Древногръцката колонизация
Големият брой на древногръцките колонии и тяхното широко разпространение по всички краища на Средиземноморието, което се превръща един вид в гръцко езеро, както и бързото нарастване на богатството и силата на новите градове са забележителното доказателство за напредака на древногръцкия народ през VІІІ-VІ в. пр. н. е. Гражданските раздори и излишното население са основните причини за произхода и разпространението на повечето от гръцките колонии. Те обикновено се основават с одобрението на градоветеемпории, от които произлизат и под ръководството на лидерите на гражданите на градовете-майки поставят основите на колониите. Но една гръцка колония винаги се смята за политически независима от града-майка и е еманципирана от контрол върху нея. Единствените връзки между тях са синовна обич и общи религиозни възгледи. Почти всяка колония е построена върху морски бряг, като обикновено се избира хълм, достатъчно подходящ да се формира Акропол. Древногръцките колонии могат да бъдат подредени в четири групи: 1
1. Тези основани в Мала Азия и прилежащите острови; 2. Тези в западната част на Средиземно море, в Италия, Сицилия, Галия и Испания; 3. Тези в Африка; 4. Тези в Епир, Македония и Тракия.
1.Най-ранните гръцки колонии са основаните на западния бряг на Мала Азия. Те са разделени на три големи групи, всяка от които е свързана с различната етническа гръцка маса. Еолийските градове обхващат северната част на този бряг, заедно с островите Лесбос и Тенедос; йонийците заемат центъра с островите Хиос и Самос, а дорийците - южната част заедно с островите Родос и Кос. Създаването на тези колонии се извършва в резултат на промените на броя на населението на Гърция. То се отнася към времето на завладяването на Пелопонес от дорийците. Йонийците основават колонии, отличаващи се с характера на търговски предприятия; те 2
се стремят към богатство и силна власт, за разлика от еолийските и дорийските си съседи. Сред самите йонийски радове Милет и Ефес са найразвитите, например гръцката литература води началото си от еолийските и йонийски градове в Мала Азия. Омир вероятно е роден в Смирна, а лириката процъфтява на остров Лесбос, където са родени поетите Алкей и Сафо. В йонийските градове са и местата на най-ранните училища, където се преподавала гръцка философия. Талес, който основава йонийската философия е родом от Милет. Също така Халикарнас е един от най-важните йонийски градове, в него е роден Херодот, написал „Историята” си на йонийски диалект.
2.Най-ранното гръцко селище в Италия е Куме в Кампания, разположено близо до нос Мисенум в Тиренско море. Градът бил съвместна колония от еолийски градове в Азия и от Халкида в остров Евбея и в съответствие с общата хронология е основан през 1050 г. пр. н. е. Куме за дълго време бил най-процъфтяващ град в Кампания, но в пети век преди новата ера претърпял време на упадък и тогава град Капуа придобил най-голямо
3
значение. Най-ранното гръцко селище в Сицилия е основано през 735 г. пр. Хр. Извънредното плодородие на земята веднага привлякло множество колонисти от различни части на Гърция и по бреговете на Сицилия елините основали поредица от процъфтяващи градове. От тях Сиракуза и Агригентум, като дорийски колонии, се превърнали в най-силните градове-държави. Сиракуза бил основан от полиса Коринт през 734 пр. н. е. и по време на своя найголям просперитет имала население от 500 000 души и бил заобиколен от градски стени с дължина двадесет и две мили. Нейното величие обаче, принадлежи към покъсен период от гръцката история. Гръцките колонии в Южна Италия започнали да се раждат в почти едно и също време, както в Сицилия. Те дори ги надминали по брой и по значение и толкова много разцъфтяли, че южната част на Италия получила името Магна Греция (Велика Гърция). От тях по-важни били два от найранните и богати градове - Сибарис и Кротон и двата разположени на южноиталийското крайбрежие. Те били с ахейски произход. Сибарис бил основан през 720 г. пр. н.е., а Кротон през 710 г. пр. н. е. За два века те като че ли са живели в хармония и ние знаем малко за историята им до фаталния сблъсък помежду им през 510 г. пр. н. е., който приключил с разрушаването на Сибарис. Сибарис по-специално, постигнал извънредна степен на богатство, а жителите му били толкова известни с разточителство, лукс, женственост и разврат, че тяхното име станало пословично за похотливи хора в древността и съвремието. Кротон бил главното седалище на питагорейската философия. Питагор бил родом от Самос, но емигрирал в Кротон, където успял да се наложи със своите идеи и учение. Той създал един вид религиозно братство, работещо в тясно сътрудничество и обединено от една свещена клетва. Питагорейците вярвали в прераждането на душите и цялото им обучение имало за цел да ги направят умерени 4
и себеотрицателени. Учението на Питагор се разпространило в много от другите градове на Магна Греция. От многобройните други гръцки селища в южната част на Италия са известни градовете Локри, Регий, Тарент. Локри бил основан през 683 г. пр. н. е.; Регий, разположен на пролива Месина, Сицилия, бил колонизиран от Халкида; а Тарент бил колония на Спарта и бил основан около 708 г. пр. Хр. След унищожаването на Сибарис Тарент бил най-мощният и цветущ град в Магна Греция и продължавал да се радва на голям просперитет до подчиняването му от римляните. Гръцките селища в далечните страни като Галия и Испания не били многобройни. Най-прочутият град бил Масилия, съвременната Марсилия, основана от йонийски фокейци през 600 г. пр. н. е.
3.На северния бряг на Африка, между териториите на Картаген и Египет, земята била заета също от гръцки колонисти. Град Кирена бил основан около 630 г. пр. Хр. Той бил колония на остров Тера в Егейско море, която от своя страна била колония на Спарта. Разположението на Кирена било добре избрано. Градът стоял на ръба на редица хълмове, на разстояние десет мили от Средиземно море и имал великолепен изглед. Тези хълмове слизали с няколко последователни тераси до 5
пристанището на града, наречено Аполония. Климатът бил здрав, а почвата се отличавала с изключително плодородие. С тези предимства Кирена бързо нарастнала с богатство и власт и величието й бързо се разрастнало. Кирена основала няколко колонии в прилежащата област, от които Барса, основана около 560 г. пр. н.е.
4. Няколко древногръцки колонии били разположени на източната страна на Йонийско море, Епир и в непосредствена близост до него. От тях на остров Керкира, или както се нарича сега - Корфу, се родили най-богатите и мощни градове в тази област. Керкира била основана от Коринт около 700 г. пр. Хр. и в резултат на търговската си дейност тя скоро се превърнала в страховит съперник на града-майка. По-късно избухнала война между тези две държави и се стигнало до морска битка между флотилиите им през 664 г пр. н. е. Разногласията между града-майка и нейните колонии са често споменавани в гръцката история и са една от причините за избухването на Пелопонеските 6
войни през V в. пр. н. е. Колониите в Македония и Тракия са многобройни, по цялото протежение на брега на Егейско море, на Хелеспонт (Дарданелите), на Пропонтида (Мраморно море) и на Евксински Понт (Черно море); или от границата на Тесалия до устието на река Дунав съществували много древногръцки градоведържави – колонии на градове от същинска Гърция. От тях можем да се спрем върху най-важните. Колониите на брега на Македония били предимно основани от Халкида и Еретрия в Евбея и полуостров Халкидики получил името си от град Халкида. Коринтяните също основали няколко колонии на този бряг, от които например Потидея и Палена заслужават внимание.
От колониите в Тракия най-процъфтяващи били Селимбрия и Византион, основан от Мегара, на който предстояло голямо бъдеще. От градовете в Черно море били най-известни Аполония Понтика (Созопол), Месембрия (Несебър), Одесос (Варна), Дионисопол (Балчик) и редица други. Както се вижда, гръцките колонии се разпрострират върху огромна територия – от 7
Херкулесовите стълбове (Гибралтар) до устието на р. Дон (Азовско море) и от Масилия до Навкратида. Понякога за колонизационна дейност се обединяват няколко града, а най-красноречив пример е Навкратида, тъй като в основаването й участват дванадесет полиса. Запознанството с далечни страни има не само икономически резултати, то допринася за взаимодействието и взаимопроникването на културите. Разширява се кръгозорът на древните гърци. Положени са основите на космографията и астрономията. Литература: 1.”История на стария свят”, Д. Попов, А. Николов, София, 1997 г. Древна Атина (VІІІ в. пр. н. е. – 430 г. пр. н. е.)
8
Древногръцкият град-държава Атина възникнала на територията на областта Атика в южната част на Средна Гърция през VІІІ в. пр. н. е. Тъй като обработваемата земя била малко, гражданите на Атина отрано се ориентирали към търговията с народностите от крайбрежието на Източното Средиземноморие и Черно море. Стокообменът и паричната система получили своето развитие към началото на VІ в. пр. н. е. и постепенно довели до установяването на атинската хегемония в Древно-гръцкия свят. Атинската култура набирала с течение на времето сила, за да се превърне в доминираща през Класическата епоха. Отлични мореплаватели, атиняните разгърнали целият си гений в търговско и военно отношение и отредили съдбата на своята държава да се превърне в първостепенна сила сред гръцките градове.
За изясняване на ранната история на Атина ще приведем кратък откъс от труда на древногръцкия
9
философ от ІV в. пр. н. е. Аристотел, „Атинската държавна уредба”: „В течение на много години след това знатните и народът водели борба помежду си. Не трябва да се забравя при това, че държавният строй бил изобщо олигархически, но същественото било това, че бедните били заробени, и то не само те, но и децата им робували на богатите... Изобщо цялата земя била в ръцете на малцина собственици. В случай, че бедните не платели наема, те могли да бъдат отведени в робство заедно с децата си... От тогавашните политически злини найтежко и най-горчиво било, разбира се, описаното по-горе робско полжение на народа. Впрочем народът роптаел и срещу всички останали порядки в държавата, защото може да се каже, че той бил напълно безправен.”
Казаното разкрива общественото устройство на Атина в началната ú история, когато населението се 10
деляло на аристокрация и демос /народ/. Родовата аристокрация владеела земята, а голяма част от обикновения народ обеднявала и задлъжнявала. Властта принадлежала на знатните, а демоса в продължение на VІІІ – V– в. пр. н. е. се борел за привилегии и права. Атина страдала от същата политическа и социална криза, както останалите древногръцки градове през VІІ – VІ в. пр. н. е. Няколко плахи опити за реформи през VІІ в. пр. н. е. пропаднали и младият и амбициозен Килон се опитал да наложи тирания. Благородниците се възпротивили; ръководени от рода на Алкмеонидите, те избили съмишлениците на Килон.
След този неуспех атинският законодател Дракон съставил много строг кодекс в областта на правораздаването, който носел неговото име; той уточнил мерки, според които самоволието и могъществото на знатните родове се оказали доста ограничени. Но социалната криза изисквала необходимост от радикално решение. Това станало задача на мъдреца 11
Солон, който заел длъжността архонт с пълни законодателни правомощия (по подобие на другите държави по това време Атина се управлявала от 9 висши длъжностни лица – архонти, избирани от средата на родовата аристокрация). Той започнал с опрощение на всички дългове и с премахване на техните последствия върху гражданите и имотите. Заробването за дългове било забранено. Солон реформирал и системата на мерките и теглилките. Благодарение на среброто от мините в Лаврион в южния край на Атика, паричните емисии добили призната стойност на търговския пазар.
Солон разделил населението на четири категории според притежаваното имущество. Аристокрацията и богатият демос се слели в една категория. Участието в управлението на държавата се определяло според притежаваната собственост. Солоновите реформи поставили основите на посетнешния демократичен режим на Атина. 12
Но тридесет години след Солон, през 561-560 г. пр. н. е., Пизистрат, атински аристократ, с преврат завзел властта и наложил тирания. Два пъти свалян от нея, той предал преди смъртта си тиранията на синовете си – Хипарх и Хипий, които управлявали мирно до 514 г. пр. н. е. Хипарх впоследствие бил убит от Хармодий и Аристогейтон, а Хипий бил прогонен през 510 г. пр. н. е. След падането на тиранията се в атинския държавен живот се оформили две партии – едната – привърженица на аристокрацията и на Спартанския съюз, а другата, ръководена от Клистен от рода на Алкмеонидите, държаща на страната на народа. Клистен се наложил над противниците си и въвел нови, демократични, реформи. Победата на Атина от 506 г. пр. н. е. над беотийците и халкидците, ú донесли земи в Евбея, на които тя за пръв път заселила колонисти, наречени клерухи. С новата си политическа уредба и своята армия, градът заел решителна роля в събитията, довели до конфликт между гръцкия свят и азиатската империя на персите.
13
Периодът между Гръко-персийските и Пелопонеските войни (480 – 430 г. пр. н. е.) е известен като пентеконтаетия, времето, когато Атина заема челно място в политиката и военното дело на Древногръцкия свят. Съперничеството между нея и Спарта довежда до големия междугръцки конфликт – Пелопонеските войни, но именно в него градът на Палада разгърнал гения си в областта на правото, демокрацията и културата. Половината столетие, получило името Периклов век, или Класическа епоха, озарило древногръцката цивилизация с блясък, който сияе до ден днешен.
Историкът от V в. пр. н. е. – атинянинът Тукидид описва ярко положението, в което се намирали двата враждуващи лагера – „От Гръко-персийските войни до 14
Пелопонеската война спартанците и атиняните ту воюваха едни срещу други, ту срещу собствените си съюзници, които искаха да се освободят от тяхното влияние, ту, сключвайки примирие, непрекъснато подобряваха военните си средства и обогатяваха опита си в сраженията.” Издигането на мощта на Атинската държава заплашила хегемонията на Пелопонеския съюз. Военначалникът Темистокъл бил изпратен в Спарта да води преговори, докато атиняните възстановили Дългите стени, свързващи града с пристанището Пирей. Това била искрата, възпламенила враждата между Спарта и Атина.
Доверието от Темистокъл било снето малко по-късно и пред новия водач на Атинската аристокрация – Кимон, сина на Милтиад, застанала задачата да се неутрализира влиянието на Спарта и да се ограничат исканията на атинския демос за по-демократични преобразования. 15
Победител над персите, затвърдил гръцкото право над Егейско море, Кимон разгърнал политиката си в проспартанска линия и естествено това довело до преобразуване на политическите тенденции вътре в Атинското общество. Спарта изпаднала в големи затруднения на собствена територия, продиктувани от съперничеството на Аргос и Третата месенска война. Кимон дори се включил в потушаването на илотския бунт, но Спарта разтълкувала поведението на атиняните като опит за намеса във вътрешните ú дела. Кимон бил остракизиран от своите съграждани и така през 461 г. пр. н. е. властта в Атина заели демократите Ефиалт и Перикъл.
Атина не само продължила войната с Персия, но и предявила претенции към Спарта и съюзниците ú. След серия външнополитически и военни акциии, Атина разширила влиянието си в континентална Гърция и Югоизточното Средиземноморие. Тя създала военен съюз между гръцките градове-държави и заела лидерството в решаването на политическите и военни дела в древногръцкия свят. Атина установила истинска хегемония, архе, създавайки Атинския морски съюз, в който нейните съюзници вече се превърнали в подчинени 16
участници в политиката на атинската държава. Те били длъжни да внасят т. нар. ежегоден форос - данък, който първоначално включвал доставянето на кораби и войници, но впоследствие станал паричен. Преместването на съюзната хазна от Цикладските осторви в самата Атина показва до каква степен този полис се издигнал в решаването на общогръцките проблеми. Броят на полисите, влизащи в архето наброявал около 250. Атина не само ръководела съюза, но и се намесвала пряко във вътрешните дела на градоветеучастници. Това се изразява в създаването на клерухии – земеделско-военни поселения, имащи за цел да държат в подчинение съседните градове; такива били създадени по всички крайбрежия на Егейско море и станали опора на Атинското могъщество.
Съпротивата на отделните полиси срещу великодържавието на Атина се изразило в открити военни действия, но срещнала твърда политическа воля от страна на лидера на съюза, премахването на центробежните сили в него получило главна роля в изграждането и опазването на Атинския морски съюз.
17
Атина се наложила като първостепенна сила в Егейския регион. Вътрешната политика на атинския полис се характеризира с демократизирането на социалната сфера, издигане на културата и изкуството, в решаване на всички проблеми, пречещи на мощта и развитието на държавата. Върховен орган на управлението се превърнало народното събрание – еклесията. В него се решавали всички въпроси за войната и мира и тези, засягащи съюзниците на Атина. Изслушвали се отчетите на длъжностните лица, избирали се магистрати, обсъждали се продоволственото снабдяване, военните нужди, обществените строежи. Гласувало се с явен и с таен вот, всеки пълноправен гражданин имал правото да гласува и да внася законопроекти, да участва в политическия живот на страната.
Постоянният действащ орган на управлението било булето. Неговата дейност се характеризира със съвещателни функции, но то било и място за решаване на проблемите, внасяни в еклесията. Хелиеята било също така, важно държавно учреждение, в което участвали всички слоеве на атинското гражданство - в него се 18
водели съдебните дела и то било създадена така, че да ликвидира възможностите за злоупотреби. Цялата власт се упражнявала от т. нар. колегии, управляващи всички сфери от държавния живот на Атина. Най-важна била тази на десетте стратези, които били пълководците и дипломатите на външната атинска политика. Най-важният извод от това е, че в държавния строй на този град-държава се изкарвали на преден план не само правото на собственост и привилегии на атинския гражданин, но и свободата на личността.
Въпреки, че пришълците, жените и робите нямали никакви политически права, истинските атиняни се радали на участие във всички области на политиката, правото и културата, като и във войската. Управлението на демоса обхващало не повече от 20 процента от населението на Атина, властта била упражнявана от
19
малцина, но възможностите на гражданите за изява били неограничени. Демократичните реформи, проведени от Ефиалт, ликвидирали съществуването на аеропага и в негово лице волята на аристокрацията. Те получили при управлението на Перикъл своя разцвет. Последният – племенник на Клистен от рода на Алкмеонидите и син на победителя над персите Ксантип, бил изключителна личност, дипломат и военначалник, но така също и високообразован и културен човек. Заради пламенните речи в еклесията получил от съгражданите си прозвището „Олимпиеца”. Неговото обкръжение включвало всички известни философи, творци и хора на културата от V столетие пр. н. е. Способен и неподкупен, Перикъл заслужил уважението на съвременниците си и се превърнал във водеща фигура в Елинския демократичен свят.
20
Той въвел заплащането на обществените служби в Атина и прокарал редица закони, дали правото и свободата на всеки, дори и беден гражданин да участва пряко в делата на държавата. Икономическото засилване на града, съчетано със социалните реформи отредили пътя на Атина до лидерство и във културната сфера. Перикъл се превърнал в доминираща фигура в овековечаването на славата и могъществото на полиса, намерило отражение в строежа на монументални сгради, създаването на произведения на изкуството, в развитието на театъра и подемът на науката от това време. Всичко се изразило в строежа на Атинския акропол. Монументалното строителство на архитектурния ансанбъл осигурило и работа за нуждаещите се от средства свободни граждани. В него били заети скулптури, архитекти, златари, гравьори и художници, своето място намерили и най-бедните работници, излъчени от найниския слой от атинското общество. Закипяла и културно-просветната дейност, гражданите се възпитавали в дух на добродетел - арете. „Човекът е мярка за всичко”, тази максима заела водещо място в атинския светоглед, одухотворила всички начинания на атиняните, произвела в съзнанието им представата за свободата на индивида. Цялата картина разкрива условията, в които се родила Атинската хегемония. Логично се развило и налагането на влияние от страна на атинската държава, прераснало във война с противниците ú в Древногръцкия свят. Въпреки, че постигнала изключителни победи във военното поприще, градът на Палада не успял да победи. Пелопонеските войни, започнали през 431. г. пр. н. е. довели до упадък на Атинската мощ, завършили с победата на Спарта, на консервативните елементи на елинското общество, но способствали за идеализиране на свободните и величави човешки стремежи. Литература: 1.”Гръцката цивилизация”, Фр. Шаму, София, 1979 г. 21
Древна Спарта
През ІІ хилядолетие пр. н. е. Лакония, както и целият Пелопонес била заселена с ахейско население. Към Х в. пр. н. е. една от последните гръцки групи, съставена от дорийски племена, проникнала в Пелопонес и образувала в Лакония известната от по-късно време държава Лакедемон или Спарта. За разлика от Атина, Милет, Сиракуза и много други градове общественото устройство на Спарта се отличавало с характерни особености. Цялото население било разделено на три категории, между които имало големи различия. Първостепенно значение в Спарта 22
имали само пълноправните граждани, наречени спартиати. Всички спартиати имали еднакви права. Те били осигурени с равни парцели земя, която не можела да се продава и разделя и затова сред тях за дълго време нямало бедни и богати. Така спартанската държава била изградена като община само на равни граждани.
Друга част от населението в Спарта били т. нар. илоти. В илоти било превърнато ахейското население, а след това и населението на другите завладени от лакедемонците земи. Илотите нямали никакви граждански права. Те обработвали земята на спартанците и били основната производителна сила на спартанското общество. Древногръцките историци сравняват положението на илотите с това на робите у другите градове на Елада. А същински роби, като например в Атина, имало много малко. Все пак илотите живеели заедно, обединени в големи групи и се противопоставяли на спартанците; често вдигали въстания, някои от тях били много трудно потушавани. В Спарта имало и трета обществена прослойка – периеки. Те имали право да притежават земя и друго 23
имущество, да водят самостоятелна стопанска дейност, да се занимават с различни занаяти. Лакедемонската държава представлявала военна организация, доминираща над завареното и завладяното население на Пелоронес. Начело стоели двама царе, преди всичко те били висши военачалници. В мирно време се занимавали със съдебни и жречески дейности. Най-важно значение в управлението имал съветът на 28 пожизнено избрани мъже на възраст над 60 години. В него участвали и двамата царе, съветът се наричал се герузия, а членовете геронти.
Ето какво пише Плутарх за легендарния законодател Ликург, поставил основите на военната олигархия : „От многобройните преобразувания, които Ликург въвел, най-съществено било учредяването на съвета на геронтите ... те, присъединявайки се към царете, имали възможност да поддържат народа да не допусне установяването на тиранията. .... Чрез своите държавнически мероприятия успял да преодолее
24
користолюбието на гражданите .... постановил да се използват само железни монети.” Народното събрание в Спарта се състояло от всички спартиати, навършили 30 години. То нямало голямо значение в държавния живот и се свиквало най-често, за да се съобщят решенията на царете и геронтите.
Битът на спартанците се отличавал от този в другите гръцки градове, тъй като още от най ранна детска възраст спартанците се упражнявали в служба на държавата, всичко било подчинено на военната организация; философията и другите науки и изкуства били нежелани. Ето и част от бойна песен на поета Тиртей, посветена на военното възпитание на спартиатите : „И тъй, младежи, бийте се, като останете здраво сплотени един до друг в бойните редици, като не давате на другите пример за срамни бягства или пък за жалка страхливост. Запазвайте в сърцата си своя дух крепък и готов за велики подвизи, когато потеглите на бой с врага.” Въпреки легендарната си военна мощ, основана на прочутата спартанска фаранга, лакедемонците не били добри мореплаватели и не познавали обсадното изкуство. Цялото им внимание било насочено към огромното мнозинство илоти, които трябвало да държат в непрекъснато подчинение. 25
След завоюването на пелопонеската област Месения спартаците направили опит да присъединят и Елида, Аркадия и Арголида. През VІ в. пр. н. е. Спарта наложила постепенно могъществото си и на политическа основа положила началото на Пелопонеския съюз. Пред силата на оръжието към него се присъединили Елида, Сикион, Коринт, Егина и дори Мегара от Средна Гърция. В съюза не влезли само Аргос и Ахея, които останали самостоятелни. Формално всички членове образували военна лига – симмахия, начело със Спарата, чиято ръководна роля личала и от формулата „ спартанците и техните съюзници”. Спарта диктувала волята си и във висшия орган на лигата – ежегодно свикваното общо събрание. Амбициите й се опрели в хегемонията на другата могъща древногръцка държава – Атина, и сблъсъка между двете сили било само въпрос на време. Въпреки солидарността помежду им, проявена при Гръкоперсийските войни през V в. пр. н. е., разликите в самите устои на държавата, културата и военната организация в двата лагера довели до избухването на т. нар. Пелопонески войни (431-404 г. пр. н. е.), които завинаги отслабили и разделили древногръцкия свят. Литература: 1.”Гръцката цивилизация”, Фр. Шаму,София, 1979 г.
26