Edno Magazine by One Foundation for Culture and Arts

Списание Едно • Пролет 2011 / Edno Magazine • Spring 2011

Дизайн и изкуство при домашни условия / Design and art homemade Вим Вендерс за 3D киното и съвременния танц / Wim Wenders on 3D cinema and contemporary dance 1000 names пътуват в бъдещето / 1000 names travel in the future

# 92

9 771312 000002

София

Sofia

5 Open Art Space – бул. Христо Ботев 1А — Агата-А – книжарница в галерия Академия, НХА, ул. Шипка 1 — Culture Beat – НДК — Salon Olfactive – ул. Г. С. Раковски 145 — Дюкян Меломан – ул. 6 септември 7А — МОТТО – ул. Аксаков 18 — Бар Петък – бул. Васил Левски 67 — Театрото – ул. Стефан Караджа 5 — Чайка – ул. Г. С. Раковски 122 (вход от ул. Хан Крум) — Слънце Луна – Инкетинке – ул. Юри Венелин 1 — Биомаг – пл. Журналист 1 — Wonder Bar – ул. 6 септември 38 — СГХГ – книжарница – ул. Ген. Гурко 1 — Friend’s Place – ул. Славянска 22 — Склада – ул. Г. Бенковски 11, ет. 3–4 — Биомагазин Биозелено – бул. Витоша 78 — Хостел Canapè Connection – ул. Юрий Венелин 2 — Supa Star – ул. Цар Иван Шишман 8 — Галерия The Fridge – ул. Овче поле 122, — Cru – ул. Цар Асен 45 — J. J. Murphy’s – ул. Кърниградска 6 — ЕCRU – ул. 6 септември 26, вх. Б — Хотел Експо – бул. Цариградско шосе 149 — Paper Cake – ул. Г. С. Раковски 122 — One More Bar – ул. Цар Иван Шишман 12 — кино Влайкова – ул. Цар Иван Асен ІІ 11 — книжарниците на “Книгомания” — книжарница “Нисим” – бул. Васил Левски 59 — книжарница “Български книжици” – ул. Аксаков 10 — Lime – ул. Граф Игнатиев 40 — смесен магазин Zoya.bg – ул. Аксаков 22 — Kотка & Котка – ул. 11 август 8

5 Open Art Space – 1A, Hristo Botev Blvd., — National Academy of Art, Academia Gallery, Bookstore – 1, Shipka St, — Culture Beat – National Palace of Culture — Salon Olfactive – 145, G. S. Rakovski St. — Dukyan Meloman – 7A, 6th September St. — МОТТО – 18, Aksakov St. — Bar Petak – 67, Vassil Levski Blvd. — Teatroto – 5, Stefan Karadja St. — Chayka – 122, G. S. Rakovski St. — Sun Moon–Inketinke – 1, Yuriy Venelin St. — Biomag – 1, Journalist Square — Wonder Bar – 38, 6th September St. — Sofia Art Gallery – 1, Gen. Gurko St. — Friend's Place – 22, Slavyanska St. — Sklada showroom – 11, G. Benkovski St., Fl. 3 – 4 — Biozeleno – 78, Vitosha Blvd. — Canapè Connection Hostel – 2, Yuriy Venelin St. — Supa Star – 8, Tzar Ivan Shishman St. — The Fridge Gallery – 122, Ovche Pole St. — Cru – 45, Tzar Assen St. — J. J. Murphy's Pub – 6, Karnigradska St. — ECRU – 26, 6th September St. — Hotel EXPO – 149, Tzarigradsko Shose Blvd. — Paper Cake – 122, G. S. Rakovski St., — One More Bar – 12, Tzar Ivan Shishman St. — Vlaykova Cinema – 11, Tzar Ivan Assen 2nd. St. — bookstores “Knigomania” — bookstore “Nissim” – 59, Vassil Levski Blvd. — bookstore “Balgarski Knijici” – 10, Aksakov St. — Lime – 40, Graf Ignatiev St. — смесен магазин Zoya.bg – 22, Aksakov St. — Kotka & Kotka – 8, 11 Avgust St.

Пловдив

Plovdiv

Artnewscafe /галерия Сариев – ул. Отец Паисий 38

Artnewscafe / Sariev Gallery – 38, Otets Paisiy St.

главен редактор бояна гяурова

editor in chief boiana gjaurova

boiana@gmail.com

редактор ивайло спасов

editor ivaylo spasov

ivaylo@edno.bg

редактор адриана андреева

editor adriana andreeva

adrianaraboti@gmail.com

редактор десислава павлова

editor dessislava pavlova

desislova@gmail.com

дизайн постстудио:

design poststudio:

edno@poststudio.bg

андреан нешев,

andrean nechev, velina stoykova,

велина стойкова,

magdalina stancheva

магдалина станчева фотограф михаил новаков

photographer mihail novakov

mihail@edno.bg

предпечат асен илиев

prepress asen iliev

ycmama@gmail.com

реклама йоана илиева,

advertising joana ilieva,

joanai@edno.bg

екатерина ангелова

Ekaterina Angelova

административен директор

administrative director

емил шукадаров

emil shukadarov

финансов мениджьр

financial manager

Мария Ларгова

Maria largova

мениджър събития иван чанков

event manager ivan tchankov

редактор на английски

english editor angela rodel

emilsh@edno.bg

анджела родел преводачи

translators

анджела родел

angela rodel

борис делирадев

boris deliradev

ралица кариева

ralitsa karieva

бистра андреева

Elena drumeva

елена друмева

bistra andreeva

списание едно главен редактор бистра андреева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . bistra@edno.bg арт директор васил илиев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . vurcolac@gmail.com редактор адриана андреева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . аdriana@edno.bg редактор бояна гяурова . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . boiana@edno.bg редактор ивайло спасов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ivaylo@edno.bg фотограф михаил новаков . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . mihail@edno.bg фотограф ивайло младенов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . zombie.ph@gmail.com предпечат асен илиев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .ycmama@gmail.com

c o lo f o n

директор реклама йордан рашев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .jordanr@edno.bg асистент реклама йоана илиева. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . joanai@edno.bg административен директор емил шукадаров . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . emilsh@edno.bg финансов мениджър ирина топалова-гарабетова. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . irinat@edno.bg

Списание Едно е двуезично издание, което излиза 4 пъти в годината и е запазена марка на Списание Едно ООД.

Edno Magazine is a bilingual publication едно на живо and comes out 4 times a year. Trade mark reserved.

Възпроизвеждането на каквито и да било части от съдържанието е забранено. Всички права запазени. Печата се в печатница Дружба на рециклирана хартия.

Списание Едно 1000 София бул. “Патриарх Евтимий” 22 Tel. 02/981 2347, 988 1009 mail@edno.bg, edno.bg

edno Magazine 1000 Sofia 22 Patriarh Evtimiy Blvd. Tel. 02/981 2347, 988 1009 mail@edno.bg, edno.bg

главен счетоводител цанка календжиева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . cankak@edno.bg

Списание Едно се печата на 100% рециклирана хартия от Dalum Papir, Дания – сертификати за екологично чисти продукти от German Bluepetya@trittico.org Angel, NAPM, продукционен мениджър петя иванова Flower, Nordic Swan. European връзки с обществеността елена друмева еlena.drumeva@gmail.com мениджър събития иван чанков . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ivan.tchankov@gmail.com ..............................................................................................................................................................................................

.........................................................................................................................................................................

Вносител Папирус ООД. Корица Cyclus Offset 350 g/m2. content is Тяло Cyclus Offset 90 g/m2 александра михалска, ани георгиева, весела генкова, весела ножарова, гергана пирозова, даниела радева, денис коробко, eлисавета петрушева, йоана павлова, любомир ноков, мария телбис, михаил новаков, павел янчев, павла ралчева, райко байчев, сава чанков, светлана куюмджиева, христо митов

Printed at Druzhba Printing House on recycled paper.

хонорари се изплащат всяка трета сряда на месеца

CAMPER Store – Serdika Center Sofia, бул. Ситняково 48 FAN POINT Stores – София: The Mall, бул. Цариградско шосе 115 Варна: Mall Varna, ул. Вл. Варненчик 186 • Grand Mall Varna, ул. А. Сахаров 2 Пловдив: Mall Plovdiv, ул. Перущица 8 • Бургас: Burgas Plaza Mall, ул. Транспортна 5

12 shortcuts КИНО 30 Red Westerns 40 Майк От за независимото кино 48 Флорис Кайк – прави апокалиптични анимационни филмчета музика 54 1000 names не могат да стоят на едно място 58 A Tape-Lepatyc Trip 72 Мортън Суботник: за синтезатора, миналото и бъдещето 80 Небрежни теории за ниския полюс изкуство 86 Колeкционери на българско съвременно изкуство 104 Другото око 114 Трансмедиале. 11 – един опит за забавяне преди тоталното ускорение портфолио 124 Христина Ташева

дизайн & архитектура 136 Да запазим кино Комсомол/Космос 144 Дизайн – домашно производство сцена 162 Вим Вендерс – Танцувай въпреки обстоятелствата, въпреки трудностите, въпреки смъртта 172 Добри навици, лоши навици в съвременния танц мода 182 Изгубените кучета и тяхната черна улична булка град 198 Creative Time медия 210 Културни периодики интернет 220 king_long за интернет тролването и забравеното чувство за самокритичност, по български общество 226 фалшиви бедствия

с ъ дЪ р ж а н и е

c o n te n ts

12 shortcuts cinema 30 Red Westerns 40 Mike Ott on Independent Cinema 48 Floris Kaayk – Animated Armageddon music 54 1000 names Can’t Sit Still 58 A Tape-Lepatyc Trip 72 Morton Subotnick: On Synthesizers, the Past and the Future 80 Casual Theories about Low Ends art 86 Collectors of Bulgarian Contemporary Art 104 Another Pair of Eyes 114 Transmediale. 11 – An Attempt at Forgetting before Total Acceleration portfolio 124 Hristina Tasheva design & architecture 136 Saving the Komsomol/Cosmos Cinema 144 Homemade Design

STAGE 162 Wim Wenders – Dance Against All Odds, Against Hardship, Against Death 172 Good and Bad Habits in the World of Contemporary Dance fashion 182 the Lost Dogs and Their Black Street Bride city 198 Creative Time media 210 Cultural Media internet 220 king_long on internet trolls and our forgotten sense of self-criticism, bulgarian style society 226 Imagined Calamities

Геза Пьолерт Геза от няколко години се занимава с арт критика и пиар в Берлин. Още по време на следването си на история на изкуството в университета в Кьолн Геза Пьолерт разбира, че основната ù страст е съвременният танц. Тя научава наизуст разписанието на влаковете в Северен Рейн-Вестфалия, защото като танцов критик обикаля стотици танцови постановки в немската провинция. Тя е един от малцината, които могат да си купят билет от автоматите на немските железници за по-малко от

две минути. В този брой тя ни разказва за фестивала за съвременен танц context. Искра Величкова Искра Величкова обича да е на път всяка свободна минута. Нейната цел е да успее да види всичко, което има да се види по света. В момента Искра обаче пътува най-често между Париж и Берлин, където живее. За този брой тя прекара цели десет дни поред в киносалоните на Берлин и изгледа поне 30 филма от програмата на Берлинале. За най-силно впечатлилия я филм Пина тя разговаря с

режисьора Вим Вендерс. Ива Николова Ива Николова е втора година студентка по масови комуникации в Нов български университет и стажантка в нашата редакция от началото на февруари. Тя се вълнува много от екологичните проблеми по света и мечтае някой ден да създаде собствено издание, с което да запознае хората с възможните начини за опазване на природното богатство. Освен от екология Ива се интересува от медии, изкуство и мода, а за този брой подгот-

а вто р и

Gesa Pölert Gesa is an art critic and PR specialist currently living in Berlin. While studying art history in Cologne, Gesa Pölert discovered that her main passion is contemporary dance. Gesa has practically memorized the North Rhine-Westphalia train schedule, because as a dance critic she travels to hundreds of dance performances around Germany. She is one of the few who can buy tickets from the German Railways machines in less than two minutes. In this issue, she reports on the contemporary

c o n tr i b u t o rs

dance festival Context. Iskra Velichkova Iskra Velichkova likes to be on the road every free minute, so as to see everything that is to be seen. Most often though, she travels between Paris and Berlin, where she currently lives. For Edno, she spent ten days in a row in Berlin cinemas and watched 30 films at the Berlinale. She talked to director Wim Wenders about the most impressive one of all: Pina.

Iva Nikolova Iva Nikolova is a second year student in Mass Communications at New Bulgarian University and an intern at our magazine since February 2011. She is very passionate about the ecological problems of the world and thus she dreams having her own publication, which would show people some possible ways of preserving the environment. Besides her interest in ecology, Iva is into media, art and fashion. For this issue she prepared a short presentation of

Mall of Sofia, бул. Ал. Стамболийски 101 • ВАРНА, Mall Varna, ул. Вл. Варненчик 186 • Grand Mall Varna, ул. А. Сахаров 2 БУРГАС, Burgas Plaza Mall, ул.Транспортна 5 shop.replay.it

REPLAY STORE ПЛОВДИВ Mall Plovdiv, ул. Перущица 8 FAN POINT STORES СОФИЯ Бул. Витоша 45 • Serdika Center Sofia, бул. Ситняково 48 • The Mall, бул.Цариградско шосе 115

ви краткото представяне на новата българска модна марка Knapp. Ани Георгиева Тази година Ани Георгиева е на път да завърши мастърска програма в областта на медийните науки и изследванията на пола в Германия и Холандия. Ани е работила досега за няколко филмови фестивала и възнамерява в бъдеще да се насочи към кинопродуцентството. Тя таи безкрайна любов към визуалните изкуства и електронната музика и както неведнъж е доказвала на страниците

на списанието, обича с въодушевление и проницателност да разказва за любимите си герои. Виж историята, написана от Ани, към визуалния проект A Tape-Lepatyc Trip на Вито Валентинов и интервюто ù с Флорис Кайк. Вито Валентинов Вито Валентинов е визуален творец, чийто последен проект – колаборация с 1000 names, можеш да видиш на стр. 58. След като завършва престижните холандски институти за изкуство АКI и DAI, където се фокусира върху иновативни инстала-

ционни форми, Вито се връща в България и специализира кинорежисура в НАТФИЗ. Темите в неговото изкуство са вдъхновени от науката, което наред с увлечението му по утопичните истории и дистопичните сюжети, ни дава повод да го следим и в бъдеще.

а вто р и

the new Bulgarian fashion brand Knapp. Ani Georgieva This year Ani Georgieva will graduate from a master’s program in the field of media and gender studies in Germany and the Netherlands. Having work experience at several film festivals, in the future she intends to get into film production. Ani harbors infinite love for visual arts and electronic music, and as she has often proved on the pages of this magazine, she loves to talk about all her favorite heroes with enthusiasm and insight.

c o n tr i b u t o rs

Take a look at her story in the visual project A Tape-Lepatyc Trip by Vitto Valentinov and her interview with Floris Kaayk. Vitto Valentinov Vitto Valentinov is a visual artist whose latest project, a collaboration with 1000 names, is presented on page 58. After graduating from the prestigious Dutch art institutes AKI and DAI, where he focused on innovative installation forms, Vitto has returned to Bulgaria to specialize in film directing at the National Academy for Theatre and Film Arts. The themes in 8

his art are inspired by science, which, along with his bent for utopian stories and dystopian narratives, give us plenty of reasons to keep an eye on him.

София бул. Витоша 45, Mall of Sofia, бул. ал. СтамболийСки 101, Serdika Center Sofia, бул. СитнякоВо 48, the Mall, бул.ЦариградСко шоСе 115 i Варна Mall Varna, бул. Вл. Варненчик 186, Grand Mall Varna, ул. а. СахароВ 2 i ПлоВдиВ Mall PloVdiV, ул. ПерущиЦа 8 i БургаС BurGaS Plaza Mall, ул. транСПортна 5 operated by vapo ltd

На първо място най-очевидното: стартираме в 2011 с нов дизайн, дело на Poststudio, и нов шрифт, създаден специално за нас от Radim Peško. Освен това обогатяваме съдържанието на Едно с поредица от визуални материали, които се надяваме, че ще могат да служат като платформа за изява на млади артисти. Поставяме началото с модна сесия, по идея на Александър Гергинов, и с футуристичния визуален материал A Tape Lepatyc-Trip на Вито Валентинов, в който главен герой е музикалното дуо 1000 names. Представяме с фотографско портфолио артистката Христина Ташева и нейния пленителен проект Писма до майка ми, в който тя позира, преоблечена като домакините, в чиито

домове гостува. И ние като нея сме любопитни да надникнем в чуждите къщи. Тази възможност ни предоставиха няколко дизайнери, които работят у дома си. Интересно ни беше да видим каква е обстановката в техните апартаменти и доколко творчеството е намерило място в тях. Преценете сами. Гостувахме и на няколко колекционери на съвременно българско изкуство. Те ни изненадаха с различни концепции за това какво означава да притежаваш изкуство. Както обичайно, Едно не остава само на местен терен. В този брой Вим Вендерс споделя за желанието си да се посвети изцяло на 3D киното и разказва за премеждията около направения именно в

този формат филм Пина. Няколко артистични формации пък се завръщат със своите работи към аналоговите технологии; това научваме от последното издание на фестивала за дигитална култура Трансмедиале. Изненадващо свеж събеседник открихме в лицето на Мортън Суботнник: 77-годишният Суботник е създател на един от първите синтезатори и с оправдано самочувствие описва как изобретението му е променило историята на музиката. Оставяме на вас да откриете останалите съкровища в броя. Бояна Гяурова

ed i t o r i a l

Let’s start with the obvious: we’re kicking off 2011 with a new design, which is the work of Poststudio, and with a new font, created especially for us by Radim Peško. As if that wasn’t enough, we’re expanding Edno’s content with a series of visual projects which we hope will serve as a platform for young artists. The first installation is a fashion shoot based on an idea by Alexander Gerginov, as well as the futuristic visual spread A Tape Lepatyc-Trip by Vitto Valentinov, starring the musical duo 1000 names. We’re also introducing a photographic portfolio by artist Hristina Tasheva, along with her mesmerizing project Letters to My Mother, which features her dressed up as the housewives whose homes she visits.

Like her, we are curious to peek into strangers’ homes. And several designers who work from home have given us just such an opportunity. We were interested in seeing the set-up of their apartments and how much room could be carved out for creativity there – you can be the judge of that. We also visited several collectors of contemporary Bulgarian art. They surprised us with their differing concepts of what it means to “own” art.

then turn to artists who turned back to analog technologies at the most recent edition of the Transmediale festival for digital culture. Morton Subotnick also turns out to be a surprisingly refreshing conversation partner – the 77-year-old musical pioneer was the creator of one of the first synthesizers. With justifiable self-confidence as well as a sense of humor, he describes how his inventions have changed the history of music.

As usual, Edno doesn’t just stay on local territory. In this issue, we chat with Wim Wenders, who shares his desire to dedicate himself entirely to 3D film and recounts his (mis)adventures around the film Pina, which was made precisely in that format. For good measure, we

We’ll leave it to you to discover the other gems hidden in this issue.

Boiana Gjaurova

Новият шрифт на списание Едно се казва Fugue. Той е избран от Велина, Магдалина и Андреан (a.k.a. Poststudio), които се грижат за визуалното оформление на списанието и стоят зад промените му в този брой. Fugue заменя класическия HS Garamond. “Fugue подхожда на експерименталния дух на списанието”, споделят от Poststudio. Той е конструктивистки, базиран на класическия Futura, има съвременно излъчване и силен, запомнящ се характер. Fugue е подготвен от чешкия дизайнер Radim Peško, понастоящем базиран в Амстердам. Неговото малко

radimpesko.com

студио, основано през 2009, измисля типография с отличителна форма и нестандартна концепция. Radim Peško участва в изложби, сътрудничи на различни издателства и преподава в Rietveld Akademie. Специално за Едно Radim Peško българизира руската кирилица на Fugue. Така вече си имаме свой уникален шрифт. Poststudio вярват, че подобни международни сътрудничества са важна крачка за развитието на типографията в България и феномена “българска кирилица”. Повече за редизайна на списанието и интервю с Poststudio на edno.bg.

Edno Magazine’s New Font Is called Fugue. It was chosen by Velina, Magdalina and Andrean (a.k.a. Poststudio), who are in charge of our visual identity and the creators of our new look (starting now). Fugue is replacing the classic HS Garamond. “Fugue fits in with the experimental spirit of the magazine,” Poststudio explains. Its pedigree is constructivist – it’s based on the classical Futura font, and it’s up to date and memorable. Fugue is the brainchild of Czech designer Radim Peško, who now lives in Amsterdam. His little studio (founded in 2009) produces typography with a distinct form and unconventional character. 12

radimpesko.com

Radim Peško takes part in exhibitions, works for various publishers and teaches at the Rietveld Akademie. Radim Peško bulgarianized the Russian Cyrillic variant of Fugue especially for Edno. So now we have our own unique font. Poststudio believes that such international collaboration is an important step forward in the development of typography in Bulgaria and the phenomenon of “Bulgarian Cyrillic.” Read more about our redesign and an interview with Poststudio at edno.bg.

FAN POINT STORES София – бул. Витоша 45 • Mall of Sofia , бул. Ал. Стамболийски 101 • Serdika Center Sofia, бул. Ситняково 48 • The Mall, бул. Цариградско шосе 115 • Варна – Mall Varna, бул. Вл. Варненчик 186 Grand Mall Varna, бул. А. Сахаров 2 • Пловдив – Mall Plovdiv, ул. Перущица 8 • Бургас – Burgas Plaza Mall, ул. Транспортна 5 scotch-soda.com

Новата рекламна агенция NEXT-DC Създаде нашата кампания Всичко е Едно, чието проявление се вижда на дясната страница, както и в променения ни сайт. Next-DC съществува отскоро, но сме сигурни, че ще чувате много за нея. Не само защото офисът ù се намира на любимата ни софийска улица Шишман, но и заради основателката Мария Тодорова, която познавате от изявите ù като творчески директор на рекламна агенция Ogilvy. Тя е събрала компактен екип със солидни познания в рекламата и новите технологии. Последните играят важна роля в дейността на агенци-

next-dc.com

ята (DC стои за digital creative). Тъй като хората прекарват по-голямата част от времето си в компанията на някой високотехнологичен елемент, Next-DC предлага иновативни, оригинални, честни и нестандартни идеи, които са приложими във всички комуникационни канали. Next-DC заема два етажа от реновирана къща на Шишман 12. Офис пространствата са на покрива, а под тях е организирано уникално място за срещи, презентации, прожекции, изложби, работилници, библиотека на медии и книги, свързани с култура и творчески професии.

NEXT-DC – the new advertising agency They are the authors of our campaign Everything Is One, bits of which can be seen on the right page, as well as on our new website. Next-DC have been around for a short while, but we are certain you will hear of them often. And not just because their office is on Shishman – our favorite street in Sofia – but because founder Maria Todorova (ex-creative director of the Sofia branch of Ogilvy&Mather) has put together a small but talented team with substantial experience in advertising and new media. The latter will play a key role in the agency’s activities – DC stands 14

next-dc.com

for “digital creative.” Because so many people today spend a great deal of time in the company of one or another hightech product, Next-DC is committed to offering original and honest ideas across all communication channels. Next-DC occupies two floors in a renovated old house at 12 Shishman St. The offices are in the attic, while a stylish space for meetings, presentations, screenings, exhibitions, workshops, as well as a library with media and books related to the arts and the creative industries can be found below.

Бижута и рокли от ластици Ако доскоро при посещение на музеи Маргарита попива тенденциите в съвременното изкуство, то сега нейните произведения са част от него и се продават в музейните магазини. Маргарита Милева е архитект, част от колектива Milev Archtiects, основан през 2001 в Ню Йорк. Финансовата криза не подминава бизнеса им, но тя с фантазия излиза от нея, като започва да рециклира малко употребяваните офис материали. На ръка и посредством цветни ластици, кламери, метални подвързващи елементи и мозаечни плочки Маргарита създава колекцията М2. Следват покани за изложби, интервюта, неочакван световен отзвук и надграждане на идеята

margaritamileva.etsy.com

под формата на рокли. Израснала в семейство на художници, Маргарита борави с богати познания по художествен стил и техника. Тя намира особено удовлетворение в съчетаването на форми, цветове и текстури и смята да продължи да изследва възможностите на работата с ластици. В момента Маргарита подготвя рокля за конкурс в Нова Зеландия, вдъхновена от рисунките по тялото на коренното население маори. Перефразирайки Коко Шанел, Маргарита обобщава своя интерес към проекта: “Модата е архитектура: разликата е само въпрос на пропорции.” Четете интервю с Маргарита на edno.bg

Jewelry and dresses from rubber bands Until recently, when Margarita Mileva went to a museum, her sole purpose was to soak up the latest jewelry design trends. Now the museum shops are selling her jewelry. Margarita is an architect, part of Milev Architects, founded in 2001 in New York. But when the financial crisis hit, she found an original way to ride it out – she began making jewelry from used office supplies: rubber bands, paper clips, metal ring binders and mosaic tiles. She was surprised to see her hand-made collection M2 generate international interest – she took part in a number of exhibitions 16

margaritamileva.etsy.com

and gave many interviews. And then she thought of extending her portfolio to dresses. Having grown up in a family of artists, Margarita freely juggles artistic styles and techniques. She really enjoys forms, colors and textures and intends to continue working with rubber bands. At the moment, she is making a Māori-body-artinspired dress for a competition in New Zealand. Paraphrasing Coco Chanel, Margarita sums up her work as follows: “Fashion is architecture: the difference is a matter of scale.” Find an interview with Margarita at edno.bg

M/MINK EAU DE PARFUM, BYREDO PARFUMS от SALON OLFACTIVE, РАКОВСКА 145

стр. 247

D3 победител С imm cologne в края на януари се открива поредното “дефиле” на всичко ново в продуктовия дизайн. И ако Милано през април е пикът на цялата суета покрай големите изложения, то това в Кьолн е първото за годината, което го превръща в определящо за настроенията и тенденциите по темата. imm cologne е и най-важното събитие за мебелен дизайн, осветление и интериорни иновации в Северна Европа. На него специално внимание привлича международният конкурс D3 CONTEST за независими автори и студенти до 32 години. Тази година победител стана Хари Талер, на 28, harrythaler.it, със своя стол

imm-cologne.com

Press. Проектът представлява алуминиев лист с дебелина 2,5 мм и площ от 1 кв. м. Без да ползва допълнителни сглобки, той е пресован и оребрен за по-голяма здравина. Авторът споделя, че Press се огъва само с два пръста до крайната си форма. Производственият процес преминава без отпадъчни материали, а столът е 100% рециклируем. Интересен факт е, че Хари е бил бижутер, преди да завърши Кралския колеж за изкуства RCA в Лондон през 2010.

D3 Winner Every year the imm cologne fair marks the official start of the year for all things product design. While the exhibition in Milan in April is the most well-established and prestigious event of this kind, the one in Cologne acts as a sounding board for new themes and trends. Also, imm cologne is the most important event in Northern Europe for furniture design, lighting and interior innovation. One of its highlights is the international D3 CONTEST for independent designers and students under the age of 32. This year the award went to Harry Thaler, 28, harrythaler.it, for his chair Press – a piece of furniture made from a 2.5 mm thick 17

imm-cologne.com

aluminum sheet without the help of additional fittings (the aluminum is ribbed for extra strength). Thaler says that Press is so easy to make that it can be folded into its final form with the help of two fingers. The production process is waste-free and the chair is fully recyclable. Interestingly, before he graduated from the Royal College of Arts in London in 2010, Harry was a jeweler.

Elektro Guzzi – LIVE P.A. Няма да е никак пресилено, ако кажем, че Elektro Guzzi промениха света на техното с появата си. Откакто те се качиха на сцената, никой вече не може да се скрие зад лаптопа си, да проверява мейла си и да претендира, че прави live. Тримата австрийци дори няма нужда да споменават предната поизцапана дума, защото какво друго можеш да правиш, когато си на сцена с китара, бас и барабани, а от саунд системата звучи фамозно техно? Отговорът в техния случай е абсолютно гениален истински live. Миналогодишният им покъртителен едноименен албум Elektro Guzzi ги закара на проверка

elektroguzzi.net macro-rec.com

пред едни от най-изискващите публики на света – на фестивали като Sonar, Mutek, Time Warp (и Mellow Music Festival, разбира се) и в клубове от ранга на Berghain, Fabric и Trouw. Опитът явно им е помогнал да дръпнат още напред, защото излизащият през април албум Live P.A. достига нови висини на електроакустичния звук. Името казва доста за същността на албума, който освен всичко е записан от Brendon ‘Octave’ Harding (саунд инженер на легендарния Lee ‘Scratch’ Perry). Звукът на Live P.A. е неподправен, мрачен и същевременно грууви. Tова е сякаш най-доброто от Elektro Guzzi до момента.

Elektro Guzzi – LIVE P.A. To say that with the appearance of Elektro Guzzi, the world of techno changed forever would be far from an exaggeration. Ever since they stepped on stage, no one has felt safe hiding behind their laptops and checking their e-mail while claiming to be mixing “live.” These three Austrian musicians do not even need to bring up this somewhat tainted word. What else could it be when you’re on stage with a traditional bass, guitar, and drum set-up, yet, amazingly, what is streaming from the sound system is magnificent techno? In their case, the answer is: truly ingenious real “live.” Last year’s incredible album Elektro Guzzi put 18

elektroguzzi.net macro-rec.com

them in front of the world’s most demanding audiences – at festivals like Sonar, Mutek, Time Warp (and Mellow Music Festival, of course) and top clubs like Berghain, Fabric and Trouw. That experience obviously helped them fast-forward, as their new album Live P.A., to be released in April, captures new heights of the electro-acoustic sound. The name actually says a lot about the album, which was recorded with Brendon “Octave” Harding (the sound engineer for dub legend Lee “Scratch” Perry). Live P.A. is raw, dark, and groovy at the same time – probably Elektro Guzzi’s best material to date.

Nicolas Jaar – Space Is Only NoiSe “Не вярвам на хайпа”, ми каза един приятел на път за представянето на албума Space Is Only Noise на Nicolas Jaar в Берлин. Принципно, бих се съгласил и повторил абсолютно същото, само дето конкретният случай e изключение. От една страна, роденият в Ню Йорк, но израснал в Сантяго де Чили Nicolas Jaar генерира за сравнително кратко време такова нечовешко внимание към себе си, че трезвият поглед на скептика би трябвало да се усъмни моментално. От друга обаче, музиката на този 21-годишен младеж притежава някои от най-важните свойства –

nicolasjaar.net wolflambmusic.com circuscompany.fr

хваща, пристрастява и е по-сложна, отколкото изглежда. Детето чудо на бруклинския лейбъл Wolf + Lamb не е направило очаквания може би от мнозина лесно смилаем танцувален албум. Напротив, четиринадесетте парчета в Space Is Only Noise освен дълбочина и мелодичност през цялото време говорят и за зрялост. Зрялост, способна да препълни прилично голям клуб в сряда вечер и да не пусне хората до четвъртък сутринта. Това творение на Nicolas Jaar носи кеф, следователно е задължително. Пък и показва, че понякога хайпът може и да е основателен.

Nicolas Jaar – Space Is Only Noise “I don’t trust the hype,” a friend told me on the way to the Berlin launch of Space Is Only Noise, Nicolas Jaar’s new album. Normally, I would agree emphatically, but this time was an exception. On the one hand, New-York-City-born and Santiagode-Chile-bred Nicolas Jaar has managed to generate such a steam cloud of hype around his person that any self-respecting skeptic would immediately smell a rat. On the other, this 21-year-old’s music has all the essentials – it is captivating, addictive, and much more complex than it looks. True, the wunderkind of Brooklyn’s Wolf + Lamb label has failed to produce 20

nicolasjaar.net wolflambmusic.com circuscompany.fr

the easy dance album many may have expected. Not even close. Beside depth, the 14 tracks on Space Is Only Noise have resonance and speak of maturity throughout – one that is capable of filling a reasonably large club on a Wednesday night and keeping everyone there until dawn. This Nicolas Jaar creation brings pleasure and is therefore a must. It also proves that sometimes hype exists for a reason.

2562 – Fever Какъв е смисълът от концептуалността на даден албум, когато никой не може да чуе концепцията в него? Може би идеята е, че въпросната поставя граници на артиста и го кара да задълбае по-навътре във и без това поизчерпаните възможности. Творчеството в рамка и всичко останало са теми, чието теоретизиране можем да си спестим. Fever, третото LP на холандския (low end) изследовател Dave Huismans aka 2562, е всъщност неговият диско албум: една цялостна интерпретация на ъндърграунд диско музиката от средата на 70-те до началото на 80-те, с опорна точка на ‘79 – рождената година на автора. Всичко във Fever е основано на едно просто правило: всеки звук, от най-несъществените

myspace.com/2562dub

потрепвания до най-осезаемия суббас, произхожда от оригинална диско плоча – допълнителни синтезатори, дръм машини, семпли и т.н. просто не присъстват. Следователно, най-логично би било във Fever да чуем диско едити, итало химни или филтрирани лупове. Но не това е случаят. Резултатът е изцяло нова и освободена от ретро усещане музика, в която дори най-вманиачените диско дигъри няма да разберат какво точно ги е ударило. Иначе казано, с думите на музикалните съратници на 2562 Martyn и Pinch (които между другото едновременно стигат до въпросното заключение): “Съжалявам, но не мога да чуя диското в цялата история. Това просто звучи като теб.” Fever е албум с “пропаднала” концепция – което го прави някак още по-прекрасен.

2562 – Fever What’s the point of a concept album when no one can grasp the concept? Perhaps that it sets limits for the artist, forcing him to dig even deeper into the remaining possibilities? Framed creativity and all that, we can spare ourselves any further theorizing on this topic. Fever, the third LP by the Dutch (low end) explorer Dave Huisman aka 2562, is actually his disco album – a thorough reinterpretation of the underground disco scene of the mid-70s through the early 80s, with 1979, his birth year, as the focal point. Everything in Fever is based on one simple rule – every single sound, from the slightest vibration to the deepest sub22

myspace.com/2562dub

bass, originates from an authentic disco record: there are no extra synthesizers, drum machines or other samples. It would therefore be logical to expect disco edits, popular Italian tunes, or filtered loops. Not so. What results is a totally fresh, nostalgia-free album, which even hardcore disco fans will find hard to stomach. To borrow the words of fellow artists Martyn and Pinch (who came to the same conclusion at the same time, by the way): “Sorry, but I can’t get the disco bit in all this. It sounds so much like you.” Fever is a failed concept album, but somehow that only makes it better.

MIXTAPE 5 Има раздвижване на софийската музикална сцена. В подлеза на НДК се открива нов клуб – MIXTAPE 5. На това място няма да ти се наложи да чакаш на дълга опашка за питие или да си тръгнеш с главоболие, предизвикано от лошото озвучаване и от бароковите дизайн елементи. В интериорния дизайн на клуба е заложено на изчистените форми и на черния цвят. Освен че имат добър вкус, хората около MIXTAPE 5 (същите, които стоят зад бар Петък) имат и доста добра и отворена концепция по отношение на програмата. “Клубът не е направен само за утвърдените имена в музиката, на-

против, ние си поставяме за цел да подпомагаме млади музиканти, като им предоставяме нужната платформа за изява”, казва един от собствениците. Така MIXTAPE 5 се надява да раздвижи местната музикална сцена, в чийто потенциал твърдо вярва. Официалното откриване на клуба е през септември 2011, а дотогава следва загряваща програма с интересни имена като A-Skillz, Dj Kid Stretch и други.

MIXTAPE 5 Sofia’s music scene is abuzz with the news that a new club – MIXTAPE 5 – has opened in the underpass of the National Palace of Culture. And there are good reasons for the hype – it’s a place where drinks are made quickly, and the quality of the sound as well as the design choices are not headache-inducing. The interiors are all dark colors and clean forms. But in addition to taste, the owners of MIXTAPE 5 (whom you might know from Petak Bar) also have a very open attitude about who they like to see perform in the club. "We are not just after the established names. Quite the contrary – our goal is to provide a platform for young musicians, 23

too," says one of them and adds that he believes this might contribute to the development of the local music scene as a whole. The official opening of the club is in September 2011, but a warmup program is now on, with the likes of A-Skillz, Dj Kid Stretch and others.

Белма Баш – Zephyr Години наред Белма Баш работи в турската киноиндустрия и телевизия като организатор, координатор и копирайтър, но както самата тя признава, тези задължения не подхождат на интровертната ù природа и тя винаги си е мечтала да бъде режисьор. През 2006-а първият ù късометражен филм, Boreas, попада в селекцията на Кан и е номиниран за Златна палма. Белма обаче не се главозамайва, а вместо това внимателно подготвя пълнометражния си дебют, като доразработва сюжета на Boreas. Ротердамският фестивал подкрепя сериозно проекта още на ниво сценарий и за никого не е изнена-

да, че премиерата на Zephyr е в Торонто и оттогава обикаля световните фестивали. Тайната зад успеха на Белма се състои в идеята да заснеме и двата филма в родното си място, в планините край град Орду, като почти всички роли се изпълняват от нейни роднини. Историята на едно момиченце, което живее с баба си и дядо си и всеки ден очаква завръщането на майка си, изглежда почти тривиална, но визията е изключително прецизна, а финалът със сигурност ще ви изненада.

Belma Bas – Zephyr Belma Bas has been a part of the Turkish TV and film industry for years – as an organizer, coordinator and copywriter. As she herself admits, however, these responsibilities were never a good fit for her introverted nature and she had always dreamed of becoming a director. And so she finally did – in 2006 her first short, Boreas made it into the official selection of the Cannes Film Festival and got nominated for the Palme D’Or. Instead of losing her head, Belma immediately started working on her feature film debut by developing the plot of Boreas. The Rotterdam Film Festival gave her serious support as early as the script stage of the 24

project. To no one’s surprise, the premiere of Zephyr at the Toronto festival was a huge success. Ever since then, the movie has been touring festivals all over the world. The secret of Belma’s success lies in the idea of shooting both the short and the feature film in her birthplace in the mountains near the town of Ordu. Almost all of the roles were played by her relatives. The story of a girl who lives with her grandparents and waits for her mother’s return every day sounds almost trivial, but visually the movie treats every detail with the utmost care, while the ending is sure to catch you off guard.

Deconstructing Dad: The Music, Machines and Mystery of Raymond Scott Реймънд Скот (1908 – 1994) е безкрайно важна фигура в света на музиката. Едновременно композитор, пианист, диригент на оркестър, изобретател на електронни музикални инструменти и какво ли още не, той е бил човек с идеи, изпреварващи далеч времето, в което е живял и творил. В началото на своята кариера той е бил част от знаменитата американска Big Band сцена и със своя квинтет е създал произведения, които впоследствие се превръщат в саундтрак на някои от най-успешните анимации на Уолт Дисни (Bugs Bunney и Looney Tunes). Отвъд композирането на суинг и джаз и музика

scottdoc.com raymondscott.com

за реклами, Реймънд Скот има силен интерес към технологиите и изобретяването на електронни музикални инструменти. В началото на 60-те той е разработвал устройства, наречени Clavivox (синтезатор според днешните разбирания) и Electronium (устройство, което създава музика без човешка намеса). Реймънд Скот обаче се е чувствал по-комфортно сред машините, отколкото сред хората, което вероятно е и причината творенията му да не добият необходимата популярност. Deconstructing Dad е филм, дело на сина на Скот Стан Уорноу, който разказва по особено личен начин за гениалността и странностите на тази забележителна личност.

Deconstructing Dad: The Music, Machines and Mystery of Raymond Scott Raymond Scott (1908 – 1994) is an absolutely central figure in the world of music. An engineer, composer, pianist and band leader, an inventor of electronic music instruments and what not, he was a person with a vision far ahead of his time. At the start of his career, he joined the famous American Big Band scene and created music with his quintet that was later adapted as the soundtracks to some of the most successful Walt Disney cartoons (Bugs Bunny and Looney Tunes). Besides composing swing, jazz and commercial 25

scottdoc.com raymondscott.com

jingles, Scott had a knack for technology and inventing electronic musical instruments. In the early 1950s, he built the electronic devices he called Clavivox (a synthesizer by today’s standards) and later the Electronium (a self-composing device). However, Raymond Scott seemed to feel more comfortable with technology than with people, which is probably why his inventions never did find much favor with the public at the time. Deconstructing Dad is a documentary by his son Stan Warnow, a highly personal tale of the genius and eccentricity of this exceptional individual.

Искра Благоева – Still Life Искра Благоева е новото попълнение на софийската арт сцена. Откриването на изложбата ù Still Life в галерия Пистолет постигна това, което на малко вернисажи се случва – качествено изкуство, добро парти и адекватна атмосфера. Досега Искра е работила в областта на живописта, но с последното си произведение се ориентира към видеото. В работата Still Life артистката се заиграва с класическия жанр на натюрморта и най-вече с английския му превод – както смислов (мъртва природа), така и буквален (все още живот). Като спазва принципите на жанра, художничката превежда

iskiesan.com

своето произведение във формата на видеоинсталация. Работата Still Life е коментар на стремежа към безсмъртие и на живота ни, който е изпълнен с все повече изкуственост. Във видеото една болнична стая с празно легло отваря място за спекулации – на какво ставаме свидетели, на смърт или на нов живот, и ако е на живот, доколко той наистина е жив? Искра е завършила Университета по приложни изкуства във Виена, но от година се подвизава в столицата. Надяваме се да остане тук за по-дълго.

Iskra Blagoeva – Still Life Iskra Blagoeva is the latest addition to Sofia’s art scene. The opening of her show Still Life at the Pistolet Gallery managed to achieve what few exhibitions can nowadays – a combination of good art, fitting atmosphere and a good party to go along with it. Until recently, Iskra worked as a painter, but she has now turned to video. Still Life is a play on words of sorts that explores whether still lifes might still be alive. She is loyal to the principles of both the classical genre and her newly discovered medium. Still Life is a commentary on our drive 26

iskiesan.com

for immortality and the increasing artificiality of modern life. In the video, a hospital room with an empty bed becomes a subject of speculation – are we witnessing death or the birth of a new life; and if it’s a new life, how alive is it? Iskra has recently graduated from the University of Applied Arts in Vienna and has been based in Sofia for a year. We hope she stays here for a good long while.

Изкуството през очите на пилигрима, туриста, фланьора и (работника) Има ли стандарти за поведение в изложбеното пространство? Колко време се прекарва средно пред едно произведение? Трябва ли предварително да се чете по темата? Подобни въпроси са отживелица, показва новата изложба Play Van Abbe 4: пилигримът, туристът, фланьорът и (работникът) във Van Abbemuseum в Айндховен. Идеалният образ на посетителя на изложба вече не съществува. Експозицията предлага на публиката да влезе в различни роли по време на обиколката си из музея. Посетителят може да съзер-

Play Van Abbe 4: The Pilgrim, the Tourist, the Flâneur (and the Worker) is on display until August 2011.

цава задълбочено произведенията като пилигрим, да се завърти пред най-хвалените творби с маниера на туриста, да се поразходи небрежно из изложбеното пространство, както би го направил фланьорът, или пък в стила на съвестния работник да се опита да осмисли старателно всичко видяно. Така самата публика се превръща в тема на изложбата, което я поставя наравно с произведенията. А те са повече от специални: сред авторите им са корифеи от света на изкуството като Георг Базелиц, Йозеф Бойс, Марсел Брудерс, Дъглас Гордън, Анселм Кифер, Пийт Мондриан, Пабло Пикасо, Марта Рослер, Анди Уорхол.

Art through the Eyes of the Pilgrim, Tourist, Flâneur and (Worker) Are there standards for behavior inside an exhibition space? How much time should you spend in front of an artwork? Should you read up on a theme before attending a show? Questions like these are outdated, or at least that’s what the exhibition Play Van Abbe 4: The Pilgrim, the Toruist, the Flâneur (and the Worker) at the Van Abbemuseum in Eindhoven, Netherlands, seems to imply. There is no such thing as an ideal visitor any more. The exhibition offers the public a unique chance to experience different audience 27

Изложбата Play Van Abbe 4: пилигримът, туристът, фланьорът и (работникът) продължава до август 2011.

roles while touring the museum’s grounds. Visitors can reflect on the artworks in deep meditation like pilgrims, or get a quick taste of the most talked-about pieces like tourists, or stroll leisurely through the halls like flâneurs, or conscientiously try to make sense of it all like workers. In this way, the audience is as much a theme for the exhibition as the art is. And the art is definitely worth a visit – there are works by masters such as Georg Baselitz, Joseph Beuys, Marcel Broodthaers, Douglas Gordon, Anselm Kiefer, Piet Mondrian, Pablo Picasso, Martha Rosler and Andy Warhol.

Knapp Knapp е нова българска модна линия от изчистени минималистични дрехи за ежедневието. Идеята за уникалните дрехи е на четири млади стилистки с опит в дизайна и модата. Яна, Антония, Валентина и Виолета се събират преди година и решават да основат собствена марка за облекло. Дизайнерките са провокирани от безвкусно облечените хора, които се подчиняват на предразсъдъците на средата и се страхуват да покажат себе си. “Дрехите на Knapp са за смели жени със стил и самочувствие, които не се притесняват да изглеждат различно” – споделят с нас Яна и Валентина. До момента най-силен интерес предизвикват ризите и роклите с ципове. При тях практично и ат-

рактивно се променя дължината на дрехата. Моделите на Knapp са силно повлияни от 70-те, а цветовата гама е неутрална и в нея доминират сиво, екрю, тъмносиньо, черно и кафяво. Четирите дизайнерки харесват естествените материи, използват най-вече памук и сатен, а в бъдеще искат да работят и с коприна. За своята втора колекция пък момичетата подготвят модели в няколко нюанса на горчицата, както и разделянето на марката на две линии – Knapp за по-специални случаи и Knapp light за ежедневието. Можете да ги намерите в концептуален магазин D-lifestyle (ул. Александър С. Пушкин 15) и всяка събота в ателието им на Граф Игнатиев 11.

Knapp Knapp is a new Bulgarian fashion line of minimalist clothes for everyday life. The unique clothing is the brainchild of four young stylists with experience in design and fashion. Yana, Antonia, Violeta and Valentina came together a year ago and decided to establish their own brand of clothing. The designers were spurred into action by frumpy people who give in to the prejudices of their environment and are afraid to express themselves with their clothes. “Knapp clothes are for brave women with style and confidence, who are not afraid to look different,” Yana and Valentina declared. So far, they have stirred up the most interest with their shirts and their dresses with zippers, which allow the length of the 28

dress to be changed in a very practical and attractive way. Knapp designs are highly influenced by the 70s, except for the neutral colors, which are mainly gray, ecru, dark blue, black and brown. The four designers prefer natural fabrics and use mostly cotton and satin, in the future they will be working with silk. For their second collection, the girls are preparing designs in several shades of mustard as well as the separation of the brand into two lines – Knapp for special occasions and Knapp Light for everyday life. You can find the Bulgarian brand in the concept store D-lifestyle (Alexander Pushkin Street 15) and every Saturday at their studio at Graf Ignatiev 11.

Офис изкуството на Игнасио Уриарте За художника Игнасио Уриарте предметите в офиса не са просто една ежедневна гледка, а извор на творческо вдъхновение. В произведенията на Уриарте химикалките, листовете хартия, кламерите, буквите, цифрите и шрифтовете губят своята първоначална функция, за да започнат самостоятелен живот като скулптура, видеоинсталация или деколаж. Любопитството на артиста към предметите от офис ежедневието е свързано с биографията му, тъй като преди да се обърне към изкуството, Уриарте е работил в бизнес администрацията. “Интересуват

sariev-gallery.com ignaciouriarte.com

ме дребните моменти на креативност в работното ежедневие – като драсканиците, които несъзнателно правим, докато говорим по телефона, независимо че “артистичната” стойност на тези моменти е незначителна”, обяснява артистът. В работата на Уриарте се усеща силното влияние на концептуалното и минималистичното изкуство от 60-те и 70-те години; в този период процесът на работа става по-важен от самата материалност на художествения обект. Самостоятелната изложба Букви и цифри на Игнатио Уриарте може да се види до 29 април 2011 в галерия Сариев в Пловдив.

Office Art by Ignacio Uriarte For visual artist Ignacio Uriarte, office supplies are not just a daily necessity, but a source for creative inspiration. In his artwork, pens, sheets of paper, paper clips, letters, numbers and fonts lose their original function and begin a new life as sculptures, video installations and décollages. Uriarte’s interest in office paraphernalia is biographical: before turning to art, he worked in business. "I am interested in the small creative moments we all experience while engaged in office routines, however insignificant their ‘artistic’ value might be, such as when we doodle on a piece of paper 29

sariev-gallery.com ignaciouriarte.com

while talking on the phone," he says. Uriarte’s work is strongly influenced by conceptual and minimalist art from the 1960s and 70s, when the creative process became more important that the material nature of the art object. His solo exhibition Letters and Numbers can be seen until 29 April 2011 at the Sariev Gallery in Plovdiv.

текст йоана павлова фотография АРХИВ

Осмият / The Eight

сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

text by yoana pavlova

Red Westerns

translation by ELENA DRUMEVA photography ARCHIVE

Като всяко дете от някогашния Източен блок, чехкинята Людмила Цвикова е израснала с плакатите на Гойко Митич и е играла с връстниците си на индианци. В момента тя е програматор на кинофестивала в Ротердам и един от най-добрите специалисти по кино от Източна Европа, Балканите и Близкия изток. Руският кинокритик Сергей Лаврентиев също познава Синовете на Великата мечка, Оцеола и Чингачук и когато преди няколко години разговаря с Людмила за някогашния фурор в СССР около тези филми, двамата откриват колко са близки спомените им от онова време. През 2009-а Сергей публикува книгата си Красный вестерн (неслучайно за корица е избрана снимката на най-известния югославски индианец), а Людмила започва подготовката по специална панорама за Ротердамския фестивал под името Red Westerns. Представянето на селекцията тази година съвпада с 40-ия юбилей на

филмовия форум и придава допълнителна тържественост на празника, като самият Гойко Митич се появи на живо, за да демонстрира чудесна форма и да завоюва нови тълпи от почитателки. Червените уестърни се наричат още ийстърни и както подсказва името им, са произведени на изток от Берлинската стена. Първите експерименти с този жанр се появяват още в началото на 20-те години в Съветска Русия, малко след края на Гражданската война. Един от най-известните примери от този период е Необикновените приключения на мистър Уест в страната на болшевиките, заснет през 1924 година от Лев Кулешов с помощта на прословутия му кръжок кинематографисти. Често посочват това заглавие като първия антиамерикански филм, но в действителност режисьорът съумява да използва всички постижения на американското кино от онова време, за да иронизира наивността на западняците и да

к и н о у есте р н соц

Lev Kuleshov was the first theorist of the Soviet school of montage. His most renowned students include Vsevolod Pudovkin and Boris Barnet.

Лев Кулешов е първият теоретик на съветската монтажна школа, а сред най-именитите му ученици са режисьорите Всеволод Пудовкин и Борис Барнет.

f i l m wester n socialism

Like any other Eastern Bloc kid, Czech film critic Ludmila Cvikova had a childhood full of Gojko Mitic posters and wild Cowboys-and-Indians chases. Today she is a programmer for the International Film Festival Rotterdam and one of the leading experts on Eastern European, Balkan and Middle Eastern cinema. A few years back, Ludmila had a chat with Russian film critic Sergey Lavrentyev – who had likewise been into The Sons of Great Bear, Osceola and Chingachgook as a child – about the huge buzz around those movies in the USSR. It turned out they shared many common memories from those times. In 2009 Sergey published his book Krasniy western or “Red Western” (it was no accident that the most famous Yugoslav Indian was featured on the cover), while Ludmila started working on a themed program for the Rotterdam festival under the name “Red Westerns.” The screening of her selection this year coincides with the 40th anniversary of the film forum, lending an extra touch of 32

festivity to the celebration – and bringing Gojko Mitic in the flesh to Rotterdam to show off his excellent shape and win the hearts of hordes of new fans. Red Westerns are also called “Easterns” and, as the name suggests, are produced east of the Berlin Wall. The first experiments in the genre date back to the early 1920s in Soviet Russia, shortly after the Civil War. One of the most prominent examples from this period is The Extraordinary Adventures of Mr. West in the Land of the Bolsheviks, directed by Lev Kuleshov in 1924 with the support of his famous Workshop. The film is often cited as the first anti-American production, but Kuleshov actually deployed all the achievements of American cinema at the time in order to satirize the naiveté of Westerners and to turn their own propaganda against themselves. After an hour-and-a-half-long chase across snowy Moscow, Mr. West is convinced that the Bolsheviks are quite good guys and instructs his wife to hang a portrait of Lenin in their house.

обърне собствената им пропаганда срещу тях. След час и половина преследвания из заснежена Москва мистър Уест се убеждава, че болшевиките са добри хора, и заръчва на жена си да окачи портрет на Ленин у дома. Сериозното развитие на този жанр в СССР обаче се дължи на другаря Сталин, който е бил истински киноман и любимите му филми са били именно американските уестърни. Така с неговата височайша благословия през 1936 година по екраните излиза Тринадесетте, римейк на Изгубеният патрул на Джон Форд. Автор на съветската версия е опитният Михаил Ром, който успява да превърне едно поръчение в качествено приключенско кино. През 60-те и 70-те години червените уестърни са в своя апогей – през 1970-а Бялото слънце на пустинята триумфира из киносалоните, през 1974-а Никита Михалков дебютира като режисьор със Свой сред чужди, чужд сред свои. В тези филми липсва патосът на пропа-

гандата от следвоенните години, действието е пренесено в смутните времена след революцията, а монтажът е толкова лаконичен, че днес често се нуждаем от допълнителна историческа информация, за да можем да уловим всички нюанси на действието. И докато съветските филми се разпространяват с огромен успех из целия Източен лагер, другите братски държави не остават по-назад. В Югославия се разработва партизанската тема, румънците заснемат комедийна трилогия за трансилвански преселници в Дивия запад, а в ГДР откриват Гойко Митич. Чехия и Словакия пък и досега се гордеят с Лимонаденият Джо (1964), за който в Ротердам чух всякакви определения – от “куриозен” до “абсурден”. Що се отнася до нас, през 60-те и 70-те в България също се произвеждат няколко филма, които попадат в категорията “ийстърн” и в програмата Red Westerns присъства един от

Върху Лимонаденият Джо работят най-известните чехословашки кинематографисти от 60-те години, включително и аниматорът Иржи Трънка, и въпреки че формално не може да се причисли към Новата вълна, си остава един от най-любимите филми от този период.

R ed W ester n s

The best Czechoslovakian cinematographers of the 60s worked on Lemonade Joe, including animator Jiří Trnka. Even though the film cannot formally be ascribed to the New Wave, it remains one of the most beloved movies of the period. The screenplay of The Eight is based on General Stoyu Nedelchev-Coculu’s memoir The Battle Has Begun, while Georgi “Getz” Georgiev plays the title role.

It was Comrade Stalin, however, who gave the genre its real boost in the USSR. He was a genuine cinephile and American westerns were his favorite. So in 1936, The Thirteen – a remake of John Ford’s The Lost Patrol – came out with his gracious blessing. The director of the Soviet version was veteran filmmaker Mikhail Romm, who managed to turn a routine assignment into quality adventure cinema. Red Westerns reached their apogee in the 60s and 70s – White Sun of the Desert triumphed on screen in 1970, and in 1974 Nikita Mikhalkov made his director’s debut with At Home among Strangers. These films thankfully lack the pathos of post-war propaganda, the action unfolds in the tumultuous years after the revolution, and the editing is so terse that today we need historical footnotes to grasp the plots’ rich nuances. Soviet movies were huge hits throughout the Eastern Bloc, so the satellite countries were quick to catch up. The Yugoslavs worked on the guerilla theme, the 33

Romanians produced a comic trilogy about Transylvanian settlers in the Wild West, while the GDR discovered Gojko Mitic. The Czechs and the Slovaks pride themselves to this day on Lemonade Joe (1964), which received all kinds of comments in Rotterdam – ranging from “curious” to “ridiculous.” During the 60s and the 70s, Bulgaria also produced a few titles which can be filed in the Easterns category. One of them – The Eighth (1969), directed by Zako Heskiya – is featured in the Red Westerns selection. All national cinematographies enriched the genre, especially because during its heyday, filmmakers had access not only to the USSR’s finest specimens, but also to the West’s best productions, which made their way through the Iron Curtain to the great delight of cinema connoisseurs. Thus, Ludmila was able to compile ten titles from the former Soviet Union and six from other ex-socialist countries.

тях – Осмият (1969) с режисьор Зако Хеския. Всяка национална кинематография обогатява жанра, още повече че по време на разцвета му авторите разполагат не само със съветските образци, но и с най-качествената продукция от Запад, която си проправя път през Желязната завеса за радост на кинолюбителите. Затова селекцията на Людмила обединява десет заглавия от бившия Съветски съюз и шест от други екссоциалистически държави. Когато се срещам с програматора на Red Westerns малко след старта на събитието, разказът ù започва от трудностите, които е трябвало да преодолее в последните две години, за да издири копия на някогашните съветски хитове. Според нея като цяло хората от бившия Източен блок не обичат да си припомнят строя, в който са живели, и това създава много сложно отношение към продуктите на миналото. В момента фондът на Госфильм притежава

оригиналните версии на филмите от екс СССР, но има проблеми с правата върху тях и с финансирането за изработка на копие. От 2009-а насам Людмила се опитва да издейства подкрепа от руското Министерство на вътрешните работи и Министерството на културата, но усилията ù остават без резултат. Накрая се стига дотам, че Филмотеката в Болоня осигурява филм от Киргизстан, таджикското заглавие в програмата е изпратено от Берлин с немска фонограма, а лентата със Според закона на Лев Кулешов е реставрирана и предоставена на фестивала от Австрийския музей за кино. Оказва се все пак, че целият този труд е възнаграден многократно. Освен съставянето на програмата Red Westerns Людмила експериментира успешно с нов вид сътрудничество на ниво институции и фестивали. Като за начало заглавията на ийстърните от бившия социалистически лагер са избрани с

к и н о у есте р н соц

Сценарият на Осмият се базира върху мемоарите на генерал Стою НеделчевЧочоолу Боят настана, а главната роля изпълнява Георги Георгиев-Гец.

f i l m wester n socialism

When I meet the programmer for Red Westerns shortly after the event kicks off, she begins her story with the obstacles she had to overcome in the last two years in order to dig up copies of the old Soviet blockbusters. According to her, people from the former Eastern Bloc generally don’t feel comfortable with their memories of the regime they grew up under, which creates very complex, ambivalent attitudes towards artifacts from the past. Currently, Russia’s Gosfilm owns the original versions of the former Soviet movies, but copyright issues have not been settled, so it cannot finance the production of copies. Ludmila spent two futile years trying to win over the Russian Ministry of Internal Affairs and the Ministry of Culture. In the end, she had to go to Cineteca di Bologna to provide a copy of the Kyrgyz movie; the Tajik title she selected flew in from Berlin with a German phonogram; and Lev Kushlev’s By the Law was restored and offered to the festival by the Austrian Film Museum. 34

Luckily, all these efforts were not in vain. Alongside programming Red Westerns, Ludmila experimented successfully with a new type of collaboration at the institutional and festival level. To begin with, she selected Easterns from the former Soviet Bloc by working closely with film experts from the respective countries. For instance, Ludmila was not acquainted with The Eighth, but Professor Bozhidar Manov recommended the title as the most popular in its genre, and the Bulgarian National Film Center provided a copy. Rotterdam also reached agreements for material support from the festivals in Gothenborg, Linz, Wrocław and Bratislava, and in return granted them the right to feature the Red Westerns program in their 2011 editions – meaning that Ludmila’s selection is now scheduled to traverse Europe eastwards. She tells me that she made the proposal to Stefan Kitanov as well, but Sofia Film Fest was not interested.

Синовете на Великата мечка / The Sons of Great Bear

Оцеола и Чингачук / Osceola and Chingachgook

Бялото слънце на пустинята / White Sun of the Desert

к и н о у есте р н соц

f i l m wester n socialism

Тринадесетте / The Thirteen

Свой сред чужди, чужд сред свои / At Home among Strangers

помощта на киноспециалисти от съответната държава. Така например Людмила не познава Осмият, но филмът ù е бил препоръчан от професор Божидар Манов като най-популярен в жанра си, а нашият Национален филмов център е осигурил копието. Освен това Ротердам постига споразумение с фестивалите в Гьотеборг, Линц, Вроцлав и Братислава за материална подкрепа срещу правото да включат Red Westerns в тазгодишните си издания, така че селекцията на Людмила тепърва ще прекоси Европа от запад на изток. От нея узнавам, че тази възможност е била предложена и на Стефан Китанов, но София филм фест не проявил интерес. От своя страна въпреки суматохата около юбилея и кризисния бюджет може да се каже, че холандският кинофестивал прави всичко възможно, за да превърне Red Westerns в необикновено преживяване. Прожекциите са само публични и всеки филм е представен лично от

Людмила или Сергей. В паралелните секции на форума зрителите могат също да сверят представата си за комунистическата епоха, гледайки тематичните документални проекти Автобиографията на Николае Чаушеску или My Perestroika, но както се убедих лично, за западната публика тези филми си остават любопитна екзотика, поставена наравно с уся панорамата в Ротердам и специално подготвените демонстрации на традиционни бойни изкуства. Междувременно Red Westerns е в разгара си и всички ме подпитват дали няма да интервюирам Гойко Митич. Разбира се, че бих искала да се срещна с него, но се чувствам респектирана от звездния му статус в България и притеснена от факта, че вероятно ще се наложи да комуникираме на немски. В деня на неговото пристигане се приближавам към него и забелязвам, че изглежда удивително добре за мъж на 70 години, а дока-

С името уся, или wuxiá, се обозначават книгите, комиксите, оперите, филмите или видеоигрите, базирани на бойните изкуства в Китай.

R ed W ester n s

The term wuxiá denotes books, comics, operas, films and video games based on Chinese martial arts. Deutsche Film-Aktiengesellschaft existed from 1946 to 1992 and was the major film studio in the GDR with a portfolio of 700 full-length productions.

For its part, despite the hustle and bustle of the anniversary and the crisis budget, I would say the Rotterdam Film Festival is doing its best to make the Red Westerns sidebar an extraordinary event. All screenings are public, and Ludmila and Sergey personally present each movie. In the parallel sections of the forum, viewers are once again invited to broaden their understanding of the Communist era by watching the thematic documentary projects The Autobiography of Nicolae Ceausescu or My Perestroika. In my opinion, however, Western audiences still treat these movies like an exotic curiosity, in the same league as the wuxiá overview in Rotterdam and the special traditional martial arts demonstrations. In the meantime, the Red Westerns program is already going full blast and everybody wants to know whether I’ll be interviewing Gojko Mitic by any chance. Sure, I’m dying to meet him, but I feel overwhelmed by his star status in Bulgaria and am nervous about the fact that we’d 37

most probably have to communicate in German. He arrives. I approach him and can’t help but notice he looks amazingly good for a 70-year-old man. As I struggle with the first sentences in German, he starts speaking in perfect Bulgarian and – I cannot believe my ears – tells me: “No problem.” My advance research on the topic has left me under the impression that Gojko Mitic is trying to distance himself from his Indian image by focusing on theater and TV. Yet when we meet for the interview, he is quick to hand me a promo flyer featuring the DVD covers of all 12 movies produced for DEFA in the 60s and the 70s. I tell him about the Bulgarian punk band Hipodil and their special tribute to him. Of course, these days The Sons of Great Bear and Chingachgook: The Great Snake may seem hilarious compared to contemporary commercial cinema, but Gojko Mitic patiently explains to me the political significance of these movies. They were not just a counterstrike

то формулирам първите си изречения на немски, той ме изненадва на чист български и ме успокоява с репликата: “Ще го направим.” От информацията, която съм изчела предварително, оставам с впечатление, че Гойко Митич се опитва да избяга от имиджа си на индианец, като в момента се занимава главно с театър и телевизия, но едно от първите неща, които прави при срещата ни, е да ми подари рекламна картичка с DVD обложките на всички 12 заглавия, заснети за DEFA през 60-те и 70-те. Аз пък му разказвам за Хиподил и песента, която са му посветили. Естествено, в наши дни Синовете на Великата мечка или Чингачук – Голямата змия изглеждат забавно на фона на съвременното комерсиално кино, но Гойко Митич търпеливо ми обяснява политическата страна на тези филми. Те не са просто ответен удар срещу серията за Винету, произведена в Западна Германия, а старателна екранизация по книгите

на Лизелоте Велскопф-Хенрих, която за разлика от Карл Май е посещавала Северна Америка и дори е живяла сред различни индиански племена. Гойко се шегува как в детството си е гледал филми с Джон Уейн и никога не е искал да играе индианец, защото те задължително умират безславно в американските уестърни, но впоследствие осъзнал, че историческата реалност е различна. За мое учудване се оказа, че той и досега се ангажира с различни документални проекти, които защитават каузата на индианците, като в момента води преговори за филм, който би показал сблъсъка между нашата представа за Винету от приключенските романи на Карл Май и действителността, с която живее коренното население на Америка. “Това, което се е случило с индианците, не може да бъде поправено по никакъв начин. В Австралия вече се извиниха на аборигените, в Канада също се извиниха на индианците, но Обама все още не се е извинил. Човек

к и н о у есте р н соц

Deutsche Film-Aktiengesellschaft (DEFA) съществува от 1946-а до 1992-а и е основното киностудио в ГДР, в което се заснемат над 700 пълнометражни заглавия.

f i l m wester n socialism

against the Winnetou series produced in West Germany, but very accurate film versions of the books by Liselotte WelskopfHenrich, who, unlike Karl May, actually traveled to North America and even lived among several Indian tribes. Gojko Mitic jokes that when he watched John Wayne movies as a kid, he never ever wanted to play an Indian, because they always die so ingloriously in American westerns. Later he realized that the historical truth was quite different. To my surprise, it turns out that he is still involved with various documentary projects which support Native American causes. He is even in negotiations at the moment for a film which would focus on the clash between our idea of Winnetou, as portrayed in the adventure novels of Karl May, and the reality in which North America’s native population lives. “What happened to the Indians cannot be repaired. In Australia they already apologized to the Aborigines, Canada extended its apologies to the Indians, but Obama still has not 38

apologized. One must learn from history and admit one’s mistakes.” Well, our Socialist past is still waiting for someone to stand up and take responsibility, but Ludmila’s initiative nevertheless proves that Eastern Europe produces excellent genre cinema and holds many warm childhood memories, despite the fact that we now communicate with each other in Western languages – because we have forgotten Russian.

трябва да се учи от историята и да признава грешките си.” Е, за нашето социалистическо минало все още никой не е поел отговорност, но инициативата на Людмила поне доказва, че в Източна Европа имаме чудесно жанрово кино и много хубави спомени от детството, нищо че вече използваме западни езици, за да комуникираме помежду си, понеже руският е позабравен.

Синовете на Великата мечка / The Sons of Great Bear

R ed W ester n s

Майк От за независимото кино

к и н о С АЩ независимa продукция

text and translation by yoana pavlova photography ARCHIVE

текст и превод йоана павлова фотография АРХИВ

f i l m U S A independent production

Mike Ott on Independent Cinema

Ако ви се струва, че напоследък независимото американско кино не се различава особено от произведеното в Холивуд, то запомнете името на Майк От. През ноември 2010 вторият му пълнометражен проект Littlerock спечели на наградите за независимо кино Готам приза за найдобър филм, който не може да бъде видян в киносалоните. Когато през декември с Майк се срещаме в Солун, Littlerock вече е обиколил победоносно няколко европейски фестивала, но все още не е закупен за дистрибуция в Щатите. Въпреки това режисьорът се шегува, че обмисля да приготви собствени дивидита и да ги продава от багажника на колата си “като някакъв рапър”.

центска компания (Small Form Films) в комбинация с музикален лейбъл (Sound Virus Records) и преподава. Littlerock концентрира в себе си всички тези разностранни елементи от ежедневието на Майк и съчетава родната му Калифорния с една семпла младежка история за двама изгубени японци, брат и сестра, които попадат сред безделниците на градчето Литълрок. Съсценаристи са операторът Карл Маклафлин и главната актриса Ацуко Окацука, чието загадъчно мълчание през голяма част от филма е всъщност основен двигател на действието.

Наградите Готам се раздават всяка година в Ню Йорк от най-голямата организация за независимо кино в САЩ, Independent Feature Project, и отличават най-добрите инди постижения.

Майк е само на 34 години, нищо че предпочита да се представя за повъзрастен, и освен два пълнометражни филма е заснел няколко късометражки и ред музикални клипове. Също така ръководи скромна продусп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

The Gotham awards are given annually in New York by the largest organization for independent cinema in the US, Independent Feature Project, and honor the best indie achievements over the past year.

If it seems to you that independent American cinema these days does not differ much from Hollywood, please remember Mike Ott’s name – in November 2010, his second feature, Littlerock, won the category “Best Film Not Playing at a Theater Near You” at the Gotham Independent Film Awards. When I met Mike in Thessaloniki in December, Littlerock had already made a triumphant tour of several European festivals, but still had not been purchased for distribution in the US. Nevertheless, the director jokes that he contemplates burning some DVDs and selling them from the back of his truck “like some rapper.” Mike is only 34 years old, even though he likes pretending to be older, and besides two feature films, he has also shot a number of shorts and music videos. He also manages a humble production company (Small Form Films), plus a record label (Sound Virus Records) and teaches. Littlerock takes all these various elements 41

from Mike’s experience, combining his native California with a plain coming-of-age story about two lost Japanese youths, a brother and a sister, who stumble across the town of Littlerock and its slackers. The co-screenwriters are the Director of Photography Carl McLaughlin and the main actress Atsuko Okatsuka, whose mysterious silence through the main part of the film actually drives the action.

Й От това, което съм чела за първия ти филм, Монотонни дни, завършването на проекта ти е отнело няколко години и си имал доста проблеми. В тази връзка, много е смело, че си решил да заснемеш втория си филм без фиксиран бюджет и работейки с различни хора от екипа по писането на сценария. Не беше ли много рисковано? М Част от решението е свързана с факта, че нямах друг избор. След като приключих с Монотонни дни, бях на този странен етап, в който се срещаш с продуценти, които никога не биха направили филма ми, така че ходех по срещи, разговарях с разни хора и откривах, че нищо не се случва. Затова си казах, че или аз сам трябва да дам парите, за да заснема собствения си филм, или нищо. Започнахме да правим пробни снимки за филма с оператора Карл и с актрисата Ацуко. Разказах им първоначалната идея и после някак всички започнахме да работим в тази посока

много леко, много органично. Докато не приключихме снимките, си мислех, че нещо наистина ще се прецака с този филм, защото целият процес ми се струваше прекалено плавен. Й Как се запознахте, как реши да работиш с тях? М Беше забавно, понеже Карл никога не беше снимал, по онова време беше на 22 години. Ацуко пък никога не беше играла. Разказах им за тази идея, която имах – за човек, който попада в пустинята. Това беше първото нещо, когато излязохме да снимаме, бяхме само ние тримата. Карл не беше свикнал с камерата, така че трябваше да се упражнява и накарахме Ацуко да се поразходи насамнатам. Така започна всичко. Й А бюджетът? М Беше някак си ден за ден. Спомням си, че в някакъв момент някой ни даде 8000 долара, към края, за да приключим постпродукцията, но не

к и н о С АЩ независима продукция

Mike’s debut Analog Days was screened in Bulgaria in 2008 as part of the Red Dot Program, selected by Pozor.

Дебютът на Майк Монотонни дни е показван в България през 2008 г. в програмата Червена точка на сдружение Позор.

f i l m U S A independent production

Y According to what I have read about your first feature, Analog Days, it cost you several years and lots of headaches to finish that project. In this respect, it was very brave of you to decide to shoot your second feature without a fixed budget and to involve other people from your crew in the screenwriting process. Wasn’t this way too risky? M I did this partly because I had no choice. After I made Analog Days, I was in this weird place where I was meeting with producers who were never going to make the movie, so I was going to meetings, talking to people and finding out that nothing was going on. I just thought, you know, I should either come up with the money, make my own film, or forget it. We started doing test shoots for the film with the DP Carl and with the actress Atsuko. I told them my original idea, and then we all came together very easily, very organically. The whole time we were shooting, I kept thinking thought that there was going to be something seriously 42

wrong with the film, because this was far too easy as a process. Y How did you meet them, how did you decide to team up with them? M It was funny, because Carl had never shot a film before, he was 22 years old at the time. Atsuko had never been in a movie. I told them this idea I had about a person who gets stuck in the desert. That was the original thing – when we started out, it was just the three of us. Carl was not used to the camera and needed to practice shooting, so we let Atsuko walk around. That’s how we started. Y What about your budget? M It was just kind of a day-by-day thing. I remember at one point someone gave us around $8,000 towards the end, to finish post-production, but I don’t know what we spent in total. It was like “$500 for this, or gas money or food.” I haven’t thought about it, so I don’t know.

М а й к О т / M i k e Ott

знам колко сме похарчили. Давал съм по 500 долара за еди-какво си, за гориво или храна. Не съм мислил реално колко е всичко, нямам представа. Й Как избра Литълрок като локация? М Когато бях малък, винаги минавахме оттам, като сме ходели на почивка или където и да е. Това е просто едно странно градче в стил Дейвид Линч, където влизаш примерно в магазина и е празно, а някаква стара жена седи омазана с грим. В Америка всеки ден виждаш подобни места и в един момент не им обръщаш внимание, но когато дойде някой чужденец, неговата реакция е: “E* и мястото!” Затова се опитах да се поставя на мястото на чужденец, който попада в Литълрок и не може да се измъкне. Й Как работи с Ацуко и Ринтаро, които във филма говорят основно японски? М Накарах ги да гледат 400-те уда-

ра, за да могат да изглеждат стоически. Когато гледам филми с японски актьори, те обикновено изпълняват всичко крайно превъзбудено, правят налудничави физиономии или мелодраматизират. Аз обаче исках двамата да играят стоически, като Жан-Пиер Лео. Колкото до диалога, просто слушах дали интонацията звучи добре, а накрая питах Ацуко “ОК, какво всъщност си казахте?” и те ми превеждаха. Ацуко говори английски перфектно, а Ринтаро говори точно толкова добре, колкото и във филма.

Les Quatre cents coups (1959) is François Truffaut’s first feature film, usually associated with the beginning of the French New Wave. Amiina is an Icelandic string quartet famous for combining classical music, ambient, minimal and electronic.

Литълрок е градче в Калифорния, разположено на 70 километра от родното място на Майк, Валенсия. Към момента населението е около 1500 души.

Й Оставил си ги да импровизират? М Да, донякъде. Част от диалога е по сценарий, а част е, нали разбираш, ако някой актьор има по-добра идея от мен, аз бих казал ОК. Й Исках да те попитам и за музиката, която пасва перфектно на изображението. Във финалните надписи видях, че много от песните в Littlerock са от твоя музикален лейбъл – преди

к и н о С АЩ независима продукция

Littlerock is a small town in California, located 70 km away from Mike’s hometown, Valencia. Its current population is around 1,500.

400-те удара (1959) е първият пълнометражен филм на Франсоа Трюфо и се свързва с началото на френската Нова вълна.

f i l m U S A independent production

Y How did you choose Littlerock as a location? M When I was a kid, we always passed through there when we were on a vacation or whatever. It is just this weird David Lynch kind of town, you know, when you walk into a store and it’s empty, except for some old lady with make-up all over her face. The idea is about all these weird things you see in America every day and you don’t even pay attention to, but a foreigner comes and says “What the f* is this place!” So I thought: what if I were a foreigner stuck in Littlerock? Y How did you work with Atsuko and Rintaro, who speak mostly Japanese in the film? M I made them watch The 400 Blows, so they were pretty stoic. When I watch films with Japanese actors, they are usually very animated, they make crazy faces or just act melodramatic. I wanted them both to be very stoic, like JeanPierre Léaud. Then, as far as the dialogue 44

went, I would listen to see if the inflection sounded right, then I usually asked Atsuko, “OK, what did you guys just say?” and they would both translate for me. Atsuko speaks perfect English, and Rintaro speaks as well as he speaks in the film. Y You let them improvise? M Yeah, some. Part of it is scripted line by line and some of it is, you know, if an actor had a better idea than I did, then I would say “OK.” Y I wanted to ask you about the music, which fits the images perfectly. I noticed in the final credits that many of the songs used in Littlerock were produced by your music label – did you select them before or after finishing the film? M Yeah, all the really bad songs! I think the music you liked in the film was that played by Amiina. This is a new Icelandic band, great, my favorite. As for the stuff I put in there from my label... I used this band that plays really badly, rock ‘n’

или след снимките ги избра? М Ммм да, най-ужасните песни. Мисля, че музиката, която ти е харесала във филма, е на Amiina. Това е нова исландска банда, страхотни са, много са ми любими. Това, което съм избрал от моя лейбъл, е например тази банда, която свири наистина кошмарно, нещо като рокендрол, звучащо като този тип музика, която местните биха си пуснали на парти. Прегледах нашия каталог и се чудех кое би звучало наистина долнопробно. Останалото е на Amiina. Докато пишех сценария и снимах, през цялото време слушах тяхната музика и накрая си казах, че трябва да са в саундтрака. Й И те ти дадоха правата? М Е, написах им едно мило писмо, казах им: “Вие сте ми любимата група, искам да сте в моя филм.” Така че ми дадоха песните доста евтино, за много по-малко пари, отколкото биха могли да ми поискат.

Й Сред последните независими американски филми, които гледах, са The Myth of American Sleepover, Пъти Хил и Папарацо на Ейдриън Грение. Във всички тях протагонистите са много млади, което би трябвало да е типично за инди проект, но в същото време забелязах нещо ново – използвайки киното като медия, и тримата режисьори се опитват да изследват персонажите си, филмите им са като лабораторни експерименти. Излиза, че имаме едно съвсем ново поколение млади хора, за които не знаем нищо. М Харесва ми тази идея, не съм се замислял. Вече не сме деца и я има тази носталгия по онова страхотно време. Едновременно с това нещата сега са толкова странни, моите студенти ми разказват за онова, което им се случва. Всичко е толкова различно вече.

Amiina са исландски струнен квартет, известни с това, че компилират в музиката си класика, ембиънт, минимал и електроника.

Пъти Хил и Папарацо са показвани на първото издание на кинофестивала So!Independent в София миналия ноември.

Й Какво е впечатлението ти от твоите студенти, какви искат да М а й к О т / M i k e Ott

roll, the sound of what the locals would have been listening to at a party. I was going through our catalogue and trying to find the trashiest music I could. The rest belongs to Amiina. While I was writing the script and making the film, I was listening to their music and at the end I thought that it should be in the soundtrack. Y And they gave you the rights? M Well, I wrote them a really nice letter, just saying, “You’re my favorite band, I would like to have you in my film.” So they gave me the songs really cheap, way cheaper than they could have charged me.

Both Putty Hill and Teenage Paparazzo were shown at the first edition of the So!Independent Film Festival in Sofia last November.

Y Among the last independent American films I saw were The Myth of the American Sleepover, Putty Hill and Adrian Grenier’s Teenage Paparazzo. In all of them, the protagonists are very young, which is supposed to be typical for an indie project, but at the same time I noticed something new as an approach – 45

by using cinema as a medium, all three directors tried to study their subjects, their films are like laboratory experiments. It turns out that there’s a new generation of young folks we do not know anything about. M I like that idea – I haven’t thought about it. We are no longer kids, and there is this nostalgia about how great it was. Yet at the same time, things are so weird now, my students have been talking to me about the stuff they’ve been through. Things are so much different now. Y What is your experience with your students, who do they want to be? M Well, when I go to my class, inevitably there are two or three students who only know about Steven Spielberg or Martin Scorsese. They come in thinking they are going to make some crazy action film. The first assignment I give them is to make a short film about a personal experience. They know how to do it, but at first they hate the idea, because for them a film is

станат те? М Когато вляза за първи път в час, задължително има двама или трима, които познават само Стивън Спилбърг или Мартин Скорсезе. Идват и си мислят, че ще направят някакъв луд екшън филм. Първата задача, която им давам, е да заснемат нещо кратко за тяхно лично преживяване. Знаят как да го направят, но първоначално мразят идеята, понеже за тях филм означава винаги нещо, в което има убийство, изнасилване или наркотици. Изненадващо обаче виждаш дете, което харесва Мартин Скорсезе, а в края на курса ми говори единствено за Вернер Херцог. За мен това е най-хубавата част от преподаването.

М Организирах един курс по киностил и им показах четири заглавия от различни режисьори, като Ханеке, Херцог, Олтман. Никой от учениците ми не беше гледал каквото и да е от тях, което е интересно, понеже аз ги възприемам като класика, но те не са я гледали. Й В момента има прекалено голямо предлагане. М Да, има прекалено много, можеш да гледаш всичко, но всъщност не гледаш нищо. Опитвам се да показвам филми, които са наистина важни, с надеждата, че по някакъв начин те ще повлияят на учениците ми.

Й Доколкото знам, харесваш Вернер Херцог, Михаел Ханеке, Кшищоф Кешловски. Показваш ли любимите си режисьори в своите курсове или избираш примери в зависимост от групите? к и н о С АЩ независима продукция

f i l m U S A independent production

something where there is always murder or rape or drugs. Surprisingly, you take a kid who only likes Martin Scorsese and by the end of the course he only talks about Werner Herzog. To me, that is the best part about teaching. Y As far as I know, you like Werner Herzog, Michael Haneke, Krzysztof Kieślowski. Do you show your favorite directors’ films in your courses or do you select examples based on what the class seems to want? M I did this class called “Film Style” and I showed them four films by four different directors such as Haneke, Herzog, Altman. None of the students had ever seen anything by them, which is interesting, because I consider them classic, but they hadn’t seen them. Y There is too much choice now. M Yes, there is way too much, you can see everything, but you don’t see anything. I try to show my students films which are 46

really important, hoping they may have an impact on them.

М а й к О т / M i k e Ott

Флорис Кайк прави апокалиптични анимационни филмчета к и н о а н и м а ц и я научна фантастика

f i l m a n i mat i o n sci-fi

Floris Kaayk – Animated Armageddon

В рамките на един месец имах удоволствието да гледам анимационния филм The Origin of Creatures на Флорис Кайк на два различни фестивала в Утрехт, Холандия – веднъж по време на IMPAKT и след това по време на Холандския aнимационен филмов фестивал. Този филм се запечата в съзнанието ми, разбира се, не само заради няколкото прожекции, които посетих. Апокалиптичната естетика в произведенията на Флорис, фантастичните сценарии и смесването на компютърно генерирани образи с видео на живо – всичко това пробуди любопитството ми да разбера повече за него. Работата му не може да бъде вкарана в обичайните жанрови рамки, тъй като в своите филми той много умело преплита документалното и фиктивното. Младият холандец използва анимацията като похват за разказване на истории, без самоцелно да демонстрира безспорните си технически умения. Наскоро завършил инсти-

тута Сандберг в Амстердам – кодовата дума за брилянтно образование в сферата на изящните и приложните изкуства и дизайна – Флорис вече жъне успех със своите късометражни анимации. Участията му в множество престижни фестивали, гост-лекциите му за майсторски класове в различни училища, работата му като член на журито на фестивала Shoot Me в Хага, голямата купчинка награди и отличия са само част от поводите медиите (само за справка – Dazed&Confused и Arte) да разгласяват старателно името му. Още през 2009 филмът на Флорис Кайк Metalosis Maligna – фантастична документация за зараза, която поразява хора с импланти – бе представен на Виенското биенале и в центъра Помпиду в Париж. Друг силен момент от биографията на Флорис следва през 2010, когато The Origin of Creatures става холандското предложение за Оскар-номинациите в категория най-добър късометражен анимационен филм.

текст и превод ани георгиева фотография АРХИВ

Освен с изключително приятния си сайт, представянето на сравнително младия институт за изкуство Сандберг впечатлява със своя призив – “Ако се страхувате от несигурността, успеха и объркването, не ни отегчавайте с кандидатурата си.”

сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

text and translation by ani georgieva photography ARCHIVE

The relatively young art institute Sandberg is impressive not only for its location, but also for its motto: “if you are afraid of uncertainty, success and confusion, don’t bother applying”.

In the space of a month, I had the pleasure of watching the animated short film The Origin of Creatures by Floris Kaayk at two different film festivals in Utrecht, the Netherlands: once during IMPAKT, then again during the Holland Animation Film Festival. This film stayed in my mind – and not just because I watched it several times. The apocalyptic aesthetics in Floris’ work, his fantastic scenarios and his mixing of computer-generated images with live video – all this piqued my curiosity about him. His work can’t be simply inserted into the usual genre frameworks, since he skillfully interweaves documentary and fictitious elements in his films. The young Dutchman uses animation as a method of storytelling, not as a self-serving demonstration of his undeniable technical skills. Having recently graduated from Amsterdam’s Sandberg Institute – а codeword for a brilliant education in the field of fine and applied arts and design – Floris is already reaping success with his short 49

animations. His participation in numerous prestigious festivals, his guest lectures for masters classes at various schools, his work as a member of the jury at the Shoot Me Festival in the Hague, and a big pile of awards and grants are just some of the reasons for the media (for reference only – Dazed & Confused and Arte) to regularly throw around his name. Yet Floris Kaayk’s 2009 film Metalosis Maligna – a fantastic documentary about a disease affecting people with implants – was presented at the Vienna Biennale and the Centre Pompidou in Paris. Another high point in Floris’ biography came in 2010 when The Origin of Creatures became the Dutch entry for the Oscar nominations in the Best Short Animated Film category.

А Как започна да правиш анимационни филми? Ф През 1999, по време на обучението ми в графичното училище, открих софтуерния пакет за анимация 3DStudio Max. Бях изключително впечатлен от безкрайните му възможности и реших да задълбая в тази област. Използвайки компютърна анимация, изведнъж бе възможно да визуализирам всичките си мечти и фантазии. По-късно, по време на обучението ми в Худпожествената академия St. Joost, се фокусирах повече върху самата концепция и съдържанието. А Имаш много специфичен начин на работа – комбинираш анимация с видео на живо. Как започна да работиш по този начин? Има ли ограничения в (дигиталните) анимационните форми, които би искал да преодолееш? Ф Според мен компютърната анимация често е лишена от несъвършенство. Чрез комбинацията от

видео на живо и компютърна анимация в често гладките и стегнати дигитални образи нахлува живот. Това допринася за по-сурово и автентично усещане. Когато започвам един проект, допускам, че всичко, което си представям, е възможно. След като завърша концептуалната фаза, обмислям техническите детайли. Тогава често се сблъсквам с ограничения, но с малко въображение успявам да ги преодолея. Разбира се, тези решения често предизвикват изненади, за които дори и не съм подозирал в началната фаза на реализацията на дадена идея. В бъдещи проекти бих искал да експериментирам повече с аналоговата техника и да сведа до минимум употребата на компютърния софтуер. Все пак крайната ми цел е да дам живот на въображението си. А Във филма ти The Origin of Creatures си вдъхновен от библейската история за Вавилонската кула, въпреки това историята е много фу-

к и н о а н и м а ц и я научна фантастика

f i l m a n i mat i o n sci-fi

A How did you start doing animation? F In 1999, during my studies at the Graphical School, I discovered the animation software package 3DStudio Max. I was so impressed by its infinite possibilities that I decided to explore it in depth. Using computer animation suddenly made it possible to visualize all my fantasies and dreams. During my studies at the St. Joost Art Academy, I focused more on concept and content. A Your aesthetic is very specific, as you combine animation with live video. How did you arrive at this combination? Are there limitations in digital animation that you would like to overcome? F I think computer animation often lacks imperfection. By experimenting with the combination of live video and computer animation, soul can suddenly be breathed into the often overly slick and tight digital images. It gives a more raw, authentic feeling. If I start a project, I assume that everything I have in mind is do50

able. After the conceptual phase is over, I start thinking about the technical details. Then I discover the limitations, but with a little creativity I can come up with solutions. However, these solutions always bring surprises which I never thought about in the starting phase of implementing an idea. In upcoming projects, I would like to experiment a bit more with analog techniques and minimize the use of computer software. The ultimate purpose is to stretch my imagination. A In your film The Origin of Creatures, you are inspired by the biblical story of the Tower of Babel, yet the narrative is very futuristic and anti-utopian at the same time. Were you searching for a sort of a post-human interpretation? Is there a certain message you want to share in the form of film? F The story of the Tower of Babel, one of the oldest stories of cooperation and communication, serves as a red line in the film. People work collaboratively to

туристична и антиутопична. Търсел ли си по някакъв начин постчовешка интерпретация? Имаш ли някакво конкретно послание, което искаш да предадеш с филма? Ф Историята за Вавилонската кула, една от най-старите истории за съдействие и комуникация, е червената нишка във филма. Хората работят в сътрудничество, за да изградят кула до небесата и така да достигнат Бог. Свързах това с горските мравки, които чрез изключително уникални методи на съвместна работа строят мравуняците си към слънцето. Това се прави, за да се постигне идеалната температура, необходима за яйцата на мравката кралица. Опитах се да свържа тези две начални позиции в история за свят, в който човешкият живот, какъвто го познаваме, е изчезнал и телата се състоят единствено от свободни крайници. Краката, ръцете и пръстите работят съвместно, точно като мравките. Заедно те

изграждат за своята кралица мравуняк/кула към слънцето. Те създават идеалната среда, за да може тяхната колония да се разрасне. В същото време те еволюират в растежа си с помощта на непрекъсната борба. Това не е послание, което искам да пропагандирам, по-скоро моят интерес е към човешкото тяло, еволюцията и света на насекомите. А Във филмите ти откривам както връзка между технологията и тялото/природата, така и дълбок интерес към науката. Какво мотивира създаването на подобни сценарии? Ф Аз съм заинтригуван от човешкото тяло като обект, не ме интересуват емоционалните аспекти. Затова аз никога не развивам героите си като персонажи с определени характери – по този начин създавам дистанция между протагонистите и публиката. Искам зрителите да се удивляват от света, който им поднасям, а не да се привързват емоци-

к и н о а н и м а ц и я научна фантастика

f i l m a n i mat i o n sci-fi

build a huge tower to heaven, in order to reach God. I noticed some similarity to how forest ants, using extremely unique collaboration methods, build their nests towards the sun. They do this to achieve the ideal temperature in the nest needed for the ant queen’s eggs. I tried to connect these two starting points in a world where human life, as we know it, is gone and the body consists only of disconnected limbs. The legs, arms and fingers work together in the same way ants do. Together they build a nest/tower towards the sun for their queen. They create an ideal habitat for their colony to grow bigger. At the same time, they’re in an evolutionary process of growth through continuous struggle. It’s not a message I want to propagate, but rather an expression of my fascination with the human body, evolution and the insect world.

A In all your films, I discovered a great interrelation between technology and the body/nature, as well as a deep interest in science. What are the main concerns that motivate such scenarios? F.K.: I am interested in the human body as an object, without the emotional aspects. This allows me not to go into character development – in doing so, I create distance between the audience and the protagonists. I want the viewers to marvel at the world I serve up to them, and not to feel emotionally attached to characters. The events in the films remain elusive, mysterious and somewhat frightening. A Is the Dutch scene animation-friendly? What do you miss and what are you thankful for? F The Dutch scene is very open to innovative animation. Animation in the Netherlands has many different layers. You have the conservative, traditional animation filmmakers with their own festivals and activities, but also visual artists who

онално към героите. Събитията във филмите са неуловими, мистериозни и някак страшни. А Холандската сцена плодородна ли е за анимация? Какво ти липсва и за какво си благодарен? Ф Холандската сцена е много отворена към иновативна анимация. Анимацията тук е на много различни нива. Имаме консервативните, традиционни режисьори с техните фестивали и занимания, но също така визуални артисти, които експериментират с анимация, като изпробват най-различни нови похвати. Освен това имаме дизайнери, които използват анимацията с много по-приложен подход. Чувствам, че аз се спускам между всички тези нива и вземам по нещичко от всекиго.

ва напред с тенденциите и знаят как да комбинират музиката си с поезия и въображение. Те са едно от най-силните ми вдъхновения, въпреки това доста недостижими. Това е от тези мечти, от които хората се нуждаят, за да подхранват своите амбиции. А Какъв филм мечтаеш да направиш? Ф Бих искал да снимам някой ден пълнометражен игрален филм.

А Има ли конкретни имена, с които би искал да работиш? Ф Бих искал някой ден да направя нещо заедно с Radiohead. Те са толкоФ л о р и с К а й к / F l o r i s Kaa y k

use animation in an experimental way, trying out all kind of novel methods. Besides, you have designers who use animation with a much more applied approach. I feel that I slalom through all these layers and take something from everything. A Are there certain names you would like to collaborate with? F I would like to do something with Radiohead someday. That band is so ahead of trends and knows how to combine their music with both poetry and imagination. They are one of my biggest inspirations, yet quite unattainable. People need these kinds of dreams to feed their ambitions. floriskaayk.com is Floris’ personal web page, where you can watch some of his films.

A What kind of film do you still dream of making? F One day I would like to make a feature-length film.

floriskaayk.com е личният сайт на Флорис, където могат да се гледат част от филмите му.

1000 names не могат да стоят на едно място

м у з и к а а л б у м БЪДЕЩЕ

text by ivaylo spasov translation by bistra andreeva photography MIHAIL NOVAKOV

m u s i c L P

текст ивайло спасов фотография МИХАИЛ НОВАКОВ

FUTURE

1000 names Can’t Sit Still

Ние от списание Едно пишем за 1000 names, откакто те стартираха. Ама наистина от самото начало. За щастие пишем винаги с повод – нов албум, сингъл, паметно участие, нов лейбъл... все такива хубави неща. Отвъд чисто фенското хвалене, което е винаги най-лесно за артикулиране, трябва да споменем няколко важни неща за Маргарит и Ники ака Casio Blaster & 99 Mistakes aka 1000 names. Независимо дали музикалната им продукция ни е била по вкуса или не – те винаги са притежавали способността да гледат достатъчно адекватно на всичко онова, което се случва в музикалния свят (не географски обусловен, разбира се), така че да ни спечелят за себе си. Твърдите бийт фенове може и да са оставали разочаровани понякога, обаче всички онези, които принципно недолюбват твърдата стилова цензура и догматичността в музиката, със сигурност са казали едно евала на опитите на 1000 names да

намерят своя автентичен звук. Не съм напълно сигурен дали са успели вече да го открият (без да пренебрегвам отличителността на нещата, които създават), но той, звукът, със сигурност не стои на едно място. Така правят и те – търсят, дълбаят и вървят напред. И защото са ни приятели и защото вярваме в тях, си мислим, че са все по-близо. Следващото кратко интервю разказва къде горе-долу се намират те във времето и пространството сега и накъде са се запътили след малко (издавам: за няколко месеца ще видят как ще им се отрази Берлин). Има и още. Подробностите следват. И Какво става с вас сега? Какво предстои, какво важно се е случило напоследък? 1000 names Oколо нас витае лека еуфория. Тъкмо излезе новото ни EP Before Sunrise за Black Acre. Също така ни предстоят EP за Eklektik

Before Sunrise вече получава доста добра критика от музикални онлайн издания като Juno и Boomkat.

сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

Before Sunrise already garnered positive reviews from online music media such as Juno and Boomkat.

We have been writing about 1000 names in Edno Magazine since the start. Really, their very start. Luckily, every time we go back to do yet another story on them, it’s because they give us a good reason to do it – like a new album or a single, a memorable live set, a new label… all those great things. But beyond the easily delivered fan rave, there are a few fundamental things that need to be said about Margarit and Niki, aka Casio Blaster & 99 Mistakes aka 1000 names. No matter if their musical production is your cup of tea or not – they’ve always had the ability to be utterly up to snuff in response to everything going on in the music world (and not in the geographical sense, of course), so it is only natural that they’ve won us over. Hard beat fans may have been disappointed at times, but anyone who tends to dislike stiff, self-imposed genre restrictions and a dogmatic approach to music would certainly give 1000 names props for attempting to find their own authentic sound. I am not entirely 55

sure if they have succeeded in doing that yet (and I don’t mean to downplay the importance of the music they create), but “it,” the sound they’re after, certainly doesn’t sit still. So they don’t either – they search, dig deep and push forward. And we think they’re close – because they are our friends and we believe in them. The following brief interview is about where they are now in terms of time and space and where they are heading (hint: they might try Berlin for a while). The news just keeps coming. Details below. I What’s going on with 1000 names? What’s new and what have you got ahead of you? 1000 names We are slightly euphoric. Our new EP Before Sunrise just came out on Black Acre. We also have an EP coming out on Eklektik Records, it’s called A Minute a Day (check out the visual story inspired by it on page 58), a 7” on Personal Records Austria and an EP called

Records, наречено A Minute A Day (виж визуалния материал, посветен на него, на стр. 58), 7” за Personal Records Австрия и EP за Svetlana Industries, наречено Machine City. И В какво настроение сте сега и каква е музиката, която да очакваме от вас в скоро време? 1000 names В момента сме в период на трансформация в търсене на нови полета на изяви в звука, темпото. Работим нонстоп, имаме много материал, а въобще не знаем дали излизат най-подходящите парчета и дали сме в правилната посока. Някои хора ще се разочароват от нас, но не може да стоим в бийтмейкърската ниша. Искаме да експериментираме. И Как се промени възгледът ви за музиката, както от естетическа, така и от бизнес гледна точка, откакто добихте популярност? 1000 names Мислим, че с течение на времето възгледите, вижданията и

идеите на хората се променят. Освен това натрупването на участия, опит и преживявания ни подтиква непрекъснато да търсим. Напоследък сме се зарибили много по изпълнението си на живо. Искаме да представяме все повече авторска музика, но по интересен за хората начин. Клубният звук ни вълнува сега, но съчетан с експеримента. Тъй като местата, на които обикновено пускаме, са клубове, а пък същевременно не искаме да звучим твърде housey, dubstep, beat, whateva, искаме да създадем нови усещания и настроение у хората – експериментално-клубно, авангардно. С времето тази насока ще бъде развита още. И Какво слушате сега и какво няма да слушате повече? 1000 names Вариациите са много и шизофренни – сайкаделик, калифорнийска плажна музика от края на 60-те, геридж, осемдесетарски неща, ню бийт, диско, skweee, outsider music, blips... луда работа. Въпреки наличие-

м у з и к а а л б у м БЪДЕЩЕ

m u s i c L P FUTURE

Machine City on Svetlana Industries. I What’s your mood like and what music can we expect from you these days? 1000 names Right now we are going through a transition, in search of new sound and tempo territories. We are working 24/7, we have so much material and we have no clue if we are releasing the best tracks and whether we are going in the right direction. Some people will be disappointed, but we can’t stay in the beatmaking niche forever. We want to experiment. I How have your views on music changed with time – both aesthetically and business-wise – after you gained popularity? 1000 names We think people’s views and ideas always change with time. Plus, our live sets and experiences keep us in search mode constantly. Lately we have been suckers for playing live. We want to play more of our own music, but make 56

this a more intriguing experience for people. We are fascinated by club sound, but want to combine it with experiments. We normally play in clubs, but we don’t want to sound too housey, dubstep, beat, whatever, we want to inspire a new feeling and mood in the crowd – experimentally clubby, avant-guarde. We’ll work on developing that concept over time. I What are you listening to now and what will you never listen to again? 1000 names The answers are numerous and schizophrenic – psychedelic, California beach music from the end of the 60s, garage, 80s stuff, new beat, disco, skweee, outsider music, blips... crazy stuff. Despite a multitude of genre definitions nowadays, quality electronic music keeps citing an ever increasing number of genres from the past and present as inspiration. For better or worse, people feel the need to define even such eclectic mixtures. Which maybe only goes to show how (in)adequate can definitions be. As

то на множество стилови дефиниции в наши дни качествената съвременна електроника се характеризира предимно с използването на препратки от все повече стилове от миналото и настоящето. За добро или лошо, хората изпитват необходимост да дефинират дори и подобни еклектични смески. Това може би показва колко (без)смислени могат да бъдат определенията. А за това, което не бихме слушали – хм, доста неща са ни писнали през годините, но от време на време идва един период на носталгия или случайно подсещане за някаква песен, албум, период и е хубаво да се върнем там за малко... И Кои са прогресивните артисти, които ви вдъхновяват в този момент? 1000 names James Blake, Mount Kimbie, Actress, Lukid, Airhead и Skweee сцената. И Как се развива родната сцена в последно време?

1000 names Както обикновено на родната сцена е доста тихо. Не знаем какво точно бихме могли да кажем по въпроса, знаем само, че има хора, макар и малко, които са готови да провокират вкусовете тук и да доведат интересни артисти. И Защо избрахте да се преместите точно в Берлин, а не в Лондон, да речем? Какво се надявате да се случи за тези няколко месеца, докато сте там? 1000 names Берлин ни се струва някак по-близък, нещо като интересна отправна точка, а може би и като център. Доста хора отиват натам. Усещаме го като събирателно място за артисти, пияници и бохеми. Среща на култури изток-запад. Искаме да попием от атмосферата, жадни сме за концерти, галерии и клубове. Не знаем какво точно ще се случи, оставяме се малко на течението... и не съвсем.

Стилът skweee възниква в Скандинавия. За едни от основоположницете му се считат хората около лейбъла Flogsta Danshall – Pavan и Daniel Savio. Skweee идва от израза squeeze out, защото първоначалната концепция на стила е максимално количество звуци да бъдат извлeчeни от стар аналогов синтезатор. Днес skweee сцената, макар и надхвърляща пределите на скандинавския полуостров, продължава да бъде малка, но особено вдъхновяваща за артистите, експериментиращи с бийта и начините за извличане на нестандартни звуци.

1 0 0 0 n ames

for what we’ll never listen to again – hm, we’ve gotten tired of quite a few things over the years, but from time to time we get nostalgic or something reminds us of a song, an album, a period and we like to go back there for a while.

Skweee is a music genre originating from Scandinavia. Some of its inventors include the circle around the label Flogsta Danshall – Pavan and Daniel Savio. Skweee comes from the expression "to squeeze out" – the genre is originally based on the idea of squeezing maximum sound out of an old analog synthesizer. Today skweee has broken out of Scandinavia, but the scene is still small. However, it is considered a major inspiration for artists experimenting with beats and unusual modes of sound extraction.

I Who are the progressive artists who’ve inspired you lately? 1000 names James Blake, Mount Kimbie, Actress, Lukid, Airhead and the Skweee scene. I What do you see happening on the local scene these days? 1000 names As usual, all is quiet on the local scene. We don’t know what exactly to say about it, we just know that there are people here, albeit only a few, ready to challenge local tastes and to invite interesting artists. I Why did you choose to move to Berlin, and not, say, London? What do you hope will happen in the several months you plan to spend there? 57

1000 names Berlin seems closer to us in a way, it’s like an interesting starting point, and maybe a focal one, too. A lot of people go there. We see it as a meeting place for artists, drunks and bohemians. East meets West. We want to absorb some of that atmosphere, we are thirsty for concerts, galleries and clubs. We don’t know what’s going to happen, we will let ourselves go with the flow…but not entirely.

A Tape-Lepatyc Trip Проект-експеримент от Вито Валентинов Озвучен и тестван от 1000 names Документиран от Михаил Новаков и Ивайло Младенов Текст и превод от Ани Георгиева

Само на пръв поглед Tape-DTron-1000 изглежда като хибрид между стереоочила, аудиокасета, специални призми и слушалки. Налице е всъщност нова по рода си бинокуларна апаратура, която допълва човешкото въображение и позволява

An experimental project by Vitto Valentinov Test and sound by 1000names Documented by Mihail Novakov and Ivaylo Mladenov Text and translation by Ani Georgieva

революционни възможности в сферата на виртуалните устройства. Tape-D-Tron-1000 е ново поколение компютърен шлем, резултат от иновативна технология и чувствителни материали – комбинация от 3D оптични сензори, дисплей от 58

течен кристал, нанодекодиращи устройства, лазери, филтри и огледала.

At first glance, Tape-D-Tron-1000 looks like a hybrid between stereo glasses, an audio cassette, special prisms and headphones. But in fact, itâ&#x20AC;&#x2122;s a brand new type of binoculars that expands the human imagination and offers revolutionary possibilities in the

field of virtual devices. Tape-DTron-1000 is a next-generation computer helmet, the result of innovative technology and sensitive materials: a combination of 3D optical sensors, a liquid crystal display, nano decoders, lasers, filters and mirrors. 59

Неговата мисия е да преведе аудиосигнала от магнитната лента на касетата в абстрактни виртуални картини, които се прожектират чрез сложна сензорна система пред очите. Благодарение на специално интегрираните рефлекти-

ращи огледала и процесорната прецизност очилата позволяват физичните дадености и прожектираните образи да се слеят в необикновена хаптична симулация.

Its mission? To translate the audio signal from the magnetic tape into abstract virtual images, which are then projected in front of the eyes via a complex sensory system. Thanks to the specially integrated reflective mirrors and the processorâ&#x20AC;&#x2122;s precision, these

glasses enable the physical sources and projected images to merge in an unusual haptic simulation.

Обкръжаващата среда е изключително важна в този процес – специфичната светлина, въздухът, хоризонтът, текстурата и физичната материя влияят върху уникалното преживяване. Изборът на различна локация предполага ново вълнуващо

взаимодействие между истинското и виртуалното. Въображение, пространство, звук и картина преминават в непозната досега модалност.

The environment plays an extremely important role in this processÂ â&#x20AC;&#x201C; the specific qualities of the light, air, horizon, texture and physical matter affect this unique experience. A different location means a new interaction between the real and the virtual.

Imagination, space, sound and picture overflow into an as-of-yetunknown modality.

Вито Валентинов: “Tape-DTron-1000 е като протеза към очите, която филтрира заобикалящата ни среда и ни освобождава от ограниченията на видимото. Този проводник позволява на светлината да нахлуе до непознатите кът-

чета на съзнанието и да се трансформира във фантомни образи, пренасяйки ни в пределите на менталните видения.”

Vitto Valentinov: â&#x20AC;&#x153;Tape-DTron-1000 is like a prosthesis for the eyes, which filters our environment and frees us from the limits of the visible. This kind of wire allows the light to pervade unknown corners of consciousness and to transform

itself into phantom images, taking us to the limits of mental vision.â&#x20AC;?

Свидетели сме на нов тип смесена реалност – с помощта на Tape-D-Tron-1000 реалните географски параметри и виртуалната образност на звука достигат процес на комплексна метаморфоза. TapeD-Tron-1000 е създаден като продължение на тялото – механичен мутант, който разши-

рява диапазона на човешката сетивност до достигане на нов тип възприятия. Човекът се трансформира в чувствителен приемник на космическите вибрации.

We can now experience a novel type of mixed reality – with the help of Tape-D-Tron-1000, real geographical parameters and the virtual imagery of sound engage in a complex metamorphosis. Tape-D-Tron-1000 is designed as an extension of the body – a mechanical mutant, which expands the range of the human

sensory system, making new methods of perception possible. The person is transformed into a highly sensitive receiver of cosmic vibrations.

Добре познатата действителност се превръща в пленителна фикция – едно неповторимо лично пътуване из непознати досега измерения. Това забележително устройство може да се използва не само в статично положение, но и при движение. Сливането на въоб-

ражаемото с околната среда и нейните закони помага за разпознаването на многобройните нива на човешкото съзнание.

Hum-drum reality turns into fascinating fictionÂ â&#x20AC;&#x201C; a unique personal journey through dimensions unknown. This remarkable device can be used not only standing still, but also in motion. Incorporating the imaginary with the environment and its laws helps identify

the multiple levels of human consciousness.

Tape-D-Tron-1000 е чудесен повод да си спомним гениалните думи на сър Артър Кларк, че всяка достатъчно напреднала технология е неразличима от магия. Изберете ден, изберете минута, сложете виртуалните очила и се оставете на въздействието на избраната от вас музика. Днес, тук, утре и навсякъде.

Концепцията към проекта Tape-D-Tron-1000 е буклет към новия винил на 1000 names – A Minute A Day, издаден от Eklektik Records. 70

Tape-D-Tron-1000 recalls the ingenious words of Sir Arthur C. Clarke that any sufficiently advanced technology is indistinguishable from magic. Choose a day, select a minute, put on these virtual glasses and let the music morph you. Today, here, tomorrow, anywhere.

Find out more about the concept behind Tape-D-Tron-1000 in the booklet included with 1000 namesâ&#x20AC;&#x2122; new vinyl, A Minute a Day, released by Eklektik Records. 71

текст ивайло спасов фотография АРХИВ

м у з и к а и сто р и я синтезатор

text by ivaYlo spasov translation by boris deliradev photography ARCHIVE

m u s i c h i st o r y synthesizer

Morton Subotnick: On Synthesizers, the Past and the Future 72

Мортън Суботник: за синтезатора, миналото и бъдещето сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

Той е един от създателите на първия аналогов синтезатор, известен днес под името Buchla. Също така е и един от визионерите на експерименталната електронна музика. Името му е Мортън Суботник и сега е на 77 години. Неговите знаменити открития и виждания за развитието на музиката, носителите, изпълненията на живо и интеракцията с публиката датират някъде от началото на 60-те години на миналия век – преди ужасно много време, погледнато от перспективата на настоящето. По-поразителна е обаче прозорливостта, която той е имал за онези времена (казвам го без грам подценяване на периода, напротив). Още през 60-те Мортън Суботник започва да разсъждава за значението на записите, за наличието на грамофон или аудиосистема в дневната на всяко семейство, за конвенционалността на музиката и за значението на миналото, настоящето и бъдещето… все неща, които днес мислим, че

разбираме чудесно (макар съвсем да не е така) и които възприемаме като даденост (без да си даваме сметка защо са се превърнали в такава). В наши дни наричат Мортън един от “бащите на техното”, а както той самият разказва, преди години са му казвали “бащата на електрониката”. Той за сметка на това предпочита да говори за заслугите си с порядъчна скромност и чувство за хумор: “Бях част от едно движение, което помогна за създаването на това, което днес е познато като синтезатор. Предполагам, че част от заслугите ми се дължат на факта, че участвах активно в концептуализирането на самата идея. Случи се така, че моите представи и виждания се реализираха в бъдещето. Но не мога да си приписвам кой знае какъв кредит за това.” На 77 години Мортън Суботник е все толкова деен и продължава да твори според своята представа за звук.

м у з и к а и сто р и я синтезатор

m u s i c h i st o r y synthesizer

He is one of the founders of the first analog synthesizer, which is known in music history as the Buchla. He is also one of the early visionaries of experimental electronic music. His name is Morton Subotnick, 77 years old. His live performances and discoveries date back to the beginning of the 1960s – a long time ago, you might think. Yet Subotnick’s prophesies about the future of the music industry are still striking today. Even back then he began thinking about the importance of recorded music and imagined turntables and audio systems entering people’s living rooms on a mass scale. He meditated on conventional tastes and the meaning of the past, present and future in music… all things we believe we understand so well today (do we?) and take for granted (with no conscious awareness of why they were taken for granted in the first place). One of the labels people like to use for Morton nowadays is “the father of techno,” but he says his title actually used to be “the father of electronic music.” Yet Morton 74

Subotnick talks about his achievements with humility and a sense of humor: “I was part of a movement that helped create what today is known as the synthesizer. My fame is related to the fact that I took an active part in its conceptualization. And it so happened that these ideas worked out. But I can’t claim all the credit for that.” At 77, Subotnick is still active and continues working in line with his own ideas about sound. This text was inspired by a lecture given by Morton Subotnick at this year’s Club Transmediale festival, which was a fascinating, one-and-a-half-hour overview of the last 60 years in electronic music – covering everything from the details surrounding the invention of the first synthesizer, through the history of the legendary club the Electric Circus in New York, to the thinking behind his no-less-legendary composition Silver Apples of the Moon. He also talked about a lot of things that help us understand music and the present that much better – but let’s start at the

Този текст е вдъхновен от лекцията му на тазгодишното издание на фестивала Club Transmediale, където в продължение на час и половина Мортън обрисува близо 60-годишен времеви период със страхотни случки – от предпоставките и подробностите около появата на първия синтезатор, през историята на един легендарен нюйоркски клуб на име Electric Circus, до причината за появата на не по-малко легендарната му композиция Silver Apples of the Moon. Той разказа и много други неща, които ни помагат да разберем музиката и настоящето малко по-добре. Но да започнем от самото начало.

Предистория През 51-ва, когато Мортън Суботник завършва гимназия, част от хората, посветени на музиката, сякаш предчувстват, че нещо предстои да се случи… да се промени – нещо, свързано с развитието на възможностите за запис и възпроизвеждането на музика. Една малка джаджа, наречена транзистор, се превръща в комерсиален обект по това време (започва масовото ù производство). Горе-долу тогава в американската икономика започва и пробното използване на предшественика на кредитната карта, посредством която консумираш различни блага и в края на месеца плащаш някаква минимална такса. Тези два наглед несвързани факта спомагат за поевтиняването на техниката и за закупуването ù.

Мо р т ъ н С у б от н и к : з а с и н те з а то р а , м и н а л ото и б ъ де щ ето

beginning. Some background In 1951, when Subotnick was finishing high school, there were people who believed that something major was about to change in the music business – something to do with future developments in the way music was recorded and reproduced. A small gadget, known as the transistor, had been invented and was about to be introduced into mass production. At around the same time, parts of the American economy were also experimenting with an early version of the credit card, which allowed customers to buy something before actually having to pay for it. Those two seemingly unrelated facts were the engine behind the technological innovation in the United States, which eventually led to the affordably priced music products that changed the industry forever.

The concept “First, I had to decide what I wanted to do. There were two paths I could follow. On the one hand, I was convinced that recorded music would enter people’s living rooms in the form of LPs and other new media, effectively replacing live chamber music and other interactive forms. I knew you would soon be able to transport yourself via sound and music to the place of your choice by simply taking an LP down from the shelf and playing it on the turntable. It sounds a bit psychedelic, but relax, the whole psychedelic movement wouldn’t take off for a few more years yet. On the other hand, I was wondering what technology could be used on the stage so that the sound could travel long distances from performer to audience.”

Концепцията “Първо трябваше да разбера какво искам да правя. Посоките, които исках да следвам, се оказаха две. От една страна, бях убеден, че музиката, която е записана, ще влезе в дневните на хората посредством записите на дългосвирещите плочи и други носители. Смятах, че това ще е новата форма на камерна музика и на интерактивно изкуство. Рекордерът ще измести пианото от дневната и когато човек иска да бъде транспортиран някъде от звук или музика, може да вземе някоя плоча от рафта си, да я пусне и да отиде там, където тя иска да го отведе. Звучи малко психеделично, но спокойно, психеделията се случи 3-4 години по късно. От друга страна, се чудех какво трябва да присъства на сцената, за да може случващото се на нея да бъде живо и да се предава по-лесно от изпълнителя на публиката. “

Създаването на “електронния музикален статив” “Големият проблем беше липсата на технология за осъществяване на идеите ми. В началото на 60-те двамата с Рамон Сендър се обединихме с цел да направим студио и така поставихме началото на San Francisco Tape Music Center. Когато разказах на Рамон за идеята си за електронен звуков статив (electronic sound easle), чрез който звукът да се създава и извлича дистанционно, разбрахме, че имаме нужда от инженер. Повечето хора, които се явиха на пуснатата от нас обява в местния вестник, бяха на наркотици. Това беше първият ми сблъсък с такива хора. Един ден обаче при нас дойде Дон Букла. Не знам дали и той беше надрусан, но за 24 часа направи първото устройство по скиците, които му дадохме. Той ни обясни накратко, че не използваме транзисторите оптимално и съответно

м у з и к а и сто р и я синтезатор

The two other well-known institutions recording experimental music at the time were the Electronic Music Studio in Cologne and the Groupe de Recherche de Musique Concréte in Paris.

Институциите за по-експериментална музика по това време са студиото за електронна музика в Кьолн и парижкото Musique concrète.

m u s i c h i st o r y synthesizer

The “electronic sound easel” “The truth was that there was no available technology to help me implement my ideas. At the beginning of the 1960s, Ramon Sender and I joined forces and set up a recording studio – the San Francisco Tape Music Center. After I told Ramon about my idea for an electronic sound easel which would create and relay the sound from a distance, we realized we needed an engineer. Most of the people who responded to the ad we put in the local paper were on drugs. It was my first encounter with these types. One day a man called Don Buchla turned up at our doorstep. I don’t know if he was on drugs, too, but in 24 hours he had made the device from the sketches we gave him. He explained to us that we weren’t using the transistors properly and that’s how our process of mutual education began – he taught me electronics, I taught him music. That was the beginning of the electronic sound easel. I was firmly against a black-and-white keyboard and I also 76

didn’t want us to make a new music instrument – I was not interested in making music, at least not what was called ‘music’ at the time. I wanted the device to be a palette which would help you paint with sounds, working with different forms of controlled electricity. The part which controlled the electricity later became known as an envelope generator, although we didn’t call it that at the time. We came up with the idea for an envelope of energy which would react not just to sound, but to everything which moved and changed onstage – including the lighting. And that’s why we used this metaphor in the name of the synthesizer. Can you imagine – this was happening back in 1962-63 – we managed to put something together and we even extracted some sound from it! The first specimens cost $500 each and had “San Francisco Tape Music Center Incorporated” stamped on them. I was quite shocked – the last thing I wanted to do was enter the business world and start

взаимно започнахме да се учим – аз него на музика, той мен на електроника. Така започна конструирането на първия “музикален статив”. Категорично бях против черно-бялата клавиатура. Освен това не исках да правя музика, или поне не такава, каквато я познавахме по онова време. Исках това устройство да е палитра, с която да могат да се рисуват звуци. Палитрата трябваше да представлява контролирано електричество в различни форми. Терминът, който измислихме тогава за движението на енергията, стана известен като envelope generator, въпреки че ние не го наричахме така, и беше масово използван в средите. Идеята накратко беше за своеобразен плик с енергия, която обаче не е насочена само към звука, а към всичко, което се движи и променя в пространството – като например прожекторите, светлината и звуците. Това беше основната метафора за названието на този

синтезатор. Можете ли да си представите – това се случва през ‘62-63 г., когато след работата по скиците и концепцията успяхме да сглобим нещо и да изкараме звуци от него. Първите екземпляри излязоха по около 500 долара и на тях пишеше – San Francisco Tape Music Center Incorporated. Аз бях адски възмутен, защото по онова време последното нещо, което бих направил, бе да вляза в бизнеса и да правя пари от този уред. Е, по-късно се опитах, но не се получи съвсем. Няколко години по-късно Боб Моуг имаше идея, вдъхновена от черно-белите клавиши, да създаде нещо, на което може да се свири музика… дори и примерно Бах. Това обаче бе тотално различна метафора от нашата.”

Следващите серии синтезатори носят името на инженер Дон Букла – Buchla synthesizor, и са произвеждани от Buchla & Associates, Inc. Bob Moog създава по горедолу същото време своя Moog синтезатор; синтезаторите с тази марка са с култов статут в света. на електронната музика.

M o rt o n S u b o t n i c k : o n s y n thes i z ers , the past a n d the f u t u re

The next series of synthesizers bore the name of engineer Don Buchla and was made by Buchla & Associates, Inc. Bob Moog created his Moog synthesizer around that time. Moog synthesizers still hold cult status in the world of electronic music.

making money from the thing. I tried that later, but it didn’t work out as I expected. A few years later, Bob Moog came up with the idea for a black-and-white keyboard on which you would be able to play music… even Bach, for example. But his was a very different metaphor from ours.” The Electric Circus & Silver Apple of the Moon At the end of the 60s, Morton Subotnick moved to New York with his Buchla synthesizer (which still read “San Francisco Tape Music Center Incorporated”). His studio became a hub for the forward-thinking New York artists of the period, who flocked to observe his experiments. The psychedelic movement was at its height. Among the people who came to the studio were the owners of the Electric Circus, which was about to open in town. (The Electric Circus was a legendary New York club which operated between 1967 and 1971, becoming a 77

creative platform for some of the most experimental artists of the day, including the Velvet Underground, composer Terry Riley and many others.) They had bought the rights to the name but had no idea what it meant. They listened to Morton’s demonstrations and heard his explanations, and eventually offered him a job as the artistic director of the club. Morton accepted and for a year was the driving force behind its success, before deciding that he was getting bored. His landmark Silver Apple of the Moon was composed shortly after he resigned, when the label Nonesuch asked him to create the first piece ever to be recorded especially on an LP (during this period Subotnick was lecturing on the influence of LPs on the future the recording industry). Silver Apple of the Moon was so popular that it topped the classical music charts and was followed by many other memorable projects which challenged conventional music tastes and reaffirmed his image as a pioneer of electronic music.

The Electric Circus & Silver Apple of the Moon В края на 60-те Мортън Суботник се мести в Ню Йорк със своя синтезатор Buchla (на който тогава все още пише San Francisco Tape music Center Incorporated). Студиото му се превръща в средище на по-авангардните нюйоркски артисти, които често присъстват по време на експериментите му. По това време психеделичното движение е в апогея си. Едни от посетителите тогава са бъдещите създатели на превърналия се в легенда клуб Electric Circus. Те отиват при Суботник, защото реално нямат представа какво е значението на словосъчетанието Elеctric Circus (чиито авторски права те вече са закупили). След поредица от демонстрации и идеи, които Мортън споделя с тези хора, те му предлагат да стане артистичен директор на новооткриващата се дискотека със същото име. Той приема и е движеща сила там в продължение на година,

след което му доскучава. Емблематичната композиция Silver Apple of the Moon става факт малко след това му приключение, когато хората от лейбъла Nonesuch му предлагат да създаде първото парче, специално предвидено за запис на дългосвирещ носител (по това време Мортън Суботник води лекции, в които говори за характеристиките на музикалните записи и музикалните форми, които да бъдат продуцирани и издавани на дългосвирещи носители). Silver Apple of the Moon добива огромна популярност и дори става номер едно в класациите за класическа музика. Оттогава до днес Мортън Суботник създава множество забележителни проекти, които конфронтират конвенционалността и стандартите и изграждат ореола му на пионер на електронната музика.

м у з и к а и сто р и я синтезатор

mortonsubotnick.com

Electric Circus е емблематичен нюйоркски клуб, просъществувал от 67-ма до 71-ва. Той е трибуна за най-авангардните артисти на онова време – като The Velvet Underground, композитора Тери Рилей и много други.

m u s i c h i st o r y synthesizer

Past and present “When you see or hear something for the first time, you are in the present. You can’t see it or hear it in the past. The future is the next word I am going to use. All we have is this short span of the future and our past, which we know well. The things we don’t know about – they simply don’t exist. Many people think of life as a train which moves forward, leaving the past behind. But if we think of life as a globe which moves in all directions at the same time, this changes the way we see the world. Events don’t replace one another, what happens is that new events are being added all the time. Everything stays with us. Bach, for example, never disappeared, yet the interest in him was revived in the 19th century. I think the future is in a world without a past and a future. That’s the world I see and live in.”

Минало и бъдеще “Когато видиш или чуеш нещо за пръв път – това е настоящето. Не може да го видиш или чуеш в миналото. Бъдещето пък е следващата дума, която ще кажа. Няма нищо повече от краткотраен момент на бъдеще и цялото минало, което познаваме, а нещата, за които не знаем, просто не съществуват. Много хора разсъждават за живота като за влак, движещ се напред, оставяйки миналото зад себе си. Но ако помислим за живота като за глобус, движещ се във всички посоки едновременно, начинът, по който възприемаме света, се променя. Нещата не се заместват едно с друго, а ние просто непрекъснато добавяме. Всичко остава. Например Бах никога не е изчезвал, въпреки това интересът към него се възражда през 19 век. Мисля си, че бъдещето е свят без бъдеще и минало. Това виждам и в това живея.”

mortonsubotnick.com

Мо р т ъ н С у б от н и к : з а с и н те з а то р а , м и н а л ото и б ъ де щ ето

Небрежни теории за ниския полюс

м у з и к а beat Лос Анджелис

text and translation by yoana stancheva photography by MIHAIL NOVAKOV

текст и превод йоана станчева фотография МИХАИЛ НОВАКОВ

m u s i C beat LA

Casual Theories about Low Ends

Когато някой се изразява толкова изкусно с думи и има проницателни наблюдения върху света, и участва със собствен стил в едно от най-забележителните музикални движения в момента – beat сцената, мисля, че е безопасно да го наречем гений. Daedelus и TOKiMONSTA са две от важните имена в Лос Анджелис, където серията вечери под името Low End Theory събират маса поклонници на бийт, дъбстеп и космическия джаз. И двамата са част от нестандартни лейбъли, които наподобяват повече приятелски колектив, отколкото институции, мотивирани от печалба на пари. Всяка претенция и величие настрана, Daedelus и TOKiMONSTA питаха в какво се изразява българската чалнатост, разбиха LA на подточки и обясниха защо тяхната среда е уникална, но отворена за репликиране – защо пък не и тук.

Й В България нямаме проекти като Dublab и Brainfeeder. Нито проекти, които се грижат за местните нужди и музиканти. D Но има страст, нали? Хората изпитват страст...

Лейбълите, с които издават Daedelus и TOKiMONSTA, са независими и функционират като центрове за представяне на различни видове изкуство.

Й До известна степен. Контракултурата е съвсем в началото си. D Това е много вълнуващо. Й Супер е, ти като го казваш. D Има няколко неща, които работят срещу създаването на култура – ако имаш склонност към нарцисизъм; ако си твърде обърнат към себе си; ако си негативен; ако ти е много трудно да свържеш двата края. И ако нямаш глас, който да звучи автентично. Мисля, че заради това повдигаш въпроса за механизми като Brainfeeder и Dublab. Единствената причина за съществуването на тези места (и единствената причина, заради която мога да кажа, че и аз съществувам, не знам дали и ти се

Освен едни от най-актуалните издатели на музика, Brainfeeder, Plug Research, Dublab, Eastern Developments, Alpha Pup и Mush са нейерархични културни формации, често формирани на приятелски начала, които организират клубни вечери, правят радиопредавания и работят с местни артисти.

сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

The labels releasing Daedelus and TOKiMONSTA are independent and function as cultural hubs for various kinds of art.

In addition to being some of the most selective music promoters, Brainfeeder, Plug Research, Dublab, Eastern Developments, Alpha Pup and Mush are non-hierarchical formations which organize club nights, broadcast radio shows, work with local artists and are often the result of friendly efforts.

I think it’s pretty safe to say that when people are astute with words, insightful in their observations about the world and carving out a distinct style in one of the most remarkable musical movements of the moment – the LA beat scene – we are talking about heavyweight genius. Daedelus and TOKiMONSTA are two of the essential names in Los Angeles, where the Low End Theory nightly sessions gather a massive following of beat, dubstep and cosmic jazz lovers. Both of them are on unconventional labels, which resemble friendly art collectives more than moneymotivated institutions. All pretense and self-aggrandizement aside, Daedelus and TOKiMONSTA asked us about the roots of Bulgarian weirdness, broke LA down into details and explained why their scene is unique yet totally replicable here. Y We don’t have stuff like Dublab and Brainfeeder here. And we don’t have many projects that cater to local needs and musicians. 81

D But the passion exists, right? People are passionate... Y On some level, sure. Counter-culture is really in its beginning stages. D That’s exciting. Y It sounds so good coming out of your mouth. D There are a few things that seem to work against culture – narcissism, being too self-reflexive, being bitter, feeling the chip on your shoulder so strongly that you can’t even lift your hand. And not having a voice that feels authentic. And I think that’s why you were mentioning LA mechanisms like Brainfeeder and Dublab. The only reason those places exist, and the only reason I think I can say that I am able to exist – I don’t know if you feel the same way, Toki – is because there were people before that who were willing to just take a chance and have a weird club night. Before Low End Theory, there was Sketchbook and then there were count-

чувстваш така, Токи) е, че е имало хора преди нас, които са били готови да поемат риска да организират странни клубни вечери. Преди Low End Theory имаше Sketchbook и безброй други вечери още по-рано. Преди Dublab имаше всякакви колежански радиостанции, които пускаха странна музика между 2 и 4 през нощта. Това даде основите на Dublab. Low End Theory е световно явление сега, но Sketchbook не беше. За добрите партита на Sketchbook идваха не повече от 50 души, може би средно – 10. Й Въпреки това никой не се е обезсърчавал. D То си е буквално пристрастяване. Никой не си е казвал “това няма да ме направи богат”. T Имахме интернет и радиостанции, които излъчваха късно през нощта. Колкото повече се сближаваш с хората, които усещат света като теб, толкова повече навлизаш в сцената и виждаш как изведнъж всички

разбират начина, по който винаги си мислил. Невероятно е и наистина мисля, че може да се случи навсякъде. D Географски погледнато, LA е огромно място и нещата не се навързват по нормалния начин. Ако се чувстваш сам в своето малко общество, обикновено имаш възможност да дишаш и да израстваш, преди да започнеш да работиш с другите. Тук имаш възможност да се развиваш като личност. Всички тези продуценти от LA имат много изразен характер. Мисля, че това се дължи отчасти на факта, че в LA има толкова много пространство. Физическо и ментално пространство. T Много от хората, които правим музика сега, така наречената beat сцена от Low End Theory, сме израснали в много музикално разнообразна среда. Аз израснах, слушайки хип-хоп, но ходех и на рейвове. Рейвовете си бяха силни за времето. Тази комбинация ти позволява да сливаш нещата и да създаваш нов звук. Но пък се

м у з и к а beat Лос Анджелис

m u s i C beat LA

less other nights that had come before that. Before Dublab, there were all these college radio stations that were playing weird stuff between 2 and 4 in the morning, and that sets the stage for something like Dublab. OK, maybe Low End Theory is now worldwide, but Sketchbook was not. Sketchbook was barely attended by 50 people on a good night. Maybe 10 people on average. Y Yet people didn’t get discouraged. D It’s literally an addiction. People didn’t say: “Oh, this isn’t gonna make me money.” T You have the Internet and you have late-night radio stations, and then the more you are around like-minded individuals, you infiltrate into the scene where you’re like… suddenly everyone understands how you were always thinking. It’s quite amazing and I think it can definitely happen anywhere. D Geographically, LA is a huge place and things don’t connect in ways that 82

are typical. If you’re alone in your small community, you usually have a chance to breathe and grow up before you start working with other like-minded people. So you can develop personality. All those producers you see in LA have a lot of personality. I think it’s partially because there’s all this space. Physical and mental space. T For a lot of the people who make music right now, the “beat scene” at Low End Theory, a lot of us grew up in a very eclectic environment. I grew up mostly listening to hiphop, but also going to raves. You know, raves had their heyday. And then you melt it together and create a sound. And then you wonder – all these kids are younger than hiphop. The kids that keep going to Low End Theory are not listening to the same things we grew up listening to. D You play a classic track at Low End, like a really classic hiphop track, and people know it because of the remix. People know it because the DJ digested that material and gave it to them. Or the

чудя – всички тези деца, които идват на партитата на Low End, са помлади от самия хип-хоп. Те не слушат нещата, с които ние сме израснали. D Като пуснеш някое класическо хип-хоп парче, те го разпознават по неговия ремикс. Знаят го, защото даден DJ им го е сдъвкал и предал в този вид. Или интернет им предлага селекция, те виждат клипа, модата, картинките, но не виждат контекста. Това е съвсем различно от идеята, че хип-хопът е традиционно предаван от уста на уста. Вече го няма това да кажеш на приятелите си, че много харесваш дадена група и да им дадеш касетка с песни. Или пък рапъри като Big L да правят състезания с други музиканти. Това не съществува вече. T Винаги ми е правело впечатление, че “ъндърграунд” хип-хопът е много свързан със знанието. За да познаваш съзнателния хип-хоп, трябва да следиш новините и да четеш историята, за да знаеш за какво става дума. Афроамериканската история

се научава само като слушаш Black Star, Afrika Bambaataa. Включваш се, без дори да подозираш, че хип-хопът се поражда от още по-стари влияния. Сега има цяло поколение, което ходи на Low End Theory, без да познава музиката, на която ние стъпваме. Понататък ще почнат да се учат и ще наваксат. D Те вече се учат. Могат да намерят точно какво е семплирал даден продуцент. Знаят каква джаз препратка е направил. Изведнъж много хлапета, които нямат нищо общо с джаза – традиция, която е вече стара и замряла – ходят на събития с пианисти, триа, квинтети и като че ли се забавляват. Не съм сигурен, че знаят как точно да се насладят на джаза, но, изглежда, им харесва дори извън контекста. Отчасти това е, защото Jay Dee, който сега е светец в музикалната сцена на LA, който буквално е добил немислимо ниво на уважение, е семплирал хора като Raymond Scott, пионер на страннаD aede l u s & T OK i M ON S T A

Daedelus and TOKiMONSTA talk about changes in the Low End club nights over time.

Internet gives them a selection, they see the video, they see the fashion, they see the picture but they don’t see the context. This is totally different from hiphop – typical hiphop is like an oral tradition. You tell your friend: “I love this group, here is a tape of all these songs.” You know, Big L and all these weird rappers from somewhere, doing their battles. That doesn’t exist anymore. T What’s really typical of “underground” hiphop, I always found it really knowledge-based. It was conscious hiphop – if you wanted to know it, you had to read the press or know the history, what they were referring to. You learned AfricanAmerican history just from being into hiphop because you’re listening to Black Star, Afrika Bambaataa. You go into it not realizing that hiphop came from previous influences. Now you have this new generation going to Low End Theory not knowing our influences. Later down in the line, they’ll start to learn and catch up. D They are learning. They are able 83

to find out exactly what these classic producers sampled. They can figure out exactly what jazz references are being made. Suddenly a whole bunch of young kids that have nothing to do with jazz – jazz being a tradition that’s kind of old and dead – are going out to nights full of piano players, trios, quintets, and they seem to be enjoying themselves. I’m not sure if they know how to enjoy jazz, but out of context they seem to really like it. This is partly because of Jay Dee, who is now a saint in the LA music scene, he has literally gotten this amazing level of respect because he sampled a few of these things, he sampled people like Raymond Scott, a weird electronic music pioneer. That means these kids check out all of Raymond Scott’s stuff and they know it. They don’t necessarily know it through and through, but they have this reference. It’s a weird time. T I feel as though, when I look at all of us, even those who are not in LA, people who are doing experimental music, ev-

та електронна музика. Така тези хлапета проучват всичко на Raymond Scott. Не че го научават изцяло, но вече схващат препратката. Странни времена са. T Като ни гледам нас, а и не само хората от LA, които правим експериментална музика, всички са толкова откровени и знаят, че не правят музика, за да спечелят кинти и да произвеждат бийтове за някой друг. Правим музика за нас самите, за да я разпространим и да я споделим с другите. Но с всички тези хипстъри в LA… Отиваш на Low End Theory и си викаш: “Не знам какво правят тук някои от тези хлапета...” Има я тази идея, че да си артистичен сега е много яко и е хипстърско да ходиш на джаз не защото знаеш за какво става дума, а защото искаш да изглеждаш готин и артистичен. Много ми е странно. D Толкова много музика се издава във всеки един момент. Нещото, от което може би имате нужда в

България (това е много важно и за Америка), е уважаван проводник на култура. Хора, които са диджеи в глобалния смисъл на това, което прави един DJ – истински селектори, които виждат връзките в културата. Така например Dublab са много отворени към различни звуци, не като Pitchfork: “Това е модерно, онова не е.” Мисля, че хората могат да се усетят част от нещо много по-лесно по този начин. Хипстърската култура е просто още един лесен начин за завъртане на пари според това какво е куул за момента. Нещата се повтарят. Може би някой би могъл да стане селектор и да раздвижи нещата. D Щастлив съм, че Америка все още има този пулс. Има депресиращи реалности на безпаричие, но хлапетата все пак измислят оригинална култура, защото точно това трябва да направиш, ако искаш да излезеш от гетото. Измисляш наистина добра идея, креативен си и имаш надъхано отношение.

м у з и к а beat Лос Анджелис

m u s i C beat LA

eryone’s so honest and everyone has this perception about their music: “I’m not doing this so I can make a lot of money making rap beats for someone else.” You make music for yourself that will spread to other people and you can share. But on a larger level, I don’t feel like everybody really means it… with all the hipsters in LA. I go to Low End Theory and I’m like: “Some of these kids, man, I don’t know why they’re here…” There’s this idea of artistic being cool now, and being a hipster thing to go to watch a jazz concert, not because you know it, but because you want to look cool and artsy. It’s really confusing for me. D There is so much music released at any given moment. And the thing that maybe you guys need here – and it’s a very important thing in America – is respectable purveyors of culture. People who are basically DJs in the more global sense of what a DJ really does. True selectors who see culture as connected. You need people like Dublab, for example, 84

who are pretty open to different sounds, not just like Pitchfork: “This is hip, this isn’t hip.” Hipster culture is just another quick money fix in the same line of cool that’s been going on for a long time. Maybe somebody can be a real DJ. That’s a great way to start it. D I’m happy that America still has this pulse. You have these depressed scenes where there’s no money and yet kids are coming up with original culture because that’s what you do to get out of the ghetto. You come up with a really good idea, you are inventive and you have a go-getter attitude. Y Lots of people who listen to hiphop still worship Tupac. It’s a problem. T Really? D Most kids I know would be like: “Who is Tupac?”

Й Много хора, които слушат хип-хоп тук, все още циклят на Tupac. Това си е проблем. T Наистина ли? D Повечето младоци, които познавам, биха питали: “Кой пък е Tupac?”

D aede l u s & T OK i M ON S T A

За добрата колекция на съврeменно изкуство не са важни броят произведения или големите авторски имена, а интересната концепция. На следващите страници ще ви представим четирима души с четири различни концепции за това какво означава да се занимаваш професионално или любителски със съвременно изкуство.

текст даниела радева бояна гяурова десислава павлова фотография михаил новаков

и з к у ство ко л ек ц и я българия

text by daniela radeva boiana gjaurova desislava pavlova translation by ralitsa karieva

art c o l l ect i o n bulgaria

In a good collection of contemporary art, what’s important is not the number of works or big-name artists, but an interesting concept. On the following pages we will introduce four people with four different concepts of what it means to engage professionally or nonprofessionally with contemporary art.

photography by mihail novakov

Колeкционери на българско съвременно изкуство

сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

Collectors of Bulgarian Contemporary Art

Веселина Сариева Срещаме се с Веселина Сариева на обичайното място – пред галерия Сариев и artnewscafe на ул. Отец Паисий в Пловдив. Познаваме Веси отдавна като един от най-дейните хора в областта на съвременното изкуство в България. Тя е инициатор на Нощта на музеите и галериите в Пловдив, а заедно с Катрин Сариева държи галерия Сариев, която се фокусира изключително върху българско съвременно изкуство. Чували сме легенди за богатата колекция от майстори на семейство Сариеви и искаме да научим повече. Онова, което виждаме във фамилния апартамент, също на ул. Отец Паисий, надхвърля най-смелите ни очаквания: буквално всяко местенце в къщата е запълнено с картини, скулптури, антики и художествени обекти. Б Разкажи ми за колекционерската традиция в твоето семейство? В Всъщност колекционери има и от

двете страни на моя род. От страната на майка ми още нейната баба е колекционирала изкуство. К Да, баба ми беше с артистичен, бохемски дух и имаше нетрадиционен вкус и отношение към изкуството. Другата част от семейната колекция идва от страната на бащата на моя съпруг. Моят съпруг продължи традицията на колекциониране, установявайки творчески диалог с много художници. Като цяло в семейната колекция има много работи от пловдивски автори, и то от най-силния период на града. Б Как продължаваш днес семейната традиция? В Изразявам колекционерската си страст чрез работата си, с Катрин колекционираме това, което показваме в галерията. От време на време закупуваме работи или пък артисти ни подаряват свои произведения. Но ние включваме в колекцията си

и з к у ство ко л ек ц и я българия

Katrin Sarieva joins in and provides some details on the family collection.

The poet Vesselin Sariev used to make visual poetry. He was the founder of the first Bulgarian magazine for visual and experimental poetry, SVEP.

In the photo Vesselina is at home in front of her own portrait and that of her parents, Katrin Sarieva and Vesselin Sariev, holding a Simeon Stoilov silver heart entitled Some Things Are More Precious than Others.

Катрин Сариева се включва в разговора ни и допълва информацията за семейната колекция.

Поетът Веселин Сариев се занимаваше с визуална поезия. Той е създател на първото българско списание за експериментална и визуална поезия СВЕП.

На снимката Веселина Сариева позира у дома си, пред своя портрет и портретите на родителите си Катрин Сариeва и Веселин Сариев, а в ръцете си държи сребърно сърце Някои неща са по-ценни от други от Симеон Стоилов.

art c o l l ect i o n bulgaria

Vesselina Sarieva Vesselina Sarieva meets us at the usual spot – in front of the Sariev Gallery and the artnewscafe on Otets Paisiy Street in Plovdiv. We have known Vessi for quite a while as one of the most active people in the field of contemporary art in Bulgaria. She was the advocate for the Night of the Museums and Galleries in Plovdiv and is currently the co-owner, with Katrin Sarieva, of the Sariev Gallery, which focuses specifically on contemporary Bulgarian art. We have heard all the legends about the Sariev family’s rich art collection and we want to know more. What we find in their family home, also located on Otets Paisiy Street, defies all expectations: virtually the whole apartment has been taken over by paintings, sculptures, antiques and art objects. B Tell me about your family’s collecting tradition. V There are actually collectors on both sides of the family. My great-grandmother 88

on my mother’s side used to collect art. K Yes, my grandmother had an artistic, bohemian spirit, as well as an idiosyncratic taste and attitude towards art. The remainder of the family collection comes from my husband’s father’s side. My husband continued the collecting tradition through his creative interaction with many painters. As a whole, our family collection boasts numerous works by Plovdiv artists, mostly from the town’s strongest period. B How do you maintain the family tradition today? V I express my collecting passion through my work; Katrin and I collect what we display in the gallery. From time to time we buy items or receive them as gifts from artists. But we also include potential art objects in our collection, such as invoices, contracts, design concepts, unframed photos, and others. B What does your own contemporary art collection consist of?

и потенциални художествени произведения като фактури, договори, проектопредложения, нерамкирани фотографии и др. неща. Б Какво съдържа твоята лична колекция от съвременно изкуство? В От 30-ата си годишнина започнах да колекционирам самостоятелно, може би защото започнах да мисля за създаването на собствен дом. За разлика от семейната ни къща, в моя апартамент няма нито един забит пирон и повечето от моите неща стоят по земята. Личната ми колекция се състои от художествените предмети, които съм занесла и нося там. Както в изложбата на Лъчезар Бояджиев Художник в депото в СГХГ, за мен е важно поставянето на работите и придаването на личен сюжет. Така например имам в спалнята една работа на Мариела Гемишева от Моят личен будоар, която ми е подарък от изложбата ù в нашата галерия. Аранжирала съм този диги-

тален фотопринт с рисунка с молив на Венцислав Занков, която получих заедно с Железния си орден за съвременно изкуство. Притежавам също Правдолюб Иванов, Алла Георгиева, Воин де Воин, Леда Екимова, Бабак Салари, Бора Петкова, Божидар Бончев, Моника Попова, Албена Михайлова–Бенджи, Иван Костолов, вино от Иван Мудов и фактури от него. Б Как подбираш работите, които притежаваш или излагаш? Влияеш ли се от тенденциите в съвременното изкуство? В До голяма степен реализирам колекционерската си страст чрез изложбите и проектите, които правя. За мен истинското притежание е идеята за изкуство, така че това е начинът да покажа какво харесвам. Ако нямахме галерия, може би щях да купувам повече. В момента колекцията ми е разпръсната, дори имам работи, обещани ми от автори, които са някъде по света.

и з к у ство ко л ек ц и я българия

Warehoused Art is the name of Sariev Gallery’s exhibition in /+/ Sklada which aims to trace contemporary art through the art-gallery-collection line of communication.

art c o l l ect i o n bulgaria

V When I was 30, I started my own collection, probably because I was also starting to consider having my own place. Unlike our family home, there isn’t a single nail on the walls of my apartment – everything is on the floor. My personal collection basically consists of all the art objects I have taken and still do take over there. As with Luchezar Boyadjiev’s show Artist in Storage at the Sofia City Art Gallery, what’s important to me is the presentation, the personal story. So, for example, in my bedroom I have a painting by Mariela Gemisheva from My Favorite Boudoir that was a gift from her show in our gallery. I have put a digital photo print side by side with a pencil drawing by Ventsislav Zankov that I received with my Iron Medal for Contemporary Art. I also have works by Pravdoliub Ivanov, Alla Georgieva, Voin de Voin, Leda Ekimova, Babak Salari, Bora Petkova, Bozhidar Bonchev, Monika Popova, Albena Mihaylova – Benji, Ivan Kostolov, wine by Ivan Moudov, as well as some of his invoices. 90

B How do you choose the works to own or exhibit? Are you influenced by trends in contemporary art? V To a large extent, my passion for collecting manifests itself in the shows and projects I create. For me, true ownership is part of the idea of art, it’s my way of saying what I like. If we didn’t have a gallery, I would probably be buying more. Right now my collection is scattered all over; I’ve been promised works by artists who are scattered God knows where around the world at this moment. B I guess that makes for easier storage then? V We could call it warehoused art; things exist as an idea or have literally been stored in a warehouse, because it is impossible to keep them. Art is in the process of shaking off definitive space. To me, owning art means subscribing to a set of ideas and values. This is especially true for conceptual art, which dramatically questions the idea of originals and

Б Това улеснява и съхранението. В Може да се нарече изкуство на склад, нещата съществуват на идейно ниво или буквално са дадени на склад, понеже физически не могат да бъдат съхранявани. Изкуството все повече се освобождава от конкретното пространство. За мен притежанието на предмети на изкуството означава приобщаване към една общност от идеи и ценности. Това важи най-вече за концептуалното изкуство, което поставя радикално под въпрос идеята за оригинала и притежанието. Б Все пак как може да се притежава една концептуална работа? В За мен няма проблем да се сложи една оригинална авторска работа заедно с откъсната страница от списание, показваща снимка на Волфганг Тилманс например. Бих го направила и съм го направила тук, понеже знам, че авторът Тилманс не би имал

нищо против и че донякъде това е част от неговата художествена концепция. В случая важното е как ще си присвоиш една работа. Б Твоето разбиране за колекционирането е доста свободно, но все пак как виждаш ролята на колекционера на днешния пазар на изкуството? В Фигурата на колекционера до голяма степен осмисля художествената колекция. Трябва да има колекционери, защото, като излагат работите, които притежават, те осмислят съществуването на тези произведения и дават път на художниците. Изобщо колекционерът носи голяма отговорност, което означава, че не всеки, който притежава изкуство, може да бъде наречен колекционер.

До офисния принтер във фондация Отворени Изкуства Веселина Сариева е закачила страница от списание със снимка от Волфганг Тилманс.

К о л ке ц и о н е р и н а б ъ л га р ско с ъ в р е м е н н о и з к у ство

possession.

Next to the printer at the Open Arts Foundation office, Vesselina Sarieva has hung a page from a magazine with a photo by Wolfgang Tillmans.

Изкуство на склад се казва изложбата на Сариев в /+/ Склада, която разглежда пътя на съвременното изкуство чрез комуникацията автор – галерия – колекция.

B Still, how does one own a design concept? V I have no problem putting an original work alongside a page torn out of a magazine showing a Wolfgang Tillmans photo, for example. I would do it and I have done it here because I know that the artist Tillmans would not mind and that this is, to some extent, part of his artistic concept. What matters is how you appropriate the work. B Your idea of collecting is rather liberal, yet how do you see the collector’s role in today’s art market? V It is the collector that gives meaning to an art collection. We need collectors, so that by exhibiting their collections, they can also give meaning to the existence of these works and support artists. The truth is that collectors have a great responsibility, which means that not everyone who owns art is necessarily a collector. 91

Иван Мудов Иван Мудов е първо художник и после колекционер; тази последователност не е случайна. Колекцията, която небрежно и естествено е заела място в дома му (основната част е поместена в един шкаф зад вратата към хола), е резултат от артистичния сблъсък на Мудов с пазара на изкуство. Освен че съдържа творби на редица художници, колекцията му сама по себе си също е произведение на изкуството. Иван Мудов (35 г.) е участвал в множество местни и международни изложби и спокойно може да бъде наречен най-успешния млад български артист. Д Старта ти като колекционер бележи проектът Фрагменти, за който си задигал парченца от съществуващи произведения на изкуството. Какво значение има тази работа за теб? И Започнах Фрагменти, докато бях

на резиденция в Лион. Крадях части от творби, най-вече от инсталации, които ме впечатляваха. Проектът Фрагменти за мен беше един вид постдипломна – използвах работите, за да науча повече за артистите. Чувствах се длъжен да знам максимално много за всяка от придобивките си. По този начин си наваксах това, което в Академията не ме научиха. Също така исках да разбера как функционират арт институциите. Любопитно ми беше напрежението, което се появяваше между мен и арт институциите, когато те се досещаха какво правя. Беше много интересно преживяване, а понякога ставаше и доста напечено... Д Придобивал ли си някога произведение по “нормален” начин? И Да, лека-полека започнах не само да крада, но и да се сдобивам с произведения по “нормалния” начин. С колеги си разменяме работи, а понякога самите арт институ-

и з к у ство ко л ек ц и я българия

Fragments contains pieces of works by Jeff Koons, Pipilotti Rist, Paul McCarthy, Thomas Schütte, Nedko Solakov, Luchezar Boyadjiev and others. It is one of the works that he presented at the 2007 Venice Biennale.

Romanian Trick (ongoing since 2008) is a project in which Ivan breaks coins in half. To learn the trick, you have to pay a certain fee. With these earnings he then shops for art.

Фрагменти съдържа части от произведения на Джеф Кунс, Пипилоти Рист, Пол Маккарти, Томас Шюте, Недко Солаков, Лъчезар Бояджиев и др. Това е една от работите, с които Мудов участва във Венецианското биенале за изкуство през 2007.

art c o l l ect i o n bulgaria

Ivan Moudov, Ivan Moudov is a painter first, and a collector second; there is a reason for this hierarchy. The collection that has unobtrusively and somehow naturally set shop in his house (most of it currently resides in a large cupboard behind the living room door) is the result of Moudov’s artistic encounter with the art market. Besides works from a number of painters, his collection is a work of art itself. Ivan Moudov (35) has taken part in numerous international exhibitions and we could easily call him the most successful young Bulgarian artist. D The start of your art collecting career was marked by your Fragments project, for which you swiped some pieces from existing works of art. How is this significant to you? I I was in residence in Lyon at the time I started Fragments. I was basically 92

stealing pieces of various works, installations mostly, that had impressed me. The Fragments project came as a kind of a post-grad work: I was using these works to learn more about the artists. I felt compelled to know as much as possible about each new acquisition. That is how I caught up on the things that the Academy had failed to teach me. I also wanted to know how art institutions operate. I found the tension that arose between myself and the institutions very curious, that is, once they figured out what I was up to. It was a very interesting experience, and it was tense at times, too... D Have you ever acquired a work the normal way? I Yes, gradually, besides stealing I have started acquiring works the normal way. I exchange works with colleagues, and sometimes art institutions themselves help me buy works for my collection – that was, for example, what happened with the Romanian Trick. I rarely spend

ции ми помагат да купувам работи за колекцията си – така се случи например с проекта Румънски номер. Много рядко давам пари и ако го правя, то тогава става дума по-скоро за съвсем съзнателна инвестиция, отколкото за сантиментален жест. Просто вярвам, че определена работа има бъдеще. Но като цяло събирам колекцията си като художник, а не като колекционер. Интересно ми е как действа логиката на колекциониране, а не крайният облик на колекцията. Най-много ме вълнува процесът на събиране. Д Имал ли си момент, в който много силно си искал да притежаваш нещо? И Да, имал съм. Това е странен момент, който граничи с усещането за хазарт. Като регистрирах първите симптоми на зависимост, се тряснах по главата и си казах “какви са тези глупости, искам това, искам онова”, все пак това са просто някакви работи в рамки. Като искаш да гледаш

толкова изкуство, отиваш в някаква галерия, музей и така. Колекционерската страст вече ми е малко странна. Не казвам, че е лоша, защото за мен е важно да има колекционери, които да купуват. Дори това е най-важното от гледна точка на оцеляването ми като художник. Д Какво е чувството, когато заемеш ролята на колекционер? Успяваш ли да забравиш, че си художник? И Доста е странно. Посещаваш ателиетата на художниците, те ти показват работите си и се държат малко по-особено. По-скоро се чувствам неудобно в ролята на колекционер. Но е интересно, когато разглеждаш чужди произведения и си проектираш свои неща върху тях. И понякога си казваш: “Тази работа е толкова яка, как не се сетих първи”. Но дори когато не си я направил ти, има начин да се сдобиеш с нея, като си я вземеш.

и з к у ство ко л ек ц и я българия

Румънски номер (2008 – до сега) е проект, при който Мудов чупи монети от едно или две евро на 2 парчета. За да ти разкрие трика, трябва да си платиш определена сума. Спечелените средства той влага в изкуство.

art c o l l ect i o n bulgaria

money and, if I do, it is usually due to some sentimental urge. I just happen to believe that a particular work has a future. In general, though, I collect as a painter and not as a collector. I am interested in the logic of collecting, not in the final appearance of the collection. It is the process of collecting that I am into. D Have you ever really, really wanted to have something? I Yes, I have. It was a strange moment, akin to gambling. As soon as I registered the first symptoms of addiction, it suddenly hit me. “How stupid is this?” I said to myself. “I want this, I want that…” They are just some works in frames. If you are that keen on staring at art, find a gallery or a museum and… there you go. I find the collecting passion a bit strange. I’m not saying it’s bad – I want there to be collectors who want to buy. Actually, this is vital for my survival as a painter. D How does it feel to be in the collec94

tor’s shoes? Do you manage to forget you are a painter? I It is a bit weird. You visit painters’ studios, they show you their work and act somewhat differently. I feel rather strange in the collector’s role. Still, it is interesting seeing other people’s work and projecting your own ideas on them. Sometimes you think, “This is so cool, I wish I’d thought of it first.” But even if you didn’t, you could still own it. D Would you collect anything else? I Buying art is not just about the object, you also buy the idea it embodies. Good art has a power beyond the material. It’s a bit like Indians collecting scalps – they believe that by taking a person’s scalp they are also draining their power. It is the same with art. It gives you a certain energy that cannot be replaced by the energy of other everyday objects.

Д Би ли колекционирал нещо друго? И Когато си купуваш изкуство, ти не си купуваш само обекта, а и идеята, която той носи. Добрите творби притежават сила, която е извън материалното. Колекционирането е като ритуала със скалповете при индианците – те вярват, че взимайки скалпа на някого, взимат и силата му. Така е и с изкуството. То ти дава определена енергия, която не може да се замени с енергията на други обекти от ежедневието.

C o l l ect o rs o f B u l g ar i a n c o n temp o rar y art

Диана Попова Диана Попова е професионален изкуствовед. От края на 80-те се занимава с критика на съвременно изкуство в различни издания, от вестник Култура до списание Българска медицинска практика. Освен това тя е сред първите ентусиасти, които се опитват да формулират и въведат в обращение нови форми на писане за изкуство във времето на промените. Също така тя е една от първите в България, които пожелават музей за съвременно изкуство и които се опитват да си го представят и формулират като реален проект. Чиста истина е, че почти всички от нашето поколение (които се опитваме да пишем за съвременно изкуство) сме минали през школата на Диана Попова. От една година насам тя се занимава с колекциониране и анализ на съвременно изкуство, но изцяло теоретично и виртуално. Това се случва в рамките на радиопредаването Музей в ефира.

ДР Какво представлява колекцията на Музей в ефира и къде се съхранява? ДП Всъщност това е колекция на представи, може да се каже, че е виртуална. Тя е реална, доколкото включва съществуващи или съществували произведения. Но като колекция на радиопредаване, което функционира като идеален музей за съвременно изкуство в България, тя няма физически ограничения. Ако трябва да кажа къде се съхранява, това е в нашите глави – моята, твоята, на колегите, на събеседниците ми в студиото, на слушателите. Има я, предимно като списък, и на сайта на БНР. ДР Как се представят по радиото визуални произведения? ДП В началото на всяко предаване описвам една от работите, постъпили в ефирния музей. Започвам с “Представете си…” и въвеждам слушателите в изложбено пространство.

и з к у ство ко л ек ц и я българия

Museum on Air is broadcast on Hristo Botev Radio twice monthly at 3 pm on Saturday.

Предаването Музей в ефира се излъчва по Радио Христо Ботев два пъти в месеца, в събота от 3 следобед.

art c o l l ect i o n bulgaria

Diana Popova, Diana Popova is a professional art critic. Since the late 80s she has been reviewing art in various media, ranging from newspapers such as Kultura to journals such as Bulgarian Medical Practice. She is also one of the first to try to formulate and introduce new kinds of art reviews at a time of fundamental political changes. And she is one of the first people to voice a demand for a Bulgarian museum of modern art and to attempt to imagine it, even going so far as to sketch out an actual project. The fact of the matter is that with a few exceptions, all of us currently aspiring to write about modern art have passed through our requisite Diana Popova training. For the past year she has devoted her time to collecting and studying modern art, albeit at a purely theoretical and virtual level. The setting for this has been her radio show Museum on Air. DR What is the Museum on Air collec96

tion and where is it kept? DP Actually, it is a collection of ideas; one might even call it a “virtual collection.” It is real in the sense that it comprises works of art that exist or have existed at some point. Yet, as the art collection of a radio show that operates as Bulgaria’s ideal modern art museum, it has no physical dimensions. If we were to define its location, it would be our heads – mine, my colleagues’, my guests’, and my listeners’. It exists – mostly as a list – at the Bulgarian National Radio website. DR How does one present visual works of art on the radio? DP At the start of each show, I describe the works that have been added to the show’s museum. I open with, “Imagine….” and then usher listeners into the exhibition space. I tell them about the work and what it triggers in me. These are short descriptions about two minutes in length, in which I count on the listener’s imagination. I’ve realized that people like these

Разказвам им какво е произведението и какви мисли и чувства предизвиква то у мен. Описанията са кратки, около 2 минути, в които разчитам на въображението на слушателите. Доколкото знам, тези описания се харесват, още повече че представят твърде необичайни произведения. ДР Защо колекционираш точно съвременно изкуство, а не примерно стари майстори? ДП Защото самото предаване дойде в резултат на дългогодишните дискусии за несъществуващия музей за съвременно изкуство в България. Не помня вече в колко такива обсъждания съм участвала, включително на страниците на вестник Култура през последните 15-ина години. Доколкото съм свързана с първите прояви на съвременното изкуство у нас през втората половина на 80те, за мен темата за музея е много важна. И когато ми предложиха да направя авторско предаване, първа-

та ми мисъл беше то да функционира според спецификата си, разбира се, като ефирен музей за съвременно изкуство. ДР Как се попълва колекцията? ДП Попълва се основно от моите гости в студиото. Понякога и аз правя свои предложения. Събеседниците ми при всеки случай са свързани със съвременното изкуство, дори когато не са художници, изкуствоведи или галеристи. Някои от тях също са участвали в многогодишните дебати за музея за съвременно изкуство, дори сме били на различни позиции. Но изправени пред възможността да сложат произведение в колекцията на този музей, те подхождат по правило много отговорно – предлагат работи, свързани със собствените им представи за музея. Парадоксално, но точно ефирната колекция преодолява теоретизирането и колебанията и се превръща в практически полезно действие.

и з к у ство ко л ек ц и я българия

The guests on Diana Popova’s show have included Vladiya Mihaylova, Kiril Kuzmanov, Nadezhda Oleg Liahova, Galia Dzanatto, Vesela Nozharova, Yara Bubnova, Maria Vassileva and others.

Някои от гостите в предаването на Диана Попова – Владия Михайлова, Кирил Кузманов, Надежда Олег Ляхова, Галя Дзанатто, Весела Ножарова, Яра Бубнова, Мария Василева и др.

art c o l l ect i o n bulgaria

descriptions, especially since they target very unusual works. DR Why modern art? Why not the classics? DP Because the show itself is a product of the long-standing debate about Bulgaria’s non-existent museum of modern art. I can no longer remember all of the discussions I’ve taken part in, including some on the pages of Kultura, over the past 15 years or so. Since I consider myself part of the first manifestations of modern art in Bulgaria, this is a topic of great importance to me. When I was invited to host my show on Hristo Botev, my first thought was that it had to reflect its specific topic – a radio museum of modern art. DR And how do new additions come about? DP Mostly the guests on the show add to the collection. Sometimes I make suggestions as well. In any case, my guests 98

have something to do with modern art, even if they aren’t painters, art critics, or gallery managers. Some of them have also taken part in those long debates about the modern art museum, sometimes on opposing sides. Still, when faced with the opportunity to add a work to this museum’s collection, their approach is very responsible: they suggest works that represent their own vision of the museum. It is a kind of paradox that an on-air collection could offset theorizing and hesitation, and prove to be something of practical use. DR In that case isn’t the collecting principle a bit too democratic? And how do you control new additions to the museum? Have you ever had to reject a work? DP Let me start with this last question. No, that has never happened. But I guess it could. Either way, you don’t want to control the additions too much. There are suggestions that differ from my criteria or perceptions. With some, the motives

ДР При това положение не е ли прекалено демократична системата за попълване? И как можеш да контролираш постъпленията в музея? Случвало ли ти се е да откажеш работа? ДП Започвам отзад напред. Не, досега не ми се е случвало. Но не изключвам възможността и това да стане. При всеки случай не искам да контролирам постъпленията. Има предложения, които се разминават с моите критерии или представи. Мотивите при някои от тях са разбираеми, макар и да не са важни за мен. Например някой решава, че живописта е пренебрегната в тази колекция и затова предлага картина. За друг съвременното изкуство включва късната модерност и предлага такава картина, което означава, че той се придържа към по-широко разбиране за съвременно изкуство. Точно затова държа да се отбелязва в скоби по чие предложение е постъпила работата. Наистина, принципът на събирането на колекцията е прекалено демокра-

тичен. Но не искам да го ограничавам. А и няма причина – всеки музей има в колекцията си произведения, които би предпочел да не са там. В Музей в ефира също има такива работи, но поне нямаме ограничения в пространството. ДР Би ли изложила публично своята колекция? ДП Вече има такива идеи – за реални изложби по виртуалната колекция. Предполагам, че ще бъде интересно това засичане на реалностите. ДР Има ли институция в България, на която би дарила колекцията си (ако беше реална)? ДП Колекцията принадлежи като идеен проект (и като документация на представи) на бъдещия реален музей за съвременно изкуство в България – когато и да се създаде той.

К о л ке ц и о н е р и н а б ъ л га р ско с ъ в р е м е н н о и з к у ство

make sense, even if I don’t see them as important. For instance, someone may decide that painting is overlooked in this collection and propose a painting. Or, it may be that my guest’s idea of modern art includes late modernity, so they propose a painting in that style; this means that they subscribe to a wider concept of contemporary art. This is exactly the reason why I insist on details (in brackets) as to whose suggestion the inclusion of particular work is. True, the collecting principle is a bit too democratic. But I wouldn’t want to limit it. And there is no reason to – all museums have items in their collection that they would rather not have. has them, too, but at least it doesn’t have to deal with spatial constraints. had to compromise? DR Would you consider a real-life exhibition for the public? DP By all means. Besides, there have already been ideas in this line – of actual exhibitions of items of the virtual collec99

tion. I guess it would be interesting to see how these realities intersect. DR Is there a Bulgarian institution to which you would be willing to donate your collection (if it were real)? DP I believe this collection, as a concept (and as evidence of ideas), belongs to the future real museum of modern art in Bulgaria – whenever it comes into existence.

Йонко Василев Йонко Василев е един от наистина малкото колекционери на съвременно изкуство в България, които не са професионално заети в тази област. Той се занимава с графичен дизайн и реклама. Интересът му към изкуството е породен от приятелските му контакти с някои от най-активните художници у нас през 90-те години. Въпреки това той има собствено мнение за художествените процеси и не позволява на никого да го променя (знам, защото се опитах). Той е типичен представител на типа колекционер, който купува, защото обича изкуството, и е съвсем наясно с цялата абсурдност на това занимание, особено когато то се практикува в България. Д Защо колекционираш съвременно изкуство? Й С времето нещата се получиха от само себе си. В крайна сметка живеем в конкретно съвремие, сре-

щаме конкретни автори и ходим на техните изложби. Така че съвсем естествено постепенно се ориентирах към колекционирането на съвременно изкуство. Съвременното изкуство е провокирано от неща и събития, които се случват сега. И аз като съвременен колекционер горя в същите проблеми, от които даден автор е извадил нещо визуално. Искам да притежавам дадена работа, когато с автора имаме общи виждания. Д Кое е първото ти произведение? Как се сдоби с него? Й Първата работа, която придобих, беше живопис от Иван Кънчев. Тя ми беше подарък. Беше преди шест години. Последната работа в колекцията ми е на Иван Мудов – The more you know the more you see – от 2009 г. и живопис от серията GYM 20012010 нa RASSIM. Д Защо предпочете точно тези автори?

и з к у ство ко л ек ц и я българия

art c o l l ect i o n bulgaria

Yonko Vasilev Yonko Vasilev is one the few contemporary art collectors in Bulgaria who has no professional affiliation to the field – he works in graphic design and advertising. His interest in art came about through friendships with some of the most prolific painters in Bulgaria during the 1990s. Even so, he has his own view of artistic processes and will not allow anyone to change it (I know because I’ve tried). He is your typical collector, who loves buying art because he loves art and is very much aware of the absurdity of the whole business, especially when practiced in Bulgaria. D Why do you collect contemporary art? Y It came about naturally, with time. After all, we live in a particular time, we meet particular artists, and we attend their shows. So it was natural that little by little I started collecting contempo100

rary art. This art is inspired by things and events happening now. As a contemporary collector, I am immersed in the same problems that have prompted a given artist to extract something visual. I want to possess works by artists whose views I share. D What was the first work in the collection? How did you come by it? YV: The first item in my collection was a painting by Ivan Kanchev. It was a gift, six years ago. The latest addition is one of Ivan Moudov’s works, The more you know the more you see, from 2009 and a painting from Rassim. D How did you pick that one among his others? Y I went to visit him, he showed it to me, and I loved it there and then. D Is there a common theme that links the individual items in your collection? Y My collection is constantly develop-

101

Й От RASSIM дълго време исках живопис от тази серия, а Иван Мудов беше в списъка ми за колекция. Д Може ли да се открои някаква обща тематична линия между отделните произведения, които притежаваш? Й Колекцията ми се развива, имал съм работи, от които се отказах, за сметка на други, които реших, че на всяка цена трябва да имам. Общо взето проявявам афинитет към духа на 90-те години. Всички автори, които притежавам, са свързани с това време, понеже смятам, че то остави много силна диря в съвременното изкуство в България. От тази гледна точка по-скоро има връзка между отделните художници, чиито работи притежавам, отколкото между самите произведения. Д Как си набавяш произведенията? Някой съветва ли те или се водиш единствено от собствения си вкус?

Й Не мога да кажа, че някой ме съветва. Повечето автори са ми приятели и хора, от които се възхищавам. Фактът, че ги познавам, провокира тръпката от притежание на тяхна работа. Според мен колекционирането на изкуство не трябва да е самоцелно, то трябва да е провокирано от моментно състояние, било то обикновен импулс за притежание. Д Следиш ли какви са модните тенденции в света на изкуството? Актуалното има ли значение в твоя избор на творби? Какво мислиш за българската художествена сцена? Адекватна ли е тя към това, което се случва по света? Й Ако не се интересувах, нямаше и да колекционирам. Д Как и къде съхраняваш своята колекция? Й Тя е в моята интериорна среда, искам да имам постоянен визуален достъп до нея. Това ме вдъхновява и

и з к у ство ко л ек ц и я българия

Some of the artists in Yonko Vasilev’s collection are Lyuben Kostov, Dr. Gatev, Rasim and Ivan Kanchev.

art c o l l ect i o n bulgaria

ing. There have been some things I’ve given up so I could buy others that I just had to have. As a whole, I have an affinity for the feel of the 90s. All the artists in my collection are connected to that period because I believe it was a period that has left a strong mark on contemporary Bulgarian art. In this sense, the artists have something in common, rather than the works. D How do you procure art? Do you use consultants or simply follow your gut feelings? Y I wouldn’t say I was following anybody’s advice. Most of these artists are my friends; they are people I admire. The fact that I know them is a major part of the thrill of possessing one of their works. I don’t think art should be collected for the sake of collecting: it should be inspired by your state of mind at a given moment in time, even if that boils down to a possessive impulse. 102

D Do you keep track of trends in the art world? Is trendiness important in your choice of works? What are your views on the Bulgarian art scene? How does it relate to the global one? Y I wouldn’t be collecting if I didn’t care. D Where and how do you keep your collection? Y It is part of the interior around me, I want to “have a visual” at all times. It inspires me and affects my whole life. D Would you donate your collection to a Bulgarian institution? Y It wouldn’t matter to me whether it was an institution or not. The important thing would be to have it appreciated, preserved, and further developed. It is still too early for that, though. My collection is still in the making, it is not yet complete. For as long as I can afford it, I intend to continue collecting. D Do you expect any return from this

влияе на целия ми живот. Д Би ли дарил своята колекция на институция в България? Й За мен не е важно дали е институция, а дали може да я оцени, съхрани и доразвие. Но ми е рано да мисля за това. Колекцията ми още е в процес на оформяне, не съм я завършил още. Доколкото имам възможности, смятам да продължавам да колекционирам. Д Очакваш ли някаква възвръщаемост на инвестицията? Й Като капиталовложение да, но не очаквам възвръщаемост. Наясно съм, че няма пазар на изкуство в България. Когато колекционирам изкуство, не мисля за него като за съответствие на някаква парична сума. Изкуството не винаги се измерва с пари, то е моето вдъхновение и част от моя живот.

C o l l ect o rs o f B u l g ar i a n c o n temp o rar y art

investment? Y It is indeed an investment, but I don’t expect any return. I know that there is no art market in Bulgaria. In collecting, I don’t see art as the equivalent of a certain amount of money. Art cannot be measured in money, it is my inspiration and part of my life.

103

и з к у ство депо изложба

text by maria vassileva translation by boris deliradev photography by MIHAIL NOVAKOV

art W A R E H OU S E exhibition

Another Pair of Eyes

ROSSEN KUZMANOV

104

Другото око

текст мария василева фотография МИХАИЛ НОВАКОВ РОСЕН КУЗМАНОВ

сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

105

Не знам кога за първи път неизкуствовед е поканен да работи с музейна колекция и да направи изложба. Знам, че след началото на 70-те години на миналия век художнички феминистки започват да броят (буквално) женското присъствие в музейните депа и експозиции. Така те за първи път категорично поставят под съмнение тяхната адекватност и подсказват, че като че ли нещо не е наред. Може би е случайност, а може би не е, че единствената музейна изложба, курирана от художник, която съм виждала, е тази на Елизабет Мъри за MoMA, Ню Йорк, през 1995 г. В нея тя изважда от хранилищата живопис и скулптура само на жени художнички. Някои от тези работи виждат “бял свят” за първи път. Резултатът е впечатляващ – както с качеството на работите, така и с факта, че в средата на 90-те години на 20 век музейните колекции крият неоткрити съкровища. Всъщност това е и първоначалният замисъл

на серията Изборът на художника, която стартира в МоМА през 1989 г. и продължава и до днес – да се види колекцията по нов начин. Музеят Хиршхорн във Вашингтон също започна програмата Ways of Seeing, в която художници, писатели и кинаджии се опитват да намерят другите и себе си в музейната колекция. Музеят Лувър и по-точно неговият отдел за графики и рисунки прави серия от изложби с впечатляващи имена – Жак Дерида, Питър Гринауей, Юбер Дамиш. Сред тях е и Юлия Кръстева, която в изложбата си Capital Visions интерпретира насилието през акта и образа на обезглавяването в множество работи от различни периоди и цивилизации. Частните колекции също търсят погледа на художника – миналата година Джеф Кунс курира колекцията на Дакис Йоану за The New Museum, Ню Йорк, а Албърт Ойлен – тази на Есл за Музея Есл, Виена. Също така миналата година художникът Лъчезар Бояджиев направи

и з к у ство депо изложба

Shows in MoMA’s Artist’s Choice series have been curated by artists Ellsworth Kelly, Chuck Close, John Baldessari, Mona Hatoum and Vik Muniz, composer Stephen Sondheim and architects Herzog & de Meuron. The first show in the Hirshhorn’s Ways of Seeing series was in 2006, curated by John Baldessari. Another interesting move was the museum’s invitation to collectors Giuseppe and Giovanna Panza in 2008.

През серията Изборът на художника минават Елзуърт Кели, Чък Клоуз, Джон Балдесари, Мона Хатум, Стивън Сондхайм, Вик Мюниц, архитектите Херцог & Де Мерон.

Първият поканен в музея Хиршхорн през 2006 г. е Джон Балдесари; през 2008 г. интересен жест е поканата към колекционерите Джузепе и Джована Панца.

art wareh o u se exhibition

I don’t know exactly when museums started inviting people from outside the art historians’ guild to work with their collections and create exhibitions. What I do know is that in the 1970s, a group of female artists began going through the warehouses of various art institutions and (literally) counting whatever works they found by fellow female artists. These efforts sounded the alarm for the first time, suggesting that something was awry in canonical art history and that a reevaluation was necessary. Coincidentally or not, the only artistcurated exhibition I’ve personally seen abroad was one by Elizabeth Murray at the Museum of Modern Art in New York in 1995, which featured oil paintings and sculpture by women artists. Some of the work was being shown for the first time and the result was impressive – both in terms of the quality of the work and the striking evidence it provided that as late as the 1990s international museums such as MoMA still had plenty of stuff that 106

remained unshown. Revealing previously hidden treasures was the original purpose of the museum’s Artist’s Choice series, which included Murray’s show. It began in 1989 and continues to this day – with the goal of seeing the museum’s collection in a new light. A few years ago, the Hirshhorn Museum in Washington, D.C., began its own series, Ways of Seeing, in which artists, writers and cinematographers are invited to browse through the museum’s warehouses and offer new definitions of others and self. The Louvre’s Department of Prints and Drawings has its own program in which exhibition are curated by leading intellectuals and public figures such as Jacques Derrida, Peter Greenaway, Hubert Damisch and Julia Kristeva – the latter is a Bulgarian-born literary critic and psychoanalyst, who offered her take on the history of capital punishment in art via an exhibition called Capital Visions. Various private collections have sought the eyes and minds of the artist as

първия проект за поредицата Другото око в Софийска градска художествена галерия. Какво кара музеите да се обръщат към непрофесионални куратори? Разбира се, на първо място е постоянното търсене на свежи идеи и класическата вяра, че именно художниците са тези, които виждат повече, по-добре и по-нестандартно. Умората от постоянните експозиции, които в западния свят често пъти си приличат, поражда желанието депата да се “разтърсят”, с надежда на повърхността да изскочи нещо по-различно. С нарастващото желание на кураторите да произвеждат значения се увеличава и апетитът към необременения от тежко знание поглед, който вижда отвъд смислите в първичната плът на изкуството. Има и още нещо. Като че ли хората отвън, некураторите, могат да си позволят повече волности, които уредниците не могат. Така често те се използват да кажат и

покажат неща, които историците на изкуството не смеят. Ексцентричността, по презумпция присъща на творците, е удобно извинение в борбата срещу закостенели навици и привички, без да се нарушава благопристойният образ на музейния куратор в обществото. Желанието ми да започна такъв проект в СГХГ не е от вчера. Първоначално то бе провокирано от любопитство, но постепенно се появиха много по-сериозни доводи. Усещах ги отдавна, но едва наскоро започнах да ги формулирам. Основният е собствената ми “вкопаност” в историческите коловози, която ме затваря в познати схеми. Да доразвиеш придобитото знание е възможно, но да се отървеш от вече придобитото – невъзможно. Образовани в годините на зрелия социализъм, ние продължаваме да мислим историята на изкуството в същите категории и рамки. За съжаление този тип образование продължава и

Авторът на този текст е инициатор на серията Другото око, която стартира през 2010 в Софийска градска художествена галерия.

Д р у г ото око

The author of this article founded the series Another Pair of Eyes, which began at the Sofia City Gallery in 2010.

curator, too. Last year, Jeff Koons curated billionaire Dakis Joannou’s collection for the New Museum in New York, while Albert Oehlen did the same for Karlheinz Essl’s collection in Vienna. In the same year, Bulgarian artist Luchezar Boyadjiev completed a curatorial project in Sofia City Gallery – the first in its new series Another Pair of Eyes. What makes museums turn to nonprofessional curators? First and foremost, of course, is the constant search for fresh ideas and the classical belief that there are few who can see better than the artist. The repetitive nature of many permanent exhibitions in the West has been the source of some audience fatigue, which in turn has prompted museum managers to keep rummaging through their collections in the hope that something unusual or previously unknown will come to light. Given curators’ ever-growing thirst for producing new meanings, there is also a growing appetite for interpretations which are unburdened by academic knowledge 107

and are able to look for meaning on a more immediate level, in the very flesh of art. It’s also a question of freedom. Non-professional curators seem able to take liberties that most curators can’t – or won’t. Often, they are able to say and show things that art historians wouldn’t dare to. Artists, who are socially presumed to be eccentric, offer museums a trump card in their struggle with old patterns and habits, not least because this tactic doesn’t directly jeopardize the reputations of managers and curators. I had long wanted to start a series of shows by outsider curators at the Sofia City Gallery. Initially, curiosity was the main impulse behind the project, but I gradually began to recognize more and more serious reasons for this interest. I have only recently begun to formulate them. The main one, perhaps, is my own limited ability for thinking outside historical frameworks. You can choose to further your training and knowledge throughout your career, but getting rid of it requires

108

109

до днес. Мисля си, че някак е странно всичко в онзи строй да е било криво, а само историята на изкуството да е права. Няма начин. Затова съм готова да прилагам всякакви методи за проверка на това твърдение, дори те да засягат изкуствоведското ми самолюбие. Да повдигнем завесата и да видим всичко ли е наред, няма ли нещо скрито “под килима”, което да ни даде вяра, че не всичко е било така праволинейно, скучно и подредено, както го виждаме. Дългогодишната ми работа в музей допълни това желание. Всекидневно се сблъсквам с рутинно мислене – и от страна на колеги, и от страна на публиката. Силата на стереотипите е огромна – по отношение на концепции, автори, визуализации на изложби, интерпретация и възприемане. Музеят по принцип продължава да е уютно място за прилагане на демодирани идеи и прийоми. Може би ролята му на пазител на миналото влияе и на методите, с

които това минало се разкрива пред зрителите – често пъти също с отминали концепции и схеми. Неслучайно Лъчезар Бояджиев подчертава в каталога към изложбата си, че влиза в музея от улицата, от мястото си в живота и света, което населява. Неизбежно улицата, животът навън също влизат в музея и в депата му заедно с него. Няма как изкуствоведите, уредниците, кураторите и въобще работещите в музея да оставят този “багаж” на гардероба и да се отнасят към музейните колекции като към нещо независимо от външния свят. Макар и защитени с решетки, охранителни системи, закони и дебели инвентарни книги, произведенията в депата също се променят. Те не са изолирани от външния свят и тайният им живот просто трябва да бъде разсекретен. Тази година честта се пада на философа Боян Манчев. Изложбата му се казва По никое време. Май това про-

и з к у ство депо изложба

art wareh o u se exhibition

an effort of a completely different order – it’s simply next to impossible. Educated in the late communist period, curators of my generation continue to think about art in the same old terms and categories. (And, regrettably, this kind of training continues to this day.) It’s bizarre to argue that while so much was wrong with the political ideas of the period, its approach to art history was somehow right. There is no way this could be so. This is why I continue testing the foundations of my professional conditioning, even if it means that my own sense of self-esteem as a professional curator is sometimes eroded. Why not take a peek behind the curtain and under the carpet? There might be rewards for us! We might find that not everything is as orderly, boring and straightforward as we’ve come to believe. Working in a museum for many years has deepened this need for exploration. I face routine thinking – both from colleagues and from audiences – on a daily basis. Stereotypes hold enormous 110

weight and no area is spared – they affect conceptual thinking, the choice of artists, methods of visualization and interpretation, what we think of reception. Our museums have turned into cozy places where we practice outdated ideas and approaches. Perhaps the role of museums as guardians of the past influences the methods we choose to present this past to our audiences. In the catalogue of his Sofia City Gallery show, Luchezar Boyadjiev points out that he enters the museum from the street, from his everyday place in the world. So the street and its life also inevitably enter the museum with him. There is no way for the art historian, museum manager and curator to check their “baggage” at the museum’s cloakroom, just as no collection can be separated from the world around it. Although protected by metal bars, security systems, laws and inventory books, artworks inside warehouses are also subject to change. This year, the philosopher Boyan

тиворечи на досегашната ми теория, която пледираше, че една съвременна музейна изложба трябва да бъде “по някое време”, и то по възможност по сегашното време. Обяснимо е защо категорията време изкушава теоретика Манчев. Любопитното в случая е, че очакванията му към колекцията са били различни, а именно – да има “големи исторически разкази, идеологически канони, изобразяване на монументални исторически събития”, заради времето, в което сме живели. Оказва се обаче, че идеологиите и политическите стратегии, независимо от тяхната мощ и хитроумни похвати за въздействие върху културата, са безсилни пред: “една линия, която условно бих определил като “идилична” – изобразяването на елементи на битието, които не са свързани пряко не само с “голямото” време на историята и монументалните събития, но и с мащабни екзистенциално-метафизични теми като живот, смърт, раждане, насилие, страдание и т.н.”

(Б.М.). Неговото “по никое време” е всъщност същинското време на живота, което като че ли се отделя от историческото или по-скоро го надживява, надмогва. Има някаква ирония в това. Обществените и личните битки се стопяват пред силата на обичайните скучни всекидневни случки. Изпаряват се амбициозните планове на властта да използва изкуството за влияние. Слава богу, нито художниците, нито хората, попълващи музейните колекции, взимат тези амбиции на сериозно. Боян Манчев пристъпи към този проект без предварително подготвени тези. Той вкара в депата външния поглед, облекчен от тежестта на стопроцентовото знание – както на изкуството, така и на неговата история, а също и на художниците и техните взаимоотношения в частност. И откри и разказа една човечна история. Лъчезар Бояджиев подходи по обратния начин, именно познавайки всичко в детайли. Той като че ли се A n o ther P a i r o f E y es

Manchev has stepped up to curate a show at the Sofia City Gallery. The title of his exhibition is At No Particular Time, which seems to contradict my firm belief that contemporary exhibitions should address specific time periods, preferably through the lens of the present. It is understandable why time intrigues a theoretician like Boyan Manchev. Curiously, however, his initial expectations of what he would find in the Sofia City Gallery’s collection were not met. He thought he would encounter artworks inspired by “the big narratives, the ideological canon, major historical events.” But what he found instead was art that followed “a line I would conditionally call ‘idyllic’ – representations of daily life which are not directly related to ‘big’ historical time, and not even to the great existential and metaphysical themes such as life, death, birth, violence, suffering, etc.” Boyan Manchev’s At No Particular Time is actually the real time of life, which runs separate from historical time and 111

even survives it. There is some irony in this. The social and personal struggles of the historical period have melted away under the weight of representations of boring, everyday occurrences. The authorities’ attempt to use art as propaganda has failed. Thankfully, neither artists nor museum managers have ever taken these attempts very seriously. Boyan Manchev has approached his curatorial project at the Sofia City Gallery with a clean slate. He entered our warehouses unburdened by exhaustive knowledge of either art history or art itself, or of artists’ biographies and their private relationships. And he tells a simple human story. Luchezar Boyadjiev’s starting point was very different – unlike Manchev, he knows all about art and art history. Yet he, too, breathed soul into the collection by sharing some personal stories and pointing out that “there is always an important piece of life which precedes an artwork…” In this respect, Manchev and Boyadjiev’s projects seem to see eye-to-eye.

опита да одушеви колекцията, като подчерта лични моменти и подсказа, че “преди създаването на творбата някога, някъде и по някакъв важен за художника начин е имало живот…”. Колкото и да са различни двата проекта, те си съвпадат именно в тази точка.

и з к у ство депо изложба

art wareh o u se exhibition

112

113

и з к у ство н ов и те х н о л о г и и фестивал

Ei Wada – Braun Tube Jazz Band

art n ew tech n o l o g i es festival

114

Трансмедиале. 11 – един опит за забавяне преди тоталното ускорение сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

text by desislava pavlova photography by JONATHAN GRÖGER translation by angela rodel

текст десислава павлова фот ография Д ЖОНАТЪН

Transmediale. 11 – An Attempt at Slowing down before Total Acceleration 115

ГРьОГЕР

Дигиталните технологии са навсякъде, но те далеч не са всичко; дори когато става дума за медийно изкуство. Това беше тазгодишното, сякаш не чак толкова изненадващо послание на Transmediale. Фестивалът за изкуство и дигитална култура доскоро беше място за изява единствено на артисти, които експериментират с новите технологии. Поради техническата си закодираност този вид изкуство се възприемаше или като фокус-бокус, или като наука, разбираема само за специализирана публика. Но тези времена са зад гърба ни и технологиите отдавна вече не са привилегия само за малцина, напротив, те са част от ежедневието. Вече трудно някой може да се впечатли от произведения, чиято основна атракция е натискането на бутона плей или аудио-визуалната вихрушка със специално разработен за целта софтуер. Явно е време за равносметка и за дълбоко поемане на въздух.

Събитието се провежда в берлинския културен център Haus der Kulturen der Welt, чиято архитектура впечатлява с обширните, преливащи едно в друго пространства. Атмосферата на фестивала напомня повече на старогръцката агора, отколкото на изложбена зала, тъй като това е място за среща, за дебат, за забавление и за комуникация на живо. “На живо” тук е ключова дума, върху която се акцентира многократно във всеки един програмен блок на събитието. В основата на фестивала са творчески работилници на всевъзможни теми. Посетителите могат да научат например как да освежат някоя стара дреха с помощта на съвет от професионален дизайнер или как да заличат онлайн идентичността си от социалната мрежa, като извършат “виртуално самоубийство”, или пък как да модифицират фейсбук профила си по начин, различен от стандартния. Как да използваме интернет, така че с онлайн

и з к у ство н ов и те х н о л о г и и фестивал

Haus der Kulturen der Welt was designed by the architect Hugh Stubbins. Built in 1957, it has been declared a cultural monument Transmediale took place in February 2011 in Berlin for the 24th year in a row.

Other important events for art and digital culture include Ars Electronica in Linz and Art Futura in Barcelona.

Haus der Kulturen der Welt е на архитекта Hugh Stubbins. Построена е през 1957 и е обявена за паметник на културата. Transmediale се провежда за 24-та поредна година в Берлин.

Други важни събития за изкуство и дигитална култура са Ars Electronica в Линц или Art Futura в Барселона.

art n ew tech n o l o g i es festival

Digital technologies are everywhere, but they are far from the whole story – even when it comes to media art. That was Transmediale’s message this year, which did not come as a complete surprise. Until recently, the art and digital culture festival provided expressive space exclusively to artists experimenting with new technologies. Due to its technological crypticness, this type of art used to be considered either hocus-pocus or as hardcore science, accessible only to a specialized audience. However that era is behind us, as technology has long since ceased to be the realm of a privileged few – on the contrary, new technologies are now part of our everyday lives. In this day and age, it’s hard to impress anybody with a work whose only interactive element is a play button or with an audio-visual vortex made from specially designed software. It is clearly high time to take a deep breath and reevaluate. Transmediale. 11 took place at the Berlin cultural center Haus der Kulturen 116

der Welt, whose architecture is striking for its roomy spaces that flow into one another. The festival’s atmosphere is more reminiscent of the ancient Greek agora than an exhibition space, since it is a place for meetings, debate, entertainment and live communication. “Live” here is the key word that was emphasized in every single one of the festival’s programming blocks. The festival is based around creative workshops covering all sorts of topics. For example, visitors can learn how to dye clothes with the help of a professional designer or how to wipe out their online identity on social networks by committing “virtual suicide” or how to modify their Facebook profiles in non-standard ways. You can also learn how to use the Internet such that your online behavior does not become informational fodder for companies like Google and Facebook. The festival set itself the goal of rethinking the ambivalent nature of the Internet, seen on the one hand as a means of artistic

поведението си да не се превърнем в информационна храна за концерни като Google и Facebook. Фестивалът си поставя за цел да осмисли амбивалентния характер на интернет – от една страна, като средство за артистична и социална свобода, а от друга, като инструмент за глобално наблюдение. Приоритет на тазгодишното издание на Transmediale е съзнателното и ангажирано използване на новите технологии. Това е отразено особено добре в програмата с медийни пърформанси. Представените в нея артисти се интересуват от спецификите на различните медии и показват недостатъците им или разширяват функциите им, изобретявайки небивали технологични сюжети. Донякъде в селекцията от пърформанси се забелязва и носталгията по отминалите времена. В музикалния пърформанс Discjockey 2000 артистичният колектив Tour de Vinyl генерира небивали

звукови колажи, въртейки педалите на колело. Апаратурата, която момчетата са изобретили за пърформанса си, отразява стремежа им за цялостно приобщаване на тялото в креативния процес. Discjockey 2000 се състои от три велоергометъра, свързани с два грамофона и един мишпулт. Грамофоните са без мотор – те се задвижват единствено от въртенето на педалите. Tour de Vinyl черпят вдъхновение от Afrika Bambaataa – диджей, който още през 70-те използва нови техники на миксиране. По този начин той променя структурата и ритъма на музиката, която пуска, и преобразява грамофона в музикален инструмент. “Африка Бамбата използва ръцете си, а ние – краката. Въртейки педалите, ние пускаме плочите и това е нашият начин да се доближим до музиката – разказва Патрик Прашма от артистичното спортно трио. – Ние не можем като останалите диджеи просто да преместим иглата напред, когато

T ra n smed i a l e . 1 1 – ед и н оп и т з а з а б а в я н е п р ед и тот а л н ото у ско р е н и е

and social freedom, but as a tool for global surveillance on the other. This year’s Transmediale gave priority to conscious and engaged use of new technologies. This was reflected especially in the program of media performances. The featured artists were interested in the specific characteristics of various media and demonstrated their shortcomings or their wider capabilities, spinning unprecedented technological narratives in the process. A certain nostalgia for past times could be sensed in the selection of performances. In the musical performance Discjockey 2000, the artistic collective Tour de Vinyl generated highly imaginative sound collages by pedaling stationary bikes. The device these guys came up with for their performance expressed their striving towards a total incorporation of the body into the creative process. Discjockey 2000 consisted of three exercise bikes hooked up to two turntables and a mixer. The 117

record players had no motors – they could only be spun by pedaling the bikes. Tour de Vinyl drew inspiration from Afrika Bambaataa – a DJ who experimented with new turntable techniques back in the 1970s, changing the structure and rhythm of the music and establishing the record player as a musical instrument in its own right. “Afrika Bambaataa used his hands, while we use our feet. By turning the pedals, we play the records. This is our way of getting closer to the music,” Patrick Praschma, one member of the musical-athletic trio, explained to me. “Unlike other DJs, we can’t just move the needle up when we want to jump to some later point in the record. Instead, we have to pedal the bikes until we get there.” The installation arose as a reaction against DJs’ reliance on digital technologies in their work, yet it can also be seen as a result of just such a process. “If we hadn’t been living in the era of 0s and 1s, we would never have thought to do this,” the artists declare.

118

119

ни трябва някой по-късен момент от записа, а трябва да въртим педалите, докато го стигнем”, продължава Патрик. Инсталацията е възникнала като реакция срещу дигиталния начин на работа сред диджеите, но същевременно може да се разгледа и като неин резултат. “Ако не живеехме в ерата на нулите и единиците, нямаше да ни хрумне да я направим”, отсичат артистите. Преходът от аналогова към дигитална технология е тема и на рабoтата на холандката Роза Менкман. Мащабният аудио-визуален пърформанс Колапсът на ПАЛ отразява трансфера на стария аналогов ПАЛ сигнал в цифров. Докато аналоговият сигнал има материалност, която гарантира продължителността на съществуването на записа, дигиталният винаги е зависим от актуалните технологии, които могат да възпроизведат образа на екрана. Колапсът на Пал е объркваща сетивата видеоработа,

съставена предимно от грешки, смущения в образа и микрофония. Главната героиня на филма се казва Ангелът на историята и е препратка към фигура от текст на Валтер Бенямин. Ангелът на историята изниква във видеото между трептящи линии и размишлява кой е по-добрият сигнал. Той е раздвоен между скептицизъм, но и любопитство към непознатото ново, и носталгия към изпитаното старо. Ангелът и тук все пак прави крачка напред към онова нещо, “наречено прогрес”, както казва Бенямин в своя текст. По време на пърформанс програмата на Transmediale могат да се видят и акции, които се фокусират изцяло върху аналоговите технологии. Такъв е проектът HimalayaVariationen на артистката Тина Тонагел. Тя работи с два шрайбпроектора, като създава с тях визуализации в реално време. Всички манипулации са аналогови и видими. Тина работи с банални неща, като например въртя-

и з к у ство н ов и те х н о л о г и и фестивал

Walter Benjamin’s Theses on the Philosophy of History was written shortly before the author’s death in 1940. PAL, along with SECAM and NTSC, is among the three most popular standards for encoding television signals. The figure of the Angel of History has also been interpreted by Laurie Anderson in the song The Dream Before (for Walter Benjamin) from the album Strange Angels (1987).

Текстът Theses on the Philosophy of History на Валтер Бенямин е написан малко преди смъртта на автора през 1940. PAL, заедно със SECAM и NTSC, е сред трите найпопулярни стандартa за кодиране на телевизионния сигнал.

Фигурата на Ангелът на историята е интерпретирана и от Laurie Anderson в песента The dream before (for Walter Benjamin) от албума Strange Angels (1987).

art n ew tech n o l o g i es festival

The transition from analog to digital technology is also a theme in the work of Dutch artist Rosa Menkman. Her large-scale audio-video performance The Collapse of PAL reflects upon the transfer of the old analog PAL signal to digital. While the analog signal has a material dimension that guarantees the continuing existence of a recording, the digital one is always dependent on current technologies that can reproduce the image on the screen. The Collapse of PAL is a video work that confuses the senses, as it is compiled mainly from errors, visual glitches and feedback. The film’s main heroine is called “The Angel of History,” a reference to a figure from the writings of Walter Benjamin. The Angel of History appears in the video amidst quivering lines and speculates about which signal is better. The protagonist is torn between skepticism as well as curiosity about the unknown novelty on the one hand, and nostalgia for the tried-and-true 120

old technology on the other. Just as in Benjamin’s text, here, too, the Angel also takes a step towards that “storm which we call progress” – as the writer put it. During Transmediale’s performance program, visitors could also watch actions that focused entirely on analog technologies. One such project is Tina Tonagel’s Himalaya Variations. She uses two overhead projectors to create real-time visuals. All the manipulations are analog and visible. Tina works with everyday objects, such as washers made of colorful glass, punch cards, pieces of guitar strings or multi-colored transparent foil. The artist creates various arrangements from them, which when projected look like abstract, moving pictures. Using a wide range of objects, Tina also creates various sounds to go with the visuals. Her low-tech spectacle of light, color and sound turned out to be quite a hypnotic experience. No less intriguing was the performance by Ei Wada. He has come

щи се шайби от шарени стъкла, перфокарти, парчета струна от китара или пък разноцветно прозрачно фолио. Артистката сглобява с тях различни аранжименти, които прожектирани, изглеждат като абстрактни движещи се картини. С различни предмети, които са ù подръка, Тина създава към визуализациите най-разнообразни звуци. Нейният лоу-тек спектакъл от светлина, цвят и звук се оказва едно доста хипнотизиращо преживяване. Не по-малко интересен е пърформансът на Ей Вада. Той разрабoтва нов перкустичен инструмент от телевизори с катодно-лъчева тръба, видеорекордери и компютър. Вада разказва как веднъж пъхнал аудиокабел във вход за видео, след което видял на екрана как изглежда звукът, и така му хрумнала идеята за инсталацията. Вада използва електромагнитните свойства на телевизионния екран, за да превърне светлината в звук и обратно. Докосвайки с ръка

повърхостта на телевизорите, той произвежда разтърсващ саунд, докато ръката и цялото му тяло функционират като антена. Подобни експерименти с трансфер на аудио- и видеосигнал са правени от видеоартистите още през 60-те, въпреки това концертът на Вада е интересен опит да се реализира идеята на Маршал Маклуън за единство между тяло и медия. Какво се случва с всички тези отживели медийни носители и уреди като уокмени, винили, телевизори и шрайбпроектори във времената на дигитално изкуство? Защо се връщат на мода сега, през 2011? Това са въпросите, чиито отговори потърсих в разговор “на живо” с кураторката на пърформанс програмата Сандра Науман. Д Как решихте темата на пърформанс програмата на Transmediale да е Отговор на живо (Live:Response)? С Oбединихме се около темата за лайв културата днес. Идеята за

Префункционирането на офиснo оборудване в нов инструмент за медийно изкуство може да се види и на нашумелите body-xerox партита на Simon Denny & Yngve Holen, на които копирни машини правят диско светлина.

Трансмедиале. 11 е посветено на 100-годишнината от рождението на Маршал Маклуън. Неговият труд Understanding Media (1964) е основополагащ в историята на медийните теории.

T ra n smed i a l e . 1 1 – A n A ttempt at F o r g ett i n g bef o re T o ta l A cce l erat i o n

The refashioning of office equipment into a new tool for media art could also be seen in Simon Denny & Yngve Holen’s much-buzzed-about body-xerox parties, in which copy machines create disco lighting.

Transmediale. 11 was dedicated to the 100th anniversary of Marshall MacLuhan’s birth. His book Understanding Media (1964) was groundbreaking in the history of media theory.

up with a new percussion instrument from tube televisions, video decks and a PC. Wada recalls how he accidentally plugged a sound cable into a composite video connector port and the sound was rendered as an image, which gave him the idea for the project. Wada uses the electromagnetic properties of the television screen to transform light into sound and vice-versa. By tapping on the televisions’ surfaces, he creates a startling sound, as his hand and whole body function as an antenna. Similar experiments with transfers between audio and video signals were performed by video artists as early as the 1960s, yet despite this, Wada’s concept is an interesting attempt to realize Marshall MacLuhan’s idea of the unity between body and media. What happens to all these passé media formats and devices such as Walkmans, vinyl records, televisions and overhead projectors in the age of digital art? Why have they come back 121

into fashion now, during 2011? These are the questions we asked during a “live” conversation with the curator of Transmediale’s performance program, Sandra Naumann. D How did you decide on Live:Response as the theme for Transmediale’s performance program? S We came together around the topic of live culture today. The idea of performance is not particularly compatible with Internet reality. We wanted to dig deeper into this topic and that’s how I came up with Live:Response. At the moment, the tendency to return to analog can be seen everywhere. Many artists are working ever more frequently with film, with video or audio-cassettes or even vinyl records. Behind this lies the need to show the processes which accompany the creation of art on the one hand, and the very materiality of the media themselves on the other.

пърформанс не е много съвместима с интернет реалността. Искахме да задълбаем повече в тази тема и така ми хрумна идеята за Отговор на живо. В момента навсякъде се усеща тенденцията на завръщане обратно към аналоговото. Много артисти работят все по-често с филмов материал, с видео- или аудиокасети или пък с винили. Зад това се крие нуждата да се покажат процесите, които съпътстват правенето на изкуство, от една страна, и материалността на медиите, от друга. Д Какво искахте да кажете чрез селектираните работи за новите технологии? С В пърформанс програмата повечето артисти комбинират различни медии и изчерпват докрай възможностите им. Използването на дигитална технология в произведенията е съвсем съзнателно. Този начин на работа се противопоставя на навика ни да работим все повече с

предварителните настройки на компютъра и да се ръководим от това, което машината може, а не от това, което всъщност искаме. Забравяме, че можем сами да си направим инструменти, с които да управляваме технологиите спрямо нуждите си. До известна степен Transmediale тази година е опит за дистанциране от дигиталното. Понякога следващите медии са ни нужни, за да си обясним по-добре както предходните, така и настоящите. Д Какво означава понятието “на живо” в рамките на темата на фестивала? С С появата на радиото и телевизията възникват възможности за запис на звук и картина. Преди това не е било необходимо да правим разграничение между нещата, тъй като всъщност всичко е било на живо. През 40-те години на 20 век, когато по радиото се пускат първите грамофонни плочи, официално се въвежда

и з к у ство н ов и те х н о л о г и и фестивал

art n ew tech n o l o g i es festival

D What were you trying to say with the selected works about new technologies? S In the performance program, most of the artists combine various media and explore the limits of their possibilities. The use of digital technology in these works is completely deliberate. This way of working contrasts with our habit of working more and more with computer presets and letting ourselves be led by what the machine can do, rather than what we actually want. To a certain extent, Transmediale this year is an attempt to gain some distance from the digital. Sometimes we need the media of the future to better explain not only past media, but also the present. D What does the concept “liveness” mean in the context of “digital liveness”? This was one of the most frequently discussed topics at the festival. S With the advent of radio and television, the possibilities for recording sound and image came into being. 122

Before then, it hadn’t been necessary to differentiate, since previously everything had been live. During the 1940s, when the first gramophone records were played on the radio, the word “live” was officially introduced to designate whether the sound coming over the air was from a recording or not. Listeners (especially in Germany) were not particularly pleased with recordings and frequently complained, despite the argument that the recordings had a better sound quality. The interesting thing is that if recording technologies had not been invented, we wouldn’t be talking about the concept of “live” today, while at the same time those very technologies have disrupted the actual existence of “liveness.” In fact, it doesn’t matter whether something is live or not, since there is always a dose of illusion. After all, something is always “live” to us at the moment we perceive it. Yet despite this, we always want to know, to be sure.

думата лайв, за да обозначи дали в ефир тече запис или не. Публиката (особено немската) не е била доволна и често роптаела, въпреки аргумента, че звукът на записа е с по-добро качество. Интересното е, че ако не се бяха появили технологиите за запис, днес нямаше да говорим за понятието лайв, а в същото време точно тези технологии са прекратили реалното му съществуване. Доста е странно – всъщност е все едно дали нещо е лайв или не, защото винаги има доза илюзия. В края на краищата в момента, в който възприемаме нещо, то винаги е лайв. Но ние въпреки това винаги искаме да знаем, да сме сигурни.

Rosa Menkman – Collapse of PAL

T ra n smed i a l e . 1 1 – ед и н оп и т з а з а б а в я н е п р ед и тот а л н ото у ско р е н и е

Tour de Vinyl – Discjockey 2000

123

Христина Ташева “За да оцелея, трябваше да се променя, да залича онова, което бях, и да се превърна в друга личност”, така визуалната артистка Христина Ташева описва първите си, трудни години в Холандия. Веднага след като завършва икономическо образование във Варна, Христина напуска България. Първоначалният ù нелегален статут в другия край на Европа смазва много от представите, с които заминава за Холандия. Чувството на загуба на личността намира отражение във фотографския ù проект Писма до майка ми. За него тя позира пред обектива, преоблечена като домакините, в чиито домове гостува. Тези автопортрети са едновременно ироничен и тъжен коментар върху

процеса на интеграция в една чужда страна. Те илюстрират и артистичния опит на Христина да се самосъхрани, въпреки смяната на облеклото и контекста. Какво означава да се изгубиш и как можеш да запълниш дупките и празнотите, които откриваш у себе си – това са важните теми за нея, които произтичат от собствения ù житейски опит; това придава и автентичност на работата ù. Друг любим жанр на Христина е пейзажът, по-точно детайлите на пейзажа. В един от актуалните си проекти например тя изследва правоъгълните форми в природата и в града. Това са празните форми, които можем да открием навсякъде около нас – цветни градини, купчини от камъни, локви или пък процепи в сградите. Подходът на Христина е елементарен: тя изважда формите от обичайния им контекст и така ни кара да ги видим с нов поглед. Тя

П О Р Т Ф О ЛИ О

text by boiana gjaurova translation by boris deliradev

текст бояна гяурова

P O R T F OLIO

Hristina Tasheva “To survive, I had to change, to erase my previous self and turn into a completely different person” – that’s how visual artist Hristina Tasheva describes her difficult first years in the Netherlands. She left Bulgaria as soon as she graduated in economics in Varna. Many of the expectations she had about the Netherlands were crushed under the weight of her illegal status in those first years. This sense of loss of personal identity was the driving force behind her photography project Letters to My Mother, which featured her dressed up as the housewives whose homes she visits. Her self-portraits are both sad and ironic – a commentary on the sometimes difficult process of integration in a foreign 124

country. They are proof of the artist’s attempt at self-preservation, despite changes in dress and context. What happens when you lose yourself and how do you fill up the holes which open inside you – these are important themes which Hristina has explored in the series through her personal experience. Landscape is another thing the artist cares about deeply, and more specifically – the details of a landscape. In one of her recent projects, she studies rectangular shapes in the natural and man-made world – in flower beds, water pools, in the crevices of buildings and between stones. Hristina’s approach is very simple: she takes the shapes out of their context and shows them from an unexpected perspective. To her, many of these shapes are symbols of the presence of emptiness and death in our lives. Her beautiful natural compositions and strange constellations of objects pose the big questions of life and death. A case in

казва, че за нея повечето от тях са символ на празнотата и присъствието на смъртта в живота. Със своите снимки на красиви композиции в природата и на странни комбинации от предмети младата фотографка поставя големите въпроси на живота и смъртта. Както например в проекта с пейзажи, озаглавен Няма друго място като дома, защото по думите на Христина “единственото сигурно нещо в живота е, че има край и накрая всички се прибираме у дома си”. Но едва ли всеки ще възприеме работите ù под този песимистичен знак. И това е добре.

hristinatasheva.com

Това лято Христина завършва престижната художествена академия Gerrit Rietveld. Работите ù могат да се видят в груповата изложба Teenage Magazines в музея за фотография Foam, Амстердам.

сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

hristinatasheva.com

point is the series of landscapes entitled There Is No Place Like Home. Hristina says, “the only certain thing in life is that it has an end, and that in the end we all go home.” But perhaps not everyone will want to read her works in such a pessimistic light. And that’s OK, too. This summer Hristina is graduating from the prestigious Gerrit Rietveld Academy. Her works are on display in the grpup exhibition Teenage Magazines at the Foam Photography Museum in Amsterdam.

125

Няма друго място като дома, 2009 / No place like home, 2009

126

127

[], 2010

128

Писма до майка ми, 2009 / Letters to my mother, 2009

129

Няма друго място като дома, 2009 /No place like home, 2009

Писма до майка ми, 2009 / Letters to my mother, 2009

132

133

134

135

Да запазим кино Комсомол/Космос

а р х и тект у р а г р а ж д а н ск o о б щ ество кино

arch i tect u re c i v i c s o c i et y cinema

Saving the Komsomol/Cosmos Cinema

136

От години сме свидетели на изчезването на старите киносалони и превръщането им в супермаркети, в лъскави бутици или просто в руини. Въпреки недоволството на гражданите рядко се надига глас против събарянето на стари красиви сгради, били те киносалони или друго. Но ето че двама ентусиасти от Пловдив, Пенка Попова и Георги Сербезов, дават пример за непреклонна гражданска позиция против градоустройствените безобразия. Те се възпротивиха на решението на Общинския съвет в Пловдив бившето кино Комсомол, сега Космос, да бъде разрушено и на негово място да бъде издигнат многоетажен паркинг (забележете: при първото обсъждане само един обществен съветник е гласувал против това решение). Формата на протест на Пенка и Георги се различава от обичайното кротко скандиране на “площада”. С помощта на фондация Отворени изкуства и artnewscafe, като база на тяхната

акция, те стартираха инициативата Да запазим кино Космос, която включва изложба с архивен снимков материал, дискусии по темата и документален филм, заснет от Пенка Попова, който показва експертните мнения на главния проектант на сградата арх. Шинков и на други специалисти; мнения, които не са били взети под внимание при прокарването на решението за разрушаване на сградата. Акцията на Пенка и Георги предизвика публичен интерес и спечели подкрепата както на медии, така и на видни пловдивски интелектуалци. Така се стигна до провеждането на обществена дискусия по темата, по време на която гражданите влязоха в диалог с общинските съветници. В резултат от дебата бе сформирана работна група с участието на представители от инициативния комитет, която се опитва да спаси кино Космос. Съществува ли реалистичен шанс да се съхрани останалата от 60-те години и емблематична

текст БОЯНА ГЯУРОВА фотография МИХАИЛ НОВАКОВ АРХИВ

сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

text by boiana gjaurova translated by boris deliradev photography mihail novakov archive

For years now, we’ve been seeing old cinemas quietly disappear into obscurity or convert into supermarkets, posh boutiques or just plain ruins. And despite some hearsay discontent among aesthetically-minded individuals, rarely does the public speak up in defense of beautiful old buildings. However, two enthusiasts from Plovdiv have recently set a noteworthy example for outspokenness against urban planners’ frivolities. Artist Penka Popova and civil engineer/ software developer Georgi Serbezov have publicly objected to the decision by the Plovdiv City Council to demolish the former Komsomol-turned-Cosmos Cinema in the center of town and to develop the lot as a multi-storey garage (just for the record: only one councilor voted against the project). And they’ve done it in a style very different from the feeble sloganeering we are used to seeing in street demonstrations. With the support of the Open Arts Foundation and artnewscafé, 137

which they used as a base, Penka and Georgi set up an exhibition with archival photo material, produced a documentary with opinions from the cinema’s architect and other professionals, and have organized a number of public discussions. Their Save the Cosmos Cinema initiative has now gained momentum, attracting public interest and earning them the support of local media and intellectuals – which has eventually led to a public debate between citizens and city councilors. A working group has now been formed with the participation of members of the initiative committee, which will try to save the 1960s landmark building. Does it stand a chance? We talk with Penka Popova and Georgi Serbezov:

като архитектура сграда на кино Космос? Ето как виждат нещата художничката Пенка Попова и строителният инженер и програмист Георги Сербезов: Б Каква е вашата лична връзка с кино Космос? П И двамата имаме специално отношение към това кино, тъй като живеем в този квартал. Все пак това е киното на нашето детство. Аз тук съм гледала Индиана Джоунс. Г Да, като всеки пловдивчанин на моите години свързвам киното с незабравими усещания. В него съм гледал Междузвездни войни и трилогията Хан Аспарух. Също така силно ме впечатлява фактът, че салонът побира около 1000 души. П Освен това сградата на кино Космос е чудесен пример за архитектурата от 60-те години, и то в световен мащаб.

бености? П Сградата е изключително пропорционална и притежава много красиви детайли, фасадата например прилича на нагънато оригами. Вътре пък красива вита стълба води към втория етаж на киното. Г Сградата е уникална и във функционално отношение. В нея се намира единственият в България изцяло амфитеатрален киносалон, преди да се появят мултиплексите. Арх. Шинков е помислил и за разминаването на потоците от влизащи и излизащи от киносалона посетители посредством разделението чрез двустранен гардероб в горната част на сградата. П Впечатляващи са и уникалните строителни материали от онова време, мазилката дори още е здрава. Не е използвана евтината облицовка, която може да се види при повечето нови сгради.

Б Какви са архитектурните ù осо-

Б Въпреки архитектурните предим-

а р х и тект у р а г р а ж д а н ск o о б щ ество кино

Even today, the Cosmos would still be the largest cinema in Bulgaria.

The Cosmos Cinema was designed by architects Lyubomir Shinkov and Lyubomir Bonev.

Кино Комсомол / Космос е проектирано от арх. Любомир Шинков и арх. Любомир Бонев.

Дори днес кино Космос е с най-големия киносалон в страната.

arch i tect u re c i v i c s o c i et y cinema

B What is your personal connection to the Cosmos Cinema? P We grew up in the neighborhood and we both have a special connection to it. It’s the cinema of our childhood. It’s where I saw Indiana Jones for the first time. G I have unforgettable memories, too, as do many Plovdiv natives of our generation. It’s where I saw Star Wars and the Khan Asparouh trilogy when they came out. I am also very impressed by the fact that the cinema could once seat nearly 1,000 people. P Its architectural style is distinctive, as well. It’s a fine example of late modernism – a style that was popular in the 1960s not just in Bulgaria, but throughout the world. Б What are its main architectural features? P It’s a very proportionate building with some beautiful architectural details – the façade, for example, looks like origami. 138

Inside, there is an elegant spiral staircase leading to the second floor. G It’s also uniquely functional. It was the only fully amphitheatrical cinema in Bulgaria before the multiplexes came along. Mr. Shinkov, who designed the building, thought of a clever way of separating the streams of incoming and outgoing audiences by way of a two-sided cloakroom. P And it was built with exceptionally good materials – the stucco is still intact – unlike what we see used on most of the new façades going up today. B Some of the features of the original design – like the sliding roof of the auditorium and the second-floor cloak room – were not actually built. G That’s right. After completing the design, Mr. Shinkov went to Tunis and some of his ideas were either abandoned or distorted. P But many of these functions can easily be restored.

ства някои от функциите на киното, като например плъзгащия се откриваем покрив и гардеробите на горното ниво, не са били използвани. Г Да, така е. След завършването на сградата арх. Шинков заминава за Тунис и голяма част от авторските му идеи не са били реализирани и използвани. П Много от тези функции могат обаче лесно да бъдат възстановени. Г Фоайето например е много просторно и добре осветено. То лесно може да се обнови и да стане едно от основните помещения, в случай че кино Космос се превърне в нещо като културен център за така наречената неофициална култура. Б Още от 90-те години киното не работи. Разкажете малко повече за историята на киното и за първите стъпки на вашия протест? П В края на 80-те години бях редовен посетител на кинопрожекциите и на киноклуба. Киното започна да за-

пада още през 90-те години. Оттогава то просто се разпада – първо го окепазиха, като го оградиха с алуминиеви плоскости, след което преди няколко години му сложиха решетки, за да не може да се влиза вътре. През пролетта на миналата година чух слухове, че сградата ще бъде бутната. На всички мои писмени молби да разбера повече, получих мъгляви и закодирани отговори. Цареше пълно информационно затъмнение относно плановете на общината. Миналия ноември научих от медиите, че Общинският съвет бил гласувал промяна в статута на киното – от сграда с културно предназначение тя да бъде превърната в гараж с обществено предназначение. Г Промените започват преди три години, когато един заместник-кмет се опитва да промени статута на сградата – от публична общинска собственост в частна собственост, която да може да бъде продавана. А подобна промяна е абсолютно неза-

Д а з а п а з и м к и н о К о м со м о л / к О С М О С

G The lobby, for example, is very spacious and well lit. It could easily be converted into an informal cultural space, if the Cosmos is converted into a cultural center.

The narrow streets around the Cosmos Cinema are built in a mixture of Secession and 1930s styles.

B The cinema closed down back in the 1990s. Tell us a little more about its history and how your protest started. P I used to be a regular at the cinema in the 1980s, I had joined their film club. Then the building went out of use in the 1990s, which was when it began to decline. At some point they walled it off with horrendous aluminum sheets and then metal bars were added a few years later to prevent people from getting in. In the spring of last year, I heard rumors that there was a plan to demolish it. I wrote to several institutions, but the replies were so vague that they looked encoded. There seemed to be a blackout on the local authorities’ plans. In November, I learned that the city council had voted to convert the building into a 139

public garage. G The process had started three years earlier when a deputy mayor changed its status from “public municipal property” to “private municipal property,” which means it can be sold off. That was a completely illegal move. B Was that the only example of a breach of the law? P The decision should have been based on an environmental analysis – that’s part of the procedure. If one had been made, it would have found that the construction of a multi-storey public garage on this lot would substantially increase the traffic and hence the noise levels and air pollution in this central neighborhood. Not to mention the absurdity of placing a huge new building in an old neighborhood of beautiful, mostly two-story houses. We’ve now sent a letter to the health and environmental ministries and we are awaiting their replies. G Other European cities are trying to

а р х и тект у р а г р а ж д а н ск o о б щ ество кино

arch i tect u re c i v i c s o c i et y cinema

140

141

конна. Б Има ли и други законови нарушения? П Не е спазен процедурният ред. Например не е направена екологична оценка. Ако имаше такава оценка, тя би установила, че построяването на многоетажен паркинг в центъра на града е недопустимо, тъй като това би привлякло голям поток от коли, което от своя страна ще доведе до повишаване на шума и замърсяването. Да не говорим, че огромната сграда ще наруши архитектурното единство на красив стар квартал в центъра на Пловдив с преобладаващо ниски къщи. След запитване от моя страна чакаме оценката от проверката на Министерството на околната среда и водите. Г В другите европейски страни се полагат усилия автомобилното движение да бъде изведено извън центъра, а ние правим точно обратното.

Б Според вас има ли реален шанс да бъде спряно превръщането на кино Космос в многоетажен паркинг? П Надявам се, аз съм оптимист. Във всеки случай ще бъдат установени пропуските, които са допуснати в процедурите по взимането на решението киното да бъде бутнато. Г Важното е да има обществен натиск, който да поддържа темата гореща. В обществения дебат трябва да се включат урбанисти, архитекти и други специалисти, които да дадат предложения за съдбата на кино Космос. Б А вие лично какво бъдеще искате за кино Космос? П Сградата трябва да се съхрани и да бъде превърната в средище за младите хора, които имат идеи за културни проекти, но няма къде да ги реализират. Г Това трябва да стане сграда за свободен културен обмен, защото такава няма в града, въпреки уве-

а р х и тект у р а г р а ж д а н ск o о б щ ество кино

Старият квартал около кино Космос е с тесни улички, къщи в стил сецесион и с типични за 30-те години архитектурни форми.

arch i tect u re c i v i c s o c i et y cinema

get as much traffic as they can out of their centers, while we seem to be doing the reverse. B What do you think the chances of saving the building are? P I am an optimist. We are hoping that the procedural faults behind the city council decision will be revealed. G In the meantime, we’re keeping the pressure on. We are trying to involve urban planners, architects and other professionals in the debate about the future of the cinema. B What future would you personally like to see for the Cosmos Cinema? P The building should be restored and transformed into a cultural center for young people who currently have no place to implement their ideas. G It should become a place for free cultural exchange. Plovdiv has no such place and we don’t think that the renovated Gradski dom na kulturata (City Cultural Center) could serve this 142

purpose, despite local authorities’ claims. The kind of culture we want to see at the Cosmos Cinema is very different from their definition of culture.

ренията на властите, че скоро сме щели да имаме Градски дом на културата. Само че културата, която ние искаме да се случва в кино Космос, е различна от официалното разбиране за култура.

S a v i n g the K o ms o m o l / C o sm o s C i n ema

143

Те работят върху кухненската маса или на паркета в хола, без обедна почивка, офис, служебна кола и визитник. Реализираните им идеи са известни предимно на приятели и познати. Последните са и хората, които ги окуражават да продължат да се занимават с това, което са започнали. Няколко талантливи млади автори на красиви предмети, бижута и дрехи, отвориха домовете си за нас и услужливо ни разказаха какво е да създаваш дизайн от вкъщи.

д и з а й н до м творчество

des i g n h o me creativity

They work at the kitchen table or the living room floor, with no lunch break, office, company car or business card holder. The people familiar with their successfully completed projects are mainly family and friends. The latter are also the ones encouraging them to keep doing what they’re doing. A few talented young people, the creators of beautiful objects, jewelry and clothes, opened their houses to us and graciously told us all about what it is like to be a designer from home.

144

Дизайн – домашно производство

сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

text by ADRIANA ANDREEVA translation by BISTRA ANDREEVA photography by MIHAIL NOVAKOV

Homemade Design

145

текст аДРИАНА АНДРЕЕВА фотография МИХАИЛ НОВАКОВ

Артелие в движение Артелие, онлайн магазинът за интериорни стикери за стена и авторски дрехи, е дело на Елена и Младен Нейчеви. Нея я бива с шевната машина и илюстратора, а него – с писането и компютрите. Общото между тях е добрият им вкус и влечение към оригиналната естетика и цветния дизайн. Хващаме ги в момент на вълнуващи промени. В лично отношение очакват първото си дете, а в професионално – Артелие е набрал завидна скорост и имат куп задачи. Освен със стикерите и дрехите отскоро се занимават и с удивително симпатична и нетипична декорация за сватбени тържества, с уъркшопи към събитията на Горичка и с упражнения по стил в приятелски апартаменти. Вдъхновена от собствената си бременност, Елена разработва и линия от слингове, меки детски играчки и дрехи. При това са в трескаво търсене на нов дом. Старият им, където

се срещаме, е уютен, но и доста ограничен като пространство – с една стая и кухня. От него ще им липсва просторният балкон, на който върху дървени палети Елена е намятала големи сини възглавници, ушити от нея, а Денкиса е установил кът за наргиле и растения, които отглежда в прилежно наименовани кутии – босилек, розмарин, рукола, мента и т.н. Апартаментът е обзаведен изцяло от ИКЕА с типичния за марката изчистен, светъл, функционален и ярък стил. Стените са свидетелство за техните експерименти с декоративните стикери от сесиите им за сайта. В спалнята е разположен плотерът за рязане, а на кухненската маса е отворена шевната машина. Когато Елена работи, покрай нея хвърчат макари, ножици, креди, игли и карфици. “В новото жилище ще имам ателие, където върху няколко рафта ще подредя всичките си платове, така че да ги виждам и да ги избирам лесно”, споделя желанието си тя.

д и з а й н до м творчество

Elena studied fashion design in Berlin and graphic design in Sofia. Cutting and sewing are her heritage – her grandfather was a designer for the legendary state-owned Lada Fashion House for 20 years, while her great-grandfather had a master certificate in sewing, as well as his own workshop, which was later nationalized and turned into Modshevcoop (Modern Sewing Cooperation). Mladen, or Denkis as all his friends know him, works as a business analyst in a software company.

Елена е завършила моден дизайн в Берлин и графичен дизайн в София; кроенето ù е по наследство – нейният дядо е 20 години моделиер в модна къща Лада, а неговият баща – или прадядо ù – е с майсторско свидетелство за шивач и собствен дюкян, впоследствие национализиран от комунистите и превърнат в Модшевкооп. Младен, или Денкиса за всичките си познати, работи като бизнес аналитик в софтуерна фирма.

des i g n h o me creativity

Artelie on the move The online shop for wall stickers and designer clothes Artelie is the brainchild of Elena and Mladen. She is good with the sewing machine and the illustrator, and he does the writing and the computer-related stuff. What they have in common is their good taste and their affinity for original aesthetics and colorful design. We meet them in a moment of exciting changes. On the personal front, they are expecting their first child, while professionally, Artelie has gained enviable momentum and there is tons to do. Apart from making stickers and clothes, the two recently started creating amazingly charming and atypical wedding decorations. They also practice their style in friends’ apartments and organize workshops as part of Gorichka (an initiative for forums, discussion and training for a sustainable future). Inspired by her own pregnancy, Elena is also working on a line of slings, soft toys 146

and kids’ clothes. And all of the above is happening while the two are looking for a new home. Their old one, where we meet, is quite cozy, but only has a room and a kitchen, so not enough space. They will miss the big balcony here – it has wooden pallets, which Elena has thrown huge blue pillows over, while Denkis has set up a corner for smoking his water pipe and for growing plants in duly labeled boxes – basil, rosemary, arugula, mint, etc. The apartment is entirely furnished by IKEA in their typical bright, light, simple and functional style. The walls testify to their experiments with stickers from the times they had to do photo-shoots for the web site. The cutting plotter is in the bedroom, and the sewing machine is on the kitchen table. When she is working, Elena is surrounded by spools of thread, scissors, chalk, needles and pins. “In our new place I’ll have a studio, where I’ll put all my things on shelves, so that I can see them and pick them out easily,” she shares her wish.

Откакто основават Артелие през 2010, всеки има различни функции и принос към проекта. Денкиса дава идеи за стикерите и технически поддържа сайта, докато продължава да ходи на работа и да финансира регулярно семейството. Елена пък е заета с кроене, шиене и рисуване. След една година домашен труд и творчество не се чувства отегчена от отсъствието на офис с колеги. “Може би защото имам постоянен приток от разнообразни проекти, а покрай тях се срещам с достатъчно много хора. Имам излизания не само за работни срещи, но и за купуването на материали.” Нейните дни са интензивни, започват рано сутрин и продължават до късно вечер, като често в тях липсва понятието уикенд. Елена е работохолик – рядко почива, навсякъде носи със себе си тетрадка със задачи, дори настолното ù четиво – немска Burda – е професионално обвързано. Към склонността ù да изпипва всичко до

най-дребен детайл, да влага много време, лично усещане и старание добавяме и недоверието ù, че някой друг може да го направи като нея. Нейните шалове например предизвикваха истински фурор миналата есен. За да запази уникалността им, Елена ги произвежда в ограничена бройка от три, което е доста пипкава работа. “Но вече не се справям сама и имаме твърде много поръчки.” Сега си търси помощник, който да шие с желание и чувство, а позицията все още е отворена. В проекта спорадично се забърква и по-малката сестра на Елена – Ники, която е графичен дизайнер. За Коледа например тя пусна през сайта нейна серия картички. В бъдеще Елена и Денкиса искат да превърнат Артелие в платформа за креативни хора, чиито идеи да реализират под една или друга форма.

artelie.com

Д и з а й н – до м а ш н о п р о и з водство

artelie.com

The two started Artelie in 2010 and each has his/her own share of responsibilities and contributions to the projects. Denkis offers ideas for the stickers and takes care of the technical maintenance, while still keeping his day job and supporting the family. Elena is the one busy cutting, sewing and drawing. After a year of commitment to arts and crafts at home, she still doesn’t miss having an office and colleagues. “Maybe that’s because there is a constant flow of new projects and I get to meet enough people around them. I go out often and not only for meetings, but to buy materials and supplies as well.” Her days are intense, they start early in the morning and last until late in the night, and the notion of a weekend is rarely part of them. Elena is a workaholic – she seldom relaxes, always carries around her todo notebook, and even her bedside reading is work-related – an issue of the German sewing magazine Burda. Inclined to perfectionism and to investing 147

all her time, personal flair and effort, she is skeptical of delegating her tasks to anyone else. Her scarves, for example, caused a big buzz last fall. To keep them unique, Elena only produces three of each design, which is quite a slow process. “But I can’t handle it on my own anymore, because we have too many orders.” So now she is looking around for a motivated and inspired assistant to help her out with the sewing – the position is still open. Occasionally, Elena’s younger sister Niki also gets involved with Artelie. She is a graphic designer and last Christmas released a series of postcards through the site. This is very much in line with how Elena and Denkis see the future for Artelie – as a platform for creative people to realize their ideas one way or the other.

148

149

Дени, която живее на покрива Дени ме взима от Орлов мост с кола. Вече е шест и навън е тъмно. Паркира в двора на стара кооперация в Гео Милев. В асансьора натиска копчето за последния етаж, но се качваме пеша още един. Влизаме в малка и компактна, но просторна мансарда. Централното помещение действа като хол, кухня и работилница, а стълбите отвеждат към закътана спална част отгоре. Дени и нейният приятел Санди се нанасят тук преди около четири години. Местенцето е тяхно, вече е претърпяло основен ремонт, но му предстоят други дребни и големи намеси (като пребоядисване през лятото). Черните стъпала са отделени от помещението посредством бял дървен параван, на който небрежно е преметната фотолента. Дени обича да снима с една стара Praktica, а наскоро приятел ù подарява пълно оборудване за домашно проявяване. Разностранните ù интереси

и таланти си проличават под формата на най-причудливи експерименти из дома. Като тясната и висока етажерка на пода, сглобена от сгънато велпапе с три ромбоидни ниши за подреждане на книги, “недовършена като концепция”, пояснява тя. Гумена поставка за черпаци над мивката (имала е идея и за гумени лампи). Две приятни на пипане черни купички от сапунен камък, изглаждани ръчно, чиито половини, долепени заедно, оформят едно цяло. Те са проект, който Дени осъществява, докато прекарва семестър във Финландия. От този период е и тежката, но страшно стилна и достолепна лампа от съединени на кръст квадратни парчета мрамор с дупка между тях. Сега стои на пода в хола, покрита с корпус от барабан. Дени се е разположила на впечатляващо кресло. Открито на улицата в изтърбушен и жалък вид, тя го стяга до неузнаваемост – две колела заменят счупените крака от-

д и з а й н до м творчество

Denitsa Boyazdhieva is 29 and works as an industrial and interface designer. She studied industrial design at the National Academy of Arts. In her free time she creates objects for homes, as well as cool bags, badges and posters that show up spontaneously and ephemerally under the label RUB. rrrubbb.daportfolio. com

Alexander “Sandy” Daniel is a musician and member of Ambient Anarchist, an experimental electroacoustic band that makes music varying from electronic punk to jazz to atmospheric ambient sound.

Deni’s camera was a present from Kiril Kuzmanov, a young painter we introduced to you in issue 90

Деница Бояджиева, 29 г., работи като индустриален и интерфейс дизайнер. Завършила e индустриален дизайн в Националната художествена академия. В свободното си време прави обекти за дома, както и готини дизайни на чанти, значки и постери, които се появяват спонтанно и за кратко под името РЪБ. rrrubbb.daportfolio.com Александър Даниел – Санди – е музикант в Ambient Anarchist – експериментална електро-акустична група, която прави музика, варираща от електронен пънк през джаз до атмосферен амбиент саунд.

Фотоапаратът ù е подарък от Кирил Кузманов – млад художник, когото представихме в брой 90.

des i g n h o me creativity

Deni, who lives on the roof Deni picks me up from Eagle’s Bridge in her car. It is six o’ clock and already dark outside. She parks in the yard of an old apartment building in the Geo Milev neighborhood. In the elevator she presses the button for the last floor, but we have yet one more floor to climb up. We get into a compact, yet spacious attic. Its central room functions as a living room, kitchen and workshop, while the stairs lead to the more private bedroom upstairs. Deni and her boyfriend Sandy moved in here around four years ago. The place is theirs and it has undergone a major renovation already, but there are more interventions in the works (such as the re-painting planned for the summer). The black stairs are separated from the room with the help of a white screen, over which roll of a photo film has been casually tossed. Deni likes taking pictures with an old Praktika, and recently a friend gave her all the equipment needed to develop pictures 150

at home. Her multi-faceted interests and talents show through in some of the odd experiments seen around the house, such as the tall and narrow shelf on the floor made from folded cardboard with three rhomboid niches for books. “The concept has yet to be completed,” she explains. Or the rubber rack for ladles above the sink (she was actually considering the idea of doing a rubber lamp, too). Or the two little black bowls of soapstone, which have been manually polished and feel very nice to the touch – put together they complement each other and form one whole new object. These bowls are a project from Deni’s semester in Finland. Another product from that period: the heavily stylish and dignified lamp made from two crossed square slabs of marble with space for the bulb between them. It is now on the living room floor, covered by a drum. Deni is perched in an impressive armchair. Having discovered it on the street in a sorry state, she gave it a total

пред, а стара дамаска, наследство от родителите на Санди, го превръщат в удобен фотьойл. Декоративната филцова възглавница-котка върху него е дело на приятелка на Дени – Мия. Точно зад креслото се откроява ниска врата, отрязана под ъгъл. Тя прилича на загадъчен вход към някое приключение. Всъщност крие килера с работното снаряжение на Дени, обувки, дрехи и други елементи от домакинството. При творчески процес оттам се измъкват всички инструменти, поставя се фазер върху ниската мраморна масичка и се започва... “В хола мога да правя подребните неща, но ми е невъзможно да обработвам камък например или пък по-големи обекти”, обяснява тя. “Със сигурност бих работила само от вкъщи, но да имам голяма стая, отделена за ателие, бих я оборудвала с разни машинки, ще си разпъна и фотоувеличителя и бих правила всякакви обекти и експерименти за ди-

зайн и изкуство”, размечтава се тя. Пием червено вино с парчета портокал в него. Дени си свива цигара. Над дивана от време на време от своята клетка се обажда папагалът Свирчо. Говорим предимно за дизайн, предмети, естетика и навици на избиране и закупуване, планове и пречки за осъществяването им. Дени има желание да се развива в сфера, която е изпълнена с неизвестности и пречки в България. Тя иска да прави дизайн и да майстори обекти за дома. Идеалният вариант би бил да е от магазин-работилница, за да се вижда работният процес. В него да има както нови, така и стари, но реставрирани по готин начин мебели. И е важно предметите да са на нормални цени, така че повече хора да имат достъп до естетика, която е все още непозната и неразпространена у нас.

Мия е моден дизайнер и организатор на артистичните събития-базари MiaMall с дрехи, мебели и различни аксесоари.

H o memade des i g n

Mia is a fashion designer and the person behind artistic bazaar-events for clothes, furniture and accessories such as MiaMall.

makeover – two wheels replaced the broken legs in the front and some old fabric inherited from Sandy’s parents turned it into a comfortable lounging spot. The decorative velour cat-pillow on it was made by her friend Mia. Right behind the armchair there is a small asymmetrical door. It looks like an entrance to an adventure. Actually it leads to the closet where Deni stores all of her working equipment, clothes, shoes and other household items. When the creative process gets rolling, all the tools come out, a piece of plywood is put on the low marble table and she’s off… “I can do smaller tasks in the living room but I cannot work with stone for example, or larger objects,” she explains. “I would certainly love to work only from home, but I would need a big room used just for a studio. I would equip it with different little machines and I would set up my photo processing equipment as well, and I would do all sorts of experiments with design and art,” she dreams away. 151

We are drinking red wine with chunks of orange in it. Deni is rolling herself a cigarette. Above the sofa, the parrot Svircho occasionally shouts out from his cell. We are talking mainly design, objects, aesthetics and habits of choosing and buying, plans and the obstacles on the way to realizing them. Deni wants to advance in a field that is filled with uncertainties and problems in Bulgaria. She wants to be a designer and create objects for the home. The best case scenario would be to do that in a workshop – in the literal sense, where people could observe the working process and buy stuff at the same time. It would have both new and old, nicely recycled furniture. And, very importantly, everything would be at normal prices, so that as many people as possible can have access to an aesthetics that is still not recognized and seen enough here.

152

153

Мила, майка И ` и куклите Точно тази събота се пада ведра и лежерна, особено в старата, непренаселена и закътана част на Лозенец, където на входа на ниска кооперация ни посреща г-жа Ваня Лозанова. Облечена в джинси, светъл пуловер и сиви кларкове, с изрядна права светла коса на черта, тя ни въвежда в своя дом, където два пъти в седмицата се събират с дъщеря си Мила, за да творят красиви неща. Техните кукли с необикновени физиономии и стилни одежди са отличителен декоративен елемент и любима вещ за настроение. Освен с тях двете могат да се похвалят и със също толкова прекрасни бижута, картички и разни хрумки за интериора. В апартамента се е настанил духът на 70-те, с много светлина, балкон, уют и едно мързеливо куче Кайра. Има още – турско кафе и домашен чийзкейк, ръчно пригодени завеси на релси, които скриват големи радиатори, огромно огледало, стари

финландски мебели в идеална форма, шевна машина, вехти кутии за шапки от боклука, вдигнати върху секцията, ретро полилей и настолна лампа. Тук са и Мила, и дъщеря ù – двегодишната София – “виновникът” за проекта “семеен труд и творчество”. В нейна чест е ушита първата кукла, още докато е в корема на майка си (някъде в началото на 2009). За съжаление София не проявява интерес към парцалената си играчка. Затова и куклите се променят в декоративни такива за пораснали деца. Работното място е в хола. Бюрото е солидно, а в задната му част умно е предвидено място за списания или книги. Върху него е сложена шевната машина, а на стената са подредени последните модели кукли – мис Роза, г-ца Рени, г-жа Шницел, Малена и доц. Живка. Те приличат на своенравни жени в разцвета на силите си, всяка със свое уникално излъчване. Процесът на тяхната направа започва с импровизация, без

д и з а й н до м творчество

At the moment, their dolls, cards and jewelry can only be ordered by getting in touch with Mila personally – either on her behance.net/ milozandra page, or on her Facebook profile; a part of the first collection of dolls is also available at the online shop Little Owl – littleowl.bg

Засега поръчките на кукли, картички и бижута стават чрез личен контакт с Мила – или на behance. net/milozandra, или във Facebook профила ù; част от първата колекция от мънички кукли от филц е в продажба в онлайн магазина Little Owl – littleowl.bg.

des i g n h o me creativity

Mila, her mom and the dolls This particular Saturday happens to be crisp and laid-back, especially in the old, more secluded, less heavily populated part of the Lozenets neighborhood, where at the entrance of a low residential building we meet Mrs. Vanya Lozanova. Dressed in jeans, a light-colored sweater and grey Clarks, with a perfectly straight bob, she ushers us into her home, where twice weekly she gets together with her daughter Mila to create beautiful things. Their dolls, with their extraordinary faces and stylish garments, are unique decorative pieces and are guaranteed to cheer you up. Apart from the dolls, the two women also create equally beautiful jewelry, postcards and other whimsical decorations. A 70s spirit rules the apartment – there is lots of light and coziness, a balcony and a lazy dog by the name of Kyra. There is also Turkish coffee and homemade cheese cake, hand-tweaked curtains on rails hiding the big heaters, 154

a huge mirror, old Finnish furniture in perfect condition, a sewing machine, ancient hat boxes that were saved from the garbage to be put up on a shelf, a retro lampshade and a desktop lamp. There we also find Mila and her daughter, the two-year-old Sofia, guilty as charged of inspiring the whole “arts and crafts family affair”. Sofia was the reason the first doll was sewn together when she was still in her mom’s belly (some time at the beginning of 2009). Unfortunately, she no longer takes an interest in her rag doll. So the dolls had to grow up as well and turn into dolls for older kids. The workspace is in the living room. There is a heavy desk there with a cleverly designed shelf meant for magazines or books. The sewing machine sits on top of it, and we can see the last few doll models lined up along the wall – Miss Rose, Miss Reni, Miss Schnitzel, Malena and Prof. Zhivka. They look like willful women in their best years, each with her own unique aura. The process of their creation

предварителна скица. Мила приготвя на машината тялото на куклата, а майка ù оформя физиономията и детайлите на ръка. Проектът завършва с добавянето на коса, ръкави, обувки и дрехи. Резултатът е винаги впечатляващо стилен с добрия подбор на материи и цветове. Трябва да се знае, че източникът на употребените платове са техни собствени стари дрехи или такива, закупени втора употреба. Детайлно ушитите лица на куклите са продължение на страстта и таланта на Ваня да бродира. В хола има закачено нейно пано в бяло с извезан стилизиран сюжет. Основата му е памук, а на места е тониран с бои от естествени пигменти. Правят впечатление светлите земни цветове и изчистени фини контури. Това са истински находки, които за съжаление не са изложени в галерии. “Там се губят”, обяснява тя. Сръчността на Ваня е канализирана и организирана от дъщеря ù.

Освен в приключението с куклите тя се впуска да майстори и венчета от бръшлян, който събира в гората при ежедневните разходки на кучето. Жилавият материал, комбиниран с бадеми и жълъди, се превръща в подходяща декорация за кухнята. Последните творби на Мила и Ваня отново са свързани с деца. Сега са се захванали с линия от колиета, подходящи за малки момиченца, защото са безопасни, меки, шарени и могат да се перат. Творческата жилка е генетично предадена на Мила. И двамата ù родители са завършили пространствено оформление в Москва, а впоследствие баща ù става преподавател в Художествената академия в София. Самата Мила е възпитаник на Академията в същата специалност. В нейното портфолио има уникални илюстрации, намерили проявление в картички, колажи, дизайн на бижута и кукли. Мила има и друга работа, на която обаче не се е връщала от две

Д и з а й н – до м а ш н о п р о и з водство

Mila Lozanova is art director of the Bulgarian office of the international advertising agency McCann Erickson.

begins with an improvisation, with no preliminary sketches. Mila prepares the body of the doll on the machine and her mother shapes the physiognomy and the rest of the details by hand. The project is finished after the hair, sleeves, shoes and clothes are added. The result is bound to be impressively stylish and always boasts a fine selection of fabrics and colors. It should be mentioned that the source of the fabrics are their own old clothes or second-hand clothes bought especially for the occasion. The dolls owe their meticulously detailed faces to Vanya’s passion and talent for embroidery. One of her works hangs in the living room, a stylized picture embroidered on a white background. The canvas is cotton, colored in places with natural pigment paints. The light earthy colors and the fine, simple contours are impressive. It is a true find that belongs in a gallery, but unfortunately it hasn’t been exhibited. “It would disappear there,” she explains. Vanya’s skill is channeled and 155

organized by her daughter. Aside from the dolls, she often ventures into making little ivy wreaths from material she gathers in the forest during her daily walks with the dog. The wiry ivy combined with almonds and acorns turns into a perfect kitchen decoration. Mila and Vanya’s latest works are designed for kids. Now they have taken to making a line of necklaces suitable for young girls – safe, soft, colorful and washable. Artistic talent runs in Mila’s family. Both her parents studied spatial design in Moscow and later her father began teaching at the Academy of Arts in Sofia. Mila herself is an alum of the Academy with the same major. Her portfolio includes unique illustrations in the form of postcards, collages, jewelry design and dolls. Mila has a day job as well, but she hasn’t been to the office for two years now, so understandably, she is slightly worried and curious about how she will take the comeback. She honestly admits that she’d gladly keep running projects

години и сега с разбираема тревога и любопитство се чуди как ще ù понесе. Откровено споделя, че би предпочела да продължи проектите си от вкъщи. Особено ако един ден с майка ù имат възможност да развият и пренесат дейността си в свое собствено ателие-галерия-магазин.

Мила Лозанова е арт директор в българския офис на международната верига рекламни агенции McCann Erickson

д и з а й н до м творчество

des i g n h o me creativity

from home. Especially if she and her mother someday get a chance to expand their work into their own studio-galleryshop.

156

157

Нева и бижутата Творбите на младия дизайнер на бижута Нева Балникова са лесно разпознаваеми заради неортодоксалните съчетания на материали, форми и послания. Обикновено имат по някоя ярка пънкарска жилка, въплътена в пластмасово животинче, пера, фалшив диамант, парче биволски рог, керамична фуния сладолед и подобни чудатости, навързани с кожа, метал, гума или текстил. Тъй като е самоук талант, Нева заделя специално време за анализиране и разнищване на технологиите от процеса на работа. Един слънчев февруарски следобед двете си поговорихме на по чаша кафе в кухнята на апартамента на баба ù и дядо ù, който се намира точно срещу небезизвестната спирка Вишнева. Ремонтиран преди десет години, сега в него живеят Нева и майка ù. Настоящото ù работно място не е това, за което мечтае, но предвид обстоятелствата за момента се чувства уютно в предиш-

ната си детска стая. С времето се надява на собствено студио и дни, в които има ясно разграничение между почивка и творчество. В работното и личното пространство на Нева едната стена е заета от библиотека, леко приклекнала и едва дишаща от товара си от безчет книги, сред които видно място заема поредицата Голяма съветска енциклопедия. Сред книжните купчини се отличават и други предмети – като чайника-ракета на приятелката ù Миряна Михайлова, която майстори шантави керамични посуди и аксесоари и с която понякога осъществяват общи проекти. На етажерките се вижда и тесте черно-бели документални кадри на футболисти, което Нева е намерила на улицата, по всяка вероятност захвърлено от някой бивш служител на дирекция спорт на БТА. Снимките са показателни за навика ù да се разхожда, натъква и прибира материали от всякакви места – от магазини,

д и з а й н до м творчество

The Vishneva tram stop is at the intersection of Alexander Milanov and Vishneva Streets. It looks like something straight out of a fairytale, resembling a small provincial train station set against the backdrop of Borisov Park.

Трамвайна спирка Вишнева, на пресечната точка между ул. Арх. Йордан Миланов и ул. Вишнева, е като извадена от приказка заради приликата ù с малка крайпътна жп гара и гората на Борисова градина зад нея.

des i g n h o me creativity

Neva and her jewels The works of young jewelry designer Neva Balnikova are easily recognizable, with their unorthodox combination of materials, forms and messages. They usually have an explicitly punky streak, which manifests itself in little plastic animals, feathers, a fake diamond, a piece of buffalo horn, a ceramic icecream cone or other such oddity, bound by leather, metal, rubber or cloth. Since she is self-taught, Neva always takes her time analyzing and scrutinizing the technological side of the working process. We sit down with her one sunny February afternoon to chat over a cup of coffee in the kitchen of her grandfathers’ apartment, situated exactly opposite the famed Vishneva (meaning “Sour Cherry”) tram stop. Renovated ten years ago, it is now home to Neva and her mother. For Neva it is also an office, which is not her ideal scenario, but under the circumstances she feels good in her childhood bedroom and hopes that in 158

time she will have her own studio and a day with clear boundaries between work and rest. In Neva’s personal and working space, one of the walls is taken up by a big bookcase, slightly squatting and hardly breathing under the burden of countless books – the Big Soviet Encyclopedia series occupies the central place among them. Amidst the heaps of books, a few other objects stand out as well – like the rocket-kettle by her friend Miryana Mihaylova, who makes whimsical ceramic tableware and accessories, and with whom Neva sometimes collaborates. Another notable item on the shelf is a stack of black-and-white documentary photos of soccer players that Neva found on the street, probably thrown out by some ex-employee of the sports department of the Bulgarian Telegraph Agency. These photos speak to her talent for finding little treasures in all sorts of places – shops, antique stores, bookstores, around trash cans – which

антиквариати или книжарници до изоставени на контейнера съкровища, а после старателно да ги подрежда на работната си маса. Ниска, с голям плот и тъмно фурнирована, тя е отрупана с класифицирани предмети и материали: голяма кутия с множество инструменти, два размера менгемета, картон с капак, пълен с цветни ленти и гъби, стара ваза, натъпкана с обелени клони и други дървени джунджурии (сред които ултрастранният уред за кърпене на чорапи под формата на гъба), правоъгълен сребърен поднос и какво ли още не. Встрани от масата върху висок индийски скрин като на пиедестал са поставени вече реализираните бижута, голяма част от тях под различни стъклени или пластмасови похлупаци, подобно на музейни експонати. Леглото на Нева е срещу секцията, а на пода до него е поставен неин рисуван портрет в черно-бяло от Арбат, от детството ù в Moсква. На бюрото, точно под прозореца с гледка към

спирка Вишнева и парка, в контраст с цялата ретро естетика на стаята стоят черните хай-тек петна – лаптопът и принтерът. Силата на Нева са нестандартните идеи, които се появяват под формата на брошки, колиета, пръстени и гривни. За да развива и движи успешно напред проектите си, тя разчита на постоянните си взаимоотношения с други артисти, бижутери и галеристи. От тях тя попива безценни знания и техники, след като не е учила занаята. Напоследък ù харесва да експериментира с метал, за което ù помага Николай Сърдъмов. Последният проект на Нева се нарича Нещастни животни. След серия от “работни” наранявания по пръстите на ръцете се сеща, че може да приложи цитопласта като материал за бижу. Така тя измисля композицията на брошка от теле, кон, котка, куче и кокошка, оформени от медицинския материал за първа помощ. С проекта тя кандидатства

Николай Сърдъмов е успешен български артист, който създава оригинални и естетически издържани бижута. Има множество редовни поръчки у нас и в чужбина, както и десетки впечатляващи изложби.

H o memade des i g n

Nikolay Sardamov is a successful Bulgarian artist who creates original artistic jewelry. He is much sought after here and abroad and has had dozens of high-profile exhibitions.

Neva’s jewelry is available at: ViewSofia’s online store – viewsofia.com, Pinks -pinks.bg/shop, Zip Design Studio – Sofia, 20-22 William Gladstone Str, Arlet Studio – Sofia, 7-9 Uzundzhovska Str, Chaika – Sofia, 122 Rakovska Str and Artea gallery – Sofia, 45 Tsar Asen, artea-gallery. com.

she then takes home and neatly lays out on her table. Quite low, but with a large surface and dark veneer, the table is laden with sorted objects and materials: a big box with various tools, vice clamps in two sizes, a covered cardboard box full of colored strips and sponges, an old vase stuffed with peeled branches and other wooden widgets (including an ultra-weird mushroom-shaped device for darning socks), a rectangular silver tray and who knows what else. Next to the table, on a high Indian dresser as if on a pedestal, is the completed jewelry, many of the pieces under various glass or plastic covers like museum exhibits. Neva’s bed is opposite the bookcase, and next to it on the floor there is a blackand-white portrait of her from Arbat, a memento from her childhood in Moscow. On the desk, right below the window looking out over the Vishneva tram stop and the park, in contrast with the whole retro-aesthetics of the room are the black hi-tech blotches – the laptop and the 159

printer. Neva’s strength lies in her unusual ideas, which come in the form of brooches, necklaces, rings and bracelets. In order to keep pushing her projects forward, she counts on interacting and collaborating constantly with other artists, jewelry designers and gallery owners. She absorbs priceless knowledge and techniques from them, as she never really studied the craft. Lately she has enjoyed experimenting with metal under the guidance of Nikolay Sardamov. Neva’s latest project is called Unhappy Animals. After her fingers suffered a series of “workplace” accidents, it occurred to her that bandaids could also be used in jewelry. So she used them to create a composition with a calf, a horse, a cat, a dog and a hen. With this project she is applying to participate in an exhibition, which should be ready by the time this issue is out.

за участие в изложба, която трябва да се реализира по време на излизането на този брой.

Бижутата на Нева се продават в: онлайн магазина на ViewSofia – viewsofia. com, Pinks -pinks.bg/shop, Zip Design Studio – София, ул. Уилям Гладстон 20-22, Arlet Studio – София, ул. Узунджовска 7-9, Чайка – София, ул. Раковски 122 и галерия Артеа – София, ул. Цар Асен 45 artea-gallery. com.

д и з а й н до м творчество

des i g n h o me creativity

160

161

Вим Вендерс – Танцувай въпреки обстоятелствата, въпреки трудностите, въпреки смъртта с ц е н а к и н о 3D

sta g e f i l m 3D

Wim Wenders – Dance Against All Odds, Against Hardship, Against Death 162

Всичко започва със сълзи. Вим Вендерс току-що е гледал танцовия спектакъл Кафе Мюлер и сълзите напират в очите му. Годината е 1985, а това е първата му среща с работата на Пина Бауш и Танцов театър Вупертал. Вендерс е напълно завладян от магическия свят, който тя създава в спектаклите си – така както е завладян и от личността на Пина, с която стават близки приятели.

го прави. Той е поклон пред изкуството на скъп приятел. Пина умира през 2009, малко преди планирания старт на снимките за филма. Когато днес Вендерс говори за нея, имам чувството, че гласът му трепери, макар и да знам, че причината е по-скоро в ларингита, който си е докарал след два дни интервюта на Берлинале.

текст Искра Величкова превод Елена Друмева фотография АРХИВ

Двайсет и шест години по-късно Вим Вендерс представя първата независима 3D продукция Пина, документален филм за изобретението на Пина Бауш: съвременния танцов театър. Пина е много специален 3D филм – първият, който просто не би могъл да бъде сниман двуизмерно. Той е поетичен съюз между два жанра – кино и танцов театър – където едно плюс едно е много повече от две. Този филм не предлага критически разсъждения, но и не претендира, че сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

text by Iskra Velichkova translation by elena drumeva photography by ARCHIVE

Everything started with some tears. Wim Wenders had just seen the dance theater piece Cafe Müller and it had moved him to tears. It was 1985 and Wenders’ first encounter with Pina Bausch’s work and the Tanztheater Wuppertal. He felt overwhelmed by the magical world that Pina created in her performances – just as he was overwhelmed by Pina herself, with whom he became very close friends. Twenty-six years later, Wim Wenders is now releasing the first 3D art house film, Pina, a documentary about Pina Bausch’s invention: modern dance theater. Pina is a very special piece of 3D art: it is the first movie for which 3D seems to be the inevitable medium. It is a poetic marriage of two genres – film and dance theater – where one plus one yields more than two. The documentary doesn’t offer critical reflection, nor does it claim to. It is much more a bow to Wenders’ dear friend’s art. Pina passed away in 2009, shortly before 163

the shooting was supposed to start. When he talks about her now, I have the feeling that his voice is trembling, even though I know it’s due to the laryngitis he got from two days of interviews at the Berlin Film Festival.

И Чия беше идеята за този филм – на Пина или ваша? В Беше наша обща мечта. Аз изгарях от желание да го направя от мига, в който я срещнах за първи път. Това беше преди четвърт век, през 1985. Пина само се усмихна, запали поредната цигара и нищо не каза. Нямах представа какво означава тази усмивка. С течение на годините обаче в усмивката започна да се прокрадва все по-голям интерес, докато в някакъв момент Пина сама каза: “Този филм, за който ми говориш – трябва да го направим.” През 90-те вече започна да става спешно. И Защо ви отне толкова много време да го направите? В Вече имаше екранизации на Кафе Мюлер и Пролетно тайнство, тя дори се включваше в някои от тв продукциите. Трябваше да ù призная: “Пина, мога да се справя малко по-добре от тях. Но няма да бъде кой знае колко различно.” Чувствах, че за да

отдам дължимото на нейното уникално изкуство, моят филм трябваше да бъде качествено различен. Но не знаех как. И С какво ви покори нейният танцов театър? В Всеки път, когато гледах неин спектакъл, се случваше нещо, което не мога да опиша. Нещо се ставаше с моето тяло и с моето усещане за това какво показва Пина на сцената и как то връхлита мен и всички около мен. Невероятното физическо присъствие на нейните танцьори и това, което ни разкриваха за света на мъжете и жените, беше толкова емоционално. Имах чувството, че тази магия е напълно недосегаема за камерите. Сякаш я ограждаше стена. Трябваше ми нещо, което да срути тази стена, но не го намирах. Пълен блокаж. И Кое събори стената в крайна сметка?

с ц е н а к и н о 3D

sta g e f i l m 3D

I Was it Pina’s idea to do this movie or yours? W It was our common dream. Since my very first meeting with Pina, I was the one who was very enthusiastic about it. That was a quarter century ago in 1985. Pina only smiled and lit another cigarette and didn’t say anything. So I didn’t really know what that smile meant. But in the coming years that smile became more interested until at some point Pina said on her own, “That movie you’ve been talking about – we should do it.” And then, in the 90s, it became even more urgent. I Why did it take you so long to make it then? W Well, there were already recordings of Cafe Müller and Le sacre du printemps and she even collaborated on some for TV. I had to admit to her, “Pina, I can do a little better. But it will not be essentially different.” But I felt that in order to do justice to her unique art, it had to be essentially different. I just didn’t yet know 164

how. I What was it exactly that fascinated you about her dance theater? W Each time I watched one of her plays, something happened that was indescribable. Something happened with my body and with my awareness of what she was showing on stage and the way it concerned me and everybody around me. The physicality of what these dancers did and what they showed us about men and women was so emotional. The impact was such that I had the feeling cameras had no access to that magic. There was always a wall. I needed something to make that wall fall down and I didn’t find it. I had a block. I So what was it that made the wall fall down? W I thought it was me who wasn’t able to take the step into the kingdom of her art. And then it was right in front of my eyes: a U2 concert in 3D made in 2007,

В Струваше ми се, че аз съм този, който е неспособен да прекрачи в царството на нейното изкуство. И тогава нещото просто се появи, беше пред очите ми: концерт на U2 на 3D, записан през 2007, първият в историята концертен 3D филм. Сложих си очилата без никаква идея какво ще се случи. A то се случи още с първия кадър – почти не чувах музиката, не виждах филма – виждах само потенциалa на цялото нещо. Видях вратата, която толкова дълго бях чакал да се отвори. В края на прожекцията се обадих на Пина още преди да съм излязъл от киното. Просто трябваше да ù кажа: “Пина, сега знам как.” Същата година започнaхме подготовката. И Показахте ли ù нещо, за да я убедите? В Тя така и не гледа нито един 3D филм през живота си. Отказваше. Първо, нямаше време, непрекъснато работеше. А и така или иначе Пина

се вълнуваше единствено от танца на нейните танцьори пред камерата. И така, насрочихме първите пробни 3D снимки за юли 2009. Натоварихме камионите. Щяхме да снимаме на 3D, a Пина да гледа материала в реално време на един наистина огромен екран. Тя почина два дни преди началото на снимките. Разбира се, тогава дръпнахме шалтера и отменихме всичко. И Какво ви накара да продължите? В Дадохме си сметка, че спектаклите, които беше избрала за филма и които репетираше, може би щяха да бъдат играни за последен път. По това време никой не можеше да каже колко още танцьорите ще са в състояние да продължат заедно като трупа. Така че именно тe дойдоха и казаха: “Давайте, Пина искаше тези спектакли да останат в историята.” В деня на смъртта на Пина те танцуваха и плачеха на сцената в Краков. Танцуваха, защото мотото на Пина

В и м В е н де р с / W i m W e n ders

the first concert film in 3D ever shown. I put on those glasses not knowing what was going to happen and it happened from the first frame on: I almost didn’t hear the music and didn’t see the movie – I saw the potential of the thing. I saw the door that I had been waiting to open. At the end of that screening I called Pina from right inside the theater. I just had to tell her: “Pina, now I know how.” From that year, we started preparing. I Did you show her something to convince her? W She never saw a 3D film in her life. She refused to. First of all, she didn’t have the time, she was always working. And anyway, she only wanted to see her own dancers moving in front of the camera. So we planned the first test takes in 3D for July of 2009. The trucks were loaded. We were going to film in 3D and show it to Pina live on quite a huge screen. And then she died two days before we started. Of course, we then pulled the plug and 165

cancelled everything. I What made you decide to go on? W We came to realize that the pieces she had selected for the film and that were being rehearsed might actually be performed for the last time. At that time, no one was able to say how long the dancers would be able to continue as a company. So it was the dancers who said: “Come on, Pina wanted these plays to be preserved.” The day Pina died, they danced crying on stage in Krakow. But they danced because Pina’s motto was: “we have to dance, against all odds, against all hardship, against death.” Dance is the answer. I And what was the film that you didn’t shoot with Pina? W We had always planned on Pina being the central character and leading us through her work. We would have had interviews with her and followed her in her everyday life around Wuppertal and

166

167

беше “Трябва да танцуваме въпреки обстоятелствата, въпреки трудностите, въпреки смъртта”. Танцът е отговорът. И А какъв щеше да бъде филмът, който не успяхте да заснемете с Пина? В Винаги го бяхме мислили с Пина в центъра, тя трябваше да бъде главното действащо лице и да ни води през творчеството си. Щяхме да заснемем интервюта с нея и да я следваме с камерата в ежедневния ù живот – във Вупертал и по целия свят, където имаха представления. И Според общоприетото схващане снимането на 3D предполага много строги правила при композицията, oператорската работа, фокусa, разкадровката. Тези правила създават известни проблеми от драматургична гледна точка. Как ограниченията на 3D технологията повлияха на вашия филм?

В Нямах такива притеснения за драматургията, защото с този филм не разказвах история. Исках да покажа изкуството на Пина в пълния му блясък и красота. 3D технологията работеше просто фантастично за тази цел: имах чувството, че триизмерното кино и танцът са създадени един за друг, бяха способни да извадят най-доброто един от друг. И От всички правила на триизмерното кино имаше ли такива, които следвахте неотклонно, и такива, които умишлено нарушавахте? В В нашия случай бяхме принудени да спазваме правилата по-стриктно, oтколкото, да кажем, Джеймс Камерън в Аватар. Той е направил много неща против правилата, като например много кадри със засечка през рамо. Това беше първoто нещо, което моят стереограф ме убеди да не правя. На 3D някой може едва-едва да помръдне, но моментално се виждат три или четири ръце. Освен

с ц е н а к и н о 3D

sta g e f i l m 3D

all around the world where they had their performances. I Common consensus has it that shooting in 3D requires a strict set of rules when it comes to framing, camera work, focus, movement. These rules make filming difficult from a dramaturgical perspective. How did these restrictions affect your movie? W I wasn’t concerned about the dramaturgical implications of 3D, because I didn’t have a story to tell. I wanted to make Pina’s art shine as beautifully as possible. 3D was a fantastic tool for it: I felt that 3D and dance were made for each other, they brought out the best in each other. I Were there rules of 3D filming that you followed and rules that you deliberately broke? W We were forced to follow the rules a little more closely than, say, James Cameron in Avatar. He did a lot of things 168

against the rules, such as a lot of overthe-shoulder shots. That was the first thing that my stereographer showed me was a bad idea. In 3D, somebody hardly moves, but immediately three or four arms can be seen. Besides, Cameron had a very fast pace of editing that also covered up the mistakes. Our subject was somebody’s art, which explores body language. So we had to show more. We needed a very natural 3D that would make itself forgotten as quickly as possible. We wanted people to get used to it very quickly and then forget about it. After the first days of shooting we dropped lens changes. Not only because they cost us a lot of time. We just realized that our eyes have one focal length and we tried to find one that was as close as possible, subjectively, to our eyesight. Some 3D movies throw you from one sense of space into another. This effect is eased with one set of lenses. I Does 3D have any implications for

169

това Камерън използва много бърз, насечен монтаж, който също прикрива грешките. Ние обаче снимахме изкуство, което изследва езика на тялото. Бяхме длъжни да покажем повече. Трябваше ни много естествено 3D внушение, коeто да се остави да бъде забравенo възможно найскоро. Искахмe хората да свикнат с него много бързо и веднага след това да забравят за него. След първите няколко дни снимки се отказахме да сменяме обективи. Не само защото ни струваше много време. Просто си дадохме сметка, че очите ни имат едно определено фокусно разстояние и се опитахме да намерим най-близкото възможно, чисто субективно, до нашето зрение. Някои 3D филми ви хвърлят от едно измерение на пространството в друго. Този ефект се смекчава, когато снимаш с един комплект обективи. И Как стоят нещата със звука в 3D?

В 3D изображенията насочват погледа повече, отколкото плоският екран. Очите не бродят толкова много наоколо, фиксират се върху точките, в които двете камери, с които снимате, се срещат и пространствените ефекти се проявяват. Когато говорим за звуковия микс, това означава, че зрителят очаква по-прецизeн звук от точката, в която са фокусирани очите му. Когато осъзнахме това, се опитахме да смесваме звука малко по-различно, така че да следва погледа. И Мислите ли оттук нататък да снимате всичко на 3D? В Аз вече съм пристрастен! Не виждам защо да не продължа да изследвам тази фантастична територия. Разбира се, осъзнавам, че тази нова медия не се представя много добре в драматургичен план. Но мисля, че е много важно каквото и да снимаш на 3D, без значение художествен или документален филм, това нещо

с ц е н а к и н о 3D

sta g e f i l m 3D

sound as well? W 3D directs your eyes more than flat screen. Your eyes don’t wander around that much, they are locked on the points where the two cameras you film with are converging and the spatial effects appear. For the sound mix, this means that you expect to hear things more precisely from the spot your eyes are focused on. When we realized this, we tried to mix a little differently, to follow the eyes more closely with sounds. I Are you thinking about shooting everything in 3D from now on? W I’m totally hooked on 3D. I don’t see why I shouldn’t continue exploring this fantastic territory. I see, of course, this new media’s lack of fulfillment in dramatic terms. But I think it is very essential that whatever you do in 3D, whether a story or a documentary, that it has a natural affinity to 3D. Like the necessity we found in this movie: dance had that necessity. Space is essential to dance, it is its 170

primary element. But the 3D medium doesn’t necessarily have this affinity with every subject. I’ve seen lots of stories which just make me wonder why they are in 3D. It doesn’t add anything to them.

да има естествен афинитет към триизмерното кино. Така както 3D беше жизнено необходимо за този филм – танцът го изискваше. Пространството е ключово за танца, то е неговият основен елемент. Не всеки обект има такава първична нужда от 3D. Гледал съм много истории, които ме карат да се чудя защо са 3D. От това не са станали по-добри.

В и м В е н де р с / W i m W e n ders

171

� Spaar ze, Швалбе / Spaar ze, Schwalbe (copyright Stephan van Hesteren)

с ц е н а т а н ц фестивал

sta g e da n ce festival

172

Добри навици, лоши навици в съвременния танц

сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

text by Gesa Pölert translation by Boris Deliradev MIlkana Dehler photography by ARCHIVE

текст Геза Пьолерт превод БОРИС ДЕЛИРАДЕВ МИЛКАНА ДЕЛЕР фотография АРХИВ

Good and Bad Habits in the World of Contemporary Dance

173

Ние танцуваме! Танцуваме ли? Хореография с удивителен знак или по-скоро размисли върху условията, навиците и установеностите на жанра: Фестивалът context #8, който се провежда в HAU в Берлин, показа през януари един малък напречен разрез на това, което от години движи изкуството на танца в различни посоки. Всичко – от класически съвременен танц, през танцов театър и художествени изследвания на тялото, до техно-минимализъм с екстремно участие на тялото – можеше да се види на context #8. Лоши навици, гласи заглавието, под което кураторката Пирко Хуземан е обединила различни произведения, разговори, лаборатории и дори един въвеждащ семинар. Още в програмата поканените артисти отговарят на въпроси за добрите и лошите си навици “в областта на танца и хореографията”. С право хореографът и изследователят Ксавиер ле Рой контрира – “Не виждам никакви

навици, които да се отнасят до “областта на танца и хореографията” по принцип”. При все това: колкото и изкуствено да изглежда темата на този (и всъщност на почти всеки) фестивал или обща изложба, той доведе до някои интересни моменти на размисъл в Берлин. Съвременният танц отдавна е достигнал една точка, при която е необходим диференциран подход към тази художествена форма и към нейната история и хореография. А “навиците” винаги са част от историята. Берлин е едно от малкото места в Германия, където съвременният танц има голяма и добре осведомена публика, която често се бори за последните места на едно представление. Независимо от това по време на фестивала имаше доста моменти, в които възникваше въпросът какво се случва с тази публика през годините. До каква степен навиците и очакванията се наслагват като шаблони във възприемането и виждането на

с ц е н а т а н ц фестивал

HAU, short for Hebbel am Ufer, was founded in Berlin’s Kreuzberg neighborhood in 2003 by theater innovator Matthias Lilienthal and is one of the most important German theater centers.

HAU (Hebbel am Ufer) в Кройцберг, от 2003 под ръководството на нестандартния театрален иноватор Матиас Лилиентал, е един от най-важните и известни театрални центрове.

sta g e da n ce festival

Dance! Dance? Choreography with an exclamation mark or a meditation on the state, habits and conventions of the contemporary dance world. These are two short definitions of context #8, a dance festival recently organized at the HAU in Berlin. There was everything at context #8 – from classical modern dance, through dance theater and artistic explorations of the body, to technominimalism that tested the limits of the human physique. The festival’s umbrella theme Bad Habits (curator Pirkko Husemann) was developed through a series of performances, conversations, labs and seminars. Personal descriptions of artists’ “good and bad habits” could even be found in the festival’s program, but choreographer Xavier Le Roy was quick to object: “I don’t see any habits, good or bad, which belong exclusively to the world of modern dance.” Although some critics saw it as artificial, the festival’s theme did lead to some interesting moments of reflection. 174

Contemporary dance has long since arrived at the point when it required a differentiated approach to its forms and history, and “habits” seem to be part of this history. Berlin is one of a handful of places in Germany where modern dance has a large and well-informed audience, who often scramble for the last remaining seats in auditoriums. Despite this, there were moments throughout the festival which raised questions about audience taste and the extent to which its expectations sometimes conspire to create a stereotypical reception of various pieces. I am now in HAU 2 and the auditorium is packed, with people sitting on the steps. Nine very young performers are on stage. I’ve just seen a rather conventional show by Emanuel Gat Dance from Istres (France) in HAU 3, which received enthusiastic applause: a purely dance performance with movements from the modern repertory,

� � Повече от достатъчно, Дорис Улих /

More Than Enough, Doris Uhlich (copyright Andrea Salzmann)

До б р и н а в и ц и , ло ш и н а в и ц и в с ъ в р е м е н н и я та н ц

175

една постановка. Намираме се в HAU 2, публиката седи на стълбите в залата, на сцената срещу нея са девет много млади изпълнители. В HAU 3 току-що приключи един доста конвенционален спектакъл на Emanuel Gat Dance от Истр, Франция, който беше аплодиран ентусиазирано. Чисто танцова постановка с движения от съвременния репертоар – на тишина и по музика на Шуберт и Бийтълс. Същата вечер тече представлението Повече от достатъчно от Дорис Улих (Виена), която според критиците тематизира корпулентното си тяло и идеите за красотата – всъщност и те отдавна превърнали се в “навик” в съвременния танц, но изпълнени впечатляващо и с чар. Нейните въпросителни изражения се запаметяват. Днес в HAU 2 гледаме спектакъл, който очевидно не отговаря на очакванията и се противопоставя на навиците. Аплодисментите са ре-

хави и почти подигравателни. Spaar ze е дипломната работа на група студенти от театралното училище за мимове в Амстердам, наречена Швалбе. Постановката представя артистите в спортно или клубно облекло, танцуващи почти един час под звуците на твърди техно ритми. Всеки от тях има своите няколко монотонни движения, които поставят под един знаменател ритъма и тялото, и то отвъд границите на изтощението. Всички са толкова млади, че трябва да почиват съвсем кратко или с чаша вода на ръба на сцената, или в кратък разговор, след което отново са на дансинга. Картината напомня моменти от клубовете късно през нощта, когато посетителите на клубовете или са напълно доволни, или вече им е все едно и всичко навън изчезва. Телата изглеждат самотни, потънали в себе си, а понякога за кратко сякаш идват на себе си. Картината се люшка между еуфория и падение.

с ц е н а т а н ц фестивал

dorisuhlich.at

Spaar ze (2008) was developed in collaboration with director Lotte van den Berg.

Постановката Spaar ze (2008 г.) е правена съвместно с режисьорката Лоте ван ден Берг.

dorisuhlich.at

sta g e da n ce festival

performed to silence and music by Schubert and the Beatles. There was also Doris Uhlich’s show More Than Enough, in which the Viennese dancer deals with the subject of corpulent bodies and conventional concepts of physical beauty. Incidentally, this subject is another “habit” in the contemporary dance world, but Uhlich performed impressively, with great charm. Her question mark expressions are memorable. But back to the performance in HAU 2, which clearly ran counter to expectations. The applause was sparse, almost derisive. Spaar ze is the thesis work of a group of students from the Amsterdam Mime School, called Schwalbe (Swallow). The artists, dressed in casual or club wear, dance to hard techno rhythms for nearly an hour. Each dancer has a sequence of several monotonous movements, which they repeat until they push themselves beyond the limits of exhaustion. However, since they are all so young, they need only a 176

short break or a sip of water downstage before they are back in action. The picture is reminiscent of late night dance clubs, when clubbers are either high or couldn’t care less – the outside world has disappeared. The bodies are lonely and self-absorbed and seem to come to full consciousness only occasionally. The stage swings from euphoria to dejection. However, Spaar ze is not just an imitation of a night out on the town, as I imagine part of the audience suspected, but a minimalist artistic rendition of it. Everyone, of course, is free to interpret the style and the subtext. Perhaps it is a portrait of a generation which longs to give itself fully to the world, to blur the borders between others and self. Without a doubt, it is also a meditation on dance and dancing – both on and off stage. It could very well be that the selfabsorption and monotony of Schwalbe’s techno minimalism is their view of the world that surrounds them, a world they’d like to oppose. It’s refreshing to see a

G o o d a n d bad hab i ts i n the w o r l d o f m o der n da n ce

ďż˝ Silent Ballet & Winter Variations, Emanuel Gat Dance (copyright Stephanie Berger)

177

Но Spaar ze не е едно към едно транспонирана на сцената клубна вечер и техно парти, както част от публиката може би предположи – а по-скоро минималистична инсценировка на тези идеи. Спектакълът предоставя на всеки поотделно възможността да интерпретира различния почерк и подтекст. Може би това е картината на едно поколение и на една възраст и на желанието да се раздадеш и да експлодираш, да заличиш границите между себе си и останалите. Със сигурност това е размисъл за танца и танцуването на сцената и извън нея. Много вероятно е затворената в себе си монотонност и привидна разкрепостеност на този техно минимализъм да е само външният поглед, на който Швалбе се противопоставя. По много освежаващ начин една много млада трупа прави в тази постановка каквото си иска и суверенно пренебрегва претенциозните очаквания на обърканата публика. Възможно е тук да сме

добили впечатление от работата на едно следващо поколение. И само да споменем: Най-после тази вечер на сцената танцува съвсем естествено и човек в инвалидна количка, без това да бъде преекспонирано и прокламирано излишно. Вторият спектакъл от фестивала, който успя трайно да обърка публиката и по този начин наклони везните на недоумението, е Заглавие в развитие на Ксавиер ле Рой. Ксавиер ле Рой работи над този постоянно развиващ се проект заедно с артисти от областта на пърформанса, танца и театъра. Във всяка постановка се създава нова сценична картина благодарение на постепенно развиващите се хореографии и новите участници. Два тематични комплекса са в основата на общата работа: въпросът за формите на общността на сцената и заниманието със съприсъствието на актьорите и на зрителите в театралната

с ц е н а т а н ц фестивал

schwalbe.nu

Besides being a choreographer, Xavier Le Roy is also an eminent scholar of dance.

schwalbe.nu

Ксавиер ле Рой е един от най-големите изследователи сред хореографите.

sta g e da n ce festival

group that does what it deems fit without bothering too much about audience expectations. Their performance might be a glimpse of what to expect from the next generation in dance. And just for the record: we finally saw a dancer in a wheelchair whose performance blended in with the group with no elements of ostentation or overstatement. Another show which confused and perplexed festival audiences was Title in Process by Xavier Le Roy, in which the choreographer works with artists from the fields of performance, dance and theater. Each night produced a different stage version of the show, the result of evolving choreography and a changing list of participants. The work is anchored in Le Roy’s interest in stage representations of community life and the quality of interaction between performers and viewers in a theatrical situation. It is formally divided into three parts: two fifteen-minute periods (one at the beginning and one at the end) 178

in which the audience is invited to talk with the dancers (during the last period in complete darkness), with an hour inbetween for choreography. The raw material for this work comes from observations of movements and sounds made by animals and machines – the naked dancers successively portray a pride of lions, a water plant, a breathing landscape. We hear the sound of a flock of birds and see the actors cluster into complex organisms, which seem to be controlled by an invisible mastermind. The stage is lit up in harsh laboratory light and looks like a space for scientific experiments. The viewers sit in darkness for long intervals between the scenes. Le Roy makes no attempt to fill in the time with action, dynamics and development. Time passes by slowly, self-consciously, with no culmination, while movements and tableaus shape, mature and die away. Classical choreography has been replaced by precise observation and mindful collective action. The performers

ситуация. Формално спектакълът е разделен на три части, както Ле Рой още в началото обявява. Първите петнайсет минути са открити за публиката, която е приканена да разговаря с изпълнителите. И последните петнайсет минути са отделени за това – както по-късно става ясно, тази последна част протича на тъмно. Единият час между тях е изцяло посветен на хореографията. Основният материал за спектакъла произлиза от наблюдения на движенията и звуците на животни и машини: Голите тела на изпълнителите се превръщат в стадо лъвове, водно растение, в дишащ пейзаж. В тъмнината те се преобразяват в звуците на ято птици или се срастват в многочленни организми, които, изглежда, се управляват от общ ръководител. Сцената е осветена подобно на лаборатория и прилича на опитно пространство. Единствените картини се осветяват откъм тъмнината. Зрителите седят дълги

минути между отделните сцени в черното на театралното помещение. Ле Рой не се стреми да запълни времето с динамика, действие и развитие. То остава осезаемо и преминава бавно и без кулминация, докато в пространството се създават движения и телесни картини, които растат и замират. Класическата драматургия отстъпва на изключително точни наблюдения и съвсем осъзнати общи действия. Изпълнителите заедно изоставят навиците на човешкото тяло, за да усетят механизмите и начините на поведение на други същества. Създават се картини на социални констелации и възможности за нови движения, хореографски разпределения и състояния на съзнанието. Както и дискусиите в началото и в края, така и самата хореография приканва към конфронтация с идеи за интерактивност, движение, промяна и към един поглед, който надхвърля чистото потребление на една постановка.

xavierleroy.com

До б р и н а в и ц и , ло ш и н а в и ц и в с ъ в р е м е н н и я та н ц

xavierleroy.com

abandon the habits of the body to experience the ways and attitudes of other beings. New social constellations and opportunities for movement are created. The choreography, as well as the discussions before and after the show, invite us to question our ideas of interactivity and seek to extend the experience of viewing a performance beyond the act of consumption. Regrettably, during the discussion periods the audience concentrated on asking questions about the dancers’ nationality or how they felt about nudity on stage, or, protected by the darkness in the final period, to voice complaints about the show. The attitudes and “habits” of many viewers were more questionable than the show itself. “Should dancers be always brilliant and beautiful, and preferably naked?” asks Pirkko Husemann in her intro in the festival’s brochure. I would break this down into several questions and partly reverse it: Are beauty and brilliance 179

indispensable subjects in the arts? Why is nudity on stage still an issue? Don’t performances like Le Roy’s deserve completely different categories? History has its good and bad habits, and what comes to the fore sometimes depends on the moment: history can repeat itself. Perhaps after the revolution in attitudes and expectations of the 1950s and 60s, the dance world is due for a new shakeup of received ideas and expectations that would call into question neobourgeois backsliding and stereotypes of beauty.

За съжаление публиката използва свободното пространство за дискусии главно за това да пита танцьорите за националността им или за голотата им на сцената, или да изкаже недоволството си от постановката, предимно под закрилата на тъмнината. Под въпрос е по-скоро поведението на публиката и нейните “навици”, отколкото самият спектакъл. “Трябва ли танцьорите на сцената винаги да са виртуозни, красиви и по възможност голи?” – пита кураторката Хуземан в програмната брошура. Аз бих обърнала въпросите: Красотата и виртуозността (при танца и в изкуството) продължават ли изобщо да са тема и да са актуални? Трябва ли голотата на сцената наистина все още да се дискутира? И не се ли движат спектакли като този на Ле Рой отдавна вече в съвсем други категории? Историята има своите навици, дали те са добри или лоши, това понякога зависи от мо-

мента: Историята се повтаря. Може би след революциите срещу нагласите и очакванията на 50-те и 60-те години днес отново се дискутират циментирани танцови представи и интереси на публиката, както и новобуржоазни отстъпления и шаблони за красота.

с ц е н а т а н ц фестивал

sta g e da n ce festival

180

� � Spaar ze, Швалбе / Spaar ze, Schwalbe (copyright Stephan van Hesteren)

181

ИЗГУБЕНИТЕ КУЧЕТА И ТЯХНАТА ЧЕРНА УЛИЧНА БУЛКА the lost dogs and their black street bride

182

183

184

185

186

187

188

189

190

191

192

193

194

195

196

фотография Михаил Новаков идея и стил Александър Гергинов модели Албена, Цвети и Цветомир дрехи Chaika, Carevitsa , Ham&EGGS, GARDEROB, Цветомир Горанов с помощта на Полина Стоева, Теодора Шуманова, Яна Каприева, Кирил Стоев и Дафна Стоилова

photography mihail novakov idea and style alexander gerginov models albena, tsveti and tsvetomir clothes Chaika, Carevitsa , Ham&EGGS, GARDEROB, tsvetomir goranov with the help of polina stoeva, teodora shumanova, yana kaprieva, kiril stoev and dafna stoilova

197

� Untitled (1980), Art on the Beach 2, Nancy Rubins. Courtesy of Creative Time

г р а д и з к у ство история

c i t y art history

� Freedom of Expression National Monument (1984), Art on the Beach 6, Laurie Hawkinson, John Malpede, and Erika Rothenberg. Courtesy of Creative Time

198

Creative Time

сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

text by desislava pavlova translation by angela rodel photography archive

199

текст десислава павлова фотография архив

Нестопанската организация Creative Time вече 38 години успешно превръща Ню Йорк в лаборатория за артистични експерименти, като запазената ù марка са интервенциите в градската среда. Доста музеи и галерии биха завидели на списъка с артисти, работили през годините за Creative Time. Организацията никога не е разполагала със собствено изложбено пространство – нейната сцена са плажове, изоставени офис сгради, подземия, частни апартаменти, лофтове или фасади на къщи. Колективът се намесва там, където градът пулсира, а акциите често са алтернатива и коректив на социалната и икономическата действителност. 70-те години Историята започва през 1973 в Манхатън, когато три приятелки стартират инициативата Crafts in Action в приземния етаж на една офис сграда. Идеята на проекта е да

събере на едно място хората, които обитават Манхатън, работещите от 9 до 17 и артистите. В продължение на месец художниците отварят своите ателиета за всеки, който има желание да се запознае с работния им процес или да се включи в него. Една от целите на инициативата е да промени имиджа на артиста, показвайки, че и той като всеки друг си изкарва прехраната с труд. След успеха на Crafts in Action Нюйоркският държавен съвет по изкуствата се съгласява да подпомогне финансово създаването на Creative Time. Обстоятелствата в началото на 70-те се оказват благоприятни за старта на организацията. Поради лошото икономическо състояние на града по онова време в Долен Манхатън е пълно с изоставени сгради и парцели. Освен това артистите жадуват за експерименти с нови формати и за пряк контакт с публиката. Първият проект на Creative

г р а д и з к у ство история

Artists who have worked with Creative Time include Jenny Holzer, David Byrne, Doug Aitken, Felix GonzalezTorres, Otto Piene and Trisha Donnelly.

c i t y art history

For 38 years now, the non-profit Creative Time has been successfully turning New York City into a laboratory for artistic experiments, its trademark being interventions in the urban environment. Quite a few museums and galleries would go green will envy at the list of artists who have worked with Creative Time over the years. Creative Time has never had its own exhibition space – their stages are beaches, abandoned office buildings, basements, private apartments, lofts or building facades. They strike wherever the city’s pulse is – and their campaigns frequently act as an alternative and corrective to social and economic reality. The 70s The story began in Manhattan in 1973 when three friends started up the Crafts in Action initiative on the ground floor of an office building. The idea behind the project was to bring the people who inhabited Manhattan together in one place – both the nine-to-fivers and the 200

artists. Over the course of a month, artists opened their studios to everyone who wanted to learn about their working processes and to get involved in them. One of the initiative’s goals was to change the image of the artist by showing that he or she earned a living by working just like everybody else. Following the success of Crafts in Action, the New York State Council on the Arts agreed to financially support the founding of Creative Time. The circumstances at the beginning of the 1970s turned out to be opportune for Creative Time’s work. Due to the city’s woeful economic state at the time, Lower Manhattan was full of abandoned buildings and empty lots. Besides that, artists were hungry to experiment with new formats and to have direct contact with the public. Creative Time’s first project, which attracted wide public interest, was Ruckus Manhattan (1975) by Red Grooms, which consisted of a 3D model of Manhattan. The large-

Time, който привлича голям публичен интерес, е Врява в Манхатън (1975) на Ред Грумс, представящ 3D макет на Манхатън. В голямоформатната инсталация са включени както улиците на острова, така и неговите жители. Седеммесечната работа по проекта се извършва в приземно помещение с остъклена фасада. През нея не само градът може да наблюдава Грумс и 22-мата му асистенти, но и артистите града. Така някои от по-любопитните зяпачи, без да се усетят, стават част от инсталацията. През 1978 Creative Time получава за временно ползване парцел в квартала Battery Park City, разположен край река Хъдсън. Там на открито стартира програмата Art on the Beach. Тя продължава до 1985 и се превръща в платформа за нови експерименти. Свободата, предоставяна от Creative Time на участниците в проекта, утвърждава организацията като

небюрократична структура, която не се стреми към комерсиален успех. 80-те години Напрегнатата атмосфера след Виетнамската война все още витае из въздуха, а Ню Йорк се бори с финансовата криза и високата престъпност. Aктивистката енергия сред артистите става особено осезаема, след като Роналд Рейгън печели президентските избори през 1981. Изкуството, което се вижда по улиците през онези години, е с подчертано политически характер. “Creative Time реагира на всеобщото настроение, като използва основните медийни средства – всичко от телевизия до билбордове, за да изрази мнението си по болните теми на десетилетието – като СПИН, правата на жените, домашното насилие, икономическото неравенство, расизма”, споделя Ан Пастернак, настоящият директор на Creative Time, в интервю със списание Едно. Огромна гласност

С идването си на власт Рейгън се опитва да спре дейността на Националната фондация за изкуствата.

C reat i v e T i me

When Reagan came into office, he attempted to shut down the National Endowment for the Arts.

scale installation included the island’s streets, as well as its inhabitants. Seven months of preparation took place in a glassed-in, ground-floor space. There not only could the city observe Grooms and his 22 assistants, but the artists could also observe the city. In this way, some of the more curious gawkers unwittingly became part of the installation. In 1978, Creative Time was temporarily allowed to use a lot in Battery Park City along the Hudson River – and so their open-air Art on the Beach program was born. It continued until 1985 and turned into a platform for new experiments. The freedom Creative Time granted to participants in the project established the organization’s reputation as a nonbureaucratic structure not striving for commercial success. The 80s The tense atmosphere in the wake of the Vietnam War was still hovering in the 201

air, while New York was struggling with the financial crisis and high crime rates. Activist energy among artists became especially palpable after Ronald Reagan won the 1981 presidential elections. The art seen on the streets during those years has an emphatically political bent. “Creative Time responded to the overall mood by using basic media outlets – everything from television to billboards – to express its opinion on the decade’s hot-button topics such as AIDS, women’s rights, domestic violence, economic inequality, and racism,” recalls Anne Pasternak, the current director of Creative Time, in an interview with Edno Magazine. During that decade, the art collective Gran Fury’s 1989 project Kissing Doesn’t Kill: Greed and Indifference Do attained widespread notoriety. The group fitted city buses with huge posters of homosexual and heterosexual couples kissing. The project’s aesthetics deliberately imitated Benetton’s advertising campaign. They

� Kissing Doesn’t Kill: Greed and Indifference Do., (1989), Gran Fury. Photo: Aldo Hernandez. Courtesy of Creative Time г р а д и з к у ство история

c i t y art history

� Everybody, part of the 42nd Street Art Project (1993/1994), Tibor Kalman & Scott Stowell. Courtesy of Creative Time

� Tribute in Light (2002), Julian LaVerdiere and Paul Myoda. Photograph by Charlie Samuels, courtesy Creative Time

през това десетилетие получава проектът на Гран Фъри Целуването не убива: убиват алчността и безразличието (1989). Авторът използва градските автобуси и окачва по тях огромни плакати на целуващи се хомосексуални и хетеросексуални двойки. Естетиката на тази акция съзнателно имитира рекламната кампания на Benetton. Със същата визия са разпространени и голям брой пощенски картички, носещи надписа “Алчността на корпорациите, бездействието на правителството и безразличието на обществото превръщат СПИН в политическа криза”. Паралелно с дейността си на открито през 80-те години Creative Time завзема едно от най-колоритните алтернативни места в града – подземието на Бруклинския мост, което до 2001 остава място за всевъзможни творчески прояви. Там намират изява и някои от големите имена в областта на литературата, изкуството, музиката и танца, сред тях

са Дъг Ейткен, Anti-Pop Consortioum, Пол Остер, The Guerrilla Girls, Sonic Youth и много други. 90-те години През 90-те вече се усеща отливът на общественото финансиране и настъпването на комерсиалния пазар на изкуство. Арт сцената в Ню Йорк е съблазнена от изкушенията на пазара и все по-малко се интересува от политика. “През последното десетилетие на 20 век бе налице невероятен плурализъм на художествената сцена – от амбициозно, зрелищно изкуство, станало възможно благодарение на неразумния, но силен арт пазар през 90-те, до по-лично изкуство, което се фокусира върху малките общности и техните проблеми”, разказва Ан Пастернак. Creative Time остават обаче верни на интереса си към проекти със социален заряд. През 1993-1994 те осъществяват Арт проекта на 42-а ули-

г р а д и з к у ство история

c i t y art history

also sent out huge numbers of postcards with the same imagery, bearing the slogan: “Corporate Greed, Government Inaction and Public Indifference Make AIDS a Political Crisis.” In parallel to their open-air activities during the 80s, Creative Time took over one of the most colorful, alternative places in the city: the Brooklyn Bridge Anchorage, which until 2001 was a space for all sorts of creative expressions. Big names from the spheres of literature, art, music and dance, including Doug Aitken, Anti-Pop Consortium, Paul Auster, the Guerrilla Girls, Sonic Youth and many others made their mark there. The 90s During the 90s, the waning of public funding and the ascension of the commercial art market could be clearly felt. The art scene in New York was seduced by the market’s temptations and grew less and less interested in politics. 204

“During the final decade of the 20th century, there was incredible pluralism within the art scene – ranging from ambitious, spectacle-driven art made possible thanks to the irrational but strong art market during the 90s, to more personal art, which focused on small communities and their problems,” Anne Pasternak notes. Creative Time, however, remained faithful to its emphasis on projects with a social charge. In 1993-94 they created the 42nd Street Art Project, which was focused entirely on the neighborhood’s history. At that time, 42nd Street was dominated by cheap stalls, hole-in-the-wall shops and porn theaters, but it was slated to be modernized a la Times Square. Before the construction work began, Creative Time, along with nearly 30 artists, transformed the street, the only criterion being that the interventions had to fit in with the specific social-economic environment. The street was turned into an open-

ца, фокусиран изцяло върху историята на квартала. По това време на 42-а улица преобладават евтини сергии, магазинчета и порнокина, но се предвижда районът да бъде модернизиран по подобие на Times Square. Преди да започнат строителните работи, Creative Time заедно с около 30 артисти преобразяват улицата, като основният критерий за интервенциите е социално-икономическата специфика на средата. Улицата се превръща в галерия под открито небе, чиито платна са прозорците, фасадите или вратите на затворените магазини. Това е мястото, където Джени Холцър показва серията си Truisms – послания под формата на афоризми и слогани, които тя инсталира върху афишите на киносалоните. Сред фаворитите от 90-те е и работата на Тибор Калман и Скот Стоуъл Всеки (1993/94). На фона на жълто боядисана стена и с лице към улицата артистите инсталират редица от столове, а на стената с

огромни черни букви е изписано Всеки. На тези столове всеки може да седне до всеки – един вид демокрацията в действие. от 2000 година до днес От 2000 година Creative Time се концентрира предимно върху работата си с визуални артисти. Ан Пастернак казва, че причината за това са трудностите за набиране на средства за реализация на произведения от други артистични дисциплини. Половин година след атентата срещу Световния търговски център на мястото на кулите-близнаци два прожектора осветяват нощното небе. Работата на Пол Mиода и Джулиан Лавердиър е наречена Почит в светлина (2002) и е посветена на жертвите на терористичния акт от 11 септември 2001. За много нюйоркчани тази акция се превръща в символ на надежда. Друга забележителна и мащабна видеоинсталация e Скок (2000) на Крис Дойл: 420 нюйоркчани скачат сякаш един

Извадки от работата Truism на Джени Холцър: EVERYONE’S WORK IS EQUALLY IMPORTANT; HOLDING BACK PROTECTS YOUR VITAL ENERGIES; MONEY CREATES TASTE.

C reat i v e T i me

A selection from Jenny Holzer’s Truisms: EVERYONE’S WORK IS EQUALLY IMPORTANT; HOLDING BACK PROTECTS YOUR VITAL ENERGIES; MONEY CREATES TASTE.

During the filming of Leap, participants were asked to share their individual aspirations and wishes. These were quoted on posters in the New York subway. Here are a few examples: I WANT TO SEЕ A SUPERSTAR; I WANT TO SHOP; I WANT TO GO HOME AND TAKE MY SHOES OFF; I WANT TO BE A COP; I WANT PEOPLE TO LOVE ME AS MUCH AS I LOVE THEM; I WANT TO OWN THIS TOWN.

air gallery, whose canvases were the windows, facades or doors of the closedup shops. This is the place where Jenny Holzer exhibited her series Truisms – messages in the form of aphorisms and slogans, which she installed on the marquees of the movie theaters. Another highlight from the 90s is Tibor Kalman and Scott Stowel’s Everybody (199394). Facing the street and against the backdrop of a yellow painted wall with “Everybody” written on it in huge black letters, the artists rearranged a line of chairs. Everybody was free to sit next to everyone else – a sort of democracy in action. The Noughties and Beyond Since the year 2000, Creative Time has primarily concentrated on its work with visual artists. Anne Pasternak explains that the reason for this is the difficulty securing funding for other types of artworks. Six months after the attack on the World Trade Center, two searchlights 205

lit up the sky where the Twin Towers had once stood. The work by Paul Myoda and Julian LaVerdiere was entitled Tribute in Light (2002), in honor of the victims of the terrorist attack on September 11, 2001. For many New Yorkers, this artistic act turned into a symbol of hope. Another notable work was the largescale video installation Leap (2000) by Chris Doyle: 420 New Yorkers appear to jumping up into the night sky one after another. The work was projected on the huge Columbus Circle facade. The leapers in the project all used various public transportation lines, which all have Columbus Circle as their final stop. In the newest decade, Creative Time has ventured into novel territory – public eateries. For example, at the restaurant Park Avenue Winter, known for designing its interior and menu to fit the season, the head chef Kevin Lasko agreed to collaborate with four artists, the first of whom is Marina Abramovic. Marina and

след друг нагоре в нощното небе. Работата се прожектира върху огромната фасада на Columbus Circle. Заснетите са случайни хора, които използват различни линии на градския транспорт, но за всички тях последната спирка е Columbus Circle. През новото десетилетие Creative Time навлизат в непозната за тях територия – заведенията за обществено хранене. Например ресторантът Park Avenue Winter, известен с това, че напасва интериора и менюто си според сезона. Главният готвач Кевин Ласко се съгласява на артистично сътрудничество с четирима артисти, първата от които е Марина Абрамович. Марина и Кевин измислят десерта Volcano Flambé, който струва 20 долара и фигурира в менюто до края на пролетта. В случая пърформансът се свежда до акта на хранене, така че, за да опиташ Volcano Flambé, трябва да нахлузиш една престилка и да се оставиш на

гласа на Марина да те въведе в историята на десерта и начина му на ядене. Явно Creative Time ще продължат да ни изненадват, или казано с думите на Ан Пастернак: “Всяко десетилетие е интересно посвоему и носи предизвикателства за онези, които се занимават с изкуство в публичното пространство.”

г р а д и з к у ство история

По време на снимките на Скок участниците са помолени да споделят своите желания. Цитати от тях са разлепени като плакати в нюйоркското метро. Ето някои от тях: I WANT TO SEЕ A SUPERSTAR; I WANT TO SHOP; I WANT TO GO HOME AND TAKE MY SHOES OFF; I WANT TO BE A COP; I WANT PEOPLE TO LOVE ME AS MUCH AS I LOVE THEM; I WANT TO OWN THIS TOWN.

c i t y art history

Kevin came up with the dessert Volcano Flambé, which costs $20 and which will be featured on the menu through the end of spring. In this case, the performance is reduced to the act of eating, so if you want to try Volcano Flambé, you have to put on a lab coat and headphones and let Marina’s voice carry you away into the history of the dessert and the way it should be eaten. Clearly, Creative Time will continue to surprise us, or as Anne Pasternak puts it: “every decade is interesting in its own right and brings challenges to those involved in art in public spaces.”

206

ďż˝ Park Avenue Winter and Creative Time Consulting present Volcano FlambĂŠ, a multisensory culinary intervention by artist Marina Abramovic in collaboration with executive chef Kevin Lasko (2011) Courtesy Park Avenue and Creative Time/photo: Diane Bondareff

C reat i v e T i me

207

208

209

Културни периодики

текст бояна гяурова адриана андреева

Две български списания, които налагат различен поглед върху съвременната култура

м ед и и сп и с а н и я култура

translation by boris deliradev bistra andreeva

Cultural Media

Two new magazines offer a fresh perspective on contemporary Bulgarian culture

210

БРОЙ №1 2010

text by boiana gjaurova adriana andreeva

med i a ma g a z i n es culture

МАЛКА/ГОЛЯМА АРХИТЕКТУРА 4 — Размисли за една възможна архитектура 6 — Големи неприятности в малкия Китай 12 — Устойчивост 16 — Boxhome 21 — Това е Вашата градска среда 24 — Dear architects, I am sick of your shit 26 — Социален град 38 — Качествените съставки 44 — Недълговечността като цел 46 — Една гола къща 50 — Архив на БАН 56 — Отопление, охлаждане и архитектура

Пирон – електронно списание за софийска художествена култура; стартира през 2009 г.; излиза два пъти годишно (досега има три издадени броя); финансира се от Културния център към СУ Св. Климент Охридски “Културната периодика в печатен вид няма бъдеще”, заявява Александър Кьосев по време на нашия разговор в кабинета на Културния център към Софийския университет. Кьосев е главният редактор на електронното списание за култура Пирон. Името на списанието е вдъхновено от философския скептицизъм на античния философ Пирон, обосновано в случая от “дистанцията, която се поддържа обикновено към софийския културен живот”, от друга страна, то прокламира желанието на създателите му с текстовете си да забиват критични пирони в обществено-културните дебати. Според наблюденията на Кьосев средната продължителност на

живот на печатните културни периодики в България е около две години (разбира се, с някои изключения), затова той смята, че онлайн медиите са в по-изгодна позиция и са по-подходящи за издания като неговото. “Пирон използва интернет не само като медия, но и като начин на комуникация – то работи мрежово, намесва се в различни контексти, привлича като автори и публика разнообразен тип хора”, обяснява отговорният редактор на изданието Владия Михайлова. А Кьосев допълва: “Смятам, че единственото разумно решение в днешно време е медията да бъде лесно достъпна, а какъв по-добър начин от това едно списание да излиза онлайн.” Двамата редактори определят списанието като low profile, понеже се прави “за жълти стотинки” от тях двамата и от група студенти и докторанти от магистърската програма Изкуства и съвременност

Александър Кьосев е културолог и литератор, преподавател в СУ Св. Климент Охридски, автор на нашумели книги и на редица важни академични студии.

Владия Михайлова е изкуствовед и един от интересните млади български куратори. Тя е уредник на платформата за съвременно изкуство и млади автори към галерия Васка Емануилова “Място за срещи”.

сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

Alexander Kyosev is a cultural and literary critic as well as the author of a number of much-talked-about books and articles. He teaches at Sofia University.

Vladiya Mihailova is an art critic and a noteworthy young Bulgarian curator. She runs the contemporary art program at the Vaska Emanouilova Gallery in Sofia.

Piron – an electronic magazine for Sofia’s arts and culture; founded in 2009; published semiannually; financed by Sofia University’s Cultural Center. “Specialized media for art and cultural criticism have no future in printed form,” Alexander Kyosev declares during our conversation in the office of Sofia University’s Cultural Center. Kyosev is the editor-in-chief of the electronic cultural magazine Piron. It is named after the Greek philosopher Pyrrho – known as Piron in Bulgarian – whom the editorial team takes as their inspiration – “his philosophical skepticism appeals to us – we like to keep a distance from Sofia’s cultural life.” Since piron in Bulgarian also means “nail,” the name alludes as well to the founders’ intention to drive critical spikes into socio-cultural debates through their writing. According to Kyosev, the average life expectancy of a cultural publication in Bulgaria is two years – “there are exceptions, of course” – which 211

is why he believes an online presence is better suited to the purpose. “Piron uses the Internet not just as a medium, but as a way of communicating with the outside world – we work in a network, we intervene in a variety of contexts and try to attract a variety of people as authors and readers,” the magazine’s managing editor Vladiya Mihailova explains. Kyosev adds: “The only option that makes sense today is for the medium to be widely accessible, and what better medium for this than the Internet?” The two describe their magazine as “low profile,” because “it’s dirt cheap and we make it ourselves, with the contribution of a group of students from Sofia University’s Arts and Modernity Master’s program.” In addition to working with young authors, Piron also makes an effort to attract some established Sofia intellectuals. Its focus is exclusively on the arts scene in the capital.

� Фотографска серия на Чавдар Гюзелев, публикувана в третия брой на списание Пирон / Photo session by Chavdar Gyuzelev published in the third issue of Piron Magazine

м ед и и сп и с а н и я култура

med i a ma g a z i n es culture

212

към Софийския университет. Освен младите автори Пирон се стреми да привлече и видни софийски интелектуалци. Пирон е изцяло софийско творение – то отразява единствено случващото се на столичната културна сцена. С всеки брой изданието въвежда конкретни дискусионни възли – това са наболели теми, които се обсъждат в публичното пространство и които изискват задълбочаване. Първият брой на Пирон например е посветен на липсата на факултет за изкуства в университета, а във втория брой са представени научни, художествени и архитектурни модели, които са допринесли за преодоляването на наследството от близкото минало в някои от бившите комунистически страни. С актуалния си брой изданието се обръща към собственото си подзаглавие “електронно списание за софийска художествена култура”. В него София е показана под нов, лю-

бопитен ъгъл, или както четем в карето на главния редактор: “част от специфичното съществуване в този град е способността да живееш неговата непълноценност по пълноценен и свой начин”. Всеки от авторите представя личното си възприятие на София в подчертан индивидуален и есеистичен стил, а съвкупността от текстове създава усещането за един вълнуващ и прекрасен град с различни лица.

Сред авторите в броя, посветен на София, са Миглена Николчина, Лъчезар Бояджиев, Ицхак Финци, Яра Бубнова, Еленко Еленков.

Стилът на текстовете в Пирон се движи на ръба на академичното и художественото писане. Списанието е много по-отворено към разговорния език, отколкото традиционните академични издания. “Пирон се стреми да излезе извън академичното поле и да обхване по-широк кръг от хора както по отношение на авторите, така и на читателите”, казва Владия Михайлова. Извън тематичната си насоченост К у л т у р н и пе р и од и к и

The authors who have written about Sofia include: Miglena Nikolchina, Luchezar Boyadjiev, Itzhak Fintzi, Yara Boubnova and Elenko Elenkov.

Each issue explores a topical theme which the editors believe requires indepth analysis and discussion. The first issue, for example, was dedicated to the lack of a Faculty of Arts at Sofia University, while the second presented different scientific, artistic and architectural models for dealing with the recent past in the former communist countries. The third and latest issue directly addresses the magazine’s subtitle – “an electronic magazine for Sofia’s art and culture” – by showing Sofia from unexpected new perspectives. Or as the editorial puts it: “what makes Sofia special is that it challenges you to live out its inadequacies in your own, adequate way.” The issue is a collective portrait of an exciting and beautiful city made up of very personal, sometimes impressionistic contributions by the authors. Piron’s house style walks the thin line between academic-speak and fiction. It is much more open to colloquial language, for example, than traditional academic 213

publications. “We try to address a larger circle of people, not just people from academia – both in terms of authors and readers,” says Vladiya Mihailova. In addition to the theme-based materials, each issue has columns with reviews of Sofia’s current art events written by the students. The goal is for them “to get to know Sofia’s cultural life intimately (while they are still in school),” Alexander Kyosev says. “Our long-term goal is to create a critically thinking intellectual elite, which would one day be in a position to become an authoritative voice.” He believes that criticism in Bulgaria is in decline in recent years and there is a great need for unbiased new authors. “What happens is that authors and critics often move in the same circles and that leads to subjective criticism. The problem is that everyone in Bulgaria believes they are an expert in everything, and especially when it comes to medicine, football and art.”

м ед и и сп и с а н и я култура

med i a ma g a z i n es culture

214

списанието поддържа и рубрика с актуални рецензии за културните събития в града, писани от студентите. Задачата на младите автори от магистърската програма Изкуства и съвременност е “да се врат в столичния културен живот”. Александър Кьосев: “По-дългосрочната цел е създаването на един млад интелектуален и критичен елит, който има собствена позиция и някой ден би могъл да прерасне в авторитет.” Според него има нужда от нови и непредубедени автори, тъй като през последните години рецензенството у нас е изпаднало в криза; често рецензент и автор се движат в едни и същи кръгове, което води до субективни критики. И още един пирон на Кьосев: “Проблемът е, че в България всеки си мисли, че разбира от всичко, особено от медицина, футбол и художествени произведения.”

та на критични гласове, насочвайки своя фокус към острата тема за несъществуващия музей за съвременно изкуство. Голямата амбиция на редакторите е Пирон да не се възприема като списание на една магистърска програма, а да се превърне в общоуниверситетско, а някой ден може би в общософийско.

И със следващия си брой Пирон ще продължи да се бори срещу липсаC u l t u ra l M ed i a

piron.phls.uni-sofia.bg

Piron’s next issue will address another issue which is the subject of much public discussion – the lack of a museum of contemporary art in Sofia. The goal of the editors is to make Piron a magazine not just for the students in the program, but for the whole university, and one day, perhaps, for all of Sofia.

215

piron.phls.uni-sofia.bg

голямото решение

социален

Всяко поколение изгражда и трансформира облика на своя собствен град съобразно социалните, икономическите, технологичните и културните условия на своето време.

град

ОТ АРХ. Т. АТАНАСОВ

голямото решение

инамичното изменение на историческия процес се материализира чрез ландшафта, който се трансформира непрестанно във всеки един момент от времето. Промяната в него настъпва бавно и акумулативно – с натрупвания. Върху облика на ландшафта постепенно дават отражение промените, които се случват в човешкия бит, а в него до скоро основно място заемаше функцията обитаване. Сега значението на обитаването е със същата стойност като тази на труда. В сферата на обитаването, в процеса на неговото историческо развитие от древността до днес, са настъпили драстични изменения, които постепенно са се превърнали в най-сериозните фактори, влияещи върху ландшафта. В сферата на труда изключително много са се променили условията на производство и търговия, променила се е необходимостта от придвижване на дълги разстояния и са се появили възможностите за дистанционен труд. При тези обстоятелства се появява необходимостта да се търсят стратегии за интегриране и запазване на елементите, които изграждат естествената околна среда и паралелно – за развитието на технологиите удовлетворяващи обитаването, труда и производството. Проектът Sociopolis залага на нов модел за градско развитие, който отговаря на промените настъпили в сферата на бита в началото на 21 век: вече не живеем в компактен метрополис, а в дисперсен метаполис, в обширни територии, пресечени от автомобилни и железопътни транспортни артерии и населени от компактни общества, ползваме логистични центрове, индустриални паркове, търговски и рекреационни комплекси, спрямо които хората (местни, от държавата и чужденци) се придвижват според нуждите си. Местното подразделение на Министерството на териториалното развитие и жилищната политика на Валенсия, Испания съдейства при осъществяването на проекти, които се концентрират върху този тип проблеми – хармонизирането между социалните потребности на населението (достъпност на жилищата, удобство по отношение на сферата на труда) и подходящите критерии за устойчивост в разви тието на околната среда и подкрепят Sociopolis, тъй като представлява опит за постигане на урбанистичен синтез, който се основава на колективен социален проект.

рубрика

Към фасадата на сградата, гледаща към улицата има остъкляване откриващо същинската изложбена площ от 325 м2 с мотоциклетите на HUSQUARNA, които директно се виждат отвън.

Шоурумът на HUSQUARNA отваря врати през есента на 2009 г. Застроената му площ е 2006 м². Сградата е триетажна, а общата й площ е 5800 м². Вторият етаж поема мениджърските и административните офиси. Снабдена е с всички последни нововъведения в областта на звуко- и топлоизолациите в съответствие с изискванията за спестяване на енергия. Върху сградата е монтирана и система от соларни панели покриваща напълно нуждите и от топла вода. Строителството започва на 2 юли 2008 г. и продължава по-малко от 15 месеца, заради оптимално подбраните конструкция и строителни технологии. Основната концепция на авторите е създаването на преход между пространствата на града и тези на експозиционните площи. Интериорът е решен високотехнологично. Пространствата са семпли, изчистени и без излишни детайли и акценти. Всичко необходимо за ра-

м ед и и сп и с а н и я култура

med i a ma g a z i n es culture

ботата на персонала е на една ръка разстояние, а останалите обслужващи зони са скрити от погледа на посетителите.

архив на бан

Научният архив на Центъра по архитектурознание при БАН съхранява следните фондове: „Заснемания“, „Архитектурни научни изследвания“, фонд „Петър Морозов“, „Христо Кабакчиев“, „Панайот Калчев“ и „Фотоархив“ (позитиви и негативи). Съхраняваните архитектурни нетрадиционни документи в Научния архив на ИГА и Центъра по архитектурознание имат важна научна, художествена и историческа стойност. Те са свидетелство за дейността на редица известни архитекти и художници, работили в Института и Центъра по архитектурознание. Заснеманията, фотографиите, акварелите, офортите, графиките и научните архитектурни изследвания са доказателство за развитието на архитектурната традиция в България. Те трябва грижливо да се съхраняват и разумно да се използват.

какво виждаме на снимката в ляво? Коя година?

какво виждаме на снимката горе? Коя година?

какво виждаме на снимката в дясно? Коя година?

216

МА – печатно издание за млада архитектура; пилотен брой март 2011; финансира се чрез програма Култура на Столична община и БАН Нуждата от дискутиране и споделяне за архитектура и градска среда мотивира няколко архитекти да се захванат с проект за ново списание по темата. То се отличава от всички останали на пазара със своя критичен и откровен поглед към средата, в която живеем, и младежки идеологизъм за потенциала на позитивното мислене. Водеща е идеята, че архитектурата е навсякъде и засяга всички области на човешката дейност. “Основна цел е най-вече промяна на мисленето и начинът, по който хората възприемат архитектурата”, обобщават създателите му. А те са група ентусиасти, представители на новото поколение български архитекти, всички на около 30, една част от които работят към БАН. Институцията частично финансира пи-

лотния брой, като по-голямата сума е получена от програма Култура на Столична община. Визията на списанието затвърждава впечатлението, че това е нестандартна, изпипана с прецизност и внимание към детайла медия. След проведен конкурс и четирима участници студио МОАРЕ е избрано да подготви дизайна. Прави впечатление квадратният формат, корицата с играта на двете букви, стилното оформление на материалите и съдържанието в началото, подготвено като линия със сантиметри, които отбелязват страниците. Абревиатурата MA първоначално стои за млада архитектура. Впоследствие обаче създателите на списанието решават, че абстрактното име е по-добър ход и то ще обобщава темата на броя.

МОАРЕ (moire.info) е студио за графичен дизайн, чийто екип се състои от Пламена Тодорова и Илия Груев.

Българската академия на науките е основана през 1869 г. и е автономната държавна организация за научни изследвания в страната.

МА е замислено като кураторско списание. Всяко ново издание ще е с различен главен редактор, различно интерпретиране на графичната К у л т у р н и пе р и од и к и

MA – print edition for young architecture; first issue in March 2011; financed by the Culture Program of the city of Sofia and by the Bulgarian Academy of Sciences . The Bulgarian Academy of Sciences was founded in 1869 as an autonomous public organization for scientific research.

MOIRE (moire.info) is the graphic design studio run by Plamena Todorova and Ilia Gruev.

Tired of crying in your beer about the post-apocalyptic panel blocks and “mutra-baroque” wedding-cake-style mansions that dot Bulgaria’s cities? Now there is a public forum where you can share your thoughts on the urban environment – but leave your complaints at home and bring your ideas for positive change. A group of architects have launched a new magazine to share and discuss thoughts on architecture and the urban landscape, which differs from everything else on the market in its critical and straightforward outlook on the urban environment we inhabit and in its youthful, idealistic belief in the potential of positive thinking. MA magazine is based on the idea that architecture is everywhere and influences all spheres of human activity. “Our primary goal is 217

to change people’s attitudes and the way they perceive architecture,” the creators of MA declare. They are a group of enthusiasts representing the new generation of Bulgarian architects – all of them have recently turned 30, some of them work at the Bulgarian Academy of Sciences (BAS). The latter is partially funding the pilot issue of MA, but the institution that provided the majority of the budget was the city of Sofia’s Culture Program. The magazine is visually striking with its original, meticulously perfected look, clearly crafted with an eye to detail. The design was entrusted to studio MOIRE after a competition between four contenders. Its most eyecatching features are the square format, the cover’s play with the two letters, the stylish layout of the articles and the table of contents at the beginning, designed as a ruler and a bookmark. Initially, MA stood for mlada arhitektura or “young architecture.” However, the magazine’s founders decided that an abstract name

рамка и различно съдържание. Архитекти и неархитекти са поканени да представят критичен поглед към реалността и да дадат своя принос за подбудата на промени. С излизането на броя ще се обявява кураторски конкурс за следващия. “Това усложнява процеса, но дава свобода на главния редактор да представи своята теза, да я защити/обори чрез съдържанието и да понесе отговорността за това”, пояснява арх. Делчо Делчев. Главен редактор на пилотния брой е арх. Тодор Атанасов, а поверената му тема се върти около малка архитектура. “Първият брой ще бъде манджа с грозде, като всяко първо начало, в което човек се опитва да вложи повече, отколкото е необходимо”, пояснява с чувство за хумор Делчо. Статиите разискват проблеми като устойчивост в нейния съвременен контекст, архитектура на малки пространства, социалния град и елементи на градската среда. Не липсват и интериорни проекти,

както и изненадващ ретро поглед към соцархитектурата от миналото чрез архив на БАН. Оптимистичният план е МА да излиза 4 пъти в годината в тираж 1000 бр. на цена от 5 лв. От тази пролет ще се разпространява в книжарници и няколко университета. Често архитектурните медии са еклектични – представят проекти и теоретично разискват теми, за които се изисква предварителна подготовка, като наръчник от любителски познания или бакалавър от Университет по архитектура, строителство и геодезия. МА иска да е достъпно, непретенциозно и отворено списание, чиято аудитория са всички граждани, които се интересуват от проблемите на градската среда и дизайна и застават зад нещо ново с надеждата, че ще бъде по-добро и различно. Това са хора, които не са безразлични какво се случва около тях, хора от всякакви области.

м ед и и сп и с а н и я култура

med i a ma g a z i n es culture

would serve them better. It also occurred to them that they could give it a different meaning to it every time – to reflect every issue’s theme. Delcho is one of MA’s editors. He is writing his PhD at BAS on “Development Models for Panel Residential Complexes” and is one of the founders of Transformers, an association which addresses problems of urban landscape, architecture and design. transformatori.net

Делчо е редактор в МА, прави докторантура в БАН по темата Модели за развитие на панелните комплекси и е един от основателите на Трансформатори – сдружение, което се занимава с проблемите на градската среда, архитектурата и дизайна. transformatori.net

MA was conceived as a curatorial magazine. Each issue will have a different guest editor-in-chief, different content structure and a different visual interpretation corresponding to the theme. Architects and non-architects are invited to share their critical views on reality and to contribute to the call for change. Every issue will also announce a topic and a curatorial competition for materials for the next one. “This makes the process more complicated, but it also gives the guest editor-in-chief freedom to present his own original viewpoint, to defend or attack it with the means of his content selection and to take the responsibility for all this,” architect Delcho Delchev clarifies. The editor-in-chief of the pilot issue is architect Todor Atanasov, and the theme entrusted to him revolves 218

around small architecture. “The pilot issue will be a hodgepodge, as it’s a first for us and, of course, we are trying to put more into it than is really necessary,” Delcho clarifies with a laugh. For starters, the articles in MA will discuss problems of sustainability in a contemporary context, the architecture of small spaces, the social city and the elements of the urban landscape. Of course, interior projects won’t be neglected, and the issue will also feature a surprising retrospective on socialist architecture, as documented and archived in BAS. The optimistic plan is for MA to be published as a quarterly with a press run of 1,000 and a cover price of 5 leva. It will be available in bookstores and several universities as soon as this spring. Architectural magazines are often eclectic – they present projects and discuss theoretical topics that require a solid background of amateur competence or, better yet, a BA from an architecture school. However, МА wants to be an

“Имаме желание нашата обичана професия да стане по-разбираема за обществото, да провокира отношение към нея, защото тя касае всички ни”, защитават идеята си създателите на МА.

mamagazine.alle.bg

C u l t u ra l M ed i a

mamagazine.alle.bg

accessible, unpretentious magazine open to every citizen with an interest in urban design and a thirst for new things that bring promise and hope for positive change. That would include people who are anything but indifferent towards what is going on around them, no matter what their field of expertise is. As MA’s founders put it: “we would very much like to make our profession more understandable to society and to challenge the public’s attitudes towards architecture, because this ultimately concerns us all.”

219

king_long за интернет тролването и забравеното чувство за самокритичност, по български и н те р н ет tw i tter комуникация

i n ter n et tw i tter communication

king_long on internet trolls and our forgotten sense of self-criticism, bulgarian style 220

Следващото се случва в българската интернет сфера. Събеседникът ми в това интервю вирее там и предизвиква смесени чувства (положението е малко Страх и Омраза в българския twitter) у постоянните посетители на това китно огледало на българското общество. Нарича се king_long, или иначе казано Лонга. Някои го блокират директно, някои съумяват да си комуникират с него, други просто наблюдават и се чудят или пък се забавляват. Лонга се появява в началото на 2010 като пародия на един много известен български блогър (Longanlon, оттам е и оригиналното име на Лонга – Longanlonely). По-късно фокусът му се премества върху други интернет личности, но автентичният стил на поведение в интернет се запазва. Както той самият казва: “Критиката срещу дървената философия на българските блогъри и техните пристрастни почитатели не може да бъде изразена по друг начин освен

чрез комедия и тролване (дефиницията по-долу).” Естествено, king_long е анонимен и, естествено, всички се чудят кой е той и се съмняват в определени хора. Идентификацията му обаче няма да се случи тук, защото не тя е важна в случая. По-интересни ми се струват мотивите за провокативното, на моменти девиантно, на моменти супер адекватно, критично и забавно поведение на този герой. Защото интернет понякога има нужда повече от, хм, нека го наречем коректив, отколкото от комичната идентичност и онлайн активност на смутения блогър Евстати от Полски Тръмбеж примерно. Но да се върнем към интервюто – то е направено в twitter при следното условие – един въпрос е от максимум 140 символа, а отговорът може да бъде вместен в 3 пъти по 140 знака. Съдържанието на интервюто е автентично, като редакцията е основно пунктуационна. На въпроса как да го представя в интрото към интервюто, king_long

текст ивайло спасов

сп и с а н и е ед н о / ed n o ma g a z i n e

text by ivaylo spasov translation by bistra andreeva

The following encounter takes place in the Bulgarian Internet sphere. It is where my interviewee resides, evoking mixed feelings (something like Fear and Loathing in Bulgarian Twitter) among the regular users of this jolly mirror of Bulgarian society. He goes by the name king_long, aka Longa. Some block him directly, others somehow manage to communicate with him, still others just sit back, watch and wonder or merely enjoy the show. Longa first showed up in early 2010 as a spoof on the popular Bulgarian blogger Longanlon (which is where Longa’s original nickname, Longanlonely, comes from). Later he shifted his focus to other Internet personalities, but the original style of his online behavior remains unchanged. As he puts it himself: “Criticism of the pompous mumbo jumbo spewed by Bulgarian bloggers and their one-sided fans cannot be expressed except by means of comedy and trolling (definition below).” Naturally, king_long is anonymous and, naturally, 221

everybody makes guesses and has their own suspects. However, we are not going to reveal his identity here, as this is not what matters most. What we find far more interesting is the motivation behind this character’s provocative, at times deviant, and at times enormously on-themark, critical and entertaining behavior. Because sometimes what the Internet really needs is not another insecure hillbilly-blogger from the sticks, but rather, uh, what we might call a reality check. So back to the interview – it was done on Twitter under one condition: each question could be 140 characters max, and each answer could be only three times 140 characters. (What you are about to get is the authentic exchange of posts, with only changes in punctuation.) To my first question as to how I should introduce him, king_long replied: “There are some things that are important to mention: Longa is a girl. The days of Internet violence are long gone, so Longa is good nowadays, which doesn’t mean I

каза: “Някои неща, които е важно да споменеш: Лонга е момиче. Дните на интернет насилие са минало и вече е добър, което не значи, че няма да ти разбие пощата, ако се наложи. Лонга организира туитър награди.” Той прави и разни други интересни неща (чат, тъмблър и т.н.), но за тях след малко. И така, приятно четене.

ivvos Както казват немците – за начало ни е необходим малко грунд. И защото не искам да знам кой си, питам: какво е манифестото на king_long? king_long Аз и ти и някой друг можем да игнорираме блоговете за пишман гурме и ломография, но те са някъде там и влияят на хората. Гурмето поражда гурме. Дървената философия е вирус. Нивото на самокритичност пада за-

ради цялото взаимно лъскане, което четеш в коментарите по блоговете. Това съм аз – забравеното чувство за самокритичност. Не ми се гледат повече снимки на домашна винтидж мусака. ivvos Дай няколко характеристики на потенциалните ти жертви? king_long Жертви е пресилено. Не нападам хората, а общувам с тях. С някои се налага да говоря по-твърдо, за да видят грешките си, иначе не слушат. Ще се мотивирам да говоря с теб, ако имаш блог пълен с претенция и си стаден мислител. Или ако поне веднъж си туитвал “Наздраве! :) #ааа”. Генерално, както скоро един приятел забеляза, никой не е в безопасност.

и н те р н ет tw i tter комуникация

i n ter n et tw i tter communication

won’t hack your mail if I have to. Longa organizes Twitter awards.” Longa also does other interesting things (chat- and tumbler-related, etc.), but more on that later. Have a nice read. ivvos As the Germans would say, let’s start with a little Grund. Since I don’t know who you are, I’d like to ask: what is king_long’s manifesto? king_long You and me, and some other people, we can ignore blogs about pseudo-gourmet shit and lomography, but they are out there and they affect people. Gourmet breeds gourmet. Pompous mumbo jumbo is contagious. The level of self-criticism is plummeting because of all the mutual sucking up that you see all over blog comments. So that’s me – our forgotten sense of self-criticism. I don’t want to see 222

one more picture of home-made vintage moussaka casserole. ivvos Who are your potential victims? king_long To call them “victims” would be an exaggeration. I don’t attack people, I converse with them. Only with some, I have to be more rigorous so that they realize their mistakes, or they won’t listen. But to answer your question, I would be very willing to talk to anyone whose blog is full of pretension and who partakes of the herd mentality. Or anyone who has tweeted at least once: “Cheers! :) #ааа”. All in all, as a friend recently noted, nobody’s safe. ivvos What is your definition of a “troll”?

ivvos Дай дефиниция за трол. king_long Трол е човек, който целенасочено публикува обидни офтопик мнения с цел да те провокира. Това е горе-долу официалното определение. Тролът също така е и добър приятел, който винаги ще е наблизо, за да те подкрепи. Ще пази тайните ти завинаги. ivvos Ти направи епична анкета за това как те възприемат людете, сега заформяш класация. Паралелно longchat-ът генерира бисери. Експериментът има ли конкретна цел (освен забава)? king_long Анкетата беше за фийдбек, защото

без обратна връзка ще си тъпча на едно място, също като средния БГ блогър, чийто фийдбек са thumbs up коментарите от съблогърите му. Класацията ще изиграе същата роля, но не за нас, а за БГ туитосферата. В чата сме мислещи деца и се тласкаме взаимно към все по-напредничави идеи – няма как да не генерираме бисери. Влез и виж сам.

По-голямата част от коментарите в блоговете в родната блогосфера не съдържат конструктивни мнения, целящи дискусия, а единствено приятелски потупвания и окуражаване. Това е обусловено и от съдържанието на повечето блогове. За щастие изключения съществуват – но те са прекалено малко.

ivvos Каква според теб е функцията на социалните мрежи и влияят ли те върху офлайн поведението на хората (или пък връзката е обратна)? king_long Влияния има и в двете посоки. Функцията на соц. мрежите е всички да сме на едно място, като в IRC. Писменият език се променя и “кво правиш” става “ko pr”, което не е задължително лошо. Лошото е, че както

Aко някой случайно е пропуснал IRC времената – това е една от първите платформи за чат между много хора в реално време; IRC е създаден от финландеца Ярко Ойкаринен през 1988 година.

k i n g _ lo n g

Most comments in the Bulgarian blogosphere do not contain constructive opinions meant to generate discussion, but only friendly pats-on-theback and mutual ass-kissing. This is conditioned by the content of most blogs. Luckily, exceptions exist – but far too few of them.

king_long A “troll” is someone who posts offensive, off-topic opinions for the purpose of provocation. That’s more or less the official definition. But a troll is also a good friend who will always be there for you. He’ll keep your secrets forever. ivvos You did an epic survey on how people respond to you, and now there is a chart in the works. Meanwhile, the longchat keeps generating gems. Does that experiment have a particular purpose (besides fun)? king_long The survey was meant to gather feedback, because without it I would be stuck in the same place as the average Bulgarian blogger, whose only feedback is the thumbs up comments from his sub223

bloggers. The chart will serve the same purpose, though not for us, but for the local twittosphere. As for the chat – we are all smart kids who use our heads there, so we push each other onwards towards ever more progressive ideas – how could we not generate gems? Go and see for yourself. ivvos What is the function of social networks in your opinion and do they influence people’s behavior offline? (Or is it the other way around)? king_long The influence works both ways. The function of social networks is to get everyone together in the same place, like it was in IRC. Written expression changes and “what’s up” mutates into “sup,” which is not necessarily a bad thing. The bad thing is that just as we push each other

ние в чата се бутаме един друг към по-радикално поведение, в българския фейсбук се бутат един друг към постадно поведение. Боже, звуча като баба ми. Кур путка говна. ivvos Кой е най-тъпият и най-приемливият образ според теб в нета (може и хипотетично)? king_long Тъп е социалният деец, random cаuse pusher-ът, тоя, дето иска да регулира нета с мнението си, туитър тролът. Приемлив е човекът със собствен, а не реблогнат продукт; пишман фотографът с телефон и събитие, а не хип фотографът с пресети и нищо друго по снимките. Интернет е като рок музиката – готин си, ако се самоунищожаваш пред всички, иначе си посредствен хуй.

ivvos Кажи няколко неща, които те дразнят в момента, и няколко такива, които те кефят (без ограничение в сферата)? king_long Дразнят ме ужасно закъснелите откриватели, дето нямат благоприличието да проверят кога е качено някое “смешно” клипче и заедно с милионите си реблогващи приятели ми го навират в лицето. Изглежда не е въпрос на израстване. Почти не се сещам за нещо, което да ми харесва. Ограничих се в БГ интернет сферата с отговорите си – все пак там живее Лонга.

за повече информация следете twitter.com/king_long longchat.org quadruplechin.tumblr.com

и н те р н ет tw i tter комуникация

i n ter n et tw i tter communication

towards being more radical in chats, people on Bulgarian Facebook push each other towards the herd mentality. God, I sound like my grandma. Fuck, dick, shit. ivvos Who would you say is the dumbest and the most acceptable character online? (This can be answered hypothetically.)

Cynical or non-grammatical writing on the Internet does not necessarily mean a lack of culture or education – on the contrary, very intelligent representatives of society deliberately do not obey grammatical rules and norms of decency. This is either due to laziness or style. It depends.

for more information follow twitter.com/king_long longchat.org quadruplechin.tumblr.com

Циничното или неграмотното писане в интернет не означава задължително липса на култура или образование – напротив, много интелигентни представители на обществото пишат, целенасочено неспазвайки граматични правила и норми за благоприличие. Това е или мързел, или стил. Зависи.

king_long The dumbest type is the social activist, the random cause-pusher who wants to regulate the net with his opinion, the twitter troll. The acceptable type would be the blogger who produces, as opposed to merely re-blogging, content – he’s the wannabe photographer with a phone camera, as opposed to the hip photographer with nothing but presets in the picture. The Internet is like rock n’ roll – you are only cool if you go for selfdestruction in public, otherwise you are 224

just a mediocre dick. ivvos Give me some things that you like and some that you hate right now (no matter what field). king_long I hate those people who are super slow on the uptake, who don’t have the decency to check when a “funny” video was uploaded and stick it in my face, along with a million of their reblogging friends. This does not seem to be a question of maturity. I can’t think of anything that I like. Of course, I’ve limited my answers to the Bulgarian internet sphere – after all, this is where Longa resides.

225

226

Фалшиви бедствия

text by raiko baichev translation by Boris Deliradev

текст райко байчев

Imagined Calamities

227

Катастрофите, които сътворихме сами Фалшивите бедствия ни връхлитат от изкривяванията на собствените ни умове. Усещания за апокалипсис, които поникват от кълновете на страховете ни, комплексите, личните провали. Обявяваме ги за реална заплаха единствено заради умопомрачителната повторяемост, с която циркулират в медии и човешки съзнания. И заради това, че с фалшиви бедствия се живее по-лесно. Прехвърляш неудачите си върху тях, товариш ги с вина, сърдиш им се, сочиш ги с пръст и ядът, че животът ти върви не по план, стихва. Фалшивите бедствия могат и да забавляват. Нациите с нисък стандарт са изключително продуктивни на абсурди, перфектни за изучаване и ирония. На моменти ти се струват сладки отличителни белези, цветни балкански синдроми, които изострят личната ни уникалност. На моменти обаче писват. Топ пет на фалшиви-

те катастрофи, с които всеки ден се борим с успеваемостта на Дон Кихот: ето ги тук. Малка, клета страна Дания е три пъти по-малка. Австрия е колкото нас. Или хайде, да не кажете, че са държави с друг манталитет и се знае, че са по-добре: вземете Словения. Славяни, преживeли комунизма също като нас, в комбинация със съмнителното щастие да са част от Югославия. Пет пъти помалка страна, с два милиона население. И средна заплата от 1000 евро, въпреки че и те псуват на пичка ти матерна. Всъщност си имаме сумати плюсове. Пощадени сме от природни катаклизми. В Америка лятото горят цели щати. Нашите земетресения са много забавни. Обикновено са последвани от дискусията: “Абе, копеле, усети ли нещо?” И отговор: “Ба ли го, спах.”

The disasters we love so much Swimming in the sauce of imagined calamities is a bit of a national sport in Bulgaria. What better cure for our fearful minds, our distorted ideas and personal failures than imminent threat? It must be true because it’s in the news, right? And because life under threat tends to be easier. I’m not to blame, you tell yourself, and the anger subsides. Fake calamities can be fun, too. The capacity of countries with a low standard of living to produce absurdity can be endearing. It sharpens up our colorful Balkan image, no? But at times it can get to be too much. Here is a list of the top five imagined calamities we struggle against with quixotic efficiency.

228

Bulgaria is a small, wretched country Perhaps. But Austria is just as small, Denmark is three times smaller and Slovenia – a nation of fellow Slavs who experienced socialism as well as the dubious happiness of being part of Yugoslavia – is five times smaller, with a population of just two million. But Slovenians’ average salary is an enviable 1,000 euro, even though they, too, are known for cursing one another’s mothers. The truth we turn a blind eye to is that our country has its advantages, too. For starters, the elements seem to have mercy on us, which is not the case everywhere in the world (whole American states have gone up in flames, etc.). Bulgarian earthquakes are so massive that what you might hear in the morning is: “Shit, I didn’t feel anything, I must have slept right through it.” OK, so we’re poor, but let’s make the best of it – our location and climate are superb. We are sitting on a geopolitical junction – a pile of Tetris

Въпреки че сме бедни, географското ни положение е супер. Тук е политически възел. Тетрис от западни, руски и ориенталски влияния. Скандинавците са мегабогати, но винаги ще си останат там горе, на студеното и отдалеченото. Имаме още едно предимство – невероятния ни комплекс за малоценност, който има и добра страна. Отключва ни любопитството. От малки живеем с някакво усещане, че, леле, трябва да се наваксва! И знаем някой друг език, пътуваме, като цяло сме отворени хора, така мисля. В малките градчета на Южна Италия на всеки 20 един знае английски и хората живеят като в роман на Маркес: разтворени в самота и топъл климат, симпатично изкривени и изолирани от света. Риалититата затъпяват И какво да правим сега? Когато десетилетието на риалититата свърши и всички ни обещаваха какви идиоти ще се излюпим, ако наблю-

In One Hundred Years of Solitude, one of the characters thinks he is an alchemist and there is no one to tell him otherwise. He keeps boiling his wife’s coins in the hope of turning them to pure gold.

даваме изчадията на големия брат. Помните ли двете истерии покрай появата на Биг брадър – на гледащите и на въздържателите. Едните зарибени, а другите зарибени да оплюват. Предаване-апокалипсис, такова го изкарваха. Както и всички останали риалитита. Ами всъщност не ни навредиха кой знае колко. Тия, дето си бяха простаци, си останаха простаци, а кадърните пак запазиха форма. Единственото, което се случи, е, че се преситихме. Видяхме курви, малки деца, воайорски секс, цици всякакви, скандали, мръсни тайни за хилядарка. Вече не е интересно да си травестит. Селяндур? Банално. Изневяра? Скука. Не знам за вас, мен едва ли нещо може да ме впечатли. Ако ще да наврат избръснати вагини в камерите, дреме ми, няма да ме измъкнат от сладкия покой на преситен, равнодушен човек. В момента единствената незаета ниша е тази на нормалността. Искам да гледам риалити, в което тя го обича и той я

blocks made in Western Europe, Russia and the Orient. Scandinavians may be rich, but they will never have warm, sunny weather and blue skies. Our enormous inferiority complex has its good sides, too. It makes us curious about the world. We grow up with the feeling of “Oh my God, we have to catch up!” We travel and speak many languages, and we are open-minded – in my experience, at least. In the small towns of southern Italy, perhaps one in twenty residents speaks English and life seems to go on in sweet, distorted isolation, rather like a Marquez novel. Attack of the Reality TV Zombies So, where are we now that the decade of Reality TV is over? Have we turned into the idiots we were told we were going to turn into, if we succumbed to the infernal spectacle? You might still remember the hysteria surrounding Big Brother’s first season, the two opposing camps: the fans 229

В Сто години самота единият от героите си мисли, че е алхимик и няма от кого да разбере, че не е. Съответно постоянно преварява парите на жена си, искайки да ги превърне в чисто злато.

and the critics. One group’s obsession was as strong as the other’s. A show from hell, a sign of the apocalypse, we were told. But the damage was overstated. The dimwits are still dimwits, and the smart folks are still smart. The only thing that’s changed is that now we’ve seen it all. There were whores and small children mistreated, voyeuristic sex and boobs of all shapes and sizes and dirty secrets a thousand bucks a piece. A transvestite? Old news. A village lout? Snooze. Adultery? Boring. I don’t know about you, but nothing impresses me any more. Nothing can take me out of my comfort zone, not a thousand clean-shaven vaginas in close-up succession. It seems like the only niche that’s still unoccupied by Reality TV is the niche of normality. I want to see a show in which a man loves a woman and she loves him back. I want to see people falling in love and deciding to have a family. Someone is bound to think of that sooner or later. The pendulum of time and taste will swing back eventually.

обича. Искам да гледам хора, които се влюбват и искат да имат семейство и деца. Скоро ще пуснат такива, сигурен съм. Махалото на епохите има чувство за хумор. Цигани! Тия цигани, кой ли не им се качи на главата. Онзи чичко фюрер, с лунатичния поглед и кисела физиономия, стана известен, богат и щастлив благодарение на тях. Заби сондата в примитивите на нацията, изсмука енергията на омразата, захрани турбините във фабриката за национализъм и произвеждаше ден след ден, година след година мита за циганите, унищожаващи държавата. Трябва да му признаем – добър е. Има извратена гениалност в пътя му на политик. На всичкото отгоре има усет за изчерпване и спря в точния момент: когато взе да писва с номерата си. Сега тихомълком помага на властта, изпълнявайки великолепния постулат на Ъпсурт – че в парламента да ла-

The party newspaper, Ataka, was the subject of a recent study at Sofia University’s Faculty of Journalism. The students found that Roma crime invariably receives priority space on page 6, the paper’s crime page, irrespective of whatever other criminal activity is going on at any given moment.

паш пишки е бизнес. Фалшивото бедствие с циганите не ни върши никаква работа. Ние лично няма да станем по-щастливи, по-богати, по-успели и доволни, колкото и изобретателно да ги ругаем. Истината е, че на почти никой не му пука има ли цигани, няма ли. Щото ако ни пукаше, щяхме да решим един-два проблема с тях. Свещената думичка “интеграция” се изтощи от свръхупотреба. Сега е като ключ на лампа, който натискаш, но нищо не светва. Няколко НПО-та изпаразитираха темата и толкова. Всички други останахме да си живеем в Гетото на незаинтересованите. Туземска история.

Вестник Атака беше предмет на анализ във Факултета по журналистика. Страница 6 там е криминална. Установихме, че за 6-месечен поток няма брой, в който вестникът да не съобщава за циганско престъпление. Без значение какво се случва в държавата, ромските набези са винаги начело на страниците.

Проучване установи Знаете: катастрофалните статистики. Социологията е измислена с две основни причини – 1) да дава обективна и изобразена в проценти картина, която да е полезна на държавите и обществата по света и 2)

Gypsies! Everyone likes to score points on them. Our wanna-be Führer, with his crazed look and dour expression, has reaped fame and fortune from this. He has plumbed the depths of collective negativity and fed the turbines of nationalism, nourishing the myth that it is the gypsies who are destroying the country. We have to give it to him – he’s done a good job of it. He has a perverse kind of political genius. And on top of everything, he apparently knows when to stop, too. He has now reinvented himself as pillar of government, just as everyone was about to get tired of him. Makes you think of that line from Upsurt: “sucking dick is big business in Parliament”. The imagined “demographic catastrophe” is a red herring. We won’t be any happier or richer or more content by continuing to curse the Roma. The truth is that no one gives a damn about whether they are here or not. Otherwise we would have solved a problem or two 230

for them. The sacred word “integration” has been flogged to exhaustion. It’s like a switch that no longer turns on the light. A handful of NGOs have made a living from it and that’s that. Everyone else in the Ghetto of Indifference seems to be happy. Research shows that… Sociology was invented for two reasons: 1. to give an objective, quantitative picture of social trends and processes for use by governments and organizations around the world, and 2. to remind Bulgarians about their pathetic existence. A recent survey triumphantly concluded that Bulgarians are the most miserable nation in Europe. Another has called us Europe’s top alcoholics. But hey, something has got to be wrong here. Alcohol is supposed to wash your sorrows away, right? Unless the situation is so bad that we are now in that dark abyss where all is fog and gloom, so even home-made hooch can’t help. But that’s a rare, rare curse. It simply cannot be the case. So ei-

да напомня на българите колко са зле. Наскоро едно проучване триумфално констатира, че сме най-нещастната нация в Европа. Друго обаче ни отсъди първо място – по алкохолизъм. Да се разберем, има грешка. Комбинацията от пиещи и нещастни ми звучи съмнително. Има си аксиома в отношенията между човека и алкохола. И тя е, че изсипеш ли повечко в теглилката с алкохол, везната с щастието се изкачва стремително нагоре. Освен ако масово ни е налегнало онова, мрачното пиянство, дето имаш чувството, че са ти напълнили главата с мъгла и стомаха с бензин. Но надали, то е рядко проклятие. Тъй че обявяваме една от двете класации за невалидна и не че на някой му пука, просто го правим за утеха и удоволствие. Изобщо много бедствия отекват в статистиката. Имах още един сериозен сблъсък с нея. Първо прочетох, че 1/3 от мъжете били стерилни. После попаднах на друго – че 1/3 от

Bulgarians are also the European nation with the highest number of abortions per capita, the highest growth in real estate prices, the highest rate of cervical cancer and, incredibly – the highest rate of export of human bones and tendons.

мъжете са импотентни. И накрая ме удариха съвсем злобно под кръста с трети рисърч, който невъзмутимо съобщи как 1/3 от мъжете страдали от гъбички долу. И си викам, бягане няма, импотентен, стерилен или гъбясал. Ако случайно го вдигнеш, посяваш деца, пък те излизат плесени. Чалгата армагедон Има нещо, което ми е по-противно от чалгата – и то е дискусиите за нея. Интелектуалците на нацията взеха да ме дразнят повече от Глория. От десет години гледам едни хора, които размахват пръст и с гробовен тон съобщават, че е дошъл армагедон: попфолкът. Честно, страхотни интелектуалци са: да скимтят уплашени в ъгъла, оскърбени и ужасени от какво? От общо към десетина женички и Тони Стораро. Има нещо адски немъжествено в цялата тази история. Всичката, ама всичката обществена енергия бе изконсумирана от един ирацио-

ther one or the other of these conclusions is wrong. Which reminds me of another set of meaningful data I recently came across: one third of Bulgarian men are sterile. One third are impotent, another study screamed. Then came the ultimate blow – one third had fungi down there. There is no escape, you say to yourself – you are either sterile, impotent or your girlfriend is bound to give birth to little mushrooms. The Chalgapocalypse The one thing I find even more revolting than chalga is chalga-bashing. I am now at a stage where I think less of Bulgarian intellectuals than I think of Gloria. For ten years now, I’ve been looking at these same people speaking in a grave tone and waggling their fingers at the archenemy: popfolk. What kind of intellectuals are these, whimpering like helpless puppies in the corner? What is it they are so afraid of? A dozen blonde women and Tony Storaro? Something is definitely 231

Българите сме първи по аборти, по поскъпване на жилища, по рак на шийката на матката и това последното е съвсем изумително – първи сме по износ на човешки кости и сухожилия.

wrong here. All this public energy wasted on an incredibly irrational, self-destructive daily whine. Saying that chalga is vulgar is not going to make it disappear. What may offset it partly are good books, good films, good poetry, and yes, good music. But where are they? You can’t call a list of two names – Grafa and Maria Ilieva – a national pop scene. Or FSB’s reunion concert and P.I.F. and Ostava’s occasional spurts of brilliance a rock scene. Bulgarian cinema can be summed up with Kamen Kalev. Theaters are the only places that still seem to have it going on: they make people laugh and cry and the actors connect with them. I’ve never heard Marius complain about chalga. Or Deyan Donkov. Or Hristo Moutafchiev, who, recent strike notwithstanding, continues to holler “Long live Bulgaria!” like no other from the stage of the National Theater. All living proof that the true antidote to chalga is good art.

нален, безметежен, невъобразим, ежедневен и саморазрушителен хленч. Щото чалгата няма да изчезне, като кажеш, че е пошла. Ами като извадиш нещо насреща. Къде са ви книгите? Филмите? Поезията? И най-важното: музиката? Не може целият ни поп да се държи на един Граф и една Мария Илиева. Рокът: на събралите се от едната носталгия ФСБ и проблясъците на Пиф и Остава. Киното ни всъщност е Камен Калев – говорите ли за “българското кино”, по-добре използвайте думите “Камен това, Камен онова”. Единствено театрите се борят, с някакъв убийствен идеализъм, с бутиковата смелост на хора, които едва свързват двата края, но ги свързват: свързват себе си с другите, разсмиват ги, разплакват, променят ги малко по малко и се раздават със сърце всяка вечер по сцените. Един път не чух Мариус да се оплаква от чалгата. Деян Донков също. А Христо Мутафчиев изглежда доста безсмъртен и инсулт-не-

инсулт, сега пак крещи като луд “Да живее България!” в Хъшове. Просто и тримата ни напомнят единствената истина: че оръжието срещу чалгата е хубавото изкуство. Нищо повече.

232

Лично пространство

233

234

Виктор Чучков ни развежда с новотo Volvo V60 из местата от филмa TILT 44 снимачни дни. 4 години от идеята, нахвърляна върху лист хартия, до готовия продукт. 1 година постпродукция. На 13 февруари е началото с 13 заснети кадъра, на 13 август е краят. Финалната сцена е снимана 1 година след края на снимачния процес. Така изглежда в цифри TILT, който в първите 2 седмици след пускането си беше номер едно на кинокасите. С Виктор Чучков решаваме един сивеещ софийски ден да се метнем на новото Volvo V60 и да обиколим някои от местата на снимките. Колата е спряна на Шипка 6, където е офисът на Чучков. Красивият бял силует веднага напомня, че става дума за комби версията на Volvo S60. Очаквано всички детайли в купето демонстрират съвършен баланс между изкуство и технология, функционално и красиво. Сивото, съчетано с морскосиньо, и алуминиевите детайли говорят за

класата на автомобила. Тръгваме, за да разберем, че тази кола вози, както и изглежда. “Мечта ми е, страшно харесвам Volvo. Тази строгост и елегантност, простор и сигурност. И родината му харесвам. Неотдавна ходихме с филма на фестивала в Гьотеборг. Там за първи път видях замръзнало море. За първи път видях и шведки да танцуват по масите на музика на Горан Брегович. Как се забравят такива неща?” Потегляме към Паметника на Съветската армия. Паметникът От гледна точка на сюжета на филма паметникът е ключово място за филма: тук се запознават Сташ и Беки, а и това е запазената територия и пространство на скейтърите. “TILT е универсална и в същото време е изключително софийска история, със софийски типажи. Такива като

235

236

237

старите скейтъри Репата, Гого Кънкьора, Гъбата, Сандо. Те бяха различните хора със свободолюбив дух, които цепеха въздуха със скейтове и кънки на сивия фон на соца”, казва Виктор, докато се отдалечаваме от бетоновата грамада. Бар TILT За бара трябва да отидем на две места: едното е на ул. Карнеги, другото е на Милин камък. Екстериорът на бара е сниман на първото, а интериорът му – на второто място. Отправяме се първо към Карнеги, пътят ни минава покрай Гурко и Каравелов, където Виктор разказва, че се намирала първата соц имитация на Мак Доналдс, казвали ù Червеното, и пиели кола в прозрачни пластмасови чаши. Бийп, бийп, бийп, известяват сонарите на парктроника за опасна близост с други автомобили или предмети на пътя. Запазената мар-

ка на Volvo е системата City Safety, която предпазва от нискоскоростни сблъсъци. Бийп, бийп, бийп – новото Volovo V60 дава път на още една революционна за атвомобилната индустрия система – Pedestrian Detection. Радар и камера предупреждават водача, ако пешеходец изскочи внезапно на пътя. Ако шофьорът не реагира навреме при скорост до 35 км/ч системата Pedestrian detection задейства автоматично спирачките на автомобила и предотвратява напълно предстоящ удар. Веднага ще я познаете – кривата желязна рамка над вратата, липсва само надписът TILT над нея. Улицата е тясна, няма и процеп за паркиране и все пак въпреки теснотията успяваме гъвкаво да изманеврираме практичното ново Volvo V60 и да спрем за малко, което говори за много добра маневреност при тежките софийски условия. Навремето тук си е имало бар, в момента мястото е запусна-

то. За разлика от TILT интериора. Казва се бар Арабия и още с влизането си ще видите прочутия флипер. Тук Виктор се сеща за купищата инфарктни ситуации около филма: актьорите са заети непрекъснато в представления и снимки и логистиката около събирането им понякога пропада. В един момент му се е наложило да съкрати цяла снимачна седмица. Емигрантската къща е трябвало да бъде една хижа на Витоша, но в деня на снимките навалял няколко метра сняг, което направило достъпа до нея с цялата снимачна техника невъзможен. В последния момент е сменена с къща на ул. Дунав. А сега: “Хайде към Бистрица!” Бистрица Вече сме се измъкнали от теснотията и дупките на т. нар. улици и наближаваме Бистрица. По внезапните и остри серпентини, прорязващи планината, се усеща действителният авангард под предния капак на 238

новото V60. Бийповете се включват при леко отклоняване от лентата – система следи дали спазвате маркировката. Дават знак и когато нещо се движи в сляпата зона, което по никакъв начин не може да видите. Особено полезно в случаите с хлъзгава мокра настилка, каквато е в нашия случай. Бистрица е мястото, където Филип Аврамов /Змията/ брутално реже ухото на някакъв нещастник. Тук е и страхотната панорама, която се разкрива към сивеещата, пълна с блокове соц София. Внушението днес не е по-различно. “Ето затова непрекъснато повтарям, че това е филм за поколението на 90-те, не за прехода. А и нищо не ме кара да мисля, че този преход е свършил... Мутрите са си тук, нали?!” На връщане минаваме кино, тогава Дружба, и тогавашния Кравай. “Така беше, към седем часа се събирахме много хора пред кино Дружба. После

239

се пренасяхме на Кравай. Целта беше да се научи “къде е купонът”, така беше тогава – купоните си ги правехме по къщите.” Сеща се и за “Чочо сан”, от който след това повръщал два дни, ментата на морето, лимоновите резенки, мазния чипс, оттогава са му и любимите фотоапарати: Практика и Смяна 8. “Не съм спирал да се занимавам с фотография, като режисьор много ми помага и това, че съм завършил Художествената гимназия.” Но звукът в един филм е също толкова важен, колкото и композицията на кадъра. А в TILT има много работа, хвърлена по звука. Звукът е правен в германското студио Metrix, а музиката е дело на Марко Стречони от италинското студио Stone Recording.

и чувствителен на допир екран. С едно докосване можем да увеличим не само звука, но и да приплъзнем екрана така, че да не попада в полезрението на шофьора. “Какво ще правя утре ли?”, казва Витор, докато паркира пред Шипка 6. “Още ден-два и започвам работа по следващите проекти: по всяка вероятност ще има TILT 2, започвам работа и по романа на Захари Карабашлиев 18 процента сиво.”

Тук Виктор настъпва педала, докато слушаме Wu Tang Clan от мултиколонната аудиоуредба в автомобила, която се управлява чрез голям

240

241

Тенис маса от Puma Известната спортна марка Puma ни представя една уникална дизайнерска тенис маса, разработена съвместно с Aruliden – консултантска компания за дизайн от Ню Йорк. Целта им е да създадат модерно спортно съоръжение, което лесно се вписва в съвременния интериор на дома. Екипите на двете фирми със сигурност са успели да направят нещо различно – масата е сгъваема, със специално тъмно керамично покритие, върху което може да се пише като на дъска с тебешир. За да бъде не само готина, но и функционална, Puma решава да добави и лавица под масата, удобна за поставяне на ракети, топчета, напитки или каквото още ви хрумне. Масата може да бъде разположена и на открито, а за стрийт арт вида ù допринася алуминиева мрежа, която наподобява плетката на градинска ограда. Идеята на Puma за визията на продукта идва от колекцията им French 77, която е инспирирана от облеклото на аржентинския тенисист Гилермо Вилa в стила на 70-те. Всяка маса е ръчно изработена в САЩ в ограничено количество от 40 бройки. Регистрирайте се на puma.com/social, за да разберете кога и къде можете да видите и играете на масата.

242

Camper P87 омекотяваща система Омекотяващата система P87 е една от най-иновативните технологии на Camper. Специалните стелки, в които са разположени 87 топчета, свързани помежду си чрез мрежа от канали, поемат удара и допринасят за удобство при ходене. Комфортната линия на Camper за пролет-лято 2011 предлага моделите Klick и K3. Klick са класически кецове на Camper със спортна подметка и сандали за мъже и жени с новата омекотяваща система Р87. Благодарение на цялостно зашитата подметка при тези модели се използва по-малко лепило, което осигурява повече гъвкавост на движението. K3 пък комбинира ежедневната качествена обувка с рокендрол настроението и easywear детайлите, като например цип за по-удобно обуване. С новата омекотяваща система и цялостно зашитата подметка обувката е издръжлива и удобна.

243

CORRECT LINE 2011 на G-STAR Колекцията пролет/лято 2011 от програмата Correct Line е вдъхновена от елегантния стил на 30-те години. В различните модели са използвани свежите цветове и дебелите райета, така типични за крикет и тенис клубовете по онова време. G-Star стартира Correct Line през 2009 година. Линията предлага изискани дрехи, които са подходящи както за ежедневно носене, така и за по-специални случаи. Всеки модел комбинира детайли, типични за градския тип облекло, с утвърдилия се през годините уникален стил на G-Star.

244

REPLAY MAESTRO DENIM Колекция пролет/лято 2011

Проектът MAESTRO произтича от желанието да се посвети специална продуктова гама на Клаудио Буциол, създателя на Fashion Box. Гамата МАЕSTRО е насочена към истинските ценители на небрежния стил и предлага най-доброто в денима. Отличителните черти на гамата са специалните етикети – счупено крило на чайка, бродираните върху плата джобове и ръчно бродираните брандинг детайли. Обработки като spraying ефектa могат да се видят в моделите на мъжките ризи, при тях индиго материята изглежда измита и скъсана. За жената Replay избира в колекцията си романтични къси рокли от коприна или лен и ризи в мъжки стил от най-различни материи, с ажурни бродерии или дантели на подгъва. Преобладават флоралните мотиви и ярките цветове.

245

avox.com p o r u e . w ww

AY-2FR0A1NC1E M 8 2 O T FROMNT2-F5ERRAND - AUVERGNE CLERMO

N O R a A • N O O C CO RINGER

CATHERINE L U O S E L C N O ' BEN L T C E J O R P N A GOT ZE I O N S Y O B • Z ZA L… H A D B Y D S A M O TH

4 DAYS, 4 ROOMS, MORE THAN 50 BANDS !

...............................................................................................

Tickets and all the line-up: www.europavox.com

M/Mink Еau de Parfum от Byredo “В парфюмерийния бранш е нормално първо да създадеш аромата, а после да търсиш идеята, която да го лансира на пазара. А ние следваме точно обратния принцип – първо идеята, а после аромата”, казват дизайнерите от M/M. Новият парфюм M/Mink е резултат на съвместното творчество между стокхолмската парфюмерийна къща Byredo и парижкото дизайн дуо М/М. Michaël Amzalag и Mathias Augustyniak, основателите на М/М, обичат да експериментират с мода, музика и изкуство и в проектите си търсят взаимодействията между отделните дисциплини. За парфюма M/Mink те събират три елемента – блок твърдо мастило от Азия, снимка на японски майстор калиграф и голяма утопична формула, нарисувана на корейска традиционна хартия. Тези елементи служат за вдъхновение на Byredo и те ги използват в новия аромат M/Mink. Известните създатели на парфюми Jérôme Epinette и Ben Gorham от Byredo комбинират ароматите на aдроксал, тамян, пачули, детелинов мед и опушен кехлибар, сътворявайки чувствен и загадъчен аромат, който мирише на мастило.

Salon Olfacitive – ул. Г.С. Раковски 145, София

247

Nuxe Body През 1957 г. парижки фармацевт, увлечен по лечебните свойства на растенията, събира силата им в аромотерапевтични и фитотерапевтични формули. Единственото, което му липсва тогава, е конкретна визия и маркетингов план. 32 г. по-късно Ализа Жабес купува Nuxe и я превръща в успешна козметична марка, свързваща в хармонично цяло природа, здраве и красота. Мултифункционалното сухо масло поставя началото на серия от продукти, които бързо стават бестселъри. Днес към голямото семейство на Nuxe се присъединява нова серия от шест продукта за тяло с аромат на кокосово сорбе, портокалов цвят и дива ванилия. Кадифен душ гел, ексфолиант, хидратиращ лосион и стягащ крем за тяло гарантират ежедневното удоволствие, а останалите два – серум и масло, са специализирани в оформянето на силуета.

248

Les Perles de Chanel Oсвен мъжките елементи в дамската мода, малката черна рокля, райето, туида, най-продавания парфюм в света, най-разпознаваемото лого... на Габриел Шанел дължим и превръщането на перлите в неизменен аксесоар и символ на добре възпитан вкус. Перлите са и емблематичното вдъхновение за пролетната колекция грим на марката. Ексклузивният продукт – лимитирана палитра сенки за очи с пет (знаковото число за Chanel) блестящи цвята, градира светлината през широката гама от нежни перлени нюанси.

249

Skin. Ergetic Идеята да се произвеждат продукти без използване на химикали възниква в различни страни по различно време. Но ако има някаква мода в бялата козметика напоследък, то това е тенденцията “био”. Формули без парабени, консерванти, допълнителни оцветители и аромати. Най-добрата активна съставка за свежа козметика този сезон се нарича сулфорафан – наситен екстракт от броколи и ефективна съставка с антиоксидантни свойства. Biotherm разработват специален серум именно с нея и активират съставката в последната минута преди употреба чрез капсула, която освобождава определено количество концентрат на прах.

250

Gucci Guilty След като миналата есен носеше нотките на Gucci Guilty за жени, пролетта ще ни срещне с нейния съучастник, за да сподели удоволствието на двойката от отказа да се чувстваш виновен. Докато женската природа на аромата беше топла и ориенталска, то мъжката носи самобитно папратово ухание и цитрусова свежест, подсилена от плътността на пачули. В кампанията отново участват обичайните заподозрени – творчески директор Фрида Джанини, режисьор Франк Милър, актьорите Евън Рейчъл Ууд и Крис Евънс. Към тях се присъединяват талантливата вокалистка на Bat for Lashes Наташа Кан и модните фотографи Мерт Алъс и Маркъс Пигот.

251

Shiseido, Zen White Heat Еdition ЕDP/EDT for men Защото: двойката свежи аромати са разработени с ексклузивна за марката анти стрес технология. Освобождаващо дзен преживяване за сетивата, в което чистите енергии на двата аромата се сливат. Какво:

Tom Ford, Black Orchid Защото: дебютът на Том Форд в дамскиКакво:

те аромати събужда неподвластно на времето усещане за лукс с примамливо ухание на черни орхидеи и билки. Marc Jacobs, Daisy Еau So Fresh Защото: новата свежа, флорална, плодова версия на Daisy олицетворява природата на твореца Jacobs, а именно таланта да интерпретира по свой начин класически изразни форми. Какво:

YSL, Belle d’Opium Защото: познатият парфюм вече има червена нишка, минаваща през флакона като омаен дим от ароматно наргиле с букет от опушени, тютюневи, амброви и плодови нотки. Какво:

Chanel, №5 EDP /Eau Premiere Twist&Spray Защото: първият парфюм на Chanel, създаден през 1921г. и любим на поколеКакво:

252

ния жени дава своя отговор на ежедневния забързан темп на живот със спрей за чанта – уникална 3х20 мл спрей опаковка в две версии. Chloe, EDP Rose Edition Защото: Chloe посреща пролетта с лимитиран аромат, отдаващ истинска чест на розата и нейната главна роля в световната парфюмерия. Какво:

2 Какво: Dsquared , She Wood Golden Light Wood/He Wood Silver Wind Wood Защото: канадското модно дуо Дийн и Дан посвещава третото си издание от суперколекцията Природата винаги побеждава на жените и мъжете, които осъзнават неразривната си връзка с природата.

Carolina Herrera, CH Men Защото: ароматът има флорално-дървесен характер с нюанси на кожа – толкова характерен детайл за аксесоарите на марката от Ню Йорк. Какво:

Nina Ricci, Nina L’Elixir EDP Защото: към сърцевината на иконичната червена ябълка са добавени искрящи нотки на калабрийски лимон и освеКакво:

жаващ бразилски коктейл кайпириня. DKNY, Be Delicious Juiced/ Fresh Blossom Juiced Защото: тази пролет семейството на Be Delicious се увеличава с два нови аромата, които ще отговарят на търсенето ви за свежест и лекота в предстоящите горещи дни. Какво:

Какво:

Boss Orange

Men Защото:

ако не ви

стига фактът, че Орландо Блум се идентифицира с този аромат, то тогава за вас остава енергизиращата комбинация от ябълка, тамян, ванилия и екзотичното дърво бубинга. Dior, Aqua Fahrenheit Защото: в новия израз на класиката Fahrenheit водата среща огъня, за да го съживи с лекотата си и облече в свежест. Какво:

253

Estee Lauder, Private Collection Amber Ylang Ylang Защото: вторият аромат от ексклузивната колекция на Аерин Лаудер напомня на легендарните аромати от миналото, но ви приканва в интимния свят на днешния ден с две от найскъпите съставки в парфюмерията. Какво:

Bruno Banani, Made For Women Защото: цветноплодовият, воден Какво:

аромат комбинира нотки от узрели зърна и прашец от пролетни цветя, за да подчертае очарованието на жените ловци, които ще получат и подарък – гривна.

Dior, пролетна колекция грим Gris Montaigne 2011 Защото: сивото, макар обикновено да носи благородство, е и емблематичен цвят за марката и новата колекция, която блести с неустоим couture аксесоар – сенки за очи. Какво:

Lancome, пролетна колекция грим Ultra Lavande 2011 Защото: ни напомня за модните тенденции от 70-те и Какво:

жената, която е романтично хипи през деня и блестяща диско дива през нощта. Givenchy, пролетна колекция грим Naivement Couture 2011 Защото: естествена пролетна руменина на бузите може да ви даде само Blush Gelee – лимитиран свеж, розов гел, който се нанася с апликатор. Какво:

YSL, пролетна колекция грим Boheme Libertine 2011 Защото: пролетта крие лудешката си бохемска същност под маската на невинността, затова се е маскирала в розово с лимитирания перлен продукт Pink Celebration, който може да се нанася върху лицето, очите и деколтето. Какво:

Estee Lauder, пролетна колекция

Какво:

254

грим Wild Violet 2011 динамичната колекция грим освен ярък цвят има и прелъстителен аромат, който да подчертае пролетния сезон с експлозия от цвят, пълен с жизненост.

Защото:

MAC, пролетна колекция грим Quite Cute 2011 Защото: пролетта идва със сладка колекция в пастелно бонбонени цветове за цялото лице. Какво:

La Prairie, Cellular Eye Cream Platinum Rare Защото: марката пионер в употребата на платина в противостареещи формули комбинира незабавното действие на серум с хидратиращите свойства на богат крем за деликатната околоочна зона. Какво:

Lancome, Genefique Nutrics Защото: най-новото решение за проблемите на сухата кожа я подхранва със съставки, които повишават активността на гените и увеличават продукцията на протеини. Какво:

Givenchy, Hydra Sparkling Защото: маската и серумът са разработени със специален Sparkling Water Complex ®, Какво:

съдържащ молекули, които активират влажността в дълбоките слоеве на кожата. Estee Lauder, Day Wear Защото: кремът има най-ефективния антиоксидантен комплекс и широкoспектърна слънчева защита, за да предотврати и намали първите видими признаци на стареене.  Какво:

Nuxe, Nuxuriance Защото: новото допълнение към гамата продукти за зряла кожа се грижи за околоустния и околоочния контур чрез ефективността на растенията. Какво:

Lancome, L’Absolu Nu Защото: червилото комбинира грижа за устните с фина текстура, подобрява цвета и структурата им с ново усещаКакво:

255

не за естествени, “чисти” устни. Phyto, Phytokeratine Защото: изтощената и увредена коса може да бъде възстановена от новата линия продукти с ектракт от нар и дива теменуга – шампоан, балсам и серум за цъфтящи краища. Какво:

Какво:

Lierac, Body

Slim Защото:

концентра-

тът за оформяне на тяло има антицелулитно действие, стяга и елиминира задържането на вода.

Можеш да ни намериш в:

You can find us at:

София

Sofia

Пловдив

Plovdiv

Artnewscafe /галерия Сариев – ул. Отец Паисий 38

Artnewscafe / Sariev Gallery – 38, Otets Paisiy St.

Списание Едно • Пролет 2011 / Edno Magazine • Spring 2011

# 92

9 771312 000002