Nula32 Magazine, September 2018 by Nula32 Magazine

СЪДЪРЖАНИЕ

8 –

Защо... София, вечна любовнице?

12 –

София, вечна любовнице от Панайот Стефанов

–

95 мили история от Огнян Янков

20 –

24 –

От двете страни от Б. Генович

„Повърхността разбира“ в Националните есенни изложби от Славена Шекерлетова и Панайот Стефанов

28 –

Автибиография за кратко от Илия Димитров

–

Върнах се, София

от Неда Узунколева

42 –

Когато в цъфналата ръж на „Кристал“

от Катерина Георгиева

46 –

Първа, мръсна и последна от Джиджи*

50 –

„Почти всичко ѝ прощавам

Разговор на Борислава Лозанова с Миленита

–

Централната махала, където винаги е неделя следобед от Делян Тодоров

58 –

Топография на страстта от Тихомира Панайотова

– „Протестите винаги са по-ефективни, когато са под прозорците на тези, които взимат решенията“ Разговор на Владислав Севов с Борис Бонев

Издател „НУЛА32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактор Илия Димитров Консултант Здравко Дечев Корица Илко Ранджев Визия Атанас Янков

Печат ПК „Жанет 45“ Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33 Нула32 оnline www.nula32.bg www.issuu.com/nula32 www.facebook.com/nula32 www.instagram.com/nula32magazine

реди година и половина с пускането на новия сайт на театъра решихме, че би било полезно за всички настоящи и бъдещи наши зрители да познават етикета в театъра. При създаването му не сме се водили от други източници, единствено от професионалния си опит. Написан е без претенция да бъде еталон за общоприетия театрален етикет по света и у нас. Сигурни сме, че има какво да се добави. Тези са щрихите, които ни се сториха най-важни. Написахме го с една единствена цел – на всички участници в театралното случване да им бъде приятно. Ще използваме тези страници и да ви представим хората, чиито усмихнати лица ви посрещат още на прага на театъра – нашите прекрасни разпоредители. Това е екипът, който се грижи за настаняването на зрителите, за приятното и безпрепятствено протичане на представленията, който намира загубените ви вещи след спектакъл, обслужва зрителския гардероб и има много други задължения, които остават невидими за посетителите. Кой знае, може би някой ден ти, който четеш тези редове, ще се случи бъдеш част от този блестящ екип.

Театрален етикет на Драматичен театър-Пловдив Дрескод и външен вид Знаем за забързаното Ви ежедневие, за динамичния Ви живот, знаем колко трудно е да отделите време за изкуство, за развлечение, за почивка... Знаем, че на театър идвате след работа. Затова не изискваме от зрителите определен дрескод. Разбира се, има и крайно неподходящи облекла – джапанки, къси панталони, анцузи. Етикетът изисква да свалите шапката си (дамите включително), за да не пречите на зрителите зад Вас. Залите на театъра са отлично климатизирани през всеки сезон, каним Ви да оставяте връхните дрехи и багажа си на гардероб. Той е безплатен. Силните миризми (приятни или не) не са желателни поради близостта на зрителите в салона. Не се знае какво разкихва съседа Ви по седалка.

Пристигане в театъра Прието е в театъра да се пристига 30-ина минути преди обявения начален час на представлението, за да имат зрителите достатъчно време да оставят палтата си на гардероб, да “напудрят носовете” си и да се настанят спокойно в залата.

Закъснения Искаме в театъра да Ви е хубаво. И да се връщате отново и отново. С цел приятното (за зрителите) и безпрепятствено (за акьорите) протичане на спектаклите закъснели зрители не се допускат в залите след началото на представленията. Концентрацията на живия актьор на сцената е решаваща за театралното случване. Уважавайте тях и зрителите, които вече са се пренесли в света на спектакъла, елате навреме!

Настаняване Можете да изчакате гонга за публика във фоайето на театъра. При сигнал за пускане на публика, салонният персонал започва проверка на входните билети и Ви насочва от коя страна на залата са Вашите места. В залата Ви посрещат разпоредители, които ще Ви настанят на местата Ви, ако не знаете къде се намират. В случай че сте се настанили и е необходимо други зрители да минат покрай Вас, за да стигнат до местата си, учтиво е да станете, за да се разминете комфортно.

Храни и напитки В театралните зали не се консумират храни и напитки. Позволяваме внасянето само на жизненонеобходимата на всички ни вода (негазирана). Тъй като времето на спектаклите съвпада с времето за вечеря, Ви съветваме да хапнете леко преди влизането си в театъра.

Телефони и друга техника След като се настаните в залата, ще прозвучи анонс, който ще Ви напомни да изключите електрониката, която може да произведе шум или светлина. Не са разрешени снимки и видеозаснемане по време на представленията. Те нарушават както концентрацията на актьорите, комфорта на зрителите, така и авторските права на всички създатели и изпълнители на спектакъла. Светещите екрани на телефоните смущават и визуалната среда на спектаклите. Зрители, които пречат на приятното протичане на представленията, ще бъдат помолени да напуснат залата.

Деца Обичаме децата. Искаме да ги виждаме в театралните зали. Надяваме се, Вие, техните родители, учители, възпитатели, да захранвате у тях любов към театъра. Важно е да знаете, че спектаклите на Драматичния театър НЕ са подходящи за деца под 12 години (някои и за под 14 години), затова не допускаме в залите малки деца. Разбира се, че има деца, които стоически ще изгледат цяло представление, дори ще го разберат, някои и ще го харесат. Но молим да ни се доверите, че в огромната си част сюжетите, театралните изразни средства, езикът не просто няма да бъдат разбрани, а са неподходящи за детската психика. Прекалено ранният допир на децата с театъра може да има обратен ефект по отношение на възприятието им на това изкуство. А създадем ли спектакъл, подходящ за по-малките, ще отбележим това в репертоара, в програмите си и ще ги поканим. За нас ще бъде удоволствие!

Приятно гледане!

ЗАЩО... СОФИЯ, ВЕЧНА ЛЮБОВНИЦЕ? На Владимира, която ни гледа от небето

оже би сте изпитали кратък шок, когато сте видели, че сме решили да посветим брой на София – най-антагонистичния на Пловдив град, както биха го определели някои. Но няма страшно, освен поредния номер, тук няма нищо фатално. Преместваме за кратко фокуса си на 120 км северозападно не защото Главната ни е отесняла, а защото сме длъжни да признаем, че харесва ли ни, или не, София си е тема за разговор на пловдивчани. Изследваме историческото развитие на отношенията между двата града, търсим корените на противопоставянето, но и на привличането, впускаме се в столичните сюжети, измисляме се и ни измислят в тях. В следващите страници обединяваме в едно две по начало различни идеи за град. Съзнателно сблъскваме високомерието с небрежното самочувствие, кариеризма с нищоправенето, властолюбието и успеха на всяка цена – с густото за сметка на всичко останало. Парите – с времето. Скрихме се между редовете на тези истории. И въпреки че се опитахме да се издигнем над клишетата по темата, нещата тук все така продължават да се съмняват в истините си, несъгласни са едни с други, а често и със себе си. Търсят се и се преоткриват непрекъснато. Не успяхме да вкараме София в рамка, по-скоро тя го направи с нас. В повечето от текстовете, които ще прочетете, емоцията побеждава аргумента. Думите са често необмислени, а по-късно виновни, но непоколебимо верни в момента на изричане. Това е ключалката, през която този брой наднича. Следва разказ за София в участта ѝ да бъде за всички и за изкушението, което изчезва само тогава, когато напълно му се отдадеш. Когато се превърнеш във всички. Тази изневяра е тринайсетата ни тема. А това е нашата София. Познавате ли я?|32 Панайот Стефанов

СОФИЯ, ВЕЧНА ЛЮБОВНИЦЕ от Панайот Стефанов

началото я ненавиждаш, като всички твои. Мислиш си, не искаш да си там, където е тълпата, по Ницше, да си част от онези грозни мутри, чиито лиги точат се отгоре ѝ. Не си позволяваш да я мразиш – това я прави силна и голяма, затова опитваш с безразличие. Уговорката е ясна – ще бъдеш там само за малко, за да свършиш една работа, да вземеш приятел от летището, да изкараш едно висше, да поработиш и да припечелиш някой лев. Да бъдеш там само за малко е сделката, която не си сключвал, но чиито условия изпълняваш. Принадлежи ли ѝ изобщо някой? Бавно започваш да се спускаш по извивките ѝ. Дистанцията от всичко и всекиго те кара да се чувстваш сигурен, до степен, че се спъваш често в тротоарите, в пешеходните пътеки даже. Озърташ се в непознатата безопасност, но все пак тръпнеш за момента, в който ще се прибереш. Рано е още, за да знаеш, че действието ще се повтаря до безкрай. Затова се губиш в мисълта за отдалечаването, постигаш се в знаците и в улиците с твоите си павета. Някои е разместил табелите на километрите. На връщане обещаваш да ги подредиш. Напускаш я с чиста съвест. Сега копнежите по всичко вкъщи трябва да се сбъднат. Нали утеха е домът. На обратно влизаш пак в клишето на пътуването: неделя вечер – петък късния следобед. Магистралната агония. Разделите винаги се бележат от

най-красивите залези. Гигантското око в небето заспива, за даде хоризонт на поредното начало в мрака. При отключването на града, луната е изгряла – София лежи в полето и те чака, а до нея, тъй загадъчна и нежна, Витоша я пази. Озоваваш се в обятията на нощните ѝ лампи – мръсножълтият декор на грехотата те очаква. Посреща те дъждът и червеното по светофарите, редиш се в трафика, спасяваш се в псувните, помагаш си. Оглеждаш се в гьоловете, градиш пристанища в калта, разбиваш се във въздуха. И ти си като всички други, сливаш се, превръщаш се във фон. Горчиво е да си един от многото, но пък се освобождаваш – тук нямаш минало, а бъдещето е само по желание. Колко лесно се пързаляш тук обаче и как не ѝ отива меланхолията ти, как не ѝ отиваш всъщност ти по този начин. Тя обича изобилието и иска да е първа винаги, да е единствена и да доминира, да те печели без значение от цената. Може да си те позволи, кани те пак и пак, ласкае те нощем, прави те неин безусетно. Дискретна е, никой няма да разбере, ако някога се случи нещо помежду ви. Способна е да ти предложи онова, което нямаш (или поне илюзията за него, бива я в пясъчните кули). Че защо пътуваш иначе, че защо си тук? И въпреки, че ти е известно, че те мами и че има още много като теб, си наясно, че нямаш право да я съдиш – тя нищо не ти е обещавала, но ти все повече

15 го искаш, грабиш пак и пак. Можеш да постигнеш много тук и да побеждаваш, затова трябва да я притежаваш цялата, въпреки че знаеш, че никога няма да е само твоя. Искаш да я подчиниш, да я овладееш и покориш. Какво като те лъже, нали и ти си грешник? Анулиран и обезсмислен, по-достойно е да си мълчиш, докато те съблазняват. И няма нужда от романтика. По „Раковска“ и „Дондуков“ се разминават ухажори с цветя в ръцете, нагоре-надолу гъделичкат тялото на града. Флиртуват, водят битката за себе си. И ти се разминаваш с тях, и ти си като тях, един от тях. Скоро свенливостта ще изчезне и ще се появи удоволствието, вината все още се отлага. Подготви се за моментите на сладост и за привличането, за това са нужни двама в крайна сметка. Жертвата е и съучастник в изнасилването, според Хънтър Томпсън. Изкушението постига греха със сътворението на спомена и изковаването на приятелското рамо. Чувал си, че е опасно да се влюбваш тук, затова избягваш да го правиш. „Влюбвай се само вкъщи“, казваш си, но това не подлежи на намерение. Този найпряк път и причина да се приютяваш някъде, в нещо или в някого. Защото след града остават само хората –

всичките малки вселени, някога осмисляли те, без които пътуването би било напразно. Осамотяваш вкъщи. След време разбираш, че когато си казвал, че няма никой в града, най-често си липсвал ти самият, че ти си бил онзи, който е отнет. Все повече ѝ се отдаваш, съзнателно губиш мача, привързваш се към тази уличница. Безутешно се рониш на все по-големи късове, омагьосано се луташ и се търсиш. Изневярата е най-естественият изход от това раздаване. Късно е да избягаш вече, заклещил си се в трамвайните ѝ релси. Сгромолясваш се в самопризнанието накрая. Предаваш се. Обичаш ли я, питаш се? Тази коварна и егоистична София, ничий град на толкова пълни с надежда, цинични, разочаровани и пристрастени нейни хора. Принадлежи ли ѝ изобщо някой или всички само за малко минаваме в опита си да я направим наша? Без дори да подозираме, че без нея невъзможните сме ние. София, проклетнице, необходимо зло и вечно изкушение, непокорен град за напускане. София, вечна любовнице… Не казвай на никого.|32

95 МИЛИ ИСТОРИЯ от Огнян Янков

еветдесет и пет мили1 – толкова приблизително било разстоянието, което легионерите изминавали, преди от Сердика да достигнат до следващия civitas2 по протежението на Via Militaris3 – Филипополис. Дълго, след като римската власт дошла в Тракия на върха на гладиусите4 им, легионерите трябвало да убеждават траките в ползите от нея. Ето защо пътуването между двата града, особено в района на непристъпните горски масиви, които по-късно ще бъдат наречени Silva Magna Bulgarica5, не било най-приятното преживяване за римските бойци. След неколкодневния преход с облекчение те прекрачвали портите на вече видимо романизираната някогашна столица на Одриското царство6 – зад стените на Тримонциум, както го нарекли завоевателите, те се чувствали в безопасност от набезите на непокорните варвари. Легендарният античен път сякаш завинаги свързал битието на двете селища и освен за цивилизоването и облагородяването им, допринесъл и за своеобразното им съперничество или симбиоза, в зависимост от гледната точка. Филипополис се утвърдил като най-големия град в римската провинция Тракия, а в края на I в. станал нейна столица. Сердика също придобила статус на главен град на провинция Дакия. Освен в качеството си на административни центрове, те се развивали и като културни такива. Днешните жители на София сякаш подценяват античното величие на своя град, но за него достатъчно казват думите на император Константин Велики – „Сердика е моят

Рим“. Тези слова съвсем не са само израз на голямата му симпатия (Константин обичал да пребивава в града и затова значително го облагородил). Известно е, че Сердика била един от вариантите за нова столица на Римската държава, но в крайна сметка, изборът на императора се спрял на Византион, заради по-доброто му географско положение и морския излаз. Филипополис не можел да се похвали с такова височайшe благоволение, но пък бил увековечен от поета Лукиан от Самосата със следните незабравими стихове7: ХЕРАКЪЛ. Виждате ли, Хермесе и Философийо, две планини – най-големите и най-красивите от всички планини (по-голямата е Хемус, а срещу нея е Родопа), лежащото помежду им плодородно поле, което започва от самите им подножия, и издигащите се три прекрасни хълма, разположени изключително красиво, които съвсем не са безформени в грапавината си, а сякаш представляват множество крепости на лежащия под тях град. Защото вече се вижда и самият град. ХЕРМЕС. Наистина, Херакле, най-големият и най-красивият от всички! Hаистина отдалече блести красотата му. И една огромна река преминава покрай него, като го докосва съвсем отблизо. ХЕРАКЪЛ. Това е Хеброс8, а градът е дело на прочутия Филип. Вече оставяме облаците и доближаваме земята, така че нека слезем наслуки! Постепенно двата града придобили не

17 само регионално, но и световно значение, доколкото в епохата на Късната античност, цивилизацията била очертанa от границите на Римската империя. В Сердика за пръв път християнството получило формално признание от римската власт. На 30 април 311 г., намиращият се в града император Галерий, издал едикт, с който заповядал гоненията срещу християните да бъдат преустановени. Значението, което днешната българска столица има за християнството, намира израз и в съвременното ѝ название. София – Премъдрост Божия е едно от имената на Иисус Христос. Тридесет години след издаването на едикта, Сердика и Пловдив станали сцени на едно от най-значимите събития в християнския свят. Сердикийският събор от 343 г. формулирал някой от най-важните църковни догми, но същевременно не успял да разреши конфликтите в древната църква и да се превърне във вселенски. Недоволните от неговото решение ариански9 духовници напуснали събора и организирали паралелен такъв във … Филипополис. През IX в. и двата града попаднали под българска власт. Средец, както щял да започне да се нарича градът, бил превзет от кан Крум през 809 г. и се превърнал в естествена база за разширението на българската държава към Македония. Крумовият внук – Маламир, 17 години по-късно, присъединил Пълдин към България. Ромеите обаче сравнително бързо си възвърнали властта над Филипопол, за да се превърне той в един от основните опорни пунктове за военното отмъщение, което Василий II Българоубиец готвел на средновековната

ни държава през Х и XI в. Напротив – в Средец се зародила династията на комитопулите10, които оказали яростна съпротива на византийското завоеваниe, а градът имал символична и стратегическа роля в усилията им да опазят българската държавност. Именно там дълго време се съхранявали мощите на свети Иван Рилски, а за известен период в града резидирал и българският патриарх Дамян. През следващите години, няколко кръстоносни похода, движещи се по Via Militaris, преминали през двата града, като особено интересна е съдбата на Пловдив в този период. През 1204 г., 800 г. преди съвременна България да преживее своята т.нар. европейска интеграция, градът станал столица на една западноевропейска държава, а именно – Филипополското херцогство. То е основано от рицари от Четвъртия кръстоносен поход като васална държава на Латинската империя и просъществувало едва няколко десетилетия. В трагичния за българите XIV в. турските орди също запълзели по древния римски път, този път от изток на запад. През 1364 г. Пловдив паднал под османска власт и бил превърнат в главен град на новата провинция Румелия. Тази си функция изпълнявал до 1382 г., когато столица на областта станала София, която османлиите подчинили през същата година. В периода на игото градовете споделяли сходна съдба – античната им слава и средновековен блясък отстъпили пред агресивно настъпващия ориенталски дух. Древни сгради били разрушавани, а със строителните материали от тях, завоевателите оформяли градския пейзаж по свой вкус. Много храмове, чието великолепие древните

хронисти прославяли, били превърнати в джамии – включително храмът „Св. София“, от който българската столица е получила днешното си име. Постепенно мюсюлманското население започвало да взема превес. В София този процес бил особено осезаем – вероятно поради стратегическото значение на града във войните, които турците водели с Хабсбургската империя. За ислямизацията на София османските власти използвали разнообразни средства, включително типичната за тях жестокост – запазени са имената на редица софиянци, издъхнали мъченически, след като отказали да предадат вярата си – св. Георги Софийски Нови, св. Георги Софийски Най-нови, св. Николай Софийски Нови и др. С упадъка на Османската империя българският етнос успял да засили присъствието си в двата града и те имат своя дял в националното възраждане. София и Пловдив обаче все още били важни административни центрове за турската държава и въоръжената борба срещу поробителя се оказала практически невъзможна. Свидетелство за това е гневната присъда, която Захарий Стоянов оправя към днешната ни столица в своите Записки по българските въстания: …ние можехме да виждаме така надалеч, щото гледахме не само димящата се Тракия, но и шопската София. Тя се мъдреше позорно в своето легло, няма дим, няма пламък, няма байряк и бунтовник! Шоп и тракиец или панагюрец? Подир петстотин години не може да бъде сравнение. Истината е, че и Пловдив също така гузно и безучастно наблюдавал опустошението на околните селища – герои като Кочо Честименски и Георги Търнев трябвало да напуснат града, за да

Â© Alexandr Bormotin

увековечат имената си в Априлската епопея. След Освобождението Великите сили превърнали София и Пловдив в столици на държавиците, чиято поява следвало да разреши Източния въпрос. За пръв път от векове, Via militaris, за да свърже древните градове, трябвало да прекоси граница. Пловдив получил възможност, стъпвайки върху древното си наследство, да се утвърди като главен град не само в Източна Румелия, но и на Полуострова въобще. Нито властта, нито икономическите ползи съблазнили пловдивчани. Столица градът можел да бъде единствено на Целокупна България – както планирало Временното руско управление през 1878 г. Зараждащото се съперничество със София отстъпило на националния дух, бушуващ под тепетата. Симеон Радев пресъздава тази атмосфера в Строителите на съвременна България: Идеята, за да се противостои на Берлинския договор, се появи най-напред в Пловдивско. Тук биеше най-силно националният пулс още от времето на църковните борби. Тук споменът за турските зверства се призоваваше със своя върховен ужас. И на това население, настръхнало още от кланетата в Батак, Перущица и пр., Европа искаше да наложи един турски валия и като стража на Балканите – турските орди. На 6-и септември 1885 г., пловдивчани, напук на мощта (военна, политическа и икономическа) на най-влиятелните държави в света, току пред портите на мракобесната Османска империя, обявили, че никакви договори и интереси няма да ги отделят от братята им отвъд Балкана. Пловдивската революция била не просто световна новина – тя е шокиращо предизвика-

телство срещу вековно утвърдената система на тогавашните международни отношения. В последвалите месеци Via militaris се превърнал в онази туптяща артерия, която свързвала Пловдив със София в тяхната героична солидарност, бранеща великото дело край Сливнишките възвишения. От тези 95 мили зависела не само съдбата на България, а до голяма степен и на цяла Европа. Единомислието между двата града траяло кратко. София, противно на името си, не успяла да прояви мъдрост и допуснала в подножието на Витоша да избуят предателски бурени. Почти година след Съединението, на 9-и август 1886 г., офицери от българската войска, лоялни не на националния идеал, а на руските имперски интереси, детронирали князa покровител на пловдивската революция. Героят на цяла Тракия – Александър I – бил буквално похитен в София. Гневът на Пловдив бил страшен и съизмерим само със суровите нрави на неговите древни господари – траките. В историята ще остане следната телеграма на подполк. Сава Муткуров, изпратена от Пловдив: Председателю на временното правителство митрополиту Клименту, В силата на указ № 1, с който председателят на Народното събрание ме назначава главнокомандующ на войските на Северна и Южна България, ви предписвам да се оттеглите от узурпаторски заетата власт най-късно в продължение на 24 часа наедно с привременните министри […] под страх на смъртно наказание. Многозначителна за настроенията в града е и тази телеграма на Стефан

21 Стамболов до Петко Каравелов: Не може вече да се чака нито една минута. Князът ще се съгласи или не, това е негова работа. А докато с него влезем в сношение, трябва да се управлява страната в негово име. Инак, щом събраната войска в Пловдив узнае, че нещо се замишлява срещу княза, ще нападне София и аз не ще мога да предупредя кървавата разправа. За щастие не се наложило южнобългарските войски да превземат София със сила – решителността на техните водители сломява духа на софийските метежници и те доброволно сдават властта. Въпреки това, коварното им дело все пак успява в основната си цел – княз Александър I завинаги напуска България. И до днес главната пловдивска улица носи името му, а събитията от август 1886 г. сякаш безвъзвратно оставят у пловдивчани горчивината на разочарованието и недоверието към братската ръка, веднъж посегнала срещу общия идеал. Повече от 130 г. след тези паметни събития, Великият диагонален път продължава да свързва София и Пловдив, като носи паметта за споделената им историческа съдба и някак романтичното им съперничество, което неизбежно води към алюзията за почти митичните противоборства между древните полиси. Имената, пейзажите, мащабите на градовете са различни, но това, което всъщност са ТЕ – а именно хората – ги свързва. Ако помолите някой софиянец да ви разведе из шума и напрежението на „Витошка“, „Раковски“ или „Съборна“ ще видите в очите му същия хилядолетен блясък като у пловдивчанина, пристъпващ из безвремието на „Отец Паисий“, „Джумаята“ или „Капана“…|32

Бележки: 1 Названието на мерната единица произхожда от латинското milia passuum (хиляда стъпки). Една римска миля се равнявала на приблизително 1481,5 метра. 2

Civitas (лат.) – град.

3 Via militaris, Via Diagonalis, Via Singidunum – имената на древния римски път, който свързал Singidunum (днешен Белград) с Византион (Истанбул), като преминавал през Сердика и Филипополис. 4 Къс меч, който бил част от основното въоръжение на римските легионери. 5 Великата българска гора – легендарна горска зона, простираща се между Ниш и източния край на прохода Траянови врата в началото на Тракийската низина. Участници в Първия кръстоносен поход посочват, че за преминаването на местността трябвали 8 дни, като се вървяло 2 дни и 2 нощи, без да се види човек. 6 Според хипотеза, споделяна от някои учени, сред които и доц. д-р Костадин Кисьов, Одриса – споменаванa от древните автори като главен град на Одриското царство (вероятно най-известното тракийско държавно формирование), е всъщност Пловдив. 7 Стиховете са от диалога „Роби-бегълци“, написан от Лукиан през зимата на 165-166 г. във Филипополис. 8 рица.

Хеброс е древното име на р. Ма-

9 Арианството е ерес, оспорваща традиционната гледна точка на църквата за същността на Христос. 10 Български болярски род, чиито най-известни представители са Давид, Мойсей, Арон и Самуил, които останали в историята със своята съпротива срещу византийското завоевание на България.

,,ПОВЪРХНОСТТА РАЗБИРА“ В НАЦИОНАЛНИТЕ ЕСЕННИ ИЗЛОЖБИ от Славена Шекерлетова и Панайот Стефанов овърхността апелира към въображението на наблюдателя, поставя го „П под въпрос и рекапитулира неговите основания. В крайна сметка: повърхността на образа надгражда въображението въз основа на разиграния на

нейната платформа спектакъл“, разказва за 51-вото издание на Националните есенни изложби проф. Галина Лардева, артдиректор на събитието, чието заглавие този път е „Отвъд повърхността“. Според Лардева, насочването на вниманието обратно към повърхността реабилитира пространството като сцена, на която се разгръща актът на създаването. Националните есенни изложби се провеждат за пръв път на 17 декември 1967 г. в къщата на Атанас Кръстев (Начо Културата) с картини на Георги Божилов-Слона. През годините те се утвърждават като емблема на визуалното изкуство у нас и в тях участват редица изявени творци от българската и международната сцена. С над петдесетгодишната си история Изложбите са най-дълго просъществувалата проява за съвременно изкуство у нас. „Това е форум, който много вярно и адекватно представя младото изкуство в България“, казва художникът Богдан Александров, щастлив в компанията на младите си колеги. Александров е един от десетимата избрани артисти в тазгодишното издание. „С развитието на изкуството неминуемо се развиват и самите изложби“, споделя Моника Роменска, която за първи път представя свои творби в събитието преди повече от 20 години. Tози септември е нейното шесто участие, като сега тя избира да се включи чрез фотография. „Колегите ми вече са разбрали, че мога да рисувам, така че това не ми е приоритет в момента“, шегува се пловдивчанката, чиито артпринт фотографии са наредени в сводестата зала на Балабановата къща. В съседство е живописта на Шевкет Сюнмез. „На повърхността всички имаме история, но под или над нея можем силно да си противостоим, да сме несъгласни с официалната история на света“, очертава основният проблем в работите си младият автор от турски произход. Тайната към преодоляването на тези разминавания за него се крие в изкуството, а това, което той нарича „детски реализъм“, е инструмент, с който можем да си създаваме собствена символика и да се справяме с нещата. „За период от 70 години рязко сменихме три различни политически системи, които травмираха цели поколения. Но някак си преживявахме и вече е време да използваме това наследството по креативен и позитивен начин“, смята Сюнмез . Разположен в действителност под повърхността, в дълбоката зала на Балабановата къща, е представен цикълът „Вертиго. Портрети #бездиагноза“ на Богдан Александров. Нещата на художника са едновременно дълбинни и

отнасят в стаени кътчета на съзнанието ни, но също така и пробиват отвъд, срещат ни с истини, страхове и отправни точки за дълги пътувания. „Интегрирам частици време, с които предизвиквам движение, което може да отключи различни състояния“, споделя за картините си Александров. 10 нови и 10 стари рисунки на Калоян Илиев – Кикимото заживяват заедно нов живот в Къщата на мексиканското изкуство. Съчетани в общ проект, трите табута, които през годините най-вълнуват автора, а именно религията, любовта и смъртта, сега са поставени в центъра на ироничната игра на думи и образи, която предлага Кикимото. Обича ли религията смъртта, пита той, като оставя публиката сама да пробие тази повърхност, да размести тези значения. Ако желае, разбира се. „Темата ми пасна, защото в последно време разсъждавам върху това как всеки човек поотделно има своите ограничения и е затворен в някакво пространство“, разказва за скулптурите си в двора на къща Хиндлиян Мартиан Табаков. Създадени специално за Есенните изложби, обвитите в китеници и хич фигури изглежда само привидно са постигнали състояние на покой. „Платът като материал е чудесен за идеята отвън те да имат излъчването не точно на хора, нито на животни, а на някакви други непознати същества, под чиято повърхност може би ожесточено тече вътрешна борба.“ Близки по замисъл са и нещата на Мартин Трифонов. В двора на Мексиканската къща младият скулптор представя няколко на пръв поглед безгрижни фигури, които се припичат на слънце. Те са реакция към трудовите лагери в Народна Република България, за които, по мнението на автора, се знае твърде малко и недостатъчно. „Наскоро посетих лагера „Слънчев бряг“ до Ловеч. Очаквах да видя музей, а заварих изоставена кариера. Нямаше дори табела за случилото се там“. По-късно Трифонов научава, че въдворените в лагера е трябвало да танцуват, за да имитират веселост, докато покрай тях минавали пътническите влакове. Измамно и отново на ниво повърхност, той преценя, че може да достигне пълния абсурд, като свърже сцената с едноименния курорт, построен по същото време. „Отвъд безгрижието може би е по-точното определение“, мисли той. Единственият дебютант сред тазгодишната селекция е Явор Костадинов. „От Пловдив съм, изложбите са важни за мен. Като ученик съм рисувал тук, но сега виждам пространството в нова светлина.“ Картините му в двора на Балабановата къща са разделени на две – голяма серия от широкоформатни пейзажи и малка серия от портрети, между които ще забележим и автопортрети. Техниките са смесени. „Идеята ми за тези работи е свързана с проекцията на реалността, която ние виждаме и това, което може би е вплетено някъде зад или встрани от нея, но без да имаме сетивата да стигнем до него“, разказва за търсенията си Костадинов. Сетивата, които обаче сякаш придобиваме, когато през септември се разхождаме под дебелите сенки на Стария град на Пловдив. Националните есенни изложби обединяват в себе си време и пространство, изграждат мостове между поколенията, създават нова публика, възпитават вкус и усет за красивото вече повече от пет десетилетия. Хубаво е, че ги има. Освен с тук изброеното, в къща Хиндилиян и в Балабановата къща може да се запознаете и с графиката на Атанас Тотляков, рисунките на Юлиан Табаков и фотографията на Даниел Леков. Национални есенни изложби „Отвъд повърхността“ продължават до 30 септември.|32

ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ от Б. Генович

рез 344 година във Филипополис се провежда conciliabulum на 76 епископи отцепници от Сердикийския синодален събор. Събирането в Сердика било свикано от императорите Констанс и Констанций II, за да се осигури църковен мир в двете части на Римската империя, но впоследствие срещата се разтуря поради разногласия. Епископите от Изтока не искали на събора да участват Атанасий I Велики (Св. Атанас), патриарх Александрийски и Маркел, епископ на Анкира (Анкара) в Галатия, понеже били осъдени от източните синоди и низвергнати. Изглежда май оттогава тръгва вечното противоборство между града на Филип и града на Константин, все велики мъже от древността. За какво са се борили двете селища помежду си през вековете е трудно да се каже, пък и историята мълчи по много въпроси. Знае се обаче, че на 20 октомври 1878 г. от Пловдив в София се премества щабквартирата на Временното управление, а на 3 април 1879 г. Учредителното събрание избира градчето в полите на Витоша за столица на Българското княжество. Пловдив пък, естествено няма да е по-долу, също става столица – на друга държава, макар и васална.

Интересно, ако ролите бяха разменени тогава, дали нямаше сега Марица да се възпява от казионните официози като посестрима на Темза и Сена? Колко голям или малък щеше да е чароматът на Пловдив, ако историята му бе позволила да се големее като София? Или пък да ползва привилегия от всяка власт, дори и от османската – през 1858 година след тържествен водосвет и реч на учителя Сава Филаретов, в присъствието на софийския управител Хасан Тахсен и пълководците Сюлейман паша и Осман паша, е открито първото девическо училище в двора на черквата „Света Неделя“ („Свети Крал“) с дарението от 30 хиляди златни рубли на Иван Денкоглу. Такъв султански жест Пловдив не познава! При други градове подобни неща биха се развили в комплекси за малоценност у жителите. Не че пловдивчани тайно не ревнуват или пък не завиждат, но пък едва ли щяха да развият своето състояние на духа като „втори по големина, но първи по самочувствие“. Срещу импозантността на софийския метрополитен, Ректората, Ларгото, Народния театър, НДК, Арена Армеец, Милениум център и Борисовата градина, днешното пловдивско честолюбие драпа да се опре на голямото село на североза-

София, 1956г.

пад със стара история, спортни експлозии, заведения, изложби, природни феномени – хълмове и река, и забележителни личности. Романтично звучи, почти като алюзия с битката на Давид и Голиат. Настрана пристрастия, честността е благоволението на силните, а пловдивчани все още май са такива – нивото на София в момента гони средноевропейски стандарти. Има ускорение, динамика на планиране и случване, има препитание и прави препитание, дава власт и ползва власт. Изобщо има всичко, което да подхранва самочувствие и да гали суетата. Не липсват културни обноски, няма излишък на самодоволство. Даже си има местенца, където да се свреш в черупката си, ако нещо ти е писнало от тълпи и движение. Изобщо все неща за които пловдивския фолклор твърди обратното. Демонизирането на софийския живот е автогол, ако си в съревнование, а Пловдив не си пада много по надбягванията, излишните усилия да се напъва, за да се доказва. Може би това е заради изначалното негово верую „над нас е само животът“, но пък не пречи да избухва, за да впечатли от време на време. Пловдив носи гордо собствената си стойност и равнението му, с който и да е било друг град, би убило неговото гооолямо Аз. Да, той е екзотика ала Ориент и дори дразни с осакатената си инфраструктура и транспорт. Достолепието му даже би се

сторило малко повехнало в очите на чужденците. Не е краят на света все пак, но ако някой пловдивчанин се фрустрира от подобни заключения, моля да не го приема твърде на сериозно. Всъщност, ако може, да го приеме с широка усмивка. Усмивката е нещо, което много липсва у днешните пловдивчани. Иначе си имат всичко. Духовете на поети, певци, бунтовници и визионери се вплитат в чертите им, давайки характерното небрежно самочувствие, „когато си от Пловдив“. Надути, леко скептични, доста вулгарни и преобладаващо ексцентрични – ще ги разпознаете не само по специфичния говор. Техните личностни навици, групови спомени, ежедневни настроения и изобщо онова, което наричаме скромно „култура тримона“ правят Пловдив да е голям. Ако София е сградите и властта, то Пловдив е хората! Столицата на порока и столицата на духа – вечни съперници, но и вечни любовници. Като двете страни на една и съща монета, те са немислими без мисълта за другия. Както всъщност са и обитателите им. Често едните се обръщат след другите, спират се, увличат се по това, което не са, по това, което могат да бъдат, погледат се за малко, влюбят се, после пак се разминават. Всеки в своята си посока, със своя град в себе си… И така до следващата среща.|32

АВТОБИОГРАФИЯ ЗА КРАТКО от Илия Димитров Не съм от тук и съм за малко. Махленския човек

тази история ти си на деветнайсет. Предстои да завършиш гимназия и навярно имаш разни смели планове за близкото или далечното си бъдеще. …Добре де, вашите имат. Ти не си особено наясно какво изобщо се случва. Трудно си представяш себе си в някоя от готовите социални роли, които обществото предлага в каталога на неосъществените животи. Тайно вярваш, че отговорностите на този свят може и да те подминат като видимо некъпан стопаджия. Обходил си поне по веднъж всяка пловдивска улица и си създал немалко спомени на различни неважни места, за които обаче тепърва ти предстои да разбереш колко непоносимо и безжалостно ще те теглят обратно. (Ръждясалата котва, която някъде много тихо ще ти шепти, че няма къде другаде да идеш.) Тогава решаваш, че градът е оползотворен изцяло, извлякъл си 19-годишния си максимум, случило ти се е всичко тук и е време за нещо ново. Прекрасна, красива, романтична и съвършено нелепа деветнайсетгодишна заблуда. Вече ти звучи познато, нали? Точно тогава се сещаш, че само на сто и двайсет километра от теб има един град, който може да ти предложи необходимото разнообразие. Град, в който можеш да преживееш всичко, което тук отдавна ти е омръзнало,

на нов фон – с нови хора, нови улици, нови барове, нови женски погледи, които обещават вечност и изчезват в тъмното, привидно нови сюжети. И всичко това си има перфектното за обществото алиби – университет (обществото не толерира неоправдано омръзване, да знаеш). Няма особено голямо значение какво ще учиш на сто и двайсет километра на запад. Важното е, че ще си сравнително самостоятелен. Няма да се обясняваш на родителските тела къде си, с кого си, защо те няма и защо изглеждаш толкова зле тази сутрин. Ще си другаде (друг ад е, вече си прочел някъде в интернет). Изборът е бърз, фалшивите доводи са лесни за събиране – възможностите за развитие, реномето на университетите, престижът. Ако не си скочил в правото и икономиката, сигурно се колебаеш между филология, журналистика, културология и разни такива специалности, в които, колкото и да си некадърен, винаги може да твърдиш, че просто си прекалено гениален и неразбран. За актьор не ставаш, колкото и да ти се иска. За частните университети вашите нямат пари. Всъщност това са напълно ненужни редове, подробностите в алибито не са чак толкова важни, стига да проработи. Избираш бързо, приемат те. И изведнъж пред теб започва едно от най-красивите ти лета досега. Може би няма да се различава с много от предишните няколко, освен, че в края му ще ти се случи нещо, което още

31 не можеш да определиш като добро или лошо, а само като понякога приятно, понякога плашещо гъделичкане отвътре на стомаха. С края на деня обаче и с онези много бавни залези в края на август и началото на септември, за които сме говорили вече. Тогава усещаш как въздухът леко изстива с падането на нощта и необяснимата тогава тъга този път е по-силна и по-необяснима. С лятото ще си идеш и ти, ще си идат и повечето ти приятели. Като че ли сте се наговорили да изоставите мястото, да го смените, подмените, да си създадете второ, резервен план за живот никога не е излишен, друг фон, където да си възможен, ако тук не се получи. Но не знаеш, че мястото разбира и помни. И обикновено прощава. Бързо разкарваш горните мисли с надеждата да са просто моментна слабост и събираш багажа. Внасяш прекалена ритуалност, пределно ясно ти

е, че след седмица-две ще се върнеш за уикенда, но все пак старателно събираш всичко, което ще ти е необходимо в софийския живот. Взимаш повечко дрехи, чул си, че е една идея по-студено, три-четири стихосбирки, не вярваш да тръгнеш да препрочиташ старите си романи там. Малко снимки за новата стена, фотоапаратът, винаги е трудно да виждаш живота си във вещи. Много мразиш да бъдеш изпращан, но повече мразиш хората, които обичаш, да бъдат изпращачи. Макар да говорим за разстояние от час, чувството е като през океан. Тръгваш бързо. Предстои да разбереш колко е странно как отиването винаги се усеща много по-дълго от прибирането. Ако този текст беше филм, тук би трябвало да излезе един от онези надписи „няколко седмици по-късно…“. Действието се пренася в Студентски град. Вече си минал през цялата патаклама с реденето на безкрайни опашки, където устремени в бъдеще-

то студенти чакат с по три куфара и раздразнени родители, баби и лели за заветните си трийсет квадрата, които ще делиш с още двама души за по двайсет лева на месец. Ти си получил своите и си инсценирал нанасяне. Всичките ти познати не понасят общежитията и цялата митология покрай тях, но ти намираш за чаровно как тези хиляди стаички в този нищо-общо-със-София квартал десетилетия наред приемат и изпращат хора в неспособност да се превърнат в дом с тъжната функция на временно пребиваване. Но пък стаи, в които същите хора като теб за кратко са събирали животите си, обичали са, пиели са, смяли са се и не са понасяли тези отгоре с техните шумове и животи, а после са си отишли все едно нищо не е било, за да дойдат на тяхно място други и всичко да започне отначало. Красиво за разказване, досадно за живеене, но важно за преживяване. Нож с две остриета е алибито ти за този нов живот да е в центъра на София. От една страна, ще можеш действително да обходиш и изучиш този град, важните му места, стари улици и малки барове, да се опиташ да откраднеш от духа му преди бързите модерни времена, но от друга – ще се сблъскаш с големия ежедневен ужас на града столица – напрежението. Наистина, тук всеки пътува нанякъде, бърза, нервен е, пътуваш около час в едната посока, час насам – час наобратно, ако това е всеки ден, представи си колко време от живота си хората тук отделят да чакат по светофари, да се бутат

под земята, да се ядосват след изпуснати автобуси, да правят кариери. Ако енергията не се губи, то всичко това остава във въздуха на този град, който тежи, не само защото е мръсен и чужд, а и защото си е такъв – тежък въздух на град, тотално противоположен на пловдивското ти спокойствие, безвремие и дълги следобедни часове. Изначален конфликт между двата града, мислиш си, или пък неизбежността на модерния корпоративен човек, на когото животът не му стига за изпълнение на графика. Чудиш се дали проблемът не е в теб, на много от приятелите ти им харесва, не искат и да чуят за прибиране, допускаш, че хората са като градовете – различни и навярно всеки си има място, което му отива. Ама нещо не искаш да си приятел с такива, на които им отива София. Иначе опитът ти за резервен софийски живот върви накуцвайки. С времето разбираш, че е трудно да живееш на две места, независимо колко граждани на света показват по сутрешните блокове за пример и вдъхновение. Колебливо осъзнаваш, че в град, в който са всички, може би няма много място за теб, че да си чужд, е най-лошото, което може да ти се случи. Спомените и познатите улици те дърпат непрекъснато, имат нужда да ги обслужваш и обхождаш, да се превърнат в натрапчива случайност, която по-натам ще се отблагодари някак. А може би не. София си е София, хубав град, „малък Лондон“, ама не е твоят, по дяволите, не е твоят.|32

ВЪРНАХ СЕ, СОФИЯ от Неда Узунколева

ъбуждам се и ми е много лошо. Оставам известно време с отворени очи и възстановявам събитията от предната нощ. Технопарти, джойнта на огромния негър, който говореше сръбски, Леа си свали сутиена и се пръскахме с вода, после чупихме бутилки около Alexanderplatz докато куките не ни подгониха. Окей. Нормална вечер. Надигам се с усилие и проявявам силна воля, за да не повърна. Леа е в кухнята и слуша инди тъпотии, докато пуши свити цигари и си проверява инстаграма. Обръща се и върху лицето ѝ виждам огромна пъпка и неравен тен. По всяка вероятност наркотиците и алкохола мъчно се измъкват от тялото. Розовата ѝ суха коса стърчи във всички посоки, трогателния резултат от манията по „Блясъка по чистия ум“, която разви, след като ѝ казах да го гледа.

бавото е, че ме оставя сам за дълги периоди от време, защото много цени личното пространство. – Listen what baby – промърморвам на свой ред докато си свивам цигара – I wanna go back to Sofia for couple a days. – Noow – тя се обръща и ми се изплезва, за да видя обецата на езика. Разсмивам се. – Well – It‘s okay baby… But it’s the middle of the semester… I thought we are going together for the summer. – We are baby.

– Babyy – промърморва с лепкавия си дрезгав глас, който нарочно си създаде, за да звучи по-секси – You are still wasted.

– And the ticket. It‘s going to be super expensive.

– Аха – отвръщам аз и гледам гърба ѝ, татуировката на египетско божество и бикините с лика на котенце.

– I will miss you baby bunny.

Сипвам си студена вода от чешмата и осъзнавам, че я мразя. После се сещам, че не я мразя, просто ми е досадна. Накрая знам, че не ми е досадна, а безразлична. В началото ми се стори приятно луда, французойка, освободена, непукист с титаничен смях и уклон към експерименти в леглото. Сега е просто екоманиачка, която не яде месо, облича се с дрехи втора употреба и медитира, докато слуша Billie Eilish и Willow Smith. Ху-

– Don’t bother baby

– Just a couple a days – Okay – тя махва неопределено с ръка, все едно димът ѝ пречи. Леа отново се втренчва в екрана на телефона си. Може би, ако повърна, ще ми стане по-добре. Облягам се на прозореца и се взирам в бялото берлинско небе. Два дни по-късно излизам от врата Пристигащи, оглеждам се и случайно виждам отражението си. Висока фигура, качулка, маратонки и

тениска с надпис. – Копелеее – огромното тяло на Иван се поклаща насреща ми. – Копелееее! – Копелее – повтарям аз. – Благодаря, че дойде. – Копелее, луд ли си? Къде е мацката със синята коса?

37 занимават, откъде чакат субсидия, за какво мечтаят, защо понякога не могат да заспят. Има, разбира се, нови попълнения: тийнейджъри, чужденци, пътешественици, авантюристи. Всички отчаяни, развеселени, донякъде опиянени, всички посвоему полудели. Смрачава се и светлините придават особен драматизъм на „6ти септември“. В София съм, въздъхвам.

– Сам съм – промърморвам – само за няколко дена.

– Вижтее кой е тукаа! – крещи Иван.

– Ахаа – той ми намига. – Готина е обаче, откачена по целата глава.

– Да пием шотове – обявява Катя и скача да ме прегърне. С Катя бяхме в един клас в „Немската“ и на една екскурзия се напушихме и тя ме целуна. После ми разказа как като малка мастурбирала с възглавницата си. Толкова.

Кимвам в знак на съгласие. – Копеле, не си дойде нито за Коледа, нито за рождения си ден. – Знам, копеле. – Забрай ни и тва си е. А аз ти бях подготвил парти изненадка. – Знам, копеле – повтарям аз. Докато се возим в бричката на Иван, забелязвам мартениците по дърветата, макар че е краят на март. Странни са. Не живея в Сoфия от 5 години, сепвам се изведнъж. Когато се връщах преди, обичах да казвам, че София ми е като старо гадже, което сега ми звучи като върховна тъпотия. Но почти всичко, което съм казвал или мислил, ми звучи така. – Еди, към бара на Кристал карам – Иван се обръща с хищническа усмивка и надвиква уредбата. – И там зарязвам колата. Харесвам бара на Кристал, защото там нещата почти не се променят. Дори образите са същите, все още ги разпознавам, знам с какви проекти се

Докато чакаме текилите на бара, не спира да бърбори. С къси шорти е и огромен развлечен пуловер. Крехкото ѝ тяло е изпъстрено с татуировки. Барманката е много висока и има големи, искрящо бели зъби и хищническа усмивка. – Само на 18 е – споделя Катя. – Аха… – Млада е за тебе, старче. Да кажем, че шегите за 26 годишни дъртаци не са ми по вкуса. Знаеш ли, че Кристи има дете – казва Катя. Естествено, че знам, нали имам фейсбук. Кристи е гаджето ми от гимназията. – Не-ве-ро-ятно – натъртва Катя, – вече сички почнаха да се женят или да забременяват. Баси майката! – отронва, докато си сипва сол по

китката. – Всички работят, на никой не му се излиза и София е от умряла по-умряла вече. Само тука става за няколко текили да дойдеш, иначе е пълно с тийнейджъри и комплексари насякъде. Айде наздраве! Отпивам и шокът от силния алкохол след секунди преминава в приятно отпускане. – Айде, айде – казвам и я хващам за лакътя, – важното е да си млад по дух. Катя се определя като мъжко момиче, работи в студио за татуировки и на описанието ѝ в инстаграм пише Only god can judge me, което за всички непросветени е ироничен апел към онези момичета, които биха си татуирали нещо подобно.

– Рано ми е, Саше. Сашо се смее и припряно вади тютюна. – Никой не остана тука, копеле. И как да остане, първо страшна полицейщина, майката си е ебало, второ мацките от кухи по кухи, пичетата дето си струва са на по осемнайсе, ама две думи не можеш си кажех с тех, а другите като ей тая – той сочи Катя – са чисто изпаткали по целата глава. – В Берлин са още по-изпаткали – казвам успокоително. В другия край на масата чувам откъслечен разговор, който включва Тръмп, гейове, лесбийки, либерали и консерватори.

– Как е Берлин, конквистадор? – Сашо се приближава до ухото ми, видимо пиян и напушен в отлично настроение. Може би има предвид конкистадор, но и аз забравих какво значи.

– Както и да е, защо си тука?

– О, Саше, екстра е.

– Да ви вида… да вида наште… Да вида София.

Със Сашо пуших джойнт за първи път. – Не се ли преучи бе, кво прайш са? – Магистратура – въздъхвам – Да крънкаш ваште за пари колкото се може по-дълго, а? – Аха – потвърждавам. – Как е Берлин, Едка? – Екстра е – повтарям. – Работа нема ли да зафанеш, бе?

– Е как защо съм тука бе копеле. – Е, не, сори брат...

Той отново се разсмива оглушително. – Какво да ѝ гледаш на София бе, копеле. Ремонтират само, после пак ремонтират, рушат сгради, кич, селяните отсекъде дойдоха тука. Кво да ти кажа! – Аз обичам София. – Обичаш я, щото не живееш тука. Замислям се. – Не бе, копеле. Аз наистина обичам София.

41 Усещам как текилите посяват цветя в ума ми. – Е той е роден на жълтите павета … Е тоя тукаа интелектуалецаа – Иван грубо ни прекъсва и бута мастика под носа ми – Пий копеле, на екс го изпий – ми казва съзаклятнически. – Не, копеле, знаеш какво ми става от мастика – Много добре знаеш. – Пий ти казвам, бе – той почти шепне. – Кажи на това момиче тука къде си роден! Момичето е ниско и трътлесто, с къдрава коса. – Тя е от Пловдив – съобщава Иван. Сашо се разсмива оглушително. В този момент гаврътвам мастиката. – София е гадна и грозна – обявява момичето с подчертано мек акцент докато върти къдрав кичур между пръстите си.

кажа, вероятно се чудех как това спретнато девойче се е озовало в компанията на Иван. – Айде да дръпнеме един джойнт – завършва Иван. Аз, Иван, Сашо, мацката от Пловдив, Катя и още неколцина навлеци се отдалечаваме на смешното разстояние от един метър. Аз се усмихвам блажено. „Къде попаднах, копеле!“ – Кажи ѝ къде си роден, бе – настоява Иван и пали джойнта. – На „Московска“ – казвам и се облягам на една стена, за да не падна. Мацката от Пловдив изсумтява презрително. – И какво от това. Аз се разсмивам. – И аз това казвам. – Как се казваш? – дръпвам и протягам ръка към мацката. – Цвета. – Той живее в Берлин – намига Сашо.

– Ти си гадна и грозна – реве Сашо.

– Добра партия – допълва Иван.

– Айде стига! Къде са ѝ приятелките – питам без да я поглеждам, вече пиян.

– Еди.

Смях до небесата. – Ха-ха-ха-… Ха-ха-ха – Дон Жуан, Казанова. Изостави френското маце и скочи директно на Пловдив! И аз се разсмивам истерично. Не знам откъде ми дойде да го

– А ти как се казваш?

– Еди – интелектуалеца. Странно как това, че бях мълчалив тийнейджър създаде заблудата, че съм интелигентен. – От колко време живееш в София? – От 2 години.

– И харесва ли ти? – Не, много е мръсно. – Ходи си у Пловдив тогава … Алооу – Сашо залита и едвам не ме събаря на земята. – Не го слушай – усмихвам се очарователно – Аз обичам София. – Защо? – Ами роден съм тука. Тука са ми приятелите. – Това ли са ти приятелите – тя сочи Сашо и Иван. – Абе… Кво да ти кажа. – Първия път, когато взех LCD бях в Пловдив – съобщавам на Цвета, когато се връщаме по местата си. Тя съвсем не е мой тип, аз си падам по слаби, високи и нахакани момичета. Успокояват ме някак. – О. – На колко си? – упорствам аз. – На 21. – О! – А какво учиш? – питам, станал съм необичайно разговорлив, фойерверки избухват в главата – Връзки с обществеността. – О, много интересно – лъжа аз. – А ти? – Политология.

ококорва. – Нямам представа, Цветааа – разсмивам се аз. – А ти ще се върнеш ли в Пловдив? – Може би… Тук хората са нервни, злобни и невъзпитани. – Не всички – намигам ѝ аз. Тя въздъхва. – Обичаш София само защото си израснал тук – настоява Цвета. – Не е вярно. Приятелката ми обожава София, а пък е французойка. – Аха! Мълчим известно време. – Виж какво, аз ще се връщам при приятелите си. – Цвета ме гледа видимо разочаровано, все едно за пореден път съм потвърдил представата ѝ за София и за нейните обитатели. – Беше ми приятно – лъжа аз. – На мен също – лъже тя.

– Нямам представа.

Паля цигара от втория пакет, който си взех преди полета. Много съм пиян. Но поне съм близо до вкъщи. Безсмислието, съжаленията и пустотата отново са ме завладели. Дали не се държах лошо с Цвета? Майната ѝ на Цвета. Майната ѝ и на Леа. Майната му на Берлин. Майната им и на така наречените ми приятели. Майната му на университета. Майната им на наште. Майната му и на сутрешния махмурлук. Чувствам се непобедим и силен. Върнах се, София.

– Нямаш представа – тя се

Върнах се… Заради теб.|32

– О, много интересно – лъже тя. – Ако толкова обичаш София, защо не живееш тук? – Ще живея, може би, само да си завърша магистратурата. – А какво мислиш да правиш?

КОГАТО В ЦЪФНАЛАТА РЪЖ НА „КРИСТАЛ“ от Катерина Георгиева

а финала на „По пътя“, която всеки си спомня с прохладна лятна въздишка, пишеше, че „бог е плюшено мече“. Така и не се убедих дали това е възможно, но сякаш хората около мен по онова време се втурваха по всякакви начини да си доказват, че авторът е бил прав. Разбира се, когато Керуак го е написал, ние все още не сме предполагали в какво великолепно клише ще се превърнат всички съновидения в тази книга и колко споделени ще се чувстваме след първото ѝ прочитане. Когато в осми клас не спях няколко дни, за да се убедя, че и други хора по света са пътували на стоп, спали са след пънк концерт на спирка в непознат град и са събирали последни стотинки за бира, навирайки смачкани бройки „Егоист“ под масата, не съм подозирала, че ще изживея т. нар. постдраматично клише на епохата – моето поколение повтори всичко, възроди го, повърна върху него и го написа върху всички паметници със спрей в цвят попарт кич. То си постави за цел да омаже цялата шизофренична гама от течения с неподходящи тонове, разказа играта на модите, като ги вкара в собственото си недодялано селфи, и въздигна в култ театъра на уличното. С една дума, софийската бохема ме срещна във време, когато подсъзнателно носих духа на Гинсбърг в джоба си, а изпушените пакети Горна Джумая бяха оставили качествени следи в астматичните ми дробове. (Може би трябва да кажа постастматични?). Да, разбрали сте ясно. Този текст няма да премълчи нищо, но и нищо няма да натрапва.

И ако трябва да бъда съвсем ретроспективна и точна, ще кажа, че моята истинска софийска бохема започна от Националната гимназия за сценични и екранни изкуства. Да, това е една малка къща, намираща се на улица „Петко Д. Петков“ в град Пловдив, която някога е приютявала хора като Кольо Карамфилов и още много други, които сами ще си ги изброите наум. В тази къща не се преподаваше. Не се взимаха уроци. Никой не знаеше защо дробите съществуват и с какво географските ширини правят света... По-широк. Хората в това учебно заведение подбутваха младежите към пропастта на софийските академии за изкуства с уроци като „Мечтатели“ на Бертолучи, „Забриски пойнт“ на Антониони, „Вой“ на Алън Гинзбърг, „Съдбовен кръг“ на Кен Киси. Шекспир в тази компания просто се чувстваше неудобно и сам си събуваше джапанките, за да обуе мръсни и стари кецове converse, не къде да е, а на „Раковска“ 108А. Разбира се. Веруюто на всички тротоари, поезията на нощните пазачи, рециталите на клошарите, лудостта на всички комунали. Всички пътища тръгваха от тук – за Кристал, Народен, Попа, Славейков, Докторска, Заимов... Тръгваха от Детройт, Сан Франциско, Париж, Лондон, позабърсваха малко гръндж, поемаха чиста водка, подкарваха стари брички и удряха бясно спирачки точно пред сградата на Театралната академия. Не бихме могли да разкажем каквато и да е бохемия без сонета на актьорите, без специално подбраните им шалчета за пушене, скъсаните им дънки, правилно избраната поза за

пушене, така че, ако случаен минувач магазинер се зачуди, да няма съмнение, че си има работа с артистични души. Няма по-подходящи водачи на манифеста на свободата и романтизма от театралните бегачи на къси разстояния. Волният Уили, Робърт Пърсиг, обици на ушите, рошави коси, шумни скандали на любовна тематика, венозно пиянство по Стриндберг, Бодлер на тротоара, Хендрикс контрольор, Нирваната на всички художници, защото минаваме да заберем и колегите от червената сграда, после правим скок към университета със скелет на дейнотериум (?)и поемаме няколко имена на педагози и журналисти, които няма да запомним и се отправяме към следващата градинка. Няма никакво значение, нито някога ще има, просто си бъбрим защо сме се впечатлили толкова от последния концерт на Лед Цепелин, как това може да има общо с пражкия бунт и дали студентите в Париж през 1968-ма са носили маски, докато Карбовски срича стихове на Тома Марков, написани за него самия, между впрочем. През това време Теди Москов прави етюд-гротеска, в който Макбет се хвърля през прозореца на столична поликлиника, защото са му отказали последния брой на Нешънъл Джеографик. Така изглежда истинският хаос. Една опиянена тълпа от танцьори, носеща се към хоризонта на тротоарите, градинките, откритите барчета, клекшоповете и фестовете на Шишман. Пишман фест за страхливците смелчаги, най-чудесната сцена за възвишените, пулсираща под ритъма на последно прочетени фрази от Къмингс. Тогавашната и днешната улична бохема се смесва в необичайна компилация от артистичност и поза, знание и непукизъм, оригиналност и клешираност, демонстрация и свенливост, лудост и помъдряваща глупост. Мерудия, Котарашки, бар Амстердам,

Четири стаи и десет неща, които мразя у теб преди Хийт Леждър и след Апокалипсисът идва в шест вечерта на Господинов и Младенова, Оейзис, Дръгс донт уърк, Деян Донков, Червената къща, съвременен танц за начинаещи и философия на колоездача и дюнери наречени на най-любимото българско женско име, изречено в момент на влюбване. Мимас от английски означава краткотрайност. Докато мигнеш и си се окапал целия с бял сос. Бешамелът на всички интериорни дизайни, жената на всички мъже, семки с име на най-известен чеховски герой. Всички искат да заминат, ама остават и си купуват още един пакет тютюн. Чай няма. И колко всичко няма нищо общо и великолепно си партнира в това бясно наваксване и имитиране на рок енд рола, на опита да се разчетат паузите в пиесите на Харолд Пинтър, на сценичното обезумяване на Иги Поп, на хармоничната кошмарност на Пинк Флойд. Поезията става нарицателно за лесна словоохотливост и податливост към драматизъм. Булевардите на всички тъжни, търсещи слава, pvc-та вместо автобиография, по тях се четат литрите изпита бира вместо словото на Джеймс Франко относно литературата, топлината от хълцането в нощта, общите езици, колаборацията на всички стилове в безстилие и осъждането на всички ценности на публично обесване. Да изживееш добре софийската бохемия е все едно да се явиш на конкурс за разказване на вицове. Ако не си достатъчно бърз, категоричен и самоуверен, никой няма да се смее. Дори вицът да е много добър. Дори дяволски добре да изговаряш думите. Тишината ще те поеме и ще умреш в някой пътнически влак за родното място. Където впрочем ти е мястото.|32

ПЪРВА, МРЪСНА И ПОСЛЕДНА от Джиджи*

яма да казвам, че сякаш е било вчера, защото не беше. Не съм сънувал, нещо не мога, но със сигурност спях. Елементарна вечер, утре щях да стана и да си продължа живота. Телефонът изпищя, чух гласа на Гринго: „Копеле, долу съм, аре слизай!“. Сложих дънки и тениска, обух се и по хукнах. Вече съм пред входа – гледам колата, прозорците ѝ кънтят. Mindfields на Prodigy оглася цялата махала. Запътвам се бавно към него, искам да видя кой прозорец ще светне. Последният етаж, естествено. Те продължаваха да чакат дъщерята, която никога не се прибра. Влизам и намалям музиката. Гринго не изглежда добре. Питам го какво става, щял да ми обясни като пристигнем. Летяхме ниско по улиците. Мислех си за смъртта. Сега сме двамата, стрелката бута сто и двадесет. Улицата прелива от неравномерно паркирали коли, с които се разминаваме по-скоро на късмет, отколкото на умение. Ще пресечем три кръстовища със същата тази скорост, без дори да се сетим да спрем. После Шишман ще свърши, Гринго ще набие камшик на колата и ще връхлетим следващата улица. До края на албума остават двадесет и четири минути. Всяка от тези песни може да ни е последната. Имаше митология в нашия сюжет – да си тръгнеш от тоя шибан свят, докато слушаш Prodigy. Само дето тая вечер бяхме безсмъртни. Както обикновено.

Хубаво е поне веднъж годишно да се окажеш на ръба. Иначе няма сила, дето да те накара да си направиш ревизия. Къде се намираш, защо си тук и какво те чака. Последното попада в утопичната графа, но другите две са прости като живота. Седнахме в единствения бар, който работеше. Уиски. Известно време мълчахме и наблюдавахме останалите. Утре щеше да е вторник, не разбирахме как тия хора след малко ще отидат на работа. Съответно с годините разбрахме. Помълчахме още малко, Гринго се изкашля и каза: „Мацката иска да се оженим, копеле“. Погледна ме с празни очи на недоумение, сякаш току-що го беше чул. Аз му отвърнах със същите, понеже не можех да повярвам, че наистина ме е вдигнал за такава тъпотия. Смяхме се. Дълго се смяхме. София нямаше потекло. Тя беше мацката, която никой не забелязва. Мрачна, с болно бяло лице. В прашните ѝ дрехи личеше мъка на отминалото време. Тя се бе затворила в спомена за аристокрация и скъп парфюм. Живееше сама в огромната си къща, хранеше единствените си приятелки – котките и понякога ходеше на театър. В нейния дом се случваше нашата свобода. Всеки имаше по една София. Купувахме бутилка бяло вино, задължително совиньон, понеже бяхме решили, че джентълмените това пият, завирахме се с момичетата по вътрешните дворове, където им разказвахме половината истории

на Керуак, Хемингуей и Ремарк. След Папа бяха готови, но Ремарк уважавахме прекалено много, че да го пропуснем. После се напивахме, правихме секс. Накрая се обичахме. Главите ни бяха заплетени, градът беше семпъл. Сега джентълменът е улеснен и съответно му е много трудно. Не може да избере пътя си, понеже навигацията го овиква. Не може да се изгуби. Не може да изведе мацката, без да ѝ е писал романи един месец. Не може да седне в малоумния вегански ресторант, без да запази маса. Не може да заведе мацката в някой бар, без да си остави половината заплата. Не може да се бие за мацката, когато някой кокаинов герой я закачи първо, понеже тя не си струва и после, защото ще си измачка ризата. И накрая, ако въобще се стигне до там, София се съблича пред него, казва му да вземе каквото реши, а той стои и не може да го вдигне. Главата му е семпла, това имам предвид. Сигурно ще ме разбереш погрешно. Нормално, звуча като истинско софийско копеле, а не съм. Валентин Пламенов беше. Аз само пораснах тук. Заради София смесих толкова комплекси, сигурно и Фройд няма да ме приеме като пациент. Тя ми беше гадже, майка, сестра, мащеха, детегледачка и т.н. Аз не принадлежа на този град. Когато исках да се махам, се махах. Когато исках да се връщам, се връщах. Моят град не е особен, в него има грозни и красиви сгради, бързащи хора, пазари и тротоари. Има тъпи путки и жени, които ще те откъснат от реалността. Няколко години по-късно с Гринго хвърчахме по улиците. Иначе щяхме да закъснеем за сватбата.|32 * Джиджи е автор на DRAFT. Списанието на няколко сбъркани глави, което ще излезе тази есен. Търсете го.

„ПОЧТИ ВСИЧКО Ѝ ПРОЩАВАМ“ Разговор на Борислава Лозанова с Миленита

ласът те отнася, музиката не позволява да стоиш на едно място, а текстовете... Хващат те моментално. Няма как да не си я пуснеш пак. Минаваш през заглавията на песните и ти се иска, ако можеше да ги чуеш всичките накуп. Миленита е от онези артисти, които не играят, не позират, не фамилиарничат. Тя си ти... И толкоз. Безобразно честна със своята публика. Откровена в текстовете си, открита в разговорите. Става ли дума за София, е немислимо да не поканим на разговор Миленита, която ни провокира с всеки ред на нейната „София-град, душеяд“. Защо написа „,София-град, душеяд“? Тя сама се написа, по улиците, по светофарите... Повече привързаност към този град, отколкото каквото и да било друго чувство роди текста на тази песен. Някакъв вид цигарена поезия е. Не е актуална, моментна снимка на София, а плод на близо 30 години живот в нея. Откога я помниш? Не ми е роден град. Помня я от времето, когато Борисовата беше Парка на свободата. От времето, когато баба ми ме пращаше за белина, за да чисти входа, а на шишето пишеше, на чиста кирилица, само това „Белина“. Нямаше марки. Помня първия път, когато чух най-готиния пич на

„Кравай“ да произнася „яко“ вместо „жестоко“. Помня как веднъж един бакшиш ми поиска 40 кинта, за да ме закара от Попа до Опълченска, щото било Коледа, иначе обедно време беше. Имам и съвсем пресен спомен отпреди няколко години, когато пожарникари гасяха огъня на един таван отсреща, а целият квартал помагаше. Не че не съм я виждала да се обединява и по други поводи. Паяк вдига кола в центъра – е няма по-бърз начин за сплотяване на гражданите ѝ. Абе – София. Обезверена, обидена, разхайтена, уморена, наивна, безпомощна, безучастна, омерзена, злобна, полувлюбена, полудива... Противоречаща си. Също като мен, когато говоря за нея. Всякаква я помня, в рамките даже само на моя си незначителен животец. И след всичко си остава достатъчно човешка, че да не ѝ се сърдя за нищо. Почти всичко ѝ прощавам. Почти всичко винаги ми е прощавала и тя. Почти? Е да, почти. Не ѝ прощавам, когато видя луксозна компанийка в ресторант да разкарва дете, старец, просяк. Бездушно, а понякога и свирепо „изчезни“, а после продължават лигаво да се кикотят. Когато мина покрай невидима баба, свита в някой ъгъл, непротегнала напред ръка – не знам от немощ, отчаяние или заради малкото гордост, която ѝ е остана-

ла. Когато лекарят си иска рушветчето, и цялата болница си трае. Ама иначе – страшен специалист, нали! Недопустимо е това. Политикът може и да може. Лекарят – никога. Когато съсухрена жена проси между колите с недъгаво дете на ръце, а боклукът в аудито отпред я отпраща с мързелив, презрителен жест с ръка. Даже не си прави труда да ѝ проговори. Да, ясно, че това го има навсякъде по света. Но тук някак си го приемам най-лично. Чалгата, кича, мръсотията даже – простими неща са, човешки. Но това не е. С какво е различна твоята София от нашата? Едва ли е много различна. Едва ли много се различаваме, вие и аз. Сещаш ли се за двама души в тоя град, които да нямат какво да си кажат? Все някоя допирна точка ще намерят, баткото с джипката, дето слиза от Драгалевци и циганинът, който продава каше дини в една пряка до Окръжна. Ако ще и само за да си теглят по една майна. Всеки на своя си език, воден от собствените си богове. Или воден от липсата им. С какво те променя този град? С годините се научих да му имам доверие. Автентичен е. Малко циничен. Свикнал да приема всичко с черния си хумор. Неебателно толерантен. Турското посолство на булевард Левски... Кубетата на Руската църква, които се виждат през разцепената глава на паметника на Стамболов... Моргата на улица Здраве. И след всичко – все пак преобладаващо миролюбив. Ако ще идваш тука – Come as you are, няма проблем, стига да не налиташ

на бой. Ако ще оставаш – по-добре не се пра’й. Добре го каза Жлъч в ремикса на София-град: „Ако искаш ще има надежда, вяра и любов. Ако не искаш - София много бързо ти дава урок“. Порочна ли е столицата? Нямам прясна база за сравнение с други столици, защото в последните 20 години почти не мърдам от тука. Но знам как ще изглежда булевард Гран Вия в Мадрид тоя петък срещу събота. И вярвайте ми, на тоя фон София е направо няк‘ва аскетична. Тя не обича много-много спектаклите, представленията, не обича кой знае колко да се излага на показ. Има ексхибиционистични градове като Барселона, където бохемството е издигнато в някакъв култ. Понякога самоцелно, до самозабрава, до пълна кома. Даже в рамките на България ги има. Сравнена с Пловдив, да кажем, София изглежда като пълен темерут. Като аутсайдер, маргинал. Това е град без публика. Но той сякаш и не иска да има. Кой е символът на София? Слънчев бряг? Шегувам се. Де да знам. Във всеки случай не е някой паметник. То паметник да не си тука – всичките го отнесоха, милите. Символът на София – ами хората, кое друго? София значи мъдрост. А то кои са най-мъдрите тука? Бакшишите, кой! Бакшишите, които и помежду си даже си викат „бакшиш“. Всичко знаят те, всичко. Мъдри хора. Повози се да ти налеят малко мъдрост от извора, само за 22 стотинки на минута. Струва си.

55 Коя е най-голямата лъжа на София? София може да е всякаква, но не е глупава. Ако ще и да е пълна с глупаци. Пробвай да я излъжеш – ще ти отговори с оглушително мълчание. Пълен пас. Викаш си – страшен балък. Но не, батко! Тя те лъже тебе, че ти вярва. Ще ти гледа сеира, докато накрая се спънеш сам, в себе си. Тука, което е било фалшиво, не е оцеляло дълго. Не е разхитителен град. Не обича да се изхвърля. Не минават много-много модите, прекаленият лукс бързичко се излющва... Не се лъже София лесно. Това да не ти е Варна? Ха-ха, шегичка!

е следобед в жегата в някой плод-зеленчук, където мирише на чушки и продавача пита да ми ги сложи ли в „чантичка“. Може да е някоя нощ в „Младост 4“ с гледка към затихващия град. Много е хубаво, че София затихва нощем. В ръцете ти понякога. Обръща ти гръб и заспива. И те оставя да си помислиш малко, сам за себе си, сам със себе си. Не се живее в град, който никога не заспива. „‚Да, бате, аз съм ти“. А ние кои сме? Ами чакай да помисля малко. Вие май би трябвало да сте аз? Ами – ето ни:

А най-голямата истина? Най-голямата истина са децата. Истината винаги, винаги е погледът на дете. Питайте ги тях! Ти лъжеш ли София? Изневеряваш ли ѝ? Не, само леко тарикатствам понякога. Като слизам към Орлов мост всеки път карам в най-лявата лента, че е по-бърза, и се шмугвам в последния момент вдясно, пред някой заблеян. Винаги има по някой заблеян на това кръстовище. Както и винаги има по някой изпреварващ тарикат. Ако спре да ги има, сигурно ще изгубя вяра в тоя град, ха-ха. Къде бягаш от София в София? Къде успяваш да се скриеш от прозрачните хора? Не е бягство, по-скоро е уединение. Хубавото е, че може да се случи навсякъде и по всяко време, най-ненадейно. Може да е в трамвая рано сутрин, на път за гарата. Може да

След края на този разговор, на метри от Попа, Нула32 попита Филип, 8 г., коя е неговата най-голяма истина за столицата. „София не оживя от ремонти“, каза ни той в лятната си ваканция и с ролери в ръцете. „Истината винаги, винаги е погледът на дете“.|32

ЦЕНТРАЛНАТА МАХАЛА, КЪДЕТО ВИНАГИ Е НЕДЕЛЯ СЛЕДОБЕД от Делян Тодоров

вукът от трепереща в ръцете на мускулест работник бормашина е музикалният инструмент, който се извисява над мързеливия и уютно позадрямал следобед. Единствено излегналите се в храстите и в непочистените от клони и трева вътрешни дворове, котки, не обръщат внимание на цялата какофония. Нито на нея, нито на нищо, което не подсказва наличието на храна или желание за игра. Всички останали са убедени, че творецът, управляващ тази симфония, винаги ги причаква, за да е убеден, че те са наоколо, за да започне творбата на живота си. След миг обаче всичко отново потъва в обгръщаща тишина. Мълчанието на Махалата нарушават единствено отделни объркали пътя автомобили, потропващи по едрите павета на „Иван Асен II“, кацащите върху горещите керемиди гълъби и изпуснатите от бабите метални тигани.

лен изход за бедстващия са малките частици от потъващото минало. Големите структури и системи потъват бавно, но сигурно, и за да изплуваш нагоре, то е нужно да се захванеш за нещо пренебрежително малко, което снизходително и високомерно ще бъде подминато от мощта на водата. Това са фрагментите, които превръщат отделните хора в Махала. Сутрешните разговори пред „Пекарната на Иван Асен“, следобедното кафе в сладкарницата на улицата, която всички възрастни софиянци разпознават като „бозаджийницата“, вечерната бира в Борисовата, среднощната домашна ракия у дома.

Централната махала има много имена. Според едни е част от самия Център, според други Яворов, според трети просто „Иван Асен“ (уточнението „Втори“ често изпада). За никого това няма значение, тъй като Махалата не се базира на изкуствено административно деление, а на хората, живеещи в нея. Махалата са самите хора.

Съществуват квартали, в които работиш, квартали, в които се забавляваш и такива, в които просто живееш. Централната махала има други цели и планове за теб – това е квартал, в който се влюбваш. За първи или за последен път. Стотиците къщи и кооперации с потайни вътрешни дворове са се превръщали безброй пъти в укритие за откраднати целувки, а площадките на последните етажи на сградите са били домакини на хиляди любовни трепети, гарантирайки на влюбените сигурност – награда за усилието да изкачат 6-7 етажа без помощта на асансьор.

Маршъл Маклуън изгражда метафорична теза, че при попадане във водовъртеж, единственият спасите-

Стрелките на часовника препускат далеч по-бързо, отколкото бихме желали, а уханията на печени чушки и

тиквички постепенно губят битката с тези на скара и картофи – вечерта наближава. Време е за сбогом. Двамата слизате по стълбите от „гълъбарниците“ на блоковете, а любопитни възрастни съседки и, прибиращи се от работа, комшии ви хвърлят по едно око. Днес си убеден, че тези погледи са критични и събуждат усещането ти за бунт и стремеж към революционна социална промяна, но утре ще знаеш, че очите им всъщност не говорят за упрек, а показват умилие и нежност. Особен вид нежност, на която са способни само хората, които пекат чушки и тиквички. Романтика и финес, покрай хокането, че унищожаваш нечия саксия. Централната махала е, подобно на цяла България, периферия. Страната ни винаги е била на ръба на всяка империя – Римска, Византийска, Османска, Съветска, Европейска. Благодарение на усещането ни за граница, досег с „тях“ и с всичко онова „отвъд“ това, което имаме, това, в което вярваме и познаваме, днес еднакво добре разбираме всекиго и никого. Обичаме и мразим всичко, и то едновременно. Махалата докосва Центъра – те преплитат пръсти, погледи, а понякога и страстни целувки, които никога не прерастват в нищо по-сериозно. Заради егото. Човекът от Махалата не държи да бъде възприеман като живеещ в Центъра големец, но вярва в честта да бъдеш махленец. Да се потопи в натоварения хаос на централната част на града, изгубвайки себе си и малкия си космос в шумния безпорядък, е идея, която просто не си струва. Не съм сигурен дали повечето хора биха предпочели да бъдат „първи на село, отколкото втори в града“, но съм убеден, че въпросът не стои на дневен ред за Човека от Махалата.

Нима някой би заменил тълпите туристи, натоварените пътни артерии, армиите от тичащи в различни посоки хора, които не познаваш за Централната махала, където винаги е неделя следобед! Тичаш по стълбите на кооперацията, за да погледаш залеза от балкона си. Слънцето се спуска над жълтеникавите и олющени сгради. Усещаш, че вече не чуваш отникъде бормашини и чукове и за първи път до теб достига лекото ромолене на Перловската река – малка, мръсна, с обрасло корито. За града е Канала, за Махалата – Сена. Майсторите са приключили за деня и вече се наслаждават на почивката си, опънали тежките си крака на полуотворения покрив срещу теб. Слънчевите лъчи отблясват в зелените стъклени бутилки бира, които ритмично се повдигат и спускат към изсъхналите устни на работниците. Ако се вглеждаш, ще забележиш малките пожари в края на грубите им пръсти и кратката минутка спокойствие, която получават докато целуват смачканите фасове. Погледът ти се обръща върху съседната сграда и нейните балкони. Човек може да научи много от наблюдението на софийските балкони. Когато видиш терасата на даден апартамент, би могъл да достигнеш до серия изводи за хората, в чиито дом се опитваш да надникнеш. Докато разглеждаш претъпканите, превърнати в склад и задръстени със спомени и вещи, балкони на хората в Централната махала е много вероятно зърнеш някой и друг чушкопек, защото никой никога не знае кога ще му потрябва. Кога ще се присети, че тук е мястото, където живее Неделният следобед, а той несъмнено ухае на печени чушки и тиквички.|32

ТОПОГРАФИЯ НА СТРАСТТА от Тихомира Панайотова оре на билото нощта отдавна Г беше засъхнала между пръстите им. Повдигна се, сви и разтвори

леко краката си, сложи предмишници върху острите си колене, затвори едното си око, изпъвайки десния си показалец във въздуха, и бавно започна да гали лъскавите гърбове на трамвайните релси. От тук полето долу изглеждаше като прожектиран в тъмнината гръден кош, насечен от безумната оркестрация на тези стоманени ребра. Зад нея Господ лежеше, облегнат на хълбок, и гледаше как Луната се отцеждаше от върховете на червената ѝ коса. София се обърна към Него през рамо,

показалецът сочеше твърдо в далечината. – Искам от това ребро да ми направиш мъж. А от това ребро – жена. – А когато свършат ребрата? – Тогава ще ми пратиш Твоята змия, за да ѝ дам от най-сладките си ябълки. Тя се усмихна, легна назад, а тъмният профил на полето остана да виси в рамката на свитите ѝ крака. Стисна рязко бедра и заклещи между тях милиони неразбудени души. Когато и последната ръждива капка луна се спусна надолу по косата ѝ, София вече стоеше пред висящата на тънки въженца метална закачалка

61 за дрехи в таванското на Позитано. Тя откачи тъмнолилавата плисирана пола, закачалката се залюля и цветовете от другите поли се разплискаха из ъглите на стаята. Лунната капка отекна глухо върху дъбовите дъски на пода. На перваза на прозореца, който гледаше към Витоша, утрото започна да се утаява в стъклената бутилка олио. София бързо издърпа нагоре найлоновите си чорапи, обу тъмночервените си лачени броги, грабна бутилката олио и се затича надолу по стълбите. Спря чак горе, на Семинарията. Сянката на вятъра потръпна в кладенчето между ключиците ѝ. Счупи шишето с олиото* върху релсите и то се плъзна надолу към пл. „Журналист“, по бул. „Смирненски“, разклони се и потече по настръхналите линии на кожата ѝ. Колко хора щяха да се подхлъзнат в хаоса на нейния ден, белите шии на душите им щяха да звъннат при допира с остро желязо и да се разпаднат на малки, ненужни отломъци. Тя наведе глава и се огледа в една от от релсите. Устните ѝ бавно се отлепиха една от друга, зад нея изгревът вече подпалваше червената факла на главата ѝ. Тя закрачи по следата на разлятото олио, а безпощадната голота на усмивка ѝ остана да се протяга върху лъскавия гръб на релсата. София отметна с ръка един кичур коса назад, а на челото ѝ тънката вежда на Перловска река набъбваше. По двата ѝ бряга припираха хора – множествени в своята тревожност – те чуваха единствено свистенето на бъдещето покрай ушите си. Линията на реката се превърна в туптящата вена на жена, на ръба на нервна криза. София събра сенките, които прекосиха лицата на хората, и удави цветовете им в скута на реката... По двата ѝ бряга слънцето разсъхваше сърцата на призраците, които се препъваха в собствения си устрем. По залез София беше във всички свои барове едновременно и се облягаше

на ръба на накацалите по масите стръмни лакти. Тъмночервеният лак на брогите ѝ беше излъскан до болка. Тя се промуши с нескрито удоволствие между плетеницата от пръсти, които изпотяваха чашите, седна на няколко стола и изпъна напред острите си колена. По лъскавата повърхност на обувките ѝ започна да се стича притаеният между нечии бедра мрак, ведно с някои недотам търпеливи желания. София се изправи, оправи полата си и излезе през всички врати едновременно. За нея морето от лакти, пръсти и бедра натежа с кикот надолу, случиха се няколко бързи захвата през кръста, желанията настървиха своята нетърпимост... В устата на всички проскърца предсмъртният вик на целувките. Нагоре-надолу по стълбите на своите безбройни подлези, София пропадна в ръждивите рани на стотиците очи, които издишваха на тласъци алкохолна мъгла в пространството. Разгърденият им смях не успяваше да оглуши димящите им страхове. Умората вървеше по петите им като плъх, изгризваше стъпките им, точеше лиги върху миризмата на мислите им. София избърса кондензираната по миглите им слабост и започна да я наслоява върху напуканите устни на страховете им, докато те не започнаха да капят по ноктите ѝ. Преди да завърти ключа във вратата на таванското на Позитано, тя облиза пръстите си. Опръсканата с мазни капки пола остана да лежи на дървения под... Горе на билото София се изтегна назад, а ребрата ѝ лъснаха на лунната светлина, сякаш намазани с олио. Господ

имаше

планове

за

тях.

*„Майсторът и Маргарита“, Михаил Булгаков, глава 4 (Преследването) – героинята Анушка чупи по невнимание бутилка олио в турникета до трамвайните линии, което води до смъртта на ...|32

„ПРОТЕСТИТЕ ВИНАГИ СА ПО-ЕФЕКТИВНИ, КОГАТО СА ПОД ПРОЗОРЦИТЕ НА ТЕЗИ, КОИТО ВЗИМАТ РЕШЕНИЯТА“ Разговор на Владислав Севов с Борис Бонев наете ли защо във Виена се жи„З вее най-добре? Защото си нямат „Спаси Виена“ – думи на служител от

ръководството на градския транспорт в София. Цитат, който добре представя колко е трудно гражданската енергия да разсее задуха в управленските апарати. „Спаси София“ е организация с вече солиден опит в сложните взаимоотношения с администрацията. И има знакови успехи при мотивирането или принуждаването на местната власт да работи по-отговорно по отношение на градоустройството, удобството за хората, опазването на наследството. В Пловдив, гражданското въодушевление е много силно, когато бъде предизвикано. Но нямаме сходна на тази организация, която последователно и настоятелно да наблюдава и да отсява недоразуменията, а и да подчертава постиженията при промените в градската среда. Как да си обясним тази липса? Какви са предимствата и недъзите в пейзажа на днешния Пловдив, погледнат от малко по-отстранен ъгъл? Разговаряме с Борис Бонев от „Спаси София“. Изглежда в Пловдив липсва еквивалентът на „‚Спаси София“. Повече се разчита на импулсивни действия, когато вече е твърде късно, а не става дума за организация с дългосрочна визия за нещата. Според Вас на какво се дължи това?

В Пловдив има доста активни хора и голяма любов на пловдивчани към града. За съжаление, обаче в България е доста трудно да се създаде добре работеща, гласна и активна организация, която да се занимава с градски проблеми извън София. Основната причина според мен е, че за да успее да придобие подобна организация популярност и за да започне някой да ѝ обръща внимание е важно да има медийна подкрепа. Уви, всички национални медии са само софийски, съответно отразяването на проблемите на София е далеч по-лесно. Самите журналисти, които живеят в София далеч повече се интересуват от проблемите, които засягат и тяхното ежедневие, отколкото далечни такива от други градове. Но това не е проблем само за гражданските организации – протестите също винаги са по-ефективни, когато са точно под прозорците на тези, които взимат решенията. Иначе, изхождайки от личния ми опит и този на Спаси София, смятам че много хора наистина не разбират колко много могат да постигнат, ако просто се заинатят и повярват, че промяната започва от тях. С упоритост, добри идеи и страст, всичко може да бъде постигнато, включително и в Пловдив. От позицията Ви на странични наблюдатели, какви биха били каузите на инициативата Ви, ако тя се отнасяше за Пловдив? Или

63 кое е нещото, към което със сигурност нямаше да останете безразлични? Пловдив е прекрасен град и може би любим (след София, ха-ха) на всички членове на организацията ни. Разбира се, когато не живееш в даден град, а само го посещаваш като турист, имаш по-различен поглед – прекарването ти не е помрачено от ежедневните проблеми, които изпитват живущите. Затова и бих могъл да говоря по-общо, фокусирайки се основно върху три неща – развитие на градския транспорт, развитие на туризма и опазване на архитектурното и културно наследство на града. По отношение на градския транспорт, Пловдив е трагедия. Слабо организиран, с малък капацитет, бяха унищожени тролейбусите, а за трамваи никой не смее и да мечтае. Из Европа има градове с по 30 00 души, които имат трамвайна система, но 350- хиляден Пловдив е на солоавтобуси. Това не е сериозно и не е изненадващо, че градът има проблеми с трафика и сери-

озни задръствания. Ако Спаси София беше Спаси Пловдив пръв и основен приоритет щеше да ни бъде създаването на мрежа от висококапацитетен, екологичен и обособен градски транспорт – трамваи. По отношение на популяризирането – отново, трагедия. Шокиращо е колко пасивна е Общината в усилията си да привлича нискотарифни авиокомпании. София в момента изживява истински туристически бум само и единствено заради Райнеър и Уизеър. В Европа е особено популярен уикенд и градския туризъм, а Пловдив е идеална дестинация за това. Наскоро гледах travel vlog на симпатична двойка новозеландци, които заснеха впечатленията си от града – през цялото време говореха, колко е невероятно и същевременно колко е пусто. А това е нормално, при положение че и да си чувал за един от най-старите градове в Европа, трудно ще стигнеш до него. И по отношение на опазването на архитектурното и културно наследство – в крайна сметка, това е основен selling Борис Бонев © Спаси София

point на Пловдив като дестинация – невероятният Стар град, бохемските къщи в центъра, малките и уютни уличи, тютюневите складове и т. н. Пловдив е уникален за България не само заради чудесната си природа и релеф, но и защото има целия чар на малкия възрожденски и античен град, но в съвременен контекст. А за капак е голям град, който предоставя и удобства и забавления като за такъв. Трамваят е една от големите любови на София, а опазването му е Ваш основен приоритет. Какво бихте посочили като символ на Пловдив, което по сходен начин да е застрашено или подценявано от местната власт? Да, вече споменах, че трамваят е изключително съвременен, удобен, екологичен и бърз вид градски транспорт, който в момента изживява ренесанс навсякъде по света. Добре ще е Пловдив да се включи най-скоро в този процес. Иначе, разбира се, най-застрашено е и това, което безвъзвратно се губи – архитектурното наследство на града. Видяхме го с тютюневите складове, виждаме го с много къщи в центъра на града, дори и с все още многото нереставрирани или невъзстановени сгради в Стария град. Община Пловдив има още много какво да направи, за да опази това най-ценно пловдивско наследство. Защото новите 5-7-етажни сгради няма да привличат туристи, нямат да карат хората да ахват, когато стъпят в града Това може да направи само културното и архитектурно наследство на Пловдив. Какви са взаимоотношенията Ви с местната софийска власт? Странни. Любов и омраза. Дразним ги много, те нас – също. Но това е нормално, в крайна сметка ги караме да работят, да са честни, да не крадат, да спазват законите и правилата. А когато една администрация в продължение на десетилетия е работила по друг начин, промяната е много трудна. Затова много сопа и от време на време морков, докато не

се научат, че ние, жителите на града, сме работодателите на общинската администрация и нейна единствена цел трябва да бъде да ни служи и да прави всичко възможно да живеем подобре. Има ли аспекти, в които бихте дали пловдивския опит за пример? Със сигурност качеството на ремонтите в Пловдив е по-добро. Не липсва смелост и при обособяването на пешеходни зони – Капана е прекрасен пример за това. В София още се борим за 50 метра улица да бъде направена пешеходна. Очевидно и местната власт при Вас се справя по-добре с организацията на различни културни прояви, защото е показателно, че всички фестивали – One Architecture/ Design/Dance week и т. н. от София се преместиха в Пловдив. Разбира се, сега дочувам, че и при вас има проблеми, но явно това е максималният капацитет на една местна, българска администрация да разбира и промотира култура. Има ли инициативи от други европейски градове, от които черпите опит? Разбира се. На практика голяма част от идеите, които ние предлагаме и за които ние се борим, не са наша измислица – това е отдавна открита топла вода, която работи навсякъде по света. Ние просто трябва да вземем добрите практики и да ги приложим тук при нас. Щастливи сме, че имаме много добри взаимоотношения със сходни нам организации от други държави, предимно от Източна Европа – Чехия, Полша, Унгария, тъй като там проблемите често са сходни с нашите и още по-бързо можем да достигнем до правилна формула за решаването им тук. Не пропускаме и възможност да се запознаем с всеки чуждестранен експерт, дошъл в София, за да черпим опит и идеи. Оказва се, че когато си отворен за диалог, заинтересован и подхождаш със страст, няма затворени врати. Всички са готови да ти помогнат, да

споделят опит или да дадат идеи. Една от последните Ви големи победи беше извоюването на нощния градски транспорт в София. Каква е следващата Ви голяма цел? Това може би наистина беше най-голямата ни победа досега. Но и най-много усилия хвърлихме, за да я постигнем. След над двегодишна борба, над 31 000 събрани подписа и разработен подробен проект, включително и с финансови анализи, успяхме да убедим Столичната община, че София не заслужава да бъде последният толкова голям град в Европа без нощен градски транспорт. Щастливи сме, че вече 4 месеца, откакто той съществува, все повече хора го ползват. Така им спестяваме пари, даваме сигурност и предвидимост на пътуванията през нощта. Въпреки че има често големи теми, с които се занимаваме, междувременно работата не спира – почти всяка седмица внасяме становища, участваме в дискусии, експертни панели и т. н. Петте

ни големи приоритета са: развитието на градския транспорт, край на практиката за ремонт на ремонта, опазването на културното наследство, борбата срещу замърсяването на въздуха и постигането на по-добра градска среда. Тези приоритети ни дават много голямо поле за изява на идеи и ни осигуряват много битки за водене. Но точно там е и тръпката – да се изправиш срещу хора, които обикновено нищо не разбират от съвременно градоустройство или срещу такива, които следват само и единствено личния си интерес и да се опиташ да ги убедиш, обориш и в крайна сметка да постигнеш това, за което мечтаеш. София има твърде много пробеми, твърде бавна и неспособна администрация и твърде отчаяни жители – ако искаме градът ни да бъде адекватна конкуренция в глобализирания 21-ви век, ни трябва революция, а не постепенна еволюция и считам, че това важи за всеки български град.|32