Откъси от древната история на българските земи
Варненският халколитен некропол До откриването на Варненския халколитен некропол науката смяташе, че Европа и нейната югоизточна част – Балканският полуостров са в покрайнините на древния цивилизован свят, като цивилизациите от Близкия Изток – на Месопотамия и Египет. Археологическите разкопки обаче ясно показват съзряване и развитие на древна култура, предхождаща предноазиатските такива и те разкриват процесите на т. нар. металургична революция в Балканските земи в епохата на енеолита. Апогей на развиващото се по това време металургично дело е „златният” некропол край Варна, чиято оригиналност и 1
самобитност не се приравнява с никоя успоредна цивилизация. Некрополът е разкрит през 1972 г. при изкопни работи в северната част на Варненското езеро и е разкопаван до 1991 г. под ръководството на М. Лазаров и Ив. Иванов. Намерените артефакти са изработки от чисто злато, възлизащо на няколко килограма и нямащи аналог с находките от същото време от Европа.
Селището, свързано с Варненския некропол все още не е открито и за него науката предполага, че е било залято от водите на Варненското езеро. В него са регистрирани към осем потънали селища, чието наличие подсказва концентрацията на голям брой население, живяло там, и което се занимавало с скотовъдство и земеделие, с обработката на метали от времето на халколитната (или енеолитната) епоха – 4 600-4 200 години пр. н.е. Тогава в древните общества, населяващи КарпатоБалканския район настъпила повсеместна промяна в материалната и духовна култура, но и настъпила разлика в климата и свързаният с него голям катаклизъм, отъждествяван от някои учени с Библейския потоп. Географското и климатично разположение на Варненския 2
край предлагат удобни места за заселване. Близостта на Източна Стара планина, както и местонахождението на на р. Камчия и р. Провадийска ускоряват развитието на живота там, свързан с употребата на дървен материал, лова и събирателството; от своя страна Черно море предлага риба и морски продукти, лесно достъпни от древните хора. Тогавашният морски залив (днешните варненски езера) е бил най-удобното място за каботажно плаващите в морето плавателни съдове.
Металургичната революция, свързана с Варненските халколитни селища и некропол започва с опознаването и обработването на медта и златото, както и засилването на района като търговски и културен възел на Източночерноморския басейн. Хората от варненския некропол знаели тайните на употребата и металургията на златото и медта, те търгували с хората от поречието на реките Днестър и Волга, както и с тези на юг до бреговете на Средиземно 3
море. Структурата на обществото била доста сложна. Била налице царска власт с наченки на държавна организация. Използването на медта, добивана от рудниците край днешна Стара Загора и обработвана недалеч от там било свързано с хората от Варненския залив, които били вероятно търговци и посредници на този метал. Богатствата открити във Варненския некропол обясняват донякъде тази роля на древните жители на Варненските селища.
Но на първо място трябва да се отбележи добивът и обработването на златото. Установено е, че златото намерено в некропола е 23, 5 карата, в някои от находките има примес на мед, сребро и платина. Златото показва наличието на значителен производствен център. Намерените допълнително керамични съдове, покрити със златна паста разкриват майсторството и владеенето на тънкостите при производството на накити на хората от култура Варна. От разкопаните до сега 7 500 кв. м. от Варненския некропол са разкрити 294 гроба и над 3000 златни предмета, изработени с много вкус и майсторство с тегло около 6,5 кг. Във всеки един от трите вида гробове (различни по тип погребения и начин на 4
полагане на мъртъвците) се открива богат инвентар от предмети, служещи на мъртвия в задгробния им живот. Глинени съдове с богата украса, мидени черупки, множество предмети, изработени от благородни или неблагородни метали за украса, както и изработени от кост стилизирани човешки фигури свидетелстват са умението на древните майстори на Варненската цивилизация.
В ръцете на мъртъвците били полагани оръдия на труда – ножове, брадви, длета, изработени от камък, мед, кост или кремък. Особено богати на златни предмети са празните гробове, или т. нар. символични погребения. Само в един от разкопаните гробове (№ 43 по реда на откриването) били намерени 990 златни предмета с тегло над 1,5 кг. В него са открити останки на мъж на около 45 години, с висок за епохата си ръст от 170 см., с атлетично телосложение. На всяка от ръцете си носел по 5
една масивна златна гривна, а така също и нанизи от раковини и златни мъниста. Пищно украшение, наподобяващо широка яка, украсявало шията и гръдта му. Открит бил и златен фалос, символ на властта, упражнявана от погребания вероятно цар-жрец, намерени са и два медни чука-скиптри, обвити със златно фолио, както и брадва-чук, игла, шило, длето, клин и глинени съдове.
В друг гроб - № 36, са намерени над 850 златни предмета: диадема, обеци, огърлица, нагръдник, гривни, колан, златен чук-скиптър, златен модел на „бумеранг” или „сърп” и много други находки, също ясно посочващи функцията на мъртвия като цар-жрец, или като ковачдемиург приживе. Влиянието на халколитното общество на култура Варна се разпространило далеч на запад и на север, то се разгърнало и сред предците на по-късните шумерско и египетско общество, тъй като могъществото й предхождала възникването на Шумерската и Египетската държава с хилядолетие. Така през V хилядолетие пр. н.е. 6
Варненския залив представлявал най-развития и напреднал район в Европа. Негов северен партньор е културата Болград в Южна Бесарабия.
Най-важен фактор за гибелта на Варненската култура представлява повсеместната климатична криза, свързана с покачването на световния океан през VІІІ-V хил. пр. н. е., която обхванала цяла Югоизточна и Централна Европа. Съществуват две версии за покачването нивото на Черно море – едната обяснява покачването с преливането на Средиземно море през Босфора, заляло сладководното дотогава Черно море, а другата, подкрепена например от древногръцкия историк Страбон - сочи преливането на Черно море в обратна посока, чрез запълването на черноморския басейн от сладководните реки Днестър, Днепър и Дунав. Друг важен фактор за края на културата на Варненския халколитен некропол може да се търси в нашествието на развиващите се в южните степи на Русия номадски племена (първи опитомили коня). При проучването на праисторическите селища археолозите намират следи от пожари – ІV хил. пр. н.е.7
това може би служи за доказателство, че насилствена гибел унищожил варненската култура. Най-обяснимото становище за края на Варненската цивилизация вероятно се крие в синтеза на всички тези причини за край и смърт. Предхождаща близкоизточните общества варненската култура няма аналог в Европейската история. По своето значение тя се откроява като прародител на европейските цивилизация и изпреварва изящните творения на цивилизациите на Месопотамия и Египет. Литература: 1. „Митология на златото”, Ив. Маразов, София 1994 г.; 2. Сайт на археологическия музей Варна. Архитектура на траките. Казанлъшката гробница. Севтополис
Българските земи са люлка на древна култура. Намерените следи от живота на първобитния човек още през палеолита свидетелстват, че те са били заселени преди повече от четиридесет хиляди години. 8
Благоприятната климатична и географска среда – важен кръстопът на древните народи, са предпоставка за бързото развитие на селищата и свързаните с тях сгради, обществени места на древните поселения и частните постройки. Близостта на античния свят в източното Средиземноморие ускорило взаимовръзките с етносите на Балканите. Автохонното тракийско население по българските земи започнало да строи свои селища в края на първото хилядолетие пр. н.е. Но най-ранните писмени свидетелства за градостроенето на траките са от VІІІ – VІІ в. пр. н.е. и се съдържат в Омировите Одисея и Илиада.
Запазените паметници на територията на днешна България, които харктеризират тракийското строителство от това време, са долмените – разпространени в Сакар планина, Странджа и Източните Родопи. Те представляват съоръжения с култово предназначение, изградени са от 9
няколко необработени каменни блокове и се състоят от едно или две помещения с четириъгълен план. През края на VІ в. пр. н. е. започва гръцката колонизация на крайбрежията на Егейско, Мраморно и Черно море. Обменът на взаимоотношения с тракийските племена от хинтерланда довеждат до бърз разцвет на гръцките колонии. Различните групи на траките развиват своя държавническа дейност в връзка с останалите народи на Балканския полуостров и тяхната история по свидетелства на античните автори, минава през възходи и спадове от V в. пр. н. е. до проникването на римляните.
Архитектурните паметници на траките имат важно значение за изучаване на живота и културата им. От архитектурата на траките от V–ІV в. пр. н.е. са останали предимно разнообразни по устройство и конструкция гробнични съоръжения, покрити от насипите на надгробните могили. Най-значителните от тях са 10
куполните гробници. Тяхната планово-пространствена композиция е развита симетрично спрямо надлъжна ос и включва няколко помещения, подредени последователно (анфиладно). Гробниците разкрити по нашите земи, съдържат различен брой помещения. Някои се състоят само от погребална камера, а други имат силно издължен корпус, в който пред камерата са разположени едно или две предверия и покрит коридор (дромос). В гробниците намира приложение каменната квадрова зидария, характерна за гръцката монументална архитектура. Кръглата камера е покрита с лъжлив купол, изграден чрез надвесването на квадри с косо изсечени лица. Найзначителен представител на каменните куполни гробници от този период е гробницата при с. Мезек (Хасковско).
През елинистичния период гробищното строителство на траките усвоява нови форми; освен кръгла форма на плана на погребалните камери се прилагат вече и квадратна и правоъгълна. Правоъгълните форми се 11
наричата „македонски тип”. Гробищните съоръжения стават по-малки по мащаб, но за сметка на това декоративните решения на интериора им се обогатяват. Особен интерес представляват гробниците край Пловдив, при Мъглиж и особено куполните гробници от некрополите на Севтополис и гробницата край Казанлък – градени от печени тухли. Използването на печена тухла в тракийското строителство от края на ІV в. пр. н.е. отразава напредването на неговото развитие. С това се отбелязва най-ранната употреба на печена тухла на европейския континент. Най-високи постижения на декорацията на интериора показват стенописите на Казанлъшката гробница, които са уникален паметник на тракийската живопис през елинистическата епоха след смъртта на Александър Велики.
Гробницата край Казанлък, датирана към втората половина на ІІІ в. пр. н.е е паметник със световна известност, нейните стенописи са бисер в съкровищницата на световното изкуство. Открита е през 1944 под надгробна могила в местността „Тюлбето” в северния край на град Казанлък. Гробницата е с малки размери и опростена планово пространствена схема, която включва предверие, покрит коридор (дромос) и погребална камера. Камерата доминира в общата 12
композиция и бележи най- високата точка на нейната пространствена градация. Тя има кръгла форма и е покрита с камбановиден купол. Достъпна е през вход с правоюгълен отвор, оформен с каменна рамка, от която са останали следи от метална врата. Малкият и тесен дромос е с лъжлив свод с триъгълно сечение. Градежът е от печени тухли, стените са облечени отвън с каменна зидария на калов разтвор. От такава зидария е оформено правоъгълното предверие. Стенописите покриват 40 кв. м. стените на дромоса и камерата. Декоративната система е направена в „структурен стил”, в ниската на стената е изобразен триделен цокъл, над него стенната плоскост е оцветена в помпейско червено. В дромоса тя се увенчава с антаблеман без архитрав, с фриз от растителни орнаменти. Над него двете страни на свода са изпълнини от фигурален фриз с военен сюжет. Камерата е обрисувана с фриз с фигурална живопис. Над него е изписан йонийски корниз. По самия купол е развит фризът с трите надбягващи се колесници. Особено място има фризът, изобразяващ погребално угощение. Древните македони завоюват редица тракийски поселения и те приемат прозвището „полиси”, преустроени били в градове – Филипополис (Пловдив), Кабиле (Ямбол) и др.
13
Едва с откриването на Севтополис става възможно проучването на характера и архитектурния облик на тракийския град от ранноелинистическата епоха. Забелязва се гръцко влияние в плана и крепостната систевма, но самобитността на тракийския град играе важна роля в създаването и развитието на елинистическото изкуство. Севтополис, столицата на тракийския цар Севт ІІІ, се издигал на малко плато на левия бряг на река Тунджа на 8 км западно от Казанлък. Той не е споменат от литературни източници и става истинска изненада за строителите на язовир Копринка през 1948 – 1956 г. Той представлявал укрепен център от градски тип. Неговата форма е на неправилен петоъгълник, ограничен от крепостната стена. Градските порти са две, разположени на северозападната и югозападната стена.
Градските улици се пресичат под прав ъгъл и ограничават близки по големина правоъгълни квартали. Жилищата са малко, но са обширни и имат голям брой помещения. Обособената резиденция на царя е отделена от другите квартали с крепостна стена, снабдена с две четириъгълни кули. Тя се състои от една сграда – дворецът (тюрзис). Той съдържа голяма зала за пиршества и жилището на владетеля, както и светилище на великите тракийски божества. Въпреки заемките от 14
харктерните за гръцките градове черти, Севтополис е оригинален град, пригоден към местните условия, той достига най-голям икономически и политически разцвет през първата половина на ІІІ в. пр. н. е. Животът в него прекъсва окончателно към края на същия век след опустошителни разрушения и пожари. Литература: 1.”Архитектурното наследство на България”, арх. Ст. Самов, София, 1972 г. Херодот и тракийските племена
15
Етнокултурните връзки между древните елини и тракийските племена започнали по време на Древногръцката колонизация по бреговете на Егейско, Мраморно и Черно море. Тесните икономически и търговски взаимоотношения между двата народа добили своя разцвет през V в. пр. н.е., когато наред с възхода на изкуството, културата и мисълта на гърците, се поставило началото и на древногръцката историография. Най-виден представител на историческата наука в древногръцкия свят бил малоазийския историограф Херодот от Халикарнас – наречен „баща на историята”. Неговите съчинения дали представа за историята, бита и културата на древните траки, били забележителни по своя смисъл и най-красноречиво описали географията и характера на племената от тракийската диаспора. Херодот бил най-древният историограф, от когото в наши дни е познато съчинение в пълен текст. Той написал първата книга от исторически характер – “Историята”, която по- късно била разделена от александрийските филолози на девет части, всяка от които била кръстена с името на една от музите. Самата “История” била написана по времето на “пентеконтаетията” (50-годишният период, или „Класическата епоха” в гръцкия свят), когато гръцкото робовладелско общество достигнало връхната точка на своето развитие, период през който гърците отблъснали персийското нашествие и избухнала Пелопонеската война. Тези събития спомогнали елините да се заинтересуват от своята и тази на съседите си, история. „Историята” на Херодот не само запознавала с географските и етнографски сведения на множеството гръцки и негръцки земи и народи, тя ги съчетавала около главната си идея – описание на културния, политическия и военен живот на древните хора. Счита се, че Херодот е бил повлиян от две течения при написването на труда си. На първо място от своите предшественици – логографите, от които наследил интереса към миналото. Формата и похватите за 16
разказване на минали събития също били взаимствани от тях. По-голямо влияние обаче той получил от дългия си престой в Атина. Неговата „История” станала пъстра и увлекателна книга, не абсолютно достоверна, на места наивна, но извънредно богата на факти и разнообразно съдържание. За да събере материали за своята книга, Херодот предприел дълги и трудни пътешествия. Посетил Египет, Сирия, Северна Арабия, Вавилония, Македония, но найважното за нас – ходил в Тракия и районите по Северния бряг на Черно море. Там той разпитвал и се интересувал за всички сфери от живота на тракийските племена – от техните предания, митове, нрави, обичаи, облекла, въоръжение, като проявявал особен интерес към религиозните им вярвания . Ето какво пише той:
„Тракийският народ е най-голям от всички народи след индийския. Ако той се управляваше от един господар и беше единодушен, той би бил непобедим и много по-силен от всички други народи. Но това е невъзможно и надали може да стане някога, затова траките са слаби. Те носят много имена, всяко племе 17
според страната си, но всички имат приблизително еднакви обичаи, с изключение на гетите, травсите, (живеещи в Родопите, на изток от р. Места, б.а.), и траките, които живеят над крестонците, (които живеели при изворите на р. Галико в дн. Македония, б.а.).” Тракийската диаспора (територия), която описва Херодот има следните географски очертания: Границата й започва от Черно море при нос Емине и върви на запад по билото на Стара планина до връх Остра, оттам тръгва на юг и по билото на Гълъбец, Ихтиманска Средна гора и Шумнатица стига до връх Мусала в Рила. От Мусала върви на изток до Равни чал, оттам отново тръгва на юг и върви по Родопското било, разделящо Чепинската от Разложката котловина, върви по Доспатската планина и през връх Виденица стига българо-гръцката граница при Каинчал, която следва на изток до връх Циганско градище (на гръцки Гифтокастро, на турски Ченгене хисар). Оттам слиза на юг към Места (на гръцки Нестос), която следва до Егейско море или следва границата на ном Ксанти с номите Драма и Кавала. От устието на Места границата на Тракия следва северното крайбрежие на Егейско море. Към Тракия принадлежат и Егейските острови Самотраки (в превод от гръцки Тракийският Самос). В Античността географското понятие Тракия обхващало и днешна Северна България, Северна Добруджа, както и някои части на Източна Македония и днешна Източна Сърбия, или до реките Вардар и Южна Морава, т.е. всички земи, които били населявани от траки. В тези земи живеели описаните от Херодот тракийски племена: на одрисите – по долното течение на р. Марица, с главен град Ускудама (вероятно дн. Одрин); на бесите – по горното и средно течение на същата река, както и в Родопите; гетите – в Североизточната част на Дунавската равнина и долното течение на р. Дунав; между Тимок и Огоста – трибалите, а на изток от тях – мизите. Край бреговете на Черно море обитавали тините, астите, мелинофагите, меландитите, около Мраморно 18
море били разположени апсинтиите и кените, в Галиполския полуостров (Тракийският Херсонес) били долонките. Южните склонове на Родопите населявали корпилите, сапеите и койлалетите. По долното течение на Струма били дероните. На запад от планината Пангей живеели едони и одоманти, северно от нея – сатри, в Петричко – синти и дентелети. Южно от тях от прохода Предел до южния скат на Беласица било позиционирано голямото племе на медите. Днешното софийско поле било заето от племето серди. Всички тези племена имали свое племенно устройство и някои общи обичаи, за които разказва Херодот. Географската среда и условия, в които живеели те предопределяли и нивото на общественоикономическо развитие.
Тракийските племeна, живеещи в близост до морето, както и тези, които били ситуирани по долините на поголемите балкански реки с излаз на море, от рано осъществили контакт с напредналите средиземноморски райони; производителните сили и социалното диференциране взели ярки и конкретни форми. При останалите за по-дълго във времето се запазили родовите 19
връзки и примитивно държавно устройство. Робството не било познато в древногръцкия смисъл, то било патриархално, домашно. Характерно за траките през І хил. пр. н.е. било наследеното от енеолита татуиране, то придобило значението на привилегия на знатните. Херодот пише : „Да бъдеш нашарен се счита благородно”, „Който няма белези, не е благороден”. Други думи на древногръцкия историк обрисуват особеното положение на тракийската аристокрация – „Да стоиш празен и да живееш от война и грабеж се смята за най-хубаво, да обработваш земята – за най-безчестно”. Това подчертава социалното разслоение сред тракийското общество; статутът на жените също показвал наследените от предишните епохи традиции – „траките... използват жените си, за да им обработват земите, да им пазят и отглеждат добитъка и всякак да им слугуват, сякаш са им напълно роби”. А също и – „От жените си се ползуват общо, за да се чувстват помежду си братя е да не изпитват един към други завист, нито вражда.”
20
Отличителното описание на облеклото и въоръжението на траките дава следния Херодотов разказ за гетите: „На главите си носели калпаци от лисича кожа, облечени били с хитони и наметнати с шарени наметала „зейри”. На краката и бедрата си носели чизми от еленова кожа. Въоръжени били с копия за хвърляне, леки щитове и малки мечове.” Траките обичали пъстроцветното облекло, това личи и от останалите изображения в тракийските гробници, разкрити от археологията, тракийските жени били изкусни тъкачки. Металообработването и добивът на метали въобще било широко разпространено сред тракийските племена. На много места – в Родопите, в Стара планина, в Странджа и в Средна гора съществували находища на благородни метали, рударството придобило голямо значение и ювелирството се разпространило навред из тракийските земи. Намерените златни съкровища и днес поразяват със сръчност, прецизност и майсторство на изработката.
Херодот ни е оставил и подробно и интересно описание на тракийската религия. За погребалните обичаи той пише: 21
„Травсите при раждане и смърт вършат следното: сродниците сядат около новороденото и го оплакват, че толкова много злини ще трябва да изтърпи и при това изреждат всички човешки страдания; умрелия пък погребват в земята с радост и веселие, като изброяват от колко злини се е отървал и изтъкват пълното му блаженство.” За погребалните традиции на богатите и аристокрацията на траките Херодот разказва: „Богатите погребват така: трупът държат изложен три дни, колят разни жертвени животни и се угощават, като най-напред оплакват умрелия, след това го погребват, като го изгарят или просто заравят в земята. После издигат могила и устройват разни състезателни игри...”. „От боговете почитат само Арес, Дионис и Артемида. Отделно от народа царете почитат Хермес повече от всички други богове, кълнат се само в неговото име и изкарват от него своя произход.” Уеднаквяването на божествата при Херодот проличава при наименованията на тракийските богове като Залмоксис, Дарзалас и Еагър - те се отъждествяват с гръцките такива.
22
Богинята Артемида е всъщност тракийската Бендида. Тя била старо тракийско божество, чийто култ бил разпространен и в Мала Азия. Първоначалната й хтонична функция впоследствие се променила - богинята обединила в своя образ плодовитостта на земята, на хората и на животните. В оброчните паметници, останали от траките тя е представена като жена-ловджийка, наметната с традиционната „зейра”, обута е във високи кожени чизми и в краката й обикновено лежи куче или друго животно. Най интересен и любопитен от боговете на тракийските племена бил Дионис. Бог на виното и лозята, на съзидателните природни сили – той бил изобразяван като весел мъж, увенчан с лозов венец, с чаша в едната ръка и тирс в другата – жезъл, обвит с бръшлян. Неговите спътници – сатирите и вакханките пеели и танцували, възбудени и опиянени от виното. Найизвестното светилище на бога било в Родопите, там се намирало и прочутото прорицалище, подобно на Делфийското.
Но най-пленяващ бил образа на Орфей – певецът от тракийските планини и гори, който заразявал всички същества със своята музика. Легендата говори, че той слязъл в подземното царство и измолил от Плутон да му бъде върната на земята неговата любима жена, рано загиналата Евридика. На излизане от мрачния Тартар 23
обаче, Орфей се обърнал да погледне дали тя го следва и тя била загубена навеки за него. Орфей загинал трагично, разкъсан от вакханките, но и мъртва главата му продължила да пее и лирата му свирела все тъй омайващо. Дълбокото въздействие на религията на траките и оригиналното светоусещане дали отражение в гръцката литература и духовна култура. В Елада проникнали и се затвърдили тракийските култове, характерният за античността синкретизъм обединил религиозните образи и уеднаквил обичаите, традициите и богослуженията в идейния свят на древните хора. Богатата и разнообразна история на тракийски народ по свой начин обогатява античната история, придава й оригиналност, самобитност и характерни черти. За съжаление липсата на писменост, или неразчитането все още на такава, принуждава днешният изследовател да търси информация главно в археологическите находки и в описанията на тракийската история от древногръцките историци. Все пак информацията на историографа Херодот спомага точно да се определят бита, нравите и традициите на древните траки. Колоритно описани и любопитни, те ярко илюстрират живота и религията на този древен народ. Литература: 1.”Траките и Античният свят”, проф. д-р Хр. Данов, М. Манова, София 1959 г. 2.”История на Света”, т. ІІ, Анри Ефентер, под ръководството на Жан Гийом и проф. Г. Бакалов, София, 2008 г.
24
Аполония Понтика (Созопол)
С развитието на древногръцката цивилизация и налагането на полиса като господстваща единица в Средиземноморския свят борбата за териториално и стратегическо надмощие довежда и до създаването на помалки градове - т.нар. колонии. Създаването на тези градове – емпории, подвластни на града майка до голяма степен е резултат от т.нар. Велика гръцка колонизация. Причините, с които много изследователи обясняват това явление са социалните кризи, предизвикани от неравното разпределение на поземлената собственост. Това неравенство е продиктувано от нарастващата урбанизация на не особено големите градове-държави. Гръцката колонизация на Евскинския понт (Черно море) протича в непосредсвена връзка – контакт с местното население. Проф. А. Фол смята, че колонизацията в смисъл на завоевание е неправилно становище - намирането на дървен материал, минерални находища и продукти от първа необходимост създават условия за мирна комуникация с местното тракийско 25
население. Така протича и основаването на западнопонтийската древногръцка колония Аполония Понтика. Едно голямо и за съжаление слабо проучено праисторическо селище съществувало между ІV –ІІ хил пр. н.е. в пристанищния залив е първото засвидетелствано човешко население на територията на древния град Аполония. Селището вероятно е било наколно и както показват стотиците открити черепи на диви животни, жителите му са се занимавали с лов и риболов, а към края на съществуването му и със земеделие. Стотици керамични съдове показват разпространението и развитието на занаяти.
Археологическите разкопки по хълмовете около антична Аполония и на полуострова, по който днес е разположен стария град показват, че в средата на ІІ хил. пр. н.е. територията на съвременния град е обитавана от население с битова култура характерна за траките. От Херодот знаем името на тракийското племе обитавало созополските околности скирмиани. Племенната територия на скирмианите се простирала в земите около Меден рид – една откъснала се от Странджанския масив планинска верига, ограждаща като дъга морския бряг от н. Атия до Маслен нос. Сведенията за Аполония идват от антични автори, които поставят създаването й в 610 26
600 г пр. Хр. от преселници от Милет и Фокея. Археологическите сведения от Аполония идват най-вече от некропола на античния град, които общо взето потвърждават датировката на градския център, като го отнасят още в архаичната епоха. Засега обаче некрополът не дава сведения за самото начало на колонията, но някои изследователи обясняват това с факта, че колонистите са били предимно млади хора и първите следи от погребения би следвало да са от покъсен етап от създаватето на града. “Созополския полуостров тогава е бил остров, съединен с о-в Кирик и Юлита. Провлакът съединяващ днес стария град с континента, се е образувал след V в пр.хр., когато жителите на античния град са насипали каменен път” (Б. Димитров, “Аполония вечния град”). Предполага се че нивото на водата в древността е било с 5 метра по – ниско, някои автори отчитат 10 м.
Съвременните археологически разкопки откриват част от античната крепостна стена (нейните основи), 27
която е под средновековната крепостна стена. Също така те разкриват, че уличната мрежа и в Античността и в Средновековието съвпада сравнително със съвременната. Археолози откриват в земята различни предмети на бита – керамични амфори, керамични кратери с рисувани изображения по тях, антични котви, теглилки, керемиди и др. При тогавашната висока раждаемост населението на полиса бързо надхвърлило 5 000 души, което направило Созополския полуостров тесен за населението. Тогава започнало ново преселение на аполонийци по крайбрежието. Аполония създава нови селища които нямали независим статут, а били част от града – държава. Това са Анхиало (днес Поморие), Антея (Атия), Херсонес (Маслен нос), Урдовиза (Китен), Авлеутейхос (Ахтопол) и др. Някои изследователи смятат, че населението на Аполония (VІ в пр. Хр.) надхвърляло 30 000 души. Затова градът се наричал Аполония Магна. Основният закон на Аполония бил създаден през 560 г. пр. н. е. от древногръцкия философ Анаксимандър.
Аполония е един от първите градове, който сече монети още от ср.на VІ в. пр. Хр. Много често от изображенията на монетите до нас достигат важни сведения свързани не само с точната датировка, а и с 28
проблеми свързани с икономическия, политическия и духовен живот на жителите на града. На по-ранните монети на Аполония присъства свастика, която в древността се свързвала със слънчевия култ, т.е. с бог Аполон. На реверса е изобразявана котва, морски рак и буквата А, която е гербът на Аполония. По късно свастиката е заменена с маска на Горгона със змийски коси. В края на V в. пр. Хр. в обръщение е пуснат диабол, където Горгона е заменена с главата на Аполон. През V в пр. Хр.средство за размяна са били и т. нар. монети стрели – част от тях имат допълнителни изображения котва, котва и буквата А, само буквата А и дори магистратски инициали. През І в. пр.Хр. започват да се секат и по-едри монети – тетрадрахми, които подобно на диаболите са с главата на Аполон, но в полето край котвата е изписано името на градски магистрат. Теглото им е 16,85 гр. На друг тип тетрадрахми Аполон е представен в цял ръст, държейки лък и лаврово дръвче. Предполага се че това е е образът на статуята, която се е намирала в града. Градът спира своето монетосечене със завземането му от римляните.
29
Божествата в Аполония - Понтика са обилно засвидетелствани в надписи. Почитани са Аполон Лечителят, главният бог на града, Кибела и Ге - Хтония. Силно присъствие има и Дионис. Историята на град Аполония познава върхове и спадове, първите деситилития на града са потънали в мрак, античните автори споменават твърде рядко града. През 513 г. пр. н. е. градът бил превзет от персийския флот при похода на Дарий срещу скитите, но тъй като флота бил съставен главно от кораби на малоазийските гръцки градове аполонийците не понесли големи загуби.
В началото на V в пр. Хр. на Балканите настават промени, които са изключително благоприятни за бързия разцвет на Аполония. Терес, царят на одрисите успява да обедини траките в единна тракийска държава, нарасва търговския обмен меду одриската държава и гръцките 30
понтийски колонни, в това число Аполония. Находките от сребърни аполонийски монети, сечени V – VІ в пр. н. е. показват геотграфския обхват на действние на аполонийските търговци. Аполонийски монети се срещат в Горна Тракия в равнината от Бургас до Пазарджик. Особено многобройни са съкровищата от аполонийски монети в Североизточна България и румънска Добруджа. Аполония води продържителна война с Месембрия за солниците в Анхиало, заради високата цена на солта и поради факта , че тя е била изключителна рядкост. Войната завършила без подписването на мирен договор.
През елинистическия период продължава разцвета на Аполония, но когато на Балканите се появяват римляните започва нов етап от историята на древногръцката колония. Съюзница на Митридат срещу римляните, Аполония загубва своята независимост след похода на Лукул. Римският военачалник безмилостно разрушава, опожарява и разграбва града. Оттук той 31
отнася в Рим прочутата бронзова статуя на Аполон Лечител, творение на Каламис, висока 13 м. със стойност 50 таланта – една огромна за времето сума. Така за Аполония започва нов период. Един надпис изчукан върху мраморна плоча свидетелства, че един от оцелелите жители на града, тракиецът Медок Терул, възстановил със свои средства крепостните стени, обществените сгради и храма на Аполон. Така Аполония вече като част от римската република продължила съществуването си. Едва в началото на ІV век, с големите политически и етнически промени в Римската империя и израстването на Константинопол в източната й част Аполония възвръща предишното си значение. С това е свързано и новото име на града – Созополис (град на спасението).
32
В понтийската контактна зона ярко е изразено съчетанието между елинските и тракийските култове и обреди, това е отличен пример за междукултурно пространство, в което свободно си взаимодействат две различни панидеи. Сътрудничеството между елини и траки пропива цялата история на града Аполония, получаването на аполонийско гражданство от тракийски аристократи, стоково паричния обмен и културното взаимодействие характеризират многоликия процес на взаимоотношения между двата антични етноса. По късно по времето на римското владичество двата етноса водят паралелно съществуване в рамките на световната империя, традициите се смесват с космополитния начин на живот.
С разпадането на Римската империя Созопол oстава в територията на новосъздадената империя - Византия. 33
Градът се включва в границите на България през 812 г., когато хан Крум с войските си го превзема, воювайки с Византия. Созопол става главно българско пристанище на Черно море, през което са се движили търговските отношения между България и италианските републики Венеция и Генуа.
През Средновековието около Созопол се построяват и няколко манастири. Един от тях е "Свети Иван Предтеча", разположен на едноименния остров до града, разрушен през XIV и XV век. За владеенето на Созопол са се водили много битки между България и Византия. Градът многократно е бил ту в територията на едната, ту на другата държава. След падането на България под турска власт през 1396 г. Созопол остава свободен до 1453 г. В града не са се заселвали мюсюлмани и затова той запазил християнския си характер. Мюсюлмани били само 34
управителят на града и неговото семейство. Морската търговия продължавала да бъде източник на добри доходи за Турската империя. Населението е трябвало да срине средновековните си църкви и да се подчини на законите в империята, които не позволявали християнските църкви да са по-високи от мюсюлманин яхнал кон. Върху мястото им християнското население вдигало малки параклиси, като повечето от тях съществуват и днес. В началото на XIX в. Созопол загубил ролята си на голямо търговско пристанище на Южното Черноморие. Риболовът останал единствения поминък на созополчани, и те станали най-добрите рибари в Черно море. В града дори се открива Рибарско училище, което подготвя кадри за модерен риболов с кораби. През годините на войните водени между България и останалите балкански държави (1912 - 1918 г.), гръцкото население, живеещо в Созопол се изселва постепенно, като остават само няколко семейства. В същия този период в града се заселват български семейства бежанци от части на Тракия, които след войните останали в границите на Турция и Гърция. "Градът на спасението" пази следите на хилядолетната история на Черноморското крайбрежие множество археологически находки и паметници. Литература: 1.”Аполония Понтика”, Б. Димитров, София, 2004 г.; 2.”Архитектурното наследство на България”, арх. Ст. Стамов, София, 1972 г.
35