History BG by Momchil_Lazarov

Момчил Лазаров

История на България

София, 2013 г.

Предговор Книгата „История на България” от М. Лазаров, писана в продължение на няколко години има за цел да предложи както различен, така и традиционен подход в изследването на българската история. Тя е съобразена и с най-новите тези и доказателства в науката, и с всички необходими факти за пълното изясняване на историческите процеси, обусловили развитието на българската нация. Трудът започва с кратка история на така да се каже предците на българите – тракийските племена. През дългите години на живота на Средновековна България са проследени основните моменти от възходите и паденията на българската държава през епохата на Първото и Второто българско царство, до завладяването на България от османците. Обърнато е внимание на конкретните исторически събития, но съдържанието е разширено с някои важни исторически проблеми, като изследването на делото на братята Кирил и Методий, Богомилското учение и дейността на последния патриарх на Втората българска държава, Евтимий. В темите за българското Възраждане са описани предпоставките, особеностите и развитието на българската национално-освободителна революция, довела до Освобождението на страната от османско владичество. В историята на Третата българска държава авторът се старае да покаже дългият път на българската национална идея и нейният крах в кръвопролитните балкански и световни войни. Книгата завършва с подписването на Ньойския договор и приключването на І-та световна война, защото необходимата дистанция на времето предполага пренаписване на съвременната българска история. Ползването на различни исторически източници е съобразено с изследванията на големите български историци и известни ученимедиависти. Така „История на България‖ от М. Лазаров се превръща в сериозно, но също така интересно и научно-популярно четиво.

Ив. Златков

Съдържание: 1. Древните траки 2. Обединението на славяни и прабългари. Създаване на

българската държава 3. Териториално разширение на България при управлението на българските ханове 4. Покръстването на българите 5. Кирил и Методий и техните ученици 6. Цар Симеон Велики и „Златният век” на българската култура 7. Богомилството 8. България при наследниците на цар Симеон. Цар Самуил и падане на България под византийско владичество 9. Въстанието на Асен и Петър 10.Цар Калоян 11.Могъществото на България при цар Иван Асен II 12.Второто българско царство 13. Цар Иван Александър и наследниците му. Падане на България под османска власт 14. Патриарх Евтимий 15.Хайдутите 16.„История Славянобългарская” 17.Българското Възраждане 18. Априлското въстание 19. Националноосвободителното движение 20.Освобождението на България 21.Съединението на България и Сръбско-българската война 22.Политически живот в Третата българска държава 23.Македонският въпрос 24.Балканските воини 25.България през І-та Световна война

1. Древните траки (краят на II хил. пр.н.е.-VII в.)

Траките (на старогръцки: Θρᾷκες, на латински: Thraci) са един от най-известните и загадъчни народи на древността. Те са етнокултурна общност от индоевропейски племена, населяващи областта от егейското крайбрежие на Балканския полуостров до Карпатите, от Черноморския бряг до р. Морава, и от р. Дунав до земите на северозападна Мала Азия. Хипотезите за произхода на траките са много, но като основна може да се приеме, че те идват от североизток около средата на ІІ хилядолетие пр.н.е., смесват се със завареното автохонно (местно) население на Балканите, а по-късно се обособяват в отделни групи. Траките живеят на отделни племена, всяко от които се стреми да запази своята самостоятелност и да образува отделна държава.

За първи път името „траки” се споменава от древногръцкия поет Омир в „Илиада”, където с това име е обозначено населението на Тракийски Херсонес (Галиполския полуостров). Името „траки” е събирателно на множество племена, които обаче не се различават по своя етнос, а просто носят имена на царско-жречески династични фамилии: одриси, гети, трибали, едони, беси. Самото название „траки” на гръцки първоначално има смисъл на „смел”, „храбър”, което покъсно преминава в противоположно значение — „остър”, „див”, „груб”, „суров”, „необуздан”. Писмените извори за траките са много оскъдни и имат главно гръцки произход. Поради липсата на своя писменост и писмени извори тракийската история се гради главно на чужди сведения и на археологическия материал. Според древногръцкия историк от V в. пр.н.е. Херодот траките са най-многобройният народ на земята след индусите. Ето какво пише той: „Ако тракийският народ се управляваше от един господар и беше единодушен, той би бил непобедим и много по-силен от всички други народи. Но това е невъзможно и надали може да стане някога, затова траките са слаби.

Те носят много имена, всяко племе според страната си, но всички имат приблизително еднакви обичаи...”

В земите на тракийската диаспора на Балканския полуостров живеят описаните от Херодот племена: одрисите – по долното течение на р. Марица с главен град Ускудама (дн. Одрин); бесите – по горното и средно течение на Арда и Марица, както и в Родопите; гетите – в Североизточната част на Дунавската равнина и долното течение на р. Дунав; между Тимок и Огоста – трибалите, а на изток от тях – мизите. Бреговете на Черно море (Евксински понт) обитават тините, астите, мелинофагите, скирмианите и меландитите. Около Мраморно море са разположени апсинтиите и кените, в Галиполския полуостров (Тракийският Херсонес) - долонките и травсите. Южните склонове на Родопите населяват корпилите, сапеите и койлалетите. По долното течение на р. Струма се намират дероните. На запад от планината Пангей живеят едони и одоманти, северно от нея – сатри, в Петричко – синти и дентелети. Южно от тях от прохода Предел до южния скат на Беласица е позиционирано голямото племе на медите. Софийското поле е заето от племето сарди. „Тлъстопочвената” тракийска земя, както я нарича Омир, е много плодородна. Траките отглеждат основните земеделски култури, като пшеница, овес, ечемик, просо, лен и коноп. Сеят различни зеленчуци, развиват овощарство и лозарство. Тракийското жито и вино са прочути в целия античен свят. Траките се славят и като опитни пчелари. 5

Отглеждани са различни видове дребен и едър добитък, добре развито е и коневъдството. Ловът и риболовът също имат важно стопанско значение. Развити са домашните и някои специализирани занаяти — рударство и металообработване, ювелирство, грънчарство, кожарство, дървообработване и др.

Основната част от населението обитава малки села с прости жилища и стопански сгради, заобиколени с дворове. Мъжът е господар в тракийския дом, а многоженството е познато според гръцките автори. „Тракийците използват жените си, за да им обработват земите, да им пазят и отглеждат добитъка и всякак да им слугуват, като че ли са им роби‖ , твърди Платон. Ражданията, браковете и погребенията стават поводи за ритуали, съпроводени с ядене, пиене и различни забавления. Според Херодот „Травсите при раждане и смърт вършат следното: сродниците сядат около новороденото и го оплакват, че толкова много злини ще трябва да изтърпи и при това изреждат всички човешки страдания; умрелия пък погребват в земята с радост и веселие, като изброяват от колко злини се е отървал и изтъкват пълното му блаженство”. Траките са невъздържани в пиенето на вино, устройват пирове, на които имат обичай да разменят дарове с гостите си. На тракийските селяни, съставляващи тракийската пехота, противостои аристокрацията. Тракийската аристокрация включва царете и техните семейства, както и приближените до тях лица. Местните благородници, наричани в историята „парадинасти” са само полузависими от царската власт. Те, както и обкръжението им, формират царската свита и елитната военна сила - конницата. Войната се счита от самите траки за „благородна” дейност. Траките също са 6

смятани за едни от най-войнствените сред европейските племена, поради което през цялата античност Тракия служи за неизчерпаем извор на наемни войници.

Знатните живеят в укрепени резиденции сред показен разкош. Начинът им на живот е характеризиран кратко и точно от Херодот: „Да се стои без работа смятат за чудесно, да се обработва земята — за унизително, а да се живее от война и грабеж — за най-добро.” Отличителното описание на облеклото и въоръжението на траките дава следния Херодотов разказ за гетите: „На главите си носят калпаци от лисича кожа, облечени са с хитони и наметнати с шарени наметала „зейри”. На краката и бедрата си носят чизми от еленова кожа. Въоръжени са с копия за хвърляне, леки щитове и мечове.” Траките обичат пъстроцветното облекло, това личи от останалите изображения в тракийските гробници, като тракийските жени са изкусни тъкачки. Металообработването и добивът на метали са широко разпространени сред тракийските племена. На много места – в Родопите, в Стара планина, в Странджа и в Средна гора съществуват находища на благородни метали, рударството придобива голямо значение и ювелирството се разпространява навред из тракийските земи. Намерените златни съкровища и днес поразяват с прецизност и майсторство на изработката. В края на бронзовата епоха родовата тракийска община прераства в патриархална съседско-териториална. Появата на 7

робството обаче, в класическия смисъл, настъпва много по-късно – едва през VІІ-V в. пр.н.е.

По време на Троянската война траки участват в боевете на страната на троянците. Най-ранните сведения за траки в Илиада се отнасят към II хил. пр.н.е. Най-известният тракийски цар е Терей, обитавал Давлида. Във II песен на „Илиада” се споменава Акамант, който се сражава срещу Ахил и бива убит от героя. След смъртта му тракийците отбраняват тялото му от ахейците. В Х песен на поемата се говори за владетеля на едоните - цар Резос, които пристига пред Троя „с конете му чудни, невидяни с превъзходен ръст и цвят, по-бял от сняг”. Друга легенда споменава цар Финей, който е жрец, певец и прорицател в Салмидесос. Подобен мит разказва за цар Диомед, който храни конете си с хора. Богатите и плодородни тракийски земи привличат погледите на древните гърци от континентална и малоазийска Гърция. Гръцката колонизация по Северноегейското, Черноморското и това на Мраморно море започва през VІІІ в. пр. н. е. и трае почти едно столетие. С течение на времето основаните там градове-колонии се превръщат в независими градове-държави – средища на оживена търговия и занаятчийско производство. По-важни гръцки колонии са Аполония (Созопол), Месембрия (Несебър), Одесос (Варна), Дионисопол (Балчик), Бизоне (Каварна) и др. По време на Класическия период тракийските земи са подложени на нашествия и 8

грабежи от страна на скитите от север, а от югоизток — от Персийската империя.

Преди да започне Гръко-персийските войни, персийският цар Дарий I завладява Тракия през 512 г. пр.н.е., за да си осигури база за война с гръцките полиси. По време на похода към Гърция през 480 г. пр.н.е. войските на сина му Ксеркс I отново минават през Тракия. През V век пр.н.е., вероятно в началото на Гръко-персийските войни, вече е създадена тракийска държава. Известно става новообразуваното Одриско царство, което около 428 г. пр.н.е. се простира от северното крайбрежие на Егейско море от поречието на Стримон (Струма) до Евксински Понт (Черно море) и обхваща на северозапад териториите до устието на река Иструм (Дунав). Според Тукидид, Терес I е първият цар на одрисите, който придобива власт над няколко тракийски племена. По време на Пелопонеската война одрисите се бият като съюзници на Атина и постигат успехи срещу врагове й. Синът на Терес, Ситалк, навлиза с внушителна армия от 150 000 воини в Македония. След споразумение с атинските врагове одриския цар се връща обратно. Особени успехи във външната политика Одриското царство има през първата половина на ІV в. пр.н.е. по времето на цар Котис I, който се налага като суверен над югоизточната част на Балканския полуостров. Неговият син Керсеблепт се съюзява с Атина, но македонският цар Филип ІІ взима като пленник един от синовете му и през 351 г. пр.н.е. превзема западната част на Тракия и я прави част от своята държава. През 341 г. пр.н.е. и източната част на Тракия е 9

окупирана. Назначени управлението.

са

военни

стратези

за

ръководене

на

През 335 г. пр.н.е. Александър Македонски предприема поход в тракийските земи. Когато той потегля на Изток, тракийските племена начело с цар Севт ІІІ (329 г. пр.н.е.) отново повеждат борба за независимост. След 323 до 281 г. пр.н.е. в тракийските земи съществува елинистическо царство, управлявано от Александровия пълководец Лизимах. В този момент идва нашествието на келтски племена на Балканите, които на връщане от плячкосването на Делфийското светилище, основават в Тракия свое царство, просъществувало до 212 г. пр.н.е. През елинистическия период тракийските земи стават сфера на влияние на държавите-наследници на Александровата империя – Македония, Сирия и Египет. Не след дълго те стават обект на завоевателните амбиции на Рим. Тракийските предели са от особено значение за римляните като предмостие за завоевателни войни на север - в Дакия, на югоизток - през Черноморския басейн към Азия. През 46 г. от н.е. след дълго съпротивляване Тракия става провинция 10

на Римската империя. В покорените на юг от Дунав тракийски земи се създават римските провинции Мизия и Тракия. С установяването си в тези територии римската власт предприема заздравяване на долнодунавския лимес (граница), за да подсигури новосъздадените провинции срещу нахлуването на племената на даките. Целият І в. протича под знака на укрепителни мероприятия: изградени са военни лагери-кастели, укрепления и бурги (кули).

Урбанизацията на Мизия и Тракия и изграждането на широка мрежа от пътища изиграват важна роля за икономическия и културен напредък на градовете в тези провинции. След завладяването на Тракия от Римската империя през I в. от н.е. тракийските племена възприемат много от римската култура. Някои от римските императори са родени в Тракия и се смятат за траки по произход. Периодът ІІ-ІV в. е време на икономически подем на римските провинции, населени с траки и през него укрепват и се развиват големи центрове на Римската империя, като градовете Улпия Ескус, Никополис ад Иструм, Нове, Августа Траяна, Марцианопол, Диоклецианопол, Улпия Сердика и др. След падането на Западната римска империя варварските нашествия обезкървяват тракийските земи. Готите, хуните и други племена опустошават провинциите Мизия и Тракия, като те се превръщат в буферна зона на Източната римска империя (Византия). Упадъкът на градовете на Тракия, намаляването на броя на населението и повсеместната криза през периода V-VІ в., характеризират живота в късноантичния тракийски свят. 11

С нахлуването и заселването на славяните на Балканския полуостров през VI в., започва постепенното асимилиране на траките, някои анклави от които се запазват в планинските райони чак до XIV в., а а в науката е изказано предположение, че техни наследници са каракачаните. Разцветът на тракийската култура започва през V в. пр.н.е. по време на възхода на Одриското царство. Прекрасни паметници от тази епоха са намерената от проф. Китов златна маска на цар Терес, куполната гробница край Старосел, стенописите от Казанлъшката и Александровската гробници и изящните златни съкровища, намерени край Враца, Летница, Панагюрище, Рогозен, Вълчитрън и др.

Тракийската култура е тясно свързана със задгробните представи и вярвания у траките. Главни тракийски богове са Залмоксис, Дарзалас и Еагър. Богинята Бендида е старо тракийско божество, чийто култ бил разпространен и в Мала Азия. Дионис е бог на лозята и виното, на съзидателните природни сили, изобразяван е като весел мъж, увенчан с лозов венец, с чаша в едната ръка и жезъл, обвит с бръшлян, в другата. Неговите спътници – сатирите и вакханките пеят и танцуват, възбудени и опиянени от виното. Найизвестното светилище на бога е в Родопите, там се намира и прочутото му прорицалище, подобно на Делфийското (вер. в Преперикон). Орфей – певецът от тракийските планини и гори, който заразява всички същества със своята музика е почитан навред в тракийските земи. Легендата говори, че той слиза в подземното царство и измолва от бога на подземното царство Плутон да му бъде върната на земята неговата любима жена, рано загиналата Евридика. На излизане от мрачния Тартар обаче Орфей се обръща да погледне дали тя го следва и така съпругата му остава навеки загубена за него. Орфей загива трагично, разкъсан от вакханките, но и мъртва главата му продължава да пее и лирата му свири все тъй омайващо. През Римската епоха изкуството и културата на древните траки са тясно свързани с техните религиозни вярвания в божеството, 12

наречено „Тракийски конник”.

Той е най-разпространеното и тачено тракийско божество, често изобразявано върху каменни плочи като конник-ловец, наричан Херос. Почитан е в множество тракийски светилища от римската епоха (І-ІІІ в.). На оброчните тракийски плочки е представян в ловни сцени или просто в движение. В по-сложните сцени конникът може да се движи към олтар, до който има дърво с увиваща се в клоните му змия. До олтара понякога е изобразена жена (жени) или жертвени животни. Понякога конникът е съпътстван от куче или помощник. Чести негови атрибути са копието и плячката. Но началото на ІV в. донася налагането на християнската религия, като официална в Римската империя. В градовете на Тракия започва строителството на внушителни християнски църкви и гробници. Забележителни примери са Късноантичната гробница край Силистра от ІV в., Старата митрополия в Несебър и Червената църква край Перущица. В края на Античната епоха със своята култура и традиции, траките оказват значително влияние върху новите заселници на Балканския полуостров - славяните и прабългарите, и заемат своето място във формирането на българската народност. 2. Обединението

на славяни българската държава (681 г.)

прабългари.

Създаване

на

Към края на VІ – средата на VІІ в. на Балканския полуостров настъпват коренни промени в политическия и етническия живот на населението. В резултат на Великото преселение на народите и разпадането на Римската империя се ражда Славяно-българската 13

държава, която става защитник на славяните и прабългарите от експанзията на византийци, авари, хазари и франки. Тя съдейства пряко за формирането на българската народност и за създаването на българската култура. В резултат от сливането на двата етноса се поставя началото на средновековната българска цивилизация. Славяните и прабългарите създават и утвърждават нова политическа сила, която оказва влияние върху цялостния европейски средновековен свят. Създадена в условия на външна заплаха, новата държава представлява политическа организация, която превъзхожда традиционните родово-племенни институции и е способна да защити двата етноса. Липсата на значителна разлика в общественоикономическото развитие у прабългари и славяни ускоряват държавно-строителните процеси, характерни за тях в досегашното им развитие. Предпоставка за изграждането на обща държава е и познанството между двата народа по време на войните им срещу Византийската империя. Първите сведения за славяните са от І – ІІ в., когато римският историк Тацит ги назовава с общото име „венеди”. Древната им територия зе простира от Карпатите до Балтийско море и от река Одер до реките Днепър и Днестър.

В резултат на Великото преселение на народите част от славяните напускат своите първоначални територии и разделяйки се на три клона – западен - „венеди”, източен - „анти” и южен „славини” заемат териториите северно от Източната римска империя. Южните славяни - славини се заселват в римските провинции Панония и Дакия (дн. Унгария и Румъния). Славяните водят уседнал начин на живот, който дава отражение върху техния бит, живот и култура. Основният им поминък е земеделието, но също така те оглеждат и домашни животни. Развити 14

са занаятите ковачество, грънчарство, дърводелство, тъкачество и др. Селищата се строят близо до реки и езера, къщите се изграждат от плет и глина. Основна социална клетка при славяните е родовата община, оглавявана от старейшини. Родовите общини образуват отделно племе, управлявано от княз. Властта му е ограничена от народно събрание - „вече”, в което влизат всички мъже-воини. В така наречения стадий на „военна демокрация” се намират всички славянски племена, взели участие в създаването на Славянобългарската държава. В религиозните представи на славяните е застъпено обожествяването на природните сили. Върховен бог е Перун – създателят на мълнията и гърма. Почитани са: богът на стадата и подземния свят – Волос, богът на плодородието – Дажбог, богът на огъня и занаятите – Сварог, богинята на красотата, брака и любовта – Лада. Славяните вярвят в свръхестествени същества като вили, самодиви и русалки. Извършват жертвоприношения и се прекланят пред различни идоли, разпространен е фетишизмът – преклонението и вярата в чудодейната сила на дървета, камъни и различни предмети. Основен погребален ритуал е трупоизгарянето.

В началото на VІ в. славяните започват системни нападения над териториите на Византийската империя. Достигат и стените на Константинопол. Походите за съпътствани от масови разорения и отвличане на местно население, освобождавано в последствие срещу паричен откуп. Особено активни славяните са по времето на император Юстиниан І (527-565 г.). Византийската дипломация се опитва да привлече на служба във войската славянски групи, да противопостави племенните общности едни срещу други. 15

Експанзията спира със създаването и утвърждаването на Аварския хаганат, подчинил славяните в Панония. Но не задълго обединени аваро-славянски отряди започват отново да нападат застрашително земите на империята. От 584 г. до 658 г. те обсаждат Солун шест пъти и започват трайно да се настаняват в византийските територии. Променя се етническия състав на населението на Балканите. Късноантичните народи на траки, готи и ромеи постепенно са асимилирани. Славяните достигат Пелопонес и о-в Крит. Имената на различните славянски племенни обединения са сагудати, берзити, севери, драгувити, смоляни, зерци и милинги, велезгити, ваюнити. В хода на славянските нашествия част от паметниците на римо-византийската цивилизация по балканските земи са разрушени и унищожени. Сринати са цели градове, църкви, редица селища опустяват. Но при досега си с по-напредналата ромейска култура славяните усъвършенстват занаятите си, нараства бойното им умение. Появява се частната собственост. Родовата община се заменя с териториално-съседската. Историкът от VІ в. Йоан Ефески отбелязва: „Те разбогатяха – имат злато и сребро, стада от коне и много оръжия и се научиха да воюват по-добре от ромеите.‖ По такъв начин на преден план излиза нуждата от нова форма на политическа организация – т. нар. военноплеменни съюзи. Тяхна основна цел е запазване и разширяване на завоюваните територии. Племената на север от Стара Планина образуват Съюза на седемте славянски племена и Северите. Именно по това време на Североизток се появяват прабългарите. Естествен съюзник, съюзът на славяните влиза в допир с държавно-строителната традиция у прабългарските племена.

Прабългарите принадлежат към тюрско-алтайската езикова и етническа общност. Основен техен поминък, характерен и за всички азиатски племена е скотовъдството, отглеждат коне и едър добитък. 16

Първоначално те се намират в непрекъснато движение, обусловено от нуждата да се търси храна за многобройните стада. След установяването си на север от Кавказ прабългарите постепенно преминават към полуномадски начин на живот и започват да строят селища. Жилищата им представляват палатки, наречени юрти, изработени от кожа. По-късно започват да ги вкопават в земята, като ги групират по 20-30 на едно място и така образуват т. нар. аули. Прабългарите обработват кожи, метали, глина, изработват керамика. Основна социална единица е номадската община, чиито членове са свързани с кръвно родство. Няколко рода съставляват племето, начело с вожд – хан, познати са наименованията на много племена – оногундури, котраги, утригури, кутригури и др. В резултат на връзките с империята на ромеите се усложнява и разслоява племенната общност. Отделни родове съсредоточават властта си над племената и придобиват първостепенно значение в политическата организация. Известни са родовете Дуло, Угаин, Кубиар, Чакарар, Ерми и др.

Властта на хана се превръща в наследствена. Наличието на строго централизирана власт в племената е обусловено от постоянната външна заплаха. Религиозният светоглед у прабългарите включва вярата в една необикновена свръхестествена сила, имаща свойството да обитава всички осезаеми предмети и да преминава от тях в човека. От такава сила са обладани кръвта, човешката глава, мечът, конската опашка, времето, определени дни и часове. Прабългарите извършват гадания и жертвоприношения. Наред с вярата в тази въздесъща сила, прабългарите почитат едно върховно божество – Тангра (Небето). Той е създател на земята и небето. За да го умилостивят древните българи правят и човешки 17

жертвоприношения. Силно развит е тотемизмът. Почитат се като тотемни (родови) животни - кучето, вълкът, заекът и др. Прабългарите имат и календар, в основата на който стои 12годишен лунен цикъл, всяка година от който носел названието на почитано от тях животно – І година – мишка, ІІ – вол, ІІІ – вълк и т. н. Основен погребален ритуал е трупополагането. Първоначалните територии на прабългарите са в Централна Азия, откъдето се оформят като етнически масив сред другите тюркски племена като хуни, хазари и авари. В първата вълна на Великото преселение на народите част от прабългарските племена са увлечени от хуните и представляват първостепенна военна сила в хунския племенен съюз. Първото сведение за „българи” се съдържа в Анонимен римски хронограф от 354 г. В периода от 377 до 453 г. те са част от хунската империя, като участват като атакуваща част в хунската конница. След смъртта на хунския вожд Атила (посочен като пръв прабългарски владетел в „Именника на българските ханове”, Авитохол), прабългарски групи се заселват в Панония (дн. Унгария). Там се съюзяват с остготите и от началото на VІ в. започват системни нападения над византийските земи.

В резултат на миграциите друга част от прабългарите се заселват северно от Кавказ, което е потвърдено от арменски източници. Особена известност сред тях придобиват племената на кутригурите и утигурите, които се вплитат в междуособна война. Победените кутригури преминават в земите на Тракия със съгласието на Византийската империя. Но съвзели се от удара, те, начело с хан Заберган, те нападат и обсаждат Константинопол. Няколко години по18

късно кутригурите приемат властта на аварите. Като част от Аварския хаганат прабългарите влизат в досег със славянските племена. След продължителна борба между отделните етнически групи в Аварския хаганат, прабългарите напускат Панония и предвождани от Алцек се отправят към земите на лангобардите. Там обаче, много от тях намират смъртта, а само една малка група се заселва в Равенския екзархат. Останалите прабългарски групи на север от Кавказ попадат под властта на западните тюрки.

Но в началото на 30-те години на VІІ в. те успяват да извоюват независимост. Обединени около вожда на племето оногундури Кубрат (632-650/651 г.), те поставят началото на политическо обединение, познато като „Голяма (Велика) България”. Тя обхваща земите северно от р. Кубан, Азовско и Черно море и нейната столица е град Фанагория на Таманския полуостров. През 635 г. Кубрат сключва мирен договор с византийския император Ираклий, като с това укрепва властта си се превръща в съюзник (провъзгласен е за „патриций”) на ромеите срещу хазарските племена. Но след смъртта му през 650 г. Стара Велика България се разпада под удара на хазарите. През втората половина на VІІ в. настъпва последното разпокъсване на прабългарския етнос. Най големият син на Кубрат Баян остава в бащините земи и приема господството на хазарите. Помалкият – Котраг се изтегля към поречието на р. Волга, където основава Волжска България. Тя просъществува до ХІІІ в. и нейна столица е град Болгар. Третият син Аспарух (680-700/701 г.) начело на оногундурите поема на запад, преминава реките Днепър и Днестър и се заселва в областта Онгъл (дн. Южна Бесарабия). А останалите прабългари в Панония начело с Кубер отхвърлят аварската власт, преминават Дунава и достигат Битолското поле в днешна Македония. Там в едно със славяните установяват мирни отношения с византийците и сред тях настъпват условия за съжителство и съвместен живот, характерни за прабългарите на Аспарух и славянските племена в Североизточната част на Балканите. Липсата на разлика в бита, икономиката и военното дело между славяни и прабългари, както и съжителството им и общата им външна политика, съдейства за образуването на българската народност като в Мизия и Добруджа, така и в Македония. 19

През 670 г. част от прабългарите, водени от хан Аспарух, заселили се във византийската провинция Малка Скития (Онгъла), с разрешението на византийските власти поемат охранителни функции по границата на империята. Впоследствие те се съюзяват с част от живеещите в провинция Мизия славянски племена (военноплеменният съюз между седемте славянски племена и северите) и де факто нарушават договореностите си с империята. В състоялата се през 680 г. битка с водената от ромейския василевс Константин IV Погонат 40-хилядна византийска армия, Византия е разгромена в битката при Онгъла. Като последица империята е принудена да подпише мирен договор през 681 г. С него Византия признава политическото обединение между прабългари и славяни. По силата на този договор Източната римска империя се задължава да плаща годишен данък на новата Славяно-българска държава. Непосредствено след войната Аспарухова България обхваща земите от северните склонове на Стара планина на юг, до река Дунав на север, и от р. Искър на запад, , от запад – Аварския хаганат, а от изток – хазарите. В съчиненията на византийските хронисти областите северно от Дунав са наричани с общото название „Отвъддунавска България‖ . През 681 г. се поставя началото на сложен и дълготраен процес на изграждане на административните институции на младата българска държава. Въпреки че редица елементи от племенното устройство се запазват, се изгражда новата средновековна българска държава, в която доминиращо положение заемат прабългарите, а съюзно – славяните. Запазва се свикването на народни събрания, по време на които ставали възможни смяната на владетеля и решаването 20

на политическите въпроси. За столица на българската държава е избрано славянското селище Плиска.

По своя характер създадената славянобългарска държава е от раннофеодален тип със силно изразена централна власт. Раждането на Българската държава има и силно отражение в историята, политиката и културата на Средновековна Европа. Започва нов период от историята на Европейския континент – Средните векове, в който в дълги периоди от време Българската средновековна държава достига до водещо място и първостепенна роля в областта на международните отношения. Сливането на славяните и прабългарите в една държава прави възможно формирането на българската народност. 3. Териториално разширение на България при управлението на

българските ханове (701-852 г.)

Последните години от управлението на основателя на българската държава хан Аспарух остават неизвестни за историята. Предполага се, че той загива в битка срещу хазарите през 700-701 г. На престола се възкачва неговият син – хан Тервел (700/701-721 г.), достоен продължител на делото за политическо утвърждаване и просперитет на младото българско ханство. Хан Тервел умело използва дипломацията и военния натиск срещу Византия с цел постигането на териториално разширение на българската държава и налагането на централната власт. Намесата на българския владетел в делата на Източната империя и съдбоносните години на арабско-византийския конфликт определят външнополитическата програма на българския хан и създават предпоставка за засилването и могъществото на България. Българският хан извлича максимални политически дивиденти и престиж за себе си и страната. През пролетта на 705 г. българският владетел потегля със силна войска срещу византийската столица Константинопол. 21

Повод за това е молбата на сваления император Юстиниан ІІ Ринотмет (Носоотрязания) за военна помощ от българите в борбата му с претендентите за византийския престол. В науката съществува предположение, че числеността на българските войски е към 5 000 души, като доказателство за това се сочи най-ранният надпис под Мадарския конник (вероятно изобразяващ хан Тервел). Присъствието на българската армия под стените на Константиновия град се оказва достатъчно за успеха на детронирания император, който прониква в града и взима властта. В отговор на намесата на българския хан Юстиниан ІІ отстъпва на България областта Загоре в Източна Тракия, място със стратегическа важност, откриващо пътят на българите към черноморските пристанища и свързващо столиците Константинопол и Плиска. Освен това императорът дава на Тервел титлата „кесар‖ (на лат. „ceaser”), втората по важност в империята. Така политически е призната властта на хана във владените от него български територии. Три години по-късно Юстиниан ІІ се отмята от съюза с българите и нахлува в Тракия, където е пресрещнат от хан Тервел при Анхиало (дн. Поморие). Ромейската армия е разбита напълно. През 711 г. императорът отново се обръща за помощ към българския господар, който му изпраща 3 000 армейски корпус, но този път Юстиниан не успява да се справи с противниците си и е екзекутиран. През 716 г. между България и Византия е сключен нов мирен договор, регламентиращ мястото на границата, плащането на данъка 22

от империята (на стойност 30 литри злато), търговските взаимоотношения между двете страни.

дипломацията

По това време Константинопол се изправя пред прага на гибелта. Арабската инвазия навлиза в апогея си. През 717-718 г е най-силният сблъсък между двете съперничещи си сили (араби и византийци). Границите на арабския халифат се простират от Атлантическия океан до Индия, от Египет до Каспийско море. Намиращи се в зенита на своята мощ, арабите, предвождани от халифа Сюлейман бен алМалик, нападат Константинопол и по суша, и по море. В този момент решаваща е намесата на българския хан, който заради съглашението си с ромейския василевс Лъв ІІІ напада и унищожава голяма част от арабската войска (между 22 000 и 32 000 души). Тази победа на съюзените европейски сили се равнява на победата на франкския майордом Карл Мартел над арабите при Поатие през 632 г., която завинаги спира арабското нашествие в Европа. Така и на Балканите е поставена преграда пред арабското завоевание на Европейския континент. Успешната външна политика и военни победи на хан Тервел допринасят за укрепването на престижа на българската държава на Европейската политическа сцена и за засилването на българската мощ. След този плодотворен исторически период обаче България навлиза във време на остра вътрешно-политическа криза, която отслабва авторитета и хегемонията на върховната власт и става причина за намаляване на българското влияние на Балканския полуостров. През втората половина на VІІІ в. в България избухват междуособици за ханския престол, които са резултат от борбата между най-силните прабългарски родове Дуло, Угаин, Вокил и др. 23

В същото време на византийския трон се възкачва император Константин V Копроним, който си поставя за задача да унищожи българската държава. Той организира и провежда 9 похода срещу България между 754 и 775 г. В условията на организирането на българската съпротива и във вътрешно-политическия хаос на престола се възкачват един след друг хановете Кормесий (721-738 г.), Севар (738-753/754 г.), Кормисош (753/754-756 г.), Винех (756-760 г.), Телец (760-763 г.), Сабин (763766 г.), Умор (766 г.), Токту (766-767 г.) и Паган (767-768 г.). Едва при управлението на хан Телериг (768-777 г.) вътрешното положение започва да се стабилизира. При хан Кардам (777-802/803 г.), след успешна война срещу Византия, е сключен мирен договор, съгласно който империята отново е задължена да плаща данък на българите. Така въпреки вътрешните сътресения и външният натиск България отново поема курс за постигане на независимо положение и авторитет на страната.

Борбите между родовете спира и се създават условия за политически подем, намерил при управлението на следващия хан Крум (802/803-814 г.) своето блестящо поле на изява. 24

С възкачването си на българския престол хан Крум поставя началото на най-силната и известна династия на българските владетели през епохата на Първата българска държава, управлявали страната до края на Х в. Според един исторически извор родът на хан Крум произхожда от областта Панония (по средното течение на р. Дунав), тогава намираща се под властта на аварите. Към края на VІІІ в. част от Аварския хаганат е завладяна от франките и техният крал Карл Велики. През 805 г. хан Крум напада останалите аварски земи и ги завладява. С това се слага край на историята на Аварския хаганат, обхващащ обширни области между Дунав и Карпатите. Под властта на българския хан попадат славянските племена тимочани, браничевци и абодрити, населяващи териториите на запад от р. Тимок. Българската държава става непосредствен съсед на Франкската империя и се намесва пряко в политиката, както на Източна, така и на Централна Европа.

Отношенията на българския хан с Византия приемат радикален курс след една военна „демонстрация” на константинополския император Никифор І Геник в Тракия. Решителният сблъсък между двете балкански сили е само въпрос на време. Хан Крум решава и успява да присъедини град Средец (София) и територията му към българската държава (809 г.) Очакваната реакция е организирането на поход от византийския василевс на север към българските земи. Добре подготвеният удар на Никифор І кара хан Крум да търси примирие, но то е отхвърлено. Императорът форсира проходите на Стара планина и се оказва пред стените на Плиска. Старата българска престолнина е превзета и опожарена. Отново хан Крум търси споразумение с императора, но той и този път отказва да преговаря. Опиянени от постигнатия успех, византийските войски се оттеглят през Върбишкия проход към ромейските земи. Тогава обаче българският хан с армията си ги пресреща в теснините на прохода и стремително напада императорския стан. Катастрофата за византийците е пълна. Императорът пада убит, войските му са 25

унищожени, а синът му – тежко ранен, едва се добира до Константинопол. Византийският хронист Теофан разказва, че хан Крум нарежда от черепа на падналия император да бъде изкована сребърна чаша, вдигана за наздравица от хана със българските първенци и славянските велможи. Така според едно тълкуване на прабългарската религия скритата сила на убития противник преминава в неговия победител. Битката във Върбишкия проход има огромно значение. За първи път в битка с българите пада убит византийски василевс. Пленен е целият императорски лагер, разгромени са значителни ромейски военни части. Самочувствието на хан Крум намира израз в последвалата нова външно-политическа програма на България – щурмуването на самото сърце на империята – столицата Константинопол. Овладяването на „Втория Рим‖ е предизвикателство не само за най-големите военачалници на епохата, но и за смелия и решителен български хан.

Театърът на бойните действия се пренася в Югоизточна Тракия, където през 812 г. българските войски превземат град Девелт (бл. до Бургас). Хан Крум преселва византийското население в Тракия в Отвъддунавска България с цел да промени етническият състав на населението в новозавладените области. На следващата година византийската власт отказва да поднови мирния договор от 716 г. и българският хан отново нахлува в Тракия. Там извоюва решителна победа край крепостта Версиникия. Така на 17 юли 813 г. хан Крум се появява пред стените на Константинопол. Владетелят извършва езически жертвоприношения, като забива копието си в Златната порта на Константиновия град. Император лъв V моли за мир. На уговорената среща обаче византийците подготвят покушение срещу хана и свитата му, като хан Крум, обсипан със стрели, едва успява да се спаси. Отговорът му е сриването на всички църкви и 26

манастири в околностите на Цариград. Започват големи приготовления за финален щурм срещу византийската столица, като са подготвени тежка обсадна техника, стенобитни машини и съоръжения. Но в разгара на подготовката хан Крум внезапно умира. Така България загубва един от най-силните си владетели, наречен от съвремениците си „Страшни”, не само заради характера си, но и заради голямата си воля за победа. Той превръща българската държава в третата европейска политическа и военна сила на времето си наред с Франкската и Византийската империи.

Освен с военните победи, хан Крум остава в историята със законите си и държавностроителната си дейност. Създадените по негово време закони регламентират установяването на феодалните порядки в българското общество през ІХ в. и съдействат за укрепването на държавна власт. Хан Крум оставя и редица надписи, най-красноречив от които е Хамбарлийският надпис, посветен на победите му над византийците. Енергичният и смел владетел оставя за наследник на трона сина си Омуртаг (814-831 г.). За разлика от баща си хан Омуртаг провежда дипломатическо уреждане на отношенията си с Византийската империя. Подготвяният й съюз с Франкското кралство кара младият български владетел да търси мирно решение на въпроса и така през 815 г. между България и Византия е сключен 30-годишен мирен договор. Част от него е изсечена на Сюлейманкьоския надпис, от който научаваме за уреждането на границата между двете държави, за размяната на военнопленници и за други казуси. Византийските хронисти 27

споменават, че хан Омуртаг се заклева пред християнския кръст, а ромейският император прави езическа клетва за мир. Израз на мирните отношения с Византия става изпращането на военна помощ от хан Омуртаг на византийския василевс, за да потуши опасното въстание на претендента за византийския престол Тома Славянина.

Мирът с империята прави възможно обръщането на вниманието на хана към българско-франкската граница. Славянските племена, присъединени от хан Крум, се отцепват от България и се опитват да се присъединят към Франкската държава. Новият франкски владетел Людовик Благочестиви отклонява пратеничествата на българите, проводени при него и това кара българската дипломация да реши спора по решителен начин. Българска флота навлиза по река Драва и заставя отцепилите се племена отново да признаят българската власт. Ударът е повторен две години по-късно и франките не успяват да помогнат на среднодунавските славяни. Българският хан провежда административна реформа в страната. Премахнат е дуализмът в управлението (между славяни и прабългари), като се създава ново държавно деление на страната, на т.нар. комитати – области, ръководени от комити, подчинени пряко на хана. В съгласие с прабългарската държавностроителна традиция са утвърдени сановете на българските управители и помощници на хана, като този на кавхана, на ичургубоила и др. Болярски съвет прима решенията на хана, съставен от висшата българска аристокрация. Промени са направени и в българската армия – създава се постоянна дружина на хана и опълчение, повишени са строгият ред и дисциплина на българските бойци. Хан Омуртаг разгръща огромна строителна дейност в страната. Столицата Плиска е възстановена, построени са редица големи и помалки крепости, изсечени са множество каменни надписи, найизвестният от които е Търновският, гласящ: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда и нека роденият последен като гледа тези (писмена) да си спомни и за този, който ги е направил.‖ 28

По времето на хан Омуртаг в България са извършени масови гонения срещу християните, тъй като християнството прониква дори в ханския дворец. Най-големият Омуртагов син – Енравота става християнин и затова е лишен от престолонаследието. За наследник на трона е определен третият син на хана – Маламир (831-836 г.). Управлението на хан Маламир продължава само 5 години. За негов висш съветник е поставен кавхан Исбул. Младият хан (съдейки по т.нар. „Маламирова летопис”) присъединява град Пловдив към българската територия след успешна война с Византия. За нарушените мирни отношения с империята говорят и продължилите антихристиянски гонения. Хан Маламир умира млад и е наследен от племенника си хан Пресиян (836-852 г.). Главна негова задача става присъединяването на нови ромейски земи към страната, главно в Македония. Областите около градовете Прилеп, Охрид и Битоля преминават към българските земи. Славяните, обитаващи тези места са главно от т. нар. „българска група” и етническият характер на населението в Македония е близък с този в българската държава. Така нараства и броят на жителите на българската страна. В отговор византийската дипломация настройва срещу българското ханство сръбските племена, които нападат българите и ги побеждават. Сключен е мирен договор между двата народа без териториални промени. Така завършва периодът на управление на българските ханове през VІІІ-ІХ в., който се характеризира с държавна централизация, с изграждането на административни институции и с обединение на българските поданици в историческите български области Мизия, Тракия и Македония. Българската държава се превръща в средновековна монархия, от ранно феодален тип, с добре изградени органи на властта. Всичко това подготвя съдбоносните моменти от историята на българите през втората половина на ІХ в., като Покръстването и разпространението на славянската писменост.

4. Покръстването на българите (864 г.)

Със създаването на българската държава през 681 година се осъществява взаимодействието между етносите на славяни и прабългари и завареното късноантично население в българските земи. Те обаче още не могат да се слеят в един народ, тъй като между тях има съществени различия – племенни, етнически, културнорелигиозни и битови. Такова сливане би станало възможно само ако има единна религия за всички общности, която да наложи общи норми и ценностна система. Необходимостта от християнството се налага и заради обяснението на задълбочилите се социални различия – „божественият произход на всяка земна власт” и „непротивенето на земните владетели”. Християнският монотеизъм, с идеята си за единен Бог, укрепва самодържавието и единовластието в християнските държави. В средата на ІХ век България е могъща държава, но й липсва равнопоставеност по отношение на другите европейски държави, тоест тя се излага на международна и културна изолация. Считана е за варварска държава и страна на езичници и варвари. Нуждата от приобщаване към процеса на развитие на европейската духовна и материална култура, изградени върху християнската религия, налагат приемането на новата вяра. Така към средата на ІХ век в България са налице всички предпоставки тя да бъде приобщена към семейството на християнските държави в Европа. Конкретните политически обстоятелства преди покръстването определят начина, по който става то – от страна на Византия, макар първоначално българският владетел да изявява желание да приеме християнството от Рим.

Синът на хан Пресиян хан Борис (852-889 г.) поема управлението на една значително уголемена по територия държава. Продължаващият българо-византийски военен конфликт е уреден през 856 г., като Византия признава българските завоевания. Сложно е положението на северозападната граница, където България е принудена да воюва едновременно срещу Немското кралство и Хърватско. През 862 г. избухва нова българо-византийска война, която завършва с тежко поражение за българите. Между двете 30

воюващи държави през 863 г. е сключен „дълбок мир”. Българският владетел е принуден да се приобщи към християнството и към Цариградската църква. Пристигналите в Константинопол пратеници са незабавно покръстени. Заедно с тях в България се връща внушителна мисия от византийски духовници начело с един епископ, които започват масово покръстване на българите и подготвят официалното кръщене на българския владетел. Борис І обаче не придава тържественост на постъпването си в християнската вяра и го извършва тайно, като приема името на византийския император Михаил.

Дълго време в историческата наука за безспорно се счита становището на Васил Златарски относно 865 година, като година на покръстването. Той се аргументира с Балшенския надпис – „покръсти се от Бога владетелят на българите Борис, преименуван Михаил, с дадения му от Бога народ в годината 6374 (865 г.)”. Но тъй като горният край на каменната плоча, върху която се намира посоченият надпис, е отчупен, текстът „покръсти се от Бога владетелят на българите” всъщност е въведен от големия български медиевист. Други изследователи приемат 866 година. Но повечето автори считат, че логиката на събитията и сравнителният анализ на различните източници сочат покръстването на българите през 864 година. Междувременно недоволството срещу приобщаването на България към християнството прераства в бунт. Той обхваща вътрешната област на държавата и участниците в него се насочват към столицата Плиска. Но пред стените на престолнината бунтовниците са разгромени от княз Борис І. Петдесет и двама боляри заедно с родовете си са избити. Бунтът е смазан, но основните причини за него са налагането на новата религия и свързаното с него византийско влияние. Отново в науката е изказано съмнение около достоверността на твърдението за решителна разправа на княз Борис с въстаналите български боляри и техните родове. Сред тях важна роля играе тезата 31

за „избиването на 52 болярски рода”.

Тази теза се е вкоренила дълбоко както в историческата наука, така и в множество художествени произведения, които пресъздават Покръстването на българите. За това дава основание тълкуването на глава ХVІІ на знаменитите „Отговори на папа Николай І по допитванията на българите‖ , в която се говори за бунта на българските боили. Така или иначе в българската история е прието да се говори за смазването на езическата реакция в България по този драматичен начин. Непосредствено след потушаването на бунта княз Борис изпраща пратеници при римския папа Николай І, а също така и обширен въпросник от 106 въпроса за всичко, което вълнува българския владетел и приближените му относно покръстването, християнската вяра, обредността и организацията на християнската църква. Стремежът на княз Борис е чрез използването на противоречията между двете църковни средища Цариград и Рим, да осигури независимост на България в църковно отношение и да превърне българската църква в оръдие на държавната власт, а не на чужда сила. През есента на 866 г. заедно с изпратеното многобройно духовенство папата изпраща и своите прочути „Отговори на папа Николай І по запитванията на българите”. Преминаването на българите в лоното на Римската църква усложнява и обтяга отношенията между Рим и Цариград, а същевременно поставя българския църковен въпрос. Византия се принуждава да бъде по32

отстъпчива и да се съобразява с предявените от българския княз искания.

В крайна сметка въпросът за положението и върховенството над българската църква е разрешен през 870 г. на Осмия вселенски събор. На него е взето решение България да премине под върховенството на Цариградската патриаршия, но да бъде обособена като самостоятелна архиепископия. Пристигналото римското духовенство е принудено да напусне страната и на негово място пристига отново византийското, начело с първия български архиепископ Йосиф. Окончателното обвързване на България с Цариградската патриаршия означава и трайно свързване на нейната история, съдба и култура с християнския Изток. С покръстването си българският народ се приобщава към ценностите на християнската цивилизация. Започва изграждането на собствена българска християнска култура, за което способства въвеждането на славянската писменост след 885 година, строителството на църкви и манастири, което показва, че започва да се развива и утвърждава християнският култ в страната. Благодарение на Покръстването започва сливането на етносите и формирането на българската народност, въвежда се ново законодателство, така България се утвърждава като високоразвита средновековна страна. Същевременно обаче в страната прониква византийското влияние, което заплашва устоите на българското княжество. България става член на „византийското семейство на народите”, в което българският княз е считан за духовен син на византийския василевс. Но създаването на самостоятелна българска църква и въвеждането на славянска писменост, както и сливането на прабългари и славяни в обща българска народност запазва самостоятелността и силата на държавата и това в немалка степен 33

подготвя „Златния век на българската култура” и могъществото на България при управлението на цар Симеон Велики (893-927 г.).

5. Кирил и Методий и техните ученици

Налагането на християнството като държавна религия е исторически прогресивно дело и е свързано с името на големия държавник и дипломат княз Борис І. Покръстването на българите и изграждането на самостоятелна българска църква ускоряват процесите на формиране на българската народност, като част от християнските народи. Най-забележителното културно завоевание на българите през епохата на средните векове е създаването на славянската писменост и книжнина. Тъй като в първите години на своето развитие те използват латинска и гръцка писменост, назрява нуждата от създаване на славянска, българска азбука, която да отговори на потребностите на времето. Извършването на богослуженията на чужди езици създава реална заплаха за асимилация и условия за силно проникване на чуждо културно и политическо влияние. Писменост на славянски език е необходима и с оглед на деловата дейност (в управлението и администрацията, в търговията и др.) на славянобългарската държава. Изнамирането, въвеждането и първоначалното разпространение на славянската азбука и книжнина е 34

свързано с имената и делото на братята Константин-Кирил Философ и Методий.

Кирил и Методий са български славяни, родени в Солун. Поголемият брат Методий отрано се отдава на военно-административна служба и е назначен за управител на една славянска област във Византийската империя. Докато Кирил получава блестящо образование в Цариград в прочутата Магнаурска школа. Той привлича вниманието на византийската власт с дарованието и способностите си. През 851 г. в живота на двамата братя настъпва промяна. Те се оттеглят в манастира „Полихрон” на планината Олимп. Тук в продължение на осем години „беседват и прилежно се занимават с книгите‖ . Дългогодишните им занимания довеждат през 855 г. до създаването на славянска азбука. По-късно, с помощта на няколко ученици, двамата братя се заемат с превода на богослужебни книги от гръцки на славянски език. За основа служи солунският диалект на славяните от „българската група”. През 862 г. Великоморавският княз Ростислав поисква от ромейската власт да му бъдат пратени учители и наставници, които да извършват богослужението на славянски език. През 863 г. братята Кирил и Методий заминават за Великоморавия. Там те изграждат самостоятелна славянска църква и славянски училища, обучават голям брой ученици и увеличават обема на славянската книжнина чрез нови преводи. Там обаче те повеждат борба с немското и римското духовенство, привърженици на триезичната догма, според която богослужението може да се извършва само на латински, еврейски и гръцки език. Двамата братя са извикани в Рим, където те блестящо защитават съществуването на славянската писменост, книжнина и богослужение. Там през 869 г. Кирил умира и бива погребан в църквата „Сан Клементе”. 35

Методий и учениците им продължават делото за разпространение на славянската писменост. Методий постъпва на служба при княза на панонските славяни Коцел, по чиято молба папата го ръкополага за епископ на Панония. Съпротивата обаче на немското духовенство проваля дейността на славянския книжовник. Той е заточен в манастир край Елванген. По-късно, новият папа Йоан VІІІ нарежда да се освободи Методий и той да бъде провъзгласен за архиепископ на Великоморавия с център Велеград (874 г.). Повторното завръщане на Кирило-Методиевите ученици във Великоморавия довежда до нов разцвет на славянската култура, писменост и книжнина. Но през 885 г. Методий умира. За свой приемник посочва ученикът си Горазд. Смъртта на Методий е сигнал за немското духовенство да се справи със славянското, респективно с византийското влияние. Със заповед на папата славянският език е забранен за богослужения. Учениците на двамата братя са прогонени и отстранени от църквите. Обвинени в саботаж срещу великоморавския княз Светополк, много от тях са продадени в робство. Оцелелите ученици са прогонени от земите на Великоморавия. Само малка част от тях, под ръководителството на Климент, Наум и Ангеларий през 866 г. пристигат в България. Княз Борис Михаил сърдечно ги посреща и покровителства. Закрилник на Кирило36

Методиевото дело, той посреща с голяма почит наследниците на светите братя в Плиска. През същата година в България пристигат и част от онези ученици, които са били продадени в робство, впоследствие откупени от ромейския император. Сред тях е и презвитер Константин.

Така се създават условия за формирането на две основни средища за обучение на духовници и за книжовно-просветна дейност в България – едното в областта на Кутмичевица (дн. Македония) с център град Охрид под ръководството на Климент и другото в Североизточните български земи с център Плиска, начело с Наум, Йоан Екзарх, презвитер Константин и др. В определената му област Климент Охридски се заема с устройването на училища и скрипториуми, в които закипява денонощна книжовна дейност. За този най-активен период от дейността на първобългарския Учител и Просветител житиеписецът му прави една особено важна бележка: (Климент) „ измислил други писмена (букви), по ясни от ония, които изнамерил Кирил.‖ Става дума за опростяването на глаголицата – глаголическата азбука, която в новия си вид получава името „кирилица”. За по-малко от седем 37

години Климент обучава близо 3 500 ученици, мнозина от които са ръкоположени за дякони и презвитери, за да разпространяват книжовността по цяла България. Цар Симеон го провъзгласява за „пръв епископ на български език”. Св. Климент приема и остава на поста си до края на дните си – 27. VІІ. 916 г.

Наум Мизийски до 893 г. остава в Плиска, където полага основите на Плисковско-Преславския книжовен център. След това наследява св. Климент Охридски, а по-късно се оттегля в манастира „Св. Архангел Гавраил” (дн. „Св. Наум”), където умира. Упоритата работа в книжовните центрове на България скоро дават своите плодове. Гордо звучат думите на Черноризец Храбър: „Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите или в кое време?”, то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?”, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.” Така са изградени основите на започналия през Симеоновото управление „Златен век” на славянското просвещение и старобългарска книжовност и култура. Чрез учениците на св. св. Кирил и Методий България спасява не само епохалното им дело, но 38

сама става център на славянската култура – третата по важност в средновековна Европа. В „Синодика на Българската църква" непосредствено сред възхвалите за българските царе от Ранното средновековие е въздадена вечна памет на онези, които сътворяват и увековечават славянското и българското книжовно слово: „На Кирил Философ, който преведе Божественото писание от гръцки език на български и просвети българския, новия втори апостол... – вечна памет. На неговия брат Методий, архиепископ на Моравия Панонска, тъй като и той много се е потрудил за славянската книга – вечна памет. На неговия ученик Климент, епископ на Велика Моравия, и на другите негови ученици Сава, Горазд и Наум и Ангеларий, тъй като и те много са се потрудили за славянската книга... – вечна памет.” 6. Цар

Симеон Велики българската култура

(893-927

г.)

„Златният

век”

на

По времето на цар Симеон (893-927 г.) България преживява найголямото си могъщество и разцвет в епохата на Първата българска държава. Тя се превръща в първостепенна европейска сила, която доминира в международните политически, военни и културни отношения. Българската територия значително се уголемява, тя включва земите на всички славяни от „българската група”. Границите й опират в три морета - Черно, Бяло и Адриатическо и обхващат поголямата част от Балканския полуостров. Имперската мощ на България намира израз в политическите идеи, военните подвизи и книжовната и просветна дейност на цар Симеон, отражение на които е приетата от него царска титулатура „цар на българи и ромеи”.

Външнополитическата програма на българския цар е съсредоточена в превземането на Константинопол, столицата на Византия, и включването на ромейската държава в рамките на българското царство. Цар Симеон воюва на три фронта за разширяването и утвърждаването на първата сила на Балканите – 39

българската държава. С неговата личност се свързва най-блестящия период от българската история - „Златния век на българската култура”. Цар Симеон съчетава по забележителен начин качествата, както на даровит пълководец, така и на културно издигнат ценител и покровител на духовния живот в България. Той се възкачва на престола едва 27 годишен, но веднага показва разностранните си способности. За това способства солидното му образование, получено на младини в Цариград. Подготвян от баща си княз Борис І за глава на Българската църква, Симеон завършва прочутата Магнаурска школа в Константинопол. В сблъсъка си с вековната римо-византийска култура младият принц придобива мечтата си да завладее и обнови Византийската империя и да седне на ромейския престол. Негови съвременници го наричат „полугрък” и „нов „Птолемей” заради голямата му образованост.

По време на своя престой във византийската столица Симеон има възможност да се запознае с постиженията на античната цивилизация. Той отлично си служи с гръцкия език. Според един немски исторически извор Симеон познава добре „силогизмите на Аристотел” и „риториката на Демостен”. Подготвян за духовник и черноризец младият княз усвоява големи познания и култура, но съдбата му отрежда друг път, този на владетел. След потушаването на езическата реакция при Владимир-Расате (889-893 г.) от княз Борис, на свикания през 893 г. събор в Преслав се взимат три много важни решения. Първото решение е обявяването на славянския език за официален богослужебен и държавен език. С това се дава още веднъж подкрепа за развитието на славянската книжовност в България. Второто решение е преместването на българската столица от Плиска във Велики Преслав и накрая е избран 40

за владетел третият Борисов син – цар Симеон. Старият княз се оттегля и завършва дните си в манастир. Пред новия монарх на преден план излиза противопоставянето на българската държава с империята на византийците и нейните съюзници. Могат да се разграничат два периода във българоромейските военни и политически отношения – първият - от 894 до 904 г., и вторият, когато приоритет става завладяването на Константинопол – от 913 до 927 г.

През първия период след много успешни походи в различни краища на Балканския полуостров, които достигат чак до земите на Древна Гърция и Пелопонес, след кръвопролитни битки с маджари и ромеи, българите склоняват да сключат с империята мирен договор (904 г.). Той признава новите симеонови завоевания: областта на юг от Странджа до крепостта Мидия, областта около Воден (дн. гр. Едеса) и цяла Албания без град Драч. Вторият период е свързан с имперската политика на българския владетел – завоюването на Византия и превземането на Константинопол (Цариград). През 913 г. властта във Византия взима регентски съвет на малолетния император Константин VІІ Багренородни начело с патриарх Николай Мистик. През юли-август 913 г. българските войски навлизат във византийска Източна Тракия и блокират Константинопол по суша. Започват преговори между двете страни, в хода на които се стига до лична среща между българския владетел и главата на имперското регентство в едно Константинополско предградие. „Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът, прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо стема (т.е. императорска корона) собствения си епириптарий (т.е. патриаршеска шапка или було)―. Или патриархът коронясва българския владетел за „цар― или „цар на България‖ . В края на август или в началото на септември 913 г. Николай Мистик сключва мирен договор със Симеон, според който е предвиден бъдещ династичен брак между Константин VII и една от Симеоновите дъщери. С това Симеон цели да стане василеопатор (настойник на 41

императора) и да придобие законното право да се намесва в управлението на Византия.

Но през февруари 914 г. в Константинопол е извършен държавен преврат от майката на Константин VII Багренородни, императрица Зоя. Тя анулира договорите, подписани със Симеон, а с това и уговорения брак. В отговор на това, през есента на 914 г. Симеон навлиза в Тракия и за кратко поставя под свой контрол Одрин. През следващите години правителството на императрица Зоя се ориентира към подготовка за решителна война срещу българите. На 20 август 917 г. близо до река Ахелой (между дн. Поморие и Несебър) се състои знаменитата битка, в която българите постигат велика победа над византийската армия. Погромът е пълен, дори и според византийските хронисти Йоан Скилица и Лъв Дякон. Тази битка оставя траен спомен у византийците (според Лъв Дякон, който живял 50 години след битката, „още могат да се видят купища кости при р. Ахелой, където тогава позорно била посечена войската на ромеите―). В отчаян опит да спрат българите по пътя им към Константинопол, византийците събират остатъците от войската си край село Катасирти. Там те отново са разгромени. Основната цел на българската външна политика – завладяването на Цариград и ликвидирането на византийската власт над Балканския полуостров, придобива съвсем реални очертания. През 918 Симеон Велики се самопровъзгласява за „император на ромеите”. Това е най-сериозният удар върху престижа на Византия и претенциите на нейния император Роман Лакапин, че заема (според византийската политическа теория) първостепенно място в „семейството на народите”. Той от своя страна непрекъснато противопоставя на България нови противници и усложнява 42

взаимоотношенията й с околните държави. Особено често като оръдие на ромейската дипломация е използвана Сърбия.

През 924 г. Симеон направо завладява сръбската земя. Това довежда до война и с Хърватско, която обаче се оказва несполучлива за българите. В разгара на нови приготовления за решителни действия срещу Византия (както и изпращане на посланици при фатимидския халиф в Египет за съюз и съвместни действия срещу Цариград), цар Симеон умира от сърдечен удар на 27 май 927 г. Той остава на наследниците си една обширна държава, простираща се от Карпатите до Беломорието, и от Черно до Адриатическо море. Но продължителните войни довеждат до изтощение на жизнените сили на българския народ и са една от сериозните предпоставки за настъпилия през втората половина на Х в. политически и военен упадък на Първата българска държава. Най-големите постижения по време на Симеоновото управление са не само военните успехи, но и развитието и обогатяването на славянската писменост и книжнина. В центъра на разгърналата се книжовна дейност стои самият цар Симеон Велики. Под негово ръководство са съставени три обемисти сборника — „Златоструй" и два други, които имат характер на енциклопедии. Във Велики Преслав се формира кръг от бележити книжовници, между които се открояват Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Константин Преславски и др. Сред тях със своята самобитност, като творец се изявява Черноризец Храбър. Неговата единствена творба „Сказание за буквите" е блестяща защита и възхвала на славянската писменост и книжнина, в която умело са използвани исторически, богословски и логически доводи. Методиевият ученик епископ Константин Преславски с беседите си в „Учително евангелие”, „Историкии” и със стихотворните си творби „Азбучна молитва‖ и „Проглас към евангелието" полага основите на няколко основни жанра в българската и славянската литература. 43

Наумовият ученик Йоан Екзарх в „Шестоднев” и „Небеса” си поставя за задача да обясни богословските схващания за сътворението на света.

Старобългарската литература от Симеоновия „Златен век” притежава две характерни черти, които разкриват нейното общославянско и общочовешко значение. Още в началото на своето развитие тя не се ограничава в рамките на българската действителност, а става литература с общочовешка тематика. Българска по своя език и произход, тази книжнина е общославянска по широта и общоевропейска по традиции. Развитие получават строителното дело и архитектурата, намерили израз в ансамбаловото изграждане на столицата Велики Преслав. Симеоновият дворец и т. нар. Златна църква са сред шедьоврите на българската материална култура през Х в. Със своите политически идеи, военни подвизи и книжовна дейност цар Симеон Велики се изявява като велика личност; с делата си той става пример за подражание на редица български и чужди владетели. Величието на цар Симеон се изразява не само чрез неговите подвизи по бойните поля и нереализираната му мечта за завладяване на Цариград, а чрез онова, което той и неговото обкръжение оставят като материално и духовно наследство на средновековна България. 44

7. Богомилството

През Х в. социално-икономическото положение на българското общество се характеризира с противопоставяне на двете основни социални групи в България – тази на феодалните господари и тази на българското селячество. Дългите завоевателни войни на цар Симеон Велики, нашествието на племето на маджарите, лошите години за селскостопанската реколта, както и облагането с непосилни данъци и такси влошават статуса и материалната ситуация на основната производителна сила в България – селяните. Българската Църква проповядва смирение и подчинение на феодалната аристокрация и тя като тях трупа материални блага и имоти и се откъсва от обикновения народ. Политическото безправие на хората утежнява допълнително икономическата криза.

В такава обстановка се ражда реакция сред обикновения народ срещу благородниците и духовниците; създава се Богомилската ерес, получила широка подкрепа сред населението и добила голямо значение в историята не само на България, но и на Европа. Богомилското учение се разпространява по време на управлението на Симеоновия син – цар Петър (927-969 г.). Главен проповедник на новопоявилата се ерес е поп Богомил, по чието име се назовават и неговите последователи. Главни източници за историята на Богомилството са апокрифните книги от Х в. и най-вече „Беседа против богомилите‖ на Презвитер Козма. По своята същност Богомилската ерес представлява социалнорелигиозно учение, насочено срещу феодалните порядки и отклонение от православната догма. Тя е повлияна от по-стари ереси от Византийската империя като павликянството и масалианството. Тези ереси дават своето отражение върху богомилския дуализъм или тезата, че в природата съществуват и се борят две начала – Доброто и Злото. Богомилите проповядват, че небесния свят и душата на човека са създадени от доброто начало - Бог, а целият материален свят и тялото на човека са дело на злото начало – падналият ангел Сатанаил. Богомилската ерес казва, че борбата между доброто и злото ще завърши с победа на Доброто и при настъпването на „Второто пришествие‖ демонът Сатанаил заедно с грешниците ще бъдат хвърлени в ада, а праведните хора ще се радват на вечно блаженство в рая.

Най-остра критика богомилите отправят към духовниците и официалната църква. Остро критикуват пороците на църковните лица и стремежа им към богатство. Те не приемат тяхната функция като посредници между Бог и човека. Също така те нападат и строенето на храмове, не признават основните християнски тайнства, не почитат различните символи, икони, мощи и реликви. Рационализмът на богомилите се 46

противопоставя на християнския мистицизъм. Богомилството учи да не се служи във войската, да не се почита царя и господарите, богатството според него е дело на самия дявол (както учел Христос, че „богатият ще влезе в рая, колкото камила ще мине през иглени уши”). Богомилите не почитат кръста Христов и го считат за прокълната от Сатаната реликва. Те според своята организация стоят много близо до ранното християнство, дават свобода и уважение на жената, отнасят се отрицателно към брака, живеят аскетично и без собственост. Делят се на три категории – най-ниската е на „слушателите”, втората е на „вярващите”, а над всички са „съвършените богомили” – главните проповедници на учението. Практикувани са четири обреда: общо молитвено събрание, взаимна изповед, посвещение на слушател в степен „вярващ” и в степен „съвършен”. В богомилските общини господстват равенство и демократизъм.

Срещу разпространението на богомилското учение централната власт предприема масови гонения и като заплаха за съществуващия ред още цар Петър отправя запитване до константинополския патриарх Теофилакт как да се справи с богомилите. Практика е традицията за свикване на църковни събори, на които се осъждат и анатемосват водачите на ереста. Първата страна, в която прониква богомилството е Византия – в нейните провинции Тракия и Мала Азия еретиците се наричат „фундагиагити”. По-късно ереста се разпространява в Сърбия, където богомилите са назовавани „бабуни”. Но най-широка подкрепа еретическото учение добива в Западна Европа – в Италия, в Сицилия и в Южна Франция. Последователите му се наричат „катари” и „албигойци”. Властта в европейските страни и католическата църква 47

предприемат жестоки гонения, завършващи с изгаряне на еретиците на клади.

Други страни, които изпитват еретическите възгледи на богомилите са Русия, Германия, Англия, Унгария и др. Значението на Богомилството за живота и историята на Средновековна Европа е голямо; от негативните оценки за дестабилизацията на централната власт в европейските държави, до възвеличаване на демократизма и справедливата реакция срещу феодалните порядки, Богомилството и свързаните с него ереси заемат важно място в историята на християнството, в духовния свят в Европа и въобще в световното развитие. Но възгледите на богомилите са утопични, те връщат вярата към ранното християнство, не успяват да се наложат в държавническия живот на християнските (католически и православни) страни. Богомилското учение, като справедлив протест срещу средновековния свят, надхвърля историческата си епоха, а така също дава и своят принос в създаването и разпространението на средновековната книжнина и историопис. 8. България при наследниците на цар Симеон. Цар Самуил и

падане на България под византийско владичество (927-1018 г.) След смъртта на цар Симеон през 927 г. престолът е наследен от сина му Петър І (927-969/970 г.), който далеч няма способностите на баща си. Държавната политика е водена от вуичо му Георги Сурсувул. 48

Решено е да се прекрати войната и да се сключи мир с Византия. Заплашена отново от арабите, империята приема мира с България и по силата на договора българската страна отстъпва всички териториални завоевания, които Симеон прави след 913 г. По този начин е отнет излазът на Българското царство на Бяло море. Границата минава на 20 км северно от град Солун. Черноморските пристанища Созопол, Агатопол (Ахтопол) и др. отново преминават под византийска власт. Империята се задължава да продължи да плаща ежегоден данък на България и признава титлата „цар‖ на Петър І, както и сана „патриарх” на българския духовен глава. Договорът е прикрепен с династически брак на българския владетел с византийска принцеса.

Още в началото на управлението на Петър І започват центробежни сили в държавата. Претенции към трона има първият син на Симеон – Михаил, подстриган от баща си за монах. Амбиции има и по-малкият брат на Петър – Иван. По щастливо стечение на обстоятелствата размириците в държавата са прекратени. Появата на Богомилството в българските земи бележи социалното разслоение и развитието на феодализма в българското общество през средата на Х в. по време на царуването на Петър І. Отслабването на централната власт и вътрешната нестабилност на държавата се задълбочават. През 934 г. въстават сръбските племена, начело с княз Чеслав, които отхвърлят българската зависимост. В българската земя нахлуват племената на маджарите (унгарците), 49

намиращи се все още в ранния военно-племенния стадий на развитие, както и варварското племе на печенезите, което окупира Отвъддунавска България. Тази територия е окончателно загубена за България и на нейна почва започва формирането на влахомолдовската народност.

Мирните отношения с Византийската империя привидно продължават около четири десетилетия. Но за дипломацията в Цариград не е тайна, че България вече съвсем не е онази политическа сила от времето на Симеон. В града край Босфора се затвърждава идеята за решителна разправа с Българското царство и присъединяването му към империята. Тогава обаче на Балканския полуостров се появяват русите и техният княз Светослав. През 966 г. мирът между България и Византия е нарушен от император Никифор Фока, който след като се справя с арабите, ожесточено напада с войските си България, под претекст, че българската страна позволява на маджарите да атакуват ромейските земи. По същото време в Киевска Рус на престола се възкачва един енергичен и амбициозен владетел – княз Светослав, който решава да завземе под руския скиптър земите на запад от Днестър и на юг от Долния Дунав, и даже да покори Византия. Руските отреди навлизат в България през 967 г. и както свидетелства една руска летопис, покоряват към 60 български града. Княз Светослав освен че води 50

самостоятелна политика е привлечен и от византийската дипломация да се справи с отслабналата българска държава. След като се завръща в Киев, нападнат от печенезите, княз Светослав повторно нахлува в Североизточна България, където е извършена смяна на престола. Цар Петър І умира и мястото му заема синът му Борис ІІ (969-970/971 г.). Той сключва мирен договор с Византия. Но под вътрешен натиск скоро младият български цар сключва съюз с русите и признава Светослав за хегемон над България. В това време Никифор Фока е убит от новия император Йоан Цимисхи.

Обединени сили на българи и руси навлизат в Тракия и стигат до Аркадиопол (дн. Люле Бургас). В отговор императорът събира голяма армия и се отправя на север. На византийската флота е наредено да навлезе в Дунав и да отреже пътят на русите за отстъпление. В това време Светослав се намира в Дръстър (дн. Силистра). В Преслав е ситуиран неголям отряд за отбрана от български и руски войници. Армията на византийския император достига българската столица и след ожесточен щурм я завладява. Цар Борис ІІ е пленен. Сключен е антируски съюз между византийците и българите. Решителното сражение между русите и ромейските сили става при Дръстър. В продължение на три месеца се водят кървави сражения край обсадената българска крепост. Гладът кара Светослав да се предаде. Той е задължен да напусне балканските територии на юг от Дунава и да се завърне в родината си. На път за Киев обаче той е убит от печенезите. Тогава Йоан Цимисхи разкрива картите си. Той обявява Борис ІІ за свален от престола, а България – за византийска провинция. Опожареният Преслав е прекръстен на Йоанопол. Североизточна България – люлката на българската държавност пада под византийска власт (972 г.) Византийският император е посрещнат триумфално в Цариград. Той влиза в града на кон, а зад него вървят пеша Борис ІІ, брат му Роман и българското царско семейство. 51

Тържеството на ромеите не е пълно. На запад остават свободни югозападните български земи от Средец до Охрид. Борбата за опазване независимостта на България е подета от четиримата братя на средецкия комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Те са известни по византийските хроники под името Комитопули. Още през 969 г. Комитопулите се отцепват от Преславската власт и се обособяват в Македония, Средецко и в земите до р. Искър, като независими владетели. По същото време над Византия надвисва отново арабската заплаха. Йоан Цимисхи не може да предприеме военни действия срещу Комитопулите и при тези обстоятелства е образувана Западната българска държава.

Четиримата братя управляват съвместно, без никой от тях да се провъзгласи за цар. Обаче най-способен и енергичен е Самуил. Също така редица силни местни български боляри са полунезависими владетели на своите крепости. Те признават върховната власт на четиримата братя и участват в борбата срещу Византия на тяхна страна. През 976 г. Йоан Цимисхи умира и престолът е зает от Василий ІІ. Зает с междуособици в Мала Азия, императорът не може да обърне вниманието си към Балканите. Там Комитопулите укрепват своята власт и през 976 г. освобождават Североизточна България. Без Тракия, България е отново единна държава. Синовете на комит Никола започват военни действия срещу империята в Македония, Западна Тракия и Тесалия. Давид е убит от византийците, а Мойсей намира смъртта си от скитници-власи. Самуил и Арон управляват съвместно, но ръководна роля като държавник и военачалник има Самуил. 52

Новият император в Константинопол си поставя за приоритет да унищожи българската държава. Той е единственият ромейски император, който не се жени и живеейки като обикновен войник, подчинява цялото си управление на идеята да присъедини цялата територия на България (като изконна ромейска земя) към Византийската империя. Западнобългарската държава, чийто политически център първоначално е град Преспа, а след това Охрид, става ядрото на възстановената българска държава. Там намира убежище сваленият български патриарх Давид. Борис ІІ и брат му Роман успяват да избягат от Константинопол. На границата обаче е убит детронираният български цар и последният представител на Крумовата династия – скопеният от византийците Роман (976-979 г.) се появява пред Самуил. Според В. Златарски Роман е обявен за български цар през 976 г. от Самуил и управлява до 979 г. Но ръководството на държавата фактически е в ръцете на Самуил (979-1014 г.), който продължава борбата с Византия и успява да превземе град Лариса в Тесалия. През 979 г. след смъртта на Роман, Самуил взима инициативата. Но в отговор император Василий ІІ укрепва своята власт и започва голямата офанзива срещу България, чиято цел е покоряването на българската страна. През 986 г. той се отправя по долината на р. Марица срещу България. Навлиза в долината на р. Искър и обсажда Средец. Отчаяната съпротива на защитниците на крепостта кара василевсът да снеме обсадата и да се оттегли към Пловдив. Но Самуил бърза да го настигне; предприемайки успоредно преследване на византийските войски, българският цар пресреща ромеите в местността Траянови врата. На 17 август 986 г. византийската армия е разгромена. Малцина успяват да се спасят; императорът и свитата му отстъпват, предавайки на българите голям брой, трофеи, палатката на императора, съкровището, обози, коне и много пленници. Тази победа на Самуил е една от най-големите, които българска войска е постигала през Средновековието. Катастрофалното поражение отказва Василий ІІ да търси военно решение на българо-византийския конфликт за няколко години. Но в 53

България избухват междуособни войни, умело подклаждани от Византия. Арон влиза във връзка с византийското правителство. Искайки да бъде премахнат Самуил и да бъде признат за полунезависим владетел, Самуиловият брат предава българската идея. Самуил научава за предателството и екзекутира Арон със семейството му. Пощаден е единствено синът му Иван-Владислав по молба на сина на Самуил Гаврил-Радомир.

Василий ІІ подновява войната. В отговор Самуил превзема град Драч на Адриатическото крайбрежие. Роман умира и Самуил най-после се обявява за български цар като неоспорим лидер и български военачалник (997 г.) Военните действия се пренасят в Солунско. Самуил с войските си достига Коринтския провлак. Византийска армия, начело с пълководеца Никифор Уран пресреща завръщащата се българска армия и при р. Спархей нанася тежко поражение на българите. Самуил иска мир. Императорът сключва примирие с българите и така започва подготовката за решителната схватка с тях. Докато Василий разполага с пълна хазна и стабилност в империята си, Самуил изпитва остра нужда на средства. Някои учени приемат тезата, че българският цар търси подкрепа сред всички слоеве на българското население, дори прекратява гоненията срещу богомилите в страната. За да осигури тила си Самуил подчинява сръбските князе. Битката с империята вече е въпрос на живот или смърт. След 1001 г. Василий изпраща няколко армии срещу България. Успява наново да подчини Североизточните български земи и превземе няколко яки крепости в Македония. 54

Тогава обаче започва измяната на полунезависимите български боляри и воеводи. Императорът провежда политика на признаване на властта на българските първенци, преминали на негова страна. През 1003 г. той обсажда Бдин (Видин), превзема го и нахлува в Моравско, а след това достига на юг до р. Вардар, където при Скопие нанася нов тежък удар на Самуил. На връщане към Средец обаче е пресрещнат при Перник от храбрия воевода Кракра, който успява да противостои на императора. В същото време във византийски ръце пада Драч. Тогава Византия е изправена пред нова заплаха. Норманите нахлуват във византийските територии и Василий ІІ се отказва от борбата с българите за 8 години. През 1014 г. византийският император с многочислена армия се оправя от гр. Сер към Македония. Самуил излиза срещу него, като укрепва със здрави фортификационни съоръжения най-тясното място на Струмишката долина при с. Ключ в планината Беласица. Тук се състои кръвопролитно сражение, като българите се бият храбро и отчаяно. Обаче Василий ІІ праща силен отряд, който незабелязано прекосява планинския терен и се появява в гръб на Самуил. На 29.VІІІ.1014 г. българите са ударени с изненада в тила. Това решава изхода на битката. Българската армия е разгромена. Самуил е спасен от явна смърт от сина си Гаврил-Радомир, чиято физическа сила му позволява да измъкне българския цар от обръча. 14 000 български войници са пленени. Византийският император решава да извърши едно престъпление, чиято жестокост му спечелва слава на безкруполен и безсърдечен човек. Знаейки, че Самуил има голям авторитет сред войниците си и много ги обича, Василий ІІ заповядва да бъдат ослепени всички пленени бойци в битката при Ключ, като оставя на всеки 100 души по един едноок, за да ги води. 55

Самуил се намира в Преспа. Там в началото на октомври 1014 г. идват ослепените му войници. Моралният удар е пълен. След двудневни мъчения Самуил умира на 6.Х.1914 г. Василий ІІ с гордост започва да носи прозвището „Вулгарооктонос” – „Българоубиец”. В продължение на 45 години Самуил, „човек войнствен, който не знае никога почивка” , води борбата. Трагичният му край е и началото на края на Първата българска държава. Краткото управление на Самуиловия син цар Гаврил-Радомир (1014-1015 г.) завършва с предателското му убийство от Ароновия син цар Иван-Владислав (1015-1018 г.). Ромеите превземат Охрид. Капитулацията на България е неизбежна, въпреки съпротивата на някои смели български боляри. След смъртта на цар Иван-Владислав при Драч, патриарх Давид, жената на Иван-Владислав, царица Мария, началникът на вътрешните крепости Богдан и други велможи не позволяват на сина на царя Пресиян да завземе престола. Разчитайки на милостта на императора и въпреки някои локални съпротивления, българската аристокрация предава на ромеите ключовете от българските крепости. Така през 1018 г. след тривековно съществуване България е покорена от 56

византийците. Сръбските князе, васали на Самуил предават също земите си на императора, а хърватските стават негови васали. Така целият Балкански полуостров попада под византийско владичество за продължителен период от време.

Българските земи са разделени на теми (области). Тема Паристрион обхваща Северна България, Тема на придунавските градове обхваща Моравско-белградската област, а тема България е образувана върху земите от Ихтиманска Средна гора до Шар планина и Охридското езеро. В Тракия е създадена Одринската тема. Българската патриаршия също е унищожена, неин продължител става Охридската архиепископия, в чийто диоцез са включени всички български земи. Постепенно църковнославянският език е заменен с гръцки. Гръцката данъчна система и администрация заменя българските такива. През времето на византийското владичество в България положението на българското население допълнително се влошава от нашествията на номадските племена на узи, печенези, кумани и нормани, които обезкървяват българската земя и чрез асимилирането си им българите променят в голяма степен етническия характер на българските предели. Богомилското учение наново се разпространява навред из българските области. В столицата Константинопол се провеждат изгаряния на клади на богомилски учители. Въпреки това българите не забравят държавностроителната си традиция. Опити за отхвърлянето на византийската власт стават големите въстания на внука на цар Самуил Петър Делян, на Георги Войтех – „потомък на стар кавхански род”, на Константин Бодин, на Добромир, на Лека и др. Споменът за независима и свободна България остава жив в сърцата на българите и естествено довежда до успешното въстание срещу византийската власт и възстановяването на българската държава от братята Асен и Петър, след дългите години на чуждото политическо, икономическо, културно и социално господство.

9. Въстанието на Асен и Петър (1185-1197 г.)

През 1018 г. България окончателно е завладяна от Византия. С превземането на Българското и разпокъсаните сръбски княжества за пръв път от славянското му заселване Балканският полуостров се намира изцяло под византийска власт. В присъединените територии византийците налагат военно-административната и данъчната си система. Българските земи са разделени на теми, управителите на които се наричат стратези. Самостоятелната българска патриаршия е понижена в ранг архиепископия с център град Охрид. Въведена е пронията - форма на поземлена собственост, даваща на местните аристократи правото да събират данъци за империята. Ако по време на Първата българска държава данъците са само натурални и ангарийни, то в този момент се появяват и паричните, които усложняват живота на потиснатото българско население. Българите се вдигат на множество бунтове, като най-известните са на Петър Делян и на Георги Войтех, които обаче имат краткотраен успех. След продължително прекъсване преустановената въоръжена съпротива е възобновена през 1185-86 г. с освободителното въстание на търновските братя Асен и Петър срещу Византия. През XII в. на Балканите положението на обикновените данъкоплатци рязко се влошава поради усложнената военнополитическа ситуация в империята. Стабилитетът на Византия се разклаща, нараства сепаратизма в нейните земи въпреки суровите мерки на император Андроник I Комнин (1183-1185 г.). Българските земи на два пъти са прекосявани от участници в кръстоносните походи – I-ия (1096-97 г.) и II-ия (1147 г.), които унищожават и опустошават всичко по пътя си, считайки местното православно население за еретици и схизматици.

Териториите на север от Стара планина също стават арена на печенежки и кумански набези. От северозапад нахлуват унгарци и сърби, които плячкосват всичко от Белград до Средец, та дори открадват мощите на св. Иван Рилски. Драч и Солун са превзети от норманите, които в последствие се отправят към Константинопол. Междувременно се извършва смяна на византийския престол – Андроник I Комнин е детрониран, а за император е обявен Исак II Ангел (1185-1195 г.). Първите му задачи са подписването на мирни договори със сърбите и унгарците. За пръв път имената на българските първенци Асен и Теодор (Петър) са споменати във връзка със срещата им с Исак II Ангел през ноември 1185 г. край Кипсела (на брега на р. Марица), където на стан е разположена византийската армия, чакаща сражение с норманите. Византийският хронист Никита Хониат разказва, че братята дошли с молба да им бъде дадено едно малко село за прония. Отрицателният и категоричен отговор е посрещнат с гневни изблици от тяхна страна, че дори Асен е наказан с удари по лицето. Крайно изнервени и ядосани те се прибират в родния си град Търново. Императорът налага допълнителен данък на цялото население на север от Балкана и той е наложен в пъти повече от другите теми. Тази обстановка във Византия се оказва подходяща за реализирането на замисъла на братята. На Димитровден 1185-1186 г. в Търново се освещава църквата „Св. Димитър‖ , където се събират изключително много хора. Братята Асен и Петър говорят пред насъбралото се множество, че „св. Димитър вече не е закрилник на Солун, защото той е завладян от норманите и 59

чудотворната икона мистериозно е изчезнала оттам, за да се появи в новооткрития храм‖ .

Следва отхвърляне на властта на императора и провъзгласяването на независимост на България. Първата цел на въстаниците е възстановяване на самостоятелността на българската църква. Поканените византийски духовници са заставени да ръкоположат духовника Василий за архиепископ, а той от своя страна коронясва за цар на българите поголемия брат Теодор, който приема името Петър (1185-1187/1190 г.). Така се търси легитимност и връзка със светия цар Петър I (927-970 г.), син на цар Симеон Велики (893-927 г.). Въстаналите българи отстраняват всички византийски чиновници и войници. Въоръжавайки населението, Петър се насочва към Велики Преслав – старата българска столица и трайно се установява там след превземането му. Това му действие е свързано също с идеята за приемственост между Първата и Втората българска държава. Асен остава в Търново и много скоро то се оказва водещия център в освободена България. След завладяване на цялата територия между Карпатите и Стара планина войските на Асен се насочват към Тракия, където имат поредица от успехи. Не след дълго Исак II Ангел тръгва на военен поход с цел потушаване на бунта. Лошо обучените български въстаници заедно с техните ръководители се оттеглят на север от р. Дунав, защото нямат шанс срещу дисциплинираната и добре комплектувана ромейска войска. Императорът опожарява цялата реколта и това окончателно настройва местното население срещу него. Задоволявайки се само с обещанията за мир на видни български боляри, той се прибира в Константинопол, без да остави гарнизони в крепостите. В същото време Асен и Петър постигат сериозен дипломатически успех чрез съюза си с куманите (едно късноварварско индоевропейско племе). С тяхна помощ само броени месеци след това българите повторно нахлуват в тема Мизия и я освобождават. Основната цел е възстановяване на Българската държава. 60

Братята изпращат болярина Добромир Хриз за управител на днешните македонски земи. Тема Македония е изконна българска територия. Асен води голямо сражение с византийския кесар и военачалник Йоан Кантакузин и го побеждава. Започват междуособици за ромейския престол, които са използвани максимално от Асен. След овладяване на положението в собствената си столица, ромейският василевс потегля на втори поход срещу България. Пристига в Средец и остава там докато трае зимата. По това време се обръща към тъста си, унгарския крал Бела III да върне мощите на св. Иван Рилски, надявайки се, че така ще привлече на своя страна местното население.

Напротив – вместо да се насочат към византийците, българите се обединяват в името на свободна България. През пролетта военните действия са подновени, но за изненада вече дума не може да става, защото българите вече са завардили проходите към Търново. Византийските войски обсаждат Ловеч, но след тримесечна неуспешна обсада между двете страни се сключва Ловешкият мирен договор – 1188 г. Клаузите му са за ненападение и предаване на най-малкия брат от Асеневците, Калоян, за заложник в Константинопол. През 1189-1190 г. рицарските войски на Третия кръстоносен поход преминават през Балканския полуостров. Цар Асен сключва договор с император Фридрих Барбароса (1152-1190 г.), изпращайки му 40-хилядна българо-куманска войска срещу Византия. Плановете на българския владетел се провалят, защото воините са прехвърлени в Мала Азия, без да влизат с сражение с византийци. Исак II Ангел тръгва на трети поход срещу Асен и Петър (1190 г.). Този път византийският флот има за цел да премине през устието на Дунав и да попречи на куманите да помогнат на българите. Начело на сухопътната армия василевсът преминава проходите и обсажда Търново, където в този момент е цар Асен. Но куманските войски 61

успяват да преминат реката и се насочват към ромейските войски, разположени на стан около Търново. Императорът отстъпва, но е настигнат в района на Тревненския проход и е напълно разбит. В български ръце падат императорските съкровища и знаци на властта.

Петър доброволно се отказва от властта в полза на своя по-млад брат Асен І (1187/1190-1196 г.), който го превъзхожда с качествата си на пълководец и държавник, а той поема управлението на Североизточна България и Добруджа с център Велики Преслав. През следващите години цар Асен пренася бойните действия на юг от Балкана. Византийската власт в Тракия, Македония и Родопите е силно разклатена. Успоредно с това българите освобождават Белградската и Браничевската области от Унгарското кралство. Но част от българското болярство се опълчва срещу централизацията на властта от Асен и организира заговор срещу него. Асеневият братовчед Иванко убива царя и търси помощ от византийския император. Но Петър оглавява контраудара и начело на верните на двамата братя боляри пристига в Търново и го обсажда. Иванко бяга във Византия, където по-късно е назначен за управител на Пловдивска област. Царската корона отново получава Петър, но не минава и година и той става жертва на болярски заговор. Престолът е наследен от третия брат Калоян, завърнал се от Константинопол. Така през ХІІ в. в резултат на освободителното движение на братята Асен и Петър са освободени от ромейска власт Поддунавието и Северна България. Като използват затрудненото положение на Византия и благоприятно стеклите се обстоятелства, опрени на верността на поданиците си, те не само възстановяват българската държавна независимост, а и продължават борбата за присъединяването към царството на българите от Македония, Тракия и Родопската област. Това има важно и прогресивно значение за развитието на българската народност, стъпила отново на крака като 62

самостоятелен, независим и държавноорганизиран фактор. Създават се предпоставки за напредъка на българската материална и духовна култура и утвърждаване на политическата хегемония на Втората българска държава при силното управление на цар Калоян (1197-1207 г.) 10.Цар Калоян (1197-1207 г.) Цар Калоян (1197-1207 г.) застава начело на Българската държава през 1197 г. в момент на остра политическа криза, породена от болярски амбиции за власт и сепаратизъм. След като се справя с междуособиците в българските земи той стабилизира положението в страната. В края на XII в. Византия преживява период на децентрализация. Този процес се наблюдава и в земите, намиращи се на границата на Византия с България. В интерес на държавните дела Калоян се споразумява с управителя на Пловдив - Иванко – убиецът на Асен, за общи антиромейски действия, но през 1200 г. ромеите залавят Иванко с измама; земите му са поделени между българската и византийска страна. В Родопската област, като самостоятелен владетел се разпорежда ромейският управител Йоан Спиридонаки, с когото цар Калоян е в добри отношения.

Сходна е ситуацията и с друг болярин – Добромир Хриз, управителят на Струмица. Той се обявява за независим владетел, превръща град Просек в силна крепост и разширява владението си в Средна и Северна Македония. В критични моменти Добромир Хриз търси съдействие и подкрепа от Търново. Възползвайки се от слабостта на Византия в борбата срещу отцепилите се местни управители, Калоян заедно със съюзниците си 63

кумани организира редица набези в Тракия. През 1201 г. завзема крепостта Констанция (дн. Симеоновград), а след тридневна обсада превзема Варна – последния град в Северна България - опорен пункт на византийската власт. Докато цар Калоян воюва на изток, от северозапад нахлуват унгарците на крал Емерих ІІ и превземат земите около Белград, Браничево и Ниш. Това принуждава българският владетел да търси мир с Византийската империя. Император Алексей ІІІ Ангел (11951203 г.) се съгласява пред вид надвисналата заплаха от нашествие на рицарите от ІV кръстоносен поход. През месец ноември на 1202 г. кръстоносците превземат от името на Венеция град Зара (дн. Задар) на Адриатика и поемат на изток.

Мирният договор между България и Византия от 1202 г. признава официално голяма част от владенията на българската държава. Той дава възможност на Калоян да се насочи на северозапад и след няколко сражения по течението на р. Морава да освободи заетите от унгарците български територии с Ниш, Браничево и Белград. През 1200 г. в Търново пристига писмо от папа Инокентий ІІІ (1198-1216), който се опитва да освободи пътя на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход към византийската столица. Стремежът за официално международно признание на България е главна задача на цар Калоян и след победоносните сражения с Византия и Унгария. В края на 1202 г. той отговаря на писмото на папата и поставя началото на продължителна и оживена кореспонденция между двамата. На 12 април 1204 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход превземат Константинопол. На 16 май за император на новата Латинска империя е избран Бодуен (Балдуин), граф на Фландрия и 64

Ено. Блясъкът и богатствата на Константинопол заслепяват рицарите и те „забравят‖ , че всъщност са тръгнали да освобождават Божи гроб. Византия се разпада на три по-малки държави с центрове Трапезунд, Никея и Солун.

В тази нова обстановка Калоян възстановява законната територия на българската държава. След Средец българите си връщат Призрен, Скопие, Охрид и други градове от Македония. През пролетта на 1204 г. българският цар изпраща пратеничество при новите си съседи в Цариград. Рицарите отговарят, че той трябва веднага да им се почини, иначе го чакат разорение и гибел. По подобие на своя далечен предшественик княз Борис I, цар Калоян лавира в избора на институция, която да признае българската корона. В международната обстановка той избира юрисдикцията на западното католическо християнство. На 8 ноември 1204 г., след две години преговори българският владетел се обвързва официално с Римската църква. Търновският архиепископ Василий е определен за „примас” (духовен глава) на Българската църква, а специалният папски пратеник кардинал Лъв коронова Калоян за крал (Rex) на България. Българският владетел подписва клетва и договор, с който признава върховенството на Римската църква. Унията с Рим е безспорен успех за Калоян. Тя има важен външнополитически ефект, защото официално приравнява българската държава с останалите страни. От друга страна, благосклонността на папата към България урежда проблема с Унгария. Споразумението донякъде отдалечава конфликта с кръстоносците в Константинопол, които не крият претенциите си към българските земи, принадлежали някога на Византийската империя. Неуспешните опити за разбирателство с Латинската империя подтикват Калоян да сключи съюз с ромейската аристокрация от градовете на Тракия през зимата на 1204-1205 г. В изпълнение на съюзния българо-гръцки план, през пролетта на 1205 г. жителите на Димотика, Одрин и Аркадиопол избиват част от латинците, други 65

пленяват, а трети прогонват. Калоян се намесва в събитията и приближава с многобройни войски до град Одрин. На 14 април 1205 г. близо до стените на града се разиграва ожесточена битка, в която българите постигат велика победа, избивайки цвета на западното рицарство. Самият император Балдуин е пленен и отведен в столицата Търново. Скоро след победата Калоян настъпва в Тракия и Македония. В Пловдив византийската аристокрация се противопоставя на Калоян, за което е жестоко наказана, а градът е разрушен през юни 1205 г. Съмнения за заговор карат Калоян да се завърне в Търново. През пролетта на 1206 г. ромеите масово напускат войската на Калоян. Византийската аристокрация открито застава на страната на Латинската империя. През следващите месеци военните сражения в Тракия и Македония не стихват. В повечето случаи инициативата за тях принадлежи на българите. Калоян воюва срещу латинците, но и срещу гърците, които са на тяхна страна (затова е наречен „Ромеоубиец”). Земите на Тракия са напълно разорени. В началото на следващата 1207 г. цар Калоян се споразумява с никейския император Теодор І Ласкарис (1204-1222 г.) за съвместни действия срещу латинските рицари и нахлува в Източна Тракия. Опитът му да превземе Одрин с помощта на каменохвъргачки и специално обучени сапьори пропада, тъй като неговите съюзници – куманите, се оттеглят. Скоро след това цар Калоян научава, че владетелят на Солун – Бонифаций маркиз дьо Монфера е убит и веднага потегля начело на многобройна войска към Солун. През септември 1207 г. той обсажда града в плътен обръч. Тук в нощта преди решителния щурм българският владетел неочаквано умира. Смъртта му е забулена в тайна. 66

Някои историци смятат, че неговият убиец е предводителят на куманите Манастър, въпреки че в изворите няма преки доказателства за това. Българските войници пренасят мъртвото тяло на своя цар в Търново. Смята се, че цар Калоян е погребан в църквата ―Св. Четирдесет мъченици” в старата столица. На престола се възкачва племенникът на Калоян - цар Борил (1207-1218 г.) Цар Калоян стабилизира вътрешнополитическия живот в България в началото на ХIII в. и спечелва международно признание на своята държава. Той възстановява териториалната цялост на България от времето на Първото българско царство. Активната му външна политика възпрепятства укрепването на Латинската империя и създава предпоставки за нейното бъдещо ликвидиране. Управлението на цар Калоян подготвя териториалното, военното и политическо могъщество на България по времето на цар Иван Асен ІІ (1218-1241 г.). 11. Могъществото на България при цар Иван Асен ІІ (1218-1241

г.) По времето на цар Иван Асен ІІ (1218-1241 г.) Втората българска държава изживява своят най-голям разцвет и могъщество. България се превръща в хегемон на Балканите в политическо и военно отношение. Настъпва и подем в културата; създава се Търновската книжовна школа, която оказва благотворно влияние върху целия славянски свят. Столицата Търновград се развива като водещ духовен и религиозен център на Източното Православие. Възстановена е Независимата българска патриаршия. Големите военни победи на Иван Асен поставят българската държава като равностоен противник на съседните Латинска империя и наследниците на Византия. Умелите политически ходове на владетеля, включително династическите бракове, разпространяват българското влияние във всички страни от Европейския Югоизток. 67

Икономическите отношения в България също добиват напредък, занаятите и търговията прогресират, средновековните български градове укрепват и се разрастват. Далновидната външна и вътрешна политика на цар Иван Асен ІІ определя България и столицата Търново като „Третия Рим”. Порасналото самочувствие на българския цар намира израз в титулатурата му: „цар на българи и гърци”. Когато заема престола, пред новия владетел застават големи външнополитически проблеми: значителни територии в Тракия, Македония и на северозапад – областите Белград и Браничево са откъснати от България по времето на цар Борил. Политическото и етническо обединение на българските земи става приоритетна задача за новия български цар. През 1217 г. унгарският крал Андрей ІІ предприема кръстоносен поход към светите земи. Когато на връщане през следващата година достига българската граница, той „е задържан от царя на българите, който не му позволява да премине дотогава, докато напълно и с сигурност не му заяви, че ще му даде за жена своята дъщеря”. През 1221 г. папа Хонорий ІІІ дава съгласието си и дъщерята на унгарския крал Ана – Мария се омъжва за цар Иван Асен ІІ, който изпраща в манастир първата си жена, рускинята Ана. Като зестра българският владетел получава Браничевската и Белградската области. След като осигурява северните си граници, българският владетел обръща поглед на юг. По това време Латинската империя върви към политически упадък. Все повече се развихря съперничеството между Епирското деспотство и Никейската империя, които си оспорват правото да възстановят Византийската империя. Епирският деспот Теодор Комнин, който завладява Солунското княжество през 1224 г., се провъзгласява за император. 68

На първо време Иван Асен смята за разумно да поддържа мирни отношения с него. Сключен е договор, съгласно който една от дъщерите на българския цар се омъжва за брата на Теодор Комнин – Михаил. Но сблъсъкът между двете сили предстои, предвид интересите им в Тракия и Македония и променилото се статукво в Латинската империя. През 1228 г. умира латинският император Роберт дьо Куртене, който оставя за наследник непълнолетния си син Балдуин ІІ. Рицарският регентски съвет избира за покровител на младия император българският цар. Договорът между латинските барони и Иван Асен е скрепен с годеж между Балдуин ІІ и малолетната дъщеря на царя – Елена. Пловдивската област е преотстъпена на българите. Умелите политически ходове на Иван Асен засилват изключително българското влияние в Константинопол. Заветната мечта на българските царе – да се завоюва Цариград, отново намира конкретни контури. Но скоро латинците се отмятат и избират за император Йерусалимския крал Жан дьо Бриен (1229 г.). От своя страна епирският император вижда в лицето на българския цар своя най-голям конкурент за византийската корона. През 1230 г. Теодор Комнин нарушава мирния договор и нахлува в България. 69

Иван Асен набързо организира войската си (привлича и кумански отреди) и за да повдигне духа на воините си нарежда да бъде забучен на копие и носен като знаме договора с епирците. Сблъсъкът между двете армии става при Клокотница (близо до дн. Хасково) на 9. ІІІ. 1230 г. Българите разгромяват епирския владетел и го пленяват с цялото му семейство. Българският цар човеколюбиво освобождава победените гръцки войници. Така България се разширява териториално и политически, достигайки границите на Симеоновата държава. Отново границите й достигат три морета. Блестящата победа е ознаменувана със специален надпис, който е изсечен на колона и поставен в църквата „Св. 40 мъченици” в Търново. В Проложкото житие на Иларион Мъгленски се отбелязва, че Иван Асен ІІ е „цар над българи, гърци, франки, сърби и арбанаси, на всички градове от море до море”. Победата в битката при Клокотница и последвалите след нея събития превръщат Българската държава в пълновластен властелин на Балканския полуостров и в основен претендент за наследството на 70

разлагащата се Латинска империя. По внушение на папата войските на унгарския крал отново нападат от североизток. Братът на царя, севастократор Александър, успява да ги неутрализира през 1232 г. Така се стига до скъсването и ликвидирането на Църковната уния между Рим и България.

Българският цар е принуден да промени насоките на външната политика на държавата и да се ориентира към връщането на България в лоното на Източното Православие и съюз с Никейската империя. Съюзът срещу Латинската империя е сключен през 1234 г., отново скрепен с династически брак – дъщерята на Иван Асен се сгодява с никейския престолонаследник Теодор ІІ Ласкарис. Със съгласието на всички източни патриарси е възстановена Българската патриаршия. На Никея е отстъпена територията между Марица и Галиполския полуостров. Войските на двете страни обсаждат Цариград по суша и море (1235 г.). За да спаси Латинската империя от гибел римският папа призовава Унгария и други католически страни на кръстоносен поход срещу българския цар и никейския император, обявени за „еретици и схизматици”. Обсадата продължава до есента, но не дава резултати. Това довежда до охлаждане на отношенията между съюзниците. Отново настъпилите промени в Латинската империя (умира Жан дьо Бриен), карат Иван Асен да разтрогне брака и договора, за да сключи съглашение с латинците, насочено към опасния съперник – Никейската империя. Но след тежки перипетии българският цар отново търси съюз с никейците, в Никея се завръща и годеницата на Теодор ІІ Ласкарис. Няколко години преди смъртта си Иван Асен се оженва за дъщерята на Теодор Комнин – Ирина. Пламналата любов е сравнена от съвременниците с обичта между Антоний и Клеопатра. 71

На изток обаче се задава татaрската заплаха. Българският цар отблъсква едно татарско нападение, но при приемниците му България се оказва зависима от азиатските нашественици. Въпреки това цар Иван Асен оставя на наследниците си най-могъщата за времето си държава в Европейския Югоизток. Той умира през 1241 г.

Царуването на Иван Асен ІІ е един от най-успешните и плодотворни периоди от историята на Средновековна България. Постигнатото цялостно обединение на българските земи оказва благоприятно въздействие върху етническото, стопанското и културно развитие на България. Сложено е началото на българското монетосечене. Оживеният външнотърговски обмен (за което свидетелства Дарствената грамота на дубровнишките търговци от българския владетел), превръща българската столица „богоспасния Търновград” в един от основните центрове на стопанския живот в Югоизточна Европа, в „нов Цариград”. Привилегии получават атонските манастири. През 1230 г. Българският владетел посещава Света гора и дарява Ватопедския и Зографския манастир с грамота и много ценни старобългарски книги. Цар Иван Асен II осигурява с дарения и българската аристокрация, проявява търпимост към еретическите учения, сред които е и богомилството. Така далновидната политика и способности на българския владетел го превръщат в един от най-значимите царе на България. В Синодика на цар Борил е записано: „На този велик благочестив Йоан Асен, цар на всички българи, вечна му памет”. 12. Второто българско царство (1241-1331 г.)

След смъртта на цар Иван Асен II, през есента на 1242 или 1243 г., на връщане от маджарските земи, татарските орди на хан Бату опустошават Северна България и принуждават българската власт в Търново да плаща ежегоден данък на образувалата се в Южна Русия татарска държава, известна под названието „Златната орда”. Освен външните проблеми, България е раздирана и от вътрешни междуособици. Цар Коломан I Асен (също и Калиман I Асен), (1241-1246 г.), син на цар Иван Асен II, наричан „Детето цар” от византийските историци, 72

се възкачва се на престола едва седемгодишен. Той е първороден син на Иван Асен II от брака му с унгарската принцеса Анна-Мария. От името на малолетния цар, държавата е управлявана от регентство. Но недоволна болярска групировка, начело с третата жена на Иван Асен II – гъркинята Ирина Комнина, отравят Коломан I Асен и на престола се възкачва нейният син цар Михаил II Асен (1246-1256 г.). Tъй като Михаил е също малолетен вместо него управлява регентство - майка му Ирина и севастократор Петър.

В 1246 г. никейският император Йоан III Дука Ватаци атакува големи български крепости като Велбъжд, Мелник, Скопие, Сяр, Прилеп, Цепина и ги завладява. От Търновград не успяват да реагират и в 1247 г. е сключен мир, след който България губи около една трета от територията си. От положението се възползват маджарите, които на свой ред по същото време завладяват българските области Белград и Браничево, след което унгарския владетел добавя към титлата си и „крал на България”. През юни 1253 г. цар Михаил II Асен сключва договор с Дубровнишката република, насочен срещу сръбския крал Стефан Урош I. Според клаузите на този договор, в случай че Сърбия бъде победена, двете страни ще си поделят нейните територии. През 1253 г. българските войски нахлуват във вътрешността на Сърбия, но скоро след това войната е прекратена. В резултат на това към 1254 г. царицата-майка губи позициите си в регентството и единствен до непълнолетния цар остава севастократор Петър.

Михаил II Асен решава да предприеме контранастъпление срещу гърците. На 3 ноември 1254 г. умира император Йоан III Дука Ватаци и българският цар си връща крепостите Станимака (Асеновград), Перущица, Кричим, Цепина и Перперек с областта Ахридос в Родопите, както и югозападните български земи. Новият никейски император Теодор II Ласкарис прехвърля войски от Мала Азия на Балканите и успява да изненада Михаил II Асен, като реокупира Родопската област без Цепина в 1254 г. и Македония в 1255 г. В края на 1255 г. Михаил II Асен сключва с унгарците мирен договор, скрепен с династичен брак между него и внучката на краля им Бела. Тя е дъщеря на княз Ростислав Михайлович (разпореждащ се 74

като самостоятелен феодал в северозападните български земи). Същата година българската войска навлиза в Тракия и разгромява никейците близо до Димотика. Ростислав оглавява делегацията за сключване на мирния договор в Регина. Той обаче се споразумява с никейския владетел с договора да му се предадат възвърнатите от българите земи и границите да останат тези отпреди военните действия. Цар Михаил II Асен отказва да признае договора, защото така българите губят придобивките, направени след 1254 година. Но той вече е създал толкова силно недоволство в страната, че в 1256 г., едва 17-18 годишен, цар Михаил II Асен е смъртоносно ранен по време на лов, от братовчед си Калоян (Каломан, Коломан), бъдещия цар Калиман II (1256 г.), управлявал страната за кратко. Смъртта на Михаил II Асен през есентта на 1256 г. предизвиква в България нови сътресения, като за трона се борят трима основни претенденти – Ростислав Михайлович, деспот Мицо (зет на Иван Асен II) и българския болярин на Скопие Константин Тих. Цар Мицо Асен (1256-1257 г.) получава сериозна подръжка от болярите в Търново, но друга група издига като претендент скопският болярин Константин Тих. В страната избухва гражданска война. Мицо не е съкрушен окончателно и се оттегля във владенията си в Месемврия, но към 1260-1261 г. се споразумява с новия гръцки император Михаил VIII Палеолог, разменя владенията си срещу земи в областта на р. Скамандър (Мала Азия) и емигрира във Византия.

На търновския престол се възкачва цар Константин Тих (12571277 г.). Константин е син на скопски благородник и болярин с името 75

Тих (съкратено от Тихомир или подобно), живял в началото на XIII век. По майчина линия Константин Тих е родственик (най-вероятно внук от дъщерята) на великия жупан на Рашка Стефан Неманя. Константин Тих остава без противник вътре в страната. За да утвърди позицията си на законен владетел, Константин приема името Асен, женейки се за внучката на Иван Асен II - Ирина Ласкарина Асенина. По този начин Константин Тих се свързва с Асеневата династия.

Царят влиза във война с унгарския крал Бела IV. Въпреки че в резултат на междуособици в Унгария Константин Асен успява да възвърне Северин и част от Банатската област под българския скиптър, през 1261 г. новият маджарски крал Стефан V отново откъсва областта от България, като превзема и българските градове Видин и Лом. Константин Асен получава помощ от русина Яков Светослав, който помага за отвоюването на земите от унгарците, в замяна на което бива упълномощен като автономен управник на северозападните български области. Отстраняването от трона и ослепяването на малолетния никейски император Йоан IV Дука Ласкарис от Михаил VIII Палеолог през 1261 г. (който възстановява Византийската империя) противопоставя Константин Асен, бидейки сроден с Ирина Ласкарина, срещу него. През 1264 г. Константин участва в поход срещу византийците заедно с 40-хилядна наемническа армия от татарската Златна орда, но сравнително успешната военна кампания не подобрява българските позиции в териториален и политически аспект. След смъртта на съпругата му Ирина през 1268 г., Константин Асен се опитва да възстанови отношенията си с Михаил VIII Палеолог като приема предложението му за брак с племенницата на василевса Мария Палеологина Кантакузина. Обещаната зестра за сключения през 1269 г. брачен съюз са временно изгубените от България Несебър (Месемврия) и Анхиало (Поморие), но нарушеното обещание от страна на императора влошава отношенията между двамата.

България влиза в съюз с краля на Сицилия Карл (Шарл) I Анжуйски, който подготвя поход срещу Михаил VIII с цел възстановяване на Латинската империя. Михаил отвръща на удара, омъжвайки незаконната си дъщеря Ефросина за хан Ногай от Златна орда, който през 1274 г. нахлува в България като византийски 77

съюзник. Опитът на Михаил VIII да встъпи в уния с Рим на Втори Лионски събор допълнително изостря отношенията между България и Византия, тъй като българската царица и майка и са част от византийската аристокрация, противопоставяща се на уния с Римокатолическата църква. Последните години на своето управление Константин I Тих Асен прекарва частично обездвижен след злощастно падане от коня си. Управляващата върхушка застава плътно зад царицата Мария Кантакузина, която коронясва техния син Михаил II Асен за съцар скоро след раждането му през 1272 г. Мария също така дирижира свалянето от власт и последвалото отравяне на Видинския деспот Яков Светослав през 1276 г. През последната третина на XIII в. атмосферата в България бързо се нажежава и през пролетта на 1277 г. в днешна Добруджа пламват първите искри на голямо въстание срещу царската власт. Избухва т.нар. „Селска война”, начело със един обикновен български пастир, наречен от болярите Бърдоквата, от гърците Лахана, а истинското му име става известно единствено от „Свърлижкото евангилие” – Ивайло.

Привличайки привържениците си с разкази, че на сън му се явяват християнски светии и дори Божията майка, и че е предопределен да извърши велики дела, Ивайло насочва вниманието на обикновения народ към татарите, чиито войски отново нахлуват и опустошават Североизточна България. Срещу тях войските на царя и болярите са безсилни. С успешни бойни действия през лятото на 1277 г. Ивайло не само разгромява татарите, но ги отхвърля далеч зад р. Дунав. Това, което никой не е в състояние да направи – да излезе на бой с татарите, от които по това време страда цяла Европа, прави Ивайло. Победата на селската му армия, въоръжена набързо, довежда 78

на практика до освобождаването на българските земи от нашествениците. Войниците на Ивайло поемат сами функциите за отбрана на страната. Византийският историк Георги Пахимер пише: „Не се минавал ден, щото броят на неговите привърженици да не се увеличи сравнително с предния и щото той да не се отличи с някой нов подвиг”. Името на Ивайло става синоним на закрилник на народа. Крепостните селяни от цели области се надигат и се присъединяват към неговата дружина. „Повечето българи – продължава Пахимер – ...се присъединяваха към него”. Сега политическата програма на водача на българските селяни се трансформира във въстание срещу самата царска власт и открита война срещу социалните и политически порядки в Средновековна България. С изключително умение, храброст и висок ум, Ивайло насочва пламъка на недоволството на българите към управляващите в Търново боляри и самия цар Константин Асен. През есента на 1277 г. Ивайло, начело на големи селски отряди, разгромява войските на Константин Асен, който загива под меча на Ивайло в битката. Тази победа има огромно политическо значение.

След военния си успех Ивайло овладява населените пунктове и крепости, имащи стратегическо значение в България. При тези успехи 79

част от болярите преминават на страната на въстаниците, други продължават съпротивата, а трети побягват във Византия. Във Византия бързат да изпратят войски в помощ на българското болярство и замислят да поставят на престола протежето си Иван Асен III (син на Мицо Асен). В своите планове те успяват да увлекат и татарите. По това време Ивайло, след споразумение с овдовялата царица Мария, току-що е влязъл в Търново и е провъзгласен за цар. Той не се задържа дълго в столицата. От юг нападат византийците, а на север ордите на Касим бег опустошават Добруджа. Срещу византийците Ивайло преминава към отбрана, а с главните си сили потегля за Добруджа. В редица боеве въстаническите войски отново изтръгват победа над татарите и ги заставят да се оттеглят зад Дунав. Успешно се развиват и отбранителните действия на юг около крепостите, бранещи подстъпите към старопланинските проходи. Там през лятото на 1278 г. дружините на Ивайловите войводи Стан, Куман, Кънчо, Момчил и Дамян водят отбранителни боеве и нанасят редица поражения на войските на византийския император Михаил VIII Палеолог. През късната есента на 1278 г. обстановката се усложнява. Византийците привличат отново татарите, които настъпват в българските земи. Ивайло се насочва срещу тях и ги задържа в района на крепостта Дръстър (Силистра). От юг византийците стоварват десант в района на Варна и без да срещнат сериозна съпротива, достигат Търново, където провизантийски настроените боляри отварят вратите на крепостта. За цар е поставен Иван Асен III (1279-1280 г.). След това те се придвижват на север и овладяват някои крепости между Дунав и Стара планина. В това време Ивайло успява да се справи с татарите и дори ги привлича за съюзници. През пролетта на 1279 г. той минава в настъпление. Освободени са много крепости и войските се насочват към Търново. За да спаси своите привърженици, Михаил VIII Палеолог изпраща нови войски. През юли в Котленския проход при крепостта Диавена Ивайло разгромява 10-хилядна войска на стратега Мурин. Само месец след това, на 17 август, е унищожен и 5-хиляден отряд на стратега Априн. Докато Ивайло води борба с нашествениците, болярството в столицата му изменя и решава да му даде отпор. На мястото на избягалия Иван Асен III то избира за цар болярина Георги Тертер (1280-1292 г.) и се сплотява около него за борба срещу Ивайло.

В започналите действия въстаниците претърпяват неуспех. Продължителните борби с византийци, татари и с болярските дружини изтощават силите им. Те нямат повече възможност да продължават борбата с болярството, в чиито ръце са огромни материални ресурси. Ивайло е принуден да търси убежище при своя смъртен враг, татарския хан Ногай, който по време на един пир заповядва той да бъде обезглавен. След коронацията на Иван Асен III търновския болярин Георги Тертер е споменат като „опозиция‖ на новодошлия владетел. За да парира въздействието му и да го привлече за съюзник, Иван Асен III предлага на Тертер ръката на сестра си — Кира-Мария. Решил се да се сроди с новия български цар, Тертер се приема да изпрати законната си първа съпруга Мария и сина си Теодор Светослав в Константинопол като заложници.

След като Тертер става цар обаче, много боляри се отцепват от централната власт в Търново. Сред тях са видинският деспот Шишман I (баща на бъдещия цар Михаил III Шишман Асен), севастократор Калоян и болярите Дърман и Куделин. Други пък просто започват да водят своя политика в провинциите, като само формално признават върховенството на Търновград. Търновския цар постепенно се превръща от единствен владетел и самодържец на българите в поскоро „пръв между равни‖ . Георги I донякъде се опитва да се възползва от ситуацията на Балканите. По това време неаполитанският крал Карл Анжурийски организира кръстоносен поход против Византия с цел отвоюване на Константинопол и възтановяване на Латинска империя. Царят се включва в подготвяната антивизантийска коалиция и започва да събира войски.

Император Михаил VIII Палеолог сключва договор съюз със Златната орда. За да не допусне някой от балканските владетели да сключи договор със западни войски и Константинопол да бъде превзет и Византия да бъде повторно унищожена, василевсът кара през 1282 г. 40 0000 татарски конници да нахлуят в България и да я опустошат. Опитът на Тертер да спре татарите е неуспешен и той се принуждава да излезе от коалицията на Карл Анжурийски, но Михаил VIII Палеолог умира същата година. Георги I Тертер се възползва от смяната на властта в Цариград и започва преговори за сключване на мир с Византия. Освен това желае да разтрогне втория си брак и да върне в Търново първата си съпруга Мария от Византия. Той успява в това си начинание, чрез което връща и сина си Теодор Светослав. Татарите отново нахлуват в българските земи през 1285 г. и цар Георги I Тертер бива принуден да се признае за васал на Ногай и да изпрати престолонаследника Теодор Светослав за заложник в Златната орда. Освен това той жени дъщеря си, която в науката е известна с името Елена, за Чака - сина на Ногай. Но това не възпира напълно татарските нашествия. Положението на търновския владетел се оказва отчаяно. През 1292 г. дворцов заговор принуждава Георги I Тертер да абдикира и да избяга във Византия, където търси убежище при василевса Андроник II. След бягствтото на царя търновският престол е зает от цар Смилец (12921298 г.). След абдикирането на цар Георги I Тертер и бягството му в столицата на Византия Константинопол, Смилец заема българския престол със съгласието на хан Ногай. След като става цар, започва война с Византия, но претърпява пълен неуспех. Същевременно татарските войски на Златната орда продължават да нахлуват и грабят българските територии. .

След смъртта на Ногай започва борба за върховенство в Златната орда между сина му Чака и претендента Токтай. Чака губи позициите си и заедно със жена си (дъщеря на Георги I Тертер) и Тодор Светослав се отправя към България. Чака (1299-1300 г.) успява 82

да завладее престола в Търновград, но скоро е свален чрез преврат от зет си, сина на Тертер - Светослав (1300-1321 г.), който се провъзгласява за цар на българите. По искане на Токтай Чака е екзекутиран и главата му изпратена на хана в Крим. Отношенията със Златната орда са уредени успешно. България не само отново става независима държава, но има определени териториални придобивки. В границите на държавата е включена Бесарабия, чак до Маврокастро на устието на р. Днестър.

Наред с отстраняването на татарската заплаха, от първостепенно значение за Тодор Светослав става ликвидирането на вътрешната опозиция. Противник на младия цар става търновският патриарх Йоаким III. Срещу патриарха са повдигнати обвинения, че 83

подпомагал татарите. Царят заповядва да го хвърлят от крепостната стена. Опитвайки се да поддържа вътрешните размирици в България, византийският император Андроник II Палеолог организира през 1301 г. поход срещу цар Тодор Светослав. Начело на византииската войска е поставен Михаил, син на Константин Асен, което трябва да придаде законност на агресията. Въпреки твърденията на византийските хронисти, че императорът бил помолен за намеса от страна на търновската аристокрация, претендентът за трона не среща никаква подкрепа в България. Армията му се разпада, а Михаил е изоставен от привържениците си. Втори опит за провокиране на гражданска война Андроник II прави чрез севастократор Радослав, брат на Смилец. Подкрепен от гръцки войски, Радослав се отправя срещу Крънското деспотство. Родовото владение на Смилецовия род сега е под властта на чичото на Тодор Светослав, братът на Георги Тертер - Елтимир. Елтимир разгромява войската на севастократора и го пленява заедно с 13 византийски военачалници, които предава на царя. Самият Радослав е ослепен и хвърлен в тъмница. Тодор Светослав разменя военнопленниците срещу баща си, който все още се намира в Византия. След успешното връщане на Георги Тертер I в България, Светослав му поверява управлението на един български град.

През 1304 г. Тодор Светослав преминава в контранастъпление. След успешни военни действия под негова власт преминават редица градове в Източна Стара планина. Царят завзема и много черноморски градове: Ктения, Русокастро, Месемврия, Созопол, Анхиало, Агатопол. След ожесточена битка при р. Скафида и победа на българските войски Черноморието отново преминава в ръцете на българския цар. Тодор Светослав предприема изненадващо нападение над Крънското десотство, чийто владетел е чичо му Елтимир, и то преминава под пряката му власт. Към края на 1306 г. царят започва мирни преговори с Византия. Андроник II умишлено бави решението си, поради нежелание да се примири със загубата на черноморските градове. Тодор Светослав 84

изпраща две галери със зърно в гладуващия Константинопол и с това печели симпатиите на населението му, което оказва известен натиск върху императора да приеме мирните предложения. През 1307 г. е подписан договор между България и Византия, скрепен с брак на Тодор Светослав с дъщерята на Михаил IX Палеолог. Споразумението узаконява териториалните придобивки на царя от 1304-5 г. В последните години на своето управление Тодор Светослав активизира политиката си спрямо Византия по повод избухналата гражданска война в империята между Андроник II и внука му Андроник III, но без съществен резултат. Тодор Светослав Тертер умира през 1322 г. от естествена смърт и е наследен от своя син, цар Георги II Тертер (1322-1323). Когато наследява баща си след смъртта му, той е млад и неопитен, но войнствен. Възползвайки се от спора за властта във Византия, Тертер предприема един отначало много успешен поход против Византия. Превзема слабо охраняваната крепост Пловдив и връща града в границите на България (юли 1322 г). През август 1322 г. войските на Георги II Тертер предприемат нов поход в околностите на Одрин и завладяват близките крепости. Според византийски историци василевсът Андроник III отблъсква българите и ги преследва навътре в страната. Редица градове на юг от Стара планина преминават към Византия. Решителното сражение (август 1322 г.) завършва с победа на византийците и само настъпването на нощта спасява българите от пълен разгром. Известно време след това събитие младият български цар изненадващо умира (пролетта на 1323 г.) без да остави мъжки наследник, с което настъпва края на Тертеровата династия. В Търново в продължение на няколко месеца се води борба за престола. Накрая български цар става бъдинският (видинският) деспот Михаил III Шишман Асен (1323-1330 г.), основател на последната царска династия на Втората българска държава - Шишмановци.

В състава на България влиза обширното Видинско деспотство. Видинският деспот, вече български цар, продължава войната с Византия, намесвайки се в гражданската война. Освен това той успява 85

да се справи с претендентите за българския престол в лицето на Войсил – друг брат на Смилец и други полузависими боляри. Едва що стихва напрежението по българско-византийската граница, избухва война със Сърбия (1330 г.), чиито крале си поставят задачата да присъединят към териториите на сръбската държава югозападните български земи. Въпреки че сключва антисръбски съюз с Византия, Михаил Шишман повежда злополучна война със сръбския владетел Стефан Дечански. Противниците се срещат при град Велбъжд (дн. Кюстендил). На 28.VII.1330 г. сърбите разгромяват войските на българския цар, пленяват го и го убиват в боя. Последствията за България са трагични – на престола е поставен цар Иван-Стефан (1330-1331 г.), син на Шишман от първата му съпруга, сестра на Стефан Дечански, Анна-Неда. Засилва се сръбското влияние в България, а в същото време императорът на Византия присъединява българските земи от Ямбол до Черно море. Тогава обаче българските боляри в Търнов издигат за цар ловешкият велможа Иван Александър (1331-1371 г.), племенник на Михаил Шишман. 13. Цар

Иван Александър и наследниците България под османска власт (1331-1396 г.)

му.

Падане

на

Първата задача на новия цар е възвръщането на заграбените от Византия български земи в Тракия. Той сключва династически брак с царя на Сърбия Стефан Душан, давайки му за съпруга своята сестра. Актът е с антивизантийска насоченост, определяща външната политика на България и Сърбия. 86

В българското царство обаче започват центробежни сили, предизвикани от размирици, ръководени от болярина Белаур. Бунтът обхваща Видин и околностите му и същевременно ромейски войски нахлуват в българските предели. Цар Иван Александър смело приема предизвикателството и посреща византийската армия при крепостта Русокастро в Тракия. На 18 юли 1332 г. българската армия разгромява императорските войски и между двете страни е сключен мирен договор, съгласно който крепостите в Приморска Тракия са върнати на България, а дъщерята на император Андроник се омъжва за сина на Иван Александър – престолонаследника Михаил Асен. Следва ликвидирането на бунтовника Белаур. Българският цар „успял да усмири всички свои врагове‖ . След 1341 г. във Византия започват граждански войни между цариградското правителство и аристократа Йоан Кантакузин. Българският цар използва максимално положението и извлича големи дивиденти за българската държава. Редица погранични крепости отново преминават в български ръце. Но заплашен от турско нашествие българският монарх не предприема по-решителни действия. По това време започват първите организирани набези на народа на турците на територията на Балканския полуостров. Използвани главно като наемници, турските отряди разоряват балканските земи като съюзници на претендента за византийския престол Йоан Кантакузин. Слез 1344 г. Иван Александър се оттегля от активна външна политика, запазвайки дистанция от претенциите на сръбския крал Стефан Душан и ромейската власт за хегемония над югоизточните европейски територии. Заемайки по-скоро неутрална позиция, царят се задоволява с постигнатите придобивки през първите години на своето царуване.

В същото време в родопската област като независим владетел се издига българският войвода Момчил, който начело на верната си армия (възлизаща на 5 000 пехотинци и 300 конника), се намесва във отношенията между Византия и България. Момчил успява да се укрепи в голяма част от родопските планини и Южна Тракия. Точно тогава Йоан Кантакузин праща срещу него войски на селджушките турци, ръководени от Омур бей, решени да сломят непокорният български войвода (1345 г.). Битката се състои при крепостта Перитор на Бяло море, където обединените селджушки и византийски войски обкръжават храбрия български предводител. В завързалото се сражение родопският войвода и всички негови войници намират смъртта си. Момчил е един от първите балкански политици, осъзнали опасността от турското нашествие и съзирайки голямата заплаха, повежда военни действия за защита на българските територии. Народният епос създава легендата за войводата, защитник на българите. Славата му отеква далеч по балканските земи и го превръща в истински български герой.

Въпреки усилията на цар Иван Александър да запази целостта на българското царство, феодалният сепаратизъм решително навлиза във вътрешния живот на българската държава. На североизток като независимо държавно образувание се оформя Добруджанското княжество на болярина Балик. По-късно неговият син Добротица откъсва областта от българското царство и се установява като независим суверен и владетел. На свой ред неговият син Иванко наследява властта над Добруджа. Между 1355-1360 г. от България се откъсва и видинската област под управлението на сина на царя Иван Страцимир, роден от първата съпруга на българския монарх Теодора. Дълбоката криза, характерна 88

за развития феодализъм в българските земи, изтощава икономическото и финансовото положение на страната, като авторитетът на владетелската власт силно намалява. Но Иван Александър остава в българската история и като покровител, меценат и издигнат в културно отношение радетел на българската книжовност, религиозност и култура. Той организира и провежда два църковни събора, заклеймили ересите адамитство, варлаамитство и богомилство. В българските земи разпространение получава исихазмът, проповядващ индивидуален път за спасението на всеки човек, съчетан с дълбок мистицизъм и ирационализъм. Виден исихаст е и последният български патриарх Евтимий. Във войни с нахлуващите от юг османски турци загиват престолонаследниците Иван (1349 г.) и Михаил (1355 г.). Царят се развежда със съпругата си Теодора Бесараб, дъщеря на войводата на Влашко, и се жени за еврейката Сара, покръстена като Теодора ІІ.

Нейният син Иван Шишман като "багренороден", т. е. роден, когато Иван-Александър е цар, е определен за наследник на царството в Търново, пренебрегвайки правата на родения преди него втори син Иван-Срацимир. В последния период (1365-1371 г.) от управлението на Иван Александър България търпи поражения, когато се бори против унгарското нахлуване във Видинското царство (1365-1369 г.) и срещу граф Амадей VІ Савойски при похода му към Българското Черноморие (1366-1367 г.). Отношенията с византийския император продължават да са враждебни. Съвсем в края на царуването на Иван Александър османската експанзия в Тракия засяга и България със загубата на няколко крепости, сред които най-вероятно са Пловдив и Стара Загора. Накрая българският цар фактически разделя царството между синовете си Иван Шишман (владетел на Търновското царство) и Иван Страцимир (господар на Видинското царство). Настъпилият военен, икономически, политически и социален упадък в държавата, превръщат наследниците на Иван Александър в последните български владетели. С нарастващо напрежение всички европейски владетели следят турската инвазия на Балканите. 89

Цар Иван Александър умира през 1371 г. През есента на същата година между обединените християнски сили под ръководството на крал Вълкашин и деспот Углеша и османските турци на пълководеца Лала Шахин се състои паметно сражение в местността Черномен в Тракия, станало символ на края на самостоятелно съществуващите балкански държави. Катастрофата за християните е пълна. Самите предводители Вълкашин и Углеша падат в боя. Загубата в битката променя политическото статукво на полуострова, като повечето феодални владетели на България и Сърбия приемат зависимостта си от турците. Османският султан Мурад напредва неудържимо през градовете и крепостите на християнските народи. След Тракия и Македония падат и Родопите. Настъпва часът на София. През 1382 г. яката софийска крепост е превзета от Лала Шахин. Пътят към Сърбия е открит. Нова антитурска коалиция е организирана от сръбския крал Лазар, босненският крал Твърдко и цар Иван Шишман. Обединените сили извоюват кървава победа при Плочник (1387 г.). Това обаче отлага само временно завоюването на Балканския полуостров от турците. Турска армия начело с Али паша напада търновска България. Падат градовете Овеч (Провадия), Шумен, Мадара, а българският цар се затваря в Никополската крепост. Следва обсада на Никопол, след което Иван Шишман търси примирие и предава в турски ръце Дръстър (Силистра). Вероятно по същото време Иван Страцимир се признава за турски васал. През 1389 г. султан Мурад напада Сърбия. В паметната битка при Косово поле войските на цар Лазар са разгромени. Новият османски султан Баязид (Светкавицата) спокойно може да сломи непокорния Иван Шишман.

През 1393 г. турците обсаждат столицата Търново за три месеца. Изтерзаното население на богоспасния Търновград начело с 90

българския патриарх Евтимий предава българската столица (вероятно следствие на предателство) на султанските сили. Българската аристокрация в града е унищожена. Иван Шишман решава да даде отпор в Никопол. Срещу него се изправя огромна армия и въпреки героизма на обсадените българи последната българска твърдина е превзета и българският цар е обезглавен (1396 г.). Скоро след това и видинският цар е пленен и заточен. Така през 1396 г. Второто българско царство окончателно слиза от историческата сцена. Заслугата на България в продължителните военни действия е във времето, което тя дава на европейските страни да организират антитурската съпротива. Така в запазването на европейската цивилизация българската държава играе една от първостепенните политически и военни роли. Напредъкът на османската мощ на Балканите продължава и в последвалите години, за да достигне своят апогей в превземането на византийската столица Константинопол през 1453 г. За дълго време българите са лишени от политическа независимост и са включени в османската икономическа система. Отговор на загубената свобода са въоръжената съпротива и честите антитурски въстания през ХV-ХVІ в. 14. Патриарх Евтимий

През ХІІІ–ХІV в. българските манастири в Търново, Видин, София, Охрид, Скопие стават средища на кипящ книжовен живот, на създаване и преписване на български и чужди богослужебни книги. Голямо влияние оказва и Атонската православна книжовна школа. Порасналите духовни интереси на българите допринасят за значително увеличение на книжовната продукция. Наред с 91

религиозната, широко разпространение придобива и светската книжнина. В по-голямата си част тя е превод от византийски съчинения, но се появяват и оригинални творби. Продължава изготвянето на сборници със смесено съдържание, главно по поръка на българските царе и аристократи. Чрез тях читателите се докосват до мъдростта на античните философи, писатели и историци. Развива се и апокрифната литература. Решаващо значение за развитието на книжовния живот в България през ХІV в. играят просветно-книжовните центрове в Килифаревския манастир и манастира „Св. Троица‖ край Търново. Те създават основата на Търновската книжовна школа, чийто най-ярък представител е Патриарх Евтимий.

Патриарх Евтимий е една от най-значителните фигури в духовния живот на средновековна България. Първоначалното си образование получава в манастирите край Търново, след което заминава за Константинопол. Пребиваването му там, както и по-късно посещението му в Света гора, изиграват важна роля в изграждането му като виден книжовник и убеден привърженик на православното течение - исихазма. След като се завръща в България, той основава манастира „Св. Троица‖ край Търново и полага началото на книжовна школа. През 1375 г. е избран за български патриарх. В годините на османската инвазия ръководи борбата на българите срещу османските нашественици, като става организатор на отбраната на столицата Търново. След падането на града е заточен в Бачковския манастир, където продължава книжовната си дейност. Умира през 1402 г. Творчеството на Патриарх Евтимий поразява със своята всеобхватност, оригиналност и прецизност. Той написва изключително голям брой литургични трудове, послания до чужди духовници, похвални слова и жития. Той се превръща във водеща духовна фигура в целия Православен свят, славата му на книжовник се разпространява бързо из България и съседните страни. От близо и далеч към него се обръщат духовни и светски лица. Патриарх Евтимий е автор на четири жития – на св. Иван Рилски, на св. Иларион Мъгленски, на св. Филотея и на св. Петка Търновска. 92

Книжовният му език се отличава с използването на богати изразни средства и стилови фигури.

Емоционалният тон е придружен с подчертан патриотизъм и интерес към славните моменти от българската история. Голямо влияние оказва времето във което той пише – епохата на османското нашествие, така например чрез думите на светеца Иван Рилски в житието му, Патриарх Евтимий съветва българския цар как да се справи със защитата на своите поданици. Българският патриарх осъществява правописна реформа, която има за цел да наложи единен правопис на основата на кирилометодиевата азбука. Особен интерес той има към преводите на богослужебни книги, които съдържат неточности и грешки, допуснати от неподготвени преводачи. Стремежът му при препис на богослужебна литература е да се придържа буквално към оригинала, 93

вследствие на това Евтимиевата реформа съдейства за обогатяване на лексиката на българския език. Под неговото перо възникват нови думи и словосъчетания. Тази реформа намира отзвук и в другите православни държави.

Най-изявените ученици на Патриарх Евтимий са Григорий Цамблак, Константин Костенечки, митрополит Киприян и митрополит Йоасаф Бдински. Григорий Цамблак в неговото „Похвално слово за Евтимий” пише с възхита за своя учител, за неговите качества и силния му характер, пресъздава драмата на времето на антиосманската съпротива, показва решителната роля на Евтимий като духовен водач на българите: „Множество хора – не само от български род, които той имаше по апостолски жребий, но и от всички страни – на север до океана и на запад до Илирик – биваха привлечени отдалече от добродетелта на този мъж; и само като го видеха, смятаха това за най-голяма придобивка, а пък щом се удостояваха и със словото му, считаха това за явно спасение.‖ Другият известен ученик на Евтимий Константин Костенечки емигрира в Сръбското деспотство на Стефан Лазаревич. С разнообразната си книжовна дейност той работи за развитието на религиозна и светска литература и книжнина. След изгубването на независимостта на Българското царство през 1393 г. с падането на Търново, учениците на Патриарх Евтимий се преселват в съседните балкански страни, а някои от тях достигат границите на руското царство. По този начин се създават 94

предпоставки за нов разцвет на старобългарската литература в славянските страни. Също така Евтимиевият език оказва мощно въздействие върху формирането на влахо-молдовската книжнина. 15. Хайдутите

Завладяването на България от османските турци прекъсва свободното етническо развитие на българския народ. Той загубва своята държава и просветно-религиозните си институции. Османците разполагат с внушителна военна сила и с многоброен административен апарат за насилие върху българите. Ето защо организиране на обща борба срещу турците не може да се осъществи. Османската империя използва народностната и верската дискриминация, религиозния фанатизъм и безпросветността на своите сънародници-преселници, османлиите.

Тъй като сред българите няма условия за общ отпор срещу Османската държава, първите форми на съпротива са пасивни: несъгласие за плащането на данъците и да се работи ангария, бягства от феодалните ленове, неподчинение, укриване на произведеното, стремежът за намаляване на данъчните тежести, бунтовете и др. Най ранната и решителна форма на защита и въоръжена борба на българския народ срещу турците е хайдутството. Най-вече то съхранява народностното самосъзнание, а също така има голямо историческо значение за преодоляване на гибелната опасност от народностно обезличаване и претопяване на българите. Хайдутството е свързано с общоевропейски движения, но има специфични за балканските условия цели. Хайдушките дружини, неделима част от битието на българите в онази епоха, са близки до селската въоръжена съпротива, характерна за целия средновековен свят – разбойническото движение. Хайдушкото движение възниква още в хода на османското нашествие на Балканите, като прави непрекъсната борбата за свобода. Основен мотив в ранния му период е „личното отмъщение‖ , наказанието което отделни българи налагат на развилнели се турци, 95

посегнали на нечия чест и достойнство. Това желание за наказание и лична саморазправа присъства и в практиката на другите поробени народи на полуострова.

Исторически то е оправдано и обяснимо. Но също така в хайдушкото движение можем да открием народните тежнения за свобода и справедливост. Обикновено след отмъщението си хайдутите изпитват ответния удар от страна на османците, постепенно тясното лично желание за възмездие придобива повече смисъл на колективна борба. Хайдутството има траен и масов характер. В продължение на годините от османското владичество нараства числеността на хайдушките обединения. Сформират се хайдушки дружини, като например преди Първото Търновско въстание 2 000 хайдути нападат София. Въпреки романтичната окраска в народния епос, борбата на хайдутите е трудна, изисква мъжество, упоритост и воля. Храбрите отмъстители кръстосват планините, завардват проходи, клисури, пътища, използват изненадата на неочакваните атаки и засадите. В много случаи хайдутите връщат на пострадали от турците българи заграбеното и така постепенно приемат ролята на „народни закрилници”. Хайдушкото движение има първоначално стихиен характер, но по-късно се разраства и тази традиционна, местна съпротива преминава в условията на епохата на Възраждането в организираното четническо движение. От своя страна четничеството е основата на народната борба за политическа свобода. 96

Историческите извори – домашни и чужди, фолклорът и епосът, разкриват картината на хайдушкото движение, което се изразява в отделни зони - непристъпни територии, в които се разпореждат известни хайдути. Такива области има в Македония, Родопите, Стара Планина, Пирин, Странджа и Рила. Прочути са легендарният хайдутин Индже, прославеният войвода Чавдар, действал в Софийско; видният хайдутин Страхил в Пазарджишко; в Родопите – Ангел войвода и Капитан Петко войвода. В Самоковския край действа неустрашимия Чакър войвода; в Сливен – Златю войвода; в Шумен – хайдут Велко; други известни хайдути са Даглъ Стоян, Дончо, Жельор Детелин, Лефтер, Ильо, Марин и още стотици други. Има и жени-войводи – Сирма, Боянка, Румена, Бойка и др. Легендарният образ на българския хайдутин съчетава в себе си честност, справедливост, безкористност, никога хайдутите не посягат на бедните и изтерзаните. Трудните условия, в които живее хайдутина каляват неговата сила, мъжество и нравственост. При залавяне на някои от тях са жестоко измъчвани и умъртвявани. Но хайдутството не секва, то е израз на народностното съзнание на българите, живеещи в чужда и репресивна политическа система. То представлява естествена реакция срещу чуждите социални, политически и икономически условия в Османската империя. 97

16. „История славянобългарска” (1762 г.)

През ХVІІІ в. – началото на епохата на Българското Възраждане, са направени първите опити за написване на история на българите. През 1759 г. неизвестен автор съставя т. нар. Зографска българска история. През 1761 г. Блазиус Крайнер написва обширна история на българския народ, а през 1792 г. излиза „История” на йеромонах Спиридон. Но в нашата история знаменитата „История славянобългарска‖ на отец Паисий Хилендарски сияе като първи исторически труд, образец на пламенна публицистика, който изпълнява предназначението си на патриотичен призив към събуждащия се възрожденски български дух. Тази малка ръкописна книга разбужда националната съвест, разтревожва задрямалото народностно съзнание, мобилизира го в започващата националноосвободителна борба. Тя се превръща в знаме за народностно осъзнаване, нейните основни идеи служат като истинска програма на българската национална пропаганда през втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ в. Потвърждение за това са откритите около седемдесет преписа и преработки на бесмъртното творение на отец Паисий от различните краища на българските земи. Личността на автора на „История славянобългарска” продължава и до днес да занимава историци, учени и патриоти. Името на Паисий се превръща в сложен синтез от историческа истина и вековна легенда.

Приема се, че Паисий е роден в Банско през 1722 г., Самоковска епархия. През 1745 г. се озовава в Хилендарския манастир (Атон, Света гора) при своя по-голям брат Лаврентий, тогава игумен на манастира. Там Паисий става монах. Надарен с изключителна чувствителност и проницателност, обзет от голяма любов към отечеството, той се заема да обоснове исторически правото на българите на национално осъзнаване и свободно развитие, да 98

възпламени поривите им на патриотизъм и борба срещу феодалната репресия на Османската империя. Първият национален будител – Паисий, започва безсмъртния си труд в Хилендарския манастир, но го завършва в Зограф. Дълго време той събира информация, исторически извори и сведения за историята на българския народ. Той се позовава на историческите произведения на Цезар Бароний и Мавро Орбини. За тази цел той обикаля светогорските манастири, а по-късно като монах-таксидиот посещава различни кътчета на България, където намира стари български книги. Усилията му да напише „Историята” на българите се увенчават с успех през 1762 г., когато е сътворена „История славянобългарская за народа и за царете, и за светиите български, и за всички деяния и събития български”. Тази книга, с нейните осемдесет и три ръкописни листа, е не само история, и авторът й – първият български историк. Нуждата от написването й Паисий доказва в „ползата от историята”. Паисиевият труд се отличава от всичко писано в българската литература до този момент. „Историята” е пропита с революционен патриотизъм. Тя се превръща в манифест към българския народ за национална идентичност и за борба срещу османските турци.

„История славянобългарска” се състои от увод, предисловие, седем глави (дялове) и антобиографично послесловие. Първото предисловие, което не е оригинално, е заимствано от руския превод на книгата на Цезар Бароний и е посветено на ползата от историята и има едно по-общо историко-философско звучене. Второто предисловие – вече напълно самородно, представлява изложение на национално-политическите идеи на Паисий; то е написано в 99

публицистичен, приповдигнат тон, призоваващ българите да знаят и учат историята си. Призивът му е към всички българи: „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгаре и не четиш на своя язик и не думаеш? Или не са имали болгари царство и господарство.” Повествованието за българската история Паисий започва от найдревни времена, проследява образуването на Славяно-българската държава, отстояването й в борба със силни врагове – най-вече Византия, и завършва с падането на България под османска власт. Политическата програма на хилендарския монах е построена върху зараждащата се българска национална идея за духовно и материално обособяване на българския народ в рамките на Османската империя. В духа на Просвещението са призивите му българите да се осъзнаят в културната област – чрез езика, писмеността, просветата и културно-историческото наследство. Духовното отделяне ще стане чрез отхвърляне на църковната опека на гърцизма и на възстановяване на българската духовна самобитност. А вярата в освобождението от „агарянското иго” се свързва с победата на кръста над полумесеца, със силата на славянството и най-вече на Русия - „голямата северна страна”. Застъпена е идеята за право на българската държавност чрез привеждането на много исторически примери.

Отец Паисий прокламира идеите на Западноевропейското просвещение и поставя идеята за собствено българско политическо и културно развитие, счита историческите личности и хора за творци на историята, призовава за борба за отхвърляне на робските условия. Като книжовно и историописно съчинение, „История славянобългарска” отразява общите за историческите съчинения от тази епоха идеи и чувства: мисълта за българското отечество, националното светоусещане, човеколюбивите настроения на Ренесанса и Просвещението. Историческият светоглед на Паисий съчетава в себе си смесица от идейните достижения на Европейския и автентичния български дух, свързва идеите за социално и политическо равенство с революционните стремежи на българите за свобода и независимост. 100

С течение на времето – през епохата на Българското Възраждане, трудът се утвърждава като учебник по българска история в новобългарските училища и идеите й намират благоприятна среда сред ръководителите на българското националноосвободително движение. Идеите на Паисий се подхващат от именитите му следовници: Софроний Врачански, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Петър Берон, Васил Априлов и други български книжовници и просветители през ХІХ в. – епохата на движението за новобългарска просвета, движението за църковна независимост и организираната националноосвободителна борба. 17. Българското Възраждане (краят на XVII - XIX в.)

През Епохата на българското Възраждане започва подготовката и реализацията на българската националноосвободителна и буржоазнодемократична революция. Сред българския народ възникват и укрепват нови социални, буржоазни отношения, които в условията на феодалните порядки на Османската империя, макар и трудно, си пробиват път. Това противоречие, както и това върху народностнорелигиозна основа, определя епохата на българското Възраждане, като синтез между трите главни направления в програмата на българската буржоазия – движение за нова просвета и за изграждане на българска национална култура, движение за църковна независимост и националносвободително движение за изграждане на свободна политически и независима Българска държава. Във формирането на нови буржоазни отношения можем да разграничим няколко фази на Възрожденската епоха.

101

През ранното Възраждане (началото на ХVІІІ – първата четвърт на ХІХ в.) настъпват икономически промени, които все още са в ранен етап и не добре развити; тe се изразяват във всеобщия подем в градското и селското стопанство в българските земи и нарастването на производителните сили. По време на втория етап (20-те години на ХІХ в. – до Кримската война (1853 – 1856 г.) бързо нараства стопанската продукция, в различните отрасли на българската икономика навлизат буржоазноманифактурни явления, развиват се занаятите и се разширява основата на наемния труд. Обособяват се десетки видове производства. Формират се райони със специализирана стопанска дейност и така се формира вътрешен пазар в рамките на Османската империя. През третата фаза (след Кримската война - до 70-те години на ХІХ в.) се изграждат манифактурни промишлени предприятия в българските градове. Производството достига високи граници, появяват се фабрики и първите акционерни дружества, строят се жп линии, прокарват се първите телеграфни съобщения, внедряват се машини. В българското селско стопанство навлизат капиталистически отношения чрез създаването на чифлици – стокови стопанства, чиято продукция е предназначена за пазара. Диференциацията между занаятите се задълбочава, основната форма на капиталистическия начин на производство е манифактурата, било то централизирана или разпръсната.

Икономическият подем на българското общество по време на Възраждането създава условия за социално разслоение. Българската едра буржоазия е съставена от търговско-лихварската прослойка, която участва в борбата за национална просвета и църковно102

национална независимост. Но движещата сила на българската революция става средната и дребна градска и селска буржоазия, от нейните среди са ръководителите на националноосвободителното движение. Тя е основният двигател на революционно-демократично движение в българския политически, обществен и социален живот. Зараждането на новото буржоазно общество обуславя духовното пробуждане на народа през ХVІІІ – ХІХ в. Борбата за българска просвета и национална култура е една от основните изяви на националната революция. Тя е подета и ръководена от замогващата се търговско-промишлена буржоазия, но постепенно придобива общонароден характер.

Нуждата от знания по основните дисциплини и науки, точни и хуманитарни, създава необходимостта от образование на българите. Килийните училища изживяват своето време. На първо врем гръцките училища отговарят на предизвикателството на епохата, но в тях учащите губят българската си идентичност. Ето защо българската буржоазия поставя началото на модерното светско образование. За развитието на българското просветно дело работят и творят именити български възрожденци като Петър Берон, издал книгата „Рибен буквар”, Васил Априлов, който открива в Габрово през 1835 г. първото българско светско училище, Неофит Рилски - „патриарх на българските педагози”, пръв учител в училището, Анастасия Димитрова, създателка на първото девическо училище, Найден Геров, основоположник на първото взаимно училище в Копривщица (1846 г.), Братя Миладинови, Райко Жинзифов, Неофит Бозвели, Добри Чинтулов и още много други. Много българи заминават да учат в Русия. Богати български емигранти и общественици подпомагат учащите с финансови средства. Родоначалник на български периодичен печат е Константин Фотинов, който създава първото българско списание през 1844 г., а Ив. Богоров 103

издава първия български вестник „Български орел”.

Създават се читалищата – оригинално български книжовни и просветни средища в българските земи. През 1869 г. в Браила (Румъния) е основано книжовно дружество, първообраз на Българската академия на науките. Развитие и нов живот изживява българското изкуство – живопис, архитектура, художествени занаяти. Блестящ съвременник е Рилският манастир, също архитектурните паметници в Копривщица, Банско, Охрид, Трявна, самобитните произведения на майстор Уста Кольо Фичето, стенописите на Захарий Зограф. Чрез движението за просвета и култура, България надмогва средновековната си културна изолация и изостаналост и прегръща завоеванията на Западноевропейското Просвещение и Възраждане, и наред с църковната борба подготвя кадрите на националната революция. Борбата за църковна независимост има подчертан националнополитически характер, в нея взима участие цялата българска нация от Мизия, Добруджа, Тракия и Македония. Дълбоко демократична, тази борба е вторият компонент на националната буржоазна революция. След падането под османска власт българската църква е подчинена на Цариградската патриаршия – единственият представител на християнските народи пред Турската империя. Съществуват два основни етапа в църковно-националните борби – до и след Кримската война от 1853 – 1856 г. За началото на движението се счита 1838 г., когато в Търново българи се надигат срещу гръцкия митрополит Панарет. Пратени са молби до султана за назначаването на негово място на българина Неофит Бозвели, ученик на Софроний Врачански. Но Патриаршията реагира негативно. През 1839 г. Високата порта (правителството в Цариград) обнародва т.нар. Гюлхански хатишериф, който признава правото на самоопределение на всички народи в империята. В Цариград развива дейността си другия водач на църковната борба – Иларион Макариополски. През 1845 г. Бозвели и Макариополски подават петиция до султана в българските земи да се назначават българи за 104

духовни лица и да има Българска църква в Цариград. Цариградската патриаршия и този път се намесва – двамата водачи са арестувани в Света гора, където Бозвели умира.

Но усилията им се увенчава с успех – българите се сдобиват с църквата „Св. Стефан” в Цариград, оглавена от завърналия се Макариополски. След Кримската война движението приема общонационален смисъл. През 1856 е издаден т. нар. Хатихумаюн, който потвърждава права и равенство на поданиците в империята и дава обещания за църковни реформи. Българите започват да гонят гръцките свещенници и постепенно в борбата се включва целия български народ. Така се стига до Великденската акция от 3 април 1860 г., когато по време на литургията Макариополски за първи път не съобщава името на патриарха и така прокламира независимостта на българската църква. Великите сили, включително Русия, заемат различни позиции по българския църковен въпрос. Но Църквата е изцяло в ръцете на българите. На 28.ІІ.1870 г. със специален ферман е учредена самостоятелната Българска екзархия. Първият български екзарх е Антим І. Така е извоюван официалното признаване на българската нация, която заема своите исторически и етнически земи. Църковното движение продължава вече в борбата за политическа независимост. Третата основна проява на единната и неделима възрожденска епоха е националноосвободителното движение, което започва през първата половина на XIX в. 18. Организираното

Националноосвободително България през Възраждането (1857-1875 г.)

движение

Наред с движението за българска национална просвета и култура и с борбата за независима национална църква през ХІХ в., българите повеждат организирана борба за политическо освобождение от турско владичество и за постигане на държавна независимост. През първата половина на века е подготвяна националната революция. Паралелно с хайдутството и селските бунтове българският народ взима масово участие в руско-турските войни, в 105

националноосвободителните движения на съседните балкански народи, в отделни съзаклятия и заговори. Те поддържат трайно националното чувство у народа и вярата в освобождението.

Лишени от политическа идеология, от единно ръководство и стратегия, революционните течения през първата половина на ХІХ в. са обречени на неуспех. Нови надежди в българското политическо пространство предизвиква Кримската война (1853-1856 г.) – следващият връх в развитието на Източната криза. След обявяването на войната българите създават в Цариград „Тайно дружество”. Замисля се въстание в българските земи. Политическите борби на българския народ след Кримската война се изострят в рамките на т. нар. „Източен въпрос”. След поражението на Русия във войната, Англия и Франция се намесват пряко в живота на Османската империя („болният човек”) и се превръщат в господари на изнемогващата държава. 106

При такава обстановка българската национална революция навлиза в своя решителен етап – организираното националноосвободително движение. Преходът към организирана борба се свързва с личността на Г.С.Раковски – първият идеолог на политическото движение сред българите.

След дълги революционни скиталчества Раковски достига до извода, че само въоръженото противопоставяне на Османска империя може да доведе до освобождение: „Мечом са българите своя свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият.” Като обобщава опита на хайдушкото движение през 1857 г., Раковски издава поемата си „Горски пътник”, където обосновава нуждата от единен революционен център и взаимодействието между революционните сили вътре и извън страната. Трибуна на неговата политическа мисъл става в. „Дунавски лебед”. Според Раковски въоръженото въстание ще се оглави от „Привременно българско началство”, което ще прерасне в революционно правителство. През 1862 г. в Белград Раковски сформира Първата българска легия, към която се насочват към 600 български патриоти. През месец юни Иван Кулев, Ильо Марков, Васил Левски, Стефан Караджа и други известни революционери се бият срещу турските войски в сръбската столица Белград. Но последвалото споразумение между Сърбия и Турция осуетява съществуването на легията и така пропада идеята на Раковски за сътрудничество със Сърбия. След оттеглянето си във Влашко националният стратег достига до идеята за самостоятелност на българската въоръжена борба. В последната си програма „Привременен закон за българските народни горски чети за 1867 лято‖ е отразена новата тактика на идеолога – единен революционен център, армия и народни комитети. Той се надява и на помощ от Русия. Но по време на подготовката за нови въоръжени действия против Османската империя, Раковски умира от туберкулоза (1867 г.). Той е наречен „Патриарх на българската национална революция”. Успоредно с дейността на Раковски, във Влашко се раздвижва българската политическа емиграция. Едрите български търговци в 107

Букурещ се обединяват в благотворително дружество, наречено „Добродетелна дружина” (Комитетът на старите). Негови ръководители стават братята Христо и Евлоги Георгиеви, Хр. Мустаков и др. Малко по-късно е изграден Първият таен централен български комитет под ръководството на Ив. Касабов. Така през 60-те години на ХІХ в. сред българската емиграция се оформят три основни политически направления: революционнодемократичното, начело с Раковски, буржоазно-либералното, ръководено от ТЦБК, и течението на политическия консерватизъм, представено от Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство.

Но освободителното движение през този етап е хетерогенно и нееднородно. Най-ярките негови прояви са изпратените през 1867 г. две чети в България, под предводителството на Панайот Хитов и на Филип Тотю. През 1868 г. е създадена Втората българска легия, но и тя скоро е разформирована. Част от нейните участници образуват ядрото на подготвена чета от 127 души, начело с легендарните воеводи Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Четата преминава Дунава на 6 юли 1868 г., но още при Свищов е посрещната от турците. В своя кървав поход четата дава свидни 108

жертви в боевете при селата Карисен, Патреш и Вишовград. В местността Канлъдере (Севлиевско) е тежко ранен Стефан Караджа. Турците го залавят и откарват в Русе, където той умира от раните си. С останалите 40 герои Хаджи Димитър си пробива път до билото на Стара Планина, където на връх Бузлуджа, на 18 юли, след кръвопролитно сражение падат всички четници, начело с воеводата. Безсмъртният подвиг на четата отеква не само в българските земи, но става достояние и на целия европейски свят.

Четническият етап на националноосвободителното движение е исторически оправдан и практически необходим. А следващата стъпка е изграждането на централен революционен комитет, с делото на който се свързват имената на националните ръководители Л. Каравелов, В. Левски и Хр. Ботев.

Любен Каравелов е роден през 1834 г. в Копривщица. Пребивава в Русия 10 години, където учи и сътрудничи на местни вестници. През 1867 г. се включва в българското освободително движение в Белград. Там той създава емигрантски комитет, който замисля организиране и въстание в България, съпроводено с преминаване на чети от Сърбия. По-късно в началото на 1868 г. Каравелов се установява в Нови Сад. Каравелов е силно повлиян от Европейското Просвещение. За него просветата е определящ фактор за прогреса. След арестуването му в Нови Сад и освобождаването му, Каравелов се премества в Букурещ, където започва да издава в. „Свобода‖ . Тук той създава Български революционен комитет. Негов девиз е максимата: „Свободата не ще Екзарх, иска Караджата”. 109

В първата програма на комитета се посочват враговете на българската революция: турското правителство и гръцкото духовенство. Прокламира се създаването на Южнославянска, Дунавска федерация. В брошурата си „Български глас” от 1870 г. Каравелов обосновава наличието на единен център-комитет на въоръжената борба. Едновременно с него като ръководител на националната революция се утвърждава Великият апостол на свободата - Васил Левски.

Васил Иванов Кунчев - Левски, е роден през 1837 г. в Карлово. Участник в І Българска легия, народен учител, знаменосец в Панайот Хитовата чета, член на ІІ Българска легия, Левски се изгражда и утвърждава като активен революционер-демократ. През 1869 г. прави първата си обиколка из България, навсякъде носи революционна прокламация и полага основите на Вътрешната революционна организация. През месец август 1869 г. се завръща в Букурещ, където настоява пред емиграцията да се пренесе центъра на революционната организация вътре в България. През 1870 г. се връща в България и започва втората си обиколка. Той изгражда гъста мрежа от частни революционни комитети и определя този в град Ловеч за централен – Привременно правителство. Създаването на Вътрешна революционна организация е връх в развитието на националноосвободителното движение в България. Самостоятелността на революцията е най-яркия израз на гения на Васил Левски. Неговото революционно верую гласи: 110

„С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (Народно управление)”. Революцията Левски разглежда като част от Европейската политика. Той притежава изключителни качества и достойнства на първи идеолог и стратег на българската революция. Делото и личността му са български феномен, нямащ равен в европейската история. Фактически ръководител на борбата и ВРО, Левски призовава за обединение на революционните сили вън и вътре в страната. Обединително събрание между двата центъра на революцията е свикано през април 1872 г.

На него се учредява БРЦК (Български Централен Революционен Комитет), който поема командването на революцията – „морална и с оръжие”. Левски е утвърден за главен апостол на свободата. На 1 юни 1872 г. той се завръща в българските земи, където революционен плам и кипеж обхваща цяла България. Тогава обаче идва тежкият удар върху революционната организация. Апостолът е заловен от турските власти. Изправен е на съд и осъден на смърт чрез обесване. На 6(19) февруари 1873 г. неустрашимият и всепризнат предводител на българите е обесен в София, точно в разгара на подготвяната революция. Настъпва тежка криза в БРЦК. Остри спорове и взаимни нападки отслабват организацията. Решено е да се изпрати чета в България, но това представлява отстъпление от тактиката на Апостола. За заместници на Левски са избрани последователно Атанас Узунов, по-късно Стефан Стамболов, но това не спира разложителния процес в комитета. Каравелов се оттегля. Начело на националното движение застава Христо Ботев – велик идеолог и харизматична фигура на Българското освободително движение. Именно с неговата личност се свързва преодоляването на безпътицата и решително преминаване към подготовка на всеобщо въстание. Христо Ботев е роден на 6 януари 1848 г., в Калофер. Там завършва трикласно училище и през 1863 г. заминава за Одеса. В Русия той изпитва влиянието на социалистическо-утопичните възгледи на изтъкнати руски революционери-демократи. През 1868-1869 г. заминава за Влашко, където живее заедно с Левски в изоставена вятърна мелница край Букурещ. През 1871 г. започва да издава в-к „Дума на българските емигранти”. 111

Пише знаменити публицистични статии, в които развива революционните си идеи на интернационализъм и кристален патриотизъм. Но ненадмината остава революционната му поезия. Стихотворенията „Майце си”, „На прощаване”, „Към брата си”, „Хаджи Димитър” и много други остават в историята и литературата на България като гениални революционни поеми. През 1874 г. Ботев започва издаването на в-к „Знаме” – орган на БРЦК. През лятото на 1875 г. Централният комитет планира ново въоръжено въстание в България. Новоизбраният ЦК начело с Ботев изпраща апостоли в различни области на страната. Приготовленията са големи, но личи известна прибързаност, липсва съгласуваност. Така на 16 септември 1875 г. в Стара Загора е обявено въстание, но се събират само шепа въстаници, набързо приготвеното въстание е сломено още в началото си. Несполуката поражда напрежение в БРЦК. Ботев напуска организацията. Централният комитет се разпада в края на септември 1875 г.

Но драматичният развой на събитията не може да спре революционния устрем. През април 1876 г. избухва най-голямото Българско въстание срещу турската власт. Априлската епопея пряко

112

заставя решаването на Източния въпрос и се превръща националноосвободителна революция на българския народ.

19. Априлското въстание (1876 г.)

Неуспешният опит за въстание в Стара Загора през 1875 г. убеждава революционните български сили в подготовка и провеждане на добре организиран, масов и решителен бунт, имащ за задача и цел свалянето на турската власт в България. Международната обстановка в началото на 1876 г. благоприятства замисленото въстание като част от решаването на Източния въпрос. Срещу турците въстава Босна и Херцеговина, за военни действия започват да се готвят Сърбия и Черна гора. Революционен плам завладява целия Балкански полуостров в борбата му срещу османското управление. Най-добре илюстрира положението в Турция статия на английския в-к „Таймс‖ от 1875 г.: „Спасяването на Османската империя би било невъзможно, ако бунтовните пламъци обхванат и България‖ .

Идеологът на българското освободително движение Христо Ботев призовава за „революция народна, незабавна и отчаяна‖ . Всички групи и съсловия на националната революция са убедени във военната победа на народните сили в България и помощта, която ще окаже Русия в решаването на Източната криза. В такава обстановка в края на 1875 г., през м. октомври в румънския град Гюргево се събират революционни дейци, които създават нов революционен комитет, известен като Гюргевски централен комитет. Народните предводители от Гюргевския комитет долавят настроението на народните сили в България, правилно се ориентират в международната обстановка и замислят подготовка и осъществяване на въстание, което да избухне в цялата страна, като разделят територията на България на четири революционни окръга. Първи – Търновски, окръг се създава под предводителството на Ст. Стамболов с помощници – Христо Караминков-Бунито и Георги Измирлиев; втори окръг – Сливенски, е с ръководител Иларион Драгостинов и помощници Георги Обретенов и Стоил войвода; Трети – Врачански, е начело с апостол Стоян Заимов и помощници Никола Обретенов и Никола Славков и последен – четвърти, Пловдивски 113

(Панагюрски), е с апостол Панайот Волов и помощник Георги Бенковски. По-късно като помощници на Волов са привлечени Георги Икономов и Захари Стоянов. По време на заседанията на Комитета са взети решения за възстановяването на революционните комитети в страната, набавяне на оръжие и боеприпаси, едновременно навлизане на чети в България, организиране на нападения над жп линии и съобщителни средства. Тактически се налага въстанието да обхване предимно планинските райони на страната, където да се изнесе населението с нужното продоволствие и да се заложи на продължителна отбрана на новоосвободените територии. Но не е определено главно и централно ръководство на борбата, а и четирите революционни окръга не покриват етническите български земи.

На 25 декември 1875 г. Гюргевският комитет престава да съществува. Определените апостоли на революционните окръзи преминават в българските земи по замръзналия Дунав и се заемат с подготовката на масово въстание. В Първи революционен комитет (Търновски) под ръководството на Ст. Стамболов е възстановена мрежата от местни комитети. В борбата се включват известни патриоти като Бачо Киро, Стефан Пешев, Матей Преображенски (Миткалото) и много други. Но набавянето на оръжие изостава. Във Втори, Сливенски окръг организацията изостава поради решение вместо въстание в главния град, да се изгради въстанически лагер в планината. В Трети, Врачански окръг Стоян Заимов не разгръща активна дейност, приготовленията са незадоволителни. В хода на въстанието този окръг остава крайно неподготвен. Истински революционен подем обхваща ІV Панагюрски революционен окръг. Тук изпъква фигурата на Георги Бенковски, който премества командването от Пловдив в Панагюрище и разгръща всеобхватна революционна подготовка. Негови помощници са Тодор Каблешков от Копривщица, Павел Бобеков от Панагюрище, Васил 114

Петлешков от Брацигово революционери.

много

други

български

патриоти

Под ръководството на П. Волов, Г. Бенковски, Г. Икономов и З. Стоянов са възстановени частните комитети, въоръжава се населението, леят се куршуми, приготвят се барут, сухари, шият се бойни униформи, изработени са легендарните черешови топчета, провеждат се упражнения за водене на бой. Народната учителка Райна поп Георгиева извезва знамето на революцията с призива „Свобода или смърт”. Така „тайно и полека, народът порасте на няколко века” (Ив. Вазов). На 14 април 1876 в местността Оборище се провежда Първото българско революционно народно събрание. За начало на въстанически действия е определена датата 1 май 1876 г. За нещастие решенията на събранието в Оборище стават достояние на турските власти. В Копривщица е изпратена полицейска конна група. 115

Каблешков и другарите му се укриват. Обстоятелствата ги карат да вдигнат знамето на бунта.

На 20 април въстаниците нападат конака и го превземат. Копривщица е освободена. Сред тържествен камбанен звън Каблешков обявява началото на Априлското въстание. Той изпраща до Бенковски прочутото кърваво писмо, в което пише: „Ако вие, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример”. Така въстават Клисура и Панагюрище. Установена е народна власт в лицето на „Временно правителство”, разпространено е „Възвание към българския народ”, което завършва с: „Пълна свобода или смърт”. Въстава и Стрелча. Организирана е легендарната „Хвърковата чета” на Бенковски - ударна подвижна сила от 200 конника, която се отправя към средногорските села Мечка, Поибрене и Мухово. Навсякъде царят възторг и ликуване. Тържествено е осветено знамето на революцията, негова носителка става Райна „Княгиня”. Населението на Панагюрска област се оттегля на връх Еледжик в Средна Гора във въстанически лагер, начело с Гене Телийски. Бенковски и четата му се устремява към Сестримо и Белово, където е посрещнат от работниците на железницата, много от които се присъединяват към въстанието. По такъв начин по-голямата част от ІV Революционен окръг попада в пламъците на революцията. Турците отговарят с башибозушки отряди срещу въстанниците. Първият им 116

удар е срещу Стрелча и Клисура, след тежка битка българските твърдини падат.

Започва кръвопролитна атака срещу Панагюрище. След четиридневна обсада въстаниците са принудени да отстъпят. Започва поголовно избиване на мирно население. Градът е превзет и опожарен. Ограбена е Копривщица. Бенковски се насочва към връх Еледжик, там обаче го чака редовна турска армия. Укрепеният лагер е обсаден и по-късно превзет. Зверски убити са жени, старци и деца. Епични битки стават във въстаналите селища в полите на Родопите Брацигово, Брестовица, Пещера и Батак. В Перущица местните революционери Спас Гинев и Кочо Чистименски за да не попаднат в турски ръце убиват жените и децата си, а след това и себе си. В Брациово Васил Петлешков и другарите му удържат за малко башибозушките пълчища, но след артилерийски огън от турците, Брацигово пада. Но най-тежка е съдбата на Батак. На 4 май бандите на Ахмед ага Барутанлията го подлагат на поголовна сеч. Изклани са около 5 хиляди мъже, жени, старци и деца. Бенковски се отправя към Стара планина. След дълъг поход през планината той и другарите му достигат Тетевенския Балкан, където след предателство в м. Костина „крилатият” герой е убит от турска засада. Останалите предводители на ІV революционен окръг също се оттеглят в Балкана. Каблешков е заловен и се самоубива, а Волов и 117

Икономов се насочват към Румъния, но нападнати от потеря край гр. Бяла, се удавят в р. Янтра.

„Кървавото писмо” пристига в Търново на 25 април 1876 г. Турските власти са вече известени и извършват предварителни арести. Революционната борба е обезглавена. Все пак въстават много търновски села. Сформирана е чета от 200 бойци начело с поп Харитон, която по-късно се оттегля в Дряновския манастир, където отбива атаките на 10 хиляден турски корпус, оглавен от Фазлъ паша. Боеприпасите на бунтовниците свършват. Останалите живи герои пробиват вражеския обръч и след сполучливи схватки под ръководството на Петър Пармаков и Бачо Киро се измъкват. Но отново предателство е в основата на последвалата борба. Четниците са заловени, съдени и обесени. В Първи окръг въстанието обхваща Габрово и Севлиево. Габровската чета на Цанко Дюстабанов и Севлиевската начело с Йонко Карагьозов след десетдневни боеве са разгромени. Ожесточени битки има и край връх Марагидик в Стара планина. В Сливенски окръг въстанието е слабо; само малки чети от Сливен и Ямбол излизат срещу турците, но и те са разбити. Във Врачански окръг революцията е парирана от съсредоточени многочислени турски сили, пред вид усложнените турски отношения със Сърбия. И точно в този момент, когато въстанието догаря, в българските земи навлиза четата на безсмъртния герой Христо Ботев. Тя наброява 200 юнака, готови на всичко в името на свободата. Комендант е офицерът Никола Воиновски, а знаменосец Никола Симов-Куруто. Четниците овладяват австрийския параход „Радецки” и слизат на българския бряг край Козлодуй на 17 май 1876 г. Оттук започва 118

походът на безсмъртието на четата. Преследвана непрекъснато от врага тя е нападната от многочислена турска войска в местността Околчица във Врачанския Балкан. В паметното сражение на връх Вола на 2 юни 1876 г. пада титанът на българската революция Христо Ботев. След смъртта му четниците са разпръснати и само някои от тях се спасяват в Сърбия и Румъния.

Така завършва Априлската епопея на българския народ през април/май 1876 г. Априлското въстание е връхният момент от националноосвободителната и буржоазно-демократичната българска революция. Гибелта на над 30 хиляди души не отива напразно. Въстанието доказва невъзможността на българския народ да съжителства в агонизиращата и разпадаща се феодална Османска империя. Думите на безсмъртния герой Георги Бенковски доказват историческата потребност на българския народ от свобода и независимост: „В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да оздравее. А Русия – нека да заповяда”. Кървавата драма на Априлското въстание предизвиква широк протестен отзвук сред цялата европейска общественост. Изпратените журналисти и анкетьори в българските земи свидетелстват за зверствата на турците, защитават правото на българите за свобода. Създадена е международна анкетна комисия, която през есента на 1876 г. установява истината за извършените жестокости в България. „Източният въпрос” придобива голямо напрежение, на преден план излиза „Българският въпрос”, а по искане на Русия е свикана международна конференция на Великите сили. Априлското въстание по своите движещи сили – представители от всички съсловия на обществото : селяни, занаятчии, търговци, интелигенция и по своята цел – извоюване на политическо освобождение, подготвя решително последвалата Руско-турска Освободителна война от 1877-1878 г. и желаното Освобождение на българския народ от османска власт. 119

20. Освобождението на България (1877-1878 г.)

След потушаването на Априлското въстание кризата в Османската империя продължава да се задълбочава. Българската емиграция създава в Румъния Българско централно благотворително общество, начело със Стефан Стамболов, Олимпи Панов, Кириак Цанков и др. с цел изпращане на доброволци в започващата Сръбскотурска война. Цариградските българи изпращат възрожденските дейци Марко Балабанов и Драган Цанков на обиколка из Европа. Навсякъде те връчват специален меморандум за българското самоуправление. През есента на 1876 г. поражението на сърбите е близко. Настойчиво се търси намесата на Великите сили. През декември в Цариград се свиква Посланическа конференция, която да обсъди Източния въпрос, респективно съдбата на българите. Русия и Англия предлагат създаването на две български автономни области върху територията на Българската екзархия. След неуспеха на странитеучастнички в конференцията да принудят османската власт да приеме решенията, включително с Лондонските протоколи от март 1877 г., Русия – като закрилник на християнските народи, търси друг път за решаване на съдбата им – обявяване на война на Османската империя.

Руското правителство сключва съюзни договори със Сърбия, Черна гора и Румъния. На страната на славянската държава застава българското опълчение. Руският боен план включва бойни действия срещу турците на Балканите и в Кавказ. 200 хилядна руска армия трябва да атакува Цариград. Бойният дух и подготовка на руската армия са добри. 120

Турските военни сили са в състав от 300 хиляди войници. Преобладаващата част е ситуирана в укрепения четириъгълник Силистра-Русе-Шумен-Варна. Бойният план на турците по същество е отбранителен. Турската армия е добре въоръжена с модерна артилерия. Бойният дух не е висок.

На 12 (24) април 1877 г. в Кишинев руският император Александър ІІ издава манифест за обявяване на война на Турция. Веднага започва настъплението на руската армия към Дунав. В състава на войската са и първите три опълченски български дружини. В Букурещ БЦБО, преименувано на Български революционен комитет се обръща с възвание към българите да подпомагат руската армия. В Плоещ са формирани нови три опълченски дружини. Със създадените по-късно нови шест отряда българското опълчение в хода на войната достига 12 хиляди души. На 6 май 1877 г. е осветено Самарското знаме. Българите се включват в ударната сила на руската армия, под началството на генерал Гурко. Освен това много българи участват като помощни войски към армията на русите. Много български чети действат в тила на турците, под водачеството на Панайот Хитов, капитан Петко войвода, Ильо Марков и Христо ИвановГолемия. Така българите считат войната като пряко продължение на националноосвободителното движение от близкото минало. На 10 (22) юни 1877 г. отрядът на генерал Цемерман форсира Дунав и нахлува в Северна Добруджа. Целта му е да заблуди турската армия, докато основните сили на русите преминават реката при Свищов на 15, 16 и 17 юни, като започват военни действия в три насоки. Западният руски отряд (35 000 души) начело с генерал Криденер настъпва в Северозападна България с цел блокиране на намиращите се там турски части. 121

Източният отряд (70 000 войници) под командването на престолонаследника Александър Александрович напредва към укрепения четириъгълник, където започва позиционна борба с основния турски корпус. Той успешно стопира турците и не им позволява да осъществяват настъпателни и активни бойни действия.

Предният отряд с осигурени флангове, начело с генерал Гурко е с числен състав 12 000 души, заедно с опълченските български дружини. Той напредва към старопланинските проходи, за да не позволи преминаване на турски сили от юг през Балкана на север. Руският отряд освобождава Търново и преминавайки през Хаинбоазкия проход, настъпва към Стара Загора. Турското командване отговаря с изпращането на 40 хилядна армия на Сюлейман паша, която да се прехвърли в Северна България. В боевете при Стара Загора блесва героизма и себеотрицанието на българските опълченски дружини. Но те заедно с русите, под ръководството на генерал Столетов, са заставени да отстъпят и да се укрепят на Шипченския проход под напора на превъзхождащите ги турски сили,. Това е най-критичният момент от войната. Героичната отбрана на прохода на 9, 10 и особено на 11 август не позволява турците да пробият в северна посока. Тогава идва помощта от генерал Радецки – Шипка е спасена. Успоредно с действията на Предния руски отряд, в Северна България настъпва втори критичен момент – обсадата на Плевен. 122

Генерал Криденер закъснява с похода си на запад и позволява Видинската армия на Осман паша да се укрепи в Плевен. Турците са 60 хиляди души. Започва обсада от русите, те провеждат атака след атака, но турците отстояват. С изработването на план за плътна обсада на Плевен от генерал Тотлебен, както и включване на допълнителни румънски войски, победата изглежда близка. При опит да пробият обсадата, войските на Осман паша са разгромени. Плевен е освободен. Така настъпва цялостен прелом във войната. Започва руското настъпление в южна посока. Въпреки зимата русите преминават Балкана. Гурко, през Арабаконашкия проход се отправя към София, успоредно вървят и други колони. София е освободена на 4 януари 1878 г. Следва поход към Пловдив. Другата руска армия начело с Радецки и Святополк Мирски атакува армията на Фазлъ паша, съсредоточена в подножието на вр. Шипка. Настъплението на русите и българските дружини в посока Цариград е освободено. След превземането на Одрин Високата порта моли за мир. В решаването на сложната международна дипломатическа обстановка, при която Англия и Австро-Унгария се намесват на страната на Турция, кара русите да участват на подготвящата се Източна конференция. Те дават ултиматум на турците да приемат техните условия, ако ли не заплашват с всеобщо настъпление към турската столица. Така на 19 февруари (3 март) 1878 г. в едно градче близо до Босфора – Сан Стефано, е сключен предварителен мирен договор между воюващите страни. Според него Българската държава се възстановява като автономно трибутарно княжество с християнско правителство и собствена войска. В нейната територия влизат етническите български области Мизия, Тракия и Македония. Санстефанският договор е посрещнат с неописуем възторг от българите. В специален благодарствен адрес те поздравяват руския успех с Освобождаването си. 123

Но Англия и Австро-Унгария се обявяват против създаването на голяма българска държава. Заявяват ревизиране на Санстефанския договор. Русия е принудена да участва в нов международен форум, като се надява да запази придобитите успехи. С участието на Русия, Англия, Австро-Унгария, Германия, Франция и Италия на 13 юни 1878 г. се свиква Берлинският конгрес, под председателството на германския канцлер Бисмарк. На 1 юли е подписан Берлинският мирен договор, според който новата българска държава е разпокъсана на пет части. Автономното българско княжество обхваща само северна България и Софийската област. Южна България, под името Източна Румелия е обособена като автономна провинция на Турската империя. Одринска и Беломорска Тракия, като и цяла Македония е върната на султана. Северна Добруджа е дадена на Румъния, а Западните български предели – областите на Ниш, Пирот и Враня – на Сърбия. Съдбовните решения на Берлинския договор разпокъсват българските земи, създават така наречените барутни погреби на Балканския полуостров, формират се огнища на напрежение и спорове между балканските страни (например Македонският въпрос). Националната българска идея е победена. Но Руско-турската Освободителна война от 1877-78 г. реализира националноосвободителната и революционно-демократичната революция на българския народ. Политическото Освобождение прави възможни свободното развитие на българите в следващите години и тяхната борба за национално обединение. Започва епохата на Третата българска държава. 124

21. Съединението и Сръбско-българската война (1885 г.)

Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. изиграва ролята на буржоазнодемократична националноосвободителна революция на българите. На 3 март 1878 г. в Сан Стефано е подписан предварителен мирен договор между Русия и Османската империя, по силата на който границите на бъдещата свободна българска държава съвпадат с признатите от Цариградската посланическа конференция етнически граници на българската нация, като обединяват почти цялото българско население в областите Мизия, Тракия и Македония. Но Берлинският конгрес прекроява напълно политическите граници на България, очертани в Сан Стефано.

Великите сили налагат разпокъсването на българските земи. Северна Добруджа е предадена на Румъния като компенсация за Южна Бесарабия, влязла в границите на Русия; Сърбия получава Пиротско, Нишко и Вранско; цяла Македония, Беломорска и Одринска Тракия са оставени в пределите на Османската империя под пряката власт на султана. А в пределите между Дунав, Стара планина и Софийски санджак е обособено Княжество България - васално трибутарно княжество, с монархическа форма на управление. На юг от Стара планина е образувана провинция под условното название Източна Румелия, с административна автономия и широко вътрешно самоуправление, но под пряката политическа и военна власт на турския султан. По постановленията на Берлинския договор, управлението на Източна Румелия е възложено на генерал-губернатор - християнин, назначаван от турското правителство с одобрението на Великите сили. 125

Същевременно Турция има право да държи в областта свои гарнизони. Специална комисия, съставена от представители на държавитеучастнички в конгреса, изработва Органически Устав на Източна Румелия. Уставът трябва да определи правомощията на генералгубернатора и администрацията, финансовата и съдебната уредба на областта, както и устройството на местната милиция и жандармерия. По подобие на Княжеството и в тази българска област остават представители на временното руско управление, но срокът на дейността им е определен на 3 месеца. След влизането в сила на Устава като основен закон на областта, за неин пръв генерал-губернатор с петгодишен мандат, през май 1879 г., е избран Александър Богориди. Законодателният орган на Източна Румелия се състои от 56 члена и се нарича Областно събрание. В неговия състав влизат членове по право, по избор и назначени от главния управител.

Областното събрание избира Постоянен комитет с функции на административен съвет. Постоянният комитет играе ролята на горна камара (сенат) и е съставен от 10 души титуляри и трима заместници. Той е постоянно действащ орган на Областното събрание, контролиращ администрацията. В административно отношение Източна Румелия е разделена на 6 департамента (окръга), управлявани от префекти – окръжни управители. Окръзите, от своя страна, са разделени на 28 кантона (околии), управлявани от околийски началници. Въоръжените сили на областта - милиция и жандармерия са поставени под контрола на чужди офицери. Главният щаб е командван предимно от западни военни специалисти, докато отделните войскови подразделения са командвани предимно от руски и някои български офицери. Органическият устав утвърждава Източна Румелия като многонационална област и затова определя употребата на три официални езика: български, турски и гръцки. Съгласно една допълнителна поправка обаче, наложена от руските представители в Европейската комисия, за официален език по места се приема този на 126

преобладаващата част от местното население. Така българският език се налага като официален почти за цялата област. На 15 май 1879 г. уважаваният възрожденец Алеко Богориди пристига в столицата на Източна Румелия - Пловдив и поема управлението на областта. Веднага след пристигането си той назначава Директората. Въпреки обвързаността с Османската империя, Източна Румелия се формира като една действително автономна област с демократично управление и запазва българския си облик. След първите избори за Областно събрание, през 1880 г., започва обособяването на различни политически организации на българите. Първоначално се формират две основни течения – „умерени” и „крайни”, като разделението се обуславя главно от различията във вижданията на отделните български общественици относно начините на борба срещу Берлинския договор.

„Умерените” гравитират около Екзарх Йосиф, митрополит Панарет, Иван Гешов, Г. Вълкович. братя Груеви. Те не приемат решенията, взети в Берлин, но са привърженици на мирните протести - петиции, мемоари и др., като се противопоставят на въоръжената борба. „Крайните” най-често са бивши участници в националреволюционното движение, представители на селските маси, на градската средна и дребна буржоазия. Като техни водачи се изявяват Д. Матевски, К. Величков, свещеник Г. Тилев и др. Те подготвят българите в Източна Румелия за въоръжена борба. Руските военни и административни власти негласно ги подкрепят. Постепенно привърженици и на двете течения се обединяват и оформят една обща партия (1881 г.). Наричат я „Народна” или „Съединистка”, а като основен опонент на тази политическа сила се изявява Либералната партия. По-късно тя е наречена от политическите си противници (съединистите) „Казионна” поради това, че значителна част от членовете й са чиновници и заради подкрепата, която получава от главния управител Алеко Богориди. Основните 127

проблеми, около които се водят дискусии между двете партии, засягат Съединението с Княжество България и отношението към Русия. За разлика от Княжеството, тук консерваторите са русофили, а либералите са прозападно настроени. Народната партия води агитация за незабавното обединение на Източна Румелия с Княжеството. Тя има подкрепата на Русия. Либералната партия не е против Съединението, но смята, че моментът не е подходящ и е нужно изчакване. През 1881 г., след установяване на Режима на пълномощията в Княжеството, към засилилите се политически либерали се присъединяват и пристигналите в Пловдив възрожденци П.Р. Славейков, П. Каравелов и Захари Стоянов. През 1884 г. тя не успява да наложи преназначаването на Ал. Богориди. За генерал-губернатор е утвърден Гаврил Кръстевич, подкрепен от Русия и съединистите. При това положение Народната партия успява да спечели изборите за Областно събрание през септември 1884 г. Важна роля за победата на съединистите изиграва издигнатият от тях лозунг: „Съединение на Източна Румелия с Княжество България”. Твърде скоро обаче сблъсквайки се с политическата реалност и управленческите отговорности, нейните дейци са принудени да обявят, че е необходимо да се изчакат по-благоприятни условия за съединение. Това им донася прозвището „лъжесъединисти”. През 1884 г.в Княжество българия се създават т. нар. Македонски комитети, агитиращи за незабавни действия. Тяхната дейност се активизира особено през 1885 г. и е насочена към подготовка на чети за прехвърляне в Македония. През февруари подобен комитет е създаден и в Пловдив, а през април той е преименуван в Български таен централен революционен комитет (БТРЦК). Негови ръководители са Захари Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович, Тодор Гатев и др. те са последователи на революционната идеология и ратуват за революция „морална и с оръжие”. Така до лятото на 1885 г. комитетът следва идеята за едновременни действия в Източна Румелия и Македония.

128

Целта на българската национална идея за обединение на българските етнически територии се трансформира в съединение на главните български земи – Княжество България и Източна Румелия. През юни-юли съставът на БТРЦК е обновен, като в него влизат и големите патриоти Димитър Ризов, майор Коста Паница, Данаил Николаев, Райчо Николов и Сава Муткуров. Княз Александър І също взима отношение по подговяната съединистка акция, като на 30 август е уведомен от БТРЦК за предстоящите решителни действия. На 4 септември бунтовници, под ръководството на водача Чардафон, обявяват Съединението и установяват контрол над село Голямо Конаре. На следващия ден правителството, начело с Иван Ст. Гешов, провежда консултации с руското представителство в Пловдив с намерението, ако получи подкрепа от Русия, самото то да обяви Съединението. Руският представител категорично отказва.

На 5 септември няколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре (сега гр. Съединение) се придвижват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство, начело с Георги Странски, което малко по-късно е заменено от Комисарството в Южна България и е обявена обща мобилизация. 129

На 8 септември българският княз Александър І с нарочен манифест приема Съединението, а на следващия ден пристига в Пловдив, тържествено посрещнат от ликуващото население на града. На 24 октомври 1885 г. Великите сили свикват посланическа конференция в Цариград. Основна задача е санкционирането на българския въпрос. По време на заседанията всяка страна издига своя позиция. Очакваната бурна реакция от страна на Турция се забавя. Изненада за българите е становището на Русия, която категорично се противопоставя на Съединението и предлага въпросът да се разреши безболезнено, като се възстанови положението преди 6 септември. Само три дни след акта на Съединението, Русия изтегля своите офицери от армията на Княжеството и от румелийската милиция и нарежда на военния министър в правителството на Петко Каравелов да подаде оставка. Русия се опасява, че освен всичко друго, Съединението е опит за конспирация на антируските сили в българското общество. Свалените от власт правителство (Директорат) на Народната партия и областен управител Г. Кръстевич са с подчертано русофилски настроения за разлика от подкрепящата БТЦРК Либерална партия. Евентуален успех на Съединението също засилва позициите на неодобрявания вече от Петербург български княз Александър Батенберг. Следвайки своите интереси, против Съединението се обявяват и Германия, Франция и Австро-Унгария.

Противно на очакванията, обаче, Англия, първоначално се обявява се против Съединението, но изслушвайки позицията на Русия, променя своята. Британската дипломация съзира в създалото се положение изключително благоприятен момент да отслаби руското влияние в България и да укрепи собствените си позиции, като по този начин разшири сферата си на влияние на Балканите. 130

Докато страните-участнички в Цариградската конференция търсят взаимно приемливи решения, а Англия усилено търси формулата, чрез която да бъде признато Съединението, без това да звучи като нарушаване на Берлинските договорености, Сърбия и Гърция организират явна антибългарска кампания. Единствено Румъния и Черна гора запазват относително спокойствие. Обединеното българско княжество е изоставено от Русия и на 2 ноември трябва да защити своето Съединение – България е нападната от Сърбия, с мотив ревизиране на Съединисткия акт. Сръбският крал Милан и неговото правителство имат основания да очакват бърз военен успех – армията им е добре въоръжена и има предимството на изненадата. Българската армия е неопитна и дислоцирана на границата с Турция и офицерският й състав е млад и оставен без помощта на руските военни. Предварителният сръбски военен план е да се нанесе удар към София с Нишавската армия, докато Тимошката армия следва да блокира и превземе град Видин.

Военните действия започват обаче с неприятна за сърбите изненада – в Драгоманското поле се водят ожесточени боеве с българите, които задържат цели дивизии на агресора, който не може да изпълни предвидения темп на придвижване. Всички български войници се придвижват с невероятно бърз марш към българската столица, а също така се формират доброволчески отряди. Решителната битка става при Сливница. Там от 5 до 7 ноември се решава изходът от войната. След кървави сражения на 7 ноември младата българска армия разгромява сръбските дивизии при връх Три уши и задържа Сливнишката позиция. Под командването на майор Николаев армията печели боя при Драгоман (10 ноември). Контранастъплението на българите, които превземат Цариброт и Пирот продължава. Пътят към Ниш е отворен и победата е пълна. 131

Успешни военни действия се водят и край Видин, където капитан Узунов задържа сръбската агресия. Градът остава в български ръце. При тази обстановка Австро-Унгария заплашва българската власт, че ако настъплението на България продължи в северозападна посока, българите ще срещнат австроунгарски щикове. На 7 декември двете воюващи страни сключват примирие, а на 19 февруари 1886 г. в Букурещ подписват мирен договор.

Тази „война на капитаните срещу генералите” предизвиква истински фурор в Европа. За запазване на статуквото на Източна Румелия вече не може да се говори. След дипломатически сондажи Великите сили принуждават Турция да подпише т. нар. Топханенски акт, който признава Съединението между Княжество България и Източна Румелия. Извършена е първата крачка към българското национално обединение. Военната защита на Съединисткия акт и дипломатическото му признаване е огромен успех за младата българска държава. Пътят за независимо развитие на България е открит. 22. Политически живот в Третата българска държава (1879-

1912 г.)

Берлинският договор от 1878 г. нанася тежък удар върху българската национална кауза за етническо и териториално обединение. Вместо предвидените в Санстефанския договор 172 000 кв. км. български територии, свободна България заема площ от едва 132

63 750 кв. км. На север от Балкана се образува Княжество България – „самоуправляващо се... под суверенитета на Негово величество султана”, което е васално, плаща данък и наследява т. нар. „капитулации” на Османската империя. България не може да получава транзитни мита и няма права върху намиращите се на нейна територия жп линии. Извън земите на Княжеството остава огромна част от българското население. На юг от Стара планина е образувана автономна област в рамките на Турция с наименованието Източна Румелия, а в състава на империята остават българските земи в Беломорска Тракия и Македония. Първоначалната съпротива срещу Берлинския договор е изпращането на протестни петиции и писма до Великите сили. Мирното противопоставяне срещу несправедливостта на договора е последвано от Кресненско-разложкото въстание – ярко доказателство, че българите няма да приемат своето национално разпокъсване.

Още по времето на Освободителната война започва администратиране на изпълнителната власт в освободените български територии. Това е свързано с ролята на ВРУ (Временното руско управление) в нова България. В него се разграничават три етапа – подготвителен, военновременен и мирновременен, в които са направени първите стъпки за изграждане на третата българска държава. ВРУ предава централната и местна власт в български ръце, създава българска армия, полиция, реорганизира правораздаването, подготвя промяна в данъчната система, въвежда светско образование и подготвя конституционен проект. Създадена е Българската народна банка. Ролята на ВРУ е в постигането на главната цел – създаване на условия за самостоятелно съществуване на Княжество България. 133

На 10 февруари 1979 г. в Търново започва работа Учредителното събрание, което изработва и приема Органическия устав на Княжеството. На него се различават първите политически течения в третата българска държава – консерватори, начело с Константин Стоилов, Григор Начович и Димитър Греков, и либерали, предвождани от Петко Каравелов, Петко Славейков и Драган Цанков. На 16 април 1879 г. е приета Търновската конституция, която е една от най-демократичната за своето време в Европа. Изграждането на праламент, изработването на закони, приемането на бюджета, контролът върху изпълнителната власт и др. са предвидени в основния закон на Княжеството, който успешно гарантира свободното демократично управление на България. Уредителното събрание прераства в Първото велико народно събрание, което избира за първ княз на България немският принц от Дармщатската херцогска фамилия, Александър Батенберг. Съгласно член 3 от Берлинския договор той трябва да е утвърден от османското правителство при одобрение на Великите сили, както и да не принадлежи към нито една управляваща европейска благородническа фамилия. Предложен от Русия и одобрен от останалите Велики сили, Александър І е избран единодешно от Първото ВНС и поема властта над българската държава на 26 юни 1979 г. В политическия живот на младато българско Княжество започва противопоставянето на двете основни партии – консерватори и либерали. Борбата между тях характеризират политическите условия в България, като българският княз се привръща в арбитър на законодателната и изпълнителна власт и назначава правителства, ръководени от лидерите на двете пратии.

134

Скоро обаче, Александър І влиза в конфликт с либералите на Петко Каравелов и извършва фактически държавен преврат (с одобрението на Русия). Уволнява правителството на Каравелов и чрез манифест предизвиква създаването на ново Велико народно събрание (27 април 1881 г.). Създаден е т. нар. „режим на княжески пълномощия‖ , който управлява страната с кабинет без министърпредседател, а така също е създаден 12-членен Държавен съвет. Променя се избирателният закон и се ограничават свободите на печата и събранията. През 1882 г. е съставено ново правителство, начело с руски генерали, което обаче предизвиква голямо недоволство сред либералите – основният политически опонент на княза. През 1883 г. „режимът на княжеските пълномощия‖ е подложен на изпитание; създадено е ново правителство от либерали и консерватори, последвано от правителство на консерватори, което променя конституцията, засилвайки позициите на княза. Но на 27 май 1884 г. Петко Каравелов печели новите избори и съставя кабинет на непримиримите либерали, което възстановява Търновската конституция. Режимът на княза рухва. Политическата борба и режимът на княза подкопава нормалния политически живот в Княжеството и същевременно започва противопоставяне с Русия, което в следващите години прераства в открит конфликт.

Съдинението на България през 1885 г., освен политическия успех донася и проблеми за държавата – увеличават се данъците, създават се административни неуредици. Политическото съперничество кристализира главно около личността на княз 135

Александър І и българо-руските отношения. Започва оформянето на новите политически течения, тези на русофилите и тези на русофобите. Между тях стои правителството на Петко Каравелов, подкрепяно от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов. През 1886 г. противоречията в страната се задълбочават и напрежението нараства. Въпросът „за или против” княза постепенно се превръща в „със или без‖ него. През лятото на същата година българското офицерство извръща държавен преврат и отстранява от власт българския княз. Но реакцията е котрапреврат, оглавен от Стефан Стамболов, който връща Александър І на престола. Но отговорът на Русия е: българският княз е нежелан от руското правителство, и така на 26 август 1886 г. първият княз на третата българска държава официално абдикира. Съставено е регенство, начело с Петко Каравелов, Стефан Стамболов и генерал Сава Муткуров. Русия изпраща специален императорски пратеник – генерал Каулбарс, в България, а акостирането на два военни руски кораба във варненското пристанище нажежава изключително ситуацията в страната.

На 6 ноеври 1886 г. дипломатическите отношения между Русия и България са прекъснати. Изключително напрегнатата обстановка кара български офицери-русофили да организират истински бунтове в Силистра и Русе през 1887 г., които са потушени с кръв. Европейските 136

страни реагират остро срещу продължаващата политическа криза в България. В края на краищата българската власт избира за български княз Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. На 2 август 1887 г. немският принц официално полага клетва във Велико Търново. Така е преодоляно сериозното изпитание на българската политическа система в условията на българската криза от 1885-1886 г. На 20 август 1887 г. новият български княз възлага на доскорошния регент Стефан Стамоболов съставянето на ново българско правителство. Започва голямото и противоречиво време на министър-председателя Стамболов, в голяма степен основополгащо за напредъка на България в края на ХІХ и началото на ХХ в.

Това е времето на оформящата се Народнолиберална партия, чийто лидер Стамболов повежда страната през бурно и изпълнено с противоречия и конфронтация време. Срещу него се офорвят две опозиционни течения – „легално и „нелегално”, обединени около легитимността на българския княз и законността на Стамболовото правителство. „За или против Русия‖ е мотото в политическия живот в България, като за заздравяване на позициите на властта, Стамболов 137

засилва броя на полицаите, парламентът гласува закон за разбойниците, ограничава се и печата. Противниците на министърпредседателя подготвят чети и организират заговори. Жертва на такъв заговор е майор Коста Паница, герой от Сръбско-българската война. Убит е министърът на финансите Христо белчев, а в Цариград е застрелян дипломатическият агент д-р георги Вълкович. Отговорът е засилване на репресиите, България е на ръба на гражданска война. Управлението на Стефан Стамболов е характерно с активна законодателна и практическа дейност за преодоляване на общата изостаналост на страната. Модернизирането на държавата е главният приоритет на премиера, по чиято инициатива е създадена широка законова основова на икономическите преобразувания. Две са насоките в управлението: насърчавене на местното производство и привличане на чужди инвестииции в стопанството и търговията. Поставено е началото на т.нар. проктеционизъм в българската икономика. Подписани са търговски спогодби с Англия, Германия, Австро-Унгария, Франция, Белгия и Швейцария. Транспортно-комуникационната мрежа е развита неимоверно, жп линиите са обновени и дължината им в края на века възлиза на хиляди км, а пристанището в Бургас е модернизирано. Благоустрояват се главните български градове. Създават се общински здравни служби; започва пенсионното осигуряване, учреден е Софийският университет. Така в периода 1887-1894 г. са положени основите на българското икономическо „чудо” в началото на ХХ–то столетие.

138

Подкрепата на българската Екзархия и засилването на външната политика за Македония печели популярност в България. Надеждата за присъединяването на останалите под чужда власт сънародници се активизира и националната идея набира нови сили. Разривът с Русия е компенсиран с действията за узаконовяването на властта на новия български княз. Дипломатическите сондажи на Стамболов в Европа придобиват относителна подкрепа за легимитирането на княз фердинанд, като става ясно, че българският въпрос трябва да се третира като вътрешен. Така през 1890 г. и 1891-1892 г. са направени първите стъпки за признаването на княз Фердинанд Сакс-КобургГотски.

Единствено Русия е против. А българският монарх иска вече и да управлява. Признаването му от руското правителство минава през 139

отстраняването на вече неудобния Стамболов и поредната му заплашителна оствка е приета на 18 май 1894 г. 7-годишното управление на министър-председателя поставя независимостта и просперитета на България над всичко, успехите в икономиката и общият напредък на страната превръщат лидерът на Народнолибералната партия в един от най-големите държавници на България. На 19 май 1894 г. е съставен нов коалиционен кабинет с премиер Константин Стоилов. Неговата Народна партия ръководи управлението на Княжеството повече от четири години. Обявена е амнистия за противниците на Стамболов. Вътрешната политика се води със стремеж към конституционно управление. В стопанската политика продължават положителните тенденции и е приет закон за насърчаване на местната промишленост (1894 г.). Чуждите капитали, новите 600 км жп линии, разширяването на шосейната мрежа, облагородяването на дунавските и черноморските пристанища, икономиите на държавни средства и др., превръщат България в модерна европейска държава. С възшествиено на новия руски император Николай ІІ и приемането на православието от престолонаследника Борис се подготвя и провежда официалното признаване на българския княз (1896 г.). Подписано е съглашение със Сърбия. Открити са търговски представителства в Солун, Дебър и Струмица, грижата за македонските българи е голяма. Но търканията с княза и и финансовите проблеми в началото на 1899 г. довеждат до оставка на Стоиловия кабинет. Народната партия и нейното управление оставят ярък отпечатък за развитието на Княжеството със своята балансирана и конституционна политика. Ролята на княз Фердинанд в политическия живот на България стремглаво нараства. Пред амбиционния владетел са поставени всички предпоставки за ръководене на държавата, допълнително улеснено от политическата раздробеност и борбите между партиите. Създаването на Социалдемократическата партия през 1891 г. и на Земеделския съюз през 1899 г., както и разлояването на буржоазните партии определят вътрешнодържавническия статус на българския обществен живот в края на ХІХ и началото на ХХ в. Фердинанд осъществява своя „личен режим‖ , който взима надмощие сред многопартийната политическа реалност в България. През периода 1899-1903 г. властта е предавана на различни партийни кабинети, като икономическият подем продължава, а националната идея следва своето развитие. България сключва тайна военна конвенция с Русия, плод на продължителните политически действия на българите за затопляне на отношенията между двете държави. Главният български интерес продължава да е Македония. Избухналото през 1903 г. голямо Илинденско-Преображенско въстание не може да бъде подкрепено от България, а последвалият му разгром от Турция кара българските политици да се убедят, че пътят към 140

национално обединение минава през война срещу самата Османска империя. На власт идва отново Народнолибералната партия (т.нар. Втори стамболовистки режим). Спорът с Турция за уеднаквяване на позициите довеждат до споразумение през 1904 г. Въореженият конфликт временно е избегнат. Сърбия се обявява за подялба на Македония, което е посрещнато с тревога в София. През 1904 г. са сключени два договора със сръбската страна, които приближават интересите на двете правителства. Княз Фердинанд на няколко пъти се среща с крал Петър, но сръбската пропаганда в Македония продължава. Народнолибералното правителство прокарва редица закони, довели до модернизация на България, напредничавият дух на времето кара българският народ да „порасне‖ , да осъществи бленуваната национална кауза. Модернизацията в стопанството и културата способства за подготовката на окончателното скъсване с васалния статут на Княжеството.

Въпреки кризисната 1906 г. със скандала пред Народния театър, на който студентите освиркват княза и последвалата реакция на Фердинанд, както и убийството на министър-председателя Д. Петков през 1907 г. партийната система остава солидна и излъчва на 16 141

януари 1908 г. ново правителство, начело с демократа Александър Малинов. Цялата българска сила се съсредоточава в акта с приемането на независимостта на България, осъществена от Фердинанд и правителството във велико Търново. На 22 септември 1908 г. със специален манифест България е обявена за независимо царство, а българският княз приема титлата цар. Въпреки известната съпротива, актът е признат в Европа и от Турция и полага началото на истински свободното съществуване на българската държава. На преден план излиза решаването на националната идея, намерило своя израз в пожара на Балканските войни. 23. Македонският въпрос

Македония .

Македония е разположена на басейните на реките Бистрица (Алиакмон), Вардар, Струма, Места, Караазмак и отчасти Черни Дрин. През Средновековието Македония е била област, поделяна между България и Византийската държава. След падането на Балканския полуостров под турска власт Македония е включена в границите на Османската империя.

Днес областта е включена в територията на шест държави: В границите на Гърция, или Егейска Македония, е включена половината територия на географската област Македония (51%/), 142

разделена е в административните области Западна Македония, Централна Македония, Източна Македония и Тракия; В Република Македония областта е приблизително 33 % от територията и обхваща по-голямата част от Вардарска Македония (останалата днес е в Сърбия); В България - Пиринска Македония, обхваща приблизително 10% от географската област Македония, с област Благоевград и поречието на река Доспат. Много малка част от Македония — областта Мала Преспа, разположена в района около Преспанското езеро, както и районът на запад и юг от Охридското езеро се намират днес в Албания; В Република Сърбия се намира незначителна част от Македония по горното течение на река Пчиня с Прешево и манастира „Прохор Пчински‖ ; В провъзгласилото независимост от Сърбия през 2008 г. Косово остават качанишкия проход с Качаник от географска Македония; Македонският въпрос е съставна част от българския национален въпрос, условно обозначение на борбите на българския народ за освобождение на българската историко-географска област Македония. Тя заедно с Одринско по силата на Берлинския договор от 1878 г. остава и след Освобождението на България под прякото владение на турския султан. Първият опит за премахване на османската власт в двете области е Кресненско-Разложкото въстание през 1878-1879 г., което завършва без успех.

В началото на 80-те г. на ХIХ в. българите осъзнават, че международната обстановка не е благоприятна за радикално разрешаване на българския национален въпрос, поради което решаването на Македонския въпрос не е актуално, предвид борбата за 143

Съединение между Източна Румелия и Княжество България. Съединението е провъзгласено през 1885 г. и дава тласък на последвалата организирана борба на българите в Македония и Одринско. През 1893 г. се създава Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) в град Солун и така борбата в Македония (и Одринско) придобива организиран характер. През 1895 г. се полагат основите на Македонския комитет в град София, прераснал скоро след това във Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК). Между двете македонски революционни организации няма противоречие по въпроса за крайната цел на борбата – пълното освобождаване на македонските българи от османска власт. Различията между тях са в тактиката и военната организация за постигането на тази идея. ВМОРО тръгва по пътя на самостоятелна борба, а ВМОК разчита повече на непосредствената материална подкрепа от свободното Българско княжество. В определени моменти двете организации взаимно се подпомагат, но в повечето случаи те действат различно, а понякога и една срещу друга. Това дава своето отрицателно отражение върху постигането на политическата свобода на Македония. Без съгласието и даже против ВМОРО, ВМОК организира Горноджумайското въстание през 1902 г. Въстанието е потушено от османските власти. Неговият провал силно нарушава революционната мрежа на ВМОРО в Пиринския край.

Но кулминационната точка в борбата на македонските българи за освобождаването им е Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., което е организирано и ръководено от ВМОРО. Гоце Делчев, Гьорче Петров, Даме Груев, д-р Христо Татарчев и македонските 144

българи отхвърлят частичните реформи, предлагани им от Великите сили, и искат политическа свобода и съдба, подобна на сънародниците им от Княжество България. Поражението на въстанието нанася силно поражение и на ВМОРО, което тя години наред не може да понесе. Освен това в нейните редове започват да се формират различни революционни течения, които още повече отслабват силата й като революционна организация.

През 1908 г. В Османската империя е провъзгласена Младотурската революция, която не само че не разрешава Македонския въпрос, но го изправя и пред още по-трудна ситуация. Част от дейците на ВМОРО се доверяват на големите обещания на новата турска управа и се легализират. Едва когато става ясно, че и тези управници се придържат по отношение на македонските българи към старата политика на турските султани, те се оттеглят в планините и продължават предишната си революционна дейност. През есента на 1912 г. избухва Балканската война, в която срещу Турция, освен България се изправят още Сърбия, Гърция и

145

Черна гора. За по-малко от година Османската империя е разгромена и изтласкана от европейските й граници. Македония е освободена от османска власт, но по-голямата част от нея се оказва във владение на Сърбия и Гърция. Докато българската армия се сражава на Изток, на главния боен театър срещу турските войски, двете дотогавашни съюзнички на България тайно се договарят и окупират Вардарска и Егейска (Беломорска) Македония. На всички призиви на София за разрешаването на Македонския въпрос с оглед на историческите и етническите съображения и с реалните заслуги за победата над Османската империя, управляващите среди в Белград и Атина отговарят с категоричен отказ. Тази им позиция става една от главните причини за избухналата след това Междусъюзническа война от 1913 г. България претърпява поражение във военните си действия срещу двете свои бивши съюзнички и не може да промени положението, в което се оказва Македония след Балканската война. По-късно - през лятото на 1914 г. избухва Първата световна война. България отначало прокламира неутралитет спрямо воюващите държави.

През есента на 1915 г. тя се намесва във войната на страната на Тройния съюз. Една от причините да се ориентира към тях са дадените по-изгодни обещания, отколкото тези от Антантата, за решаването на македонския въпрос – на България се предоставя правото не само над безспорната, но и над спорната зона във Вардарска Македония, очертани още в навечерието на Балканската война.

146

За съдбата на Егейска Македония се изчаква решението на Гърция. Ако тя премине на страната на Съглашението, то и тази област ще се предостави на България. След това само за няколко месеца българските войски съвместно с войските на Австро-Унгария и Германия изтласкват сръбската армия не само от Тимошко и Поморавието, но и от Вардарска Македония. Веднага след това тази област е обособена във военно губернаторство със седалище в Скопие начело с ген. Р. Петров. След като през 1916 г. Гърция се намесва във войната като съюзник на Антантата, и Егейска Македония преминава под управлението на България. Тя също е обособена във военно губернаторство със седалище в Драма. След военното поражение на България в Първата световна война тя е принудена да напусне Вардарска и Егейска Македония, които отново преминават във владение на Сърбия (от дек. 1918 г. Сърбохърватско-словенско кралство) и Гърция. Белград обявява Вардарска Македония за „Южна Сърбия‖ .

Гърция на свой ред също предприема мерки за обезбългаряване на Егейска Македония, като заставя по насилствен начин по-голямата 147

част от живеещото в нея население да напусне родните си краища. Потоци от бежанци поемат към България. При това кралска Югославия успява да сложи ръка и на областта Струмица, която също включва в пределите на „Южна Сърбия‖ . Обезбългаряването на Македония и намесата на Гърция и Сърбия във вътрешните дела на областта продължават и по време на Втората Световна война и последвалата Студена война. В днешно време България – член на Европейския съюз, окончателно изоставя македонската идея. Правят се различни стъпки за затопляне отношенията със македонската столица Скопие, които обаче не се посрещат добре там, където са наслоявани с десетилетия антибългарски настроения. Българската държава не подкрепя членството на Македония в Европейския съюз. 24. България и Балканските войни (1912-1913 г.)

През края на XIX–началото на ХХ в. Османската империя постепенно върви към своята гибел. Върху нейните европейски територии се раждат нови държави. Нито една от тях обаче не се създава върху своята естествена етническа територия. Нерешени остават тежките национални проблеми на отделните страни, които се превръщат в източник на напрежение, в така наречените „барутни погреби‖ на Балканите. Много различия съществуват между Българската държава и нейните съседи. Но националните им проблеми могат поне временно да ги обединят. Всяка една от балканските държави има основателни териториални претенции към Турция, но нито една няма достатъчно сили, за да постигне самостоятелно целите си. Разпадащата се империя разполага все още с големи материални и човешки ресурси, за да се справи със съперниците си. Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. подтиква България към въоръжено решаване на националната идея. Успоредно с военните приготовления се правят дипломатически 148

постъпки за сближение с освободителката Русия, на чиято подкрепа се разчита в бъдещата война срещу Турция. Редакцията му позволява да бъдат сключвани тайни договори. Началото на втората декада на XX в. е благоприятно време за изграждане на съюз между балканските държави. По това време в Европа са напълно оформени двете големи военнополитически групировки - Съглашението (Антантата) и Централните сили. Но те още не бързат да започнат война помежду си. Базата на изграждащия се Балкански съюз са политическите отношения между България и Сърбия. Продължителните преговори между двете правителства приключват на 29 февруари 1912 г. с подписването на съюзен договор, придружен от тайна военна конвенция.

България поема задачата да нападне Турция в европейските й територии. В договора се извършва разпределение на балканските владения на империята, респективно Македония. Сърбия признава на България безспорното право да владее земите на изток от Струма и областта на Родопите. България, от своя страна, се отказва от всички претенции върху земите на север и запад от Шар планина. В българо-сръбския договор е предвидено от Македония да се формира една автономна област. В случай че това не се постигне, двете правителства уговарят зоните на бъдещите си владения. В Северна и Северозападна Македония се установява т. нар. „спорна зона". Арбитър при нейното разпределяне трябва да бъде руският император. На 16 май 1912 г. е подписан таен „отбранителен" договор между България и Гърция, насочен срещу Турция. Посредническа роля има Великобритания. Българо-гръцкият договор е придружен от тайна военна конвенция, определяща силите, с които трябва да действа всяка една 149

от страните. Но не е уточнена бъдещата граница между двете държави. Така най-важните проблеми - териториалните - остават спорни и неуредени. Към Балканския съюз е привлечена и Черна гора. Между нея и България се сключва само устно споразумение. Инициатор и основна страна в Балканския съюз е България. Тя сключва двустранни договори с всеки от участниците, без те да са обвързани помежду си. Тези договори имат сериозни недостатъци и крият в себе си големи опасности.

България поема огромни военни ангажименти, без да гарантира в достатъчна степен политическите цели, които преследва в бъдещата война. Тя влиза в Балканския съюз, за да освободи Македония, а нейните войски се изпращат в Източна Тракия... През септември 1912 г. отношенията между балканските съюзници и Турция се изострят. Султанът отказва да даде „пълна автономия" за християните в своите европейски владения, за което настояват България, Гърция, Сърбия и Черна гора. Войната става 150

неизбежна. Не успяват да я предотвратят и Великите сили, които се страхуват да не бъдат въвлечени преждевременно в нея. На 17 септември балканските съюзници обявяват обща мобилизация. Войната е обявена на 5 октомври 1912 г. От съюзническите войски най-многобройна и силна е българската армия. България свиква под бойните си знамена близо 600 000 души. Основната част от войската е организирана в три армии, начело на които стоят способните генерали Васил Кутинчев, Никола Иванов и Радко Димитриев.

Общото ръководство се осъществява от помощникглавнокомандващия ген. Михаил Савов и началник-щаба на армията ген. Иван Фичев. По примера на българското опълчение от Рускотурската война, командването на армията издава заповед за формиране на Македоно-одринско опълчение. За негов началник е назначен генералът от запаса Никола Генев. От български патриоти, бивши четници и войводи на ВМРО, са формирани над 50 въоръжени чети, които действат в тила на турската армия. Според плана на съюзниците техните войски трябва да настъпват в две направления - източнотракийско и македонско. Основните сили на Турция са съсредоточени в Източна Тракия. Тук тя разполага със силни крепости като тези при Одрин и Лозенград. В Македония турското командване оставя по-малобройни и слаби военни части. Това улеснява задачите на сръбските и гръцките армии. 151

След началото на войната българските войски настъпват и атакуват в Източна Тракия. Първите големи сражения стават на линията Одрин - Лозенград. Турската армия претърпява поражение. С неудържими нощни атаки и с удар „на нож" храбрата българска пехота обръща противника в бягство. В боевете се отличава с точния си огън и артилерията. Турските войски панически отстъпват. На бойното поле те изоставят голямо количество оръдия, муниции и дават много пленници. Одринската крепост е обсадена, Лозенград пада без бой, изоставен под напора на трета армия на ген. Радко Димитриев. Българското командване забавя преследването на противника с няколко дни. Това дава възможност на турските войски да заемат позиции на линията Люлебургаз - Караагач - Бунархисар. Решителните боеве започват на 15 октомври и продължават няколко дни. Първа и Трета армии разгромяват съсредоточените на тези позиции турски войски, които възлизат на близо 130 000 души. Започва безредно турско отстъпление на югоизток. Турското командване успява да спре бягството едва на укрепената Чаталджанска позиция. Устремените на юг български части излизат на Мраморно море и достигат на 40 км от Цариград. По същото време Втора армия на ген. Иванов стяга обръча около Одрин. Устремно настъпва в Източните Родопи и Македоно-одринското В Македония, по долината на р. Струма, настъпва усилената Седма рилска дивизия на ген. Тодоров. След устремни атаки още през първия ден на войната е освободен гр. Горна Джумая (Благоевград). Успешно се развиват и бойните действия по море. Младият български флот предприема енергични и смели действия и успява да парализира турските бойни кораби. Най-голям успех е постигнат на 8 ноември 1912 г., когато Торпедоносецът „Дръзки" торпилира турския крайцер Хамидие" и го вади от строя.

152

Свой принос във войната дава и младата българска авиация. Тя извършва бойни и разузнавателни полети. Появата на българските самолети всява паника сред турците.

Победи постигат и съюзниците на България, които имат пред себе си слаби противникови войски. Сръбската армия лесно преодолява съпротивата на турците и налага свой контрол върху долината на р. Вардар. Поражение на турската армия нанасят и войските на Гърция и Черна гора. Към края на октомври в Епир и Албания остават непревзети само крепостите Янина и Шкодра. Изправена пред пълен разгром, Турция иска мир. България може да приключи войната при много благоприятни условия, но българския владетел има други намерения – влизане в Цариград. На 4 ноември по негова заповед българските войски атакуват укрепената Чаталджанска позиция. Турците обаче вече разполагат със свежи постъпления от Мала Азия. Сред българските войски вилнее холера, която поваля личния състав на армията. След два дни упорити боеве и тежки жертви атаката на Чаталджанската линия завършва без успех. България трябва да приеме преговорите за мир, но вече при по-неблагоприятни условия. Примирието е подписано и на 20 ноември 1912 г. то влиза в сила. Преговорите за мир се водят в Лондон под контрола на Великите сили от Съглашението. Балканските съюзници искат от Турция всички 153

земи на запад от линията Мидия - Родосто, а също и Егейските острови.

Високата порта, добила самочувствие след неуспеха на българската армия при Чаталджа, отхвърля това предложение. Преговорите се усложняват. Въпреки това в началото на януари 1913 г. се очертава структурата на бъдещото споразумение. В края на януари подкрепените турска армия извършват десант при Булаир и Шаркьой. Но след упорити боеве техните атакуващи части са разбити и отхвърлени от контраатакувалите ги български войски. Пропадат и опитите на турската армия да постигне успех при Чаталджа. Турският план за настъпление се проваля. В ранната пролет на 1913 г. България постига нови героични победи. След устремни атаки на Втора армия Одрин е превзет на 13 март 1913 г. Турция отново „пада на колене". Преговорите в Лондон са подновени. На 17 май е изработен мирен договор. Турция отстъпва на своите противници всички земи на север и запад от линията Мидия - Енос и о. Крит. Албания е провъзгласена за независима държава. Противоречията и споровете между съюзниците във войната обаче започват много преди края на сраженията. Сърбия и Гърция настояват да се приложи принципът на окупация спрямо новоосвободените земи. Започват да се проявяват грешките, допуснати от българската дипломация при изготвянето и подписването на съюзните договори. Гръцкото правителство иска Егейска Македония. Установените тук гръцки войски се разпореждат, без да се съобразяват с българското етническо надмощие. Гърция се осланя и на факта, че 154

съюзният договор не определя сферите на влияние в Македония. В Македония българите разполагат с малобройни и слаби военни части. Постепенно, гръцката армия разширява своята окупационна територия, като изтласква малобройните български гарнизони. Сръбските войски окупират обширни територии на юг от т. нар. спорна зона. В Белград не желаят да си спомнят за поетите договорни задължения. Официалните лица в Сърбия говорят, че българските селища Скопие, Прилеп, Битоля са освободени сръбски градове. В хода на Балканската война постепенно нараства и напрежението по северната граница на България. Геополитическото положение на Румъния не й позволява да вземе участие в разпределението на турското наследство в Европа. Още през есента на 1912 г. тя иска компенсации срещу българското разширение и поради спазвания неутралитет и заради присъствието в Македония на около 70 – 80 хил. куцовласи. След намесата на Великите сили България отстъпва на Румъния гр. Силистра, но румънската държава все още не се чувства удовлетворена.

Опасността от война между балканските съюзници активизира дипломацията на Великите сили. Германия и Австро-Унгария полагат усилия да задълбочат избухналите противоречия и да унищожат съюза. В тези си домогвания те разчитат предимно на цар Фердинанд и на някои крайни сили в България. Съглашението се опитва да примири противоречието между България и нейните съседи. То се стреми да запази Балканския съюз с оглед на стратегическите си цели пред наближаващата І световна война. Русия съветва всички страни да се въздържат от военни действия. След бляскавите победи на своята армия България се оказва изолирана. Съседните държави завиждат и се страхуват от българското влияние в спорните територии. Те обединяват усилията си и търсят

155

възможност да съкрушат българската държава. Великите сили не се намесват. Българското политическо и военно ръководство не оценява своевременно надвисналата опасност. То все още се намира под въздействието на големите победи, извоювани със силата на българското оръжие. Крайните сили в София издигат лозунг: „Всичко или нищо‖ . Но войските на Сърбия и Гърция почиват и укрепват своите позиции в Македония. Правителствата на двете държави усилено се готвят за война. Те сключват таен договор за съвместна борба срещу България. Цар Фердинанд се оказва по-дързък и на 16 юни 1913 г. заповядва на своите войски да започнат военни действия. Започва Междусъюзническата война. Дипломацията на Централните сили постига своята цел. Българската армия не е готова за нова война. В боевете с турците нейните части дават многобройни жертви. Хората са изтощени от продължителните сражения, лошо облечени и недохранени. Българското военно командване не изработва ефективен план за война с Гърция и Сърбия. Вместо да събере своите сили в юмрук, то ги разпилява на огромно пространство от Видин до Солун. В началото на боевете 2 корпуса от българската войска получават заповед за настъпление. Останалите армии остават по местата си.

След извършеното на 16 юни нападение над гръцките и сръбските войски от България, Русия заявява, че върху нея ще падне цялата отговорност за войната. Правителството на Ст. Данев, което в края на май заменя това на Ив. Ев. Гешов, нарежда да бъдат спрени военните действия, но вече е късно. Сърбия и Гърция се възползват от предоставения им случай и техните войски преминават в контранастъпление по целия фронт. Кипят ожесточени сражения. При 156

това положение на 28 юни Румъния обявява война на България, на следващия ден и нейните войски преминават в настъпление. В скоро време румънската армия завзема Северна България и нахлува в Софийско. На 30 юни 1913 г. във войната се намесва и Турция. Нейните войски пресичат установената от Лондонския мирен договор линия Мидия - Енос и се нахвърлят върху Тракия. Мирното българско население е избивано жестоко. България е изправена пред национална катастрофа, без нейната войска да е претърпяла поражение на бойното поле. Примирието е сключено от новото правителство на В. Радославов, сформирано от Фердинанд на 4 юли 1913 г. Балканските държави сключват мирен договор на 28 юли (10 август) в Букурещ. Там българските съюзници от Балканската война и Румъния ограбват България. Сърбия взема Вардарска, а Гърция - Егейска Македония. За България остава малка част от тази област, известна като Пиринска Македония. Близо 1 милион българи остават в териториите, окупирани от сръбските и гръцките войски. Българското учебно и църковно дело тук е унищожено. Десетки хиляди бежанци търсят спасение в България... На 16 септември 1913 г. България и Турция сключват отделен мирен договор. Чрез него турското правителство узаконява своята реокупация на Източна Тракия. Част от Странджанския край, както и Западна Тракия, остават в България. От завзетите от Турция земи на север бягат близо 100 хиляди бежанци. Румъния заграбва Южна Добруджа. Добруджанският въпрос навлиза в нова фаза на своето развитие... Българската страна излиза от Междусъюзническата война ограбена, разпокъсана, с разнебитено стопанство. Близо 250 000 бежанци търсят спасение, препитание и подслон в българската държава. Тежките последици от неразумната и авантюристична политика на Фердинанд и управляващите политически партии остава да тежи десетилетия наред върху българския народ.

Балканските войни от 1912-13 г. не решават Българският национален въпрос. България излиза от тях победена, отслабена и разпокъсана. В двете войни България губи повече от 66 000 души убити или умрели от болести - цветът на българската нация. Въпреки героично спечелените сражения, България губи от лошо проведената дипломация и политика на правителствата и българския цар. Нова надежда за реализиране на националната идея е предстоящата І Световна война. 157

25. България през І-вата Световна война (1914-1919 г.)

Поради различни причини деветте военни месеца на Балканските войни не нанасят сериозни поражения на икономиката на България. Стопанският подем от началото на века, както и няколкото поредни плодородни години оказват своето благоприятно отражение върху селското стопанство и индустрията. Военните действия не са водени върху старите територии на българската страна и влошаването на ситуацията е бързо преодоляно. Увеличението на цените не надхвърля 10 % и левът – националната валута, е стабилизиран. В края на ХІХ и началото на ХХ в. в Европа се оформят контурите на двата световни противопоставящи блока – Антантата (Съглашението) и Централните сили (Тройният съюз). Англия, Франция и Русия противодействат на настъпателна Германия, подкрепяна от Австрия и Италия. Създаването на Балканския съюз е плод на засилването на позициите на Антантата на Балканите, а присъединяването на Турция към Тройния съюз и на Сърбия към Съглашението оформят политическата ситуация около България, на която предстои да направи съдбоносен избор. Когато на 1 август 1914 г. започва Първата световна война, България се намира в състояние на национална покруса след Букурещкия мирен договор от 1913 г. От една страна, България е изтощена и неподготвена за нов военен конфликт. От друга обаче, тя се опитва да потърси място в задаващата се европейска и световна буря с надеждата, че ще може да си върне загубените територии. 158

Цар Фердинанд поверява управлението на страната на коалиционен кабинет, оглавен от либерала Васил Радославов. На 28 юни 1914 г. в Сараево е убит австроунгарският престолонаследник, ерхерцог Франц фердинанад. През юли същата година започват сраженията между Сърбия и Австроунгария, а през август във войната влизат Германия, Русия, Франция и Англия. Пред България има три пътя – пълен неутралитет, присъединяване към Антантата или към Тройния съюз. Основният въпрос пред държавата е постигането на пълно етническо и териториално обединение, чието решаване е свързано с корекции на границите с другите балкански държави. Още до края на 1914 г. става ясно, че двата блока усилено търсят съюзници на Балканите. България има благоприятно разположение в центъра на Балканския полуостров, близо е до Проливите (Босфора и Дарданелите), контролира пътищата от Централна Европа към Турция и Персийския залив, граничи с всички балкански държави, а при това разполага и със силна, доказала боеспособността си армия. Влизането на страната в бойните действия е желано главно от Централните сили с оглед близостта на съюзника им Турция. Вътре в държавата се води активна политика, като царят и правителството клонят към Тройния съюз, а опозицията се ориентира към Съглашението. Обещанията на Централните сили са относително големи: германците обещават почти цяла Македония и Южна Добруджа, докато Съглашението гарантира само Източна Тракия (линията Мидия – Енос) и безспорната зона в Македония. Главна причина за решението на коя страна да застане България е съдбата на Македония, но военните успехи на германските войски

159

през 1915 г. също накланят везните в полза на присъединяването към Централните сили.

На 24 август 1915 г. правителството на В. Радославов едновременно с османското правителство подписва съюзен договор с Германия и Австро-Унгария. Турция веднага отстъпва на България територия от 2 хил. кв. км по долното течение на р. Марица. На 14 октомври 1915 г. цар Фердинанд издава манифест за война със Сърбия. Англия, Русия и Франция обявяват война на България, която мобилизира всичките си сили – 530-хилядна армия, която до края на войната нараства до 850 хил. души. За главнокомандващ е назначен ген. Никола Жеков. І армия, под командването на генерал Климент Бояджиев, превзема Ниш и преминава западно от река морава. ІІ армия на генерал Георги Тодоров напредва в Македония, овладява Щип, Велес, Скопие и Охрид, отрязва пътя на юг и след сражение на Косово поле със сърбите, ги заставя да се изтеглят през Албанските планини на о. Корфу. Победата е блестящо доказателство за високия боен дух на българската армия. При Криволак българите спират английски и френски части. ІІ армия се окопава и започва дълга позиционна война.

160

На 1 септември 1916 г., мотивирана от желанието да си върне Добруджа, България обявява война и на Румъния. Трета българска армия, предвождана от ген. Стефан Тошев, разбива румънските войски и ги отхвърля далеч на север. Мечтата за пълно национално обединение сякаш е на път да се осъществи. Но Гърция се включва на страната на Антантата, което изравнява позициите на Балканите. Фронтовете се стабилизират. Но нито България, нито нейните съюзници могат да победят. Лишена от суровини и достатъчно работна ръка, българската икономика не издържа на напрежението. Селското стопанство изпада в тежка криза – обширни площи остават незасети, намалява произведеното зърно, войниците по фронтовете започват да гладуват, както и населението в страната. Икономическите проблеми изменят положението и по фронтовете, и в тила – започват гладни бунтове. Революцията в Русия ликвидира Източния фронт. При това положение Южният (Солунски) фронт и зиграва ролята на катализатор на войната. Васил Радославов подава оставката на кабинета. За министър-председател е назначен демократът Александър Малинов. На 14 септември 1919 г. настъпва началото на края. При пълно превъзходство силите на Антантата правят пробив при Добро поле. Настъпва хаос. За поражението войниците обвиняват управляващите, които изправят България пред голяма опасност. Без да създадат нормални условия за снабдяване на армията, те я хвърлят в неравна война срещу почти всички балкански държави.

161

На 24 и 25 септември 1918 г., малко преди примирието, войниците сформират първи въстанически отряди. Те се отправят към Кюстендил, където арестуват офицери от Главната квартира. Правителството освобождава от затвора популярните земеделски водачи Александър Стамболийски и Райко Даскалов (затворени заради антивоенните си позиции) и ги изпраща с мисия при бунтарите. Но когато Р. Даскалов вижда окъсаните и изгладнели войници, той предпочита не да ги успокоява, а да ги оглави и на 27 септември в Радомир обявява България за република. Войниците провъзгласяват за председател на републиката Ал. Стамболийски и настъпват към София. Силите на разбунтувалите се войници са крайно недостатъчни – те достигат до южните предградия на София, където са разбити и стотици от тях загиват. Водят се братоубийствени боеве, пролива се излишно българска кръв. България изпраща делегация в Солун с искане за примирие. Това е капитулация, подписана на 29 септември. Контурите на втората национална катастрофа придобиват реални очертания. На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира в полза на своя син цар Борис ІІІ. България е оставена на милостта на победителите – френски, английски и италиански войски я окупират, запазват се военното положение и цензурата, пленяват се 100 хил. войници и офицери, а българската територия се използва за продължаване на военните действия срещу Централните сили. Съглашенското командване налага и политическа смяна в България. Съставя се ново правителство на Теодор Теодоров, в което влизат партиите, противопоставяли се на присъединяването на България към Централните сили. Истинският размер на втората национална катастрофа се очертава по време на преговорите за мир на Парижката мирна конференция през 1919 г. 162

Съседните на България съюзници на Антантата искат да разширят територията си за нейна сметка, докато никой не възнамерява да се съобразява с българските доводи. Условията на мирния договор с България не се обсъждат с българската делегация на Парижката мирна конференция, а й се представят едва след като са изработени и имат формата на диктат. Според Ньойския мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 г. в Париж, Сърбия получава Струмишка околия, Босилеградско, Царибродско, села от Трънско и Кулско; Румъния – Южна Добруджа, а войските на Антантата окупират Западна Тракия, която по-късно е предадена на Гърция. България трябва да заплати на победителите и репарации в размер от 2,25 млрд. златни франка, както и хиляди глави добитък и хиляди тонове въглища. Армията й е ограничена до 20 хил. доброволци и 13-хилядна гранична стража. Изключително тежките клаузи на Ньойския договор погазват националното достойнство на българите и предопределят изпитанията, които преживява България в своята вътрешна и външна политика през следващите две десетилетия. Надеждата, че българският национален проблем може да се реши със сила, която тласка България към война, е прекършена за 163

втори път само за няколко години. Общите резултати от периода 19121918 г. чертаят нерадостна перспектива за царство България в следвоенния период и началото на ІІ-та Световна война.

София, 2013 г.

164