1
3
„Зад всяка избеляла тухла, във всеки тъжен спомен стар забравата пропита е навеки, тя е техен господар...“ неизвестен автор
5
СЪДЪРЖАНИЕ ЗАЩО... С ДЪХ НА ТЮТЮН?........................................6 МИРИЗМИТЕ НА ГРАДА от Панайот Стефанов.................................................................10 ИМЕНАТА, КОИТО ТРЯБВА ДА ЗНЕТЕ от Елена Томова........................................................................14 СТОГОДИШЕН АРХИТЕКТУРЕН ОБЗОР от Теодор Караколев..................................................................24 ВЪЛНАТА, КОЯТО БУЧИ от Илия Димитров.....................................................................32 ПЪТЯТ НА ТЮТЮНА от Борислава Лозанова...............................................................40 КОГАТО ЦИГАРИТЕ НЯМАХА ФИЛТЪР от Евгений Тодоров....................................................................48 МЕБЕЛИ ВЪРХУ ТЮТЮН от Илия Димитров.......................................................................54 ФОРМУЛАТА „ЗАЕДНО“ от Панайот Стефанов.................................................................58 ТЮТЮНЕВИ ФОТОПИСИ от екип НУЛА32........................................................................66
Издател „НУЛА32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Отговорен редактор Илия Димитров Консултант Здравко Дечев
Автори в броя Корица Елена Томова Вълчан Петров Борислава Лозанова фрагмент от стенопис Евгений Тодоров Теодор Караколев Реклама Костадин Бухчев Визия k_buhchev@nula32.bg Атанас Янков +359 888 74 94 77 Фотография Панайот Стефанов
www.nula32.bg
Печат „Жанет 45“
7
ЗАЩО... С ДЪХ НА ТЮТЮН? На Владимира, която ни гледа от небето Имахме убийствен увод за този трети брой, ама ни го събориха. Часове преди да сложим последната точка с огорчение разбрахме за рушенето на сградата, изобразена на корицата му. Часове преди уж случайната грешка на Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) да бъде поправена и бившият тютюнев склад на улица „Одрин“ да бъде обявен за паметник на културата. Часове преди да пуснем настоящия брой за печат си помислихме, че сме закъснели с него. Бяхме там онази неделя, видяхме летежа на красивите гипсови вази от фасадата и разбиването им в земята. Станахме свидетели на влизането с взлом на багера през прозорците на помещението, по чиито стени някога фино се е разхождала четката на Вълчан Петров. Наблюдавахме как нечии бизнес интереси извършваха посегателство върху историята на града ни. Възмутихме се, когато чухме случайни минувачи да искат още. Безмълвно дишахме белия прах на разрухата и всеобщата апатия. Стъпихме на руините, върху които за пореден път сме принудени да градим паметта си… „С дъх на тютюн“ ще създава необходимото отношение. Ще напомня за аромата, за архитектурата на мястото, за търговския нюх на най-успешните предприемачи в следосвобожденска България. Ще разказва за един милион цигари на смяна и за кръвта на работническото недоволство с единствените му вечни трепети за равноправие и справедливост. Ще поглъща с атмосферата, вдъхновила Димов да напише шедьовъра си. Третият брой ще показва добрия пример и светлото желание за нов живот. И не на последно място - тайно ще се надява да не е закъснял.|НУЛА32 Панайот Стефанов
СТИЛ И КУЛТУРА
9
11
МИРИЗМИТЕ НА ГРАДА от Панайот Стефанов
„Т
ози, който управляваше аромата, управляваше сърцата на хората.“ Из „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд Когато подушваме нещо, източникът на миризмата отделя молекула, която стимулира специални нервни клетки, разположени навътре в ноздрите. Клетките от своя страна изпращат сигнал до мозъка, за да може той да разкодира миризмата. С годините натрупваме информация за различни ухания и формираме лични усещания за тях. Така обонянието ни образува своя собствена памет. Определени аромати започват да ни привличат и да ни доставят удоволствие, а други намразваме и чувстваме като непоносими. Често пъти миризмите могат да влияят на настроението ни и да ни препращат към конкретния спомен, когато за пръв път сме ги доловили. Така например като малък ходех на уроци в една пряка на ул. „Генерал Данаил Николаев“, в чието начало имаше малка хлебопекарна. Занятията се провеждаха рано сутрин и съвпадаха с изваждането на хляба от фурните. И винаги, когато отивах, по пътя ухаеше
на току-що изпечен хляб. Забавях крачка и виждах как през запотената витрина груби, побелели от брашно, пръсти оставяха следи по крайщниците, докато ги нареждаха в касетките. Представях си шума от напукването на толкова много парещи, крехки хлебни корички. После отминавах, а миризмата се спускаше надолу и стигаше до бул. „Руски“, където трафикът я разделяше на две. Помня как доскоро миризмата на хмел от Бирената фабрика обикаляше улицата, на която съм израснал. Особено сутрин миризмите са най-силни. Но всички бяхме свикнали и изобщо не ни правеше впечатление. Сякаш хмелът беше заел своите няколко процента в състава на въздуха. За пръв път си дадох сметка за наличието му, когато веднъж посрещахме гости, и щом слязоха от колата, те мигом питаха на какво мирише. Човек от квартала можеше да усети фрапантната разлика само когато се е прибрал вкъщи след дълго отсъствие. Но никой никога не се е оплаквал, даже май ни харесваше. Беше нещо като запазената марка на махалата, онова, с което тя се отличаваше. Нейният чар. Като говорим за Бирената, не можем да подминем и стадиона край нея с
СТИЛ И КУЛТУРА
13
всичката му изгорена пирография. Но за тази миризма на футбол - в някой следващ брой. Постепенно обаче със свиването на тукашното производство на пивоварната, мирисът на хмел бавно започна да изтънява. Коминът спря да пуши и сега просто си стърчи. Вече нощем не очерня прането по терасите. А гостите продължават да идват, но вече спряха да задават онзи въпрос. В допълнение на градското си обоняние неминуемо следва да споменем и наситения аромат, усещал се по ул. „Иван Вазов“ в продължение на повече от сто години. Аромат, чиято стойност е милиарди, разнасял се из целия континент, изхранвал и експлоатирал стотици хиляди хора, построявал и опожарявал складове, вдъхновявил Димов. Аромат, избягал от клопката на времето, оцелял във войните и надживял три политически епохи… Ароматът на тютюн. Тъкмо с този си дъх Пловдив станал най-разпознаваем. С него е посрещал и изпращал гостите си десетилетия наред, с разходката от гарата към Военния клуб, която винаги ухаела по един и същи начин. По първата ни улица, проектирана по западен образец. Широка, павирана и слънчева. Заради архитектурното си богатство, тогава наречена „малката Европа“. Преди да бъде
прекръстена на народния поет, улицата носи името „Станционна“. С току-що засадените по тротоарите ѝ дръвчета - днешните непоклатими великани, в чиито сенки се крием лете. С наредените от двете ѝ страни най-красиви и изящни сгради на Пловдив, построени именно с парите на фабрикантите, техните домове и складове. И цялата тази атмосфера, съпроводена от тънкия и натрапчив мирис на съхнещ тютюн. Главният виновник за нея. Разбира се, не е задължително Пловдив да ухае единствено по специфичния начин на определени места. Пловдив може да ухае и на хора. Светът също. Като деца постоянно сме в обятията на родителите си и така привикваме към миризмата им, която подсъзнателно отъждествяваме с моменти на сигурност и безгрижие. На дом. Сетне порастваме и започваме непрестанно да се лутаме от едни прегръдки в други, за да почувстваме отново детската си сигурност и безгрижие. “Сценариите се случва да варират, но краят е вечното клише“ - сподели ми една приятелка, на която вярвам. Оказва се, че единствените обятия, в които сме залостени до сетния си час, са нашите собствени. И всички останали заобикалящи ни миризми на близки хора, градове и светове са обречени да се губят с времето. В този смисъл, градът в момента ухае точно на теб.
СТИЛ И КУЛТУРА
Ако сте се зачудили - не, няма да пиша за настоящите владетели на градския въздух, автомобилните изпарения, благодарение на които всяка година печелим разни класации за мръсотия. Навсякъде така еднаква. Няма да коментирам и вонята на бърза и вредна храна, която се прокрадва иззад все повече ъгли. Не, няма да ви занимавам с тези мимолетни молекули, в този час раздразнили ноздрите на Пловдив. Досущ като нас, борещи се за парченце памет, докато сме все още топли. Защото после изстиват, разграждат се, духа ги вятърът, изгубват се. И толкова от тях. Но има едни други миризми, които, дори и физически да изчезват, след себе си оставят спомени. А в нашия
случай и цял град, чийто дух оживява днес…
15
Не сме имали шанса да усетим полъха на тютюн по „Иван Вазов“, но той е важен за нас. Така както е важна и всяка друга част от пъзела на Пловдив, който сглобяваме в страниците на това списание. Затова и събираме и Ви разказваме тези истории, опитваме се да ги запазим. Съхраняваме ги чрез миризмата, която помни най-добре. Хартиената.|НУЛА32
© Държавен архив Пловдив
ИМЕНАТА, КОИТО ТРЯБВА ДА ЗНАЕТЕ от Елена Томова
„И
зкарваме си прехраната с онова, което получаваме, но животът ни се измерва с онова, което даваме.“ Уинстън Чърчил Може би изглежда странно да говоря за дарове, когато става дума за онова тютюнево време. Може би е налудничаво да се ровя из забравените истории на хора, заключени между дебели корици, когато трябва да надникна в същността на завета на тютюнотърговци, изкачили се до върха. Но по-голямо е безразсъдството да не направя това. Да не Ви разкажа за Куцоглу и Кудоглу, чиито дарове вдъхват сили на хиляди българи за нов живот; да не спомена името на Димитър Ставридис, който печели и дарява част от първата награда от държавна лотария в свободна България за благотворителност; да не посоча Томасян и Вакаро, дали хляб на стотици пловдивчани, а и не само; да не спомена възхищението си от предприемчивия дух на тези хора, превърнали Пловдив в найголемия тютюноработнически център в България.
Магърдич Томасян Годината е 1880, а контролът на цялата тютюнева промишленост в Пловдив бил в ръцете на единединствен бирник - Магърдич Томасян. Отговорникът на всички производители, който станал част от бизнеса още през 1872 г. Заедно с Кеворк Гарабедян, който по-късно става негов зет, предприемчивият 15-годишен пловдивчанин поставя началото на тютюневата индустрия в Пловдив. Всичко започва с една малка работилничка в Капана, в която се режело тютюн. Работата била проста, но не и лека работникът слагал листата в един сахан и ги нарязвал на дребни парченца. Самият Томасян започва дейността си с два сахана, т.е. с двама работници. През 1885 г. Томасян и Гарабедян създават предприятие „Тютюноработилница „Златен лев“ на М. Томасян и сие“, а още на следващата година облекчават труда на работниците си, като купуват първата у нас машина за рязане на тютюн с ръчно въртящо се колело. През 1903 г.
СТИЛ И КУЛТУРА
тя е заменена с машина-резачка с мотор, което се смята за началото на модерното обработване на тютюн в България. Няколко години по-късно цигарите „Томасян“ първи получават златен медал за качество на международното изложение в Лондон. Предприятието произвежда рекордните си за времето един милион цигари на смяна. Но не само успехът съпровожда Томасян. Това се прояснява, когато той прави опит да разрасне бизнеса си, като произвежда
български пури. Индустриалецът докарал от Будапеща най-големия специалист, дал му пари и хора. Оказало се обаче, че българските тютюни имат груби жилки и пурите се напукват. Това е и единствената му несполука.
17
През 1922 г. от фирмата на Томасян се отделят наследниците на Гарабедян - Киркор и Ервант Тютюнджиян, създават отделна тютюнева фабрика, която взема и фирмата „Златен лев“. Тя е снабдена с нови машини и от 1934 г. работи под името „Пловдив“.
© Държавен архив Пловдив
Семейство Томасян
Димитър Ставридис и Димитър Мардас През 1890 година Димитър Ставридис привлича за свой съдружник Димитър Маринов (Мардас) и заедно управляват събирателно дружество „Орел“, като откриват работилница, където също първоначално се обработвал само рязан тютюн. Жилавите ръце на работниците са били единствената машина, съпътстваща процесите на обработка. Модернизацията настъпва през 90-те години на XIX век. Тогава Димитър Ставридис закупува модерни за времето си машини, които стават част от облика на нова сграда, предназначена за тютюнева фабрика. Простира се на познатото от всички пловдивчани Сахат тепе. И ето Пловдив вече има първата по рода си модерна сграда за преработка на тютюн. В началото на XX век тя е закупена от италианеца Карло Алберти Вакаро, а след 1915 г. неин собственик става Петър Дяков. Междувременно Димитър Мардас открива ново предприятие с името „Цар Асен“. По време на Първото българско изложение в Пловдив Ставридис взима участие със специален павилион. Именно той бележи тютюневата история с първия си опит за собствена направа
на родни пури. Влага солидни средства за реклама, но опитът не търпи успех.
19
Лотарията по време на Първото българско изложение е друг любопитен факт, който прави името Ставридис още попопулярно. Той печели голямата награда от първата държавна лотария в свободна България. Близо една четвърт от печалбата Ставридис предоставя за благотворителни цели. Карло Алберти Вакаро През 1900 г. тютюневата производителност в Пловдив е в разгара си. Цигари се произвеждат с пълна пара. Нечии предприятия банкрутират, а впоследствие се купуват от силните на деня. Фабрика „Орел“ на Димитър Ставридис, която постепенно западала след смъртта на своя основател, бележи финал за едни, но начало за други. Привлечен от нея е Карло Алберти Вакаро. Находчивият италианец, подобно мнозина други чужденци по онова време, е кръстосвал пътищата ни в търсене на различни начини да натрупа капитал. Разликата между родната му страна и токущо освободена България се оказва благоприятна почва за създаването и развитието на редица отрасли.
Инвестирал е много и никога не е залагал само на едно. Така и закупува предприятието на Ставридис. През 1906 г. внася модерни машини и регистрира фирмата „Български орел“. Наймасивното, модернизирано и добре оборудвано тютюнево предприятие в България. За управител назначава сина си Едмондо Вакаро.
промишленост в страната и около 35% от манипулацията на тютюна. Обединението на тютюневите предприятия в България извежда фамилията на върха, но плаща и солидна цена за това. Известен е случаят, когато при проверка Васил Коларов заварва 31 момичета да сглобяват кутии в продължение на над шестнайсетчасов работен ден.
Конкуренцията по това време е силна и именно поради тази причина през 1909 г. Вакаро основава акционерното дружество „Съединени тютюневи фабрики“, известно по-късно като „Картел“-а. Възниква гигантско дружество, което обхваща 2/3 от тютюневата
През 1910 г. начело на пловдивския клон „Тютюневи фабрики“ стои Едмондо Вакаро. Финансово стабилен и със завиден нюх към иновации. Отдава му се възможността да сбъдне юношеските си мечти, а именно да се отдаде на страстта към
© Държавен архив Пловдив
Карло Алберти Вакаро в средата със синовете си в левия и десния край на реда
изкуството. Още през 1909 г. в Пловдив се появяват първите два киносалона - на Васил Христофоров и на Едмондо Карло Вакаро. Италианецът преустроил театралния салон на известния хотел „6 август“, като внася машина от Америка. Първата прожекция била превърната в запомнящо събитие. Гражданите се тълпят да видят това чудо на техниката. Обществото благославя собственика. По време на Първата световна война Карло Вакаро е принуден да продаде фабриката си и да напусне България. Тогава в града се появява хасковският фабрикант Петър Дяков. Дяков купува предприятието и първокласната техника на Вакаро. Едмондо Вакаро трябвало да се раздели с рожбата си - кино „Екселсиор“. Анастас и Васил Куцоглу Баща на девет деца от първата си жена и на три - от втората, чист българин от Райково, СмолянскоАнастас Куцоглу притежава най-мощната фирма в търговията с тютюн между двете световни войни - АКА (Анастас КуцоглуАмстердам). Тютюневият пазар в България, Гърция и Турция е в ръцете му, а годишната му печалба достига стойности от рода на 30-35 милиона лева. Освен факта, че прославя българската
тютюнева индустрия пред чужди държави, Анастас печели име на безкористен дарител. Като доказателство за това може да се посочи създаването на безплатна трапезария за ученици в Асеновград, а също и направеното от него дарение на стойност 4 млн. златни лева, за да бъде построена жп линията Пловдив-Асеновград през 1927 г. Един от синовете на Анастас сериозно се отличава от останалите и се явява продължител на славната семейна история. Васил Куцоглу е изпратен от баща си да учи в Германия, за да попие от европейските практики и умело да ги приложи у нас. Далече от контрола на стария Куцоглу обаче не се случва точно така. След няколко бурни студентски години, Васил започва истинската си дейност достигнал вече Христова възраст. Мечтите му са просторни и за да ги достигне през 1919 г. си поставя голямата цел да пробие с българските тютюни на немския пазар. Започва с малки количества и много усилия, тъй като дотогава в Германия за предпочитане е турската стока. Фабриката, с която работи Куцоглу, има значителен успех. Едновременно с това Васил става причина да започне отглеждането на тютюн в Смолянско. Благодарение на него пробивът на
21
пазарите в Германия, Холандия и Скандинавието е осъществен. Тръгнал с 300 обезценени родни левчета, само след десетина години Куцоглу вече е един от най-богатите търговци в Пловдив. Вярва само на очите си, на своя контрол и на никого другиго. През 1933 г. Васил Куцоглу внезапно се оттегля от бизнеса. След като Хитлер идва на власт, търговецът спира доставките на тютюн за Германия от всичките си фирми. Освен бизнеса, Васил напуска и България. Момчето от Родопите, покорило едни от найголемите върхове на тютюна, заживява в собствена вила в Австрия. Сам споделя, че там се усещал свободен и независим, а районът на вилата му наподобявал родната гора, родната планина. През 1938 г. Хитлер окупирал Австрия и родопчанинът се прехвърлил в Швейцария - купил си къща високо над Женевското езеро, до един малък хълм с борова гора. Бохемските навици му били чужди, липсвала му прислуга, а също и телевизор. Радиото му служело за информация, а грамофонът - да слуша родопски песни. Сбогува се със света през 1975 г., но заветът му е продължен от неговата съпруга Вера Куцоглу. Основава благотворителна
фондация, която подпомага болни и изпаднали в беда хора, едновременно с това пропагандира българските нравствени ценности. Димитър Кудоглу Роден по южните склонове на Родопа планина, в село Габрово, говори свободно френски, немски, гръцки и турски и има отлични познания по финанси. Това са няколко думи, с които той може да бъде описан, но и думи, които са безсилни да означат всъщност кой е той. Димитър Петров Кудоглу. Дарителят. Трето поколение търговец. Първоначално започва да върти търговия с тютюн в Ксанти, а после открива клонове и по други места. Един от клоновете се намирал именно в Пловдив. Години наред български тютюни се изнасяли за Германия, без да се споменава произходът им, тъй като на немския пазар завидно име спечелила продукцията от Гърция и Турция. Димитър Кудолгу бил един от първите, който официално и гордо обявява, че изнася от Пловдив. Фирмата му под тепетата била регистрирана в съда през февруари 1914 г., като клон на известна централа в Ксанти. През 1918 г. търговецът се принуждава да закрие централата
СТИЛ И КУЛТУРА
23
© Държавен архив Пловдив
в Ксанти и да прехвърли цялата дейност в Пловдив. С бавни крачки започнал да се отдалечава от бизнеса. Закрил клоновете на фирмата в Хасково и Харманли, а малко след това, на 4 януари 1922 г. подава заявление и фирмата в Пловдив да бъде заличена от търговския регистър. Оттук нататък пред него стояла нова цел. Да бъде благодетел. Казват, че такива били традициите в родното му място. Пагубна за жителите на село Габрово била 1913 г. Пожарът на Междусъюзническата война изпепелил родното място на Кудоглу и разпилял неговите жители. Винаги насреща, той раздава пари на закъсалите. Покъсно дарителят решил да закупи земя и със собствени средства да построи ново село за земляците си. Разбира се, името на селото трябвало да бъде Габрово. Много може да се изпише за и благотворителността на Кудоглу. Например за това как отпуска средства за сираците в Ксантийско или как оборудва 11 трапезарии в Пловдив, които всеки ден раздавали по 1000 топли обяда на обеднелите граждани, без да държи сметка за тяхната вяра и народност. Но това е само началото на един предълъг списък от помощи, равносилни на спасение.
В края на декември 1926 г. става чудо. Парламентът гласува закон за мимолетно време. Всички депутати до един обявяват, че са съгласни. Стават на крака и ръкопляскат бурно. Така Народното събрание узаконява Дома на благотворителността и народното здраве в Пловдив. Името на благодетеля става известно в цялата страна. За да финансира здравното заведение, Димитър Кудоглу закупува два тютюневи склада на бившата улица „Станционна“. За 17 години в Дома на благотворителността били регистрирани над 420 000 прегледа. Повечето от тях безплатни. Това са те. Но далеч не са всичките. Това са само част от големите имена, избрали родния Пловдив и създали бляскавия му облик в началото на века чрез своите пищни къщи, тютюневи складове, киносалони и дом на здравето. Сгради, които се борят с времето и законите. Сгради, които пазят спомена за непоколебим търговски нюх и свирепа конкуренция. А тютюнът ли? Тютюнът си е същият, но вeче е на друго място. Само собственикът му няма нищо общо. И така е не само с тютюна…
|НУЛА32
СТИЛ И КУЛТУРА
25
СТОГОДИШЕН АРХИТЕКТУРЕН ОБЗОР от Теодор Караколев
О
т създаването си до днес „Пловдивските архитектурни обзори“ винаги са засягали актуални теми. Често те са били негативна критика (защото съществува и положителна критика), поради естеството на актуалните теми - в България нямаме никаква школа, умения и отношение към опазването на архитектурното ни наследство. Съвременното ни строителство е на провинциално ниво*, натоварено с тежките комплекси от липсващия период на Класицизъм и Романтизъм от европейските XVII и XIX век. Българските архитекти, учещи във УАСГ - млади и стари (във ВИАС) - искрено мразят* да учат история на архитектурата и съответно опитите им да пресъздадат историческа сграда са изключително неумели. Един опит за архитектурен обзор на „тютюневото“ време на Пловдив обаче може да бъде много положителен. Защото, за разлика от днешните ни нови сгради, площади и паркове, които не могат да се наредят сред найдоброто в балканската архитектура, то това, което се е строяло през първата половина на XX век е на световно ниво. Тук е драмата
с опазването на културното наследство - днес, поради ред фактори, не можем да построим нищо ново и интересно, което да влезе в archdaily, dezeen и прочее. Това, което много лесно можем да направим е да опазим това, което преди 100 години би се появило в световните сайтове за архитектура. А точките на пресичане между добрата пловдивска архитектура и тютюневата история на града ни, са няколко: Домът на тютюнопроизводителя Никола Каишев Издавам Ви една бърза архитектурна тайна. Скучните архитекти обичат да проектират на равно поле, с размах, без да се съобразяват с околната среда. Скучните архитекти пресмятат колони, стени, прозорци и врати и ви дават ключа за новия ви паралелепипед, в който ще съществувате. Добрите, интересните и кадърни архитекти решават проблеми. Те са някъде по средата между артиста, който създава красота и инженера, който се справя с труднорешими задачи.
СТИЛ И КУЛТУРА
27
Домът на Никола Каишев
Никола Каишев е имал проблем. След като учи право в Швейцария и работи като висш чиновник в БНБ се мести в Пловдив с жена си Христина. Тук започва да развива своя тютюнев бизнес. Притежава голяма тютюнева сграда срещу Централна гара и храни стотици пловдивчани. С Христина решават да заживеят в свой дом и за целта закупуват парцел на Сахат тепе. Проблемът е, че парцелът е крив и с огромна денивелация. Тук обаче се намесва геният. Днешните „майстори“ биха казали - и казаха - че директно върху сиенитните камъни не може да се строи, биха си заравнили терена, отляли плочи и построили нещо на равно и правоъгълно. Както искаха да направят с ресторант „Големия Бунарджик“ всъщност. Архитект Светослав Грозев не е идиот. Откъм артистичната част е безкрайно надарен и има въображение, което се развихря. Откъм инженерната част също - и знае как да реализира тези свои идеи, при това с иновативни методи. Може да звучи странно, но през 20-те години на миналия век отливането на бетонни плочи е било рядкост. Къщата на Каишеви обаче е направена именно по този начин. Освен такива инженерни детайли обаче, архитектурата на къщата поразява - абсолютно цялата нестандартна площ влиза в употреба - разликата във височините между улиците „Кирил
и Методий“ и „Антим I“ не се усеща изобщо. Къщата е изпипана до последния детайл - от цялостните обеми, до вградените в рамката на вратата осветителни тела. И тук можем да начертаем паралел със съвременната архитектура. На първо време днешните съвременни иновации не достигат до българските архитекти*. Всичко се прави по този начин и с тези материали, с които са ги научили преди 30 години в института. Въображението е сведено до минимум, защото архитектурата вече не е творческа специалност, а математическа. А уважението към миналото и това, което завършилите в най-престижни немски висши училища преди 100 години са създали, е нулево. Освен чрез собственика си, къщата е свързана с тютюневата пловдивска история и през творчеството на Димитър Димов тук са заснети сцени от легендарния „Тютюн“. Това обаче е в друго време, когато фамилията Каишеви вече плаща наем на Държавата, за да живее в собствения си дом. Днес, за щастие, макар и тук-таме ранена, сградата запазва автентичния си дух и все още можем да видим много от оригиналната ѝ красота. Домът на тютюнопроизводителя Куцоглу В архитектурата - и като цяло в изкуството - учените обичат да си измислят рамки и периоди, за да
СТИЛ И КУЛТУРА
29
Домът на Анастас Куцоглу
систематизират творбите. Така е и по-лесно да се говори - „това е Романтизъм, това е сюрреализъм, това е постмодернизъм“. За Светослав Грозев е трудно да се говори, защото не влиза в нито една от тези рамки. Той дори трудно се описва и с един стил - може да звучи обидно, но според мен е похвала - защото той владее всичко, което си пожелае. По известно съвпадение и втората красива сграда на тютюнопроизводел, която попада в Архитектурния обзор, е построена отново от него. Тук ще се срещнем с Анастас Куцоглу, който също като почти съименника си Кудоглу, освен голям бизнесмен е и крупен дарител за нуждаещите се. Негов тютюнев склад е сградата на ъгъла на „Иван Вазов“ и „Авксентий Велешки“. Той е дарявал за разнообразни каузи - както за трапезария в Асеновград или църква в Смолян (той е от Райково - сега квартал на града), така и за железопътната линия Пловдив - Асеновград. Не се различава по нищо от останалите богаташи от пика на пловдивския капитализъм и живее в средноголяма къща с цялото си семейство. Домът, макар и малко променен, и днес е там, в близост до Тютюневото градче, в началото на ул. „Иван Вазов“. Проектът отново е на арх. Светослав Грозев, но стилът и размахът са съвсем различни.
Няма ги тези раздвижени обеми, криви ъгли, еркери, балкони, градини-тераси и пр. Тук имаме един по-изчистен, класически модернизъм. Макар и тази къща да не е световен шедьовър от пет звезди, като къщата на Каишеви, къщата на Куцооглу спокойно може да влезе във всеки сайт за добра архитектура от модернизма. Оригиналният вид е в известна степен загубен - но все още можем да се насладим на тройката лентовидни прозорци на стълбището над входа, на металния парапет на тераската на втория етаж, на кръглото прозорче в дясно от входа... Цветът, по всяка вероятност е бил друг, но за щастие времето и настоящите собственици са се смилили над Слави Грозев и не са налепили фалшиви орнаменти, изкуствени пиластри, ковано желязо и пр. по стените и терасите. Парапетът на огромната и сигурно страшно приятна за живеене тераса на последния етаж едва ли е изглеждала така. И, разбира се, самите Тютюневите складове За да започнем изобщо да си говорим за архитектурата на Тютюневите складове, трябва първо да си начертаем няколко паралела. Тютюневите складове са точно това, което четем - складове за тютюн. Прехвърлете си сега тази схема в 2015-а година. Помислете си за всеки друг индустриален
СТИЛ И КУЛТУРА
31
склад, завод, фабрика или каквото и да е. Нещо да Ви се е сторило красиво? Да сте забелязали някой да е положил някакви усилия да си украси сградата в произволна индустриална зона? Ама не от тази украса, която виждаме по мутренските имения, слънчевбрягски хотели или ЦарСимеонови градини, толкова анахронична, колкото хан Аспарух с електронен часовник - а истинско изкуство, което е в крак с 1920-те години в целия свят. Пак ще се повторя - Тютюневите складове, също както домовете на собствениците им - са сгради от световна класа, създадени в и за времето си, които биха впечатлили всеки по света както през 1929-а, така и днес (макар и в неугледния им вид). Разликата с днешните псевдореминисценции на „възвръщане на вида от едикоя си година/век/хилядолетие“ могат да впечатлят само режещи ленти държавници и свиващата се шепа техни поддръжници - и то не поради естетически качества, а защото са „инвестирали много“. Тютюневите складове обаче не са построени с пари от данъци, а с личните пари на бизнесмени, които уж по дефиниция цепят стотинката на две. Да, обаче в тези сгради, които имат близки до нулевите представителни функции, защото са складове, те са се постарали да създадат нещо красиво и приятно. Което ни радва - или, поне,
впечатлява - 100 години по-късно. Ще ви споделя кое е найвпечатляващото за мен нещо. Не богатата, но издържана декорация, не удивително умелото използване на цветовете, не начина да създадеш нещо толкова огромно и все пак ефирно. Не. Впечатлява ме това, че 100 години по-късно, тези сгради стоят там - някои повече, други по-малко запазени. Но, макар да изглеждат доста поизхабени и изморени от съществуване, те са там - в повечето случаи със здрави конструкции, с доста запазени фасади, доста запазени орнаменти. Да, гадно е, че не са като нови, но имайте предвид, че поне 30 години нищо никой не е направил за повечето от тези складове. Всичко това си го мисля на фона на нахалния цинизъм, с който днешните управляващи ни се оправдават, че пешеходна пътека, нарисувана само преди месец, вече е изтъркана; че фонтан, построен само преди седмици, вече е с олющено дъно; че чисто ново санирана сграда със стиропор, върху камъка, започна да се руши от първата седмица, след завършването ѝ. Тъжно ще е да се вписвам в архитектурните детайли склад по склад, история по история. Освен това няма и да Ви предложа нищо ново - лесно може да отворите сайт, вестник или книга, в която да прочетете кои са архитектите Камен Петков, Димитър Попов и
СТИЛ И КУЛТУРА
останалите, оставили своя почерк в квартала. Просто смятам, че тези хора заслужават повече от имена на улици, гимназии и паркове, повече от споменаване мимоходом в поредната статия. Те се нуждаят от отношение. Тези хора трябва да се помнят не само с имената си, а най-вече с творчеството си и буквално с това, което е останало от него. Защото това, което тези архитекти са оставили, все още е тук и ще остане още дълги години. Затова и тези сгради са символи на Пловдив. Можем да направим бързото сравнение с днешните „символи“ - фонтани, стълби и езера, които, поради некачественото си изпълнение постоянно са в
ремонт, постоянно се преустройват, защото не само естетически, а и функционално са зле скалъпени. И след 10 години никой няма да помни за тях.
33
100 години по-късно, дори само с ефимерния спомен за декорацията и лек аромат, дори влизайки във фитнес зала или мебелен магазин, Тютюневите складове поразяват и ни напомнят за едно време, в което най-богатите българи са имали адекватно отношение както към собствения си бизнес, така и към нуждаещите се болни и бедни, и към красотата и съвременното за века изкуство.|НУЛА32 * - Има изключения.
ВЪЛНАТА, КОЯТО БУЧИ* от Илия Димитров
„А
ндрей. За кого се боря? За живите. За ония, които трябва да живеят. Романов. Това сме ние двигателите на фабриката. Андрей. Не! Това са милионите, гниещи в тъмни бордеи, това са хилядите, просмукани от минната влага, но отправили очите си към едно огромно слънце…“ Те са мъже, жени, деца, млади и стари. Някои са местни, други от околните села и градове. Но
повечето от тях са преселници от Родопите или Беломорието. Дошли да търсят препитание и по-добър живот в големия град, те носят със себе си и познанието си за тютюна и неговата обработка. Попаднали в ситуацията на разрастващата се тютюнева промишленост, хилядите работници стават малка и често невидима част от тютюневия Пловдив, влагат в складовете и фабриките сърцата си, вграждат здравето и мечтите си за едно по-светло утре. Мечти, често непостигнати,
СТИЛ И КУЛТУРА
но нерядко защитавани дори с цената на собствения живот. Хилядите обикновени работници са били готови винаги да нарушат спокойствието на тези, сякаш предопределени от съдбата да са над тях, независимо дали богатите тютюневи магнати или тоталитарната държава. Тогава земята се е напуквала, тютюневият аромат из улиците изведнъж секвал, небето потъмнявало, биели тревогата, сигурността отивала на заден план и ярко в небето засиявали хлябът и справедливостта. Стачка! В последно време една стачка неволно ми привлича вниманието тази на гръцките фермери. Изкарат едни трактори на границата, поседят малко, пък събота и неделя опънат едни софри, разсипят узото и усилят музиката, тяхната си. Цяла Гърция стачкува! Държава блокирана, всичките щастливи, весели, бият се с полицията, сякаш са планирали отдавна стачката си като обикновен ежегоден отпуск. „Не можем да стачкуваме гладни“ ги чувам да казват по телевизията на фона на цвърчащи свински шишчета. Лесно е да протестираш в свободна държава, лесно е да стачкуваш, когато имаш право на това. И какво ако не успееш? Животът продължава, пак ще работиш, пак ще печелиш, дори и да не е толкова,
колкото ти се иска. В днешния свят сигурността е приета за даденост. И съзнанието ни за протест е прието за даденост. И сме забравили да ги пазим. Дали ако осъзнавахме риска да извоюваш правото на протест, протестите ни щяха да бъдат малко по-различни? Убеден съм, че тогава те щяха да са много по-малко, много по-масови, много по-искрени и много по-успешни. И нека винаги, когато някой застане зад някакви искания, да обърнем поглед към пловдивските тютюноработници. Те били толкова много, че заедно съставяли повече от 1/3 от всички тютюневи работници в страната. Именно от тях тръгва организацията на националните стачки на тютюноработниците. Сведения за големи протестни действия има още през 1910 година. Малко преди официалния край на Първата световна война за България и подписването на пагубния Ньойски договор, Пловдив е разтърсен от една от първите големи тютюноработнически стачки. На 19 ноември хиляди стачници изпълват площада пред Джумая джамия. Демонстрацията хич не се понравила на властта, на която в такъв тежък момент въобще не ѝ било до проблемите на простите работници и изпратили въоръжена полиция срещу протестиращите. Повечето от организаторите били арестувани, не липсвали и изстрели срещу
35
непокорната тълпа, десетки били ранени. Но бунтовният ноемврийски ден е само прелюдия към двете най-големи стачки, които се открояват в историята на пловдивските работници. Най-масовата стачка в България през бурните години на Втората световна война е именно тютюноработническа и с център Пловдив. Стихията на народното недоволство започва в горещите юнски дни-на 17 юни Пловдив се надига, следват Асеновград, София, Дупница и Кърджали. Вълната вдъхновява не само тютюневите работници, последват ги и работниците в захарните и каучуковите заводи. Защо им е на всичките тези хора да стачкуват, когато цяла Европа се тресе, когато хиляди невинни умират на всеки час? Вълната е предизвестена още от 1939 година. В града безработицата достига критични нива. Стоките от първа необходимост са дефицит, а черната борса с тях се разширява. Стоките от първа необходимост хляб, олио, сол, горива - поскъпват значително. Войната силно удря бизнеса с тютюн и производството в редица предприятия намалява, което води и до съкращения сред най-ниските слоеве на работещите. Близо петнайсет хиляди остават без работа. Държавата е безпомощна, тя е в капана на избор между лошото и по-лошото, в безизходица
пред настъпващите немски войски, които в никакъв случай не трябва да посрещаме като врагове. Усетили колко силно се клатят гредите на Царството, работниците решават, че е дошъл най-удачният момент за стачка. Те се готвят да продължат да пълна победа и обещават да не се върнат в складовете, докато това не се случи. Поставят следните искания: увеличение на надниците спрямо поскъпването на всички други стоки от бита, запазване на осемчасовия работен ден, организираните работници да се приемат с предимство на работа в складовете. По-добрите условия, сигурното заплащане и достойния труд са може би непредходните ценности, които всеки един работник преследва през човешката историята. Планът е - в деня на стачката при сигнал работниците да прекратят работа и да напуснат складовете. Те се изливат по пловдивските улици като приливна вълна. Пеят песни, развяват лозунгите си, а полицията е в недоумение какво се случва. Конна полиция пресреща стачкуващите на площад Съединение, където се заформя схватка, в която като оръжия на работниците влизат прътове, щайги, зелки, домати, картофи и всичко, което им попадне около Четвъртък пазара. Подкрепленията
СТИЛ И КУЛТУРА
на полицията на няколко пъти нападат стачниците и разпръскват тълпата. Успяват да арестуват стотици работници и основните организатори от стачния комитет и БРП, много от тях са интернирани в други градове. Впоследствие целият град се вълнува от съдбата на тютюноработниците. Тяхната искреност и жертвоготовност в името на хляба жегва всички пловдивчани. Протестни писма в защита на арестуваните и ранени стачници изпращат до Царя стотици граждани, организирани по квартали. Те настояват протестиращите да бъдат освободени, а за да подкрепят семействата им, събират пари и храна. Въпреки всички трудности, стачниците са готови да продължат, но Централният стачен комитет взима решение стачката да бъде прекратена. Успехите на стачката са малки - надниците са увеличени с 10%, премахната е картонната система, отчитаща производителността на всеки отделен работник, взима се решение за строеж на работнически болници. Но тези успехи не са най-важните, те бледнеят пред самочувствието и гордостта на всички работници, ясно осъзнали силата, която притежават, ако са единни. И медийните обвинения,
че стачкуващите са болшевики, комунисти и предатели, изглеждат нелепи и смешни, погледнати от днешна гледна точка и събитията, случили се само 13 години след бурния юни на 1940 година. Годината е 1953-та. Само няколко месеца след смъртта на големия комунистически лидер Сталин. Народите зад Желязната завеса приемат новината за тази смърт с надежда за отпускане на тежкия тоталитарен режим. Десетки години наред в българската история присъства един мит, смазващ самочувствието и гордостта ни. Митът, че у нас никой никога не се е съпротивлявал срещу комунистическия режим. Че сме нямали нашето въстание от 1956-та, че сме нямали нашата 1968-ма, че дори и през 89-та сме си стояли вкъщи и някой другаде е режисирал всичко. Един изкуствено наложен срам за липсата на гражданско общество, който днес се чувстваме длъжни да унищожим. Освен горянското движение, водило военна борба срещу комунизма, на помощ в срутването на този мит идват и пловдивските тютюноработници. Тях не ги интересува кой ще е на власт дали монархисти, или комунисти, те винаги ще имат смелостта да се изправят срещу статуквото, да защитават правото си на достоен труд и семействата си, дори и през най-тежките тоталитарни режими.
37
39
Още в края на април 53та започва подготовката за предстоящите стачни действия. Предусетили случващото се немислимо събитие - първата стачка в страна от Източния блок, един куп управници от Комунистическата партия се събират в Пловдив, за да се опитат да възпрат стачниците. Вечерта на 3-ти май нощната смяна на един от складовете прогонват охраната и се барикадират вътре. На сутринта спират работа и работниците от още няколко склада. Всички се насочват към вече окупирания склад „Иван Караджов“. Около бившите складове на Томасян и по улиците на Тютюневото градче се събират все повече работници, дори такива, които не са на смяна в момента. Издигат се искания за увеличаване на заплатите, за връщане на петдневната работна седмица и за целогодишна заетост. Придошлите партийци правят няколко неуспешни опита да разговарят с протестиращите, но към тях веднага се подхвърлят камъни, обиди и са заглушавани от тълпата. По заповед на Пръмов, чийто род още оглавява някои държавни институции, милицията открива огън по стачкуващите. После е повишен в министър на земеделието. Има няколко убити и над петдесет ранени. Възможно е и да са много повече. Народната милиция разгонва демонстрантите из улиците около тютюневите складове. Прииждат камионетки,
в които натъпкват по няколко стачници, тези, които не успяват да избягат. Невъобразима гоненица се разиграва между органите на реда и стачкуващите, някои са прегазени от камионетките. Част от тези, които се спасяват, бягат извън граница. Организаторите впоследствие отнасят между дванадесет и петнадесет години затвор. С кръв и смърт е потушено първото надигане зад Желязната завеса. Вълната, която бучи. И която винаги, ако се заслушаме, ще чуем. Ако я пренебрегнем, ще ни помете. Тази вълна са всички работници в човешката история, тютюноработници, механици, техничари, склададжии, кожари, тенекеджии, обущари… Вълна, на гребена на която грее борбата за хляб, чест и достойнство. Безмилостно жестоката борба на обречения в социалните низини човек. Борба, която се води непрекъснато, независимо дали на власт са комунисти или монархисти. Вълната, която бучи, не се разбива в куршуми, в щитове или палки, и в огромните си размери лесно разсейва всяка малка локва кръв. Вълната бучи и отеква във вечността. Само се заслушай…|НУЛА32 *- „Вълната, която бучи“ - Никола Вапцаров
СТИЛ И КУЛТУРА
41
ПЪТЯТ НА ТЮТЮНА от Борислава Лозанова
А
роматът на тютюневите листa е силен. Затвори очи и вдишай дълбоко! Усещаш ли как дробовете ти се пълнят, по езика плъзва леко горчивия вкус и се настанява в най-отдалечената част, главата се мае? Искаш да си дръпнеш пак. Първо, издишай. Димът около теб се разнася като мъгла. Според някои индиански легенди този дим връщал мъртвите от отвъдното. Според други - тютюнът е дар от Боговете. Според нас тютюнът е низ от човешки истории. Всяко листо помни ръката, която го е откъснала. Всяка пратка се дължи на много труд и зад всяка изпушена цигара стои нечие огънче. В три действия следват три момента. Истории на хора, докоснали се по различно време и по различен начин до тютюна. Първо действие Николинка, бивша тютюноберачка. „От шест годишна съм на полето. Първоначално само помагах, по-късно започнах сама да бера. Ей, Богу, не бих се върнала в онези години. Трудоемко е, много е трудоемко да се бере тютюн. Беше средата на миналия век. На нас се паднаха три декара.
Принципът беше на глава от семейството. Тогава АПК (Аграрно-промишлен комплекс) разпредели между член кооператорите ниви, където да гледат тютюн. На чиновниците не даде. За тях беше по избор. Първата година трудно запомнях нещата. Татко направи парници, където засаждахме семената. Така ставаше разсада, а без него няма как да порасне тютюн. На полето го изнасяхме май месец. Сади се на редове, по вода. Пълниш вадата, садиш. Така цял ден. Тютюнът иска много грижи. Като дете е. Трябва да го окопаваш, да не позволиш един плевел или тревичка да му пречи. Задушават го. С поливането е най-трудно. Според лятото е. Не иска много вода, но и сух не трябва да го държиш. Ако го преполееш, хваща мана. Листата се разболяват, потъмняват, стават на петна. Тогава тютюнът трябва да се пръска, да се излекува. Гледаш го, докато не достигне зрялост за бране. А дойде ли брането, няма почивка. Още в два часа мама и баба ме будеха. Ставах, измивах се и тръгвахме към полето. Три
СТИЛ И КУЛТУРА
43
поколения жени, по тъмно, с комат хляб в ръката. Каква картинка само. Стигнеш ли на полето, няма глад, няма жажда. Тютюнът се бере по роса. Най-късно до 7:30 сутринта. Първо се берат най-долните три - четири листа. Първа ръка се нарича. Тези, които имат почти жълт цвят. Туберкулозен му казвахме. С дясната ръка береш, в лявата правиш вързопче. Оставяш вързопчетата между корените да не се разпиляват листата и продължаваш. Така, докато не оберете цялата нива. Накрая се минава и се изнасят всички вързопчета. Имало е случаи, когато сме се връщали по залез слънце да довършим работата. Тютюн се бере от началото на юли до началото на октомври. Обикновено излизат три ръце. Ако не падне слана, може и четири. Един съвет от мен. Важно е да си пазиш ръцете. Напече ли ги слънцето, няма спасение.Стават черни като катран. Всичко лепи. Тялото те сърби ужасно. След беритба карахме тютюна у дома с каруца. С баба оставахме да го нижем, мама отиваше при татко на лозето. Листата се навързват на низи от канап с различни дължина. Според това как ще ги сушиш. Нямахме оранжерия, за това използвахме дървени рамки. Всяка вечер прибирахме рамките
в голяма плевня, всяка сутрин ги изкарвахме на двора две по две, правихме колибка. Тютюнът не трябва да се излага на пряка слънчева светлина, не трябва да го вали дъжд. През три двора чувах баба как ме вика щом малко завали „Николино, бързо, тютюна!“. И аз тичах, за да мъкнем рамките обратно в плевнята, да запазим качеството. На листата им трябват около 20 дни да изсъхнат, след това низите се навързват една с друга и се прибират на прохладно място, докато и последната ръка не бъде изсушена. През зимата идва и ред на денкирането. Така казвахме на сортирането на тютюна. В тази работа и мъжете се включваха. В дървени калъпи се слага чувалено правоъгълно платно. На него, листо по листо, се нарежда тютюна по качество. Един денк може да достигне и 40 кг. Калъпите се изкупуваха, а ние се подготвяхме за новата реколта. Много е трудоемко да се гледа тютюн. Цигарите са само за онези, които не са си цапали ръцете с катран.“ Второ действие Анонимен работник в цигарена фабрика. „Пуша разбира се, много при това. Само български.
СТИЛ И КУЛТУРА
Второ поколение работник съм. Майка ми прекара четиридесет години във фабриката. Какво да ви кажа, тютюнът сам ме намери. Завърших Спортното, лекоатлетист. След това продължих да уча, стоях далеч от познатия аромат на тютюн. Но животът си знае своето, нещата така се обърнаха и в един момент звукът на машините се превърна в ежедневие. Харесвам си работата. През годините все повече. Към днешна дата тютюнопреработката не е това, което познавахме допреди 20г. Всичко е по-модерно, по-опростено, но въпреки това нещата продължават да са много динамични.
Производственият цикъл е дълъг. Започва се от самото пристигане на тютюна, той обикновено е опакован в бали или в кашони. Използваме и чужди, и наши тютюни. Добрият вкус е претенциозен. Опаковките са много големи, от порядъка на 100 - 200кг. Затова суровият тютюн се подава по производствени линии, където се нарязва на по-ситни фракции, удобни за работа. След това по транспортни ленти се раздробява на ситни листа и се вкарва в овлажнителни барабани, където тютюнът постига необходимата влага, около 23%. Това не е по моята част, технолозите си разбират най-добре. Следващата стъпка е нарязването. Избира се дебелина
45
47
на тютюна, според това каква цигара ще се прави. Към тютюна се добавят тютюневи жили. Те са много важни за производството на цигари. С тях може до известна степен да се регулира съдържанието на никотин в дима. След нарязването, тютюнът се изпраща за ароматизиране и солсиране. Вкарват се различни допълнителни аромати и вкусове. Като е готов, тютюнът се изпраща в така наречените цигарено-филтрови агрегати, където се сглобява и самата цигара. Готовите цигари отиват в опаковъчни машини, от кутийки към стекове, от стекове в мастербоксове...и така стига до купувачите. Всеки, който пожелае, може да се сдобие с кутия. За да е готова цигарата за консумация се изисква много труд и работа от самото посаждане на тютюна до опаковането. Преди в нашето предприятие работеха много хора. След модернизацията останахме около 400, при това с администрацията. Но не може само с машини, пак си иска човек да пипне, няма как да стане иначе.“ Трето действие Пушачи. Петър: „След цигарката, найобичам да запаля цигарката“. Пропуших, защото цигарите
винаги са ми изглеждали нещо приятно. Виждал съм много страстни пушачи и ме привлече удоволствието, което виждам в очите им. Винаги съм искал да опитам, но това чувство е било в конфликт с волята ми, докато един ден не взе превес. След това се закачих много. Вдишването на дима, гъстотата му, как ти пари в дробовете, дори мисълта, че тази цигара малко ме трови ме караше да се наслаждавам още повече на усещането. Пушил съм една година, след това волята ми стана по-голяма. Оттогава двете са в непрестанна борба. Единият ден печели едното, другиятдругото. Борислава: „Нескопосано дърпаш и кашляш. Не може да не знаеш за какво ти говоря. Всеки е имал първа цигара. Още помня моята. С две приятелки си направихме партия за десетка, отидохме до близкото училище и запалихме. На 15. Да си призная това запалване продължи до миналата година. Ако трябва да съм точна -11 февруари 2015г. Смешно нали, не помня кога беше първата ми целувка, а помня кога е била последната ми цигара.“ Цветанка: „Разбира се, пробвала съм като ученичка. Кой не е? Страстен пушач съм вече 26 години. В София ги научих цигарите, като студентка. Колко най-дълго съм издържала? Докато
СТИЛ И КУЛТУРА
бях бременна и докато кърмих, година значи. След това пробвах два пъти да ги откажа, за по 3-4 месеца, не бих повторила. Не знаете какъв стрес изживяваш. А дори не знам защо пуша, дали е никотинът или просто си въобразявам, че пушенето ме успокоява... Но не мисля да спирам. Знам, че ми вреди, усещам го всяка сутрин. Боли ме белият дроб и кашлям, много. Докато не изпуша първата цигара сутрин, не мога да започна пълноценно.“ Добри: „Като малък бях пробвал, но ги научих в казармата. Бях ги спрял за три години, тази сутрин запалих. По-лошо е с цигари, отколкото без. Затова пак ще ги спирам. Жена ми също пуши.
Тя цигарите няма да ги остави, по-скоро мен. Все ми повтаря „мозъкът е по вреден за човека, отколкото цигарите“. “ Христоско: „Жената ме научи и да пия, и да пуша. Вече 48 години все това разправям, ама хората не ми вярват. Как така, като тя никога не е пушила? Ами много просто, от нерви. Да си призная много отдавна пушенето не ми носи удоволствие. Лекарите ми откриха панкреатит. Не спрях да пуша. Преди няколко месеца преживях и инфаркт, пак не ги спирам. Е, поне съм ги намалил, от кутия и половина на 5-6 цигари. Като видя, че някой пали, чак ми се плаче, искам и аз.“
|НУЛА32
49
© Държавен архив Пловдив
КОГАТО ЦИГАРИТЕ НЯМАХА ФИЛТЪР от Евгений Тодоров
Е
дно време нямаше такива глупости като „Пушенето вреди на вашето здраве“, „Пушенето убива“ и т.н. Опаковките на цигарите бяха семпли и стилни. Мъжете дърпаха яко и бълваха облаци дим. Тарикатите пускаха дима на кръгчета. Спомените ми са от времето, когато цигарената промишленост вече беше национализирана и се бяха появили нови марки. Социалистически. Умираха кръчмарски песни като: - Ти ги пушиш „Томасян“, - Аз ги пуша муфтаджан. „Муфтаджан“ идва от „муфта“.
Аванта - казано на чист български. Филтърът още не беше измислен. Цигарите бяха безбожно евтини - на цената на един хляб горе - долу. Най-евтините бяха „Тютюнопроизводител“, мисля, че те не се пускаха официално в продажба, но можеха да се намерят на сергиите по пазарите. По-бедните пушеха „Ударник“ - по-серт, и „Бузлуджа“ - по-яваш. Мисля, че бяха по 20 стотинки. Постепенно интересът към тях намаля, но „Арда“ -та пък си остана класическа народна цигара. В началото на 70 - те години
СТИЛ И КУЛТУРА
струваше 25 стотинки. Биваше два вида - с бандерол и без бандерол. Без бандерол беше от по-лошокачествен тютюн, не че беше контрабанда. Учениците пропушваха с „Малка Арда“ - струваше 12 стотинки. Какво му плащаш. От време на време пускаха малки серии кутийки с по 4 или малко повече цигари. Посветени на Международния панаир, примерно, или на друго събитие. Имаше ги само във фирмените магазини на „Булгартабак“. Намираха се и марки, които не станаха популярни, но както се казва - за всеки влак си имаше пътници. Имаше луксозни „Дипломат“, „Спорт“ - по-дълги от обикновените, „Рила“, „Лукс“. Че даже и „Девети септември“. По стрелбищата класическа награда беше цигара „Фемина“ - със златен станиол в единия край, доколкото си спомням. В Пловдив май най-масовата цигара беше „Родопи“. По-късно „Слънце“. „Слънце“ - то струваше 32 стотинки. Старшина Костов в казармата си купуваше от лавката три кутии с едно кибритче - правеше точно левче. + По-късно сложиха филтри на повечето цигари, „Родопи“ се продаваха и в новия вариант, но „Арда“ - та мисля, че не вървеше. Отначало филтърът беше от нещо кат лигнин. Едни от първите ароматизирани цигари с филтър бяха „Ел Диабло“ - по 55 стотинки. Имаше и „Шипка“ - ако не се лъжа.
Около 1967 - ма излезе модата на ароматизираните цигари в твърда кутия. Бяха три марки „Ком“, „Луна“ и „Ропотамо“. Миришеха така, както си представяхме, че миришат западните цигари. За броени дни новите цигари станаха най-търсени от младите пушачи. Беше съвсем друго - седнеш на бара, извадиш бяло-червената кутия „Ком“, почнеш да я разопаковаш, отваряш капака, сваляш станиола, дърпаш червената лентичка…Поднесеш на останалите…Тарикатска работа Не след дълго се пусна мълвата, че и трите вида цигари са отровни - радиоактивни или нещо подобно. И за три дни интересът към тях секна така изведнъж, както се беше породил. Като с нож. Лавката в казармата не можа да продаде един стек изостанала „Луна“ за цяла година. Войниците тогава пушеха „Арда“ и „Слънце“. По-заможните - „БТ“ от 60 стотинки. Имаше поне три вида БТ в пакет, в пакет с целофан и в кутия. Всички твърдяха, че твърдото БТ е най-добрата българска цигара. За да се намери, трябваха връзки или късмет. Да не забравим „Стюардесата“. Тя биваше малка и голяма. С целофан и без. Освен това имаше различни подвидове, които се познаваха по тайни знаци - примерно по цвета на филтъра.Най-се търсеше „плевенската“. По едно време пуснаха японски цигари. Държавата рядко отпускаше валута за покупка на вносни цигари, така че не знам каква беше
51
© Държавен архив Пловдив
причината за тази щедрост. Може би бяха плод на някакъв бартер. Японските цигари струваха по 55 стотинки и бяха съвсем конкурентни. Бяха „Хоуп“ - викахме им „Хопе“, „Хи Лайт“ и - ако не се лъжа, „Чери“. Суло и Пульо минаха на японски цигари, един ден те изчезнаха и лека - полека се забравиха. В края на 70-те години имаше и „лицензни“ цигари като „Астор“. Доста по-късно и „Марлборо“. Когато след 10 ноември пазарът се насити с внесено кой знае откъде дълго „Боро“, познавачите въздишаха по българското късо, което си бе по - близко до оригинала от вносните. Носеха се слухове, че още през 50-те години сме произвеждали „Честърфийлд“, но това си било истинска държавна тайна. Цигарената ни промишленост бълваше огромни количества продукция за Съветския съюз“. За онзи необятен пазар беше предназначена марката „Ту 134“. Работниците от пловдивската цигарен фабрика изнасяха такива цигари и ги раздаваха на близки и познати. А може би ги и продаваха. Мисля, че имаше експортни „Опал“, но не помня дали бяха за съветския пазар. Вносни цигари можеха да се купят най-вече от магазинчетата към хотелите и ресторантите на „Балкантурист“. Струваха 1,40, 1,60 до два лева. Имаше прекрасни цигари, но и тях ги развалиха. Някой преди няколко месеца ми беше пратил прекрасна и
тъжна история за деградацията на старите световни марки, но не мога да я намеря - ще го моля да я изпрати отново, ако прочете тези редове, сега му е времето за допълване на цигарените спомени. Вносни цигари имаше в изобилие и в Кореком. През лятото на 1980г. бях семейно на море в Китен. Имахме десетина западни марки и с тях си купихме един стек „Ротманс“. Ех, че беше хубаво. Картата 14 лева, кебапчетата и ракията - евтини, и накрая като палнеш една вносна думана - живот. Все едно, че си в Монте Карло. Едни приятели, все още ергени, пък правеха следния номер на морето. Тръгваха с една кутия „Марлборо“, изпушваха я, след което я пълнеха с каквото попадне. Черпеха щедро рускините, а те ахкаха от неземния аромат. Макар че той си беше от категорията „Ту 134“. Най-шантави бяха румънците. Даваха мило и друго за „Кент“. Никаква друга марка не признаваха. Един ден минах през Букурещ, бях си приготвил две-три кутии „Кент“, които продадох още на гарата, и с пълен джоб леи тръгнах да поразгледам града. Открих някакво скъпо заведение надникнах вътре и какво да видя - седнали румънските пичове с понаправени мадами и на всяка маса без изключение - кутия „Кент“. Явно който няма Кент, не може да си намери мадама. А сега - мадамите вече не се лъжат с лъскави кутии цигари. Искат сухо.|НУЛА32
53
55
МЕБЕЛИ ВЪРХУ ТЮТЮН от Илия Димитров
А
ко се разходите сред множеството от масивни и високи сгради, опасли като крепост триъгълника между улиците Велешки - Вазов - Ботев, ще останете с леко горчивото, но пък за сметка на това - мистично усещане за тотална разруха, налегнала старите тютюневи складове. Олющени мазилки, изкъртени прозорци, порутени покриви, дълги ламаринени огради с надписи, които напомнят да си пазите главите от останките на рушащия се отминал свят. И никак няма
да сте единствените ако сред този апокалиптичен фон се ококорите пред няколко тютюневи склада, които сериозно се различават от останалите. Те са толкова нови и живи, че аха някой работник да се провикне от тях, да издрънчи някоя машина или пък експерт да запуши от прозореца. Уви този свят отдавна го няма, но пък вместо него има друг, който продължава да работи, да създава, да твори и да живее. Сред руините от Тютюневия град се отличават мебелният салон “Галеро“ и сградата на
СТИЛ И КУЛТУРА
„Тотал спорт“. Близо до тях, под камуфлажа на отдавна забравено място се спотайва и клубът за жива музика и концерти Stage 51. Може би най-впечатляваща с визията си е сградата на мебелен салон „Галеро“, която грижливо съхранява историята си, като я съчетва със съвременен търговски и предприемачески дух и модерен интериорен дизайн. Само до преди девет години старият тютюнев склад притежава зловещ и призрачен вид. Там все още е можело да се видят всички съоръжения, лентите, които някога са транспортирали материалите и минавали от етаж на етаж, големите и широките стелажи, характерни за тютюневите складове. Тогава се появява и възможността да се реализира идеята „Галеро“. Улица “Екзарх Йосиф“ е непосредствено близо до центъра на града, същевременно сградата притежава площ от 5000 квадратни метра. Двете неща в своето съчетание са може би мечтата на всеки мебелен магазин. За да се превърне някогашния склад, собственост на семейство Ботушарови, в модерна и функционална сграда са необходими безброй промени, много енергия, желание и немалко средства. Общата сграда, която някога е била цял склад, дори е зазидана, за да се разделят двете собствености. Типичните за всички тютюневи складове високи отвори за товарене
на камионите също е трябвало да се преустроят. Сега на мястото, откъдето някога българският тютюн е започвал пътя си към света, се издигат красивите витрини на мебелния салон. Мебелен салон „Галеро“ прилича на едно много старо човешко тяло, на което прецизен хирург е присадил напълно нови органи, за да му осигури живот за поне още едно столетие. Но едно нещо неумолимо напомня за някогашния работнически живот, кипял в склада, досущ като сърце, което няма да спре да бие. Товарният асансьор. Широк и масивен, той минава през цялата сграда до самия таван, над който е двигателя. Той бил направен толкова здрав и издръжлив, че специалисти с почуда заявявали, че сигурно ще работи вечно. И сигурно в някой друг век по него отново ще се качват и слизат работници, ще се товарят стоки и материали,а на последния етаж, тъкмо под вечния двигател, все някой ще краде от времето си, за да погледа керемидената панорама. Но какво се крие зад красивата фасада? Визията на „Галеро“ е не просто да се предлагат мебели, а цялостни интериорни решения, които са различни от масовите и които отразяват индивидуалността на всеки клиент. Тук се срещат световни и български марки за обзавеждане, които трудно ще
57
намерите събрани на едно място в България. Откриването на нечувания досега мебелен магазин обира медийното внимание в града и мълвата бързо се разпространява. Другият преустроен и съживен стар тютюнев склад пък се намира точно срещу сградата на „Галеро“ - спортният център „Тотал спорт“ често споделя едни и същи клиенти с мебелния салон. За разлика от останалите мебелни магазини, за които трябва да отделиш поне половин свободен ден, за да посетиш и разгледаш, „Галеро“ е в самия център и без проблеми се вписва в неделната разходка - интересни мебели и декорации, кафе и много нови идеи. Макар и преживял своите пикове и спадове, мебелният салон продължава да следва концепцията си и да бъде различен, да помага на своите клиенти в избора им, като доразвива визията си за бъдещето в отварянето на магазин и в София през 2015 г. Но нека не ви подвежда това, че категоризирах някогашния тютюнев склад само като мебелен салон. „Галеро“ притежава пространство над няколкото си просторни етажа с мебели от висок клас, което с удоволствие е готово да приеме съвременното изкуство в атмосферата на Тютюневия град. Залата е приютявала изложби, инсталации и лекции. Именно там се помещава и изложбата на Пенка Калинкова „Изчезващият
тютюнев град“, посветена на мястото, включваща архивни и съвременни фотографии, която за пръв път насочва вниманието на обществеността към облика и проблемите пред тютюневото градче. През 2014 година „Галеро“ е хост на форума за социална промяна чрез емпатия и отворено образование - Empatheast. Организира се и лекция на една доста непопулярна тема в България - екологията при мебелите. Оказва се, че много от ПДЧ-тата, за да се слепят, се използват материали, които отделят емисии, които при натрупване оказват вредно влияние върху човешкия организъм. И това е само началото, защото през тази година сътрудничеството с различни културни и обществени организации продължава и вече се планират много интересни проекти и събития. Мебелният салон „Галеро“ е приемствеността между вековете, между хората и мечтите им, стоящи върху безкрайната крепост на миналото. Мебелите срещат изкуството, историята среща бъдещето. И дори понякога да се плашат при споглежданията си, те всички съжителстват заедно в мистиката на Тютюневия град, в триъгълника на човеци и идеи, под керемидите на вечността. А ако разчоплите дъските на дюшемето в „Галеро“, там все още може да намерите тютюневи листа…
|НУЛА32
59
ФОРМУЛАТА „ЗАЕДНО“ Разговор със Светлана Куюмджиева, артистичен директор на фондация „Пловдив 2019“ от Панайот Стефанов
С
ветлана Куюмджиева е историк на изкуството, критик и куратор с над десетгодишна практика в областта на съвременното изкуство. Има богат опит в организацията на изложби, фестивали, събития в публично пространство. Работила е с множество институции и неправителствени организации в България и чужбина. Преди да заеме позицията артистичен
директор във фондация „Пловдив 2019“ участва в екипа, който подготвя културната стратегия на Община Пловдив 2014 - 2024. Зададохме ѝ няколко въпроса относно бъдещето на Тютюневия град като част от програмата на града за Европейска столица на културата през 2019.
СТИЛ И КУЛТУРА
Защо Тютюневият град? Така наричаме района с тютюневите складове по протежението на ул. „Иван Вазов“ в Пловдив. Проектът в артистичната програма на Пловдив за Европейска столица на културата е кръстен доста сполучливо по едноименния филм на една от най-запалените му изследователки Пенка Калинкова. Мястото има особена атмосфера, отпечатана в генетичния код на повечето пловдивчани. Сега повечето от тютюневите складове са внушителни руини с огромна историческа, културна, а и сантиментална стойност. И с огромен потенциал. Изкуството има своя инструментариум, с който да привлече вниманието, да посочи проблемите, а нерядко и тяхното решение. Същевременно бившите индустриални пространства, изоставените и забравени градски райони са най-благодатна среда за съвременната култура в нейния гигантски спектър и с всичките й комуникационни възможности. Затова и ние сме се насочили към Тютюневия град. Какви са етапите в процеса на съживяването му? Първата стъпка е повишаването на информираността и привличането на общественото внимание към тютюневите складове. Самият факт, че Пловдив спечели титлата Европейска столица на културата с тази програма, в която заложи
откровено на проблемите си в това число и рушащите се красиви складове в центъра, вече постигна до голяма степен тази цел. В програмата ни са предвидени и различни артистични интервенции, акции в публично пространство. Целите заложени по отношение на Тютюневия град са относително реалистични, но аз мисля, че в следващите три години те ще се развият още. Какво е постигнато досега? Повдигнали сме темата, запалили сме дебат и сме създали условия той да се развие. Направили сме уеббазирана платформа, в която събираме спомени и визии, и сме насочили събития и дейности от програмата си към Тютюневия град. Стремим се да водим партньорите и публиките си там. Каква е практиката в чужбина относно подобни бивши индустриални пространства? По света изкуството и артистите първи откриват тези пространства, а бизнес интересът и институциите ги следват. При нас нещата са малко обърнати. Неслучайно темата за тютюневите складове в апликационната книга на Пловдив е развита именно през взаимоотношенията между икономическия интерес на града и неговото архитектурно наследство. Така или иначе консенсусът е възможен стига да има нужната висота и разбиране за значението и
61
културната стойност на сградата/ мястото. Съвсем наскоро бях на откриването на Сан Себастиан - Европейска столица на културата 2016 в Табакалера, която е бивша тютюнева фабрика, превърната в огромен център за съвременна култура с експозиционни, конферентни зали, пространства за изпълнителски изкуства, обучения и работилници, ателиета... За човек от моята сфера, това е сбъдната мечта. Частна или държавна е намесата? Зависи за какъв тип намеса става дума. Има примери, в които бивши индустриални зони се превръщат в зони за култура по общинска и държавна инициатива. Има и случаи, в които това се случва напълно независимо от официалните институции. Тютюневите складове в Пловдив са частна собственост и решението за бъдещето им не зависи особено от официалните институции. Ние например можем да се намесим главно със съответните културни дейности на тяхна територия, което пък от своя страна съдържа известно противоречие, защото на практика в такива случаи се разходват публични средства за облагородяване и развиване на частна собственост. Трудно се дефинират ползите и съответно аргументите за подобно решение. Колко и кои точно складове
са обявени за паметници на културата? Застрашени ли са някои складовете от унищожение било то от времето или от нечий интерес? Тази информация с подробни указания, карти и адреси може да се намери на сайта ни http://tobacco-city.plodiv2019.eu От това, което аз съм чула от собственици до момента, повечето тях нямат интерес складовете им да бъдат унищожени, но търсят и очакват някакво съдействие за тяхното спасение под формата на стимули или облекчения. Има и други примери разбира се. Миналата година беше съборен един от складовете, който на нашата карта вече фигурира само като парцел. Сградата не беше паметник на културата, но въпреки това мястото й стои като „рана“. Тогава гласовете, които отбелязаха загубата, бяха единични. Сега беше съборен втори склад на ул. „Одрин“ и ул. „Д-р Г.М.Димитров“, което предизвика сериозен протест от страна на пловдивчани, реакция в медиите и социалните мрежи. Тази обществена енергия за нас е положителен знак и се надяваме да се задържи и даде тласък и на кампаниите, в които ние ще подканим гражданите да се включат за спасяване на културните ценности в Тютюневия град.
СТИЛ И КУЛТУРА
Това, което е важно да се знае е, че повечето от тютюневите складове са с неустановен статут, което е проблем, протакан и подминаван немърливо повече от 20 години, по същия начин, по който тези сгради са “невидими” и ежедневно подминавани, докато не паднат или не бъдат разрушени. ОФ „Пловдив 2019” не е отстъпвала нито за миг от концепцията за защита на сградите и обновяването им за културни функции и търси активно взаимодействие с всички страни за реализирането на тази концепция. Екипът на фондацията работи ежедневно за събирането и популяризирането на историята на сградите, за уточняване и наймалките детайли от статута им и за намирането на възможности за обживяването им с култура. Европейската столица на културата носи потенциал за развитие на града и за сдобряване между икономическия и културния интерес, който си струва да бъде смислено употребен. Мисля, че за всички е ясно, че сега е дошъл моментът, когато този и други проблеми ще намерят своите решения. Важното за нас е това да стане по-възможно найблагоприятен начин. Какво е отношението на собствениците към плановете на „Пловдив 2019“? Възможен ли е диалогът? Имаме много хубав и плодоворен
диалог със собственици на тютюневи складове. Партнираме си с тях за организиране на културни събития. Мисля, че те ясно осъзнават, че нашият интерес и програмата на Европейската столица на културата могат да бъдат и в тяхна полза. Успешен проект ли е Капана? Какъв е процентът на ефективност от отворените покани за устойчивото му развитие? Предвиждат ли се такива и за Тютюневия град? Да, Капана е успешен проект. Много ми е трудно да фиксирам така „наизуст“ процент на ефективност на поканите ни, защото те са в няколко направления. В процес на изследване сме като част от нашия вътрешен мониторинг и като приключим с това изследване вече ще можем да говорим с поконкретни данни. Докато от първата фаза имахме близо 50% пространства, които останаха и след края на договорите си с нас и се развиват самостоятелно в квартала, във втората фаза сме финансирали и събития. В определен момент нуждата да водим публики в квартала се оказа по-голяма от тази да водим нови наематели. Инфраструктурните подобрения на Общината и нашите действия съвместно с партньорите ни по популяризацията му направиха мястото изключително примамливо така или иначе. Все пак се
63
65
стараем да поддържаме баланс по отношение на нашите мерки и да преценяваме необходимостите за всяка следваща година, за да може кварталът да запази културния си профил. Голяма част от този модел е приложима и за Тютюневия град, но там ресурсът би бил по-голям. Що се отнася до културните индустрии и тяхната роля в този процес, дори и по време на общественото обсъждане за тютюневите складове, като найсилна възможност се очерта IT сектора. Като един от найинтензивно развиващите се сектори в Пловдив, той може да съдейства и за изпълнението на нашата кауза по обживяването на Тютюневия град. Какви са приликите и разликите между Капана и Тютюневия град? Капана има статут на групов паметник на културата, докато Тютюневия град е в плаващо положение по отношение на статута на сградите и няма такава обща защита. Като мащаб Капана е значително по-обозрим и достъпен и за малки културни оператори, същевременно примамлив като вече обживяна зона. Въпреки своята централна позиция и близостта на Пловдивския университет, Техническия университет, библиотеката, няколко училища и т.н., по отношение на градския
живот Тютюневият град е все още пуста зона, ползваща се най-вече за паркиране. Какви са начините да се съхрани автентичният дух, който носи мястото? По отношение на сградите има утвърдени стандарти за реновиране, според които се запазва тяхната архитектурна стойност. Същевременно има и най-съвременни архитектурни тенденции, които позволяват преустройството на този тип сгради и максималната им функционалност, така че те да не загубят нищо от своята автентична аура и да заживеят пълноценно в днешния ден. Отново е въпрос на култура, информираност и отношение, а често е въпрос и на вкус. Не може да се осъществи универсално регулиране на вкуса, но може да се говори, да се показват примери и успешни световни практики, което се стараем да постигнем ние. По отношение на духа на мястото като цяло сигурна съм, че той може да се възроди със сградите, но и с хората, които го обживяват. “Заедно” е формулата, която работи и в този случай. Има ли баланс между културноисторическото наследство на града и съвременното му изкуство? С кое Пловдив е попривлекателен за туристите?
СТИЛ И КУЛТУРА
В този въпрос има противоречие, поне аз го виждам като такова, защото съм от хората, които приемат съвременното изуство също като „културно-историческо наследство“. Продължавам да повтарям, че то е наследството на бъдещето. И поначало този тип институционална стандартизация и разделение не са адекватни днес. Въпреки това, ако трябва да отговоря ще кажа, че в Пловдив това взаимоотношение между различни исторически пластове е и може да бъде възможно найвидимо. И поради огромното си наследство, но и със своята богата история като активен културен център и с вродения си артистизъм, градът съумява да пази баланса. Това е същият баланс, който се поддържа между постоянния поток от хора, идващи да видят „красотите“ на Пловдив и тълпите, които се стичат за големите му фестивали. Каква е целта на титлата Европейска столица на културата? Една от големите цели на титлата е да развие настройките, мирогледа на и за мястото, да го отвори към света не само буквално като изкусителна дестинация, но и като стойност и съдържание. На фокус тук са гражданите, тяхната идентичност, тяхното самочувствие като жители на Европа. Важно е също градът да получи стимул, за да реши и проблемите си -
местата, за които иначе няма да се намерят сили и време, или взаимоотношенията, за които никой обикновено не говори. Малките цели се постигат в процеса на подготовка на града за голямата година, това са понякога и ежедневните победи по супер невидими нива. При всички случаи най-важно е какво ще остане и след годината на титлата, не само като инфраструктура и културен афиш, но и като обществена нагласа и самосъзнание. Какво за вас е Пловдив и как го виждате през 2019та? Досега Пловдив беше за мен родното ми място. От две години насам се е превърнал в кауза. През 2019 го виждам като успял независимо колко субективни са индикаторите на успеха. При всички случаи сега, в процеса на усилена работа по проекта Европейска столица на културата, аз имам възможност да видя и формулирам важните цели за града и се надявам да успеем да ги постигнем заедно с екипа ми, с партньорите, с Общината и найвече с пловдивчани. А през 2020-та? По моите планове тя трябва да е дори още по-силна от 2019. Надявам се и вие да съдействате за това.|НУЛА32
67
ТЮТЮНЕВИ ФОТОПИСИ
69
Има някакъв контраст между фасадата и онова, което се крие зад нея.
71
Щом има кой да заключва останките, значи нищо не е свършило.
Не би трябвало да сме тук, но ни поканиха.
73
Понякога просто ключалките са прекалено големи за нашите ключове.
75
Оттук пренасяли излишните мечти, когато някой имал повече от другия.
Всички трябвало да са равни.
Но буквите винаги са се съпротивлявали.
77
И с а р а з ш и р я в а л и н е б о с в о д а .
Освободители и освободени. Рушители и разрушени.
Нас никой не ни пита.
79
81
Когато срещнеш безкрая, единствено можеш да му се усмихнеш. Той и от друго не разбира.
Ако това е светлината в края на тунела, се връщаме обратно.
83