Short history of Ancient Rome by Momchil_Lazarov

ДРЕВЕН РИМ Природа и население на Древна Италия. Възникване на Римската държава. Царски период (754 – 753 – 509 г. пр. н. е.)

Природните условия на Апенинския полуостров, оценени още в древността, са изключително благоприятни за развитието на човешкото общество. Естествената му северна граница – Алпите, го отделят от Европа, на запад бреговете му се мият във водите на Тиренско и Лигурско море, на изток в Адриатическо, на юг полуостровът опира в Йонийско. Геоложкото продължение на полуострова остров Сицилия е отделен от него с тесния Месенски проток. На север се намират малките Липарски и Егатски острови, а 1

малко по на северозапад са големите острови Сардиния и Корсика, както и по-малките Капри и Елба. Климатът на Апенините през първата половина на І хил. пр. н. е. е бил по-влажен и прохладен от сегашния. На север земите са разположени в умерения климатичен пояс, а останалата част – в субтропиците – там времето рядко се разваля, небето почти винаги е ясно и синьо, а морето – топло. Релефът е изключително разнообразен. На север се издигат Алпите, чиято височина достига 4 800 м. Под тях е разположена р. Падус (дн. По). По дължината на „ботуша” се спускат Апенинските планини. Западните им склонове постепенно преминават в хълмистите равнини Етрурия, Лациум и Кампания, прорязани от речни долини. Апенините са млади планини с все още действащи вулкани – Везувий и Етна в Сицилия. Значителните водни ресурси – реките и езерата, плодородната вулканична почва, богатата и разнообразна растителност и фауна, както и наличието на полезни изкопаеми, определят Италия (от Vitulus – теле, „Страна на телетата”, както я наричали древните гърци) като твърде подходяща земя за живот. Древен Рим (на латински: Roma antiqua), държава, разположена първоначално в сърцето на Италия, е една от класическите цивилизации на древността. Тя започва своето развитие като общност на земеделци, обитаващи Апенинския полуостров през IX век пр. н. е. и с течение на времето прераства в огромна империя, разпростираща се върху целия средиземноморски район. В периода от 753 г. пр.н.е. (годината на основаването на държавата) до разпадането ѝ през 476 г. вследствие на вътрешна нестабилност, външни нападения и др., римската държава претърпява за 12 века три последователни етапа на развитие – Римско царство, Римска република и Римска империя, и преминава през форми на управление, вариращи от монархия през олигархична република (основаваща се върху демокрация и власт на олигархическата аристокрация) до автократична империя. 2

След разделянето на Римската империя на Западна и Източна и последвалия срив на Западната (към V в. империята навлязла в период на силен упадък; подложена на нападения от навлизащи в римските граници варварски народи, западната част се разпаднала на няколко независими кралства), Източната Римска империя продължава своето съществуване още 10 века – до 1453 г. Заедно с Древна Гърция римската цивилизация попада в периода на т. нар. Класическа античност. Тъкмо това обяснява и високото ниво на приемственост между двете култури. Тази на Древен Рим е силно повлияна от гръцката в много отношения. Древноримското общество търпи силно развитие в областта на правото, военното дело, изкуството, литературата, архитектурата, технологиите, езиците, което само по себе си бележи огромен принос към културата на целия Западен свят. Историята на народите на Апенините води началото си от дълбока древност. Към ІІІ хил. пр. н. е., на територията на Италия наред с каменните, се използват и медни оръдия на труда, а през каменно-медната епоха се засилват и връзките с Егейска Гърция и Испания. През ІІ хил. пр. н. е. започва бронзовата епоха в Италия. Укрепените поселения терамари са засвидетелствани в северните части на Италия. Едновременно се развива и т. нар. „апенинска култура”, обичайно за която е взаимодействието ú с Егеида и обичаите на трупополагане при погребенията. Началото на І хил. пр. н. е. донася разпространението на желязото. Общото наименование за ранната желязна епоха в Италия е Култура Виланова – по името на местността Виланова в Северна Италия, където са намерени най-ранните археологически останки от желязо. Характерно за тези епоха вече е наличието на укрепени селища. Най-старото население на Апенинския полуостров са лигурите, носители на културата на неолита. С появата на желязото те били изтласкани на северозапад от многобройни индоевропейски 3

племена, разделящи се на две подгрупи: латино-сикулска и умбро-сабелска. Не съществува единна теория за произхода на италийците, но се приема, че в началото на ІІ хил. пр. н. е. в полуострова нахлуват протолатински племена, донесли културата на бронза терамара, а в началото на І хил. пр. н. е. – оскийско-умбрийският клон – носители на Култура Виланова. Освен италийците, в началото на І хил. пр. н. е. на територията на полуострова се заселили илирите и гърците. Гърците проникват още през ІІ хил. пр. н. е, но най-масовото заселване е през VІІІ в. пр. н. е., когато колонизират Кампания, Южна Италия и Източна Сицилия. Най-големите ахейски колонии са Сибарис (осн. 721 г. пр. н. е.), Кротон (716 г. пр. н. е.), Метапонт, Куме и Тарент, на о. Сицилия – Наксос (735 г. пр. н. е.), Леонтини, Катана и Сиракуза (734 г. пр. н. е.). В средата на І хил. пр. н. е. в Паданската равнина се заселват гали (келти), дошли през Алпийските проходи от долините по горното течение на р. Дунав. През ІХ в. пр .н. е. на о. Сицилия започват да проникват финикийци. През VІ в. пр. н. е. западната част на острова е колонизирана от картагенците, които се настаняват и по Тиренското крайбрежие на Италия. Етруските са най-силният и напреднал народ в Италия през първата половина на І хил. пр. н. е. Гърците ги наричат тирсени или тирени, латинските писатели – туски, а сами себе си те се назовават расени. Въпреки усилията на лингвистите, етруският език не е напълно разчетен. Съществуват три мнения за произхода им: 1) за източните им корени 2), че са северни пришълци или 3), че са автохонно население. Като че ли най-приемливото становище около етногенезиса им е

тезата за взаимовръзка между местното ядро жители и новите заселници, които постепенно се унифицират с него. Етрурия не се налага като единна държава. Тя представлява съюз между градове-държави – свободни федерации, предимно на религиозна основа, които водят обща външна политика. Засилването им се проявява към втората половина на VІІ в. пр. н. е. Първоначално върховната власт е упражнявана от царе-жреци, но след време управлението минава в ръцете на изборни длъжностни лицамагистрати. VІ в. пр. н. е. е времето на могъщество на етруските. Етруската страна играе посредническа роля в търговията на цялото Средиземноморие. На север влиянието на етруските опира до Алпите, на юг в неговата сфера се включват областта Лаций, където в Рим се утвърдява династията на Тарквиниите, чак до Кампания, чийто град Капуа става здрава опора на етруското могъщество. Показателен също е примерът с етруския град Адрия, който дава името на цялото разположено източно от Апенинския полуостров море. След политическия разцвет обаче постепенно етруските градове западат – те губят първостепенната си търговска роля в тази част на античния свят. Постоянната борба с другите народности и племена, както и конкуренцията помежду им доведат до голям спад в икономиката им. Гръкоперсийските войни също изцяло променят облика на търговския обмен между Изтока и Запада и на свой ред оказали неблагоприятно въздействие. Етруските оказват най-силно влияние върху политическата структура на римското общество в ранната му история. Характерните етруски пищни отличителни знаци на властта преминават у римляните, самото понятие за върховна власт империум по-късно е възприето в римската политическа теория. Религията на етруските е свързана 5

предимно със систематично подредени ритуали на гадаене и предсказания. Почитали боговете Вертумн, Тиния, Уни и Минерва, за чието покровителство са били давани и човешки жертвоприношения. Към средата на І в. пр. н. е. етруските окончателно слизат от историческата сцена и скоро е забравен и езикът им. Умбрите заемат областта Умбрия, пицените – Пицен, а Лаций, заселен с латини, е бил заобиколен от земите на говорещите италийски езици сабини, екви, херники и волски. Самниум е бил заселен със самнитите и родствените им сабелски племена – марси и маруцини. Населението на Кампания произлиза от смесването на оски с останки от авзони – родствени на латините племена. В Южна Италия (Луканий и Брутий) жителите са с оскски произход, а в Апулия и Калабрия живели япиги, родствени с илирите. Обитаващите тогава Древна Италия племена се намирали в различни стадии на социално-икономическо, политическо и културно развитие.

Основаване и царе

В тази обстановка в областта Лаций през VІІІ – VІ в. пр. н. е. има множество малки селища, които постепенно се обединяват в сравнително големи градове-държави. Древните автори изброяват около тридесет такива градоведържави (в това число и Рим), които образуват съюз начело с гр. Алба Лонга. Преданията свързват изворите на римската история с гръцката и троянската. Според легендата римляните са потомци на троянеца Еней, син на Анхиз и богинята Афродита. С част от населението на разрушената Троя той достигнал до Италия, където се установил в Лаций. Неговият син Асканий основал Алба Лонга, откъдето произлизат латините, техните тридесет селища, а следователно и Рим. Двама от потомците на Еней – Ромул и Рем – отгледани от вълчица, основали града на р. Тибър. Ромул станал първият цар на Рим. От него водят произхода си и седемте римски царе. Според преданието втори цар на Рим е бил сабинянецът Нума Помпилий, който основал култовете към боговете, жреческите и занаятчийските колегии. Той е бил сменен от войнствения Тул Хостилий, който разрушил Алба Лонга и 7

преселил жителите ú в Рим. След него управлявал Анк Марций, който воювал успешно с латините, построил мост над р. Тибър и основал първата римска колония – Остия, в устието на реката. След това цар станал Тарквиний Стари, родом от Етрурия, който построил цирк, храм на Капитолий и подземен водосточен канал. Следващият цар е бил Сервий Тулий, който прокарал социални реформи и заобиколил града с мощна отбранителна стена. Седми, последен цар бил Тарквиний Горди, управлявал като тиранин, заради което бил прокуден. Така легендите предават началната история на Рим. Републиката (509-27 пр. н. е.)

Според традицията и по-късни автори като Ливий Римската република е установена около 509 г. пр. н. е., когато последният от Седемте царе на Рим, Тарквиний Горди, е свален от власт и е установена система, базирана на годишно избирани магистрати и различни представителни събрания. Конституцията е установила серия от проверки и баланси, както и разделение на властите. Най-важните 8

магистрати били двамата консули, които заедно упражнявали изпълнителна власт като imperium (ролята на военното командване на държавата). Консулите е трябвало да работят със Сената, който първоначално бил консултативен съвет на благородниците или патрициите, но по-късно се разраства по големина и власт. Други магистрати в Републиката са преторите, едилите и квесторите. Първоначално магистратурите са можели да бъдат заемани само от патриции, но по-късно стават достъпни и за плебеите. Гласуващите събрания в Републиката включват центуриатно събрание (comitia centuriata), което е гласувало по въпроси, свързани с войната и мира, и е избирало мъже за най-важните постове, както и племенно събрание (comitia tributa), което е взимало решения за помаловажните постове. Римляните постепенно подчинили другите народи от италианския полуостров, включително етруските. Последната заплаха за хегемонията на римляните се появява, когато Таранто, основна гръцка колония спечелва помощта на Пир от Епир през 281 г. пр.н.е., но тази кампания се проваля също както и други. Римляните подсигурили техните завоевания, като основали римски колонии в стратегически райони и така установявали контрол над тях. През втората половина на III век пр. н. е. Рим се сблъсква с държавата Картаген в първата от трите Пунически войни. Тези войни довели до първите презморски завоевания за Рим – на Сицилия и Испaния – и възходът на Рим като значителна имперска сила. След като побеждават древногръцкото царство Македония и Селевкидското царство през II век пр. н. е. римляните се превърнали в доминираща нация в Средиземноморието. Но външната хегемония довела до вътрешни борби. Сенаторите забогатели за сметка на провинциите, но 9

войниците, които били дребни фермери, и които били дълго време далеч от дома, не можели да запазят земите си, плюс увеличаващата се зависимост от чужди роби, както и увеличаващата се латифундия, всичко това взето заедно намалило възможността за заплатена работа. Банди от безработни от градовете, контролирани от съперничещи сенатори, сплашвали електората с насилие. Ситуацията ескалирала в късния II век пр. н. е. при братята Гракхи, двойка трибуни, които се опитали да въведат реформа върху законодателството върху земите, което да редистрибутира основните собствености на патрициите между плебеите. И двамата братя били убити, но Сенатът приел някои от техните реформи в опит да омиротвори растящото недоволство на плебеите и класата на конниците. Отказът от Римско гражданство за присъединените италиански градове провокирали Съюзническата война (91 – 88 г. пр. н. е.). Военните реформи на Гай Марий довели до това, че войниците често били по-лоялни на техния командир, отколкото на града и един притежаващ власт военачалник могъл да шантажира града и Сената. Стигнало се до гражданска война между Марий и неговото протеже Сула, и кулминирало в диктатурата на Сула от 81 – 79 г. пр. н. е. Робите въстанали няколко пъти в Сицилия, напрежението прераснало в Робската воина, когато тракиецът Спартак, бивш гладиатор, води открита воина срещу Рим с армии от роби (73 г. пр. н. е. В средата на II век пр. н. е. трима мъже – Юлий Цезар, Помпей и Крас – формирали таен пакт, Първи триумвират, да контролират Републиката. След завоеванието на Галия от Цезар, пререкание между Цезар и Сената довело до гражданска война, при която Помпей предвождал силите на

Сената. Цезар излязъл победител и е бил направен Римски диктатор. През 44 г. пр. н. е. Цезар е убит от сенаторите, които се противопоставяли на неговото встъпване в абсолютна власт и искали да възвърнат конституционното управление, но след това Втори триумвират, състоящ се от посоченият наследник на Цезар Октавиан и неговите поддръжници Марк Антоний и Лепид взимат властта. Въпреки това този алианс скоро залязъл в нова борба за доминация. Лепид е изпратен в изгнание и когато Октавиан побеждава Антоний и Клеопатра в Битка при Акциум през 31 г. пр.н.е. той става неоспоримият владетел на Рим. Римска империя (27 г. пр. н. е. - 476 г.)

След като победил враговете си Октавиан приел името Август и си приписал абсолютна власт, запазвайки само 11

претенция за републиканска форма на управление. Неговият посочен наследник, Тиберий, успява да вземе властта без сериозна опозиция, установявайки Юлиево-Клавдиева династия, която продължила до смъртта на Нерон през 68 г. Териториалната експанзия на това, което днес е познато като Римска империя продължило и държавата останала стабилна въпреки серията от императори, които най-често са смятани като покварени и корумпирани (например Калигула е бил луд и Нерон е имал репутацията на притежаващ жестокост и на притежаващ по-сериозен интерес от личните си дела, отколкото от въпросите на държавата. Тяхното управление е последвано от Флавиева династия. По време на управлението на Петимата добри императори (96 – 180), империята достигнала своя териториален, икономически и културен зенит. Държавата била стабилна едновременно от вътрешни и външни заплахи и Империята просперирала по време на Pax Romana (римския мир). Със завоеванието на Дакия по време на управлението на Траян империята достигнала своя пик на териториална експанзия; властта на Рим сега се разпростирала на 2.5 милиона квадратни мили (6.5 милиона km²). Антониновата епидемия, която се разпространила из империята през 165 – 180 г. убила вероятно около 5 милиона души. Периодът между 193 и 235 е бил доминиран от Династията на Северите и се е сблъскала с няколко некомпетентни управника, като Елагабал. Това и увеличаващото се влияние на армията на имперското наследяване води до дълъг период на империален колапс и външни инвазии, известни като Криза на III век Кризата била преустановена от по-компетентното управление на Диоклециан, който през 293 разделя империята на източна и западна половина, управлявани от тетрархия от двама съимператори и техните младши колеги.

Различните съуправници на империята се състезавали и борили за надмощие повече от половин век. На 11 май 330 г. император Константин I прави древния гръцки град Византион столица на Римската империя и го преименува на Константинопол. Империята е била оконателно разделена на Източна римска империя (по-късно известна като Византийска империя) и Западна римска империя през 395. Западната империя е била непрестанно тормозена от варварски инвазии и постепенния и упадък продължил през вековете. През IV век миграцията на запад на хуните, накарала вестготите да търсят убежище по границите на Римската империя. През 410 вестготите под ръководството на Аларих I разграбили Рим. Вандалите нахлуват в Римската провинция Галия, Испания и в Северна Африка и през 455 г. плячкосват Рим. На 4 септември 476 г. германския вожд Одоакър принудава последния римски император на запад Ромул Августул да абдикира. Така приключва продължилото 1200 години управление на Рим на Запад.

Държавно устройство

Първоначално Рим бил управляван от царе, всеки от които избиран от редиците на главните римски племена. Характерът на тази власт е по-скоро неясен – царят може да е разполагал с почти неограничени правомощия, а може да е бил просто представител на Сената и народа си. Що се отнася до военните дела, неговата власт била почти абсолютна, а също така бил върховен религиозен глава. По време на Римската република, лат. res publika, която в превод означава „обществени дела“, Сенатът бил преди всичко олигархическа институция, с изключително висок авторитет. Имал съветнически функции, но не и законодателни такива. Така например в нормална политическа ситуация върховната власт в Републиката се споделяла от двама консула, а при криза от временен диктатор. Неефективността на тази система при непрестанно увеличаващата се територия довела до раждането на 14

Римската империя. В началото римския император бил представян като „първи гражданин“, а Сенатът добил законодателни правомощия и всичката правна власт, допреди притежавана от обществените структури. С течение на времето обаче, императорската власт станала силно автократична, а функциите на Сената били ограничени до чисто съветнически. Императорът назначавал свои съветници и помощници, но като цяло на империята ѝ липсвали институции, както и предварително изготвена бюджетна програма. Територията на империята била разделена на провинции, чийто брой се увеличавал успоредно на териториалната експанзия и правителствената политика на разделяне на провинциите на по-малки такива, с цел намаляване вероятността за бунтове. Общество

Разположен на седем хълма, градът Рим се гордеел с редица величествени постройки – Колизеумът, Форумът на 15

император Траян, Пантеонът. Прясна вода за пиене, доставяна от дълги стотици километри акведукти, извирала в живописни фонтани. Театри, бани, библиотеки, магазини, пазари, канализация – това била малка част от градоустройствената характеристика на Рим. Ниските и средни слоеве на обществото обитавали скромни жилищни квартали в центъра на града. В покрайнините, обаче, били издигнати разкошни императорски резиденции и вили, предназначени за висшите аристократични кръгове. „Императорски“ Рим бил най-големият градски център за епохата си, с население от около 1 милион души. Историческите данни сочат, че около 20% от населението на империята обитавало голям брой градски центрове. Почти всеки такъв разполагал с форум и побирал около 10 000 души. Това сочи една нетипично висока степен на урбанизация за съответния период. Римските богове

В религията на древните римляни задълго се запазили останки от първобитните религиозни представи : тотемизъм, фетишизъм, анимизъм. Особено дълго се запазил анимизмът 16

вярата в безличните и абстрактните духове, които населявали всички заобикалящи човека материални предмети. Той обаче спирал развитието на антропоморфния възглед за боговете. Също така самите социални устои на римското общество спомагали за устойчивостта на семейните и родовите култове. Всяко семейство било покровителствано от свои божества, имало свои светини и свой култ; център на семейния култ било огнището, а негов жрец – бащата на семейството. За благополучието на дома се грижели пенатите – божества на килера и хранителните продукти, а за покровители на цялото семейство и цялото стопанство се смятали ларите. Всеки член на фамилията имал особен духпокровител – гений, който се появявал при раждането и изчезвал при смъртта на човека. Умрелите членове от семейството се превръщали в духове, за които живите трябвало да се грижат. Римляните вярвали, че умрелите живеят на мястото, където са ги погребвали, и също като живите имат нужда от храна. Обикновено на гробовете редовно занасяли по малко храна и цветя. Умрелите прадеди се смятали за богове-покровители – мани. Но ако потомците не се грижели за умрелите, те започвали да преследват живите, превръщали се в зли и отмъстителни лемури. От родовите и семейните култове се развил държавния култ към богиня Веста – пазителка на домашното огнище и свещения огън. Най-старият римски бог Марс отначало се представял като хвърлящ копия пазител на стадата и на гражданите. Богиня Венера се смятала за покровителка на овощните и зеленчуковите градини, била божество на изобилието и плодородието. Съществувал бог на посевите – Сатурн, на жътвата – Конс, а бог Робиг предпазвал посевите от дъжда. С култа към земеделските богове били свързани много от религиозните празненства на римляните. 17

Първоначалните представи за боговете като безлични и абстрактни духове постепенно се развили и вече през V в пр. н.е. римляните изобразявали много от своите богове в човешки образ. Върху формирането на римския пантеон голямо влияние оказала етруската религия. Римляните заимствали от етруските Юнона – етруската Уни, Минерва – етруската Мнерва, вероятно бог Вулкан, както и заели някои ритуални действия и системата на гадаене по вътрешностите на животни. Първият римски храм на хълма Капитолий бил построен по етруски образец. От ІІІ в пр. н. е. върху римската религия вного силно започнала да влияе гръцката религия. Така Юпитер бил отъждествяван със Зевс, Марс – с Арес, Венера с Афродита, Юнона с Хера, Минерва с Атина, Церера с Деметра. Откроили се главните римски богове с техните функции – Юпитер – бог на небето, гърма и мълнията, Марс – бог на войната, Минерва – богиня на мъдростта, покровителка на занаятите, Венера – богиня на любовта и плодородието, Вулкан бог на огъня и ковашкия занаят, Церера – богиня на растителността, Аполон – бог на слънцето и светлината, Юнона – покровителка на жените и брака, Меркурий – вестител на боговете, покровител на пътниците и търговията, Нептун – бог на морето, Диана – богиня на луната. Други почитани божества били – Янус, божество с две лица, бог на всяко начало. Плебеите в Рим почитали божествената троица – Церера, Либера-Прозерпина (богиня на виното и веселието) и Либер – бог на виното и веселието. По късно във времето в римската религия се привнесли много от източните култове, като този на Кибела, Изида, Митра; с налагането на властта на римляните над ориенталските провинции проникнали религиозните възгледи на много древни народи – например развитата

религиозна система на Египет намерила своето място сред римския пантеон. Религиозният култ на всяко божество съдържала строг ред и правила по време на жертвоприношенията, римляните се обръщали към своите богове най-често с молба, било то за да пратят дъжд, да увеличат приплода, да спре мора по добитъка, да дарят победа. Жертвеното животно се отвеждало на специалния олтар и там го убивали. Част от вътрешностите и трупа се изгаряли още на самия олтар, като в същото време се разливало вино. Другата част служела за угощение на жреците. Специалните колегии на жреците се занимавали с отделните ритуали на култовете, изпълнявали своите задължения по отговорите на боговете, като гадаели и предсказвали бъдещето. Глава на жреческата колегия бил великия понтифекс, който се избирал от народното събрание пожизнено. С религиозните обреди били свързани обявяването на война, сключването на мир и съхраняването на договорите. Нито една битка, нито едно събитие не се провеждали преди римляните да се допитат до боговете. Според преданието още през царската епоха в Рим се появили така наречените сибилински книги, съставени от пророчицата Сибила от Киме, които съдържали гръцки оракули и пророчества. Към сибилинските книги се обръщали в изключителни случаи и по решение на сената. Публичните празненства, които римляните провеждали били тясно свързани с религиозните култове. Римският календар съдържа голям брой празници в чест на боговете и по своята добра организираност във всички детайли на обредите и богослуженията съперничел на гръцките и източни такива. Въпреки, че римската религия нямала характера на мистичност и тайнственост, тя спомагала за

единение на всички обществен живот.

сфери

от

римския

религиозен

Самата дума „религия” идва от латински език и нейната етимология обединява смесица от страхопочитание и двустранна връзка между бог и човек. Още от ранна детска възраст в семейния живот, по-късно във войската, в живота на града, навсякъде човек бил свързан с боговете, култовете, жертвоприношенията. Римската религия представлява разнолико многобожие, съкровищница, съчетала в себе си набожност, ритуали и духовен живот. Ежедневен живот в Древен Рим

По своята същност семейството-фамилия като основна социална единица в Древния Рим имало патриархална структура. Освен бащата, в него можели да се причисляват майката и синовете, омъжените дъщери и тяхното потомство, както и робите. Бащата – патер фамилиас, разполагал с всички права и отношения в семейството. Той юридически и 20

номинално решавал всички въпроси около съдбата и живота на наследниците, като дори има право върху живота и смъртта им. Също така, само след неговата кончина най-големият син имал право да го наследи, получавайки цялото имущество и робите. Майката водела домакинството и ръководела възпитанието на децата. Жената въобще се ползвала с повече свобода в Рим, отколкото в Древна Гърция. Въпреки това, правата ú на собственост дори върху робите били слаби и относителни. Към свободата в личния живот, обществените порядки в Рим диктували строгост и нравственост. Девойките рано минавали под венчилото. Римското право разглеждало два варианта на брак – в единия жената преминава под властта на мъжа, в другия не. Де юре съществували всички възможни актове на сключване и разтрогване на брак според семейната и обществена подредба на живота в Рим. Естествено патрициите най-строго съблюдавали законовите разпоредби с оглед налагането на властта им в социалната сфера. Родовите имена се предавали във времето, патрицианските фамилни прозвища се допълнили и с характерни за живота и дейността на гражданите епитети. Личните имена са например – Авъл, Гней, Марк, Гай и т.н., но родовите са много повече – Юлий, Клавдий, Емилий и много др. Храната на древните римляни в началото на Републиката се състояла от месни и растителни продукти. Първоначално била скромна, но с нарастването на мощта на държавата покупателната способност на населението ускорила употребата на редки и деликатесни стоки. Най–разпространена била пшеничената каша, употребявали се сирене, мляко, плодове, вино, яйца, кашкавал, медовина, ядки. Тъй като в р. Тибър имало голямо наличие на риба и поради близостта на морето,се развил риболовът – даже започнало развъждане на риби в построени изкуствени езера. Птицевъдството също било добре застъпено. Но като че ли най-голямо внимание се обръщало на отглеждането на лозя и производството на вино – Италия се славела с отличен климат и почви за този отрасъл. Различните области давали наименованията на известните 21

вина – капуанско, талернско, цекубско и т.н. С течение на времето страстта към угощения преминава в разточителство и дори порочност – богатите граждани устройвали пиршества, които прeраствали в гуляи, като храната и напитките се употребявали разточително и в големи количества. Образованието в Древен Рим способствало за изграждане на обществено съзнание и любов към традициите и славата на Републиката. Началото било поставено през третото столетие пр. н. е., когато се откриват частните училища. Момчетата над 7 години се обучавали в четене, писане, аритметика, реторика, ораторство. Учителите били предимно елини – освободени роби, които допринасяли за синтеза между културите. Учебната програма започвала от простите уроци и преминавала към усложняване на придобиването на знания. Заниманията включвали и физически упражнения и усвояване на военна стратегия и тактика. Робите също се обучавали, но от домашни учители. Римляните отдавали голяма почит на боговете Юпитер, Марс, Нептун, Меркурий, Вулкан, Минерва, Венера, Диана, Церера и много други и чествали различни празници и фестивали в тяхна прослава, но празнували и в името на обикновените неща от ежедневието, бита и живота. Церемониите били съпътствани от тържествени процесии, жертвоприношения, театър, пантомима, комедия и различни изкуства. Музиката проникнала във всички области на културата, но тук тя придобила сценичен и концертен характер. Строели се театри, амфитеатри, циркове и всичко това градирало в провеждането на зрелищните гладиаторски борби, средище на които през имперския период станал Колизеят. Стопанската и икономическа уредба на Древен Рим също следвала своята логика – от построяването на първия форум между хълмовете до установяването на закони и йерархия в снабдяването и търговията, през различните служби, организирани в изхранването на гражданите – всичко постепенно прерастнало в стройна система на икономически просперитет. Монетосеченето регламентирало стойността на стоките, данъчната система се усъвършенствала, болниците се увеличили, строителството и архитектурата увековечили силата на извоюваните с битки и военни сражения слава и 22

могъщество. През епохата на империята акведуктите, пътищата, монументалните градежи (дори построяването от император Траян на мост над р. Дунав) показали лицето на една истински зряла и могьща цивилизация. Армия

Когато Октавиан се завърнал победител в Рим след дългите граждански войни, през 29 г. пр. н. е., належащ проблем за него се оказал въпросът как да се справи с огромната армия от близо 70 легиона. Тези сили, нараснали в неустойчивата империя били нужни, когато Рим бил изправен пред големи външни заплахи, но в мирно време били излишни. Въпреки че Октавиан укрепил своята власт, той не желаел да прокламира този факт. Преди всичко, той искал да гарантира лоялността на армията към себе си и покъсно към семейството си, за да се избегнело повторение на гражданската война. Октавиан решил да демобилизира и намали армията в размер на едва 28 легиона (около 150 000 редовни войници). 23

Това означавало, че е необходимо да се намери начин за плащане на около 300 000 ветерани със субсидии на земя по начини, които не били прекалено огорчаващи за тогавашните земевладелци. Август, както се наричал от 27 пр. н. е., бил този, който основал колонии от ветерани, често извън Италия – в Испания, Сицилия, Галия, Гърция, Сирия. Той също така установил 28 колонии в Италия, някои от които станали известни след време, сред които един добър пример е Торино. Огромното богатство на Август позволявало да се плащат справедливи цени за земя в Италия. Приходите на Египет влизали директно в имперската хазна и той притежавал огромна плячка и земя, взети от враговете му. През 6 година сл. н. е. Август създава Militare Aerarium – Специална военна каса, за да отговори на нуждите на легионерите от пенсии за прослужено време. 28 легиона, намалени до 25 след бедствието в Тевтобургската гора, били разположени в размирни провинции, като Tarraconensis (Северна Испания) и по протежение на границите, особено по река Рейн и Дунав, където постоянно били установявани крепости, на мястото на които по-късно се развиват градове като Кьолн или Виена. В началото Рейнската граница била от решаващо значение – с осем легиона, разположени покрай реката, някои в двойни лагери като Кзантен. По-късно Дунавският Лимес става най-важният пункт в отбранителната система на империята. Легионите били командвани от легати, които имали делегирани права (империум) от Август. Той съхранявал само девет групи от поелитната преторианската гвардия в Италия и разположил само три от тях в Рим – малка военна сила за град с почти един милион жители. По границите се плащали по-ниски суми, имало по-леко въоръжен помощен персонал, нает от неримски граждани и всичко това се допълвало от разквартикуваните легиони. Разполагането на границата на войски означава, че не е имало централен резерв, поне докато Септимий Север (193 – 211 г. сл.н. е.) базира легион близо до Рим. Въпреки че критиките за тази липса били отправени срещу Август, на практика това вероятно се дължало на дължината на границите и бавният напредък на маршируващите легионери. 24

Армията станала много мобилна, готова да се движи бързо през границите, а централен резерв под началството на амбициозен командир можело също да окаже заплаха за императорското семейство. Август установил три флоти, за да се запази средиземноморската зона свободна от пиратите, както и флоти по река Рейн, Дунав и Нил, но военноморската сила винаги е била посредствена в сравнение с големите сили по суша. Всички нови наборници се заклевали пред Принцепса, не пред Сената. За разлика от Цезар и Помпей обаче, Август не бил голям военачалник. Той дължал по-ранните си победи (над Антоний например), главно на Марк Агрипа. Образът на императора или на някой от семейството му бил реализиран от imaginifer – стандарта, който е носен от знаменосец, класиран зад aquilifer – орела-носител. Образът на императора се носел заедно с този на римските богове, принасяни му били жертвоприношения и неговият лик се появявал и на бюстове и монети. Това потвърждава проявата на лоялност към Imperator – а или Цезаря. При Август годишната заплата на легионера била 225 динария, а на преторианския войник – 720 динария. На центуриона се плащало двойно повече, а на военните трибуни – четворно. През ІІ в. сл. н. е. в легионите има по 6 200 пехотинци и 726 конници. В епохата на Империята римските легиони имали номера и названия, давани по месторазположението или формирането (І италийски, ІІІ галски, ІV скитски), или по името на императора (ІІІ Августов) или според качествата проявени в боевете (VІ „Железен”, ХІІ „Светкавичен”). В мирно време командването не се ограничавало само с учения и маневри, а използвало войните да строят лагерни укрепления, пътища, мостове и водопроводи. За защита на границите били изградени укрепени линии, които се състояли от ров и вал, защитен от ограда от колове, които били подсигурени от кастели – малки крепости. Типичен пример е границата – лимес от Виена до устието на Дунав. Сред войниците най-разпространен бил латинският език

Римско право Корените на правните принципи и практики на древните римляни могат да се проследят от Законите на дванадесетте таблици (от 449 пр.н.е.) до кодификацията на император Юстиниан I (около 530 г.) Римското право е запазено в Юстинианов кодекс и продължава във Византийската империя, като формира основата на подобни кодификации в Западна Европа, то продължава в общ смисъл да се прилага в голяма част от Европа допреди края на XVII век.

Трите основни стълба на римското право са били както следва: 1. Ius Civile (Гражданско право) е бил корпус от закони, прилаган и валиден за всички римски граждани. 2. Ius Gentium („Право на народите“) е бил корпус от закони от общото право, който е бил прилаган и валиден за всички чужденци и е уреждал техните отношения с римските граждани. 26

3. Ius Naturale – е обхващал естественото право, корпусът от закони, които се смятали общи за всички хора. Praetores Urbani (ед.ч. Praetor Urbanus) са били онези, които са имали юрисдикция над случаите, касаещи граждани. Praetores Peregrini (ед.ч. Praetor Peregrinus) са били хора, които са имали юрисдикция върху случаи включващи граждани и чужденци. Социална структура

Римското общество било строго йерархическо. Робите (servi) формирали най-ниската прослойка, намираща се под тази на освободените роби (liberti). Свободните граждани (cives) – най-горната прослойка в древноримското общество – на свой ред също се делели класово. Най-характерното, но и най-ранното, разделение било на патриции и плебеи. Патрициите можели да проследят произхода си до един от 100-те родоначалници, основали Рим, а плебеите нямали такъв произход. С хода на годините, в късната Република 27

това разделение не оказвало съществено влияние, тъй като представители на плебейски семейства влизали в политиката, а цели патрициански фамилии преживявали тежък упадък. Всеки патриций или плебей, който може да изброи един консул като свой предшественик е имал благороден произход (nobilis); мъж, който първи в своето семейство държи консулство – като Марий и Цицерон – бил известен като novus homo (букв. „нов човек") и давал благородничеството за своите наследници. Патрицианският произход все още давал значителен престиж и много религиозни постове оставали ограничени до патрициите. Но социалното разделение на база военната служба постепенно се превърнало в по-важно. Принадлежността към съответния клас била периодично определяна от Цензорите според имуществото. Най-богатите военни били причислявани към Сенаторския клас – те имали влияние в политическите среди и командвали армията. След тях идвали еквитите, които можели да си позволят притежаването на боен кон и които формирали силна търговска прослойка. Съществували и други прослойки, съответстващи на бойното снаряжение на гражданите. Такива без подобна собственост формирали най-ниския обществен слой. Гласуването в Републиката зависело от социалния статус. Гражданите били събирани в гласоподавателни групи, но групите на аристокрацията се състояли от по-малък представители брой в сравнение с тези на по-бедните слоеве. Гласуването се извършвало в класов ред и се прекратявало, когато мнозинството от тези групи били гласували. Така често бедните граждани не успявали да дадат своя глас. Римлянките пък, макар да споделяли някои основни права с мъжете, нямали пълен граждански статус и по тази причина нямали гласоподавателно право и право на участие в политическия живот. 28

Икономика

Древен Рим упражнявал контрол върху обширни количества земя, с огромни природни и човешки ресурси. По тази причина, римската икономика била преди всичко концентрирана върху земеделие и търговия. Земеделската свободна търговия променила италианския ландшафт и към 1 век пр. н. е. големи гроздови и маслинови насаждения изместили йомен фермерите, които били неспособни да отговорят на зърнените цени от вноса. Анексацията на Египет, Сицилия и Африка (римска провинция приблизително на територията на днешен Тунис) в Северна Африка осигурило продължителна доставка на зърно. В замяна, зехтина и виното станали основен износ за римската провинция Италия. Практикувало се е двустранно сеитбообращение, но фермерската продуктивност била ниска, около 1 тон на хектар.

Същевременно формите на индустрия и производство били малобройни. Добре развита подобна дейност били разработването на мини и копането на камъни от кариери. По този начин се осигурявал базов строителен материал. В производствен план продукцията била сравнително слаба, тъй като работилниците и фабриките били малки и давали работа на по 10 – 12 души. Тухлените фабрики обаче представлявали по-крупни предприятия, наемащи около стотина работници. Икономиката в ранната Република се основавала предимно на дребната собственост и платения труд. В резултат на активната военна политика обаче, робите се превърнали в изключително евтина и изобилна работна ръка, затова към края на Републиката римската икономика била силно зависима от робския труд (на робите както с умения, така и без). Робите съставяли 20% от населението на Римската империя, и около 40% в града Рим. Наемният труд ставал икономически изгоден само при Римската империя, когато войните спирали и цената на робите се покачвала. Въпреки че разменната търговия била широко използвана (често и при събиране на данъци), Рим притежавал силно развита монетна система, включваща монети от месинг, бронз и благородни метали. Те били в обръщение в границите на цялата империя, а археологически разкопки са открили римски монети дори в Индия. Преди III век пр. н. е. из централна Италия медта в империята била търгувана по тегло, в небелязани бучки. Оригиналните римски медни монети ас са имали номинална стойност от един римски паунд мед, но в действителност са тежали по-малко. Така римските стандарти за монетите, като средство за размяна, съществено надвишавали същинската цена на метала. След Нерон започва понижаването на сребърния денарий, като неговата правна стойност е била оценявана като по-голяма с 1/3 от неговата истинска стойност. 30

Конете били прекалено скъпи, а другите товарни животни – твърде бавни, за да може да се развие активна търговия по римските пътища. Именно поради тази причина те свързвали по-скоро военни укрепления отколкото пазарни центрове, и рядко били направени за придвижване с колела. Затова допреди периода на развитата морска търговия (от II век пр. н. е.) доставянето на стоки и търговски артикули до различните провинции на империята било сравнително ограничено. Но през периода на морската търговия транспорта по море се оказал с 60 пъти по-евтин от наземния, така че е имало голямо количество такива пътувания. Някои икономисти като Питър Темин смятат Римската империя като базирана на пазарна икономика. Култура

Език Родният език на римляните е латинският – италийски език, чиято граматика не разчита силно на словореда, а предава значение чрез система от представки и наставки, които се добавят към граматическата основа. Латинската азбука се основава на етруската, която пък сама по себе си произлиза от гръцката. Въпреки че достигналата до нас древноримска литература е написана почти изцяло на класически латински (изкуствен, силно стилизиран и изтънчен литературен език от 1 в. пр.н.е.), в Римската империя всъщност бил разпространен простонароден латински. Граматиката и лексиката му се различавала съществено от класическия, най-вече в произношението. Докато латинският бил основния писмен език в Римската империя, елитните кръгове на обществото били високо образовани и владеели отлично гръцкия, тъй като голяма част от изучаваната от римляните литература била написана на гръцки. В източната половина от Римската империя, която впоследствие станала Византия, латинският така и не успял да измести гръцкия. Експанзията на Римската империя довела до разпространението на латинския в Европа и с течение на времето простонародния латински претърпял развитие и се формирали множество диалекти, от които впоследствие възникнали езиците от романската езикова група. С течение на времето в империята навлезли и чужди религиозни култове, а към II в. християнството започнало бурно разпространение, въпреки гоненията. Император Нерон поставил началото на официална римска политика насочена срещу новата религия, а при император Диоклециан преследванията срещу християните достигнали връхната си точка. Константин I бил първия император, оказал официална подкрепа на християните и узаконил тяхната религия. През 32

391 г. Теодосий I забранил всички империята, освен християнството.

други

религии

Изкуство Гръцкото влияние се наблюдава и в римската живопис, като достигналите днешно време модели са предимно фрески, използвани за украсяване на стени и тавани във вилите на римския елит. Археолози намират образци на римската живопис в Помпей, на база на които учените обособяват четири периода в развитието на това изкуство. През първия период II в. пр. н. е. – средата на I в. пр. н. е.) широко използвани имитации на мрамор и зидария, включително и изображения на митологични персонажи. Вторият стил, наложил се през I в. пр. н. е., прокарал идеята за реалистично изобразяване на триизмерни архитектурни елементи и пейзажи. Третият стил, възникнал при управлението на Август (27 г. пр. н. е. – 14 г.), отрекъл установения реализъм в услуга на скромните украшения. Последният стил, наложил се през I в., прокарал като тенденция представянето на сцени от митологията, запазвайки архитектурните елементи и абстрактни образци. От самото си възникване, римската литература била силно повлияна от гръцките автори. Някои от старите запазени творби са епически поеми, разказващи ранната военна история на Рим. С възхода на Републиката римските автори започнали да пишат поезия, комедия, трагедия и историческа хроника. Технически напредък Древен Рим притежавал изключително развити за времето си технически постижения. Някои от тях се изгубили през Средновековието и били

преоткрити едва през XIX-XX в. Римляните, сами по себе си, не били толкова иновативни и изобретателни, колкото умели в присвояването и видоизменянето на чужди технически постижения. Нови идеи рядко се раждали, и повечето римски нововъведения са по гръцки модел и проекти. И все пак, редица знаменателни технологични открития намерили широко разпространение в империята и довели до неимоверно увеличаване военната мощ и влияние на Рим в Европа. а) архитектура Римляните били особено известни с архитектурата си, включена в категорията Класическа архитектура. По време на Републиката стилът на строене бил почти идентичен с гръцките образци. С изключение на два нови стила на подреждане на колоните и някои др., до края на Републиката не били осъществени съществени нововъведения. Към I век пр. н. е. римляните започнали широко да използват бетона (открит през III век пр. н. е.). Той скоро изместил мрамора от позицията му на най-използвания строителен материал и позволил да бъдат изпълнени редица амбициозни архитектурни проекти. б) пътища Бетонът позволил създаването на издръжливи, павирани пътища, които били ползвани хилядолетие след падането на Рим. Създаването на обширна и ефективна пътна мрежа драматично увеличило властта и влиянието на империята. Била построена с първа основна цел бързото придвижване на римските легиони. Скоро икономическото им значение като търговски маршрути станало огромно, Рим се превърнал в център на тогавашната световна търговия. в) акведукти 35

Римляните построили голям брой акведукти за доставка на вода към градовете и индустриалните центрове, както и за нуждите на земеделието. Водоснабдяването на Рим било осигурено от 11 акведукта с обща дължина от 350 km (220 мили).] Повечето акведукти са били строени под земната повърхност, с малки части от тях над нея – това са тези, които са подкрепяни с арки.

Римски историци Йосиф Флавий, Тит Ливий, Юлий Цезар, Светоний, Публий Корнелий Тацит.

Древен Рим Периодизация 1.Начало на културата Тера мара, бронзова епоха......................около началото на ІІ хил. пр. н. е. 2.Начало на културата Виланова, желязна епоха................края на ІІ-началото на І хил. пр. н. е. 3.Заселване на хълма Палатин ……...около началото на І хил. пр. н. е. 4.Основаване на Картаген .......................................814 г. пр. н. е. 5.Основаване на Рим ......................................754 – 753 г. пр. н. е. 6.Царски период .............................................753 – 509 г. пр. н. е. 7.Борба между патриции и плебеи, 36

завоюване на Италия .......................................V – ІІІ в. пр. н. е. 8.Приключва завоеванието на Италия ...................265 г. пр. н. е. 9.Първа пуническа война ..............................264 – 241 г. пр. н. е. 10.Втора пуническа война .............................218 – 201 г. пр. н. е. 11.Трета пуническа война .............................49 – 146 г. пр. н. е. 12.Въстание на Спартак ....................................74 – 71 г. пр. н. е. 13.Първи триумвират – Цезар, Помпей и Крас.................................60 г. пр. н. е. 14.Гражданска война между Цезар и Помпей……………...49 – 45 г. пр. н. е. 15.Втори триумвират – Октавиан, Антоний и Лепид..............43 г. пр. н. е. 16.Битка при Акций ...................................................31 г. пр. н. е. 17.Завладяване на Египет, смъртта на Антоний и Клеопатра........................30 г. пр. н. е. 18.Управление на Октавиан Август .....................27 г. пр. н. е. – 14 г. на н.е. 19.Битка в Тевтобургската гора .....................................9 г. на н. е. 20.Императорска епоха.....................27 г. пр. н. е. – 476 г. на н. е. 21.Падане на Западната Римска империя.............................476 г. на н. е.