Nula32 Magazine, March 2017 by Nula32 Magazine

СЪДЪРЖАНИЕ

ЗАЩО... МАЛКИЯ ПАРИЖ?............................................4 КВАРТАЛНО КРИМИНАЛЕ от Панайот Стефанов......................................................................8 ТЪНКА ЧЕРВЕНА ЛИНИЯ от Огнян Янков................................................................................14 ИСТОРИЯ ЗА ТУХЛИ, ВОЙВОДИ, ПАРТИЗАНИ... ПЕСЕН И СЛОВО... от Димитър Герганов.....................................................................20 ДЕЦАТА НА МАХАЛАТА от Бюлент Мюмюнов.....................................................................24 ОБИЧАМ ТЕ от Борислава Лозанова....................................................................32 БЕЗКРАЕН КАТО... МАСТАГАРКА от Панайот Стефанов....................................................................36 ГРАДИНКАТА от Лазар Лазаров-Мастагарков.......................................................42 МАЛКИЯТ И ГОЛЕМИЯТ ПАРИЖ от Илия Димитров............................................................................48 МАЛОПАРИЖКИ ФОТОПИСИ от екип НУЛА32...............................................................................54

Издател „НУЛА32” ООД

Визия Атанас Янков

Главен редактор Панайот Стефанов

Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 74 94 77

Отговорен редактор Илия Димитров Консултант Здравко Дечев

www.nula32.bg

Печат ПК „Жанет 45“

ЗАЩО... МАЛКИЯ ПАРИЖ? на Владимира, която ни гледа от небето

ато може би най-неописваната и неизследвана градска зона, Малкия Париж днес е незаслужено натикан в ъгъла и сериозно пренебрегван, когато говорим за култура. Броят в ръцете ви идва от необходимостта да докажем, че животът е все така жив и интересен и извън централната част на Пловдив, накъдето са насочени всичките погледи. Защото нещата могат да се случват не само под шарените знаменца на Капана или по оживената Главна, на стръмния „Отец Паисий“ или по калдъръмените улички на Стария град. В следващите страници ще се опитаме да сринем за кратко тази туристическа илюзия за Пловдив и да изместим фокуса малко по̀ на юг. Кючук Париж – гордо отдалечен, ужасно непознат и напълно достатъчен на себе си. Южният пловдивски квартал, който толкова малко хора дръзват да разказват и разнищват. Непристъпната крепост, като че ли забранена за чуждоземци. Мястото, което или обичаш, или настървено ненавиждаш. Затова и при създаването на този брой трябваше да счупим стената, която Малкия Париж е издигнал дори в собствените ни съзнания, да изкараме фотоапарати и диктофони там, където това вероятно се случва за пръв път, да рискуваме най-малкото да ни напсуват. Седмият ни брой ще търси отговора на въпроса защо Кючука е това, което познаваме днес. Ще спомага за осъзнаването му като незаменима част от пъзела на града, за да бъде общата картина накрая толкова вълнуваща. Ще напуква повърхностните ни представи за квартала, за да си проправят път оттам неподозираните истории и превратности на хората му. Онези незабележими човеци от краищата на града, сред които рядко се случват големи събития, сред които рядко се случва нещо разтърсващо, за което да заговори целият свят. Но точно в измамното спокойствие на така описаната среда се ражда бунтът срещу обществото, бунтът срещу нас самите. Затова и Малкия Париж е важен. Защото докато вие се разхождате в събота следобед по претъпканата Главна улица, там, някъде на юг, едни малки хора тихомълком движат Вселената. Кючука – след скептицизма, отвъд клишето. Пазете тишина.|НУЛА32 Панайот Стефанов Илия Димитров

ОТТАТЪК ЛИНИИТЕ „Кючук Париж“ е най-населеният квартал на Пловдив с повече от 100 000 жители. Заема територията в най-южната част на града. На изток граничи с Кукленско шосе, на запад – с улица „Модър“, на север – със софийската жп линия, а на юг – със старата жп линия, вървяща почти успоредно с улица „Поручик Въльо Стефов“. Характерното в това разположение е, че кварталът рязко се отделя от останалата част на града с жп линии и това го прави изключително самостоятелен и обособен в себе си. Така още от миналото се оформило едно отделено населено място, а не просто част от големия град. Когато кварталците искали да отидат до центъра, казвали – отивам в града.

СЕ ПОЯВИЛ КВАРТАЛ В „Пловдивска енциклопедия“ Георги Райчевски отбелязва: „В книгата „Кратки бележки за миналото и сегашното на Пловдив“ (1899 г.) авторът Андрей Юруков пише: „Градът напоследък се е уголемил с още едно предградие от дясната страна на железния път, малко по́ на югоизток от железопътната станция. Този квартал носи завидното име „Кючук Париж“ и гражданието изпърво се състояли от потомците на Хамовото коляно – цигани, но сега размесени с българи“. Най-голямата вълна от заселници се случва в началото на двайсетте години. След края на Първата световна война с подписването на Ньойския договор, огромни маси българи от Гърция, Сърбия и Турция напуснали домовете си и побягнали в новите политически граници на България. Именно в Пловдив се струпало голямо множество от бежанци. Те се установявали в южната част на града. Били предимно от Вардарска и Егейска Македония, също и от Западна Тракия. Неслучайно днес повечето улици в Кючук Париж носят имената на македонски борци за свобода. Населението се състояло от две основни групи: „македонци“ и „тракийци“, което било чисто географски принцип. Преди всичко те били обединени от това, че са българи с еднаква тежка съдба. „Македонците“ станали известни със своя бурен темперамент, докато „тракийците“ със своята деликатност и финес. Поради сериозния наплив на хора през 1924 година се наложило ново планиране за новодошлите бездомници. Фактичекото планиране

9 на квартала в сегашния му вид е след Чирпанското (и Пловдивско) земетресение, след което потомците на Хамовото коляно се изселват в днешните „Столипиново“ и „Шекер махала“. Към бежанците от 1924 г. се прибавят и тези от Черноморието, които не могли да намерят задоволително препитаване там. Къщите, които новите преселници строяли, били почти едноетажни, паянтови и най-често – кирпичени и с малки дворове. Улиците в „Кючук Париж“ били тъмни, прашни през лятото и кални през зимата. Едва през 30-те били павирани основните пътища. От старите училищни книги личи, че целият район „Кючук Париж“ е с номера на домовете и без имена на улици. Уличното осветлението се извършвало с фенери с газови лампи. Всяка вечер фенерджия със специална стълба се качвал, отварял вратите на фенерите и запалвал лампите с кибрит. А на сутринта пак по същия път минавал, за да духне и загаси лампите. И така всяка вечер и всяка сутрин...

НА ИМЕ Някои свързват чудноватото название с неговата революционност, но връзка между френската революционност и „Кючук Париж“ няма. То датира много преди районът да стане квартал, и то революционен. Най-правдиво Иван Дионисиев го свързва със Сачмената фабрика, чиято кула представлявала миниатюрно подобие на конструкцията на Густав Айфел. Съществува и трета версия за произхода на името, която откриваме в книгата „Моят Кючук Париж“ на Петър Чакалов. Тя е свързана предприемчив архитект след Първата световна война, който пръв предложил на пловдивската община план за устройството на южния квартал. Бил със световна известност и проектирал обекти в много европейски градове. Наричали го кючук архитект (малък архитект), защото бил нисък на ръст. Успял, казват, да издейства и парична подкрепа от парижка организация за новоизграждащия се квартал. Тоест съчетание от ръста на архитекта и помощта от Париж, макар и това да звучи наивно. „Не се спирам и на друга версия – в покрайнините на града, в района на сегашния квартал, са се намирали някои примитивни постройки, които са играели ролята на публични домове, а последните са характерни за Париж – но това е несериозно твърдение и не бива да му се обръща внимание“, пише още Чакалов.

КВАРТАЛНО КРИМИНАЛЕ от Панайот Стефанов

якои места имат лоша слава. В нашия случай обаче става дума за една по-скоро особена слава, защото събитията в Кючука определно очудняват ежедневието ни, не го правят непременно лошо. Хващам се на бас, че поне веднъж през живота си сте си казали за нещо, че е могло да се случи само там. И ние не правим изключение. Не знаем откъде започва всичко или какво довежда до абревиатурата ККК (Кючука кофти квартал), но Малкия Париж определено не е пловдивският еквивалент на Квартала на богатите. В този текст ще се опитаме да потърсим причините за това. Защото няма как да подминем тази тема, достойна сама по себе си за цял отделен брой. Нередности в Кючук Париж е имало още от едно време. След срещата ми с Лазар Мастагарков, един от най-големите познавачи на квартала, се сдобих с куп бележки, отразяващи важните събития в Малкия Париж в периода между двете Световни войни. Картотеката, както Бат‘ Лазо я нарече, представлява сбор от над стотина съобщения в телеграфичен стил, преписани на оризова хартия, които известяват, че например на 11 февруари 23-а са се раздали дворните места в квартала. Или пък, че на 17 юли 26-а е убит стражар пред сергията на Драган Тодоров. Сводките в тогавашния печат за грабежи и сбивания в Кючука по честота също се доближават до днешните. Верен на себе си, а и като автор на този текст, винаги съм се вълнувал

11 от обстоятелствата, които създават и подтикват забраненото поведение на индивида. От онова, което в главата му позволява да престъпи общоприетите норми, от поводите, от последвалите състояния, в които той изпада. Когато говорим за квартал, за голяма общност от хора, от които немалка част имат склонността да нарушават закона, за да сме обективни, следва да върнем лентата назад до общото им начало. Едно от възможните обяснения за криминалната природа на Кючука можем да потърсим в самия му генезис. Несретните и размирни души на македонските заселници от двайсетте години на миналия век несъмнено са предали в наследство на децата си части от онзи огромен гнет, логично придобил по-късно оттенъка на революционно червено. Съвсем закономерно можем да твърдим, че в основата на партизанската същност на квартала стои комитската му предистория. По-старите членове на много от дошлите тук родове са били или все още са замесени в делата на Македонската организация, а младите с трепет слушат разказите им за преживените битки и славния Апостол войвода. На фона на всеобщата мизерия и нищета в онези гладни години, лесно можем да си представим влиянието, което печелят ремсистките идеи в почти изцяло работническия Малък Париж. Не са един или двама въоражилите се комунисти от южната страна на релсите, а по-късно присъединили се и към

бойните отряди на БКП. Някои жени дори получават прозвището „партизански майки“ за многото си убити и убиващи синове. Кючука се превръща в един от главните развъдници на червените идеи в страната. Пролетариат по учебник. Така необходимите за това класови различия проличават прекрасно в спомените на Петър Чакалов в книгата му „Моят Кючук Париж“: „Случваше се понякога през зимата деца от квартала да отидат в неделен ден до езерото в централния парк (Симеоновата градина), но не да се пързалят с кънки, а да погледат как красиво облечените синчета и дъщерички на богаташите от центъра на града весело, шумно и закачливо се пързалят по замръзналото езеро. Това за децата от Кючук Париж бе истински блян и недостижима мечта“. Парадоксалното обаче в увлечението на кючукпарижани, вчерашните македонски бежанци, по болшевишката идеология е последвалото след края на войната изкуствено създаване на македонска нация. Съдбата, този път в лицето на Москва, отново си прави лоша шега със същите тези хора, които едва преди три десетилетия раздели от домове и роднини. Оказва се, че ще трябва още доста, доста дълго време преди благосъстоянието на населението осезателно да се подобри и преди да стане ясно, че така бленуваният комунизъм няма никога да сбъдне мечтите им. През 53-а, както разказахме в „С дъх на тютюн“, работническите стачки отпреди Девети отново избухват, но този

път в най-голямото и първо досега надигане срещу режима в Източния блок. В авангарда му отново са заселниците от Вардарско. „Тях не ги интересува кой ще е на власт – дали монархисти, или комунисти, те винаги ще имат смелостта да се изправят срещу статуквото, да защитават правото си на достоен труд и семействата си“. В чисто териториален аспект Кючука не е краен квартал, но със сигурност има нужните история и самочувствие, които да го вкарат в тъмната страна на израза. На практика граничещ с центъра, но едновременно с това и разделен от него с жп линии, обособеността на квартала до голяма степен предопределя съдбата му на градски маргинал. В сравнение с останалите райони, криминалната хроника на Малкия Париж вероятно е найдългата и наситена с престъпления днес и това прави впечатление дори и при нерегулярно следене на информационния поток. Историята на сегашността в Кючука започва от нелепи пътни инциденти и подпалени автомобили, минава през среднощни гонки, футболно хулиганство и обири на дребно от малолетни, и завършва с много смърт, понякога пожелана и задължително от високо, от онзи блок. Да не забравяме и наркотиците. Въпреки романтиката на името си, Малкия Париж е успял да още да си създаде и репутацията на непридвидимо място, където, ако се разхождаш нощем, е добре да си имаш едно наум. Също и денем. Така Кючука оставя отпечатъка

си в историята на Пловдив като може би най-изстрадалия квартал, а непрестанно преобразуващата му се неспокойност е единственото му сигурно завещание през поколенията. В наши дни периферният в пространствено и смислово отношение Малък Париж е арена на най-бруталните битови престъпления и убийства в града, за които, в името на етиката, няма да изпадаме в подробности. Без нищо всъщност да е сторил, единствено да бъде себе си – вечно несъгласен с правилата и с живота, безкрайно лутащ се – съвременният Кючук нямаше да е същия и без вестникарски заглавия от рода на „Тодор се напуши и обра продавачка в Кючука“, „Пияна пловдивчанка спретна нощен екшън с полицаи в Кючука“ и любимото ми – „Сотаджии гонят пиян в Кючука, той ги псува и ги уволнява“. Затова в края на този текст отдаваме дължимото и на всички извършители на дребни деяния от квартала, които по един чудат начин допълват и изграждат общата ни представата за него. Всичко това можеше да се случи само там. Иначе нямаше да е Кючук Париж. „През януари Георги Арнаудов, бивш четник, убива стражар в Куклен, минава в нелегалност и се укрива в Кючук Париж в кръчмата на Христо Стоянов. Полицията узнава и предприема обиск. Арнаудов побягва след стрелба. Убит е в края на квартала.“ – 1926г. |НУЛА32

ТЪНКА ЧЕРВЕНА ЛИНИЯ от Огнян Янков

ткакто се помня, покрай избори Пловдив е определян като „синята крепост на България“. Статистиките на ЦИК и нагласата на повечето хора в града на пръв поглед напълно подкрепят това журналистическо клише. Дори днес, след като десницата (във всичките ѝ превъплъщения) положи наистина големи „усилия“ да отчужди избирателите си, тя отново разполага с най-сериозната подкрепа под тепетата. Но с това съвсем не се изчерпва цялата политическа история на този град. Имало е времена, когато местната община е била наричана „пловдивската

комуна“, когато полицията на Царството трескаво е търсела враговете на монархията сред калта и кирпича на новите „квартали“ на Пловдив, а морето от мизерстващи тютюноработници е започвало стачки, които са смущавали псевдопатрицианското спокойствие на висшите чиновници и крупните капиталисти в столицата… Споменът за това обаче все повече избледнява, както от личен опит се убедих. Затова нека побързаме да проследим тънката червена линия насред синята крепост на България, преди, за добро или лошо, напълно да е изчезнала. А тя, познайте….отново

17 ни отвежда в Кючук Париж. По-разпространената версия за произхода на името Малкия Париж е тази, свързана с Оловната кула. Тя звучи правдоподобно и логично. Твърде логично за този квартал. Заради интереса ми към историята и политиката, а и поради съдбата на част от рода ми, другото обяснение на това название винаги ме е привличало повече – „Кварталът е наричан Кючук Париж заради борбите на населението за социална справедливост“. „Социална справедливост“ – типична книжна фраза, чак изящно стерилна, но пък безспорно подходяща за днешните времена на политическата коректност. А колко много всъщност се крие зад нея или поне така чувствам. Да, „чувствам“ е най-точният израз – когато става дума за Кючук Париж не мога да кажа, че знам. За съжаление на педантичната ми природа, се оказа, че не мога и да прочета, съответно науча много. Просто усещам историята на това място, макар и никога да не съм живял в легендарния квартал. В гимназията учителката по литература се опитваше да ни обясни разликата между знание и знаене. Пишейки тези редове, години по-късно сякаш разбирам какво точно е имала предвид. Настоящият текст е много повече следствие на ирационалното ми знаене, на интерпретация на лични чувства, разсъждения и кръвна (в двояк смисъл) памет за „борбата за социална справедливост“ на кючукпарижани,

а не анализ, подкрепен с изследвания и литература. А ето и какво имам предвид: Особено изостреното ми патриотично чувство и греховете на БКП към националните ни идеали винаги са ме карали да изпитвам ненавист към тази партия. Ето защо системните поражения на социалистите в Пловдив ми носят особено задоволство. Но това ми удовлетворение всеки път се смущава от нещо. И по-точно от спомена за баба ми, която до последно бе болезнено отдадена на лявата идея. Така и не успях да полемизирам с нея, да я разпитам за подбудите ѝ, да я накарам да ми обясни защо подкрепя идеология, която принуди братовчедите ѝ във Вардарско да се отрекат от българския си произход. А тези парадокси ме измъчваха и затова трябваше сам да потърся отговорите. Те, според мен, се намират в Кючук Париж – мястото, където тя е родена. Като подготвях статията, имах голямото желание да не я превръщам в родова история, а напротив – да обхвана квартала и неговите жители като цяло. Но, както по-горе загатнах, срещнах неочаквани трудности в набавянето на обективна и пълна информация. Търсех данни в интернет, заявих един куп заглавия, които да проуча в библиотеката. И все не намирах достатъчно подробен разказ за политическата история на Кючука. Впрочем малко беше

информацията и за района изобщо. Изглеждаше така сякаш става дума не за квартал, а за проблем, който трябва да се спомене, но набързо, така че да остане повече време за „ценностите“ на града като Стария град, Джумаята, Панаира, хълмовете и т.н. Когато става дума за Пловдив, нямам как да не се отделят няколко думи за Малкия Париж, но те обикновено са „бежанци“, „бедност“, тук-таме „тютюнева индустрия“. В стремежа си да събера материали, се принудих да отворя книга, озаглавена „История на пловдивската окръжна организация на БКП 1892-1975“. С чувство на почти отвращение прелиствах страниците – названието Кючук Париж (кв. „Въстанически“) постоянно се появяваше, но се губеше сред безкрайните усилия на автора да обясни, че дори когато Партията взема грешни решения, в дългосрочен план те се оказват правилни. Нямах друг избор освен да се обърна към „родовата памет“. Потърсих сестрата на баба ми (също с леви убеждения), за да опитам чрез нейните спомени да проследя тънката червена линия в града ни. Очаквах да чуя подробности за партийната организация в Кючука, за агитацията сред малки и големи, за стачките, за претърсванията и погромите на полицията, които са озлобявали и без това изстрадалите преселници. Вместо това разбрах, че историята на този квартал през първата половина на XX в. наистина може да се очертае с трите думи,

които откривах и сред книгите „бежанци“, „бедност“, „тютюнева индустрия“. Нещо повече – оказа се, че те описват и историята на семейството на моята баба… Баща ѝ трябвало да бяга след етническото прочистване, което гръцката армия организирала в Беломорието, а майка ѝ се измъкнала от зверствата на башибозука в Източна Тракия. Срещнали се в Малкия Париж, където трагичните им истории не впечатлявали никого. И както всички останали в квартала, трябвало да започнат от калта. Да, съвсем буквално – от калта. Крачели сред нея, използвали я за кирпича, необходим за изграждането на малкия им дом, а също и за прекрасната градина, която създали. Историята на семейството е толкова типична за това предградие, че се чудя дали вместо да я разказвам, не трябваше просто да цитирам един очерк за Пловдив от онези времена: „На мнозина бежанци търпението се изчерпва и те започват да строят без позволение, без план, без регулация. Това създава специфичния вид на тези нови квартали – едноетажни схлупени къщурки, пристроявани според нарасналите нужди на семейството, но с китно дворче с цветя, лозници и овошки“. Бащата на баба започнал да се занимава с търговия и заради това, по думите на сестра ѝ, те били сравнително по-заможни. И посред разказа ме удари поредният кючукпарижки парадокс. Били „сравнително по-

19 заможни“, но майка им работела сред отровните тютюневи изпарения, а по обед двете сестри ѝ докарвали невръстното си братче, така че тя в кратката почивка да го накърми. Наред с това, сред думите на разказвачката за детството ѝ постоянно се появяваше калта. Говореше ми за „почти заблатеното поле“ около къщите и „изскачащите от пукнатите в пръстта жаби“, които, макар да били любима „играчка“ на моята баба, ужасявали по-малката ѝ сестра. Именно на фона на тези експресионистични картини в един миг съзнах, че тънката червена линия насред Пловдив всъщност има своето начало в калта на

някогашния Кючук Париж. А също и в принудата да оставиш граденото с векове от предците ти и да заживееш някъде, където би трябвало да си „сред свои“, но всъщност място за теб има само „от другата страна на линията“, някъде, където дори земята се оказва негостоприемна. Място, в което други, благодарение на труда си и на мира, вече притежават тютюневи складове, докато найценното, което преселниците имат, са техните цветни градини, защото всичко останало им е било отнето от войната. Същевременно социализмът обещава разбирателство между народите, край на войните и най-вече окончателна победа над мизерията!

Та тази идеология е била същинска цветна градина в съзнанието на измъчените бежанци. Представете си я допълнена с пропагандните разкази за случващото се в току-що създадения СССР, които, макар и силно преувеличени, са звучели още по-пленително заради налаганата цензура. Тези разсъждения, от задочно задаващ въпроси към роднините ми, ме превърнаха в отговарящ на техните питания: Осъзнавайки ситуацията в квартала и психологическата нагласа на жителите му, мога ли да упреквам прадядо ми за това, че е бил комунист? Макар съпартийците му да са разработвали тезиси, според които хора като него са не българи, а македонци? Имам ли право да го съдя, че се е замесил в нелегалната дейност на БКП? Че заради това баба ми едва не остава без баща, след като пловдивската полиция го пребива почти до смърт? А мога ли да държа сметка на баба, че през съзнателния си живот е видяла начина, по който е бил установен, а по-късно е рухнал комунистическият режим, но, въпреки това, продължаваше да подкрепя тази идеология? Не, не и пак не... Дори вече съм сигурен съм, че, ако бях на нейно място, с мъка и с гузна съвест щях да преглъщам жестокостите, извършени след 09.09.1944 г., с разочарование щях да си спомням за краха на надеждите ми. И, независимо това, „почти заблатеното поле“ и скачащите сред него жаби от детството ми

щяха да ми попречат да видя, че в днешно време красивите ми идеали са отвлечени от хора, които тикат страната ни към същата тази кал, от която цял живот съм бягал… И тук някъде трябваше да са заключителни думи за тънката червена линия насред Пловдив. Вместо мен обаче, разказът ще довърши поетът: „Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба: своя пурпурен гняв величав. […] из гладни поля из кални паланки […] блата: изпокъсани кални гладни навъсени измършавели от труд загрубели от жега и студ […] неудържими страхотни велики: НАРОД! […] Всичко писано от философи, поети ще се сбъдне! […] Човешкия живот ще бъде един безконечен възход - нагоре! нагоре! Земята ще бъде райще бъде!“ |НУЛА32

ИСТОРИЯ ЗА ТУХЛИ, ВОЙВОДИ, ПАРТИЗАНИ... ПЕСЕН И СЛОВО... от Димитър Герганов

навечерието на Балканските войни 50-хилядният Пловдив бил обзет от трепетно очакване. Дошло времето поробените братя и сестри от Тракия и Македония да получат своята свобода и да се присъединят към Майка България. За жалост историята се развила по друг начин и така се родил най-новият тогава квартал на града ни Кючук Париж. Странното съчетание сякаш отразявало българското раздвоение между европейското и Ориента – предопределение, сякаш актуално и в нашите дни. И така през 1908 г. прекрасната сграда в стил сецесион на Централна гара най-после била завършена. Проектирана била от флорентинеца Мариано Пернигони, оставил следа и с Ректората, Духовната семинария, хотел „Република” и още половин дузина знакови къщи. В съседство на железопътните линии се простирала все по-увяхващата снага на Пепиниерата, от която тръгвали дръвчета и посадъчен материал за царските дворци в Евксиноград и Врана – днес там се намира Сточна гара. Не било писано на парка-разсадник създаван грижливо в продължение на почти 30 г. на повече от 300 декара от гениалния швейцарски градинар Люсиен Шевалас да оцелее, но това е друга история.

На юг от жп гарата и Пепиниерата имало предимно блата и една фабрика. Тухларната фабрика на Петър Калпакчиев – днес кв. „Остромила”. Странна птица бил Калпакчиев. Вместо да хване към София, която била по-близо до родното му Етрополе – той намерил пристан под тепетата. Младежките му години не ще да са били леки – чиракувал при занаятчии, работил в хан. Точно там щастието му се усмихнало в лицето на ханджийската щерка Мария. Красивата девойка била сгодена за адютанта на Фердинанд, ала чарът на Калпакчиев бил неустоим и двамата сключили брак. Предприемаческият дух на младоженеца го хвърлил в първото му сериозно начинание – през 1894 г. направил тухларна работилница. Идеята му в началото не срещнала разбиране, защото филибелиите били свикнали да дюлгерят с кирпич. Минали три години и Калпакчиев бил изправен пред фалит, ала зестрата на красивата Мария закрепила положението. Тогава Петър разбрал, че трябва да постави нещата на промишлена основа, разширил пещите, инвестирал в машини и земя, и така на цели 477 декара се разпростряла Първа тухларна фабрика „Остромила”. През следващите десетилетия

23 90% от пловдивските къщи се строяли с материал от фабриката. Будният и неспокоен ум на Калпакчиев не го оставил встрани и от обществените борби. Станал секретар на Македонската организация, където председател по онова време бил не кой да е, а Димитър Благоев. Получило се така, че фабрикантът щял да гради социализъм. За чест на Калпакчиев, той наистина се отнасял добре с работниците си. За празник на фабриката бил възприет Илинден и какво мислите правел тогава собственикът? Хващал черпака и заедно със синовете си готвели и сервирали на стотиците тухлари! В грижите си Калпакчиев не спрял дотук – в двора на фабриката вдигнал общежитие, столова, здравна служба и детска забавачница.

Открил и хранителен магазин, където работниците пазарували на ниски цени срещу специални купони. Социалният пакет включвал и безплатни тухли за тези, които искали да построят свой дом. С материал на Калпакчиев била построена сградата на жп гарата, пак той се бръкнал за въздушен мост над линиите за да могат да минават хора и каруци безпрепятствено. По онова и в по-късно време чак до 1928 г., когато бил пуснат Бетонния мост, пролетариите от Кючук Париж имали забрана да се движат през гарата, защото много… каляли! Последното, едва ли било изненада – улиците на най-новия пловдивски квартал дълги години нямали настилка.

Тухларната фабрика, 1934г. © Държавен архив Пловдив

Много още добрини направил на Пловдив Калпакчиев преди да се спомине през 1929 г. Наследниците продължили делото му, развивайки успешно фабриката. Не забравили и нуждаещите се – построили сиропиталище към църквата Св. Троица и поели цялата му издръжка. В годините до 1944 г. даренията им за сирачетата надвишили 1 милион лв. После на власт дошли „другарите”. Човек би си помислил, че на Калпакчиеви ще им се размине, та нали били социалноотговорни към своите работници и обществото, а основателят Петър другарувал със самия Димитър Благоев. Нищо подобно не се случило. „Народната власт” не само, че не проявила сантимент, а дала фабрикантите на съд с абсурдния мотив, че през последните 10 години са спечелили 23 милиона лева, което не било „нормално” да се постигне с производство на тухли. За всички е ясно, в чия полза отсъдили „магистратите”. Когато говорим за Кючук Париж, трябва да споменем и легендарния войвода Руси Славов, спечелил си вечната признателност на тракийските бежанци. Роден през 1884 г. в Нова Загора, още седемнайсетгодишен хваща пушката и се включва в македонските борби. Участва в Илинденското въстание две години по-късно, където е тежко ранен. Това няма да му попречи през следващата година да оглави собствена чета, с която да „шета” из Западна Тракия в закрила на местните българи. През Балканската война Руси Славов се бие в състава на прочутото Македоно-одринско опълчение –

доброволческа воинска част с численост 14 670 човека. Неговата чета освобождава Софлу и покъсно участва в щурма на ключовия одрински форт Айваз баба при превземането на града. Звездният миг на Руси Славов настъпва през есента на 1913 г. Букурещкият мирен договор слага край на злощастната за България Междусъюзническа война. В Западна Тракия няма българска армия. Многочислени помашки и турски банди започват да нападат повсеместно мирното българското население. Десетки хиляди тракийци са заплашени от неиминуема гибел. В този критичен миг Руси Славов заедно с друг легендарен войвода – Димитър Маджаров ще се изправят срещу стократно превъзхождащия ги враг и ще победят! През целия септември и началото на октомври се водят тежки битки, накрая четите на двамата войводи застават от двете страни на 25 хилядната бежанска колона и успяват да преведат хората невредими до пределите на България. Многократно раняван, Руси Славов ще приключи земния си път на 2 декември 1937 г. в Пловдив изпратен със сълзи на очи от признателните тракийци. На негово име е кръстена улица, както впрочем и Тракийското дружество – превърнало се в арена на ожесточени спорове и съдебни дела между част от потомците на тракийци и Нонка Матова през последните няколко години. Възникнал като квартал на бежанци, Кючук Париж придобива подчертано пролетарски облик през двайсетте

25 и трийсетте години на миналия век. Оттук ще излязат множество комунистически функционери, партизани, а след 9-и септември и „заслужили борци”. Сред тях изпъква Йорданка Чанкова – видна комунистическа функционерка, членка на Политбюро, партизанка, митологизирана като една от петимата от РМС. Заловена от полицията и разстреляна през юни 1944 г. Съпругът ѝ – Георги Чанков прави завидна кариера по време на социализма, но в един момент застава на пътя на Тодор Живков и е запратен в 9-а глуха. Тогава отмъстителният Живков нарежда мъртвата отдавна Йорданка да върне моминското си име – Николова. Промяната не е без значение, защото на ремсистката са кръстени множество улици, училища, читалища и фабрики в различни български градове. Братът на Йорданка – Величко Николов също виден функционер и партизанин, прави дългогодишна кариера в БНА, заема високи постове и достига чин генерал-лейтенант. Още една рожба на Кючук Париж се окичва с генералските лампази след партизанстване в отряд „Антон Иванов”. Димитър Стоилов отива дори по-далеч – пенсионира се като генерал-полковник, заемайки важни постове като зам.министър на МВР за цели 13 години и български представител в централата на КГБ в Москва, служейки вярно на партията. Сред соц. Деятелите, излезли от квартала, няма как да не споменем Костадин Чакъров – доверен съветник на Людмила Живкова и Тато, останал си правоверен комунист и след

промените от 89-а за разлика от 98% от своите висши съпартийци, ориентирали се бързо откъде духа вятърът… Политическите системи се сменят, едни величия се издигат, други потъват в забвение, ала изкуството е вечно – казват! Две забележителни сестри ще излязат от Кючук Париж и ще докоснат с творчеството си сърцата на милиони българи. Кой не е гледал „Козият рог” и не си спомня песента изпълнена от голямата Мария Нейкова. Родена през 1945 г. на 24-годишна възраст, Мария ще спечели първия си „Златния Орфей” в дует с Михаил Белчев. Обичана от хората Нейкова ще вземе още много други различни награди и ще изпее повече от сто песни в успешната си музикална кариера на множество сцени в страната и чужбина. Даровитата певица ще приключи земния си път на 56 г. през 2002 г. Нейната по-голяма сестра – родената през 1936 г. писателка Величка Настрадинова продължава да твори и днес прекрасните си книги. Изключително оригинален разказвач с тънко чувство за хумор, Настрадинова е автор на над 10 книги – исторически романи, фантастика, магически реализъм, а също така на десетки разкази и приказки за деца. С двете сестри завършва този скромен опит за „портрет”, разказан през историите и личните съдби на половин дузина именити кючукпарижани. Защото какво са улиците, сградите, парковете и градините без хората? |НУЛА32

Посрещането на шампионите © www.spartakpd.info

ДЕЦАТА НА МАХАЛАТА от Бюлент Мюмюнов

„Д

ецата на Кючук Париж бяха футболистите на Спартак Плодвив. Това бе махленски отбор. Бе нашият отбор“. Това е преживяне. Тази история е на изчезване. Може би трябва да се впише в Червената книга на пловдивското народно творчество. Тя избледнява с бързи темпове в паметта на малкото хора, които я знаят. Някой трябва да я разкаже, защото, като всяка история, и тази създава идентичност. Тя разказва за онова нещо, което се зароди от обичта на едни хора към

футболната топка. Живее заради нея и в крайна сметка загива заради нея. Заради любовта, но този път, защото вече няма кой да я даде. Няма на кого да я даде. „Аз съм кореняк кючукпарижанин. В Кючука израснах и живях. До Пазара съм роден (бел. ред. – Събота пазара). Там, където сега е Билата, там беше завода за машиностроене „Антон-Иванов“. Работех там дълги години. Всички заводи в Пловдив си имаха отбори. Там беше индустриалната зона. Всички играха помежду си. Нашият отбор обаче беше много добър. Повечето бяхме

27 хора от Кючука. Дори стигнахме дотам, че да играем мач за Купата на Съветската армия срещу ЦСКА на ст. „9 септември“.* „Всичко това – преди да се създаде Спартак. Аз съм спартаклия, откакто е създаден клуба – от 70 години“. „Спартак е създаден от новата власт. Имаше един генерал Сарийчев. Партизанин, свиреп комунист. По негово нареждане се създава „Спартак“ през 1947г., ако не се лъжа. Преди него имаше два отбора – Левски Пловдив и Ударник. Те се обединяват, а малко по-късно новата формация получава името „Спартак“. Така започва приказката на новия клуб. С „майка“ – Партията, и „баща“ – обединени клубове от Царска България, само за няколко месеца новото отроче на българския футбол събира под крилото си своите чада. Отборът е запълнен предимно от млади момчета, работници в местни промишлени центрове. Работници, фабриканти и най-вече кючукпарижани, за които футболът се превръща в мимолетно бягство от еднообразието на деня. „Привърженик съм на Спартак от 1948г. Горе-долу от първите му дни. Член съм на техния фен клуб, откакто бяха във „В“ група. След това започва техният възход. Мога да изброя някои от имената в онзи голям отбор на Байкушев - Барбов, Станков, Михаил Душев, Тобията, Стойнев, Ботев, Иванов и големия

Тодор Диев. Как да ги забравя? Донесоха ни толкова радост. Бяха едни от нас“. Славният отбор на Спартак от края на 50-те и началото на 60-те години прави фурор в българския футбол. Начело с треньора революционер Димитър Байкушев, който за пръв път въвежда у нас популярната в света схема на игра „WM“, „гладиаторите“ се превръщат в страшилището на родното първенство. През 1963 г. тимът спира 9-годишната доминация на ЦСКА и така става първият провинциален отбор, вдигнал шампионската титла на България след промените от 44-а. Повечето момчета в състава са местни. От Кючук Париж. Това са Децата на махалата. „Играехме футбол с повечето от тях. Някои момчета като Георги Генов-Джогата например бяха от Каршияка. Други като Тобия Момин бяха от Кричим. Футболисти като Иван Барбов, Димитър Димов, Атанас Манолов-Малкия орел и Иван Манолов-Големия орел, Христо Дишков и най вече легендарният Тодор Диев обаче бяха от Кючук Париж. Играхме с тях като деца. Никой не знаеше, че някой ден те ще постигнат толкова много. Имаше един Димитър Димов. Той след това игра като вътрешен халф в отбора на Байкушев. Какъв удар имаше само! Когато шутираше, гредите се тресяха, едва не се чупеха. Такива времена бяха. Тогава се питахме с колко ще победим. Сега е друго. Сега вече се питаме има ли ни, няма ли ни...“

Феновете на Спартак не са били най-многобройната публика на света. Но със сигурност – едни от най-верните. Много от тях са били приятели с футболистите, техни познати и съкварталци. Тези, които са били по трибуните и тези, които са били на терена, са имали изключително силна връзка помежду си. Познавали са се от деца, израснали са заедно. Влюбвали са се, ядосвали са се, хранели са се, биели са се, радвали са се заедно. Но най-вече са обичали до смърт парцаливата кожена топка, която ежедневно се е подмятала в краката им. Малко по-късно едните стават футболисти, а другите – привърженици на пловдивския Спартак. „Ние бяхме само 200 души. Нашият отбор нямаше публика. Тези, които ходеха на мач, бяха познати на футболистите. Отивахме да ги подкрепяме, защото бяхме отраснали с тях. Ние бяхме найчестната публика, най-лоялната. Добре, че идваха фенове на Ботев и Локомотив на наши мачове. Но това стана вече, когато отборът взе да върви нагоре. Тогава на „9 септември“ се събираха по 15-20 хиляди души. Трябва да ви кажа, че Спартак почти не е играл официални двубои на стадион „Тодор Диев“ в Кючука. Всичките им мачове се провеждаха на стадион „Пловдив“. Тогава ходехме много семейства. С децата и жените си. Беше празник за всички“. „Нека ви разкажа за един мач. По време на шампионския сезон през

1963 г. Спартак трябва да победи Ботев, за да си осигури титлата. На стадиона се събират 56 хиляди зрители. Много бяха правостоящи, нямаше места. Игла нямаше къде да хвърлиш. Имаше хора по дърветата извън стадиона. Бяха се качили по топлите, за да гледат мача... Можете ли да си го представите? Те нямаха билет и затова намериха друг начин да гледат. А този двубой наистина бе един от тези, които трябва да се видят. За моя радост бях на централната трибуна на стадиона. В отбора на Ботев тогава бяха Динко Дерменджиев – Чико, Георги Попов – Тумби и Георги Аспарухов – Гунди. Беше велик мач. Спартак победи с 2:1 и така си осигури титлата. Ботев остана втори в първенството“. Да, и такива времена е имало. Когато хората са живели за играта, Спартак носи радост на хиляди със своя успех. Джуджето на българския футбол прави немислимото и става шампион. Утопичният идеал на социализма достига своята еманация. Обикновените работници, пролетариатът на Пловдив постига най-големия си успех – дава на България и света своя шампион. Спартак е история, за която си заслужава да се говори. Този клуб, първо със своите фенове и след това със своите легендарните футболисти, разбива тогавашното статукво. Всичко това обаче никак не се харесва на властта. Успехите на Спартак предизвикват вълна

29 от негодувание по най-високите етажи на Партията. Как така един нищожен индустриален отбор ще събори властелина на пропагандата в спортните среди –ЦСКА (9 години поред преди това „армейците“ печелят титлата на страната)? „Нас политика не ни интересуваше. Духът ни бе свободен. Децата на Кючук Париж бяха футболисти на Спартак Пловдив. Това бе махленски отбор. Бе нашият отбор. Затова го обичахме толкова много“. Малко след титлата Спартак изпада в немилост. Държавата постепенно започва да спира парите на отбора. „През 1966/67-а година клубът беше много зле. Средствата не достигаха, а и играта не вървеше. Славата от предишните години я нямаше. Това накара властта да обедини Спартак и Ботев в Тракия. Така до 1982-а Спартак спря да съществува. После възобнови дейност, но нищо след това не беше същото...“ „На всеки един завод в България държавата отпускаше пари за спорт и физическо възпитание. Тогава беше така. Нашият завод „Антон Иванов“ имаше бюджет от 6000лв. на година, с които трябваше да си организираме спортни мероприятия и спортни дейности. За заводски спорт. Когато Спартак тръгна да закъсва обаче ние започнахме да заделяме от нашите пари и да ги вкарваме в клуба. Давахме по около 3000 лв. на година, за да може

отборът да съществува. Това много малко хора го знаят. А тези, които го знаеха, вече ги няма сред нас... Това беше малко преди да ни обединят с Ботев. Близо 2-3 години издържахме клуба по този начин“. „Държавата искаше да разтури Спартак. На Левски например ако даваха 1 млн. лв., на Спартак даваха 1000 лв. Държавата спря да плаща на Ботев Пловдив, спря на Спартак... Буквално съсипа тукашния футбол“. „Нека ви кажа и няколко думи за нашия голям голмайстор Тодор Диев. Той наистина беше някакво явление. Бе бърз, можеше да играе с глава, да дриблира. Играта му беше наслада. Когато играеше за националния отбор, прославяше не само нашата страна, но и Спартак. Прославяше и корените си. В Бразилия 10 000 хиляди викаха името му в приятелски мач между Бразилия и България, защото беше играл страхотно. След мач срещу Франция пък френската преса пише следното за Диев: „Най-бързият играч на България. Крилото, което е по-бързо от вятъра...““. Ето такъв човек се е родил в Кючук Париж. По-бърз от вятъра. Спартак Пловдив е изиграл безброй мачове. Цял ден няма да ни стигне, ако започнем да изреждаме емблематичните срещи, с които този клуб е останал в историята на света. Едва ли ще повярвате, че малкият индустриален боец на Пловдив е достигнал до 1/8 финал в КЕШ (настоящата Шампионска

Диев в акция (из мача България-Франция), 1963г. © www.spartakpd.info

31 лига) и бойко се е сражавал с найдобрия отбор на онези времена – Бенфика в турнира за Купата на панаирните градове. Колко е удивително дори само да си помислим, че онзи травмиран старец с бастун в ръка, който сега стои тъжен край Билата в Кючука, някога е ставал шампион... Нека обаче оставим всичко това на пожълтелите футболни архиви. Нека те да говорят за славните постижения и огромния мащаб на този клуб. За времето си той е бил непобедим. Съревновавал се е с найдобрите и е носил гордо скромния си произход. В навлажнените очи на шепата спартаклии се чете меланхолия, когато говорят за онова време. Някакъв хладен унес ги откъсва от старческата им действителност, когато се спомнят за своя отбор. И той наистина е бил техен. Не е бил нито на държавата, нито пък на някой олигарх с политически амбиции. Бил е създаден от Партията, но е узрял заедно с поколението на Децата от махалата. Цялата история на този клуб сякаш е някаква странна социална алегория на човешкия живот. Феновете на Спартак са връстници на самия клуб. В момента Спартак няма представителен тим, поради липса на средства, което на практика означава, че този отбор вече не съществува. Съществува детско-

юношеска школа, но при липса на бюджет новите Деца на махалата просто ще продължат развитието си в други отбори. Да се намери жив спартаклия, преживял онези паметни дни, за които стана дума, е едно от най-трудните неща на света. Повярвайте ми. Повечето от тях вече са си отишли от този свят, или ако не са, се намират в студените пенсионерските клубове, тъгувайки за отминаващия си живот, припомняйки си онова, което е било, и което няма повече да бъде. Да, сега за Спартак се говори в минало време. Но може би така е редно. Така трябва... Защото именно това е духът на този клуб. Това е неговото житие. Той е препускал заедно с Децата на Махалата през дългите години на своя житейски летопис. Постигал е всичко заедно с тях. Падал е в калта заедно с тях, вдигал е победоносно ръце заедно с тях. А в момента загива като тях. Заедно с тях.|НУЛА32 *Разказът е на Васил Михалчев – 84-годишен привърженик на Спартак Пловдив, съпреживял цялата история на любимия си клуб.

ОБИЧАМ ТЕ от Борислава Лозанова

ратата трудно се затваря. Придърпваш силно към теб. Трясък и тишината е нарушена. Няма портиер, а не чуваш и някой да е наоколо. Стените са високи. Заради акустиката звукът от триенето на мокрите подметки в мозайката на пода отеква. Нафталинената миризма се разстила по цялото тяло. Лампите са стари, боята блажна, по-голямата част от табелите по вратите от преди 1989 г. Като в примка на времето, сякаш това място е вечно, непроменено, недокоснато. Картини, стативи, афиши, снимки ти вдъхват увереност и прогонват усещането за самота, празнота, изоставеност. Почти обяд е. Слънцето осветява малка част от преддверието. Проправя си път през прозореца на стълбището. На втория етаж картините стават дори повече. Наоколо има роял, масичка, столове, дивани. Прах по тях няма. Една особена фотография привлича вниманието: „Малъкъ Парижко Читалище – Христо Ботев”. Годината е 1905, 2 октомври, кварталът - Кючук Париж на град Пловдив. С общи усилия на доброволци от квартала бръснарницата на Бай Али е превърната в едно от първите Читалища в града и единствено културно средище по онова време в квартала. Сформира се театрален състав с първи спектакъл „Многострадалната Геновева”. Поставят се и основите на

библиотеката като се закупуват книги с пари от членски вноски и приходи от културни прояви. Дейността на читалището замира по време на Балканските войни и Първата световна война. През 1927 г. обаче тя е подновена и с нови сили наследници на първоучредителите развиват културната дейност. Закупуват се над 1000 тома за библиотеката, обзавежда се читалня. С годините се сформира хор, танцов състав, започват да се преподават уроци по цигулка, пиано, солфеж и редица други. Читалището става трибуна на много писатели, поети, художници. „Читалището бе истинско средище на прогресивна просвета и култура за населението в квартала. Макар и ползващо малка и оскъдна материална база и недостатъчни финансови средства, то развиваше една целенасочена културно-възпитателна дейност сред кварталците – научнопопулярни беседи, организираха се вечеринки, увеселения, забави”, спомня си Петър Чакалов в книгата „Моят Кючук Париж”. През 1957 г. започва и изграждането на същата тази читалищна сграда, по чиято мозайка скърцат обувките днес. Жителите на квартала се включват в трудовите бригади с безвъзмезден труд. Сградата е тържествено открита през 1960-а година. Дейността на читалището се разраства и привлича все повече млади хора с новооткритите балетна школа и школа по изобразително изкуство. Дълги

години читалището помещава и кино „Въстаник”. Прожектират се филми пред кварталци, пловдивчани и околийци в залата на читалището, която побира 400 души. „Пътувахме с влака до Кючук Париж, където с приятели се събирахме и гледахме филми в киното. Тогава това беше атракцията”, разказва жител на пловдивско село. Чува се мелодия. Някой свири на пиано. Минава възрастна жена с две книги под ръка. Вратата на библиотеката ту се отваря, ту се затваря. Тягостното усещане за празнота постепенно се разсейва, заменено от много въпросителни. „Уроците обикновено започват около 5 следобед. Тогава се пълни с деца и родители”, обяснява Мирослава Георгиева, секретар на читалището. Кабинетът ѝ е малък. Дели го с председателя Красимир Воскресенски. По стените са окачени снимки,

благодарствени бележки, портретът на Христо Ботев и много афиши. Измежду тях се подава и бял лист с принтиран надпис „Девиз на читалището – обичам те”. „Този девиз е от 2006 г., когато по време на занималнята две от децата се скараха и се сбиха. Тогава Воскресенски им каза: Когато някой те ядосва, ще стоиш и ще му казваш обичам те”, разказва тя. На вратата се почуква и в стаята влиза жена. Дошла е да плати месечната такса за уроци на детето си. Затрупаното бюро с работа служи и за каса. „Близо 60-70 деца дневно посещават читалището. От 2003 г. насам обучаващите се са се увеличили десетократно, като в някои месеци достигат до 330 деца, записани в различните школи”, уточнява Георгиева. Вече 112 г. читалището не спира да надгражда културната

си дейност. Днес тук се провеждат уроци по китара, пиано, цигулка, флейта, блокфлейта, акордеон, солфеж, класически и модерен балет, има детски фолклорен състав и народни танци за възрастни, школа по изобразително изкуство, преподават се освен това български език и литература и математика за 7. клас. От 13 години се организират и два фестивала – Зимен фестивал на изкуствата „Сцена, палитра, слово” и летен „Национален фестивал на школите по изкуства”. Зимният фестивал се провежда края на февруари - началото на март и включва изложби, постановки за деца и възрастни, концерти, беседи и се посещава от близо 16 000 души. Летният е двудневен с конкурсен характер, в него се включват между 100-140 деца.

Мирослава Георгиева е секретар на читалището от 32 години, но е свързана с него цял живот. „С найдобрата ми приятелка играехме на федербал всеки ден в парка пред читалището, бях на пет, когато майка ми ме записа на уроци по рецитал, по-късно и самата тя стана председател на читалището, а баща ми е давал доброволен труд при строежа на сградата. Не знам дали е съдба, но и студентската си практика съм карала тук. За мен това място означава много.” „Пожелавам си, мечтая си да има пари и да може да пусна децата с по-ниски такси, да мога да задържа преподавателите, защото често напускат заради ниското заплащане, да мога да събера още по-добър екип от професионалисти, да мога да работя спокойно, а не всяка вечер

37 да се стряскам насън, че прокапал таванът или се е счупила бравата”, завършва своя разказ Георгиева. Председателят Воскресенски разказва как в годината се качвал по 20 пъти да ремонтира покрива. „Основният проблем е, че материалната база не може да се поддържа. Кой ли не ми е помагал с молби. Затворът, Строителният техникум, които си карат практиките тук, Електротехникума, Сценични кадри.” И въпреки затрудненията, които изпитват членовете на управителния съвет на читалището, то не спира да изпълнява своята дейност. „Целта ни е да създаваме у децата потребност към духовност, образование, да са естетически подготвени. Да ги научим да гледат театър и после сами да идват. Да разберат, че има нещо друго и различно. Училището и културата трябва да са свързани”, категоричен е Воскресенски. Слънцето се скрива. Наближава 17:00 часа. Чува се смях откъм коридора, гласове, оживени разговори. Предстои урок по класически балет. Първият етаж и сега е празен. Дърпам силно вратата от външната страна. Ще я заключат в 9 вечерта. И така всеки ден, без почивка, от понеделник до неделя от 9:00 до 21:00 часа. Читалище „Христо Ботев” не е сграда, то е дух. Духът на хората, които са го създали, които са запазили традициите му, които продължават да работят за него. Духът на хората, които ежедневно

идват тук и намират част от себе си. „Работя с прекъсване в библиотеката от 1976-а г. Тук за мен е втори дом. Не бих си представила да работя друго нещо. Познавам всички читатели, повечето по имена. Пожелавам си по-добра материална база и читатели” (Стоянка Вангелова, библиотекар в читалище „Христо Ботев”) „Преподавател съм по пиано в читалището от 1972-а г. Това място ми е втори дом. По-голямата част от живота си съм прекарала тук. Имам ученици, които водят децата си на уроци. Пенсионер съм, но все още ми се работи, не ми се напуска, много ми е мило мястото. Пожелавам си все още да мога да идвам тук и да се срещам с децата.” (Евгения Вълканова, преподавател по пиано, читалище „Христо Ботев”) „Преподавам от четири години класически балет в читалището. За мен децата тук са съкровища. Работата ми носи много радост и емоция. Читалището вдъхва сигурност и увереност.” (Румяна Колева, преподавател по класически балет, читалище „Христо Ботев”) „Отскоро сме в квартала. От афишите разбираме за различните курсове, които се организират в читалище „Христо Ботев”. Много сме доволни от учителите и мястото.” (Петя Минчева, родител) „Казвам се Валерия и съм на 6 г. Идвам на балет от няколко месец. Видях по телевизията балет и аз исках да се запиша. Много обичам да идвам.” |НУЛА32

БЕЗКРАЕН КАТО... МАСТАГАРКА от Панайот Стефанов

„В

ижда се каква е била орисията ми: да купувам книги, да чета, а и да пописвам. Да помня кой на кой „нумер“ е и да не правя гадни номера...“ – Лазар Мастагарков Едно време след срещите си с комитите, когато още били живи, Бат‘ Лазо винаги бързал да се прибере и да започне да записва всичко, което са му разказали. Не си позволявал да го прави на място, понеже добре знаел, че събеседниците му ще започнат да внимават какво приказват, да си мерят думите, а и за да не се разсейвал той самият. Затова винаги търчал към вкъщи, където възпроизвеждал на лист току-що чутото. Така през годините, от 54-а насам, та чак до наши дни Бат‘ Лазо фино дълбае в кючук-парижките бит и душевност, прилежно колекционира спомените на квартала. Затова и аз сега в началото на този текст, тъкмо прибрал се и все още леко задъхан, бързам да ви разкажа за следобедната ми раздумка с найголемия летописец и пазител на Малкия Париж – 84-годишния Лазар Мастагарков. Уточнявам обаче, че това е второто ми виждане с него. Един мой калеко ни запозна, когато му казах каква е новата ни тема, за което съм му много благодарен. Тогава направо му потропахме на вратата, както преди пети брой направихме и с Боньо Бонев, сина на последния командир на 9-и полк, който е приблизително на същата възраст. Харесвам този, така да се каже, остарял начин на свързване и общуване между хората. И Бонев, и Мастагарков вероятно не са

докосвали компютър през живота си, като вторият дори се шегува, че не знае как се включва телевизора. Това общуване, при което всичко става на живо, лице в лице. Не чрез някого, не през интернет, не и по телефона, защото отсреща вече недочуват. Много ценя досега си до такива хора, останали чужди на комуникацията и дигитализацията, защото са изчезващ вид. Всичко с тях е някак по-просто и почисто, по-спокойно дори. И нямам предвид ретро носталгията в рекламите. Както и да е. Събудихме го Бат‘ Лазо оня път, появи се на вратата сънен. Още по време на ръкостискането ни отбеляза гръция призход на името ми, след което заслизахме бавно надолу по стълбите. По-късно щях да прочета в книгите му, че на мястото на този блок, един от първите построени тук, е била някога и старата му къща – точно отсреща на стадион „Тодор Диев“. Отбихме се в ресторанта наблизо, където всички го познаваха, и само след минути на масата ни започнаха да пристигат ядене и пиене – комплименти от собственика. „Каква идилистично изградена махленска йерархия“, помислих си. Обърнахме една-две ракии и след един разпилян разговор на тема квартала, жените в него и в живота като цяло напуснахме заведението. На изпроводяк ми даде някои от книгите си, а аз му оставих последните броеве на списанието. Да се опознаем по-добре. И така една събота сутрин през февруари, вече сдобил се със своеобразната енциклопедия „Сказание за Кючук Париж“ и с

далеч по-ясна представа какво точно ме интересува, отново крача към дома му, за да го подпитам това и онова. Естествено, изпуснал съм го съвсем за малко, но пък за да се върна след няколко часа пак и да го засека най-случайно на улицата на път за общата ни крайна цел. За моя изненада ме помни и дори отваря дума за един стар текст за рокерската субкултура. Съгласяваме се, че и на двамата ни допада списанието. Качваме се горе и влизаме право в стаята му, където еднолично и с абсолютно присъствие властват книгите. Няма лавици само на прозореца, на тавана и на едно малко парче стена, където виси черно-бялата фотография на четата на Апостол войвода. В единия ъгъл е претрупаното, но при все доста добре подреденото бюро на Бат‘ Лазо. На него освен книги, има лупа, четиредесетгодишна елка, която и безпогрешно работи и днес, лампа за четене, стари снимки, топ листове и пишеща машина. Както се досещате, компютрите тук не са мода. Когато ръкописите му са готови, всичката останала работа по тях я поемат учениците му, които всъщност са и негови издатели. Г-н Мастагарков е професор по история и философия, признава също, че разбира и от литература, но не толкова. За това и разговорът ни бързо напуска границите на Кючука. Започва да ми говори за какво ли не, прескача от тема в тема, като подкрепя думите си с книги от най-различни краища на стаята. Цялата българска и световна класика, наредена том до том, хиляди художествени издания, списания, вестници, купища научна литература, включително и

неиздадени до този момент трудове. Немалко университетски библиотеки и антикварни книжарници биха завидели на този архив. Взима изпод масата и издание на „Записките“ на Захари Стоянов от 1940-а, а после и историческите новели на Херодот на руски от 1888-а. „Намерих ги на боклука“, вика. Преди две години се хванал да работи на вторични суровини заради книгите, които изхвърляли хората. Цели библиотеки изхвърляли и той се поболял от тая работа. Поболял се от книгите и напуснал. Без да се бави и с нетипична за годините си жизненост превключва на следващата тема: „Виж Левски, Гоце Делчев и другите – все гениални, неповторими революционери... И все сами“. След което бута в ръцете ми няколко хвърчащи листа – последното му есе, което е написал и озаглавил „Величието“. Преразказва ми го, говори колко е поразен от мисълта за величието на хилядите безименни люде – герои, отдали животите си на някое високо дело, минали през десетилетия на войни и на всичкото отгоре с такава многобройна челяд. „Кой пише за това тихо величие, кой знае и помни това неимоверно тегло“, пита и ми припомня за куриера на Македонската организация Христо Бинчаров, за собствените му родители, найобикновени тютюноработници, за петимата му братя и три сестри, с които са живели в овча кошара. Недоумява как са успявали да бъдат, как са продължавали. И допълва: „Днес не сме способни и на 1/10 от техните усилия“.

43 Изведнъж при нас влиза жена му, пита го чие е това момче и той ѝ обяснява. Завършва с определението „кандидат-сиромах“ и бавно оглежда книжната си стая. Погледът ми следва неговия. „Това те очаква и теб – казва – писането, журналистиката – това не е работа за кратко, в един момент доброволно се обричаш на това, посвещаваш му се до степен, че то се превръща в природа“. Слушам и клатя умно глава, предполагам е прав, а и към момента така изглеждат нещата. „Няма да спреш“, завършва, като цъка с език и се усмихва широко. Изпраща жена му да пусне телевизора оттатък, че нали сам не може и започва да тършува между книгите. Сваля половината от един рафт и бърка още по-

навътре, вади още и още книги. Толкова се протяга, че за момент си мисля, че ръката му вече е в съседния апартамент. Оказва се, че зад рафтовете има още рафтове. Стаята на Бат‘ Лазо е двойно бронирана духовно срещу онова отвънка, а с това може би и топлинно и шумово изолирана. Няколко квадратни метра неприкосновена територия на езика и знанието, на орисията да помниш. Най-сетне намира, каквото търси – филмова лента от 62-а, на която са заснети хороиграчите на квартала в любимата му градинка с белите брези. Дава ми я и казва: „Хайде, да не те задържам повече, млад човек си“. Със съгласието му и с нашата признателност за помощта по този брой, препечатваме следващия негов текст.|НУЛА32

ГРАДИНКАТА от Лазар Лазаров-Мастагарков

ака гальовно я наричаха – Градинката, макар че беше сравнително голям парк, найголемията след централната ЦарСимеонова градина. В квартала имаше две-три истински градинки, но те не играеха значима роля в живота на старите и младите. Създадена е градината на мястото на бившето хороигралище и на футболния терен на „Македония“ през 1932-1933. През 1932 г. те са разорани, а през пролетта на следващата година са засадени дърветата и са оформени алеите. Това е времето на кметуването на Божидар Здравков. Така я заварихме и я оставихме, заключена между улиците „Скопие“ и „Прилеп“ (север – юг) и „Пере Тошев“ – „Охрид“ (бивша „Райко Жинзифов“, „Аргир Стоилов“ на изток – запад. За Градинката се грижи специален общински работник. Първият от тях е Иван Котака от чирпанските села, бивш подофицер от времето на Стефан Стамболов. „Той – разправял ми е неговият син Стефан – за нас не е полагал толкова грижи, колкото за Градинката.“ Тя си беше за чудо и приказ! Розите наесен – зарити, а напролет – изрязани и разкопани. Храсталаците – подкастрени, тревата – окосена, алеите – почистени, страничните черници от живия плет – подредени като войнишки строй. За опазването да не говорим: страхът от бах Иван Котака е невероятен. По-

късно мърлящината и мързелът на следващите пазачи доведоха до загрозяването на бригадирскообщинската обработка, та нямаше отговорен стопанин. Освен това поради криворазбрани естетически позиции и трудносмилаеми глупости Градинката беше осакатявана. Единствената положителна придобивка беше построеният в югоизточния край писоар, който така и не заработи, както си му е редът. Първоначално той се използваше от по-отракани любовни двойки, сетне в него се засели бай Лазар Кърчоков, докато съвсем се занемари. По някое време в двата ъгъла на градинката (североизточен и северозападен) бяха построени две временни здания, от едното от които още има следи. Първата постройка беше лятна, всъщност целогодишна кръмча с претенцията за летен салаш. Тя просъществува сравнително кратко, около – година и половина. По онова време прожектираха френския филм „Приключения в Клош Мерл“. По един важен белег кръчмата салаш беше кръстена на „Клош Мерл“ (или както го изговаряха – „Клош Мери“). Белегът беше, че липсваше клозет и пикливите трябваше да ходят чак до училище „Климент Охридски“. По-предвидливите и постоянни посетители си хващаха маси във вътрешната страна до живия плет и извършваха леките нужди, като се обръщаха, дори без да стават, към живия плет. А ядецът

47 на „Приключения в Клош Мерл“ е именно борбата за построяването на градски писоар. Не зная от какви съображения, във всеки случай едва ли заради квартален писоар, от Градинката беше откъснато едно голямо парче, на което се построи днешният ресторант „Шармант“, наречен някога „Белите брези“. След това беше изграден трансформаторът, сетне и пункт на спорт тотото. За щастие, строителните мероприятия спряха до тук. Градинката беше най-оживеното средище в квартала. През деня, обикновено до обяд, по пейките насядваха стари хора, които се „лафуваха“ до към пладне. Следобед

те се мяркаха много рядко. Надвечер Градинката беше център на младите. Тогава започваше „движението“. Момчетата и момичетата вървяха в две противоположни посоки по двойки и по тройки, по-рядко по четворки. Приказваха, смееха се и наблюдаваха отсрещното „движение“, като се правеха на незаинтересовани. Само че на отсрещната страна се движеха обикновено онези, които трябваше да бъдат видени. Скоро играта на „сляпа баба“ свършваше, заподхвърляха се закачки, избухваха гръмки смехове. Идваха моментите на изчезване по двойки, по двойки – отиваха да се „натискат“. Не да се прегръщат, да се целуват, да правят любов, а да се натискат. Такава беше скромната формула.

Уж се вършеше скришом, но се знаеше от всички. Понякога се подочуваха обяснения, понякога тихи плачове, понякога възмутени гласове подсказваха, че нещо не е наред. „Движението“ беше за срещи, а околните по-закътани места – за обяснения и „натискане“. Извън „движението“ пейките бяха заемани от младежи, които нямаха амурни обекти, а просто оглеждаха участващите в парада. На други пейки се събираха любителите на песните. А имаше едни песнопойци! Бяха невероятни изпълнители – винаги съм ги наричал орфеевци. За някои от тях съм чувал разкази. Един от паметните песнопойци бил Джорджо, когото слушах по-късно в дома му в столицата. Друг сред тях е Христо Ковачев – Яйцето, по-късно музикален редактор в Радио София. Повечето познавах лично: Динето – Костадин Христов, Иван Лефтеров – Лефтера, Кръстю Свирков – Бам. Легендарен певец беше Илия Шончето. Революционните песни бяха патент на Лефти Чавдара (Алекси Чавдаров) и на Карамана – Михаил Динчев, който загина като партизанин в бригада „Георги Димитров“. Божко Копчето беше изпълнител на великолепни народни песни. От инструменталистите най-запомнящ се беше Величко Цигуларя. Ако само можеше да говори тази Градинка... Зимно време „движението“ ставаше по улица „Прилеп“,

особено когато я павираха за движението на първите квартални автобуси. Сред шофьорите найличният бе Георги Лятев, прочут терорист, върл привърженик на Александър Протегоров. Само че „движението“ по „Прилеп“ нямаше привлекателността на това в Градинката. (Иначе са ми разказвали, че в по-далечните времена ергените ходели на „Стъргалото“ – улица „Иван Вазов“, някогашната „Станционна“.) И сега Градинката е съсредоточие на квартала, но няма колорит и привелкателност. Отбелязвам го само като подробност: дневно време жените не смееха да минават през Градинката, камо ли да бъдат из нея на разговор, или някаква сбирка. Беше срамотно. Те предпочитаха да позаобиколят, отколкото да минат по алелите за по-пряко. Да не говорим за бабите, които трябваше да повикат дядовците. За целта се изпращаше някой внук, но да се мерне баба... Никога! Градинката беше територия на неженените. Оженеха ли се, младите вече не стъпваха там. Минаваха в друга категория. През 1959 година в югозападния край изникна ресторант „Белите брези“, който започна да функционира отначало като обедна кухня за жителите. Не мина много време и сервитьорът Тито обяви: „Манджи не сервираме“, т.е. ресторантът кухня мина изцяло на кръчмарски режим. Постепенно „Белите брези“

49 стана своеобразен център на квартала. До построяването на ресторанта посещението на кръчмите имаше махленски характер. Всяка кръчма си имаше строго определена клиентела, защото в повечето случаи се пиеше на вересия, изплащана при получаването на заплатите. Найредовни посетители и плащачи бяха каруцарите, които не зависеха от аванси и плащания. След тях се нареждаха свободните занаятчии. А временно заетите работници, особено тютюноработниците, бяха редки посетители на кръчмите. Например моят отчов (вторият ми баща) не беше стъпвал в кръчма. Едно – че не можеше да пие, и второ – че имаше многобройна челяд. Махленските кръчми бяха места за разговори и отмора след тежките трудови дни. Много рядко можеха да се чуят кавги, нямаше почти никакви побоища. Посетителите бяха съседи, познати или хора, които работеха заедно по складовете и фирмите. Рядко се случваха инциденти, които да се помнят. Поне в така наречените черни хроники съобщенията от този род са изключително редки. Например през месец март 1928 година е хроникирано сбиване в кръчмата на Евтим Цветанов между старши подофицер Ангел Драганчев и старши стражар Ангел Илиов. Подофицерът забил нож във врата на стражаря. А във вестник „Борба“ от 28 ноември 1929 г. се съобщава,

че в кръчама на Атанас Примов, която се намираше в началото на Кукленско шосе, се е самоубил един секретар бирник, поради злоупотреби. Други произшествия от този род не са отбелязвани. По името на Атанас Примов махалата наоколо носеше името „Примова“. Кукленското шосе е пресичало единствената жп линия, останала от барон-Хиршово време, и е завършвало до Асеновградското шосе. През декември 1924 година започва разширяването на жп линиите и шосето прекъсва своята функция до Храноизноса. Протестът на гражданите от „Кючук Париж“ и „Лаута“ принуждава ЖП управлението да построи прелез, който престана да действа с построяването на надлеза. Но аз се отплеснах в други посоки – я да се върна към Градинката. Някога всички пътища водеха към нея. Пък като се замисли човек, какво му остава след всички земни митарства, след всички неземни страдания и наслади?! Една градинка! Какво, че не е райска...|НУЛА32

МАЛКИЯТ И ГОЛЕМИЯТ ПАРИЖ от Илия Димитров

алкия Париж, или Кючук Париж, което винаги е звучало прекалено сложно за произнасяне, и обикновеният хомо кичукус (човек от Кичука) с времето го е рецудирал до простото, но гордо – Кичука. Кварталът е онази задължителна част от градския фолклор, която придава така нужната мистика и загадъчност на едно място, за да бъде достойно то за производство на легенди, истории и образи. Загърнат в една особена самодостатъчност, Кичука с годините създава своя собствена култура, развява пламенно скъсаното си знаме и се самообявява за нещо като град в града, дори държава в държавата. Името на квартала е едно от нещата, които допринасят за допълнителното самочувствие на хомо кичукуса. Аналогията с френската столица Париж придава малка доза аристократизъм, здравословна надменност, необходимото разграничаване, понеже кой друг пловдивски квартал е бил не просто сравняван с град като Париж, а дори го е кодирал в името си. Чувствайки себе си за парижани, жителите на Кичука може би подсъзнателно проектират големия европейски център в своето малко собствено ежедневие. Вече разказахме за някои от версиите за именуването на Малкия Париж, но сега ще ви покажем, че не само името, но и доста други, символни за френската столица,

забележителности, еманации на европейската култура, могат да се открият в Кичука. Това, че аз никога не съм бил в Париж, както предполагам и повечето от хората от южния квартал, не трябва да ни пречи да го пресъздадем тук, из опасните улички на Кичука. Нашият Париж е почти толкова романтичен, колкото истинския. Едва ли има турист в Париж, който да не е минавал по прочутия булевард Шанз Елизе, възпят от Жо Дасен в песен, която всички ние знаем. Името му идва от Елисейските полета в древногръцката митология, които обозначават далечно място на запад, където душите на героите и победителите ще тънат завинаги в блаженство. Шанз Елизе е дълъг около два километра, започва от площад „Конкорд“, за да завърши при Триумфалната арка, но едва ли на някого от Кичука му пука особено за това. Известен е с множество кафенета и скъпи магазини. Малкият пловдивски Париж също си има своя Шанз Елизе, по-известен като булевард „Никола Вапцаров“. Едва ли има някой, който да е кръстосал Кичука, без да му се наложи да мине през този булевард. Започва малко преди Коматевския възел с отправна точка една къща, която някога хората наричаха Циганската, за да стигне чак до най-важното място в Кичука от май до септември

– плувния басейн „Нептун“. Подълъг от Шанз Елизе, със своите близо три километра, „Никола Вапцаров“ не просто преминава през дължината на целия квартал, но и събира по тротоарите си емблематични за Малкия Париж кафенета и магазини. Разбира се, без малка част в началото на булеварда, заета от колите на автомонтьор, който държи дясната лента на платното, така че оттам не се минава. Малко по-надолу по родното Шанз Елизе е култовият някога ресторант Камела, който сега е вървежно кафе за изискани дами и господа кичук-парижани. Точно до него пък друг притегателен център е небезизвестен денонощен магазин, около който всяка вечер се случва някакъв голям бизнес, обречен да остане вечна тайна за простосмъртните и чуждоземците.

Там е и паметникът на големия ни поет – Никола Вапцаров, който някой всяка година решава да залее с червена боя. Другото кръстовище от Кичушкото Шанз Елизе не отстъпва с нищо по класа. Там своята кауза години наред отстоява „Тромпета“. Народна кръчма, славеща се с едно от най-добрите шкембета в района. Там джентълмените от Малкия Париж още от ранни зори мъдрят световните въпроси и се дерзаят над смисъла на живота с по чаша бира в ръка. Задължителна дестинация от екскурзията на всеки турист в Кичука. В близост е и пазарчето за зеленчуци, което за жалост в последните години стои леко в сянката на двата големи супермаркета, където не трябва да ходите ден преди Коледа. Точно отсреща пък се

53 намира и може би най-важната сграда в Кичука – Първо районно управление, откъдето ако не си минал като малък, вероятно си бил най-смотаният в компанията. Районното е доста натоварено с работа, която неизбежно хомо кичукусът създава, без да иска, просто така. В последния си километър, кичушкото Шанз Елизе продължава предимно с жилищни сгради, още няколко култови кръчми, за да завърши със спортната зала „Олимпиада“ и плувния басейн „Нептун“, който цяло лято весели и събира малките парижани на по бира, пържени картофи и цаца. Още много неизброими истории дебнат по пловдивското Шанз Елизе – булевард „Никола Вапцаров“, който още чака своя Жо Дасен, чака своята песен.

са едни от основните центрове на квартала-град. През светлата част на деня стотици майки с колички преминават през пейките и катерушките на Кичушките градини, но много по-интересно става, когато падне мрак, особено през топлите месеци. Тогава елитът на кичушката младеж облича своите бермуди, премята, в случай, че се застуди, тениска на врата, запасява се със солиден пакет слънчогледови семки и двулитрови бутилки бира и се отправя на дългоочаквана релаксация сред красотата на Кичушките градини. Нерядко тези визитации завършват с потрошени пейки, счупени лампи и викане на полиция, но това отдавна не прави впечатление на никого, превърнало се във важна част от ритъма на нощния Малък Париж.

Друга емблематична забележителност на Париж са Люксембургските градини. Те са изградени преди повече от 400 години, а жителите и гостите на Париж си умират да се разхождат там. Дворец, където днес заседава Сената, много ценни статуи, сред които копие на Статуята на свободата, и прочути фонтани ще съпътстват вашето посещение в Люксембургските градини. Градините на Малкия Париж пък са далеч повече, сред които найизвестни са четири – паркът до училище „Димитър Талев“, паркът до училище „КонстантинКирил Философ“, „Белите брези“ и паркът до Търговиите, който съм сигурен, че си имаше свое име. В Кичушките градини не се е случвало никакво велико събитие, нито Юго ги е описвал в романите си, но за кичук-парижаните те

Всички сме чели за прословутата Бастилия в Париж. Затворът, символ на Френската революция, който е превзет през 1789а година. Предимно пълнен с политически затворници и символ на деспотичната власт, Бастилията е изцяло разрушена по време на Революцията, а днес на същото място в Париж се намира едноименен площад и опера. Бастилията в Кичука пък не само, че не е разрушена, а и продължава да си работи без изглед някой някога да я превземе. Случайно или не, пловдивският затвор се намира в Малкия Париж. Издигнат на булевард „Александър Стамболийски“, високите му стени, опасани с бодлива тел и наблюдателни вишки създават особена атмосфера и в най-слънчевия ден. Това най-добре си личи в неделя, когато пред затвора се извият

дълги опашки от мургавите жени на далеч неполитическите затворници. Те дундуркат бебетата си и чакат своите „революционери“, чакат някой да разруши Бастилията. Въпреки всичко друго, първата асоциация, която правим, след като чуем името Париж, е Айфеловата кула. Построената от Густав Айфел през 1889-а година кула, става не просто символ, а емблема на Париж и Франция, през която ежедневно минават хиляди туристи. Една от версиите за именуването на Малкия Париж е култовата някогашна кула на Сачмената фабрика, която наподобявала Айфеловата кула. Тя, за жалост, е разрушена преди около петнайсетина години.

Днес единственото, което се издига над целия Кичук Париж, са няколкото шестнайсет-етажни панелни блока на улица „Димитър Талев“. Не минава много време без някой да се хвърли от тях, или да се случи някое убийство. Кичукпарижани ги наричат блоковете на самоубийците. Нещо странно привлича смъртта към тези блокове, може би височината дава сигурност на самоубийците, че няма да се провалят в последното си начинание. Дори живеещите в един от блоковете преди години правят водосвет, за да спрат трагичните случки. И когато преминавате през тези блокове, през кулите на Малкия Париж, погледнете нагоре, може би някой там гледа отвисоко Кичука, наблюдава как пада слънцето на запад – зад Альоша, хвърля поглед към Родопите и се чуди струва ли си да се живее животът.|НУЛА32

МАЛОПАРИЖКИ ФОТОПИСИ

Тук животът се танцува на стара винилова плоча, която тъжно момиче прослушва скришом от целия свят.

Още един ден на земята в Кючук Париж. „- И ти твърдиш, че и нашият живот може да бъде красив? - Може. Представи си, че сега някой ни снима и се чуди какви ли си ги говорим, такива грозни и мръсни.“

Словото може да спасява. Може да е цел, посока, смисъл... Начин да се овладяваме. Може да е подпалка в най-студения ден, която някой някога е чел.

Лотарията на живеенето, след която остава единствено мръсното под ноктите от изтърканите билетчета, от непечелившите надежди.

Дръпни пердето.

Живея в големия блок - терасата с олющената мазилка и хилядите непознати, които някога ще кажат: „Добро момче беше, не правеше проблеми“.

Бъди все така бяла и неопетнена, макар и като се обърнеш...

„Ами... Защото идват тук и викат. 67 Елате в пет сутринта, за да ги чуете. Но елате трезви.“

Сърцебиенето на квартала.

От тази кутия избягал затворникът, осъден за убийство. Липсват още скрупули, парчета съвест и шепа угризения, ненамерили човека си. Търси се... Нов.

Под път и над път хората все са същите. Не така обаче е с гледките.