Ancient cities and civilizations by Momchil_Lazarov

Момчил Лазаров

Древни градове и цивилизации

Съдържание: 1.Варненският халколитен некропол..........................................................................3 2.Неолитното селище Чатал Хюйюк..........................................................................5 3.Шумерският град Ур................................................................................................6 4.Вавилон ......................................................................................................................8 5.Столиците на Асирия................................................................................................9 6.Троянската война....................................................................................................12 7.Ахеменидската столица Персеполис ....................................................................15 8.Петра (Села).............................................................................................................17 9.Палмира (Тадмор)....................................................................................................19 10.Баалбек (Хелиополис)...........................................................................................21 11.Древната юдейска столица Йерусалим...............................................................23 12.Древногръцката колонизация..............................................................................26 13.Гръко-персийски войни........................................................................................30 14.Пелопонески войни...............................................................................................35 15.Филип ІІ Македонски............................................................................................38 16.Александър Велики...............................................................................................43 17.Елинистическият град Ефес.................................................................................46 18.Пергамското царство.............................................................................................48 19.Столицата на Птолемеите Александрия..............................................................50 20.Въстанието на Спартак..........................................................................................52 21.Клеопатра................................................................................................................54 22.Седемте чудеса на древния свят...........................................................................57 23.Император Юстиниан І.........................................................................................61 24.Древните езически култове на прага на Новата ера...........................................64 25.Християнството......................................................................................................69

София, 2013 г.

Варненският халколитен некропол До откриването на Варненския халколитен некропол историческата наука смята, че Европа и нейната югоизточна част (Балканският полуостров), се намират в покрайнините на древния цивилизован свят държавите на Шумер и на Египет. Археологическите проучвания, обаче, показват съзряване и развитие на древна култура, предхождаща близкоизточните цивилизации. Находките разкриват процеса на т.нар. „металургична революция” на балканските земи от епохата на енеолита. Апогей на развиващото се по това време металургично дело е „златният” некропол край Варна, чиято оригиналност и самобитност не може да се приравни с никоя друга находка от това време. Некрополът е открит през 1972 г. при изкопни работи в северната част на Варненското езеро и под ръководството на М. Лазаров и Ив. Иванов е разкопаван до 1991 г. Намерените артефакти представляват изработки от няколко килограма чисто злато, нямащи аналог с археологическите находки от същото време в Европа и Близкия изток. Във Варненското езеро са регистрирани към осем потънали селища, чието наличиe подсказва концентрацията на голям брой население живяло там, за което се предполага, че се е занимавало със скотовъдство и земеделие, а така също и с обработката на метали през времето на халколитната (или енеолитната) епоха: 4600 – 4 200 г. пр.н.е. Смята се, че по това време за древните общества, населяващи КарпатоБалканския район, е настъпила повсеместна промяна в материалната и духовна куртура. За жалост малко по-късно настъпила и рязка промяна в климата, довела до голям катаклизъм, отъждествяван от някои учени с Библейския всемирен потоп. Географското и климатично разположение на Варненския край предразполагат удобни места за заселване. Близостта на Стара планина, както и местонахождението на р.Камчия и р.Провадийска, ускоряват развитието на живота там, свързан с употребата на дървен материал, както и с практикуването на лов и събирателство. Също така Черно море и Варненските езера предлагат риба и морски продукти, както и условия за крайбрежно маневриращи плавателни съдове. Металургичната революция, свързана с Варненските халколитни селища, започва с опознаването и обработването на медта и златото, както и със засилването на района като търговски и културен възел на Източносредиземноморския и Черноморския свят. Древните варненци търгуват

с хората, живеещи по долното течение на реките Днестър и Волга, както и с населението на юг, населяващо бреговете на Средиземно море. Откритите богатства във Варненския халколитен некропол доказват развитието на добив и търговия на мед, но разцветът на металургичната революция на култура „Варна” се изразява в добива и обработката на злато. Установено е, че златото, намерено в некропола е 23,5 карата. В някои от находките има примес на мед, сребро и платина. Златото е доказателство за наличието на значителен производствен център. Огромен брой глинени съдове с богата украса, мидени черупки, множество предмети за украса, изработени от благородни или неблагородни метали, както и изработени от кост стилизирани човешки фигури, свидетелстват за умението на древните майстори и ювелири от Варненския залив. От разкопаните досега над 7 500 кв. м от Варненския некропол са разкрити 294 гроба и над 3000 златни предмета, изработени с много вкус, с тегло около 6,5 кг. Във всеки един от трите вида разкопани гробове (разграничени поради различния тип погребения и начин на полагане на мъртъвците) е открит богат инвентар от предмети, предназначен да служи на покойниците в отвъдния живот. В ръцете на мъртъвците са били полагани оръдия на труда – ножове, брадви, длета, изработени от камък, мед, кост или кремък. Особено богати на златни предмети са празните гробове, или т.нар. „символични погребения”, или „кенотафи”. Само в един от разкопаните гробове (№ 43 по реда на откриването) са намерени 990 златни предмета с тегло над 1,5 кг. В него са открити останки на мъж на около 45 години с висок за епохата си ръст от 170 см, с атлетично телосложение. На всяка от ръцете си носи по една масивна златна гривна, а така също и нанизи от раковини и златни мъниста. Пищно украшение, наподобяващо широка яка, украсявао шията и гръдта му. В гроба е открит и златен фалос, символ на властта, упражнявана от погребания вероятно цар-жрец. Намерени са и два медни чука-скиптри, обвити със златно фолио, както и брадва-чук, игла, шило, длето, клин и глинени съдове. В друг гроб - № 36, са намерени над 850 златни предмета: диадема, обеци, огърлица, нагръдник, гривни, колан, златен чук-скиптър, златен модел на „бумеранг” или „сърп” и много други находки, също ясно посочващи функцията на мъртвия като цар-жрец, или като „ковач-демиург” приживе. Влиянието на халколитното общество на култура Варна се разпространява далеч на запад, на север и на юг. Нейното могъщество предхожда възникването на Шумерската и Египетската цивилизации с хилядолетие. През V хилядолетие пр.н.е. Варненският залив е бил най-развитият

и напреднал район в Европа. Негов северен партньор е била културата „Болград” В Южна Бесарабия. Най-важният фактор за гибелта на Варненската култура представлява повсеместната климатична криза, свързана спокачването на световния океан през V хил. пр.н.е., която обхващацяла Югоизточна и Централна Европа. Друг причина за края накултурата на Варненския халколитен некропол може да се търси внашествието на развиващите се в южните степи на Русия номадскиплемена (първи опитомили коня). При проучването на праисторическите селища археолозите намират следи от пожари – ІV хил. пр.н.е. - това може би служи за доказателство, че насилствена гибел унищожава варненската култура. Находките от некропола днес са изложени във Варненския археологически музей. Предхождаща близкоизточните общества с цяло хилядолетие, Варненската култура няма аналог в Европейската история. По своето значение тя се откроява като прародител на европейските цивилизации и изпреварва по блясък изящните творения на културите на Месопотамия и Египет. Неолитното селище Чатал Хюйюк Към края на VІІІ-то столетие пр.н.е. във високото анадолско плато край днешния турски град Коня възниква древно селище, наречено в наши дни „Чатал Хюйюк” („Двойният хълм”). То е разположено на два хълма, от натрупването на постари поселения. Голяма част от находките от него са изложени в музея на анатолийските цивилизации в Анкара. Чатал Хюйюк е един от първите градове на Анатолия (Мала Азия), столица на висока развита култура от епохата на неолита. Селището е проучвано от 1958 г., като разкрива 14 строителни хоризонта от времето на неолита и каменно-медната епоха. Разкопките (главно под ръководсвото на археолога Джеймс Мелаарт) дават възможност да се определи броя на населението, живяло там: между 5000 и 7000 души. В древния град има над 1000 къщи, разположени една над друга. Тъй като в селището няма улици, то е защитено от непрекъсната крепостна стена без врати, като къщите са достъпни с отвори само откъм покрива, чрез използването на дървени стълби. Терасите на жилищата, разположени една над друга, осигуряват светлина за къщите отвън през малки прозорци. Къщите са едноетажни и направени от кирпич, обмазани с бял гипс. Разполагат с четириъгълно помещение, в средата на което се намира огнище, а по ъглите има рафтове и легла.

Жилищата в Чатал Хюйюк се различават по големина и разположение на помещенията. Някои помещения са богато декорирани с релефи, скулптори и стенописи. Предполага се, че това са места на религиозния култ или своеобразни храмове. Всеки храм принадлежи на определена група жилища, а всеки дом в древния град е обиталище на едно голямо семейство; три или четири жилища могат да се възприемат като родов съюз, а всеки храм принадлежи на един род. Всяко семейство се състои от 5 до 7 души. Средната продължителност на живота на обитателите на селището е между 25–32 години. Археологическите разкопки дават възможност да се разкрие антропологическата принадлежност на жителите на Чатал Хюйюк, които са по-високи, отколкото много други редставители на древните народи. Средната височина на мъжете е 1,8 метра, а на жените - около 1.7 метра. Обитателите на древното селище са с вид, принадлежащ към групата на Евро-африканската раса. През първата половина на VІІ хил. пр.н.е. поселението е внезапно изоставено, а животът спира. Чрез археологическите разкопки в района става известен битът на древните обитатели на Чатал Хюйюк. Те се занимават с лов и събирателство дейности, характерни за времето на неолита; отглеждат ечемик, пшеница, жито, леща, рапица, грах и бадеми. Събират ябълки, фъстъци, желъди, къпини, шипки. Препитават се също чрез земеделие, говедовъдство и овцевъдство. В древния град е развита и търговията, от съседните страни се внасят дървен материал, обсидиан, багрилни вещества, раковини и огледала. Намерените статуетки на Великата Богинята майка разкриват, че в религиозния живот на обитателите на неолитното селище съществуват задгробни представи и култ към предците. Мъжкото божество е почитано в образа на бик. Древните обитатели на Чатал Хюйюк поднасят дарове на божествата, като глави на бикове от гипс с истински рога, различни статуетки с изображения на жени. Стените на светилищата са покрити с реалистични рисунки, представящи бикове, фигури на жени, ловни сцени и птици. Влиянието на неолитното селище Чатал Хюйюк, като културен феномен, може да се проследи далеч отвъд границите на Анадола – до Месопотамия и Иран. Също така неолитната култура на Мала Азия отбелязва началото на цивилизацията на Древния Изток и развитието на малоазийските градове и столиците на Двуречието. Шумерският град Ур Древният шумерски град Ур в Южна Месопотамия е родното място на библейския патриарх Авраам, родоначалник на „богоизбрания” еврейски народ. Ур е един от най-древните градове на Шумер. При управлението на цар Ур-

Наму Ур се превръща в столица на Шумерската държава, като свидетелство за нейното могъщество са археологически проучените кула-зикурат, руини на храмове, обществени сгради, гробници и дворци. Територията на Ур се разполага по поречието на р. Ефрат, на 20 км югозападно от Насирия, сред овощни градини и лозя. Руините на града са открити от Пиетро дела Вале в средата на XVII век, а първите интензивни разкопки са предприети в началото на ХХ век от англичанина Дж. Тейлър. Археологическите разкртияпродължават през 1922 г. от сър Чарлз Леонард Уоли. Открити са главните сгради на града и некрополa. В Ур е открито найдревното грънчарско колело, датирано ок. 3500 г. пр.н.е. Проучванията доказват дългата история на древния град – от завладяването му от акадския цар Саргон (2350 г. пр.н.е.), до разцвета му при ІІІ династия на Ур (2112-2004 г. пр.н.е.), основана от легендарния цар Ур-Наму („Мъжът на богинята Наму”), който разширява територията на Шумерското царство до бреговете на Средиземно море и земите на Сирия. Ур-Наму преустроява града, като го превръща в столица на могъщо царство с население към 30 000 души. След края на управлението на ІІІ династия на Ур и подчиняването му от Елам и Вавилон, древният град е управляван и облагородяван от вавилонски и персийски царски династии. Най-известната сграда в Ур е големият зикурат. Той представлява четириъгълна стъпаловидна пресечена пирамида с тераси, разположени една над друга, с малък храм на върха, към който водят широки стълбища. По времето на Ур-Наму зикуратът е построен върху голям насип и е ограден от стена. Той достига до 21 м височина и е оформен на три нива. Зикуратът е един от найдобре запазените паметници в Ур и най-голямата забележителност на града. До зикурата се намира монументален комплекс, в който са разположени големия двор на Храма на Нана, архива на града, друг квадратен храм и големия Храм на Нингал със стени дълги 80 м. След това следват Царския мавзолей и царската резиденция „Екхурсаг”, („Планинският дом”). Известната царска гробница, наречени на шумерски Мавзолеа, се намира на около 250 метра югоизточно от Зикурата в ъгъла на стената, която обгражда града. Днес тя е разчистена напълно. Части на гробницата се нуждаят от структурна консолидация и стабилизация. По-голямата част от съкровищата, изкопани в Ур, се намират в Британския музей и в Музея по археология и антропология към Университета на Пенсилвания (САЩ). В Музея на Университета изложбата, свързана с древното

минало на Ур, включва много от най- известните останки от царските гробници и е отворена за посетители от края на пролетта на 2011. През 2009 г. е постигнато споразумение за съвместна работа между учени от Университета на Пенсилвания и иракски екип, които да възобновят археологическите проучвания и разкопки на мястото на древния шумерски град. Вавилон Столицата на древното Вавилонско царство – град Вавилон, има дълга и изпълнена с превратности история. За първи път името Вавилон се споменава през 3000 г. пр.н.е. Около 2200 г. пр.н.е. градът e известен като храмово място и първоначално принадлежи към близкия шумерски град Ур. При царуването на Хамурапи (17921750 г. пр.н.е.) Вавилон придобива водеща роля в древния Изток. Вавилонският цар завладява почти цяла Месопотамия и е познат с първия подробен сборниккодекс със закони. През 1595 г. пр.н.е. Вавилон е превзет от хетите, като кратко време след това попада под владението на каситите (около 1590 до 1150 г. пр.н.е.). Каситите правят града-държава Вавилон столица на Вавилония. Вероятно градът става религиозен център на царството през XII век пр.н.е. След 1158 г. пр.н.е. до към края на VIII в. пр.н.е. Вавилон е владян от различни династии, когато попада под опеката на Асирия. Голямото строителство в града започва през VІ в. пр.н.е., когато вавилонският цар Навуходоносор обединява цялата Вавилонска държава. Градът получава правилен план и нови крепостни стени с правоъгълна форма. Центърт на вавилонската столица се образува от няколко дворцови ансамбъла, разположени по двата бряга на р. Ефрат, както и от митичния зикурат (т.нар. Вавилонска кула). Пред последния се простира внушителен двор, заграден със стена, който прави изключително впечатление. Уличките в града са тесни, пилообразни, с глухи стени и във Вавилон липсват площади. Дворците, храмовете, зикуратите и крепостните стени са с несъвършена архитектура, но техният мащаб има за цел да възвеличае царската власт и самодържавие. Същинският град се намиравъв вътрешността на третата двойна укрепителна стена. Най-важната измежду осемте порти, портата на Ищар, днес може да се види в музея „Пергамон” в Берлин. Улица на шествията води през града, покрай царския дворец, до храма на Мардук и до Вавилонската кула.

При управлението на царете на Нововавилонското царство, основано от цар Набопаласар (605-562 г. пр.н.е.), халдейската династия достига своя разцвет, чийто апогей намира връхната си точка по времето на сина му - Навуходоносор II. Градът е известен и със своите висящи градини. Тези градини са по-млади от египетските пирамиди. Те са строени по времето, когато вече съществува „Одисеята” и се издигат древногръцките градове. Градините се оказват краткотрайни и изчезват заедно с Вавилон. Вавилонският цар Навуходоносор ги създава в името на любовта си към младата си жена - мидийската принцеса Семирамида. В митичният зикурат, посветен на бог Мардук (или Вавилонската кула „Етеменаки”, ако се вярва на древногръцкия историк Херодот, се е намирала статуята на божеството, изработена от 23 700 кг злато. Вавилонската кула е известна още и от Библията. Краят на Вавилония настъпва с превземането на Вавилон и превръщането му в една от персийските столици от Великия цар Кир Ахеменидски (539 г.пр.н.е.). Територията на Древна Месопотамия е включена в състава на Персийската империя. По-късно, след завоюването на Персия от Александър Велики, Вавилон се превръща в една от резиденциите на неговата империя и става мястото, където пълководецът умира (323 г. пр.н.е.). Диадохите (наследниците на Александър) дълго време си поделят власта над древния град, до идването на римляните. Вавилон е открит и изследван между 1899 и 1917 г. от немския археолог Роберт Колдевей. Останките на Вавилон днес лежат край иракската столица Багдад. Столиците на Асирия Обществено-икономическите условия в държавите на Месопотамия (Двуречието) в Близкия Изток са сходни с тези в Древен Египет. Наличието на двете плодородни долини на реките Тигър и Ефрат, с тяхното периодично разливане, създават условия за възникването и развитието на иригационна система за напояване на обработваемите площи. Тук климатът е субтропичен, но не толкова топъл, колкото в Египет, като през лятото той изсушава земите и затова е нужна мрежа от оросителни и отводнителни канали. Общините в Месопотамия от най-древни времена се обединяват в борба със сушата и в създаване на политически обединения, гарантиращи успешната земеделска работа. Историята на държавите в областта започва с Шумерските царства,

продължена е от държавностроителската традиция на Акад, за да дойде ред на образуването и развитието на Асирийската империя. Своеобразният характер на градовете в Асирия е продиктуван, както от удобните търговски връзки с народите и страните на тогавашния свят, такасъщо и от нескончаемите войни между тях. Градовете са строени на по-високи естествено или изкуствено насипани тераси, които да ги закрилят от врагове и наводнения. Силуетът на градовете се формира от терасите (на най-високата се разполага царския дворец), крепостната стена, кулите и зикурата (храма). Характерна за тях е била кръглата, овална форма. За разлика от Египет, градовете на Асирия се развиват в своите стари граници и използват единствено територията на оградените със стени цитадели. Крепостните обръчи достигат ширина от 7,5 м, високи са до 20-30 м и стигат до 18 м дължина. Честите нападения правят живот в градовете несигурен, така населението се ограничава в периметъра на укрепените селища. Плътността на застрояване сеувеличава, а уличната мрежа се състои от тесни, криви алеи без зеленина. Градовете в Асирия, както и в цяла Месопотамия, дълго време са самостоятелни градове-държави, обединяващи съседски общини, но са политически раздробени и икономически слаби. Едва при създаването на големи територилни държавни обединения се гарантира общия подем на селищата и така започва развитието на столиците на Асирийската държава – Ашур, Ниневия и Дур-Шарукин. Благоустрояването им включва водоснабдяване чрез открити или закрити водопроводи от тухли, а по-късно и от метал. В асирийските дворци има бани, тоалетни и душове. В градовете на Асирия няма площади. Търговията се осъществява пред крепостните порти. Но в планировката на храмовете (зикуратите) и в дворците се оформят големи дворове, служещи за религиозни цели. Първата столица на Асирия е град Ашур. Името на града е посветено на бог Ашур, от когото идва наименованието на асирийците („ашури”). Ашур е разположен на десния бряг на р. Тигър. Столицата на староасирийското царство е разкопана от немски археолози през 1903–1914 г. Руините на древна Ниневия – втората столица на Асирия, се намират в Ирак (град Мосул), на левия бряг на р.Тигър, на хълмовете Куюнджики Наби Юнус. Името й дава Нин, великата богиня на Двуречието. Като селище Ниневия е известна още от средата на V-то хил. пр.н.е. През XV-XIV в. пр.н.е. тя е под контрола на държавата Митани. Влизайки в рамките на асирийската държава, по време на царуването на Сенахериб и Ашурбанипал, Ниневия се превръща в

столица на Асирия и процъфтяващ град (краят на VIII-началото на VII в. пр.н.е.). Асирийската столица е изградена със строго архитектурно и градоустройствено решение. По времето на Сенахериб блестящите фасади на дворците се оглеждат в река Тигър. Столицата е оградена с крепостна стена. Нейните основи са каменни блокове с широчина 10 метра и височина 24 метра. Покрай стената минава ров широк 42 метра. За да се влезе в града трябва да се пресечат 15 порти. Пред „Градинската порта” е прехвърлен каменен мост, който е бил истинско чудо на архитектурата. Величественият дворец на Синахериб се издига в западната част на столицата. Край него е бил засаден огромен парк с много растения и овощни дръвчета. Прокопани са изкуствени канали, по които се стичат планински потоци, спускащи се от 50 километра разстояние. Царят на Асирия използва диги, за да оформи големи водни пространства, където живеят различни водни птици, глигани и елени. По време на царуването на асирийския цар Ашурбанипал в Ниневия е създадена знаменитата царска библиотека, в която се съхраняват повече от 30 хиляди плочки с клиновидни древни текстове. През 1847 г. английският археолог Xенри Лайърд открива двореца на асирийския владетел Синахериб в Ниневия (опожарен след падането на града през 612 г. пр.н.е. под удара на меди и вавилонци). По време на археологическите разкопки, проведени от 1847 до 1930 година е открит и двореца на Ашурбанипал, където са открити множество релефни изображения (сега се съхраняват в Британския музей в Лондон). В двореца на Сенахериб има изображения главно на военни и строителни сцени, а в двореца на Ашурбанипал – предимно на ловни сцени. На територията на Ниневия са открити множество статуи на крилати бикове и лъвове - патрони на портите на града. На 20 км североизточно от Ниневия цар Саргон II построява нова асирийска столица - Дур-Шарукин. Новата резиденция е обкръжена от мощна крепостна стена от кирпич с дебелина 25 м. В града се влиза през седем врати, украсени със скулптурни фигури на крилати бикове, на лъвове, на статуи на богове и на митичния герой Гилгамеш. В града се извисяват царският дворец, три храма и голям зикурат. Краят на Асирия, първата в историята на човечеството „световна държава”, бележи възхода на Нововавилонското царство и разцвета и могъществото на град Вавилон – най-големият политически център на Месопотамия.

Троянската война Древногръцките поеми „Илиада” и „Одисея” са може би най-известните древногръцки поеми, чиито авторство се приписва на слепия поет Омир, роден в Еолида или в Йония в началото на VІІІ в. пр.н.е. Той се опитва да възкреси микенското време на Древна Гърция, в което живеят героите на Троянската война. Рисувайки характерните белези на легендарната гръцка история, Омир създава своите творби, които придобиват огромно значение – до края на Античната епоха елините се учат да пишат и четат върху неговите поеми. Поетът правдоподобно извежда на преден план антропоморфичния аспект на древногръцките богове и успешно полага основите на елинистичната цивилизация. Омировите произведения се превръщат в настолни книги по всяко време за всички цивилизовани хора по света. Според легендите за Микенската епоха Троянската война е била водена между град Троя в Мала Азия и войската на ахейските държави. Древните гърци вярват, че описаните от Омир събития са се случили наистина. Те смятат, че войната се била водила между ХІІІ и ХІІ в. пр.н.е., и че самата Троя се била намирала в близост до протока Дарданели в земите на днешна северозападна Турция. В по-късни времена войната се смята за мит, но през 1870 г. немският учен Хайнрих Шлиман открива развалини край хълма Хисарлък в Турция, близо до протока, които в последствие са приети от археолозите за остатъци от древна Троя. Събитията, свръзани с Троянската война са описани в много творби на гръцката литературна традиция. Но най-важните литературни източници са двете Омирови поеми - „Илиада” и „Одисея”, написани около VІІІ-IX в. пр. н. е. Илиада покрива кратък период от последната година от обсадата на Троя и превземането на града, докато Одисея описва пътя на древногръцкия герой Одисей от Троя до острова му Итака след края на войната. Легендите разказват: В древни времена бог Зевс става върховен бог след като сваля от власт своят баща Кронос. Според едно пророчество Зевс научава, че властта ще му бъде отнета от негов син. Според друго, морската нимфа Тетида, с която Зевс има любовна връзка, щяла да роди син, който ще стане по-велик от баща си. Тъй като Тетида е сгодена за найвъзрастния гръцки цар – Пелей, Зевс се разтревожва. Тетида ражда син - Ахил, но било предсказано, че той ще умре млад в Троя. С надеждата да го предпази от

смъртта, Тетида го потапя като бебе във водите на река Стикс, правейки го неуязвим за оръжия. Само петата му, която държи, остава непотопена. Когато порасва Ахил става най-великият воин на света. На сватбата на Пелей и Тетида са поканени всички богове, с изключение на богинята Ерида. Обидена, тя отива невидима и подхвърля под масата златна ябълка, на която пише „на най-красивата”. За ябълката заспорват богините Хера, Атина и Афродита. Кавгата става ожесточена, но никой от боговете не смее да отсъди за коя е ябълката, за да не си навлече омразата на другите две богини. За да разреши спора Зевс поръчва на бог Хермес да заведе богините в планината Ида в Крит, където пасе стадата си младият троянски принц Парис, за да отсъди той. Атина му обещава мъдрост, умения в битка и възможността да стане един от най-великите воини; Хера му обещава политическа власт и контрол над цяла Азия; Афродита му обещава любовта на най-красивата жена на света. Парис решава да присъди ябълката на Афродита и се връща в Троя. С това си решение той превръща Хера и Атина в свои смъртни врагове. В резултат на това, при последвалата война Хера и Атина поддържат ахейците, а богиня Афродита - троянците. Най-хубавата жена на света - Елена е била женена за спартанският цар Менелай. Той наследява трона на Спарта от Тиндарей, а Елена става неговата царица. Брат му Агамемнон се оженва за сестрата на Елена, Клитемнестра и управлява Микена. Парис отива на гости на Менелай и в негово отсъствие, с помощта на Афродита, убеждава Хубавата Елена да стане негова жена. Това именно става повод за началото на продължилата 10 години Троянска война. Отговорът на ахейците е: всички царе и принцове на Древна Гърция да спазят клетвата си и да си върнат Елена. Започва подготовка за война. За главнокомандващ на експедицията е определен цар Агамемнон. Следващите по ранг са Менелай, Ахил, Патрокъл, двамата Аяксовци - Аякс Теламонид и Аякс Ойлеев, Тевкр, Нестор, Антилох, Одисей, Диомед, Идоменей, Филоктет и Паламед. Състоящата се от 100000 воини и 1186 кораба армия се събира в залива на Авлида. Оракул прорукува, че предстоящата война ще продължи 9 години и на десетата ще завърши с превземането на Троя. Войската на гърците е описана детайлно във втората книга на „Илиада”. Тя съдържа 28 контингента воини от континентална Гърция, Пелопонес, Додеканезите, о.Крит и о. Итака. Силите на Троянците са описани също там. В състава им освен самите троянци, водени от

Хектор, влизат и армии от Дардания, Зелея, Адрастея, Перкота, Тракия, киконийски копиеносци, пеонийски стрелци, хализони, пеласги и воини от Мизия, Фригия, Меония, Милет и Ликия. Гърците обсаждат Троя девет години. Те плячкосват близките до Троя градове Хриза и Лирнес, откъдето наред с другата плячка, Ахил взима в плен Хризеида, дъщеря на Хриз, жрец на Аполон и Бризеида. Хризеида е дадена на цар Агамемнон, а Бризеида остава при Ахил. Когато бащата Хриз се опитва да откупи дъщеря си, Агамемнон отказва и тогава Хриз се обръща към Аполон с молба да накаже гърците. Аполон праща чума по войската им. С отказа на Агамемнон да върне Хризеида започва първата глава на „Илиада”. След дълги спорове между Ахил и Агамемнон, Хризеида се връща при баща си. За отмъщение Агамемон взима любовницата на Ахил Бризеида. Ядосаният Ахил напуска лагера на гърците със своите мирмидонци, които са сред най-добрите воини във войската. Ахил моли майка си, богинята Тетида, да отмъсти за него и тя придумва Зевс да направи така, че да загубят войната, ако Агамемнон не се извини на Ахил. На следващия ден гърците губят битката и много воини са тежко ранени. Троянците, предвождани от Хектор напредват сериозно към гръцките позиции. Виждайки опасността от загуба, Ахил дава своите доспехи на братовчед си Патрокъл и му казва да предвожда войската. Патрокъл е убит от Хектор, който взима и златните доспехи на Ахил. Полудял от мъка, Ахил иска отмъщение за смъртта на своя приятел. Хефест му изковава нови доспехи; Ахил влиза в боя и убива Хектор. След това влачи тялото му с колесницата си, обикаляйки Троя три пъти. Ахил отказва да даде тялото на Хектор да бъде погребан както подобава. Накрая троянският цар Приам – баща на Хектор, с покровителството на боговете го моли и Ахил се смилява над опечаления баща. Битките спрират за дванайсет дни, докато не бъде погребан Хектор. Скоро след смъртта на Хектор Ахил е убит от Парис с отровна стрела, насочена от Аполон в петата, докато е при троянската принцеса Поликсена по време на примирие. Краят на войната идва с хитрост, проявена от царя ня Итака Одисей. Гърците решават да построят голям дървен кон - свещено за троянците животно. Той е напълнен с гръцки воини, предвождани от Одисей. Останалата част от гръцката армия се приготвя да тръгва и троянците приемат конят като предложение за мир. Гръцкият шпионин Синон убеждава троянците, че конят е дар, въпреки предупрежденията на пророците Лаокоон и Касандра.

Троянците вкарват коня зад стените на града. Те празнуват цяла вечер, нечувано щастливи от приключилата десетгодишна война. В това време скритите в коня войници отварят вратите на града, за да влязат и техните другари отвън и градът е превзет, напълно разрушен, всеки мъж и момче убити, всяко момиче и жена - отведени в плен, всички богатства и имущества плячкосани, градът - изгорен и сринат до основи. Така завършва легендата за Троянската война. Друга легенда разказва, че троянецът Еней, син на Анхиз и богинята Афродита, след превземането на Троя, с част от населението на града, отплава на Запад и достига до Италия, където се установява в областа Лаций. Неговият син Асканий основава град Алба Лонга, откъдето произлизат латините, техните тридесет селища, включително и град Рим. Двама от потомците на Еней – Ромул и Рем, отгледани от Капитолийската вълчица, основават столицата на римската държава на брега р. Тибър. Ромул става първият цар на Рим и от него водят произхода си седемте римски царе... Значението на Илиадата и другите Омирови творби, разказващи за Троянската война е огромно. Именно Омир придава национална форма на голяма част от гръцките митове. Неговото творчество се превръща в крайъгълен камък за елинистическата култура и традиция. В поемите, разказващи за древните времена прозират духовния мир, политическия живот и цивилизация на Ахейското общество. Победата над Троя променя политическата карта на древния свят в края на ІІ хилядолетие пр. н. е. Започва нова епоха от историята на древните гърци. Ахеменидската столица Персеполис Пасаргади, Персеполис - „Градът на персите”, или Парса, в областа Фарс, е основан от персийския цар Дарий І Велики през 518 г. пр.н.е. и е доизграден от неговите приемници като столицарезиденция на ахеменидския (царската династия на персите) двор. Наред със Суза и Екбатана, той се превръща в една от столиците на Ахеменидите. Персеполис е завладян от македонския цар Александър Велики през 331 г. пр.н.е. и после е изоставен. Името Персеполис ни е известно от сведенията на Клитарх, историк на Александър Македонски. В него величествените руини на разкошни дворци, украсени с невероятни по великолепие барелефи, статуи и останки от храмове,

колонади и изображения на митични същества от персийския фолклор, свидетелстват за славното минало и величието на града. На юг от персийската столица, сред пустинна равнина, се намира проста каменна постройка върху терасовиден постамент. Това е гробницата на основателя на Персийската империя - Кир. Неговият син Kамбиз покорява Египет. А следващият владетел Дарий I разширява границите на държавата от Средиземно море до Индия и започва строителството в древния Пасаргади. Археологическите проучвания на Персеполис стартират едва през 30-те години на XX в. Експедиция от САЩ разкопава монументалното стълбище към залата за приеми, под осемметров слой от пепел – свидетелство, че градът e бил опожарен от Александър Велики. Синът на Дарий І – Ксеркс, издига през средата на V в. пр.н.е. „Вратата на народите” или „Портата на всички народи”. Тя представлява огромна зала, носена от 16 метрови колони, увенчани с капители, които изобразяват митични чудовища. Самата порта от запад е украсена с два крилати лъва. На източния вход стоят друга двойка фантастични зверове. Стълбището към Южния вход на вратата води до главната зала на царския дворец - Ападана. Надписи върху четири каменни плочи посочват строителите й – царят Дарий І и синът му цар Ксеркс. Ападана има формата на квадрат със стена 75 м., носена от 72 колони с височина 20 м., които са подредени в шест редици и оградени от три страни с портици. Залата побира 10 000 души. Каменните колони са украсени с канелюри и имат форма на обърнат лотос. Капителите изобразяват лъвове, грифони и бикове. Колоните и архитравите са боядисани в ярки цветове, вратите на залата са инкрустирани със злато и бронз. По ъглите на Ападана се извисяват четири квадратни кули, украсени с релефни скулптури. Други известни сгради в Персеполис са: дворецът на Дарий І, дворецът на Ксеркс, сградата Трипилон, величествената Зала със стоте колони, както и Съкровищницата на Ахеменидите, включваща архива и арсенала (оръжейницата). В Съкровищницата на двореца археолозите откриват архив от глинени плочки с клинопис, по които историците възстановяватполитическата и икономическа уредба и начина на управление на Персийската империя. Градските жилищни постройки в Персеполис се намират на юг и запад в равнината, обграждаща града. С помощта на самолетни снимки са регистрирани повече от 40 постройки на територията на древния град. В Персеполис всичко е подчинено на една цел – да се потисне зрителят не само с богатството и могъществото на персийския „Цар на царете”, но и с организираността, с реда в

Персийската държава, където всичко е подчинено на единен план, на единна воля. По времето на гръко-персийските войни за древните гърци борбата с Персия на Ахеменидите приема характер на съдбоносен конфликт. Това не е просто война, а смъртоносен сблъсък между две цивилизации. Споменът за опожаряването на Атина е жив и след столетие и половина, когато Александър Македонски се прехвърля на азиатския бряг, за да унищожи армията на персийския цар Дарий IV Кодоман, поредния „Цар на царете”. По това време в Персия централната власт е отслабена, политическата структура на държавата e изтощена и империята на персите представлява само спомен на миналото си величие. Според легендата по време на буен пир в завладяния от македонците Персеполис, възлюбената на Птолемей атинянка Таис, грабва факел и призовава да се унищожи града, като отмъщение за опожарената от персите Атина. Дворците изгарят. Срутват се покривите на тронните зали, изгарят заобикалящите ги постройки и само мъртвата гора от колони остава сред пеплището. Така загива „Градът на персите”. В наши дни старата столица на Персия се намира на територията на Иран. Археологическите разкопки продължават да разкриват древното минало на града, столица на могъщата някога Ахеменидска империя. Петра (Села) След експедицията на Наполеон Бонапарт в Египет през 1798 г. легендите за приказните страни на Ориента карат хиляди пътешественици от Европа да потеглят към сирийските, ливанските и египетски пристанища в търсене на богатства, приключения и слава. Преоблечени като поклонници, дервиши и търговци, оттам те поемат с керваните по древните пътища на Изток... Eдин швейцарски учен-ориенталист, на име Йохан Буркхардт, посещава през 1812 г. една долина в сирийската пустош, наречена Вади Муса („Долината на Мойсей”). В нея намира проход в скалите. Пътешественикът поема през него. Внезапно проходът свършва и пред Йохан израства древен скален град с къщи, с портики, с улици и с храмове. Някои сгради приличат на римски, други на египетски, а трети са с непозната за учения архитектура. И дворците, и храмовете, дори и гробниците, са изсечени в скалата. Само фасадите на някои от тях са обработени. Зад тях, освен малка ниша няма нищо. Близо до руините

Буркхардт различава амфитеатър, малък храм и триумфална римска арка, построени отделно. Силно развълнуван, изследователят поема обратния път. Пътеписът на швейцарския учен за древното селище става известен в Европа след десет години. Той веднага придобива популярност и запалва интереса на европейската общественост към древните руини на мистериозния град в Сирия. Буркхардт е последван от много пътешественици, заражда се спор за произхода и принадлежността на древното селище в пустинята. Привържениците на библейската версия поддържат становището, че градът, който римляните наричат Петра (на гръцки „Скала”), всъщност е древният еврейски град Синай, където евреите, по време на извеждането си от Египет, спират. Намерен е документ, в който се посочва, че някой си Фулчер, свещеник и придворен на краля на кръстоносците Балдуин І, е бил там през 1101 г. и също твърди, че градът е именно Синай. Спорът продължава дълго, но едва със започването на археологическите разкопки на територията на селището се поставя края на библейската версия. Градът Петра няма нищо общо с евреите и с Мойсей. Историята на града е следната: В началото на VІ в. пр.н.е. племето на едомитите, живеещо в Синайските планини, е изместено от северните пришълци – арабското племе на набатейците. Столицата на едомитите – Села, се намира в оазис, скрит от проход – Сик, в скалите. Набатейците я завладяват и покоряват племената от синайските планини. Села се превръща в политически и икономически център на големите керванни пътища от Южна Арабия за Сирия и Ливан. Към 312 г. пр.н.е. набатейците отбиват два похода на наследника на Александър Македонски – Антигон Едноокия, владетел на Сирия. По- късно те са съюзници на Птолемеите в Египет, а после и на Рим. Гай Юлий Цезар се обръща към царя на набатейците Малик с молба за изпращане на подкрепление за египетската война. Столицата на силното арабско племе става известна като градът Петра. В началото на новата ера границата на набатейското царство достига до Дамаск. Но след покоряването на Сирия и Палестина от римляните идва часа и на Петра. През 105 г. император Траян я подчинява под властта на Римската империя. Петра, подобно на близките царства Палмира и Комагена, запазва все пак автономия и служи като буфер срещу царството на партите в Азия и като отправна точка на римските легиони в източните кампании. Отличното стратегическо местоположение на Петра на кръстопътя на търговските пътища

на Изтока създава условия за бърз разцвет на архитектурата, строителството и градоустройството на древния набатейски град. Територията на Петра заема огромна площ. Запазени са руините на многобройни сгради, които са не само изсечени в скалата, но са построени и по традиционен начин. Главната улица, преминаваща от изток на запад през целия град, е създадена по времето на римското владичество. От двете й страни се издига величествена колонада, западният й край достигадо голям храм, а в източната част тя завършва с римска триумфална арка. През 131 г. градът е посетен от император Адриан. В края на ІІ век Петра започва да губи значението си, след като центърът на арабската търговия се измества към близкото царство Палмира. По времето на император Александър Север спира сеченето на монети и строителството на монументални обществени сгради е прекратено. От І век в Петра прониква християнството, впоследствие (по времето на Източната римска империя) тя става епископски център. Петра е част от Византия до около 630 г., когато е завладяна от мюсюлманите. По време на Кръстоносните походи и Йерусалимското кралство градът е покорен от крал Балдуин I и остава под контрола на кръстоносците до 1189 г. В по-късни времена Розовочервеникавият град остава в рамките на Османската империя. През последните години археолозите разчистват главните улици на града, разкопават олтарите и храмовете по върховете на заобикалящите селището хълмове, поставят на място падналите колони и подновяват римската триумфална арка. На 6 декември 1985 г. Петра е включена в Списъка на световното културно и природно наследство на Юнеско. В съвремието тя се намира на територията на Йордания и е обявена за едно от Новите седем чудеса на света. Палмира (Тадмор) Град Палмира е бил вероятно най-красивият град на древния Изток. Град-приказка, прелестен и внушителен. Но съдбата му отрежда печален край. Ето и историята: През 64 г. от н.е. римският пълководец Помпей завоюва част от земите на Сирия. Азиатската страна става ключът към великия търговски път от древността, който започва от бреговете на Атлантика, минава през Рим и Гърция и се слива в

Източносредиземноморското крайбрежие с древните маршрути, водещи на Изток – към Персия, Индия и Китай. От изток идват копринени платове, подправки, благовония, порцелан, скъпоценни камъни. Вносът от Индия за Рим възлиза на сто и петдесет милиона сестерции годишно. Освен това новообразуваната римска провинция – Сирия, е необходима за Рим, като доставчик на зърно, плодове, зехтин, смокини, фурми, вино, стъкло и пурпур. След овладяването на сирийските земи, римляните откриват съседното царство, наречено Палмира. То признава властта им през 183 г. Оазисът на Палмира, намиращ се на сто и петдесет км от съвременния Дамаск, на кръстовището на няколко кервански пътища, е заселен от много години преди новата ера. Там се е намирал малкият град Тадмор, чиито жители се прекланят пред божеството Баал, бога на небето и на Бел, бога на слънцето. В града има няколко подслона за кервани, храм на Бел и двеста-триста глинени и каменни къщи. В оазиса има много вода, градчето бързо расте и забогатява. Легионите на Помпей не достигнат дотам. Това успява да направи след четвърт век римският военачалник Марк Антоний. По времето на император Хадриан (началото на ІІ в.) Тадмор е васал на Рим и получава новото си име – Хадриана-Палмира. Септимий Север превръща Палмира в римски провинциален град, а след няколко години тя получава статута на римска колония. Палмира пази неутралитет във войните между Рим и Партското царство. Именно в нея, въпреки битките и сраженията, се осъществява търговията между Изтока и Запада. В града се строят грамадни храмове, театри, хиподроми, бани и дворци. Най-прекрасното място е пазарът, ограден с огромни колонади. На близкото възвишение храмът на Баал увенчава красивия град. Палмирците не са воини. Но съдбата на Палмира ги прави такива. През 260 г. персийският цар Сапор І пленява римския император Валериан, разгромявалегионите му и окупира Сирия. Персийците приближават палмирския оазис и римляните търсят помощ от тогаващния наместник на града - владетеля Оденат. Той побеждава персите и ги преследва до столицата им Ктесифон. Войната обаче продължава. Римската власт провъзгласява Оденат за „Редител на целия Изток”, за втория човек в Римската империя. Оденат от своя страна приема титлата „Цар на Царете” и поста на главнокомандащ римските сили в Азия. Авторитетът му расте, могъществото му се засилва. Римляните

скоро го приемат като опасен противник и постепенно се поставя въпроса за отстраняването му. През 266 г. Оденат и най-големият му син са поканени в Елиса и там предателски убити. Тогава обаче изгрява звездата на вдовицата на палмирския господар – царица Зенобия. Красива, умна и енергична, тя издига на престола малкият си син и се обявява за царица. Палмирската армия поема в поход да отмъсти за убития цар. Започва война срещу Рим, която продължава три години. Първоначално Зенобия подчинява Сирия, след това Египет и части от Мала Азия. Но палмирските съкровища не стигат за победоносен край на конфликта. При Антиохия Зенобия е победена, а през 272 г. войските й са разгромени под Емеса. Палмира пада. Император Аврелиан оковава в златна верига палмирската царица и отпразнува триумф в Рим. Скоро срещу римската власт в Палмира избухва бунт. Но това е краят на града. Той е сринат до основи за една нощ, храмовете са разрушени, столицата на Палмирското царство опустява. По-късно разрушеният град става седалище на римски легион, а по времето на император Диоклециан - военен лагер. Завладяно от арабите през VІ в., селището е отново разрушено и напълно изоставено. Характерно за древните паметници в Палмира е смесицата на архитектурните стилове. Палитра от елинистическо-римски тип и черти, сградите притежават елементи на гръцко, арамейско, семитско, иранско и партитско влияние. Градът е пресечен от величествената главна улица с колонадата, която свързва светилището на Баал с Диоклециановия лагер. Монументалните арки, термите, сената са построени в римски стил. В края се извисява Тетрапилът – паметник, състоящ се от четири пиедестала с елегантни линии, всеки от които поддържа четири високи колони. В грандиозното светилище на Баал на близкото възвишение е почитана местната божествена триада (Ярхибол, Аглибол и вероятно Астарта), наред с бога Баал, представен като орел. Обиколен от четири колонни портици той е осветен през 130 г., а капителите на колоните са богато украсени с коринтски и египетски мотиви. Името на Палмира остава синоним на красотата, разцъфнало цвете сред сирийската пустош. Баалбек (Хелиополис) Баалбек или градът на Баал, се намира на територията на нешен Ливан, в неговата южна част, сред дълбока долина в сърцето на Ливанските планини.

Разположен на плоска тераса сред възвишенията на планината, тук от незапомнена древност се е намирал малък, но богат семитски град, увенчан от храм на бог Баал. Мъжете на Баалбек са известни с красноречието си, а жените с хубостта си, тук живеят най-добрите флейтисти на света, извисяват се прекрасни храмове, посветени на Слънцето. Главният храм в Баалбек е посветен на бог Баал или по старому Хадад – арамейският бог на Слънцето. Главата му е била увенчана със слънчеви лъчи, той е и бог на мълнията и гърма. Минават дълги епохи от историята на Древния Изток и градът, и храмът продължават да се издигат на същото място. След гибелта на Персийската империя през ІV в. пр.н.е., наследникът на Александър Велики - Антиох, включва Баалбек в състава на своята империя – Селвкидското царство. Гърците дават ново име на града – Хелиополис, градът на Хелиос (Слънцето). Идват римляните. Хелиополис расте и процъфтява. Разположен на изгодно търговско, стопанско и политическо място, както Петра и Палмира, той контролира търговията и движението на керваните, оттук римляните се подготвят за походи срещу Партската империя. По времето на император Траян храмът на Хелиополис става толкова известен, че дори римския император се обръща с въпроси за бъдещето към неговия оракул (по подобие на Пития в Делфи). Император Антонин Пий (138-161 г.) заповядва на мястото на стария храм на Слънцето да бъде построен нов, найголемия в света. Започва грандиозно строителство, набавени са огромни средства, множество роби се включват в работата по новото светилище. По времето на император Каракала храмът е почти завършен и отваря врати за посещение. Дадено му е ново име – храм на Юпитер Хелиополитанус, но все пак той и Акропола не са довършени напълно. Вътре в храма се е намирала златната статуя на Юпитер, облечена в туника на водач на колесница, в дясната си ръка той държи бича на гърма, а в лявата мълния и сноп пшеница. От ляво на храма на Юпитер се намира друг по-малък храм на акропола, посветен на богиня Венера (на гръцки Афродита). В наши дни той се нарича храм на Бакхус. Фризът върху него е облицован с каменни панели, украсени с

барелефи с изображенията на боговете Марс, Бакхус, Меркурий, Плутон и Венера. През късноримската епоха има и трети храм, посветен на Фортуна. Баалбек и храмът на Юпитер благоденстват до началото на ІV в. от н.е., когато христянската религия ознаменува края на античната цивилизация. Гибелта на езическия Хелиополис съвпада с разгрома на Западната римска империя. По времето на Византийската империя в града започва изграждането на църкви. Император Теодосий І Велики построява катедрала на акропола, но тя скоро рухва и така светилището на Фортуна е преустроено на християнски храм. През VІ в. император Юстиниян премества част от колоните от площада на акропола в Константинопол за строителството на катедралата „Св. София”. На мястото на византийците идват арабите. Те се заемат с реконстукция на целия акропол – преустрояват го в крепост-цитадела. На мястото на старите храмове се издигат джамии. Идва ред на кръстоносците. Армията на Боемунд Антиохийски и Раймунд Едески превзема крепостта, но не за дълго, след малък период от време отново над древния град запяват ходжите. Името на Хелиополис е забравено. Градът си връща старото – Баалбек, и той става неизвестен за Запада до 1751 г., когато европейски пътешественици посещават руините му. Археологическите разкопки на територията на Баалбек започват през пъвите години на двадесети век от немски учени, продължени са от френски изследователски експедиции и така до поемането на щафетата от ливанския Департамент на старините. В днешни дни видът на Баалбек пази най-много черти от римския период – Олтарът на централния площад на акропола все още стои на място, запазени са 6 колосални каменни колони, разположени върху удивителните каменни плочи – фундаменти на Акропола. От големите храмове на Хелиополис днес е запазен храмът на Бакхус. В него се провеждат фестивали на драмата и музиката. Театри и оркестри огласят древния езически храм, превърнал се в средище на културата, изкуствата и музите. Древната юдейска столица Йерусалим Древната юдейска столица Йерусалим (на иврит: ‫ ירושלים‬транскрипция: Йерушалайм; на арабски: ‫ ال قدس‬, ал-Кудс; на турски: Kudüs) e разположена на около 60 км от Средиземно море. В източна посока се намира Мъртво море. Йерусалим заема място в южната част на плато, което е част от Юдейските планини и включва Елеонския хълм на изток и хълма Скопий на североизток. Градът е заобиколен

от долини и сухи речни корита. Долините Кедрон, Еном и Тиропоейон се събират близо до южния край на Стария град. Историята на град Йерусалим е изпълнена с превратности, като градът става център на много антични и средновековни държави и политически обединения. Първите данни за съществуването на древния град се отнасят към средата на ІІ хилядолетие пр.н.е. Тогава цитаделата „Йевус”, която юдейският цар Давид превзема през 1000 г. пр.н.е., става средище на еврейския народ. При сина на Давид Соломон, Древен Израел достига най-голямата си мощ като подчинява съседните области от долината на Ефрат, до границите на Египет. Соломон построява на територията на Йерусалим великолепен храм (т.нар. „Соломонов храм”), крепостни стени и дворец. След смъртта му политическото и религиозното влияние на Йерусалим върви към упадък. Гръдът е разорен от вавилонския владетел Навуходоносор II, който опожарява Соломоновия храм (587 г. пр.н.е.) и отвежда израелтяните в т. нар „Вавилонски плен” (598- 539 г. пр.н.е.). Йерусалим е изграден отново по нареждане на персийския цар Кир Велики (536 г. пр.н.е.). Десетилетия по-късно евреите се завръщат от Вавилон и възстановяват града. По-късно Йерусалим попада под владичеството на наследниците на Александър Велики - египетските Птолемеи и азиатските Селевкиди. Отвоюван е от Макавеите на Ханука през 168 г. пр.н.е. Еврейският цар на Юдея, Галилея и Самария Ирод Велики (73-4 г. пр.н.е.) разширява, доиздига и доукрасява построения на мястото на някогашния Соломонов храм - Втори храм. През 140 г. пр.н.е. юдейският град става столица на династията на Макавеите. През 63 г. пр.н.е. Йерусалим е завладян от римските войски, начело с Помпей Велики, които оскверняват храма и поверяват управлението му на Ирод Антипа (20 г. пр.н.е.-39 от н.е.), терарх в Галилея. Йерусалим става част от римската провинция Палестина и на територията му е създаден римския град Елия Капитолина. По-късно Юдея е присъединена към римската провинция Сирия и е управлявана от прокуратори, сред които е Пилат Понтийски. По време на неговото управление е разпнат Исус Христос. През 4 г. пр.н.е.-6 г. избухва антиримски бунт, последван от второ еврейско въстание през 130 г. от н.е. Император Адриан срива до основи града през 135 г. Той наново съгражда римския Елия Капитолина. На мястото на юдейския храм е построено светилище на Юпитер. След официалното въвеждане на християнството като равноправна религия в Римската империя, император Константин I и последвалите го

византийски василевси издигат наново Йерусалим и го утвърждават като свят град на Божия гроб. В присъствието на император Константин Велики и представители на православното духовенство на 13 септември 335 г. е осветен величественият за времето си Храм на Възкресението. Още ранните християни почитат мястото на разпятието и погребението на Исус Христос, което тогава се е намирало извън чертите на Стария град. Освен Божи гроб, в Храма се намира и предполагаемото място на Голгота и мястото на което според преданието е открито „дървото на живота”. През 614 г. градът е превзет и разграбен от персийския шах Хозрой II, а църквата на Божи Гроб е опожарена. След 24 години св. патриарх Софроний отваря вратите на града за нов завоевател - арабският халиф Омар ибн алХаттаб. Йерусалим постепенно започва да придобива мюсюлмански облик. Малко по-късно за халиф в Йерусалим е провъзгласен Муавия I (661-680 г.), основател на династията на Омайядите. На мястото на разрушения юдейски храм е построена джамия, която за мюсюлманите е третата по святост след тези в Мека и Медина. През 1099 г. древният град e превзет от участниците от Първия кръстоносен поход, организиран от папата за освобождение на Божи гроб от властта на сарацините. Завоеванията на кръстоносците в Източното Средиземноморие оформят територията на новото Йерусалимско кралство, което се състои от едно кралство и три независими васални държави графствата Триполи и Едеса, и княжеството Антиохия. Първи владетел на Йерусалимското кралство е Годфроа дьо Буйон. Той е смятан за върховен сюзерен на останалите сеньори. Кръстоносните държави в Мала Азия са слабо свързани помежду си. Границата се проточва 1200 км, обстановката на постоянна външна заплаха прави кръстоносното владичество нетрайно. Затова са създадени военно-монашеските ордени на Тамплиерите, на Йоанитите и Тевтонския орден, които трябва да осигурят мира и реда в новите държави. В края на ХІІ в. настъпва промяна в политическата карта на Близкоизточния свят. Сирия, Месопотамия и Египет се обединяват в силна държава. Султан Юсуф Салах ад-Дин ибн Аюб (1171-1193 г.) или Саладин,

разгромява рицарите при Хатин (1187 г.), предвождани от краля на Йерусалимското кралство Ги дьо Лузинян, който е пленен в битката. След тази победа Саладин се отправя към Йерусалим и го обсажда. На октомври 1187 година последният защитник на Йерусалим Балиан предава града. Всички църкви в града освен храма „Възнесение” са превърнати в джамии. Но през 1189-1192 г. католическият свят организира нов кръстоносен поход под предводителството на английския крал Ричард Лъвското сърце, френския крал Филип ІІ Август и германския император Фридрих І Барбароса. Градът отново пада в ръцете на кръстоносците. През 1229 г. крал на Йерусалимското кралство става Фридрих II Хоенщауфен, който успява временно да възстанови властта на рицарите в Йерусалим, като се възползва от противоречията между мюсюлманските държави. Въпреки това през 1244 г. монголо-татарите завладяват града. През 1247 г. Йерусалим е превзет от египетски султан от династията на Аюбидите. По късно градът попада под властта на мамелюците. Между 1517 и 1917 г. Йерусалим влиза в границите на Османската империя. С малки изключения той остава в ръцете на мюсюлманите до края на Първата световна война. От 1920 г. до 1947 г. е административен център на Палестина (под британски мандат). През 1950 г. Израел обявява Йерусалим за своя столица и всички клонове на властта на израелското правителство се разполагат в него, въпреки че това решение не е прието от световната общественост. Източната част на града става част от Йордания. През 1967 г. Израел анексира и източната част, която остава и днес в рамките на Израелската държава. Йерусалим преживява четири хиляди години история, безчислени войни, изключително силни земетресения, двадесет разрушителни обсади, два периода на пълно запустение, осемнадест възстановявания и поне единадесет преминавания от една религия към друга. Йерусалим остава свят за евреите, християните и мюсюлманите, за всички хора по света. „Искайте мир за Йерусалим” (Пс. 121:6). Древногръцката колонизация През периода VІІІ-VІ в. пр.н.е. започва древногръцката колонизация по бреговете на Средиземно, Мраморно и Черно море. Големият брой на древногръцките колонии и тяхното широко разпространение, главно по всички краища на Средиземноморския свят,

както и бързото нарастване на богатството и силата на новите градове, са забележителното доказателство за напредака на древногръцкия народ през І хилядолетие пр.н.е. Гражданските раздори и излишното население са основните причини за произхода и разпространението на повечето от гръцките колонии. Те обикновено се основават с одобрението на градовете-емпории, от които произлизат, и под ръководството на лидерите на гражданите на градовете-майки поставят основите на колониите. Но една гръцка колония винаги се смята за политически независима от града-майка и е еманципирана от контрол върху нея. Единствените връзки между тях са синовна обич и общи религиозни възгледи. Почти всяка колония е построена върху морски бряг, като обикновено се избира хълм, достатъчно подходящ да се формира Акропол. Древногръцките колонии могат да бъдат подредени в четири групи: 1.Тези основани в Мала Азия и прилежащите острови; 2.Тези в западната част на Средиземно море, в Италия, Сицилия, Галия и Испания; 3.Тези в Африка; 4.Тези в Епир, Македония и Тракия. Най-ранните гръцки колонии са основани на западния бряг на Мала Азия. Те са разделени на три големи групи, всяка от които е свързана с различната етническа гръцка маса. Еолийските градове обхващат северната част на този бряг, заедно с островите Лесбос и Тенедос; йонийците заемат центъра с островите Хиос и Самос, а дорийците - южната част заедно с островите Родос и Кос. Създаването на тези колонии се извършва в резултат на промените на броя на населението на Гърция. То се отнася към времето на завладяването на Пелопонес от дорийците. Йонийците основават колонии, отличаващи се с характера на търговски предприятия; те се стремят към богатство и силна власт, за разлика от еолийските и дорийските си съседи. Сред самите йонийски радове Милет и Ефес са най-развитите гръцки селища. Гръцката литература води началото си от еолийските и йонийски градове в Мала Азия. Омир вероятно е роден в Смирна, а лириката процъфтява на остров Лесбос, където са родени поетите Алкей и Сафо. В йонийските градове са и местата на най-ранните училища, където се преподава гръцка философия. Талес, който основава йонийската философия, е родом от Милет. Също така Халикарнас е един от най-важните йонийски градове. В него е роден Херодот, написал „Историята” си на йонийски диалект. Най-ранното гръцко селище в Италия е Куме в Кампания, разположено близо до нос Мисенум в Тиренско море. Градът е бил съвместна колония от

еолийски градове в Азия и от Халкида на остров Евбея и в съответствие с общата хронология е основан през 1050 г. пр.н.е. Куме за дълго време е бил найпроцъфтяващ град в южноиталийската облст Кампания, но в пети век преди новата ера претърпява време на упадък и тогава град Капуа придобива найголямо значение. Най-ранното гръцко селище в Сицилия е основано през 735 г. пр.н.е. Извънредното плодородие на земята веднага привлича множество колонисти от различни части на Гърция и по бреговете на Сицилия елините основават поредица от процъфтяващи градове. От тях Сиракуза и Агригентум, като дорийски колонии, се превръщат в най-силните градове-държави. Сиракуза е основана от полиса Коринт през 734 пр.н.е. и по време на своя най-голям просперитет има население от 500 000 души и е била заобиколена от градски стени с дължина двадесет и две мили. Нейното величие обаче принадлежи към по-късен период от гръцката история. Гръцките колонии в Южна Италия започват да се раждат в почти едно и също време, както в Сицилия. Те дори ги надминават по брой и по значение и толкова много разцъфтяват, че южната част на Италия получава името Магна Греция (Велика Гърция). От тях по-важни са били два от най-ранните и богати градове - Сибарис и Кротон, и двата разположени на южноиталийското крайбрежие. Те са били с ахейски произход. Сибарис е основан през 720 г. пр.н.е., а Кротон през 710 г. пр.н.е. За два века те като че ли живеят в хармония и ние знаем малко за историята им до фаталния сблъсък помежду им през 510 г. пр.н.е., който приключва с разрушаването на Сибарис. Сибарис по-специално, постига извънредна степен на богатство, а жителите му са били толкова известни с разточителство, лукс, женственост и разврат, че тяхното име става пословично за похотливи хора в древността и съвремието. Кротон е бил главното седалище на питагорейската философия. Питагор е бил родом от Самос, но емигрира в Кротон, където успява да се наложи със своите идеи и учение. Той създава един вид религиозно братство, работещо в тясно сътрудничество и обединено от една свещена клетва. Питагорейците вярват в прераждането на душите и цялото им обучение има за цел да ги направят умерени и себеотрицателени. Учението на Питагор се разпространява в много от другите градове на Магна Греция. От многобройните други гръцки селища в южната част на Италия са известни градовете Локри, Регий, Тарент. Локри е основан през 683 г. пр.н.е.; Регий, разположен на пролива Месина, Сицилия, е бил колонизиран от Халкида; а Тарент е бил

колония на Спарта и е основан около 708 г. пр.н.е. След унищожаването на Сибарис Тарент става най-мощният и цветущ град в Магна Греция и продължава да се радва на голям просперитет до подчиняването му от римляните. Гръцките селища в далечните страни като Галия и Испания не са многобройни. Найпрочутият град е Масилия, съвременната Марсилия, основана от йонийски фокейци през 600 г. пр.н.е. На северния бряг на Африка, между териториите на Картаген и Египет, земята е била заета също от гръцки колонисти. Град Кирена е основан около 630 г. пр.н.е. Той е бил колония на остров Тера в Егейско море, която от своя страна е била колония на Спарта. Разположението на Кирена е добре избрано. Градът стои на ръба на редица хълмове, на разстояние десет мили от Средиземно море и е имал великолепен изглед. Тези хълмове слизат с няколко последователни тераси до пристанището на града, наречено Аполония. Климатът е бил здрав, а почвата се отличава с изключително плодородие. С тези предимства Кирена бързо нараства с богатство и власт и величието й бързо се разраства. Кирена основава няколко колонии в прилежащата област, от които Барса, основана около 560 г. пр.н.е. Няколко древногръцки колонии са били разположени на източната страна на Йонийско море, Епир и в непосредствена близост до него. От тях на остров Керкира, или както се нарича сега - Корфу, се раждат най-богатите и мощни градове в тази област. Керкира е основана от Коринт около 700 г. пр.н.е. и в резултат на търговската си дейност тя скоро се превръща в страховит съперник на града-майка. По-късно избухва война между тези две държави и се стига до морска битка между флотилиите им през 664 г пр.н.е. Разногласията между града-майка и нейните колонии са често споменавани в гръцката история и са една от причините за избухването на Пелопонеските войни през V в. пр.н.е. Колониите в Македония и Тракия са многобройни, по цялото протежение на брега на Егейско море, на Хелеспонт (Дарданелите), на Пропонтида (Мраморно море) и на Евксински Понт (Черно море); или от границата на Тесалия до устието на река Дунав съществуват много древногръцки градове-държави – колонии на градове от същинска Гърция. От тях можем да се спрем върху най-важните. Колониите на брега на Македония са били предимно основани от Халкида и Еретрия в Евбея и полуостров Халкидики получава името си от град Халкида. Коринтяните също основат няколко колонии на този бряг, от които например Потидея и Палена заслужават внимание.

От колониите в Тракия най-процъфтяващи са били Селимбрия и Византион, основан от Мегара, на който предстои голямо бъдеще. От градовете в Черно море най-известни са Аполония Понтика (Созопол), Месембрия (Несебър), Одесос (Варна), Дионисопол (Балчик) и редица други. Както се вижда, гръцките колонии се разпрострират върху огромна територия – от Херкулесовите стълбове (Гибралтар) до устието на р. Дон (Азовско море), и от Масилия до Навкратида. Понякога за колонизационна дейност се обединяват няколко града, а най-красноречив пример е Навкратида, тъй като в основаването й участват дванадесет полиса. Запознанството с далечни страни има не само икономически резултати, то допринася за взаимодействието и взаимопроникването на културите. Разширява се кръгозорът на древните гърци. Положени са основите на космографията и астрономията. Гръко-персийски войни В края на VІ в. пр.н.е. на Изток завършва образуването на мощната Персийска империя (начело с царете от династията на Ахеменидите), в чийто състав са включени и гръцките градове по крайбрежието на Мала Азия - в Йония и прилежащите острови. Продължавайки завоевателната политика на своите предшественици, стремящи се към присъединяването на нови земи, персийският цар Дарий обръща своя поглед на запад. Започват Гръко-персийските войни, които трябва да решат политическата хегемония в Източното Средиземноморие. Гръцките съвременници на войните и потомците им ги възприемат като противопоставяне на свободата и деспотизма, на цивилизацията и варварството, на Европа и Азия. В средата на VІІІ в. пр.н.е. гърците се отделят от варварите като хора, говорещи един език и кланящи се на едни богове – на Олимпийските игри се допускат само гърци. Гръко-персийските войни спомагат за оформянето на идеята за общоелинска солидарност, чувството за принадлежност към един народ, единен като култура и начин на живот. Персийското нашествие заплашва самите основи на гръцкото политическо устройство. По това време гърците притежават доста тесен политически мироглед, външната политика на родния град се възприема преди всичко през призмата на постоянни сблъсъци със съседите. Затова и появяването на персите в Гърция се възприема не като заплаха за целия елински свят, а по-скоро като един от факторите при политическите борби между отделните малки градове-държави. Някои от градовете гледат на съюз с Персия като на благоприятна възможност в

тези войни. Единството на гърците, макар и относително, се ражда в годините на борба с персийските нашественици. А най-силно става след решаващи победи. И макар по-нататък пак да се разпада (най-вече заради атинско-спартанското съперничество), тези моменти са били запечатани в колективната памет на гърците. За началото на Гръко-персйските войни се приема въстанието на подвластните на Персия гръцки йонийски градове против властта на Ахеменидите през 500 г. пр.н.е. Първоначално въстаналите постигат определени успехи и въстанието се разпространява в Кария и Кипър, но с времето военното превъзходство на персите става осезателно и бунта е потушен. Трябва да се отбележат две различни по своето значение последствия от йонийското въстание. На първо място само Атина и Егейска Еретрея оказват помощ, макар и незначителна, като по този начин дават на персите повод за поход в Гърция. На второ място, персите жестоко се разправят с въстаниците – завладявайки един след друг гръцките градове, те безжалостно ги разрушават и изтребват населението им. Последиците са били толкова големи, че до началото на елинистическия период, т.е. в течение на две столетия, градовете не могат да се възстановят. Съпротивлението на гърците в Мала Азия е било потушено към 493 г. пр.н.е., а през следващата година персите, под ръководителството на Мардоний, успяват да възстановят позициите си в северната част на Балканския полуостров, в Тракия и Македония. Тези успехи не провокират сериозни реакции в Гърция. През 490 г. пр.н.е. персите се придвижват в Гърция, покоряват редица острови в Егейско море и завладяват Евбея, получавайки удобен плацдарм за действия против Атика. В края на август 490 г. пр.н.е. персийската армия се разполага на северното атическо крайбрежие при Маратон. През септември там се разгръща сражение между опълчението на Атина (8000 – 9000 граждани и малък отряд от съседното беотийско градче Платея) и персийската армия, която е била разбита и се натоварва панически на корабите. Но поражението не отказва персите от техните намерения да завладеят Атина. Те се придвижват надолу по бреговете на Атика и ги обхождат от юг. Атиняните предвиждат тази маневра и с форсиран марш стигат от Маратон до Талер на юг, пресрещайки персите, които се уплашват да слязат на брега и флотът им се оттегля. Победата при Маратон атиняните дължат освен на собствената си храброст, така и на стратега Милтиад. Когато в атинското народно събрание течат спорове за това как да се действа против врага, Милтиад убежава съгражданите си да приемат неговия план. Той е бил привърженик на бързите

действия. По негова инициатива атиняните се придвижват без забавяне към Маратон, а след победата – към Атина. На бойното поле Милтиад настоява за смело решение – първи да атакуват врага, а в хода на сражението блесва талантът му на пълководец. В битката при Маратон за първи път се изявяват приемуществата на гърците във военното дело, въоръжението и тактиката – стегнатият строй на тежко въоръжените пехотинци буквално смила противника. Това е била първата победа в името на свободата на своята родина, която атинският демос удържа над войските на най-силната по това време държава. Тя произвежда огромно впечатление на съвременниците. Като цяло за гърците победата при Маратон има по-голямо значение, отколкото за персите поражението – не само военно-политическо, но и морално. Атиняните издигат паметник на загиналите и принасят дарове за победата в светилищата в Делфи и Олимпия и продължават традиционната си политика по отношение на Евбея, като започват военни действия. Следващият етап от Гръко-персийските войни е през 480–475 г. пр.н.е. Той е бил предшестван от големи приготовления, започнали още през 489 г. пр.н.е. от цар Дарий. Сериозно въстание в Египет и други вътрешно-политически усложнения прекъсват подготовката за похода, но през 483 г. пр.н.е. новият цар Ксеркс възстановява приготовленията и те се водят с широк размах. Построен е мост на Хелеспонт (Дарданелите) и е прокаран канал през Халкидики, за да се избегне опасното корабоплаване около Атон. По цялото крайбрежие на Тракия и Македония са разположени складове за провизии. Проведена е дипломатическа подготовка. Когато през пролетта на 480 г. пр.н.е. Ксеркс повежда своята армия към Европа, под негово командване се намират огромни военни сили – сухопътни и морски. Тази армия представлява пъстра смесица от подвластните на Персия народи, с тяхното снаряжение, дрехи, езици и нрави. В Гърция изминалите след победата при Маратон години са били запълнени с бурни политически борби, в хода на които все по-често се прибягва до остракизъм (отлъчване на загубили довеието на народа граждани). Именно по това време на политическата арена се появява един от ярките гръцки политически деятели – Темистокъл. Той привежда в действие програма за развитие на морските сили на Атина, а средствата за изпълнението u трябвало да се осигурят от сребърните рудници в Лаврион. Въпреки разпространеното мнение, Темистокъл мисли не за Персия, а за Егина, с която Атина воюва вече няколко години, на него му се отдава да убеди съгражданите си в целесъобразността на своя план; строителството на флота започва и върви с такива бързи темпове, че към 480 г. пр.н.е. Атина има

повече от 150 военни кораба – триери. Това е бил най-могъщият за времето си флот. Угрозата от ново персийско нашествие не сплотява всички гърци, но все пак се стига до известно обединение на сили. Събралите се през 480 г. пр.н.е. представители на редица градове приемат решение да се прекратят войните между полисите. Сред многото трудности, изправили се пред съюзниците, найсложен се оказва въпросът за избор на държавата–ръководител (хегемон) на обединените въоръжени сили. Точно тук се сблъскват два несъвместими принципа – стремежът към политическа свобода и необходимостта от обединение. Съгласно политическата теория и практика по това време, участието във какъвто и да е съюз означава да се загуби част от свободата – една от основополагащите характеристики на полиса като независима и самоуправляваща се автономна община. Хегемон става Спарта, избрана с гласовете на градовете от Пелопонес, членове на Пелопонеския съюз, повлияни от егидата на Спарта. Атина, която по силата на географското си разположение, е била под непосредствената угроза от страна на персите, се принуждава да приеме водачеството на Спарта. Много градове обаче не се присъединяват към съюзниците – Аргос, заради враждата със Спарта, Беотия заради враждата с Атина и т.н. Настъплението на персите през 480 г. пр.н.е. поставя пред полисите нови проблеми, за решаването на които те нямат нужния опит и преди всичко най-важният въпрос къде да срещнат неприятеля. Целият военен опит на гърците до момента влиза в противоречие с новата ситуация. Предишните войни са били водени близо до родния град, а врагът е бил пресрещан на границата на държавата. А сега трябва да се действа със съюз от армии. Стремежът да се съчетаят традиционните методи на войната и приоритетите на собствените интереси от една страна, със задачите на общоелинската борба от друга, характеризират стратегията на гърците през тези години. Първата среща с противника става при Термопилите (между северна и централна Гърция) в тесен планински проход, където се оказва неголямата част от съюзната армия. Заради предателство на един от гърците, персите, преодолявайки планините, успяват да излязат в тила на елините. Основният удар посреща отряд от 300 спартанци начело с цар Леонид. Всички те загиват, покривайки се с безсмъртна слава. На лобното им място е бил издигнат паметник с епитафия на известния поет Симонид.

Героичната съпротива на гърците при Термопилите има не само морално, но и стратегическо значение. Същите дни, когато гърците мъжествено се съпротивляват при Термопилите, се провежда морско сражение, което не донася успех на нито една от страните. Гръцкият флот обаче е бил принуден да отстъпи, когато се разбира за прехода на персите през планините. Успехите на персите при Термопилите им отварят пътя към Централна Гърция – Беотия им се подчинява. Армията на гърците се намира в Истма, място разделящо Централна Гърция от Пелопонес, където се извършват укрепителни работи. В тази критична за Атина ситуация гражданите се решават на крайни мерки, приемайки плана на Темистокъл: всички боеспособни мъже се качват на корабите, а децата, жените и старците са били отпратени на о-в Саламин и в съседна Трезена. Завладявайки Атина, персите я разоряват напълно и разрушават храмовете. Темистокъл, който вярва в атинския флот, настоява за морско сражение, което се разгръща при о-в Саламин. Самият Ксеркс заповядва да му бъде издигнат трон, на който да гледа решителния двубой. Но персийският флот претърпява съкрушително поражение. Изразително описание на Саламинската битка дава поетът Есхил в трагедията „Перси”, участие в която взима самият той. Поражението при Саламин бележи поврат във войната. Цар Ксеркс се завръща в Персия. Останал командващ, Мардоний отвежда персийската армия да презимува в Тесалия. През зимата са били водени преговори между съюзниците за плановете за лятната кампания. Атина, чийто земи персите отново опустошават през следващата 479 г. пр.н.е., настояват за активни военни действия. Спарта, чиято безопасност осигуряват стените, преграждащи Истма, бави събитията. И само заплахата от възможен мир между Атина и Персия (Мардоний предлага такъв при много изгодни за Атина условия) заставя Спарта да промени позицията си. Решителната битка става в Беотия (на границата с Атика) при Платея (479 г. пр.н.е.), където персийската армия е разбита от обединените сили на гърците. Важна роля в това сражение изиграват спартанците. Според преданието в същия този ден до бреговете на Мала Азия, при нос Микале гърците разбиват и персийския флот. За това допринася присъединяването на малоазийските гърци към страната на съюзниците. Победата на гърците е пълна и много скоро в континентална Гърция не остава нито един вражески воин. Военните действия се пренасят на територията на Мала Азия и характерът на войната се променя. Започва нов период в Гръко-персийските войни.

И така съюзът на полисите успява да удържи победата над Персия, въпреки сложността на ситуацията, липсата на единство между гърците, враждебността между редица градове, постоянната подозрителност и недоверието във взаимоотношенията със съюзниците, вътрешнополитическите борби в полисите, необходимостта от преодоляване на традициите, както в политиката, така и във военното дело. На пръв поглед решаваща роля изиграва едно чисто военно обстоятелство – превъзходството на фаланговия строй и хоплитското въоръжение. Но да се сведе тази победа до чисто военен фактор, би било неправилно. Фалангата на хоплитите произхожда от самата природа на полиса. В Гръко-персийските войни полисът отстоява своето право на съществуване. Основна роля в борбата за независимостта на Елада, изиграват тези полиси, където самото целокупно гражданство участва активно в тази борба. Изгонването на персите от територията на Гърция не означава края на войната. Тя продължава, но вече в друг общополитически контекст, който се определя от три основни събития: оттегляне на спартанците от военните действия, създаване на Делоския морски съюз (симмахия) и преминаване на ръководството към Атина. Войните приключват с подписването на Калиевия мир през 449 г. пр.н.е. между полисите и Персия. На дневен ред излизат тлеещите противоречия в гръцкия свят. Започва подготовката за Пелопонските войни. Пелопонески войни През втората половина на V в. пр.н.е. политическото противопоставяне и дълбоките противоречия между древногръцките градове-държави Атина и Спарта довеждат до междуособни войни, познати в историята като Пелопонески (431-404 г. пр.н.е.). Основен източник за тях е „История” от атинянина Тукидид. Противоборството между Атина и Спарта е следствие от борбата им за хегемония в Средиземноморието. Конфликтът е предизвикан от нарастналата роля на Атина в търговските отношения на древногръцките полиси. Тя контролира огромна част от стокообмена в Егейския свят. Доминиращата позиция на Атина изостря конкуренцията с полисите Коринт и Мегара, като заплашва атинското влияние да се разпростре по целия Северен и Западен Пелопонес. Старата вражда между Атина и Спарта, чиито корени са залегнали в самото политическо устройство на двете държави се разгаря върху основата на общогръцката и международната обстановка.

Атина и нейните съюзници дават убежище на всички неудобни на Спарта елементи, а полисите на Пелопонеския съюз приемат всички врагове на Атина. Като основна причина за започналите военни действия на територията на цяла Елада се приема борбата за западните гръцки пазари. Атинският стратег и историк Тукидид изтъква три основни повода за началото на Пелопонеските войни. Първият мотив е намесата на Атина в борбата, която водят остров Керкира и Коринт за богатия град Епидамнос на адриатическото крайбрежие. Атина взима страната на Керкира. По този начин древногръцкият полис владее контрола над търговията с Южна Италия и о.Сицилия. Вторият повод се свързва с конфликта с Коринт, който избухва заради полиса Потидея на Халкидическия полуостров, откъдето минават морските пътища към Хелеспонта и Евскинския понт. От една страна, Потидея е колония на Коринт, от друга тя влиза в Първия атински морски съюз. Атина настоява населението да събори крепостните стени на града и да бъдат отзовани коринтските чиновници. Това предизвиква открито въстание срещу атинската власт. Третият повод е т.нар. мегарска псефизма, т.е., декрет на атинската еклесия, с който се забранява достъпа на Мегара до пристанищата и пазарите на Атина и нейните съюзници. През 432 г. пр.н.е. в Спарта участниците в Пелопонеския съюз провеждат конгрес, на който се взима решение за незабавна война срещу Атина, както и премахване на Първия морски атински съюз. Атина отказва да изпълни предявените искания. Едно нощно нападение над Тива, която е сред съюзниците на Спарта, срещу Платея, е началото на военните действия. Първият период от войните, който остава в историята като Архидамова война, започва през 431 г. пр.н.е. Спартанският цар Архидам с войската си нахлува в Атика и я опустошава. Атина залага на морския си флот, за да спечели превес и силни позиции в започналата война. Под ръководството на Перикъл са свързани крепостта на Атина и пристанището Пирей чрез изграждането на т.нар Дълги стени с дължина 7 км, които образуват укрепен коридор. Овладяването им не е било възможно за равнището на тогавашната военна техника. Атина е нападната от болест, кято покосява населението на Атина, затворено в укрепленията. Неуспешните бойни действия с обсаждащите спартански войни карат гражданите да насочат недоволството си към Перикъл, но големият атински стратег умира също от болестта. Смъртта му разцепва атинската демократична групировка на две крила. В първото влизат предимно земеделци, които са за мирно разрешаване на конфликта. Начело на другото крило е водачът Клеон, около който се обединяват търговците и занаятчиите. Те са за по-голяма агресивност и

решителни действия от страна на Атина. От 428 г. пр.н.е. Клеон повежда ръководството на атинските войски. През 425 г. пр.н.е. една атинска ескадра начело с Демостен, която прекарва подкрепления за Сиракуза в о. Сицилия, при лошо време спира в залива Пилос (Пелопонес). Опитът на спартанците да отвоюват укрепения пункт остава без успех. В това време пристига втори атински морски флот. Спарта моли за мир, но предложението е отхвърлено. След военна операция при остров Сфактерия Атина овладява напълно бойната ситуация. Но през 424 г. пр.н.е. Атина губи голямо сражение при Делион, където се проявява спартанският пълководец Бразидас. Той предприема настъпление през цяла Гърция към Халкидическият полуостров. Атинянският стратег Тукидид не успява да спре настъплението. Спарта откъсва от Атина много от съюзните и градове в Северна Гърция. През 421 г. пр.н.е. този етап от войната завършва с т.нар. Никиев мир. Начело на Атина се издига политическият авантюрист – водачът Алкивиад, който се стреми да надмине във всичко своите предшественици, като започва да крои планове за експанзия за завоюване на Картаген, експедиции в Южна Италия и в о.Сицилия. Неговото предложение за подновяване на войната намира подкрепа сред по-голямата част от атинския демос. Опозицията, която представлява интересите на едрите земевладелци, протестира срещу нова война, но няма широка подкрепа. През 415 г. пр.н.е. еклесията гласува подкрепа за военна експедиция в Сицилия и пренасяне на военните действия на запад. Поводът за това е исканата помощ от йониските полиси срещу претенциите на Сиракуза. Новата атинска ескадра, състояща се от 260 кораба, отплава за острова. В разгара на акцията ръководещият я Алкивиад наочаквано е отзован поради обвинение в религиозно кощунство. Алвикиад бяга, защото научава за преварително издадената му смъртна присъда, отива в Спарта и съобщава плановете за сицилийският поход. През 413 г. пр.н.е. в пристанището на Сиракуза атинските ескадри за разбити, а след това и напълно унищожени. Въпреки победата Спарта е слаба, като продължава войната още почти десет години. Атина също става жертва на вътрешнодържавна слабост – около 20 000 роби бягат от Атина, като преминават на страната на Спарта. Това нанася удар върху цялата атинска икономика. Спарта влиза в съюз с персийския цар. Тя успява да създаде силен пелопонески флот, който започва да налага своето господство в Егейско море.

От Атинския съюз пък отпадат почти всички малоазийски острови и полиси. В същото време атинската демокрация е поставена пред сериозно изпитание. През 411 г. пр.н.е. е извършен държавен преврат в полиса. Политиката на Атина минава под контрола на Терамен, който прокарва нова конституция. Ограничава се броят на участниците в народното събрание чрез имущенствен ценз до 5000 души и цялата власт се предава на булето. То се попълва от найбогатите граждани. Установяването на тиранията на Терамен предизвиква въстание сред екипажите на флота, които искат възстановяване на демократичните институции, като избират за свой командващ завърналия се Алкивиад. Така през 410 г. пр.н.е. демокрацията в Атина е възстановена, а някои от бившите и съюзници отново се присъединяват към нея. През 406 г. пр.н.е. Атина печели битка при Аргинузките острови. Тя успява да построи нови 110 кораба, като са свикани в армията дори и робите. В протока межу остров Лесбос и малоазийския бряг се разразява голяма буря, която разрушава много от корабите. В пристъп на гняв е издадена смъртна присъда за стратезите, които не могат да окажат помощ на пострадалите кораби. През 405 г. пр.н.е. се състои сражение при река Егоспотами, където атинският флот е разбит напълно. Спарта поставя под блокада Атина по суша и море. Така през 404 г. пр.н.е. Атина се предава. Мирът е крайно неблагоприятен за древногръцкия полис. През 403 г. пр.н.е. в Атина е установен граждански мир, като е въстановена до известна степен демокрацията и е обявена обща амнистия. Спартанците се отказват от намеса във вътрешните работи на полиса. Но Атина не може да възстанови вече предишната си роля в Егейския свят. Победена и изтощена, демократичната държава губи сили във вътрешни междуособици. Така завършват Пелопонеските войни, които завинаги разпокъсват Древна Елада и се превръщат в една от основните предпоставки за завоюването й през ІV в. пр.н.е. от Македония и нейният цар Филип ІІ Македонски. Филип ІІ Македонски Областта Ематия – територия, разположена между долните течения на реките Аксий (Вардар) и Халиакмон (Бистрица), е била известна за елините като Македония. С разширяването на границите u при първите владетели, Македония се разполага на север от Тесалия и Халкидическия полуостров и граничи също с Илирия и Тракия. Въпросът за етническия произход на обитателите й все още не е напълно изяснен; за древните гърци те са били част от заобикалящите ги

варвари. Едва през V в. пр.н.е. разнородното близко до съседните траки, илири и северногръцки племена, население на Македония постепенно се оформя компактно. За историята на Македония пишат редица изтъкнати представители на античната историопис. Исторически съчинения, свидетелстващи за политическото устройство, военните походи и отношенията със съседните страни създават античните историци Тукидит, Полибий, Диодор Сицилийски, Демостен, Исократ, Павсаний и редица други. Засилването на Македония започва по времето на Пелопонеските войни. Вътрешното u развитие, както и благоприятната международна обстановка, способстват за превръшането на Македония в стабилен военно-политически фактор на Балканския полуостров. Държавата е била наследствена монархия, управлявана от цар от династията на Аргеадите, заобиколен от аристократически елит – хетайрите, другари, съставляващи тежката конница. На другия полюс стоят пезетайрите – пехотинци, набирани от средите на селячеството. Намиращо се в стадий на военна демокрация, македонското общество познава общото събрание на войската, което провъзгласява и утвърждава нов владетел. По времето на цар Архелай (419– 399 г. пр.н.е.) или края на V и началото на ІV в. пр.н.е. – време на политически упадък на гръцките градове-държави, изживяващи дълбока следвоенна криза – се консолидира македонската монархия. Като достатъчно централизирана и мощна държава обаче Македония се оформя едва при царуването на Филип ІІ (359–336 г. пр.н.е.). Енергичен, инициативен и амбициозен, той взима престола чрез узурпация. Възползвайки се от регентството си, той отстранява от властта малолетния си племенник Аминтас и премахва решително опасността от следващи династически раздори. Първоначално новият македонски цар отстранява вътрешнополитическите проблеми и стабилизира отношенията със северните си съседи чрез активни действия по границите срещу домогвания на илири и траки. След това пристъпва към военна реформа, свързана с цялостната реорганизация на армията и създаването на прочутата македонска фаланга. Като основен стълб във военнополитическата програма на Филип ІІ, обаче, се явява излазът на Македония на море. Отлично осведомен за вътрешната слабост на Гърция и разяждащите я дълбока криза и политическа анархия, Филип насочва удара си към непосредствено прилежащия морски бряг. Той последователно завзема Амфиполис, Пидна и Метоне, където през 354 г.

пр.н.е. при схватка загубва едното си око. След това покорява Потидея и преминава на изток от р. Стримон (Струма). Там слага ръка на тасоската колония Крениди, обновява я и u дава своето име - Филипи. Облагите от военните успехи на македонския цар не закъсняват да се проявят – дървеният материал, нужен за строителство на кораби и златните и сребърните мини на планината Пангей, са били част от средствата за икономически просперитет на македонската държава. Освен това Филип се проявява не само като талантлив военначалник, но и като опитен дипломат, като често прибягва до задкулисни действия като даване на подкупи и поддържане на стабилна агентура в гръцките полиси. Царят провежда и парична реформа, за да стабилизира държавата в международно икономическо отношение. Новите македонски златни емисии намаляват икономическите позиции, както на персийските „дарейки., така и на най-разпространените гръцки сребърни монети и особено на атинските. Чрез женитбата си с епирската принцеса Олимпиада, Филип си осигурява мира с Епир и укрепването на позициите си в Тесалия. По този начин цяла Северна Гърция попада под неговото непосредствено влияние. Тази първа фаза на експанзия скоро е била последвана от интервенция в политическите отношения на Средна Гърция – вратата към политическите центрове на Атика, Беотия и Пелопонес. През 352 г. пр.н.е. Филип потегля срещу фокидците, ограбили съкровището на Аполоновия храм в Делфи – най-престижния култов център на гръцкия свят. Той ги победждава в Тесалия, осигурявайки си по този начин малко по-късно достъпа до августейшия кръг на управляващите Делфийския оракул. Наред с политическите предимства, с падането на Евбея под македонско влияние, огромен идеологически престиж на Филип и на държавата му донася приемането на македонския цар в Делфийската Амфиктиония. Така Филип се превръща в главен фактор за гръцката политика и същевременно в опасност за автономните гръцки полиси, които не искат да бъдат ограничавани в действията си от македонските претенции за велика сила. С извънредно успешната си завоевателна политика македонският цар дава найдобрият пример на съперничещите помежду си гръцки полиси какво е в състояние да постигне една единна, целенасочено водена териториална държава. За дълбокото впечатление сред елинския свят говори оживената дискусия, която политиката на Филип предизвиква сред гръцката общественост и която се води предимно в Атина. За една част от общественото мнение тя е била последният шанс за елините в преодоляването на политическата

разпокъсаност на своя изживял времето си полисен свят. За противниците на Филип, които черпят сили за идеологията от старата традиция за равнопоставеност пред закона в автономния полис, македонската политика означава път за установяване на тирания над Елада. Важен материал за илюстрация на сблъсъка между панелински изявяващата се македонска политическа мощ и старото полисно мислене предлагат публицистичните изяви на Исократ, който е най-значителният представител на панелинистичната идея, както и споровете между Есхин и Демостен в Атина. Така от една страна стоят привържениците на съюза с Македония – ораторът Есхин, адвокатът Евбул, стратегът Фокион, както и немалко хора, привлечени в промакедонската групировка по пътя на интриги и подкупи, а от другата страна – антимакедонската групировка, начело с Демостен, който посвещава целия си живот в борба с „македонския варварин и с коварните му замисли”. Пламенните му речи Philippiki, неведнъж разтърсват атинската еклесия. Сред другите привърженици на антимакедонската линия изпъкват имената на адвоката Хиперид и на финансиста Ликург. Такова впрочем е било и положението в останалите гръцки полиси. Шумните съдебни процеси, взаимните обвинения, жлъчните нападки в грешки или злоупотреби, липсата на пожертвователност и на какъвто и да било интерес към обществените дела – всичко това подкопава устоите на полисното съществуване. Филип ІІ от своя страна нито за момент не се отклонява от поставената цел. Най-напред македонският владетел отлично използва паузата от Филократовия мир. Той започва нова кампания срещу илирите, нахлува и в Епир и като подсигурява тила си, предприема поход в Тракия със задачата да сложи ръка на Тракийския Херсонес (Галиполи) – най-невралгичния за атинските позиции пункт. Логична последица от тези успехи е било последвалото настъпление в самата Гърция. Удивително е, че въпреки пълната политическа анархия, необикновената жар, която носи Демостен, успява да организира гърците за обща отбрана и да сближи наглед дори непримирими съперници. В обединените сили участвали Атина, Тива, Коринт, Мегара, Евбея, Керкира, Акарнания. За сетен път те намират вдъхновение и упование в идеала за свобода, в чувството за национална гордост и патриотизъм. През 338 г. пр.н.е. в решителната битка при Херонея в Беотия, въпреки отчаяното си мъжество те

претърпяват пълно поражение от македонската армия. За първи път на историческата сцена се появява и синът на Филип – Александър. Той командва конницата на левия фланг и разбива съпротивата на беотийските хоплити, макар че „свещеният отряд” на тиванците се сражава до последния човек. Сега, когато Филип става практически пълен господар в Гърция, на победената елинска коалиция не оставя нищо друго, освен да се подчини на своя победител. В резултат на съответстващите преговори между гръцките полиси и македонския цар сабили сключени отделни съглашения, които поставяват окончателна точка на оказалата се толкова трагична за гърците война. Походът на Филип в Пелопонес е заключителният епизод на настъпилия след сраженията при Херонея период на окончателно разпространение и утвърждаване на македонското върховенство в Елада. Този поход се състои в късната есен на 338 г. пр.н.е. Когато след установените вече отношения с членовете на победената антимакедонска коалиция, Филип преминава със своите войски през Истъм и се обединява със своите съюзни пелопонески страни (Аргос, Аркадия, Месения и Елида), провежда наказателна експедиция против Спарта. Измежду предявените от Филип искания към спартанците преди да ги нападне, се касае най-вече за териториални въпроси. Така Филип лишава Спарта от редица погранични земи. Използването на крайни мерки спрямо Спарта представлява за Филип и определена опасност в момента на създаването на Коринтската лига, когато македонският цар е бил длъжен да играе ролята на изразител на интересите на елините и организатор на „общия мир”. Завършвайки похода в Пелопонес и поставяйки под свой непосредствен контрол цяла Елада, Филип може вече спокойно да скрепи постигнатото чрез формални актове, което скоро е било направено на Всегръцкия конгрес, свикан по инициатива на македонския цар в Коринт. Филип налага на атиняните сравнително леки мирни условия. Те запазват владенията си над островите Самос, Лемнос, Имброс, Делос, Саламин, но отстъпват Тракийския Херсонес. Като компенсация получават град Ороп на границата с Беотия – още един отличен ход на Филип, чрез който се изострят отношенията на атиняните с Тива и се предотвратява каквото и да било следващо антимакедонско обединение. Като благодарност за проявеното великодушие Филип и Александър получават атински граждански права. През 337 г. пр.н.е. Филип свиква в Коринт общогръцки конгрес – синедрион, с представители на всички полиси, на който не изпраща представител единствено Спарта. Филип се опитва да използва панелинската

идея за прикритие на агресивните си замисли срещу Персия. Най-напред събранието провъзгласява всеобщ мир и официално обявява независимостта на отделните полиси. Това означава, че се забраняват междуособните войни, вътрешните преврати, конфискацията на имущества, противозаконните присъди. Същевременно мирът гарантира безопасност на търговията и мореплаването, забранява масовото освобождаване на робите и по този начин укрепва частната собственост. Не се позволява и участието на гръцки наемници в армиите, които се ползват против Македония или Елада – мярка, която очевидно цели отслабването на персийската войска, в която има немалко гърци. Въпреки че Македония не влиза в коринтската лига, тя сключва с нея съюз за общо нападение и отбрана, определя Филип за главнокомандващ съединените сили и предава в ръцете му ръководството на общогръцката външна политика. Така се потвърждава неоспорваната македонска хегемония над Гърция. Провъзгласената полисна автономия се оказва всъшност фикция. Още същата година македонският цар предлага на персите да отстъпят малоазийското крайбрежие. След отказа им той започва упорито да се готви за война с тях. В действителност един десетхиляден отряд начело с опитните военачалници Парменион и Атал се прехвърля през Хелеспонта (Дарданелите) и започва ограничени действия в Мала Азия. Съдбата не позволява на Филип да осъществи намеренията си. През лятото на 336 г. пр.н.е. на сватбата на дъщеря си с епирския владетел той е бил убит от някой си Павсаний, един от телохранителите му. С Филип ІІ Македонски умира създателят на македонската мощ и победителят на полисния свят, чиято политическа агония е била ускорена от енергичната политическа дейност на царя. С него обаче умира и един политик, за когото историкът Теопомп с право може да твърди, че дотогава Европа не е била създала подобен мъж. Със смъртта на Филип на хоризонта изгрява звездата на Александър. Александър Велики След убийството на Филип ІІ през 336 г. пр.н.е. на преден план в политическата обстановка в Македония и Елада застава въпросът за законността на избора на новия цар Александър ІІІ. Войниците и старите приятели на баща му приветстват избора на Александър и той ги повежда в светкавична война срещу илирите и траките, докато настроенията в Гърция са

регулирани след сурово наказание на Тива и съюзниците й. Атина скланя глава пред новия господар. Така Александър обръща глава на изток. По това време Персийската империя представлява бледо копие на миналото си величие. Походът на десетте хиляди хоплити в Персия, описан от Ксенофонт още в началото на ІV в. пр.н.е., показва слабостта на ахеменидското царство. Разкъсвано от династически междуособици, то се намира под властта на Царя на царете - Дарий ІV Кодоман. Александър потегля на поход срещу Персия през пролетта на 334 г. пр.н.е., минава безпрепятствено пролива Хелеспонт и стъпва на азиатския бряг, където при Троя принася жертва на Ахил и ахейците. При р. Граник се завързва сражение между войските на персийския сатрап, подпомогнати от гръцките наемници на Мемнон от Родос и македонската фаланга. Македонският цар спечелва битката и портите на Мала Азия се отварят пред него. Последователно чрез ловки военни и политически действия елинските градове от Йонийското крайбрежие признават властта му. От Йония той поема през Фригия, където според преданието в гробницата на цар Мидас в Гордион се намира възел, който ако бъде развързан, гарантира на притежателя му властта над Азия. Александър изважда меча си и с един замах го разрязва. Този акт показва и новата програма на македонския цар, приел завоюването на Персия като приоритетна задача. Боговете му обещават успех. През 333 г. пр.н.е. Александър тръгва отново на път, за да се срещне с ахеменидския владетел в битката при Исос. Огромното количество от персийски воини е разгромено от македонската войска, чиито личен състав не надхвърля 40 000 души. Персийският цар се оттегля във вътрешността на страната и моли за съглашение. Александър решава преди да потегли на изток, да превземе Финикия и Египет. През 332 г. пр.н.е. обсажда и превзема след упорита съпротива гродовете Тир и Газа и след това е посрещнат като освободител на Египет. Александър основава в делтата на река Нил град Александрия, на който предстои голямо бъдеще. После достига до прорицалището и храма на Амон в оазиса Сиуа, където е провъзгласен за син на върховния бог Зевс-Амон. През 331 г. пр.н.е, пътят на Александър го отвежда през Дамаск към Вавилония. Там го чака отново цар Дарий с войска от 200 000 души, кавалерия и слонове. Близо до Гаргамела се състои сблъсъка между двете армии, отново завършил с поражение за персийците. Дарий се оттегля в Мидия. Следва триумфален поход през персийските столици Вавилон, Суза, Персеполис, Пасагард, Екбатан. Дворецът на Ксеркс в Персеполис е опожарен, в

знак на отмъщение за изгарянето на Атина през Гръко-персийските войни. Огромната плячка, събрана в тези градове позволява продължаване на войната в източните персийски сатрапии. Александър освобождава част от македонските войници и набира местни персийски отряди. Той започва да усвоява източните белези на властта и дворът му възприема много от персийските обичаи и черти. Александър преследва Дарий до степите на Хиркания (330 г. пр.не.), където го намира убит от претендента за трона Бес; воюва в Бактриана до Самарканд, където пък се срещна с войската на скитите. През 327 г. пр.н.е. македонският цар се оженва за персийската принцеса Роксана. Виждайки в негово лице персийски монарх, старите му приятели и довереници организират бунт, но Александър го потушава, убивайки найдобрите си другари. С една вече нееднородна армия той напредва през планиниските проходи на Афганистан към равнината Пенджаб и открива в Таксила неизвестната за гърците Индия. Влиза в последното и найкръвопролитно слажение при Хидасп (326 г. пр.н.е.) срещу цар Пор и неговите бойни слонове. Пристигнал на брега на Хифаса, Александър започва да мечтае да достигне Ганг, когато избухналият бунт на войниците, изморени от нескочаемите победи, го принуждава да се откаже от завоюването на нови земи. Там той построява олтар на олимпийските богове и посвещава надпис, гласящ „Тук Александър спря своя победоносен ход”. Александър решава да се завърне на Запад. Слизайки по течението на Инд на юг, той разделя армията на три и през пустините Гедрозия и Дрангиана, както и по море, македоните и гърците, извършвайки истински подвиг се прибират във Вавилон (325 г. пр.н.е.). През 324 г. пр.н.е. Александър оженва в Суза приближените си за персийски принцеси и устроява пищно угощение на своите ветерани в Опис (близо до дн. Багдад). Така македонският цар създава нова Световна империя, наследница на Персийското царство; пред нея в неговите очи предстоят велики мигове на слава и могъщество. Плановете му за военен поход в Арабия вече са факт, когато обаче го застига смъртта. Александър Велики умира на 13 юни 323 г. пр.н.е. вероятно от малария. В течение на дванайсет години Александър, опирайки се на своята верна армия, завоюва всички известни на древните гърци земи и полага началото на нов период в световната история – този на Елинистическата епоха.

В Ориента се сблъскват и се отъждествят живота, религиозните вярвания, икономиката и политическите отношения на всички народи, които го населяват. Синкретизмът навлиза във всички сфери на обществения живот; поставя се началото на елинизирането на Изтока. Въпреки че държавата на Александър се разпада веднага след неговата смърт, значението й е огромно за съдбините и живота на древните хора, обедединени в една огромно територия. Тя служи за пример и днес като универсална империя и цивилизация. Елинистическият град Ефес Град Ефес (лат. Ephesus, гр. Ἔφεζορ,,) в Анатолия (днешна Анадола, Турция) се намира на устието на р. Каистро, на брега на Егейско море. С величественото си градоустройство и блестяща архитектура, както и с голямото богатство на археологически паметници, той представлява един град-държава бисер на елинистическия свят, седалище на Храма на Артемида и по- късно мястото, където апостол Йоан и Богородица завършват дните си. Археологическите разкопки започват през далечната 1863 г., когато англичанинът Дж. Т. Ууд разкрива една градска порта и алея за процесии. Той индетифицира величествения храм на Артемида Ефеска; неговите усилия са продължени от австрийска група археолози, които постепенно разкриват главните паметници на града. Многобройните находки се съхраняват главно в музея на близкия турски град Селджук, както в музея в Измир, в Британския музей и във Виена. Селището е известно още през ІІ хилядолетие пр.н.е. от текстове на хетитите и изглежда е идентично с Апаса – важен център на хетитите и по-късно на микенската култура. Древногръцкият полис Ефес е основан ок. 1000 г. пр.н.е. от йонийски заселници. През 550 г. пр.н.е. е превзет от легендарния цар на Лидия – Крез, който премества селището близо до грандиозното светилище на Артемида. По-късно градът попада под властта на персите, а Алексанър Велики го присъединява към новообразуваната си империя към края на 334 г. пр.н.е. Един негов наследник – Лизимах (през 287 г. пр.н.е.), го завладява и измества града далеч от храма, който потъва сред мочурливо блато. Лизимах изгражда новия град по ортогонална схема и го защитава с дебела крепостна стена. По време на елинистическия период Ефес попада под управлението на различни елинистически владетели, до

присъединяването му към Рим през 133 г. пр.н.е. Тогава той достига 250 000 души население. През християнската ера Ефес се превръща в мястото, където пристигат Йоан Евангелист и Богородица. Градът става средище на няколко църковни събора. Разрушен от готите, той отново бива изграден на по-малка площ, до 655 г., когато е превзет от арабите, които го обричат на упадък. Изоставен е през Х в. Към най-забележителните творения на древногръцките строители човечеството с право причислява храмът на богиня Артемида в град Ефес. Според преданието строежът му продължава 120 години - започва го знаменитият в древността строител Херсифрон, градежът е продължен от сина му Метаген и е завършен от талантливите архитекти Пеонит и Деметрий. След като сто години приема поклоници и молители, обръщащи се към богинята на лова Артемида, храмът пострадва от пожар. Запалва го един жител на Ефес - Херострат, решил да увековечи името си, като изгори най-красивата и известна постройка в Гърция. Парадоксалното е, че сметката му излиза вярна. Въпреки отрицателното отношение, осъждането и презрението на съвременниците му, името на Херострат надживява вековете –„Херостратова слава” казват за недостойни постъпки, извършени от някого. Възстановяването на Артемидиния дом е възложено на архитекта Хипократ. Той запазва почти същият външен вид като предишния, като само разширява площта на храма. Новият храм е с площ 5450 квадратни метра и има стъпаловидна основа, обкръжена с двоен ред мраморни камъни. Храмът поразява с обработката си, изпълнена с художествен вкус и изобретателност. Знаменитият атински скулптор Праксител, опитният художник Скопас (работил и по украсата на Халикарнаския мавзолей), и други изтъкнати майстори на Древна Елада го украсяват със своите монументални произведения. За жалост забележителният паметник на старата гръцка архитектура не „доживява” до наши дни. С идването си готите, съблазнени от легендите за нечуваното богатство на храма, завладяват Ефес и разграбват светилището. Големи щети нанасят и християниските фанатици, насочвани от своите свещеници да рушат храма на езическата богиня. През VІ в. колоните му са демонтирани и пренесени в Константинопол. С течение на времето наносите на река Каистро скриват останките в тинесто блато. Главната улица на Ефес, наречена Аркадиана, е създадена от император Аркадий през 400 г. сл.н.е. и има дължина 500 м. Оградена е от колонни портици, започващи от античния театър до пристанището. Там улицата се съединява с площада на Агората, който е с квадратна форма и също е ограден от

колони. По времето на император Адриан площадът е реконструиран и е значително разширен, като е застлан с мраморни плочи. Елинистическият театър от ІІІ в. пр.н.е., преустроен по-късно от император Нерон, има капацитет 24 000 души. Днес той е добре запазен и е използван за концерти и културни изяви. Важни сгради от римския период са Храма на Адриан, Булефтериона и храма на Домициан. Близо до театъра през ІІ в. сл.н.е. е построена перлата на древния град – Библиотеката на Целз, сграда с изящна форма, с голямо стълбище и колонада на две нива, с четири реда двойни колони по фасадата и с ниши в приземния етаж, запълнени с алегорични женски статуи. Други паметници на Ефес са: Одеона или Покрития театър; Серапейона; Гимназиона на театъра; Стадиона и няколко термални комплекса. Ефес пази и няколко християнски базилики, най важни от които са църквата „Санта Мария” или („Съборна”) и църквата, посветена на Евангелист Йоан. Близо до града се намира гробищният комплекс „Седмината спящи”. До него се намират и мавзолеите в некрополите на селата Белеви и Абрадат. Днес находките се съхраняват в музеи, близко до разкопките. Пергамското царство На западното крайбрежие на Мала Азия, приблизително на 28 км от Егейско море се издига хълм, наречен Пергамската крепост. От запад на изток тя се мие от две малки рекички – Селинус и Кетиус, които пресичат пергамската долина в южна посока и се вливат в р. Каик. За някога цветущата елинистическа резиденция Пергам, с нейните широки тераси, днес напомнят само останки от основи, руини и разхвърляни тук там части от архитектурни съоръжения, потънали в трева. В наши дни руините на Пергам се намират на територията на турския град Бергам, разположен на 110 км северно от Измир (древният град Смирна). Находките от глинени съдове позволяват да се направи изводът, че на пергамския хълм още през VІІ в. пр.н.е. е имало човешко присъствие. За Пергам от древния период не знаем много, както и за тези столетия , когато Елада преживява Класическата си епоха. За нея не са съхранени и много исторически сведения. Малкото данни са от атинския историк Ксенофонт. Историческото значение на Пергам започва след смъртта на Александър Велики. В периода на борбите между наследниците му в 282 г. пр.н.е. Филетер

от Тиос, след измяната на Лизимах, при когото e на служба, основава в Пергам своя малка елинистическа държава. Отначало тя заема само територията от средното течение на р. Каик с прилежащите хълмове. Едва по-късно елинистическата резиденция Пергам се превръща в един от центровете на древногръцкия свят. Основателят на пергамската династия на Аталидите – Филетер, първоначално е подчинен на александровия пълководец Антигон Едноокия. След битката при Куропедион през 281 г. пр.н.е. той признава властта на Селевкидите. През 263 г. Филитер умира и е наследен от племенника си Евмен, който с подкрепата на Птолемеите обявява война на селевкидския цар Антиох І Сотер, когото разбивапри Сарди. В резултат в Мала Азия се ражда нова самостоятелна елинистическа държава – Пергам. Синът на Евмен І Атал І Сотер приема титлата цар. През 230 г. пр.н.е пергамското царство е нападното от келтите (галатите), които след походите си на Балканите се прехвърлят в Мала Азия. В околностите на Пергам Атал І ги разгромява и в чест на победата получава прозвището Сотер (Спасител). В три поредни битки пергамският владетел разбива съседа си Антиох Херакс и разширява владенията си до Тавърските планини на изток. Той построява и могъщ военноморски флот, с чията помощ извършва набези в Егейско мори и дори превзема о.Егина в Сароническия залив (близо до Атина). Във външната си политика пергамското царство поддържа римските претенции на Балканите, в Егейско море и в Мала Азия, превръщайки държавата в римски сателит. При Атал І започва културният възход на Пергам. Построени са дворци, храмове, крепостни стени, театри и одеони. Оформени са и политическите институции. Съществува и култ към владетеля-бог. Синът на Атал І, Евмен ІІ продължава проримската политика на баща си. В битката при Магнезия между Рим и Селевкидската държава на Антиох ІІІ, командва дясното крило на римската войска. След мира в Апамея Пергам получава всички селевкидски владения в Мала Азия и Тракия, както и значителни парични средства. Евмен ІІ отново воюва с галатите и след победата си над тях построява Пергамския олтар. Пергамският цар посещава Рим и участва по-късно на негова страна в битката при Пидна през 168 г. пр.н.е. срещу Македония. Владетелят е интересна и противоречива личност, покровителствахората на изкуството и науката, представители на т.нар. „пергамска школа”.

По малкият брат на Евмен ІІ Атал ІІ Филаделф наследява властта в Пергам през 160-159 г. пр.н.е. Той ръководи военните походи в Галатия и Гърция, изпълнява посреднически мисии в Рим и воюва с витинския цар Прусий ІІ. Негов приемник е синът на Евмен ІІ - Атал ІІІ Филометор Евгерет. След смъртта си той завещава Пергамското царство на Рим. Въпреки въстанието на претендента за прегамския престол Аристоник (приел царското име Евмен ІІІ, полубрат на Атал ІІІ) срещу римската власт, римляните успяват да завладеят териториите на старото пергамско царство и да ги включат в новата римска провинция Азия. Тя обхвща цялото малоазийско крайбрежие от Мраморно море до древната област Кария на юг, с главен град Ефес. По времето на император Август Азия става сенаторска провинция. Пергам и при римското владичество остава средище на елинизма. Пергам е малък елинистически град, но с интересно архитектонично решение. Градът лежи на склоновете на хълм, така че обществените сгради – театъра, базиликата, библиотеката, храмовете и олтарите са построени на тераси. На върха се намират дворците на царя. В периода 180-160 г. пр.н.е. пергамският цар Евмен ІІ построява огромен олтар, посветен на Зевс Сотер (Спасител) и Атина Нике (Победителка). Фризът на олтара, който е рекунструиран и понастоящем се намира в Берлинския музей е украсен с барелефи, които представят гигантомяхията – битката между богове и гиганти. Фризът е дълъг 110 м., и на него са изобразени Атина, Нике, Алкион, гея, Зевс, Слънцето (Хелиос), Луната (Селена). Огромната композиция е заредена с драматизъм, движение и енергия. Така наречената „пергамска школа” с нейния емоционален заряд е плод по-скоро на елинската традиция в изкуството, за разлика от източното влияние в архитектурата, строителството и живописта. Пергамската школа предпочита романтичния нюанс към героичното и блогородното. Шедьоври на Прегамската школа са скулптурите „Умиращият келт” и „Келт, който се самоубива над мъртвото тяло на своята жена”. Пергамското царство оставя трайна следа в историята на елинизма и въобще в наследството на Античния свят. Със своята традиция в изкуството и архитектурата „пергамската школа” се нарежда достойно сред най-изявените школи на елинистическия свят, като школите на Александрия и на Антиохия. Столицата на Птолемеите Александрия Александрия (Αλεξάνδπεια), „Вратата на Египет”, е най-голямото морско пристанище в Египет, разположено на Средиземно море между езерото Мареотис и остров Фарос. Проектирана е от архитекта Дейнократ, придружавал

Александър Велики още от Тракия. След като пълководецът харесва естествено защитеното пристанище на средиземноморския бряг, близо до остров Фарос, той се разпорежда там да се построи град, кръстен на негово име. Столица на Македонската империя и по-късно на династията на Птолемеите, Александрия е огромен елинистически полис, населен с различни по произход и раса поданици. Отделните групи жители на града обитават отделни квартали - гейтонии, разделени на етнически принцип. Александрия е внушителен търговски и интелектуален античен център, свидетелство за което са големия стоков паричен обмен и научно-технически напредък. Александрия преживява, както бурен разцвет и възход, така и поражения и бедствия, и историята й е свързана най-вече с намиращите се в него Александрийски фар, Библиотека, Музейон и Серапеон. Пристанището на град Александрия, може би най-оживеното и делово в целия древен свят, е било неудобно. Реката Нил влачи много тинени наноси и за плитчините между камъни и пясъчни възвишения са необходими способни лоцмани. Решено е да се построи фар на остров Фарос на подстъпа към Александрия, за да се направи плаването безопасно. През 285 г. пр.н.е. островът е съединен с континента с помощта на дига и архитектът Сострат Книдоски започва работа. Строителството отнема само пет години; Александрия е водещ технически център и най-богатият град в тогавашния свят - строителите имат подръка огромен флот, каменоломни и постиженията на академиците от Музейона. Фарът представлява триетажна кула, висока 120 метра. Основата му е квадратна, с дължина на страните по тридесет метра, първият шестдесетметров етаж на кулата е изграден от каменни плочи и поддържа четиридесетметрова осмоъгълна кула, облицована с бял мрамор. На третия етаж в кръгла, оградена с колони кула, гори вечно буен огън, който се отразява в сложна система от огледала. Дървата за огъня са доставяни догоре по спираловидна стълба, толкова полегата и широка, че по нея на стометрова височина се изкачват коли, теглени от магарета. Фарът е и крепост (преден пост на Александрия), и наблюдателница: светлината му се вижда от десетки стадии, а от върха му може да се види неприятелски флот далеч преди приближаването му до града. На кулата има множество технически приспособления - ветропоказатели, астрономически прибори, часовник. С падането на Римската империя фарът престава да свети. Руините са използвани след време при постройката на турска крепост, където съществуват и досега. Царската библиотека на Александрия (Александрийската библиотека) е построена в началото на III век пр.н.е. и е била

най- голямата библиотека в древността, а също така и най-големият за своето време център на науката. Тя е основана по време на управлението на египетския владетел Птолемей II Филаделф. В основаването й взимат участие Деметрий Фалерски и Стратон от Лампсак. Предполага се, че в нея са се съхранявали между 400 000 и 700 000 пергаментови свитъка. Птолемеите издават закон, според който корабите в пристанището трябва да бъдат проверявани и всеки ръкопис, неизвестен на библиотеката, да се прибира. През 391 г. пожар изпепелява Александрийската библиотека, в която по това време има над 700 000 тома книги на най-великите мислители и писатели на Древния свят. Александрийската библиотека е част от т.нар. „Музейон” - университет и научноизследователски център, интелектуално имеценатско дело на династията на Птолемеите в Египет. Серапейонът в античната столица е свидетелство за съществуващия религиозен синкретизъм в Александрия, творение на елинската толерантност към местните култове и вероизповедания в Египет. Това е елинистически храм, обединил в себе си почитането на главните езически вярвания в края на І-вото хилядолетие пр.н.е. – съвкупност от култове, ритуали, жертвоприношения и предсказания. След римската епоха Египет става част от Източната римска империя (Византия), до завоюването му от арабите през 638 г., когато се превръща в един от главните фокуси на арабската цивилизация. Чрез съвместен проект между ЮНЕСКО и днешен Египет, върху мястото, където се е намирала старата библиотека, е построена съвременната Библиотека Александрина, която може да съхранява около 5 милиона тома. Книгохранилището е изградено под формата на слънчев диск, който залязва във водата. Новата библиотека на Александрия е създадена, за да се възроди славата на оригинала като научно средище. Тя е най-голямата и най-развитата библиотека в арабския свят. Въстанието на Спартак През І в. пр.н.е. в Римската република стават много популярни гладиаторските боеве. Те се устройват не само в Рим, но и във всички големи и дори малки градове. Броят на гладиаторите рязко се увеличава; те се превръщат в значителна прослойка сред робското население. В специални школи гладиаторите се обучават да си служат с меча, с копието и с други оръжия. Те се намират под много строг надзор, но въпреки това, съсредоточаването на големи маси от гладиатори във всяка школа създава възможност за организиране на заговори.

През 74 г. пр.н.е. в гладиаторската школа в Капуа около 200 гладиатори организират заговор, но само осемдесет и осем от тях, ръководени от тракиеца Спартак се вдигат на оръжие. Той е бил тракиец от племето меди, населявало средното поречие на река Стримон (Струма) на Балканите. Смята се, че е бил пленен по времето на наказателен поход на Сула през зимата на 86-85 г. пр.н.е. срещу медите. Неговите последователи успяват да се измъкнат от града и да избягат на планината Везувий. Въстаниците на няколко пъти отбиват нападенията на малки групи римски войници. Така в края на 74 г. пр.н.е. отрядът на бегълците се попълва с гладиатори, въоръжава се и вече наброява около 10 хил. души. Успехите на въстаниците принуждават римляните да изпратят срещу тях трихиляден корпус. Римляните изтикват привържениците на Спартак на Везувий и блокират единствения път за слизане от върха. Ала с помощта на изплетени от върбови клони стълби Спартак успява да свали бойците си по отвесната скала, чието подножие не се охранява, излиза в гръб на римския отряд и с неочаквано нападение го унищожава. При Спартак започват да се стичат тълпи от избягали роби и дори свободни бедняци. От ден на ден силите му растат. Римският сенат изпрща нова войска начело с претора Вариний, която се състои от два легиона. Първоначално въстаниците разбиват разпръсналите се римски части, а след това и главните сили на Вариний. Въстанието на Спартак се разраства с нови сили. Сега то обхваща не само Кампания, но и всички южни области на Италия. През 73-72 г. пр.н.е. числото на въстаническата армия надхвърляла 70 хил. човека. Но въоръжаването и изхранването е било трудно. Въпреки това Спартак организира армията по римски образец – от пехота - легиони на етнически принцип и тежковъоръжена конница. Спартак дели плячката наравно с всички, дори забраняватърговията със злато и сребро, той не се обявява за цар, а само за водач на свободни хора. През 72 г. пр.н.е. Сенатът изпраща срещу въстаниците две армии начело с двамата консули за същата година. Настъплението на римските армии съвпада с разногласията, настъпили сред войската на Спартак. От основните сили се отцепва отрядът на гала Крикс, състоящ се предимно от келти, който след кръвопролитно сражение е бил разбит от претора Арий при Гарганската планина. Единият от консулите прегражда пътя на Спартак от север, а другият се приближава от юг. Спартак, начело на най-верните си хора напада северната армия и я разпръсва, след това се обръща и посреща, отново с цялата си мощ

другата част от римляните. Победата е съкрушителна. Пътят към Алпите е открит за въстаниците. Край гр. Мутина срещу Спартак излиза намесникът на Северна Италия с два легиона, но и той претърпява пълно поражение. Сега вече начело на нови шест легиона застава претора Марк Лициний Крас, решен на всичко да смаже въстанието. Той подлага армията си на децимация – смъртно наказание за всеки десети човек от оцелелилите в боевете със Спартак легионери. В лагера на Спартак отново избухват разногласия, а армията се връща обратно към Южна Италия. Спартак достига до Месинския пролив срещу о. Сицилия, където се опитва да се прехвърли там с помощта на пиратите, но те го предават и въстаниците се озовават в капан, тъй като Крас отрязва пътят назад, изкопавайки огромен ров и издигайки насип през целия провлак. Спартак щурмува това препятствие и успява да пробие блокадата. Сега се насочва към град Брундизий, за да се прехвърли по море в Илирия. Но римският Сенат извиква на помощ испанската армия на военачалника Помпей и македонски легион, начело с Марк Лукул. Близо до Брундизий при река Силар бързащият Крас настига бунтовниците и ги заставя да се бият. В ожесточено сражение армията на въстаналите роби претърпява поражение. Повечето гладиатри и роби падат на бойното поле, бил е убит и самият вожд на въстанието – гениалният предводител, блестящ организатор и храбър воин Спартак. След смъртта му останките от въстаническата армия скоро е била разпръсната и с помощта на Помпей последните огнища на бунта затихват. Трупът на Спартак така и не е бил намерен. Пленените близо 6000 души са били разпънати на кръст по пътя от Капуа до Рим. Клеопатра Клеопатра VII, последната представителка на династията на Птолемеите в Египет, в действителност е била гъркиня. Културна и цивилизована, тя използва интелекта и чара си, за да придобие и престола на Египет. Нейните изключителни качества да печели съюзници предизвикват страх и омраза у всички нейни противници, сред които на първо място е бил римският Сенат. През 51 г. пр.н.е. Клеопатра спечелва римския военачалник Цезар в подкрепа срещу управляващия съвместно с нея брат Птолемей XIII. Така се стигна до превземането на Александрия през 47 г. пр.н.е. от римската армия. Легендата разказва, че Клеопатра е била

доставена увита в килим на Цезар и той, пленен от нея, поставя началото на любовна връзка. По-късно тя ражда син от него - Цезарион. Тази връзка толкова разярава Птолемей и неговите поддръжници, че те обсаждат любовната двойка в двореца. Част от най-голямата библиотека на древния свят – Александрийската, изгорява в последвалите боеве, които карат Цезар да потуши с кръв бунта и да утвърди Клеопатра като едноличен монарх, както и като клиент на Рим. Клеопатра придружава Цезар до Рим в 45 г. пр.н.е., но се завръща в Египет скоро след смъртта му. Започват гражданските войни в Римската република, последвали убийството на Гай Юлий Цезар. Републиканският водач Касий възнамерява да нахлуе в Египет, за да се възползва от съкровищата на тази страна и да накаже кралицата за отказа й да му изпрати хранителни доставки и парична подкрепа. Египет изглежда лесна плячка, защото земята е била изтощена от силна суша, глад и епидемии. Касий в крайна сметка иска да предотврати войната, страхувайки се, че Клеопатра ще доведе силен флот като допълнение към армадите на Антоний и Октавиан. В края на 43 г. пр.н.е. Брут го призовава обратно към Смирна и така Клеопатра успява да се спаси от опасен противник. През 41 г. пр.н.е. Марк Антоний, един от триумвирите, управляващи Рим по това време, усеща вакума във римската власт след смъртта на Цезар и решава да извлече максимални дивиденти от създалато се положение. Клеопатра го кани да се срещне с него в Тарс (Мала Азия), за да отговори на въпросите му за нейната лоялност. Клеопатра пристига с великолепен кораб и невероятно облекло и скъпи накити, които очароват Антоний. След срещата с нея, той избира да прекара зимата на 41-40 г. пр.н.е. с египетската владетелка в Александрия. Клеопатра желае да запази властта в Египет и най-вече престолонаследието на сина си Цезарион. Тя погубва сестра си Арсиноя през 41 г. пр.н.е. на стълбите на храма на Артемида и това светотатство скандализира и ужасява Рим. На 25-ти декември 40 г. пр.н.е. Клеопатра ражда близнаци от Антоний. Четири години по-късно, на път да воюва с партите, Антоний отново посещава Александрия. Той подновява връзката си с Клеопатра и от тази гледна точка гледа на Александрия като на роден дом. Антоний се оженва за Клеопатра според египетските ритуали, въпреки че е бил по това време женен за Октавия, сестра на колегата му триумвир Октавиан. Марк Антоний обявява Клеопатра за „Царица на царете” – той смята, че в съюз с тази последна представителка на династията, основана от един от наследниците на Александър Македонски - Птолемей, ще може по-скоро да се

добере до едноличната власт над териториите, които на времето влизат в монархията на Александър, както и тези на Римската република. Антоний публично съобщава пред Сената за брака си с Клеопатра. Той започва да я дарява с отделни части от източните римски провинции, сече монети със своя лик и лика на Клеопатра. Римският сенат обявява открита война на Египетската царица, а понеже Антоний защитава своята съюзничка и жена, на свой ред е бил обявен за „враг на Републиката”. Антоний и Клеопатра се отправят с армията и флота си към западните брегове на Гърция, откъдето смятат да се прехвърлят в Италия. Но военначалникът на Октавиан, Марк Агрипа ги пресреща край брега на Епир при Амбракийския залив. В лагера на Антоний се разразява борба между неговите римски съратници, от една страна, и Клеопатра и обкръжението й от друга. Отделни римски воини, недоволни от своите главнокомандващи, започват да преминават в лагера на Октавиан. Виждайки това, Клеопатра настоява за ускоряване на събитията.На 2 септември 31 г. пр.н.е. край нос Акций флотът на Антоний влиза в бой с ескадрата на Октавиан. По време на боя Клеопатра неочаквано заповядва на своите кораби да излязат от боя и да се отправят за Египет. Антоний я догонва и се опитва да върне египетския флот в полесражението, но царицата го убеждава да я последва. Така с поражение за двамата завършва боят, решил до голяма степен хегемонията и новия световен ред в Средиземноморския свят. Антоний продължава борбата, но до него достига известие, че Клеопатра се е самоубила. Той сам се хвърля върху острието на меча си и получава смъртоносна рана. Умирайки, той заповядва да го отнесат при Клеопатра, но се оказва, че тя е жива. Царицата го уверява, че ще последва неговия пример, и след смъртта на Марк Антоний изпраща на Октавиан съобщение за своята капитулация. После обаче разбира, че за нея са поръчани златни вериги, с които трябва да върви в триумфалната процисия на Октавиан в Рим и тя се самоубива, чрез ухапване от змия, свещеното животно на бог Амон; Цезарион също е бил умъртвен, а останалите й деца от Антоний са отведени. Така от историческата сцена слиза завинаги една изключителна жена, чаровна и привлекателна, но властолюбива и коварна. Въпреки това Клеопатра остава в историята като най-известната владетелка на Древния Египет.

Седемте чудеса на древния свят Египетските пирамиди Египетските пирамиди са найизвестните сгради в Света. Гигантските гробници на фараоните от ІV египетска династия - Хуфу (Хеопс) и Хафра (Хефрен) са били издигнати преди около пет хиляди години и не са им повлияли нито времето, нито войните. Едва през 1899 г., Хеопсовата пирамида престава да бъде най-високата сграда на Земята, като отстъпва мястото си на Айфеловата кула. Височината на пирамидата е 147 м. и тя е изградена от 2 300 000 старателно обработени блокове от варовик, всеки от които тежи повече от два тона. Практически без никакви механизми, само с помощта на клинове и чукове, грамадните каменни блокове са били изсичани в каменоломните на другия бряг на р. Нил, където са били обработвани на място, след което са били примъквани с папирусни въжета до водата и влачени до строителната площадка. По полегатия склон на хълма, който расте заедно с пирамидата, са били измъквани на върха. Всеки етап от строителството е бил отбелязан от художници и в наши дни е потвърден от археологическите разкопки. Строителството на пирамидите се свързва с името на архитекта Имхотеп. Съвременник на фараона Джосер, Имхотеп е бил по призвание универсален и щедро надарен гений. Негово творение е първата истинска пирамида. Ражда се така наречената стъпаловидна пирамида с височина малко по-малко от седемдесет метра. Към това постижение се прибавя и второто изобретение на Имхотеп - храмовият комплекс, изграден също от камък. След смъртта си той се превръща в бог-покровител на писарите. Намерената негова статуя е първата известна статуя на учен, получил призвание приживе. Пирамидите на египетските фараони и до днес изумяват посетителите със своите мащаби, величественост и съвършенство. Висящите градини на Вавилон Висящите градини на Вавилон са по-млади от пирамидите. Те са били строени по времето, когато вече съществува „Одисеята” и се издигат гръцките градове. Те бележат залеза на асирийсковавилонската държава, съвременница на древния Египет и негова съперница. Градините се оказват

краткотрайни и изчезват заедно с Вавилон - величествен, но нетраен гигант от глина. Вавилонският цар Навуходоносор създава тези градини в името на любовта си към младата си жена - мидийската принцеса Семирамида. Висящите градини са били четириетажни. Сводовете на етажите се опират на колони, високи двадесет и пет метра. Терасите на етажите, направени от плоски каменни плочи, са били застлани с пласт камъни, залепени с асфалт и покрити с листа от олово, за да не се просмуква вода на долния етаж. Отгоре е бил натрупан пласт земя, достатъчно дебел, за да могат да растат големи дървета. Етажите, издигащи се на отстъпи, се свързват помежду си с широки полегати стълби, облицовани с цветна керамика. Днес екскурзоводите показват един от глинените тъмнокафяви хълмове, натъпкан, както и всички хълмове във Вавилон, с отломки от тухли и парчета от кахли, като останки от градините на Семирамида. Храмът на Артемида Ефеска Към най-забележителните творения на древногръцките строители човечеството с право причислява храма на богинята Артемида в град Ефес. Според преданието строежът му продължава 120 години - започва го знаменитият в древността строител Херсифрон, продължен е от сина му Метаген и е завършен от талантливите архитекти Пеонит и Деметрий. След като сто години приема поклоници и молители, обръщащи се към богинята на лова Артемида, храмът пострадва от пожар. Запалва го един жител на Ефес - Херострат, решил да увековечи името си като изгори най-красивата и известна постройка в Гърция. Парадоксалното е, че сметката му излиза вярна. Въпреки отрицателното отношение, осъждането и презрението на съвременниците му, името на Херострат надживява вековете – „Херостратова слава” - казват за недостойни постъпки, извършени от някого. Възстановяването на Артемидения дом е било възложено на архитекта Хипократ. Той запазва почти същия външен вид като предишния, като само разширява площта на храма. Новият е бил с площ 5450 квадратни метра и има стъпаловидна основа, обкръжена с двоен ред мраморни камъни. Поразява с обработката си, изпълнена с художествен вкус и изобретателност. Знаменитият атински скулптор Праксител, опитният художник Скопас (работил и по украсата на Халикарнаския мавзолей) и други изтъкнати майстори на Древна Елада го украсяват със своите монументални произведения. За жалост забележителният

паметник на старата гръцка архитектура не „доживява. до наши дни. С идването си, готите, съблазнени от легендите за нечуваното богатство на храма, завладяват Ефес и разграбват светилището. Големи щети нанасят и християнските фанатици, насочвани от своите свещеници да рушат храма на езическата богиня. С течение на времето наносите на река Каистър скриват останките от храма в тинята на мочурливо блато. Халикарнаският мавзолей Мавзолеят в Халикарнас (днешен Бодрум в Турция) е бил огромна гробница, издигната от царя на Кария Мавзол и неговата съпруга царица Артемизия. Построен е през 353 г. пр.н.е. Представлява солиден храм, заобиколен от 36 колони в йонийски стил. Мавзолеят е бил висок 45 метра (135 стъпки) и богато украсен с релефи и склуптори, дело на четирима прочути гръцки майстори - Скопас, Леохар, Тимотай и Бриаксис. В Британския музей са изложени много фрагменти от него, като за две от статуите се предполага, че са на самите Мавзол и Артемизия. Самата дума „мавзолей” произлиза от името на Мавзол и днес се използва за обозначаване на всяка голяма гробница. Когато персите разширяват своята империя, включвайки в нея Месопотамия, Северна Индия, Сирия, Египет и Мала Азия, царят им вече не може да контролира цялата тази територия без помощта на местни губенатори сатрапи. Царството Кария се намира в Западната част на Мала Азия, толкова далеч от столицата на персите, че практически е било независимо. Царят на Кария Мавзол царува от 377 до 353 г. пр.н.е. и премества своята столица в Халикарнас. С нищо забележително не може да се отбележи неговото царуване, освен с изграждането на мавзолея му. Проектът е бил на неговата съпруга и сестра Артемизия (в Кария е било прието владетелите да се женят за собствените си сестри) и по всяка вероятност строежът е започнал, докато цар Мавзол е бил все още жив. Завършен е през 350 г.пр.н.е. - три години след неговата смърт и една година след смъртта на Артемизия. Мавзол и неговата царица Артемизия управляват Халикарнас и околностите му 24 години. Цар Мавзол, въпреки че има местен произход, говори гръцки и се възхищава на гръцкия начин на живот и управление. По

крайбрежието той основава много градове по гръцки образец и насърчава гръцките демократични традиции. Родоският колос Идеята за създаването на Родоския колос се ражда през пролетта на 304 г. пр.н.е., когато жителите на остров Родос, стоейки върху натрошените от дългата обсада стени, гледат как се скриват в морето корабите на единия от наследниците на държавата на Александър Македонски - Деметрий Полиоркет. За да покори родосци, Деметрий докарва край града обсадни машини. Гордост за обсаждащата армия е била хелеполидата - обсадна кула със стенобитни машини и подвижен мост, катапулти и площадки за десант. Изоставяйки острова след неуспешната обсада, Деметрий зарязва на брега огромната кула. Търговците от Родос предлагат да купят хелеполидата, предлагайки сумата от триста таланта. Било е решено с парите от продажбата да се издигне статуя на бог Хелиос -покровителя на Родос. Родосци поръчвати статуята на скулптура Харес, ученик на Лизип. Харес предлага да изработи Хелиос прав. В лявата си ръка държи спускащо се до земята наметало, а дясната е бил поставил на челото си, взирайки се в далечината. За основа на тридесет и шест метровата статуя послужват три масивни каменни стълба, скрепени с железни греди на нивото на раменете. Основите на стълбовете се намират в краката на статуята и в наметалото. На височината на раменете и на кръста те се съединяват с напречни греди. На стълбове и греди се крепи желязното скеле, което е било покрито с гравирани бронзови листове. Блестящият бог се вижда на много километри от Родос и скоро мълвата за него се разпространява из целия античен свят. Но само след половин век, силно земетресение, което разрушава Родос, събаря колоса на земята. Найуязвимото място на статуята се оказват колената - оттам се ражда и изразът „колос на глинени крака”. Александрийският фар Фарът на Александрия е построен около 280 г. пр.н.е. на остров Фарот, близо до град Александрия в Египет. Светлината, която е излъчвал, е идвала от голям огън в основата му, който благодарение на система от огледала се е отразявал навътре в морето. При земетресение през 1375 г. фарът е разрушен. Днес там се издига крепостта Кайт Бей. Фарът е представлявал кула с височина

134 метра и за времето си е бил от най-високите конструкции, създадени от човека. Архитект на Фара е Сострат Книдски. Изграждането му е отнело 5 години. Бил е построен от бели камъни и е бил изграден с трегери, а не със сводове. Имал е три етажа. Най-долу е основата, във формата на квадрат с площ 8,5 м2. Четирите му стени са били обърнати по посока на четирите посоки на света. Първият етаж е бил висок 57,7 м. Следва вторият етаж, който е бил с осмоъгълна форма, по направленията на осемте главни вятъра. Неговата височина била 27 м. На върха си Фарът е имал куполообразна част със статуята на Посейдон. Височината на третата част била 7 м. До преди появата на Фара, историята на архитектурата не познавала пример на техническо съоръжение, станало предмет на такава всеобща възхита. Статуята на Зевс в Олимпия Легендата разказва, че в Олимпия Зевс побеждава кръвожадния Кронос. На това място са били учредени т. нар. Олимпийски игри именно в чест на това събитие и те започват с жертвоприношение към Зевс. Главната светиня в Олимпия са били храмът и статуята на олимпийския бог. Статуята е творение на великия Фидий, сътворил и друга монументална творба - статуята на Атина в Партенона и релефите по стените му. Статуята на Зевс се намира в храм, чиято дължина достига шестдесет и четири метра, широчината - двадесет и осем, а височината на вътрешното помещение е около двадесет метра. Седящият върху трон Зевс в края на залата подпира с глава тавана. Богът е гол до кръста и е изработен от дърво. Тялото му покриват пластинки от бледорозова, топла слонова кост, дрехите му са били от златни листове, в едната си ръка държа златна статуя на Нике - богиня на Победата, а с другата се опира на висок величествен жезъл. Тронът е украсен с барелефи от слонова кост и златни статуи на богове. Той е изрисуван от художника Панайн, роднина и помощник на Фидий. В по-късно време константинополските императори пренасят в столицата си статуята. Но не минава дълго време и пожар унищожава и седмото чудо на древния свят. Император Юстиниан І През 476 г. Западната римска империя пада под ударите на вестготите на крал Аларих. Икономическата криза и варваризирането на политическото и военно дело в Източната римска империя е спряно едва през VІ в., когато на

византийския престол се възкачва император Юстиниан І, който начева възобновяването на римската християнска империя. Един от най-образованите умове на своето време, подпомогнат от военачалниците Велизарий и Нарзес, от адвоката Требониан, от финансовия министър Йоан Кападокийски, от способната императрица Теодора и историка Евсевий Кесарийски, Юстиниан започва делото за реставрация на Рим, както във всички области на политическия и духовен живот, така и за възвръщане на старите римски територии. По негово време Средиземно море се превръща във византийско езеро, успехите на всички фронтове издигат Източната империя във водеща сила в света. През 533 г. започва отвоюването на Запада. Византийският пълководец Велизарий дебаркира с войските си на африканския бряг, където германското племе на вандалите управляват старите римски територии. В битката при Трикала Велизарий побеждава вандалския крал Гелимер и отпразнува последния римски триумф в Константинопол. Две години по-късно под предлог, че остготите в Италия не са лоялни към империята, войските на Велизарий нахлуват в Сицилия. Скоро е била овладяна Южна Италия, а в 540 г. военачалникът влиза победоносно в старата римска столица. Следва нова победа при Равена, където е пленен царят на остготите Витигес. Но начело на германското племе застава способният крал Тотила и едва след дългогодишна борба Италия еспечелена за византийците, в нея се проявява друг военачалник - Нарзес. През 555 г. византийците овладяват част от Испания и изглежда, че Рим отново е в старите граници. На Изток обаче персийският цар Хозрой ІІ напада византийските земи и едва след плащане на контрибуции римското правителство купува мира през 561 г. Войните на Запад оголват застрашително балканските провинции на империята. Славянското племе на антите в съюз с прабългарите нападат византийските земи. През 559 г. вождът на прабългарското племе кутригури - Заберган обсажда столицата Константинопол и само своевременната намеса на димите – партиите в града спасява главния ромейски център. Политическата обстановка в империята и варварските нашествия довеждат до напрежение в Константинопол, където избухва граждански бунт срещу централната власт, след обединяването на партиите на зелените и сините. Той получава името „Ника” („Побеждавай” – паролата на възстанниците). Градът е в пламъци, брожението сред столичаните взима пълни сили и само след

хладнокръвната намеса на Велизарий, император Юстиниан запазва властта си. Бунтът е удавен в кръв. Административните мерки, които Юстиниан взима с оглед сигурността на държавата се изразяват в разширяване пълномощията на военните и гражданските управители. Териториалното разрастванена империята дава силен тласък на търговията. Като сериозен успех се разглежда пренасянето на копринената буба от един монах от Китай, което довежда до византийско производство на коприна, което станава държавен монопол. Кодификацията на правото при управлението на император Юстиниан І увековечава името му като законодател и урежда правните отношения в империята. Под ръководството на квестора Требониан, през 529 г. е публикуван първият сборник от закони, който получава името „Юстинианов кодекс”. Главното в него е запазването на социалните отношения, задържането на обществено-икономическото развитие – една от най-ярките черти на ранновизантийския период. Юстиниан е последният римски император на византийския трон. Заедно с това е и христиански повелител, стремежът му към универсалност има не само римски, но и християнски корени. Най-съществени действия по време на Юстиниановото управление Византия претърпява в областта на църковния и културен живот. Императорът пропагандира „божественият произход” на властта си. Той отрежда първото място на римския папа с оглед политиката си на Запад. Прокламира единство в християнската религия и налагането й като единна духовна система. Езичеството още пази своите корени, но след затварянето на Атинската академия - през 529 г., средище наезическия неоплатонизъм, се нанася последния удар върху старите, отживели своето време религиозни и духовни традиции. Победата на Халкедонския символ на вярата отчуждава тежненията на монофизитския Изток и изкарва на преден план ортодоксалната линия на цезаропапизма. Мотото е: „В църквата нищо не може да стане без волята на императора”. Византийската култура придобива своя разцвет, като бисер на раннохристиянската архитектура става катедралата „Св. София” – най-яркото свидетелство на византийската мощ, творчество и гений. Също така въздейства и досега византийската църква „Св. Витале” в Равена. Засилва се разпространението на житейска и църковна историопис, най-бележит представител на която е историкът от Кесария, Евсевий.

Но Реставрацията на империята е само временна. Опитът на император Юстиниан да възстанови на Запад старите робовладелски отношения само усоряват краха на неговото дело. Центърът на древната Римска империя неудържимо се измества на Изток. Въпреки това с право може да се каже, че личността и делото на Юстиниан му отреждат прозвището „Велики”. Древните езически култове на прага на Новата ера В обширните земи на Римската империя по времето на първите императори духовният и религиозен живот на етнически пъстрото население се отличава с богат и разнообразен характер. Гръко-римските, тракийските, македонските, ориенталските и пр. култове се отъждествяват, културните и социални връзки между различните етноси преминават в уеднаквяване на обредите и богослуженията. От Британия на запад, до Мала Азия на изток се унифицира езическият пантеон, вярващите приравняват нови и идващи от други краища и провинции култове към своите собствени. Въпреки относителната си свобода обаче, езичниците усещат упадъка на своя културен и религиозен живот. Моралът на гражданите спада, все по ярко се откроява чувството на скептицизъм, който прелива в осмиването на старите обреди. Упадъкът на нравите и кризата на светогледа на античните хора в навечерието на Новата ера контрастира с огромния брой на богопочитанията. Но интелигенцията иронизира обредите, а толерантността към другите култове ускорява деградацията на вярата в собствените богове. Характерният за езическия свят през ІІ пр.н.е.–І в. от н.е. духовен синкретизъм навлиза в процес на изчерпване на собствените си жизнени сили и на преден план изпъква интереса към нови учения - надетнически и надрегионални, които да привлекат поклонници със свой уникален и особен мироглед. На мода идват сотеричните култове, чиято мистериозност и тайнстеност запълват религиозния вакуум в старата идейна среда. Постепенно кристализира идеята за вяра в един основен бог, съжителстващ с останалите божества в езическия космос. Така преди християнската проповед съществуват голям брой култове, всеки един от които претендира за спасение на поклонниците или задгробен живот. Пъстротата на духовния живот показва условията в които се ражда и развива християнското учение. На територията на днешна Източна Европа и Мала Азия, както и тази на Източното Средиземноморие – люлката на новата християнска вяра - се

развиват учения, в които можем да открием корените на монотеистичните идеи, залегнали по-късно в християнската догма. Последователно ще разгледаме някои от тях. В римските провинции Тракия и Македония етнокултурната комуникация разкрива духовния климат сред етносите, а отделните божества си заимстват иконография, прякори и особености на култовете. Така например, образът на здравоносното божество Асклепий на тракийска почва се приравнява с Тракийския конник и с бог Аполон. Релефите с изображението на бога са намерени в светилища на Конника – големите религиозни центрове при Глава Панега, Перник, Сливница и Баткун (днешна Западна България). В Елада Асклепий се назовава Сотер – спасител, в Тракия е Кюриос – господар над тялото и душата. Богът носи и прякори, изведени от тракийски топоними – Салденос, Лименос, Кулкусенос и др. Най-прочутото светилище на Асклепий се намира в Епидавър (североизточен Пелопонес), където се стичат за изцеление хората от всички краища на Гърция. Второто по големина се намира в Древна Пауталия (Кюстендил). Най-често Асклепий е изобразяван като брадат мъж в разцвета на силите си, приличащ малко на Зевс. Неизменен атрибут на Асклепий е бил жезъла, около който имало обвита змия (понякога и две). По-късно негов символ става чаша, обвита със змия — смок мишкар, известен и като Coluber aesculapii. Когато някой болен е бивал изцелен, в жертва е бил пренасян петел. Известно светилище на Асклепий се намира на остров Кос, а прочутите лекари на острова се считат за негови наследници. Синове на Асклепий от неговата съпруга Епиона са Подалирий, Телесфор и Махаон. Асклепий има и пет дъщери - богините Хигия („здраве”), Панацея („вселечителка”), Ясо („лечение”), Аглая и Акесо - женските еквиваленти на Асклепий. В образа на Асклепий се съчават хтоническите черти на земята-лечителка и представата за децата на боговете герои, които със своята дързост нарушават равновеснието, установено от боговете- олимпийци. В древноримската митология Асклепий се нарича Ескулап. Епидемията, разразила се в Рим през 293 г. пр.н.е., кара римляните да започнат да го почитат. Неговият храм се намира в Рим, на остров Исола Тиберина на река Тибър. Тъждествените явления в пантеона на балканското население проличават и при друг култ – този на бог Аполон. Бог на земеделието и скотовъдството, на лова, лечител и унищожител, Аполон е бил върховно божество за тракийскте царе от гетската, одриската и сапейската династии, а

също така и за техните поданици. Освен с разрушителните си действия той е известен и със своите съзидателни постъпки. Аполон е лечител - спира чумата по време на Пелопонеските воини. По-късно Аполон се отъждествява със Слънцето с неговите целебно и погубващо действие. Наричан е и Феб. Сливането в образа му на рационалността и тъмните стихийни сили потвърждват връзката между него и Дионис. Те са богове-антагонисти - единият бог на светлото соларно начало, а другият - бог на хтоничното. След VІІ в. пр.н.е. образите им започват да се сближават. И за двамата се устройват оргии в Парнас. Божеството Сабазий, покровител на животинския и растителния свят със своите умения и власт над природата и над човека като космократор, е бил надарен и с епитета Хюпистос, т.е. „всевишен”. В Македония хтоничният, но може би и орфически култ на Сабазий е бил отрано свързан с македонския планински Зевс. Зевс–Сабазий, почитан в двора на Филип Македонски, според една легенда за Олимпиада е баща на Александър Велики. Най-интересен от боговете на тракийските племена е Дионис. Бог на виното и лозята, на съзидателните природни сили – той е изобразяван като весел мъж, увенчан с лозов венец, с чаша в едната ръка, а в другата – жезъл, обвит с бръшлян. Неговите спътници – сатирите и вакханките пеят и танцуват, възбудени и опианени от виното. Най-известното светилище на бога е било в източните склонове на Родопите, там се намира и прочутото прорицалище, подобно на Делфийското. В източните земи на Римската империя се развиват сотерични култове, повлияни от старите ирански и египетски религии, като широко разпространение намират култовете към Митра, Кибела, Озирис и Изида. Въпросът около датирането на митраистическите мистерии като отделни от тези на персите е сложен и не напълно решен. Като горна граница може да се приеме І в. пр. Хр. Митраизмът достига своя апогей през ІІІ и ІV в. сл.н.е., когато печели и най-много поддръжници сред многобройната войска на Римската империя. До края на ІІ в. митраизмът се е разпространил не само сред военните, но и сред всички слоеве на обществото – роби, търговци и пр. От този период са запазени множество малки култови пластики, откривани предимно в граничните провинции. Култът към Митра е дуалистичен – изображението, представящо бог Митра и свещения бик описва борбата между доброто и злото и триумфа на живота над смъртта. Това личи от иконографията на култа, където изпъкват змията и скорпиона, както и от често представяните образи на небесните

близнаци Светлина и Мрак. Ритуалното убийство на свещения бик е свързано с пролетта, тъй като бикът бива жертван, за да даде жизнени сили на земята. Предаването на силите на животното към земята се осъществява чрез кръвта, която се пролива от острието, което бог Митра е забил във врата на бика. Змията, символ на земята и кучето, пиещи от кръвта са приемниците на енергията. Кибела, Кимема или наричана още Диндимена е фригийска богиня, считана за майката земя. Почитали я в големи части на Мала Азия - около гората Ида, в Лидия, във Витиния, в Галатия. Тя е наричана още и Велика майка, Майка на боговете и всичко живо на земята, на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Олицетворява силите на природата, покровителка е на планините, горите и зверовете. Богинята обединява в себе си двата пола, в знак на това нейните жреци – гали, се скопяват сами. Към средата на І хил. пр.н.е. чрез гръцките колонии в Мала Азия, култът преминава в Гърция, после през 204 г. пр.н. е. той е бил въведен в Рим. През 191 г. пр.н.е. в периода на Републиката в нейна чест са учредени празниците мегалезии. Често е била изобразявана в обкръжение на животни. Нейно свещено дърво е пинията, в която превърща любимия си Атис. От Египет се разпространяват култовете към Изида и Озирис. Изида, богиня на магията и живота е била символ на матримониална хармония и брачната вярност на съпругата към мъжа, дори и след смъртта му. Възкресява мъртвите, била е сестра и жена на бог Озирис. Той е бил сложносъставен образ, божество – персонификация на царската власт, бог на производителните сили на природата и владетел на подземното царство. Като бог на мъртвите Озирис е бил смятан и за техен съдия. Воден от бог Анубис покойникът му се представя, а сърцето му се премерва на везни, след което Озирис праща праведника в райските поля. Въпреки това, на фона на господстващия навсякъде в рамките на тогаващния свят политеизъм, се откроява идеята за върховенството на един единствен бог, намерила отражение в еврейския монотеизъм. В Стария Завет основният момент е проблемът за грехопадението, както и надеждата за спасение чрез появата на Спасителя или Месията, който ще възвести новото си учение. Но това ще стане само сред евреите, които дават на своя Бог имената Шадай (Всемогъщ), Ел Олам (Вечният), Ел Елейон (Всевишният), за да се открои и името Яхве (букв. „Този, който съществува”). Старозаветното учение за Единния Бог се приема за пръв и основен догмат в християнската религия. Невъзможно е обединяването или сливането на култа към Яхве, с който и да е друг. Сред евреите е популярно пророчеството на Яков, според което дните на Месия наближават, когато се прекратят израилевите управници от коляното на Юда.

Възцаряването на идумеянина Ирод Велики е явен знак за настъпване на този ден. След египетския плен - ХІІІ в. пр.н.е., от който евреите са изведени след 40-годишно скиталчество през Синайската пустиня, Ханаанската земя Палестина е окончателно определена като място на богоизбрания народ. Това става след продължителни войни с филистимяните и ханааските племена. До началото на Х в. пр.н.е. начело на еврейските колена стоят т. нар. съдии и едва след създаването на царската институция от Саул и Давид двете части Израил и Юдея се обединяват в една държава. По-късно през 722 г. пр.н.е. асириският цар Саргон ІІ разорява Самария, а през 597 и 586 г. пр.н.е. вавилонският цар Навуходоносор на два пъти превзема Йерусалим и отвежда евреите в т.нар. Вавилонски плен. През Вавилонския плен важно е консолидирането и обединението на евреите около Храма, който става символ на иудейската религиозна и етническа идентичност. Същата е подложена на изпитание по времето на елинистическите наследници на Александър Македонски, когато част от еврейската интелигенция попада под въздействието на елитарния елинизъм. Срещу това през ІІ в пр. Хр. водят борба братята Макавеи, които постигат освобождение на евреите. Следва мирен период до римската окупация през 63 г. пр.н.е. Отношенията между евреите и Римската империя преминават през няколко етапа: от полунезависимост до превръщането на Палестина в римска провинция и разгрома на двете антиримски въстания през 69-70 и 132135 г. сл.н.е. Сравнен с религиозния свят на иудеите, езическият е далеч по-свободен и мобилен. Езичниците не са ограничени от вяра само в един бог и могат персонално да обожествяват всяко едно от проявленията на божествата. Но търсенето на истинския бог не е нито леко, нито така резултатно, то минава през множество нови суеверия и колкото един култ изглежда по-мистичен, толкова повече привърженици печели. Така опознаването на иудаизма е значително улеснено след превода на Библията от староеврейски на старогръцки. Политическата хегемония на Рим върху териториите на почти целия цивилизован западен и източен свят, както и широкото разпространение на гръцкия и латинския език създават благоприятни условия за разпространението на едно универсално религиозно учение. Включването в пантеона на римските божества на все нови и нови култове от всички краища на империята не довежда до единно верско съзнание на поданиците, което е една от съществените причини за липсата на духовно единство в римския свят. В такава среда се

ражда и разпространява християнската вяра, представляваща качествено нова религиозна система. Християнството Християнството, наред с Юдеизма и Исляма, е една от трите „световни религии”. Изградено на принципите на монотеизма, то обединява голямо количество от вярвания, като основата на християнското богословие (теология) се състои от основни доктрини (учения). Тяхното многообразие от своя страна предопределя възникването на различните тълкувания на православната догма и на ересите - отклонения от християнската религия, като в тях всъщност е закодирано дълголетието на тази доктрина през дългото й развитие от Античността, през Средновековието до епохата на Модерния свят. Столетия наред Християнската църква е неделима от държавата и живее своя живот успоредно с различните политически и културни традиции на отделните страни. Християнската религия възниква през І в. от н. е. в римската провинция Палестина. Като неин основател се сочи евреинът Йешуа (Исус), син на дърводелеца Йосиф и съпругата му Мария. Литературната традиция се стреми да докаже историческото съществуване на Христос и се позовава на римските историци Тацит, Плиний Млади и Светоний. Техните произведения – макар и крайно оскъдни като информация, хвърлят светлина върху живота на основателя на християнската религия. Те са допълнени от съчинението на еврейския историк Йосиф Флавий – „Йудейски древности”. Т.нар. „Флавиево свидетелство” гласи: „В това време (принципатът на Тиберий) живял Исус, мъдър човек, ако въобще може да бъде наречен човек. Той извършил необикновени неща и бил учител на хората, които с радост възприемали истината. След него тръгнали много йудеи, както и езичници. Той бил и Христос… От това време и до днес съществува община от християни, които получили названието си от неговото име”. Днес със сигурност се знае, че този пасаж е по-късна прибавка на християнски копист, така че историческото свидетелство на християнския историк е подложено на съмнение. Оскъдната информация за Христос довежда до написването в по-късни времена на редица трудове, които имат за цел да докажат достоверността на делото на Исус. Кратката история за Христос гласи:

Исус от Назарет бил светец и учител на евреите, проповядвал мир и справедливост, но впоследствие бил заловен от еврейската и римската власт като нарушител на реда и бил подложен на кръстна екзекуция. Впоследствие възкръснал и се обявил за Божи син. Неговите съратници–апостолите, възвестили Христовото възнесение и се разпръснали да проповядват неговата история. Християнското „Свещено писание” – „Библията” се състои от две части. Първата и по-обширна част се нарича „Стар Завет”, в който са разгледани основните моменти от живота и историята на евреите. Във втората част – „Новият Завет” е застъпена идеята за равенство, ред и примирение с житейските закони. Християнската доктрина се основава на „новозаветната литература”, която включва Евангелията, Деянията апостолски, Посланията и Откровението на Йоан Богослов. Основната идея в тях е утвърждаването на вярата в Месията и „Божия син”. През 1952 г. в пещерите край селището Кумран, близо до Мъртво море, са открити текстове, които говорят за проповедник - Месия, те са допълнени от книгите на еврейската секта есеи, показващи съществуването на такъв пророк. Наскоро откритото евангелие на Йуда допълва идеята за божествеността на Исус, тази линия се спазва и от проповедите на четиримата евангелисти – Матей, Марко, Лука и Йоан. Първоначално религиозната община на християните намира съмишленици най-вече сред ниските и бедни обществени слоеве, но постепенно социалната база на християнството се разширява, увличайки и богатата прослойка в римското общество. Първите християни вярват, че скоро след чудодейното възнесение на Исус ще настъпи „второто пришествие” и очакват деня на Страшния съд. Те осъществяват ритуали, в които „вкусват” от тялото и кръвта на Христос – консумирайки хляб и вино.Християнските агапии – вечери на любовта, са възприемани с недоверие от езичниците, събранията на християните са обгърнати със загадъчност и срещат съпротивата на властта. По-късно идеята за скорошен край на света се отлага в неизвестно никому време. В началната си история християнството се изявява като качествено нова религиозна система на организация, живот и стройност в проповядването на култа. Простата уредба на църквата от дякони, презвитери и епископи се разраства и усложнява. Начело на християнското общество застават епископите на градовете Рим, Александрия, Антиохия и впоследствие на Йерусалим и Константинопол.

Християните отказват да постъпват на служба в армията, затова римската власт скоро се противопоставя на новия религиозен култ. През първите векове на новата ера гоненията срещу християните прерастват в открита война на римската власт срещу тях. Християните провеждат своите тайнствени ритуали в нелегалност. Най-големите антихристиянски гонения са организирани от императорите Траян, Деций Траян и по-късно от Диоклециан. През ІІІ-началото на ІV в. Християнстото се налага като първостепенна религия в Римската империя. Поврат в нейната история е признаването й като пълноправна религия от император Константин І през 313 г., чрез Медиоланския едикт. Така новата религия получава нов разцвет и развитие. Църквата придобива имоти и привилегии, тя сакрализира императорската власт, като връзката между нея и държавата се установява трайно. Християнската църква поема всички функции на духовния живот и култура на римските поданици. Появата на ересите става главен противник на единството на Църквата. Те оспорват основната догматика на християнската религия. Затова централната власт на църквата и държавата организира вселенските събори, на които се обсъждат и кристализират основните постулати на Православието. Осъдени са ересите донатизъм, арианство, монофизитизъм, несториянството и др. Но в резултат на духовния кипеж и религиозни спорове започва противопоставянето между двата световни християнски центъра - Рим и Константинопол. На запад се развива папският институт, а на изток църквата е подчинена на императора (т.нар. „цезаропапизъм”). Въпреки голямата победа на църквата езичеството запазва своите корени и естествената реакция не закъснява - племеникът на Константин І – Юлиан, наречен Апостат, „Отстъпник”, възстановява езическите култове. Скоро обаче църквата се налага като първостепенна сила и смазва старите религии. При император Теодосий І тя се утвърждава като единствената законна религиозна общност. С упадъка на Римската империя в Западна Европа римският папа започва да се превръща в политическа фигура. Църквата навлиза в продължителен период на мисионерска дейност и разпространение на християнството сред келтските, германските и славянските племена. Около 500 г. свети Бенедикт Нурсийски създава своя манастирски правилник, поставил основите на монашеството и манастирите в Западна Европа. Монашеското движение се превръща в значим фактор в цяла Европа и поставя началото на множество ранни книжовни центрове. На Запад са известни манастирските центрове в Ирландия, Шотландия и Галия, които изиграват важна роля за Каролингския ренесанс през ІХ век.

В началото на Х век западното монашеско движение получава нов тласък, стимулиран от реформите, започнали в големия бенедиктински манастир в Клюни. Така възникват големите монашески ордени – Бенедиктинският, Францисканският, Доминиканският, а по-късно, по времето на Кръстоносните походи - този на Хоспиталиерите, на Тамплиерите и Тевтонският орден. От VІІ век нататък мюсюлманите завземат християнски територии в Близкия Изток, Северна Африка и Пиренейския полуостров, което довежда до потискане на християнството и до множество военни конфликти, сред които Кръстоносните походи, Испанската Реконкиста и войните срещу турците. В началото на VІІІ век във Византия се разпространява иконоборството, подкрепяно от някои източни църкви и няколко последователни византийски императори, докато е осъдено на събор през 787 г. През Х в. на територията на Халкидическия полуостров Атон в Гърция възниква монашеска религиозна общност и седалище на православни манастири. Сред тях са Ватопедският, Хилендарският и Зографският манастир и др., на които предстои голямо бъдеще като духовни средища на Източноправославното християнство. През 1054 г. започва Великата схизма между Рим и Константинопол, която довежда до най-голямото разделение на християнската църква – на западна (католическа) и източна (православна) част. Фаталният разрив между двете църкви продължава до наши дни. Най-известната проява на антагонизма между двата религиозни центъра е превземането на Византийската столица Константинопол през 1204 г. и създаването на Латинската империя от кръстоносците. По време на късната Византийска империя и войните й с османските турци, опитите за помирение се изразяват в сключването на църковна уния, признаваща върховенството на римския папа. Но византийските поданици са против. В самия Константинопол личи непримиримата омраза между двата духовни фокуса, ясно изразена от думите на висш сановник на императора: „Подобре турска чалма пред папска тиара”. През 1453 г. Константинопол пада под османска власт. Покорените балкански народи запазват религията си, а като техен духовен наставник се запазва Цариградската патриаршия – символ на Източното Православие. На Запад, след края на Кръстоносните походи, папският институт постепенно навлиза в период на упадък, но до началото на епохата на Ренесанса Римокатолическата църква доминира в духовния мироглед и култура на

европейските народи. В католическите страни се създава института на Светата Инквизиция, която става символ на крайност и религиозен фанатизъм. Разпространението на ересите на албигойци, катари и др. и войната на Ватикана с тях характеризират религиозния климат в Европа през Средновековието. През ХVІ в., по време на Реформацията, немският духовник и теолог Мартин Лутер създава ново религиозно движение, наречено Протестантство, което си поставя за цел духовната обнова на християнството. А през ХVІ-ХVІІ в. в Англия възниква и се прилага религиозната и обществена доктрина Пуританство, чиято цел е да „изчисти” от остатъците на католицизма англиканството, както по отношение на теологичната страна, така и в религиозната практика. Започва нова епоха от историята на Християнската религия и църква във времето на Великите географски открития, в ерата на Просвещението и господството на разума, до Новото време, когато рационализмът, свободата на индивида и научно-техническият прогрес преосмислят представите, културата и духовния свят на човека. Литература: 1. Енцо Бернардини, „Книга за археологията”, София, 2007 г. 2. Игор Можейко, „7 и 37 чудеса”, София, 1983 г. 3. Димитър Димитров, Евлоги Данков, Иван Габеров, Иван Тодоров, Калин Тодоров, Панайот Панайотов, Росина Данкова, „Хронологична енциклопедия на света”, том I и II, Велико Търново, 1994 г. 4. Петър Ташев, „История на градоустройството”, София, 1971 г. 5.арх.Стефан Стамов, арх.Рашел Ангелова, арх.Вера Коларова, арх.Нели ЧаневаДечевска, „Ахитектурното наследство на България”, София, 1972 г. 6. Маркъс Коупър, „Пътуване през световната история”, NatGeo, 2010 г. 7. Георгий Острогорски, „История на Византийската държава”, Мюнхен, 1963 г. 8. Педро Барсело, Маргарита Тачева, Петър Делев, „История на древните общества”, София, 1992 г. 9. Маргарита Тачева, „История на религиите”, София, 1999 г. 10. Катрин Сал, „Антични цивилизации”, София, 2008 г. 11. Димитър Попов, Александър Николов, „История на Стария Свят”, София, 1997 г. 12. А. Г. Бокщанина, В. И. Кузищина, „История на Древния Рим”, София, 1974 г. 13. Фр. Шаму, „Гръцката Цивилизация”, Париж, 1963 г. 14. Г. Михайлов, А. Николова, Б. Богданов, „Успоредни животописи – Плутарх”, София, 1981 г. 15. К. В. Керам, „Богове Гробници и Учени”, Хамбург, 1972 г. 16. N. Rodgers, „Ancient Rome”, London, 2005 г. 17. М. М. Холод, „Поход Филиппа II в Пелопоннесс”, Жебелевские чтения-2. Тезисы докладов научной конференции. 26-27 октября 1999 г.

18. E. Landau, „The Babylonians”. Brookfield, 1997 г. 19. M.A. Dandamaev, „A political history of the Achaemenid empire”, Leiden, 1989 г. 20. Larousse, „История на света”, под ръководството на Жан Гийом, София, 2007 г. т. І-V 21. Вл. Попов, „История на Стария свят”, В. Търново, 2008 г. 22. http://bg.wikipedia.org 23. http://www.nasamnatam.com 24. http://www.pochivka.com 25. www.pravoslavieto.com

Момчил Лазаров

Древни градове и цивилизации София, 2013 г.