Списание ЛИК Септември 2013

евр оп ей ски б ележ ник

Андерс Цорн, Танц в средата на лятото, 1897

ЛИОН

ЛОНДОН Серия кинетични скулптури и триизмерни фрагменти от шедьоври, предимно от Ренесанса, вдъхват живот на светците в изложбата на Майкъл Ланди, която третира темата новаторски, извън канона. Може да се види в Националната галерия до 24 ноември.

САН СЕБАСТИАН Кинофестивалът (20–28 септември) за 61-и път ще определи своите награди (Златна раковина). Вече се знае, че наградата Доностия за цялостно творчество ще бъде връчена на актрисата Кармен Маура (на снимката) за изключителния й принос в испанското кино.

„Междувременно… внезапно и след това” – Гунар Кваран, куратор на Лионското биенале (12 септември–5 януари), кани артисти от цял свят, които работят на полето на повествователното и експерименталното с различни медии и материали.

МЮНХЕН До 6 октомври продължава в Кунстхале панорамата на северното изкуство (пейзажи, портрети, интериорни сцени) в годините на избуяването на модернизма (1860–1920). Редом с Мунк и Стриндберг – по-малко известни творци.

ПЛОВДИВ Есенен салон на изкуствата от 1 до 30 септември на територията на Старинен Пловдив. Проектът „Форсиране на избора” дава възможност за изява на млади автори. За част от тях това ще бъде първата им самостоятелна изложба. Подготвен е двуезичен каталог.

ПРАГА

МОНАКО В Новия национален музей до 29 септември може да се види изложбата на руския художник Ерик Булатов, живопис и рисунки 1966–2013.

Националната галерия представя до 29 септември голяма ретроспективна изложба, запознаваща с живота и творчеството на един оригинален творец от чешката диаспора във Франция: „Ян Крижек (1919–1985) и парижката художествена сцена през 50-те години на миналия век”.

ИСТАНБУЛ 13-то биенале протича от 14 септември до 10 ноември под мотото „Мамо, аз варварин ли съм?”. Куратор: Фулия Ердемчи (на снимката).

Ерик Булатов, Автопортрет, 1968

2013

септември

1

■ ЛИК в т о р а с т р а н и ц а

2

септември

2013

© Георги Мурджиев

Л

ятото е толкова дълго, че само отпуск, море и планини не стигат да го запълнят. Трябват и фестивали. А фестивалите са всякакви. Има една тежка артилерия, която определя тенденции и подкрепя високото изкуство: театралния фестивал в Авиньон (стр.

38), Вагнеровия в Байройт (стр. 64), музикалния в Залцбург, на всички изкуства в Единбург, на арткиното във Венеция. Това, че се случват през лятото и ранната есен, е по-скоро като подгряване на предстоящия сезон – да се оформят новите посоки и сериозните търсения занапред. А и за да им се отдели повече внимание, повече съсредоточеност върху синтезираното преживяване от страна на вярната, но може би все пак работеща публика. Друга категория не са толкова фестивали, колкото всякакви варианти на улични форуми. В страните с подходящ климат, а България определено е такава, формите на изкуство се пренасят на открито. Варненското лято, като започне с театър през юни, та преминава през класическа музика, балет, джаз (стр. 8) и не спира, докато не ни оплете и в кино („Любовта е лудост” и международния фестивал на анимационния филм). През това време София „диша” (стр. 10), поетизира, минава на „късо съединение” Част от „Михаил Йосифов секстет” подгрява (стр. 6), руши Стената с Роджър Уотърс за концертите на открито на Фортисимо фест или се образова в Нощта на учените (стр. 14). Но не само големите градове приютяват културните събития – Банско вместо ски предлага джаз, че и опера дори, но още по-екстравагантно преживяване е да се изкачите под връх Перелик и да слушате в екообстановка „чист джаз”. Възможно разделение на фестивалите е на моно- и поли- тематични: едните се вместват в определен жанр или вид изкуство, а другите се опитват да обединят повече от едно. Сред вторите се откроява с дългогодишната си традиция Аполония в Созопол. Има и още варианти: ако на българина по някаква причина му е трудно да пътува, то услужливо се появиха събития, които обикалят страната – не зрителят отива при тях, а те отиват при зрителя. Филмовата програма на БНТ „Кино на открито” радва особено районите, които са забравили какво е да влезеш в киносалон. А Фортисимо фест на лятното си турне „Музика под звездите” ще посети 6 града (с 2 повече от миналата година) и ще убеждава публиката си, че „класическата музика не е елитарна, не е скучна и не е страшна”. При това програмата е доста разнообразна (класика, фолклор, джаз, бийтбокс, музика от филми и видеоигри) и с варианти за различните градове (акцент ту върху цигулките на Светлин Русев или на Марио Хосен, ту върху рояла на Людмил Ангелов). Големият въпрос при всички тези прояви, поне в България, е как да се съчетаят сериозното изкуство и забавлението, как да не пострадат естетическите параметри при толкова уютното преживяване на открито, което отслабва критичния поглед. Комфортът е коварен: той размеква изискванията за селекция, трудност, качество, оригиналност и себераздаване в онова, което слушаме или гледаме. Защото ни прелъстява с осезаемото и безспорно удоволствие как го правим. Кои ли и колко са фестивалите, концертите, събитията, които успяват да превърнат бунтарството, откривателството, размисъла в развлечение и стихийна емоция? Но те ще са онези, които ще „оставят драскотина в паметта ни”. Петя АЛЕКСАНДРОВА

Месечно издание на БТА Година XLIII, брой септември 2013 Главен редактор: Ясен Атанасов Редактори: Нина Венова Петя Александрова Василка Николова Дизайн: Данаил Алексиев Предпечат: Здравка Пентиева Коректор: Людмила Райкова

В списването на този брой участват: Антон Стайков, Валентин Маринов–Пело, Вера Генова, Владимир Гаджев, Екатерина Лимончева, Елияна Генчева, Здравка Михайлова, Ивайло Кицов, Лидия Кирилова, Мария Василева, Мария Петрикова, Майя Праматарова, Милена Милева, Силвия Чолева, Толя Радева, Юри Лазаров, Яница Радева

Снимки от EPA, Пресфото – БТА

■ ЛИК с ъ д ъ р ж а н и е 4

38

ПЪРВА НАЦИОНАЛНА ИЗЛОЖБА НА БЪЛГАРСКИЯ КОМИКС Предпремиерно – ще се състои между 10 и 25 септември на първите два етажа в галерията на СБХ на „Шипка”6.

6

АКЦЕНТИ НА МЕСЕЦА „Късо съединение” 2013 – Екатерина Лимончева; 22-и международен джазов фестивал „Варненско лято” – Владимир Гаджев; „София диша” – Лидия Кирилова; Нощ на галериите и музеите в Пловдив (20–21 септември) – Яна Пункина; „Европейска нощ на учените“ (27 септември); Втори национален фестивал „Четящият човек” в Бургас (10 – 13 септември 2013) – Юри Лазаров

16 ПОСЛЕДНИЯТ КРАЛ

НА НЮ ЙОРК Портрет на Самюъл Ървинг Нюхаус, собственик на медийната империя „Конде Наст”

ЗРИТЕЛ, ТЕКСТ И СЦЕНА Основни линии на театралния фестивал в Авиньон

септември 2013

4

42

ФИЛОСОФ СРЕЩУ АРТИСТ 50 Бернар-Анри Леви и Даниел Бюрен около изложбата „Приключенията на истината”

6

50

МУЗИКАЛНИЯТ СЕПТЕМВРИ 56 Концертите на Ману Чао (зала Фестивална,16 септември) и на Алън Парсънс (28 септември) представя Ивайло Кицов

21 НОВИЯТ ГОСПОДАР

22 61

22 „ПОЕЗИЯТА Е СВОБОДНО

И ОТЗИВЧИВО ИЗКУСТВО” С Иван Теофилов разговаря Силвия Чолева

КРИТИКА Две мнения, предизвикани от книгата „Как да четем литература” на проф. Тери Игълтън

30 „КРОНОС”

Публикуван е интимният дневник на Витолд Гомбрович

32 ТРУДЕН ОБЛОГ ЗА

БИОГРАФА Маурицио Сера пише „Итало Свево, или антиживотът”

35

МЪЖЪТ В БЯЛО Том Улф и новият му роман Back to Blood

МАРИИНСКИ – АКТ ІІ 61 Маестро Валерий Гергиев за новата концертна зала в Санкт Петербург ЗАЛЕЗЪТ НА ВАГНЕР В БАЙРОЙТ 64 Пръстенът на нибелунга в постановката на берлинчанина Франк Касторф предизвика скандал на фестивала

25 КАКВО НЕ Е ДОБРА

АБСУРДА В памет на Славомир Мрожек, полския драматург, прозаик, сатирик и художник – Милена Милева

ЦИКЛИТЕ НА ЖИВОТА 53 Изложба на италианския скулптор Джузепе Пенон в градините на Версай ТУК И ТАМ 54 Мария Василева за изложбата „Български художници във Виена. Съвременни практики в началото на ХХІ век“ в СГХГ (13 септември – 13 октомври)

„Писане във времето на вездесъщото съобщение” от френския философ Жан-Клод Моно

28 ПРЕСЛЕДВАЧЪТ НА

СИЛАТА ПРИНАДЛЕЖИ НА ПУБЛИКАТА 44 Атинският фестивал през погледа на Здравка Михайлова ЗЛОДЕЯТ БЕШЕ В ЧЕРНО... 47 Архитектът като синоним на една не съвсем морална професия

18 КОЙ РАЗНАСЯ ПИСМАТА?

НА СВЕТА За книгата на Валери Шарол „Философия на екрана. В света на пещерата?”

ДА ХВАНЕШ СЯНКАТА СИ 42 За изявите на Джон Малкович и Йоши Оида на летните фестивали в Ню Йорк разказва Майя Праматарова

35

74

АКТЬОРЪТ 68 Оригинален създател на тела и фикции или опитомен изпълнител и бъдещ музеен експонат? ИМА ЛИ БАЛКАНСКО КИНО? 71 Работещи в региона режисьори разсъждават по темата КОГАТО КАЗАНОВА СРЕЩНА ДРАКУЛА 74 „Историята на моята смърт“ на каталонския режисьор Алберт Сера със Златен леопард от фестивала в Локарно БИБЛИОТЕКА ЛИК 76 „Блажени са блажените” от Ясмина Реза ПОСЛЕДНА СТРАНИЦА 79 „Лебедът” от Яница Радева 2013 септември

3

■ ЛИК култура

Изложба на български Комиксът влиза в официалната галерия на СБХ! Преди десет години никой не би повярвал. Но стереотипите са преодолени. След успешния албум „Над дъгата” и съпътстващата изложба, пътувала в седем града, логично беше да се направи следваща стъпка – първа Национална изложба на българския комикс. Тя ще се състои между 10 и 25 септември на първите два етажа в галерията на „Шипка” 6. По време на изложбата ще се проведат и съпътстващи събития – представяния на комикс албуми, творчески ателиета и срещи на авторите с ученици, студенти, колеги и фенове на деветото изкуство. За участие са избрани повече от 80 художници с близо 500 пана. За изложбата се подготвя и каталог. Участниците са от раз-

лични поколения. Доайенът на комикс изкуството Любен Зидаров ще се представи по повод своята 90-годишнина с няколко комикс страници, публикувани през 40-те години, и „Островът на съкровищата” в няколко варианта. Голяма група художници от средното поколение ще представят легендарното списание „Дъга”. Млади художници, аниматори, автори на видеоигри и представители на ъндърграунд течения ще покажат различните лица и разнообразието на българската комикс сцена. Организатори на първата Национална изложба на българския комикс са секция комикс при СБХ и екипът на „Проектът Дъга”, а куратори – Петър Станимиров, Антон Стайков, Александър Въчков. ■

Георги Мурджев

Ивайло Драганов

Александър Георгиев

4

септември

2013

и комикси в СБХ

Борис Праматаров

Издателство Grozen

Ангел Йорданов Павел Байрактарски

Евгени Йорданов

2013

септември

5

■ ЛИК акцент на месеца

ЖИВОТ ”НА КЪСО” Да направиш добър кратък филм е по-трудно от пълнометражен. И то не само защото „краткостта е сестра на таланта”. Финансово изглежда полесно, но шансът на този киноразказ да бъде видян от широка публика е почти нищожен, ако няма фестивали като „Късо съединение”. Да не говорим, че за мнозина зрители късометражните филми са просто (студентски) упражнения по стил, които заслужават предимно снизходително „потупване по рамото”. И често се забравя, че мнозина световноизвестни режисьори са започнали с short шедьоври (и награди), а мнозина продължават да се връщат към късометражното кино – като своеобразен отдих между два многомилионни проекта. От друга страна, кратките филми нямат нужда от оправдание за своето съществуване, но и трябва да са готови да понесат критика наравно с пълнометражните, рискувайки да пострадат от градуса на обективността, когато са обединени в програми с други заглавия. Има различни варианти за 6

септември

2013

групиране (и съответно разпространение) на късометражни филми. Лошата новина е, че качествата им могат да се изгубят при общуването със съвсем различен „съседен” продукт (дори в рамките на вече популярния „омнибус”, подчинен на обща тема), а добрата, че Short Circuit Film Festival се случи за шеста поредна година в София. „Късо съединение” 2013 освежи софийския филмов пейзаж в началото на август. Фестивалът включваше 7 програми с разнообразно сюжетно, жанрово, стилово и географско присъствие. В следващите редове ще стане дума за 5 от тях. Класическа „банда” от кратки филмчета, програмата „Световно късо съединение” обхваща няколко заглавия с различен произход и качества. Сръбският „Залитане” е игрално-документален и изглежда нагласен и някак превзет въпреки забавното съучастничество на Кустурица и Гаел Гарсия Бернал. Джоуел Шумахер ни предлага клиширано нагледно помагало на тема толерантност и отстояване на сексуалната ориента-

„В последния момент” „Мадрид накратко”

ция в „Мъжът в огледалото”. Руският „Атлантик” е леко стресиращ с аскетичната си хорър главоблъсканица, чийто изход не става съвсем ясен (е, кому е притрябвал, щом си имаме възкръсване на „Титаник” – кораба, а не филма). А Том Сайзмор се е забъркал в твърде философстващ последовател на „Меланхолия”, където найинтересно си остава заглавието „Добрият бог и лошото куче”. Затова пък норвежкият „В последния момент” е драматургично издържано откровение за смъртта (с намигване към Уди Алън и Бирол Юнел за разкош), а холандският „Севиля” успява да разкаже в 11 минути всичко, което е необходимо да се знае за приятелството, вината и съмнението „дали животът продължава въпреки всичко”. Събрани отново на случаен принцип, но този път обединени географски, късометражките от „Мадрид накратко” нямат претенцията за изграждане на някакъв специфичен испански пейзаж (или колорит). Но селекцията е доста добра. Най-впечатляващи са историята на самотната Джослин, която работи нощна смяна и спи през деня в нещо като килер, обитаван през нощта от друг наемател; „Последният кадър” – комична

ситуация от снимачен терен на испански уестърн, някъде през 60-те; и черният хумор на „Никой не е виновен”, или нагледен урок как за 14 минути можеш да откажеш съпруга си да те напусне. С малко изключение на една чаткомуникация испанската програма създава найхармонично усещане у зрителя едновременно за пълноправни в качествено отношение новели и за разнообразие от стил и сюжет, с каквито би се радвала да се похвали всяка свободно съчетана късометражна колекция. Следващите две програми са организирани на принципа на филм омнибус, съставен от отделни киноразкази, обединени около обща тема или емоция. Италианският вариант следва популярната в последните години формула за филм, посветен на един град и подписан от много режисьори, а американският предлага вариации по темата за подозрението, когато е намесена любов или обратното. „24 вкуса от Неапол” е документална фреска, чието най-голямо достойнство е неусетното преливане от история в история. 24-ма неаполитанци споделят вкусове и впечатления от своя град – колоритно, разнообразно, силно емоционално. Но защо толкова настоя-

ват да ни представят родното място на пицата предимно като кофти избор за живеене (още от самия пролог) – изглежда някак едностранчиво, особено ако попадне на зрител, запленен от Неапол. „Любов и подозрение” пък беше звездното обещание на „Късо съединение” 2013 при наличието на имена като Робърт Патинсън, Джеймс Франко, Сам Уортингтън, Ейми Адамс и Робърт Дауни син. Петте новели, обединени около различните вариации на темата за любовта и подозрението, отново не са съвсем равностой-

ни и нарушават хармонията на стила. Робърт (Патинсън, разбира се) и неговата история са пълна трагедия, докато Сам е въвлечен в симпатичен „стопаджийски” флирт, а Джеймс и Ейми ни представят наистина вълнуващи и оригинални късчета житейска драма, облечени в предимствата и взискателността на филмовия разказ. „Перлите на Далечния изток” идва изцяло от Виетнам и е най-съвършеният участник във фестивала вероятно заради приемствеността в атмосферата, която се дължи на факта, че целите му 103 минути са дело на един режисьор. Но далеч не само. Настроението, което се излъчва от седемте отделни истории, посветени на седем виетнамски жени, е... омагьосващо. Всяка една от новелите е елегична, по източно сдържана и неизменно красива. В някакво визуално условно азиатско пространство, в отрязъци, ся-

„Перлите на Далечния изток”

„Любов и подозрение”

каш останали извън времето, най-прекрасни са историите на малкото момиче, влюбено в сина на прислужницата; децата на природата, изоставени на произвола на съдбата и собствените си чувства; на младата жена, която трябва да донесе на една майка вестта за смъртта на сина й; на вярната съпруга, потърсила утеха в изневярата; и успялата моделиерка с шест провалени брака зад гърба си... Удивително е как подобен филм изтрива напрежението и стреса от ежедневието и те потапя без излишно философстване в един свят на неподправена емоция и меланхоличен релакс. Като цяло парченцата живот дават „накъсо” за няколко приятни часа филмов маратон из различни краища на света. Преживяването „Късо съединение” определено си заслужава продължението. ■ Екатерина ЛИМОНЧЕВА 2013

септември

7

■ ЛИК акцент на месеца Вместо увод към 22-я международен джазов фестивал „Варненско Лято” (26–28 юли) Анатоли Вапиров предложи концерт, посветен на неговата 65-годишнина (календарно отминала) и половинвековната му професионална музикална дейност. А вместо заключение Милчо Левиев представи на публиката във Фестивалния и конгресен център своята рапсодия „Орфей”, с която се отбеляза неговата 75-годишнина (календарно отминала). За събитието разказва Владимир ГАДЖЕВ. На пръв поглед всичко стана някак случайно, но пък хвърли допълнителна светлина към творчеството на двамата изтъкнати музиканти и разшири представите ни за него. Анатоли Вапиров раздели своя авторски концерт на две части: премиерно изпълнение на неговата Симфония № 2 от оркестъра на Русенската филхармония (дир. Георги Димитров) и програма на триото Balkan Influenza (Вапиров, Дончев, Янкулов). Милчо Левиев пък бе поверил „Орфей” на Варненския камерен оркестър (дир. Ганчо Ганчев), който дооформи концерта с крайно интересната (мощен гейзер от хумор) и слабо позната сюита на Дмитрий Шостакович „Новият Вавилон” (опус 17), синтезирала музиката му от едноименния филм и представена в редакцията на Генадий Рождественски. Плюс пиесата на Петър Славов младши Gone. Тази своеобразна рамка бе много сполучливо допълнение към фестивалните рецитали и получи заслужено добрата оценка на публиката. Самият 22-и фестивал бе доминиран от българската музикална диаспора, която от две десетилетия редовно поддържа така необходимите творчески контакти с метрополията. Предвид младежката възраст на артистите от двата сектора, както и на по-голямата част от аудиторията, малцина бяха тези, които забелязаха интересната и многозначителна символика. Присъствието на Милчо Левиев във Варна и дебютът на Марио Станчев на джазовия фестивал ни напомни за пионерската роля на двамата още от времето на тоталитаризма. Тогава, уви, България стоеше извън общите културни процеси в света, странеше от тях 8

септември

2013

и не позволяваше да следим развитието им системно, целенасочено и детайлно. Международните успехи на двамата музиканти бяха факт и се множаха, но на държавните ни мъже и през ум не им минаваше възможността чрез тяхното изкуство да се съизмерваме с все по-високите художествени критерии, изисквани и налагани в демократичния свят. Дори изолираният височайши жест за „реабилитация” на Милчо Левиев през 1980 и 1981 имаше по-скоро мострен характер (а също и на социален отдушник) и не подсказа желание за трайно приобщаване към музикалната култура на метрополията. Точно тогава историята ни намигна с жестоко ироничен жест, останал неразбран от тоталитарната власт – мимолетното завръщане на Милчо Левиев бе съпроводено от бягството на Марио Станчев. Негласният стремеж на най-събудените наши артисти към по-високи художествени мерки и усъвършенстване на таланта продължи още едно десетилетие. След това стана по-лесно, особено за онези млади музиканти, които имаха амбиции, но и достатъчно добра самооценка за своите реални възможности. Мнозина от тях се изучиха и поработиха известно време в Америка и Западна Европа. Някои останаха там, творят плодотворно и продължават своето артистично развитие. Други се върнаха у дома, но продължават да поддържат високо летвата на художествените критерии. Всички те оказват все по-голямо влияние върху домашната джазова сцена и нехаят за нисичките доморасли мерки, които – уви! – все още не се предават. Но процесът е необратим и

Симфони

Варна

който не успее да се впише в него, няма никакъв шанс да остави поне сянка от присъствие. Във Варна въпросният процес бе своевременно доловен и проектиран още върху първите прояви на новоприсъединения (1992) към „Варненско лято” джазов фестивал. Според финансовите възможности Анатоли Вапиров го поддържа в добра кондиция, понякога го интензифицира, друг път го оставя да мине на пръсти в очакване на по-добри времена, но никога не го зачерква като програмна възможност. В последните дни на юли той мощно успя да придвижи процеса, да го сгъсти и по този начин да го изведе като основен акцент. Главно чрез два състава – сборния Bulchemists секстет и

Пьотр Войташик

Bulchemists

ична рамка за

а джаз '13 вече отседналия у дома квартет на Росен Захариев Fly me to the Moon. Първият е проект на Георги Дерменджиев, мениджър на виенския фестивал Balkan Fever, и обединява български артисти от Германия, Австрия, Холандия и домашната сцена (съответно Владимир Карпаров, Александър Владигеров,. Димитър Бодуров, Михаил Иванов, Димитър Льолев и Борислав Петров). Вторият се попълва от музиканти, вече завърнали се от САЩ и Германия (съответно Росен Захариев, Георги Дончев, Александър Даниел и Тодор Стоянов). Като прибавим и вече ветерана Марио Станчев от Франция (в трио с Христо Йоцов и Димитър Карамфилов), а също така и Петър Славов младши от САЩ, композитор и

басист в програмата на Милчо Левиев, се очерта доста солидно присъствие, изведено до степента на фестивален знак. Притова е интересно да се отбележи, че и трите фестивални формации –„Станчев–Йоцов трио”, Bulchemists и Fly me to the Moon – предложиха, найобщо казано, авторска музика. Марио Станчев донесе свои специално написани нови заглавия с използване на различни съвременни композиторски техники. От своя страна момчетата на Георги Дерменджиев представиха програмата на още неиздадения свой диск, продуциран от Balkan Fever Ltd. и записан в Амстердам. Също авторски подход, с много условности, следваше и квартетът на Росен Захариев, макар понятието „композиторска музика” да е трудно приложимо в неговия случай. Защото следва друга методология (без написана музика) и се диктува от моментното емоционално и психологическо настроение, захранвано от най-различни фактори. В това число атмосферата в залата под открито небе, реакцията на публиката, спонтанните хрумвания на един или друг артист и още цял куп странични влияния. Четиримата са напълно свободни във времето (успяват да го разтеглят сякаш по магически начин) и във формата, сменят темпа и метрум, сменят настроението и характера на музиката. Бихме могли да квалифицираме подобен подход като free jazz, но такова определение ограничава самата същност на създаваната от четиримата музика. Те сякаш свещенодействат, водени от своя „жрец” Росен Захариев. Чуждестранните гости този път бяха само славяни, ако изключим все по-популярния унгарски саксофонист Виктор Тот, свирил в квартета на известния полски тромпетист Пьотр Войташик. Подобна експозиция много рядко се среща по българските фестивални сцени, все още в плен на американоцентризма и неизживените, макар и отдавна поовехтели представи. След рухването на Берлинската стена нашата доброволна културна и информационна изолация от страните на бившия „социалистически лагер” ни поставя в неловкото положение да не знаем и да не се интересуваме от творческия и артистичен живот на до-

вчерашните ни партньори. А той става все по-интересен и плодотворен, обричайки културната ни действителност на имитационни или винаги догонващи импулси. И ако знаменитият полски джаз, пример и упование на джазмените от останалия „лагер”, продължава да има своите редовни изяви в България благодарение на умната и последователна политика на своя Културно-информационен институт в София, то за събитията на изток получаваме само спорадична информация. Доказаха ни го креативните руснаци от проекта „Зерно” на пианиста Константин Горбатенко и малорусите от квинтета „Тамара Лукашева–Юрий Кузнецов”, попълнен от германския тромпетист Матиас Шрифл и българите Веселин Веселинов и Стоян Янкулов. Тези три състава – полски, руски и украински – внесоха допълнителен цвят в много богатата палитра на 22-я джаз фестивал „Варненско лято”. В заключение – форумът на найголемия ни морски град продължава да представя на своята все по-многобройна и последователно възпитавана публика (сред която и много чужденци, някои специално пристигнали за фестивала) тенденции, състави и артисти от най-актуалния за момента европейски джаз. И има доказан капацитет за още по-интересно развитие. Но както редовно се случва у нас, хоризонтите пред този и други подобни форуми са скъсени. За административния и финансово подпомагащ проектите сектор провеждането на един фестивал е статистика, а не процес на развитие и израстване. Тази доста ретроградна философия, лишена от социологични проучвания и следене на обществените нагласи, както и на реалните художествени постижения, обрича фестивалите – в това число и Варненския! – на застиналост и ограничава съществуващите организационни и методологични възможности. Един потенциал, принуден да се побере в тясна рамка. Обратното на това, което някога Йордан Радичков иронизираше като невъзможността с метър аршин да измериш километър понятие. Днес обърнатата актуалност на този писателски каламбур би звучал така: „Да вместиш километър аршин в метър понятие”. ■ 2013

септември

9

■ ЛИК акцент на месеца

Социализиране извън виртуалната мрежа Тази година обществото ни се върна в живота на улицата чрез масовите протестни действия, които анонсираха неочаквано вдишването на въздух през дробовете на столицата, станало августовска традиция от четири години насам. София започна да диша по-добре още в началото на юни и продължи да го прави през целия август с разнообразие на целите и идеите в неделните дни. Доколко развитието на културата има социален ефект върху обитателите на града и как си взаимодейства тя с политическите процеси? Как чрез прекъсването на автомобилния поток през главните софийски улици се видоизменят градската среда и атмосфера, можем да проследим през четирите недели от месец август, благодарение на фестивала „София диша”*. По традиция събитието се провежда на централна софийска улица, акцентирайки върху различни теми. Идеята за затваряне на улица идва от неправителствения сектор в партньорство със * Като част от културния календар на Столична община фестивалът „София диша” е събитие, което подкрепя и кандидатурата на София и Югозападен регион за европейска столица на културата през 2019 година. „Всяка голяма европейска столица има свой традиционен фестивал. Именно затова вярвам, че фестивалът ще успее да помогне на София да стане европейска столица през 2019 г.“, споделя организаторката на фестивала Суни Данаджъ.

10

септември

2013

Столична община, след което се взима решение да не се ограничава само до спиране на движението на автомобили, а паралелно с това да бъде стартирано и изготвянето на културна програма. Като мултижанров градски стрийтфестивал „София диша” постепенно се превърна и в едно от най-мащабните културни събития в столицата, като успява да достигне аудитория от близо 10 000 човека, както и да предизвика истински интерес сред тях чрез една доста богата програма и разнообразни концепции. За четири години, тръгвайки от добра воля и финансиране с лични средства, фестивалът успява да приобщи сериозно количество спонсори и осезаемо да се развие както като визия и случване, така и като многообразие и мащаб.

Екология

В първата неделя на август ул „Иван Шишман” се превърна във фестивална екозона под наслов Екоморфози. За първа година тази тема се включва в програмата му, представяйки редица инициативи, насърчаващи здравословния начин на живот в градски условия. Европейската комисия също се включи с инициативата „Експушачите са неудържими”, която с позитивен подход приканва младите хора да изберат еже-

дневие без цигарен дим, което ще ги прави също толкова щастливи, колкото и ако „Шишман” е пешеходна зона. Част от замисъла на Екоморфози бе да обърне внимание на културните традиции и приготвянето на домашна храна, за което се погрижиха от движението Slow Food, приготвяйки и споделяйки забравени български рецепти. Много от участниците на 4 август показаха своите идеи как да се рециклират ненужни материали, превръщайки ги в украси, бижута и полезни вещи. Малките посетители на фестивала бяха приобщени към зелената инициатива с демонстрациите на грънчарство и биоигри и играчки. Хендмейдърите от магазинчето за усмивки и творчество „Синьото мече” дадоха своя екопринос, като направиха работилница за изработка на бижута от капачки.

Внимание! Литература:/Думите, думите...

Книги, списания, комикси, читатели, поети, писатели, художници, въобще хора, стоящи от двете страни на книжното тяло, изпълниха ул. „Ангел Кънчев” в литературната неделя на фестивала, подканени от темата Словото зове. По традиция посетителите на деня, посветен на езика, взимат активно участие в създаването на произ-

ведения. Този път можеха да избират между blackout поезия по инициатива на Наталия и Григор и комикс джем с инициатори „Ко-миксер” – периодично издание, съдържащо кратки комикс истории от различни автори, обединени под една тема, различна за всеки брой. Творенето на blackout поезия се състои в плътно зачертаване на вече готов текст, оставяйки избрани думи да изпъкнат между черните полета. Всеки участник в инициативата решава кои са думите, които трябва да останат в неговото собствено произведение. От друга страна, идеята за комикс джем предизвиква хората да участват в създаването на колективно комикс произведение. Условието всеки да запълни само един правоъгълник от историята, без да има предварителна идея как ще се развие тя нататък, осъществи взаимодействие между минувачите и наистина интересна верижна реакция с неочакван край. Литературната неделя не мина и без участието на писатели, като тази година Георги Господинов и Тома Марков привлякоха вниманието към своите произведения. По покана на издателска къща „Жанет 45“ авторът на „И други истории“ Георги Господинов раздаде автографи на новата си книга с разкази „И всичко стана луна“. Paper Cake пък организираха публично четене с Тома Марков на неговата нова серия „Стихотворения за игра”, която предстои да излезе съвсем скоро. По повод литературната тема тази неделя се включиха и т. нар. писателибезкниги – поредица събития, на които неиздавани автори биват прочетени пред публика от свои колеги. За да не се мине само с храна за душата, участниците от Gourmet Publishing създадоха уютна, топла и приветлива обстановка извън дома, пренасяйки великолепната кулинарна традиция на Южна Франция и представяйки „Угощението на Джон Сатърнъл” в средновековна Англия.

През различна призма

премина третата неделя на ул. „Пиротска“, наречена Ветрове от цветове и посветена на визуалните изкуства. За случването й се погрижиха различни представящи артисти, които представиха личните си проекти от сферата на приложните изкуства, графика и анимация, дизайн, фотография, стрийтарт инсталации. Тук вече имаше и доста по-осезаем социален контекст, особено през проекта на Калина Христова – MAKE A CHANGE/VOTE///ГЛАСУВАЙ ЗА ПРОМЯНАТА, която симулира провеждане на избори, но визуални, представяйки комуникативен дизайн и

разумно”, също стана част от „София диша” в тематичната неделя за визуални изкуства.

Финал с много финалисти

илюстрация. От Сдружение на младите психолози в България „4 април” показаха интересна и интерактивна програма, която включи различни демонстративни игри с посетителите на фестивала, уъркшопи и презентация относно сетивата и начина, по който човешкият мозък обработва информация. Анимационна магия е проектът, с който Компот Колектив се представиха. Те дадоха възможност на желаещите да създадат своя кратка анимация и организираха прожекции, базар с авторски продукти, както и представяне на творческата си платформа. Destructive creation поеха инициативата да преобразят напълно любимия москвич от „Рециклатор“, който всяка поредна година намира нови форми и приложения. По време на „София диша” Мариана и Виктор припомниха на хората, че не са им нужни хиляди пиксели, ако са решили да се забавляват с аналоговата фотография, като подготвиха малко студио, в което хората да се снимат с различни физиономии, подтикнати от различни миризми. Диа Николова пък създаде пространство, наподобяващо студио за професионална фотосесия, а всеки минувач, имащ желание да участва във фотосесията, беше визуално променен от професионалисти. Информационната кампания за устойчива градска мобилност на Европейската комисия „Do the right mix”, или „Придвижвай се

Сякаш четвъртата и за съжаление последна поред дишаща неделя от проекта „София диша“ обедини всичко предходно. Въпреки темата Песента на танца, която постави акцент върху музикалните и танцовите изкуства, имаше по щипка екология, литература, визуални изкуства. Сцените, разположени на пешеходната част на бул. „Витоша“, допринесоха за доброто настроение на посетителите в горещия летен ден. Български музиканти забавляваха публиката на фестивала в късните часове на вечерта. Сред тях се откроиха новият български изпълнител – Юстина, група МЕХЕХЕ, групата „Ла текст“ и Tube Hedzzz, които и закриха фестивала с алтернативен рок. В програмата на „София диша” беше предвидена и сцена, специално отдадена на танцувалното изкуство. Танцьорите от Lindyhop.bg представиха хореография в стил суинг, която събуди желанието и на публиката да потанцува заедно с тях под звуците на музика от 30-те и 40-те години на миналия век. Екипът на ПроКредит Банк пък ни въведе в приказния свят на „Малкият принц“ – театрално представление, изиграно от служители на ПроКредит Банк в подкрепа на благотворителната кауза на фонд „ПРОтегни ръка” за набиране на средства за лечението на деца от социално слаби семейства или сираци. Пространството на бул. „Витоша“ около сцените също не остана пренебрегнато. Rockabilly.bg заедно с танцьорите от Lindyhop.bg пресъздадоха ретро атмосфера, където всеки желаещ можеше да си почине под звуците на суинг и рокабили музика или да се потопи изцяло в епохата с помощта на реквизита на Rockabilly.bg и техните фотографи. По време на музикалната седмица от фестивала „София диша” беше представен и първият филм за реге и ямайската култура в България Sofia-Kingston-Babylon. Филмът на Кирил Безпалов поглежда към проблемите на ъндърграунд музиканта, дръзнал да върви срещу течението на масовата култура. Подкрепяйки идеята за подобър живот, тази година Mettasense също бяха част от фестивалния полъх на „София диша”. Посетителите се включиха в различни стилове йога, зареждащи с цвят, музика и танц. Лидия КИРИЛОВА 2013

септември

11

■ ЛИК акцент на месецасеца

Какво да видим в Пловдивската „Нощ на галериите и музеите” Пловдивската „Нощ на галериите и музеите 2013” вече е готова с програмата си. Деветото издание предлага повече от 70 събития, разпределени в нощите на 20 и 21 септември и обхващащи всички древни и съвременни изкуства. Все по-малко „Нощ“ на отворените врати и все повече фестивал, „Нощта“ в Пловдив е наистина специална. Макар и част от традицията за провеждането на подобни събития, тръгнала от Берлин в 1997 година, пловдивската „Нощ“ смело обхожда града, използва не само галериите и музеите, но и улиците, площадите, театъра, баровете, археологическите забележителности, ателиетата и парковете на града. По този начин тя хвърля мост към другото „най-градско” културно събитие в Пловдив – фестивала „Улица Отец Паисий”, организиран също от Фондация „Отворени изкуства”. И тази година програмата е обединена в три основни модула: „Музеи и галерии” – посветен на постоянните и временни експозиции в града и най-подобен на общоевропейската концепция, и двата модула, предлагащи четения, концерти, пърформ������������������� а������������������ нси, дискусии, инсталации и изобщо движение: „Култура и клуб” и „Град и публични пространства”. За да не се струпат невъзможно много конкуриращи се събития, програмата е разделена така: Галерии и музеи ще могат да се разглеждат в нощта на 20 септември, петък. На клубната култура ще бъде посветена съботната нощ, а публичните пространства ще бъдат използвани и в двете вечери. За селекцията тази година отговаря новият член в екипа – фестивалният директор Виктор Янков. За да бъдат проектите включени в официалната програма, задължително е било да са създадени специално за „Нощта на галериите и музеите” и съобразени с годишните културни планове на местните институции. Самият фестивален директор не е само селекционер – всеки 12

септември

2013

участник има възможност да се консултира с него. Цялата програма на феста не се побира в толкова кратък текст, но някои от акцентите вече са ясни. В първата категория – „Музеи и галерии”, например е изложбата „Златю Бояджиев и Бараците“ в Градската художествена галерия. Тази година се навършват 110 години от раждането на художника. В петдесетте той често работи с двама добри свои приятели – Давид Перец /1906 – 1982/ и Васил Бараков /1902 – 1991/. Тримата пътуват заедно и често организират импровизирани пленери. По това време са познати като Бараците, заради фамилията на най-възрастния в групата. Покрай това приятелство Градската художествена Галерия – Пловдив, Софийската градска художествена галерия и Художествената галерия в Стара Загора изграждат концепцията за сборна изложба. Освен творбите на тримата Бараци в Градската художествена галерия ще се прожектира и документален филм за Златю Бояджиев. Внимание привличат няколкото изложби под мотото „Форсиране на избора”, част едновременно и от Националните есенни изложби в Старинен Пловдив. В тях кураторът Галина Лардева представя няколко от най-обещаващите млади български художни-

ци. Александър Петков, Дарина Пеева, Димитър Генчев, Елеонора Друмева, Зина Неделчева, Калия Калъчева, Лора Пармакова, Любомир Кръстев, Нина Русева, Стоян Дечев показват творбите си в четири от къщите паметници на Старинен Пловдив. Традиционно добра и изобилна ще е и програмата в Галерия „Сариев” и в регионалните Историче ски, Археологически и Етнографски музей. В рамките на втория модул „Култура и клуб” ателието на художника Иван Костолов отново отваря врати за любопитните. В нощта на 21 септември освен трите авторски изложби там ще има лекция презентация на тема видеоарт, водена от Нено Белчев, един от основателите на Международния видеоартфестивал

„Видеохолика“, Варна. Както и в други „Нощи“, в ателие „Иван Костолов” на живо ще свири авангардът на пловдивската рок сцена. Макар да се провежда по улиците на града, в рамките на същия модул е и проектът на Драматичен театър – Пловдив, предпремиерен поглед върху постановката по романа на Милен Русков „Възвишение”. Откъс от спектакъла ще бъде представен под формата на обиколка в центъра на Пловдив, а по-късно вечерта посетителите на „Нощта на галериите

и музеите” ще могат да поговорят с Милен Русков и режисьора Иван Добчев. Модулът „Град и публични пространства” предлага някои от най-интересните проекти в двете Нощи. Един от тях е „Алтернативна карта на Пловдив“ (съвместен проект на Фондация „Отворени изкуства и Студио 8 ½ ) – пътеводител за различното и непознатото лице на града. Тематичните маршрути в гида показват забравените културни паметници на града и привличат вниманието ни към сградите, които се нуждаят от помощ.

В същото време маршрутите предлагат поглед към (не)обичайния живот на Пловдив. В Лятно кино „Орфей” ще бъде представен мултимедийният пърформанс на Дерида Денс – „Monocrossing”, с музика на Иван Шопов (Balkansky, Cooh), а хореографията е на Живко Желязков. Не е възможно да се обхванат десетките други интересни проекти в рамките на двойната „Нощ на галериите и музеите” в този кратък текст, още повече че тази година няколко български фестивала като Sofia Architecture week, Sofia Design Week, So Independent, A to Jazz и други гостуват в Пловдив със свои проекти. Със собствени инициативи в „Нощта“ участват и американското посолство, Британският съвет, Чешкият културен институт, посолството на Австрия, Полският институт и израелското посолство. Дори месец по-рано вече е ясно, че „Нощта на галериите и музеите” в Пловдив за девети път ще успее да превърне града в една от най-интересните точки на картата на Европа. Яна ПУНКИНА 2013

септември

13

■ ЛИК акцент на месеца

Европейска нощ на учените 2013

9-то издание на Европейската нощ на учените в България ще се проведе на 27.09.2013 в София, Пловдив, Русе, Стара Загора, Плевен, Варна, Бургас. Нов български университет в партньорство с университети от цялата страна, Клубът на младите учени при БАН, Британският съвет, Съюзът на учените, Съюзът на физиците и др. са организатори на последната (за 7-та Рамкова програма на Европейския съюз) Нощ на учените с мото „Значението на научните изследвания в триъгълника на знанието”. „Нашата цел е да вдъхновим младите хора да осъзнаят значението на професията на учения, да ги заинтригуваме с бъдеща реализация в попрището на науката, образованието и иновациите. Искаме да покажем отблизо човешкото лице на учените, тяхното чувство за хумор, начина на общуване и удоволствието от тяхната реализация. Възприемаме това като важна мисия и в контекста на заложената национална цел за увеличаване на дела на 3034 годишните със завършено 14

септември

2013

висше образование до 36% до 2020 г.”, разказва Иво Драганов, координатор на проекта. Същевременно, обединявайки всички страни членки в Европейския съюз в тази обща платформа за популяризиране на учените и тяхната работа, организаторите ще покажат на широката публика значението и влиянието на самата наука в нашия ежедневен забързан живот. Общественият интерес ще бъде привлечен чрез демонстрации, изложби и дискусии, свързани с последни значими иновационни и технологични разработки в различни сектори като енергия, нови материали, качество на живот. Много от инициативите в Нощта са посветени на младите хора – тяхното представяне като бъдещите таланти на България: „Панаир на науката и иновациите” – изследователски и технологични ученически проекти, YES – Young and Energetic Scientists – приложни разработки на млади учени, Sfactor – иновативни проекти на студенти, свързани с приложението на информационните и

2012 нощ на учените

комуникационните технологии в ежедневието и работата на човека. Ще бъдат представени акценти от „Кабинетите по любопитство”, MathFun – матема������� тика за деца, изложби, научни дискусии и шоу, прожекция на филми. Едно от събитията на Нощта на учените е „Концертът под звездите” , който ще се проведе в градинката пред НДК, пилоните от страната на улица „Фритьоф Нансен”. Концертът ще съдържа изпълнения на класически оркестър под диригентството на Марио Хосен и джаз рок концерт под ръководството на Етиен Леви и студенти от Департамент „Музика” при Нов български университет, откъси от MUSIC_ ALL, също на Департамент „Музика” при НБУ. В НБУ темата ще бъде отбелязана с постановка на студенти, прожекция на филми и тематични изложби, посветени на подводния свят и далечни страни. В Българската академия на науките ще се организира традиционната музикално-поетична вечер, а пред НДК организаторите ще съберат столичани за повече атрактивни демонстрации, изложби, Кабинети по любопитство и представяне на най-добрите проекти на младите таланти. Всички събития са безплатни и отворени за граждани. Повече информация за отбелязването на Нощта на учените 2013 в България - на сайта на проекта: http://www.cys.bg

„Ако бях студент, щях да стана учен” „Ние сме част от вас, станете и вие част от нас” „Живея, за да уча, уча, за да живея” „Животът е кратък, науката вечна” „GOOGLE знае повече от мен, но ученият съм аз, а не той!” „Науката е това, с което учените се забавляват в свободното си време” „Открий и усъвършенствай” „Не знаем, но ще научим!” „Ученият носи богатството завинаги в себе си” „Докато учи другите, човек учи себе си!” „Голямата наука възниква от най-малката идея” „За учените – признание, за всички други – полза” „За учения да живее значи да размишлява” „Учи се, но от учения!” – DICSE, SED A DOCTIS „Животът е пътешествие, науката – приключение!” „Животът без наука е бавна смърт”

ТОМ ВТОРИ

От 10 до 13 септември 2013 в Бургас ще се проведе вторият национален фестивал „Четящият човек”. През миналата година той се утвърди като празник на четенето и на книгата – във всичките им пътища през изкуствата. В него участваха популярни български писатели, артисти, художници, режисьори и музиканти: Алек Попов (носител на първата награда „Четящият човек”), Димитър Шумналиев, Христо Карастоянов, Емил Андреев, Бойко Богданов, Калин Терзийски, Емил Йотовски, Слав Бакалов, Валентин Ганев, Мариус Донкин, Дамян Дамянов, Петър Писарски и група „Атлас”, Валди Тотев, група „Силует”, Кристофър Бъкстон, Петър Чухов, Иван Сухиванов, Иван Брегов... Фестивалът тази година е организиран от Обществото за култура на четенето и писането и ще се проведе с подкрепата на веригата книжарници „Хеликон” и община Бургас, която любезно ни предоставя помещенията на културния център „Морско казино”, лятната сцена „Охлюва” и знакови пространства в Морската градина. В четирите дни на фестивала отново ще се проследи пътят на книгата и четенето през различни жанрове на изкуството.

Откриването на 10 септември ще е на лятната сцена „Охлюва“ и входът ще е съвсем свободен. Ще бъде връчена наградата „Четящият човек”, а след церемонията започва концертът на четящата и пишеща формация „Обичайните заподозрени” – Стефан Вълдобрев, Иван Лечев, Стоян Янкулов-Стунджи, Веселин Веселинов-Еко и Мирослав Иванов. Ще се открият три изложби: екслибрис, комикси и книги с авторски илюстрации на български художници. Те ще бъдат съпроводени с лекции по темата и мултимедийни презентации. Алек Попов, Васил Георгиев и Михаил Вешим ще представят новите си книги „Сестри Палавееви”, „Апарат” и „Руският съсед” на издателство „Сиела” във възстановеното „Литературно кафене „Хеликон”. Христо Карастоянов ще чете откъси от неизлязлата си още книга „Работно заглавие: „Часът на смъртта” в традиционната вечер на „Хеликон”. А на 13 септември, петък, Бойко Ламбовски и Пламен Димитров ще ни въведат в “Пияната метафора” с рецитал на поезия, съчетан с кулинарновинарски ретроспекции.

Алек Попов получи първата награда „Четящият човек“. На снимката: връчва му я Димитър Шумналиев

Специално внимание в програмата на „Четящият човек” е отделено на децата и стремежа им към четенето. Ще им гостуват Петя Кокудева и нейната Лулу; и Биляна Траянова с нейната „Хариша”. Театралната програма включва две представления в театър „Адриана Будевска”: Живак”, авторски спектакъл на Димитър Живков (носител на Аскеер 2013), режисьор Димитър Стефанов, и „Алкохол”, авторски спектакъл на Цветелина Стоянова-Цвъ по романа на Калин Терзийски и Деяна Драгоева. Съвместно с БНТ ще бъдат показани три български филма, свързани с известни литературни произведения и български писатели: „Инкогнита”, „Военен кореспондент” и „Опасен чар”. Прожекциите на лятната сцена „Охлюва“ са безплатни. Ваня Кубадинска (Гьоте институт – София) и Кристофър Бъкстон (Великобритания) ще са лекторите на семинара за журналисти „Една медия в медиите”. В рамките на семинара ще се представи и книгата на Мирон Цовнир „Паразитите на безсилието”. Наши официални медийни партньори са Българската национална телевизия и Българското национално радио. Ще бъде организиран и семинар за журналисти от централните печатни и електронни медии. Наши партньори и участници в събитията са Гьоте институт – София, Националната художествена академия, Съюзът на българските художници, както и Europeana – Европейският дигитален музей и библиотека. Голяма популярност набира и фотоконкурсът „За книгите и хората” (foto.helikon.bg). Заради нарастващия интерес времето за изпращане на снимки бе удължено с 15 дни. Наградените творби ще бъдат оповестени на закриването на фестивала. Второто издание на фестивала „Четящият човек” се провежда и в подкрепа на кандидатурата на Бургас за европейска столица на културата през 2019 година. Юри ЛАЗАРОВ 2013

септември

15

■ ЛИК медии

Последният крал на Ню Йорк Самюъл Ървинг НЮХАУС, собственикът на пресгрупата „Кондé Наст”, оставя на васалите си широко поле за маневриране. Той е крал. Уиндзор. Когато през 1999 установи главната си квартира на Тайм Скуеър, мястото се превърна в шик квартал. А когато в началото на 2015 се нанесе със своите 3000 служители в Уан Уърлд Трейд Сентър, долната част на Манхатън ще стане централно място. Трябва да се признае, че кралят има широка ръка: бъдещият наемател на 25 етажа на найвисоката кула на Ню Йорк подписа договор за наем за 25 години на скромната сума... над 2 милиарда долара. Кралят е богат и раздава. Делегира, оставя на васалите си широко поле за маневриране, за да управляват владенията си: „Венити Феър”, „Ню Йоркър”, „Вог”, „Гламур”, „Уайърд”... Всички имат своите фантазии и суетности. Но веднъж годишно тези барони се изправят пред реалността на властта. С наближаване на Коледа кралят дава банкет в ресторанта на хотел „Четири сезона”. Подредени са много кръгли маси, разпределението е обект на вълнуващи преживявания. Тежко на онзи, който не е на масата на краля или на тази на неговия вицекрал! Дните му са преброени... – картинно въведение към портрета на магната, публикуван в „Нувел Обсерватьор” във връзка с лансирането на френско издание на „Венити феър”, списанието „за богатите и известните”. Никога досега толкова много власт не се e съдържалa в две букви: Si (произнася се Саи). Осемдесет и пет годишният Самюъл Ървинг Нюхаус, разбира се, вече не ръководи всекидневно семейната медийна империя. Боб Сауърбърг, президентът, е човекът, който държи кормилото. Ала никой не се лъже: „ Кондé Наст” продължава да се управлява като семеен 16

септември

2013

бизнес, споделя Томас Майър, биограф на Нюхаусови. Главата на клана слуша мненията на другите членове на фамилията.” И то каква фамилия! Компанията е основана през 1909 от Кондé Монтроуз Наст, печатар на каталози, който изкупува „Вог”, после „Хауз & Гардън”, създава „Венити Феър”, като лансира модата на списанията за „лайфстайл”. „Вог” е адресирано към шик клиентелата – представителките на едрата буржоазия от Източния бряг, които трябва да убиват скуката си през трите седмици на плаване с параход през Атлантика. Ала „Кондé Наст” от легендата се ражда със Соломон Изидор Нюхаус, най-голямото от осемте деца на емигрантско руско еврейско семейство в Долен Ист Сайд. Когато той купува „Кондé Наст” през 1959, малката група списания на гланцова хартия не тежат особено в сравнение с неговата империя от всекидневници, която той е изградил със собствени сили. Потаен, скромен, стиснат, Сам, както го нарича семейството му, не се интересува за издателската линия на неговите вестници, при положение че носят пари. „Беше купил всекидневник в Алабама, щат, където имаше много антисемитски настроения. Ходеше там два пъти годишно, пълнеше големия си куфар с пари и се връщаше в Ню Йорк” – разказва Кен Доктър, калифорнийски консултант в сферата на печата. Какъвто бащата – такъв и синът? Съвсем не, Саи Нюхаус, който поема юздите на компанията след смъртта на баща си през 1979, е пълна противоположност на Сам. Запален колекционер на произведения на изкуството, хипнотизиран от блясъка и

„Кондé Наст”: 137 издания в целия свят, 147 милиона читатели месечно. Пазарната капитализация на семейния холдинг Адванс Пъбликейшънс („Кондé Наст”, всекидневници, телевизия) се оценява на 6,78 милиарда долара

пайетите на Холивуд, той не може да откъсне очи от списанията на гланцова хартия. „Венити Феър” беше изгаснало през 1936, той го съживява през 1983, поставяйки начело на месечника през следващата година Тина Браун – младо генийче на британския печат. През 1985 той осъществява голямата си мечта, като купува дълбоко уважавания „Ню Йоркър”, основан през 1925. Всички тези списания имаха една екстравагантна страна още преди да станат част от „Кондé Наст”. Саи я раздува до крайност. При „Вог” Даяна Вриланд бе оставила спомена за директорка, която кара камериерката да й глади с ютия всекидневниците, преди да ги чете, и доларите, преди да ги харчи. Ана Уинтур, която заема този пост от 1988, е съвсем друга порода: студена и свръхелегантна, тя изпраща стрелите си, натопени с кураре, вечно скрита зад черните си очила. Да попаднеш в асансьора заедно с нея е напълно достатъчно да ти смачка самочувст-

вието за цяла година. Тя е източникът на вдъхновение на Мерил Стрийп във филма „Дяволът носа Прада”. С „Ню Йоркър” Нюхаус наследява списание, в което не познават думите „икономии” и „рентабилност”. Журналист, нает през 1938, за последно публикува своя статия през 1965... и после нищо през останалите 31 години от кариерата си. „Изключителен случай на страха пред белия лист” – го иронизира в некролога „Ню Йорк Таймс”. Не са редки случаите, когато журналист прекарва десет години, правейки анкета, а на проверяващ достоверността на сведенията в статия при необходимост от спешна проверка се осигурява самолетен билет за „Конкорд”! Тази философия – малко статии, но без значение цената им – продължава да е в сила. Една статия от 2011 за Сциентоложката църква осигури пълна заетост на двама проверяващи фактите в продължение на четири до шест месеца плюс на още трима като подкрепление в края на анкетната година. „Венити Феър” на Тина Браун обаче олицетворява всички крайности. Британката наема звезди (на които се плаща от 100 000 до 200 000 долара за времето на договора за по няколко статии годишно), обновява из основи макета, залага до крайност на картата на светските клюки, като поставя звезди на Холивуд на обложката, и на статии, разтапящи се от възхищение пред богатите и известните, без да се забравят няколко „сериозни” анкети за умилостивяване на интелигенцията. Някои ненавиждат това, мнозина го обожават: тиражът скача четири пъти и „Венити Феър” става престижното списание на звездите и продължава да е. Но Тина Браун няма да повтори успеха си в „Ню Йоркър”, чието ръководство поема през 1992, обявявайки, че не възнамерява да е „куратор” на „препарирана птица”. Загубите на „Ню Йоркър” се превръщат в кръвоизлив и нейната репутация се разпада главоломно. Едва след като през 1998 идва свръхнадареният Дейвид Ремник, списанието се превръща отново в едно от най-престижните заглавия в света. Ремник идва в един нов свят: година преди да поеме управлението, всяко списание получава за пръв път индивидуален бюджет! Загубите са взели такива мащаби, че Саи затяга болтовете. Медийните барони днес не могат повече да си позволяват крайностите от 80-те и 90-те години на миналия век – макар Грейдън Картър, блестящият главен редактор на „Венити Феър”, да откри през 2006 „таен” нюйоркски

ултраснобски ресторант за знаменитости и милиардери. Партитата след присъждането на наградите „Оскар” в Холивуд стават все по-скъпи и модни, но това е хитър, точно калибриран бизнес. Зад тези промени същността не се е изменила: високо професионални екипи, маниакално внимание към съдържанието и вида на списанията. „Това наистина е премиум марка, те са лидери в своята област, отбелязва Стивън Коток, генерален директор на седмичника „Уик”. Всеки продукт е независим в издателски план, а онези, които го произвеждат, са страшно талантливи.” Същността се крие също в онова потайно семейство, което продължава да е на кормилото, възприемайки изцяло цифровизацията, като едновременно се опитва да не убие списанията, които имат добър прием и се четат край лазурния плувен басейн. Фамилията Нюхаус са Великият Гетсби, казва бивша главна редакторка на всекидневник на компанията. Борите се да сте част от поканените в неделя в техния дом.

Цифровото бъдеще Paper Cuts: ето един сайт, който с право би трябвало да спечели наградата за най-потискащ сайт. Напишете www.newspaperlayoffs. com, и ще намерите най-подробната справка на уволненията в американския печат – повече от 42 000 от 2007 г. до сега. При списанията с общ профил положението също не е по-добро: разпространението на шестте най-големи е паднало с още 12% през миналата година. „Изобилието на информация обяснява в значителна степен спада: тъй като читателите в мнозинството си прибягват до цифровите и мобилните услуги, те по-рядко се отбиват да си купят вестник – показва изследване. Америка е страна на жертвоприношението, но и на изобретяването. Медийните босове опитаха всичко. Тези на „Кондé Наст” например се постараха да сведат до три дни в седмицата издаването на някои всекидневници – резултатът бе катастрофален. Други спряха ротативните си машини и стартираха в мрежата. Пионерът през 2009 „Сиатъл Пост-Интелидженсър” се хвали с 4 милиона, читатели месечно или число, равно на броя на читателите му преди преминаването в изцяло цифров вариант. За сайтовете на големите национални вестници тенденцията все повече е за платен достъп: „Вашингтон Пост” ще последва модела, разработен от „Ню Йорк Таймс”, който изисква потребителите на интернет да плащат след определен брой безплатни статии. При „Таймс”, върху който печатът гради много надежди за по-ведро цифрово бъдеще, благодарение на платената му „пореста” стена и много изпипан иновативен дизайн цифровите му абонаменти компенсираха (и дори надхвърлиха) спада на абонаментите на хартия. Така че не всичко е загубено.

2013

септември

17

■ ЛИК медии

Имате н

Туити, SMS, имейли – написаното днес шества победоносно, но на каква опростенческа цена? В увлекателното си есе „Писане във времето на вездесъщото съобщение” Жан-Клод МОНО прави анализ на мисловната революция, предизвикана от новите начини на общуване.

18

септември

2013

Преди бе просто: според комуникационната схема на Якобсон един предавател излъчва послание с помощта на код и това послание се получава от приемник, който може или не може да го декодира. Но сега всичко се обърка. На кого говори човек във Фейсбук? А в Туитър? Кой се крие зад всичките тези псевдоними? Как да се отличи човекът от машината? Къде е пощаджията, който разнасяше писмата ни? Усещаме ли пръста на съдбата в момента на кликването на необратимия клавиш send (изпрати)? Какво историческо лукавство, какво връщане към изворите ни кара да изпускаме гласните в нашите SMS, както са правели израилтяните или финикийците в техните таблички? Философът Жан-Клод Моно, ръководител на програма в Националния център за научни изследвания (CNRS), се занимава с тези въпроси в книгата си „Писане във времето на вездесъщото съобщение” (Jean-Claude Monod, Ecrire a l’heure du tout-message) – прекрасно научно есе, което прилича на сборник статии, подобно на книга на Барт, предвид разнообразието на засегнатите теми, за което говорят названията на отделните глави: „В мрежите на Хермес”, „Туитът на първата дама”, „Раздавачът на единствената пощенска кутия”, „Не убивайте пощальона”, „От съобщението до пощенската кутия”, „Божествени SMS?”, „Изпратено от ДСК” (Доминик Строс-Кан), „Генетичният код”,���������� „�������� Животински общения”... Очарованието на книгата се дължи на това извънредно голямо многообразие, като авторът с лекота преминава от Аристотел към телевизионните риалити предавания, от Свети Павел към Гугъл, от Оруел към Уикилийкс, от Ницше, Хайдегер, Фуко, Бодрияр към Минител или Милениум – пише Лоран Бине, представяйки заглавието

ново съобщение в Marianne. Книгата се състои от четири основни части: „Изпращане”, „Приемане”, „Тема”, „Отговор”, и представлява насочващо произведение, изграждащо мостове, каквото се очаква от всеки ерудиран ум. Отначало припомня спецификата на написаното слово: комуникацията е косвена, тя не се осъществява лице в лице, а е отложена. Все по-честото използване на имейли и SMS за сметка на гласовия телефон показва, че потребителите инстинктивно си дават сметка за предимствата, които крие тази особеност: по-мек, не така натрапчив, нефронтален, този писмен начин на общуване е напът – кой би предположил – да се наложи. (Правописът е друга работа!) Противно на всички очаквания човек никога не е прибягвал толкова много до писането. Дерида може да е доволен – той, който не приемаше по-ниско поставения статут на писменото пред устното слово. И така писането триумфира, но на каква цена? Възприемайки недостатъците на устното

слово, превръщайки се на свой ред в дърдорене, писмената реч прераства в шум, в чудовищна световна олелия. И преди всичко повече от когато и да било оставя следи. ������������ (����������� За отбелязване е, че и устната също.������ )����� Преди все още имаше надежда да си върнеш откраднатото писмо и да го унищожиш. В наши дни един жалък туит мигновено се тиражира в хиляди екземпляри, а една дипломатическа телеграма се приземява в Уикилийкс. Всеки ден ръсим безброй доказателства, които един ден може да се окажат улики. Умберто Еко, цитиран от ЖанКлод Моно, препоръчва да се върнем към времето на добрия стар вестоносец, който учи съобщението наизуст, преди да го глътне, и го доставя дори с цената на живота си, подобно на маратонския.

Изтичане и невнимание

Друг проблем, породен от новите технологии, са т. нар. съобщителни патологии, като Fomo (fear of missing out – страха да не пропуснеш нещо по-добро от онова, което пра-

Сеем улики, които може един ден да се обърнат срещу нас. Тенис звездата Мария Шарапова

виш в момента). Ето как Моно обобщава порочните ефекти на множенето на съобщенията от всякакъв род и непрекъснатите подкани: „Комуникацията става бягство, постоянното свързване води до непрестанно невнимание.” Ала книгата на Моно няма нищо общо с реакционен памфлет или носталгично мечтание на тема „преди беше подобре”. Според хипотезата на Моно „всичко е съобщение, послание” и в определено отношение той отива по-далеч от Барт и семиотиците, според които всичко е знак. Хипотезата се споделя и от учения Франсоа Жакоб в неговата „Логика на живото” – благодарение на молекулярната биология „изчезва... идеята, че едно съобщение би трябвало да е преднамерено”. Например ДНК в качеството си на актуализиран код е съобщение. Всичко е съобщение: в крайна сметка това заключение можеше да се извлече от анализите на Клод Леви-Строс на системите на родство... Една глава е посветена на връщането към изворите на философията „всичко е съобщение”, давайки на днешния свят на комуникацията много солидна антропологична основа. Нека отбележим още ред въпроси, повдигнати от тази определено еклектична книга: метафизичните ������������� („����������� Всяко съобщение има край, противно на безкрая”��������������������� )�������������������� , политическите ���� (��� относно прозрачността: „Всички посегателства върху личния живот, които не са в интерес на обществото, трябва да бъдат забранени”), жанровите (чудесната глава „Да пишеш за себе си” относно интимния дневник) или онтологичните въпроси („ Ако не науча тази новина, в известен смисъл тя не се е случвала” – резюме на книгата на Давид Гросман „До края на Земята”���������������� ).�������������� Като се остави настрана приликата с Барт, има нещо от Монтен в тази балада за страната на „всичко е съобщение”. Ала меланхоличният щрих, с който завършва книгата, носи типично съвремененна ирония: „Бихте ли из>> трили тези съобщения?”

2013

септември

19

■ ЛИК медии Да туитваш не означава да твориш

Трима писатели за собствения опит от цифровата революция – от разумното използване до абсолютното отхвърляне. МАРИ ДАРИЙОСЕК

Все още има размяна на писма. Поддържам кореспонденция от много години. Спомням си за времето, когато отговорът се чакаше петнайсет дни и това беше нормално. Дебнех кога ще мине раздавачът. Но всъщност размяната на писма е запазила същия ритъм. Поне в писмовната връзка с друг писател – която има литературна стойност. Започна с писма преди повече от десет години и продължи с имейли. Станах пристрастена към имейлите: за мен те напълно замениха телефона. С голямо удоволствие се отървах от телефонните разговори – прекалено дълги и прекалено въвличащи. Един отговор с имейл и хоп – преминавам към нещо друго! Пристигането на имейл никога не ми пречи. Много съм активна. Пиша поне двайсет на ден. Не съм нито във Фейсбук, нито в Туитър. Тези мрежи доказаха, че могат да са организатори в случай на недоволство. Но около себе си ги виждам като хищници, които изяждат времето, и като носители на суета, а също и като мрежа за взаимно следене: държа се надалеч от тях. Средството имейл ми е напълно достатъчно. Не съм специалист по комуникациите, а писател, това е много различно. Случва ми се нарочно да влизам в кафенета, където няма 20

септември

2013

Мари Дарийосек: Фейсбук и Туитър изяждат времето ни и са носители на суета

Карин Тюил: Туитър е невероятен инструмент за споделяне, но искам той да е за времето за почивка

Силвен Тесон: Никога не сме живели така като хамстери в клетка

интернет, за да пиша, когато искам да се изолирам, когато съм във фази, изискващи голяма концентрация – обикновено в началото на роман. Моето сечиво, портативният компютър, е също и невероятен уред за развлечение – четене на печата, пазаруване онлайн и т.н. Нарочно не съм си инсталирала мейлите на мобилния телефон. Определила съм си часове през деня, когато, както преди, се занимавам с кореспонденцията си. В противен случай ще ме разръфат отвсякъде. КАРИН ТЮИЛ Самотата е неделима част от живота на писателя. Но понякога тежи. Туитър ми дава възможност да надзърна за момент навън и да се върна на работната си маса след пет минути, получила поглед какво става. Това е начин да общуваш, като запазиш собственото си пространство. Туитър е невероятен и доста забавен инструмент за споделяне, но искам той да остане време за почивка. Не го възприемам много сериозно, за да публикувам афоризми, които да се конкурират с писането на книга. Макар да ми се е случвало да пиша литературни и лични туити, които после съм използвала в следващ роман, двете пространства остават напълно отделни. Повечето време публикувам само цитати от автори, които ми се ще и другите да открият. Туитър има и добри, и лоши страни. Дава възможност още същия ден да общуваш с Роберто Савиано или Салман Рушди, но е по-трудно да се опазиш, когато ти излезе книга. Присъстваш безсилен на унищожаването на твоя труд в 140 знака. В такива моменти се питам дали не трябва да прекъсвам интернет връзката, когато представям новата си книга? СИЛВЕН ТЕСОН Постоянното нашествие на имейли, съобщения, SMS убива връзката ни с времето, накълцва плавното му изтичане. Тези

малки инструменти имат върху времето ефекта на японския кухненски нож върху краставицата: те го нарязват, насичат, убиват. А за да пише, за да живее, човек трябва да остави времето да си проправи път, да се настани в бавното редуване на часовете. Това е невъзможно с настойчивата постоянна комуникация и бесния кибернетичен онанизъм. Обществото на екраните имаше претенцията да ни освободи и да ни даде свободно време, а резултатът е, че никога преди не сме живели така като хамстери в пластмасова клетка. Дори речникът ни доказва връзките между цифровизацията и принудата: „Да може да се свързват с теб навсякъде” – гласят рекламите. Но не е ли изискването да могат да се свързват с теб навсякъде предписанието на съдиите към условно освободените затворници? Мобилните телефони са електронните гривни на невинните. Не ги използвам, по същите причини отхвърлям интернет сайтовете и Фейсбук. В „Сватба” Камю казва нещо много красиво за надеждата като обиждаща настоящето. Фактът, че се надяваш, е признание, че изживeният момент не ти е достатъчен. Да отговаряш по мобилния е нещо подобно. Нечувана гадост спрямо онова, което изживяваме, мислим, слушаме и съзерцаваме в момента. Ще прекъснете, ще натрошите мига, който изживявате, под безсмисления претекст, че може би имате поинтересен разговор. В състояние съм да напусна жена, която отговаря по телефона пред мен. ■

■ ЛИК дискусионно

Екранът новият господар на света Книгата на Валери ШАРОЛ „Философия на екрана. В света на пещерата?” е посветена на дигиталната ера, в която вече живеем. Мощен сноп светлина върху тази толкова смущаваща новост на нашия свят – Марсел Гоше, главен редактор на списание Debat, споделя впечатленията си от книгата на страниците на Marianne. Тази новост се свежда до един предмет талисман, който непрекъснато е пред погледа и неизменно е с нас: екрана Средище, през което текат потоците икономически данни, нижат се образи, които ни информират и развличат, послания, които ни атакуват. Всичко минава през него: хегемонията на пазарите, господството на медиите, всеприсъствието на обществото на спектакъла, свободата на цифровите мрежи. Миниатюрен екран в джоба ни, гигантски екран за тълпите, той е нашият жизнен огън, огнището, около което се събираме. Зад този познат уред има един нов свят, който ние не познаваме. Знаем кои са елементите му, тъй като те се произвеждат от човешка ръка, а ние всекидневно ги използваме. Ала неговото функциониране ни се изплъзва. Въпреки максимата, че умът приема за вярно онова, което е създал, той остава скрит за нас и извън контрола ни. Появата му отговаря на момента, когато от гледна точка на нашия

живот изкуственият свят окончателно се наложи над естествената среда. Изживяваме края на природата и усилията, които полагаме, за да я запазим или възстановим, само още повече я правят изкуствена. Половината от населението на планетата живее в градовете; самите те стават все по-технически, организирани подобно на сглобяване на мрежи, системи и машини. Има ли все още някой, който работи, като преобразява материята с ръцете си, както през героичните времена на производството? Но ето че в момента, когато се настаняваме в един „технокосмос”, създаден от човешкия разум, тази среда, изтъкана от нашите знаци и нашите символи, която по принцип би трябвало да владеем, става неясна, тайнствена, чужда за нас. Кризата на политическото действие няма друг мотив. Именно мистерията на този обрат се опитва да обясни Валери Шарол. За да характеризира тази промяна, авторката излага едно решаващо предположение. Както в зората на модерните времена науката ни преведе от „затворения свят до безкрайната Вселена” – според заглавието на известната книга на френския философ Александър Койре, – ние преминаваме от безкрайната вселена към една „отразена система”. Сравнението дава представа за мащабите на разрива. Разклатена е когнитивната рамка от времето на научната революция през XVII век. Представата за самата природа също се променя. Напредъкът в познанието

Философ и икономист, Валери Шарол е автор на книгите „Либерализмът срещу капитализма” и „Ако цифрите не казваха истината”. Редовно сътрудничи на списанията Debat и Esprit

позволява тя да се схване като „система, в която явленията са отглас едни от други”. Промяната се усеща още повече в човешката област, където взаимодействието на сферите и взаимните връзки между фактите и техните изображения става вездесъщо. Това е истинската причина за нашето безсилие да управляваме този свят, създаден от „нашето техническо надмощие върху онова, което вече не е природа”. Ние не разполагаме с интелектуалните инструменти, които да ни направят способни „да се съизмерим с онзи тип реалност, която тепърва ще опознаваме”. Те трябва отново да се създадат от основата до върха. Ние продължаваме да работим с понятия, изковани за безкрайната Вселена. Трябва да се създадат онези, които изисква новата система, в която сме осъдени да живеем. ■

“Философия на екрана” е ново и стимулиращо есе, което предлага истинска революция в мисленето, за да сме в състояние да се ориентираме в ерата на силиция. Неизвестен допреди малко повече от век, екранът – кино, телевизия, компютри, телефони – нахлу и преобърна с главата надолу всички сфери на нашия живот. Раждаме се, живеем и умираме, заобиколени от екрани, а икономическият и политическият живот вече са немислими без тях. Настъпването на ерата на силиция из основи променя нашата връзка с реалността, а също регулацията на търговската сфера и разграничаването между публично и частно. В противовес на тревожните и носталгични констатации Валери Шарол анализира тази цивилизационна промяна по много конкретен начин и показва, че рамките на нашия начин на мислене, наследени от Просвещението, са неприложими в този свят от мрежи, където връзката с времето, както и с пространството, е постоянно в движение – бързо и неопределено. Именно затова все повече имаме усещането, че светът е неразбираем и ни се изплъзва.

2013

септември

21

■ ЛИК българите С Иван Теофилов ме свързва творческо приятелство, възникнало спонтанно при един разговор след премиера на Аполония, макар да познавах поезията му далеч преди това. Общата ни работа в редактирането на сп. „Сезон”, което за петте си години съществуване успя да извоюва първото място сред списанията, публикуващи българска литература, беше плодотворна и обогатяваща, поне за мен. И досега продължавам разговорите с Иван Теофилов, вслушвам се в съветите му, спорим или се съгласяваме по всякакви въпроси от литературата, през театъра, политиката, визуалните изкуства до житейски и дори битови проблеми. Тях той има таланта да преработва така в ума и сърцето си, че да изважда наяве същността им и да я осмисля по неподозиран начин. Поезията му също – защото такава е личността му – се занимава със същественото, дълбае и го улавя безпогрешно, но за разлика от повечето пое-тични гласове в българската традиция съумява с точна мяра да бъде разточителна, орнаментирана и в езика, и в гледната точка – медитеранска по дух. Широтата на тази поетика, на поетическата философия на Иван Теофилов като да вдъхва сили, да събира сокове от други земи и да ги преработва в съвършено ново, неочаквано, при това да съумява да остане самостойна. Тя притежава вътрешен аристократизъм – също рядко срещан тук. А иронията и самоиронията са неочакваният, но чест спътник на всичко от богатия спектър на поетичното му творчество. Всичко това се съдържа и в неговата проза, в която важно място заемат последните му две книги. Виждам тази книга нещо като ателие, като неща, които са ме занимавали през годините. Затова съм включил и някои по-стари неща от други книги или публикации, защото в тази среда те стават по-отчетливи и намират найточното си място. Всъщност съм разработил и разширил „Предизвикани записки” от „Вселената на яйцето”, защото я усещам като друга, 22

септември

2013

като самостоятелна книга. Подобни комбинации е правил и Константин Константинов в книгите „Върхове” и „Празници” и действително текстовете му са получили по-голяма чувствителност. Така усещам и при мен нещата. Дано да са се получили, разбира се. Това е част от едно от писмата в кореспонденцията ни по имейла, докато вървеше редакцията на „Митология на погледа”. И то, мисля, е най-точното определение за тази книга, която е от редките изключения в българската литература. Защото такива книги не само се пишат трудно и дълго, но и композицията им изисква особено умение. У Иван Теофилов има щастливо съчетаване на поетическия талант с драматургичния и то в голяма степен се е отразило на книгата, която, макар съставена от отделни фрагменти, записки, мисли и преводи (Ахматова, Цветаева, Гумильов, Бродски, Набоков, Висоцки и Окуджава), стои цялостно, монолитно. По особен начин, без да натежава нито за момент, макар темите, въпросите, които засяга, често да са от най-трудните и тежките, „Митология на погледа” отвежда пряко в творческия свят на Иван Теофилов и разкрива пластовете, зад които стои ядрото, самата същност на неговото писане, на таланта му, на философията му – не само в поезията, в литературата, но и в живота. Тя може да се чете като завет на един дух, обладан от търсенето на истината за човека. Силвия ЧОЛЕВА Писането ти (и новата ти книга го доказа) е един непрестанен вътрешен монолог, мъчително, но и радостно търсене. Безкрайна ли е за откриване човешката душа?

– Текстовете в „Митология на погледа” са се превърнали в неизбежен вътрешен монолог, тъй като съм и автор, и обект в описаните, радостни и нерадостни предизвикателства на живота. Неизбежно е било и непрекъснатото търсене на различен идеен и стилистичен ключ

Иван Теофилов

Поезията е свободно и отзивчиво изкуство

при изграждането на мозаичната структура. Творческият акт е станал нещо като неволен диалог между съзнание и интуиция. При това като че ли с някаква диреща неутолимост..., каквато съдбовно е и ролята на човешката душа. Процесът на писане при теб прилича на отлагане на наноси, на натрупване, след което минава време и чак тогава се ражда стихотворението, често пъти реакция на нещо, случило се отдавна. Как успяваш да съхраниш свежо усещането си за нещата толкова дълго? Какъв е твоят механизъм на писане? Има ли например нещо необяснимо, мистично дори в раждането на една творба? Как се отнасяш към работата си?

– Спомням си една известна картина от руската живопис: Пушкин с развят плащ върху скала с разбушувана морска пяна. Съзерцава и съчинява стихове за морето. Съмнявам се дали за Пушкин е било възможно подобно абсурдно състояние... Процесът на писане е своенравен и неподатлив на обяснение. Понякога изненадващо различен и за самия мен. Той си е едно табу. Разбирам

писането като вътрешно изграждане..., като оплождане, а свежестта на усетите като акт на активизирана зрителна памет и на владеенето на езика. Но и на някакво магическо основание... В процеса на писане неведнъж ме спохождат съвсем непознати неща, сякаш някой друг в мен ги изрича. И знам, че това, което пиша, се поражда отвъд познатия Аз. Разбира се, без да изпадам в излишен мистицизъм, защото писането е и адски труд, нерядко стигащ до пълно изтощение на силите. Към работата си съм придирчив, понякога до самозабрава... Диапазонът на имена, с които боравиш в книгите си, е впечатляващ. Как един автор те предизвиква към задочен разговор или катализира творческия акт? И също – как са ти влияли преводите ти?

– Животът ми е достатъчно дълъг, за да се нароят у мен достатъчно имена, с които чрез четене, гледане, слушане съм общувал. Разговорът ни е постоянен, защото отдавна са се настанили вътре в мен, предизвикват ме, сядам, пиша и си говорим... задочно. А колкото до преводаческата ми работа, ще

си позволя да цитирам един от фрагментите си от „Митология на погледа”, който най-добре ме изразява: „Преводаческият труд е тежък, но носи и мигове на щастие. Ако преводът е прецизен, то значи, че си навлязъл сериозно в творческия процес на превеждания автор и неволно си му станал нещо като кръвен брат. Да навлезеш в творческата тишина на друг творец е наистина необикновено преживяване, някакъв особен, деликатен акт на творческа симбиоза... И колко по-стабилен се усещаш след това в своето писане!” „Понякога ми се иска да не бъда писател на тази страна”, написа в книгата си, и в това изречение се съдържа повече от горчивина… Кое е това, което ти е тежало, пречило, което те е отвращавало тук? Политически? Народопсихологически? Или друго?

– Животът ми мина в очакване да се случи нещо нормално в тази страна, но всичко се върши чудовищно безпардонно, брутално и напук, сякаш злото е най-желано, немилостиво насаждано и даже превърнато в идол. Каза още, че на протестите, които нямат аналог в исто-

рията ни досега, протестира самият живот. Как виждаш бъдещето през тях, особено като театрален човек…

– Как гледам на протестите като драматургия ли? Ами дано най-сетне да се окаже, че сме прогледнал, цивилизован, обоснован и взел съдбата в ръцете си народ, въпреки карикатурното вълнение на контрапротестиращите купчинки червени фанатици и политически невежи хора. Днес писането на поезия е девалвирало, а четенето й е сведено до малък кръг хора и това важи не само за нашата страна. От друга страна, поезията, казваме ние, е жизненоважна за човека.

– Поезията няма как да девалвира, тя е еманация на човешкия език, който в същността си е поетичен. В един от фрагментите в книгата си съм писал: „Никой няма да чуеш да каже „земята обиколи слънцето”, а ще рече „изгрев”, „залез”, „зазорява”, „слънце зайде” и пр. Как тогава да пренебрегнем този език с безбройните му преображения?” Днес поезията изглежда като заглушена от технически, политически, етнически, религиозни и какви ли не още инвазии, ала в човешкото ни време неотстъпно будува. Пък и не трябва да се забравя, че тя е елитарно изкуство и сериозното четене на поезия е въпрос на умение и лична култура. Има ли „задача” поезията днес? Може би поетите се вълнуват от други теми, не от темите, които читателите им очакват?

– Защо да я затрупваме с теми и задачи? Поезията е свободно и отзивчиво изкуство. Ненапразно върху съблазнителното й поприще са се упражнявали милиони по света и милиони катастрофално са я напускали. А има и безброй непреклонни юначаги, които поддържат стихоплетската си страст до гроб. За това, което ме питаш, по-скоро ме притеснява лесното писане. Днешните поети с основание бързат да наваксат онова, което тоталитарният режим беше подложил на >> 2013

септември

23

■ ЛИК българите унищожение в поезията. Упорито се стремят да усвоят особеностите в лексиката на световната модерна поезия, стилистичните й похвати и новости, експерименталния й дух. В бързината обаче повечето почват да се увличат и буксуват. Веднъж в „Литературен вестник” прочетох стихове на шест или седем, не помня точно, но приблизително толкова, автори и се изумих: до такава степен стилистично си приличаха, че ако подминех имената им, щях да смятам, че са написани от един. Прекалено много се задълбочават стилистичните мераци, щрихираното писане, словесните еквилибристики и „шикарности”, неприятната показност. И все повече се отдалечава личностното, дълбинното, сериозното..., отговорното писане. Поезията трябва да следва живота на душата, преизпълнен с големи процеси и преживявания. Друг път няма... Възможностите на интернет за достъп помагат поезията да стига до много хора, но се множат графоманите, а не добрите поети, като в същото време критериите за със Силвия Чолева качество се замъгляват или почти липсват. Как тогава да узнаем кой е добрият поет, условно казано? Херберт казва в едно свое стихотворение, посветено на Ришард Криницки: „Малко ще остане, Ришарде, наистина съвсем малко/ от поезията на този безумен век/ с положителност Рилке и Елиът/ и неколцина още достойни шамани, владеещи тайната.“ – Интернет, поради своята либералност, е леснодостъпна територия, пренаселена с графомани. Тяхната работа е да вдигат шум и да се веселят на панаира на суетата. Добрата поезия има собствено излъчване и няма как да се сбърка. Излишно е да се заблуждаваме. От всяко поколение действително остават малцина достойни „шамани”... В едно писмо до пребиваващия в Париж Николай Лилиев Димчо Дебелянов описва омагьосаните кръгове на напористо действащото аматьорство: „Ще видиш, в някой вестник дават съдържанието на някое списание: „Просвета” – стихове от Дерижан, Арнаудов, Дринов, Неволин..., „Българска сбирка” – стихове от Неволин, Дринов, Арнаудов, Дерижан...” Но в края на 24

септември

2013

краищата в поезията остават само Лилиев и Дебелянов. И в някаква степен още неколцина... Обречена ли е днес на изолация и забвение поезията и въобще литературата, която се пише на малки езици?

– Когато писането на поезия или проза е на нивото на Кадаре, Ингер Кристенсен, Транстрьомер, Амос Оз и пр., има ли значение какъв е мащабът на езиците? Тези автори дори имат превес в световната литература. Следиш всичко ново в българската литература и насърчаваш младите, четеш непрекъснато чужди автори, отиваш да видиш новите театрални

постановки и изложби. Така ли се поддържа бодър дух? Каква е картината на съвременната българска култура през твоя поглед?

– Мисля, че всеки уважаващ себе си творец трябва щателно да поддържа духа си, да бъде с постоянна будна чувствителност, за да може да изведе на повърхността онова, което е дълбоко в душата му. При мен следенето на проявите в различните изкуства е не само удоволствие, но и професионално задължение. Пък и все нещо може да ти завърти главата, нали, да ти дойдат идеи, да те възпламени? А четенето ми е повече от болестно състояние: още със събуждането се пресягам и отварям книга. През деня непрекъснато се ровя из лавиците на библиотеката си, изваждам или връщам някоя книга. И навсякъде – по масите, столовете, по пода – хълмисти образувания от книги. Любопитен съм към чуждото писане, към новостите в литературата и науката, в музиката и живописта. С това и живея... Правя опити, пък и човешко е, да помагам на младите или по-скоро да ги насърчавам, защото и аз съм изпитал стената

от препятствия, която трябва да преминат. За културата ни не съм песимист. Въпреки неугледната политическа и социална картина. Георги Господинов, Явор Гърдев, Камен Калев, Андрей Даниел, Антони Дончев и още колко динамични имена с ума и таланта си непрекъснато ни изненадват и тонизират. Малко ли е това за една малка страна? Отказа орден от президента Първанов, а наскоро прие Орфеевия венец и Националната награда Христо Г. Данов за цялостно творчество. Как се отнасяш към почестите?

– Отказах орден „Стара планина”, защото съм убеден, че съчетанието художник– власт е противоестествено. Литературните награди не само отбелязват, но и защитават труда ми и ги приех с вълнение. Впрочем почестите съществуват от памтивека. Още от времето на траките, които са измислили предназначението на лавъра. Нужни са и днес заради честта на литературата. Разбира се, без аматьорско имитиране на античността, ставащи по съвременни правила. Винаги ми се е искало да те попитам - кое е било най-важното нещо в живота ти, като се обърнеш назад? Кое ти е било най-скъпо? И кое смешно?

– Като се обърна назад ли? Там е цялата мощ и мизерия на тоталитарния режим... Като се замисля, виждам, че най-важно в онова запушено време е било неутралното ми поведение, найскъпо, естествено – семейството ми, а смешното... Ами имаше такива абсурдни, смехотворни дивотии в културните соцсреди – например фиксидеята за хармоничната личност и превземките по пророчицата Ванга на домогващите се интелектуалци до салона на властта, че и до днес, горките, не могат да се измъкнат от тези си привички... По телевизия, радио, преса, докъдето се доберат, пак „хармонични” превземки и пак Ванга на възбог... Кое мислиш, че си пропуснал – да направиш, да видиш, да кажеш? Съжаляваш ли за нещо?

– Каквото съм направил, съм направил, каквото съм видял, съм видял, каквото съм казал, съм казал. И дори и да съжалявам за нещо, след като не се е случило, има ли значение? ■

■ ЛИК литература © M.S. Morse Photography

Какво не е добра критика

С повече от 40 книги зад гърба си, плодовитият професор Тери ИГЪЛТЪН с новото си заглавие „Как да четем литература” кани на лека разходка по темата и разсъждава за качествения продукт. Двама, несъгласни с него, излагат аргументите си. Едно време Тери Игълтън беше лошото момче на английското образование. Неговият учебник „Теория на литературата” запозна поколения студенти с материя, определяна от техните преподаватели като зловредното влияние на континента. Но новата му книга е нещо далеч по-традиционно, пише Стивън Пул във в. „Гардиън”. Тя е насочена към „читатели и студенти” и представлява приятна разходка сред плеяда познати автори – Шарлот Бронте, Фостър, Кийтс, Милтън, Харди и други, плюс Джей Кей Роулинг, вероятно включена, за да не изглеждат нещата снобски. Благият професор предупреждава публиката си да не чете по определени начини (никой не се интересува дали героите ти харесват, или не) и целта му е да покаже, внимателно четейки подбрани откъси проза и поезия, как да оценяваме най-доброто от написаното и изреченото. Както и при други творби на по-късния Игълтън, на редица места книгата е много забавна, а още по-често се опитва да бъде

забавна. Най-хубавите шеги са същевременно и критични наблюдения, както например че Шекспировият Отело „е човек, който сякаш съзнава, че говори в белите стихове на Шекспир”. През цялото време се долавя критичен тон към съвремието: повечето погрешни рецепти за целите на литературата и за това как трябва да я четем Игълтън обяснява с неизследваните „панацеи” на наричаните от него ту „индивидуалистично общество”, ту „модерен индивидуализъм”, ту „силно индивидуалистичен обществен ред”. Такъв пример е „доктрината за литературата като себеизразяване”. Игълтън казва много интересни неща за Конрад, Милтън и т.н. в поредица от тематични глави – „Уводи”, „Образ”, „Повествование”, „Интерпретация” и „Стойност”. На моменти има твърде дълги отклонения, както когато посвещава четири страници на едно детско стихче и неговата интерпретация. Приятно е да установим, че Игълтън е своего рода щастлив екзистенциалист, който намира подкрепа за пози-

„Как да четем литература”

циите си в модернистката литература. „Художествени произведения като „Тристрам Шанди”, „Сърцето на мрака”, „Одисей” и „Мисис Далауей”, отбелязва той с бликащ оптимизъм, „може да помогнат да ни освободят от виждането ни за човешкия живот като за нещо, задвижвано от цели, логично развиващо се и строго последователно. Така те може да ни помогнат да му се радваме повече.” Най-заплетената глава е последната, „Стойност”, в която Игълтън анализира различни критерии за определяне на понятието литературна стойност и злорадо оборва всички. Трябва ли добрата литература да бъде новаторски оригинална? Ако е така, изтъква Игълтън, „ние бихме били принудени да отречем стойността на много литературни творби, от древните пасторали и средновековни мистерии до сонетите и фолк баладите”. Трябва ли литературата да отговаря на ежедневните ни тревоги? Нищо подобно: „Ако се вдъхновяваме само от литература, която отразява >> 2013

септември

25

■ ЛИК литература собствените ни интереси, всякакво четене се превръща във форма на нарцисизъм. Смисълът да четем Рабле или Аристофан е в това хем да излезем от собствените си глави, хем да се потопим по-дълбоко в тях.” Не можем също така, както Игълтън проницателно демонстрира, да изискваме дълбочина („съществува изключително повърхностно изкуство”) или последователност („много от постмодерните или авангардните творби нямат център и са еклектични”), или богато повествование (вижте само „В очакване на Годо”). Въпреки това, настоява авторът, има критерии за определяне на литературната стойност. Критериите са „публични” и част от комплекса „социални практики”, известни като „литературна критика”. Благодарение на съществуването на такива критерии той уверено заявява: „Достоевски е по-добър от (Джон) Гришам в смисъла, в който Тайгър Удс е по-добър голфър от Лейди Гага.” Но когато Игълтън прилага собствените си позитивни критерии, нещата нещо се объркват: те сякаш изскачат безпричинно от същото романтичноиндивидуалистично съвремие, по чийто адрес той е толкова язвителен на други места. Важно качество, оказва се, е спонтанността. Игълтън упреква Джон Ъпдайк заради един откъс, тъй като „в него няма никаква спонтанност”, и критикува абзац от Уилям Фокнър, защото „в него има нещо като спонтанност, почти изцяло изфабрикувана”. Да се чуди човек как си представя Игълтън, че всеки абзац, написан от сериозен писател, може да излъчва спонтанност, която да не е изфабрикувана. Та това е смисълът на играта. Всякаква форма на спонтанност, както и всички други литературни ефекти трябва да бъдат внимателно изфабрикувани от авторите им. Истински „спонтанното” писане ще да е онова, при което авторът изобщо не мисли, и то със сигурност не струва: нещо като писанията, каквито някои писатели гуру искат от своите ученици да изготвят за десетина минути рано сутрин26

септември

2013

та, за да си избистрят мозъците, но те едва ли са предназначени за обществена консумация. Писането е машина за доставка на забавено във времето и преместено в пространството представление. Колкото по-спонтанно е била сглобена машината, толкова по-малко надеждно ще работи тя. На „спонтанното” писане може да се вярва точно толкова, колкото и на спонтанно сглобен мотоциклет. Нещата не изглеждат кой Ивлин Уо

знае колко по-добре и когато Игълтън, анализирайки Ивлин Уо, хвали „честността” на прозата му. Какво обаче значи това в контекста на хора, които съчи-

Според Игълтън „Достоевски е подобър от (Джон) Гришам в смисъла, в който Тайгър Удс е по-добър голфър от Лейди Гага”

няват неща? Може да приемем оценката на Игълтън, че Ивлин Уо е по-добър от Джон Ъпдайк (аз съм съгласен), без и за момент да предположим (както, изглежда, намеква Игълтън), че Уо някак си по-малко се интересува от това да избере правилните думи и да ги подреди в точния ред. За един девственик в областта на литературната критика тази книга ще е полезна, защото обяснява какво не е добра критика; тя може да бъде и вдъхновение с много от хапливо просветителските изложения за всепризнати автори покойници. Би било жалко обаче, ако след като прочете Игълтън, човек реши да преценява авторите според качества като „честност” и „спонтанност”. Но може би подобни забележки съпровождат всички в общи линии положителни описания на добродетелите на литературата. Добрата литература изначално е нещо мистериозно, макар че „вътрешностите й” са изложени на показ. Когато четете Флан О’Брайън, на увода на чиято книга „Третият полицай” Игълтън посвещава няколко възхитителни изречения, ще избухнете в смях от точната дума на точното място, но е трудно да се обясни точно защо. Най-многото, което може да направите, е

да го покажете и да поканите и други да се смеят заедно с вас.

Погрешните въпроси

Като учител никога не съм обичал бомбастичните въпроси. Какво е истина? Какво е литература? Като си помисля за втория въпрос, за мен отговорът е – литературно произведение е онази книга, която с удоволствие бих прочел два или дори повече пъти, пише във в. „Айриш Таймс” Денис Донъхю, преподавател в Департамента по английски в Нюйоркския университет. Чета криминални романи, споделя той, само когато си купя подобна книга на летището преди презокеански полет, и като пристигна, я захвърлям. Не мога обаче да преброя колко пъти съм чел „Пустата земя” на Т. С. Елиът, Among the School Children („Сред децата в училище“) на У. Б. Йейтс и „Ема” на Джейн Остин. Когато през 1876 във Виена за първи път поставили „Кармен”, Брамс я гледал 20 пъти. Представям си, че на някого в Йейлския университет му е хрумнала блестящата идея да каже на професор Тери Игълтън: „Я напиши една интересна, популярна книга за това как трябва да се чете литературата. Не поставяй никакви трудни въпроси, но ако все пак го направиш, предложи лесни отговори. Просто кажи на хората, които не четат английска литература, какво представлява тя, какво мислиш ти за нея. Не се впускай в „практическа критика” на подбрани откъси.

Българското издание на „Одисей”

Не предлагай обяснителни бележки и не посочвай източниците си. Просто скачай от една тема на друга, по твой вкус – сюжет, герои, тематика, ей така. Поддържай разговорен тон и пускай по някоя шега от време на време.” И тъй, пред нас е 43-та книга на Игълтън. Тя започва с шега и с грешка: „Изкуството да се анализират литературни творби е почти мъртво, както и танцуването с дървени обувки.” Забавно звучи, но не е вярно, що се отнася до критичния анализ. Съвсем лесно мога да назова десетина критици, които са способни да анализират великолепно романи, пиеси и поезия.

В главата, посветена на стойността, виждаме едновременно най-добрия и не толкова добрия Игълтън. Той се плъзга към смущаващи фриволности: „Насладата е по-субективна от оценяването. Въпрос на вкус е дали човек предпочита прасковите пред крушите, което не е съвсем вярно за това дали смятате, че Достоевски е по-добър белетрист от Джон Гришам.” Това са две съвсем различни неща, и то твърде банални. Аз може да предпочитам прасковите пред крушите и да смятам Достоевски за по-добър писател от Гришам и въпреки това да си чета Гришам, за да заспя по-лесно. Игълтън ниже глупост след глупост: „Достоевски е по-добър от Гришам в смисъла, в който Тайгър Удс е подобър голфър от Лейди Гага. Всеки, който разбира нещо от литература или голф, почти сигурно ще се съгласи с подобно съждение.” Или пък, бих казал аз, категорично няма да се съгласи и ще нарече това пълна глупост. Тайгър Удс е професионален голфър, Лейди Гага не е, следователно тук няма място за сравнение: „Работата е там, че има критерии за определяне на онова, което се смята за върховно постижение в голфа или художествената литература, докато няма такива, които да определят дали прасковите имат по-хубав вкус от ананасите.” Всъщност такива критерии няма, ако под критерии разбираме структура от стойности, споделяна от обществото, което чете въпросните книги. „И тези критерии са публични, не само въпрос на лични предпочитания. Човек се учи как да борави с тях, споделяйки някои социални практики. В случая с литературата тези социални практики се наричат литературна критика.” Отново грешка. Тези социални практики не оформят критериите. Стенли Фиш е различен от Самюъл Джонсън в становището си за „Изгубеният рай” на Милтън. Различни са и мненията на Кристофър Рикс и Ивор Уинтърс за „Пустата земя”. Стигаме до последните страници на книгата на Игълтън, където той си е избрал откъси от пет литературни творби и се опитва да ни убеди да изведем неговите принципи от неговите коментари и да приемем принципите така, както бихме приели нечие предпочитано верую. Аз не приемам неговото верую, макар и само поради това, че той не ми дава достатъчно доказателства или не е достатъчно убедителен. Игълтън иска от нас да приемем думите в качество, в което той не може да ни убеди. ■ 2013

септември

27

■ ЛИК литература Остави наследство, което завинаги ще остане в канона не само на полската, но и на световната култура. Пишеше разкази и пиеси, които се играят по цял свят. През последните години читателите ще го запомнят като автор на изключително откровения му Дневник, на прекрасните писма, писани до приятели – големи имена от европейската култура. Ще остане и като автор на талантливи рисунки, които днес са класика на полския хумор. Гениален творец, гражданин на света, четен и обичан в Полша, ценен в чужбина. В творчеството си, богато на литературни конвенции и мотиви, предлага и необикновено оригинален анализ на съвременността. Майстор е на иронията и гротеската, чрез които докосва екзистенциални проблеми. Бе не само хуморист и сатирик, създаваше загадки и главоблъсканици, които карат хората да мислят и да търсят подълбоко значение, казва за него полският писател и драматург Йежи Пилх. По времето на социализма, на Полската народна република проницателността и хуморът на Мрожек ни спасяваха от шизофрения, писа за него авторитетното списание „Политика”. Никой по-добре от него не е правил критичен портрет на поляците, с техните фобии и мании. Роден е на 29 юли 1930 година в Боженчин, недалеч от Краков. След войната, през 50-те, започва да учи в Краков различни специалности – архитектура, източни философии и изкуство, но не завършва нито една. Работи в печата, пише сатирични текстове. Дебютира с рисунки, дълго време продължава да публикува сатирични рисунки в краковското списание „Пшекруй”. През 1953 издава първите си разкази, а през 1958 – и първата си пиеса, „Полиция”. През 1963 заминава за Италия и решава да не се връща в Полша. Въпреки това в Полша продължават да го печатат и да поставят пиесите му. През 1964 световна слава му носи драмата „Танго”. Емблематичен е сборникът му с разкази „Слон” (преведен на български от Чавдар Чендов 28

септември

2013

Славомир Мрожек: преследвачът на абсурда

Полският драматург и прозаик, сатирик, художник почина на 15 август в Ница, на 83 години. Полските медии писаха, че поляците са загубили не само световноизвестен писател, интелектуалец, но и морален авторитет, личност, формирала много поколения свои сънародници. Ще бъде погребан в Краков, каквото е било желанието му. Поляците решиха, че е достоен да почива в Националния пантеон. и издаден през 1980), в койтовече не е ясно дали осмива слабостите на хората, които строят социализма, или самия строй, както казва полската критика. През 1968 се мести в Париж, в печата се обявява срещу нахлуването в Чехословакия и участието на полските войски в ин-

вазията. Получава политическо убежище във Франция. За няколко години издаването му в Полша е забранено, но през втората половина на 70-те отново започват да го издават и поставят в родината му. Връща се през 1978, но после отново напуска страната.

След въвеждането през 1981 на военно положение в Полша помества отворено писмо до чужденците в „Монд”, „Хералд трибюн” и отказва творбите му да бъдат публикувани в родината му, не дава съгласие пиесите му бъдат показвани по телевизията. През 1987 се жени за театралната режисьорка, мексиканката Сусана Осорио Росас. Живял е в Италия, Франция, САЩ, Германия и Мексико. Когато заминах на Запад и познах свободата във всяко измерение и това бе за мен най-важното откритие, се възползвах от нея. Ако комунизмът не беше свършил, щях да остана там. Казва, че емиграцията е била закъснялата му младост. През 1996 се връща в Полша. През 2002 прекарва инсулт и губи способността да използва езика – и говоримо, и писмено. Преодолява афазията, пишейки спомени. През 2008 година се установява в Ница. През последните години пише автобиографичната си повест „Балтазар”, едноактовата пиеса „Молотов” и последната си пиеса – „Карнавал”. Със сигурност е най-често поставяният и в Полша, и в чужбина полски драматург. У нас са играни пиесите му „Танго”, Кланица”, “Пуяк”, „Емигранти”. В Полша дълги години е един от най-четените, заедно със Станислав Лем, полски прозаици. На български са издадени сборникът му с разкази „Слон”, „Дупка в моста”, „Танго и други пиеси”. Виртуозно си служи с абсурдното преувеличение, сатирата и пародията. Подсилва противоречията и парадоксите. Съпоставя ги, сблъсква ги, разчитайки на чувството за хумор на читателя и зрителя. Има неоспорим комичен талант. Вярно, че съм се смял по различен начин, и шумно, и тихо, и биологично, и интелектуално, но въпреки това смехът ми не стига до самата сърцевина. Аз съм от поколението, чийто смях винаги е подправен с ирония, с горчивина или отчаяние, казва Мрожек. В творбите си най-често описва действителността на тоталитарната държава, отношенията между хората, игрите, които играем, обикновено стремейки се да подчиним другите, да ги превърнем в свои роби. Често показва конфликта между интелектуалеца и немислещия простак. Преследва и подлага на съмнение не само абсурдите на живота в страната на реалния социализъм, но и банализираните, най-често постромантични стереотипи, формиращи съзнанието на поляците. Милена МИЛЕВА

Фрагменти 1963 1 юли На човек му се струва, че е гигант, а всъщност е посерко* – колко хармонично звучи това изречение на Хашек на Ривиерата, звучи в ушите ми, звучи за мен. Да не би половин година да ми се струвало, че съм гигант, а всъщност ... Гигант, посерко, да се измъкна от тези алтернативи, да бъда още нещо друго, това би било решение. Ривиерата – недалеч оттук Мопасан е писал „Бел Ами”, малко по-нататък Сенкевич е писал „Без догма”, още пò на юг Горки е живял на Капри, а пък на друго място, във Флоренция – Достоевски. И Гогол в тази страна е изпраскал „Мъртви души”, а и Тургенев се е напрягал тук. Какво да се сравнявам, нито сила имам, нито голям талант, само обърканост, недъгавост, средни способности, никъде нищо изключително, в цялото ми тяло. Точно на 33 години и два дни съм. Женен съм, а не се чувствам никъде, не се чувствам никакъв, не се чувствам никой. Нямам представа нито какво, нито как да пиша, нито дори за какво, здравето ми е средна хубост, желанията ми са натрапчиви, но прекалено слаби, че да направят нещо от мен, прекалено силни, та да не досаждат. Зад гърба си не виждам минало, пред себе си –бъдеще, единственото, което умея да пиша, е писма, единственото, за което мога да мисля добре, това са съмненията, нито се ненавиждам, като изключим моментната неприязън, нито се обичам, като изключим моментното обожание. Аз съм черупка, която всеки миг я изпълва нещо различно, но най-вече това е черупка, натъпкана с небитие. Умея всичко да взема предвид, но нищо не умея да овладея. Може би трябва да стана актьор, но и това много ме съмнява, защото все пак имам малко собствен разум, разумче имам прекалено. Нито особена наблюдателност, нито памет, въображението ми зависи от културата, чувствителността ми е малко безплодна. Да, добре е да знаеш къде си. Дори не умея истински да изисквам нещо за себе си, защото не съм искрено убеден, че нещо ми се полага. Не е вярно това, което един писа за мен, че не съм способен на „религиозно” мислене, *Според българския превод изречението е: „Човек би искал да бъде гигант, брат — а е нищо и никакво лайно.” (Ярослав Хашек. Приключенията на добрия войник Швейк. С., ИК Труд, 2007, стр. 304.)

истината е, че разбирам какво той има предвид. Аз съм всичко по малко, в резултат не съм нищо, най-добре май се чувствам, когато съм свързан с театъра, не значи, че се чувствам добре, добре не се чувствам никога и никъде, освен ако си внуша, за което не винаги имам желание, нито достатъчно сили. Трийсет и три години – изгарянето на старите ми дневници беше също такъв жест на безсилие, както и писането им, винаги се оказвам на нула в сметката си, в сметачната си машинка, понякога си мисля, че няма смисъл да броя, но все пак броя, защото така се прави. Ривиерата – за щастие, отдавна завладяна, не, не е завладяна, сама е издъхнала, едновременно с това, че животът ме напуска. Истината е, че всъщност не може да ме зарадва нито признанието на хората, нито собственото ми признание, изникват понякога спомени от детството, тогава ми се струва, че може би там е имало нещо, което съм изгубил, нещо банално впрочем…

1989 25 март Съждение: мнозинството е глупаво, колкото по-голямо е мнозинството, толкова е по-глупаво. Следователно почти всичко, което представляваш като съвкупност от понятия, интелектуални навици, дори цензура (усещания, емоции, които е редно да имаш, и такива, които не е редно да имаш), всичко, което е придобито, няма как да не е глупаво. Горното изисква уточнение. On the face of it е мътно, неясно и дори аз самият не мога да го разбера правилно (ще сбъркам в интерпретациите), ако след известно време го разчета или прочета.

27 март Част от човека го дърпа надолу, част – нагоре. В областта на туловището: зона на болка, там, където човек е разкъсван от тези две сили. (Тоест болка, разпределена от главата до петите. И само върхът на главата и петите са свободни от болка.)

Let us face it. Тялото старее още побързо, защото е занемарявано. Умът също. По-тъмно е, все по-глупаво.

5 април „Освободи

се

(отърви

2013

се)

септември

от >> 29

■ ЛИК литература желанията, сине” и т.н. Тези философски съвети и т.н. Не е ли достатъчно да поживееш по-дълго и това само ще се уреди? Не казвам, че нямам никакви желания, но със сигурност вече не искам всичко, а това, което искам, го искам все по-слабо. Това, което ме мъчи (все повече) – задължително направи това и онова, защото ако не го направиш, няма да спечелиш, така или иначе ще ти досаждат или нещо ще ти досажда, все едно ще бъдеш наказан. И нерви, само нерви, препускане, тичане от една глупост (пред лицето на вечността) към друга, само и само да стане, да се свърши, да успееш, да закърпиш това вечно късащо се палто, което трябва да прикрие голотата ти, и така си отива животът. А в същото време нищо освен съзерцанието, така да кажем, всъщност не ме вълнува истински. „Бързането и паниката са признак на липса на култура.” Ако е така, значи целият свят е некултурен. От Дневник, том 1, 1962–1969 Атеистът е безпомощен пред вярващия, вярващият обаче не е безпомощен пред атеиста. Атеистът трябва да доказва, което само по себе си е трудно занимание, поддаващо се на несигурност, а вярващият има само красивото, чистото, своето: аз вярвам и няма какво да добавя. Съвсем ново за мен тълкуване на собствената ми плахост. Може би тя наистина се дължи на чувството, че всичко може да стане и че изобщо защо е всичко това? Никога не намирам достатъчно основание, за да се срещна с друг човек и да направя тази среща неизбежна и наистина необходима. Затова ако има среща, се чувствам притеснен. Защо хората търсят присъствието на другите? Търсят понякога доброволно и това е разпространено явление, най-разпространено, както и това, че намирайки, не са доволни от това, а напротив, волята за непрестанно оставане с другия е съчетана със страданието и мъките, които произтичат от оставането, доказателство за което са дори отношенията между хората, непрестанните ressentimenti към другите. Идеално би било другият да ме определя, но в

30

септември

2013

съответствие с моите желания, в съответствие с моите рецепти за мен самия. Това навярно обяснява, че правим всичко възможно, за да наложим на другия собствените си понятия за нас самите. Положeнието ми е като на половин път от това да осъзная, че човек е ужасяващо сам пред всичко, от което може да произтече или голям страх, или голяма сила и някаква свобода. Следователно ако „да бъдеш” не означава нито култура, нито дух, моите шансове са малки. Още по-малки са, ако признак за това съществуване е да си привлекателен за другите. Не само не очаровам никого, но дори ми се струва, че хората скучаят в мое присъствие. Пруст, разбира се, е прав, че всеки разговор малко те опустошава. Но откъде идва това чувство? Може би донякъде от недостатъчността на езика. Когато мислим, знаем какво имаме предвид, когато говорим, когато вече кажем нещо, оставаме леко разочаровани. Как така, това ли само беше?.. Но вината за това е на речта, а може би – донякъде – причината е, че наистина това, което сме предчувствали, ни се е сторило поголямо и по-красиво от формулираното. А колкото до езика, нали едва след наймного усилия само няколко книги на света отразяват горе-долу това, което е имал предвид авторът, а според него със сигурност също в недостатъчна степен, какво да изискваме тогава от изреченията, скалъпени без много мислене. Когато се изкажем, когато споделим, ние сме малко като чайник с вряла вода, на който са му махнали капачето, налягането спада. Досега ни е било приятно да носим чувството на собствената ни тайна, изключително лична. Споделяме я малко и защото искаме да учудим, да изненадаме слушателя със себе си. И се разочароваме, защото след като се изкажем, у нас се набелязва отлив. Може би заради това дори опустошаващият ни разговор, който сваля вътрешното налягане, е стимул. Искайки отново да се напълним, отново се захващаме с вътрешна работа. (Публикувани в полския печат.)

Повече от четирийсет години след смъртта на големия полски писател неговият интимен дневник „Кронос” вдига завесата пред личността му. Голяма тайнственост обкръжаваше публикуването на секретните бележки на Витолд Гомбрович. Всички, които евентуално знаеха нещо, се почувстваха задължени да мълчат до излизането на книгата („Кронос”) през май в Полша. Слуховете плъзнаха преди година, когато Рита, вдовицата на Гомбрович, повери текста на издателство „Видавництво Литерацке“ в Краков. За осведомените „гомбровичолози” съществуването на таен дневник на писателя не бе мистерия, но досега никой не знаеше съдържанието му – освен депутатът Януш Паликот, бивш издател, който го бе споменал в едно интервю през 2000. Рита Гомбрович му бе казала за поверителните бележки, оставени от съпруга й, и му бе поискала съвет относно избора на издател. В началото самият Паликот възнамеряваше да се заеме, но явно се е отказал. Не сме ли чели всички ние Дневника на Гомбрович (три тома на френски��������������� )�������������� ? В какво точно се състои този друг „интимен дневник”? – питат скептиците, според които има нещо преувеличено в оживлението около тази публикация. Но всеки читател на Гомбрович знае отговора: неговият Дневник далеч не е „интимен” – това е литературно построение, лаборатория, където писателят работи върху образа си за публиката, отбелязва полският вестник „Политика“. Желанието му бе да се представи като литературен герой, като Дон Кихот или Хамлет. Става дума за автоизмислица, дори датите повечето време са фиктивни, като цялото е подчинено на композицията. Това е също поле на конфронтация. „Писането не е нищо друго освен борба, която творецът води, за да покаже на другите превъзходството си”, обяснява Гомбрович. Той се бори срещу Полша (или поскоро срещу мегаломанията на съвременниците си), защитава своята представа за изкуството и

Гомбрович интимно произведенията си. Той непрекъснато си играе с читателя. Понякога измисля факти само за да изнерви противниците си в Лондон (където е седалището на правителството в изгнание, голям полски емиграционен център по време и след войната���������������� )��������������� . „Хората купуват мемоари, защото авторът е известен. Аз пиша дневник, за да стана известен” – отбелязва Гомбрович. И наистина стана точно това. Неоформени и необработени описи. Все пак любопитни сме да открием тайните бележки, съдържащи се в „Кронос”, тъкмо защото авторът е Гомбрович, а изглежда, няма и следа от самоизмислица. Това са бележки, които Гомбрович е запазил за себе си, нахвърлени по времето, когато пише своя Дневник. Те са откъслечни, съкратени, понякога неоформени и необработени описи. В тях няма да открием онзи Гомбрович, който се бори срещу Полша, а човек, който пише за себе си, за своето всекидневие, разкривайки факти, които не съответстват на образа, който си е изковал в своя Дневник. Откриваме например, че е бил непрекъснато болен. Едва когато четем двата сборника спомени, оставени от негови приятели – „Гомбрович в Аржентина” и „Гомбрович в Европа”, – си даваме сметка за постоянното му страдание. Откриваме астмата му, неговия емфизем, проблемите със сърцето. В Дневника болестта е материал за разказа, но често болката и страданието са приписани на животните или на другите. В „Кронос” той говори директно за болестта и болката. Говори открито за бедността. Благодарение на разказите на приятелите му знаем, че е живял (в Аржентина) дълго време в най-голяма мизерия, че му се е случвало да не яде в продължение на няколко дни. Веднъж собственикът на хотела не го допуснал до стаята му заради неплатен наем, оставяйки го на студа, без завивка и без палто. Приятелите му, разтревожени от мизерните му условия на живот,

искали да го подпомогнат финансово, без той да знае. Но пред тях Гомбрович се е правел на аристократ, на принц. Той винаги се е придържал към формите. „Кронос” е опис на еротични и социални факти”, обяснява Януш Паликот. Писателят отбелязва с кого е прекарал нощта, без обаче да навлиза в подробности. „Математическата неутралност на тази книга по отношение на различните форми на еротизма може да предизвика скандал в Полша” – смята Паликот. Но е съмнително, тъй като интимният дневник на поета Мирон Бялошевски не предизвика скандал, макар в него да има подробни описания на посещенията му в нюйоркските dark rooms. Гомбрович бягаше от каквато и да било форма на дефиниране и това е валидно и за неговата сексуалност. В Дневника си той казва, че не се чувства хомосексуалист. Цялото му творчество се върти около еротизма, навсякъде той наблюдава „линията на възбуждането” между хората, млади и стари, независимо от пола им. Навярно най-интересното в „Кронос” е скритата страна, която Гомбрович никога не е показвал пред никого. Той не е унищожил бележките си. Оставяйки ги на жена си, можем да предположим, че е мислел евентуално за бъдеща публикация. Това е найголемият подарък, който е могъл да направи на читателите си. ■

Навярно найинтересното в „Кронос” е скритата страна, която Гомбрович никога не е показвал пред никого

Витолд Гомбрович с Рита Лаброс. Двамата живеят заедно едва пет години

Писателят Витолд Гомбрович е роден през 1904 в Малошице в семейство на поземлени собственици от дребното дворянство. Получава магистратура по право във Варшава, после заминава да учи философия и икономика в Париж, преди да се посвети на писането. Първото му произведение през 1933 е озаглавено „Дневник от пубертета”. Романът „Фердидурке”, публикуван през 1937, предизвиква оживени реакции от страна на критиката и налага Гомбрович като представител на модерната полска литература. В него откриваме някои от предпочитаните му теми: юношеството, незрялостта, абсурда, еротизма... Когато през 1939 избухва войната, той е на пътешествие в Аржентина: там прекарва следващите двайсет и пет години, понякога при трудни условия. Докато в Полша нацистите, а след това комунистите обявяват произведенията му за опасни и ги забраняват, той се опитва да се наложи като писател в Буенос Айрес. Сътрудничеството му с излизащото във Франция полско списание „Култура” му спечелва известност. Изданието публикува още през 1953 извадки от неговия Дневник. През 1963 Гомбрович най-сетне се завръща в Европа, най-напред в Западен Берлин, благодарение на стипендия на фондацията „Форд“. След това заминава за Франция, където се запознава с бъдещата си съпруга, канадката Рита Лаброс (женят се през 1968), и през 1964 се установява във Ванс, близо до Ница, където умира през 1969. Първите му книги са публикувани в Полша едва в края на 80-те години.

2013

септември

31

■ ЛИК литература

Маурицио Сера се поканва у Итало Свево

Маурицио Сера се опитва да прозре в дълбочина автора на „Съвестта на Дзено”. Под заглавието „Итало Свево, или антиживотът” изпод перото му излиза изящна, насочена изцяло към вътрешния свят биография на тази емблематична фигура на Триест, някогашното пристанище на Хабсбургите. Творбата се потапя в сърцето на живота и романите на един от най-големите италиански писатели. Маурицио Сера, посланик на Италия в ЮНЕСКО и писател, публикува завладяваща биография на Еторе Шмиц, попознат като Итало Свево, триесткия автор на „Съвестта на Дзено”, стария приятел на младия Джойс, човека, пушил по шейсет цигари на ден, дискретния индустриалец, починал през 1928, на 67 години, точно когато идвало признанието за писателя. В продължение на двайсетина години, между първите му два слабо известни ро32

септември

2013

мана и „Дзено”, текстовете на Свево са „изцяло или отчасти написани на машина с червени и лилави букви, с нервен удар, зачеркван и поправян на ръка с перо или молив. Естетизъм ли е това? Ни най-малко. Той използва червеното на лентите, за да не хаби черното, запазено за официалната кореспонденция на предприятието. Чудато и все пак последователно поведение, защото не се отнася толкова за пестене, колкото за самонаказване, за изкупване

Итало Свево, авторът на три големи романа – „Един живот” (1892), „Застаряване” (1898) и „Съвестта на Дзено” (1923), едно от най-значимите произведения на ХХ век, творбата, която най-после му донася известност. В богата и ерудирана биография, блестяща и завладяваща въпреки премногото италиански изрази, които на места могат да затруднят четенето, Маурицио Сера проследява сноването от живота до писането на живота, от монотонното и затворено битие на Еторе до бягствата в литературното пространство, там, където Итало Свево – псевдоним, означаващ „италонемец” (от „шваба”) – използва и превръща в друга субстанция житейските провали. Свево умира на 13 септември 1928 след автомобилна злополука, като оставя много непубликувани съчинения и незавършени текстове

Авторът Маурицио Сера

на един порок, на една болест: антиживота.” Геният на Свево е нелегален. Писането е акт в повече, който той не може да се възпре да извърши. Писането кара човека да изпитва колкото гордост, толкова и срам. Сера е роден двайсет и седем години след смъртта на Свево, в Лондон. Италианец е и също има двойствен живот. Но срамът като че ли не е част от него. Първият му език е бил английският. Биографията е написана на френски. Както предишната, на Курцио Малапарте (2011, награда Гонкур за биография), и вероятно следващата, на Габриеле д’Анунцио. Той обича фигурите от историческия карнавал, животописите на политически писатели в дегизировка; но между двамата големи италиански комедианти от миналия век „с Грасе си помислихме, че е нужен елемент на прекъснатост, един по-дискретен живот, като адажио между две бързи части в симфония, с някой добре преведен автор, когото французите познават”, казва Сера при срещата с Филип Лансон от Liberation. Итало Свево значи. Човекът, чието поетическо изкуство се гради на изплъзването, на иронията, по-скоро в сянката на Историята, отколкото в светлината й. Дипломатът Сера, светски мъж и полиглот, роден през 1955, е личност в костюм от три части в перлено сиво, с подбран и приповдигнат изказ и куртоазия с елегантно омекотена дистанцираност. Неразплитаемият полъх на скромност и суета, на дързост и свенливост, на пре-

стореност и естественост редовно се скрепява от някоя интелигентна забележка или ерудитска вметка, сякаш писателят постоянно идва да поправи личността. Имаш чувството, че личността Сера изговаря буква по буква думите, които произнася, като че ги вади от кутия за бижута, и действа като реминисценция: човек би казал, че излиза от бал у Германтови или от салона на Вердюрен (по Пруст). Писателят Маурицио е автор без превземки и чувствителен читател, особено чувствителен към маските, които един писател разполага между себе си и своето творчество. „Имам дълбока страст към историческите моменти, в които нюансите се телескопират у даден индивид – казва, – когато малко трябва, за да направи той по-скоро този, отколкото онзи избор.” „Съвестта на Дзено”, последният завършен роман на Свево, кръжи из съзнанието на човек, който би искал – и не иска – да спре да пуши. В парад от нюанси животът на леко фрустриран провинциалист, двойник на автора, разкрива пукнатините на един свят, който тоталитаризмите и войната скоро ще унищожат. „Вече се стига дотам да се изневери на здравето с болестта, посредством хумора и десублимацията – пише Сера. – Дзено иска да преобърне лечението, да превърне болестта в ключ за разгадаване на привидностите, защото „само ние, болните, знаем нещо за себе си”. Това не е самодоволен – повече или по-малко – мним болен (…), а човек, обявил „ежесекундна борба” за възвръщане на здравето си, която е, разбира се, измамна.” Колко писатели оттогава са прилагали програмата на Дзено? Двуезичният Свево не въвежда немския в творчеството си. Индустриалец и писател, той намира начин да не смесва открито тези два живота – смесвайки ги в същото време дълбоко вътрешно. Дипломат и писател, италианец и франкофон, Маурицио Сера като че ли не среща особен проблем да обедини и води заедно двете си поприща. Учил е в Рим, в лицея

„Шатобриан”. Ако се възхищава от „Задгробни мемоари”, то има „някои забележки по Стендал: заговорят ли за Италия, французите са обладани от Стендал, но че той наистина е разбрал ита-

Корицата на книгата

От австриец и юдей до италианец и агностик Да се прозре до дъно един писател, който броди, маскиран и омагьосан от неспособността за живот, е труден облог за биографа. Но Маурицио Сера не е от хората, които се стъписват лесно. След като се захвана с бесовете Арагон, Дрийо Ла Рошел и Малро („Разделените братя”), после с хамелеона Курцио Малапарте, е дошло време да са залови с интровертния сатурниец, да мине „от твърде пенестото капучино (автора на „Капут”) към здравото късо еспресо”. Набит, висок метър и седемдесет, с очи с цвят на въглен, прав нос и олисяло чело, Итало Свево има един-единствен „порок” – (последната) цигара, героиня на „Съвестта на Дзено” – и поне две доказани фантазии: токчето игличка и нарязаната на парчета жена, чиито ботинки задъвква… Като своите „разделени братя”, пражанина Франц Кафка и лисабонеца Фернандо Песоа, той принадлежи към клуба на писателите образцови служители. Натоварен е да води кореспонденцията на френски и немски в триесткия клон на виенска банка, после ръководи предприятието за боядисване на корабни корпуси на семейството на жена си. В Италия той е най-големият от триото с Д’Анунцио и Пирандело, но получава признанието на литературния свят едва в последните хиляда дни от живота си – прекъснат от банална автомобилна злополука – благодарение на Валери Ларбо и

лианската история, се съмнявам. Онова, което описва, е поскоро призракът на щастието по италиански. Великодушно е към нас, но Италия няма само слънчева страна.” Франкофонът Сера си остава все пак италианец. В книгата му има изрази ала Казанова, за които го упрекват: „Говориха ми за моите италианизми, но защо не за моите варваризми?” Да пишеш на чужд език, който владееш, е детинско удоволствие, нелишено от грапавини и кокетство, удоволствие, което носи цялото очарование на неочакваните грешки. Свево е водил живот без приключения, но е дал на литературата нов вид приключения, ироничните и произтичащи от вътрешния живот приключения, родени сякаш от адриатическите мъгли на дивана и цигарения дим. В известен смисъл Сера е написал биографията на човек, който не е неговият тип: „Когато бях във френския лицей в Рим, ме интригуваше като автор. Първата книга, която прочетох, в джобно издание, беше „Застаряване”. Навремето „Съвестта на Дзено” едва се намираше. Казваха, че пишел лошо. Но пише точно както >> някогашния си преподавател по английски Джеймс Джойс, на когото като дискретен меценат е помагал през адриатическите му години. Но авторът на „Един живот” (1892) е преди всичко човек от Триест, свободното пристанище на Хабсбургите, съперник на Венеция, което „иредентистите” са дегизирали като италиански град, докато то е подаръкът на победителите за Рим заради включването му във войната срещу централните империи през 1915. По рождение австриец и юдей с кръщелно име Еторе Шмиц, той умира като италианец и агностик (приел междувременно католицизма при сключването на брак) под творческия си псевдоним Итало Свево – буквално „итало-шваба”, двете страни на неговата идентичност и без съмнение възелът на терзанията му. Ням относно еврейството и политиката, включително през първите години на фашизма, като просветлен буржоа и отворен към света предприемач при това има влечение към геополитиката и броженията в света. Дълбокият песимист Свево, закърмен с Шопенхауер и Дарвин, не изпитва носталгия по Какания подобно на Роберт Музил. Според Клаудио Магрис, специалист по „триестка същност”, той използва чак премного типично хабсбургската техника за защита, която се състои в бавене, в постоянно отлагане, „като заклинание срещу драмата и развръзката на историята”. Животът на автора на „Застаряване” (1898) би могъл да се резюмира в една фраза, на мода в агонизиращата двойна монархия: „Империите рухват, а Месията не идва.”

Еманюел Ект, Express 2013

септември

33

трябва за онова, което иска да каже. Колко автори, които са пишели „добре”, днес са читаеми с тяхната претенциозност?” В младостта си читателят Маурицио е чел Джорджо Басани, автора на „Градината на Финци-Контини”, но по-скоро бъдещият дипломат Сера се е срещал с него в Рим, в тенис клуба на Министерството на външните работи: „Беше страстен играч на тенис…” Какво е чул от Басани между два мача? „Нали знаете, когато човек е на двайсет, среща хора като него, но не ги слуша достатъчно, защото си мисли, че навън го чакат момичетата… Днес съжалявам, че не се виждахме повече.” Все пак си спомня, че тогава Басани четял „Хладнокръвно” на Труман Капоти и се удивлявал как „се чува да се завърта ключът в ключалката на затвора”. И препрочитал целия Флобер: „Казваше, че е подел в книгите си Флоберовата нужда от обективност.” Което ни връща отново към Свево: „Той не вижда нещата така, въпреки че първите му два романа още носят веристко вдъхновение. Неговият герой Дзено е символ, бродещ из свят, в който има по малко от всичко… При Свево 34

септември

2013

Писмо от Джойс до Свево

натурализмът се завръща само около парите и секса. Малко секс има в творчеството му, но когато го има, го има. Та нали срещата със селянката в края на „Дзено” е вдъхновена от новела на Бокачо.” Понякога моменти от живота на Сера влизат в неговата биография на Свево. Например когато говори за Първата световна война и надигането на фашизма, които карат да „зейне разломът в триестката идентичност”: „Някога познавах сина на една от най-видните фигури на режима и неотдавна се сетих за него, като гледах сиропирания „Речта на краля”. Тъй като словесните изяви на баща му го бяха преследвали в детството му, той не бе намерил друга защита, освен да започне да заеква. Никакви увещания, заплахи, наказания в опит да го изведат от това състояние на латентен бунт не го бяха разколебали: на 10 години той е можел да бъде смятан за един от първите представители на антифашистката съпротива...” ■

© canecrabe

© Tiesse

■ ЛИК литература

Back to Blood (възможен превод „Гласът на кръвта”) говори за сблъсъка на културите, нищо общо с прословутото претопяване на националностите. Авторът е роден полемист и неговите творби предлагат материал за всички сериозни анализатори на тенденции. Писателят преплита съдбите на деветима герои, живеещи в Маями, където кръвната връзка е днес върховна ценност. Франсоа Бюснел, главен редактор на Lire, няколко пъти се е срещал с Том Улф в САЩ, докато той работи над романа си. Двамата надълго са обсъждали литературата, писането, историята. Предлагаме ви избрани пасажи от този разговор в развитие. Осем години делят публикуването на предишния роман на Том Улф, озаглавен „Аз, Шарлот Саймънс“ (2004), и излизането на „Гласът на кръвта” (2012). Той твърди, че би искал да работи с темпото на Балзак: „Опитвам се да съм продуктивен като него, ала не успявам. Необяснимо е. Но не мога да се виня за това, нали…“ И обяснява специфичния характер на Маями: „Маями винаги е бил град на чужденци. Първите жители са дошли от Севера на Съединените щати. Никога не е имало маямци по рождение. Този град е възникнал върху пресушено блато. Създаден е преди всичко от хора, които се занимават с недвижими имоти. Маями е единственият известен ми град в света, в който хората от чужда страна, говорещи чужд език, представители на чужда култура, са завладели една метрополия, и то легално, чрез гласуване. Днес руснаци прииждат и се настаняват в Маями. Един аржентински журналист ми каза, че всички в Латинска Америка разглеждат Маями като „план Б“: каквото и да стане в страната им, винаги могат да си помислят да се настанят в Маями. Така се получи с венецуелците. Много хаитянци също напуснаха страната си и нелегално влязоха в Маями. Признайте, че така погледнато, този град клише, смятан от всички за рай, с огромни плажове, красиви момичета и >>

Том Улф

сеизмографът

Романите му осмиват конформисткото американско общество: „Кладата на суетата“, „Мъж на място“, „Аз, Шарлот Саймънс” и най-новият Back to Blood. Само четири за шест десетилетия! Предшествани от есета, репортажи, разкази… „Смятам се за писател, но преди всичко съм журналист“, казва той.

2013

септември

35

■ ЛИК театър цялата му бъркотия става страхотен, нали? Пристигнах на място. И почаках персонажите да се появят… Не измислям героите си, както мнозина писатели. Чакам да видя какво ще стане. Теорията ми е, че никой не може да си представи докъде могат да стигнат богатите хора. Наистина се стряскам от това на какво са способни. Всичко, което можете да си представите, е по-бледо от истината. Следователно е достатъчно да идете на място, да наблюдавате и да пишете.“ Заглавието на книгата е Back to Blood, но в случая Blood не означава просто кръв, а по-скоро расата, родословието. Тоест става дума за гласът на кръвта… „Може да се преведе като „завръщане към кръвта“, но всъщност става дума за завръщане към корените, за произхода, който се издига във върховна ценност. Днес хората все по-малко вярват в религии. Но пък все още искат да вярват в нещо. А е много лесно да се вярва в своя народ, в собственото си наследство. Това днес е модно. Този роман съсредоточава в Съединените щати куп човешки проблеми, които не са само американски. Именно тук се опитвам да приличам на Балзак.“ Като че два Аза съжителстват в Улф – южнякът и нюйоркчанинът. Дали на това се дължи известният му в цял свят стил – безупречният бял костюм напомня американския Юг… „Ще ви кажа истината за белия ми костюм. Амбицията ми винаги е била да работя за нюйоркски всекидневник. Работих в Масачузетс, после във Вашингтон. След това постъпих в нюйоркския вестник „Хералд Трибюн“. Наеха ме през лятото, когато наистина е много горещо. В онези години – петдесетте на миналия век – журналистите трябваше да носят сако и вратовръзка. Днес ще ги уволнят, ако се явят по сако и вратовръзка! В Юга, където израснах, мъжете в жегата носеха дрехи от бял памук и лен. Влязох в един магазин и си купих нещо, което си мислех, че е лен. Оказа се, че е копринен туид. А това държи много топло! Можех да облека костюма си едва през ноември. Беше съвсем класически, но бял. После белите ми костюми станаха неделима част от личността ми. И днес, шейсет години по-късно, пак нося бял костюм. Но когато правех проучванията си в Маями в съмнителни барове или в заведенията за стриптийз, не сложих бял костюм… Обожавам Балзак, но имам дълг и към Зола: и той е обичал да посещава непознати места. Всеки нов персонаж е резултат от дълго наблюдение, дълго 36

септември

2013

и детайлно проучване на темата, което остава скрито за читателя. Аз съм изключително автентичен. Внимавам, проверявам на място всяко нещо, което описвам. Журналист съм и персонажите ми не са просто олицетворение на липса на морал. Подходът ми е прост: „Я вижте! Вижте какви ги върши този тук! А онези там защо правят такива работи?“ Често ме обвиняват, че създавам ужасен образ на Ню Йорк или на Съединените щати. Но аз описвам само това, което хората правят. Персонажите ми съществуват наистина.“ Наричат Том Улф създател на тъй наречената „нова журналистика“. Дали той съзнава, че революционизира тази професия? „Пристигайки в Ню Йорк, столицата на журналистиката, срещнах разследващи журналисти. Те се впускат в дълги проучвания. Някои бяха превъзходни. Като Джими Бреслин, написал прочутата статия за процеса на един мафиот в Ню Джърси. Не се ограничи да предаде произнасянето на присъдата, а дочака пристигането на шефа на мафията. Онзи влезе в съда, заобиколен от адвокатите си и помощниците си. Поздравяваше хората, като ги тупваше под делтовидния мускул. Поздравът причиняваше силна болка. Но хората

казваха: „О, виж, той потупва всички по рамото… Толкова е забавен!“ Всички се смееха, но всъщност всички се страхуваха от него. Вместо да започне статията си, разказвайки точно какво е било казано в съда, Джими Бреслин описа бруталния, хищнически характер на мафията. Присъдата сама по себе си не беше особено интересна. Но този ден хората прочетоха статията му и си казаха: „Може да се направи нещо по този въпрос...“ Въз основа на тази случка анализирах четирите елемента, които превръщат художествената измислица в нещо по-привлекателно от роман. Най-напред конструкцията сцена по сцена, като се започне от тази, когато гангстерите влизат в съда. Второ: да се внимава за диалога – как тези хора говорят, какви са взаимоотношенията между тях? Трето, най-съществено: да се подчертаят детайлите, които издават положението на хората в обществото, стила им на живот. Учител за мен и в това отношение е Балзак. Той започва всяка глава с три страници описание на дома и покъщнината на героя си. Това говори много за героя. В резултат, когато идва мигът да се въведе в този декор един или друг персонаж, читателят изгаря от любопитство да го чуе.

© AGITS Productions

Том Улф и Салвадор Дали на изложба на Джаспър Джоунс в галерията на Лео Кастели, 1966

И накрая четвърта точка, найоспорваната: трябва да се предаде вътрешен монолог, индивидуална гледна точка. Ето ви вътре в главата на героя, когото описвате. Виждате действието така, както той го вижда. И ако постигнете всичко това, има и пета точка. Наричам я „глас от партера пред сцената“. Трябва да се разкаже историята с речника на тези, които са въвлечени в действието. Но смятам, че петият глас не идва от едно определено лице, а от публиката, както бихме казали, ако сме в театъра. Хората си мислят, че новата журналистика се свежда до това да напъхаш собственото си мнение за всичко, което се случва. Не, не и не! Никога не правя така. Много по-забавно е да пресъздаваш. Всички го знаят: филмите предават сцени и диалози по-добре от книгите. Но книгата може две неща, които филмът никога няма да успее да постигне. Първото: да даде подробности за персонажа. Второто: с книгата може да се проникне в ума на героя. В киното сценаристите опитаха абсолютно всичко, за да го постигнат. Най-близо до успеха е Уди Алън във филм, в който малки субтитри течаха долу по екрана. Някой казваше нещо, а долу на екрана се изписваше това, което той всъщност мисли. Това беше в „Ани Хол“ и беше забележително. Жалко, че Уди Алън не продължи да използва похвата. Но това е единственият път, когато това бе осъществено в киното. В литературата може всичко. Затова мисля, че новата журналистика е най-доброто.“ Том Улф има твърде специфичен стил на писане – с многоточия, възклицателни, двоеточия, главни букви… Той го знае и има обяснение за това: „Елипсите, поантите, съспенсите, възклицанията – така тече човешката мисъл. В мисълта има всичко.“ ■

Радикален шик Посрещнат с полемика отвъд океана, Том Улф продължава да руши Америка с Back to Blood. „Гласът на кръвта“ за Маями през 2010 е това, което беше „Кладата на суетата“ за Ню Йорк през 70-те години на миналия век. Маями, градът на Декстър, серийния убиец на убийците от едноименния сериал. Маями, разкъсвано между пресата и полицията, парите и мизерията, беди и беди. Сцена 1: Ед и Мак, двойка богати буржоа с екологична нагласа, виждат как една латино красавица с ферари заема под носа им мястото им на паркинга. Обиди (англичани срещу испанци), излияния на чувства, глух расизъм и от двете страни. Маями в 3-D или по-скоро в 3-С: семейни връзки, секс, статут. Расовата война измести класовата борба. Следва колоритна картина, в която са разположени: кубинският полицай Нестор Камачо, некорумпиран, което тутакси бие на очи в градската полиция в Маями, психиатърът Норман Луис и плачливата му любовница Магдалена, Джон Смит, журналист от „Маями Хералд“, хубавици, които свалят моряците, и такива, които ги мразят, задето го правят толкова успешно. В този свят на знаци и означения всеки, колкото и разголен да е, изглежда маскиран и зает повече да гради виртуалния си образ, отколкото да се изправи срещу някой различен от себе си. Без да говори за любов. Другият е неизменно извън очакванията. Всичко е фалшиво: картините, гърдите, колите, ресторантите, хората. Всеки за себе си, всеки в дома си: мозайка от нарцисизъм, гражданска война без оръжие. Мит: Том Улф е легенда. Не само литературна. Сам по себе си е американска мечта. На 81-годишна възраст той се връща на сцената със смущаващите си теми, с въобразените си диалози, звукоподражателните си думи и невъздържаната употреба на възклицателни знаци. Той смята, че писателят трябва да „скъса с литературата и да прави това, което журналистиката не прави“: да разказва света така, както той върви – зле. Но не стил искат от него. Критик на политически коректното (нарича го „радикален шик“), той не пресъздава, а просто показва. Какво? Претенциите на съвременното изкуство, обедняването на езика и на гласа на „англофоните“, станали малцинство в калейдоскопа от малцинства сред гласовете на кубинци, афроамериканци, хаитянци, които се изправят срещу новите руски и украински господари. И Улф, преувеличавайки, съжалявайки, превръща всичко това в един свят. Свят на кръв. (Кръвта в заглавието е най-вече кръвта на етническия произход, но и тази, която изтича от жертвите на насилието независимо от цвета на кожата им, тъй като убийството, наред със секса, е едно от малкото обстоятелства, при които различните раси влизат в контакт.) Сексът движи танца в пандемониума, какъвто е столицата на Флорида. Романите са за това: да се чуе какофонията от гласове, да се покаже реалността на сблъсъците на класите, на расите, на индивидите, които дори не разбират защо се мразят толкова и защо мразят себе си. Маркс, който се канеше да напише критична творба за човешката комедия, след като приключи с икономическата тема, признаваше на Балзак (това е и името на ресторанта в романа и главният литературен репер на Улф наред със Зола) материалистичната визия за социалните класи и историята въпреки буржоазната му и реакционна идеология. С ясно изразена дясна ориентация, Улф е един Балзак от времето на постглобализацията, могъщ „историк на обществото на своето време“. Несъмнено той е американският писател, който най-добре долавя всички видове разломи и конфликти – икономически, технически, културни, – които разделят Америка. Със сигурност Америка през очите на Том Улф, „параноичен консерватор“, както го наричат преследвачите му, не е тази на Ръсел Банкс. Всъщност тя е по-болна. Хората с дясна политическа ориентация често са най-острите критици на кривиците на господстващите. Човек не мрази никого толкова, колкото себе си, а дендитата не вярват в нищо и най-вече в превъзходството, което афишират. (Мишел Шнедер, Point) 2013

септември

37

■ ЛИК театър

Зрител, текст и сцена

67-ят фестивал в Авиньон завърши, приключи десетгодишната ера на двамата директори Ортанс Аршамбо и Венсан Бодрие, отворила пътя за театър, подхранен от други художествени дисциплини, а тази година – и от друг континент. Движението продължава... Тазгодишната програма, поставена под знака на другостта с излаз към Африка, бе замислена от двамата поканени артисти Дюдоне Ниангуна и Станислас Норде.

Феноменът Ниангуна

беше в светлината на прожекторите. Роден преди 37 години в Бразавил, Конго, Ниангуна е син на професор в Сорбоната, който бил приятел с Леополд Сенгор и множество поети. Сноването между Франция и Африка подхранва неговата работа като драматург, актьор и режисьор. Ниангуна припомня, че за разлика от музиката театърът пристига в Африка с португалските заселници през ХVIII век. Чужда култура, която е трябвало да опитомяват. Той разбира театъра като спешно реагиране чрез сценичен показ, загърбил психологическата и повествователната чувствителност. Неподвижен, в черно и в кожата на нелегален имигрант 38

септември

2013

във Франция, избягал от войната в своята страна без друг багаж освен думите си – такова бе първото му представяне в Авиньон през 2007. Шест години по-късно Ниангуна се завръща в Авиньон с хоралната творба, която изпълнява заедно с 14 актьори и музиканти от различни африкански страни. В идеалния за целта декор на старата каменна кариера – първите думи на спектакъла са „В тази каменна пустош...“ – в нищото персонажите търсят да възстановят пробитата от насилия памет, за да се изправят на крака с победоносния вик „Шеда!“, дал и заглавието на пиесата (представена и на Холанд Фестивал, вж. ЛИК бр. 8). Всички участвали в Авиньон африкански артисти споделят надеждата, изразена от конгоанския хореограф Фаустин Линиекула (Drums and Digging) – присъствието на африкански артисти да стане банално и нормално след таз-

годишния пробив с представянето на голям брой спектакли на съвременни театри от Африка. Ниангуна дори прави сравнение с африканския футбол, който продължава да е продукт, предназначен за износ�������� –������ интересът е само към закупуването на отделни играчи. „Дълго време отношението към театъра в Африка беше същото. Имахме добри актьори, но не и режисьори, които да показват своя начин да правят театър и своите въпроси.” Станислас Норде успя да задържи вниманието на публи-

ката в Почетния двор на Папския дворец в продължение на повече от четири часа със силата на поетичното слово и гражданската ангажираност на своя спектакъл „По селата“ по мотиви от пиесата на Петер Хандке (най-добрата сред написаните през последните 50 години, убеден е Норде). Последовател на Пазолини, той смята, че театърът е последното място в съвременния свят, където можеш директно да се обърнеш към присъстващите. За останалото (сбита сводка на Inrockuptibles) в официалната програма – in, от 5 до 26 юли (40 спектакъла, 21 специално създадени за Авиньон), откриваме обичайните за фестивала имена като танцьора Борис Шармац, режисьора Паскал Рамбер, неизбежния Кристоф Марталер, младата Мириам Марзуки и вече известния Важди Муавад, много търсения напоследък поляк Кшищоф Варликовски, постоянната Софи Кал, безспорния Томас Остермайер (художествен директор на берлинския Шаубюне����������������� )���������������� и неговия сънародник Николас Щеман, любител на предизвикателствата, който предложи титанична версия на Гьотевия „Фауст“. Неофициалната програма – off – до 30 юли, представя себе си като „най-големия театър в света“ по брой на участници и зрители. 8000 артисти и сценични специалисти от Франция и двайсетина други страни с 1258 спектакъла и 48 разнородни събития, случили се на 128 различни места (освен театри също клубове, кафенета, градини, улици, гаражи…). От няколко години off вече има постоянна структура, ръководена от Грег Жермен, която канализира събитието. Тазгодишното фестивално издание ще се запомни и с дългоочакваното откриване на FabricA, място за репетиции и творчески престои, което може да приема целогодишно поканени състави. То бе възпламенено с шум, ярост и сексуални провокации от спектакъла колаж „Варшавско кабаре“ на Варликовки ���������������������������� (��������������������������� по „Кабаре“ на Ишъруд, „Доброжелателните“ на Джонатан Лител и скандалния филм „Шортбъс“ на Джон Камерън Мичъл). Във „Фабриката“ протече и паметното пътешествие из

Гьотевия „Фауст“

оркестрирано от Николас Щеман с трупата на хамбургския театър „Талия“. Паметно не само заради продължителността си от осем часа и половина ���� (��� заедно с три антракта��������������������� )�������������������� , но и заради отприщеното буйно и дръзко разнообразие (����������������������������������� както пише Рене Солис в „Либераси-

он“), завладяло цялото представление на „Фауст“ или по-скоро на двете версии на „Фауст“. Окончателната версия на „Фауст 1“ е публикувана през 1808, тя е и най-често играната. Гьоте работи до края на живота си над „Фауст 2“, без да успее да завърши тази чудовищна фреска, труднодостъпна и затова смятана за невъзможна за представяне на сцена. Спектакълът на Щеман въвежда в темата стегнато и простичко: на гола сцена, само под светлината на свещ един актьор разгръща масово издание на драмата и започва да чете проникновено, но смирено. Себастиан Рудолф изпълнява двата пролога. Той е Бог и Мефистофел в небето, както и ту директор, ту поет, ту комедиен актьор. Вече е минал един час и присъствието му е толкова магнетично, че сме готови да го следваме тъй, сам на сцената, до края. Почти сме изненадани при появата на други двама, Филип Хохмайр и Патриция Зиолковска, Мефистофел и Маргарита, ала ролите могат да се сменят. Тримата разтварят ветрилото: започналото като четене – детето, намерило стара разкъсана книга на тавана – постепенно се разгръща. Щеман има елегантността да накара да зазвучи онова, което никога не се чува – крайната жестокост на любовната игра, поведена от Фауст, и душевните състояния на Мефистофел (на полето на любовта той се чувства притеснен). Пестеливост на средствата и максимален резонанс, това е великолепно! „Фауст 2“ наистина се оказва по-труден. С пищното си изобилие текстът (който снове между Средновековието и Античността и накрая изпраща героя при гърците да се ожени за Елена, едва-що завърнала се от Троя )��������� ���������� обезсърчава почти всяка логика. Още повече че в него се сблъскват всички стилове – фарс, трагедия, езотерична поезия. Щеман се опитва да изтегли няколко нишки от тази мешавица, макар открито да накланя везните към сглобената с машинария и пресован картон феерия

и гротеската. Този театър на зрителни картинки не е най-успешната част от неговата постановка, но е и най-трудна за реализиране, и нещо повече от исторически куриозитет. В двете последни части действието отново се стяга и става по-достъпно. Щеман успява да вложи изненадващо актуални акценти в него – икономически, политически, екологични, като видение, пророческо за хаоса на нашата епоха. Било и само заради това, си е заслужавало да стигнем до края на приключението. „Как с яркост, свежест, смисленост и днес отново да събудим интерес?“, казва директорът в пролога (������������ ������������� превод Любомир Илиев). Щеман предлага дързък отговор.

Но Шекспир го няма

констатира Фабиен Паско (telerama.fr). Сигурно е изглеждал страхотно на хар-

тия проектът на Людовик Лагард около „Крал Лир” на Шекспир, тайнствено прекръстен Lear is in town… Лир може и да е в града, но Шекспир е другаде – категорична е тя, споделяйки своето озадачение. След час и четирийсет минути непрекъснат словесен поток продължаваме да не разбираме какво са искали да постигнат режисьорът и неговите двама преводачи чрез тази експресна компресия на върховната трагедия за властта и любовта, прогонването и лудостта. Трима великолепни актьори всуе се мъчат да вдъхнат живот на дивата кариера Булбон, но остават изгубени в пространството, което не могат да овладеят. И знаят ли изобщо защо този огромен черен монолит е насред сцената? Защото ние не разбираме. Дали пък не е реминисценция от „2001: Космическа одисея”? Но какво ще прави Кубрик у Шекспир? Ами тези каски срещу шума върху ушите на актьорите? За да не чуват гласовете на призраците, на отсъстващите, излезли може би от монолита? Но защо е всичко това? Очевидно не е забранено да се вдъхновяваш от големи стари автори, за да напишеш съвременна творба – Молиер, Корней и Расин не са се въздържали да го правят, – само че творбата трябва да има >> 2013

септември

39

■ ЛИК театър собствен смисъл. А тук трудно отгатваме какъвто и да било смисъл… И въпреки всичко остава някакво усещане за странна магия. Навярно с времето спектакълът ще добие плътност и цялостност. Все пак Авиньон е начало по пътя на едно представление…

Спомни си минали лета

„Почетният двор“ дава думата на

невидимите, на зрителите. Спектакълът с това название е посветен на Почетния двор на Папския дворец, митично място за театъра във Франция, и отгръща страници от историята на фестивала, запечатани в спомените на хора, които обикновено не са на сцената, а пред нея. Те са четиринайсет, насядали на столове в полукръг, с лице към публиката. Оставили чантите си до краката, снабдени с по някоя потопла дреха, в случай че... На възраст от 11 до 70 години, с най-различни занимания и професии. Изчакват да им дойде редът, за да се изправят, да отидат до микрофона и да разкажат за срещата си с това място през годините. Жаклин е 70-годишна и от почти петдесет години го посещава, тук е открила „Антигона“, останала в живота й като „приятелка“, призовавана в трудни моменти. Адриан, 28-годишен, първо се препънал в Чехов, но се оставил да бъде покорен от „Войцек“ на Остермайер и „(А)полония“ с подписа на Варликовски. Семейна двойка, мъж и жена около трийсетте, дошли от Брюксел, изнасят страхотен комичен номер около скуката, която са изпитали тук. А Мари изтръгва от дългите си мълчания признанието, че Nelken на Пина Бауш е отключило нещо у нея... Почти всички говорят за много съществена 40

септември

2013

връзка, оказала влияние върху живота им. Техните спомени се въплъщават от поканени звездни артисти, избликва вълнение, когато сцени от легендарни постановки – например Жерар Филип в „Принц фон Хомбург“ – биват прожектирани върху настръхналите дворцови стени. Любопитна е гледната точка на белгийския актьор, който много остроумно отговаря с петгодишно за-

къснение на зрителя, прекъснал представлението на „Казимир и Каролин“ на режисьора Йохан Симонс, за да изрази с крясъци своята досада и своето презрение. Всяка пиеса на Жером Бел ����� (���� изявяващ се предимно като хореограф и експериментален танцьор) е размисъл за функционирането на театралното представление. Понеже в неговата оптика зрителят е онзи, който има глобално изживяване от театъра (изпълнителите могат да имат само частичен опит), цели две години подготвя този спектакъл, набирайки истински зрители с покана, пъхната преди време във фестивалната програма за представленията на главната авиньонска сцена. На премиерата публиката реагира въодушевено, явно доволна да се види в това огледало, поднесено й... поне веднъж.

Документален театър

Lagos Business Angels –������� новият интерактивен проект на компа-

нията „Римини Протокол“, отвежда публиката в сърцето на африканския неокапитализъм. Добре дошли в Лагос, Нигерия, ново Елдора-

до на глобализирания капитализъм. Всички „ангели“ от заглавието искат да ви продадат нещо. Зрителите на малки групи от петнайсетина души са водени на срещи от по десетина минути с фактори на икономическия живот в нигерийската столица: съветник по инвестициите, агент за недвижими имоти, специалистка по човешки ресурси, пастор продуцент на филми, брокер по петролни сделки, вносител на автомобилни части и производител на обувки, все местни жители. Но има също двама германци – консултант по фирмен мениджмънт и бивша директорка на предприятие, преминала на антикорупционния фронт – и една австрийка, износителка на дантели. Разпръснати около и в залата, сякаш са на щандове в панаир, в кратки експозета те запознават със своята дейност и излагат проектите си. Накрая раздават визитки. Наистина ли са това, за което се представят? Или са актьори в роли? Спектакълът не дава ясен отговор, като все пак оставя по-големи шансове за достоверност на предположението, че са автентични персонажи, които играят собствената си роля в измислен сценарий. „Римини Протокол“ предложи и интерактивна разходка из Авиньон (Remote Avignon)��������������������� . Тя започва в гробище и свършва в театър: от смъртта до възкресението. Групата (шест пъти дневно по петдесет души), кръстена от водещия глас ордата, е съставена от особени зрители, участници с каски на главите, които следват маршрута из град, роден от въображението на Щефан Кеги. В продължение на два часа, от гробището до паркинга, от супермаркета до университета, от площадчето в центъра до театъра, те кръстосват улиците, напътствани от гласа: спрете тук, затичайте се там, ръкопляскайте, наблюдавайте втренчено минувачите и ги поздравявайте. И така те започват да виждат всичко по друг начин, повнимателно и по-отстранено. Гласът кара всеки участник да се загледа упорито в някакъв човек, седнал в бар: можеш ли да го обичаш, или ти идва да го убиеш? Ако ти е непоносим, направи му гримаса, изплези му се... На излизане от църква гласът прошепва: „Не се безпокой, всичко е под закрила, нищо не се губи, но къде ще са ти спомените, когато умреш? Пред бутик за сватбени рокли гласът

пита: Коя би избрал? Какво е любовта?“ Пиян бездомник се е свлякъл пред витрината, трима полицаи се опитват да го приберат. Обръщат се и изстрелват към спрелите

Има нещо почти трогателно в неговата вяра в оригинала, само че сляпото възхищение рядко върви добре с театъра. Гослен, го е дал нашироко: десет актьори, продължи-

се усмихнати хора с каски: „Какво зяпате, нямате ли си друга работа!“ Един от ордата повдига каската и обяснява проекта. Едно от ченгетата ядосано процежда нещо по адрес на културните глупости... Отминават, понеже няма нищо за виждане. Но са видели: непредвиден, ослепителен миг на сблъсък между реалност и виртуалност („Либерасион“).

телност 3 часа и 40 минути, директни видеопрожекции (������������������������ с които наистина не прекалява������������������� )������������������ . Той следва плътно структурата на романа с двете паралелни истории и непрекъснатото кръстосване между настоящето на повествованието, миналото и бъдещето. Упрекът, който може да се отправи към Гослен, е, че е превърнал в „симпатичен“ спектакъл едно произведение, което изобщо не се старае да бъде симпатично. Та оставаме с впечатление, че се намираме пред проект, осъществен от ученици отличници, който не изисква кой знае какви усилия от публиката и по тази причина би трябвало да бъде харесан от програматорите. А в интервю за „Ли-

Представления за „големи деца“

Жулиен Гослен адаптира романа „Елементарните частици“ на Мишел Уелбек като театър разказ. На 26 години, притежаващ талант и страст, пламенен почитател на творчеството на писателя, несъмнено Жулиен Гослен

има право да мисли, че езикът на Уелбек е създаден, за да бъде изговарян: пренесен като разказ от сцената, романът се възприема чудесно от ухото. Дори прекалено лесно, когато режисьорът бърка яснота с елементарност.

берасион“ Станислас Норде изразява тревогата си от нарастването на броя на спектаклите за „големи деца“. Представеният от Жулиен Гослен несъмнено влиза в тази категория, заключава вестникът.

Какво означава думата „театър“ Философът Ален Бадиу е пристрастен към театъра. Сам пише пиеси, абониран е за фестивала в Авиньон, а сега публикува „Възхвала на театъра“ и обяснява своята любов към това изкуство пред „Нувел Обсерватьор“. „Почти всички думи в политиката накрая биват проституирани. Например „демокрация“ може да бъде благовидно название на империализма. Думата „народен“ е използвана както от комунизма, така и от фашизма и е доста двусмислена. Днес не бих казал, че се нуждаем от „народен театър“ – сякаш знаем какво е народът... Тръгвам от аксиомата, че хората обичат театъра. Само че театърът не е адресиран често към публика, която обича театъра, без да го знае. Макар че винаги е търсил пътища към тази публика – трябва да видите търпеливата работа, вършена в предградията. Въпросът за зрителя възникна в театъра след войната под влияние на Брехт. Той става решаващ във времето, изживяно като момент на сливане между политиката и театъра. Скъпият ни Авиньонски фестивал е роден от размисъла на Жан Вилар върху възможностите и начините за среща със зрителя. Аз съм от онова време и от една доста класическа традиция. Привърженик съм на фронталността или по-скоро храня подозрения към онези, които искат насилствено участие на публиката или целят да превърнат зрителя в актьор. Вилар вярваше, че въпросът към кого е адресиран театърът е фундаментален. Вярно е, че тогава театърът беше свързан със съвсем различен исторически контекст. Днес големият театър понякога успява да постигне едновременно колективна емоция и интимно докосване, така че всеки да излезе от салона ако не преобразен, то поне замислен. Излизането от залата е решителен момент, когато споменът за видяното започва да работи, защото театърът се случва на мига, но неговото въздействие се разгръща във времето. Привърженик съм на текста и неговите автори. Това е единственият траен елемент, който надживява представлението. Написаният текст функционира като траен размисъл, макар и да подлежи на интерпретиране между телата и гласовете. Добрият театър действа не само върху телата и гласовете, но и върху текста. Спор няма, театърът допуска всички форми на упражняване (и Витез ги е пробвал), но не смятам, че можем да се насочим към театър, сведен до първичната среща между гласа и тялото, защото тогава би могло да се стигне дотам, крясъците на измъчвания да се приемат като връх на театъра. Също както политиката се нуждае от нещо повече от конфликта между два термина, и театърът има нужда от трите елемента, трите момента, както в диалектиката. Ако функционира само с двата, това е обедняване, което е възможно да бъде временно замаскирано от зрелищната страна на представлението. Виждали сме такива неща тъкмо в Авиньон. Театърът е познавал трудности, затъмнения, периоди на лутане и търсения. Винаги се самооспорва, за да продължи напред. Кризата в театъра не означава края на театъра. Кризата засяга самата сърцевина на театъра, начина на отграничаване между колективно и интимно, комедия и трагедия, изкуство и институция. Живеем в различно време. Политиката, обществото и чувствата – формите на любовта или отношенията между половете, основен материал на театъра, са в кипеж. Витез казваше, че всъщност театърът няма друга цел, освен да хвърля светлина върху сложното и обърканото. А животът е сложен и объркан, но по променлив начин.”

Хиляди определения Дебела червена книга с предупреждение от автора вместо въведение, че „един живот не би стигнал, за да я разбере човек“. Оливие Пи, бивш директор на театър „Одеон“, публикува „Хиляда и една дефиниции на театъра“, преди през септември да седне в креслото на Жан Вилар като новия директор на Авиньонския фестивал. По този повод в саркастична бележка в „Нувел Обсерватьор“ Жером Гарсен припомня, че числото Пи е отношението на обиколката на егото спрямо неговия диаметър на мегаломания. Като бърза да изрази надеждата си, че наистина става въпрос за сборник с размисли, а не за програмата на следващия фестивал в Авиньон. Защото би имало основания за тревога, ако книгата предсказва какво трябва да се очаква. За Оливие Пи театърът е едновременно „точен часовник, който не показва часа“, „камила без гърбица“, „зебра без райета“, „гръмоотвод в основата на езика на всекиго“, „цветният прашец на битието“, „иглу насред Сахара“, „свещеник, дегизиран като жена“, „белегът от достъпа до словото“, „свещена проститутка, за която плащаш с къс от душата си“, „ерекция на всемирния фалос“, „неуморното, което идва в умората“, „белодробна емболия“, „манифактура на душата“, „кръстът, носен от Христос“, „тържествено шимпанзе“, „скуката, която става нетърпение“...

2013

септември

41

■ ЛИК театър Винаги различните Джон Малкович и Йоши Оида на летните фестивали в Ню Йорк – впечатления на Майя ПРАМАТАРОВА. В спектакъла „Вариациите на Джакомо”, поставен по дневниците на легендарния любовник, Джон Малкович неочаквано пропя! Дуетите от опери на Моцарт са част от сценичната партитура, в която актьори и певци, солисти от Виенската опера, играят двойници – човекът и неговата сянка… Tърси сe друга пропорция във взаимодействието на вокал и текст, различна от операта и театъра в класическите им версии. Малкович и партньорката му Ингеборгa Дапкунайте в ролята на графиня Изабела са в постоянно взаимодействие с вокалните си алтер его в процеса на разкриване на тревогите на човека, който прави изборите си, като се допитва до самия себе си, а не до бога. Казанова – писателят, беглецът, приятелят на князе и кардинали, се опитва да съблазни графинята, като й пресъздава някои от знаменитите си приключения. В хода на разказа той е Дон Жуан, граф Алмавива и даже Фигаро и превръща партньорката си в Дона Елвира, Сузана, Розина… Миговете от миналото са повод за размисли за философията и любовта във всичките тънкости, които един гурман в широкия смисъл на думата изпитва. Съчетанието на вокал с драматургична игра е зона, в която Малкович много работи напоследък. В „Адска комедия: признанията на серийния убиец”, представена преди около година в Америка, Малкович бе едновременно разказвач и изпълнител на пиеса за един актьор, два сопрана и бароков оркестър. Камерността на формата го разкри като театрален актьор, който насочва енергията си с еднаква сила навътре, изграждайки в дълбочина персонажа, и навън, дирижирайки другите изпълнители – певци и музиканти, в ролята на жертви при възстановката на събитията. Драматургичното напрежение възниква в полето между звука на старинните инструменти, 42

септември

2013

Да хванеш сянката си вокалите и историите. По време на този процес се ражда идеята да се направят „Вариациите на Джакомо”. Диригент и на двете представления е австриецът Мартин Хейзелбьок, който включва в проектите Виенския академичен камерен оркестър. При много близки средства, намерения и екипи ефектът във „Вариациите на Джакомо” се оказа различен и определено в полза на първия експеримент, в който Малкович държи всичко в ръцете си и не изпуска от

„Шун-Кин”

„Вариациите на Джакомо”

© Sara Krulwich/The New York Times

зоната на облъчването си нито един зрител. Във „Вариациите” задачата му е друга – двойниците общуват с двойници при създаването на паралелни реалности. Заявеното от режисьора Михаeл Щурмингер намерение е осъществено така, че границите при преходите остават видими, незапълнени

от автентична енергия и драматургия, и независимо от актьорското майсторство спектакълът стои като архаична реконструкция. Декорът на сцената са три големи кринолина, които са едновременно и части от библиотеката в двореца, където започва действието, и пространства, които въображението възсъздава. Тази част от дамския гардероб се възприема в представлението не само като елемент от „костюма в епоха”, а и като знак, че чрез частта ще се възстановява цялото. Проблемът идва в пролуките, които възникват, и те са по линия на сценичния текст, който даже мощна фигура като Малкович в партньорство с Дапкунайте не може плътно да запои. Феноменалното при Малкович, което го свързва с друг голям актьор като Йоши Оида, като чертае цяла линия на актьорска транснационална съдба в съвременния театър, е умението му да остава верен на себе си при невероятно любопитство към другия и към европейския театър като цяло. Тръгнал като актьор в американския театър, обвързан като основател със знаменития чикагски Steppenwolf Theater, Малкович постоянно експериментира ту като актьор, ту като режисьор („Опасни връзки”, Théâtre de l’Atelier, също представен на Lincoln Festival’2013) с европейски театри и персони (отколешно е и партньорството му с Дапкунайте). Няма форма на общуване, която той да пренебрегне, за да усети живото дихание на човека, с когото еднакво интензивно общува и от сцената, и online, когато е готов да отговори на всеки въпрос в реално време. Няма да се спирам на човешките му достойнства, които не му позволяват да отмине, ако някой наблизо е в беда, както се случи наскоро при едно от турнетата му в Канада, когато буквално спаси човек на улицата, като му даде първа помощ. Да си тук и сега, е едно от условията, за да можеш да си там и отвъд. Актьори като Малкович и Оида знаят, че това е предпоставката за „живия театър”. Йоши Оида тръгва от театър с традиция, какъвто е японският, изучава в дълбочина символично-ритуалния театър но, преди да се устреми към европейския театър и да започне да работи с Питър Брук („Бурята”, „Конференция на птиците”, „Махабхарата”), Питър Грийнауей („Записки под възглавката”) и Саймън Макбърни. В представлението му с британския актьор, писател и режисьор Саймън Макбърни, основател на признатия по света театър Complicité, сценичният

език се търси в пролуките и докосванията на европейски и източен театър (играе се на японски език), актьор и кукла, а живата музика на сцената доизговаря недоизреченото. Премиерата на „Шун-Кин” по текстове на Танидзаки е спектакъл „възхвала на сянката”, която прави нещата по-ясни. Историята за сляпото момиче Осако, съпровождано навсякъде и подпомагано във всичко от слугата Сазуке (в ролята на стария Сазуке е Йоши Оида), е история за ловци на сенки. За да се доближи до възлюблената си, която е виртуозен музикант, героят тайно се учи да свири на шамисен и отношенията на слуга и господар прерастват в учител и ученик, възлюблен и възлюблена. Дистанцията между двамата само че не изчезва, докато мъжът не решава сам да се самоослепи, за да влезе изцяло в зоната на любимата. Любовниците се капсулират в страстта си, срастват се и достигат до върховни точки на насладата – даже садомазохистичните издевателства на жената са преодолени чрез отдадеността на мъжа. Надживявайки любимата, той продължава да благодари на бога за благодатта, която е получил. В тази точка „Шун-Кин” с Йоши Оида и „Вариациите на Джакомо” с Джон Малкович още ведньж се доближават. Прозрението идва в края на живота, но ако при Казанова то е неочаквано, при героя на Танидзаки то е нещо, за което той е имал интуитивна догадка и което е следвал неотстъпно през целия живот. Всичко в „Шун-Кин” е разказано и показано същевременно недоизказано и недовършено, прекъснато в мига на случването. Възникват неочаквани ефекти, които правят акта на любовта на куклата бунраку (момичето) и актьора толкова автентични, колкото е възможно сцената да понесе. Действието протича под звуците на шамисена, на който свири самият Хонджо Хидерато, седнал на земята в дълбочината на сцената. В зоната между светлина и мрак е трудно различима истина от фантазия и са заличени границите между сцена и публика. „Вариациите на Джакомо” и „ШунКин” се открояват сред многобройните спектакли на летните нюйоркски фестивали не само защото бяха в центъра на два от най-големите (Cherry Orchard и Lincoln Festival) или защото намират нови пътеки на театрален синкретизъм, а заради напипаната посока в работата с акьора, за когото жанрове, география, време и пространство са условни категории в преоткриването на безусловната сценична истина. ■ 2013

септември

43

■ ЛИК театър

Това качество на Атинския фестивал извежда в заглавието Здравка МИХАЙЛОВА. Още едно издание на фестивала, празник на културата в сърцето на гръцкото лято напук на преобладаващата финансова криза и изпитанието на ценностите. Тазгодишната му организация бе „истински тест за издръжливост“ по думите на фестивалния директор Йоргос Лукос. Благодарение на работата му през последните седем години бяха изградени отношения на доверие и взаимност с публиката, мост на комуникация с младото поколение, взаимодействие между гръцката публика и творци от световен калибър. „Залитащото човечество има особена нужда от противоотрови“, казва гръцкият философ Костас Акселос. Ролята на изкуството наистина е най-малкото утешителна, адресирайки емоциите, сетивата, размишленията и преформатирайки мировъзрението ни. Подобни мисли споделят Лукос и отишлият си от сцената на живота тази година известен гръцки театрален режисьор Лефтерис Воядзис, на чиято памет бяха посветени две от фестивалните прояви – постановката на „Парникът“ от Харолд Пинтър и прожекции на няколко филма с негово участие. Ако поезията е майка на театъра, казва Лукос, то Воядзис беше „поет на сцената“. Проникващ до перфекционизъм в загадката на театралната творба чрез словото, Воядзис изпреварваше времето с театралните си реше44

септември

2013

СИЛАТА ПРИНАД ния, но все пак не можа да го победи. Тазгодишният фестивал, отворен към пространствата на града и към обществото, бе богат на театър, музика, танц, изложби, вписани в логиката на мултиколекционерска сбирка, с преливащи граници между различните изкуства в няколко сценични пространства – римския Одеон на Ирод Атически в сянката на Акропола, обекта на индустриалната археология, реновираната мебелна фабрика, известна по адреса й на бул. „Пиреос“ 260, Стряхата за литература и изящни изкуства на Фондацията „Онасис“. И естествено, античния театър в Епидавър, чието природно обкръжение излъчва целебна сила, затова не случайно редом с него се намира светилището на бога лечител Асклепий. Фестивалът вдъхновява и е част от живата тъкан на града, който все повече атиняни не напускат и през летните месеци, тъй като шегата „тази година съм резервирал стая във вилата на едни приятели“ е реалност и единствен шанс за лятна почивка за мнозина. Неотклонна цел през последните седем години, с Лукос на фестивалното кормило, е равнопоставеното открояване на гръцките художествени достижения и изкуството на други страни. Мостът към чуждестранните продукции тази година бе прехвърлен с участието на Боб Уилсън, Томас Остермайер, Маги Марен, Пати Смит и др. Заради неблагоприятната икономическа ситуация бе преценено, че трябва да бъдат подкрепени местни продукции, давайки трибуна както на утвърдени, така и на млади дебютиращи творци. Очакваното от публиката изпълнение на може би най-известния музикален коментар на трагични събития – „Реквием“ от Верди, с Атинския държавен оркестър бе свалено от фестивалния афиш в знак на протест срещу решението на правител-

Сцената на Епидавър с бял облак – преди спектакъла „Плутос“

Сцена от спектакъла „Плутос“ на Аристофан – реж. Дионисис Савопулос

Концертът на Пати Смит

ството от средата на юни да закрие държавното радио и телевизия ЕР�������������������� T������������������� в акт на безпрецедентно погазване на медийната демокрация и свободата на информацията. Протестите срещу „почернянето на екрана“ след изчезването на сигнала на ЕРТ от само себе си усилиха резонанса от провеждащия се през юни в Атина Resistance Festival 2013 (Фестивал на съпротивата) и се превърна в парола за всякакви протестни и културни акции. Събитията в Европа, банковата криза в Кипър и вълненията в Турция откроиха потребността от артистична среща на антидвиженията от Средиземноморието. Гастролът на турската музикална формация Baba Zula беше директен поздрав от истанбулските барикади. В специално отредено

ДЛЕЖИ НА ПУБЛИКАТА

за тази цел пространство – Солидарно село – през фестивалните дни течеше нонстоп среща между социалните мрежи за солидарност в града. Така атинското артистично лято започна под девиза „Не гонете комарите, други пият кръвта ви!“ Концертът на композитора и бивш министър на културата Танос Микруцикос по стихове на поета Алкис Алкеос още от наслова игрословица „Винаги засмени и излъгани“ бе директна препратка към осуетените от управляващата политическа класа във времена на илюзорно охолство и разгромени от кризата граждански идеали, като отново бе визирано ΕΡΤ. Одеонът на Ирод Атически бе препълнен до последната трибуна, което за щастие продължава да се случва на концерти на гръцки композитори като Микис Тео-

доракис и Манос Хадзидакис. „Нека най-после променим курса, защото нещата зависят само от нас“, направи анонс за промяна Микруцикос. От същата сцена обичаната и извън пределите на Гърция – особено в Израел и Турция – певица Харис Алексиу благодари на публиката, препълнила раковината на Иродион, че „продължавате да сте Атинският фестивал“. Концертът й с песни, които почти всеки грък може да запее, бе посветен – по думите й – на изключителните музиканти и колеги от оркестъра на Гръцкото национално радио и телевизия ЕРТ. Спектакълът A Louer („Дава се под наем“) на белгийския танцов колектив Peeping Tom (английския идиом за „воайор“) с неговите екстремни зрелища чрез почти кинематографична концепция превърна сцената на „Пиреос“ в лабиринт, уловил различни лица в капана на безкрайните си меандри. Спомени, мислени проекции, обсесии, кошмарни съновидения в един свят, където всичко се отдава „под наем“, рисуват пейзаж на несигурността в алегория за самия процес на творческо съзидание, видян и като акт на воайорство. С видими влияния на американската модерна школа от 1960, отдаващи предпочитание на простотата и естествеността на човешкото тяло, австралийската хореографка Луси Гиерен представи спектакъла Untrained – мъжки танцов квартет от двама професионалисти и двама аматьори, всичките дръзки и жизнерадостни пърформъри. Атина бе спирка

Сцената на Иродио

Концерт на Харис Алексиу

в турнето и на канадската джаз изпълнителка Даяна Крол. Повод за завръщането й в Иродио, подходящ за нейния репертоар и звуков стил декор, бе албумът й Glad Rag Doll с песни от 20те и 30-те години на миналия век. Макар по собствените й думи бракът с Елвис Костело да бележи повратна точка в изпълнителската й кариера, пристрастеността й към развихрените двайсетте години (Roaring Twenties) се дължи на много по-ранни преживявания. Среща на „свещени чудовища“ – Робърт Уилсън режисира актьора Уилям Дефо и легендата на танца Михаил Баришников като дует клоуни, напомнящи за емблематичните фигури от „В очакване на Годо“. Спектакълът на Уилсън по новелата „Старата жена“ (1939), за който отрано бяха изчерпани всички билети, съживява сюрреалистичната, поетична и иронична вселена на руския литературен авангардист Даниил Хармс. В нея писател се сблъсква с трупа на възрастна жена, който непрестанно се вмъква под клепачите му дори когато се опитва да заспи. „Не ми харесват децата, нито старците, нито стариците, нито пък уж достопочтените хора на средна възраст – някой в крайна сметка трябва да им види сметката!“, имал обичая да казва Даниил Хармс, починал през 1942 в психиатрична клиника, когато Сталинските чистки слагат край на живота и творчеството му. Съвременни измерения на >> 2013

септември

45

■ ЛИК театър Ибсеновата драма „Враг на народа“ лява властта, как понасяме загубата, поднесе берлинският театър „Шаубюкак овладяваме гнева и носталгията. не“ с режисурата на Томас Остермайер. Находка във финалната сцена бе вплиБалнеокурортен град е разтърсен от тането на стихотворението „Троянци“ новината, че лечебните му минерални от Кавафис, както и сцената, в която води са заразени. Носител на неблагата на бойното поле ахейските воини си вест е лекарят Стокман, прочут учен и представят еротични сцени с хубавата брат на кмета на града. На кантар са поЕлена. ставени моралната отговорност срещу Античната драма се разгърна в диаикономическия интерес, прозрачностпазон от „Елена“ на Еврипид (реж. та и прикриването на истината. Като Василис Николаидис), „Антигона“ на съвестен учен доктор Стокман няма да Софокъл (Наташа Триандафили), „Жесе поколебае да разкрие публично истината от Самос“ на Менандър – (Евис ната в конфликт с користните интереси Гавриилидис) и др. „Плутос“ на Арина брат му и съгражданите му, превръстофан бе режисьорски експеримент щайки се в „народен враг“. С този сюна композитора и певец Дионисис Сажет един от най-успешните съвременни вопулос върху сатирата на комедиограевропейски режисьори коментира кофа, провокирана от човешките мечти рупцията в политиката и съвременния за разбогатяване. Персонифицираният капитализъм като виновник за повечето образ на охолството – Плутос, неизменот бедите на западните общества. но съпроводен от неговия антипод НиРежисирана от Еманюел Демарщетата – Пения, която нравоучително сю-Мота, знаковата пиеса на двайсети век „Носорог“ на Йонеско, символично третираща възхода на нацизма и фашизирането на манталитета, новаторски коментира лекотата, с която хората отприщват скотските си инстинкти и униформено мислене, когато се чувстват защитени от стената на мнозинство. Режисьорът споделя, че е бил заинтригуван от тази театрална творба тъкмо защото не обрисува портрета на диктатор, принуждаващ хората да Музикални инструменти в антракт на фона на римския Одеон се подчиняват на заповедите му, а е фокусирана върху обикновените поучава, че не парите носят щастието, граждани, които по своя воля решават бяха подплатени с музиката на Савода следват „носорозите“ и да се отъжпулос и леко пресолени в посока подествят с тях. Режисьорският акцент пулистка лекота с елементи от комедия бе върху формата на словото, която осдел арте. тава същата, но думите започват да се Носталгията бе акцентът на постаизпразват от съдържание, техният въновката „О, моя Смирна“, с която гастрешен смисъл се срива, превръщат се тролира турският театър „Пера“. Малов абсурдизми. азиатската катастрофа от 1922, най-гоПетчасовият спектакъл „Илиада“ лямото военно поражение в историята на режисьора Статис Ливатинос за на съвременна Гърция, когато повече пръв път поднесе сценичен вариант на от милион гърци са експулсирани от пълния Омиров текст, поставяйки продревна Йония след победоносната блема за това как съвременният човек офанзива на кемалистката армия, е бовъзприема войната, за мястото на бралезнена, макар и постепенно зарастватоубийствения конфликт, силно занища рана за вече трето поколение потомаващи гърците още от древността, и мци на бежанци. Смирна, 1922, гръцкаизпитанията на Гражданската война та фамилия Властос с корени от Анато(1946–1949), а и до днес със силната лия се стяга да я напусне и да замине поляризация и разлом в обществото за Атина. Деветдесет години по-късно вследствие и на кризата. Петнайсет акв Истанбул актьорска трупа възкресява тьори – съвременни рапсоди, разказват спомена за космополитното пристанинепреходния епос, от който се възмогва ще, припомняйки трагичния край на обликът на съвременна Гърция, търтози левантински град, изпепелените сейки отговор на въпросите кой днес в опожаряването му мечти и надежди. може да бъде смятан за герой, как оцеНе на последно място турски и гръцки 46

септември

2013

градски песни и ребетика, не като музикален фон, а като неразривна тъкан от самия спектакъл, улесняват режисьорката Несрин Казанкая да отвори прозорец към историята, свързвайки минало, настояще и бъдеще. Гръцки огледален поглед към същите събития, както и въобще към проблематиката на емиграцията, участта на бежанците и изселниците, бе спектакълът на театър „Неос Козмос“ (реж. Вангелис Теодоропулос). Текстът на Ели Пападимитриу „Разговорна реч“ – съкрушителен пътепис по следите на малоазиатската катастрофа, нацистката окупация на Гърция и Гражданската война, видени през очите на няколко преживели ги жени, бе образец за сноп от народно разказвачество, индивидуално агонизиране и колективна памет, насочен към осветляването на едно драматично съвремие. Онези, които се опасяваха, че в Иродио на 22 юни – вечерта на лятното слънцестоене с найяркото за това лято пълнолуние – няма да бъде избегната рецитацията на пълния текст на поемата „Вой” от Алън Гинсбърг от известната с посветеността си към битническата поезия американска рок кралица с пънк корени Пати Смит, бяха опровергани. Преминала кръщелния купел на бийт поколението, тя даде звезден спектакъл – ритмична и лирична, сурова и откровена, изпълнена с екотревожност, но и вливаща огромен кураж. Посвещавайки на преждевременно починалата от алкохолно отравяне певица Еми Уайнхауз (1983–2011) песента This is the girl, а на всички присъстващи We shall live again, тя отключи Дионисиева енергия у публиката, обикновено обуздавана от усещането за святост на Иродио като археологически паметник. Пати Смит насърчаваше зрителите да прекрачват ограничителните въженца, опънати от разпоредителите между трибуните и сцената, докато орхистрата на римския Одеон не се изпълни плътно с танцуващи. Така се стигна до апотеоза с песента People have the power и възгласа на певицата People of Athens, the power belongs to you!“ (атиняни, силата ви принадлежи!), нажежил до червено градуса на възторг от достойния във всяко отношение за сянката на Акропола рецитал на Пати Смит. Усещане, което така или иначе имаш в Атина – че ако не силата, то поне богоборческият дух от античната митология не е напуснал гърците и до днес. ■

■ ЛИК архитектура

Злодеят беше в черно...

Те кроят грандиозни планове, налагат свои закони, заграбват града. Свикнали да давят жертвите си в бетон, архитектите обаче невинаги успяват да избегнат правосъдието. Построение се римува с престъпление... Анатомия на една понякога не съвсем морална професия. През 1908 Адолф Лоос проумява това и констатацията му прокънтява като боен вик: „Орнаментът е престъпление!“ Легиони архитекти тръгват на бой срещу свои събратя в името на един самозван пуризъм. Пространството е ринг, кулоарите – места за свади, където се сипят анатеми. Готови са да се изкормят за един корниз, да се претрепят за барелеф или колона. Нищо чудно, че архитектите се саморазправят, професията им отколе е свързана с убийството. Всички основи се издигат на мястото на нещо пожертвано. И ако строителите на дворци са били зазиждани живи, както е ставало навремето с работниците, градили Хеопсовата пирамида, а руският цар заповядал да извадят очите на Барма и Постник, майсторите на храма „Василий Блажени“ в Москва, за да не могат да сътворят друг такъв шедьовър, днес се задоволяват да остъкляват цели градове, правейки на пух и прах културното наследство, издигайки, докъдето поглед стига, небостъргачи и молове, задушавайки всички запазени тук-таме спомени, пише Филип Третяк в Beaux Arts, чийто летен брой предлага четиво в пофриволен стил, но стъпило върху сериозни разследвания на действителността, по голямата тема „Когато изкуството става криминале.“ Да градиш значи да рушиш. Но това не е всичко. Колцина наемници завършиха успешните си бандитски кариери, залети в бетона на самолетни-

те писти в Катаня, Палермо, Ченай или Меделин? В ритъма на сделките, които обвързват конструкторите с продажни депутати в низ от скандали, опетняващи възлагането на обществени поръчки, архитектурата си изгражда образ на един съмнителен свят, където братствата на строителите, всемогъщите масонски ложи, полагат своя камък в градския строеж. Консорциумите, предприемачите, фирмите, групирани във федерации на строителите, са конструкции с окачени тавани. Има подозрения, че в шкафовете им са скрити безброй скелети. И понякога някой от тях ще изскочи от тъмното със зловеща усмивка. Престъплението броди из града. Архитектите, изглежда, са го разбрали. Обличат се в черно с носталгия по легендарния отмъстител с

Парламентът в Дака, Бангладеш, проектиран от Луис Кан през 1962–1974. Луис Кан е естонец по произход. Като дете получил изгаряния по лицето

Трябва ли да се обесят архитектите? Памфлет, остра критика на съвременната френска архитектура. Авторът Филип Третяк, архитект по образование и журналист в списание Elle, се опитва да предизвика полемика, да подтикне професионалистите към реакция или подобие на отговор. Методите му? Разследване, сравнение на различните примери от неразборията, наричана във Франция „съвременна архитектура“. След като констатира чудовищната посредственост на френската архитектура, след като преосмисля редица неспирно сблъскващи се школи и ретроградни течения, авторът показва, че причините за този провал не бива да се търсят единствено в архитектите. Всъщност става въпрос за цяла система, от политиката до строителните фирми, която се опитва систематично да сведе архитектурния акт до просто уравнение, в което парите и самоизтъкването са по-важни от качеството на поръчаната творба. Макар някои твърдения да са спорни, макар липсата на снимков материал да ощетява творбата, това е книга манифест, която се чете с удоволствие.

черна пелерина, препускащ по покривите. И са се разбрали да представят бъдещите си сгради като нощни зрелища с електрически отблясъци. В тази игра Заха Хадид е първата, която популяризира скица на свой проект в черно, на червено и синьо райе, в стила на Малевич. Оттогава тази мода завладя света. Архитектът в черно е доста романтичен герой. Едновременно бунтар и учител, малко нещо пастор, винаги анархист. От джобовете на костюмите му в японски стил често стърчи шнур на самоделна бомба. Общо взето без архитекти няма престъпления или са убийства, неприкрити, брулени от вятъра на ливади и лагуни. С архитектите нещата изглеждат различно. Все едно сме в детективската игра Cluedo. В коя стая да разположим жертвата? Къде да търсим улики? И ето че внезапно коридорите ни отвеждат в моргата. Мазето, таванът, мокрото помещение, спалнята, толкова мъртви пространства, където може да се извърши непоправимият акт. Архитектите властват над реалността и фантазията, защото всяко престъпление трябва да мине през архитектурата. Злосторникът има нужда от декор. Градът поражда тревога, а архитектите са постановчици на големите хоръри. Като центрофуги те смилат противоречивите стремежи. Убедени строители, обучени да издигат паметници, училища, жилища, болници, те могат да се поддават на отчаяние. Тогава пазете се от завръщащия се изгнаник, жадуващ за мъст. Когато архитектът руши повече, отколкото строи, трябва да се търси спасение в прикрития. Гипсът ще се стопи, тухлите ще >> 2013

септември

47

■ ЛИК архитектурао потекат, проклятие! Появява се Нерон, готов да подпали града си, иде барон Осман: пироманите са на мостика. От всички митични образи в архитектурата този на Франк Лойд Райт, обезсмъртен от Айн Ранд в забележителния й роман „Изворът“ (The Fountainbead, 1943), се е превърнал в образец на несломимия творец, който, виждайки творбата си омърсена, предпочита да я разруши, вместо да я гледа поругана. Въплътен от Гари Купър във филмовата адаптация на романа от Кинг Видор, той и днес възхищава поелите тази кариера в двойствения смисъл на думата – като личен път в професията и като планина за събаряне. Самотник, архитектът е идеален персонаж от черен роман. В главата му са плановете на всички апартаменти или вили, които е построил. Той може и в най-големия мрак да намери дадена стая, да взломи врата, да се промуши между рафтовете на дрешника, да пусне газ в кухнята, да взриви котела, да отвлече дете от стаята му под покрива. Психоаналитик в известен смисъл, той знае всичко за клиентите си. Той предвижда ходовете им, познава ги до дъно.

Хеопсовата пирамида в Гиза. В подземията й са труповете на хиляди работници, загинали на строежа, както и скелетите на грабители на гробници, станали жертва на проклятието на фараоните

Известната къща от филма „Психо“ на големия Алфред Хичкок. Паметник на ужаса Храмът „Василий Блажени“ на Червения площад в Москва. Архитектите са били ослепени, за да не повторят шедьовъра Вила Мюлер, изградена от Адолф Лоос в Прага през 1928. Строга, бяла, гола, в унисон с формулата на автора си: „Орнаментът е престъпление“

48

септември

2013

Руди Ричоти, архитект на марсилския MuCEM (Музей на цивилизациите от европейското Средиземноморие) и много други съвременни шедьоври, е пълна противоположност на този образ. Щедър, откровен, изобретателен. Но демоните му го карат да приеме образа на колегите си от занаята. Да играе твърдо, изневерявайки на природата си. Кълне се, че неговото изкуство е бойно изкуство (в книгата си „Архитектурата е бойно изкуство“). Това е фалшива следа за тъп инспектор. В действителност често наймекушавите правят най-големи бели. Като че ли марсилският дух, гарниран с „афери“ и откоси, се просмуква в уличките и сградите. Дори и най-големите се провалят в Марсилия... Фернан Пуйон, гениалният архитект на апартаментите, изградени на Стария мост през 1950-те години, по свой начин въплъщава образа на прокълнатия творец. Замесен във финансови скандали, арестуван, болен, затворен в клиника под надзора на жандарми, откъдето избягва, той е съвършеният паднал ге-

Фернан Пуйон, арестуван през 1961 за финансова измама

рой. Осъден на четири години затвор, изключен от гилдията на френските архитекти, после оправдан и отново включен, на снимките на книгата си „Спомени на един архитект“ (1968) той прилича на денди в смокинг, заобиколен от дебели сътрапезници с пури. Орсън Уелс би направил от него един идеален „Гражданинът П.“. Естествено, киното е в кръвта на архитектите. Както кинаджиите, това са хора на кадъра. Доказателство е чудесният филм на Натаниел Кан „Моят архитект“ (2003). В това разследване изповед авторът разказва за изпълнения с приключения и увлечения живот на баща си Луис Кан. Гениален творец, той е бил и съвършен фалшификатор. Той е човекът, построил някои от най-красивите сгради на ХХ век, сред които парламента в Дака, Бангладеш, но също и човекът, издържал две семейства, разпределени в две къщи, като нито едно от тях не е знаело за съществуването на другите. Смъртта му внася трагична нотка в потайното му съществуване. Намерен е мъртъв в тоалетната на Пенсилвания Стейшън – жп гарата в Манхатън. Без документи за самоличност, облечен като клошар, та го пакетирали и подредили в чекмедже на моргата. Умрял в абсолютна самота. Черна, несъмнено…. От своя страна признавам, че съм добавил и моя тухла в сградата. Написвайки памфлет, озаглавен „Трябва ли да се обесят архитектите?“, и аз оставих да говори гласът на кръвта. Стара шега се разказ-

Музеят „Гугенхайм“ в Ню Йорк и адската му спирала. Архитектурен проект на големия Франк Лойд Райт, непоправим бунтар, вдъхновил филма „Изворът“ на Кинг Видор с Гари Купър

Черното си е черно. Одил Дек, Жан Нувел и Заха Хадид. Наистина черното вталява

ваше някога в залите на Института за изящни изкуства: разликата между престъпника и архитекта е, че архитектът никога не се връща на местопрестъплението. Това не е вярно. Случва се да дойде в зори, за да се покае. Но тук говоря за лошите архитекти, за престъпните архитекти, не за най-добрите, върха, каймака. ■

НЯКОГА СА ЗАЗИЖДАЛИ ЖИВИ СТРОИТЕЛИТЕ НА ПИРАМИДИ, ВАДИЛИ СА ОЧИТЕ НА АРХИТЕКТИТЕ. ДНЕС СЕ ЗАДОВОЛЯВАТ ДА ОСТЪКЛЯТ ЦЕЛИ ГРАДОВЕ, ПРЕВРЪЩАЙКИ В ПРАХ КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО: ДА ГРАДИШ ЗНАЧИ ДА РУШИШ.

2013

септември

49

■ ЛИК изобразително изкуствоо

Приключението продължава Това е една дълга история. Тя се разгръща от Платон до Ги Дебор, от Кранах Стари до Джеф Кунс. Едните са философи, те мислят и преслушват света. Другите са артисти, създават образи и също, по свой начин, мислят света. Какви отношения се изграждат през вековете между тези изследователи на реалното и неизразимото? Какви съучастничества са ги сближавали, какви конфликти са ги раздалечавали? Случайно съвпадение по време на събития от френския културен календар оркестрира срещата между философа Бернар-Анри ЛEВИ и и артиста Даниел БЮРЕН. Коментирана от френски медии. Това лято Бернар Анри-Леви на свой ред се включва в битката. Във фондация „Маг” в Сен Пол дьо Ванс, Прованс, той навлича временно дрехата на куратор на изложба, за да представи стотина творби на известни художници от всички епохи размесено, от Тинторето до Анди Уорхол, от Филип дьо Шампен до Жан-Мишел Баския. Като същевременно публикува „Приключенията на истината” – книгата се явява и каталог на изложбата (в нея BHL коментира всички картини и скулптури), и бордови дневник, в който е изложен замисълът и са описани живо, смешно или драматично перипетиите около организирането на изложбата, ходенето по музеи и частни колекции, посещенията в ателиетата на известни художници. Как може да се оцени това изследване на полетата (минирани или общи) на философията и изкуството? „Нувел Обсерватьор” кани на разговор философа и един от най-утвърдените по света френски артисти – Даниел Бюрен (художник и скулптор, роден през 1938, разпалващ полемики и често в светлината на медийните прожектори, чието творение в Гран Пале по проекта „Монумента” привлече миналата година над 200 000 посетители). Бернар-Анри Леви: Желанието ми бе да разкажа една история на идеята за истината чрез двата главни езика, на философията и на изкуството. История, естествено, субективна, подхранена от личните ми пристрастия. Но според мен история съществена. Защото в момента сме напът да обърнем нова страница, затваряйки ог50

септември

2013

От четирийсет години някогашният ученик на Алтюсер неуморно вае зигзагообразно алеаторната статуя на една френска мечта: тоталния интелектуалец. Да бъде романист, есеист, автор за театъра и киното, да минава от френската идеология към американския световъртеж, от Талмуд към Масуд, от Бодлер към Дейниъл Пърл (американския журналист, отвлечен и убит от джихадистка групировка в Пакистан), а защо да не влезе и в ролята на шаман, омагьосващ френски президент да изпрати изтребители да неутрализират танковете на един отвратителен тиранин. Ала всичко чрезмерно очевидно поражда безпокойство. Понеже Бернар-Анри Леви (р.1948) внася реторика от трийсетте години в една епоха на катодна афазия и нарцисистичен буен плам в защитаваните каузи, той се е превърнал в мишена. В персонаж, който дразни, истеризира, когото пронизват с копия като в корида, сякаш е бик, пуснат на медийната арена. Такава е неговата карма, начинът му да се хвърля срещу остриетата... Автор на „Варварство с човешко лице” (1977), „Франк Стела, осемдесетте години” (1990), „Векът на Сартр” (2000), „Война, без да я обичаме” (2011). (Портретна скица по Points)

ромна страница от историята на цивилизацията. Да кажем, тази на хуманизма. Или дори на постхуманизма. Целия свят от образи и думи, чиято интрига съставя лика на Запада, какъвто винаги сме го познавали. Даниел Бюрен: Връщам се от Венецианското биенале и намирам, че то е много интересен пример. Творбите, които могат да се видят там, някои превъзходни, други на нивото на първокурсник в Художествената академия, навеждат на констатацията, че наистина има предъвкване на сътресенията, преживени от изкуството през 60-те години на миналия век.

Останах с впечатлението, не песимистично, а негативно, за огромно рециклиране. Днес с помощта на пазара на изкуството виждаме артисти, които се хващат за някакво откритие, принадлежащо на други, и правят кариера върху него. А всички намират това за нормално! Само две неща биха могли да променят положението: или ще има бурно обществено сътресение и тогава не само изкуството ще бъде променено, или ново поколение артисти ще каже „стига толкова” и ще промени всичко. Но в един век няма много подобни моменти. Последният датира от средата на 60-те години. Бернар-Анри Леви: Не бих говорил за рециклиране, а по-скоро за ударна вълна, дълга, продължителна, чиито ефекти продължаваме да понасяме. Понеже случилото се в историята на изкуството между Европа и САЩ преди половин век е толкова огромно, ми изглежда нормално, че са необходими десетилетия за развиването на неговите последствия. Същото се случва и в света на философията. Имаше гръцки момент. След това немски между Кант, Шелинг, Фихте и Хегел. После френски със структурализма (Фуко, Лакан, Алтюсер...), в чиято бразда продължаваме да мислим. Именно това се случва и в пластичните изкуства, които живеят все още във времето и в сянката на големия взрив, подпален между другото и лично от вас, Бюрен. Но не е само това. В същото време започват да се появяват нови фигури. И това бе една от истинските ми изненади при подготвянето на изложбата и книгата. Да вземем само един от четиримата китайски артисти, избрани от мен. Мислех да покажа картина от серията „Маските” на Дзън Фанджъ. А в крайна сметка имам видео. Това е значителен артист в пресечната точка на две памети – модерното изкуство и голямата китайска култура. Не може да се каже, че той рециклира. Това е истинско събитие

в пълния смисъл на думата. А другият въпрос е дали философията може да „подпомогне” живописта. Сглобеният от мен разказ доказва, че ако се разсъждава по този начин, се стига до задънена улица. Когато философите имат претенцията да диктуват законите на изкуството независимо дали е Платон, или Бадиу, това е катастрофа. Даниел Бюрен: Не бих направил същия подбор. Ала засега съдя все още само по книгата. Много са нещата, които си противоречат. Например не разбирам как могат да се поставят редом в една и съща изложба „Маски” на Джеймс Енсор и платното на Марк Ротко „Без заглавие (Червено, Жълто, Синьо, Черно и Бяло)”. Трудно ми е да си представя как биха „функционирали” заедно. Но в книгата и особено в откъсите от дневника има наистина златни зрънца. Много интересен ми се стори разказът за сглобяването на една изложба, рядко използваният начин да ни се разкрият нещата зад декорите и откъм човешката страна... Начинът, по който са описани хората, с които се срещате, е проницателен като погледа на Домие. Портретите на двамина, които познавам добре, Дан Греъм и Карл Андре, са точно уловени и изваяни прецизно, макар и след само една кратка среща. Бернар-Анри Леви: Спойката на изложбата не е историческа. Даниел Бюрен е артист, аз съм писател. Творбите са подбрани на принципа на съответствия в чувствителността. Изложбата може да прилича единствено на мен. Един артист и един писател заемат различни пространства. Не става дума за някакъв абсолютен подбор, но не съм си забранил да направя полемична изложба. Даниел Бюрен: Все пак не беше ли по-уместно заглавието да се обърне и вместо „Приключенията на истината” да бъде „Приключението на няколко истини”? Заглавието намеква, че всички показани творби отвеждат към някакъв вид истина. А нищо не е по-различно от истините на различни артисти... Някои се свързват, други се отхвърлят.

Елегантна публикация под формата на два тома, обхващащи годините 1965–1995 и 1966 –2012. Черен и бял, както при Витгенщайн има Черна и Бяла книга. Стряскаща с размери и цифри: 4200 страници, които съдържат предговор, 600 текста на артиста, въведени с контекстуален коментар за тяхното създаване, библиография на 80 стр. и четири показалеца – собствени имена, заглавия на творби, места и теми. Впечатляващи са тези две книги с текстове на Даниел Бюрен. В тях става въпрос колкото за дати, толкова и за дефиниции. Даниел Бюрен е много силен в теоретизиране на намеренията си или по-прозаично, в бележките, в които обяснява определен естетически проект и използвания метод на изпълнение. Събраните текстове са свързани с големи дебати – относно платното (1975), инсталацията (1982), политиката (1987), окачването (2000) – и обхващат четирийсет и седем години от едно творчество, по-често изложено на обиди, отколкото на похвали и накрая на почести. Често му се е налагало да влиза в бой. Напористо, смело. Затова много от текстовете му са остро отбиване на критики и нападки, отворени писма, право на отговор, обяснения, затова прибягва до войнствена реторика („Разпит”, 1969, „Аз атакувам”, 1974). От друга страна, тези текстове свидетелстват за желанието му за пълен контрол. Контрол над критиката, предлагайки нещо като узаконена от автора версия на творческата библия. Но това не свежда ли задачата на читателя до черпене на справки от евангелието, лишавайки го от правото на анализ? За да има читателят правото на мнение, би следвало да му се предложат поне репродукции.

(Beaux Arts)

та минава еврейска месианска нишка, т. е. идеята, че съществува хоризонт от неопределима истина, недосегаем, но към който непрекъснато трябва да се стремим. По този начин всеки пази собствено тълкуване на истината. Даниел Бюрен: Зачекнах въпроса, защото се опасявам как би могла да бъде използвана тази дума, включително и в областта на изкуството. Същото е и по отношение на красотата. Дума, прогонена от всички авангарди през целия ХХ век. Но парадоксално, тъкмо този период произвежда изобилно красота! Помислете за Мондриан, за Полък, за Матис или Малевич, всеки от тях открива невиждана красота, пренебрегвайки всички съществуващи канони. Една от творбите е попаднала в изложбата след дълго колебание от страна на Бернар-Анри Леви. Става дума за произведение на немския артист Йонатан Мезе (работи в жанровете живопис, скулптура, пърформанс, инсталация) – „потпури от гротескно слепени кръпки”, бюст, напомнящ за Ницше, Сталин и някои други. >>

Джеймс Енсор, „Автопортрет с маски”

Бернар-Анри Леви: Според мен има двама големи противници. От едната страна са тези, които вярват в една-едничка истина, която трябва да бъде приета. Това е Платоновата позиция: позиция, догматична, водеща до най-лошото, до терор в изкуството – неприемливо. Другите са привърженици на позицията на Ницше, за когото съществуват множество истини, като никоя не е по-ценна от другите: вашата истина и моята истина, истината на Бюрен и тази на някой посредствен художник, истината на убиеца, на терориста и т. н., истината на тяхната жертва. Каквото и да правят, ницшеанците винаги се връщат към това страховито заключение. Но има и трета позиция, нито напълно „трети път”, нито някакъв „среден път” на равно отстояние. И това е месианската позиция. През изложба2013

септември

51

■ ЛИК изобразително изкуство който непрекъснато си задавам. Отнася се за творците, които като интелектуална поза или от желание да разчупват табута се впускат в перверзни игри, за да използват например пречупени кръстове. Според мен този знак и някои други носят почти еднозначен смисъл, който е трудно да им се отнеме. Малко знаци са неутрални, някои парят. Дали работата по тази изложба е променила погледа на Бернар-Анри Леви за изкуството. Бернар-Анри Леви: Изложбата е мимолетна колекция, която ще изчезне след 11 ноември, когато всяка творба ще се върне там, откъдето е дошла. Но разбира се, тя ме промени трайно. Вземам случая с Джеф Кунс, сниман в своето нюйоркско ателие как чете страница от Аристотел. Както за мнозина други и за мен той олицетворяваше бившия трейдър, прегърнал „доларовата религия”. Но докато го наблюдавах как крачи между творбите си, докато го слушах да говори с асистентите си, забелязвайки проблясналата за миг лудост в погледа му, си спомних думите на Жулиен Гракх, че би трябвало да проявяваме интерес и към думичките, които Стендал записвал върху тирантите си. И разбрах, че може би и той е равен на найголемите... ■ Дзън Фанджъ – от серията „Маските”

Бернар-Анри Леви: Причината е изявление на „ужасното дете на съвременното немско изкуство”, че в неговите очи Хитлер е само „име от един дълъг списък”. Някаква останала у мен част от „политическа коректност” прави подобен род изявления трудно поносими. Но наистина в крайна сметка приех скулптурата в изложбата. Там тя е в съседство с великолепното творение LLull x 3 на Микел Барчело, посветено на писателя и енциклопедиста от ХІІІ век Раймонд Лулий. Защо? Колебание между мен и мен. Между ужаса и чувството, че тази скулптура все пак казва много за века. Всичко това е изразено в книгата ми. Даниел Бюрен: Казаното от вас е в съзвучие с един въпрос, 52

септември

2013

Йонатан Мезе сред свои произведения

За поредната си среща със съвременното изкуство (след Джеф Кунс или Мураками) дворецът Версай приема италианския скулптор Джузепе Пеноне от 11 юни до 31 октомври.

Циклите на живота Излязъл от бедното изкуство, италианският творец води диалог с природата посредством своите скулптури – дървета от камък, бронз или дърво. „Дървото е форма на живот, която свързва земята с небето. Гръмотевицата приема същата форма”, казва той. Повечето творби (19 на брой) са разположени във френските градини, проектирани от прочутия Андре Льонотр. „Голяма привилегия за мен е възможността да вляза в диалог с работата на Льонотр. Градината е емблематично място, което синтезира западната мисъл върху отношението човек–природа. Създадена за възхвала на властта на един човек, всъщност тя подчертава силата и властта на природата, която минимализира действието на човека, принуден да работи непрекъснато за нейното поддържане. Сложността на рисунъка подчертава множествеността на погледите, а нейната необятност и грандиозност контрастират с интимното измерение на разхождащия се из нея. Сам човек изчезва в градината пред духа на човешкия колектив, породил такава организация на природата. Работата ми предизвиква у мен аналогичен размисъл: обективният миметизъм на творбите анулира действието ми на скулптор и насочва вниманието върху необикновената интелигентност на растителния свят и съвършения естетизъм в природата“ – обяснява скулпторът. Дървото е един от главните мотиви в творчеството на Пеноне. Той вижда в дървото „същество, способно да мисли, което има памет за преживяното“. Тръгвайки от съществуващ растителен вид, работата на скулптора е чрез промени, добавки и съчетания да постигне изненадващи форми, свързващи бронзови

дървета с камъни и дори с живи стъбла. По този начин дървото символизира срещата на природата и културата. За разлика от предишни интервенции на съвременни артисти в светая светих на голямата френска класическа традиция, предизвиквали скандали и бурни дискусии, обвинявани в неуважение и дори в кощунствена провокация, характерният белег, положен от Пеноне върху великолепието на Версай, се приема добре от всички. Едно от основните понятие в работата на Пеноне още от самото начало е „белегът, следата“, която да остави като артист. „Наистина съществува такава последователност. Както и по отношение на материалите, камъка, дървото. Материалите са от първостепенна важност. Работата ми винаги е била да се опитвам да разбера техните свойства и да следвам техните предложения. Единствената разлика между дървото и камъка е, че в парчето дърво е затворено само едно-едничко дърво, докато в камъка възможните посоки са многобройни... Мраморът трябва да има жилки. Едно време скулпторите винаги са търсели блокове с жилки, понеже линиите им давали идеи или оживотворявали произведенията им.“ (Пеноне пред Lemonde.fr.) Между кора и кора. Две много високи бронзови отливки (по кедър от парка, съборен от бурята през 1999) обгръщат младо крехко стъбло на ясен – истински, който би могъл да расте под защитата на тези брони. И изведнъж пред взора се открехва друг свят, по-човешки, по-чувствителен... Три бронзови статуи, човек се затруднява да определи коя е най-забележителната. Дали направената по ударено от

гръм дърво, чиито рани, прекършените места, са позлатени; дали забитото на обратно дърво, така че корените образуват гнездо, в което расте истински храст, или Triplice, наречена така поради трите клона, огънати под тежестта на каменни блокове, взети от алпийска река. Пред всяка от тях обясненията на Пеноне не са нито поетични, нито символични. Оставя свобода на тълкуването със съзнанието, че то непрекъснато може да се развива. Уточненията му са технически. Как е открил дървото, чиято скулптура е направил, подробности около отливката, монтажа и инсталирането на място. Сдържано приема определението, че всъщност става дума за ready-made от природата. „Да, би могло да се каже. Все пак... Има промени, разбира се.“ По същия начин нито приема, нито отхвърля определението „пантеизъм“. На една широка поляна, оградена от храсти, Пеноне е побил в кръг седем бронзови дървета, едно в левитация, отрупани с камъни. Отговаря уклончиво и на сравнението с мегалитите от Стоунхендж: „Някой вече ми го беше казал. Никога не съм мислил за това. А и никога не съм ходил до Стоунхендж... Ама защо пък не?“ Макар на пръв поглед обикновено да не изглеждат сложни, творенията на Пеноне предлагат много нива на прочит.

Elevazione представлява мъртво дърво (от бронз), което левитира на метър над земята, заобиколено от четири живи дръвчета. Скулптурата изненадва, но без търсен ефект на зрелищност – Пеноне бяга от зрелищността. Творбата има магическо излъчване. С необикновена поетична сила говори за времето, смъртта, спомена и предаването в наследство – циклите на живота. ■ 2013

септември

53

■ ЛИК изобразително изкуство Изложбата „Български художници във Виена. Съвременни практики в началото на XXI век“ в Софийска градска художествена галерия (13 септември – 13 октомври 2013) проследява един феномен – създаването на сравнително голяма и видима артистична колония в австрийската столица. Участниците в нея са родени след 1976 г., завършват висше художествено образование в България и след това продължават следването си във Виена, като се дипломират в периода 2003–2012 г. Всички се развиват професионално и активно. Намерили най-благоприятната среда за творческа реализация във Виена, те не прекъсват контактите си и с България. С живеенето между две държави и с движението между два културни контекста те разширяват не само собствените си хоризонти, но и допълват художествените сцени на България и Австрия. Изложбата се опитва да улови точно тази динамика и да пресъздаде образа на едно различно поколение, за което границите наистина не съществуват. Негови представители са Светозара Александрова, Боряна Венциславова, Василена Ганковска, Ирина Георгиева, Нестор Ковачев, Лазар Лютаков, Михаил Михайлов, Александър Пеев, Максимилиан Праматаров, Красимира Стикар, Камен Стоянов, Коста Тонев, Ив Тошайн, Десислава Унгер и Севда Шкутова. Специално участие в проекта имат Пламен Деянов, Адриана Чернин и Мара Матушка. По-отдавна установени във Виена, те вече са получили сериозно признание на световната сцена. Инициатор на проекта е художникът HR-Stamenov. Самият той активно работи в чужбина и проявява интерес към съдбата на интелектуалния емигрант. Изложбата е съсредоточена върху успехите на група художници и живота им в един не толкова отдалечен от България град, но в известен смисъл е симптоматична за състоянието на цялата съвременна култура и в частност за ситуацията у нас. Известно е, че художественото образование в България 54

септември

2013

Там и тук не предлага много алтернативи и нови модели. Художествената система също не успя да се развие до степен, че да задоволява възможностите и амбициите на творците. Това кара голяма част от тях да търсят своето място извън границите на страната. От друга страна, поканените художници поддържат връзка с България и повечето участват активно в изложби и тук. Това несъмнено се отразява положително на ситуацията у нас и внася свежа енергия. Именно изследване на тази ситуация и на това живеене между две реалности е в центъра на проекта. Част от него представляват интервюта с участниците, в които те отговарят на четири въпроса: 1. Какво е да правиш съвременно изкуство във Виена? 2. Променили ли са се твоите работи, откакто си тук, и ако това е така, как влияе върху изкуството ти фактът, че живееш и работиш във Виена? 3. Може ли да се говори за българска артсцена във Виена и на какво се основава?

4. С какво ти помага това, че си израснал/а в България и че продължаваш да участваш активно на българската художествена сцена? Отговорите могат да бъдат прочетени в изложбата или в издадения към нея двуезичен каталог. Изложбата не само показва творбите на интересни и успешни художници, но и ни дава насоки за това как създаденият климат в една развита държава е предпоставка за подобен просперитет. Австрия и по-специално Виена не само успя за по-малко от две десетилетия да се превърне в сериозен художествен център, но и да сподели този опит с доста от бившите социалистически страни. Български художници се включват в резидентни програми там още от началото на 90-те години благодарение на КултурКонтакт. Интересът и отвореността на Австрийската културна политика към Източ-

Пламен Деянов, Ads (Foundation) 2013, лят бронз, дърво, желязо и темпера, със съгласието на Галерия Emanuel Layr, Виена, и автора

на Европа се проявява именно в дейността на тази държавна институция. Чрез нейните проекти се осъществява първоначалното и трайно интегриране на творци от Източна Европа в европейския контекст. През програмите й от 1992 г. насам са преминали над 250 художници, между които и много българи. След откриването на галерията към фондацията ArtPoint доста от тях са се представили там. Включването на български критици и куратори в журитата на КултурКонтакт също е важна част от процеса на натрупване на опит и самочувствие на международната сцена. От края на 90-те години контактите между София и Виена стават редовни и почват да се осмислят като сериозно професионални и двустранни. Много български художници и куратори – и то не само тези, които живеят във Виена, работят с местни проспериращи галерии. Организират се съвместни изложби. На добро ниво са и контактите с музейни институции като Музея за модерно изкуство, Фондация „Лудвиг”

Михаил Михайлов, ICH FERGEBE DIR (I forgife you), 2010, художествена намеса в публичното пространство, самозалепващо фолио върху покрив, 3000 x 250 см, das weisse haus, Wollzeile 1, Виена

Нестор Ковачев, Синьо паве на Червения площад, 2012, дигитален печат, 100 x 70 см

Лазар Лютаков, Споделен работен ден (патология на труда) #1, 2011, видеоинсталация, видео, 08:00:00 мин, звук, служител като охрана в музей, галерия „Райко Алексиев“, София

Василена Ганковска, Западен парк, функционална архитектура, 2012, дигитален печат, 140 x 90 см

(MUMOK), MUSA Museum Start Gallery Artothek (Музей/ Галерия „Старт“/Артотека и музея „Есл“. Проектът „Български художници във Виена. Съвременни практики в началото на XXI век“ се състои от две основни части – изложба и каталог. Изданието не просто документира експозицията, а включва разширени представяния на поканените автори. В този смисъл то има самостоятелен и надяваме се, по-дълъг живот. В логиката на политиката на Софийска градска художествена галерия по отношение на представянето на съвременно изкуство този проект е важен и с опита да повдига въпроси, които засягат различни сфери като политика, икономика, образование и други. Мария ВАСИЛЕВА 2013

септември

55

■ ЛИК музика

Ивайло КИЦОВ за двете ключови събития този месец – концерта на Ману Чао в столичната зала Фестивална на 16-и и този на Алън Парсънс на 28-и.

Чао, Ману Чао! Времето си лети – кога минаха повече от 10 години, но някак странно в моя ум и сърце всички, ама всички детайли от първото приключение, наречено Ману Чао на живо, са запечатани с кристална яснота. Мога да цитирам конкретни реплики, случки и ексцесии с фугиращи смеси – музикални (без силикон), сякаш е било вчера… Дори чалгата, която сетне заля света и нас като апокалиптичен 56

септември

2013

Музикалният септември ще го бъде, май

потоп, не успя да удави в мъртвото си вълнение от истински пайети и измислена валута емоционалната памет на онези 8000 българи в Зимния дворец. По-скоро талантът на този наистина харизматичен музикант остана гордо навирен над всички вълни на комерса. Да гравират толкова ясни спомени у меломаните е по артистичните сили единствено на оригиналите. Колоритният Ману Чао кани родните фенове в менажерията, заедно с проекта си La Ventura, в столичната зала Фестивална на 16 септември. „Ако дойдете в Барселона, потърсете ни там. Събираме се всички. И аз живея 50-ина метра по-нагоре. Винаги ще ме намерите”, категоричен е Ману Чао. Първа визита на Хосе-Мануел в България. Май, 2002. Седим от двете му страни със Сашо Каракашев – вярно перо на музикалното списание „Ритъм”, а черният маркер на госта изписва непознати имена и адреси върху страниците на тефтерите ни с покана да пием по caña (студена бира) при него, в Испания. „Не обичаш журналистите и заради това ли не поиска да даваш интервюта?” – и сам не вярвам в положителен отговор на въпроса си. „Не, просто мисля, че казах всичко на пресконференцията.” Вербалната представа, която дребният човек с леко прошарена коса и неизменна футболна фланелка успява да създаде у събраните колеги след час пресконференция. Спокоен, говори отчетливо и няма против да даде отговор – съчетание между сериозност и южняшко чувство за хумор – и на най-абсурдните питания. „...Опитвам се да правя музиката си така, че разликата между момента, в който ми идва вдъхновението, и този, в който осъществявам идеята си, да е минимална. Свирим и по кръчми, и по барове, навсякъде, където отидем, сме с отворени души и все още не знам какви влияния ще мога да получа в Източна Европа. Нося в раницата си своето звукозаписно студио. Винаги мисля, че веднага ще мога да чуя нещата, които съм записал, но обикновено съм толкова уморен, че лягам и заспивам. Затова ще ми трябва малко време, за да осмисля всичко, което съм намерил тук.“ Ману Чао е от рядката порода хора, които казват твърдо „не“ там, където другите отронват „да“ с половин уста. „Това, което знам от човешката история, е, че войните никога не са решавали нищо. От хиляди години насам. Много малко войни са разрешили каквото и да е, защото насилието ражда насилие. Дълбоко в душата си аз съм пацифист и не вярвам в силовите

разрешения. Антиглобалисткият етикет е твърде широко понятие за мене. Аз съм си просто Ману. И не вярвам в бъдещето. Не вярвам в бъдещето, което искат да ни наложат, мисля, че зад това, което наричат демокрация, се крие една диктатура – на печалбата и корупцията. Ако анализираме света, какъвто е днес, бъдещето е доста черно. Малко са причините да бъдем оптимисти. Това, което ще се опитам да направя, ще е за моите деца и за децата на другите – бъдещето да е малко похубаво. Но знайте, че е много трудно. Това е моят начин да бъда антиглобалист. Най-големият световен проблем са парите. Първо, те са много зле разпределени, а от друга страна, хората, които вземат отговорни решения, са много безотговорни. А за тях бъдещето на планетата и това на нашите деца е едно голямо изпитание.“ Ману Чао обагря с перфектни тонове и нюанси не само музиката си. И не признава задръжките, особено криворазбраните. „Аз съм крадец: ако си харесам нещо, го свивам, а после отивам на пазара. С много стилове не съм експериментирал. Има толкова много музика по света, която не познавам. Имам шанс много да пътувам, но познавам малка част от планетата. А за да използвам нещо в моята музика, трябва да съм част от тази култура, да съм живял в нея. В музикалния бизнес се използва терминът „уърлд мюзик”. Аз просто не знам какво значи, никога не съм го разбирал. За мен и AC/DC са уърлд мюзик, защото са от Австралия. Но, ако искате да наречете с този термин всичко, което не идва от Западна Европа, то този термин не значи нищо. Има африканска, южноамериканска музика; най-смешното е, че артистите са от целия свят, а големите звукозаписни компании – само английски и американски. Мисля, че ще можем да говорим за истинска уърлд музика, когато всеки артист има достатъчно условия да прави музика в собствената си страна. Разбира се, съществува такава музика във всяка държава, обаче това е една паралелна, подземна икономика. Но, може би това е истинската уърлд музика.” Уърлд или не, първият концерт на Ману Чао у нас направо ме отземи. Да, отземи: точно това е думата. Беше като прогонване на демони, екзорсизъм (но не трилър). Всяка част от тялото и духа, обсебена от зъл дух, се рейна във въздуха, па се сглоби в общо, чисто ново цяло. Впрочем напасна го от сцената онзи ръбат образ – с испанско-баски-френско-галицийски произход, го-

ворещ свободно седем езика, ползващ музиканти от всички цветове и вери и дишащ свободно пачангата. Неполираната пачанга, която върви подръка и със социалните коментари, и с ортаците на бурите, и с хормоналните забежки, без чието влюбено кълчене просто няма да е пачанга. Тежките въпроси, които човек си задава обикновено насаме и нощем, Ману ги поставя по светло, пред публика. Извежда ги със самочувствието на главен арбитър. Е, може да не предлага винаги рецепти за решението им, но никога не е безразличен към тях. И към това всеки да мисли със собствения си ум! Фронтмен, чиито звезди май нямат умора, а само успешни изгреви; шемет, който обаче предпочита да се отчита повече пред себе си, не пред хората. За тях остава пачангата. Как не спряха, ама за минута дори, тези знойни музиканти от формацията на госта – „Рейдио Бемба Саундсистъм”. Най-дългият концерт, на който съм бил. А, вярвайте, съм видял 2 и 200 хиляди... Най-артистичната дандания. С най-дълго отдрънчаване. Шоуто продължи близо 5 (пет!) часа. Три и малко – с бисовете. Искате още? На ход са диджеят и китаристът – да извие жица между два луупа. После – емсито. Сам. С диджея. С китариста. С двамата. С перкусиониста. Искате още? Добре-е-е-е. Ману Чао с кухарка. Свири. После пее. И двете. Потпури от хитове и неизвестни парчета, варианти по теми на Боб Марли. В дъб и денсхол версии. Със семпли и без семпли. Солото на баса отдавна е откъртило стрелките на часовника. Времето е изгубило значение, превърнало се е в хармония. Ама вие още ли искате? „Добре, мисля, че порепетирах успешно“, усмихва се Ману Чао, нагазвайки в едни кретенски звуци – като онези, в електронните игри. Женски бекинг вокали и семпълът „Rrrrradio Mano, papa chango” представят албума „Proxima Estacion Esperanza“. Какво смешно съвпадение с БГ реалността: „Следваща спирка Надежда“. Ману умее да разказва, ценител на сюжета е той. Кратко, ударно, без излишни епитети. Дали с цялата банда „Мано Негра” със саунд на макс, или в по-камерна компания, обрано и далеч по-лирично и интимно – подобно следващите си две изяви у нас – с La Ventura, акомпаниран от барабаните на Филип Тебул и електрическата китара на Маджид Фахем. За съжаление без чаровното „италиано мафиото” присъствие от тромпетиста Рой Пачи, в който формат ще се представи и сега. Да, разбира се, ще има и хитове >> 2013

септември

57

■ ЛИК музика от „La Radiolina”, как иначе! Дискът оглави европейската класация за албуми на „Билборд” – European Top 100, през септември 2007, дебютирайки на първо място в чартовете по продажби в три европейски страни, на второ – в други три, и в петицата на още три. Този пробив на музиканта бе още по-изненадващ предвид факта, че проектът излезе на такъв голям и важен пазар – великобританския, десетина дни след издаването му по света. Звукозаписът застана под № 1 и в американската класация за латино албуми на „Билборд”. Също сюрприз, тъй като в САЩ певецът е практически неизвестен за широката аудитория. „La Radiolina” придоби златен статус, получи и две номинации за Латино Грами – в категорията Best Alternative Music Album и за песента „Me Llaman Calle” за Best Short Form Music Video. Това се случи цели 6 години след предишния студиен проект на Ману „Proxima Estacion: Esperanza” (2001), който тогава също оглави паневропейската класация, с което Чао стана първият френски изпълнител в историята, достигнал пиковата позиция в тази класация, превръщайки се в (вероятно) най-продавания уърлд музикант в света – въпреки крайно левите си и антиглобалистки позиции. Преди няколко години той се закани, че няма да издава повече албуми. Но пък продуцира проект, в който се изявяват психично болни от клиника в Буенос Айрес. „Viva La Colifata” съдържа 20 парчета, записвани в продължение на две години от настоящи и бивши пациенти в болницата, изкушени от музиката. Екзотичният Ману пусна проекта за свободен даунлоуд в интернет през август 2009. „Ние сме хора, които работим за музиката си, но и за социалните проблеми. Можем да направим обаче едва 10% от всичко, което искаме. Защото най-големият проблем е времето. То е физическо ограничение. Надникнах в душите на тези хора чрез музиката, която ги вълнува – беше ми интерес58

септември

2013

но дали всички ние, останалите, не сме по-болни от тях”, обяснява Хосе-Мануел Томас Артур Чао (роден в Париж на 21 юни 1961,) прочут с любов-та си към Латинска Америка. Филмът на Франсоа Бержерон Manu Chao: Gira Mundo Tour (2010) показва изключителния колорит – личностен и твор-чески, на музиканта. Лентата е всъщност приятелски разговор с него. Риалити поглед към идеята Ману Чао и емоциите, които буди у хората. Как можеш да правиш политика, докато пееш и танцуваш, и защо „партията” Ману Чао е най-многобройната и най-танцуващата световна група хора. Прекрасните моменти, прекарани по време на турнето в Южна Америка и няколко месеца по-късно в неговата къща в Барселона, часовете, изживени и изсвирени в личната му музикална лаборатория, са много показателни за концепцията на тая бохема. Част от тези кадри най-вероятно ще видим по екраните на концерта у нас. Това, което Ману прави, не е пънк и не е етно. Не е и само музика. Концертите му са отделно измерение, там разделение между музика и текст, сцена и публика, фантазия и реалност няма. Историите, които разказва французинът от Барселона, са толкова живи, колкото и хората, които Ману среща в Сеута, Богота или Париж. Всяко парче е абсолютно истинско независимо дали се пее за любов, или EZLN (движението на субкоманданте Маркос в Мексико). Невероятно е, че за свободата, човешката близост, самотата, мечтите все още някой може да пее толкова искрено. Чао просто е истински. Което от само себе си прави безсмислени всякакви напъни на комерсиалната музика да изглежда естествена. Всъщност няма значение – той едва ли се е замислял за това. И „Radio Bemba Sound System“, и „La Radiolina”, и „Baionarena” са страхотни албуми, но сто пъти по-страхотно е да чуеш Ману Чао на живо. Малко ми бяха три пъти... И сега пак ще бъде яко. Мегаяко! ■

Танц в небето В пренаселения свят на седемдесетарския артрок формацията „Алън Парсънс Проджект” се вписа със собствена митология. Всяка изсвирена от тях нота е с много вкус (култивиран) и мярка (чисто по британски). Поезия в артрок ри(т)ми. Или пък в артджаз, ако съществува такъв мутант. Голям динамичен обрат. Плътна хармонична стена. Омагьосващи кийборди. Концептуални албуми. Албуми за слушане, изискващи доста повече сетива за възприятие, отколкото тези на обикновения фен. Истинска музика – която разказва, много е мелодична и лови сетивата. Музика за меломани, развили изкуството на слушането, подготвени да открият страхотни разработки на сюжети в една предимно инструментална реалност. И да не се страхуват от играта на чувствата. „Изящество”, „талант” и „безкрайни висини в музиката” – това са само малка част от определенията, с които Алън Парсънс е наричан през годините. Именно тях големият композитор, продуцент, аранжор и изобщо – саундмейкър, предстои да „отвоюва” на дебюта си пред българската публика в зала 1 на НДК от 20.00 на 28 септември, събота. Събитието е част от Alan Parsons Live Project – Greatest Hits Tour 2013, който включва 13 дати в шест държави (Италия, Германия, Австрия, Люксембург, България и Франция).

Първото въплъщение на Alan Parsons Live Project е през 1999, когато студийният лъв – вече в обиграна възраст, тръгва на концерти: нещо, което преди това се случва изключително рядко. Заедно с него са все дългогодишни сътрудници, на които триумфът е в кръвта: Андрю Пауъл (оркестров аранжор), мултиинструменталистът Йън Бернсън и Стюърт Тош – барабани, членове на шотландската попрок банда „Пайлът”, чиито два албума Алън продуцира и смесва. Годините минават, много групари се извървяват под флага на победата, който Парсънс вее по всички краища на света. Титулярният напоследък вокалист на формацията – Пол Оулсън, отпадна от списъка на гостите за изявата у нас в последния момент. Но това е добрата страна на лошата новина: вместо него родните меломани ще поплуват по вълните на удоволствието с една наистина колоритна личност – Кип Уингър. Освен като фронтмен на популярната глем рок банда „Уингър”, той се нареди сред самобитните майстори на струната – такива без идейни зависимости, а сочното му чувство за ритъм обагри музиката на Алис Купър, флагмана на „Гранд Фънк Рейлроуд” Марк Фарнър, Роджър Долтри от „Дъ Ху”, Нийл Шон и дори самия Боб Дилън. Въодушевено от музиката на Дебюси, Равел и Стравински, 16-годишното американче из-

праща първите си демота на... познай до два пъти. На Парсънс, разбира се. Алън пристига в България още в обкръжението на Гай Ерез – бас, Алистър Грийн – китара, Дани Томпсън на барабани и Тод Купър (сакс), а главен герой на кийборда ще бъде Мани Фокаразо. Това име не ви говори нищо? Не-е-е-е, не го подценявайте! Той е свирил – при това авторски пиеси, в „Карнеги хол”. Едва 16-годишен... Впрочем въпросът е ли възможен случаен музикант до маестро Парсънс намирам за абсурден. Именно на американо-италианеца е поверена тежката роля да замести (практически незаменяемия) Ерик Улфсън – един от двамата основатели на „Алън Парсънс Проджект” през 1975. Брилянтният (самоук) пианист, композитор и певец , който почина от рак през 2009, е откритие на мениджъра на „Ролинг Стоунс” Андрю Олдъм. Работил в миналото с Андрю Лойд Уебър и Тим Райс, а след напускането на формацията композира главно за мюзикъли. Като повечето увлекателни истории и сагата „Алън Парсънс Проджект” стартира с добри приятели, студена бира и Менделеево вдъхновение. Светофарът на късмета ни да разполагаме с шедьоврите на Проекта светва зелено пред прочутото студио Abbey Road през 1974. За разлика от своите връстници, изкушени от рока, Алън >> 2013

септември

59

■ ЛИК музика не е тръгнал на поход за слава, пари и любов, а философски е потънал в найдълбокото на звуците, построявайки за тях специална творческа лаборатория. Скрил се е от хората с агресивно мислене в хралупата на подсъзнателното. А фантазията му препуска успоредно с персонажите на неговия любим Айзък Азимов, композирайки наум саундтраци към „Галактическата империя” и „Роботите”. В студиото е придобил не дългогодишен, но за сметка на това огромен опит. В CV-то му към онези години скромно са наредени имена на музиканти – и по-скоро техните творби, които вековете ще подредят в пантеона на световната съкровищница. Парсънс е поръбил саунда на някои от ранните тави на Баркли Джеймс Харвест, „Wild Life” и „Red Rose Speedway” на Пол Макартни, записал и мастерирал „Let It Be“ и „Abbey Road“ на „Бийтълс”, лутал се е в капана на страстите и звуците в знамения албум на Пинк Флойд „The Dark Side Оf Тhe Moon“. И вече го полазват мисли дали не е време сам да поекспериментира. А ние – да преговорим съвсем накратко класиките на Алън Парсънс и Ерик Улфсън, най-активни между 1975 и 1990, когато битките по върховете на личната амбиция ги разделя, като и двамата понасят сенчестите страни на своята свобода в следващото десетилетие. Дебютът „Тales Оf Мystery Оf Imagination“ (1976) по текстове на Едгар Алан По, пали от място, дето се казва. Следва поредица от хитовите „Robot I” (1977), „Pyramid” (1978) и „The Turn Of A Friendly Card” (1980) и „Eye In The Sky” (1982), „Ammonia Avenue” (1984)… За последно Алън и Ерик се разказват един на друг в „Gaudi” (1987), а композираният уж съвместно диск „Freudiana” (1990) е прекроен от Улфсън в рок опера и излиза като негов солов проект. През десетилетието се редят перла след перла – не им викайте сингли (тъпо е, а и не е правилно, тъй като времетраенето на пиесите нерядко надхвърля радиоизискването за от 3 до 4 и малко минути): „(The System Of) Doctor Tarr And Professor Fether”, „Don‘t Let it Show”, „Eye In The Sky”, „Don‘t Answer Me”, „Prime Time”, „Games People Play”, „Sirius”; „Can‘t Take It With You” и „Pyramania” (от „Pyramid”) прииждат с бийта на така актуалния в самия край на 70-те ню уейв... Всъщност почти не съществува музикален жанр, части от който двамата корифеи да не свариха на електронен огън, но на най-правилните градуси. И – не на последно място, с точните 60

септември

2013

певци. В т. нар. шоубъз открай време е ясно, че или каниш вокалисти, или си седиш гладен. Е, както правилно подозирате, Алън и Ерик предпочетоха не важните, не „злобните”към деня – фронтмените от класациите, дето се замерят с остроумия по първите страници на специализираната преса, а потърсиха перфектната бленда, която най-добре да изрази музикалната им етика и естетика. Така че изпълнител и публика да докоснат рая едновременно. Няма да е честно, ако не спомена имената на Лени Закатек, Крис Рейнбоу, Джон Майлс, Дейвид Петън и Артър Браун (The Crazy World Of Arthur Brown) – свиха го направо от Алис Купър и Питър Гейбриъл; а и на актьорите (продуценти, режисьори, сценаристи ) Ленърд Уайтинг и Орсън Уелс – да, те също бяха сред фронтмените на „Алън Парсънс Проджект”. Разбира се, и самият Ерик Улфсън – светлина по пътя на душата му!, именно той изпя както някои от най-популярните парчета на формацията, така и някои маниашки пиеси, в които, убеден съм, лупата на музикалната история предстои да се кокори тепърва. Само един пример: „Old And Wise” от „Eye In The Sky”. „Това просто е цялата музика на света”, казва Виктория Толстой. Да, да, именно – пра пра-внучката на граф Толстой прекрои божествено композицията в албума си „Pictures Of Me”. „Парче, което звучи по различен начин всеки ден”, допълва русокосата лъчезарност на модерния вокален джаз. Браво на нея! Намаханият рапър и продуцент Кендрик Ламар пък семплира основната тема на пиесата в „Keisha‘s Song (Her Pain)” в дебютния си диск „Section.80” (2011). (... Ще се сетят те, ама трябва да им се напомня?)

За някои „рокендрол” е бурна нощ, задимена от цигари, притъмнена в сексуални оргии и опиати. За други е отворена врата към скритото познание на окултизма – сатанизъм, вуду, вещерство и зловещи езически ритуали. Възприеман като сериозно изкуство от милионите фенове по света, рокът често постига резултати, надхвърлящи целите му, и бива разкрасяван в митове и легенди, улични и кръчмарски спорове, научни изследвания и публикации. А едно от най-ярките клишета по темата е именно „Maybe A Price To Pay” от „The Turn Of A Friendly Card”, пиеса, за която „Парсънс” отнесоха обвинения в сатанизъм след инструментала, наречен „Lucifer”. Уж обещах само един пример за потенциален евъргрийн, мухлясал в ъндърграунда, а – на!, другият за недооценена класика сам изскочи след него. Сори! Последният диск на „Парсънс” – „A Valid Path”, се превърна в поредна класика в дискографията на големия продуцент и композитор. Свеж, раздвижен и изключително класен, проектът е по-скоро солов албум на Алън. За да постигне своите нови музикални цели, той привлича не кой да е, а Дейвид Гилмор, омагьосващ с характерните си космически китарни сола в отварящата „Return To Tunguska”. Не случайно албумът получи номинация за „Грами” в категорията Best Surround Sound. Останалите гости са най-вече големи имена от електронната сцена – „Дъ Кристъл Метъд”, „Шпонгъл”, „Нортек Кълектив”, „Дийп И” и „Юберзоун”. Те дават насока в развитието на групата към силно компютъризиран саунд, който е постигнат по достатъчно креа-тивен и професионален начин, за да съхрани духа на групата, но и да звучи в крак с времето, очертавайки сложните вкусове на корифея. Двете радиофонични поп/рок разочарования („More Lost Without You”, „You Can Run”) стилово стоят доста изолирано от останалите епоси, но не свалят сериозно качеството на този впечатляващ диск, за който Парсънс направи и преработки на стари композиции. „A Recurring Dream Within A Dream” синтезира две парчета от „Tales Of Mystery...”, а „Mannagamma 04” е познато от „Eye In The Sky”. Това не са просто ремикси, а качествено нови парчета, които още веднъж демонстрират гения на Парсънс и факта, че той е един от малкото артисти от старото прогресив рок поколение, които успяват да мислят съвременно, а и още имат какво да кажат. Че дори да ни възторгнат и учудят. ■

След 10-годишно очакване, множество провалени проекти, изненадващи обрати в хода на строителството и перманентни полемики чудото стана: новата модерна зала с внушителни размери – над 80 000 м2 – в Санкт Петербург най-сетне беше завършена и открита на 2 май тази година. С Мариинския театър, историческа постройка от 1860, и концертната зала, функционираща от 2006, Мариински ІІ, приключва разширението на културния комплекс, замислен от артистичния директор на театъра Валерий Гергиев, пише Classica. Маестрото, който���� ��� ръководи Мариински от 25 години, говори за проектите си в Русия и решението си да оглави Мюнхенския филхармоничен оркестър. Признава, че сега, след като новата зала е вече открита, се чувства едновременно екзалтиран и леко притеснен „Това е може би най-голямата отговорност в моя професионален живот. Нося в себе си този проект повече от 10 години. Дирижирайки Щраус и Вагнер в стария Мариински, мечтаех за едно идеално пространство – беше ясно, че историческата зала не е приспособена за този оперен репертоар. Имах предвид парижкия модел, където една и съща институция управлява две оперни зали – в Пале Гарние и на площад Бастилия – със, както в случая с Мариинския, няколко оркестъра и внушителна балетна трупа. Междувременно открихме нашия аудиториум. Това се случи през 2006. Малко са диригентите в историята, които могат да се похвалят с предизвикателството, което ме очаква в Санкт Петербург: да ръководя не една, а две опери плюс една концертна зала.” Валерий Гергиев си спомня как през 90-те, когато дирижирал в Залцбург, мечтаел за свои собствени фестивали, които по това време още не съществували. Впоследствие се раждат Белите нощи в Санкт Петербург и Великденският фестивал в Москва. Не е ли прекалено голяма тази отговорност за сам човек?

Мариински – Акт ІІ „В Мариинския работят над 2000 души. Не правя нищо заради себе си. Давам си сметка, че за известен отрязък от време съм пазителят на този красив театър в Санкт Петербург. В кабинета ми винаги са стояли портретите на Римски-Корсаков и Чайковски, композитори, които са били близко свързани с историята на Мариинския: това ме изпълва със смирение. Освен това знам, че един ден театърът ще продължи да съществува и без мен. Междувременно успяхме да развием един голям културен комплекс, с което съм много горд.” Маестрото разказва за откриването на Мариински ІІ, което става на няколко етапа. „Първите проби бяха на 22 декември. Оркестърът, хорът и трупата се събраха. Разработихме едночасова програма, която включваше изпълнения на Прокофиев, Чайковски и Половецки танци на Бородин. Получи се много добре: елегантно и прецизно. Дълго време останах в залата, бях почти навсякъде, за да тествам звука. По това време обаче все още не бяха монтирани акустичните пана и седал-

Валерий Гергиев: „Знам, че един ден Мариинският ще продължи да съществува и без мен. Междувременно успяхме да развием един голям културен комплекс, с което съм много горд.”

Валерий Гергиев: 1953. Роден в Москва.

1976. Печели конкурса „Караян“.

1981. Диригент на Филхармоничния оркестър на Армения. От 1988. Артистичен директор на Мариинския театър на Санкт Петербург.

1995–2008. Главен диригент на Филхармоничния оркестър на Ротердам.

2007–2015. Главен директор на Лондонския симфоничен оркестър.

2013. Избран да ръководи Мюнхенския филхармоничен оркестър.

ките. Ще трябва да свикнем да приспособяваме сцената към специфичните оркестрови формати, както и да направим всички възможни тестове в трапа, за да се постигне най-оптималното разположение на инструментите. Първият спектакъл се състоя на 1 май: вечерта беше посветена на пенсионерите от театъра. След това на 2-и, в деня на моята 60-годишнина, стана официалното откриване с гала-концерт; на 3 май изпълнихме Йоланта с Анна Нетребко и балета Скъпоценни камъни на Баланчин, а на 4-и – Набуко с Пласидо Доминго. Първият сезон на Мариински ІІ ще започне през есента на 2013. Ще имаме две световни постановки, една нова опера на Родион Шчедрин и „Клод” на Тиери Ескеш (Escaich), и двете в сътрудничество с Лионската опера. Ескеш вече на няколко пъти е бил тук, като органист и като композитор, при голям успех. Между другото миналата година дирижирах неговата Слънчева лодка.” Програмата включва и два големи фестивала в края на 2013, посветени на годишни- >> 2013

септември

61

© Diamond + Schmitt Architects

■ ЛИК музика

ните на Верди и Вагнер. „Предвиждаме продукции и млади певци, които да представим на публиката. Един бъдещ голям Отело например с Александър Антоненко. След Джон Викерс, Марио дел Монако и Пласидо Доминго е толкова трудно да се намери изпълнител от подобна класа…” Говори за възможностите за баланс между лиричния и балетния репертоар, които дава новата придобивка. Според Гергиев единствено в Петербург и разбира се, в Париж този баланс е от толкова голямо значение, несъмнено защото балетът на Мариинския и този на Парижката опера са най-добрите в света: „Потенциалът на новата зала е безкраен за нашите балетисти: най-накрая ще можем да предложим един поширокоспектърен репертоар, за нашите хитове като Лебедово езеро, с възможности за няколко състава. Уляна Лопаткина например понастоящем танцува в него три или четири пъти в годината. Екатерина Кондаурова – на две години веднъж. Те вече ще могат да го правят по-често. Бихме могли да посветим една пълна седмица на Лебедово езеро. С участието на млади балерини и на звезди в една и съща продукция, в която да се редуват. Така ще могат да се откроят важните отлики, произтичащи от личността на всяка от балерините, между тези, които преследват съвършенството, и други, които са свръхлирични.” Всичко това ще наложи значителни промени в планирането на ангажиментите на маестрото. „ В личен план ще трябва да прекарвам повече време в Санкт 62

септември

2013

Петербург, поне четири месеца годишно. Опитвам се да наглася ангажиментите си, така че това да стане. И досега изнасяхме по 760 представления годишно между старата опера и концертната зала с голям успех, като се има предвид, че салоните се пълнят 92%. Сега ще трябва да продаваме повече от 1000 представления, или близо 2 милиона билета годишно, което ще превърне Санкт Петербург в един от най-големите организатори на концерти и оперни спектакли. Ангажирахме десетки нови музиканти и технически персонал, за да можем да се справим. Но не това е най-важното, най-важни са невероятните възможности, които тези нови инфраструктури предоставят на младите. Ще можем да правим открити репетициите си за учениците в музикалните училища и университети: контактът с музиката на мястото, където тя се създава, е фундаментален. В новата сграда имаме няколко малки аудиториума, един от които е на покрива. Срещал съм се с Ленард Бърнстейн няколко пъти в края на живота му и винаги съм бил впечатлен от страстното му желание да споделя опита си: даваше всичко на младите оркестри. Днес разбирам каква е била целта му, несъмнено заради напредването на възрастта ми. ” В тази връзка припомня за наскоро сформирания от него оркестър от млади музиканти в САЩ (National Youth Orchestra of The United States of America). „Все пак приоритетът ми трябва да е Русия. Станах президент след Ростропович на конкурса „Чайковски” в Москва с цел да

Един до друг: старият и новият Мариински са разделени от един канал и свързани с мостик от стъкло

осигурявам ангажименти за найдобрите финалисти. Присъствах на раждането на впечатляващи таланти като пианиста Даниил Трифонов. Правим промоции по интернет (през 2012 конкурсът беше излъчен директно), по телевизията, както и записи на DVD и CD.” Адио������������������� -������������������ визуалната политика на Мариинския е претърпяла значителни промени през последните няколко години. Развити бяха партньорства за излъчване на програмите на театъра, като той си запазва крайната собственост върху правата. „Доскоро само най-големите звукозаписни компании владееха класическата музика. Сега обаче в големите компании хората, които взимат решение, не проявяват никакъв интерес към този вид музика и освен това менят постовете си всеки две години. Как да се работи при тези условия? Артистите трябва да се вземат в ръце и само в краен случай, след като са опитали навсякъде другаде, да се обръщат

към компании като Юнивърсъл. Моя е отговорността да кажа на Анна Нетребко, че ако не запише ролята на Наташа във „Война и мир”, нещо, което договорът й с Юнивърсъл не предвижда, един исторически шанс ще бъде пропуснат. Певици от нейния калибър се появяват веднъж на поколение, затова, когато се появи възможност… Мариински е длъжен да намери решение за нея…” Споменава и за още един техен съвместен проект, филмирането на Йоланта на Чайковски, една от най-добрите й роли, перфектно пасваща на гласа й. Въпреки че вече съществува запис на Йоланта с Филипс. „След 1989 реализирахме няколко големи проекта с Филипс и това беше страхотно за нас тогава. Но винаги съм смятал, че звукът на тези записи е силно преиначен: Филипс предпочита да записва на мултимакро и да миксира след това звука с цел да се получи резултат, близък до този в залата. Аз съм привърженик на един по-семпъл метод, който се състои в това звукът да се записва директно, без последващо миксиране. Новата концертна зала на Мариинския позволява това.” А докъде стигна с неговия „Пръстен”… Гергиев разказва, че му остава да запише „Зигфрид” и „Залезът на боговете”. Но още не е открил подходящ тенор за Зигфрид. Допълва, че по същата причина още не е пристъпил и към „Евгени Онегин”. „Много е трудно. Необходими са два свежи и драматични гласа, нещо, което не се среща всеки ден. Ще дирижирам Анна Нетребко в „Метрополитън” през септември и тогава ще решим какво да правим.” Споделя, че много иска да запише и „Лейди Макбет” на Шостакович, но не вижда кой би заменил Галина Вишневска в тази роля. Проектите му за DVD включват ������������ запис на балет в 3D формат, за който вече са направени проби с екипите на Дей-

вид Камерън. Предстои запис на 2D на „Атила” на Верди,���������������������� ��������������������� и на „Жената без сянка” на Щраус. „Но не бива да забравяме сърцевината на нашия репетроар: там, каквото и друго да правим, сме длъжни да бъдем най-добри. Наскоро записахме „Снежанка” на Римски-Корсаков.” Предстоящо е повторно издаване на DVD ������������������������������� на оперите на Мусоргски: спорният „Борис Годунов”на британския режисьор Греъм Вик, и на „Хованщина” с невероятната Марфа на Олга Бородина. Сред плановете му е и една нова пълна дискография на Прокофиев, включваща симфониите и концертите му. Гергиев говори и за причините да напусне Лондон и да оглави Мюнхенския филхармоничен оркестър. „За да бъда точен, ще припомня, че напускам поста си едва през 2015. Постигнахме страшно много от времето на първите ми концерти през 2004. Имало е години, в които съм дирижирал Лондонския симфоничен оркестър повече от 60 пъти, което е много. Мюнхен ще бъде за мен голяма промяна, ако трябва да го сравнявам с Лондон и неговата атмосфера. Ще бъде по-спокойно. Но Мюнхен и Берлин са все пак двата големи музикални центъра на Германия. Радиото в Мюнхен върши страхотна работа, Операта също.” За отношенията си с Мюнхенската филхармония казва: „Не зная точно как и защо всичко това се случи. Досега нямах възможност да правя там дълги серии поради голямата си ангажираност. Случи се така, че Мюнхенската филхармония поиска да направим заедно една пълна дискография на Шостакович. Проектът беше необикновено амбициозен и аз приех. Всичко мина толкова добре, че ми предложиха да оглавя оркестъра. Европа е крепост и вътре в нея Германия заема специално място. Другояче казано, ако някога всичко трябва да се срине, Германия ще бъде

последна. Мотивацията ми е да запазя крепостта и дори да я подсиля.” В Мюнхен възнамерява да прави предимно германски симфоничен репертоар: най-напред целите Шуберт и Брукнер, след това Шуман заедно с Чайковски, после Моцарт (десетте найголеми симфонии, концерт за пиано) и разбира се, Щраус и неговите симфонични поеми и опери. Смята да включи в репертоара и лирическите произведения, които не са свирени в Баварската опера. Всички концерти са триплирани, което дава възможност да бъдат записани на плочи. Независимо от това, че акустиката на залата се води за трудна. „Залата е, така да се каже, прекалено суха. Но звукът на записите подлежи на обработка. Записах за телевизията Ленинградската симфония на Шостакович и се получи чудесно.” Изказва възхищението си към Челибидаке, оглавявал дълги години Мюнхенската филхармония и починал през 1996, и обявява намерението си да върне звучността на оркестъра от тази епоха. Като наследници на Челибидаке посочва трима много различни и много талантливи диригенти. „Джеймс Ливайн и Лорин Маазел притежават изключителен опит и репертоар. Но германският диригент днес за мен е Кристиан Тилеман. Какво би бил фестивалът в Байройт без него? Нищо особено.” Споделя още, че мечтата му е да свири с пианиста Григори Соколов, когото определя като „перманентно чудо” и много съжалява, че той вече не изнася концерти с оркестър, а само солови рецитали. А на въпроса къде според него, който е дирижирал по целия свят, се намира най-добрата публика отговаря: „В Сибир, където всяка година ходим на турне с Мариинския. Публиката там е лишена от снобизъм, тя е абсолютно непредубедена и слуша 100 процента. Направо мечта!” ■

Стъпил на ул. „Декабристов“, Мариински ІІ, проектиран от канадското бюро Diamond Schmitt Architects, се свързва със стария Мариински с мостик, преминаващ над канала Криуков. Стъклените фасади и огромните прозорци на новия оперен театър предлагат панорамна гледка към града и стария Мариински. Мраморът и инкрустираният в стените оникс отразяват светлината в жълто, внасяйки в ансамбъла усещане за лукс и комфорт. Залата с капацитет 2000 места е във формата на подкова, с три балкона и „президентска” ложа, по модел на историческата Опера от 1860. Акустичната раковина на сцената и трапът за оркестъра са качени на подвижни платформи, което прави възможно изпълнението на различни оперни репертоари и концерти. Освен главната зала в сградата има аудиториум, разположен на покрива, фоайе, репетиционни зали и три ресторанта. Театралното и оперно изкуство в Санкт Петербург стартира през 1783 с указ на императрица Екатерина Велика. В периода 1784–1886 спектаклите се изнасяли в Големия каменен театър (Болшой каменый театр). С U-образната зала с капацитет от 1625 седящи места, Мариинският театър е открит на 2 октомври 1860 с операта „Живот за царя“ на Михаил Глинка. Сградата е дело на архитекта Алберто Кавос, който е проектирал и възстановяването на Болшой театър в Москва. Наречен е в чест на императрица Мария Александровна.

2013

септември

63

■ ЛИК музика

Залезът на Вагнер в Б Пръстенът на нибелунга в Байройт приключи с 10-минутно освиркване на режисьора Франк Касторф. Той от своя страна предизвика зрителите с еднозначни иронични жестове, някои напуснаха залата в знак на протест. Берлинският режисьор получи своя скандал. Ожесточената реакция на публиката бе резултат от цялостната непоследователност, несвързаност и ироничност в прочита на тетралогията, коментира в серия публикации във „Велт” критикът Лукас Викелман. Четирите премиери – Рейнско злато, Валкюра, Зигфрид и Залезът на боговете – с продължителност 16 часа представиха тетралогията в годината на Вагнер. Нито една голяма идея не лежи в основата на режисурата. Касторф не разказва цикъл, а подрежда на принципа на колажа, често дори нелогично, една ярка сцена след друга. Парадоксалният пачуърк замества големия митологичен прочит от създаването на света до неговото разрушение. За сметка на това обаче публиката на четирите премиери непрестанно аплодира диригента Кирил Петренко, роден през 1972 в Омск и живеещ в Австрия, който тази година прави своя дебют на Зеления хълм. Някои вече говорят за „Пръстенът на Петренко”. Рейнско злато е интерпретирано от Касторф в стила на забавен гангстерски филм в Тексас; Валкюра се разиграва в бензиностанция на легендарното щатско шосе Route 66 и в богатата на петролни залежи столица на Азербайджан; Зигфрид – в нещо като социалистически Маунт Ръшмор, както и на Александер Плац в Берлин по времето на ГДР; Залезът на 64

септември

2013

©Bayreuhter Festspiele/Enrico Nawrath

Пръстенът на нибелунга в постановката на берлинчанина Франк Касторф предизвика скандал на фестивала в Байройт.

Рейнско злато

Режисьорът Франк Касторф

боговете – на Уолстрийт в Ню Йорк и в една барака за дюнери в берлинския квартал Кройцерг. Франк Касторф, директорът на Фолксбюне в Берлин, представя бащата на боговете Вотан като мафиот, Зигфрид стреля с калашников, а на Александер Плац изпълзяват крокодили. Очевидно е, че подобна трактовка трудно може да убеди както критиката, така и публиката. На 22 май 2013 бе отбелязана 200-годишнината от рождението на композитора и основател на фестивала в Байройт Рихард Вагнер, достатъчен повод за нов Пръстенът на нибелунга на сцената там. След дълго търсене Франк Касторф беше спечелен за каузата. В Байройт все още е жив споменът за интерпретацията на Партис Шеро от 1976, която впрочем първоначално също е посрещната сдържано от публиката. Очакванията за 2013 са толкова големи, че всеки режисьор по-скоро би претърпял поражение. Затова много колеги на Касторф от-

хвърлят поканата от Байройт, сред тях са кинорежисьорите Вим Вендерс и Том Тиквер. Днес тетралогията на Вагнер се играе в целия свят: от Мелбърн до Петербург, от Лисабон до Палермо, от Сиатъл до Буенос Айрес, което допълнително затруднява постановчика. И все пак Касторф показа, че има смелостта да поеме неблагодарната задача, и то в една символична година.

Началото с Рейнско злато

е разочароващо, режисьорът разказва история за новозабогатели мафиоти, проститутки и автомеханици, а многото сцени със секс разгневяват публиката. В интервюта преди премиерата режисьорът обяви, че ще разгърне историята на битката за черното злато, която се води в Баку, където се добива петролът, и на борсата в Ню Йорк, където той се търгува. Рейнско злато обаче се разиграва в тексаски мотел от 70-те години на Route 66, наречен Golden Motel. Към петрола не насочват много неща освен бензиноколонките. Героите блудстват, пазарят се, боричкат се и се бият пред мотела, вътре в него и върху му. При Вагнер те са богове и джуджета, които водят битка за митичното злато от дъното на Рейн. При Касторф Вотан е

Байройт съмнителен кръстник с розов костюм и златни ланци. Спи с много жени, но е нежен само когато гали с ръка своя сребрист мерцедес. Пие ракия от бутилка и върти тъмни сделки. Противопоставя му се кралят на джуджетата Алберих, похотлив гост на мотела, който опипва оскъдно облечените руси дъщери на Рейн. Най-интересна на първо място е техниката: Касторф е инсталирал видеостена на покрива на мотела, на която публиката вижда на живо кадри от сценичното действие като на рок концерт или футболен мач. Операторите улавят всеки жест на певците, отчасти на това се дължи невероятната динамика. Никога преди публиката не се е доближавала толкова до участниците в Пръстенът, не е виждала как боговете се потят, плюят и дишат. Това също е програмирано: показват се не същества извън времето, а хора. И то не най-симпатичните. Ала цялата тази игра не може да скрие, че режисьорът няма много хрумвания относно съдържанието. Близките планове предлагат впечатляващи и смешни моменти, но накрая ключовите сцени избледняват в съзнанието. Открадването на пръстена в Нибелхайм от Вотан и Логе е зачеркнато сценично, проклятието на Алберих този пръстен да носи нещастие на всеки, който го притежава, практически не се състои. При това Алберих седи неподвижен 15 минути на градински стол редом с Вотан и Логе. Сякаш Касторф изобщо не се е интересувал от тези повратни моменти в действието, сякаш му е било безразлично, че въпросните сцени решават цялото действие в следващите три свръхдълги оперни вечери. Ала от какво всъщност се интересува той? Защо сцената е превърната в мотел? Защо не се сменя мястото на действието? Защо джуджетата Алберих и Миме са пленени, преди изоб-

що да бъдат преследвани? Защо в един тексаски басейн плува златно палто? Колкото повече въпроси се натрупват по време на представлението, толкова по-силно е впечатлението, че отговори изобщо няма, че сцените са всъщност без идея. За щастие оркестърът и певческият състав са се сплотили около примирението с тези дефекти. В музикално отношение Пръстенът започва силно, диригентът Кирил Петренко се справя без усилие със сложната акустика на фестивалната зала. Певците и оркестърът практически винаги са заедно, балансът е верен. Така вечерта придобива известна привлекателност и драматично напрежение. Волфганг Кох като Вотан пее чисто и без напрежение, Норберт Ернст блести като силен бог на огъня Логе, дъщерите на Рейн звучат съвършено, същото се отнася за мощния Алберих в изпълнението на Мартин Винклер и грандиозния Миме на Буркхард Улрих.

Валкюра

се играе в една дървена надшахтова кула в Баку. Второто заглавие в тетралогията всъщност е истинската първа част. След Рейнско злато (Рихард Вагнер го назовава „встъпителна вечер”), което продължава само два часа и половина, Валкюра е т. нар. ден първи на мегапроизведението. За съжаление обаче режисурата продължава да буксува. Когато завесата се вдига за първото действие, се разкрива огромна дървена плевня с нещо като църковна камбанария отпред. Купчини слама са натрупани от външната страна, релси водят към задния вход, по тях по-късно ще се движи насам-натам една петролна сонда. Ако се вярва на програмата и допълващите я интервю-

Зигфрид, Ланс Райън като Зигфрид

Залезът на боговете, Алисън Оукс, Атила Юн, Алехандро МаркоБурместер

Валкюра, Аня Кампе като Зиглинда и Йохан Бота като Зигмунд

та с режисьорския екип, става дума за петролна сонда в Баку. Следващата спирка в историята на Касторф за петрола, който според него е съвременното рейнско злато. Ала този път историята се разиграва в XIX век, времето на първите компании за добив на петрол. Време, когато мъжете носят дълги сиви бради и черни костюми като бог Вотан или се разхождат с цилиндри като злия петролен бос Хундинг. Въпреки че действието във Валкюра се разиграва след Рейнско злато, при Касторф то е разположено преди Рейнско злато с бензиностанцията от 70-те години. Разказът не е хронологичен, а снове бързо из различни пространства и времена, героите непрестанно се появяват в нови костюми и при нови обстоятелства. Действащите лица играят своята Вагнерова драма, пеят за края на света и любовната мъка, а на видеостените текат черно-бели исторически кадри за добива на петрол. Между тези кадри и случващото се на сцената няма връзка. Ефектът изтласква музиката и пеенето на заден план. Един дървен сандък изпуска пламъци и топла светлина. Консервативната публика би трябвало да оцени високо такива сцени. Ала >> 2013

септември

65

■ ЛИК музика следващото видео отново е с близките планове на певците от Рейнско злато. Този вид смяна на перспективата осигурява отделни върхове на напрежението. Например когато след двубоя с Хундинг героят Зигмунд е смъртоносно ранен. Камерата улавя неговия поглед, а Зигмунд продължава да живее, докато не вижда бог Вотан, тогава героят разбира кой е заповядал смъртта му, неговият собствен баща. Йохан Бота, роденият в Южна Африка тенор, е най-добрият Зигмунд, който можем да си представим. Кондицията му сякаш не познава граници. Вотан на немския баритон Волфганг Кох има много различни тембри и още по-голяма дълбочина на образа – от гръмогласна ярост до болезнена меланхолия. Английското сопрано Катрин Фостър е необикновено ясна и ненапрегната Брюнхилда, със силни височини, но и нежни легато. Засенчва я само грандиозната Аня Кампе от Германия в ролята на Зиглинда. Голямото постижение на ансамбъла трябва да се оцени още по-високо предвид потискащата горещина във фестивалната зала. Наистина певците пият вода при всяка сценична възможност. На финала бурните аплаузи отново са за диригента Петренко. Зрителите го възнаграждават за многото вълшебни, нежни, камерни мигове, които той им предлага още от първото действие, и учудващо пренебрегват многото нечисти моменти в изпълнението на оркестъра. Въпреки всичко вечерта е превъзходна от музикална гледна точка, отново с разочароващи режисьорски импулси – гласи обобщението.

Зигфрид

също настройва публиката срещу новия Пръстенът на нибелунга. Секунди след отекналите изстрели настъпва смут. Гигантската шумотевица е знак, че Зигфрид е застрелял с автомат змея в образа на огромен рус младеж. Зрителите от дясната част на залата започват да махат с ръце, някой от тях се нуждае от помощ – явно му е дошло в повече. Докато на сцената действието продължава, една врата в залата се отваря. Възрастен господин с мъка се надига от своето място и излиза, подкрепен от съседа си. За щастие не е била нервна криза, само му е прилошало. За щастие новата постановка на Зигфрид от Франк Касторф е благонадеждна от лекарска гледна точка. На листовката под имената на участниците може да се прочете следната забележка: „Уважаеми посетители, предупреждаваме ви, че във второ действие се стига до 66

септември

2013

твърде силен сценичен ефект (залп от автомат). Направените измервания показаха, че той не застрашава слуха на посетителите.” Забележката може да заеме почетно място сред куриозите на фестивала. Същото може да се каже и за целия Зигфрид, чиято премиера беше в последния юлски понеделник. След третата част на тетралогията вече е ясно: Пръстенът на Касторф не може да се приеме на сериозно. А и той самият не го желае. Режисьорът не създава голям свързан разказ за битката за световно надмощие, а свободна поредица от отделни сцени, епизоди, гегове и асоциации. Повърхностните заигравки с исторически събития, други оперни постановки и мотиви от поп културата са самоцелни. Всичко е единствено игра. Без каквото и да било послание. Наистина има какво да се види и в този Зигфрид. Преди всичко впечатлява сценографията: огромните глави на Маркс, Ленин, Сталин и Мао са изсечени в мощен планински масив, един комунистически Маунт Ръшмор, върху който от време на време се прожектират кадри в близък план с певците. На задната страна на въртящата се сцена сръбският художник Александър Денич, известен от работата си с Кустурица, е изградил берлинския Александер Плац с неговите символи: часовника, станцията на метрото и кофите за боклук. Следователно става дума за конфликта между Изтока и Запада, за битката на идеологиите. Младият герой Зигфрид се освобождава от злия си настойник Миме и тръгва, за да победи огромния змей и да спечели Брюнхилда. Тази история бива изпята и изсвирена от оркестъра. Режисурата обаче се интересува от отчуждението на всички възможни сцени в операта, както и от друг материал. Сред тях е застрелването на великана Фафнер. В първо действие Зигфрид е изковал истински меч, но той не влиза в употреба. Веднъж от устата на Вотан увисват спагети като при Дон Камило и Пепоне от романите на Джованино Гуарески. След това той принуждава богинята на мъдростта Ерда да коленичи, но тъкмо да се стигне до орален секс, изниква келнерът и връчва на Вотан сметката за спагетите и червеното вино. За дуета с горската птица Зигфрид не си е издялал флейта, а рови в кофата за боклук и се опитва да извлече някакви тонове от пластмасови бутилки и опаковки от бургери. Вотан носи ту черно палто, ту фрак, но в една от сцените се съблича по черен потник.

Показва ръцете и гръдта си – изцяло татуирани като при Евгени Никитин, който през 2012 предизвика скандал в Байройт тъкмо с татуировките си. Жестът на Касторф е замислен в знак на солидарност. Също както и двата гумени крокодила, които изпълзяват в една сцена и се съвкупяват. Това напомня на публиката за недолюбваната от нея постановка на Танхойзер от Себастиан Баумгартен, в която също се появяват странни гумени животни. Това, което споява всички тези хрумки, отново е музиката. Волфганг Кох излиза за трети и последен път като Вотан (в Залезът на боговете Вотан вече не се появява). След първите две силни изпълнения той се е амбицирал още повече: все по-гръмогласен, яростен, почти обезумял бог, който пие и пуши, колкото може. Ланс Райан, който в момента е най-търсеният Зигфрид в света, отново няма проблеми с кондицията – чак до финала, макар гласът му понякога да прозвучава гъгнещо. За разлика от него Катрин Фостър като Брюнхилда е ясна и фокусирана във всеки тон. Както и в Рейнско злато, Буркхард Улрих представя един забавен, разнообразен и често истеричен Миме. Звездата на вечерта отново е диригентът Петренко, той затвърждава високите постижения от първите две премиери и дори ги надхвърля. Неговият Вагнер досега е звучал въздушно, танцувално, при това с бързо темпо, но често и твърде дистанциран в силата на звука. Този път той си позволява няколко патетични изблика и още повече повишава емоционалността на представлението.

Залезът на боговете

Може да се приеме, ако си наясно с основния проблем, че тази тетралогия не предлага голяма режисьорска идея, тогава можеш просто да изоставиш въпроса за взаимовръзката и да се отдадеш на потока от картини. А той е достатъчно пълноводен. За разлика от предходните части този път сцените, които се сменят, са четири. В пролога към първо действие Вагнер отново разказва историята, този път чрез трите орисници. При Касторф те действат в задния двор на висока тухлена сграда с железни стълби. Поставят мъртви животни върху един олтар в нещо като окултен вуду ъгъл, размазват кръв по стената на къщата и плюят вода. Очевидно става дума за заклинание. Жилището на Зигфрид и Брюнхилда е сребрист фургон, познат от предишните части. Намира се пред една

сграда, която прилича на опакования Райхстаг в Берлин. По-късно платната ще паднат и ще се открие фасадата на Нюйоркската борса. Съвсем според израза на режисьора Виланд Вагнер (1917–66), внук на Рихард: „Валхала е „Уолстрийт”. Касторф отново играе с цитати от поп културата и с исторически места, които повече или по-малко ясно се свързват с източно-западния конфликт. Роденият в Източен Берлин режисьор не може да се откъсне от ГДР, мястото, където претърпяват крушение политическите утопии. Но потискащото впечатление, което оставят първите три части, тук се затвърждава още веднъж: отделните мотиви изобщо не могат да се свържат в нещо общо, някои диалози и сцени въздействат като нережисирани – дали преднамерено, или поради липса на време. Въпреки това Касторф успява да обогати образите с някои нови детайли. Преди всичко по отношение на героя Зигфрид: убиецът на змея, който става жертва на интрига, е циничен шовинист и брутален тип. Още в началото на произведението той вече не се интересува от своята уж голяма любов към Брюнхилда. Триумфиращата музика, която възхвалява вечната двойка, е обявена за лъжа от сцената, в която Зигфрид и Брюнхилда седят безрадостно един до друг на пейка в

кръчмата. Повече интерес Зигфрид проявява към дъщерите на Рейн, отива при тях с черен мерцедес кабрио и предлага оргия на Гунтер. Зигфрид е същият похотлив развратник като своя дядо Вотан и нибелунга Алберих. На която и страна да са, мъжете си остават свине. Във второ действие, когато Зигфрид се връща преоблечен като Гунтер при Брюнхилда, изнасилва без видими скрупули своята „чудна жена” и „блестяща звезда”. Паралелно тече най-зрелищната видеосеквенция в целия Пръстенът: една инфрачервена камера снима Хаген как търка очите на една вуду кукла, а местата, които са засегнати, стават по-светли. Брюнхилда е омагьосана, за да не познае преоблечения Зигфрид. На финала той не е прободен от копие, а Хаген го пребива с бейзболна бухалка. Разбира се, Касторф се съпротивлява на патетичния финал на оркестъра. Брюнхилда залива щедро сцената с бензин, но той не се запалва. Вместо пречистващия огън, в който да изгори целият стар свят, впоследствие е запалено едно буре. Този път и музикалното ниво не е балансирано, Петренко позволява на оркестъра твърде силен звук, който покрива певците, а те и без това не са в най-добра форма. Ланс Райан като Зигфрид отново държи до края и е в

състояние да постигне експлозивни изблици, но в средното положение клони все по-силно към лай. След сцената в Карлсруе, където започва кариерата си, днес канадецът се е превърнал в глобален Зигфрид и като такъв гастролира къде ли не, почти не изпълнява други роли. Такава тежка храна не е добра за гласа и това започва да се забелязва. През април му се наложи да пропусне първото действие в берлинския Зигфрид ден след като е пял Фиделио във Виена. Мелодичните фрази вече не се извайват. Южнокореецът Атила Юн в ролята на Хаген непрекъснато се напряга и думите му изобщо не се разбират. Алисън Оукс от Великобритания е твърде сдържана Гутруна. Катрин Фостър в ролята на Брюнхилда почти през цялата вечер е дистанцирана, ала във финалния монолог още веднъж излиза напред. Изводът след четирите части на Пръстенът на нибелунга 2013: Франк Касторф отказва да създаде взаимосвързан цикъл от четири опери. Няколко симпатични жеста, няколко впечатляващи перспективи на камерата, ала не и сериозна концепция. Режисьорът донякъде се подиграва с произведението. Това хората в Байройт изобщо не могат да понесат. Почти колкото факта, че Касторф се глуми и със самия себе си. ■

©Bayreuhter Festspiele/Enrico Nawrath

Дебютът на Катрин Фостър Сред звездите в Байройт това лято най-силно блести сопраното Катрин Фостър – най-значимата дебютантка на тазгодишния фестивал, пише Мануел Бруг във „Велт”. Тя е от Нотингам и наред с по-възрастната Нина Щеме вече се очерта като Брюнхилда на нашето време. Кариерата й е нетипична, макар че нерядко е така при високо драматичните певци. Тя няма артистичен бекграунд, пее от осемгодишна в хорове и самодейни групи и работи като акушерка. След 249-то бебе, което изражда, решава, че е дотук с тази професия. През 1995, на 31 години, започва да учи пеене в Бирмингам. „Гласът беше там, в главата ми, трябваше само да намери техническия път през моето тяло. Учителката ми винаги е казвала, че трябва да си подготвен духовно, за да се справиш с тази трудна професия. Само глас не стига.” След няколко победи в конкурси и след като завършва образованието си, Фостър получава първия си ангажимент във Ваймар. В багажа си носи само три роли: Норма, Лучия ди Ламермур и Леонора от Трубадур. Но във Ваймар първо излиза на сцената като Елизабет на Вагнер. Учи се бързо, а предимството й е нейният неупотребен глас, както сама казва. Зряла жена с добре смазани гласни струни винаги е търсена от агентите и директорите на кастинги. На всички трябва да е ясно: режисьорите желаят млади и стройни жени за ролята на любимата дъщеря на Вотан, те обаче не могат да пеят продължително. Там, където се иска сила и обем, трябва телесна маса. От 11 години Катрин Фостър непрекъснато работи върху дикцията си с учителка по немски. До 2008 тя е изпяла всички Брюнхилди в новия ваймарски Пръстенът на нибелунга, компактдисковете с тези арии я правят известна в бранша. Оттогава гастролира в Берлин, Хамбург, Будапеща, Шанхай и се надява на предложения за Турандот, Електра, Тоска, Абигейл. Със сигурност ще ги получи след Байройт. Пред певиците, излезли на тази сцена като Брюнхилда, коронната роля за всяка певческа кариера, светът на Вагнер и другите големи композитори е отворен. Катрин Фостър, новата Брюнхилда

2013

септември

67

■ ЛИК кино

Актьорът

Оригинален създател на тела и фикции или опитомен изпълнител, при това напът да се превърне в музеен експонат? Не случайно Cahiers du cinema озаглавява „Любов” своето изследване по темата (тук само части от него). Нашата любов към актьорите, любовта на създателите на филма към тях. Наистина ли актьорите са насърчавани от режисьорите да показват на какво са способни, наистина ли са зачитани заради онова, което са, а не заради привлекателността на името си? Нима системата на звездите не организира често невидимостта на актьора, сведен до своя стереотип. Малко ли са филмите, които се задоволяват с „взаимозаменяеми актьори”? В началото е погледът. Според Елия Казан връзката между режисьора и неговия актьор/неговата актриса, която винаги трябва да започне с разходка, не е професионална, нито от някакъв познат афективен ви�������������������� д:������������������ това е опасна любов, която размива границите.

68

септември

2013

Преди да накараш актьора да играе, трябва да го наблюдаваш. И откриеш ли „природна сила”, в никакъв случай не бива да се опитваш да я обуздаваш. Наблюдаваш и градиш с онова, което виждаш. Няколко филма напоследък са родени от такова великодушие на погледа и дължат въздействието си на факта, че са написани за определени актьори. В „Конгресът” Ари Фолман създава игра на огледални отражения между фикцията и портрета, тръгвайки от присъствието, физиката и излъчването на своята изпълнителка Робин Райт. „Животът на Адел” на Абделатиф Кешиш проследява буквално всеки миг от раждането на Адел Екзарчопулос за актьорската игра. В тези филми актьорът става материал за мизансцена и разширява възможностите на фикцията. Когато Ноа Баумбах снима Грета

Гервиг, с която е написал сценария на „Франсис Ха”, очевидно е, че нещо от живота, от техния живот, настоява да се настани потайно във филма. В случаите, когато актьорът е елемент за вграждане в мозайката, той става обект на манипулиране и е обречен на безсилие. Тогава са му наложени ситуации, костюми, пози или кадриране, които предварително му ограничават полето за игра, вписвайки го в стриктна програма. Многобройни са филмите, които, изглежда, се страхуват от играта и не позволяват на актьора да бъде нещо повече от стандартен образ, репродукция на модели... Но актьорът може да бъде и умъртвен – затова има нещо непоносимо в начина, по който Михаел Ханеке използва Еманюел Рива в „Любов”. Защо да накараш един от най-красивите гласове във френското кино през половината време на филма да имитира мъчителното гърголене на агонизираща, ако не е по някаква изкривена анихилационна логика. Само в една сцена прозвучава неповторимата дисонантна интонация на Рива, през останалото време тя е подчинена на правата натуралистична линия на разпада, възможностите й за игра са унищожени в клиничното описание. В този смисъл пряка антитеза на „Любов” би могъл да бъде филмът „Едно горещо лято”, където Филип Гарел поставя един срещу друг Луи Гарел, агонизиращ на болнично легло, и Морис Гарел като халюцинация на младежа (призрачно предчувствие за близкия

Режисьорът Абел Ферара

Кристофър Валц в „Джанго без окови”

Еманюел Рива в „Любов”

Кристофър Уокън в „Кралят на Ню Йорк”

Жерар Депардийо в „Добре дошли в Ню Йорк”

Харви Кайтел в „Лошият лейтенант”

край на възрастния актьор, починал малко след излизането на филма на екран). Играта им наелектризира пространството, между телата им протича наситен текст за крайна умора и гняв, ужас и прозрение, който нажежава ситуацията. Да играеш наистина. Филмът „Кучешки зъби” навеждаше на сравнения с Ханеке (семейството като потисническа клетка, кино на жестокостта), ала там, където австрийският режисьор налага строго придържане към показен урок, гръцкият режисьор Йоргос Лантимос работи върху умишлено дерайлиране на играта, предизвикващо пробиви в самото възприятие на творбата. Колкото и жесток да изглежда филмът, той е ръководен от лудическото желание да се изследват и съпоставят различни регистри на играта, имайки дързостта да стигне дори до загуба на ориентири. В един от прекрасните си текстове за театралната игра („За Луи дьо Фюнес”) Валер Новарина обяснява до каква степен актьорът по същество е онзи, които „надхвърля исканото”, сравним със спортист, който „дава всичко от себе си” и то е винаги повече от очакваното от него. Когато в „Мастър” Пол Томас Андерсън показва как Хоакин Финикс отваря с мачете кокосов орех, колебаейки се за миг дали със същото движение да не си среже ръката, каква само психологическа пропаст зейва за миг и се затваря по силата на допуснатия лапсус, приличащ на моментно отнасяне... Най-стилните актьори са именно онези, които не се колебаят да въздействат върху своя персонаж и върху самия филм. Те разгръщат креативната си способност и облъчват всяка ситуация. Дискретният стил на Мат Деймън не е маска и отдръпване, напротив. Играта му – обмислена, във вътрешен план, без екстравагантност, но плътно наситена – се опира върху физически детайли (стойка, откровена широка усмивка, набит силует) и върху харизма, която му позволява да се слее със ситуациите, въплъщавайки нещо по-голямо

от самия себе си – работническата класа в „Светлина в тунела” на Клинт Истуд, селския свят в „Обетована земя” на Гус Ван Сант и дори бароковия блясък на Лас Вегас през 80-те години в „Моят живот с Либърейс” на Содърбърг. Той обновява стила underplaying, изобразявайки мнима неутралност и физическа компресия с широкото си плътно тяло (спомнете си как сякаш се отдръпва в себе си, свива се, когато е засегнат, как буквално материализира безпокойството на притеснения герой от „Лепнат за теб” на братя Фарели), способен е и да го издуе като напоена гъба. На противоположния полюс на екстравагантността е Кристофър Валц: с брилянтното владеене на текста на Тарантино, с виртуозната си игра той задава ритъма на сцените и прехвърля мостове между антагонистичните персонажи. Почтеният герой, отвратен от робството, в „Джанго без окови” и откаченият нацист в „Гадни копилета” са манипулирани от актьора като марионетки.

Да работиш с актьорите Творчеството на Абел Ферара е белязано от играта на големи актьори, често пресичали пътя на режисьора: Уилем Дефо, Кристофър Уокън, Харви Кайтел. В предстоящия му филм „Добре дошли в Ню Йорк”, посветен на аферата Доминик Строс-Кан, към ловните си трофеи той добавя друго чудовище – Жерар Депардийо в ролята на ДСК. В заключителната фаза на монтажа на филма режисьорът и верният му монтажист Антъни Редман говорят за впечатленията си от актьорите и актьорската игра. Абел Ферара: „Тип като Кайтел никога няма да каже репликата от сценария. Няма и да репетира. Въпросът е как да се постигне спонтанност... Абсолютен хаос, а после в монтажната зала да се създаде тотален ред от този хаос. Никога не изисквам да чуя репликите, преди да снимам. Репликите в сценария са само за да подскажат мястото,

до което би могло да се стигне. Кайтел никога не би казал репликата преди снимките, нито пък Депардийо. Депардийо записва репликите си на късчета хартия, никога не ги е произнасял в живота си. Той не чете на маса с нас. Разбрах, че Тарантино изгонил някакъв младок, дошъл на репетицията без писалка. При нас няма репетиции. Ако някой се яви с хартия и писалка, тутакси ги хвърлям в кошчето за боклук.” Все пак режисьорът репетира много с актьорите преди снимките. Но става дума за онова, което Абел Ферара нарича репетиции. Разговори за персонажите, за идеите. Говорили за Строс-Кан, а Депардийо минал през „Крал Лир” и заразказвал френската история, върнал се далеч назад във времето. Сетне в миг се превърнал в Строс-Кан в супермаркета. Абел Ферара: „Но той не се прави на ДСК във филма. Той играе Жерар Депардийо!” Антъни Редман: „Това е персонажът, който играе винаги – неизменно самият той, но в различни костюми. Винаги си е той, понеже е bigger than life, по-голям от живота. Но винаги внася нюанси. Виждал съм го в толкова филми, винаги е Жерар и винаги е персонажът. Винаги е Жераровата версия на персонажа. Не мога да го обясня по друг начин. Той е като Спенсър Трейси или Кларк Гейбъл – харесваш ли ги като личност, ще харесваш всичките им герои. Той е от старата школа. Или го харесваш, или не. Аз го харесвам.” Кога един актьор е голям актьор? От една страна, имаме тези, които винаги изглеждат самите себе си, и другите, които изграждат персонаж, напълно различен от самите тях. Абел Ферара: „Даниел Дей-Луис е голям актьор, но нима наистина се преобразява, носи си ирландското върху физиономията и фигурата. Преобразяват се Лон Чейни като Квазимодо и Франкенщайн, Де Ниро в „Разяреният бик”. Антъни Редман: „Дей-Луис си сменя гласа. Той е актьор глас, както Шон Пен е актьор коса. Вижте филмите с Шон Пен, винаги се случва нещо с косата му.” Абел Ферара: „Само че нито за се- >>

2013

септември

69

■ ЛИК кино кунда не забравяш, че това е Дей-Луис. Но вижте началото на „Разяреният бик”. Някой можеше ли да отгатне, че е Де Ниро. По онова време нямаше интернет, никой не знаеше. Чудовищен първи план! Кой прави подобни неща днес?... Да играеш добре означава да успееш да развълнуваш публиката с изпълнението си. Да я хипнотизираш. Както Хоакин Финикс, той е невероятен в „Мастър”. Имаме почти метаморфоза, но същевременно си е все той. Един актьор не може да излезе от тялото си. И не би трябвало. Какво ще научи той за персонажа? Какво ще довнесе в него? Какво ще прибави Депардийо към образа на ДСК? Докъде актьорът може да се приближи до персонажа?... Това, че Уилем Дефо и Пазолини си приличат като две капки вода, несъмнено ще бъде спънка при подготвянето на филма за Пазолини. Докато Депардийо не прилича на никого... Актьорите, с които често работя, са ми приятели. Разбираме се от половин дума, имаме си пълно доверие. Без такива отношения не можеш да се надяваш да получиш добро изпълнение. Толкова често са оставали излъгани, просто са били използвали... Деветдесет процента от актьорите са подготвяни, за да бъдат слаби актьори. Напоследък преядох с телевизия благодарение на един чудесен плосък екран. Не ми се беше случвало отдавна. Ами то няма никаква разлика между холивудските филми, рекламите и спортните канали. Хубавците са на поста си, знаят си текста, светлините са върху тях, предимно лъскава цифрова картина... като един непрекъснат голям филм, който тече по всички канали. Скоро и на бейзболните играчи ще слагат грим. Играчите на „Ню Йорк Метс” не могат да удрят топката, но пък са толкова красиви! На терена са жалки, трябва да са ги избирали по външен вид! Трудно е да се намират актьори, защото дори и онези, които работят по нашия метод, щом биват наети за друг филм... Не е като да имаш клетка с опитомени актьори, та да си изваждаш 70

септември

2013

оттам всеки път. Най-трудното за мен е да накарам тези хора да забравят, че са играли в други филми. Как го постигам? Като създавам абсолютен хаос. Така че всеки да излезе от рутината си, включително и аз самият.”

Скоро музеен експонат?

След няколко години благодарение на техническия напредък киното вече би могло да се прави и без актьори. Мрачна констатация на израелския режисьор Ари Фолман пред Marianne. Новата творба на автора на „Валс с Башир” е „Конгрес”, адаптация по научнофантастичната книга на Станислав Лем „Конгрес по футурология”. Робин Райт изпълнява ролята на неуспешна актриса, на която е предложен мефистофелски договор: да се остави да бъде сканирана и да се откаже завинаги да играе. Тогава филмът прелива в рисувана анимация... Ари Фолман: „Исках да изложа пред погледа противоречието между родените от скенера образи и ръчно рисуваната анимация. Намерението ми е не да съдя, а да покажа актуалното състояние на киното. Първата част на филма е документална. Днес имаме възможност да правим филми без актьори. Всичко вече е налице, нищо не е измислено. Когато в Лос Анджелис търсех голяма машина с рентгенови лъчи за сцената, където Робин е сканирана, открихме, че не е необходимо да я конструираме: тя вече съществуваше. Когато гледаме децата да играят с таблети и мобилни телефони, те са като продължение на ръцете им. Вярвате ли, че след петнай-

Уилем Дефо в Go Go Tales (2007) на Абел Ферара Робин Райт в „Конгрес” Хоакин Финикс в „Мастър”

сет години ще ги е грижа дали актьорите, които виждат, са реални, или не? Защо Спилбърг не е снимал „Тентен” с живи актьори? Това ли е било най-добрият начин да отдаде почит на наследството на Ерже? И докъде ще стигне след това?” Но Спилбърг решава да награди в Кан филма на Кешиш, сниман с камера от рамо и с живи актьори... „След петнайсет години Кешиш и другите филми от същия вид ще се показват в музеите, а не в мултиплексите.” Още през 30-те години на миналия век Валтер Бенямин казва, че киноактьорът лесно бива фрагментиран, нарязан на късове, сведен до сянка. Значи нищо ново? Ари Фолман: „Ролята на режисьора е извънредно много променена. Преди трябваше да извикате вълшебството в ограниченото време на работа на снимачната площадка. Без тази магия филмът беше мъртъв. Режисьорът беше „автор”. А сега какво? Вземете например „Животът на Пи”: снимачната площадка е само зелен фон. Почти всичко е направено като постпродукция. Най-голямото предизвикателство беше да постигна плавен преход между сниманата Робин и анимираната Робин. Но всъщност каква е разликата? Дигитална камера запечата нейния образ. За анимираната част хората направиха същото като камерата, само че рисувайки. При това рисуваха по заснета сцена. При това положение кое е по-реалното? Сниманото от камерата или рисунката?” ■

ИМА ЛИ БАЛКАНСКО КИНО?

Дали „има такова животно”, се разисква на симпозиуми и фестивали често през последните години. Преди време списание Cineaste анкетира редица режисьори и критици, работещи в региона. На режисьорите бяха зададени следните три въпроса:

Куйтим Чашку, Албания

1. Балканите са място, където се създават истории, събития, герои, ко н фл и кт и , ситуации дори когато такива липсват. Разказват се митове и легенди и се живее, сякаш участваме в приказка. Смисълът на миналото и бъдещето, живота и смъртта, любовта и омразата се обгръщат с тайнственост и мистицизъм. Образите са амалгама от различни народности в региона – намираш същия комичен герой в малко по-различни версии в Румъния, Турция, Сърбия, Албания,

1. До каква степен можем да говорим за балканско кино, както и за киното на отделните балкански страни?

2. Кое е онова най-важно, което ви прави специфичен режисьор от Балканите?

3. Кои пет балкански филма бихте избрали за широко международно разпространение?

Гърция и т.н., както можеш да намериш същото кафе, което в Гърция се приема за гръцко, а в Турция за турско. Дългата историческа памет провокира постоянно състояние на конфликт. Това е чудесно за креативни хора, които черпят от паметта теми, идеи и истории, но не е толкова удобно за водене на нормален живот. От гледна точка на художника Балканите са златна мина за филмови истории, повече за трагикомедии, отколкото за драми. Героите ни са индивидуалисти или участници в древногръцки хор. Тяхната невъзможност да общуват, предразсъдъците, носталгията по миналото им създават усещане за преследване – жертви и агресори живеят заедно. Дори когато се опитват да изградят мост на взаимно разбирателство, те не успяват да общуват, да преминат от стар конфликт към ново разбиране.

2. Бих променил въпроса, защото има вероятно общи неща, но и много

зависи от личния ти житейски опит. Баща ми беше комунист, честен и идеалист, който се разочарова в края на живота си. Майка ми беше антикомунистка, загубила половината от семейството си в трудовите лагери и албанските затвори. Тя беше удовлетворена, че доживя свалянето на комунистическия режим. Този тъжен живот на майка ми ми даде визуален образ на Оруеловия Голям брат. Комбинацията в семейството ми, образованието във и извън Албания и промяната на системата от комунизъм към демокрация – всичко това ме формира по уникален начин.

3. По-информиран съм за американското и европейското кино. Познавам предимно филми, разпространявани от международните дистрибутори и обсъждани по фестивали. Сред тези, които мога да препоръчам, са „Ъндърграунд”, „Преди дъжда”, „Ничия >> земя”, „Вечност и ден”.

2013

септември

71

■ ЛИК кино Нури Билге Джейлан, Турция

1. Труден въпрос. Мисля, че има балканска чувств и т е л н о с т. Усещам я. Като се каже така, представям си нещо като индивидуалност, като душа. Но вярвам, че повече от географско единство има духовно родство. За мен Одзу и Киаростами са от една и съща страна много повече, отколкото Одзу и Куросава. Същото разнообразие от режисьори има и на Балканите – всеки от тях е различен и много далеч от другия. Османската империя е оставила отпечатък по тези земи – все още има турци, живеещи в Гърция или България например. Когато ги видя, разбирам, че сме свързани.

2. Никога не съм имал проблеми с финансирането на филмите ми, защото те са толкова нискобюджетни. Те са като да свириш камерна музика. Мога да правя филми със собствените си пари през целия си живот. Но ако живеете в страна като Турция и искате да бъдете известен, трябва да отидете на фестивали, особено на големите. Ако не са показвали филма ви в Кан, Берлин, Венеция, е много трудно да се намери публика извън вашата страна. А ако имате късмет филмът ви да бъде избран за един от тях, нещата са много по-лесни. След наградата в Кан, разбира се, светът се отвори за мен. Но ако искате просто да снимате филми, можете навсякъде по света и мисля, че ще е по-лесно в малка страна.

3. В момента съм заинтригуван от румънското кино. Мисля, че те имат големи режисьори, особено Кристи Пую. Той е един от любимите ми съвременни режисьори. Когато бях член на късометражното жури в Кан, дадохме наградата на две румънски новели. Режисьор на едната беше Корнелиу Порумбою. После той направи „12:08 източно от Букурещ”. И двата му филма са страхотни. Смятам, че младите румънци ще окажат съществено влияние върху световното кино.

Константин Янарис, Гърция

Когато се казва балканско кино, първи идва Кустурица на ум, образите от „Циганско време”. После клишето за луд, сюрреалистичен, югославски 72

септември

2013

филм – с онзи черен хумор и тъмен темперамент от „Ъндърграунд“. Защото не познавам балканското кино: може би съм гледал един или два румънски филма, български не, още помалко албански... Не мисля, че балканско кино съществува, освен като географска идентификация. Разликите между филмите са точно толкова, колкото и всичко, което ги обединява. Просто от мързел и невежество се примиряваме с етикета Балкани. Не считам себе си за балкански режисьор. И включваме ли тук турски филми, защото те имат толкова отличителна идентичност? Ако искаме да използваме географски критерии, гръцките режисьори са точно толкова средиземноморски режисьори, колкото и балкански. А Ангелопулос си е съвсем отделен. Имаме различна предистория. В Гърция не сме били под властта на сталинистите, имахме собствени проблеми, но нямахме историческия кошмар преди и след 1989. Имаше ужасна война в пределите на бивша Югославия, но ние не черпим от този опит, който Кустурица приложи в „Ъндърграунд“ като алегория на войната и лудостта. Нито пък от опита, който се вижда в „Буре с барут”. Нашият опит основно се свежда до имигрантите, нелегални или не, от тези конфликти. Дори политически сме разделени в отношението си към тях. Голям лукс, тъй като за нас преживяванията им са от втора ръка. Ето например смятам, че има връзки между Франция и Западна Африка, тъй като те имат една обща езикова основа, която идва от колониализма. Докато колониалният език на XV век, турският, не е лингва франка. За съжаление ние не си говорим директно със съседите на разбираеми езици, дори не е като други европейци, които имат общи латински или германски корени на езика. Не можем да разберем нашите съседи и те не могат да ни разберат, кирилицата не е гръцки и гръцката азбука не е кирилица. И дали разбирам турския, защото на него се пише с латински букви? Бях на един фестивал наскоро в Италия, там имаше албански режисьори и автоматично почувствах един вид топлина. Беше ми интересно да говоря с тях, лесно си общу-

вахме, но трябваше да си говорим през английски или италиански.

Дамян Козоле, Словения

1. Разбира се, има много неща, които се срещат по-често: горещ темперамент, черен хумор, доста нестабилно политическо минало, липсата на пари или да го кажем поточно, недостиг на средства за производство на филми. Въпреки това не мисля, че има такова нещо като балкански филм или балканска поетика. Това е само в геополитически план, удобство за етикети на филми, които са произведени от Словения до Турция, все в Югоизточна Европа.

2. Липсата на пари и от нея невъзможността да се постигне приемственост в работата. Аз например три години след като направих „Резервни части”, нямам възможност да снимам следващ филм.

3. Бих се радвал да видя на международен екран „Ден и час”, „Работа на празен ход” и „4 месеца, 3 седмици и 2 дни”.

Душан Макавеев, родом от Сърбия, космополит

1. Специфична жизненост, противоречиви правила, хумор, инстинкт за оцеляване, хаотични копнежи, липса на смисъл, смърт и обща дезориентация. Във всичките категории жените с тези характеристики изглеждат по-положителни от мъжете.

2. Несигурността относно собствения живот, статут, семейство, град, регион, нация. И относно съседите.

3. Изберете който и да е от следните: „Ролята на семейството ми в световната революция” , „Преди дъжда”, „Червеният кон”, Когато умра в бяло”, „Три”, „Ранни творби”, „Празненство-

Милчо Манчевски, Македония

гията е най-важният културен елемент. И второ, фактът, че аз живея тук!

3. Mоята петорка е „Баща в командировка”, „Реконструкция”, „Отчуждение”, „Пчеларят”, „Аурора”.

Горан Радованович, Сърбия

1. Не мисля, че има нещо такова. Има отделни филми: добри, лоши, които ни докосват, които ни оставят безразлични, дълги, късометражни... Освен това не съм сигурен, че ако някой ми покаже един филм и аз не разпозная езика, ще мога да го идентифицирам като балкански.

2. Да бъдеш определен като режисьор от Балканите е обратното да си просто режисьор.

3. За съжаление не познавам достатъчно добре филмите, идващи от Балканите. Мога да кажа, че оценявам няколко заглавия: „Бреза”, „Кой пее там?” и филмите на Душан Макавеев.

Корнелиу Порумбою, Румъния

1. Трябва да започна с това, че нямам широк поглед върху балканското кино. В известен смисъл дори не знам дали съществува. Мога само да кажа, че има една характерна черта, която може да бъде наистина наречена балканска, и това е специфичният вид за хумор, абсурден хумор. Иначе може да се проследят поредица влияния, като се започне от уестърните и се завърши със съветското кино. Не мисля, че можем да говорим за балканско кино като обща програма, нито като за национална стратегия.

2. На първо място фактът, че рели-

1. Балканите все още оцеляват като единно културно пространство само благодарение на предразсъдъците и изкривената представа на съвременната западна аудитория. Разглеждаме ли понятието скандинавски филм по същия начин? Има ли смисъл от обсъждане на приликите и разликите между Ларс фон Триер и Аки Каурисмаки? В тази перспектива се чудя как изобщо е възможно да се сравнявават Емир Кустурица, Пинтилие и Ангелопулос? Или, още по-абсурдно, Вайда и Вернер Херцог? Как може те да бъдат поставени в контекста на централноевропейски филм? Ето защо смятам, че балканско кино съществува само като категория, ако се приложи към бившето югославско кино, което се основава на петдесетгодишна обща история на един тоталитарен режим. Други балкански кинематографии (румънска, българска) черпят своята прилика от съветския тип идеологическа рамка. Всички други „балкански” прилики са просто предразсъдъци и стереотипи на западните културни и идеологически предположения. Това е и контекстът, в който се гледа на гръцкото кино, въпреки че то еволюира сравнително безболезнено, без голямо влияние на тоталитарните режими.

2. Моят собствен живот и работа могат да бъдат описани като „постоянен процес на оцеляване”.

3. Бих включил „Срещал съм и щастливи цигани”, „Погледът на Одисей”, „Спомняш ли си Доли Бел?”

живот, метод на правене на кино. Конкуренцията при нас е между едни артисти и други артистични групи, а не между бизнес интереси, и рекламата не е толкова силен фактор. Филмите ни не е задължително да имат „търговски елементи” или, за съжаление, голяма публика. За мен най-интересното, отличителният знак на балканското кино е специфичният темперамент и в драмите, и в комедиите. Начинът, по който героите създават и решават проблемите си, дори как се извиняват след това. Вярвам, че те предизвикват по-дълбоки чувства, отколкото обичайните блокбъстъри. Отделно различните балкански страни имат отличителни белези: дълбоката тъга на турските филми, хумора на сръбските филм, човечността на босненските… Обичам старите български филми и чувствам, че сме на прага на новото лице на българското кино, както се случи при румънците.

2. Не го правя за пари. Трудно е за режисьор или продуцент да живее от кино, освен ако не работи за телевизията или не прави реклами (или да краде от производството). Любовта ти към киното трябва да е по-голяма от желанието за по-добър стандарт на живот. Склонна съм да вярвам, че това личи във филмите. Но не мисля, че е така за всички други балкански страни.

3. Първо ще бъде компилация от пет велики филма на трима наложили се автори. От Кустурица бих избрала „Циганско време”, „Ъндърграунд” и „Черна котка, бял котарак”. Бих добавила „Ничия земя” на Танович и „Буре с барут” на Паскалевич. От новото поколение режисьори бих препоръчала „Гърбавица”, „Фитил”, „Смъртта на г-н Лазареску”, „Обичам те” и „Мила от Марс”. ■ © SIFF

то”, „Лисици”, „Лошо пари” и „Кой пее там?”

Зорница София, България

1. Мисля, че можем да говорим за балканско кино, защото сме различни по много линии: история, начин на 2013

септември

73

■ ЛИК кино

Срещата межд

Каталонският режисьор Алберт Сера със Златния леопард за филма „Историята на моята смърт“

За нея разказва филмът, заслужил Златния леопард на 66-я фестивал в Локарно – „Историята на моята смърт“ на каталонския режисьор Алберт Сера. Успехът на един фестивал вероятно почива върху низ от критерии, от броя на зрителите до задоволството на спонсорите, без да се пропуска доколко са били запълнени хотелите и дали времето е било милостиво. Тази година Локарно, първо издание за новия му директор Карло Катриан, критик и историк на италианското кино, се представи почти безпогрешно, прибавяйки към една богата на приятни изненади програма и разпределение на наградите, което не пропуска почти никого – доволен е Брюно Ишер, пратеник на в. „Либерасион“ в швейцарския град на киното. Присъждането на Златния леопард на Алберт Сера е колкото оценка на все още кратката кариера на 38-годишния каталонски режисьор, толкова и залог върху обещаващото бъдеще на едно кино, чийто най-талантлив представител се явява Сера. Наистина филмът му „Историята на моята смърт“ не предизвиква същия потрес като Honor de Cavalleria (за Дон Кихот) 74

септември

2013

или „Песента на птиците“ (за влъхвите�������������������� )������������������� , обигравайки същите измамни ритми и тайнствени намерения на персонажите. Този филм дори изисква време „да узрее“, няколко часа или няколко дни, за да му се усети напълно въздействието. Филмът е апокрифен разказ за едно от пътуванията на Казанова, вече стар денди, изгубил интерес към света, чиято единствена радост остава да се тъпче. Да се засища с храна, книги, срещи, секс... В механичното търсене на удоволствия, в които вече не вярва истински, пътят му се пресича с този на друг денди, не толкова забавен, но също толкова съблазнителен, самия Дракула. Разпространявалите се слухове, че Казанова бил отишъл в Карпатите, за да бъде буквално изсмукан от кръвта си, е терен, върху който Сера може да се развихри в любимото си упражнение – да разпердушинва мита, радостно да мачка готовите истини и шаблони, да ги преобръща и присвоява, било за да ги възвиси, било за

Висенс Алтайо в ролята на Казанова

да ги принизи чрез осмиване. Все пак в този символичен фарс филигранно се разиграва сблъсъкът на вековния Мрак и агонизиращото Просвещение, чийто хранител са Казанова и неговите „Мемоари“. Находката е гениална и е отправната точка, от която Сера, един от най-големите майстори на камерата днес, композира своите картини и по-специално своите натюрморти със смайващо владеене на светлината. Друг критерий в линията на програмните намерения, декларирани от Катриан при поемане на юздите на фестивала (да е отворен за всякакъв тип кино: фикция, документално, жанрово, експериментално...), произведе едно малко чудо, създавайки впечатлението или илюзията, че филмите разговарят помежду си. Че общуват през разработваните теми, чрез разнообразието на трактовки и форми. Та много от тези филми тръгват от пропускливостта на реалността за измислицата. Почти естествено тук очаквахме Киоши Киросава и наистина неговият филм „Реално“ е нов набег на режисьора в царството на собствените му призраци. Този път става въпрос за млада двойка, разделена от стената на мозъчна смърт. Героинята, превърнала рисуването на манги в обсесия, вегетира в дълбока кома, докато нейният приятел благодарение на експериментален медицински метод може да се среща с духа й. Това е „Аватар“ в страната на кошмарите и

ду Казанова и Дракула травмите. Макар драматичният развой на филма да е леко разочароващ, Киросава е способен да постига великолепни формални сривове и най-вече да разгръща ледената си ирония. Само един пример: философското изражение на зомбитата. На това иронично смесване между реално и фиктивно The Ugly One („Грозникът“) на Ерик Бодлер (����������������������� ������������������������ който все пак би заслужавал нещичко при разпределението на наградите) отговаря по страхотен начин. Режисьорът се е обърнал към Масао Адаши, който е сценарист на Ошима и на Вакамацу и бивш член на японската Червена армия, на която Бодлер посвещава първия си филм L’Anabase de May et Fusako Shigenobu. Задачата била Адаши да напише история, от която режисьорът да знае само началото и контекста, така че да снима според изпращаните му от автора елементи. Филмът, направен в Бейрут, сбира меланхолията на военните години, въоръжената борба, разделения град. Между различните докоснати епохи, страданието на разочарованието и елиптичния разказ, осеян със зеещи дупки също като паметта на персонажите, друга история се пише и пренаписва, винаги оставяйки вратата отворена за друго тълкуване на парещото минало. И когато удря часът за уреждане на сметките, връщането към действителността е ужасно жестоко. В един съвсем не толкова отдалечен регистър е почти невъзможно да не се поддадем на очарованието на Our Sunhi на Хонг Сан-су (награда за най-добър режисьор��������������������� )�������������������� , толкова великолепно е майсторството на южнокорейския режисьор в извайване на миниатюрното и смешното. Млада студентка по кино само в продължение на няколко смутни дни среща отново обожаван преподавател, състудент, в който е била влюбена, и по-възрастен колега, възбуждал възхищението й. В една мелодрама по вкуса на Мариво всички те си запращат в лицето своето

огорчение (всички са в киното, но никой не снима филм), като вменяват на другите собствената си слабост. И разбира се, тримата мъже са влюбени в същата жена. С лекота, която при Хонг Сан–су изглежда постигната без никакво усилие, се извършва превръщането на реалността в колегиална притча. Пак за това става въпрос в двойната програма на Клер Симон. „Гара Север“ и „Човешка география“ са плод на работа на парижката Гар дю Нор: фикция и документален филм. Режисьорката успява деликатно да разкрие някои тайни на мястото, наситено с реалността, която се набива на очи, но хората предпочитат да не я виждат. Тийнейджърски банди, окупиращи територията със своите кучета, търговци, които не виждат дневна светлина, смахнати, крадци, просяци, ченгета, великолепни чудаци и типове с достойнство, криещи бедността си... В този диптих връзката често е противоречива и е възможно в крайна сметка документалният да вреди на игралния – или обратно, в зависимост от реда, в който ги гледаш. Но е безспорно, че след единия те влече да видиш другия. В по-експериментална фактура два филма разкриват по най-брутален начин подобни внезапни набези на въображаемото в реалното. „Манакамана“ на Стефани Спрей и Пако Велес наблюдава вътрешността на една лифт кабина, изкачваща се и слизаща от непалско религиозно светилище. Прозорецът на кабината е като киноекран,

Кадър от Our Sunhi на Хонг Сан-су (награда за най-добър режисьор)

на който безкрайно се показва същият филм, а спектакълът се премества сред зрителите, притиснати, докато трае пътуването. „Отдалечен“ на китаеца Джънфан Ян е поредица неподвижни планове, тъжни полуградски пейзажи, сред които се случва малко събитийце – човек тича да настигне автобус, две деца играят бадминтон зад стена, старец се свлича на пътя... При всеки сегмент е невъзможно да не си измислим някаква история, свързана с персонажите, които изчезват с бързината, с която са се появили. „Странният цвят на сълзите на твоето тяло“, новият продукт на италианския „жълт“ (giallo) жанр (мистерии, крими, хорър), след Amer на двойката Елен Кате и Бруно Фордзани показва, че все още има неща за откриване във фетишистката вселена, която дължи много на Дарио Ардженто, Брайън де Палма и Кенет Ейнджър. Психотичното лутане на мъжа, който търси жена си в тайните проходи на жилищна сграда, населена със собствените му фантазми, е натъпкано с формални инвенции (звуковата лента сама по себе си е омагьосващ чудовищен обект), но се спъва в своите граници, поставяйки въпроса какво би могло да се случи, ако бъдат прекрачени. Приемем ли, че тазгодишният фестивал в Локарно е събрал очарованието на няколко красиви филма, играещи с двусмислието между реално и въображаемо, то несъмнено филмът, който порази най-силно с неочаквания си характер, е „Овен“ (Златен леопард за дебют) на Мариан Пистон и Жил Деру. Разказ за безцветното, дори не и нещастно съществуване на юноша, незнайно защо получил прякора Овена, откъснат от любовта на майка алкохоличка и въдворен от социалните като момче за всичко в ресторант в балнеокурорт в Нормандия. Докато един ден нормалният ритъм бива разкъсан от внезапното нахлуване на неочакваното... ■ 2013

септември

75

■ ЛИК библиотека

Френската писателка и актриса Ясмина Реза е автор с разнообразна продукция (театър, романи, сценарии). Завоюва международна известност с пиесата си Арт/Изкуство. Пиесата Божествата на касапите е екранизирана от Роман Полански по неин сценарий. Найновата й творба, романът Блажени са блажените (2013) излиза на български с марката на издателство ФАКЕЛ ЕКСПРЕС.

Блажени са блажените Ясмина Реза

На Мойра Felices los amados y los amantes y los que pueden prescindir del amor. Felices los felices.*

Jorge Luis Borges Робер Тоскано Пазарувахме за края на седмицата в супера. По едно време тя ми вика: Я се нареди на опашката за сирената, а аз ще чакам за колбаси. Връщам се, а количката наполовина пълна със зрънчовци, бисквитки, пакетчета с млени полуфабрикати и десертни кремчета, викам: За какво ти е всичко това? ─ Как за какво? ─Ами не ми се връзва, казвам. ─ Имаш деца, Робер, а те обичат крюсли, неаполитенчета, обожават киндер буено, и почва да ми показва пакетчетата едно по едно. Ама това е абсурдно, казвам, тъпчеш ги със захар и мазнини, тая количка е пълен абсурд, а тя пита: Ти какви сирена накупи? ─ Една питка шавиньол и резен морбие. Направо се разкрещя: А грюйер не си взел, така ли? ─ Ами, забравих, ама няма пак да се редя, виж колко хора има. ─ Много добре знаеш, че ако трябва да се купи само един вид сирене, това е грюйер, кой вкъщи яде морбие? Кой? ─ Аз, казвам. ─ Така ли, че откога ядеш морбие? Кой изобщо се сеща за морбие!? ─ Стига, Одил, казвам. ─ Кой изобщо може да обича такава гадост като морбие?! Подразбирай ─ „освен майка ти“, защото майка ми беше намерила някаква гайка в това сирене, викам: стига си крещяла, Одил. Ритна количката и хвърли вътре опаковка с три млечни шоколада „Милка“. Извадих я и я върнах на рафта. Тутакси я трясна обратно. Тръгвам си, рекох. Ами тръгвай, отвърна, махай се, ти само това знаеш ─ тръгвам си, това е единственият ти отговор, щом ти свършат аргументите, и веднага ─ тръгвам си, ега-ти шантавата заплаха. Вярно, че често казвам „тръгвам си”, признавам, че доста го използвам, ама как да не го казвам, като това е единственото, което искам да направя, като не виждам друг изход за незабавно дезертиране, е, признавам, че го изричам, да не си * „Блажени са обичаните и обичащите, както и онези, които могат да минат без обич. Блажени са блажените.“ Хорхе Луис Борхес, „Фрагменти от едно апокрифно евангелие“, „Смърт и компас“. С., изд. „Труд“, 2004, пр. Светла Христова. – Бел. ред.

76

септември

2013

кривя душата, като ултиматум. ─ Добре, приключи с покупките, нали, казвам на Одил и бутвам рязко количката напред, или ще купуваме още простотии? ─ Абе, ти как ми говориш!? Ти чуваш ли се как ми говориш? Аз казвам: Тръгвай. Тръгвай! Най ме ядосват ей такива разправии, когато сякаш всичко спира, застива. Естествено, можех да кажа извинявай. Ама нямаше да мине само с един път, най-малко два, и то с подходящ тон. Ако кажех „извинявай” два пъти, и то с подходящия тон, може би щяхме да продължим деня си горе-долу нормално, ама хем изобщо не ми се ще, хем направо физиологически не мога да изрека тая дума, когато тя се е заковала като парализирана пред рафта с подправки с отнесения вид на несправедливо обиден нещастник. ─ Хайде, тръгвай, Одил, моля те, казвам с овладян глас, горещо ми е, пък и трябва да довърша статията. ─ Извини ми се, казва тя. Ако беше рекла „Извини ми се“ с нормален глас, можеше и да се подчиня, ама тя го просъска, вкара гласа си в някаква атонална бяла инфлексия, която нямаше как да надмогна. Казвам моля те, и оставам спокоен, моля те с овладян глас, а си представям как съм настъпил газта докрай и летя по околовръстното, надул до дупка Sodade, едно парче, което открих наскоро, нищо не разбирам от текста, но такава самота лъха от гласа, думата самота се повтаря до безкрай, може и да не е самота, а носталгия, липса, съжаление, сплин, толкова интимни и несподелими състояния наричаме самота, самота е и количката с продукти, пътеката между рафтовете със зехтини, олио и оцети и мъжът, умоляващ съпругата си за нещо под неоновите светлини. Казвам: извини ме. Извинявай, Одил. Няма нужда от Одил в това изречение. Разбира се, че няма. Не е мило с Одил, добавям Одил, за да подчертая нетърпението си, но се изненадвам, че тя се обръща и размахвайки ръце, тръгва към дълбоко замразените храни, сиреч ─ към дъното на магазина, дума не казва, а ръчната й чанта е в количката. ─ Какво правиш, Одил?, викам, имам само два часа, за да довърша толкова важната статия за новата златна треска!, крещя. Изключително смешно изречение. Изчезна. Хората ме гледат. Стисвам дръжката на количката и хуквам към дъното на магазина, не я виждам (това нейното си е дарба, изчезва внезапно дори и в приятни мигове), крещя: Одил! На напитките ─ никой: Одил! Одил! Усещам тревожността

на клиентите, ама хич не ми пука, кръстосвам щандовете, бутайки количката, ах, как мразя тия супермаркети, изведнъж я виждам на опашката за сирена, опашката е още подълга, наредила се е пак на опашката за сирене! ─ Одил, казвам, като приближавам, ама се сдържам, Одил, ще висиш поне двайсет минути, докато ти дойде редът, дай да тръгваме, пък грюйер ще купим от някой друг магазин. Никакъв отговор. Ама какво прави! Рови из количката и вади морбието. ─ Да не искаш да го върнеш?, питам. ─ Да. ─ Ами да го дадем на мама, казвам, за да я умилостивя: нали майка ми наскоро намери някаква гайка в едно морбие. Одил не се усмихва. Наперена и обидена, стърчи сред опашката от грешници. Майка ми казала на продавача: Не съм някоя досадница да се оплаквам, ама заради доброто ви име на търговец само споделям, че намерих някакъв болт във вашето морбие, а на него хич не му и пука, дори не й предложил да й подари трите парчета рокамадур, които си била избрала. Майка ми се хвали, че му платила, без да мигне, и така излязла победител в цялата тази история. Доближавам Одил и тихо й казвам: Броя до три, Одил. Броя до три. Чуваш ли? Кой знае защо, докато изричам това, се сещам за Ютнер, едно приятелско семейство; те се тормозеха взаимно в желанието си да са в цъфтящ брак, викаха си „сърчице мое“ и произнасяха изречения от рода на „да си похапнем добре довечера, а, сърчице мое“. Защо ли се сетих за Ютнер, като съм обзет от абсолютно противното чувство, но може би няма чак такава разлика между да си хапнем добре, сърчице мое, и броя до три, Одил, и в двата случая имаме смаляване на съществото, за да може да съществуваме заедно, сиреч ─ естествената хармония между да хапнем добре, сърчице мое, и броя до три е напълно обяснима според мен и между тях няма никаква огромна пропаст, само дето от моето броене лицето на Одил се сгърчи, устните се стегнаха в недоловимо предчувствие за смях, на което самият аз изобщо не трябва да се поддавам, докато не стане моето, дето толкова го желаех; трябва да се престоря, че нищо не съм забелязал, затова решавам наистина да броя и казвам едно, просъсквам цифрата ясно, та и жената зад Одил я чува като от добро място в театъра, Одил подритва някакъв боклук от опаковка с върха на обувката си, опашката се увеличава и въобще не помръдва, вече трябва да кажа две и казвам две, две-то е отворено, изпълнено с благородство, жената отзад се долепя плътно до нас, носи шапка, някаква обърната кофа от мек филц, мразя жени, които носят подобни шапки, те са лош знак, погледът, който й хвърлям, би трябвало да я отпрати поне метър назад, но нищо не се случва, тя продължава да ме разглежда с любопитство, с пренебрежение, дали наистина усещам смрадта й? Понякога така натруфените жени излъчват силна миризма, или пък ферментиралите млека от щанда ме объркват? Мобилният телефон във вътрешния джоб на сакото ми почва да вибрира. Няма за кога да търся очилата, затова присвивам очи, та да прочета кой ме търси. Един от сътрудниците, дето може да ме светне за златния резерв на Бундесбанк. Моля го да ми прати мейл, понеже съм на среща, излъгвам за по-кратко. Това позвъняване може да се превърне в шанс: навеждам глава и прошепвам в ухото на Одил, този път с тона на отговорен човек, че главният редактор иска подзаглавие за държавната тайна на германския фонд, а в настоящия момент аз нямам и най-бегла информация по този въпрос. Тя казва: Кой се интересува от тези неща? Свива рамене и повдига крайчеца на устните си, та да разбера безсмислието на сюжета, че и нещо повече ─ безполезността на работата ми, на положените усилия, накратко ─ да разбера, че от мен нищо не може да се очаква, ето, дори не осъзнавам, че съм зарязал намисленото броене. Жените се възползват от всяка ситуация, за да се

провалите, умират от кеф да ви припомнят, че сте ги разочаровали. Одил напредна с едно място в опашката за сирена. Извади чантата си от количката, но още стиска морбието. Горещо ми е. Задушавам се. Иска ми се да съм някъде далеко, какво правим тук, защо сме. Да можех да се плъзгам със снегоходките нейде из канадския Запад като Греъм Боер, златотърсача герой на моята статия, да можех да забивам колчетата, да дялам ритловици с брадвата си из вледенените долини. Дали има жена и деца тоя Боер? Пичага, един тип, който се изправя срещу гризлита и температури от минус трийсет, едва ли ще се мотае из супермаркета в часа на най-голямата навалица. Нима това е мястото на истинския мъж? Как да обикаляш из неоновите пътеки сред безбройните опаковки и да не се предадеш на отчаянието? Пък и съзнаваш, че отново ще се връщаш, независимо от сезона, искаш или не, че отново ще буташ същата количка по заповед на все по-непреклонната съпруга. Наскоро тъст ми Ернест Бло каза на деветгодишния ни син: ще ти купя нова писалка, понеже с тая си цапаш пръстите. Антоан му отговори, че няма нужда, няма да стане по-щастлив с една писалка. Ей това е тайната, рече Ернест, и детето я е разбрало ─ трябва да сведеш до минимум желанието си за щастие. Тъст ми е шампион по такива отвлечени поговорки, антиподи на собствения му темперамент. Ернест никога не би приел и най-дребно съкращение в жизнения си потенциал (забравете думата щастие). Беше се примирил с ритъма на оцеляващ след коронарните стентове, после му се наложи пак да изучава най-простите домашни задължения, които цял живот бе избягвал, вярваше, че Бог лично се бе прицелил в него и го бе прострелял. Одил, кажа ли три, произнеса ли числото три, няма да ме видиш повече, качвам се на колата и те оставям сама с количката. Бих се учудила, отговори ми. ─ Би се учудила, ама точно това ще направя след две секунди. ─ Не можеш да тръгнеш с колата, Робер, ключовете са в чантата ми. Почнах да ровя из джобовете си, тъпо беше, понеже знаех, че сам й бях дал ключовете. Дай ми ги, моля те. Одил се усмихна. Завъртя чантата така, че тя застана между тялото й и витрината със сирената. Приближих, за да издърпам чантата. Дърпам. Одил се съпротивлява. Дръпвам дръжката. Тя тегли на другата страна. Май се забавлява! Хващам чантата в долния край, лесно щях да я издърпам, ако не бяхме на такова място. Тя се смее. Направо се е вкопчила. Казва: Не казваш три. Защо не кажеш три? Просто ме вбесява. И тези ключове в чантата й, и те ме вбесяват. Макар че като е такава, Одил ми харесва. Обичам, като се смее. А-ха да се предам и да обърна всичко на весела закачка, когато току до нас чувам някакво кудкудякане, оная с филцовата шапка, опиянена от женска съпричастност, се хили безогледно, без да й пука. Изведнъж просто нямам избор. Ставам груб. Притискам Одил до плексигласа и опитвам да се добера до отвора на чантата, тя се съпротивлява, оплаква се, че я боли, казвам: Дай ключовете, мамка му. Тя вика: Ти си откачил, аз изтръгвам морбието от ръцете й, хвърлям го на щанда и най-сетне усещам ключовете сред хаоса в чантата й, измъквам ги, раздрънквам ги пред очите й, ама не я пускам, после викам: Изчезваме оттук веднага. Жената с шапката сега изглежда направо ужасена, май вече не е смешно, нали? Помъквам Одил и количката, минаваме край ниските витрини към касите и изхода, стискам я яко за китката, макар че тя не оказва никаква съпротива, но в подчинението й няма нищо невинно, бих предпочел да трябва да я тегля насила, знам вече, все аз плащам, нахлузи ли тя костюм на мъченица. Естествено, и на касите има опашка. Нареждаме се на тая кошмарна редица, без дума да си кажем. Пуснах ръката на Одил и тя се преструва на обикновена клиентка, дори виждам как побутва разни неща в количката и попо2013

септември

77

■ ЛИК библиотека дрежда, та да ни е по-лесно при поставянето в пликовете. На паркинга не си продумваме. Нито пък в колата. Мръкнало се е. Светлините по пътя ни приспиват, затова слагам сидито с португалското парче, женския глас, който повтаря все същата дума до безкрай. Маргьорит Бло В онези далечни времена, когато все още бях омъжена, ходехме лятото на почивка в един хотел и там всяка година се засичахме с някаква жена. Приветлива, елегантна, сивите й коси бяха спортно подстригани. Участваше във всичко, обикаляше от група на група и всеки път вечеряше на различна маса. Късните следобеди често прекарваше с книга в ръка. Сядаше в някой ъгъл на салона, така че да вижда кой влиза и излиза. Дори да зърнеше някое слабо познато лице, тя светваше цяла и размахваше книгата като носна кърпичка. Веднъж се появи с висока тъмнокоса жена с ефирна плисирана пола. Двете бяха неразделни. Закусваха на брега на езерото, играеха тенис или карти. Попитах коя е жената и ми казаха, че била дама за компания. Приех думата за нещо обичайно, понятие без особено значение. Всяка година по същото време двете се появяваха и аз си казвах: ето я госпожа Компен и нейната дама за компания. После почнаха да водят и куче, каишката държеше ту едната, ту другата, но очевидно стопанка му беше госпожа Компен. Сутрин тръгваха тримата, кучето дърпаше напред, а те опитваха да го удържат, викаха го във всички възможни тоналности, но без никакъв успех. Февруари тази зима, тоест доста години по-късно, се качих в планината с вече порасналия ми син. Той, разбира се, кара ски с приятели, аз се разхождам. Обичам разходките, обичам гората и тишината. В хотела ми показаха няколко маршрута, но не посмях да ги изпробвам, понеже ми се видяха доста отдалечени. Не бива да оставаш сам далеч в планината и в снега. Рекох си през смях ─ защо не оставя една обява на рецепцията: сама жена търси приятен човек, с когото да се разхожда. Веднага се сетих за госпожа Компен и нейната дама за компания и чак сега разбрах какво означава дама за компания. И това разбиране ме стресна, понеже госпожа Компен винаги ми бе изглеждала някак отнесена. Дори и когато се смееше заедно с всички. Или, като се замисля, най-вече когато се смееше и се обличаше за вечеря. Затова се обърнах към баща ми, сиреч погледнах към небето и прошепнах: тате, нали няма да стана една нова госпожа Компен! Отдавна не бях се обръщала към баща ми. След смъртта му все искам да се намесва в живота ми. Гледам към небето и му говоря потайно и прочувствено. Той е единственото същество, към което мога да се обърна, когато се чувствам безсилна. Освен него не познавам никого в отвъдното, който би ми обърнал внимание. Никога не ми минава през ума да заговоря на Господ. Винаги съм си мислела, че не можем да притесняваме Бог. Не бива да говорим директно с Него. Той няма време да се занимава с частни случаи. Освен ако не са изключително тежки. Според сериозността на молитвите моите са си направо казано смехотворни. Изпитвам същото чувство като приятелката ми Полин, когато намери в избуялата трева огърлицата, завещана й от собствената й майка. На връщане минавали през някакво село и съпругът й внезапно спрял и хукнал към черквата. Понеже вратата била затворена, почнал като луд да дърпа резето. Ама какво правиш? – Искам да благодаря на Господ, рекъл той. ─ Дреме му на Господ! ─ Тогава ще благодаря на Светата Дева. ─ Слушай, Ерве, ако има Господ, ако има Света Дева, мислиш ли, че, виждайки света, земните злочестини и всичко, което се случва, на тях им пука за моята огърлица?!... Та затова се обръщах към баща ми, той 78

септември

2013

ми се струваше някак по-достъпен. Пък и му исках съвсем определени неща. Може би поради обстоятелствата имах точни желания, а и тайно желаех да проверя възможностите му. Но така или иначе, молитвите се свеждаха винаги до молба за помощ. Молитва заради самата молитва. Ама баща ми е много зле. Или не ме чува, или не притежава никаква власт. Много жалко, ако мъртвите са безсилни. Не одобрявам такова радикално разделение на световете. Понякога все пак му приписвам някакви пророчески знания. Мисля си: той не отвръща на молбите ти, понеже знае, че те не са в правилната посока или нарушават добрия тон. Ядосвам се и искам да си кажа: а бе, ти в какво се бъркаш, от друга страна пък, поне оправдавам ненамесата му като някакъв решителен акт. Така се случи и с Жан-Габриел Вигарело, последната ми сърдечна тръпка. Жан-Габриел Вигарело е мой колега, преподавател по математика в гимназията „Камий Сен-Санс“, където съм учителка по испански. След раздялата си казах, че баща ми беше прав. Но какво е раздялата? Тя е старостта. Небесните правила, следвани от баща ми, ме дразнят, а като се замислиш, са и доста буржоазни. Докато беше жив, той вярваше в звездите, в обитаваните от духове къщи и прочие езотерични дрънканици. Макар че превърна безверието си във върховна суета, брат ми Ернест с всеки изминал ден заприличва

последна страница

© Данаил Алексиев

все повече на баща ни. Наскоро чух и от неговата уста, че „звездите предразполагат, но не предрешават“. Баща ми беше луд по тая формулировка, бях го забравила, но с почти заплашителен тон добавяше към нея името на Птолемей. Мислех си ─ щом звездите не предрешават, ти пък, тате, какво би могъл да знаеш за иманентното бъдеще? Започнах да се интересувам от Жан-Габриел Вигарело в деня, в който забелязах очите му. Не беше лесно да ги забележиш, като се има предвид прическата му ─ дългата коса превземаше цялото чело, прическа – хем грозна, хем немислима за човек на неговата възраст. Веднага си помислих ─ тоя има жена, която въобще не се грижи за него (женен е, разбира се). Не може да оставиш почти шейсетгодишен мъж с такава прическа. Или поне да му каже ─ не си крий очите. Сиво-сини, променящи цвета си, проблясваха като високопланински езера. Една вечер се оказах сама с него в някакво кафене в Мадрид (бяха организирали екскурзия до Мадрид на три паралелки), набрах смелост и му казах: имате много нежни очи, Жан-Габриел, наистина е тъпо да ги криете по този начин. От дума на дума след това изречение и бутилка вино „Карта де Оро“ се озовахме в стаята ми, която гледаше към двор, пълен с мяукащи котки. Щом се върнахме в Руан, той веднага потъна в обичайния си живот. Разминавахме се по коридорите на гимназията, сякаш нищо не е било, той все бързаше нанякъде с чанта в лявата ръка, изкривен на една страна, а сивият перчем хептен бе превзел челото му. Жалък е безмълвният начин, по който мъжете ви отпращат, като му дойде времето. Сякаш всячески искат да ни напомнят, че съществуването е нещо, което задължително трябва да бъде прекъсвано. Реших да му оставя няколко думи в неговото отделение за писма. Да му драсна нещо леко и възвишено, което да напомня мадридската ни преживелица. И го сторих една сутрин, когато той беше на работа. Никакъв отговор. Нито този ден, нито следващите. Поздравявахме се, все едно нищо не е било. Обзе ме някаква мъка, не бих казала любовна, не, по-скоро бих я нарекла мъката на изоставения. Едно стихотворение на Борхес започва така: „Ya no es magico el mundo. Te han dejadо.“ „И светът не е магия вече. Оставен си.“ Казва „оставен“, всекидневна дума, без никакъв конотативен шум. Всеки един би могъл да ви остави, дори ЖанГабриел Вигарело с прическата на „Бийтълс“ петдесет години по-късно. Помолих баща си да се намеси. Междувременно му драснах още няколко думи, само едно изречение: „Не ме забравяй напълно. Маргьорит“. Превод от френски: Валентин МАРИНОВ–ПЕЛО

Продължение от стр. 80 така стана, да не мислиш, че ми е леко, освен сина си и жена си загубих, виновен ли съм за нещо? Всичко загубих и приятелите си отидоха, не, аз си отидох, да не мислиш, че е приятно да гледаш съжалителните им физиономии. Крещеше, стискаше здраво рамото й и изсипваше течния сапун направо върху тялото, размазваше го в гъст филм от пяна, по гърба, по гърдите, по бедрата, най-вече там, не само заради лайната. Понякога сърцето му се ускорява, хайде стига, казва си, стига, докато я притиска в намокрените си дрехи. Никога не ги сваля, чак на долния етаж ги съблича и се довършва сам. Та тя е само тяло без желание, редно ли би било, макар че пред закона съм й мъж! Но сега му прималя от настръхналите зърна на гърдите, от тялото, което изпод студената вода се изопваше като мраморно и такова, с цвят на мрамор то си и беше от толкова години, затворено между четирите стени на стаята. Та тя е моя жена, в края на краищата, моя! И някак отдалеч нахлу среднощната нèга от друго време и в друга къща, когато косите й бяха съвсем черни. И сега са същите. Е, почти, водата, която ги облива, заличава прошарените кичури край ушите и пак поради нея изглеждат стоманено блестящи тези коси, и така както ги обливаше водата, и така както залепваха по тялото й, той разкопча с едната си ръка катарамата на колана, докато с другата задържа тялото й под струята. Тя почувства нещо, което я превзе топло почти като снасяне. Ето ново яйце напира, а той е тук, съвсем близо, пак ме е притиснал, но сега тя няма да примре, ще събере всичката си сила, колкото той повече я притиска, тя повече сила ще събира и ще настръхва перата си и когато го усети най-притиснат до себе си, ще откъсне очи от пръските вода, ще се обърне към него, право в очите ще го погледне, без да мига, тогава всичките й пера ще са се изправили, бели и наелектризирани, ще стисне яйцето между краката си, за да не може той да го открадне, и ще го погледне. Както котката. Той се усети глухарче. Поиска да се притисне в тялото й, да обгърне лицето й, почувства как го задържа в себе си, разчете го като пробудилата й се чувственост. − Ще те нацелувам, изговори с глас на притома, и тя разпозна слабостта му. Ето сега ще приготви клюна си, ще извие шията си като змия, ето сега, ето сега, и се обърна с устни, отворени да хапят, да дробят, да късат. Когато мукавената кутия с тортата и торбата с покупки минаха покрай къщата, снижиха развеселения си тембър. Спогледаха се и с поглед си казаха какви нещастия, какви нещастия... Боже, и какви ли мисли са и минавали, когато завчера....? Мукавената кутия едва се сдържа да не посочи с пръст към втория етаж, където се е случило и където зървала стопанката, но не го стори, да не стане беля с тортата, а само се задоволи с онова недостатъчно й ей там! И побързаха да тръгнат, да не би да ги набедят за клюкарки...

2013

септември

79

■ ЛИК последна страница

Инцидент с лебед Яница Радева

Мъжът най-сетне отвори прозореца. Винаги, когато го открехва, чува проскърцването и си казва, трябва да се погрижа после, долу някъде се намират инструменти, за пет минути работа е. Но винаги забравя, защото обикновено покъсно, омаломощен, изнервен, обезверен го затръшва и бърза да се махне. Тя чу пак онзи шум, който свързва с появяването му. Пак ще се опита да я примами, както много пъти е правил. Ту с вода, а откъде разбира, че гърлото й е изсъхнало, ту с шоколад, на който не може да устои, но сега трябва, защото ако пак се подлъже, щом само се обърне, той ще открадне яйцата й. А тъкмо преди малко снесе последното, усети го как се отдели с чувство на облекчение и радост, мека и топла. А само ако успее да запази яйцата, след тридесет и пет дни ще измъти пилета. Затова щом чу шума, придърпа набързо едно-друго, но не спокойно и с грижа, а нервно и припряно и се сви, да стане по-ниска и от тревата, дано този път не я забележи. Дори и да не се движи никак, дори и дъха си да спре, дори и да не гледа към него, защото може би усеща погледа й, винаги я намира, макар че веднъж се беше пъхнала съвсем на скрито. Само очите й се виждаха, а той пак я намери. Как успява? Тя не за себе си се страхува, когато я открие, вече знае, че нищо няма да й стори, най-много да я отнесе до водата и да я намокри цялата. Но тя няма против къпането, дори сапуна и когато пищи и дращи лицето на човека, то не е от страха, а защото знае, че когато я изведе от мястото с водата, няма да намери нито едно от яйцата си. Защо го прави, какво ги прави, че никога не я оставя да измъти поне едно? По-често той говори неразбираемите си думи, седи пред нея и й говори. Думите нищо не значат, знае, че за нея се отнасят, но какво й казва, защо? Ако би могла, би му отвърнала само това – остави ми яйцата! Веднъж дори опита, но по погледа му разбра, че нищо не проумява. Понякога я гали по главата, понякога я притисна силно, чак я заболява, а вътре в него бълбука. Тя го изтърпява, защото не може да се измъкне. Друг път обръща очи право натам, откъдето идват думите, и го гледа, без да мига, чувства, че цялото й тяло настръхва, сигурна е, че няма как накрая да не настръхне така, че да не го прогони завинаги. Точно тогава сигурно всичките й пера ще са станали двойни и ще разпери крилата си, ще изпише с шията си едно 80

септември

2013

заплашително S и ще отвори клюн, както стори с онази котка, която идваше да мяучи. Знае добре за какво се навърташе, и тя искаше да й открадне яйцата, но вече няма да идва, не. Лежи просната по гръб, в тревата, така й се пада. Но сега няма сили да настръхне перата си, уморена е, цяла нощ не мигна, понеже валя, а когато вали, трябва да бди. Понякога човекът не идва, а друго същество. То мирише различно и приятно, стои далече, отдалеч пуска думите си. Но тя и тогава е нащрек. Ето го приближава. Той доближи с кутия с храна в ръцете, отвори я и я поднесе. Миризмата на готвено се смеси с тази на човешки отпадък – фекалии, урина и пот. Гладна е, почти цяло денонощие не е яла, а Ева, когато се отбила, донесла съвсем малко, някакви бисквити, ето ги там, въргалят се непипнати. Колко пъти й е казвал да не носи тези боклуци, просто не миришат и не разбира, че са за ядене! Понякога се ядосва, когато Ева каже има ли смисъл, не можем да направим нищо. Дразни го не друго, а защото е права. Колко още ще се съпротивлява, колко още ще твърди и ще се надява, че дори за една минута тя ще го погледне иначе?! И думите вече забравя, щом отвори уста – нищо, тишина зее от гърлото й, а какво й е в главата, какво и защо непрестанно седи в тези лайна. Той има чувството, че дори и да проветрява всеки ден, дори в антрето между етажите прозорецът винаги да зее отворен, миризмата вече се е просмукала в стените, в цялата къща, която един ден ще пропадне от тази смрад, и макар че я къпе и чисти, знае, следващия път ще е същото, ще е разхвърлила, ще е накъсала още списания и книги, а някой ден, щом се умори да й носи нови и свършат, ще започне да къса тапетите, да съдира завесите, но може би преди това ще намери снимките, сватбените и тези от кръщенето на Ева, и всичките им други споме-

ни. И може би нищо няма да си спомни, нито едно лице няма да различи, и своето също няма да разпознае. Ще ги изсипе на земята и когато той влезе някоя вечер, ще види всичко омацано и раздробено, както намери разхвърлени пелените на детето, което не се роди, както очакваха, а съвсем спаружено като старец и после умря, макар че изглеждало, каза тя, преди да загуби разсъдъка си, като изгнила ябълка още когато се родило. Не, тогава той няма да издържи, ще е сигурен, че е настъпил краят, окончателният, категоричният. Тогава ще направи онова, което Ева все го съветва, ще продаде къщата. И на мене ми тежи, казва тя, но всичко вече е пропаднало и няма да започне наново, никога. Най-много и ти да се побъркаш. И тогава ще остана съвсем сама. А ти каква вина имаш? Понякога просто така се случва, и мен ме боли, да не мислиш, че не ме боли, като си тръгна, винаги рева по улиците, разтича ми се тушът от миглите, разтичва ми се всичко през погледа и нищо не виждам, като някаква луда и аз се лутам из града. Той наистина не знае защо си го причинява вече толкова години. Всеки ден се прибира в дома си, който вече не е дом, а място, някакво такова, в което гост не е стъпвал отдавна, и Ева се изнесе не както други дъщери, защото порасват. Не мога да понеса, каза, не мога. Не, не е място, не е дом, а гроб е това, а щяха те, четиримата, да живеят тук и да трупат спомени. Какви спомени, какви пет лева, тук всичко е в лайна! И той сграбчи жената, така както се беше заровила в размотаната тоалетна хартия, сграбчи я, почти разкъса избелялата тениска, и я замъкна към банята. Пусна водата, студената, само студената, този път само студената, както е студено сърцето ти, знам, не по твоя вина, нещастието го затвори, но какво съм виновен аз, така се прокъса животът, Продължава на стр. 79

Яница Радева е автор на книгите „Друг ритъм” (2003), „Бонбониерата“ (2011), “Кошерът на думите” (2012). Откъс от “Бонбониерата” е публикуван в американското списание Absinthe през 2012 г. Участвала е в семинара по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“ (2009) и в школата по творческо писане на писателката Емилия Дворянова. Нейни творби са публикувани в антологични книги, в списанията „Алтера”, „Страница”, “Ах, Мария”, “Следва”, “Море”, също и хърватското – „Роezija“.

■ ЛИК

2013

юли

81

VALID THRU