Списание ЛИК Декември 2013

Page 1



евр оп ей ски б ележ ник

ЛЮКСЕМБУРГ ЛОНДОН Изложбата на Паул Клее в Тейт Модърн до 9 март за първи път показва редом картини и рисунки, събрани от колекции от цял свят и допълващи се по начин, както самият художник ги е разполагал.

MUDAM представя до 9 юни 2014 Лий Бул, едно от най-известните южнокорейски имена на актуалната артсцена. Тя се вдъхновява от широк кръг източници, от киното до историята на литературата и архитектурата, минавайки през историята на идеите в Европа и политическата и културната история на своята страна..

ПРАГА БЕРЛИН „Разширяване на полето за борбата, 1968– 2000“ – така по Уелбек Новата национална галерия озаглавява новата експозиция (до 31 декември 2014) от своите фондове, която проследява разширяването на границите на изящното изкуство с включването на фотография, видео, пърформанс, обекти и концептуално изкуство.

Тейт Бритън отвори врати след двегодишна реставрация. До 5 януари 2014 там може да се види изложбата „Изкуство под удари. Истории на британското иконоборчество“ – случаи на физическо посегателство върху изкуството от ХVI век до наши дни.

БАЗЕЛ

МАДРИД „Сюрреализмът и сънищата” е голямата ретроспектива (8 октомври–12 януари) в музея „Тисен Борнемиса”, възможност да се видят на едно място творби на Дали, Пол Делво, Миро, Макс Ернст, Ман Рей, Ив Танги и други големи художници, откъси от филми и образци поезия.

Темите, свързани с човешката форма и начините на нейното изразяване, са в центъра на изложбата на Томас Шюте (р. 1954) във Фондация „Бейелер” (до 2 февруари 2014).

Ретроспективата на чешкия артист Ян Котик (1916–2002) събира творби от държавни и частни колекции от Чехия, Германия и Ню Йорк, вграждайки теоретичните му приноси в творчеството му като отворен процес от постсюрреализма и посткубизма, през информал и влиянието на калиграфията, летризма и структурализма. Представена от Националната галерия в Двореца на изложенията (от 17 октомври до 23 март 2014).

ВИЕНА Кунстфорум показва до 2 февруари 2014 редом две знакови фигури на нюйоркската художествена сцена и историята на творческото им сътрудничество – Анди Уорхол и ЖанМишел Баскиa.

ПЛОВДИВ ХХ фестивал – юбилейно издание – на българското документално и анимационно кино „Златен ритон” от 16 до 22 декември.

2013

декември

1


■ ЛИК в т о р а с т р а н и ц а

Първият брой на ЛИК, 1965 година

Н

Месечно издание на БТА Година XLIII, брой декември 2013

аправо с лошата новина – и онлайн версията на ЛИК спира. На първо време – временно. Причините, естествено, са финансови. Списанието беше свободно за четене и даунлоуд, като разчитахме на доброволното му подпомагане от вас, нашите читатели. Уви, помощта беше повече от символична. Разбира се, благодарим на онези, които ни подкрепиха. БТА – една държавна институция – няма право да поддържа губещи дейности. Законът не прави разлика между 100 000 лв. загуба от продажба на, да речем електроенергия, и 100 000 лв., „похарчени“ за култура. Самата държава не е дозряла за идеята, че този „харч“ всъщност е инвестиция. С гарантирана възвръщаемост – нещо, което е доста съмнително по отношение на управленската фиксация върху ядрената енергетика, например. Лично за мен, а предполагам и за много от читателите на ЛИК, спирането на списанието е поредния симптом за дълбоката криза в обществото ни. Казвал съм го и друг път: кризите ни – финансови, политически, икономически, социални, изникват постоянно, защото се пораждат от една свръхкриза, от която не можем да излезем вече десетилетия. Културната. Искам да благодаря на екипа на изданието – Нина Венова, Петя Александрова, Василка Николова, Здравка Пентиева и Данаил Алексиев, а също и на стотиците ни сътрудници, за отличната работа. Време е за нови начала. А всяко ново начало всъщност е добра новина. Весели празници на всички! Ясен АТАНАСОВ

Главен редактор: Ясен Атанасов Редактори: Нина Венова Петя Александрова Василка Николова Дизайн: Данаил Алексиев Предпечат: Здравка Пентиева Коректор: Людмила Райкова

В списването на този брой участват: Аглика Маркова, Албена Шарбанова, Антон Стайков, Асен Константинов, Валерия Душкова, Владимир Гаджев, Диана Попова, Димитър Алтънков, Здравка Михайлова, Зорница Йончева – Даниловска, Ивайло Кицов, Илиана Захариева, Ирена Гъделева, Искра Ангелова, Кирил Прашков, Мария Василева, Мария Ландова, Мария Петрикова, Мария Якова, Милена Милева, Митко Новков, Нина Димитрова, Палми Ранчев, Силвия Петрова, Соня Александрова, Толя Радева

Снимки от EPA, Пресфото – БТА

2

декември

2013


■ ЛИК с ъ д ъ р ж а н и е НЮ ЙОРК, СТОПКАДРИ 38 Впечатления на Вера Генова

4 КАКВО СЕ СЛУЧВА С

ПРИЛОЖНАТА ГРАФИКА Върху темата разсъждава Владимир Гаджев

6 АКЦЕНТИ НА МЕСЕЦА Есенни културни салони в Поморие – Силвия Симеонова. Louder Like Love, седми албум за „Пласибо” – Ивайло Кицов. Изложбата „Гоя: хроникьор на всички войни. „Ужасите на войната” и военна фотография” в СГХГ – Диана Попова. Фестивал на свободния театър – Асен Константинов. Европейският месец на фотографията в София – Ирина Зебилянова

ЧИЗИК И ХОГАРТ 40 Лондонска разходка на Здравка Михайлова декември 2013

4

38

ФИЛМОВАТА МАШИНА НА ВРЕМЕТО 47 Жанрът found footage и изложбата инсталация на Петер Форгач в Амстердам – Мариана Христова

13 ЗА ДИГИТАЛНИЯ

ХУМАНИЗЪМ Около книгата „Що е то дигиталното?” на Милад Дуеи

9

52

14 НОВИНИ ОТ ФРОНТА

НА Е-ЧЕТМОТО Седмично литературно списание Day Onе на Амазон, битката между електронните четци

НА ЕСХИЛ Френски авторски колектив състави сборник с истории за „нелепа кончина”

МУЗИКАЛНИЯТ ДЕКЕМВРИ 59 Акцентите от афиша на месеца откроява Ивайло Кицов

Големите френски литературни награди са раздадени

20

ТРИ АМЕРИКАНСКИ РОМАНИСТКИ Алисън Лури, Луиз Ърдрич и Сюзън Майнът

59 32

66

26 КОЙ ОЩЕ БЕШЕ ДОСТОЕН ЗА БУКЪР Представяне на другите пет романа от краткия списък на приза

„СМЕШЕН ФИЛМ ФЕСТ“ 74 Смях в изобилие в Габрово – Надежда Тихова

32 КОЙ СЕ СТРАХУВА ОТ

БЪЛГАРСКИ ЕЗИК Гръцкият поет и преводач Димитрис Алос в разговор с Митко Новков

ГОСПОЖА МАРКО ПОЛО НА БАЛКАНИТЕ 66 С режисьорката документалист Адела Пеева разговаря Боряна Матеева

КИНОМАНИЯ 2013 72 Препускане сред видяното - Петя Александрова

В ПАРИЖ Събитията от тазгодишното издание на феста

35 ПРЕИЗКАЗНИЯТ

ПЛАСИДО ДОМИНГО 62 Вече на 73, вече баритон и с нови роли; в очакване на концерта му в София; тенорите след него

ЮЖНИЯТ КИНОФЕСТИВАЛ 70 Cinémed в Монпелие представя Павлина Желева

28 ЕСЕННИЯТ ФЕСТИВАЛ

ЮДЖИН О’НИЙЛ? Майя Праматарова за феномена Бродуей

СМЯХ В ЗАЛАТА 52 Изложба на четиримата финалисти на наградата Търнър в Дери

ПЪТИЩАТА НА СВОБОДАТА 56 100 години от рождението на полския композитор Витолд Лютославски

18 СЕЗОНЪТ НА КНИГИТЕ 28

ПЕЙЗАЖ Полските писатели Анджей Сташук и Кшищоф Варга пред Силвия Чолева

КЛАСИКАТА СРЕЩУ МЛАДОТО ИЗКУСТВО 50 Лондонския панаир на изкуството Frieze

МИХАИЛ КАМБЕРОВ 55 Със „Старият град” на Есенния салон в Париж

16 КОСТЕНУРКАТА

23 РАЗЛИЧЕН ДУХОВЕН

ИЗКУСТВОТО РАЗКАЗВА ИСТОРИИ 42 Лионското биенале и други прояви във Франция

72

БИБЛИОТЕКА ЛИК 76 „HHhH – Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих” от Лоран Бине ПОСЛЕДНА СТРАНИЦА „Моите седем дъщери” от Владислав Христов

80

2013 декември

3


■ ЛИК култура Първите симптоми на упадък в приложната графика (временен, надяваме се) се появиха в момента, когато новите технологии започнаха да изземват териториите й. Динамиката на процеса, новата културноконсумативна мода и раздробяването на обществените взаимоотношения отместиха вниманието в други посоки и не позволиха осмислянето на тези загуби. Върху темата разсъждава Владимир ГАДЖЕВ.

Какво се случва с приложната графика Новите технологии и индустриализацията са причина както за появата на приложната графика, така и за периодите на нейния упадък. Като правило тези периоди са винаги временни, макар и съпровождани от драматични прокоби за неизбежна смърт. Която – слава богу! – е все още много далеч. Да припомним, че киното не загроби театъра, каквито гласове са се чували в първите десетилетия на ХХ век. От своя страна телевизията не успя да унищожи радиото, а само иззе и визуализира създадените от него жанрове и форми. По тази причина електронните вестници и книги няма да пенсионират традиционните им от векове книжни носители. Но настъпват неизбежни промени, които изискват гъвкавост и изобретателност за адаптиране към новите условия. Това е ново предизвикателство, изискващо в равна степен уважение към наследената традиция и стремеж тя да бъде продължена с нови изразни средства. По директен или косвен начин резултатите отразяват промените във времето, в мисленето и навиците на обществото. 4

декември

2013

Наближаващата Коледа и новогодишните празници ни подсещат, че една от първите окупирани и превзети територии на приложната графика е тази на рождественската поздравителна картичка. Заслугата за откриването й през 1840 се пада на сър Хенри Коул, по-известен като един от създателите на лондонския музей за декоративно-приложни изкуства и дизайн „Виктория и Албърт” (1852). Точно той, подтикнат от своята аристократична леност, поръчва на художника Джон Хорсли 40 еднакви литографии с изображение на неговото семейство и сцени от благотворителната му дейност по Коледа. Така се ражда и популярното в цял свят благопожелание A Merry Christmas and A Happy New Year (Весела Коледа и щастлива Нова година). Появява се и песенен рефрен с това пожелание, широко разпространен в англосаксонския, но все повече и в останалия свят. Две десетилетия по-късно изработката на поздравителни картички за Коледа се превръща в индустрия с многомилионно потребление, започва производството им и за други празници –

Първата в света поздравителна картичка

Марк Шагал, Хоан Миро, Салвадор Дали, Пабло Пикасо, Анди Уорхол, Жан Кокто са малка част от творците, с които работи избата Mouton Rothschild


били те религиозни, национални или лични. Истинският бум настъпва на границата между ХIХ и ХХ век с развитието на дагеротипията и фотографията. Все по-активно се намесват и художниците. И ако англичанинът Джон Хорсли е сравнително непознат в света на изкуството, а в Централна Европа предпочитат сантименталните сюжети от „бомбонен” тип, то в Русия, където коледните картички се появяват през 1898, с такова приложно творчество се занимават Леон Бакст, Александър Беноа, Иван Билибин и дори Николай Рьорих. Все знаменити художници, познати главно със своята театрална живопис от началото на ХХ век. В настоящето с всяка изминала година територията на поздравителните картички се свива като шагренова кожа, подменена от широко достъпните, но безлични SMS-и! Подмяната продължава и на друг терен. Появата през 80-те години на новите звукозаписни технологии, CD носителя и четящото лазерно устройство ощети едно много сериозно, масово разпространено направление в приложната графика. Така наречените албуми, т.е. 33 см LP (дългосвирещи) винилени грамофонни плочи, напълниха контейнерите за смет, а в домашните фонотеки бяха заместени от новите, компактни като обем и съдържание звуконосители. Практичността взе връх и изтласка от пазара не само старите формати, материал и качество на звука, но и вече еволюиралата, сериозно променена естетика при оформянето на пликовете. В продължение на две и повече десетилетия тази територия принадлежеше на младите художници, които от 60-те години на ХХ век успешно разчитаха многоплановостта на съвременния джаз и рок музиката, превръщайки произведенията си в своеобразен код за общуване между множащите се субкултурни групи. Обособилата се тенденция бе прекъсната от 12 см CD въпреки изолираните опити за възпроизвеждане на ориги-

налните композиции при прехвърлянето на значими албуми върху новия звуконосител. Когато в началото на ХХI век винилената плоча се завърна на пазара като равноправен конкурент на компактдиска, бе изминало достатъчно време, за да се прекъснат традициите при оформлението й, а и музиката не предложи достатъчно атрактивни нови предизвикателства за визуализация. Но истинското изтласкване на приложната графика се състоя след появата на домашния компютър и масовизирането на IT технологиите. Пострадаха цели клонове и направления, доскоро облагородявани от ин-

дивидуален художнически почерк, стил и естетически параметри. Индустрията на образите, катализирана от бясно препускащите иновации на новите средства за комуникация, трайно се настани в традиционните територии на приложната графика и художественото оформление. Фотографията дръзко замени ръчната рисунка, шрифтовете на латиницата се пренесоха и върху кирилицата, типовите елементи от компютърните програми олекотиха и неусетно започнаха да изсушават авторовото въображение. Повечето корици на книгите и дизайнът на книжното тяло вече се изработват не от специализирали се в тази творческа работа художници, а от компютърни виртуози. Компютърът наистина е голяма придобивка на съвремието, но той е само инструмент, който подпомага и облекчава творческия труд. Това, което му липсва, е индивидуалността. И все пак не всичко е загубено, защото продължава да живее примерът на добре поддържаните културни традиции и умната приемственост там, където културата е вкоренена като фактор в обществения живот. Какъвто е примерът на винарската изба Mouton Rothschild във Франция. Още от 1924 г. тя започва да работи с най-прочутите художници на своето време и до днес поддържа тази практика, извела я до първата петица на винената йерархия в света. Имената на тези творци са достатъчно красноречиво доказателство за умно създадената и продължавана традиция – Марк Шагал, Хоан Миро, Салвадор Дали, Пабло Пикасо, Анди Уорхол, Жан Кокто… За да се стигне до 2007, когато за етикет на виното от годишната реколта се използва любителски акварел на принц Чарлз. При това не срещу бомбастичен хонорар, както предполага авторитетът на тези имена, а само срещу 10 дървени сандъка с по 12 бутилки Mouton Rothschild от различни реколти. Наздраве на всички читатели на списание ЛИК! A Merry Christmas and A Happy New Year! ■ 2013

декември

5


■ ЛИК акцент на месеца

© Тодор Ставрев

Есенни културни салони в Поморие

Групата на художниците в Бургас подари картина на организаторите. По-рано през 2013 Община Поморие награди грандхотел „Поморие“ за цялостен принос в развитието на туризма и културния живот на общината

Известни творци и представители на бизнеса се събраха за седми път край морето от 4 до 12 ноември. „Салоните за съвременно изкуство в Поморие са мощен фактор за развитието на постмодерния културен туризъм в региона, страната и в света. Благодарение на културните празници морските градове се превръщат в атрактивна туристическа дестинация за ценители на изкуството и за бизнес туристи от България и чужбина дори в края на есента.” Това каза за списание ЛИК Румен Драганов, председател на съвета на директорите на грандхотел „Поморие“, който организира Салоните за съвременно изкуство в сътрудничество с БТА, Община Поморие и Община Бургас. Есенните културни празници 2013 бяха открити с проектите на четирима български автори��������������������� , които живеят и творят успешно в чужбина, но са активни и в България. На езика на дигиталното и филмовото изкуство, фотографията и пърформанса Боряна Росса, Даниела Костова, Боряна Венциславова и Камен Стоянов������������������������������ разискват проблемите за идентичността, миграцията, мобилността, социално-културните граници и именно това ги обединява. „Целта на изкуството е да среща различни гледни точки и да провокира размисли”, обясни журналистът изследовател Катя Атанасова, която представи проектите. Пример за подобна провокация беше и нейният авторски спектакъл „Да изядеш ябълката”. В театралната ситуация, както изкуствоведите определят спектакъла, актьорите спонтанно създават текстове, докато общуват с публиката, и това особено допадна на присъстващите. „Да изядеш ябълката” е 6 декември 2013

„Опосредстваме свободните контакти между свободни хора и разчитаме на свободното израстване на съвременното мислене”, каза пред ЛИК Румен Драганов, а изложбата на всички 33-ма участници доказа това

съименник на българския трилър-драма от средата на 70-те години на миналия век. Но докато във филма по сценарий на Свобода Бъчварова („Опасен чар”, „На всеки километър”, „Мера според мера”) персонажът на убитата Мария оживява чрез разследването срещу бивш офицер, то на сцената на Морското казино в Бургас образът на една жена беше изграден от актьорската игра на трима мъже. Друг екстравагантен акцент в програмата беше изложбата „Точка на произход”. С този проект шестима съвременни български автори изследват човешкия път, физически и духовен, връзките между различни светове отвъд реалността и глобалните измерения на най-интимното. Затова личните мисли на творците бяха съществен елемент от изложбата редом с изображенията. Беше представена и книгата „Карикатурна броеница” на един от най-известните български писатели сатирици Йордан Попов. Той е дългогодишен редактор на в. „Стършел”, автор на спектакли в Сатиричния театър, на сценарии за документални и анимационни филми и носител на многобройни награди. В „Карикатурна броеница” Йордан Попов споделя мисли за хумора и сатирата, за забранени от цензурата издания, за драматичната съдба на карикатуристи и редактори. Премиерата беше съпътствана от изложба на карикатуристката Маргарита Янчева. С голям интерес бе приет и�������� ������� хитовият български филм „Цветът на хамелеона” като част от гостуването на София филм фест в Поморие. Освен новаторство Салоните на съвременните изкуства в Поморие се

стремят да представят в нова светлина и богатото културно наследство на региона. Тази приемственост между класическото и модерното изкуство можеше буквално да бъде чута с легендарната музика на „Бийтълс” и с помощта на Акустик Бийтълс Проджект, в който се обединиха Дони, Коцето-Калки, китаристът на Б.Т.Р. Славчо Николов и бившият барабанист на група „Те” Венко Поромански. По традиция в грандхотел „Поморие“ празниците на съвременните изкуства бяха увенчани със сборна изложба на всички участвали творци, като тази есен това бяха тридесет и трима скулптори и художници. „Артсъбитията удължават туристическия сезон и така генерират по-високи приходи за местната икономика, развиват инфраструктурата, създават нови работни места. В бюджета на държавата обаче изкуството не съществува като приходна част, а тази диспропорция не се забелязва от икономическите и политическите субекти у нас,” коментира Румен Драганов. Въпреки това изкуството може да бъде разглеждано и като инвестиция. Необходимо е единствено то да се остойности чрез критици, куратори и експерти от различни области, допълни той. Не случайно грандхотел „Поморие“ разполага със собствена библиотека с над 900 тома от световната и българската литература. Известни общественици, дарили по-голямата част от книгите, са оставили в тях своите лични послания за следващите читатели. А организаторите са си поставили и амбициозната цел да създадат банка за видеоарт, каквито почти няма в България. Силвия СИМЕОНОВА


Louder Like Love седми албум за „Пласибо”

„Пласибо: филми, музика и модели – на вашите услуги”, така фронтменът Брайън Молко дава най-кратко определение на „Пласибо”. Вече 15 години. И седем студийни албума, последният от които – Louder Like Love, удари със странния пилотен сингъл Too Many Friends. Тези овъртолени хармонии отварят нови посоки на избор пред феновете на прочутите англичани доколко са мръднали встрани от Острова накъм комерсиална Америка. Ами, мръднали са. Но не много. Поне не толкова, че да зачеркнат собственоликия си саунд. Я чуй още добре още веднъж! Както и да нарека „Пласибо”, това е една от малкото модерни рок банди, които имат персонална физиономия. Нищо, че вкарвам в общо огледало цяла формация. Докато Великобритания бълва нови и нови постбритпоп попълнения, а Щатите се давят в неометъл, псевдопънк и алтърнатив електро ту ъндърграунд рап позьори, тази космополитна тройка със съмнителни вторични полови белези предлага нещо абсолютно свое. И то не е нито поп-пънк, нито неоглем, нито гей готик, а още по-малко електронно „потънали” парчета. Прави така, че цялата международна сцена да изглежда като соларно миньонче спрямо расова хард блонд (и дългонога) върла гърла. „Ние не лежим ден и нощ в мазето със спринцовка в ръката, бълвайки някаква невероятна поезия, втренчени в луната. Това са пълни глупости. Музиката е адски трудна професия и ние си скъсваме задниците от работа”, обяснява Молко, безспорно свещена крава на индипендънт саунда. Звездоброецът – и малко терсене човек, обаче е крайно честен играч, а очаква това и от другите (почитателите, де!). „Може би музиката ни е объркана, малко тъжна, но не бих я определил като заредена с отчаяние или паника”, пояснява басистът и беквокалист Стефан Олсдал, а проектът дава пълен напред – с горчиво-истеричния хедонизъм, в титулната композиция и Scene

Оf the Crime. Много, много прогресив. Който залага на душата. Прана, чи и т.н. Музика, обясняваща как се чувства тялото в алтернативна среда. Плътта е ненужна на душата, май. Новите „Пласибо” са странно умерени, а горчивината им е мъдра. Не предлагат точно и само музика. А начин на живот. Парти – (леко) снобско, но много, много искрено (дори когато ти препоръчват обир на банка). ВИП сбирка, на която всеки е ВИП. Bosco, Begin Тhe End, Rob The Bank... Класически вътрешни цветове, които винаги стоят актуално независимо от времето, пространството, сезона и тенденциите. Повече ноти, вместо разпознаваеми и подобаващо исторически думи. Louder Like Love просто е албум, който диша. В атмосфера с логично подредени музикални фрази и влюбен ритъм. Живи класици и с изключително чувство за хумор, тримата се движат извън царството на клишетата, чиито абаносови кули сами въздигнаха – с оголени нерви, точно както си му е редът. Обаче кога ли – търкалям в главата си предположения, тяхната любов е била тиха, смирена и свенлива? Вероятно едно от най-ценните качества в песните на „Пласибо” е, че те невинаги са отлични за добрия тонус в живота. Да не забравяме, че бандата бе нахъсана от „Соник Ют”, „Пиксис”, „Джой Дивижън”, „Кюър” и Ник Кейв, които направиха от нещастието изкуство, заредено с брутална ирония и разгулно изобилие от топла съпричастност. Кинти? Тиражи? При „Пласибо” идеята е пътеводна. „Ако наистина цените музиката, трябва да продължите да я купувате с парите си. В случай, че хората престанат да си купуват албуми, а само точат парчета от интернет, в много близко бъдеще няма да останат истински артисти, истински творци, а само подобия на Поп Айдъл или както

аз ги наричам, караоке айдъл. Няма да съществува креативност, а само хитове на конвейер, поръчани от големите музикални корпорации. Смятам, че свободен достъп до музика в интернет трябва да има, но да е ограничен до демопарчета или изпълнения на по-нови, неизвестни още групи”, пали се Молко, дребничкият женствен фронтмен (особено смален в контраст с двуметровия Олсдал). Късове декадентски валс и блус. Брайън знае кога да свие платната, за да няма проблеми с насрещния вятър. Но без да ограбва чувствата на тези, които са му се доверили, поверявайки му кормилото на своето кредо. (Loud Like Love). Хладна електроника и декадентска горещина – прекрасна и безпощадно немодерна. Блендата на фронтмена връхлита (или пък гали) с еднорегистрова постановка на гласа, приканваща към онзи тип култура, която душата ти трябва да поиска. Впрочем Молко не пробва, той знае коя идейна концепция чества болката, и запазва опасната трезвеност на екстатичната преданост към доброто самочувствие. Да, ясно е, то трябва да се полива. (Понякога с нездравословни секс, наркотици, антихитове, нихилизъм, поквара, състрадание и мелодрама.) „Правим музика за това да избереш живота, за това да избереш да живееш, за това да излезеш от тъмницата на светло. Не е нужно задължително да обръщаш гръб на мрака, защото той е част от самите нас. По-скоро да останеш откъм слънчевата страна и да си позитивен”, коментира фронтменът, обърнат не към тълпите по асансьорите в моловете, а към ценителите. Наистина, „soulmates never die”. Дори да се накърка като задник, за да бъде отсервиран от масата, Брайън ще се довери – за пореден път, на феновете. Като ги обобщи в теб, да, точно в теб! Много далеч от мисълта съм да препоръчам да харесате задължително и на всяка цена новия албум на „Пласибо”. Приканвам обаче (с камшик зад гърба, сгъваем) да ги уважавате. Заради (внимание – клише) уникалността, с която този бенд пише историята на алтернативното звучене. Ивайло КИЦОВ 2013 декември

7


■ ЛИК акцент на месеца

Сънят на разума

Странно е да разглеждаш изложбата „Гоя: хроникьор на всички войни. „Ужасите на войната” и военна фотография”, представена в СГХГ, когато навън публичното пространство е нагнетено от напрежение, петмесечни антиправителствени протести, студентски окупации, обширно ограден парламент и морета от полиция в центъра на столицата. И още повече, когато немалко умни хора говорят и пишат за текущата „студена гражданска война” в страната, а ти гледаш ужасите на „горещите” войни в гравюри и фотографии... Изложбата е преди всичко образователна. Тя представя Гоя като „фото” репортер отпреди разпространението на фотографията, от една страна, и прави технически паралели между гравюрата на метал и отпечатването на фотографския образ, от друга. Кураторът на изложбата – Хуан Бордес, смята, че образите, създадени от Гоя, „предве8

декември

2013

щават фотографския език, тъй като се възприемат като снимки” – липсвала им „нагласена композиция”, съдържали „пространства без информация” – ефект, който фотографите постигат чрез разфокусиране или светкавица; а според него документалният характер на сцените се засилва от заглавия като „Аз го видях”, „И това също” или „Така се случи”. Дали е толкова просто, си мислех, разглеждайки изложбата. Цикълът „Ужасите на войната” (1810–1820) е разположен по стените, като 80-те гравюри са обособени в раздели („Екзекуциите”, „Жертвите”, „Гладът”, „Масовите преселения”, „Жената” и др.), а на монитори тече историята на военните фоторепортери от ХІХ век насам, сменят се и кадри с техни снимки. И именно тук ясно изпъква по-скоро разликата между хрониките на художника и на фоторепортера. Тя не е в образите на ужаса – едва ли някой би се наел да

го „измери”, а по-скоро в нашето възприятие. А то е формирано културно и исторически предвид развитието на изобразителното изкуство и фотографията. Факт е, че графичните техники, позволяващи тиражиране, са предходник на фотографията и на репродукцията. С появата и разпространението на фотографията (в изложбата е указана 1839 г. – с използването на посребрена медна плоча, но широкото й потребление е вече през ХХ век) изобразителното изкуство се оказва „освободено” от необходимостта да изобразява реалистично и да отразява „натурата”. И то тръгва по различни пътища да изследва и обогатява своя собствен, найобщо казано вече абстрактен език. Документирането на образа остава задача на фотографията. По тази причина изобразеното от художника, дори когато е реалистично, възприемаме като претворено. А уловеното от фотогра-


фа, дори когато е композирано, мислим като достоверно. Затова и когато Гоя твърди в заглавията „Аз го видях”, „Това също” – мародерства и грабежи от изтерзани бежанци при масовите преселения, – той е поскоро в ролята на свидетел. В раздела „Екзекуциите” се опитва да разбере защо са се случили, каква е конкретната причина. Понякога успява – „Заради една кама”, в повечето случаи очевидно не – „Не е ясно защо”. Погледът му попада не само върху воюващите, но и върху озверялото „Простолюдие”, отдало се на линч: „Заслужаваше си го”, „Не е за гледане”... Две от най-зловещите гравюри в раздела „Екзекуциите” – „Това е лошо” и „Това е по-зле”, ме връщат отново към съпоставката с фотографията. Гледката на гол мъж с отрязани над лактите ръце и набит на нисък клон на дърво е наистина трудно поносима. Но разкъсаните тела и части от тях в снимките, които се редуват на мониторите, се оказват сякаш по-непоносими. Защото имат характера на обективен документ, неопосреден от авторско отношение. При гравюрите преживяваме свидетелството на Гоя, солидарни с него, изстрадваме ужасите на войната.

При фотографиите нямаме тази авторова опора, сами сме... И не издържаме. Вероятно затова снимките са представени като видеопрожекция на монитори. Остават пред погледа ни само по няколко секунди. И въпреки това, разбираемо, зрителите не се задържат дълго пред тях. Връщам се към гравюрите на Гоя по стените. Цикълът започва с „Тъжно предчувствие” – самотна безпомощна фигура, заобиколена от злокобна тълпа лица, изплуващи от околния мрак. До нея е „Нищо, то ще си покаже” – едва повдигащ се от земята мъж, сякаш само с половин тяло, но с перо в ръка и скицник, примирено готов да запише това, което ще се случи. Цикълът завършва с последствията от войната – гравюри, в които животни персонифицират възползващите се и използваните. Но и с женска фигура сред лъчи, символ на Истината. Посветени са й три гравюри: „Истината умря”, „Дали ще възкръсне?” и „Това е истината”. В контекста на изложбата тази Истина се явява като светъл стремеж, като вяра в доброто – наивна сякаш на фона на ужасите, но е единствената крехка опора и упование, че в крайна сметка човешкото озверяване няма да надделее над човечността. „Сънят на разума ражда чудовища” (названието на друга поредица на Гоя) се появи като лозунг на протестиращите студенти върху оградата на Художествената академия в София. „Гражданската война за душите ни” – е заглавието на статията на Юрий Йорданов в Портал Култура. „Разчовечаване – това е думата...” – писа във Фейсбук поетът Марин Бодаков. „Студената гражданска война” видимо ескалира в обществото ни... „То ще си покаже” – със свито сърце излизам от СГХГ в нагнетяващата се все повече обстановка навън. И с последно упование в Истината, която тук и сега означава човечност, въплътена в демокрация, права и морал. Диана ПОПОВА

Фестивал на свободния театър Криза на идеите Трите акции и голяма част от над 30те независими и студентски продукции, съставящи Ноември – месец на свободния театър демонстрираха повече липсата на идеи за театър, отколкото на условия и средства за осъществяването им. В заведение, наречено „Клуб на хорото” в един от подлезите около НДК, хореографката Галина Борисова (идея и структурна композиция) и музикантът Тодор Стоянов (звук, светлина и музикална интервенция) предложиха безплатна вечеря на шестима доброволци от петдесетината зрители на акцията им Ето каква била работата. Сравнително бързо най-екстровертните или гладни почитатели на нестандартния арт приеха многозначително отправената покана да се настанят около маса на дансинга и започнаха стандартен трапезен разговор, докато им поднасяха менюто от три курса и доливаха червено вино в чашите им. Тръпнейки какво ще се случи понататък, останалата част от публиката се стараеше да следи както тривиалната раздумка на хранещите се, така и (иронично) прочетените от Борисова откъси от нещо като американски свидетелски показания за >>

„Тиха, любезна и спокойна”

2013

декември

9


■ ЛИК акцент на месеца позитивно мислене. В един момент симпатичната дама, която готвеше и сервираше на шестимата, постави върху главата си парти перука, сякаш нещо във вече установените правила на играта ще помръдне. Не обаче. Галя Борисова само прикани вечерящите да говорят по-силно, та да можем да почерпим мисли от семплите им диалози, и постепенно след десерта и зрители, и похапнали започнаха да се разотиват. Както обаче ни набиват в главите, безплатна вечеря просто не съществува в природата. „Перформативната акция”, която трябваше да ни отговори на въпросите: „Можем ли да ядем и пием по осем часа на ден и да правим любов по осем часа на ден, от какво се състои човешкият живот” и прочие философски загадки, струва на Асоциацията за свободен театър (или по-правилно на основните донори на фестивала – Министерство на културата, Национален фонд „Култура” и Столична програма „Култура”) 1500 лева за реализирането си. Другите два проекта, които са отговорили на изискванията на организаторите да са обвързани с темата на фестивала Добавяне на стойност, да притежават актуалност, иновативност, оригиналност на формата и съдържанието, както и ясно зая-вена позиция и лична мотивация за реализиране, се оказаха Бели Петна на Милена Станойевич, в който облечени в бяло дейци на независимия театър „провокираха и предизвикваха себе си” като живи статуи на площад „Св. Неделя”, и Нокаут на Надежда Московска и Мирослав Йорданов, в който бокс треньорът Владислав Георгиев в отлична спортна форма бъхтеше 90 минути чувал с пясък под звуците от интервю за заниманията му с този спорт, докато накрая силите му се изчерпаха. Това са трите проекта, които са спечелили конкурса на АСТ, за да станат ядрото на третия Фестивал на свободния театър. Само мога да фантазирам какви идеи са предложили останалите 14 кандидата за 10

декември

2013

тази чест. Дали им е липсвало подобно новаторство, или пък личната им позиция не е била така ясно изразена? При всички случаи „перформативната акция” се оказа не толкова благодатна територия дори за опитни пърформъри като Галя Борисова, която в друга вечер показа отново бляскавото си соло Танцувам Мария Калас. То започва от ръба на пародията с танца й от Търсейки Версавия (постановката й с Балет „Арабеск” от 2001) и се развива в драматургична линия, сглобяваща противоречивите фасети от образа на оперната (а и танцовата) дива. От вътрешните колебания и демонстративните претенции на примадоната през волята и амбицията, вдъхновението и възторга, властта на сцената и самотата на гримьорната – всичко е пронизано от особената уязвимост на големия артист, който винаги е емоционално оголен и детски открит в играта. Между новите продукции в Месец на независимия театър по-смислени бяха третата постановка на Николай Младенов по пиеса на Лорка Йерма в Университетския театър на НБУ със стилизирано движение и донякъде удържана актьорска емоция, както и дебютът на режисьорката Анна Данкова Космонавт, вдъхновен от историята на Владимир Комаров и смъртта му при полета на „Союз-1” през 1967. Докато слушаме диалозите между пилота и наземното командване под формата

„Танцувам Мария Калас” (горе вляво)

„Нокаут”

на радиопиеса, на сцената съпругата му Ирина несръчно и вътрешно напрегнато приготвя кекс, чисти с ретро прахосмукачка, която се дави и тресе като летателния апарат с 200 неизправности, в който пътува мъжът й, бори се със съпротивляващите се съветски машини (респектираща сценография на Станимир Генов) и с битието си на домакиня, което напомня за космическата безтегловност с изолацията и отчаянието си. Усещането извиква асоциации с епизодите от 50-те във филма на Стивън Долдри по Часовете на Кънингам. Впрочем спектакъ-


лът имаше премиера още през лятото с друга актриса, но сега в него играе Ива Свещарова, която свързваме повече с опитите й в танца и по-рядко с експерименталния театър, както го разбират в „Брейн стор проджект”. Останалите театрални опити от Месеца, които успях да видя, демонстрираха неясни намерения и още по-неясни средства за постигането им, но всъщност целта на АСТ Фестивала вече не е показване на продукцията на независимите артисти, а превръщането му в „платформа за комуникация”, тоест отново за разговори как

да се прави, финансира, организира, да се комуникира с държавни институции, сродни организации и международни партньори, от които да се черпи опит за това как да се прави, финансира…и т. н. Специфичният език на проектите за ус-вояване на европейски фондове е залегнал и в новите позиции на АСТ: да „носи добавена стойност за обществото, като отразява актуални социалнозначими въпроси и формулира нестандартни решения на конфликтите” и „чрез работата си да развива публиките и допринася за формирането на тяхната културна идентичност”. Последното със сигурност не се случва. Независимата театрална сцена у нас от години има само една, тънка като паяжина публика – познавам по име половината от стотината редовни зрители на АСТ фестивалите и дори на американското представление Тиха, любезна и спокойна на Salvage Vanguard в балната зала на НХГ не дойдоха повече от 20 зрители. А то си заслужаваше вечерта, ако не за друго, то поне заради майсторски написания текст и играта на Хана Кена. За съжаление тримата й партньори в играта на „истина или дързост” не бяха на нейната висота, за да може пърформансът да се превърне в нещо повече от остроумно подриване на клишетата на салонната пиеса и женския роман от ХІХ век. Още със създаването на Асоциацията за свободен театър преди пет години бях сигурен,

„Времето на кварките” (горе вляво)

„Ето каква била работата”

че организацията трябва да си извоюва пространство, където да се произвеждат независими продукции, за да ги освободи от спорадичното, проектно, полулюбителско място, което им е отредено в системата на българския театър, и наистина да започне да развива своя публика чрез непрекъснатост на дейността си. Тазгодишното издание на феста още повече ме убеждава, че не декларациите и манифестите, а само конкретните сценични случвания могат да бъдат аргумент за подобна културна кауза. Такъв силен довод отново, както преди две години с Праехидно, беше работата на режисьорката Гергана Димитрова, която разви миналогодишния си проект Времето на кварките в нова среда – невероятното пространство на бившето кино „Македония” се превърна за десет вечери в една огромна мултимедийна театрална инсталация, в която отделните интерактивни обекти, прожекции, танц-пърформансьт на Ангелина Гаврилова и Нейтън Купър, „радиотеатърьт” на актьора Петър Мелтев и физика Ивайло Миленков образуваха интерферентни системи, които се допълват, коментират, опровергават, изграждайки многовариантния свят на квантовата механика в театъра. Само дето след последното представление някогашното кино отново заспа зимния си (или вечен?) сън, може би за да се събуди някоя пролет като казино или мол. Асен КОНСТАНТИНОВ 2013

декември

11


■ ЛИК акцент на месецасеца

С око, ум и сърце „Красивото винаги е странно”. Това е насловът, под който премина второто експериментално издание на Европейския месец на фотографията в София през ноември. Фестивал, възникнал преди 30 години в Париж като платформа за обмяна на информация, опит, взаимен процес на създаване и насърчаване на креативността сред фотографите професионалисти и любители. В продължение на месец в различни галерии, зали, клубове и метростанции фотографи от няколко поколения и с различна жанрова ориентация провокираха въображението и чувството за естетика на зрителя, измъквайки го от комфортния свят на предвидимото и лесносмилаемото. Изложбата „Артистът и неговите двойници” на гватемалеца Джио Блек Питър, представена между 7 и 16 ноември в НХА, се оказа точно такъв пирон в стереотипните очаквания на зрителя. Вдъхновение за кадрите с полуголи и женствени мъже с маски авторът черпи от живота си в Ню Йорк и срещите там с пъстрия артистичен свят. С хумор, еротика, пънк привкус и чувство за абсурд Джио Блек Питър се обяснява в любов на едно поколение, което се люшка между хедонизма и отчаянието. Книгата на японеца Юкио Мишима „Изповед на една маска” става повод 13 артисти (сред тях и Джио Блек Питър) да импровизират на тема „човекът и неговата скрита същност”. Маската може да е форма на бягство от реалността, но би могла и да е чисто забавление. Смешното, абсурдното, грозното и карнавалното се преплитат така, че да подложат на проверка чувството за нормалност на наблюдаващия. Концептуалната фотография с претенция за родство с философията обединява творбите на трима автори в експозицията „Завръщане”, представена между 18 и 29 ноември във Vivacom Art Hall. Американецът от индиански произход Кери Скарбакка е по-известен в артистичния свят като „Падащия човек”. Той сам е герой в своите творби, като някои от изпълненията му изискват каскадьорски умения в истинския смисъл на думата. Падане от дърво, от прозорец, в банята, в леглото, във фитнеса, по стълбите…Скарбакка обяснява своя вечен полет към земята с философията на Михаел Хайдегер, който описва човешкото съществуване като безкрайно 12

декември

2013

Робърт Капа

падане. Съвременният човек непрекъснато живее на ръба, изсмукан от тревога и предчувствия за провал. Лавирането по стръмното стълбище е ярка метафора за хлъзгавата плоскост на битието. Димитрис Триандафилу изследва в своята концептуална изложба „Ефектът на зрителя” разминаването между реалния свят и нашето възприятие за него. Кадрите от серията са черно-бели, изкуствено замъглени, с размити контури. Колко често присъстваме в настоящето? Не се ли превръщаме в бегълци от собствените си усещания? Гонейки химери в бъдещето, до каква степен можем да се насладим на сегашния момент? Това са само някои от въпросите, които Триандафилу поставя пред зрителя… Португалката Кристина Лиал разкрива суровата красота на исландската природа в своята изложба „Исландия: груби пейзажи”. Айсберги, гейзери и изстинали вулкани оставят у наблюдаващия усещане за самота и отчужденост, които понякога насищат и самото ни съществуване. Експозицията „Невидимото Мексико” (Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, 5–17 ноември) е доказателство за това, че най-важното сетиво за един фотограф не са очите, а сърцето. Фондацията „Очи, които чувстват” е събрала фотографии на 22 незрящи творци от Мексико, пречупили света през своето вътрешно око. Размазаните светлини, шарените детски книжни въртележки, пръснатите есенни листа по сивия тротоар, олющената врата на изоставена сграда – всички тези детайли от фотографиите на мексиканските автори придобиват нов смисъл и поставят въпроса дали всъщност ние, виждащите, не сме слепци, които пропускат да забележат този свят в цялата му пълнота. „Невидимото Мексико” е една поетична изложба, родена в тъмното и оплодена от въображението. Чудесно хрумване на организаторите

на фестивала е превръщането на някои от големите метростанции в своеобразни галерии (метростанции НДК, „Сердика”, „Лъвов мост” и СУ „Климент Охридски”). От тях може би жанрово най-разнообразна и достъпна за масовия вкус беше изложбата на списание „Осем” в метростанцията на Софийския университет, която събра впечатляващи снимки от 8 рубрики на изданието, представящи погледа на фотографи професионалисти и любители върху различни теми. Планински пейзажи, характерни племенни ритуали, умозрителни портрети на деца индиго, кадри от далечни и близки места в продължение на целия ноември изкушаваха забързаните пътници поне за малко да забавят крачка. Почти невъзможно (а и ненужно) е в един текст да бъдат обхванати всички събития в рамките на Европейския месец на фотографията – колажи, инсталации, лекции, ателиета и дискусии, но някак несправедливо би било да не се спомене изложбата (14 ноември–15 декември), с която Националният музей на българското изобразително изкуство и Унгарският културен институт към институт „Балаши” отбелязаха 100 години от рождение-то на прочутия военен фотограф Робърт Капа. Класикът на военната репортажна фотография е безмълвен хроникьор на може би най-зловещото събитие в човешката история – Втората световна война. От „Потегляне за фронта” (кадър от 1936 г., запечатал раздялата между двама влюбени на перона) до „Последна жертва на войната” (фотография от 1944 г., показваща свлечения труп на незнаен войник в някаква полусъборена сграда) пред очите на зрителя оживяват ужасът и безсмислието на една епоха, превърнала се в рана за човечеството. Капа е от онези фотографи, чийто най-голям талант е улавянето на точния миг, без декорация и търсене на сензационен ефект. Стотици професионалисти и любители гонят тези мигове и днес, но само малцина успяват да постигнат така жадувания „синхрон между око, ум и сърце” (рецептата за добра фотография на Анри Картие-Бресон). Фестивалът Европейски месец на фотографията започна плахо преди 2 години, но с второто си издание прави заявка за трайно и все по-категорично присъствие у нас. Най-ценното в интеракцията между фотографи и зрители е, че създава една публика, взискателна и безкомпромисна, която пък от своя страна ще провокира въображението и търсенията на авторите, гонещи „точния кадър” с око, ум и сърце. А от това печелят всички. Ирина ЗЕБИЛЯНОВА


■ ЛИК дискусионно

За дигиталния хуманизъм Размишления около книга на канадския професор Милад ДУЕИ, един от малцината, занимаващи се с антропологията на homo numericus още от неговата поява. Трябва да почертаем, че свързването на две a priori противоположни думи като „хуманизъм” и „дигитален” крие смисъл, който не се разбира от само себе си. Трудно ни е дори да повярваме на очите си – пише в блога си larepubliquedeslivres Пиер Асулин (френски жуналист и писател). Въпросното словесно съчетание дължим на историка на религиите Милад Дуеи един от малцината, занимаващи се с антропологията на homo numericus още от неговата поява. Неотдавна Дуеи отново го използва в малката си книга „Дигиталното. Що е то?”. Макар заглавието да звучи като „Дигиталното за тъпаци”, парадоксалното е, че с думи прости авторът ни отваря широк кръгозор. Нека припомним някои от изводите му: често пъти не се прави разлика между дигитално и информатика; основната идея е понятието „споделяне”; необходимо е да осъзнаем, че населената Земя, тъй скъпа на Леви-Строс, вече не е същата, защото се разширява в динамична хибридна пространственост; дигиталното успява там, където демокрацията се проваля, а именно да разпространява навсякъде по света западния модел (стойността на документа, понятията „културно наследство” и „архиви”, „икони”, и т.н.)... Дотук добре. А после ? Книжката ни предлага материал за размисъл именно защото отново се завръща към дигиталния хуманизъм. След като сме в преходен период, а авторът е убеден в това, след като сме в началото на периода на промени, то неизбежно са налага да осмислим тази културна трансформация. Дигиталният хуманизъм разглежда техниката като култура. Според Милад Дуеи опасността не идва от противниците на мрежата, чиито съждения често пъти са архаични и е безполезно да се спира на тях. Те не си дават сметка, че не дигиталното, а информатиката е Биг Брадър и че е твърде назадничаво да гледаме на дигиталното четиво като на Голем. Истинската опасност са трансхуманистичните школи. Авторът ги представя като пророците на едно ново човечество, като привържениците на нещо като „кибер ню ейдж”, които, скрити зад понятието „сингуларност”

(колективна

суперинтелигентност,

Homo numericus

Милад Дуеи

кошерно съзнание), се стремят към порадикална конвергенция между човека и машината. Не е необходимо да уточняваме, че те поставят над всичко могъществото на науката. Дуеи приканва да се предпазим от религиозното измерение на американските трансхуманисти, които твърдят, че са новото просвещение (Enlightenment 2.0, тоест в ерата на уеб 2.0), макар да забравят историята и да предлагат система, притежаваща не само вкуса и колорита на политеизма. Дори Винтън Сърф, един от създателите на интернет, неотдавна заяви в интервю за френския вестник „Еко”, че искрено вярва в бъдещето на изкуствения разум. Даваме си сметка колко е наложително бързо да преосмислим отношението си към паметта, основно следствие от дигиталната революция. Всичко трябва да преосмислим: как да я запазим, да я интерпретираме, да я използваме, да я разпространяваме. За да успеем, авторът ни приканва да разбутаме двойката от етиката на убежденията и етиката на отговорността, формулирана преди повече от век от социолога Макс Вебер. Милад Дуеи предлага трети път, пригоден към новите времена, но не го обяснява ясно. Когато неотдавна се срещнах с него, помолих го да каже нещо повече.

Отговорът му се състоеше от две думи: „социално доверие”. Феноменът „дигитален хуманизъм” става още по-вълнуващ поради факта, че се развива пред очите ни. Дали ще еволюира като някогашния хуманизъм? Във френското списание „Анали” се появи статия, която отваря нови пътища. В нея авторката Клеманс Рьовест използва значителна библиография от цял свят и разказва сбито и ясно как в началото на ХV век (в годините 1400–1430 в Италия) хуманизмът като желание за завръщане към Античността, се превръща в Хуманизъм. В началото той е алтернативна завладяваща култура, която по-късно се превръща в доминиращ модел, практикуван от властимащите, но без да се конкретизира с помощта на институциите, защото е течение. Ето ключовата дума: „течение”, с прилежащите към нея: „множество”, „общност”, „принадлежност”. Отдаден на страстта си по l’imitatio Ciceronis, Петрарка възкресява красноречието. Това ще трае дълго... Ала Клеманс Рьовест не задава въпроса какво е хуманист, а какво би могъл да бъде хуманистът. Той не цитира древните. Той не имитира Цицерон, защото е нов Цицерон. Когато, препрочитайки студията, пред нас се откроява фигурата на човека на познанието, си казваме, че l’homo numericus само ще спечели, ако поразмишлява върху тези уроци. „Хуманизмът се е родил, преди всичко защото самите му привърженици са провъзгласили раждането му” – убеждава ни Клеманс Рьовест. Можем и днес да го направим, при условие че се разграничим от всякакви школи, че гледаме с недоверие на академичните среди, стремящи се да вкарат явлението в рамки, и че даваме предимство на движението. А то вече е факт в социалните мрежи, където постоянният диалог (SMS, Фейсбук, Туитър) би могъл да се сравни с писмовния разговор, възприеман от ренесансовите автори като „видим белег на приятелство”. Ренесансовото движение е укрепнало, защото участниците в него са споделяли сходни преживявания в колективното си приключение. Нека запазим наследените от хуманистите ценности, плод на още подалечно наследство, без да се опитваме да им подражаваме, а да ги адаптираме и превърнем в крепост срещу религията на науката и срещу подчинението пред технологиите и култа към машините. ■ Милад Дуеи, професор в Катедрата за изследване на дигиталните култури към университета Лавал, Квебек. Познаваме го от лекцията му в София и превода на книгата му „Големият дигитален обрат“ – Бел. ред.

2013

декември

13


■ ЛИК медии онлайн проект за кратки художествени и нехудожествени творби, създаден във Великобритания от Тим Уотърстоун, бивш шеф на голямата верига книжарници. „За младежката публика на литературния пазар – поколението на смартфоните – това може да е добре. Би било израз на простотия да не се приветства опит да се създаде публика за кратките литературни художествени творби. Това е благородно начинание.” Day One ще се доставя директно на електронните четци Kindle или на техни приложения и има първоначален годишен абонамент от 9,99 долара, който ще се увеличи на 19,99 долара на по-късен етап. „Ще видим дали хората ще са склонни да плащат за съдържание, което ще получават по този начин”, казва Просър.

Новини от фронта на

е-четмото Амазон слага началото на ново литературно списание. То се нарича Day One, ще се публикува седмично за Kindle и ще съдържа един разказ и едно стихотворение на автори дебютанти. Онлайн магазинът Amazon, от който книжарниците се боят, а писатели го наричат един от четиримата конници на апокалипсиса, предизвика изненада с плановете си да се превърне в защитник на неизвестни творци на поезия и разкази чрез свое собствено литературно списание, научаваме от theguardian.com. В списанието – седмично дигитално издание – ще има само по един разказ и по едно стихотворение на брой, преводи на творби на обещаващи нови автори от цял свят, както и оригинална корица, която ще се прави от малко известни художници и илюстратори. Издателят Саймън Просър, чието издателство „Хамиш Хамилтън”, част от „Пенгуин Рандъм Хаус”, издава автори като Реймънд Чандлър, Жорж Сименон и Зейди Смит, не вижда в новото списание съперник на своя собствен ли14

декември

2013

тературен вестник Five Dials, който се разпространява безплатно:��������������������� „Седмично �������������������� литературно списание с един дебютен разказ и едно стихотворение? Поздравления за начинанието. Много е амбициозно да се прави всяка седмица. На нас ни отнема доста време да подготвим Five Dials и се опитваме да го правим месечно, но то е много по-обемно.” Той приветства инициативата на Амазон с думите „колкото повече опити се правят да се представят добри творби, толкова по-добре”. Първият брой на Day One включва разказа „Шийла” на Ребека Адамс Райт. В него възпитаничката на Мичиганския университет в областта научна фантастика и фентъзи „разглежда отношенията между възрастен вдовец и любимия му (подобен на робот) шпаньол Шийла. Стихотворението е на Зак Стрейт от университета в Уичита и е за любов и идентичност, написано с „ярка образност и иронична лиричност” по израза на Amazon Publishing. „Видно е, че са избрали млади, модерни хора за първото издание”, коментира Нийл Дени, главен оператор на Read Petite,

Какво е бъдещето на електронните четци

Въпросът, който се задава сега, е дали категорията елек-

Първият брой на Day One включва разказа „Шийла” на Ребека Адамс Райт и стихотворението на Зак Стрейт от университета в Уичита

Day One ще се доставя директно на електронните четци Kindle или на техни приложения и има първоначален годишен абонамент от 9,99 долара


тронни четци, включително Kindle, която се появи през ноември 2007, има бъдеще в далечна перспектива. Продажбите в света стремително падат в състезанието с таблети като iPad и смартфоните. Според Хю де ла Верн, който следи сектора за изследователската група Gartner, „през 2012 продажбите на електронни четци са спаднали до 17,9 милиона, а през 2013 ще бъдат едва 16,1 милиона. Таблетите на цена 199 долара или по-малко стават все по-популярни и мнозина не виждат необходимост от електронен четец с една-единствена функция.” Според друга компания за анализи, eMarketer, пазарът на дигитални книги се насища, ако се съди по доминиращия американски пазар. Броят на американските потребители е достигнал 63,5 милиона, но хората вече купуват таблети. Очаква се ползвателите на таблети в САЩ да достигнат 31 на сто тази година или 123 милиона. След като таблетите вече „побеждават” по брой електронните четци, бизнесът с дигитални книги се очаква да се разцепи в полза на таблета. От една страна са „книжните плъхове”, които всяка седмица купуват по една книга или повече и искат електронен четец; от другата е далеч по-многобройната група на онези, които си купуват електронна книга инцидентно, но предпочитат таблета, защото той има и имейл, и уеббраузинг и какво ли още не. От Amazon никога не са съобщавали данни за продажбите на Kindle, но за издателите е ясно, че Kindle доминира на пазара за електронни книги и така определя цените на книгите – дори и на загуба. За онези, което се опитват да правят пари от електронни книги, реалността е, че Amazon сега е единственият играч, твърди анализатор. Но дигитални книги могат да се продават на всички, които обичат книгата. Дигиталните издания са бум в жанрове като трилър, романс и криминале. Любителите на този вид четива свалят и четат толкова редовно, че 50 и повече процента от продажбите може да са електронни. И според Дъглас Маккейб, който следи

сектора за Enders Analysis, „хората все повече четат на таблети и нищо чудно възможностите за продуктите на електронни четци да са доста свити”. Той смята обаче, че Kindle е изключението. „Просто поради мащабите на дейността на Amazon през годините.”

Големите малки – защо бъдещето е на Amazon Singles

Всички приветстват новия формат bookeen (книжле), идеален за разкази, новели и есета. Новите формати в литературата са нещо рядко и пробивно. Обикновено те съпътстват промяна в технологията. Амазон беше първият голям играч, който осъзна, че дигитализацията ще позволи нов литературен формат. През януари 2011 от Амазон без много шум лансираха подразделение на американския си уебсайт за продажба на продукт, който нарекоха Kindle Single: „Завладяващи идеи, изложени в естествената им дължина” – това гласеше обявата. Kindle Singles обикновено съдържат между 5000 и 30 000 думи на нови и утвърдени творци – от белетристи, автори на бестселъри и журналисти до непубликувани изобщо писатели. Това може и да не звучи като нещо революционно. Но е. Защото писателите рядко могат да изразяват идеи „в естествената им дължина” поради факта, че в традиционната печатна литература има само няколко определени и търговско установени форми. Ако нещо е твърде дълго, ще трябва да го съкратиш (така се случи със Стивън Кинг и книгата му „Сблъсък”, която се оказа твърде дълга, за да бъде издадена с меки корици). Още по-лошо е, ако пишеш твърде кратко и тогава изобщо не те публикуват. Идеалният размер е 50 страници – или пък 70, или 100? Трябва да си голям късметлия, за да те издадат някъде. Ето тук идва революционното. Тъй като новата дължина се възползва от тази дупка в традиционното книгоиздаване. Дупката съществува от 500 години, тя е част от модела на печатното книгоиздаване. Фиксираните критерии за производството на книги – печатане,

подвързване, складиране и разпространение, свързано с физически труд – правят книгите с по-малко от 100 страници твърде скъпи за потребителя. (А печатните списания и вестници могат да поемат произведения само от 10-15 страници, максимум.) Но въпреки че търговията с печатни книги никога не е харесвала новели или малки новели, авторите ги обичат. Много писатели са създали най-добрите си творби именно в този обем независимо от трудностите при издаването (такива са „Бартълби писарят” на Мелвил и „Метаморфозата” на Кафка). Колкото и брилянтно да са написани, често те се публикуват „неуважително”, неподходящо съчетавани с други разкази като подплънка, за да може томчето да бъде търговски възможно. Още по-лошото е, че много писатели понякога прилагат следната тактика: една хубава идея за 70 страници бива разтеглена в слаба книга от 300 страници, само и само за да се задоволят търговските изисквания. Сега дупката в сърцето на издателската дейност се запълва. Single намира своето място. В Съединените щати писатели като Чък (Чарлз) Паланюк, автор на „Боен клуб”, Сюзън Орлеан, Ейми Тан, Джордж Сондърс и Ан Пачет пишат Kindle Singles. И носителят на награда „Букър” Хауърд Джейкъбсън създаде едно такова произведение. А Маргарет Атуд (единственият носител и на двете награди „Ман Букър” и „Артър Кларк”) публикува „Позитрон”, дълго четиво в жанра еротична научна фантастика, в последователни формати Single. „Kindle Single е търговска марка и затова би било полезно да се измисли една дума за този формат. Предлагам към твърдата английска дума за книга book да се добави умалителната ирландска наставка -een (т.е. получава се думата bookeen в смисъл на книжле) – пише Джулиан Гоф (автор на сингъла „ТРЯС! Как загубих сто милиарда и намерих истинската любов”) Разбира се, от години писателите публикуват книжлета, но на тях често се е гледало като на нещо странно, като на фрагменти, губещи се сред големите книги. Без име, те не биха могли да съществуват пълноценно. Но давайки официална идентичност на новия формат, Amazon поставя книжлето на солидна комерсиална основа. За авторите това е много привлекателно: то означава повече свобода и повече пари. Така стават нещата: технологията променя изкуството и после изкуството променя продажбите. ■ 2013

декември

15


■ ЛИК особен поглед

Костенурката на Есхил От древността до наши дни голямата и малката история се преплитат, приканвайки към размисъл над нетрайния ни земен дял. Често се говори за иронията на съдбата: книгата „Костенурката на Есхил и други нелепи кончини в историята”, рожба на френски авторски колектив, показва, че в горчивоприсмехулния жанр тя не знае граници. Убит от костенурка, паднала от ноктите на граблива птица, гръцкият драматург Есхил заема ярко място сред личностите от древността, станали жертва на глупава смърт. След него римлянинът Плиний Стари умира, защото е поискал да наблюдава твърде отблизо изригването на Везувий, император Фридрих Барбароса изгубва живота си, защото е тръгнал да се къпе с доспехи, владетелят на франките Луи ІІІ разбива черепа си, докато преследва жена, а шведският крал Адолф-Фредерик издъхва, посягайки към четиринайсетия си десерт… В по-близки до нас времена Феликс Фор, Лорънс Арабски, Буенавентура Дурути, полковник Фабиен, генерал Патън и много други са заплатили с живота си апетитите, несръчността или лудориите си… Някои от тези личности, преждевременно споминали се по чудати причини, може би щяха да променят хода на света, ако бяха живели по-дълго. Авторите. Давид Алио е писател и завежда поредица в библиофилското издателство Le Regard du texte. Филип Шарлие е съдебен лекар и антрополог. Оливие Шомел е журналист. Фредерик Шеф е писател. Брюно Фулини е писател и историк. Брюно Леандри е писател и хуморист. Шестима приятели, дошли от различни хоризонти, са събрали най-поучителните си истории – не преди да ги проверят обаче, защото при разкази от подобен род понякога има голямо разминаване между мълва и действителност. При това авторите са поискали да изтъкнат не примерите за героична смърт, с каквито изобилстват учебниците по история, а онези, които те обединяват под квалификацията „нелепа кончина”. Обхванати са всички епохи, от древността до днес. Кратка формулировка съ16

декември

2013

провожда всяка личност, за да окачестви смъртта й. 120 разказа за глупава смърт в десет глави. Така книгата поднася обзор над стотина личности. Но разнородният материал е трябвало все някак да се организира. Избраният ъгъл е да се групират потърпевшите по типове: много лакоми, твърде разпуснати или пък прекалено спокойни. Общо десет теми, като предложените категории понякога са доста широки, като например тази, която обединява крайно чувствителните. Книгата включва и показалец на споменатите личности. Жертви на чревоугодието и ненаситността. Две рубрики се фокусират върху твърде лакомите и твърде сластолюбивите. В първата категория читателят ще открие неизбежния Франсоа Вател и неговото самоубийство. Натоварен да подготви пищното угощение, давано на 23 април 1671 в замъка Шантийи по случай гостуването у принц Дьо Конде на Луи ХІV, придружаван от кралицата, Орлеанския херцог и целия кралски двор, общо 3000 души, знаменитият майстор на изискани ястия решава, че ще „изгуби чест”, когато установява, че поради неочаквани гости печеното не достига. Но да извърши непоправимото, да се прониже в сърцето със сабята си, го тласка върховното оскърбление – закъсняващата доставка на уловена същия ден отбрана морска риба… макар че уловът скоро пристига и празникът продължава. По-малко познат без съмнение е случаят с японския актьор Мицугуро, ценител на фугу кимо, който въпреки уверенията си при поръчаните четири порции не се оказва неуязвим за смъртоносната отрова на рибата балон, концентрирана тъкмо в черния й дроб. По-смешна, ако може така да се каже, е рубриката, посветена на сластолюбците.

Избухливостта на създателя на пословутото уиски води до ритник по сейфа и… смърт

* Във ����������������� френски вариант, тъй като се отнася за превод на „Сун Дзъ в Гетисбърг” (Sun Tzu at Gettysburg, 2011) от Бевин Алекзандър, неговото дванайсето и най-ново съчинение, единственото, преведено досега на френски. Българската читателска аудитория вече познава друго произведение от този автор – „Десетте фатални грешки на Хитлер” (Изд. „Прозорец”, 2009).

Тук е отредено подобаващо място на Феликс Фор и неговата „щастлива смърт”: тя застига президента на Френската република по време на фелацио в една от залите на Елисейския дворец. Понякога прекалено любопитни! Тази категория поднася редица интересни случаи. В пламенното си увлечение по медицината папа Йоан ХХІ, живял през ХІІІ век, нарежда да устроят медицински кабинет в двореца му… но без съмнение поради тежестта на поместеното вътре подът се срива, повличайки папата. Франц Райхелт, по занятие шивач, изобретява костюм парашут, който решава да изпробва от Айфеловата кула през февруари 1912. В последния момент сам заема мястото на манекена, но… изобретението не проработва. Всичко се случва пред обективите на камерите или с други думи, изявата е заснета „на живо”. Понякога разглежданите случаи позволяват да се насочи светлината на прожекторите към несправедливо забравени личности като Розалин Франклин. Тя изиграва основна роля в откриването на ДНК, но става жертва на тогавашното женомразие. При това изследванията й я излагат на рентгенови лъчи и тя умира преждевременно на 37 години. Така и не получава признание за работата си върху ДНК, защото Нобелова награда


се присъжда само на живи хора. Други „забележителни” случаи. В тази група се откроява историята на Игнац Филип Земелвайс. Унгарският лекар е можел да спаси живота на много хора, ако го бяха слушали. Той пръв се доближава до идеята за микробите, но не е добре приет от колегите си, които виждат в твърденията му нападки срещу тях. Когато накрая се решава да публикува препоръките си, добавя яростни критики към представителите на лекарското съсловие, които се ожесточават срещу него. Посланието е замазано и няколко години по-късно Земелвайс се озовава в приют за душевноболни, където и умира от… септицемия вследствие на нараняване. Името на Джак Даниъл свързваме най-вече с история за успех, огряна от прочутото уиски. Човекът обаче си пада избухлив. Един ден, като понечва да отвори сейфа си, обърква за пореден път комбинацията. Вбесен, му тегли такъв ритник, че си счупва палеца на крака. Раната се инфектира и след седмица Даниъл умира от отравяне на кръвта. Днес най-голямото забавление на туристите поклонници е да се увековечат на снимка, докато теглят шут на касата му. Издъхнали на поста си. Уилям Хенри Харисън е американският президент, останал най-кратко на длъжност със своите 32 дни мандат, преди да бъде повален от пневмония. А някои дори не са успели да се порадват на избирането си – като Огюст Фере, който умира по време на преброяването на гласовете и значи без даже да разбере, че е спечелил депутатското кресло. Морис Берто, френски министър

на войната, присъства на старта на самолетното състезание Париж–Мадрид през 1911, но един самолет се разбива и го смазва. Той е единственият министър на войната, убит на поста си. Прекалено дейни срещу прекалено спокойни. Две глави са посветени на предалите Богу дух по причини от такова естество. Тук откриваме например Анри ІІ, сразен от удар с копие по време на рицарски турнир. Бейзболистът Рей Чапман пък умира, след като запратена топка го е улучила право в лицето. Известният изследовател Жул Дюмон-Дюрвил, преодолял толкова препятствия, става жертва на един от първите железопътни инциденти в историята в покрайнините на Париж. Сред прочутите личности се нареждат и фигури, които често биват свеждани до определена проява: такъв е случаят с Пиер Жорж, наричан полковник Фабиен или Фредо. Отъждествяват го с убийството на един курсант от Кригсмарине, но без съмнение по-малко се знае, че той е луда глава и голям шегаджия. Полковник Фабиен е убит от експлозия на мина, която разглежда в самонадеян опит да обезвреди, но случката е премълчана, защото не приляга твърде на образа му на герой и участник в Съпротивата. „Костенурката на Есхил” хвърля светлина върху редица случаи, като не пропуска да развенчае някои митове. Едновременно забавна и добре документирана, тя предлага поглед от друг ъгъл към историята.

и изненадваща, целяща да всее смут в редиците му (наречена ци). Това е принципът на решаващото разстройване на бойния ред, на изваждането от равновесие, предизвикано от единното използване на джън, тоест обичайна, праволинейна, приковаваща сила, и ци, тоест необичайна, ненадейна сила на обхождане… Читателят, заинтригуван от китайския стратег, е добре да започне може би с книга като тази: наглед абстрактни и произволни правила веднага се открояват като действени, щом бъдат пренесени в реален контекст. Но съчинението може да представлява интерес и за онези, които нямат влечение към военната стратегия. Първо, това е и историческа книга. Не би било от вреда да се научат или преосмислят някои факти от новата история. Второ, тя ни насърчава да вярваме, че човешкото действие не е напусто. С всичките примери, в които авторът обяснява как лицето на света можеше да бъде различно с прибягването до някои тактически или стратегически решения, подсказани от един и отхвърлени от друг, се убеждаваме малко повече, ако е нужно, че няма историческа фаталност. И най-сетне съвсем не е казано, че уроците на Сун Дзъ не могат да се прилагат и към по-малко исторически ситуации – например в областта на международните отношения, на икономиката или управлението на предприятия.

Сун Дзъ или изкуството да се печелят битки

Едно от големите класически произведения на китайската литература, „Изкуството на войната” от Сун Дзъ, обикновено се приема за написано през V в. пр. Хр., бурен период в китайската история, познат като „Пролети и Есени” и белязан от множество конфликти в още разпокъсания между отделни войнстващи княжества Китай. Оспорва се дори съществуването на неговия автор… – но виж, съчинението си е съвсем реално. Дали индивидуално или колективно, то излага в тринайсет глави някои ключови идеи, които да се имат на ум при воденето на военни операции. Както повечето китайски трактати от този тип, „Изкуството на войната” е преди всичко сборник принципи, основаващи се на здравия разум. Книгата е позната на Запад от ХVІІІ в., но разпространението й остава ограничено до любителите на китайската литература, докато успехите на Мао Дзъдун в китайската гражданска война (1945–1949), после в Корейската война (1950–1953) не осигуряват популярността й. ■

Заглавието на тази книга* звучи като маркетингов лозунг. Под него се крият всъщност осем грабващи скици на осем битки или военни кампании от ново време, нахвърляни от Бевин Алекзандър в стремеж да се премерят решенията на модерните пълководци по аршина на уроците на Сун Дзъ, китайски стратег от VІ–V в. пр. Хр. Авторът Бевин Алекзандър, американски историк, специалист по военна стратегия, е завидно убедителен. Завладяващо е да се види колко от добрите стари принципи се оказват непоклатими в конкретни случаи. Някои от тях са прости, чак пределно: да не се атакува врагът в силната му точка. Други – съвсем не толкова интуитивни: да се съчетае една операция, предназначена да атакува пряко и прикове неприятеля на място (наречена джън), с втора, по-малка, по-гъвкава

Изкуството на войната според Сун Дзъ

2013

декември

17


■ ЛИК литература В програмата на 357-те френскоезични автори, участвали в надпреварата за литературните отличия, които се присъждат към края на всяка година във Франция и приковават вниманието на медиите, са темите за любовта, смъртта, семейството и войната.

Напът към Друан

Добри критики, добри продажби, спечелено жури: наградата Гонкур за Пиер Льометр с „Довиждане там-горе“ не предизвика изненада. С книгата си той присъства в листите на шест награди и оглавява класацията на книжарите. Писателят (р. 1951) има дълга кариера зад себе с много отличия и вярна публика, само че в раздела на „черната литература“. Сега първата му „бяла“ творба разказва за изхвърлени на ръба на обществото двама оцелели (но в какъв вид!) от Първата световна война – „признателното отечество“ нехае за демобилизираните, интересува го само почитта към паметта на загиналите. Двамата тогава замислят зрелищна измама с паметници, а един безскрупулен сержант, обеднял аристократ, новопроизведен търгаш, изнудва близките, загрижени да приберат останките на убитите. „Мислиш, че умираш за родината, умираш за индустриалците“, възмущава се Анатол Франс през1922. Това е централната тема на романа, който повдига покривалото от скандала с изравянето на военни трупове, потулен от правителството. Смесвайки две събития, реално и фиктивно, авторът майсторски рисува картина на следвоенна Франция, където хитреците просперират, а капиталистите трупат богатства върху развалините. Пиер Льометр определи награждаването си като „добра новина за популярната литература“: „Академията Гонкур отличи умение, което идва от криминалето, от популярния роман.“ Известно е, че паричното измерение на наградата е символично. Но „този чек за 10 евро струва богатство“ (думи на лауреата), защото безотказ18

декември

2013

Сезонът на книгите но осигурява големи продажби. Другият претендент за Гонкур, получил два гласа по-малко от Пиер Льометр, е Фредерик Верже с дебютната си творба „Ардан“, привлякла вниманието на критиците и попаднала в листите на четири награди. 54-годишният автор преподава литература в парижко предградие и е писал книгата си в продължение на пет години. От „Галимар“ веднага харесали „изобретателността на този автор, богатия му стил и живия, понякога комичен разказ, макар да разполага историята в контекст на трагедия“. Разказът е оркестриран като трагикомична партитура с вложени оперетни откъси, излят на близо 500 страници, без да е разделен на глави. Действието се развива в Ардан, фиктивна столица на оперетно кралство, чието название отвежда към „Веселата вдовица“. Заемката дава тон на романа, чийто ритъм се дирижира от музиката. Двама приятели – управител на голям хотел край гората и евреин с шивашка работилница със затихващи функции – композират оперети. Но атмосферата на безкраен празник грубо е нарушена, когато в този спокоен пристан нахлува нацисткият звяр. При последната селекция за Гонкур сякаш внимателно е съблюдаван паритетът между „по-популярни писатели“ и „политературни писатели“. Към качествената популярна литература наред с наградения Пиер Льометр спада Карин Тюил с „Изобретяването на живота ни“. „Яростта на децата на имигрантите е сюжетът на моята книга“ – така Карин Тюил представя своя роман. Той би могъл да се резюмира като историята на младеж с арабски произход, който не се поколебава да си присвои част от самоличността на прия-

Събитието в ресторант „Друан”: обявяване на наградата Гонкур

Феминистката акция

Пиер Льометр получи Гонкур с „Довиждане тамгоре“

теля си евреин, за да направи успешна кариера като адвокат в Ню Йорк. Единият е печеливш, другият губещ. Но книгата отива по-далеч от идентичностния въпрос с амбицията да разбере и обясни света. С „Гола“ „политературният“ Жан-Филип Тусен приключва тетралогията за своята въображаема любима Мари. Какво се случва с една бурна връзка, непрекъснато разкъсвана, непрекъснато възобновявана? Журито на Ренодо явно е било съблазнено не само от необикновените размери на книгата: 1143 страници с тегло 1,3 кг – том, „едър като бременна


Впрочем тъкмо в сезона на литературните награди излязоха две книги, посветени на този френски ритуал и възприети като дебат по въпроса за какво служат литературните награди. В „Напът към Друан“ писателят и журналист Пиер Асулин, от миналата година член на Академията Гонкур, проследява 110-годишното съществуване на наградата Гонкур. Силви Дюка, дългогодишен анализатор на историята на литературните награди, още от полемичното заглавие обявява тона на своите изводи: „Литературата, на каква цена?“ Нейният коментар: „Сезонът на наградите, това са над 400 книги, 555 тази година. С наградите се говори едва за трийсетина от тях. Това само по себе си е несправедливо и произволно.“ .

Фемина и другите

Мари Дарийосек , „Трябва много да обичаш мъжете“ – Медиси

жена в деветия месец“ според определението на автора. Любопитна подробност – на пресата състрадателно е бил изпратен дайджест на романа от 150 стр. Мълвата изпреварващо открои „Раждане“ на Ян Моа (ЛИК вече го представи в миналия си брой). А още в първите страници авторът обезоръжава критиците, като в забавна смесица от мазохизъм, хумор и егоцентризъм сам си представя най-ядните упреци, които биха могли да му бъдат отправени. По традиция двете водещи награди Гонкур и Ренодо се обявяват в ресторанта „Друан“ пред блъскаща се орда фотографи и журналисти. Тази година маскирани с бради активистки от феминисткото движение „Брадата“ за кратко успяха да проникнат на местопроизшествието и да прочетат манифест, в който протестират срещу липсата на жени сред съдниците и кандидатите. „Скъпи членове на журито Гонкур, за 110 години и при 109 връчени награди вие почетохте 99 пъти талантливи писатели от мъжки пол.“

Със „Сезонът на мрака“ дамите от журито на Фемина отличават седмия роман на Леонора Миано, родена в Камерун през 1973 и установила се в Париж. В едно африканско село дванайсет млади мъже изчезват мистериозно... Как да си представим страхотния шок за жителите на село в Западна Африка, предизвикан от началото на трансатлантическия износ на роби през ХVІІ век? Как достига до днес споменът за това изтръгване из корен? Чрез литературата, е отговорът на писателката. И в новата си творба Леонора Миано продължава да разработва темите: майки и деца, империя на вярванията (прокоби и магии...), силата на ритуалите, жертването на единици за благото на общността. Действието се развива във въображаема страна от Субсахарска Африка и разплита загадката до първата брънка на пленяването и изпращането в робство.. Фемина за есе отиде у Жан-Пол и Рафаел Антовен за „Любовен речник на Пруст“. Канадският писател Ричард Форд получи Фемина за чуждестранен автор с романа „Канада“ – за разпада на едно американско семейство през шейсетте години на миналия век. „Историята на жена, която разбира, че е бяла, изживявайки любовна връзка с чернокож“ – така Мари Дарийосек представя книгата си „Трябва много да обичаш мъжете“, с която спечели Медиси. Пълният цитат от Маргьорит Дюрас: „Трябва много да обичаш мъжете. Да ги обичаш много, за да ги обичаш. Иначе не е възможно да ги понасяш.“ Морето и страхът са два елемента, които си пасват. Героят на нидерландския писател Тойне Хейманс („В морето“, Медиси за чуждестранен автор)

Леонора Миано със „Сезонът на мрака” e тазгодишната носителка на Фемина

има защо да бъде стресиран. Без никакъв опит той се впуска безнаказано в самотно плаване с платноход, докато не качва осемгодишната си дъщеричка за последния етап в Северно море. През една бурна нощ тя изчезва, паниката тласка бащата до ръба на лудостта... Хейманс определено умее да изгражда напрежение и страховита, хващаща за гърлото атмосфера, но според някои критици отстъпва по талант на Лаура Касишке („Зимен дух“), достигнала редом с него до финала на тази награда. Медиси за есе бе присъдена на Светлана Алексиевич за „Времето на секъндхенда. Краят на червения човек“. Маел Ренуар разсъждава върху понякога абсурдните връзки, които изкуството поддържа с властта и отминаващото време. „Реформата на пекинската опера“ – както указва заглавието, с което той спечели наградата Декември (сред най-големите в цифрово изражение, 30 000 евро) – се развива в Китай. По времето, когато Мао повелява изкуството да стане пролетарско. На учител по литература е поверена задачата да пренапише древните пиеси от жанра „пекинска опера“, като изчисти от тях всички императори и принцеси. Накрая изпада в немилост, бива обвинен в „идеологически извращения“ и наказан. Ала двайсет години по-късно научава, че ремиксираните в стил Мао пиеси отново са на мода.... За финал Наградата за роман на Френската академия – макар академиците да се изхитриха (безсмъртието задължава!), като от няколко години изтеглиха своята дата в челото на нанизаните през ноември обявявания на литературните призове. Тази година те без колебание дадоха своя глас за Кристоф Оно-наричан Био и неговия разказ с автобиографични оттенъци и овладян лиризъм за страстната и трудна връзка между парижки журналист и известна фотографка, привлечена от света на акулите. ■ 2013

декември

19


■ ЛИК литература

Три американски романистки Когато се каже „романистки”, съвсем естествено идва продължението „британски”, тъй като те притежават особена разказваческа дарба и остър език. Ала и оттатък Атлантика те са много, различни и увлекателни – макар някои да избраха Европа. Констатацията е от обемисто досие по темата на Magazine Litteraire. От него избрахме да ви представим със съкращения три имена.

Алисън Лури

Университетска преподавателка, тя описва по начин, сходен с този на Дейвид Лодж и Уди Алън, патетичните илюзии и���������������������������� крайната дребнавост на американските интелектуалци, без да се поставя над мелето. Макар и дълбоко американска с биографията си, Алисън Лури създава литературно творчество, доста британско по дух. Дъщеря на професор имигрант от латвийски произход, тя учи в Кембридж, Масачузетс, и цял живот преподава в университета Корнел, щата Ню Йорк. Омъжвала се е два пъти за ин20

декември

2013

Кадър (горе) от „Открадната красота” на Бернардо Бертолучи. Съсценарист на филма е Сюзьн Майнът

телектуалци и има три деца от първия си брак. Романистката, родена в Чикаго през 1926, е близка до Елизабет Тейлър (писателката, разбира се ...) и Анита Брукнер, но притежава по-хаплив хумор и по-безпощаден реализъм. Родее се по-скоро с течението на английските романистки: интимност, интелектуални влияния, язвителна сантименталност, самоосмиване... Прекарва част от годината в Кий Уест, на който посвещава някои от страниците си, и успява да следва двойна кариера на автор и на университетски преподавател (професорите често са нейни персонажи и невинаги успяват да се опазят от убийствения й поглед). Анализира семиологията на модата („Езикът на дрехите“) и литературата за деца.


Впрочем авторката не изглежда убедена, че човек някога достига зряла възраст в средата, в която тя се движи и която описва. Атакува наивността, илюзиите, на които всеки се поддава, особено в сърдечната и сексуалната сфера, трогателната доверчивост, както и жестокия и злонамерения егоизъм. Всеки от романите й е огледало, което тя подава на читателите си, повечето от които принадлежат на същия онзи вивариум, от който тя черпи персонажите си. Огледало, което подава и на себе си, разбира се. За да оправдае чудовищния егоцентризъм на своята героиня Делиа Делоне, успешна романистка, леконравна, манипулаторка и кариеристка – героинята на „Истината и нейните последствия” (2005), – Алисън Лури описва така съдбата на застаряващите писатели: „Хората толкова бързо ви забравят, винаги искат нещо ново. Всички знаят как става. Нищо не пишеш, но получаваш пари и награди оттук-оттам и скоро се оказва, че си получил повечето награди. Опитваш се да печелиш пари, като изнасяш публични лекции, но и те стават все по-редки. Накрая се превръщаш в един от онези бивши писатели, които предизвикват съжаление, от онези, които срещаш в ателиетата по писане и които обикалят университетите като гост-преподаватели.“ И описанието продължава, все по-зловещо и цинично. Алисън Лури с удоволствие показва дребнавостта на амбициозните си, но страхливи герои, които убива с язвителността си. Трудностите, с които се е сблъскала, за да се наложи – Лури не е приета веднага в кръга на американските автори на романи, – тя описва в красивия и странен разказ, спомен за дългото й приятелство, оказало се едно от най-важните в живота й, с поета Джеймс Мерил (1926–1995) и неговия спътник Дейвид Нойс Джаксън (1922–2001): „Започнах да се съмнявам, че някога ще стана писател. Наймногото, на което се осмелявах да се надявам, бе поне някой от ръкописите ми да бъде публикуван, било и за да остане незабелязан. Бях на път да се съглася с преценката на мъжа ми – че талантът ми е посредствен, непостоянен и че си губя времето да редя дума след дума. И така до пролетта на 1961 не бях публикувала нищо за десет години освен похвално слово за поетесата Вайълет Рени Ланг, което Джими и Дейвид бяха финансирали. Вече смятах положението си за отчайващо и бях смазана, когато изведнъж един нюйоркски издател прояви интерес към третия ми роман“ (Familiar Spirits, 2001). Произведението

е странно, тъй като се отнася основно за спиритични сеанси в компанията на гей двойката, „чираци магьосници“. Едва с романа „Външни работи“ (1984), отличен в САЩ с Националната награда за книга и Пулицър, Алисън Лури излиза от сянката. Разбира се, тя не е напълно непозната, тъй като вече е публикувала седем романа, но без особен успех. Развиващи се предимно във въображаемия университет Коринт (вдъхновен от Корнел), те се подчиняват на същите конструктивни правила, както британските им съответствия ������������� (главно романите на Дейвид Лодж) и някои филми на Уди Алън: сантиментална бъркотия, творчески и сексуални провали и измами от всякакъв род. Алисън Лури получава френската награда Фемина за чуждестранен роман с „Истината за Лорин Джоунс” (1988), изследването на биографията на една художничка. В „Не казвайте на големите” (1990) и „Момчета и момичета завинаги” (2004) Алисън Лури събира своите проучвания и лекции за детската литература, която отлично познава: тя очертава основните принципи на повествованието и въображаемия свят на приказките и ги търси в големите романи за възрастни от Шарлот Бронте през Хенри Джеймс до Скот Фицджералд. В хумористичните си психологически анализи и представянето на смешни архетипове тя се забавлява с илюзиите на своите персонажи, които си създават чудновати вътрешни светове, на които се опитват да по��������������������� д�������������������� чинят често неподатливата и сурова реалност. Огромните усилия, които героите полагат, найчесто в любовните истории, за да не приемат враждебната действителност или за да я принудят да вземе желаната форма, имат комичен и понякога патетичен ефект. Но реалността невинаги надделява. И авторката понякога отвежда читателите си в един мечтан свят, който противоречи на често прозаичната действителност, която доминира повествованието й. Не така поетична и мечтателна като британската писателка Барбара Пим, Алисън Люри използва литературата с лекота като инструмент за самонаблюдение, разкриващ бездни от низост.

Луиз Ърдрич

Често приемат тази авторка с индианско потекло като Тони Морисън на коренните народи, чиито осакатени съдби разказва. Но и тя също не може да бъде ограничена до една-единствена кауза. От трийсетина години Луиз Ърдрич тъче особено оригиналното си и строй-

но творчество. Заедно със сборниците й с поезия и новели, както и книгите за млади читатели, нейните романи, преведени на много езици, я наложиха сред изтъкнатите представители на американската литература. Подобно на Тони Морисън и тя черпи материала за разказите си от историята на потиснатите народи на Америка. Двете са близки и по майсторството си на разказвачки, които проследяват невероятни индивидуални съдби на фона на колективната история с присъщия си богат стил, примесвайки към подробния реализъм поезията и вълшебството, към прозата на всекидневието – акцентите на мита и епопеята, присъщи на устната култура. Родена през 1954 от майка индианка оджибве, носеща във вените си кръвта на френски предци, и с баща от германски произход, Луиз Ърдрич, най-голямото от пет деца, израства в малко село в равнините на Северна Дакота. В този щат в Средния американски Запад се зараждат всички нейни разкази, които потапят читателя един век назад в бурната сага на родовете оджибве – най-многобройната американска народност, живееща от двете страни на канадската граница. От����������������������������� „Магия за обич”������������� , първия публикуван роман през 1984 и веднага отличен с Националната награда на критиката (преведен и на български), до The Round House, получила през 2012 престижната Национална награда за книга, една особеност характеризира творчеството на Луиз Ърдрич. Всеки роман е изграден върху полифонична основа, редувайки епохите и разказите. Освен това от книга в книга, подобно на пъзел, се появяват персонажи и фрагменти от истории от други книги. Предшественици или потомци, този или онзи член на фамилиите Нанапуш, >> 2013

декември 21


■ ЛИК литература Кашпоу, Ламартин, Морисе, Лазар, Филаджър ... се появяват изневиделица в някоя глава. Този лабиринт от връзки рисува изключителна човешка фреска, наситена с духовност и буйна сексуалност, където преобладават темите за издръжливостта, любовта, мъката и загубата. Силни жени, които превръщат живота си в разрушително или градивно начинание, упорити и непостоянни мъже, способни на неочаквани извисявания въпреки пропастите, където животът ги хвърля, преминават през епопеята на оджибве и разказите на мигрантите, както в „Певческият клуб на майсторите касапи” (2005), вдъхновен до голяма степен от дядото по бащина линия на Луиз Ърдрич. Романистката изпитва дълбока нежност към персонажите си, но умее да си служи и с язвителната ирония, описвайки техните низости, скитания и похотливост. Острият хумор, чудачеството и вълшебството изострят отчаянието и драматизма в тази житейска хроника. Истински моменти на благодат внасят облекчение в хаотичните съдби, най-често благодарение на музиката – друга голяма тема на Луиз Ърдрич. Пиано и сонатите на Шопен разрешават невероятната интрига на „Последен доклад за чудесата в Литър Но Хорс” (2001). В „ Нашествието на дивите гълъби” (2008) пък цигулка спасява живота на стария чичо на момичето и събира общността (романът може да се прочете на български). „Печатът на сенките” (2010) обърка читателите, свикнали с нейните полифонични романи, обхващащи няколко епохи. Замислен по време на сериозна болест, която Луиз Ърдрич успява да преодолee, този мрачен роман����������������������� разказва за разпадането на една двойка заради стремежа за господство и манипулиране и не е без връзка с биографията на писателката (нейният съпруг Майкъл Дорис, антрополог и писател, от когото тя има три деца и с когото отглеждат и три осиновени деца, се самоубива през 1977, две години след тяхната раздяла). Но той показва и стилистично обновление и пречистване. The Round House – втора част от трилогията, започнала с „Нашествието на дивите гълъби” – вече използва един-единствен разказвач, 13-годишен юноша, свидетел на насилието, на което е била жертва майка му.

Сюзън Майнът

С четирите си романа тя се наложи като изкусна портретистка: предпочитанието й са привидно безцветните порсонажи, чиято сила и скрити кон22

декември

2013

трасти умело разкрива. Сюзън Майнът е родена в Бостън на 7 декември 1956 в многобройно семейство. Първата й книга Monkeys („Пакостници“) излиза през 1986 и веднага жъне международен успех. Името й стои редом с това на Бертолучи за сценария на „Открадната красота” и с това на Майкъл Кънингам за сценария на филма „Вечер“ . След 2003 много странно Сюзън Майнът не е публикувала нищо. Въпреки това с четири романа и един сборник новели (плюс сборник стихове) тя се нарежда сред големите съвременни американски писатели. Три от нейните пет книги може да се смятат за много значителни произведения. Сюзън Майнът е едва на 30 години, когато публикува Monkeys („Пакостни����������� ци“) – сцени от живота на семейство от Ню Ингланд, баща, майка и седем деца. Книгата явно е автобиографична творба и разказва за всекидневие, изпълнено със сблъсъци, радости, съучастничество и съперничество, нежност, отчаяние – с една дума, всичко, което циментира и разединява баналния, мрачноват и сияен градеж, наречен семейство... Сюзън Майнът майсторски и постепенно разгръща историята, всеки персонаж изкачва стъпалата на потайно стълбище: на последното стъпало всеки е сам със себе си, знае го и го приема или поне се опитва. Страница след страница Винсънтови символизират всички семейства в света с техните катастрофи, заблуди, пориви, бунтове, моменти на щастие с незабележимите или зрелищни възраждания и всичко това, описано с невероятна яснота и сдържаност, която граничи с поезия. С малко думи всичко е оголено. С втория си роман Folly („Лудост”) Сюзън Майнът достига почти съвър-

шенство. Книгата започва по времето, когато САЩ се готвят да се включат в първия световен конфликт. Ние сме в Бостън и Лилиан Елиът, девойка пуританка, пламенна, прекалено мила, за да е искрена, среща прелъстителя Уолтър Вейл, който ще се окаже егоист, циник, жесток и ненаситен. Уолтър заминава на фронта, остава жив, установява се в Париж и изобщо не се обаж������� д������ а. Любовта, която Лилиан изпитва към Гилбърт Финч, я изтръгва от болестното й вцепенение. Тя се омъжва за него, има две деца, води спокойно съществуване и един ден научава, че Уолтър Вейл се е оженил, останал е вдовец, отново се е оженил, напуснал е Франция и пак живее в САЩ. Внезапно той се появява отново в живота й, разрушава устоите му, прави я своя любовница за ����������� �������� една вечер и я напуска сутринта. Но Лилиан намира сили отново да намери Уолтър и тогава настъпва окончателният разрив. Лилиан се затваря в дома си. Миналото трябва да замълчи и тя хлопва вратата пред него. Накратко, тя става невидима и се превръща в главния призрак в своя дом. Това е книга, която се разгръща с отлично премерена и обмислена бавност, написана е с безмилостна яснота и читателят усеща с ужасна точност вътрешните бездни, пред които е изправена героинята. С напредването на романа нейната личност става все посложна с размислите какво е мястото й в света и какво е да се живее. Този прекрасен роман изучава най-фините потрепвания на женското сърце. Сюзън Майнът вече е готова да напише Evening („Вечер“) – съвсем кратък литературен шедьовър, една безкрайна книга, чието богатство и блясък не могат да изчерпят и сто прочита. И в нея централният персонаж е жена. Когато книгата започва, героинята е на шейсет години и живее в Кембридж, Масачузетс. Ракът е напът да я победи. Достатъчно е една сутрин една от дъщерите й да подложи под бузата й възглавничка, напълнена с листа от балсамово дърво – предмет, открит в куфар на тавана, – за да се отприщи у нея буря, и онова, което тя е заровила в миналото си, да се появи отново с последователни взривове и убийствени възпламенявания. „Вечер“ е майсторски написана книга за мълчанията и виковете, които отекват във всяка памет, и���������� примирието, което човек се опитва да сключи с нея. С шеметно увличаща съвършена конструкция, това несъмнено е една от най-прекрасните любовни книги на последните десетилетия. ■


Различен духовен пейзаж

Един от най-известните писатели в Полша Анджей СТАШУК (1960, Варшава, писател и издател), носител на наградата НИКЕ, и не по-малко популярният носител на същата награда от читателите Кшищоф ВАРГА (1968, Варшава, писател, критик и журналист) се срещнаха с българската публика по покана на издателство „Парадокс” и Полския културен институт у нас. Те представиха книгите си в София и в Пловдив. Сташук имаше издадени вече три книги – „По пътя за Бабадаг”, „Галицийски истории” и „Девет”, а на пазара вече са и романите му „Таксим” и „Белият гарван”. С „Гулаш с турул” и „Надгробна мозайка” на Кшищоф Варга читателите ще се срещнат с този автор за първи път. Гостуването на двамата полски писатели потвърди отново високата класа на полската литература и остави усещането за свобода и неповторимото им личностно присъствие. Специално за списание ЛИК Силвия ЧОЛЕВА разговаря с тях. в един нов вестник, създаден след 89-а. Знам, че комунизмът е бил време на репресии, сиво време, но това е времето на моята младост, която човек винаги е склонен да митологизира. Още повече че не съм бил жертва на натиск и на репресии, никога не съм бил беден, тъй като баща ми беше унгарец и всъщност ходехме да пазаруваме в специален унгарски магазин за дипломати, където пристигаха тировете от Унгария и носеха всичко. Дори не можах да преживея травмата на нищетата или бедността. Затова ли в „Надгробна мозайка” прескачате така през годините и въпреки че уж става дума за 2070, всъщност пишете за времето, в което сега живеем? Кшищоф Варга: Да, това е съвсем умишлено. Не исках да пиша научна фантастика, няма ги декорите на сайънс фикшъна, това не ме интересува особено, но не е и антиутопия. Исках да покажа, че бъдещето изглежда така, както днешното време, тоест че историята се повтаря като един вид карикатура, по по-абсурден начин. По тъжен за съжаление и смешен начин. И ужасен. Защо убихте героя си? Кшищоф Варга: Това не е единственият случай, в който убивам героите си. В друга своя книга направо започвам с това, че героят загива. Може би просто не изпитвам емпатия към героите си, не ги обичам. Давам им някакви свои черти, но накрая изпитвам удоволствие, когато мога да им причиня нещо лошо. Това не може да се каже за вас, господин Сташук. Вие като че ли обичате героите си, прощавате им. Анджей Сташук: Да, защото моите герои носят моите черти. Аз съм егоистично настроен. За мен комунизмът >> © Владислав Христов

В книгите си описвате периода преди падането на Стената и малко след това. Общо между двамата според мен е, че опитвате да погледнете с ирония на това време, но всеки от вас „хваща” случилото се на своето поколение. Кшищоф Варга: С цялото ми уважение към Анджей, трябва да обясня, че той е по-възрастен от мен с 8 години и ако говорим за паметта за времето на комунизма, неговата е по-богата, защото е живял по-дълго. Анджей Сташук: Понеже съм възрастен, паметта ми е отслабнала, но възАнджей Сташук растните хора доста добре си спомнят миналото… Кшищоф Варга: Просто той повече неща е видял, има по-голям опит, защото е бил вече възрастен човек. Понеже смяната на системата и първите свободни избори в Полша са по времето, когато започнах да ставам възрастен, времето на комунизма е времето на моето детство и юношество. Като зрял човек вече всъщност съм живял в демократичните времена на третата Полска република, както казват. И ако говоКшищоф Варга рим за поколения, аз и моите връстници сме хора, на от предишната система, с нов поглед, които всичко им бе поднесено като на които могат да кажат няколко думи на тепсия, наготово. Помня как съм преанглийски. Изведнъж тези, които бяха карвал ваканциите с мои съученици, облечени като хипари, сложиха костюкак съм пил бира, когато сме били на ми, станаха директори. Всичко се пропалатка. Когато се смени системата, те мени. Следващото поколение, с 10 гоотидоха да работят в банки, в рекламдини по-младите, които бяха по-добре ни агенции, започнаха да стават диобразовани дори от нас, по-добре знаеректори, защото дойде нова действиха езици, бяха видели света, се оказа, телност, тази на капитализма, на банче са един вид прецакани. Защото ние ките, на рекламните агенции и в нея вече бяхме заели работните места. Аз имаше нужда от хора, необременени например отидох да работя в медиите,

2013

декември

23


■ ЛИК литература беше прекрасно време, защото бях на двадесет и няколко, бях млад, пълен със сили, и тогава човек най-реално съществува в света. Най-интензивно емоционално живее в тези млади години, тоест е безкористен. И всъщност ти е все едно дали е комунизъм, дали не е комунизъм. А кога става „не все едно”? Анджей Сташук: Когато започваш да усещаш, може би след 40, че си смъртен. Но аз имам доста особени преживявания и опит, свързан със смяната на системата, защото 89-а и 90-а съм ги прекарал дори не на село, където сега живея, а в едно съвсем отдалечено място, и ние всъщност не забелязахме кога рухна този комунизъм. Изведнъж започнаха да пристигат наши приятели от града с нови коли, внезапно стана ясно, че има свобода и те започват да се занимават с някакъв бизнес. Това достигна до нас като пореден кръг от бавна вълна във водата. Така че може би не съм типичен пример за представител на моето поколение в това отношение. Нашият албански колега Фатус Лубония, който 20 години е преживял в трудов лагер, можете да си представите за какво говоря, има прекрасен разказ за един човек, който изпитва тъга по този лагер, защото там е минала младостта му. Ето сега е свобода, има демокрация, можем да правим всичко, но сърцето му го тегли натам, където е бил окован във вериги и е работил тежък труд в мината. Това е нашето биологично минало. Това е и разказ за поляците, които са били изпратени в изгнание в Сибир по време на царска Русия, и когато се връщали в Полша, вече като свободни хора, тях ги е теглело отново към Сибир. Имаше го в романа „Таксим”, че хората са носталгични към времето, когато не е могло да пресичат границите. Това не е ли удобството на затворената система, извинение, че не мога да правя нищо и затова си стоя… Анджей Сташук: Да не поемаме отговорност… Тогава човек се съсредоточава върху вътрешния си живот. Тогава живееш вътрешно интензивно. Кшищоф Варга: При поляците нещата все пак изглеждат доста по-различно. Дори когато границите бяха затворени, поляците бяха много мобилни, такъв народ сме. През 70-те и 80-те години като венецианци от миналите векове, като финикийци от древността те обикаляха и търгуваха, правеха бизнес сякаш от нищо. Много иронично, даже злъчно пише24

декември

2013

те за икономиката, която ръководи сега света. Кшищоф Варга: Смятам, че капитализмът е много благодатна тема за ирония и за гротеска. Глобализацията и капитализмът за мен са такива явления, че просто ме сърбят ръцете да подходя точно така към тях. Правих наскоро интервю с Олга Токарчук и тя каза, че се чувства добре като локален писател, което в съвременния свят не е обичайно. Кшищоф Варга: Нека си седи вкъщи и да престане да пътува постоянно. Много обичам хора, които обикалят света с различни стипендии и после обясняват, че искат да бъдат локални писатели. Вие какви писатели искате да бъдете – да ви знае целият свят или определено общество от интелигентни хора, локални или глобални? Кшищоф Варга: Покажете ми един писател, който най-искрено ви казва, че не иска да бъде известен. Няма такъв. Мисля, че всеки иска да прави своята литература, такава, каквато той я усеща, и при това да бъде известен. За мен този избор – дали ще бъда покомерсиален, или не, не стои. Винаги се радвам, когато книгите ми са четени, превеждани, затова няма сега да ви замазвам очите и да ви лъжа, че искам да бъда един мъничък писател, познат и четен в един град или само в някакъв квартал. Анджей Сташук: Високо ценя своята локалност. Живея далеч от хората и много ми е хубаво. Моят живот на село и това, че съм откъснат от света и не съм принуден всеки ден да влизам в метрото, не трябва да карам кола например, че с едни и същи дрехи мога да си ходя една седмица и да не се мия и да не се къпя… мога да си го позволя благодарение на това, че книгите ми са известни в Полша, четени са. Затова живея по този начин – също си е някакъв вид бизнес. Аз просто не вярвам в тези определения. Фактът, че нашите книги се продават, ни дава свобода да можем да си позволим да пишем, иначе човек няма смисъл да се затваря в една малка общност. Писателите от бившия соцлагер в чужбина имат непроменим етикет „писател от Източна Европа”. Харесва ли ви това определение за самите вас? Кшищоф Варга: Така сме популярни на Запад и биваме разпознавани. Може би немците искат да видят такъв тип – някакъв див европеец, – щом идва от Изток, значи носи голямата душа на Изтока. Може би и ние несъз-

нателно се възползваме от тези определения. Аз сигурно също играя на тази нотка, когато отида в Германия или някъде на Запад и използвам този вече създаден интерес. Обаче винаги имам чувството, че знам повече за света от тях и имам да кажа повече. Няма лошо в това да съм от тази част на Европа. Нещо смешно – случва ми се понякога, когато съм в Германия, да почна да говоря на руски, да се правя на руснак, правя си такива експерименти. Смятам се за централноевропеец, ако щете, дори и поради смесения си произход. В Централна Европа има нещо особено, специфика, различен духовен пейзаж и аз вече започвам да вярвам в това определение. Съществува нещо като централноевропеец, като принадлежност към Централна Европа, без да обръщаме внимание на това гражданин на коя държава си. Наистина сме различни от тези хора и на Запад, и на Изток. Горките ние на Балканите… Анджей Сташук: За вас е още посложно. Но вие на Балканите сте поинтересни, дори за централноевропееца сте по-интересни. Не случайно съм прекарал няколко години от живота си на Изток, на Балканите, пътувайки, издавайки писатели от Балканите и пишейки за Балканите. Тогава и през ум не ми е минало да отида на Запад, да пътувам на Запад и да пиша за Западна Европа. Кшищоф Варга: Представете си колко е трудно, колко голямо художествено предизвикателство е например да пишеш за Цюрих, трябва да си наистина майстор. Трябва да си гений, за да напишеш интересно за Залцбург, докато в Централна Европа темите сами ти идват в ръцете. Посоките в днешния свят се промениха. Те вече са север–юг. Кшищоф Варга: Това е всъщност бъдещето на света и този беден Юг ще дойде при нас. Много неща се променят, ето по-бедният Юг започва да тропа на вратата на по-богатия Север и казва дайте ми част от вашето богатство, споделете го. Вече много си личи, че северните страни, които са били изключително толерантни, започват да изграждат „стени”, започва да се заражда национализъм. Например Холандия, която беше образцова среда на мултикултурност, сега има радикални антимиграционни партии и мисля, че съвсем скоро така ще стане и в Скандинавия. Швеция беше модел на съжителство на различни нации, приемаше всички, а сега на скандинавските страни започва да им писва от по-бедния Юг. Чакат ни интересни


времена. Мисля, че ние ще преживеем сблъсъка на цивилизациите, за който пише Хънтингтън. Може би векторът ще е друг, ще бъде по линията не Изток–Запад, не ислям и християнство, а бедни и богати. Защото има и богат, и беден ислям. Дори вътре в рамките на самия ислям огромната ненавист между сунити и шиити ще се проявява по различен начин. Това е може би самоубийството на цивилизацията на белите, която е измислила телевизията. И която чрез телевизията показва на бедните света на богатите, на осигурените и на охолството. Струва ми се, че това мислене от края на Студената война, идеята на Фукуяма за края на историята и че навсякъде ще възтържествува либерализмът, е наивно. Оказа се, че няма да се получи. Фукуяма е водил доста наивен и удобен, охолен живот и от своята гледна точка така е предрекъл нещата. Историята се променя, повтаря се, но няма такова нещо като край на историята, мисля, че ни очакват много интересни времена. Съдбата на малкия човек в историята е отразена по специфичен начин в книгите ви, господин Сташук. Анджей Сташук: Човек винаги е малък пред историята. Може би не познавам много велики хора, затова… Живея сред нормални хора, е, от време на време може да ми дойде на гости Кшишек от Варшава, но аз общувам и виждам около себе си все нормални, обикновени хора. Смятам, че този така наречен обикновен човек е прекрасен литературен материал, защото носи разказа за поражението и за борбата. Самият аз съм обикновен човек, не съм завършил някакво особено училище, майка ми е от обикновено селско семейство и моят живот е бил съвсем обикновен. Когато се събира семейството ни и ги видя всички на едно място, си давам сметка, че са плебеи. Не бих могъл да пиша за някакъв велик, безумен писател, за политик, това са най-скучните образи на света, найскучните герои. Пишеш за това, сред което живееш. Това е езикът ти, това е твоят свят, това са миризмите, това са сетивата ти. Вашите обикновени герои четат ли романите, в които ги описвате? Как реагират? Анджей Сташук: Не мисля. Всъщност не съм ги писал специално за тях. Подозирам, че някои биха чели – например момчето от „Белият гарван”. Впрочем един от образите в този роман после стана първият ми издател. Той преминава и в следващи мои кни-

ги. За съжаление вече почина. Не, не мисля, че ме четат, но подозират, че пиша за тях, усещам отношението, те може би си мислят: внимавай, че може да ни опише в някоя книга… Знаят, че пиша за техния свят, и мисля, че са горди от това, радват се, че светът им бива записан и остава на книга, че може по телевизията да кажат, че ето това е свързано с техния свят. Така че имам кредит на доверие. Кои са вашите места за писане? Как пишете и къде? Кшищоф Варга: Аз пиша в леглото на лаптопа. Подлагам си възглавницата и полулежейки в удобна позиция, пиша. Вкъщи. Не може да си вземеш лаптопа, да заминеш и да пишеш пред някой прекрасен планински пейзаж. Тогава може би да напишеш някакви онанистични стихове, но прозата и есеистиката са работа за маса, за бюро, която трябва да се върши вкъщи. Обаче аз се чувствам по-добре застанал така, отколкото наведен над бюрото. Анджей Сташук: При мен е важна тишината. Трябва да има пълна тишина, домашна атмосфера. Дори си построих дървена къщичка от 30 кв. м, намира се на двеста метра от къщата ми на едно възвишение. Има огромен прозорец, от който се разкрива прекрасна гледка. Там мога да пиша проза. Защото, ако трябва да напиша фейлетон, някакви статии, вече се научих и по хотелите да го правя. Както татко отиваше във фабриката, така и аз си взимам лаптопа и отивам в моята усамотена малка къщичка, за да имам своите стени, покрити с книги, и този прозорец. Там мога да пиша в пълна тишина, там се чувствам като у дома си. Съгласен съм с Кшищоф, че добра проза не мога да пиша, пътувайки. Искам този пейзаж и тишина. Как се отнасяте към политическата коректност? И двамата не я спазвате особено… Кшищоф Варга: Нямам отношение. От една страна, е добре, че нямаш право да обидиш някой, не можеш да го наречеш български боклук или полска свиня, или чифут. От друга страна, политическата коректност може да убие езика, литературата и изкуството. Забелязвам например, че в някои полски романи напоследък много се стараят да бъдат политически коректни. Но литературата е нещо друго.Тя може да бъде обидна, може да съдържа такива неща, защото в литературата са важни езикът и емоциите. Езикът на изкуството и публичният, общественият език, политическият език са две абсолютно различни неща. Иначе стигаме до това, че

може би ще бъдат ликвидирани всички обидни думи, всички вулгарности, всички псувни. Имах възможността да изчета неотдавна няколко, включително и наградени, полски романа, които са използвали точно политически коректен език. Имаше едно изречение, в което авторката разказва: „През тази нощ в града се стигна до размирици между ромски младежи и въоръжени подрастващи.“ В това изречение се съдържа цялата политическа коректност, значи задължително трябва да напишеш ромска младеж, не може да напишеш хулигани цигани и хулигани поляци, а всъщност и едните, и другите са едни млади бандити. Просто една група бандити, хулигани и гамени се бият с други. Езикът на литературата всъщност е абсолютно некоректен, ако трябва да използвам същия термин. Да вземем Рабле например, коректен ли е неговият език? Имам определение за различните подходи към хумора в книгите ви: хумор и меланхолия у Анджей Сташук и хумор и ужас при Кшищоф Варга. Кшищоф Варга: Хуморът ни пази от отчаянието и ужаса, защото ако беше само ужас и само отчаяние, нямаше да можем да го преживеем, а когато човек е с чувство за хумор, устоява. Това ни отличава от животните, може би понякога кучетата проявяват чувство за хумор… Анджей Сташук: Да, само смехът. Само човек може да се смее, и то на фона на целия ужас и на тежките неща в живота. Не може да приемем тези неща. Трябва да имаме надежда, че Господ Бог също има чувство за хумор. Кшищоф Варга: Всъщност това би било най-лошата информация, ако някой път разберем, че Господ Бог няма чувство за хумор. Това е най-лошото, което може да се случи. Той вероятно го има, само че по някой път е доста злобничко. И лош характер има… Анджей Сташук: Да разсъждаваме как е по-добре – дали да бъде шегаджия, или да бъде сериозен? Това ли е надеждата за човека – да се смее? Кшищоф Варга: Понякога си мисля, че накрая Господ Бог ще ми каже, знаеш ли, аз съществувам, но също да знаеш, че вечен живот няма, така че моля ти се, успокой се, да не разчиташ на това. Така аз съм раздвоен – знам, че няма да има вечен живот, но от време на време си казвам: абе знае ли човек… Привърженик съм на Паскал в това отношение. ■ 2013

декември

25


■ ЛИК литература Успехът на новозеландката Елинор Катън с романа й „Светила“, грабнал тазгодишната награда за англоезична литература Букър – „доста покомпетентна алтернатива на Нобеловата“, както писаха някои критици, – не засенчва достойнствата на петте й подгласнички от късия списък. Журито, различно по състав всяка година, е започнало със 151 литературни произведения, откриващи широк хоризонт към съвременната литература. Всеобщото впечатление от 45-я конкурс тази година е, че никога не е имало такова жанрово и географско разнообразие, покриващо различни исторически периоди, и наистина е било трудно да се отличи само един от шестимата финалисти. Затова ЛИК представя и другите пет романа чрез мнението на критици от Guardian, Independent и New Yorker. Достигналите до финала творби доказват, че романът е богата многопластова територия, където вдъхновението не знае граници. „Разказ за настоящето“ на японската писателка Рут Озеки, която

твори в Канада, пресъздава завладяващо как писането и четенето могат да свържат двама души, които никога няма да се срещнат. Като обхваща пространството между Токио и брега на Британска Колумбия в Канада, романът разкрива какво въздействие оказва детска кутия за закуски, изхвърлена от вълните, върху жената, която я намира. В кутийката има дневник, съдържащ надеждите и мечтите на едно момиченце. Рут, която намира странния предмет на пясъка пред къщата си, предполага, че е пристигнал с носените от морето отломки и предмети след опустошителното цунами през 2011. С всяка отгърната страница тя потъва все 26

декември

2013

по-дълбоко в неустоимо привлекателна загадка. В малко кафене в Токио 16-годишната Нао Ясутани се опитва да се справи с предизвикателствата на съвременния живот и компютърните заплахи. Пред тайнствата на 104-годишната будистка монахиня, която е и нейна прабаба, и сред радостите и страданията на живота в семейството Нао се опитва да намери своето собствено място и да чуе своя глас... с помощта на дневник и с надеждата, че той ще намери читател, който да й стане приятел и да я разбере. Книгата потапя в свят, където рибата морска котка предизвиква земетресение, свят, пренаселен с компютърни заплахи, природни бедствия, дзен философия, манга герои. Това е пречистващ разказ за любов, загуба, стара и нова философия. Романът е съставен от равни части загадка и медитация. Размисъл върху времето и паметта, движението на океана и историята, нетрайните и несигурните неща, но и върху храбростта, издръжливостта и мъдростта. Британският писател Джим Крейс, на 67 години, е най-възрастният от тези автори и е обявил „Жътва“ за своя последен роман. Изящната му проза се чете с лекота, а сюжетът се развива извън времето и мястото,

създавайки богат свят, в който читателят остава дълго след като е затворил

Кой още

книгата. Критиците потърсиха сравнения за него в далечни литературни предели – от Калвино до Маркес, – но Крейс несъмнено е най-близо до Уилям Голдинг. Ако за дълбоката, почти митична провинция на Англия е валидна максимата на Томас Мор в неговата „Утопия“ (1516) – „овцете изядоха хората“, то сюжетът на „Жътва“ може да се развива навсякъде по света, където уедряването на земята разрушава традиционната ценностна система. Така романът на Крейс черпи от дълбоките корени на английското литературноисторическо наследство, хвърляйки същевременно широка сянка над значителна част от земното кълбо. Разказвачът, вдовец, пристигнал в селцето преди повече от десетилетие, си спомня случилото се през една седмица на жътва, когато късното лято настъпва и зърното блести като перли, но вместо да празнува плодовете на тежкия си труд, селото осъмва под заплаха. В името на „печалба, напредък и предприемачество“ богати натрапници разрушават природния и доста равноправен бит на селяните. За една седмица животът на селцето е преобърнат, жътвата е почернена от дим и страх, пришълците са наказани жестоко, има заподозрени във вещерски практики, а героят ще остане единственият свидетел, който разказва за последвалите мрачни събития. Езикът на автора се отличава с почти ослепителна яснота и страстна наблюдателност към най-дребния детайл, а в ритъма му неуморно се редуват върхове и плавни завои: цели параграфи звучат като почти ямбически стих. Така живо е възпроизведено уедряването на земите – нива по нива, графство след графство – от времето на Тюдорите до века на Виктория, докато частни интереси са присвоявали богатствата на земята, дотогава грижовно и равноправно ползвани от онези, които са се изханвали от тях. Ирландецът Колм Тойбин е автор на най-тънката книга, номинирана досега за наградата „Букър“ – 30 000 думи върху 104 страници могат да бъдат прочетени за един следобед. Тойбин има досега 15 книги, но е и поет, журналист, есеист. „Заветът на Мария“ разказва за живота на Исусовата майка в старостта й. Тя не приема, че синът й е син на Бог и отказва да съ-


беше достоен за Букър

действа на евангелистите, които редовно я посещават и й осигуряват храна и подслон. Според Мария светът е забравил за сина й и тя, живеейки в изгнание и страх, се опитва да сглоби късчетата спомени за събитията, довели до неговата смърт. Тя го вижда като уязвим човек, живял между хора, незаслужаващи доверие, в бурно време на промени. А когато нейният живот и страданията й започват да звучат като мит, Мария прави неимоверното усилие да наруши мълчанието за онова, което знае, че се е случило, да изкаже истината, колкото грапава и сложна да е тя. Американската писателка от индийски произход Джумпа Лахири е

номинирана не за първи път за наградата „Букър“, след като вече е лауреат на „Пулицър“ за литература. В романа „Низините“ тя разказва за двама братя – Субаш и Удаян, – растящи в Индия в годините след независимостта. Неразделни като деца, те поемат по различни пътища, когато навършват двайсет години. Удаян, по-малкият и по-бунтарски настроен, се присъединява към революционното наксалитско движение в Калкута, докато по-предпазливият и ученолюбив Субаш напуска Индия, за да прави магистратура в САЩ. Участието на Удаян в наксалитското въстание води до смъртта му. Романът изследва как се променя животът на всички, останали след него – брат му, вдовицата му и дъщерята Бела. Отношенията между хората, особено свързаните от семейни връзки, са основна тема в творчеството на Джумпа Лахири независимо дали действието на романите й се развива на Роуд Айланд, където е израсла, край Сиатъл, или около роднините в Индия. В Конгресната библиотека тази книга, както и някои от другите произведения на авторката, са в подраздела „Триъгълници“, сиреч за междуличностни отношения. Триъгълникът е стабилна форма, около която се групират събития. Тя е по-устойчива от четириъгълника. Авторката анализира чувствата и поведението на героите си, сполетени от загуба, обзети от скръб, търсещи замяна, подчинени на дълг. И за да не налага своето разрешение на проблемите им, оставя края на книгата си полуотворен. Младата зимбабвийска писателка Но Вайълет Булауайо е първата чернокожа африканска писателка в списъка на номинираните за Букър. Авторката е разширила свой отличен преди време разказ „Да стигнеш до Будапеща“ в романа „Трябват ни нови имена“. Името й е псевдоним – комбинация от името на покойната й майка Вайълет и града Булауайо, в който е израсла. В книгата си разкрива отражението върху родната й страна на 33-годишното корумпирано управление на Робърт Мугабе, предадено през очите и преживяванията на деца, които живеят в мизерно гето с името „Рай“, крадат плодове от градините на богатите и не ходят на училище, защото учителите са го напуснали.

„Израснах между хора, които разказваха приказки. Това е посадило семето... Африка е центърът на моето творчество. В Америка излизаш от къщи и никой не те забелязва. А там, у дома, си жив, принадлежиш към някаква общност” – казва авторката.

След първите сто страници действието се пренася в Детройт, където главната героиня и разказвачка Дарлинг, чиято мечта е да избяга в Америка, за да учи там в колеж, най-сетне се заема да я осъществи. Настанява се да живее при леля си, чийто брак се разпада, като метафора за рухването на надеждите. Постепенно момичето се убеждава, че въпреки материалното изобилие, не всичко, което си е представяла, може да се сбъдне. Самата писателка е изминала подобен път като героинята си – напуснала е дома си и е постъпила в колеж в Мичиган да учи право, докато всъщност започнала да пише. Книгата е защитена от разпадане под собствената си тематична тежест – желанието на авторката да включи в книгата си всяка „африканска“ тема, сякаш си прави списък според сутрешния новинарски бюлетин за Африка – благодарение на изкусния език и изненадващи сюжетни обрати. ■ 2013

декември

27


■ ЛИК театър

Парижка есен Плуридисциплинарен, международен, номадски, Плакат на фестивала Есенният фестивал в Париж кани от 1972 (Ханс и артисти от цял свят и представя тяхното Парки) творчество. За тазгодишното издание – по френски медии. родом Сианук, крал на Камбо„Единствената ми горджа“. дост е, че откривах (понякоХанс и Парки. Дуетът Джега), налагах (често) артисти, нифър Альора и Гилермо Калкоито харесвам, и че помогнах садиля от Пуерто Рико предстаза тяхното признание... Предвяха САЩ на Венецианското стоят още открития, които биенале през 2011. Създатели заслужават възхищение, и още на хиляди форми, филми, скулпприключения.“ тури и пърформанси, в работата Мишел Ги, основател на Есенси те последователно разсъждания фестивал в Париж ват върху самото понятие „музей” и в случая са хвърлили око Мисията му: да поръчва на Природонаучния в Париж. творби, да организира работаПосвещават много време, за да та и сътрудничеството между проучат музея и да се запознаят френски и чуждестранни прокато читатели на Мишел Фуко с фесионалисти, да представя и неговите класификации и с огроподпомага експерименталното Ариан Мнушкин и Елен Сиксу – мното натрупано знание. От пътворчество, да поднася непоз„Страшна и тешествието им сред образците нати творби и запознава с данезавършена история на историята и на мисълта, сълечни култури. От 13 септемна Нородом Сианук, крал на Камбоджа” брани в този огромен архивен ври до 12 януари 2014 фестива(Théâtre du Soleil) фонд, се ражда монументалната лът е домакин на близо шейсет (долу вляво) инсталация с двете дебелокожи събития. Поканени са повече създания Ханс и Парки. от сто и двайсет артисти да Гвенаел Морен представя 4 пиеси на Райнер Вернер Фасбиндер представят моментална снимка Фасбиндер: „Анархия (1945–1982) се завръща. Режина културата на Южна Афв Бавария”, „Свобода сьорът Гвенаел Морен, новият рика между традицията и мов Бремен”, „Капки в океана” и „Село в директор на лионския театър дерността. Програмата отразяпламъци” (Théâtre de la Point du Jour, ���������������� е обладан от съва богатството и невероятното Bastille) щата страст да живее и твори многообразие на музикалните пълнокръвно като германския и хореографските композиции, режисьор и драматург. С трупана театралните представления, та си той представя четири пиена пластичните изкуства и киси на Фасбиндер: „Анархия в нематографичните прояви. Бавария”, „Свобода в Бремен”, Млади камбоджански ар„Капки в океана” и „Село в тисти пресъздават на кхмерски пламъци”. Защо е това връщане език пиесата на Ариан Мнушднес към автора? Режисьорът кин и Елен Сиксу „Страшна и обяснява: „Откривам себе си незавършена история на Но-

28

декември

2013

в бясното желание да работя спешно, свръхактивно и с постоянен стремеж да надмина себе си... У Фасбиндер, който е роден през 1945, има нещо ужасно дионисиевско, някаква радост пред лицето на катастрофата, радост да се нагърбиш с огромната отговорност. Всичко при него се върти около взаимодействието с бързината, отдаването и смъртта. Той гори, той се принася в жертва...”


Музиката на жертвите

Новият спектакъл на швейцарския режисьор Кристоф Марталер се очакваше с голям интерес. Най-напред защото направи сензация във Виена, когато бе поставен през май на историческата сцена на бившия австрийски парламент – с други думи, в едно от онези ключови места, където се е разигравала европейската история, настъплението на нацизма, Втората световна война и изтреблението на евреите. Очакваше се и защото е любопитно дали Letzte Tage. Ein Vorabend („Последни дни. Бдение”) ще има същия смисъл, същото въздействие извън историческото място, за което бе създаден. Същият смисъл, същата сила – може би не, но смисъл и сила – да, положително. Кристоф Марталер по свой начин – непостоянен, изместен във времето – нагнетява напрежението: речи, произнесени преди и след Първата световна война, носители на идеология, довела до катастрофа, с националистически и ксенофобски речник, който днес се завръща. Спектакълът „Последни дни. Бдение“ е посветен на „музиката на жертвите“ – девет чешки, полски и австрийски композитори, преследвани от нацизма. Някои творби са били композирани в гетото Терезиенщад, превърнато от нацистките власти в град модел за еврейските затворници, за да бъде заблудена делегацията на Международния Червен кръст, посетила го през лятото на 1944. След това музикантите са били пратени в газовите камери на Аушвиц.

„Театърът може да е и място за възпоменание – обяснява швейцарският режисьор. – В моите спектакли поставям въпроса за спомена и работя главно с музика. За мен тя е средство, което позволява спомените да избликнат и да предизвикат емоции.” Смесвайки музика, действителни документи и измислени текстове, пиесата рисува по язвителен и смешен начин портрета на войнствения популистки егоизъм, винаги готов да реагира. Има валсове, акценти на джаз и танго, кантати, всепроникваща меланхолия, но нито за момент смазваща, благодарение на таланта на изпълнителите. Понякога колажът от текстове е несполучлив. Но геният на режисьора е в поддържането на напрежение между думите, музиката и играта на актьорите. Марталер разменя местата на зрители и актьори. Първите заемат сцената, седнали на тясно на временни скамейки, а петнайсетината актьори и музиканти се ширят в пространството, обикновено запазено за публиката. В този спектакъл от два часа и половина се случва всичко: хората се смеят, подиграват се на глупостта, преди тя с упоритостта си да започне да ги притеснява, смущава и дори да причини неприятно безпокойство у развълнуваните зрители.

Демоните на Боб Уилсън

Веднъж, когато на пресконференция журналистите го обстрелвали с въпроси, Боб Уилсън започнал да повтаря „Дино-

Кристоф Марталер, „Последни дни. Бдение” (Théâtre de la Ville)

завър, динозавър, динозавър...” в продължение на половин час. После си тръгнал. Това бе отдавна, когато тексасецът бе още слабичък, срамежлив и затворен до безмълвие младеж. Днес, на 72 години, Боб Уилсън носи костюми Армани с маратонки. Той е международна звезда и се чувства в свои води навсякъде. Но нещо неуловимо е останало у него: кое е това странно същество, което промени лицето на театъра с „Погледът на глухия” и обнови концепцията на операта с „Айнщайн на плажа” по музика на Филип Глас през 1976? Отговорът може да бъде намерен в големия портрет, който Есенният фестивал посвещава на артиста. Боб Уилсън е представен всестранно – като режисьор, художник, скулптор, колекционер.. и е проследено сътвореното от него от 70-те години до днес. В The Old Woman („Старицата”) – мрачна увлекателна притча, Робърт Уилсън среща >> 2013

декември

29


■ ЛИК театър

Михаил Баришников с Уилем Дефо. Легендарен танцьор и дързък актьор. Няма дума, която може да предаде екзалтиращата и заразителна радост на тези големи артисти, събрани от Боб Уилсън в много красиво и находчиво представление. Този спектакъл може да се приеме за естетически и нравствен манифест на големия американец – до такава степен неговият речник и синтаксисът му се разгръщат по поразителен начин и свързват всички мисли и всички натрапчиви идеи, които стоят в основата на неговото творчество. „Старицата” е текст, написан от руснака Даниил Хармс. С лаконичната си и повтаряща се структура той създава предусещане за абсурдност по модела на Йонеско. Старицата непрекъснато пада от прозореца... Един и същ прозорец или може би различни... Това е нещо като приказка, като злокобно очарование, а може би наблизо броди дяволът...И наистина се появяват два демона. С черни костюми, с обилно набелени и подчертано гримирани лица и с рога от коси на главата. Двама близнаци от мюзикхол, двама клоуни. Единият е с папийонка – Дефо, другият, Баришников, – с връзка. Режисьорът искал да намери текст на руски език, който да се съчетава с жест – колкото политически, толкова и поетически, отговарящ на огнения темперамент на танцьора. В спектакъла той понякога говори руски и танцува... Упражнение от висш пилотаж за изпълнителите: тук както в целия свой свят Боб Уилсън е прогонил реализма и психологията. Зрителят ведна30

декември

2013

га е привлечен, всмукан, направо омагьосан в продължение на час и 40 минути от картините, думите, прекъсванията на тона в този спектакъл с бясно темпо, представен от двама съучастници, които си приличат и се разбират помежду си. Вълшебен бал, в който двамата играчи са увлечени в същата степен, в която ни увличат. Те заимстват в играта си от майсторите на бурлеската Чаплин и Китън, Бекет и Кафка. Блестящ фон с непрекъснато обновяваща се красота, изчистени „Уилсънови“ предмети, музикални партитури, избрани със съвършен нюх за сходствата, пространство, което непрестанно се трансформира, звук, метаморфозирани гласове, редуване на английски и на руски, картини на кошмар или мир, метафизична тревога и омайващо спокойствие – зрителите са като деца пред вълшебен фенер, чиито огледала непрекъснато се сменят от дванайсетина техници... Това е театърът с ярки наситени цветове, неони, сенки и тревожен мрак...

„Разстройство” – Кристиан Лупа/Томас Бернхард

„Болестите са най-краткият път на човека да стигне до себе си.“ Има спектакли, за които се знае, че ще останат дълго в паметта, промъквайки се подмолно, разкривайки се постепенно, каквито са: силни, сложни произведения, чийто жизнен заряд може да разтърси издълбоко. Точно това показва откритието „Разстройство” – среща меж-

В „Старицата” Робърт Уилсън среща Михаил Баришников с Уилем Дефо

„Разстройство” – Кристиан Лупа/Томас Бернхард

ду полския режисьор Кристиан Лупа и австрийския писател Томас Бернхард. Изхождайки от роман от младостта на австрийския писател, Лупа го адаптира свободно и премоделира разказа, за да го пригоди към изискванията на сцената, като едновременно запазва същността му – неумолимото разгръщане на едно повсеместно разтройство – метафора на разядена от гангрена страна. Спектакълът е на френски език. Лупа работи за втори път с френски екип. „Разстройство” е история-


та на млад мъж, който следва в обиколката баща си, селски лекар. Разказът разкрива болката, отчаянието и разстройството на човешкия живот. Със своя странен и задълбочен подход към постановката Кристиан Лупа увлича зрителя в своя свят от картини и сънища в продължение на 4,30 часа. Няма място за паника обаче, има два антракта. Усещането за безизходица е предадено от сценографията: в сценичния декор доминират две кутии, разкриващи мизерни стаи със скъсани пожълтели тапети и стари зазидани отвори. Младежът наблюдава този свят на безизходица, застанал на ръба на сцената. След посещения на няколко пациенти освен очевидното безсилие на лекаря се разкрива и тежкото състояние на болните – по-често психическо, отколкото физическо. И докато в първата част на спектакъла действието се развива чрез умело редуване на игра и видео – от една стая в друга, от едно семейство към друго, от една патология към друга, – във втората и третата част то ни пренася в друго време и на друго място. Ето ни във вътрешността на замък, където нищо не помръдва. Чрез изучаването на различни игрални пространства спектакълът на Кристиан Лупа показва интереса на Томас Бернхард към психическите болки, които дълбаят душата.

универсални сюжети, които ни поставят въпроси. Независимо дали ни изкарва от нерви, шокира или разтърсва, този спектакъл е изживяване, което не трябва да се пропуска. Лидел е разделила представлението на три части. Най-напред е сама в центъра на пространството, легнала на земята, симулирайки сексуално самозадоволяване. После, пускайки в ход мита за Уенди в „Питър Пан”, тя се смесва с китайските си гости: странна церемония, където се съпоставят две противоположни култури. След като към нея се присъединяват и други актьори, сред които двойка като Питър Пан и Уенди, споделящи отвращението си към възрастните, тя отправя предизвикателство към Дийн, героинята на филма на Елиа Казан „Великолепие в тревата”, която се жалва чрез думите на Уилям Уърдсуърт за загубените си младежки идеали. Известните стихове на английския поет се повтарят като рефрен през целия спектакъл чрез гласа на Натали Уд, актрисата от филма, докато се прожектират части от

Анхелика Лидел „Цялото небе върху земята, Синдромът на Уенди” ( Théâtre de l‘ Odéon)

него. Анхелика Лидел осмива и се подиграва с тази жалба; на нея не се налага да се отказва от златното време на детството, тъй като е вечно млада като Питър и Уенди, героите на Джеймс Матю Бари. Това са двата отправни елемента, които служат за начална точка на този спектакъл, повтаряни до втръсване и преминаващи като червена нишка през цялата вечер. Към тях се прибавя и трети елемент, този път заимстван от действителността. Става дума за разстрела на 69 младежи на норвежкия остров Утоя през юли 2011. В пълна противоположност на Утопия, острова на Томас Мор, този северен остров бе сцена на драма, която осъди младежи от 16 до 26-годишна възраст на вечна младост в смъртта. Спектакълът почива върху свързването и кръстосването на нямащи връзка помежду си източници. По същия начин сцената не е структурирана според цялостна сценография, а изградена от разхвърляни елементи. Миниатюрен остров в средата, ученически столове и коледно дърво, поставено според някаква измислена логика, представят детството, докато внушителен оркестър се вижда на втори план. Накрая остава сама на сцената, за да изрази цялото си страдание, засилено от фронтално разположен микрофон, като бик, който знае откъде ще му дойде удара с рапирата. ■

Анхелика Лидел – един Арто в женски дрехи

Испанката Анхелика Лидел направи фурор със спектакъла си La Caza de la Fuerza преди повече от две години в Авиньон, а после в театър „Одеон”. Тази година тя се върна в Авиньон и в същия театър с Todo el cielo sobre la tierra („Цялото небе върху земята, Синдромът на Уенди”). Провокация, ярост и непристойност извират от този монолог, построен около синдрома на Уенди (който тя определя като ужас от изоставяне), изнесен главно от самата Анхелика Лидел, която пише, поставя и играе. В него се говори за живота, инстинктите, любовта и смъртта; всички онези 2013

декември

31


■ ЛИК театър

Кой се страхува от Юджин О’Нийл?

Театърът на Бродуей е сериозна бизнес инвестиция, от която се печелят или губят милиони, разказва Майя ПРАМАТАРОВА. Бродуей е и дълга улица, която по диагонал пресича Манхатън, отива към Бронкс и нагоре на север. Някъде по средата на тази улица, в туристическата й зона около Таймс Скуеър, са струпани повечето от 40-те театъра на Бродуей. Местата във всеки един от тях са 499*, а се продават билети за милиони – Бродуей „храни” както артистичния свят, така и много бизнеси в града. Театърът на Бродуей е сериозна бизнес инвестиция, от която се печелят или губят милиони. На Бродуей „се играе на сигурно” и усещането, че влизаш в едни и същи води нараства силно с новата/стара ретро вълна.

Библейски мотиви

Още прeз 70-те години на Бродуей се появява Godspell – мюзикълът с текстове от Евангелията и музика на Стивън Шварц, съчетал несъчетаемото – рок и библейски мотиви. Формулата на развитието на това представление е класическа: от университетската сцена на „Карнеги Мелън” през офБродуей до триумфа на Бродуей. Оттогава Шварц е сред композиторите, които са неотлъчно на Бродуей. В момента с успех върви неговият възобновен след 40 години „Пипин” (Тони 2013) – режисьор е енергичната Даян Паулюс, „абонирана” 32

декември

2013

за наградите Тони. Паулюс напоследък се специализира по така наречените възстановки. „Порги и Бес” (Тони 2012), наситена със спиричуъли опера на Гершуин, бе сред големите й амбиции. Водена от желанието да уплътни характерите в либретото, тя кани като съавтор носителката на „Пулицър” Сюзън ЛориПаркс. И тогава неочаквано излезе текст на Стивън Зондхайм, сред радикалните фигури на Бродуей, който в защита на оригинала казва, че архетипните образи от мюзикъла нямат нужда от реалистично дописване. Във версията си Даян

„Книгата на мормона”

Паулюс не набляга на архетипи и фолклорните елементи от афроамериканската култура – Порги и Бес за нея са просто един мъж и една жена. Режисьорката, която прави откровени реверанси на публиката, смята, че самият Гершуин, ако не бе починал само на 38 години, би се върнал към операта и би направил някои промени. В новата и адаптирана към времето концепция решението на Бес да избяга не е слабост, а сила и форма на спасение. Създаването на нова версия на тази опера и превръщането й в конкурентен мюзикъл е облекчено при оптималните условия на работа на Паулюс в Американския репертоарен театър към Харвардския университет. Създаден по модела на репертоарните театри от Робърт Брустин, в него се репетира сравнително спокойно по отношение на време и ресурси и не се налага да се вадят премиери с препускащи срокове. „Книгата на мормона” е новият брoдуейски хит, за който не могат да се намерят билети въпреки голямата им цена даже по мерките на този пазар. Награденият с 9 Тони мюзикъл е остра религиозна сатира, създадена от Трей Паркър и Мет Стоун (авторите нa сериала South Park) и Робърт Лопес. В основата на сюжета e мисията на двама мормони в Уганда, които


се опитват да приобщят към своята вяра бедните и живеещи при постоянен терор жители на саваната. Процесът от зараждането на идеята до нейното въплъщаване се оказва дълъг и създателите на мюзикъла харчат стотици хиляди лични средства без каквато и да е сигурност, че проектът ще се осъществи на сцена. След години работа, когато те са на последната права, идват със семействата си в Ню Йорк, наемат театъра „Юджин О’Нийл” и поръчват декорите. Едва тогава назначават актьорите – 28 от стотиците, дошли на кастинг. След 4 седмици репетиции започват спектаклите, като само 6 дни преди срещата с публиката продуцентите чуват мюзикъла с оркестър в пълен състав. Мюзикълът е актуален за секуларното ни време, когато се опитваме да решаваме много актуални въпроси със стари мантри. Играта с клишетата от всякакъв вид и род, в това число и религиозни, превръща мюзикъла в пасквил, като много пародии са на чисто музикално ниво. Иронизира се идеята за оцеляванe при всички обстоятелства с тъй нареченото „позитивно мислене”, което фалшиво заменя естествената човешка надежда. В рекламния анонс на представлението се прави каламбур с името на театъра и се твърди шеговито, че Юджин О’Нийл би се обърнал в гроба, ако отнякъде го гледа, а аз мисля, че точно представления като това биха зарадвали нобелиста, роден в хотел на самия Таймс Скуеър.

Стивън Зондхайм, интелектуалецът на Бродуей

Авторът на стиховете на „Уестсайдска история” (специално поканен от Лоурънс и Бърнстейн) се появява като композитор на Бродуей в началото на 60-те със „Смешно нещо се случи по пътя към Форума” (Тони за най-добър мюзикъл – първият в колекцията му с Грами, Пулицър и Оскар). Само след десет години този оригинален и смешен мюзикъл по текст на Плавт е възоб-

новен. В началото нa 70-те под режисурата на Харолд Принц (в тандем те правят 6 мюзикъла) излиза друг мюзикъл на Зондхайм, „Компанията”, и се заражда тъй нареченият Concept musical, в който текст, музика и хореография се свързват плътно, като формират свой експериментален стил, мозаична структура, контрапункт и сложни вокални полифонии. Follies е поредният хит на Зондхайм с 11 номинации и 7 награди Тони. Неотдавна той бе възобновен на Бродуей и отново номиниран. Ако се погледне списъкът на възстановените мюзикли с награди и номинации, произведенията на Зондхайм са често сред тях - и „Малка нощна музика” (Грами) е възстановена след време, и „Неделя в парка с Джордж” (с режисьор Джеймс Лапайн) и т.н. Името на Зондхайм бе дадено на един бродуейски театър на 43 улица. Само по себе си това е парадокс, защото Зондхайм е персона, която отрича бродуейския ескапизъм – една от причините за някои бизнес провали на композитора. Зондхайм нарушава основни правила на Бродуей, напуска го заради киното и даже видеоигрите, но на него му са позволени експериментът и провалът.

„Човекът Паяк”

Комиксът и филмът на Бродуей – застраховка „успех”

Бродуей е феномен, който в някаква степен може да бъде сравнен с бизнес модела на Холивуд.** Зад големите намерения стоят банки, корпорации и компании като „Уолт Дисни”. Проектите се разработват, за да осигуряват максимална печалба. Интересен и получил зрителска аудитория киносценарий е една от добрите застраховки (преди десетилетия този процес е бил по-интензивен в обратната посока). Самото представление трябва да е достатъчно близко до комикса първообраз. Оригиналните разработки са повече по линия на създаването на специалните ефекти на сцената (те струват стотици хиляди седмично), а Джули Теймър като режисьор е гаранцията, че полетите и битките над глави-

„Стъклената менажерия”

те на публиката ще я накарат да затаи дъх. Колкото и добре всичко да се пресмята, театърът е неизчислимо изкуство и „Човекът Паяк”, макар да събира всекидневни опашки на 42 улица, е буквално пред закриване през януари със загуба от 60 милиона. Инвеститорите отчитат като слабо звено музиката на Bono&Edge от U2. Казват, че новият мюзикъл на Fox Theater щял да бъде „Кинг Конг”– полети и киноасоциации. Сред успешно пренесените от киното мюзикли е инди филмът „Кинки бутс” (Kinky Boots). Превърнат в мюзикъл, той спечели 6 Тони за 2013, включително и за най-добър мюзикъл. Около 60% от мюзикълите не носят реален доход на продуцентите, но остават останалите 40%, сред които има и такива като „Кралят лъв”, пак с режисьор Джули Теймър. Te достигат съизмерими с Холивуд печалби – отчита се приход от един милиард долара. Формулата е позната: любими анимационни герои, големи инвестиции в музиката (някои песни на Елтън Джон са писани в 15 варианта), изключително пищни маски и костюми за персонажите, които са в човешки ръст. Мюзиклите, предназначени за деца и тийнейджьри, са добър маркетингов ход, защото те обикновено идват със своите родители и това удвоява и утроява продадените билети. При успешни мюзикли, с добри бизнес постъпления като „Кралят Лъв”, се правят не един, а даже два спектакъла клонинги и те потеглят на турнета из >>

2013

декември

33


■ ЛИК театър цялата страна, а главата на лъва е навсякъде: от фейсбук до рекламните бордове по капаците на такситата. Няма трик, който да не се използва, включително публиката се пуска в залата непосредствено преди самото шоу, за да се формира опашка пред театъра, което само по себе си е форма на реклама.

Драматичният театър на Бродуей

Драматични спектакли се поставят на Бродуей рядко и не се задържат много дълго в репертоара. Застраховката тук е името на автора: Юджин О’Нийл, Тенеси Уилямс, Артър Милър, Едуард Олби, Бекет или Пинтър. В центъра е самият текст, а режисурата е съсредоточена върху актьорите – тази постановъчна традиция не се поставя под съмнение. Сред заглавията от последните сезони са „Кой се страхува от Вирджиния Улф?” на Олби, „Стъклената менажерия” на Уилямс и „Измяна” на Пинтър с Даниел Крейг (агент 007 – добра застраховка „успех”) и Рейчъл Уайз. В събитие се превърна сценичната интерпретация на новата пиеса на Кристофър Дюранг „Ваня и Маша, и Соня, и Спайк” (Тони за най-добра пиеса). Персонажите по занимателен начин включват черти от различни Чехови герои, но днешните Ваня и Соня никога не са напускали дома си в Бакс, щата Пенсилвания, а сестра им Маша отдавна е избягала оттам. Вече знаменита актриса, тя неочаквано се завръща в дома на детството си с младия си и донякъде гротесков любовник. Всичко се преобръща с главата надолу, като зърното на конфликта е във финансовата зависимост на Ваня и Соня от сестра им. Потопени в абсурдни ситуации, персонажите по неочакван начин се доближават до руските си литературни прототипи. Постановката, тръгнала от Ню Джърси и стигнала до Бродуей, се игра една година, достатъчно дълго за представление от този жанр, като се има предвид, че се играе всяка вечер. Има нещо симптоматично в 34

декември

2013

подхода към Чехов напоследък, било в адаптации или в оригинални текстове, стъпили върху негови идеи и мотиви, това е силното чуство на комичното, което прави търпима трагиката и я балансира до степен, че може да се продължи животът по един или друг начин. В това продължение на живота и шоуто как част от него е патосът на зареждащия с енергия бродуейски театър. В добрите си образци той се отдалечава от клишетата, особено ако се добавят и гостуващи на Бродуей спектакли от лондонския Уест Енд, да речем. Голям предварителен интерес предизвиква тримесечното гостуване на Бродуей на Бекетовата пиеса „В очакване на Годо” с участието на Иън МакКелън и Патрик Стюарт. Бродуей все по-силно се влияе и от Метрополитън опера (пак взаимен процес), където напоследък работят едни от най-добрите световни театрални режисьори и художници и се случват новаторски спектакли със силно експериментален дух, като „Нос” на Шостакович в постановка на Уилям Кентридж или „Две момчета” на Нико Мюли (операта тръгва от Уест Енд, форма на застраховка „успех”). Мюли е композиторът с три премиери през октомври тази

„Ваня и Маша, и Соня, и Спайк”

„Кралят Лъв”

година: в Метрополитън опера, автор е на музиката на „Убий любимите си” (филма за младия Алън Гинзбърг и битническото поколение) и на музиката към „Стъклената менажерия”. Той е 32-годишен и неговата нова мелодичност е присърце на публиката. Кариерата му е поредното доказателство за закона на скачените съдове на театралните процеси в града и за тяхната предвидима непредвидимост. Сцената на Бродуей е сериозен бизнес в ръцете на капиталисти банкери, готови само на премерен риск. Те са открити да търсят нови имена само ако имат гаранции, форми на „застраховка” и връзки, разбира се. Ако си добър композитор например, но нямаш баща продуцент, трудно прескачаш границите на оф-оф и оф Бродуей, за да стигнеш до Бродуей. * Ако местата в залата са повече от 499 места, това е сред най-важните условия театърът да бъде наречен Broadway Theater. Театрите се намират в отсечката между 41 и 53 улица на Манхатън. ** В САЩ, за разлика от други развити в културно отношение страни, отсъства държавна поддръжка за театрите. Спектаклите се субсидират от частни лица, банки, корпорации и фондове в подкрепа на културата.


■ ЛИК намерени в превода

Димитрис Алос е роден на 11.07.1963 в Атина. В България завършва социология в Софийския университет. Заедно с Цветанка Еленкова, Аксиния Михайлова, Панос Статоянис, Румен Баросов, Ясен Атанасов и Андрей Кулев създава в началото на 90-те „списание за литература и други наслади „Ах, Мария“, превърнало се във важен фактор за промяната на българския художествен почерк. Списанието излиза от 1990 до 1994 г. Негова съпруга е Яна Букова – поет, белетрист, преводач. През 2011 г. издателство „Стигмати“ публикува поетичната му книга „От само себе си опасно“ в превод на Яна Букова. Преводач на българска поезия, Димитрис Алос е и сред признатите имена на съвременната гръцка поезия. Митко НОВКОВ започна разговора с него за „Ах, Мария“ – списанието, донесло толкова силни наслади и на него, и на много други като него. С това интервю приключва проектът „Намерени в превода”.

Димитрис Алос и преизказният български език Вие сте един от създателите през 90-те на култовото списание „Ах, Мария“, което извърши важен поврат в развитието на българската литература. Може ли да ми кажете с какво днешната българска литература е различна от онова време? И с какво, според вас, „Ах, Мария“ допринесе за това различие, ако има такова? – През 90-те България излизаше от един период на дълга изолация и на цензура, съществуваха огромни празноти в информацията за литературните процеси през ХХ век. „Ах, Мария“ се опитваше да запълни част от тези празноти и да представи важни автори и текстове, останали неизвестни на българската публика. Също така се опитваше да представи различна гледна точка върху това какво е литература, да разчупи „вкаменената сериозност” на литературните списания и да покаже, че хуморът и играта са не по-малко важни за начина, по който четем. Днес, разбира се, българската литература е несравнимо побогата, по-интересна и повече в крак с времето, отколкото беше през 90-те.

Сега, ако сте в България и отново имате възможност да издавате литературно списание, ще прилича ли то на „Ах, Мария“? Или ще бъде съвсем различно? С какво, ако ще е различно? – Би приличало много, защото съществуват още много неща, които е нужно да бъдат преведени. Също задължително бих запазил финансовата независимост на списанието, защото тя е основата на всеки друг вид независимост. Разликата е, че бих публикувал повече българска литература, особено от млади автори. Бих искал да добавя, че за едно такова списание си мечтаеше и Малина Томова, много пъти сме говорили с нея за това. Тя беше човек, който умееше да стимулира всичко добро в литературата, и много ми липсва. Следите ли нещата, които се случват в момента в българското литературно поле? Кои автори, книги, стихосбирки, романи са ви направили впечатление? – Това, което ме интересува преди всичко, което чета и превеждам, е поезията, така че всичките ми наблюдения са >> 2013

декември 35


■ ЛИК намерени в превода върху нея. Опитвам се да се информирам колкото мога повече, без да твърдя, че успявам да следя всичко. Ценя Екатерина Йосифова. Смятам за нещо много важно нивото, което устояват в книгите си автори като Илко Димитров, Силвия Чолева, Цветанка Еленкова, Марин Бодаков. Допадна ми новата книга на Йордан Ефтимов. Много приятно ме изненадаха някои от младите и най-младите автори: Калоян Игнатовски, Марица Колчева, Владислав Христов, Белослава Димитрова. Всяко изреждане на имена обаче винаги ми причинява неудобство, защото сигурно пропускам някого. Бихме ли могли да кажем, че след 90-те литературните процеси в България и Гърция започват все повече да си приличат? А ако не си приличат, кое е различното? От само себе си ли се появява това различно? – Приличат си по това, че и в двете страни съществуват едновременно и без сблъсък различни типове поезия. Поетичният пейзаж е разнообразен, разпокъсан и трудно се вмества в категории. Различават се по това, че наследяват различни литературни истории. Съвременната българска поезия произлиза от (или се бори срещу) един по-традиционен, по-консервативен модел. В гръцката експерименталността започва много по-отрано, още от така нареченото „поколение на 30-те“. Кои български автори сте превели? Как се посрещат те в Гърция? Изобщо лесно ли се намират издатели за такава малка и смея да твърдя не особено популярна в световен мащаб литература, каквато е българската, въпреки според мен безспорните й качества? – За антологията на балканската поезия „Хемус” преведох стихотворения от класиците Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Николай Лилиев и Асен Разцветников до Атанас Далчев, Константин Павлов и Биньо Иванов, както и народната песен за Лазар и Петкана, която беше за мен и най-голямото предизвикателство. Превеждал съм съвременни бъл36

декември

2013

гарски поети за различни списания. Публикувал съм също сборника поезия от Яна Букова „Минималната градина”. Тази книга имаше наистина добра съдба. Беше избрана пред ръкописите на гръцки автори, въпреки че е превод, което за мен бе голяма чест като преводач, и излезе в най-авторитетното атинско издателство за поезия „Икарос”, което е и издателството на двамата гръцки нобелисти*. Гръцките поети я приеха много добре, публиката също. А като цяло смятам, че в Гърция съществува интерес към българската литература, дори подчертано любопитство бих казал, защото тя е почти непозната тук. След всяка публикация различни хора ми казват, че биха искали да научат повече. Издатели биха могли да се намерят, стига предложенията да са качествени и книгите да бъдат финансово подкрепени. А днес кого бихте превели на гръцки, ако ви предложат български автор по ваш избор? – Бих искал да издам една антология на съвременната българска поезия. Имам вече доста събран материал и смятам, че би станала много силна книга. Една антология на българския разказ също ми харесва като идея. С какво според вас българската литература в цялост се различава от гръцката? Има ли теми в едната, които не присъстват изобщо или поне са доста по-слабо засегнати, а в същото време са водещи в тематичния корпус на другата литература? – Развитието им е в голяма степен сходно някъде до периода между двете войни. После пътищата им се разделят не толкова в тематично отношение, колкото по отношение на формата и експерименталността, както вече казах. В гръцката поезия се сформира много силна сюрреалистична група например. Всъщност терминът „сюрреалистична” в случая е донякъде условен. Това са много мощни и своеобразни поети, които усвояват и преработват * Георгиос Сеферис (1963) и Одисеас Елитис (1979) – Бел. ред.

свободата на сюрреализма всеки по свой индивидуален начин. Следите от тяхното влияние могат да бъдат открити върху всички следващи поколения. Модерният роман също има свои много интересни представители, които са вече класици. В България от юни текат протести, в Гърция те като че ли не са и спирали. Александър Секулов дори написа роман по темата за гръцките протести, „Господ слиза в Атина“. Как според вас се отразява ситуацията на социални и политически вълнения върху литературата като художествен акт? – Мисля, че нещата в момента, докато още се случват, трудно биха повлияли по някакъв съществен начин върху литературата. Да се пише в точката на кипене, с цялата емоционална натовареност и журналистическа истерия около събитията не би дало някакъв смислен резултат. Литературата винаги се нуждае от време, за да усвои и осмисли ставащото. Единствено известна дистанция във времето би направила възможно събитията днес да се превърнат в нейна тема не просто като описание, а по единствения начин, който би произвел литературно качество: като изслед-

На остров Серифос, 2012


ване в дълбочина. От друга страна, ситуацията днес поставя изискването за преразглеждане на някои болезнени исторически теми и разбиване на удобни стереотипи. Не е парадоксално, а напълно закономерно, струва ми се, че сътресенията днес създават необходимост за по-радикален поглед именно към миналото, на което настоящият момент е резултат. Такъв пример в гръцката литература за мен е последният роман на Димитрис Нолас, който разглежда по нов и демитологизиращ начин темите за гражданската война* и внезапния просперитет през шейсетте. А отражението им върху литературата като пазарен продукт? – За мен понятията „литература” и „пазарен продукт” взаимно се изключват. Не знам какво бих могъл да отговоря на този въпрос, освен че социалните и политическите сътресения „вредят” единствено на евтината и мейнстрийм литература. Например колкото и да са трудни в момента нещата в областта на книгоиздаването, оказва се, че кризата засегна повече големите издателства фабрики, отколкото малките качествени издателства. Какво в Гърция не знаят за България (респективно гърците за българите), което вие искате на всяка цена те да узнаят? – Степента на терор, цензура, фалш и незачитане на човешкото достойнство, които тоталитарният режим налагаше.

* 1946–1949 г. – Бел. ред.

А какво в България не знаят за Гърция (респективно българите за гърците), което вие искате те на всяка цена да узнаят? – Дълбоката, още неизлекувана и до днес проявяваща последиците си травма от гражданската война и терора на хунтата. Случи се двете ни държави да се намират на противоположни страни при разделението на света. Така тези два исторически разказа съществуват паралелно, без никъде да се срещат, всеки народ фокусира върху собствения си травматичен опит и собствените си загуби. Но само ако познаваме добре и двата разказа, бихме могли да се освободим от натрупаните илюзии било в едната, било в другата посока и да сме наясно какво се случва днес и каква позиция да заемем. Да бъдем съзнателни граждани – и на собствените си страни, и на Европейския съюз, и на света. А как мислите: повече си приличаме като два балкански народа или повече се различаваме като един народ от Балкана и един народ на Средиземноморието? – И едното, и другото предполагам. Приличаме си повече, отколкото други народи, но имаме и много разлики в манталитета, които не знам доколко се дължат на географски особености. По принцип аз избягвам да сравнявам народи. Предпочитам да сравнявам отделни хора с личните им качества. С какво ви беше труден българският език в началото, когато го учехте? И как между другото стигнахте до българския? – Стигнах до него по случайност и смятам тази случайност за една от найщастливите в живота ми. Първоначално плановете бяха да следвам медицина в Италия, но в крайна сметка записах в България, защото един познат на семейството ми живееше тук и можеше да ми помогне да се установя, докато още не знам езика. После се прехвърлих социология, завърших, започнах да издавам списанието и книгите на „Архетип” и така останах 14 години в София. Не си спомням българският да ме е затруднил с нещо особено в началото. Но и до ден днешен, когато говоря, ми е трудно да „превключа” на преизказно наклонение. В гръцкия не съществува нещо подобно. Така че обикновено разказвам всички събития, все едно съм бил техен свидетел: „Перикъл беше... Сократ каза...” и прочие… Кое е най-трудното според вас при превода от български на гръцки? А от гръцки на български?

– Мисля, че трудността не опира до това от кой към кой език се превежда. Всеки текст е различен и поставя различни трудности. Да компенсира недостатъчността на езика в едно отношение с богатството му в друго е част от работата на преводача. Кажете нещо за съвременната гръцка литература: кои са например авторите, които ние като български читатели задължително трябва да сложим в така да се каже, своя читателски портфейл? – Двама от най-значимите поети от втората половина на ХХ век: Никос Карузос и Такис Синопулос, са още непредставени на български. Съществуват планове за превода им, дано да стане. Бих добавил също Епаминондас Гонатас – много особен и самотен случай в гръцката поезия. От романистите Зирана Затели, Алексис Панселинос, Алексис Доксиадис и Вангелис Хадзиянидис биха били интересни за българската публика. Както и някои от по-младите поети и автори на разкази. Кой е вашият любим гръцки автор? И гръцка книга? – Има поне десетина поети от поколението на 30-те до така нареченото „поколение на 70-те“, които силно обичам и от които съм се учил, въпреки че са много различни както помежду си, така и спрямо мен самия. Тези, които чувствам найблизки, са Милтос Сахтурис, Никос Егонопулос, Костас Монтис, Никос Карузос и Дзени Мастораки. А български? Любим автор, любима книга имате ли? – Много ценя поезията на Константин Павлов и Биньо Иванов. Те са сред авторите, които бих искал някой ден да преведа в самостоятелни издания. Винаги съм харесвал и Иван Пейчев – един поет, до голяма степен останал в сянка. Много обичам Йордан Радичков, особено „Заяко”. Издадохте поетична книга на български, „От само себе си опасно“ (издателство „Стигмати“). Не е ли всъщност опасно да се превежда поезия? – Да, когато преводачът няма усет за поезия, не знае достатъчно добре езика или просто е мързелив. Според мен прословутото остроумие на Робърт Фрост, че поезия е онова, което се губи в превода, е само оправдание за лоши преводачи. Всичко може да бъде преведено, ако му се отдели достатъчно любов и достатъчно време. Но залогът на всяка дума в поезията е по-висок, затова и всяка грешка е по-опасна. ■ 2013

декември

37


■ ЛИК маршрути

Ню Йорк – стопкадри

Срещи из улиците, галериите и музеите на града, в който непрекъснато нещо се случва – от Вера ГЕНОВА.

„Капитализмът работи за мен! Вярно или не?“ Внушителното табло с този текст се мъдри насред Таймс Скуеър. Прилежащата територия е оградена с лентичка, отпред чинно стои опашка от заинтригувани, решили да се включат в гласуването, натискайки бутон Да или Не. Вляво и вдясно на таблото светещи цифри отчитат резултата за момента: 317 – Да, 368 – Не. Преди да натисне копчето, всеки беседва с автора на начинанието, а камера заснема разговора. Научавам, че в дъното на това ексцентрично на пръв поглед начинание е Стив Ламбърт, син на бивш монах францисканец и бивша монахиня доминиканка, който има зад гърба си не един нестандартен проект, а сега със съдействието на Френския институт и няколко фондации е подел тема, която, според него, „хората обикновено обсъждат евфемистично, говорейки за „работа“, „бизнес климат“, „криза“, а именно изкуството е призвано да създаде пространство, в което да се изследват идеи и перспективи“. Отбелязвам си сайта, за да проследя как ще се развие проектът, и продължавам към „Гугенхайм“, защото там текат последните дни на една необичайна изложба. Джеймс Търел, изследващ отдавна в творчеството си светлината, цветовете и пространството, показва инсталация, която преобръща концепцията на музея – трябва да се гледа не от горе на долу, а обратно. На пейките по периферията и на постелки на пода на ротондата са се изтегнали посетители, вперили хипнотизирани погледи нагоре към оформения от седем овала купол. А там цветовете се менят плавно, преливайки един в друг, избледнявайки постепенно, за да се превърнат в бяла светлина в 38

декември

2013

седмия овал. Синьото се насища бавно с жълто и засиява в тюркоазени тонове, после жълтото надделява, добавя се плавно червено, при което всичко светва в оранжево, а след като червеното се насити, пак настъпва синьото, за да мине към виолетовата гама… Безкрайна игра на цветове, нюанси, тонове, неизменно избледняващи в бялото, което съдържа всички цветове, под заглавие „Царството на Атон“. Оглеждам се: струва ми се, всички са изпълнени с усещането, че всичко е едно. В МоМА пък се сблъсквам с предизвикателството, отправено от Магрит към реалния свят в близо 80 картини, с които търси мистерията на обикновените неща, скритото значение на образите, измамността на видяното, неразгадаемостта на смисъла. Съвършено изображение на лула със заглавие „Това не е лула“. Самотен мъж сред изписани думи: „облак“, „хоризонт“, „кон“… Пред музея на сергия се продават сценарии на филми – успешен, наситен със смисъл и подтекст подарък за всякакви годишнини. В „Метрополитън“ попадам в света на Балтюс, озаглавен „Котки и момичета“. От първите рисунки, в които 11-годишен разказва историята на котето си, издадени по настояване на Рилке в книжка, до картините на момиченца със и без котета, в които търси да улови пробуждащата се женственост. Балтюс винаги е настоявал платната да бъдат гледани, а не да се чете за тях. В телеграма до галерията „Тейт“ във връзка с ретроспективата му през 1968 четем: „Пишете: Балтюс е художник, за когото не е известно нищо. А сега да видим картините му.“ Пак в „Метрополитън“ до 23 февруари може да се видят съкровищата на корейското

Всеки със свой проект на Таймс Скуеър

„Лекотата на битието“ според Франц Вест в стария център на Манхатън

кралство Сила – изящни украшения от злато и нефрит, намерени в кралските могили от V– VІ век, керамика преди и след утвърждаването на будизма, бронзова статуя на красив замислен бодхисатва – предвестник на Роденовия мислител. Пред Фрик Колекшън ценители се редят на опашка, за да видят „Момичето с перлената обица“ на Вермеер, което не е напускало Кралската галерия в Хага почти 30 години, а докато галерията беше в ремонт, обикаля света с няколко портрета на Рембранд. Картината е удостоена с почетно солово място в овалната стая, но си заслужава


да се види цялата колекция на Фрик, включваща впрочем още няколко творби на Вермеер. Музеят на дизайна е на вълна 3D принтиране. Изглежда е настанало време тази технология да излезе от лабораториите, където се развива от трийсетина години. Вече превзела света на изкуството, както личи от 3��������������������������� D�������������������������� принтираните бижута, статуи, съдове и дори рокли, сега тя се цели в широката публика: в пристъп на нарцисизъм посетителите застават на скенера, за да получат собствената си статуетка, изработена от материал по техен избор. Галериите в Сохо предлагат литографии на Уорхол, Миро, Дали, Мураками. Подписана, лимитирана серия, цени – в пъти по-високи от тези на оригиналите на съвременните художници. В Мет обират овациите Анна Нетребко като Татяна в красивата постановка на „Евгений Онегин“ и изгрялата наскоро Сандра Радвановски в ролята на Норма. „Сън в лятна нощ“ увлича във вълшебната вселена

на Шекспир. А дошлите да видят „Тоска“ с нетърпение чакат арията на осъдения на смърт Каварадоси в изпълнение на Роберто Аланя. Новост е постановката на операта на Шостакович по Гоголевия „Нос“ – критиките са хвалебствени. Имам възможност да сравня театър на Бродуей (голям салон, стилни тоалети, прически, детайлен декор, блестящо изпълнение) с оф-Бродуей (малък салон примерно в някогашна църква, минимален декор, без сцена – актьорите внимават да не настъпят седящите на първите редове, блестящо изпълнение). Гледам спрягания за Оскар и разпалилия полемики филм „12 години в робство“ на Стив Макуин и се питам за какво ли се е борил Мартин Лутър Кинг, ако чернокожите в средата на ХІХ век са се разхождали като равни с белите в парка, вдигайки шапки за поздрав. В един манастир срещам сестра Елън Прежан, по чиято книга е заснет филмът „Осъденият на смърт идва“, доне-

Капитализмът работи за мен! Да или Не? Сергия пред МоМа: филмовите сценарии са търсен подарък

„Царството на Атон“ на Търeл в музея „Гугенхайм“

съл слава на Шон Пен. Ако не знаех, не бих се сетила, че е монахиня. Нито че е на 74 години. Тя продължава да подкрепя духовно осъдени на смърт и е в центъра на акции против смъртното наказание в САЩ, използвайки за каузата Facebook и Twitter. Сега се е включила в ново начинание: приканва хората да декларират, че в случай на насилствена смърт не биха искали убиецът им да бъде наказан със смърт. На Хелоуин в дворовете се появяват надгробни камъни: >>

2013

декември

39


■ ЛИК маршрути

Лебед на асфалта За една неделна лондонска разходка из Чизик и къщата музей на Уилям Хогарт – Здравка МИХАЙЛОВА.

В МоМа

„Дъглас Енгълберт – изобретател на компютърната мишка“, „Едуард Сноудън или Националната агенция за сигурност – кого ще погребете днес?“… На импровизирана сцена ентусиасти изнасят спектакъл на фона на Вагнерова музика, през две улици други ентусиасти свирят джаз, маскирани като скелети и чудовища. В бруклинска църква на тържествен концерт благославят възстановения с усилието на енорията старинен тръбен орган – специално е пристигнал да свири органистът на парижката „Нотр Дам“ Пиер Латри. Линията на небостъргачите в Ню Йорк се мени всяка година – сред изящните ар деко се извисяват и ги подминават кули от стъкло и метал. Старата жп линия „Хай лайн“ вече е туристическа забележителност, а бордът й продължава да подбира внимателно творбите, които да бъдат показани там. Новост е огромното пано „Срутен мост“, на нигериеца Ел Анацуи, представено на последното Парижко триенале, а сега покрило една от фасадите. Не се учудвам, че се готви нов проект – „Лоу лайн“ – който предвижда от бивше депо да се направи подземна градина. В първата неделя на ноември Ню Йорк е под знака на маратона. Студено е, около нулата, но по цялото трасе хора са се струпали да подкрепят участниците. Професионалните бегачи, които се борят за медалите, минават бързо. Вълнуващо40

декември 2013

то е после: тичат онези, за които предизвикателство е просто да го направят, да преодолеят дистанцията. Тичат с приятели, тичат семейно, забавляват се. Някои са се дегизирали – Батман, Супермен, индианец с пера, жената котка. Някои са с официални костюми. Други са изписали на тениските си мотивацията си: „За татко!“, или заръка: „Тичай, тате, тичай!“ Трети – просто имената или държавата си, което дава възможност на публиката да вика: Давай, Бил! Браво, Мария! Джери, ще успееш! Ура, Италия! Давай, Австралия! Плакати: „Гордея се с вас!“ „Ти можеш!“ Толкова позитивна енергия, устрем, решимост, усмивки въпреки умората, възторг въпреки изтощението. В един сив дъждовен ден се запътвам към мемориала, където преди атентата на 11 септември се извисяваха двете кули близнаци. „Там не можеш да не плачеш“, ми беше казала позната фотографка. Новият небостъргач, амбициозно по-висок от предишните, се е забил наполовина в облаците. Капки дъжд преливат една в друга по черната каменна рамка на някогашните основи, на която са изписани имената на всички загинали. Бяла роза до едно от имената. И изпълващ пространството звук на течаща вода. Тя се плъзга по стените на стройни струйки, разлива се в правоъгълния басейн, за да пропадне в центъра, като че вдън земя. Изтича. Изтича завинаги, оставяйки тържествено усещане за преходността на битието и вечността на духа. ■

Името на селището Чизик се среща за пръв път в регистрите около хилядната година като Ceswican. Наименованието Chiswick е от староанглийски и означава „сиренарска ферма“. Имението на лорд Бърлингтън „Чизик Хауз“ – ярък образец на паладинска архитектура, е строено между 1725 и 1729, за да подслони неговата колекция от картини и антики. Моделирано по образеца на вила Капра край Виченца в Италия, проектирана от Андреа Паладио през ХVІ век, с неговите градини, статуи на сфинксове сред кедрови дървета, имитация на йонийски храм край изкуствено езерце, днес то е общински парк. След входа преминаваш мостче над рекичка, в която плуват лебеди и патици, синя чапла крачи напето по брега, живи плетове и дървесни корони са старателно подрязани в причудливо-декоративни форми. Наситили се на естетските приумици на лорда, продължаваме към къщата на художника Уилям Хогарт (1697–1764). Макар че са били непосредствени съседи, Хогарт не е имал много време за претенциозните класически вкусове на лорд Бърлингтън и неговия кръг. Художник, гравьор и карикатурист, с чувство за хумор и критичност той разработва битови теми, които сам назовава „модерни морални теми”, заслужено спечелили му авторитет през 30-те години на ХVІІІ век като родоначалник на стила на сатирическата политическа илюстрация. Днешната община на Чизик е почела големия творец с негова статуя с палитра в ръка и вярното куче при нозете му. Атмосферата в дома му с автентични мебели е съхранила духа на осемнайсети век. Бомбардирана през 1940 и след пожар през 2009, къщата е възстановена прецизно. Два от етажите й са отворени за посетители; експозицията представя Хогарт, неговото семейство и прислуга, домашните му любимци и приятелите му, живели в околността. Не само талантлив рисувач, но и с жив предприемачески нюх, Хогарт продава отпечатъците от графиките си „на зелено“ чрез абонамент, като води и успешна кампания за прокарване на първия закон за защита на авторските права. На втория етаж са изложени неговите карикатурни рисунки, остър коментар към живота в Лондон. „Напредъкът на една блудница“ например проследява пропадането на Мол, момиче, пристигнало от провинцията и подмамено от съдържателка на публичен дом. „Напредъкът на един отракан младеж“ е нравоучителна серия карикатури за провала на впиянчил се младеж от добро семейство. Художникът има набито око към социалния и класов детайл. Специално помещение е отделено на обичта, която Хогарт е хранел към животните и децата, особено към изоставените деца, отглеждани в сиропиталище в съседство с неговия дом. Художникът устройвал за тях празненства в двора на къщата, като любимо място за забавление била сянката на черничевото дърво в двора. Някои от изоставените деца по-късно са били приютявани в дома на художника като домашни помощници. Копие


от картината „Глави на шестима от прислугата на Хогарт“, чийто оригинал е в галерията „Тейт“, се намира в кухнята. Творбата излъчва топлота и вникване в човешката природа, надмогнали класовите демаркационни линии. Хогарт изобразява всекидневния живот на хората, често в сатиричен дух. Когато Гарибалди идва в Чизик през 1864, за да посети гроба на италианския поет демократ Уго Фосколо, починал в изгнание, той нарича Хогарт it pittore del popolo (художник на народа). Днес кръговото движение на „Хогарт раундабаут“ е едно от най-натоварените в Лондон, тъй като оттам започва Западната магистрала. Но щом прекрачиш в двора на къщата, недалеч от грохота на трафика, се озоваваш в оазис от безметежност. Когато Хогарт купува къщата през 1749 като извънградски дом, желанието му е да избяга от градския шум, суета и мръсотия, за да рисува в уединение. След смъртта му неговата съпруга Джейн, нейната братовчедка Мери Луис и сестрата на художника Ан продължават да живеят в дома, останал във владение на семейството до 1808. От 1814 до 1826 той е обитаван от преподобния

Хенри Карей, преводач на Данте. Реставрирана е през 1891, а работи като музей от 1904 и е един от малкото домове на художници с вход свободен за посетители. Продължаваме към старинната част на Чизик. Патронен светия на енорийската църква „Сейнт Никълъс“ е закрилникът на моряците и рибарите, а прилежащото до нея гробище е истински музей на открито на надгробни статуи. Освен Уилям Хогарт то е приютило за вечни времена рано починалия художник Джеймс Уистлър, поета Уго Фосколо и др. Обвитата в бръшлян Къща на млекаря (Октобър Хауз) точно срещу входа на църквата е останала в историята с враждата между пастора и млекаря, който нарочно дрънчал с гюмовете за мляко по време на неделната литургия. „Чърч Стрийт“, улицата от двете страни на която са разположени повечето старинни постройки, е съхранила атмосферата на средновековно село. Тук се намира и известната пивоварна Fuller’s, водеща в Кампанията за истинска бира (www.camra org.uk) в Англия. Някога пенливото питие било рекламирано като по-добро за здравето от пиенето на вода, тъй като в миналото питейната вода била черпана направо от Темза, много замърсена по онова време. Пръв опит за прочистване на реката е направен през 50-те години на ХІХ век, когато Парламентът е затворен заради вонята, настъпваща от реката, вторият е през 60-те на миналия век, когато се установява, че животът в нея е замрял. Но след почти половинвековна кампания завръщащите се днес в техния речен хабитат птичи видове и риби свиде-

Статуята на художника Къщата на Хогарт

Копие от картината „Глави на шестима от прислугата на Хогарт“, чийто оригинал е в галерията „Тейт“

Гробът на Хогарт

телстват за възстановено в значителна степен екологическо равновесие. Преди да излезем до кейовете, ползвани допреди век за разтоварване на въглища за отопление на къщите в Чизик, подминаваме емблематичната кръчма „Олд Бърлингтън“, образец на елизабетинска архитектура с катерещия се по фасадата й розов храст (строена е около 1500-та година). По крайбрежната улица „Чизик Мол”, отделяща фамилни терасирани къщи от началото на ХХ

век от прилежащите към всяка една градинки досами брега на Темза, се редуват зелени морави, хортензии, закотвени лодки, хамаци, водни колела. Днес някогашните селца Чизик и Хамърсмит са резиденциални райони с голямо търсене. В следобедния час започва приливът на Темза и лебедите, които сутринта сме видели да плуват по реката, в нарушение на правилата за движение се оказват изплискани от разлива върху уличния асфалт. Друго едно всекидневно – или поне през уикенда – чудо е да се намери свободна маса на терасата над реката в прочутия пъб „ Дъ Дав“. Той стои на това място от ХVІІ век. Писатели от епохата на Регентството, художници прерафаелити, актьори и политици са седели под неговия покрив. На стената над камината виси рамкиран списък на известните му клиенти, подобен на справочник Who’s Who от последните десетилетия. ■ 2013

декември

41


■ ЛИК изобразително изкуство

По нишката на разказа Тенденцията се утвърди през годината, а в момента е илюстрирана от няколко прояви във Франция – през 2013 изкуството разказва истории, малки и големи. Представяне по френски медии.

„Междувременно... внезапно и след това“

Кураторът Гунар Кваран (директор на музея Astrup Fearnley в Осло) е поканил артисти от цял свят, които работят в наративното поле и експериментират различни модалности и механизми. На преден план е изведена изобретателността на младите, способността им да разграждат обичайните кодове и сюжетни полуфабрикати, използвайки всевъзможни регистри, материали и техники. Биеналето смесва скулптура, 42

декември

2013

живопис, фиксирани и анимирани образи, пространствени аранжименти от думи, звуци и предмети, пърформанси. Това е среща с новото поколение: друг поглед, смайващ начин да бъдеш и да виждаш, художествени разкази, които подканят да се осмисли светът като наново открит и по-разбираем. Повечето артисти са родени след 1970 в разомагьосан свят, който троши моделите. Разказът – нишката, по която се разгръща биеналето, черпи своя материал от реалността, актуална, историческа, енциклопедична, универсална, като отразява непрекъснатото смесване на виртуално и реално, сблъсъка между двете измерения. „Междувременно... внезапно и след това“. Заглавието дава начало на разкази, чието продължение да бъде написано от посетителите. Дешифрирано от куратора: „Подбрах артисти с критична позиция към повествованието, които експериментират различни начини на разказване или изследват съществуващи разкази, за да разкрият как функционират и какво е тяхното въздействие върху живота ни.“ Гунар Кваран не предлага някакъв „метаразказ“, а е предпочел да организира биеналето върху тази най-обща канава: „Зрителят със собствен ритъм минава от една наративна вселена в друга и излиза от изложбата с някаква фрагментирана и какофонична обща представа.“ Това не му пречи да си тъче филигранно собствен разказ и да сглобява личен синопсис, където толкова различни фигури като поп художника Еро, Йоко Оно с нейните пърформанси и писателят и кинорежисьор Ален Роб-Грийе служат като ориентири и отправни точки за

Нюйоркският артист Рои Етридж (мъжът с насиненото око) преотстъпва свои снимки от семейна ваканция за логото и афишите на Лионското биенале

©biennaledelyon

Да разкаже историята на света в тринайсет минути по часовник с адския ритъм на прозорци, отварящи се на екрана на компютъра – това предизвикателство си поставя Камий Анро с видеото „Голяма умора“, донесло й Сребърен лъв за най-добър млад артист на Венецианското биенале. Клое Майе и Луиз Ерве влизат в ролята на лектори в един богато документиран пърформанс по нишката на истории за водата, от подводната археология до експедициите на Жак-Ив Кусто. Работата на Деймантас Наркевичус, поканен в гренобълския Център за съвременно изкуство Magasin, се вгражда в проекта да жонглира между личната си история и историята на променящата се страна Литва. Сякаш тази есен артистите са се наговорили. И са си възвърнали словото с бъбриви произведения, които разказват света или залагат върху картата на интроспекцията, изпробвайки всякакви повествователни форми. Тонът е зададен от Лионското биенале (12 септември–5 януари) с неговото троично заглавие, отключващо три потока разкази:


©biennaledelyon

Посетителят на Лионското биенале със собствен ритъм минава от една наративна вселена в друга…

младото поколение. „Понеже поставят под въпрос съществуващите повествователни модели и дават нова роля на читателя зрител“, уточнява Кваран. Забележително е и завръщането на Матю Барни с нова версия на Drawing Restraint 9 от 2005, сложна любовна история >>

2013

декември

43


■ ЛИК изобразително изкуство и артистите предлагат прочит на определено творчество, на движение или епоха) е неизменна цел на двамата знакови артисти на френската и международната художествена сцена. Тази есен те са на гребена на вълната в Париж – в Центъра Помпиду и в Двореца Токио – с обобщен показ на работата си. Пиер Юиг и Филип Парено предлагат препрочит на творчеството си, потапяйки зрителя в разклоняваща се променлива

©pierre huyghe/centrepompidou

на борда на китоловен кораб с неговата спътница, исландската певица Бьорк като гостуваща звезда, и огромна скулптура от вазелин вместо хоризонт. „Историята се развива вътре във и извън екрана, разкъсва наративната рамка и изличава границите между минало и настояще, реално и въображаемо“, анализира Кваран и обяснява избора си на творби, които разбиват обичайния прочит на света, без обаче да го опростяват. Биеналето е разгърнато върху три платформи: централна е международната изложба. Втората се нарича Veduta, термин на ренесансовите художници, в случая използван като гледка към разказите за света. „Ведута“ е проект за аматьори, както през ХVІІІ век са наричали любопитните и познавачите. Та проектът е отворен за всички любопитни аматьори от всички възрасти и социална принадлежност – обяснява директорът на биеналето Тиери Распай. – „Ведута“ се разгръща в шест общини на Голям Лион: става дума за творчески резиденции,

Ретроспективата в Центъра Помпиду потапя посетителя в хибридия свят на Пиер Юиг

ателиета, изложби, анкети, водени и разказвани от аматьори. Създадени са стотина обекта в съществуващи или пригодени места: стълбища, музеи, мазета, църкви. 70 частни апартамента са приели някоя творба от участник в международната изложба, а след закриването на биеналето собствениците ще разкажат историята на тези 70 44

декември

2013

изложби.“ Събитията от третата платформа са фокусирани върху художествената и творческата дейност в целия регион Рона-Алпи.

Пиер Юиг и Филип Парено

Да разчупват кодовете на изложбата (разказ сам по себе си, понеже чрез изложбата историците на изкуството, кураторите

екосистема, където всеки обект представлява едновременно загадка и указание. Пиер Юиг получава през 2001 специалната награда на журито на Венецианското биенале, а през 2010 във Вашингтон е провъзгласен за „артист на годината“ с формулировката, че някои негови творби „са променили развоя на киното и на съвременното видео“. Пиер Юиг никога не е обичал да се затваря в музея, камо ли в ретроспектива. Но накрая приема за Центъра Помпиду. Резултатът е изложба, замислена като жив организъм.

Ретроспективата в Центъра Помпиду (от 25 септември до 6 януари)

потапя посетителя в хибридната вселена на френския артист, така че да усети пространството като самостоятелен свят, подчинен на собствени ритми, и да разбере, че една идея се променя в сблъсъка със съществата и предметите. Изложбата се разлива извън експози-


цията, понеже Юиг се интересува „да изгражда ситуации, които се случват в реалното“. Той превръща изложбата в „хетеротопично“ пространство, където изкуството се приближава съвсем близо до живота – творбата представлява само частичен запис на една ситуация, която я предшества или продължава в реалността. На входа към ретроспективата Юиг е разположил чужда творба, скулптурата на някой си Парвин Кюри: купчина дялани камъни, която прибрал от двора на бившия си колеж, обречен на разрушение. Около нея бръмчат експертни гласове: на Понтус Хултен, първия директор на Центъра, на философа ЖанФрансоа Лиотар, комисар на паметната изложба „Нематериалните“. Гълчавата от „дискурси и коментари по въпроса какво би трябвало да представлява изкуството“ не смущава дребните животински видове, които населяват изложбата: паяци се разхождат безучастно, мравки невъзмутимо изследват стените, раци си знаят своето в аквариум, без да ги е еня за мненията на специалистите, а един рак-пустинник е прислонен под черупка, наподобяваща главата на „Заспалата муза” на Бранкузи. Защото Юиг желае „изложбата да предлага виталност, да бъде момент от живота“, на който публиката да става почти случаен свидетел, а не зрител („не правя спектакли“) или посетител („не държа да бъда посещаван“). „И след угасването на светлините изложбата продължава пътя си...“, обяснява артистът пред Beaux Arts. Миналата година в Касел той пуска куче с боядисана в розово лапа свободно да се разхожда из затънтен край на парка, където се пазят творби, белязали историята на Документа – там са засаденият от Йозеф Бойс дъб, розовата пейка на Доминик Гонсалес Форстер, скулптура от трийсетте години на миналия век. Юиг вкарва живот в неживия декор с въпросното куче и рояк пчели, които покриват скулптурата, преди да опрашат растенията наоколо... Това е творба във формата на „компост“, където се срещат дългото време на живота и кратките оплодителни мигове, които се изплъзват от вниманието ни. Където художествени стилове, смятани за изживели времето си, приемат други измерения, срастват се с други царства, животинско, растително и минерално. „Изграждаше се екосистема, независимо от зрителя. Нещата продължаваха, безразлични към нас.“ Та този компост заедно с рояка пчели е пренесен сега в Центъра Помпиду. Не точно вътре, а встрани, понеже изложбата се разпрос-

тира и извън сградата. Включително и с облак, дошъл от разказ на Едгар По... В тази логика е и фактът, че Пиер Юиг изглежда не желае да бъде пълномощен повелител на изложбата. Докато другите автори обикновено сами измислят собствено експозиционно пространство, Юиг се настанява, без да променя нищо, в пространството на предходната изложба. Дори на някои места пробива стените, за да се оголят наноси от предишни прояви, да се разбуди паметта на мястото. Жестът е в съзвучие с характера на творчеството му, където се срещат малко тежки обекти или монументални творби. Преобладават проекти, споделени с приятели, всичките излезли от поколението, галено в средата на 90-те години от перото на Никола Бурио по посока на „релационната естетика“: Доминик Гонсалес Форстер, Филип Парено, Рикрит Тиравания. Екипният дух е в основата на проекта AnnLee по името на героиня на манга, която спасяват от серийния каталог, за да й вдъхнат живот като самостоятелен персонаж; на Mobile TV, изобретателната телевизия, излъчвана само няколко седмици през 1997 в Дижон. Но това поколение вдъхва живот най-вече на самата изложба, която се превръща във вид жив организъм с променливи контури и пулсиращо в центъра сърце. Така „Блещукаща експедиция. Действие 2“ (2002) представляваше малък осветен айсберг, озвучен от Пиер Юиг с „Гимнопедия“ на Ерик Сати. Atari Light – въоръженият с джойсктик зрител се превръщаше в актьор, който запалва последователни светлини на тавана, а пространството на изложбата, осветено от пулсиращите проблясвания, се превръщаше в несигурно място между осезаема реалност и фантазна виртуалност. През 2004 пък цялата изложба, разположена в Castello di Rivoli, отплава във въздуха, когато белият плат, тапициращ стените, се превърна в огромен балон. Юиг категорично не оби-

ча да се затваря между четири стени. Заедно с други артисти той участва в експедиция за наблюдение на подвижната топография на полярните ледове. Филмът, направен там, бива излъчен в подобие на развлекателен парк, алтернативна изложба, предложена в Парижкия градски музей за съвременно изкуство (Celebration Park, 2005). През юли 2008 в рамките на биеналето в Сидни събитието е Forest of Lines. В концертната зала на операта Юиг разполага 1000 дървета и възпроизвежда тропически лес, потънал в мъгла. Посетителите, снабдени с челни лампи, са насочвани от песен към определено място извън сградата. Ретроспективата следва „гъвкава хронология“. Събрани са архиви и попространни творби, „документални вариации“ на реализирани на живо проекти, като Streamside Day и The Host and the cloud.���������������������� ��������������������� Вторият проект е осъществен в затворения през 2005 Музей на народните традиции и занаяти в Булонския лес. Целта е да се размесят начините на „неадресираната“ работа в ателието и модалността на изложбата, която изисква резултат. По етажите на музея маскирани персонажи изпълняват едновременно ритуали, акции, езотерични или исторически церемонии, модно дефиле... Филмът за този полупубличен експеримент само подсказва, според израза на Юиг, „различна, ако не и съсипана интензивност“. Филмите „Трета памет“ и „Снежанка“ са фокусирани върху изпълнителя и ролята, възлагана на личността или персонажа.

Илюзионистът в парижкия Дворец Токио, предоставен изцяло в негово владение от 21 октомври до 13 януари, се нарича Филип Парено. Той превръща сградата, терен за живо съвременно творчество in situ, в интригуващ театър на сенки- >>

2013

декември

45


■ ЛИК изобразително изкуство

те, в който се ориентираме с помощта на Еманюел Льокьо от Monde.„Сега, когато ме уби, аз живея“. Тези думи трябва да подкрепят посетителя из огромния лабиринт, инсцениран от Парено. Тяхната парадоксалност смекчава първоначалния шок от заслепяващата пулсираща светлина, която го посреща. Тази яркост обаче е въведение към обичайния за артиста призрачен свят и тласък да се осветят тъмните потайности, заровени у всекиго от публиката. „Сега, когато ме уби, аз живея“: така Филип Парено резюмира идеята на „Петрушка“ от Стравински, чиято музика тук е транспонирана за пиано. Тя е биещото сърце на изложбата, „която като огромен автомат се подчинява на един код, въпросната пиеса за пиано. Това е историята на вълшебник, вдъхнал живот на три марионетки, които разиграва пред публика. Алегория на живота, смъртта, илюзията.“ Накрая куклата Петрушка е строшена, но оживява като призрак. Това е водещата нишка из този кафкиански кошмар с размити граници между живота и смъртта, реалността и измислицата. Още от входа посетителите са посрещнати от огромен бял екран, който ги превръща в китайски сенки. Те се насочват към примамващия ги отдалеч образ, който обаче при приближаване се разпада, вместо да се прояснява. А екранът става пропусклив за силуетите. Така 46

декември

2013

©philippeparreno/palaisdetokyo

ки път, когато се случва нещо в експозицията, и задава ритъма на светлините. За няколко минути зрителят може да повярва, че е възкръснала в апартамента си в хотел „Астория“. После Мерилин се разпада и става ясно, че е компютърно генерирана, както и гласът й. „Това е филм за образ, който е убил живота“, резюмира Парено. Артистът продължава да си задава въпроса какво надживява образа: този на Зидан, герой на самотна трагедия, сниман през 2006, а в изложбата разглобен на 17 екрана. Този на загадъчната градина, създадена

зрителите буквално преминават през огледалото и прекрачват в другата реалност, обещана им от названието на изложбата Anywhere, Anywhere out of the Word – някъде, без значение къде, стига да е извън света. Думите са приписвани на Бодлер, самият той, вдъхновен от Едгар По. „Защото изложбата е и това: това, което сме забравили, което препрочитаме, което си припомняме – казва Парено. – Призракът е в библиотеката.“ И оттам той ни говори. Докато в същата поема Бодлер твърди, че винаги щял да бъде добре там, където не е, и че непрекъснато обсъждал с душата си въпроса за преместването. Преместване, отместване, заместване: ето лайтмотива, носен от мелодията на „Петрушка“. Мелодията секва все-

Театърът на сенките на Филип Парено в Двореца Токио

в потаен кът на незнаен полуостров и снимана като „притаено подземно животно“, чието земетръсно видео сега разтриса основите на сградата. На този етап от разглеждането на изложбата посетителят вече е напълно убеден в съществуването на майстор кукловод, сътворил завладяващия театър на сенките. И тогава се появява Ан Лий, онази героиня от японските манги, чиито права преди време бяха откупени от Парено и Юиг, за да я предоставят като празна черупка на въображението на своите съмишленици. И ето я, оживяла от забравата, но този път наистина, от плът и кръв, преродена по идея на Тино Сегал: „Омръзна ми, исках да живея във вашите четири измерения, да ви опозная“, шепти тя на смаяната публика. ■


ФИЛМОВАТА МАШИНА НА ВРЕМЕТО През март 2012 г. Филмовият музей в Амстердам „Окото” откри впечатляващата си нова сграда с експозиция, посветена на found footage филми и артисти, а тази есен разположи в изложбеното си пространство необичайната found footage изложба инсталация Прииждащ пожар, чрез която авторът й Петер ФОРГАЧ за сетен път преосмисля отрязък от историята. За жанра found footage, откривателските експерименти на Петер Форгач и постмодерните интерпретации върху движещите се образи разказва Мариана ХРИСТОВА. Буквално преведено, found footage означава „намерен филмов материал”, а като жанров термин се използва за филми, „сглобени” от вече заснети кадри. Този похват, разбира се, е широко употребяван в документалното кино, но в случая става дума за филми, в които преобладава „чуждият” материал, а някои се опират изцяло на него. Това са колажи от архивни кадри, които понякога остават верни на съдържанието, но добавят субективна гледна точка, а друг път безцеремонно манипулират образите. В основата на този жанр са изкусният монтаж и експериментът с материала, който в дигиталната ера е повече и по-достъпен от всякога в интернет пространството, стига да се преодолее бюрокрацията около авторските права. Авторите на found footage филми изследват физическите възможности на материала, като австриеца Петер Черкаски; разказват семейните си истории, поставени в универсален контекст, като албанския визуален артист Анри Сала; или ровейки се в малки частни колекции филмова лента, дописват официалните летописи, като унгареца Петер Форгач. В експерименталните филмови среди, които се преплитат с тези на съвременното изкуство, Форгач е известен с интереса си към аматьорските филми и таланта си да насочва зри-

телското внимание към незабележими на пръв поглед, но ключови детайли, които ни водят отвъд очевидното. Авторският му подход преобръща обичайната перспектива спрямо архивния материал и ни помага да прогледнем за историческата значимост на любителски запис от нечия семейна разходка например. В поредицата „Частната Унгария”, върху която работи цели 20 години и ползва кадри, заснети между 1930 и 1960 г., Форгач разказва в 14 епизода истории на хора от елита и буржоазната прослойка на унгарското общество чрез собствените им любителски филми. Банкери, предприемачи и свещеници са показани в автентичната им ежедневна среда, а съдбоносните исторически събития, които ще ги засегнат пряко, са въведени с глас зад кадър. Така Форгач преформатира непретенциозното домашно кино в първокласна, макар и субективна документалистика, сглобявайки факти и образи във визуално поетична хроника от миналото: „Построявам филмите си на принципа на музикалните партитури. Създавам композиции на базата на наличния материал. Те са моята лична интерпретация на историята и целта им не е да са обективни.” В инсталацията му от 2002 г. „Дунав – ромоленето на реката” се преплитат две исторически пътувания по Ду-

нав, заснети от капитан на кораб с любителска камера през 1939–1940 г. По време на едното източноевропейски евреи са транспортирани от Словакия до Черно море, откъдето да се доберат до бреговете на Палестина, а другият материал показва превозването на бесарабски германци към третия райх, след като Бесарабия става част от Съветския съюз. Така Форгач съпоставя лични човешки истории от двете страни на конфликта и без да иска, тушира клишетата, вклинени от историята – евреите не са единствените „жертви”, а немците не са само „лошите”. Макар самият Форгач да няма претенция за това, киното му всъщност „пренаписва” историята, изваждайки на светло хора и събития, които не са обекти на официалните кинопрегледи – заради този аспект на филмите си е сред носителите на наградата Еразъм за принос към европейската култура, чиито лауреати са също Карл Ясперс, Чарлз Чаплин, Вацлав Хавел, Юрген Хабермас. Подходът му напомня археологически разкопки, вследствие на които ежедневните подробности от бита на човека от миналото са откроени на преден план, за да се създаде по-многопластова картина на отминалото време, отвъд казионните исторически летописи. Най-новият му филм инсталация, показан под формата на изложба – 2013

декември

47

>>


■ ЛИК изобразително изкуство

„Прииждащ пожар”, ни разхожда из нидерландските Източни Индии (днешна Индонезия) в периода между 1900 и 1940 г., когато в колониите започват да се заселват все повече холандци със семействата си и се оформят правилата в това новосъздало се хетерогенно общество. На 15 големи екрана с разчупено разположение в изложбеното пространство на „Окото” се редят сцени, попили етикета, позабравените ритуали, цветовете и атмосферата на тогавашния живот. За визуалната канава Форгач черпи материал от богатата колекция любител-

48

декември

2013

ски филми на „Окото”, а текстът към образите, изписан на табла пред екраните или звучащ от микрофони, люлеещи се над главите на посетителя, също е автентичен – позовава се на писма, лични дневници и документи от архива на Нидерландския институт за изследване на Тропиците (бившия Колониален музей), който притежава най-солидния в Холандия архив за живота в колониите. Преселниците носят белезите на западната цивилизация и тъй като киното също е неин плод, операторският фокус в оригиналните кадри пада

основно върху тях, а местните хора и пейзажи са по-скоро фон. Любителските филми, заснети от заможни преселници, са правени, за да се изпращат на роднините в Холандия, и в повечето случаи показват героите си в празнични дни и в часове за почивка – семейни екскурзии, празненства по различни поводи, разходки из пазари и малки селца. Монтажът на Форгач преодолява именно тази европоцентричност на материала , въвеждайки на места полиекрани, в който паралелно дефилират холандски заселници в бели дрехи и крайпътни


азиатски работници с островърхи шапки. Колонизаторът и колонизираният, белият и черният човек получават еднакво внимание. И именно в тези съпоставки лъсва неравенството, прокрадват се неприемливи на фона на днешната политкоректна цензура кадри, в които ясно се очертава разпределянето на ролите – винаги в полза на заселниците. Форгач разказва истории за смесени бракове на фона на социалните предразсъдъци, хвърля светлина и върху осъзнатите опити на заселниците да разберат Другия, позовавайки се на личните им изповеди. Интересни са кадрите, оставени от запалени по киното членове на заможна местна фамилия, които също се фокусират върху холандския дипломатически елит по време на официални приеми. Контактите със заселници са били белег за престиж за местната буржоазна прослойка и не е чудно, че поскоро такива събития са запечатани на филмова лента, вместо мигове от живота на собствените им семейства. Може би най-ценният филмов материал

в изложбата инсталация е записът от сватбата между градоначалник от остров Ява и местна принцеса. Филмът е поръчан от младоженеца, който е съчетавал страст към модерни приспособления, каквото е киното, с респект към традиционните ритуали. Вследствие на това записът от пищната сватба е истинска етнографска находка. „Прииждащ пожар” на Петер Форгач е автентично и леко меланхолично пътешествие из миналото, което, от една страна, задоволява взискателния вкус на обиграния естетически критерии, а от друга, отговаря на подклажданата от телевизията, а все повече и от киното страст на съвременния зрител за „риалити” приключения. Освен това се вписва адекватно в постмодерния културологичен дебат за преосмисляне на холандското колониално минало, който се стреми да извади наяве възможно най-много частни гледни точки. Друг е въпросът дали подобен дебат наистина влиза в сметките на холандската държава, след като Тропическият музей бе сред първите културни институции с изцяло спряно заради кризата държавно финансиране. Отвъд политическия контекст и колониалния дебат този филм инсталация, както и другите експерименти на Форгач са важни сами по себе, защото правят поетична възстановка на едно почти забравено време с неостанали в популярните летописи хора. Подобна виртуална машина на времето е възможна за пръв път в дългогодишната история на човечеството – благодарение на киното. ■ 2013

декември

49


■ ЛИК изобразително изкуствоо

Класиката срещу м Старите майстори са звездите на лондонския панаир тази година, Frieze London си отгледа сам конкуренция, пише немският седмичник Zeit.

Брьогел е най-новата звезда на есента в Лондон през 2013. Веднага след откриването на артпанаира Frieze, преди време така обсебен от съвременността и модите, една картина на Питер Брьогел Младия се продаде за 6 млн. лири. Досега бяха известни 13 копия на Преброяването във Витлеем, сега лондонският търговец Джони ван Хефтън лансира 14-а версия – и веднага се намери купувач за нея. Според данните на Ван Хефтън платното се пазело от около 400 години в една и съща семейна колекция и през последните десетилетия е висяло на стена в дом в Източна Африка. И друга, помалка картина на Брьогел се е продала на Frieze Masters. Джони ван Хефтън е един от най-влиятелните търговци на стари майстори в света и фактът, че наред с други силни галерии като Дикинсън и Ричард Грийн той участва в провеждащия се за втори път Frieze Masters, е знак за успеха на този нов панаир. (От 2011 панаирът в Лондон има два нови раздела: Frieze New York и Frieze Masters.) За разлика от протичащия под името Frieze London основен панаир този трябваше да се концентрира върху старото изкуство, създадено преди 2000 г. Една твърде обширна сфера, която се простира от Дан Флавин през Жерико до олтарните картини 50

декември

2013

от Средновековието. Всичко това е деликатно осветено и разположено в шатра с килим, чийто дух съвсем не изглежда импровизиран като атмосферата в отдалечения на няколко минути Frieze London в Риджънтс Парк. Frieze сам си отгледа конкуренция. След като в продължение на едно десетилетие панаирът пропагандираше предимно най-младото изкуство – и така в един момент изпадна в криза, – сега той е солидна проява. Фокусирането върху „майсторите” в шатрата на Frieze Masters оказва влияние върху все още посветения на най-новата художествена продукция Frieze London. Тук галерия Lisson от Лондон вече не показва обичайния хаос от най-нови произведения на своите художници, а този път само една-единствена голяма инсталация на Дан Греъм. От извито стъкло за огледала и стоманени трегери Греъм (роден през 1942) е построил Groovy Spiral, елегантно модерна, прозрачна и въпреки това рефлектираща черупка на охлюв, в която посетителят на панаира може да влезе и да се изолира от шума на търговията. В края на панаира красивото архитектурно произведение все още се продаваше за 600 000 долара – на Frieze London много галеристи съобщаваха за поскоро колебливи покупки.


ладото изкуство Спекулиращи колекционери се нахвърлят на картините на Оскар Мурильо

И Лари Гагозян показа на Frieze London само произведения на един-единствен художник – и така затвърди силата си. В началото на годината неговият амбициозен колега Давид Цвирнер изненадващо представи в Ню Йорк изложба с новите скулптури на Джеф Кунс (представян като художник от Гагозян), но сега на щанда на Гагозян можеха да се видят едновременно четири скулптури и една картина на Кунс, сред тях Sacred Heart от серията Celebration (за това произведение Гагозян искаше да получи най-малко 22 милиона долара). Затова пък точно отсреща, при Давид Цвирнер можеше да се купи сравнително изгодно изкуство от немските автори Михаел Ридел и Иза Генцкен. Веднага след началото на панаира Цвирнер успя да продаде за 120 000 долара на избрани купувачи от неговия списък с чакащи две картини на нашумелия и новоприет в програмата на галерията художник Оскар Мурильо. Изкуството на родения в Колумбия художник, който работи в Лондон, напомня съвсем явно за произведенията на Жан-Мишел Баския. И само в спекулативната логика на пазара е разбираемо, че платна на Мурильо се появиха по време на Frieze на аукционите на Кристис, Сотбис и Филипс в Лондон – и там получиха цени, почти двойни на актуалните галерийни цени. Почти 340 000 долара струваше в Сотбис картината Champagne, създадена в недалечната 2011, когато произведенията на Мурильо все още можеха да се купят за 3000 долара. Аукционът на Кристис Thinking Big доказа, че скоростно надутите цени могат да вървят и стръмно надолу. Чрез него колекционерът Чарлз Саачи, майсторът на лондонските

художествени сензации, искаше да разчисти малко своите скъпи складове за изкуство. Той предложи големоформатни произведения на 50 художници на цени без лимит и така постигна нови аукционни рекорди за произведенията на 23 художници, сред които Мартин Хонерт и Трейси Емин, единствената жена от движението на младите британски артисти. Едно легло на Трейси Емин, покрито с пъстра покривка пачуърк и твърде подредено за разбиранията на авторката, бе продадено срещу цели 481 000 лири.

Изкуство от колекцията на Саачи – на дъмпингови цени при Кристис

Много от гълтащите пространство работи в складовете на Саачи обаче се разпродадоха на учудващо ниски цени. За 200 оформени от пепел глави в стъклени витрини, инсталацията Crackhead на Терънс Кох, до неотдавна хвален като „новия Анди Уорхол”, трябваше да се платят 13 750 лири – цена, далеч под материалната стойност на произведението. А за да се транспортира до един частен музей във Венеция Залезът (2008) на Андро Векуа от Грузия (8 на 5 метра, нарисуван върху плочи), трябва да се инвестират повече пари, отколкото предложените за творбата по време на аукциона 21 250 лири. Обикновено чрез наддаване на аукционите галеристите се грижат, повече или по-малко тайно, цените на представените от тях художници да не падат много под продажните цени на галерията. Очевидната липса на подобна подкрепа на аукциона на Саачи осигурява неподправен поглед към пазарната стойност на младите художници. Бездействието на някои галеристи говори и за тяхната трудна ситуация. Те вече не могат да си позволят своите собствени художници. ■

Оживена артсцена За 11-и път от 17 до 20 октомври в Лондон се проведе панаирът на изкуството Frieze. На някои критици той им изглеждаше по-улегнал и не толкова трескав, което вероятно се дължеше на по-широките коридори между щандовете. Както и миналата година, двата панаира – Frieze London и Frieze Masters, бяха добре посетени въпреки високите цени от 50 лири за еднодневен комбиниран билет. Но не те играят роля тук, където всяка година се събира цветът на съвременното изкуство. 152 галерии за съвременно изкуство от 30 страни, както и куп звезди и звездички от светския живот и тази година превърнаха Frieze в една от най-оживените международни артсцени. И децата бяха насърчени да участват със свои идеи. Художникът Анжело Плесас, чиито работи се въртят в интернет, беше създал един вид детска площадка, наречена Храм на играта, където деца и възрастни имаха възможност да се изявят творчески. Много от проектите на панаира привличаха малките за участие. Такъв беше например роботът на Кен Окииши, който изстрелваше боя върху стъклена стена.

2013

декември

51


■ ЛИК изобразително изкуство

Малко хумор не вреди, явно си е казало журито на тазгодишната награда Търнър, посочвайки четиримата финалисти, чиито произведения нерядко предизвикват усмивките, а дори и смеха на зрителите: художничка, която създава фигуративна живопис; пърформър, който не използва обекти; авторка на филми и художник сатирик. Престижната награда за съвременно изкуство Търнър е учредена през 1984 с посредничеството на лондонската галерия Тейт. Носи името на британския художник Джоузеф Търнър и се присъжда на творци (ненавършили 50 години), които живеят и работят във Великобритания и са имали самостоятелна изложба. Списъкът тази година има рядко срещан международен облик – двама от четиримата автори имат корени извън Великобритания. Тино Сегал (37 г.) – с немско-британски произход, изобщо не се нуждае от представяне и въпреки това номинацията му бе посрещната като изненада. Живеещият в Берлин пърформър влезе в списъка заради своите, както твърди журито, новаторски проекти на последното издание на Документа в Касел и в Турбинната зала на Тейт Модърн през миналата година. За These��������� Associa�������� tion в Тейт той пуска специално обучени доброволци, които въвличат посетителите в разговори за интимни автобиографични истории. Родената през 1978 в севернофренския град Лил и живееща в Лондон Лор Пруво работи предимно с филма като медия. Своите абсурдни и трудни за тълкуване филми тя вписва в инсталации. Историите, които разказва, са пълни с езикови грешки и грешен превод. С подобни недоразумения тя насочва вниманието към неточната комуникация във всекидневието. 52

декември

2013

Най-възрастният сред четиримата номинирани е Дейвид Шригли (45 г.). Художник и аниматор, той е любимецът на публиката. Той бе номиниран за своята самостоятелна изложба Brain Aktivity в лондонската галерия Хейуърд. С������������ ����������� хумористичните си, приличащи на комикси рисунки, анимации и пластики той предизвиква смеха на публиката. Не се случва често посетителите да излизат от някоя галерия усмихнати. Изкуството на Шригли със сигурност го постига. Аутсайдерката в групата е Линет Ядом-Боакие (36 г.). Семейството й произхожда от Гана. Тя създава фигуративна живопис, напълно нормални портрети, но изобразените хора, всички чернокожи, са изцяло измислени. Художничката ги снабдява с въображаема история, нейните произведения според журито поставят на изпитание начина, по който гледаме картини. Това, че рисува само чернокожи, тя разбира като „политически жест” – ние сме свикнали да гледаме живописни портрети на бели хора. Изложбата на четиримата кандидати, която се провежда от октомври до януари, отново е извън Лондон. Този път домакин е северноирландският град Дери, който тази година е великобританската столица на културата. Там на 2 декември се връчва и дотираната с 40 000 лири награда Търнър (голямата награда възлиза на 25 000 британски лири, трите поощрителни награди за останалите финалисти са по 5000 лири). Експозицията на кандидатите е разположена на 100 кв. м в новооткрито пространство на Ебрингтън Скуеър. По време на северноирландските размирици това беше една от невралгичните точки в Дери. За да се стигне дотам, трябва да се пресече реката Фойли, която разделя протестантската източна част от католическата западна, трябва да се мине по моста, построен наскоро в името на мира, и да се прекоси площада, където някога марширувала британската армия. Сградата е обновена специално за изложбата. За първи път жителите на Дери

Смях в галери

© David Shrigley

Сред номинираните за наградата за съвременно изкуство Търнър 2013 преобладават художниците с чувство за хумор. За четиримата кандидати – по немски и английски издания.

Лор Пруво, Farfromwords (горе)

Дейвид Шригли, I’m Dead, 2010

могат да се разхождат свободно на това място, превърнало се в символ на ужасите в Кървавата неделя (30 януари 1972, когато британски батальон разстрелва 26 души, протестиращи за човешки права).


© Laure Prouvost, Tate Photography Lucy Dawkins.

ията

© David Shrigley, Tate Photography Lucy Dawkins.

Дейвид Шригли с характерното си чувство за хумор слага началото на изложбата със своя Life Model, гротескна фигура на голо момче с нос на Пинокио, комични уши и непропорционално къси крака, което от време на време пикае в една кофа. Като гол модел от часовете по изобразително изкуство, той е на разположение на всеки зрител, поканен да седне и да нарисува това зле сложено момче. Мнозина го правят и така се приобщават към изложбата. Стените са покрити с безкрайно разнообразие от рисунки – точни, импресионистични, неприлични, пищни, инстинктивни.

© Courtesy Johnny Green

Дейвид Шригли, Life Model 2012

Тино Сегал с участници в пърформанса These Associations в Турбинната зала на Тейт Модърн

Лор Пруво, която спечели наградата Max Mara по-рано тази година, запазва усещането за забава, подхождайки по много фин начин във филма, посветен на покойния й дядо, плодовит художник, чиято къща била пълна с произведения на ранния модернизъм, изкуство, което никой не иска. Но бързо става ясно, че този дядо е измислен, толкова абсурдни са употребите, в които влиза изкуството му – скулптури, които стават на закачалки или подпори за >> 2013

декември

53


© Lynette Yiadom-Boakye, Tate Photography Lucy Dawkin

■ ЛИК изобразително изкуство

безкраки столове; картини, използвани да се прикрие дупка в стената. И все пак една истина минава през наратива на Пруво и тя е за художниците, които произвеждат все повече произведения, изливайки своята страст в скулптури, които един ден ще бъдат използвани за чайници. Какво да прави човек с всички тези нежелани неща, с това излишно изкуство, което събира прах? Но напевният глас на Пруво и гледката на ръцете й, които внимателно се опитват да подредят хаоса в къщата, трансформират хумора в скръб. Филмът се превръща в елегия за изгубените художници от миналото и техния учудващо свободен живот. Хореографията на тазгодишната изложба е превъзходна, отбелязва „Обзървър”. Най-добре тя е представена в картините черно върху черно на Линет Ядом-Боа-кие. Пазарът не е безразличен към нейните картини, те се търсят и не е трудно да се разбере защо. Тя има поглед и работите й безспорно са сложни. Един негър стреля по нещо, което не се вижда в тъмното. 54

декември

2013

Друг се обръща към нас с неясна усмивка и поза, взета от Тициан, комбинирана с Караваджо, зъбите му блестят в тъмното. Други двама мъже наподобяват атлети на Дега, но в тъмнината действията им изглеждат плахи и тайнствени. Кои са те? Какво правят? Тези картини не са толкова портрети, нито пък са съвсем разкази. Може би има нещо притеснително в блясъка на усмивката, в бялото на очите или може би хората са хванати в капана на картините? На пръв поглед неопределени и неуловими, тези картини са достатъчно плътни. В Дери те са представени в гробовен мрак; кой знае дали ще изглеждат по-малко неопределени на дневна светлина. Но авторката постига целите си доста успешно, ангажирайки вниманието ни само за да ни обърка. Тино Сегал е най-младият, но най-известният от четиримата. Работите му се основават изключително на човешки интеракции. Според неговата режисура интерпретаторите конструират ситуации и въвличат в тях посети-

Произведенията на Линет Ядом-Боакие

телите. Така възниква директен дискурс между пърформъра и посетителя, интензивността на опита е особена, защото за посетителя често е смущаващо да бъде въвлечен в този контекст на изкуството, докато артистът изследва пространството на срещата. Днес Сегал е смятан за философ в света на изкуството, а понеже работите му не могат да се филмират и фотографират по изричното му настояване, текстовете за изложбата в Дери не са съпроводени със снимки. Красноречив и много интелигентен млад мъж приближава, предлагайки на зрителя да му върне част от сумата за билета, ако участва в разговор за пазарната икономика. Независимо дали зрителят отхвърля, или приема, разговорът продължава и човекът много скоро е въвлечен в живота на Дери и конкуренцията с Белфаст, в местната безработица. Пърформансът на Сегал е от 2003 под заглавие This is Exchange. Той кара публиката да се чувства привилегирована от влизането в живота на някой друг. ■


Успехите на Михаил Камберов На 110-годишнината от създаването на Есенния салон в Париж при участието на над 800 автори от цял свят Михаил Камберов влезе в селекцията на 70-те най-добри творци. Есенния салон е основан през 1903 и в него са показвани творби на Сезан, Роден, Реноар, Матис, Гоген, Пикасо, Шагал и др. Българският художник Михаил Камберов, който е почетен член на салона, представи своята творба „Старият град” пред френската публика. Висока оценка за неговото творчество дадоха както публиката, така и организаторите на салона. Камберов е роден през 1952 година в София. Завършил е Националната художествена академия, член е на Съюза на българските художници. Почетен член е на Международната академия за съвременно изкуство в Белгия и на Европейската художествена група на Националната федерация на културата на Франция, два пъти носител на „Златното платно”, носител на почетната награда на Френската академия „Творец на днешното време” и други. От 1990 до сега има самостоятелни изложби в Япония, Германия, Австрия, Великобритания, Франция, Швейцария, Русия. След конкурс на европейски художници през 2005 Камберов е удостоен с медала „Художник номер едно на Европа”, като отличието му се дава „за изключителен творчески усет, добра техника, богата композиция и елегантни изразни средства”. Тази есен Михаил Камберов взе участие и в Салона на Лувъра, където беше поканен да представи самостоятелна изложба. Предстои коледна изложба на най-новите му творби в собствената му галерия „Христо Камберов” в центъра на София, на улица „Бистрица” 3.

Откъси от негови интервюта:

„Много ми вървеше още като студент. Непрекъснато рисувах. Има обаче една подробност – още от дете с мен се занимава Дечко Узунов. Той беше близък приятел на семейството ни. Баща ми – Иван Камберов, беше фотограф и правеше репродукции на неговите картини. И дето се вика, нямаше възможност някой да ме смаже в академията. Но и аз много работех – когато завършихме, носех папка с около 400 акварела. Гледах старите майстори и бях си поставил задача да изуча изкуството на етюда. На седмица правех по няколко, усъвършенствах се. Всичко е изкупено, запазил съм си само десетина с размери 1,20 х 1,40. Аз от много близко гледам картините, за да видя по какъв начин старият майстор е правил обема, как му е вървяла четката, което мен ме интересува съвсем професионално. Така се зареждам с енергията на старите майстори. Тая светлина в картините, която има, и аз се опитвам да я правя в моите творби. А специалистите твърдят, че моите картини излъчват много енергия. От старите майстори още от студентските ми години любими са ми Рембранд, Веласкес, Гоя, Вермеер. От българските – Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Дечко Узунов, Илия Петров. От учителите ми, единият е Дечко Узунов, който твърдеше, че на мен изобщо не ми е необходима академия. Другият худож-

Картината „Старият град” Михаил Камберов

Плакат на Есенния салон

ник, който също ми е повлиял и помогнал в изкуството, е Илия Петров. Някога той е бил класен наставник на баща ми. От малък си избирам сюжети, които ми доставят удоволствие. Първоначално – още преди да тръгна на училище, а и в I, II и III клас – рисувах в зоологическата градина. Аз рисувам навсякъде. Най-обичам в планините. Но найкрасивият от моите пейзажи също е свързан със зоологическата градина. Казва се „Спомен”. Това е пейзаж, който съм рисувал отгоре – от третия етаж. Това е мой спомен от зоопарка още от дете. Виждат се най-различни животни (козички, биволи...). Всички те са изрисувани. И с тази картина, която е мой детски спомен, участвах в стотната годишнина на Есенния салон в Париж през 2003 година. Атмосферата е най-важното в една картина. Имам една, но за съжаление се разделих с нея. Това е „Бърсачът на последните сълзи”. Тази творба я правих 20 години. Ние, представителите на изкуството, сме много чувствителни, раними. А най-близките ни хора са тези, които най-много ни помагат и най-много обичаме. Образите на хората, които съм нарисувал в тази картина, са на най-близките ми същества – майка ми, баща ми, сина ми и др. Те са около Исус Христос в една църковна композиция. Освен тях има 60 миниатюри, които са 7 на 7 сантиметра. А картината е 1,10 на 1,30 метра. Винаги обаче рисувам от натура, никога по скица – изливам това, което чувствам вътре в мен. Научиха ме да не подражавам на никого. Имам си моя конструкция, мой си начин на виждане и моя си ПРОГРАМА. Казваха ми, че пролетно време, когато цъфват дърветата за десетина дни – тогава е най-сладката работа за освежаване на колорита, тоест трябва да правиш по две работи на ден. Както и есенно време, когато пожълтяват листата. И до ден днешен аз го правя. Така, както освежавам колорита пролет и есен, така при лошо време отивам в чужбина и посещавам музеите. Там ме знаят и отдавна не се притесняват да ме пускат да ги гледам от много близо. С часове се взирам, откривам тонове, улавям движението на четката. Затова сега се гордея с детайлите в моите картини.” ■ 2013

декември

55


■ ЛИК музика

Сред стогодишнините, които отбелязваме през 2013, не бихме могли да забравим тази на поляка Витолд ЛЮТОСЛАВСКИ. Творческият му път е белязан от четири симфонии, отразяващи еволюцията на неговата музикална философия.

„Симфоничният оркестър винаги ме е пленявал. Той е моята истинска стихия. Започнах да композират камерна музика доста по-късно. Дълго време музикалният ми език не ставаше за камерна музика. Едва със Струнния квартет през 1964 започнах да пиша значителни произведения в тази област.“ Човекът, който споделя това година преди смъртта си, изцяло прилича на музиката си: открит и тайнствен, любопитен към другите и ревниво пазещ независимостта си – представя го Diapason. Витолд Лютославски е един от онези творци, овладели висшето изкуство да изразяват най-силните емоции под контрола на най-строгата мисъл. Макар като човек да бе по-скоро песимист, творчеството му изразява оптимизма на креативния артист.

Младостта

Първа симфония (1941-1947) Лютославски се ражда във Варшава на 25 януари 1913 в аристократично семейство.�������������������������� Подобно на много компози�������� тори през ХХ век творческият му път е белязан колкото от музикални, толкова 56

декември

2013

и от политически обстоятелства. През 1915 семейството му бяга в Москва, за да се спаси от напредването на германците. Баща му и чичо му – борци за полската независимост – са убити от болшевиките през 1918. Това оставя траен отпечатък върху младия Витолд. След като се връща в Полша същата година, семейството му води живот в лишения. Лютославски започва да учи пиано на 6-годишна възраст, цигулка на 13-годишна и следва във Варшавската консерватория. Решаващи за неговото призвание са срещата със Симфония № 3 на Шимановски, както и откриването на Стравински от първия период и на Симфония № 3 на Русел. Найпредставителните му произведения от периода между двете войни са Соната за пиано (1934) и преди всичко Симфонични вариации (1936–1938), където се разкрива вроденото му чувство за стегната форма и хармонично и инструментално изящество. През 1939, малко преди да отиде да се усъвършенства при Надя Буланже в Париж, Лютославски е мобилизиран, а после пленен от германците, но успява да избяга и да се върне във Варшава, където свири като

пианист по кафенетата с приятеля си Анджей Пануфник. Това е времето на Вариации върху тема на Паганини за две пиана (1941) и началото на Първата симфония, където зад вече много личния и съвсем не толкова неокласически колорит прозират размесените влияния на Русел, Стравински, Прокофиев и Мартину. Напуснал Варшава с майка си точно преди въстанието през 1944, той се връща в родния си град следващата година и е избран за секретар и ковчежник на новосъздадения Съюз на композиторите. През 1946 се жени за Данута Богуславска, негова музикална и сантиментална партньорка за цял живот. Но творческата му свобода е ограничена. Десетилетието 1945–1955 се очертава като преминаване през пустинята. През тези години, за да издържа себе си и семейството си, Лютославски композира „функционална музика”, предназначена за училищата и школите, театъра и радиото – често пъти произведения, вдъхновени от полския фолклор. Комунистическият режим отхвърля изпълнената през 1948 Първа симфония под претекста

© Piotr Klosek

Пътищата на свободата


„формализъм” въпреки нейните фолклорни акценти и оставката на Лютославски от поста му в Съюза на композиторите. Големият Концерт за оркестър (1950–1954), изпълнен през 1954 под диригентството на Витолд Ровицки, разкрива�������� невероятния му талант на оркестратор и показва за пръв път на какво е способен композиторът. Творбата печели огромен успех и Лютославски налага името си в чужбина, възползвайки се от либерализирането на културата в съветския блок след смъртта на Сталин

Зрелостта

Втора симфония (1965– 1967). В края на 50-те години Лютославски е един от малкото творци на своя век, способни на радикално обновяване, без да късат с най-високата традиция. Макар самият той да се обявява за продължител на традицията на Дебюси, Барток, Стравински, Варез и Месиан, родството бързо отстъпва място на една много лична и все по-освободена музика. Написана в памет на Барток, великолепната и строга Погребална музика за струнен оркестър (1954–1958) показва малко сходства, освен главния контрапункт, с езика на Барток. При нея обаче за пръв път полски композитор използва додекафонични серии, които не приличат���������������������� особено�������������� и на системата на Шьонберг. Хроматичната цялост просто заменя тоналността. Силно емоционална въпреки строгостта си, Погребалната музика завоюва веднага световен успех. През 1956 Лютославски дава своя принос за създаване на фестивала „Варшавска есен“, а три години по-късно става заместник-председател на Международното дружество за съвременна музика. Преподава композиция в Съединените щати, Великобритания, Дания и Швеция, а след това става диригент и дирижира преди всичко собствените си творби. С Венециански игри за малък оркестър (1961) той експериментира т. нар. контролирана случайност, при която свободата на всеки инструменталист е

сведена до темпото, което не се отразява нито на формата, нито на колорита. „Може да се комбинират не само различните ритми, не само различните видове темпо, но и различните агогични нюанси едновременно.“ Лютославски заявява, че е възприел тази техника, за да върне удоволствието на изпълнителя, както и за да постигне една по-гъвкава, променяща се музика, възприемаща капризните нюанси и вдъхновението на соловото свирене. Така се стига до успеха на Три поеми по Анри Мишо за хор от двайсет секции и ансамбъл от духови инструменти, арфа, две пиана и перкусии. Друго, характерно за Лютославски, е формата от две части. Теза-антитеза – без синтезата, която той оставя на истинските академици. Тази структура в две части, където първата, фрагментарна и незавършена, съдържа наченките на една втора, по-продължителна част, се утвърждава найнапред със Струнния квартет от 1964, който също използва т. нар. контролирана случайност. „Важността й за мен се състои в търсенето на по-на-

Паметникът на композитора в Алеята на славата в Харцерския парк в Келце

Специално издание на симфониите на Лютославски по повод стогодишнината от рождението му

преднала организация на времето, отколкото в предишните пиеси.” Пълна зрялост композиторът достига с Втората симфония, изпълнена частично от Пиер Булез през 1966 и изцяло следващата година под диригентството на композитора. Първата част – Колеблива, фрагментарна и неопределена, представя материала без направляващи тенденции и кара слушателя да търси решение. Втората част – Директна, в която материалът вече има насока, е по-плътна, по-свързана. Музиката вече е точна и все поритмична, опровергана in fine от една странна кода. След Втората симфония идва Книга за оркестър (1968), която й е длъжник в много отношения: с използването на случайния принцип, с формата, съставена в началото от редуване на кратки и контрастни епизоди, по подобие на първата част на симфонията. Но има и съществена разлика в звуковия ефект. Симфонията е в строга, сурова, понякога агресивна тоналност. Докато в Книгата Лютославски търси елемент на чиста красота. Формата в две части се запазва: три първоначални кратки отрязъка са уравновесени от финал, който им противопоставя статичната си маса. Концертът за виолончело (1969–1970) е��������������� истинска драматургия, вдъхновена от личността, на която е посветена – Мстислав Ростропович. Диалог с един-единствен участник, но в няколко епизода противопоставя солиста, централен персонаж в нещо като трагикомедия, на оркестъра – ту яростно враждебен, ту постепенно възприемащ по-примирителен тон.

Лиричната мощ

Трета симфония (1981– 1983). „Днес за пръв път в историята композиторът е поставен пред неограничен брой възможности. Парадоксът обаче е, че ние не сме използвали изцяло традиционната скала от дванадесет звука по отношение на хармонията. Може да се открият още възможности. Изкушението да се върнем назад не >> 2013

декември

57


е нищо друго освен наивност, неспособност да се разберат законите, които управляват историята на културата. Връщането към използвани и остарели художествени условности винаги е регрес!” Лютославски е чувствителен към проблема за приемането на новата музика от публиката и избягва да пренасища слушателя още в началото на произведението. През 1972 Прелюдии и фуга за тринайсет струнни солисти представлява най-дългата и може би най-вдъхновената от зрелите му творби. В Пространствата на съня (1975), кратка симфонична поема за баритон, написана за Дитрих Фишер-Дискау, замисълът е да се възстанови смисълът на нотата, да се придаде специфична роля на уникалния звук. Следват Преполовен (1976) и Новелка (1979) за оркестър, после Двоен концерт за обой, арфа и струнни инструменти (1980), посветен на Урсула и Хайнц Холигер. И накрая голямата, блестяща и ъгловата Трета симфония, написана за Дьорд Шолти и Чикагския симфоничен оркестър, е възхвала на сублимиран авангардизъм, събрал най-доброто от най-неконвенционалните техники и начини на изпълнение. С големия тонален опит, който има зад гърба си, подобно на предшествениците Елиът Картър, Майкъл Типет, Оливие Месиан и съвременника си Анри Дютийо, Лютославски запази хармоничната си съвест. И не изпита нуждата в края на живота си, подобно на сънародниците си Пендерецки и Горецки, да обърне гръб на най-дръзките си завоевания, за да открие отново очарованията на съзвучността. Впрочем той никога не се е отказвал от нея. Вдъхновен от таланта на Ане-Софи Мутер, Лютославски силно желае да композира за нея концерт за цигулка. Това ще бъде Chain 2 (1984–1985) и вариантът с оркестър на Партита, първоначално за цигулка и пиано �������������� (1984). Изпълнени една след друга, двете страници може да образуват „незавършен” въображаем концерт, илюстриращ развитието 58

декември

2013

© Andrzej Glanda

■ ЛИК музика

на езика на Лютославски към по-свободен, но и по-мелодичен и спокоен свят, отколкото в предишните концертни творби. „Стремежът му да извлече музиката от тишината особено ме привлича” (Ане-Софи Мутер).

Сбогуването

Четвърта симфония (1988– 1992). „В последната ми музика хармоничните ми тревоги, много по-големи, отколкото в предишните ми творби, нямат нищо общо с тоналността и дори със съзвучието. Някои акорди в моя Концерт за пиано, които включват октави и терци, дават понякога усещането за тонален център. Но тоналността във функционалния смисъл не играе никаква роля. Просто опитах да намеря други начини да свържа хармониите помежду им.“ Потопен още в началото в нереална и неуловима атмосфера, Концерт за пиано (1987–1988), написан за Кристиан Цимерман, се състои от четири свързани части. В тази поетична, но зрелищна творба, гигантска камерна музика по подобие на Концерт за пиано № 2 на Брамс, композиторът се извисява до невероятно богата композиция, която не напомня на нищо известно. Отражение на един силно емоционален вътрешен живот и на непрекъснато мобилизирана динамика, Четвъртата симфония, изпълнена на 5 февруари 1993 от поръчителите си Филхармоничния оркестър на Лос Анджелис и неговия млад диригент Еса-Пека Салонен, илюстрира

С Кристиан Цимерман по време на изпълнение на Концерт за пиано

новостта на мелодичния изказ и силата на звучене в пространството. От тази по-кратка, посдържано страстна в сравнение с Третата симфония, макар и също толкова красноречива в почти елегичната си сериозност, творба, изпъстрена с фини обагряния (много красиво соло на кларинет на фона на струнните инструменти в началото), избликва драматичният огън на чистата музика. Лютославски за сетен път прибягва до скъпата си форма от две части и доказва, че е един от малкото композитори на своето време, успял да обнови връзката между формата и съдържанието. Формалният жест – една кратка и блестяща кода, с която завършва произведението, сякаш е предназначен да дръпне завесата над онова, което заплашва да се превърне в прекалено интимен въображаем пейзаж. „Големите форми трябва да се развиват като драма, като роман”, казва Лютославски в интервю. Лютославски умира в понеделник, 7 февруари 1994, във Варшава на 81 години. Същата година финландският композитор Магнус Линдберг пише в негова памет Аура за голям оркестър – симфоничен гейзер от четиридесетина минути. ■

„Много е лесно да се пише музика и много трудно да се изпълнява. Бъдещето не е творецът да се затвори в трудната музика, а още по-малко да се върне към тоналната” – превъзходен диригент, Лютославски бе един от най-добрите защитници на собствената си музика. „Виенската школа бе голямата авантюра на нашия век, която даде, каквото и да казват днес, доста шедьоври. Но аз се запознах с повечето от тези произведения прекалено късно, за да бъда повлиян от тях.”


© Gorgon

Дядо Коледа идва за меломаните със симфонична класика, постпънк, трипхоп, хеви метъл, хардкор, електроника и поп. Ивайло КИЦОВ хвърля птичи поглед към нафрашкания афиш с трудната задача да открои акцентите сред обявените овреме събития. Хм! Откъде ли да започна, коя ли пулсация от саундтрака на последния месец да яхна при толкова много изкушения за красива атмосферична музика в звуковото пространство наоколо? Направо разгулно изобилие от вокални мелодии и витални инструментали, симфоника в рокля с гол гръб на висок ток, авангарден постпънк, поетичен трип-хоп, емблематични хеви метъл и метълкор и богато асоциативен електронен саунд... При това с много стилови поднюанси. И все класика в съответния жанр! Но и сега, както винаги, няма да си позволя да вървя срещу избора на сърцето и ще отворя вратата широ-о-око първо пред маестро Мориконе. Сред ценителите на жанра спагети уестърн у нас едва ли има някой, до когото още да не е достигнала новината, че легендарният италиански композиние предизвиква фактът, че нетор и диригент ще изнесе своя Енио Мориконе земният Теодосий Спасов ще се дебютен концерт в България с включи в събитието, твърдейки, Оркестъра и хора на Класик FM че връзката между киното и мув зала „Арена Армеец” от 20:00 зиката е нестихваща, съвършена часа на 10 декември. 185 бъллюбов… гарски музиканти ще участват Мориконе композира мув изявата, наред с италианския Джарбо зика за повече от 20 наградени бенд в състав: Гилда Бута – пифилма. Сред тях са мелодиите ано, Нани Чивитенга – електрически бас, Масимо – барабани, Леандро Пичони – клавир, Роко Дзифарели – електрическа китара, и Сузана Ригачи. Родената в Швеция певица, която започва своята кариера със спечелването на конкурса „Мария Калас”, организиран от Италианското радио и телевизия, е водещ вокал в концертите на Енио Мориконе от 2001. Тя е вокален педагог на пет езика: италиански, френски, английски, немски и шведски; води международни майсторски класове и преподава камерна музика за певци в консерваторията на Терни (Италия). Не по-малко вълне-

© Ивент Зона

Музикалният декември – многоЛИК

от култовите ленти „За няколко долара повече” (1964), „Добрият, лошият и злият” (1966) – обявена за най-разпознаваемата филмова мелодия в света, „Имало едно време в Америка” (1983), „Недосегаемите” (1987) и „Малена” (2000). Акценти в репертоара у нас ще бъдат теми от лентите на Серджо Леоне, съученик на маестрото. „Много

съм щастлив – заявява самият Мориконе за предстоящия концерт. – Филмовата музика дава възможност за вдъхновение от нещо конкретно. Тази, която вие наричате класическа, а аз й казвам абсолютна музика, с нея е по-различно – тя се ражда от сърцето на композитора, без да я е пожелал някой друг освен него. Та тя се ражда свободна и затова е по-ценна. Тази за филма не е свободна, защото е създадена да служи на филма и да го направи по-добър”, не крие маестрото, който през 2007 прибави и Оскар за цялостно творчество към над стоте си други отличия, сред които Сребърна лента, Давид ди Донатело, Златен лъв, и т.н. В неговия фенклуб са стотици разнолики артисти: от Дзукеро, Йо-Йо Ма, кръстника на нюйоркския авангард Джон Зорн и звездните пънкари „Рамоунс”; през инди рок корифеите „Мюз” и „Травис”, електронните експе- >> 2013

декември

59


© EventEase

■ ЛИК музика

“Морчийба”

риментатори „Ди Орб” и неотрзимата фадища Дулсе Понтеш, та до хип-хоп дуото „Даунлоу”, диско дивата Еми Стюърт и канадското естрадно величие Селин Дион, на чиято съвест тежи потъването на „Титаник”. Ъх, защо ли изброявам всички, просто погледни списъка с артисти, участващи в трибют албума All Love Ennio Morricone (2007). Но няма да е честно, ако не подчертая дебело логото на „Металика”. Феновете на Гневния квартет познават отлично The Good, The Bad, The Ugly от едноименния уестърн –���������������������� ����������������������� с тази мелодия започва ВСЕКИ концерт на групата. Ако извадим обаче ухо от характерния китарен звук, хармониката (The Man With The Harmonica) и специфичните духови инструменти, ще открием и другата – неуестърн, страна от гениалността на римлянина, уловил и бойни фанфари (The Battle Of Algiers), и нежни обяснения в любов (Chi Mai, Cinema Paradiso), и драматизма на библейски величия (Moses Theme), и Шекспирови герои (Hamlet (Version 1)), и загадъчния стон на горите в Амазонка (The Mission), и изпепеляващия страх по бреговете на Сицилия (The Sicilian Clan). Мориконе дори дръзна да нарисува непосилното за въображението на повечето останали – нашата представа за Космоса, пречупвайки я – в почти съвършени пропорции, през призмата на собствените си детайлни очила (A Heart Beats In Space). ... Така – докато чакаш нещо наистина хубаво да напълни минутите ти до същия 10 декември, може да си пуснеш безкрайната прелест на тъмнината от тавите на, за съжаление, несъществуващите (от 1988) осемдесетарски американски авангардисти „Суонс”. Предвкусвайки вокалистката им Джарбо, обещала „меломански концерт” в столичното читалище „Славянска беседа”, акомпанирана от Пи Емерсън Уилис (вокали и акустична китара). Феновете, които няма как да сбъркат тези бягащи от комерсията крачета, знаят, че ще бъдат вкарани в зигзага на непредсказуеми акордови ходове, арпежаторни партии, психо нашепвания – много повече и от най-лудото щрайхово шоу; праволинеен индъстриъл и 60

декември

2013

„Скорпиънс”

постпънк – далеч от нафуканото епитетничене на ерзац формите в подстиловете. Речено накъсо: eксперимент. Основан на глас, който може да бъде невинен, мъдър, съблазняващ, мелодичен – в по-леките, и буквално смазващ в окултните композиции. Едно класическо пиано и струнен квартет се появиха (тук-таме), за да сложат сол в душевните рани на Мейнърд Джеймс Кийнън (вокал на „Туул”), но воглаве за втория албум на алтърнатив рок законодателите „А Пърфект Съркъл” – Тhirteenth Step. Женските вокали на Джарбо долитат от другата страна на чистилището (The Noose и Lullaby), между Гибсън-а с нисък строй и отмъстителния дисторшън, между Кийнън и струните и Били Хауърдел (китарен роуди на Найн Инч Нейлс). Но американската певица (също толкова убедителна като композиторка или полусгъната над кийборда) винаги е в близък контакт с публиката, топейки дистанцията и създавайки неповторима връзка между слушател и изпълнител. Здравословно презрение към всякакви модни заигравки на индустрията. В наши дни – но все така на ръба на лудостта, Джарбо залага на мелодични вокали със солоакустична китара в суров рок аранжимент. Певицата и Майкъл Джира са единствените постоянни членове на „Суонс”. В соловата си кариера Джарбо се разписва под доста дискове като независим артист, последният от които е A Symphony For Shiva Cassette (2013). Композирала е музика за саундтрака към The Path и Fatale. А списъкът с артисти, напъващи към нейната гримьорна, непрекъснато се увеличава (поеми си въздух и чети бързо!): Джъстин Броудрик, Филип Анселмо, „Нюрозис”, Джон Файър, Крис Форс, Марк Спайби, Бликса Баргелд, Вампиля, Петер Валсамис, Ани Хоган, „Декапитейшън”, Стивън Северин... (край, последният да затвори вратата!, че „Славянска беседа” се препълни). Друга очарователна дама и с друг цвят на кожата се задава на хоризонта – със съзерцателна стъпка. Ако досега сте се чудили каква е тайната на България и защо всеки артист, който гостува у нас, е така впечатлен от публиката ни

– ето го отговора на загадката. Дава го смуглата поетеса на трип-хопа, певицата, наречена Небе. Да, не се шегувам. Нейното име е Скай (Едуардс). „През цялото ни турне – казва рафинираната вокалистка на „Морчийба”, – което досега мина през Германия и Русия, никой не се сети да ни донесе трева. Но тук веднага ни подариха, и то българска.” С това въведение тя развъртя вероятно забранена цигара пред посетителите на несъществуващия вече фестивал ParkLive през 2010. „За това сме дошли при вас от Русия – с любов”, довършва Скай върху началните акорди на From Russia With Love за останалата част от високоенергийния концерт, а ние с Яна Пункина се ръгаме за полагащата ни се лъжичка щастие – напред към сцената в Терминал 2 на столичния аеропорт с идеята някой да се откаже от мястото си (било то в една педя вода или на някое сухо островче) след гига на Белослава. За „Морчийба”. За Скай, която с нулево усилие и усмивка – широка от единия до другия край на сцената, развя тюловете и панделките на червената си рокля, шита, според думите й, от самата нея. Родните фенове ще чуят този сладостно-дрезгав тембър – отново в добро естетическо здраве, в зала 3 на НДК на 13 декември, петък. Екзотичната певица – с влудяващо лъстива бленда, която е на един секс разстояние, но всъщност отстои на друга галактика, пристига с братя Годфри (подръка). Още: с трелите в Gimme Your Love – пилотен сингъл от осмия студиен албум на формацията Heаd Up High. Вместо шарен протохипарски шал, в чиито шевици са овъртолени поп, фюжън и соул, комбинирани с електронните бийтове на Пол Годфри – увлечен от аналоговия синтез и дълбоките и неправилни постдъбстеп бас линии, и китарата и клавирите на брат му Рос. Комбинация, докарала на триото плеяда от верни фенове, пленени от искрящата оригиналност и самобитност на „Морчийба”. В основата на новите пиеси на формацията е напоителната психеделия, насочваща директно към юга на любовта, с която британците нашумяха в края на миналия век. Нататък триото продължи – в запазената си пауза от две-три години артис-


© „Тангра Мега Рок”

© „Вирджиния Рекърдс”

„Медбол”

тично мълчание, с десена на летен бриз в музикални измерения: спокойствие, хармония, фънки хип-хоп бийтове, латиноамерикански мотиви и обезоръжаващ оптимизъм. Но щедро сервирани с ненадминат, радикално саркастичен, черен хумор. Те просто изливат любовта си върху другите. Доколко (под)мокрен ще излезеш от иначе дрънчащата на кухо зала 3 на НДК, зависи единствено от теб самия. Разбира се, и от ъгъла ти срещу сцената. Ъгълът на възприятието, де. ...На път към България са и „Скорпиънс”. Да, същите добри стари „скорпиони”, които уж бяха заровили жилата – заедно с наточените китарни рифове, дълбоко в подвижните пясъци на миналото. С идеята да предъвкват старините си по студията и над нотните листове, композирайки за младите таланти от германската хеви сцена. Но не би! Майн Гот, няма да задавам въпроса „варум, бе, джанъм”. Ясно е защо. Тези древни изкопаеми от славната ера на тевтонския хард рок могат да се похвалят с почитатели – при това не само у нас, някои от които достигат буквално до истерия. Затова и над 1000 промо билета за концерта на „Скорпиънс” в столичната зала „Арена Армеец” на 16 декември бяха разграбени за по-малко от един ден. Рокаджиите, които съумяха да се превърнат в статуя на себе си, пристигат за изява, част от обиколката Rock N‘ Roll Forever. Емоцията и успехът на последния албум Sting In The Tail промениха решението на групата отпреди три години да сложи край на турнетата. „Развълнувани, идеята за пенсиониране постепенно изчезна от съзнанието ни”, обясни в интервю за Classic Rock Magazine, без да се извинява и без към днешна дата да се отрича от възрастта си, фронтменът Клаус Майне. Същият, който през 2010, 15 години след първия десант на бандата у нас, гръмко оповести: „Много блус музиканти свирят на 70-80 години, слагайки един стол на сцената. Ние сме хард и не можем да си позволим това. По-добре да се оттеглим сега, а не някога, когато ще си спомнят за нас като едва мърдащи старци.” Ако мислиш да питаш дали случайно бандата не гласи следващ диск, пре-

глътни въпроса още докато е на езика ти. Хер Майне нахранва любопитството в аванс: „Не искам да издавам твърде много сега, но мога да ви уверя, че все още има живот в старите „Скорпиънс”. Певецът дръпва още мъ-ъ-ъ-ничко завесата на бъдещите си творчески планове. Христоматиен трик на звукозаписната индустрия – издаване на сборен албум (плюс няколко неиздавани „куки”) на артиста в момент, когато инерцията на музата му е малко поразколебана, но пък феновете, мениджърите и промоутърите напъват ли, напъват. „Работим усилено и върху документален филм за кариерата ни, в който ще включим и кадри от последното ни турне”, споделя още фронтменът. „Вдъхновяващо е да видиш, че когато свирим, толкова много млади хора стоят пред сцената, пеят песните ни, написани, преди да са били родени – не без гордост споделя Клаус Майне, подчертавайки, че в основата на цялата им кариера са изпълненията на живо. – Смятам, че това е най-силната ни страна.” Вдигнатите ръце със запалки са запазена марка при изпълнение на баладична песен. Може и да сте останали с впечатление, че немските гренадири имат само такива (но то е погрешно), хързулнати от подсвиркването с уста като допълнителен инструмент, патентовано от същата тази банда с Wind Of Change. Ако ще продължа бледорозовия сантимент – първата (или пък да беше втората) любов, „блусовете” по двойки с хоризонтал без излишна драматургия, изпращането в казарма, то се налага да изтупам от забвението ще класиките Still Loving You, Holiday, Always Somewhere... Но! Голямо Но! Групарите са печени и винаги готови да изтръскат от левия ръкав нещо за изненада. По време на последното си шоу у нас например сервираха Make It Real, The Zoo, Loving You Sunday Morning, инструменталната Coast To Coast... Краят обаче беше същият (виж по-горе): фойерверки, измъкване на талази и менте ленти за глава с логото на хедлайнърите. А и догадки кога ли ще е следващият им концерт? „Скорпиънс”, както и свещите, са винаги някъде наоколо. Въпросът е дали имате настроение да ги запалите.

Полетът на свободния избор, Санчо!... That‘s what hard rock is all about! За всички, които намират саунда на „Скорпиънс” „хавлиен”, зверовете „Медбол” – сред законодателите на модерния нюйоркски саунд, връхлитат с бруталния си хардкор. Ще надуят стероидните мускули на кататоничния микс от метъл, пънк и хип-хоп няколко дни по-рано – на 11 декември, в столичния клуб Mixtape 5. Американските екстремисти са близо 20 години в сърцето и главата на онези, които не пропускат да бъдат залепени до стената безмълвни, владеят играта на думите и не ги е шубе да скачат между жанровете, а и са готови да скъсат гласните струни и крайниците си от масивен звук, сценично присъствие, държащо сетивата на шест (през цялото време на резачката) и хитро подбрана сет листа. Да, разбира се, с акцент невероятната Pride, песен, знакова не само за „Медбол”, но и за хардкора като цяло. Клубните маниаци също няма да скучаят през декември: зад пулта у нас ще прозвучат сетовете на наистина ку(у)лтови диджеи, ровили тонове музика из винилите на вечната музика, преди да направят първия си микс; неуморни шемети, залагащи на енергообменния процес между грамофон на бързи обороти и танцуващи фенове. FUNкария! Най-известната виртуална банда в света „Горилаз” ще представи своя самостоятелна саундсистъм програма в Sofia Live Club на 7 декември. Синът на Реми Кабака, по-популярен като анимирания барабанист Ръсел Холс в състава, ще се изяви като диджей със специално шоу. Прекрасен е този XXL размер на щастието, разчупено и раздадено на всекиго в равни части. Както, надявам се, вече сте се убедили, декемврийският афиш предлага избор, далеч по-богат, но и по-труден (и морален) от вечната (чисто материална) дилема тоя месец: с какво да украсите празничната трапеза – с пуйка или прасенце. Да, парите не са всичко. Обратно – всичко е пари. Як ви портфейл пожелавам. И меломанска Новата 2014! 2013

декември

61


■ ЛИК музика

Разбира се, той завинаги ще си остане тенор. „Аз съм и оставам тенор”, заяви категорично само преди четири години. Тенорът на ХХ век несъмнено. Един от двамата или тримата, с Карузо и Павароти, белязал завинаги теситура, роли, епоха и едно изкуство, излизащо далеч извън кръга на неговите афасионадос. От няколко сезона обаче, с напредването на възрастта и необратимо падащ глас, Пласидо Доминго трябваше да открие поприще, съизмеримо с изключителната му физическа кондиция и с любимата му поговорка If I rest, I rust („Спра ли веднъж, ще ръждясам”). Така изостави една след друга теноровите си роли, създали славата му, и стана баритон. По-точно казано, стана отново баритон и скочи в онези сериозни роли, до които се беше докоснал преди близо пет десетилетия. Няколко изолирани приключения през 1980–1990 (арията на Дон Жуан за един филм на Понел, Фигаро в интегралния запис на „Севилският бръснар” за 200-годишнината на Росини) бяха подсказали, че тези теситури не са проблем за него и че когато му дойде времето, той ще се върне към тях. През 2007 с Орест на Глук прекрачи прага на новото амплоа, а Симоне Боканегра в Берлин през октомври 2009 окончателно затвърди завоя в кариерата му. Днес поредицата от роли говори много за могъщата му воля да продължи да работи, дори и против волята на съдбата: през юли постъпи в болница с диагноза белодробна емболия (три години след като беше опериран от рак на дебелото черво). Доминго обаче се възползва от 62

декември

2013

Пласидо Доминго

НЕРЪЖДАЕМИЯТ седмицата, в която се възстановяваше „за да разучи „Жана д’Арк” от Верди”, както обясни неговият говорител. Графикът му е запълнен за трите предстоящи сезона, до 2016. Тогава Пласидо ще бъде на седемдесет и пет, възраст, на която колегите му отдавна се радват на заслужен отдих. Наистина феноменален! За последен път Доминго пя като тенор в Санкт Петербург през май т. г. при откриването на новия Мариински театър, припомня Classica. Макар и леко задъхан, неговият Зигмунд под палката на Валерий Гергиев беше жив и със съвършено звучене. А само ден по-късно Пласидо изпълни ролята на Набуко, неговия настоящ герой… Преди това се беше върнал към шепа Вагнерови роли, кои-

то обаче изоставя една по една подобно на войн, отказващ се от най-прекрасните си трофеи. Няколко пъти пее Зигмунд през пролетта на 2009 в Ню Йорк и Валенсия, завесата пада след изпълненията му на Парсифал в Берлин. Последната му роля на италиански тенор (макар и на френски) е Сирано дьо

Доминго като диригент

© AP

Той е сред великите тенори на ХХ век. С Карузо и Павароти. За повече от половин век кариера е излизал над 3500 пъти пред публика и е пял в 134 роли, рекорд, недостиган от никой друг тенор. Испанецът беляза своята епоха с изкуството си, изпя и записа всичко… Всичко? Този работохолик, който вече е на седемдесет и две години и вече баритон, подготвя още и нови роли…


Бержерак на Франко Алфано, която Париж аплодира в Шатле през 2009. Две години по-късно Доминго окончателно се прощава с Отело на Верди. Раздялата е знакова. В продължение на 35 години Доминго е като двойник на венецианския мавър, обикаляйки целия свят с тази роля, с която той се идентифицира до такава степен, че получава похвала от Лорънс Оливие за превъплъщението си. И до днес Доминго е все така емоционално привързан към Отело и нито за миг не може да си представи да облече костюма на Яго, макар че ролята е великолепна за изпълнител от неговата класа и напълно подхожда на баритоновия му глас. „Яго не може да стъпи на пръста на Отело!, заявява той, никога не бих могъл да пея Яго, защото не мога да бъда против Отело.” Вечерта на 30 октомври 2011 в Лондон решението е взето: Отело е погребан и кариерата му на тенор приключва. За доказателство след четвъртото действие на „Отело“ следват по едно действие от „Симоне Боканегра“ и „Риголето“. Животът е постоянно завръщане. Пласидо Доминго се знае и общува с Риголето от 23 септември 1959, деня на официалния му дебют на оперната сцена в Мексико Сити в малката роля на Борса. Отначало младият мъж не мислел да става тенор. От 5-годишен той работи в театралната трупа на родителите си, в която играе малки роли и понякога изпълнява някои арии. Научава се да свири на пиано и припечелва, свирейки по нощни клубове. Всъщност той постъпва като пианист, а не като певец в Консерваторията в Мексико Сити, където посещава като свободен слушател курсовете по

композиция и дирижиране на Карлос Чавес и Игор Маркевич. Когато родителите му го наемат в компанията си, той е баритон и на прослушването му в Мексиканската опера се представя с Пролога от „Палячи” на Леонкавало. „Вие сте тенор”, категорично е журито. Веднъж класиран като тенор, той е ангажиран като такъв, забравяйки за бъдещето си на баритон. „Чак след това, работейки усилено върху гласа си, установих, че регистърът на тенор е достъпен за мен, така че аз не съм роден тенор, както са повечето други. Работих, за да стана такъв.” Още от края на 60-те, когато кариерата му прави скок, той вече получава упреци, че иска всичко да пее, при това прекалено рано.

Родриго в „Сид” на Масне (1999)

Тримата тенори: Пласидо Доминго, Хосе Карерас и Лучано Павароти

Диригентът Юджин Кон, негов близък приятел, обяснява: „Пласидо съумя да наложи контрол върху физическия рефлекс и да накара въздуха да циркулира из тялото му като в акордеон. Независимо че не е роден с достатъчно широка теситура, той разви способността си да пее прекрасни ноти – звънки и високи, каквито единствен Карузо владееше. Някои големи певци съумяват да надмогнат физическите аспекти на пеенето си до такава степен, че да бъдат в състояние да изпълняват роли, които нормално не подхождат на гласа им. Пласидо използва дишането си по ефективен и активен начин, тази негова способност му позволи да пристъпи към Отело и Самсон от съвсем млад, които партии пък му помогнаха да увеличи вокалното си богатство.” Непосилно е да бъде съставен списък с оперите, в които е пял през всички тези години. Невъобразима поредица от вечери и сутрини, прекарани в пеене и дирижиране – защото освен певец от 1972 Доминго е и диригент. Кариерата му? Цял океан от роли, пътувания, театри, предизвикателства, световни премиери, снимане на филми, концерти и записи в течение на десетки години. Има няколко книги по темата, на две от които самият той е автор – „Моите първи четирийсет години” и „Моите оперни роли”(2001), където е публикувано факсимиле от кръщелното му свидетелство и църковния регистър, защото, ако се вярва на някои постоянно тиражирани през годините слухове, Пласидо Доминго днес отдавна трябваше да е прехвърлил 80-те… Кои все пак са ключовите моменти в неговата творческа биография? Ето опит да бъдат откроени. Годините в Националната опера на Израел (над 280 представления с дванайсет роли на иврит), американската постановка на „Дон Родриго” от Хинастер (1966), дебютните му изяви в Ла Скала (1969), първият му Отело в Хамбург (1975), двата му големи филма опери („Травиата” на Дзефирели, 1982, и „Кармен” на Рози, 1984), създаването на конкурса >> 2013

декември

63


■ ЛИК музика Опералия (1993) и т. н. Към този списък би могъл да се добави сериалът „Тримата тенори”, чийто първи епизод, датиращ от 1989, е с ефект на комерсиална бомба. Защото Доминго е запознат в детайли с кросоувъра. Практикува го още от 80-те години, следвайки, както може, съперника си Павароти на терен, който винаги е бил много по-неблагоприятен за него, отколкото за италианския му съперник… с понякога спорни резултати. Днес, работейки неуморно за операта, Пласидо продължава да бъде изкушен от странните кръстоски. В сравнение с „Песента на старите любовници” на Брел, която наскоро изпя в дует със Заз (в предаване на Мишел Дрюкер), или Come what May с Катрин Дженкинс (в Dance whit the stars по американската телевизия) дискът му с Мирей Матийо от 1984 (Los Cuentos de Cri Cri) би минал за шедьовър. Поп албумът му Song от 2012 е не по-малко спорен. Критиките? Той не им обръща внимание: „Щом публиката харесва това, защо не? – е обяснението му в подобни случаи. Доминго проявява ненаситност към всичко, до което се докосва. Още от 1973 хонорарите му са зашеметяващи. Бившият директор на операта на Сан Франциско Терънс Макюън заявява, че Доминго се съгласявал да „пристигне да пее само ако поставената от нас опера бъде излъчена по телевизията. Беше прихванал вируса Караян–Бърнстейн, което ще рече, всичко, което правя, трябва да бъде обезсмъртено...” Дълго време директор на две опери (във Вашингтон между 1996 и 2011 и в Лос Анджелис – от 2003), посланик на добра воля на ЮНЕСКО, той все пак е преценяван като любезен, щедър, непресметлив и изцяло отдаден на изкуството, в което дълбае до изнемога, и преди всичко като артист, силно желаещ да предаде опита си на младите, налагайки се все пак като невъзможен модел за подражание. „Помагам на младите артисти в Лос Анджелис, Вашингтон, Валенсия, много важно е да се помага на новата генерация. Погледнете дистрибуциитев

сезоните и театрите по цял свят, колко много са младите певци, излезли от Опералия? Прекрасно е, че съм успял да вдъхновя всички тези млади хора!” При все че съвременната опера – „Първият император” от Тан Дун през 2006 или „Пощальонът” на Катан през 2010 – му позволява да изпълни роли, създадени специално за него, оперите на Верди остават негов приоритет. След Боканегра, Риголето, Жермон, Набуко, Франческо Фоскари и Джакомо в „Жана д’Арк” той ще се появи като Граф де Луна в „Трубадур” в Берлин, Макбет отново в Берлин с Баренбойм и Дон Карло в „Ернани” през 2014–2015 в Метрополитън Опера. Нищо друго освен Верди? Скарпия например? „Със сигурност не. Не обичам да играя негодници.” Воцек? „Още не зная, чудя се. Все пак мисля, че не…” Дон Жуан? „Исках да го пея и за малко да го направя, но не го харесвам, голям егоист е, ако толкова много обича жените, защо се държи с тях по такъв начин?” Холандеца на Вагнер? „Не са ми го предлагали… Ще трябва отново да прегледам партитурата.” Скоро ще се върне към Атанаел („Таис” на Масне), едновременно с това подготвя Крал Артус на Шосон и мисли за Белизарио на Доницети („велик образ”), както и за Одисей на Монтеверди, който ще затвърди завръщането му към бароковата музика след онзи убедителен Баязид на Хендел в Мадрид през 2008. Доминго дирижира световната премиера в Лос Анджелис на Dulce Rosa на Ли Холдридж по Исабел Алиенде. „Кармен”, „Хензел и Гретел”, „Хофманови разкази”, „Фауст” вече са в програмата му като диригент в неговата калифорнийска обител. „Ако имам сили и страст, бих работил до края на дните си. Гласът все някой ден ще ме предаде и това е нормално. Тогава ще ми остане палката. Човек трябва да е готов за всичко, което ще му сервира животът. Дори да се наложи да спра сега, съм благодарен на Бог, че ми позволи да имам толкова дълга кариера. Още малко и ще бъда напълно удовлетворен.” Ние също...

ПЛАСИДО ДОМИНГО В НЯКОЛКО ДАТИ 1941. Роден в Мадрид. 1959. Постъпва в трупата на операта в Мексико Сити. 1969. Дебютира в Миланската скала. 1975. За първи път пее Отело в Хамбург. 1984. „Франческа да Римини” в Метрополитън в Ню Йорк. 1986. „Отело”, филм на Франко Дзефирели. 2003. Открива първия си мексикански ресторант в Ню Йорк. 2008. Дирижира премиерата на „Мухата” на Хауърд Шор в Лос Анджелис. 2013. 20-годишнина във Верона на създадения от него конкурс Опералия. Изявите (неизброими) на Пласидо Доминго като певец и диригент се обявяват и актуализират постоянно в сайта му www.placidodomingo.com. Най-новият му албум с баритонови арии на Верди е от август т.г. (Sony Classical). 64

декември

2013

ТЕНОРИТЕ СЛЕД ДОМИНГО Като всеки голям майстор Пласидо Доминго предизвиква сравнения. Кой е певецът, който би могъл да претендира да поеме наследството му? Онези, които следват пътя му, които се вдъхновяват от него, но по свой начин, както и онези, които все още не са открили собствената си идентичност. Списъкът с евентуалните претенденти е наистина впечатляващ.

ЕПИГОНИТЕ

Хосе Кура (р. 1962) Забелязан на конкурса Опералия през 1994. На 34 години за първи път пристъпва към Отело, което Доминго прави… на 34. Кура е единствен от поколението си, придържащ се стриктно към Вердиевия и веристки репертоар, открито пренебрегвайки френския или германския. Проявява характерната за неговия учител ненаситност, пее почти навсякъде. За разлика от своя кумир Кура по-отрано започва да проявява признаци на вокална умора. Затова пък притежава харизма, с която възпламенява Арена ди Верона и стадионите. Изявява се като диригент, при това не само оперен, преподава в цял свят и е почти професионален фотограф. Режисира, пише, играе за театъра и композира. Всичко това, добавено към впечатляващата му артистичност, глас и физика, увеличава шансовете му в битката за наследството. Роландо Вилясон (р.1972) Приликата между гласовете им е фрапираща. Това дава самочувствие на мексиканския тенор и той атакува все по-трудни роли, стигайки до Дон Карло, чиято тежест е подценил. В търсене на онази плътност на тембъра, характерна за Доминго, гласните му струни не издържат и се налага да бъде опериран. След известна пауза Вилясон се връща на сцената, но проблемът не е изчезнал и той е опериран повторно. Този път завръщането му е обещаващо. Гласът му е завладяващ, много доминговски, но все пак стъпва върху доста по-ограничени физически ресурси. Рамон Варгас (р.1960) В определени моменти гласът му изумително напомня за Доминго. Приликата е особено фрапираща в… Моцарт, който той пее като чист тенор, което се удава на малцина. Варгас едва ли някога ще пристъпи към Отело, затова пък неговият Херцог на Мантуа, неговият Идоменей или неговият Вертер са възхитителни. Полека-лека мекси-


канецът се приближава към по-драматичен репертоар (Трубадур през миналата година), но без да надценява възможностите си, по което се отличава от Вилясон. Марсело Алварес (р. 1962) Аржентинец като Кура, късно пропял като Кура, той обаче е лауреат на конкурса Павароти, а не на Опералия. Въпреки че като консистенция гласът му е по-близък до този на испанеца. Възходът му е бавен, но категоричен. Едва през 2006, на 42 години, пристъпва към „Трубадур”, и веднага след това към „Тоска” и отскоро към „Аида” и „Силата на съдбата”. По този начин успява задълго да съхрани природата си на лиричен тенор, преди да премине към lirico������ spin����� to. Ако дълго време Фауст и Вертер определят границите му, това е, защото, бързайки да влезе в ролите на Доминго, той имаше за модел един доста по-малко драматичен тенор, но заплатил дан на упоритото си общуване с веризма: Джузепе Ди Стефано. Достатъчно е да напрегнеш слух, за да доловиш в изпълненията му на Радамес и Манрико онзи стремеж към яснота и гъвкавост, директно вдъхновени от сицилианския тенор. Но уви, ще доловиш и същите неточности и липса на squillo.

ДАЛЕЧНИТЕ БРАТОВЧЕДИ

Роберто Аланя (р. 1963) Павароти е първият му модел. Чуйте първата му „Травиата” в Оранж: слънцето на маестрото от Модена блика отвсякъде. Принуден да повярва, че притежава качества на драматичен тенор, Аланя дълго време се съпротивлява, отлага Рикардо от „Бал с маски” и прави Дон Карлос едва през 1996. Неговият Отело няма бъдеще, много рядко пее Манрико. На всички онези, които виждаха Аланя прецакан заради желанието му да бъде Павароти, изживявайки се като Доминго, той предложи пеенето си, освободено от тези модели, или по-точно казано, свободно вдъхновено от тях. Което е печелившият му ход. Йонас Кауфман (р. 1969)

Чуйте изпълнението му на Ферандо от „Така правят всички”: какво великолепие и мощ. Малко театри и слушатели са готови да приемат един такъв прочит. Но това е прочитът на Кауфман. Доминго със сигурност има заслуга за това декомплексирано пеене. Той винаги е предпочитал пеенето di forzа, стига то да е добре подплатено и безупречно от музикална гледна точка. Точно Доминго внесе в модерното пеене това отклонение от нормите на италианското пеене за сметка на експресията на звучността, която, макар и невинаги безупречна, е винаги мотивирана от театралната интензивност. Във Вагнер немският тенор предлага нюанси, които са чужди на испанския маестро. Но е време да признаем, че от всички тенори, появили се след Доминго, Кауфман е с най-близък репертоар до неговия и въпреки разликите в изпълнението му, това го превръща във вокален феномен, сравним с феномена Доминго. Дано да продължи така. Марчело Джордани (р. 1963) От няколко години, след период на проблеми с гласа, той стана тенорът, без когото Метрополитън опера не може. Ангажиментите му в Ню Йорк задържат сицилианеца далеч от Европа. Въпреки това, чувайки изпълненията му, познавачът не може да бъде впечатлен от начина, по който Джордани пристъпва към онази част от репертоара на Доминго, в която маестрото е оставил найдълбока следа, при това пред публиката, която беляза най-силно. Това кара някои да го подценяват, докато той просто се опитва да остане верен на една определена италианска школа. С този инструментариум пристъпва към най-трудния италиански репертоар – от големите роли на Верди до веристите. Начинът, по който се справя, показва, че онези които го подценяват, са недобронамерени. Александър Антоненко (р. 1975) Приликите му с Доминго на сцената са впечатляващи. В нерафинираното му пеене присъства вокалната плътност на испанския тенор с всичките си специфични особености. Всичко това, подплатено с осанка и забележителна атлетическа устойчивост. Може да се каже, че Антоненко е братовчед на Доминго по линия на Супермен. Неговият Отело го демонстрира, макар да е много повече латвийски, отколкото латински. Трябва ли обаче всеки един по-героичен тенор да бъде свеждан до модела Доминго? Антоненко черпи вдъхновението си и от други източници и това е ясно доловимо.

НЕПРЕДУБЕДЕНИТЕ

Йонас Кауфман в ролята на Парсифал

Хуан Диего Флорес (р. 1973) С Флорес светът преоткри какво е белкантов тенор. Чилиецът върна на почит репертоар, който вездесъщото присъствие на неподходящи тенори и универсалният характер на Доминговото пеене бяха заличили. Най-сетне чу тенор, чиято мъжественост не се нуждае от стегнати и приглушени звуци или престорени фалцети. Сцената се сдобри с вокална емисия и тип тембър,

Хуан Диего Флорес като Линдоро в „Италианката в Алжир” на Росини

които герои-зиращата мода не само беше низвергнала, но и почти заличила: lirico d’agilita се върна на сцената и публиката бурно аплодира. Виторио Григоло (р. 1977) На 13-годишна възраст пее в „Тоска” с Лучано Павароти. Публиката открива в гласа му онова автентично италианско звучене, заради което го нарича „Паваротино” (малкия Павароти). Григоло е пример за певец, който категорично отказва да върви по стъпките на Доминго. Желанието му е да пее като младия Павароти или Ди Стефано. В гласа му има нещо от Скипа или Валети, може би ще стигне до Джили, но това не е сигурно. Дори изпълненията, в които е нужно да демонстрира известна тежест или тъга, са изпълнени с нежност и светлина. Григоло е щастливата част от италианското пеене. Петър Бечала (р. 1966) Ако Григоло отправя поглед към неаполитанската школа, Бечала се връща към пеенето, характерно за Централна Европа. Гласът му е лиричен, без да е слънчев, гъвкав, без да е прекалено пъргав, звучащ добре на руски, немски и френски и подходящ за жанра мелоди и виенска оперета, или казано по друг начин – за средноевропейската традиция, която полякът носи в кръвта си. Вместо да се опитва да имитира Доминго, той се вдъхновява от изпълнители като Рихард Таубер и един друг, който му е много скъп – големия полски тенор Ян Кипура. Владимир Галузин (р. 1956) Често е сочен като втория след Доминго. Същият веристки репертоар, същият Отело, взривяващ Арена ди Верона и стадионите, същото диво присъствие на сцената, може би недотам аристократично като на испанеца… Галузин обаче не успя да наложи толкова висок музикален и вокален стандарт като по-възрастния си съперник. Въпреки това е редно да се оцени забележителният му принос в руския репертоар, почти изцяло пренебрегнат от Доминго, в който Галузин под ръководството на Гергиев успя да сътвори театрални и вокални чудеса. ■ 2013

декември

65


■ ЛИК българите

Адела Пеева Далечната 197���������������������� 2��������������������� . Легендарният „Киноклуб на Софийския университет”. В тясна и прашна стая на първия етаж шепа ентусиасти, станали по-късно професионални оператори, режисьори, критици, вдъхновено споделят страстта си към киното. Редовно ходят на сбирки, организират полутайни прожекции, пламенни дискусии, канят живи знаменитости като Кшищоф Зануси, правят кинолектории. Ври и кипи от енергия, амбиции, приятелство. Киното е голямото, подсъзнателно спасение от комсомолската правда, празник и смисъл. Някой решава да направи уъркшоп (����� ������ тогава това беше просто „курс” или „кръжок”) с младата режисьорка Адела Пеева, учила в Югославия. Тя идва – висока, руса, с лек сръбски акцент, и започва да разказва киното. В поведението й има увереност и свобода. Дава задачи – да пишем сценарии. Гледа любителските ни филми. Повечето са неудачни, но искрата е тръгнала. Докоснали сме се до правенето през Адела... После 66

декември

2013

тя потъва в документалистиката, а ние от Киноклуба поемаме всеки по свой път към киното. През годините я срещаме по фестивали, прожекции, кръгли маси, във Филмотеката, където търси архивни кадри за новите си филмчета. Постепенно след 1989 Адела става истинска „звезда” в един вид кино, където популярността е необичайна. Днес тя е най-известният на широката публика български документалист. Емблематичният й филм „Чия е тази песен?” е обиколил няколко пъти света, в буквалния смисъл, видян е на 52 фестивала – от Истанбул до Чикаго, от Бомбай до Осло, от Тел Авив до Рио. Отличен е с 13 награди, сред които и най-внушителната – номинация на Европейската филмова академия за най-добър документален филм за 2003. С времето той се превърна в нещо като балкански посланик на добра воля, представящ духовното богатство на региона, но и тлеещите въглени под бурето барут. Завладяващ, мощен и тревожен едновременно филм. Най-характерните черти за „стила Адела” са директност, яснота, челен сблъсък с неудобните въпроси, пръст в раните на историята и етиката. През последните години тя винаги се насочва към важни обобщения за националния характер и балканския манталитет, за същността на спъващите исторически парадигми, за измеренията на митотворчеството, за опасностите от социални ексцесии. При нея няма деликатно приказване и завоалирано показване – нещата са остри, понякога грубовати. За начина й на работа се носят легенди – неотстъпчивост от намеренията, твърда решимост да се стигне до дъното на събития, случки, съдби. Когато снима, при Адела няма заден ход, при монтажа няма компромис. Тя е боец, който не се страхува да влиза в битки, да чува противоположни мнения. Така е било преди, така е и сега с новия й филм „В търсене на Списаревски” (2013). Човекът в историята, пораждането и израждането на митовете, латентните обществени психози – всички аспекти на една личност, провокираща и до днес диаметрални интерпретации, се преплитат в този филм. Исках да направя нещо като „Рашомон”, споделя режисьорката. Боряна МАТЕЕВА

„Чия е тази песен?“

Госпожа Мар Учила си кино в чужбина. Разкажи как замина… – Завършила съм Академията за театър, кино, радио и телевизия в Белград, бивша Югославия, в далечната 1970. Тогава в България нямаше кинорежисура, алтернативите бяха Москва, Прага… Баща ми работеше в Белград и аз заминах още на 17 години, там завърших гимназия и кандидатствах наравно с югославяните. Имах желание да следвам и история на изкуството едновременно с режисурата, записах������������������������ ����������������������� се��������������������� , но след втората година видях, че няма да успея и двете, така че се концентрирах върху основното, киното. Всъщност, кандидатствахме театрална режисура и първите две години учехме театър. Поставяла съм „Нора” на Ибсен… На втората година тези, които искахме да следваме кинорежисура, държахме още един приемен изпит. Така започнах да следвам кино. Какво беше обучението в Белградската академия? – В онези години, 1966–1968, обучението беше много отворено, имахме достъп до всякакви филми и спектакли, тогава течеше прословутият Белградски интернационален театрален фестивал – БИТЕФ, гостуваха най-прочутите театрални постановки, така че едновременно можеше да се следи и съвременното кино, и съвременният театър, което беше просто благодат. Освен това югославското кино беше във възход… Кои считаш за свои учители в документалистиката? – Саша Петрович, той не е документалист, но беше направил „Срещал съм и щастливи цигани” – на сръбски „Събирачи на пух”… Тогава се провеждаше и известният белградски документален фестивал и югославските филми се връщаха редовно, окичени с награди от световните фестивали. Конкретен учител в документалното кино не мога да посоча, но цялостната обстановка беше като широко отворен прозорец… И най-важното – имаше такова отношение към професията: ако


рко Поло на Балканите веднъж се провалиш, просто няма кой да ти даде работа, защото студиата бяха държавни, но едновременно с това сами се финансираха. В България през 70-те е било доста по-различно… – Да, постоянно имаше работа, каквото и да направиш. Имахме договори и те се продължаваха. Но при мен до ден днешен непрекъснато има един стрес, че ако не направиш добър филм, просто си отиваш. Нося си това чувство, за добро или за лошо... От българските режисьори кои приемаш като свои учители? – Оскар Кристанов и Кольо Ковачев. И с двамата дружах много. И до ден днешен смятам, че тези двама режисьори са на световно ниво и са с невероятна чувствителност. За съжаление Оскар Кристанов направи много малко филми, много бавно работеше. И когато видях първия филм на нашия млад колега Илиян Метев „Голешево”, веднага се сетих за най-добрите филми на Кольо Ковачев и си казах – невероятно е как една такава чувствителност се появява през няколко поколения. Обещах на Илиян да му изпратя филмите на Кольо Ковачев, защото той не ги е гледал, нямало е къде да ги види. Мисля си, че връзката, приемствеността е много важна, независимо дали го съзнаваме, или не. Колкото и да си мислим, че с нас започва и с нас свършва киното, особено сегашната по-млада генерация (����������������������������� и ние сме били такива вероятно), това не е така. Какво ти се случи, когато се върна в България? – Предложиха ми или да стана асистент в игрална студия „Бояна”, или да започна самостоятелна работа в Студията за научнопопулярни и документални филми „Време”. Естествено, предпочетох да работя самостоятелно. От Академията в Белград дойдох с нагласата, че документалното кино не е втора ръка кино… През този период правиш де-

сетки филми… – Не съм била от най-производителните, но при всяко положение всяка година се правеха по два-три филма. Някои от филмите ти имаха сериозни проблеми. Бяха спирани… – Това са два филма. Единия го наричам полуспрян, а другият много спрян... „Майки” (1981) е филм за самотните майки в България и за двойния морал по онова време. Имаше директива, че трябва да се раждат деца, и жените, забременели извънбрачно, се поощряваха да раждат и държавата обещаваше да им помага. Всъщност това беше двойният морал на обществото, защото де факто ги смятаха за леки жени. Те много тежко печелеха дела за бащинство, когато ги водеха, и аз заснех едно такова дело във филма. На фестивала в Оберхаузен след години хората мислеха, че съм направила инсценировка, защото не можеха да предположат, че съм влязла да снимам в съдебната зала, което беше уникално. Този филм беше спрян всъщност, защото в него имаше един военен, чийто син беше баща на едно от децата и майката водеше дело, а бащата беше и „активен борец против фашизма”… Но селекционерът на Оберхаузен гледа филма, поиска го и се стигна до компромисно решение – в субтитрите да не пише „военен” и „активен борец”… Това спаси филма, но по екраните не беше пуснат. Оберхаузен ми беше първият фестивал. След което филмът беше показан в Пловдив на „Златен ритон”. И получи награда… Помня, „Сребърен ритон” през 1983... – А другият ми спрян филм „В името на спорта” нямаше тази полузабранена съдба. Всъщност аз тръгнах да правя филм за младите спортисти, но се натъкнах на обратната страна на медала: цената на златния медал и как спортистите се третират като парче месо и последиците от това. Ставаше дума за тежката атлетика, щангите и

„Развод по албански”

„Кметът”

борбата. Най-вече тежката атлетика. И тогава се срещнах за първи път с метода на треньора Иван Абаджиев. Присъствах на негови тренировки, с негово позволение, разбира се, и бях шокирана. Но преди това вече се бях срещала с хора, които бяха изхвърлени от големия спорт и бяха останали на улицата, като пълни маргинали, а бяха олимпийски и световни шампиони. И така се роди този филм, който показа откровено и ясно каква е политиката на тогавашното управление, въобще на комунизма. Всъщност този филм показваше каква е политиката на социалистическата ни държава по това време към човека. Отново говорим за двойния морал. Как точно го спряха? Интересен е механизмът. – Вече се беше разчуло, че филмът няма нищо общо с възвеличаването на младите спортисти. И един ден трябваше да гледам работно копие. Влизам в залата и виждам човек, когото не познавам. Отидох при директора и попитах кой е този човек. „Ами, това е този от Шесто управление, който наблюдава киното.” Казах, че няма да прожектирам филма си пред непознат човек, че филмът не е завършен. Тогава директорът ми отговори: „Не искаш да го >> 2013

декември

67


■ ЛИК българите показваш пред непознати, но си го показвала пред чужденци!” „Пред какви чужденци?”, питам. – „Пред съпруга си!“ А моят съпруг, Слободан Милованович, беше югославски гражданин… Звучи като виц! – Но аз тогава много се впечатлих и разстроих. Не можех да предположа, че е възможно такова отношение. Въпреки че знаех, че ни подслушват. И се оказах права – след време си потърсих досието и разбрах, че Държавна сигурност ме е наблюдавала. Кой всъщност спря филма? – Пазя документи. Като дойде демокрацията и се разформирова ДО „Българска кинематография”, отидох при тогавашната заместник-директорка Донка Акьова и поисках папката с материалите за моя спрян филм. И така, филмът беше на 35 мм и трябваше да се извади игрално копие. Лабораторията е в Бояна, това е по път от моята къща, така че си взех копието у дома, за да мога на другия ден по-рано да отида. Вечерта късно на вратата се чука. Идва заместник-директорът и ми казва – трябва да ми дадеш копието. Така го прибраха. След което аз отидох отново при директора и казах: „Знам, че този филм няма да излезе по екраните, че не е удобен, но искам да помоля да направите едно копие, защото иначе ще изчезне, а все пак държавата е дала пари.” И той се съгласи, но вече се беше разчуло в Киноцентъра и като отидох, колегите ми направиха две копия. Преди мене на Бинка Желязкова бяха спрели филмите за затворничките. Второто копие аз си го прибрах вкъщи. Ще цитирам части от писмото на Българския съюз за физическа култура до председателя на Комитета за култура Георги Йорданов, в което се казва, че описвам спортистите „в крайно негативна светлина”, че филмът разкрива „мрачна и абсолютно нетипична картина от живота и съдбата на българските спортисти…”. И настояват „да не се допусне този филм до екраните, тъй като ще даде невярна представа за развитието на българския спорт”. И филмът беше спрян за 6 години. Имаше ли последствия за теб? – Психически беше страшен тормоз. Но тогава бях млада и можех да преодолявам такива сериозни психически натоварвания, а и много спортувах. Покойният режисьор Юли Стоянов ми каза веднъж: „Просто не мога да се начудя, тресе се под краката ти, а ти отиваш да играеш тенис.” Да, спортувах и това ми помагаше много. В документалното кино се иска и сериозна физическа издръжливост. Но все пак филмът вижда бял свят… 68

декември

2013

„В името на спорта”

– През 1989, малко преди демокрацията, го изискаха от фестивала за късометражно кино в Западен Берлин. Един колега, който следваше там, го беше гледал, вероятно го е споменал и от фестивала го поискаха. Не си спомням дали вече не беше пуснат след много съмнения и преговори на фестивала „Златен ритон”. Росен Милев, така се казваше колегата, ми каза – ти ми дай една касета, за всеки случай да го пренеса, защото не е сигурно дали ще го изпратят. И така го пренесе в Западен Берлин. След това се оказа, че от „Българска кинематография“ са го изпратили. На фестивала бяхме двама-трима души от България. За мен беше невероятно събитие – след 6 години филмът щеше да се покаже. и то в Западен Берлин. Имах чувството, че сънувам. И какво става: влизаме в залата, показва се първият кадър и някой казва: „Спрете прожекцията! Запалете лампите!” Помислих, че от посолството е дошло нареждане да го спрат и тука. Тогава някой каза : „Излизайте всички на улицата!” Излязохме навън и… Стената! – Да! Падна стената. Каква символика има в това… – Спомням си, че единственото, което тогава ми мина през ума, беше: „Не можа ли 30 минути по-късно да падне тази стена, че да ми покажат филма….” Беше невероятно като преживяване и си заслужаваше шестте години чакане. Така присъствах на най-голямото събитие на ХХ век – падането на Берлинската стена, и то сякаш моят филм я свали (смее се от сърце). След време разбрах, че още един режисьор по подобни причини е плакал пред Берлинската стена защо не е паднала по-късно – френският режисьор Клод Льолуш. Какво се случи след промените?

„В търсене на Списаревски”

– След промените бяхме изхвърлени на улицата. Без контакти със света. България се отваряше, но де факто ти не можеш да стигнеш до света, защото не знаеш как. Без техника бяхме, техниката остана вътре в студията. Единствено оставаш с едно ноу-хау как да правиш филми. Но не знаеш дали това ноу-хау е на нивото на другите, които работят там някъде. След промените на едно събрание дойде Иван Попйорданов, той беше тогава заместник генерален директор на „Българска кинематография“ и ни каза, че оттук нататък трябва да станем частници и трябва като Копола да си залагаме къщите, за да правим филми… Нямаше още Национален филмов център, нямаше нищо. Бяха тежки години, но за щастие те ме завариха достатъчно млада, за да имам сили, но същевременно с вече натрупан професионален опит. Просто имах добрия шанс. За някои колеги не беше така – бяха вече на възраст… Как се стигна до „Чия е тази песен?” – След като направих доста късички филми за немската телевизия ZDF за християнски празници, за празници из Балканите, направих за програмата им АRТЕ „Излишните” – филм за събитията около преименуването на турците и за три семейства. На фестивал в Истанбул една вечер колеги ни бяха поканили


в ресторант. Имаше прекрасна музика и изсвириха мелодията от филма „Чия е тази песен?”. На масата седяхме само балканци – турци, гърци, македонци, мъжа ми сърбин, босненци… В мига, в който я чух, им казах – това е наша песен. В този момент абсолютно всички заявиха, че това е тяхна песен. И така се роди идеята. Моят съпруг смяташе, че това е лудост – за една песен да се прави филм. Но аз тръгнах по „питчинги”, професионални сбирки, където пред хора от телевизиите представяш идеята си за филм. Нямах пари за истински клип, затова направих аудиозапис от различните варианти на песента и така всъщност промоцирах идеята. И в един хубав ден, след няколко години чадърът се отвори, АRТЕ се заинтересува, имаше тематична вечер за България и един от филмите искаха да бъде „Чия е тази песен?”. Аз всъщност не си давах сметка колко въздействащ филм съм направила. Но на премиерата в кино „Люмиер” зрителите станаха на крака и аплодираха филма дълго време. Това ми се беше случвало веднъж и преди, когато „В името на спорта” беше показан на фестивал в Пловдив след 6 години забрана: след прожекцията публиката стана на крака. Как се стигна до номинацията за Европейските филмови награди? – „Чия е тази песен?” е първият български документален филм, номиниран за наградите на Европейската филмова академия, която е европейският еквивалент на Оскарите. След това и „Развод по албански” получи номинация, което за мене беше просто невероятно. Но те не само са първите и до днес единствени български документални филми – наскоро някой ми каза, че са и единствените балкански филми, получили номинация от Европейската филмова академия. Това не го знаех, но го проверих – така е. Та как се стигна до номинацията? Бяхме със съпруга ми на Седемте рилски езера и звъни телефонът. Съпругът ми говори на сръбски, дава ми телефона и се обажда Душан Макавеев, много известен сръбски режисьор. Казва ми: „Адела, впечатлен съм от филма ти и искам да те питам, ти член ли си на Европейската филмова академия?” Казах: „Не.“ „Аз съм член на борда – продължи той – и имам право да избирам филми. Искам да ти кажа, че веднага трябва да станеш член на академията. Вземам филма ти и го пускам на прожекцията за номинациите.” „Чия е тази песен?” е вече на 10 години и продължава да е много търсен. Някой ми каза, че това е „филм институция”. Сега през февруари пак ме канят

в Париж в Балканския салон на книгата. Филмът като че ли има вечна младост, поне засега. Покрай него ме нарекоха „Госпожа Марко Поло на Балканите”… Когато в Албания снимах „Развод по албански”, вратите бяха отворени за мен, с изключение на архивите. Всички искаха да ми помогнат. Хубаво е, когато в творческата ти биография се случи нещо, което е дълготрайно. ����������������������������������� Как се насочи към „Развод по албански”? – „Развод по албански” беше естествено продължение на „Чия е тази песен?”, защото темата намерих в Албания по време на снимките на „Чия е тази песен?”, в град Корча. Исках да говоря с един човек, който имаше смесен брак. Беше в ресторант, отидохме в съседната зала и той ми разказа своя случай. Как се оженил, как изгонили жена му, децата му. Попитах това изключение ли е. „Не, каза, не“. И на другия ден бях заобиколена от петима мъже от този град и една рускиня, които имаха сходна съдба. „Развод по албански” е за смесените бракове на албанци с чужденци. Всичко тръгва от Енвер Ходжа, който казва – трябва да се разведете и да изгоните жените и децата си, защото те са шпиони… Така се роди идеята за филма. Как работиш с архивите? – С архиви се работи много трудно, много сложно, защото архивите са нещо омайващо. Колкото повече ги гледаш, толкова повече ти се струва, че трябва и това да вземеш, и другото… А всичко днес е пари. И в един момент изгубваш чувството за реалност. Мислех си, че работата с архивите не ми е най-силната страна. Но оказа се, че се справих. В „Кметът” и във „В търсене на Списаревски” работих предимно с немски архиви. Те са качени онлайн и всичко е точно, ясно. И цените са доста по-прилични, отколкото в Москва например. В последните си филми се обръщаш към възстановката. Това мода ли е, или имаш вътрешна необходимост да пробваш нещо ново, като смесваш видовете кино… – В „Списаревски” направих възстановката, защото ми хареса от „Кметът”. В „Кметът” беше може би случайно. При писането на сценария началото все ми убягваше. Търсех нещо по-драматично, да грабне зрителя и в един момент се оказа, че по-драматично от игралното няма. Ние с Антоний Дончев правихме този филм. Кастингът и изборът на Валентин Танев го правихме заедно. Вальо Танев е просто попадение, той наистина прилича на кмета Иван Иванов. И Иван Юруков прилича на Списаревски… Така при „Кметът”

още при сценария възстановката си изплува сама. Отначало си мислех, че е от безсилие. След това обаче се оказа, че не е така. И оттам структурата на филма потегли. Аз поначало исках всичко да е рамкирано от процеса на Народния съд през 1944. Иван Иванов е бил съден и исках да наместя процеса във филма. Възстановката да е смесена с документални кадри от този процес. „В търсене на Списаревски” провокира остър обществен дебат. Как приемаш обвиненията, че темата с националистите е преекспонирана… – Филмът се възприема по различен начин. Но така беше и с „Чия е тази песен?” На Петрова нива имаше едни момчета, които казваха: „Циганин ли е, турчин ли е – щом не е българин – под ножа!” След филма имаше подобни реакции. Професорът историк Искра Баева, която участва в дебата за филма за Списаревски, точно прочете това, което съм искала да направя. Ще я цитирам: „Беше показано едно националистично използване на този образ (на Списаревски – бел. ред.) и според мен успех на Адела Пеева е елегантният начин, по който показва как се злоупотребява с историческите образи… Филмът, според мен е разрез на нашето общество чрез образа на Димитър Списаревски.” Да, така е, показва се, че образът е митологизиран, но не само това. Показва се, че е използван още от 1944 чак до наши дни, когато националисти носят този образ на свои шествия. Когато виждаме момчета да викат „Циганите на сапун!”, трябва да се замислим защо ние, българите, реагираме по този начин. Не е коректно от целия 60-минутен филм да се концентрираме само върху последните 5 минути. Национализмът е факт в нашата страна. Това е български филм, изследва психологията на българина, как правим историята си и как ползваме историческите факти. Димитър Списаревски е лакмус. Стилът или посланието – на кое повече държиш в твоите филми? – При мен определено важното е какво искам да кажа и каква емоция е възбудил филмът. Истината е, че много обичам филмите ми да имат зрители. При работата над всеки филм правя фокус групи. Правя груб монтаж и каня хора, които да гледат, но не кинаджии. Съседи, приятели, познати от най-различни професии. Тези фокус групи са доста добър барометър. Навремето писателката Рада Москова каза по повод „Чия е тази песен?”: „Това е по-добро от игрално кино!” Аз обичам да разказвам. Не мога да си представя филм без разказ. ■ 2013

декември

69


■ ЛИК кино

Южният кинофестивал

Cinémed e най-значимото културно събитие на Монпелие, Франция. Името му комбинира думите cinéma и méditerranéen, представя ни го Павлина ЖЕЛЕВА. Монпелие е френски град, разположен на броени километри от Средиземно море. Във въздуха му се носи благият комфорт на онова, което не без чувство на гордост местните обитатели наричат Le Grand Sud (Големия Юг). Кинофестивалът от самото му учредяване (по инициатива на местния киноклуб „Жан Виго“) в продължение на 35 години се утвърждава като френ70

декември

2013

ския център на средиземноморското кино. След политическите промени в края на миналия век Cinémed преосмисля първоначално заявения си географски периметър и демократично кани за участие страните на Черноморския регион, а също Армения и Португалия. Така градът на „палмите и на фанфарите“ пренебрегва „чистата“ география, за да я прекрои в територия на общия дух.

„Само в Ню Йорк”

Днес в Монпелие Грузия може да срещне Армения, Палестина – Израел, Турция – Египет, а Магреба – Балканите. Броят на преплитанията е неограничен, а светоусещането, въпреки историческите и настоящи различия – сходно. През последните години някога скромното регионално събитие с регистраторски функции успешно се преобразява в обиталище за киното на (още) по-големия Голям Юг. Южняшките гени на Cinémed са осезаеми. Като се почне от темпераментната заставка на фестивала, в която под звуците на динамично фламенко две камери се обясняват една на друга в любов, мине се през спонтанното „оле“ на винаги многочислената публика и се стигне до филмите, които във всички смисли на думата са просто топли. Първо, заради преобладаващите в тях гледки на меки крайбрежия, златисти пустини, а напоследък и на зелени балкански хребети. После, заради съхранените и поддържани модели на поведение и взаимоотношения в мюсюлмански или православно-християнски стил (голямото изключение е Израел). Е, католическата „средиземноморност“ на Италия, Испания, Португалия и в някаква степен на Франция също е налице, но не като религиозна рамка, а като невидим фон, върху който са легнали архаичните обичаи на някои все още живи микрообщности в тези страни.


Тревожните събития в Сирия, Египет и останалия арабски свят, духовното съвременно мизерстване на някога комунистическите Балкани и още по-комунистическите бивши съветски републики, екзистенциалното раздвоение на градското и селското население в Турция, обезверяването на цялото население на Гърция – това са само някои от най-често срещаните мотиви в характерното за Cinémed кино. А ако се случи да има и приятна доза смях, поставяща под съмнение правотата на вечни противоборства и конфликти, както се получи на 35-то издание на Cinémed (25 октомври – 2 ноември), то тогава пъстроцветната дъга се изпълва докрай. Смехът дойде от родения през 1976 в Йордания, но от малък живеещ в Щатите Гези Елбулиуи и неговия „Само в Ню Йорк“. В него фрустрираният от родителите си арабски нюйоркчанин Арафат не успява да укроти либидото си с нито една жена. Причината, оказва се, е в поредицата уредени сватосвания с повече или по-малко млади мюсюлманки. Посъветван да напусне домашното гнездо и смело да се впусне във водовъртежа на свободните сексуални преживявания, Арафат се проваля. Докато един ден, по волята на съдбата, не се оказва крайно необходим на млада, току-що напуснала Израел еврейка. На нея й трябва мъж, но само за „зелена карта“, а на него жена – но само за секс. Връзката между арабина и еврейката почва като сделка, но прераства в любов. Филмът, в чиито финални кадри двамата „антагонисти“ страстно се целуват под светлините на Ню Йорк, стана тазгодишният любимец на публиката. Внушението, че подобна „лудост“ е възможна единствено в Ню Йорк, не

подразни никого, тъй като изобретателните словесни каламбури отклониха възможните претенции към някои аспекти на съдържанието. „Ще го направим, ще видиш...“ – тези думи на Арафат към възлюбената му допаднаха на толерантните французи от Монпелие, където открай време живеят доста мароканци, а Асоциацията на еврейската общност е изключително дейна. Два от най-добрите филми на тазгодишния конкурс дойдоха тъкмо от двата политически и емоционални „полюса“ на фестивала, а именно арабския и еврейския. „Дрипи и парцали“ на младия египтянин Ахмед Абдела спечели „Златната Антигона“. „Обедно погребение“ на също така младия евреин Адам Сандерсон спечели наградата на критиката. За Ахмед Абдела „Дрипи и парцали“ е трети пълнометражен филм. За Адам Сандерсон „Обедно погребение“ е първи самостоятелен филм. Действието на египетския се развива в покрайнините на днешно Кайро, а на израелския – в затънтено селце някъде през петдесетте години на миналия век. Ахмед Абдела, който преди да се захване с правенето на собствено кино, е монтирал чужди филми, днес е признат за един от най-добрите режисьори на Египет. През 2009 дебютира с меланхоличния си „Хелиополис“, в който млади интелектуалци не крият желанието си да инжектират чуждоземен дух в националното си битие. През 2010, на Международния кинофестивал в Кайро, показа култовия си „Микрофон“, в който продължава да се противопоставя на насилието над свободолюбивото творчество. В „Дрипи и парцали“ Абдела логично е напуснал предимно интелектуалните си страдания, за да се озове при трагиката на (целия) народ. Избрал е момента непосредствено след началото на първите най-масови зимни протести в Кайро, когато голям брой затворници успяват да избягат и да се укрият от официалните власти. Главният герой в „Дрипи и парцали“ (Асер Ясин) е един от тези бегълци. Анонимен мъченик с износен пуловер, чийто пресипнал глас потъва в нощните звуци. В кръговете на ада, през които преминава, има въоръжени сунити в джамии, после копти в християнски храмове, после военни на кръстовища и улици, после... Одрипавялата и настръхнала нация се е разпаднала на съставните си части. Известният египетски режисьор Юсри Насрала, който тази година бе председател на международното жури, сподели простичко: „За мен като египтянин този филм е

съдбовен!“, и никой не възрази. Чародейната актриса Андреа Фереол и останалите членове на журито защитиха позицията на председателя си и се съгласиха, че фактът, че той е египтянин, не пречи на награждаването на египетския филм. А защо „Обедно погребение“ на Адам Сандерсон се хареса на критиката? Защото ледената маска на бледата и руса като ангел Нагар (в изпълнението на нашумялата израелска актриса Хила Видор) успя да се открои с перфектност и стил. Защото физически и духовно незадоволената жена, мечтаеща за мистика и красива плът и неподчиняваща се на примитивния дневен ред на обществото, можеше да изглежда прекрасно. Защото можеше да изглежда и отвратително – когато насърчава десетгодишния Ифтах безутешно да се влюби в нея и така да загуби живота си. Смущаващо аскетичният филм на Сандерсон показа и доказа, че в израелското кино продължава да го има онзи невидим, но достатъчно осезаем тотален дискомфорт – състояние, което повечето тамошни режисьори знаят как да улавят. От своя страна показването на индивида и неговото осъзнаване като такъв продължава да е в тежест на някои арабски режисьори, опитващи се да се изявяват в мюсюлманските си общества. Културните модели и манталитетът на хората предопределят наличието на клиширан мелодраматизъм и архаичен филмов език. Но очевидно острите социални трусове и колективното недоволство водят до промени, които истинските майстори в професията с облекчение приемат. В най-новия си филм „Стълба към Дамаск“ сирийският възпитаник на ВГИК и най-изявен създател на авторско кино в страната си Мохамед Малас се концентрира върху младите хора. Затворени в пространството на изолирана от външния свят къща, в която всеки разполага със собствена стая, група млади студенти индиректно преживяват ужаса на войната. Силно повлиян от метафоричния език на някои класически съветски филми, Малас постига предаването на страха от смъртта, без да използва преки изстрели или директни убийства. В същото време прекомерният херметизъм не допринася за комуникативността на филма. Нещо, което не се е случило на „Те са кучетата“ на родения през 1977 мароканец Хишам Ласри. Колективната лудост на „Арабската пролет“ е показана през очите на мъж, който има сериозна причина да не е на себе си. През 1981, >> 2013

декември

71


■ ЛИК кино по време на хлебните протести в Мароко, човекът е имал нещастието да влезе в затвора и да остане там над трийсет години. В момента на освобождаването си мъжът попада пред нервната камера на телевизионен екип, който решава да следва безуспешните му опити да си върне пропуснатия живот. Още два филма, всеки по-своему, впечатлиха публиката: „Септември“ на гъркинята Пени Панайотопулу и „Параджанов“, съчетал колективното финансиране на Украйна, Франция, Грузия и Армения и съвместните режисьорски усилия на френския арменец Серж Аведикян и украинката Олена Фетисова. В „Септември“ младата работничка Ана живее сама с Ману – куче, което е кръстила с човешко име. Докато Ана работи, Ману я чака в колата. Но един ден кучето се разболява и умира. От този момент нататък Ана се сблъсква с абсолютната самота. „Септември“ се оказа поредният много хубав гръцки филм, правен в условията на криза и въпреки нея. В дълго и мъчително финансирания „Параджанов“ роденият в Ереван през 1955 и емигрирал в Париж през 1971 Серж Аведикян страховито „влиза в кожата“ на световноизвестния създател (���������� ����������� Сергей Параджанов��������������������� ) на ������������������� „Сенките на забравените прадеди“ (1964), найукраинския от всички съветски филми. Изпълнен с магически и фолклорни фантазии, съпровождали живота на самия Параджанов, филмът помага да се разбере защо гениалният арменец, роден в Грузия, но живял в Украйна, е бил пределно харесван от Фелини, Трюфо и Арагон и напълно недолюбван от съветската партийна диктатура. Макар и със задна дата, „Параджанов“ отдава заслуженото на един от най-светлите таланти на световното кино. Благодарение на натрупания опит през годините Cinémed не успя да пропусне това особено културно явление. С типично южняшки инат този фестивал продължава да доказва, че макар и със задна дата, киното все пак успява да пренарежда политиката. ■ 72

декември

2013

Препускане през разнообразната програма на Киномания 2013 – от Петя АЛЕКСАНДРОВА. Вече по традиция Киномания през ноември е филмовият празник за столичани, екранна подготовка за коледните настроения – така е от години и следя и пиша с наслада за това събитие без напрежението, което имат фестивалите (конкурсите задължават, нали?). Основни качества са разнообразна програма, професионална селекция и възможността да се гледа на няколко места. И тази година Киномания затвърди постигнатото. Желанието да се предложи за всеки по нещо предопределя разнопосочността на видове, жанрове и стилове кино. Открояваха се класическите удоволствия (този път посветени на Федерико Фелини и на Робърт де Ниро), традиционният Фестивал на френския филм, кулинарното кино, детското (балансирано между 4 анимации и 2 игрални филма), Живот като на кино, Фестивал на фестивалите, Киното и неговата история… Но изхождайки от собствените си предпочитания, ще поставя акцент върху моя избор, без претенции за всеобхватност (естествено, не съм изгледала всичко). Откриването с „Иконом на седем президенти” ме възмути с откровения си нелеп патос и елементарен прочит на съвременната история на САЩ. Разчитах през погледа на чернокожия „слуга” да науча повече и отвътре за президентската институция и нейните представители, без да се надявам на ори-

И пак за кино

„Животът на Адел”

„Нощен влак за Лисабон”

гинален поглед – но и това се оказа непосилно за режисурата и цялата плеяда иначе блестящи актьори. В панорамата „Екранизации” предизвикателство беше „Измерването на света”, защото романът на Даниел Келман е за сладостта, болката, смисъла и парадоксите на научното мислене – а за киното да се визуализира всичко около науката си е подвиг. Оригинални бяха решенията и в „Шпионин” по Борис Акунин – Москва през пролетта на 1941 приличаше на праобраз на приключенията на Джеймс Бонд. Компютърно генерираните екстериори ме караха да се кискам, а поведението на разузнавача спортист Дорин пре-


ото, което остава

експонираше иронията към съветския „критически реализъм”. Далеч по-традиционни в отношенията си с литературата бяха „Обещанието” по Стефан Цвайг и „Полунощни деца” по Салман Рушди – с адекватния респект към първоизточника, но предсказуеми като резултат. „Какво знаеше Мейзи” по Хенри Джеймс фино адаптира любовните лутания през погледа на потърпевшо от тях дете удивително убедително, след като прехвърли историята в наши дни. „Нощен влак за Лисабон” на Биле Аугуст по Паскал Мерсие заложи на елегантното и мъдро (и какво друго да е, когато главната роля се изпълнява от Джеръми Айрънс?) преплитане на език, история и страст. Все пак останах изненадана, че с най-големи тълпи се сблъсках именно на „Нощен влак за Лисабон” – може би обяснението е в копнежа на зрителите по изисканост, капка екзотика, качествени актьори и плътна история, без евтино подмазване. Защото филмът, макар и прекрасен, съвсем не е предизвикателство. За разлика от „Синият е най-топлият цвят”, както фриволно е преведено заглавието, „Животът на Адел” на Абделатиф Кешиш, носител на Златната палма тази година в Кан – дори онези, които са напуснали по време на прожекцията, биха употребили за него преди всичко думата „предизвикателство”. За филма е писано и изприказвано много (виж ЛИК, юни и юли 2013) и въпреки това бях неподготвена за тру-

са от емоционалното му въздействие. Толкова откровеност – да, но толкова плътно приближаване на камерата до лицата, телата (и до душата), особено на Адел, такова безпощадно трептене на инстинкти, чувственост, тревожност, неудовлетворение, страдание ме разтърсиха вдън сетивата ми, бях сдъвкана и изплюта, както ми се случва само с Ларс фон Триер и Михаел Ханеке. Тежък камък в гладката вода на киното за забавление. Френското кино предложи още интелектуалната перфектност на езика и стила в „С Молер на колело”, а също едно захранване с нови сокове – „Миналото” на Асгар Фархади („Раздяла”). В „Миналото” сантиментални любовни триъгълници и многоъгълници са обогатени със специфичните постижения на иранското кино: недоизказаност и великолепно водене на деца за актьори. Над какво напоследък работят любими режисьори, любими актьори или любими герои? Гамата е много пъстра, но неизменно вярна на самата себе си. В „Само любовниците остават живи” Джим Джармъш този път музицира върху вампирския жанр (както върху уестърна в „Мъртвец”). Трудно ще си представим по-изискани кръвопийци от Тилда Суинтън и Том Хидълстън – техният вкус към тъмнината, литературата, музиката и детайлите е тъй перфиден, че няма как да не се тресеш от вътрешен смях. „Великият майстор” на Уон Карвай прелива от великолепието на бойните изкуства и на невъзможната любов: всичко на каданс, хореография на сдържаната страст, Южен и Северен Китай в момент на исторически преход, разпад от войни, бедност и опиум. Опиянението от стила доминира над историята, врязаха ми се две сцени: в началото битката в дъжда с поклон към Куросава и срещата сблъсък на двете школи и на двамата й лидери. „Заплетени в мрежата” на Чен Кайге („Сбогом, спътнице моя”), обратно, ни потапя в най-модерните аспекти на съвременността – възможната разрушителна стихия на интернет в живота ни. Със същите маркери на невъзможната любов и хореография на сблъсъците, този път не бойни. Напомни ми „Изгубената чест на Катарина Блум” – вече не телевизията, а мрежата безцеремонно нахлува и съсипва личния свят. „Истинският Люин Дейвис” на братята Коен и „Син жасмин” на Уди Алън (ЛИК,

ноември 2013) не падат под нивото на запазената марка на своите автори, но не бих казала, че се нареждат и сред големите им постижения. „Страст” на Брайън де Палма просто събуди недоумение за какво става дума, докато Тhe look of love на Майкъл Уинтърботъм ме препрати към „Народът срещу Лари Флинт” на Милош Форман – същата приповдигнато-трагична участ на порнокрал, решена в сходна съчувственоразрушителна гама. Културен, но не толкова страстен документ за все още живи и влиятелни прототипи. „Валенса: човек на надеждата” на Анджей Вайда компенсира обективистичността на представянето на своя почти канонизиран герой със страстното му изиграване от Роберт Вецкевич, който досущ наподобява жестовете и поведението на лидера на „Солидарност”. Филмът умно спира там, където приключва бунтарството и започва политиката. Дъстин Хофман дебютира твърде късно като режисьор с „Квартет”, но затова пък с проникновен и трогателно-възхитителен групов портрет на възрастни музиканти в старчески дом. И както актьор може да избере и режисира актьори – с вдъхновяващо изпълнение за пример на „старци” като Маги Смит, Том Кортни или Майкъл Гамбън. „Зад свещника: моят живот с Либераче” на Стивън Содърбърг също е преди всичко триумф на актьорите. Еталоните за мъжественост Майкъл Дъглас и Мат Деймън като гей двойка демонстрират абсолютните си възможности за превъплъщение, отърсвайки статута на звезди и пародирайки върху него (Либераче също е бил звезда). Тази актьорска амбиция да покажеш безпределността на професията започва с известна ирония (като Дъстин Хофман в „Тутси”), но стига до трагични висоти (като Щон Пен в „Милк” и Хийт Леджър в „Планината Броукбек”). И на финала искам да спомена „История на децата и филмите”, документалната закачка на Марк Казънс („История на филма: Одисея”), в която пренарежда киното спрямо начините, по които се включват темите за хлапетата, но не само откъм романтичната им страна. Друг акцент е проникновеното обяснение в любов на италианския режисьор Еторе Скола към близкия приятел и съратник в „Странно е да се казваш Федерико. Скола разказва Фелини” – една импровизация върху Фелини в стил Фелини. ■ 2013

декември

73


■ ЛИК кино

СМЯХ В ИЗОБИЛИЕ

Фестът предложи рекорден брой премиери – 15. Наградата за най-добър филм – красива статуетка, замина за Австралия, пише Надежда ТИХОВА.

Четвъртото издание на кинофестивала „Смешен филм фест“ в столицата на хумора и сатирата Габрово отново се превърна в истински празник за зажаднялата за кино публика в града. От няколко години в Габрово няма киносалон, но пък има реновирана многофункционална зала „Възраждане“, която често предлага срещи със седмото изкуство по различни поводи. Като например гостуването на филми от „София филм фест“ и габровския уникален „Смешен филм фест“. Тази година единственият по рода си у нас комедиен фестивал се проведе от 22 до 29 октомври. Организаторите му от Общината смятат киносъбитието за продължение на някогашния Международен фестивал на комедийния филм, създаден по времето на социализма като част от Международния фестивал на хумора и сатирата в изкуствата. Носители на наградите на Габрово в миналото са например култови комедии като „Тутси“ и „Боговете сигурно са полудели“. В програмата на тазгодишния „Смешен филм фест“ селекционерът от фондация „Арт офис“ Калина Вагенщайн предложи изключително качествен подбор – общо 23 филма от 17 държави, а 15 от тях бяха показани пред масова българска публика за първи път именно в Габрово. Всъщност участващите в конкурсната програма филми бяха само 9. И тази година по наложена вече традиция на габровския фестивал гостува друг – Френският филмов фестивал, който се провежда в София през ноември. Така габровската публика успя да види филма „Знаменитост“, преди да го види публиката от столицата. Премиера беше и първият пълнометражен игрален филм на много известния драматург, 74

декември

2013

писател, режисьор и художник Пьотр Гладилин. Руснакът е автор на сценария и режисьор на абсурдната комедия „Опакованите“. Освен това той успя да очарова публиката не само с таланта си, а и с чара и извиращото от всяка негова дума чувство за хумор. Гладилин беше специален гост на фестивала и представи сам филма си на публиката, като предизвика смях в залата още преди прожекцията. Според Калина Вагенщайн, тъй като киносъбитието в Габрово е предназначено за местните публики, то не може да си позволи повече филми като на големите кинофестивали. Организаторите обаче са намерили начин габровци да видят много повече филми от участващите в състезанието за наградите. Освен конкурсната програма в рамките на осем дни пред пълната с публика зала фестивалът предложи смях в изобилие и в съпътстващите прожекции под рубриките „Детско кино“ – подходящо и за цялото семейство, „Световен екран“ и „Златни комедии“. И ако избраните филми от „Световен екран“ разшириха географията на фестивала, в който нямаше филми само от континента Африка, то рубриката „Златни комедии“ този път беше тематична. Три филма от България, Албания и Чехословакия забавляваха и поучаваха публиката с политическа сатира за времето на социализма – „Вилна зона“ на Едуард Захариев, „Мао Дзе Дун“ на Бесник Биша по сценарий на известния в Европа писател Бесник Мустафай и „Селце мое, централно“ на носителя на Оскар за режисура Иржи Менцел. А ето какво казва за жанровото разнообразие във фестивала селекционерът Калина Вагенщайн: „ Има няколко филма в жанра драматична комедия.

Наградата за найдобър филм

Сред тях най-типичен е „Черно езеро” от Великобритания. Няколко са романтичните комедии – полският „Любов и танци“, американският „Скъпа, няма не мога“, грузинският „Любов с акцент“, френският „Знаменитост“. Няколко филма са с лек криминален елемент като „Черно езеро“, „Опакованите“. Няколко са и парадоксалните комедии, между които бих отличила „Откачалки“, копродукция на САЩ и Австралия – филм, който ни кара да погледнем с друг поглед към различните хора.“ Всъщност за разлика от другите издания на фестивала, в които се състезаваха за награда и български филми, този път „Вилна зона“ беше единствената българска лента, а актьорът Ицхак Финци – единствената кинозвезда, дошла да се поклони на публиката. Гости на фестивала бяха и сценаристът и режисьорът на албанската политическа сатира „Мао Дзе Дун“ Бесник Мустафай и Бесник Биша. Както Ицхак Финци, така и албанските гости, и сегашният член на журито Алек Попов, и членът на журито отпреди две години Михаил Вешим участваха в съпътстващата програма на фестивала. Тя беше посветена на литературата. Габровци се срещнаха с писателите, които представиха най-новите си книги, раздадоха автографи и отговаряха на различни въпроси. Ицхак Финци и Лиза Боева пък с подкрепата на Чешкия център представиха в Дома на хумора Ярослав Хашек и неговия популярен герой – добрия войник Швейк. Така киното влезе в още по-дълбока симбиоза с литературата на територията на габровския фестивал. Ето какво сподели пред любознателната габровска публика известният албански поет,


писател, есеист и политик Бесник Мустафай, сценарист на филма „Мао Дзе Дун“: „Аз вече окончателно напуснах политиката. Занимавам се само с писане и тези дни завърших новия си роман. След две седмици той ще излезе в Албания. Както беше споменато, бил съм няколко мандата депутат в парламента, бил съм външен министър, посланик. В първото интервю, което дадох, когато бях избран за министър, казах, че съм един писател в политиката. Тогава опозицията ме нападна, че не съм избран за министър заради качествата ми на писател. Аз им отговорих, че някой ден ще стана бивш депутат, министър и посланик, но никога няма да бъда бивш писател.“ За разлика от големите кинофестивали габровският „Смешен филм фест“ няма червен килим с минаващи по него знаменитости, но пък създателите на филмите със сигурност биха били истински щастливи, ако седяха по време на прожекциите в залата. Със сигурност е вълнуващо да слушаш как благодарната габровска публика, напълнила салона, затаяваше дъх в напрежение, извикваше от изненада, избухваше в смях или проронваше сълза или въздишка, аплодираше филма след края му и дори го прекъсваше с ръкопляскания. Такава публика няма как да не заслужи правото да бъде още едно жури, освен тричленното от специалисти. Три са присъдените награди на „Смешен филм фест“ Габрово 2013 година – за найсмешен филм, специалната награда на журито и наградата на публиката. Копродукцията на САЩ и Австралия „Откачалки“ с режисьор Пи Джей Хоган беше обявена от журито за най-добрия филм на фестивала и красивата статуетка със символа на Габрово – котката, преплетена с филмова лента, замина за Австралия. Мотивите за определянето на наградата на кинокритика Божидар Манов – председател на журито, и членовете – Алек Попов и Камен Балкански, са: „за умело съчетание на сериозната тема за индивидуалната същност на човека с елегантна гротеско-

ва форма и остроумен хумор“. Специална награда журито присъди на френския филм „Знаменитост“ за „великолепната „съспенс драматургия“ и увлекателен сюжет“. Неочаквано абсурдна като филм ситуация наклони везната при определяне на наградата на публиката. Ден преди закриването на фестивала и обявяването на наградите прожекцията на руския филм „Опакованите“ не се състоя заради авария и спиране на тока. Известният драматург Пьотр Гладилин – режисьор и сценарист на филма, беше пристигнал от София, където присъства на 50-то представление на пиесата си „Нощна пеперуда“ в Народния театър, постановка на Явор Гърдев, заради която той спечели „Аскеер 2013“. Гладилин обаче напразно чака да светне и филмът му да се прожектира. Организаторите отложиха прожекцията за найгледаното време на другия ден – вечерта на обявяването на наградите на журито и официално закриване на фестивала. Според шегобиеца Гладилин лично той бил направил бяла магия, за да спре токът и неговият филм да се покаже при закриването на фестивала. На другата вечер той говори пред публиката може би по-малко от минута, но беше толкова остроумен и очарователен, че предизвика овациите на залата. С овации беше изпратена и абсурдната му комедия „Опакованите“, която спечели безапелационно наградата на публиката. Пьотр Гладилин идваше за първи път в Габрово, но знае-

„Опакованите“, сценарист и режисьор Пьотр Гладилин (вляво)

„Откачалки”, режисьор Пи Джей Хоган

ше, че градът е столицата на хумора, че тук се намира Домът на хумора и сатирата. На място обаче той научи, че Христо Явашев – Кристо, е от Габрово и свърза този факт с мистична случайност. „Странно – каза Гладилин. – Когато започнах да снимам „Опакованите“, първото, което казах на продуцента, беше: „Знаете ли как опаковаха Райхстага?“ Не знаех, че този артист е от Габрово. Интерес-

но и мистично съвпадение! Аз самият съм художник-график. Това се нарича изкуство на пакетажа, вид пърформанс или хепънинг. Една от сюжетните линии на моя филм е именно пакетажът. Аз също бих опаковал много неща, но за съжаление в Русия вече не се произвеждат тъкани, всичко се внася от Китай. Но когато в град Иваново заработи текстилният завод на пълна мощност, аз ще опаковам всичко!“■ 2013

декември

75


■ ЛИК библиотека Дебютът на Лоран Бине със заглавие „HHhH – Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих”, получил блестящ отзив от читатели и критици, печели наградата Гонкур за 2010 за първи роман. Книгата изпраща читателя към смутните времена на Втората световна война, към Мюнхен, Берлин, Лондон, Париж и Киев. Авторът преминава дори през средните векове, за да се приземи в Прага през 1942. Лоран Бине разказва автентичната история за убийството на нацисткия лидер Райнхард Хайдрих, „най-опасния човек в Третия райх” и дясна ръка на Химлер в СС. „HHhH” описва покушението над Хайдрих и лудата гонитба, която следва и която приключва в центъра на Прага, където седем мъже удържат в продължение на седем часа седем хиляди войници на СС. Книгата е впечатляваща, а авторът продължава да си задава въпроса – как се разказва истинска история? Паралелно с действието той разкрива процеса на търсене и писане на книга, споделя коментари за литературното и медийното отразяване на въпроса и разсъждава върху това до каква степен поведението на реални хора може да бъде описано в един исторически роман. Книгата излиза на български с марката на издателство „Парадокс”

HHhH – Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих Лоран Бине

6 Все още имаше ужасно пресни следи от драмата, приключила в тази стая преди повече от шейсет години: гърбът на виждащото се отвън прозорче, издълбан няколко метра тунел, следи от куршуми по стените и по сводестия таван, две малки дървени врати. Но имаше също и снимки с лицата на парашутистите, в един текст, написан на чешки и английски, беше споменато името на един предател, имаше празен шлифер, чанта и велосипед, събрани върху един афиш, наистина имаше и автомат Стен, който е засякъл в най-неподходящия момент, имаше имена на жени, споменаваха се непредпазливи действия, говореше се за Лондон, говореше се за Франция, имаше легионери, имаше правителство в изгнание, имаше село на име Лидице, имаше млад шпионин на име Валчик, имаше минаващ също в най-неподходящия момент трамвай, имаше погребална маска, имаше възнаграждение от десет милиона крони за онзи или онази, които щяха да дадат информация, имаше капсули цианид, имаше гранати и хора, които ги хвърлят, имаше радиопредаватели и кодирани съобщения, имаше навехнат глезен, говореха за пеницилина, който е можело да се набави само от Англия, имаше цял град, паднал под властта на онзи, когото наричат „палача”, имаше знамена с пречупен кръст и значки с черепи, имаше немски шпиони, които работеха за Англия, имаше черен мерцедес със спукана гума, имаше един шофьор, имаше „Касапин”, имаше съновници около един ковчег, имаше наведени над трупове полицаи, имаше ужасни репресии, имаше величие и лудост, слабост и предателство, смелост 76

декември

2013

и страх, надежда и печал, всички човешки страсти бяха събрани в няколко квадратни метра, там беше войната, там беше смъртта, имаше депортирани евреи, избити семейства, пожертвани войници, имаше отмъщение и политически сметки, имаше един човек, който между другото свиреше на цигулка и се занимаваше с фехтовка, имаше един ключар, който не бе успял да упражни професията си, имаше го духа на Съпротивата, който завинаги се е гравирал по тези стени, имаше ги следите от борбата между силите на живота и тези на смъртта, имаше ги Бохемия, Моравия, Словакия, цялата история на света се беше побрала върху няколко камъка. Отвън имаше седемстотин есесовци. 7 Докато се ровех в интернет, открих, че съществува филм, озаглавен „Конспирация”, в който Кенет Брана играе ролята на Хайдрих. Побързах да поръчам DVD за пет евро с включена цена за доставката, доставиха го за три дни. Става въпрос за възстановка на Ванзейската конференция от 20 януари 1942, по време на която Хайдрих с помощта на Айхман фиксира за няколко часа способите за привеждане в ход на „Окончателното решение на еврейския въпрос”. По това време масовите екзекуции били започнали в Полша и СССР, но били поверени на групите за специални задачи на СС – Айнзацгрупи, които просто събирали жертвите си на групи от по стотици, дори хиляди, често в някоя нива или гора, преди да ги разстрелят с


картечница. Проблемът при този начин на действие бил, че подлагал на тежко изпитание нервите на палачите и понижавал духа на войската, дори и на най-закоравелите като Службата за сигурност на СС (СД) или Гестапо – самият Химлер е щял да припадне, когато е присъствал на една от тези масови екзекуции. Впоследствие СС започнали да обгазяват жертвите си, като ги тъпчели в камиони и изпусканите газове били вкарвани в каросерията, но техниката си оставала относително примитивна. След Ванзейската конференция повереното от Хайдрих на неговия верен Айхман изтребление на евреите било ръководено като логистичен, социален, икономически проект с изключително широк замах. Интерпретацията на Кенет Брана е доста фина: успял е да съчетае една крайна приветливост с остър авторитаризъм, което прави персонажа му много обезпокоителен. Никъде обаче не съм чел истинският Хайдрих да е проявявал любезност по какъвто и да е повод, било то реална или престорена. При все това една много къса сцена от филма добре пресъздава персонажа едновременно в психологически и исторически план. Двама от участниците разговарят настрана. Единият споделя с другия, че е чул да казват, че Хайдрих има еврейски корени и го пита дали вярва, че този слух е обоснован. Вторият му отговаря жлъчно: „Защо не отидем директно да го попитаме?” Събеседникът му пребледнява само при мисълта за това. Оказва се обаче, че един упорит слух, според който баща му е евреин, дълго е преследвал Хайдрих и е тровил младостта му. Изглежда, този слух е бил необоснован, но всъщност ако не е било така, Хайдрих в качеството си на началник на Тайните служби за сигурност на нацистката партия и на СС без проблем е можел да заличи всяка подозрителна следа от родословието си. Каквото и да става, не за първи път персонажът на Айхман ще се появява на екрана, понеже по-малко от година след атентата, през 1943, Фриц Ланг заснема филм пропаганда, озаглавен „Палачите също умират”, по сценарий на Бертолт Брехт. Филмът проследяваше събитията чрез съвсем измислен сюжет (несъмнено Фриц Ланг не е знаел как са се развили нещата в действителност, а ако е знаел, разбира се, не е искал да рискува, като го разпространи), но доста находчив: Хайдрих беше убит от чешки лекар, член на Вътрешната съпротива, който се укрива при една девойка, чийто баща, университетски преподавател, бил арестуван от окупатора заедно с други местни и заплашен с екзекуция в знак на отмъщение, ако убиецът не се предаде. Кризата, разгледана по изключително драматичен начин (точно в стила на Брехт), стигаше до развръзка, когато Съпротивата успяваше да стовари отговорността върху един предател, колаборационист, с чиято смърт се слага край на аферата и на филма. Фриц Ланг е избрал да представи Хайдрих доста просташки като изнежен развратник, пълен изрод, който добре си служи с нагайка, за да подчертае едновременно неговата жестокост и покварени нрави. Вярно е, че истинският Хайдрих е минавал за сексуално извратен тип с фалцетен глас, което ярко контрастираше с останалата част от личността му, но неговата надменност, неговата непреклонност, профилът му на абсолютен ариец са нямали нищо общо със създанието,

което се клатушка във филма. Право казано, ако търсехме малко по-правдоподобна представа, щеше да си заслужава да изгледаме отново „Диктаторът” на Чаплин: там виждаме диктаторът Хинкел между двама полицейски агенти, единият от които мазен глупак, който очевидно подражава на Гьоринг, а другия – висок и слаб, много по-лукав, студен и суров – последният не е Химлер, дребно, мустакато и нецивилизовано човече, а по-скоро Хайдрих, неговата много опасна дясна ръка. 8 За стотен път се върнах в Прага. Върнах се в криптата, придружен от друга млада жена, пищната Наташа (французойка въпреки името си – дъщеря на комунист, подобно на всички нас). Първия ден тя беше затворена заради националния празник, но срещу нея – преди никога не го бях забелязвал – имаше бар, наречен „На парашутистите”. Вътре стените са покрити със снимки, с документи, фрески и плакати, отнасящи се до аферата. В дъното една голяма картина на стената изобразява Великобритания с точки по нея, които посочват различните военни бази, където заточените чешки командоси се приготвят за мисията си. Пих една бира с Наташа. На следващия ден дойдохме в работно време и показах на Наташа криптата и тя направи няколко снимки по моя молба. В залата прожектираха кратък филм, които възпроизвеждаше атентата. Опитах се да уловя местата, където се е разиграла драмата, за да отида там, но са доста далеч от центъра на града – в предградията. Имената на улиците са променени, все още ми е трудно да определя точното място на атаката. На излизане от криптата взех една двуезична брошура, която съобщаваше за изложение, наречено Atentàt на чешки и Assassination на английски. Между двете заглавия имаше снимка, на която беше изобразен Хайдрих, заобиколен от немски офицери и придружен от местната си дясна ръка, студента Карл Херман Франк, всички в униформи, как изкачват измазано стълбище. Върху лицето на Хайдрих беше отпечатана червена мишена. Изложението щеше да се състои в Музея на армията, недалеч от метростанция „Флоренк”, но не беше посочена дата (беше споменато единствено работното време на музея). Отидохме още същия ден. На входа на музея една доста възрастна дребничка дама ни посрещна с голямо внимание: тя изглеждаше щастлива да види посетители и ни покани да разгледаме различните галерии на зданието. Но мен ме интересуваше една-единствена и я посочих: онази, на чийто вход имаше гипсокартон, който съобщаваше, подобно на афиш на холивудски филм на ужасите, изложението на Хайдрих. Питах се дали това изложение беше постоянно. Във всеки случай то беше безплатно, както и обиколката из целия музей, а дребната дама, която попита за националността ни, ни връчи проспект на английски (тя съжаляваше, че може да ни предложи само на английски или на немски). Изложението надхвърляше всичките ми надежди. Тук наистина имаше всичко: освен снимки, писма, афиши и различни документи видях оръжията и личните вещи на парашутистите, попълнените им от английските служби >> 2013

декември

77


■ ЛИК библиотека досиета, включващи бележки, мнения, оценка на компетентностите, мерцедеса на Хайдрих със спуканата гума и дупката в дясната задна врата, фаталното писмо от любовника за неговата метреса, което станало причина за клането в Лидице, сложено до паспортите им с техните снимки и още много автентични и разтърсващи свидетелства за случилото се. Трескаво си водех бележки, знаейки в същото време, че има прекалено много имена, дати, детайли. На излизане попитах дребничката дама дали е възможно да закупя проспекта, който ми беше дала за посещението и в който бяха написани всички легенди и коментари от изложението: тя със съжаление ми каза, че не може. Тази много добре направена книга беше подвързана на ръка и явно не беше предназначена за комерсиализация. Като видя, че съм объркан и несъмнено трогната от усилията ми да сричам чешки, дребничката дама накрая взе проспекта от ръцете ми и решително го пъхна в дамската чанта на Наташа. Направи знак да си мълчим и да тръгваме. Сбогувахме се въодушевено. Вярно е, че предвид броя посетители на музея, проспектът със сигурност на никого нямаше да липсва. Но все пак това беше мил жест. На по- следващия ден, час преди потеглянето на автобуса ни за Париж, се върнах в музея за да подаря кутия бонбони на тази дребничка дама, която се смути и не искаше да ги приеме. Проспектът дотолкова изобилстваше от информация, че без него – следователно и без нея – тази книга нямаше да има формата, която ще придобие сега. Съжалявам, че не се осмелих да я попитам за името, за да мога тук да й се отблагодаря малко по-тържествено. 9 Когато е била в гимназията, Наташа два пъти е участвала в конкурса на Съпротивата, и двата пъти е била на първо място, нещо, което, доколкото знам, никога не се е случвало преди, а и оттогава не се е повторило. Между другото тази двойна победа и е дала възможност да бъде знаменосец в една възпоменателна церемония и да посети един концентрационен лагер в Елзас. По време на пътуването с автобус обаче била седнала до един някогашен партизанин, който се привързал към нея. Давал й книги, документи, но се изгубили от поглед. Десет години по-късно, когато тя ми разказа тази история с чувство за вина, както можем да си представим, понеже все още разполагаше със заети документи, а не знаеше дори дали нейният партизанин е още жив, аз я подканих да се свърже отново с него и въпреки че се беше преместил на другия край на Франция, открих следите му. Така го посетихме в дома му – една хубава чисто бяла къща край Перпинян, където живееше с жена си. Докато пиехме мискет, слушахме разказите му за това как беше влязъл в Съпротивителното движение, как беше станал партизанин, какви бяха действията му. През 1943 г., той бил на деветнайсет години и работел в мандрата на чичо си, който бил швейцарец по произход и толкова добре говорел немски, че войниците, които ходели там да си набавят провизии, били свикнали да се позастояват, за да поговорят с някого, който говорел техния език. В началото го попитали дали може да събира интересна информация 78

декември

2013

от разговорите на войниците с чичо му относно движението на войските например. После го накарали да извършва въздушни десанти, тоест да прибира спуснатите от съюзнически самолети сандъци с оръжие. Накрая, когато вече бил на възраст за мобилизация към службата за трудова повинност, а оттам и с риск да бъде изпратен в Германия, той избягал от властите, служил в нелегални бойни части и участвал в освобождаването на Бургундия, очевидно доста активно, ако се съди по броя на германците, които, изглежда, е убил. Интересувах се от неговата история съвсем чистосърдечно, но също така се надявах да науча нещо, което би могло да ми бъде от полза за моята книга за Хайдрих. Как-


Истински боклук, гледай ти...

© Данаил Алексиев

10

во по-точно? Нямах никаква идея. Попитах го дали се е придържал към военното обучение, след като е избягал от властите. „Никак” – така ми отговори той. Впоследствие го научили да борави с тежка картечница, имал е и няколко тренировъчни упражнения: разглобяване и сглобяване с вързани очи, както и упражнения по стрелба. Но при неговото пристигане просто му хвърлили картечницата в краката и толкова. Една английска картечница. Една картечница Стен. Едно не съвсем надеждно оръжие, както изглежда – достатъчно било прикладът да се удари в земята, за да изпразни целия пълнител в небето. Проклетия! „Този Стен е истински боклук! Не мога да го нарека по друг начин.”

Казах, че сивият кардинал на Хинкел (Хитлер) от „Великият диктатор” на Чаплин е вдъхновен от Хайдрих, но това не е така. Минавам към факта, че през 1940 г. е бил човек в сянка, съвсем непознат на мнозинството от хората, още повече пък на американците. Проблемът очевидно не е в това: Чаплин е успял да отгатне неговото съществуване и е попаднал в целта. Истината е, че полицейският агент на диктатора във филма несъмнено е представен като една змия, чийто ум изпъква на фона на смешния образ на този, който имитира едрия Гьоринг, но персонажът е натоварен също и с известна палячовщина и безволие, в което човек не може да разпознае бъдещия „касапин” на Прага. Що се отнася до филмовите представяния на Хайдрих, наскоро гледах един стар филм на Дъглас Сирк (който е с чешки произход), наречен Hitler`s Madman. Става въпрос за американски пропаганден филм, заснет за една седмица и излязъл малко преди филма „Палачите също умират” на Фриц Ланг през 1943 г. Историята, напълно измислена (също като тази на Ланг), поставя сърцето на Съпротивата в Лидице, селото мъченик, което ще сподели съдбата на Орадур. Залогът е обвързването на селяните с един дошъл от Лондон парашутист – дали ще му помогнат, или ще стоят настрана, дали ще го предадат? Проблемът на филма е, че донякъде свежда организацията на атентата до местна инициатива, основана на редица случайности и съвпадения (Хайдрих случайно минава през село Лидице, където пък по случайност се укрива един парашутист и пак по случайност се разбира часът, в който ще мине колата на протектора и т.н.). Интригата всъщност е доста по-посредствена от тази във филма на Ланг, в съавторство с Брехт, където драматургичната идея се разгръща до изграждането на национална епопея. За сметка на това актьорът, който изиграва ролята на Хайд-рих във филма на Дъглас Сирк, е безупречен. Първо, той прилича на него физически. След това, той успява да възстанови бруталността на персонажа, без да го пре-трупва с лоши привички, средство, пред което Ланг отстъпва под претекст, че така подчертава неговата изродена душа. Впрочем Хайдрих беше безсмилостна гадна свиня, но не беше Ричард III. Въпросният актьор – Джон Карадайн, е бащата на Дейвид Карадайн, иначе наричан Бил от Тарантино. Най-успешната сцена от филма е сцената на агонията: Хайдрих, умиращ, на легло и измъчван от треска, държи пред Химлер цинична реч, която този път не е без Шекспирово звучене, но която изглежда много правдоподобна: нито много вяла, нито много героична. Пражкият палач угасва без покаяние и фанатизъм, единствено съжалявайки, че напуска един живот, към който е бил привързан – своя живот. Казах „правдоподобен”. Превод от френски: НАДЕЖДА ИЛИЕВА И ДОБРОМИР ДОНЧЕВ 2013

декември

79


■ ЛИК последна страница

Моите седем дъщери Владислав Христов Първата се роди в седмия месец, не изплака дори, сякаш протестираше мълчаливо срещу раждането си. Като дете също не беше особено разговорлива, често само кимаше в знак на съгласие или несъгласие. Въпреки това, когато порасна, си намери много бързо мъж. Той също така мълчеше, дори още по-упорито от нея. Станаха една мълчалива двойка, на която им се роди най-бъбривото дете на света. То ги промени дотам, че те станаха по-бъбриви и от него. Сега са най-шумното и непоносимо семейство, което можете да си представите. Ако някой ден ги срещнете по улиците, знайте, че никак, ама никак не са безобидни. Втората ми дъщеря изобщо не се роди. В деветия месец започна да се смалява постепенно и малко по малко се върна на изходна позиция, превръщайки се в яйцеклетка. Съпругата ми я изхвърли по време на месечния си цикъл, след това всички роднини, които протестираха срещу нашата връзка, си отдъхнаха радостно. Третата е истинско ангелче – приказно красива, през лятото дългата й прозрачна рокля се вее на вятъра и отнася всички конкурентки за мъжките сърца. Тя ухае на парфюм дори когато

стане сутрин от сън. Долавям нотките на ливански кедър и пачули, идващи от детската й стая, лавандулата от гардероба й. В такива моменти винаги съм се чудил как ли изглежда на живо, имам я само на снимка, но дори и така аз си оставам нейният истински баща. Четвъртата ми дъщеря беше дявол по природа – когато я галех по косата, очаквах всеки момент да ме убоде някое от рогцата й. Пъклените си планове тя започна да осъществява още в ранна детска възраст – палеж на кошчето за вестници, атентати срешу кварталните котки, класната ръководителка, директора на училището. Навършвайки пълнолетие, си татуира огромен средновековен замък на гърба и всеки месец добавяше нова кула в крепостната му стена. Един ден четвъртата ми дъщеря съвсем ненадейно изчезна, сигурно вражески легион е превзел замъка или просто се беше превърнала в тиквен фенер. Петата е кърмилница по рождение. Прегърна ли я силно, по земята потича мляко, попива в мокетите и килимите, промъква се между цепнатините в паркета, наводнява стаята, блока, града. Дъщеря ми се смее, пъха се в детско поясче лебед, слага шапка за плуване и полита

от терасата. Шестата ми дъщеря е безпътна. В бебешката си количка тя се въртеше постоянно, подаваше се от нея и цопваше по очи на тротоара. Записахме я след това на детска градина – там изреди всички легълца и не си хареса никое. Държеше да спи на пода, но в крайна сметка предпочете къщичката, в която стои машината за косене на трева. Когато тръгна на училище, се местеше от клас на клас. По-късно в зряла възраст сменяше непрекъснато мъжете си, роди четири деца и обвини петима мъже в бащинство. На една екскурзия в Малта се изгуби, след което остана да живее там цяла година. С годините тя започна да се губи все по-често, докато накрая на едно кръстовище не я блъсна кола. Получи сътресение на мозъка и частична амнезия. Лежа три месеца в болница. Изписаха я и се прибра съвсем сама у дома. Оттогава никога не се е губила. Седмата, последната, мрази всичко, което може да бъде мразено – майка си, шоколад, кока-кола, пържени картофки, детски филми, филми за възрастни, слънчевото време, мрачното време, есента и пролетта. Баща си обаче обича. Това е напълно достатъчно.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Живее и работи като журналист в София. Има многобройни публикации в периодичния литературен печат: Granta, „Литературен вестник”, „Съвременник”, „Страница”, „Факел”, ЛИК и др. Издадени книги: „Снимки на деца” (кратки прози, 2010), „Енсо” (стихове, 2012, номинирана за наградата „Иван Николов”), „Фи” (стихове, 2013). Член e на международната организация The Haiku Foundation. Носител е на първи награди от конкурсите: за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), националния конкурс за хайку на свободна тема (2010) и международния конкурс Cherry Blossom (2011). Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация Frogpond, Световния хайку клуб World Haiku Review, както и в Simply Haiku, Whirligig, Sketchbook, The Heron’s Nest, Мodern Haiku, Notes from the Gean, Lynx, Naiku Heute, Asahi Haikuist Network, The Mainichi Daily News и др., част са от международни антологии и сборници. Негови текстове са издавани на английски, немски, холандски, френски, испански, италиански, японски, руски, хърватски, арабски и унгарски език. Организатор е на много инициативи, свързани с популяризирането на хайку в България. 80

декември

2013


■ ЛИК

2013

юли

81


VALID THRU


Turn static files into dynamic content formats.

Create a flipbook
Issuu converts static files into: digital portfolios, online yearbooks, online catalogs, digital photo albums and more. Sign up and create your flipbook.