Nula32 Magazine, June 2016 by Nula32 Magazine

СЪДЪРЖАНИЕ

ЗАЩО... СУБКУЛТУРНА СТОЛИЦА?............................4 ПО ПЪТЯ НА СУБКУЛТУРИТЕ от Виктория Готева.......................................................................10 ТЕЖКОТО, НЕПОДАТЛИВО ЯДРО от Илия Димитров..........................................................................18 ALTERNATIVE НА БЯЛОТО ЗНАМЕ от Никола Николов.........................................................................22 ЖИВОТ НА КОЛЕЛА от Борислава Лозанова....................................................................28 ЕДИНИЯТ ПРОЦЕНТ от Панайот Стефанов....................................................................34 РОК ИСТОРИИ от Пламен Дамасков.......................................................................40 КОЙ ТРЕСЕ ЗЕМЯТА? от Панайот Стефанов....................................................................44 ДЪЛГ И ЧЕСТ от Илия Димитров...........................................................................52 УЛИЦАТА КАТО ГАЛЕРИЯ от Елена Томова.............................................................................62

Издател „НУЛА32” ООД

Консултант Здравко Дечев

Визия Атанас Янков

Главен редактор Панайот Стефанов

Автори в броя Елена Томова Борислава Лозанова Виктория Готева Пламен Дамасков Никола Николов

Реклама Костадин Бухчев k_buhchev@nula32.bg +359 894 45 43 08

Отговорен редактор Илия Димитров

www.nula32.bg

Печат “Жанет 45”

ЗАЩО... СУБКУЛТУРНА СТОЛИЦА? На Владимира, която ни гледа от небето

сички разбрахме какво ще се случи през 2019-та. Кулминацията на кулминациите. Ние обаче се уморихме да гледаме как се надуват балони. Проглуши ни шумът на фанфарите. С настоящия брой си взимаме почивка от тържествената истерия покрай титлата. Хвърляме поглед зад ъгъла на злободневното, завиваме рязко от начертания маршрут за следващите три години и навлизаме в автономните територии на субкултурите - като отделни съставни части на масовата култура, но и като нейно отрицание… Като нужния баланс в обществото. „Субкултурна столица“ е коктейл от усещания за света; карта на преките пътища към свободата, защото всички говореха за нея. В следващите страници намираме пресечната точка между чувството за принадлежност и приятелството, където обграждането със себеподобни прави осмислянето на живота една идея по-възможно. Субкултурите са спасение от агресивното уеднаквяване, което моделира музиката, дрехите и ценностите; от страха и гнева, които раждат самотата. Те са естествената съпротива срещу фалшивия свят. Това е да светиш в тъмното, да си птица насред океана, цвете върху скалите, шепа вода върху огъня на окъснели планинари. Когато станат прекалено популярни обаче, субкултурите изчезват – загадъчността пада, навлизането в тях става лесно, а найистинските сред тях се отвращават. Порастването е другият им отмъстителен враг. Моментът, в който родителите ти кажат, че вече трябва да си кротък, да имаш уважавана професия, да се обличаш прилично, да скриеш тия грозни татуировки и да помислиш за бъдещето си. Срещу порастването ще застанем с четвъртия си брой. Не за друго, а защото усещаме, че то вече ни застига.|НУЛА32 Панайот Стефанов Илия Димитров СТИЛ И КУЛТУРА

„Нова Генерация”, 1989г. © Нели Воева

ПО ПЪТЯ НА СУБКУЛТУРИТЕ от Виктория Готева

ащото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват.

да съществуват, прераждат се като феникс отново и отново. Разликата между тях и красивата птица е, че субкултурите винаги са различни. Специфични са по своята същност и времеви пояс. Пораждат се в настоящето и са олицетворение на човешкото отрицание на действителността. Те се преливат една в друга като нежните цветове в картините на Пикасо.

Из „По пътя“ на Джак Керуак

Някои от субгрупите са социално ангажирани, други духовно, а трети просто се забавляват. Противодейството, бунтарството е общото им ядро. Техният стил е неестествен, предизвикателен и крайно индивидуален. Антрополозите изучават тези групи, защото те поддържат едно символично равновесие в обществото и чрез тях се осмисля същността на културата като цяло. Според доц. Вихра Барова „Субкултурното внася необходимото различие, внася „дивото“ в „културното“. Нейните проучвания доказват, че субкултурите възникват предимно сред младежите. „Те съществуват

Улицата е техният дом. Музиката е тяхната Библия. Нетрадиционната визия е тяхната характеристика. Жаргонът е техният език. Свободата е тяхното верую. Различието е техният стил. Защото те са другите, те са бунтарите, те са представителите на колоритната палитра от субкултури. Често са приемани, често са отричани… но винаги са и ще бъдат забелязвани. Забелязахме ги и ние и тръгнахме по пътя на субкултурите. Оказа се, че те не спират

СТИЛ И КУЛТУРА

13 само за определени хора, дори само в определен период от време. Всеки опит за превръщане на една субкултура в масова я превръща в униформена утопия.“ Откъде започва всичко Първите белези за проява на субкултурност се забелязват през 50-те години на ХХ век (след края на Втората световна война). Тогава младежи от Ямайка се преселват в Англия. Те впечатляват някои от местните със своята музика и така популяризират позната ни днес „реге култура“. Хипи движението от 60-те години обаче поставя една младежка култура в центъра на общественото внимание. Представителите на хипи културата са смятани за найголемите пацифисти. Те се опитват да създадат ново общество от свободни хора, където никой никого няма да потиска. Всички ги познаваме и понякога тайничко им завиждаме – захвърлили са всичко материално и се наслаждават на спокоен живот. Но да не се размечтаваме, а да погледнем към друга субкултура – тази на пънка. Черни дрехи, цветни перчеми и синджири, които изскачат из джобовете на готини кожени панталони. Впечатляващо! Почитателите на тази субкултура не са

многобройни, но пък са истински, до гроб. Неслучайно надписите „Punk’s not dead” привличат скромното ни внимание от фасадите на стари и нови постройки. След пънка е време за гръндж – субкултурата на Кърт Кобейн от 90-те години на ХХ век. Култът към музиканта бил толкова силен, че почитателите му дори създават „Църква на Кърт Кобейн“ в Америка. Името му говори достатъчно – един самоубиец, отправил се към своята Нирвана и превърнал се в светец за всичките си почитатели. Неговият образ с трънен венец на главата – като икона, Фи днес ни гледа от тениски, стени на музеи или клубове. И ние те гледаме, Кърт! Споменатите субкултури поставиха началото, за да създадат многообразието, което наблюдаваме в момента. Различните представители на субкултурите са обединени от общи ценности, интереси и идеи. Те обръщат сериозно внимание на изкуствата като без съмнение преобладават музикалните субкултури. Субкултурност в България Биологичният часовник на България е по-различен. При нас субкултурите навлизат едва след промените – през 90-те

Митинг-концерт в София, 15.05.1992г. На същия ден през 1987г. Димитър Воев и Васил Гюров са свалени от сцената заради „непристойни текстове” по време на Първия рок фест в Летния театър в София. © Нели Воева

Димитър Воев, 1991г. © Нели Воева

17 години на ХХ в. Представата за Запада е идеализирана и родните бунтари започват да подражават на западните културни стилове. Младежите търсят свобода. Намират я в тъмните местенца, изоставените къщи, градинките и тайните клубове, които се превръщат в техни сборни пунктове. За разлика от чужбина, където субкултурите са ниските слоеве на обществото, у нас субкултурите се формират в повечето случаи от деца на високо образовани родители предимно в големите градове – Пловдив, Варна и София. Появява се и феноменът за своето време в рок музиката – групата „Нова Генерация“. Всички български субкултури се вдъхновяват от нея. Текстовете на песните се превръщат в идеология, защото улавят целия болезнен дух на времето си. Днес субкултурите са побогати от всякога. Те пазят спомен от миналото, в крак са с настоящето и са с поглед към бъдещето. Нели Благова, експерт социална антропология, смята, че към „повечето постмодерни и постсубкултурурни теории разглеждат модерността през индивидуалното участие. Тоест, все по-рядко могат да се наблюдават ясни колективи от младежи, които се характеризират с конкретна субкултура (пънкари, хипити, модс, скинхедс, т.н.) Това, според мен, се дължи на глобализиращия

се свят и достъпа до все повече информация, образци и стилове на живот. Смятам, че младежите формират общности по интереси и потребление на музика, филми, игри, идеологии, практики в доста по-флуидни граници и могат непрекъснато да избират – да принадлежат или да се дистанцират, да променят, да сместват, да отхвърлят.“ Да обикнеш субкултурите Субкултурите въплъщават умнието да пееш, да свириш, да танцуваш, да пишеш, да рисуваш, да имаш позиция или просто да се любуваш. Те обединяват индивиди, които се чувстват различни. Тези индивиди се превръщат в медиатори на нови идеи. Медиатори, които заслужава да бъдат наблюдавани. Защото само когато ги наблюдаваш осъзнаваш, че възможността да се влюбиш в някое от техните убеждения е голяма. Не е нужно да подкрепяш възгледите им напълно, трябва просто да ги оцениш подобаващо. Всяка субкултура е различна вселена. А кой не би искал да се превърне в изследовател и да опознае различните светове? Не ви ли се е случвало тайничко да завидите на безгрижните хипита, да се преоткриете в някой текст на Nirvana или да се вдъхновите, докато четете „По пътя“ на Джек Керуак? Субкултурността е свобода. А на човек му трябва малко,

за да се почувства свободен – вятър в косите докато си кара мотора, вятър в косите на морето или вятър в косите под тепето. Понякога просто трябва да се въоръжиш със смелост, за да тръгнеш на автостоп, гуменки, за да не ходиш бос и малко култура, за да се чувстваш пълноценен. Пък и скоро наближава Джулая. Къде ще го посрещнете? Пътищата са много. Нула32 си избира паметника на Альоша.|НУЛА32 Благодарности на: Нели Благова, експерт социална антропология

Позовавания: Барова, В. 2011. Социална стратификация и младежки субкултури след 1989. Българска етнология, 1 : 5-29. Барова, В. 2012. В „семейството” на различните. Субкултурни идентичности – стилове, идеологии, предразсъдъци. Българска етнология, 38: 3-4, 7293. Барова 2015. Антропология на младежките култури и субкултури (ръкопис на автора).

ТЕЖКОТО, НЕПОДАТЛИВО ЯДРО от Илия Димитров

ървият път, когато попаднах на хардкор концерт, бях сравнително малък. Беше случайно и не съм имал каквито и да е очаквания, дори не знаех къде точно съм. Първото ми впечатление беше, че тия пичове крещят наистина много. Дори повече от познатите ми метъл банди. Второто, което научих, беше да стоя по-далеч от кръга пред сцената, за да не изям някой лакът съвсем случайно. После осмислих цялата картина и разбрах защо го правят. Те бяха съвършено свободни. И искаха да го извикат силно, на целия свят, да предадат свободата си на другите, да изкрещят онова, което не им харесва. Да бъдат такива, каквито са – истински, в собствения си свят, със собствените си проблеми и решения. Бяха внедрили живота си в музиката, която правеха. Те бяха хардкор – тежкото, неподатливо ядро. Особено характерно за тази субкултура е нейната хибридност, която не я слага нито при пънка, нито при тежкия метъл. Оттук и външния вид на хардкор момчетата и момичетата

запазва правото си да бъде най-разнообразен. Не можем да говорим за определени дрехи или марки. По хардкор концертите виждаме хора както с дълги коси, така и с голи глави, с ризи или тениски, с кожени якета или суичъри, с кецове или кубинки. Безспорно тотален хит са и брандираните тениски с логото на различни банди. Мисля, че не се сещам за родна хардкор банда, която да няма уникални свои тениски, а някои изпъкват с особено оригинален дизайн и послание. Една от най-известните пловдивски хардкор банди – Delate, с които ще ви запознаем малко по-късно, имаха тениска с „Жигула“, чиято емблема беше гербът със седемте тепета. Във вечния град си имаме и градски хардкор мърч La Famiglia, трябва да им видите тениските! Макар корените му да са някъде из американските квартали, хардкор пънкът успява да се зароди от самосебе си и по пловдивските улици. Едни млади хора започват да изпитват нуждата да се разграничат от сивата маса, да бъдат приети сред свои, да се обединят около мислите си, около гнева и

СТИЛ И КУЛТУРА

свободата, да се спасят по свой собствен начин. Ученическите търсения събират и момчетата от Delate. Разговаряме с техния вокалист – Мишо, за началото, за пречките, за хардкора и хората му под тепетата. Искрата им да се занимават с хардкор пламва след концерт на Suicidal Tendencies през 2000 г. Две години по-късно учениците и приятели се събират под името Delate. 16 години след това те вече са били на една сцена с големите имена в хардкора - Madball и Sick of it all. През годините търпят няколко промени в състава, което е нормално за такъв период от време. Момчетата порастват и ангажиментите извън бандата започват да стават все повече, но това не им пречи да записват, да репетират и да пълнят, за съжаление, малкото клубове и сцени в града, подходящи за концерти. Твърдят, че се опитват не просто да се забавляват, а и да предават послание от сцената. В текстовете на песните им намират място както забавни и леко просташки сюжети, така и ежедневните проблеми на обикновения живот. Те са на сцената и пеят, дори и един човек да се вслуша в тях, да се почувства по различен начин, това пак е успех. Споделят, че не обичат крайностите и преди всичко са айляци, които правят музика за онова, което ги вълнува.

Преди Delate, бандата Nothing Left участва в първите концерти в Пианото в Стария град в първата година на новия век и са сред основоположниците на хардкора в Пловдив. Вече несъществуващият клуб Пъзела пък години наред е средище на едни от най-мощните хардкор концерти не само в Пловдив, а и в страната. В наши дни концерти и много агресивни танци се случват предимно във Fabric, Stage 51, доскоро съществуващия Copa Kapana, а Грамофона нерядко разтърсва Главната от шумни хардкор партита. Други важни банди, които дават своя принос в хардкор сцената под тепетата са Взрив, Резервен План, Start Today, Развод, DFTS, DFTS и други банди, някои от които макар да са спрели своята дейност, оставят лептата си в родната хардкор сцена, която е едно голямо семейство, истинско и неподправено. И макар през годините някои хора да спират да посещават концертите, да се впускат по неведомите житейски пътища, да емигрират и да се пръсват по света, хардкор ядрото в Пловдив ще е винаги тук. Истински, без следа от фалш, пълни с енергия, със своя живот и своите проблеми, готови да ти помогнат и на теб, стига да ги чуеш. Влез в погото, падни, ще има кой да те вдигне!|НУЛА32

Â© La Famiglia

ALTERNATIVE НА БЯЛОТО ЗНАМЕ от Никола Николов

’m losing all my dreams/ they used to save me from the grief/ I’m choosin’ the lonely me/ I’ve never felt so empty/ But tonight is the night it’s all goin’ down. Алтернативната музика е несъзнателен избор за начин на живот, който се случва в много ранна възраст. В един момент се събуждаш и се озоваваш в средата на изключително необуздан(естествено не си мислиш за думата „необуздан“) концерт на банда, която е всичко друго, но не и типична. Около теб са приятели ти, с които допреди малко си вършил абсурдната комбинация от дискусия на тема „човешки дълг, принципна отговорност, гражданско общество”. Пиете възможно най-евтината бира. Облеклото Ви е такова, каквото е. Не претендирате за нищо повече, но си знаете цената. Музиката е абсолютно същата. Наситена със звук - тежките китари гарнират гнева; мелодичните части – искрените моменти; текстовете не представляват някакви отвеяни химерични чувства на завършеност и утопични любовни романси, а безскрупулен разрез на реалността. На ръба си на

пънка, отричаш мейнстрийма и си в своя собствена ниша. Ти си алтърнатив. Алтернативната култура, побираща в себе си всякакви хора, се дефинира най-вече от музиката. Дали ще си някъде около 2005-та г. „на ръб” (пространството срещу Централна поща, на което от 7 години има археологически разкопки) и ще дискутираш с момчетата от Hellmarch следващия им концерт в „Пъзела” или пък снощи така си се наковал в REDEYE ( сега „Apartment 101“), че единственият ти вариант е кротко да стоиш отстрани и да пиеш единствената си биричка за деня, ти пак си обграден от музика. Запознаваш се с хора, които се кефят на System of a down, докато си на 15, а след 5-6 години си говорите как всичко е тръгнало с Linkin Park в шести клас. Сега пък отивате на Smallman в „Алкохол“ (сега клуб „Библиотеката“). Така разбираш, че си част от общност, която има общи корени и обща цел. Влечението към интересното и разнообразното. Винаги. Вече е 2009 г. и се озоваваш

СТИЛ И КУЛТУРА

на концерт на Габана в „Петното”, защото снощи си си говорил с Моржа в „Найлона“ и до 4 сутринта си дискутирал правилното произношение на името на бандата му – дали е Габана и Габеньа (разбирай английско произношение). Габана сега вече са в различен състав, но това , което си е – си е. Така виждаш всичко. На концерта са членовете на Automatic Flowers, от които разбираш каква е връзката между кучката и сводника, както и какво е me talcore и български алтърнатив. Постоянно се споменава Гущера и докато се чудиш какво точно се има предвид - виждаш плакат на Collapso – прибираш се – намираш майспейс страницата им и докато все още си в първите секунди на песента, разбираш че това е прякора на вокалиста им . Като се въртиш в алтернативния кръг, който всъщност е триъгълник между „Петното“, „Найлона“ и „Пъзела“ – постепенно навлизаш в културата на алтернативната музика. Започваш редовно да ходиш на концерти, да познаваш всички, разбираш за репетиционната в Коматево, за Любо и за Пешо от Фламинго. За първи път пипаш инструмент във втора репетиционна, докато в Първа Delate репетират Пловдив е само наш. Впоследствие отварят и други клубове, които започваш да посещаваш, но преди това винаги се стараеш, ако е топло - да

запиеш някъде, докато в трепет пред концерта обсъждаш живо бандите. Това е кратката версия на историята за пловдивския алтърнатив. Клубове дали началото и захранили глада за български банди са „Пъзела“, „Петното на Роршах“, „Гепи“, „Алкохол“, „Сохо“, „Лебовски“, „Найлона“ и т.н. Някои от тях вече не съществуват, други са още ги има, но с друго име, а трети, като „Найлона“ са просто вечни. Разбуждаме се постепенно от зората на пловдивската музикална сцена и се пренасяме в сегашно време, където процесите все така интезивно, всеобхватно и катарзисно текат. Една от горещите точки за алтернативния ъндърграунд, която кореспондира на „на ръб” сега са „копчетата” (площад „Стефан Стамболов“ в северозападната му част). Тук се събират младежи, които играят хек, пият биричка и кротко живеят със залеза на слънцето, хвърлящ лъчите си точно по линията на отсрещната улица. Някои от тях са членове на найпопулярните младежки банди в града. Често можеш да видиш Момчил, Едиз и Никола от Бънча (Bunch of Assholes), които спокойно. кръстосали крака, обсъждат следващата игра на хек или пък как Никола (басист на бандата) се е сдобил отново с бас отнякъде. Виждаме и

СТИЛ И КУЛТУРА

27 членовете на Moist (също като BOA пънкарска формация) със стърчащите от гърбовете им калъфи за китари. Крис от PRNRML, който от време на време се появява, само за да затвърди позиция, без съзнателно да го прави. И тук-таме някой от ТДК подхванал кавал или разпален разговор. Наблюдавайки тази смесица от хора на различни възрасти – от 14-15-16 до 28-29, дори повече, у свидетеля остава усещането, че пред себе си има извадка от най-пристрастяващата част на младостта. От това, което всъщност придава усещането за свежест и нови хоризонти на думата младост. Някои от хората, които стоят на копчета от залез до здрач, а понякога дори повече - преди обживяваха пространството около фонтаните в градската градина. Двете места там – трибуните, наречени със събирателното „на Фонтани” и „Върбата”, бяха с абсолютно същата значимост, както ръб, както сега копчета, но с течение на годините и на хората постепенно фокусът се измести. Определено кулминацията на алтернативната култура в Пловдив са концертите, както и клубовете, които играят ролята на едни формиращи структури. С избора на банди и организациятана разностранни събития съзнателно или не клубовете са тези, които диктуват музикалния вкус в

града. Намирайки се в древен град, дори култура, която се смята за „суб” намира аргументите за неспирното си развитие. Едно от нещата, които различават музикалната сцена в Пловдив от тази в София е липсата на прекалено предлагане. Такава тенденция се наблюдава, но все още местните банди са запазили статута си на атракция, а клубовете в града подобаващо ги обгрижват, като редките видове, каквито всъщност са. Пловдив неусетно, посредством ограниченията на размера си, извлича най-доброто от това и се превръща в люлка на един автентичен ъндърграунд алтернатив. „Стейдж 51“(Stage Fiftyone) е безспорно клубът дал найголям тласък на младежката сцена в града през последните 5 години. Имената на PRNRML и Downer Kill имат тежест и са разпознаваеми из младежките среди под тепетата. Спомням си ясно, когато Емо (китарист на Downer Kill) се подстрига в стил„течението на post-hardcorea” в Щатите и след това целия град беше залят с прически от този тип. Стотици хора страдаха пък, когато PRNRML не можеха с месеци, дори години, да си намерят постоянен барабанист. И някак си подобни не чак толкова масови, но все пак попълнени с присъствие течения легитимират сцената и една субкултура, като съществуваща.

Добре, петък е или събота. В Стейдж 51 започва концерт, винаги от 19:30 с много редки изключения. Всеки редовен знае, че не се започва на време, че има поне половин час толеранс преди истинското начало. Но тук, към 19 и 30 вече започва идването на хората, чуват се немутиралите им все още гласове, несдържани момичешки викове и как всеки е малко или много превъзбуден от това, че е на концерт. Усещането е сходно с това да имаш рожден ден. Входът е нисък – типично 5 или 6 лв, но рядко има значение, ти вече нямаш търпение да ги дадеш. Пушиш си цигарата, хвърляш я и бързо изкачваш стълбите пред клуба. Любезната леля, която никога не обелва и дума взима парите ти и ти слага лентичка. Пред теб се открива голяма сцена и много и млади хора пред нея. Всички са готови да викат, да скачат и да играят пого, с когото и да е на сцената. Тук е много важно да се каже, че акцентът не пада изцяло върху изпълнителите, а поскоро върху общността. Върху начина на живот, върху това да се чувстваш част от нещо поголямо. Като образова младежката аудитория с културата на „ходенето по концерти” Стейдж 51 е само първата стълба в един многопластов субсвят в Пловдив. Приближаваме се към центъра и отмятаме бърз поглед към копчетата, преминавамеДжумаята с желанието да засечем някой

познат поглед, озоваваме се в Капана. Тук място намират клубове, които дори са създадени от оригинални членове на алтърнатива. Имаме Рад, който е собственик на „Даунлоуд“, където всички музиканти от периода на Габана и Колапсо се събират. Явява се като пункт на вече установените, да наречем именити представители на тази субкултура. Там, преди концертите, провеждани в„No Sense“, „Библиотеката“ или „Post-Culture Stage“, отсядат музикантите от гостуващите групи – да пият по бира на спокойствие. Така се оформя още една гореща точка. Важен момент в развитието на пловдивския алтърнатив ъндърграунд беше и сформирането на „Post-Culture Stage“. Интересно е да се обърне внимание , че това е платформа създадена от членове на съвсем нови банди, несъществували допреди 4-5 години. Посткултурната сцена е явен опит да се обедини един алтърнатив, задружен в действията си срещу враждебността на средата и ежедневието. Нещо, зад което алтърнатива стои ярко. Посткултурната сцена е част от организма на „Петното на Роршах“, но е сравнително независима единица със свои собствени проекти. Един от тях е „Последните Първи”, който е логично идеологическо последствие на идеите на много от младите банди в страната. Създадена от една от тези

СТИЛ И КУЛТУРА

29 групи (ТДК), платформата се стреми да покаже на зрителя „ъндърграунд авангарда”. Идеята на „Последните първи” е да даде достъп на хората, подкрепящи сцената – да видят нещо, което до този момент не се е случвало точно поради враждебността на средата. Наместо край, тук фокусът ще падне върху движещата единица зад самата култура, зад самата „ сцена”. Това са хората. Имаме единици, които отделят ежеседмично по 10-15 лева само и само, за да отидат на концерт, само, за даси закупят тениска, само, за да могат да викат заедно със своите любими групи, но и по-важно – със своите приятели. Алтърнатив светът е свят на много самотни хора,

които нито са лоши, нито са зли, а търсят легитимация за собственото си съществуване. За причината, поради която са – в отсрещния. Ние търсим да се видим у очите на другите, за да знаем, че сме тук. Алтернативната субкултура в Пловдив е малка, но доста, доста истинска. Има проявления във всичките си посоки, тъй както би било във всяка европейска столица, била тя на културата или не. Говори оператор на мъжки души добре дошли на всички ви представям ви новия ден на въображението ни в Плен.

|НУЛА32

ЖИВОТ НА КОЛЕЛА от Борислава Лозанова

окато карам, душата ми пее. Пея песни за любов. Наслаждавам се на дърветата, на хората, на момичетата около мен. Наслаждавам се на себе си.

физика. Поглеждаш си часовника. Тук си само от две минути. Но на площад „Съединение“ две минути понякога могат да бъдат цяла вечност.

Кристиян, 23г.

От години пловдивчани знаят, че площад „Съединение“ се е превърнал в нещо много повече от паметник на културата. Станал е нарицателно за една група хора, които се отличават със своя хъс, ентусиазъм и страст. Една по-различна страст. Такава, която веднъж запали ли се, не угасва никога. Площадът е дом на всякакви хора. Не е важно какво работиш. Запознах се със студенти и ученици, учител по английски, татуист, работник, програмист. Не е важно на колко години си. Най-младия, когото срещнах, е 13-годишният Георги. За него скейтбордът е „любов и щастие“. Запознах се и с Теодор, чийто стаж на БМХ е вече повече от 20 години. Това общество е цветно, дори по-цветно от колелата и скейтбордите им. Обединява ги желанието за нови усещания, адреналинът, когато се качиш на БМХ или на скейт. Удовлетворението от добре

Стоиш някъде там около чешмата, с поглед обхващаш цялото пространство. Не е трудно. Силен шум отляво. Вниманието ти е привлечено. Обръщаш се. Точно в този момент се приземява черно колело с лилави грипове. Преброяваш всеки оборот на педалите. Гумите леко поднасят, точно в този момент се завъртат на 360 градуса. Самовглъбението извива крайчето на устните в едва доловима усмивка. Удовлетворението е заразно. Затишие. Шум отдясно. Настилката пее, под натиска на четири колела. Скейтборд пресича пътя на колелото. Ускорява. Все по-бързо. Притаяваш дъх. Между дъската и рампата остава по-малко от метър. Първи допир с метала, звукът е силен. Скок, а след него полет. Сливане на човек и колела. Единство на дух и

СТИЛ И КУЛТУРА

Â© Pink Tsonk

изпълнения трик. Последвалото блаженство. Дори безсънните нощи, когато мислите „защо днес не успях да изпълня желаното?“, не ти дават покой и носят една определена наслада на тези хора. Дали ярка рамка на две гуми, или черна дъска с четири колела, изводът е един и същ – начин на живот. Точно за този „живот” ще ви разкажем. И какъв по-добър начин от това да ви срещнем с хората, които го живеят? И вие, и аз извадихме късмет. По щастливо стечение на обстоятелствата се озовах на две метра от първия Х-сар в Пловдив. А именно Теодор. Този с 20-годишния стаж, вече ветеран в спорта. Той говори оживено. Не спира да ми се усмихва. Разказва ми с превъзбуда за появата на БМХ у нас и за първите му срещи с колелото. „Всъщност началото беше 1982 г. , когато излезна филмът „Банда БМХ“. Направи страхотен бум. Така започна цялата тази култура с малките колелета – BMX (Bicycle motocross). В света този спорт се появява през 70те, у нас след 80-те. Тези, които гледахме филма по няколко пъти, веднага си преработихме колелата, да приличат на онези. През 1986-та за първи път вече карахме 20-30 метра на задна гума, беше тотална атракция. За онези години това беше невиждано. Най-цветното нещо,

което ни се е случвало. Колелата ни бяха красиви, цветни. Жълто с червено, с контрастни дунапрени по тях, излети капли с пет спици. Всъщност емблематичният дизайн на БМХ-са е например с жълти гуми, жълти капли, контрастна черна рамка и жълти дунапрени. Това беше някаква фрапантна мечта за всяко хлапе, което направо полудяваше в момента, в който види такова колело.“ Теодор е карал 6 години сам на площада. Не само е свидетел на развитието на БМХ в Пловдив, той е част от него. Споделя, че в началото е било почти невъзможно да си купиш колело. Продавали са се само в Корекомите. Такава е и ситуацията със скейтборда. Навлиза по същото време. В началото хората сами са си правили дъските, лепяли са им колела и са карали. Карали са, докато не се счупят или не завали дъжд, защото при първото намокряне, са се разлепяли. След 1995г. вносът става по-голям, но все още е много трудно да се сдобиеш със скейтборд. Илиян кара от 1998 г., оттогава е сменил много дъски, но с носталгия разказва за първата: „Първата си дъска я получих подарък от едно хлапе, което ми каза, че карам по-добре от него. Не бил виждал някой да прави такива неща. Мисля, че

СТИЛ И КУЛТУРА

Â© Pink Tsonk

35 беше менте. Карахме трима души на нея, защотото просто нямаше какво друго да се кара. Естествено я счупихме на втория ден. На нея научих първото си „Оли“ (основен трик в скейтборда, отлепяне от земята без хващане на дъската).“ За съжаление, трудностите за двата спорта не се изчерпват дотук. В Пловдив няма условия за практикуването им. Площад „Съединение “ е единственото място. Казват, че там е найдобрата настилка. Но е твърде тясно за двете култури на колела. Освен това средства за този спорт не се отделят. Уредите са недостатъчни, не стигат за всички. В Пловдив все още няма изграден скейтпарк, както в другите големи градове. Развиването на БМХ и скейткултурите в града остава в ръцете на запалените по тях. Тодор разказва, че бумът на скейтборда е след 2000-та година. Тогава с помощта на магазина 18gShop започват да се организират мероприятия, които целят популяризирането на спорта. Такива се правят и днес, като последното е било миналата година, отново на площада. Въпреки всичко веднъж опиташ ли, няма какво да те откаже. Дори и през зимата, когато настилката е замръзнала, мини през това емблематично място. Ще видиш поне един, който си прави скок в снега.

„Свобода“ – това е, което те изпитват, докато карат. Свобода на духа, на мисълта и на тялото. Свободен си в избора си да караш. Свободен си да си представиш следващия трик. Свободен си да го изпълниш. Прииска ми се и на мен. Сево, който кара БМХ от 5 години, ми обясни какво трябва да притежавам: „Физика, мисъл, скорост и здрави обувки.“ Но според мен има още нещо и то е - сърце. И всички тези момчета имат големи сърца. Един следобед е достатъчен да усетиш нестихващата енергия около тях. Наблюдавам ги и единствената дума, която ми хрумва, е „nakama“ . Така японците наричат приятели, които са равни на семейство. За да си част от него, не е нужно във вените ти да тече една кръв. Нужно е да сте на една вълна! Ослушай се! Чуваш ли колелата, които приближават? Чуваш ли как дъската скърца под краката ти? Или това са педалите, които нервно обикалят оста си. Ти си свръхпешеходец. Минаваш оттам, откъдето никое друго превозно средство не може. Мигът е твой. Не можеш да направиш само това, което не си си представил. На площада винаги има място за още един.

|НУЛА32

ЕДИНИЯТ ПРОЦЕНТ от Панайот Стефанов

мята се, че началото на рокерите датира от средата на миналия век, когато повечето американци, участвали във Втората световна война, избрали да се върнат към подредения начин на живот: колеж, брак, работа, деца и въобще всички останали екстри, които предлага мирното време. Хиляди ветерани обаче отхвърлили тази идея. Те не искали ред, а свобода и достатъчно време, за да решат какво да правят със себе си. „Това е мъчително, депресиращо усещане – особено неприятен вид тревожност, който винаги се предизвиква от войните; остро чувство за изтичащото време, което граничи с фатализма“ – пише Хънтър Томпсън в скандалния си роман „Ангелите на Ада“, посветен на темата. Тези мъже искали повече екшън в живота си и един от начините да го получат е бил на седалката на някой голям лъскав мотоциклет. И няколко години по-късно те се качват на него. Започват да се саморазправят с всичко, което дръзне да се изпречи на пътя

им. Пресата ги приветства, за нея те са пълният комплект от истории за секс, насилие, престъпления и лудост. С голяма доза цинизъм и не без преувеличение американските медии надуват балона и създават лошата репутация на бандите, благодарение на която те бавно, но сигурно се превръщат в заплаха от национален мащаб. Жителите на всяко провинциално градче настръхват само при мисълта, че домът им може да се окаже възможна спирка от маршрута на армията от стотици озверели бандити на мотоциклети. Така започва легендата за страховитите рокери. Разбира се, не всички са съгласни с версията, че традицията е най-стара в Щатите. Някои източници твърдят, че независимо едни от други подобни движения приблизително по същото време възникват и на Стария континент. У нас няма точни сведения за това кога е започнато да се кара организирано на групи. Властта е твърдо против

СТИЛ И КУЛТУРА

Иван Капитана, настоящият президент на VAGABOND’S © Яна Паскалева

нерегламентираните прояви и прави всичко по силите си, за да ги потуши още в зародиш. Обвинява организациите и състезателите по мотокрос, които създават общността извън чисто спортния ѝ аспект. Тъкмо техни рожби са познатите ни днес родни мотоклубове. Първият в България, а също и в цяла Източна Европа, е законно основан едва след промените. Годината е 1991-ва, мястото е град Пловдив. Името е „VAGABOND’S“. Срещам се с две от старите им кучета. Карат почти от самото начало. Разказват ми за това как са развили страстта си към скоростта, за чувствата на приятелство и свобода, които изпитват, когато са заедно на пътя; за това какво им дава машината; за посоката, която няма значение. Говорим си за правилата и структурата на клуба. От време на време се споглеждат, като да имат едно наум. Опитват се да се държат като нормални хора, каквито никога не са били и вероятно никога няма да бъдат. Наясно са как работят търсачите на евтини сензации в днешно време. Дават ми актуален пример с напрежението в Раднево, където отново някой анонимен е решил да ги намеси безпричинно. Стремят се да говорят поумерено, знаят, че и най-малката

издънка би могла бъде разчетена като злепоставяне на клуба и да им коства членството в него. А то за тях е от огромно значение, поставят го наравно със семействата си. „Хубаво е да се кара в група. Найлошо е да си сам.“ – казват ми. При какъвто и да е инцидент, катастрофа или излитане от пътя, изпускане на завой, пропадане в дерето, ако е сам човек – може там да си остане. Но, когато има група, тя винаги ще спре и ще реагира, ще окаже нужната помощ. Дори и за най-дребното нещо, като да ти свърши бензина например. Групата в тези среди означава подкрепа, и то не само за своите. Засичали са стотици мотористи в беда по пътищата и никога не са ги подминавали. Целта им в никакъв случай не е да предизвикват хаос, когато пътуват. „Това го правят безклубните момчета, които си мерят моторите и майсторството на каране“ – обясняват ми. - Проблемът е там, че у нас все още масата не прави разлика между човек на скутер и човек на чопър. Казват си, че щом е на две колела, задължително е рокер. Това мислене не се променя от години. Цялата ни култура на движение е под всякаква критика и накрая винаги ние сме виновни. Когато е имало проблеми, те никога не са били по наша вина. Дължат се на неадекватността на

СТИЛ И КУЛТУРА

39 автомобилните водачи, а заради лошото състояние на пътната настилка наскоро изгубихме второ наше момче за последните няколко години. После всички разправят как рокерите били донори. Истината е, че всъщност ние сме хората с най-голяма отговорност на пътя.“ Към момента във „VAGABOND’S” активно участват около 40-50 души. В професионално отношение те са монтьори, ключари, доктори, попове, адвокати, мозъчни хирурзи. Хора от всички възрасти и занятия, обединени от трепета при онова леко завъртане на дясната китка, способно да изпреварва вятъра. Но не си мислете, че те са заедно само на пътя, имат си собствена клубна къща, където редовно се събират и разпускат. Точно като шахматистите, които имат клубни къщи и играят шах в тях, само че вместо с шахматни дъски, рокерите отиват с моторите си. Коментират ги и обсъждат подобрения по тях, планират бъдещите си приключения. Членуват само мъже. „Мъжкото остава в нас“ – уверяват. Говорят за мястото си като за някаква светиня, като за една от последните крепости на силния пол в модерния свят, където карането на мотори от просто хоби или сходен интерес прераства в братство. „Изключваме си

бушона там, откъсваме се от неприятностите, които ни преследват навън, и за момент забравяме всичко. После излизаме и животът ни грабва отново.“ Стигаме до униформата им – този така важен за доказване на рокерската идентичност белег. Високо на гърба им, точно под раменете, извитата си линия следва надписът „VAGABOND‘S“. Но апострофът от английския език, служещ като знак за нечие притежание не виси тук, за да изпълнява тази си функция. Грешката не е и от незнание, съвсем нарочна е. Оказва се, че всеки самоуважаващ се мотоклуб по света е приел в емблемата му да има нещо сбъркано. И горната запетайка в случая е символ точно на тази нередност. На отказа от пунктуацията и правописа, от диктовката на живота. На рокерската идея като грешка в общия ни земен текст. Картината от задната страна на кожения елек продължава надолу с две кръстосани знамена – българското и червено-черното клубно – цветовете, на които личат ярко. Поясняват, че не всеки клуб има позволението да оцветява емблемата си, първо трябва да го заслужи. Флаговете се пресичат в един от старите варианти на пловдивския герб, центриран в задното колело на моторетка. Отляво на тях е абревиатурата за мотоклуб, а малко по-надолу

41 стои обитаваната територия – „BULGARIA“. На кръста някои рокери изписват прякора си в червен цвят, но този елемент, за разлика от останалите, се добавя по собствено желание. Отпред се случват повече неща. От дясно, на нивото на гърдите, има три задължителни за всяка организация нашивки. На най-горната четем огледалното „V.F.F.B.“, което, преведено от английски, ще рече „Вагабонти завинаги, завинаги братя“. Като първата и последната буква се променят в зависимост от конкретната банда. Следващите два мотива повтарят града и държавата на съществуване. На същата височина, но откъм сърцето отново е изписано името на клуба, принадлежността към него и заеманата длъжност в установената му йерархия. Тя може да бъде от редови член, през механик и касиер, до вицепрезидент и президент. Среща се и надпис „FIRST 7“, който показва, че съответният рокер е сред първите седем в клуба. Отделни рокери закачат до левия си ревер и допълнителната нашивка „1%“. Право на това имат онези, които в определен период от членството си в клуба по някакъв начин не са били на едно мнение със закона и са преминали от другата му страна, т.е. имат криминално

минало, били са в затвора. Това е най-отличителният знак на рокерите, знакът на бунта и непокорството им, описващ в най-пълна степен същността на идеологията, която изповядват. Определят се като аполитични, но не и е като безучастни в случващото се, готови са да се надигнат срещу всяка несправедливост, независимо от характера ѝ. Така както понякога на всички ни се е искало да изкрещим в лицето на системата, но не сме имали топките реално да разпалим искрата. Поне за миг да прекрачим границата и да станем част от този 1% в обществото, който просто не пасва и на който не му пука за последствията. А веднъж бъдеш ли 1%, завинаги си! Именно ясното самосъзнание за това несъгласие и показа му превръщат тези пичове от на пръв поглед обикновени любители на мотокроса в хора от друг калибър. В сплотена субкултура, съставена от единици, непоколебими да защитават на всяка цена онова, в което вярват. И карането на мотори в случая е просто повод, за да ръмжат на хоризонта. За да го превземат. Газ, момчета!|НУЛА32

РОК ИСТОРИИ от Пламен Дамасков

„Т

ри акорда на китара, леко дрезгав глас” - така е започнал рокът. Останалото е история. А за да се запази една история жива, хората трябва да я разказват. Това обаче не е разказ за историята, а за нейните разказвачи. За всички присъствали в Пловдив на Metallica, но и за онези, които днес си „махат“ главите на ученическите банди. За добро или лошо, често това са едни и същи хора. История за рокаджии от поколения и поколения от рокаджии. Но кои са те? Хората, които обичат този стил музика, или изпълнителите? Тези с кожените якета и тениските на любимата група или всеки, който вкъщи си пуска любимите парчета на Deep Purple, Pink Floyd? Мотоциклетистът, надул Mottorhead по магистралата, или дядото от първия концерт на Щурците? Едно важи със сигурност. Всички те могат да ти кажат първата песен, омагьосала ги завинаги. Ще ти изпеят целия текст, докато свирят на въздушните си барабани, ще ти изтананикат цялото соло. Ще ти разкажат къде точно и по какъв повод са чули тази песен. Поредната рок история. Но не с нея ще Ви занимаваме. По-младите от нас само

са слушали разказите на родителите си. Цензурата е била доста по-голяма и за да достигнеш до магията на рока е било далеч по-сложно. Историите за разпространението му са като приказка. Когато някой млад човек намирал касетка с Beatles, Floyd, Led Zepelin или което и да е от тези величия, се събирали с приятели в къща на някой от компанията. На един касетофон вървяла касетката, а на друг се пускала празна, върху която да се презапише записа. И така няколко часа всички се наслаждавали на албума в пълно мълчание, докато всеки един направи своя запис. Започнали да се появяват групи като Северните гривни, Бъндарците и така познатите на всички нас - Щурците. Всяка нова група е била нов лъч надежда и всеки нов албум - новата Библия, която да се научи наизуст. Не е имало значение какъв стил е била групата, важното е било, че е имало българска група, която свири „бунтарската” музика. Рокери, пънкари, метъли, не е имало значение. Всички са били едно цяло. Едно семейство. Сега нека превъртим лентата напред към настоящето. Имаме десетки, да не казвам стотици добри групи във всякакви жанрове: рок, хард рок, пънк, дет метъл, пауър метъл, алтърнатив… Но някогашното

семейство вече прилича на разбит дом, в който всеки се кара за наследството на богатия дядо. Тези, които слушат метълкор, са срещу дет метъла. Пауър метъл фенове не ходят на концерти на траш метъл групи. Единството в музикалната сцена я няма, а феновете, някога задружни, вече дори не си правят труда да подкрепят развитието на българската рок музика, освен ако не е в техния стил или не е групата на някой техен приятел. Чакат да видят за 2-ри или 3-ти път Metallica, Purple, Judas, Maden (не че има лошо в това), защото така и така в България нямало рок сцена. Най-болезненият коментар от всички обаче е, че в България няма добри рок групи. Повечето хора, които го казват, явно не са били на много концерти в малко барче. Има добри групи, просто имат нужда от добра аудитория. Jeremy? ще подгряват на Queen + Adam Lambert, и то не само в България, а и в Румъния и Полша. Не мисля, че три пъти може да си на една сцена с величие като Брайън Мей, ако не си добър. Odd Crew пък направиха европейско турне, в което свириха в над 20 града, от които част бяха Лондон, Цюрих и Стокхолм. Имах възможността да говоря и с барабаниста на група Krossfire, Спас Марков, които подгряваха Deep Purple преди 4 години в Пловдив. Той ми каза: „Да бъдеш на една сцена с тях беше много напрегнато и задължаващо, но и страхотно усещане. Това беше едно от най-значимите за

нас участия. Беше невероятно. Имахме проблем с кардана на касата и се наложи човек от екипа ни да се намеси, невидимо за всички останали, а през това време барабанистът ни трябваше да свири. Беше напрегнато и доста забавно“. Едва ли някоя от тези групи е стигнала до такова постижение, без да го е заслужила. За това бих отправил една молба към всички, които четат този текст: Мнозина казват, че рокът ще умре. Не мисля, че това е възможно, но магията му със сигурност може да умре, ако не се върне единството и подкрепата на неговите почитатели. Може и да не знам кои са рокаджиите, но знам какво са. Те са хората, които поддържат магията жива. Те са разказвачите на старите рок истории. Но историите почнаха да се изчерпват, а и вече омръзват. За това следващия път, когато нямате какво да правите, не отивайте вкъщи, за да си пуснете един и същи песни за стотен път. Отидете на някое участие на местна банда, чуйте младите момчета, които са блъскали с месеци, за да направят един концерт и да помечтаят малко, че един ден и те могат да са на голяма сцена. Бъдете част от историята на млада група, която после ще обяснява колко як е бил концерта им! Бъдете един от десетимата, които подскачат на първия ред просто ей така! Бъдете онези, които, като чуят познат кавър, отиват пред групата и го пеят заедно с тях. Бъдете част от нова рок история!|НУЛА32

СТИЛ И КУЛТУРА

Ударната група, 2000г. Неизвестен фотограф

КОЙ ТРЕСЕ ЗЕМЯТА? от Панайот Стефанов

ой тресе земята, ако не тълпата, кой?/ Кой ни кара да сме винаги готови за бой?/ И заедно всички, безкрайно различни,/ да бъдеме едно субкултурно общество.

- истински. Верни са на кварталното си начало. Те са „Ударната група“. Говорим си със Скил и Поднулевия. Ако не сте ги чували, проблемът си е ваш.

Тях няма да ги видите по телевизията. Стоят далече от комерсиалното. В клиповете им няма скъпи коли, намазани с лосион момичета или други луксозни лигавщини. Те са ъндърграунд. Възпитаници на старата школа в рапа. Звученето им е твърдо и с тежки басове, римите

Как се събрахте? П: Ами, как се събрахме? Нямаше фейсбук. Всичко се случваше от уста на уста, единият казва на другия и така. Това ни беше мрежата преди. С: Когато видехме някой леко смъкнат човек на улицата с широки дънки, веднага отивахме при него и го заговаряхме. Да

СТИЛ И КУЛТУРА

47 го видим кой е, слуша ли рап и такива неща, за да разберем дали е от нашите. Беше адски интересно. Сега всички просто стоят и се гледат лошо, разминават се. А ние преди се издирвахме по училищата… И така след известно време решихме да се съберем всички рапъри в града. Направихме си среща. П: Септември, 96-та, майна. 50 маймуни на Копчетата. Къде другаде? С: Оттогава е нашата компания. Това ли е началото на хип-хопа в Пловдив? С: Що се отнася до нашето общо начало - да. Преди нас обаче от цялата тая култура първи в града бяха брейкърите. П: Събираха се на Корекома и танцуваха там. Бяха по-големи от нас. Батковци, ха-ха. С: Всъщност семето на хипхопа тук покълва от няколко филма, които се прожектираха по киноклубовете тогава. Един от тях е „Beat street”, той наймного е зарибил всички. После са „Breakdance” и „Flashdance”. Като гледат тях, повечето започват да играят брейк по дискотеките. Впоследствие изскачат рапърите, и то с много, много слаби наченки. Къде чухте рап за пръв път? С: От касети. Всичко. Реално преди да се съберем в „Ударната група“ всеки един от нас по отделно беше намерил своя път

до рапа чрез касети. Лично аз, имах касети още през 1991-92-ра. П: По телевизията и по-точно по БНТ1 – Васко Теслата. Излизат едни чичаци с ризи, вързани на кръстовете, и започват да танцуват нещо странно. Викат: „Това е новият стил рап, това е модерното на Запад“. Нямаше никакво пеене, нито мелодия. Мислех си, че това няма да просъществува много. А тя каква взе,че стана… С: Слушах и много радио. Със сестра ми следяхме класациите. Тъкмо се бях запалил по диджейството и през 1994-та изкарах първия си курс. Поголемите в махалата, които също слушаха рап, ми дадоха инерция. Тогава всички бяха или метъли, или рапари. Вторите бяха по-големите тарикати. И така. И започнахте да правите сами? С: Да, но ,честно казано, бяхме гола вода. Имахме много тежък стил. С едни момчета от класа ми се бяхме се кръстили „Заплаха“, защото искахме хората да се съобразяват с нас. Това ни вълнуваше като помлади. Трябваше да казваме едни неща на някои хора. Какви неща? С: Текстовете ни бяха изцяло на социална тематика. Целяхме да вдъхваме респект, искахме да говорим и и да ни чуват. Нещо като политически рап, ако щеш. П: Деветдесетарският рапър, за разлика от днешния, беше

Първият плакат, 1998г.

сериозен рапър. Сегашните лигльовци имат дантели на главата. Ние имахме Виденовата зима. Времена на аномалии, когато спестяванията ни духваха за дни. Мутрите владееха всичко. Страхът беше навсякъде по улицата, а ние бяхме просто едни уязвими хлапета. Но групата… Групата беше опора. Имаше ексцесии, побоища, яли сме бой безброй пъти, но винаги сме били заедно. С: Така пораснахме. Държахме едни на други и си оцеляхме с времето. Със същия този стил в ония сурови времена. Същата ли е „Ударната група“ от преди 20 години? С: Мога да кажа, че успяхме да се съхраним, и то само без дроги, без наркотици. Само с музика. Въпреки че са идвали много, присламчвали са се, бяхме нещо като спасителен остров. Но изведнъж са почвали да се занимават с глупости и изчезваха от нас. Запазихме се благодарение на общото ни желание за вглъбяване в хипхопа. Във всичките му елементи – графити, брейк, диджеи. Всичко това е минало през нас. Откъде си намирахте музиката? П: За да се сдобиваме с тая музика, за да се зарибяваме с нея, сме правили сума неща, за които днес не може да става и дума. Сега просто влизаш, цъкаш в ютуба и слушаш…. А ние сме обикаляли с влаковете по други

градове, за да търсим касетите, дето ги нямаше в Пловдив. И веднъж намерим ли ги, ела да чуеш колко са златни и как сме ги слушали. Тогава музиката беше съвсем друга ценност. С: Друго си беше, абсолютно. Разменяхме си касети, презаписвахме ги, някои тарикати сменяха лентите, ама ние ги усещахме. Какви други са разликите между рапа по онова време и в момента? П: Огромни. Днешното поколение е пренаситено. Буквално не можеш да го лишиш от нищо. С: Сам си отговори на въпрос като видиш колко много партита има тези дни и колко малко хора ги посещават. П: Сега има всичко. Магазини за рапърски дрехи да искаш… Търсили сме чичовски панталони по килата, от ония по-широките за хора с наднормени тегла, за да изглеждаме по-рапърски. Сега специални модели, майна, кройки, надписчета. И точно заради това тогава нещата повече се оценяха. Защото ги нямаше. Къде ти рап тогава? Чалгата превземаше света. И ние… Скитници. С касетофончетата с батерийките по тепетата. С ракийките и фрийстайлчетата. Вманиачавахме се. С: Пътувахме из страната, за да си търсим музиката и се сближавахме. Говорихме си за нещата от живота и в крайна сметка си израснахме заедно.

СТИЛ И КУЛТУРА

51 Спомняте ли си вашите първи партита? С: Разбира се! Благодарение на приятелството ни в тая мания, партитата, които правихме преди, дори и да бяха малко, бяха супер качествени. Все още се говори за тях. В един момент бяхме достигнали ниво на страшната сцена, която хората наистина уважаваха. Софиянци бяха поне пет години назад в това отношение. Купуваха си дисковете от нас. Каква е ролята на диджея? С: Винаги е била по-важна. Въпросът е, че няма много днес. П: Повечето по пултовете са „пускатори“, защото е по-лесно. С: Няма скреч диджеи, които да са наистина в хип-хопа. А за да се случи това трябва да се живее едно определено време с него. Поне 15 годините са нужни, за да дойде успехът, нужно е отдаване напълно. Диджеят всъщност е най-големият гръбнак за рапъра. Ако се познават и успеят да се съчетаят са способни на уникални неща. Кога е бил най-силният период? П: В момента е. С: Сега берем плодовете на труда си. Тепърва нещо започва да се взима на сериозно след дадени години на непрестанен работа. Ние вече имаме нужния опит. Ето виж, Пешо качи ли се на сцената, веднага си проличава, че има стаж на нея. П: Стига ти да знаеш, че

изпълнителят пред теб има над 20 години зад гърба си, респекта веднага му го даваш. А не някакъв вчерашен. Много трудно може да те грабне, трябва да блика талант от него, за да изпъкне на фона на цялото предлагане. Да му мислят новите. Нас ни знаят. В този ред на мисли, откроява ли се някой от новото поколение в Пловдив? П: В моя човек - Кучето - за мен има много хляб. Кичуковците също са добри. С: Кичука са сериозни, да. П: Опитваме се на нас, каквото ни е липсвало тогава, сега да им го даваме на тях. Преживели сме го, научили сме се и подаваме ръка. Дано го оценяват. „Защо днес всеки втори е рапър?“ П: Защото е модерно. С: И ние сме започнали, понеже е било модерно по някакъв начин, но сме решили да се задълбочим и реално да усетим есенцията на рапа. От тия, които сега навлизат, също ще останат единици, но малцина ще вложат сърцата си в него. Няма нищо лошо в популярността, въпросът е да се вниква в същността на нещата. Но не мисля, че това пренасищане, за което говорим, вреди на рапа. П: Винаги е имало леваци и винаги ще има. Но не се притеснявай, посредствените са обречени да отпадат.|НУЛА32

ДЪЛГ И ЧЕСТ от Илия Димитров

огато ги видите, преминавате несъзнателно на другия тротоар. Изпитвате някакъв страх и притеснение, които не можете да си обясните. Те са найдемонизираната субкултура. Често ще чуете по медиите за тях, че се участвали в жестоко сбиване, че пропагандирали нещо, че прокуратурата се е самосезирала. Те са скинхедс. Веднага се сещате за агресивни млади момчета с голи глави, с военни обувки, пияни и дрогирани, с татуирани ръце и бухалка в тях, които ще ви спукат от бой само ако ги погледнете накриво. Понеже ние се съмняваме във всичко, решихме да повдигнем булото на този медиен стереотип, да проверим има ли защо да се страхуваме от тях, толкова ли са лоши момчетата с голите глави и кои всъщност са те и за какво се борят. Представяме ви интервю, което малко медии ще публикуват без редакции, разговор с човек, част от скинхед субкултурата в Пловдив. За да може нашият разговор да бъде възможно най-свободен, няма да публикуваме имената на събеседника ни. Като какъв се самоопределяш? Трудно е да се самоопределя с 1-2 думи, но на първо място съм български националист. Първите

ми патриотични чувства се появиха още в много ранна детска възраст. В началото на 90-те и годините на прехода , макар едва 7-8 годишен, аз ходих с родителите си по митинги против комунистическия строй. Аз съм свободолюбив човек още от малък и очаквах демокрацията да ми донесе свободата. Както всички виждаме, 26 години по-късно, в България, а и в цяла Европа, демокрация няма. Медиите отново са контролирани от управляващите и тези, които си плащат. А свободата на словото е ограничена и често се наказва с ефективна присъда, особено ако те обвинят, че си расист или националист, което не е толкова трудно. Всеки, който не е удобен на системата, бива заклеймяван по този начин. Няколко години по-късно, в края на 90-те се включих в модната, по това време, субкултурна вълна скинхедс , заляла цяла Българи, и оставам верен на стила си до ден днешен. Кога и под какво влияние се появяват първите скинхедс в България? Първите скинхедс в България се появяват през 1989 г. в София, а няколко години по-късно субкултурата се разпространява в цялата страна. Конкретна

причина за това не мога да посоча, но това е един бунт на младежта, начин, по който да излезеш на улицата и да се справиш сам с всичко, което не ти харесва. Кога и кои са първите организации и защо се появяват? На какъв принцип се организират? В първите години на 90-те се основава БНРП (Българска национално радикална партия), която привлича в редиците си много скинхедс и в началото се радва на голяма популярност. Дълго време след това хората са неорганизирани, събиращи се на групички на квартален принцип или на футболни мачове. През лятото на 2003-та година се появява първата организирана група в нашия град, наречена „28 Пловдив”. Организацията се занимава основно с пропаганда и създава свой собствен уебсайт (за съжаление към ден днешен вече не съществува), на който са качени материали за някои герои на бялата раса като Боб Матюс, Дейвид Лейн, Ян Стюарт, Джордж Линкълн Рокуел и други. Снимки и информация за много музикални групи в нашите среди, както и авторски статии по актуални социални теми. Без да звучи самохвално, това беше първият по рода си сайт в България. През пролетта на 2006-та започнахме да издаваме ежемесечно списание, наречено „Дълг и чест”, девизът на

младежката националистическа организация от времето на Царство България – „Бранник”. Две години по-късно, масовото навлизане на интернет блоговете и стотиците информационни сайтове убиха печатното ни издание. Често организирахме различни акции като драскане със спрей на различни лозунги, разпространение на листовки сред хората, по училищата, по пощенските кутии и т.н. Нямахме финансиране отникъде, всеки вадеше колкото може да задели от собствения си джоб. Повечето от нас бяха ученици или студенти и не работеха, така че не сме имали кой знае какви доходи. Започнахме да организираме социални събирания между скинхедс от цялата страна по различни поводи, както и да посещаваме концерти и митинги в страната и чужбина. Завързахме контакти с много националисти от различни европейски държави и в началото на 2009-та година изградихме българския клон на световната организация „Кръв и чест”. Кои са отличителните външни белези, разграничаващи скинхед субкултурата? Разнообразието в скинхед облеклата е много по-голямо, отколкото повечето хора си представят. Обувките, обикновено, са кубинки или половинки с метални

СТИЛ И КУЛТУРА

57 бомбета, цветните връзки са препоръчителни, в България основно белите. Дънките найчесто са „скини”, избелени и отрязани до такава степен, че да разкрият по-голяма част от кубинките. Някои скинхедс носят също така панталони тип „комбат” или камуфлажни такива. Нагоре за традиционно облекло се смятат „слим фит” ризите като „Ben Sherman” примерно, с копчета на яката, а тирантите са един от задължителните атрибути в нашето облекло, основно тънките, по-познати като „спагети”. Често се обличаме и с поло ризки, а в последно време все повече се използват щампирани тениски, чието разнообразие е огромно. През по-студените дни, суитчъри с качулки и пилотни якета без яки. Разбира се, бръснатите глави и татуировките също са важна част от символиката ни. Кои са музикалните стилове, които характеризират скинхедс? Какво е различното в тях? Основният и най-популярен стил в нашите среди е т.нар. RAC (Rock against communism), трудно ми е да обясня на читателите какво точно представлява този стил, но ако трябва да го сравним с някой по-популярен, мисля че е най-близо до хард рока. Друг също популярен стил, който все повече навлиза сред нас, е Хейткора, малко поагресивен хардкор. Разбира се ой,

пънк и ска също не са забравени, но все по-малко групи записват в тези музикални жанрове. Кога възникват първите такива банди в България и има ли пловдивски групи? Първата българска скинхед банда, „Срам и позор”, се появява в началото на 90-те години във Враца. Стилът им е ой/пънк и имат зад гърба си два албума. След дълга пауза, от 3-4 години насам групата отново е активна. През втората половина на 90-те в Плевен се сформира втората такава група, наречена „Бранник”, те също имат два албума и по примера на „Срам и позор”, отново са активни. Стилът им е RAC. В началото на новото хилядолетие в София се появява и първата българска NSBM (националсоциалистически блек метъл) банда „Paganblut”, която свири и пред наша публика. Преди десетина години в София възникват още две банди, „Родна защита” и „Чиста кръв”. И двете групи имат по един издаден албум и вече не са активни. Най-младата, и по всеобщо мнение най-добрата, българска банда до момента е „Войни на Тангра”. Кога започват първите концерти в Пловдив и срещали ли сте проблеми при организацията им? Въпреки че не можем да се похвалим с нито една група, градът ни е домакин на наймного концерти от този тип в страната. Първите

концерти бяха през септември и ноември 2008-а. По това време имахме собствен клуб, който позволяваше да организираме такива мероприятия. Една година по-късно обаче, през септември 2009-та година, организирахме концерт с канадската група „Vinland warriours” в Асеновград и дебютното изпълнение на „Родна защита”. Тогава българският вокалист излезе на сцената с костюм на Ку Клукс Клан и развя знаме със свастика. След концерта публикувахме кратка статия и снимки от него. Две седмици по-късно снимките бяха на първа страница на вестник „Марица”, а заглавието беше: „Ку Клукс Клан в Асеновград, тълпата пее убий евреина (заглавие на песен)”. До вечерта, а и в следващите 10 дни това беше водеща новина във всички медии. Вследствие на това прокуратурата се самосезира и заведе дело срещу неизвестен извършител. На разпити бяха призовани много наши членове, озвучителят на концерта, както и човекът, който ни предостави помещението за концерта. Хората обясняваха, че това са глупости. За наличие на ККК извън Америка и дума не може да стане, това е просто сценично облекло за забавление и никой от нас не симпатизира на въпросната американска секта. За щастие, осъдени нямаше. В последните пет години редовно организираме концерти, а през пловдивската сцена минаха едни от най-известните банди

в нашите среди от Унгария, Обединеното кралство и Германия. Имало ли е пререкания с други субкултури по време на различни музикални прояви? Пререкания на наши концерти никога не е имало, но ние неведнъж сме разваляли пънк и хардкор концерти, които пропагандират анархия и червена идеология. След няколко такива случки, собствениците и организаторите се отказваха от бъдещи прояви, а някои дори затвориха клубовете си. Ние определено бяхме господарите на улицата. Говоря в минало време, защото смея да твърдя, че в момента в Пловдив няма истински организирана лява група, а само отделни елементи, основно атакувайки ни, скрити зад компютрите и въоръжени с клавиатури в ръце. По света има скинхедс с различни политически убеждения – десни, леви, както и аполитични. Какво е положението в Пловдив? Как да си обясним факта, че в България мнозинството скинхедс изповядват десни политически убеждения? Във всяка държава отношенията между субкултурите е различно. В България, както казах в предишния въпрос, съществуват леви и аполитични скинхедс, но за нещо организирано от тях не мога да се сетя. След 45 години под комунистическо робство, българинът е изпитал червения

СТИЛ И КУЛТУРА

61 ботуш на гърба си и за разлика от западните либерални държави и все по-малко хора изповядват червената идея. Какво място заемат скинхедс по стадионите? Самият аз станах такъв на стадиона. По времето, когато посещавах футболни мачове, беше модерно да си скинхед. Повлиян от по-големите в агитката, и аз последвах вълната. Минаха години и модата отмина, все по-малко и по-малко скинхедс се срещаха по стадионите, докато на края осъзнахме, че мястото ни не е там. Започнахме да използваме по-рационално времето, което до скоро губихме по стадионите, а и решихме, че е напълно безсмислено бели хора, изповядващи една и съща идеология, да се бият помежду си, вместо да обединят силите си срещу общите врагове. Разбира се, по стадионите има много десни ултраси, с които си сътрудничим, а те разпространяват посланието сред по-голяма аудитория. Какви са обществените нагласи спрямо скинхедс? Как медиите реагират към тази субкултура? А органите на реда? В България все още хората са твърде консервативни и трудно приемат субкултурните хора. Дори да изключим татуировките и бръснатите глави, самият факт, че не следваме комерсиалното и не сме в един коловоз със

средностатитическия българин, в техните очи изглеждаме странно. За съжаление, има много псевдоскинхедс, които изглеждат като нас, но не разбират и не следват субкултурата, употребяват наркотици(нещо абсолютно забранено за десния скинхед), напиват се и нападат бели хора. Това са неща, които отвращават много хора, и на другия ден в мое лице те виждат същия лумпен, който ги е тормозил предната нощ, но е трудно да обясня на обществото, че „нямам сестра”. Относно медиите, те чакат всеки удобен момент за да ни оплюят. Под дърво и камък търсят тези гореспоменати лумпени, за да ги покажат по телевизията или дебнат, за да заснемат някоя тяхна издънка, която после да раздухат. Когато поканят нас за интервю, обикновено не сме им интересни или се опитват да сложат думи в устата ни, за да изглеждаме по-страшни и те да си направят сензацията, а на нашите врати да потропат инспекторите от ДАНС, които пък смятат нас за проблем за националната сигурност на страната ни. Ха-ха. Полицията винаги се отнася с нас като с втора ръка хора. Навсякъде, където се появим, сме им като трън в очите и правят всичко възможно да ни премахнат. На празника на Пловдив, няколко години подред,

наши членове бяха задържани от цивилни и извеждани от тълпата. След поредната подобна гавра с наши членове поехме сериозна образователна кампания в нашите редици, за да запознаем хората с правата им и да ограничим до минимум полицейския произвол срещу нас. Макар и минимален, ефект има, а съвсем на скоро наш съратник осъди успешно няколко униформени, които неправомерно му бяха нанесли сериозен побой със средна телесна повреда. Защо днес като че ли виждаме все по-малко скинхедс по улиците? В днешно време повечето от членовете на „Кръв и чест България” имаме престижни работни места, а доходите ни са над средните за страната. Сами разбирате, че поради негативното мнение за нас, много хора, за да си намерят и запазят работат, се принуждават да бъдат малко по-цивилни. Но все пак скинхед не те правят само дрехите и прическата, това е начин на живот, усещане, което идва дълбоко от сърцето. „Кръв и чест България“. Кои са мероприятията, които организирате? Какви са целите, които си поставяте и проблемите, които срещате? „Кръв и чест България” е част от световното братство от януари 2009-та година. В частност в Пловдив, найголямото ни мероприятие се

провежда в последната събота на ноември. Тогава националисти от цялата страна и немалко от чужбина взимат участие в паметното ни факелно шествие против Ньойския договор. Преминавайки по пловдивските улици в желязна дисциплина и стройни редици, хората от балконите и случайните минувачи ни ръкопляскат и все повече чуваме одобрителни възгласи. Веднага след шествието провеждаме и концерт. Други акции, които организираме през годината в нашия град са: пропаганда чрез графити, разлепяне на пропагандни лепенки, организиране на лекции на различни исторически теми, които са достъпни за всеки един българин, правят се също така спортни турнири и социални сбирки по различни теми. Основните цели на нашата организация са да събудим все повече млади хора. Да ги откъснем от чалгата, черната музика и наркотиците, да ги накараме да четат, да спортуват. Ние сме едно голямо семейство, което отрича либерализма в това упадъчно и болно общество. Нашата организация е отворена за всички националисти и по никакъв начин не задължава никого да приеме определена субкултура. Всеки желаещ да се присъедини може да се свърже с нас и след определен пробен период да стане пълноправен член. Медийната помия, която се

СТИЛ И КУЛТУРА

63 излива на главите ни почти ежедневно, също е голям проблем, защото отблъсква хората от нас и все по-трудно привличаме нови хора, които да ни подкрепят в борбата. Ние обаче сме истински, готови за битка и саможертва, без спонсори, но заделяйки от личните си средства, вярвайки в окончателния успех - обединена Европа за европейците, Европа с европейските традиции и ценности, без да се размиват границите и националностите в нея, Европа не на либерастите и педерастите, а Европа на националистите и традиционното семейство. И ако в най-скоро време не се предприеме този модел и стремежът към изпълнението

му, то белият човек ще изчезне от лицето на земята. Тогава обаче, паразитната паплач, която смуче ресурсите си от нас, сама ще се затрие от лицето на земята и човечеството ще загине. Пришълците от другите континенти се опитват всячески да ни претопят без да осъзнават, че тяхното съществуване е невъзможно без нашето. Те са скинхедс. Български националисти. Въпреки всичко, което сте чували за тях, те са едни от последните хора по нашите географски ширини, за които думите „дълг” и „чест” все още означават нещо.|НУЛА32

Факелно шествие против Ньойския договор. Пловдив, 2014г..

УЛИЦАТА КАТО ГАЛЕРИЯ от Елена Томова

RAFFIATO - или на италиански – да надраскаш, да набраздиш повърхност. Техника, криеща своите корени в древното минало (пещерните рисунки на първите хора, скалната живопис) и техника, появила се в античните гробници и руини на Рим и Помпей. 20 век, дестинацията е сменена, стилът и визията – също. Древна Гърция и Италия отсъпват пред САЩ. Рим и Помпей – пред Ню Йорк. Заедно с хип-хоп и субкултурата, графитите каквито ги познаваме днес – изрисувани със спрейове, се настаняват трайно в лоното на един от най-големите американски метрополиси – Ню Йорк. В края на 70-те и началото на 80-те на XX век градът, който никога не спи, е наводнен от графити. През средата на 80те националните телевизионни програми представят историята на уличното изкуство и се застъпват за него. Със светкавична бързина светът става все по-запознат, но и оцветен. Графитите навлизат в социалната среда. Така, набрали популярност, в края на XX и началото на XXI век , графитите дават цвят и на родната пловдивска територия. Срещам се със Стоян, познат на много като EIM, за да ми разкаже малко

повече, а той, с носталгия към миналото, започна веднага: Зародили са се 1998-1999- та година, като хората, които са се захванали, са били много малко на брой. Боите и материалите, с които са се правили, също не са изобилствали. Съществуала е само една гръцка марка. Другата голяма липса е била тази на информация - кое как се прави. Единствено хора, които са били в Германия, са се връщали със списания, от които са можели да почерпят знания. Постепенно, с развитието на графитите в Европа, от гледна точка на производство на бои, които вече се правят специално за графити, нещата започват да стават все по-качествени. Впоследствие навлезли графитите тип „мода“. На всяко второ хлапе му се вижда готино да ги прави. Стените на Пловдив са издраскани от горе до долу. Така наречените тагове (или с други думи - подписи) са навсякъде, територията е маркирана. Пловдив кипи от цветове. Разговорът ни продължава. Питам го как самият той е започнал: Бях 2-3 клас, когато позволиха да изрисуваме училището, в което учех, с графити. Тогава UGS – първото crew в Пловдив – поставиха началото. Това и още едно crew – AGM ми изградиха

СТИЛ И КУЛТУРА

Â© EIM

представата и ме зарибиха. Гледах ги с голямо удивление – спомня си той. Като стана въпрос за crew, нямаше как да пропусна една приятна среща с Pyrotechnix Crew, или по-скоро с голямата част от него. Отивам в Капана, какво по-арт място от това. Там са Васил и Митко, или ако предпочитате – Stern и Dark. Важно уточнение, което искам да направя - преди да представя разговора - е еднаквият им вкус за голяма част от нещата. Със сок касис в ръка двамата се допълват във всяко изречение. Единият започва, другият завършва. Говорят за НИЕ, никога за АЗ. Та, първият ми въпрос е същият. Как стана? Как се събрахте? Като деца се запознахме на един строеж, на който рисувахме всички. Годината беше 2004 г. , а ние бяхме все още невръстни деца s колелета. Тогава графити манията беше в разцвета си. Гледахме как блокът на единия ден е чист, а на другия изрисуван от батковците. Те рисуваха, ние им се радвахме, а сега е обратното. (Смеят се.) Имаше доста утвърдени графитартисти и вдъхновение. Повечето се отказаха, т.е. бяха на такава възраст. В началото се чувствахме по-лапешки, другите бяха по-напреднали от нас. Но след 2-3 години вече започнаха да ни забелязват, да чуват за нас и на нас ни беше готино, защото мислехме че сме по-невзрачни. Така се появи и чувството за отговорност.

Как мислите, че допринасяте за облика на града? - не спирам да питам. Интересни са ми, свежи са, а също и мотивирани. Ами, оцветяваме го. Правим го по-различен, по-приятен, поцветен. В крайна сметка не може само сиви сгради да се гледат. Трябва да е шаренко. Не е задължително да има някакво послание, въпросът е да се усмихнеш и да ти тръге денят. Например като си видиш свежо изрисуваната фасада на блока в сравнение с другите пет цвята изолация. По-интересно е. Докато слушах тези думи ми се говори за бъдеще, за светлина, за изгрев. А не толкова за миналото и залеза, който навява носталгични спомени. Искам да ми разкажат какво още благоволяват да постигнат. Какво по-приятно от това едни хора, които от едната страна ги огряват жарките лъчи на слънцето, а от друга - се къпят в дъжд от цветове, да ти споделят за перспективите си! Какво по-зареждащо от това райтъри с дъга в душата си да ти говорят за желанията си! Първи са Васил и Митко. Жадуват за фестивал, на който с графити да се изрисуват масови фасади. Например една цяла улица с блокове да се изрисува, да се направят 5-6-7 фасади една до друга, защото това още го няма. Това ще бъде една своеобразна галерия. Представи си да вървиш

СТИЛ И КУЛТУРА

67 и да ги разглеждаш, да са все готини и различни стилове, да има за всеки. Да видиш истинското улично изкуство в една жива галерия. Това е като изложба в реално време. По-рано пък Стоян, за когото преди това споменах, ми сподели друго: Артистите трябва да се стимулират, да получат нужната подкрепа, за да се развиват. Част от галериите не допускат младите, а това не трябва да е така. Отношението към тях трябва да е по-толерантно. Но проблемът е двустранен. Не е достатъчна сцената и микрофонът, така да се каже. Ако хората се надъхат, даде им се нужната сцена, вярват в

себе си, тогава нещата ще се нормализират и допълнят. След дългите приятни разговори не мога все пак да не засегна и мнението, че графитите са проява вандализъм и визуално замърсяване. Мнение по този въпрос потърсих не само от графити артистите, но и от известния пловдивски художник Атанас Хранов. Още една приятна среща. Още една усмивка и още малко цвят в палитрата от възгледи. Влизам отново в роля. Питам. Изкуство или вандализъм? Какво са графитите? И двете. Като всяко нещо и графитите се делят на няколко нива – както високо изкуство, така и пълна глупотевина

и драсканица. Според мен на ниското си ниво то поскоро е търсене на адреналин. Да направиш нещо скрито и забранено. Това няма нищо общо с изкуството. Даже има моменти, в които е вид протест. Само че да протестираш като рушиш нещо според мен не е някак си в реда нещата или да осъждаш нещо, което не харесваш, също не е много нормално. То и Ислямска държава разрушава Палмира, защото смята, че това не е тяхното, но това в никакъв случай не е правилно. Но наред с това също има високи примери за изкуство като Банкси, който е жесток. Онзи дето хвърля букети вместо граната. Това е жестоко. Невероятно. Жан-Мишел Баския също. Е, добре, за жалост творения на Банкси и Баския не може да се открият в Пловдив. Тогава, мисля си, трябва да го попитам за красив пример на родната ни пловдивска територия. Гърба на театъра – нещо много смислено. Това по някакъв начин предотвратява другите безсмилици и драсканици. Има и някои училища, които са изрисувани така. Капана също е пример. По този начин се естетизира средата. След този отговор съм щастлива. Щастлива и удовлетворена, че избрах правилните хора, с които да проведа разговорите си. Именно Pyrotechnix Crew са виновниците театърът ни да изглежда така. Да е цветист и да има смисъл.

Може би именно те с десетките си графити, а също и EIM с птичето му, кацнало на бялата фасада в Капана са те накарали да се усмихнеш, също както сега се усмихвам аз. И все пак любопитството ми не утихва. Наско има още няколко минути да стои срещу мен. Питам го последно. Къде би направил ти своя графит, какъв би бил той? Бих рисувал върху снега, защото знам, че той ще се разтопи и след него няма да остане нищо. Бих рисувал върху плажа, върху пясъка, защото ще дойде след това водата и ще го измие. Бих направил нещо, което да е красиво, но да не оставя след себе си някаква следа и след време някой някога да каже каква е тази глупост. Бих нарисувал нещо на небето. Защо не? Според мен трябва да съхраняваме света, в който живеем от нашите егоистични въжделения и мераци, да показваме единствено и само себе си. Ако си толкова голям ще те забележат и без да си вдигаш паметник който да е 40 метра. По-скоро остави на другите те да ти го вдигнат. В това се крие уникалността на графитите, че локацията постоянно се мени. В началото е била Рим и Помпей, а след това Ню Йорк. Ако не искаш съседния блок, изрисувай небето, човече! Изкъпи се в лилавия му дъжд и грей! За мен беше цвят, а също и чест!|НУЛА32

СТИЛ И КУЛТУРА