката, непретенциозна, практична и симпатична идея на биеналето – упадъкът на купола. В него минимален брой еднакви дървени компоненти са скрепени по най-лесния начин, за да се оформят като растяща структура под формата на купол без основа. Растящата му форма го прави адаптивен и практичен при различни условия.

Decay of a Dome

In this work, a minimal number of identical wooden components were fastened together in the simplest way possible to create a growing structure in the form of a dome without a foundation – making the design practical and adaptable to various conditions.

131

архитектура биенале венеция

architecture biennale venice

Reclaim

Темата на първото участие на Кралство Бахрейн в архитектурното биенале е Reclaim. Малката островна държава си има проблем (екологичен, социален, инфраструктурен) с бързото, повсеместно и масирано застрояване на ограничените крайбрежни ивици. Павилионът показва по интересен и въвличащ начин разрушената връзка с морето. Три автентични рибарски бараки са пренесени от тяхното “родно” място в затворената зала на Арсенале. “На сухо” те изглеждат странно и неестествено. Колибите са оборудвани с килимчета, възглавнички, стар хладилник и опърпани знамена, тук-таме посуда или някое и друго наргиле, изпочупени и вехти прозорци... Вътре всеки може да поседне, разгледа бита на рибарите и изслуша техните разкази, монтирани на плазмен екран в колибите. Тези анонимни архитекти на подобни постройки покрай морето всъщност са важна част от културата и историята на Бахрейн, а липсата на пряк естествен достъп до морето ограбва значителна част от живота им. Инсталацията показва сериозен проблем – за географските и градските промени, засегнали крайбрежните ивици от 1930 до сега и тяхната съдба в бъдеще. Това е павилионът, награден със Златен лъв за национално представяне на 12-ата международна изложба на архитектурното биенале.

132

Reclaim

The theme of the Kingdom of Bahrain’s first-ever presentation at the Venice Architecture Biennial was Reclaim. The small Persian Gulf island state has severe environmental, social and infrastructural problems caused by rapid, mass-scale construction along its coastline. The pavilion illustrated the country’s broken link with the sea in an engaging way. Three authentic fishermen’s huts were uprooted from their original environments and placed inside the Venetian Arsenal.

On dry land, the structures looked strange and unnatural. The huts were equipped with carpets, pillows, an old fridge and shabby banners, scattered with dishes and a hookah here and there, complete with cracked and weathered windows…

Everyone was welcome to come in, sit down and snoop through the fishermen’s everyday lives and listen to their stories, which were mounted on plasma screens inside the hovels. The anonymous architects behind these seaside structures are, in fact, an important part of Bahrain’s culture and history – and their lack of direct access to the sea has deprived them of a significant portion of their lives and livelihoods. The installation unmasked a serious problem – geographical and urban changes that have harmed coastlines since the 1930s. This pavilion won the Golden Lion for National Presentation at the Biennial.

Хората се срещат в архитектурата / People Meet in Architecture

133

архитектура биенале венеция

Seesaw Play-Grow

Сръбският павилион е комбинация от разсадник и детска площадка. Множество саксии от стари кухненски посуди върху стари парчета ламарина на колела могат да се дърпат и разхождат из залата. Голяма дървена климушка под формата на знака на мира заема централната част на павилиона. Отделно на тревата пред входа са пръснати множество подобни люлки, на които всеки е подканен да играе или да мести саксии с растения. За активните любители на градинарството е специалният тезгях за засаждане със саксии, пръст, ръкавици, семена... Леко несериозното и по детски наивно представяне на интерпретацията за “срещата на хората в архитектурата” постига съвсем буквално целта си. По симпатичен и хумористичен начин е илюстриран мирът между хора и хора и растения и хора. Зад това цветно, уникално и забавно петно на биеналето стои архитектурният колектив Skart. Тяхно вдъхновение е изписаното на стената със зелена боя стихотворение на поета Васко Попа. В него се казва как жена му винаги си е мечтала да има малко зелено дърво, което да тича след нея по улицата.

134

architecture biennale venice

Seesaw Play-Grow

The Serbian pavilion is a combination between a greenhouse and a playground.

Fanciful pots-and-pans-turned-flowerpotson-wheels can be pulled around the exhibition hall. A huge wooden seesaw in the form of a peace sign occupies the pavilion’s central space. The grass in front of the entrance is littered with similar swings, inviting passersby to play or move around the planters. There is also a workbench equipped with empty pots, soil, gloves and seeds where gardening enthusiasts can plant their own flowerpots. This slightly carefree and childishly native interpretation of People Meet in Architecture achieves its goal quite literally: the peaceful relationships between people and people as well as people and plants are illustrated in a friendly and humorous way. This colorful, unique and entertaining patch of the Biennale comes thanks to the architectural collective Skart.

Their inspiration – a poem by Vasko Popa – is written on the wall in green paint. It tells of how his wife always dreamed of having a small green tree that would run after her down the street.

Хората се срещат в архитектурата / People Meet in Architecture

135

архитектура биенале венеция

The Ark, Old Seeds for New Cultures

Гърция капсулира най-важното за изхранването на един народ – пръст, семена, житни култури, сушени растения, сухари, подправки, буркани с мариновани маслини и чушлета и какви ли още не тайни от биоразнообразието на страната с цел поддържане земеделския дух жив. Те са уютно подредени в подобие на Ноев ковчег, където има и книги, малка койка и два котлона за готвене. По-мащабната цел на инсталацията е да подтикне архитектите в отговорност не само към издигането на здания, но и в правилното разработване на земята.

136

architecture biennale venice

The Ark, Old Seeds for New Cultures

Greece’s pavilion encapsulates a nation’s most important source of sustenance: soil, seeds, grains, dried plants, spices, jars of marinated olives and peppers and lord knows what other native treasures of biodiversity that help keep the spirit of agriculture alive. These are cozily arranged in what looks like Noah’s Ark, alongside books, a small cot and two small hotplates.

The installation’s larger goal is to remind architects of their responsibility not only to build structures, but also to develop land properly.

Хората се срещат в архитектурата / People Meet in Architecture

1:1 – Superbia

Екип от млади архитекти (със среден набор ’84) оформя румънския павилион като пространство в пространството. Бял дървен паралелепипед с неравни стени заема почти целия интериор на павилиона, също боядисан в бяло. Оставен е тесен проход между стените. В странната дървена черупка се влиза по един, а затворил вратата зад себе си, се озоваваш на 94 кв. м абсолютно празно пространство. (94 души на кв. м е средната гъстота на населението в Румъния.)

1:1 – Superbia

A team of young architects (average birth year: 1984) designed the Romanian pavilion as a room within a room. A skewed whitewalled wooden box dominates the white exhibition space, with a narrow walkway encircling it. Visitors enter the strange white shell individually and once behind closed doors, find themselves in 94 sq m of completely empty space. The figure is derived from the average population density of Romania (94 people per sq km).

137

архитектура биенале венеция

architecture biennale venice

Usus / Usures

Добре дошли в белгийския павилион. Вътре е спокойно и ненатрапчиво. По стените са окачени стари, някога важни елементи от цялостта на една сграда или обществено пространство, събрани от боклуците на Белгия. Парче врата с белези, фрагмент от каменни павета пред метрото, надраскан паркет, парапет, изтъркан от хиляди ръце, мокет с петна и изрезки по формата на липсваща мебел... Те са изложени в галерията като истински произведения на изкуството. Всеки от тях е прилежно етикиран с кратка история за локация и предназначение. А в специално подготвения каталог фигурират и научни препратки за всеки от материалите и как се променят с времето. Белгийците отново залагат на интелигентен и безшумен начин за коректно развитие на темата. Хората присъстват осезаемо в архитектурата, като я използват и й нанасят белези, а парчетата материали са видимият, но винаги загърбен аспект на дисциплината, загубен в големия и много по-важен мащаб на цялостното излъчване на една сграда или място. И така нещо супер банално като отчупено парче стена със стара боя по нея изведнъж има въздействащ ефект и специална естетика...

138

Usus / Usures

Welcome to the calm and unobtrusive Belgian pavilion! The walls are decorated with fragments of former interiors picked out of various Belgian garbage dumps: a marked-up door, cobbles from in front of a subway station, swathes of scratched parquet, a piece of railing worn by thousands of hands, a stained carpet and cutouts in the shape of furniture...

Each fragment is accompanied by a short description of its original location and function, while the exhibition’s catalog has a bibliography with scientific articles on the origin and durability of the materials used. The Belgians once again rely on an intelligent and understated approach to developing the theme. People are tangibly present within architecture when they use it and leave traces, while material scraps are the visible yet always buried aspect of the discipline, lost in the larger and more significant scale of the overall impression made by a building or space. In this way, something as banal as a fragment from an old wall suddenly acquires special meaning and aesthetic significance…

Хората се срещат в архитектурата / People Meet in Architecture

139

архитектура биенале венеция

Vacant NL— Where Architecture Meets Ideas

“Tази сграда е била празна повече от 39 години” – анонсира голям плакат на входа на холандския павилион. Както всички такива в Джардини, и той стои неизползван извън сезона на биеналето (т.е. зает е само около 3 месеца и половина в годината). Темата Vacant NL — Where Architecture Meets Ideas провокира размисъл по отношение на свободните сгради, държавна собственост, в Холандия и техния неразработен потенциал. Макети на над 1000 такива, пръснати из страната, са изрязани от син дунапрен и опънати между двата етажа на павилиона. Внушението колко много незаети пространства стоят нефункциониращи е силно и запомнящо се. Решението според кураторите е тези сгради да бъдат пуснати във временна употреба, най-вече за разработването на творчески работилници – мощната и уникална сила, на която Холандия залага.

140

architecture biennale venice

Vacant NL— Where Architecture Meets Ideas

“This building has been vacant for more than 39 years,” a huge poster at the entrance of Holland’s pavilion announces. Like all of those in Giardini, this space also stands unused except for the Biennial season – that is, it’s only used for three-and-a-half months out of the year. The theme Vacant NL — Where Architecture Meets Ideas provokes discussion about unused buildings, government property in Holland and its untapped potential. Blue foam-rubber models of more than 1,000 such structures from all across the country are strung between the pavilion’s two floors. The impact of so many nonfunctioning spaces is striking and memorable. The curators’ solution? These building should be made available for temporary use, especially as creative workshops – a powerful and creative resource that Holland depends on.

Хората се срещат в архитектурата / People Meet in Architecture

141

архитектура биенале венеция

architecture biennale venice

Hylozoic Ground

Hylozoic Ground

Канадският павилион е превзет от бели и странни висящи растения с фини разклонения от листа, цветове и лиани. Прозрачната акрилна мрежа оформя структура, която диша и помръдва около посетителите. Ефектът е едно малко чудо, постигнато посредством десетки хиляди олекотени дигитални компоненти, в които има микропроцесори и сензори за близост. Интерактивността между човек и инсталация подклажда въображението по приказен и нереален начин. Представяш си в какви посоки и в какви приключения може да се впусне архитектурата в бъдеще. А едно от тях като нищо може да е емоционална и със собствени реакции част от живота (“hylozoism” се отнася до вярването, че всяка материя има живот).

The Canadian pavilion is overgrown with strange white hanging plants with delicate creeping leaves, flowers and vines. The transparent acrylic net forms a structure that breathes and moves around visitors.

The effect is a small miracle, achieved with the help of tens of thousands of tiny digital components containing microprocessors and motion censors. The interaction between humans and the installation stokes the imagination in a fairytale way. Just imagine what directions and adventures architecture could set out upon in the future! One of them could easily be a living emotional environment that has its own reactions (“hylozoism” refers to the belief that every material is alive).

142

Хората се срещат в архитектурата / People Meet in Architecture

Natural Architecture

Павилионът на Чехия и Словакия бълва дървени летви, а вътре има примери за постройки, сглобени изцяло от дървени летви. Всички изглеждат стилно и симетрично. Те са и реално функциониращи сгради, проектирани и реализирани от архитектa Martin Rajnis (тук в комбина с Jana Ticha и Irena Fialova). За Rajnis този вид архитектура е абсолютна страст вече 30 години, заради която пътува по света и търси вдъхновение за опростена естетика и упование в простичките природни феномени и закони. Според създателите на павилиона съвременната архитектура е в криза и затова трябва да се обърне към строителство, което експериментира само с естествени материали, съществува близо до природата и въвлича в процеса повече хора.

Natural Architecture

The Czech and Slovak pavilion spits out wooden planks, while inside there are examples of structures built solely out of this material. They are not only stylish and symmetrical, but are actual functioning buildings designed and constructed by the architect Martin Rajnis (here in combination with Jana Ticha and Irena Fialova). This type of architecture has been Rajnis’ passion for more than 30 years and has caused him to travel the world, searching for inspiration in pared-down aesthetics and for hope in the simplest of natural phenomena and laws. According to the pavilion’s creators, contemporary architecture is in crisis, thus we must turn to construction that experiments with natural materials only, exists close to nature, and attracts more people to the process.

143

архитектура център периферия

architecture center periphery

Рокада на центъра и периферията в съвременната архитектура

текст анета булант-каменова

144

Списание Едно­/ One Magazine

Center and Periphery Switch Places in Contemporary Architecture

text by aneta bulant-kamenova translation by bogdan rusev

145

архитектура център периферия

Поканата да изнеса лекция по време на третoто издание на Sofia Architecture Week получих от куратора Георги Кътов при откриването на тазгодишното биенале на архитектурата във Венеция. Темата на седмицата В периферията ми се стори много интересна и актуална на фона на биеналето. Видяното във Венеция ми даде повод за паралелни размишления във връзка със Софийската архитектурна седмица и с очерталите се нови тенденции в световното архитектурно развитие. В залата на Арсенала на първото Архитектурно биенале във Венеция през 1980 избрани архитекти бяха оформили индивидуалните фасади на един имагинерен град, наречен Strada Novissima (Най-новият път). С този манифест на постмодернизма на архитектурния трон се качиха архитектите звезди, които започнаха да доминират сцената. Сега, 30 години по-късно, на същото биенале, куратирано тази година от японската архитектка Казуйо Седжима, носителка на най-високата в света архитектурна награда, Прицкер, бе сложен изразителен край на епохата на звездите архитекти. В продължение на 30 години се вярваше сляпо, че само единици гениални творци са достатъчни за развитието на архитектурата. Глобалната индустрия на архитектурния спектакъл произвеждаше все повече и повече самопрепоръчващи се отделни обекти, чиято единствена цел беше да демонстрират икономическо или политическо надмощие. Помислете само за познатите на почти всички музеи – като Guggenheim в Билбао, Mercedes и Porsche в Щутгарт, изложбената сграда на BMW в Мюнхен или за огромните архитектурни начинания в Китай, в района на Персийския залив или в новата столица на Казахстан. Светът бе залят от музеи, чиито архитекти едва ли не се гордеят, че в тях трудно се излага. Тези главозамайващи монументи по правило надхвърляха поне трикратно бюджета си. Околна146

architecture center periphery

Curator Georgi Vatov invited me to speak at the third edition of Sofia Architecture Week when we met at the opening of this year’s Architecture Biennale in Venice. I found the SAW theme, In the Periphery, intriguing – and fitting for the atmosphere of the biennale as well. What I saw in Venice gave me the opportunity to do some parallel thinking about Sofia Architecture Week and new trends in global architectural development.

At the first Architecture Biennale in Venice in 1980, selected architects built individual facades of an imaginary city called Strada Novissima in Arsenal Hall. This postmodernist manifesto was emblematic of the future stars of architecture, who went on to dominate the scene. Now, 30 years later at the same biennale, curated in 2010 by the Japanese architect Kazuyo Sejima – who holds the world’s most prestigious architecture prize, the Pritzker – the era of star architects definitely came to an end. For 30 years, everyone believed that a handful of creative geniuses were enough to push architecture forward. The global industry produced more and more self-promoting, separate objects, whose sole purpose was to demonstrate economic or political clout.

Just think of world-famous museums such as the Guggenheim in Bilbao, Mercedes and Porsche in Stuttgart, the BMW exposition building in Munich, as well as the gigantic architectural projects in China, the Persian Gulf and the new capital of Kazakhstan.

The world was flooded with museums whose architects almost take pride in the fact that it is very difficult to show anything inside the buildings. As a rule, these mindboggling monuments overshot their budgets by at least 300 percent. Environmental and urban factors were ignored, so as not to hinder the creative ego. The hegemony of futuristic utopias, machine-form aesthetics and computer-based models were quick to push the human factor out of the equation.

The world’s architectural scene was filled with unprecedented objects, which have become attributes of the tourist industry

Рокада на центъра и периферията / Center and Periphery Switch Places

and media clichés. However, with the appearance of a number of anonymous imitations, their uniqueness has started to blur. Elite architecture schools such as the Applied Arts University in Vienna and the Southern California Institute of Architecture in Los Angeles have held master classes with Zaha Hadid, Wolf D. Prix of Coop Himmelblau, Greg Lynn, Thom Mayne and Eric Owen Moss, which have produced students who can perfectly imitate the teachers’ own architectural language.

Coop Himmelblau, Светът на BMW, Мюнхен / Coop Himmelblau, BMW Welt, Munich

та среда и урбанистичната ситуация се игнорираха като фактори, защото те биха могли да смутят творческото его. Хегемонията на футуристични утопии, естетиката, повлияна от машинни форми, и компютърните методи за формообразуване постепенно изтласкаха човека от полезрението. Световната архитектурна сцена се изпълни с безпрецедентни обекти, които се превърнаха в атрибути на туристическата индустрия и в медийни клишета. Но с появата на множество анонимни подражания тяхната уникалност започна постепенно да се размива. Елитни архитектурни училища като Университета за приложни изкуства във Виена или Архитектурния институт на Южна Калифорния в Лос Анджелис произвеждаха в майсторските класове на Заха Хадид, на Волф Прикс от Coop Himmelblau, Грег Лин, Том Мейн или Ерик Оуен Моос перфектни подражатели по отношение на архитектурния език.

147

архитектура център периферия

Техническото умение на подражателите накърни респекта към аурата на “майсторите”. Наред с възхищението и преклонението пред творенията на архитектите звезди зачестиха критиките, както и протестите срещу астрономическите бюджети, които им се гласуват от инвеститорите в очакване на търговски и рекламен успех. Някои от най-известните архитектурни икони станаха обекти на ирония. Интересни са проектите на българския архитект, художник и скулптор Благой Атанасов за инсталации с лазерни лъчи пред музеите Guggenheim в Билбао и в Ню Йорк или пред музея Hirschhorn във Вашингтон. Работите му изразяват стремежа на артиста да придаде многопластовост и лекота на тези архитектурни обекти, превърнали се в двуизмерни медийни символи, както и да ги свърже с непосредствената им среда, от която те рязко се открояват.

architecture center periphery

The imitators’ technical skill has undermined respect towards the aura of the “masters.” Apart from admiration and homage to creations by star architects, criticism has become increasingly common, as well as protests against the astronomical budgets which investors have permitted, counting on subsequent commercial and advertising success. Some of the most famous architectural icons have become the objects of ironic commentary. Take, for example, the proposal by the Bulgarian architect, artist and sculptor Blagoi Atanasov to create an installation of laser projectors outside the Guggenheim museums in Bilbao and New York, as well as at the Hirschhorn museum in Washington. Through such works, the artist expresses his desire to add layers and lightness to these architectural objects, which have become two-dimensional media symbols, as well as to connect them to their immediate surroundings, from which they sharply differ at present.

Благой Атанасов, проект за инсталация Супер скулптура в червено / Blagoi Atanassov, preliminary design for the installation Super Sculpture In Red

148

Рокада на центъра и периферията / Center and Periphery Switch Places

От десетина години насам във форсираните от медиите архитектурни дебати се долавя растяща неприязън към сегашното положение. Забелязват се кълновете на една нова, изплуваща от дъното архитектура. Извън големия консумативен спектакъл, множество архитекти - от Чили, през Южна Африка, до Австралия - работят над регионални проблеми, експериментират, употребяват “бедни материали” и възраждат дългогодишни традиции. Те се опитват да се приближат до истинските, некорумпирани от консуматизма материални и духовни потребности на хората и същевременно да поставят архитектурата в хармония със заобикалящата я среда, с природата и нейните ресурси. Тази периферна, немонументална и нерепрезентативна архитектура постепенно набира потенциал и добива признание. През последните години нейни представители – като архитектите Глен Мъркут, Петер Цумтор, Казуйо Седжима или Рие Нишизава, бяха отличени с наградата Прицкер. Тазгодишното биенале във Венеция беше поредното доказателство, че периферното досега архитектурно течение е набрало достатъчно сили, за да се утвърди като преобладаващо направление. Както винаги, от опозицията в периферията се оформя авангардът. Посетителите на 12-ото архитектурно биенале във Венеция станаха свидетели на една очевидна рокада между центъра и периферията. Кураторката Седжима за пръв път даде простор за изява на смяната на парадигмите в световната архитектура. На мястото на фрапантните форми и скъпоценния блясък на техните повърхности бе изложена една архитектура, която отново прегръща елементарните задачи на локалните традиции и с жажда за експеримента борави с настроения и атмосфера, възприятия и феномени. Отново излизат на преден план актуални теми като повторната употреба и адаптацията

In the past decade, media-imposed architectural debates have registered a growing displeasure with the current situation. The earliest shoots of a new, grassroots architecture seem to be emerging.

Outside the large-scale consumerist spectacle, a number of architects hailing from places as different as Chili, South Africa and Australia are working on regional problems, experimenting, using “cheap materials” and reviving age-old traditions. They strive to address people’s real material and spiritual needs, untainted by consumerism; at the same time, they situate architecture in harmony with the environment, nature and natural resources.

This peripheral, non-monumental and non-representative architecture has huge potential and is enjoying growing recognition. In recent years, representatives of this trend such as Glenn Murcutt, Peter Zumthor and Kazuyo Sejima have won the Pritzker Prize.

This year’s Venice Biennale offers yet more proof that this recently peripheral trend in architecture has gained enough momentum to propel it into the mainstream – as always, the avant-garde is formed by the opposition in the periphery.

Visitors to the 12th Architecture Biennale in Venice witnessed an obvious flip-flop between the center and the periphery.

Sejima was the first biennale curator to give expressive space to this fundamental paradigm shift in world architecture.

Instead of extravagant forms and glittering surfaces, another kind of architecture came into focus – architecture that once more embraces local traditions and exemplifies an incessant curiosity towards moods and atmospheres, perceptions and phenomena.

Once more, themes like re-use and adaptation, working together with interested local populations, and social and economic responsibility come to the foreground.

Sometimes this architecture is very modest, economical, even somewhat clumsy. Yet it crops up in places where it becomes a means and source of life.

149

архитектура център периферия

на наличното, съвместната работа със заинтересувани групи от населението, социалната и екологическата отговорност. Понякога тази архитектура е много скромна, икономична, дори несръчно сглобена. Затова пък се появява на места, където се превръща в средство и извор на живот. Актуалността на тази тенденция се долавя особено силно в условията на световната криза. Впрочем кризата не хвърли своята сянка върху биеналето, което бе облъхнато по-скоро от атмосфера на оптимизъм и поезия. Архитектурата на Седжима и поканените от нея участници е радикална в липсата на йерархии, а в техническо отношение се движи на границата на възможното. Биеналето предизвика голямо раздвижване на архитектурната сцена. Казуйо Седжима показа, че панаирът на суетата и закостенелите системи съществуват, за да бъдат разчупени. В периферията, темата на Архитектурната седмица в София, състояла се наскоро след откриването на венецианското биенале, не би могла да бъде по-актуална. Тя даде възможност за премисляне и деклариране на архитектурните позиции на лектори и слушатели, за фиксиране на координатите им в световната архитектурна мрежа. Мнозина от тях успяха да постигнат голяма прецизност на своите идеи и високо архитектурно качество, които сега намират широко признание и глобално разпространение. В България съществува нереализиран потенциал, който би могъл да изведе българските творци до висотите на световната архитектура. Изложбата на българската архитектура, организирана през 2007 година във Виена, показа както богатството на местната традиция, като извор на пространствени идеи и инспирации, така и способностите на групи от млади архитекти, такива като I/О, Aedes, Zoom и други, работещи с високо качество и в насока, която започва да доминира в световен мащаб.

150

architecture center periphery

The timeliness of this trend is even more strongly felt in the current world crisis. That said, the shadow of the crisis did not darken the biennale, which was instead an event imbued with optimism and poetry. The architecture practiced by Sejima and the participants she invited is radical in its lack of hierarchy, while technically it reaches the edge of the impossible. This year’s biennale caused a great stir on the architectural scene.

Kazuyo Sejima demonstrated that the global Vanity Fair and rigid systems exist only to be broken.

In the Periphery, the theme of Sofia Architecture Week, which was held immediately after the opening of the Venice Biennale, could not have been more attuned to the current situation. It provided an opportunity for lectors and listeners to reconsider and to declare their architectural positions, pinpointing their coordinates within the global architectural network. The architects in the forum were invited from Europe’s geographical periphery (including Bulgaria), yet their creative energy is flowing in the same direction as that of many architects from different parts of the world, who until recently worked in isolation.

Many of them have precisely honed their ideas and achieved high standards of architectural quality, which is now helping them gain widespread recognition and a global presence.

Bulgaria still has unrealized potential, which, if tapped, could catapult Bulgarian artists to the apogee of world architecture.

The Bulgarian architecture exposition held in Vienna in 2007 demonstrated both the use of abundant local traditions as a source of inspiration as well as the skills of several groups of young architects such as I/O, Aedes, Zoom and others, who work on a level and in a direction which is quickly becoming dominant all over the world.

Рокада на центъра и периферията / Center and Periphery Switch Places

SANAA, Музей за съвременно изкуство в Каназава, Япония / SANAA, 21st Century Museum of Contemporary Art, Kanazawa, Japan

SANAA, Учебен център Ролекс, Лозана, Швейцария / SANAA, École polytechnique fédérale de Lausanne, Switzerland

151

архитектура център периферия

architecture center periphery

Ана Херингер, Училище в Бангладеш, построено от местното население от глина и бамбук / Anna Heringer, School in Bangladesh, built from loam and bamboo sticks by the rural population

Лео Кауфман, Сглобяема дървена къща, изложена в МоМА, NY / Leo Kaufmann, Prefab house made of wood, exhibited at MоMA, NY

152

Рокада на центъра и периферията / Center and Periphery Switch Places

Мартин Раух, Глинена къща в Австрия / Martin Rauch, House built of loam in Austria

I/O Architects, Вила край София / I/O Architects, house near Sofia

153

продуктов дизайн млади дизайнери европа

product design new designers europe

ДРЪЗКИ и КРАСИВИ Kакво се случва в главата на младите европейски продуктови дизайнери, към какво се стремят, колко смели са идеите им, колко големи мечтите им и колко красиви предметите им текст и селекция адриана андреева фотография архив на дизайнерите

154

Списание Едно­/ One Magazine

BOLD and BEAUTIFUL What goes on in the heads of young European product designers? What are their aspirations? How bold are their dreams and how beautiful their products? selection and text adriana andreeva photography designers’ archive

155

продуктов дизайн млади дизайнери европа

product design new designers europe

Реалността извън университета често се разминава с очакванията, което кара мнозина студенти да потръпват в тревога от неясното бъдеще. Доза позитивизъм вкарват тези млади, завършили наскоро дизайнери. При тях нещата се получават не защото са големи късметлии или гениални таланти, а защото им е даден шанс и те не го пропускат. Всички те са все още достатъчно млади, за да тънат в разкоша на неразумното поведение спрямо маркетинг условията на индустрията. Те са част от новото поколение творци, които създават интересни предмети с интелигентен подход.

Reality outside the university often is at odds with youthful expectations, a fact that cause many students to shudder in alarm when they catch a glimpse of the hazy future. Yet the recent design graduates below offer a refreshing dose of positive thinking. Things have worked out for them, not because they are ridiculously lucky or insanely ingenuous, but because they got an opportunity and didn’t let it slip away.

All of them are still young enough to wallow in the luxury of unwise behavior vis-à-vis the industry’s marketing system.

They are part of a new generation of artists who create interesting objects using an intelligent approach. They are neither overly serious nor overly cocky, because they know more new kids like them are just around the corner – bringing in a whole new generation of good ideas.

Уточнение – селекцията няма претенции за изчерпателност, всеобхватност и обективност; това не е поръчков материал или платена реклама; авторката не носи отговорност за евентуалния и възможен провал, посредствено развитие и не-звездие на представените тук дизайнери.

Disclaimer – the selection of designers here does not pretend to be exhaustive, comprehensive or definitive. This is not a commissioned study or a paid advertisement. The author is not responsible for any eventual or possible failures, mediocre career trajectories or non-stars among the designers presented here.

156

ДРЪЗКИ и КРАСИВИ / BOLD and BEAUTIFUL

На всички бяха зададени следните въпроси:

We asked everyone the same questions:

1. кога реши да станеш дизайнер?

1. When did you realize you wanted to be a designer?

2. какво се промени след завършване на университета?

2. What changed after you graduated from college?

3. какво умееш найдобре?

3. What are your professional strengths?

4. какво мечтаеш да постигнеш?

4. What are your professional goals and dreams?

5. за коя компания искаш да създадеш мебели?

5. Which company would you want to make furniture for?

6. какви са плановете ти в близката година?

6. What are your plans for the next year?

157

продуктов дизайн млади дизайнери европа

product design new designers europe

камий блен и швейцарско качество в едно camilleblin.com

camille blin: Swiss Design Quality camilleblin.com

Възпитаник на ECAL – École cantonale d’art de Lausanne, випуск 2009 Фактът, че е учил в ECAL – сред найноваторските и престижни университети за дизайн в света – дава на Камий преднина в реализирането на професионалните му идеи. Той се вълнува не толкова от изграждането на собствен дизайнерски почерк, колкото от откривателството на идеи. Засега продължава да живее и твори в Лозана, Швейцария, където понастоящем е асистент на добре познатия ни от Sofia Design Week Крис Кабел. Наскоро Камий основа и собствено студио, където усилено подготвя серия дървени мебели. Тя се разработва съвместно с други двама негови колеги дизайнери и е на нисък старт за световна премиера през януари 2011.

1. Като дете исках да стана писател или космонавт. Това с дизайна се случи доста по-късно.

2. Откакто завърших обучението си, усещам, че мога да се впусна във всичко. Нещо като писател, който е научил азбуката и сега е получил възможността да създава истории.

3. Да пиша книги с триизмерни илюстрации.

4. Винаги съм се възхищавал на пътуванията в Космоса. Може би една от мечтите ми би била да работя за НАСА, като проектирам високофункционални предмети, вдъхновени от поетичната среда на Космоса.

5. Имам за цел да реализирам два проекта до началото на август 2011. Единият е в сферата на индустриалния дизайн, нещо като пластмасов градински стол (доста евтин). Другият е по-артистичен и включва посещение на вулкана Етна в Сицилия и правене на отливки от лава.

158

Graduated from ECAL – École cantonale d’art de Lausanne, in 2009 Camille’s education at ECAL, one of the most prestigious and innovative higher institutes of design, has given him a head start. He cares more about developing new ideas than about the evolution of his design style. He continues to live and work in Lausanne, Switzerland, where he is assistant to Chris Kabel, whom we know well from Sofia Design Week. Recently, Camille founded his own design studio and is working on a wooden furniture series in collaboration with two fellow furniture makers. The project’s premiere is scheduled for January 2011.

1. As a child, I wanted to be a writer or an astronaut. Design came really late.

2. After college, I now feel I am free to explore everything. I am like a writer who has learned grammar and spelling and is now able to write a story.

3. I am best at writing threedimensional illustrated books.

4. I’ve set myself two goals, which I’d like to achieve by August 2011. One of them is an industrial task – I’d like to design a plastic garden chair (really cheap) – and the other is artistic: I want to go to Mount Etna in Sicily and sculpt lava.

5. I’ve always been fascinated by space travel. So I dream of working for NASA one day and designing functional objects for this very poetic environment.

ДРЪЗКИ и КРАСИВИ / BOLD and BEAUTIFUL

Bastone е изработен от четири парчета ясен. Те се събират и подпират във функцията на закачалка посредством цветни 3M двойно залепящи се парчета велкро.

— Bastone is a coat hook made from four pieces of ash, held together with the help of double-sided Velcro in several colors.

Със серията Gradient лампи Камий трансформира обикновено скритата част (реостата за регулиране силата на светлината) в основен дизайнерски елемент. Три диска се въртят пред светлината, за да променят интензитета й.

— In the Gradient lamp series, Camille transforms a usually hidden component – the dimmer – into a design feature. Three patterned glass disks can be rotated in front of the light bulb to change its intensity.

159

продуктов дизайн млади дизайнери европа

product design new designers europe

Едуард робинсън е вече на пазара edwardrobinson.org

edward robinson is now on the market edwardrobinson.org

Бакалавър – мебелен и продуктов дизайн, Northumbria University, 2009

Bachelor’s degree in furniture and product design, Northumbria University, 2009

След като завършва, Едуард не губи време и спретва свое студио вкъщи. С проектите, започнати в училище, той прави малка изложба, на която е забелязан от поддръжника на нестандартния и стойностен дизайн Thorsten Van Elten. Последният си стиска ръката с Едуард и започва да произвежда неговия Spun Stool. Късмет и дарба помагат на младия британец да продаде още една от своите идеи – този път на бутиковата компания за галериен и лимитиран дизайн Petite Friture, а избраницата е цветната матирaна керамична ваза Ikebana. Едуард има защо да залага на успешно бъдеще – неговите предмети са виртуозно изпълнение по стил и детайлност.

1. От малък обичам да майсторя разни неща. Рисуването също беше важно за мен. За първи път се замислих за дизайн на 17. Дори тогава обаче повече се интересувах от архитектура и от графичен дизайн. Иначе, ако не бях станал дизайнер, сигурно щях да се пробвам като готвач или като пилот.

2. Дизайнът се превърна в пълен работен ден. Имам два проекта в производство. И продуцирам сам няколко други такива.

3. Фокусът ми върху процес, материал и индустрия.

4. Всяка седмица посещавам фабрики, дори само за да погледам и науча повече за даден предмет или процес. Това е моят начин да мечтая и да си представям нови проекти.

5. Vitrа – заради историята и обстановката, в която бих работил.

Authentics и Cappellini. Ще е вълнуващо да предоставя свои скици и на Industry, масови предмети, които се използват от всеки.

Edward wasted no time after graduation and has already set up his own studio.

He organized a small exhibition with his college projects which was noticed by the champion of unconventional quality design Thorsten Van Elten, who immediately shook hands with Edward and began producing his Spun Stool. Edward has also sold his ceramic vase Ikebana to the boutique design company Petite Friture. His objects have a distinguished style and are meticulously executed.

1. I’ve enjoyed making things from an early age, and drawing and painting were important to me. So really the first time I thought about becoming a designer was maybe when I was 16 or 17, but at first I was more interested in architecture and graphic design. If I wasn’t a designer, perhaps I would consider a career as a chef or a pilot.

2. Design is now my full time job. My first two design projects are in production and I’m self-producing a few other works.

So a lot has changed really and I hope it continues to.

3. My strengths are my focus and my enthusiasm for process, material and industry.

4. I visit factories on a weekly basis just to have a look and find out something new.

This is my way of “dreaming” and coming up with new projects.

5. I’d work for Vitrа because of their history and the work environment, as well as for Authentics or Cappellini. I’d be excited to work for Industry, too -- perhaps on objects for the general market, not just the design-conscious public.

160

ДРЪЗКИ и КРАСИВИ / BOLD and BEAUTIFUL

Harbour Chair – фотьойл с място за лични вещи и леки дремки.

— Harbour Chair – an armchair offering space for personal belongings and plenty of nap comfort.

Bramcote Shelf – предмет без определена функция, за подреждане, закачане и сядане.

— Bramcote Shelf is an object without an assigned function, which can be used for storing, hanging or even sitting.

SSB е стол с табуретка, произведен от лист неръждаема стомана, изрязан на лазер и сгънат върху основа от бял бук; с меки възглавници; ръчна изработка.

— SSB is a lounge chair and footstool set, handmade from a single laser-cut sheet of stainless steel, using a white beech base.

161

продуктов дизайн млади дизайнери европа

даниел сван си играе на развален телефон danielsvahn.com

Бакалавър продуктов дизайн от Beckmans College of Design, Швеция, 2009. Носител на стипендията Estrid Ericsons Stiftelse (2010), победител в конкурса на мебелната компания Mitab (2009), финалист в конкурса за дизайн на стъкло на Bombay Sapphire, 2009 Даниел Сван си играе на “развален телефон” с три знакови предмета на скандинавския дизайн (стол, лампа и маса). Правилата следват следните стъпки: Даниел описва предмета – първи човек рисува по текста – втори човек пише текст по тази картинка – трети човек рисува по последния текст – последната картинка е началото на новия предмет – интерпретация на оригинала, който Даниел прави. Така той променя популярния Стол номер 7 на Арне Якобсен, след като накрая на играта разчита картинката като животно, но и като тиган с твърде голяма дръжка. Почти гениално е хрумването му за лампата PH-5 на Poul Henningsens. В новия й вариант крушката се зарежда в основата на фасунга на полилея и се откача лесно, за да се ползва като фенерче. Даниел се подготвя за първо самостоятелно участие на мебелно изложение – Stockholm Furniture Fair, февруари 2011.

1. Винаги съм бил креативен и знаех, че искам да работя нещо подобно. Първоначално исках да съм художник и се записах в такова училище (рисуване, скулптура, инсталации). Но интересът ми към дизайна взе превес. Опитвам се да комбинирам и двете дисциплини и да съм колкото се може по-артистичен в проектите си.

2. Веднага започнах да работя като асистент-дизайнер за друг дизайнер, да му помагам за проектите и да се уча от опита му. Бях част от няколко изложби. Има и производители, които 162

product design new designers europe

daniel svahn plays “telephone” danielsvahn.com

Bachelor’s degree in product design from Beckmans College of Design, Sweden, 2009; recipient of the Estrid Ericsons Stiftelse scholarship, 2010; winner of the 2009 Mitab furniture design competition; shortlisted for the 2009 Bombay Sapphire Design Discovery Award Daniel Svahn has played “telephone” with three iconic objects by famous Scandinavian designers: a chair, a lamp and a table. Here are the rules he used and the stages he went through: 1. Daniel described an object to someone who then drew it; 2. a second person wrote a text based on the drawing; 3. a third person made a drawing based on this text; 4. this last drawing became the basis for Daniel’s design. One of the objects processed in this manner was Arne Jacobsen’s well-known Chair no. 7. The game transformed it into an animal, but also into a frying pan with an overly large handle, so in the end Daniel’s design was a stool with a handle. Poul Henningsens’ lamp has metamorphosed into an ingenious rechargeable hanging light that can be disconnected from its cord to act as a flashlight. Daniel is getting ready for his first solo participation in the Stockholm Furniture Fair in February 2011.

1. I’ve always been creative and I knew I wanted to work with that from an early age. At first I aspired to be an artist and went to preparatory art schools, where I took up painting, sculpture and installation art. But then I became more interested in design and realized that was my calling.

But in my designs I try to be as artistic as possible.

2. After graduation I started working as a design assistant for another designer, helping with his projects and learning a lot from him in the process. I also worked on my own projects, old and new, and exhibited at various fairs. Some producers have shown an interest and hopefully I’ll have a thing or two out by next year. So

ДРЪЗКИ и КРАСИВИ / BOLD and BEAUTIFUL

проявяват интерес. Всичко се развива стабилно и бавно, но аз не бързам за никъде.

3. Обичам да експериментирам и да работя с концепции, които добавят история. Опитвам се да намирам нови форми. Искам предметите да ми харесват на 100% през цялото време.

4. Амбицията ми е да създавам предмети със силно послание, които допринасят за по-доброто ежедневие, създават радост и се ползват дълго. Предмети, които са в диалог и със силна лична връзка с притежателите им.

5. Vitra.

6. Да продължа да рекламирам себе си и студиото си чрез участия в изложби и конкурси. Да напусна работата като асистент-дизайнер и да работя на пълен работен ден за себе си.

things are slow but steady. I’m not in any hurry.

3. I love to experiment and work with concepts that include history. I try to find new forms. I want to be 100 percent satisfied with the objects the whole time.

4. My overall ambition is to make strong products in which both the idea and the function are meaningful. Products that bring joy and can be used over a long period of time. Products with a strong personal connection to their owners.

5. There are many but if I have to name one it would be Vitra.

6. I plan to continue marketing myself and my design studio through exhibitions, competitions and assignments, and to quit my job as an assistant designer and work fulltime on my own projects.

Популярният Стол номер 7 на Арне Якобсен е превърнат в симпатична кръгла табуретка с голяма дръжка.

— Arne Jacobsen’s famous Chair no. 7 has been turned into a stool with a handle.

При нужда новият вариант на PH-5 на Poul Henningsens се разкача от фасунгата и се ползва като фенерче.

— Daniel’s version of Poul Henningsens’ PH-5 lamp can be disconnected from the cord and used as a flashlight.

163

продуктов дизайн млади дизайнери европа

product design new designers europe

джеймс шоу и стругарството jamesmichaelshaw.co.uk

james show: design and turnery jamesmichaelshaw.co.uk

Бакалавър от Kingston University, випуск 2010; носител на наградите New Designers и Blueprint на 100% Design, Лондон, 2010

Bachelor’s degree from Kingston University, 2010; winner of the New Designers and Blueprint Awards by 100% Design, London, 2010

Още на 12 Джеймс рисува първата си мебел – бюро. Но когато баща му го занася за сглабяне при местен дърводелец, се получава неудобна и твърде висока маса. Фалстартът не обезкуражава бъдещия дизайнер и той продължава да рисува ентусиазирано коли, къщи и предмети. Ако не е бил толкова настоятелен с молива и линията, Джеймс сигурно е щял да стане доктор или хлебар. Младият дизайнер показва завиден талант при обработката на метала, индустрия, която е западнала в последните години във Великобритания и той се надява да възроди. Джеймс иска да създава качествени, семпли и красиви вещи.

1. На доста по-късен етап разбрах какво точно е дизайнер, но в ретроспекция като малък винаги съм се занимавал с лепене, рисуване, моделиране... дълго време исках да стана архитект и получих първата си чертожна дъска още на 9. По-късно исках да стана художник и чак когато ме приеха в училище за изкуства, разбрах, че всъщност ми е отредено да бъда дизайнер.

2. Откакто завърших през юли, отдадох лиценза на един от проектите на голяма марка производител на мебели от Великобритания. А след като взех участие в изложението 100% Design през септември, преговарям с няколко различни търговски вериги, които да разпространяват мои продукти.

3. Откриването на идеята – нейната същина, и да направя така, че да изпъкне. Имам практичен и прагматичен подход към проектирането на предме-

James was 12 when he drew up his first furniture design – a desk. But when his father took it to a local carpenter, it came out as an overly tall, uncomfortable table.

However, this rocky start did not discourage the future designer and he enthusiastically continued to draw cars, houses and objects.

If he wasn’t a designer, he would probably be a doctor or a baker.

James has a talent for working with metal – an industry which is in decline in Great Britain and which he hopes to resurrect. He wants to create simple, beautiful, high-quality objects.

1. I didn’t know what exactly a designer was until later in life, but in retrospect it is obvious that I was always going to be one.

From an early age I was always drawing and playing with glue, making things… For a long time I wanted to be an architect and I got my first drawing board at the age of nine. Later I wanted to be a painter, and it wasn’t until I went to art school that I realized that I wanted to be a designer.

2. Since graduation in July, I have licensed out one of my products to a major UK brand, and, having exhibited at 100% Design, I am now in talks with a variety of retailers to distribute several other products.

3. I am good at thinking through a project and finding its essence and then allowing this to shine. I have a strongly practical and pragmatic approach to designing objects both in terms of their use and manufacture.

5. I would really like to make something for SCP, I really admire their approach – the emphasis on simplicity and quality.

164

ДРЪЗКИ и КРАСИВИ / BOLD and BEAUTIFUL

ти, по отношение на ползването им и на производството им.

5. Бих искал да създам нещо за SCP. Харесвам техния подход – семплост и качество.

Серията от предмети Spun включва маса, малка лопатка с метличка за смет и лампа. За изработката й Джеймс е ползвал уменията на шесто поколение стругар.

— James’ Spun series includes a table, a small dustpan with a broom and a lamp. During the production stage, James has used his skills as a sixth-generation turner.

165

продуктов дизайн млади дизайнери европа

product design new designers europe

гонсало кампош, нестандартният goncalocampos.com

gonçalo campos: The Unconventional goncalocampos.com

Бакалавър от Академията по изящни изкуства в Лисабон, продуктов дизайн, випуск 2008; Fabrica 2009

Bachelor’s degree in product design from the Academy of Fine Arts in Lisbon, 2008; Fabrica 2009

За своите 24 години португалецът Гонсало Кампош има впечатляващ и вълнуващ старт като дизайнер. Последната година от обучението си прекарва в Англия, после е избран да упражнява своето богато въображение във Fabrica (изследователския център за креативни идеи на Benetton в Тревизо, Италия), където френският дизайнер Sam Baron харесва таланта му и го прибира на стаж в своето студио. В момента Гонсало е соло и разработва серия от предмети, които изследват възможностите за експеримент с материя и функция в дизайна.

1. От ранна възраст човърках електрически уреди и обичах да откривам как работят нещата около нас. На това се дължи и моето по-късно желание да творя предмети.

2. Започнах да разбирам какво представлява сферата на дизайна, какво е необходимо, за да станеш дизайнер, и какви са опциите, които стоят пред теб като такъв. Особено след опита ми във Fabrica. По това време взех решение да работя като самостоятелен дизайнер и да не бъда част от компания.

3. Материалите. Винаги се опитвам да оползотворявам историята им, процеса им на възникване, характеристиките им. Затова ми е много трудно да проектирам куб от порцелан (защото това е органичен материал и може да възпроизведе всякакви форми, но не и да е плосък) или от лакирано дърво (защото това би заличило удивителната външност и естествената текстура на дървото).

5. Moormann или Royal VKB.

Gonçalo Campos, 24, has had an impressive start as a designer. He spent his last year of college in the UK and was then chosen to work at Fabrica (Benetton’s research center for creative ideas in Treviso, Italy). While at Fabrica, he was noticed by the French designer Sam Baron, who invited him to join the staff at his studio. At the moment, Gonçalo is working independently on a series of objects, exploring possibilities for function- and material-based design.

1. I actually don’t remember when I decided to be a designer, but I do remember fiddling with appliances from an early age. I loved finding out how things worked. That was, I think, the basis for my desire to be an object maker.

2. After graduation, I began to understand what it really takes to be a designer and the professional options that are there for you. After I joined Fabrica in Italy all this became much clearer. That was when I decided to work independently and not as a part of a company.

3. I like to think that my biggest strength is respecting the material and its history, process and characteristics.

It’s very hard for me to design a ceramic cube (because the material that goes into ceramics is organic and cannot remain flat) or an object from lacquered wood (because lacquer hides all the wonderful aspects and natural texture of wood).

5. I like Moormann -- their design ideas are similar to mine (they use mostly wood), and Royal VKB, who demonstrate respect for the history of the material in ceramics.

166

ДРЪЗКИ и КРАСИВИ / BOLD and BEAUTIFUL

Dedo – синтетична кожа, поставена в рамка, може да се ползва за забавни послания.

— Dedo is a message board from artificial leather which needs no pens or erasers.

Esa – серия от дървени маси с простичко захващане посредством здраво завързани парчета щампован плат.

— Gonçalo’s Esa is a set of wooden tables, whose components are tied together with patterned fabric.

Sede - води началото си от струята; ръчно духано стъкло с разнообразие от форми.

— Sede are hand-blown decanters.

167

продуктов дизайн млади дизайнери европа

product design new designers europe

тортee хор вари кожа tortiehoare.co.uk

tortie hoare: boiling leather tortiehoare.co.uk

Завършва с почести бакалавър специалността Furniture, Design and Craftsmanship (мебели, дизайн и занаятчийство), Bucks New University, випуск 2010; наградата The BDC New Designer of the Year (нов дизайнер на годината) Момичето със сложно за произнасяне име тази година спечели симпатиите на журито на наградата New Designer of the Year с нестандартния си подход към майсторенето на мебели. Случайно тя изравя отдавна забравена и вехта техника от времената на средновековна Франция за обработване на естествени материали. В началото Тортее решава да набива филц, но впоследствие експериментира с варенето на кожа. Притесненията й, че методът няма да проработи, тъй като почти никой в момента не прави подобни мебели, се оказват напразни и тя се превръща в медийна звезда за нула време. Сега всички си падат по чудатите й произведения от варена кожа – мебели, които се отличават с нестандартна, грубовата и естествена красота.

1. Винаги съм била творчески насочена и от дете знаех, че това е нещо, което ще се превърне в моя професионална изява. Започнах да майсторя мебели на 13. Иначе като много малка исках да стана морски биолог, да изучавам непознати места, докато не осъзнах, че ми става лошо от морето...

3. Експериментирането е моята силна черта. Чувствам се най-щастлива, докато си играя с нови техники и изпробвам нови процеси на работа. И съм доста упорита, защото не се отказвам, докато не получа желаната от мен мебел.

4. Силно желая да възродя интереса към мебелите и предметите, които не са за еднократна употреба, тези, с които не се разделяш лесно и които не изхвърляш само защото са евтини.

168

Bachelor’s degree in Furniture, Design and Craftsmanship from Bucks New University, cum laude, 2010; winner of the BDC New Designer of the Year Award The girl with the difficult first name (pronounced tor-TAY) earned the sympathies of the jury at this year’s New Designer of the Year competition with her elegant furniture. Earlier, she discovered by chance a long-forgotten medieval French technique for processing natural materials. She first experimented with felt and then with leather, which she boils, following the old recipes. She first worried the method would not be compatible with present-day technologies and tastes, but she became a media star in no time, and her wondrous furniture upholstered in rough, unconventional-looking leather is much sought after.

1. I always loved being creative and knew from a very early age that design was probably an inevitable career. I started making furniture at 13. When I was very young, though, I wanted to be a marine biologist, I wanted to see the unknown, but then I realized that I get seasick very easily.

3. I think experimenting must be one of my strong points, as I am definitely happiest when just playing around with new techniques and processes until they finally work. I think I am simply very stubborn, so I won’t accept I am unable to create the furniture that I want to.

4. I would very much like to inspire new interest in non-disposable furniture and objects, things that are hard to part with and that you don’t toss out because they are cheap.

5. I would love for my furniture to be sold under Cappellini.

6. I would be happy to settle anywhere in the world where my career takes me. I am trying to get all of my furniture into production, so that I am not stuck at home doing all the leatherwork by hand. And

ДРЪЗКИ и КРАСИВИ / BOLD and BEAUTIFUL

5. Ще се радвам, ако Cappellini продава моите неща.

6. Ще се радвам да се заселя там, където ме отведе кариерата ми. Опитвам се да вкарам всичките си проекти в продукция, за да не си стоя вкъщи и да правя сама на ръка цялата работа с кожата. И ми се иска да се захвана с нови начинания.

I really want to move on to some new projects.

колекция мебели от варена кожа и дърво, обработено на пара; сред тях силно впечатление прави елегантната стойка за ключове — furniture made оf boiled leather and steamed hardwood; note the stylish key stand.

169

град изложба соц естетика

city exposition communist aesthetic

Предложение за съхранение на старите реклами

170

Списание Едно­/ One Magazine

Proposal for the Preservation of Old Ads

171

град изложба соц естетика

Рекламните фасадни табели и надписи, поставяни върху фасади на сгради до 1989 година, имат изключителна културна стойност и трябва да бъдат обявени за паметници на културата. Защото: — са артефакти, останали от соц миналото — те са дело на артисти, които са формирали визуалната идентичност на градската среда през тези години. Освен това те са правени от занаятчии, по специални шаблони, и всеки един е с уникална изработка 172

city exposition communist aesthetic

Advertising signs placed on building facades before 1989 have an exceptional cultural value and should be declared cultural monuments.

Because: — they are artefacts left over from the socialist era — they are the work of artists who created Sofia’s visual identity and urban environment during that period. They were made by craftsmen using special templates, thus every one of them is a unique work — they represent an exceptional wealth of Bulgarian fonts,

Предложение за съхранение на старите реклами / Proposal for the Preservation of Old Ads

— предоставят едно изключително богатство от български шрифтове, които могат да бъдат използвани и днес Възможно решение: Съхранението и експонирането им в градска среда. Реставрация и осветяване на емблематични реклами и запазването им върху сградите в София. Запазени на техните места, те могат да се превърнат в атрактивни туристически обекти и да бъдат включени в нова културна карта на столицата.

which could also be used today Possible solution: Preserving and displaying them within the urban environment.

The restoration and illumination of emblematic advertising signage and their preservation on buildings in the center of Sofia. Kept in their places, they could be transformed into attractive objects for tourism and be included in a new cultural map of the capital.

173

град изложба соц естетика

city exposition communist aesthetic

плексиглас и фолио – 1100 лв.; освежаване и частична подмяна на метални конструкции – 210 лв.; труд – 250 лв; осветление и окабеляване 400 лв. plexiglass and foil – 1100 lv; renovation and partial replacement of metal frame – 210 lv; labor – 250 lv; 174 lighting and wiring – 400 lv.

Предложение за съхранение на старите реклами / Proposal for the Preservation of Old Ads

175

град изложба соц естетика

city exposition communist aesthetic

плексиглас и фолио – 700 лв.; освежаване на метална конструкция – 140 лв.; труд – 250 лв; осветление и окабеляване 400 лв. plexiglass and foil – 700 lv; renovation176 of metal frame – 140 lv; labor – 250 lv; lighting and wiring – 400 lv.

Предложение за съхранение на старите реклами / Proposal for the Preservation of Old Ads

177

град изложба соц естетика

city exposition communist aesthetic

подмяна на обемни букви, изработени от ПВХ, с включено боядисване – 10 бр. х 50 лв.; частична подмяна и освежаване на метална конструкция – 120 лв.; труд – 250 лв; осветление и окабеляване 400 лв. replacement of large PVC letters, with painting included – 10 letters x 50 lv; partial replacement and renovation of the metal frame – 120 lv; labor – 250 lv; lighting178 and wiring – 400 lv.

Предложение за съхранение на старите реклами / Proposal for the Preservation of Old Ads

179

град изложба соц естетика

city exposition communist aesthetic

плексиглас и фолио – 440 лв.; освежаване на метална конструкция – 100 лв.; труд – 250 лв; осветление и окабеляване 400 лв.

180 plexiglass and foil – 440 lv; renovation of metal frame – 100 lv; labor – 250 lv; lighting and wiring – 400 lv.

Предложение за съхранение на старите реклами / Proposal for the Preservation of Old Ads

181

медии списание онлайн

media magazine online

текст христо митов превод бистра андреева фотография архив

182

Списание Едно­/ One Magazine

Алонсо Домингес доставя ежедневната доза културен адреналин със sugarhigh

Alonso Dominguez Gives You the Daily Culture Rush with sugarhigh

“Бързи снимки на съвременната култура” – такава е философията на sugarhigh, берлинско двуезично списание, което пристига всеки ден по електронната поща. Това донякъде елитарно електронно издание е 100% безплатно и 100% авторско. И за да е още по-специално, абонаментът за него доскоро беше възможен само при покана. Редакционният екип на sugarhigh е нещо като специална агенция под прикритие в социалните дебри на градската джунгла. Тяхната мисия? Да засичат тенденции в музиката, киното, изкуството, модата, излизането и събитията. След което да ти изпратят ежедневната доза от 200 думи (на английски и немски), отразяващи парченца от пълнокръвния берлински културен живот – като например информация за откриване на галерия или нов ресторант точно зад ъгъла. Уикенда изданията са по-дълги и пристигат като план за борба с летаргията. Един път месечно получаваш и задълбочен материал на тема последния социален феномен или стереотип от най-колоритните социални слоеве на града – красноречиви заглавия на някои от миналите статии са Анти-всичко, Берлинският колоездач и Хипстър младши. С други думи, sugarhigh е миниатюрно берлинско елдорадо в океана от безполезни мейли, бълващи информация за събития и хора, които изобщо не те касаят. Алонсо Домингес е творческият гений зад sugarhigh. Роден в Мексико Сити, той завършва театрознание и

“Snapshots of contemporary culture” – this is the philosophy of sugarhigh, a bilingual daily email magazine from Berlin. The somewhat elitist zine is 100% free and 100% editorial. To make itself even more desirable, the subscription for the daily mag is by invitation only. sugarhigh’s editorial staff act like undercover agents in the city’s social network. Their mission? To spot trends in music, art, fashion, film, food and events.

They send you a daily dosage of 200 words in English and German on bits of Berlin’s eventful life – a recommendation for a gallery opening or a new restaurant just around the corner – as well as a longer weekend edition with a plan for fighting lethargy. Once a month you receive one of their features on social phenomena and stereotypes, which introduce you to the city’s colorful social strata. Some past features have included the Аnti-Everything, The Berlin Cyclist or The Hipster, Jr. In other words, sugarhigh is my tiny Berlin-Eldorado in the ocean of useless mailing lists that hijack your email address and bombard you with information about events and people you don’t really care about.

Alonso Dominguez is the creative force behind sugarhigh. Born in Mexico City, he has a degree from New York University in theater and performance studies. His former stomping grounds include London, Paris, New York and Shanghai. Before starting sugarhigh, Alonso worked for the events and PR section at Giorgio Armani (New York), was senior editor of City Weekend Magazine (Shanghai) and head content

text by christo mitov photography archive

183

медии списание онлайн

сценични изкуства в New York University. Чувства се като у дома си в Лондон, Париж, Ню Йорк и Шанхай. Преди да стартира sugarhigh, Алонсо е работил за събитията и връзките с обществеността на Giorgio Armani в Ню Йорк, бил е старши редактор на City Weekend Magazine в Шанхай и е отговарял за съдържанието на елитната глобална социална мрежа ASMALLWORLD. С Алонсо се срещаме в щаба на списанието в центъра на Берлин, където екипът дели офис с модните дизайнери от DONT SHOOT THE MESSENGERS (виж есенния ни брой от тази година). Говорим си за плановете за разрастване, бъдещето на печатните медии и изкуството да се справяш със сроковете. Какво те доведе в Берлин и защо реши да стартираш списание? Дойдох в Берлин и се влюбих в града. Търсех начин да се върна в Европа и Берлин ми се видя страхотен вариа– нт. С моя бизнес партньор Питър ни запознаха общи приятели и се оказа, че и двамата сме на един и същи етап в професионалното си развитие – приключвахме стари проекти и се оглеждахме за нови и вълнуващи такива. Идеята за sugarhigh дойде от любопитството ни към скрития, неочевиден потенциал на берлинската съвременна културна сцена. Установихме, че се борави ужасно трудно с информацията на английски и немски, която се предлага в момента, както и че най-интересните проекти нямат пиар машина зад гърба си. Хората ходят по разни събития безразборно и безцелно. Така съзряхме ниша в издателския бизнес. sugarhigh се появи като един вид решение – първо за нас самите и после за една по-широка публика – на проблема с липсата на организирана информация за съвременната културна сцена в града. Искахме да сме част от града и част от хората, които го използват като платформа. Решихме да се съюзим с ред артисти, фотографи, илюстратори и други 184

media magazine online

producer of ASMALLWORLD (global).

Alonso and I met at the magazine’s office in the center of Berlin, where the staff shares office space with DONT SHOOT THE MESSENGERS (see the Fall 2010 issue of One Magazine), and talked about their expansion plans, the future of print media and trying to make deadlines.

What brought you to Berlin and why did you decide to start the magazine?

I came to Berlin and fell in love with the city. I was looking for an opportunity to return to Europe and Berlin seemed like a great option. I met Peter, my business partner, through mutual friends and we found ourselves at the same point in our careers – wrapping up other projects and looking for something new and exciting. The idea for sugarhigh came out of our curiosity about the city’s latent contemporary culture scene. We found it extremely difficult to go through the information available in both English and German and realized that the most interesting projects had no publicity machine behind them. People would attend things haphazardly, aimlessly. We saw a hole in the publishing market. sugarhigh came as a solution, first for ourselves, and then for a larger audience, to the lack of organized information about the contemporary culture scene in the city. We wanted to be involved with the city and the people utilizing it as their canvas. We decided to partner up with a variety of artists, photographers, illustrators and the like to produce one-of-a-kind artwork – as much as a daily magazine’s tight deadlines allow – to accompany the stories we told.

Why did you choose Germany for the launch of this project?

Germany wasn’t particularly attractive to us. It was Berlin. I know it sounds like an oxymoron, but Berlin is not Germany.

We wanted a city that could sustain a daily stream of interesting, out-of-the-norm topics to write about. Berlin is perfect for that.

Алонсо Домингес / Alonso Dominguez

185

медии списание онлайн

подобни, за да направим едно уникално произведение на изкуството, което да илюстрира историите, които разказваме – поне доколкото ни позволяват жестоките срокове на ежедневна база. Защо избрахте точно Германия за този проект? Германия никога не ни е интересувала кой знае колко. Говорим за Берлин. Знам, че звучи парадоксално, но Берлин не е Германия. Ние търсехме град, който да може да ни снабдява ежедневно с интересни, нестандартни сюжети, за които да пишем. Берлин е идеален за тази цел. Къде още планирате да избухнете със sugarhigh? Ще се разрастваме на първо време в Европа. Мислим да стартираме издания в Хамбург, Виена, Амстердам, Стокхолм, Барселона и Париж до края на 2012. Подробностите все още се уточняват, но офанзивата да се размножим е на първо място сред приоритетите ни в момента. Форматът на електронно ежедневно списание по имейла е сравнително нов за Европа – как се приема и какви отзиви получавате? Първоначално срещахме съпротива: “Какво? Искаш да кажеш, че ще ми пълните пощата ВСЕКИ ДЕН?” Но в крайна сметка хората възприеха идеята и вече даже са пристрастени към нея. Получаваме обяснения в любов всеки ден, което е невероятно усещане. Отговаряме на абсолютно всяко – държим на взаимността в отношенията с нашите читатели. Колкото до партньорите ни, и от тях бяхме посрещнати много топло. Всички се зарадваха да видят платформа, в рамките на която търговски марки, други медийни канали и отбрана, лоялна публика могат да си общуват без напрежение и агресия. Ние не правим нищо комерсиално, с компаниите разработваме предимно 186

media magazine online

Which cities do you plan to hit soon with sugarhigh?

We’re expanding in Europe first. We’re planning on hitting Hamburg, Vienna, Amsterdam, Stockholm, Barcelona and Paris by the end of 2012. The specifics are still in the works, but the push for multiplication is our core focus at the moment.

The daily email magazine format is pretty new for Europe – what kind of feedback have you been getting?

We were met with reluctance at first: “What do you mean you’ll be clogging my inbox with an email EVERY DAY?” Eventually people came around to the concept and have now come to love it.

We get love letters every day, which is an amazing experience. We also answer every single person – we want to create bilateral relationships with the readers. As for the brand and media partners, we have actually received a warm welcome. People were glad to see a platform in which brands, other media outlets and a tight, loyal readership could interact in a non-threatening way. We don’t really like doing anything commercial, we mostly work with brands to develop projects that will allow our readership to experience their brand, without it being aggressive. It’s still very experimental for most brands, but I think we’re making progress.

What is your editorial process? And what is your overall production routine?

We have developed a network of contributors. These people are on the cutting edge of their industries – fashion, art, music, film – and we work with them to produce ideas for the magazine. All the writing is done in-house. We have a German and an English team who write and translate stories. We like to work about a week or two in advance, although we constantly accommodate timely stories as needed. There’s never a boring day.

Алонсо Домингес / Alonso Dominguez

проекти, които позволяват на аудиторията ни да се докоснe до марката и да опита продукта, без да има агресивна реклама. Това все още е на много експериментално ниво за повечето компании, но мисля, че бележим прогрес. Какво представлява редакционният процес? Как протича създаването на един брой? Разработили сме мрежа от външни сътрудници. Всеки от тях е в авангарда на своята сфера – мода, изкуство, музика, кино. Заедно с тях генерираме идеи за съдържание. Всичко се пише от нас, в офиса. Имаме немски и английски екип, които пишат и превеждат статиите. Обичаме да работим за седмица-две напред, въпреки че постоянно ни се налага да вмъкваме в последния момент актуални неща. Няма ден, в който да скучаем.

Смяташ ли, че ежедневният електронен формат е един от спасителните варианти за бъдещето на печатните издания? Аз определено намирам малко от духа на хартиените списания в sugarhigh. Всички в редакцията идват от печатни медии, които са преминали онлайн, така че има доза носталгия. Мисля, че формата и свободата на визията и текста, която sugarhigh позволява на екипа, му придават качествата на хартиено издание. Между другото, голям процент от аудиторията ни ни разпечатват – да, това може да се проследи – което значи, че много от нашите читатели използват sugarhigh за справка и след като го прочетат в пощата си. Интересно е да видиш как хората използват мейла си. Не знам дали списание по електронната поща може да замени хартиено такова. Мисля, че интернет определено може да замести практичните медии като ежедневните и седмичните вестници. Но смятам, че хората все още копнеят за миризмата и допира на хартия. И

Is the daily e-mag format one of the possible futures for print periodicals?

I think there’s definitely some print spirit in sugarhigh. The entire editorial team comes from a print-turned-web background, so we’re all a bit nostalgic. I think the formats and the freedom of imagery and text that sugarhigh allows its editorial team definitely bring a little bit of a print feel to it. As a matter of fact, we have a high rate of printing – yes, we can track that – meaning that a lot of our readers print sugarhigh for future reference. It’s interesting to see how people handle the email. I don’t know if an email magazine can replace print. I think email/web can definitely replace utilitarian print like newspaper and weeklies. But I think people still crave the feel and smell of print. And I think print publications will become precious objects, things we hold on to, things we cherish. Larger formats, brighter imagery and deeper, timeless stories – that’s what print will become, at least in my opinion.

When do you predict the demise of the printed newspaper?

I think print media, as we know it, will cease to exist. Utilitarian print, which I personally think is a waste of trees, will stop being published. I think paper will be saved for more precious, paper-worthy creations.

Magazines will return to their original status of being periodical books with strong, timeless ideas behind them and a big bent towards originality and storytelling. I think the best thing about print’s “death” is that the publications that will rise from the ashes will be totally high-quality, worth reading and ogling and – most importantly – worth buying. I can’t wait to see what comes next.

187

медии списание онлайн

мисля, че печатните издания ще се превърнат в скъпи обекти, нещо, което да пазиш и цениш. По-големи формати, по-ярка визия и силни, универсални идеи – според мен това е, което ще се случи с печата. Кога предвиждаш края на вестниците? Мисля, че печатните медии такива, каквито ги познаваме, ще изчезнат. Информационните издания с полезна цел, които според мен са чисто хабене на дървета, ще спрат да излизат. Хартията вече ще се пази за по-ценни и смислени неща. Списанията ще се върнат към това, което по начало са били – периодични книги на задълбочени, вечно актуални теми, които залагат на оригиналност и добър разказ. Мисля, че най-хубавото нещо около предстоящата смърт на печата е, че изданията ще трябва да се преродят в нещо с много високо качество, което да си струва четенето и взирането, и най-вече купуването. Нямам търпение да видя какво ще се случи.

Фотосесията на sugarhigh е вдъхновена от модните сесии на най-голямото списание за мода на ГДР Sybille. ­­— The photo session is inspired from the iconic imagery from Sybille, the largest fashion magazine of the DDR. Photographer Heilo Laschitzki Models Christopher Sano-Davie, Britta Thie Fashion Michalsky, lala Berlin, DONT SHOOT THE MESSENGERS, Butterflysoulfire, A.D. Deertz, Mongrels in Common, Anuschka Hovoener, Kilian Kerner, JULIAANDBEN Styling Ana Finel Honigman, Hair and make-up Eden Berlin

188

media magazine online

Алонсо Домингес / Alonso Dominguez

189

общество политика клише

society politics cliché

Послания от ларинкса

Политическите клишета, разбрани като опасност

текст райко байчев илюстрация poststudio

190

Списание Едно­/ One Magazine

Messages from the Larynx Political clichés as a threat

text by raiko baichev translation by ralitsa karieva illustration by poststudio

191

общество политика клише

Думи, които не носят енергия в себе си. Думи, сеещи скука. Език, стегнат с вратовръзка, прибран в костюм, стиснат от колан, закопчан между двете най-горни копчета на ризата. Сивият политически език почти не надмогна себе си, въпреки смяната на една система с друга, на едно поколение – със следващо. За политическия език Оруел пише: “Имах чувството, че думите им излизат само от ларинкса, без да минават през мозъчните центрове.” Искам да ти съобщя, скъпи Джордж, че ние, твоите наследници, живеем в по-свободен свят от твоя, но все още не сме успели да детронираме ларинкса. Той ни управлява, той говори, той впръсква слюнката на безсмислието там, където очакваме смисъл. Смениха се идеи, нагласи, настроения, предразсъдъци, но хората с власт останаха едни и същи: сухари. Политическият речник продължава да прикрива, вместо да разкрива. Рудата се копае, а после се пречиства, за да остане само тя. Политическият речник прави обратното – рудата, ценното, смисълът трябва да се отсеят и да остане опаковката от думи. Маската на безличие е добре дошла за публичните същества: личността е риск, личността лесно влиза в конфронтация, личността е неудобна и трудна за управление. Сивият език е най-лесният начин да станеш невидим, дегизировката, с която властта намазва лицето и тялото си, за да остане неразпознаваема. И не е само прикритие. Зад сивия език е строена и огромна армия от конформисти, щастливи от политическата си неутралност. Хора, които ще се разкапят от благоприличие, казвайки, трябва да бъдем коректни, дами и господа, и нека да не избързваме със заключения; и в стремежа си към неутралност, капеща като мас от устата им, живеят живот без мнение и позиция.

192

society politics cliché

Words devoid of energy. Words that spread boredom. Language garrotted with a tie, squeezed into a three-piece suit, strapped with a belt, fastened between the top two shirt buttons. Dull political language just can’t transcend itself despite the change from one system to another and from one generation to the next. Of political language Orwell said: “The appropriate noises are coming out of the larynx but the brain is not involved.” Let me break it to you, George: we, your descendants, live in a freer world than yours but we have not yet managed to overthrow the Larynx. It rules us, it speaks, and it burps meaninglessness where we expect meaning. Ideas have come and gone, along with attitudes, sentiments, and prejudices, yet the men in power remain the same – that is, arid. The vocabulary of politics continues to hide rather than express. In the case of ore, it is first mined then treated to extract the metal. With political rhetoric the opposite occurs – the metal, the precious ingredient, the meaning is sifted away, leaving a shell of words.

The mask of impersonality is more than welcome for public creatures: personality entails a risk, personality easily enters into confrontation, personality is cumbersome and difficult to manage.

Dull language is the easiest way to remain invisible; it is the disguise that power smears on its face and body to help remain camouflaged.

And this is not just a cover. Behind dull grey language stands an array of conformists happy with their political neutrality. People steeped in modesty, preaching that we must be correct, ladies and gentlemen, and not jump to conclusions; and in their striving for neutrality, its drool running down their chins, they live lives devoid of opinions or positions.

I won’t mention specific parties, names, or events. That would be inappropriate. There was a good reason Orwell placed them all on a farm and gave them nicknames.

What I will do is compile an anatomy

Послания от ларинкса­/ Messages from the Larynx

193

общество политика клише

Тук няма да споменаваме партии, имена, събития. Проява на лош вкус е. Неслучайно Оруел ги постави във ферма и ги назова с прякори. Това, което ще направим, е анатомия на политическия ларинкс и любимите му съвременни клишета. Зареждаме се с ирония, за да не се самоубием от скука. И започваме. Конструктивен диалог Пример: “Срещата с г-н... премина добре. Двете страни изложиха мненията си в конструктивен диалог, който...” и т.н. Конструктивен диалог е синоним на разговор, в който не е казано нищо умно, но, от друга страна, не е казано нищо важно. Ако две страни са обсъждали нещо часове наред и са излезли от срещата по-убедени в собствената си позиция, отколкото са били преди нея, то значи са се занимавали с конструктивен диалог. Присъствал съм на събирания, кръгли маси, пресконференции, от които конструкторите на диалога си задават въпрос от осем изречения и си дават отговор от осемдесет и пет. И накрая, след порой от думи, се оказва, че отговарящият не е разбрал съвсем точно въпроса, а питащият не е схванал твърде добре отговора. Мозъкът ти блокира, налазва те безразличие, самото помещение се изпълва с такава скука, че я усещаш физически, сякаш са я пуснали от климатика и климатикът, озверял, я бълва към главата ти. Накрая, когато срещата приключи, и докато замаян излизаш от мястото и се питаш “Какво беше всичко това?”, чуваш гласа на модератора на пресконференцията, който, закривайки я, казва: Благодаря на всички за конструктивния диалог. Аха, казваш си, ясно.

194

society politics cliché

of the political larynx and its favourite contemporary clichés. Let’s get charged up with irony and avoid ennui-induced suicide.

Here we go: Constructive dialogue Example: “The meeting with Mr. So and So went well. Both parties presented their views in a constructive dialogue, which….” and so on.

Constructive dialogue stands for a talk where nothing special is said – and nothing important either. Where two parties have been discussing a point for hours and gone home even more convinced of their own views than they were before, they must have been involved in a constructive dialogue.

I myself have attended meetings, round tables and press conferences where the architects of the dialogue ask each other eight-word questions and give eighty-fiveword replies. In the end, following this linguistic downpour, it transpires that while the respondent seems to have somewhat misunderstood the question, the asker has had an equally hard time fathoming the answer. Your mind seizes up, apathy creeps through your limbs and the room itself reeks with a boredom you can feel in your bones, as if the air conditioner were hurling it ferociously at your head. Once the meeting is over and you lumber out of the hall dazed and confused asking yourself “What was that all about?” you hear the voice of the moderator declaring the end of the press conference: Thanks, everyone, for a constructive dialogue. And you think: Oh, now I get it.

Послания от ларинкса­/ Messages from the Larynx

По-добра комуникация между институциите Пример: Мисля, че е нужна по-добра комуникация между институциите, за да можем да решим належащите проблеми. Това винаги ми е било малко енигматично. Не мога да разбера как така институциите, тези грамадни същества, съставени от хиляди щъкащи из тях хора, не могат да си комуникират. Някак си елементарно е човек да комуникира. Хората обикновено комуникират от много малки. Още от яслата. Разменят си разни секрети, акат си на главите, но се разбират прекрасно, от десеткилограмови човечета. И не ми е ясно как така в цялата тази еуфория на комуникациите, с букета от скайпове, фейсбуци, месинджъри, PR отдели и секретари комуникацията между институциите остава проблем. Комуникацията е опиат, господ да я убие. Хората изпитват абстиненция, ако не са комуникирали два-три дни, и ако ги оставиш на самотен остров, няма да им се наложи да умрат от глад, понеже седмица преди това ще се гътнат от скайпова невроза. И въпреки че всички добре знаем тези неща, всеки ден някой изпъва врата си напред, закопчава копчетата на сакото си и с умислен поглед, сякаш цитира Чърчил и казва нещо суперсмислено, твърди, че ще работи за по-добра комуникация между институциите. Смрад. В условията на финансова и икономическа криза Пример: Това, струва ми се, е правилно решение, особено в условията на финансова и икономическа криза. Лошо ми става, като си помисля: едни поколения ще се идентифицират с Purple, други с прехода и 89-а, а моето с, както е тръгнало, финансовата криза. Един вид, помниш ли, когато бяхме млади, каква криза имаше, как София бе

Improved communication between institutions Example: I believe that we need improved communication between institutions in order to tackle pressing issues.

This one always sounded a bit enigmatic to me. I find it difficult to imagine that institutions, those enormous beings comprising thousands of people loitering around, should be unable to communicate. Communication is, after all, easy. People normally communicate from a very early age. From the cradle.

They trade secrets, play practical jokes, yet understand each other perfectly from the time they are tiny twenty-something-pound homunculi. And it is unclear to me how it is possible that in today’s communicative euphoria, with the whole bouquet of Skype, Facebook, IMs, PR departments, personal assistants and the like, communication between institutions should still present a problem. Communication is an opiate, God smite it! People suffer withdrawal after a day or two off communication. Stranded on a desert island, they wouldn’t even need to die of starvation, for they will have died of Skype neurosis the week before. And even though we all know this, each and every day someone will stretch their neck, button up their jacket with a meditative look as if about to quote Churchill and offer something extra profound, and claim that they will be working to improve communication between institutions. This stinks.

In light of the financial and economic crisis Example: I believe this to be an appropriate decision, especially so in light of the financial and economic crisis.

It makes me sick to even think how some generations will identify with Deep Purple, others with 1989 and the transition, while the financial crisis, it seems, will be what mine will be associated with. Sort of, 195

общество политика клише

цъфнала в незавършени строежи, как хората нещо взеха да се стискат повече и да мечтаят по-малко, и как изведнъж всеки стана полуексперт по икономика, тази важна и представяща хората като ентусиазирани дебили консуматори наука. Кофти исторически късмет вероятно. Но може и да не е късмет. Пощурялата агитка от политици и анализатори бълва злополучната думичка КРИЗА всеки път когато се добере до микрофон и медия. На моменти го чувствам като насилие спрямо мен. В смисъл, че дори и да е криза, няма да ми стане по-добре, като ми го натякват непрекъснато. Някой ден кризата ще свърши и тогава ще си поискам компенсации. Водя си регистър на опънатите нерви и отровените дни и се заклевам, Международен валутен фонд, както и Европейска банка за развитие, някой ден да ми платите за това издевателство! Нашите партньори от Европейския съюз Пример: Добре е да се вслушваме в мнението на нашите европейски партньори. Не съм останал с впечатлението да се изживяваме като партньори на ЕС. Отношението ни към него силно наподобява на отношението към коза, крава, изобщо някакво доимо животно. От три години единственото нещо, което чувам за този съюз, е думичката фондове. Имам чувството, че са ни приели не в Европейския съюз, а в европейските фондове. Това е някакво предградие на ЕС, увертюра към ЕС, както гара София-север се отнася към гара София. Схващате ли, вратовръзки такива? Превърнахте целия Европейски съюз в едни пари и едни фондове. Дотам ви стига зрението – до парите. И дотам разбрахте ЕС – до фондовете. Това е нещо средно между наглост и глупост по вертикала и безхаберие и природна тъпота по хоризонтала. Те милостиво 196

society politics cliché

do you remember, way back, what a crisis there was, how Sofia was patched with construction sites, how people suddenly got meaner, how they started to dream of less, and how suddenly everyone was a quasi-expert on the economy – that oh-soimportant field of knowledge that reduces people to enthusiastic consumer morons.

Bad historical luck, I guess. But it may not be about luck. The demented crowd of politicians and analysts spew out the unlucky word CRISIS every time they catch wind of a microphone and media attention.

This sometimes feels like abuse. I mean, even if there is a crisis, going on and on about it won’t make me feel any better. One day this crisis will be over and I am going to claim damages. I am keeping a list of every nerve grated on and every day ruined, and I swear I will. Beware, International Monetary Fund and European Bank for Reconstruction and Development, one day you will pay for this!

Our European partners Example: It would be wise to heed the views of our European partners.

I am not under the impression that we actually take being EU partners to heart.

Our attitude toward the EU is very much like our attitude towards a she-goat, a cow, or any other milk-giving animal. For three years now, the only word I’ve heard when referring to this union is funds. It feels like we’ve acceded to the European Fund and not the European Union. That must be some EU suburb, an overture to the EU, like the Sofia North Railway Station is to Sofia Central Railway Station. Do you get it, you black-tie/white-collars? You have transformed the whole of the European Union into that money and those funds.

This is as far as your vision reaches – to the money. And that’s what you’ve come to know about the EU – the funds. This falls somewhere between arrogance and asininity on the vertical plane and between recklessness and innate stupidity on the

Послания от ларинкса­/ Messages from the Larynx

ни приеха в клуба на проспериращите нации, а вие там се разбалканчихте. Не че съм срещу Балканите, всъщност обожавам Балканите, но не обичам, когато Балканите изфалшивяват, за да се докопат до нещо. Харесвам, когато честно и искрено си признаваш – ето, балканец съм, и изплюскваш едно кило ракия. Останалото е лъжа, която ще става все по-очевидна. Лъжата за съюза, преиначен като фондове. Това е клевета и смятам да потърся правата си в съда Пример: Твърденията на господин Иванов/Петров/Димитров са абсолютно неверни. Искам чрез медиите да му съобщя, че това е клевета и смятам да потърся правата си в съда. Стигнахме до егото. Струва ми се, че егото, поне в политиката, е обратнопропорционално на качествата, демек колкото по-голям боклук ставаш, толкова по-надут изглеждаш. Постоянно слушам за обидени хора, които се съдят непрекъснато за клевета. Нормалните хора, доколкото ги познавам, се клеветят едни други постоянно. Наскоро наклеветих един мой познат пред друг мой познат, щото се оказа, че ме е наклеветил пред един трети наш познат; и другият ми познат, окуражен от това, че наклеветих онзи, първия познат, реши да наклевети третия познат, пред който ме бе наклеветил онзи първият, на когото си отмъщавах, клеветничейки пред втория. Ама накрая изпихме едни бири и ни мина и на тримата. Но не може да ми мине ядът, който изпитвам, слушайки за възпаленото ви полит его. Пострадал ви е имиджът? Прекрасната ви личност, машина за лъжи, изведнъж е оскърбена, че някой е излъгал за вас? Нещо е генерално сбъркано в това чувство за чест. То например съвсем не проработва, когато стане въпрос за оставка. Как така, щом се опре до

horizontal. They graciously let us into the prospering nations’ club but then you had to act Balkan. Not that I have anything against the Balkans, indeed I adore them, but I hate when the Balkans fake it in order to get their hands on something. I like it when you just admit to it clean and clear, “Hey, I come from the Balkans,” and you go on to swallow a gallon of rakia. The rest is a lie, which will become more and more obvious as things go on. The lie about the union misconstrued as the funds.

This constitutes slander and I intend to refer this matter to the relevant court of justice.

Example: Mr. Ivanov/Petrov/Dimitrov’s claims are totally untrue. I am therefore here to inform him in public that this constitutes slander and I intend to refer this matter to the relevant court of justice.

We come to the ego issue at last. I have this overwhelming feeling that in politics the ego varies inversely to one’s actual qualities – that is to say, the more of a scumbag you become, the more pompous you look. One keeps hearing about people who have been offended and are suing for slander. Normal people, as far as my experience goes, backbite about one another all the time. Some time ago, I did that about one acquaintance of mine with a second acquaintance of mine, since it had transpired that the former had done the same about me with a third; so this second one, whom I did the backbiting with, encouraged by my backbiting about the first one, felt free to do some backbiting about the third one, with whom that first one whom I was getting back at with the second one, had done the original backbiting about me. Be that as it may, we ended up having some beers and were over it in no time. Your image was smeared? Or was your wonderful personality, i.e. that lie machine, suddenly offended at someone voicing the truth about you?

197

общество политика клише

198

society politics cliché

Послания от ларинкса­/ Messages from the Larynx

оставки, чувството ви за чест се самоизключва и се превръщате в мънкащи нещастници, които само чакат омразата към тях да стихне и да се върнат към мечтаната полузабрава, в която пребивават? Странна е такава чест на вас, вечните невинни. Преходът Пример: Изминаха 20 години от началото на прехода и България се намира в ситуация, в която... Докато политиците се упражняваха на тема Преход, тема, от която май всеки разбира, доста българи взеха, че му намериха цаката. Усетиха, че краят на прехода няма да изскочи от мъгливи думички, ами може да дойде съвсем реално – на летище София. Адски готин край на прехода можеш да си организираш от там. Питайте онзи над милион емигранти, от които познавате поне двама и единият ви е роднина. Социален диалог Належащи реформи Борба с корупцията... “Ослепях от много думи”, изпяха Насекомикс в Източни пиеси. Може да са имали нещо друго предвид, но аз имам това: че преходът ще свърши тогава, когато се свърши с тази порода хора; хората, които могат да те ослепят с думи. Екзекуторите на смисъла, които са се редили за вратовръзки, когато Бог е раздавал оригиналност. Пазете се от тях и тяхната логорея, дами и господа.

There is something altogether messed up about this sense of dignity. For instance, it never seems to be there when it comes to tendering your resignation. How come whenever push comes to shove your dignity somehow switches off and you turn into mumbling losers desperate for the hatred toward you to subside, so that you can revert to the beloved semi-oblivion you normally inhabit? It is somewhat strange this dignity of yours, oh, eternal innocent ones.

The transition Example: It has now been 20 years since the start of the transition and Bulgaria is still in a difficult situation, in which...

While politicians were practicing grandiloquence on the transition topic, which everyone seems to be fluent in, many Bulgarians have found a way out.

They realized that the transition will not spring from vague words, but can actually happen – at Sofia airport: a place where you can arrange for a cool end to the transition.

Just ask those million emigrants – surely you know at least two and one of them is a relative.

Social dialogue Urgent reforms Tackling corruption...

“All these words have blinded me”, Nasekomix sang in Eastern Plays. Maybe they meant something else but this is what I mean: the transition will be over and done with when these people are, too; the kind of people who can blind you with words.

Those executioners of meaning who were busy queuing up for a tie and collar when God was giving out ingenuity. Beware of them and their logorrhea, ladies and gentlemen.

199

литература нови заглавия българия

literature new titles bulgaria

Съвременната българска литература Re-Revisited

текст денис коробко

200

Списание Едно­/ One Magazine

Modern Bulgarian Literature Re-Revisited

text by denis korobko translation by bogdan rusev

201

литература нови заглавия българия

literature new titles bulgaria

“Стопаните дори не подозират, че къщата им имала балкон.” Атанас Далчев

“The owners never even know it But their house has a balcony.”

Atanas Dalchev

С Далчев в съзнанието ми сякаш завършва училищната българска литература и започва онова, което е отвъд. За някои това е завинаги (и те никога повече не прочитат и ред от нея и дори не подозират, че цялата къщичка има и балкон), а за други (относително тесен кръг от зрители, слушатели и читатели) българската литература продължава да съществува, но на съвсем друго ниво и е потенциално безкрайна, защото произведенията й не спират да се трупат – през 2009 са издадени 1467 книги българска художествена литература (особено след навлизането на компютъра, с което иначе трудното нещо – писането – изведнъж взе да придобива съвсем реални и постижими очертания, но повече – в друг текст). Също така съществуват и т. нар. тесни специалисти, които са наясно с всяко, пък било то и куцо изречение, написано с претенцията да е литература. Лелеят го като последната кибритена клечка и са готови да го бранят с какво ли не само защото е не друго, а българско произведение. И всички автори са им лични приятели – за тях не се казва нищо лошо, защото после започва онази история с дългата памет, която в приятелски кръг е по-зле от сифилис... С прости думи казано, потокът от българска писменост (не е презрително, просто избягвам повторенията) е достатъчно голям и е наистина трудно да се следи, като имаме предвид, че идеята за една национална литература, като такава, с нейната “специфична колоритност, глаголна температура, историческа натовареност и т.н.” е примамлива, но в съвременния свят тя започва все повече да се размива. За един средностатистически добре образован човек това е азбучна истина. В тази ситуация разбирането за литература (и изкуството изобщо)

In my mind, Dalchev is the end of high school Bulgarian literature and the beginning of what lies beyond it. For some, this is the end in general, as this is the last they will ever read of it and they will never even know that the house has a balcony.

But for others, a relatively narrow circle of viewers, listeners and readers, Bulgarian literature continues to exist, on a whole new level and potentially infinitely, as the works never stop coming: in 2009 alone, 1,467 Bulgarian books were published. (The works have been coming even more furiously after the invasion of computers, transforming the hard work of writing into a very real and present occupation, but more on that some other time.)

Then there are the narrow specialists, who are aware of the existence of every single literary sentence ever written, no matter how lame – and they are ready to defend it to the death, merely because it represents Bulgarian literature. Every author is a personal friend – so the specialists never say anything critical about any of them, because this leads to the phenomenon of “things that can never be forgotten,” which is worse than syphilis among friends. Put simply, the flow of Bulgarian belles-lettres (I’m not being sarcastic, just trying to avoid repetition) is fairly wide and trying to follow it is really hard work, especially since the very idea of a national literarure is already blurred to extinction.

In this case, the notion of literature – and art in general – becomes a cross-section of a certain number of works, which are not necessarily connected in a national way, but rather function as an aesthetic system. This means that in order to be the object of at least potential interest, Bulgarian literary production has to fit the expectations associated with said system.

This is the place to note that modern Bulgarian literature does not have much of a basis when it comes to modernism

202

Съвременната българска литература Re-Revisited­/ Modern Bulgarian Literature Re-Revisited

по-скоро се превръща в свод от определено количество произведения, които не са задължително обвързани с някакви национални белези и функционират в съзнанието като естетически зададени. Съответно и художествената българска продукция, за да бъде обект на рецепция или интересът към нея да съществува поне в потенция, би трябвало да може да се държи достойно за зададеното равнище, за такъв хоризонт на очакване. Тук е мястото да се каже, че съвременната българска литература не е имала кой знае върху какво да стъпи, щом стане дума за модерност, съвременност, художествена актуалност, а когато пред тези “естетски претенции” с наставка “ост” се постави досадната и нагла представка “пост”, тогава нещата съвсем не могат да протичат естествено. На пръв поглед звучи обезкуражаващо, но сякаш точно в това е начинът за излизане от онази т.нар. провинциалност, за която често се говори, когато се разсъждава за литературата, създадена в България – именно благодарение на не-нужността от естественост (като съставна на актуалната естетическа парадигма) част от съвременните български текстове стъпват не толкова върху национални първоизточници, а относително открито декларират други такива (или са техни епигони), което вече ги прави или по-скоро би трябвало да им дава възможност да демонстрират адекватна на времето си художественост. Въпросната подборка от автори не е класация, а е поредното посещение в къщата на съвременната българска литература (съвременна – измерва се не с десетилетия, а с месеци), с цел – да се разгледа отново. А дали има балкон – още е рано да се отговори – там ще имат думата тесните специалисти. Съвсем закономерно въпросът за личен подбор отпадна и той бе направен от (или с любезното съдействие на) издателите – като едно от основните звена в създаването на литературата

and when one adds the obnoxious and tiresome prefix post, it becomes essentially non-existent. This looks discouraging, yet it seems to me that this very lack of a natural order allows certain modern Bulgarian texts to claim non-Bulgarian literary examples as their foundation (sometimes quite openly), which then allows them to demonstrate aesthetic merits adequate to the times.

The following collection of authors does not represent a list of must reads – it is only one of many visits to the house of modern Bulgarian literature (modern being measured in months, rather than decades) in order to have another look at it. It is rather too early to say wheter the house has a balcony – I leave that to the narrow specialists. Naturally, the question of personal taste was avoided, with the help of publishers – publishers being one of the key players in the creation of literature (since it is definitely more than merely writing texts).

I also need to specify that the list contains only young authors, leaving out those who – for a number of reasons – cannot play the Re-Revisited game.

203

литература нови заглавия българия

като явление (тя дефинитивно не е само писане на художествени текстове), с предварителната уговорка, че в списъка ще бъдат т.нар. млади и няма да влязат онези автори, които по ред причини вече нямат какво да търсят в играта Re-Revisited. �ла и съдините от Женя Димова “I’ve been watching me fall... slipping out the ordinary me into someone else’s life.”

The Cure Пред мен е роман на прогонването на натрапчивата сянка на другия от себе си и на невъзможността това да се осъществи. Текстът действа много порафинирано от първичното “разкъсай бързо майка си на малки, разтварящи се споменчета бели”. Това е историята на 32-годишно умъртвяване на спомена за една избягала майка, което достига връхната си точка в осъзнаването на тялото. То става ново (едва когато е достигната възрастта на майчиното бягство), започва да реагира на допир и мирис, а всичко е предизвикано от аромата, заключен в шишенце от парфюм (откъде ли се взе). Мирисът се осъзнава като грях, който е подобен на временна смърт, а именно това подготвя един предизвестен край – да предадеш собствената си самотност е единственият и най-сигурен начин да останеш сам и да осъзнаеш, че си сън на самия себе си. А над всичко това подрънкват съдините, макар те да нямат нищо общо с кухненските, и написаното стопля.

204

literature new titles bulgaria

Ella and the Plates

by Zhenya Dimova “I’ve been watching me fall… Slipping out of the ordinary into someone else’s life.”

The Cure This is a novel about exorcising someone’s obstinate shadow from oneself – and the impossibility of doing so. The text has a much more refined approach than the primal “quick, take your mother and rip her into a thousand tiny white memories” technique. This is the story of a 32-yearlong destruction of the memory of a missing mother which reaches an apogee in the realization of the body. The body becomes new (only after reaching the age at which the mother ran away), it begins to react to touch and smell, everything is a chain reaction started by the fragrance locked in a perfume bottle (wherever that came from). The smell is recognized as sin, like a temporary death, and this leads to the predetermined end – to betray one’s own loneliness is the only certain way to be left alone and realize that one is nothing but a dream of oneself.

And all the while the plates clatter – even though they have nothing to do with the kitchen, the text is comforting like a hot meal.

Съвременната българска литература Списание Re-Revisited­ Едно­/ One Magazine / Modern Bulgarian Literature Re-Revisited

205

литература нови заглавия българия

literature new titles bulgaria

Апокалипсисът е дело лично от Николай Фенерски

The Аpocalypse Is a Personal Thing

by Nikolai Fenerski*

“Голова моя – темный фонарь с перебитыми стеклами.” Саша Черный

“My head is a dark lantern with broken glass.”

Sasha Chorny

“Главата ми – кървав фенер с разтрошени стъкла.” Гео Милев

“My head is a bloody lantern with broken glass.” Geo Milev

Седя и гледам. По-скоро чета и от време на време се втренчвам в онова сърдито лице, което нарисувах с парцала на пожълтялата от неспирната употреба на никотин стена точно над прозореца в кухнята. Всъщност гледам мястото, останало от него, защото го замазах преди известно време. Героят на тези разкази обаче изобщо не би го направил и именно по тази причина в момента ме е яд, че съм се хващал за мечето. А пък той може да тръгне накъдето си поиска (да възкръсне в Берлин или Париж или да обича портокали и всичко, което се римува случайно) или просто да седи и да си гледа петното. Що се отнася до апокалипсиса... оф, децата пак вдигнаха голям трамтарарам, отивам да видя какво става, после ще взема едно въгленче, ще нарисувам физиономията над прозореца отново, ще изпия една водка с цигарка, за да не се окаже, че съм болен или подлец. А за апокалипсиса не чакайте – той си е дело лично.

I sit and I watch. I read, rather, and every once in a while I look at the angry face that I drew with a rag on the wall above the kitchen window, yellow from the endless assault of nicotine. The protagonist of these stories would never do that and this makes me angry that I painted it over. He would rather go where the world takes him (reborn in Berlin or Paris or loving oranges and accidental rhymes), or he would just sit around and stare at a spot on the wall.

As for the apocalypse… wait, the children are at it again, I’ll go check what’s going on, then I’ll take a piece of charcoal and draw the face above the window once more and I’ll have a vodka and a cigarette to prove that I’m not sick or a wretch. As for the apocalypse, don’t wait up – it’s a personal thing.

Напускам, ангелът ми хранител е пиян от Алекс Томов За да съм в тон с нещата и аз ще си пусна едно парче: I’m gonna fix my woman so she can’t have no other man... * Независимо от количеството спане и сънуване, в книгата е пълно с разкази, а от съседната стая се носи блус. Възможно именно по тази причина страниците са пълни с паузи, които късат повествованието и ме карат да 206

* Fener means “lantern” in Bulgarian, hence the following quotes are a play with the author’s name.

I Leave, My Guardian Angel Drunk

by Alex Tomov I will play a song that fits: I’m gonna fix my woman so she can’t have no other man…* Despite the large quantities of sleep and dreams in this book, it is full of stories, and blues is coming from the adjacent room. That’s probably what fills the pages with pauses, breaking up the narrative and making me want to take a breath and realize everything is a game.

I lay down thinking, buy me a mojo hand…

Fragmenting is a useful technique – the text is important but the gaps and

Съвременната българска литература Re-Revisited­/ Modern Bulgarian Literature Re-Revisited

си поема дъх и да започна да възприемам нещата като игра.

I lay down thinking, Buy me a mojo hand... Фрагментарността е удобен подход – важен е текстът, но също така в играта са и пролуките, паузите. Но ако цялата конструкция не е добре нивелирана, текстът рискува да започне да скърца като стар паркет.

But don’t let your woman, fix you like mine fixed me... Но дори и да скърца, нещо го заглушава – там долу на улицата се мъдри човекът с хармониката, но не чувам нищо...

I’m gonna get me a mojo hand, I’m gonna bring it back home Просто жена ми е минала и както обича, е намалила звука до min – има и друга музика, която got the blues, казва тя.

pauses also play their part. But if the whole construction is not well balanced, there is a risk that the text will start to creak like old floorboards.

But don’t let your woman fix you like mine fixed me…

But even as it creaks, something drowns the noise – because the man with the harmonica is down on the street even though I can’t hear a thing…

I’m gonna get me a mojo hand, I’m gonna bring it back home…

It’s just my wife – passing through, she has turned the volume down to “min” the way she likes it. There’s other music that’s got the blues, too, she says.

*Текстът на английски е от песента Mojo Hand на Lightnin’ Hopkins

“You’re a college chick and I’m a lorry driver…”

Barabi Blues Band

Ковчег с южно изложение от Станислав Цонев Ти си студентка, гадже, а аз съм шофьор на камион... Бараби Блус Бенд Съвсем “постмодернистично”, както се среща в текста, съм си отворил един сок ВВВ и обмислям два варианта: Вариант І Ковчег с южно изложение е телесна потребност. Вариант ІІ Ковчег с южно изложение е нетелесна потребност. В този случай всички активи на книгата са обезпечени, пасивите са най-вероятно проблем на прочита. Насред тълпата от Шекспир, Достоевски, Балзак... Кафка... Пушкин и Гогол... Вазов... Ремарк... с идиотска гримаса се хили... Швейк, Йозеф Швейк (вярно е, че се случва книгите да затриват авторите си, аз

*From Mojo Hand by Lightnin’ Hopkins

A Coffin with a Southern Exposure

by Stanislav Tsonev

In a very postmodernist manner, to quote the text, I have opened a carton of BBB juice and reflect on two possible variants: Variant I A coffin with a southern exposure is a bodily need.

Variant II A coffin with a southern exposure is a nonbodily need. If this is the case, the book is certainly all pros and the cons are probably a matter of reading. Amidst the likes of Shakespeare, Dostoyevsky, Balzac… Kafka…

Pushkin and Gogol... Vazov… Remarque…

Svejk, Josef Svejk is making a face. (It’s true that books sometimes erase their authors – sometimes I have the same problem with Karlsson, honest.)

And before I forget – in Osnabruck, across from the city hall where half of the Peace Treaty of Westphalia was signed, stands Remarque’s museum. The people I happened to be there with did not get this remark.

207

литература нови заглавия българия

208

literature new titles bulgaria

Съвременната българска литература Re-Revisited­/ Modern Bulgarian Literature Re-Revisited

така понякога изпитвам затруднения с Карлсон, честно). И преди да съм забравил, в Оснабрюк срещу кметството, където е подписана половината от Вестфалския мир, се мъдри музеят на Ремарк. Хората, с които се оказах там, реагираха на това име, сякаш ставаше дума за някакъв модел ремарке... А над ковчега с южно изложение поклаща листа зелен обелиск.

Приказки за меланхолични деца от Тодор П. Тодоров

Не ми остава друго, освен да се включа в играта* – персонаж от първата приказка е Абулафия (в различните прочити човек или компютър). Взимам си курсиви от различни приказки: Приказките не мълчат, напротив, те разказват винаги по различен начин как Светът ги болеше като досаден цирей, но винаги има лек – Хашиш, свит върху бедрото й, тогава, казват, се явяват Нови цветове, които будят очите със силата на някаква тайна вода – уви, водата, която била изпита, и пеят нечута песен за това, как Кожата й била изтъкана от сънища и също, че Смъртта била полепнала между пръстите на краката й, а когато и той умрял, се превърнал в черен пушек. И става нещо съвсем ново... Но това вече е друга приказка. *Правила (Медитация по Авраам Абулафия): 1. Написване. Пишат се различни комбинации от букви.

2. Произнасяне. Комбинациите от букви се пеят в комбинация с определено дишане и наклон на главата.

3. Мисъл. Представям си се като безтелесно същество, а буквите се проектират върху въображаем екран, започват да светят и практикуващият прониква в тайните им, говори с тях и получава отговори. Забележка: Четете нощем

And above the coffin with a southern exposure, a green obelisk flies in the wind.

Stories for Melancholy Children

by Todor P. Todorov I have no choice but to play the game* – the first story features Abulafia (either a human or a computer, depending on how you read it).

I take quotes in italics from various stories: Stories do not keep silent, on the contrary, they always tell the story in a different way, how The world hurt them like a troublesome boil, but there is always a cure – Hashish, rolled on her thigh; it is then, they say, that New colors appear waking the eyes with the power of some secret water – alas, the water that was drunk, and they sing a song never heard about how Her skin was woven in dreams and also that Death was stuck between her toes, and when he, too, died he became black smoke.

And something completely new happens… But this is already another story. *The Rules of Meditation according to Abraham Abulafia: 1. Writing. Different combinations of letters are written down.

2. Pronouncing. The combinations of letters are sung in combination with certain breathing and head tilts.

3. Thinking. I picture myself as a bodiless being while the letters are projected on an imaginary screen, shining as the practitioner enters their secrets, converses with them and is told the answers.

NB: Read at night.

209

литература нови заглавия българия

literature new titles bulgaria

Животът като липсваща лъжица от Иван Димитров

Life as a Missing Spoon

by Ivan Dimitrov

Когато планината не идва при Мохамед, Мохамед отива за марихуана. Някъде в интернет Усмивката на Тома Марков е не само красива, тя е поезия в чистия й вид! Някъде в тази книга Отсъствието на лъжица няма нищо общо с мензата и до известна степен няма нищо общо с храненето, освен със супичките (и други субстанции) тук и там, които оставят лекета по дрехите и телата на героите – тя може спокойно да бъде и капачка от близката кофа за боклук (въпрос на потребност), но със сигурност не това е поантата. Освен тях текстът се опитва да интерпретира и възможността /невъзможността да се съпротивляваш или да защитиш гледната си точка, която и съвсем не е твоя, а и без това найвероятно не е съществена, пък и важи единствено и само за част от околните, които пък аз от своя страна... и започва да те свива под лъжичката. И понеже в края на повествованието слушаме Morphine (Cure for Pain), предлагам друго парче: We rang the top floor, bottom buzzer Top floor, bottom buzzer Top floor, bottom buzzer The middle won’t work Ring the one under 01 Неприличен роман от Ивайло Борисов Първоначалното 01 напомня за моно, но в дигиталното случване на тази комбинация се реализират безкрайно много възможности. В ръцете ми е употребяващ всички комбинации гламурно-дискурсивен роман, където гламурът е секс, изразен с 210

“When the mountain does not go to Mohammed, Mohammed goes to get some weed.” somewhere on the internet “Toma Markov’s smile is not only beautiful, it is pure poetry!” somewhere in this book The lack of a spoon (as in a certain utopian film usually described as cult) has nothing to do with the student cafeteria and eating in general, with the exception of certain soups (and other substances) which leave stains on the clothes and bodies of the characters – it might as well be a bottle cap found in the nearby dumpster (a question of needs), but this is certainly not the point.

The text tries to interpret the im/possibility of resisting and defending your point of view, which is actually not your own, and which in any case probably doesn’t exist, important as it is only for some of the people nearby, whom I for my part… etc.

And you start feeling like gagging on a spoon.

And since the narrative ends on Morphine (Cure for Pain), let me suggest another song: We rang the top floor, bottom buzzer Top floor, bottom buzzer Top floor, bottom buzzer The middle won’t work Ring the one under 01 Indecent Novel

by Ivailo Borisov The opening 01 reminds me of mono, but in the digital combination, an infinite number of possibilities are realized.

And they are all used in this glamourdiscursive novel, where glamour is sex expressed by money or money expressed by sex, and discourse is sex, which is missing, expressed by the money you don’t have.

(For more on this topic, see Viktor Pelevin’s Empire V.) Modern culture happens in the

Съвременната българска литература Re-Revisited­/ Modern Bulgarian Literature Re-Revisited

помощта на пари, или парите, изразени в секс, а дискурсът е секс, който липсва, изразен в пари, които нямаш (за повече инфо виж Пелевин Empire V ). В допирната точка на тези две понятия се осъществява ставането на съвременната култура с всички произлизащи от това последствия. Странното е, че някои определят автора като хейтър. Аз пък съм склонен да направя друга асоциация (етимология в стил, ако не греша (пък няма и да проверявам), на Джон Скот Ериугена: AVE (Мария), прочетено наобратно е EVA, и да превърна английското hate – мразя, презирам, в немското hatte (от haben) – имам, което пък чудно пасва на името на героя в романа – Бенедикт. Безделникът от Георги Гочев Господ е създал прекалено много поети и прекалено малко поезия. Чарлз Буковски Тази книга е написана в средата на т. нар. нулеви години (2005) и е включена тук не заради художествените й качества, които съвсем даже не отсъстват, а защото искам да препиша един пасаж, който като нагласа не се среща в останалите книги в подборката, просто нещата са се променили и гледната точка е различна, а това е важно: “Подхванахме и модерните писатели. Не помня кой грабна два тома от един много мазен и тъп представител, станал напоследък известен с ювелирното си поведение – и ги хвърли нагоре. За лош късмет те не се разпаднаха, което показваше скъпата им направа, а само тупнаха, та трябваше да ги ритаме после.”

intersection between the two notions – with all the predictable consequences. The strange thing is that some call the author a hater. I would rather suggest another association and transform the English hate into the German hatte (past tense, third person singular of haben, to have), which fits the name of the protagonist in the novel – one Benedict.

The Man Who Did Nothing

by Georgi Gochev “God has made too many poets and too little poetry.” Charles Bukowski This book was written in the middle of the so-called noughties (in 2005) and is included here not because of its literary merits (which are present), but because I want to copy a passage from it. The idea of the following quote is missing from the other books in this list, written at the end of the decade – things have changed and this is important.

“Then we started on the modern authors. I don’t remember who grabbed two volumes by a very slick and stupid one, recently famous for his brilliant sycophancy – and threw them up in the air.

As bad luck would have it, the books did not fall apart, demonstrating the expensive manner in which they were published – they just fell on the floor, so we had to kick them afterwards.”

The books presented here were published by Janet 45, Ciela, Altera and Colibri. The author wishes to express his thanks for the texts and the selection.

Представените тук книги са издадени от ИК Жанет 45, ИК Сиела, ИК Алтера, ИК Колибри. Авторът сърдечно благодари за предоставените текстове и помощта при подбора.

211

екология тийнейджъри активност

ecology teenagers activity

текст сава чанков фотография михаил новаков и дилян тарашоев

212

Списание Едно­/ One Magazine

Младежта в действие

Youth In Action

Когато на 10 октомври – международния ден, посветен на климатичните промени – отидох на флашмоба пред Националната художествена галерия, първата ми мисъл беше, че съм попаднал на ученическа сбирка. Видимата средна възраст на присъстващите беше седемнайсет и половина години. Оказа се, че цялата работа е организирана изцяло от гимназисти. В редакцията поспорихме дали младото поколение сега не е доста по-напред с материала, отколкото сме били ние, завършилите училище миналия век. Чуйте Веси, която беше сред основните причини това събитие да се случи, и преценете сами.

On 10 October, the International Day of Climate Action, when I joined a flash mob in front of the National Art Gallery in Sofia, I first thought I’d stumbled into a high school happening. The participants’ average age appeared to be seventeen and a half. In fact, it turned out that the event had been organized by high school students. This prompted our editorial room to ponder the question of whether the younger generations in Bulgaria don’t have quite a leg up on those of us who graduated from school in the last century. Make up your own mind after reading our conversation with Vessi, one of the organizers.

text by sava chankov translation by boris deliradev photography by mihail novakov and dilyan tarashoev

213

екология тийнейджъри активност

ecology teenagers activity

Коя си ти? Веселина Нинова, на 18, ученичка последна година в Немската гимназия, София.

Introduce yourself.

My name is Vesselina Ninova (18).

I am a senior at the German Language School in Sofia.

Как се запали по опазване на природата и какво правиш ти лично? Обичам Австралия, направо я обожавам и мечтата ми е да отида дотам. Постепенно четях все повече информация за континента, местните забележителности, за природата. Един ден научих, че Големият бариерен риф умира необратимо заради климатичните промени. Тогава осъзнах, че определено трябва да се направи нещо. Потърсих в интернет полезна информация, записах се в мейл листата на активисти на Гринпийс, но някак си не беше достатъчно да сменя електрическата си крушка и да подписвам онлайн петиции. Затова реших да направя нещо повече: писах на WWF България и им обясних, че с удоволствие бих помогнала с каквото мога. Започнах работата си като доброволец, бях на 15 години. През тези 3 години доброволческа дейност успях да науча наистина много за климатичните промени, за опазването на околната среда и за това колко важно е да бъдем активни. Участвала съм в Климатичното турне на WWF през 2008 и 2009. В София имахме акции в различни части на града и палатка в Борисовата градина. Участвах две поредни години в Часа на Земята – миналата година наливах бензин във факлите и бях много притеснена да не разлея по тялото на факлата, защото ни казаха, че всичко може да пламне. Събирала съм подписи за WWF в голямата кампания за промяна на закона за горите, с рекламата с трибагреника ни, в която зеленото се стопява и става все по-малко. Също така две поредни години помагам в изложението на биохрана.

How did you get interested in environmentalism and what do you do to support it?

It all started because of my love for Australia – my dream is to travel there one day. I like reading all sorts of things about it and one day I found out that the Great Barrier Reef is under imminent threat of dying because of the changes in the Earth’s climate. At that moment, I felt I had to get involved personally. I dug up some more information on the Internet and joined the Greenpeace mailing list, but changing the light bulb in my room and signing on-line petitions didn’t seem like enough. So I wrote to WWF Bulgaria and told them I wanted to help with whatever I could. I became a volunteer at 15 and in the three years since then I’ve learned a lot about climate change, environmental protection and how important it is to be pro-active about these issues. In 2008 and 2009, I took part in the WWF climate tours. In Sofia, we organized events in different parts of the city and put up a tent in Borisov Gardens. I also took part in “Earth Hour” for two consecutive years (last year I was so worried I would spill gas on the torches as I was filling them in, since we were told the whole thing could go up in flames).

I collected signatures for a big WWF campaign to change Bulgarian forestry law – you may have seen the TV ad with the Bulgarian tricolor, in which the green part keeps shrinking. I’ve also worked twice as a volunteer at Sofia’s organic food exhibition.

214

Why did you decide to organize a climate action flash mob?

I saw an advertisement in the Future Friendly project’s e-bulletin for a one-week course for climate change leaders in the Turkish town of Akköy, organized by 350.

Младежта в действие / Youth In Action

Как реши да организираш флашмоб за климата? От пощенския списък на проекта Future firendly разбрах за едноседмичния курс за климатични лидери, организиран в турския град Аккьой от 350. org (бел. ред. - 350 частици на милион е максималното количество въглероден диоксид, при което няма да настъпят катастрофални промени. В момента количеството е 390 чaстици на милион.). Кандидатствах, интервюираха ме по Skype – за пръв път през живота си говорих с американец. Лагерът беше за хора от Европа и Азия и по време на тази една седмица успях да науча наистина много. Вдъхновиха ни как можем да променим нещата в собствените ни страни.

350.org организираха глобална акция за климатичните промени на 10.10.10. Целта на събитието беше да накара младите хора да бъдат поне малко поактивни и да действат против климатичните промени. Знаех за фейсбук групата, която организира флашмобове, и се свързах с тях. Оказа се, че от моето училище има едно момче – Ники – което участва в такава група, казва се Swift Gap. Те ми помогнаха много в организацията, отпечатаха стикерите, които направихме с материали от 350. org и малко Photoshop и Paint. Надявам се идеята ми да бъде подкрепена от възможно повече хора за в бъдеще. Правила ли си нещо друго в училище? Калина, едно момиче от моята гимназия, също се интересуваше от опазване на природата и основа еко клуб. За да не бъдем ограничени и да се наричаме просто еко клуб, тя го кръсти Клуб на ентусиастите, така че да сме ентусиазирани във всичко, което правим. Имахме много интересни лекции и интригуващи събития: снимаха ни от БНТ за нашия проект да разчистим задния двор в училище, ходихме заедно миналото лято на чистене в Рила,

org (350 parts per million is what many scientists and climate experts are now saying is the safe upper limit for CO2 in the Earth’s atmosphere. Current levels of CO2 are at 390 parts per million – author’s note). I applied and they interviewed me on Skype – I talked to an American for the first time in my life. I was invited and during this week I met with many young people from Europe and Asia and learned a lot. The organizers inspired us and taught us how we can change the situation in our own countries.

On 10/10/10, 350.org organized a global event for climate action. The goal was to make young people more active with respect to climate change and the environment. I’d heard of a Bulgarian Facebook group that organizes flash mobs and got in touch with them. It turned out that someone from my school (a guy named Niki) is a member of this group – it’s known as “Swift Gap.” They helped me organize the event on 10/10 by printing out the stickers with stuff I had from 350.org plus a little help from Photoshop and Paint.

Have you organized anything else at school?

With a former classmate Kalina, who was also interested in environmental protection, I set up an eco club at school.

We named it the Enthusiasts’ Club to avoid limiting ourselves to one topic and to send out the message that it’s important to be enthusiastic, whatever the topic. We organized some very interesting events and lectures – our initiative to clean up our school’s back yard was on Bulgarian National Television. We did some cleaning in Rila, too, and took part in two bike parades. It was a lot of fun. But it’s been difficult to keep up the intensity since Kalina graduated two years ago. The problem is that according to the rules, the leader of the club is its most senior member – which last year was a senior who wasn’t very good at organizing things.

There was also some competition in terms of events and audiences – some of my 215

екология тийнейджъри активност

участвахме в две велошествия. Беше наистина забавно. Но откакто основателката завърши преди две години, нещата с клуба стават все по-трудни за придвижване. Въпросът е, че се предполага най-големият и най-опитният да поеме лидерството, което тази година за съжаление не бях аз, а едно момче от бившия 12 клас. Паралелно моите съвипускници основаха само еко насочен клуб под опеката на учителката по руски език, така че имахме и малка конкуренция относно агитациите и публиката, а и момчето, което трябваше да е лидер на клуба, може би не ни организираше достатъчно добре. Имам огромното желание тази година да поема нещата в мои ръце, може да обединим двата клуба в моето училище и да работим заедно по проекти. Или за да поддържаме интереса в младежкия дух, какво по-добро от състезание “кой е по еко”? Опитахме се да въведем разделно събиране на боклуците в училище, но двете организации за оползотворяване на отпадъците, към които се обърнахме, си прехвърляха топката – всяка твърдеше, че училището е в района на другата, и накрая нищо не се получи. Какво учите в училище за околната среда? Имаме предмет химия и опазване на околната среда. За съжаление учителите гледат да претупат екологичната част и отделят само един час за нея. Как приемат вашите твоя ентусиазъм? Баща ми е скептично настроен към инициативите ми, а майка ми не толкова. Пробвах да изхвърляме боклука разделно, но само аз го правех – нашите не. Много трудно е да промениш мисленето на възрастните. Ето например, докато си говоря с баба ми, тя оставя чешмата да тече. Правя й забележка, а тя ми отвръща “Добре, добре” и не я спира. Възрастните си правят 216

ecology teenagers activity

classmates founded their own Eco Club under the direction of our Russian teacher.

I very much want to become the leader of our club this year and to see what I can do to merge the two clubs, so that we can work on projects together. Or perhaps we can run an open competition for eco initiatives.

We tried introducing separate garbage disposal at our school, but the two collection companies working in the area kept passing the buck back and forth – each claimed the other was responsible for the school – and nothing much happened in the end.

What, if anything, do you learn about the environment in school?

We have a subject called “chemistry and environmental science,” but unfortunately teachers don’t like to spend much time on environmental material, so we end up with about a single class.

What do your parents think of your enthusiasm for environmental projects?

My father is skeptical, my mother less so. I tried organizing my family to separate our garbage, but I was the only one who stuck to the rules. It’s very difficult to change adults’ minds. I keep telling my grandmother not to let the water run for no reason, but she just says, “All right, all right!” and keeps the faucet on. Adults often ignore you or tell you it’s childish to expect any results.

What professional role do you see for yourself in the future?

I’ve wanted to study medicine all my life. I want to be of use to people.

I’ve thought about taking up veterinary studies, but I decided that people are more important than animals. In April of this year, I went on a study tour of the Brandenburg University of Technology in Cottbus, Germany – for four days I went to lectures with the first-year environmental chemistry students. I even went to a calculus class, which is not among my favorite subjects. I want to do a more

Младежта в действие / Youth In Action

каквото си знаят или те игнорират и ти казват, че това, което правиш, е детинско. Каква искаш да станеш? От малка искам да уча медицина, за да помагам на хората. Мислила съм да стана и доктор на животните, но реших, че хората са по-важни, не че работата на ветеринарите не е също важна. Тази година през април бях на пробно следване в Техническия университет в Котбус (Германия). За четири дни ходех на лекции заедно с първокурсниците от химия на околната среда. Бях дори на висша математика, въпреки че не ми е любимият предмет. Искам да имам професия, а екология да следвам като магистратура или второ висше. През септември бях в Марсилия на семинар за устойчивото развитие по програмата на Европейския съюз Младежта в действие. Обсъждахме защо има секс туризъм вместо селски туризъм, защо изсичаме горите, защо децата играят в мръсотия. Оказа се, че не само у нас има проблем с разделянето на отпадъците и рециклирането – положението е същото в Италия, Испания, Гърция. Разгледахме проблемите във всяка една страна и възможните решения, които бихме могли да вземем. Аз записвах на големи листове всички проблеми и решения и се включих в дискусиите, като говорих за Иракли, проблемите с туризма (Витоша, лифтовете...), извозването на боклуците и нелегалните сметища. Радвам се, че се срещнах с толкова много позитивни, активни, креативни и решителни млади хора от Европа!

traditional bachelor’s degree first and then study environmental science at the graduate level.

In September, I went to a seminar in Marseille on sustainable development organized within the framework of the EU program Youth in Action. We discussed why there is sex tourism instead of rural tourism; why we are losing more and more forests and why children have no choice but to play in unclean urban areas. I realized that other countries such as Italy, Spain and Greece have problems with separate waste collection and disposal, too. We discussed the problems in each individual country and brainstormed possible solutions. I was responsible for putting up all the problems and solutions on a flip chart and gave a presentation about Irakli, the problems with Bulgarian tourism (Vitosha, the lifts, etc.), with waste collection and illegal disposal sites. It was great to meet so many positiveminded, creative, pro-active people from around Europe!

217

наука океан живот

science ocean life

текст йоана станчева илюстрация phormatik

218

Списание Едно­/ One Magazine

мedusa blues

text and translation by yoana stancheva illustration by phormatik

219

наука океан живот

Добър ден. Аз съм Лазар, изоставеният съпруг на Елена. Елена е медуза. Или поне беше такава преди 540 милиона години, когато реши да ме напусне и да поведе еволюцията. Точно така – аз съм медуза също, най-старата на света. Накратко, първообразът. И съм самотен от 540 милиона години. Не тая ненавист към нея. Медузите нямат зъб на никого и нищо. Дори в онзи ден по време на Камбрийската експлозия, когато тя отплува, без да каже дума, пак продължих да пулсирам, лек и безплътен. Още помня как тъжно ме погледна тя и лениво загреба вода в главата си, за да се избута към дълбините. Там имаше съмишленици, с които щеше да опита нещо различно: да функционират заедно като организъм. В океана има много като нас, които напомнят по нещо за вас. Милиони океански животни приличат на части от човешки организъм. Мозъчни корали, порести гъби, миди, корали и медузи плуват като мозъци, бъбреци и дробове самостоятелно, освободени от организацията на тялото ви. Именно съчленяването им в единен организъм бе гениалното й перверзно хрумване. Всички вие сте остатъци от делото на моята Елена. Медузата е първият организъм, скъсал връзката си с вездесъщата земя. Преди нас няма разум със собствено движение. Вие, също като нас, сте направени от ефирна земна материя, но сами пожелавате движението си. Пулсирате през пространството, което мислите, че е естествената ви среда. Без дори да подозирате откъде произлизат съставните ви части, поизхабени от милионите години употреба извън океанска вода. Елена избяга от мен, за да направи своя Франкенщайн и изпълни мисията на живота си. Аз все още оцелявам безцелно по теченията на Световния зелен океан. Явно има забележителни и незначителни медузи. Както има 220

science ocean life

Good afternoon. I am Lazar, Elena’s abandoned husband.

Elena is a jellyfish. Or at least she was some 540 billion years ago when she decided to leave me and head the department of evolution. That’s right – I am a jellyfish, too, the oldest one alive. In other words, the prototype. And Lord knows I have been lonely for 540 billion years.

I don’t harbor hatred for her. Jellyfish can bear no grudges. Even on that day during the Cambrian explosion when she swam away without uttering a word, I kept on palpitating, light and translucent. I still remember the sad way she looked at me as she filled her head with water and shot off towards the depths. Her accomplices awaited there. With them, she was going to try something different: functioning together as an organism.

In the ocean, there are many of us who mirror you in some way. Millions of ocean animals resemble parts of the human body. Brain corals, sea sponges, clams, coral reefs and jellyfish swim like solitary brains, kidneys, and lungs, free from the organization of the body. It was precisely their cohesion into a common entity that was her ingenious, twisted whim. You are all descendants of my beloved Elena’s deed.

Jellyfish were the first organisms to break their link to the omniscient earth.

Before us, no reasoning being moved of its own volition. You, just like us, are made of pellucid matter and consider yourselves masters of your own movement. You throb through space thinking it’s your natural habitat, hardly aware of where your composition originated from, each part of you heavily corroded from billions of years of out-of-ocean usage.

Elena ran away from me to build her own Frankenstein and fulfill her calling.

I am still aimlessly surviving amidst the currents of the green World Ocean. I guess there are remarkable and mediocre jellyfish.

Just like there are remarkable and mediocre hearts. Elena knew she was divinely chosen.

Medusae throb incessantly – like hearts.

We take in and let out the same liquid that

Medusa Blues

забележителни и незабележителни сърца. Елена знаеше, че е богоизбрана. Медузите пулсират непрестанно – като сърца. Загребват и изтласкват една и съща течност, която придвижва живота. Издуваме, отпиваме глътка, свиваме, предаваме дъха си на океана, а той – на всички останали. Ние сме гигантската помпа, която претаква солените сокове на огромно тяло вода. Гигантските океански червеи-туби са екстремна система за бързо реагиране и пренос на вещества чрез химически синтез. Те са прототипът на нервна система, която реагира не само на химически елементи, но и на допир. После имаме океанските дънни гъби – с пори на истински бели дробове. Наутилуси – за уши. Миди – за утроби. И Елена, която накара всеки един от тях да изостави свободата си и да заживее комунално в други порядки. Останах аз, Лазар, самотно и незначително биейки по океанските високоскоростни течения.

moves life forward. We puff ourselves up, take a sip, contract and release our breath into the ocean, which passes it on to everything else. We are a giant pump regulating the circulation of the salty lymph of this huge body of water.

Giant tube worms are an extreme, rapid-fire system for metabolism through chemosynthesis. They act as a prototype for the nervous system, which reacts not only to fired chemicals but also to touch.

Then we’ve got the deep sea sponges with true lung alveoli.

Nautiluses for ears, mussels for wombs.

And Elena, who made each of them abandon freedom to start a communal life governed by different ethics.

Only I, Lazar, remained here, throbbing a lonely heartbeat along the ocean highway currents.

221

наука океан живот животни

222

science ocean animals life

люEDUSAE Medusa Blues BLUES

223

Новогодишната програма в Хотел Експо включва музика на живо, диджей, караоке, най-различни игри и томбола със специални награди. В празничната нощ хотел Експо предлага специално новогодишно меню и бар с неограничена консумация на алкохолни и безалкохолни напитки. Цената на куверта е 119 лв за възрастни и 59 лв за деца от 7 до 12 годишна възраст. Специалният подарък за всеки гост е нощувка на 31 декември и късна закуска на 1 януари. За контакт тел: +35928178100, e-mail: marketing@hotelexposofia.com.

Списание Едно­/ One Magazine

Лично пространство

225

226

Списание Едно­/ One Magazine

Балкански коне се возят на Volvo XC90 Денят е драматичен. Саундчекът за една група часове преди концерта понякога е по-важен и от самия концерт. Групата е Балкански коне, времето навън е дъждовно. Предстои сложна логистична операция, първо, със събирането на петима души, които се намират във всички краища на София, и второ, с натоварването на цялата техника на групата от четирима от студиото им за репетиции, което се намира на ул. Опълченска. Изглежда ако не невъзможно, твърде сложно. Спасението все пак идва и името му е Volvo XC90. С него се появява Краси Желязков (българска фретлес и 8-струнна тамбура и акустична китара), основател на групата: 11 ч. “Всичко започна преди 11 години. Това беше прелюдията. Тогава обикалях много из балканските музикални фестивали. Започнах все повече да се замислям над идеята да организирам фестивал и у нас, просто исках да дам сцена на всички тези страхотни музиканти. Но много бързо си дадох сметка колко трудно би било това и затова реших да направя група. Хората ми бяха в главата, но името на бандата дойде в последния момент. Просто една сутрин се събудих с него: Balkan Horses Band. Първият концерт на бенда беше на 10 ноември 2000 година в НДК. Бяхме деветима композитори и изпълнители от седем балкански страни, обединени от един проект експеримент: Тамара Обровац от Хърватия, Теодосий Спасов, Стоян Янкулов и аз от България, Костас Теодору от Гърция, Влатко Стефановски от Македония, Емил Букур от Румъния, Саня Илич от Сърбия и Хакан Бешер от Турция.”

Градският трип, въпреки обичайните задръствания при дъжд, се превръща в приятно изживяване и заради приятния разговор, и заради меката динамика на колата, кой знае – може би и заради предните странични прозоречни стъкла, които отблъскват водата по време на движение, и за хидрофобното повърхностно покритие, което превръща водата в малки капчици, които вятърът мигновено отмива. Слушаме Балкански коне от Dolby Pro Logic II аудиосистемата и изобщо пребиваването в SUV със сдържан и елегантен дизайн, с лекота на движенията, но и чувство за солидност, устойчивост и комфорт, се превръща в истинско изживяване.

“Volvo винаги са свързвали имиджа си като сигурната семейна кола. А какво друго е една музикална банда, ако не семейство? Освен това ние правим музика, черпеща от традицията, а какво друго е Volvo, ако не традиция? Да не говоря, че импровизацията е в кръвта ни, това е не само наше хоби – това е част от работата и музиката ни. И импровизираме във всичко – както и с тази кола – когато сме на път, непрекъснато сменяме ритъма и темпото в зависимост от настроението и ситуацията – може да са бързи, може да са плавни и умерени.”

12 ч. Вече сме петима в колата и въпреки това е все така просторно и комфортно. Краси довършва историята: “Тогава бяхме на библейски ритъм – 6 дни репетиции, на седмия – концерт. Но формацията се оказа много тежка, хората се събираха все по-трудно, просто нямаше как да продължи. Но ето ни всички в сегашния ни вариант: Николай Иванов (клавишни, вокал, бамбукова флейта), Ники свири и с група Ом, пътува и прави музика за филми, Петър Тодоров (кахон, перкусии) се занимава с екология, работи във фондация “Биоразнообразие” и свири и в групата 227

Ирфан, кавалджията Владимир Величков преподава, свири и с Канарите и Българе, в момента работи върху проект с Ник Мейсън и Мат Купър (бел. ред. – и в момента е поел управлението на колата). А самият Краси, след като прекарва години на гурбет в Германия, се връща и става част от Куку бенд, Каналето, после е мениджър в София мюзик ентерпрайзес.

13 ч. Пристигаме на ул. Опълченска. Операцията започва. В багажника на Volvo XC90, който по никакъв начин не прилича на бездънна яма, едно по едно се натоварват: 1. чело тамбора – 1 бр.

2. акустични китари – 2 бр.

3. кийбордове, единият от които 88-клавишен – 2 бр.

4. хардуер за ударните инструменти – 1 бр.

5. кавал – 1 бр.

6. ефект процесор за кавал – 1 бр.

7. електронен перкусионен пад – 1 бр.

8. чинели, хлопки, тамбора, джембе и кахон – доста броеве 9. стойки за акустични китари – 2 бр. Всичко намира мястото си като в аптечка. А само допреди малко целият горен списък изглеждаше като безформена грамада, която е изключено да бъде побрана в каквото и да било...

14 ч. Плавно и тържествено потегляме за чаша чай преди саундчека. За половин час се покриха темите за биохраните, турнетата, за срещите с поляци и водки, за Удсток, за фестивала Сигет като културен шок за Ники, фестивал на полическата песен в ГДР, на който пеят Стиви Уондър, Ърт уинд енд файър и е културният шок за Краси, за Аспарух Лешников, за Майлс Дейвис в Монтрьо.

228

14.30 ч. Обратно в елегантното бяло Volvo XC90, на което би подхождало и името Дядовата ръкавичка. Преди всичко обаче първите думи, с които то може да бъде описано, са Сигурност и Пространство. Сигурност, заради системата за защита при страничен удар, системата за защита при преобръщане, системата за защита при камшичен удар, информационната система за “сляпата” зона при обратната видимост. Пространство, заради седемте самостоятелни ергономични седалки в три реда, електронния климатичен контрол, системата за качество на въздуха, развлекателна система с двоен екран. Всички те превръщат Volvo XC90 в колата на семейството, на екипа, на добрата компания, на музикалната банда, в която всеки ще се чувства добре.

15 ч. Влизаме в подземния паркинг на НДК. Процедурата, която следва, е като обратен каданс на тази отпреди половин час: гореизброените артикули в багажника един по един излизат в обратен ред. София лайф клуб. За минути, като добре смазана машина, всеки заема мястото си, оправя инструментите си и репетицията започва. Няма никакво съмнение за класата на концерта, който предстои след часове. Така и става – концертът минава много емоционално и и с голям успех. И това е само прелюдията към голямото събитие и големия юбилей: 10 години на състава, които бяха отпразнувани на 10 ноември с грандиозен концерт.

Списание Едно­/ One Magazine

229

230

Списание Едно­/ One Magazine

231

232

Списание Едно­/ One Magazine

233

Хармония в движение Когато става въпрос за удоволствие от управлението, еталонът е Ford Focus Еднакво безупречен в града и на дълъг път, в завои и на прави участъци, днес Focus е един от найутвърдените и всепризнати модели на Ford, с над 5 милиона продажби за изминалите 12 години. Още с появата си през 1998 г. той прави революция в сегмента благодарение на смелия си дизайн и независимото задно окачване. Това е и най-характерното за модела – той съумява да съчетае удоволствието от управлението с една забележителна стабилност и отзивчивост на автомобила. Днес компактният Ford Focus е носител на характерния кинетичен дизайн на марката – изтеглени назад фарове, трапецовидна предна решетка, динамичен профил, дръзки арки на калниците. Основната цел при разработването на Focus – да изглежда толкова добре, колкото се и шофира – е намерила отражение във външния му вид.

Ford Focus притежава редица от характеристиките на високия клас автомобили – системата Ford Easyfuel, предотвратяваща зареждането с грешно гориво, старт бутон Ford Power, следене на налягането в гумите, задни LED светлини, централна конзола с 230-волтов извод, Bluetooth®, гласов контрол за аудиосистемата и климатик, както и навигационна система с 5-инчов цветен дисплей. Новите технически разработки на Ford превръщат шофирането на автомобила в удоволствие. Той сякаш е залепен за пътя, реагира мигновено на действията на водача, а поведението му е предсказуемо при всякакви пътни условия. Компактният модел не прави компромис и с безопасността. Интелигентната система за защита (IPS) на Ford включва шест въздушни възглавници, стандартен ABS, електронно разпределение на спирачното усилие и ултра здрава защитна клетка. На тестовете на Euro NCAP за безопасност Focus постига максималните 5 звезди за сигурност на пътниците.

Ford Focus се предлага с пълна гама дизелови, бензинови и спортни двигатели с мощност от 90 до 305 конски сили. До 10 декември 2010 Ford Focus се предлага на българския пазар с особено атрактивна комбинация от екстри, включени в много примамливата цена на специалната версия Attraction.

234

Списание Едно­/ One Magazine

Пералнята SAMSUNG ECO BUBBLE Стилната перална машина Eco Bubble предлага уникално съчетание от първокласен дизайн и технология, гарантиращи минимална енергийна консумация, а също и превъзходно качество при изпиране със студена вода. Тези перални машини предлагат екстри като намалена енергийна консумация, най-новите постижения при проектирането на двигатели с впечатляващо нисък шум и вибрации, качествена изработка с доказана издръжливост и функционалност, и технологии на изпирането, предлагащи най-доброто. Пералната машина Eco Bubble съчетава стил и удобство при ползването й, като предлага безукорна като изпълнение врата от хром, а също и циферблат за настройване на програмата, с лесни за управление бутони на контрол панела за различните видове пране. Пералнята Eco Bubble позволява на потребителите да постигнат безупречно изпиране със студена вода, като по този начин се пести енергия за затопляне на водата, а в същото време студената вода предлага подходяща грижа за деликатни материи като коприна и вълна. Генераторът на пяна започва да разтваря препарата във водата и след това инжектира въздух, който произвежда гъста сапунена пяна. Пяната навлиза в барабана секунди след началото на нормалния цикъл. Тази пяна се разтваря във водата за пране, разпределя се равномерно по тъканите и прониква дълбоко в дрехите около 40 пъти по-бързо, от колкото при нормалните перални.

235

REPLAY WINTRY GRUNGE Колекция Есен / Зима 2010-11 Колекцията на Replay за идващата есен-зима е измислена за живота в оживения и космополитен град. Денимът е в основата на тази колекция. Избелванията на денима са предимно в тъмната гама, което създава интензивно vintage усещане. За мъжката колекция са характерни контрастни материи, етикети и кръпки с ръчна изработка, както и обърнати навън шевове. Формата на дънките е права, със смъкнато дъно и леко вдигната талия. При дамите специално внимание е отделено на обработката на материите с триизмерни ефекти на разпръснат черен пигмент. Задължителни за този сезон са вталените модели, чиято гама е разнообразена с клинове от супер стреч деним. Освен това се предлага и boyfit стилът, който е удобен за носене.

236

Списание Едно­/ One Magazine

CAMPER: WATERPROOF Обувките от серията WATERPROOF на CAMPER са направени в духа на средиземноморската култура. Новото Peu залага едновременно на техника и естетика, за да се противопоставя на дъждовното и студеното време в градската среда. Тази концепция е създадена, за да съхрани връзката с органичните елементи, така характерна за марката. Без да се нарушава линията на Peu, е добавена омекотяваща система. Двуцветната подметка на Peu Pista сега е слепена вместо зашита. Допълнително към нея има грип, който я прави устойчива на плъзгави повърхности. Носейки обувките Peu Pista, ще изпитате усещането сякаш сте обути в пашкул – анатомичната им форма допринася за допълнителен комфорт. Peu Pista е в естествените нюанси на сивото, бежовото и кафявото и е всичко, което някога сте си пожелавали да носите през зимата.

237

DOLCE & GABBANA the one Gentleman Доменико Долче и Стефано Габана са eдин от най-успешните модни дуети. Безпогрешният им нюх личи не само в дрехите и аксесоарите, но и във високо оценените и запомнящи се аромати на марката. Новото предложение от Dolce & Gabbana the one gentleman не прави изключение. То улавя модерната елегантност на момента и събира във флакон ориенталския папратов характер на аромата и уважението към съвременния джентълмен. Матю Макконъхи е негово въплъщение, хванат в кадър от визуалния артист, известен с модните си фотоси, музикални клипове и рекламни кампании, Жан Батист Мондино. Пред обектива му са заставали безсрамно голям брой знаменитости, а черно-бялата лента на рекламата ни връща с лекота към атмосферата и героите от филма на Фелини Осем и половина.

238

Списание Едно­/ One Magazine

ACQUA DI PARMA COLONIA ESSENZA Откакто марката е на пазара, вече почти 100 години, Парма спира да бъде отъждествявана само с Джузепе Верди, Бернардо Бертолучи, качествено пармиджано и добър футбол. През 1916 г., когато властват немските аромати, Acqua Di Parma се ражда с нова и модерна концепция. Това е причината подходящата за жени и мъже Colonia да се настани трайно в будоара на вечни икони на красотата като Одри Хепбърн, Ава Гарднър и Кари Грант. Новата история на Acqua Di Parma се написва през 2001 г. с присъединяването й към първата в света по производство и продажби на луксозни стоки бизнес група LVMH (Moet Hennessy Louis Vuitton). Уникалността на марката се крие в това, че тя винаги остава вярна на корените си. В продължение на 100 г. бутилката на Colonia – символ на Acqua Di Parma, продължава да е същата, както и всички процеси, свързани с обработката на съставките. Поредното доказателство за това е новото цитрусово-дървесно попълнение Cоlonia Essenza – елегантна комбинация, в която блестят мандарина, розмарин, карамфил и бял мускус.

239

YVES SAINT LAURENT LA NUIT DE L’HOMME LE PARFUM Mарката от левия бряг на Сена, дала на света смокинга, пуловерите с голямо деколте и първата колекция pret-a-porte, загуби своя баща преди повече от две години, но добре възпитаният вкус продължава да е задължителен за всеки продукт с нейното лого. La Nuit de l’Homme на YSL не прави изключение. В клишираното пространство на тоалетната вода за мъже се появява истинското изключение. Парфюм с дъх на бергамот, анасон, черен пипер, лавандула и лабандум, примесен с плътността на пачули и ванилия. Черният флакон преминава от светлината на тоалетната вода към сянката на парфюма. Изразните средства на дизайна Баухаус личат силно в капачката с форма на болт, обгръщаща дебелото стъклено гърло. Истинско сливане на индустрия и лукс, допълнени по неповторим начин от силното присъствие на Венсан Касел, лицето на рекламната кампания. Гаспар Ное, работил с Касел и Моника Белучи в Необратимо, режисира видеото, издържано в стил film noir и озвучено от динамичната интерпретация върху класическата Астурия на Исак Албенис.

240

Списание Едно­/ One Magazine

LES TENTATIONS DE CHANEL Сякаш изящните френски сладки, наречени “макарони”, са вдъхновили лимитираната коледна грим колекция 2010 на Chanel. “Изкушенията” на марката за тен, очи, устни и нокти са в палитра от топли, медни и бронзови тонове с фин щрих на искрящо розово и като че ли отново се заиграват с традиционния за “макароните” вкусен цвят на шоколад и малина. По сходен начин и текстурите на продуктите се разтапят върху кожата и доставят удоволствие на сетивата. Този сезон си струва да перифразираме Епикур и да се поддадем на изкушението, преди да е изчезнало.

241

Какво: Dior, лимитирана колекция грим Evening Gold Коледа 2010 Защото: звездният продукт Minaudiere е скрил всичко най-необходимо за блясъка на очите и устните в ефектен клъч, решен в емблематичен за марката пепит

Какво: Givenchy, лимитирана колекция грим Vintage Christmas Коледа 2010 Защото: празниците идват със сияен тен, очи в наситено черно и устни и нокти в женствено червено

Какво: Guerlain, лимитирана колекция грим Les Ors Коледа 2010 Защото: историческият символ за марката – пчелата, която светът вижда за пръв път през 1853 г., се появява отново. Този път, за да украси легендарната бутилка, но превърната в спрей с фина пудра и дъх на виолетки

Какво: Еstee Lauder, лимитирана колекция грим Pure Color Extravagant Коледа 2010 Защото: сочни, червени и богати златни цветове с плътни текстури, които създават нови, подчертано драматични визии

242

Списание Едно­/ One Magazine

Какво: Chanel, Sublimage Essential Revitalizing Concentrate Защото: ускорява циркулацията на лимфната система и стимулира елиминирането на токсините, като се нанася преди крема Sublimage, за да подсили действието му

Какво: Lierac, High Peel Защото: високата концентрация на киселини в пилинг серума обновява кожата и изравнява тена

Какво: Estee Lauder, Time Zone Night Защото: кожата се дехидратира много повече през нощта, отколкото през деня, и се нуждае от мощна формула, която хидратира и намалява бръчките

Какво: Carolina Herrera, CH Xmas set Защото: 50 ml EDT и лосион за тяло са повече от приятен подарък

Какво: Marc Jacobs, Bang Xmas set Защото: 100 ml EDT, део стик и афтършейв балсам се допълват безпогрешно

243

Какво: Burberry, Brit Limited Edition Womеn/Man Защото: двойката аромати ще допълни празничното ви настроение с незабравими ароматни спомени, а двата флакона ще блестят под елхата като част от неповторимата ви коледна декорация

Какво: Azzaro, Azzaro pour Homme Elixir Защото: в търсене на ново поколение клиенти марката преработва Azzaro pour Homme – образец за висша парфюмерия с над 320 естествени съставки, и дава живот на Elixir, за да продължи над 30-годишната традиция в създаването на изискана мъжественост

Какво: Cacharel, Amor Amor Absolu Защото: цветният ориенталски плодов дъх на парфюмната вода ще остане като страстна целувка по кожата ви

Какво: Bvlgari, Bvlgari Man Защото: представите на марката за вродена елегантност могат да извадят наяве вродената харизма на всеки мъж Какво: Byredo, La Tulip Защото: улавя най-фините и скрити характеристики на лалето – това интригуващо цвете не може да бъде дестилирано, но Byredo умело комбинират ароматите от различните му части и вече можем да се насладим на пролетната му природа по всяко време на годината Какво: Porsche Design, The Essence Intense Защото: новата интерпретация на супер успешния първи аромат на марката The Essence отговаря на нуждите на многобройните си почитатели с по-концентриран и дълготраен вариант, подсилен с дървесно-амброва хармония Какво: Comme des Garcons, Wonderwood Защото: красивата екстравагантност на аромата с дървесни нотки е отбелязана дори с излизането на кратък филм от артистичните близнаци братя Куей, известни със стопмоушън техниката – любимото им изразно средство

244

Списание Едно­/ One Magazine

Какво: Dior, J’adore L’Or Essence de Parfum Защото: високо концентрираният нов аромат е вдъхновен от златото и ще ви поглези с най-благородни съставки от имението Грас, събирани на ръка от едно семейство вече трето поколение

Какво: Calvin Klein, Beauty Защото: жената, на която този аромат със сърце от цветето кала стои добре, е истинска, пряма, интуитивна и с магнетично излъчване

Какво: Versace, Vanitas Защото: най-женствената част от егото вече ухае на цветето тиаре, зелен лимон, фрезия, зърна тонка и кедър

Какво: DKNY, Be Delicious EDT Spray Защото: първият парфюм, който преди 5 години запечата възхитителния плодов сок от ябълка, днес предлага по-лека, свежа версия

Какво: Estee Lauder, Sensuous Noir Защото: ароматът напомня топлината и чувствеността на съблазнителни заоблени линии от женски силует

Какво: Naomi Campbell, Naomi Защото: ако си падате по уханията на звездите, 11-ият аромат на супермодела е добра възможност да се отъждествите с любимката си Какво: Davidoff, Champion Xmas set Защото: всички мъже победители по душа ще получат 50 ml EDT и 75 ml душ гел за коса и тяло

245

Полюси

сценография Николета Найденова стайлинг Полина Нинова фотография Михаил Новаков и Ивайло Младенов модели Лиляна и Ивайла

панталон и чанта Jeniffer обувки United Nude от Miss Sixty блуза и яке личен архив

блуза Converse бюстие Jeniffer къси панталонки Jeniffer

обувки Camper

обувки Camper колан, използван като бюстие Jeniffer пола личен архив

колан Jeniffer бюстие и рокля личен архив

елек Miss Sixty къси панталони Jeniffer кецове Converse колан личен архив

елек Miss Sixty рокля Replay кецове Converse

яке Replay блуза Puma боти личен архив

елек Miss Sixty къси панталони Jeniffer sweatshirt Puma боти Replay

жилетка G-star къси панталонки Jeniffer ръкавици Miss Sixty чанта Replay

256

BOSS BOTTLED. NIGHT. THE NEW FRAGRANCE FOR MEN FEATURING RYAN REYNOLDS

Можеш да ни намериш в:

You can find us at:

5 Open Art Space – бул. Христо Ботев 1А, София — Агата-А – книжарница в галерия Академия, НХА, ул. Шипка 1, София — Culture Beat – НДК, София — Salon Olfactive – ул. Г. С. Раковски 145, София — Дюкян Меломан – ул. 6 септември 7А, София — МОТТО – ул. Аксаков 18, София — Бар Петък – бул. Васил Левски 67, София — Театрото – ул. Стефан Караджа 5, София — Чайка – ул. Г. С. Раковски 122, София (вход от ул. Хан Крум) — Слънце Луна – Инкетинке – ул. Юри Венелин 1, София — Биомаг – пл. Журналист 1, София — Adi’s Cook & Book - ул. Будапеща 31, София — СГХГ – книжарница – ул. Ген Гурко 1, София — Friend’s Place – ул. Славянска 22, София — Artnewscafe /галерия Сариев – гр. Пловдив, ул. Отец Паисий 38 — Склада – ул. Г. Бенковски 11, ет. 3 – 4, София — Биомагазин Биозелено – бул. Витоша №78, София ­— Хостел Canapè Connection – ул. Юрий Венелин 2, София — Supa Star – ул. Цар Иван Шишман 8, София — Галерия The Fridge – ул. Овче поле 122, София — Cru – ул. Цар Асен 45, София — J. J. Murphy’s – ул. Кърниградска 6, София — ЕCRU – ул. 6 септември 26, вх. Б – вход от ул. Неофит Рилски, София — Хотел Експо – бул. Цариградско шосе 149, София — Апартамента – ул. Неофит Рилски 68, София — Paper Cake – ул. Г. С. Раковски 122, София — One More Bar – ул. Цар Иван Шишман 12, София — Buñuel – ул. Цар Иван Шишман №12, София — Читалище Антон Страшимиров – кино Влайкова – ул. Цар Иван Асен ІІ 11, София

5 Open Art Space – 1A, Hristo Botev Blvd., Sofia — 1, Shipka St., National Academy Of Art, Academia Gallery, Bookstore, Sofia — Culture Beat – National Palace of Culture, Sofia — Salon Olfactive – 145, G.S. Rakovski St., Sofia — Dukyan Meloman – 7A, September 6th St., Sofia — МОТТО – 18, Aksakov St., Sofia — Bar Petak – 67, Vassil Levski Blvd., Sofia — Teatroto – 5, Stefan Karadja St., Sofia — Chayka – 122, G.S. Rakovski St., Sofia — Sun Moon–Inketinke – 1, Yurii Venelin St., Sofia — Biomag – 1, Journalist Square, Sofia — Adi’s Cook & Book - Budapest St. 31, Sofia — Sofia Art Gallery – 1, Gen. Gurko St., Sofia — Friend's Place – 22, Slavyanska St., Sofia — Artnewscafe / Sariev Gallery – 38, Otets Paisiy St., Plovdiv — Sklada showroom – 11, G.Benkovski St., Fl. 3 – 4, Sofia — Biozeleno – 78, Vitosha Blvd., Sofia — Canapè Connection Hostel – 2, Yurii Venelin St., Sofia — Supa Star – 8, Tzar Ivan Shishman St., Sofia — The Fridge Gallery – 122, Ovche Pole St., Sofia — Cru – 45, Tzar Assen St., Sofia — J. J. Murphy's Pub – 6, Karnigradska St., Sofia — ECRU – 26, September 6th St., Sofia — Hotel EXPO – 149, Tzarigradsko Shose Blvd., Sofia — The Apartment – 68, Neofit Rilski St., Sofia — Paper Cake – 122, G.S. Rakovski St., Sofia — One More Bar – 12, Tzar Ivan Shishman St., Sofia — Buñuel – 12, Tzar Ivan Shishman St., Sofia — Vlaykova Cimena – 11, Tzar Ivan Assen 2nd. St., Sofia

06

07

08

09

10

9 771312 000002

9 771312 000002

9 771312 000002

9 771312 000002

9 771312 000002

12

05

9 771312 000002

9 771312 000002

04

9 771312 000002

11

03

9 771312 000002

9 771312 000002

02

9 771312 000002

Списание Едно • Зима 2010

One Magazine • Winter 2010

01

One Magazine • Winter 2010

Списание Едно • Зима 2010

9 771312 000002

edno.bg цена 10 лв. / price 10 lv

Изкуство в публичното пространство Art in Public Space Рокада на центъра и периферията в архитектурата Center and Periphery Switch Places in Architecture Как да съхраним старите реклами How to Preserve Old Ads