Nula32 Magazine, September 2016 by Nula32 Magazine

СТИЛ И КУЛТУРА

СЪДЪРЖАНИЕ

ЗАЩО... КЛЕМЕНТИНЦИ?.............................................4 НАЧАЛОТО от Стефан Шивачев..........................................................................8 „ВДИГНАХ ТОСТ ЗА БЪЛГАРИЯ И ЗА ПОЛКА“ от Борислава Лозанова.....................................................................16 СЛАВНИЯТ ПЪТ ПРЕЗ ПЪРВАТА СВЕТОВНА от Димитър Герганов.....................................................................24 ДРАНГОВЪ ЛИСТЪ от Панайот Стефанов...................................................................30 „НА КОГО НИ ОСТАВЯТЕ...“ от Илия Димитров...........................................................................38 ГЕРОИЗЪМ СРЕД ХАОСА от Огнян Янков..............................................................................44 ПОСЛЕДНИЯТ КОМАНДИР от Огнян Янков................................................................................54

ОГЪНѢТЬ НѢМА ДА НИ СПРЕ

от Теодор Караколев........................................................................64

„ЗАЩО ТРЯБВА ДА УБИВАШ ЧОВЕК, СЛЕД КАТО ПРОСТО МОЖЕШ ДА ГО УБЕДИШ В ТВОЯТА ИСТИНА...“ от Панайот Стефанов....................................................................68 Издател „НУЛА32” ООД

Визия Атанас Янков

Главен редактор Панайот Стефанов

Реклама Костадин Бухчев k_buhchev@nula32.bg +359 888 74 94 77

Отговорен редактор Илия Димитров Консултант Здравко Дечев

www.nula32.bg

Печат ПК “Жанет 45”

СТИЛ И КУЛТУРА

ЗАЩО... КЛЕМЕНТИНЦИ? на Владимира, която ни гледа от небето

брой пети забърсваме прахта от един стар свят и той се разкрива с цялата си слава, себеотдаденост, плам и... контраст с битието ни днес. В следващите страници ще Ви накараме да почувствате едновременно гордост и колебание. Последното ще Ви замисли за мечтите, които сме изоставили, за идеалите, които вече ни се струват анахронизъм, може да събуди и малко скрит срам. Мобилизираме Ви на фронтовата линия рамо до рамо с Клементинците. Показваме Ви най-бляскавите им победи, но и вкусваме горчивите им моменти. Ще разберете и защо, и заради кого са наричани именно така. Възраждаме пред Вас митичните образи на едни от най-видните командири на 9-и пехотен пловдивски полк - Борис Дрангов и Иван Бонев. Напомняме за нелеката съдба на българските земи, над които и до днес властват чужди държави. Правим Ви и свидетели на пожара и земетресението във Военния клуб, сетне и на възстановяването му. Провокираме. Ще Ви запознаем с тези светове. Вие сами решете дали те са нужни днес, или са обречени да бъдат минало. За финал сме подготвили разговор с един все по-осезаем публицистичен глас. А иначе вече точно една година се опитваме да виждаме града, който ни е отгледал, от непопулярни ъгли. В лутането из моделите на живеене нашият поглед ни показа пътя към много истории, лудостта на съдбата, такава, каквато вече я определяме – непредсказуема и често коварна. Година, през която благодарение на Вас, нашите читатели, днес гордо споделяме, че успяхме трикратно да увеличим пилотния си тираж и да правим онова, което искаме – да се срещаме в хартията. Година, в която създадохме безценни приятелства и в която се научихме на толкова много. Година, за която благодарим!|НУЛА32 Панайот Стефанов Илия Димитров

СТИЛ И КУЛТУРА

НАЧАЛОТО от Стефан Шивачев

евети пехотен пловдивски полк е създаден с Указ № 61 на българския княз Александър І от 23 декември 1885г. Ние, историците, винаги подчертаваме, че е наследник на славните бойни традиции на Първа и Втора дружини на Източнорумелийската милиция. Но всъщност неговото начало откриваме в първите дни на възраждането на българската армия през пролетта на 1877 г. при създаването на българското опълчение. След пет века турско робство и липса на българска държава и войска, руските офицери се отнасят скептично и даже подигравателно към довчерашните хъшове и комити. Веднага след обявяването на Руско-турската война прокудените от българските земи синове на родината постъпват като доброволци и формират първите шест дружини. След сраженията при Стара Загора, Шипка и Шейново, дори старите генерали като Столетов, прекланят глава пред техния подвиг и признават, че те се бият по-добре от руските воини. Оттогава датират и понятията „българска атака“ и „българска контраатака“. След войната опълченските дружини заемат своето място в основата на Българската земска войска. Героичната четвърта дружина се установява в Пловдив и се преименува в 20 Пловдивска дружина. Малко по-късно от нейния кадър се формира и новата 21-ва

дружина. След разпокъсването на българските земи и появата на Източна Румелия двете формирования се назовават на 1-ва и 2-ра Пловдивски дружини на Източнорумелийската милиция. Постепенно се създават традициите в живота на пловдивското войнство. Новобранците идват с готовност в казармите всяка година в началото на месец октомври. Кръшни хора, предвождани от ротните командири, под звуците на гайди, кавали и гъдулки огласят двора на казармите. Единичната подготовка продължава до 1 май на следващата година, след което започват взводните, ротните и дружинните учения, завършва се с есенните маневри. В първите години бойните задачи са свързани с преследване на разбойници, които благодарение на твърдата ръка на правителството и армията са ликвидирани за година – две, за разлика от Княжеството, където разбойничеството продължава до Стамболово време в края на 80-те години на ХІХ век. Свидетелство за онова възвишено съзнание за дълг, към което са приучвани войниците от Източнорумелийската милиция, е подвигът на Гюро Михайлов. На 25 декември 1880 г. той загива при пожар в щабната сграда по време на караулна служба в охрана на ковчега с паричните средства

СТИЛ И КУЛТУРА

на войската. При опит да спасят своя другар заедно с него изгарят и другарите му Никола Костадинов, Илия Кръстев, Костадин Аргиров и Митю Кръстев. Тези млади войници, довчерашни ратаи от тракийските села, загиват като жертви на честно и добросъвестно изпълнен служебен дълг. И днес паметникът им се намира на Централния площад в Пловдив, за да напомня за времената, когато се създава новата българска армия. Втора пловдивска дружина на Източнорумелийската милиция остава в историята с обявяването на Съединението на България. Нейният командир майор Данаил Николаев е привлечен към делото още през месец август 1885г. Дружината е на лагер извън Пловдив и на 6 септември в 3 часа през нощта е вдигната по тревога. Командирът провъзгласява Съединението и всички войници и офицери полагат клетва пред обединеното Отечество. След час дружината е пред конака на областния управител Гаврил Кръстевич. Към нея се присъединяват охраняващата го рота на Първа пловдивска дружина и народните чети от Голямо конаре и Пловдив. На разсъмване областният управител е свален и арестуван, а създаденото Временно правителство известява княз Александър І за Съединението и обявяването му за княз на Северна и Южна България. През следващите дни Първа и Втора пловдивски дружини

са дислоцирани на турската граница в очакване Османската империя да нападне България и възстанови нарушеното статукво. Изненадващо обаче на 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България и започва военни действия срещу слабите погранични части на западната ни граница. Надвисва опасност за столицата София и при Сливница предстои решителното сражение между двете армии. Както по-късно един съвременник ще каже: „здравите крака на южнобългарските войници спасиха България“. Първа пловдивска дружина за три денонощия прекосява половината страна и в разгара на сраженията се включва в атаката срещу висотата „Мека цръв“. Устремът е толкова силен, че сърбите не издържат и отстъпват с големи загуби. Следват атаките с пеене на народния химн „Шуми Марица“ на върховете „Три уши“ и „Петров кръст“. Командващият десния участък на боевете при Сливница капитан Бендерев лично изказва благодарност на пловдивци за техния героизъм. Дo края на войната те продължават своя марш до Цариброд и Пирот. След победоносния край на Сръбско-българската война започва реорганизацията на обединената армия на Княжеството. Така се стига до издаването на Указ № 61 от 23 декември 1885 г. на княз Александър І за създаването от войските на Южнобългарската милиция на четири пехотни полка – Пловдивски, Шейновски, Сливенски и Шипченски. Със

СТИЛ И КУЛТУРА

Заповед № 24 от 24 януари 1886 г. на Военното ведомство Пловдивският е наименован Девети пехотен пловдивски полк. Формирането на полка става след сключването на мира със Сърбия през месец март 1886г. Едва на 28 март четирите дружини на 9-и пехотен полк се събират в Пловдив. Така Първа пловдивска дружина на Източнорумелийската милиция образува първа дружина на полка, Втора пловдивска дружина образува ІІ дружина на полка, а Трета Пазарджишка и Четвърта Пещерска дружина образуват съответно ІІІ и ІV дружини. Всяка една от тях се състои от четири роти с обща номерация от 1 до 16. На 31 август 1886 г. полкът получава първото си бойно знаме.

монограма ѝ... Князът, след като прие проверката на безупречно строения полк, отдаде чест на майка си... Тези неща ви връщат в друг век...“

На 13 февруари 1888 г. полкът се кръщава на името на Н.Ц.В. Княгиня Клементина – майката на българския княз Фердинанд І. Това е изключително признание за пловдивския полк, защото всички съвременници изтъкват огромното уважение и преклонение на княза към своята майка и нейното място в неговия живот. Самият княз Фердинанд I също е зачислен като офицер в полка. Граф дьо Бурболон описва това паметно събитие в писмо до майка си: „Вчера присъствах на една от ония внушителни церемонии, които ви карат да се „превъзнасяте“ на каквато и ширина да се намирате. Князът назначи майка си за командващ 9-и пловдивски пехотен полк и княгинята официално прие командването на полка, който ще носи името ѝ, цветовете ѝ (синьото на Франция) и

Първата сграда от казармите на полка е изградена през 1884 – 1886 г. по проект на италианския архитект Пиетро Монтани. Той е завършил в Париж и работи дълги години в столицата на Османската империя като придворен архитект на султана. След Освобождението и разделянето на българските земи на Княжество България и Източна Румелия, през 1879 г. д-р Георги Вълкович, като министър на търговията и общите сгради в правителството в Пловдив, кани Монтани за главен архитект на областта. Гордият и изключително способен италианец бързо се адаптира със семейството си под тепетата и остава тук дори и след Съединението на свободна практика. Именно по това време той проектира първата сграда

През 1889 г. е извършена нова реoрганизация на българската армия. Съществуващите 12 пехотни полка с по четири дружинен състав се развръщат в 24 полка с по две дружинен състав. От Девети пехотен полк се отделят 3-та и 4-та дружина и формират 21-ви пехотен Средногорски полк. През 1891 г. Девети пехотен полк влиза в състава на създадената Втора пехотна тракийска дивизия и се превъоръжава с новата магазинна пушка система „Манлихер“.

СТИЛ И КУЛТУРА

от казармения комплекс на полка в западната част на квартал Каршияка. Всъщност тогава това са свободни полета между левия бряг на река Марица и Пазарджишкото шосе, удобни за плацове и тренировъчни полигони. Комплексът е завършен през 90-те години на ХІХ век, когато командир на полка е полковник Васил Делов. Той е роден в Котел и завършва първия випуск на Военното училище. По време на Сръбско-българската война е командир на дружина, а от началото на 90-те години на ХІХ век е начело 9-и пехотен полк. В началото на ХХ век казармите на полка се превръщат в една от емблемите на Пловдив. Няма парад, тържествена заря, патриотично честване в града,

в което да не взема участие 9-и полк с музиката и командира си. Офицерите и войниците участват във всяка изява на обществения живот на града и с новите си униформи предизвикват завистливите поглед на младите момичета. Тогава се раждат и първите вицове за полка и сравненията на задните части на по-закръглените дами с големия тъпан на музиката на Девети пехотен полк. Стари времена, в които нравите и обичаите са били по-различни. В продължение на повече от две десетилетия военните от Девети пехотен полк се обучават на полигоните и в тактически учения на българската армия за постигане на националния идеал – освобождението на поробените

братя от Тракия и Македония и обединението на българските земи. За 27 години през казармите на полка преминават всички новобранци, чиято служба през този период е двугодишна, но неколкократно, по за няколко месеца, преминават и всички запасни офицери, подофицери и войници, които се числят по списъците на запаса на полка.

Полкът се рекрутира от Пловдив и Горнотракийската низина с районите на днешните градове Брезово, Раковски, Калояново, Съединение, Хисар, Стрелча, Панагюрище, Стамболийски, Перущица, Асеновград. През тези години се коват основите на ония бляскави победи, които полкът постига по време на последвалите войни.|НУЛА32

СТИЛ И КУЛТУРА

„ВДИГНАХ ТОСТ ЗА БЪЛГАРИЯ И ЗА ПОЛКА“ от Борислава Лозанова

олелата нервно отскачаха от каменистия път. Каляската беше лошо боядисана, а седалките покрити с ярко оцветена материя. Четири коня в редица теглиха неуморно. Блестящите ѝ сини очи, винаги будни, гледаха замислени в далечината. Беше достолепна жена. Профилът ѝ изящен, посребрените коси дискретно прибрани в кок. Облечена с тъмни цветове, носеше черно-бяла шапка. С нищо не издаваше умората си от дългото пътуване. Бе краят на ноември на, скрежът по клоните на дърветата отразяваше плахите слънчеви лъчи, а лъчите – нейните очи. Преди два дена напуснахме Виена и се отправихме към София със специален влак. С баща ми – граф Грено, новоназначеният маршал на Двореца в София, и майор Винаров бяхме неотлъчно до принцеса Клементина. На 26 ноември 1887 г. спряхме на сръбско-българската граница, където ни очакваше делегация начело с министър-председателя на България Стефан Стамболов. Вече бяха минали малко повече от три месеца, откакто най-младият ѝ син Княз Фердинад положи клетва и се възкачи на българския престол. Бе дошъл моментът, в който

дипломатическата ѝ прозорливост трябваше да помогне на княза в грижите за новоосвободената балканска страна. Принцеса Клементина е родена в Пале Роял в Париж на 8 юни 1817 г. Като дъщеря на Луи Филип, наричан „кралят гражданин“ на Франция, е възпитана в духа на либерализма. Тя е интелигентна и от крехка възраст се интересува от държавни дела. Получава найдобро светско образование. Майка ѝ е Мария-Амалия, принцеса на Двете Сицилии, Орлеанска херцогиня, която влияе на нейното изключително религиозно образование. Клементина е отраснала в голямо семейство, сред деветимата си братя и сестри. Омъжва се за принц Август-Луи-Виктор, херцог Саксонски, принц на Сакс-КобургГота, с когото имат пет деца. Добре позната и е уважавана от елита на Запада. Тя има влиятелна позиция и пряка връзка с всички властващи семейства в Европа. Прекарва живота си между Париж, Пале Роял, Лондон, Кобург и Виена. А сега тази принцеса пътува по очукания път на една далечна балканска страна, която с нищо не напомня познатия мирис на балните зали.

Клементина не изглеждаше смутена от липсата на железопътни релси по трасето или от старата каляска. Тя попиваше жадно света около себе си. На 70 години не беше изгубила смисъла в живота си. Целенасочена, изпълнена с кураж и трезва преценка. В два и тридесет часа на 26 ноември 1887 г. бяхме посрещнати тържествено в столицата София. Организирира се голям прием. Фердинанд представи майка си на всички по-видни личности. Само ден по-късно тя вече установи тесни връзки с гражданските и военните власти, благотворителни организации и с малка група от дами, които сформираха светското общество на София. Клементина започна с реставрацията на двореца. Първата нощ, когато Фердинанд пристигнал, спал само на дюшек. Задачата пред принцесата не беше лесна, но тя се зае енергично с нея. Не след дълго принцеса Полина Мерених определи двореца като „най-рафинирания и изключително поддържан в Европа“. Княгинята се отдаде на благотворителност. Тя харчеше от богатството си за интересите на сина си Фердинанд и за княжеството. Вложи 4 милиона френски франка за завършването на последната секция на ОриентЕкспрес, за да свърже България с пряка железопътна линия от Париж до Цариград. Влакът

започна да минава три пъти седмично през столицата. Купи нови вагони, даряваше пари за всевъзможни благотворителни каузи. На 26 февруари 1888 г. Клементина организира невиждан прием по случай първия рожден ден на княз Фердинанд в България. В продължение на три дни в Двореца беше суматоха. Прииждаха хора отвсякъде, приготвяха се най-различни блюда, всички бяха оживени и работиха под зоркия поглед на княгинята. Бях впечатлена как тя превърна голямата бална зала в сцена. Завесата се вдигна. Клементина стоеше на фотьойл, целият покрит с бял тюл и бродиран с кремове, които изобразяват герба на старата Френска империя. Цялата бе обсипана с диаманти. Беше заобиколена от млади жени и мъже, облечени с традиционни български носии от различни области на страната. На сцената имаше група от три момичета с цветовете на трибагреника и други две с цветовете на Кобургите. Бюстът на княза бе поставен върху мраморна колона. Централната фигура - граф Форас, който носеше византийска роба и импреска диадема. Той символизираше царете на средновековната българска държава и сочеше към бюста на Фердинанд. До самия бюст стоеше момиче, облечено като ангел. По това време Фердинанд още

СТИЛ И КУЛТУРА

не беше признат от Великите сили. Налагаше се да бъде под денонощна охрана. Животът на княза беше застрашен. Клементина използваше влиятелните си позиции в опити да получи признание за сина си. Времената бяха смутни. Никой не искаше конфликт с Русия и всички чакаха тя да предприеме първата стъпка. Русия обаче искаше свой наместник на българския престол. Нещо, което българите се опитваха да избегнат – руското влияние. С „живата картина“, която Клементина „изрисува“ в балната зала на царския дворец, напомни на всички кой е Фердинанд и къде се намира България като не пропусна да покаже дълбоката връзка, която българи и Кобурги са изградили и приемствеността между Фердинанд и средновековните царе на България. Сред гражданите княгинята си спечели името „Баба Клементина“. Навсякъде бяхме посрещани сърдечно, беше всеобщо уважавана и обичана. По-рано същата година Княжеският двор се премести в Пловдив. Там климатът бе по-мек. След четиричасово пътуване в специален турски влак, от който два вагона бяха предоставени за лично ползване от Клементина, пристигнахме на жп гарата. Посрещна ни почетна рота на 9-и пеши пловдивски полк. Князът, майка му и всички, които пътувахме с тях, бяхме очаровани. Няколко дни по-късно на бал във Военния клуб, князът

оповести назначаването на княгиня Клементина за почетен командир на Девети пехотен пловдивски полк. Оттогава той стана известен под името Девети пехотен на Нейно царско величество княгиня Клементина полк. Тя вдигна тост с пожелание за щастие, благородно държание и победи. Княгинята дари 30 хиляди френски франка за разноските по смяната на униформите и знамената на полка. За себе си също поръча униформа, имаше право да я носи при тържествени случаи. „На любимия ми син от най-верния му войник“ – гласеше надписът на снимка, която увековечи командира на Девети пехотен пловдивски полк. Жена със строг,но благ поглед. Носи мундир, ушит от синьо английско сукно с копринена подплата, позлатени копчета, украсени с гравиран коронован лъв. Пагоните са от златно генералско шитьо със сребърна цифра „9“. Княгинята поиска да бъдат и пришити четири елипсовдини муски срещу уроки. Войниците от полка започнаха да ги наричат „Клементинци“. На пагоните им бе поставен вензел с буквата „К“. Клементина харесваше Пловдив. Истинско удоволствие представляваха за нея разходките из Родопите и гостуването у местните земевладелци. По същия начин тя ценеше и своя полк. Като нейна придворна дама понякога имах достъп до личната й кореспонденция, която трябва

СТИЛ И КУЛТУРА

да отбележа, че беше много. Страстта ѝ към писането на писма проличаваше във факта, че тя негласно се бе заела с почти цялата дипломатическа кореспонденция на Двореца. В едно от писмата си до принцеса Мария Фьодоровна Пруска, Клементина разказваше за великденските празници и за полка. „Великден беше чудесен. Дадох вечеря на моя полк. Офицерите бяха с нас в една палатка, а войниците седяха в каре около маси пред нас. Чудесна картина и блестящ прием. Вдигнах тост за България и за полка.“ В друго свое писмо до братовчедка си –английската кралица Виктория, тя нарича полка „прекрасен“. Княгинята имаше големи затруднения с българския език за разлика от княз Фердинанд, който вече говореше свободно и пишеше речите си. На 20 ноември 1892 г. се готвехме да се върнем в София след посещение в Пловдив. Князът и княгинята присъстваха на панихидата на загиналите по време на Сръбско-българската война. След това Фердинанд направи преглед на полка, към който беше зачислен и самият той. Клементина поздрави войниците на български език. След много труд тя успя да произнесе всички думи правилно, мъжете я разбраха и ѝ отговориха. „Аз говорих на български за здравето на полка“ – разказа княгинята на кралица Виктория в едно от писмата си. Клементина беше от онези жени, които винаги спазват

благоприличие. Не си позволяваше фриволности и не се поддаваше на емоциите си. Изключение е денят, в който се роди Борис III. Никога няма да забравя как взе новородения си внук в ръце и в смразяващия зимен януарски ден се появи тържествено на балкона на царския дворец в София. Хората ликуваха. Българският престолнаследник се беше родил. Датата - 18 януари 1894 г. Появата на Борис III се прие добре от Великите сили. Този път нови проблеми разтърсиха двора. Религията на новороденото дете, син на католици, но престолонаследник на православна страна. Българите, Конституцията и Русия бяха категорични – младият княз трябва да бъде кръстен според православния канон. Запада, Папата и семейството на княгиня Мария-Луиза, съпруга на Фердинанд, настояваха детето да бъде католик. Конституцията беше изменена, кръстиха детето като католик, но закратко. Две години по-късно на 2 февруари 1896 г. в старопрестолния град Велико Търново, Борис III бе кръстен като православен християнин. Негов кръстник бе самият руски цар. Жест, с който Фердинанд и българския народ получиха така чаканато признание от Русия, последвана от Турция и западните държави с изключение на Англия и Австро-Унгария. Княгинята остана удовлетворена от добре свършената работа.

СТИЛ И КУЛТУРА

С годините княгинята напълно изгуби слуха си. В началото си служеше със сребърна фуния, която стана неизменна част от тоалета ѝ. По-късно в единствената й връзка със света се превърнаха бележките. И до днес пазя хилядите малки хартийки с нареждания, поздравления или похвали. Почеркът ѝ беше изящен, точно какъвто се очакваше от жена като нея. Загубата на слуха не я спря да се заеме напълно с възпитанието и образованието на четиримата си внуци след ранната смърт на Мария-Луиза. И въпреки затрудненията тя четеше с тях, пишеше, смяташе... наученото от нея предаваше на своите любими внуци. Не спираше и да се осведомява по всичи държавни въпроси. До последно нито една новина не успя да ѝ убегне. Новината за нейната смърт не убегна на никого. Пресата по цял свят публикуваше некролози и припомняше живота на МарияКлементина-Каролина-ЛеополдинаКлотилда, госпожица Божоле, принцеса Ореланска и Август СаксКобург-Гота, княгиня на България. Напусна ни на 16 февруари 1907 г. Отиде си така, както беше живяла. Без да се оплаква, до последно жадба за света. Почина в Кобургския дворец. Два дни порано бяхме отпътували от София за Виена, а оттам трябваше да се отправим за Мантон, Южна Франция. Клементина боледуваше повече от седмица, в Мантон ѝ предстоеше лечение.

Беше събота. Княгинята както обикновено се събуди около 9 часа сутринта. Децата ѝ бяха около нея. Всичко беше приготвено за пътуването. Пътуването, което така и не се състоя. Половин час по-късно сърцето на Клементина спря. Западът скърбеше за загубата, Изтокът също. България скърбеше. В страната бе обявен траур. Шест месеца за гражданите, месец за полка. Но истинският траур не беше в държавните укази. Беше в сърцата на хората. Българският народ изгуби своята княгиня, която през последните 20 години отдаваше цялата си енергия за благоденствието на страната. Девети полк изгуби своя командир. Добро държание и победи му бе заръчала тя. И той не я подведе. Най-тежко понесе загубата Фердинанд. Той изгуби майка, приятел и най-доверен съветник. Жена, която бе стояло неотлъчно до него през целия му живот. Княгинята лежеше погребана до мъжа си Август в Кобург. Студено е. Кълновете трева са засипани под заскрежената земя. Слънчевите лъчи не парят, а вятърът е затихнал. Пулсът ти се забавя смутен. Единствено прочита на латинските букви върху надгробната плоча пропуква тишината. „Дъщеря на крал, самата тя не е кралица, но майка на цар.“|НУЛА32

СЛАВНИЯТ ПЪТ ПРЕЗ ПЪРВАТА СВЕТОВНА от Димитър Герганов

915 – минали са две години от злощастната Междусъюзническа война, а от една Великите сили са вкопчени в Голямата война – така е известна тогава Първата световна. Неутрална България прави своя избор – ще се сражава на страната на Централните сили. Можело ли е изборът ни да бъде друг? – Нека оставим историците да търсят отговор. Все пак е редно да се отбележи, че с дребни изключения цялото българско общество е настроено реваншистки и включването във войната е посрещнато с всеобщо одобрение. България не е преживяла Първата национална катастрофа, както по-късно ще пише в социалистическите учебници – на две морета е и е разширила територията си, но националният идеал не е сбъднат. По-голямата част от Македония и Добруджа са извън пределите на отечеството. Обявена е тотална мобилизация. Славният Девети пловдивски пехотен полк – героите от Булаир, Криволак и Голак планина няма как да останат в казармите.

В началото на ноември полкът настъпва в Македония – при Чепели и на връх Голаш са разбити французите, включително и в жестоки ръкопашни схватки. Тук се ражда и легендата за „българите човекоядци“ – свежа хрумка на френските офицери, адресирана към сенегалските им подчинени, за да не се предават в плен. През следващите два месеца след тежки сражения пловдивчани достигат до района на Дойран. За времето си 9-и полк е внушителна ударна сила – 5 020 войници и подофицери и 56 офицери. Личният състав се набира на териториален принцип от Пловдив и околията. Всяко по-голямо подразделение на българската армия тогава разполага с внушителен обоз, което го прави сравнително автономно откъм продоволствие при настъпателни операции. Към 9-и полк са зачислени 210 товарни коли/каруци/, 504 коня и 12 вола. На силно пресечения планински терен липсата на механизирана тяга не е непременно недостатък. Основното оръжие

СТИЛ И КУЛТУРА

на пловдивчани е 8 мм манлихера модел 1895 г., далекобойност до 3 км, зарежда се с пачка от 5 патрона, скорострелност – 20 изстрела в минута. В сравнение със съглашенските аналози манлихерата не отстъпва, а по някои показатели дори ги превъзхожда. За съжаление картечниците на 9-и полк в началото на бойните действия са едва 4!? През декември 9-и полк е изтеглен в резерв, където ще остане до средата на юли 1916 г. През август започва първата от общо петте Дойрански битки. Доблестните български воини от 9-и пловдивски и 27-ми чепински полк в продължение на 3 месеца отбиват няколко френски офанзиви под тежък артилерийски обстрел и удържат позициите си, нанасяйки тежки загуби на превъзхождащия ги числено противник – 17-та френска колониална дивизия /3 200 убити/. Тук е мястото да отбележим, че по време на цялата война съотношението при оръдейната поддръжка е между 1:3 до 1:5 в полза на Антантата. През последната година от бойните действия проблемът се задълбочава от нередовните доставки на снаряди. Следващите 3 битки при Дойран се водят от 9-а плевенска дивизия на генерал Владимир Вазов през февруари, април и май 1917 г. Противникът е разбит – съотношението на загубите е 1:6. Последната битка при Дойран е на 16-18 септември

1918 г. Съотношението на загубите за англичаните е найтежкото им за цялата война – 1:8! В края на октомври 1916 г. полкът е прехвърлен на Битолския фронт. Край завоя на река Черна се разгарят едни от найтежките сражения през цялата кампания. Тук пловдивчани се изправят срещу французи, сърби, по-късно идва и една италианска дивизия, както и срещу руснаците от експедиционния корпус. Наличието на „братушки“ на Добруджанския фронт може някак да бъде обяснено – Русия е съюзник на Румъния, но какво търси „Освободителката“ в Македония срещу българските войници е неудобен въпрос, премълчаван и до днес. Впрочем съдбата на повечето руснаци на Солунския фронт е печална. След излизането на Русия от войната мнозинството от тях отказват да се бият и са интернирани в Алжир, където повечето умират от болести. В крайна сметка руснаци и французи влизат в Битоля, но по-нататъшното им настъпление е спряно на кота Червената стена. Съглашението плаща висока цена за този успех– 130 000 убити, тежко ранени и евакуирани при двойно по-малки загуби на българи и германци. Линията на фронта не се променя до края на войната. През март за командир на 9-и полк е назначен легендарният Борис Дрангов. Защо се превръща

СТИЛ И КУЛТУРА

в легенда и непрежалима загуба, макар да командва полка само няколко месеца? Отговорът не е труден – приоритетна грижа на Дрангов са войниците. Дълбоки укрития, ешелонирана отбрана– това спасява много животи под тежките вражески обстрели. Като прибавим споделянето на несгодите, добрата дума за всеки и войнишката храна в командирското канче не е чудно, че Дрангов спечелва сърцата на своите войници. Завинаги! По време на войната 9-и полк има петима командири. Съдбата на всички е една и съща – загинали с чест или повишени! 9-и полк държи здраво своите позиции до септември 1918 г. Войната обаче се решава на друго място. При Дойран генерал Вазов не просто устоява, а прекършва Съглашенското настъпление. При Добро поле обаче Антантата постига напредък. От чисто военна гледна точка вклиняването на Съглашението е тактически успех, който може да бъде неутрализиран – линията на пробива е 20 км, а дълбочината неголяма. Неслучайно противникът настъпва крайно предпазливо, опасявайки се от контраудар по незащитените си флангове. Така нареченият „пробив“ обаче води до разпад на фронта и масово дезертьорство. Причините? Популярното схващане наложено по идеологически причини е грешки на командването и изтощението на страната от войната.

И едното, и другото е вярно, но горчивата истина е, че България и доблестните ни воини са предадени отвътре – отровните семена на комунистическата/ тесни социалисти/ и земеделската пропаганда дават своите плодове. А на 3 март 1918 г. Съветска Русия е капитулирала пред Централните сили и на първо място пред България. Договорът от Брест-Литовск е подписан по азбучен ред, а датата не е избрана случайно. Така или иначе за разлика от други части 9-и полк 15 дни след Добро поле отстъпва организирано с бой, но пловдивчани имат злата участ да се окажат западно от Скопския меридиан – според условията на примирието полкът трябва да се предаде в плен. Смелият поручик Рибаров заедно с няколко десетки войници спасяват полковото знаме и архива, като изминават повече от 200 км. през вече „вражеска територия“ с риск за живота си. Немалко бойци също успяват да се завърнат в България след тежък и опасен преход през планините. Останалите подадат в трудови лагери, където са използвани като работна ръка на строителни обекти. Последните се връщат от плен през януари 1920 г. 662 войници и офицери оставят костите си по бойните полета за Майка България. Поклон и вечна слава на героите от 9-и полк, обречени на вечността!|НУЛА32

СТИЛ И КУЛТУРА

ДРАНГОВЪ ЛИСТЪ от Панайот Стефанов

а полковник Борис Дрангов няма да прочетете в учебниците. Той е част от онази невъзпята плеяда български герои, които историографията ни сякаш неволно е оставила встрани от главния си разказ. Възможно е, докато сте чакали рейса, да сте виждали паметника му с огромния щик, в чест на любимата му атака „На нож“, да стърчи в градинката на хотел Санкт Петербург. И мястото не трябва да ви учудва – там са се помещавали някогашните казарми на Девети пехотен пловдивски полк, начело на който легендарният български офицер намира смъртта си. Забрави себе си; пристрасти се към идеал. Роден в Скопие през 1872-ра в заможното семейство на Стоян и Гюра Дрангови, Борис расте като отличник и наблюдава динамичните времената на следосвобожденска България. Записва се във Военното училище в София и три години по-късно се озовава за пръв под тепетата. Младият Дрангов е приведен в тукашния Трети конен полк, поради спор с висшестоящ, но запазва правото да продължи образованието си при добро поведение. Няколко месеца покъсно наказанието е отменено и той се завръща в юнкерските редици. През следващата година е произведен в първото си офицерско

звание – подпоручик. Помни и учи тая добродетел: самоотверженост. Само тая основа е възвишена. Само тая добродетел е всесилна. Всичко друго е лицемерно, безнравствено, недостойно, пагубно. През 1901 г. е изготвен списък, който има за цел да преброи офицерите на действителна служба в българската войска. Според него в армията се числят 1256 генерали и офицери, като под №1 фигурира името на княз Александър I. В описа са обозначени трите имена, годината и мястото на раждане, датите на постъпване и присвояване на офицерски звания, както и военните отличия на съответното лице. Тези данни ни дават възможността с точност да определим делът на родените извън политическите граници на българската държава, които служат в нейния офицерски корпус. Може би не е обърнато достатъчно внимание на това явление в историята ни, поради което то е останало недооценено. Оказва се, че броят на въпросните единици възлиза на над 140 души, което ще рече, че те представляват близо 12% от армейския елит през онези години. Както сами се досещате, най-многобройни са българските офицери на действителна служба от Македония. Сред тях е и

СТИЛ И КУЛТУРА

самият Борис Стоянов Дрангов. Отечеството се създава само чрез себеотричане. Спасението на личността е в спасението на обществото. Ако умре целият свят, ти за какво си? Затова и най-естественото нещо в навечерието на Илинден е той да напусне военната си длъжност и да събере чета от 120 юнаци на същата тази земя, на която по-късно ще влезе и в последната си битка рамо до рамо с Клементинци. „Никога поусилно време за майка Македония не е било, никога повече тя не се е нуждаела от силите, труда и кръвта на своите синове. Аз отлично чувствувам това и като неин мил син не мога да не се притека на мъченическия ѝ зов“ – пише Дрангов в писмо до семейството си преди избухването на въстанието. Учи се на това, що е еднакво годно против всяко оръжие, против всеки враг – да презираш смъртта. Повече от всичко е необходимо да се подготвяш за смъртта, защото подготовката за всичко друго може да излезе излишна. Когато се прибира през 1904-та в България, заема старата си позиция и печели конкурс за обучение в Николаевската генералщабна академия в Русия. След три години се завръща оттам с отличие и служи последователно като командир на ескадрон и батарея във Велико Търново и Шумен. Междувременно започва да преподава в Школата

за запасни подпоручици в Княжево, а от септември 1910 г., вече като майор, Борис Дрангов е учител по военна тактика във Военното училище в София. Започва да пише критични статии на военна и обществена тематика в различни периодични издания и създава полемика, довела до промени в учебните планове. Неговият възпитаник, поручик Христо Миков го характеризира така: „Щастливо съчетание на красота, сила и самосъзнание. Висок и снажен, с пламтящи очи и усмивка на уста, винаги бодър с вирната глава и борческа походка. Кой не се е любувал, гледайки го отстрани, кой не е желал да го срещне и поздрави, знаейки, че ще получи поздрав от сърце с опънат по солдатски лакът.“ Обичта е всесилна. Обичта е заразителна. Искаш ли войниците да те обичат, сам обикни ги искрено, чистосърдечно, самоотвержено. Искаш ли да завладееш чуждите сърца, дай своето. Сърце подир сърце върви. Сред имената на останалите му школници откриваме видни общественици, журналисти, министри, генерали, лекари и писатели. Андрю Лулчев, Стойчо Мушанов, археолога Владимир Сис, литературния критик Йордан Бадев, Тодор Кожухаров, Ангел Букорещлиев и Теодосий Даскалов са само част от неговите ученици. Извън службата Борис Дрангов другарува с Йордан Йовков, Елин Пелин, генерал Никола Жеков, генерал Александър Протегоров, Христо Силянов и още много други

СТИЛ И КУЛТУРА

от първите мъже у нас по онова време. Вие знаете добре – кога генералът води, кой не иска да умре? С настъпването на Балканската война майор Дрангов е изпратен да командва Първа бригада на Първа пехотна софийска дивизия. Там той води лично победоносните атаки при Гечкинли, Чаталджа, Одрин, Селиолу, Ескиполос и Петра. Заради проявения героизъм е удостоен с орден за храброст IV степен. Сам устроявай се просто; живей скромно, задоволявай се от малко. По всичко живей живота на войника. Много ще се повдигне родната войска, ако всички се храним от казана. Инак „ситният гладному вяра не хваща“. Темпераментният Дрангов не остава равнодушен към причините, изправили страната пред национална катастрофа. Още от фронта той пише гневния текст „Не наливайте ново вино в стари мехове“ по адрес на военния министър Иван Фичев, в който го обвинява в некадърност и неспособност да повдига народния дух. Това мнение става повод той да се изправи пред съда в началото на 1914-та. За повече от половин година делото е в центъра на общественото внимание у нас. След редица умишлени забавяния, в крайна сметка Пловдивския военен съд издава оправдателна присъда на Борис Дрангов и той е произведен в подполковник. Процесът е известен и с това, че

след края му българските офицери вече свободно могат да пишат под истинските си имена в печата. Който няма воля, всичко му е неволя. Злото на злините, то е похабата на волята. Безволник– половин човек, непотребник, нескопосник, играчка на събитията, плячка на съдбата. Първата световна война заварва подполковник Дрангов като командир на Пети пехотен македонски полк от Единадесета пехотна дивизия – наследник на Македоно-Одринското опълчение. Наличието на големия брой бежанци от Македония и Източна Тракия е благоприятен повод за формирането на новата част в българската войска. Единствената разлика е, че сега то е двойно по-голямо по своя състав. Необучените дейци на ВМРО, които не могат да се похвалят с армейски опит до този момент, за отрицателно време са превърнати в истински бойци, благодарение на военния гений на прочутия скопянин. Тук ще се съчинят и песните за него, а през пролетта подчинените му ще задерат беласишките скали с ножовете си, гордо пишейки: „Аз служих при Дрангов!“. Войникът не трябва да се пази: ти си длъжен да го пазиш. Големите загуби в боя са слава на войника, безславие за тебе, ако са предизвикаи не от трудностите на самата работа, а от твоята непредпазливост. Смъртта на всеки войник, произлязла от наше незнание или безразличие към

СТИЛ И КУЛТУРА

делото, лежи върху съвестта ни, както, ако сами го убием.

за пари, ни услужваше, защото служехме в неговото Скопие“.

Но за безспорния връх в неговата военна кариера мнозина определят краткото му началство на Школата за запасни подпоручици в родния му град през 1916-та. Любопитна подробност е, че заповедта за назначаването на Дрангов предхожда тази за създаването на Школата с осем дни, което подсказва, че изборът съвсем не е бил случаен. Името му отдавна се ползва с авторитет и е същинска чест за младите офицери да служат под негово командване. В строя от войници тогава попада и бъдещият писател и художник Димитър Чорбаджийски– Чудомир. Из впечатленията му четем: „Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които магьосват, той сякаш непрестанно гореше. И какъв изключителен оратор… Голям педагог, сърцевед, когото чувствувахме повече като добър баща, отколкото началник… Неизброими качества на човек, войник и вожд притежаваше Дрангов и мъчно биха се изброили в това тясно място, но начело на всички стоеше, без съмнение, личният пример“. Друго свидетелство за специалното отношение към школниците е спомена на Гарбед Печиян, който разказва за грижата на подполковника към тях: „Нощем обикаляше спалните помещения и завиваше войниците, сам пробваше от храната ни, а когато закъсахме

Похвалата действа силно не само върху чувството, но и върху ума. Справедливата похвала е благоухание: недей я пази за мъртвите. Що е слънцето за полето, туй е похвалата за сърцето. Междувременно въпреки заетостта си в Школата, Дрангов нахвърля бележките за своето най-важно военнотеоретично произведение. За него приятелят му Петър Дървингов пише: „Синтез на цялата негова доктрина, събирана зърно по зърно, кована чук след чук през целият му двадесет и пет годишен идеен и нравствен живот до тогава съставлява издадения в това време негов труд „Помни Войната““. Избрани пасажи от своеобразния Дрангов завет четете паралелно с настоящия текст от самото му начало. Пиши кратко, ясно, определено. Пести времето, думите, буквите. В центъра на Скопие през есента на 1916-та се строяват 876 души, успешно завършили курса. На десния фланг се нареждат новопроизведените офицери, които заминават за фронта, а на левия – оставащите в тила. Началникът сърдечно поздравява първите, като ги призовава „да се влекат като животворна вълна в пехотните части“. Към вторите обаче се отнася студено, защото те съставят групата на протежираните, които остават

на топло, далеч от миризмата на барут. Тях Дрангов подминава с думите „тези не заслужават да се ръкуват с мен“. Предпочитай да бъдеш съден за излишна смелост, отколкото за излишна предпазливост. Скоро след това, на 15 септември, пристига и заповедта, която назначава подполковника за началник-щаб на Първа пехотна софийска дивизия и той заминава за бойните полета на Добруджа в кампанията срещу Румъния. Така за няколко години Борис Дрангов се сражава последователно на три различни фронта и побеждава на всички тях. Става дума за същата тази, наричана още Желязна, Първа софийска дивизия, която тържествено преминава на парад през Букурещ. Тук считам за нужно да отбележа и русофилските убеждения на подполковник Дрангов и в частност симпатиите му към генералите Скобелев и Драгомиров, въпреки които той не трепва и настъпва срещу частите на довчерашните ни „освободители“. От всичко найвисоко за него стои дългът към родината. Щом веднъж разберете, че вие сте по-страшни от смъртта и че в самата смърт няма нищо страшно, вие ще познаете тогава колко е жалък нашия враг и колко сладко е да се мре за България! На 18-ти март, 1917-та, само три дни след 45-я си рожден ден, Борис Дрангов отказва предложението на главнокомандващия генерал Жеков

да отиде в Щаба на действащата армия и избира да продължи кариерата си във фронтовия Девети пехотен полк. За нерадост въпросното преразпределение се оказва и неговото последно. Съдбата отрежда войнският път на героя да завърши под пагона на пловдивско формирование. Все още споменът за разжалването тук на младини не е избледнял и ето, че сега подполковник Дрангов поема командването на градската емблема. Мъченическият зов на майчина Македония отново го зове. Две смърти няма, без една не може. 26-ти май, същата година, Битолският фронт. По обед по полковите разположенията на завоя на река Черна се открива артилерийски обстрел. Дрангов започва да обикаля предните позиции в пълен ръст. Един от вражеските снаряди пада в непосредствена близост до него. Подполковникът е ранен тежко. Шрапнел разкъсва бедрото му, засегната е артерия, ранена е и ръката му. Но той не губи съзнание. „Търпеж му е майката“– казва на санитарите и отхвърля всяка извънредна грижа. „Каквото за всички войници, това и за мен“– категоричен е. Кръвозагубата обаче е прекалено голяма. „Колко много още исках да служа на България“, промълвява командирът преди да вземе последния си дъх. Във всички бедни македонски църквици по линията фронта, разпрострял се от Албанските планини до Беласица, отекват камбаните като предчувствие.

СТИЛ И КУЛТУРА

Телеграфистът на Девети полк пише: „Лежеше спокойно, като да бе заспал. Лицето му беше малко побледняло, но тихо и съсредоточено, като че ли слуша някаква чудна музика“. В същото време върху телените мрежи на загражденията френските офицери закачат съболезнователните си писма.

панахидата в негова памет през 1942 г. отново се стича целият град, а по-възрастните целуват ръцете на децата му. „Двадесет и три години опечалено Скопие и семейство Дрангови чакат тази среща, превърнала се в един голям символ, свързващ разпокъсаните народни сърца“ – пише в. „Целокупна България“.

Що да се крия от смъртта аз и като се крия ще ли мога някъде да се укрия?

Помни войната, значи бъди силен, много силен, по-силен отколкото трябва.

Едва ли скопската общественост На 8 юни 1946-та милицията помни по-мъчно изпращане на обсажда и нахлува в дома на Кирил оня свят. Погребват тялото на Дрангов, син на полковника, част покойника в двора на църквата от крилото на Иван Михайлов във „Св. Димитър“. Години по-късно ВМРО. Следва престрелка пред сърбоманите, уплашени от очите на единадесетгодишната му популярността на посмъртно дъщеря Райна, която новата власт произведения в полковник български ще опише в архивите си като герой, изравят костите му и ги самоубийство. Нататък е ясно. местят в общо гробище. След Започва нещо много по-страшно… Ньойския диктат 432 комитета |НУЛА32 се кръщават на името му. На

|НУЛА32

„НА КОГО НИ ОСТАВЯТЕ...“ от Илия Димитров

ази история не е от историите с щастлив край. Впрочем тя все още няма край. Докато и последният българин пъпли из този свят, той ще носи със себе си безкрайната болка по завинаги изгубените български земи, по хилядите българи, които ще мислят сръбския, гръцкия или румънския за майчин език. Ще я пее в песните си, ще я пише в литературата си, ще я разказва на поколенията си, ще горчи и ще засяда като топка в гърлото. Но и ще знае, че там все още има малцина, които се борят за единственото, което искат – да се наричат свободно българи. Още от онзи жесток Берлински конгрес през лятото на 1878, който хвърля земи, населени с българи, в ръцете на недобронамерени съседи, българският войник разбира, че оттук нататък това ще е единствената му мисия, крайната цел на всяка една заповед, смисълът зад всяка пролята капка кръв ще бъде обединението на българските земи. Безкрайната битка започва с величествения акт на Съединението, който е в тотален противовес с интересите на всички други балкански страни, поставящ ги в неудобната позиция да се съобразяват с голяма и силна българска държава. Мобилизацията на съседите ни ясно показва претенциите им за територии, които и до днес смятат за своя

собственост, дава знак, че на Балканите братя и приятели не съществуват, че ще можем да разчитаме единствено на себе си. Винаги с особено чувство българският войник е отивал да воюва за обединението си. Връхна точка в духа и ентусиазма на българите е Балканската война. „Отиваха на война като на сватба“ – пише Джеймс Баучер– „Зовът за мобилизацията бе посрещнат не с радост, не с одобрение, а с буен, неудържим, луд ентусиазъм...“ Не са един или два случаите, при които студенти се връщат от Европа, за да воюват, младежи поправят годините си в паспортите, за да ги приемат доброволци. Ценности, плашещо чужди на модерния свят. Плашещо дезертиращ свят. Така се отправил през 1912 година за Егейска Македония и Деветият пловдивски пехотен полк. Без мисъл за смъртта, устремен към победата, с фанатизма, граничещ с лудост. Едни от последните прояви на онази висша жертвоготовност от Възраждането, когато общата кауза осмисля целия живот, когато семейство и приятели остават на заден план и смъртта дори е някак сладка, когато е за България. Само за месец в Тракия полкът освобождава Еникьой, Ксанти и Дедеагач. Без загуба пловдивци дочакват края на войната. За

СТИЛ И КУЛТУРА

героизма на българския войник шведския капитан Линденркона пише в книгата си за Балканската война: „Първата причина за победата на българите трябва да се търси в моралния фактор. Войната беше за българите в пълния смисъл на думата национална война. Докато българите се бореха за национални идеали, на турската армия й липсваше вътрешна убеденост. Турският войник не знаеше за какво се бие, а турските военачалници в ред критични случаи бягаха от фронта и изоставяха войниците си.“ Далеч по-драматична за Девети полк се оказва Междусъюзническата война. Там те воюват срещу довчерашните си съюзници и именно срещу тях е един от най-кръвопролитните и тежки боеве – Криволашкият. Макар с няколко жертви и десетки ранени, полкът удържа победа над сърбите заедно с 2-ра пехотна тракийска дивизия. Въпреки безстрашните победи, настроението на пловдивци често се помрачава от слухове за нахлули румънски войски в Добруджа или турски в Източна Тракия. Воюващи на единния фронт, но мислещи за всички останали, войниците загърбват себе си, самосъхранението си, в главите им място заема единствено идеалът за целокупна България, главната причина да се будят и да оцеляват всеки ден. С буца в гърлото пехотният пловдивски полк напуска изконните български земи, с усещането, че костите на другарите им остават тук

напразно, с разочарованието, че идеалът все още не е постигнат и че ще трябва още кръв за него. А как да напуснат селата и градовете, където вчера са били посрещнати не като освободители, като спасители! Как ще погледнат в очите хората, които се налага да оставят в ръцете на чужди и неблагонамерени властници? Хората, които при оттеглянето на полка им задавали страшния риторичен въпрос „На кого ни оставяте?“… Краят на Първата световна война, където пловдивци показват невиждана храброст в историческите битки от Дойран и Битоля, поднася и една от найголемите национални катастрофи на България. Война, в която влизаме, както и във всички други, с идеята за национално обединение, за Мизия, Тракия, Добруджа и Македония под един флаг, в една политическа граница. Ньойският договор потъпква и този опит за постигане на мечтата. Освен, че обезсилва българската войска и налага непосилни репарации, договорът отново ни изстръгва Западните покрайнини, Беломорието и Южна Добруджа. А най-тежките последиците от него драматично са описани в книгата на френския дипломат и публицист Анри Пози – „Войната се завръща“: “Аз видях гробища, разделени на две... нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска

СТИЛ И КУЛТУРА

земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат...“. В една от най-жестоките войни в човешката история – Втората световна – Царството е принудено да се включи на страната на Тристранния пакт, не само поради липсата на избор срещу настъпващия и громящ Вермахт, а и поради неугасващата надежда за ревизия на несправедливия договор от Ньой. Малко след включването на страната на Райха, България получава правото да администрира и да разположи свой войски в Беломорието, Македония и Добруджа. А как само били посрещнати българските части в Македония през Втората световна война... Едни от най-паметните дни са останали в историята като Бъларския Великден. В дневника на 2-ра дружина от 14-ти пехотен полк е записано: „Към 22 часа пристигнахме в Берово. Посрещна ни най-радушно цялото население с великденски свещи, биене на камбани и викове „ура““. Посрещането в Скопие е внушително и тържествено. 100-хилядният град е украсен с български знамена и транспаранти с надпис: „Добре дошли, братя!“ На площада пред Офицерския дом, изпълнен с хилядно множество, кметът Спиро Китинчев поднася на командира на частта кап. Стоименов хляб и сол и произнася приветствено слово. Войниците са окичени с цветя.

Младежи пеят войнишката песен “Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!“, посветена на полковник Борис Дрангов. Отрано на Великден радостно оживление залива улиците на града. Жителите му се прегръщат и си честитят свободата с възгласа „Христос възкресе и Македония възкресе!“ За българския характер на македонските земи, за българското самосъзнание и дух на населението са доказателство и редицата училища, които започват да отварят врати там. Тържествено е отбелязан и 24 май, където на манифестацията в София ученици от Скопие подаряват на цар Борис III сандъче с пръст от българската земя Македония. Царството усилено строи железопътни връзки, а известните тогава български писатели провеждат литературни четения в новоосвободените земи. За съжаление на целокупния български народ и тази война не завършва благополучно и България отново трябва да играе ролята на безпомощна кукла в ръцете на Великите сили, които този път я оставят под червения ботуш на Съветския съюз за следващите 45 години. Национална катастрофа, която се оказва непоправимо фатална за териториите, населени с българи, които остават извън държавата. Следват години на терор и репресии с една единствена цел – асимилация на самоопределящите се като българи в Беломорието, Македония и Западните покрайнини. Много от

СТИЛ И КУЛТУРА

тях намират убежище в днешна България, но и много отказват да напуснат земите на дедите си, където избират да се борят за отдавна забравеното щастие– на въпроса „какъв си“, гордо да извикаш – „българин“. Трудно се примиряваме с тази рана, още повече, когато териториални ревизии в 21 век в Европа звучат абсурдно. Трудно ни е да живеем без това важно откъснато парче плът. Още повече, когато Бяло море и Охрид все още шумят на български и навяват тъжната песен за нещо безвъзвратно изгубено.|НУЛА32

Боец на 9-и пех. полк в бой с противника на близките подстъпи за гр. Куманово Югославия, 1944г. Фотограф: Карагьозов

Командирът на Първа армия ген. Вл. Стойчев лично окачва орден ,,за Храброст” на боици 9-и пех. полк, отличили се в боевете при Стражин. Югославия, октомври 1944г. СТИЛ И КУЛТУРА Фотограф: Симеон Ненов

ГЕРОИЗЪМ СРЕД ХАОСА от Огнян Янков

редставете си Пловдив в навечерието на Втората световна война: изминали са двайсетина години от Ньойския погром. Градът е пълен с хиляди бежанци от Тракия и Македония. Разказите им за жестокостите, от които са побягнали, продължават да будят съчувствието на пловдивчани. По-старите мъже, като виждат нещастните бегълци, с мъка и безсилен гняв си спомнят за отстъплението на 9-и пехотен полк от Македония през 1918 г. и за звучащото като упрек обръщение на местните селяни: „На кого ни оставяте?“. Междувременно пожарът на войната отново се разгаря из континента. България дава вид, че безпощадното отношение на победителите в предния световен конфликт най-сетне е „дисциплинирало“ непокорния ѝ народ и окончателно е сломило стремежа му към национално обединение. За разлика от днес обаче, управляващите не се задоволяват с декларации и изявления. Tе стриктно следват максимата, че, ако искаш мир, трябва да се готвиш за война. Българската войска, която след Първата световна война е почти заличена като боеспособна сила, през 30-те и 40-те години на ХХ в. постепенно бива модернизирана и реорганизирана. Ограниченията на Ньойския договор мълчаливо

започват да се пренебрегват– военните формирования увеличават личния си състав и се превъоръжават. Армията на Царството отново се превръща във фактор на Балканите. Тази тенденция, разбира се, не подминава и Пловдив. След като в продължение на почти 20 години квартируващата в града пехотна част е със силно намалена численост и се обозначава като „дружина“, през 1937 г. името 9-и пехотенъ Пловдивски на Н.Ц.В. Кн. Клементина полкъ отново започва да присъства във военните документи. Мнозина от невръстните някога македончета и тракийчета, пристигнали в града в годините след националната катастрофа, вече са в наборна възраст и редом с местните си връстници служат в редовете на полка. Те таят надежда, че един ден ще се завърнат в родните краища, за да прогонят своите мъчители от там – бляновете им почти стават реалност, почти… През септември 1940 г. водената от България политика на сдържаност носи изключителен успех – Южна Добруджа по мирен път е върната в пределите на Царството. Нацията е във възторг. Без да бъде загубен нито един български войник, хиляди сънародници са освободени от чуждото владичество. Македонците и тракийците, вече населяващи цели квартали в

Пловдив, замечтават, че скоро същото може да се случи и с техните родни места. Градът и неговото войнство притаяват дъх в очакване. Същевременно войната пълзи към българските граници. В началото на 1941 г. немската армия е на река Дунав. По всичко изглежда, че с или без съгласието на българските власти германците ще прекосят страната, за да подпомогнат съюзника си Италия в нейния поход срещу Гърция. Ето защо на 1 март 1941 г. България се присъединява към т.нар. „Тристранен пакт“. В началото на април Вермахтът, използвайки българските територии за отправна точка, нахлува в Гърция и Югославия и за няколко седмици побеждава армиите на тези държави. На 19 и 20 април 1941 г., след интензивни преговори на нашето правителство с Италия и Германия, българската войска, без да води сражения, навлиза в по-голямата част от Македония и Тракия. Изпадналият в екстаз народ нарича тези дни „Българския Великден“, а своя Цар – Обединител. Камбаните на пловдивските храмове бият тържествено, а гражданството ликува. Градът през последните 20 години е живял с мъката на хилядите бежанци, чиито родни краища сега се връщат под българска власт. Доказателство, че този момент е по-особен за Пловдив и че споменът за него е все още жив, е едно интересно обстоятелство. В много български селища има улици и булеварди, наречени на цар Борис III, но само

в Пловдив централният булевард носи името „Цар Борис III Обединител“. Оказва се обаче, че въпреки първоначалното въодушевление, българският народ ще трябва да плати скъпо за своето мимолетно обединение. В следващите няколко години Великобритания и САЩ системно „наказват“ България за сътрудничеството ѝ с Германия, като бомбардират редица селища. Техните военновъздушни сили не се съобразяват с това дали поразяват военни или граждански обекти или че мнозина от пострадалите са цивилни. Това налага в началото на 1944 г. дори 9-и пехотен полк да напусне своите казарми и да бъде евакуиран в днешното село Труд. В следващите няколко месеца става ясно, че страните от Тристранния пакт най-вероятно ще претърпят поражение и призракът на войната отново надвисва над България. Царството трябва да направи остър завой в геополитическата си ориентация, ако не желае да го сполети същата участ, както преди четвърт век. Така на 5 септември 1944 г. 9-и пехотен полк получава заповед незабавно да се изнесе в района на Кюстендил, за да охранява предвоенната граница от евентуалното нападение на… германската армия. На 8 септември 1944 г. пловдивските пехотинци вече са пристигнали на местоназначението си. За да се вникне в драматизма на събитията, е необходимо едно обобщение на ситуацията на полка в онзи момент.

СТИЛ И КУЛТУРА

Част от 9-и пех. полк - начело е бойното знаме на тържеството по случай освобождението на Скопие. Ноември, 1944г. Фотограф: Симеон Ненов

Към 8 септември 1944 г. държавен глава на Царство България е 7-годишният цар Симеон II. Страната се намира във война едновременно с Великобритания, САЩ, СССР и… Германия. В същия ден съветската армия нахлува в Северна България. Междувременно германското командване вече изпълнява три оперативни плана за военни действия срещу страната ни – „Elefant“, „Judas“, „Unterwelt“. Наименованията на последните два – „Юда“ и „Преизподня“ – доста недвусмислено подсказват намеренията, които немците имат спрямо доскорошния си съюзник. Правителството на Константин Муравиев, което е обявило война на Германия и е заповядало на 9-и пехотен полк да потегли за Кюстендил, е свалено с преврат през нощта на 8 срещу 9 септември. Българските военни формирования в Македония и Сърбия са получили заповед да отстъпят към старите предели на Царството, вследствие на което значителна част от тях са пленени от немците. Клементинци за втори път в историята на полка (след пробива при Добро поле през 1918 г.) са принудени, без самите те да са победени, да наблюдават унизителното и безконтролно отстъпление на други части от българската армия. Командирът – полк. Иван Бонев – на 09 септември 1944 г. отбелязва в Дневника за военните действия на полка: „Части от 5-а армия се изтеглят по шосето Крива паланка – Кюстендил. Духът на войниците от полка е поставен на изпитание пред жалката гледка на оттеглящите се части.“

На 11 септември немците опитват да нахлуят на българска територия откъм местността Деве баир (където в момента се намира ГКПП с Република Македония). Независимо от странното положение, в което полкът и страната се намират, пловдивските воини демонстрират висок боен дух и отблъскват противника. Илюстрация на хаоса, царящ в българската армия в тези дни, намираме отново в дневника на полк. Бонев. Там с дата 12 септември 1944 г. е записано: „В 8 часа ято самолети ЩУКА, идващо от изток, напада позицията на полка с бомби и картечен огън. Самолетите носят български боен знак. В 8,35 часа второ ято самолети напада наново позициите ни с картечен огън и бомби. В 11,14 часа трето ято изсипва бомбите си върху позицията на полка. Предателство или грешка!“. Българските самолети убиват трима войници и раняват още толкова… Впоследствие летците, участвали в нападението, признават, че нашето командване издава заповедта със следното указание: 9-и пехотен полк няма как да е удържал позицията си, а Деве баир е превзет от немците. Напротив – пехотинците не просто отблъскват опитния си противник, но се оказва, че насреща им стоят бойци от 7-а доброволческа планинска СС дивизия „Принц Ойген“. Нейното основно предназначение е да „поддържа реда“ в окупираните територии, като тероризира населението. Т.е. оказва се, че Клементинци не само се справят със задачата, която

СТИЛ И КУЛТУРА

очевидно командването им счита за неизпълнима. Те също така спасяват българското население от евентуалните изстъпления на нацистите. След сражението благодарните кюстендилци провъзгласяват командира на полка – Иван Бонев– за почетен гражданин на града. По същото време в Пловдив излезли от укритията си „герои на антифашистката съпротива“ разграбват дома му…. Следващата задача на 9-и пехотен полк е овладяването на гр. Крива паланка. Пловдивските войници успяват да прогонят немците след петдневни боеве в градски условия. Впоследствие получават заповед да се включат в овладяването на Стражинското възвишение – това сражение ще се окаже кървавият епилог на славната история на полка. Поради значимостта на операцията той е усилен с т.нар. парашутна дружина – най-елитното формирование в българската войска, получило специалното си обучение в Германия. Нашите части трябва да преодолеят тежко укрепената позиция на немците, които след предните поражения са изпратили допълнителни подкрепления в района. Но и тези приготовления са недостатъчни, за да спрат устрема на воините от 9-и пехотен полк и парашутната дружина. С цената на много жертви на 19 октомври 1944 г. стратегическата височина е превзета. Забележителен е подвигът на парашутиста ефрейтор Никола Паскалев. Експлозия откъсва лявата му ръка,

но той е решен да спаси другарите си от ожесточения картечен огън на врага. Въпреки ужасната болка хвърля граната в германския бункер. После се втурва в укреплението, притиснал още няколко бомби към себе си. Със сетни сили взривява една от тях, след което немските картечници замлъкват завинаги. Години наред българските ученици като пример за героизъм ще заучават историята на съветския редник Матросов – чиято автентичност впрочем не е безспорна. Но никой няма да им разкаже за аналогичния подвиг на техния сънародник. Паскалев не е единствен със своята самоотверженост. Цялото атакуващо формирование проявява изключителна храброст. Пленените германци дават найкрасноречива оценка за своите победители от 9-и пехотен пловдивски полк, като го наричат „Das in Wut geratene Regiment“. Този израз най-често се превежда като „бесния полк“. Аз бих използвал по-буквален превод – „изпадналия в ярост полк“. Точно ярост е това, което си представям, че пловдивските пехотинци са изпитвали в онзи момент. Те са оставени сами без надлежно снабдяване срещу настъпващите немци в началото на септември, бомбардирани са от собствената си авиация. Намират се формално във война с четирите най-мощни армии в света и водят сражения за овладяването на райони, които българските войски преди месец доброволно са напуснали. В частта им са причислени т.нар.

СТИЛ И КУЛТУРА

Хитлеристи пленени от 9-и пех. полк в боевете на близките подстъпи за град Куманово 53 Югославия, ноември, 1944г. Фотограф: Карагьозов

„елитни гвардейски части“ и „помощник-командири“, както комунистическата историография ги нарича – т.е. партизани. Същите като онези, които са разграбили къщата на командира на полка в Пловдив. И най-сетне– Клементинци настъпват в земите, където техните братя и бащи са воювали преди 30 г., но сега полкът е следван от „другарите от македонските народоосвободителни войски“. Те дори няма да дочакат края на войната и изпълнявайки повелите на белградските си господари, ще започнат да заличават всичко

българско в Македония. Какво друго е оставало на пловдивските воини освен да изслушат заповедта на командира си, да превърнат мъката и разочарованието си в ярост и да унищожат поредния противник, окупирал македонските земи. Признание за 9-и пехотен полк идва и от българското командване. При награждаването на отличилите се в боевете войници, ген. Владимир Стойчев – командващ Първа българска армия– казва следното: „В тези дни, когато аз поех командването на армията, само 9-и полк единствен

СТИЛ И КУЛТУРА

от цялата армия беше на позиция на западната граница и твърд като скала отстояваше бесните пристъпи на противника. Цели 40 дни по ред без отдих срещу найвърлия враг, който отечеството е имало някога, вие победихте. [...] От днес нататък 9-и полк ще носи името „Стражински“.

а цялото му имущество е конфискувано. След една година е освободен, но отказва да сътрудничи на комунистите. Вследствие на това е изпратен в лагера „Росица“, където на 10 октомври 1946 г. (2 години след победата при Стражин) полк. Иван Бонев умира…

На 30 ноември 1944 г. 9-и пехотен полк се завръща в Пловдив. Камбаните отново бият тържествено. Хиляди хора се стичат по улиците от гарата до Централния площад, за да посрещнат своите синове, братя, съпрузи, своите герои… Новата „народна власт“ също готви жест на „признателност“ към победителите. Един месец след посрещането командирът – полк. Бонев – е арестуван и осъден на 15 г. строг тъмничен затвор,

След като унищожава обичания командир, тоталитарната власт прави същото и със самия 9-и пехотен полк. Неколкократно е преименуван и реорганизиран, а през 50-те години славната част е окончателно ликвидирана. Разрушена е и казармата на полка, проектирана от италианския арх. Монтани и построена през 1886 г. Така един от символите на Пловдив завинаги изчезва. Остава само легендата за 9-и пехотенъ Пловдивски на Н.Ц.В. Кн. Клементина полкъ, който бе сам срещу всички, но победи въпреки всичко.|НУЛА32

Командир на поделение от 9-и пех. полк обхожда позицията на поделението източно от гр. Крива паланка Югославия, октомври, 1944г.

Командирът на Първа армия се сбогува с командира на 9-и пех. полк - полк. Иван Бонев. Югославия, октомври, 1944г. Фотограф: Симеон Ненов

ПОСЛЕДНИЯТ КОМАНДИР от Огнян Янков

ормално погледнато горното заглавие е неточно, тъй като настоящият текст е посветен на полк. Иван Бонев. Според военните архиви не той е последният офицер, ръководил 9-и пехотен пловдивски полк. Но в паметта на града трагичният завършек на живота на Бонев и краят на историята на славното военно формирование се сливат. Иван Бонев е роден през 1895 г. в пловдивското село Черноземен. Семейството на бъдещия офицер впоследствие се премества в Пловдив и по-точно в Кършияка.

Това е кварталът, чийто пейзаж по онова време е доминиран от впечатляващите казармени сгради на 9-и пехотен полк. Всеки, който познава Пловдив, е наясно, че ритъмът на този град до голяма степен се определя от неговите футболни тимове. Интересен факт от биографията на Иван Бонев е, че той е сред основателите на един от първите клубове в града, макар и просъществувал мимолетно. През 1914 г. създаденият от Бонев и приятелите му тим „Трите сили“ провежда няколко

СТИЛ И КУЛТУРА

мача срещу отбора на Френския колеж „Св. Августин“. Арена на съревнованията е … плацът на 9-и полк, с който очевидно е свързано почти всяко по-интересно събитие в града през тези години. Първата световна война заменя спортния ентусиазъм на младежите от Кършияка с патриотичен устрем. След края ѝ обаче – през 1921 г.– поручик Иван Бонев е избран в ръководството на новосъздадения ФК „Марица“, който през годините ще даде на България едни от най-талантливите ѝ състезатели. До края на живота си офицерът със своите похвали и съвети ще насърчава младежите от квартала да спортуват. Армейската кариера на Бонев започва в края на септември 1915 г., когато постъпва във Военното на Негово Величество училище. Випускът му преминава интензивна подготовка, тъй като воюващата на няколко фронта българска войска се нуждае от свежи попълнения за командния си състав. В армията са мобилизирани 20% от населението на страната – над 900 000 мъже, които трябва да бъдат поведени в сраженията срещу многонационалните сили на Антантата. През февруари 1917 г. офицерският кандидат Иван Бонев е разпределен в 9-и пехотен пловдивски на Н.Ц.В. Кн. Клементина полк, около чиито казарми е израснал. Клементинци по това време воюват в Македония – участвали са в първата фаза на т.нар.

„Дойранска епопея“, след което заемат позиция на завоя на р. Черна край Битоля. Току-що завършилият военното училище Бонев среща затруднения при изпълнение на своите задачи. Въпреки високите идеали, за които воюват, духът на българските воини постепенно спада. Съглашенските сили постоянно изпращат свежи подкрепления срещу тях. Вражеската артилерия безмилостно атакува позициите им, докато нашите оръдия често замлъкват поради необходимостта да се пестят боеприпаси. В този момент за командир на 9-и полк е назначен македонецът Борис Дрангов. Невероятното му обаяние и психологически подход отново връщат мотивацията у войниците, а младите офицери го наблюдават с искрена почит и попиват всеки негов жест. Помалко от 3 месеца, след като е поел полка, Дрангов загива. Неговият пример обаче дълбоко бележи Иван Бонев като офицер и човек. През есента на 1918 г. започва катастрофата…При Добро поле българската войска най-сетне се огъва под пристъпите на съглашенците. На 20 септември 1918 г. 9-и пехотен полк, без да претърпи поражение, получава заповед да отстъпи от позицията си, т.е. да остави на произвола на развилнелите се сърби своите сънародници в Македония. Положението на пловдивските пехотинци се влошава още повече, когато на 25 септември

Храбърците на 9-и пех. полк, отличили се в боевете за връх Стражин, снети след награждаването им с орден ,,За храброст”. Първият от ляво на дясно е полк. Бонев Югославия, октомври, 1944г. Фотограф: Симеон Ненов

СТИЛ И КУЛТУРА

българското правителство сключва примирие, съгласно което личният състав на редица български части (вкл. 9-и пловдивски полк) трябва да остане в плен на войските на Антантата. Иван Бонев и бойните му другари се оказват заложници на френските колониални войски. Българските офицери от онази епоха не познават т.нар. „политическа коректност“ – към срама от поражението им се прибавя и унижението да бъдат охранявани от чернокожи. Мнозина от тях, сред които и героят на този разказ, все пак успяват да избягат от пленничеството и скоро се завръщат в България. Въпреки цялостното отчаяние, обхванало нацията и войската след националната катастрофа, Иван Бонев продължава своята военна служба. През 1919 г. в 28-и Стремски полк, а после отново в 9-и пехотен, който съгласно клаузите на Ньойския договор е сведен до дружина. Най-голямата трагедия след Първата световна война е фактът, че българската нация пренасочва своята енергия по един пагубен начин. Вместо да продължи усилието за национално обединение, народът се вглъбява в братоубийствено противопоставяне, което бележи политическия ни живот и до днес. Като военен Иван Бонев няма избор и в съдбоносните вътрешни конфликти твърдо заема страна срещу онези, които изменят на националната идея. След като войската сваля правителството

на Стамболийски на 9 юни 1923 г., през септември същата година тя прекратява комунистическия метеж, организиран и спонсориран от Съветска Русия. Междувременно Иван Бонев повишава своята военна квалификация чрез допълнителни курсове и е сред инициаторите за изграждането на паметника на Гюро Михайлов в Пловдив. Комунистите вземат своето кърваво отмъщение срещу военния и политически елит на страната през април 1925 г., когато взривяват храма „Св. Неделя“ в София. В експлозията загиват над 200 души, сред които 39 офицери. Отговорът на властта е безмилостен – арестувани са множество дейци на левицата, мнозина от тях са убити. В тези дни командваната от поручик Бонев рота получава заповед за „преследване на разбойници“ в района на Панагюрище. През 1929 г. Бонев е назначен за командир на граничен подучастък по южната граница. Следвайки примера на полк. Дрангов, той подобрява материалната база, за да повдигне духа на подчинените си. Един момент от граничната служба ни дава много ясна представа що за човек е бил Иван Бонев. Каракачанските скотовъдци от векове имали следната традиция – в зависимост от сезона пасели своите стада в Родопите или в тракийските полета на юг от планината. Но в края на 20-те години

СТИЛ И КУЛТУРА

на миналия век Родопите са българска, а Беломорска Тракия гръцка територия. Убедени в ефективността на своите „методи“, каракачаните отишли при Иван Бонев. Те го уведомили, че заедно със стадата си ще преминат границата, и оставили пари на масата му. Нямало е как да знаят, че предлагат подкуп на офицера, който е инициирал изграждането на паметник на Гюро Михайлов – символ на това, че воинският дълг се изпълнява въпреки всичко и до смърт. На пръв поглед рутинната за каракачаните операция завършила с ареста им, след което те повече не се появили в участъка на Бонев. Офицерът отново служи в 9-а пехотна дружина в Пловдив през 1932 г. По време на военния преврат от 19 май 1934 г. изпълнява възложените му задачи. Той завзема 5-и полицейски участък в града, но приема дистанцирано поредната намеса на военните в политическия живот на страната. При ликвидирането на Военния съюз през 1936 г. майор Бонев не е подведен под наказателна отговорност, защото не е сред ръководителите на пуча. Все пак е санкциониран за участието си в него, като от Пловдив е изпратен да служи в Асеновград. По време на Втората световна война българските войски навлизат в Македония и Беломорска Тракия. В този период подполковник Бонев участва във възстановяването на 58-и Гюмюрджински пехотен

полк, назначен е и за комендант на града. На 21 май 1942 г. е произведен в чин полковник и се завръща в 9-и пехотен Пловдивски полк – този път като негов командир. В първите месеци под негово ръководство формированието не участва в активни бойни действия. Наред с изпълнението на своите задължения, Иван Бонев не изоставя и обществените си ангажименти. По негово предложение в пловдивския храм „Св. Иван Рилски“, намиращ се недалеч от казармите на полка, са поставени плочи на загиналите във войните за национално обединение. Постепенно обаче дипломатическата обстановка се усложнява, а политическото противопоставяне в страната значително ескалира. Това се отразява и на задачите, които полк. Бонев и неговите подчинени трябва да изпълняват. 9-и полк е една от военните части, формиращи т.нар. „Прикриващ фронт“ . А през месец май 1944 г. командирът получава заповед да ликвидира комунистическата съпротива в районите северно от река Марица. Полк. Бонев приема нареждането с резерви, като заявява: „Възлагането на полицейски функции на войската ще я дискредитира и ще подрони основното ѝ задължение да защитава страната от външни врагове, за което тя е подготвена.“ Офицерът застава с дела зад думите си и се стреми да опази своята част от

изстъпления. Във въпросния период издава заповеди за освобождаване на задържани цивилни, не допуска рота от неговия полк да извърши блокада на с. Калояново и отказва да участва в нападението над с. Веригово. Открито се противопоставя на все поагресивната правителствена политика и дори е готов да се оттегли от поста си, но ген. Генчев настоява полковникът да остане в армията с оглед ролята на Бонев по „омекотяване на положението“. През септември 1944 г. на полк. Иван Бонев се налага да поведе своите войници в боеве срещу „външните врагове“, за който говори. 9-и пехотен полк провежда първите сражения между българската войска и доскорошните ѝ немски съюзници. Докато край Кюстендил командирът окуражава своите бойци и среща несгодите на фронта заедно с тях, нахлулите в Пловдив партизани разграбват къщата му. На възраженията, които отправя съпругата на полковника, комунистите отговарят, че сем. Боневи са фашисти. Аргументът им за това заключение е поразителен – „който има телефон, е фашист“. Той е и зловещо предзнаменование за „правосъдието“, което няколко месеца по-късно т.нар. „народни съдилища“ ще започнат да налагат. Въпреки униженията, които семейството на полк. Бонев търпи в негово отсъствие, той получава

признание за умелото ръководство на полка в боевете срещу германците. Провъзгласен е за почетен гражданин на Кюстендил и е награден от командването на войската. При завръщането си в Пловдив на 30 ноември 1944 г. обявеният от „народната власт“ за фашист е посрещнат тържествено от народа. Опитайте да разсъждавате от гледната точка на пловдивските комунисти в онзи момент: те трябва да са героите на „антифашистката съпротива“, но вместо тях, Бонев е воювал и е победил истинските нацисти. Народът би трябвало да ги величае и да отрича всичко, свързано със стария режим. Вместо това възторжено посреща полка, наименуван на майката на омразния им цар Фердинанд. Сега погледнете някоя фотография на Бонев. Представете си как огромният като физика и като дух офицер се движи из града в парадната си униформа, леко се усмихва и приема поздравленията на пловдивчани. Той има любовта на цял град и предаността на няколко хиляди фронтоваци, калени в битки и готови на всичко за командира си. Какво са чувствали комунистическите функционери при тази гледка? Със сигурност завист, но преди всичко страх. Бонев е роден водач – обаятелен със своя ръст и физическа сила, интелигентен и съобразителен. Той е добър психолог, чиято професия се състои в това да

СТИЛ И КУЛТУРА

убеждава хората, че трябва да го следват и слушат. На 06 януари 1945 г. полк. Бонев е арестуван в кабинета си. В показния процес свидетелите изричат всичко, посочено погоре, относно ролята на офицера за „омекотяването на положението“ при преследването на партизаните. Нищо обаче не трогва „народните“ съдии. За тях принципите на наказателния процес се свеждат до повелята „Никой не трябва да бъде оправдан.“ Полк. Бонев е осъден на 15 г. строг тъмничен затвор, а имуществото му е конфискувано. Но през април 1946 г. е освободен. На пръв поглед великодушната постъпка на комунистите съвсем не е безкористна. Те искат от авторитетния офицер да призове гражданството да гласува за листата на Отечествения фронт на предстоящите избори. Иван Бонев категорично отказва тази „сделка“. Това се разчува и той се превръща в емблема на политическата съпротива срещу настъпващия еднопартиен режим. Ето защо комунистите го приканят да напусне града, Бонев отново не се подчинява. Държавна сигурност решава да действа – полковникът е задържан и жестоко изтезаван. Впоследствие е изпратен в лагера „Росица“, където на 10 октомври 1946 г. участвалият в две войни Иван Бонев издъхва от мъченията и непосилния труд. След 10 ноември 1989 г.

пловдивските граждани изваждат от насилственото забвение името на знаменития офицер. Улицата, на която се е намирала къщата на командира, днес носи името „Полковник Бонев“. Върховният касационен съд през 1997 г. признава присъдата на „Народния“ съд за явно необоснована и го оправдава. Инициативен комитет от пловдивски общественици през 1993 г. отправя предложение до правителството и президента Жельо Желев. Идеята е полк. Бонев да бъде посмъртно повишен в чин генерал-майор. Д-р Желев отказва да подпише указа. Мотивът му: „Да не ровим в миналото“… В сърцата на войниците и на техните близки обаче обикновено остава споменът не за генералите, а именно за полковниците. И това е лесно обяснимо. Рядко генералите са до своите бойци в окопите. Не те, а полковниците ги повеждат в атака и споделят с тях несгодите и ужаса на войната. Така че отказът на президента е един незначителен епизод в историята на полк. Бонев. Неговото звание не е сред висшите във военната йерархия. Но пък то е почетно в народната памет, а тя е истинският критерий за героизъм и достойнство. Полковникът отдавна е получил своята награда и признание, защото в съзнанието на пловдивчани стои редом до своя учител – митичния Борис Дрангов. Едва ли Иван Бонев би искал нещо повече.|НУЛА32

СТИЛ И КУЛТУРА

ОГЪНѢТЬ НѢМА ДА НИ СПРЕ* от Теодор Караколев

мало едно време, което не е било днес.

Едно време, в което хората не строят до бреговете на моретата, по върховете на планините и по всякакви места, на които човешката цивилизация може да докаже, че за кратко е посилна от природата. Едно време, в което хората освен, че не са строили толкова много – не са и събаряли толкова много. Време, в което не са събаряли, защото са ценили – дори чисто икономически - това, което имат. Времената днес са различни. Днес имаме всякакви храни целогодишно, можем да отидем до всяка точка на света за часове, а приятелите и роднините ни, които живеят далеч от нас, са на един клик разстояние. Цивилизацията ни даде всички тези улеснения, които обаче ни накараха да не ценим толкова това, което имаме. И забравихме, че най-лесното и най-грешно от всичко е да не се грижиш и да не опазваш нищо. Второто най-лесно е да събаряш. Да градиш е малко по-трудно и по-правилно, а още по-трудно е да опазваш. Но найтрудно е да градиш събореното, въпреки че си се грижил. Да запазваш дух и вяра, докато всичко около теб ти пречи.

Имало едно време, което не е било днес. Едно време, в което не вдигаш безпомощно ръце след пожар, а запретваш ръкави и за няколко месеца възстановяваш това, за което те е грижа. Едно време, в което не събаряш умишлено и не вдигаш рамене след това безпомощно, а след земетресение, срещу което наистина си безпомощен, запретваш ръкави и отново възстановяваш това, което природата – винаги по-силна от цивилизацията - е разрушила. Това всичко биха могли да бъдат метафори. Но не са. Това е историята на днешния Военен клуб в Пловдив, който макар и Военен клуб – или Дом на народната армия – всъщност е дом на култура, на гражданственост, на взаимопощ и съпричастност между всички в града. Военният клуб е построен през 1908-а година. Импозантната сграда с кубетата и кулите, за която днес жалим, че не съществува, е построена по проект на архитект Никола Лазаров. Архитект, построил и други военни клубове в страната,

СТИЛ И КУЛТУРА

а в Пловдив оставил още няколко, засега живи отпечатъка – сред които къщата на ъгъла на ул. „Емил де Лавеле“ към Централния площад и Цар Симеоновата градина или сградата в Капана, която днес е разделена и в която съществуват едновременно бар Баскиа, сандвичи, бивша чалготека, „Инкубатор“ и какво ли още не. Военният клуб обаче е сградата, която пловдивчани най-много помним. Поради редица градски обстоятелства той приема под покрива си градските театрални представления, джаз концерти, изложби, балове. Традиционно с голям бал, в който участват градските първенци, там се посреща Нова година от пловдивския елит. Организират се и други не толкова елитни събития – като благотворителни балове на „Червения кръст“. Животът на Клуба върви кротко и приятно до 17 януари 1927-а година. Избухнал посред обяд пожар изпепелява част от сградата. Пострадала е най-вече театралната сцена. Инцидентът разкрива едновременно тогавашната неадекватност на градската пожарна и трогателната саможертва на гражданите. Ученици, младежи и по-възрастни граждани, незапознати с днешните евроразпоредби, рискуват живота си, като се впускат в пожара, за да спасят театралните декори и всичко ценно, което може да

се изнесе. Някои от тях са потежко или по-леко пострадали, но жертви няма. Сградата, обаче е неизползваема. Градът обаче е жив. Военният клуб – в общи линии център на градския живот – от напълно опожарен до изцяло функциониращ е възстановен приблизително за времето, в което днес градът може да сложи обезопасителна ограда около тютюнев склад на „Одрин“ 8. Военният клуб посреща 1928-а година гордо преживял инцидента. Природата обаче има други планове. Поредица трусове в средата на април сриват голямо количество сгради в Пловдив, пострадалите са хиляди. Военният клуб е сринат. От природна – а не от човешка ръка. Броени месеци след възстановяването му от пожара. Сякаш съдбата е била срещу пловдивчани. Суеверията обаче не спират волята. Вместо да оплакват събореното, да търсят виновни за лошото строителство от тук до далечния северозапад, борейки се за политически дивиденти, хората изграждат това, което и днес е цяло. За щастие днешния Военен клуб, построен през 1928-а година все още е цял – никоя природна стихия вече не му е посегнала. Сякаш онези пловдивчани са доказали, че природата може да е по-силна от цивилизацията, но човешката воля да гради – а не да разрушава – заслужава уважение

дори от невидимите сили. И след 1928-а година Военният клуб продължава да бъде градски дом. Днешната сграда издига арх. Стойко Стойков, оформил почти цялата пловдивска Главна улица. Балове там организират студентски организации. Събират пари за бедните си колеги. През 30-те години на 20 век спортен клуб „Ботев“Пловдив организира коледни тържества, за да събира пари за сираците от войните – които да се забавляват с литературна програма, артисти от театъра и песни от певческото дружество. Спортистите събират дрехи, обувки и други подаръци за сираците и бедните ученици под коледната елха. През годините се изнасят симфонични концерти, с музика от Бетховен, Моцарт и Шуберт. Митническите чиновници организират благотворителни събитията. Организират се изложби – поставеният през 40те паметник на Васил Левски, днес скромничещ в низината на Бунарджика под „освободителя“ Альоша – е изваян от скулптора Иван Лазаров след конкурс, а именно във Военния клуб

се провеждат и част от обсъжданията, гражданите имат шанс да разгледат макетите на конкурентите и да си кажат свободно мнението. Културният живот във Военния клуб продължава и след 44-а година, когато той получава ново име – „Дом на народната армия“. Театралните и музикалните спектакли там продължават. Дори след падането на тоталитарния режим, отново „Военния клуб“ продължава да е дом на танцови състави, образователни лекции и курсове и други събития от градския живот, живеещ в наследството на борбените пловдивчани от едно време.

СТИЛ И КУЛТУРА

Духът на Военния клуб ще е вечен. Духът, който днес малко сме позагубили. Дух, който може и да се върне, който ни доказва, че вечните неща са нещата, които се градят, за които се бориш и които спасяваш. Не са тези, които разрушаваш с вдигане на рамене. Днес не е едно време. Но времето било циклично, казват. * - Използван е правопис от „едно време“.|НУЛА32

„ЗАЩО ТРЯБВА ДА УБИВАШ ЧОВЕК, СЛЕД КАТО ПРОСТО МОЖЕШ ДА ГО УБЕДИШ В ТВОЯТА ИСТИНА...“ от Панайот Стефанов

края на този черно-бял брой търсим отговори на въпроси, които военноисторическата му тематика съвсем естествено предположи. Питаме се отживелица ли са идеалите, за които разказваме, как се променят нагласите, как се изражда войната… Нужна ли ни е армия и какво се случва около нас в

международен план? Щастливи сме, че един от изявените телевизионни журналисти у нас прие поканата ни за този разговор. Наш събеседник е водещият на „120 минути“ по bTV Светослав Иванов. Можем ли да постигнем днес това чувство за дълг, за жертвоготовност в името

СТИЛ И КУЛТУРА

на общото, което са носили в себе си героите на този брой, или всичко това си остава в книгите? Мисля, че всяка епоха има своите герои и начини, по които хората, живеещи в нея разбират думата „общност“. Поздравявам целия екип, че сте избрали точно тази тема и то около Съединението, защото тъкмо Пловдив е мястото, където можеш да си дадеш сметка, че българинът невинаги е бил единак, че невинаги е бил самотник. Имало е време, когато сме били общност, която не се е деляла, обединена от идеал – защитата на Съединението. Може би най-великото събитие в историята ни. Знаеш ли, в сградата на регионалното управление на Източна Румелия в Пловдив така и не се е състояло и едно заседание. Хората днес могат да отидат и да видят как е била проектирана, за колко депутати точно и въобще колко красиво е направено всичко там. Много се радвам всъщност, че тази сграда никога не е била използвана по предназначение. Извинявай за клишето, но можем ли да назовем героите на нашето време? Нашето време има много герои, но вече живеем в такава информационна среда, че сякаш сме по-неинформирани отвсякога. Да, иронично е, но е така. Плуваме в океан от информация, а сме все по-объркани, все по-лутащи се и все по-блъскащи се в крайности.

Оказва се, че да се стресира общественото внимание и да се насочва в една или друга посока вече е прекалено лесно и доста опасно. В този смисъл бързам да те попитам каква е ролята на медиите, когато говорим за войната като събитие? Отговорността на традиционните медии става все по-голяма. Има термин в английския език, с който се назовават традиционните медии – guardians, което буквално означава „пазители“. Оттам идва и името на вестника. Пазителите на нашата професия и цивилизация. В момента те се намират в много трудна позиция. Имам приятел в нюзрума на една от световните агенции, който смята да напуска, заради напрежението. Като продуцент на новинарска емисия той ежечасно е атакуван от стотици информации, които бързо трябва да прецени дали да пусне или не. Редакторската работа се уголемява наравно с напрежението. Трябва да се намери механизъм, по който медиите да продължат да пазят, а не да разпространяват страх. Да пазят най-вече критериите, нормите и етиката. Защото модерните войни са информационни. Стойността на един човешки живот днес е много по-висока от преди, войници вече почти не умират. Но стойността на убеждаване в истината на единия или другия лагер става много по-висока. Защо трябва да убиваш човек, след като просто можеш да го убедиш в твоята

истина, като използваш найразлични канали за неговото информационно облъчване? Да, оръжията са други, сякаш войната се дигитализира. Непрестанно сме заринати от брутални кадри, които сами ни намират в мрежите. Кръвта и ужасът по-лесно отвсякога влизат в домовете ни, докато вечеряме. Придобива ли така трагедията статут на нещо нормално? Да, тя се превръща в част ежедневието, което от своя страна притъпява сетивността. Тенденция, която започна с първата война в Залива предавана почти изцяло на живо по Си Ен Ен и чиято кулминация бележи конфликта в Сирия. Това е същото като с филмите – когато гледаш много с насилие, започваш да го приемаш като нещо нереално. А преди години, когато рядко гледахме кадри от войни, те наистина ни въздействаха. За съжаление според мен хората стават все по-имунизирани към подобни сцени. Ако например живееш на тиха и спокойна улица, ще излезеш на балкона при шума и на най-малкото спречкване. Но ако живееш на улица, на която всеки ден се стреля и се убива, в един момент ще спреш да обръщаш внимание и ще си кажеш: „светът наистина се е побъркал“. А побъркал ли се е светът наистина? Това, което ни влудява е Сирия

– кървящата рана на света в момента, от която произтича и т.нар. проблем с бежанците. Всекидневно наблюдаваме как дипломатите на големите държави се договарят отново и отново по този казус, сменят позициите си, влизат в нови съюзи, правят резки завои. Никой обаче не предприема реални стъпки към решението. И докато това се случва, страда цял един народ. В Турция има три милиона бежанци, а в Европа са над два. Хората бягат и огромният въпрос е какво да се прави с тях. Отговорът е един: те могат да бъдат спрени, само когато техните домове бъдат загасени. Докато техните страни горят, те ще влизат в Европа, защото имат смартфони, през които много лесно виждат, че граници почти вече не съществуват. Те виждат един мирен свят, който е само на няколко часа път със самолет от тях. Така че докато не бъдат решени конфликтите в техните държави, няма да бъде решен и никакъв бежански въпрос. Тези дни все по-усилено се заговори за създаването на общоевропейска армия. Застрашена ли се чувства Европа от някого, за да се провокира този дебат? Европа винаги е била застрашена от случващото се в Близкия изток. Ако има континент, който плаща цената за всяка война там, това е нашият. Сега обаче ще си патим и за грешките, които бяха

СТИЛ И КУЛТУРА

допуснати в недалечното минало. Атакувана от бежанския поток, от бягащи и от търсещи по-добър стандарт хора, тя ще трябва да положи много усилия, за да запази ценностите и сигурността си. Създаването на подобна армия би било признание, че Европа безвъзвратно се е променила, което от една страна е нужно. Да, ситуацията е коренно различна в последните години, но от друга гледна точка си мисля, че европейските служби са големи длъжници на обществата си. Ако погледнеш назад, ще видиш, че след 11 септември в САЩ няма голям терористичен акт. Всичко се случва на сцената на Стария континент. Оказва се, че интеграционният модел, прилаган в последните десетилетия от европейските политици роди много големи чудовища и създаването на тази армия не би могло да ги спре. Преди всичко е нужна по-дълбока промяна в мисленето ни. За това прогнозирам по-скоро ограничаване на някои наши свободи, отколкото военизиране. Нещо като сигнално действие към Изтока и Северна Африка, че влизането вече няма да бъде толкова лесно, оставането също. Къде беше сгрешено с интеграцията? Прекалено много енергия и време се изгуби, за да се сочат Източна Европа и Балканите като тъмните субекти, като опасността, която идва. Спомни си само колко политически кампании бяха направени на Запад

на гърба на българите, румънците и поляците. Тази реторика роди цели партии във Великобритания, някои от които спомогнаха за Брекзит. През това време обаче същите тези европейски политици най-спокойно допуснаха в държавите си истинските тъмни субекти, които промениха обществата им завинаги. Това е тяхна грешка и в момента всички ние плащаме цената. Звучи малко крайно, но за мен това е истината. Виждал съм го с очите си. Да се върнем у нас. Усещаме ли идентична заплаха, че въпросът с връщането на казармата не престава да бъде актуален? Не знам доколко връщането на военната повинност е разумно. Какво би ни донесло спрямо ситуация в света, освен един огромен разход? По-скоро тук става дума за нещо друго. Образованието трябва да отговаря за нуждите на днешния ден, хората трябва да бъдат подготвени, особено младите, по такъв начин, че да мислят и да се съмняват във всичко. Това се нарича създаване на критично мислене. Ето това е жизнено важно. Защото модерните войни няма да се водят на фронта, а във виртуалното пространство. Така че за мен въпросът с връщането на казармата е един неактуален въпрос. По-скоро трябва да се замислим върху подготовката на децата ни и тяхното умение да се съмняват. Да бъдат критични.

|НУЛА32

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА Бонев, Боньо. „Полковник Иван Бонев – герой в служба на дълга”. Военно издателство, 2011 г.; Гинчев, Г., „Стражин и Страцин”. Държавно военно издателство, 1963 г.; Димитров, Пашанко. „Баба Клементина”. Издателство на Българската академия на науките, 1994 г.; Дрангов, Борис. „Помни войната”. Издава Райна Дрангова, 1927 г.; Канаваров, Дарин. „Във войската мъжете отиваха като на сватба”; „Кап. д-р Боньо Бонев (67в.) пише книга за баща си полк Иван Бонев (38 в.)” – „Един завет” - блог на клуба на потомците на царския офицерски корпус https://edinzavet.wordpress.com/2010/07/23/bonevi-p/ ; Мускетарски, Г. В., „История на 9-ти пех. Пловдивски на Н.Ц.В. княгиня Клементина полк”. Печатница на Военно-издателския фонд, 1935 г.; Ненков, Петър. „От Родопската Шипка до Страцин”. Издателство „Тангра ТанНакРа”, 2015 г.; Пози, Анри. „Войната се завръща”; Узунов, Красимир. „Феноменът Дрангов”. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1997 г.; Шивачев, Стефан. „История на „Бесния стражински” полк, или Девети пехотен Пловдивски на Н.Ц.В. Княгиня Клементина полк”; „Юбилеен вестник по случай 125 години от създаването на Девети пехотен Пловдивски полк”, 2011 г.; Янакиев, Николай. „Борис Дрангов – сборник материали и научни изследвния”. Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец”, 1993 г.;

СТИЛ И КУЛТУРА