Nula32 Magazine, December 2015 by Nula32 Magazine

СЪДЪРЖАНИЕ

ЗАЩО... ДРУГОСВЕТЦИ?.......................................................................4 ФАНТАЗИЯ ЗА САШО СЛАДУРА от Илия Димитров.........................................................................................8 АРХИТЕКТЪТ НА ХУМОРА от Елена Томова...........................................................................................18 САМОТНИКЪТ С ГОЛЕМИТЕ УШИ от Илия Димитров......................................................................................26 БАРОНЪТ НА ТОЗИ ГРАД от Васил Николов.........................................................................................32 АЗ, АВТОГРАФА от Панайот Стефанов...............................................................................38 КЪСМЕТОНОСАЧЪТ от Борислава Лозанова...............................................................................46 ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН от Панайот Стефанов...............................................................................52 КЛОУНАДАТА КАТО ОРЪЖИЕ от Виктория Готева ..................................................................................60 БЕЛИЯТ ВОЖД от Панайот Стефанов...............................................................................66

Издател „НУЛА32” ООД

Автори в броя Елена Томова Борислава Лозанова Главен редактор Виктория Готева Панайот Стефанов Васил Николов Отговорен редактор Илия Димитров

Визия Атанас Янков

Консултант Здравко Дечев

Фотография Панайот Стефанов www.nula32.bg

Реклама Костадин Бухчев

k_buhchev@nula32.bg +359 888 74 94 77

Печат „Жанет 45”

Защо... Другосветци? На Владимира, която ни гледа от небето

„Т

оя кротък и простодушен човек можеше да има само едно настроение: някаква възторжена мечтателност, някакво тихо и самодоволно блаженство, за което сякаш нямаше никакви видими причини. Тая безгрижна и безобидна душа на птичка божия, която нито жъне, нито сее, а се задоволява само с хубавото слънце и въздуха, който диша…“ Из описанието на Люцкан от разказа на Йордан Йовков „Последна радост“

Другосветците – героите на настоящия брой. Пазители на безкористния култ към красотата, която не само носят, но и умеят да съзерцават и съхраняват. Пространствено и духовно не познават граници и за това често поведението им се тълкува като неразбираемо. Свободни и самотни са. В сърцата си таят нещо дълбоко мъдро и същевременно крайно глуповато… И винаги забелязват детайлите. Вдъхновение, което ни накара да се огледаме за подобни хора и около нас. Потърсихме образи от градската среда, отдавна избягали от обитаваната реалност и посветили себе си в градежа на друга паралелна действителност. В която да се вглъбяват и където всичко е някак много по-просто, истинско и човешко. Усмихнатите им светове са светове без лицемерие и смърт. Имагинерни и утопични. С лекота избрахме няколко души, които всички сме виждали, но бегло познаваме. Създателите на уличния чар на града, неизменната част от духа му. Нямаме претенциите, че другосветците, които нашите страници приютяват, изчерпват десетките чудаци между тепетата. Напротив, сигурни сме, че изпускаме някого. Но не ни се сърдете! Пловдив има безброй светове и е същинско предизвикателство всички да бъдат открити и посетени, та после и описани. Освен по широките и добряшки усмивки, които всички до един притежават, героите ни не си приличат по нищо друго. Някои са пълната противоположност на останалите по професия, призвание, начин и време на живеене. Те не могат и не трябва да бъдат категоризирани. Това са хора, изпитващи невъзможност да бъдат част от представата за масовия човек. Има нещо в този град, който ражда през годините такива странници. Някаква традиция, която възпитава на несъгласие с фалша, на непримиримост с лошото, на присмех пред трагедията на живота.|НУЛА32 Панайот Стефанов Илия Димитров СТИЛ И КУЛТУРА

Фантазия за Сашо Сладура*

Илия Димитров

якои хора живеят много просто. Раждат се, някъде по средата се женят и рано, или късно, умират. Случват се и разни дребни неща, които просто вървят към тези три прага. Дати, години, месеци - всичко е познато, записано и залепено с кафяво лепило в онези стари албуми. Другите животи са леки, летят, надсмиват се над ежедневието и властта. Едва се докосват до земята, литват високо и после обикновено падат с трясък и след себе си оставят кратери или в повечето случаи – паметници. Тези животи са кратки. Кратки и бляскави. Като фантазия. Фантазия е и животът на този другосветец, за чийто дух няма съмнение, че не е от нашия свят – Сашо Сладура. Живот – фантазия, повик от едно друго време, когато хората са се смеели малко повече и са били някак по–добри. Живот, минал на фона на цигулка, красиви жени, бляскав тютюнев дим и аромат на изисканост. Бохемство, непознато на модерния човек. Начин на живот, адекватен единствено на хората–фантазии. Затова и днес няма бохеми, а на бившите такива не им стига времето да са бохеми. Защото живеем в свят без фантазия. Свят, в който за Сашо Сладура нямаше място.

Но кой е Сашо Сладура? Убеден съм, че няма как всеки един жител или гост на Пловдив да не е виждал неговия паметник в Стария град, до Античния театър. Знаете за безсмъртния Мильов паметник на духовитостта и нуждата от една такава скулптура. Но паметникът на Сладура не е само това. Той е паметник не само на бохемския другосветски дух, на чистотата и тържество на живота. Той е паметник на всички интелектуалци и артисти, намерили смъртта си в годините на комунистически терор и репресии след мрачните събития от септември 1944 г. Паметник на хората, чийто свят се е сблъскал в стената на друг, много по–ужасен и жесток свят. Свят, който нямаше нужда от интелигенция, от артисти, от човеци. Александър Николов е истинското име на Сладура. Роден е през 1917 година в Плевен. С Пловдив го свързва образованието му – учи в Италианското училище, а после завършва и известния френски колеж „Св. Августин”. В Консерваторията в Прага изучава музика и тя бележи голяма част от живота му. След завръщането си в България Сладура носи със

себе си не само цигуларското майсторство, но и новия музикален повей на Запада – джаза. През деня свири в царския симфоничен оркестър, но щом падне мрак Сашо Сладура бързо става част от атмосферата на ресторанти и барове, в които звучи модерна музика. В романа „Преди да се умре. Фантазия за Сашо Сладура” (1995 г.; изд. „Литературен форум”) авторът Димитър Коруджиев описва Сладура така:

„ТОЙ беше рус и свободен. Ако допре ръката му, ще изчезнат скромните ѝ грижи… Каже ли му, че се плаши от войната, светът ще се успокои. Къде е живял, та не знае какво вършат хората? Възможно ли е нищо да не го тревожи? … Този свят е много дребнав навярно, за да го интересува… Очите му бяха светлосини, как можеха да са други? Той идваше от бездънното, от безначалните стъпала…”

СТИЛ И КУЛТУРА

Първото предизвикателство пред Сладура идва с мрачните години след държавния преврат от септември 1944 г. Царският симфоничен оркестър е разпуснат, а много интелектуалци – учени, музиканти, поети, журналисти и художници са преследвани и съдени от престъпния „Народен съд”. Сашо Сладура не е демонстрирал особена съпричастност или близост с Царството, което го е спасило, но за кратко. Макар и това да не е гарант, че невинен човек няма да бъде съден през тези години.

и си хвърля цигулката в езерото, мога да се превърна в просяк или каквото кажеш… Ако не сме за никъде от време на време, ще станем големи идиоти.”

След разпада на симфоничния оркестър Сладура става част от „Джаз Овчаров”, където свири на цигулка, а аплаузите събира известната певица Леа Иванова. Заедно пълнят много от известните софийски ресторанти, а отношението на публиката към музиката им описва Димитър Коруджиев в романа си: „Нямаше друг музикант в локалите на София, чиято музика да не е заглушавана от смехове и говор.”

Бил скастрян от приятелите си. „Шшт, по-тихо!”, „Не тук”, „Опасно е да говориш така”, „Някой може да те чуе”, „Какви ги приказваш!”. Но свободният бохемски дух подминавал и тези предупреждения с усмивка. Истинската свобода се измерва може би само тогава, когато дори организмът ти не може да си представи да бъде иначе. Известен е и разговор между Тодор Живков и Сашо Сладура, когато след едно от многобройните му участия, Живков попитал Сладура: „Айде, бе Сашо, кога ще си ходите?”, а той отговорил така: „Ние след малко, ами вас откога ви чакаме да си ходите…”

Из тези места Сладура става известен не само с майсторлъка си в музиката, но и с вицовете, които разказва. Те били умни, точни и често засягали силните на деня. Сладура се надсмивал над комунистическвите елити. Не вярвал, че те имат власт в неговия толкова свободен живот. Пърхал над ежедневието и улавял живота във всичките му светлини. „Аз съм виртуоз, нали? Ако замахна сега

След преврата от септември 1944 г. Сладура често питал: „Колко е населението на България?” Когато му отговорели, че то е осем милиона, Сладура се усмихвал доволно и отвръщал: „Двадесет и четири милиона. Осем се радваха на германците, осем оплакаха царя, осем посрещнаха руснаците…”

Точно в тези години започва да се променя и отношението на държавниците спрямо интелектуалците, музикантите, останалите живи поети, писатели

СТИЛ И КУЛТУРА

и журналисти. В лицето на джаза Българската комунистическа партия вижда западно влияние, разруха, упадък. В шегите на Сладура комунистите долавят не само дълбока ирония, но вътре в себе си със сигурност са знаели, че там има и истина. Затова и Сладура влиза в едни от онези списъци. Списъци с хора, които трябва да ги няма. Ненужни. Врагове. Диктатурите винаги имат нужда от категорията враг, за да съществуват. Не някакви идеологии крепят тоталитарните режими, а единствено наличието на враг – някого, срещу когото да се впрегне държавната машина и да му се припише вина. При липса на враг той трябва да бъде някак си създаден. За свободния си дух Сладура също става част от тези списъци. Арестуван е през 1961 г. Повод за задържането му става поредната негова шега, когато случаен минувач го пита къде се намира изгорелия цирк. Сладура се усмихва и казва, сочещ с пръст към Партийния дом: „Ето там е горящият цирк, а вътре е и главният циркаджия.”

почти целият български културен, военен, интелектулен и духовен елит. Само 10 дни, след като е прибран в лагера, Сладура умира. В смъртния акт пише: причина за смъртта – ангина. Ангината на свободния дух. Една много рядка болест, която се заражда в сърцето, метастазира и достига до костния мозък. Болест, която те кара да летиш и да гледаш страхливите дребни души от високо. Ангината, която е най-голям враг на една комунистическа власт. Няма нищо по-смъртоносно от Ангината на свободния дух. Тя се смее пред смъртта, разказва ѝ вицове и я обезсмисля. Пред безстрашието на духа властта изглежда глупава, нелепа и много жалка. Точно така са се чувствали и комунистите от шегите на Сладура. Разколебани, уплашени и с много завист. Уплашени от величествената свобода на този човек, завиждащи му за смелостта, която те никога не са имали. Ангина на свободния дух, която вгражда в паметници.|НУЛА32

Сашо Сладура попада в Ловешкия трудов лагер. От там нататък съдбата е ясна. Нечовешки труд, никаква храна, отвратителни условия на живот, мръсотия, болести, подигравки и тормоз. Целта е една – „врагът” да почине от „естествена смърт”. От „естествена смърт” си отива СТИЛ И КУЛТУРА

*- по едноименния роман на Димитър Коруджиев

„Мирчо Спасов се приближава до Сашо Сладура, изглежда го свирепо и му кресва в лицето със зловонния си дъх:- Ти, русия, сладура, я излез напред – и започва: – ти бе, твойта мама, ти ли си разказвал вицове за другаря Червенков? – след което, недочакал отговор, му вкарва един ритник в слабините. Сашо се превива на две. Мирчо Спасов го удря с юмрук през лицето… Мирчо Спасов, Газдов и Пора се изреждат да го ритат в бъбреците и слабините. Сладура плюе кръв, Цяла сутрин Шахо Циганина, Димо Пора и Благо Магарето издевателстват над Сашо Сладура, а в обедната почивка Шахо Циганина го изнасилва с бирена бутилка. Тримата му се изреждат, отново го пребиват и уринират отгоре му… В края на работния ден Сладура е полумъртъв от побоищата, мъченията, тежката работа. Газдов заповядва на Шахо и на Пора да го хвърлят при клозета, където обикновено хвърлят смъртниците, след което отива да си допие. На следващия ден Пора и Шахо по нареждане на Газдов и пред очите му, ще замъкнат полуживия Сладур в свинарниците и ще го хвърлят на освирепелите от глад прасета”.

Из блога на Иво Райнов

Архитектът на хумора Елена Томова

итичните герои не остаряват, някои градове – също. Пътуването към тях е мистагогия – въведение в тайнството, Пловдив е такъв град: митичен, мистичен, жив, реален и пленителен. В живописта има термин пентименто (от итал., „покаяние“) – художникът се покаял и замазал платното. Има думи и градове пентименто, изчезнали са, времето ги е победило. Пловдив пребъдва чужд на прокрустовото ложе на клишетата и суетата, далеч от подвижните пясъци

на времето, извисен над мимолетното и преходното. Вярвам, че летописът на нашия град се твори от личности с ренесансов дух, които и да живеят в мракобесни времена, носят светлика на надеждата. Това са провидци, смеещи се на себе си, на всичко и на всички! Смехът е истинска стихия, петият елемент, така мисля. Аристотел, говорейки за четирите стихии, казва, че има и пета, пета същност, квинтесенция на латински, и

СТИЛ И КУЛТУРА

този пети елемент, невидим по природа, обединява останалите четири. Хилядолетия алхимици и учени го търсят, а може би това е смехът – съзидателен и съкрушителен, приземяващ и възвисяващ. Неговите носители заживяват и във фолклора, шегите им се превръщат в анекдоти и вицове, в подривна стихия, която е хуманистична и освобождаваща. Такъв е архитект Чинков, човек, митологизиран и фолклоризиран. Обезсмъртен. Хермес, наречен Триждивелик, изрича заклинателните херметични думи: „Това, което е долу, е това, което е долу, всичко е във всичко“, на него е кръстена херменевтиката,

ерминиите на зографите, името му е пресъществено и при свети апостол Ерм, един от 70-те преки ученици на Христос и епископ на Филипопол. Смехът носи едновременно концепта и за ниското и за високо, представата за езоповското и раблезианското начало, затова като стихия понякога се персонифицира в избраници на духа като арх. Чинков – Царя на вицовете.

Роден на 10.02.1899 г. високо горе, в пазвите на Централните Родопи – с. Карлуково, Ахъчелебийско (сега с. Славейно, Смоляснко), в семейство на абаджия с дюкян в Гюмюрджина – Никола Чинков и на природно интелигентната

Майката и бащата на арх. Чинков Фамилната къща в с. Славейно

Шина, Боян Чинков получава основното си образование в родното село. Гимазия завършва в Гюмюрджина, а през 1921 г. заминава за Грац, Австрия, където следва архитектура. Година покъсно се прехвърля във Висшето техническо училище в Берлин, водещо по това време в Европа. След завършване на образованието си се установява в Пловдив. Изкарва задължителния едногодишен стаж в Окръжното инженерство и от 1926г. получава удостоверение от Министерството на строежите и архитектурата с право за извършване на частна практика. В един хубав божи ден през късната есен на 1926 г. открива собствено ателие на главната улица на на гр. Пловдив,

пред входа на което е вдигната голяма ламаринена табела, обкантена с дървена рамка. На нея се виждали изписаните с блажна боя едри букви: „Архитект Боян Чинков от с. Карлуково, Пашмаклийско се установи на частна практика в гр.Пловдив, ул. „Княз Александър” 19, срещу кино „Екселсиор”. Установява се, но не за миг, а за една безкрайност. Приспособява се не единствено към сърцати пловдивчани, а към цял един народ. Но се отличава от инкубатора на злина. От съвършената школа за създаване на черни души, която се опитва да му отнеме индивидуалността и му

Собствената къща на арх. Боян Чинков, ул. „Ст. Доспевски” 8, гр. Пловдив (1943г.)

нарежда да участва в театъра на абсурда, след финала на който бурно да ръкопляска на самопровъзгласилия се за полубог. На този комунистически натиск арх. Чинков отреагира не остро, а по-скоро мъдро. Найсъщественото чувство – за хумор не само не го напуска, а сякаш става негов главен отдушник за болката и мъката. Този пловдивчанин е един от малкото, ако не единственият българин, лежал в затвора за разказване на „злостни” вицове. Добре е да се уточни, че става въпрос за политически вицове, и то разпространявани през 50-те и 60-те години на XX в., по време на комунистическото управление, когато това строго се е наказвало, или с други думи това е периодът, в който политическите вицове разцъфват като народен жанр.

има различни версии, найфрапантанта от които е, че лично тогавашния френски президент ген. Де Гол се застъпва за него. Де Гол се обърнал към представители на френските медии, които твърдели, че в страната няма демокрация, като казал, че във Франция на тях им е позволено да го критикуват открито, дори да публикуват карикатури, в които той е изобразен като магаре. Попитал ги какво още искат и дал за пример България, където за един политически виц хвърлят човек в затвора. Други твърдят, че при среща на западноевропейски ръководители в Англия, посветена на правата на човека, френският президент поставя въпроса за осъдения в България за разпространяване на политически вицове архитект.

Арестуван е по нареждане на заместник министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов и е осъден на 5 години лишаване от свобода с конфискуване на част от имуществото му. Ответната рекация, забележете, била спокойна и вместо разкаяние просто измърморва: „Благодаря ви, че ме изпращате на единственото място, където няма опашки”.

Според някои ген. Де Гол поставил въпроса за осъдения на политически вицове български архитект при лична среща с Тодор Живков. На нея той заявил: „Господин Живков, ние с Вас имаме общи колекционерски интереси. Аз колекционирам вицове, а Вие колекционирате разказвачи на вицове“. Тодор Живков отговорил, че не знае за такива случаи, но като се върне в България, ще провери. Впоследствие били взети мерки.

За нерадост на политическите членове Боян Чинков лежи само 11 месеца. Относно предсрочното му освобождаване от затвора

Дни след освобождаването на станалия световноизвестен затворник пловдивчанка го среща на Главната и го пита накъде е

тръгнал. „Бързам към ортопедията – отговорил бързо архитектът, за да ми гипсират езика. Щото виждаш ли какво ми се случи заради него...“ Последните мигове от живота си Боян Чинков избира да посвети на любимите Хайдушки поляни. В собствената си вила, там, където неговият баща е притежавал ливади, пасища и гори, прекарва около една седмица. През 1979 г. синът на Родопа се сбогува с родния край и с любимата планина и само десетина дни след като се връща в Пловдив, затваря очи. На гроба му е записано: „Тук

почива царят на вицовете“. Вицовата вълна залива и до днес делниците ни. Има оформени майстори разказвачи, които обаче са незаличими както от историята на Филипопол, така и от тази на света. В творчеството на очилатия пловдивски архитект термини като пентименто липсват. Има само едно спотаено достойнство, което воюва срещу неинтелигентността у малкия човек. Едно великодушие, разнасящо се и до днес по калдъръмените улици на първия християнски епископски център в Европа – Пловдив.

|НУЛА32

На Понеделник пазара в Пловдив, в близост до днешния тунел, имало мекичарница. Една сутрин арх. Чинков отишъл при мекичаря и го попитал каква е цената на една мекица и горедолу колко пари изкарва на ден. След това му дал назованата сума, като прибавил няколко лева отгоре, но с условие да раздава мекиците на купувачите без пари. И така скоро пред мекичарницата се събрала голяма тълпа от хора, които се борели да се докопат до безплатните закуски. Същевременно органите на реда не спели и скоро там се озовал един милиционер. Той разбутал тълпата и като стигнал до мекичаря, го попитал защо дава без пари. А той отговорил, че един човек му платил и му казал да не иска плащане от клиентите. Същевременно посочил и човека, който стоял в другия край на улицата и наблюдавал какво се случва. Милиционерът се отправил към самотника, представил му се и го запитал защо е платил на мекичаря да раздава мекиците без пари и да създава смут сред населението. Архитект Чинков го погледнал и казал: „Ех момче, младо си още, животът е пред тебе. А аз съм човек на възраст, днеска ме има, утре ме няма. Сигурно няма да доживея до комунизма, та исках да видя как ще е при него, когато всичко ще бъде безплатно”.

СТИЛ И КУЛТУРА

Камбанария на църквата

„Св. Богородица” (Рибната), Асеновград (1943г.)

Самотникът с големите уши Илия Димитров

инаги стои пред стълбите на Каменица, небрежно кръстосал крака, леко попрегърбен. Носи един и същ каскет, откакто го помня, и само големите му уши не дават на шапката да падне. Дясната си ръка е пъхнал в джоба, държи или пази нещо, а може и просто да му е студено, никой не знае. Лявата е допрял до ухото, сякаш се опитва да подслуша някой интересен разговор от хората из Главната или пък да отстрани точно този шум и да чуе нещо, което ние не можем. Подминаваме го всеки ден, понякога се спираме, говорим му

разни работи в ухото, споделяме я някоя мечта, я някоя мъка. А той все така – тъжно ухилен, сбърчил чело и съсредоточен в слушането. Колко много е чул, а нищо не ще да каже! Все чака да чуе онова, което ще го вдигне оттам. Пере го дъжд, трупа го сняг и гълъбите го кацат. Добре си му е, не се оплаква. Лете, зиме – старото сако, смачкания каскет и навитите панталони. Мильо. Другосветец. Такъв какъвто го познавам аз – паметникът в подножието на стълбите.

СТИЛ И КУЛТУРА

Всъщност Мильо не е бил точно такъв. Но едно е най–сигурно и важно. Носел е дух. Огромен, пловдивски, неподправен дух. Духът на чешитите, които само атмосферата в Пловдив може да отгледа. Онези, дружелюбните, кротките, никому навредилите. Хора, които смяташ за неизбежност в ежедневието, но когато изчезнат, оставят след себе си яма. И тези хора заслужават паметници. Целта на паметника е да пази памет. Не винаги героична и патетична. Паметта може да бъде и като Мильовата – леко чалната, добродушна и чаровна. За Мильо съществуват предимно слухове. Не можем да докажем, че всичко, което са говорели хората, е вярно. Никой не може. Но можем да съхраним легендите тук, вие си изберете на коя да вярвате. Мильо е бил нисък, прегърбен, с огромни уши и много усмихнат. На малкото ни останали негови снимки се вижда вечно набръчканото му чело, което е изваяно и в паметника му. Като малък Мильо се разболява от менингит и нещо започва да му хлопа дъската. Хората го забелязват лесно, винаги обикаля Главната, Градската градина и пространствата около нея. Наричан е как ли не – луд, смахнат, хахо. Както всеки чалнат и Мильо се е връзвал лесно на хорския акъл. Пловдивчани, разбрали това, започнали да го юркат да прави какво ли не. Не всички били

добронамерени към него. Мильо е бил толкова беззащитен, че често е търпял откровени гаври. Хвърляли са го в езерото, биели са го. Това, обаче, не му пречи да е добряк. Един слух остава в историята и вече близо 50 години предава истории. Легендата за голямото му мъжко достойнство. Слуховете за нереалните размери на достойнството на Мильо буквално подлудявали много самотни пловдивски жени. Не му липсвало женско внимание и неведнъж получавал дискретни покани от пловдивчанки. Други пък просто искали да се уверят в този слух. Водели някъде Мильо и му разказвали разни мръсни истории с цел да го възбудят, за да могат да потвърдят или отрекат легендата. Десетки са пикантните истории, в които чешитът е замесен именно със своя полов атрибут. Не е тайна за никого и увлечението на Мильо по предимно жените, прехвърлили 40-те. Една от най-известните легенди за сексуалната мощ на другосветеца разказва как млад мъж от глупост и любопитство завел приятелката си под прозореца на Мильо да гледат как се преоблича. След като видели каквото трябва, момичето било толкова впечатлено от достойнството на Мильо, че явно е направила някои сравнения и в крайна сметка развалила годежа. Друга много известна история за нереалните размери на малкия

Мильо е легендата за случка в пловдивска сладкарница, където Мильо обичал просто да безделничи. Влезли две хубави жени и си поръчали нещо, видели смахнатия и, запознати със слуховете, му предложили ако си свали панталоните, да го почерпят с торта. Чешитът лесно им се вързал на акъла и малко по-късно излязъл от сладкарницата с голямо парче торта и чаша сок. Макар да бил беден, Мильо никога не попадал в пълна нищета. Добрякът бил обект на радост и усмивки от пловдивчани. Когато носел къси панталони, жените толкова му се радвали, наблюдавайки мъжествеността му, че често се случвало да му дават храна, напитки и всякакви други неща. Мильо неведнъж е бил рисуван от тукашните художници. Мильо намира смъртта си някъде преди 30-тина години. Знае се, че е издъхнал вследствие на грип, усложнил се в пневмония. Намерен бил след няколко дни в апартамента си – сам, студен и безжизнен. След смъртта му се разкрива тайната на прословутата му надареност – всъщност е херния. Толкова за този Мильо. Той остава в спомените на тези, които са го познавали. Всички останали, когато чуем това име, се сещаме за паметника пред стълбите на Каменица. Този паметник е издигнат по инициатива на

д-р Георги Лазаров, който е бил съученик на друг именит другосветец – музиканта Сашо Сладура, който също има свой паметник до Античния театър. Скулпторът Данко Данев извайва Мильовата статуя. И веднага започват споровете. Нужен ли е паметник на един хахо, на някакъв смахнат човек? Има толкова много национални герои, които могат да се увековечат и за които няма пари, но за един луд веднага се намират. Не искаме да се ангажираме с позиция по този спор, но едно е сигурно за паметника на Мильо – той се превърна в символ на пловдивските другосветци, на хората, които хич не познават нашия начин на живот, вглъбени са в своя собствен, но това не им пречи да се усмихват и така да допълват атмосферата на безвремие. Колкото до Мильо – той е винаги там, знаете къде. Макар и да ги няма вече любопитните жени, на Мильо като че ли не му дреме особено. Съзерцава света, оглежда се, внимателно слуша хорските истории, участва в снимките на хиляди непознати. Усмихнат, вглъбен в себе си и безкрайно самотен. Толкова самотен, колкото е само онази странност и духовитост, която не познава нашия свят, не иска да живее в него, а и ние не искаме да познаваме нейния. Изолирана и налудна сама по себе си. Невинна и истинска.|НУЛА32

СТИЛ И КУЛТУРА

27 31

Баронът на този град Васил Николов

авремето имало един барон. Името му било Мюнхаузен и изглеждало така, сякаш приключенията сами го намирали. Винаги изпадал в заплетени ситуации, които биха коствали живота на всеки обикновен човек. Когато това се случело и опасността били или османци, или гигантски мечки, той комбинирал своята свръхсила с четирицифрен интелект и се измъквал невредим. После събирал жадни за истории слушатели и им разказвал, докато не останат без думи. Тези, които са имали възможността да ги чуят от първо лице, били истински щастливци. След като свършвал да говори, барон Мюнхаузен се изправял от пейката в ЦарСимеоновата градина и тръгвал с пружинираща походка по Главната, а оттам по „Мария Луиза“ и се прибирал вкъщи. Да, бил е пловдичанин. Слушайте, слушайте! Бай Иван Карачомака е емблематична градска личност. Въпросът за него би бил споходен с недоумение и въпросително повдигане на раменете, ако бъде зададен към дете или юноша. Но чуят ли ушите на събралите се на припек възрастни картоиграчи и шахматисти, че някой пита за доскорошният им приятел,

сериозните физиономии се изкривяват в неподправени усмивки. Заради спомените, които това име им е оставило. До един положителни. Бай Иван, както е почти задължително за всеки, носител на титлата „бай”, разбирал от всичко. Днешното твърдение, че човек трябва тясно да се специализира в една област, да си знае неговото и толкова, в тази ситуация звучи смехотворно. Карачомака бил вещ във всяка област на знанието. Веднъж внучката му трябвало да реши задача по химия. Несполучила и се обърнала към дядо си за помощ. На другия ден отишла в училище и показала решеното уравнение, сигурна във верността на отговора. Но уви – имало разминаване. Учителката настоявала, че нейното решение е коректно и уверила всички останали деца в това. Истината била, че в онзи момент в стаята имало само една тетрадка с правилно решение и тя била на Карачомаковата внучка. Станало ясно по-късно, че преподавателката е допуснала грешка. Роден през 1916 г., в сравнително заможно семейство. Учил в Художествената гимназия,

заедно с известни актьори и актриси в тогава прохождащото българско кино. Оттогава е и една негова картина. На нея се вижда голяма бяла къща на два етажа, препасана от дълга дървена ограда. Оградата, вдъхновила бай Иван да я нанесе на платното обаче била проядена от дървояди и осеяна с хиляди пролуки. Освен детайлно и правилно пресъздаване на рисуваното, Карачомака добавил и дупки с игла по платното, за още по-голяма достоверност. Вгледах се, видях ги. Има и слух, че е учил във Военноморското училище във Варна, че дори е бил механик на кораб. И на подводница се е подвизавал, но за кратко. Изгонили го, защото обичал да спи на отворен прозорец. Пловдивският барон Мюнхаузен бил и пословично силен. По подобие на своя немски адаш нищо не му давала отпор. В квартала му, около църквата „Света Петка” се появил културист. Физически здрав индивид, посветил прилично голяма част от живота си върху оформяне на тялото си. Сякаш за да увери себе си, че е тренирал достатъчно, търсел противник за канадска борба. Побеждавал тук и там и хранел егото си. Отправил и предложение за съревнование към Карачомака, което бай Иван приел. Очакванията за облети в пот зачервени мъжки лица и треперещи от напрежение ръце

не се оправдали. Културистката ръка била опряна в масата секунди след началото. Същото станало и когато се опитал с две. Далеч по-трудна била борбата, когато настъпила промяна в политическата обстановка и за известно време у нас било неприемливо и нежелателно да си толкова жизнерадостен, весел и духовит. Приватизацията на частната собственост го разделила с къщата му, в замяна получил апартамент на първия етаж за него и семейството му. До края на живота си той е обиден на комунистите за това им действие. Вместо да тъне в сивотата на предлагания му живот, като преповтаря цикъла работадом, Карачомака не започва във фабриката. Прехраната си изкарва чрез риболов. Когато е ходил за риба, нивото на водата е спадало с до 40 см. Според него, дори му се е налагало да връща част от уловеното, за да запази баланса в природата. Шегата настрана, но наистина е имал умението да намира всякаква риба и това е било известно на пловдивчани. Имал е въдици и за левия, и за десния бряг на Марица. Хората се допитвали все до него, когато се чудели къде да хвърлят или пък просто му поръчвали и вечерта всеки получавал това, което си е пожелал. Като в ресторант, ама без блудкавите гарнитури и

СТИЛ И КУЛТУРА

съмнителна термична обработка. Прясна риба, хваната незнайно как. И всичко това, когато магазините са предлагали един, в краен случай - два вида. А кой мислите, е уловил жабите, които Невена Коканова е яла, докато е била в Пловдив за снимките на „Тютюн” ? Жена му, Милка Карачомакова, също не работи – шие дрехи на тези, които пожелаят. Нелегално, разбира се. Някак си е невъобразимо поведението му, дръзко. На фона на цялата сивота и репресия, предизвикана от една изкривена представа за равенство, граничеща дори с лудост, Карачомака се движи с цялата си седемцветна гама и оцветява всичко, до което се докосне. Петвековното турско робство не нанася толкова силен удар по православната църква, колкото петдесетгодишното партийно управление. В онези времена на безверие на първия етаж в един блок всяка неделя се пали кандило и се казват молитви по време на празниците. Никой не мисли за миризмата и дискомфорта, който създава миризмата на тамян. Традициите се спазват и продължават. На Нова година вкъщи всички се изправят около масата, пее се „Шуми Марица”. Бързо ви изстрелвам факта, че бай Иван е имал възможност да напусне държавата. Да намери своята Галфонщрасе, да обиколи

света , пооцветявайки и него. Но не го е направил. Любовта му към родината е била по-голяма от омразата към системата. Комунизмът не е личност. Той е въплъщение на хаос и безумие, изкуствено настройване на човек срещу човек. От самата си зора хората търсят начин да се самонараняват, без някакъв особен смисъл. Дълбоко вплетено в двойната ни спирала. Ето защо хора като Карачомака са крайно необходими. Противоположност на заобикалящото, модел за поведение, вяра. Много дух е имало около бай Иван. Откъде е черпел вдъхновение да осмива себе си и да гледа на живота малко отстрани, без никакво напрежение, не знам. Знам само, че градът е имал свой жив герой, събрал така характерните за него черти - веселие и безгрижие. Чувство, което може да поемеш от една съвсем обикновена вечерна разходка. И докато го правиш, все ще ти се струва, че от ъгъла ще изскочи я той, я някой като него. И ще започне да разказва. Произхождал е от богат род и макар да не е живял охолно, в края на краищата пак има най-ценното. Онази широка усмивка, разкриваща два реда протезни зъби и пресипнал, леко висок глас, казващ: „Карачомака ли бе? Ей, голям образ беше…”

|НУЛА32

Аз, Автографа Панайот Стефанов

„П

реди години някой ми измисли тоя прякор. Не знам, кой беше, ама трябва да го почерпя, правилно го е измислил. Иначе малко са хората, които не ме познават, но те не са от Пловдив. Рожденото ми име е Стефан Любомиров Иванов. Роден съм на 29 октомври, тоест скоро, през 53–та в Пловдив, около Димитровден се пада, но заради мама не се казвам Митко.Не е било етично да бъде друго освен Стефан. Кореняк пловдивчанин съм, около гарата живея и там завърших училището до нас, като за малко минах и през „Васил Коларов“. Продължих да уча в София, но там беше тежко. Имаше математика, физика, а съм зле с тях. А и една партийна секретарка не ми позволи да уча задочно и се махнах. В София, скъпо е там, разходи за квартира, мартира. Преместих се в Пловдивския университет

и записах ново висше – детска педагогика в ПУ, само с това ме приеха. Със зор го завърших и с около 6 прекъсвания.За близо 10 години, имах едни проблеми тогава. Ама не си помня точния успех, някъде в нас ми е книжката, трябва да я намеря и ще ви кажа. Работил съм в Народната библиотека 2-3 години. На четвъртия етаж – тежък труд – носих много книги. Малко бяха мъжете тогава и сега са малко, не е за жена тая работа. После в една пречиствателна станция, ама не е там, както в БДЖ-то. Не е фатално ако сбъркаш. Не може да стане катастрофа или да има жертви. Взимал съм нощни смени основно, без голям риск. При дъжд и сняг беше тежко, също и при колене на животни. Ама не е както БДЖ-то, не е фатално, ако сбъркаш. Или ако си пиян, или уморен и заспиш. Няма

СТИЛ И КУЛТУРА

как да объркаш коловоза и да има жертви. В пречиствателната станция няма такова нещо. Но пак беше тежко. Добре де, между нас да си остане, заспивал съм, признавам си. Ама не е както при БДЖ-то. Там е много, много, много рисковано. Веднъж се бях унесъл на работа и стана трудова злополука. По моя грешка стана гафа, аз съм виновен. Влезе ми ръката в един мотокар и оттогава се водя в болнични доста дълго време. От шести април 1989–та съм трета група инвалид. И е трудно с парите. Първият си автограф получих в един студен януари през 1979–та в сегашния Дом на културата. Не го направих нарочно, стана случайно, без да съм го планирал. Един мой познат ме вкара там. Йордан Пелов му е името, шахматист, жена му почина, а дъщеря му живее в чужбина и е висока. Та от Никола Гюзелев ми е първият. Беше дошъл, за да слуша Борис Годжунов. Подписа ми се върху една оперна програма. Години по-късно му взех отново и на картичка, и на тетрадка. Преди да почине, естествено. Оттогава цялата работа с автографите не ми е дала мира и винаги съм с тетрадката. По–добре е от картичките, защото картичките свършват, а тетрадката – не. Хубаво е и фотоапарат да имам или телефон, за да снимам, ама нямам нищо. Но ще си взема някой ден, като събера пари.

Не мога да спра. Не е желателно. Поне докато не получа отговор от Гинес. Заради това го правя главно. Цел ми е в живота от вече 25 години, че преди 10 ноември 1989 допирът със Запада беше невъзможен. Надявам се до 2-3 години да ме одобрят. Обаче поради голямо прекъсване между гимназията и университета не мога да работя добре с интернет и компютър, а чрез тях е много силна връзката, мощна е. Ама и без нея ще ме признаят. До 2-3 години. Дай Боже по–скоро, около моя имен ден някъде. Не може да продължава безкрайно. Чакам ги да ми се обадят. Най–много искам от американски действащ президент. Защото охраната му е много стабилна и тежка. Нашите например, от НСО ме познават, ама чуждите, дето идват веднъж тука, не ме знаят и е сложно. Не знам защо от американците всички започнаха да използват негри за охрани, това не го пиши. Не, че имам проблеми с тях. Просто те не ме познават. Личен свидетел съм как претърсиха тетрадката ми за оръжие. Както и да е. Колкото по– труден за взимане е автографът, толкова по–ценен е. Буш и Клинтън, например, също имат, ама гардовете им не са като на действащия Обама. Благодарение на Чомаков имам от единствения славянин Папа, когато вече беше недобре със здравето, а не с мозъка. И той имаше много, много тежка охрана, но, пак

СТИЛ И КУЛТУРА

Колкото по– труден за взимане е автографът, толкова по– ценен е!

казвам, не е като на Обама. Тежък президент е той и Путин е тежък също. С всяка чужда охрана е трудно, ама с на тия двамата е най. Може да се каже, че от тях искам най–много. Колкото по– труден е, толкова по–ценен е. В тоя ред на мисли най-таченият от мен подпис взех на 24 май 1993. Татко още беше жив. Идва първият чужд монарх след промените, по времето на Желев. Хуан Карлос се казваше и аз бях свръхнапрегнат. Не бях нито пиян, нито дрогиран, но от напрежение съм полудял и сигурно съм изглеждал така. Голяма тръпка, повишена емоция, която и сега имам. Няма как да не се вълнувам винаги в такава ситуация. Мозъкът ми в оня момент беше спрял да работи и един тъпак тогава ми даде смъртоносен съвет. Изненадай охраната на краля, ми вика, той така няма да откаже. И аз скочих рязко, без да знам, че това ще бъде разчетено като знак за атентат. Още повече като не ме познават, дори и НСО-то по онова време не ме знаеше. След случката ми казаха право лицето, че са били на косъм да ме очистят. Помислили ме за терорист. И оттогава действам бавно и спокойно, да не прилича на атентат. Номер едно в класацията ми е тоя автограф, че почти умрях тогава. Все пак не помня дали го взех, не мога да ви кажа. Всичко стана много бързо и въобще не бях на себе си. Ама десет години по-късно тоя пак дойде при

Чомаков и тогава му взех отново. Помнеше ме с инцидента. Не съм сигурен дали през 1993 му взех. Не знам, стана за секунди и не помня. Има конкуренция, да, имам познати, които също се занимават с това, даже им имам мобифона. Христо, Тодор и Веско, от София са, като за последния се съмнявам, че нещо е ненормален. Съмнявам се, че е педераст. Но аз нямам нищо против де. Имам им мобифоните и не, по-скоро не са ми конкуренти. Сега се сещам, че веднъж ми помогнаха в Кемпински Зографски за Сталоун като беше тука. Те не се борят за Гинес, имам им мобифона, единият живее в Лозенец. Приятни са като хора, помагат ми. И аз съм им помагал, като са идвали тука. Мисля, че аз съм по от отдавна в занаята, но те са, как да кажа, по-качествени, щото в София идват повече и всякакви. Да, вярно е. От някой по много пъти съм взимал, повтарят се. Факт. Ама докато нямам отговор от ония от Гинес, решавам аз. Може и да има проблем, ама докато няма отговор – решавам аз. Ако ми кажат, че се брои само по веднъж, ще им кажа как стоят нещата. Но така ще бъде докато нямам отговор, аз решавам. Някои пък и за друго се хващат, и са прави в интерес на истината, но никой не дава пари, за да стане по-добре. Викат, какъв е тоя халваджийски тефтер. Ами такъв

СТИЛ И КУЛТУРА

е, нямам пари за по-готин или пък да ходя по-често до София. След Гинес всичко ще се подобри. Бе от много хора имам, не ги помня всичките да ви ги кажа. По мои лични сметки имам към 500 000 в над 500 тетрадки. От Стинг имам в София, когато беше жив*, в един асансьор му взех. От Цеца Величкович на Аркан също имам, беше в Пазарджик един път, преди това в Радисън спа. От много съветски баскетболисти, дето сега играят в НБА. Робърт Плант – София и Каварна, ако Иван Цанков беше жив, щеше и тук да го докара. Ама почина през 2001 г. в катастрофа, беше голям човек. Водеше кой ли не тук и много ми помагаше, длъжник сам му. Крис Норман го доведе тука преди десети, дето оня ден беше пак тука. На стадиона доведе и Албано и Ромина Пауар, Тодоракис и още кой ли не. Не трябваше да се разкарвам до София. Беше ми приятел и повтарям - много ми е помагал. Лепа Брена на Ботев стадион пак той я доведе, а после и на Летния театър. Тодор Кертиков също вършеше хубава работа, помощник на Цанков беше. Заради него взех от Весна Змиянац – на Ботев стадиона преди поне 20 години. Ама и той наскоро почина, преди година горе-долу. Лека им пръст и на двамата. За какво говорех, а да. И от Бубка също имам, и от целия национален отбор на ГДР. От всички четвърти в света

през 1994 – на летището. От Кройф и Бекенбауер на няколко пъти, ама последният все не идва в Пловдив, въпреки, че го канеха. Металика, когато дойдоха тука, закъсняха, ама пак ми се подписаха де. Не помня от кой друг, трябва да ме питате. Така не мога да изброявам. Питайте ме!

Когато има мачове, футболни отбори дават към двайсетина подписа. И фолк певиците и те много дават. Ама тях много ги чакам, защото те са свикнали да идват към 1:30-2:00 през нощта. Имам доста движение в малките часове и като цяло, когато съм на дискотеката, не мога да спя. Не ми е подходящо за сън. И за семейство също. Все още съм ерген, но дай Боже, до 2-3 години – семеен. Баща ми, Бог да го прости, също е закъснял навремето. А и сега с финансите е малко трудно, разбирате ме, нали? Аз лично съм давал автограф само 2-3 пъти през живота си. Само на приятели преди избори, ама не съм сигурен на кои точно. Внимавам на кого давам, щото има лоши хора и знаеш ли ги какво им е в главата. На вас ще дам, обаче стига да не го показвате на никого. Извинявайте, че вече почеркът ми е лош, а и фотоапарат нямам. Не е лесно. След Гинес ще си взема.“|НУЛА32 *- Стинг е жив.

Късметоносачът Борислава Лозановa

ърви с типичната си лежерна походка. Усмихва се широко изпод черната шапка, която допълва пригладената бяла риза, скрита под дългото палто. Обувките му потропват в такт с градската суматоха, а телената четка танцува напред-назад. „Извинявай, момиче, че закъснях. Нали знаеш как е, тоя те пипне, оня те пипне. Все късмет търсят хората.” Той е Христос Петров Христозов, професионален коминочистач. Роден в Хасково, на 70 г., нарича се пловдивчанин от 1996г. Каня го да седнем на кафе. Коминочистачът отказва и обяснява, че желае биричка, не бил от хората, които пият „фрешове-мрешове”, понеже не са здравословни. В крайна сметка сядаме на пейка, с бутилка в ръка. Христос отбелязва, че трябва да слушам внимателно. Изглежда като че ли се готви да каже най-важното нещо през живота си. След настъпването на демокрацията в Хасково не остава нищо за правене и Христос напуснал родния град. За него България е един „Титаник”, който безвъзвратно потъва. Занаята наследява от баща си, от дете ходи по покривите с него. Вярва, че най-хубавата работа е тая, дето я можеш. С тъга споделя, че е,

може би, последният коминочистач в рода си. Нито синът му, нито внукът искат да се учат на занаята. Твърди, че 50 000 души имат личния му телефон и му звънят за работа всеки ден. Няма комин, който да му се опре. Суеверието твърди, че ако докоснеш коминочистач, това ще те дари с късмет. Христос вярва в късмета и е убеден, че носи такъв на хората. А какво разбират хората под късмет? Един го пипал, за да си намери жена, друг, за да се отърве. Не може да разбере къде е истината, но не му и трябва щом всички са доволни. Съществува една история, според която коминочистачите са в черни дрехи, защото са взели всички несполуки на хората и са им предали своя късмет. Коминочистачът, обаче не ѝ вярва. Голям късметлия е - твърди той. Енергията и жизнеността също са му в повече, затова няма нищо против да ги предава на случайните минувачи. Стига му да има легло, на което да легне и хляб, който да сложи на масата си. А черните дрехи били, ей така, заради работата. Няма как без тях. Определя себе си като човек, доволен от живота. Не мечтае за нищо повече. Добре му е така. Не иска да пътува, стар е за такива

неща. Не иска и нова къща, нито да живее в друг град. Харесва си Пловдив, това е. Нарича се пловдивчанин в пълния смисъл на думата. За него най-важна е емоцията. „Дали хубава жена ще те развълнува, дали хубава бира студена, дали някакъв мач, човек няма ли емоции, умира.” Коминочистачът винаги е сред хора. Няма как да остане незабелязан. Пипат го, поздравяват го, усмихват му се. Може ли един човек, който никога не остава сам, да бъде самотен? Христос не може да разбере дали е самотен. От сутрин до вечер е сред хора, а когато се прибере у дома е твърде уморен, за да мисли отново за хора. Просто заспива, а на сутринта се връща обратно към света, там няма как да си самотен. Понякога, обаче, всичко му натежава. Липсва му почивката. Не всички да се отнасят позитивно към него. Понякога става обект на негативно отношение, но това не му пречи. Уважението на хората му носи удовлетворение. Достатъчно е, да те уважават, казва. Ежедневието на един коминочистач е различно. Извисява се над простосмъртните. Гледа малките хора от някой покрив, а когато му омръзне, става един от тях като се впуска сред тълпата по Главната. Веднъж чува как малко момиченце казва на майка си, че когато порасне, ще стане коминочистач, за да може всеки ден да се разхожда

по Центъра. И се усмихва на себе си. Коминочистачът обича и да чете. Наскоро намира една книга с много тъжен край – спестовната си книжка. Девизите на Коминочистача са прости. Правилата, по които живее всеки свой ден. Първият гласи: „Всеки лев превръщай в кеф” . Другият е: „Страх ме е да умра и да намеря 20 лв. в джоба си. Трябва да са по-малко.” Христос съветва да си изберем поне един. Поне за първите 50-60 години, тях трябва да изкараме пълноценно. Иначе животът е кратък, след тях е „умряла работа”. На младите желае годините им да са „харни и хонорарни”. На себе си желае, дните му да продължават все по същия начин. Коминочистачът е един от малкото хора, които искрено се наричат щастливи. Доволен е от живота си. Удовлетворен е. Изглежда сякаш крие някаква тайна за щастие, но такава няма. След нас Коминочистачът остава седнал на пейката, кръстосал крака, с дясната ръка се е облегнал, лявата стои отпусната върху него. Неподвижен. Сякаш там се е родил и не смята да мърда. Нищо не може да го помести. Създава илюзията, че винаги ще бъде. Това е пловдивския Коминочистач. Неизменна част от душата на града. Почувстваш ли, че късметът ти се изплъзва, разходи се по Главната и го докосни. Той има в изобилие.|НУЛА32

СТИЛ И КУЛТУРА

Последният мохикан Панайот Стефанов

а метри от бариерите на автогарата, сгушена между казино и магазин за бельо, в пълен контраст със средата наоколо, се помещава една друга антикварна книжарница. „Защо ще пишем пак за тия книжарници?“ – ще питате. Ние, разбира се, ще ви отговорим: „Защото в тях има най – много вдъхновения, герои и сюжети, включително и някои, за които все още никой не е написал нищо. И току – що ние започнахме да го правим, а вие, както сами разбирате, започнахте да ни четете. Така че – не спирайте! Лично аз не бях ходил в тая книжарница, но бях чувал истории за нейния книжар. Как вечно пренареждал книгите си, как не излизал по цели дни – с една дума другосветец. Първия път, когато реших да се отбия, все още не беше отворено. На смачкан и оръфан лист, залепен от вътрешната страна на витрината, грозно и ръкописно са изписани името на търговеца и работното време на обекта. На Людмил Панайотов тогава му оставаха около двайсетина минути до началото на работния ден. Нямах време да дочакам, но пък хвърлих едно око отвъд стъклото. Огромни купища от книги, хаотично подредени по рафтове и издания, преливащи

от кашони, заемаха цялото пространство в помещението. Единствено тясната пътечка по средата правеше преминаването възможно, макар и с няколко препятствия. Имах чувството, че от другата страна на стъклото хилядите заглавия също ме наблюдават. Както аз тях. Първото издание, на което погледът ми се спря, бе един Йовков том. Вярвам в случайността, но не и в тази. В следващия момент в дъното на стаята, където беше истинска тъмница, нещо се размърда. Вероятно е той, казвам си, няма кой друг да е. „Сигурно живее там“ – минава мисъл през главата ми. Идва до вратата, след като чевръсто прескача няколко по – големи кашона. Отключва. Пита ме какво гледам, проблем ли имам. „Никакъв - отвръщам, просто разглеждам.“ Заявява ми, че не е отворено, затваря вратата и врътва ключа. Прибира се в книжното си леговище, бавно се изгубва в мрака. А аз си тръгвам и се чудя защо, за Бога, отвори, за да ми съобщи, че все още не е отворено. Явно си има принципи. Трябват си поне няколко в тоя живот, разбирам го. Кой съм аз, че да го цакам с работното му време? Седмица по – късно отивам отново, този път в ранния следобед. Защото всички работят в ранния следобед. Вървя си по тротоара и наближавам

СТИЛ И КУЛТУРА

книжарницата. Стигам я, правя крачка вляво и влизам. Поемам въздух и дробовете ми се изпълват с прашинки. Миризмата на стари книги тук е адски наситена, направо облъчва, удря те в мозъка. Уж един нищо и никакъв праг прекрачих, а се озовах в някакво паралелно книжно измерение. Той се показва иззад една книжна кула и мисля, че ми казва нещо, поздравява ме май. Нужни са ми няколко секунди, за да се приспособя в неговата среда. С малко закъснение му връщам поздрава. Вътре няма много място за мърдане и затова се завъртам около оста си, търся нещо и аз не знам какво. Забелязвам, че на стената в дъното, високо над всички купища от книги и учебници, е залепен лист с надпис, на който

старателно е изписано, че каквото кажем, помислим или направим в този магазин, то ни се връща. Малко налудничаво, малко зловещо, много ми харесва. Продължавам визуално да обикалям стаята. Усещам, че вече прекалено дълго стоя вътре и за да оправдая присъствието си, решавам да го питам за онзи Йовков том, който бях видял миналата седмица. Прескача преградата от книги в средата, която служи за разделителна линия, след която достъпът за външни лица е забранен и за пръв път зървам Людмил в цял ръст. Изглежда нисък и спретнат, струва ми се и леко прегърбен. Гладко избръснат е и карираната му риза е загащена в панталоните, закопчана е от първото до последното копче. Няма как иначе, книгите изискват

естетика. Вдига един кашон и го премества, разравя се в този под него и след миг съчиненията на сърцеведа Йовков са вече в ръцете му. Доближава се, вежливо ми ги подава. Стои толкова близо до мен и целият мирише на книги, ама не както ухаят новите, ами по онзи вехт и окаян начин, по който единствено издания на над три десетилетия могат да го правят. Чудя се той ли мирише на книги, или те на него? Взимам Йовков за два лева и го заговарям. Оказва се, че под тоновете стари книги се крият и два големи ксерокса. Те са били и първоначалното му занимание, а книгите са били, ей така, за между другото. Шест години по – късно обаче нещата са се променили значително. Машините отдавна са се развалили и не работят, отстъпили са мястото си на истинските тукашни властелини – книгите, които са се превърнали в цел за Людмил, в живот. Разбира ги, казва ми, как иначе ще се оправя с толкова много от тях и ще знае коя точно къде е в морето от заглавия. Който ги разбира, повтаря, на него не му трябва каквато и да е класификация по жанр или автор. И ви уверявам, че тук наистина няма подредба и по всичко личи, никога не е имало.Само тук Библията може да бъде намерена между един английско-руски разговорник и „Великият Гетсби“ на Фицджералд. Само тук дивите разкази на Хайтов могат да лежат върху Мопасан, а дядо Вазов да се обляга на гърба на „Малкия принц“

на Екзюпери, докато последният е разгърнал пред себе си наръчник за успешни хотелиери и помагало за матурата след седми клас. Само тук книжарят ще ви каже, че всички книги са му любими. Защото, според него, изобщо няма лоши. Щом нещо е било напечатано, значи от него е имало някакъв смисъл, някъде там измежду страниците, макар и често труден за откриване, макар и много пъти неотговарящ на личните ни търсения – смисъла винаги го има. Затова всички книги му харесват, уважава ги безкрайно. Както и те него. Не може да каже лоша дума за нито една. Смъмря, че ги е прочел всичките и май го хваща срам. И пак започва да размества, и пак се завъртам около оста си. Все не едно сме го правили цял живот. Влиза един дядка, сигурно е от квартала, с внучето си е и носи една найлонова торбичка, пълна с домати. Започва да го пита разни обичайни неща и аз тръгвам да излизам. Прекалено тясно е за четирима. На границата между вътрешния и външния свят, сиреч – на прага, чувам следния въпрос и се спирам: „И какво сега, чете ли книги народът?“ „Винаги – отговаря Людмил Панайотов, – винаги.“ Обръщам се и го виждам как се поклаща с ръцете в джобовете между няколко буквени крепости. „Винаги“ – прошепвам си и аз и излизам, стъпвам обратно в реалността с Йовков том в ръката. И с един красив свят повече в главата.

СТИЛ И КУЛТУРА

|НУЛА32

Клоунадата като оръжие

Виктория Готева

носталгия си спомням за една от последните си ноемврийски разходки в любимия Пловдив. И въпреки че звучи мразовито, не беше. Слънчевите лъчи озаряваха стъпките и галеха косите ми. Аз вървях замислена, както обикновено, когато пътят ми препречи той, клоунът Кени. Подари ми розово балонче и ми направи жест с ръка да се усмихна. Ех, този Кени! Винаги успява да ме развесели. Благодарих му и продължих по пътя си, а той се отправи към младежа с колело след мен. Какво ли щеше да спретне на него? Трябваше да остана, за да разбера. Оттогава не съм го виждала. Минаха няколко години, а аз все се чудя къде е. Може би се връщам твърде рядко в Пловдив, за да го срещна. Или вече му е твърде студено, за да излиза навън. Все пак е декември. Няма да се учудя, ако е отлетял на юг. Там времето е топло и птичките пеят. Сигурно в някоя далечна страна радва децата със своята чудатост. Ама такъв си е Кени – невероятен. Сякаш е дошъл от друг свят. Истински другосветец. Реших да го открия. Оказа се, че никъде не е отлетял. Гнездото му все още си е в Пловдив. Без да се замислям, му казах: „Ей, Кени, къде се криеш? Ела да си поговорим!“.

А той не се дръпна. Веднага дойде. Беше запъхтян, идваше от репетиции. Предложих му да пием по кафе. Съгласи се! Дори си поръча две. А сега, Кени, би ли свалил червения си нос? Кой се крие зад него? Крие се Иво Игнатов. А защо се кръсти Кени? Кени идва от фамилията на майка ми – Кендалова. Когато бях малък ме наричаха малкото Кендълче, накратко Кени. И така си остана и до днес. Какво е клоунът Кени за Иво Игнатов? Това е моят мироглед. Моят живот. Винаги ми е било интересно как решаваш към кого да тръгнеш? За да си позволиш да излезеш на улицата и да импровизираш, трябва да си наясно с много неща: психология, творческо мислене, актьорско майсторство и т.н. Не е нещо, което се случва спонтанно, без никаква подготовка. Това не означава обаче, че не е импровизация. На обикновените хора им се струва, че хващам всеки един минувач, а всъщост се случва сложен процес в главата ми. Трябва да преценя човека – този ще поддаде, онзи няма.

Тръгвам към някого, който мисля, че иска да се забавлява, и зависи как ме поведе той... Винаги ли се получава? Невинаги. Хората са преднамерени, предварително са взели решение. Преднамереност и предразсъдъци? Абсолютно. Преднамереното мислене не е мислене, няма мисъл и анализ. Хората те поглеждат външно и прилагат познатото. Те не са загубили дори 5 секунди да анализират. Взимат решение машинално. И това е много грешно. И какво се случва, ако попаднеш на подобен човек? Рядко виждаш искрено усмихнат човек, някой, който е щастлив за секунда. И когато се опитваш да го направиш такъв, той идва и ти казва, че мястото ти не е на улицата. Други пък решават да си го изкарат на клоуна, защото са ядосани на правителството например. Намират си един с червен нос, който е добронамерен, но според техните възгледи като е клоун да ходи в циркa. Случвало ми се е да се опитвам да разсмея едно дете, исках да го направя добро, а баща му да ми забие лакът в корема. Това е абсурдно. Тогава да си го учи детето да си играе с таблета, ето ти култура. Ние уважаваме само собственото си право на избор, а не уважаваме това на

другите. Ценим само собствения си труд и гледаме едностранчиво, не можем да бъдем либерални. Тъжно е, обаче е факт. Поради тази причина ли не те виждаме вече на улицата в Пловдив? Просто се изморих, но това не значи, че съм победен. В Театър „Хенд“ играя с пълна пара. Там е по – различно. В театъра идват хора, които се интересуват от изкуство. Те избират да влязат, не са като онези на улицата. На мен работата ми е да горя. Излизам пред публика и адреналинът ми се покачва. Слизам от сцената и съм доволен, че съм направил нещо, че съм осъществил една мечта и съм събудил един мозък. От тези зрители, които са ме гледали, поне един се е замислил и разбрал, че в смешното се крие сериозното. Значи това е целта на клоунадата? Аз използвам клоунадата като възможност да кажа кои са грешните неща. На улицата това стои много по – различно, защото тя предлага непредвидени обстоятелства. Никога не знаеш кой е срещу теб и как ще реагира. Разбира се, голяма част от работата е да прецениш към кого да тръгнеш, но има хора, които лъжат в буквалния смисъл на думата. Отнасят се позитивно, а след това реагират остро. Повечето хора знаят, че съм добронамерен, а останалите не са се замисляли. Не им се сърдя, те

СТИЛ И КУЛТУРА

нямат навика да мислят за такива неща. Обикновено остро реагират хора, които, както казва Марио Моничели във филма „Приятели мои“, приемат „живота като присъда за обществено полезен труд“. Тоест смехът за някои хора е забранен. За тях това е нещо порочно, грешно, отвратително. Преди известно време реших, че те имат право и аз няма да им се бъркам. А каква е целта на клоуна Кени? Целта не е да нагрубя никого. Напротив, целта е да разсмея хората, да ги развеселя. Затова играя там, където ме харесват. На Кени къде повече му харесва да играе? Кени на улицата е беладжията, на когото нещо не му е наред в света и иска да го поправи. В театъра е по – различно. Клоунадата там е по – конкретна, по – остра. И двете ми харесват много. Клоунът Кени е образ, който излиза денем на улицата, а зад него стои един жив човек, който има какво да каже и иска да бъде чут. Той говори и прави смешни неща, защото това са неговите патрони. Стреляйки с патроните, успява ли Кени да привлече хора в театъра? Това се опитвам да направя с всички сили. И вие го вършите, издавайки това списание. А успяваш ли? Малко по малко успявам. Аз

не мога да се сбия с всяка една глупост, но поне се опитвам. Аз се старая да направя хората по – добри и да ги накарам да се усмихват по –често, нищо повече. Не ги назидавам като им казвам това е добро, това е лошо... но всъщност върша именно това. Хората са привлечени от хубавите неща, които правим. Вашата пушка е списанието, моето е играта. С тях стреляме. По някакъв начин с това интервю аз променям теб, а ти ще промениш някого другиго, когато прочете написаното. В момента какво играеш? Играем 10-ина представления в театъра. „Червена шапка“ например е клоунада за възрастни. Препоръчвам я. Правя и различни стендъпове. Те не са ли много остри? Те са най – острият нож. Но изкуството трябва да припомня категориите на хората – добро и лошо, и да бъде коректив. Функцията на коректив винаги е била потъпквана, защото никой не харесва да му казват, че е глупав. Колкото по – остра е една комедия, толкова по – сериозен коректив е тя. Истинската комедия е тази, която води до сълзи от смях, а когато ги избършеш, разбираш, че е засегнала наистина сериозна тема. Истинската комедия може да бъде казана с ръце, с думи, с очи и тя винаги боде. Това е смисълът на театъра – да накараш хората да се смеят и в същото време да

СТИЛ И КУЛТУРА

осмислят сериозни неща. Това е и функцията на клоуна – да, в много по–малък мащаб, но е така. А кога за пръв път излезе пред публика? 90-та година започнах да играя на улицата във Франция... и 25 години по–късно спрях да играя на улицата в Пловдив. Това натъжава ли те? Казват, че клоунът винаги е тъжен… Не е вярно. Клоунадата е първото актьорско майсторство на света. Уличната клоунада е била в началото на цялото театрално изкуство. Кени играе вече 25 години. А онзи с шарените дрехи и червения нос си е жив човек.

Каква е най-голямата награда за Кени? Наградата не са парите. Ако има 10 пълни представления, театърът ще се издържа нормално. Но няма. Моята наградата са аплаузите и признанието. Иво Игнатов- Кени е клоун, комик, кукловод, драматичен актьор, сценарист и режисьор. Завършил е НАТФИЗ със специалност – Актьорство за куклен театър при проф. Дора Рускова и UTICA COLLEGE OF CIRACUSSE UNIVERSITY със специалност сценични изкуства. Участвал е в множество представления. Директор е на пловдивския театър „Hand”.|НУЛА32

Белият вожд Панайот Стефанов Едва ли има момче от Тракия, Съдийския или от източните части на Центъра, израснало през първите години на новия век, което да не е тренирало футбол при него. При този безумен романтик, благодарение на когото доживотното влюбване в играта се постига с особена лекота. При този очарователен мечтател, по хлапашки наивен, но способен да натика оная пуста вяра в сърцето на всяко дете, че може би точно то един ден ще облече фланелката с номер осем в националния отбор. При този безкористен раздавач на криле. Едва ли има момче, чието детство поне малко да не е било оцветено от него. Не правя изключение. Помня, когато дойде при нас в Душото. Мисля, че беше вторник или четвъртък. „Б“ клас имахме физическо в тия дни, няколко години подред. Ставаха страхотни мачове и много ги чакахме. Та играехме футбол на двора, когато се появи. Белобрад и спретнат, усмихнат до уши. С черна барета, прикриваща започналата да оредява коса. Точно преди определението „старец“ да му кацне на рамото. Сладкодумец. Каза ни, че ни гледал от известно време през оградата и искал да започне да ни тренира на оня изоставен терен на колодрума.

За без пари. Да ни води по турнири и да печелим разни неща. Естествено, не ни трябваше много да се навием, приехме и още как. Ходехме през ден, след даскало. Той никога не идваше на време, само колко сме го чакали. Няма да забравя как веднъж се появи след едночасово закъснение със следните думи: „Съжалявам момчета, жената вкъщи страшно агнешко беше сготвила“. Ритахме си и по едно време нещата станаха по–сериозни. Направихме си даже специални екипи, започна да ни води по контроли. Макар че в повечето случаи падахме на нула, на никой не му дремеше. Много ни сплотяваше винаги. Постепенно – и за жалост обаче – всичко се разтури. Спряхме да ходим на колодрума, всеки си намери друго ново занимание, също и училище. След няколко години го мярнах случайно на центъра. Познах го в гръб по черната барета и подаващата се от краищата стърчаща коса. Изтичах да го поздравя. Още помнеше името ми и тогава се зачудих за неговото. Все сме се обръщали към него по прякор. Не вървеше да го питам как се казва, уж се познавахме отдавна.Както и да е. Вече си беше същински дядо, все така благ, както преди, но вече не се занимаваше с футбол. Бил

СТИЛ И КУЛТУРА

започнал да изнася акустични концерти на китара на открито, не събирал пари за вход. Бързо се досетих, че може би се подвизава като уличен музикант. Елитен. По време на участия сваля черната си барета и я поставя обърната на земята, на метър пред него. Да му се събира хонорарът там, нали. Оттогава насам винаги му пускам, каквото ми е в джоба. Така де, разплащам му се за едно време, дето ни тренираше. А и бива ли да го подмине човек, такава грация излъчва, сума хора сбира около себе си с тия виртуозни изпълнения. Чужденците направо си умират от кеф, пляскат му, чакат го да свърши, говорят си с него, снимат се. Щом избрахме темата за втория брой, беше повече от ясно, че той задължително ще влезе в него. Заплюх си го. Имах номера му, при предишна наша среща го бях взел. Знаех си, че все някога ще се опитам да напиша нещо за него, та си спестих бъдещите главоболия по издирването му. Обадих му се да го питам кога пак ще свири да го снимам, пък и да го питам, каквото имам да го питам. Ама него го болеше зъб оная седмица и нямаше как. Следващата пък няколко дена валя без да спре. Когато найнакрая времето беше слънчево и се предполагаше, че болежките му са отминали, вече не можех да се свържа с него. Набирах го с дни наред и все една и съща патка с патките ми вдигаше.

Постоянно ми повтаряше, че абонатът е изключил телефона си или се намира извън покритие. После и на английски пак същото приказваше, мразя я. Сигурно е спрял да си плаща сметката за телефона, викам си. Обаче от известно време спря и да се появява по центъра, никой не го беше засичал повече от месец. И тогава малко се притесних. Тръгнах му по следите в Тракия, разпитах този и онзи и се след час се озовах пред неговия блок 218 – ти. Научих от съсед, че е заминал за Щатите и се стъписах. Представяте ли си… Чак в Америка? Че какво ще прави баш там, толкова далече? Че кой сега ще свири на Главната, кой ще пее Bella Ciao и на кого ще пускам каквото ми е в джоба, ако не на него… Където и да се намира сега, сигурен съм, че и там е пренесъл своя свят. Сигурен съм, че и там вече е намерил деца, които да тренира и да омагьосва по футбола. Като му омръзне, найвероятно ще си намери и някоя тамошна главна улица, която да озвучава. За после не знам. Може би ще се върне, може би не. Гадая. Но във всички случай, ще го чакам. Ще се разхождам безцелно между Пощата и аптека „Марица“ в следобедите, ще потъвам в безвремия и тайно ще се надявам да го зърна пак с бялата брада и китарата. За да му пусна нещо в черната барета. Да го заговоря и да се почувствам една идея по дете. Една идея по вкъщи.|НУЛА32

СТИЛ И КУЛТУРА