Списание ЛИК Август 2013 by Списание Лик

евр оп ей ски б ележ ник

ОСЛО ЕДИНБУРГ Взаимодействията между изкуствата и технологиите през последните 500 години е главната тема на найширокообхватния международен артфестивал – музика, театър, танц, пластични изкуства... Официална програма (9 август–1 септември), фриндж (2–26 август).

Юбилейната изложба „Мунк 150” в Националната галерия е найцялостното представяне на творчеството на художника в периода 1882–1903 с творби от музеи и частни колекции от цял свят. До 13 октомври.

ЛЮКСЕМБУРГ С изложбата „Образът пеперуда” Музеят за модерно изкуство Mudam до 8 септември изследва сложните връзки между образа и паметта чрез творчеството на 16 артисти и по вдъхновение от писателя Зебалд.

БУДАПЕЩА С изложбата „Егон Шиле и неговото време” Музеят за изящни изкуства представя развитието на виенския експресионизъм със заемки от музея Леополд и други световни колекции. От 26 юни до 29 септември.

ВЕЛИНГРАД

АРЛ Срещи на фотографията в Арл, черно-бяло издание Arles in black (1 юли–22 септември). Сред акцентите в програмата: експерименталните търсения на Волфганг Тилман, свръхконтрастните портрети на Питер Хуго, абстрактните тиражи на Хироши Сугимото.

ЛОКАРНО

ВЕНЕЦИЯ

От 20-те филма от официалната конкурсна програма на 66-то издание на международния кинофестивал (7–17 август) 18 са световни премиери. Председател на журито на конкурсната програма е филипинският режисьор Лав Диас.

Юбилейно 70-о издание на международния кинофестивал. Бернардо Бертолучи оглавява журито, което определя носителя на Златния лъв и другите официални награди; Пол Шрейдър е начело на журито на програма „Хоризонти”, а Хайфа ал Мансур води журито, което връчва наградата Луиджи де Лаурентис за дебют. Филмът „Отчуждение” на Милко Лазаров е поканен да участва в Седмицата на кинорежисьорите.

Трети международен фестивал на музикалния филм „Николай Гяуров” (7–12 август). Над 30 пълнометражни творби, 6 музикални клипа, 2 живи предавания по видеоконферентна връзка, детска музикална програма, отбелязване на годишнините на „Софийски солисти” и на училището по фолклорни изкуства в гр. Котел. Демонстрация на нови форми – флашмоб, стереоскопично музикално кино.

2013

август

■ ЛИК в т о р а с т р а н и ц а

о време на Втората световна война членове от британското правителство предлагат на Чърчил да се намалят разходите за култура за сметка на тези за отбрана, което звучи съвсем прагматично. На което министър-председателят дава следния знаменателен отговор: „Ако нямаме култура, тогава какво отбраняваме?” Често си спомням тази ситуация, когато с�� e обвързва културата �� ту с икономически недоимък, ту с политическа криза. Да изразяваш гражданска активност чрез културни ценности и дейности традиционно свързваме с Франция, Англия или Германия, но се случва и в съизмерими по население и място държави като Холандия (стр. 54) или Гърция (стр. 27). Пример за достойно вписване в последно време направихме и ние с документалния театър (стр. 39). Не мога да не отбележа, че у нас културата никога не е била приоритет в предизборните кампании на нито една партия в най-новата ни история, съответно на нито едно правителство. Това е резултат на трайно установено равнодушно, стигащо до полупрезрително отношение към културата като вторичен елемент както сред властимащите, така и в масовото съзнание и в медиите. Преди два месеца насред избори в отворено писмо Христо Мутафчиев, председател на Съюза на артистите в България, се възмути: „Обръщам се към тези, които нищо не направиха за връщането на славата на българското цирково изкуство, ако обичат, да спрат с използването на израза „истински цирк” като синомим за нещо обидно, лошокачествено и безстойностно. Вие били ли сте на истински цирк, господа? Как да сте били, като той изгоря на 26 септември 1983! На тези, които не са влизали в театралната зала и не знаят какъв труд е нужен за създаването на една театрална постановка, бих казал, че е цинично да използват думата „лош театър”. На тези, които не знаят какво себеотдаване и любов са необходими, за да станеш актьор, каква смелост се изисква да стъпиш на сцената и колко унизително е да живееш с мизерни доходи, забранявам да използват думата „слаб актьор...” Това е традиционният контекст, в който българските политици и обслужващите ги медии употребяват културата – за охулване, не за съграждане. Нашите местни олигарси понякога се ориентират към духовните ценности в материални артефакти, които могат да се пипнат и да останат във времето. Разумно решение, което ще ги надживее и примерно след половин век ще изтрие съмнителния привкус от произхода на капиталите и начините на сдобиване с антики и произведения на съвременното изкуство. Далеч по-трудно е за политиците, които трябва да изграждат някаква по-цялостна концепция, която да надхвърли мандата им. На което „улицата” отговори с ироничните плакати, с остроумните и находчиви обвинения�� , �� с�� белия роял или �� живата картина �� пред Коня�� . Така Протестиращият човек декларира своята култура – и тя логично остана неразбрана. Особено ако е поднесена с усмивка, прегръдка или на кафе – при нас пасивната съпротива стил Ганди не функционира. Друго си е да има счупени стъкла и ръкопашен бой, на това властта реагира, защото й е адекватно. Да включиш културата като оригинално, артистично и най-вече дългосрочно въздействие върху аудиторията предполага и собствена култура, и култура на екипа, с който работиш, и култура на населението. Което само по себе си е оптимистично очакване. За нея е необходимо мислене в перспектива, а не до избори, последователни във времето планиране и инвестиции и уважение към традициите, към постигнатото до момента – все уязвими места на съвременния български политически живот. Петя АЛЕКСАНДРОВА 2

август

2013

На корицата Кадър от The Wall, © Live Nation/ SME

Месечно издание на БТА Година XLIII, брой август 2013 Главен редактор: Ясен Атанасов Редактори: Нина Венова Петя Александрова Василка Николова Дизайн: Данаил Алексиев Предпечат: Здравка Пентиева Коректор: Людмила Райкова

В списването на този брой участват: Албена Шарбанова, Асен Константинов, Божидар Манов, Борис Борисов, Боряна Статкова, Владимир Гаджев, Владимир Сунгарски, Димитър Алтънков, Елияна Генчева, Здравка Михайлова, Ивайло Кицов, Маргарита Кюркчиева, Мариана Мелнишка, Мариана Христова, Мария Петрикова, Милена Божикова, Митко Новков, Толя Радева

Снимки от EPA, Пресфото – БТА

■ ЛИК с ъ д ъ р ж а н и е 4

ВОЛС, ДЪЛГО ПАЗЕНАТА ТАЙНА Германия отбелязва 100-годишнината от рождението на художника

ЖИВОТЪТ ПРЕД ТЕБ Феноменът Instagram влудява гигантите на уеб и създава нова естетика

БИТКА С АНГЕЛА Лорис Грео с две изложби под общ наслов във форума на Центъра Помпиду и под Пирамидата при входа на Лувъра

август 2013

СИЛАТА НА АПЛОДИСМЕНТИТЕ Около произхода на практиката на ръкопляскането

ХЛАДЕН УМ И СМЕСЕНИ ЧУВСТВА Впечатления на Мариана Христова от Фестивала за сценични изкуства в Холандия

13 46

...TO THE OTHER SIDE В очакване на Роджър Уотърс, който на 30 август идва в София да събори Стената – Ивайло Кицов

24 ЗАВРЪЩАНЕТО

НА ЛОШОТО МОМЧЕ Около новия роман на Мартин Еймис „Лайънъл Асбо: състоянието на Англия” СВОБОДОМИСЛИЕ Създателката и вдъхновителката на Free Thinking Zone Арети Георгили пред Здравка Михайлова

БАРБАРА ХАНИГАН Портрет на знаменитото канадско сопрано

ДИАНА БАЛАШЕВИЧ И КАМЕРНИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК Митко Новков разговаря с младата руска литераторка за преводаческите й намерения

32 ОТ ЛОНДОН ДО МАНХАТЪН

И ОБРАТНО След успеха на „Няма вече сън”по „Макбет” в Ню Йорк трупата за интерактивен театър „Пънчдрънк” се завърна на родна сцена с „Удавникът” по „Войцех” на Бюхнер

ЛЯТНАТА СЦЕНА Виртуална разходка по летните оперни маршрути: фестивалите в Екс-ан-Прованс, Оранж, Мюнхен, Глайндбърн, Брегенц...

ИМА ЛИ НОВО НАЧАЛО Мисли на участници в Международния фестивал „Софийски музикални седмици” – Боряна Статкова ДРАМИ НА ИЗТОК, ДЕПРЕСИИ НА ЗАПАД 5 Божидар Манов за 48-я кинофестивал в Карлови Вари

36 РЕПЛИКИ ОКОЛО „ТЕРЕМИН”

ТАЗИ ГОДИНА В АНЕСИ Равносметката от Международния фестивал на анимационния филм

Относно сценичното четене на пиесата на чешкия драматург Петър Зеленка в Народния театър

39 ДОКУМЕНТАЛЕН ТЕАТЪР ПО

ВРЕМЕ НА ПРОТЕСТИ По инициатива на театралната лаборатория NЕДРАма международно обсъждане в Червената къща – Асен Константинов

ВИЗУАЛНА ОРГИЯ Димитър Алтънков за изложбата на Дейл Чихули в Музея за изящни изкуства в Монреал РАЗШИРЯВАНЕ НА СЕМЕЙНАТА ТРАДИЦИЯ С басиста Петър Славов младши разговаря Владимир Гаджев

ВРЕМЕТО КАТО РЕАЛНОСТ За книгата „Прероденото време: от кризата на физиката към бъдещето на Вселената“ на американския физик Лий Смолин

27 ДОМ ЗА КНИЖНО

КАКВО КОЛЕКЦИОНИРАТ ХУДОЖНИЦИТЕ Кратка история на страстта, която кара художниците да събират произведения на други творци

АКЦЕНТИ НА МЕСЕЦА Малкият сезон в „Сфумато” – Асен Константинов; Sofia Design Week 2013 – арх. Борис Борисов; Варненско лято 2013 – Милена Божикова НОСТАЛГИЯТА В есе на тази тема френският философ и филолог Барбара Касен разсъждава кога всъщност сме си у дома

ПАБЛО – КОЛОС С ГЛИНЕНИ РЪЦЕ За изложбата „Керамикът Пикасо и Средиземноморието” в Обан, Южна Франция

ЛИЦАТА НА ПОБЕДАТА Коментари в руската преса за 35-я Московски кинофестивал

ПОСЛЕДНА СТРАНИЦА „Кристиян и булката” от Владимир Сунгарски 2013

79 август

■ ЛИК медии

Животът пред теб Да снимаш, преди още да почнеш да живееш живота си. Просто хрумване, превърнало се във феномен. Instagram влудява гигантите на уеб и създава една нова естетика.

Едно време, преди човек да започне да се храни, си миеше ръцете. Днес заснема съдържанието на чинията си. Освен хигиенните проблеми (бактериите по телефона били много повече, отколкото в тоалетната чиния според британско проучване от 2010) възниква друг въпрос: Коя е тази странна модерна болест, която кара човеците да изваждат смартфона си, за да обезсмъртят нещо, преди наистина да са го погледнали?�� За да намери отговора, Inrockuptibles предприема пространно изследване (тук предадено със съкращения). Сцената може да е част от безкрайна поредица ситуации. По 4

август

2013

време на концерт, при пътуване, на купон, на улицата и дори съвсем сами у дома мнозина наши съвременници прекарват страшно много време да документират всекидневния си живот, улавяйки всякакви моменти (били те важни или не), пък било само заради удоволствието от жеста. И наистина от няколко години аматьорската фотографска практика е олекотена – в двата смисъла на думата. Вече няма нужда да се плаща за проявяване на клишетата: те са директно на разположение на екран (независимо дали на цифров фотоапарат, на компютър или на смартфон). Логичната последица е, че няма нужда да

* * Instagram (Инстаграм) – безплатно приложение за споделяне на снимки и социална мрежа. Позволява на потребителите да направят снимка (или да използват вече съществуваща), да приложат някой от съществуващите ефектни филтри върху нея и да я споделят с останалите потребители на приложението, както и в други социални мрежи.

се разсъждава прекалено, преди да се натисне бутонът. Без шум, неусетно ключовият момент се е изместил: заснемането вече не е някакъв свещен миг и снимката като че ли има стойност само ако е предпочетена, за да бъде споделена. Така социалните мрежи замениха албумите със снимки и вечерите, посветени на разглеждането на диапозитиви. Днес Фейсбук е най-голямата колекция на изображения в света. А смартфонът се превърна в първия инструмент за лични снимки. На върха на този феномен е Инстаграм. Малко приложение, по оригинален начин посветено на притежателите на iPhone (днес вече и на потребителите на Андроид), което ни дава свободата да споделяме изображения. Силата на приложението е в неговата простота: над�� 100 милиона активни потребители постват повече от 40 милиона снимки на ден. Подобно на Туитър с качването на тeкстчета >>

2013

август

■ ЛИК акцент на месеца до 140 знака, Инстаграм е хронологичен поток от постнати снимки. „Симпатичен, безплатен и прост начин да публикуваш снимките си от своя телефон. (…) Избери измежду няколко филтъра, за да придадеш различен жанр на снимките, направени с мобилния ти телефон. Превърни всекидневните моменти в произведения на изкуството, които желаеш да покажеш на приятелите и на семейството си.” Ето как се продава приложението по iYunes Store. Уж нищо работа, но Фейсбук купи това приложение за 1 милиард долара миналата година. Сума, неимоверна за икономически нерентабилно предприятие от десетина души, ала стратегическа инвестиция за онзи, който прави бизнес от „живота на хората”, според любимия израз на Марк Зукърбърг. Чрез Инстаграм гигантът на социалните мрежи цели да пусне по-дълбоко корени в живота на хората. Защото, насърчавайки мигновеното публикуване на снимки и предоставяйки възможността да им се приложи филтър, който веднага им придава винтидж стил, Инстрагам насърчава човешкото същество да изживява своето настояще като минало бъдеще.

Днес изразът „общество на спектакъла”

се използва наляво и надясно, достатъчно е да (пре)прочетете книгата на Ги Дебор, за да се уверите още от първите страници: „Спектакълът не е съвкупност от образи, а социална връзка между личности, медиатизирани чрез изображенията.” Точно това се твори в социалните мрежи, които от близо десет години, като се започне от MySpace, премине се през Инстаграм и се стигне до Vine (приложение за публикуване на микровидеоматериали), насърчават интернет потребителите (които се включват в тях подобно на „звезди” като

Лена Дънхам, създателка на „моментния сериал” „Момичета”, продължава да се занимава със себе си по Инстаграм, като няма състояние, в което да е пропуснала да се покаже: Лена в банята, пред огледалото, в леглото, без грим. 440 552 последователи

Рик Рос – американецът събира снимки с предмети на хипхоп културата, поствани от рапъри в социалната мрежа: златни часовници, мощни коли, пури, бутилки с шампанско. 1 319 565 последователи

Ед Дрост – Инстаграм стената на певеца от рок бандата „Гризли Беър” прилича на албум с ваканционни снимки: палми, сини небеса, залези, море. 370 526 последователи

август

2013

Риана, Джъстин Бибър, Ким Кардашиян или която и да е лигавеща се моделка�� ) �� да се изживяват като изпълнители на главната роля на продукция с относително висок бюджет. В „Есе върху социалните употреби на фотографията”, излязло под ръководството на Пиер Бурдийо, се подчертава, че всеки фотограф любител „разкрива своите ценности, като показва онова, което е сметнал за достатъчно достойно, че да го откъсне от бягащото време”. Нови обувки, крило на самолет, прелитащ над планетата Земя, присъствие на място с висока (символична, социална, икономическа и културна) принадена стойност. Туристическият поглед, който навсякъде вижда само пейзажи за фотографиране като декори за един изпълнен с фантазми живот, се е уеднаквил. Триумф на ценностите на артистичния капитализъм. Онази система, където – както пишат Жил Липовецки и Жан Серой в новата си книга „Естетизацията на света” – “пуританската етика на първичния капитализъм е отстъпила на естетически идеал за живота, поставил в центъра търсенето на незабавните усещания, на сетивните удоволствия и на новостите, развлеченията, качеството на живота и самоосъществяването”. В тази перспектива всяко изображение, поствано чрез Инстаграм, е шедьовър (за да за-

Френският уличен артист JR, който излага фотографиите си по улиците на целия свят, ни разкрива кулисите на своята обиколка. 171 145 последователи.

имстваме думите от промоционалния текст на приложението) единствено в качеството си на доказателство за живот, който е напът да се самоизмисли с повече или по-малко въображение и средства. Документирайки се по този начин, интернет потребителят се самоутвърждава в центъра на една мрежа, където мнозинството участници, изглежда, постват същите снимки. До втръсване.

Но какво да правя с традиционния си фотоапарат?

Създателите

В основата на проекта Инстаграм e един маниак на около трийсет години – Кевин Систром, възпитаник на Станфордския университет. В Гугъл той се занимава с разработването на нови продукти като Gmail и Googel Reader, но успоредно с това се труди върху свое собствено творение, наречено Burbn – социална мрежа за обмен на снимки. Чрез мрежата се свързва с Майк Кригер. В началото на 2010 двамата работят заедно върху мобилно приложение, което в началото е трябвало да бъде опростена версия на Burbn, но после се превръща в проект, от който се ражда Инстаграм. Замисълът е оригинален. Кригер и Систром решават да направят приложение за споделяне на снимки с опция локализация. През лятото по време на разходка с приятелката си край морето в Мексико на Систром му хрумва идеята, която носи

жи е незабавно и позволява на самата снимка да стане пълноправно средство за комуникация. Едва година след пускането му фирмата привлича 30 милиона потребители в IPhone. Инстаграм вече има над 100 милиона потребители и откакто бе изкупено от Фейсбук, се конкурира с гигантите Форскуеър и Туитър. Нещо повече, то би могло да се превърне в една от първите социални мрежи, която генерира материално разширение. През първото тримесечие на 2014 се очаква да бъде пуснат фотоапарат с марката Полароид. Наречен Сошълматик (Socialmatiс), той ще дава възможност да се правят снимки, върху които да се прилагат прословутите филтри, за да се споделят след това по Фейсбук, Туитър, електронната поща и, разбира се, Инстаграм. Със Сошълматик, както и с прекрасния му предшественик Полароид, ще може да се получава и моментална хартиена версия.

успех на Инстаграм. За да убеди гаджето си да използва неговото приложение, той предвижда да интегрира филтри за разкрасяване на снимките. След това преравя цялата мрежа, за да изфабрикува първия си филтър, който нарича X-ProII. След месеци работа приложението Инстаграм е пуснато на 6 октомври 2010 на iPhone. И много бързо се харесва. Безплатно, просто и приятно за използване, то е качено от 200 000 души още първата седмица. За пръв път споделянето на снимки е мигновено и не се нуждае нито от кабел, нито от usb, нито от софтуер. Неговото взаимодействие със социалните мре-

Риана – воайорката. По Инстаграм полага грижи за образа си на лошо откачено момиче и дори кръщава своята стена в Туитър badgalriri: може да се види в оскъдно облекло, с бутилка в ръка, джойнт в устата и със суперприятелките си за момента. 7 352 088 последователи

Ще си служите, за да правите фотографии, които всъщност нямат нищо общо с изображенията, произвеждани и разпространявани чрез смартфоните и техните приложения. Това е нещо друго. „Често се говори за преминаване от сребърната към цифровата фотография, казва френският фотограф Алекс Гуиркингер, но онова, което става сега, е истинска смяна на посредника, с толкова радикално различие, както навремето между фотографията и гравюрата.” Можем да се обзаложим, че цифровата фотография все повече ще се отдалечава от сребърната, докато направените с Инстаграм изображения ще се доближават по-скоро към живописта благодарение на оцветяването. Със своите ретуши и допълнителна обработка, с новия занаят на цифровите оператори цифровизацията изкривява на воля и безкрайно заснетото. Първоизточникът се изличава или коренно променя. Това не е краят на играта, а съвсем нова игра, >> която едва започва. 2013

август

■ ЛИК акцент на месеца

Плажът, сандвичът, котките...

Инстаграм генерира свои собствени снимки. Радиография на един свят с добре дефинирани кодове. Много тлъст сандвич (вариант: с почти всичко, което може да се яде). Снимката на храна е абсолютна класика и някои ресторанти в САЩ забраниха на клиентите си да фотографират ястията. Оттатък Атлантика вече се говори за foot porn (кулинарна порнография) – толкова често срещано 8

август

2013

явление, че някои специалисти дори предупреждават населението, че системното снимане на чинията, преди човек да е започнал да се храни, може да е признак за сериозно хранително заболяване. Крило на летящ самолет (вариант: таблата с храна при полет на дълго разстояние). Вероятно защото е над облаците, човек се чувства над всички. Крака на плажа (вариант: преливащ басейн). Лятната снимка ти дава възможност да кажеш „аз съм тук” – сиреч „а

не ти”, защото онзи, който съзерцава, трябва да е пред екран, за да види. А когато снимката е поствана през зимата, това е намек за дълго и скъпо пътуване на другия край на земното кълбо. Котка (вариант: заек или всяко друго мило животинче). След като интернет върна на котката нейния статут на свещено животно, не е учудващо в Инстаграм да намериш хиляди снимки на малкия мъркащ хищник. Култът към любимците всекидневно се почита с повече

или по-малко въображение. Селфи (Selfie). Приблизителен синоним на автопортрет, селфи обхваща основното: представяне на самия себе си. Задължителна стъпка, улеснена от смартфоните, които дават възможност на техните собственици да се самоснимат, без да трябва да обръщат апарата си, за да бъдат пред обектива. Една функция и един жест, симптоматични за епохата (опъната ръка, очи, фиксирани върху екрана, който ни препраща нашия образ). Концерт, където нищо не се вижда (вариант: неясна снимка на явно доста полята с алкохол вечер). Макар екраните на телефоните да замениха запалките, които присъстващите държат в ръка по време на концертите, трябва да се подчертае, че никой никога не е успял да направи наистина добра снимка със смартфон. Залез на слънцето (вариант: небесна дъга). Природата е толкова красива. О-о-о (че понякога дори няма нужда от филтър)! След шопинг (вариант: снимка на опаковките). Да покажеш новите си покупки или още по-добре опаковките с логото на марките е част от голямото идентичностно утвърждаване на модерния индивид, който се определя нашироко и с предметите, които потребява. А това позволява също да даде представа, съзнателно или не, за покупателната си способност.

но всеки фотографски материал е такъв. Истинската фотографска работа се състои не в това да бъдеш естествен, а в това да реализираш възможностите на един фотографски материал и да се утвърдиш чрез него. Онова, което прави силно впечатление, е екстремната баналност на изображенията Инстаграм, стандартизацията на тяхната естетика и трудността да им противодействаш (защото ролята на приложенията Инстаграм е точно да се попречи на всяка лична намеса, на всеки провал, следователно и на всеки успех). Парадоксът без съмнение е, че колкото повече изображенията „се естетизират”, толкова помалко спираме погледа си върху тях. Това очевидно се дължи на ефекта на натрупването. Смазани от огромния брой „красиви” снимки, които правим с мобилните си телефони, ние почти сме престанали да ги отпечатваме, а ги превъртаме скоростно пред очите на нашите приятели и родители. И стана много

трудно да се намерят изображения, които да задържат вниманието повече от секунда.” В книгата си „Естетизиране на света” Жил Липовецки и Жан Сарой виждат в този статут на изображението най-завършената форма на стоката „в епохата на артистичния капитализъм”… „Не можем да не им дадем право. Но веднага трябва да се отбележи, че макар светът да е станал „естетичен”, ние съвсем не водим удовлетворителен, изпълнен с въображение „естетичен живот”. Точно обратното. Естетизацията на света ни внушава, че цялата естетика се крие в нещата, а не в нас. Но естетиката не се съдържа в артефактите, тя е в способността на артефактите да създадат връзка между тях и нас. Тази връзка зависи също и от нас, от нашата способност да съсредоточим вниманието си, от богатството на нашето въображение. Не само и единствено изображенията трябва да имат талант, а и онези, които ги гледат.” ■

Екстремна баналност

Ето как философът Лоран Жени, автор на излязлата неотдавна книга „Естетическият живот”, оценява феномена Инстаграм. „Филтрите Инстаграм разкриват едно много съвременно изискване за естетизиране на външния вид и по-специално на изображенията, които са пуснати в обращение, независимо от статута им (частен, рекламен, журналистически). Сега се води дебат за и против Инстаграм в името на чистотата на фотографския поглед. Според мен проблемът не е в това, че снимките Инстаграм са „изкуствени”, тъй като очевид2013

август

■ ЛИК култура

Битка с ангела Лорис ГРЕО развива своята постапокалиптична вселена с концептуални суперпродукции, които са едновременно експериментални и зрелищни. Сега той окупира с изложбите си едновременно две знакови парижки пространства: форума на Центъра Помпиду (от 19 юни до 15 юли) и под пирамидата при входа на Лувъра (от 19 юни до 9 декември). Опера, филм, концерт, наноскулптура, през последните десет години Лорис Грео експериментира в широк спектър области, технологии, способи, неуморно търсейки нови начини да произвежда изкуство. Убеден, че полето на изкуството по дефиниция няма граници, той обмисля проектите си и решава естетически проблеми, срещайки се с учени, архитекти, музиканти, кинотворци, актьори, философи. Декларира намерение да се дистанцира от класическия формат на изложбата, без при това да поставя идеята „изложбен формат” в центъра на своята работа. Да обърква следите и пространствено-времевите ориентири е негова цел, разпръсквайки творби по четирите краища на света, по улици, училища, галерии, чрез звукови вълни, пиратски радиоизлъчвания и контрабандни записи… Лорис Грео (на 34 години) е странна фигура в международния художествен пейзаж. Артист с нетипично развитие, той разработва дългосрочни проекти, едновременно херметични и амбициозни, които се отдалечават от дефиницията или обичайните начини на производство и функциониране на съвременните творби. Със своите експериментални суперпродукции той изправя зрителя пред загадки и сложни уравнения, сякаш произведенията му се връщат от бъдещето, за да осмислят настоящето: леко земетресение в изложбена зала, апартамент фантом в Париж, наномузей, рап концерт за създанията в под10

август

2013

водния свят, голямата му изложба Cellar Door в Двореца Токио през 2008, изложбите му в Института за съвременно изкуство в Лондон, Кунстхале във Виена, Pace Gallery в Ню Йорк... Отличителна черта на създаваното от него е, че произведенията не са автономни, сами за себе си, затворени в себе си, а остават винаги с леко размити граници. Грео не възприема творбата отделно, без да мисли за следващата и връзката помежду им. Ново доказателство е сегашният му двоен проект. Затова е бил привлечен от идеята да покажe две творби едновременно в две толкова престижни пространства, подканяйки публиката да отиде от едното до другото и да

Лорис Грео

14-метровата структура на Грео в Центъра Помпиду (вдясно)

Покритата скулптура под пирамидата при входа на Лувъра

осмисли траекторията между тях… „Пространството между творбите е просто пътят на мисълта. Пространството между две творби, протеклата между тях или между две изложби мисъл са също толкова важни, колкото самите творби”, казва той. Откъде извират смайващите му идеи? Ето как представя пред Inrockuptibles творението си в Центъра Помпиду: „Посетителят минава през вратите и открива в средата на форума черна структура, извисена на 14 м, която сякаш винаги си е била там, понеже повтаря елементи и кодове от архитектурата на Центъра. И внезапно вижда човек да пада от върха главоломно надолу, последван от втори, трети... и така непрекъснато, механично, през 60 сек, докато други на свой ред се катерят нагоре по стълбата.” Това са тренирани професионални скачачи, най-трудно им било да се въздържат от всякаква акробатика, за да спазят изричното му изискване. Напълно неутралният начин на падане – въпреки очевидно драматичния характер на творбата – обезсилва аналогията със запечатаните в колективното съзнание образи от събитията от 11 септември. „Това е по-скоро машина и в този смисъл е антизрелищно.” За представянето си в Лувъра избира шедьовъра „Разбунтуваният роб” на Микеланджело. „Фигурата сякаш е пленник на камъка. Покрихме с платно, сетне сканирахме триизмерно едно копие от хранилищата. Комбинират се няколко неща: историята на драпировката в

скулптурата, както и моментът на откриването на някой публичен паметник, когато свалят платното от него. Исках да разтегна този граничен момент, да продължа очакването цели осем месеца. По същия начин през зимата в Париж градинарите покриват скулптурите в Тюйлери, за да ги предпазят от студа. Жест, функционален, не естетически. Опитах се да претопя в една форма трите различни начина за драпиране. Под пирамидата има голяма празна колона, всъщност цокъл в очакване на скулптура… Исках да постигна непосредствен ефект, сякаш нещото хем винаги е било там, хем не е на мястото си, с което се поражда странно безпокойство. Размерите на скулптурата не отговарят нито на цокъла, нито на пирамидата. Усещането е за неравновесие. Драпировката е груба, прашна, пристегната с въжета. Бих искал да се постигне впечатлението, че скулптурата винаги си е била там, изровена от недрата на Лувъра, или че е постапокалиптична, останала там след катастрофата. За мен двете произведения са интимно свързани, това е една и съща творба, но не бих искал да налагам моя разказ: нека посетителите сами направят връзките и построят собствена история.” Общото название на проекта – [I] –. е знак, който всеки трябва да реши как се произнася и какво означава. Може да е обикновена чертичка, фонетично I, цифрата 1 или „аз” на английски. Или знак, с който в математиката, в теорията за сложните числа, се

означава въображаема единица, или химическата формула на йода, или обозначение на напрежението на електрическия ток. „Харесва ми идеята за глобално заглавие, което е непроизносимо, но прави знак. Подканя да се видят двете творби, мислени като една.” Често при Грео се открива склонност да се противопоставя на зрителя чрез антизрелищното: показва машина, но забулва скулптура... „Според мен антиспектакълът не предизвиква фрустрация у гледащия, а желание. Да показваш в продължение на месеци увита в платно скулптура означава да си играеш с очакването, да разтегнеш максимално желанието да видиш как се повдига платното и статуята се появява.” Отначало проявява интерес към киното и получава съответната

Глобалното заглавие подканя да се видят двете творби, мислени като една

подготовка. Но после сменя посоката. „В момента се връщам към киното със снимането на един пълнометражен филм. Но например The Snorks не е само филм отпреди три години: това е научна експедиция в морските глъбини, музика на групата „АнтиПоп Консорциум” за дълбоководни създания, особен разказ и пр. Сплав от няколко полета, където филмът е водещо тяло. Убеден съм, че изложбата е последното пространство на свободата. Един филм налага точни часове, продължителност и повествователна нишка. Най-близкото до една изложба би било, ако можеш да се разхождаш вътре във филма. Затова съм запален по киното на Дейвид Линч. Например „Изгубената магистрала” ми носи преживяване като от изложба. При една успешна изложба имаш свобода на движение и свързваш творбите в зависимост от своята култура, психика, разказваш си каквато желаеш история, разполагаш с времето си.” ■ 2013

август

■ ЛИК култура

Силата на аплодисмeнтите Произходът на ръкопляскането е доста мъгляв. Тази практика е много стара, обичайна и никога не излиза от мода. До днес… През VII век византийският император Ираклий, готвейки се за среща с варварски владетел, се чудел как да впечатли противника си. Знаел, че армията му, отслабена от неотдавнашно поражение, няма да е в състояние да стресне госта му и че ще трябва нещо повече, за да го изненада. Тогава императорът мобилизирал нови попълнения, не толкова заради воeнните им умения, колкото за способността им да вдигат шум. Наел ги да аплодират. Тактиката на сплашване чрез шум на Ираклий не помогнала особено за укрепване на разклатената му империя. Но пък доказва какво голямо значение винаги е отдавал гръко-римският свят на аплодисментите – един от най-старите и най-универсалните начини, които човекът е развил, за да си взаимодейства със себеподобните. В античния свят те са били синоним на одобрение, но също и на общуване и така да се каже, на власт. Ние, дребни крехки същества, можем да пресъздадем с нашите ръце тътена на гръмотевицата и бученето на катаклизмите на природата. Нещата днес са горе-долу същите. В студио или театъра – там, където хората се превръщат в публика, ние продължаваме да пляскаме с ръце, за да покажем нашата оценка и да установим връзка в пространство, което служи за резонатор. Аплодираме услужливо, вежливо, дори при идеални условия с ентусиазъм или в най-лошия случай с ирония. С други думи – по този начин се проявяваме като тълпа. Бебетата също прибягват до нея, вероятно инстинктивно. В Библията често се говори за нея – ръкопляскането там играе ролята на овация и прославяне (Те го възкачиха на престола, миропомазаха го и пляскайки с ръце, извикаха: „Да живее царят!”) В западната култура аплодисмен12

август

2013

Статуята “Applause” (1893) от Едуард Форд в лондонската галерия „Тейт”

тите придобиват гражданство в театъра. Самата дума идва от латинското ad plaudere, която означава пляскам, удрям. Хората пляскали с ръце при завършване на пиесата. В края на представлението актьорът, изпълняващ главната роля, извиквал: Valete et plaudite! („Бъдете здрави и аплодирайте!”), с което намеквал на публиката, че е дошъл моментът да приветства таланта на трупата. Когато театър и политика започват да се смесват – по-специално, когато републиката идва на мястото на империята – аплодисментите стават за водачите средство пряко да комуникират с гражданите. За да разберат каква е популярността им, те имали навика да анализират аплодисментите, които получавали, когато заемали мястото си в амфитеатъра. (В писмата си Цицерон казва, че римският народ найясно изразява чувствата си в театъра.) Политиците стават истински човешки измервателни уреди, способни да разшифроват обема, скоростта, ритъма и продължителността на аплодисментите и да си направят изводи за своето бъдеще. „Това би могло да се приеме като антична версия на социологическа анкета” – обяснява Грегъри Олдрити, професор по история в университета на Уискънсин и автор на книгата „Жестове и акламации в Древен Рим”. „Това е средство да се преценят хората, да се разберат техните чувства.” Много преди телефонните анкети и гласуването с SMS в реално време римските управници са събирали информация за настроението на своите поданици, слушайки

аплодисментите. И – това е в природата на човека – те не можели да се въздържат да не сравняват своите резултати с тези на другите. След като един актьор бил аплодиран повече от него, в главата на император Калигула блеснало следното разсъждение (можем да си го представим как в този момент хваща дръжката на меча си): „Жалко, че римският народ има само един врат!” В Рим, както и в републиките, които се опитват да го имитират, театърът бил част от политиката и обратно. „Да управляваш означава да си актьор – изтъква Олдрити. – Онова, към което водачът се стреми, е одобрението на публиката.” Според легендата Август на смъртното си легло казал: „Добре ли изиграх ролята си? Тогава аплодирайте, тъй като комедията свърши.” Най-ловките политици на древния свят са прибягвали до същата хитрост, както съвременните им колеги: те се осведомявали за конкуренцията. Цицерон, който познавал всички тайни на професията, изпращал приятелите си да се мотаят в театъра, за да разберат какъв прием се оказва на всеки политик и така да узнае кой е харесван и кой не. Ала тези човешки уреди за измерване на аплодисментите е трябвало да отчитат голям брой параметри. Тълпите в древността са били като цяло по-диалогични, отколкото днес, уточнява американският професор. Имало е оживен обмен на реплики между ораторите и публиката. И особено в гръко-римския свят и специално в градовете тълпата много добре е знаела как да изпраща послания чрез ритмувани аплодисменти, понякога придружавани от викове – което си е своеобразен шифър. В Римската империя проявите на публиката са отговаряли на точни правила. Присъстващите можели да щракат с пръсти, за да изразят умерено одобрение, да пляскат по-силно или послабо с ръце или да размахват част от тогата си. С този жест публиката искала връщане на съперниците на изходната позиция при фалстарт на надбягване с колесници. През III век император Аврелиан заповядал да се раздадат на народа четириъгълни платнени кърпи – orarium (салфетка). Според енциклопедията на театър не се ходело без тази кърпа, която зрителите подхвърляли във въздуха, когато били доволни. ■

■ ЛИК акцент на месеца

©Любен Байчински

акто върху всички публични събития през последните месеци, политическите вълнения сложиха отпечатъка си и върху тазгодишния Малък сезон в „Сфумато”, който се проведе между 26 юни и 5 юли. Традиционно той закри „големия сезон” на Театралната работилница с над 50 спектакъла, изложби, концерти, филми, акции и инсталации от/или с участието на най-младите театрални и кино режисьори, актьори, художници, музиканти, фотографи, поети и писатели. Тази година обаче празникът на изкуст-вата в бившата софийска баня и парка около нея премина под знака на „засиления синдром на тревожност” и „изчезващата човечност”, обявени като водещи теми от организаторите още преди приемането на проектите за участие през май. Високата нота на тази тревожност беше зададена още с издигащия се от купищата отпадъци хор от студенти и любители на театъра, които изричат монолога от пиесата на Треплев в Чеховата „Чайка” като многогласен речетатив, оркестриран от композитора Асен Аврамов. Филмът „Вселенската душа на сметището” от миналогодишната акция на Иван Добчев в Суходол в рамките на международния проект „Ателие 200” на Съюза на театрите в Европа (UTE) бе прожектиран в първия ден на фестивала. Метафората на духа, пробиващ и израстващ от разнебитеното битие на съвременния човек, проблясваше и в следващите вечери в спектаклите на студентите от театралните училища върху текстове от средата на миналия век на автори като Пинтър, Бекет и Озбърн. Друг хор от гневни гласове, скандиращи „оставка” на площадите в София, долиташе от протестните акции, които си оспорваха с изкуството вниманието и времето на зрителите и на младите артисти, ангажирани в представленията и ателиетата. Неминуемо и дискусията за предмета и предназначението на театъра днес с тема „Героят на нашето време” се подчини на темата за „протестиращия човек”, политическия смисъл на жеста му, генерационната му и

Игра заради не-играта

социална принадлежност. Трудно определимият му образ, както и този на още по-разноликия съвременен българин, сблъска различните визии на интелектуалци, артисти и анализатори върху проблемите на изкуството въобще и ролята му сега, ангажимента му към неизменно човешкото, но и към неговото актуално състояние тук, а и в глобален план. Стряскащите заради догмите на соцреализма идеи за героя като колективен образ днес намират място през конкретиката на индивидуалните истории, които усложняват представата за общности и я проблематизират отвътре. Някъде в това натрупаване от задълбочени театрални изследвания на различните прояви на човека можем

Ателие „Пулсиращият човек”.

„Обърни се с гняв назад”

„Вселенската душа на сметището”

да открием общи усещания и да търсим саморефлексията си като личности и общество. Може би най-яркият „колективен образ” на Малкия сезон бе този на „младия български актьор” от презентацията на ателието „Пулсиращият човек”. Хореографът Мила Искренова и Асен Аврамов показаха резултата от двуседмичната си ежедневна работа с участниците в уъркшопа върху свързващия за всички изкуства принцип на ритъма. Видимото удоволствие на актьорите от свободната игра, която се постига след дисциплинирани, целенасочени и изтощителни усилия, е наградата в овладяването на азбуките и техниките в изкуството. Това е все повече и същността на Малкия сезон – не толкова да открива и показва идеите и почерците на младите артисти, а да разширява кръга от професионалисти, които участват в културното пространство „Сфумато”, не само по време на игралния сезон на Театралната работилница и не единствено със завършени произведения, но и със срещи, с опити, с мисли, с щрихи в общата картина на разнообразните артистични търсачества. Така тази територия се зарежда с енергии и реално работи в полето на културата. А активното взимоотношение изкуство/действителност, „игра заради не-играта” по думите на Маргарита Младенова и Иван Добчев от манифеста на тазгодишното издание, остава идеалната, крайна, трудно постижима и изплъзваща се като самата реалност – и на изкуството, и на живота – цел. Асен КОНСТАНТИНОВ 2013

август

■ ЛИК акцент на месеца Браво на списание „Едно”, че продължава и успява да прави Софийската седмица на дизайна, като поддържа и създава традиция! Но питам се – дали лятото е найподходящото време, когато културните институции са в отпуск, а „културата” се е пренесла към крайбрежието?! За това събитие – арх. Борис БОРИСОВ. Освен това всички последни издания съвпадат с дългочакани събития, които предварително са отнели голяма част от възможните почитатели на дизайна. Миналата година по това време имаше Европейско първенство по футбол, тенис турнира „Уимбълдън”, а в момента протести и митинги, които идат да покажат, че има гражданско общество, но може би няма Държава. На кого му е до визуална култура и предмети сега, но ако дизайнът е хепънинг и е пропит в града, в музиката и в ритъма, може би – да! И така: откриването на фестивала стана с DJ парти в двора на НХА от дуета с многозначното име 1000 names. Заедно с базар на артикули от български и чужди автори, световни марки в приятната атмосфера на смрачаваща се София и с разхладителни напитки в ръце. И с далечна засилка към 60-те (невъзможни за цялостно обхващане) дизайн обекта, пръснати из целия град. Мотор на всичко това беше вездесъщата и сторъка Боряна Зафирова. Темата на фестивала тази година беше БАЛКАНСКАТА СРЕЩА (the Balkan date) и подсказа желание да се инициира, стимулира, осъществи творчески обмен на идеи между автори от региона – турци, сърби, хървати, македонци... Да се покаже, че и „ний сме дали нещо на света”. Което, разбира се, произлиза от наличието на някакъв комплекс. На първо място липсата на традиция и след това периферното ни състояние спрямо онези, от които се учим или които догонваме. А честно казано, това са почти всички. За да гоним, откъде тръгваме? От 14

август

2013

Sofia Design Week 2013 –

първоначалата, които можехме да видим (за пръв път или да си припомним, в зависимост от възрастта) в ретроспективната изложба „50 години български индустриален дизайн“ на „Шипка“ 6. Носталгията е много важно чувство за всяко изкуство. На гръцки nostos означава завръщане, а algos – страдание. Страдание по невъзможността от връщане на времето, по изгубеното детство и невинността. Да, днешното активно поколение си спомня или открива първоначалата. През шейсетте държавата създаде ЦИПЕ (Централен институт за промишлена естетика). Тогава купешката думичка „дизайн“ беше табу, с повей от буржоазно разточителство, показен формализъм и демонстративен капитализъм. Въ-

преки това се правеха опити и експерименти с форми и материали по промишлен път с масово произведени стоки за широко потребление. Звучи почти като лозунг, да. За задоволяване на екзистенц-минимум, но въпреки това с отношение и грижа. Към детайла и материала и на принципа, че може да сме

– прелистване на носталгиите

©Фелия Барух

бедни, но правим най-доброто с това, което имаме. До 8 юли можеха да се видят (и пипнат) макети на електрокари и мотокари, столове, велосипеди, типография, телефонът с шайба и бутони, радиоприемник и телевизор от шейсетте и осемдесетте до съвременен прототип на автомобил – съвместна разработка на Техническите университети в София и Русе със световни производители. И един пример: за всеки българин, днес около четирийсетте, първият му велосипед „Балкан“ е почти като първото причастие за католическото дете – вече си пораснал. Нищо че е малко тежък, но е масивен и здрав, може да се ползва от цялото семейство – височината на седалката и волана осигуряват удобство както на 5-годишно дете, така и на баща му, който може с две движения да сгъне в „кръста” велосипеда и да го прибере на тавана или да го пъхне в багажника на „Москвича”. Семплата му механика и форма, които не препращат към някаква стилизация, нямат идея за метафоризиране, осигуряват привидно алиби за „обикновеност” на предмета, с афиширана >> 2013

август

■ ЛИК акцент на месеца

и натрапена практичност. Името „Балкан” също не отпраща към движение или скорост, а подчертава още веднъж стабилността и здравината. Единствено типографията на надписа издава една неволно пропусната „субективност” и характерната носталгия на осемдесетте по „Завръщане в бъдещето”. Цветът му е винаги ярък и силен, означена топлина, която е придадена по аналог на западната тогавашна естетика. Като продължение или противовес на темата беше дискусията с творческа работилница ДРАГ (DRAG) – Сглоби си колело. Симпатичният обект павилион на „Цар Освободител” пред Паметника на Съветската армия беше отправна точка за ползване на специални брандирани за събитието велосипеди под наем само срещу документ за самоличност. В дискусията за велосипеда като все по-реална алтернатива на автомобила в градски условия се включиха дизайнерът Валентин Водев, професионално ангажиран с темата; арх. Петя Петрова от сдружение „Велоеволюция”; Драгомир Кузов, изпълнителен директор на Drag bicicles, фирма производител и вносител на велосипедни части и аксесоари. Желаещите и сръчните се включиха и с гаечни ключове. Още веднъж се потвърди теза16

август

2013

та, че възможностите и нивото на технологията изпреварват отношенията и възможността на града да се възползва от нея. Съвременният велосипед е станал достъпен финасово, извървял е дългогодишна еволюция и е станал „съвършен”. Искаме да слезем от автомобила и да се качим на велосипед, а няма откъде да минем, мръсно и опасно е.

Носталгията по хардуера пролича в работилницата „Дай власт на аналоговите технологии” под ръководството на Andre Kroenig, проведена със студенти от НБУ; носталгията по ръчната работа – дизайн на стол с полското дизайн студио „Ригалик” (наши познайници от предишни форуми), където всеки участник можеше да си направи собствен стол от дъски, шперплат и други подръчни материали под вещите наставления на самия Томек Ригалик, архитект по образование и световноизвестен продуктов дизайнер. Уъркшопът „Балканска връзка” бе проведен от Мартин Мостбьок, представител на Coop Himmelb/l/au, със студенти от ЛТУ, с последвала изложба. В галерия „Къща Огоста” младите дизайнери Георги Стоилов и Ивана Стоичкова показаха обекти, изработени от намерени предмети и отпадъци, като най- впечатляващо беше креслото от стари автомобилни гуми – с малко носталгия към Дюшан и редизайна от осемдесетте. Форумът в частта Re designing-the frame предложи на нашето внимание двамата световноизвестни испанци Хайме Хайон и Хавиер Марискал. Първият – космополит, интериорен и продуктов дизайнер, автор на мебели, осветителни тела, часовници и т.н. за световноизвестни марки. С пиетет към Старк и чувствителност от постмодернизма. Вторият – архитект с дългогодишен стаж и впечатляващи обекти, режисьор на анимационни филми, като графичен дизайнер автор на талисмана на Олимпийските игри в Барселона. Хайон, издигнал се като дизайнер в големите международни компании, а Марискал, развивал свое собствено студио от началото на кариерата си. И в двата случая безценен опит за младите! The Balkan Talks предложи микрофона на съседите от Турция, Хърватия, Сърбия. Все млади хора, повечето завършили престижни западни университети, но занимаващи се с дизайн в собствената си страна. По проекти, които засягат не отделен поръчител, а Града или Държавата. Дано доживеем и ние. ■

цени. От програмата на фестивала се открояваше участието на Шломо Минц с Цигулковия концерт на Бетовен в партньорство с Варненската филхармония под диригентството на Максим Eшкенази (26 юни). Цигуларят е за пореден път на българска сцена и софийската публика има преки впечатления от него. И докато Шломо Минц е за първи път на „Варненско лято”, той е редовен гост на авторитетния Международен музикален фестивал „Джордже Енеску” в Букурещ. Тук беше поканен на мястото на отказалия се Максим Венгеров и публиката само спечели от това. Шломо Минц не е атрактивен, той е автентичен музикант, което е рядкост в преобладаващото днес „шармантно” изпълнителство. Музикант с изградена концепция за творбата; той изпълни Бетовен като прочетен текст

Варненският оркестър открива фестивала

Шломо Минц

©Росен Донев

Имайки „историческия шанс” да се проведе в ситуация на известен социален дискомфорт и време на национални институционални проблеми, „Варненско лято” макар и с оскъдна реклама успя да представи достатъчно широка музикално-жанрова картина и да отбележи своите върхове. Което не е исторически прецедент. Когато в Германия например Ваймарската република се намирала в период на разруха, инфлация и социални сътресения, тогава е било времето на разцвет на немската философия и литература. Фуртвенглер концертира активно по времето на Хитлер в Германия и дори реализира звукозаписен албум през 1943 в разгара на войната. За фестивала в периода на 87-годишното му съществуване едва ли не всичко се е изказало и изписало, равносметките са направени. Във възрастта на богатия си опит като един от най-старите фестивали в света и тази година прави впечатление разумното и балансирано структуриране, организиране и протичане на фестивала. „Варненско лято” демонстрира по-скоро човешка, отколкото светска приветливост. Концертите са посетени само от заинтересована публика, която основателно е направила избора си на концерт в условията на новия режим на достъп до концертите, регламентиран вече с билети на символични

©Росен Донев

Варненско лято 2013

именно в духа на класицизма, подобно на обкръжаващите Цигулковия концерт по време на създаване Трета и Четвърта симфония, в съответствие със структурите на метричната квадратност на времето си, без да се изкушава да вложи „метричните разширения” на романтичната страст и виртуозен блясък, за да се хареса повече на слушателите. Не случайно заради композиторските открития и новото мислене Цигулковият концерт на Бетовен близо четири десетилетия остава неразбран за публиката въпреки легендарните му изпълнители от първите десетилетия на ХІХ век – Томазини, Байо и Виотан. Несъмнено и страстта, и блясъкът присъстват в партитурата: Бетовен пише концерта за „порасналото” вече дете чудо Франц Клемент. Но Шломо Минц е колкото виртуозен, толкова и аналитичен музикант: това доказа с изпълнението на бис на Паганини-Каприза и особено в каденцата към първата част на концерта, в която майсторски разслои и обогати фактурата. Не забравяме все пак, че Шломо Минц има сериозна биография – още 11-годишен солира на Израелския симфоничен оркестър под диригентството на Зубин Мета с Първия концерт на Паганини, замествайки Ицхак Пърлман, а 16-годишен дебютира в Карнеги Хол с оркестър под дири>> гентството на Исак Щерн. 2013

август

■ ЛИК акцент на месеца Сред инструменталистите ще се запомнят и още няколко участия. Присъствието на акордеонистката Мие Мики (9 юли) е нова и интересна комуникация за публиката – с отличен инструментализъм и музикална чувствителност, тя е изпълнител с умение да изгражда линии и да модифицира звука, преодолявайки ограничения капацитет на инструмента, специфичния му тембър и знаковата му натовареност. Все пак самата програма, съставена от миниатюри, както и избора на автори – Аиюо Такахаши, Мишел Льогран, Астор Пиацола, дори като Скарлати и Хендел в допълнение с именно тези пиеси на „авангардните” Кейдж (Dream) и Филип Глас (Съвременен любовен валс), тя изцяло заема мястото на фестивалния Pops – с програма по ръба на жанровите граници и извън Art music в посока на салонно-кабаретните настроения. Друг блясък на фестивала донесоха Минчо Минчев и Евгени Божанов (10 юли) и дадоха на публиката също много ценно преживяване – на музикантската среща между двама различни изпълнители: разнородни по темперамент, по прочит въз основа на поколенчески различия и такива в професионално-образователните традиции. Божанов беше нагледен пример за респекта на западноевропейското образование към традициите на Шенкеровия музикален анализ, предназначен именно за инструменталисти, при които точността на интерпретацията идва от „разчитането” на пролонгираните, разцъфналите слоеве от една константна хармонична формула. Висо-

август

2013

ко-професионалната симбиоза Минчев/Божанов в четирите Моцартови сонати от различни години беше удоволствие и насърчение за публиката. Сред оркестровите участия също имаше запомнящи се. Тази година на фестивала големите оркестри бяха четири. Традиционно присъстващите Варненска филхармония и оркестър „Симфониета”. И гостуващите: Софийската филхармония с два концерта и Китайският национален младежки оркестър за традиционна музика. Освен големите състави гостуваха и два камерни: Пражкият камерен оркестър и „Софийски солисти”. Както винаги, Варненският оркестър откри фестивала (15 юни), от една страна – традиционно с рапсодия „Вардар” на Владигеров, от друга – поновому с Концерта за 4 валдхорни на Шуман или Konzertstück, написан от автора в период на прогресираща нелечима болест, но за да създаде репертоар за новата хроматична валдхорна. Солистите Бено Траутман, Хорст Зиглер, Паскал Аретс, Марк Ньотцел от Симфоничния оркестър на Югозападното радио на Баден-Баден и Фрайбург бяха съпроводени от Светослав Борисов, диригент на филхармонията от 2012. Софийската филхармония с двата си концерта под диригентството на Мартин Пантелеев доказа равнището си на водещ национален оркестър. В първата вечер (16 юни) Веско Пантелеев-Ешкенази имаше много добро професионално и артистично присъствие в Цигулковия концерт на Брамс – „концерт против цигулката”,

Мие Мики

Веско ПантелеевЕшкенази

Станков ансамбъл

както го наричат съвременниците на композитора, който Сарасате отказва да изпълнява с мотива, че не се изявява достатъчно. Във втората вечер на Филхармонията (17 юни) солист във Вариации на тема Рококо за виолончело и оркестър на Чайковски беше Атанас Кръстев – млад музикант с деликатно присъствие, овладяност, усет за стил. Изненада за публиката беше участието на Китайския национален младежки оркестър за традиционна музика (23 юли), съвместяващ европейското си турне с участието си на „Варненско лято”. Това беше първият му концерт преди Скопие, Охрид и Братислава. Публиката остана възхитена от очевидно отличната подготовка, висо-

ката ансамблова култура, отдаденото музициране, сценичната дисциплина и други важни качества. Това бяха първите за фестивала викове „браво”, ставане на крака и прочее емоционални изяви на одобрение. Оркестърът, който на практика е студентски към Централната консерватория в Пекин, без съмнение превъзхожда нашите академични оркестри. Съставен е от национални инструменти, които са прототипи на тези от класическия симфоничен оркестър, подсилен с класическите виолончела и контрабаси, тимпани и вибрафони. Солистите – някои от които преподаватели в консерваторията – бяха майстори в своите инструменти. Впечатление направиха 2-струнните цигулки, преобладаващи в състава, на които се свири с лък подобно на гъдулката и чиито звук може да се модулира по много параметри. От програмата с разнообразен подбор на авторски и традиционни композиции с преобладаваща пентатоника, активно участие на ударната група инструменти, ще отбележа Северозападната сюита на Тан Дън – известен китайски композитор със световна реализация, и изпълнения бис аранжимент на „Хубава си, моя горо”. Последният потвърди крилатата фраза, че „и онова, което не е китайско, е произведено в Китай”. От всичко чуто основно се откроиха две качества на всички нива: впечатляващи инвенция и организираност в музиката и сценичното поведение. На този фон останалите събития изглеждат добре познати и рутинни. Двата камерни ор-

кестъра – на Пражкия камерен оркестър (18 юни) и Софийски солисти (25 юни) – са с различен облик и стил и представиха достатъчно интересни програми. Диригентът на Пражкия оркестър Гудни Емилсон, специализирал при С. Челибидаке, Р. Баршай, Х. Рилинг, Дж.Е. Гардинър и Б. Хайтинк и носител на много национални и международни награди за дирижиране, съпровождаше солиста французин Стефан Беши в Концерт за орган, струнен оркестър и тимпани на Пуленк. Фестивалът традиционно изпълнява мисията си да представя нови млади изпълнители. От трите концерта под рубрика „Музикална галерия Варна” – Цветана Бандаловска и Веско Стамболов (18 юли), клавирното дуо Тодоров/Костадинов (19 юли) и Станков ансамбъл (20 юли), всеки съдържаше своята уникалност. Първият концерт – с добър ансамбъл, ценни индивидуални качества на Бандаловска и Стамболов в стилна и овладяна сложна програма; а останалите заложиха на интересен репертоар и нова музика. Изпълнението на нова музика е особен критерий за фестивалите с претенции. Тази година на „Варненско лято” нови български творби и една световна премиера бяха включени в програмата на Софийската филхармония (Симфоничната поема „Островът“ на М. Пантелеев, 2000) и в изпълнителската концепция на Станков ансамбъл: световната премиера на „Шепот насаме” за сопран, цигулка и пиано на Георги Арнаудов наред с Лондонски песни на Мартин Георгиев и „Мишмаш” на Антони Дончев. Концертът в памет на проф. Ифра Нийман (12 юли), открит от Д. Буров – ученик на Нийман, на който участваха деца, лауреати от конкурса „Панчо Владигеров” 2013, вероятно е сред най-съществените инициативи на фестивала. Смисълът му е на концерт послание, отдал почит на изключително важна за фестивала и плеяда български цигулари личност, чрез която се осъществи живата връзка за поколения по-млади музиканти с легендите на цигулковото

Минчо Минчев и Евгени Божанов

изпълнителство от миналия век – Жак Тибо, Карл Флеш и Макс Ростал, в качеството му на техен възпитаник. На Нийман принадлежат заслугите за учредяването на стипендия за български цигулари в Гилдхол Скул. Посвещаването му на мисията да намира талантливи музиканти и да им дава шанс за изява е сравнимо с творческото посвещение, за което говори Албер Камю по повод връчването му на Нобеловата награда за литература през 1957, което може да се отнесе към всички инициативи с духовни цели, към всички творчески процеси с идеи, плам за реализация, мъчително осъществяване и непредсказуем резултат: Случва се така, че човек избира участта на артиста, защото се чувства „избран”, но твърде скоро се убеждава, че неговото изкуство, неговата избраност черпят сили от един извор: признанието за равенството с околните. (...) Ние трябва да овладеем изкуството да живеем във време на несигурност, пред прага на нови световни бури. (...) Но за съжаление ние не успяхме да направим нещо голямо въпреки желанието си. И все пак се борихме... Затова мисля, че това поколение заслужава да бъде похвалено, особено там, където се принася в жертва. Милена БОЖИКОВА 2013

август

■ ЛИК особен поглед

НОСТАЛГ гията и изгнанието. „Одисея”, епопея на невъзможното и все отлагащо се завръщане в Итака, е поемата на поемите на носталгията. В „Енеида” именно родината отнася Еней със себе си, когато побягва от горящата Троя с баща си Анхиз на гърба си. Боговете го упълномощават да основе Рим при условие, че приеме латинския. Барбара Касен поднася завладяваща картография на носталгията, тази нова идея в Европа – пише Nouvel Observateur. – Омировото обиколно плаване я убеждава, че „носталгията има две лица: вкореняването и скиталчеството”. Изгнанието на Арент й доказва, че може да се тъгува дори по езика на врага. Тогава по какво изпитваме носталгия? Не по някакъв неизменен свой край (както се мъчи да ни внуши пропагандата на националната идентичност), а по един въображаем дом, който носим със себе си, който непрестанно се променя и се нарича „езика”. Какво означава да сме „у дома”, какви вълнения, какви болки, какви основания ни карат да разберем и да почувстваме, че сме там, докато в същото

„Носталгията. Кога всъщност сме си у дома?” е озаглавено новото есе на Барбара КАСЕН, излязло на френския книжен пазар. Ерудирано съчинение, с което авторката ни приканва да си служим добре с това двойствено, сладостно и понякога опасно чувство. Книгата й отправя дързък въпрос към съвременния патриотизъм: къде разполагаме корените си? Носталгията – това е „болестта по завръщането”, страданието, което изпитваме, когато сме далеч от дома. Изхождайки от личния си опит, Барбара Касен се пита какво е отношението между родина, изгнание и майчин език. Голям въпрос, универсален и властно политически. Езикът е родина колкото и земята, казва Касен. Свидетел20

август

2013

ка в подкрепа на твърдението й е Хана Арент, немската философка, поела пътя на изгнанието в САЩ, за да избяга от нацизма. Тя избира да се самоопредели не спрямо дадена страна, нито даден народ, а единствено спрямо родния си език, който й липсва. В контрапункт Касен се обръща към две велики основополагащи творби на ностал-

Барбара Касен, филолог и философ, е ръководител научни изследвания във френския Национален център по научни изследвания. Преводачка на Хана Арент и специалистка по гръцка философия, в частност по реторика и софистика, тя води две поредици в издателство „Фаяр”. Съставител е на „Европейски речник на философиите. Речник на непреводимото”, (2004). През 2012 Барбара Касен получи Голямата награда на Френската академия за цялостното си творчество.

ГИЯТА време „се наслаждаваме и надяваме да останем” завинаги „без корени”? – пита Liberation. – Трябва да се обърнем към носталгията – тъга, mélancolie, spleen, blues, saudade, dor, Sehnsucht, desengaño,– за да го проумеем, както и отношението между родина, гостоприемство, изгнание, майчин език… Преди да попита друго откъснато от корените си същество, Хана Арент, чиято родина ще остане немският език, Касен се обръща към своята културна страна, Средиземноморието, съпровожда троянеца Еней до Лациум, потапя се във философията, митовете, словата на древна Гърция, следва стъпка по стъпка Одисей до „деня на завръщането”, до Итака… С „езика на другия” ли си изграждаме „нова родина”? Кой език? Дали този, който обособява, откроява „народа” и изключва „варварите”, или множеството езици на изгнанието? Те не създават корени, а „свят, който не се затваря, пълен с разнолики себеподобни, като нас и не като нас”, казва Касен.

Чувство, което трябва да умеем да владеем Тръгнах от едно усещане – споделя Барбара Касен пред списание Express. – Непобедимото усещане, което изпитвам, когато съм далеч от Корсика или на прибиране у дома. Имам там къща, но не „корени”. Нямам предци на този остров, не съм родена на него, не съм изживяла там детството си. Кое съставлява тази идентичност и може в някои моменти от живота да ни липсва толкова силно? Какво е носталгията, тази сложна мъка, че не сме у дома, но изпитвана и когато се прибираме у дома? Страданието понякога има притегания, Одисей ни го е доказал. Одисей, фигура на носталгията в античността, не престава да броди. Наслаждава се да отлага завръщането си, което не му пречи да плаче, загледан в морето, мислейки за Итака и Пенелопа. След десет години война той употребява още десет, преди да се завърне при тях. И днес носталгията е чувство, на което може да ни се прииска да се отдадем. Тя обвива настоящето, дублира го по някакъв начин, засилва възприятието за него, като му вдъхва допълнително измерение, измерението на

времето. Модата на ретрото, на винтиджа произтича от тази носталгия. Ние се поддаваме на тъгата по отминал период, култивираме образа на един поистински свят, в който се проектираме, като си представяме, че в него сме били добре или че бихме се чувствали добре. В този свят не е имало скандал „Финдъс” (фирмата за замразени продукти), пиело се е току-що издоено мляко, хората са израствали и умирали в родния си край. На нахлуването на техниката, на суровостта на постоянното оценяване (оценявани сме за всичко, в работата и във всекидневието) противопоставяме завръщането към природата и към изворите. Така ни се струва, че в миналото е имало непосредственост. Напротив, „отдалечаването” води до лудости. Скандал с ястията или с високорисковите заеми произтичат от едно и също разстройство: объркването на един свят, който ни надхвърля, с твърде малко хора, които да го мислят глобално. Проникнати сме от носталгия, защото в действителност не сме убедени, че целият технически прогрес е насочен към сърцевината на нашите тревоги. Тъгуваме, без обаче да сме склонни да отстъпим по отношение на прогреса. Всъщност модерният живот ни харесва и не сме готови да се откажем от удобствата, които ни носи техниката. Така погледнато, носталгията или поне тази, от която аз се интересувам, вече не е онова, което беше. Тя впрочем невинаги е препоръчителна. Когато навлезе в политиката, когато разпростре съжаления по едно въображаемо време, в което земята и жените са били святи и чисти, когато се установи правото на земята и на кръвта. Лошата носталгия е вкоренена в пръстта. Тя е овехтяла. Днес има все по-малко местни жители, „кореняци”. А Одисеевците са толкова много… Учението, после пазарът на труда ни отвеждат към други земи. Това е добрата страна на медала. Помислим ли за обратната, пред очите ни е Африка, цялата разпиляна. Доскоро бяхме познали всъщност доста малко преселения – кръстоносните походи, прогонените от последната война, – а днес цели семейства се изпращат по корабите, по пътищата… На носталгията по земята аз предпочитам да противопоставя другата, не толкова тежка, по-малко опасна – носталгията, свързана с езика. Когато се заех с тази тема, се обърнах още веднъж към Хана Арент, на която бях една

от първите преводачки на френски. Тя не принадлежеше към никой народ, не повече към германския, отколкото към еврейския. В живота й в САЩ й липсваше немският език – езика на песните, които беше научила като малка, езика на поетите и философите. Говореше впрочем английски с немски акцент и не искаше да се раздели с него. Но за да бъдеш привързан към езика си, трябва да имаш съзнание за него. А за това е нужно да познаваш поне два. Иначе се получава онова, което е станало с гърците, чийто език – логос – е бил едновременно слово и мисъл. Станали сме граждани на света. На планетата. В такъв случай онези, които не говорят „езикА”, господстващия език, се възприемат като варвари, външни на езиковата и следователно на културната общност. Какви са днес отношенията ни със света, ако не се говори английски? Езикът не е само средство за комуникация… Спомням си, че веднъж изнесох беседа в Монтрьой пред 300 деца, всичките на практика двуезични: говореха волоф, арабски, китайски… Какво правим с това богатство, с този потенциал? Нищо. Колко жалко! Как да станем многоезични граждани на Европа? Умберто Еко казва: „Езикът на Европа е преводът.” Точно така! Ние отглеждаме децата си с мисълта, че могат да се установят в чужбина. Станали сме граждани на света. На планетата. До такава степен, че бихме могли да се запитаме дали днешният патриотизъм не е екологията. Така погледнато, и повече от всякога, естеството на приема е онова, което ни кара да се почувстваме у дома. Да бъдеш посрещнат, „приютен”, тоест приет в своеобразието си. Носталгията като споделяне. В Корсика моите съседи ми откриха някои тайни на земята си: къде да намеря гъби или аспержи. Аз съм ксенос, не толкова в смисъла на чужденка, колкото на гостенка, на добре дошла, аз съм онази, с която се тъче взаимна връзка (в противоположност на чужденеца у латините, hostis, което ще даде hostilis, вражески). Въпросът следователно е да разберем в какъв регистър сме носталгични. Дали в регистъра на изключителността: „Искам това и нищо друго, това е мое и на никой друг.” Или в регистъра на отвореността: „Вижте колко е хубаво, вижте колко е интересно, това е и ваше, но аз съм и от другаде.” Ето тази носталгия е най-хубавата програма за бъдещето. ■ 2013

август

■ ЛИК дискусионно

В дълг към времето Американският физик Лий СМОЛИН (род. 1955) фигурира на 21-о място в списъка на най-значимите мислители в света, публикуван от списание „Форин полиси“. Известен е с пионерските си трудове в областта на квантовата гравитация, теорията на елементарните частици и космологията. Издал е и няколко книги, с които се опитва да направи достъпни за представите на неспециалисти много от явленията в заобикалящия ни свят, които по принцип сме приемали винаги за необясними или нелогични. Със същата мисия изнася на различни форуми беседи, качени и в интернет. В поредната си популяризираща науката книга „Прероденото време: от кризата на физиката към бъдещето на Вселената“ той защитава еретичната все още за физиците теза, че времето е реално.

Всеки, който пожелае да направи физиката по-достъпна за широка читателска публика, неизбежно се изправя пред вероятно непреодолим проблем. Цялата математическа основа на темата е твърде сложна за разбиране от неспециалисти, но пък физиката е немислима без математика. Когато някой се опита да обясни, да речем, квантовата механика с думи, получава се изречение, което – макар и написано на обикновен говорим език – е отвъд обикновените представи на човека: електронът е едновременно вълна и частица, а елементарните частици в атома могат да са на повече от едно място в един и същи момент. Поколения читатели на популярни книги за физиката отчаяно сме се опитвали да се заблуждаваме, че разбираме тези изречения, което не е вярно и няма да бъде, докато наистина не разберем теориите на квантовата физика. А това изисква да овладеем математиката, което не е по силите ни – това признание въвежда представянето на книгата от Рей Монк в „Гардиън”. Подобно на повечето автори, опитвали се да популяризират науката, Лий Смолин решава да отговори на това предизвикателство, като просто не се занимава с математиката. „В книгата ми няма уравне22

август

2013

ния, уверява той в предговора, а аз съм обяснил всичко, което е необходимо да знаете, за да следвате мисълта ми.“ Само че – както Смолин със сигурност си дава сметка – без уравнения е невъзможно да се предадат всичките знания, които са необходими на четящия неговите мисли и разсъждения. Това важи с особена сила за тази книга, защото той не популяризира общоприети теории на физиката, а представя още неутвърдени нови основи на цялата теоретична физика, които поставят под съмнение валидността на повечето от усвоените досега знания в тази област. За да прецени състоятелността на неговите идеи, а дори и само за да следва същността на казаното от него, читателят трябва да е усвоил много и трудни знания. Той трябва например да разбира възприетия засега „стандартен модел“ на елементарните субатомни частици (бозони, адрони, фермиони и подобните им). Човек трябва да има и известна представа от квантова механика и теория на относителността, както и защо се оказва толкова трудно те да бъдат обединени в единна теория – огромният проблем да се разбере например силата на гравитацията (една от четирите основни сили в стандартния модел) в рамките на квантовата

В книгата си „Прероденото време…” Смолин не популяризира общоприети теории на физиката, а представя още неутвърдени нови основи на цялата теоретична физика, които поставят под съмнение валидността на повечето от усвоените досега знания в тази област

механика. Всичко това трябва да бъде ясно на читателя, защото приносът на Смолин към физиката е в самата същина на тази дисциплина и за проумяването й е необходимо да бъдат разбрани проблемите, които се опитва да разреши съвременната физика. Сред колегите си физици Смолин е известен преди всичко с работата си върху „квантовата гравитация на примките“ – теория, която не може лесно да бъде обяснена на публика от неспециалисти. Това не е обезсърчило Смолин и той продължава да прави опити. Предишните му три книги – „Животът на Космоса” (1997), „Три пътя към квантовата гравитация” (2001) и „Проблемът с физиката” (2006) – бяха поне на пръв поглед адресирани към неспециалисти. „Прероденото време...“, подобно на тях, представлява не само опит да се подпомогне разбирането на трудностите, пред които са изправени съвременните физици, но и да представи нови разрешения за тези проблеми. Оказва се обаче, че в основата на решенията за „кризата във физиката“, както я нарича Смолин, е залегнала философска идея, която принципно би тряб-

вало да е по-лесна за разбиране. Проблемът тук обаче е, че философското виждане, което Смолин защитава, не би се сторило особено странно на повечето неспециалисти в областта на физиката. А то е, че времето е реална величина. Тази своя позиция Смолин обявява за „революционна“, но за повечето хора тя е изцяло в рамките на здравия разум. Разбира се, че времето е реално! За повечето от нас то е дори твърде реално, особено когато хвърляме тревожни погледи към огледалото и установяваме въздействието на времето върху процеса на остаряване. Но за да разберем защо това общовалидно и съвсем естествено твърдение се смята за революционно, трябва поне донякъде да сме информирани как съвременните физици гледат на заобикалящия ни свят. За щастие това може да стане и без математиката. В писмо до свой приятел, опечален от загубата на близък човек, Айнщайн излага следното разсъждение: „Хора като нас, посветени във физиката, знаят, че разликата между минало, настояще и бъдеще е само една упорита и натрапчива илюзия.“ Както посочва Смолин, Айнщайн не е написал това само за утеха на приятеля си: схващането, че ходът на времето е просто една илюзия, е постулат за теоретиците на физиката. Но според Смолин, единствената надежда да се намери разрешение на трудностите пред съвременната физика – например трудността гравитацията да се впише в общата картина на действителността, възприета днес – може да дойде от смелостта да се отхвърли властващият постулат за хода на времето и да се потвърди отново представата на всички нас, които не сме специалисти по физика, че „реалността на времето е най-близо до същността на природата, в сравнение с целия наш опит и всичките ни знания“. В защита на своята подкрепа към тази теза Смолин казва много неща, които са разбираеми и ми се струват едновременно верни и важни. Сред тях е и твърдението – блестящо поднесено и обосно-

вано от автора, – че физиците са решили да отхвърлят идеята за реалността на времето само защото дотолкова са били омаяни от красотата и успеха на използваните от тях математически модели, че са ги взели за реални. Защото всъщност условността на времето не е характеристика на нашия свят, а е един от параметрите на математиката. Две и две прави четири, но ако продължим да питаме, „кога?“ и „за колко дълго“, отговорът, колкото озадачаващ, толкова и верен, ще бъде: „Ами... винаги. Това е вечна истина. Времето не й влияе.“ Ето защо като че ли сме принудени да се съгласим със становището, че поне някои истини са вечни. А щом може да има вечни истини в математиката, защо да ги няма и във физиката? За да продължим тази линия на разсъждения, твърди Смолин, трябва да забравим, или да отречем, че обектите на математиката – числа, криви и прави линии и т.н. – не съществуват, докато физиците се занимават с онова, което съществува, и затова в сферата на нещата, които съществуват, времето е неизбежно. Затова, настоява той: „Колкото и полезна да се оказа математиката, съставянето на математически закони, в които времето е условна величина, никога не е съвсем безопасно, защото те винаги са белязани от метафизичната заблуда, че могат да съществуват извън нашия земен свят.“ Изборът, пред който – според автора – сме изправени, е: „По своята същност светът е или математически, или съществува в реално време.“ В някои от най-интересните глави на своята книга Смолин проследява историята на „математизирането на Природата“, както я нарича философът Едмунд Хусерл (1859–1938, автор на „Философия на аритметиката”). Според Смолин, както и според Хусерл, най-съществена роля за това са изиграли личности като Галилей и Нютон – първия, защото е открил, че падащите тела могат

Корици на книгата „Прероденото време: от кризата на физиката към бъдещето на Вселената“

да бъдат означени с една проста математическа крива, а втория, защото е доказал, че силата, движеща телата по тази крива, е същата, която кара Земята да следва траекторията си около Слънцето и ябълките да падат шумно от дърветата. „Преди Нютон да изведе своето доказателство ние сме били обитатели на единединствен и единен свят, така вечен и божествен, каквато е математическата крива линия.“ При все че теориите за гравитацията на Айнщайн заместват тези на Нютон, светът на общата относителност, подобно на Нютоновите закони на движението, все още „е представен като математически обект“, изтъква Смолин, и все още погрешно ни кара да възприемаме света като „извън времето и реалността“. Независимо дали Смолин побеждава в спора със своите колеги физици, смятам за убедително твърдението му, че като отричаме реалността на времето, ние погрешно отъждествяваме един математически модел с онова, което той моделира. И ако повечето от нас нямат нужда да бъдат убеждавани, че времето е реално, книгата на Смолин се опитва да ни обясни защо все още има такива, които не вярват в това. ■ 2013

август

■ ЛИК литература

„Т

рябва да е трудно на Мартин Еймис никога да не знае дали е национално съкровище, или национален проблем”, пише „Гардиън” при излизането миналото лято на новия му роман „Лайънъл Асбо: състоянието на Англия” (Lionel Asbo: State of England). И наистина този bad boy, достоен син на романиста Кингсли Еймис, член на отбора на „сърдитите млади хора”, запретнали се през 50-те години да преобърнат с главата надолу британската литература, не признава консенсус. Доказателство за това е последният му роман, където рисува с витриол портрета на родния си остров, описвайки възхода и падението на един безскрупулен тип от лондонските предградия. Лайънъл Асбо, безработен грубиян, който, ако не е в затвора, отглежда истерични питбули, спечелва от тотото голяма печалба, заживява в безумен лукс и накрая пропилява всичко. Цинизъм, вулгарност, леконравие и култ към показността: Мартин Еймис описва с помощта на гротеската, която владее толкова добре, „състоянието на Англия”, което би могло да бъде състоянието на Съединените щати или на Европа, с други думи – симптомите на една епоха. Няма място за съмнение: Мартин Еймис е едновременно национално богатство и национален проблем. Тази есен Arte ще излъчи филма „Англия на Мартин Еймис”. „Отношението ми с Англия е доста двузначно: обичам моята страна и тя ме мрази”, казва писателят. Ето как той вижда ситуацията (следват негови отговори на въпроси от Inrockuptibles и Nouvel Observateur във връзка с излизането на романа му на френски език и от Paris Review относно изкуството на фикцията): Как ви хрумна идеята да напишете „Лайънъл Асбо: състоянието на Англия”? – Както обикновено, докато четях кратките новини в пресата. Нали знаете, че повечето романи са родени от анекдоти? Набоков започнал да работи върху „Лолита”, след като про24

август

2013

чел историята за някаква маймуна, която се научила да рисува и първата й рисунка представлявала решетката на нейната клетка... В моя случай прочетох как някакво куче си отмъстило на едно бебе, а след това как тийнейджър спял с баба си. Запитах се дали мога да свържа двете истории… Писах бързо и с лекота цяла година, след което си казах, че ще редактирам текста за няколко седмици, но редакцията се проточи още година. Думите ми се струваха мъртви, не ми се подчиняваха, липсваше нещо и то беше тревогата. Всичко, случващо се в романа ми, се дължи според мен на смесицата от амбиция и тревога. Писането е твърде мистериозен процес. Ако не се получава, просто трябва да продължавате да работите, докато фразите не зазвучат правдиво в ушите ви. Установих, че пиша роман в стил Дикенс, дълъг разказ, в който накрая всеки получава заслуженото… Имената на улиците, прозвищата на персонажите са с вдъхновение по Дикенс, който няма равен в кръщаването на своите герои. Често мислех за Дикенс, пишейки книгата, но чак накрая си дадох сметка за сходството и по литературния жанр. Дикенс не е реалист и особеното при него е, че невинаги е бил приеман сериозно от своите съвременници. Вместо да се придържа към условностите на социалния реализъм, като Джордж Елиът например, той прибягва до условностите на музиката, пантомимата и най-вече на мелодрамата: съспенс, създаване на забележителни злодеи, въплъщение на злото. И въпреки привидния си реализъм моят роман е не толкова обществена сатира, колкото приказка за феи. Не съм сигурен, че англичаните са узрели да приемат подобна естетика. Кое е определящото за началото на един роман? Действащите лица или сюжетът? – Повечето хора си мислят, че писателят си е съставил списък с действащи лица, сюжети и рамки на интригата и отчаяно се опитва да свърже трите елемента помежду им. Всъщност никога не става така. Набоков

Завръщането на „лошото момче” Новият роман на Мартин ЕЙМИС е язвителна сатира за състоянието на родната му страна, но и на днешното време изобщо. Той говори за предградията, мултирасовото общество, преклонението пред парите и известността, вулгарността на таблоидите...

„Пиша онова, което бих искал да прочета, онова, което би ми доставило удоволствие”

описва процеса като проблясък, роден от мимолетна идея, ситуация, човек. На този етап писателят си казва, че би могъл да ги използва за написването на роман и започва изследователската си работа. Какво място отреждате на интригата в романа? – Интригата е изключително важна в криминалните романи. В останалите случаи тя не е нищо повече от примамка за читателя, който се пита как ли ще се развият нещата. Ако съдя по коментарите в писмата, които получавам, читателите възприемат твърде лично моите романи. Интересно е да наблюдавате хората, които се редят на опашка, за да получат автограф от някой писател. Веднъж седях недалеч от Роалд Дал. Пред него бяха застанали деца и родители с деца. Пред Джулиан Барнс тълпата изглеждаше съставена от хора със солидни професии. Пред мен стояха подозрителни типове с блуждаещ поглед и други, които ме фиксираха толкова настойчиво, сякаш имах специално послание за тях; сякаш трябваше да съм наясно, че те четат творбите ми и че симбиозата между писател и читатели е толкова силна, та не бива да изпитвам и капчица съмнение. Определяте ли се като моралист?

– Да, в смисъл, че в морален план романът трябва да е правдив. В общи линии писателят разполага с десетина сюжета, но трудността е в това да ги разкаже точно и разбираемо. Но не си мислете, че се стремя да завърша книгата си с някоя кратка морализаторска фраза, която да бъде щампована върху серия памучни фланелки. Защо в „Лайънъл Асбо: състоянието на Англия” създадохте образа на невинния Дезмънд? – Като контрапункт на вулгарността и бруталността на Лайънъл Асбо. В противен случай романът би станал прекалено непристоен и брутален. Образът на Дезмънд е единственият „добросърдечен” образ, който някога съм обрисувал. Съществуваше риск да се превърне в отегчителен. Защото щастието и благородството не притежават релеф върху страницата. Дори у Дикенс добрите са блудкави и сантиментални. Мисля, че единствен Толстой е успял да опише щастието по великолепен начин. Какво бе намерението ви? Да напишете политическа книга за социалното разделение и за невъзможността да се издигнеш, след като си се родил на дъното? – Можете да се издигнете, но няма да се чувствате добре. Няма нищо послучайно от това да спечелиш от тотото. Лайънъл чувства, че не е заслужил тези пари, че те всъщност не са негови, и го обзема тревога. Искаше ми се да опиша днешното състояние на Англия, но не както го правят тезисните романи, които обикновено са академични

и многословни. С други думи, да спечелиш много пари, да имаш приятелка манекенка и да си вулгарен не се случва единствено в Англия. Въпреки че ерата на простащината, цинизма и повърхността се шири навсякъде, мислите ли, че състоянието на Англия е резултат от ултралибералната политика на Тачър? – Донякъде, но не съвсем. Тачър бе необходимият министър-председател на Англия. Струва ми, че проблемът е по-дълбок: той е в осъзнаването, че сме изгубили статута си в света, че сме били империя, а вече не сме толкова могъщи, че трябва да се разделим с представата си за свръхсила. Никой не говори за това, но съм убеден, че тази мисъл човърка подсъзнанието ни. Когато англичаните са в чужбина, те се наливат с алкохол, защото с ужас си дават сметка колко малко означават за света. Историята на съвременния роман следва същата траектория. Интересен е фактът, че до Втората световна война американският роман не бе особено значим, докато след нея той стана вездесъщ, защото Съединените щати се превърнаха в доминираща империя. Английската литература придоби известен колорит благодарение на автори като Салман Рушди и неговия „магически реализъм”. Когато някой опише левитираща лилава маймуна, той отваря врата в литературата за много неща. Рушди вдъхна енергия на всички нас. Лично на вас кой автор ви е повлиял най-много? – Най-напред прочетох Джейн Остин. Бих казал, че писателите, които обичам и на които вярвам, притежават онова, което се нарича английско изречение. Голяма част от съвременната литература използва депримиран език. Според Антъни Бърджес има два типа писатели – А и Б. А-авторите са разказвачите, а Б-авторите са онези, които използват богатството на езика. Аз се причислявам към Б-категорията, в компанията на Набоков, на Бърджес, на моя баща. Следователно, ако майсторското владеене на езика отсъства, се задоволявате с второстепенните неща като повествование, интрига, характери, психологическа проницателност и форма. Аз се интересувам все по-малко от формата, макар че като английски писател си оставам зависим от нея, но я възприемам като декорацията на ресторант. Възможно е да създадете добре оформен роман, чиято структура напомня механизма на скъп часовник, като онези, които се създават в курсовете по творческо писане в американските университетски градчета, но не и за американските университетски

градчета. Важното е да пишете свободно и страстно с всички средства, които ви предоставя езикът. Не желая да сътворя глупав реалистичен роман. Някои от моите герои са полуграмотни, но аз решавам проблема, като покривам гласовете им. Набоков беше изрекъл гениалната мисъл, че като автор пише изискано, а като човек говори като идиот. Колко много обикновени хора раждат мистични и поетични мисли, които не съумяват да изразят. Увлекателната работа на писателя е да го направи вместо тях. Бих казал, че тези хора вдъхновяват, но не влияят. Когато ми е трудно да напиша някое изречение, което все още е в зародиш, винаги се питам как Дикенс, Белоу или Набоков биха го направили. По този начин не поставяте ли читателя на изпитание? – Като оставя всякаква скромност и предпазливост настрана, ще заявя, че читателят съм аз. Пиша онова, което бих искал да прочета, онова което би ми доставило удоволствие. Стилът ли е гласът на писателя? – Стилът е единственото нещо, което той притежава. Писателят не става уникален чрез внезапните обрати, неочакваната кулминация или спокойните сцени, а чрез своя тон и поглед към нещата. Вие се занимавате и с журналистика. – Така е, но журналистиката и особено прегледът на новоизлезлите книги крие други трудности. Сутрин, когато зная, че трябва да пиша статия, аз се отправям към банята с тежки стъпки по много очевидни причини. Една от тях е, че контролът върху текста няма да бъде изцяло мой. Журналистиката не е ли добра тренировка за перото? – Струва ми се, че е мой дълг да участвам в това, което Гор Видал нарича „чат книга”. По егоистични причини ми се иска да поддържам добро журналистическо ниво, та читателите да се заинтригуват и от литературните ми произведения. Не разбирам писателите, които не желаят да си мърсят ръцете в „чата”. Всеки би трябвало да участва в течащия в момента дебат. Защо неотдавна се преместихте да живеете в Ню Йорк? – Поради лични и семейни причини, а не за да избягам от „състоянието на Англия”. Исках да бъда близо до моя приятел, писателя и известния журналист Кристофър Хитчънс, който беше болен от рак и му оставаха няколко години живот. Лошото е, че той си отиде много по-рано. За първи път губя приятел на моята възраст, при това >> 2013

август

■ ЛИК литература най-добрия си приятел. Той гасна пред очите ми в продължение на тринайсет часа и бях смазан, но трябва да ви призная, че заедно с това изпитвах радостта на оцелелия. Кристофър много обичаше живота и ми предаде тази своя любов. За мен е дълг пред него да продължа да обичам живота. Което ще рече да забелязвам повече неща около мен и това да ми доставя удоволствие. Така светът изглежда по-богат. След 11 септември ваши изказвания по адрес на исляма ви създадоха репутация на реакционер. Изпитвате ли угризения? – Съжалявам, че по време на един разговор казах, че е по-добре на летището да претърсват багажа на хората от Близкия изток, вместо да изкормват плюшеното мече на дъщеря ми. Беше глупаво разсъждение, което се обърна срещу мен и ме преследва до ден днешен. Синът ми стана специалист по арабския свят и „Мюсюлманските братя”. Преди време ми каза, че за кратък срок те се преориентирали от тероризма към политиката. Днес те ще бъдат съдени за действията си в собствените си страни, ще отговарят за тях пред собствените си народи... В по-новите си романи и по-точно в предпоследния „Бременната вдовица” (The Pregnant Widow) поставяте въпроса за несполуките: как човек може да пропусне шанса на живота си. С напредването на годините навярно си задавате този въпрос. – Така е. Случва ми се, докато се разхождам по улицата, да ме връхлети неприятен спомен, мисъл за непочтените неща, които съм извършил. Тогава започвам да си татаникам, за да го пропъдя. Днес съм обсебен от въпросите за честта. Като млад бях егоист и много съжалявам за това. Как гледате на миналото си? – По-скоро добре. Имах късмет. Най-значимото нещо, което ми се случи, тъй като съм роден през 1949, бе да преживея сексуалната революция. За моя дядо най-значимото нещо е било преместването му от се26

август

2013

лото в града, за баща ми – войната. Всяко поколение преживява социално сътресение, което го бележи. Повлиян ли сте от книгите на баща си Кингсли Еймис? – Често ги препрочитам. Струва ми се, че следваме една и съща традиция: комичен, но сериозен роман, описание на тривиалните неща с епичен, благороден стил. Често пъти децата на писатели създават една-две книги и спират. Аз от самото начало знаех, че непрекъснато ще пиша. Обожавам писането. Толкова е хубаво да живееш и друг живот и се питам как останалите понасят своя живот, без да имат и друг.

На 64-годишна възраст найважното за вас навярно са книгите, които сте написали. – Отворя ли най-новата си книга, любимата ми страница е тази, на която пише „От същия автор” и следва списъкът на моите книги. Те означават много за мен. Но винаги се сещам за думите, произнесени от Сол Белоу, преди да напусне този свят, след като получил Нобеловата награда и всички възможни почести: „Кой умира всъщност, разумен човек или глупак?” В онзи момент той не е мислел за своите книги, а за петте си съ-

Корици на книгата „Лайънъл Асбо: състоянието на Англия”

пруги, за децата си, за начина, по-който се е държал в живота си. Филип Рот сподели, че за него писането е мъчение и затова е решил да спре. Мислите ли, че някога ще кажете същото? – Възхищавам му се, но не мисля така. Със събуждането си сутрин изпитвам желание да пиша. Има дни, в които писането не ми върви. Ала се научих да не се насилвам. Изчаквам нещо подсъзнателно да се отключи, за да продължа. Колкото и да не ви се вярва, писането е физическо усещане. Цялото ви тяло участва, но трябва да оставите проблемът да се реши от само себе си, след което краката сами ви отвеждат до бюрото. Без писането животът ми не би бил пълноценен. Току-що завършихте роман за Холокоста. Предпазливо ли пристъпихте към сюжета? – В романа има трима разказвачи, от които единият е комично чудовище, защото нацистката идеология според мен е толкова глупава, смешна и вулгарна, че става за подигравка. Исках да избегна онова, което Примо Леви нарича „литературното безочие”, т.е., патоса. Затова стилът ми е по-пестелив от всякога. Прочетох много неща за концентрационните лагери, но аз винаги съм чел много за Холокоста. Романът ми „Стрелата на времето или същността на престъплението”, макар и твърде стилизиран, говори за него. Зебалд казваше, че сериозните хора не мислят за нищо друго освен за Втората световна война. Подобен сюжет е тест за самите нас. Тази война отправя индивидуално предизвикателство към всеки човек, когато започне да оценява постъпките на себеподобните си. Не смятам, че текстът трябва да е депримиращ, защото целта на литературата не е да предизвиква тъга или депресия. Истинската цел на литературата е любовта. Писането е еротичен акт. Не сексуален, а еротичен. Писането е възхвала на живота. ■

Дом за книжно свободомислие С Арети ГЕОРГИЛИ, създателка и вдъхновителка на Free Thinking Zone, разговаря Здравка МИХАЙЛОВА. Преди две години в Атина между размирния анархистичен квартал Ексархия и този на старата аристокрация – Колонаки, отвори врати една различна книжарница – Free Thinking Zone, която мисли, действа, вслушва се в противоположни мнения и позволява свободното движение на идеи и формирането на идеологически разбирания. Един вид concept store с кафене, интернет, музикална сцена.... Самоназовава се „Дом за толерантност към идеите“, дословен еквивалент на гръцки на френския израз maison de tolerance des idees, по аналогия с евфемистичното езиково обозначение за публичен дом maison de tolerance. Прекрачвайки прага й, се озоваваш пред подобие на всекидневна, обзаведена с модерни мебели в стил индустриална естетика, вдъхновена от нюйоркско студио. С тази разлика, че тук книгата е активен щрих от декора. Можеш да си купиш книга или просто да почетеш, седнал на голямото червено канапе или на черно-белите масички в модерната кафетерия. Free Thinking Zone е и изложбено простран-

ство, подслонило оригинални творби на художници от Гърция и Балканите. Организира частни театрални спектакли, музикални прояви и културни акции. Често може да видиш фотоизложба, да чуеш жива музика или откъс от книга с четец нейния автор, да участваш в дискусии, възпламенени от „обичайните заподозрени“ посетители. Вие сте „пришълец“ в сферата на книгоиздаването, занимавали сте се с връзки с обществеността и реклама. Преуспяващ и предприемчив професионалист с дейности и в България, каква бе мотивацията ви да откриете книжарница в Атина в разгара на икономическата криза? Какви качества трябва да притежава едно ново пространство за книги, за да може да излезе наглава с трудностите? – В екстремни или напрегнати ситуации неизменно изпитваме потребност да преосмислим отношенията си, най-вече към и със самите себе си, а на второ място и с обкръжаващата среда – семейство, приятели, общество. В подобни условия на интровертност и самонаб-

Арети Георгили

людаване търсим отговор на въпросите и около себе си, и в книгите. В този смисъл сметнах, че макар инвестирането в търговия с книги да е високорисково вложение, то същевременно е и шанс. И наистина се оказа такъв. Хората в Гърция все повече изпитват потребност да четат, имат нужда да дискутират, да търсят заедно решения със събеседници, които може и да не споделят непременно техните възгледи. Free Thinking Zone не е книжарница в класическия смисъл, а един вид think tank, който продава книги, съвременна форма на Пника (Шарения портик) – хълма срещу Акропола, където в древността от VІ до ІV в. пр. Хр. е било свиквано Народното събрание на атиняните. (От неговата трибуна са пледирали значими политици, стратези и оратори като Темистокъл, Перикъл, Демостен и др. – бел. авт.) Книжарница, която стартира в наши дни, трябва непрестанно да намира начини да бъде в крак с времето и идеите, да превръща продажбата на книги в уникално преживяване; иначе добри книжарници има немалко. Във време на социална изолация и девалвиране на ценности кои са тези донякъде еретични идеи, които могат да бъдат толерирани от >> 2013

август

■ ЛИК литература „широкоспектърния“ дух на писатели, интелектуалци, хора от сферата на книгата? – Не идеите са еретични, а начинът, по който те се дискутират: свободно, без предразсъдъци, с толерантно предразположение спрямо другия, независимо какви разногласия имаме или колко отблъскващи може да са неговите идеи за нас. Ние, гърците, сме се отучили да слушаме. Колкото и впечатляващо и странно да звучи за страната, родила демокрацията, ние се затваряме в собствените си възгледи и ги обсъждаме само със съмишленици или с онези, които донякъде се съгласяват с нас. Това е причината за нашето изоставане, затова и стигнахме до тази мъртва точка. Време е отново да се научим като общество да се споразумяваме, да постигаме консенсус по основни въпроси, за да можем да продължим напред. Имате необичайни хрумвания и в оформлението на интериора на вашето книжно пространство за „свободомислие“; в него се вписват за втора или многовариантна употреба различни предмети, като например хоризонтално разположените дървени кепенци за прозорци, служещи като удобен плот за масички в кътовете за четене. Плод на ваше вдъхновение ли са те, или сте ползвали услугите на дизайнер с широко скроено въображение? – Повечето са мои идеи, без да се отличават с особена оригиналност. Водещо начало в естетиката на Free Thinking Zone е, че нищо не трябва да отива нахалост и че от евтини или на пръв поглед непотребни материали могат да бъдат сторени чудеса или да бъде задействана формулата „твоите отпадъци са моите съкровища“. От друга страна, този основен принцип приляга както на индустриалната естетика, която бих искала да придам на едно функционално пространство на първично сътворяване, така и на бюджета, който исках да запазя в „нисък регистър“. Затова бях принудена да намирам „находчиви“ решения. Сработихме се с един изключителен сценограф от Ру28

август

2013

мъния и постигнахме този резултат. Уютните пространства на Free Thinking Zone са сборен пункт за писатели и любители на книгата въпреки близостта на супермодерни лъскави книжарници от типа „универсални магазини“, като например Public на площад „Синтагма“ пред парламента. Привърженик ли сте на формулата small is beautiful? – Не непременно. Има крупни сгради и универсални магазини, които са произведения на изкуството. Един универсален магазин обслужва различна предприемаческа стратегия, докато едно малко място за продажби има други преимущества. Смятам, че най-вече в Гърция, но и в много балкански страни по-скромното, фокусирано върху потребностите на клиента начинание, при което се култивират лични взаимоотношения, се ползва с повече шансове за успех. Какви книги би намерил читателят на рафта с табелка For Newly Born Ideas Only във вашата книжарница? – Във Free Thinking Zone предлагаме заглавия на съвременни класици и мислители – от Славой Жижек до Фридрих Хайек, Петър Кропоткин, Пол Лафарг и Джон Стюарт Мил. На конкретния рафт могат да бъдат намерени и трудове върху някои класически философи като Лок или Русо, стига върху тях да е издадена нова студия, чийто анализ и подход се различават от досегашните. Как вашите интереси и знания влияят тематично на дискусиите, които организирате?

Сред значимите, съорганизирани от вас тази година събития бе и това на Културната фондация към Националната банка на Гърция – представяне на книгата на изтъкнатия познавач на античната гръцка книжнина Дим. Маронитис със заглавие „24+2 илиадически симулакъра“ и “Аякс на Софокъл“. Какви са водещите ви съображения при подбора на темите, заглавията за представяне, проявите? Какво подготвяте за есенния сезон? – Завършила съм история и археология, журналистика и бизнес мениджмънт. И трите дипломи, по един или друг начин, са оказали въздействие върху разбиранията ми, върху пространственото оформление и върху избора на книгите. На-

ред със съветите на моите сътрудници те ми помагат да избирам само онези заглавия, които смятаме за подходящи да се появят по нашите рафтове и обслужват дискусиите, на които сме домакини. За септември в плановете ни са залегнали нови интересни събития. Вече сме в процес на обмен с Института Battle of Ideas в Лондон за организиране на дискусия на тема границите на свободата на словото, ще координираме и голяма дискусия между малки центристки партии на тема реформа. Ще представим документалния филм „Политемигранти“ за гръцките политемигранти в България. Негов режисьор е журналистката, кореспондент на Би Ти Ви в Атина, Мария Спасова, оператор е Борис Пинтев (продукция Grreporter, 2013). Замисляли ли сте се да откриете пространство с подобна естетика и в София? Какви са впечатленията ви от българските книжарници и читателска публика, от интереса към качествената литература в България? – Сериозни намерения имаме и по отношение на българския пазар, тъй като имаме голямо доверие в българската читателска публика. Впрочем според статистиките българите четат повече от гърците. При все това както фактът, че в момента в София бяха открити няколко интересни книжарници с модерен вкус, така и сравнително ниският градус на участие на гражданите в политическите събития, не благоприятстват непосредственото откриване на пространство тип Free Thinking Zone. Но все пак то е залегнало в бъдещите ни планове. Какви други места за развлечение има в България вашата компания Black Hole ООД? – Като професионалист във връзките с обществеността имам присъствие и дейност в България през последните седем години. В това ми качество съм консултант по комуникационни стратегии на един от най-сполучливите лайфстайл търговски центрове на Балканите. Става дума за Strand – първия

лайфстайл център на открито в България. Намира се в Бургас и бе открит преди няколко дни. Там могат да бъдат видени неща, с каквито не разполага никой друг търговски център на Балканите. Например най-големият външен електронен екран в страната, най-голямата изложба на закрито на графити (street art) в света(!), киносалон 6D, над 14 различни марки облекло, които се внасят за пръв път в България, огромно пространство за детски занимания, art gardens и много други неща. Кои са най-продаваните напоследък при вас заглавия от гръцки и чуждестранни автори? Могат ли да бъдат тъждествени, поне отчасти, комерсиалната и качествената литература? – За съжаление няма съвпадане между двете категории. В момента найпродаваните в Гърция книги не се числят към категорията „качествена литература“. Това са т. нар. page turner trash literature. Във Free Thinking Zone, където не могат да бъдат намерени подобни издания, сме подбрали само заглавия, които ние смятаме за качествени, но и продаваеми. Със сигурност романът „За За” от Кириакос Атанасиадис е едно от тях, той е и нашето първо издание. Следват куп други интересни книги от съвременни гръцки автори като Соти Триандафилу, Августос Корто, Мишел Файс, Алексис Панселинос, Софи Дионисопулу, Андреас Стайкос, преводи от старогръцки на Д. Маронитис; Филип Рот, Греъм Суифт, Джо Несбо, Роберто Боланьо, Жан-Мишел Генасия, Джеймс Джойс, Жорж Сименон, Стефан Цвайг, моята приятелка, българската авторка Людмила Филипова и др. Пред какви проблеми са изправени гръцките книжарници? Книжарници затварят всекидневно, както и търговските магазини за различни стоки. Неотдавна бе закрита (добрата новина: преди няколко дни научихме, че отново отваря врати, но на нов адрес) една от най-старите

атински книжарници – историческата „Вивлиополион тис Естиас“, открита през 1885, работила без прекъсване 128 години. Пренасянето й преди две десетилетия от централния атински булевард „Стадиу“ на ул. „Солонос“ стана причина множество книжарници да я последват с адреси наоколо и „Солонос“ се превърна в средоточие, наричано „литературното стъргало“ на Атина. Съвсем наблизо, в сърцето на Колонаки, от декември 2011 се намира и Free Thinking Zone – Търговският успех на една книжарница не се преценява само по местонахождението й. Разбира се, то играе важна роля, но не е единственият фактор. При повечето книжарници в Гърция кризата извади на повърхността сериозни проблеми, предимно финансово-икономически, на лошо управление в добрите времена. Ще оцелеят само онези, които могат да се приспособят към новите потребности и да предложат на клиентите си онова, което те търсят: добри книги и опит. През юни във Free Thinking Zone представихте гръцкото издание на бестселъра на Людмила Филипова „Анатомия на илюзиите“. Кои са предпочитаните от вас чуждестранни и гръцки бестселъри? А български книги, които харесвате? – Бестселърите не са непременно по вкуса ми. По-взискателна съм в избора на книги, които чета. Много ми харесват авторите, които изредих по-горе. За съжаление нямам изчерпателен поглед върху съвременна българска литература. Освен Людмила Филипова, с която ни свързват приятелски отношения, много харесвам Георги Господинов, чета есетата на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева в превод на гръцки. Възхищавам се от Кирил Топалов за хъса, с който се бори гръцката и българската култура да направят още една крачка една към друга. Какво още бихте искали да видите или да сторите самата вие за съкращаване на разстоянията в духовното общуване между българи и гърци? – Обмислям създаването на интербалканска книжарница в Солун. Целта ми е да сближа всички съседни народи от района, за да се опознаят взаимно. Както аз имах шанса това да ми се случи през последните години, работейки в България, така бих искала да създам тази възможност и за други гърци – да се изтръгнат от предразсъдъците и да вникнат по-дълбоко в култури като българската, която е толкова близо до нас. ■ 2013

август

■ ЛИК намерени в превода

Диана Балашевич

и камерният български език Митко НОВКОВ се запознава с Диана Балашевич индиректно – в „Литературен вестник“, брой, воден от Амелия Личева, е публикувано нейно стихотворение на български. Ето го: Вървиш напред, / Гледаш насам, / Но ти си сам. / Което забравиш, / Което напускаш – / Изпускаш. / Що ще намериш, / Какво те чака? – / Тъне в мрака. / Твоят живот, / Тази загадка, / Е кратка. / Ако ти спреш, / Ще си загубен. / Светът е чуден. / Без пътя си нищо, / Без пътя си празен: / Опасен. / Върви напред, / Ела насам. / Ти не си сам. Стана ми любопитно: млад човек, представител на огромната по своите мащаби руска култура, особено пък словесната, а е решил да напише стихотворение на малкия български език. И не само това – интересува се от него, учи го и влага време, енергия, интелект, за да го 30

август

2013

овладее и ползва професионално. Помолих Амелия Личева да ми даде електронния адрес на Диана Балашевич, писах й и тя се съгласи да проведем разговор в просторите на виртуалното. Така всъщност стана възможно това интервю, което още веднъж показва, че в днешно време разстоянията между различните хора, мислещи в една посока, не значат нищо. Интервюто е с човек, който тепърва ще работи за популяризирането на българската литература в Русия – твърдо решен е на това, което обаче не значи, че той е по-малко важен, напротив – именно тези млади хора са шансът за реално бъдеще на нашата съвременна литература в чужди езикови пространства. Слава Богу, че още ги има, че са привлечени от красотата на българския език, защото – въпреки абсолютната незаинтересованост на българската дър-

жава, въпреки че нашата страна е единствената в Европа, която няма програма за подпомагане на преводи на български автори в чужбина, все пак се намират хора, които независимо от трудностите се впускат в това начинание неблагодарно и опасно. Диана Балашевич е една от тях и точно нейният рискован житейски акт ме накара да проведа този толкова обещаващ разговор. В „Литературен вестник” видях едно ваше стихотворение, написано на български език. Често ли пишете стихове на български? Или по-често на руски? Изобщо често ли пишете стихове? – Не, това е първото ми стихотворение на български език и за съжаление засега единствено. Когато го написах, бях за пръв път в България и трайната практика по изучаването на българския език, както и

задълбочаването в българската култура ми повлияха и аз написах стихотворението. Изобщо не много често пиша стихотворения, предпочитам къси разкази. Обаче ако го правя, предимно използвам руски език, макар че имам и няколко на английски. Но не се спирам на постигнатото и се надявам да напиша още нещо на български. Казвате, че ви е повлияла българската култура. С какво впрочем може да повлияе тя на един представител на значително по-мощната и по-голяма руска култура? Не е ли някак по-логично да се очаква, че именно руската култура ще влияе на българската, която е не само помалка, но и доста по-неизвестна по широкия бял свят? – Не, не съм съгласна с вас. Първо, всички култури се различават и макар че едните се наричат „по-големи“, това не означава, че другите са по-малозначни. Всяка култура е своеобразна и уникална. Затова не виждам нищо удивително в това, че българската култура, която има дълбоки корени и ярко и необичайно въплъщение, ми повлия. Второ, аз съм българист, затова бях подготвена и знаех какво да очаквам, какво да търся в България. Вече имах основа. Както казах, тези култури, които се казват „по-големи“ и „по-мощни“, могат само да посочват нови пътища, но всяка страна прокарва свой път и по своя начин интерпретира всички тенденции. Аз много се интересувам от българския език, който има учудващо запазила се и развила се граматична система. Много ми харесва литературата на България и според мен има теми, отразени в други литератури значително по-слабо или по съвсем друг начин. За българската литература е характерно философското и емоционалното начало. Освен всичко това в България има много исторически паметници, заслужаващи голямо внимание. Когато бях в България, бях поразена от възрожденския град Пловдив, с неговата омайваща камерност и уютност, от планинските живописни села, от самите планини, хареса ми много и София. Всички тези мои впечатления се съединиха с произведенията на Елин Пелин, Йордан Йовков, Антон Дончев, Димитър Димов и много други и ми помогнаха поне малко да разбера България, която наистина има много общо, но още повече различно с Русия. Споменавате Йордан Йовков, Елин Пелин, Антон Дончев, Димитър Димов – все признати класици на българската литература. Но по-

знавате ли някои произведения от днешните съвременни български писатели и поети? Какво може да кажете за тях? И – може би най-важният въпрос – с какво са по-различни от съвременните руски писатели, от руския литературен почерк на XXI век, нека да го кажем с терминологията на Ролан Барт? – За съжаление не много добре познавам днешната българска литература. Чела съм няколко разказа от Елена Алексиева, от Георги Господинов, един роман от Алек Попов („Мисия Лондон”). За последния мога да кажа, че не ми хареса поради повърхностността си, с недостатъчно дълбокото изследване на проблемите. Що се отнася до разказите на Елена Алексиева и Георги Господинов, интересни са, наситени и проблемни, имат прекрасна структура, но съм си обещала да прочета повече от тези автори, за да си направя пообективно и точно мнение. Също малко чета от съвременните руски автори и затова няма да рискувам да сравнявам съвременната българска и руска литература. А какво четете? В момента? Изобщо? Кой е вашият любим руски автор? А български? С какво ви привличат? Какво намирате в българския, което не намирате в руския? И обратно, разбира се… – От българската литература наймного ми харесва Димитър Димов, романът му „Тютюн“ (в пълния му вариант). Бих го сравнила с творчеството на Алексей Толстой (един от най-любимите ми писатели), с произведенията му, описващи интелигенцията след революцията, като трилогията му „Ходене по мъките“. Още бих сравнила Йордан Йовков с Николай Лесков и Максим Горки: има нещо общо в сюжета, в психологията на героите, в обективността на отношението на авторите към всички герои. От руската литература освен отбелязаните по-горе ми харесва Михаил Шолохов. Но не искам да правя паралел с български автори. Мога само да кажа, че в българската литература преобладава в сюжета селският мотив, разбира се, в по-ранните автори, писали в началото и средата на ХХ век. В нея се повдигат философски, вечни проблеми. Което също е характерно за руската литература заедно със селския мотив. Но точно тук се появяват разлики в художествените проблеми, в темата за семейството, в темата за земята… Интересно е това, което споделяте, още повече че в последно време българската литература сякаш става все по-градска, стреми се да отиде

все по-далеч от селото, включително в сюжетите. Вземам напосоки само – Емануил А. Видински, Ангел Игов, Палми Ранчев, Чавдар Ценов, Калин Терзийски, Георги Господинов, Деян Енев, Теодора Димова, колко още... Та в тази връзка искам да ви питам: пределно съм наясно, че много от имената, които посочвам, са непознати за широката руска публика за мое огромно съжаление. Въпросът ми е: как да стане така, че българската съвременна литература, която преживява един истински разцвет, да стане по-позната в Русия, че да не живее руският читател с вече поостарялата представа за „селската“ българска литература? – Според моето мнение трябва повече български книги да се превеждат и да се говори много за българската култура, тъй като тя днес вече е съвсем различна отпреди, но и много непозната в Русия. Защото обикновените хора изобщо не знаят нито българската класика, нито съвременни творби (като изключение може би трябва да посоча Павел Вежинов и Иван Вазов, като са двамата български автори, най-публикувани през съветското време; също Андрей Гуляшки с неговите криминално-шпионски истории). А интерес съществува, съдя по това, че има съвременни издания на Павел Вежинов (като преиздания). Съвсем наскоро се преведоха и се издадоха десетина български съвременни романа, които се считат за най-добрите. Има кинофестивали, където се показват също съвременни филми, които отразяват понови, по-градски проблеми. Вие кои наши автори бихте се наели да преведете? И лесно ли би се намерило издателство, което да публикува тези преводи? Всъщност превели ли сте някой български автор и ако да – какво ви подтикна да изберете точно него? – Всъщност още не съм превеждала сериозно никакъв автор – имам предвид като за публикуване в издателство, обаче се надявам да го направя след завършването на университета и след по-съвършеното ми овладяване на български език. И все пак кой от нашите автори бихте се решили да преведете най-напред? Кого харесвате най-вече? – Както вече казах, познавам твърде малко съвременни български автори, само тези, които съм изброила, и вероятно от тях ще избера за бъдещата ми преводаческа работа. Но бих предпочела да не избирам сега най-добрите, тъй като няма да е обективно… ■ 2013

август

■ ЛИК театър

ОТ ЛОНДОН ДО МАНХАТЪН И ОБРАТНО Те дойдоха, видяха и завладяха взискателната нюйоркска публика. „Няма вече сън”, интерпретация на театрално-танцовата трупа „Пънчдрънк” по „Макбет”, в която актьори и публика се смесват и в която няма никакъв диалог, стана неочаквана сензация в Ню Йорк. Спектакълът се задържа вече над две години, почти безпрецедентно събитие за неамериканско оф Бродуей шоу. Светилата на алтернативната сцена в Ню Йорк не пестят високите оценки за експерименталната трупа за интерактивен театър „Пънчдрънк”, която това лято се завръща във Великобритания за забележително сътрудничество с Националния театър, пише Джоана Уолтърс в британския в. „Обзървър”. „Те оставиха важен отпечатък на нюйоркската сцена и оказаха тонизиращо въздействие върху американските артисти. Те направо разтърсиха нещата тук и стимулираха развитието на интерактивния театър”, заяви Марк Ръсел, директор на фестивала „Под радара” на Обществения театър в Ню Йорк, който представя предимно нови, авангардни творби. Вестта, че следващият проект на „Пънчдрънк” ще бъде съвместно с лондонския Национален театър, докато „Няма вече сън” остава на нюйоркска сцена, бе посрещната с радост. „Удавникът: 32

август

2013

холивудска притча” се основава на пиесата „Войцех” на германския драматург Георг Бюхнер, като действието е пренесено в Холивуд от 60-те години. Мястото на премиерата почти до последния момент беше държано в тайна. „Много се радвам, че следващата им стъпка е един още по-новаторски, артистичен и предизвикателен театър. Сигурно щеше да им е по-лесно да продължат в духа на „Няма вече сън”, като се има предвид успехът му, но те предприемат дързък ход, който се вписва в смелото програмиране, характерно за Никълъс Хайтнър в Националния театър”, заяви Ръсел. За първи път „Пънчдрънк” поставиха „Няма вече сън” в Лондон през 2003. Представлението стана хит, но никак не беше сигурно, че този успех ще се повтори отвъд океана. Условието на трупата зрителите да слагат маски и да пазят мълчание заинтригува знаменитости като

Сцена от „Няма вече сън”

Мат Деймън, Натали Портман и Джъстин Тимбърлейк, които, според слухове, инкогнито и несмущавани от никого се размесили с публиката. Нюйоркчани толкова много харесаха представлението, че за мнозина то се превърна в редовен ритуал, като най-запалените фенове са били на шоуто по 25 и повече пъти. В редица уебсайтове това театрално събитие фигурира като задължително за всеки посетител на Ню Йорк редом със Статуята на свободата и музея Гугенхайм. Миналото лято на покрива на хотел „Макитрик”, където се играе шоуто, компанията партньор на постановката на „Пънчдрънк” откри бар и там редовните зрители можеха да си пийват и да гледат или да не гледат шоуто. Тази година се предлага преживяване с „тайнствено похапване” на един вътрешен етаж, чиито посетители трябва „да очакват неочакваното”. „Тук са преплетени толкова много жанрове. Представлението привлича и хора, които не четат театралните страници, но искат да знаят къде е най-модният нов бар. Идват за едно питие, но интересът им се събужда и те искат да видят шоуто”, казва

Ранди Уейнър от нюйоркската компания партньор Emursive, който е и съосновател на един от най-хитовите нощни клубове в Ню Йорк – „Кутията”. След като Уейнър гледал „Маската на алената смърт” на „Пънчдрънк” в Лондон през 2007, той решил, че и в Ню Йорк трябва да се види подобно шоу. „То успя да привлече нов вид зрители. Кание Уест (известен американски продуцент и рапър) ще сложи маска и ще участва в „Няма вече сън”, но той едва ли би отишъл да гледа „Макбет” в Стратфорд на Ейвън”, казва Уейнър. Според критиката нюйоркската постановка на „Няма вече сън” извежда интерактивния театър на ново, по-модерно ниво в сравнение с предишни творби и не само разширява полето му, но и дава отдавна чакан стимул на жанра на съвременния танц. „Казано накратко, това шоу представя танц и движение като форма на изкуство пред една публика, която досега не е била привлечена от него. То е истински подарък за света на танца – който обикновено не се свързва с такава продължителност на представленията”, заявява известният нюйоркски хореограф Дъг Вароун. По думите на Уейнър не бива да има опасения, че барът и нощният клуб на „Няма вече сън”, които помагат за финансирането на шоуто, могат да засенчат художественото събитие. „Не става дума за печалбарство, а за начин да бъдат привлечени нови хора да видят представлението”, обяснява той, но същевременно признава, че допълнителните приходи са полезни, тъй като „ако едно шоу не може да се изплаща, то спира”. Уейнър е убеден, популярността на шоуто като туристическа атракция не накърнява качествата му.

Покана за участие в оргия

В три изоставени складови помещения на Западна 27-а улица актьорите от трупата „Пънчдрънк” пресътворяват мрачните сцени от житейския път на кръвожадната двойка Макбет в нещо като безкрайна оргия. Дръзкият декор, едно място за удоволствия от 30-те години,

наречено „Макитрик”, показва какъв щеше да е резултатът, ако Стенли Кубрик бе проектирал Имението на духовете в парка Дисни – споделя впечатленията си от събитието Бен Брантли в рецензия в „Ню Йорк таймс”. „Няма вече сън” повежда зрителите в едно весело и макабрено препускане нагоре-надолу по стълби, из сумрачни и претрупани с мебели стаи и коридори, за което е необходимо публиката да притежава здраво чувство за равновесие и проницателност. Артистичният екип си е поставил за цел да ни замае главите и прави това, постигайки ефекта на изкуствен стимулант. Може би прави впечатление, че до този момент не споменах името на писателя, обезсмъртил Макбет. Макар че заглавието „Няма вече сън” и мъглявият до голяма степен сюжет са взети от любимата на всички гимназиални учители по английски трагедия, тук не трябва да търсим Шекспир. Това е едно безсловесно представление, режисирано от Феликс Барет и Максин Дойл, но то навежда на някои мисли. Стимулирани не толкова от комедийните танцьори, които с движенията си очертават обречения път на Макбет и компания, а поскоро от онези непохватни, анонимни фигури с бели маски на лицата, които непрекъснато се бутат, за да могат да гледат подобре секса и насилието. Това сте вие и аз, драги ми зрители. Всеки, който присъства на шоуто, трябва да носи през цялото време маска, подобна на венецианските. Освен това зрителите не трябва да промълвят нито дума в продължение на двата часа и половина, през които следват избраните от тях герои от стая

Сувенири от спектакъла „Няма вече сън”

„Няма вече сън”: актьори и зители

в стая. Те обаче може да надничат по ъгли, в шкафове и сандъци, като се доближават, колкото позволява (не)благоприличието, до движещите се обитатели на тази шикозна къща на призраци. (За всеки случай обаче не ги докосвайте, защото те може да протегнат ръка и да ви пипнат.) С две думи, „Няма вече сън” е воайорско развлечение с всичките гаднички и срамни удоволствия на това „занимание”. В тази история за цареубийство „Пънчдрънк” (трупата имаше подобен подход към оперетната версия на „Херцогинята на Малфи” в Лондон) залага на същите импулси, които ни привличат към мистериите на Агата Кристи и към сензационните таблоиди с харесваните от снобите биографии на самоунищожаващи се аристократи. Идеята е, щом попаднете на един от етажите на хотела, да си изберете някой герой и да го преследвате (макар че може да го смените, щом пожелаете), докато изпълнителят тича, танцува или подскача насам-натам. Героите, облечени в умопомрачителни вечерни облекла в стил ар деко, с оскъдно бельо или полуголи, са Макбет и лейди >> 2013

август

■ ЛИК театър Макбет (разбира се), Макдъф и съпругата му (силно бременна), Дънкан (кралят) и различни вещици и хотелски персонал. Те могат да се видят в спални, бани, холове, болнични помещения и детски стаи, където се обличат и събличат, танцуват фокстрот, правят любов по всякакъв начин, убиват се един друг и мият кръвта от себе си. (В имението на Макбет има много вани.) Благодарение на хореографията на Дойл всички тези действия се изпълняват със стриктна балетна виртуозност от невротични, измъчени създания акробати, които в моменти на силен стрес се катерят по стените в буквалния смисъл. Сред най-ефектните сцени (детайлите във всяка стая са забележителни) е колоритна банкетна сцена и поредица от сатанински ритуали на три бисексуални вещици. Осветлението е тайнствено сумрачно. Музикалният фон хармонира с настроението – редуват се поп музика, техно (само за вещиците) и тревожно-напрегнати теми на Бърнард Херман от филмите на Хичкок. Препратки към този режисьор – „Макитрик” е намигване към „Шемет” – има в изобилие. Хичкок умееше виртуозно да накара зрителя да се почувства съучастник в нахлуването на филма в личния живот и грозната смърт. Струва ми се, че с това шоу „Пънчдрънк” до голяма степен се опитват със средствата на театъра да разкрият чувството за забавление, съпроводено от усещането за вина.

Как върнаха към живот „Удавникът”

В една огромна сграда в Западен Лондон трупата играе най-мащабното си представление досега, с което ни пренася в холивудската фабрика за мечти. Но дали нестандартните артисти от интерактивния театър са достигнали крайния лимит на театъра? Андрю Диксън от „Гардиън” се среща с част от екипа и надниква зад кулисите на шоуто, което се играе от 20 юни до 31 декември. Намираме се на първия етаж на подобна на пещера сграда на лондонската гара Падингтън, която преди е била сорти34

август

2013

ровачен цех, а сега прилича на истинска филмова площадка. В тази сграда „Пънчдрънк” играят най-голямото си и най-дръзко шоу досега – огромната площ е преобразена в площадка за представление за 600 зрители. С маски на лицата, без да сяда, публиката трябва сама да сглоби историята от улики, пръснати из цялата сграда: да изследва коридори, да претърсва място след място, следвайки актьорите, 34 на брой, за да се опита да открие коя е мистериозната фигура, намерила смъртта си във водата. Феликс Барет, дългокос мъж с брада, който прилича на горски дух хипар и има вид на недоспал, ме засипва с цифри – стотици членове на екипа, над сто помещения, в които се развива тричасовото представление, 10 часа непрекъснато действие, ако се играе от край до край. „Бюджетът е за малък филм”, казва той. И пояснява:. „Горе-долу малък.” Това изглежда немислимо за театър, но „Пънчдрънк” винаги флиртуват с границите на невъзможното. Човек не вижда техните представления, а по-скоро бива засмукан в тях; много по-късно си спомня неща, подобно на фрагменти от някакъв сън. Пробивът си трупата направи в Лондон през 2006 с „Фауст”, шоуто беше в тютюневи складове в източната част на града, които актьорите населиха със зловещи превъплъщения на сцени от пиесата на Гьоте. „Маската на алената смърт” излезе следващата година – това беше още по-странно и злокобно шоу, което изпълни цялото пространство на Центъра за изкуство Батърси, пресъздавайки специфичната атмосфера на разказите на Едгар Алън По с призрачния шепот на кринолини и брътвежите на замаяния от опиум умопобъркан. Публиката – с маски на лицата и с черни пелерини, сгъстяваше атмосферата, а в ключовите

Сцени от „Удавникът: холивудска притча”

Афиш за „Удавникът”

сцени зрителите приличаха на гарвани, скупчени около мърша. Сюрреалистичното и макабреното са постоянни теми и въпреки че „Пънчдрънк” имат много имитатори, малцина се справят толкова добре и с такова внимание към детайла. „Интересува ни границата между реалното и нереалното. В този паралелен свят не искаме публиката да разбира какво всъщност се случва. Всичко е илюзия” – казва Барет. Това е доста подходяща метафора за Лос Анджелис от средата на века – кичозният блясък на града е едновременно вдъхновение и фон на „Удавникът”. Сюжетът, ако се съди по малкото, разкрито от трупата, разказва за британско-американско киностудио, което може би е действително, а може би не и което затваря врати при мистериозни обстоятелства. Барет не иска да разкрива много, но публиката ще се люшка сред сюрреалистични сцени, рязко сменящи една илюзорна сюжетна линия с друга. Като основен източник Барет посочва „Денят на скакалеца” (1939) на Натанаел Уест: „Това е лабиринт от фил-

мови сцени, всичко е фасада, всичко е измама. Ние правим нещо подобно.” Енигматичната драма на Георг Бюхнер „Войцех” също е част от суровината за „Удавникът” на „Пънчдрънк”. Тя разказва за германски войник от ХІХ век, който, огрубял от преживяното, убива невярната си съпруга в пристъп на мъчителна страст. Бюхнер умира през 1837 и оставя пиесата недовършена. Впоследствие нейните 25 сцени са сглобени от други автори. Кулминацията й – когато героят мята оръжието на убийството в езеро и сам се хвърля във водата, е с неопределен край и има найразлични интерпретации. Две от тях са операта „Воцек” на Албан Берг от 1922 и филмът на Вернер Херцог от 1979. Ясно е защо Берет е бил привлечен от този текст. За първи път се спира на него преди тринайсет години, когато го поставя като част от защита на дипломна работа. Избрал за място на постановката изоставена казарма в Ексетър. Дошла полиция – „с кучета и с всичко”, спомня си той. „Оставаха ми две седмици, а не се получаваше, присъствието на публиката в пространството беше твърде сгъстено. Една сутрин, още бях в леглото, си казах: „По дяволите, ама разбира се!” Изведнъж ми светна, че ако сложа маски на зрителите, те стават част от шоуто.” Маската – с всички възможности, които тя дава на публиката да се движи свободно сред невъобразимия декор, се превръща в запазена марка на „Пънчдрънк” и техния интерактивен театър. Сегашната нова интерпретация на текста, този път заедно с Максин Дойл, която е и хореограф, отказва да реши проблемите на сценария: действието се развива паралелно в две различни части на сградата, има два екипа от изпълнители и мъжките и женските роли са разменени. „Тази пиеса до голяма степен третира емоционалната заплаха и крехкостта

– смята Дойл. – Какво всъщност кара Войцех да извърши престъпление от страст? Според мен това е стаено у всеки един от нас – ревността или маниакалността могат да побъркат всекиго.” Ще разберат ли хората какво всъщност се случва? Барет кима утвърдително. „Ако познавате пиесата, ще разберете кои са главните герои, ако не – поне към края ще сте наясно.” Двамата се споглеждат. „Този път може да предложим едно резюме за всеки случай.” При цялата им приврзаност към литературните текстове „Пънчдрънк” понякога са обвинявани, че изкуството им е насочено не толкова към интелекта, колкото към сетивата. Майкъл Билингтън от „Гардиън” излезе с остро критичната оценка за „Като целувка”, че трупата използва чисто „шокова тактика”, а „Дейли Телеграф” писа за „Херцогината на Малфи”, че „торбата с трикове все повече се изпразва”. Барет обаче е невъзмутим: „Всяко наше представление има дълбочина. Тя съществува, трябва просто да се надникне навътре. Това не е конвенционален театър, това е нещо много по-дълбоко и не е за всеки.” Години са били нужни на Барет и Дойл, за да намерят това място, преобразяването му е отнело четири месеца. „Опитваме се да създадем у публиката усещането, че сградата бяга заедно с тях”, казва Барет. В „Удавникът” всъщност са представени едновременно две представления „Войцех”, едното с мъж в главната роля, а другото – с жена. Барет сравнява идеята с теста с петното на Роршах. В двете успоредни линии има „пътуващи” герои, които движат „дълбоките емоционални теми на пиесата, обяснява Дойл, както и герои с „постоянно жителство”, които обитават различни пространства и са нещо като филмови кадри в едър план, а може би разкриват други мистерии”. „Опитали сме се да инвестираме в геймърската идея, че колкото повече навлизаш в играта и повдигаш слой след слой, толкова повече тайни ще откриеш”, добавя тя. „Представлението върви вертикално надолу, както и хоризонтално – казва Барет. – Можете да проследите историята на нашия Войцех и ще имате прекрасна вечер, но може да тръгнете вертикално надолу, да повдигнете повърхностния слой и да достигнете до другото, скрито повествование.”

На следващия ден – прочетено в блога на критичката Поли Джаниба

Дълго мислих как да започна тази рецензия. И дали изобщо да я пиша.

Защото „Удавникът” на „Пънчдрънк” всъщност върти страхотен номер – ако е представление, къде е? Ако е разходка край нечий живот, напосоки, често отегчителна, защо да я рецензирам? Трябва да се признае, че това е една разкошно осветена, страхотно измислена разходка: мотели, будоари, спални, гори, паркинги за каравани, пясъчни дюни. Хора се разхождат наоколо, опитвайки се да сглобят детайлите, да намерят смисъла на най-дребните подробности. Ако изобщо има някаква история, то аз не я открих. Без историята действието се разпада: ако трябва да съм честна, по-голямата част от представените действия е банална. Имаше интересни елементи в пасажите, които се откриват само ако попаднеш там в точния момент. Движението на публиката е зашеметяващо, хората преследват и малкото действие, когато го има, събират се и се разпръсват. Една малка гримьорна с един човек, наблюдаван от десетина души с бели маски на Доналд Дък, изглеждаше сюрреалистично. Въпреки интерактивния подход, при който публиката визуално изглежда, че играе огромна роля, това е наймалко интерактивната постановка, която някога съм гледала. Направо е шокиращо, че публиката е толкова близо и същевременно толкова отсъстваща. Една невидима бариера се издига между изпълнителите и нас, много по-солидна, отколкото в традиционния театър. Това не беше (четвърта) стена, това беше крепост. Ходенето напред-назад ми даде възможност да мисля: какво би се случило, ако ни бяха заключили и бяхме започнали да се изяждаме взаимно, за да оцелеем? Ако реша да използвам този телефон, дали щях да мога да се обадя навън? Бях снощи, а днес усещам странна необходимост да отида пак, може би след няколко месеца. Изненадана съм, вчера това изобщо не ми минаваше през ум. Може би е своеобразна победа за постановката, може би се дължи на усещането, че съм пропуснала нещо. За едно съм сигурна: очакванията работят срещу постановката. „Пънчдрънк” може би са твърде големи за типа шоу, което искат да направят. Времето ще покаже. „Удавникът” е постановка, която изглежда брилянтно в главите и работилниците на онези, които са я измислили, но те са забравили, че публиката не е вътре в техните глави и не е минала през работилниците. ■ 2013

август

■ ЛИК театър

Снимките са от Клуб Чешки театър

„Иван Вазов“ в София обаче не приличаше твърде на английските четения. Съвсем не беше безперспективно. Напротив! От актьорите, под ръководството на Николай Гундеров, се чувстваше, че с удоволствие биха играли този текст на истинско представление, а в салона присъстваха хора, които имат възможност да вземат решение за такава реализация. При това реакцията им – по мое усещане – беше позитивна. А реакцията на зрителите беше същата, каквато съм свикнал да срещам в Чехия: тоест смях на дадени места, напрежение и любопитство на други. А за мен, освен всичко останало, това означава, че преводът е добър. В заключение: надявам се, че рано или късно някъде при южните ни братя премиера ще се осъществи.

Директорката на Чешкия център Катержина Хуртаева

Реплики около „Теремин” На 13 май т.г. в Народния театър „Иван Вазов“ на Сцената на четвъртия етаж се състоя сценично четене на пиесата „Теремин“ от Петър ЗЕЛЕНКА (изд. „Панорама плюс“, превод на Маргарита Кюркчиева). В присъствието на автора актьорите Валентин Ганев, Мария Каварджикова, Биляна Петринска, Калин Яворов и Павлин Петрунов под ръководството на режисьора Николай Гундеров представиха откъс от пиесата, която вече девет сезона се играе в Дейвицкия театър в Прага при пълен салон. Ето няколко изказвания след презентацията.

Авторът Петър Зеленка

Сценичните четения, доколкото научих, нямат трайна традиция в България. Откровено казано и в Чехия е така. Тази твърде своеобразна сценична форма възникна в Англия и САЩ всъщност по необходимост�� в�� момент, когато театралните продуценти и меценати престанаха да четат текстовете на театралните пиеси (може би четенето ги изморяваше или просто не бяха способни да 36

август

2013

ги четат), а искаха първо да ги „прослушат“. Така се появиха въпросните „четения“, на които обаче продуцентите съвсем скоро престанаха да ходят, защото им се струваха твърде отегчителни. В англо-американската култура този жанр продължава да се държи на сцените, макар че вече напълно е изгубил първоначалното си предназначение. Четенето на „Теремин“ в българския Народен театър

Петър Зеленка

През последния културен сезон (есен 2012 – пролет 2013) Чешкият център в София организира две сценични четения на съвременни чешки театрални пиеси. Първото беше през есента на 2012 по пиеса на Петър Колечко. Второто беше през май 2013 по пиесата „Теремин“ от Петър Зеленка. Двете четения станаха възможни благодарение на щастливо стечение на ред обстоятелства, към които трябва да причислим интереса на българската професионална и любителска

общност към подобен тип презентации, подкрепата от Министерството на културата на Чешката република, готовността на авторите да пристигнат и участват при представянето на произведенията им в чужбина. Сценичните четения обаче можаха да се осъществят главно поради простия факт, че съвременните чешки драми са достъпни в превод на български език, за което авторите, Чешкият център и – казано най-общо – чешкият театър като цяло са благодарни на Маргарита Кюркчиева, която превежда пиесите с любов и всеотдайност. Тези преводи са голямо богатство и дават много възможности. Една такава възможност беше пълноценно реализирана при посещението на Петър Зеленка. Самият факт, че Народният театър прояви интерес към сценичното четене, предостави „свои“ актьори на режисьора Николай Гундеров и му даде възможност да работи с тях, е прекрасен. Режисьорът и актьорите вложиха при репетициите много енергия, въодушевление и в резултат се получи истински пластичен спектакъл. Зрителите, които бяха наистина многобройни, присъстваха сякаш на обичайно театрално представление. Нека се надяваме, че успешното посещение на именития чешки драматург и режисьор няма да бъде последният почин в тази насока.�� Навярно ще дочакаме момента, когато пиесите на Петър Зеленка ще влязат в репертоара на българските театри. И нека се надяваме също така, че сегашното гостуване на чешкия драматург в България няма да е последното! Вярваме, че преводачите и в бъдеще ще превеждат чешки пиеси, че ще има много материал за подобни срещи и интересни текстове за театрите.

Издателката Валентина Бояджиева

За един издател винаги е удоволствие, когато на гости дойде издаден от него автор. Това се случи и на мен. В София гостува драматургът Петър Зеленка, чиито три пиеси: „Теремин“, „Пречистване“ и „Застрашени видове“ излязоха в поредицата „Театър х 3“ на издателство „Панорама плюс“. Висок, фин, одухотворен, Петър Зеленка някак изведнъж се препокри с представата, която си бях създала, докато четях пиесите му. А творческият разговор след сценичното четене на пиесата му „Теремин“ окончателно я затвърди. Не са много съвременните драматурзи, които с толкова усет към човешкото, към проблемите на всекидневното и иронията, която нерядко прозира иззад тях, могат като Зеленка да споделят с нас вижданията си, като ни разкажат едни уж обикновени истории. Творбите му носят дълбоко в себе си онова напрежение и драматизъм, характерни за дилемите на хората, за тяхното решаване или нерешаване, за трагизма и комизма, съпътстващи неизменно човешкото битие. Не мисля, че ще е пресилено да кажа, че Петър Зеленка е сред модерните съвременни хуманисти, от които нашият свят толкова много се нуждае. Последвалият четенето разговор беше истинско удоволствие, защото позволи на всички присъстващи да се докоснат до идеите на автора, да му зададат много въпроси за творческия процес, за темите, които го вълнуват, за работата му като театрален и кинорежисьор на собствените си творби, за това харесва ли подхода на чуждестранните си колеги към неговите пиеси. Благодаря на Чешкия център в София за чудесната инициатива!

Преводачката Маргарита Кюркчиева

Знайно е, че театралните пиеси трябва да се гледат, не да се четат. Само че преводачът е преди всичко читател и чете пиесите многократно. При първото четене – жадно, с любопитство и нетърпение. При второто – с очите на евентуален режисьор. По-нататък чете с очите на всеки от актьорите поотделно, за да вникне в образите, в които предстои да се въплътят, в речника, който характеризира действащите лица, и не на последно място – да подбере фразите така, че да са лесно и ясно произносими, за да не затрудняват възприемането им от зрителите, чието внимание в същото време е атакувано със светлинни, музикални и всякакви визуални и други

послания. Тоест преводачът в крайна сметка мисли за зрителите, заради които всъщност се прави представлението. Длъжен е да остане верен на автора, на казаното пряко и завоалирано в репликите и в паузите между репликите. И все пак оставя една тънък, ненатрапващ се, но осезаем щрих от собствената си личност, защото преводачът е сътворец на цялото вълшебство, наречено театър. Затова големите драматурзи, превеждани от големи преводачи, често пъти звучат различно! Няма лесни преводи, но преводът на театрални пиеси е голямо приключение!

Актьорът Валентин Ганев

Винаги съм се учудвал на всякакви житейски съвпадения... В Народния театър често се правят представяния на нови драматургични текстове, издадени у нас. Група колеги, между които и аз, бяхме поканени от Николай Гундеров да прочетем пиеса на известния чешки драматург�� и режи�� сьор �� Петър Зеленка от наскоро публикувания сборник с три негови пиеси. Ще присъства и авторът. При първата ни репетиция стана ясно, че пиесата се казва „Теремин” и става дума за руски изобретател на странен за времето си музикален инструмент. Звукоизвличането при този инструмент ставало по безконтактен начин, човекът го патентовал в Щатите и т. н. Позволих си да прекъсна разказа на режисьора Николай Гундеров за пиесата с репликата: „Виждал съм този човек!” А случката е следната: Докато бях студент в Москва, между 1977 и 1981 (как лети времето!), ходех от време на време на много интересни срещи в Московския държавен университет. Тези сбирки се организираха от преподавател във Факултета по журналистика Сергей Майк Муратов. С дъщеря му Ирена сме колеги и приятели. Това бяха неформални срещи с нестандартни хора, каквито Муратов познаваше в изобилие. Информацията за срещите се разпространяваше от уста на уста, те имаха нюанс на „ъндърграунд” и съответно бяха винаги претъпкано посетени. Може би най-впечатляващата от тези срещи беше с човек на име Лев Термен. Възрастен (трябва да е бил около 80-годишен, като гледам сега информацията за него в интернет), облечен в костюм, много енергичен и сладкодумен. Представи се като един от изобретателите на телевизията. Показа изрезка от вестник (мисля „Правда”), в която се съобщава, че съветският учен Лев Термен е осъществил за първи път в света предаване >> 2013

август

■ ЛИК театър на образ от разстояние. Изобретението било засекретено, защото било използвано в разработка за охрана на границите на младата тогава съветска държава. Направи демонстрация на изобретения и конструиран от него музикален електрически инструмент наречен „Терменвокс” (патентован в САЩ). Инструментът представлява апарат, от който стърчат две антени, едната права, другата – затворен кръг. Както той обясни, около антените се създава електромагнитно поле. С приближаване и отдалечаване на едната ръка до антената се променя височината на звука, а при същото действие с другата се променя силата на звука. Присъстващите бяха поканени да опитат да възпроизведат някаква мелодия по указания начин. След това покани млада дама, пианистка, облечена в концертна рокля, която седна на рояла, отвориха и двамата ноти и изпълниха популярно класическо произведение, адаптирано за „Терменвокс”. После разказа, че подобна демонстрация е правил пред Ленин, който също опитал да просвири нещо и дори се справил много добре. Направило му впечатление, че Ленин е доста музикален и с добри познания по физика – разпитвал го с подробности за начина, по който действа инструментът. Разказа за срещите си с – както ги нарече – „тримата велики Ай“: Айнщайн, Айзенщайн и Айзенхауер. Преди войната заминава за САЩ, където патентова множество изобретения. Създава школа по свирене на неговия инструмент. Показа американска грамофонна плоча със за-

38 38

август август

2013 2013

Моменти от сценичното четене на пиесата „Теремин“ от Петър Зеленка в Народния театър

писи на „Терменвокс” в изпълнение на една от най-добрите му ученички. Изгражда система за охрана на затворите „СингСинг” и „Алкатрас”, принципна схема за миниране на Мексиканския залив. От разказа стана ясно, че е служил на съветското разузнаване. В началото на войната се завръща в СССР. Пращат го в лагер, там не престава да се занимава с изобретателска дейност. По-късно го реабилитират и получава Сталинска премия за едно от изобретенията си. На въпрос от присъстващите с какво се занимава сега отговори кратко: „Работя за осигуряване на предимство на Съветския съюз пред Америка в космическата област. Тъй като съм пенсионер, за да имам достъп до лаборатория, в която да работя, съм назначен за нощен пазач в Московския Държавен университет.” Абсурдна, невероятна, налудничава среща. Доста по-късно попаднах на обширна статия за Лев Сергеевич Термен. Значи било истина! А сега пък и пиеса, при това написана от чех! Великолепният режисьор Руси Чанев ми беше разказал за филма му „Карамазови”. Гледах го. Филмът е за чешка театрална трупа, която представя постановка по „Братя Карамазови” в едно заводско хале на голямо индустриално предприятие в Полша. Много любопитно, поредица от двойни смислови дъна. Подобен е подходът на Петър Зеленка и в пиесата „Теремин”. Предложението на Николай Гундеров е да чета ролята на Теремин, ще присъства и самият Зеленка… Е, не станаха ли много съвпаденията? ■

В разгара на нажеженото политическо лято Театралната лаборатория NЕДРАма за документален театър и съвременна драматургия събра в Центъра за култура и дебат Червената къща от 26 юни до 3 юли практици и теоретици от България, Германия, Русия, Полша и Швейцария, които представиха спектакли, лекции и прожекции по най-горещата театрална тема от изминалата година. Представя ги Асен КОНСТАНТИНОВ. Като революционери от таен щаб в партизанска пиеса или от епическо платно за възрожденските комитети десетима актьори седят около голяма маса, отрупана с листове. От двете й страни млад мъж и жена в профил влизат в разгорещен спор относно разликите между февруарските и юнските улични протести в�� страната и социалния профил на „протестиращия човек”. Персоналният им дебат е тема №1 и на българските медии през последните седмици, така че спектакълът „Протест. mp3�� ”�� на Студиото за документален театър Vox Populi e тол�� кова актуален и успореден на политическите събития, колкото не сме свикнали да се случва досега в българския театър. Това е четвъртият от петте реализирани проекта на формацията, която съществува едва от началото на 2012 и изпълнява пърформансите си в Червената къща. Сценичният опит върху

Документален театър по време на протести

документалния материал започва през март тази година и отначало събира различни гледни точки към зимните протести. Новата политическа ситуация обаче кара Неда Соколовска, режисьор и основател на Студиото, да актуализира още веднъж пърформанса в рамките на уъркшоп по време на NЕДРАма и да го представи като работа в процес на развитие. В края на откриващия диалог разбираме, че двамата актьори възпроизвеждат плътно запис на телефонен разговор между реални участници в демонстрациите. Записът тече в слушалки, които изпълнителите носят на сцената подобно на тв водещи или репортери. Вместо информация и указания от редакторите обаче участниците в пърформанса чуват автентичните гласове на героите си и ги интерпретират интонационно на момента, въпреки че са се потопили предварително в „текста” и биха могли да го наизустят като в конвенционалния театър. Само че Соколовска вижда особена красота и истинност във факта, че реалните гласове на „прототипите” присъстват материално в представлението, макар и публиката да не ги чува. В нейния вариант на „вербатим (от лат. дословно) техниката” всички участници в спектакъла се впускат в изследването на определена тема и взимат интервюта, които след това представят на сцената заедно със свои лични истории, разказани от първо лице. Така авторството на „текста” е ко-

лективно и когато от тях поискали да го депозират в писмен вид, за да получат наградата си „Икар 2013” за „Яце форкаш” в категорията „Драматургия” (�� абсурдна номинация на САБ, която учудила и самите създатели на спектакъла), те отказват да предадат транскрибираните интервюта заради убеждението си, че могат да ги използват само за живото представление. В периода на „журналистическата” фаза, която трае около месец, а понякога и само седмици, актьорите опознават малко или повече „персонажите” си, а някои от интервюираните, които не държат на анонимността си, се появяват и на видеозапис в спектаклите. Първият им и най-впечатляващ пърформанс „Невидими 1” за живота на хора с двигателни увреждания пък завършва със спиращ дъха танц на изпълнител без крака с изключителна пластика, напомняща за възможностите на човешкото тяло, демонстрирани преди няколко години от претърпелите тежки инциденти танцьори от британската компания Candoco. Следващите опуси на Vox Populi бяха посветени на изчезващия автентичен фолклор и начин на живот в Родопите („Яце форкаш”), на проблемите на бременните и родилните домове

„Майките”

в днешна България �� (�� „Майките”) и на китайските имигранти у нас („Невидими 2: Фу”). Полученият театрален продукт е може би умишлено хаотичен като конструкция и донякъде несръчен като актьорска игра, с указания и въпроси към актьорите от самата режисьорка, която като диджей ръководи монтажа от сцени и прожекции на лаптопа си. Усещането за сглобяване на пърформанса „тук и сега” е усилено от произволните, несвързани пряко с темите физически действия, напомнящи актьорски тренинги за концентрация или колективните сеанси и акции на късния театрален авангард от 60-те. Целта на този вид театър обаче не е нито в удържането на определена естетика, нито дори в способите за директно навлизане в социалната тематика, а в силното непосредствено въздействие, което могат да произведат действителните герои и истории.

Изкуство или публицистика?

В лекцията си за историята и целите на Студиото за документален театър Соколовска разкри идеите си за театъра като алтернативна медия, за изкуството като политически и социален коректив, за действителността, която не бива да преминава през филтрите на >>

2013

август

■ ЛИК театър

естетиката. Търсенията на съмишлениците от Vox Populi са декларирани като близки до антропологията, но краткият изследователски период оставя спектаклите им на нивото на социалните констатации, а героите и ситуациите, макар и понякога силно въздействащи като образ, често са моментна снимка на човека, който се проявява най-вече през социалния си и физически статус. Въпреки заявената силна и ясна обществена позиция съмишлениците твърдят, че се стремят към обективно представяне на различните гледни точки към един проблем, каквато е задачата и на коректната журналистика. Идеалът им за „вербатим актьора” пък е в безрезервното отдаване „назаем” на тяло и глас на отсъстващия от сцената реален „персонаж” и игра без коментар към образа му. Практиката им обаче опровергава донякъде утопичните идеи – например в представлението „Невидими 2: Фу” ксенофобията на българина е хваната в съвсем емблематична ситуация, в която китайско момиче, наречено без причина „свиня” от случаен младеж в мола, на свой ред го нарича „циганин”, „защото знам, че за българите това е обида”. За разказания факт, който звучи повече от достоверно, съвсем не е търсен контрапункт на прословутата и може би митична българска толерантност към различния. Мисля, че не е и необходимо само за да се оправдае абстрактната и непостижима в изкуството идея за обективност. Самият подбор на материал и поставянето му на сцена е вече интерпретация на социалните казуси, която неминуемо има своя стратегия неза40 40

август август

2013 2013

висимо от осигурените ракурси към темата и разглежданите отношения. Впрочем повечето от спектаклите на Vox Populi засега представляват серия от монолози, а диалогът е рядкост и обикновено се изразява във въпросите на „репортера” от едната страна и отговорите на „героя” от другата. „Вербатим техниката“ е само едно от теченията в документалния театър, който може да е тетрална мода, намерила почва от миналия сезон и у нас, но в никакъв случай не е образец за политическа коректност или либерална евроконюнктура. Доказателство е работата на немския режисьор Георг Жено, който е завършил московския ВГИК в класа на прочутия актьор, театрален и кинорежисьор Марк Захаров. Вторият спектакъл, който поставя с български актьори,�� „За�� полярная правда”, също се игра през изтеклия сезон в Червената къща, но остана незаслужено незабелязан от селекционерите на фестивали и номиниращите комисии на „Икар” и „Аскеер” за разлика от произведенията на Vox Populi, които бяха забелязани заради интензивния си старт и радикалния си социален и театрален жест. Пиесата „Заполярная правда” е плод на няколкомесечен престой на Жено и драматурга Юрий Клавдиев, които са се срещнали и са събрали интервюта от жителите на Нурилск, втория по големина град отвъд Полярния кръг, където 70% от младежите са заразени с вируса на СПИН. Парадоксално, отхвърлени от обществото и живеейки извън общоприетите порядки, те откриват непозната допреди болестта свобода. Представлението се състои в

„Протест. mp3“

Natashas Dream

тази ничия територия, където персонажите се сблъскват със самоосъзнаването си като личности и идеята за Бога. Във флуидния пърформанс, който завършва с разказване на вицове, в което се включва и публиката, участват актьори от Сдружение „Реплика” като Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Милена Ерменкова, Ирина Андреева. Жено е постигнал рядко съвпадение между темата на спектакъла и подхода към нея. Той е успял да освободи актьорските природи, за да могат да интерпретират през себе си персонажите, които никога не са срещали. Методът му е коренно различен от този на Vox Populi, въпреки че актьорите от руската му постановка са играли в Нурилск и са се запознали с някои от прототипите си – най-страшното изпитание

според Жено. То е минало успешно, но в Москва общността на ХИВ позитивните е била скандализирана от хумора и привидната лекота, с която се третират темата и персонажите, обикновено представяни в жертвено-героичен план. Въпреки че са различни като методи и подход към работата с актьора, в принципите и идеите на Соколовска и Жено има и много сходства. В лекцията си за практиките на документалния театър в Москва Жено разказа, че една от причините за възникването му преди десетина години е била цензурата върху медиите. Популярният днес Театр.doc, на който Жено е съосновател, се появява в едно мазе в панелен блок през 2002 по време на войната в Чечения и един от първите спектакли е за ранените на фронта войници, които обсъждат медицинските сестри в болницата, където ги лекуват. По това време театърът влиза във функциите на медия, защото темата е заглушавана в руските средства за масова информация. По-късно Театр.doc добива широка популярност и култов статут благодарение на драматурга и режисьор Иван Вирипаев и пиесата му „Кислород”, която се превърна в събитие и в София с постановката на Галин Стоев в Театър 199. Тетралната употреба на документа обаче е съпътствана от същите морални дилеми, както в публицистиката – дали е етично да използваш записи без знанието или изричното съгласие на записваните дори когато остават анонимни; докъде можеш да стигнеш в

разследването на криминални казуси и дали не извършваш спекулация, когато събитията са нашумели в медиите, каквато е ситуацията със случая „Сергей Магнитски” за адвокат, предполагаемо убит по пътя от затвора до спешното отделение на московска болница. Георг Жено напуска Театр.doc след този спектакъл, в който авторите решават да използват истинските имена на свидетелите по делото и лекаря, подписал смъртния акт. Представлението се превръща в театрално явление в руската столица, а опасенията за наказателно преследване на авторите му не се оправдават. Жено обаче смята, че всеки творец трябва периодично да си задава въпроса дали не печели популярност чрез човешките трагедии, които се превръщат в медийна сензация, като миналогодишната копродукция Brevik`s Statement (Nationaltheater – Ваймар/Theater discounter – Берлин), с която швейцарският режисьор Мило Рау даде гласност на бойкотираното от медиите изявление на масовия убиец от Осло. Или Rwanda revisited на германеца Ханс-Вернер Крьозингер за геноцида над повече от милион души от племето тутси през 1994 в Руанда.

История и „челен опит”

Многообразието на форми в историята на документалния театър е толкова обширно поле, че при цялото изобилие от интригуващи практики и артефакти лекторите на NЕДРАма трудно биха могли да обхванат дори проявленията му в своите държави. Швейцарският театровед и режисьор Борис Никитин, който работи в Германия, проследи развитието му в немскоезичния театър от решението на Петер Вайс през 60-те да използва директно протоколите от концлагера в Аушвиц до еманципирането на документалния театър и от драмата, и от фигурата на актьора, което на тазгодишното издание на фестивала в Базел It’s a real thing се е изразило в минималистични инсталации като тази на Беатрикс Флайшен. В нея зрителите са водени през лабиринтите от коридори и класните стаи на училище, в което текат занятия, държейки пред лицата си рамка, която би трябвало да променя възприятията, играейки ролята на прословутата „четвърта стена” в сцената кутия. Според Никитин съмнението в документа и неговата обективност в юридическия смисъл обръщат фокуса не към показването на самата реалност, а към аналитичното й реконструиране от режисьора, сценографа и дори психотерапевта в паратеатрални форми като

психодрамата, семейната констелация и „драмата на паметта”. Практики като тази на феминистката група актриси She She Pop (Германия), които канят собствените си бащи за пърформанса си по „Крал Лир”, според него търсят смисъла на съвременния документален театър в показване на противоречията в общството, за да могат те да бъдат преодолявани. Отказът от професионалния актьор го замества със самия зрител като „експерт по ежедневието”, който споделя личния си разказ или участва в акции и сайт-специфик проекти като тези на Rimini Protocoll (�� швейцарския режисьорски триумвират, който осъществи „София cargo” в България преди две години, а „социологическият” им хепънинг „Прометей в Атина”, заснет на античния амфитеатър в гръцката столица през 2010, бе прожектиран на NЕДРАма). В лекцията си театроведът Павел Рудневски разказа за множеството подобни малки проекти в Полша, които създават нови театрални аудитории, включвайки публиката като участник в документалния театър и завземайки нови територии в градската среда, които преди това не са свързвани с изкуство. В България подобни опити остават в рамките на двете оформили се и устояли през годините софийски пространства за алтернативн и експериментален театър – Червената къща (където освен Vox Populi през последния сезон се играе и постановката на Огнян Голев „Осталгия” на Сдружение „По действителен случай”�� )�� и „Сфумато” с постановката на Маргарита Младенова и Иван Добчев „Медея – майка ми”, използваща шест автентични монолога на хора, израснали в домове за деца без родителска грижа и майки, изоставящи децата си. Подходът тук обаче е коренно различен – документалният материал е част от авторска драматургия, а конкретните факти са повод за осъзнаване и осмисляне на майчинския инстикт и на състоянието на човека, съществуващ според законите на физическото оцеляване в Европа през ХХІ век. Независимо от различните форми и проявления през последната година сцената ни отчетливо се обърна към пряката реч на съвременния българин и лабораторията NЕДРАма бе организирана тъкмо навреме, за да могат театрали и публика да видят и чуят за направеното досега не само у нас, а и да мислят и разговарят върху използването на документа в театъра, за целите, възможностите му и неговото бъдеще.■ 2013

август

■ ЛИК изобразително изкуство

Волс

Волс, Автопортрет, 1938

дълго пазената тайна Въпреки своето вдъхновяващо и разностранно творчество днес художникът Волс е непознат на широката публика. Как в Германия отбелязват неговата 100-годишнина. графско образование. С препоръката на художника от Баухаус Ласло Мохоли-Наги през 1932 заминава за Париж. Там се запознава със своята бъдеща съпруга Грети и с много художници и писатели. Появяват се първите му акварели. През 1933 се премества в Испания, където по сигнал на нацистки шпиони е арестуван за известно време и през 1935 депортиран във Франция. (Нежеланието да отговори на повиквателната заповед на службата за всеобща трудова повинност в Германия му създава трудности с испанските и френските власти.) В Париж Волс се движи в кръга

Роден е като Алфред Ото Волфганг Шулце, но в историята на изкуството на ХХ век се записва с артистичния псевдоним Волс (Wols). Въпреки че неговото запленяващо и разнообразно творчество е оказало силно влияние, днес Волс е непознат на широката публика. Къде е причината? Вероятно не на последно място и в изкуствоведите, които при заниманието си с Волс дълго време бяха фиксирани върху неговата биография и историята на рецепцията му, вместо да поставят в центъра самото му творчество. Към всичко това трябва да се прибави и обстоятелството, че това творчество

е разводнено от многобройни фалшификати, пише Кристоф Цушлаг в Kunstzeitung. Неговият кратък живот – на 1 септември 1951 тежко алкохолизираният художник умира на 38 години от хранително отравяне – преминава най-вече в Германия и Франция. Роден е на 27 май 1913 в Берлин, в буржоазно семейство, детството си прекарва в Дрезден, където получава музикално и фото42

август

2013

Волс, Синият фантом, 1951

Без заглавие, 1976

Птицата, 1949

Волс, 00676 Composition Champigny

Без заглавие, 1976

на сюрреалистите и се издържа от фотографиите си. Като всички чужденци от вражески държави при избухването на войната художникът е арестуван и интерниран. През 1940 след освобождаването му и последвалата сватба той се установява в Касис, недалеч от Марсилия, на Лазурния бряг. Следват първа самостоятелна изложба на негови работи върху хартия през 1942 в Betty Parson Gallery в Ню Йорк и напразни опити да емигрира в САЩ. Волс

бяга пред немските окупатори към Дьолфи, над Монтелимар, сред хълмовете на департамент Дром, където живее до края на войната при изключително тежки условия. През 1945 се завръща в Париж, сприятелява се с Жан-Пол Сартр. В края на годината е организирана негова изложба акварели, първото представяне в Париж на немски художник след края на войната. Търговецът на изкуство Рене Друен, който я подготвя, го насочва >> (La dernière) Composition, 1951

Le bateau ivre, 1951

Deux sous le baldaquin rayé, 1938/39

2013

август

■ ЛИК изобразително изкуство към идеята да създаде големоформатни маслени картини – срещу неговото изрично убеждение. Първата изложба на тези картини през 1947 при Друен се смята за началото на Парижката школа от 50-те години и на европейския информел. „Волс унищожи всичко – казва, разтърсен, неговият приятел и колега Жорж Матийо, след като вижда изложбата. – След Волс всичко трябваше да се започне отначало.” Въпреки психичните кризи и влошеното здраве последните години на Волс са белязани от голяма творческа продуктивност. Той се посвещава интензивно на илюстрации на текстове от Антонен Арто, Франц Кафка, Жан Полан, Сартр. Последният пише по-късно в едно свое есе: „Клее е ангел, Волс е беден дявол. Единият създава или пресъздава чудесата на този свят, другият познава в тях чудния ужас.” Спецификата на творчеството на Волс може да се открие най-добре в рисунките малък формат и акварелите. „Мярката на дланта е свещена”, пише той. А на друго място: „Пространството трябва още да се компресира. Движенията на пръстите и ръката са достатъчни, за да изразят всичко.” Това „всичко” се изплъзва от налаганите категории „абстрактно” и „предметно”. Най-точно работите на Волс могат да се определят чрез понятието на Паул Клее „психични импровизации”, повлияни от автоматизма на сюрреалистите. Със своя нежен колорит образните светове на Волс приличат на визионерски сънища, населени с фантастични градове, загадъчни кораби, странни същества и други необикновени създания. Светът на камъните, растенията и животните предлага на Волс неизчерпаем източник на вдъхновение, изобщо природата с нейните процеси и метаморфози играе значима роля. Той е повлиян колкото от пантеизма, толкова и от източната философия, Лао Дзъ е духовният му ментор. Художникът никога не дава заглавия на своите произведения, а малкото все пак налични заглавия са на 44

август

2013

La ville abrupte, 1943

степен разколебават пазара и колекционерите. От над 1500 работи върху хартия в списъка с негови произведения от 2004, дело на Филип Гутброд, само 843 със сигурност са автентични, 455 са фалшификати и 222 са под съмнение. А и впоследствие са се появили още фалшификати и автентични произведения. Особено трагично е, че произходът на много от фалшификатите води директно към вдовицата Грети, която е била художничка, Волс я нарича „изключително важна сътрудничка”. Най-вероятно след смъртта на художника тя лично

Грети Волс или на приятели и колекционери. Славата го спохожда посмъртно. В своята книга „Едно друго изкуство” (1952) критикът Мишел Тапие го подрежда до Жан Дюбюфе и Жан Фотрие като основоположник на информела. Произведения на Волс са представени през 1955, 1959 и 1964 на първите три изложби на Документа и през 1958 на Венецианското биенале. Карл Ото Гьоц и Бернард Шулце, Герхард Хьоме и Винфред Гаул – за тях и много други представители на информела срещата с Волс е откровение. Ала фалшификатите на негови произведения до голяма

Mademoiselle docteur, 1937/39

Без заглавие, 1942/43

La dernière gouache, 15. August 1951 (?)

Да, да, да, 1946/47

е произвела фалшификати на негови творби – макар това да не е доказано. Докато 53 графики суха игла са регистрирани и обработени още през 1959 от Вил Громан и в по-ново време от Михаел Херинг, все още не са описани над 1000 фотографии и около 100 мас-

лени картини. Проблематично е също, че водещият днес експерт по Волс е едновременно и негов основен търговец. Ала всичко това не измества Алфред Ото Волфганг Шулце от позицията му в историята на изкуството. Въпреки че е написал за критиците и професори-

Юбилейни изложби За стогодишнината от рождението на Волс (1913–1951) Кунстхале Бремен и колекцията Менил в Хюстън показват ретроспективна изложба на художника (до 13 август в Германия, а от 13 септември до 12 януари 2014 в САЩ). Това е най-всеобхватното му представяне от 25 години насам, включва над 200 творби. Кураторите – Евалд Ратке и Тоби Кампс, го представят като водещ автор на следвоенния авангард. В ретроспективата творчеството на Волс е разгърнато независимо от трагичната му биография, съвсем в стила на автора: „При гледането не трябва да упорстваме какво може да се направи от това, което се вижда. Трябва да се гледа това, което е.” Благодарение на този нов начин на гледане се откроява изключителното формално многообразие на творчеството му – фотографии, рисунки, акварели, графики, илюстрирани книги, както и картини. За пръв път са изложени всичките три работи от групата, наречена Circus Wols. А 36-те картини са почти половината от цялото живописно наследство на автора. В стилов план неговите мотиви се разгръщат изключително бързо, само за 15 години. Ранните му работи съдържат сюжети, повлияни от сюрреализма, които се намират между реалността и съня. В хода на развитието си връзките с реалността намаляват, възниква нова форма на безпредметно изкуство, известно като информел. Волс се смята за най-значимия предтеча в Европа на информела и като такъв го почита и Кунстхале, Бремен. В началото на експозицията е представена селекция черно-бели фотографии от 30-те и 40-те години. В тези работи може да се прозре развитието на Волс по посока на безпредметното. През сюрреалистичния аранжимент фигуративните мотиви изгубват първоначалното си значение и настояват за ново възприемане на изобразените обекти. В средата на 30-те години се появяват първите рисунки и акварели под влияние на парижкия сюрреализъм. Тук се разкрива интензивното търсене на нови образни светове и творчески процеси. С годините образният език на художника става все по-абстрактен. През

те: „Четенето на критици или изучаването на история на изкуството в университета са най-добрите методи да се разруши разбирането за красотата и веселието.” И напълно самокритично: „Изкуството и литературата се заблуждават.” ■

1946 той се посвещава на маслената живопис. В релефните повърхностни текстури на тези произведения неговият изключителен формален език достига своите върхове. Характерът на тези произведения се основава на положени едни върху други слоеве цветове, както и на техниката гратаж, чрез която Волс обработва най-горния слой. Във всички фази на творчеството му се проявяват способността да се преобразява, креативността му – в мотивите, структурите и текстурите. Художникът е авангардист в пълния смисъл на думата. В Париж той поддържа контакти с Макс Ернст, Джакомети, Ив Танги. Международната изложба на сюрреалистите през 1938 въздейства като катализатор за развитието на Волс. По онова време основните му интереси се насочват към създаването на съноподобни образи, което се вижда основно в неговите рисунки. Зрителят не трябва да разчита на анализ и научно изследване, за да улови собствените си усещания. В късните работи след 1945/46 и преди всичко в картините се налага понятието информел, което насочва към „безформеност”. Волс се занимава най-вече с експресивни жестове, с повърхностни структури и по-малко с мотиви, които са в аналогия с реалността. При наблюдение неговите произведения предават почти физически усещания, които функционират като лирически сигли на едно душевно състояние, а същевременно тематизират страданието, отчаянието, но и въодушевлението. Въпреки това безпредметните му творби не са резултат от спонтанен процес на създаване. Волс работел при самоконтрол и спокойствие, използвал формален речник, който непрекъснато комбинирал по нов начин. В Графичния кабинет в Дрезден е подредена изложба на Волс като фотограф (до 26 август). Кабинетът разполага с най-голямата в света колекция от фотографии на художника. В Музея Висбаден, една от първите институции, които започват да се занимават с творчеството на Волс, през октомври се открива изложбата „Волс: голямата загадка”, която проследява неговия житейски път от Дрезден през Берлин до Париж. Ще бъдат показани маслена живопис, рисунки и акварели, фотографии и графики, както и лични документи от периода 1933–1951 2013

август

■ ЛИК изобразително изкуство

ПИКАСО открива късно заложбите си на керамик. Едва след края на войната той започва да си играе с глината като дете, усуквайки я в познати от памтивека форми.

Пабло – колос с глинени ръце Вече на възраст, Пикасо решава да се впусне в нова битка с нежната материя, да рисува скулптурата и да скулптира живописта, да скъса дигите и да се разправи окончателно със задръжките в изкуството, породени от разделянето му на благородни и второстепенни. Амбициозна изложба в Обан (до 13 октомври) и състоялият се наскоро аукцион в лондонския „Сотбис” доказват категорично: хищникът не се интересува от големината на плячката си, за него са от значение само жестокостта на битката и красотата на трофея. Фотографиите са известни и многобройни. Направени в Южна Франция, те показват крал Пабло, гол до кръста или с моряшка фланелка, на места, впоследствие превърнали се в културни забележителности – вила „Калифорния”, вила „Галоаз”, замъка Вовнарг. Всички показват младостта на хищника и преди всичко задръстването, което цари в клетката му: навсякъде, на пода и по стените, са разпръснати безброй предмети. Гърнета, вази и чинии са свидетелство за обзелата го страст по керамиката и амбицията му да се пребори с една позната, но забравена техника, пише Oeil.

1946, нулева година

Историята е известна. Втората световна война оказва дра46

август

2013

матичен ефект върху начина на мислене на Пикасо до степен, че той почти престава да рисува. През лятото на 1946, когато пепелта от войната е все още тлееща, той се установява в Голф-Жуан в Южна Франция. Иска да забрави за раните, да се разсее. Но ако мъжът е наранен, артистът е любопитен. Така решава да се разходи до ежегодната изложба на местни произведения в съседния Валори, озаглавена „Керамика, цветя и парфюми”. Там попада в малкото грънчарско ателие „Мадура” на Сюзан и Жорж Рамие. Двойката го кани да посети старомодните им работилници и буквално след броени минути Пикасо запретва ръкави и започва да се бори с купищата прясна глина, запалила отново у него искрата от ранните години. Примамен от тази нова и толкова свежа плът и хванат в капана на неутолимото си любопитство, хищникът

40-години от смъртта на Пикасо Изложбата „Керамикът Пикасо и Средиземноморието” в Обан, Южна Франция, беше открита на 27 април. Всички експонати, 150 на брой, са осигурени от частни колекционери от цял свят. Експозицията дава възможност на посетителите да се запознаят с резултатите от богатото въображение на гениалния испанец. Изложбата, която ще продължи до 13 октомври, е част от множеството инициативи, свързани с 40-та годишнина от смъртта му. Когато умира на деветдесет и една годишна възраст, на 8 април 1973, светът не може да повярва. „Смятахме го за безсмъртен”, са повечето от коментарите – дотолкова векът беше свикнал с неговото титанично присъствие, изведено до същински мит и култ.

Афишът на изложбата „Керамикът Пикасо и Средиземноморието” в Обан

Жени със събрани ръце, 1953

се захваща да моделира. Юли е в разгара си. Артистът е на 65, с него е младата му любовница Франсоаз Жило. Всичко му се удава. Безусловно. Хващайки се за глината, тази подвижна и податлива глина, Пикасо насочва керамиката към неиз-

со постига споразумение със семейство Рамие грънчарите в „Мадура” да произвеждат строго ограничени серии от оригиналните му проекти, които днес са предмет на неутолима колекционерска страст.

Традиции

След тези две основополагащи лета Пикасо на практика не спира да работи с глината. Лаком, направо кръвожаден, той обича да произнася тези нови думи, натъртвайки на гласните: глазура, оксиди, силикати. Всъщност не са нови, а по-скоро изровени думи, защото испанецът не открива керамиката,

следвани територии, в резултат на експериментите му един тиган за печене на кестени е превърнат в Човешка глава (1950) и една чиния – в Слънце (1957). Полезното и инструментът са станали благородни и благороднически. Пръстта, суровина за реди мейд. На следващата година�� Рамие показват на Пикасо трите статуетки, които той е моделирал предишното лято и които те са се погрижили да изпекат. Въодушевен, хищникът веднага сграбчва бялата глина и на бърза ръка превръща един поднос за месо в Женска глава (1947). Впоследствие Пика-

Натюрморт с риби и резен лимон, 1953

Натюрморт с чепка грозде, 1948

„Слънце”, 1957 На обратната страна: Глави на фавни, брадати мъже и слънца

а я преоткрива: четирийсет години по-рано, през 1905–1906, Пикасо експериментира в Париж в компанията на Пако Дурио удоволствието от алхимията на печенето, където случайност и намерение често се припокриват. На тези средиземноморски брегове Пикасо преиграва мита за първобитния човек, между Парнас и Аркадия, между Прометей и Вулкан, полубог, решил да се пребори с първичната материя. Изпод ръцете му, които усукват пръстта, се раждат пристегнати танагри (1950), коремести гълъби, (1953), бухали >> 2013

август

■ ЛИК изобразително изкуствоо хранители (1961). Същинска джунгла, населена с фауна и флора, гримаси и пируети, шарени фигурки. Пикасо е обзет от мисли за гръцкото изкуство, разбира се, за онези червени фигури върху черен фон, онези композиции, които познава единствено от списанията и музеите. Мисли и за иберийците, за собствените си корени, които никога не забравя. Както сигурно и за Гоген, отишъл накрай света, за да възроди неподозирани форми, да приобщи дивото към класиката. Ad libitum.

Отвъд предмета

Разнородността на предметите обърква. Трудно е да се забележи някакво единство в това изобилно творчество. Целостта, както често става при Пикасо, е в липсата на такава. Сурови или емайлирани, изработени на грънчарско колело или ръчно моделирани, керамичните изделия са изцяло подчинени на неговата изобретателност – суверенна и непреодолима. Артистът като че ли умишлено пренебрегва полезността на предмета, подминава първоначалното му предназначение, като при онази чиния Луи ХV с риби и релефен резен лимон. Рисунката не е разположена на дъното, тя постоянно се мести, непокорна и непредвидима. Линия и цвят изобщо не съответстват на обема, освен с цел да го преиначат до неузнаваемост. Бутилката може да бъде превърната в жена със събрани отпред ръце (1953), плочката – във фавн (1956), овалът на подноса – в арена на корида (1957). Периферната линия може да бъде прекъсната, изтънена, криволичеща, да изгуби баналното си предназначение, за да се впусне в лудо бароково приключение. Нещо, което прилича на лице, може да се превърне в животно... Безспирно лаическо преобразяване.

Живопис, скулптура, гравюра

В периода 1947–1971 Пикасо създава 633 различни модела – раждат се стотици 48

август

2013

Танагра (женска фигура) в черно и синьо

Кукумявка върху глава на фавн, 1961

От ляво на дясно: Око и глава на бик (18 май 1957), Тавромахия (19 май 1957)

Корида – сцена с пика, 1951

Тавромахия и рибена кост, 1957

чудновати и странни керамични произведения: декоративни чинии, красиви вази, деформирани съдове, глави, бюстове, животни, човешки фигури. Колкото и да са пикасовски по замисъл и стил, те са в духа на крито-микенската, танагрийската и перуанската пластика. По чиниите художникът изписва любимите си лица и персонажи. С много от тях прави изложби. В Япония или в САЩ. Успява да ги издигне до ранг на висше изкуство, дава им право на гражданство, дарява ги със стойност и с подобаващо място в музейните каталози. В керамиката на Пикасо е въплътена идеята за тотално изкуство. Гладка или релефна, сурова или гланцирана, с разнообразни срезове и орнаменти, тя обединява в едно скулптура, живопис и гравюра. Между другото в Южна Франция, където плува като в свои води, Пикасо се ползва с репутацията на всепризнат гений. Нищо не му се опира, всички му се прекланят и го възхваляват, когато, зарязал купите и чиниите, тръгва на обиколка в колесница. Животът за Пикасо е безкраен карнавал, чиито декори той собственоръчно е измайсторил. По подобие на онази фотография от 1949, на която позира, облечен в риза на цветя, с показващ се отдолу издут торс и вместо лице – паница с изобразена на нея глава на фавн. ■ 2013

август

■ ЛИК изобразително изкуствоо

КАКВО КОЛЕКЦИОНИРАТ ХУДОЖН

Центърът Помпиду – Мец, излага колекцията на Сол Левит, а Деймиън Хърст се готви да направи от колекцията си музей – кратка история на тази особена страст, която кара художниците да се заобикалят с произведения на други творци, сродни или не. Нищо освен голи стени и лекция, събирането на модели празно пространство. Това е и източници на вдъхновение описанието, което прави Плидоста прилича на такава. ний Стари на домовете на дваРембранд (1606–1669) е ма художници от древността, красноречива илюстрация за Апелий и Протоген. Сякаш са това. Запазена е богата докусветилища, посветени на трументация за кабинета му за да, без парадност, без социален художествени и любопитни или културен блясък... Колекобекти на втория етаж на къщация у творец? Нещо немислита му в Амстердам. Той самимо, ако се вярва на Плиний. ят бил търговец (магазинът му Удоволствието от колекционибил на партера) и страстен курането дълго време е дворцова пувач. Амстердам, пристанище привилегия. И въпреки това със 120 000 жители, през което през Ренесанса и класическия преминавали безброй предмепериод определени художнити, бил градът на съблазните, ци със силата на таланта и иза домът на Рембранд, където вестността си се издигат до са се помещавали и неговите равнището на владетелите, на сътрудници и ученици, не му които служат. Няколко примера отстъпвал. Освен 8000 гравюри от пространно изследване на (Дюрер, Холбайн...), запазени Beaux Arts. в кашони и папки, шейсетина Рубенс (1577–1640), невескулптури и картини сбирката роятен творец, но също хумасъдържа минерали, оръжия, нист и политическа фигура, ориенталска посуда и препапо време на пътуванията си рирани животни! Увлечението непрекъснато събира произна Рембранд е познато, защото ведения от всякакво естество: е една от причините за негостотина класически статуи, 26 вия фалит през 1656, довел до венециански картини и дори в описване на имуществото му. редки случаи няколко творби Нещата се променят през на свои съвременници. Рубенс, XIX век. Докато големите кокакто Рафаело или Тициан, е лекции на владетели и блахудожник, равен на принцовегородници отиват в музеите, те. Колекцията представлява изникват нови класи колекциоинвестиция, признак на социнери, преди всичко богати бурално издигане, украса за дома и жоа, появили се в резултат на дипломатически инструмент. А модерния капитализъм. Гюстав всяко добро художествено атеКайбот (1848–1894) е прототип лие, за да осигури обучението на художник, който разполага на учениците, притежава изс необходимите средства (навестен брой щампи, рисунки, следени от баща индустриалец, отливки и дори истински антидоставял платове за имперки, ценно имущество и картиските армии), за да задоволява ни с творческо предназначение. художествената си страст, без При все че функцията е различда трябва да продава или да на от приписваната на една коработи. Кайбот се налага като Ателието на Рембранд бе разпиляно след фалита му. Но купищата найразнообразни и невероятни неща все пак бяха възстановени в сегашната му къща музей благодарение на опис от онова време

август

2013

Едуар Мане – Берт Моризо с траурна шапка. Между Мане и Дега има очевидно сходство в артистичния подход, изразяващо се в елегантност и блясък. Дега притежава освен няколко красиви платна от своя приятел и голям брой гравюри

Гюстав Кайбот. Автопортрет пред триножника, 1879–1880. Зад гърба на Кайбот се вижда част от необикновената му импресионистична колекция, по-специално Мелницата “Ла Галет” на Реноар (1876). Композицията е естествено обърната, тъй като артистът си прави портрет пред огледало

истински покровител. Член на импресионистичната фаланга, той е наясно какво понасят другарите му. Купуването на значителен брой техни картини (през 1894 дарението му на държавата включва шейсетина творби на неговите най-дръзки съвременници) означава да поддържа с максимална съпричастност едно движение, в което е действащо лице и което изпитва огромни трудности да се наложи. Този тип колекционерство е меценатство спрямо бедните му другари, но и по отношение на самия себе си. Много художници обаче успяват да създадат престижни колекции без първоначален капитал. Чрез размени и приятелски подаръци най-вече в годините на съзряване в рамките на една и съща група: Реноар и

НИЦИТЕ

Моне, Бонар и Вюйар, Дерен и Матис ... списъкът е безкраен. Ала не бива да си представяме твореца като колекционер, насочил се към сходни произведения или такива, които могат да подхранят собствените му търсения. Някои увлечения са чужди на всякаква нарцистична заинтересованост. Влизайки в дома на Хенри Мур (1898–1986) в Пери Грийн, северно от Лондон, човек открива в салона на скулптора, запазен след смъртта му, не абстрактни или изчистени творби, а преди всичко картини на Курбе и Йожен Кариер и рисунки на Домие. Колекциите на артиста невинаги разкриват предполагаемите тайни около неговия творчески процес или личност, а обратно – добавят към тяхната тайнственост.

Колекцията на Дега – найкрасивата му танцьорка

При него страстта към изкуството е семеен атавизъм. През 1875 е принуден да се раздели с пастел на Дьо Латур, оставен му от баща му, за да се справи с финансови трудности. През 80-те години на XIX век той създава известния си „музей, съставен от няколко картини, които бе успял да купи със собствени пари или да получи в замяна”, според описанието, което прави Пол Валери на първия етаж на къщата му на улица „Виктор Масе” в Париж. Макар да попада във вихъра на импресионистичните скандали през годините 1870–1880, Дега всъщност е наследник и поклонник на една голяма традиция, формирана от класика Луи Ламот, защитник на работата в ателие. Това личи от колекцията му, в която има много неща от Енгр, и то не от второстепенните, както и от Делакроа и Ел Греко. Но наред с това притежава произведения и на своите съвременници Писаро и Мане, също и на Берт Моризо. Особено цени творбите на Гоген, както и дори на ... Ван Гог. Когато умира през 1917, Дега – толкова тайнствен през

целия си живот, оставя неочаквано и необикновено наследство: не само собствената си продукция, но и 5000 произведения от всякакви школи и направления, които ще бъдат разпилени след три гигантски разпродажби.

Роден, обсебен от античността

Анатол Франс се оплаква. Неговият приятел Роден проявява истинско „хищничество”, като „изкупува и най-малкия фрагмент от антични скулптури, донесени в страната, така че останалите любители нямат възможност да задоволят страстта си”. Трябва да се каже, че скулпторът не жали парите. Определят хъса му като „ненаситен”. Става дума по-скоро за жизнена необходимост, действаща като подмладяващо биле. Авторът на „Гражданите на Кале” и на толкова модерния и скандален „Балзак” обяснява през 1910: „В спомените ми античните шедьоври се смесват с всички радости на юношеството ми или по-скоро античното е самата моя младост, която топли сърцето ми сега и крие от мен, че старея.” В колекцията от близо 6400 произведения на Роден има над 1000 мраморни или каменни староегипетски, гръцки, римски и гало-римски статуи и релефи, монети, медали, теракота, фаянс, мозайки, изделия от стъкло, коптски тъкани, стотици и стотици макети... Роден, определящ тази разнородна сбирка като „фрагменти от боговете”, е способен да говори безкрайно за всеки експонат и е готов щедро да ги приписва на големи творци. Пред фрагмент от ръка, той възкликва: „Това е Фидий Познавам го... Сигурен съм!” Специалистите обаче охлаждат този ентусиазъм. Експертите на Лувъра, натоварени през 1913 от държавата да направят оценка, определят събраното – Роден е искал да направи музей още през 1905–1906 г. – като „творби от доста второстепенен интерес” без особена стойност за националните колекции. Колекцията на Роден е ценна преди всичко заради неговия

Албер Арленг – Роден сред колекцията си, към 1910 г.

Сол Левит, Стенна рисунка #879 ”Loopy Doopy”. А ако колекцията на Левит е единственият възможен портрет на много тайнствения артист? Това е тезата на Беатрис Грос – куратор на двете изложби в Центъра Помпиду – Мец

личен гений. Той си я присвоява до такава степен, че преработва някои творби, като съчетава елементи и рисува направо върху пиедестала! Неговата антикомания не само го вдъхновява. Той намира потвърждение и оправдание на собствените си търсения: вкуса към тайнственото, култа към природата, усещането за частичната фигу-

ра, сложността на релефа, за да постигне „сиянието на живата плът”.

Сол Левит – портрет на художника в 4000 произведения

Казвам се Сол Левит, на 12 години съм и съм колекционер – така се представя през 1940 бъдещият баща на концептуалното изкуство пред >> 2013

август

■ ЛИК изобразително изкуство филателистите, към които се обръща с писма. Първа проява на изострена колекционерска страст, която повече не го напуска. Като войник по време на Корейската война той използва отпуските си, за да отиде до Япония и да купи там на ниска цена щампи на Йошику и Хокусай. Десет години по-късно Левит е нает от Музея за модерно изкуство (МоМА), където се сприятелява с пазачи, библиотекари и рецепционисти, все художници като него: Дан Флавин, Робърт Манголд, Робърт Райман... Първи размени на произведения между бъдещи асове на американската сцена. Седемдесетте години на миналия век: ателието му в Долен Ист Сайд вече се пръска от произведения на бандата от МоМА, но и от Джон Балдесари, Хамиш Фултън, Даниел Бурен и други по-малко познати, които европейски галерии му предлагат вместо заплащане. Има и безброй книги на артисти и произведения на хартия с подписа на Робърт Смитсън, Мел Бохнър, Карл Андре, Он Кавара и още Филип Глас, Джон Кейдж и Стив Райх... чиито първи партитури Левит купува инкогнито, за да помогне на музиканта в нужда. Винаги внимателен, никога високомерен, крайно дискретен, Левит през целия си живот поддържа обещаващите артисти. Особено жените: Хане Дарбовен (която разкрива за международната сцена), Елеанор Антин, Агнес Мартин, Барбара Кругер, Шери Левин, Ева Хесе. Левит, който не тръгва без фотоапарата си из манхатънските галерии и ателиета, е успял да събере поне три поколения фотографи в колекцията си. В Италия, където се установява пред 1975, създава с жена си Карол Андрочио много красиви ансамбли на бедното изкуство пак по системата подарък – контраподарък. „Колекцията бе за Сол Левит колекция на идеи и тя е днес единственият възможен портрет на художника”, обобщава Беатрис Грос, която показва за пръв път в Европа 250 експоната от тази изумителна сбирка (изложбата в Центъра 52

август

2013

Помпиду – Мец продължава до 18 август). В нея са подредени исторически образци на концептуалното изкуство, на лендарта, на аборигенско изкуство, японски щампи, дизайн, винтидж снимки и съвременни фотоси, на арте повера и всичко това, съчетано със свидетелства на творци и близки и звукови произведения от Бах до Филип Глас.

Как колекционират днес артистите?

Тъй като са от занаята и защото им приписват – няма причина това да не им се признае – особен начин на гледане на изкуство, творческо око или по-изострен поглед в сравнение с повечето хора, в идеалния случай те биха били на пазара с едни гърди пред другите или по-скоро биха пренебрегвали напълно тенденциите. Представяме си ги като хора, които не се доверяват на модите, на модните имена, на внезапно блесналите, на онези, чиито произведения приличат на силен пламък, който бързо изгаря на обсебения от новобогаташите пазар на изкуството. Та съставената от артист колекция би събрала забравени, подценени и дори непознати на публиката творци. Стефан Кале се мъчи

Винсент Ван Гог – Два отрязани слънчогледа, 1887 Творчеството на Ван Гог, който не е признат приживе, пленява Дега и той се оказва далновиден

Жан Огюст Доминик Енгр – Руджеро, освобождаващ Анжелика Изключително качество на линиите, странна поза на тялото, умела композиция, скрита чувственост – това е формулата на Енгр, грабнала Дега, който в известен смисъл е негов наследник Джеф Кунс колекционира от началото на артистичната си кариера. Като млад асистент на художника Адриан Пашке в края на 70-те години той разменя една рисунка срещу издание, което все още притежава. Успехът му дава възможност да се сдобие с модерни или исторически творби (тук „Бялото теле“ на Гюстав Курбе, 1873), макар разводът му (с Чичолина) да го принуди да продаде някои

в продължение на две години, за да открие произведение на Джеф Гейз (Jef Geys), когото определя като „един от големите европейски артисти”, но чиято известност остава поверителна въпреки напредналата му възраст (79 години). Повечето време артистите не търсят нищо, нито някого специално, като в същото време отлично знаят какво точно намират, попадайки на нещо. Те не обикалят аукционните къщи. Галериите и културните центрове, да, но то е, защото това е тяхното ежедневие. С една дума, кръстосвайки, те попадат на творби, оставени настрани. Точно благодарение на тези скитания на Матийо Мерсие му хрумва да създаде заедно с тогавашния си съдружник Жил Друо La Galerie de multiples в Париж, която се оказа успешна. Артистите колекционери са също онези, които се интересуват от най-младите, отчасти за да ги подпомогнат. „От пет години – казва Матийо Мерсие – пазарът на изкуството се взриви и стана по-сложно да купуваш. Вече не може лесно да се намерят експонати на добри цени. Джеф Кунс няма този род проблеми. Извънредно богат, той украсява стените на своя апартамент в Долен Ист Сайд в Манхатън с платна на Фрагонар, Курбе, Магрит и Пусен.”

Деймиън Хърст – найголямата колекция на артист в света

Виждали ли сте някога касапин, който прекарва ваканциите си, като гледа как други месари разфасоват месото? Дали ще ви се стори подозрително? Но

и артист, който колекционира произведения на колегите си, би могъл също да е подозрителен. Може дори да заприлича на канибал, ако подобно на Деймиън Хърст, месото се постави във формол. Смятат го заедно с Джеф Кунс за най-известния жив творец в света. Деймиън Хърст е също – а това се знае по-малко – артистът, който притежава най-голямата колекция от произведения на изкуството: повече от 2000 творби, оценени на близо 150 милиона евро. И за да продължим с изброяването на рекордите, трябва също да припомним, че Хърст е най-богатият жив артист в света: богатството му е някъде към 350 милиона евро. В многобройните интервюта звездата на онова, което в началото на 90-те години на миналия век бе наречено „младо британско изкуство” (бритарт), повтаря, че колекцията винаги е олицетворение на живота на един човек. А каква е неговата? Хърст е роден колекционер, преди още да стане артист. Като дете колекционира марки и минерали. През 1988 като студент втора година в колежа

„Голдсмит” той става известен, излагайки творбите на своите другари. Вече в качеството на потенциален колекционер? Но колекции ще са преди всичко първите му произведения, както и следващите: например неговите витрини, в които Хърст представя множество предмети от всекидневния живот (маси, пепелници с фасове, медикаменти...) или насекоми (пеперуди). Разбира се, измислени колекции от всякакви предмети, но все пак колекции! Независимо дали са животни, потопени във формол, или аптечки като Lullaby Spring (съдържаща 6136 хапчета, нарисувани едно по едно на ръка), въпросът в крайна сметка е опитва ли се да прави от колекцията изкуство? Хърст обяснява, че е започнал да колекционира изкуство, за да се опита „да мисли като своите колекционери”. И както трябва да плащаш на психоаналитик, за да постигнеш някакъв резултат, той започнал да колекционира не чрез размяна с художници, а като истински колекционер – купувайки произведенията скъпо. Тъй като отрано печелел добре, приятели често се обръщали към него за заеми. Съмнявайки се дали може да му ги върнат, той предпочитал да купува техни произведения – на пазарни цени! Сега колекцията му включва творби от XVII век (много черепи от дърво, бронз и мрамор), произведения на големи майстори на модерното (Джакомети, Пикасо, Уорхол, Бейкън) и съвременното изкуство (Кунс, Прайс), а също артисти от неговото поколение (Сара Лукас, Пол Фрайър) или помлади (Банкси). Тя отразява натрапчивите му идеи и поспециално страстта му към черепите. От vanitas на Пикасо и анонимни memento mori до рисунка с хиляда черепа на Мураками – колекцията на Деймиън Хърст създава впечатлението, че е населена от гора от кокалести глави, които се усмихват на безкрая. „Свикнали сме да казваме, че в изкуството няма отговор, а само въпроси – обяснява той. – Мисля, че черепите ви карат да разберете, че няма отговор, защото те непрекъсна-

Деймиън Хърст в (един от известните му резервоари с формол) в галерията “Уайт Кюб” в Лондон От Натюрморт с череп и гърне (1943) на Пикасо и анонимни memento mori do до рисунка с хиляда черепа на Мураками – колекцията на Деймиън Хърст сьздава впечатлението, че е населена от гора от кокалести глави, които се усмихват на безкрая

то ви задават въпроси. Кардинални въпроси за живота: защо, къде, какво, как?” Натрапчивата мисъл за смъртта можем да открием в много произведения от колекцията му като „Пет смърти” на Уохол (катастрофирала кола). Фенът на музеите за естествена история притежава и странна менажерия: от котката вуду на Колин Лоу до „Тити” без неговото дебело коте от Джeф Кунс, като се премине през одраната зебра на Майкъл Чжу и коня с панталон на уличния артист Банкси. И последният раздел от колекцията му – Лондон от 60–70-те години на миналия век, представен от Ричард Хамилтън и Питър Блейк, художника, нарисувал обложката на албума „Сержант Пепър” на Бийтълсите... В крайна сметка тази колекция не рисува толкова автопортрет на Хърст, колкото портрет на творчеството на Хърст. Това ще може да се види, когато догодина артистът отвори в Южен Лондон свой музей, в който постоянно ще бъде изложена колекцията му. Това ще е моята галерия „Саачи”, казва той. ■ 2013

август

■ ЛИК маршрути

Холанд Фестивал 2013 Хладен ум и смесени чувства Най-старият и мащабен фестивал за сценични изкуства в Холандия, който се провежда всяка година през целия месец юни, според Мариана ХРИСТОВА може да бъде сравнен с Единбургския по програмно изобилие и капацитет за показване на актуална и първокласна продукция. Въпреки глобалния обхват на програмата обаче фокусът е все така вярно ориентиран към холандската публика, а селекцията изглежда неминуемо повлияна от местните тенденции и вкус в подбора на показваното изкуство въобще. Макар програмата на Холанд Фестивал да побира оперни, балетни и театрални представления; пърформанси и концерти от всички континенти, целта му всъщност не е толкова да срещне и насърчи обмена между артистите, колкото да покаже изкуство от цял свят на холандска земя и пред холандските зрители. Очевидна индикация за това е фактът, че текстовите спектакли са субтитрирани само на холандски език, освен ако самите продукции не осигуряват и английски превод. Друг белег е превесът на постмодерната концептуалност пред традиционния подход в съдържанието на показаните спектакли. Холандската културна сцена като цяло се гордее с новаторство�� и охот54

август

2013

но приветства произведения на изкуството, които разчупват статуквото. Един от примерите за това е, че галериите за съвременно изкуство в страната гонят по брой музеите с класически колекции и макар вторите да са мощна притегателна точка за туристи поради славата на старите холандски майстори, първите са предпочитани от местната публика. В сферата на сценичните изкуства зрителите също са изкушени от нови форми и шеметни интерпретации – достатъчно е да споменем театралния фестивал Амстердам Фриндж през септември, който експериментира с алтернативни локации и форми на ръба; хореографския форум Something Raw (в превод – „нещо сурово”), който пред-

Квартет

Дездемона

ставя модерния балет много повече като движение на тела в пространството, отколкото като танц; или редовната секция в програмата на Амстердамския градски театър Expanding Theatre („разширяващ се театър” в буквален превод), която от 2002 насам продуцира и показва представления, изследващи взаимодействията на театъра с другите изкуства. Следователно не е изненадващо, че дори по-традиционен и официозен по определение – вероятно заради 70-годишната си история,

в която присъстват имена на гости като Бенджамин Бритън и Мария Калас, – Холанд Фестивал също предпочита да гледа в бъдещето, отколкото да остане здраво стъпил на земята с класиката. При все че програмата не е претрупана и при добра организация може да се види почти всичко, реших да се съсредоточа само върху театъра, който присъстваше в традиционния си вид, но и като вдъхновение за съвременната опера, пърформанса и музикално-танцовия спектакъл.�� Общото �� за почти всички представления, създадени по вече познат и многократно поставян текст/сюжет, е радикалната интерпретация, граничеща със съавторство – по отношение на сценографията (почти по презумпция главозамайваща), режисурата на актьорите (която понякога граничи с дресировка) и самия текст. Фестивалът се откри с оперния спектакъл „Квартет” (музика и либрето Лука Франческони; продукция на театър Ла Скала, Милано) по едноименната пиеса на Хайнер Мюлер, а тя, както знаем, е на свой ред интерпретация върху романа „Опасни връзки” от Шодерло дьо Лакло. В либретото на Франческони Мертьой и Валмон са изведени като единствени персонажи, a драматичният сблъсък помежду им е насечен на 16 миниетюда, редящи като в калейдоскоп сцени на прелъстяване, отблъскване, изблици на страст и издевателски пристъпи. Сценографията също „кадрира” действието – всичко се случва в нещо като кутия, издигната няколко метра над пода, която актьорите заплашително клатят с движенията си, от време на време изпускат и предмети върху оркестъра, а между етюдите върви мултимедия върху тънка мрежа, опъната като екран пред сцената – буквално опредметяване на Брехтовата идея за „четвъртата стена”. Текстът е на английски и се „пее” от изпълнителите почти в речитатив, а партитурата на Франческони, съчетаваща класически инструменти с космически електронни звуци,

громоли с разнополюсните честоти на инстинктивната чувственост. В музикалното представление „Дездемона” (международна копродукция с участието на Линкълн Център и фестивалите за сценични изкуства в Лондон и Виена) писателката Тони Морисън „дописва” Шекспир, като запълва празнините в биографията на Дездемона и я ситуира в диалози с прислужницата й Барбара, която в оригиналния текст на „Отело” има една-две декоративни реплики. По този начин се акцентира върху женските персонажи, останали твърде безгласни в Шекспировия театър като цяло според Морисън, а конфликтът е разгърнат от позицията на Дездемона. Режисурата на Питър Селърс пък разполага актрисите сред свещи и възглавници в медитативна атмосфера, където те пеят и рецитират диалозите на фона на африкански ритми. По-верни на оригиналните текстове са представленията „Дивата патица”�� (реж. �� Саймън Стоун, продукция на театър „Белвоа”, Сидни) по едноименната пиеса на Хенрик Ибсен и „Чайка” (реж. Томас Остермайер, продукция на Тонейлгруп, Амстердам) по Антон Чехов. В първия случай младият австралиец Саймън Стоун пренася действието в днешна Австралия и дори пренаписва репликите на съвременен жаргон, без обаче да измества драматургичния фокус.

Дивата патица

Удържимият възход на Артуро Хи

Така конфликтът около подменено бащинство и произтеклата от това трагедия въздейства с еднаква мощ както в контекста на норвежкото затворено общество от края на ХІХ век, така и в днешна космополитна, но все така консервативна Австралия. Най-новият холандски прочит на „Чайка” пък отмества поглед от мелодраматичните любовни триъгълници в пиесата, за да поразсъждава иронично върху невротичното его на стремящите се към изкуството, без да са надарени с особен талант. Съвременният контекст отново е налице чрез негласното въвеждане на актуални понятия – Нина е свенлива, но съзнаваща силата на невинността си хипстърка, Аркадина е кокалеста femme fatale с фиксация върху здравословния начин на живот, а Тригорин е осъзната жертва на „кризата на средната възраст”, презиращ се заради неспособността си да обуздае нагона.

Може би най-големият хит в тазгодишната програма на Холанд Фестивал бе „Удържимият възход на Артуро Хи” по Бертолт Брехт, в оригинална режисура на Хайнер Мюлер (продукция на Берлинер Ансамбъл). В пиесата Брехт сатирично >> 2013

август

■ ЛИК маршрути портретира Хитлер като дребен мошеник в гангстерския свят на Америка от 30-те, готов на всичко, за да се издигне в подземния свят. Мюлер, разбира се, не остава безкритичен към оригинала и разчупва линейния наратив в политическия театър на Брехт с метода на асоциативния монтаж, за да акцентира върху определени моменти и да засили гротескното внушение в образа на Хитлер. В главната роля е любимият му актьор Мартин Вутке, който, освен че остава запазена марка на Мюлеровия театър, явно е и предпочитан за образа на фюрера – гледали сме го на екран в комичната интерпретация на Тарантино от „Гадни копилета”. На ръба между театър, опера и танцов спектакъл е „Трагедията на едно приятелство” (реж. Ян Фабр, продукция на Фламандската опера, Антверпен) за сложните взаимоотношения между прочулия се вече композитор Вагнер и младия философ Ницше. Ницше излива чувствата си на възхищение и завист към Вагнер в арии между ключови сцени от различни негови опери, докато самите сцени с натуралистична буквалност визуализират жестокостта в сюжетите им – в детайли наблюдаваме мъчения с огън върху кожа и зверско изнасилване. Нетипичният за сценичната условност отблъскващ ефект, който предизвикват тези максимално реалистични зрелища, отмества фокуса от философския конфликт между

август

2013

героите и превръща „Трагедията на едно приятелство” в нещо като хорър представление. Останалите спектакли са изцяло авторски и се позовават на текстове, писани от самите режисьори. Това в едни случаи освобождава театъра от сянката на утвърдената вече „авторитетна” драматургия и ражда смислени спектакли, които обогатяват театралния език, в други изкушава авторите да се отдадат на егоцентрична самозабрава. От първия вид е чилийското представление „Опит за написване на пиеса, която ще промени света” (реж. Марко Лайеро Наваро) на независимата театрална формация Ла Ресентида. Текстът е писан от всички участници в представлението

Трагедията на едно приятелство

Опит за написване на пиеса, която ще промени света

Пазар 76

и е автоиронично отражение на заниманията в самата формация – става дума за група млади театрали, които във време на тежка политическа криза се затварят в подземен бункер с амбицията да напишат пиеса, която ще реши проблемите на света. Истинска криза обаче настъпва между тях, когато десет години по-късно разбират, че драмите на бедността и глада са междувременно решени и че усилията им са на практика безполезни. Вместо да се зарадват, безнадеждно помръкват и вече е трудно да се залъгват взаимно, че стремежът „да спасят света” е надхвърлял амбицията за лична реализация. Темата пък е особено актуална на фона на реално войнстващия алтруизъм

под формата на благородни каузи. Те често не стигат по-далеч от „Пътуващ цирк”, написан и режисиран от Андрей Могучий (продукция на Театър на нациите, Москва), който построява свят, метафора на обществено-политическия вакуум в Русия. Там всяка инициатива е задушена от корупция или политически машинации и единствената действаща фабрика е месокомбинат за пакетиране на биволски тестиси – любимата храна на високопоставените във властта. Циркът е възможният отдушник за преработване на ежедневния абсурд, а действието прескача между двете реалности, за да следи метаморфозата на героите от двете страни. Представлението на Могучий се вписва в добрата традиция на антиутопичния жанр в руското изкуство, а стряскащото е, че без да упоменава година на действие, сюжетът може да се отнесе еднакво към съветско време и днешна Русия. Петчасовият „Шеда” (международна копродукция с учас-

тието на Холанд Фестивал, фестивала в Авиньон и Буенос Айрес) на Дюдоне Ниангуна от Конго е издържан в жанра документален театър, чиято драматургия смесва автентични монолози на хора с погазени човешки права и елементи от малийски племенни ритуали. Резултатът е монотонен наратив, сглобен от реални истории, на екзотичен фон от музикален фолклор и акробатична хореография, които обаче не са в състояние да обединят отделните сюжети в едно органично цяло, за да задържат вниманието от начало до край. „Пазар 76” на холандеца Ян Лауерс (продукция на Нийд Къмпани) пък извежда на сцената риалити стилистиката чрез битов разказ и акцент върху странностите и пороците на героите си, поставени в критична ситуация, близка до социалния експеримент. Досущ като в Биг Брадър иззад първоначалните маски „за пред хората”, опаковани в зрелищна карнавалност, лъсват „низките страсти”, а авторът е по-скоро отстранен на-

Пътуващ цирк

блюдател, отколкото съпричастен, което поражда презрение у зрителя. Ако в началото на миналия век „ефектът на отстранението” по Брехт е бил революционен театрален подход без претенции за универсалност, то изглежда, че в днешния театър – поне според селекцията на Холанд Фестивал – почти няма място за идентификация на зрителя с героите, а авторефлек-сията е сякаш задължителна. Този подход, както е известно, гъделичка интелектуалното его на знаещия гледащ, но трудно предизвиква вълнение, камо ли катарзис. Може би това обяснява сдържаните, повече уважителни, отколкото екзалтирани, аплодисменти в края на спектаклите въпреки претъпканите зали, както и факта, че някои зрители просто си излизаха въпреки скъпите билети и респектиращите професионални биографии на авторите. Макар че всички представления предложиха качествено зрелище, малко от тях успяха и да бъдат истинска храна за душата. ■ 2013

август

■ ЛИК маршрути

Визуална оргия Едно от малкото неща, които туристи и жители не могат да направят в Монреал това лято, е да не обърнат внимание на афиша за изложбата на Дейл Чихули в Музея за изящни изкуства, пише Димитър АЛТЪНКОВ. Френски говорещите жители на мегаполиса произнасят името му Чюли, но англофоните предпочитат да го наричат Чихули. Слабо известен в Европа, в Северна Америка той се ползва с репутацията на един от найпопулярните и влиятелни живи творци. Чихули едва ли е чувал българското откровение за лудия и шареното, но със сигурност знае как да радва почитателите на музейните сбирки. Когато за трети път посетих експозицията с неговите произведения, обърнах внимание на възторжените усмивки на излизащите и разбрах, че удоволствието от досега с неговото творчество е почти терапевтично. Името на 71-годишния Дейл Чихули се свързва с крехкия свят на стъклото. Неговите произведения са монументални инсталации, композиции и скулптури, предназначени за паркове, градска среда, вътрешен дизайн на обществени сгради и... парникови градини. Чихули се изгражда като творец в динамичната обстановка в края на миналия век, когато се вихри полемиката 58

август

2013

около преосмислянето на всички форми на визуално изкуство и се размиват границите между традиционните йерархии и чистите жанрове. Към резултатите от теоретичните спорове и последвалите разнообразни тенденции той добавя и много натрупан личен опит и неотслабващ интерес към технологията, известна на човечеството от около 20 века. За него стъклото остава мистерия и най-магическият материал, който човек е открил. А този подход се оказва най-сигурният залог за успешни творчески търсения. Изложбата в Монреал представя етапите на неговата кариера и сама по себе си е събитие. Кратки цифри крас-

норечиво говорят за изключителността на селекцията. Тя пристига от ателието в Такома в шест 16-метрови контейнера, съдържащи около 10 000 елемента. Сътрудниците му сглобяват 9-те инсталации за повече от 2 седмици. Уникалността на представените творби се измерва и със световната премиера римейк на Червените ананаси. Става дума за произведение, потънало в Атлантическия океан при транспортиране от европейско ателие преди 15 години. Чихули преценява, че Монреал е добро място за възпроизвеждането на безвъзвратно загубения оригинал, който никога не е бил представян публично и вероятно радва ежедневието на Нептун. А що се отнася до Слънцето, съставено от 1200 елемента, пред входа на музея, то денонощна охрана бди над неговата неприкосновеност – риск, който организаторите поемат, за да привлекат посетители и да покажат творбата в пълната й красота и разкош. През 1962 Чихули прекъсва следването си във Факултета по вътрешна архитектура и дизайн на Вашингтонския университет и започва да кръстосва света на 21 години. По време на пътуването му с влак от Ванкувър до

Монреал, траещо повече от 60 часа, той се заиграва с комплекта боички, който си купува, за да прави ескизи. Слиза на крайната гара с над 2000 цветови мостри, големи колкото пощенска марка, с педантично описан състав и произход. Следват пътувания от Аляска до Близкия изток, спирки в Италия, Франция и Финландия, където младото американче чиракува в реномирани ателиета и навлиза в технологията и традицията на обработката на стъклото. Албумите му със скици набъбват подобно на натрупването на впечатления, познанства и идеи. В далечното време, когато няма интернет, мобилни телефони или кабелна телевизия, а студената война има други измерения, Чихули посещава монреалското световно изложение EXPO 67, където открива творчеството на дизайнерите Станислав Либенски и Ярослава Брихтова. Чешката връзка според думите му се оказва решаваща за творческата му кариера. Чихули е очарован от Анди Уорхол и неговите композиции

със супите Campbell и подобно на него продукцията му е пазарно ориентирана. В духа на традиционния американски манталитет той не се свени да съчетае в едно думите творец и предприемач. Влияние върху младия дизайнер (с магистърска титла) оказват творци като Кристо и Джаксън Полък. Мнозина критици откриват допирни точки и с водещата фигура на стъкления ар деко Луис Комфорт Тифани (1848–1933), който бе представен в монреалския Музей за изящни изкуства преди около 3 години. В пещите на ателието Studio Glass, под погледа на своя приятел и наставник Харви Литълтън, Чихули започва първите си самостоятелни опити в търсене на собствен подпис върху разтопената стъклена маса. Подобно на килийно училище тук понапредналите споделят опита с начинаещите и конкурeнцията и завистта не се толерират. Чихули защитава принципите на контролираната авария, освобождаваща формите и цветовете. Свободата на линиите, поетиката на непредвидимото

и очевидната опростеност на творбите характеризират този ранен период на твореца, който е вдъхновен от мъдростта на уабисаби – японската естетика, признаваща красотата на несъвършенството. Чихули търси все нови и нови измерения на контактите си със стъклото. Подобно на много артисти от началото на 70-те години той се увлича по неоновите инсталации. И докато неговите колеги се ориентират към творческа работа с фабрично произведените осветителни тела, той произвежда сам причудливи форми, които покрива с луминофори, за да им вдъхне живот и светлина. >> 2013

август

■ ЛИК маршрути Нов етап в развитието на твореца са неговите Кошници и Цилиндри, които са етюди в покоряването на стъклото и комбинирането му с нетрадиционни материали. Двата цикъла представляват творби с различни размери и форми, наслагани една в друга или прикрепени една към друга – възлов елемент в по-нататъшното развитие на твореца. Чихули е отраснал край океана и винаги е бил в контакт с водата, която става за него източник на съзерцание и вдъхновение. Така се появяват и неговите Лодки. В истински лодки от дървен материал са наредени два вида стъклени структури – сферични и продълговати. Теглото на някои от тях достига до 30 килограма, а размерите – до 1 метър в диаметър. Тук отново цветовете и формите са в бароково количество в един рог на изобилието, предназначен за експозиция във водни площи. С навлизането си в по-зрял творчески етап Чихули естествено стига до цикъла Морски форми. В него той усъвършенства наученото в Италия в ателието на Венини и изоставя разтопения материал на гравитацията и центробежните сили. Творбите му приличат на екземпляри от водната флора и фауна, подобно на снимки от природонаучни списания или документални филми за морските бездни. Природата като източник на вдъхновение е само повод за разгръщане на натрупаното майсторство на Чихули в третирането на стъклото. Той разработва нова технология, в която използва допълнителен слой между пластовете стъкло, за да запази оригиналната интензивност на цветовете. Чихули признава: „Аз съм обсебен от цветовете. Не ми се е случвало да видя цвят, който да не ми хареса.” Прехласването му по потенциала на цветната гама го превръща във взискателен и ентусиазиран потребител на пълния каталог на фирмата Kugler, водещ световен производител на цветно стъкло за сравнително тесен кръг професионалисти. Композициите му са визуална оргия, подкрепена от меките и естествени форми 60

август

2013

на стъклото. Самият автор твърди, че често пъти оставя разтопения материал сам да довърши започнатото от него, за да изтрие границата между създаденото от човека и от природата. На Биеналето във Венеция през 2009, обединило автори от цял свят в почит към майсторите от Мурано под девиза Стъклото като средство, Дейл Чихули представя своята Градина. Хаотична и кичова на пръв поглед, монреалската версия на тази инсталация е място, където неусетно посетителите на изложбата забавят стъпките си, попаднали пред пространство, излязло сякаш от снимачната площадка на Аватар. Раздвоени между изумление и екстаз, за тях всяка крачка е различна гледна точка, която разкрива спонтанно нови композиции и неочаквани цветови съчетания. Играта с формите, цветовете и светлината е в основата на Персийски таван. Инсталацията утвърждава пърформанс подхода на Чихули в търсене на зрителско съучастие и почти съавторство. Идеята е проста и оригинална – върху прозрачна плоскост на тавана са наредени стотици стъклени медузи, раковини и охлюви, през които се процежда светлината от мощни прожектори. Елементите от композицията (1000 на брой в представената версия) служат като филтри с различна плътност и създават с меката си осветеност фееричност и нереалност на пространството. Интересно (а

може би най-разумното и хуманно) решение на организаторите на експозицията е да поставят на пода дебели гумени дюшеци, пълни с пясък, върху които посетителите могат да полегнат, за да съзерцават красотата на тавана и да се отдадат на унеса от цветния делириум. Концепцията му се доразвива в цикъла Петна (Macchia), в който стъклените творби са по-скоро отразители на спотпрожектори, отколкото филтри, което ги превръща в източник на светлина. При нещастен случай с лека кола Чихули загубва лявото си око, което го прави неспособен да участва лично в технологичния процес. Но това не спира възходящата линия на творчес-

ките му постижения няколко десетилетия. Заобиколен от екип сътрудници, Чихули продължава продукцията си и предизвиква вълната, чийто резултат е, че днес в САЩ има повече ателиета за духано стъкло, отколкото в Италия, водещата европейска сила в тази област, и поне десет музея, посветени на стъкления дизайн. Многообразието на цветовите съчетания и едромащабността на творбите му изтриват границите между скулптура, дизайн и декоративно изкуство. Според изкуствоведите той превръща типично занаятчийския продукт от духаното стъкло в изкуство. Неотдавна пресцентърът на музея разпространи новината за ново приложение на iPhone, позволяващо на всеки потребител да създаде своя творба в стила на Чихули. А това очевидно е нов критерий за популярност и признание. ■

Това е синът на популярния барабанист Петър Славов (1941– 2008), познат най-вече от вече легендарния квартет „Джаз Фокус’65”, от незаслужено забравения рок състав „Сребърните гривни” и от все още актуалната рок група „ФСБ”. Той също се казва Петър СЛАВОВ и е един от малкото наши музиканти, които са наследници на фамилната традиция в джаза. С него разговаря Владимир ГАДЖЕВ. Точно преди година българските печатни медии разпространиха новината, че Петър Славов младши е получил голямо американско признание. По-лекомислените сред тях се задоволиха само с това съобщение, вероятно защото още не са научили петте основни изисквания към информационното поднасяне: кой, кога, къде, защо и как. Само няколко си направиха труда да отговорят на част от този стандарт, но пак непълно. А коректно поднесеното съобщение за това сериозно признание звучи така: American Jazz Journalist Association (AJJA) (Американската асоциация на журналистите, пишещи за джаза) определи за най-добър малък състав през годината квинтета Us Five на саксофониста Джо Ловано. В него свири (и записва) басистът Петър Славов младши. Оттук започва и разговорът ни с българския музикант. Пепи, тази награда влияе ли се и от звукозаписните програми на състава? Имам предвид албума ви Bird Song, който по това време е актуалното ви предложение. – Наградата не е за определена програма или албум. Просто през 2011 и 2012 бяхме много активни на сцената в САЩ, Европа и Азия и с гласовете на Асоциацията се прецени, че ние сме най-добрата малка (комбо) група за годината. Което, разбира се, е голяма чест за нас.

Петър II разширява фамилната традиция

Налага ни се да обясним какво представлява това сдружение и какво е влиянието му в САЩ. AJJA се създава през 1997 и първоначално определя своите фаворити в три категории: изпълнение, звукозапис и журналистика. От 2000-та разширява този обхват и включва още няколко сектора на джазовото изкуство, сред които и наградата за „най-добър комбо състав на годината”. И докато очакваме новото професионално мнение на AJJA, нека допълним информацията със следващ въпрос. В Us Five ти се редуваш на баса с Есперанца Спалдинг. Какво налага това все пак необичайно включване на жена басистка в състава? Тя без съмнение е добра, но колко и с какво се различавате двамата? – Когато става дума за музикални способности, това, че Есперанца е жена, няма кой знае какво значение. Ловано беше първият известен артист, който видя нейния потенциал още преди тя да стане суперзвезда. И веднага я включи в новата си тогава група Us Five. Нейното равнище като музикант е много високо, така че поне в музикално отношение полът й няма значение. От друга страна, това, че Есперанца е жена, свиреща на инструмент, смятан от някои

■ ЛИК българите

все още за нетипично женски, имаше положително влияние върху сцената. Нейният успех отвори вратата за цяло поколение талантливи момичета. Есперанцауспя да легитимира момичето, свирещо на контрабас, на тромпет и пр. „мъжки” инструменти, в очите на публиката, която я прие с лекота. Сега в Ню Йорк има безпрецедентен брой много добри жени джаз музиканти. Нейната заслуга за това е огромна. По какво се отличавам от нея? По всичко и по нищо! Всеки добър музикант има качества, каквито друг не притежава. Обратното също е вярно. От едно определено равнище нагоре всичко е въпрос на вкус. След наградата на AJJA вие записахте новия си албум Cross Culture. Това понятие е въведено в оборот от учените културолози, за да обяснят все по-неограниченото заличаване на културните граници в процеса на глобализация. Наистина ли тази нова (от 2013) звукозаписна реализация отговаря на заглавието, т.е. ползва различен от стандартния музикален материал? – Албумът за момента звучи доста авангардно. Композициите са твърде нетрадиционни като форма и изразни средства. Големият африкански китарист Лионел Луеке участва в някол- >> 2013

август

■ ЛИК българите са по-трудни за набавяне. В България такъв педагогически подход си пробива път отскоро.

ко парчета. Използвани са и някои нетрадиционни перкусионни инструмента. Есперанца и аз си делим програмата поравно, а на едно парче свирим и заедно. Като цяло ми е трудно да категоризирам Cross Culture, но смятам, че е много добър и интересен албум. Горд съм, че имах възможността да съм част от него и да записвам с Ловано за легендарния лейбъл Blue Note. Една от особеностите на американската педагогическа система в обучението по музика е да се свързва теорията с практиката, да се извежда музицирането извън стените на училището – в клубовете, в един или друг контакт с публиката, в студиото за звукозапис. Така в крачка се трупат практически умения и се набавят познания, които в аудиторията или специализирания кабинет

Джо Ловано започна да те кани на свои гигове още като студент. Подобни взаимоотношения между учител и ученик имат ли по-широко разпространение в САЩ? – По принцип това е доста често срещано явление, но при мен не се получи точно така. Всъщност аз реално започнах да свиря с Джо седем години след като завърших „Бъркли“, където бях негов студент. Преди 2009 няколко пъти съм имал възможността да деля сцената и студиото с него, но това беше в рамките на проекти на други хора. Радвам се, че се получи така, защото наистина съм на нужното равнище и мога без притеснения да се наслаждавам на възможността да музицирам с такъв колос в джаза като Ловано. Но за целия този период ти свириш и записваш с много джазмени от Куба и Латинска Америка. С пианиста Алфредо Родригес дори свирихте съвсем наскоро (юни т.г.) в Канада. Продължава ли тяхната музика да навлиза в САЩ така, както афрокубанизмът след Втората световна война или боса новата през 60-те години? – Радвам се да съобщя, че с Алфредо ще свирим и в България, и то съвсем скоро – през септември, на фестивала „Аполония” в Созопол. Неотдавна записахме и новия му албум

Дискография За период от десетилетие и половина като басист, а сетне и като ко-лидер на българско-американския квартет Open Ended Петър Славов младши е реализирал непостижимо за домашните ни представи количество звукозаписни програми 1998 Simeon Shterev, Sunset-Sunrise 1999 Аcoustic Version, Dum-Ba-Ta 2000 Мирослава Кацарова, „Бяло в бяло” 2000 Antoni Donchev, Dom № 13 2002 Белослава, „Улици” 2003 Leo Blanco, Roots & Effect 2004 Aruan Ortiz Trio, Vol.1 2004 Rick Dimuzio, First Offerings 2005 Amanda Basinger, Short Songs 2005 Francisco Mela, Melao 2005 Chie Imaizumi Jazz Orchestra, A Change For The Better 2007 Arturo Stable, Notes On Canvas 2007 Asen Doykin, Meandering Road 2008 Warren Wolf, Raw 2008 Francisco Pais, School of Enlightement 2008 Leo Blanco, Africa Latina 2009 Uri Gurvich, The Story Teller 2009 Aruan Ortiz, Alameda 2010 Bassam Saba, Wonderful Land 2011 Francisco Mela, Tree of Life 2011 Patrick Cornelius, Maybe Steps 2012 Pete Zimmer, Prime of Life 2012 Alfredo Rodrigues, Sounds of Space 2012 Small/Doykin/Slavov/Stranabau, Open Ended 2013 Joe Lovano US Five, Cross Culture

Петър Славов, Алфредо Родригес, Чък Къриа, Маркъс Робъртс и Франциско Мела (горе)

С Франциско Мела и Джо Ловано

август

2013

(продуциран от Куинси Джоунс), който би трябвало да излезе през март 2014. Колкото до афрокубинската музика, тя отдавна е навлязла тук и е неизменна част от музикалната култура на Америка. Пък и винаги е била свързана с американската култура по исторически причини. Да продължа в този смисъл: има ли нови тенденции на американската джазова сцена, за които в Европа не знаем? – Ако говорим за джаз в истинския смисъл на тази дума –

Биографична справка Петър Славов младши е роден на 6 февруари1975 в Хелзинки, Финландия. Поощряван от своя баща, известния български барабанист Петър Славов старши (квартет „Джаз Фокус’65”, „Сребърните гривни”, „Симеон Щерев квартет”, ФСБ), той започва да свири на контрабас от 12-годишна възраст. По време на обучението си по музика и като продължител на фамилната традиция той се увлича по джаза. Инициатор е на младежките състави Street Boys, Street bop и квартета „Джорду”, с който печели награда на Младежката джаз сцена, Пловдив (за пиесата Dizzyness). През периода 1997/99 е титулярен басист на триото „Акустична версия”. След спечелена стипендия на Berklee College of Music през 1999 заминава за Бостън, САЩ. Талантът му бързо е оценен и Петър Славов младши започва интензивна концертна и звукозаписна дейност с такива известни джазмени като Джо Ловано (в съставите Joe Lovano Us Five и Joe Lovano Europa Quartet), Куинси Джоунс, Джордж Гаразоне, Франсиско Мела (Francisco Mela‘s Cuban Safari), Алфредо Родригес и др. С тези и други музиканти свири на най-големите световни джаз фестивали, сред които тези в Монтерей, Норд Сий, Умбрия, Париж, Монреал, Истанбул, Дубай, Ню Орлиънс и др. Сред легендарните в историята на джаза клубове, в които Петър Славов младши е музицирал, са „Блу нот” в Ню Йорк (и едноименните клубове в Милано, Токио и Нагоя), „Бърдленд” и „Минтън плейхаус” в Ню Йорк, „Рони Скот” в Лондон, „Ей-трейн” в Берлин, „Уолис кафе” в Бостън (където свири с Уинтън Марсалис и Рой Харгрув) и др. Постоянният адрес на Петър Славов младши е в Ню Йорк, където през декември 2012 дебютира като ко-лидер на българско-американския квартет Open Ended (с пианиста Асен Дойкин, който също живее и работи в Ню Йорк). Петър Славов младши ще гостува със състава на Алфредо Родригес на тазгодишните празници на изкуствата „Аполония” в Созопол.

В Blue Note, Ню Йорк

не за етикета „джаз”, който сега се слага на какво ли не, а за джаза като определен музикален език, – новите направления са много и изключително интересни. Аз лично обаче не бих ги търсил в Европа, тъй като езикът на джаза не е европейски. Наистина много европейски музиканти го владеят отлично и безспорно имат принос в развитието му, но мястото на истинския джаз си остава неговата родина и по-специално Ню Йорк. Тук е естествената среда на тази музика, а нейният език и изразни средства са наистина живи и силни. Да не говорим за равнището на музикантите, което е главозамайващо високо. Затова новите и стойностни неща в джаза идват от Ню Йорк (нерядко създавани от музиканти, които не са оттук). За съжаление поради лошото състоя-

ние на музикалната индустрия в момента и нейната полуразрушена инфраструктура много голяма част от най-новите и интересни артисти и музика не достигат бързо до Европа и другите краища на света. Моят съвет към всеки, който иска да свери музикалния си часовник, е да прекара поне един месец в Ню Йорк и да ходи по клубове и концерти. Някои неща не могат да се обяснят, те трябва да се видят и усетят. Вие двамата с друг български джазмен в Ню Йорк, пианиста Асен Дойкин, направихте свой българско-американски състав и го кръстихте Open Ended. Продължавате ли съвместната си работа? – Преди няколко месеца излезе дебютният ни албум със същото име – Open Ended. Промоцията му в Ню Йорк ще

бъде през месец август в клуба Kitano. В момента работим върху някои възможни дати за европейско турне, но понеже проектът е колективен, не е лесно да намерим време, по което всички едновременно да сме свободни. Петър Славов младши е от поколението наши музиканти, което след падането на Берлинската стена пое по пътищата на своето развитие в САЩ и Западна Европа. Точно тези момчета (и тук-там някое момиче) окончателно разчупиха дългогодишната регионална затвореност на България и също така окончателно напуснаха все още битуващите у нас доморасли критерии. Което е и големият шанс на българския джаз, защото при своите по-чести или по-редки завръщания в родината те налагат този висок критерий и помагат на останалите у дома музиканти да се равняват по него. И това е процес, който продължава! ■ 2013

август

■ ЛИК музика

…TO THE OTHER SIDE Роджър УОТЪРС идва да събори Стената насред София. Заедно с всички нас го очаква Ивайло КИЦОВ, някога наричан Флойда.

А сега стани! Шапки долу! Влиза Бащата на истинския артистичен рок. Онзи, който размести неговите пластове, за да превърне богатата му мелодичност от обикновена крепост от звуци във всемирно послание (музика, текст и аранжимент), в световна будност и холограмен модел за духовна свобода... абе – във висше изкуство. В седемте изкуства, ако щете. Чисто по човешки, лично. Без тържествени заглавия, пилотажи в лийда и рекламаторски патос. Артперсона, родила нови понятия и идеи и придала – поне за мен – други, по-модерни смисли, на думата „трубадур”. Фон на истината, която изпъква утре. Да не почвам с примерите. Те са повече от безкрайно много. Роджър Уотърс ще представи The Wall – най-грандиозния спектакъл в историята на рока, за първи път в България на Националия стадион „Васил Левски” от 20.00 ч на 30 август. Навън е люто, гневно лято. Вършее със сърдечен огън, плющящо знаме, навирени гърди и павета по жълтите павета. Без маниерничене. Макар и с малко (излишен) драматизъм блъска по масата на търпението за край на тази политическа диета. Телесни факли. И глад – в най-буквалния смисъл. WTF, 64

август

2013

съсипвам се: не ни ли стигат 40 години?! Трябва ли да композираме четвъртата част на Another Brick In The Wall! Не бъдете еднакви, а различни, не ставайте поредната тухла в стената, вие не сте хоросан и кирпич, а личности със собствена идентичност, прикани Уотърс още миналия век, когато композира двойния шедьовър. Сътвори го, па го подписа като цялата група „Пинк Флойд”. С което като че ли я разтури. Но това е фенски, екзистенциален проблем, чиито конци – убеден съм, дори историята едва ли ще развърже. Другият гранд във „Флойд” – Дейвид Гилмор, изригна в бляскава метафора по повод евентуалното събиране на формацията: „Все едно да спя с бившата си съпруга!” Направи го с ясното съзнание, че отказва 250 милиона, когато през 2005 идва предложение за ривайвъл на рок колосите. „Нямам нищо против амбициите на Гилмор да следва целите си. Проблемът е, че от неговата индивидуална кариера пострада цялата група”, изрази становище Уотърс, който си пада по тежките, политически обагрени рифове, докато Дейв залага на потънката, интимна и лирична струна. Конфликтът между двамата стига дотам, че Гилмор избухва за нещо (което със сигурност не мисли), а именно, че

Роджър е бездарен. През 2005 – 12 години след разрива, „Флойд” се събират за благотворителната изява Live 8. За нови парчета и дума не може да става. „Уверен съм, че тази идея ще бъде харесана и от другите членове на групата; че биха участвали в подобен концерт”, поясни барабанистът Ник Мейсън, визирайки концерта в Лондон, а и шоуто им в подкрепа на каузата Hope Аnd Optimism For Palestinians In The Next Generation на фондация Hoping в Оксфордшир през юли 2010. Тогава ветераните представиха класиките Wish You Were Here и Another Brick In The Wall, Part 2, като събраха за кампанията 350 хиляди паунда. „Това е може би ново начало”, не скри след края на концерта. вечно дръпнатият Уотърс, който напусна формацията с гръм и мълния през 1986. Любопитното е, че неговият колега Гилмор бе специален гост за няколко от концертите в рамките на последвалото турне. Което се оказа подло спрямо очакванията на милионите фенове, превръщайки ги в клети надеждокрушенци. Стената е разрушена. Красотата на общата хармония остава зад бурката на егото. Окончателно. Тчк. ...Един Господ бог знае, мисля си, дали толкова кафета щяха да бъдат

отвътре пословичното We don‘t need no education – без значение дали просто ти се е бягало от училище, или си изразявал тотално несъгласие с коварната система за унифициране на мисленето. Уотърс е образцов отговор на въпроса що е то рок звезда на стадион. Най-малкото. И – що се отнася до убеждения, автор, който никога не е ставал знаме в ръцете на другите. (Въпреки че антивоенните му настроения за една бройка да го направят „посланик на мира” за всички компартии по света, ако не беше изпял „Брежнев завзе Афганистан” в The Final Cut (1983). Лидер и съосновател на легендарните „Пинк Флойд”, създал един от най-популярните и обичани албуми за всички времена – The Wall, през 1979. Артист колкото визуален, толкова и музикален – професионален текст изтласква лишения от цели 18-годишен младок към архитектурното училище, където

се среща с бъдещите членове на „Пинк Флойд” – Рик Райт и Ник Мейсън. Той базира идеята си върху скица, която сам е направил. На нея огромна стена е издигната насред спортна зала. Събитието израства от самото начало върху концепция, въпреки че първоначалната идея била да се издига стена непосредствено пред бандата, докато свири, а концертът да завърши с последната тухла. Но с напредването на историятатой си дава сметка, че стената трябва да бъде срутена в края. Турнето има уникален по рода си замисъл – пресъздава падането на Берлинската стена след края на Втората световна война. Уотърс придава особено значение на призива против войната по време на шоуто и дори призовава феновете да му изпращат снимки на техни близки, загубили живота си по време на сраженията. Въодушевен от >>

изпити пред парламента, ако „София Мюзик Ентърпрайсис” бяха поканили Уотърс да срути Стената (на възприятията) у нас през юни например, мога само да гадая... Събитието обаче грее с най-релефния пламък на артефакта в пренафрашкания лятно-есенен културен афиш на родните меломани. Дано само дотогава Терминал 2 не пропусне голяма част от тях в посока, завинаги обратна на нашата. Сега съм вторачен в неотзивчивата клавиатура, податлива единствено на емоционални команди (предимно Shift + интервал). А не бива! Не бива да размахвам голямата сенсуативна баданарка… Необходимо ли е да разчопля цялото си минало, минало под знака на „Пинк Флойд”; за това как ме наричаха Кицов Флойда, за всички километри магнетофонни ленти (BASF, хром диоксид, да се чуват четвъртините), които записвах по цели нощи за недоп(р) осветените – абсолютно безплатно, да доизкристализират съвсем ясно увъртолените от соца морални категории; за плакатите, разлепени по Стената на съзряването ми; за това как ми идеше да скоча надолу с главата от най-високата кула на Кремъл, когато научих, че самолетът за България литва 55 минути преди едно от последните шоута на Флойд – точно 2 часа след като съм дал демократично гласа си в посолството ни в Москва... първите свободни избори... шанс да видиш своята любима банда – един на два милиарда... и да напишеш вероятно репортажа на живота си – навръх славата на своите кумири, чиято муза е само с един байпас все още...от бая одарен, с небрадясала душа, млад и вдъхновен автор... Многоточие задъхано, което нахлува и в следващия век. Но на кого изобщо му пука за вчера, почесвам се от позицията на опорен халф в днешната музикална критика, на кого? Когато Роджър Уотърс продължава да е бъдеще... Този човек е толкова велик (е, добре, пробутах го клишето), така заслужил всяка молекула от нашия възторг и преклонение, че... за него не може да се пише „ей така”, подръпвайки фустата на вербалната магия. Ще бъде обидно да надраскаш нещо банално или кухо за творец, чиято муза никога не е говорила с... пълна уста, хвърляйки трохите на щастието около протегнатата шепичка на нищите (духом)... …Ctrl + Page Up… Няма начин да чуеш името „Пинк Флойд” и да не изскочат две асоциации – Роджър Уотърс и The Wall. Защото няма начин в някакъв период от живота ти да не те е човъркало някъде

2013

август

■ ЛИК музика големия успех през 2010, той решава да преобразува спектакъла за големи и открити стадиони и стартира The Wall Live, включващ цялостното изпълнение на албума The Wall, в прочутата зала 02 Arena в Лондон на 12 май 2011. Важно: eдинствените останали членове на Пинк Флойд – Гилмор и Ник Мейсън, отново се появяват с него – Дейвид представя Comfortably Numb, барабанистът се присъединява за Outside The Wall. Ние, българите, обаче сме късметлии. Нищо, че хващаме – както обикновено, последния влак. Ще го видим все пак хепънинга. Защото Уотърс спира с турнетата малко след изявата си у нас. „Времето ми на рок изпълнител изтича май. Възможно е това да е моето последно турне. Аз не съм велик певец или шоумен, така че общата представа е най-важната. Не живея с илюзията, че мога да забавлявам публиката до 90-я си рожден ден. Амбицията ми да правя нова музика обаче стана поголяма, придобива конкретна необходимост ”, довери корифеят в интервю за сп. Classic Rock. „Щастието е там някъде – заключено в личното, религиозното и политическото. То е и в онзи момент, в който разбираме гледната точка и нуждите на другия. Щастието започва в онзи миг, когато спрем да се чувстваме самотни”, допълни музикантът. Може и да е Грандоман № 1 (е, разбира се, след смъртта на Франк Запа), но характерно британският му дух го съхрани да не мине крайната точка на нарцистичната идентичност, онзи праг, в който един артист със шеметен главоврът започва да чува само мегафона на личното си его, дълбоко убеден, че всичко се случва във и заради неговия свят, а всички думи и действия са насочени само и единствено към него. Хайде, ще го нарека 40 години мегаломания, пък каквото ще да става!. Но нетипично скромно Уотърс нареди себе си СРЕД петимата най-велики музиканти след Втората световна война. „Единственият, с когото се състезавам, съм самият аз. И губя”, Роджър като да е поулегнал в последните години. А дали? Още през 80-те Уотърс – композитор, вокалист, басист, текстописец и продуцент, изпълнява Тhe Wall на живо близо 30 пъти и всяка изява пред публика е все по-зрелищна и уникална посвоему с участието на: Дейвид Гилмор – съавтор на Comfortably Numb, Young Lust, Run Like Hell, с неговия прочут черен фендер стратокастър, на който са изсвирени солата в Money и Shine On You Crazy Diamond; Рик Райт 66

август

2013

– кийбордист, за първата част на The Wall като член на „Пинк Флойд”, а понататък – като наемник, Ник Мейсън – барабанист, Джеймс Гътри – инженер, копродуцент, Джералд Скарф – художник аниматор, и Боб Езрин – продуцент, (бивши клиенти: Алис Купър, „Кис”, „Аеросмит”), съавтор (на The Trial), 29-годишен при започването на записите на проекта. Няма по-добро и по-грандиозно шоу от The Wall, категорични са специалисти, музикални критици и милиони фенове. Нов стандарт, с който трябва да се съобразява всеки рок спектакъл – от Steel Wheels на „Ролинг Стоунс” до Zoo TV на U2. Въпреки огромния успех Уотърс е завладян от идеята да представи шоуто в невиждани дотогава мащаби. Музата му – която никога не е мъчила хартията и нотния лист, не му дава мира, докато през 1990 музикантът не организира един от най-големите рок концерти в историята въобще – The Wall на живо в Берлин пред над 200 000 души. Хепънингът е уникален и разпродава мигновено 56 концерта в Северна Америка. Следват изяви в Австралия, Южна Америка и цяла Европа. Въодушевен от възторжения прием, през 2010 Роджър Уотърс преобразува The Wall за големи и открити стадиони. Така той дава възможност на феновете да се докоснат до спектакъла, независимо къде седят, и по този начин да направи продукцията още по-мащабна. Досега са се състояли 192 концерта пред 3,3 милиона души в 28 държави, а продадените билети са на стойност над 380 милиона долара. Гледката е наистина уникална. Декорът на сцената, стената, е двойно по-дълга в сравнение с използваната на предишните концерти. Тя е широка 150 метра, висока 12 метра и е общо 6000 кв. метра – и представлява наймащабната прожекционна повърхност, използвана за концерти. За шоуто е

създадена нова впечатляваща мултимедия, която може да се прожектира по протежение на цялата стена. Зашеметяващият спектакъл е изпълнен с невиждани аудио- и визуални ефекти, пресъздаващи падането на Берлинската стена, прелитащи самолети, съживяване на Учителя марионетка и много други. Грандиозното шоу пристига в България още по-звездно – то бе отличено с няколко престижни награди през последните години, включително за най-мащабно турне на годината, за най-оригинален декор, както и за най-популярно европейско турне на International Live Music Conference в Лондон през март 2012. Миналия месец Уотърс получи и Top Tour Award за най-печелившо турне на 2012 от наградите на „Билборд”. То зае трето място в класацията със 186 милиона долара за 2012 (първа е Мадона, след нея – Брус Спрингстийн). Така след преговори с мениджмънта организаторите „София Мюзик Ентърпрайсис” получиха разрешение за

пускането на органичен брой билети по 30 лв. Първоначално тези места бяха блокирани и изключени от схемата на стадиона, тъй като са разположени под ъгъл, по-голям от 150 градуса спрямо Стената на сцената, и са зад кулите с аудио- и видео оборудването. Финализирайки последните технически изисквания, обаче се установи, че видимостта в тези зони няма да бъде лоша, което позволи да се получи разрешение за включването им в продажба. „Тези билети ще дадат възможност на повече хора да наблюдават мегашоуто”, казва Иван Несторов – Амебата, от СМЕ.. Почти умилителен е фактът, че български деца ще партнират на Уотърс за шедьовъра Another Brick In The Wall. Сега ми идва на ум: ще му звънна на Амебата да подбере малчуганите от тези пред Парламента, има ги – убедих се собственоочно, предостатъчно там, че и гласовити, дори с танкове от личния си автопарк, готови, подобно кумира си, никога да не оставят своето цвете на ветровете. В христоматийната

композиция Уотърс успява да пресъздаде по уникален начин своите послания,. Вълшебна рок опера. Ами, рок ли казах...?! Ми то си е направо за клуба, дето му викахме дискотека навремето. Ех, спомени... Колко сладък бакшиш ми е изкарало това парче като диджей в „горчивия” денсклуб „Цитрона”, не е истина. Уотърс: На демото просто свирех на акустична китара и пеех. Гилмор: Идеята за диско музиката не беше моя, а на Боб (Езрин – бел. авт.). Той ми каза: „Иди в няколко клуба и послушай накъде отива музиката.” И така аз се насилих да слушам шумните четири/четвърти бас-барабани и подобни и си казах: „Отвратително!” После се опитахме да нагодим една от частите на Another Brick In The Wall към това звучене, така че да хваща ухото. Езрин: Току-що бях приключил една сесия в Ню Йорк, а Найл Роджърс и Бърнард Едуардс (титаните от митичната американска фънк банда „Шик” – бел. авт.) бяха в съседното студио. Чух този барабанен бийт и си казах: „Уау, това би паснало страхотно дори с рокендрола!” Когато отидох в Англия след няколко месеца и започнах да слушам Another Brick..., в главата ми още звучеше онзи бийт. Мейсън: Не си спомням някой да е бил недоволен. В диско музиката има стандартно темпо, приложихме го буквално. И записът беше в духа на диското – барабаните и басът, записани отделно, а после всичко добавено постепенно към тях. Езрин: Най-важното, което направих за тази песен, бе настояването ми да бъде по-дълга от един куплет плюс припев, както я беше написал Роджър. Когато я изсвирихме с диско ритъма, им казах: „Хей, това е хит! Но с тая дължина от минута и 20 никога няма да го пуснат. Трябват ни два куплета и два припева.” А те се нацупиха: „Хич не си го и помисляй, ние не издаваме сингли.” Вдигнах рамене: „Добре тогава” – и те си тръгнаха. Но понеже имахме заредени две машини, докато бяха вътре, получихме възможност да копираме първия куплет и припев, после взехме част от барабаните, сложихме ги в средата и удължихме припева. Оставаше въпросът какво да сторим с втория куплет, който е абсолютно същият? Тъй като съм правил School‘s Out на Алис Купър, се сетих за варианта с децата – нали в края на краищата става дума за деца. Така че докато бяхме в Америка, пратихме Ник Грифитс до съседното на студиото училище в Айлингтън. Казах му: „Искам 24 писти с деца, пеещи

тази част, нека има и диалект, и кокни, и книжовна реч – запълни ги.” И ги вкарах в песента. После повиках Роджър в стаята и му ги пуснах. Когато чу децата във втория куплет, лицето му омекна и стана ясно, че намира записа за изключителен. Уотърс: Беше велико – точно това очаквах от един сътрудник. Гилмор: И в края на краищата си звучеше като „Пинк Флойд”. Ангажиран с различни благотворителни каузи, Уотърс отделя специално внимание в шоуто си на децата. Може би най-емоционалната част от спектакъла са кадрите на радостни малчугани, изненадани от завръщането у дома на техните бащи, сражавали се в Ирак и Афганистан. Бащата на Роджър – Ерик Флечър Уотърс, загива по време на Втората световна война в Италия, в битката при Анцио край Рим, но малкият не е успял да го разбере. Този факт оставя отпечатък върху музикалната легенда и до голяма степен го вдъхновява за създаването на The Wall. „Знам добре, че моята креативност се дължи на факта, че баща ми бе убит във войната”, смята музикантът, чийто татко пада жертва, когато той е 5-месечно бебе. Във всяка страна, в която представя The Wall, той кани 15 деца на сцената да изпълнят с него класиката. Не е необходимо те да имат добри певчески и танцови умения, за него е по-важно да усети техния ентусиазъм и да се вдъхнови от усмивките им. Той обещава да направи снимки с тях и да им раздаде автографи преди концерта. Another Brick In The Wall може да звучи както като детска закачка, така и като погребален марш; сълзите могат да говорят повече от думите (понякога). Но зрителите имат възможността и да се насладят и на други класики, създадени от гениалния Уотърс, включително Comfortably Numb, Mother и In The Flesh. „Чувствах се отговорен да поставя този спектакъл, както Пикасо е бил отговорен да нарисува „Герника”, обобщава Роджър. Има артисти, които превръщат слънцето в жълто петно, но и такива, които, използвайки своето изкуство и ум, префасонират жълтото петно в слънце, казва великият художник. А аз – с чиста душа и светъл ум, съотнасям този цитат (по памет) към Уотърс. И вече все по-отчетливо чувствам, че преминавам в онова състояние, когато опорният халф изтупва коленете си, за да заеме своята обичайна меломанска позиция. На фронта. Крайно време е да тръгвам за Националния. ■ 2013

август

■ ЛИК музика

Ханиган прави сензация дори когато се показва във вид, който трудно би могъл да се определи като секси. За да остане в тона на Мистериите на мъртвеца, тя се появява с фалшив нос, перука и мъжки дрехи, маскирана като композитора Дьорд Лигети, за да дирижира и пее неговата творба с ансамбъла Шьонберг (2011). Чудесно би могла да бъде и Пиер Булез (дирижирайки Pli selon pli, творба, която е пяла много пъти), но все още не е дръзнала... Барбара Ханиган не е чакала да навърши четирийсет години, за да поеме двойната роля на сопрано диригент. Още от началните си изяви като изпълнителка, ангажирана да подпомага съвременното творчество, тя гради богатата си изпълнителска идентичност със смайващи способности за идентификация.

Няколко месеца от живота на една дива

В края на февруари в Ковънт Гардън, Лондон, репетира „Написано върху кожа”, операта, създадена от Джордж Бенджамин за нея и представена за първи път на фестивала в Ексан-Прованс миналата година. Надвечер скача в „Евростар” и поема към Париж, където я очаква Берлинската филхармония с нейния диригент Саймън Ратъл. В програмата: Кореспонденции на Анри Дютийо. Макар че пее този цикъл от десет години – и дни преди това го е изпълнила в Берлин, Барбара Ханиган е „напрегната”. След сутрешната репетиция отива да посети Анри Дютийо в болницата. Композиторът се готви да проследи концерта от директното предаване по радиото. „Тази вечер ще остане незабравима, споделя тя след 68

август

2013

концерта, имах усещането, сякаш изпълняваме цикъла за първи път.” Не я е напускала мисълта за композитора, който слуша от болничното си легло... Би могла да се задоволи с ролята на първа изпълнителка на стотина съвременни творби. Но тя не желае да ограничава изявите си. В началото на април дирижира Тапиола Симфониета и Готенбургския симфоничен оркестър в Просветлена нощ на Шьонберг, Симфония № 49 на Хайдн, увертюра на Росини, но на този концерт също пее арии на Моцарт и Мистериите на Лигети. След което оставя диригентската си палка и отива в Амстердам, поканена от Концертгебау да изпълни Озарения на Бритън (по Рембо). В края на април отново е в Париж. След интервю по радиото се прибира в хотела си в квартала Маре, където я очакват журналисти. „Може да съм готова музикално и физически, но съм безсилна срещу закъсняващите самолети, уличните задръствания или хотелските аларми, които се включват в 5 сутринта, защото в съседната стая пушат трева”, споделя своята загриженост тя (в. „Либерасион”). Първата й репетиция за концерта в Града на музиката с мелодии на Сибелиус и съкратена версия на операта „Емили” на Кайя Сааряхо не е спокойна под обсадата на фотографите, които отвличат вниманието й, и телевизионните камери, които й пречат да работи. Всеки на нейно място би ги прогонил, но Барбара Ханиган запазва спокойствие. На другия ден отново е в болницата при Дютийо, без да подозира, че го вижда за последен път... Вечерта концертът й е безупречен, както винаги. Пред струпалите се да я видят зад кулисите тя

Барбара Ханиган

Канадското сопрано прави сензация при всяка своя поява на сцената. Вдъхновителка и първа изпълнителка на стотина съвременни творби, заслужила Наградата за музикална личност от фестивала в Екс-ан-Прованс за представянето (2012) на новата опера „Написано върху кожа” на Джордж Бенджамин, тя позволява на някои режисьори да материализират фантазмите си – не е забравена миналогодишната постановка на „Лулу” от Кщищоф Варликовски в брюкселския Театр дьо ла Моне.

ManiFeste 2013 Истинска витрина на Ircam, �� Института за акустично-музикални изследвания и координация, второто издание в Париж на фестивала ManiFeste събира в продължение на един месец – от 29 май до 30 юни – и на девет места „изкуствата на времето”, каквито са театърът, танцът, цифровите изкуства и музиката, която несъмнено е най-емблематичната сред тях. Стотина композитори, музиканти, режисьори, актьори, видеоартисти, хореографи и танцьори споделят интерес към света на технологиите. С гордо изправената като знаме буква F фестивалът ManiFeste прокламира, че неизменно поставя празника (la fete) и огъня (le feu) в сърцето на плуридисциплинарния проект, отворен към изпълнителите. Програмата е богата на срещи, открития, креативност: поетико-фоничен маршрут на швейцарския композитор Хайнц Холигер, портрет на иконобореца Ян Марез, нови пиеси от Филип Шолер и Мауро Ланца, премиера на Aliados, „опера на реалното време” от Себастиан Ривас, хореографски светкавици от Жизел Виен, метафорични войни от Франсоа Вере. Тридневен колоквиум „Бъдност, битност, забрава: дигиталното дело” обсъжда въпроса какво ще бъде бъдещето на нашата памет?

признава каква сила й е вдъхнал моментът, прекаран с композитора. „Също както казва Рембо в „Озарения”: „О, нашите кости са вече в ново влюбено тяло.” Такава голяма чест е за мен да пея музиката на големи живи композитори, че това ме стимулира. Да работя с Лигети, Дютийо или Булез ме е обогатило извънредно много. А какво да кажем за тези, които са композирали музика за мен, като Джералд Бари с По-силна по Стриндберг или Паскал Дюсапен с операта „Страст”, която вече има три различни постановки, в които гласът ми и тялото ми всеки път намират нови неща за интерпретиране.” Ханс Абрахамсен е написал специално за нея пиеса, вдъхновена от персонажа на Офелия в „Хамлет”, която тя ще представи за първи път с Берлинската филхармония през декември. А през август 2014 на фестивала в Люцерн ще поднесе първото изпълнение на новата творба на Унсук Чин. Без да робува на стилистични догми, отворена за новото, Барбара Ханиган е безценен съюзник на композиторите. Доказала е, че обича предизвикателствата: съгласява се да пее, танцувайки на палци по настояване на Варликовски в „Лулу” на Берг, или изпълнява сложни движения по искане на хореографката Саша Валц за „Страст” на Дюсапен. „Ако падна или пропусна нота, няма да е краят на света... По важно за мен е да служа на музиката с цялото си сърце, всеки миг.” Доказва го и с представянето си във фестивала ManiFeste през юни в Париж: изпълнява Три песни от Ещал от Филип Шолер (световна премиера на мелодии от проекта за футуристична опера „Легендата на Ещал”); от същия композитор е и новата версия на пиесата Оперспектив Хьолдерлин с нейно участие. Ръководи и ателие за вокално писане за млади композитори. „Обичам да им обяснявам правилата, но и как да ги разбиват успешно. Често казват, че съвременните композитори не умеят да пишат за глас и искат опасни неща, но настоявам, че е много по-

рисковано да пееш Вагнерови роли, които не са ти по силите, или дори Моцарт с лоша техника. Най-трудните пиеси на Лигети не са по-трудни от голямата сцена на Цербинета в „Ариадна на Наксoс” от Рихард Щраус. Онова, което с исторически примери се опитвам да покажа на композиторите, е как да бъдеш свободен: независимо от епохата или музикалния стил един певец трябва да може да диша, да произнесе текста. Разбира се, всеки тип глас си има специфика: не се пише еднакво за сопрано или за бас.” Лятото намира убежище в своя котидж в Нова Скотия. Всяка сутрин тича десетина километра, а вечер излиза да съзерцава как слънцето залязва в океана. Ако иска да се обади по телефона или да изпрати мейл, отива при баща си, на двайсетина минути пеша. Там на спокойствие разучава фрагменти от „Воцек” на Берг за предстоящото американско турне. Там в момента работи над операта „Войници” на Цимерман.

Началото

Всичко започва през седемдесетте години на брега на едно езеро в Нова Скотия (канадска провинция). Като дете Барбара всяка вечер заспива под звуците на пиано. Свири майка й за разтуха от дневните грижи. В същото време в Торонто, найблизкия голям град, се развиват процеси, които също предопределят бъдещето на момиченце-

Барбара Ханиган в Le Grand Macabre на Дьорд Лигети

то – градът се утвърждава като средище на съвременната музика. Повечето представители на европейския авангард го посещават във връзка с лекции и концерти, организирани, между другите, и от Мари Морисън. Сопраното, вдъхновителка на много пиеси, написани в Канада, става учителка по пеене на Барбара. „В дома си приема всички значителни композитори, от Щокхаузен до Лигети”, спомня си Ханиган, която от разстоянието на годините вижда университета в Торoнто като „идеално място за учене”. С отворен дух, както и институцията, в която преподава, Мари Морисън подтиква възпитаничката си сама да си изгради мнение. „Прекарах с часове в библиотеката, седнала на пода, да изчитам всички партитури, които откривах.” Така че Барбара с девствено съзнание се докосва едновременно до Песните на Франц Шуберт и Секвенция № 3 на Лучано Берио. На 17 години певицата за първи път вдъхва живот на нова творба, написана от друг студент, а две години по-късно дава първия си концерт с хонорар. И отново в подкрепа на нова композиция. Оттогава името й се свързва със съвременното творчество. Важна стъпка е установяването й през 1995 в Амстердам, за да се развива в атмосфера на отвореност, подобна на тази в Торонто. Името й се свързва с операта „Да пишеш на Вермеер” (1999) на Луис Андрийсен и Питър Грийнауей, с „Едно” (2002) на Микел Ван де Аа: проектът почива и върху образа на певицата, улавян и излъчван чрез видео. И до днес живее в този град, където среща своя съпруг, режисьор. Но признава, че обича да е напът с двата си куфара, далеч от кабинета, където се трупат писмата, които няма време да отваря... Репертоарът й, класически и съвременен, е еклектичен и продиктуван главно от сърцето. „Така повелява честта. Трябва да защитава най-вече творби, в които вярвам”, оправдава се Барбара Ханинг. ■ 2013

август

■ ЛИК музика

Лятната сцена

Виртуална разходка по летните оперни маршрути: фестивалите в Екс-ан-Прованс, Оранж, Мюнхен, Глайндбърн, Брегенц... привличат музикални поклонници. Лятото е сезонът на фестивалите. Операта е на особена почит в Южна Франция, във великолепния античен театър в Оранж, който е сред най-добре запазените в света, и в средновековния град Екс-ан-Прованс. В този вълшебен Юг, приемна родина на Пикасо и Ван Гог, музикалната сладост може да накара човек почти да забрави грубостта на днешния свят, в който кризата се съчетава с насилие, а безработицата – със загуба на идентичност, пише Валид Медарек от Екс-ан-Прованс, където е командирован за целия месец юли (www. festival-aix.com.fr). Финансовите трудности на някои музикални и оперни институции или фестивали са парадоксален резултат от отслабването на публичния ангажимент и намаляването на посещението. Последното не се дължи единствено на финансово притеснение, понеже оперната публика е част от най-заможните, но може би разкрива цивилизационно смущение. Не случайно Бернар Фокрул, директор на фестивала в Екс-ан-Прованс, в изявление, публикувано във в. „Либерасион”, се позовава на творбата на Амин Маалуф с красноречивото заглавие „Разстройството на света”: „Да разглеждаш културата просто като област сред много други или като средство за украсяване на живота за известна категория хора означава, че не си наясно с века, че си сбъркал хилядолетието. Днес ролята на културата е да доставя на нашите съвременници интелектуални и морални средства, които ще им позволят да оцелеят, нищо по-малко от това.” Свързвайки съдбата на операта с бъдещето на Европа, Фокрул вижда нейната роля в усилието за разбиване на социалните прегради в един труден свят, за диалог между културите. „Операта, 70

август

2013

богата с дългата си европейска традиция, ще запази смисъл само ако се отвори към други култури. Затвори ли се в миналото си, ще залинее. Докато благодарение на приноса на големи артисти, идващи от други хоризонти, на кръстоските и обмените тя ще става още покреативна и уместна през ХХІ век. Сблъскването с тези нови форми на творчество може да промени отношението ни към света”, подчертава Фокрул. И обръща внимание, че наред с големите имена от традиционния репертоар и тази година фестивалът предлага терен за среща с традиционни и нови култури от Южна Европа, Северна Африка и Близкия изток: световноизвестният музикант, композитор и музиколог Ясер Хадж Юсеф събира младите около своя квартет, а саксофонистът и композитор Фабрицио Касол кани музиканти с различен произход за музикалната и поетична сюита на арабски езици AlefBa, своеобразна улична оратория, в която са вплетени гласовете и новия звук от каирския площад „Тахрир”.

Фестивалът в Екс-ан-Прованс

основан през 1948, се утвърждава сред главните оперни дестинации върху лятната карта на Европа благодарение на неизменно високото качество на показваното и очарованието на провансалските нощи. През 2013, когато се отбелязват годишнини на Верди, Вагнер, Бритън и Пуленк, фестивалът предлага програма на съответната висота: пет опери и десетина концерта от 4 до 27 юли. Верди е почетен с „Риголето” – режисьорът Робърт Карсън и диригентът Джанадреа Носеда представят своята версия на гениалната мелодрама (пренесена във вселената на цирка). Моцарт присъства с „Дон Жуан” в

неконвенционалната трактовка на Дмитрий Черняков (ситуирана в московски буржоазен салон), навремето (през 2010) изострила перото на критиците, но успяла да спечели публиката. „Узряла” с годините и „обуздана” в случая от палката на диригента Марк Минковски с Лондонския симфоничен оркестър. Американският тенор Родни Гилфри партнира на бъл-

Сцена от „Елена” от Франческо Кавали

Сцена от „Бал с маски” от Верди

„Трубадур” на Джузепе Верди

Сцена от „Иполит и Ариция” на Рамо

Плаващата сцена на Боденското езеро

гарското сопрано Соня Йончева (в ролята на Елвира). Начело на афиша е новата копродукция на фестивала с Миланската скала и нюйоркската Метрополитън опера – едноактната трагедия „Електра” (по Софокъл) от Рихард Щраус, поставена от Патрис Шеро и Тиери Тху Нян под музикалното ръководство на Еса-Пека Салонен. Фестивалът предлага потапяне в музикалната вселена в диапазона от ранния барок с преоткриването на операта „Елена” от Франческо Кавали (непредставяна на сцена след първото си показване през 1659) до днешното творчество със световната премиера на „Завзета къща” (по разказ на Кортасар), която беше отменена в последния момент. Операта е създадена от съвременния португалски композитор Васко Мендоса (р. 1977) по поръчка на фестивала. По същия начин миналата година фестивалът продуцира „Написано върху кожа” от англичанина Джордж Бенджамин.

По време на фестивала „Хорегии” (Choregies d’Orange)

от 11 юли до 6 август великолепната акустика на римския театър в Оранж притуря към красотата на оперното изкуство. След като миналогодишният сезон мина под знака на Пучини, тазгодишният е посветен на двамата титани Вагнер и Верди поради двойния юбилей. Вагнер омайва с „Летящият холандец” и истински музикални бури под режисурата на Шарл Рубо и диригентството на Мико Франк. Макар че едва ли не в последния момент второто представление на копродукцията между фестивала и Марсилската опера бе отменено поради „изключителни финансови обстоятелства”. Верди присъства с шедьовъра на елегантността около игрите на любовта и политическата случайност „Бал с маски” (постановка на Жан-Клод Овре, диригент Ален Алтъноглу). На творчеството на Моцарт е посветен рециталът на китайския виртуоз на пианото Ланг Ланг.

Мюнхенската опера

всяка година от края на юни организира своя фестивал, на който показва в няколко емблематични вечери основните продукции от изминалия сезон – опера, балет и концерти, – но също и най-вече предпремиерите от програмата за следващия сезон. Тази година от 27 юни до 31 юли Държавната баварска опера предлага програма, и тя фокусирана върху двестагодишнината от рождението на Джузепе Верди и Рихард

Вагнер. Програмата Верди се открива с „Трубадур”, постановка на Оливие Пи с Аня Хартерос и Йонас Кауфман (излъчвана директно и безплатно онлайн), следвана от „Риголето” и „Симоне Боканегра” (съответно с режисьори Арпад Шилинг и Дмитрий Черняков); „Макбет” и „Отело” под палката на Паоло Кариняни; „Травиата” и „Дон Карлос” със забележителен певчески състав (Рене Папе, Йонас Кауфман, Мариуш Квечин и Аня Хартерос под диригентството на Зубин Мета). Вагнер също е представен с някои от най-значителните си творби: завесата се вдига с „Танхойзер”, следват „Лоенгрин”, „Тристан и Изолда”. Пълната тетралогия „Пръстенът на нибелунга” е под палката на Кент Нагано. Във „Валкюра” Брин Терфел за първи път изпълнява ролята на Вотан на мюнхенска сцена. Фестивалът приключва с „Парсифал”: главният музикален директор Кент Нагано за последен път дирижира Баварската опера. Включени са и новите продукции от текущия сезон: „Вавилон” на Йорг Видман (автор на либретото е философът Петер Слотердайк), „Борис Годунов” в режисьорската трактовка на Каликсто Биейто, „Ариадна на Наксос”, постановка на Робърт Карсън.

Глайндбърн, една английска екстраваганца

Фестивалът е известен както с музикалните си качества, така и с неповторимата си атмосфера на шикозен пикник в английската провинция. Тазгодишната програма (от 18 май до 25 август) се открива с нова продукция на „Ариадна на Наксос” от Рихард Щраус. И докато диригентът Владимир Юровски (тази година той напуска ролята си на художествен директор на фестивала) сътворява вълшебства с Лондонската филхармония, Катарина Тома хвърля бомба с тоталното визуално презареждане: действието е пре-

несено през Втората световна война в провинциално английско имение, сходно с приютяващото фестивала. Тонът на отзивите в английския печат варира от „младата германска режисьорка е пренапрегнала креативния си мускул” през „чувството й за хумор не е успяло да прекоси Ламанша” до „обсебена от собствената идея, забравя Щраус”. Докато другата нова продукция, възкресяваща духа на първата опера на Рамо – „Иполит и Ариция” (1733), е дело на сработения екип The Age of Enlightenment: на диригентския пулт Уилям Кристи, постановка на Джонатан Кент, асистиран от Ашли Пейдж, чиято хореография е неделима част от творбата. Програмата е попълнена с четири емблематични реприза: „Фалстаф” на вездесъщия Верди в трактовката на Ричард Джоунс от 2009 (пренесен в Уиндзор); във връзка със стогодишнината от рождението на Бенджамин Бритън – „Били Бъд”, постановка на Майкъл Грандейдж от 2010; продукцията (2011) на френската режисьорка Мариам Клеман на „Дон Паскуале” от Доницети. И понеже Глайндбърн не може без Моцарт, фестивалът припомня миналогодишната постановка на Майкъл Грандейдж на „Сватбата на Фигаро”.

Фестивалът в Брегенц (17 юли–18 август)

гарантира неповторими преживявания със своята плаваща сцена в Боденското езеро. Тя е декор за грандиозни зрелищни постановки – това лято на нея оживява магическата атмосфера на „Вълшебната флейта” на Моцарт, режисьор Дейвид Паунтни. С тази постановка интендантът се сбогува с Брегенц. Друг силен момент – операта „Венецианският търговец” на английския композитор от полски произход Андре Чайковски по пиесата на Шекспир. В Брегенц представлението започва много преди вдигането на завесата: пубиката е отвеждана с кораби до острова и със стъпването си там вече е въвлечена в действието. ■

2013

август

■ ЛИК музика Или за чувствата, емоциите, вълненията, богатството... мисли на участници в Международния фестивал „Софийски музикални седмици”, Боряна СТАТКОВА. Фестивалът: от 23 май до 27 юни, за 44-ти път. 220 творби, 37 музикални и сценични празници и 14 съпътстващи събития – нови книги, тв филми, майсторски класове, концерти на лауреати от националния конкурс „Панчо Владигеров” и с ученици на Людмил Ангелов. „Възторг и крах на любовта”, българска музикално-сценична творба в жанра на модерния балет и танцов театър, тя е с либрето, постановка и оригинална музика на Бойко Богданов. Теноровата партия – Бойко Цветанов, сопрановата – Цветелина Малджанова. Режисьор, сценография и мултимедия Цвета Богданова, хореография Мила Искренова (с посвещение на Пина Бауш). Пет нива на изказ за възприятие – на авансцената дете си играе с пясък – мъжът в различни възрасти... двама актьори в преклонна възраст се стремят да притежават жена, въплъщение на мъдростта, красотата, знанието. На сцената балет „Арабеск” с „пластичен постмодерен изказ на идеята за странстващия дух човешки, философско-поетично разкриване на темата за любовта към Земята, Родината, ближния, към любимия и към себе си. Екзистенциалният образ на хората, преживели политически системи на ХХ век, безспирното бягство, емиграция, евакуация, миграция на човешки потоци… (Мила Искренова). С режисьора Камен Костов разговаряхме за отликите и взаимоотношенията на естетическите чувства, изразени от сцената, и чувствата, вълненията в личния, социален, медиен... живот. „Мафория на светлината” – танцов спектакъл за пречистващата мощ на любовта и светлината, хореография Маргарита Градечлиева (изпълняват Росен Михайлов и студенти от Департамент „Театър” на НБУ) по музика на аржентинския композитор Освалдо Голихов и Георги Арнаудов и текст от ХV в. на поета Д. Кантакузин – за притискащото хаотично зло. Известният български челист Стефан Попов представи изработено от лютиера Ап. Калоферов виолончело от върба, като зарадва и очарова публиката с виртуозното си, фино и деликатно вникване и пресъздаване на романтична музика в сътрудничество с пианистката Даниела Дикова. „От Лом (Стефан Попов е „почетен гражданин” 72

август

2013

Има ли ново начало на родния си град) до Лондон (от 1977 е преподавател в Гилдхол Скул) през САЩ и Московската консерватория с ръководители Святослав Кнушевицки и Мстислав Ростропович, и назад – след концерта в София, в къщата си в Лом Стефан Попов преподава на ученици от България, Лондон и Париж. „В приятна атмосфера децата свирят и си почиват, храним се заедно, до нас има пицария и хубави ресторанти, живеем като с мои деца, а след това ще е ежегодният ми майсторски клас в Бургас... А такива мирни протести на семей-

ства с децата си за пръв път виждам.” Даниела Дикова: „Преди репетиция и концерт усещането е като пред бънджи скок – за свобода и безграничност. Исках да споделя усещанията си на изпълнител с повече хора в залата. С конкурса Vivapiano (през 2014 е третото издание) реших да дам на младите изпълнители сценичните условия, за да разберат удоволствието от музиката. Надявам се да тръгнат по нашия път, а другите да останат в залите.” Тази година триумфалната, пищна, наситена с много страст към музиката

световна кариера на Пламена Мангова се обогати с концерта на звездното клавирно трио – Наталия Пришипенко свири на цигулка „Гуарнери”, Себастиан Клингер – на виолончело, създадено от Камилус Камили през 1736. Трима солисти, живеещи в три града. Има ли проблем изявени солисти с изграден характер да свирят в трио на инструменти с толкова богат звук? Наталия Пришипенко: „Те са стари инструменти и винаги може да търсим от произведение на произведение все по-широка палитра от цветове.” Себастиан Клингер: „Скъпоценният звук е с много обертонове, много по-богат, а и залата е голяма! Пламена Мангова: „Обичаме камерната музика и си прекарваме чудесно!” Пламена Мангова е зашеметяващо отчетлива и в съвсем ново амплоа след Бетовен и по-рядко изпълняваните триа от Менделсон и Дворжак – в Концерт за пиано от Шнитке с камерния ансамбъл „Софийски солисти” и пластичното, в детайли ръководство на Пламен Джуров. „Програмата на концерта е вид интрига – Пламен Джуров, директор на „Софийски музикални седмици”. – Шансът беше, че участваха Пламена Мангова, която одухотвори поредицата от най-прости акорди, и Марияна Панова, която с безупречния си френски показа невероятната чувственост на музикалната фонетика на Бритън по френския поет Рембо Днешният свят е препълнен с интересна музика. Парадоксът е, че непознати досега произведения за обикновените слушатели понякога остават непознати и за професионалистите. Това беше мотивът да съчетаем в един концерт Шостакович, Бритън, Стравински и Шнитке. В крайна сметка се получи един концертен театър… Европейските фестивали имат стандарти, а българските отстъпват от тях, колкото стандартът на българите от този на европейските граждани. Ето 4 стандарта, по които отстъпваме драстично: нямаме концертни зали на съвременно ниво, привлекателни за публиката, с удобство за артистите и с безупречна акустика. В програмата липсват гостуващите крупни колективи – оркестрови, оперни ансамбли – и фестивалът придоби по-камерен вид. Причината е финансирането. Толкова срамно е, неприлично даже да се каже с колко средства се правят българските фестивали като част от Европейската асоциация на фестивалите.” Тази година фестивалът постигна два рекорда – много голямо различие в програмите срещу много малко из-

разходвани средства, благодарение на партньорството на Софийската филхармония, БНТ, БНР, НДК и най-вече на самите музиканти, участвали не заради парите, а заради живия контакт с публиката и провокацията на творбите. Добре, че всички изпълнения са записани от БНР, част от тях прозвучаха в европейските страни, а други ще продължат да живеят в ефира дълго време. Радостно е, че това издание откри за публиката зрялото изпълнение на младите български дарования, които вече са по световните сцени: Атанас Кръстев, Филип Иванов, Виктория Василенко (с награда на годината в Испания като най-обещаващ млад изпълнител). С концерт бе отбелязана 100-годишнината от рождението на Ангел Манолов и 80-годишнината на Академичния хор „Ангел Манолов”, който той създава на 21-години и ръководи несменяемо в продължение на 59 години. Магдалена Манолова, сценарист на тв филм „Историята в песен – осемдесет години академичен хор „Ангел Манолов”: „Творческият живот на хора е непрекъснат в три различни исторически времена. Дарена Попова от 15 години продължава вечно младите традиции, завещани от Ангел Манолов, един от първожреците на хоровото изкуство, ученик на Добри Христов, на музикалната младост на България.” Концертът на струнен квартет „Димов” – звучно, динамично намерената и изявена красота на Веберн, Хиндемит и посветеното на годишнината на Верди изпълнение на единствения му квартет. Проф. Димо Димов: „ Моят живот е камерната музика. Интересувам се и правя нещата, които умея най-добре. На моя юбилей през февруари в зала „България”… пуснахме „вход свободен” и залата беше препълнена, наложи се и да връщаме хора. Побеляха косите ми и брадата ми, усещам по различен начин тази музика. Репертоарът се обновява, в съгласие с моите изисквания, предпочитания. Работим със звук. Сега всичко е сведено до материалното.” „Танци за две пиана” – ободряващо настроение, със сценична лекота в разбирането с Елена Дикова и Иво Калчев, среща на американски композитори, вдъхновени от силата на каубойския, мексиканския, кубинския фолклор, изпълнени за първи път в България и български ( Александър Райчев, Красимир Тасков). Иво Калчев, известен клавирен педагог, основател и директор на Вашингтонския клавирен фестивал: „Свиря българска музика, и то с удоволствие! Сега за първи път след

20–30 години видях някои от роднините си, дойдоха да ме чуят на концерт! Възхитен съм от Милка Митева – директор на Музикалното училище в София. Конкурсът, който прави, е на световно ниво. Тя доведе в Америка победителите с пари от спонсори. Да посвиря със стар приятел – Елена.” Елена Дикова: „Патриотичното ми чувство е силно и мисля, че съм в дълг на българската музика От класиците не бягам. По-скоро живите и здравите са ми интересни.” Трио „Видас” (Белгия): Филип Ансион – кларинет, Катрин Лебрюн – виолончело, и Мая Трайков – пиано, представиха с изящен, класически строг и артистичен стил творби от Велислав Заимов, Фредерик Дебек, Глинка, Фредерик Деврезе, Нино Рота. „Може би като традиция, казва Мая Трайкова, от многогодишното дуо на моята преподавателка именитата Люба Енчева и Сава Димитров се заинтересувах от музицирането с кларинет. Преди това свирих с чичото на Филип Ансион. Много добър музикант, беше ми директор в Музикалната академия в Брюксел. Организираше прочут конкурс в Севиля, Испания.” Премиера на мелодрамата „Инок Ардън” (1864) за четец и пиано от Р. Щраус по едноименната поема на Тенисън. Преводът на Александър Шурбанов беше предоставен на публиката. Павлина Доковска елеганто, с много нежност навлезе в ролята на изразител на различни чувства, изобразяване на природата, коментатор на случващото се в текста, изискано, с деликатен патос поднесено от актьора Валентин Ганев. Оперната дива Александрина Пендачанска, завърнала се през сезона за българската публика с изпълнения на камерни творби в т.нaр. „бутиков продукт”, още на следващия ден замина за ангажиментите си в Германия и други страни, развълнувана и вълнуваща се от събитията в България. Междувременно балетист, който си плаща отчисленията от заплатата от делегирания бюджет за всяко посещение от публиката, с мирния си протест ще влезе в допир с полицията, музиканти ще дават кръв, за да не се пролива кръв... От 6 години се търсят пари в европейските държави за изработването на Социален статут на дейците на изкуството по Законодателна резолюция на Европейския парламент. Какво да кажем за България, за законите, регламентиращи отношението към музикантите, хората на изкуството, за реалния процент от бюджета за тези дейности…. ■ 2013

август

■ ЛИК кино

Драми на Изток, де Божидар МАНОВ за 48-я кинофестивал в Карлови Вари, 28 юни – 6 юли 2013. Карлови Вари се намира на 13-я меридиан източно от Гринуич, т.е. точно в средата на Европа. Всяка година, когато отивам на поредния (сега 48-и) международен кинофестивал, очаквам с любопитство да установя обаче новата „топография” на меридиана на депресиите, който разделя условно западната екзистенция на субекта от социалните драми на Изток в страните от бившия Източен блок след падането на Стената преди 24 години. Процесът, както и друг път съм писал след Карлови Вари (не случайно под същото заглавие), е твърде сложен, нееднороден, динамичен, изменчив, особено през последните няколко години. „Всичко се обърка в дома на Облонски” – това най-знаменито второ изречение в световната литература от романа „Анна Каренина” на граф Лев Николаевич Толстой днес спокойно можем да отнесем към икономическата бъркотия, социалната и политическата криза както в стара Европа, така и в новите демокрации „на изток от запад”. Приплъзването на процесите обърка отчетливото доскоро статукво и сега, съвсем без изненада, социалният стрес се премества циклично в устойчивите доскоро западни пазарни икономики (Италия, Испания, Португалия, Исландия, да не говорим за гръцката катастрофа), а художественият фокус на автори от Изтока все по-любопитно наднича в дискретните пространства на су-

август

2013

бекта и в неговото лично, дори интимно битие. Примерите от последните години са не един и два, а киноекранът в Карлови Вари ги осветява убедително и сега отново открои твърде интересни наблюдения. Като че ли и журито във втората конкурсна категория „На изток от запад” (12 филма) усети това движение на теми, сюжети и идеи, та дори присъди единствената награда на полския филм „Плаващи небостъргачи” (втори опит на Томаш Василевски) – една съвсем обикновена любовна история между момче и момиче, която обаче прераства в нестандартен триъгълник, за да завърши като откровена хомосексуална връзка. Доскоро полското кино поднасяше ярки и силни социални драми (с такива филми се представя особено успешно автор като Кшищоф Краузе), а в случая завоят е пълен и декларативен. Но още малко пò на изток, дори и руското кино изненадва със съвършено нов поглед „през ключалката в

„Адрия блус”

“Интимни зони”.

“Плаващи небостъргачи”

„Майор”

спалнята” с дебютния опус на Наташа Меркулова и Антон Чупов „Интимни зони”. 80 минути като в урок по анатомия камерата изследва еротичния потенциал на човешките тела, от които (по досещане) би могло да се роди и (евентуална) емоционална близост, ала без да е задължителна, поради което авторите не настояват особено в тази посока. Разликата с тричасовия лесбоетюд „Животът на Адел” (Златна палма 2013) е само в хетеросексуалното „демоде” на руското еротично упражнение пред камерата. Наградата за дебют на националния фести-

епресии на Запад 5 вал „Кинотавър” в Сочи обаче е показателна – професионалната оценка за филма подкрепя разкрепостеното му послание, което иначе е азбучно известно: за да бъдем пълноценни, необременени хора, трябва да сме абсолютно свободни в секса и в разбирането за него. Симпатично послание, само дето отдавна е известно в европейския културен контекст. Но руското кино при възстановеното си голямо производство (над 120 филма годишно) има, разбира се, много по-широк и разнообразен тематичен и жанров потенциал. Един от новите зрителски шампиони, а същевременно и успешен фестивален филм е „Майор” – ефектно упражнение по „брутален реализъм”, който пренапряга сюжетния разказ до непоносимост. Ала все пак агресията на впечатляващия екшън умело е балансирана с убедителна доза психологизъм и в крайна сметка смисловото послание оправдава авторските амбиции. Режисьорът Юрий Буков (той е още сценарист, монтажист, композитор и актьор във филма) е определено талантлив, но и пазарно ориентиран кинаджия, който, без да прави недопустими комерсиални компромиси, подчертано се грижи за зрителите си. Както впрочем бе и при дебютния му филм „Да живееш” (2010). А при такъв баланс на зрелището със сложния морален казус за вината и съвестта, страха и егоизма, чуждата трагедия и личното щастие филмът успешно се уплътнява в четливо послание, което оправдава ефектния екранен стил. Подобна ярка психологичес-

ка драма поднася и режисьорът Юсуп Разиков със суровия разказ в „Срам”. Сюжетът, макар и без конкретно позоваване, недвусмислено припомня трагедията с гибелта на атомната подводница „Курск” на дъното на Баренцово море. Но филмът само ползва внушителния северен пейзаж на Колския полуостров, а иначе камерата наблюдава индивидуалната драма на жените на подводничарите, които в малкото неуютно градче със сгъстяващо се напрежение преживяват безмълвната неизвестност. Добър филм, който вади на екрана друг тип „драма от изтока”, издигната до универсално човешко послание. Както впрочем и „Море” на Александра Стреляная. Отново сюжет, ситуиран сред северната поезия на Колския полуостров, но с носталгична елегия по първичния смисъл на живота, подплатена от безхитростните думи на местните хора, вградени във филма като документални персонажи. Познатото иначе послание за девствената природа като контратеза на агресивната цивилизация е поднесено много чисто и въздействащо. Дори любовта е някак си природно естествена в тази изящна хармония и съвършенство пред изненадания поглед на градския човек. Впечатляващото количествено присъствие и разнообразие на руското кино тази година в Карлови Вари не е изненада. Новият подем в могъщата филмова индустрия е подплатен със сериозни инвестиции не само от държавните структури (Министерство на културата, Фонд „Кино”), но и от значителен, це-

„Кадифени терористи

„Море”

„Параджанов”

“Срам”

лево активиран частен капитал. Тъкмо при тази несиметрична конкуренция трябва да отдадем дължимото на редица малки национални кинематографии, които трудно отделят пари за по няколко филма годишно, но въпреки това представиха добри заглавия в общия баланс „на изток от запад”. Твърде любопитен колективен дебют правят трима сло-

вашки документалисти (Иван Остроховски, Павол Пекарчик, Петер Керекес), които в своята симпатична докудрама „Кадифени терористи” много находчиво изваждат от миналото три съдби на обикновени хора, някога обявени за терористи само защото са искали свобода на мисълта и изразяването си. Достоверните им изповеди са особено ефектни поради чувството за хумор, с което са оцелявали някога в репресивната среда преди „чешката пролет”, а и днес се справят пак с хумор с текущите трудности на битието. Естествен игрален дебют прави още един словашки режисьор – Юрай Лехотски, след серията му успешни документални филми с остър социален адрес. „Чудо” е болезнено >>

2013

август

■ ЛИК кино искрен личен поглед, изпълнен с надежда, че животът на едно „трудно” момиче от социален дом може да се промени чрез единственото „истинско чудо”, когато тя самата стане майка и по този начин осмисли бъдещето си. Младият режисьор изгражда изключително достоверна социална драма, в която обаче психологическата мотивация определено надделява на екрана, и то благодарение на непрофесионалната изпълнителка Михаела Бендулова, открита тъкмо в подобен социален дом след 2 години безплоден професионален кастинг. По подобен начин новото „безпътно поколение” е осветено в полския филм „Момичето от гардероба” на дебютанта Бодо Кокс, започнал да учи в Лодз, но завършил киноучилището на Анджей Вайда във Варшава. Той илюстрира сянката на социализма съвсем откровено визуално чрез потискащия пейзаж и интериор на сивите панелки, в които двама братя преживяват отпечатъка на миналото. Метафората е във всеки кадър, новото поколение буквално се задушава в стаите кутийки, където психари самоубийци и безнадеждни несретници търсят свободен ъгъл за малко човешко щастие. При тях депресиите са очевиден отпечатък от наследените социални драми, които ги маргинализират в илюзорна паралелна реалност. Дойде време и сръбското кино да види с нови очи изчезването на една стара, патриархална, постсоциалистическа цивилизация. Тази тема също е болезнена част от „драмите на изтока”, когато цели села се обезлюдяват, а младите бягат в големите градове или в емиграция. „Отмиране” донякъде изненадва, защото сръбското кино през последното десетилетие се подхранваше главно с травмите от войните в екс-Югославия, а темата за гастарбайтерите е значително по-стара, още от Титово време. Но сега младият Милош Пушич я вижда с нови очи и с болезнена искреност – тя просмуква екрана и поднася нови значения, които се разчитат недвусмислено от зрителите. Тъкмо достоверността на разказа подплатява успеха на филма, чиято тема иначе не е изненадваща за Балканите. Но филмът обръща внимание на един важен нюанс: докато „меридианът на депресиите” в посткомунистическа Европа пълзи на изток, някои чувствителни автори забелязват останали зад него „затворени анклави”, където драмите на битието още дълго ще тревожат индивидуалното съзнание. А то, наред с днешните изострящи се кризи, съхранява в пластовете на паметта отминали, но неизчезнали знаци, чрез 76

август

2013

„Отмиране”

които съпоставя и осветява съвремието. Една копродукция на 3 бивши югославски републики „Адрия блус” (Словения, Хърватия, Босна, реж. Мирослав Мандич) отправя жанров поглед към днешното социално статукво, като залага на трагикомедия за застаряващ рокаджия в тежка депресия, чиято съдба също е белязана от войните в разпадаща се Югославия. Подобен жанров ключ използва преди 2 години македонският режисьор Владимир Блажевски във филма си „Пънкът не е мъртъв” (2011). И в двата случая авторите търсят път към съвременните зрители (главно тийнейджъри) в условията на трудна екранна дистрибуция и жестока пазарна конкуренция с комерсиалното кино. Успехът им съвсем не е гарантиран, но поне го правят искрено и без недопустими компромиси. Подобен сюжетен ход избира и най-успешната чешка режисьорка Алис Нелис, като дори още заглавието й е знаково натоварено – „Възраждане”, а разказът за бившите рокаджии, които, остарели, побелели и натежали, се опитват да реанимират групата си 40 години по-късно, се развива като носталгична комедия. Ала покрай смеха се промъква не само тъгата от обичайните за всяко поколение житейски загуби, но и дискретно пласирана умора от сътресенията на закъснялата демокрация. А как е живял и оцелявал талантът в онова соцминало, при това в най-острата му съветска реалност, показва много убедително украинският филм „Параджанов” за великия режисьор и художник от 70-те и 80-те години на миналия век. Легенда на нестандартното авторско кино, аплодиран навсякъде по света, ала в родината си хвърлен в затвор като дисидент (с обвинение обаче в хомосексуализъм), Сергей Параджанов не е лесна задача за който и да е амбициозен автор. Режисьорите Серж Аведикян (той играе Параджанов) и Олена Фетисова се справят добре със сложната, неоднозначна личност на персона-

жа, при това все още жив в паметта на много съвременници, колеги и приятели. Те намират верни епизоди в разказа, умело включват кадри от филми на Параджанов, негови картини и пластически колажи, осветяват психологическата му същност, но деликатно и без да прекрачват чертата на допустимото. Тези, които познават филмите на Параджанов, ще са удовлетворени от новата „среща” с яркия майстор; останалите има какво да научат за един огромен талант и абсолютно нестандартен човек. * * * Карлови Вари всяка година предлага изключително любопитен поглед към актуалното състояние на киното „на изток от запад”. То �� има сложна съдба в отделните посткомунистически страни, развива се в симетрични, но все пак различни условия, белязани от характерна национална, културна, религиозна специфика. Днес в условията на сложна икономическа ситуация и съпътстващите я остри социални кризи киното в тези страни се развива неравномерно, понякога изненадващо, често дори непредвидимо. Но затова пък филмите винаги са изключително любопитни и отварят полезен прозорец за надникване към съседа, за съпоставяне на процеса, за търсене на ориентири в общото ни постсоциалистическо битие и на четливи знаци върху екрана като негово отражение. Затова програмата „На изток от запад” в иначе огромната и много разнообразна селекция на Карлови Вари е изключително важна, полезна и незаменима като своеобразен годишен „отчет” за живота в половин Европа, та чак до Средна Азия. Но уви, тази година, поради новите „депресии и драми” в нашето кино, нас ни нямаше на този толкова подходящ фестивал. И тук въпросът опира не само до необходимостта да преодолеем тази мъчителна ситуация, но и да предложим на селекционерите филми, които достойно ще ни представят в авторитетната селекция около 13-я меридиан източно от Гринуич. ■

Резултатите от Международния фестивал на анимационния филм в Анеси, най-големия в света (10–15 юни), илюстрират желанието на журито да наблегне на многообразието както по отношение на анимационни техники, така и на географски хоризонти. Кристалът за пълнометражен филм отличи първото бразилско участие в конкурса с една чудовищна творба – „История за любов и ярост” (озаглавена също „2096”) на режисьора Луиз Болонези. Този проект за над 3 милиона долара, преброждащ историята на Бразилия в четири времена (колонизация, робство, военен режим и бъдещето – през 2096), разказва историята на човек, който се бори на страната на по-слабите, като същевременно се опитва да намери изгубената си любов. Техника: рисунка върху хартия. Невероятно красив и интригуващ. Прелестно находчива и смешна, завладяваща с истинното пресъздаване на света на детството, вдъхновена от комикс, творбата на французите Марк Бореал и Тибо Шател „Мама е в Америка, тя срещна Бъфало Бил” е накарала журито да й присъди специална награда. Разказ за шестгодишно момченце, което с братчето си расте без майка, докато един ден не получава пощенска картичка от липсващата майка... Публиката отреди своята награда на испанския трилър O Apostolo на Фернандо Кортизо Родригес, явно повлиян от Тим Бъртън, с хичкоковски съспенс и музика на Филип Глас. Приключенията на избягал затворник, издирващ скрито преди години съкровище в затънтено селце... Използвана техника: кукли. Кристалът за късометражен филм отиде у канадеца Крис Ландърт. „Подсъзнателна парола” представя случайната среща между едно много възпитано момче и негов познат, чието име му убягва. Техника: компютърно генерирани триизмерни образи. „На път!, каза вещицата” на двама британци (Jean Lachaeur,

Тази година в Анеси... Max Lang) получи Кристал за телевизионна продукция. Пътешествие с метла в компанията на симпатична вещица и нейните приятели животни: анимация на предмети и триизмерни компютърни образи.

Упорството на погледа

В Анеси бе представен (за първи път във Франция) документалният филм Persistence of Vision на Кевин Шрек, посветен на безумната история на найамбициозния проект за анимационен филм, упорито работен в продължение на трийсет години, така и незавършен, и който никой никога няма да види... The Thief and the Cobbler („Крадецът и обущарят) е мечтата на един човек: Ричард Уилямс. Жив бог на анимацията. Уилямс е известен с приноса си към „Розовата пантера” на Блейк Едуардс и „Кой натопи заека Роджър”. Тривиални комерсиални работи за този артист, който наред с това се опитва да направи нещо, което обещава да е най-големият анимационен филм, виждан някога на екрана: „Крадецът и обущарят”. Адаптация на арабски сказания с амбицията да предложи екстравагантен спектакъл, събрал в себе си всичко най-красиво, но и най-трудно постижимо в анимацията. Истинска лудост, по която Уилямс пропилява трийсет години от живота си. Гениален безумец, той жертва в името на този opus magnum личния живот, собствения и на мнозина свои сътрудници. Двайсет

„История за любов и ярост” с Кристал за пълнометражен филм

години след като поставя началото на тази продукция, Уилямс е напът да я изведе до успешен край, когато след триумфа на „Кой натопи заека Роджър”, „Уорнър Брадърс“ се съгласяват да налеят 50 милиона долара в проекта. Но излизането на филма „Аладин” на студията „Дисни”, заподозрян в плагиатство на „Крадецът и обущарят”, и неотстъпчивостта на Уилямс, несъвместима с императивите на едно голямо холивудско студио, в крайна сметка подписват присъдата на творбата. Многобройните завършени сцени със смайваща красота са му отнети и препродадени на касапите от Miramax, които монтират наново филма, украсяват го с нескопосни и долно комерсиални сцени и хвърлят в киносалоните безформеното нещо, което се оказва безапелационен провал. Ето накратко историята, разказана от Persistence of Vision. Документалният филм съдържа свидетелски показания на близки сътрудници на Уилямс, още развълнувани от тъжното приключение, безподобно в историята на киното, и откъси от незавършения шедьовър. Филмът на Кевин Шрек е едновременно ода за анимацията, жесток разказ за предварително изгубената битка на един творец с Холивуд и портрет на непризнатия гений, който днес отказва да говори за „Крадецът и обущарят”. Обаче не се е отказал от битката: вече е на 80 години, но работел над нов филм, който щял да бъде нещо невиждано досега. ■ 2013

август

■ ЛИК кино

Жале Арикан в „Частица”

Лицата на победата 35-ят Московски кинофестивал, скъп, скучен и зле организиран според руската преса, поставя доста въпроси за смисъла на съществуването си.

Главната награда на фестивала – статуетката Златен Георгий – отиде при турския филм „Частица” на Ердем Тепегьоз. Наблюдателят от mdaily.ru я описва като напълно редова социална драма за безпросветното съществуване на безработна истанбулска девойка, която издържа майка си и болната си дъщеря. С какво той е по-добър от останалите филми в конкурса? Изглежда само с държавата производител, тъй като ситуацията в турското кино е силно изменена и по думите на селекционерката Евгения Тирданова е било сложно кой филм да предпочете сред голямото количество качествени заглавия. Председател на журито пък беше иранският режисьор Мохсен Махмалбаф, който видимо е решил да се разпореди с наградата по съседски. Актрисата Жале Арикан от „Частица” пък получи Сребърен Георгий за найдобра женска роля. „Частица” е�� високо оценен на няколко фестивала в Турция. По думите на режисьора на пресконференцията на филма процесът на подготовка му отнема две години, а самата история има реални прототипи. Тъй като преди това е документалист, Тепегьоз старателно изучава средата, за която ще разказва. Той потвърждава, че в Истанбул наистина има полуразрушени къщи за събаряне, в които живеят бедняци. Жанрът драма, избран от режисьора, не бил толкова популярен в турското кино, но бил единственият вариант, който напълно да разкрива замисъла на автора. „Филмът съдържа както реалистични, така и метафизични компоненти”, каз78

август

2013

ва той, а Жале Аркан добавя, че заглавието характеризира пресонажа й. „За мен беше важно да се покажа като част от Вселената. И в този случай драма не означава викове и сълзи, трябваше просто да преследвам целта – да оживея.” Актрисата вече има награда за женска роля в Турция: „Когато прочетох сценария, веднага осъзнах, че това е моята роля. Привлече ме характерът на героинята и повярвах, че той много ще ме промени. Напълно потънах в ролята и преживях тези няколко дни, за които става дума във филма, заедно с персонажа си.” Режисьорът нарочно оставя отворен финал, за да даде възможност за избор както на героинята, така и на зрителите. Той подчертава, че не иска зрителят да съпреживява с героите, а да се отнесе отстранено към историята. Журито тази година като цяло е ориентирано на Изток, смята „Аргументи и факти” – всички основни награди отидоха при азиатските страни. Сребърен Георгий за режисура отнесе кореецът Чон Енхен за „Ливански емоции”, чието действие въпреки заглавието се развива в Южна Корея.�� Това е приповдигната драма за младеж, решил да извърши самоубийство, защото е загубил майка си и не може да се справи с мъката си, а после открил девойка, която успява да промени намеренията му. Е, какво пък, корейското кино в Москва започва да получава награди в момента, когато фестивалната му мода, разтеглена няколко години след началото на 2000-та, вече отмина. Специалната награда на журито замина за Япония с показания в последния ден на фестивала „Долината на сбогуванията” от Страната на изгряващото слънце – мрачен трилър за убийство на дете с любовен триъгълник и скелети в гардероба.

„Ливански емоции”

Най-учудващото решение на журито е Сребърен Георгий за най-добра мъжка роля, който отиде при Алексей Шевченков за ролята му в „Юда” на Андрей Богатирев. Екранизацията на романа на Леонид Андреев върху библейската тема при Богатирев се получава тежка и морално остаряла. Към наградата за Шевченков не биха съществували претенции, ако не беше Максим Суханов от друг филм в конкурса – „Роли” на Константин Лопушански, който също не е шедьовър, но Суханов там е направо грандиозен, пише „Итоги”. Наградата на публиката отиде при холандския филм „Матерхорн” на Дидрик Ебинге, а разпространителят за Русия получи сертификат за провеждане на маркетинговата кампания. Призът на зрителските симпатии традиционно се връчва на най-добрия филм от основния конкурс. Това е единствената награда, която зависи от решенията на обикновените зрители, и неин партньор е интернет порталът „ПрофиСинема”, като тази година за първи път тя има и материално покритие. В малко патриархално селце тихо и мирно живее някой си Фред. Живее в самота – жена му е починала, а със сина отношенията не вървят. Фред не се занимава с нищо: животът му се състои от посещения в църквата и разговори със съседите. Веднъж на прага му се появява скитникът Тео и по необикновен начин променя скучния живот на Фред. Филмът вече има наградата на зрителите от Ротердамския кинофестивал 2013, където е показван извън конкурса. Защо конкурсната програма на Московския кинофестивал обикновено буди недоумение е риторичен въпрос според наблюдателя на „Российская

газета”, който вижда по следния начин стивала – за тази цел в бюджета трябва да МКФ. „Очевидно е, че в редиците на водебъде заделено особено перо. Но да не се сащите фестивали в Кан, Венеция, Берлин и мозалъгваме – ако не бъдат решени по-важТоронто той не може да попадне. Но пък ните проблеми, наличието на журналисти за да се чувства уверено във втората редиот престижни западни издания няма да доца (където са престижните Сан Себастиан, веде до нищо. Те ще напишат същото, коеЛокарно и Карлови Вари), са необходими то и руските им колеги – за второразреден редица промени. И основната е търсенето конкурс, ужасна организация и абсолютно на смислена концепция. Сега филмите понеадекватни предохранителни мерки“ падат в основния конкурс съвсем хаотично И като става дума за бюджет, да го опо– първо, действа принципът на огризките вестим. Московският фестивал е финанси(взимаме това, което не се е класирало друран от федералния бюджет – всяка година гаде), а след това идват и предпочитанията се заделят 120 милиона рубли. Плюс спонна различните селекционери. При това не сорските добавки бюджетът възлиза на 8-10 се забелязва опит да се подбере програмата милиона евро. Което е съпоставим бюджет с така, че в нея да прозира някаква единна този на Берлинале. Само че там фестивалът мисъл. Например всички професионалиссе провежда в десетки кина из целия град, а ти знаят, че ако търсиш радикално младо на червения килим се тълпят звезди. В Мокино, трябва да отидеш в Ротердам. За отсква 90 процента от кинопоказа е в голямоглеждането на бъдещи майстори днес отто, но не огромно кино „Октябрь”, а всички говаря Локарно. Индикатор за състоянието звезди отсрамва Брад Пит, който напуска на авторското кино в Източна Европа е феруската столица веднага след церемонията стивалът в Карлови Вари. А Москва няма по закриването. Тоест за какво конкретно се своя ниша. харчи тази внушителна сума (фестивалът е Вторият проблем е отсъствието на какнай-скъпоструващият руски кинофорум), вито и да е перспективи за широко разпроне е ясно. Така че и без прозрачност за бюдстранение за филмите победители. Киното жета също няма да се постигне яснота. е бизнес дори когато не говорим за холиНа традиционния брифинг при закривудски блокбъстър, а за евтина полска драването президентът на фестивала Никима. Продуцентът й очевидно също иска да та Михалков изнася следната статистика: спечели от нея. Участието в конкурса не га7617 акредитации, от тях 3085 представирантира, че филмът ще бъде купен от рустели на пресата, 4532 гости и участници. ки разпространител. През последните пет 72 000 зрители – с 8000 повече от минагодини по руските кина беше показан само лата година. Показани са 364 филма от 48 един чуждестранен филм, участвал в надстрани на 522 прожекции в 30 различни преварата на Московския кинофестивал – програми. 1880 филма са предложени на това е „Дзифт” на българина Явор Гърдев. селекционерите, което е с 617 повече отИ това е свързано не толкова с качеството преди. На заключителната пресконференна състезаващите се филми (на екран в Руция фестивалът е упрекван в разместване сия показват какво ли не), колкото с липса на прожекции, жега и задръстеност в залина система за разпространение на авторскоте, слаба конкурсна програма. Отговорът то кино. Русия е сред най-привлекателните на Михалков гласи: „Поемете го вие и го пазари за чуждестранна кинопродукция, направете по-добре! Необходим ни е фено става дума, уви, само за скъпоструващи стивален център, той ще бъде направен и холивудски филм за масова употреба. много от проблемите ще отпаднат. Хората За разпространението на чужди филми ще има къде да прекарват между прожекдори е неловко да се говори: Московскициите, а сега дори колата си няма къде да ят кинофестивал е последното място, къоставиш. Фестивалът трябва да има адрес дето опитният специалист би отишъл да – и така ще се промени общата атмосфера. купува кино. И така се Радвам се, че киното се подмладяполучава, че създателива – направихме питчинг с млади те на филми, които са режисьори и ги подкрепяме с 5 участвали в конкурса, милиона рубли. Киното ни е жизполучават само морално неутвърждаващо. По принцип сме удовлетворение. Разбира свикнали винаги да се намираме в се, това не устройва пърнравствена човешка и планетарна вокласните режисьори, криза. И да ни плашат 3D – да не които снимат актуални би в Кан или Венеция филмите да филми. са други? Това е общо движение Програмният диреккъм упадък и катастрофа и навик тор на фестивала Кирил да ги приемаме. На екрана се убиРазлогов е убеден, че за ва, но това не трогва никого, освен престиж чуждестраннаако не е направено като „Бони и та преса трябва да бъде Клайд”. Ние изгубихме уважение канена за сметка на фе- Алексей Шевченков в „Юда” към живота и смъртта.”

последна страница Продължение от стр. 80 – Не, не – отвръща тя и гласът й се разтреперва от надвисващата участ тя отново да остане в самота на пътя. – Ще ме вземеш ли завинаги? – Слушай, маце, питах те докъде да те взема, а не докога. – �� Моля те – отвръща тя и подсмърча, – аз съм булка, премених се и някой трябва да ме вземе завинаги. – А, не – отвръща Крис. Тя обаче отново се облива в сълзи. – Уф – добавя той. Кани се да затвори вратата. Протяга се. Сълзи падат на ръката му. – Добре, слушай сега. Ако те взема, ще спреш ли да цивриш? – Да, �� да! – отвръща тя и засиява като августовско слънце. – И няма да мърмориш, ако понякога се прибирам късно вечер? – Няма, няма! – Ще �� ми готвиш ли, ще чистиш ли, ще миеш ли и ще переш ли? – Разбира се, разбира се! – Ще търпиш ли приятелите ми? – Да, да! – Качвай се тогава. Взимам те. И тя се качва, затваря вратата, Крис подкарва колата и двамата тръгват по петите на слънцето. REALITY SWITCH Няколко месеца по-късно, през зимата, седяхме в „Халбите”, а аз обмислям да взема да напиша няколко кратки разказа за нещо като сборник. Смятам един от тях да е „Булката на пътя” и понеже това си е история на Крис, реших, че най-добре ще да е, ако я напише той самият. – �� Ей, Крис, помниш ли булката край пътя? – К`ва булка на пътя? Припомних му историята и малкото, което аз си спомням от нея. Той каза: – Да, бе. Имаше нещо такова. – Това �� е баси историята – рекох. – Напиши я. – Не я помня. Напиши я ти. ------Този разказ е написан за иманяма�� час на 23 януари 2013,�� завършен в 15:38.�� Навън е необичайно топло и грее августовско слънце. 2013

август

■ ЛИК последна страница

Кристиян и булката Владимир Сунгарски След като прекарахме няколко дена в Пирин, където през първия ден ни обгърна мъгла на лифта към „Безбог” и чрез странните магии на планинската природа един от нашата дружина тръгна като човек отдолу, но вместо него горе седалките докараха тава със сирене, а после ни валя дъжд, докато в далечината ехтяха гръмотевици, а накрая на метри от заслона на Тевното езеро ни връхлетя и градушка, през втория случихме на умерено слънчево време и на третия пак се залутахме над село Рожен из червените пропасти, поехме обратно към София в две коли общо седем души. Дими, Димо и Илина свърнаха нейде встрани, докато в другата кола в слънчевия следобед пътувахме останалите четирима – Иван Дългия, Милена, моя милост, а зад кормилото беше онази ценна особа, която се именува Крис Кръстев. И така, някъде на север от теснините при Струма внезапно отстрани на пътя видяхме една жена, облечена в бели веещи се дрехи. Трепкаше като летен мираж край нажежения асфалт. – Я! – рече Иван. – Копеле, какво е това? – попита Крис, а в гласа му се прокрадна недоверие. – Ми прилича на булка – каза Милена. – Сама? На пътя? И к`во прави там? – Крис. Опитах се да се извърна, но странното видение бе останало зад нас. – Сигурно чака годеника си, ако това наистина беше булка – измърморих. – Батенце – каза Кристиян и внезапно се разсмя. – Ами ако са я забравили на пътя? Представяте ли си? Значи тръгва весела сватбарска дружина... Тъй. Сега натискаме бутона �� REALITY SWITCH, по света пробягва тръпка, персонажите се разместват, дърветата потръпват неестествено като при липсващ кадър във филм, пук-пук, и ето ни в историята за Кристиян (един малко по-различен Кристиян, с леко героично излъчване, по-нисък глас и кола, в която няма още трима повече или по-малко смърдящи планинари)... ...значи тръгва весела сватбарска дружина... Действие 1 ...сватбарска дружина, обаче тази сватбарска дружина скоро спира малко след пладне под благосклонното августовско слънце да хапне в един ресторант 80

август

2013

по пътя към градчето, където ще се състои сватбата. Това са пет коли, два буса и един джип народ. Всички се изсипват в страшна олелия, сядат по масите край пътя в сянката на шумолящи яркозелени листа и се отдават на ядене и пиене – генерална репетиция преди основната програма вечерта. Булката е усмихната през цялото време, чувства се едновременно щастлива, но и много притеснена – за нея бялата сватбена рокля и венецът цветя значат много. Днес животът й ще се промени. Бъдещият й съпруг е мил, но и мъжкар, има добри доходи и така нататък. Тя хем е в центъра на събитието, хем обаче някак се губи сред гръмкото море от кънтящи край нея гласове. След час (или може би два-три) решават да продължат. Булката трябва да отиде до тоалетната, но тя е външна. Всичко – лична карта, телефон, пари, живот, всичко е останало при бъдещия й съпруг или в колата му. И тогава всички сватбари с весели викове се втурват към колите, влизат вътре със страшна гюрултия, някой изкрещява весело и понеже е простак с пистолет, дори стреля във въздуха. Смях и кикот. Двигателите ръмжат, гумите заскърцват, камъчета отскачат и кавалкадата тръгва. В залисията никой не забелязва, че булката я няма. А тя излиза от тоалетната и се смразява под яркото слънце – няма глъчка, гласове и радост. Всичко е тихо, празно и пусто. Само тя, слънцето, дърветата и булчинската й рокля; роклята е всичко, което е останало от живота й. Сякаш последните часове, дни, седмици, дори и няколко месеца са се изпарили като безплътен сън. Тя, бедната, е напът да се разплаче, но стиска зъби. Решава, че ще тръгне пеша по пътя. И тръгва. Върви може би два часа, изминава 7-8 километра, поема по грешна посока и накрая се отчайва. Спи-

ра. Застава на пътя, гледа фучащите коли и подсмърча. Тя е напълно сама. Действие 2 Крис кара колата си по нажежения августовски път, оставяйки планините да се издигат величествено отзад, а наоколо плавно се спускат последните хълмове. Ято птици се върти нейде отгоре. Крис е с мрачно, съсредоточено изражение на лицето си, по което модерно е набола двудневна брада. Шосето е необичайно пусто. И тогава той зърва странна гледка – жена с булчински одежди стои край пътя, а сълзи се търкалят по бузите й. Крис обаче е виждал какво ли не през живота си. Очите му само леко отскачат, после отново се вперват в пътя. Подминава булката. Намалява и поглежда в огледалото. Тя скръбно гледа подире му. „Какво, по дяволите...”, мисли си кисело Крис, спира, после дава на заден и се изравнява с булката. Пак спира. Пресяга се и отваря вратата. Пронизва я с погледа си. Няма грешка. Това е булка. Булката на пътя. – Какво става? – пита Крис. Гласът му е дълбок, привидно безчувствен и дори като поръсен с щипка отегчение. – Щях да се омъжвам – разхлипва се булката и се вкопчва в отворената врата. – Обаче другите се напиха и ме забравиха на пътя! – Хм – отвръща Крис и се почесва по брадата. – Хубаво. И сега какво? – Ще �� ме вземеш ли? – пита тя и потокът сълзи спира, заприщен от надежда. – Окей – отвръща мъжествено Крис с дълбокия си глас. – Качвай се. Ще те взема. – Ама наистина ли ще ме вземеш? – Нали това ти казвам. Докъде? – Завинаги – отвръща тя. – Не го знам тоя град – клати глава той. Продължава на стр. 79

Владимир Сунгарски е роден през 1977. Завършва Класическата гимназия и Френска филология в Софийския университет. От 2004 е преподавател по френски в СУ. Превел е „Славата на Империята” на Жан д`Ормесон и „Чудото на розата” на Жан Жьоне (и двете

предстои да излязат). Негови разкази са публикувани в различни сборници, както и в Granta България. Дебютният му роман „Златният дъжд” (Парадокс) е номиниран за годишната награда „Хеликон” и печели второ място на наградите Южна пролет 2012.

■ ЛИК

2013

юли

VALID THRU