Edno magazine - Issue 94 Autumn 2011 by One Foundation for Culture and Arts

10 лв. / 8 euro Списание Едно • Есен 2011 / Edno Magazine • Fall 2011

Пламен Деянов: Бронзовата къща / Plamen Dejanoff: The Bronze House Кой е В крак с времето / Who is In Step With The Times За какво служат утопиuтe? / What Are Utopias For?

# 94

9 771312 000002

10 ТАНЦЬО 200 ТУХЛИ 9 ГАЩEРИЗ 2 ЧАСА ARCHITECT UNLIMITED

TURE D?

edno.bg/sofiaarchitectureweek

ОРИ И ЗОНА

SOFIA ARCHITECTURE WEEK 1 — 6.11.2011

главен редактор бояна гяурова редактор адриана андреева редактор десислава павлова дизайн постстудио Андреан Нешев, Велина Стойкова, Магдалина станчева фотограф михаил новаков предпечат асен илиев административен директор емил шукадаров финансов мениджьр Мария Ларгова мениджър бизнес развитие МАРИНА ТОДОРОВА рекламни координатори СИЛВЕНА ИВАНОВА НИКОЛА ВЛАДИМИРОВ редактор на английски анджела родел

editor-in-chief boiana gjaurova editor adriana andreeva editor desislava pavlova design poststudio Andrean Nechev, Velina StoYkova, Magdalina Stancheva photographer mihail novakov prepress asen iliev administrative director emil shukadarov financial manager Maria largova business development manager MARINA TODOROVA advertising SILVENA IVANOVA NIKOLA VLADIMIROV english editor angela rodel

преводачи анджела родел борис делирадев Йоана Станчева бистра андреева елена друмева Ралица Кариева

translators angela rodel boris deliradev Yoana Stancheva bistra andreeva ELENA DRUMEVA Ralitsa Karieva

boianag@gmail.com adrianaraboti@gmail.com desislova@gmail.com edno@poststudio.bg

mihail@edno.bg ycmama@gmail.com emilsh@edno.bg maria_largova@edno.bg marina@edno.bg silvena@edno.bg nikolav@gmail.com

c o lo P H o n

Списание Едно е двуезично издание, което излиза 4 пъти в годината и е запазена марка на Списание Едно ООД.

Edno Magazine is a bilingual publication and comes out four times a year. Trademark reserved.

Възпроизвеждането на каквито и да било части от съдържанието е забранено. Всички права запазени. Печата се в печатница Дружба на рециклирана хартия.

Списание Едно 1000 София бул. “Патриарх Евтимий” 22 Tel. 02/981 2347, 988 1009 mail@edno.bg, edno.bg

edno Magazine 1000 Sofia 22 Patriarh Evtimiy Blvd. Tel. 02/981 2347, 988 1009 mail@edno.bg, edno.bg

Списание Едно се печата на 100% рециклирана хартия от Dalum Papir, Дания – сертификати за екологично чисти продукти от German Blue Angel, NAPM, European Flower, Nordic Swan. Вносител Папирус ООД. Корица Cyclus Offset 350 g/m2. Тяло Cyclus Offset 90 g/m2

Printed at Druzhba Printing House on recycled paper.

14 shortcuts КИНО 34 Неочаквано много магия 42 Festival Scope 50 Баналността на едно чудовище

сцена 152 Derida Dance: Живко Желязков за A.S.A. 164 Фестивал за свободен театър мода 174 Illuminations ОБЩЕСТВО 182 Арт резиденция в Царино

музика 58 Dark Sky 66 I ам OAK изкуство 72 Destructive Creation: В крак с времето 90 Пламен Деянов 100 Автостоп до Търново

история 198 I want to break free литература 212 Ендекария

фотография 110 Сами заедно дизайн 118 БГ творческа сила 132 Красен Кръстев АРХИТЕКТУРА 142 За какво служат утопиuтe? с Ъ Д Ъ РЖАНИ Е

C ON T E N T S

14 shortcuts FILM 34 A Full Blow of Magic 42 Festival Scope 50 The Banality of a Monster MUSIC 58 Dark Sky 66 I AM OAK ART 72 Destructive Creation: In Step with the Times 90 Plamen Dejanoff 100 Hitch Hiking to Veliko Turnovo PHOTOGRAPHY 110 Together Alone design 118 BG Creative Power 132 Krassen Krustev 6

ARCHTECTURE 142 What are utopias for? STAGE 152 Derida Dance: Jivko Jeliazkov on A.S.A. fashion 174 Illuminations society 182 Art Residency in Tsarino HISTORY 198 I Want To Break Free literature 212 Endekaria

FAN POINT STORES София – бул. Витоша 45 • Mall of Sofia , бул. Ал. Стамболийски 101 • Serdika Center Sofia, бул. Ситняково 48 • The Mall, бул. Цариградско шосе 115 • Варна – Mall Varna, бул. Вл. Варненчик 186 • Grand Mall Varna, бул. А. Сахаров 2 • Пловдив – Mall Plovdiv, ул. Перущица 8 • Бургас – Burgas Plaza Mall, ул. Транспортна 5

АнетE Ханс Преди Анете Ханс да започне работа като куратор в Kunstverein Хамбург тя е сътрудничела на арт институции като European Kunsthalle, Кьолн; Witte de With, Ротердам и Kunstverein für die Rheinlande und Westfalen, Дюселдорф. В момента е куратор на проекта Café Baltic Bar, който изследва изложбеното пространство като полупублично експозиционно пространство. В този брой на списание Едно Анете разказва за проекта на Пламен Деянов Бронзовата къща.

Ирина Арсова Ирина Арсова е трета година студентка по политически науки в Дижон, Франция. Найголямото � предизвикателство за тази година беше да прекоси пеша Северна Испания по пътя на Сантяго де Компостела. Засега Ирина няма конкретни планове за бъдещето, но все пак може да си представи те да включат доброволческа дейност в Чили, както и евентуална магистратура по журналистика. Тя се интересува от театър, фотография и нова българска литература.

За този брой на списание Едно Ирина ни разказва за българския моден лейбъл Blok Distribution, както и за новата книга на издателство Gestalten Art & Agenda: Political Art and Activism.

а вто р и / a u t o rs

Annette Hans Annette Hans (1982, lives in Hamburg) has been a curator at Kunstverein Hamburg since 2009. Prior to this she was involved with European Kunsthalle, Cologne, Witte de With, Rotterdam and Kunstverein für die Rheinlande und Westfalen, Dusseldorf. Currently she is working on a project called Café Baltic Bar, which will continue to investigate the showcase as semi-public exhibition space. For this issue of Edno Magazine, she writes about Plamen Dejanoff’s project The Bronze House.

Irina Arsova Irina Arsova is a third-year student in political science in Dijon, France. Her greatest challenge this year was crossing northern Spain on foot, en route to Santiago de Compostela. Currently, Irina has no concrete plans for the future, but don’t be surprised if you hear she has departed for Chile as a volunteer or entered a master’s program in journalism. She is interested in theater, photography and new Bulgarian literature. In this edition of Edno Magazine, she writes about the Bulgarian fashion label Blok Distribution and a new book published by Gestalten Art & Agenda: Political Art and Activism. 8

Любо Георгиев Любо Георгиев (1981, София) е съкуратор на четвъртото издание на Sofia Architecture Week 2011. По този повод той написа статията Трябват ли ни утопии заедно с Анита Стаматою, стажант в неговото студио de+ge archtiecten. Последното е основано през 2010 в Ротердам от Любо и Симон де Йонг. Основният им интерес е насочен към ролята на архитекта като катализатор, а не като крайна фигура в процеса на развитие на средата.

Работата на студиото се фокусира върху използване на архитектурата като инструмент за даване на форма на социалните, икономическите и политическите процеси, протичащи в съвременния град. Александър Шпатов Александър Шпатов, по образование юрист, е роден през 1985 г. в София и е една от младите надежди на българската литература. Той има зад гърба си вече издадени няколко сборника с разкази. Дебютът му е през 2005,

когато публикува Бележки под линия. През 2008 следва сборникът Разкази под линия, за който получава номинация за наградата на Хеликон и който през 2010 година е издаден и в Германия. Преди няколко месеца излезе и последният сборник на Александър Шпатов Календар с разкази. Ние го помолихме да напише разказ специално за нас на тема София. Резултатът се казва Ендекария и може да се прочете на стр. 204.

а вто р и / a u t o rs

LJubo Georgiev Ljubo Georgiev (1981, Sofia) joins the fourth Sofia Architecture Week 2011 as co-curator. The event inspired him to prepare the article Do We Need Utopias?, which was written together with Anita Stamatoiu, an intern at his studio de+ge architecten. The studio was founded in Rotterdam in 2010 by Ljubo and Simon de Jong. Their main interest is in investigating the architect’s role as a catalyst rather than the final figure in the process of developing space. The studio’s work focuses on using architecture as an instrument for shaping social, economic and political processes taking place in contemporary cities.

Alexander Shpatov Alexander Shpatov, a lawyer by training, was born in 1985 in Sofia and is one of Bulgarian literature’s young hopes. He already has several collections of short stories under his belt: in 2005, his debut collection Footnotes appeared, followed by Footnote Stories in 2008, which was nominated for the Helikon prize and was published in Germany in 2010. A few months ago his most recent collection of short stories, A Calendar with Stories, came out. We asked him to write a story especially for us on the topic of Sofia. To see the result, check out Endekaria on p. 204. 10

В брой Есен на списание Едно залагаме предимно на българското участие, струва ни се по обясними причини. Акцията, която това лято преобрази Паметника на Съветската армия в София по един невиждан (у нас) начин, бе демонстрация на творчески потенциал, който макар и само за няколко дни постави България на световната карта на съвременното изкуство. Последвалите реакции бяха изключително емоционални - от бурни аплодисменти до тотално неразбиране на тази художествена изява. Не закъсняха и спекулациите за това кой стои зад творческата акция, бързо добила известност като В крак с времето. Ние отговаряме на въпроса: това е първата голяма изява на група момчета, наричащи се Destructive Creation, които решиха да дадат единственото си интервю – логично – на списание Едно. В този брой представяме Пламен Деянов, български художник със световна кариера зад гърба си, който по една или друга причина, е малко познат

в България. Той ни омая с мечтата си да изгради скулптурна група от бронзови къщи във Велико Търново - проект, с който Деянов се надява за пореден път да разчупи границите в света на изкуството. Разговаряме с Доротея Друмева, режисьорката на късометражката Писмото, която грабна първата награда в секцията Sélection Cinéfondation на кинофестивала в Кан. Освен това гостуваме на репетициите на A.S.A., първия съвременен танцов спектакъл копродуциран от Едно, и прекарваме няколко дни в компанията на “художниците на пейзажа” в Царино, село, в което токът и водата са лукс. Не на последно място писателят Александър Шпатов ни зарадва с разказа си Ендекария, който написа специално за нас, а архитектът Любо Георгиев обяснява защо архитектурните утопии имат бъдеще. Бояна Гяурова

EDITORIAL

In the Fall issue of Edno, we’re concentrating primarily on Bulgarian artists, for what we think are obvious reasons. The action that transformed the Monument to the Soviet Army in Sofia this summer in a heretofore unseen way (at least in Bulgaria) was a demonstration of artistic potential which put Bulgaria on the world map contemporary art – even though it survived only a few days. The reactions that followed this make-over were exceptionally emotional – ranging from wild applause to a complete misunderstanding of this artistic expression. Speculations immediately arose as to who was behind this creative work, which quickly became known as In Step with the Times. We offer a definitive answer to this question: this is the first big project by a group of guys who call themselves Destructive Creation and who decided to give their one and only interview – logically – to Edno Magazine. In this issue, we introduce Plamen Dejanoff, a Bulgarian artist with an international career, who for one reason 12

or another is little-known in Bulgaria. He wowed us with his dream of building a sculptural group of bronze houses in Veliko Turnovo – a project with which Dejanoff hopes once again to smash boundaries within the art world. We also chat with Doroteya Droumeva, the director of the short film Der Brief (The Letter), which scooped up first prize in the Sélection Cinéfondation at the Cannes Film Festival. Besides that, we visited a rehearsal of A.S.A., the first contemporary dance performance co-produced by Edno. We also spent several days in the company of “landscape painters” in Tsarino, a village where running water and electricity are a luxury. Last but not least, the writer Alexander Shpatov amused us with his story “Endekaria,” which he wrote especially for us, while the architect Ljubo Georgiev explained why architectural utopias have a future. Boiana Gjaurova

различен начин въздействие върху процесите в него. С оглед на промените, случващи се в Азия, особено силно впечатление правят представените проекти, които са насочени към мюсюлманския свят. Сред тях се нареждат танцуващата фигура на Осама Бин Ладен на испанския артист Еухенио Мерино, както и нестандартната визия на забулените жени, която Сара Мепъл представя. Други теми, които вълнуват артисти като Филипо Минели и Маркос Рамирез, са свързани с бързото развитие на социалните мрежи и глобалните климатични промени. Проектите не винаги носят крайна политическа позиция, но в основата им стои следната идея: “Аз се бунтувам, следователно съм.”

sh o rtc u ts

Art & Аgenda: Political art and Activism Връзката между изкуство, политика и активизъм е темата на новата книга Art & Agenda на издателство Gestalten, а сред авторите � се нарежда и арт критикът Алън Бибър (чийто блог rebel:art е известна платформа за култура и политика). В книгата читателят може да открие най-различни произведения – от ръчно плетени пуловери с надпис Thank God Im an ateist до гигантски моливи с гуми във формата на лика на Кенеди. Самите издатели обосновават появата на книгата така: “Животът стана много по-политизиран през новото хилядолетие, особено в контекста на финансовата криза.” В този смисъл политически активното изкуство служи като отражение на света, но и се стреми да окаже по

Art & Аgenda: Political Art and Activism Art, politics and activism is the topic of the new Gestalten book Art & Agenda, one of its authors being art critic Alain Bieber (whose blog rebel:art is a famous platform for culture and politics). In this book readers can find a variety of works – from hand-woven sweaters with “Thank God I’m an atheist” on them to giant pencils with erasers shaped like Kennedy. The publishers explain their book’s basic concept: “Life has become increasingly politicized in the new millennium, especially in the context of the financial crisis.” In this sense, politically engaged art not only reflects the world, but also attempts 14

to have an impact on it in unconventional ways. Given the changes taking place in the Middle East, there are striking projects geared towards the Muslim world. Among them are the dancing Osama bin Laden by Spanish artist Eugenio Merino, and Sarah Maple’s maverick vision of veiled women. Other topics engaged by artists Filippo Minelli and Marcos Ramirez are connected to the fast expansion of social networks and global climate change. The projects are not always burdened with a definitive political stance, but at their core lies the idea “I revolt, therefore I am.”

трационен кът с красиви осветителни тела и недовършен бар са отделени посредством няколко стъпала от обширната “артистична” част. Галерията посреща посетителя от улицата. Впечатляват старата шахматна мозайка, по която дамите в кооперацията са танцували валсове, олющените до мазилка и тухла стени и подвижните бели правоъгълни панели. Последните приличат на паравани на колелца и служат за окачване или прожектиране на изкуство. Разчупеният интериор комбинира вехт дух с hi-tech светлинни инструменти, което го прави благодатен за разнородни прояви.

altronicslight.com, ул. Шести септември 13, София

sh o rtc u ts

SUSPACIOUS Подозрително просторна площ от 300 кв. м в приземен етаж на стара кооперация в идеален софийски център пустее години наред. Докато екип от художници и архитекти не го превръща в свой офис, шоурум и галерия. Тяхната търговска компания Altronics light има значителен опит в проектирането на архитектурно осветление. Suspacious е отговор на нуждата им да съберат кръг от съмишленици и творчески умове в пространство, тип свободна сцена за изява и взаимодействия на различни форми на изкуство. Офисът на Altronics light е в задната част с поглед към вътрешна градина. Демонс-

altronicslight.com, 13 September 6 St., Sofia

SUSPACIOUS A suspiciously large space of 300 sq. m. located in the basement of an old co-op in downtown Sofia lay abandoned for years until it was recently turned into an office, showroom and gallery by a team of artists and architects. Altronics Light have extensive experience in architectural lighting design. Suspacious is the result of the urge to gather a group of followers and creative thinkers within an open-stage space for expression and interaction between various art forms. The office is located in the western wing of the building and overlooks the inner courtyard. A tiny staircase separates the demo corner, furnished with exquisite illumina16

tion and an unfinished bar, from the vast art space. The gallery welcomes visitors off the street. The old checker-board floor (formerly a ball room for the women who once inhabited the co-op), the peeling walls offering glimpses of bricks and plaster, and the white rectangular screens on wheels are all impressive sights. The screens are where art projects are displayed or shown. The playful interior is a combination of ancient spirit and hi-tech lighting tools, making the venue appropriate for a range of events.

REPLAY STORE ПЛОВДИВ Mall Plovdiv, ул. Перущица 8 FAN POINT STORES СОФИЯ Бул. Витоша 45 • Serdika Center Sofia, бул. Ситняково 48 • The Mall, бул. Цариградско шосе 115 Mall of Sofia, бул. Ал. Стамболийски 101 • ВАРНА, Mall Varna, ул. Вл. Варненчик 186 • Grand Mall Varna, ул. А. Сахаров 2 БУРГАС, Burgas Plaza Mall, ул. Транспортна 5

е избрана Анамария Вартоломей, която също като своя първообраз е французойка от румънски произход. Макар и само на 12 години, тя подхожда сериозно към деликатния сюжет и партнира с лекота на Изабел Юпер, която изпълнява ролята на демоничната � майка. Освен актьорския талант Анамария има осанката на истинска звезда, така че след премиерата на My Little Princess в Кан несъмнено ще имаме още много поводи да я гледаме на голям екран.

sh o rtc u ts

My Little Princess Ева Йонеско е известна с това, че е най-младият модел, появявал се някога на страниците на Плейбой – тя е едва на 11 години, когато родната � майка, Ирина Йонеско, я снима в провокативни пози сред кичозен интериор и продава кадрите за доста прилична сума. Тридесет и пет години по-късно това пораснало и гневно момиченце разчиства семейните сметки с режисьорския си дебют в пълнометражното кино My Little Princess, който представя почти дословно историята на травматичното � детство с всички нелицеприятни детайли. След интензивен кастинг сред 500 момичета за главната роля

My Little Princess Eva Ionesco is famous for being the youngest erotic model ever to appear on the pages of Playboy – she was only 11 years old when her own mother, Irina Ionesco, shot her in provocative poses in a campy interior and sold the photos for an impressive amount. Thirty-five years later, the same grown-up and angry girl decided to settle old family scores with her directing debut feature My Little Princess, which almost literally presents the story of her traumatic childhood with all of its unpleasant details. After an intense audition with 500 girls, the lead role was given to Anamaria Vartolomei, who, just like her prototype, is French of Romanian origin. 18

Although only 12 years old, she tackled the film’s delicate subject seriously and teamed up easily with Isabelle Huppert, who plays the role of her demonic mother. Along with her acting talent, Anamaria has the bearing of a true star, so after the premiere of My Little Princess in Cannes, we will undoubtedly have many other opportunities to watch her on the big screen.

стил в облеклото си. Собственикът Дидо представя идеята си така: “Ние се стремим да сме магазин за хората, които истински се интересуват от стрийт и ърбан културите.” Той признава, че в България е доста трудно да се поддържа една такава субкултурна платформа. Амбицията на създателите на Blok Shop е да намерят пазар за продуктите си извън страната и да създадат един успешен и развиващ се моден лейбъл. Сред сегашните им проекти е подпомагането на нов Sneakershop, който в края на лятото отвори врати в центъра на София. В бъдеще се очакват нови модели тениски и суичъри, а дотогава двата модела потници Anchor Division и Allseeier могат да се намерят на бул. В. Левски 83.

bloksf.com

sh o rtc u ts

Blok Distribution Отскоро на пазара се появи нов български моден лейбъл – Blok Distribution, дело на създателите на Blok Shop. Дрехите им се отличават с изчистения си дизайн и с интересни щампи. Тази първа част от колекцията се състои от два модела потници Anchor Division и Allseeier, които могат да се намерят в сиво, в черно и в бяло. Въпреки името си Blok Shop не е просто магазин, защото освен за нашумели брандове като Zoo York, Gourmet, Supra, той е и платформа за всичко ново и вълнуващо, което се случва на родната стрийт и скейт сцена. Селекцията от марки и продукти привлича хората от тези среди, които вече имат сериозни професии, но все още искат да запазят този

bloksf.com

Blok Distribution Blok Distribution, a new Bulgarian fashion label and brainchild of the creative force behind Blok Shop, recently appeared on the market. The clothing features clean shapes and attractive prints. The first part of the collection includes tank tops in two styles – Anchor Division and Allseeier, available in grey, black and white. In spite of its name, Blok Shop is not just a store for cool labels such as Zoo York, Gourmet, and Supra, but also a platform for all the hype and excitement of the local street and skate scenes. The selection of brands and merchandise draws people with similar interests who, in spite of having good jobs, still want 20

to keep a street edge to their appearance. Dido, the owner of the shop, says of his idea:”we target customers who are genuinely interested in street and urban culture.”He admits that promoting such a subculture platform in Bulgaria is rather difficult. Blok Shop’s founders intend to start offering their merchandise internationally and to set up a successful and evolving fashion label. Their current projects include the promotion of the new Sneakershop, which opened in downtown Sofia at the end of the summer season. Future collections will feature T-shirts and sweatshirts, but before that you can find the Anchor Division and Allseeier tank tops at 83 Vasil Levski Blvd.

области. Eдна част от произведенията са подготвени специално за изложбата, а други са вече показвани. В Беден, но секси работите спекулират с идеята за стойността в изкуството, изработени са от подръчни или намерени материали и най-важното – комуникацията е директна и безусловна. В процеса на създаването им е вложено неангажирано продукционно време, умела техника, талант и усет за ситуация. Авторите, представени в изложбата Беден, но секси, която ще продължи до 30 октомври, са Рада Букова (Париж), Викенти Комитски (София), Лазар Лютаков (Виена), Воин де Воин (Берлин), Антон Стоянов (Берлин) и Лубри (София).

sh o rtc u ts

Беден, но секси “Беден, но секси” е определението, което дава кметът на Берлин Клаус Воверайт за германската столица в телевизионно интервю през 2003 година. Тази фраза, добила характер на формула за артистичния Берлин, придобива международен характер с глобализирането на геополитическата карта. Днес Беден, но секси се разпознава като алиби или позиция в творчеството на съвременни артисти в целия свят. За откриването на новия сезон под името Беден, но секси галерия Сариев покани за участие няколко български артисти, които живеят в различни европейски градове и работят в разнообразни творчески

©Rada Boukova: Superpredator

Poor but Sexy “Poor but sexy” was Berlin Mayor Klaus Wowereit’s definition of the city in a TV interview in 2003. This phrase-turned-formula in artsy Berlin has gone international thanks to globalizing geopolitics. Today “poor but sexy” serves as a recognizable motto and stance in the work of contemporary artists not just from Berlin, but across the board. Flaunting the slogan “poor but sexy” for the opening of the new season, Plovdiv’s Sariev Gallery has invited several Bulgarian artists working in different European cities and creative fields. Some of the works were made especially for the exhibition, while others have already 22

been shown. Poor but Sexy is tired of displaying value; the works are made of found materials, and most importantly, they engage in direct and unconditional communication. The process of creating the works took place at a leisurely pace, using skilful hands, talent and a sense of situation. The artists featured in Poor but Sexy (open until October 30) are Rada Boukova (Paris), Vikenti Komitski (Sofia), Voin de Voin (Berlin), Anton Stoyanov (Berlin) and Lubri (Sofia).

с магнити на двата си крaя. Въжето обикаля със собствен, непредсказуем ход по електронно задвижената матрица от метални сфери и oформя с тях постоянно променящи се конфигурации. Своенравната акробатика на въжето обогатява кинетичната скулптура и е доказателство за това, че понякога загубата на контрол може да бъде по-продуктивна, отколкото стремежа да го запазим. С работата Connect Андреас е поканен да участва на международния фестивaл за дигитално изкуство Da Fest 2011 в София.

connect.andreasmuxel.com

sh o rtc u ts

Андреас Муксел с кинетичната скулптура Connect Андреас Муксел е австрийски артист, чиито произведения изследват възможните взаимодействия между дигиталния код и физическия материал. С кинeтичната си скулптура Connect той печели редица награди на фестивали за медийно изкуство, сред които престижната Share Price. Connect илюстрира какво се случва, когато елементи на хаос проникнат в една електронно захранена система, в която всички процеси са ясно дефинирани. В кинетичната скулптура хаосът e предизвикан от аналогов материал – въже

connect.andreasmuxel.com

Andreas Muxel’s kinetic sculpture Connect Andreas Muxel is an Austrian artist whose work examines the interrelation between physical bodies and digital code. His kinetic sculpture Connect has won him numerous awards from media art festivals around the continent, including the prestigious Share Prize. Connect illustrates what happens when elements of chaos penetrate a digital system in which all processes are clearly predefined. A piece of analogue material – a rope with a magnet on each end – follows its own unpredictable trajectory through a digitally powered matrix of metal spheres 24

and forms constantly changing configurations with them. These quirky acrobatics are the sculpture’s central feature, serving as living evidence that spontaneity can sometimes be more productive than the desire to control. Andreas will be showing Connect at Da Fest 2011 – Sofia’s international festival for digital art.

те произведения се позиционират от самите художници и от куратора на две срещуположни стени в изложбеното пространство. Понякога върху старите плакати се залепват новите. Този начин на експозиция произтича от особеностите на плакатa като рекламно средство в градското пространство: той обикновено започва съществуването си едва когато физически е изместил подобните на него реклами. Прoектът Versus ще бъде реализиран за първи път и с българско участие, а плакатите от всички издания могат да бъдат закупени на vsvsvs.com. Очаквай повече инфо на edno.bg

vsvsvs.com

sh o rtc u ts

Versus Versus е изложбен прoект, посветен на създаването на плакати. Той е иницииран 2010 от Гергана Тодорова (изкуствовед и младши куратор) и Щефан Зукале и засега се случва в Deo Records – магазин за продажба на винили във Франкфурт на Майн. За всяко издание на проекта (a те досега са 8) се канят двама художници от различни области, които в миналото вече са работили заедно, или работите им имат формални прилики, или най-малкото са запознати с това, което другият прави. Конфронтацията на две различни творчески позиции създава рамката, в която се зараждат идеите за плакат. Готови-

vsvsvs.com

Versus Versus is an exhibition project dedicated to the art of poster design. It was initiated in 2010 by art critic and junior curator Gergana Todorova together with Stephen Suckale, and is currently housed at Deo Records – a vinyl record shop in Frankfurt am Main. Each of the project’s shows (eight so far) presents two artists from two different regions who have either worked together in the past, or their art pieces have formal similarities or who at least know each other’s work well. The focal point of each show is the confrontation between the two artistic positions, which becomes a source of inspiration for the design of new posters. 26

When the posters are ready, they are put up on two opposite walls of the exhibition space, with new posters sometimes glued on top of old ones, as often happens in real life. After all, a poster only truly begins life after replacing those before it. For the first time this year, the Versus project will show work by Bulgarian designers. All the posters are wallpapered and available at Deo Records and at vsvsvs.com. More information will be available soon at edno.bg.

ни превъплъщения: от куфар на колелца, през седалка за деца, до място за пренос на обемни неща като саксия с дръвче например. Технически и визуално това е триколка, но инженерната мисъл се е погрижила веломаниаците да се чувстват сякаш са на две колела. Vienna Bike може да вдига до 22 км/ч благодарение на своя мотор на батерия, зареждаща се за около 3 часа и издържаща впоследствие до 30 км и до 60 км с въртене на педалите. Както и при Biquattro, целта на Вальо е в градски условия хората да слязат от колите си и да ползват този екологичен начин на транспорт.

valentinvodev.com

sh o rtc u ts

ЕДНО ВИЕНСКО Валентин Водев, съкуратор на Sofia Design Week 2011 и дизайнер със своя независима практика във Виена, наскоро реализира поредната си готина хрумка за велосипед. След Biquattro, носител на международни награди, сред които и Red Dot 2009, той отново се впуска в приключението сгъваема електрическа триколка с багажник. Vienna Bike е в удобство на градския човек и лесното му придвижване на дълги разстояния (до 20 км). Колелото е с малки габарити, но двете задни гуми го превръщат в стабилно финтиращо в тежкия трафик. Върху тях е възкачен багажник (до 150 л вместимост) с функционал-

valentinvodev.com

Hot Wheels, Vienna Style Valentin Vodev, co-curator of Sofia Design Week 2011 and a designer with his own independent business in Vienna, recently completed his latest ingenuous version of a bicycle. After Biquattro, winner of Red Dot 2009 and other international prizes, Vodev has once more set out to build a foldable electric tricycle with a luggage rack. Vienna Bike helps urban dwellers easily commute long distances (up to 20 km). The bike may look petite, but its two back tires make it a stable player in heavy traffic. On the back of the trike sits a 150-liter luggage rack with myriad practical applications: use it for a suitcase on 28

wheels, a child seat, or for transporting bulky items such as a tree in a pot, for example. Technically and visually this is a tricycle, but smart engineering has made it possible for bike addicts to feel as if they are riding on two wheels. Vienna Bike can go 22 km/h thanks to its battery, which takes three hours to charge and can run up to 30 km or even 60 km if you are also pedaling along. As in the case of Biquattro, the goal of Valyo’s project is to allow urban people to get out of their cars and use this ecological mode of transportation.

с изненадващи функции. Лампионът Pull е с кабел, движещ се по улей в дървена конструкция, който регулира позицията на абажура. Pull спечели наградата за таланти на Muuto през 2010. Полилеят Greta пък променя насочеността на светлината посредством въженца, прикрепени на три места по плисираната повърхност. Той е вече в производство от Svenskt Tenn. Целта на WHATSWHAT е да правят дизайн, който ще ползват с удоволствие и след една, пет или 50 години. След скорошното си дипломиране, от тази есен триото се заема сериозно със студиото си и с налагане на глобалната си доминация.

whatswhat.se

sh o rtc u ts

WHATSWHAT е млад колектив, който се среща през 2009, докато прави магистратура по индустриален дизайн в Konstfack в Стокхолм. John Astbury, Bengt Brummer и Karin Wallenbeck се разсейват от теорията в университета с практика в реални условия. Тримата се сработват на пресечната точка между наивното творчество и критическото анализиране на процеса. То води до стилно и смислено правене на дизайн. Първият им проект Potential Energy се получава толкова добре, че го показват на ICFF в Ню Йорк през 2010. Това е серия от осветителни тела със силен скандинавски характер (материал и стил), комбиниран

whatswhat.se

WHATSWHAT is a new collective that came together in 2009 around an MA program in industrial design at Konstfack in Stockholm. John Astbury, Bengt Brummer and Karin Wallenbeck dilute the theory taught at university with real-life practice. The three have found their niche on the border between naïve creativity and critical thinking – which leads to stylish and thoughtful design. Their first project, Potential Energy, became so successful that it was showcased at ICFF in New York in 2010. It consists of a series of lights with a pronounced Scandinavian look (in terms of style and material) combined with surprising 30

features. Pull is a lamp whose cord winds around a wooden base that balances the position of the lampshade. It won the Muuto Talent Award in 2010. The Greta chandelier changes the direction of the light via ropes attached to three points on its pleated surface. It is already being manufactured by Svenskt Tenn. WHATSWHAT’s main goal is to create design that you can keep enjoying after one, five or fifty years. After their graduation this fall, the trio will work seriously on achieving global domination as a studio.

& Life. Режисьор на филма е актьорът Mайкъл Рапапорт, познат ни от тв сериaлите Приятели и Моето име е Ърл. Като дългогодишен фен на хип-хоп легендите, Mайкъл Рапапорт се вдъхновява да направи филма, защото според него A Tribe Called Quest са толкова важни за хип-хопа, колкотоThe Rolling Stones за рок музиката. Във филма могат да се видят интервюта с други известни величини от хип-хоп сцената, като Phife Dawg, Q-Tip, Common, Pete Rock, Pharell, Ludacris.

sonyclassics.com/ beatsrhymesandlife

sh o rtc u ts

Beats Rhymes & Life: The Travels of A Tribe Called Quest Дългоочакваният документален филм за легендарните създатели на модерния хип-хоп A Tribe Called Quest най-сетне вече е факт. Световната премиера на филма се състоя в началото на лятото и цели две години след официалното му представяне на Sundance Film Festival. Beats Rhymes & Life: The Travels of A Tribe Called Quest проследява историята на нюйоркското хип-хоп комбо от сформирането им като училищна банда до момента, в който стават носители на три платинени плочи: Midnight Marauders, The Low End Theory und Beats, Rhymes

sonyclassics.com/ beatsrhymesandlife

Beats Rhymes & Life: The Travels of A Tribe Called Quest The eagerly awaited documentary about the legendary founders of hip-hop – A Tribe Called Quest – has finally been released. Its world premiere came at the beginning of this summer, a whole two years after its launch at the Sundance Film Festival. Beats Rhymes & Life: The Travels of A Tribe Called Quest follows the story of the New York hip-hop combo, from their formation as a school band to the release of their three platinum albums: Midnight Marauders, The Low End Theory and Beats, Rhymes & Life. The documentary is directed by 32

Michael Rappaport, known from the TV series Friends and My Name Is Earl. As a long standing fan, Rappaport decided to make a film about A Tribe Called Quest “because they are as important to hip-hop as The Rolling Stones are to rock’n’roll.” The footage includes interviews with other well-known quantities from the hip-hop scene, such as Phife Dawg, Q-Tip, Common, Pete Rock, Pharell and Ludacris.

Неочаквано много магия — Портрет на Доротея Друмева сп и с а н и е ед н о

текст Искра Величкова превод Борис Делирадев фотография архив dffb

ed n o ma g a z i n e

text by Iskra Velichkova photography by archive DFFB

A Full Blow of Magic â&#x20AC;&#x201D; A Portrait of Doroteya Droumeva 35

“Трябваше да стопя напрежението с танци”, обяснява Доротея и много скоро вече е заспала на неудобната лоукост седалка в самолета, с който и двете се връщаме в Берлин. Найпосле я виждам спокойна. Танцувала е цяла нощ. Зад себе си оставяме прекрасен майски ден на Френската Ривиера – последния в програмата на кинофестивала в Кан – и няколко напрегнати фестивални дни преди това. Като всички останали тук и ние сме на път за дома. Самата аз също съм на ръба на изтощението. Не съм спала цяла седмица, чакала съм по опашки за филмовите прожекции и от няколко дни съм на суха храна, за да пестя време. Кан е истинско изпитание за всеки, който не е имал шанса да попадне в официалните списъци на поканените. Но фестивалът винаги се отблагодарява. С малки дози магия, които са достатъчни, за да се връщаш отново и отново.

Но случаят с Доротея е различен. Тя си тръгва оттук с неочаквано много магия: трийсет и три годишната Доротея Друмева от Разград е тазгодишният носител на първата награда в Sélection Cinéfondation – една от паралелните програми тук. А фестивала тази година си го биваше! Изобилстваше дори повече от обикновено от егомани като Ларс фон Трир, който си навлече гнева на организаторите с изказването, че симпатизира на нацистите; или Емир Кустурица, председател на журито за наградата Un Certain Regard, който сподели, че никога преди това не е гледал филм, участвал в тази програма. Все пак Кан е и фестивалът на хора като сдържания Жил Жакоб – негов директор в продължение на повече от 30 години; на мълчаливия Робърт де Ниро – председател на журито в основната програма, и на новия носител на Златната палма – американския режисьор Терънс

Програмата Cinéfondation е създадена през 1998 г. от Жил Жакоб и има за цел да подпомага и отглежда режисьорите на бъдещето. Отворена е за филми от цял свят, чиито режисьори са студенти. Всяка година в нея участват между 15 и 20 заглавия, а тази година те са 16 – от Азия, Америка и Европа. Избрани са сред повече от 1600 предложения.

к и н о / до р оте я д р у мев а

The Cinéfondation was created in 1998 by Gilles Jacob to support and raise the filmmakers of tomorrow. Each year, students from all over the world are invited to send in their films. Some 15 to 20 films are selected to be shown in the Sélection Cinéfondation. This year, 16 contributions from Asia, America and Europe were chosen from a total of around 1,600 entries.

“I had to dance it all away,” she says, and shortly thereafter falls into a deep sleep on the uncomfortable seat of the low-cost airline bringing both of us back to Berlin. She seems at peace now – which hasn’t always been the case over the past few days. She has spent the whole night dancing to work off all the pressure that had built up. It’s a wonderful sunny day in May at the Côte d’Azur – the closing day of the Cannes Film Festival, and like everyone else, we are heading back home. I am totally whacked, too. I haven’t slept in a week, I waited in line for ages to get into the most popular festival screenings and ate only sandwiches and quick snacks for lack of time. The festival is known for giving Cannes laymen like me a hard time. But in return, we get rewarded with a bit of the magic. And this little bit of magic keeps us coming back. Not Doroteya. She just got a full blow of magic: 33-year-old Doroteya Droumeva from Razgrad just won first prize in the Sélection Cinéfondation – one of the 36

parallel sections at this year’s Cannes Film Festival. And what a festival it was! Even more than usual, it was a festival of show-offs: Take Lars von Trier, who was banned for his distressing gaffe about his sympathies for the Nazis. Or Emir Kusturica, jury chairman of Un Certain Regard, who began the award speech by saying he had never seen a film in this section in Cannes before 2011. But still, Cannes is also the festival of people like the contained Gilles Jacob, who has been its head for more than 30 years, like the quiet competition-jury president Robert De Niro, like this year’s Palme d’Or winner Terrence Malick, who hasn’t appeared in public for more than 30 years, not even to pick up his prize. And like Doroteya. White shirt, blue jeans, no frills. She is sitting somewhere in the back of Salle Buñuel, one of the smallest screening halls in the Palais du Festival. I am in the very first row. I want to be right there

Малик, който не се е появявал пред публика поне 30 години, дори и когато трябва да получи някоя награда. И, разбира се, на хора като Доротея. Бяла риза, джинси, никакви укра шения. Седнала е някъде в дъното на зала Бунюел – един от най-малките салони в Пале дю Фестивал – а аз съм на първия ред. Най-отпред съм, защото зная какво ще се случи. Не успях да видя всичко от Sélection Cinéfondation, но филмът на Доротея – Der Brief (Писмото) – беше по-добър от всичко, което видях. Беше специален, беше изключителен. В момента изпитвам скрита гордост от себе си и от това, че зная. Така и става. “Наградата се присъжда на Der Brief, с режисьор Доротея Друмева – за вълнуващо разказаната история на едно момиче”, съобщава председателят на журито Мишел Гондри. Ето я и Доротея, която застава между Гондри и Жил Жакоб, двама големи мъже в киноиндустрията, за да получи една от най-желаните награди във филмовия бизнес.

Писмото е курсова работа на Доротея Друмева, която е студентка трета година в Германската академия за филмово и телевизионно изкуство (DFFB) – известното филмово училище в Берлин. Киното е нейна мечта от ученическите � години, но е трябвало да изчака, докато � дойде времето. В София Доротея се записва да учи социология, но преди десетина години личният � живот я отвежда в Германия, където сменя специалността си – избира психология. “Праволинейността ми е чужда – споделя тя. – Обичам да се отклонявам от плановете. И винаги се интересувам от поне няколко неща едновременно.” Кандидатства в Германската филмова академия в предпоследната година на обучението си по психология, като го прави, за да се пробва – не очаква да � предложат място от първия път. Но невъзможното се случва. “Не изпитах никакво съмнение как да постъпя” – макар че решението �

Мишел Гондри е режисьор на Блясъкът на чистия ум и Зеленият стършел.

f i l m / d o r o teya dr o u meva

Jury chairman Michel Gondry is the director of The Green Hornet and Eternal Sunshine of the Spotless Mind.

when it happens, because I already know it will happen. I didn’t see all the films in the Sélection Cinéfondation, but I saw many of them and Doroteya’s Der Brief (The Letter) far outstripped the others – it was special, it was outstanding. So now I’m secretly proud of myself that I already know. Indeed, the winner is Der Brief by Doroteya Droumeva – “for a girl’s story that really touched our hearts,” jury chairman Michel Gondry says. There she is, Doroteya, standing between him and Gilles Jacob, two big men in film industry, taking one of the most desired prizes in film business. Doroteya’s film Der Brief is her thirdyear student film at the German Film and Television Academy Berlin (DFFB), the renowned Berlin film school. Filmmaking had been her dream since high school, but it was still too early. So she started studying sociology in Sofia. Then, ten years ago, her personal life led her to Germany, where she began studying psychology. “I am not a straight-line 37

person. I always take detours. And I’ve always been interested in a lot of different things,” Doroteya says. She applied to the DFFB during the second to last year of her psychology degree and didn’t expect that she would be accepted on the first try. Yet the impossible happened, and she was offered a place. “I didn’t hesitate for a moment” – even though that meant abandoning an almost completed degree. This risky move doesn’t seem to jive with the shy person sitting opposite me at the table when I meet her for an interview. A polite indefinite smile, reserved posture, another cigarette. Some people entering the terrace of the German pavilion where we are sitting congratulate her on the prize. She thanks them quietly and looks away. How does this reserved person manage to command a whole bunch of unruly artists on a film set? The answer is immediately clear when you start talking to Doroteya about her films: she becomes focused and de-

да запише кино означава, че трябва да изостави почти завършената си степен. Трудно ми е да си представя подобен рискован ход от страна на стеснителното момиче, което седи срещу мен на терасата на Германския павилион в Кан. Неопределена, любезна усмивка, сдържани жестове, поредна цигара. Няколко човека, които се появяват на терасата, я поздравяват за наградата. Доротея тихо им благодари и отново поглежда в друга посока. Как такъв сдържан човек се справя с известните с невъздържаността си актьори по време на снимки? Отговорът става очевиден в момента, в който Доротея заговаря за филмите си: лицето � се променя, тялото � излъчва концентрация и целенасоченост, знае точно какво иска. Това е и начинът, по който подхожда към филмите си: “Основните неща ги решавам предварително. Винаги имам готов сценарий и се старая да го следвам. Разбира се, отворена съм и за идеи,

които идват от актьорите и екипа. Но никога не импровизирам, не ми се е случвало да дописвам нови сцени по време на снимки.” Писмото е добре структурира на, простичко разказана история за едно момиче, което открива, че е бременно от приятеля си. Трийсетминутният филм следва усилията � да се справи със ситуацията, описва куража и уязвимостта �. Ненатрапчивата, почти незабележима камера създава рамка за живота на момичето. Спокойно, без еуфория филмът разкрива характера на Мая и начина, по който тя гледа на хората и нещата около себе си: приятеля �, сестра му, майка �, найдобрата � приятелка, работата �. Това е историята на едно момиче, което открива, че животът � прекалено много зависи от другите, и което решава да направи собствен избор. Няма преди. Няма след. Подобно на предишната курсова работа на Доротея – Das Fest (Празникът) – и к и н о / до р оте я д р у мев а

termined, her face changes, she knows exactly what she wants. This is also the way she directs her films: “I always decide the main things in advance. I have a written script and try to follow it. Of course, I’m open to inspiration from the actors and from all the others on the set. But I don’t improvise, I don’t start writing new scenes on the set.” Der Brief is a well-structured, unem bellished tale of a girl who finds out that she is pregnant by her boyfriend. In 30 minutes, the film leads us along her path to coping with this situation, a journey through strength and fragility. The silent camerawork creates a framework for the girl’s life and is almost unnoticeable. In a calm and unagitated way, we discover what Maja is made of and we see how she looks at the things that influence her decision: her boyfriend, his sister, her mother, her best friend, her work. The film builds up the story of a shy girl who, in her new situation, discovers that perhaps her life is steered too much by others and decides to 38

make her own choice. No before. No after. Like her second-year film, Das Fest (The Celebration), this work is a non-linear tale, in which the director steps back and leaves us alone with the story and the characters. Doroteya doesn’t show her own judgments. Her narration style draws a lovingly detailed picture that powerfully affects the audience. Her signature can be recognized after only three short fims. The scripts are her own work, as well, sometimes in co-operation with co-writers. “The main storyline was already there from the very first version,” DFFB head of studies Bodo Knapheide says. “She seemed to know right from the beginning what the main characters would be like and even what rhythm the film would have. That’s what I found quite remarkable.” Much of the impact of Der Brief comes from the excellent performance delivered by Kathleen Morgeneyer. Doroteya saw her in a theater performance of Chekhov’s The Seagull and immediately knew that she was the one. They were

f i l m / d o r o teya dr o u meva

този филм е нелинеарен. И тук режисьорката стои някак встрани и ни оставя насаме с героите и историята. Доротея пази собствените си преценки за самата себе си. Описва живота на героинята си с любов и в подробности, които силно въздействат на публиката. Авторският � почерк е ясно различим и в останалите � три късометражни филма. Сценариите за тях са или нейни, или са разработени в екип с други сценаристи. “Доротея беше наясно с основната сюжетна линия на Писмото от самото начало – споделя Бодо Кнапхайде, декан по учебната работа в Германската академия за филмово и телевизионно изкуство. – Знаеше кои са героите � и дори какъв ще е ритъмът на филма �. Това е забележително.” Въздействието на Писмото се дължи до голяма степен на чудесната игра на Катлийн Моргенайер. Доротея я открива в постановка на Чеховата Чайка и веднага разбира,

че това е актрисата, която търси. Запознава ги операторът на Писмото Хендрик Райхел, който е съученик на Моргенайер. “За да избера даден актьор, трябва наистина да ме впечатли – споделя Доротея. – Често професионалните актьори са силно повлияни от методологията, на която ги учат в академиите. Затова обичам да работя и с непрофесионалисти.” Монтажът на Писмото също е нейно дело. Монтирала го е ежедневно в продължение на два месеца. А резултатът е филм, в който няма и една излишна секунда. Харесва � да упорства, докато всичко се получи съвършено. Всъщност така я помня и от първата ни среща: след прожекцията на Писмото в Пале дю Фестивал около нея се бяха събрали няколко почитатели, които държаха да я поздравят, но нейната първа реакция беше: “В началото, след титрите, имаше един излишен тъмен кадър. Не знам дали к и н о / до р оте я д р у мев а

introduced through Der Brief cameraman Hendrik Reichel, who had been a fellow student of Morgeneyer and knew her from his hometown. “An actor has to make a very big impression on me,” Doroteya says. “Often, professional actors get influenced by the school methods they have gone through. That’s why I like to work with non-professionals, as well.” The film cut was also Doroteya’s work. For more than two months, she spent every single day cutting. And out came a film reduced to the essentials, with not a second too much. She works until everything is perfect. Indeed, that’s how I met her: the screening of Der Brief was over and everyone headed towards the exit. Doroteya was surrounded by people congratulating and complimenting her. But her first reaction was: “There was one black frame after the titles, right in the beginning. Did you see it? I wonder what happened …” I don’t think anyone else saw that black frame besides her. 40

Doroteya now has something in common with Terrence Malick: a red ribbon that wraps the Cannes festival prize certificate. For Doroteya, this ribbon has a more special meaning. This morning, the day after the awards ceremony, she wrapped it around some Der Brief posters that she still had left, since she didn’t have anything else at hand. Hours later, sitting across from me at the German pavilion, her thoughts wander back to the breakfast she had with the other students from the Sélection. Did they feel offended by the ribbon? Did they think she was uppity? Success is still new to Doroteya, she has yet to embrace it. For now, she will start working on her first feature film. She already has the idea, now she wants to write the script. With this film, she will return to Cannes – like all the other winners of the Sélection as a part of the first prize. A total of six former Sélection participants were represented in the festival’s program this year.

го видяхте. Чудя се как е останал…” Не мисля, че някой друг в залата беше обърнал внимание. Освен наградите и Доротея, и Терънс Малик получават свитъци, вързани с червена лента, в които са грамотите им. За Доротея червената лента има особено значение. Тази сутрин, поради липса на нещо по-подходящо, тя е вързала с нея няколко постера за вече наградения си филм. Няколко часа по-късно, докато разговаряме, Доротея си спомня за закуската, на която е присъствала същата сутрин заедно с другите студенти, чиито филми са участвали в състезанието. Дали не са се засегнали от червената лента? Дали не са си помислили, че си придава важност? Успехът е нещо ново за нея, още не е свикнала с него. А това, което � предстои в непосредствено бъдеще, е да започне работа върху първия си пълнометражен филм. Вече има идеята и е готова да се захване със сценария.

Когато филмът е готов, Доротея ще се завърне с него в Кан – като всички досегашни носители на наградата Cinéfondation. В тазгодишния фестивал участват цели шестима режисьори, които са участвали в студентското състезание в предишни издания. Според Бодо Кнапхайде вратите на филмовата индустрия са вече отворени за Доротея: “Разбира се, от нея зависи как точно ще се възползва от това. Но да можеш да покажеш първия си пълнометражен филм на фестивала в Кан, е мечта за всеки начинаещ режисьор.”

f i l m / d o r o teya dr o u meva

For Bodo Knapheide, the doors to the film business are now open to Doroteya: “Of course, it’s up to her what she makes out of it. But to have your first feature film shown at the Cannes Film Festival is the most precious thing that can happen to you as a young filmmaker.”

сп и с а н и е ед н о

Festival Scope —

Световните кинофестивали са вече онлайн

ed n o ma g a z i n e

text and translation by Yoana Pavlova photography by archive

текст Йоана Павлова фотография АРХИВ

International Film Festivals are Going Online

С настъплението на интернет и популяризирането на сайтове като YouTube, Vimeo или Mubi, мнозина смятаха, че кинофестивалите ще се превърнат в отживелица. Случи се точно обратното – сред изобилието от пиксели се оказа, че селекцията и индивидуалната гледна точка са все така важни, също както и личният контакт. В действителност в последното десетилетие фестивалите станаха толкова многобройни, че вече имаме нужда от специални критерии, за да се ориентираме. Това е и задачата на FestivalScope.com Зад този проект стои Алесандро Рая, който от година-две обикаля неуморно киносъбития по цял свят и попълва каталога. Сред последните му завоевания са дори най-новите български хитове, като късометражката Влакове на Павел Веснаков (с награда от София Филм Фест и Балчик), както и Аве на Константин Божанов и Островът на Камен Калев, представени в Кан. Към този

момент видеоуслугата е безплатна, но е предназначена главно за специалисти от филмовите среди. Все пак, ако се интересувате от съвременно кино, спокойно можете да използвате сайта, за да попълвате познанията си. Ето какво излезе от онлайн разговора ми с Алесандро Рая, един от създателите на платформата:

Mubi.com (или както беше по-известен доскоро този сайт – TheAuteurs.com) е интернет платформа за video streaming, която позволява на потребителите да гледат, споделят и коментират филми от цялата история на киното и от всички кътчета на света.

Й Доколкото ми е известно, сайтът FestivalScope.com е създаден от теб и партньорката ти Мaтилде – как стигнахте до идеята за този проект? И двамата сте с дългогодишен професионален опит в продажбите, имахте ли усещането, че нещо липсва в киноиндустрията? А Идеята се роди като наблюдение, че много от фестивалите по света разработват стратегии, с които да подсилят взаимоотношенията си с професионалистите и разпространителите. Прекалено много заглавия не могат да излязат извън фестивалните среди и беше

Алесандро Рая работи години наред като специалист продажби в Celluloid Dreams и Coproduction Office, докато Матилде Енро се занимава с продажби и продуцентство в MK2, една от най-големите независими кинокомпании във Франция.

к и н о / F est i va l S c o pe

Mubi.com (or TheAuteurs.com, since this website was more popular until recently,) is an internet platform for video streaming that allows users to watch, share and comment on films from the entire history of cinema, as well as from every corner of the world.

Alessandro Raja has worked for years as a sales agent at Celluloid Dreams and Coproduction Office, while Mathilde Henrot does sales and produces films for MK2, one of the biggest independent film companies in France.

With the onslaught of the Internet and the spread of websites like YouTube, Vimeo or Mubi, many believed that film festivals would become an anachronism. Quite the opposite – it has turned out that amidst the abundance of pixels, festivals’ selections and individual points of view are still very important, just like personal contact, as well. In fact, in the last decade alone, film festivals have grown so numerous that we now need special guides to orient ourselves. This is precisely the mission of FestivalScope.com. The man behind this project is Alessandro Raja, who has spent the last couple years visiting cinema events all over the world, filling in FestivalScope’s catalogue list. His latest trophies include even the hottest Bulgarian titles like the short film Trains by Pavel Vesnakov (which scooped up awards at the Sofia Film Fest and in Balchik), as well as Ave by Konstantin Bojanov and The Island by Kamen Kalev, both presented in Cannes. For now, the video service is free but 44

available mostly for industry professionals. Yet, if you are interested in contemporary cinema, you can still use the website to expand your knowledge. Here’s the lowdown from my online conversation with Alessandro Raja, one of the platform’s founders: Y The website FestivalScope.com was launched by you and your partner Mathilde – how did you come up with the idea for this project? As professionals with years of sales background, did you get the sense that something was missing in the cinema industry? A The idea was born from the observation that many festivals around the world develop strategies that reinforce their relationships with film professionals and distributors. Too many titles do not find their way out of the festival circuit, so it was clear there was a need to create a link between the festivals and the professionals in order to help the films. At the same time, the traditional models

ясно, че има нужда от връзка между фестивалите и специалистите, така че да се помогне на филмите. В същото време традиционните модели на киноразпространение са изправени пред сериозни предизвикателства и създаването на онлайн мрежа изглеждаше като нещо нормално.

ва много хора, които се свързват с разни фестивали и им предлагат различни видове партньорство, че беше изключително важно да покажем как ние сме благонадеждни и амбициозни, създаващи същинска полза за филмите и техните автори (и за фестивалите, разбира се).

Й Скоростта, с която фестивалите се присъединяват към вашия проект в момента, е впечатляваща. Интересно ми е обаче какви трудности имахте в началото, когато трябваше да убедите първите участници? А Наистина не очаквахме, че ще успеем да работим с толкова престижни фестивали след толкова кратък период от старта ни. В началото, когато представяхме идеята, но платформата още не беше онлайн, всичко беше доста абстрактно, така че първите фестивали просто трябваше да повярват в идеята и в хората зад тази идея. Има толко-

Й Как подбирате заглавията от вашия каталог, като изключим основното изискване за даден филм да е бил селектиран от фестивал и да имате съгласието на носителя на правата? А От самото начало беше ясно, че е важно да сме селективни. В свят на свръхизобилие е нужна кураторски тип услуга. Всяка година на фестивалите по цял свят се изпращат около 40 000 различни филма, така че възнамерявахме да покажем на Festival Scope само малка част и да насочим вниманието към тях. Критериите на селекция варират от фестивал на фестивал: след дискусия с фестивак и н о / F est i va l S c o pe

of film distribution are being severely challenged, so creating an online network seemed like a natural solution. Y The pace of festivals joining your project now is impressive. I am curious, however, about the difficulties you faced in the beginning, when you had to convince the first participants. A It is true that we did not expect to be able to work with so many prestigious festivals in such a short period since the launch. At the beginning, when we were pitching the idea but the platform was not online yet, it was all quite abstract, so the first festivals just had to trust the idea and the people behind the idea. There are so many people approaching various festivals and offering them different types of partnerships, so it was very important to show that we are reliable and ambitious, creating real benefits for the films and the filmmakers (and for the festivals, of course). 46

How do you choose titles for your catalogue, besides the basic requirement that a film be selected at a festival and have the rights holders’ permission? It was clear from the beginning that being selective was crucial. In a world of super-abundance, a curated service was needed. Approximately 40,000 unique films are submitted to festivals around the world every year, so we intended to present on Festival Scope a small number of films and highlight them. The selection criteria vary from festival to festival: After a discussion with the festivals, we can focus either on specific sections, or on different criteria like first films only, winning films, films from a specific country or region. For some festivals, we also make a selection based on purely subjective criteria. We never show all the films from a given festival. Y At this point, registration at Festival Scope is free, but supporting such an online service is a costly initiative. Even

лите се фокусираме върху определена секция или върху даден критерий, като само първи филми, наградени филми, филми от конкретна държава или район. За някои фестивали също правим селекция, която е базирана на изцяло субективен критерий. Никога не показваме всички филми от даден фестивал. Й В момента регистрацията на Festival Scope е безплатна, но поддръжката на такава услуга е скъпа инициатива. Въпреки че проектът е спонсориран от няколко организации, бих искала да те помоля да споделиш детайли от вашия маркетингов план – смятате ли да пуснете реклами, или да изисквате годишна такса за даден тип юзъри? А Винаги сме искали да въведем годишна такса за зрителите. Това трябва да е нещо като “фестивален пропуск”, не много скъп (съжалявам, но още не сме уточнили конкретната цена). Не искахме да следваме тради-

ционния модел и да изискваме такса от притежателите на правата по няколко причини – като изключим факта, че не сме онлайн маркет, където можеш да платиш и да покажеш всеки филм, не искахме независимите продуценти, които така или иначе се борят финансово да завършат даден проект, да понасят още разходи… Напротив, ние искаме да им спестим пари! Й Смяташ ли, че в определен момент Festival Scope може да започне да селектира самостоятелно, извън рамката на фестивалите? А Ние сме курирана услуга и смятаме да се развиваме… Вече използваме средства като Festival Scope Selects, седмичния ни бюлетин или Facebook и Twitter, за да акцентираме върху някои филми. Понякога това е свързано с награди и/или с позитивни отзиви в пресата, но също и с определен вкус и интерес. Във всеки случай връзката с фестивалите винаги ще е налице! f i l m / F est i va l S c o pe

You can easily find Festival Scope’s Facebook page or Twitter account by searching for them under the same name.

though the project is being sponsored by several organizations, can you to shed some light on your marketing plan – do you intend to introduce advertising or to require an annual fee for some profiles? The plan has been always to introduce a yearly subscription fee for viewers. This will be a sort of “festival pass” and not too expensive (sorry, we have not decided on the exact price yet). We did not want to adopt a traditional model and ask the rights holders for a fee for several reasons – apart from the fact that we are not an online market where you can pay and show any film, we did not want the independent producers, who are already struggling financially to complete a film, to bear any additional costs… On the contrary, we want them to save money! Y At a certain moment might Festival Scope start its own selection, outside the traditional festival circuit? A We are a curated service and intend to develop this… We already use tools 47

like “Festival Scope Selects,” our weekly newsletter, or Facebook and Twitter to highlight some films. These are sometimes linked to the awards and/or positive press the films receive, but also reflect our particular taste and interest. In any case, the link with festivals will always be there! Y After visiting so many festivals, what is your personal take on the clash between the current state of “festival plenty” and the drastic financial cuts in the EU cultural sphere? Where does the balance lie? A Despite the crisis in financial support coming from public bodies, I do not have the impression that festivals are in a bad financial state (there are numerous exceptions, of course). The number of festivals around the world is growing every year, as is their involvement in distribution, as well. In a way, the festival model is filling the gap left behind by the traditional distributors/exhibitors that struggle to program foreign independent

Й Знам, че посещаваш много фестивали, така че искам да те попитам за личното ти впечатление от контраста между сегашното фестивално изобилие и драстичните финансови съкращения в културната сфера на Европейския съюз. Къде смяташ, че е балансът? А Въпреки кризата във финансовата подкрепа от страна на публичните организации нямам впечатление, че фестивалите са в лоша финансова позиция (е, има и изключения, разбира се). В световен мащаб броят на фестивалите се увеличава всяка година, тяхното участие в разпространението на филми – също. По някакъв начин фестивалният модел запълва празнината, оставена от традиционните компании за разпространение и показ, които се борят в редица държави, за да вкарат чужди независими филми. Смятам, че за много фестивали е важно да се уверят, че програмата им е полезна за това да даде достъп до по-широк

диапазон от филми на местната аудитория, както и да допринесе за запазването на кинематографичната култура дори и в райони, където не е лесно да гледаш независимо кино. Й За финал, въпреки че вероятно това не е сред въпросите, които ти задават най-често, какъв тип кино предпочиташ ти самият, когато не работиш? А Предпочитам оригиналността, така че често търся филми, които по някакъв начин могат да ме изненадат. Въпреки че не бих избрал определен тип кино, тази година бях впечатлен от дебютите на три режисьорки: She Monkeys на Лиза Ашан, The Ballad of Genesis and Lady Jaye на Мария Лозие и On a Plank на Лейла Килани.

к и н о / F est i va l S c o pe

movies in many countries. I believe it is important for many festivals to make sure their programming work is useful, giving local audiences access to a wider range of films and helping keep cinematic culture alive even in regions where independent cinema cannot be so easily seen.

Both She Monkeys and The Ballad of Genesis and Lady Jaye received awards at the last Berlinale.

Y What kind of cinema do you prefer when you are off-duty? A I like originality, so I often look for films that could surprise me somehow. Even though there is no specific kind of cinema I would choose, I was struck this year by three debuts by women filmmakers: She Monkeys by Lisa Aschan, The Ballad of Genesis and Lady Jaye by Maria Losier and On a Plank by Leila Kilani.

She Monkeys, и The Ballad of Genesis and Lady Jaye са с награди от последното издание на Берлинале.

Баналността на едно чудовище

сп и с а н и е ед н о

text by iskra velichkova and lutz meier photography by VIKTOR BRAZDIL

The Banality of a Monster

Не са много хората, които успяват да попаднат в селекцията на кинофестивала в Кан още с първия си филм. Тази година австрийският режисьор Маркус Шлайнцер се озова в тази изтънчена зала на славата с Mихаел, болезнена драма за педофил, който години наред крие в мазето си 10-годишно момче. Шлайнцер не е ново име във филмовия бизнес. Натрупал е 17-годишен стаж като кастинг режисьор, преди самият той да седне на режисьорския стол. През 2008, докато работи с децата актьори на снимачната площадка на Бялата лента на Михаел Ханеке в околностите на Берлин, попада на плакат, според който в Германия всяка година има 48 000 изчезнали деца. Цифрата го шокира и той започва да проучва. Много от тези деца се намират, много случаи са просто част от бракоразводни дела, но има и стряскащо мрачна статистика на случаи, коитo никога не се разрешават и някои от тях включват деца,

заключени в мазетата или гаражите на хора, които мислим за “нормални”, нашите най-обикновени съседи. Това е историята, която Шлайнцер иска да покаже с Михаел. Разказва я със спокоен, приглушен тон, с фокус върху ежедневието на жертвата и насилника, кротък и неподoзрителен застрахователен агент. Самият акт на насилие не присъства на екран в нито един момент, но усещането за него витае през цялото време, създавайки почти непоносима атмосфера на заплаха. Критиката е раздвоена: Някои оценяват безпощадното документиране на баналността в ежедневния живот на педофилa и жестоката гледна точка към неговата чудовищност, която този подход постига. Други обвиняват Шлайнцер в омаловажаване на темата. Приятелят ми и аз бяхме разтърсени от филмa. Дори сега, ден след прожекцията, на слънчевия покрив с гледка към плажа на Кан, където се срещаме с Маркус Шлайнцер, нещо не e съвсем

текст ИСКРА ВЕЛИЧКОВА И ЛУЦ МАЙЕР превод елена друмева фотография VIKTOR BRAZDIL

ed n o ma g a z i n e

Not many people manage to get into the Cannes Film Festival’s competition with their very first film. This year, Austrian director Markus Schleinzer entered this exquisite hall of fame with Michael, a distressing drama about a pedophile who has been hiding a 10-year-old boy for years in the cellar of his house. Schleinzer is not new to the film business. He had been working as a casting director for 17 years before he took up his first directing gig. In 2008, while he was working with child actors on the set of Michael Haneke’s The White Ribbon around Berlin, he saw a poster saying that 48,000 children went missing every year in Germany. The figure struck him and he started doing research: Many of those kids reappear, many cases are just part of divorces quarrels, but there is an alarming number of cases that never get resolved, some of them being children held hostage in cellars or garages by people whom we think of as “normal,” by our next-door neighbors. This is the story that Schleinzer 51

wants to tell with Michael. In a very unagitated, quiet manner, the story of abuse is told concentrating on the everyday life of the victim and the perpetrator, a contained and inconspicuous insurance agent. The actual abuse is never explicitly shown, but at the same time is latently omnipresent, thus creating an almost unbearable atmosphere of threat. Michael was received controversially: While some critics valued its ruthless display of the banality of a pedophile’s everyday life as offering the harshest view of his monstrosity, others accused Schleinzer of belittling the subject. My friend and I were deeply moved by the film. Even now, after one day has passed, this sunny rooftop with a view of the Cannes beach where we meet Mr. Schleinzer just doesn’t feel right. And we soon find out the reason for our unease.

наред. Предстои ни да разберем причината за тягостното ни усещане. И Филмът представя насилника Михаел не като някакъв извратен или ненормален човек, а като някой, когото всеки от нас би могъл да познава. Защо избрахте този начин на представяне? М Това беше много важно за мен поради няколко причини: От една страна, не исках да последва лов на вещици. Насилникът не е онзи тип със странния нос или този с необичайните уши. Категорично не исках да правя грешката да изместя вниманието към оптическа крайност, в която хората ще се опитват да намерят обяснение. Според мен няма видими, а дори и биографични мотиви, които биха могли да обяснят необяснимото. От друга страна, за мен беше важно да демистифицирам темата. Л По какъв начин да я демистифицирате?

М Това, което ме изуми, беше фактът, че темата за отвличанията на деца е непрекъснато в медиите вече колко – 10-15 години? Аз не проявих интерес към нея, защото е нещо ново или недостъпно. Точно обратното, провокира ме, защото беше навсякъде. Имах чувството, че начинът, по който възприемаме тези случаи, e диктуван изцяло от жълтата преса. Не изключвам себе си от тази картина: аз също следях всички сензационни разкрития. И ужасно много се дразнех. Когато чуя за подобни зверски престъпления, аз съм първият, който има импулс да се върнем към средновековните методи: Обесете тези проклетници. Всичките са чудовища.

Някои от най-широко обсъжданите в медиите случаи на злоупотреба с деца са на белгиеца Марк Дютру и австриеца Йозеф Фрицл, случаят Наташа Кампуш в Австрия и Мадлин Маккан в Португалия, която все още не е открита.

Л Това е нормална реакция… М Проблемът е, че концепцията за чудовището в това отношение не помага много. Защото създава огромна дистанция. Аз не съм чудовището. ТОЙ е чудовището. Мисълта, че може

к и н о / Б а н а л н остт а н а ед н о ч у дов и ще

I The film portrays the perpetrator, Michael, not as someone freaky or unusual, but as someone whom we all could know. What made you choose this kind of portrayal? M This was very important for several reasons: On one hand, I didn’t want to start a witch hunt. It’s not the guy with the strange nose, or the guy with the strange ears. I definitely didn’t want to make the mistake of shifting the attention to a visual extreme in which people would try to find an explanation. Because I think that any kind of visual or even biographical motivations can’t explain the inexplicable. On the other hand, it was important for me to de-mystify the subject. Some of the most widely discussed cases of child abuse in the media have involved the Belgian Marc Dutroux and the Austrian Josef Fritzl, the Natascha Kampusch case in Austria and Madeleine McCann in Portugal, who hasn’t even been found yet.

L De-mystify in what way? M What I found very astonishing was that the subject of kidnapped children has constantly been in the media for what – 10 or 15 years now? So I wasn’t interested in the subject because of its exclusiveness. On the contrary, I was drawn 52

to the strange omnipresence that it had. In that respect, I had the feeling that our reception of these cases has been totally determined by the yellow press. And I don’t want to exclude myself here: I was also following the whole sensation-obsessed coverage. And I was very irritated. When I hear about such atrocious crimes I’m the first one who wants to go back to medieval methods: Just hang this guys. They are all monsters. L But that kind of reaction is only normal … M The problem is that the concept of “monster” in this respect is not very helpful, because it creates an incredible distance. I am not the monster. HE is the monster. The thought that perhaps this monster thinks and does a lot of things that I myself think and do, too, is very uncomfortable. No one wants to think about that. Because everyone wants the distance between this monstrous person and his own normality to be at least as

f i l m / T he B a n a l i ty o f a M o n ster

би това чудовище мисли и прави много неща, които и аз самият мисля и правя, също e ужасно неудобна. Никой не иска да мисли за това. Всеки иска дистанцията между тази чудовищна личност и неговата собствена нормалност да бъде поне колкото Големия каньон. Само че така не стигаме доникъде в дискусията за жертвите и извършителите. И Точно това, че развенчавате чудовищността на чудовището, се приема едновременно като заслуга на филма и като отправяне на заплаха към публиката… М Да, защото всички имаме нужда от сламка, за която да се държим. На премиерата имаше и аплодисменти, и освирквания. За мен това беше отлична оценка.

И Да поговорим и за сценария, на който също сте автор. Филмът ни доближава към ежедневния живот на детето и неговия насилник. Поради естеството на случая двамата водят изключително усамотен живот. Как успяхте да създадете толкова много напрежение и драматургични обрати в сюжета? М И аз самият не знам. Приятели режисьори започнаха да ме питат кога най-накрая ще снимам собствен филм. Затова седнах и написах три-четири неща, които ме интересуват, почти като домашно. Eдно от тях беше основата на Михаел. След това обсъдих текстовете с приятели и колеги и този текст предизвика най-силните и разгорещени спорове. Пак седнах и за пет дни написах целия сценарий. Така че голяма част от него дойде почти инстинктивно.

к и н о / б а н а л н остт а н а ед н о ч у дов и ще

big as the Grand Canyon. But this does not bring the discourse about victims and perpetrators any further. I This is both a credit to the film and a perceived threat to the audience – precisely because it de-monstrifies the monster. M Yes, because we all need something to hold on. There was applause but there were also some boos from the audience at the premiere. I found that excellent. I Let’s talk about the script, which you also wrote: The film brings us very close to the everyday life of the child and his abuser. Given the nature of the crime, the two lead a very secluded life. How did you manage to create so much tension and so many dramaturgical twists in the plot? M I cannot really say. Director-friends of mine started to ask me when I would finally make a film of my own. And so I sat down and wrote down three or four things that interested me, almost like do54

ing homework, and one of them was the “Michael” material. After that, I discussed the texts with friends and colleagues and that was that text that triggered the most exciting and controversial discussions. I sat down again and wrote the whole script in only five days. So a lot of it came more or less instinctively. I You didn’t do any in-depth research beforehand? M I was immersed in all the media coverage, we all are. But I had explicitly forbidden myself from doing any additional research beforehand. I didn’t want to fall into the trap of copying. I didn’t want to work with existing suffering. That belongs to the victims. I don’t have the right to pick a real story and use it for my own artistic work and expression. I find that obnoxious. I So how did you make sure your story was realistic? M After I finished it, I started doing

И Значи не сте правили предварителни проучвания на терен? М Цялото медийно отразяване се беше пропило в мен, както и във всички останали. Но си бях забранил изрично да проучвам каквото и да било допълнително, преди да съм написал сценария. Не исках да попадна в капана на преписването. Не исках да работя с реално съществуващо страдание. То принадлежи на жертвите. Нямам право да взема една действителна история и да я използвам за собствените си артистични цели. Намирам това за отвратително. И А как проверихте дали вашата история е реалистичнa? М След като свърших с писането, започнах проучване. Открих д-р Хайди Кастнер, изключително проницателен и съвестен криминален психолог. Попитах я дали би се съгласила да третира сценария ми като съдебен случай и за моя радост тя се

съгласи. Бях много щастлив, когато потвърди сценария в почти всички аспекти. Л Отношенията между Михаел и Волфганг, детето, са централната линия на филма. Въпреки че връзката им е насилническа, в нея откриваме много от атрибутите на нормалните взаимоотношения, показани толкова ненатрапчиво… М Всяка връзка е на първо място връзка. Как се е породила е съвсем друга история. В този случай, разбира се, тя се е родила с насилие. Но и насилникът, и жертвата – въпреки че мотивацията им е различна – жадуват за някакви ритуали на нормалност. Имаме мъж, неспособен да има връзка от типа, който е социално приет за “нормален”, заради влечението си към малки момчета. Той е зависим от откъсването на това цвете от улицата и отглeждането му в собственото си мазе така, както на него му харесва, почти като

f i l m / T he B a n a l i ty o f a M o n ster

research and came across Dr. Heidi Kastner, who is a very profound and forthright forensic psychologist. I asked her whether she would agree to examine my script the way she would examine a court case and luckily she accepted. I was very happy that she confirmed the script in almost all its aspects. L The relationship between Michael and Wolfgang, the child, is at the center of the film. It is a forced relationship. Yet nevertheless, it has a lot of the attributes of a normal relationship that are so inornately portrayed in the film. M Every relationship is above all a relationship. How it has come about is an entirely different question. In this case we have, of course, a forced relationship. Yet both the perpetrator and the victim – even though they have different motivations – are longing for some rituals of normality. There is this guy who is unable to have a relationship in what is socially defined as “the normal” way 55

because he has this inclination. And he is dependent on picking this flower from the street and raising it in his cellar according to his own tastes, almost like Pygmalion. And, of course, he wants normality – just like we all do in our relationships. Like we all need some kind of rituals or repetition in life in order to master it. On the other hand, criminals are very often not capable of seeing their guilt. In addition to that, pedophiles don’t recognize the young child as a victim. And that’s what creates a highly criminal cocktail. L So pedophiles don’t even feel guilty? I A lot of these men even consider the sexuality that they force upon children as pedagogical. And let’s be honest: The patriarchal days when men made use of their own daughters whenever the mother was not around are not so long ago. And all of this happened under the guise of normality. So, of course you wash dishes and you celebrate Christmas, because this is normal and the normalcy disguises

Пигмалион. Разбира се, той иска нормалност – точно както всички ние се държим във връзките си. Всички имаме нужда от някакъв вид ритуали, от повтаряемост в живота ни, за да го овладеем. От друга страна, много често престъпниците не са способни да осъзнаят вината си. В допълнение към това, педофилите конкретно изобщо не възприемат малкото дете като жертва. Ето как се получава един силно криминален коктейл. Л Искате да кажете, че педофилите дори не се чувстват виновни? М Много от тези мъже дори смятат, че сексуалността, която упражняват върху децата, има възпитателна роля. Нека бъдем честни: времената на патриархата, когато мъжете са се възползвали и от собствените си дъщери всеки път, когато майката не е наблизо, не са толкова далечни. И всичко това под прикритието на нормалността. Естествено, че миете чинии и празну-

вате Коледа, защото това е нормално, a нормалното прикрива престъплението и ви позволява да живеете без терзания. И А жертвите? М От страна на жертвите според мен стремежът към нормалност е защитен механизъм. Някой, който мие чиниите или гледа филм, е зает с нещо различно от това да ви измъчва. Чист инстинкт за самосъхранение ги кара да правят всичко това. Л Като скъсявате дистанцията дo двамата герои и ги показвате като част от обществото, поемате риска да ви обвинят в омаловажаване на темата, в прекалено много съчувствие. М Категорично не съм съгласен. Според мен точно защото не показвам зверствата, предизвиквам хората да надникнат в собственoто си въображение. Няма нищо по-жестоко от собственото ви въображение.

к и н о / б а н а л н остт а н а ед н о ч у дов и ще

the crime and lets you live without worries. L What about the victims? I On the victim’s side, I think that the search for normality is motivated by selfprotection. Because someone who washes dishes or watches a movie is distracted from actually torturing you. It is pure survival instinct that makes them do that. L In shortening the distance to the protagonists and showing them as a part of our society, you are running the risk of people saying that you are trivializing the crime, that you are showing too much compassion. M I totally disagree. I think that exactly because the atrocities are not shown, people are much more challenged to examine their own imagination – and there is nothing crueler than your own imagination. I Why did you cast Michael Fuith to play Michael? 56

M Michael Fuith approaches his subjects with a great deal of thought and a lot of love for detail and for facts. That was very important for this film. There were voices who demanded that I cast someone famous for the part, for marketing purposes among other reasons. We would never have dreamed of being invited to Cannes and getting such a big audience. But I rejected that. I didn’t want to have an audience darling whom the spectators would watch as simply playing out another character role. That would have also created distance.

И Защо избрахте Михаел Фуит за ролята на Михаел? М Михаел Фуит подхожда към героите си с много мисъл и много внимание към детайлите и фактите. Това беше от изключителна важност за филма. Също така имаше съображения, включително от маркетинг гледна точка, да ангажирам известен актьор за ролята. Никога не бихме си и помислили, че ще ни поканят в Кан и ще имаме толкова голяма публика. Aз обаче отхвърлих всичко това. Не исках да имам любимец на публиката, когото зрителите просто ще дойдат да гледат в поредната му роля. Това също би създало дистанция.

f i l m / T he B a n a l i ty o f a M o n ster

Dark Sky — музикалното трио покорява световната бас сцена сп и с а н и е ед н о

text and translation by snezhana bezus photography by ARCHIVE IVAYLO MLADENOV

текст Снежана Безус фотография АРХИВ ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

Dark Sky — The Musical Trio Conquers the World Bass Scene 58

Помниш ли миналата година, когато там някъде, на ръба между пролетта и лятото, се случи един истински прецедент за българската клубна сцена? Тогава, в рамките на 3 незабравимобезпаметни дни и нощи, обединени от името Mellow Music Festival, имахме щастието да видим и чуем свежа, смела селекция музика от съвременни артисти, които се радват на любопитна, освободена и отворена към новото публика. Тази година София беше залята за втори път от тази пъстроцветна вълна звуци и емоции. В рамките на Mellow Music Festival 2011 имах уникалната възможност да поканя тук и да се запозная отблизо с едно от най-горещите имена на световната бас сцена в момента – английското трио Dark Sky. Едва на 21, 22 и 24 години, тримата диджеи и продуценти щурмуват лондонския клубен ъндърграунд през 2010 с няколко издания за независимите лейбъли Pictures Music и Black Acre. Хората обаче наострят уши през септември,

когато сингълът им Leave е включен в масивната компилация Ninja Tune XX по повод 20-годишния юбилей на легендарния лейбъл. Следва крайният ремикс на последния голям хит на поп и RnB-иконата Kelis – Brave, който окончателно изстрелва триото напред и нагоре. Звукът на Dark Sky може да се опише с 2 думи – ритъм и емоция. Стилово триото лавира между dubstep, 2-step, garage и breakbeat, като не се страхува да изследва териториите отвъд тези думички, напипвайки звук, който е труден за категоризиране, но е все така неразривно свързан с клубната култура и любовта към дансинга. Какво мислят Dark Sky за себе си като артисти, за България и не на последно място за бъдещето, можеш да разбереш от разговора c най-младия член на триото – Матю.

м у з и к а / D ar k s k y

Remember last year? Back then, somewhere on the edge of spring and summer, something unique for the Bulgarian club scene happened. It went by the name of Mellow Music Festival and it gave local future-thinking, forward-looking music lovers a chance to enjoy a selection of young, innovative, contemporary musicians over three unforgettable days and nights. Now back to the present – a few months have already passed since Sofia was swept away for the second time by this tidal wave of vivid sounds and emotions. Mellow Music Festival 2011 gave me the unique opportunity to invite and get to know in person one of my favorite bass artists at the moment – the UK crew Dark Sky. Barely in their twenties, these three DJs and producers hit the London underground club scene in 2010 with several releases for the independent labels Pictures Music and Black Acre, but people started turning their heads (and ears) in September, when their single “Leave” was featured in the mighty Ninja Tune XX compilation celebrating the 60

legendary label’s 20th birthday. The final blow came with their top-notch remix of pop & r’n’b icon Kelis’ latest hit “Brave,” which literally shot Dark Sky into the stratosphere. I can describe their sound in two words – rhythm and emotion. In terms of genres, the trio crosses borders between dubstep, 2-step, garage and breakbeat, arriving at a unique sound that is difficult to label but still goes hand in hand with club and dance-floor culture. Find out what Dark Sky think about themselves as artists, their visit to Bulgaria and the future in the following conversation with the trio’s youngest member, Matthew. S Who are you? M Tom, Carlo and Matt, a.k.a. Dark Sky S How did you come up with that moniker and what’s the relation between it and the music you make? M It took us a while to all agree on a name that we liked, there was no real idea or concept behind the name initially.

C Кои сте вие? M Том, Карло и Мат, a.k.a. Dark Sky. C Как си измислихте името? По какъв начин то отразява музиката, която правите? М Мина доста време, докато изберем име, което да харесва и на трима ни. Отначало нямаше някаква специална идея или послание, нито пък особена връзка между него и музиката ни, но сега вече смятаме, че все пак са свързани по някакъв начин. C Как и кога започна да се занимаваш с електронна музика? М Започнах, когато бях на около 18. Свирех на барабани в една група и след това поисках да науча повече за продуцирането на музика. Възможността да създаваш нови звуци, докато се учиш от грешките си, определено е една от основните причини да започна да правя електронна музика.

C Как разпределяте и синхронизирате креативния процес помежду си, при положение че сте тройка? Случва ли се да спорите кой какво да прави, или всичко върви по мед и масло? М Понякога ни е трудно, но пък невинаги работим тримата заедно. Доста често един от нас нахвърля сам някакви идеи, а после се събираме и решаваме какво има потенциал да се развие в пълноценен трак и какво не. Нямаме установена схема на работа – като се съберем тримата, действително се случва да спорим доста, но това е неизбежно при наличието на три различни мнения на едно място. Научили сме се да правим компромиси в много аспекти от музиката си и често се редуваме да композираме различни елементи, което, надяваме се, води до звук, който, от една страна, е разнообразен, а, от друга, поддържа приемствеността между старите и новите неща. Три чифта уши са нещо безценно, когато се нуждаем от допълнително мнение m u s i c / D ar k S k y

At first, it bore no relation to our production, but we would like to think that now the two are somewhat related. S How and when did you get involved with electronic music? M I got into electronic music when I was around 18. After playing drums in a band I wanted to find out more about the production side of things. The ability to create new sounds through trial and error is definitely one of the main things that inspired me to start making electronic music. S Being a trio, how do you distribute and synchronize the creative process among yourselves? Is it sweet symbiosis or do you sometimes argue about who’s doing what? M It can be difficult, however, we don’t always work as a threesome, we often start the “sketches” or demos on our own, then meet up and decide which ones have 61

the potential for further development. There is no set routine to our creative process – when we all come together, some arguing does usually occur, but three different opinions in one room makes that inevitable. We have learned to compromise a lot on certain elements, each of us will take turns writing elements, which we hope leads to a sound that is diverse but also grounded in some continuity, with signatures from past compositions. Three sets of ears can be invaluable when a second opinion is required or one of us feels like we are getting lost. A track isn’t complete until all three of us are happy with it. S I notice that your own productions have been mostly instrumental, while your remixes rock with vocals. Is this dichotomy intentional? M No, it’s not intentional. The majority of remix requests we have received have contained vocals, whereas with our own productions we haven’t felt the need to work with vocalists at this stage.

или някой от нас започне да изтървава нишката… един трак е готов само когато и тримата го усещаме. C Прави ми впечатление, че собствената ви продукция е основно инструментална, докато ремиксите ви разцепват с вокали. Нарочно ли се получава така? М Не, не е нарочно. Просто повечето поръчки за ремикси, които сме имали, са били на парчета с вокали, а за нашите собствени неща – на този етап не чувстваме нужда да работим с вокалисти. C И докато сме все още на тази тема, обожавам начина, по който си играете с вокалите във вашите ремикси, начина, по който ги насичате и пренареждате в тотално ново послание. Какво значение има гласът в музиката за вас и бихте ли работили с вокалисти и текстописци за собствената си продукция?

М Благодарим ти. Да, вокалите наистина са доста мощно оръжие, което често успява да ангажира слушателя. Обичаме да се заиграваме с тях, да създаваме специфични текстури и вокални линии, които даряват на слушателя конкретно слухово преживяване, но остават отворени за интерпретации. По този начин се надяваме, че придаваме допълнителна дълбочина на музиката си, която може да се усети на второ или трето слушане. Надяваме се да можем да използваме същия похват и когато един ден започнем да работим с вокалисти за собствената си продукция. C Много рядко срещам в клубната музика толкова емоционално наситен звук като вашия. Как възприемате опозицията между мажорното и минорното в музиката и как се отразява това на собственото ви изкуство?

м у з и к а / D ar k s k y

S While still on the vocal subject, I love the way you play with lyrics in your remixes, chopping and looping them until you’ve transformed the whole thing into an entirely new message. What is the importance of voice in music for you and have you ever considered working with songwriters and vocalists in your own production? M Vocals are definitely a very powerful tool, which the listener can relate to. We like to create certain textures and patterns by chopping vocals, which provide an objective listening experience for the listener, leaving the patterns open to interpretation. By doing this, we hope to add a level of depth when listening to the piece for the second and third time. We hope to utilize this approach while working with vocalists on original compositions in the near future. S You’ve got one of the most emotionally vivid vibes I’ve ever encountered in dance-floor-oriented music. How do you 62

feel about the major vs. minor opposition in music and is this something that you have in mind while composing? M Thank you! When we write, we try not to have any clear direction, but instead try to visualize the sound we are after. It’s very important for us to allow room or to create the opportunity for accidents to occur. Major and minor keys are both a big part of our writing. Through trial and error, we have spent a lot of time getting to know the different moods, harmonies, expressions and frequencies that lie within certain notes, which can be useful when a certain direction is required, but the mood we are trying to achieve all depends on how we are feeling at the time of writing. S You told me that Mellow Music Festival was your first gig at an international electronic music event of this kind. How do you feel about your performance here and about your experience in Bulgaria as a whole?

М Когато композираме, се опитваме да не мислим в конкретна насока, а по-скоро да материализираме звука, който търсим. За нас е много важно в този процес да има елемент на спонтанност. И мажорното, и минорното играят голяма роля в композициите ни. С течение на времето се учим от грешките си и така започваме да разбираме различните настроения, чувства и хармонии, които се крият зад нотите и могат да бъдат полезни, когато знаеш, че трябва да се движиш в определена посока. Но при нас настроението, което гоним, винаги зависи от начина, по който се чувстваме в момента. C Беше ми споделил, че Mellow Music Festival е първото ви участие на подобно международно събитие за електронна музика. Какво мислиш за срещата ви с българската публика и за преживяването ви в България като цяло?

М Мисля, че гигът ни мина много добре. Беше изумително да усетим реакцията на всички тези хора, които откликнаха не само на нашата музика, но и на неиздадена продукция, която никога досега не бяха чували. Това отворено отношение към музиката ни накара да се чувстваме изключително уютно. Накратко – за нас беше удоволствие! C Наскоро издадохте EP за 50Weapons – един от най-стабилните клубни лейбъли тази година. Гиговете и медийното внимание също непрекъснато се увеличават… изобщо всичко около вас започва да се върти доста бързо. Какво мислите за бъдещето? Имате ли някакви планове? М Много ни вълнува идеята да създадем изцяло жив пърформанс със специално визуално шоу към него. В момента планираме как точно да осъществим този проект, но се надяваме, че до края на годината ще

50 Weapons е първият лейбъл на Modeselektor.

м у з и к а / D ar k s k y

M I thought our performance went really well, it was amazing to witness a great crowd response to our music and to unreleased music that the Bulgarian people had never heard before. We felt very welcomed by the forward-thinking attitude towards the music. Overall it was a joy to play.

50 Weapons is Modeselektor’s first label.

S With an EP on 50Weapons, one of the phattest club music labels around this year, an increasing number of gigs and growing media attention, things seem to be speeding up quite fast for you. How do you feel about the future? Is the (dark) sky the limit, ha ha? M We are very excited about creating a live performance and custom visual show, this is currently in the planning process, but will hopefully be ready by the end of 2011. We are also starting to think about concepts for creating an album and working with vocalists.

S Last but not least, any piece of wisdom you’d like to share with us? M Elephants actually talk to one another, yet their frequency is so low humans can’t hear it.

сме готови. Също така започваме да обмисляме концепции за цял албум и работа с вокалисти. C Нещо мъдро за финал… М Знаете ли, че слоновете “говорят” помежду си, но на твърде ниски честоти – затова и хората не могат да ги чуят…

m u s i c / D ar k S k y

I Am Oak — Музика, вдъхновена от природата и спомените сп и с а н и е ед н о

text by Ani Georgieva translation by YOANA STANCHEVA photography by ARCHIVE

текст Ани Георгиева фотография АРХИВ

I Am Oak — Music Inspired by Nature and Memories 66

Зад поетично-прагматичното име I Am Oak (“Аз съм дъб”) с акустична китара и много романтични идеи се е настанил удобно холандецът Тайс Каукен. В името на родното му място се съдържа думата дъб, обяснява той, а оттам идва и творческият му подпис. I Am Oak е базиран в неповторимия холандски град Утрехт, където кротко, но настоятелно се е утвърдила завидна музикална сцена с имена като Lost Bear, The Secret Love Parade, The Black Athlantic и други. Музиката на Тайс е наситена с интимност, топлина и осъзната усамотеност и носи както живата драматичност на Beirut, така и докосващата естественост и простота на Kings of Convenience. Той комбинира лоу-фай изкривено звучене с фолк елементи и чистотата на акустичния звук. Освен това изпълнителят се радва на подкрепата на малкия холандски лейбъл Snowstar Records, който през 2010 издаде албума му On Claws, а тази година даде живот на отнемащия

дъха Oasem. Преди колаборацията си със Snowstar Records Каукен записва и издава сам три албума и няколко сингли. Сега, докато се движи между определенията за самостоятелен артист и предимствата на съвместната работа с други музиканти, Тайс записва следващ албум във Финландия, подготвя турне в Германия и Белгия и си говори с нас за паметта и измерението на меланхолията.

Вторият албум на I Am Oak се казва Oasem, което е игра на думи с английската дума awesome (страхотен) и диалектната холандска oasem, която означава дъх.

А Много хора определят музиката ти като меланхолична, но аз виждам толкова много оптимизъм в нея, не по онзи наивен и сантиментален начин, а като възможност за достигане до нови сетивни хоризонти. Целеше ли се в създаването на определена атмосфера, докато пишеше и композираше Оasem? T Действително не съм я търсел, атмосферата се разви в процеса на работата. Открих общ мотив между отделните песни едва след като привърших някои от парчетата. Всички м у з и к а / i am o a k

I Am Oak’s second album is called Oasem, a spin on “awesome” and Dutch jargon oasem meaning “breath.”

Behind the poetic-pragmatic moniker I Am Oak, wielding an acoustic guitar and many romantic ideas, stands Dutch musician Thijs Kuijken. The name of his birthplace incorporates the word “oak,” hence his artistic pseudonym. I Am Oak is based in the amazing city of Utrecht where the music scene has carved out a niche in a calm, yet persistent manner with names such as Lost Bear, The Secret Love Parade, the Black Atlantic and others. Thijs’ music is filled with intimacy, warmth and conscientious solitude, capturing the live dramaticism of Beirut and the touching artlessness of the Kings of Convenience. He combines low-fi warps with folk elements and acoustic cleanliness. What’s more, the artist is endorsed by the small Dutch label Snowstar Records, which released his album On Claws in 2010 and this year gave life to his breathtaking work Oasem. Before his collaboration with Snowstar Records, Kuijken had recorded and released three albums and several singles on his own. Now oscillating between being a solo artist 68

and enjoying the privileges of working with others, Thijs is recording his next album in Finland. Meanwhile, he is also preparing a tour to Germany and Belgium, as well as discussing memory and the dimensions of melancholy with us. А Many consider your music melancholy, but I see a lot of optimism in it, not in a naïve and sentimental way, but as a possibility for reaching new levels of sensation. Were you aiming at creating a specific atmosphere when composing Оasem? T I didn’t look for it specifically, the atmosphere unfolded during the working process. I discovered a binding motif among the songs only after I finished some of the songs. They all revolved around the feeling of a lack of clarity – not knowing my place and role in this ancient world. I managed to combine all of these feelings and thoughts in one album. I suppose this is why it is melancholy, yet optimistic at the same time.

те се въртяха около чувството на неяснота – незнание, кое е моето място и каква е моята роля в този древен свят. Успях да обединя всички тези чувства и мисли в един албум. Предполагам, че затова е меланхоличен, но същевременно съдържа и доза оптимизъм. А Kак се появи музиката в живота ти? Т Много отчетливо си спомням една случка, когато бях на около десет години. Един ден мой приятел дойде на гости и аз бях страшно нетърпелив да му изсвиря парчето Polly на Нирвана. Тогава не знаех още как да свиря акорди, така че вероятно изобщо не е звучало като оригинала, но можех да си подрънквам и имах чувството, че наистина свиря. Усещането беше страхотно. И то продължава да е все още такова. А Каква роля има паметта в твоята работа – паметта като знание,

но също така и като спомен за определени места? T Голяма част от моята работа е свързана със спомените. Много от песните ми са доста рефлективни и аналитични, така че се основават на осмислянето на отминали неща. Много от парчетата са резултат от преживяване, написани са като преоценка на определени събития и се базират на паметта. А Каква роля играят географските места в творческия процес? Знам, че записваш във Финландия. Различава ли се правенето на музика във Финландия от това в Холандия? T Мястото оказва определено въздействие върху мен. On Claws и Oasem бяха записани вкъщи, в Утрехт, което ми даваше възможност да прекарвам всеки свободен момент със записване на музика. Този начин на работа осигурява много свобода, защото не те ограничава откъм студийно време – можеш да започнeш music / I AM OAK

А How did music come into your life? Т I remember very vividly a story from when I was 10. One day a friend came by and I was super impatient to play “Polly” by Nirvana for him. Back then I didn’t know how to play, so I may not have sounded like the original at all, but I was just strumming and it felt like I was really playing. The feeling was great. And it’s still the same. Stefan is the bass player and back-up singer, Tamo is on drums, Aino plays the synths, and Roby is on electric guitar.

А What is the role of memory in your work – memory as knowledge and as recognition of certain places? T A big part of my work is connected with memories. Many of my songs are quite reflective and analytical, so they are based on making sense of the past. Many of the songs are also a result of experience, written in contemplation of certain events and based on memory. А What is the role of geography in your creative process? I know you are recording in Finland. How is making music there dif69

ferent from making music in the Netherlands? T Places have a definite impact on me. On Claws and Oasem were recorded at home in Utrecht, which allowed me to spend every free moment recording. This way of working ensures my freedom, because it doesn’t eat up studio time – you can start something, then change it, start again, write as you record, rehearse as you write, etc. The advantage is that I don’t need to rent a studio and have it all done before the recording process, and I am free to be silly. Last winter we recorded in Finland. That was the first time I worked with a band. We wanted to go on a retreat for two weeks where we could focus completely on recording. We were offered an opportunity to do so in a house in Finland and we took it. I think that in this case the whole trip, the whole experience as a band, the landscape and everything else left its mark on the recordings. А

Tell me more about the band – do you

нещо, да променяш, да започнеш пак отначало, да пишeш, докато записваш, да репетираш, докато пишеш, и т.н. Предимството е, че няма нужда да наемам студио и да бъда готов преди самия запис и че имам възможност да правя глупости. Миналата зима записвахме във Финландия. Това беше първият път, когато работих с банда. Искахме да прекараме две седмици в усамотен район, където можем да се фокусираме изцяло върху записването на музика. Получихме възможността да го направим в една къща във Финландия и ние се възползвахме. Мисля си, че в този случай цялото пътуване, преживяването като група, пейзажите и всичко oстанало оказаха влияние върху записите. А Кажи ми повече за групата – винаги ли свириш с тези музиканти или става дума по-скоро за солов проект с подкрепление при нужда? T Всичко започна като самостоятелен проект. После се превърна в

солов проект с подкрепа при изпълненията на живо. В момента свирим все повече концерти като група и това е наистина приятно и ни възнаграждава емоционално. Също така за първи път записваме съвместен албум (във Финландия), така че ролята на бандата в моята музика става все поважна. В същото време I am Oak все още е личен проект и аз ще продължавам да издавам музика и самостоятелно.

Стефан е басист и допълнителен вокал, Тамо е на барабаните, Аино свири на синтезатор, а Роби – на електрическа китара.

А Кои са ежедневните преживявания, които разпалват импулса да правиш музика? Нуждаеш ли се от определени въпроси, на които да търсиш отговори? Т Всъщност няма нищо особено. Трябва просто да получа някакъв вътрешен импулс. При мен не работи традиционната схема – сядам и веднага започвам да пиша текстове и да композирам.

м у з и к а / i am o a k

always play with these musicians or are you mostly a solo artist with back-up when needed? T It all started as a solo project. Then it turned into a solo project with back-up during live shows. At the moment we play predominantly as a band and this is really emotionally rewarding and fun. It’s the first time we are recording an album together (in Finland), so the role of a band in my music is definitely gaining importance. At the same time, I Am Oak is still a personal project and I will continue to release music solo. А What are the everyday experiences that stir your desire to make music? Do you need specific questions to find answers to? Т There is nothing special, actually. I need to get some kind of impulse from the inside. For me, the traditional way of sitting down to write lyrics and compose music doesn’t work.

iamoak.com

А What awesome “things” take your breath away? 70

Т Things that imply an immeasurable amount of time and those that look ancient, such as mountains, turtles and ferns, are stunning. А Your music sounds very personal, as if you created it for yourself. What is peculiar about playing live outside of your home or studio? Т When I play live in front of an audience, something happens with the songs – they speed up, slow down, intensify, become a bit boring, more exciting, better or worse than on the album. This is interesting for me and for the audience as well. When you play live, you can share music on a more personal level than with an mp3, CD or vinyl. The whole experience takes on a more physical shape. That said, I can’t decide which is more exciting – a live performance or a recorded one. I suppose it is different for every artist and every concert. One time you may feel the music better live, another time – though your headphones.

А Кои страхотни “неща” ти спират дъха? Т Плeнителни са нещата, които въплъщават неизмеримо количество време, и такива, които изглеждат древни. Такива са например планините, костенурките или папратите. А Музиката ти създава усещането за нещо много лично, сякаш твориш за самия теб. Какво е особеното, когато свириш на живо извън твоя дом или студио? Т Когато свиря на живо пред публика, нещо се случва с песните – те се забързват, забавят, стават поинтензивни, малко скучни, по-вълнуващи, по-добри, отколкото в албума, или по-лоши, отколкото в албума. Това e интересно както за мен, така и за публиката. Освен това, когато се свири на живо, може да се сподели музиката на много по-лично ниво, отколкото през mp3, CD или плоча. Цялото преживяване става много пофизическо. Но все пак не мога да кажа

кое е по-вълнуващото – изпълнението на живо или студийният запис. Предполагам, че е различно от изпълнител до изпълнител и от концерт до концерт. Един път усещаш музиката по-добре, когато си на концерт, а друг път, когато я слушаш през слушалките си.

iamoak.com music / I AM OAK

Destructive Creation — Първи разговор с авторите на В крак с времето сп и с а н и е ед н о

text by EDNO translation by Yoana Stancheva Angela Rodel

photography by mihail novakov ivaylo mladenov lyudmila stancheva

текст Едно фотография МИХАИЛ НОВАКОВ ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ ЛЮДМИЛА СТАНЧЕВА

Destructive Creation — First Conversation with the Artists behind In Step with the Times 72

ed n o ma g a z i n e

На 17 юни Паметникът на Съветската армия в София осъмна изрисуван: за една нощ руските войници се бяха преобразили в американски супергерои. Последвалите реакции бяха богати на емоции и се движеха от еуфоричен възторг до тотално неразбиране или отрицание. Тези реакции потвърдиха, че съвсем не сме “в крак с времето”, както бяха написали авторите под изрисуваните от тях герои. За щастие освен мненията, заклеймяващи анонимната акция като акт на вандализъм, се появиха и немалко балансирани и аналитични становища, като например това на културолога Ивайло Дичев: “Акцията върху паметника намирам за една от най-интересните прояви в нашето съвременно изкуство от последните години, поздравявам анонимния графитер, чакам с нетърпение нови негови изяви.” Едновременно абсурдна и смешна беше реакцията на полицията, която обяви за издирване “човек с качулка” – липсваше само палитрата, за да бъде абсурдът пълен.

Не закъсняха и чуждестранните реакции, напротив, западните медии бяха първите, които съобщиха за акцията, а неизвестният автор бе наречен “българският Банкси”. Някои руснаци пък се почувстваха засегнати, защото бил “осквернен” един съветски паметник. Липсата на чувство за хумор пролича най-силно, когато през нощта на 21 юни паметникът беше тайно измит по инициатива на форума “България-Русия”, дори без знанието на Община София. На сутринта светът беше отново наред, паметникът беше като нов, а за спомен останаха снимките, които стотици хора успяха да си направят пред супергероите в центъра на София. Разгърна се дискусия, в която бяха изказани всевъзможни мнения и спекулации, а всички медии искаха да узнаят кой стои зад тази акция. Авторите на В крак с времето – момчетата от Destructive Creation, решиха да проговорят единствено пред списание Едно:

И з к у ство / D estr u ct i ve C reat i o n

On June 17, the Monument to the Soviet Army in Sofia woke up with a new look: the Russian soldiers had been transformed into American superheroes overnight. The resulting reactions covered a wide range of emotions, moving from ecstatic euphoria to complete bewilderment or condemnation. These reactions confirmed that we are absolutely not “in step with the times,” as the artists had written below the painted figures. Fortunately, besides opinions condemning the action as vandalism, more than a few balanced and analytical viewpoints surfaced as well, such as that of cultural studies expert Ivaylo Dichev: “I find the painting of the monument to be one of the most interesting events in Bulgarian contemporary art in recent years and congratulate the anonymous graffiti-artist; I’m very much looking forward to new works by him.” The reaction of the police was, simultaneously absurd and amusing: they announced a search for a suspect “wearing a hood” – a painter’s palette 74

was the only thing missing to complete the absurdity. Foreign reactions were also swift in coming; in fact, western media were among the first to report on the action, dubbing the unknown artist “the Bulgarian Banksy.” Some Russians, for their part, were offended, since a Soviet monument had been “desecrated.” The lack of a sense of humor was felt most sharply on the night of June 21, when the monument was secretly cleaned, thanks to an initiative by the Bulgaria-Russia Forum, supposedly without the knowledge of the Sofia Municipality. In the morning, the world was once again set to rights, the monument was as good as new, the only traces left of the work were the photos which hundreds of people managed to take of themselves in front of Sofia’s short-lived superheroes. A discussion unfolded, in which all possible opinions and speculations were expressed, while all media outlets wanted to know who was behind this action. The artists behind In Step with the Times – namely, the guys

E Кои сте вие? Колко сте? Разкажете за себе си. B Ние сме колектив от 9 души и се наричаме Destructive Creation. Аз примерно уча история, но всички се занимаваме основно с изкуство. А В цялото нещо участваха хора, които рисуваха, и такива, които не рисуваха, но помагаха по всякакъв друг начин. Не всички присъстват на тази среща. За мен – завърших първа година интериорен дизайн в университет в Англия, през втората година ще се насоча към архитектура. D В общи линии всеки от нас се занимава с някакъв вид изкуство. Аз заминавам скоро за Холандия, за да уча анимация. S Да, и аз уча анимация в Холандия. За самия проект – четирима души рисуваха, а трима наблюдаваха за минувачи и хора, които можеха да ни провалят акцията. Всичко продължи около 30 минути. I Аз уча в университет в Западна Европа, тази година завърших фото-

графия, предстои ми да се насоча към медиите и комуникацията. Основно се занимавам с фотография и други форми на изкуство, освен това се интересувам от артистичен вандализъм. Q Аз съм ученик, занимавам се с музика и с рисуване. Предстои ми да кандидатствам с илюстрация в университет в Холандия. Вълнувам се от всякакъв вид изкуство. E На по колко години сте? D Грубо казано, всички сме на средно 20 години. От 17 до 21. E Какво ви провокира да осъществите този проект? D Основното нещо, което ни провокира, беше, че доста хора се обявиха в защита на разрушаването на този паметник. Всички знаем, че оскверняването на паметник е нещо лошо, но според нас това място отдавна е загубило стойността си на паметник… A R T / D estr u ct i ve C reat i o n

from Destructive Creation – decided to break their silence for Magazine Edno alone: E Who are you? How many of you are there? Tell us a bit about yourselves. B We are a collective of nine artists and we call ourselves Destructive Creation. I, for example, am studying history and we all are doing art mostly. А In the whole project, there were people who painted and some who didn’t, but who helped in other ways. Not everyone is present here now. As for me – I finished my first year at a university in England studying interior design. For my second year, I will go into architecture. D In general, each of us does some kind of art. I will soon be going to the Netherlands to study animation. S Yes, I study animation in the Netherlands as well. About the project – four people painted while three others were on the lookout for passersby and people who could have interrupted our 75

project. It all took about 30 minutes. I I study at a university in Western Europe, where I finished a year of photography and am about to go into media and communications. I primarily do photography and other art forms, and I am also interested in art vandalism. Q I am in high school. I’m into music and drawing. I will apply to the university in the Netherlands in illustration. I find all art exciting. E D

How old are you all? We’re all around 20. From 17 to 21.

E What inspired you to make this project happen? D The main thing that provoked us was that quite a lot of people came out in favor of demolishing this monument. We all know that desecrating a monument is bad, but we think that this place has lost its value as a monument long ago. Q Let’s not forget that there are no heroes’ graves underneath. It’s just some

Q Да не забравяме, че под него няма гробове на герои. Просто са останали някакви войници с вдигнати пушки в центъра на столицата. Мисля, че резултатът на това, което направихме, е доста по-добър от решението да го бутнат. Много хора казаха “браво” само защото е направено нещо с този паметник, а не е съборен. B Това, което изобразихме с изрисуването на паметника, е българската политика, която се нагажда винаги спрямо посоката на вятъра, без значение дали това засяга пряко интересите ни. Както навремето родителите ни са израснали с героите на Червената армия, така ние израснахме с американските комикс герои. Искам моите деца да израснат вдъхновявани от герои с български фамилии.

Разкажете ни за нея. Колко време ви отне? D В общи линии мина около месец, откакто решихме да го направим, до самото реализиране на проекта. Първоначалната идея ни дойде, когато, разглеждайки блогове, сайтове и вестници, установихме, че има изключително много хора, които са за разрушаването на този паметник. Но все пак, ако се срути този паметник, ще се заличи някаква част от историята на българския народ. Навремето сме се опитвали да подражаваме на идеологията на Съветския съюз и доста българи са били нахъсани да бъдат най-добрите комунисти. Когато падна режимът и дойде промяната, същите тези хора се опитваха да бъдат найдобрите демократи – смешното е, че българите бързо забравят защо са правили нещо и за кого.

E Ясно е, че реализацията на подобна акция не е спонтанен акт, a изисква определена подготовка.

E Колко време работихте по концепцията на проекта? Казахте, че цялата подготовка е отнела един ме-

И з к у ство / D estr u ct i ve C reat i o n

soldiers with cocked rifles in the center of the capital. I think what we did is better than having it demolished. Many people liked our work because we did something with the monument and it wasn’t knocked down. B What we depicted in painting the monument is Bulgarian politics, which changes directions depending on which way the wind is blowing, no matter what interests are at stake. Just as our parents grew up with the Red Army heroes, we grew up with American comic heroes. I want my kids to grow up inspired by heroes with Bulgarian names. E It’s clear that getting this project done required a certain amount of preparation and was not a spontaneous act. Tell us about it. How long did it take you? D Overall, it took a month from the time we decided to do it to the actual carrying out of the project. The initial idea came about while we were reading blogs, other websites and newspapers. We found out 76

that there were lots of people in favor of demolishing the monument. However, this would erase a part of Bulgarian history. At the time [it was built], many Bulgarians were trying to adopt the ideology of the Soviet Union and were eager to be the best communists; when the regime fell apart, those very same people were trying to be the best democrats. It’s funny how fast Bulgarians forget why they were doing something and for whom. E How long did you work on the concept? You said the whole preparation period took about a month. How did everything take place? D We got together and discussed it. Not all of us were there all the time. I The preparation consisted mostly of discussing the possible ramifications. That included the risks as well as the possible reactions on the part of the general public; this is what we were anticipating as the project’s result.

сец, но как точно се случваше всичко? D Да, събирахме се и обсъждахме, не винаги присъствахме всички. I Подготовката се състоеше предимно от обсъждане на възможните общи последици. В тях влизат както рисковете, така и възможните реакции в публичното пространство, а именно те ни вълнуваха като възможен резултат от проекта. E Защо избрахте именно Паметника на Съветската армия – има и други символи на комунизма в София? Q Той за нас не е символ на комунизма. D Избрахме този паметник, защото той се беше обезценил до голяма степен. Има много хора, които искат на негово място да се построи нещо друго, а това е най-голямата глупост, която може да се направи. Q Нали точно това се случи с мавзолея.

E Каква беше идеята да замените образите на съветските войници с герои от масовата култура? D Основната ни идея беше да покажем, че когато Съветският съюз е бил на власт, сме се борили да бъдем най-добрите комунисти, а откакто живеем в демокрация, се борим да бъдем най-добрите демократи, американци. I Принципно ни провокира точно голямата палитра от мнения, които акцията можеше да предизвика. Освен това този паметник представлява до голяма степен и субкултурата в София, много от младежите от нашето поколение израснаха там, защото прекарват там голяма част от времето си. А Част от провокацията да се случи това нещо беше, че този паметник отдавна не символизира това, което предишните поколения свързват с него. Той отдавна е загубил значението си като символ на руската армия. Около паметника мо-

A R T / D estr u ct i ve C reat i o n

E Why did you choose the Red Army monument – there are other symbols of communism in Sofia. Q For us, it is not a symbol for communism. D We chose this monument because it had lost its value to a large extent. There are many people who want to build something else in its place, which is the stupidest thing that could be done in this case. Q Isn’t that what happened to the mausoleum? E What was the purpose of replacing the Soviet soldiers with characters from mass culture? D Our main idea was to show that when the Soviet Union was in power, we were trying to be the best communists, yet ever since we started living in democracy we have been trying to be the best democrats/Americans. I We were generally inspired by the large palette of opinions that this action 77

could provoke. Besides, this monument is also representative of the subculture in Sofia, because much of our generation’s youth was spent there. А Part of the provocation to make this happen was the fact that this monument has long since ceased symbolizing what the older generation associates it with. It has long since lost its meaning as a symbol of the Red Army. You can see tipsy youngsters and other less-than-pleasant sights around the monument, but it is also a meeting point for young artists. This is a place that has become important for the people around us because of its location between Borisova Gardens and downtown. I I wanted to add that this monument has the strongest symbolism. It was built in the most central part of the city. We picked precisely this place because 20 years ago it was still heavily guarded and everyone who hung out there for longer than a couple of minutes was considered suspicious. If someone had tried to do

D estr u ct i ve C reat i o n

гат да се видят подпийнали младежи и всякакви други неприятни гледки, но също така той е и свърталище за младите артисти. Това е място, което заради разположението си се е превърнало в зона между центъра и Борисовата градина, двете места, които са важни за хората около нас. I Исках да добавя, че този паметник има най-силен символичен заряд. Той е бил построен на най-централното място в града, на което може да се постави подобен монумент. Спряхме се именно на това място, защото допреди 20 и няколко години то е било строго охранявано. Всеки човек, който се е застоявал повече от няколко минути там, е бил възприеман като съмнителен. Ако някой беше направил нашата акция преди 25 години, сигурно щеше да бъде разстрелян. Всичко това показва колко се е променило мисленето и отношението към подобни исторически символи, и то само за едно поколение. Самите герои, които избрахме, са

просто героите на нашето поколение и те са заместителите на героите на предишното поколение. E Как се случи самата aкция? D Целият проект тръгна буквално по вода, защото се опитахме да го осъществим по-рано, но в последния момент, когато излизахме от студиото, се изля пороен дъжд, който осуети плановете ни. Наложи се да отложим акцията за след няколко седмици. B Първоначално смятахме да направим войника на върха, но когато разбрахме, че е повече от 10 метра висок, се отказахме при мисълта колко боя ще отиде. S Четирима души се качихме, бяхме се разбрали предварително кой с кои герои ще се захване. Бяхме се разпределили – четирима рисуват, а други трима пазят. D Беше доста по-лесно, отколкото си мислехме, очаквахме поне една патрулка да мине по някой от буле-

И з к у ство / D estr u ct i ve C reat i o n

what we did 25 years ago, he could have been shot dead. This shows how much has changed in our thinking about historical symbols in just one generation. The characters we chose are the heroes of our generation and they act as replacements for the heroes of the previous generation.

D It was much easier than we thought. We thought there would be at least one cop car driving by in the street. You can confuse them with cabs these days, but not a single one came by. There was absolutely no one around and it wasn’t even that late.

E How did the action itself take place? D We were planning on doing it a few weeks earlier. The whole project started off literally like a fish in water because when we first tried to do it, our plans were foiled by a rain storm that rolled in just as we were walking out of the studio. We had to call it off for a few weeks. B At first we thought about painting the soldier on the very top but when we figured it was more than 10 meters tall, we gave up because of the amount of paint it would take. S Four of us were up there painting, we had agreed on who was going to do which character. We had agreed that four of us would paint and three would stand guard.

E Was there an adrenaline rush during the action? You were definitely aware of the risk of the operation. А To tell you the truth, there was a rush up until the moment we laid the first stroke of paint on the monument. During the action itself I was quite calm and focused on my work. I was even giving advice on the details and noticing what needed to be fixed. S The moment we went there and started doing it, the adrenaline wore off. But still, we were painting a national monument and, from what I heard on TV, there could be fines and even jail time for the perpetrators, so there was definitely a sense of risk and adrenaline.

вардите, защото в последно време патрулките се бъркат с такситата, но така и никой не мина. Нямаше абсолютно никой, а не беше чак толкова късно. E Имаше ли адреналин по време на акцията? Със сигурност сте осъзнавали, че реализацията носи риск за вас. А Честно казано, имаше адреналин до момента, в който не направихме първия щрих по паметника, но по време на самата акция бях доста спокоен и просто съсредоточен върху работата. Аз даже правех забележки за детайли и отбелязвах какво трябва да се дооправи. S В момента, в който отидохме там и започнахме да го правим, целият адреналин изчезна. Но все пак рисувахме върху национален паметник, а и доколкото чух по новините, имало и някакви парични глоби и заплаха за затвор, така че със сигурност си беше свързано с някакъв риск и адреналин.

D За мен лично имаше някакви нотки на адреналин, когато разбрах, че глобата е 5000 лв. Докато го правехме, беше толкова спокойно, сякаш си рисуваш вкъщи, защото наистина нямаше никой, който да ни обезпокои. E Чуждестранните медии реагираха светкавично. Как приехте това? D Никой от нас не е очаквал да има чак такава реакция. I Аз следих цялата акция малко от разстояние. Наистина очаквах медиите да грабнат случилото се и да го превърнат в голямо събитие, както и се случи. Не очаквах обаче толкова силно покритие от чуждестранните медии, Herald Sun ни определиха като “българския Банкси”. Наистина не мислех, че ще има чак такива заключения, но все пак беше ясно, че акцията ни ще се превърне в медийно събитие, защото наистина тя засяга много различни културни, социални и исторически аспекти. B Новината доби такава популяр-

A R T / D estr u ct i ve C reat i o n

D For me personally, I felt a rush of adrenaline when I found out the fine was 5,000 leva. When we were doing it, it was all so calm, like drawing at home, because there was really no one to disturb us. E Foreign media reacted immediately. What did you think of that? D None of us expected to get such a reaction. I I followed the whole action from afar. I had actually expected the media to devour it and make it big, which ended up happening. But I didn’t expect so much coverage from foreign media; the Herald Sun called us the “Bulgarian Banksy.” I really didn’t expect such a comparison, although it was clear that our piece would turn into a media event because it has so many cultural, social and historical aspects. B I think the news got so big because for people it is inexplicable how there could be talented young people in Bulgaria with something to say who are brave enough 81

to do something colorful in the center of Sofia – instead of watching soap operas, drinking in the park or listening to Toni Storaro in some bar. What are those people doing in Bulgaria?! That’s what’s striking, I think. E Certain Russian media called you “vandals,” while the Western media compared you to big-name street artists. Where do you position yourselves between these two poles? I We are absolutely neutral when it comes to politics. Our message is for all Bulgarians, for the people around us and the people we care about. The main issue is that there was a conflict created between two points of view – some Russian media think that we desecrated the Soviet Army monument, while the Western media showed it in a different way; it’s about a conflict of interests. Personally, I am glad this happened and that people took a stand, but we don’t want to dig deeply into the causes for

ност според мен, тъй като за хората е необяснимо как така в България все още има талантливи млади хора с нещо в главата, които са събрали смелост да направят нещо цветно в центъра на София, вместо да гледат повторението на Перла, да пият в някоя градинка или да слушат Тони Стораро в някоя дискотека. Какво правят тези хора в България?! Това е учудващото според мен. E Някои от руските медии ви нарекоха вандали, a западните ви сравниха с големи стрийт артисти. Къде се позиционирате вие самите между тези две крайни оценки? I Ние сме абсолютно неутрални по отношение на политическите теми. Нашето обръщение е към българите, към хората, които ни заобикалят, към хората, на които държим. Основният проблем е, че се създаде конфликт на гледни точки – някои от руските медии смятат, че оскверняваме Паметника на Съветската армия, докато

западните медии го представят по различен начин, става дума за конфликт на интереси. Аз лично съм доволен, че това се случи и че хората имат отношение по този въпрос, но ние не искаме да задълбаваме в причините за тези политически реакции. B Искам да поднеса своите извинения към Русия и руския народ. Тук става въпрос не за антируска проява, а за протест срещу българската политика на слагачество. Този акт не е насочен срещу руските войни. Е Кураторката Светлана Куюмджиева писа, че акцията ви носи всички белези на осъзнат артистичен проект. Вие възприемате ли се като артисти? А Да, възприемаме се. Този проект с всичките му последици е един добър пример за това какво може да бъде съвременното изкуство. Медиите са много влиятелни, дори и вие ще получите страшна сила след това интервю.

Попкултурен реализъм на Светлана Куюмджиева е публикувана в брой 24 на вестник Култура.

И з к у ство / D estr u ct i ve C reat i o n

these political reactions. B I want to apologize to Russia and its people. This is not about being antiRussian. It is a protest against Bulgarian politicians’ ingratiating habits. Our piece was not aimed against Russian soldiers. Svetlana Kuyumdzhieva’s article “Pop-culture Realism” was published in issue 24 of Kultura.

E Curator Svetlana Kuyumdzhieva wrote that your action bore all the signs of a conscious art project. Do you think of yourselves as artists? А Yes, we do. This project and its implications are a good example of what contemporary art can be. The media are very powerful; you, too, will gain tremendous power after this interview. D This project is a bit tangential to what each of us is doing. We are all doing some kind of art, we all think of ourselves as artists. I For me, art is art and it doesn’t matter what sphere each of us is pursuing. Indeed, the art of it all is in daring to express our opinion in front of a large audience, most of the Bulgarian and some 82

of the international media. This is why I think our piece is art and that it expresses how we feel and what we secretly wish for. Many people want to do something, but are afraid to voice their opinions. Painting the monument was so well-received because it stirred up different reactions. Everyone took it their own way, even every one of us thinks of it differently. I think that the greatest success of this project is how it caused each spectator to interpret it for himself. And that is precisely the idea behind art. E Your action started hundreds of discussions, analyses, commentaries; many articles were written, including interviews with people who said they were the creators… Would you participate in this discussion? I We all have a different relationship to the project and its result. Like I said, I am genuinely pleased that the monument caused so many people and media to react. About the political discussion –

D Всъщност целият този проект беше малко встрани от това, което всеки от нас прави. Всеки от нас се занимава с някакъв вид изкуство, всички се възприемаме като артисти. I За мен изкуството е изкуство и няма значение в каква сфера се развива всеки от нас. Наистина артистичността е в това, че се престрашихме да изразим мнението си пред голяма аудитория, а тя включва голяма част от България и част от световните медии. Така че смятам, че има голяма доза артистичност и че произведението е израз на това, което чувстваме, и на това, което на всички тайно им се иска. Много хора искат да направят нещо, но ги е страх да изразят мнението си. Изрисуването на паметника срещна такова одобрение, защото предизвика различни реакции. Всеки го възприе по различен начин, дори и всеки от нас го възприема по различен начин. Смятам, че най-големият успех на този

проект е, че успяхме да предизвикаме интерпретации от всеки зрител. А именно това е идеята на изкуството. E Акцията ви предизвика стотици дискусии, aнализи, коментари; бяха изписани много текстове, включително се появиха интервютa с хора, които се представят катo автори на проекта… Имате ли отношение към тази дискусия? I Всеки от нас има различно отношение към проекта и резултата от него. Моето отношение към дискусията, както вече казах, е, че искрено се радвам, че паметникът предизвика реакцията на толкова много хора и на толкова много медии. Относно политическите дискусии – за мен поважното е, че станахме свидетели как хората водят спорове за историческата стойност на паметника. Самият паметник има историческа стойност и не смятам, че неговата роля трябва да се замесва в някакви A R T / D estr u ct i ve C reat i o n

for me, what’s most important is that we witnessed how people articulate the historical value of the monument. It has a historical significance and I don’t think it should be involved in any political giveand-take. А Now that we are coming up on the elections, art is being used like a coin; representatives of all parties took advantage of the occasion to use the monument to their benefit. I Everyone has a right to make use of the things that surround us, so I am very glad that we gave people an opportunity to express their interests through what we did. I want to emphasize again that our message was directed towards those who appreciate it as a work of art, not for the ones who think it’s a political act. E Who isn’t “in step with the times” in this story? А The people who don’t want to see it as anything but vandalism. I “In step with the times” can be 83

perceived in many ways; it can be a concept from physics, it can mean something irreparable, which we are trying to overcome somehow. In the end, those who are in step with the times are the ones who have a desire to see our piece as a work of art and to recognize more than one point of view in it. D In Step with the Times – this is it, the title of the whole work. Like I already said several times – why does the monument have to be torn down just because we are no longer socialists but democrats? We merely showed the easiest way to curry favor with the Americans when we exchanged the Soviet soldiers with American characters for some dirt-cheap money. Q The ones who are in step with the times accept change as normal. E Were you surprised that the monument was washed off only a few days after it was painted, not on orders from the municipality, but as a self-initialized act by

©Deconstructive Creation

Снимката е направена с телефона на един от авторите малко преди да завършат акцията и да напишат заглавието В крак с времето.

The photo was taken by one of the artists shortly before finishing the artwork and writing the title “In Step with the Times.”

политически отношения. А Сега, преди изборите, изкуството се използва като разменна монета и представители на някакви партии използваха случая с паметника за свои цели. I Всеки има право да се възползва от нещата, които го заобикалят, искрено се радвам, че дадохме възможност на хората да изразят своите интереси чрез това, което ние направихме. Искам пак да подчертая, че нашето обръщение беше към хората, които го оценяват като произведение на изкуството, а не към тези, които го смятат за политически акт. E Кой не е в крак с времето в тази история? А Не са в крак с времето хората, които не могат да осъзнаят, че това не е вандалщина. I В крак с времето може да бъде възприемано по много различни начини, то може да бъде физична величина, то може да бъде нещо, което е

незаличимо, нещо, което се опитваме по някакъв начин да преодолеем. В крайна сметка в крак с времето са тези, които наистина имат желанието да разберат нашето произведение на изкуството и могат да разпознаят в него повече от една гледна точка. D В крак с времето – то това е заглавието на цялото произведение. Както вече няколко пъти казах, защо трябва да се махне паметникът, след като вече не сме социалисти, а демократи. Ние показахме най-лесния начин да се подмажем на американците, просто като за някакви смешни пари заменим съветските войници с американски герои. Q В крак с времето е този, който приема промяната като нещо нормално. Е Учудихте ли се, че паметникът беше измит само дни след акцията, и то не от oбщината или oбластната управа, а по самоинициатива на форума

И з к у ство / D estr u ct i ve C reat i o n

the Bulgaria-Russia Forum? D Something that none of us expected came out in the open. We were all under the impression that we are no longer part of Russia, but it became clear that this is not quite true. The moment the Russian media announced that some vandals had painted over the monument, it was immediately washed off. E Are you aware that the prosecutors have issued a warrant against an unknown perpetrator? Are you intimidated? I The prosecutors say they have a photo of the perpetrator – that is, a person with a paint brush and a hood. (Everyone laughs.) I think any kind of fear is absolutely unfounded. А Are we intimidated by them? Shit, we’re in Bulgaria… E What is your message to people who see your art as vandalism? Unanimously: Get in step with the times! D There doesn’t need to be a message 86

to them. There will always be people who won’t like what you are doing. None of us expected what we did to be adored by everyone; just the opposite, I thought the negative criticism would be much harsher, because after all, it’s painting over a monument and we all realize that this is not a very nice thing to do. We are happy that people took it so well. As to those who didn’t like it, there’s nothing wrong with that, there should be all sorts of opinions. I If I have to send a message, in the first place I’d like to say that we are totally aware of what we did. We also think this is a form of vandalism to a great extent, since precisely vandalism is the strongest form of provocation. It all depends on your point of view, and we all have a right to defend one. Even those who perceive our action as vandalism helped us by expressing an opinion about our work. E D

What will your future projects be? You will hear about them.

“България-Русия”? D Малко си пролича нещо, което никой от нас не е очаквал – всички бяха с впечатлението, че сме се откъснали от Русия доста отдавна, но се оказа, че това не е точно така. В момента, в който някои от руските медии казаха, че някакви вандали са нарисували паметника, и веднага той беше измит. E Знаете ли, че прокуратуратa е повдигнала обвинение срещу неизвестен извършител? Страхувате ли се? I Според прокуратурата те разполагат със снимка на извършителя, а именно – човек с четка и качулка. (Избухват в общ смях.) Така че аз смятам, че всякакъв страх е абсолютно необоснован. E Какво е посланието ви към хората, които приемат изкуството ви като вандализъм? Единодушно: Да влязат в крак с времето.

D Никой от нас не е очаквал това да се хареса на всички, даже напротив, все пак става дума за рисуване върху паметник – това всички го осъзнаваме и е ясно, че това не е нещо хубаво. Радваме се, че хората го приеха толкова добре, а относно тези, които не го харесаха, няма нищо лошо в това, трябва да има всякакви мнения. I Ако аз трябва да отправям някакво послание, на първо място ще кажа, че ние сме напълно наясно с това, което направихме. До голяма степен и ние смятаме, че това е вандализъм, тъй като именно вандализмът е най-силната форма на провокация. Отново зависи от гледната точка. Дори тези, които смятат акцията ни за вандализъм, ни помагат, защото изразяват мнение за нашето произведение. E Какви ще са следващите ви акции? D Е, то ще се разбере.

A R T / D estr u ct i ve C reat i o n

интервенции в градска среда на български художници и арт колективи —

селекция: Веселина Сариева Лъчезар Бояджиев Вяра Млечевска

selection by: Vesselina Sarieva Luchezar Boyadjiev Vyara Mlechevska

interventions in public space by bulgarian artists and art collectives

� Luchezar Boyadjiev

� Samuil Stoyanov

On Vacation…, 2004 / 2011

Labor (clean up that which bothers you), 2011 Video-documentation of a performance on the occasion of May 1st 2011 – Labor Day, city of Dobritch, Bulgaria

On-going cycle of digitally manipulated photographic prints

� Luchezar Boyadjiev Enhanced Monument for Sofia, 2011 Digitally manipulated photographic print

� SVETLOZARA ALEXANDROVA / 1999, 1999 painting, installation, owned by Sofia Art Gallery

� Miroslav Hristov and the Plus Group �

Sleeping City, 2011

� STEFAN NIKOLAEV Monument to Monument, 2003, Unmounting at Vartsa, Bulgaria Courtesy the artist and Gallery Michel Rein, Paris Photo: Kalin Serapionov (1, 2)

� STEFAN NIKOLAEV Monument to Monument, 2003, Mounting, Chur, Switzerland Courtesy the artist and Gallery Michel Rein, Paris Photo: Mancia/Bodmer, FBM Studio, Zurich (3)

Пламен Деянов — Кой се страхува от съвременното изкуство? сп и с а н и е ед н о

text by Boiana Gjaurova translation by Boris Deliradev

текст Бояна Гяурова

Plamen Dejanoff — Who’s Afraid of Contemporary Art?

©Peter Rigaud ed n o ma g a z i n e

“I am interested in projects which question the very foundation of the contemporary art world,” says Plamen Dejanoff at the beginning of our conversation. It was exactly a project like this that secured him an international break-through in 1999, when with his then creative partner Svetlana Heger he rented out their exhibition engagements for the length of a whole year, including their allocated print space in catalogues and magazines, to BMW. The most prestigious art magazines – like FlashArt and Artforum – were quick to run their project on their covers. There were, of course, critical voices, too, which asked if this was art at all, but it is exactly suspicions like this which fuelled the artists’ creative concept. Playing with the most famous symbols of capitalism brought them comparisons with Jeff Koons. After Plamen and Svetlana parted ways in 2002 – professionally and personally – Plamen decided to create a new image for himself with the cooperation of the French design duo 91

М/М Paris, the result of which was a change of his surname from Dejanov to Dejanoff and the moving of his studio to Berlin. It was in Berlin that he attracted further international interest by opening an outpost of the Palais de Tokyo in Paris and where the idea for Planets of Comparison – a group of several bronze houses to be built in Veliko Turnovo – was born. Plamen wants to attract new interest from around the world, when the work opens in his native city in 2014. From our conversation in Sofia – for which he flew from Vienna – I get a sense that this is his biggest project to date and his whole life path so far has been preparation for it. We meet on the occasion of his big solo exhibition at the Kunstverein in Hamburg (where he was invited by curator Florian Waldvogel), which runs from 18 June 2011 to 1 January 2012.

©Plamen Dejanoff Bronze Dog, 2006 Photo: MUMOK Collection: Angermair, Vienna

©Plamen Dejanoff Crystal Dog, 2006 Photo: MIchelle Nicol Collection: Bruce A. Beal, Boston

©Plamen Dejanoff Bronze Vacuum Cleaner, 2005 Photo: Mumok Collection: Bernhard & Elisabeth Hainz, Viennaplanets Of Comparison, (Vacuum Cleaner), 2005

©Plamen Dejanoff Bronze Wheels 2006 Photo: MUMOK Artelier Coillection, Graz

И з к у ство / П л а ме н Д е я н ов

©Plamen Dejanoff Crystal Clown, 2006 Photo: Michelle Nicol Collecton: Roman & Margot Fuchs, Vienna

©Plamen Dejanoff Ceramic Soccer Player, 2005 Photo: MUMOK Collection Simon de Pury, London

A R T / P l ame n D e j a n o ff

“Интересуват ме онези проекти, които поставят под въпрос установените рамки както в съвременния художествен свят, така и в други области от живота”, казва Пламен Деянов в началото на разговора ни. Именно с такъв проект идва и международният пробив на художника, когато през 1999 заедно с тогавашната си творческа партньорка Светлана Хегер дава под наем на BMW за цяла година всичките си участия в изложби, както и публикациите си в каталози и списания. Най-престижни списания за изкуство като FlashArt или Artforum експонират проекта върху кориците си. Повдигат се, разбира се, и критични въпроси – може ли това изобщо да се нарече изкуство?, – но тъкмо подобни подозрения подхранват творческата концепция на артиста. Боравенето с емблемите на капитализма донася на Деянов сравнения с художници като Джеф Куунс. След творческа раздяла със Светлана Хегер през 2001 художникът си изгражда нов имидж със

съдействието на френското дизайн дуо М/М Paris. Резултатът е смяна на фамилията от Dejanov на Dejanoff и преместване на ателието в Берлин. Именно това ателие става център на вниманието, когато той открива в него берлинския филиал на парижкия музей Palais de Tokyo. В Берлин се заражда и идеята за проекта Planets of Comparison – скулптурна група от няколко бронзови къщи, които ще бъдат изградени във Велико Търново. Това е най-мащабният проект в досегашната му кариера. С него той иска да привлече нова публика, когато през 2014 се завърне с тази работа в родния си град Велико Търново. От разговора с Деянов, за който той долетя специално от Виена в София, се вижда, че целият му досегашен път е подготовка за този проект. Поводът за това интервю е голямата самостоятелна изложба на Пламен Деянов в Kunstverein Хамбург по покана на Флориан Валдфогел, която ще продължи до 1 януари 2012 година:

И з к у ство / П л а ме н Д е я н ов

B How did your career start? P One of the main questions that we were asking ourselves as students at the Vienna Art Academy was how to establish a link between our work as young, young artists and “banal” everyday life. The project Plenty of Objects of Desire (1997–99) came out of this questioning. Our first presentation was at the Museum of Contemporary Art in Lucerne: an empty platform with information materials on it about what to make of it. The public was invited to take an active part by offering us work. The money we made this way we invested in a collection of works by fellow artists. After Lucerne, we received many invitations from other art institutions. The purpose was to make our lives as artists transparent – on the one hand we were, indeed, artists, but we were also employers and workers as well as collectors and curators. Later the idea changed: we started renting the platform out to other people. Our “tenants” ranged from young artists who wanted to show 94

their works at some of the biggest art institutions to big corporations like the French bank Societé General, which rented the platform during an exhibition at the Georges Pompidou Center in Paris and placed a functioning ATM machine on it. B Your project for BMW seems a logical continuation of this work. P Yes, but minus the “social” dimension of Plenty of Objects of Desire. I wanted to show reality as it is. Svetlana and I were invited to take part in an exhibition in Munich and we proposed to BMW to rent to them the space of all our exhibitions over the course of a whole year. We called the project Quite Normal Luxur (1999–2000). BMW was free to make all the decisions with regard to the content and presentation of these shows. In the Kunstverein in Munich, for example, they set up a real BMW shop, with cars, salespeople and everything. Some of the reviews we received were devastating,

Б Как започна кариерата ти? П Когато бяхме студенти във Виенската академия за изящни изкуства, един от основните въпроси, който вълнуваше мен и много от моите колеги, беше въпросът как може да се създаде връзка между творческата дейност на един млад художник и “баналното” ежедневие. Така постепенно се разви проектът Plenty Objects of Desire (1997 – 1999). Първото представяне на проекта беше в музея за съвременно изкуство в Люцерн: една празна платформа и информация за начина, по който тя може да бъде използвана. Посетителите на експозицията бяха поканени да се включат активно в проекта, като предложат да ни наемат на работа. Средствата, които получавахме от различните дейности, инвестирахме в произведения на колеги художници и така създавахме колекция от произведения на изкуството и дизайна. След Люцерн последваха покани от много други арт институции, които искаха

да изложат Plenty Objects of Desire. Целта на акцията беше създаването на прозрачност в ежедневието на един художник – от една страна, бях художник, но, от друга, бях едновременно работодател и работник, както и колекционер и куратор. Впоследствие ние развихме първоначалната идея и започнахме да даваме самите платформи под наем. Имахме най-различни “клиенти” – от една страна, това бяха млади художници, които използваха платформата, за да представят свои работи в големите арт институции, а, от друга, ставаше дума за големи фирми, като например банката Societè General, която нае платформата по време на изложба в парижкия Център Жорж Помпиду и постави върху нея функциониращ банкомат. Б Проектът ви за BMW сякаш е логично продължение на тази акция. П Да, постепенно се убедих, че този проект може да стане още по-убеA R T / P l ame n D e j a n o ff

but there were many good reactions, too, and by the end of the year we had taken part in more than 40 exhibitions under the car maker’s logo. All the publicity was accompanied by BMW advertising materials. The project generated many other initiatives, too, like the crystal wheels. B One of your most provocative actions to date was when Nicolas Bourriaud invited you for a solo exhibition at the Palais de Tokyo in Paris in 2002. You left the exhibition space empty, except for your business card, which referred the public to your studio in Berlin. P Yes, this project was called Collective Wishdream of Upper Class Possibilities. My studio became an outpost not just of the Palais de Tokyo, but of many other art institutions like the JRP Editions in Geneva and the Pinksummer Gallery in Genoa. The interest of the public was immense and the project soon got out of control. It was then that I began asking 95

myself the question of whether it was possible to do a big-scale project outside big cities like Berlin, New York, Paris, London and Tokyo, without, of course, compromising the quality. B Why did you choose Veliko Turnovo? P Brancusi’s Endless Column in Târgu Jiu, Romania, and Donald Judd’s Chinati Foundation in Marfa, Texas, were great sources of inspiration. But the final decision to locate Planets of Comparison in Veliko Turnovo came after I read Giuliano Gresleri’s Le Corbusier: The Voyage to the East. Le Corbusier’s descriptions of Turnovo, which are evidence of his intoxication with and awe of the town, captivated me. B How related is this project to your own biography and the biography of your family? P I don’t know. I’ve always had a soft spot for Veliko Turnovo. The only place in Bulgaria where families can trace their

дителен, ако загуби “социалния” си характер и представи реалността такава, каквато е. Бяхме поканени за участие в изложба в Мюнхен и предложихме да реализираме проекта заедно с BMW, предостъпвайки на концерна всичките си участия в изложби за период от една година. Така се роди проектът Quite Normal Luxur (1999 – 2000). Идеята беше всички изложби (в този период) да се предостъпят изцяло на фирмата BMW, която сама да взима всички решения, свързани с художественото представяне, съдържание и оформление. В Kunstverein Мюнхен например BMW Мюнхен изгради един истински филиал на магазин на BMW – с колите, с продавачите. Получихме много лоши критики, но същевременно имаше и много положителни реакции, така че до края на годината имахме над 40 участия в изложби под логото на баварската марка. Всички публикации за нас бяха визуализирани с рекламни материали на BMW. От този проект произлязоха

и много други инициативи и се реализираха и различни други произведения, като например кристалните джанти (chrystal wheels). Б Еднa от най-провокативните ти акции е от 2002, когато по покана на Никола Бурио за самостоятелна изложба в Palais de Tokyo ти остави изложбеното пространство в Париж празно, препращайки с визитната си картичка публиката към ателието си в Берлин. П Този проект се нарича Collective Wishdream of Upper Class Possibilities (2002 – 2004). През този период ателието ми в Берлин се превърна във филиал не само на Palais de Tokyo, но и на много други арт институции, като например JRP Edition от Женева или галерия Pinksummer от Генуа. Интересът от страна на публиката беше неописуемо голям и проектът бързо излезе извън контрол. Тогава всъщност аз се замислих за реализацията на един нов проект, който обаче да не

И з к у ство / П л а ме н Д е я н ов

histories back 700 or 800 years is Veliko Turnovo and the region surrounding it. I left the city when I was quite young, but through the influence of my family I’ve always believed that it is up to our generation to make a difference in the country. In the late 1970s and 1980s, such hopes must have sounded quite absurd, but… I would be glad if Planets of Comparison contributed to the development of such revolutionary ideas. B What is revolutionary about your project? P I was first invited to do it in Berlin, but I was convinced that I should make use of new territory. Also, the more unconventional the approach, the more I would enjoy working on it. It is important for me that The Bronze House is an artistic project which does not conform to the current trends and prescriptions of the art world. B Why did you decide to make the house from bronze, specifically? 96

P As a sculptor, I like working with stone, glass, wood or ceramics, but such materials are often used in architecture, whereas bronze is used in sculpture, but never in architecture. It really is insane to want to make a whole house from bronze, let alone a group of houses, because it’s such an expensive material. Many people tried to tell me that my plan was unrealistic, but the more they tried, the more my enthusiasm grew. Some of the sponsors who were interested in supporting me at the beginning opted out the moment they realized the project’s scale, but there are others now who are enthusiastic about the idea. The Bronze House, which is the first buildingsculpture in Planets of Comparison, will be followed by The Bronze Theater and The Bronze Library. B To what extent will you be taking into consideration the context in Veliko Turnovo? P In some of the houses in Arbanasi there are these wooden elements which

бъде осъществен в големите градове като Берлин, Ню Йорк, Париж, Лондон или Токио. Интересуваше ме най-вече въпросът дали е възможно да се направи подобен проект извън мегаполисите, разбира се, без той да получи провинциален характер. Б Защо избра именно Търново? П The Endless Column в Търгу Жиу на Константин Бранкузи или Chinati Foundation на Доналд Джъд в Марфа, Тексас, бяха важна инспирация за мен. Но окончателното решение да реализирам проекта Planets of Comparison във Велико Търново дойде, след като прочетох Giuliano Gresleris – Пътуване из Ориента на Льо Корбюзие. Опиянението и възхищението, с което Лю Корбюзие описва Търново, окончателно ме заразиха. Б Доколко този проект е свързан с личната ти биография? П Не знам. Факт е, че винаги съм имал слабост към Велико Търново. Ако

има град в България, където корените на някои родове могат да бъдат проследени със 700-800 години назад, то това е Търново и околността му. Още като малък напуснах града, но благодарение на семейството ми аз винаги съм вярвал, че на моето поколение ще се отдаде възможност да промени нещо в страната ни. В края на 70-те и началото на 80-те подобни тези са звучали сигурно доста абсурдно, но… Бих се радвал, ако Planets of Comparison по някакъв начин допринесе за развитието и реализацията на подобни революционни идеи. Б В какъв смисъл този проект “разчупва установените рамки”? П Първоначално получих предложения да го реализирам в Берлин, но аз съм напълно убеден, че проектът трябва да бъде осъществен на нова територия. Освен това колкото понестандартен е един проект, толкова по-голямо удоволствие ми доставя реализацията му. За мен е важно A R T / P l ame n D e j a n o ff

are fitted together without any nails or glue. Corbusier writes about how impressed he was with them. In The Bronze House I make extensive use of some of these elements and this fitting technique, but the material I use is again bronze. B What will be the fate of The Bronze House after its completion? P The Bronze Sculpture is first and foremost a sculpture. The question whether and how it can be used as a building is secondary. For me, The Bronze House is the entrance to the topics and ideas that interest me at the moment.

Бронзовата къща да се разглежда като художествен проект, направен по собствени правила, които не са съобразени с настоящите тенденции и норми в художествения свят. Б Защо реши къщата да е изградена именно от бронз? П Камък, керамика, стъкло или дърво са материали, които са интересни за мен като скулптор. Но тези материали се използват непрекъснато в архитектурата. Докато бронзът се използва в скулптурата, но в архитектурата не се среща. Наистина е безумно да искаш да направиш цяла къща от бронз, а още повече серия от сгради, изцяло изградени от бронз. Но колкото и да ме убеждаваха, че планът ми не е много реалистичен, толкова повече се ентусиазирах от идеята. Много от спонсорите, които в началото проявиха желание и интерес да подпомогнат проекта, се отказаха в момента, в който реализираха мащаба му, но същевременно

се появиха такива, които се запалиха по идеята. Бронзовата къща ще бъде първата сграда-скулптура, която ще реализирам в рамките на Planets of Comparison, след това следват Бронзовият театър и Бронзовата библиотека. Б Съобразено ли е изграждането на Бронзовата къща с конкретния контекст на Търново? П В интериора на една стара къща в Арбанаси открих много интересни дървени елементи в конструкцията. Тези елементи не са нито ковани, нито лепени един към друг, но са просто вплетени един в друг. Корбюзие също описва с голямо възхищение тези елементи и цялостната им конструкция. В Бронзовата къща изцяло използвам някои от тези елементи и този принцип на сглобяване, но разбира се, се придържам към бронза като материя.

И з к у ство / П л а ме н Д е я н ов

©Plamen Dejanoff Planets of Comparison (Bricks), 2007 Photo: Pinksummer Collecton: Paolo Palmieri, Savona

Б Каква ще бъде съдбата на Бронзовата къща, след като бъде създадена? П Бронзовата къща е на първа линия една моя бронзова скулптура. Чак на втори и трети план тази скулптура ще може да бъде използвана като сграда. За мен Бронзовата къща е също и входът към темите и идеите, които ме интересуват в момента.

©Plamen Dejanoff Marble Flowers, 2007 Photo: Pinksummer Collecton: Maurizio & Simona Bagnasco, Bergeggi A R T / P l ame n D e j a n o ff

Автостоп до Търново — Бронзовата къща на Пламен Деянов сп и с а н и е ед н о

©Plamen Dejanoff � The Bronze House (Model), 2010 Photo: MAK Collection: Schoewel, Berlin

100

текст

Анете Ханс превод от немски

Милкана Делер

ed n o ma g a z i n e

text by Anette Hans translation by ANGELA RODEL

Hitch Hiking to Veliko Turnovo â&#x20AC;&#x201D; The Bronze House by Plamen Dejanoff 101

Никога не съм била във Велико Търново. И никога преди не съм идвала в България. Всичко, което следва сега, е само една мечта, един поглед в две посоки. Но може би е и много уместно, защото The Bronze House също ми прилича на нещо като мечта: Пламен Деянов е реституирал семейни парцели във Велико Търново, където е живял като дете и където възнамерява да построи сега къщи. Не една, а пет, и то не от обикновени строителни материали, а от бронз. Едно начинание, което само по себе си предлага достатъчно поле за артистична изява. Всъщност ние за какво мечтаем? Нима една къща не е мечтата парекселанс на всеки от нас, включително и на човека на изкуството? Да създадем нещо, или още повече – да изградим нещо истинско, което след това да бъде обитавано от хора. При това не просто да живеят там в обичайното значение на думата, а да Бъдат. Защото човекът е човек там, където строи

нещо, или пък строи там, където е. (Мартин Хайдегер: Строене, обитаване, мислене) В този смисъл Деянов си създава едно съществуване, едно присъствие в Търново. На пръв поглед това може да изглежда егоистично. Но в случая нещата са поразлични, защото вместо да изгради Бронзовата къща за себе си, петте къщи ще подслонят една инфраструктура. Това е една мечта, едно силно желание от минало и настояще, проектирано в бъдещето. В далечното бъдеще. Проектът, започнат през 2006, е едно дългосрочно начинание. В момента се създава поетапно първата къща в зависимост от финансирането, за което художникът носи пълна отговорност. Около 160 фасадни елемента са вече налице, както и една стълба, която ще бъде показана на изложбата в Kunstverein Хамбург (октомври – декември 2011). Но в крайна сметка става дума за около 4000 отделни елемента, от които ще

И з к у ство / Автостоп до Т ъ р н ово

I have never been to Veliko Turnovo or Bulgaria. So what follows should be taken as a dream of sorts. Which is just as well, since Plamen Dejanoff’s project The Bronze House is, in fact, something of a dream: he intends to build five houses on a plot of restituted land where he used to play as a child. And not just any old houses, but ones made of bronze. This is an idea that in and of itself offers sufficient space for artistic expression. What do we actually dream about? Is not a house the dream par excellence of each of every one of us, including artists? Don’t we dream of creating something or building something real, where people will then be living? And not just “living” in the usual sense of the word, but Being. Because man is man where he builds something, or rather, he builds where he is (Martin Heidegger: Building Dwelling Thinking). In this sense, Dejanoff is creating an existence, a presence in Turnovo. This may seem egotistical at first glance, but when you look closer, you’ll see that’s not the case: in102

stead of building himself a Bronze House, the five houses will shelter an infrastructure. This is a dream, a deep desire from the past and the present, projected onto the future. The distant future. The project, which started in 2006, is a long-term endevor. Completion is dependent on funding, which the artist is responsible for raising himself. The first house is now being made – around 160 facade elements and a ladder (which will be shown at the Kunstverein in Hamburg, October-December 2011) have already been secured. But the whole house will take a total of 4,000 elements – with an area of 600 sq.m. – so it will be some time before it’s completed. Alternative funding is expected from galleries, which might be willing to exhibit construction elements, and collectors interested in various types of “byproducts”: small urban models used in the design process or a series of sculptures from crystal or bronze – the result of the artist’s experimentation with the metal. Dejanoff is good at combining

бъде изградена първата къща с площ от 600 кв. м. Така че ще мине още доста време, докато проектът бъде напълно реализиран. Веднъж част от финансирането ще поеме някоя галерия, която ще изложи елементи от къщата, друг път някой спонсор или колекционер ще поиска да се сдобие с някой “вторичен продукт”. Така във връзка с Бронзовата къща се създават модели и материални изследвания, които често биват довеждани докрай от самия Деянов: например малки градски макети, изградени от различни материали, или цяла поредица от скулптури от сурогатен кристал или от бронз в най-различни форми, получени по време на експериментите с бронза. Деянов е доста прагматичен, като по принуда успява да противопостави на концепцията на креативния художник абсолютната противоположност на практичния маркетингов експерт/строителен предприемач. Relational aesthetics gone mad?

Пламен Деянов се е отдал на едно продължително начинание, ако наистина, както казва, иска да реализира всички къщи – едно начинание, което се превръща в задача на живота му, изискващо постоянство, последователност и може би спомената мечта, но все пак… осъществимо. Във всеки случай проектът Бронзовата къща не е особено ефективно начинание, ако става въпрос за мащабна художествена продукция, бързо реализиране на проекти и финансова ефективност. Той отстоява по-скоро последователност и трайност. Идеята не е да се строят бързо къщи, които след няколко години ще имат нужда от основен ремонт и обновление. Самата дума бронз вече извиква асоциация за устойчивост. Не става дума за повърхностния блясък, характерен за работите на Деянов, а за реална стойност. Спирайки се на бронза, той е избрал за къщите един класически материал от художествения репертоар.

Пламен Деянов иска да реализира проекта до 2–3 години.

A R T / H i tch H i k i n g t o V e l i k o T u r n o v o

Plamen Dejanoff hopes to complete the project within two to three years.

his creative ideas with the pragmatism of a marketing expert and a property developer. Relational aesthetics gone mad? Plamen Dejanoff has dedicated himself to an extensive undertaking – if we can believe what he says about really wanting to build the houses. This project, which is gradually becoming his life’s work, requires perseverance, constancy, and perhaps that dream we mentioned… yet it still might come true. In any case, the Bronze House project is not a particularly efficient undertaking – in terms of large-scale artistic productions, quick project implementation and financial soundness. Instead, it reflects continuity and durability. The idea is not to build houses quickly, which would then need to be repaired and renovated just a few years later. The word “bronze” itself calls forth associations of hardiness. We’re not talking the surface glitz so typical of Dejanoff’s works, but about true value. In choosing bronze for his houses, he decided on one of the classi103

cal materials from the artistic repertoire. This means that house-sculptures will be created, built from a system of elements in which each individual piece is a sculpture unto itself. At the moment, Dejanoff is displaying the individual parts of his projects: in one exhibit, he may show, say, 144 elements from the façade, while in another only two and so on. In this way he evaluates each individual element during the construction process and puts it in an interrelationship with its constructive aspects. However, this modular approach is not a throwback to Socialism’s concrete panel construction as a system of elements, but rather a reference to sketches of Bulgarian houses’ traditional wooden facades in Turnovo made by Le Corbusier in the early 20th century. There is also a whiff of Constantin Brâncusi’s “endless column,” which reaches towards the sky in a series of repeating elements. So does this mean that the Bronze House is a modernist project, a realutopia for a better mode of existence in

ÂŠPlamen Dejanoff; The Bronze House (144 Facade Elements), 2011; Photo: Fred Dott / Kunstverein Hamburg

104

105

Това означава, че се създават къщи скулптури, изградени от система от елементи, като всеки отделен елемент е вече скулптура сам по себе си. В момента Деянов показва отделни части от своя проект: веднъж 144 фасадни елемента, друг път са само 2 и т. н. По този начин той преценява отделния елемент по време на строежа и го поставя в съотношение към неговите градивни аспекти. Но по този начин той реферира не към панелното строителство като система от елементи, а към направените в началото на 20 век от Льо Корбюзие в Търново скици на традиционните дървени облицовки в българските къщи. Но и “безкрайната колона” на Константин Бранкузи (Constantin Brâncusi) също се извисява към небето в поредица от повтарящи се елементи. Това означава ли, че The Bronze House е един модерен проект, една реална утопия на едно по-добро състояние на съществуването в смисъ-

ла на Кант? Връзката със студиите, оказали може би влияние върху проектите на Корбюзие, като например Жилищна единица в Марсилия, едва ли е случайна. Деянов обаче строи с бронз. Обърнатото навън вътрешно пространство е симптоматично за къщите скулптури на Деянов. Защото те са предназначени за обществено ползване. Предвижда се изграждането на библиотека, студийно кино, изложбени пространства, ателиета и т. н. С една дума, инфраструктури на културния живот, предназначени да бъдат използвани. Впрочем въпросът за предназначението изглежда лесен само на пръв поглед. Защото има много въпроси, които могат да бъдат зададени и които засягат множество действащи лица, създаването на инфраструктура (културна и градска), връзката с художествените институции. Кой за кого и какво всъщност прави тук? Инфраструктурите са една постоян-

Първоначално са били предвидени и други употреби на проекта: например филиали на музеи като MUMOK във Виена. От началото на тази година в начинанието са включени две фондации и конкретен финансов план, което ще помогне проектът да бъде осъществен.

И з к у ство / Автостоп до Т ъ р н ово

Initially, other uses for the project were envisioned: for example, subsidiaries of museums such as MUMOK in Vienna. Early this year, two foundations and a concrete financial plan were added to the project, which will help in its realization.

the Kantian sense? The connection with studies that perhaps influenced Corbusier’s projects, including, for example, the Unité d’Habitation in Marseille, is hardly a coincidence. Dejanoff, however, is building in bronze. Inner space turned outwards is symptomatic of Dejanoff’s house-sculptures – precisely because they are intended for public use. He foresees the creation of a library, a studio cinema, an exhibition space, art studios and so on. In short, it offers the infrastructure for cultural life, intended to be used. By the way, the question of its intended function appears simple only on first glance, since the project raises many questions and many factors affect the numerous actors, the creation of the infrastructure (both cultural and urban), and the tie to artistic institutions. Exactly who is doing what for whom here? Infrastructures are a constantly reoccurring theme in Plamen Dejanoff’s work – take, for example, the marketing agency he uses to make him106

self into a brand. Or take Michel de Certeau’s art of action and replace the little guy with the one who takes the reigns into his own hands and voila – because art has no field besides everyday processes such as marketing or the market; it exists in their midst. The real question is what territory can artists win for themselves and the institutions within them. Dejanoff does not deny these dominant principles, but dodges the market in the sense that the final artistic product that will come into being at the end of his project will not have any real value. The product is not intended for sale, and everything that has preceded it is part of the process of its creation. The process itself, the input of various actors, the financing, the changes and all the work connected to it are, in fact, its true market value. And precisely this process is the essential part of each of Dejanoff’s projects. In this sense, it can be assumed that he has already achieved his goal before or even without actually building the Bronze Houses.

но присъстваща тема в творчеството на Пламен Деянов. Например маркетинговата агенция, която използва, за да направи бранд от самия себе си. Взимаме изкуството на действието на Мишел дьо Серто и заменяме малкия човек с онзи, който поема юздите в собствените си ръце. Защото изкуството не е някакво поле извън ежедневните процеси, като маркетинг или пазар, а се намира посред тях. Въпросът е какъв терен за действие си извоюват творците и институциите в тях. Деянов не отхвърля доминиращите принципи, но се изплъзва на пазара в смисъл, че готовият художествен продукт, който ще се роди в края на проекта му, няма да има реална стойност. Този продукт не е предназначен за продан и всичко, което го е предшествало, е част от процеса на създаването му. Самият процес, приносът на различни актьори, финансирането, промяната и работата, свързана с нея, всъщност се явяват действителна-

та пазарна стойност. И точно този процес е същинска част от всеки проект на артиста. В този смисъл може да се предполага, че целта вече е постигната, преди или дори без да ги има бронзовите къщи. Но да се върнем към строежа на къщите: когато един творец сам създаде институция от такъв мащаб, това не е случайно. Той без съмнение приема различни идентичности в играта на разпределение на ценностите. “Аз като фирма”, беше казал той в едно интервю. Желаейки да бъде нещо различно от това, което е. Един класически императив на творческата дейност, който, изглежда, се среща по-често при колекционерите, отколкото при творците – да се строи и създава онова, което отговаря на собствените им интереси: колекционерите създават собствени галерии и институции, които, от една страна, критикуват съществуващите, а, от друга, имат желание да направят собствените си

A R T / H i tch H i k i n g t o V e l i k o T u r n o v o

But getting back to the construction of the houses: when an artist creates an institution of such scale on his own, it is no accident. He without a doubt takes on various identities in the game of distributing values. “Myself as a firm” – as he put it in one interview. Wanting to be something other than what he is. This is a classical imperative of artistic activity, which seems to crop up more often among collectors than among artists: building and creating that which corresponds to their own interests – collectors create their own galleries and institutions, which both criticize already existing ones, while at the same time desiring to make their own collections public property. Dejanoff, in fact, acts as a contemporary collector, himself creating the place he has dreamed about, without waiting for someone else to do it for him. Except that his goal, besides reflecting a sculptor’s interest in building houses from an untypical materials, includes the dream itself, 107

even before the fundamental function of project has emerged that would ideally suit both him and the other participants. Or else it can be seen as a “solid investment.” Perhaps it will turn out to be especially useful for Dejanoff if this group of houses really does crop up in this small and picturesque town – the project will tower over it like a monument, dominating the landscape. Perhaps like a monument to the artist himself? One possible source of inspiration for Dejanoff is the Chinati Foundation, created by Donald Judd in the late 1970s in Marfa, Texas. On a former army base, Judd works as an architect, interior and furniture designer, and artist, using simple means and methods to create a permanent and suitable place for himself and his works. But this colony in the Texas outback is more than just that: it offers an artist-in-residence program, while Judd maintains various offices and infrastructures in the city. Despite a series of obvious differ-

колекции публично достояние. Деянов всъщност действа като съвременен колекционер, който сам си създава мястото, за което е мечтал, без да чака някой друг да го стори вместо него. Само че целта му, освен скулптурния интерес към построяването на къщи от нетипичен в случая материал, включва и самата мечта, преди да възникне същинската полза, която идеално се полага на него и другите участници. Или пък като “солидна инвестиция”. Може би тази полза е много голяма за Деянов, ако тази група от къщи наистина изникне в този малък и живописен град, над който ще се извисяват като паметник и ще доминират пейзажа. Като негов собствен паметник. Възможна референция за Деянов е фондацията Chinati, основана от Доналд Джъд в края на 70-те години в Марфа, Тексас. На територията на едно бивше военно поделение той работи като архитект, дизайнер на вътрешно пространство и мебели и художник и

с прости средства и методи създава за себе си и за творбите си един постоянен и подходящ дом. Но тази колония в тексаската провинция беше и е много повече от това: тя предлага програма Artist-in-Residence, а Джъд поддържаше различни офиси и инфраструктури в града. Независимо от редица очевидни различия, като например важната връзка между фондацията и начина на живот на Джъд, има и прилики между проекта на американския артист и начинанието на Деянов: и двамата строят в “провинцията”, и двамата взимат главните решения в хода на творческия процес, превръщайки градежа в част от живота си като творци. Има, разбира се, много артисти, които са строили къщи – списъкът навярно би бил безкраен, но и някои други са създали институции. Не познавам обаче проект, който действително да е сравним с този на Деянов – също и по отношение на собствената творческа позиция.

И з к у ство / Автостоп до Т ъ р н ово

ences – such as, for example, the tie between the foundation and Judd’s way of life – there are also many similarities between the American artist’s project and Dejanoff’s undertaking: both of them are building “in the provinces,” and both of them make major decisions in the course of the creative process, turning construction into part of their lives as artists. Of course, many artists have built houses – indeed, the list would probably be endless – while others have also created institutions. However, I know of no other project that is truly comparable to Dejanoff’s, especially with respect to his artistic outlook. There are artists who work on big projects for years, which perhaps will never be realized and whose content also consists of the process itself. And there are also artists, who have created foundations. One example is the Land Foundation in Thailand, which develops artistic projects in and around a rice field in order to solve local problems with supplying water and electricity (Biogas and 108

Superflex). Houses have also been built there – for example, by Tobias Rehberger and Rirkrit Tiravanija – which impart an infrastructure of “the earth” as a place for dwelling. Furthermore, the project has close ties with the nearest university and the environs, and there are also residencies. This project is not finished and continues to grow. But it has already created an institution closely tied to the region, since its existence is directly dependent on the region’s problems and needs. Our take on Dejanoff’s project must remain dreamlike and speculative. Even if the Bronze House promises to turn into a classical institution, it also seeks a connection to the environment in which it will exist. On the one hand, Dejanoff has chosen a place he has a relationship to, while on the other hand, it is also a place where he senses a certain amount of confusion. Thus, this large-scale project also contains some criticism towards the powersthat-be, not only in Veliko Turnovo, but also in Bulgaria as a whole.

Има творци, които работят върху големи проекти, продължаващи с години, които може би никога не се реализират и чието съдържание също се състои в самия процес. А има творци, които създават институции. Като например The Land Foundation в Тайланд, която развива художествени проекти във и около едно оризово поле, за да решава локални проблеми, свързани с електро- (Biogas и Superflex) и водоснабдяването. Там също се правят къщи – например от Тобиас Ребергер и Риркрит Тираваниша, – които придават инфраструктура на “земята” като място на пребиваване. Този проект не е завършен и продължава да расте. Но вече се е създала институция, тясно свързана с региона, тъй като съществуването � е в пряка зависимост от неговите нужди и проблеми. Отношението към проекта на Деянов трябва да бъде отново мечтателно и да си остане спекулативно. Дори ако The Bronze House обещава да се

превърне в класическа институция, тя търси връзката със средата, в която съществува. От една страна, Деянов избира място, към което има отношение, а, от друга, това е и място, на което той долавя някои неуредици. Така че този мащабен проект съдържа и известна критика към отговорните лица не само в Търново, но и в България като цяло. Тъй като при The Bronze House става дума за текущ проект, който все още е толкова далеч от реализацията си, спекулациите относно окончателния му вид изглеждат почти неуместни. Затова и този текст би трябвало да се приема по-скоро като кратка измислена история, разказваща живота на квартала на бронзовите къщи в една възможна форма, която всеки момент може да бъде заменена от следващата история. Мечтите следват своята вътрешна логика, която невинаги е ясно очертана – особено в момента на мечтаенето.

A R T / H i tch H i k i n g t o V e l i k o T u r n o v o

Since the Bronze House involves an ongoing project that is still far from being realized, speculations about its final appearance are almost irrelevant. For this reason, this article should also be taken as a short, imaginary story telling about the Bronze House’s life in one possible form, which could be replaced by a subsequent story at any moment. Dreams follow their own internal logic, which is not always clearly defined – especially in the moment of dreaming.

109

сами заедно — Пламен Бончев и София Буркхарди

сп и с а н и е ед н о

text by heide häusler translation BORIS DELIRADEV

текст Хайде Хойслер превод Борис Делирадев

Together ALONE — Plamen Bontchev and Sofia Burchardi 110

111

Plamen & Sofia

Изложбата Тhe Practice of Everyday Life (в Kunstverein Лудвигсхафен) е първата голяма изява на младия български артист Пламен Бончев и датската му партньорка София Буркхарди. Експозицията се показва в рамките на четвъртото издание на Международния фотофестивал в Манхайм, Лудвигсхафен и Хайделберг. Тази година темата на фестивала е състоянието на човечеството в началото на второто десетилетие на 21 век. Как изглежда човечеството през 2011 г.? Кои са основните предизвикателства, пред които хората са изправени днес? Може ли фотографията да създава социална чувствителност и ново знание? Какво е отношението на фотографския образ към понятия като “истина” и “автентичност” и къде се случват те – в ума на зрителя, в ума на фотографа или и на двете места? Това са част от въпросите, които събитието поставя. Четвъртото издание на фестивала, озаглавено Окото е самотен ловец:

образи на човечеството, е опит за колективен портрет на населението на Земята в цялото му многообразие. Изложбите в него са пътешествие в човешкото царство – етнографски и антропологически изследвания в епохата на глобализацията, загърбила колониализма и големите идеологии на 19 и 20 век. В рамките на фестивала Пламен и София ще представят инсталацията си Сами заедно – голям лещоподобен образ, състоящ се от шест портрета, и витрина с фотографии на компютри върху легла, маси и дивани. Ето и запис на интервюто ми с двамата художници: Х Идеята на кураторите Солвей Овесен и Катерина Грегос е да направят колективен портрет на човечеството. Сред работите на 56-те художници, представени в седемте пространства на изложението, вашата работа Сами заедно се отличава с коментара си на влиянието

Фотофестивалът в Манхайм, Лудвигсхафен и Хайделберг продължава до 6 ноември 2011 г.

Ако сравним показаното от Овесен и Грегос с известната изложба Човешкото семейство от 1951 г. на куратора Едвард Стайхен, ще видим, че днес говорим не просто за различно ежедневие, политически системи и екологично равновесие, а за радикално различно разбиране за света.

ф ото г р а ф и я / с а м и з а ед н о

The Fotofestival in Mannheim, Ludwigshafen and Heidelberg will run until November 6, 2011.

In contrast to the famous exhibition The Family of Man, curated by Edward Steichen in 1951, we are now facing not only different political systems, ecological circuits and practices of everyday life, but our perspectives on the world have changed in a radical way.

The young Bulgarian artist Plamen Bontchev and his partner Sofia Burchardi from Denmark will contribute to the fourth International Fotofestival in Mannheim, Ludwigshafen and Heidelberg, as part of the Practice of Everyday Life exhibition at the Kunstverein in Ludwigshafen. This year, the event focuses on photography’s role in bearing witness to the human condition at the dawn of the second decade of the 21st century. It poses questions such as: How does a portrait of humankind look in 2011? What are some of the key issues and challenges facing humanity today? How is contemporary photography able to generate knowledge and social awareness? How are the notions of “truth” and “authenticity” imbued in the photographic image, and where might they reside – in the eye of the beholder, in the eye of the photographer, or in both? The fourth edition of the Fotofestival, entitled The Eye Is a Lonely Hunter: Images of Humankind, presents 112

a multifaceted portrait of humanity in all the diversity of our time. It sees itself as a voyage into the realm of mankind, an ethnographic and anthropological study by artists in the era of globalization, in the aftermath of nineteenth- and twentieth-century colonialism and collapsed ideologies. As part of the event, Plamen and Sofia are presenting Alone Together, a lenticular image that depicts eight photographic portraits and a display table that shows images of contemporary work-stations such as computers on beds, sofas and tables. Here’s the lowdown from my conversation with the artists: H Solvej Ovesen and Katerina Gregos’ exhibition concept reflects on different categories, which aim to provide an overall view of the image of humankind. Alongside 56 artists exhibiting in seven venues, your work Alone Together forcefully comments on the impact of the virtual world on our lives. What was the

на виртуалния свят върху човешкия живот. Как възникна идеята ви за тази инсталация? С & П Интересуваме се отдавна от това как новите медии влияят на човешката идентичност. А Сами заедно се появи в момент, в който си дадохме сметка за зависимостта ни от компютрите и за това колко лесно обръщаме гръб на навици, които доскоро са били повсеместни. Ние сме дигитални емигранти, които живеят и работят в обща мрежа. Израснали сме с музика на твърди носители, ходили сме на кино, гледали сме риалити по телевизията, играли сме Атари с приятели, чели сме книги и лайфстайл списания. Все още правим всички тези неща, но вече ги получаваме в хибридната среда на световната мрежа. В момента, в който пожелаем нещо, можем да го имаме веднага под формата на каталогизиран файл на екрана пред нас… и за мнозина тази възможност се вписва по-добре в ежедневието, отколкото

всичко друго. Информацията стига до нас доста по-лесно. Х Говорите от името на поколение, което наричате “дигитални емигранти”. Интервюирали сте доста хора във връзка с компютърните им навици – има ли характерни колективни черти, които си струва да бъдат отбелязани? Или всеки е различен? С & П Ние и двамата сме повече “дигитални емигранти”, отколкото “дигитални деца”, което ни помага полесно да разбираме начина, по който мрежата влияе върху умовете ни. Ние нямаме страх от това да живеем в свят без интернет и помним как сме се чувствали без него, но такива като нас ще стават все по-малко и по-малко. Има очевидни промени във формите на социално общуване по света. Мнозина от нас предпочитат да общуват чрез sms вместо срещите на живо – това е някакъв вид желание за контрол на образа, който изграждаме пред другите, вид

В медийните науки и социологията терминът “дигитални емигранти” се използва за поколенията, които са започнали да работят с интернет в юношеството си, докато “дигитални деца” са поколенията, родени след 80-те години, за които новите технологии са даденост.

P H O T OG R A P H Y / t o g ether A LO n e

The term “digital emigrant” is well known from media and social studies and refers to someone who came to know the web as an adolescent, whereas “digital natives” were born after the 1980s and have grown up with all kinds of modern technologies. The consequences of this are extensive and varied.

point of departure for this photographic installation? S & P We’ve always had a common interest in reflecting on human identity when exposed to the transformative influence of new media. In this sense, the concept of Alone Together emerged in a moment in which we realized how much we depend on our wired computers and how easily we neglect previously common habits of any kind. We are fully integrated digital emigrants. I mean, we grew up with listening to music on CDs, watching blockbuster films in the cinema and reality TV shows at home, playing Atari videogames with friends, and turning the pages of digestible boulevard press, glossy lifestyle magazines or books. We still enjoy doing all that, but today we receive the content merged into the infinite structure of a network interface. If requested, the information appears instantly on a monitor as a virtually catalogued file of the original… for most of us, this possibility fits better into the 113

daily cycle. The message comes through with less effort. H So this means you are focusing on a particular generation. For your work, you interviewed people about their computer and Internet habits – are there characteristic and collective criteria? Or are the effects individual? S & P The fact that both of us are more emigrants than natives is of significant importance to the work, because it allows us to keep a differentiated view on the way the medium influences our minds. We are not afraid to live in a world without Internet technology and can still remember how it was without it, but very soon there will be only a few of us left. However, there are obvious changes in the forms of social communication. These days, we usually prefer to text each other rather than talking face to face – this is some sort of self-image control, which helps us build a perfect identity shield. There

Plamen Bontchev & Sofia Buchardi Alina – Twenty Seven, Ukrainian

114

115

Plamen Bontchev & Sofia Buchardi Jan – Thirty Four, German

защита на идентичността ни. В писането на мейли, общуването чрез Twitter и блогърството има голяма доза комфорт – те ни осигуряват достатъчно лично пространство. Но когато трябва да се срещаме с някого на живо, ние ставаме жертва на собственото си присъствие, защото така разкриваме много повече от себе си, а това ни прави по-уязвими. Затова и избягваме такива срещи. Що се отнася до критериите, по които избрахме хората за интервютата, решихме да работим с широк възрастов и културен диапазон, който да можем да използваме в големия съставен образ на стената. Подбирахме участниците така, че да се съберат разнообразни истории. Х За да си осигурите участници в проекта, сте пуснали собствени банери в мрежата… Покриха ли се резултатите от интервютата със собствения ви опит и очаквания? С & П Искахме да разберем пове-

че за това как хората използват компютрите си и как това променя чувството им за идентичност. Пробвахме различни начини, за да стигнем до потенциални участници. Най-много заинтересовани откликнаха на банерите в мрежата. Честно казано, нямахме конкретни очаквания – трудността беше в това да отсеем същественото и да компресираме информацията в подходящ визуален формат. В крайна сметка конструирахме проекта около дихотомията между реалното и виртуалното съществуване. Х Сами заедно се състои от два компонента: голям лещоподобен образ на стената и витрина с осем фотографии. Каква е връзката между тях? С & П Всеки от хората от портретите на стената е представен и във фотографиите във витрината – но там самите хора отсъстват. Показани са само компютрите им – тях-

ф ото г р а ф и я / с а м и з а ед н о

is a great deal of comfort and lots of private space available in writing e-mail answers, posting messages on Twitter, or blogging about something. When physically exposed in an interaction, we often become victimized by our own presence, which unveils much more of our real image and naturally makes us more vulnerable. Therefore, we tend to avoid it. As far as the criteria for the work’s basic grid are concerned, we decided to keep it open and basically laid out a very wide, multi-cultural age frame, which had to be visible in the lenticular photograph. In addition, we initiated the interviews, which enabled us to develop the right composition of stories. H You took out an ad to find people to talk to about their Internet and computer habits, right? Did the results from the interviews match your own experience or expectations? S & P Yes, we did take out ads. We wanted to know what people use their 116

computers for and how that changes their most basic concepts of self. During our research, we used different sources for getting in touch with potential participants. Online ads covered most of the demands we had. The questions we prepared involved issues about each person’s individual approach to the medium. Honestly, we didn’t expect anything concrete – to say nothing of the difficulties in visually compressing all the incoming information. However, we managed to extract the essentials and construct a sort of dichotomy between the physical and virtual condition. H Alone Together contains a large lenticular portrait on the wall and eight photographic images lying in a glass case. How are these two parts of the work connected to each other? S & P Every personality that appears in the lenticular image is also portrayed in the photographs, which are in the display table – except that in these

ната “алтернативна нервна система”, по думите на Маршал Маклуън – в автентична среда. Всъщност заглавието Сами заедно подчертава паралелните послания на двете части на инсталацията. Може би проектът ни би могъл да бъде резюмиран най-точно с един цитат от книгата на Шери Търкъл Живот пред екрана: “Тъй като компютърът предлага лесната илюзия за компания, без да изисква от потребителя отговорностите, характерни за приятелството, много хора гледат на собствената си идентичност като на сбор от роли, които могат да бъдат променяни, пресъздавани и размествани по собствено желание…” Х Това е доста оптимистично разбиране за симбиозата между човек и машина, докато във вашата работа има и зловеща нотка: ефимерните портрети на стената контрастират с обезлюдените пространства под стъклото на витрината. Сякаш

посланието е: ти ще умреш, но следите от теб ще продължат да живеят в мрежата. С & П Със сигурност в някакъв момент ще се стигне до това човешкото тяло да бъде поддържано с някакъв вид микрокомпютри, които ще станат постоянна част от него. Единственият ни шанс да оцелеем, когато дойде този момент, е да се подготвим отсега. А това означава да прекарваме повече време в общуване с технологиите. Колкото повече ги използваме, толкова повече следи ще оставим след себе си. Всеки път когато създаваме собствен профил или откриваме електронна сметка, правим аватар или дори търсим нещо в Google, ние добавяме по нещо към съществуващата информация за себе си. А дали тя ще ни надживее? Вероятно да.

fotofestival.info

P H O T OG R A P H Y / t o g ether a l o n e

portraits, the people themselves are physically absent. Only their computers – “the extensions of the central nervous system,” as Marshall McLuhan calls them – are documented in their respective authentic surroundings. In fact, the title Alone Together corresponds directly with the formal tangibility of the piece, emphasizing the parallel conceptual directions of the two parts of the installation. Probably what describes it the best is a quote from Sherry Turkle’s book Life on the Screen: “Since the computer offers the comfortable illusion of companionship without the demands of friendship, many more people explore identity as a set of roles that can be mixed and matched, self-fashioned and self-created…”

fotofestival.info

H That is quite a positive image of the amalgam of the human being and the machine, whereas your work comes with an aura of the uncanny: deserted 117

portraits and ephemeral phantoms on the wall touch a sore spot for the beholder: You will die – but will your virtual self survive? S & P We will surely reach a point in which the human body will be permanently equipped with some sort of upgrading micro-computers. The only chance we’ll have to survive at that moment will be if we prepare today. This requires that we spend more time with technology. The more we use technology, the more traces we leave. When we create a profile, register an account, build an avatar, share a file, or even search on Google, we add more bits to the existing collection of data about ourselves. Is it going to outlive us? Probably, yes.

БГ творческа сила

сп и с а н и е ед н о

text by Adriana Andreeva translation by bistra andreeva portraits by MIHAIL NOVAKOV

BG Creative Power

118

текст адриана андреева портрети МИХАИЛ НОВАКОВ

Дизайнерите, които променят визуалната ни среда

ed n o ma g a z i n e

The Designers Who Are Changing Our Visual Environment

119

120

ФИНФИЛМ: Странни, стилизирани, криви рисунки, оживени чрез анимация FinFilm са Весела Данчева и Иван Богданов. Те са семейство и работят заедно с тяхното огромно куче порода немски дог в хубав стар софийски апартамент с вътрешна градина на Гурко. Весела има мека коса и красиви черти и неслучайно заради нея Иван заминава за Холандия преди 14 години. От поведението им личи, че отдавна са двойка, в която цари синхрон и доверие. Двамата знаят с какво искат да се занимават и го правят вече десет години: анимацията като рисувано кино, създаването на история чрез филмов език, предизвикателството да разкажат всичко в няколко поредни кадъра и ограничено време. Формата на късометражните анимационни филми изглежда привидно лека и бързо достижима като реализация. Но в действителност се изисква пълно отдаване, денонощно

анимиране, упорство да се завърши изказът и устойчива вяра, че тази идея си заслужава да бъде разказана и гледана точно по този начин. За ден се анимират две-три секунди, т.е. петминутно филмче понякога отнема до две години. FinFilm идва от френското fin = край, често използвано в края на филмите. Иван избира думата за име на общата им дейност заради звученето �, но Весела настоява да се добави по-практичното film. Те са тандем, който се подкрепя и допълва. Познават добре силните си страни и умело компенсират слабите. Извървеният професионален път заедно им е помогнал да минимализират и комбинират стила си: неговото въображение и характер с нейната школувана ръка, която прави разбираеми и най-щурите му идеи. Двамата имат и различен подход към работата. Иван например обича да рисува без конкретен повод. Когато зацикли, просто продължава да драска. Докато Весе-

д и з а й н / БГ тво р ч еск а с и л а

FINFILM: Strange, stylized and crooked cartoons come to life through animation FinFilm are Vessela Dantcheva and Ivan Bogdanov. They are both a married couple as well as working partners – living together with their enormous German shepherd, whose name means “joy,” in a nice old apartment with an inner courtyard on Gurko St. Vessela has soft hair and beautiful features, so it is not surprising that Ivan left for the Netherlands because of her 14 years ago. You can tell by the way they treat each other that they have been a couple for a long time, one in which mutual trust and harmony reign. Both of them know what they want to do, and they’ve been doing it for ten years and counting: animation, meaning drawn cinema, creating a story through the language of film, challenging themselves to tell it all within a few consecutive frames and a very limited time. Short 121

animated movies may seem quick and easy to crank out. In fact, they demand full-on dedication, round-the-clock work, the perseverance to express oneself fully and an unwavering faith that this idea must be told and watched in this exact way. One day is enough to animate only two or three seconds, which means that a five-minute movie sometimes takes up to two years. FinFilm comes from the French word fin (meaning “end”), which is often used in closing film titles. Ivan chose it as the name of their common venture mainly because he liked the sound of it, but Vessela insisted on adding the more practical “film.” They are the ultimate tandem, supporting and completing each other. They are well aware of their strengths and know exactly how to compensate for their weaknesses, too. The professional path they have walked down together

ла рисува по-целенасочено, а ако не � върви – спира и се захваща с нещо друго. “Преди имахме повече свободно време и експериментирахме много с идеи – споделят те за промените в процеса им на работа. – Сега това почти не се случва, въпреки че имаме желанието. Всичко ни е по-разграфено, най-вече заради малкия ни син. Имаме много идеи за развиване, но всичко с времето си.” Весела е художник, а Иван – такъв, но без академично познание за рисуване, със свое разбиране за щрихи и образи. Тя настоятелно защитава именно тази “нерафинирана” част от таланта му – да рисува, без да знае из дълбочина похватите на дългогодишния художник. Това му дава свобода и колорит. Весела се занимава с рисуване от малка, учила е в училище за приложни изкуства, ходила е на кръжоци, завършила е дизайн на детска среда. След три години специалност илюстрация в академията в Ротердам, Холандия,

тя се записва в пилотната програма по анимация, където Иван се прехвърля, след като е учил графичен дизайн. “Всъщност преподавателите там ни запалиха по анимацията. Ходехме по фестивали, експериментирахме заедно в свободното си време и направихме добра комбинация между това, което може той, и това, което мога аз” – разказва Весела. За разлика от нея Иван не е минал през художествена школа и по-скоро се е определял като човек, който не може да рисува. Кратка работа като предпечатар в софийска агенция го запалва по компютърните графики. След като Весела заминава за Холандия, той решава да си намери какво да е училище, за да отиде при нея. Записва графичен дизайн и двамата се събират в Ротердам, където остават до 2006 г. У нас те стават популярни с филма Анна Блуме. Това е първата българска продукция на FinFilm и освен с осем международни фестивални награди филмът е отличен с “Най-

д и з а й н / БГ тво р ч еск а с и л а

has helped them distil and match their individual styles: his imagination and character along with her trained hand, which is capable of making his wildest ideas comprehensible. However, both of them have their own approaches to work. Ivan likes to draw with no particular assignment hanging over his head. When he hits a block, he just keeps sketching. Vessela, on the other hand, has to draw with a purpose and a mission, and if it’s not going well – she stops and takes up something else. “We used to have more free time and we experimented a lot with ideas” – they say about the recent changes in their working process. “Now this barely happens, although we would both like to keep it up. Our time is scheduled down to the last minute, mostly because of our young son. We have so many ideas to develop, but everything will come on its own terms.” Vessela is an artist and so is Ivan, although he doesn’t have the 122

academic background – he has his own understanding of sketching and images. She insists on defending this aspect of his “unrefined” talent – drawing without knowing the methods of a seasoned professional painter in depth. She says this gives him freedom and vibrancy. Vessela has been painting ever since she was a little girl. She studied at a School for Applied Arts, went to extracurricular classes, and completed a major in design of children’s environments. After three years of studying illustration at the Academy of Rotterdam in the Netherlands, she enrolled in the animation pilot program. Ivan joined her there, after studying graphic design. “It was actually the professors there who got us hooked on animation. We went around to festivals, we experimented together in our free time and we came up with a good combination of what he is capable of and what I can do,” Vessela says. Unlike her, Ivan has not been classically schooled in the arts and

добър анимационен филм за 2009” от Българската филмова академия. Обръщайки поглед назад и анализирайки образованието, което са имали в Холандия, Весела и Иван смятат, че то не е класическо, а поскоро чрез приложението на различни дисциплини помага на всеки да намери себе си, това, в което е най-силен, и за кратко време да развие своя потенциал. Според тях в България има млади, талантливи и кадърни дизайнери, на които трябва да им бъде даден шанс за развитие. Така преди две години се ражда Компот Колектив, реализиран от Весела, Иван и Мария Станишева. Това е общност от творчески личности и основно се занимават с всички аспекти на анимацията. Целта на Компот е да се получи сработване между тях, а младите творци да намерят поле за изява. Под шапката на Компот е проектът Баща, който трайно ангажира Иван последната година. Сценарият е базиран на интервюта

с деца, които говорят за техните бащи, интерпретирани в анимация от петима артисти от България, Русия, Хърватска и Германия, а филмът трябва да е готов до няколко месеца.

compote-collective.com

D es i g n / B G creat i ve p o wer

compote-collective.com

prefers to define himself as someone who cannot draw. A brief stint doing prepress at a Sofia ad agency gave him an appetite for computer graphics. After Vessela left for the Netherlands, however, he decided to find whatever program he could just to join her. He enrolled to study graphic design and they both ended up in Rotterdam, where they lived until 2006. Locally, their names gained buzz with the short animation Anna Blume. It was FinFilm’s first Bulgarian production and besides from scooping up eight international awards, the film was distinguished with the Best Animated Film Prize for 2009 from the Bulgarian Film Academy. Looking back on their Dutch period, Vessela and Ivan would not call the education they received orthodox. Rather, it was through trying out different disciplines that they found themselves and their strengths and developed their potential within a short time. They believe there are young, talented and capable 123

designers in Bulgaria who should be given a chance to advance. This is why Vessela, Ivan and Maria Stanisheva established Compote Collective. It is a community of creative characters involved in all aspects of animation. Compote’s aim is to foster cooperation amongst its members and to give them all a chance to shine. One Compote project that has held Ivan’s undivided attention over the past year is called Father. The script is based on interviews with kids talking about their fathers, interpreted in animation by five artists from Bulgaria, Russia, Croatia and Germany. The film should be ready within a few months.

124

ЕЛЕНА БУДИНОВА: Супермаркетът като музей Елена Будинова може да говори за опаковки и етикети с часове. В нейния просторен офис в стара софийска кооперация те са навсякъде – по стелажи, рафтове и шкафове, изложени сякаш в галерия. Всеки от екипа � и най-много тя току примъква пакетче от бисквити, което му е харесало, или пък неотворена бутилка от сок, пренесена с презокеански полет. Не завиждам на чистачката, която трябва да избърше прахта от тези десетки експонати. Както и отговорността, с която посяга към личната колекция на Ели от бири – от цял свят, всякакви марки, някои на по 50-60 години.

Елена Будинова има интересен и динамичен живот. На пет години заминава със семейството си за Холандия, където живее до 2005. След като завършва художествената академия в Ротердам със специалност графика, започва да работи като графичен дизайнер и от няколко проекта, свързани с етикети за плодове и зеленчуци за износ, се усеща силно привлечена от материята на опаковките. Тя е приета на работа в Claessens Product Consultants, където навлиза надълбоко в света на създаването на опаковки, натрупвайки безценен опит и познания. И нещо по-

Елена рисува от малка, а според майка �, филолог и преводач, за една жена професията на художник дава самостоятелност, сила и независимост. Claessens Product Consultants, понастоящем Cartils, са най-старата агенция за дизайн на опаковки в Холандия и създатели на повечето холандски марки, като Heineken, Grolsh, Amstel, Douwe Egberts и др.

В портфолиото на Суперновабренд влизат такива бестселъри като Шуменско, Mythos, Девин, Тандем, Чипи, Fix Mix, Данон, Тертер, Виктори и др.

D es i g n / B G creat i ve p o wer

Elena has been painting ever since she was a little girl. Her mother, a philologist and a translator, says an artistic career gives a woman independence and strength. Claessens Product Consultants, currently Cartils, is the oldest agency for branding and packaging design in the Netherlands and has worked on most Dutch brands, such as Heineken, Grolsch, Amstel, Douwe Egberts, etc. In Supernovabrand’s portfolio, you can find bestsellers such as Shumensko and Mythos beers, Devin mineral water, Tandem sausages, Chippy chips, Fix Mix, Danone, Terter cheese, Victory cigarettes, etc.

ELENA BOUDINOVA: THE SUPERMARKET AS MUSEUM Elena Boudinova can talk about packaging and labels for hours. They are everywhere in her spacious office in an old Sofia apartment building – displayed on the shelves as if in a gallery. More than anybody else on her team, she often drags in a pack of biscuits that she liked, or an unopened bottle of juice flown in from overseas. I don’t envy the cleaning lady who has to dust these dozens of exhibits every day. Nor do I imagine she is aware of her enormous responsibility when she reaches for Eli’s personal collection of beer bottles, featuring brands from all over the world, some of which are 50 or 60 years old. 125

Elena Boudinova has had an interesting and dynamic history. When she was five, her family left for the Netherlands, where she lived until 2005. After completing a degree in graphics from the Academy of Arts in Rotterdam, Elena started working as a graphic designer and several projects related to fruit and vegetables for export made her feel strongly attracted to the field of packaging. She got a job at Claessens Product Consultants, where she dove deep into the craft of creating packaging, accumulating priceless experience and knowledge. And that’s not all – she was also inspired to stay and work in the field. After brief emotional adventures and strong professional strides

вече – вдъхновение да работи в тази сфера и занапред. След кратки емоционални приключения и силни професионални изяви в България и в Холандия Елена решава да се установи в родната София. Така преди шест години заедно с Екатерина Нейкова тя основава агенцията Суперновабренд. Оттогава досега техният малък екип се занимава изключително и само с дизайн на опаковки. “Ние изграждаме марки – категорична е Елена. – Опаковката е тази, която те кара да посегнеш към продукта на рафта, която дава обещания и сигурност в избора, и тя е тази, която виждаш, съхранявайки продукта в дома си.” Опаковката действа на много подсъзнателно ниво. “Ние сме преводачи на ценностите на марките – уточнява Елена. – Преводачи на това, което клиентът иска да каже на потребителя по смислен начин.” Голямата � страст са бирите. Може би защото в Холандия е

работила в агенцията, която стои зад Хайнекен, или може би защото има страшно много детайли в оформянето на етикета, вълнението � рязко се покачва, щом започне да обяснява за работата си по някоя бирена бутилка или да анализира визията на друга. По нейно наблюдение бирите в България са в подем като качество на визията. Част от него е и марката, за която тя работи от самото начало – Шуменско. “Гордостта тук идва от малките, постепенни и логични стъпки, които предприемаме заедно с клиента, за да изграждаме посланието на бирата чрез бутилката �.” Елена е от малкото хора, които възприемат пазаруването не като досадно задължение, а като разходка из коридорите на музей за съвременно изкуство. Тя дълго и с интерес раз-

д и з а й н / БГ тво р ч еск а с и л а

in Bulgaria and the Netherlands, Elena decided to stay in her native Sofia. This is how she ended up establishing the Supernovabrand agency together with Ekaterina Neykova six years ago. Since then, their small crew has been specializing exclusively in the design of packaging. “We build brands,” Elena notes. “The package is what makes you reach for the product on the shelf, the thing that makes promises and guarantees the safety of your choice, it’s what you see storing the product in your home.” The package works on a deeply subconscious level. “We are translators of brand values,” Elena explains. “Translators of what the client wants to communicate to the end user in an intelligible way.” Beers are her greatest passion. Perhaps because she worked for the Dutch agency behind Heineken, or perhaps because there are so many details in a beer label, her enthusiasm immediately 126

kicks up a notch when she starts talking about her work on a beer bottle or analyzes another agency’s design. She has observed that beers in Bulgaria are improving in terms of the visual quality of the packaging. Contributing to this trend is the brand she has been working for since the founding of Supernovabrand – Shumensko. “Pride here comes from the little logical steps that we take together with the client to shape the message of a beer through its bottle.” Elena is one of the very few people who take shopping not as a tedious chore, but as a walk along the hallways of a contemporary art museum. She can stare at details on labels and boxes that are invisible to the untrained eye for a long while and with interest. “I would love to work on a cheese brand.” She thinks the Bulgarian dairy products sector is in total chaos – dozens of brands, yet not a single well-designed package. Buying food and water is a daily choice, a vital gesture. Therefore, package

глежда незабележими за неопитното око детайли по етикетите и кутиите. “С удоволствие бих работила над марка сирене и кашкавал.” За нея в сектор български млечни продукти цари пълен визуален хаос – огромно количество марки и ни едно добро графично оформление. Закупуването на храна или вода е въпрос на ежедневен избор и насъщен жест. В този смисъл дизайнът на опаковки е най-масово разпространената естетика, част от визуалната ни култура. Затова и ролята на хората, отговорни за вида им, е толкова важна. В България тенденциите при опаковките се определят от лидерите и глобалните марки, което е добре, но също така е индикация за липса на познание у местния бизнес. Този белег, комбиниран с последиците от дългото преходно лутане, превръщат голяма част от родните опаковки в нехубаво изглеждащи такива. Сферата на този тип дизайн е специфична, изисква специално отно-

шение и лична отдаденост към професионалното надграждане. Елена Будинова допринася за развитието � чрез опит и познания, придобити в среда, която дълго време развива отношение към добре измислената и работеща опаковка. А след среща с нея изборът на пакет ориз или кофичка кисело мляко няма никога да е същият.

D es i g n / B G creat i ve p o wer

design is the ultimate mass aesthetic, it is a part of our visual culture – which is why the role of the people who create them is so important. In Bulgaria, packaging trends are set by industry leaders and global brands, which is good, but it also indicates a lack of knowledge on behalf of local businesses. This trait, combined with the consequences of a long transitional search for an identity, does not lead to a very pleasing effect on the eye where most local packages are concerned. This particular field of design is very specific; it requires a special mindset and a personal pursuit of professional advancement. Elena Boudinova contributes to its development by lending her experience and know-how acquired in an environment that has been cultivating an eye for well-thought-out and effective packaging for a long time. And after meeting her, choosing a package of rice or yogurt will never be the same. supernovabrand.com 127

supernovabrand.com

128

МАРИНА ДРАГОМИРОВА: Гледната точка на младия продуктов дизайнер Марина (27) е млад дизайнер на мебели и предмети. Наскоро завърши магистратура в Кралския колеж по изкуствата в Лондон. Потенциалът, който тя заявява в стегнатото си интересно портфолио, е за нестандартно мислене, високо качество на изработката и удачни съчетания между материали, форми, цветове и дисциплини. Например в по-ранните � работи се срещат чайник с вътрешна преграда и два чучура; чаши, комбинация от различни части с магнит помежду им; керамични бижута; графична мрежа за рисуване на шрифтове или линии. Изборът продуктов дизайн може би е повлиян най-вече от майка �, която е архитект, а и защото обича да прави неща с ръцете си. Марина се насочва към Кралския колеж по изкуствата преди две години поради факта, че повечето дизайнери, от които се въз-

хищава и вдъхновява, са завършили това училище. След бакалавърската степен в Нов български университет нейните впечатления са, че българското образование е достъпно като цена, но на много по-ниско ниво от английското. “В колежа се стараят да разбереш в какво си силен и различен от останалите, като ти помагат да го развиеш – споделя Марина. – Работиш с практикуващи дизайнери, които са сред най-добрите в Европа и света.” Най-важно влияние за дипломния � проект оказват Нипа Доши и Джонатан Ливайн. Те са нейни преподаватели в последната година. Тяхната обвързаност с идентичност и културно наследство я подтикват да изследва една различна област – тази на текстила, приложена в мебелния дизайн. Столът Fuchila прилича на тъкачен стан. По неговото скеле са заплетени два вида нишки. Едните са найлонови и играят ролята на опора, като поемат тежестта на тялото. Другите са текстилни

D es i g n / B G creat i ve p o wer

MARINA DRAGOMIROVA: A YOUNG PRODUCT DESIGNER’S VIEWPOINT Marina (27) is a young furniture and product designer. She recently completed her MA degree from the Royal College of Arts in London. Her succinct and interesting portfolio attests to her talent and nonconformist approach, high quality of production and appropriate combinations of materials, shapes, colors and disciplines. For example, her earlier work includes: a kettle with two internal compartments and two spouts; glasses made of different components held together by a magnet; ceramic jewelry; as well as a graphic network for drawing fonts and lines. Choosing graphic design as her career was probably influenced by her mother, who is an architect; besides, she likes working with her hands. Two years ago, Marina headed to the Royal College of Arts because of the simple fact that most of the designers she admires and draws inspiration from have graduated 129

from there. After a BA degree at the New Bulgarian University, her impressions are that Bulgarian higher education is much more accessible in terms of price, but also far lower in terms of quality compared to British degrees. “In college, they try to help you find what it is that makes you different and stronger than everyone else and they encourage you to develop that,” Marina says. “You work with some of Europe and the world’s best designers.” Nipa Doshi and Jonathan Levien, her professors in her final year, had the greatest influence on her thesis. Their interest in issues of identity and cultural heritage pushed her to conduct research in an unusual field – textiles as applied to furniture design. Her chair Fuchila looks like a loom. Two different threads weave around its frame. One of them is nylon – it supports the body’s weight. The other is textile and is used only in certain areas where comfort is key – for sitting and leaning. The combination of the two colors and the loose, half-transparent spaces

и са само на местата за облягане и сядане с цел комфорт. Двуцветната комбинация между тях с рехавите полупрозрачни места прави стола да изглежда лек и геометричен. Неволно тази разработка е поредното доказателство, че в момента завръщането към произхода на материалите и изкуството на занаятите е в подем. Марина предпочита да работи вечер, а всеки проект е подтикнат от личен интерес в дадена област. Процесът при нея е свързан с формулирането на задачата и търсенето на възможно най-много и разнообразни решения.

След това избира едно и така се захваща с него. Обича да разглежда книги или изложби, чиито теми са свързани с продуктов дизайн, и да се вдъхновява от провокациите на други артисти. В момента преследва мечтата си да дели студио заедно с други колеги от колежа в Източен Лондон и да се концентрира над свои проекти в контекста на комбинацията от графичен и продуктов дизайн. Като всеки млад и пълен с идеализъм човек, в началото на обучението си Марина изпитва колебания кому е нужен дизайнът, щом в света съществуват толкова сериозни проблеми. Особено в България, където самата дума се възприема като лукс, прищявка или нещо повърхностно. Но с опита и времето идва прозрението, че дизайнът не е просто превръщането на предмети в по-добре функциониращи и изглеждащи такива, а начин на мислене за намирането на нови приложения на вече съществуващи принципи или измислянето на други.

marinadragomirova.com

д и з а й н / БГ тво р ч еск а с и л а

marinadragomirova.com

make the chair look light and geometrical. Unintentionally, this project is yet further evidence of the fact that these days, going back to original materials and the art of craft is on the rise. Every one of Marina’s projects is provoked by personal curiosity about a given field. Her process begins with formulating a task and finding as many various solutions to it as possible, after which she picks one and gets down to business. She likes looking at books and exhibitions focusing on product design and draws inspiration from other artists. Right now, she is pursuing her dream of sharing a studio with some RCA 130

colleagues in East London, focusing on her projects that combine graphic and product design. Like every young and idealistic individual at the start of her education, Marina was also filled with doubts as to who needs design in a world full of serious problems – especially in Bulgaria, where the very word “design” implies luxury, whim or something superficial. But with time and experience comes the revelation that design is not simply making objects more functional and better-looking, but rather a way of thinking and finding a new use for old principles or inventing original ones altogether. For her, the most important lesson learned is that one should never give up. Bulgaria lacks a well-developed environment, culture and market for product design, but Marina feels this could have its advantages. “Young designers don’t have to blindly follow whatever happens in the West. Our own reality could prompt us to create projects that are no less interesting or strong.”

Най-важният урок за нея е да не се отказваш. В България липсва добре развита среда, култура и пазар за продуктов дизайн, но според Марина това би могло да има и своите предимства. “Младите дизайнери няма нужда сляпо да следваме какво се случва на Запад. Нашата собствена действителност би могла да създаде не по-малко интересни и силни проекти.”

D es i g n / B G creat i ve p o wer

131

Красен Кръстев — Един типограф на път в правилната посока сп и с а н и е ед н о

text by Adriana Andreeva translation by Boris Deliradev portrait by MIHAIL NOVAKOV

текст адриана андреева портрет МИХАИЛ НОВАКОВ

Krassen Krustev — A Typographer On His Way

132

133

Красен Кръстев е преподавател в Американския университет в Дубай. Занимава се с шрифтове и визуална комуникация. Красен е критичен, изключително аналитичен, интелигентен и добре изразяващ се човек, който те кара да мислиш. А общуването с него носи усещане за душевно обогатяване. Това лято е в София, защото му се роди син, изнесе впечатляваща лекция на форума на Sofia Design Week и откри пленителната красота на Ботаническата градина. Красен Кръстев е от онези хора, които са щастливи от малки да следват пътя си целенасочено и неотклонно, да развиват таланта си и да надграждат нужните знания постепенно. Той рисува от тригодишен, завършва Худoжествената гимназия в София и логично продължава в Художествената академия, специалност илюстрация и оформление на книгата. Именно в тези университетски години се запалва по шрифта. След дипломирането си Красен започва работа в една от

големите рекламни агенции в София, където остава три години. Освен с текущи проекти той се занимава под псевдонима Кактус и с дизайн на плакати за приятели диджеи и техните партита. Повратна точка в този на пръв поглед спокоен и добре развиващ се професионален път е усещането, че има пропуски в познанията му за визуалната комуникация и в начина на изказ, които иска да попълни. Красен е приет в двугодишната програма по комуникационен и графичен дизайн в академията в Бреда, Холандия. Тя се отличава със страшно силни преподаватели и с много проучвания в сферата на концепциите. Тук той се научава на принципа на визуалното есе (непрестанно визуализиране на всяка стъпка от проекта), знание, което и досега му помага за сглобяването на презентации. Повече за извървения академичен път и практиката му до този момент, от самия него:

д и з а й н / К р а се н К р ъстев

Krassen Krustev teaches at the American University in Dubai. His professional interests are in typography and visual communication. Talking to him is an enriching experience – he is a critical, analytical, intelligent and articulate man who makes you think. This summer he was in Sofia to welcome the birth of his son, give a lecture at Sofia Design Week and discover the beauty of Sofia’s Botanical Gardens. Krassen Krustev is one of those rare people who have had the chance to follow a professional path since a very early age, slowly building on his skills and experience. He has drawn since he was three. He graduated from Sofia’s High School of Fine Arts, then moved on to the National Academy of Art, completing a degree in illustration and book design. In his college years, he became interested in typography and made his first design experiments with a computer. After graduation, Krassen worked for one of the big advertising agencies in 134

Sofia for three years, at the same time designing posters for DJ friends and their parties under the nickname Cactus. A turning point on this seemingly smooth professional path was his realization that there were gaps in his knowledge of visual communication and in the freedom with which he was able to express himself in design. He then enrolled in a two-year master’s degree in communication and graphic design at the Academy of Art and Design in Breda, the Netherlands, which at the time had an outstanding faculty and a training emphasis on research and conceptualization. It was there that he learned the principles of the visual essay (the visual mapping of each stage of a project), which he continues to apply every time he makes a presentation. In this interview, we talk with Krassen about his academic path and his current practice.

А Каква е разликата между холандското и българското образование в сферата на визуалната комуникация? К Завърших НХА преди 14 години. По това време се отделяше повече внимание на крайния резултат, отколкото на процеса. Липсваше теорията за изграждането на един проект като задълбочено проучване, анализ, заключения, разработка от една до три концепции и чак тогава се пристъпва към дизайна. Принципът е прост. Колкото повече знаеш по темата, толкова повече възможности се откриват пред теб. В Холандия не са ни учили да правим дизайн. Учиха ни да мислим и да структурираме процеса. Що се отнася до българското обучение, то има едно голямо предимство, а именно, че набляга на рисуването. А Защо е важно рисуването? В наши дни повечето неща се правят на компютър. К Не е задължително да можеш да рисуваш, но е голям плюс, защото те

води до нестандартни решения. Това е като да имаш криле. Рисунъкът вкарва живец, хуманност и идентичност. Един добър дизайнер трябва да може да рисува. Компютърът изсушава езика, прави го твърде предвидим. Той е само инструмент. Дизайнерът може неусетно да бъде засмукан от технологията и да загърби рисуването. Защото е много по-лесно да седнеш зад екрана и да ползваш изразните средства на технологията (интернет, имидж банки и т.н.), вместо да създаваш сам. Мисълта може да залинее. Това се случи с мен навремето. Еуфорията от работата с компютър ме отдалечи от свободния изказ на рисунъка. За щастие успях да се опомня и това стана по времето на моята първа аспирантура в Холандия, където си дадох сметка за съществуващия проблем и започнах да си търся поводи да интегрирам рисуването в мои проекти, когато това е контекстуално обосновано.

des i g n / Krasse n Kr u stev

А What are the differences between education in the area of visual communication in the Netherlands and in Bulgaria? К I graduated from the National Academy of Art in Bulgaria fourteen years ago. At the time, the training was very much focused on the product rather than the process. We were never told how to approach a project, what its stages are: research, analysis, conclusions, the development of one to three concepts, and then, and only then – design. The main principle behind the training I received in the Netherlands is quite simple – the more you know about a subject, the more opportunities will open up for you as a designer. At the Academy in Breda I was never taught how to design; I was taught how to think and structure the design process. The great advantage of Bulgarian design education is the emphasis on drawing. А Why is drawing so important in design? So many things today can be 135

accomplished on the computer. К Being able to draw is not a requirement in design, but it’s a great advantage. It allows you to reach unconventional solutions. It gives you wings. Drawing brings a liveliness, humanity and identity to design that computer designs lack. A good designer should be able to draw. The computer dries up expression and makes it predictable. It’s just one of the instruments available to the designer. As time goes by, some designers are sucked up by the machine and eventually give up drawing. It’s just so much easier to sit behind a screen and use technology (the Internet, image banks, etc.), instead of creating everything from scratch. But the risk is that your mind can get lazy. Years ago, it happened to me, too – I was so euphoric about using the computer that I distanced myself from drawing. Fortunately, I realized what was happening – it was during my first PhD in the Netherlands – and I began to reintegrate drawing into my projects, when the context allowed for it.

136

137

А Да се върнем към сравнението между българското и холандското образование. Плюсът на нашето беше наблягането върху рисуването. Кои са някои от негативите? К Това, че прекалено се наблягаше на рисуването. Също така нямаше ясно разграничение между специалностите. По мое наблюдение съществува конфронтация между групи преподаватели в софийската академия. Не е тайна, че българите не се славим с колективен дух. Всеки дърпа чергата към себе си. Жалко е. Друго мое мнение е, че не трябва да има конкурси за преподаватели. Те трябва да бъдат поканени. А Теб канили ли са те да преподаваш в софийската академия? К До този момент не. А А не мислиш ли, че има негативно отношение към преподавателската професия? Сякаш това е знак за недобра реализация.

К Причината се крие изключително в преподавателите и техните методи на обучение. За да си добър преподавател по визуална комуникация, трябва да си добър практик и педагог. Някои от преподавателите са арогантни и крият информация от своите студенти, сякаш ги е страх, че студентите ще им вземат хляба. Но студентите ги усещат тези неща. За да си добър преподавател и конкурентоспособен дизайнер, трябва да създаваш конкуренция. Целта на преподавателя е да помага на своите студенти да израснат до професионалисти от световна величина. Преподаването за мен е провокация да научавам непрекъснато нови неща. Както и да търся най-добрия подход към студентите. Самият аз продължавам да съм студент и това ще е за цял живот.

Красен говори за специалностите книга и печатна графика и плакат. Според него студентите се научават на плакатен дизайн, но нямат представа от дизайн на книги и печатни материали, а в другата специалност положението е точно обратното. Неговото решение е двете специалности да се слеят в една – визуална комуникация.

А Как реши да преподаваш? Кога се случи това? K След двугодишната програма в Бреда имах усещането, че съм се D es i g n / Krasse n Kr u stev

Krassen is referring to the programs Book and Print Design, and Poster Design. He believes that they should be merged into a single program – Visual Communication.

А To go back to the comparison between design education in Bulgaria and the Netherlands, if the advantage of Bulgarian education is the emphasis on drawing, what are some of its drawbacks? К The extreme emphasis on drawing. And also the rigid division between the two programs. I believe that there is a confrontation between various camps of professors at the academy. It’s no secret that we Bulgarians are not known for our team spirit. Everybody wants a piece of the pie for themselves. It’s a shame. I also believe that faculty competitions at the academy are unnecessary. Faculty members should be appointed by personal invitation. А Have you ever received an invitation to teach at the academy in Sofia? К No, never. А There is a negative perception of the teaching profession in Bulgaria. It’s a considered a sign of poor self-realization. 138

Do you agree? К The reasons for this stem from the teachers themselves and the teaching methodology they use. In order to be a good instructor in visual communication, you have to be a good practitioner yourself and a good pedagogue. Some the faculty members here are arrogant; they withhold information from their students, as if they are afraid their students might take work away from them. But students can tell when they are being treated like this. To be a good instructor and a competitive designer, you must be able to create competition yourself. The goal of the instructor is to help his or her students to grow into professionals on an international scale. Teaching for me is a provocation to keep learning new things and to keep looking for the best approach to my students. I am a student myself and will remain so for life. А How did you decide to start teaching? When did this happen?

променил. Колкото повече научаваш, толкова повече разбираш, че знанията са ти недостатъчни. Така отидох в Кралската академия в Хага, където една година се занимавах задълбочено с шрифтове. Докато следвах там, имаше практика веднъж или два пъти в месеца да ни гостуват и изнасят презентации дизайнери, свързани по някакъв начин с Холандия. Такъв гост ни беше тогавашният декан на факултета по визуална комуникация в Американския университет в Дубай Huda Smitshuijzen AbiFares. По същото време тя представяше изложба за арабска типография в университетската библиотека в Амстердам. В края на презентацията си Huda обяви, че ще се радва, ако някои от нас отидат да преподават в Дубай. Няколко месеца по-късно аз � писах и така се случи, че попаднах там. А Работиш с много студенти. Какъв е твоят съвет – бакалавър и веднага след това магистър или първо практи-

ка, преди да запишеш магистратура? К Не бива веднага след завършване на бакалавърската степен да се бърза с магистратурата. Аз виждам моите студенти – те са еуфорични, нахъсани и убедени, че знаят всичко. Гледайки назад, мога да кажа, че и аз бях същият. Разбира се, не е лошо да имаш самочувствие, но то не трябва да е в повече, защото може да ти навреди. Препоръчително е да се натрупа опит в реална и динамична работна обстановка, за да осъзнаеш какви са пропуските ти и какво ти се прави, от какво имаш нужда. А Би ли учил на същите места сега? К В момента холандското ниво на образование не е толкова високо. Бях голям късметлия, защото, след като си тръгнах, колективът на програмата в Бреда се разпадна. Ако сега тръгна да кандидатствам, със сигурност бих избрал Германия или Швейцария. В Германия са разбрали, че образованието е мотор, който може да генерира сила д и з а й н / К р а се н К р ъстев

К After I graduated from the program in Breda I got the feeling I’d changed. The more you learn, the more you realize the limitations of your knowledge. That’s when I enrolled at the Royal Academy of Art in the Hague, where I spent a year studying typography. While I was there, I attended various presentations by designers who had ties to the Netherlands and came to the academy once or twice a month to present to the students. One of them was Huda Smitshuijzen AbiFares, who was then dean of the Faculty of Visual Communication at the American University in Dubai. An exhibition of hers on Arabic typography was on display at the university library in Amsterdam during the same period. At the end of her presentation, Huda said that she would be happy if some of us would go to Dubai to teach. A few months later, I wrote to her and was offered a teaching position. А You work with a lot of students. What is your advice – a BA followed immediate139

ly by an MA, or some work experience first, before the MA? К I don’t think it’s a good idea to get your MA immediately after you’ve completed your BA I see what my students are like – euphoric, energetic, self-confident. In retrospect, I can see I was like that, too, when I was their age. Of course, self-confidence is a good thing, but too much selfconfidence can hurt you. My advice for young designers is that they first acquire some experience in a real, dynamic work environment, which will help them see the gaps in their training and realize what it is they really need and want to do. А Would you study at the same schools now, if you had the choice? К At the moment, Dutch design education is not as good as it used to be. I was very lucky. The team of instructors at the program in Breda disassembled soon after I left. If I were applying to college now, I would choose Germany or Switzerland. In Germany, they understand that education

и позитивни промени в обществото. Затова и инвестират в качествено държавно образование. А в Швейцария по традиция има много добри училища за дизайн, комбинирани с високо ниво на теория и методика на преподаване. А Холандия не подкрепя ли също страшно много сферата на дизайна? K Холандия е страната с най-много дизайнери на глава от населението. Там всичко е дизайн. Всичко е проектирано. Защото чрез отвоюване на парче земя от морето те са имали възможност да проектират всичко от нула. Що се отнася до образованието, за съжаление в момента има тенденция към приватизиране на университетите и това обезкървява институциите от качествени преподаватели. Една от причините е намаляване на бюджетите на академиите, което рефлектира върху финансовото възнаграждение на преподавателите. Много от качествените холандски преподаватели биват привлечени да

преподават в Германия, където им се предлагат по-добри условия. А По време на Sofia Design Week 2011 проведе работилница за шрифтове. Какво е мнението ти за младите дизайнери тук? К Има интерес към темата от младите дизайнери. И това наистина радва. Именно те са следващата връзка между клиента и потребителя. И те ще имат възможност да се доказват и дано успеят да вдигнат нивото на дизайна у нас. Защото за съжаление графичният дизайн в България е до голяма степен посредствен. Впечатлението ми е, че хората тук като че ли нямат нужда от хубав и качествен дизайн. Явно има по-важни теми в ежедневието на хората. А Тази нужда не се ли създава? К Да, създава се, но за това трябва време и търпение. Но на никой не му се чака. Всичко се прави от днес за утре. Липсва каквото и да е планираD es i g n / Krasse n Kr u stev

is a driving force for positive social change and hence they invest in quality public education. In Switzerland, design education has long traditions and the teaching combines the latest in theory with excellent teaching methodology. А What about the reputation of the Netherlands as a design country? К The Netherlands has the highest number of designers per capita in the world. Everything is designed there. When they reclaimed land from the sea, they had the opportunity to design everything from scratch. But as far as education is concerned, there is a trend now to privatize universities, which has drained many design institutions of their best faculty. One of the reasons is the reduction of the schools’ budgets, which means lower faculty salaries. Many of the best Dutch instructors teach in Germany now, where the working conditions are better. А You conducted a typography workshop during Sofia Design Week 2011. 140

What is your impression of young designers here? К There was definitely interest in the subject – which is refreshing. Young designers are the future link between clients and producers. I hope that they are able to raise the level of graphic design in Bulgaria, because, regrettably, at the moment it is, to a large degree, mediocre. My impression is that people here have no need for good graphic design. I imagine there are more important issues in people’s daily lives than design. А Can this need be created? К Yes, but it takes time and patience. And no one likes to think about the future. There is rarely any planning with regard to design in Bulgaria. Clients want their visual identity now. And the designers do as they are told, to make sure they get paid. Twenty years have passed since 1989, and the design quality today is worse than it was back then. The transition period has established a relationship be-

не. Клиентът иска корпоративната си идентичност за утре. И дизайнерът му я прави, само и само да му се плати. Минаха 20 години от началото на промените. Качеството на дизайна в момента е по-лошо, отколкото тогава. Този преходен период наложи отношения между дизайнер и клиент, в които няма етика, уважение и търпение. Ценностната система на хората е обедняла и са малко тези, които се раздават в името на добре свършената работа.

друг, това да води до алтернативни, но конструктивни решения. Типично за нашето общество е недоверието към околните. Хората явно са се напатили и това е някаква защитна реакция, която не е добра за бизнеса и комуникацията. Нужно е доверие.

А Т.е. да разбирам ли, че ти не работиш за български клиенти? К Напротив, работя. Но избирам проектите, за които да работя, защото парите не са движещата сила в работата ми. Имам финансовата сигурност от преподаването. Стремя се да работя с клиенти, от които да се уча и с които да надграждаме взаимно. За реализацията на един добър проект трябва да има непрекъснат диалог. Дори да не сме съгласни един с

А Предлагаш ли твои разработки на шрифтове? К Имам такива, но все още не ги предлагам на пазара. Но и това ще стане скоро. Инвестирал съм доста време и усилия и съм в процес на реализация. Процесът е много важен за мен. Той е пътят, който ме води. Аз го следвам. Както казва Алън Флетчър – I don’t know where I am going but I am on my way.

“Не знам къде отивам, но съм поел по своя път”, Alаn Fletcher, 1931—2006, може би най-известният британски графичен дизайнер, създател на логото на Reuters, Pirelli, V&A museum и др.

А С какво ти се занимава в близко бъдеще? К Искам да се занимавам повече с шрифтове в колаборация с други дизайнери.

imagecontext.com д и з а й н / К р а се н К р ъстев

tween clients and designers in which there are no ethics, respect or patience. There is a lack of real values, and few designers give their all in the name of good work.

Alаn Fletcher (1931—2006) is probably Britain’s best known graphic designer. He is the author of the logos of Reuters, Pirelli, and V&A museum, among others.

imagecontext.com

А Are you saying that you don’t accept commissions from Bulgarian clients? К No, I am not. But I choose my projects carefully. Money is not the main issue here; teaching provides me with sufficient financial security. I try to choose clients I can learn from – people whose strengths compliment mine. Dialogue is an essential ingredient for any successful project. Even if we don’t agree with each other, this should lead us to alternative, constructive solutions. There is a mistrust that is common in the working environment in Bulgaria. I guess people have had numerous bad experiences and this is a defense mechanism of sorts, but it is not good for business. We need trust. А What are your plans for the near future? 141

К I would like to do more work in typography, in collaboration with other designers. А Have you developed any fonts of your own? К Yes, but I haven’t offered them on the market yet. But that will happen soon. I’ve invested a lot of time and effort in this and I am now in the implementation stage. The process is very important to me. It’s the path that I am following. As Alan Fletcher says, “I don’t know where I am going but I am on my way.”

За какво служат утопиИтe?

текст Любо Георгиев / Анита Стаматою превод ралица кариева

С П И С АНИ Е Е Д Н О

� Roman City History of Urban Form. Before the Industrial Revolutions.

142

A.E.J. Morris Longman Scientific & Technical,1994

ed n o ma g a z i n e

text by Ljubo Georgiev / Anita Stamatoiu

What Are Utopias For?

� Archigram – Collection Monographie / Alain Guiheux, in charge of edition Marie Therese Mazel-Roca Editions du Centre Pompidou, Paris, 1994 143

Въображение, поглед насочен към бъдещето, възможност за промяна – това е една от най-големите амбиции на архитектурата. Често именно на нея се пада задачата не само да направи света по-добър, но и да промени човечеството. Може ли архитектурата наистина да доведе до промяна, като придаде форма на смелите идеи? Това е водещата тема на тазгодишното издание на Sofia Architecture Week (1 – 6 ноември), под надслов Архитектура с неограничени възможности? Събитието проследява доколко архитектурата може да послужи като инструмент за промяна на градската среда в епоха, в която утопичните идеи са изместени от градския маркетинг, а подобряването на градската среда често е подчинено на печалбата. Смелите идеи не са типични само за нашето време или пък за близкото минало. Още в прастари времена визионерите са бленували за хармоничното съществуване на множество

перфектни светове. Най-често тези светове са приемали вид на градове, идеални градове. Следващите примери показват този аспект на утопичнатa (архитектурна) мисъл – свидетелство за високите стремежи на архитектурата в миналото, насочени към промяната на света.

В НАЧАЛОТО БЕ ИДЕЯТА Образът на идеалния град като огледало на човешкия стремеж към идеален живот присъства във всяка по-значима световна култура. Този път обаче не всичко започва в Гърция, а в Китай. По времето на династията Чжоу (1046–256 пр. н. е.) бива развита визия за организирането на държавата по модела на свещения принцип на магическия квадрат. Китайците са вярвали, че идеалното общество може да стане реалност чрез идеалното разделение на пространството – от частния

АРХИ Т Е К Т УРА / З а к а кво с л у ж а т у топ и и тe ?

The Republic (ca. 380 BC): one of Plato’s most famous works concerning the definition of justice, order and a just city state. The utopian city that The Republic describes is called Kallipolis.

Some of architecture’s greatest ambitions have always been to imagine, to look ahead, to bring change. Often architecture has been charged with the task not only of making the world a better place, but also of transforming mankind. Whether architecture can actually make a difference by giving shape to bold ideas is the main topic of the 2011 edition of Sofia Architecture Week, entitled Architecture Unlimited? The event will explore the extent to which architecture can (still) function as a transformative tool for the urban environment in an age in which utopian ideals have been replaced by city marketing, and making improvements to the cityscape is often subordinated to making a profit. Bold ideas are not just a phenomenon of the present day or the recent past. Even in the most distant ages, visionaries dreamed of perfect worlds of harmonious co-existence. Most often, these worlds were expressed in the forms of cities, perfect cities. The following examples show this dimension of (architec144

tural) utopian thought. They demonstrate how ambitious architecture has often been in the past in tackling the task of changing the world. IN THE BEGINNING WAS THE IDEA The ideal city as a reflection of human aspirations for idealized life can be found in every major culture across the world. This time it did not all start in Greece… but in China. The Zhou Dynasty (1046–256 BCE) developed a vision of organizing the country according to the sacred geometrical principle of the Magic Square. According to the Chinese, an ideal society could take shape through an ideal division of space: from the private home to the entire universe. A couple of centuries later in The Republic, Plato described a perfect society aimed at constantly educating its citizens in the ideal city of Kallipolis. These models developed separately, but they both advocated an ideal-

Phalanstere � De Ideale Stad. Utopia en de (niet) gebouwde omgeving Ruth Eaton Mercatofonds, Antwerpen, 2001

A R C H I T E C T U R E / W hat are u t o p i as f o r ?

� America — Savanah, Georgia De Ideale Stad. Utopia en de (niet) gebouwde omgeving Ruth Eaton Mercatofonds, Antwerpen, 2001

145

дом чак до цялата Вселена. Няколко века по-късно в Държавата Платон описва едно идеално общество, чиято цел е непрестанното възпитание на гражданите в идеалния град Калиполис. Двата модела се развиват независимо един от друг, но и двата поддържат идеята за идеалната среда, в която обществото се развива в хармония. Някои хора впрочем възприемат съвсем сериозно тези идеи и редица поредни столици на Китай (като например Чанчжоу), както и гръцки градове (Пирея) се опитват да следват тези философски модели. Подобно на редици други открития на древните гърци този модел се възприема и от римляните. Te започват да строят градове с идентична решетъчна структура, за които са характерни улици тип кардо и декуманус. Моделът представлява универсална система за пространствена ориентация, който се корени в стремежа към контрол над целия свят, но който предполага и определен социален ред.

ЕКЛЕКТИЧЕН СВЯТ Векове по-късно развитието на корабоплаването и изобретяването на книгопечатането създават нови способи и разкриват нови хоризонти за разпространяването на визионерски идеи. В резултат възникват утопични модели, които нерядко са смесица от древни принципи, предания от далечни страни и търговски интереси. Така например Томас Мор, силно повлиян от разказите за древността, пръв използва понятието “утопия” в едноименното си произведение Утопия (1516). Думата означава “място, което не съществува”, а самото произведение описва въображаем остров насред Атлантическия океан, на който няма частна собственост, стоките се съхраняват в складове, и хората искат само това, от което имат нужда. Вратите на къщите не се заключват, а гражданите си разменят взаимно домовете на всеки десет години.

Държавата (ок. 380 пр. н. е.), прочутият труд на Платон, съдържа определения за “справедливост”, “ред” и “праведен град-държава”. Утопичният град, описан в произведението, се нарича Калиполис.

Кардо и декуманус – главни оси в посока съответно север-юг и изток-запад на градовете в Римската империя. В София такава функция имат булевардите Витоша – Княгиня МарияЛуиза и Цар Освободител – Тодор Александров.

АРХИ Т Е К Т УРА / З а к а кво с л у ж а т у топ и и тe ?

Cardo and Decumanus: the main north-south and eastwest axes of a Roman city, respectively. In the case of Sofia: Vitoshka/Maria Luisa and Tsar Osvoboditel/Todor Aleksandrov.

ized environment, in which society could harmoniously proliferate. Some people took these ideas quite seriously, however, and many Chinese capitals (Chengzhou, to begin with) or Greek cities (Pireaus) would try to follow these philosophical models. Like many other Greek inventions, the Greek model was adopted by the Romans, who established their cities upon a uniform grid, characterized by the Cardo and Decumanus. This was a universal system for spatial orientation, which had it roots in the desire to control the whole world, but which also implied a distinct social order. AN ECLECTIC WORLD Centuries later, advances in maritime transportation, as well as the invention of printing, offered new means and horizons for communicating visions. This resulted in utopian ideas that were often a mixture of ancient principles, exotic stories and commercial interests. Thomas More, for 146

example, was strongly inspired by ancient stories and was the first to use the term “utopia” in his book Utopia (1516). The title meant “no place,” while the book depicted a fictional island in the middle of the Atlantic Ocean where there was no private ownership, with goods being stored in warehouses and people requesting what they needed. There were also no locks on the doors of the houses, which were rotated between the citizens every ten years Although More called his book Utopia, he was not the only one to fantasize about possible worlds. The Renaissance brought us detailed descriptions of ideal cities organized according to ancient principles of geometry and astrology, such as Filarete’s city of Sforzinda (1465). Not only geometry, but society, too, was supposed to be “ideal.” In Tommaso Campanella’s The City of the Sun (1623), goods, women and children were held in common, whereas Francis Bacon’s New Atlantis (1627) was characterized by generosity and enlightenment, dignity

Независимо от факта, че Мор нарича творбата си Утопия, той не е единственият, който мечтае за нови светове. През Ренесанса възникват подробни описания на идеални градове по модела на античните принципи на геометрията и астрологията. Пример за такъв град е Сфорцинда, описан от Антонио Филарете през 1465. Тези градове са не само идеални геометрични структури, но и “идеални” общества. В романа си Градът на слънцето (1623) Томазо Кампанела описва стоките, жените и децата като обществена собственост, а в Нова Атлантида (1627) Франсис Бейкън говори за благородство и просвещение, достойнство и величие, благочестивост и обществен дух. Към такива митични светове се стремят и завоевателите на Южна Америка, когато тръгват да търсят нов път за Индия. След като откриват един нов континент с дива природа, богатства и плодородие, европейските идеалисти започват да градят

едно утопично християнско общество, далеч от тегобите на Европа. Насилственото реализиране на идеалите продължава чак до края на 20 век и кулминира в проекта за изграждането на Бразилия – един нов град, изграден посред джунглата на Амазонка. РЕЧЕНО-СТОРЕНО С настъпването на индустриалната революция утопичните идеи най-сетне получават възможност за реализация. Изведнъж наред с политическата воля хората се сдобиват и с технологическия потенциал за осъществяването на мечтите си. Но индустрията се оказва не само източник на нови възможности, а довежда до появата и на големите индустриални градове, населени с болнави нископлатени работници, живеещи в нищета. Авангардният социалист Шарл Фурие става гласът на тези хора с развитието на идеята за “фаланстера” (1808), като подробен

A R C H I T E C T U R E / W hat are u t o p i as f o r ?

� La ville radieuse: ÈlÈments d’une doctrine d’urbanisme pour l’Èquipement de la civilisation machiniste Collection de l’Èquipement de la civilisation machiniste; Le Corbusier, Editions de l’architecture d’aujourd’hui, 1933 147

план за уединено общество от около 1600 души, които работят съвместно за обща цел. Липсата на средства възпрепятства Фурие да реализира грандиозния си жилищен проект, но на по-късен етап през същото столетие работни колонии, вдъхновени от идеите на Фурие, са основани от Годен във Франция и от Ръскин в САЩ. Борбата срещу социалната несправедливост и ужасяващите условия на живот става основен стимул за зараждането на индустриалните утопии. През 1894 Кинг Камп Жилет написва Бъдещето на човечеството (1894), социален план, който пророкува “метрополиса” като мегаград за милиони хора на три нива, построен на мястото на Ниагарския водопад и черпещ електричество от водната енергия. Ебенизър Хауърд намира убежище в традиционните ценности, които описва в своя “град-градина” – едно регулирано селище, построено в унисон с природата. Изхождайки от сходни идеи, Ънуин и Паркър постро-

яват градовете-градини Лечуърт и Уелуин. Пример от наше време, който възражда спомена за утопичните градове-градини, са американските предградия, като идеална среда за съжителство между човека и контролираната природа. НОВИЯТ ЧОВЕК Вдъхновени от мощта на машините, някои мечтатели решават да вдигнат летвата още по-високо. Редица държави по целия свят се насочват към нова цел – създаването на “новия човек”. Архитектурата играе важна роля в усилията към тази цел. Модернизмът се стреми не само към хигиенични условия и хармония, но и към създаването на ново общество, тук и сега. Жилищната машина, чийто произход се крие в утопичния, антиисторически футуризъм на Маринети и Сант ‘Елиа, става част от новия свят на стандартизация и готови

Фаланстер (нач. на 19 в.): сграда, проектирана като домакинство за идеално автономно общество от 1500–1600 души. Сградата създава условия за всички функции, свързани с бит, работа и свободно време. Гостите влизат в сградата срещу заплащане.

Новият човек: идеална личност, към създаването на която се стремят идеологиите на 20 век (фашизъм, нацизъм, комунизъм). Новият човек няма нужда от богове, той ще бъде рационален, интегриран, алтруистичен и трудолюбив член на обществото.

АРХИ Т Е К Т УРА / З а к а кво с л у ж а т у топ и и тe ?

Phalanstère (early 19th c.): a building designed to house an ideal autonomous community of 1,500-1,600 people. The building would contain all living, working and leisure activities. Visitors would have to pay to enter.

and splendor, piety and public spirit. The conquerors of South America were looking for such mythical worlds when they set out in their search for the Indies. Having found a land of untamed nature, wealth and fertility, European idealists would soon engage in building a utopian Christianized society far from the burdens of Europe. This impulse towards aggressive implementation of an ideal continued all the way up to the late 20th century with the plan for Brasilia: a newly built Modernist city in the middle of the Amazon jungle. JUST DO IT Such utopian thoughts finally got a chance at realization with the beginning of the Industrial Revolution. In order to fulfill their dreams, people suddenly had not only political will at their disposal, but also the power of the machine. Industry did not provide only opportunities, however. It also brought about 148

the rise of the great industrial cities, crowded with poorly paid and unhealthy workers who lived in terrible conditions. The avant-garde socialist Charles Fourier spoke out for these people, developing the concept of the Phalanstère (1808): detailed plans for a remote community of around 1,600 people working in cooperation for a mutual purpose. Lack of financing prevented him from seeing his grand-hôtel in the real world, but later in the same century Godin in France and Ruskin in the US set up working colonies that took their inspiration from Fourier’s work. Fighting social injustice and terrible living conditions was the main driving force behind industrial utopias. King Camp Gillette wrote The Human Drift (1894), a social plan that envisioned Metropolis, a three-level mega-city of millions of people, built on the site of Niagara Falls and getting its power supply from the waters. Ebenezer Howard took refuge in traditional values in his descrip-

фабрични елементи, но и на бързина и експедитивност. Тя фиксира параметрите на живота по отношение на големина на семейството, икономии на разходите, функционалност, циркулация, слънчева светлина и здравеопазване. След публикуването на манифеста Към една нова архитектура (1923), впоследствие преработен и включен в Сияйният град (1935), Льо Корбюзие довежда възхвалата на техническия прогрес до нивото на утопия в своя проект План Съсед (1925), предвиждащ разрушаването на голяма част от Париж и издигането на шейсететажни кули във формата на кръст. Той смята своята частично осъществена мечта в Жилищна единица в Марсилия, Франция, и в генералния план на Чандигар, Индия, за доказателство за успеха на модернизма. Наскоро след това обаче съчетанието от хигиена и технология започва да омръзва на архитектите. Основополагащ принцип в Новия

Вавилон (1966) на Констант Нюенхюис е играещият човек (homo ludens), който в максимална степен използва своя творчески дух в един изцяло автоматизиран свят, независещ от човешкия труд. Хората сменят мястото и дома си по собствена преценка в рамките на свръхструктура, която се простира по целия свят. На базата на сходни модели Архизум, Суперстудио или Архиграм на Питър Кук предлагат съответно Град без граници (1969), Безкраен паметник (1967) и Град-контакт (1964), като някои от най-загадъчните и радикални видения за бъдещето – мегаструктури, в които вместо сгради има мащабни рамкови конструкции без начало и без край. И все пак не всичко остава ведро и безгрижно. Механизираният свят дава тласък и на песимистични утопии или по-точно антиутопии. Романите Прекрасният нов свят (1932) на Олдъс Хъксли, 1984 (1949) на Джордж Оруел и Портокал с часовников

Жилищна единица (1952): принцип при проектирането на жилищно строителство, създаден от швейцарския архитект Льо Корбюзие и реализиран за първи път в Марсилия. Освен апартаменти, сградата включва магазини, спортни, медицински и образователни помещения, хотел и ресторант.

A R C H I T E C T U R E / W hat are u t o p i as f o r ?

The New Man: the ideal individual, which most 20th century ideologies (fascism, nazism, communism) were aiming to create. The New Man would need no gods, he would be a rational, integrated, altruistic and hardworking member of society.

Unité d’Habitation (1952): a residential housing design principle developed by the Swiss architect Le Corbusier and realized for the first time in Marseille. Besides apartments, the building also incorporates shops, sporting, medical and educational facilities, a hotel and a restaurant. Masterplan for Chandigargh: designed by Le Corbusier for one of India’s regional capitals. It is characterized by a division of urban functions, an anthropomorphic plan form, and a hierarchy of road and pedestrian networks.

tion of the Garden City, a planned settlement built in harmony with nature. Led by such ideas, Unwin and Parker made building the garden cities of Letchworth and Welwyn possible. A contemporary flashback to the garden city utopia is American suburban sprawl: an “ideal” environment of coexistence between man and controlled nature. THE NEW MAN Inspired by the power of the machine, some visionaries decided to set the bar even higher. Societies all around the world embarked on a quest: to build the New Man. Architecture played an important role in achieving that. Modernism was the name of the game and it aimed not only to provide hygiene and harmony, but also to create a new society, here and now. The dwelling machine, rooted in the utopian, anti-historic Futurism of Marinetti and Sant’Elia, was part of a new world of standardization and 149

prefabrication, but also of speed and urgency. It described living in terms of family size, economic expenditure, functionality, circulations, sun light and health issues. Following his manifesto Vers une Architecture (1923), later revised in La Ville Radieuse (1935), Le Corbusier took praise of technological advancement and renewal to a utopian degree in his project Plan Voisin (1925), proposing the demolition of a large part of old Paris to erect sixty-story cruciform towers. He considered his partially implemented vision in Unité d’Habitation in Marseille, France, and in the master plan for Chandigargh (India), as proof of the success of Modernism. Architects soon grew bored with hygiene and technology, however. Constant Nieuwenhuys’ New Babylon (1966) is all about playful man, making full use of his creativity in a totally automated world that does not rely on human labor. People move and inhabit as they see fit a super construction spread around the whole

механизъм (1967) на Антъни Бърджис са само няколко примера. Проектът Изход (1972) на Рем Колхас е показателен за принципите на откъсване и изолация в архитектурата, базирана на стени и разделения. Авторът нарича хората, които решават да заживеят в света на неговата фантазия, “доброволни архитектурни затворници”. В разделения от Студената война свят всеки от враждуващите лагери прави всичко по силите си за постигането на собственото си утопично видение за бъдещето не само у дома си, но и в така наречения Трети свят. Комунистите изпращат архитекти мисионери в Африка и Южна Азия, за да строят градовете на колективния просперитет. Капиталистите от своя страна величаят частната собственост и нейното най-гениално проявление – еднофамилното жилище. Визията на Константинос Доксиадис Екуменопоис (1967) представя стереотип-

ния капиталистически град, чийто материал е целият свят, с преливащи едни в други градски райони и мегаполиси, където светът е един общ безкраен град, простиращ се върху цялото земно кълбо.

Доколко утопиите и техните архитектурни проявления имат способността да променят света е темата на Sofia Architecture Week 2011, курирано от Любо Георгиев (de+ge architects) и Ханс Ибелингс (списание A10).

ТРЯБВАТ ЛИ НИ НАИСТИНА УТОПИИ? Утопичните идеи и техните пространствени проявления изглеждат по-лесни за разбиране в наши дни. Развитието на страните в Персийския залив, процесите на урбанизация в САЩ, Китай и европейските градове-музеи ни показват, че ние не просто искаме да мечтаем, а че искаме и да заживеем в мечтите си. Изкушението на непознатото, или по-точно естественият порив към промяна и развитие, подтикват мечтателското въображение към създаването на идеални проекти на обществото на бъдещето – късчета от рая, обитавани от човека и упра-

АРХИ Т Е К Т УРА / З а к а кво с л у ж а т у топ и и тe ?

world. Using a similar approach, Archizoom, Superstudio and Peter Cook’s Archigram have provided us with No-Stop City (1969), Continuous Monument (1967) and Plug-in City (1964), respectively, as some of the most enigmatic and radical visions of the future: mega-structures with no buildings, only massive frameworks without boundaries. All was not bright and happy, however. A mechanized world also generated pessimistic utopias – or rather dystopias, bad places. Aldous Huxley’s Brave New World (1932), George Orwell’s 1984 (1949), and Anthony Burgess’ A Clockwork Orange (1967) are only few examples. Rem Koolhaas’ Exodus (1972) explores an architecture of rupture and isolation, based on walls and demarcations. He calls the people who would choose to inhabit his fantasy world “voluntary prisoners of architecture.” In the divided Cold War world, each of the competing camps was doing its best to implement its utopian vision of the 150

future not only at home, but in so-called third world countries, as well. The communists sent architectural missionaries to Africa and South Asia to build cities of communal prosperity. The capitalists, on the other hand, praised private property and its finest manifestation: the single family home. Constantinos Doxiadis’ vision for Ecumenopolis (1967) was the stereotypical capitalist city: made of the whole world, where urban areas and megalopolises fused and the world was a single, continuous city spanning the globe. DO WE REALLY NEED UTOPIAS? Utopian ideas, or at least their spatial manifestations, seem to be getting easier to realize nowadays. The development of the Persian Gulf states, American urban sprawl, the European museum cities and China’s urbanization all show that we do not merely want to dream – we want to live in dreams.

влявани на принципа на хармонията и благоденствието. Места, които не съществуват… и които трябва да останат такива! Утопиите и ролята на архитектурата за тяхната реализация често страдат от прекомерни очаквания към способността им да доведат до социална или икономическа промяна. Утопиите не са подходящи като проекти на реалния живот и историята показва, че подобни опити почти винаги са обречени. Утопиите са далеч по-полезни като инструмент за съзерцаване на реалността с надеждата, че могат да доведат до промяна.

�Superstudio Exit Utopia: architectural provocations, 1956–76 Martin van Schaik, Otakar M·cel; Prestel, 2005

A R C H I T E C T U R E / W hat are u t o p i as f o r ?

How far visions, and especially their architectural manifestations, are able to transform our world is the main topic of Sofia Architecture Week 2011, curated this year by Ljubo Georgiev (de+ge architects) and Hans Ibelings (A10 magazine).

The temptation of the unknown, or rather the natural attraction towards change and evolution, has led visionary minds to construct ideal projections of future societies: paradises inhabited by man and governed by the laws of harmony and prosperity. No-where places. And that is what they must remain! Utopias, and the use of architecture for their implementation, have often been extremely overburdened with expectations about their ability to stimulate social or economic change. Utopias are not meant to be used as blueprints for real-life projects; history has shown that such attempts most often fail. Utopias are much more useful as instruments to reflect on reality, with the hope of stimulating change.

151

Derida Dance —

сп и с а н и е ед н о

152

хореографът Живко Желязков за танцовия спектакъл A.S.A.

ed n o ma g a z i n e

text by mira mariyanova translation by elena drumeva photography by MIHAIL NOVAKOV

текст МИРА МАРИЯНОВА фотография МИХАИЛ НОВАКОВ

choreographer Jivko Jeliazkov on His Contemporary Dance Piece A.S.A.

153

Тазгодишното издание на Sofia Dance Week се открива с представление, копродукция на Derida Dance и Едно, България, а партньори на проекта са Aura Dance Theatre – Литва, Pro Progressione Tanacsabo – Унгария, и Младежки театър “Николай Бинев”. Спектакълът A.S.A. (average speed of answer) е по концепция и хореография на Живко Желязков, музиката е дело на Климент Дичев, а за видеосредата е отговорен Александър Петров. След изтощителни кастинги за участие в проекта са избрани шестима изпълнители от България, Унгария, Литва и Южна Корея. Derida Dance е първият център у нас за развитие на съвременен танц и е изцяло частна инициатива на мениджъра Атанас Маев и хореографа Живко Желязков. [derida-dance.com ] Te се връщат от Испания, където са създали пространство за съвременен танц с международна трупа, с убеждението, че единствено проактивното поведение може да създаде адекватна среда за

съвременен танц у нас. Репетициите на A.S.A. се провеждат в Младежки театър: всеки ден започва с екзерсис, воден от асистента Силвия Томова, след което шестимата много различни танцьори преминават през движенческите партитури, възникнали вследствие на физическите им и технически своеобразия. Когато всички изпълнят един и същ фрагмент, ясно си даваш сметка за различията в танцовите биографии и почти се досещаш чия пластика го е вдъхновила и за кого е предназначен. Ето какво още ни разказа Живко Желязков преди премиерата на A.S.A.: М Каква е концепцията на проекта? Ж Проектът A.S.A. е подкрепен от Европейската комисия в контекста на проекта Circle: connecting dance practices in Europe, който се координира от Едно. Реализацията на спектакъла е подкрепена и от Министерство на културата и Столична община. Подготовката на спектас ц е н а / D er i da D a n ce

derida-dance.com

The forthcoming edition of Sofia Dance Week will open with a performance coproduced by Derida Dance and Edno (Bulgaria), in partnership with Aura Dance Theatre (Lithuania), Pro Progressione Tanacsabo (Hungary), and the Nikolay Binev Youth Theater. A.S.A. (average speed of answer) is conceived and choreographed by Jivko Jeliazkov, the music is composed by Kliment Dichev, and the video design is the work of Alexander Petrov. After exhausting casting sessions, six dancers were selected from Bulgaria, Hungary, Lithuania and South Korea. Derida Dance Center is the first contemporary dance center in Bulgaria, a private endeavor by manager Atanas Maev and choreographer Jivko Jeliazkov. After creating a contemporary dance theater with a multinational cast in Spain, Maev and Jeliazkov came back home with the conviction that the only way to establish a contemporary dance scene in Bulgaria was to be proactive in every move they make. Rehearsals for A.S.A. 154

take place at the Youth Theater: each day starts with warm-ups conducted by assistant Silvia Tomova. After that, the six very different dancers go through movement scores born out of the peculiarities of their own physiques and techniques. When all of them perform the same fragment, it strikes you just how different their professional backgrounds are. You could almost guess whose movement inspired which piece and whom it is meant for. Here is what else choreographer Jivko Jeliazkov had to share before the premiere of A.S.A.: М What is the concept behind the project? J The A.S.A. project is supported by the European Commission within the framework of Circle: Connecting Dance Practices in Europe – a project coordinated by Edno. The realization of the production is also supported by the Ministry of Culture and the Sofia Municipality. We started with an audition in Budapest, which was

къла започна с организирането на кастинг, който беше анонсиран в множество сайтове за съвременен танц из цяла Европа. Кастингът се проведе в Будапеща и беше много сериозно посетен. От 70 кандидати избрахме 15, от които в крайна сметка селектирахме трима. След това проведохме тридневен уъркшоп кастинг в Aura Dance Theatre – най-старата компания за съвременен танц в Литва, спонсорирана от общината, която вече 25 години поддържа фестивал за съвременен танц. От там избрахме един танцьор. Проектът предвижда 3 премиери – първата в Литва, с която ще открием най-големия фестивал за съвременен танц в страната, втората премиера ще бъде на 24 септември в Будапеща и третата премиера – на 26 септември – ще открие Sofia Dance Week. М От какво търсене дойде идеята за спектакъла и как се появи заглавието?

Ж Често провокацията идва от нещо много лично – случка, музика или текст. Този път всичко тръгна от едно мое изследване на кожата като най-големия орган. Това, което ме провокира, е как е възможно една толкова тънка граница да разделя две съвсем различни пространства – едното (външното) познато в много по-голяма степен от другото (вътрешното). И двете пространства са населявани от много специфични обекти, които ги характеризират. Във вътрешното пространство на тялото се случват множество процеси, които ние не познаваме, можем да констатираме резултатите им, но не и да разбираме дълбоките им причини и реално протичащите процеси. След продължителен анализ това, до което достигнах и ми се стори много интересно, е, че кожата може да бъде като маска, която да не дава информация за процесите, които протичат в тялото ни. В този контекст разглеждаме тялото като sta g e / D er i da D a n ce

announced on a number of contemporary dance websites throughout Europe. We had really great attendance. We picked 15 out of 70 candidates and eventually chose three of them. Then we held a three-day casting workshop at Aura Dance Theatre – the oldest Lithuanian contemporary dance company, sponsored by the municipality, which has been organizing a contemporary dance festival for 25 years now. We chose one dancer from there. There will be three premiere shows – the first one is in Lithuania, opening the biggest contemporary dance festival in the country, the second one is on September 24 in Budapest, and the third one – on September 26 – will open Sofia Dance Week. М What kind of artistic search led you to the idea for A.S.A. and how did you come up with the title? J Provocation often comes from a very personal experience – an event, music or text. This time it all started with a study I 155

did on the skin as the largest organ. What provoked me was the question of how it is possible for such a thin borderline to divide two totally different worlds – one of them (the outside) being much more familiar to us than the other (the inside). Both worlds are inhabited by highly specific objects which define them. Inside the body a number of processes take place and we don’t really know what they are. We are able to monitor the outcomes they produce, but without understanding the underlying reasons for them and the actual processes going on. After a long analysis, the conclusion I reached and what I found very intriguing was that the skin could act like a mask, withholding information about the processes inside our bodies. Given that context, we look at the body as a factory – through our senses we take in various bits of information which trigger internal processes, which, however, do not always lead to an outcome in the outside world. The main direction that we follow in the performance is the aspiration

156

158

159

фабрика – чрез сетивата си усвояваме информация, която предизвиква вътрешни процеси, които обаче не винаги получават реализация във външния свят. Посоката, в която се развива основната линия на спектакъла, е стремежът на всеки от нас да направи вътрешното си пространство по-обемно, така че максимално пълноценно да познае външния свят. Спектакълът има лабораторен характер, все още не знаем всички етапи, през които ще преминем в процеса на това разголване. Крайната цел на пътя е разколебаването на тази граница и обединението на различните пространства в стремежа да бъдем по-съвършени и по-съзнателни. Живеем в информационен свят, което налага много високи темпове на приемане и осмисляне на многообразните външни дразнения. М Как възнамеряваш да провокираш това съзнание у танцьорите? Ж Разделяме пространството на

две части, без да имаме буквална физическа граница. Всеки детайл е отразен чрез средствата на видеосредата и чрез взаимодействието на телата с тази видеосреда, като двете изграждат вътрешно пространство, в което е положено тялото не като физически обект, а като елемент, изграждащ структурата на цялото. M Движенията, до които сте достигнали, напомнят за някаква дигитална разпиляност, която може би в даден момент ще бъде преодоляна в името на изграждането на структура. Ж Действието тръгва от пустотата. Започваме с натрупването на маса, масата създава материя, движение и взаимодействие. Спектакълът се движи от материалното към сетивното, от физическото към въздушното.

с ц е н а / D er i da D a n ce

of every one of us to create extra volume in our internal space, so that we can apprehend the outside world more fully. It is a laboratory type of performance, so we do not yet know all the stages we will go through in the process of that unveiling. The final destination of our journey is the blurring of that boundary and the unification of the two worlds as we strive to be more perfect and more conscious. We live in a world of information which demands extremely high rates of perceiving and processing various external stimuli. М How do you intend to provoke that kind of mindset in the dancers? J We divide our space in two, without having a literal physical borderline. Each detail is reflected through the means of video design and through the interaction of the bodies with this video space, the two working together to build an internal world, in which the body is placed not as a physical object, but rather as an element in the structure of the whole. 160

М The movements you have reached so far are reminiscent of some kind of digital disarray. At some point will this be overcome in the name of structure? J The action starts from emptiness. We begin by accumulating mass, mass creates matter, movement and interaction. The performance moves from the material to the sensuous, from the physical to the aerial. М Do you expect the dancers to go through a personal process of realization or rather to reach your idea technically? J We are moving along a blueprint which we shall either complete or reject at some point. I’d rather not reveal that blueprint because I do not want the audience to watch the performance with any preset attitudes or looking for certain elements. We aim to provoke the viewers’ sensuousness, so that they feel what we do without having to talk explicitly about it.

М Очакваш ли от танцьорите да преминат през личен процес на осмисляне или по-скоро технически да достигнат до твоята идея? Ж Ние се движим по схема, за да можем да я изпълним докрай или в някакъв момент да я отхвърлим. Не бих искал да я издавам, защото не искам зрителят да гледа спектакъла с предварителна нагласа и да търси конкретни елементи. Целим да провокираме сетивността на зрителя, така че той да може да усети това, което правим, без да е нужно да говорим конкретно за него. М Това е вторият ти спектакъл, направен в контекста на Derida Dance, който отново има отношение към компютърния жаргон. Ж A.S.A. (средна скорост на отговор) се занимава с това колко бързо успяваме да асимилираме една информация и да генерираме реакция. В този проект ще минем отвъд констатацията на процеси, ще навлезем

доста по-надълбоко и ще им придадем по-визуален характер. Ще дам следния пример: имаме един грамофон – той е памет, имаме плоча, на която е записана структурата, мрежата, вселената, която съществува, а иглата е съзнанието – колкото поразвито е то, толкова повече неща ще успеем да прочетем от закодирания материал. В целия си съзнателен живот ние правим опити да разчетем едно съдържание, което вече е на една ръка разстояние в цялото си многообразие и разнопосочност. Ние сме превърнати в потребители и това, което трябва да направим, е да развиваме способността си бързо и ефективно да усвояваме информацията. М Като че ли в спектаклите ти се акцентира на способността на разума да дисциплинира сетивата и да свърши работата. Ж Да, има нещо такова, но аз си давам сметка, че са важни и сетивата, sta g e / D er i da D a n ce

М In this project, Derida Dance Centre’s second performance, the title again refers to internet slang. J A.S.A. (average speed of answer) explores the speed at which we assimilate a particular bite of information and generate a reaction to it. In this project we shall go beyond observing the processes, we shall go deeper and give them a more visual character. I can give you an example: we have a record player – it is a memory, we have a record and inscribed on it is the structure, the network, the universe which exists, and the needle is the mind – the more advanced it is, the more things we’ll be able to decode from the recorded material. Throughout our conscious life we strive to read content which is already one click away, in all its multiplicity and ambiguity. We have been turned into users and what we have to do is work on our capacity to process information quickly and efficiently.

161

М It looks like your performances focus on the capacity of the mind to discipline the senses and get the job done. J Yes, you are probably right. But I am also aware of the fact that the senses are just as important as the mind. Perhaps we don’t give ourselves enough opportunity to use our senses more fully. М You have chosen very different dancers – in terms of physical build, movement technique and approach to dance. Is that part of the concept? J Yes, that was precisely the reason why we had such a long and meticulous casting period. We wanted to have dancers who work with different means of expression. Some of them are better trained in classical ballet, others – not so much. As the rehearsals progress, some of them have been counting more on their senses, while others are building their dance miniatures relying on their technique. All of them have distinctive qualities which I will use in the separate parts of the perfor-

и разумът. Може би самите ние не си даваме възможност повече да използваме сетивата. М Спрял си се на изключително различни танцьори – като физика, постановка на движение, подход към танца. Това част от концепцията ли е? Ж Да, именно това беше причината много дълго време да избираме хората. Искахме те да боравят с различни изразни средства. Част от тях имат по-добра класическа подготовка, други не в такава степен. В работния процес някои се доверяват повече на сетивата, други изграждат танцовите миниатюри, разчитайки на техническата си подготовка. Всички имат много различни качества, които аз ще ползвам в отделните части на спектакъла, основани на различията в изразните средства. Всеки ще работи в посоката, която най-добре го определя като танцьор и като човешка индивидуалност.

М Как развиваш едно движение? Какво задвижва хореографското ти въображение – физическият импулс или концептуалната идея, която се опитваш да облечеш в движение? Ж Този процес напомня актьорското изграждане на образ, което има два варианта – отвън навътре или отвътре навън. Отправната точка е човек, поставен в определени обстоятелства, в определена среда – не материална, по-скоро сетивна – която аз се опитвам да трансформирам в движение. Анализирайки една ситуация, ти я свеждаш до основни елементи, на базата на които провокираш танцьора или придаваш характер на движението. М Как се ражда музиката в спектакъла? Предварително, паралелно или следва движението? Ж И музиката, и видеото ще бъдат изграждани паралелно с движенията. Авторите им са запознати с посоката, в която работим, без да разполас ц е н а / D er i da D a n ce

mance, based on the differences in the means of expression. Each one will work in the direction which best defines him or her as a dancer and a human being. М How do you compose a particular movement? What makes your choreographer’s imagination tick – is it a physical impulse or a concept which you then try to put into movement? J The process resembles an actor’s building of a character, which can go either way – outwards or inwards. The starting point is a person set in particular circumstances, in a particular environment – not physical, but rather sensual – which I try to transform into movement. In analyzing a situation, you break it down to its basic elements to provoke the dancer or breathe the character into the movement. М How is the music being created? Beforehand, along with or following the movements? 162

J Both the music and the video design are being born together with the movements. The authors are aware of the direction we are working in, without being given unnecessary details. The dialogue is at the level of mutual provocation. М You work with people from various countries and various backgrounds in contemporary dance. What is your take on the Bulgarian situation? J Our dancers stand out from their international counterparts in one particular aspect. Abroad dance sells, which does not mean it has reached the point where it could be a self-sufficient business. Rather, it is a matter of upbringing and an awareness that art is, in a way, a business. And all these people who define themselves as professional dancers behave as such – they maintain their bodies, as well as their overall psycho-physical condition, they are always on stand-by to switch into intensive work mode; they organize their everyday life exclusively around their professional

гат с излишна конкретика. Диалогът е на ниво взаимни провокации. М Работиш с хора от различни страни и контексти в съвременния танц. Как преценяваш българската ситуация? Ж Нашите танцьори се различават от чуждите в една определена посока. В чужбина танцът се продава, което в никакъв случай не означава, че е превърнат в бизнес, който се самоиздържа. Но това е по-скоро въпрос на възпитание и съзнание, че изкуството е по някакъв начин бизнес и всеки, който се самоопределя като професионален танцьор, наистина има изключително професионално отношение към работата си – поддържа тялото, както и цялостната си психофизика, винаги в готовност за усилен работен процес; организира ежедневието си изключително през професионалните си занимания, започва всеки ден с класове, постоянно и целенасочено

развива качествата си. Докато при нас нещата стоят по-различно – ние се определяме като професионалисти на базата на образованието си, а не на заниманията си или отношението към работата. Имам усещането, че в чужбина хората, които се занимават с танц, са по-колаборативно настроени, стремят се да съществуват като общност, независимо дали се харесват или не. Те имат съзнанието, че заедно трябва да градят ситуация. Докато ние – в преодоляването на ежедневните трудности – или не ни остава време, или не виждаме необходимост в това да изграждаме заедно ситуацията и да я развиваме. Това, което основно правим, е да се оплакваме и да разчитаме на държавата, без сами да се опитваме да си помогнем.

asa-dance.com

sta g e / D er i da D a n ce

duties, starting each day with classes, continuously and persistently perfecting their qualities. Whereas we see a different situation here – we define ourselves as professional dancers based on education, not on occupation or attitude. My feeling is that abroad people in dance circles are more collaborative, they try to exist in a community, independent of their personal likes or dislikes. They have this consciousness that they are all in the same boat. Whereas we – who are busy overcoming everyday obstacles – either lack the time or fail to see the need to work together and push our situation forward together. What we do is complain and rely on the state, without even trying to help ourselves by ourselves.

asa-dance.com 163

Фестивал за свободен театър — За пръв път в България сп и с а н и е ед н о

text by mira mariyanova translation by Ralitsa Karieva photography by Mihail Novakov

текст МИРА МАРИЯНОВА фотография Михаил Новаков

Independent Theater Festival — Its First Run in Bulgaria 164

ed n o ma g a z i n e

165

Между 16 и 20 ноември 2011 в София ще се проведе пилотното издание на фестивала за свободен театър, инициатива на ACT – Асоциацията за свободен театър. До момента като партньори на фестивала са се включили ТР Сфумато, Център за култура и дебат Червената къща, Derida Dance Centre и The Fridge. Директор на форума е Юлия Денчева, която е работила по множество екологични и социални проекти, както и за музикални инициативи и формации като Блуба Лу, Fusion Embassy, а един от основните му координатори и съучредител на АСТ е театралният режисьор Младен Алексиев, част от организацията 36 маймуни. Те разказват за идеите на свободните артисти за развиване на тази форма на правене на сценично изкуство в условията на масово неглижиране. Ще се пребори ли свободният театър за своето място на културната карта на България ще стане ясно в някой следващ епизод, но така или

иначе в началото стои амбициозното и много сериозно намерение, както разбираме от Юлия и Младен. M С какво понятие за независими артисти и свободен театър боравите? ACT Свободен артист е всеки артист, който осъществява своите проекти извън системата на репертоарните театри. Той поема инициативата, избира начина, по който да се срещне с публиката, подхода, изразните средства на спектакъла и съответно спектакълът не се асоциира с институцията, а с личната инициатива на артиста или екипа от съмишленици.

АСТ е обединение на неправителствени организации и индивидуални артисти, което работи за налагането и развитието на независимата театрална сцена в България. Основано е през 2009 година от Ида Даниел, Гергана Димитрова, Ирина Голева, Василена Радева, Младен Алексиев, Веселин Димов, Огнян Голев и С.Г.

actassociation.wordpress.com

M Говорим за естетическа и финансова независимост, но не и пространствена. ACT Говорим за естетическа, идейна, финансова, организационна независимост, като, разбира се, партньорствата между независими групи с държавни и общински театри са

с ц е н а / ф ест и в а л з а сво б оде н те а тъ р

ACT is an association of nongovernmental organizations and individual artists working for the establishment and development of independent theater in Bulgaria. It was founded in 2009 by Ida Daniel, Gergana Dimitrova, Irina Goleva, Vasilena Radeva, Mladen Aleksiev, Vesselin Dimov, Ognian Golev and S.G. actassociation.wordpress.com

From November 16-20, Sofia will host a pilot run of the Independent Theater Festival, thanks to an initiative by ACT, the Independent Theater Association. The partners who have confirmed participation so far include Theater Laboratory Sfumato, the Red House Center for Culture and Debate, Derida Dance Centre and the Fridge. Julia Dencheva, who has collaborated on many environmental and social projects, as well as musical initiatives and formations such as Bluba Lu and Fusion Embassy, will act as forum director, while Mladen Aleksiev, the theater director who is one of faces behind the 36 Monkeys Organization and cofounder of the ACT Association, will be one of the major coordinators. These independent artists shared their ideas with us for the development of this form of performing arts production within a context of mass negligence. Whether independent theater will secure a place on Bulgaria’s cultural map is yet to be seen; however, ACT’s initial intentions are highly ambitious and serious, as we learned from Julia and Mladen. 166

M What is your definition of independent artists and independent theater? ACT Independent artists are all artists who realize their projects outside the system of repertory theaters. An independent artist takes the initiative and chooses the way she addresses the audience, as well as the approach and expressive means of the performance, such that it is not associated with an institution but with the private initiative of the artist or the team of collaborators. М So we are talking aesthetic and financial, but not spatial independence? ACT We are talking aesthetic, conceptual, financial, and organizational independence; however, collaborations between independent groups and state or municipal theaters are quite typical. Given the lack of designated space for artistic productions, such collaboration is inevitable. Off-stage production is one of the values of independent theater,

съвсем закономерни. С оглед на това, че липсват специални пространства, в които свободните артисти да работят, такова взаимодействие е неизбежно. Работата в не театрални пространства е едно от предимствата на свободния театър, тъй като той свободно преразглежда изразните средства на театралното изкуство и начина, по който публиката се среща с него. Тоест това е не просто смяна на локацията, а е търсене на нови изразни средства и теми, съответстващи на времето, в което живеем – стремеж към разширяване на представата какво може да бъде театър. Но пространствата определено са тема и тя ще бъде засегната по време на фестивала, тъй като невъзможността свободният театър да бъде локализиран е една от основните причини, която не позволява постигането на устойчивост и стабилност при създаването и представянето на свободни проекти.

М Какви са технологията и идеологията на свободния театър във вашите най-дръзки представи в контекста на българския театър? ACT Независимият театър не е наша приумица, той има 30 и повече годишна традиция в цяла Западна Европа. В никакъв случай не става дума за конфронтиране с институционалните театри. Свободният театър е ковачница на нови изразни възможности, на нови теми. Той е порталът, през който съвремието и новите поколения влизат в театъра. Така че свободният театър е алтернатива, която си позволява да рискува, да експериментира, да развива нови театрални формати, да се занимава със съвременни, актуални теми, които по някаква причина не влизат в репертоарния театър. Дръзките ни представи са свързани с това тази алтернатива да заеме подобаващо място във визията за театъра в страната. А това ще стане чрез осигуряване на условия за

sta g e / i n depe n de n t theater fest i va l

as it allows for an unbiased revisiting of stage art’s expressive means and the means of addressing the audience. In other words, it not only constitutes a change of location, but also a search for new expressive means and topics corresponding to the times in which we live, an attempt to expand our understanding of what “theater” can be. Space is definitely an issue that will be discussed during the festival, since the failure to localize independent theater is one of the main barriers to achieving sustainability and endurance in the development and presentation of independent projects. The impossibility of associating the latter with a specific location renders the communication between independent theater and a wider audience difficult. M What, in your wildest dreams, would the technology and ideology of independent theater entail in the Bulgarian theatrical context? 167

ACT We did not invent independent theater ourselves; in Western Europe it has a more than 30-year history. The idea of confronting institutional theaters is completely out of the question. Independent theater is where new expressive means and topics take shape. It is the gateway through which contemporary society and new generations enter the world of theater. For this reason, independent theater is an alternative that can take risks, experiment, develop new theatrical formats, and deal with topical issues of the day which, for one reason or another, repertory theater has left behind. In our wildest dreams, we see this alternative take its rightful place within the vision for Bulgarian theater. This can happen as long as the conditions for equal existence, resulting from the designation of space and reasonable and regular funding for its development, are ensured.

равноправно съществуване чрез определяне на пространства и разумно и регулярно финансиране, за да може тя да се развива. M Кои са най-големите пречки пред свободния театър? ACT Основната пречка пред свободния театър е неговото изключване от мисленето за театър в страната. Например в Министерство на културата под “български театър” разбират всички тези театрални сгради в страната и хората, които работят в тях. И това не е само в министерството, а и в главите на по-голяма част от т. нар. театрално съсловие. Всичко останало няма много общо със “същинския театър”. Ретроградно разделение, което продължава да се внушава и на публиката. Свободен театър значи предимно свобода на творческата инициатива на отделни артисти и съмишленици. Поставяне на артистичната инициатива и креативността като

по-важна от институцията и нейната политика. Подкрепянето на тази инициативност е важно за всяка демократична общност. Освен “постсъветската носталгия” в репертоарните театри, като техен начин на мислене и технология, има много други начини да се прави театър. И естетически, и организационно. Така че свободният театър има своето място. Той се случва в България през последните 20 години, но по-скоро инцидентно – просто липсва съзнателна и дългосрочна визия за разпознаване, обгрижване, развитие на този сектор от страна на културните институции. Липсва му и някой, който да го колекционира – институт, отдел, организация, която да играе ролята на наблюдател. На опитите от тези последни 20 години им липсва архив, поради което не се натрупва памет и по-скоро няма приемственост. Все още липсва реален интерес към спектаклите на младите творци и групи от страна на медиите и изследова-

с ц е н а / ф ест и в а л з а сво б оде н те а тъ р

M What are the main barriers to independent theater? ACT The main barrier is that people exclude independent theater when they think of theater in Bulgaria. One example – under “Theater in Bulgaria,” the Ministry of Culture understands all theater halls in the country, as well as the people working there for whom jobs need to be secured. Such is the understanding of theater. And this is not just the Ministry, but also the majority of the so-called theater guild. Everything else has little to do with “theater proper.” This retrograde division is still engraved in peoples’ minds, including the audience’s. Independent theater primarily stands for the free creative initiative of individual artists and people who share the same views; it means prioritizing artistic initiative and creativity over institutions and institutional policies. Supporting this initiative is crucial. It is crucial for any democratic community. Apart from post-soviet nostalgia as the mindset and 168

technology of repertory theaters, there are many other ways to do theater – in both aesthetic and organizational terms. Independent theater therefore counts. It has been happening in Bulgaria for the past 20 years, but mostly occasionally and sporadically, as there is no conscious and long-term vision for its recognition, support, and development by the cultural institutions. Another gap is the “collector’s element,” as there is no institute, department, or organization acting as observer. There is no archive to register such attempts over the past 20 years; because of this, memories are short-lived and there is little to no continuity. There is still no real interest on the part of the media and researchers in the performances of young artists and groups. As of yet, no one has studied their work in detail or surveyed the field. They still find themselves under intense pressure to join the repertory model and remain part of it. Attempts are continually made to prove that that is the only

sta g e / i n depe n de n t theater fest i va l

169

телите. Никой не е изследвал работата им задълбочено и не е правил оглед на полето. Все още те са твърде притиснати да станат част от репертоарния модел и да останат в него. Все още се стремят да ни доказват, че той е единственият “правилен” и “истински” начин да се прави театър. А всъщност той отдавна принадлежи на друго време. M Това е интересен феномен в българския театър – авангардът да бива усвоен и успокоен от институционалния театър. ACT Да, тук имаме много добра традиция в неутрализирането на всяка свободна инициатива – от една страна, чрез нейната репресия и изключване, от друга – чрез нейното изземане и усвояване. И този механизъм работи във всички публични сфери. M А може ли да се говори за някакъв вид опортюнизъм от страна на свободния театър?

ACT Обвинението към свободния театър в опортюнизъм е още една стара тактика на неутрализиране, лесно е да неглижираме този, който не е в позицията на силата. Когато се говори за свободен театър, изискванията към него са доста романтични. Традиционно не се виждат огромните усилия и вложеният ресурс, за да се случи един подобен проект. Не се мисли за този театър като нещо ново, което е в процес на укрепване. Свободният театър участва в изключително неравна борба. Нашето желание е изборът да се работи в сферата на свободния театър да може да осигури нормално живеене за хората, които са го направили. Именно те могат да донесат промяна в мисленето за театър и изобщо някакво бъдеще. Ние сме още на етап, в който противоречивото присъствие на свободния театър трябва да се превърне в ясно очертана територия и това ще отнеме време. В другите държави се е случило за период от

с ц е н а / Фест и в а л з а сво б оде н те а тъ р

“proper” and “real” way to do theater. Yet it has belonged to another era for years. In other words, we have an awful lot of work to do. M It is an intriguing feature of Bulgarian theater that the avant-garde is continually assimilated and tamed by institutional theater. ACT Yes, we have quite a tradition of counteracting all free initiative here – on the one hand, through repression and exclusion, and, on the other, through expropriation and acquisition. This technique is applied in practically all public fields. M Can we also speak of a certain degree of opportunism in independent theater? ACT Accusing independent theater of being opportunistic is yet another counteracting technique from the past; it is easy to ignore those who do not have power on their side. When 170

we speak of independent theater, our expectations are rather romantic. The huge effort and resources invested in the realization of one such project usually remain unseen. People do not see this type of theater as something new that is growing stronger. Independent theater is fighting a very uphill battle. We would like for the choice to work in the field of independent theater to guarantee a normal standard of living for its creators. These are the people who can change our conceptualization of theater and give it some kind future. We are still at a stage where the contradictory presence of independent theater should become a clearly marked territory, but this takes time. In other countries, this process took between 20 and 30 years. It is naive to expect quick results – we are talking about a long process of changing mindsets, not just on the part of policy makers, but also of the audience. The good news is that the number of young and active spectators who understand

20–30 години. Наивно е да се очакват бързи резултати – става дума за дълъг процес на промяна на начина на мислене не само на правещите политики, но и на самата публика. Хубавото е, че все повече се разширява групата на младите и активните зрители, които достатъчно добре разбират какво означава един такъв избор и припознават себе си в това. M Вие се опитвате да влезете в диалог с институциите – най-вече с Министерство на културата – предвид това, че в момента се подготвя закон за сценичните изкуства. Какво произведе този диалог? ACT Резултатът от т. нар. диалог е откритието, че диалог не съществува. Институциите, свикнали да работят чрез налагане на решения отгоре, които не са съобразени с дългосрочна визия, разпознават този grass root development, тези инициативи отдолу нагоре като вреден шум, разсейващ тяхното намерение,

считано за правилно. Ако на свободния театър е обърнато някакво внимание, то се дължи на факта, че хората, които се занимават с него, се разпознават като новото поколение, което не може да бъде лесно пренебрегнато, защото би изобличило едно ретроградно геронтократично управление. Затова привлякохме международно внимание към нашата инициатива – за фестивала очакваме сериозно експертно присъствие от цяла Европа и Америка, защото има нужда да се чуят и други гледни точки. M Каква е мисията на фестивала – да легитимира идеята за свободен театър? ACT Свободните проекти имат много качества и определено са “в крак с времето” поради самия си организационен модел, нещо, което критическото писане в България категорично не успява да види. “Кажи ми какви условия има за свободна

sta g e / i n depe n de n t theater fest i va l

the meaning of such a choice sufficiently well and identify themselves with it is steadily rising. М You have been trying to initiate a dialogue with the institutions, primarily the Ministry of Culture, concerning the ongoing preparation of the Performing Arts Act. What are the outcomes of this dialogue? ACT The outcome of this so-called dialogue is that there is no dialogue. The institutions, used to applying a top-down approach and imposing decisions that are outside the scope of any long-term vision, see such grassroots development and bottom-up initiatives as harmful noise that blacks out their supposedly “proper” intentions. If independent theater has received any attention at all, it is due to the fact that its advocates identify themselves as the young or new generation, which cannot be easily ignored, as it would clearly expose retrograde and gerontocratic governance. 171

For this reason, we drew international attention to our cause and we expect significant expert attendance from all over Europe and America, as it is also important to hear other points of view. М What is the mission of the festival – to legitimize the concept of independent theater? ACT Independent projects have a significant number of pluses and they are definitely “in step with the times,” thanks to their very organizational model – a fact that clearly escapes critical discourse in Bulgaria. “Tell me about the conditions for free initiatives, and I’ll tell you what your society is like.” The same goes for independent theater: “Tell me what’s the matter with it, and I’ll tell you if what you’re doing constitutes reform.” Independent theater stands for specific artists and groups, where each and every one of them has its own research and working directions. By this, we mean creative artistic experimentation as an extremely

инициатива, за да ти кажа в какво общество живееш.” Така е и със свободния театър: “Кажи ми какво се случва със свободния театър, за да ти кажа дали това, което правиш, е реформа.” Става въпрос за творческо, креативно експериментиране, което е страшно ценно качество на малките и гъвкави групи. Сигурни сме, че това няма да остане незабелязано – както от публиката, така и от чуждестранните ни колеги. Така самодостатъчният си “български театър” ще започне да се отваря за международната сцена. До няколко години се надяваме на копродукции и покани за гостуване на български независими продукции в чужбина. M Как е направена селекцията? ACT Избрахме много специфичен модел на селектиране – на принципа на crowd sourcing – принципа, на който се пише първата истински исландска конституция – с участието на самите хора. Селекцията

на спектаклите не е направена от външен селекционер или от борда на асоциацията, а ще се направи съвместно от всички, кандидатстващи със спектакли. 15-те спектакъла, които наберат най-много точки от гласуването на самите кандидати, ще бъдат включени в програмата на фестивала. M Какви модули включва фестивалът? ACT Работим за това фестивалът да има съпътстваща програма от дискусии и акции на различни теми. Надяваме се да привлечем различни хора, ангажирани с проблемите на гражданското общество, тъй като свободният театър не е само изразител на естетическа, но и на гражданска позиция. Той е много добър гарант за демократичното функциониране на обществото.

с ц е н а / ф ест и в а л з а сво б оде н те а тъ р

valuable characteristic of small and flexible groups. We are also convinced that it won’t remain unseen – by both the audience and our international colleagues. In this way, self-sufficient Bulgarian theater will begin to open up to international contacts and collaborations. We hope that in a number of years there will be co-productions and invitations to stage Bulgarian independent performing art abroad. М How was the selection made? ACT We opted for a very specific mode of selection based on crowdsourcing – the strategy Iceland is now using to write its first real constitution – where the people themselves are participants. The performance selection is not made by an independent selector or the Association’s Board, but jointly by all candidates. The 15 top-rated performances will be included in the festival program. М What else does the festival include? ACT We are trying to organize an 172

accompanying program of discussions and publicity campaigns on different topics. We hope to attract various people concerned with the problems of the civil society, since independent theater is not just an expression of an aesthetic position, but also of a civil one. It is highly indicative of the democratic functioning of society.

173

ILLUMINATIONS —

сп и с а н и е ед н о

Photography by Mihail Novakov Styling Ecru, Paravan, МАЙ ООД Model: Miryana Sapundjieva

174

Фотография Михаил Новаков Стайлинг: Ecru, Paravan, МАЙ ООД Модел Миряна Сапунджиева

Vintage and Second Hand Fashion / Fall 2011

ed n o ma g a z i n e

175

риза Tiger of Sweden

shirt Tiger of Sweden

дънки Lee

jeans Lee

колан Celine

belt Celine

Всичко от Ecru.

Everything from Ecru.

176

рокля Naja Lauf

dress Naja Lauf

колан Celine

belt Celine

Всичко от Ecru.

Everything from Ecru.

177

винтидж рокля Your Sixth Sense

vintage dress Your Sixth Sense

норка използвана като ръкав

mink collar as a sleeve

Всичко от МАЙ ООД.

Everything from МАЙ ООД.

178

Разкроена пола от вълнен туид, корсет от лицева кожа, широк колан и винтидж чанта плик от естествена кожа със златен синджир. Всичко от МАЙ ООД.

Flared skirt from woolen tweed, leather corset, wide belt and vintage evening bag of real leather with a gold chain. Everything from МАЙ ООД.

179

Кожено яке от 80-те с метални ципове включително на раменете и ръкавите. Винтидж корсет Gelmart от черна дантела и със златни капси. Деним Levi’s 501, срязан като къси панталони. Винтидж чанта от крокодилска кожа, ретро-очила и колан с емблеми-кончета. Всичко от par-a-van.com.

Leather jacket from the 80s with metal zippers including on the shoulders and sleeves. Vintage Gelmart corset of black lace with gold eyelets. Levi’s 501 jeans cut off into shorts. Vintage crocodile-skin bag, retro glasses and belt with horse emblems. Everything from par-a-van.com.

180

Синя дантелена рокля от 90-те Versus by Gianni Versace и синя пластмасова козирка. Всичко от par-a-van.com.

Blue lace dress from the 90s from Versus by Gianni Versace and a blue plastic visor. Everything from par-a-van.com

181

Арт резиденция в Царино

сп и с а н и е ед н о

text by Desislava Pavlova translation by Angela Rodel photography by Mihail Novakov

текст Десислава павлова фотография МИХАИЛ НОВАКОВ

Art Residency in Tsarino

182

Ние сме художници на пейзажа

ed n o ma g a z i n e

We Are Landscape Painters

183

Царино е село в Югоизточните Родопи, намира се на няколко километра от границата с Гърция. През 80-те селото обезлюдява. Причините са закриването на началното училище, както и раздаването на безплатни терени на млади семейства по 22-ро постановление на МС в съседното село Чорбаджийско. Двете села са свързани от тесен 8-километров път, който доскоро е бил трудно проходим. Но достъпът до Царино се улеснява отново миналата година, когато местен предприемач асфалтира пътя, за да се стига по-лесно до гробището, намиращо се на входа към селото. В момента в Царино e регистриран един постоянен жител, но освен него може да се засече и един постoянен гост – 92-годишната баба Mарийка. Тя живее с децата си в съседното Чорбаджийско, но прекарва много от времето си поседнала на някой камък или просто бродейки из родното си Царино. Къщите в селото, с редки изключения, са празни

и полуразрушени, без ток и течаща вода. Тук преди 4 години, oбикаляйки Родопите в търсене на различно и малко по-спокойно място за работа, попадат Пламен и Таро. Двамата се познават от академията Герит Ритвелд в Амстердам, където завършват изящни изкуства. Заедно с Марая, Тамара, Дафне, Александрос, Ротем и Алпер, също колеги от Ритвелд, те регистрират Фондация Царино – инициатива за правене и развиване на съвременнo изкуство, чиято цел засега е организирането на летни арт резиденции. През първите лета, прекарани в Царино, групата купува 3 от къщите и ги постяга. Престоят им тук е време за почивка, размисъл, работа и разговори. “Царино е място, в което ритъмът не ти се задава отвън, а идва от самия теб, разбира се, доколкото това е възможно”, ни споделят артистите по време на гостуването ни в селото. Аскетични-

22-ро постановление на МС се приема 1982. Основната му идея e заселването на слаборазвитите райони на Югоизточна България чрез предоставяне на парични суми и жилища на млади семейства.

OБщество / А р т р е з и де н ц и я в Ц а р и н о

The basic idea behind the 22nd Decree by the Council of Ministers, which was adopted in 1982, was to encourage settlement to underdeveloped regions in southeastern Bulgaria by providing cash incentives and housing to young families.

Tsarino is a village in the southeastern Rhodope Mountains, located a few kilometers from Bulgaria’s border with Greece. During the 1980s, the village was almost deserted, due to the closing of the local elementary school, as well as to the free land in the neighboring village of Chorbadzhiysko being given away to young families following the 22nd Decree by the Council of Ministers. The two villages are connected via a narrow, eightkilometer-long road, which until recently was difficult to navigate. However, access to Tsarino got a whole lot easier last year when an enterprising local paved the road to be able to reach the graveyard at the entrance to the village. At the moment, Tsarino has only one officially registered resident, but besides him, visitors there will also run into another constant guest – 92-year-old Baba Mariyka. She lives with her children in neighboring Chorbadzhiysko, but spends a lot of her time sitting on rocks or simply strolling through her native village of Tsarino. With 184

a few rare exceptions, the houses in the village are dilapidated and deserted, with no electricity or running water. Four years ago, Plamen and Taro ended up here as they traipsed around the Rhodopes looking for a different and calmer place to work. Taro and Plamen met at the Gerrit Rietveld Academie in Amsterdam, where they are both finishing up degrees in the fine arts. Along with their fellow Rietveldians Marije, Tamara, Daphne, Alexandros, Rotem and Alper, they have registered the Tsarino Foundation – an initiation for the creation and development of contemporary art, whose current goal is to organize summer art residencies. During the first summers they spent in Tsarino, the group bought three houses and fixed them up. Their stay there was a time for resting, reflecting, working and talking. “Tsarino is a place where the rhythm isn’t given to you by the outside, rather it comes from you yourself – insofar as that is possible, of course,” the

те условия на живот не са проблем, a предизвикателство. “Извършването на рутинни действия като готвене, миене на чинии и поддържане на базата в Царино понякога е сравнимо с трудностите, с които човек се сблъсква при правенето на изкуство”, разказва Тамара. Ценна част от ежедневието на групата е контактът им с местните жители от Чорбаджийско, където те често пазаруват и проверяват мейлите си. Комуникацията в началото не е лесна заради липсващия общ език и затова тя минава предимно през Пламен, единствения българин в групата. За местните присъствието на артистите в съседното безлюдно село е трудно обяснимo. Непонятно им е, че някой иска да обитава едно призрачно място, в което липсват основни удобства. Предположенията за дейността, която групата развива, са най-разнообразни – от златотърсачи, през търговци на костенур-

ки, до бодибилдъри. Пламен обяснява, че са художници, нo се натъква на разбиране едва след добавката “художници на пейзажа”. С това уточнение на статута им и двете страни са доволни – чорбаджийци, защото им се струва логично предвид заобикалящите природни красоти, а за компанията тази дефиниция описва по интересен, макар и далечен начин заниманията им. РЕЗИДЕНЦИЯТА Това лято Пламен, Таро и приятели решават да дадат конкретна форма на инициативата и обявяват чрез Фондация Царино отворена пoкана за арт резиденция. Темата на резиденцията е връзката между изкуството и контекста, в който то се създава. Сред основните въпроси са до каква степен средата, в която се твори, влияе върху работата на художника и доколко съзнанието за определeн тип зрител определя както

S o c i ety / A rt R es i de n cy i n T sar i n o

artists told us on our visit to the village. The place’s ascetic living conditions are not a problem, but a provocation. “Completing routine tasks like cooking, washing dishes and taking care of the houses in Tsarino can sometimes be compared to the difficulties you face when making art,” Tamara explains. For the group, the most valuable part of everyday life there is their interactions with the locals from Chorbadzhiysko, where they frequently go to shop and check their email. In the beginning, communicating wasn’t easy, since they did not share a common language – for that reason, everything went through Plamen, the only Bulgarian in the group. For the locals, the artists’ presence in the deserted neighboring village is quite perplexing. To them, it is unthinkable that someone would want to inhabit a ghost town, which lacks even the most basic conveniences. Their ideas about what the group is really up to in Tsarino runs the gamut from treasure-hunting, to 185

turtle breeding to bodybuilding. Plamen explains that they are artists, but a spark of understanding appears in their eyes only when he adds “landscape artists.” Both parties are satisfied with this clarification – the Chorbadzhiyans, since this strikes them as logical given the region’s natural beauty, and the artists, since this definition describes their activities in an interesting if distant way. THE RESIDENCE This summer, Plamen, Taro and company decided to give the initiative a more concrete form and announced an open invitation to an art residency through the Tsarino Foundation. The topic of the residency was the connection between art and the context in which it is created. The residency’s basic questions examined the extent to which the environment in which an artist creates influence his or her work and how much the consciousness of a certain type of spectator defines both

Дафне де Соневил / Daphne de Sonneville

Мина Минов / Mina Minov

Тери Фрейбeрг / Terry Vreeburg

OБщество / А р т р е з и де н ц и я в Ц а р и н о

Пламен Петков / Plamen Petkov

Андрю и Кейтлин Уеб-Елис / Andrew and Caitlin Webb-Ellis

186

Марая Рос / Marije Roos

Борис Ойхерман / Boris Oicherman

Тамара Швиц / Tamara Schvitz

Таро Питерсьн / Taro Pieterson

S o c i ety / A rt R es i de n cy i n T sar i n o

Офри Лапид / Ofri Lapid

Дейвид Питър Кер / David Peter Kerr

187

Читалището в Чорбаджийско / the community center in Chorbadzhiysko

творческия процес, така и крайния резултат. Резиденцията завършва с изложба на създадените произведения в читалището в Чорбаджийско. Гостите на резиденцията се оформят като една много разнородна група, в нея участват артисти от Канада, Великобритания, Израел, Холандия и България. Te работят с различни форми на съвременното изкуство – от живопис, през инсталация, пърформанс, до видеоарт. Част от тях участват във фестивалa за съвременно изкуство Водна кула арт фест 2011 малко преди старта на резиденцията, след което директно се отправят към Царино. Натам се запътва и екипът на списание Едно, за да прекара два интензивни дни сред миниобщността на “художниците на пейзажа”. Разпитваме артистите как те възприемат темата на резиденцията. Става ясно, че са се оформили две основни позиции: едната е, че изкуството трябва да бъде съобра-

зено с публиката и да носи отговорност към нея, а другата е, че най-същественото е самият творчески процес, независимо от реакцията на зрителя. Оказва се, че втората позиция обобщава преобладаващото мнение на гостите. Ето и резултатите от разнообразните творчески проекти: В рамките на резиденцията Дейвид Кер (Шотландия) доразвива свой проект, с който е участвал във Водна кула арт фест 2011, и го адаптира към условията в Царино. Артистът работи върху проучване, което би изчислило предполагаемата печалба на концерна мoнoполист Google от функцията Google Maps на територията на Царино (място, което не фигурира на картата на Google). Проектът на Тери Фрейбeрг и Александрос Папамарку (Холандия) пък тематизира създалия се местен мит зa групата като “художници на пейзажa”. Те представят на изложба-

Водна кула арт фест 2011 е международен фестивал за съвременно изкуство, който се провежда за шеста поредна година в София.

OБщество / А р т р е з и де н ц и я в Ц а р и н о

The Water Tower Artfest is an international festival for contemporary art, which took place for the sixth time in Sofia in 2011.

the creative process and the end result. The residency finished with an exhibit of works created in the Chorbadzhiysko community center. The residency guests were a varied group – artists from Canada, the UK, Israel, Holland and Bulgaria took part. The participants worked in different forms of contemporary art, ranging from painting to installations and performance to video art. Some of them participated in the Water Tower Artfest 2011, which took place shortly before the beginning of the residency, and headed straight to Tsarino from Sofia. Edno Magazine also hit the road to Tsarino to spend two intense days amidst the mini-community of “landscape artists.” We asked the artists about their take on the residency topic. It became clear that there are two basic viewpoints on the question: according to the first, art should take the audience into account and indeed bears a responsibility to the public, while the other sees the creative 188

process itself as most crucial, regardless of the viewer’s reaction. As it turned out, the second viewpoint pretty well summed up the guests’ prevailing opinion. Here are the results of the diverse projects: Within the framework of the residency, David Peter Kerr (Scotland) further developed his project from the 2011 Water Tower Artfest, tweaking it to fit the conditions in Tsarino. The artist worked on a study to calculate the potential profit the monopolist-firm Google would make on its Google Maps function on the territory of Tsarino (a place that doesn’t even show up on Google’s map). The project by Terry Vreeburg and Alexandros Papamarkou (Holland) thematizes the myth-in-the-making about the group as “landscape artists.” At the exhibition, they presented a performance entitled Van Gogh’s Bulgarian Period, in which Terry, dressed as Van Gogh, imitated the renowned artist’s style, painting the landscape in front of the

та пърформанс със заглавие Българският период на Ван Гог. В него Тери, преоблечен като Ван Гог и имитиращ стила му, рисува на живо пред публика пейзажа пред читалището. Тери, който по принцип се занимава с пърформанс арт, ни обяснява, че рисуването не е неговата сила и затова се е наложило да се упражнява преди самото представяне. Ако местните жители го разпознаят като Ван Гог, то ще е по-скоро заради червената му брада, отколкото заради самата рисунка, споделя артистът. В резиденцията участва също българският артист Мина Минов. Последните му проекти са кратки видеотворби с времетраене от няколко секунди. Мина работи върху подобно видео и за Царино. Той изгражда сюжета на филмчето си около находката от най-различни по форма и размер галоши, които намира в една от изоставените къщи в селото. Холандката Дафне де Соневил пък възприема престоя си в село-

то като паралелен живот – тук тя извършва дейности, които не са характерни нито за ежедневието �, нито пък за pаботата �. Дафне се занимава с живопис, но за изложбата в Чорбаджийско решава да работи с камъни. Тя манипулира структурата на плесена по повърхността на някои от тях, a други облича в плат. Работата се казва Cover up и се фокусира върху въпроса какво значи да предпазваш нещо, което всъщност няма нужда от защита. Израелският артист Борис Ойхерман е повлиян от изкуството на 60-те и 70-те години на 20 век. Проектът му е свързан с един отдавна неработещ фонтан пред читалището в Чорбаджийско. Toй иска да го ремонтира и чрез инсталация от тръби да отведe водата от него до средата на главния селски път. Там водата ще пада отвисоко на пътя, подобно на малък водопад. По време на изложбата хората от Чорбаджийско веднага усвояват водата за

S o c i ety / A rt R es i de n cy i n T sar i n o

community center live in front of the audience. Terry, who in principle does performance art, explained to us that drawing is not his forte, so for that reason he had to practice for his performance in his room. If the locals recognized him as Van Gogh, this was more likely thanks to his red beard, rather than the painting itself, the artist confided. The Bulgarian artist Mina Minov also took part in the residency. His latest projects are short video works that last only a few seconds. Mina worked on a similar video for the project in Tsarino as well. He based the plot of the film around a treasure trove of galoshes of every size and shape, which he found in one of the village’s abandoned houses. Daphne de Sonneville is from the Netherlands and sees her stay here as a parallel life – here, she does things that are not characteristic of her everyday life, nor of her work. Daphne is a painter, but for the exhibit in Chorbadzhiysko, she decided to work with rocks. She 189

manipulated the structure of the moss on several of them, while she wrapped others in cloth. Her piece is called Cover Up and deals with the question of what it means to protect something that does not, in principle, need protecting. The Israeli artist Boris Oicherman is influenced by 1960s and 70s art. His project was tied to the long-since defunct fountain in front of the community center in Chorbadzhiysko. He decided to fix it and take water from it through an installation of pipes to the middle of the village’s main street. There, the water cascaded onto the road from high above, like a small waterfall. During the exhibition, the people from Chorbadzhiysko immediately made use of the water for their own needs – some gathered it to water their tomatoes, while others took advantage of the opportunity to wash their cars. Thus, Boris’ artistic gesture took on a practical value and gave new meaning to the idea of communicating through art, which was completely in step

OБщество / А р т р е з и де н ц и я в Ц а р и н о

190

S o c i ety / A rt R es i de n cy i n T sar i n o

191

OБщество / А р т р е з и де н ц и я в Ц а р и н о

192

S o c i ety / A rt R es i de n cy i n T sar i n o

193

своите нужди – едни я събират, за да поливат доматите, а други си мият с нея колите. Така артистичният жест на Борис добива конкретна стойност и преосмисля идеята за общуване чрез изкуството съвсем в духа на 60-те години. Офри Лапид е от Израел, но живее и работи в Берлин. Тя прекарва времето си в Царинo, търсейки изоставени съкровища в къщите в селото. “Археологическият” � подход я води до интересни предмети, като например стара партийна книжка, абонаментна карта за риболов, списък на хора, поръчали дърва през далечните 80-те, счупени украшения и много снимки. Това е нeйният начин да се докосне до мястото и да напише собствената си история за него. Офри показва предметите в собственоръчно направена витрина в читалището, а заглавието на работата е предвидимо – Златотърсач. “Интересна ми е реакцията на хората при сблъсъка с толкова познати вещи, дори и в случаите,

когато не ги разпознават като своя собственост”, обяснява Офри. Видеоартистите Андрю и Кейтлин Уеб-Елис (Андрю Уеб-Елис е от Канада, а Кейтлин Уеб-Елис – от Англия) работят над филм, чиито изразни средства са ограничени до минимум – замръзнали кадри и глас зад кадър. В него артистите се опитват да позиционират себе си на това чуждо за тях място и спекулират за възможните връзки между настояще и минало. Резултатът е един поетичен и меланхоличен филм на границата между фикция и реалност, който ни напомня за визуалния език на френския документалист експериментатор Крис Маркер. Марая Рос е от Холандия. Освен че участва в резиденцията и изложбата, тя е и сред организаторите на проекта. Това не е първото � посещение в Царино. Обича да идва тук, защото с удоволствие наблюдава различната скорост, с която се случват нещата в Царино. A тя проличава

Крис Маркер е режисьор на превърналите се в класика филми La Jetée (1962) и Sans soleil (1983). В тях Маркер тематизира изразните средства на киното и неспособността му като медия да пресъздава сложността на една история.

OБщество / А р т р е з и де н ц и я в Ц а р и н о

Chris Marker is the director of the now classic films La Jetée (1962) and Sans Soleil (1983). In them, Marker draws attention to cinema’s means of expression and its inability as a media to recreate the complexity of a story.

with the spirit of the 60s. Ofri Lapid is also from Israel, but now works and lives in Berlin. She spent her time in Tsarino looking for abandoned treasures in the village’s houses. Her “archeological” approach led her to some interesting objects, such as an old party membership card, a fishing license, a list of names of people who had ordered wood way back in the distant 80s, broken decorations and lots of photos. This was her way of getting in touch with the place and writing her own story about it. Ofri displayed the objects in a handmade case at the community center, while the title of her work was obvious – Treasure Hunter. “I was interested in people’s reactions when coming face-to-face with such familiar things, even in cases where they don’t recognize them as their own possessions,” Ofri explained. The video artists Webb-Ellis – otherwise known as Andrew and Caitlin Webb-Ellis from Canada and England, respectively – worked on a film whose 194

means of expression were reduced to a minimum: still shots and voiceover. In it, the artists tried to position themselves within this unfamiliar place and to speculate on the possible ties between the present and the past. The result was a poetic and melancholy film on the border between fiction and reality, which reminded us of the visual language of the French experimental documentary filmmaker Chris Marker. Marije Roos is from Holland. In addition to taking part in the residency and the exhibition, she is also one of the project’s organizers. This is not her first visit to Tsarino. She likes to come here because she enjoys observing the different tempo at which things happen in Tsarino. This strikes her most clearly when she drives past Baba Mariyka on the hilly road to Tsarino and wonders how long the elderly woman’s journey has taken. The artist attempts to capture precisely this state between peace and life in her works. Her painting was created with

най-вече когато с колата задминава баба Марийка на баира към Царино и си предстaвя колко ли време e траел преходът на възрастната жена. Художничката се опитва да улови именно това състояние между покой и живот в работата си. Картината е нарисувана с водни бои и въглен и изобразява грохналото тяло на крава. На пръв поглед животното изглежда мъртво, но когато се вгледаш, се откроява интензивният поглед от едното � отворено око, отправен директно към зрителя. Идва и време за изложбата Ние сме художници на пейзажа. Тя е посетена от над 100 души. Дори учениците, които през лятото неотлъчно пребивават в интернет кафенето, мигрират към читалището. За изложбата е организиран и кетъринг с продукти от близкия супермаркет, набавени със съдействието на заместник-кмета на община Кирково. Проектът Ние сме художници на пейзажа влиза в календара на събития-

та в селото. В края на престоя си в Царино все още не можем да дадем еднозначен отговор на въпроса, поставен по време на арт резиденцията – възможен ли е диалогът между aртисти и зрители. Но може би отговорът е заложен в идеята за пейзаж – зa местните единствената функция на пейзажа е отразяването на красивата природа, докато за артистите пейзажът е доста по-широко понятие, то отразява опита за конструиране на реалност и намирането на собствена гледна точка. Това е и пейзажът, който се запечатва и в нашите глави, когато си тръгваме от Царино.

tsarinoproject.blogspot.com

S o c i ety / A rt R es i de n cy i n T sar i n o

tsarinoproject.blogspot.com

watercolors and charcoal and represents the decrepit body of a cow. At first glance, the animal appears to be dead, but when you look again, you discover the intense gaze from one of its eyes, fixed directly on you. When the We Are Landscape Artists exhibition opened, more than 100 people came to see it – even the school kids, who during the summer basically live at the Internet café, migrated towards the community center. The exhibition was accompanied by a reception catered with goods from the nearby supermarket – supplied thanks to support from the deputy mayor of the Kirkovo Municipality. This is a sure sign that the We Are Landscape Artists exhibition has entered the village’s calendar of events. At the end of our stay in Tsarino, we still can’t give an unambiguous answer to the question raised during the art residency – is a dialogue between artists and viewers possible? Yet perhaps the answer lies in the idea of the landscape 195

genre itself – for the locals, the only function of landscape is to reflect natural beauty, while for the artists, “landscape” is a much broader concept that reflects attempts at constructing reality and finding one’s own point of view. This is the kind of landscape that was also imprinted in our minds as we left Tsarino.

196

197

I Want To Break Free —

сп и с а н и е ед н о

text and translation by bistra andreeva personal archive of stanislav stoychev

текст бистра андреева фотография архив станислав стойчев

Communism or No, Breakdancing in Bulgaria Started in the Beginning of the 80s 198

Комунизъм или не, брейк в България се танцува още от началото на 80-те ed n o ma g a z i n e

199

“През лятото на 1983 г. на Слънчев бряг в лоби бара на един хотел гледах на видео филма Breakdance 1.” Така започва историята на Борислав Мазнев, разследващ полицай на 41, който в момента живее, работи и се грижи за семейството си между Асеновград и Пловдив. Обратно, през ‘83 обаче Борислав е на 13 години, а Слънчев бряг е прекрасно място, потънало в зеленина, по чиито широки алеи се карат ролкови кънки и скейтове Вираж – руско производство с големи колелета. Говорим за зрелия социализъм, но на западното влияние все още се гледа с недобро око. Интернет няма, телефоните са само домашни и с шайба и в страната не припарват никакви западни медии, освен евентуално някой и друг случаен брой на списание Bravo, донесен от бащата на някой връзкар. Но има празни вехаески и това е достатъчно – не е ясно дали видеото е убило радиозвездите, но явно

има еднолична и колосална заслуга за зараждането на брейк движението в България в началото на 80-те. “През 1984 г. в кино-видео център Комсомол в Пловдив даваха Beat Street – разказва Борислав. – Това беше върхът за мен, ходех всеки ден на кино.” Успява дори да се сдобие с касетката – майката на негов приятел, която работи във видеоклуба, я измъква за ден. Следва класически пиратски презапис с два видеокасетофона и кабел, както и апокрифно разпространение от ръка на ръка. По онова време домашното видео обаче все още е лукс, а източник на касетките са предимно тираджии, които носят филми с Брус Ли и Чък Норис. “Много малко хора имаха видеа – връзкари или бащите им бяха няк’ви комунисти, или работеха в чужбина. Но аз, като видях Beat Street, и си казах – край, това нещо ще е моето доживотно хоби, и така и стана, просто се влюбих. Доста пъти съм го гледал, даже съм ходил до други

Breakdance е единият от светата троица култови филми в брейкденс културата, които абсолютно всеки бибой, започнал по онова време, ще ми цитира като първоначално и ключово вдъхновение, както и основен източник на информация в продължение на дълги години. Другите две заглавия, които плътно и задължително вървят с него, са Beat Street и Wildstyle.

и сто р и я / I wa n t t o brea k free

Breakdance is one of the three cult movies in breakdance culture, which virtually every b-boy and b-girl who started out back in those days cites as a major influence and a main source of information over the course of many years. The other two titles that inevitably go with it are Beat Street and Wild Style.

“In the summer of 1983 in the lobby bar of a hotel at Sunny Beach resort, I saw the movie Breakdance 1 replayed on a video cassette player.” This is how Borislav Maznev’s story starts. He is now a 41-year-old police investigator living, working and taking care of his family in Asenovgrad and Plovdiv. Back in ‘83, however, Borislav was 13, and Sunny Beach was a lovely place with lots of lush greenery whose wide alleys were full of young people on roller skates or Virage skateboards – the ones with the big wheels, made in Russia. It was the time of real socialism,and Western influences were still very much frowned upon. There was no Internet, the only phones were ones with cords and rotary dials, and no Western media could sneak into the country unless somebody’s well-connected father smuggled in the occasional issue of Bravo magazine from abroad. But there were empty VHS tapes and that was enough – we don’t know if video 200

killed the radio star, but it sure did singlehandedly and enormously help the birth of the breakdance movement in Bulgaria in the beginning of the 80s. ”In 1984 they were showing Beat Street at the Komsomol Cinema and Video Centre in Plovdiv,” Borislav says. “That was the coolest thing ever for me, I went to see it every single day.” He even managed to get a hold of the videotape – the mother of a friend worked at the center and sneaked it out for a day – which was more than enough time to make a classic pirate copy with the help of two video players and a cable, followed by circulation from friend to friend on the down low. Back then, however, home video was still luxury, and the video tapes were mainly brought back to Bulgaria by truck drivers, who favored Bruce Lee and Chuck Norris films exclusively. “Very few people had VCRs – and they were either guys with big-time connections on the upper floors or people whose fathers worked abroad. But when

градове заради него. Първо го гледах в Търново, после съм ходил да го гледам в Горна Оряховица и в Павликени. Това са 30 км примерно”, разправя ми разпалено и със запазен търновски акцент Станислав Стойчев по скайп от Канарските острови, където сега живее, работи и от време на време се подвизава като DJ Madman. Освен че пуска музика, Станислав продължава да се занимава и с брейк – дава уроци, организира малки местни батъли и има дори собствено танцово училище. Самият той започва да танцува преди точно 25 години, когато е бил на 11. Разказва ми и за още едно крайъгълно за брейкърите заглавие – Flashdance, в който Дженифър Бийлс има около (максимум) 30-секундна среща с бибои на улицата. Заради тази еднична въпросна сцена Станислав и целокупната току-що заформена българска бибойска общност неведнъж гледат филма, излизат през изхода на киното и директно се нареждат на касата за следващата прожекция.

ПЪРВИ СТЪПКИ Естествено, всичко това слага началото и на голямото импровизиране и имитиране на мечтаните движения. “Обаче това е нещо, което няма кой да ти го обясни, ти го виждаш веднъж на кино и това е. И се почва – по градинки, по полянки, по училища”, обяснява Станислав. В общи линии на новоизлюпените брейк ентусиасти им се налага да измислят топлата вода и в продължение на 6-7 години в България се танцува брейк така, както си го представят, без грам инфо от чужбина до ‘92. “Повече сме си ги измисляли нещата, отколкото сме ги виждали”, казва 39-годишната Сребра Сиракова, известна още от славното си брейкърско минало като Джото, включително и сред трите си деца днес. Прякорът � идва от “джо”, като в “джобно гадже” – ражда се от палавото включване на смолянски дисководещ по микрофона (“Я да видиме сега едно джобно гадже какво

h i st o ry / I wa n t t o brea k free

I saw Beat Street I said to myself: That’s it, that’s going to be my hobby for life! And that’s just what happened – I fell in love. I have seen it quite a few times; I even travelled to other towns to see it. First, I saw it in Turnovo, then I went to see it in the cinemas of Gorna Oryahovitza and Pavlikeni – which is more than, say, 30 km away,” Stanislav Stoychev tells me with enthusiasm and a slight, preserved Turnovo accent on Skype from the Canary Islands where he now lives, works and sometimes plays music under the alias DJ Madman. Stanislav hasn’t abandoned break-dance – he gives lessons, organizes small local battles and even has his own dance school. He started dancing exactly 25 years ago at the age of 11. And he adds another unlikely movie title to the list of cornerstone breakdance flicks – Flashdance, in which Jennifer Beals has a 30-second (max) scene in which she sees some b-boys on the street. Because of this single scene, Stanislav and the whole newly-born Bulgarian b-boy community 201

watched the movie, left through the exit and went back to the box office to get tickets for the next screening more than once. STEP BY STEP Of course, all of this spawned a major kinetic experiment – namely improvisation and imitation of the idolized dance movements. “Only this is something that nobody can show or explain to you, you see it once in the movie theater and that’s it. And there we were in the park, on the lawn, at school,” Stanislav explains. Overall, the neophyte breakdancers had no choice but to reinvent the wheel. Over the course of six or seven years, Bulgarian b-boys danced based on what they saw in the movies and what they imagined the rest was, with not a single bit of direct information from abroad until ‘92. “We made up stuff more than we imitated what we had seen,” says 39-yearold Srebra Sirakova, known as Joto since

h i st o ry / I wa n t t o brea k free

202

203

ще направи на дансинга”). Джото започва да танцува към ‘88-’89. Твърди, че се е учила единствено от екраните в дискотеката на младежкия дом (която удобно се провежда между 6 и 9 часа вечерта), а най-близкото до репетиции, което помни, са видеокасетите със записани клипове от MTV, които се събират да гледат по къщите на приятели и връщат на забавен каданс. “Много блъскане имаше в мрамора, вкъщи и в училище, пред огледалото в антрето, докато се получи нещо, което наподобява на това, което виждаш”, допълва и Борислав, който вследствие на въпросното блъскане ще се сдобие с прякора Мазния – заради фамилията и заради стила си на танцуване. “Когато някое движение ти се получи, го показваш на училищната дискотека, ако е ефектно, си личи…”

КАСЕТКА БЕЗ ИМЕ А какво пускаха през ‘84 в училищната дискотека, питам. “Рап музиката тепърва навлизаше в България – отговаря ми той. – Пускаха рядко Къртис Блоу, Грандмастер Флеш, малко Майкъл Джексън – все пак той изгря с Трийлър ‘83-’84 г.” Сред небезизвестните диджеи по това време са Боби Ай от Пловдив и фънк фенът Евгени Грийнберг. “Понеже бяхме редовни по дискотеките, диджеите ни познаваха навсякъде и когато излезеше нещо ново, ни се предоставяше гратис.” Извън дискотеките обаче ситуацията е значително по-сложна. “Много трудна тема – категоричен е Станислав. – Аз имах примерно три касетки у нас и от тях ми харесват пет парчета за игра. И играеш пет години на тях.” В общи линии, положението с музиката е като с видеото – влиза отвън, презаписва се и се предава от ръка на ръка. На Станислав му се е случвало да хваща пътя и за това. “Ходил съм на места,

и сто р и я / I wa n t t o brea k free

Among Bulgaria’s first breakdancers were also names like actor Deyan Donkov and Kavarna’s mayor Tsonko Tsonkov.

her glorious breakdance past (including among her three kids at present). Her alias comes from a shortened version of the Bulgarian slang expression “pocket chick,” meaning a “cute short girl” – coined by a naughty DJ speaking on the mic while playing music back in the day in her native town of Smolyan (“Come on, now, let’s see how this pocket chick is going to work the dance floor”). Joto started dancing back in ‘88-89. She claims she learned only from the screens in the disco of the Youth Center (conveniently held between 6 and 9 pm), and the closest thing to rehearsals she remembers were the VHS tapes of music videos recorded from MTV, which they would gather in somebody’s house to watch and rewind in slow motion. “Lots of bashing into the marble at school or at home, in front of the mirror in the hallway – until you came up with something that resembles what you saw,” adds Borislav, whose nickname is Maznia (meaning “greasy”) – because of his fam204

ily name and his particular style of dance. “When a move happens to work out you show it at the school dance. If it’s any good, you can tell…” TAPE BY TAPE So what did they play at the school dance in ‘84? “Rap was just starting to get into Bulgaria,” he replies. “They used to play Curtis Blow once in a while, Grandmaster Flash, a bit of Michael Jackson – after all, he made his big break with Thriller in 1983-84.” Among the first DJs gaining popularity at the time were Bobby I from Plovdiv and the funk fan Evgeni Greenberg. “We were regulars in the discos and they knew us everywhere, so whenever something new came out, the DJs would just give it to us.” Outside of the discos, however, the situation was much more complicated. “Good music was such a tough thing to get a hold of,” Stanislav recalls. “You’d have three or so tapes at home and

които са на час и половина с влак, за да запиша едно парче. А то нали няма мобилни телефони – слизаш от влака, ходиш до тях, звъниш му от улични телефони, майка му вдига, той го няма, не можеш да го чакаш до вечерта. И айде с влака обратно.” РОДНИНА, МИЛИЦИОНЕР, РОДНИНА, МИЛИЦИОНЕР… “Танцуваме ние на центъра на Пловдив на една спирка и идват милиционери и ни задържат. Заведоха ни във Второ районно, защото сме носили бели ръкавици и това било приготовление за кражба. Голям смях… Казваме им: Ние танцуваме бе, хора! Не! Западно влияние!” При това положение, чудя се аз, как изобщо са оставили филмите да се въртят по видеоклубовете? Според Борислав това е, защото “говорим за времето на “зрелия” социализъм”, а Станислав има теория, че филмите са се промъкнали, защото

всъщност са критика на американската система – текстовете на песните са антиамерикански, показват се гетата, където хората са социалнослаби. От други хора пък дочувам за случаи, в които на властите им се замазвали очите с обяснения, че това, дето правят брейкърите, се наричало “руски робот”. Така или иначе, данни за реални и сериозни проблеми липсват, а милицията няма какво да направи, освен да се примири, че брейкденсът набира популярност и масовост. В средата на 80-те клубове вече се появяват в Ямбол, Плевен, Бургас, Велико Търново, Асеновград, Пазарджик, Пловдив, Смолян, Сливен, Силистра и т. н. Започват и джемовете, организирани не от кой да е, а от самите младежки домове.

h i st o ry / I wa n t t o brea k free

from them about five songs were good to dance to. So you’d dance to them for five years.” In general, music tapes circulated like video tapes, essentially by samizdat: they were brought in by somebody, rerecorded and passed on. Stanislav had to hit the road for music, too. “I travelled to towns an hour and a half away just to record one song. And there were no mobile phones, so you’d get off the train, walk to this guy’s place or try to call him from a pay phone, his mother would pick up, he wasn’t there, you couldn’t wait around until the evening. So you’d go back on the train.” BREAKING AND THE LAW “So we were dancing in the centre of Plovdiv at a bus stop when all of a sudden the police showed up and arrested us. They took us to the local PD because we had white gloves on and they said that was ‘preparation for burglary.’ What a joke… We just kept saying: ‘People, we’re 205

just dancing!’ But no! Western influence!” So how did they even let the video clubs show the breakdance movies at all? According to Borislav, this was because it was already mature socialism by this time, while Stanislav has a theory that the films actually criticise the American system – the song lyrics are anti-American and the ghettos are shown, where people are socially deprived. There were also other little strategies people came up with to deal with the police harrassing them – I’ve heard about how the authorities were told that what b-boys did was really called “Russian robot.” In any case, there are no traces of serious trouble with the police, who had no choice but to put up with the fact that breakdance was gaining mass popularity. By the middle of the 80s, clubs were popping up in Yambol, Pleven, Burgas, Veliko Turnovo, Asenovgrad, Pazardzhik, Plovdiv, Smolyan, Sliven, Silistra and elsewhere. The jams had started as well –

и сто р и я / I wa n t t o brea k free

206

МЛАДЕЖКИ ДОМ ЗА НАШИТЕ ДЕЦА ВОЙНИТЕ НА ТАРАЛЕЖИТЕ Твърденията за това кога и къде точно се е състояло първото състезание по брейкденс са противоречиви, но говорим някъде за малко след средата на 80-те. По-интересното е, че (макар и по предложение на младите ентусиасти) те в началото са финансирани изцяло с държавни пари – по линия на развитие на младежката култура. Организират ги младежките домове, които предоставят всичко – от терена до безалкохолните и балатума (върху който се танцува). Пак те шият и сценични костюми – ама истински, с все пайети, пагони, брилянти, нашивки и прочие. “…Като гледаш някой клип от ‘86 година, такова нещо си представи. Не беше както сега – да отидеш в магазина и Reebok, Nike. По комунизма това беше невъзможно.” За стила ще стане дума пак по-късно, но костюмите далеч не са

единственото, което би предизвикало културен шок у един съвременен бибой. “Беше повече като събиране, а не батъл (надиграване). Ние тогава дори не знаехме, че брейк се танцува на батъл. Един излиза, танцува, журито го оценява и той си тръгва.” В зората на брейка в България, при липсата на каквито и да било бибой ветерани и под егидата на Младежкия дом, в журито на едно брейк състезание са примерно председателката на еди-кой си комитет по стандартни танци, или репетиторката на градския състав по народни танци – в общи линии чичовци и лели, но с понятие от естетика, движение и танц. Трябва да минат няколко години, докато някои от по-добрите бибои започнат да журират. Но всичко това са подробности – на състезанията се събират найдобрите от цяла България и това са събития, за които се живее и говори с месеци. За тях всеки клуб поставя цели миниспектакли, с декори, сюже-

h i st o ry / I wa n t t o brea k free

organized by none other than the statesupported Youth Centers themselves. PUMP UP THE JAM History fails to attest to when and where exactly the first-ever Bulgarian breakdance competition was held, but we must be talking about just after the middle of the 80s. What is more interesting is that despite being initially proposed by young enthusiasts, these competitions were entirely funded by the state – with the aim of developing youth culture. They were organized by the Youth Centers, which provided everything – from the location to the refreshments to the linoleum to dance on. They even sewed stage costumes – real ones, with sequins, shoulder straps, stripes etc. “Imagine a music video from ‘86 – that’s what it was like. It wasn’t like it is now – you just go to the store and get the Nikes and the Reeboks. That was impossible under communism.” We will come back to the issue of 207

style later, but the costumes were by far not the only thing that would give a contemporary b-boy a cultural heart attack. “It was more of a get-together than a battle. We didn’t even know that break dancing was supposed to happen as a battle. One of us would just be called to the front, the jury would give their marks and he would leave.” At the dawn of break in Bulgaria, with no experienced, distinguished or veteran b-boys whatsoever and under the auspices of the public Youth Centers, the jury of a breakdance competition usually included the chairman of some ballroom dance committee, or the coach of the city ensemble for folk dancing – generally adults from entirely different dance disciplines, who were nevertheless competent in aesthetics, movement and dance. Some years had to go by until some of the better b-boys got to be judges. But none of that mattered – the jams gathered the best of Bulgaria and these were the events that b-boys lived for and

ти и костюми, в които са смесени обичайните брейк жанрове – смърф, локинг, попинг, та даже бийтбокс и други елементи. Естествено, в началото всичко е на доста базисно ниво – “шестстъпни паяци, гумени кръстове, точки, някой друг хеликоптер”, изброява Борислав, но с годините нещата полека-лека се променят. Конкуренцията е основно между Северна и Южна България и се получават надигравания, но в приятелска атмосфера. Купонът за бибоите и бигърлите е неописуем. Спи се в хотел (един за всички), а афтърпартито, задължителните гетобластъри и обменът на стъпки във фоайетата не спират до сутринта. БЛАЖЕНИ ГОДИНИ, БРЕЙКДЕНСЪТ БЕШЕ МЛАД До края на 80-те и началото на 90-те вече нивото е доста атрактивно, а брейкденсът – изключително добре приет и дори популярен. Младежкото

телевизионно предаване Час по всичко посвещава цели две свои издания на пловдивския клуб. Софийската група Динамик също се появява често по медиите. Когато има състезания, публиката се реди на дълги опашки за билети. В дискотеките редовно се образуват кръгчета на дансинга, а рейтингът на бибоите сред гаджетата е завиден. “В Смолян бяхме много популярни и много се харесвахме. Ние отивахме в дискотеката да правим шоу – не бяхме изобщо от хората, които седят и се клатят там – разказва Джото, която тогава е особено ефектна поради няколко причини – защото е момиче, миньонче и е ужасно добра, когато пуснат MC Хамър. – Имаше едно готино въртене, дето слизаше до долу, и аз много добре го бях усвоила.” Съвсем логично, самите барове и клубове започват да правят шоута и цели програми и канят брейкърите на платени участия. “В края на 80-те

и сто р и я / I wa n t t o brea k free

talked about for months. Every club prepared a special mini-production – complete with a set, plot, costumes and choreography involving all the usual breakdance styles: smurf, popping, locking, even beatboxing and other neighboring elements. Naturally, in the beginning the moves were pretty basic – “six-step spiders, rubber crosses, points, an occasional helicopter,” Borislav recounts, but the level gradually rose over the years. Rivalry was mostly between the north and south of Bulgaria and there were battles, but the atmosphere remained friendly. The party was indescribable. And everybody was always staying in one and the same hotel, so the afterparty, the ghetto blasters and the exchange of steps woudn’t stop until the break of dawn. DAYS OF GLORY Until the end of the 80s and the beginning of the 90s, breakdance in Bulgaria was already quite hip, well-accepted and 208

even popular. The youth TV talk show Everything 101 devoted not one, but two episodes to the Plovdiv breakdance club. The Sofia club Dynamic was also regularly featured in the media. When there were competitions and jams, the audience formed long lines for tickets. Circles often formed on the dance floors, and b-boys’ popularity among the girls was enviable. “We were very popular in Smolyan and people liked us a lot. We went to the disco to make a show out of it – we were not at all the kind to go and sit around,” remembers Joto, who back then was especially mind-blowing for several reasons – because she was a girl, because she was a shortie and because she was really good once they put MC Hammer on. “There was this really cool spin he would do – going all the way down – and I used to nail it, I was really good.” Understandably, bars and clubs started organizing their own shows and even whole programs, offering the breakdancers paid participation. “At the end of

обаче, ако искаш да танцуваш в заведение, трябва да минеш категоризация за танцьор – разказва Борислав. – Категорията се даваше като за джаз балет, нямаше категория брейк. Трябваше да танцуваш пред комисия в дирекция Музика, също като във филма Breakdance. Комисията беше повече възрастни хора, които са се занимавали с народни или стандартни танци, но се минаваше.” Благодарение на брейка на Борислав са му предлагали работа и към Пловдивския панаир, където е рекламирал спортни стоки на Младост и Рила стил. “Това бяха марките през 80-те.” STYLE WARS Иначе марките, за които още тогава всички мечтаят, са същите, които са популярни и до днес – Adidas, Nike, Puma. Само че тях просто ги няма. Всичко се намира извънредно трудно, със страшни връзки и на изключител-

но високи за времето си цени. “А кецовете? – ей, голям проблем! Мали-мали-малиии, ужас, ужас – искрено развеселен цъка Станислав и ми представя двете опции по онова време – гуменки от 3 и 10 или бели кецове, имитация на Converse. – Те струваха и те 4 и 20, вмирисваха се, бяха неудобни, правеха пришки. А мечтата на един бибой е да има хубави кецове. Не можеш да достигнеш до тях дори и да искаш – просто ги нямаше. Това ставаше само с по-заможни бащи и майки, които носеха от чужбина по някоя Cappa.” Което го подсеща за диджей Станчо и софийския клуб Динамик. “Само те нямаха тоя проблем, бяха гъзари – шапки, козирки. Всички ги мразеха. Цяла България им завиждаше и на всеки джем всички искаха да се надиграват с тях. Еее, как защо – смее се Стани, – имаха най-хубавите дрехи, имаха спонсори, имаха пари, бяха със самочувствие, бяха брейк лица за България и много ясно – а ние –

h i st o ry / I wa n t t o brea k free

the 80s, however, if you wanted to dance at a nightclub, you had to get licensed by the state as a dancer,” Borislav tells me. “We would audition for the jazz ballet category, since there was no breakdance category. We had to dance in front of a commission in the Music Directorate, much like in the movie Breakdance. The commission was mostly older people who worked with folk dancing or ballroom dancing, but we would get through.” Thanks to breakdancing, Borislav was also offered a job with the Plovdiv Fair, where he would advertise sports goods produced by Mladost and Rila Style. “Those were the brands in the 80s.” STYLE WARS As for the brands that everyone back then dreamt of – they were the same ones still popular today: Adidas, Nike, Puma. Only they were nowhere to be found. Only with enormous difficulties, superstrong connections and substantial 209

financial possibilities could one get a hold of anything name brand. “And the sneakers? Whoa, what a bummer!” sincerely amused, Stanislav clucks his tongue, describing to me the options from back in the day – plain canvas and rubber-soled shoes for 3.10 leva or the white Converse rip-offs. “They cost 4.20, smelled a lot, were uncomfortable, gave you blisters. And every b-boy’s dream is to have cool sneakers. You couldn’t get those even if you wanted to – they just didn’t have them. You could only get a hold of a pair of Cappas if somebody’s mom or dad brought them back from abroad.” Which reminds him of DJ Stancho and the Dynamic Club of Sofia. “They were the only ones who didn’t have this problem, they were the bad-asses – all hats and visors. Everybody hated them. All of Bulgaria envied them and wanted to battle them at the jams. What do you mean why?” Stani laughs. “They had the best clothes, the sponsors, the cash, they had confidence and they were

някакви мръшляци, дето си шием дрехите и носим стари кецове от по 3 и 10 и сме се комплексирали като кучета.” При всички абсурди и трудности обаче тези битови (и сега весели) драми са единственото, което помрачава картинката. Иначе Станислав в известен смисъл е доволен, че през 80-те не е имало интернет: “Лошото е, че интернет е и платформа за хора, които говорят глупости, правят интриги, всяват омраза. А тогава поради липсата на комуникация хората просто бяха с чисти сърца. Без интриги и форуми. Просто с нетърпение очакваш следващото събитие.”

Mеждународният фестивал за съвременната градска култура и изкуство JAM ON IT ще се състои от 6 до 9 октомври в София. Организаторите са от Sleepwalkingz Crew и представят най-доброто от съвременната музика и танц в стиловете фънк, соул, джаз и хип-хоп. Гвоздей на програмата е гала вечерта, която ще събере най-добрите танцьори от региона, а журито пак ще са чичковци и лели, но от онези, участвали във филмите Beat Street и Wildstyle. Докато са в България, те ще проведат и уъркшопи. jamonit.bg

и сто р и я / I wa n t t o brea k free

The next edition of the international festival for contemporary urban culture and arts JAM ON IT will take place October 6-9, 2011, in Sofia. The festival is organized by Sleepwalkingz Crew and presents the best of contemporary music and dance in the styles of funk, soul, jazz and hip-hop. The highlight of the program is the gala evening, which will gather the best b-boys and b-girls in the region. The judges will be once again older men and women – from the original Beat Street and Wild Style casts. While in Bulgaria, they will also give workshops to local dancers. jamonit.bg

the breakdance face of Bulgaria – and we were these shmucks from the sticks who had homemade cloths and wore old $3 sneakers and, of course, next to them we felt like totally insecure little puppies.” All the absurdities and difficulties, however, together with these domestic (and now comical) dramas could hardly spoil anybody’s mood. Today Stanislav is somewhat happy they didn’t have the Internet back in the 80s: “Unfortunately, it is also a platform for people talking crap, starting beefs, spreading hate. And back then, because of the lack of communication, people had pure hearts. No intrigues, beefs and forums. You were just looking forward to the next event.”

210

h i st o ry / I wa n t t o brea k free

211

Ендекария

текст Александър Шпатов илюстрация trash lovers

text by alexander shpatov translation by

Endekaria

ANGELA RODEL illustration by TRASH LOVERS

212

ed n o ma g a z i n e

213

— Заповядайте – усмихва се А. на поредния участник, докато заедно с програмата му подава и пачка специално изрисувани банкноти от ленена хартия с примеси памук – Вашата субсидия от НДК Банк. Хората подават поканите си и също се усмихват. Повечето веднага схващат идеята, все пак темата на конгреса е именно кризата в културата. На други обаче тепърва има нужда да им се обяснява, но междувременно ще се случат толкова много други неща, че едва ли скоро ще се стигне до това. Конгресът започва. Зала 1 се пръска по всяка една от бетонните си спойки от стотиците автори и артисти, дошли да обсъждат финансовата, моралната, творческата и всякаквата друга КРИЗА, изписана именно с капс лок и болд. Стигнало се бе дотам, че абсолютно никой не се интересуваше от култура – нито хората, нито държавата, нито който и да било друг, освен сами-

те автори – при това само ако се отнасяше до собствените им неща. Бъдещият почетен президент А. ще напомня това на всяка годишнина от последващите събития, но колкото повече време минава, толкова повече думите му ще стават непонятни за слушателите и само след пет години никой вече няма да вярва, че е имало време, в което никой не можел да се прехранва от култура, дори и да имал таланта и всичко останало. Изказванията в конгреса продължават, от което става ясно, че трябва да се вземат решителни мерки. Продуценти и актьори не спират да повтарят, че са говорили достатъчно и че вече трябва да се действа. След това микрофона взима някой скулптор или тенор и повтаря абсолютно същото. Тук някъде идва редът на самия А., чиято реч не звучи толкова добре без цигулките и близките кадри с възторжено пляскане, които по-късно ще бъдат добавени, но все пак ще има нужния ефект: л и те р а т у р а / Е н дек а р и я

NDK, pronounced “en-de-ka,” is the Bulgarian acronym for the National Palace of Culture, a hulking socialistera building in central Sofia housing numerous concert halls, exhibition spaces and leather clothing retailers.

“Onward, Enlightened People”: A patriotic hymn dedicated to the patron saints of Bulgarian culture, Cyril and Methodius.

“Welcome,” A. smiles at the next participant, handing him the program along with a specially hand-painted wad of banknotes made from a linen-cotton blend. “Your subsidy from the NDK bank.” The people hand over their invitations and smile back. Most of them immediately get the idea – after all, the topic of the conference is the crisis in culture. Others, however, will need to have it spelled out for them, but in the meantime so many other things will have happened that it’s unlikely they’ll get around to it. The conference begins. Hall 1 is bursting along its concrete seams with hundreds of authors and artists who have arrived to discuss the financial, moral, creative and you-name-it CRISIS, written out expressly with caps lock and bold. Things had even gone so far that no one at all was interested in culture – not the people, not the government, not anyone else, besides the artists themselves – and in their case their interest only went so far as their own work. The future honor214

ary president A. would recall this on every anniversary of the subsequent events, but the more time that passed, the more his words would become incomprehensible to listeners and only five short years later hardly anyone would even believe there had been a time in which no one could earn a living from culture, even if he had talent and everything else. The speeches at the conference continue, from which it becomes clear that decisive measures must be taken. Producers and actors cannot stop repeating that they’ve done enough talking and that now is the time to act. After that, some tenor takes the mic and repeats the very same thing, adding a spontaneous rendition of “Onward, Enlightened People” for a more convincing conclusion. Somewhere at this point the floor is taken by A. himself, whose speech does not sound as good without the violins and close-up shots of wild applause, which would later be added, but still, it has the necessary effect: “We’re dependent on some colored

— Зависим от някаква цветна хартия, уважаеми приятели – точно това казва А. и веднага приковава вниманието на Зала 1. — А цветна хартия има достатъчно. — А. хвърля пачка от изрисуваните банкноти, които съвсем скоро ще станат най-стабилната световна валута. Все пак ще са обезпечени с култура, а не от някакъв виртуален златен стандарт. — Кой каза, че няма пари? НДК Банк ще субсидира всеки ваш проект! – Тук с бурни пляскания се включват недоразбралите, взимайки го за истински представител на някаква нова банка, която най-после ще ги оцени достойно. А. естествено няма как да знае това и само допълнително се надъхва – Няма нужда от държава, щом има НДК Банк! Обявявам независимост от България! Нови ръкопляскания, този път доста по-спонтанни, защото на всички им е писнало.

— Да живее… – тук А. се замисля какво точно трябва да живее и казва първото, което му идва: – …Ендекария! Да живее независима Ендекария! Зала 1 избухва с класически конгресен апломб, а когато след няколко минути всичко утихва, един критик от старата школа взима думата и както винаги май говори сериозно: — Отлична идея: първата държава-сграда на Балканите и в света! Ватикана на културата! Предлагам да гласуваме декларация. Проблемът обаче не е в декларацията, която така или иначе се гласува с безпрецедентно единодушие и един ден щеше да стане най-четеният документ в историята на съвременното изкуство. Проблемът е, че в Зала 1 имаше и журналисти, които побързаха да обявят новината с капс лок и болд, от което излезе НОВА ВАТИКАНА В СОФИЯ!, а след още малко копипейст от по-мързеливите медии, които отразяваха новините според Фейсбук, се стигна и до НДК СЕ l i terat u re / E n de k ar i a

paper, my friends” – that’s exactly what A. says, immediately seizing Hall 1’s attention. “And there’s more than enough colored paper.” A. tosses out a wad of the colorful bills that would soon become the world’s most stable currency. After all, they would be backed by culture, and not by some virtual gold standard. “Who’s complaining that they don’t have any money? NDK Bank will subsidize each and every one of your projects!” Here even those who haven’t quite caught on yet join in the wild applause, taking him for a real representative of some new bank that would finally give them the respect and support they deserve. A., of course, has no way of knowing this, and so is fired up all the more: “We don’t need a state, now that there’s NDK Bank! I declare our independence from Bulgaria!” New rounds of applause, this time far more spontaneous, since everybody is sick of the state. 215

“Long live…” Here A. pauses to think what exactly should live on and says the first thing that pops into his head: “Endekaria! Long live independent Endekaria!” Hall 1 explodes in classic conference style, and when everything quiets down a few minutes later, one old school critic takes the floor, apparently speaking seriously, as usual: “An excellent idea: the first buildingstate in the Balkans and the world! The Vatican of culture! I move to vote on a declaration.” The problem wasn’t with the declaration, however, which in any case passed with unprecedented unanimity and which would one day become the most-read document in the history of contemporary art. The problem was that there were also journalists in Hall 1, who rushed to announce the news with caps lock and bold, which resulted in A NEW VATICAN IN SOFIA!, which, after a few rounds of copy-paste by the lazier media outlets, who used Facebook as a primary news

ОТДЕЛИ ОТ БЪЛГАРИЯ? Разбира се, когато сградата бе оградена от веднага алармираната жандармерия, въпросителните паднаха, за да остане заплахата от културните сепаратисти, които точно излизат от Зала 1, за да се нахвърлят върху скромния коктейл във фоайето. В бъдещия филм за Ендекария следващите три дни в обсаденото НДК ще бъдат пресъздадени много по-епично, отколкото в действителност. Сблъсъци наистина ще има, а героичната смърт на гениалния цигулар и поетесата си остава бонус, но с любовните линии обикновено е така. Истината е, че жандармерията не знае какво да прави – дошли са по-скоро превантивно и никой не си е представял, че писателите могат да са толкова упорити. Правителството е в пат – нито иска да пребие културния елит на София, нито пък иска да става за смях. Междувременно новината се разпространява по цял свят, първо като любопитка, а после

и в World Report на CNN. Бъдещият почетен президент А. дава интервюта с все по-голяма убеденост, всеки има право на самоопределение, НДК е новото Косово, и много повече. Никой обаче не може да каже дали всичко щеше да завърши по същия начин, ако не бе международната подкрепа на творците от цял свят. Дани Бойл, Банкси и Виктор Пелевин пишат писма за подкрепа, Кристо обещава да опакова НДК, а Бисти Бойс направо идват в София и се присъединяват към ендекарите. Въпросът обаче ще бъде решен едва когато Джими Уейлс обявява, че в знак на солидарност мести сървърите на Уикипедия в подземията на НДК. Ендекария бил идеалният вариант за търсената от него пълна самостоятелност. Пред заплахата да изгубят всички данни за цивилизацията и културата на света, Америка и Европа призовават България да се примири с новото статукво. Правителството изтегля жандармерията, л и те р а т у р а / Е н дек а р и я

source, became: HAS NDK SECEDED FROM BULGARIA? Of course, once the building was surrounded by the riot police, who had been immediately alerted, the question marks disappeared, leaving only the threat by cultural separatists, who were just then streaming out of Hall 1 to attack the modest cocktail reception in the foyer. In the future film about Endekaria, the next three days in the besieged NDK would be recreated as far more epic than they were in reality. Indeed, there would be clashes, but the heroic deaths of the virtuoso violinist and the poetess were nevertheless later embellishments – but that’s usually the case with love stories in such films. The truth is that the riot police didn’t know what to do – they had arrived more as a precaution and no one could have imagined that writers could be so stubborn. The government found itself in a fix – it did not want to slaughter Sofia’s cultural elite, nor did it want to become a laughingstock. The news story spread 216

around the world, first as a novelty, later on CNN’s World Report. The future honorary president A. gave interviews with the ever-growing conviction that everyone has the right to self-determination, NDK is the new Kosovo, and much more. No one, however, could say whether everything would have turned out the same in the end if it hadn’t been for the international support of artists from around the world. Danny Boyle, Banksy and Victor Pelevin wrote letters of solidarity, Christo promised to wrap NDK, while the Beastie Boys up and came to Sofia and joined the Endekarians. The question would finally be settled, however, only after Jimmy Wales announced that in a gesture of solidarity, the Wikipedia servers would be moved into the basement of NDK. Endekaria was the ideal option for the complete independence he had long since sought. Faced with the threat of losing all the information about the world’s civilization and culture, America and Europe

“за да не притеснява творческите процеси”, а две години по-късно дори ще открие импровизирано консулство в една будка до пилоните. После всичко се завърта сякаш от само себе си. Само след 5 години Ендекария вече е най-голямата забележителност на Балканите, далеч пред Света София и Акропола, с милиони туристи, посещаващи програмите и изложбите в залите на новата Ватикана, а ендекарите стават най-проспериращата и цивилизована нация в целия свят. Не бива да се съмнявате, че Ендекария ще анексира първо градинката около държавата-сграда, а когато правилният момент дойде, ще завладее и раздираната от постоянни кризи София. После ще окупира и цяла България, заедно със съседите �, и след не повече от 50 години Ендекария вече ще бъде империя – защото с духовност покори страните, които завладя с меч.

l i terat u re / E n de k ar i a

The culminating lyrics from “Onward, Enlightened People!”

beseeched Bulgaria to accept the new status quo. The government called off the riot police “so as not to disturb the creative processes,” and two years later and improvised consulate was even opened in a booth near the NDK flag poles. Then everything just kept rolling of its own accord. After five short years, Endekaria was already the greatest attraction on the Balkans, beating St. Sofia and the Acropolis hands-down, with millions of tourists visiting programs and exhibits in the halls of the new Vatican, while Endekarians became the most prosperous and civilized nation in the world. Without a doubt, Endekaria shall first annex the park about the building-state; then, when the right moment comes, it shall seize crisis-riven Sofia itself. A little later, it shall occupy the whole of Bulgaria as well, along with its neighbors, and in no more than 50 years Endekaria shall be an empire – because “with spirituality it has conquered those countries, which it vanquished by the sword.” 217

Симона Пейчева ни показва емблематичните за нея софийски кътчета с новото Volvo C30

Началото на август е, София е неузнаваемо пуста. Срещаме се със Симона пред зала Универсиада. Появява се в небрежно спортно облекло, сякаш нехае, че е сред най-успелите имена в родната ни художествена гимнастика. Причините да се срещнем именно там са чисто сантиментални – това е мястото, където започва спортната � кариера. Не е забравила нито публиката, нито настроението, нито еуфорията от първия спечелен медал, когато е била едва на 8 г. и както самата тя допълва, “беше сребърен, но ме амбицира за златен”. Квартал Гео Милев, където е израснала, и районът около Универсиада

си остават нейната махала, макар че през последните 8 години от кариерата � неин дом да са били всевъзможни спортни зали, хотели и автобуси. Слава богу, отдавна вече не � се налага да се вози на автобус, затова се качваме на Volvo C30 и безгрижно се оставяме на комфорта, който автомобилът предлага. В компактното C30 има достатъчно място за четирима възрастни благодарение на двете отделни задни седалки, които са специално конструирани, за да предложат на пътниците по-голямо свободно пространство. Истината е, че Volvo C30 чудесно приляга на Симона – и двете са спортни, елегантни градски бижута, създадени да радват окото и душата. Обича спортните коли, симпатични са � и намира за много стилно дамата да кара малка кола. Недвусмислено признава, че се доверява на мъжете зад волана повече, отколкото на жените шофьори. При нашето пътуване се доверяваме напълно на Volvo. Оборудването V o lv o C 3 0

218

за безопасност включва система за защита при камшичен удар – WHIPS, и система за странична защита SIPS със странични въздушни възглавници и въздушни завеси. И като стана дума за завеси, тази около Симона се вдига постепенно и става ясно, че зад крехката външност стои кораво момиче, но и не съвсем. Две години след като е сложила точка на спортната си кариера, вече жена на 26, тя открива неща за света и живота, с които 16-годишните момичета вече отдавна са наясно. Разбира се, че си говорим за гаджета. Сега нещата, които навремето са били недопустими за нея (вероятно хапване на пица в 4 сутринта след танци в някой клуб), оценява като напълно правилни. “Това, което съм загубила заради спорта, не съм го загубила, а мога просто да си го наваксам, докато всички останали няма да си наваксат това, което аз съм спечелила. Спортът ми е взел много по-малко, отколкото ми е дал.”

Стигаме пред новата зала Арена Армеец. Няколко дни по-рано Симона води официалната част по откриването на това дългоочаквано съоръжение. И тогава, виждайки препълнената зала, изпитва такова желание да изпробва терена, че “не ми трябваше дори килим, щях да ида и с волейболистите да играя. Аз съм спортист, на когото публиката и залата действат мотивиращо и вдъхновяващо”. За техническите характеристики на залата Симона няма забележки, що се отнася за художествената гимнастика, но “единственото, за което истински ме хвана яд, е, че не са съумели да направят закрита зала по лека атлетика”. Ако ефективността на новата зала е 85-90%, то при Volvo C30 всичко е оптимизирано на 100%. Отправяйки се към следващата дестинация, Симона изпробва Start/Stop системата, която позволява на колата да се изключи, когато е спряла. Докато шофьорът изчаква на светоV o lv o C 3 0

219

фар или е попаднал в поредното задръстване, той може да изключи от скорост. Така двигателят се пали и изгасва автоматично при включване на скорост. Тази нова функция редуцира значително разхода на гориво. Функцията Start/Stop не оказва влияние на комфорта на пътниците. При изключен двигател климатикът в автомобила не работи на максимална мощност, но когато температурата падне или се качи над допустимите граници, климатикът започва отново да работи с максимални темпове. Такива са и темповете – максимални – с които Симона скача от едно предизвикателство към друго. Година след като се отказва от спортната си кариера, тя основава детска школа за художествена гимнастика. Симона става треньор на малки пумпалки на възраст 4-5 години, чиито родители с гордост ги наричат художествени гимнастички. Симона е била категорична, че не иска да става треньор за нищо

на света, докато година след като спира да играе, разбира, че залата и тренировките � липсват и единственият начин да си ги върне е като заеме шефското място на треньор. От всичко дотук разбираме, че Симона е голям инат и всичко за нея трябва да става сега и веднага. “Много пъти, когато нещо в залата не ми се е получавало, съм се заинатявала и съм се амбицирала да го направя така, че да стане.” На търпение и спокойствие се учи от сина си. Докато караме из града посока BBT (поредното работно място на Симона), обсъждаме перфектния саунд на аудиосистемата в колата. Музикалните маниаци могат да се насладят на спираща дъха Premium Sound system с 5х130W Ice Power дигитален усилвател от Alpine®, Dolby® Pro Logic II Surround и 10 високоговорителя от Dynaudio®. По отношение на музиката Симона е категорична – българска, но без чалга. Стигаме пред телевизията, където ни V o lv o C 3 0

220

посрещат леко учудени от ранното идване на телевизионна водеща, но за професионалист като Симона почивка няма. Влизайки в бонбонено розовото студио на ТАКА ГО ПРАВЯТ ЖЕНИТЕ, накипрено с възглавнички и финтифлюшки, Симона се хвърля със завидна грация към фотьойла, сяда по турски и с детинска дяволитост, присъща на малка беладжийка, заявява тържествено: “Винаги съм искала да седя така пред гостите ми в предаването, а не сериозна, на токчета и с рокля.” Идеята да стане телевизионна водеща не идва спонтанно. Знаейки, че спортната � професия е до време, има едно наум, че трябва да се преквалифицира. Покрай многото интервюта и гостувания във всякакви медии по време на спортната си кариера, Симона разбира, че играта с камерата � харесва. И все повече я привлича идеята да застане от другата страна – на водещия. Първоначално ежедневният жив ефир я стряска, но не достатъчно, за да

се откаже. Признава, че никога не е работила в екип и все още � е чуждо това, че трябва да се съобразява с останалите. А на въпроса как го прави Симона Пейчева, в заключение тя казва: “Симона Пейчева го прави най-вече с желание.”

V o lv o C 3 0

221

222

223

можеш да ни намериш в:

you can find us at:

София

Sofia

5 Open Art Space – бул. Христо Ботев 1А — книжарница в галерия Академия, НХА, ул. Шипка 1 — Culture Beat – НДК — Salon Olfactive – ул. Г. С. Раковски 145 — Дюкян Меломан – ул. 6 септември 7А — МОТТО – ул. Аксаков 18 — Бар Петък – бул. Васил Левски 67 — Чайка – ул. Г. С. Раковски 122 (вход от ул. Хан Крум) — Слънце Луна – Инкетинке – ул. Юри Венелин 1 — Биомаг – пл. Журналист 1 — Wonder Bar – ул. 6 септември 38 — СГХГ – книжарница – ул. Ген. Гурко 1 — Friend’s Place – ул. Славянска 22 — Склада – ул. Г. Бенковски 11, ет. 3–4 — Хостел Canapè Connection – ул. Юрий Венелин 2 — Supa Star – ул. Цар Иван Шишман 8 — Cru – ул. Цар Асен 45 — ЕCRU – ул. 6 септември 26, вх. Б — Paper Cake – ул. Г. С. Раковски 122 — One More Bar – ул. Цар Иван Шишман 12 — кино Влайкова – ул. Цар Иван Асен ІІ 11 — книжарниците на “Книгомания” — книжарница “Нисим” – бул. Васил Левски 59 — книжарница “Български книжици” – ул. Аксаков 10 — Lime – ул. Граф Игнатиев 40 — смесен магазин Zoya.bg – ул. Аксаков 22 — Kотка & Котка – ул. 11 август 8

5 Open Art Space – 1A, Hristo Botev Blvd., — Academia Gallery, Bookstore – 1, Shipka St, — Culture Beat – National Palace of Culture — Salon Olfactive – 145, G. S. Rakovski St. — Dukyan Meloman – 7A, 6th September St. — МОТТО – 18, Aksakov St. — Bar Petak – 67, Vassil Levski Blvd. — Chayka – 122, G. S. Rakovski St. — Sun Moon–Inketinke – 1, Yuriy Venelin St. — Biomag – 1, Journalist Square — Wonder Bar – 38, 6th September St. — Sofia Art Gallery – 1, Gen. Gurko St. — Friend’s Place – 22, Slavyanska St. — Sklada showroom – 11, G. Benkovski St., Fl. 3 – 4 — Canapè Connection Hostel – 2, Yuriy Venelin St. — Supa Star – 8, Tzar Ivan Shishman St. — Cru – 45, Tzar Assen St. — ECRU – 26, 6th September St. — Paper Cake – 122, G. S. Rakovski St., — One More Bar – 12, Tzar Ivan Shishman St. — Vlaykova Cinema – 11, Tzar Ivan Assen 2nd. St. — bookstores “Knigomania” — bookstore “Nissim” – 59, Vassil Levski Blvd. — bookstore “Balgarski Knijici” – 10, Aksakov St. — Lime – 40, Graf Ignatiev St. — смесен магазин Zoya.bg – 22, Aksakov St. — Kotka & Kotka – 8, 11 Avgust St.

Пловдив

Plovdiv

Artnewscafe /галерия Сариев – ул. Отец Паисий 38

Artnewscafe / Sariev Gallery – 38, Otets Paisiy St.

224

9 771312 000002