Nula32 Magazine, June 2017 by Nula32 Magazine

Мислене (...) Панорамата с магията на въздуха полека от хълма се отдалечава. Долу е Тракия със мълчаливите полета. Там още скитат тъжните дриадидушите на самотните дървета... Понякога ме обладава радост, на мислене подобна. Цял изтръпвам от обкръжението на нещата, излъчващи замислени сияния. Какво е мисленето? Туй не е ли взаимодействието, при което се отразяват в нашата душа вълнения със образи на град и равнина? И всъщност нищо друго... Иван Теофилов „Вкусът на живота“

СЪДЪРЖАНИЕ ЗАЩО... НАД НЕЩАТА?....................................................6 ВРЕМЕПЪТЕШЕСТВИЕ ПО ТРИХЪЛМИЕТО от Димитър Герганов.....................................................................10 ТЕПЕТО КАТО РИТУАЛ от Илия Димитров...........................................................................18 ПОСЛЕДНИЯТ ЕТАЖ НА ГРАДА от Панайот Стефанов....................................................................24 МИНУТИТЕ, БЕЗ КОИТО МОЖЕМ от Славена Шекерлетова................................................................30 ПИСМО ДО ГОГОЛ от Елена Томова.............................................................................36 КАКВА БУДАЛА САМО от Панайот Стефанов....................................................................42 НАНИКЪДЕТО от Борислава Лозанова....................................................................48 С HILLS НАГОРЕ от Илия Димитров............................................................................54 ТЕПЕ НАД ТУРИЗМА от Теодор Караколев..........................................................................60

Издател „НУЛА32” ООД

Визия Атанас Янков

Главен редактор Панайот Стефанов

Сътрудник Кристиян Душопеев

Редактор Илия Димитров

Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 74 94 77

Консултант Здравко Дечев

Печат ПК „Жанет 45“

www.nula32.bg

ЗАЩО... НАД НЕЩАТА? на Владимира, която ни гледа от небето

емалка част от публикуваното в настоящия брой е написано по възможно най-отдалечените от земята места – по ръбовете на скалите, по върховете на тепетата, по последните етажи на града. А после и произнесени на глас пак там, горе, за да се уверим, че думите ни няма да прозвучат фалшиво, че ще се задържат поне за кратко във въздуха, преди вятърът да ги е отнесъл безвъзвратно, каквато съдба имат маловажностите. Този брой няма да броди по ниското и няма да гледа отстрани как се издигат пловдивските хълмове. А ще гледа от тях надолу, напред, нагоре… И все по-навътре в себе си. Ще се самоцитира. Защото това не са девет отделни текста, а един общ, в който всеки от нас допълва и продължава мисълта на останалите. Текст, в който взаимно се убеждаваме, че се намираме на същото място по същото време, че сме заедно тук и сега. Това е съвкупност от сходните ни усещания, когато сме горе, над нещата, във висините, но и подчертаване на различните ни причини да се изкачваме, да не преставаме да покоряваме тези малки градски планини. Това е текст за Града над тепетата. Над пътища, сгради, хора, история и време. Този брой отива в безграничните предели на вятъра и погледите. Следващите страници ходят по стъпалата на най-високите точки на града. Те разказват една и съща хроника за бляна на онзи, под който има цял един град, а над който – голямо, безкрайно небе. Поднебието, из което ежедневието се пръсва на малки въздишки и човекът става лек като дума, изречена от момче на момиче, веднъж и никога повече. Ако досегашните ни броеве бяха история, факти, хора и съдби, то този не съдържа в себе си нищо повече от един миг. Миг, в който се сливат всички времена и епохи, държави и цивилизации, за да поседят, да се поогледат за кратко. Миг за хората, колекционери на пейзажи, на непознати гледки към иначе познати неща, но и на онези, които никога не сме имали шанса да видим. „Над нещата“ е най-високият ни брой. Поне до следващия…|НУЛА32 Панайот Стефанов Илия Димитров

ВРЕМЕПЪТЕШЕСТВИЕ ПО ТРИХЪЛМИЕТО от Димитър Герганов

ъзможно ли е пътуването във времето? Фантастичната литература и киното не признават „парадокса на убития дядо“ и относителността на Айнщайн. Героят от наши дни може след миг да лови риба на една лодка с Хемингуей или да похапва пасти с Мария-Антоанета в градините на Версай. Учени в бели престилки се суетят около контролното табло – проверяват датчици, правят последни тестове. Няма да се впускам в подробности за машината – достатъчно е да знаете, че работи и ще върне героя назад във времето. „Колко?“ е добър въпрос. Член на екипа наглася таймера на 7 500 г. Точно на толкова са първите следи от човешко присъствие в Пловдив. Досетихте ли се за мястото? Едва ли ще е пресилено да го наредим сред – „люлките на цивилизацията” по нашите земи. Започва обратно броене… и времепътешественикът се озовава на Яса тепе, което тогава не се казва така. Не знаем името. Хората в началото на каменната епоха все още не са открили писмеността. Не познават металите, ала са овладели глината и правят нелоша керамика. Естествената защита на тепето е логичният избор за място на селището разположено между

днешните Аграрен университет и стадион Локомотив. Неолитните хора обожествяват Слънцето – построили са олтар, украсен с огромни еленови рога, и принасят дарове. „Не са много, около стотина“ – преценява. Всъщност греши. За епохата мащабът е сериозен. Не го виждат и чуват. Наблюдател е. Какво да се прави? – един от парадоксите на пътуването във времето… Нашият герой премества таймера на специалния си часовник с 1 500 години напред. Селището и неолитните хора са изчезнали, а тепето е обрасло в бурени. „Какво ли се е случило?“ – пита се. Няма отговор. Нямат и учените. След по-малко от час вече е на Трихълмието. Обхожда го и спира в северния край, който сега знаем като Небет тепе. И тук няма никого! Още 500 години напред и времепътешественикът се озовава в края на 4 хилядолетие пр.н.е. Въздишка на облекчение – животът се е завърнал и ще продължи без прекъсване до неговото време. Поселението тук е по-голямо, а обитателите му са се научили да обработват металите и поспециално медта. „Станали са и по-добри строители“ – мисли героят. Удивлението му нараства, когато забелязва висок мъж с почти неговия ръст, придружаван от

13 красива девойка със златни бижута. „„Медните хора” не са ниски и вече познават златото“ – прави заключение и премества таймера с още 1 500 години. В средата на второто хилядолетие п.н.е. Трихълмието има нови стопани – снажни червенокоси и светлокоси мъже с горда осанка. На мястото на селището се издига внушителна владетелска резиденция построена с правоъгълни каменни блокове, наречени по-късно „квадри“. Трябва да е на Евмолп – припомня си легендата. Този митичен тракийски цар е син на самия Посейдон. Хвърлен от майка си Хиона в морето като пеленаче, бил спасен от баща си и изпратен за отглеждане в далечна Етиопия. Там, като пораснал, се забъркал в неприятности и след сложни перипетии се озовал в Тракия, където след няколко безметежни години опитал заговор срещу своя домакин Тегирий, и трябвало отново да се спасява с бягство. Накрая все пак бил опростен, завърнал се, станал цар и основал Евмолпия, както се твърди около 1 420 г. пр.н.е. Неговият син пък – Музей, ученик и сподвижник на Орфей, написал няколко поеми, обяснил произхода на боговете и бил първият човек построил окръжност, което го прави заслужил геометър. Времепътешественикът мести таймера с още 500 години в началото на 1 хилядолетие пр.н.е. Троянската война е свършила преди 2 века, а на Небет тепе загадъчните беси извършват своите

мистериозни ритуали. Всъщност повечето хора си превеждат „мистерия” като загадка, докато основното значение на думата в Древността е – „посветен”. Нашият герой се включва в процесия, насочила се към пищен олтар. В чест на Загрей е, наричан още Сабазий, но и по-известен като Дионис. Има и още нещо? Знатен мъж в пищни доспехи очаква с трепет ритуала. Върховният жрец разлива вино от златен съд върху загретия от палещото слънце камък и нагоре се вдига дим. Сред тълпата настава радостно оживление – пророчеството е, че търсещият отговор ще завладее света. И други ще питат същото през вековете и двама ще успеят. Е, почти, но за тях по-късно. Мистерията е вълнуваща, ала времепътешественикът няма право да открие повече от нея, защото вече е „посветен“, а те са длъжни да пазят тайна. Таймерът е преместен с нови 500 години и героят попада насред ожесточена битка. Сблъсък на метал, яростни викове, стонове на ранени и умиращи… Накрая воините с извити напред шлемове побеждават. Лицето на владетеля им му е познато отнякъде. Странно? След малко идва прозрението – същото е като от златната маска намерена от археолога Георги Китов. Царят на одрисите Терес влиза триумфално във владетелската резиденция на сразените беси. Същите тези одриси през следващите 150 години ще бъдат неоспорими господари на Трихълмието и на цяла Тракия.

Трихълмието през 90-те години на XIX век.

Ала времената се менят – едни народи се въздигат, а други отстъпват временно или за постоянно от историческата сцена. Времепътешественикът е наясно, че при следващите скокове трябва да бъде по-прецизен. Таймерът е преместен на 342 г. пр.н.е. Този път е закъснял за битката. Висок мъж с превръзка на едното око възседнал бял жребец приема парада на десетките маршируващи воински карета. Македонските фаланги на Филип II са сложили в краката му поредното завоевание. Историците спорят дали той, или Филип III дават името си, ала през следващите десетилетия селището на Небет тепе ще се превърне в полис с агора защитен от солидни крепостни стени, разпрострял се върху Трихълмието. На тепетата известни днес като Джамбаз и Таксим кипи бурна строителна дейност. Издигат се обществени и частни сгради украсени с красиви колони в елинистичен стил. Славата на Филипопол се разнася навред из цивилизования свят… Таймерът се премества все поначесто. Следващите три века редуват периоди на безметежен градски живот и смут. Тракия ще преживее шест десетилетия на келтски нашествия, одриси и македони ще си оспорват Филипопол, ала в крайна сметка последните ще бъдат прогонени. През това време на световния небосклон ще изгрее звездата на нова сила – Рим. Циферблатът на часовника отброява 46 г. – нашият герой се озовава на античната агора. Там достолепен мъж в червено-бяла тога чете нещо на

латински. „Едиктът на император Клавдий, впрочем куц също като Филип, с който Тракия се обявява за римска провинция“ – досеща се времешественикът. В документа градът е наречен Тримонциум – тоест Трихълмието. Таймерът прескача с още 50 години – строителството на грандиозния Античен стадион разположен в естествената седловина между Джамбаз и Таксим тепе е приключило. Нашият герой се напряга да различи сред хилядната публика Тит Флавий Котис – магнатът от тракийски произход, финансирал строителството на арената. „Може би е мъжът в пурпурна тога от центъра на ВИП ложата?“ – предполага. Така или иначе най-големият и богат град в Тракия се окичва с последната липсваща перла в короната – обявен е за метрополис на провинцията за сметка на разположения на Мраморно море Перинт. Оттам възроптали и се наложило обидата им да бъде „потушена” със специална статуя на богинята закрилница на полиса им. „Мъдри хора са били древните римляни!“ – цъка с език времепътешественикът. Гордият античен Перинт в наши дни е заспалото градче Мармара Ерегли с десетина хиляди жители. Времепътешественикът се придвижва с още сто години към своето време и челюстта му увисва от удивление. Трихълмието е отесняло за римския Филипопол. От Небет тепе на изток се виждат десетки правоъгълни инсули – квартали разделени от прави павирани улици. Два

големи акведукта пренасят чиста планинска вода от Родопите за утоляване жаждата на проспериращия град. Тримонциум се е сдобил и с втора крепостна стена, форум, одеон, съкровищница, множество нови храмове и обществени сгради. Нашият герой наглася часовника си на 250 г. Изборът му не е случаен – трагични събития ще хвърлят мрачна сянка върху гордата осанка на Филипопол. След продължителна и кървава обсада варварите готи нахлуват в града. Отблясъците на пожарите осветяват лицето на времепътешественика. Сърцето му се свива от жал за погубените много хиляди животи. Качва се на стражевата кула извисяваща се на Небет тепе. Гледката е ужасна… Безчинствата продължават през цялата нощ, а с утрото тъжна процесия го довежда до сълзи – варварите отвеждат в робство оцелелите граждани. Филипопол е в руини. Мрачно е – черен дим закрива слънцето. От историята знае за градове изоставени завинаги след подобно опустошение. Неговият обаче ще възкръсне… В началото ще се свие към Трихълмието и чак след век ще възстанови предишните си размери. Времепътешественикът избира конкретни години за следващите си скокове. 812… 836… 970… 1089… 1208… 1371… 1410… Във всяка от тях Филипопол преживява някакъв катаклизъм. Първо ще дойдат победните армии на хан Крум и ще сринат стените му, а след малко повече от две десетилетия хан Маламир ще го присъедини към

България. През X в. езичникът Светослав и неговите варягируси ще се „сродят” с готите, проявявайки невиждана жестокост. Кръстоносците на Фридрих Барбароса ще останат шест месеца, а латинските рицари две десетилетия. Османската инвазия ще остави своя дълбок отпечатък… Главата на времепътешественика се завърта от толкова много история. Таймерът е нагласен за последния скок преди да се завърне в своето време. Трихълмието е притихнало в тревожно очакване. Ще палят ли турците? Минава час и се разнася възглас – бягат! Калдъръмените улици на Стария град се изпълват народ. На 16 януари 1878 г. руските войски влизат в града. Ще минат още седем лета преди Пловдив да се съедини с Княжество България. Духът на тепетата е попил в костите на нашия герой. „Небет“ означава „Стража“ – мърмори си унесено. „Таксим“ е гара „Разпределителна” за водите, идващи от акведуктите. Наричали са го още „Сарай“ заради множеството останки от дворци и сгради, а също и „Кесяково“ – по името на благотворителя, чиято къща се намирала на върха на тепето. „Джамбаз“ е мястото, откъдето въжеиграчи и акробати демонстрират своите умения пред винаги гладните за зрелища филибелии. Всички заедно образуват Трихълмието. Специално място. Време е за финалния скок…|НУЛА32

ТЕПЕТО КАТО РИТУАЛ от Илия Димитров

ървата интуитивна, дори моментална асоциация на повечето хора при споменаване името на Пловдив са неговите тепета. Може би дори поразпознаваеми от Римския стадион, Античния театър и Стария град. Навярно малко фотоапарати по тези земи нямат снимка с изгледа, който се открива пред очите веднага след изкачването на Небет тепе, навярно доста малко хора са минавали оттук, без да се издигнат над шума на града, без да се скрият от враждебността на часовете в примамливите хълмове, да почувстват себе си в малката равнина, приклещена между двете вечни планини. Така и не съм срещал наистина категорични данни кога, кой и защо е решил да създаде живот между самотните преди хилядолетия тепета и криволичещата река. А всичко е започнало именно на тези възвишения. Може би разните там племена, луднали от пустите тракийски жеги в равнината, се качили на някое тепе, лъхнал ги вечният, прохладен вятър, седнали под някоя сянка, слънцето тъкмо започвало да залязва, въздъхнали едно „густо“ на незнаен и отдавна мъртъв език, загледали се и... Как да ти се тръгва оттук? Останали завинаги... Така и до днес тепетата се извисяват между нас, живеят с нас, надживяват всичко и всеки. Слели са се с хорските съдби, преплели ги със своята непреходност. Превърнали

сами себе си в ритуал, роден от какви ли не емоции и чувства, мисли и безсмислици, и вярата, а може би и наивността, че ключът към тях е горе, на тепето. Ритуал, обединяващ боговете, властвали над идващите тук хора, и безбожието на отиващите си, в хълм, висока точка – едновременно мост и граница. Мост във времето – гледката, променяща се само привидно, въздишките на милионите, хвърлени така безотговорно над града, и граница – там, където свършва видимото, нагоре от което, човекът е единствено невъзможен и трябва да се разпаде. Да се разпръсне на думи и погледи, синтез на страх и спокойствие, очертания на тела, които след малко ще слязат сред другите хора без да знаят как да продължат. Този ритуал е най-често неосъзнат и кара сърцата да препускат, изкачвайки се. Като всеки ритуал и тепето си има своите характерни особености – обреди, церемонии, тайнства. Но нека започнем от най-прозаичните неща. Малко хора се качват на някое от тепетата в заетите и напрегнати делнични дни. То предполага тотална липса на план и посока, наличие на цялото възможно време, като илюзията за безкрайност в първите мигове от пробуждането, когато светът още подрежда очертанията ни и се струва току-що родил се. Рядко и тепето се появява като самоцел, в някои извънредни случаи. Необходимостта от изкачване идва предимно, когато вече сме

23 в подножието. Когато глъчта на хората и автомобилите им, хилядите погледи, които гледат, без да разбират, и се отвръщат, преди да запомнят, сградите, които оставят толкова малко небе, започнат да стават досадни. Тогава върхът започва да тегли като магнит, затова и по която от малките, къде стръмни, къде не толкова, пътеки да поемем, към което и да е тепе, те винаги водят към върха, прокарани от незнайни и отдавна отишли си хора. Но тепето не тегли толкова силно постоянно. В студените месеци, когато денят е обидно кратък и дори слънцето се срамува да намигне изпод облаците, малко хора тръгват да колекционират студения вятър по хълмовете. И горе окото не вижда толкова надалеч, колкото му се иска, хоризонтът става малък, а с него и мечтите и идеите. Макар и когато градът се покрие със сняг и заприлича на някакъв странен рай, поднесен на облак от Бога на напуснатите градове, безкрайните иначе седения вече не траят толкова дълго и хората бързат да се приберат в себе си. Затова пък като по сигнал, с разцъфването на всичко, хората тук се чувстват длъжни да наваксат липсващото през зимата. Купуват си бири и цигари, за да занимават с нещо ръцете и устите си, докато очите танцуват над всичко и нищо. Така, без усещане за време и тленност, минават следобедите и вечерите, а с тях и животът, разбиран и все пак неразбран.

Но като че ли има определен порядък в типа човек и съответното тепе, на което той се сбъдва. Някога турците нарекли едната част от Трихълмието Небет тепе. Днес там наймного са туристите, водени от екскурзоводските приказки, че им предстои да видят нещо прекрасно, че няма как да бъдат тук и да не го видят. Но се съмнявам чуждият поглед оттам да усеща всичко онова, което усещат хората, познали и равнината, и възвишението, вградили се в тях и обрекли им се. От Небет тепе са и първите спомени на токущо сключилите брак в близките църкви из хълма. Винаги е добре да започнеш нов общ живот от високо. А влюбените и тепърва влюбващите се интуитивно предпочитат това място, за да се гледат един друг до безкрайност. Там погледите отнемат силата на думите и нуждата от говорене избледнява. Там парещите лятото скали са учудващо удобни, особено след втория час на седене. Така де, какво се обяснявам, кой не е бил тук с момиче? Отиваме малко по-надолу. Дановият хълм, Сахат тепе. Тепето с найдебелите сенки, с най-много пейки на тайни, скрити места, за които останалият свят не знае и никога не трябва да разбира. И огромното разочарование, когато видиш, че пейката, която цял живот си смятал за своя собствена (ваша) и само и единствено на нея ти е хубаво и удобно, и само там

виждаш и игнорираш каквото трябва, е заета. Раздразнението (но доста по-късно и утехата, че някой ще стои там и след теб), че и други като теб се спасяват там. Примирението, че няма да получиш безвъзмездно и камък от този град. Не знам защо точно там години наред, а може би и сега, в този момент, се събираха рок фенове, които с часове свиреха бавни песни на китарите си и пиеха бира, пръснати из площадчето на върха. Те не виждаха своето субкултурно общество сред останалите хора, сред масовата култура и затова се сбъдваха горе, а само часовниковата кула отмерваше безсмислени часове, които нищо не значеха. Още по-надолу е и Бунарджика, който обстоятелствата нарекоха Хълм на Освободителите, които после се смениха. Но не това е важно. Идеологията и политиката е идеално неспособна да отнеме привилегиите на този хълм да се издига и да бъде преди всичко естествена наблюдателна вишка на живота между останалите тепета, улици и една река. Безсмислено е желанието тук горе да стои политика, защото тя е малка и незначителна, просто част от вечността на тепето, което ще стои безмълвно още дълго, за разлика от нея. И винаги провесилите крака над скалите прегърнати момче и момиче ще изглеждат по-големи и по-трайни от всеки паметник. Обвито в мистерия и неособена

познатост е Джендема. Турците го именували така - Адско тепе. Далеч по-различно е изглеждало някога – предимно скалисто, грубо и населявано с какви ли не стряскащи животни – змии, соколи, сови. Така навярно е изглеждал Ада на някогашните хора тук. Леко отдалечен от сегашната централна градска част, нареченият днес Младежки хълм, е ритуал за различни хора, които искат да са възможно най-сигурни, че ще избягат от камерите на туристите и погледите на останалите хора. Дори с риска от това на моменти да излизат и криминални новини. Но и там със сигурност има едно място, на което някой човек обича да ходи и не би бил възможен без това. Останалите ритуали са много лични, няма нужда да бъдат разказвани или мислени, те са хвърлени едновременно в мимолетността на действието и безкрайността на повторението му. Но всички те са обединени от висотата, от издигането и възвисяването, което човекът от равнината винаги ще приема за нещо безценно. Тепетата – нашите малки върхове, на които спираме да мразим и да умираме, застиваме в безтегловност и съзерцателност и така не ни се тръгва... |НУЛА32

ПОСЛЕДНИЯТ ЕТАЖ НА ГРАДА от Панайот Стефанов

т мойто село виждам колкото се вижда от земята към всемира... Затуй селото ми е толкова голямо, колкото и друга всякоя земя; Аз съм с ръста на каквото виждам, А не с ръста на височината ми... В градовете по-малък е животът, Отколкото във моя дом връз тоя хълм, В града къщите големи с ключ затварят изгледа, Скриват кръгозора, изтласкват погледа ни далеч от небосвода, Малки сторват ни, защото ни отнемат, каквото с очите могат да ни дадат, И правят ни бедняци, защото нашето единствено богатство е виждането. Оставям тук това стихотворение на португалеца Фернандо Песоа, защото пасва прекрасно на идеята, която ще се опитам да пресъздам в следващите редове. Във въображението ми на един смачкан глобус Пловдив и Лисабон (като роден град на поета и също със свои седем тепета) в компанията още на Атина и Рим, по един странен и лишен от географска логика начин заедно образуват мързеливо-вечната южноевропейска дъга, под която, според емпиричните ми проучвания, животът си върви по-бавен, посладък и със сигурност по-лесен за мечтаене. И тъкмо върху тази лекота ще се концентираме, а не върху останалите четиредесет и един града, според Уикипедия, които също се хвалят или поне претендират да са постреоени между седем хълма.

27 В търсене на най-високите точки за живеене в Пловдив се озоваваме на ръба на Джамбаз тепе, което, за тези които не могат да се ориентират, пояснявам, че гледано от Сахата, се намира в дясната част на Трихълмието. Поканени сме най-гостоприемно в дома на семейство Общински (фамилията идва от връзката им с общинските дела след Освобождението), от които разбираме, че през 2017-а ще се навършват точно двеста години от построяването на къщата им, чийто единствен етаж можем да определим и като един от последните обитаеми за града. Сградата попада в рамките на архитектурно-историческия резерват на Стария град и притежава статут на културен паметник. Подобно на гръцки манастир е кацнала буквално отвесно на скалата и погледът надолу предизвивка само болезнени, гипсирани, дори и смъртоносни продължения на мисълта. С погледа напред обаче е различно. На практика не виждаме нищо ново – сградите, улиците и булевардите, планината и небето са си все същите, но ъгълът, от който ги наблюдаваме тук, е съвършено различен и непознат за окото ни и затова за няколко минути оставаме със зяпнала уста и усещане за изключителност, което за домакините ни отдавна се е превърнало в обикновено ежедневие. Мисля, че би било неправилно, ако кажем за семейство Общински, че живеят в града под тепетата. Не

знам кой в опита си да избяга от повторението е измислил това журналистическо клише за Пловдив, ама лично на мен сега не ми върши работа. Още повече, когато знаем, че цивилизацията по тези земи е възникнала първо върху тепетата, а не под тях, е някак недомислено и дискриминационно към историята, че и към високото. Затова може би като естествена ответна реакция във фамилната и междусъседска реч по тази улица много често ще чуем израза „отивам в града“, което ще каже, че някой ще слиза надолу. Някак си с право в случая можем да говорим за различни топоси. Като през прозорците на първия, вече построен и наречен стар, можем да проследим изцяло развитието и градежа на втория, непрестанно променлив и съвременен Пловдив, какъвто го познаваме и какъвто ще го видим утре с всички неизвестни, които ще донесе новото. За разлика от нещата тук, горе, на високото, синоним на старото, достатъчно встрани от популярните туристически маршрути, където времето и пространството стоят непокътнати откакто са почувствани за първи път. В града над тепетата никога няма да се случи нищо друго освен пейзажът в цялата му прелест. Защото е невъзможно да се роди нещо по-голямо и по-значимо тук, над нещата, нищо и никой не би бил в състояние да го отмести от дневния ред, който той сам е подредил за себе си, да изземе ролята му на извънредна и найважна новина, да го спре да отразява

хора и съдби... Прекалено лесно е, уверявам ви, да се отплеснеш и да забравиш за какво си дошъл пред вида на подобна гледка. Та добре, че бяха едни двама, изгубени с фотоапарати и дръпнати очи, за да ни извадят от окачената на стената панорамна фотография от началото на XIX век, на която върховете на Трихълмието са все още полуголи и откроими, а градът се простира едва до Сахата. Връщаме се с Общински в наши дни, за да си признаят, че тука няма никога да им омръзне и че не биха живели никъде другаде. Въпреки многократните предложения от страна на инвеститори към мястото, са категорични, че не дават и сантиметър от двора си. Нищо не им липсва тук, съвсем достатъчно е това, с което разполагат. И не биха променили нищо в картината, дори и за море не са навити да разменят яката на Родопите, при все че се пробвах да ги спазаря. С досада ми казват, че трябва да съгласуват едва ли не всяка копка в градината си с археолози, но пък с усмивка си спомнят как като деца с играта си са помагали при разкриването на Античния театър. Говорим си с особено спокойствие. От тази височина наистина изобщо не се разбира за къде толкова бързат хората, че така се халосват на булеварда. През годините събеседниците ми споделят, че са станали свидетели на десетки катастрофи и стотици нарушения

по „Цар Борис III”, като по едно време дори са започнали да подават сигнали за тях. Между редовете сякаш искат да ми кажат, че все по-често се чудят има ли смисъл да слизат от наблюдателницата си в напрежението при всички

тези беди, които горе не ги ловят. Защо им е да катастрофират, сякаш ме питат? Защо ни е да катастрофираме и на нас, питам се същото, вместо просто да се качим до някой връх на някое тепе и за момент да побъдем над нещата?

31 Да проветрим умовете си и да се спасим от ограниченията на ниското, да успокоим демоните си и поне за малко да повярваме в несмутимия пейзаж, притежател на всички отговори. Защото ние сме с ръста на каквото виждаме, нали така?

Сигурен съм, че се сещате за онази страшна гледка, която поне веднъж ви е повдигала на пръсти. |НУЛА32

МИНУТИТЕ, БЕЗ КОИТО МОЖЕМ от Славена Шекерлетова

ахат тепе е другаде. То е едно друго място, което ако имаме повече въображение може да приемем, че определя времето в Пловдив с Часовниковата кула и автентичния ѝ звън. Този звън обаче има нужда от грижа. За да го има и да оглася околностите години наред по няколко пъти на ден, дължим много на Георги Долчинков, когото често наричат Пазителя на времето. Самият той с удоволствие упражнява тази отговорна професия.

Два пъти седмично изкачва 50-те стъпала в кулата, за да настрои механизма на часовника. Вътре е тясно, стръмно и високо – едно съвсем друго място, изцяло извън времето и с усещане за вечност. На един от камъните на фасадата е изобразена именно змия, в случая символ на вечен живот. Най-горе в кулата е механизмът, който е съставен от две части, едната част е свързана с нагласянето на часовника с тежест 120 килограма, а другата е за

33 камбаната с тежест 80 килограма. Отнема половин час на Пазителя да се справи със секундите и го прави с такъв майсторлък, че никой друг не може да работи с толкова старото и запазено през годините изобретение в 17-метровата Часовникова кула на Сахат тепе. А сега малко факти. Сахат тепе е известен също като Данов хълм. На това място има паметник на почитан пловдивчанин, книгоиздател, възрожденец и бивш кмет на града - Христо Г. Данов. По-разпространеното име на тепето означава „Часовников хълм“. От другата му страна, на юг се намира Телевизионната кула, която е завършена в средата на миналия век. Историкът Александър Пижев през 2002 година пише: „Пловдивската часовникова кула, издигната на Сахаттепе (Данов хълм), е една от най-старите в Европа. Предполага се, че първоначално е построена в зо¬рата на XVI век… През целия XVII век повечето пътешестве¬ници, минали през Пловдив, остават впе-чатлени от градския ча¬совник, какъвто нямало нито в Одрин, нито в Цариград. Дори в Западна Европа такива архитектурно-историчсеки образци не се срещали твърде често. За съжаление този забележителен паметник на далеч¬ното минало на Пловдив не издържал ударите на вре¬мето и в началото на XIX век бил вече напълно грох¬нал. През

1812 г. градската общественост се заела с възобновяването на кулата и монтирането на нов ча¬совников механизъм. За това благодеяние от преди 190 години свидетел¬ства изсеченият върху мраморна плоча надпис с арабс¬ки писмена, който в най-новия си превод гласи: “Как¬то Бог пожела в дните на месец шабан 1227 година (1812 - б.а.) бе направен този часовник, да е благосло¬вен от Бога! Тряб¬ваха много грижи, за да се възобнови сградата. Хвала на онези, с чиито старания тя бе напълно завърше¬на. Стократно пък хвала на май¬стора й, който направи такавава часовникова кула. Нейната фигура те прави пълен господар на времето и сякаш се разхождаш в сънищата. Изрекох да¬тата - в хиляда двеста двадесет и седма се построи този часовник”. При построяването си кулата първоначално е служила за наблюдение и предпазване от пожари. В четирите ѝ посоки е имало топове, които са съобщавали за опасност чрез гърмежи. Първите данни за Часовниковата кула на тепето са от 1611 година, когато френския дипломат Льо Февър, посетил Пловдив, отбелязва: „На дру¬гия хълм (Сахат тепе -б.а.) има часовник, кой¬то денонощно отброява часовете по френс¬ки...”. По-късно Евлия Челеби - книжовник от Турция разказва: „ Има едно тепе, което се казава „Саат тепе. На върха му има кула висока като минаре, с часовник. Той звъни на обед два пъти. Звънът му е страшен – на Изток и на Запад се

чува на едно конашко разстояние“. Механизмът e въстановен в края на миналия век от карнобатския майстор Иван Тодоров и е уникален с това, че е без циферблат, а махалото му е дълго два метра. Качван е детайл по детайл и е монтиран на място. Камбаната, която чуваме днес е направена от пловдивски леяр. Както споменахме, тежестта му е значителна и настройването изисква известно физическо усилие. Пазителя на времето в Пловдив се вълнува, че създател на часовника е Антонио Барбаджелата, тъй като неговият дядо по майчина линия също е италианец. Това му е оказало особено въздействие, когато е решил да се заеме със задачата. Повече от десет години Георги Долчинков настройва часовника по два пъти седмично. Когато го прави, спира времето за малко, защото няма как иначе да го свери. Оказва се, че механизмът не може да работи правилно, ако през няколко дни не се спира за по пет минути – необходимото безвремие за навиването му. За по-бавното отброяване на часовете, в което десетте липсващи минути седмично нямат кой знае какво значение. Може би за това пловдивчани никога са нямали претенцията за точност, или поне стремежа към нея, но пък винаги са имали малко време в повече. Ето откъде идва то. Поради огромния трафик в града и разрастването му звънът на Часовниковата кула едва ли

достига толкова далеч, колкото в миналото. Но все пак се долавя ясно в околността. Можем да го чуем в 12 часа на обяд и в 12 часа вечерта, когато часовникът удря по 24 пъти. В останалите часове камбата бие толкова пъти, колкото е часът, а след две минути с още един специален удар съобщава, че старият час е изтекъл и вече е дошъл новият. Хората, които живеят по Сахата или в непосредствена близост до тепето, казват, че така разбират колко часът е сутрин, когато се събуждат – броят ударите на камбаната. Отвътре кулата механизмът е тих и спокоен, отмерва с изключителна точност, създава усещане за плавност, движи се с финес, може би по френски, не се знае какво е имал предвид Льо Февър. Не бърза за никъде, няма ускоряване. Единствено студът може да го накара леко да забърза – случва се през зимата при много ниски температури, но отминат ли, часовникът отново влиза в крак с времето. Времето… Това време, което отмерва Часовниковата кула на Сахат тепе с плавния си, благозвучен, автентичен звън, е антипод на всяко съвременно нещо, което го прави натрапчиво, електронно и „умно“. То отнася в едно друго време, стига да го поискаме. Сахат тепе всява спокойствие и подсказва да поспрем, поне до следващия звън. Изключете телефоните горе. Бъдете другаде,

37 някъде там, където няма начало и край. Потопете се в това време, което отмерва кулата на хълма. Защото там горе е възможно невъзможното. Когато се унесеш в камбанния звън така, че Сахат тепе се превръща в място, в което времето се създава по собствен начин, трансформира се в идея, без да има съществено значение повече. Място над времето, което определя времето. „Грешката” е толкова вярна, колкото е и залезът, който може да съзерцаваш от хълма за няколко минути, но го помниш неопределено дълго и дори да го забравиш като картина, усещането от преживяното остава. Тепето над времето е неслучайно в центъра на Пловдив. *С благодарност за историческата справка на Владимир Балчев и за съдействието на Георги Долчинков.

|НУЛА32

ПИСМО ДО ГОГОЛ от Елена Томова

ова е от писмата, които само желаеш някой да ги прочете, но и да си помисли – иска ли и този някой да напише такова писмо. Здравей, Гогол, Знаеш ли, преоткрих те. Може би закъснях, но все пак, знай, преоткрих идеите ти. Творческата ти взискателност също. Изуми ме с чувството си за граждански дълг, което те е подтиквало през цялото време да създаваш шедьоври. Не предположих, че с всяко задълбаване в същината на „Мъртви души“обаче, ще се разлея в двете крайности. Не предположих, че ще ме накраш да се почувствам така сякаш страдам от биполярно афективно разстройство. Не вярвах, че едновременно мога да изпитам меланхолия и еуфория. Сякаш заклещена в менгеме, пищях наум. От дясно с всичка сила ме притискаше удивлението, а от ляво разочарованието също не отстъпваше. Питаш се, защо ли? Няма да се учудя, ако е така. Това правех дълго и аз. Ще спра да измъчвам себе си, а също и любопитството ти. Когато осъзнах колко дълъг живот си завещал на героите си, признавам, възхитих се. Но, по дяволите, защо те останаха непроменени? Защо нито веднъж не посмяха да дръпнат рязко черното було на мъртвилото, което ги обгръщаще изцяло? Отново ще бъда честна – това ме отврати. От

1842 г., когато е и издаването на първите глави на романа ти, та чак до днес, твоят Чичиков, който при изпълнение на една служебна операция се запозна с несъвършенствата на крепостническата административна система и започва да злоупотребява с нея, е все още жив. Пълзи като отровен паяк не само между страниците ти, но и тук при нас. В Пловдив. Крие се под други самоличности и продължава мръсната търговия с имена не на починали крепостници, а на погубени места. Ако някой ти каже, че в Пловдив имаме „Марково тепе“, не му вярвай. Това е същото като Чичиков да каже в банката, че загинал крепостник е все още жив. Но ти не бъди толкова заблуден като служителите в банката. Марково тепе е досущ мъртвите души на Чичиков – говорим за него, свети в лъскави табели, води се, че уж съществува, а го няма, и от неговото умиране някой печели. В момента на негово място съществува една търговска сграда, наречена МОЛ – общо взето нещо като ЦУМ в Русия. Предполагам разбра – много магазини на едно място. Та тази сграда прие името „Марково тепе“. Навярно подбудите на пловдивския Чичиков да използва същото наименование, не се различават от намеренията на твоя главен герой. Търговията, разбира

39 се, е в основата. Ще спра дотук с обясненията за постройката и ще те препратя към дълбините на историята. Тя всъщност разказва какво е имало на мясото на МОЛ-а. Това си струва вниманието. Повярвай ми! Болно ми е, че няма да ти пиша по спомени, тъй като нито аз, нито родителите ми сме успели да се докоснем до хълма, който се е издигал някога там. Ще разказвам по чути и прочетени истории. Отдалечавам се от идеите за пълна бездуховност и алчност и те прехвърлям в един друг свят. Филибелийският. Марково тепе се намирало до югоизточното подножие на Бунарджика, дето бил древният римски некропол, а после турското гробище Бунарджик алтъ мезар. На върха му имало широка скала, а в нея било издълбано корито, с по една дупка на четирите му страни. За тези дупки съществуват много легенди. Най-известната от тях е, че в далечни времена Крали Марко яздел коня си Шарколия край Пловдив. Когато един ден чул някъде в далечината вопли и ридания, изкачил се Марко на върха на висок хълм, огледал се и видял три синджира роби. Юрнал се той, извадил сабята си и пришпорил коня си. Конят скочил на един по-нисък хълм и от силния удар копитата му направили четири дупки в скалата, а коремът му – една по-голяма между тях. Казва се, че от тук идва и името на хълма. Но не само легенди

се разнасяли за това тайнствено място. Твърдяло се, че то имало изключителна лековита сила. До 1900 г. хълмът на Марко Кралевити стоял почти непокътнат. Наоколо имало стари гробища, а от страната на хотел „Лайпциг” се намирала приказната градина на местния тютюнотърговец Димитър Мардас. През пролетта на 1892 г. Мардас получил като подарък от своя колега Ставридис павилион, с който участвал в Първото българско изложение, което се провело в близост до хълма. Както пише в „Пловдивска хроника“ на Никола Алваджиев, именно в тази магична градина Мардас правел „ракъ мухабет” със своите гости. Там, където днес се извисява високата сграда на хотел „Лайпциг” пък имало блато. Твърди се, че дъното му било по-ниско от дъното на река Марица. Малко по-късно обаче се взело едно от най-болезнените решения за пловдивчани. Преломният момент настъпил. Сиенитените скали на част от тепетата започнали да се изсичат. Пловдивските общинари дали на софийската фабрика „Изида” правото да режат за павета скалите на Джендем тепе. С тях се застлали мегданите и улиците на Пловдив. Столичани започнали да увеличават многократно печалбите си. Първоначално пловдивските кметове са се противопоставяли на предприемачите, но накрая се появил такъв, който се поддал на изкушението. Взривове унищожили Марково тепе. Летящите отломки

Изглед от Сахата към Джендема и южния склон на Бунаржика, в чието подножие още се вижда и Марково тепе. Около 1880 г..

заличили и вълшебната градина на Мардас. Лятната му приемна била съсипана. През 1920 г. тръгнала нова вълна. Тогава пък се появили мераклии, които искали да строят къщи върху здравата основа на скалата. По този повод Владимир Балчев споделя в „Алчността погуби здравия гранит на Марково тепе следното: „Равносметката през 1930 г. показва, че първи се облажили с терени хората на общинарите. Напразно вестникарите призовавали кмета да се намеси и спаси тепето. Опитал се да помогне и пловдивският митрополит, като поискал от общината да му даде Марково тепе, за да се изгради на върха му нов християнски храм. Пловдивчани си отдъхнали – смятали, че няма кой да откаже на дядо владика. Да, ама нашенските управници показали, че с едната ръка се кръстят, а с другата посягат към сребърниците. Слаб се оказал якият гранит, не устоял срещу силата на алчността. Знаеш ли, Гогол, в края на писмото

Марково тепе

си мисля, че се досетих кой е човекът, който се подвизава като Чичиков в България. Алеко разказва за него преди време. Не е известен с фамилията си, а с първото име, като неотлъчно пред него стои една добавка „бай“. Да, за Бай ти Ганьо говоря. Към финала на писмото си отново ще бъда честна. Ще ти призная, че от тук нататък ще ги използвам като синоними. Синоними на безчестие и алчност. Синоними на мъртви души. Синоними на маскари. Надявам се да ми го позволиш. P.S. Това не е от тези писма, които очаквам да получат отзвук, още преди да ги напиша. Това е от писмата, които за първи път пиша. От писмата, които не искам да получават никога отговор. Това е от писмата, които само желая някой да прочете, но и да си помисли – иска ли и той да напише такова писмо. Аз лично не бих повторила. Защото това е от писмата, които оставят болка и парене в гърдите. |НУЛА32

КАКВА БУДАЛА САМО от Панайот Стефанов

ще щом зърнеше формите им в далечината на магистралата се успокояваше. Приемаше това, че са там, че са все още налични и не са изчезнали като сигурен знак, че вкъщи всичко е наред, че ще бъде наред, докато ги има. С приближаването се уголемяваха в погледа му и постепенно отместваха моментните тревоги и заблуди от хоризонта, запълваха празнината в пейзажа, с който беше свикнал от дете, дорисуваха го. Пейзажът, който го изпращаше при всяко заминаване, само за да го извика после пак. Винаги по същия начин и със същата причина. Тепетата са онази константна част от цялото на града, която щеше да го посреща до края на дните му, дори когато вече няма да има кой друг да го прави, и щеше да му напомня, че макар и сам, има къде да се завърне и да се почувства у дома. През прашния булевард в продължение на няколко секунди не сне поглед от сградата на Търговската гимназия, където пожела да го оставят. Погледна към небето, доколкото беше възможно от стъкленото недоразумение от другата страна на улицата, и видя как светлината пронизва облаците на места. Залезът обещаваше, щеше да се опита да го хване. Мина по алеята между двете училища и си спомни за всички цигари, които не беше изпушил тук като нормалните деца, за кратката си следгимназиална носталгия по междучасията, след които не се връщаше в час, за настоящото най-

голямо междучасие в живота му. Продължи по улицата до магазинчето срещу корта, за да си вземе бира. Почуди се дали си струва да се качва само с една и за това за по-сигурно си взе направо две. Тръгна по стълбите нагоре през Pink Floyd фунията на Дървото към площадката с Окото, където най-често си губеше времето като ученик. Още в осми клас беше осъзнал каква привилегия е да имаш, така да се каже, тепе в задния двор на даскалото. Кеф, който по никакъв начин не се равняваше на реката, с която се хвалеха приятелите му от Руската и Английската до табелата на Пазарджик, ако го разбирате. Наличието на подобна природна забележителност досами училището, разкриваше неподозирани възможности за изява пред понепослушните. Непосредствено постижимата извисеност чрез рязка денивелация беше точно отражение на душевното му състояние в гимназиятa, че и сега – непрестанен низ от изкачвания и спускания по лични баири. Тепето беше винаги зад гърба му и го използваше за нещо като утеха, като начин за справяне с нещата, като мисъл за издигане с всяка следваща стъпка. Не си се представяше без тоя хълм и му се щеше и обратното да важи. Сви по преките и леко кални пътечки, за да съкрати, но също и за да угоди на обреченото си желание да се загуби поне за миг и да се намери в гора. Навътре започна да долавя чуруликанията на

47 птиците по-ясно и като че ли им се наслаждаваше. Осъзнаваше обаче и невъзможността си да ги разпознае, да раздели на партии членовете на този крилат хор. Всички звуци се сливаха в обща симфония, която, макар и да не можеше да назове, истински ценеше. Спомняше си как като малък дядо му го развеждаше нагоре-надолу по пътеките и го запознаваше с врабчетата, с които сега имаше проблем, и със скорците, със синигерите и със славеите, обитаващи хълма, и съжали, задето не го беше слушал внимателно, когато имаше възможността. Сети се единствено за вторачената право в него ушата сова, която веднъж го беше изплашила много и за това я беше запомнил. Почуди се и за имената на дървета, като случайно се огледа и за някоя катеричка по тези наоколо, но бързо подмина и тази си мисъл в търсене на друга, в която да се почувства по-уверен. Природните му познания бяха отдавна отлетели от главата му, а на тяхно място бяха накацали всякакви технологични глупости, които с оглед на настоящите му търсения бяха абсолютно безполезни и ненужни. Усети колко чужд на себе си е в тази естествена среда, до която градът все още не се беше изкачил непоправимо. Стресна се и забърза крачка нагоре, сякаш за да се оттърве от това усещане, да избяга от него. Метри преди да стигне горе, започна да ръми. Оставаше още малко време преди слънцето да се отпусне напълно в облачните

си възглавници. Небето над него изгаряше в апокалиптично жълти кръпки, като да се пръсне всеки миг. Ако някога можеше да направи филм за последния залез на света, щеше да използва точно този декор с точно тази влажна тревожност. Хората заслизаха надолу, прогонени от капките, без да дочакат края на събитието, с което осигуриха почти пълното му усамотение. Седна на ръба на полумокрия камък и провеси крака над простора. Огледа града пред себе си като карта на спомените и мечтите му, към които можеше да полети наравно с птиците, и забеляза, че наоколо вече няма никой друг. На върха на този най-идеологизиран от историята хълм се озова съвсем сам с две бири в компанията единствено на десетметровия гранитен руски войник, чието стърчане никога нямаше да остави хората на мира, чиято сянка усещаше и върху себе си... Отвори по бира и на двамата, въпреки че гледаха света в различни посоки, отпи и си каза наум: „Този огромен незнайник стои тук от шейсет години и никога не е виждал дори и един залез, каква будала само“.|НУЛА32

НАНИКЪДЕТО от Борислава Лозанова

етърпеливо поклаща крака във въздуха. Държи се с малките ръчички за кафявата кожа на седалката. Оглежда с любопитни очи цветовете…розово, жълто, зелено. Минали са точно 15 минути след три следобед. Настава суматоха, машинистите започват процедурата по откачане и прикачване на локомотива, под съпровода на „Жълтоклюно патенце”. Вратите се затварят, предупредителен сигнал…и потегляме. Точно по разписание в 15:30 часа Детската железница „Знаме на мира” напуска гара „Пионер”. Движим се по тесните релси с онази скорост, с която запомняш всяко листо, което преминава пред очите ти. Вдишваш свежия въздух, букетът от цветя и растителност пълни дробовете ти. Ненаситен си на безкрайните пролетни нюанси на зеленото, опитваш се да ги преброиш и да запаметиш всеки от тях, да го откраднеш и скриеш за голите зимни дни. Накацалите деца по прозорците попиват

всеки завой и неравност, всяко поклащане и колебание по трасето. Природа и машина стават едно. Теснолинейката се вие измежду дърветата, толкова тиха, толкова в унисон със заобикалящия релеф. През линиите прибяга катеричка, невъзмутимо се спира по средата и остава там, докато червеният локомотив с трите цветни вагона не преминава. Само ние, шумните наоколо, превъзбудените и някак чуждите на тази природа, се открояваме, като се опитваме да ѝ станем близки. С всяка разходка, с всеки поглед, с всяко качване и слизане от детската железница. А тя мълчаливо ни отвръща с търпение. Тази година се навършват точно 38 години от откриването на Детската железница в сърцето на Младежкия хълм. Тя е втората в България и единствената работеща към днешна дата (бел.ред. първата е построена в гр. Кърджали, 1962 г., работи до 2016 г.). През 1997 г. железницата е закрита до

2007 г., когато отново може да се чуят колелата ѝ по релсите на Младежкия хълм. Историята за нейното появяване е свързана с обявяването на 1979 г. от ООН за Международна година на детето. По идея на Людмила Живкова, тогава председател на Комитета за култура в България, се организира първата международна асамблея „Знаме на мира”, в която се включват деца от 79 държави, за да отбележат празничната годината. В рамките на тази асамблея се построява и пловдивската детска железница, откъдето получава и името си – „Знаме на мира”. Трасето е с дължина 950 м. Обиколката трае общо 25 минути в двете посоки. Преминаваме мост, който събира всички погледи надолу. След това се разклащаме през прелеза, за да може само след минути да се гмурнем в дълбокото синьо море, изрисувано по стените на тунела. След него ни очаква любимата на всички деца естакада във формата на шестица, помахваме на спирка „Снежанка” и пристигаме на гара „Панорама”, където за момент през всички ни се прокрадва нотка на притеснение, защото локомотивът спира на сантиметри от задния двор на една от последните къщи на тепето. Гледката тук горе не те пуска да си тръгнеш, но прикачването на локомотива е готово, стрелката за смяна на посоката е оправена и машинистът ни приканва да заемем местата си. Предупредителен сигнал и ето ни отново, между града,

тепето и гората, в цветния вагон. На гара „Пионер” машинистите се отдават на 30-минутна почивка, преди да дойде следващата група пътешественици. Общо работят четирима машинисти, всички с над 30-годишен стаж. Познават всяка част на влакчето и с удоволствие разказват за устройството му на децата. Разказват им за ширината на линиите, която е 600 мм, за скоростта на железницата – 8,5 км/ч, за това, че се движи с батерии, а не с дизелов двигател, дори ги взимат в локомотива, когато е на гарата, и обясняват как се управлява влакът. Железницата прави 6 курса на ден, като във вагоните се побират 50 пътници. Касиерката споделя, че за месеци напред се запазват билети от цели групи. Понякога дори правели извънреден 7-и курс на влакчето през уикенди или празници, а през делничните дни било по-спокойно. Детската железница е обичана атракция от малки и големи. Тя е построена от ученици и студенти общо за 156 дни, от 21 април до 23 септември 1979 г. Младежките бригади обаче са свързани много по-отрано с хълма. През 1948 г. започва „облагородяването” на най-високото пловдивско тепе именно от младежите. От тези бригади произхожда и името „Младежки хълм”. През годините хълмът е бил наричан с много имена – Джендем тепе (Адски хълм), Джин тепе (Хълм на духовете), Хълм на нимфите

55 дриади (бел.ред. покровителки на дърветата) и много други. Когато се отклониш от главния павиран път, който се извива чак до върха, и навлезеш през пътеките, разбираш етимологията на имената. Без значение колко точно време си прекарал там, винаги хълмът ще те свари неподготвен. Безкрайни пътеки, други без изход, които свършват сред дърветата в непроходими местности, високи камъни, гъста растителност и богатото животинско разнообразие, удивяват и най-големите познавачи. Говори се дори, че на върха на хълма през Античността се е издигало тракийско светилище. Сега обаче на негово място има малка радиорелейна станция и празен басейн, който служил за напояване на растителността. Въпреки многото имена, Младежки хълм приляга най-добре. Извън мистиката и всички горски и загадъчни същества, това е хълмът, който носи духа на младежите. Освен за разходки и отдих, тук се събират колоездачи, които имат привилегията да карат планинско колоездене в града. Събират се блейдъри, фрийрънъри и много други любители на спорта. В подножието на тепето се организират и музикални фестивали, открити уроци и спортните празници на голяма част от пловдивските училища. Младежкият хълм е и място, което приютява децата от махалите в подножието, които с интерес водят своите битки и играят всевъзможни игри. Вече пораснали разказват, че

много от тях са се криели точно из Младежкия хълм. В годините, когато Детската железница не е функционирала, а е била прибрана в тунела, използван за депо, това е било едно от любимите места на децата. Линиите на детската железница не са единствените наоколо. До Младежкия хълм всекидневно преминават влакове, кръстосвали страната и различни краища на света. Кой ли не е чакал на прелеза поне веднъж? Очертанията на хълма преминават за миг пред очите на пътниците и остават там, за фон на нечие чуждо пътуване. Всички пътници, тръгнали с ясна посока и перфориран билет, към тяхното „някъде”. На Младежкия хълм обаче, на билета крайна точка не е изписана. Там се качваш на Детската железница и слизаш на същата тази гара, от която си тръгнал. Пътуването започва и свършва на тепето, фонът се превръща в самоцел. И въпреки това, стотици деца отново и отново искат да се впуснат в приключението и да пропътуват разстоянието към това по-особено „наникъде”. Нетърпеливите крачета все още се поклащат във въздуха. Любопитството е непроменено, а желанието за още една обиколка дори по-силно. |НУЛА32

ТЕПЕ НАД ТУРИЗМА от Теодор Караколев

иждам покривите на къщите. Виждам булевардите. Виждам реката. Виждам тепетата. Альоша. Къщата на Стайнови. Градският стадион. Православните църкви, минаретата, протестантската църква. Чувам часовника от Сахата, който отброява времето на бавния град, чувам и автомобилите на забързания град. Оттук се вижда всичко. Доброто. Лошото. Това, което ни харесва. Това, което искаме да запомним. Онова, което се опитваме да забравим. Нещата, които ни обединяват или другите, които ни разделят. Но тук сякаш е различно. В безграничния простор на Небет тепе можеш да се оградиш с тишина и спокойствие. Без значение колко е топло, колко пече, колко свирят клаксоните или, дали наркоман ще ти досажда да ти иска пари. Мястото е друго. Това просто не е място за туризъм. Това е място за истина. Истината самият човек да бъде себе си, или истината градът да бъде този град, който е. Не фалшив град с измислена история. Тези ги знаем. Строят си измислени замъци, крадат си царе и герои, градят минало, защото не им достига. Но ние си имаме. Освен останалия град виждам и Небет тепе. С

63 огромните камъни, за които умните, учили и чели, още не могат да се разберат от кое точно хилядолетие са. С кръглите, квадратните и диагоналните стени. С другите камъни, редени от прародителите на днешната ни цивилизация – римляните. И следващите, подреждани от византийци или от българи. До тунелите, входовете, кулите. Това е магията на истината. Магията, която прави разлика между нашето време и времето на онези достойни за времето си наши предшественици, които са градили, а не рушили. Както някои по-невежи, но високопоставени наши сънародници днес, казват – тук има две педи камъни. Но днес живеем във време, в което не ни трябват стени. Врагът, който ни напада, няма да го спрат бутафорни крепостни стени. Тъкмо обратното – врагът, който ни напада, има друго оръжие – лъжата. Лъжата, че си повече, отколкото си. Че нямаш недостатъци – и няма какво да подобриш в себе си. Като човек, град или държава. Врагът създава идоли, перфектни идеали и красиви утопии. Не. Ние може и да сме „две педи“, но трябва да сме истински. Както казва Левски на Кършовски – да си кажем кривичките, и да се поправим. Ако се лъжем, че сме перфектни, падението ще е по-силно. Да, върхът на Небет тепе има своите

кривички. На места си е съвсем грозно. Но трябва да си ги посочим, кажем и поправим. А не да ги скрием под лъскава опаковка. Но Небет тепе е символ за града ни. Символ за началото на града преди хилядолетия. Но и символ за бъдещето на града. То трябва да надживее желанието за лесни

туристически пари от хора тип „рушащи безработни шведи“. Трябва да надскочи самоцелния туризъм и ние трябва да му помогнем, защото истината и справедливостта са идеал. И вместо да го надградим с ескалатори, лампички и десетки метри лъжа, да го съградим – него, нас и града ни – с много по-високи стени от красивата истина.

|НУЛА32

Според древна легенда хълмовете край Марица са огромни камъни, които титанът Балкан хвърлял по Посейдон. Враждата между двамата била заради красивата Родопа.