Nula32 Magazine, December 2016 by Nula32 Magazine

СТИЛ И КУЛТУРА

СЪДЪРЖАНИЕ КОНКУРСНО ИЗДАНИЕ

ЗАЩО... (НЕ)ВЪЗМОЖНОТО ТУК?.............................4 ЕДИН РАБОТЕН ДЕН от Денис Българанов........................................................................10 ПЪТЯТ НА ТЮХЕ от Любомира Тодорова....................................................................18 РЕАЛНОСТТА Е ЗАНИМАНИЕ САМОТНО от Мия Димитрова..........................................................................20 ЗА КАЗАНДЗАКИС, ТЕАТЪРА И ВСИЧКИ УЛИЦИ от Катерина Георгиева...................................................................22 НЕ-ВЪЗ-МОЖ-НО от Дарина Русева..............................................................................28 НЕВЪЗМОЖНОТО ТУК от Констанин Обретенов...............................................................30 РАЗМИНАВАНЕ от Виктория Даилова......................................................................32 НАШИЯТ СВЯТ от Невена Кумчева............................................................................36 НАСТРОЕНИЕ ТЕРМИНАЛНО от Владимира Живкова ...................................................................38 ДЕСЕТ ПРИЧИНИ от Илия Димитров...........................................................................42 Издател „НУЛА32” ООД

Визия Атанас Янков

Главен редактор Панайот Стефанов

Корица Петър Радев

Отговорен редактор Илия Димитров

Реклама Костадин Бухчев k_buhchev@nula32.bg +359 888 74 94 77

Консултант Здравко Дечев

www.nula32.bg

Печат ПК “Жанет 45”

СТИЛ И КУЛТУРА

ЗАЩО... (НЕ)ВЪЗМОЖНОТО ТУК? на Владимира, която ни гледа от небето Шестият брой на списание „НУЛА32“ е посветен на избора на „някъде другадето“. И предвид особената ситуация залагаме на особена визия. В следващите страници Ви очакват наградените текстове от конкурса „(Не)възможното тук“, който проведохме тази есен с приятелите ни от mediacafe.bg, като накрая сме оставили и нещо от себе си. Радваме се, че не на нас се падна трудната задача да отсеем и подредим най-оригиналните и стилово издържани предложения. Благодарим на компетентното ни жури в лицето на Александър Секулов, Недялко Славов и Манол Пейков, че приеха поканата ни и свършиха тази работа вместо нас. Благодарим също така и на всички близо двеста души, които се разпознаха в идеята ни и пресъздадоха усещанията си в нея. Участието на толкова много хора е преди всичко показател за необходимостта от говорене по темата, въпреки привидната ѝ преекспонираност. Едва ли обаче в сегашното ни усилие можем да дадем дори и частичен универсален отговор на въпросителната, пред която сме изправени. Потърсихме думите Ви в настоящата книжка, именно защото осъзнахме колективната си неспособност да овладеем огромното и абсолютно колебание, което се оказа отдавна планираното заглавие. Това, което Ви предлагаме тук не е нищо повече от просто поредната снимка в албума, от просто поредния опит за улавяне на отсъствието, удобно настанило се по празните места. Но сега е краят на декември. Времето на ония десетина дена празнично безвремие, когато почти всеки се е прибрал от личната си чужбина и във въздуха се носи онова лъжовно усещане за пълнота. Когато хората, които през по-голямата част от годината мислят и говорят на какви ли не езици в какви ли не страни, са си вкъщи и все така продължават да си и-кат и е-кат по пловдивски. Да си говорят на майна, сякаш никога не са си тръгвали и сякаш няма повече да си отидат… Не и преди да ги изпратим пак. Конкурсът свърши, но (не)възможното тук продължава... |НУЛА32 Панайот Стефанов

СТИЛ И КУЛТУРА

„Намерих спасението си само във влака. Под равномерното потракване на колелетата по изтърканите релси, по пътя от единия свят към другия,. Намирах време и успявах да прошепна мечтите си на машиниста, надявах се, че някой ден влакът ще се отклони по съседните релси, отвеждайки ме към нови хоризонти и непознати места, позволявайки ми да избягам от мястото, където се вписвах ,но не принадлежах.“ Магдалена Огнянова

ЕДИН РАБОТЕН ДЕН от Денис Българанов

I-во място в конкурса „(Не)възможното тук“

наеш ли, има някои дни, в които нещата така се навързват, че имаш чувството, че цялата вселена се е подредила в една линия и се опитва да ти изкрещи нещо в лицето. Не изповядвам никакви вселенски убеждения, нищо ню-ейдж или каквото и да било. Смятам, че цялото нещо е крайно безразлично към нас, а смисълът и логичната последователност на събитията, които не са свързани, изглеждат свързани, заради собствените ни ограничения. Нашите мозъци, които са програмирани да виждат логика и смисъл във всичко, цялата тая простотия. Та, ставам за работа една неделя сутрин. Навън е още тъмно, точно е свършил цветният период на есента и София изглежда като че ли е на химиотерапия. Часовникът ми звъни с кукуригане на петел. Ужасно е. Върши работа. Чудя се, когато де факто петлите са били будилникът, защо все още сме яли кокошки. Ако имах възможността да прострелям будилника и след това да не съм само един будилник назад, ами напротив, да съм едно ядене напред, щях. По принцип обичам да ходя на работа в неделя, защото е спокойно. В градски транспорт, по улиците, в работата. Качвам се в трамвая, пускам си музика и чета някаква книга, мисля че беше „Заеко

Бягай”, но не помня. Мисля, че няма голяма връзка. По едно време, малко преди моята спирка, усещам ужасяваща миризма на лайна. Вдигнах поглед и се огледах. Точно пред мен беше седнала някаква клошарка. „Оф, мамка му, човек не може спокойно да отиде на работа, без да му мирише на лайна, баси, колко отвратително.” Започнах да си мисля такива неща. Жената беше на шейсет плюс години. Имаше яке с качулка, не по размер, някакъв анцуг и на краката си носеше кроксове, без чорапи. Къса бяла коса. Сресана, между другото. Залягаше към парното, което в трамваите ти прегаря краката. Към нея се приближи друга жена. Петдесет и пет плюс. Беше с шушляково палто, кожена чанта, нови очила с лъскави сини рамки, буйна сребърна коса, червило. Не беше прекалила с грима. Беше една стилно облечена старица, която явно нямаше проблеми с парите, нито с това колко грим е достатъчно. Всичко беше точно премерено. Даже ми стана неудобно, когато се сетих, че обувките, дънките и якето ми са скъсани. Присъствието и беше толкова спретнато и точно, че го излъчваше и блестеше в гнусния неделен трамвай.

СТИЛ И КУЛТУРА

13 Приближи се и каза на клошарката: - Никой не е длъжен да ви търпи гнусната миризма. Слизайте от тоя трамвай. Клошарката се изправи и тръгна към вратата, като леко претреперваше. - Засрами се бе, курва с курва - каза клошарката и слезе. Слязох от трамвая и тръгнах по Витошка към магазина. Работя в книжарница. Не съм доволен. Не ми харесва да съм търговец. Сънувам кошмари от факта, че работата е безкрайна. Книги идват, книги се продават, клиентите се въртят. Още стока, пари, пари, пари. Когато отключвах магазина, на съседния край на улицата имаше друга жена, излязла рано сутринта, завита в одеала, с шапка и ръкавици, пред една празна улица, да свири марсилезата на хармоника. Няма съмнение, мислех си за Френската революция. В името на историята, да се съгласим, че няма задгробен живот. Какво живееш, това е и няма друго. Добре, тогава да си клошар е найлошият начин, по който можеш да прекараш живота си. Без дом, без храна, без възможност да си оправиш положението. Личната карта струва двайсет лева, ако нямам какво да ям, но имам двайсет лева, няма да си взема лична карта. Късмет някой да те наеме без лична карта. Нали сме в рецесия. Каквото и да ви обясняват, огледай се по улиците и си задай въпроси за това какво можеш да си купиш със заплатата си. В рецесия сме. Това което се чудя, какво очаква

обществото от хората, които са очевиден провал. Клошари и прочие. Очевидно не са съвместими с новокапиталистическите идеали, нямат работа, мръсни са, живеят възможно най-лошия живот, а ние им отказваме да се топлят, когато през ноемврийските сутрини нямат обувки. От лиричното отклонение ме откъсна един клиент: - Извинете, имате ли тази книга, „Заедно срещу рака”? – ме попита мъж на четрийсет плюс с шапка и шушляково яке, износено. - Да, имаме я - показах му книгата. - А правите ли някаква отстъпка за онкоболни?- ме попита, загледах се в ноктите му, които ги нямаше. Отвратих се от думите му. Трябва ли да ми е гузно че умира? - Не, не правим - казах корпоративно. Когато затворих книжарницата отидох в близкия бар, да изпия една бира, преди да се прибера. Бях сам и седнах в помещението за пушене. Там можеше да си говориш с почти всички и на почти всички им се говореше. Влезе един тип с гелосана назад коса, леко брадясал, черно палто, бяла риза отдолу. Часовник, който се вижда отдалече. Клекна и разпери ръце към мен: - Човечее, аз тебе те познавам. Ти работиш в оная книжарница, нали? - Да. - Ей, това момче може да ви препоръча най-яките книги. Заклевам се - приближи се до мен.Брат, ако знаеш с какво съм се захванал. Смесвам зодии и финанси. Да знаеш на стоковата борса, какво е само. Цъкам го през Форбс

СТИЛ И КУЛТУРА

Смятам, че цялото нещо е крайно безразлично към нас, а смисълът и логичната последователност на събитията, които не са свързани, изглеждат свързани, заради собствените ни ограничения. Нашите мозъци, които са програмирани да виждат логика и смисъл във всичко, цялата тая простотия.

СТИЛ И КУЛТУРА

17 - тупна ме по рамото - Докога ще работиш в тая книжарница, айде да изкарваме пари. - Парите не са всичко, брат. - Да, ама водят до всичко. Иначе, кво, да станем като останалата част от стадото. Аз те виждам, ти си умен тип. Не се задовлявай с малко или нищо. Накрая като заживееш на улицата, ще си мислиш за тая нощ. Хората са вълци, брат. Естествен подбор. Слабите да мрат. Не се ебавам, между другото. Наистина така говореше. После почна да ми показва някакви тантрични упражнения и само за го гледам, го накарах да си затвори очите и да се кълчи по средата на бара. После го отебах. Нещата продължават да се навързват, сега ще има кулминация. Прибирам се към нас. Вече съм пред блока. Виждам съседа от отсрещния апартамент. От апартамента им винаги се разнася ебати зловонието. Целият етаж вони на гниещи старци. Бил съм и у тях да му помагам с едни крушки. Той и жена му живеят като свине. И не могат да си позволят да е друго. Той е един съсухрен тип. А жена му е дебела. И крещи. Постоянно му крещи, а извън апартамента е мила и добра. Когато му крещи се чува от втория етаж до осмия, не се ебавам. После взима един колан и почва да го бие. Камшични удари отекват в панелното стълбище на нощта. Той понякога ме моли да му давам телефон да звъни на роднините в провинцията, да види дали са живи

изобщо. Винаги ми се извинява. За всичко. Аз само повтарям „не се притеснявай”. - Извинявай, можеш ли да ми помогнеш да се кача по стълбите, извинявай – поглежда ме в очите.Извинявай. - Да, разбира се, не се притеснявай - казвам. Хващам го под ръка и той започва да се тресе, докато се опитва да се издърпа нагоре по стълбите до дома си. Стигнахме до площадката на етажа. Той пак ме погледна в очите. - Умирам, брат, умирам - каза. Гледах му само очите - Извинявай, ако ви се обадя тази нощ. Тишина. - Не се притеснявай - казах тъпо и се прибрах. И той се прибра в безнадеждността си. „Живей от глад, умри от глад” по думите на поета и как, по дяволите, стигнахме до тука бе, мамка му. Възможно ли е и как да му кажеш живот, като хората около тебе са тлеещи останки на хора. Преди да заспя, жената с която живея, ми каза: - То човек не може да си говори с тебе вече. Ти само крещиш - замислено потърка брадичка. Трябва да гледаш по-позитивно на живота. Това моите писъци ли са, човече, или са писъците на агонизиращата вселена?|НУЛА32

СТИЛ И КУЛТУРА

19 „На прага на нова работа, пред прага на новия дом поглеждам и към непознатото и далечното, за което само съм слушала. И все по-често се питам дали щом досега толкова пъти не успявах да събера багажа си в колата, ще успея да го натоваря в самолета. Сега вече знам – имам повече от един дом, но не мога да живея в нито един. Търся мястото, където да създам нов, в който да расте щастието, което да сменя премяната си постоянно и всяка следваща да е по-прекрасна от предишната. След време може с носталгия да си спомням и за сивия град с цветните му графити, пъстрите му хора и безброя неуловени възможности. След време и след километри.“ Анастасия Димитрова

ПЪТЯТ НА ТЮХЕ от Любомира Тодорова

II-ро място в конкурса „(Не)възможното тук“

ащото където тялото е, душата не иска да присъства, а където душата е – тялото не може Историческият разговор за невъзможността да бъдем тук е разговор за Оскар Грьонинг. Той е 93-годишен мъж, който като 20-годишно момче е бил надзорник в Аушвиц. Сега е обвинен в съучастие в убийството на около 300 000 души. Той е косвен виновник, виновен е, че е бил в онова „там“ с част от себе си, но не със съ-знанието си, не в силата си да не бъде част от механизъм. Защото историческият разговор за невъзможното тук е разговор за нацисти, комунисти, за войни, за задействани от другаде механизми, но най-вече е разговор за човешко робство, за съзнателно робство. Историческият разговор за възможното тук е разговор в оксиморони, за реален идеализъм, за индивидуализъм, в който няма егоизъм. Процесът срещу Грьонинг е процес, който се опитва да направи възможно изкупуването на една невъзможна вина, да запомни една невъзможна памет в друго време, на което не принадлежи. Невъзможното тук е парадокс, то е във формулата memento mori – помни, че си смъртен, то е в двете

лица на паметта – не може да се живее, ако не се помни смъртта, но помнейки смъртта, невъзможно се живее. Вината също е невъзможна тук, защото тя винаги е историческа, винаги е от минало. А „тук“ съдържа единствено сегашността. Миналото е невъзможно тук. Литературният разговор за невъзможното тук е разговор изобщо за литературата, за театъра, за подражанието, за изобразяванетото, разговор за ехото, за другостта, за копнежа по нея. Защото невъзможността да бъдеш тук е в желанието да избягаш и в неспособността да останеш. Литературният разговор за невъзможното тук е разговор за дезертьорство, за абдикация, за абортиране. Разговор за хюбрисда си надменен към боговете, да отхвърлиш нещо, което ти се дава, да сгрешиш в оценката си. Литературният разговор за невъзможното тук е разговор в стихове, „за разплискан до дъното свят“ (Набоков), за Саломе, която причинява смъртта на пророка Йоан (Оскар Уайлд), за монах, който се дави, защото се влюбва в русалка (Пушкин). Обикновеният разговор за невъзможното тук е невъзможен,

СТИЛ И КУЛТУРА

21 защото той е злободневен, журналистически разговор, за бежанци, за политическа реалност, за религиозна нетърпимост и радикална религиозност. Обикновеният разговор за невъзможното тук е обществен, публичен и социално битов. Обикновеният разговор за невъзможността ни да бъдем тук неизбежно би станал идеологически, донякъде комунистически и със сигурност популистки. Защото този разговор всъщност е същностно необикновен, частен разговор, до голяма степен негоден за каквато и да е публичност, невъзможен за публикуване и също толкова метафизичен и невъзможно цял, колкото текст от „Метафизика“та на Аристотел. Защото той всъщност е изцяло интимен, всъщност дори не е разговор, защото е признание. Нелеко и много лично- че невъзможното тук съм всъщност аз сега. Че аз, тук, сега сме едновременно невъзможни, което ни прави по отделно липсващи. Невъзможни сме, когато тялото е тук, а душата е там, защото където тялото е, душата не иска да присъства, а където душата е – тялото не може. Така азът остава сам. Възможното тук е щастието.

Щастието, осъществено чрез триединството. Това, за което всъщност се молят – езическото тюхе, християнското богоявление. То е във философския поглед, в един много стар прочит на богинията на съдбата, не като страна на монета, а като път на щастието, баланс между крайностите, третият път, този, който е по средата, без да е посредствен и на тълпата, а строго личен. Невъзможни сме в дуалност, невъзможни сме в крайност, необходимо ни е триединство. Невъзможното тук е носталгия по онтология, по смисъл. Формулата обаче е сгрешена. Мястото е време. Тук всъщност наистина е сега. Щастието е в целостта на тук и сега, в обитаването на времепространството. Така аз в сливането на времепространството, оставам да търся третото – което прави азът възможен, тоест за себе си усещащ се цял. Възможни сме тук, когато искаме, мислим и казваме едно – в истината, когато сме цели, защото тогава уцелваме път, който припознаваме като наш и който наричаме възможен.

|НУЛА32

РЕАЛНОСТТА Е ЗАНИМАНИЕ САМОТНО* от Мия Димитрова

III-то място в конкурса „(Не)възможното тук“

СТИЛ И КУЛТУРА

-В

болница сме. Ние. Сме. В болница. - Не. Не сме. - Напротив. Огледай се! Така и направих. Намирах се в малка стая, чиито стени бяха боядисани в бяло. Всъщност не само стените, всичко беше бяло. Неудобното метално легло, върху което седяхме с това непознато, тъмнокосо момиче, големият гардероб, заемащ по-голямата част от стаята, лампата, която светеше с неприятна бледа светлина. Дори аз бях облечена в бяла нощница. Разтърсих глава. Не. Стените не бяха бели. Бяха в приятен светлочервен цвят. Меко легло. Дървен гардероб. Жълта лампа. Да, това беше моята стая, у дома. - Не знам коя си и защо се опитваш да ме объркаш, но искам да си тръгнеш. Веднага! – Извиках на тъмнокосата. - Не мога – простичко каза тя. - Защо? - Вратата е заключена. - Невъзможно – възкликнах аз – Вратата на стаята ми не може да се заключва. Момичето стана и се запъти към вратата. За момент ми заприлича на мен самата, но после отново беше онова тъмнокосо, синеоко, непознато момиче. Напълно непознато. Щом най-после стигна до другия край на стаята, тя натисна дръжката и... Нищо. Скочих от леглото. Не. Тази врата не се заключваше. Никога. Изтичах до там, избутвайки другото момиче, като за мялко щях да я съборя. Хванах дръжката неуверено и натиснха. След секунда се намирах

23 в празния коридор на къщата ми. Чувах тихата музика от стария грамофон на баща ми и можех да доловя миризмата на току-що изпечени бисквитки! Обърнах се ядосано към непознатата. Тя просо стоеше и ме оглеждаше от горе до долу с присвити очи. За миг ми се стори, че примигна като холограма, като избледняващо видение. Но това не беше възможно. Трябва да е било от светлината. Погледнах към лапмата и тя премигна отново. Разбира се, че е била лампата, хората не избледняват. Невъзможно е. - Не ти ли е студено? – Попита синеоката. - Разбира се, че не. Та тук е толкова топло! - Не. Студено е –настоя тя. Пръстите ми започнаха да треперят, ръцете ми настръхнаха, дъхът ми излезе на пара пред мен. До преди малко беше топло. А беше ли наистина? Да. Бях сигурна. Но сега беше студено. - Това е навъзможно – казах за пореден път днес. - Напротив. Възможно е. - НЕ! –Извиках и запуших ушите си. –Махай се. Махай се! Махай се! Изведнъж образът ѝ започна да трепти във въздуха. - Невъзможно –каза тя с ужас, изписан в очите ѝ. - Напротив. Възможно е. И тя изчезна. А заедно с нея и студът. Леглото. Гардеробът. Стените. Остана само мрак. Заедно с нея изчезнах и аз.|НУЛА32

ЗА KАЗАНДЗАКИС, ТЕАТЪРА И ВСИЧКИ УЛИЦИ от Катерина Георгиева

ристигнах в театъра млада. Твърде млада или може би твърде наивна. Все още вярвах, че зад магията „театър“ единствено съществува някакъв появил се от друга вселена магичен прах. Прах, който полепва по миглите на актьорите, впива се в метлата на чистачката, искри по мустаците на театър майстора. Все още не знаех, че там някъде, зад завесата, има нещо друго. Нещо много повече от театрален прах, магия, фокус. Не знаех толкова много неща, че сега, когато гледам на тях с едно малко по-разтворено око, професионално или уязвимо, виждам картини на Ван Гог. Линии, отсечени и набраздени,

живописни, но изстрадани, жълти и огнени като залеза над Дунава и като последния монолог на Кръстьо Сарафов, или сър Лорънс Оливие, ако щете. С онова, наивното око, виждах по-добре. Виждах повече отворени прозорци, зад които Сизиф лети спокойно след Икар-а, а Жулиета все още реди своите най-съкровени любовни изречения. Изреченията от това време са раздвоени между късни разговори за Станиславски (кой не е заспивал, водейки дебати за системата на психологическия театър?), разпалени обяснения в любов към Гротовски и, разбира се, и чакане на Годо. Кой не е чакал Годо?

СТИЛ И КУЛТУРА

25 Питам се това след 4 години „свободно падане“ на театралния пазар, между договори, щатове (Масачузетс Пловдив и Тексас Видин), писане на имейли, срещи със зачервени от пламъци очи, късни срещи, ранни срещи, смяна на автобуси и влакове, Смолян, Варна, Стара Загора, закъснели, пътнически, стари, нови, поетични, самотни, без билети, София, задъхани, лятото, зимата, сама и пак сама, после случайно колега театрал, разменяме пак по някоя изтъркана фраза, начало на сезони, финал на любови, забравени дипломни, Раковска, ах, моя Раковска, помня първата статия, името ми, баба ми горда, и това се превръща в поезия бял стих, не точно бял, направо чернобял. Спомням си всички тези години, изживени като на бърз каданс, но с леко забавяне в монтажа, и дали ще има премиера, ако намерим продуценти и пари, напиши тази статия, но ако може да не е съвсем откровено, искаш ли да си драматург, но не точно, защото ни трябва и пиар, и мениджър, и организатор, и асистент, и понякога да казваш на главната актриса, че е много талантлива и да не изпада в емоционална криза. Помня студените нощи преди премиери, ще отида, обичам го, не мога да живея без това, ще напиша нещо, да пиша ли, кой ще го прочете, къде да го публикувам, и после писане по късни нощи. Защото друго не знам. Или не искам. После вали дъжд , пак идва друг сезон, няма нищо по-хубаво от лошото време, Чехов, пия чай, пиша поезия, мечтая, после пак влаковете, БДЖ (съкратено от Боже, движи живота!), срещам колеги и те кимат, спомняме си последните

купони в 29-ти, пълен провал, вече нямаше рокендрол, отдавна си бе отишъл и Джими и Хендрикс и подводницата никога повече нямаше да бъде жълта. После виждам талантливи актьори, как сте, добре, не са сигурни, малко бръчки под очите, дано е от смях. Интересно ли ти е? Да, да, бива, горе-долу, и се стига до „ами, работа да има, работа!“. Работата, работата, Достоевски, ще спаси света, но някой друг ден, час, в някое друго кафе, в някое друго междучасие, в очите на другите, или адът, това е Погнусата, че това, което правиш никога няма да се превърне в чакането на Годо и убийството на Макбет. Убийствата, късни и тихи, постепенни, културни и добре измислени. Методиките – системи за игра на закрито, а всъщност съвсем искрено унищожителни. Не материално, не физически, чисто живописно и литературно – убийци на залези, на въздишки, на изненадвания, на бързи глътки, на изчервявания, на прескачане. Новите методики са забавяне на темпото на актьора, разливане на кафето на режисьора по тротоара, гърча на директора, последната прозявка на чистачката. Те са хиена, хилеща се срещу артиста знойно, горда и неприкосновена, в едната си ръка мачка панталоните на Панталоне, в другата изгаря „Тартюф“. Хили се срещу луната, и небето става все по-мрачно. Идва буря, циклон, подлезите на Пловдив са океани и морета, по Раковска плуват пирати, падат сгради, чупят се надежди, разпадат се идеи, мечти се давят, но тя е все още там. Качила се е на върха на разпада и се хили. И това не е само тя. Това са всичките ни

СТИЛ И КУЛТУРА

скъсани мечти, нарязани на парчета бюджети, режисьотът няма нужда от драматург, театърът пали своите актьори и ги изгаря на клада пред вещиците на културната политика. А тя си е сложила обица на ухото и с дясната ръка развява плакат „Културата и още как!“. Завалява дъжд и измива всичко. Последният ден от Апокалипсиса, Жулиета тича и крещи. Роклята ѝ е заприличала на пожълтели страници от поезията на Варлен, а очите ѝ са два въглена, черни и дълбоки. След нея се влачи Харолд Пинтър с тениска на хевиметъл банда. Чехов пуши цигара, Шекспир клати шейкър. Станал барман. Сваля мацки. Сваля млади актьори. Сваля пиеси. И ако звуча твърде апокалиптично или мрачно, си направете един коктейл Маргарита и се радвайте, че е петък. Знам, че това е важно за вас. За нас беше важно да се крещи, че сме го завършили, и после да ни е срам, а понякога, много рядко, ако сме на едно питие, да се гордеем. И всяка година чувството да се променя, все по-ясно, все по-бясно, все по-неназовимо. Обичахме и понеделниците и дните между тях и всички национални празници, в които вие си хващахте полета, гаджето или нова оферта от Грабо. Ние нямахме гаджета, а само любовници, късни и неопитни, като първо четене на Арто, като „обърни се с гняв назад“, последен ред на партера в Народния, закъснели автобуси, стоп Пловдив София без Керуак, честно взиране в огледалото на утре, без да се питаш.

се четат. Размазали са се от бурята. Нешескпирова. Не говоря за НАТФИЗ, не омаловажавам улиците на театъра, нитo провъзгласявам утопиите ни за излишни. Не си спомням защо започнах да пиша това и къде се намирам днес. Сигурна съм, че артистите имат силна необходимост от паденията и кризите. Само си пожелавам това да не се превръща в рутина. Като петъчно напиване, което завършва в шест сутрина с поредния изпуснат влак. А влаковете са поети, като актьорите, режисьорите, сценографите, драматурзите, понякога дори и мениджърите. Силно се надявам, и леко си намигам в огледалото, виждайки отражението на Мунк зад гърба си, влакът невинаги да е пътнически. И един ден той да закъснее само с пет минути. Като че ли вчера завършихме и избърсахме за първи път праха. От сцената. Защото го обичаме. Защото Невъзможното тук е Възможното в душите. Душите ни безусловно и наивно втренчени в сцената, дръпнали завесата, потопили четката. Да си пожелаем срещата на двете в една поВъзможна реалност, в която Невъзможното е сладък плод на творчески подеми, а не намален бюджет, скрити условия и фалшиви проекти, които се печелят от едни и същи Макбети и Тартюфи. Лека нощ, добро утро, Годо дойде! Това е възможното.|НУЛА32

След дъжда на тротоара остават няколко последни страници. Не СТИЛ И КУЛТУРА

НЕ-ВЪЗ-МОЖ-НО от Дарина Русева

(Не)

възможното тук...

Не-въз-мож-но е тук! Възможно ли е да се завърнеш, невъзможни приятелю? Трябва все нещо да се размести, за да бъдем някъде, където да ни е добре! Ж-то има вкус на ограда, чиито трески се забиват между зъбите. има вкус на оня път, когато мислех, че се закачаш. - Защо ми бъркаш между ребрата? попитах. А ти продължи да ме гъделичкаш с дългите си, дъъълги пръсти и каза, че може и с нож, ако искам. - Ха-ха. Не е смешно. Не си се закачал. О-то е някак съвсем кръгло... И прекрасно... Както някога, когато видяхме диагонално на хоризонта да се изкачва човек, облечен в бяло. Прокарваше път нагоре. Ах, и пътят - съвсем бял! И с бялата си нагласа - да ни е по-леко, човекът ни се усмихна, помаха... Добър човек! Обаче изчезна, защото мигнах. Все си казвам, че трябва да подпра клепачите си с клечки! Ти винаги обаче ме спираш - не било полезно, казваш. Така си чувал от ония с изсъхналите очи, дето само гледат и никаква не я свършват. Казвали ти били това тайно, да не чуе съседът (били наредени в една линия срещу небето и всеки мислел, че с помощта на периферно зрение е шпиониран от тоя

вдясно или вляво), защото за тия съзерцаващите било всъщност важно другите да знаят, че те си гледат някакви неща, и да фантазират какво ли? – обаче съзерцаващите отдавна вече ослепели и нищо не виждали. Каква суета само! Пък ти още не си им казал, че са наредени сардели в консерва и животът им няма смисъл... Защо не си? Мълчиш... И потапяш пръст в кафето ми, че да ми стане по-сладко и да не задавам въпроси. Добре, ще се направя, че имам амнезия. Та: о-то има вкус на оня път, когато пак си гризеше ноктите и аз пак започнах да се дера (око за око - вредните навици трябва да бъдат убити - ми казваш, а не се контролираш) и ти пак ми се извини. - Ох, колко последни шансове трябва да ти давам? - попитах само веднъж. А ти отговори, че аз съм последният ти шанс и постоянно трябва да ти давам последни шансове. - Е, не е честно! - възкликнах само веднъж, но някакво ехо го повтори стотина пъти. А ти каза, че това е любовта. - Ха-ха! Колко смешно! (Само веднъж го каза. Това била любовта - все си го повтарям.) Неправилно е да съществува възможност да ми липсваш. Тонове смазващо ми тежи! Да ми липсваш, заедно с оня свят от фрактали целия - където всичко е обичане (все едно съм в утробата на мама) – и спокойно мога да рисувам змии по пясъка и

СТИЛ И КУЛТУРА

31 да чакам да ми проговорят, без да се вълнувам колко време минава и дали изобщо съществува такова... Да дишам обичане, да го прегръщам... Да го обичам! Без тоя свят, затворен в захарните кристалчета, а от които си направен, е НЕВЪЗ-МОЖ-НО да се съществува просто така - без живот! Без ярки цветове... Ако имаш боички, можеш ли да оцветиш нещо от мен? Хайде, нека скърцащите ти ръце сграбчат четката и ми нарисуват... Например - нова душа. По-хубава да е. Поцветна... Не можеш? Невъзможно било - нямало те при мен... Искам да свържа блестящите ти кристалчета с линии... Или те сами да се свържат! Телепатично... или някак... Да са свързани. Да не се разпадаш! Казваш, че някога да обичаш е като на огъня пипалото, като те стисне здраво за врата и се дърпаш, а то още по-задушава и не пуска? По тебе целият тръгвал огънят и те разтапял... Това да не е някаква болест, мое захарно човече? По миризмата можело да я позная. И по това, че съвсем нямало да те има. Сладката, лепкава, прегоряла любов ти е любимото някога, което можело да ти се случи? Добър другар съм била... И ти си добър другар и затова ми изскърцваш “сбогом”? Гласът ти се разтапя, не те разбирам добре! Липсваш ми не защото искам да си тук, а защото никога не искам да те няма! Всичко размести. Възможно ли е да ми е добре, да се живее добре? Кимна, главата ти падна - ще ти повярвам, това май значеше „даже прекрасно!“. Заради о-то ще ти повярвам. Ж-то е за украса, знам.

Сбогом, захарно човече! (Не)възможното тук, приятелю, си ти! Няма да се завърнеш! Вече не съществуваш напълно! Не смърди на прегоряла захар, но ноздрите ми помнят миризмата... Когато се запознахме, ми каза, че събудя ли се - нищо няма да си спомням. Уф, все говореше някакви неща, които се оказваха истини... Аз ще изпия едно хапче за сън, умножено по няколко десетици! За да спя по-дълго... Това е последният ти шанс да се родиш отново! Дали е (не)възможно? |НУЛА32

НЕВЪЗМОЖНОТО ТУК от Константин Обретенов Стопанинът заминал бил за някъде. А всъщност се крие зад битието ти. На бележката му, моля, нямай вяра, на онзи, емигрирал вътре в себе си. Скъсай я – ще стане на конфети. Украси отново блудния си празник. Покани онази – сластната кокетка, захрани със блясъка ѝ аз-а си. Весели се смело. И заглуши вопъла на хазаина самотен на дома ти. Забравил е за наема – бъди спокоен, а и ти май рядко си си вкъщи. Възможното е в бойното ти копие, а не в тук и сега, другаде и друкога! Хайде, играй си пак война със себе си! Убий и светлината – нека да е тъмно! Ако ти потрябва – вкъщи е стопанинът и в погледа му още свети вощеницата. От пламъчето си наклаждаш огън и изгаряш там на клада “себе си”. Така само ще платиш за наема. Ще се превърнеш в пепел – лек единствен за хазаина. И най-сетне той ще бъде Тебе.

|НУЛА32

СТИЛ И КУЛТУРА

РАЗМИНАВАНЕ от Виктория Даилова

римата седяха на масата и вечеряха безмълвно. Тишината изпълваше цялата къща, достигаше всяко ъгълче, постояваше за малко там, а след това се връщаше, двойно по-оглушителна. Всички сувенири по секциите, снимките с едно и също момчешко лице, вазите с изкуствени цветя, дори лампите, стояха някак странно, като че винаги се бяха намирали на тези си места и може би никой никога нямаше да ги премести. Георги съсредоточено гледаше в чинията си, сякаш там се случваше нещо изключително важно, което в никакъв случай не биваше да бъде пропуснато. Надяваше се тази вечер да не се налага да води обичайния семеен разговор на маса, от онези, които никога не завършваха добре за него. Понякога успяваше да се нахрани бързо и да се изниже, необезпокояван от родителите си. Но не и тази вечер. - Писмото от медицинския университет пристигна, ако не си забелязал. Приели са те. „Започна се“, помисли си Георги. - Разбира се, че забелязах. И това е страхотно. Но знаеш, че аз няма да уча там, татко – отвърна той и твърдо вдигна поглед към мъжа отсреща. - Чудя се как не разбра, че от изкуство не се вадят пари в днешно време! - А знаеш ли какво се чудя аз? Как така и не проумя, че никога няма да тръгна срещу самия себе си, за да

бъдеш доволен ти! – Георги стана рязко от масата. - Правиш голяма грешка, сине. Действай както решиш, но знай, че от мен подкрепа няма да получиш – бяха последните думи на баща му. Георги насочи тъмните си, настоятелни очи към майка си. Тя сведе поглед и не каза и дума. - Добре – отвърна той и излезе от стаята, затваряйки вратата зад себе си. Това беше последният им подобен разговор. След няколко месеца Георги замина. Баща му не дойде да го изпрати. Успоредно с медицинския, той беше кандидатствал и в университет по изкуства в Мериленд. И го бяха приели, с пълна стипендия. Установи се там, стана един от отличниците на курса. Запозна се с Грейс, с която на третия месец от пристигането си заживяха заедно. Георги намираше срещата им за съдбовна, смяташе, че е било невъзможно да се разминат онази вечер в парка. Навън бе студено, потискащо мрачно, а в слушалките на Георги бумтеше песента “Impossible”. Изведнъж забеляза на една пейка нечий дъх, който излизаше на кълбета, а след това се разпростираше и изчезваше в тъмнината. Беше момиче с коса, прихваната в кок. В ушите ѝ също имаше слушалки. Момчето махна едната от своите и инстинктивно я попита коя песен слуша. Без да казва нищо, момичето вдигна

СТИЛ И КУЛТУРА

35 телефона си и му го показа. На екрана се появи името на песента, а на лицето на Георги се изписа усмивка. „Невъзможно“. Животът на Георги вървеше добре, доколкото добър можеше да бъде животът на студент, на един океан разстояние от родината и разговарящ от време на време само с майка си. Понякога тя звънеше, но телефонните обаждания не продължаваха повече от две-три минути. Случваше се момчето да се сети за баща си, но тези мисли бяха толкова далечни, че лесно се разсейваха дори при звука на микровълновата. Беше 23-ти декември, рожденият ден на Георги. Бе предвидил да го отпразнува с Грейс и близки приятели от университета. В

ранния следобед телефонът звънна. Обаждаше се негов много близък съученик, за да му честити. Георги с радост се заговори с него, имаше толкова много да му разказва. Двамата се смееха и си спомняха отминалите времена. И тъкмо Георги мислеше да затвори, когато приятелят му сниши леко тон, сякаш се готвеше да каже нещо изключително тревожно и неприятно за самия него. - О, и много съжалявам за болестта на баща ти. Никой не заслужава подобна съдба. Съзнанието на Георги се замъгли. В главата му се появиха безброй образи – той, родителите му, всички онези разговори и скандали, отношението на баща му след това, или по-скоро липсата. Коленете му омекнаха. Не чуваше нито себе си, нито какво

приятелят му от отсрещната линия говори. Успя да отсее само една дума. Рак. Смотолеви набързо нещо и затвори телефона. Загледа се в една празна точка за секунда. Всички последвали действия извърши, без да се замисля. Веднага купи самолетен билет. Написа бележка на Грейс. Нахвърля някакви дрехи в куфара. Няколко часа по-късно вече пътуваше към България. На сутринта на 24-ти Георги се намираше пред къщата, в която беше израснал. Дланите му бяха влажни, пулсът му беше ускорен. Позвъни на вратата, но никой не отвори. Отключи. Домът беше празен. Бавно обикаляше стаите една по една. Във всяка се задържаше за няколко минути, сякаш му отнемаше определено време да си спомни всичко, преживяно в нея. Нищо не се бе променило, но къщата му се струваше някак по-неприветлива, сякаш не беше готова да приеме бившия си обитател. Георги извади телефона си и видя колко много обаждания от Грейс беше изпуснал по време на пътуването. Избра номера ѝ и зачака.

последен път празниците като цяло семейство. Георги се отпусна облекчено назад. Помисли си как през целия му живот се беше разминавал с родителите си, я с вижданията им по някоя изключително важна тема, я с вкуса им, а и с доста от разбиранията им за живота като цяло. Но такова разминаване – на два полета над океана – никога не бе си и представял. Качвайки се на самолета обратно за Америка, той не знаеше, че точно пет месеца по-късно щеше да му се наложи отново да се върне в България, за да присъства на погребение в живота си. Сега искаше единствено да успее да се върне навреме, за да каже на семейството си „Весела Коледа“ и още няколко много важни неща.|НУЛА32

В малката им квартира в Америка мобилният на Грейс иззвъня и я събуди. Най-после! Сега можеше развълнувано да разкаже на Георги за двамата непознати, които спяха в съседната стая. Бяха се появили в ранния следобед да го търсят. От малкото думи, които знаели на английски, бе разбрала, че са родителите му. Събрали последните си спестявания, за да долетят тук. Искали да прекарат за СТИЛ И КУЛТУРА

НАШИЯТ СВЯТ от Невена Кумчева Викаме в съня си гласовете ни плискат като морски вълни по брега стъпките ни, изостават, могат да ходят и сами, а после дълго ни чакат... да разберат, че вече сме отминали винаги от двата края на полумесечни заливи дните акостират в далечените рифове, ронливи от скелетите на летните месеци. Компас без полюси са удавените пера на птици плуват безтегловни между навитите крачоли на глезените ни. Времето полепва солта по часовника на китката ми, парализира първо сърцето, стрелките треперят в безмълвни мъки. Морската вода не разтваря минутите, само тръпне по пенливите устни от всички стаени в балончета думи по пенливите езици, боричкаме се между песъчинки, шепнем, после отново се отдръпваме, теглим краищата да се съберат с нас. Хоризонтът е дълъг., вълните - къси. Хвърчилата се влюбват в небето. Дърветата пускат корени в обратни посоки пълзят към звездите, разклоняват се в спомени.

СТИЛ И КУЛТУРА

Остана единствено споена с брега нашата стъклена зелена бутилка ката морски фар, да привиква сирени в тъмните заливни нощи и легендиза онези двамата неми, които си говорят по звездите, и криели писмата си оглушели от шума на вълните. Прозираше отвътре навита гръд под смарагдовото стъкло с послепис: „В Рая отиваме заедно през Ада не!Възможно е и някак точно тук !“ |НУЛА32

НАСТРОЕНИЕ ТЕРМИНАЛНО от Владимира Живкова

ъбудих се от клаксоните на другите коли. Чувстваше се, че е още рано. Слънцето си проправяше път през големите сгради, които сякаш не искаха да го пуснат да изгрее. Предпочитаха те да са исполините на града, никой да не се извисява по-високо от тях, никой да не ги засенчва. Искаха да го уловят, ала не можеха. Преди да успея да се прозея и да разтъркам сънливи очи, слънцето блесна с първите си лъчи напук на всички сгради, но и милостиво ги накара да заблестят като диаманти, знаещи, че без него няма как да светят, защото нямат чия светлина да отразяват. Усещах, че денят ще е дълъг и почти още толкова по-неприятен. Трусовете от дупките по пътя ме дразнеха повече от обичайното. Радиото и всичките десет „хита“, които въртеше, също ми лазеха по нервите. Исках за секунда само да изключа всичките си сетива и да потъна в мрачната бездна на непонятното. Нито да чувам, нито да виждам, нито да усещам. Труп за секунди. С поздрав за добро утро ме изкопчи от тези депресиращи мисли майка ми. Измрънках същото и пак се умълчах. Пътувахме и четиримата – майка ми, баща ми, сестра ми и аз. Искаха всички да ме изпратят. А точно в този момент исках да съм сама. Техните жалки опити да ме разсеят от предстоящото, не да

ме накарат да се почувствам подобре и не толкова нервна, само ме притесняваха допълнително. А факта, че се избиваха почти кой да угоди на най-малкия ми и незначителен каприз, като например кой да отвори прозореца, кой да ми подаде водата, правеше ситуацията от странна до ужасяваща. Главно, защото иначе искам ли нещо, ми се отговаря с „Вземи си го сама“ или нещо от сорта. Да, този ден щеше да продължи завинаги. Едва успяхме да затворим багажника на колата с последните десет куфара с дрехи и принадлежности, останалите сто вече ме чакаха там. „Там“. Дългогодишната мечта за „там“ вече беше на прага да стане реалност, а мен това не можеше да ме вълнува по-малко. „Там“, страната на неограничените възможности, „там“, където мечти (уж) се сбъдвали. Едно, такова, сублимно, нереално, почти извънземно „там“, където се предполагаше, че трябва да прекарам следващите пет години от живота си. Но най-вече „там“, където никога не съм била до сега. Побиха ме тръпки, коремът ме сви и аз исках собственоръчно да избутам баща ми от шофьорското място, да обърна колата и да подкарам по познатия ми път, към познатия ми, любим град, право в познатото, обичано легло, да се завия през глава и никой да не си позволява да ме занимава с налудничави идеи за

СТИЛ И КУЛТУРА

чужбина. Исках всичко да свърши по-бързо. Пристигнахме в София и съдейки по нервното хвърляне на злобни погледи към часовника, оставаха почти пет часа до полета ми. Първо щях да летя до Лондон, където правех прекачване за Ню Йорк. Всеки, ако ме чете в момента, ще ме помисли за луда. Та това не е само американската мечта, това е мечтата на всички. Как може да не ми се ходи?! Ами, така! Усетих, че дори май тропнах с крак, мислейки си го. Когато заветният дванадесети клас наближи и от мен се изискваше вече да взема решения, пряко „касаещи“ бъдещето ми, моите желания бяха скромни. Да си завърша с прилична диплома, да си ме приемат в Алма Матер (евентуално УНСС, защото винаги имаш УНСС за план Б), да се преместя в София и да си съжителствам с някоя приятелка, като се прибирам един път месечно, за да си припомням гозбите на мама и баба. Нямах някакви велики планове как завладявам света с уникалното си писане, издавайки книга всяка година. Исках да си завърша, да си намеря работа, която да ме прави щастлива, да продължавам да си пиша и да си живея така, докато не започна да мириша на пръст. Главно исках да си работя и да си се развивам тук. Уви, това не беше планът на родителите ми. Те доста упорито не спряха да ме убеждават, че развитие в България няма да имам, че просперитет тук няма да намеря, че едва ли не е по-добре да си

хващам багажа и да се махам, преди чумата и проказата да ме довършат в това забравено от Бога място. Не е ли прекрасно да си отгледан в позитивна среда?! Първоначално бях абсолютно категорична, че от България няма да мръдна. Естествено, тяхната несъзнателна народопсихология разтълкува това като чист признак на страх и несигурност в моите възможности и какво ли още не. Очевидно е напълно нелогично в сегашно време да си останеш в България, не защото те е страх, не защото не можеш, а защото най-чисто и просто искаш. Това някак си вече е демоде, напълно извън естетическите представи на модерния българин. Съвсем пологично е да затънеш в дългове от студентски заеми, отколкото да оставиш детето си да учи в България. За нас чашата винаги е наполовина празна, ако изобщо имаме дори и чаша, защото знае ли човек, може управниците и нея да са ни я взели вече. Знаете ли, от всичко най-малко исках да съм клишето от поредната статистика. Онази малка стотна след запетаята, определяща колко процента от младите българи заминават да учат навън. Абе, важното е вечер да прекадим малко с тамян и кажем по десет пъти „ние никога няма да се оправим“, за да си легнем сигурни, че сме отдали дозата си песимизъм на света за деня. Три часа оставаха до полета ми. Два по-рано трябваше да съм на летището, затова направо отидохме там и седнахме за по кафе. Майка ми не спираше да ми опява как е по-добре да хапна нещо сега, отколкото в самолета, защото

СТИЛ И КУЛТУРА

43 там било твърде скъпо. Жена, смяташ да ме издържаш в чужбина пет години, сега ли се сети да ти се свидят две лири за сандвич?! След това не спряха да повтарят колко много ще им липсвам. Сякаш не ми беше достатъчно зле, сега искаха и да ме разплачат. Чудесно. Очите ми пламнаха, бързо премигах, за да ги охладя. Не ми се плачеше сега. Знаех, че започнех ли, нямаше да спра. Естествено, че и те щяха да ми липсват. Всичко щеше да ми липсва – и мрънкането им, и досадните екскурзии, на които ме мъкнеха, и наказанията им дори, и ограниченията, и забраните, и глупавите ни караници. Казах им, че и те ще ми липсват. Много. Очите ми пак започнаха да сълзят. Всички пътници за Лондон, трябваше да се явят на терминал

пет за проверка на багажа. Това беше. От тук нататък вече не можеха да продължават с мен. Прегърнах ги всички заедно и по отделно. Отново онази вълна нереална сублимност ме заля, очите ми поддадоха и реки от сълзи и сополи се изсипаха с нечовешка сила върху едва балансираното ми смирение. Естествено и сестра ми и майка ми не издържаха и седяхме така с минути, ревящи. След вече третото повикване за всички пътници за Лондон, успях да се съвзема. Погледнах ги за последно и преминах през врата на терминала, ала настроението ми не беше никак терминално.|НУЛА32

ДЕСЕТ ПРИЧИНИ от Илия Димитров

СТИЛ И КУЛТУРА

абелязваме вечната тенденция не само у нас, а и по целия свят, човеците да харесват особено статиите тип „топ 10“ за каквото и да е било. Светът започна от Десетте Божи заповеди, за да се стигне до „10 книги, които трябва да прочетете преди да умрете“, „10 начина за здравословно хранене“ и „10 начина да разберете, че жена ви изневерява“. Какво списание ще бъдем, ако и ние нямаме поне една статия „топ 10“? В две части.

Понеже зад всеки българин, който тръгне да прави каквото и да било, стои още един, който го пита „Е, т‘ва пък що?“, само и ексклузивно тук и никъде другаде ви представяме първата част от класацията с причини, а именно – петте причини да зарежете всичко и да заминете да търсите щастието някъде навън.

сред пътуващите си има фанатици. Те обичат да се придвижват с БДЖ. Жегата и особеният аромат през лятото, както и снега и студа през зимата, се оценяват най-добре, когато влакът реши просто да спре между Стара Загора и Сливен за около два часа. Като обица на ухото ще ти остане ако решиш да склониш глава на меките пердета, които са прани за последно, когато дядо ти и баба ти са си хвърляли любовни погледи в училище. А хората, които можеш да срещнеш в БДЖ, започват от безсмъртните алкохолици с патрончетата и стигат до онези свръх мили баби, които през всичките шест часа ще ти показват снимки на внуците си и ще те убеждават, че приличаш на тях. Ама пък е евтино, к‘во. Толкова за най-популярните методи за пътуване.

1. Пътят. Безкрайно много обичаме да пътуваме. Човекът е човек, когато е на път, нали така беше. Да стоиш с часове, наврян в колата, да те тарашат по граници, да посетиш най-гнусните тоалетни на света, за които ще ти взимат по 50 цента, да ядеш отдавна изсъхналите сандвичи, които си направи на тръгване, или съмнителните и прескъпи храни от бензиностанции. Да спукаш гума някъде насред Сърбия в два сутринта, без перспектива за оцеляване до сутринта. Любители сме и на самолетните полети, освен когато самолетите не изчезват или някой не реши да се взриви на летището. Ако все пак пристигнем, най обичаме таксиджийската презумпция, че щом пътуваш със самолет, значи си баровец и не са ти никакъв проблем тия 15 лева до центъра. Но дори

2. Местните. При все че уважаваме чуждите култури, ама тия хора просто не са нашите. Слушат странна музика, носят странни дрехи и често имат смешни имена. Да не говорим, че работят и на Гергьовден, и на Трети март, и на 22-и септември. А всъщност е доста кофти да бачкаш и да гледаш във фейсбук как приятелите ти пият. Когато пък чужденците празнуват, нещо не е както трябва – никой не се сбива с никого, никой не гърми с пистолет, никой не троши чаши – абе пълна скука. Хората на запад от Калотина имат и леко объркани представи за придвижването. Колите им стоят в гаражите, а те се блъскат в метрото или се потят по разни велосипеди. То пък едни коли – хибридни двигатели, електрически двигатели – всичко, за което у нас

си заслужаваш една сочна псувня, щото се правиш на интересен. Ако пък евентуално имаш кола и закъсаш – няма кой да дойде да те дърпа. Изобщо чужденците са студени, негостоприемни хора, които не знаят как се живее, а както се казва – не ви трябва такъв негативизъм в живота. 3. Разговорите с роднини. Не се заблуждавай. Цялото ти домочадие ще започне да търси контакт с теб малко след като излезеш от вкъщи, когато въпросът „Стигнахте ли?“ е най-невинното нещо. Всеки ден някой ще се обажда не дотолкова да разбере как си, а колкото да провери как е хавата там, има ли далавера, кое колко струва, закъсняват ли автобусите, колко точно е топло/ студено, как е квартирата – какви са плочките в банята, кухнята как е, килимче има ли, ако няма ще ти купим едно и, разбира се, фундаменталният въпрос – „какво яде днес?“. За тези разговори часова зона няма, защото дори при теб да е три сутринта, тук тепърва сядаме да вечеряме, така че няма как, трябва да вдигнеш. Накрая всяко обаждане завърва с обещание кога ще се прибираш и какво ще ти сготвят тогава. И ако преди години ваучерът свършваше и сметката ставаше много голяма, то с този интернет днес измъкване няма. 4. Много народ. Някога светът е решил, че не иска да живее в Плевен или Ямбол и се е наблъскал в няколко големи града по планетата. Сега всичките тези хора решават, че всяка сутрин ще стават в седем и ще ходят на работа, както и че ще се прибират осем часа по-късно. Съответно ако не прекараш два часа в пика на задръстването в

някоя световна столица, все едно не си бил там. Това е твоето лично време, когато можеш да прочетеш всички недочетени книги, че дори и да напишеш такава. На запад имаш невероятната възможност да се блъскаш с хора от найразлични националности в метро и автобуси, където прилежно да изтърпиш стотина настъпвания, десетки сръгвания в ребрата и няколко уж невинни обарвания. Въобще изключителен купон е да прекараш близо четвърт от деня си придвижвайки се. А с всичките тези хора по улиците, които бързат, нервничат, недоволстват, говорят по телефона или пишат на някого с лица, забити надолу, много бързо ще замечтаеш за добрата стара атмосфера на село, където по цял ден няма кой да те напсува. 5. Пратките от вкъщи. Това е едно от най-яките неща, заради които си струва да живееш в чужбина. Когато вече пет месеца ядеш пица, хотдог и бургери, чак тогава оценяваш истински бурканчето домашна лютеница, туршиите и суджуците, които са пропътували хиляди километри, за да стигнат до теб. Дори и в града ти да има български магазин, усещането хич не е същото. Веднага щом в България започне да се застудява, непременно пристигат и чифт терлици, за които после ще си длъжен да разказваш, че топлят много и ги носиш всеки ден. Макар да можем да измислим още доста причини да живеете извън България, ще спрем дотук, за да представим, както е модерно да се казва, и „другата гледна точка“. Нашият „топ тен“ продължава с

СТИЛ И КУЛТУРА

още пет причини, заради които да останете да прекарате живота си у нас и да не се хабите много-много да напускате националните граници, освен за някоя друга екскурзия (на море в Гърция и на пазар в Одрин не се брои). 1. Не е нужно да работиш. Да приемем, че нормалният ход на живота на Запад е да завършиш училище, после университет, да започнеш работа, да се изнесеш от вкъщи, след което да се ожениш/омъжиш, да създадеш свое семейство и така. Да, ама не. Тук всичко е много по-просто. Когато завършиш гимназия, задължително трябва да се запишеш в университет. Няма значение дали ти е интересно това, което ще учиш, няма значение формата, няма значение и университетът. Важното е, че учиш висше образование (попознато като „вишу“) и някъде в перспективата на бъдещето ще получиш диплома, която удостоверява това. Българското висше образование може да продължи безкрайно. Тези четири-пет години са само маскировка за заблуда на врага. Първите поне три години опипваш почвата с университети и специалности. Не се страхувай да запишеш нещо, от което ще се окаже, че нищо не разбираш и ще се отпишеш на първата година. След това можеш да прекъсваш и да повтаряш години, да влачиш изпити, да записваш магистратури, втори и трети специалности поне до 30-тата си година. През това време, разбира се, живееш вкъщи, където храна винаги има и дрехите се перат сами. Ако решиш да се жениш, няма проблеми – едната стая от апартамента ще е за вас,

поне докато си стъпите на краката, колкото и да е нужно. Въобще да си млад човек в България е найготиното нещо на света. 2. Спомените. Определено найсилният коз във втората част на класацията ни. Няма нищо подобро от това да преживяваш непрекъснато най-хубавите мигове от живота, особено когато всеки ден преминаваш през тях. В този ъгъл приклещи онова момиче с къдравата коса преди шест години, а точно на тази пейка повърна за пръв път след онова напиване с бира през 2008-а. В същия този бар се събирахте всяка седмица в продължение на години и нищехте живота, биехте се и после се сдобрявахте. Много от тези и някои хубави спомени ще те следват всеки ден из родния град, ако решиш да прекараш живота си тук. 3. Познатите места. Перфектно знаеш точно върху коя плочка да не стъпваш, за да не те изцапа с кална вода. Познаваш идеално кварталите и уличките, където има опасност да те пребият, ограбят и изнасилят и кога да не минаваш оттам. Така няма опасност да отидеш с черно-бяло шалче пред сектора на Ботев Пловдив. Всеки автобус с разписанието си е запечатан в главата ти, нищо че след 20:00 чакането му е плод на някаква неразбираема надежда. Можеш да си сигурен, че никой таксиджия няма да те прекара през най-дългия възможен маршрут и да ти вземе двуцифрена сума за два километра. Знаеш и къде обикновено стоят катаджиите и дълбоко заложеният навик в теб отпуска педала на газта като наближи тези места.

СТИЛ И КУЛТУРА

Научил си къде никой няма да те глоби ако паркираш на тротоара и коя е най-близката улица до центъра, където няма синя зона. Неизброими са предимствата да си знаеш мястото, още повече че мъдрата народна сентация „в чуждо село и керемидите бият“ е извор на вътрешна сила и самочувствие. 4. Съседите. Приятелство, разбиране и уважение. Това са думите, с които българите описват отношението си към съседите. Изразяват го най-вече, когато решат да режат нещо с флекс в неделя сутрин. Ако пък гумите на колата ти са спукани или автомобилът е целият надраскан с ключ, то това е приятелството на някой съсед, на чието място си паркирал. Българският съсед е и този, който пръв вика полиция, когато вдигнеш малко шум вечер, не толкова защото не може да спи, колкото за да ти е кофти и да те глобят. Ако трима съседи решат да направят изолация на апартаментите си в един цвят, то другите двама или няма да искат, или тоя цвят никак не им харесва. От което пък се раждат най-великите произведения на изкуството в стил социалистически импресионизъм. Съседските баби са тези, които винаги ще те гледат кога излизаш и кога се прибираш, за да може после спокойно да разпространят, че си наркоман, алкохолик и престъпник. Но не се заблуждавай, съседите не са злобни хора, защото веднага, когато им потрябва сол, захар или олио, първи ще почукат на вратата ти с наймилата усмивка някога.

5. Бюрокрацията. Най-великото достижение на българската мисъл. Никъде никой друг, дори с извънредни усилия, не е успявал да изгради една толкова мудна, сложна и безсмислена организационна система във всяка една институция. Болници, училища, детски градини, университети, КАТ, районни управления, НАП, съдилища. Всяко едно от тези големи средища на високата българска мисъл е създадено, за да изпита нервите ти на многочасови опашки и неадекватни служители, както и да обогати личния ти набор от псувни и закани. Всеки българин прекарва средно около година от живота си в чакане на опашки (без тези, които са си губили личната карта или са регистрирали нов автомобил – там годините са повече). Специални фокуси на българските институции са грешките – само там могат да те оперират от нещо, което нямаш или да плащаш една и съща глоба години наред. Библията на родната бюрокрация започва с „Моля, изчакайте“ и завършва с „Има някаква повреда в системата“. Орден „Стара Планина“ за всеки, оцелял след българските институции. Тук ще спрем и с причините да прекарате живота си в България. Оставяме темата отворена за всеки, който иска да добави своите причини, за да оставим безсмъртно наследство за хората, решили да правят такъв тежък избор. Надяваме се да сме били полезни с тази класация, мислете мъдро и преценявайте! Животът е прекалено ужасен, за да не му се смеем.

|НУЛА32

СТИЛ И КУЛТУРА