Nula32 Magazine, June 2018 by Nula32 Magazine

а 23 май 2018 г. се проведе церемонията по връчването на годишните награди „Пловдив“ за постижения в областта на културата и изкуството. Въпреки че беше единствената номинация в категорията за журналистика, при това предложена три пъти, списание „Нула32“ не получи отличието. Събитието е прецедент в близо 40-годишната история на наградите. По този повод редакцията на „Нула32“ иска да благодари на Община Пловдив и на членовете на отговорното жури за решението и безспорния комплимент, който те направиха на общността около списанието. Регистрираме жеста като поредната проява на неадекватност на местната управа по отношение на културните явления в града и тяхната оценка… Като сигурен знак, че пътят ни е верен! Пътят към високите неща, от който много се отказаха. С финес, Панайот Стефанов и Илия Димитров

СЪДЪРЖАНИЕ

ЗАЩО...?................................................................................6 КОЛОРИТЕН, ПОКАЗЕН, ЕКЛЕКТИЧЕН от Панайот Стефанов........................................................................8 крепостта на хълма от Огнян Янков.................................................................................14 ясас, филипополис от Теодор Караколев...............................................................................22 цветът на нара от Тихомира Панайотова..................................................................28 всичко, което ми се случи, тук вече се бе случило от Илия Димитров.....................................................................................32 НАД НАС Е САМО ЖИВОТЪТ от Панайот Стефанов.....................................................................36 КОЛКОТО ПОВЕЧЕ, ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ от Владислав Севов...........................................................................44 бягствата на веселия котарак от Катерина Георгиева.....................................................................50 БЕЗСМЪРТНА, ТАЛАНТЛИВА ТЕРИТОРИЯ от Панайот Стефанов....................................................................54 П(Р)ОВАЛЕНИ от Катерина Георгиева.....................................................................58 ГРАМАТИКА НА СТАРИЯ ГРАД от Велина Филипова............................................................................66 СТАРОГРАДСКИ ФОТОПИСИ от Екип Нула32....................................................................................68 Издател „Нула32“ ООД

Визия Атанас Янков

Главен редактор Панайот Стефанов

Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 74 94 77

Редактор Илия Димитров Консултант Здравко Дечев

www.nula32.bg

Печат ПК „Жанет 45“

защо...? На Владимира, която ни гледа от небето

езсилието ни да намерим думи, които да рамкират настоящия брой, роди неозаглавената му корица. Тази тиха и безмълвна фотография, побрала в себе си повече време от всяка друга досегашна, сякаш ни се „прошепна“ сама. Всичко тук беше вече написано, а ние просто се озовахме между редовете му. Старият град неизменно се прокрадваше във всеки един от предишните ни броеве, но умишлено не позволявахме историята за него да започне. Доколкото можехме да удържим това, разбира се. Духовните му проекции върху нас непрестанно се появяваха, за да докажат безсмислието на начинанието ни и да очертаят външните ни контури в тази голяма и може би най-важна наша тема. Нямаше как да разкажем Пловдив без душите ни да се облегнат по вековните фасади на Стария град, без да разбутаме пластовете минало и да потърсим между тях свързващото, предвечното, нишката на живеенето. Онова, което скрепява къщите по кривия калдъръм и ги обединява днес във величествено царство на спокойствие и утеха за всяка самота. Позволихме на телата си да се изморят, а духът ни да се пръсне сред камбанарии, липи и сенки. Почувствахме Стария град в неговата неизменчивост, надживяла епохите, религиите и народите, ходили по стръмните му пътеки. Признаваме си, че ние самите нямаше да сме това, което сме, ако не беше той. Това душевно наше огледало, формирало усещането ни за град и поради това обрекло ни на себе си в невъзможността ни да го открием и повторим другаде. Щастливото проклятие да изгубиш детството си тук и мястото да те бележи до степента на вечното завръщане. Пак и пак да се размесваш с времето, да те възпитават и объркват тези улици, уморени от история. Затова и още от самото създаване на „Нула32“ с лек страх чакахме момента, когато ще трябва да се сблъскаме с тази тема. Най-високото стъпало в непосилния път към помирението с идеята за град. Безначалният и безкраен опит на човека да пробута за важен собствения си живот пред неоспоримите доказателства на времето. В този капан паднахме и ние. Насладете му се. Ние едва ли ще излезем някога. |НУЛА32 Панайот Стефанов Илия Димитров

Колоритен, показен, еклектичен от Панайот Стефанов

ясното съзнание, че не можем да изговорим Стария град от едно време и да обхванем само в няколко страници широкия спектър от подтеми, които той предлага, търсим помощ от фейсбук страницата „Архитектурата на Възрожденския Пловдив – Φιλιππούπολις, Filibe“. Срещам се с Костадин Андонев – част от администраторския ѝ екип, и едно от първите неща, които той ми казва е, че каквото и да си мислим, че знаем за миналото на Стария град, трябва да сме наясно, че най-вероятно то е погрешно. Смела прогноза, но бързам да проверя дали наистина е така. Разкажете накратко с какво се занимава страницата Ви и откъде черпите информация за публикациите в нея? Голяма част от всичко, което виждаме, чуваме и прочитаме за живота през Възраждането е идеализирана социлюзия за него. Именно с тази погрешно насадена представа се бори нашата страница. Обективно анализираме историческите факти, като се доверяваме единствено на достоверни доказателства и на собствените си наблюдения и познания за възрожденската архитектура. Един от основните ни източници са сведенията на възрожденеца Константин Моравенов, който макар да оставя своите спомени с друга цел – борбата с погърчването – ни прави огромна услуга, разказвайки от първо лице за живота и клюките във Филипопол през XIX век. Именно от него научаваме имената и съдбите на хората, построили прекрасните къщи по Трихълмието.

Какви са мащабите и значението на тогавашен Пловдив на картата на Балканите? По думите на пътешественика Евлия Челеби – това е един от най-развитие градове по онова време. Неназована столица на търговията. Неслучайно в пътеписите му е поставен наравно с Белград и Одрин като най-развитите градове в Османската империя, но подчертано от автора – като най-красивия от тях. Филипопол през XIX век представлява една изключително пъстра и разнообразна палитра от култури. Заради това и тук се заражда т. нар. „пловдивски барок“ – смесица между ориенталския стил на Истанбул и Одрин и навлизащите европейски идеи от Запада (Виена и Париж). Именно на този архитектурен стил подражават, както гравитиращите около Пловдив градове – Станимака, Татар Пазарджик, Ески Заара (Стара Загора), Хаскьой, Карлово и др., така и по-далечни. Един страхотен пример за неговото влияние е Копривщица – планинско селце, отдалечено от големия град, в което замогналият се чрез търговия елит, освен, че се мести в Пловдив, внася и типично пловдивската архитектура на симетричната възрожденска къща в родното си място. Която от своя страна е напълно непригодна за студения планински климат на Копривщица. Стремежът към простор, светлина и показност диктува къщите да са с високи тавани, изнесени еркери, големи прозорци с тънки стъкла, джамлъци (витрини), портици, а стените им са тънки (най-често само една кирпи-

чена тухла). И все пак този стил се налага като признак на социално положение и измества типичните, съобразени с климата талпени (дървени) копривщенски къщи. Когато говорим за срещата на Изтока със Запада, белязала архитектурния силует на града, неотложно се замисляме и за богатия етнически състав на Пловдив по онова време. Какви хора са го населявали и какъв е бил техният бит тогава? Макар родолюбието в нас да надделява, в полза на обективността трябва да признаем, че Пловдив през Възраждането е бил с подчертано ориенталски вид. Цялата Главна улица, с която и до днес се гордеем, е била търговската чаршия на града, осеяна с османски обществени постройки (джамии, хамами (бани), ханове, медресета(училища) и др.). А кварталите по поречието на р. Марица от моста на Герджика до сегашната Billa на бул. „Шести септември“, както и Кършияка са били застроени с турски, богаташки конаци. На площада на Съединението се е намирал и главният регионален конак, придружен от още няколко публични сгради. Свидетелство са и запазените до днес турски имена на тепетата, махалите и местностите – Кършияк, Капан, Сахат, Джамбаз, Гюл-бахча и др. Българите по това време са обитавали кварталите Мараша, Харман махала (около св. Петка-нова), северните части на Кършияка и, разбира се, – Трихълмието, което е имало особен статут. То е било запазено за коренните жители християни и елита – съставен от гърчеещи се българи – гудили и лангери. Едно явление често пропускано от историците, но лесно обяснимо: по разкази на Моравенов всеки замогнал се българин, независимо откъде бил родом, се е местел във Филипопол, за да се дообогати чрез търговия. Църквата,

училищата и стожерите в търговията са били погърчени, гърчеенето е било предпоставка за успешни търговски отношения. Освен това по гръцка традиция земята се завещава като зестра на жените, затова за успешен брак и добиване на добро положение всеки Петър се е преименувал на Петрос или Ахилеос и започвал да се облича като грък и да говори развален гръцки. Разпространява се и митът, че Трихълмието е гръцко, подклаждан от гръцкото църковно настоятелство. Един оазис на българщината са били родът Чалъкови – копривщенци, преместили се в Пловдив и превърнали се в най-богатите хора по онова време чрез бегликчийство – откупуване от османската хазна правото да събират данъци върху добитъка от целия Балкански полуостров. Именно бегликчийството е било основният метод за замогване в края на XVII и началото на XIX век. Именно за тях е работил и Ставри – Късия Зойчин, чиято къща удивява с пищността си, погрешно наречена днес къща „Клианти“. А относно богатството на къщите на самите Чалъкови, за съжаление, можем да съдим само по старите снимки и архитектурни заснемания на арх. Христо Пеев. Макар да има музейна къща наречена „Чалъковата“, тя не е строена от представители на фамилията. Може да е странно, но всички къщи на наследниците на рода, поддържал и милеел за българското освобождение и независимост, са съборени. С изключение на дома на Нешо Чалъков (сега заведение и галерия – „Граждански клуб“). По улиците, по-тесни и стръмни от сега, приличащи по-скоро на тунели между къщите и оградени не от ажурни огради от ковано желязо, появили се към началото на XX век, а от високи, често 3-4 метрови дувари, са вървели хора, облечени от пъстро по-пъстро.

Селянки-слугини с носиите и цървулите. Възрастни кокони в градски носии с колбаши на главите (вид тюрбан, характерен за Пловдив) и млади госпожици в европейски дрехи с кринолин, корсет и „дувале“ на главата. Господа с европейски костюми, но с фесове на главите и стари погърчени българи в гръцки носии с бели полички. Туркини с черните си бурки, също и арменки и еврейки, армъни и др. Всеки в своето народно облекло. Мъже, водещи магаре с товар на гърба или кервани от камили, господа, возещи се на брички, теглени от коне, а над главите им любопитни деца и старици надничат през прозорците на чакмите (еркерите). Вече стана дума за „пловдивския барок“ и за някои от представителите му. Какви са основните характеристиките на местната възрожденска къща? Първо държа да отбележа, че погрешно да ограничаваме Стария град с Трихълмието. Възрожденски постройки все още има из всички централни части. И именно това ограничение, въведено през соца, е причина тези извън Трихълмието да не са защитени като паметници на културата и да намаляват с всяка година. Един пример за това е „Хаджи Хасан махала“ в която все още има запазени конаци с хамами и всички други атрибути на възрожденската къща. Но до кога ли ще ги има? Като говорим за атрибутите на възрожденските къщи, трябва да споменем, че това, което виждаме в музейните обекти, са само трошици от великолепието на Стария град. Освен че много къщи са съборени, препостроени, зле „реставрирани“ или са им отрязани цели крила при безсмислената Шнитерова регулация на Трихълмието, то малкото оцелели не са това, което са били.

Соца, по подобие на европейските палати, се стреми да представи богатите къщи – тип „palazzo“, като дворци с паркове. Но всъщност градините по стръмния терен на Трихълмито, лишен от водопровод и възможност за поливане, са били значително по-малки. Самите къщи никога не са сами, а представляват ансамбъл от постройки, включващи улична и дворна къща, отделени от къщата мутвак (кухня), често в комплект в хамам (баня), пристройка за прислугата, мааза (склад за стока), навеси за бричките, павилиони-клюкарници и др. Празното пространство между тях е заемано от плочник, застлан със сотирски (гнайсови) или мраморни плочи. Той играе важна роля във водоснабдяването, събирайки дъждовната вода в подземна щерна, снабдена с кладенец с чекрък. От тези щерни са ползвали вода за миене и поливане. Чешмите, които виждаме сега в дворовете, са пренесени от ниските части, където е имало каптажи или от хамамите, които са ползвали цистерни за водата. Зеленината е заемала малки, подредени лехи и много саксии. Страхотни, в цялост запазени примери за подобни дворни ансамбли са къщите Хиндлиян и Недкович. Нещо, на което трябва да се обърне задължително внимание, е архитектурното разнообразие на къщите. Пловдив е обитаван от векове, поради което е бил застроен от постройки в различни стилове. Всяка къща е показвала народността и обществения статус на собственика си. Но често модите са се сменяли. Така възрожденският Пловдив е бил колоритна смесица от къщи от различни епохи. Тук са се редували огромни симетрични сараи от зрелия период на Възраждането (Георгияди, Куюмджиоглу, Черноземски), мерещи еркери с чардачни къщи от отворен тип („Клианти“, „Балабано-

15 вата“, Боян-Насевата), а тук-таме се появяват и строгите, масивни, с мазани корнизи къщи от края на Възраждането (на д-р Рашко Петров, на х. Алеко). Осезаем е стремежът да се покаже богатство. Всички са богато изписани с резбовани или апликирани тавани, стремящи се към уникалност, а не както се реставрират сега – само с бели правоъгълници и прости асма тавани. Интересно е да се отбележи, че невинаги показността, която демонстрира дадена къща, отговаря на статута на собственика ѝ в обществото. Погрешно смятаме, че запазените сега къщи са били най-богатите, най-големите и най-красивите. Пример е къщата на Димитър Георгияди, чийто трети етаж никога не е бил завършен и само дървени капаци са затваряли отворите на прозорците му. Или къщата на Аргир Куюмджиоглу, който е взел за построяването на прекрасната си къща пари назаем от брат си – хаджи Иваница. Разбира се, има я и другата крайност, при която богат и заможен собственик се е скъпял на украси и къщата му е по-семпла. А какво е било отвътре, как е изглеждал интериорът им и вярно ли е пресъздаден той днес из музейните пространства? Трябва да отбележим, че тези големи къщи с много стаи са оставали празни. Самите стаи не са били използвани както сега, като лично пространство за всеки член, а по-скоро всяка е играела ролята на апартамент за едно семейство. Обикновено на първия етаж живеят целогодишно всички – една стая за родителите и по една за семействата на децата. На втория, по-представителен етаж, са гостните. В тях липсва отопление и поради това се ползват основно през лятото. Там се организират вечеринки в салоните, а в стаите се настаняват гости.

Мебелировките, които виждаме в музейните къщи, се появяват към края на XIX век. И макар да стоят добре на възрожденския интериор, той в действителност е бил много по-скромен и еклектичен. Основното обзавеждане на стаите са постланите със скъпи вносни дамаски миндери, с много пъстри възглавници, обикалящи най-често по три от страните на стаята – ползвани за сън, сядане, хранене, освен това е имало ниски масички – паралии или синии за хранене, и помощни такива за наргиле или шивашки принадлежности, понякога столове внесени от чужбина. Вместо бюфети и скринове е имало долапи, юклуци и мусандри по една или две от стените на стаята, в които се е прибирало всичко. В центъра им често се появява алафранга – парадна ниша, служеща за печка или цветарник и пезули – малки нишички за вещи. Стените задължително са ярко оцветени и често богато украсени с медальони с пейзажи или натюрморти с цветя и животни, оградени с нарисувани пиластри, рамки, панделки или винетки от цветя. Таваните са дървени, а по- късно и мазани, решени на няколко нива, с тамбур или купол, често също оцветени и изрисувани. Украсени с дърворезбовани мотиви, сложни апликации от дърво с включени стъклени пана или ламаринени елементи. Различните видове декорации показват богатото въображение на майсторите, както и промените в модните предпочитания. Такъв е бил светът на възрожденеца във Филипопол – колоритен, показен, еклектичен. Целта на нашата страница е именно той да достигне такъв до повече хора, без измислици и легенди, преповтаряни от липса на адекватна информация. За да може хората да оценят и да се влюбят в изгубения му дух и, дай боже, да решат да го опазят. |НУЛА32

КРЕПОСТТА НА ХЪЛМА от Огнян Янков

„П

лътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил и Методий. И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата” акад. Д. Лихачов

Вече мислено сте отправили поглед към руините на върха на Небет тепе. Ако имате по-богато въображение, издигате зидовете и си представяте как ромеи, кръстоносци и българи си оспорват укреплението, докато накрая турците не го унищожават заедно със спомена за някогашните съперници.

Сега се преместваме надолу по Трихълмието, за да издигнем поглед към онази битка, която всъщност има значение – „В началото бе словото…“. И към онази сграда, която, на пръв поглед, е почти невидима, плашещо занемарена, но всъщност така ярка и толкова устойчива – истинската крепост, наречена Жълтото училище. Духовната твърдина, с която българската култура завоюва блестяща победа в сърцето на „мегали идеята“ и завинаги превърна Филипополис в Пловдив. В началото на XIX в. по улиците на Филибе българската реч е считана за признак на малокултурност. Цивилизацията, дала кирилицата на света

17 и озарила славянския свят със светлината на християнството, стои стъпкана под ориенталския прахоляк и задушаващата сянка на порещите небето минарета, докато звучащите като съскане подигравки на гръцките първенци щастливо озвучават духовната деградация на българщината в Пловдив. Мнимите наследници на Византия обаче сериозно подценяват нашите предци и не подозират, че за по-малко от един човешки живот зарът напълно ще се преобърне. Поради икономическите фактори в Османската империя много българи от Родопите, Балкана и Средна гора започват да се заселват в Пловдив. Тези сурови планинци, със своите дрехи, ръст, че дори наглед тромава походка, изглеждат не на място в ориенталския град, около който постепенно започват да организират своята демографска обсада. Женят се, отглеждат деца и увеличават българското население, несъзнателно следвайки диалектическия закон, че количествените натрупвания, рано или късно, водят до качествени изменения. Посрещат гръцката ехидност със смълчани и мрачни погледи, като, лишени от властта на османлиите и от историческата самонадеяност на „елините“, ѝ противопоставят единствено своето трудолюбие и вродения си стремеж към практичност. Мнозина от тях, все пак, се поддават на тщеславието и започват да сричат на гръцки, заблуждавайки се, че така „културата“ им ще съответства на новото материално положение. Други обаче си спомнят за своите дядовци, които някога са предпочели да изчезнат из планинските пустини, вместо да дадат вярата и името си на Мохамеда. От

тях знаят, че капката дълбае камъка и затова запретват ръкави. Вместо да живеят в заслужено охолство от труда си, ще заделят от него, за да изковат оръжията (книжнината) и да съградят крепостите (училищата) на своя народ в тази неравна борба. Борба, която, за разлика от съперниците си, ще водят не заради призрачните образи на миналото, а напротив – заради прогреса и бъдещето на децата си. Същевременно, в по-общия план, възрожденските процеси в българското обществото започват да придобиват сериозен интензитет. Постепенно се формира национално осъзната интелигенция, която започва да проектира българите не като част от аморфната и неопределена демографска група на раята в Османската империя, а като общност със собствен дял в историята. Това естествено води до културното пробуждане на народа ни, до сътворяването на т.нар. „национален мит“ чрез преоткриването на българския исторически епос. А най-важното е, че тази интелигенция се оказва в състояние да поставя политически цели (църковна, а впоследствие национална независимост), за чиято реализация предприема конкретни и ефективни практически стъпки. С други думи – започват да се наблюдават началните признаци1 на възникването на най-забележителния социално-политически феномен на нашето време – нацията. Оказва се обаче, че всички тези прогресивни тенденции могат да бъдат обезсмислени още в зародиш. И това е така, защото е налице риск от прекъсване на националния континуитет – чрез изграждане на ново поколение, което е неспособно и не желае да доведе до край Българ-

ското възраждане, т. к. е трайно и необратимо обременено с една чужда и, по-важното, враждебна духовна традиция. Обективният факт на по-добре развитата гръцка култура и училищна система кара много българи да записват своите деца в т. нар. „елински“ училища. Предвид факта, че към онзи момент достъп до светско образование имат потомците на по-заможни фамилии, се оказва, че бъдещият елит на Пловдив и България бива доброволно погърчван. Нагледни примери за тази пагубна тенденция са бележити възрожденци като Васил Априлов, Константин Фотинов, Григор Пърличев и др., които имат гръцко национално съзнание, преди да преоткрият корените си. Българските първенци в Пловдив сравнително бързо осъзнават тази опасност и предприемат мерки за нейното преодоляване, като при реализирането им прилагат добре обмислена тактика, което е показателно за тяхната политическа съобразителност. Те ясно разбират, че гръцката интелигенция и църква имат по-силни позиции както на местно ниво, така и в самия Цариград. Ето защо вместо директна конфронтация, те предприемат ход, чрез който гърците сами да се дискредитират и да дадат повод и оправдание на българите за крайни действия. Така, към 1850 г., българската общност в Пловдив вече е взела решение да създаде класно училище, в което да се преподава на български език. Вместо директно да пристъпят към реализацията на този план, няколко от по-видните българи първо отправят искане до гръцкия пловдивски митрополит и до градската община. С него те молят

в елинското училище (възстановено със средства основно Стоян Чалъков след големия пожар от 1846 г.) да се въведе изучаване на български език. Естествено получават категоричен отказ. Българите очакват и вероятно дори се надяват на този отговор. Те вече са готови с необходимото, за да открият изцяло българско училище – Чалъковият род осигурява първата му сграда, а за главен учител е привлечен вероятно най-авторитетният просветен деец в България по това време – Найден Геров. Забележителни са политическата зрялост и стратегическият мащаб в мисленото на пловдивския елит в този момент. Те личат от името, което избират за училището и от целите, които поставят пред него. Ето какво си спомня Найден Геров за избора на името: „Изредихме няколко имена на светци и други, ала чорбаджи Салчо2 не остана доволен ни едно от тях. – „Нямаме ли“, каза той нетърпеливо, „и ние българите, някой светец български, та на него да го кръстим?“ […] Аз разправих подробно на чорбаджи Салча кои са били двамата свети братя Кирил и Методий и какво са извършили те за българите. Салчо […] извика: „що сме седнали да търсим други имена, на ви име!“ Още в този първоначален етап намерението на пловдивчани е да създадат институция от национално значение, защото те виждат в новото училище не просто средство за локална борба срещу гърцизма, а считат, че трябва „да се образоват в него учители и све-

щеници за нуждаещата се провинция и за цяла България“. В последващите години ръководството и настоятелството на училището последователно ще извеждат като конкретна задача в неговата дейност подготовката на просветни кадри за онази част от българското етническо землище, която е най-сериозно изложена на агресивното настъпление на гърцизма, а именно – Македония. Откриването на българското класно училище в Пловдив и най-вече неочаквания за гърците негов успех (както като брой ученици, така и като качество на обучението) буквално взривява обстановката в епархията. Гръцката общност мобилизира целия си потенциал като материално положение и влияние сред църковните и светски власти, за да противодейства на българския прогрес. Ударът се концентрира срещу първенците, по чиято инициатива училището отваря врати и най-вече срещу Найден Геров, в чиято енергия и ерудиция гърците съзират истинска заплаха за своето духовно превъзходство. Въпреки съпротивата на българите, те понасят тежък удар – с изострянето на руско-турските отношения в навечерието на Кримската война и след упорита клеветническа кампания пред турските власти, Найден Геров е принуден да напусне Пловдив. Независимо от напора на гърцизма, българската просветна крепост не рухва, а напротив – утвърждава се като национален културен център. Именно пловдивското класно училище поставя началото на общонародното честване на празника на светите братя Кирил и Методий – първоначално като патронен празник3 на самото школо, впоследствие като

19 градско честване, докато накрая този ден не се превръща в запленяваща със своите послания и величина манифестация на националния дух. Борбата за културна самостоятелност на българите и драматичният им конфликт с гърцизма започват да привличат дори политическото внимание на Великите сили, които очевидно констатират потенциала на зараждащата се нация и огромното значение на пловдивското класно училище в този процес. Доказателство за това са думите на френски вицеконсул Ш. Шампоазо по повод годишните изпити в училището от 1858 г.: Гръцките училища се отличават с изключителен култ към миналото […] Тази достойна сама по себе си тенденция […] достига до осъдителна крайност, доколкото тя не държи достатъчно сметка за сегашното положение на обществото, на науките и на човешките познания. […] Изпитите в това училище (гръцкото училище в Пловдив – б.а.) страдаха от обща слабост, която беше по-явна поради безспорното превъзходство на българските училища. […] Там господства практичното и модерното обучение. […] Достатъчно е да цитирам теориите за плътността, за устойчивостта на топлината, които бяха третирани така свободно, както и в нашите лицеи.“ Шампоазо продължава със своеобразен психологически профил на възпитаниците на българското класно училище – това са деца, „изпълнени със сериозно и хладнокръвно усърдие, които ненавиждат противниците си с дълбока и безмълвна омраза, търсят в труда средство да успеят и търсят опора и помощ от всичко съществуващо днес […], без много да се занимават с миналото.

Успехите на училището логично довеждат до следващия етап в неговото развитие. През 1865 г. е решено да се предприемат необходимите стъпки, то да прерасне в гимназия. Пловдивските първенци успяват да получат разрешение от турското правителство, а също започват да осигуряват материалната обезпеченост на гимназията – на 17 април 1868 г. е положен първият камък на новата сграда. Едва пет месеца по-късно след много дарения и безвъзмезден труд пловдивските българи изграждат масивното, модерно и естетически впечатляващо здание на българската просветна крепост в града – Жълтото училище.4 На 30 октомври 1868 г. в гр. Пловдив тържествено е открита първата българска гимназия5, което дава повод на българския цариградски в. „Македония“ да посочи, че „нощта се мина за нас българите и зе вече да се зазорява“. Благодарение на учебното заведение българският дух в Пловдив окончателно укрепва и в следващите няколко десетилетия нанася окончателно поражение на гърцизма в града, който с акта на Съединението през 1885 г. се доказва като безспорния център на българското национално движение. Наред с това, гимназията продължава традицията на класното училище, от което е възникнала (там в различни периоди учат Васил Левски, Иван Вазов, Константин Стоилов и др.), като изгражда интелектуалния елит на следосвобожденска България и дава образование на Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов и много други. Като обобщение на ролята на училището в живота на неговите възпитаници звучат думите на Иван Евстратиев Гешов: … там се пося, поникна и порасна доброто семе на любовта към науката…,

защото ние учениците се научихме да гледаме на живота не като на арена, на която хората се борят само за лични облаги, а като на бойно поле, в което трябва да се извоюват по-възвишени блага. В никой град на България чувството на алтруизма, идеята на всестранно народно освобождение не се култивираха тъй систематично и тъй интензивно, както в Пловдив. И център на тая култура беше училището. В него ние от малки се учехме да бъдем патриоти, от малки още участвахме в народната борба. Битката, на която е посветен настоящият разказ и за която Гешов така изразително говори, в Пловдив бе спечелена от възпитаниците на Жълтото училище. Победата на тези духовни бойци, обучени и подготвени зад я(р)ките стени на културната крепост, бе толкова категорична, че днес както народната памет, така и историческата наука сякаш не ѝ отдават заслуженото, възприемайки я за нещо естествено. Пловдивската гимназия няма популярността на Априловската в Габрово или героичния ореол на Солунската българска мъжка гимназия. Това вероятно е разбираемо – трагедиите винаги впечатляват повече, особено когато оценката се дава от българи. У нас за победите си говорим малко, но горчиво се взираме в пораженията си. А, за съжаление, въпреки своята драматична история и неразривната си връзка с революционната борба, българската духовна твърдина в Солун загуби битката с гърцизма. Вярно е, че българщината в Егейска Македония бе изтръгната не с културни средства, а с въоръжена жестокост, но това не променя обективния факт, че националният ни идеал бе съкрушен по тези географски ширини.

От друга страна, българската култура и дух, култивирани в Жълтото училище, превърнаха един от центровете на гърцизма във вероятно най-важният български град след Освобождението. Устремът на българщината в Пловдив не бе укротен дори от коварните планове на Великите сили, които вярваха, че, като го направят столица на една изкуствена и етнически неопределена автономна област, ще намалят влиянието на българската култура и дух в Тракия. Напротив – пловдивската интелигенция, съставена предимно от учители и възпитаници на Жълтото училище, се превърна в онази неудържима сила, която съедини разполовената снага на отечеството ни. А в следващите няколко десетилетия същата тази сила окончателно изтри спомена за някога надменните „елински“ първенци, на чиито език днес по пловдивските улици говорят единствено гръцките туристи и студенти, учещи в българските университети в града… Това е историята на Жълтото училище, историята на възраждането на един град и народ, на новия изгрев на една култура, почти изчезнала в мрака на забравата. Следващия път, когато прекосявате Стария град, забързани за поредното представление на Античния театър или развеждайки гостите си от чужбина, поспрете се пред тази сграда и се вгледайте във все още ярко жълтите ѝ, макар поолющени, багри, а след това погледнете внимателно към парещото пловдивско слънце. И изведнъж ще разберете, че цветът не е случаен, изненадани ще установите че гледате на Жълтото училище така, както и на слънцето – като даденост, която винаги е била и ще бъде тук, но без която нас не би ни имало… |НУЛА32

Бележки: 1 Според дефиницията на немския юрист и философ Карл Шмит: „един народ става нация, когато осъзнае своите културни ценности и политически достойнства, като при това е готов да отстоява правото си на самостоятелно съществуване, включително и с оръжие.“ 2 Салчо Чомаков – брат на д-р Стоян Чомаков, който също присъства на цитирания разговор. 3 Историческата литература, с някои малки изключения, приема за безспорно, че традицията на честването на този празник започва в пловдивското училище „Св. св. Кирил и Методий“. Различно е мнението на изследователите за годината на първото честване, като тя варира между 1851, 1856 и 1857 г. Посочените години всъщност отразяват различните етапи в развитието на празника и съответно мащабността на празненствата. 4 Забележително е, че 150 г. след своето построяване сградата продължава да се използва за образователни цели – в днешно време, в нея се провеждат част от занятията на пловдивската Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство. 5 Следва да се уточни, че още през 1859 г. в Болград, днешна Украйна е открита българска гимназия, но по исторически причини тя е извън пределите на традиционното българско етническо землище. Пловдивската гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ е първото такова учебно заведение, открито в пределите на България, а през 1872 г. първото българско светско училище в Габрово също прераства в гимназия.

ясас, филипополис от Теодор Караколев

дин от любимите ми спомени от пътуванията ми в чужбина е срещата с възрастна жена в Гърция. Докато се разхождах в малко градче, където не се очакват много туристи, бабата ме заговори и на някакъв странен балкански език се опита да разбере какъв съм, откъде съм. Дълго ѝ обяснявах, че съм от „Пловдив“, като с жестове и използване на турцизми се стараех да представя, че това е вторият по големина град в съседната на Гърция – България. Нищо не проработи, докато не ми просветна очевидният отговор: „Филипополис“. Гръцката баба ведна-

га ме разбра, което доведе до разкази (доколкото можех да си преведа) за нейните баби, които имали нещо общо с Пловдив (или Филипополис) и как тя пътувала дотам редовно, много ѝ харесвало и много обичала да се разхожда из Стария град. Като преразказваме и си припомняме българската и пловдивската история през призмата на „турското робство“ и „борбата с фанариотите“, понякога забравяме човешката, ежедневна част от живота. Така този лесен преразказ на историята се ограничава с прекарването на

някакви граници, като от едната страна са „нашите“, а от другата страна „техните“ – или много често от другата страна са останали още от „нашите“. Реалността е малко по-сложна, по-често по-тъжна, а понякога и по-вълнуваща. Една по-реалистична представа можем да добием като погледнем картата на Българската екзархия след 1870 година. Това е актът, с който най-ясно се вижда разделението между етнически българи и етнически гърци. Макар и да е прекарана някаква граница, реалната карта е на петна, като сред тях има привидно необичайни (за които има съвсем логични обяснения, но няма да изпадам в детайли) – например гърци във Варна и изобщо по Черноморието; или българи в Мала Азия, на юг от Истанбул. Темата за българо-гръцкото разделение на база територията на Екзархията става още по-сложна, като се има предвид, че на много места е имало етнически българи – дори такива, които се самоопределят за българи, а не „гърчеещи се“ – които въпреки това са „патриаршисти“, т.е. не се числят към Българската екзархия. Но нека се върнем в Пловдив. Местата на противопоставяне са били много, особено в Македония и Беломорска Тракия, но в Пловдив е било най-вълнуващо. И действително към средата на XIX век българите и гърците са били приблизително равен брой в Пловдив (всички тези данни ги имаме предвид с условността на „гърчеенето“ и пристрастието на преброителите, които могат да изкривят в едната или другата посока данните). След Освобождението българският елемент категорично надделява – тогава има и големи

изселвания към града от околните села, които са били изцяло български. Работата е там, че докато българският Пловдив расте, гръцкият Филипополис не се променя – огромни изселвания все още няма. Гърците остават част от града чак до 1906 година, когато настъпва окончателното напускане на града. Но всъщност някои от гърците остават, други оставят своите сестри, братя, дъщери и синове да живеят тук. Никой не знае колко точно гръцка кръв тече в пловдивските вени. И тя едва ли е малко, защото историята на града от XIX век и по-рано е пълна с гърци. Като голяма епархия и важен за Вселенската православна църква град, тук обикновено е имало начетен и образован грък за местен митрополит. Някои от тях впоследствие се издигат до Вселенски патриарси през османското владичество. Най-известният, поне за нас, митрополит е Хрисант – архиереят, стоял на митрополитския престол от 1850 до 1857 година. В историографията, представяща борбата за църковно служение на български език, Хрисант е представен крайно негативно – той пие много, яде много, живее охолно, носят се слухове за забавления с момичета и момчета, и всяка друга подобна злостна клюка, за която може да се сетите. Сами можем да изберем дали и доколко да вярваме, когато оценяваме личността му, но е факт, че той остава от грешната страна на историята, като напуска епархията през 1857 година. В същото време трябва да имаме предвид и друго – по негово време, именно през 50-те години на XIX век, е построен храмът „Света Марина“. Той дълго

остава и център на гърцизма в Пловдив, в малко по-късното време, когато едновременно съществуват и български, и гръцки църкви. Катедралният „Успение Богородично“ обаче е центърът на борбата и важен за българите храм. Около олтара на църквата, където по традиция от външната страна се погребват важни за епархията личности, виждаме надгробия и на български, и на гръцки език. И истинската борба между българи и гърци се води именно там, на Трихълмието. Тъкмо до „Успение Богородично“ – сам по себе си храм, вероятно с около 1000 години история, за която едва ли някога ще научим нещо, е българското училище „Кирил и Методий“, прът в колелото на гърцизма в Пловдив. На другия край на Трихълмието пък са тъкмо гръцките училища – момчешко и девическо. „Маразлията“ (днес ОУ „Гео Милев“) е следосвобожденският наследник на тези процеси. Неокласическата сграда, която прилича на всичко, което може да видим, построено в Атина по това време, отваря врати като гръцко училище през 1900 година. През въпросната 1906 година при гоненията срещу гърците в Пловдив, то се превръща в българско. Но пак не трябва да си представяме как единият квартал е бил само „български“, а другият „гръцки“.Никак не е било необичайно до къщата на българин да е имало къща на грък, на арменец и т.н. И много често, макар и понякога с недоволството на майките и бащите, те са се събирали, женели и са имали поколения. Отново – никой не може да каже колко в кръвта ни днес е българска, гъркоманска, гръцка, арменска и прочее. Особено когато се взема „чуж-

да“ жена, нейната история се заличава в тази на бащиното семейство. Другото важно гръцко име от възрожденския период е на Георгиос Цукалас – високообразован мъж, който обаче също остава от грешната страна на историята чрез агресивната си битка да докаже, че Пловдив е гръцки град. Водач на партията на гъркоманите, той пише много негативни текстове за българските патриоти и борците за българска църква. Не успява да постигне успех в това начинание, но от друга страна, множеството му трудове са изключително ценни за историците от следващите поколения. Тъкмо имената на Хрисант и Цукалас създават тази негативна представа за пловдивските гърци. Обикновеният живот на редовия пловдивчанин обаче е бил по-либерален към различията. Общият елемент е бил религията, а в някои по-вълнуващи случаи и просто желанието за свобода. Още в началото на XIX век, когато са малко по-рано започналите гръцки въстания за свобода, редом до гърците участват и българи. А за тези по-вълнуващи случаи, в които и различните религии не са били проблем, разбираме в революционните песни на тези българи и гърци, които са се пеели и в Пловдив – които са очаквали от тежката османска власт да се освободят не само страдащите българи, гърци и сърби, а и страдащите турци, които в очите на свободолюбивите балканци също са страдали от тежката османска власт. Така различията между „екзархисти“ и „патриаршисти“ всъщност не са били толкова големи. Може би тъкмо заради това гърците, които ни-

как не са били малко, „губят“ толкова категорично. Просто са приемали самостоятелността на българите. Всъщност всички са живели векове и с арменците, които също си имат своя собствена църква и „католикос“. Онези, които не залитат в крайности, също остават в пловдивската история и безспорно заслужават внимание. Предшественикът на митрополит Хрисант – Никифор Пловдивски, заемал престола от 1824 до 1850 година, е бил много по-толерантен към българската кауза грък. Именно неговият период е времето на най-бурно строителство на храмове – което е по-скоро обвързано с икономическото развитие на града и забогатяването на множество фамилии, финансирали тези храмове. Знаменитите храмове по Трихълмието са издигнати и изографисани именно по времето на този гръцки духовник – „Свети Димитър“, „Света Неделя“, „Свети Константин и Елена“ и, разбира се, катедралният храм „Успение Богородично“. „Наследник“ на Цукала пък е Козма Апостолидис – също изключително начетен и образован грък, който се е борил за великата гръцка идея. Апостолидис обаче не е бил толкова активен и агресивен, колкото предшественика си, а е разчитал много повече на истината в историята, отколкото на фалшификации за политическа пропаганда. Роден е в Пловдив и живее тук дълги години, като пътува и учителства из Балканите, като в последните си години е прогонен от града ни, за да умре в Атина през 1942 година. Той работи и е част от живота на Пловдив между двете световни войни, кога-

то гръцката идея за власт над тази част на Балканите вече е изчезнала – в този смисъл той е изостанал много от времето си. Но в същото време трудовете му се цитират и до днес – почти няма историческа книга за Пловдив, в която да не открием името му в библиографията. Както видяхте, наред със славните български възрожденци, във Филипополис са живели и не малко важни за историята на града гърци. Например уникалната къща музей „Клианти“ се свързва с Георгиос Клеантис – макар и всъщност да не е сигурно дали точно той е живял в точно тази къща, е ясно, че из Трихълмието е имало много богати гърци – както и много богати гърчеещи се българи. Можем да кажем, че дължим много от богатото културно наследство, което имаме по трите тепета на Стария град, тъкмо на тях, поради факта, че българите са били много по-скромни в архитектурата и не са афиширали толкова много своето богатство. За пример можем да дадем Куюмджиоглу, чиято къща днес впечатлява с красотата си, като Етнографски музей – собственикът ѝ всъщност е живял на гърба на по-богатия си брат и цял живот е имал множество заеми. С годините малко по малко количеството гърци – и гърчеещи се българи – намалява. Българското надделява по логичен път – околните села и по-малки градчета са били български. Важното изключение е Асеновград, който дълго време „захранва“ Пловдив с още гърци. Но цялата тази балканска смес продължава дълги години и до днес, когато всички заедно можем да се гордеем с гръцкото наследство в историята ни. |НУЛА32

цветът на нара от Тихомира Панайотова

айка ѝ протяга ръце. Увити в памучно платно са дървените ѝ сандали за баня – две дъбови плочки, изсечени в змиевидна форма, покрити със седефени люспи, всяка прикована към две дървени поддръжки. „Ануш, в Сасун има само мъртви обущари. Върви сега, хокис. В града под тепетата чешмите не са пресъхнали“ – шепти мама с премалял глас. Ануш тича надолу по стръмната калдъръмена уличка, косите ѝ се измъкват от плитките и се разпиляват из вятърния пейзаж. Тя усеща как дървените сандали се впиват в хълбока ѝ, докато тича. Още само един ъгъл и очите ѝ застиват в усмивка – долу, в полите на хълма погледът ѝ вече погалва заоблените тухлени рамена на старата Баня. Мелодичното шуртене на водата от медните чучури вътре акомпанира Ануш, докато тя съблича дрехите и разпуска косите си. Парата се слива със сноповете светлина, падащи от купола, увива се около глезените и пропуква полумрака. Тя вижда косите на жените, разляти по мрамора, като черен килим над мозайките. Тихите им гласове изпълват овала на Банята и се утаяват в него както, портокаловия мирис на дъното на опалова купа. Ануш разпознава острите колена на братовчедка си Сирват, така различ, ните по големина гърди на На ама, дъщерята на еврейския златар, а ето я и Мария, сестрата на българския

учител, която разказва на насъбралите се около нея деца приказка. „Видя ли Мелек?“ – шушне Айлийн ханъм, собственичката на турската пекарница, на облегналата се до нея Гюлхан, жената на Ирмак ага, търговеца на кожи – „…колко са тънки китките ѝ и колко стройно е тялото ѝ. Ще отида още днес до даскала, да пише на моя Нергис, какво хубаво момиче съм му намерила“. Ануш сяда на мраморния под, музиката на водата се стопява, гласовете се отдръпват, потта си е проправила път през порите на маслинената ѝ кожа и заедно с нея на повърхността проблясват един по един спомените от времето преди пристигането ѝ в Пловдив. Въстанието в Сасун през 1894. Рекичката от кръв пред тяхната порта и приклекналата до лицето ѝ майка. „Ануш, хокис, баба ти трябва да е обърнала купата с нарове и сокът им сигурно се е разлял.“ Ануш си спомня как нейната баба приготвя хариса в градината им в Сасун под цъфналите нарове. Баба ѝ я няма вече. Но Ануш е сигурна, че би похвалила тънките разточени кори, които арменският свещеник пече на мангал с дървени въглища горе на тепето, в двора на църквата Сурп Кеворк. Ануш ляга по гръб на хладния мраморен камък и вперва поглед в купола на Банята, в сърцето ѝ тупти липсата по сладките нарове на Армения. Слънцето преминава през хексагоните на

купола и потъва в очите ѝ, и тя разбира, че те приличат на зърната на нара. Свежда поглед към нозете си и си спомня как сандалите ѝ минават пътя от двора на арменската църква до Банята... Изведнъж камъните на калдъръма не са вече камъни, сякаш нечия детска ръка е търколила нар, наместо джаменки и той е разсипал зърната си по наклонените улици на Стария град. О, тя обича тези калдъръмени улици, нейните сандали всеки ден ще я водят тук, под лазурния купол на Банята, където цветът на нара е небесносин. Ануш и малката ѝ сестра Кохар се катерят на черницата в стария ѝ дом. Пролет е, въздухът е натежал от мириса на жасмин, люляк и акация. „Ануш, Кохар, толкова сте красиви така, като два гълъба, кацнали в короната на дървото! Подайте ми една черница!“ – казва мама, усмихва се и протяга бялата си ръка. Ануш пуска в отворената шепа две бели черници, те падат вътре като златни медени капки и тя скача от дървото. „Хайде, да извадим хляба от мангала! Маслото и черничевото сладко ни чакат“ – казва мама и я поглава по вълнистата гарвановочерна коса. Мама и Кохар ги няма вече. Ануш поглежда настрани през малкото прозорче на Банята. Тя знае, зад решетките, отвън, опряно на тухления зид, е голямо черничово дърво. И неговите черници, както всички други из стария град, са месести и тъмнолилави. Ануш чува веселото чуруликане на босоногите пловдивски дечурлига, които са налазили дървото като мравчици и плезят оцветени езици едни към други. Ануш извива ходилото си, на петата ѝ тъмнее белег. Тя няма да измие черницата, върху коя-

то стъпи, събувайки сандалите си, преди да влезе в Банята. Ануш въздухва. И с този дъх, мускулите на гърба ѝ се освобождават като нишките на разплитащо се кълбо прежда, герданът на спомените се къса и мънистата пот се разпиляват по пода. Клепачите на Ануш падат тежко надолу и последните две мъниста се търкулват по бузите ѝ, от двете страни на шията и спират в кладенчето на ключиците ѝ. Колко е благодарна тя на тази стара Баня в този стар град, където незабелязано може да пълни соленото море между ключиците си със сълзи. Ануш става, пъхва ходила в дървените сандали на майка си и се отправя бавно към насядалите вече в кръг жени. Седефът на сандалите ѝ блести, а водата струи под змиевидните им тела като река под извити мостове. |НУЛА32 *При турския султан Абдул Хамид II са извършени масови убийства и депортации на арменци след въстанието през 1894 – 1896 г. Тогава 20 000 арменци бягат в България, като част от тях намират убежище в Пловдив. Ануш. – от арменски, сладка Хокис. – от арменски, мило обръщение, любов моя, душа моя Хариса. – традиционно арменско ястие, каша от разварена пшеница и месо На‘ама. – от иврит, благост Мелек. – от турски, ангел Айлийн. – от турски, лунна светлина Ирмак. – от турски, река Наргис. – от туски, нарцис Кохар. – от аменски, скъпоценен камък

Всичко, което ми се случи, тук вече се бе случило от Илия Димитров …Прекрасното изкуство в историята да изчезваш. Иван Лалич

а малко ще се опитам да оставя настрана Стария град с неговата древност, архитектурна, културна и историческа значимост и да го изправя в цялата му непристъпност и невъзможност – в поле на шантави игри на време и дух, в пространство, което пита и после дълго мълчи. Старият град – крепостта, която животът често иска да пробие, но единствен победител в тази война остава тишината. Когато досадните туристи, накупили магнитчета и наснимали залез от Небета, се разотидат в късния следобед, Старият град бавно се връща към познатата от векове непоклатимост и надвремие, към гигантското спокойствие във вечния сюжет на птици, въздух и липи. Сянката все по-агресивно обгръща стотиците ъгли, стъпала, високи бордюри, които не можеш да обясниш къде са, но безпогрешно намираш, когато светът трябва да изчезне. Няколко налудничаво кръстосани криви улици, протърканият от скитащи обувки калдъръм и къщите от предишния свят, белезите от римляни и гърци, вярвали досущ като нас измамно, че светът е тук и сега. Стърчащите камбанарии и православни кръ-

стове, под които в неделя мъжете и жените се молят да не излъжат Бога, казвайки си, че винаги ще се обичат. И онази безпределна тишина, плашеща и спасяваща, доказателство за излишността на човека. Какъв скучен сюжет само. Какво отчаяние те блъсва, когато попаднеш сред всичко това. Колко нищо не зависи от теб. Гледай само как не можеш да промениш напълно нищо. Някой е измислил това много отдавна и в този град, където всичко е минало, единствено ти остава да разгадаваш знаците, заложени от боговете на миналите хора. Човеците, които точно като теб са гледали объркани в търсене на отговор кой, как и защо, уплашени са дирели утеха за безначалната си самота. И когато видели как една котка поляга върху нагорещените керемиди на къща, пред чийто дувар на сянка цял следобед играят бридж, тогава съзнавали, че да не разбираш играта на улици и време е единствената добродетел и най-висшето благо. Но слънцето продължава да пада в края на този един и същ ден многовековен ден и земята бавно изстива от горещината, вятърът леко разнася праха от обувките на преминалите днес оттук, а онези улични лампи светват в приятното жълто-оранжево, на чийто фон се случ-

ват големите и малките неща. Иззад стръмен ъгъл се появяват момче и момиче – историята можеш да си я съчиниш сам – запознали са се в един от малкото скрити барове в Стария град, не са си говорили много, тя е свирила нещо на пиано, а той много безсилен си е поръчвал ром. В един момент са тръгнали и сега вървят в недоумение дали думите в главата им биха имали някакво значение, дали са важни, или просто скучно ще повторят казваното между мъжки и женски очи по тези улици. Как да говориш с вече казани думи? Как да излъжеш небето и птиците? Мълчат и отминават сякаш никога не ги е имало… Историята я знаеш. Светът вече е забравил за тях. Невъзможно е да опитваш да живееш там, където някой вече е живял. Трудно е да се справиш със съзнанието, че думите, ъглите, тайните места, тъмнината с отделни оранжеви светлинки са принадлежали вече на някого другиго. Че алкохолът в кръвта ти също не е нещо ново. Че гларусите не крещят нещо специално за теб, не са знак и птиците, а вятърът и тишината не зависят от теб. Те са функция на мястото – надвремеви и надчовешки, необременени от въпроси без отговори, неупотребени за изпълнението на нечий голям замисъл. Започваш да им завиждаш. Ставаш лек и доброволно се вграждаш в първата стена. Кратка заблуда, че само така можеш да се себепостигнеш на едно такова място – да станеш част от крепостта и по теб идните хора да се чудят дали вече не са минали оттук някога през вековете. По-нагоре други двама седят облегнати Хисар капия, бутилка вино сменя ръцете, които я повдигат, този път не мълчат, смеят се и дим излиза от

устите им. Сякаш напомнят старата Капия, че тя е просто някакъв стар камък, че времето отдавна ѝ е минало и че животът кипи в тях. Колебливо доказват, че живият момент, лек и мимолетен, винаги побеждава тежкото и прашно време, закрепостило в хватката си толкова съдби на този хълм. Когато има шум, тишината се предава. Когато животът се смее, зад ъгъла, нищото търпеливо и отмъстително чака. В смеха бутилката пада и се чупи. Замлъкват за момент. По хилядолетния калдъръм потича кръвта на живота и попива в непоклатимата земя. Мъртвите, вградили самотата на крачката си в студения камък, блажено отпиват от бялото вино на днес. Усмихват се леко. Кадри от спомени минават през тях. Светът все още продължава да го има. Смехът на двамата гръмва отново. Те остават там. Историята я знаеш. На сутринта чистачките, нищо неподозиращи за разместените пластове на вселената, ще пометат натрошените стъкла, цъкайки недоволно с език. Епохите се споразумяха. Слънцето изгрява по-бързо, отколкото залязва. Котките се протягат и проверяват дали всичко си е на мястото. Нов ден ще тормози вековните камъни. Нови хора ще си мислят, че за пръв път минават оттук, че всичко, което ще им се случи, ще е някакво приключение. Предстои им разочарованието и пътят към отказа от разбиране на Стария град. Тук всичко, което се движи, рано или късно изчезва, но оставя себе си в пукнатините на къщите, в процепите между паветата, в тишината. Незабележимо променя ехото от камбанения звън, толкова, че само ти, някъде там от другите светове, да чуваш и леко да се усмихваш. |НУЛА32

над нас е само животът от Панайот Стефанов

еобяснимо е как днес името на Атанас Кръстев не предизвика каквито и да асоциации сред повечето пловдивчани. Въпреки хилядолетната история на този град, с която най-често се отъждествяваме и гордеем, хората тук демонстрираме все по-скъсяваща се памет. И колкото близостта във времето е по-голяма, толкова по-краткотраен е споменът ни за вчера. Къщата музей на Атанас Кръстев, по-известен като Начо Културата, се намира на метри от археологическите разкопки на Небет тепе. Днес всеки я подминава по пътя си към върха без изобщо да подозира за личността и делото на последния ѝ най-важен обитател, на когото дължим това място да се превърне в емблема на Пловдив. Дори слисаните туристи сякаш влизат като по погрешка тук, хвърлят по един бърз поглед на двора и си заминават. А този дом не заслужава подобна съдба. Защото да говорим за Начо и Стария град е – като да извеждаме синоними. Атанас Кръстев е роден на 17 септември 1922 г. в Асеновград. Дипломира се задочно в Юридическия факултет на Софийския университет, след което през 1954 започва работа в Пловдивска община като инспектор в отдел „Наука, изкуство и култура“. Звеното е пряко свързано с управлението на Стария град като архитектурно-културен резерват, за който към онзи момент се мисли като за неприоритетна зона; като място, където едва ли не е наказание да живееш. Картината е мрачна, сградите

– порутени, битът – лош. Затова и най-вероятно властта назначава на този пост Начо – невзрачен и на пръв поглед неспособен човек, без големи амбиции в живота, когото лесно ще контролира и с когото ще си спести ядове. На шега започват и да подмятат след името му ироничното „Културата“ – сякаш за да му се присмеят, тъй като изглеждал недостоен за отговорната позиция. Но съдбата си знае работата. Начо не само оправдава и изпълва със смисъл уникалното си прозвище, но и отива отвъд, оставяйки след себе си една емблема и светлината на огромния личен пример. Всичко започва от срещата на Атанас Кръстев с арх. Христо Пеев, когото спокойно можем да назовем като първия изследовател и радетел за възстановяването на Стария град. Именно той подтиква Начо към каузата на живота му. В края на 20те години на XX век арх. Пеев прави архитектурни заснемания на ценните възрожденски къщи в Пловдив, а по-късно пише и студия, която се занимава подробно с конструкцията на сградите от този тип. За съжаление обаче събраният му труд излиза едва четири години след смъртта му, през 1960, в книгата „Пловдивската симетрична къща“. Библията на Стария град, както ще стане известна по-късно, тя моментално се превръща в настолно четиво за Начо Културата до сетния му час. Постепенно около ентусиазма на Начо се събира цял екип от „луди“ хора. За късмет се появява и управ-

Вграждане на бутилка в основите на Балабановата къща

41 ник, който се връзва на акъла му повече от всички други. Това е някогашният пловдивски кмет Диран Парикян. За протокола – общо седем градски началници се сменят, докато в Стария град времето и пространството са поверени на мечтателя Атанас Кръстев. Любопитно е, че на два пъти Парикян го уволнява по различни причини, но все пак истински подкрепя идеята за съживяването на старата градска част и на два пъти го връща отново на работа. Самият Начо определя сътрудничеството им като най-резултатното време. „Този човек просто ми повярва и се хващаше на всичките ми авантюри“, спомня си той за първия арменец, кметувал в Пловдив. Именно по време на неговия мандат се разкрива и театърът на древен Филипопол. За целта е трябвало да се съборят няколко масивни къщи, или иначе казано една малка романтична уличка на върха на тепето. Археоложката Лилия Ботушарова, един от първите експерти, проучвали обекта, в началото дори не предполага какво величие чака новия си живот само на метри под краката ѝ. Големите неща обаче изискват жертви. И рискове. Диран Паникян позволява разрушаването на постройките и скоро приказката започва. Главни герои в нея са архитект Вера Коларова, архитект Румяна Пройкова, инженер конструктора Пейко Манов и инженер Петър Митанов. Тези имена трябва да се помнят с благодарност, когато се говори за Стария град, подчертава Атанас Кръстев. Подобна е историята и с Балабановата къща, чиято реконструкция нямаше да се осъществи, ако не е била съборена голямата новопостроена сграда от 1958-ма в нейно съседство. Близо двеста паметници на културата има в Стария град. От тях близо две трети са реставрирани напълно

или частично по времето на Атанас Кръстев. В преобразените пространства той кани артисти, музиканти, художници, поети и прочее хора на изкуството. Стефан Цанев по-късно пише: „Той превърна Стария Пловдив в Парнас – правеха се изложби и рецитали, изнасяха се концерти и представления, в кръчмите се водеха нескончаеми спорове; там в ония години, „що социализъм се викат“, можеше да чуеш думи, които никъде другаде не можеха да се изрекат“. Старият град се утвърждава като притегателен културен център за творци от цялата страна, в малък паралелен свят, независим от външния. В онези десетилетия оттам минава интелектуалният и духовен елит на България. В един времеви отрязък по пловдивския калдъръм пътя си кръстосват хора като Крикор Азарян, Цветана Манева, Елена Райнова, Тодор Колев, Любомир Левчев, Йордан Радичков, Коста Павлов, Стефан Цанев, Борис Христов и още, още. В дома на Начо живеят Димитър Киров с Русалия и Георги Божилов-Слона с Катя Паскалева. Минава и не малка чуждестранна плеяда от бележити имена – Мирела Френи, Инокентий Смутконовски, Йон Георгио, Уилям Мередит, Валентин Разпутин и др. Проличава големият талант на Начо да води известните в Пловдив и да ги събира. Стига се дотам, че наред с деловите си ангажименти, официалните гости на Пловдив задължително намират време да посетят и неформалния кмет на Стария град, от което немалко държавни чиновници остават обидени. Борис Димовски разказва за всеотдайността и посвещението на Начо в онези години: „Виждал съм го как в един и същ ден поправя стол в стил ампир, пренася на гръб виенски шкаф, провежда беседа с приятеля си Инокентий Смоктуновски, прави гювеч,

за да нахрани литературния критик Тончо Жечев, комуто предстоеше доклад за Иван Вазов, звъни на Катя Паскалева да тръгва за Пазарджик, за да не закъснее за началото на спектакъла, в който участваше“. Наред с всичко това Начо Културата се прочува и с любимите си станимашки сарми, с които гощава приятелите си. Готов е да посрещне всекиго по всяко време. „У дома винаги има джин „Gordon’s“, сухо мартини, уиски, тоник и лимон“, споделя в спомените си той. Но най-голямата негова любов ще останат пловдивските художници. За тях Атанас Кръстев казва, че са се осъществявали заедно. „Те направиха от себе си „митове“. Беше нещо като взаимен разговор, като групово влюбване – всеки гледаше да изтъкне качествата на другия и така го принуждаваше да участва в надпреварата“. Наистина рядко срещана творческа атмосфера на почтеност и колегиалност в името на общото развитие. Затова и може би тази приятелска група остава в историята като Пловдивската школа, а не като отделни творчески индивидуалности. Свидетелство за това колко важни са художниците за Начо е сравнението, което той прави по повод откриването на къщата музея с постоянна експозиция на Златю Бояджиев. В личния калейдоскоп на Начо Културата събитието се равнява по значимост единствено с разкриването на Античния театър. „Постепенно открих, че интересът му към тези хора не е поза, а необходимост. Няма да говоря за способността му да усеща художника, бих казал, че там е най-силен, но се оказа, че без да има таланта да пише или да рисува, или да играе, притежава дарбата да вижда красивото и да обича талантливите, мислещите хора“,

пише проф. Крикор Азарян за Начо. Легенди се носят за артистичните му вкусове, за колекционерската му страст. Разказват, че с времето е развил гениален усет за красивото в театъра, музиката, рисуването. За това, разбира се, най-добре говори богатата му лична колекция от произведения на изкуството. Определят го и като професионалист в областта на човешките взаимоотношения. За Начо това впрочем е единствената професия – да бъде „ч о в е к“! За скоро напусналия ни Светлин Русев да бъде негов приятел е било нещо като привилегия, която се заслужава, изстрадва и доказва във времето: „Привилегия, защото се чувствахме част от една мистична реалност, и дарени, защото знаехме, че сме включени в мярката на една духовна йерархия, наречена Начо Културата“. Десети ноември не променя кой знае какво в обкръжението и мечтите на Атанас Кръстев. Промените са неспособни да достигнат тези измерения, изкуството е неподвластно на политиката. Особено когато то е толкова високо над нещата. За добро или лошо Начовото „не бяхме дисиденти, а бохеми“ е знаково и може би побира в себе си цялата магия около него. Фундаменталното пловдивско безгрижие и непукизъм, отвлечеността от времето и ограниченията на епохите идват да ни кажат само едно – че във въздуха над нас е само Животът. През 1989 г., когато „Червеното пони“ отваря като първата частна галерия в Пловдив, Начо продължава да представя приятелите си. Кани вече доказани художници, но също дава път и на по-младото поколение. В уютния възрожденски двор работите си започват да нареждат Слона, Милко Божков, Кольо Карамфилов, Станимир Видев, Георги Баев и др. „Просто се събирахме и се виждахме

Рисунка на Начо Културата от Георги Божилов – Слона

на купон с хубави картини. Голям късмет извадих с талантливите си приятели.“ Галерията става известна с градинските си разпивки. Вернисажите се провеждат винаги в петък вечер, за да може съботата да се използва за спокойно изтрезняване и разбор на снощните събития. Макар и освободен от длъжност, Атанас Кръстев всъщност никога не се пенсионира. Не и по душа. Остава вечно млад и без възраст, както казват най-близките му. В последните му години го натъжава единствено това, че не е успял да намери кой да поеме щафетата. Убеждава се, че само един човешки живот не стига за възстановяването на този град, а какво остава за поддържането му. „Става дума за огъня. На тези хора Стария град трябва да им стане съдба…“

След като Атанас Кръстев напуска този свят, Иван Шишков, управител

на едноименната фондация в негова памет, отхвърля всички комерсиални предложения за дома му и го превръща в днешната къща музей. Така изпълнява заветното желание на Начо мястото да остане достъпно след смъртта му за всички, които искат да се докоснат до неповторимостта на онази атмосфера. И Ви го препоръчвам наистина, струва си. Отидете и разгледайте колекцията, библиотеката, над трийсетте портрета на Начо, направени от любимите му художници. Забележете как случайно или не най-близо до възглавницата, на която някога е заспивал, е закачен пейзаж от родния му Асеновград, родил се изпод четката на Златю Бояджиев. Поспрете се за малко, погледнете през прозореца, починете си в двора… Мястото е друго. Този град просто не е като всички останали…

|НУЛА32

колкото повече, толкова повече от Владислав Севов

олкото и да сме закърмени с възхита към всичко, свързано със Стария ни Пловдив, се налага да признаем, че съвременното му „усвояване“ е далеч от нивото, което заслужава. Най-новата му история е цял калдъръм от препъникамъни в опитите той да стане по-общителен, по-прочут, по-пълен с живот. Малко са вдъхновените му прославители като Константин Моравенов, Любен Каравелов, Никола Алваджиев, Евгений Тодоров... Още по-малко – стратезите покровители като Христо Г. Данов, Божидар Здравков, Начо Културата... Имаше, разбира се, и в последните години действени ръководители, насърчаващи добре издържа́ните новости и съдействащи на значими артистични събития. Със сигурност и днес старините се обгрижват от стойностни и отдадени експерти. Но те, няма как, са заложници на доста спорните управленски концепции в поредния „активен сезон“ за зле обмислени амбиции. Скоро, макар по радостен повод, бе припомнено злополучното кандидатстване на Стария Пловдив за Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Архитектурният резерват е в така известния Индикативен списък на ЮНЕСКО от 2004 година. Номинационното му досие е трябвало да бъде разглеждано от Комитета за световно наследство през 2006 година на 30-ата му редовна сесия на във Вилнюс. Вносител е тогавашният Институт за паметници на култу-

рата. Но впоследствие номинацията е оттеглена. Теодора Стойкова, която ръководи институт „Старинен Пловдив“, докато се подготвя кандидатурата, няма обяснение за оттеглянето. Има само предположение – експертите от Института за паметници на културата вероятно са преценили, че номинацията не е добре подготвена. В следващите години периодично се подема идеята за нова кандидатура, особено трескаво през 2008-2009 година, след като приключва възстановяването на седем възрожденски къщи, финансирано от Японския попечителски фонд на ЮНЕСКО. Но нова номинация няма, вероятно отново заради осъзнатата й обреченост. Днес шанс за включване в списъка на световното наследство има забележителното мозаечно наследство на Пловдив от Римско време. Неочаквано бързо бе приет в Индикативната листа серийният обект „Епископската базилика и късноантичните мозайки на Филипопол“. Още при първото запознаване с кандидатурата от световната организация са поднесли ценен съвет – да не се набляга на общото представяне на Пловдив, за да не се прави връзка с неуспешната номинация на Стария град отпреди години. Затова и името Пловдив не присъства в заглавието на серийния обект, а е предпочетено древното название Филипопол. Малката базилика, част от този сериен обект, е под опеката на Общинския институт „Старинен Пло-

вдив“. При превръщането на Голямата (Епископската) базилика в музей, тя също ще бъде поверена на Института. Тази организация в началото на годината обедини две общински структури – предприятие „Туризъм“ и дотогавашния институт „Старинен Пловдив“. Сега тя носи изключителните отговорности за опазването, експонирането и съвременното осмисляне на наследството. Също тя трябва да извади от забрава десетки паметници на културата на територията на Стария град. Трудна задача, при положение че забравата вече споделят и най-скоро възстановените обекти, мащабно представени в медиите и в професионалните общества. Малката базилика е в периферията на маршрутите в Стария град, затова туристическите потоци често я пропускат, признава новият директор на новата структура Йордан Илиев, назначен пряко от кмета Иван Тотев след несполучил конкурс за избор на експерт за длъжността. Господин Илиев има решение на проблема с Малката базилика. Той е замислил билети за нея да бъдат задължително включвани към някои от комбинираните туристически услуги. Така посетителят е отчетен, дал е своите пет лева. Дали ще стигне до самия обект, това си е негово решение, отсича Йордан Илиев. Според директора на новия „Старинен Пловдив“ обединението на двете общински структури преодолява един голям доскорошен парадокс – в туристическите информационни центрове посетителите научаваха колко прекрасни места могат да посетят в Стария град, но не можеха да си купят билети за тях. Залутват се после по уличките, не успяват да открият Балабановата къща и така са загубени като клиенти. Сега може пак да се залутат и пак да не стигнат до Бала-

бановата къща, но билетът вече ще им е продаден. Ето така ще се измерват и ще се разгласяват рекордни туристически приливи в Стария Пловдив. Рекорди има и сега, още от началото на тази година, но е ясно, че те са пряко свързани с актуалните престижни домакинства на страната и града – Европредседателство, Европейска столица на културата. Както и на няколко мащабни артистични събития, чийто принос обаче е видно неоценен от местното управление. Тази година например няма да се проведе фестивалът „Нощ/Пловдив“. За компенсация кметът на града реши, че музеите ще работят до късно по време на събитие, наречено „Празници на стария град“. Самото местно управление, видяхме, също прилага мерки за преброяване на повече посетители, за нови форми на обживяване на наследството, за съвременни туристически услуги... Но дали е възможна промяна по същество без цялостна концепция, съобразена с културните и общите стратегии на града? Според Йордан Илиев да се говори за стратегии и подобни документи в ерата на електронните технологии е архаизъм. Обединението на двете структури според него е достатъчен аргумент, че се мисли цялостно и организирано. И изброява другите важни следствия от реформата: увеличава се броят на туристическите информационни центрове, в тях вече ще се продават и освежаващи напитки; предлагат се комбинирани и електронни билети, очаква се да се въведат и онлайн билети; ключовите обекти са обозначени с повече снимки и презентации в Google Maps с линкове към сайта Visitplovdiv – с повече информация

за местата и за актуални културни събития; „Старинен Пловдив“ вече има регистрация и като турагент, може да сключва договори и да придобива печалба чрез тях. Пример за приложение на последната новост е пионерното за България въвеждане на туристически аудиогидове – за всеки наем на такова устройство Общината получава комисиона. Статутът на турагент позволява на Общинския институт да продава билети и за частни и държавни обекти, което личи и в маршрутите на аудиогидовете. Там са включени дори някои от имотите на злополучното публично-частно партньорство между Общината и фирми на бизнесмена Георги Гергов „Пълдин туринвест“. Сред имотите на това дружество има ред архитектурни шедьоври, абсолютно недостъпни за посетители. Други пребивават в разруха или са напълно съборени с вече забравени обещания за възстановяване. Затова тези дни, когато туристите се отбиват за обяд с отстъпка в ресторант „Пълдин“, част от официалния маршрут на новите гидове, ще виждат на отсрещния ъгъл ограден буренясял парцел, вместо красивата сграда на Каблешковото училище. Иначе в случая ще е чудесно, ако този ресторант, забележителен с историята си и с епохите, белязали многото му помещения, отново стане посещаван от редови туристи. Всъщност, като се огледа човек, ще види, че Старият Пловдив не е толкова оредял откъм места за утоляване на глад и жажда, оказали се напоследък по-насъщни от всичко друго. Последните общински концесии в Стария град са с твърдото изискване за отваряне на ресторанти. В същото време много от наличните стоят празни и отчуждени спрямо средата наоколо, вследствие на тъжни метаморфози през

годините. Едни са станали затворени комплекси, други очевидно нямат никакъв интерес да се пълнят с посетители, трети просто западат от скука. Всички помнят с тъга „Конюшните на царя“ – място, което през годините разгърна неповторима артистична платформа в много направления и на няколко сцени. Настоящото заведение на мястото също има сцена, но нищо повече. Днешната управа убедено обмисля нови предназначения на стари къщи. А не опитва да вдъхне нов живот на настоящите им предназначения. Опошляването на наследството заради самоцелния стремеж към повече приходи е опасна тенденция, която не е изключено да забелязваме все по-отявлено в Стария ни Пловдив. Влечението на днешните управници към атракционното и декоративното е изписано и в други наглед дребни детайли. Сред основните партньори, посочени на сайта на „Старинен Пловдив“, има линк към малък местен бизнес, наречен „Ретро фото“. Това фото също влиза като пункт в комбинирани пакети – след като се въодушевят от пластовете наследство, туристите ще могат да усетят миналото, като на преференциални цени се снимат в народни носии на фона на фототапет на Хисар капия и на стари къщи. А пък на самите стари къщи – емблеми на Стария град – са прострени като чаршафи по четири големи знамена, които се намесват натрапчиво и обезобразяват най-красивите старорградски фасади. И както си се ветреят, релефно и изразително, показват времето и мястото, където се случва всичко това– Европейска столица на културата, България, Европейски съюз, Пловдив.

|НУЛА32

бягствата на веселия котарак от Катерина Георгиева

риша не беше от най-тихите котараци. Не се хвалеше с тактичност, лицемерие и куртоазия. Качества, които всеки уважаващ себе си котарак би трябвало да притежава понякога. Често се промъкваше тайно в непознати компании, мотаеше се с тях по далечни квартали и подслушваше разговорите им до късно вечер, жадувайки да научи още една тайна за славния си котешки род Островски. Не беше лошо коте, нито чак пък много добро. Когато беше в настроение, беше способен да забавлява няколко квартала. От Тракия до Смирненски и от Кършияка до Съдийски. Обикновено другите котараци го търсеха, за да искат от него любовен съвет за някоя намусена елегантна котарана, за да изпият по едно джони в лозения бар при стария евреин, да изслуша някоя нова болежка, да посреше някоя раздърпана козина. Гриша правеше това с голяма охота, просто си беше такъв. Бе надарен по рождение с всекотешко разбиране и любов към ближните, притежаваше онова рядко чувство за емпатия, което при него се изразяваше в сладки мяучести монолози и дълги вечери в сладки раздумки за великия рецитатор на поезия в подножието на хълма – Котак Джалил. Да, той си падаше по стихотворенията. Даже на времето се бе опитал да спечели така най-грациозната котодама в махалата, но тя се оказа сляпа с едното око и то успя да прочете само най-скучната част от стиха, където липсваше „и в изтънчената ѝ опашка светът открил е

ново ложе...“. Оттогава Гриша не пишеше лирически обяснения, но пък се изостри чувството му за справедливост. Опитваше се на всеки да дава заслужените му приятелски ласки, веднъж в седмицата организираше парти в градината си, където Иван Дългопашатия носеше прясна риба от Царево, поднасяше домашна ракия от мляко и сини сливи, не пропускаше да погали с върха на несресаната си опашка някой, който тъжи, да се усмихне през мустаци на притихнало в ъгъла сиво коте, което не си знае името. И така, бурният артистичен живот на Гриша в махалата се носеше ден след ден като пръсти по акордеон, славата му на веселяк и сърцат приютител на човешките болки пъплеше из града като миризмата на току-що събудил се завод за бира, (демек на варени картофи), а душата му ставаше все по-объркана и унила. Котаракът се събуждаше нощем и чуваше сърцето си да бие силно, усещаше едно стягане в малките космести гърди, където хиляди иглички го бодяха нервно и трескаво, започна да забравя да полива цветята, не слушаше любимата си балада „Колко мустака да отскубна, за да ме обикнеш“ и лека-полека изгуби първоначалния си жизнерадостен вид. Не му отиваше на Гриша този облик и всички започнаха да се чудят какво му има. Той продължи със срещите, не спря да изслушва болните от любов, не върна нито една прясна риба от Царево, въпреки че скарата, купувана в далечната 1986г., се бе напукала вече на няколко места.

Ето че един ден той просто не отговори на никой. Затвори кепенците на старата си уютна къща, поля цветята за последно, огледа шумния квартал, помаха на няколко певчески надарени котарани, които в този пролетен период на влюбчивост развиваха все по-активно оперната си интуиция за звук, погледна това задръстено от думи и спомени небе и затвори вратата. Тя се затръшна след него зловещо, сякаш така затвори и всички разказани истории, всички несбъднати перспективи и изплакани мечти. Там останаха болките на другите, гласовете им, космите им, тефтерите със записките на проблемите им, трескавото им говорене, въпросите, страховете и озлоблението им. Гриша въздъхна през мустаци, разгърна в цялата ѝ прелест дивната рошава опашка и заходи важно и спокойно нагоре по пътя. Тук той се смесваше с небето, небето се смесваше с калдаръма, калдаръмът се смесваше с живота. Котаракът нехаеше, подсвиркваше си и вече не чуваше нищо от онова, което бе затворил. Усещаше как тялото му започва да се освобождава от котешката мъка на чуждите животи и неговия собствен, забрави дори цвърченето на прясната царевска риба на скарата, улови се да мечтае за себе си, да мисли за себе си, да чува мълчанието в себе си. Там, дълбоко в котешкото му същество, той бе романтик, но някъде между двете котешки войни, академията и последната мяу-любов леко бе загърбил това свое усещане за красивата безметежност на живеенето, което сега отново го завладяваше. Той продължи нагоре по уличките, някои от тях знаеше, на други си измисляше изгубване и търсеше непознати имена, в които да си спомни тишината. Котаракът и мирисът на липа си намериха общ език, той ги завъртя в някаква стремглава и налудничава дет-

ска игра, в която гоненият винаги се скрива на ново място. Дори най-старите места тук бяха нови. Той понякога забравяше да идва, забравяше да измисля нови имена, а преди час не помнеше и името на последната си любов. Улиците тук, клишетата по картичките, камбанариите, надписите, които го връщаха в училищните му години, когато се опитваше да рисува църква с молив, безумните завои, които наостряха слуха му и караха да зачака непредвидимостта, която ще изскочи оттам. Да, Гриша като един скрит в себе си романтичен котарак, откриваше отново разкоша на тази изменчива и непонятна картина. Тук нямаше град, нито сгради, нямаше чувства, мисли, недоизказани космести и тромави неща за криене. Той знаеше много неща, но и нищо не помнеше. Сега просто се радваше, че беше затворил онази врата, която с протяжността на вечния си брътвеж за живота бе докарала опашката му до отегчение и униние. Това болезнено ходене, това безспирно котешко мяукане и подмазване на живота, този панаир на мустачената суета и лапешкото съревнование, сега се изпаряваха и изчезваха някъде зад комина на една притихнала къща. Тук не можеше да има истински звуци, тук езикът се раждаше сякаш директно от въздишката на котарака и моментално се превръщаше в мелодия. „Мелодия на тишината!“- усмихна се котаракът и доволен от своето поетично хрумване, сви зад един нов ъгъл. Нямаше против да походи сам още дълго. Не би отказал още малко вселени тишина. Не би пропуснал още няколко мига диалог, в който другият отсъства, за да го замени чувството за омагьосване. Защото Гриша знаеше, че това място е само за онези, които могат да понесат самотата добре. Достатъчно добре. |НУЛА32

Безсмъртна, талантлива територия от Панайот Стефанов

почти осъзнатото си безсилие да се включим с нещо ново по темата, решихме да хвърлим поглед към вече написаните стихове, посветени на Стария град, и да проверим как се проектира той в поезията и обратно. Без претенцията за изчерпателност или хронологичен ред, ви представяме няколко от нещата, които ни сe струват важни и създават онази негова неповторимост. Не трябва да ни изненадва, че найчестата оптика, през която ще се мисли за мястото, е тази на времето. Защото все пак какво друго е Старият град, ако не една безкрайност? Тази най-голяма променлива, винаги въпрос на твърде лично отношение. Времето, въпреки знаците в пейзажа, отвъд победите на хората и високо над възелa на вековете. Миговете по калдъръма извикват вечността, разколебават ни в настоящето, но и не отричат тържеството на момента: Странно се преплитат времената! Минало, сегашно, бъдеще, едновременно съжителствуват в мене в непрекъснато, познато – непознато настояще. (...) И аз ли слизам днес по пловдивската стръмна улица? Елисавета Багряна

На Пловдив, стария, вървя по улиците, където миналото преди мене е преминало. (…) Вървя, ала до края им не искам да достигна, за да не мина като минало пред техните очи и тях да не превърна в минало за моето сърце. Богдана Зидарова Изглежда, само днешното е вечно (впрочем виновен ли е живият, че дишането го опиянява?). Иван Цанев Като място, неподвластно на забравата, логично попадаме и на друга фундаментална за изкуството тема – разгадаването на спомена. В Стария Пловдив тя е особено лесно постижима. Нощем тук всичко се връща назад, Хисар Капия е винаги отворена врата към миналото. Улиците са уморяват от помнене и се пълнят със скиталци, търсещи помирение със сенките си. Всичко крие сантимент. Повече град на самотните и безутешните, отколкото на споделените. Идваш насам, за да превъзмогнеш тъгата или просто, за да помълчиш на времето, от което, да не забравяме, също може да боли:

И днес аз бродя в тоя скърбен градедничък дом на мойта скръб бездомнааз бродя за утехата неради кат загубен в пустошта огромна. И толкоз черни мисли ми тежат, че аз не искам нищо да си спомна. Димчо Дебелянов И аз, и сянката ми се разхождаме по стари улици, край стари къщи. Вървим сами и сякаш се разбираме. И сякаш може нещо да си кажем. Димитър Данаилов Светят сенките мимолетни. И небето е златна лоза. И вървя. И в очите ми свети необяснима сълза. Иван Теофилов И аз днес всичко искам да си спомня. Като в обърнат Дебелянов стих. Дамян Дамянов После – тихата гузност, после се чудиш и все да си спомниш не можеш: защо сме се разделили и защо се разделяме пак, щом е толкова хубаво? Връщам се в стария Пловдив. Стефан Цанев Всеки камък разрових, но душата ми зееше празнатук животът е пепел и глина. Въздухът – рибена кост за нахранване. Споменът – носталгична родина. Александър Секулов

На този фон, понякога градът е безмълвен свидетел на битието, пасивен участник, който навярно дори не би си направил труда да ти прошепне, че си жив. По-често обаче материята е толкова ефирна, че мълчанието се слива с въздуха, че дори децата започват да шепнат, за да не смутят света наоколо. Думите заглъхват, за да се чуят стъпките, цветята, ехото на дъжда по коридорите на калдъръма. Тишината е ласкателна, примамлива и нежна за онези, които копнеят да я чуят. А тук всичко я излъчва, затова и поетите реагират като на събитие на всеки малък шум, нарушил покоя: По стръмни улици безмълвен влече те оня сладък смут. Владимир Попов Но вече трябва да се върна във своята си тишина. (…) Да се смълча като затворник. И като в сън необясним да водя мисълта нагоре по тъничката струйка дим. Йордан Велчев Ковани порти като неми кучета се взират в мен. В рамките на яворова стряха греят тихите жени като луни... Ана Александрова Толкова е тихо, че се чува как петите на бръшляна тичат по зида. Маргарит Жеков Само щурците свирят древни арии над камбанариите Краси Димитрова

59 Разбира се, и любовта не подминава Стария град. Като тя напуска човека и дори се случва между къщите, дърветата, фенерите и други улични подробности. И вярваме, че всичко е реалност, щом поетите го потвърждават: Накланят се все повече една към друга къщите на Пловдив и само тъничкият дъх на съхнещите дюли ги възпира да не се целунат. Емил Стоянов Нищо в тебе не е измислено. И затова само поетите тук знаят какво е недостиг на любов. Вангелия Атанасова

Можем да продължаваме така до безкрай, но все пак имаме само едно списание и поне засега ще трябва да се съобразим. Оставяме го за някой друг път, пък макар и да не обещаваме, че ще сме точно същите. Старият град ще е, а също и поетите, които вечно ще се връщат, за да го допишат... Безсмъртна, талантлива територия за дух и памет, за човек и бог. Добромир Тонев Кой къде отива, откъде се връща – сякаш всички следват цел една и съща. И върви човекът, в себе си унесен, към една картина, дума или песен. Петър Анастасов

|НУЛА32

п(р)овалени от Катерина Георгиева

зная, че очакваш от мен да ти се поднеса в цялата си прелест такава една влюбена разсеяна и полудяла по прозорците ти очаквам всичките ти присъди за това, че не съм готова да ме изложиш на залези и топли нощи

не ме е страх от грохота на старите ти къщи нито пък ще се боря със законите на романтичността ти отдавна те познавам и не искам да знам нищо повече за теб

ще те разочаровам и ще свия рязко от стила ти не се сърди, не ти отива момиче от крайните квартали ти си всемогъщ и знаеш колко лампи са припаднали в подножието на самотата ти

и наистина виждам успех в този провал и красива истинност такъв махленски силует като мен повален от стрелите на един древен потомък на любовта обречени сме на нещастие от самото начало

остави ме да те гледам отдалече и не ме срами пред историческата слава на душата ти така ще бъде по-добре аз без минало вперила поглед в най-стария, но добър любовник на Пловдив

|НУЛА32

Граматика на стария град от Велина Филипова

ледобед, празник, пролет, хора, рокли на цветя, улици, павета, капаци, ухание, върба, колонади, дърво и резба, хълм, простор, проблясък, купол, възторг, простота, животът, чудо, сън, събуждане, празнота, кръстопът, градът, несбъднатост, мечта. Тих, спотаен, цветен, смирен, вековен, вечен, стръмен, ласкав, бележит, уютен, семпъл, ароматен, гостоприемен, летен – кокетен, саможив, зимен – безлюден, сгушен, самотен, целогодишен – носталгичен, бленуван, чист. Лутам се, скитам, ослушвам се, мисля си, между „искам - не искам“ препъвам се, ядосвам се, знам, че не знам, обърквам се, изкачвам се, продължавам, стигам, издишвам, заставам, поглеждам, обезсмислям – осмислям, мълча, протягам се, успокоява ме, подчинява ме. Аз, ти, ние, които сме притежателни местоимения на града, кои, какви, кому принадлежим? Нагоре, напред и навред, занапред, устремно към наречията за място и липса на време „Тук“ и „Сега“. |НУЛА32

Староградски фотописи

Това трябваше да бъде тайна, но в чашата ми плуват парчета знаме.

Небето не познава детайла, не се напуква и няма забележими драскотини. Толкова съвършени не трябва да бъдем.

Извършителите винаги се връщат на местопрестъплението. Ще ги изчакаме.

„Безвремие“ – интерпретацията на чуждоземец. Ще гръмне всеки момент.

Стоя до теб и чакам да ме забележиш. От чакане, коленете и главата ми се сринаха, а светът се изтърколи отгоре ми разрушен.

Някои работи не се променят, въпреки че хората им вече ги няма. Под тази небесна четка балерините ще продължават да танцуват.

Стените от време и камък ще понасят боята на новите дни, която няма да спре да им напомня какви и кога са били.

Отпочиващ в сянката на толкова минало. Какво напрежение само.

Никога не цитирайте Шекспир на изложба за съвременно изкуство. Ще изгубите работата си завинаги!

Чували сме, че нощем тук е само за натискане.