Nula32 Magazine, December 2018 by Nula32 Magazine

Стани член на Клуб „Нула32” за 2019-та! • Бъди сред първите, които се сдобиват с новия брой • Запази своето персонализирано копие с уникалния пореден номер на членската си карта • Наслади се на специалните подаръци към всяка от четирите книжки през следващата година само за членовете на Клуба • Ползвай отстъпка в размер на 10% за всички продукти в магазина на списанието • Гледай на преференциални цени спектаклите на Драматичен театър - Пловдив

Вземи членската си карта и бъди част от следващия брой! Бъди част от списанието на Пловдив!

4 броя годишно Цена на членството - 32 лв. Научи повече на www.nula32.bg/membership

Съдържание

6 –

Защо... Неговото заедно, обречено на самота?

8 –

Напук на суетата

от Панайот Стефанов

–

Корабът ще си пътува във морето от неща от Илия Димитров

16 –

Заедно, но накъде

от Теодор Караколев

–

Спасяването на кино „Космос“. Било ли е някога? от Владислав Севов

24 –

32 –

Отвъд „Ландос“

от Борислава Лозанова

Река на въображението от Панайот Стефанов

36 –

Мантрата на Матера от Неда Узунколева

46 –

Ние, артаджиите

от Мартина Стефанова

–

Изчезналият град

от Катерина Георгиева

56 –

Трубадурът и гениалната му улица Разговор на Панайот Стефанов с Белия вожд –

Основен рекламен партньор на единственото градско списание на Пловдив „Нула32“.

Издател „Нула32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактори Илия Димитров Борислава Лозанова Корица Lyon Visuals Заглавие Йордан Велчев, 2017 Визия Атанас Янков

Печат ПК „Жанет 45“ Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33 Нула32 оnline www.nula32.bg www.issuu.com/nula32 www.facebook.com/nula32 www.instagram.com/nula32magazine

защо... неговото заедно, обречено на самота? На Владимира, която ни гледа от небето

„Н

еговото заедно, обречено на самота“ идва в месеца преди голямата еуфория, в навечерието на фанфарите, светлините и шоуто. Малко преди гръмките фрази, туристите и гастролите да залеят улиците ни. Точно преди шума. Новият ни брой идва тихо и прелита над проектите, мандатите и останалите светове със срок на годност. Не взима страна в общия хор на доволни и недоволни, не се намесва в кавгите между институции и организации, а гордо заема мястото си встрани от фалша и конюнктурното говорене по темата. Освободени от зависимости и влияния, в следващите страници съзнателно се отдалечаваме от плетенето на интриги, замерянето и нападките. Четиринадесетият ни брой не поставя оценки и не прави прогнози, а единствено напомня за нещата, които и преди, и след 2019 година ще продължат да ни бележат като хора, родили се на това магично място на възвишения и река. Понеже времето е прекалено голямо в сюжета на календарността. И когато и последният турист си тръгне, и последната светлина от прожектор угасне, и последната гайка от сцена бъде прибрана от майстора на за кратко съществувалите светове, тогава може би настоящият ни брой ще засвири песента на града, които възкръсва изпод руините на културата. „Неговото заедно, обречено на самота“ остава верен преди всичко на себе си и на града си, не защото е спечелил финансиране или трябва да се отчете пред някого, а защото друго просто не би му отивало. И защото друго не можем.|32 Панайот Стефанов Илия Димитров

напук на суетата от Панайот Стефанов

ози текст трябваше да бъде различен. Тук трябваше да отпечатаме думи на авторитетни хора с опит и наблюдения върху „Пловдив 2019“. Искахме да поканим специалисти, за да съставят вместо нас една т.нар. културна експертиза в навечерието на голямата година. Защото ни се струваше важно някой отстрани да регистрира събитията до момента и да документира надеждите и разочарованията на града. С идеята следващите страници „да послужат като база за бъдещи изследвания“ на някого напред във времето. За да може, видиш ли, той да не повтаря същите грешки. Или просто за разкош. Но. След повърхностен разрез по темата преценихме, че не можем да си позволим толкова ниско летене. Че не е работа на списанието да влиза в ролята на арбитър по безсмислени артаджийски кавги, които вълнуват грубо седем души и половина и техните малобройни, но пък толкова шумни приятели. Уверихме се от първа ръка, че в случаите, когато не става въпрос за чиста глупост или некомпетентност, в дъното на дежурните проблеми винаги стоят нечии лични интереси и, че в природата си симптомите на всяко противопоставяне са идентични. Това са тесните и задушни малки светове на нашите и вашите, на послушните грантаджии и пренебрегнатите, на доверените и недотам, от които бързо решихме да се евакуираме. Това са тесните и задушни малки светове, които не познаваме, но в които се взряхме за момент, за да ви разкажем. Защото можем. И защото не ни се чакаше някой друг да го направи. С други думи,

това е нашият разказ за нещата, по които не заемаме страна, но към които не оставаме неутрални. В името на етиката ни се иска да кажем, че всеки има право на мнение и, че то е валидно, докато не посяга на чуждото, но що това се отнася до „Пловдив 2019“, ще ни трябват доста уговорки, за да се съгласим – средата е силно разединена, понякога дори свирепа, и това се вижда от самолет. Представителите на културната сцена в града буквално общуват на различни езици и много рядко успяват да се разберат, ако изобщо го правят някога, като тук не броим събарянията на сгради и пожарите. В разговорите за изкуство в Пловдив отдавна не става дума за качество на съдържанието, критическа оценка или рефлексия, а за ненавист, лицемерие и – разбира се – пари. Това ражда шизофреничните случаи, в които безспорните успехи за едни се определят като огромни провали от други и обратно. Хули се преднамерено и самоцелно, тихомълком и зад гърба на другия, но за това няма да навлизаме в подробности, защото ни помолиха. И защото няма смисъл. Същевременно обаче ситуацията предлага и алтернативен прочит – ако нищо останало не върви по план, то поне десетте души от апликационната книга все още имат единайсет мнения, че дори и повече, и това вероятно може да се отчете като напредък в някой брюкселски доклад. С оглед на това, след фестивалния махмурлук мотото „заедно“ следва да остане в историята само като ефимерен надпис в подножието на хълма, като шега по пътя към високите неща, към които

уж всички се бяха запътили, но ги домързя. Казват, че скандалите винаги са на първите страници на вестниците, но в Пловдив те често отстъпват на платени публикации и пиар интервюта на кмета. От тях научаваме колко добре се развива градът и въобще колко страхотно е всичко, но няма информация защо например системата за градския транспорт е абсолютно безполезна или защо четири години Общината не направи нищо по ремонта на Централния площад. Но може би това са други работи, които още не са толкова страхотни, че да си заслужава да четем за тях. Наистина, ако човек следи медийната хроника по темата и говоренето в социалните мрежи, той ще остане с усещането, че често става дума за паралелни реалности, в които критериите за добро и лошо са размити, а конците, с които довчера е бил съшит светът, днес са сериозно разхлабени. Атмосферата е канибалска и нападки към работата на Фондация „Пловдив 2019“ хвърчат от всички страни, докато тя панически се е принудила да се затвори в себе си и да се отбранява. Противниците на дадена кауза винаги са по-гръмогласни от онези, които я подкрепят, правилно ще кажат някои, но загадката е как да се ориентираш вярно в суматохата. Въпрос, чийто отговор потърсихме в усилието си да избегнем клюкарското и интелектуалната лукавост, така присъща за полето. Макар и календарната 2019-та фактически да не е започнала, изминатият път до нея е не по-маловажен от същинската програма, която ще стартира през януари. Впрочем, това е и мнение на самата Фондация – по думите на нейни представители, 2019-та започва още през 2012-та, ко-

гато се пише кандидатурата на Пловдив. Това са няколко години, в които адекватно да планираш действията и бюджета си, да привлечеш нови партньори и максимално да информираш хората за значението и ползите от подобен форум. Но и време, в което твърде малко неща се случиха по план, и време, което допълнително се съкрати от незнанието как да се използва. Апликационните книги, редно е да споменем, са само идейни проекти, които рядко се осъществяват в първоначалния си замисъл, но погледнато отстрани заложеното в пловдивската днес не изглежда дори близо. „Градските мечти“, описани в документа, звучат фантастично и за незапознатите би било по-логично те да се „сбъднат“ през 2032-ра, когато отново български град ще приеме домакинството, отколкото в следващите дванайсет месеца. Междуличностните колизии, инфраструктурните неуредици и неизброимите бюрократични абсурди са само част от дългия списък с организационни проблеми, които съпътстваха подготовката досега. Историята става скучна и банална за географията ни, когато добавим и непрозрачността при взимането на решения, политическите вмешателства и явното нежелание от страна на Община Пловдив нещата просто да се случват. Политическото отдавна е заместило експертното в Управителния съвет на Фондацията и това е целенасочена подмяна, мотивите зад която не подлежат на съмнение или коментар. Независимо дали това се отразява върху работата на ръководството или върху артистичната програма, гражданствеността е в правото си да бъде недоволна, така както е недоволен и този брой. Не защото очаква някой да поеме отговорност, а защото му пукаше. Както

13 им пукаше и на много други, които вече ги няма в картинката. Но колкото и скептично да сме настроени факт е, че в момента Пловдив ползва собствена инерция, която, ако бъде овладяна, ще го отведе все някъде. Наблюдаваме динамика, която се отразява пряко или косвено на всичко наоколо. Въздухът е наситен с очаквания и пловдивчани масово имат положителна нагласа, макар и изобщо да не подозират какво точно ще се случи през 2019-та. Рекламната еуфория е достатъчна и е може би единственият спомен, който ще остане като проблясък в градската памет дълго след като и последният проект приключи. По същия начин, по който всички помнят само „Металика“ от лятото на 1999-та, когато Пловдив приема Европейския месец на културата. „„Металика“ идва и си отива, но ние оставаме с малките си радости и големи проблеми“, пише пресата след концерта тогава. Сега отново сме на прага на подобно събитие, чиято формула е така замислена, че колкото и грешно да се проведе, в крайният си резултат то все пак да бъде успешно. Така ще го опишат медиите и анализатори-

те после. Политически коректно и в добрия тон, така ще степенуват представянето на Пловдив и от Европейската комисия – в докладите им всички носители на титлата са се справили отлично. Ако изобщо подобно признание има значение за град като нашия, в който всеки си има истина за нещата. Хората тук тепърва ще се влюбят във всичко, което предстои или ще го отрекат напълно. Докато това се случва, сиенитната линия на Трихълмието ще си остане все така непроменена, независимо кой се опитва да ходи по нея, с какви надписи я обкичва или колко пари е успял да открадне по време на мандата си. Камъкът не помни датите, нито имената, но не забравя себе си. Затова не се възнасяйте, когато утре зазвучат фанфарите, за да съобщят известното и нека истеричните декори да не ви подвеждат. Пловдив не е обществена поръчка или конкурс, от който някой чака финансиране, няма срок на изпълнение и не съществува на проектен принцип. Градът не е награда или някаква изтърбушена година, която ни продават. Не, не е това навън. Градът е друг и ние сме други, заради него. И затова е битката – за да не го забравяме.|32

Корабът ще си пътува във морето от неща* от Илия Димитров Императивът на неговото заедно, обречено на самота. Йордан Велчев**

ценарият продължава с „Всички ние сме цветове“. В тази част от церемонията многоцветни лазерни лъчи ще се насочат към страничните подиуми, танцьори с огледала ще разпръскват светлината, над главите им ще свирят лазерни арфи. След това на сцената излизат 1000 доброволци, всички те шарени и цветни, за да онагледят идеята, че всички ние сме цветове... а точка на церемонията ще постави поразителна заря, обхващаща Трихълмието и Дановия хълм – из сценария на официалното откриване на 12 януари 2019 година. Бях на 18-19 години, когато започнах да градя представата си за родния ми град. С прекалено много време разполага човек тогава, време за безцелно шляене и наблюдаване на фасадите (чертаещи едно захвърлено в света кътче на прекрасното…), на комините (телескопните им тръби с очи, вгледани в тайните на небето), на бабите по терасите и на улиците, чертаещи геометрията на скуката. Да можеш да ходиш сред този град е като детски опит за летене – наивно вярваш, че все някак ще се отделиш от паважа и ще се слееш с глухия удар на сахат кулата, но краката ти остават в низината, запомнили от улицата, че височината е привилегия само на ангелите. А тук, сред низина, няколко височинки и една река, човек се разказва особено и дори почти не иска да се разказва, защото преди него нещата вече сякаш са казали всичко.

Но точно тогава по опакото на клепачите ми премина разбирането, че в този град вече всичко е минало, че реката е големият прародител на градовете, а ние сме родени да останем на бреговете ѝ, че да си жив не е история. 19-годишната ми представа за този град създадоха неговите поети, натрупали слоевете време и изсипали ги в ситото на ежедневието, от което в тавата на наистина красивото остава наймалкият възможен отломък от живот, достоен за бутилка в морето по течението след Ноевия ковчег. Тогава видях един сгушен в себе си град, приемал и изпращал светове, опитомил границите на високото и ниското, създал порядък в безпорядъчното разпадане на фрагментите от живот и време. Град, в който всеки шум глъхне под някаква невидима крива на възвишенията, които не позволяват на звуците да преминават повече от една-две улици. Дори гласът на уличния трафик се блъска в стените и замира пред первазите на прозорците, а сахат кулата отеква единствено сред няколко къщи по склона на хълма. Град, в който единственият катаклизъм е бързото течение на рядко преливащата река. Интересно е колко малко хората тук забелязват реката, дори съм убеден в съществуването на хора, които не подозират за нея. Тя е толкова ненатрапчива със своето почти праволинейно преминаване през града, тя не познава вниманието и фанфарите, иска просто да продължи по пътя си без да я занимаваш излишно

с човешката си мимолетност. Навярно ще ти позволи да ловиш рибата ѝ, тихо и смирено пред тази голяма безконечност, но няма да ти разреши да си правиш панаири и циркове, да я превръщаш в атракция. Натрупванията от някогашни градове и хора под нас трудно понасят шума от новите бързи стъпки отгоре им. Тук мъртвите са страшно самотни и завинаги мъртви, а ние трябва да им пазим тишина, за да не нарушим с нещо механизма на нещата, добре смазан от системата на изгреви и залези. Пейзажът не обича да бъде сниман толкова много, да се говори непрекъснато за него, да се обяснява и анализира, тук той има нужда от правото си на незабележимост. Трябва да изоставиш едно място (и момиче), за да може то да се върне към теб по-хубаво от всякога. Градът често има необходимост да остава сам, да бъде напускан и да се връщат към него хората,

които винаги имат прекрасната възможност да ги няма. Градът обаче няма тази опция, макар да съм сигурен, че много би му се искало да я използва, особено в идните години. Представете си що за картина – на града да му писне, да си тръгне и да остави няколкостотин хиляди да се оглеждат тъпо между едни тепета и една река, да си търсят нов град, да се оправят както знаят. Затова прекаленото променяне на средата понякога генерира отчуждение и средата те изхвърля. Бавен процес и по-скоро работещ на едно друго ниво, което само поетите, които създадоха моята 19-годишна представа за този град, могат да обяснят, но едва ли ще искат. А ние не сме цветове, не сме шарени и цветни. Ние живеем на кръстопътя на цивилизациите, които се ненавиждаха и се мислеха за вечни. Останахме между изтока и запада и изградихме своя свят на

несъответствия, който обаче винаги се опитваме да съотнесем с нечий друг. Тук цветовете са черно и бяло, и понякога червено. Тук вдигаме паметници само на революционерите, поетите и лудите. От тази рецепта може би сме замесени и ние самите. Не се разбираме, не очакваме това и от всички, които ще гледат към нас. Винаги ще сме в миналото повече, отколкото в бъдещето, защото подозираме наивността в идните дни, мислещи си, че имат да кажат нещо ново. А днес, днес ще си почиваме, и ако може – по-тихо с тая заря. Затова, европейски културен арт човеко, остави реката на мира в нейния си морен живот между два бряга, които не разбираш. Не закачай миналото, което така копнее да намери покой в историята, в празното между контурите и в контурите, изпълнени с празно. Не разбутвай пластовете на времето и не ядосвай мъртвите поети, защото те звучат от улуците, когато завали през юни след цял ден на тромава жега, и разказват с вятъра по височинките ни, на които стоим не заради хубава гледка, а защото нямаме избор. Геният на мястото ражда светогледи, непреносими и непреводими. Не сме най-удачният избор за експерименти, защото ще им се надсмеем и ще подминем. И това не е нелеп шовинизъм, нито диво крепостничество, това е личната ми прошка, която се опитвам да измоля от града и неговите поети, от птиците и камбанариите, от тишината и небето.|32 *- Димитър Воев, Нова Генерация, 1989 **- Текстовете в курсив са препратки, аналогии и диалози със стихове от Йордан Велчев, Иван Теофилов, Добромир Тонев, Александър Секулов, Никола Вапцаров

заедно, но накъде от Теодор Караколев

ловдив има много проблеми. Проблеми с изоставени сгради и културно наследство. Проблеми със запустeли природни пространства. Проблеми със загърбени общности, за които не е популярно да говорим. И в един момент Пловдив си призна за тези проблеми: когато кандидатстваше да стане Европейска столица на културата – и спечели. Казват, че журито е било истински възхитено от смелата пловдивска презентация и е аплодирало екипа, представил кандидатурата. Със сигурност проектът им е харесал толкова много, че да бъде победата на Пловдив категорична. Но впечатлението не беше само от назоваването на проблемите, а и от смелите предложения за решаването им – решаване заедно, с участието на всички, чрез култура. Тъкмо това е отговорът на въпроса какво е Европейска столица на културата. Нещо, което твърде голямо мнозинство хора, експерти, политици, журналисти, културтрегери и прочее, така и не разбраха дълго време. Европейска столица на културата не е един голям културен календар. Не е поредица концерти, поредица опери, поредица танцувални спектакли, изложби и литературни четения. Европейска столица на културата е

подобряване на средата, „окултуряването“ ѝ. Не просто да има много изложби, а да има жив живот – хора, които да творят, и хора, които да гледат това творчество. Хора, които да си помагат, които включват максимално много и колкото е възможно разнообразни участници от града, който споделяме. Така това заедно си пасна с генералната концепция какво е този проект. Тази концепция, разбира се, се развива във времето. При създаването на проекта през 1985 година, по идея на гъркинята Мелина Меркюри и французина Джак Ланг, тя е по-скромна. Един европейски град получава титлата с идеята да презентира своето собствено наследство и връзките си с Европа. В известна степен това е запазено в концепциите и до днес – т. нар. „европейско измерение“, за което става дума тук-таме в документите и интервютата по темата. Което всъщност прави дадения проект, част от Европейска столица на културата, „европейски“. Малко по малко темата става по-обединителна. Включват се повече градове. През 1999 година в Пловдив се случи Европейски месец на културата, част от инициативата. През следващата 2000 година „столици“ бяха девет града. И от тогава насам всяка година столици на културата са по два града от Европей-

19 ския съюз. Постепенно в обръщение влизат и повече въпроси – свързани с развитието на икономиката, социални теми и други, набелязани в така популярния доклад „Палмър“. Така постепенно кандидатурите за Европейска столица на културата стават много повече от презентиране на местната култура и наследство. Кандидатите се стремят да покажат желание и енергия за развитие, а също и как този проект може да бъде катализатор за по-бърз напредък в дадени сфери. Пловдив, като кандидатства за Европейска столица на културата, получи одобрението на европейското жури със своята смела програма. Културата, като използва ресурса и наследството на целия град, заедно, да промени мястото – икономически, социално, природно. Много са промените, които се случиха след спечелването на тази титла. И много хора днес си задават въпроса какво ще успеем да свършим от, така да се каже, „обещаното“. Никой няма да ни изключи от Европа, набие, накаже или глоби, ако не изпълним „обещаното“. Фанфарите ще минат, фойерверките ще избухнат. Може би това е и един от големите проблеми на проекта Европейска столица на културата – лошите и добрите проекти получават в общи линии един и същ пиар. Всички печелят наградата „Мелина Меркюри“. Всички получават политически коректно написани добронамерени доклади, колкото и по-запознати да могат да разчитат

между редовете „остри критики“. И така супер успешните и супер провалените градове на инициативата все остават в историята като Европейска столица на културата. Различни са обаче по-важните въпроси, които пловдивчани трябва да си зададем. Ще остане ли нещо друго освен спомените за големите концерти? Май не. Накъде ще вървим с това заедно? Изглежда никой няма представа и дали изобщо ще е заедно? Това е ясно, заедно-то отдавна е мираж. Какво ще остане след 2019 година? Наполовина завършени строежи. Очевидно е какво се случва с проблемите, които така точно бяха набелязани преди пет години и така успешно бяха забутани под килима по време на подготовка – с изоставените тютюневи складове, с пустеещия остров Адата, с липсващата връзка на пловдивското съвременно изкуство със световната културна сцена, поради липсата на събитие от ранга на пловдивско Биенале, с маргинализираните общности – дали ще са ромски, на хора с увреждания, пенсионери или други, с унищожените в иначе много популярните квартали занаятчийски работилници. Концертите ще минат. Изложбите ще бъдат открити. Площадите ще се разкопаят и зарият. Важните неща обаче ще си останат забравени.|32

Спасяването на кино „Космос“. Било ли е някога? от Владислав Севов

официалната програма на Пловдив като Европейска столица на културата се подчертава, че кино „Космос“ е ключов проект. Водещ елемент в този проект е „историята на гражданската инициатива за спасяването от разрушаване на сградата на кино „Космос“, което превърна проекта в нещо повече от сграда“. Какво отношение има тази гражданска инициатива към днешни-

те планове за киното? Трудно е да се открие връзка. Истината е, че гражданската предприемчивост бе изтласкана от предприемчивостта на хора със съмнителни интереси. А днес усвоилите правата за разпореждане със сградата удобно са забравили знаковите събития, на които тя бе център доскоро. И за които вече с горчива ирония се питаме: „Било ли е някога?“. Именно ярката обществена енергия,

23 вградена в спасяването и осмислянето на кино „Космос“ бе едно от найвдъхновяващите „раздвижвания на въздуха“ в Пловдив през последните години. През 2011 г. група граждани провокира обществено недоволство и киното бе избавено от намерението на Общината да го превърне в многоетажен гараж. Това бе символен епизод от съвременния летопис на Пловдив. Събитие, задало до голяма степен тона на следващите прояви на граждански отпор, които не позволиха да се рушат скали за строеж на Бунарджика, да се надградят бутафорни кули на Небет тепе, да се досъбори тютюневият склад на „Одрин“ 8... Основна част от участниците дори бяха същите. Да се върнем към историята накратко. В края на 2010 година Пловдивският общински съвет взема решение сградата на кино „Космос“, заедно с прилежащите ѝ пространства, да се преобразува от публична общинска собственост в частна общинска собственост. Което най-общо позволява мястото да промени предназначението си, да подлежи на продажба и въобще Общината да има „карт бланш“ за по-широко разпореждане с имота по свое усмотрение. Със същото решение се позволява и самата промяна на предназначението – позволява се нов подробен устройствен план за превръщането на сградата от кино в четириетажен гараж. В годишната програма за разпореждане с общинската собственост за 2011 г. киното е включено в списъка на имотите за продажба с търг или конкурс. Тези решения са взети без

допитване до гражданите, нито до автора на проекта на сградата архитект Любомир Шинков. Това решение предизвиква безпрецедентна по мащабите и популярността си обществена реакция. Гражданската инициатива „Да спасим кино Космос“, подкрепена от общественици, артисти и живеещи в квартала граждани, предприе неравна битка с общинските власти, които до последно защитаваха намеренията си, без да подбират средства. Няколко показателни примера: заместник-кметът Александър Долев се отнася пренебрежително към протестно писмо, подписано от над 70 живеещи близо до киното пловдивчани; Общинският съвет отхвърля предложенията на съветници за извеждането на киното от списъка за продажби и за отмяна на решението за промяна на статута му; насрочва се обществено обсъждане за 15 февруари сутринта, за което се съобщава само ден по-рано; устно се гарантира спиране на процедурите по промяна на предназначението на сградата до изясняване на проблема, но всъщност процедурите продължават... Списъкът може да продължи дълго. Но само още една добавка осветлява ярко срещу каква машина за манипулации се бяха изправили тогава спасителите на киното. В деня и часа, в който от гражданската инициатива обявиха пресконференция пред Общината за разгласяване на постигнатото до момента , на същото място имаше група протестиращи, също обявили се за жители на зоната около сградата. Те обаче се заявиха като застъпници на плановете за изграждането на паркинг. Тези своего рода контрапротестъри бяха поканени в

Общината на разговор. След което председателят на Общинския съвет Илко Илиев предостави на медиите остра позиция на въпростните жители на квартала, които обвиняват инициативната група за спасяването на киното в лични интереси. Имаше и още дълъг ред подставени лица и действия за изопачаване на намеренията на обществения натиск. Но всички звена в тази интересчийска верига определено бяха стъписани от толкова интензивната и сплотена гражданската кампания. Подписката в защита на киното надхвърли хиляда души. А и каузата стана националнопопулярна и предизвика отзвук, който нямаше как да се пренебрегне и от най-закоравелите в манипулативни стратегии чиновници. В изминалите месеци битката за спасяване на кино „Космос“ бе представена в artnewscafe с изложба и дискусия, както и в медийни публикации от местни и национални издания. Местната колегия на Камарата на архитектите излезе с официална позиция за запазване на културната дейност на сградата. Министерството на регионалното развитие разпореди да се проведе обществено обсъждане. Така се стигна и до истинското обществено обсъждане. То се случи на 3 юни 2011 година. Пред представените аргументи от инициативния комитет, архитекти, експерти по градско планиране, арт мениджъри, юристи и други граждани общинските представители останаха безмълвни в продължение на повече от два часа. Нарушиха мъланието си единствено, за да съобщят, че най-после ще се съобразят с общественото мнение. На

следващата общинска сесия на 16 юни бе решено кино „Космос“ отново да стане публична общинска собственост. Така отпаднаха и намеренията то да бъде превърнато в паркинг. Киното бе спасено. Но съдбовен след всеки подобен успех остава въпросът „А какво ще правим сега?“. И тук вече е исторически доказано, че идва моментът на преплитане на интереси, на разчленяването на единната досега организация и на институционално обсебване на постигнатото. В следващия етап трябваше да се открие подход за осмислянето на кино „Космос“ като място за култура. Пловдивската колегия на Камарата на архитектите посвети на киното модули от ежегодните си форуми през 2012 и през 2013 година. В сградата започнаха да се провеждат събития от фестивалите Нощ/Пловдив, One Architecture Week , One Design Week, както и по-малки артистични проекти. Целият „Казус Космос“ бе разписан от Константин Бобоцов и Виктор Янков като добър пример за влиянието на гражданската общественост във взимането на решения на местно ниво. Документът бе официално входиран в Центъра за експертиза на реформата в местното управление към Съвета на Европа. Сдружението „Колектив Кино Космос“, подкрепяно от местните колегии на Камарата на архитектите и Съюза на архитектите, опита да направи план превръщането на мястото в съвременна културна екосистема. Именно тогава бе и посещението на журито, което впоследствие избра Пловдив за Европейска столица на културата. И именно вдъхновяващата история на

25 гражданските инициативи бе един от основните фактори за спечелването на титлата. За съжаление нито една от тези инициативи нямаше своето трайно продължение. В един момент киното бе заключено и до днес то стои безмълвно и очаква новите концепции за съживяването си. Със сигурност има различни гледни точки за неслучилото се сътрудничество между гражданските и общинските организации. Но е видно, че днес (почти) никой от главните участници в спасяването и осмислянето на кино „Космос“ като място за култура не е съпричастен към актуалните планове за сградата. Нещо повече – не е съпричастен и самият автор архитект Любомир Шинков. Нещо още повече – поведението и говоренето на общинските чиновници са демонстративно пренебрежителни по отношение на събитията от близкото, а и от далечното минало. За разлика от предложенията на „Колектив Кино Космос“, един незнайно откъде изникнал проект на млади архитекти се оказа много приемлив за Общината. И бе представен официално като проекта (дарен от аворите), по който ще се прави реконструкцията на сградата, съобразно новите ѝ функции – културни в широк контекст. Към архитект Шинков никой не се е обърнал, дори само за мнение, защото нямало доказателства за неговото авторство. Може за всички да е известно, но Законът за обществените поръчки си има изисквания и според тях трябват документи, а не изрезки от вестници, обясни заместник-кметът по културата Александър Държиков. Впоследствие се появи

и съответният документ, който не е известно ще има ли стойност пред въпросния закон. Разбира се, ако тръгнем да търсим „заровеното куче“, според израз на кмета Иван Тотев по случая, то ще стигнем и до не много достойното основание на други архитекти да доказват авторството на архитект Шинков. През 2017 година стана ясно, че Шинков, който е на преклонна възраст, е приел да влезе в общо сдружение с архитектите Тодор Абаджиев и Георги Бакърджиев, които, естествено, ще са основните печеливши при евентуално възлагане на реконструкцията на автора. Един подстъп към облага, вероятно законен, но със спорен морал, който бе остро изобличен от гилдията. Като ключов проект от програмата на Пловдив като Европейска столица на културата кино „Космос“ е вписано в официалната програма, но вероятно ще остане все така безмълвно до края на 2019-а. И това, разбира се, е проблем. Но по-същественият проблем е, че каузата кино „Космос“ бе присвоена от хора и институции без никакви заслуги за нея. Които разбира се, очертават бъдещето ѝ с похвати, близки до онези отпреди 8-9 години. И днес обсъжданията се обявяват от днес за утре, и днес гражданските и експертните мнения се пренебрегват. Дали и до каква степен това важи и за цялата програма на Пловдив като Европейска столица на културата? Оставяме въпросът да отлежи една година, за да не бъдем крайни в предположенията си.|32

река на въображението от Панайот Стефанов

вропейска столица на културата не е да покажеш това, което имаш, а това, за което мечтаеш, казват специалистите. Настрана от икономическите и политическите дивиденти, събитието има за цел и да катализира гражданска енергия, която да решава проблеми чрез изкуство и култура. В превод – Пловдив не е титулуван, просто защото има Капана или кино „Космос“, а защото е пожелал да ги съживи. А в град като нашия мечтите са много и големи. Такива са и основните проекти за 2019-та – мечти, чието сбъдване пловдивчани са имали дързостта да изискат от себе си. Тъкмо разминаванията между тези идеи и реализация им днес обаче са проблемни за мнозина. Това, разбира се, не е краят на света, но логично възникват въпросите защо това е така и виновен ли е някой? Ако за анализаторите на ЕСК най-опасен за един град е рискът от политическа намеса, то в следния специфичен случай трябва да добавим, че политическото бездействие също е непренебрежимо обстоятелство. Ето кратка история в подкрепа на твърдението. В началото на миналия век Константин Хаджикалчев (1856-1940), останал в летописите като един от най-богатите българи за времето си,

купува острова, който днес познаваме като Адата, с индустриални цели. На земеделската нива, според старите търговски регистри, се е отглеждало ориз. Когато в началото на 90-те години наследниците му предявяват претенции към държавата за притежанията на прадядо им, те изобщо не подозират за двайсетгодишната съдебна битка, която ги очаква. Едва през 2012-та гражданите на Обединеното кралство Стивън Констант и племенниците му Джон, Стивън и Таня Бризби успяват окончателно да възстановят собствеността си, с което на практика Адата се превръща в първия частен остров в България. Приблизително по същото време, в контекста на възможността Пловдив да бъде избран за Европейска столица на културата, обществеността започва да мечтае за социализация на забравеното място. В апликационната книга на града островът попада в платформа „Трансформиране“ и има свой собствен „клъстер“ – „Река на въображението“, който трябва да активира промяната: „Река на въображението“ ще се фокусира върху превръщането на тези зони в градски оазис: атрактивен пример за европейското рисайкъл и зелено изку-

ство, вдъхновяващо технологични иновации, устойчив дизайн, архитектурни стратегии, място за алтернативен туризъм, образователни и социални инструменти за подобряването на връзката между природата и града.

поеме инициативата в свои ръце и пробва да повдигне въпроса в Общинския съвет, но на работната среща отсъстват както кмета, така и представители на „Пловдив 2019“ и разговорите не стигат доникъде.

През 2012/2013 г., когато е писана кандидатурата, горните редове звучат истински вдъхновяващо и смело. Осъзнат е потенциалът на титлата, личи надеждата на тогавашния екип да се решават градски проблеми чрез изкуство и култура. Шест години по-късно обаче, с изключение на растителността и популацията на змии, на територията на Адата нищо не се е променило. Липсва каквато и да е следа от опит за намеса. Островът е все така изоставен и почти забравен от пловдивчани, а с днешна дата апликацията звучи абсурдно и често е повод за недотам доброжелателни подмятания към работата на Фондацията.

След срещата тогава пред вестник „Марица“ зам.-кметът по културата Александър Държиков твърди, че е нереалистично въобще да се говори за промени на острова, тъй като част от гората му попада в защитена зона по „Натура 2000“, което забранява каквато и да е сеч или строителство на територията му. На това мнение е и административният директор на „Пловдив 2019“ Кирил Велчев. На тяхната дума обаче пряко противоречи кметът Иван Тотев, който заявява по същия повод, че само малка част от гората е защитена и това няма да попречи за организирането на събития. Така въпросът остава отворен и с твърде неясно продължение.

Таня Бризби, управител на търговското дружество, което притежава 80% от Адата, сподели за Нула32, че никой от Общината или от Фондацията не я е търсил във връзка с идеите за облагородяване на острова.

За протокола – Община Пловдив притежава 5 декара от Адата в зоната под моста. Има и трети собственик в лицето на Христо Стефанов, който е наследник на адвоката на прядядото на Таня Бризби. Константин Хаджикалчев завещава 16 дка от острова и на него.

Бяхме много щастливи, когато разбрахме, че градът е избран за Европейска културна столица и че островът е изиграл важна роля за това. Ние винаги сме били отворени към предложения за социализация, красноречиво разказва Бризби. Поради тези обстоятелства, през септември 2017-та тя решава да

От „Пловдив 2019“ все пак са имали комуникация с последния, като Стефанов дори изготвя предложение за отдаване под наем притежанията си за целите на проекта. Въпреки преговорите и приемливата оферта, ръководството на Фондацията към онзи момент не е могло да предприеме

каквито и да е действия, тъй като все още не е имало яснота относно бюджета си. Малко по-късно, през 2018-та стартира проектът „Adata Air”. Инициативата представлява творческа резиденция, по която „Пловдив 2019“ поема пълните разноски на над 50 артисти от цял свят, които в двуседмичен срок трябваше да измислят как да променят градското възприятието за острова. Участието на резидентите създава допълнителни възможности за партньорства и взаимодействия на местно ниво, както и значително разнообразяване на културния климат в града, което е една от основните цели на програмата, споделят от Фондацията. Шансът да получиш външен поглед на проблемите си е ценен и понякога дори води до конкретни действия. Анотацията на „Adata Air” звучи добре и кореспондира със заложената в апликационната книга идея „Адата – държава без граници“, но буди тревожност у нас по няколко причини. Заглавието е манипулативно – нито една от срещите по проекта физически не се състояха на острова, а по-голямата част от тях дори не бяха на открито. Много вероятно е това да се повтори и догодина, когато 15-те най-добри артисти от резиденцията ще имат възможността да разработят идеите си в пълнота. Шансовете „Пловдив 2019“ така и да не стъпи на Адата са големи, а резултатите от програмата продължават да се отдалечават от възможните. Отзвукът от проявата е от никакъв до нисък, от което може лесно да направим извод и за

въздействието ѝ върху пловдивската публика. Въпреки усилията и перипетиите, през които минава Фондацията, тук изглежда става дума за друга липса от съществено значение. Няма я политическата воля, която беше налице при преобразяването на Капана, а именно смелостта да превърнеш квартала в пешеходен и да го отвориш за хората. Опит, който с оглед на фактите, следваше да бъде приложим и върху друга градска зона, пък била тя и частна. Потвърждение за това е „СКЛАД“ в Тютюневия град. Няма и какъвто и да е друг знак, без значение положителен или отрицателен, който да ни накара да мислим, че Община Пловдив все пак има желание да работи в посока на каквато и да е промяна на острова. Мечтата за него си остава най-тихата от определените като ключови за ЕСК и със сигурност медийно най-безинтересната. За добро или лошо, с нея не се случва абсолютно нищо. За Адата почти не се говори, а проектът е в дълбоката сянка на рекламата и скандалите с други приоритетни части от програмата. Дни преди началото на 2019-та в коритото на Марица всичко е на изходна позиция и все още само на ниво фантазия, макар и в картинката да има холандец с фуния от шперплат по Главната в чест на острова. Това, както вече казахме, не е краят на света, колкото и да прилича. Институционалният провал единствено потвърждава триумфа на реката и града, който тя създаде. Не е ли това великата победа на въображението и мястото?|32

отвъд ,,ландос“ от Борислава Лозанова

енят е неделен, мокър, сив и особено ноемврийски. Въздухът е силен и примесен с автомобилни изпарения, остава по небцето и се задържа натрапчиво дълго. Тръгвам по „Мария Луиза“, продължавам по „Цариградско шосе“ и на кръстовището наляво по „Ландос“. Вече съм в Столипиново. Движа се бавно на втора и трета, за да не ударя някого. На пръв поглед е оживено, но не достатъчно. И двете батерии на апарата са заредени, пристигам с боен дух и готовност да направя поне стотина кадъра. Хващам по неприветлива пряка и вече се намирам отвъд. Отвъд „Ландос“. По начало градските легенди за Столипиново не са една или две. От тази, че всичко, което търсиш, можеш да си го купиш от квартала и то поне на половин цена, до тази, че влезеш ли в махалата, трудно ще излезеш или, ако излезеш, ще си поне с една вещ по-малко. Ако слушате фолклора, може да повярвате, че и някой зъб ще ви откраднат, ама ето – всичките ми са на място и с ръка на сърцето заявявам, че апаратът все още е в мен, а гумите на колата – на нея. И е съвсем нормално заучените клишета да се разнасят от уста на уста,

защото голяма част от хората не припарват до квартала и си нямат представа как тече животът отвъд „Ландос“ – улицата, която е станала нарицателно за това място или по-скоро граница, и то на няколко фронта. Наляво от нея попадаш в „дълбоката махала“, както я наричам, това си е неизвестна и неизследвана територия. Дори Google Maps не са се справили добре – човечето там не може да се пусне на картата. Или с други думи, „ако си любопитен – „иди виж, ние оттам не минаваме“. Отдясно на улицата преобладават предимно българи и панелки. А самото начало на „Ландос“ е нещо като въображаемо КПП, липсва само граничарят, който да събира по пет лева за вход и… Колкото трябват за изход. Да се върнем на пряката. Потвърждавам – неприветлива е, а да не говорим за дупките. Да му се не види, с летите джанти съм, а те не са за щети. Преминавам все някак и ето ме в „дълбокото“. Движа се бавно и се чувствам като на сафари, но само с апарат. Става ми неудобно, мислено изключвам фотоапарата, още

35 преди да е влязъл в употреба. Не са нужни повече от няколко минути, за да разбера, че тук не е за снимки и то от случайни хора. И сега какво? Нямам вероятните месеци, които ще трябват за разговори с местното население, за да ми позволят да ги снимам и да ми разкажат за себе си. Според по-запознатите това може да се случи кажи-речи най-рано през март догодина, затова продължавам. Преминавам от улица в улица, макар че това не е много лесно и бързо. Забавляват ме имената им, които са строго неутрални като „Успех“, „Правда“, „Калина“, „Спортист“, „Веделина“ „Сполука“ и все в този дух или в този „бездух“. И все още се боря с етимологията на „Ландос“, ама няма и да се преборя, освен ако не е кръстена на живописна френска местност. Ама едва ли. Ако зависи от мен, бих я превела като „Притежателите на земя“ в чест на всички хора отвъд нея, които притежават махалата. И все пак, ако ви се струва странно, новото име идва от „ланд“ за земя и „ос“ за притежание. Но нека се върнем в реалността и оставим преводите на лингвистите. Попадам на някоя от всичките улици наоколо, кръстете я с което име вие си изберете. Изгубих се. Не ми е за първи път, но сега е умишлено. Все ми се иска да се потопя в атмосферата, да я видя, усетя, помириша и разкажа. Постепенно местното население зачестява, улицата става все по-пешеходна. Къщите я стесняват, дупките я правят едва проходима. Цветно е. Панелки пазят продължението от двете страни, а на първа линия са изнесени всевъзможни малки къщи, пристройки и всякакви обиталища. Лилави, зелени, охра, без цвят, непознат цвят. Огради няма. Основен декор пред всяка порта са върволици от простори и низ от сушилници за дрехи. По повечето – детски дрехи и най-вече чорапи. Особено много чора-

пи. Жените преобладават. Мъжете са групирани около дълги четирикраки метални маси с по една покривка и безброй подредени предложения от доматени консерви, през прахове за пране и омекотители, до най-скъпи кожи и дрехи. Мъжът, който продава, е висок и слаб, но със здрави рамене и яки ръце, лицето му е хлътнало, но очите играят. За секунди измерва преминаващите и знае кой ще се спре при него. Това най-често са компании от семейни жени или по-възрастни, които пазаруват сами. Около импровизирания щанд се насъбраха хора, долавям смях и оживени разговори, а малко момче с колело се опитва да кара между краката им. Чевръстият продавач обаче реагира на всички заявки, не изпуска и разговорите на околните. На прозорците наизлизат хора, а от съседната улица се спусна група деца, която се гонеше. Изглежда на никого не правеше впечатление колко студен ноемврийски предиобед е. Наоколо е така схлупено, къщите са на не повече от три метра от земята и са толкова нагъсто една до друга, че напомнят композиция от цветни вагони. Започвам да се чудя къде са се побрали всичките 45 хиляди души, които живеят в квартала. За лош късмет започнах да се ориентирам в посоката и то точно, когато не трябва. Не за първи път попадам в махалата и си спомням, че, ако тук продължа направо, ще стигна сборище, което изглежда като важен местен културен център. Музика звучи, а хората са навън като на събор и танцуват като на празник. В една триетажна сграда се продават луксозни турски мебели, спални с високи табли и пищни орнаменти в комплект с безкрайни трикрилни гардероби, а на третия – фамозни рокли. Чудя се колко ли от девойките наоколо, хванати под ръка, гледат нагоре и си представят да облекат точно онази червена рокля с три обръча, без ръкави и златисти воали, изложена на

стъклената витрина откъм ъгъла. Усещам, че любопитни околни погледи се взират изпитателно в мен, някои дружелюбно и ми се усмихват, а други ме гледат въпросително. Но и аз не им отстъпвам. Любопитна съм и нахална, дойдох да воайорствам в личния им свят и на всичкото отгоре имах намерение и да го документирам в снимки. Опитвам се да обхвана и запомня колкото се може повече. Виждам хора с всякакво социално положение, което личи несъмнено по външния им вид, бижутата, обувките, къщите и колите, паркирани пред тях. Тук живеят всякакви хора на всякакви възрасти, с различно образование и социален статус. Населението на квартала е много разнородно. По-голямата част се от хората се самоопределят като турци, по-малко като роми и българи. Озовавам се пред едно от трите училища в квартала. Пространството около оградата се е превърнало в импровизирано сметище, където една жена се бори да изхвърли изрезките от стайните си растения в кофата за битови отпадъци. Идва зима, растенията се орязват. Продължавам с борбата си да събера, колкото се може повече от това място и да го подредя в главата си, ако е възможно. Тук живеят неизброимо много общности, които носят своята индивидуалност. Съжителстват в един затворен свят, в който трудно се влиза, но и трудно се излиза. Хората са добронамерени, но и често, освен ако не искат да ти продадат нещо, са трудни за разговори и гледат с недоверие. Столипиново е непознато място за града, което живее свой собствен живот, има различен пулс, а ритъмът му не се вписва в общия градски. В квартала има и множество проблеми, които стоят неразрешени години наред, като всичко започва от

това, че мястото е гето, което не може да се приобщи, а жителите му не могат да се интегрират. Това и още много са причините Столипиново да попадне в апликационната книга, с която Пловдив става Европейска столица на културата през 2019. В нея е заложена програмата „Махала“, която си поставя за цел да интегрира квартала чрез образование и култура. Проектите, които са включени, са силно амбициозни и граничат с невъзможното. Някои считат, че именно това е козът, с който Пловдив печели домакинството. Въпреки невъзможността голяма част от проектите да бъдат изпълнени, не трябва да изключваме и добрите примери, които виждаме през последните четири години в тази посока. Спорадично групи деца и младежи посещават културни мероприятия, правят разходки извън махалата и се запознават с градската среда. Освен това към днешна дата голям брой български и чужди артисти са влизали по различни поводи и с различни проекти в квартала. Заради важността и сложността си обаче, „Махала“ е проект, по който е можело и е било необходимо да се положат повече усилия. Защото този квартал е място, което е далечно и непознато за пловдивчани, а хората, които живеят там, рядко излизат от няколкото улици, които обитават. Така крайната цел за интеграция остава далечна. Не спирам да се боря с посоките на малките улички, а желанието ми е пълно изгубване в квартала. Колкото и да опитвам обаче все се озовавам на „Ландос“ – отправната точка на няколко свята. Сякаш всички улици водят натам, за да си тръгнеш. Сякаш сам се водиш натам, за да си тръгнеш. Сякаш просто нямам място там. Тръгвам си без нито една снимка.|32

мантрата на матера От „срама на Италия“ до бляскаво прераждане – драматичната съдба на Матера от Неда Узунколева

атера е град в Южна Италия, в регион Базиликата. Преди да замина, като един изключителен представител на съвременния човек, който не умее да се задълбочава или концентрира, прочитам най-важното: един от най-старите постоянно обитавани градове в света, Sassi di Matera (sassi от итал. камък) – историческият център на Матера, разделен на два квартала Sasso Caveoso и Sasso Barissano, уникални по рода си къщи и църкви, вградени в скалите, днес реставрирани и превърнати в една от най-специалните дестинации в Европа. Пристигам в събота в 13:20 ч. Полетът до Бари е само час, а автобус до Матера тръгва от летището. Докато чакам, пия кафе и гледам хората, които ме подминават – с раници, куфари, палта, шапки, различни езици, стилни, уморени, неугледни, с перфектна прическа, размазан грим, наливащи се с вода и кафе, объркани или уверени, вперили поглед в телефона и жадно всмукващи дима на новите, безвредни цигари, незабележими едни за други, хаотично преминаващи покрай мен. Автобусът пристига и билетът е само 6 евро, а пътят - още час и половина. Небето е сиво-синьо. Облягам глава на прозореца в полупразния автобус и ми става ужасно тъжно. Толкова тъжно, както когато бях малка. Имам познатата топка в гърлото и в корема, искам да започна да плача и да не спра. Никога. Едвам слизам от автобуса в Матера, краката ми и мислите тежат като олово. Но това е само настроение,

ще мине, нали се познавам. Вали, но е топло. Много, осезаемо по-топло от София. От малката импровизирана гара се спускам към площад Vittorio Veneto. Именно там се разкрива панорамна гледка към стария град на Матера. Има няколко души, които си правят селфита и тихо се смеят. Гледката е чудовищно, отблъскващо, недействително красива. Изглежда ми непонятно и чуждо. Не мога да повярвам, че съм там. Мястото е изключително. Казвам на мама по телефона, че съм много щастлива, че съм тук. Много, много щастлива. В хостела почти няма хора, в моята стая има само едно момче, което завършва пътешествие с колело. „Не ми се иска, но става студено“, обяснява. Аз кимам насреща му. Такива пътешествия също са изключителни. Бил е дори в София, споделя ми. Аз кимам с глава. Може би съм в депресия. Жената от хостела е много мила, далечна и изкуствена. Питам я за ресторант, където мога да вечерям и тя категорично ми препоръчва STANO. Доколкото разбирам от напевните ѝ обяснения, ресторантът е спечелил някакво италианско готварско предаване, което се казва 4 ristoranti. Рано е за вечеря затова тръгвам на разходка из каменния град. В книга, намерена в хостела, прочитам, че Ан Токси, американка, която изучава „сасите“ повече от 20 години ги нарича „динамична кубистична скулптура“. И наистина – балкони, градини, арки и камбанарии, футурис-

тично се преплитат в жив организъм, днес почти необитаван. С малки изключения – на частни домове, галерии, бутикови петзвездни хотели, кафенета, ресторанти и любопитни посетители. Хората живеели в домовете си заедно с животните, без течаща вода и електричество. Били изключително бедни, а лошите условия благоприятствали избухването на малария и много други болести.. През 1950 г. след посещение на италианския министър-председател Алчите де Гаспери започва евакуирането на жителите в нови модерни къщи в околностите на града, което продължава до края на 60-те. През това време Матера е наречена „срама на Италия“. Повече от 20 години след това „сасите“ са необитавани, а много от жителите дори често казват, че са от друг град в Южна Италия. Когато разговарях с млади хора, те ми разказаха, че техните баби и дядовци са имали смесени чувства към домовете, които принудително са напуснали. Мнозина от тях се срамували от условията, в които са живели, изгубили братя и сестри в неравната битка с бедността и болестите. От друга страна са страдали за чувството за силна общност и сплотеност, което изчезнало веднага след преместването. Днес, у наследниците на обитателите на „сасите“, чувството на срам и обреченост е заменено с гордост. През 1993 г. Матера става част от културното наследство на ЮНЕСКО. Очаква се през 2019г., когато Матера ще бъде Европейска столица на културата, да се превърне в една от най-желаните туристически дестинации. През този дъждовен декември, извън туристическия сезон, градът е оглушително тих, непоколебим, призрачен и недействителен. Сюрреалистичната атмосфера се допълва от скулптури на Дали, чиято изложба е

открита в Матера преди дни. Когато намирам ресторанта, разбирам, че съм голяма късметлийка да намеря маса за двама в ъгъла. Горещо препоръчвам да посетите STANO, но не забравяйте да си направите резервация. Мястото е уютно, с бели покривки, домашно вино и кратко меню с местна прясна храна. Взирам се пред себе си. Харесва ми идеята, че онова, което е било срам, може да се превърне в триумф. Сервитьорът е с къдрава коса, мургав и с голям нос. Пита ме защо съм сама и защо се усмихвам. След това се отправям към „парти улицата“ – Ridola, препоръчана ми от компанията на съседната маса. На улицата са разположени няколко бара, времето е топло за декември и няколко маси са изнесени отвън. „Парти улицата“ се отличава с подчертано носталгичен и меланхоличен тон. Сядам във всеки бар, спорадично се заговарям с хората, които обикновено ме питат как съм и дали всичко е наред. „Всичко е наред“, отвръщам. Накрая се прибирам в хостела и цяла нощ сънувам цветни и изящни кошмари. Събуждам се объркана, потна и с тежко главоболие, за да посрещна втория си ден в Матера. Мама ми звъни и ме пита как се чувствам. Вече знае повече за града от мен, цитира автори и исторически сведения, развълнувано разказва драматичната съдба на Матера. Отлично, отвръщам. Много съм щастлива, че съм тук, подчертавам. Решавам да се стегна, взимам си душ, пия две кафета, треперя (но само леко), вземам фотоапарата, тефтера, молив, химикалка, готова да натрупам знания, смирение, любов и да оставя светлината да нахлуе и в собственото ми измъчено, тъмно, евакуирано, бедно и болно сърце. Отправям се към Museo Nazionale

41 d`Arte Medievale e Moderna della Basilicata, където може да видите изключителните фотографии на Матера и картини на Карло Леви. Карло Леви е евреин от италиански произход, писател, художник, активист, антифашист и доктор. През 1945 г. публикува мемоарната си книга „Христос се спря в Еболи“. Книгата описва преживяванията му в регион Базиликата, където прекарва няколко години в политическо изгнание. През 1979 г. книгата е филмирана от Франческо Роси, а след войната проблемът „Южна Италия“ и изключителната бедност в региона стават приоритетни за страната. Леви говори за градове, сякаш забравени от Бога, подминати от цивилизация и закони. Той описва „сасите“ и тяхната „трагична красота“, и „халюциногенната аура на разпад и разрушение“ – „като идеята на малко момче за Ада на Данте“. Друг, омагьосан от чудноватата атмосфера, е световноизвестният фотограф Анри-Картие Бресон. Неговите снимки свидетелстват за тежкия живот, но и неподправена простота. След това отново се спускам към „сасите“. Зашеметена съм и правя снимки постоянно. Имам чувството, че моите очи не са достатъчни, че не мога да обхвана гледката, не мога да я разбера и уловя. Днес има ярко слънце и сградите са ослепителни. В Матера има много църкви в скалите, някои са отворени за посещение, други не, трети се реставрират. Процесите на реставрация в Матера са почти постоянни и изключително сложни. Двете църкви, които са достъпни и със сигурност трябва да се посетят, са Santa Maria de Idris и Santa Lucia Alle Malve. Определено трябва да се разгледат и възстановените каменни домове с мебелите, семейната история и особености на бита на хората, обитавали „сасите“.

След това се насочвам към традиционна италианска osteria (ресторанти с типична местна кухня и обикновено непретенциозна обстановка). Набелязала съм си една, казва се Malatesta и горещо я препоръчвам. Не знам защо, но искам да седя навън, макар че вътре има свободни места, а времето се заоблачава. Поръчвам си паста и размишлявам трагично. както обикновено. Едно момиче ме подканва да вляза вътре, където започва джаз концерт на музиканти, както разбирам впоследствие, от Палермо. Слушам ги в състояние на полусън. Хората наоколо са спокойни и щастливи след обилния обяд. Пият вино и еспресо, смеят се. Неделя е. Излизам да изпуша една цигара. На масата, на която обядвах, седи и също пуши жена около 40-те, която изглежда по-млада. Всъщност лицето ѝ е изтощено и уморено, някак изстрадало, но аурата е младежка. Има разстояние между зъбите, смее се сама, говори си с котката, прави странни гримаси и има леки тикове. След малко концертът продължава и същата жена започва да пее. Уау, викам си. Сетих се на кого ми прилича. На Пенелопе Круз във филма Non ti muovere. Изключителна роля, за която актрисата специално научава италиански. Късният следобед преваля, песента е за любовта, страданието и колко неумолим е животът (предполагам). Неусетно хората се разотиват, но аз оставам. Запознавам се с музикантите, запознавам се и с певицата. Собственикът на osteria-та ни приканва да седнем „на масата за приятели“ и да пием грапа. Вътре вече се пуши, говори се високо, а аз губя представа за времето. Певицата се казва Лучия и е също така главен готвач тук. Грапата намалява, заедно с последната дневна светлина, и с Лучия се разговаряме за нормалните неща от живота – без-

45 покойството, депресията, грешките, неспособността да изразиш таланта си, да оползотвориш времето си, да намериш капка спокойствие. „Ти си зодия риби, нали?“, казва тя. Аз отварям широко очите си, „Не-ве-роятно“. Тя кима тежко насреща ми. „Аз също“, шепне тя, а на мен ми се доплаква, толкова съм благодарна, с толкова безумно разклатени нерви. Тя пише нещо на един голям бял лист и ми го дава съзаклятнически. „Това е моята мантра“, казва ми. „И знам, че ще помогне и на теб“. Аз кимам благодарствено в хипнотичен, спиритуален транс. След това лунатично обикалям из града, като отново завършвам на „парти улицата“, където затвърждавам статута си на самотна, екстравагантна персона. Накрая дълго се взирам в светлините на нощна Матера и главата ми е празна. Найсетне. Заспивам блажено с болки в цялото тяло. Неблагоразумно съм си платила за туристически тур в 9:30 часа. Едвам си измивам зъбите, обличам се с мъка и горещо се самосъжалявам. Дамата, която води тура из „сасите“, е с руса коса, немски произход, разсеяна и отегчена. В началото съм само аз, после към обиколката се присъединява порядъчно френско семейство. „Може би си мислите, че основното препитание на местните идва от туризма.“ – въпросително ни изпитва немската дама и след упоритото ни мълчание продължава - „Но истината е, че работа на местните дава кино индустрията. Тук се снимат много филми, особено на религиозна тематика. Например „Страстите Христови“ на Мел Гибсън, „Евангелието по Матея“ на Пазолини, „Бен-Хур“ на Уилям Уайлър, дори някои сцени от „Жената чудо“. Това осигурява разнообразна работа на местните, защото филмовите екипи прекарват тук по няколко месеца“. С прискърбие осъзнавам, че вече знам цялата предоставена информация от мама,

а местата, които посещаваме, съм посетила сама вчера. „Не мога да повярвам, че дадох 30 евро“ си мисля, докато се усмихвам неохотно на французите. Когато обиколката приключва, въздъхвам с облекчение. Купувам си сандвич, ям много бавно и много дълго време седя на един ъгъл. Изведнъж става тъмно, а аз дежурно се отправям към „парти улицата“. Прибирам се по-рано от обикновено и известно време не мога да заспя. Утре е последният ми ден в Матера, това място на умерено благополучие и величествена самодостатъчност. Автобусът за Бари е в 13:00. По стара традиция съм похарчила всичките си пари и се скитам из улиците пред припадък. Имам точно пет евро за автобуса. Без кафе, закуска, надежда, блясък. Запознавам се със студенти от Консерваторията в Матера. Те свирят на китари и заедно пушим цигари. Питат ме дали градът ми харесва. „Обичам го“, отвръщам. Автобусът до Бари е три евро. Остават ми две евро, което значи че ще мога да хапна нещо и да пия кафе на летището, където имам четири часа престой. Не си спомням откога не съм била толкова щастлива. Дори неописуемите гледки на Матера не събудиха в мен такова чисто вълнение. Часове по-късно съм почти на финала. Когато ми искат личната карта, не мога да я намеря – преобръщам цялата раница, изваждам всичко от портфейла, потя се неограничено и скърцам със зъби. „Загубила съм я“, простенвам. Какво друго да очаквам от себе си? Накрая отчаяно бъркам в един вътрешен джоб на палтото, където никога нищо не слагам. Там е. Има и още нещо с някакъв неразбираем надпис: Namu Myoho Renge Kyo. Какво по дяволите значи това? После се сещам. Това е мантрата на Матера. |32

Ние, Артаджиите от Мартина Стефанова

К му?

акво се случва в главата на артаджията? Как се въртят мислите

Предстои пътешествие през една артаджийска мисъл, но преди това нека да изясним, че имаме една и съща представа за арт. Дефиницията на това нарицателно се базира на едно и също при всички — интерпретация на света, изразяване на индивидуалността, неповторимостта, уникалността на всеки един. Само някои обаче виждат истинското изкуство, отвъд артаджийството. От 2-3 години в Пловдив има една пост-културна сцена, чието мото е „Изкуство, а не арт“. Преди още 5-6 години един от съвестните граждани публикува своя „Трактат за инфантилното изкуство“. Според него артът е само имитация на изкуство, огледален образ на чалгата, победил комунизъм. Всъщност не е далеч от истината. Артът е само несполучлив опит за изкуство. Артаджиите са, както той казва, тежко лъгани, че е възможно изкуство без занаят. Артаджийството е запълнено с безвкусица възхищение пред изкуството. Част от хората с разбъркано възприятие за света успяват да отсеят културата от халтурата. Изграждат собсвения си вкус, посещават културни евенти, както за изкуство, така и за арт, и понякога успяват да намерят разликата между двете. Те също се определят като арт, а да си арт означава да наблюдаваш, да анализираш, да задаваш въпроси, понякога без

да разбираш, да обичаш това, което правиш, и да показваш любовта си, да я изживяваш на границата с лудостта. Да си арт е усещане – или го имаш, или не. Всъщност „арт“ е просто тъп трибуквен етикет. Ако наистина си арт, нямаш нужда от дефиницията на думата. Тогава ти просто си. Целта е да си, да си, да си, да си до безкрай. Без да искаш да спираш. А ако спреш, то просто да е част от бъденето, след която пак се връщаш да си, да си, да си. Тук намират своето щастие пловдивските артаджии. Впрочем артаджиите навсякъде са общо взето едни и същи, но друго исках да кажа. Цикличността на същестуването ги кара да изкривяват живота си, да си играят с него, да го въртят на малкия си пръст, или поне да си представят подобно нещо, защото повечето нямат пълен контрол над собствения си живот. Все пак някаква радост от живота има в тях, от това, че могат да се покажат, от това, че ги виждаме. Ето го първото поколение артаджии. Вървят по Главната, сякаш я притежават, с леко надменен поглед, със самочувствието на псевдоевропейски тийнейджъри. Нашето поколение може би е избухването след дълго мълчание. Ние сме хората, минали през най-крехките години от детството в очакване на 2019-та, любопитство и нетърпение по детски, но с европейска насоченост. Ние се излюпихме

51 с новината за европейска столица на културата, както се казва, на точното място в точното време. Ние сме завареното поколение. Печелившите сме. Уцелихме мирно време, мотивираща обстановка, невероятни постижения в технологията, получихме възможността да покажем с какво сме по-различни, защо сме оригинални. Така започнахме да бързаме и доста бързо стигнахме на метри от финалната права, само на месеци от света на отговорностите, на няколко крачки от лабиринта на възрастните, от който излизане, уви, няма. Но сега на всички ни се ще да сме артаджии, защото някак по артаджийски времето тече по-плавно, по-тежко е и сякаш мигът продължава повече, по-айляк е да си арт, защото уж си в безвремието. Бях тръгнала да казвам, че артаджиите навсякъде са едни и същи. Факторите, оказващи влияние за формиране на арт-съзнание са основно хората, които ни заобикалят. И тъй като в наши дни се следват определени модели на подражание, разнообразието не е голямо. Нито стилът, нито музиката, нито интересите могат да те изолират. Сякаш сме свързани помежду си заради немейнстрийм музиката, която слушаме (тя постепенно става все по-мейнстрийм), заради fast fashion магазините, които ни превръщат малко по малко в имитации на самите нас. Остава само това, което имаш в главата, предполагам. Това, с което можеш да привлечеш свои и съответно да отблъснеш неприятелите. Трябва да си ярък. От една страна, да, всички сме отделни индивиди и разглеждаме света от различен ъгъл, но пък сме потънали до гуша в технология, механизирали сме живота

си и обръщаме гръб на същественото. И ето къде се обръщаме към изкуството! Когато искаме да кажем нещо без да го изричаме, да стигнем някъде без да минаваме целия път до там, да обичаме без да се отдаваме и да вярваме. Артът се явява като отдушник на оеднаквеното, лек пробив в системата, откъдето минава цялата душевност, цялата наситена енергия, цялата символика, желание, емоции, крайни и не чак толкова, за да се уравновесят. Може би за тази малка тайна си спомняме, когато се сблъскаме и с изкуството. Може би всеки го изживява по различен начин, но всички, всички мълчат пред него. Защо това се появява сега? Пред очите ни изкуството получи своята маркетингова стойност. Произвежда се в множество екземпляри, върху тениски, чанти, сапуни. Продава се по пазари, малки павилиони. Стана основната съставка на фестивали, панаири и подобни. По-нататък всяка част от тези артаджийски събития беше покрита с финия воал на изкуственото изкуство. Все пак под някаква форма изкуство. Явно човечеството вече е готово за арт масовка. Имаме свободата, имаме средствата (социални мрежи), имаме нужда да ни видят и да кажат: „Еейй, виж го този колко е арт!“ Но само ти си знаеш какво ти е коствало да я направиш тая снимка през ноември и дори и зимната шапка и кубинките да създават усещането, че навън е студено, късата пола и тънкият чорапогащник, макар и с чорапи над коляното, ме навеждат на мисълта, че аутфитът ти е само за малката фотосесия в парка с есенни дървета. Важно е да се поддържа инстаграм фийда на всеки артаджия. Трябва да се внимава с описанията

на снимките, с активността в мрежата, защото не бива да има голям времеви диапазон от публикация до публикация, и разбира се, с 24-часовите истории, защото те не бива да бъдат еднообразни. Във връзка с това е неминуемо да споменем всекидневните гости на Капана. Важно! Не всеки, който бичи в Капана, е артаджия и не всеки артаджия бичи в Капана! Пловдивските артаджии са общост, която се самоизолира и самоизключва. Подвидовете артаджии не винаги са толерантни към колегите си, понякога дори са враждебно настроени един спрямо друг. Но не е ли така с всяка сфера на живота? Ние сме просто умалено, локализирано в Пловдив, тепърва навършило пълнолетие или все още непълноетено, в някои случаи и малолетено отражение на общовалидната действителност. Няма значение дали ходи на Ядро (което, струва ми се, беше повече ядро, когато все още беше дървена сцена), на Джумая, в градската, в Цар-Симеоновата, на копчетата, или в някое кафене, в което цената на чая варира между 2,50 и 3,50 лв. Артаджията си е артаджия и е най-добрата версия на себе си в Пловдив. Най-малкото, което ни даде Пловдив като ЕСК е чувството за принадлежност и гордостта, която изпитваме, че живеем тук. Както ми каза една артджийка веднъж: „Сякаш си част от нещо по-голямо и като остарееш ще можеш да отегчаваш внуците с истории как си бил в Пловдив баш в разцвета на арт-бум-а му.“. И все пак най-голяма разлика между пловдивския и например софийския артаджия трябва да е жаргонът. А, и цената на бирата.|32

изчезналият град от Катерина Георгиева

тефчо беше станал рано, както обикновено. Имаше си начертан маршрут, който строго спазваше всеки ден. Понякога дните не бяха успешни и се налагаше да импровизира. Забиваше се по нови улици и влизаше в непознати барчета. Започна бизнеса си преди години сам, когато вече не намираше алтернатива и не го взимаха в нито една институция. Той и не искаше. Тази работа предполагаше свобода, разполагане със себе си и среща с много различни хора всеки ден. Разбира се, понякога добавяше и нови локации, колкото да не му омръзне до болка този град. То не че на тези, на които бе омръзнал, бяха успeли да се измъкнат. Измъкване нямаше и тази сутрин. Стефчо го знаеше по-добре от всички останали. Сложи вода в стария чайник и си намаза една филия с лютеница. Традиционната закуска. Оправи торбата, нареди най-новите тетрадки отгоре и тръгна. Времето беше все тая, както много често и обитателите на този град. Стефчо излезна от старата кооперация, заключи и с бодра стъпка закрачи по тротоара. Eдна необичайна гледка го накара да спре и да се огледа, нещо, което той рядко правеше. Вместо познатата улица с дърветата и хранителните стоки, и усмихнатата продавачка с дълбоко деколте, срещу него се ширеше безкрайна пустота. Всички блокове бяха изчезнали, нямаша улици, както и тротоари, както и магазини, табели, коли, лампи, ресторанти, нотариуси, кантори, хенд мейд магазинчета, козметични салони, баничарници. „Найлона“ също бе

изчезнал, едно от редовните работни места на Стефчо. Не се виждаше нищо, освен една безкрайна прашна низина, по която се търкаляше някакъв забравен трънак. Дори и той, не толкова интелигентен, се замисли дали не е обект на някаква подигравка, или някаква мащабна американска продукция – възстановка на „Имало едно време на запад“. Никаква муха не се появи доста дълго време, затова той реши все пак да провери тази работа. Тръгна бавно и неуверено. Все пак не всеки ден се събуждаше при напълно изчезнал град. Поне старият пес да се мерне отнякъде, това ще означава, че все пак животът продължава. А щом песът се появи, категорично ще се довлачат и пиянките. Но нищо такова не се случи. Стефчо не чу никакво кучешко скимтене, пиянска псувня или далечно скрибуцащо дърдорене. Атмосферата бе достатъчно подходяща за заснемане и на един от онези модерни клипове, в които красиви хипстъри, облечени радикално и артистично, се клатят в ритъма на нещо нежно – агресивно, на което никой не знае точно как да танцува. Или филм на млад български режисьор, влюбен в изтърканата романтичност на този град. Каубойски съвременен арт, зад чиито хоризонти обаче не се разкриваха античните му стени. Стефчо започваше да не харесва тази особена ситуация, не сънуваше и не халюцинираше. Въпреки, че се възползваше обилно от виното от повсеместния кетъринг в последните години, никога преди това не му се

беше случвало подобно нещо. Сега за пръв път градът беше лишен от събития и важни личности. Убеди се, че не му се привижда. Не, не се ощипа, доста изтъркано му се стори. Подскочи два пъти, завъртя рязко главата си, напери се, разроши косата си и се огледа, все пак прекарваше достатъчно време в Капана, по заведения и фестове, та беше научил някоя и друга поза, фраза и оригиналност. За жалост, на него никак не му отиваха, а и пустошта все още си беше там, та се наложи все пак да се ощипе. И след традиционното ощипване нещата не се промениха. Стефчо намери един прашен ъгъл между стърчащи трънаци и седна. Поогледа се и започна да съзерцава. И наистина, гледката сега му се стори зашеметяващо красива. Ширеше се безкраен хоризонт. В далечината танцуваше мараня. Носеха се дребни частици прах във въздуха, които се вихреха в особен нескопосан ритъм. Тук там се търкаляше някоя консерва боб и произвеждаше страхотна музика от симфоничен хаос, произволно съставена от шумни изблици на радост в моментите на докосване до друга тенекиена консерва. Тази прашна и мъглива пустош някъде в далечината се сливаше с едно бледо лилаво небе, по което почти не се носеха облаци. Небето изсипваше своето лилаво върху прахта и те смесваха необичайността си в особена сплав от тишина, бъбрене и усещане за залез. Ухаеше на нищо, като изключим стърчащите трънаци, които помнеха някакъв мечтан чай от шипки, но само ако наистина активираш и двете си ноздри едновременно. Дребни камънаци бяха посипани по повърхността на прашната земя. Понякога между тях светкавично се

изнизваше малък гущер и Стефчо почти извикваше от щастие, че нещо все пак има тук. Някой присъства. Гущерът беше твърде бърз и се скриваше „кой знае къде“, което е нещо като Страната на чудесата, Вила Вилекула и Островът на съкровищата. На колекционерът на автографи не му се ставаше. Пък и гущерите едва ли дават чорапи, за консервите не беше толкова сигурен, но трънаците и камъните – категорично не. Той остана още малко така, в един приятен унес и спокойствие, след което се изправи бавно и тръгна. И празните хоризонти стават за разходка, нищо че може да е твърде дълга, нищо че може да е несвършваща. Позастърга със старите си маратонки „Булдозер“ сухата повърхност, почеса се и ритна една консерва. Звукът отекна в меката уютност на лилавото небе и повлече след себе си сладко продължение от песента на други консерви. Стефчо си помисли, че никак не беше лошо. Да, мамка му. Никак не беше зле тази неочаквана пустиня. Беше сутринта на 2020-та. В световния календар на Земята това беше денят, в който градовете се създаваха отново след саморазрушението си. Едно съвсем ново начало след изчезването. Стефчо все най-хубавата си тетрадка и се изгуби зад трънаците. Облак прах довя консерва телешко варено. — Стоп! Чудесно. Стефчо, моето момче, с една идея по-небрежно! Твърде си скован – каза режисьорът, на когото бяха платили 20 000 евро, за да заснеме филм за Пловдив. Разбира се, той беше италианец и обядваше паста. Хубава прясна паста с кайма и манатарки. |32

Â© Pink Tsonk

ТРУБАДУРЪТ И ГЕНИАЛНАТА МУ УЛИЦА Разговор на Панайот Стефанов с Белия вожд

рещам го случайно. Помага ми да паркирам в събота вечер на „Отец Паисий“. Не знае на кого дава указания. Когато изключвам двигателя, вече е продължил по пътя си. Извиквам се, за да му благодаря и го връщам с няколко крачки назад. Каня го на по бира, но отказва. Някакъв майстор щял да идва у тях, затова се разбираме за утре.

зи зима, но като видях, че не мога да се справя със смъртта, в края на лятото отново започнах да свиря и през 2013-та продължих на Главната. Чувствам се по-добре, когато общувам с публиката на улицата. Изпитвам по-голяма радост.

За тези, които сега се включват, Йордан Терзийски, по-известен като Белия вожд, е един от деветимата „другосветци“, за които разказахме във втория ни брой. Поводът сега ми се стори подходящ да довърша историята си за него оттогава, пък и да го подпитвам какво мисли за 2019-та. Белия вожд е човек-периферия, който по никакъв начин няма да участва в събитията догодина, не е някакъв авторитетен глас или експерт. Белия вожд е просто наш приятел, с който ни е хубаво да разговаряме и поради това няма нужда от допълнително представяне. Насред цялата тази сложнотия, думите му са глътка въздух и мечтателност, която се издига далеч над стерилното говорене и нищонеказването по темата. Белия вожд може и да няма категорично мнение по въпросите, които този брой повдига, но може би и не трябва да има. Това не е толкова важно, колкото му е важно да свири на китарата си и да прави разходката по Главната по-красива. И може би това е достатъчно, уверете се.

Отговарям за себе си, но ако аз нямам подходящия репертоар, който да предложа на хората и да ги ангажирам, то аз нямам място там. Това са хиляди хора и аз трябва да им предложа музика, така че да ги впечатля. Днес на Главната излизат всякакви просяци, които не трябва да са на нея. Мнението ми е, че всеки музикант, който иска да бъде изслушан, трябва да предостави репертоарен план с 10-15 пиеси, от които пред жури да изсвири поне 2-3 както трябва. Защото то иначе не е свирене, какво свирене – идват и тропат. Аз свиря музика от Моцарт, Бетовен и Бокерини, свиря Шуберт и Джулиани, свиря един вагон автори и затова не съм доволен от просяшкия вид, който се създава на улицата. И стига с тая скромност, репертоарът ми е огромен. Състои се от ренесанс, барок, класика, испанско, латиноамериканско, евъргрийни, стари градски песни и на всичко това имам мои разработки. 87 кавъра, които свиря на улицата. Аз излизам, за да изнеса концерт. Излизам с черни обувки, панталони, сако, бяла риза и папийонка. Свиря на улицата, за да предоставя удоволствие на хората, а не за да прося. Не искам да прося. Намерил съм си колая и не ми трябват помощи.

Кога започна да свириш? Свиря много отдавна, но започнах да излизам епизодично на Главната от 1999-та. Свиря не толкова за пари, колкото за кеф. Най-активният ми период беше между 2009-2011-та. Следващата година ме нямаше, защото на пети януари, срещу Йордановден, почина жена ми. Оттогава съм самотник. Тежко преживях она-

Какви качества трябва да притежава човек, за да свири навън?

С какво Главната е различна от всички останали улици? За мен тя е сцена. Контактът с децата и хората, които идват при

61 мен, за да потанцуват, да попеят или просто да се снимат, е безценен. Пред мен са играли и балерини, събирала се е публика, точно като на концерт. Преди две години с една сърдечна американка пяхме парчета на Елвис Пресли към 20 минути и за кратко задръстихме движението на Главната. Беше голямо шоу. Главната е гениална, майна. Няма я никъде другаде по света. Наскоро бях с дъщеря ми в Рим, Флоренция, Венеция и Неапол. Бил съм и на много други места и трябва да ти кажа, че Главната ни е неповторима. Перфектна е. Има някакво обаяние, което пленява.

ност да покаже на света кой е. Друг е въпросът как ще подходят нашите културтрегери, какъв фундамент ще поставят, на какво ще дадат приоритет. Всичко пада върху тях. Каквото направят, ще е тяхна шестица или тяхна тройка, но шансът е техен. В града мъждука култура, но не мога да давам оценки, защото главата ми бръмчи от музика. За мен приоритет трябва да се даде на оперната и на симфоничната музика, на джаза и на класиката, на трубадурите. Така виждам нещата и така ги казвам. Но нека да не дразня повече музикантите, които цял живот завиждат, че един гладиатор свири, а те не могат.

Коя е песента, която най-много ѝ отива?

Ха-ха, това е добро като за финал, но какво става после?

„Любовен романс“ от Гомез. На вечер понякога я свиря по три пъти, хората обичат тази мелодия. Иначе любими песни са ми „My way“, „Ave Maria”, „Последният валс“, „Love me tender”. Какво може да научи човек за пловдивчани, докато наблюдава вървенето им? Честно да ти кажа, докато пея, не гледам. Просто се кефя и раздавам това на хората. Давам им музика и същевременно крада от тях емоции. Те ме зареждат с положителна енергия, от която имам нужда, затова съм им благодарен. Каква е разликата между трубадура и уличния музикант? Голяма. Трубадурът е поет, който буди съзнанието и предизвиква. Това е същността на трубадура, затова предпочитам да не ме наричат уличен музикант, защото аз раздавам изкуство. Какво са очакванията ти за 2019-та? Прекрасно е, че Пловдив има възмож-

За после не знам. Вече съм на възраст и само се моля на бога петилетките да не минават, както беше модерно през соца, за три години. Не искам да ми е мъчно, когато дойде и моят ред. Завършвам с думите, че животът е толкова хубав, че се чудя как в този проклет свят продължават да произвеждат ракети, бомби и патрони, а не произвеждат само китари, мандолини, цигулки и арфи. Разбираш ли какво означава една арфа да стане достъпна за някой като мен? Да седна аз, на 73 години, и да почопля струните, понеже навремето това ми беше мечтата – да свиря на арфа. И още е. В Музикалното училище имаше само една-единствена и тя беше за целия Пловдив. Знаете ли колко скъпо струваше подобен инструмент, нямаше как да се вреди човек. Затова и сега си мечтая вместо танкове, да правят повече арфи. Всички да се конкурираме кой от кого може повече да пее и да свири, а не по куршуми или автомати. Но, какво да ти кажа, смешен свят. Безнадежден. Казвам ти каквото искам аз, това е моята изповед, моето желание.|32