Nula32 Magazine, March 2019 by Nula32 Magazine

брой 15

2019 стил март и култура

Нула32

стил и култура

Съдържание

Защо... „Пороци“?

Бог от машината

Светлината си отива на разсъмване

Порочни размисли

Сексът и градът

По пътя на забраненото

Дигитален лед

Semper Fidelis

Ти жумиш

Из „Възвишение“

от eкип Нула32

Разговор на Панайот Стефанов с Димитър Стоянович от Илия Димитров

Разговор между Панайот Стефанов и Илия Димитров

от Борислава Лозанова от Чужденеца

от Панайот Стефанов от Димитър Атанасов от Катерина Георгиева от Милен Русков

Нула32

стил и култура

Издател „Нула32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактори Илия Димитров Борислава Лозанова Консултант Здравко Дечев Визия Атанас Янков Печат ПК „Жанет 45“ Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33 Нула32 оnline www.nula32.bg www.issuu.com/nula32 www.facebook.com/nula32 www.instagram.com/nula32magazine

Основен рекламен партньор на единственото градско списание на Пловдив Нула32.

Нула32

МЕСТАТА, КЪДЕТО ЩЕ НИ НАМЕРИТЕ ул. Гладстон №1 0877 20 06 07 clubfargo

club.fargo

ул. Княз Александър I №36 0894 69 85 17 templebarplovdiv templebarplovdiv

ул. Княз Александър I №38 0876 10 20 68 theatre.plovdiv theatre.bashtag

ул. Гладстон №8 0888 20 92 86 barthepost barthepost

стил и култура

ул. Абаджийска №8-10 0888 93 80 75 whiskybarsandak

ул. Абаджийска №6A

whisky_bar_sandak

0886 88 78 59 MultiCultiPlovdiv multi.culti.gastro.pub

ул. Даме Груев №34А 0876 35 00 74 tart.plovdiv tart.bakery.plovdiv

ул. Перущица №8 0885 96 34 34 mallplovdiv mallplovdiv

ул. Железарска №28 0889 51 83 85 gallery28kapana gallery28

* За да се включите в разпространителската ни мрежа, пишете на ads@nula32.bg 7

Нула32

стил и култура

Нула32

защо... пороци? На Владимира, която ни гледа от небето

ороци е стърготина в дланта на годината, в която Пловдив трябва да се представи на света с висотата и престижа си. Настоящият ни брой разказва за всичко онова, което е неизменна част от човека и човешкото, но остава зад фасадата на благоприличието. В следващите страници сваляме маската на обществените норми и поглеждаме човека в неговите шумни и ярки, тихи и самотни слабости. В брой №15 търсим и осветяваме недостатъците си, изследваме зависимостите си, а на места може би и прекрачваме границата. Оставяме се несъвършенствата да ни водят и се шегуваме с тях, за да видим има ли от какво да се срамуваме. Пороци не порицава никого, нито обвинява в нещо. Това просто е разходка до тъмната ни страна. За да проверим докъде сме стигнали, и да си припомним, че сме не по-малко себе си и в мрака. Избрахме да се обясним чрез слабостите си, защото вярваме, че в чудния им синтез се получава най-истинската рецепта за човек. Пороци е бягство. Укритие от действителността, която непрекъснато очаква да си на ниво и да работиш за самата нея, да си адекватен гражданин. Спасение от заблудата за успеха. Разрез в линейното време и път през нерационалното осмисляне на нещата. Онова, което трябва да се случи, за да промени и осмисли живота ни. Оковите на вечното очакване, които заключваме сами. Прокажен брой за алкохол, наркотици, хазарт и похот, но и спомен за дългите разговори, за гледането в очите и умението ни да се изслушваме. Март е месец на промени, време за нов живот. Но преди земята да се стопли, се почувствахме длъжни да изстържем катрана от душите си. Изповеден брой, донякъде изследователски, донякъде пълна измислица. Пороци е паралелната история на човека, срамна и потискана. Понякога ужас, друг път – произведение на изкуството. Това е петнадесетият брой на Нула32. Приемете го с удоволствие, но и с мярка! |32 Панайот Стефанов Илия Димитров

стил и култура

Нула32

бог от машината Разговор на Панайот Стефанов с Димитър Стоянович

началото на тази тема се срещаме с Димитър Стоянович, главен редактор на списание L’Europeo. Повод за разговора ни е 59-ият брой на изданието, в който обект на размисъл беше един от най-популярните и глобални пороци, а именно – хазартът. Доста неща могат да ни разсеят в кабинета на събеседника ни, но вниманието ни грабва непознатата и все още неокачена черно-бяла фотография на Кемал Ататюрк, който държи цигара в дясната си ръка. Преди да започнем, Стоянович запалва вместо него. Страстен пушач е, отбелязва, но на нас това няма да ни пречи. Насред купчинки от книги и списания, потъваме в цигарен дим, 12

за да разчовъркаме една от наймрачните страни на човешката душа. Следва разговор за необходимостта от пропадането и преоткриването на смисъла; за неизбежността на събитията. Защото в разказа на L’Europeo хазартът е изведен като синоним на съдбата. Голямата награда във всички казина се казва „,мистерия“. Имате ли обяснение защо това е така? Порокът е мистерия сам по себе си. Ясно е, че той не е рационален и генерално е създаден, за да потъваш все повече и повече, за да се запалваш по тази работа. Т.е. да вървиш към избраното от теб дъно, макар

стил и култура

да звучи страшно и плашещо. Но в крайна сметка дъното понякога е и трамплин. Хората са порочни същества. За разлика от другите бозайници на планетата, те имат нужда от допълнителни стимули, за да функционират. Продължаването на рода, чистото възпроизводство отдавна не е достатъчен стимул за човека да живее и тогава се намесват пороците. Неслучайно всички форми на религия работят тъкмо в тази посока – да отърват хората от пороците, за да се запазят духът и физиката чисти. Дали е възможно, един господ знае. И заради това е мистерия, разбира се. Не знам дали в казината са го мислили толкова сериозно, колкото вие го поставяте като тема, но пороците наистина са мистерия. Хазарт, наркотици, пиене, пушене – защо искаш да се самоунищожиш, защо искаш да си доставиш наслада извън онази, която ти е изначално дадена? Тук вече е и мястото на интелигентния човек – да си задава тези въпроси, а не просто да се носи по течението. Може ли загубата, като най-честия изход от упражнението, да бъде трамплин към нещо и към какво? Най-честият изход е близък до леталния. Пороците водят до счупване, най-малкото в един момент физиката те предава. Умът ти може да продължава да работи, може да получава вдъхновение под някаква странна и необяснима форма, но физиката е тази, която се предава. Майната им тогава на духа и мислите, които те връхлитат, когато упражняваш своя порок. Дъното може да бъде трамплин главно в смисъла на това да разбереш кой си. Всеки един от нас търси

личното си дъно постоянно. Ние, вие, жените ни, мъжете ни, децата ни. Търсим го, така че да разместим някакви пластове, да не съществуваме в сивота, която си мислим, че ни заобикаля, и пробваме, докъде можем да стигнем. Стигнем ли до дъното, осъзнаем ли го и успеем ли да оцелеем, започваме да плуваме нагоре, т.е. да си връщаме смисъла от онова, което целенасочено сме изгубили. Започваме търсенето на втория смисъл след като преживеем онова, което сме си представяли, че ни трябва, дори то да означава пропадане в канавката, изгубване на дом, близки, в състояние на безпомощност. Проблемът на хазарта и на всички други пороци е търсенето на смисъл в живота. Казвам го може би прекалено категорично, но аз поне мисля, че е така. А търсенето винаги води надолу? В никакъв случай, но за съжаление, ние сме адски объркани. Ужасно много неща ни се случват едновременно, твърде малко време имаме за концентрация и много се боим да сме сами, боим се да общуваме пълноценно с хората около себе си. Изпадаме в паранои, съответно търсим отдушник на напрежението, което съществува у нас. А колкото и да си говорим, че отдушниците могат да са спорт, разходка сред природата, копаенето на леха на село или гледането на малко зайче и т.н. – не, не става така. Това може и да проработи, но трябва да си стигнал до съвършенството, това вече е монашество – осъзнал си, че искаш да общуваш с висшия разум. А ние не сме монаси, като живеем в град, изпълнен с изкушения на всеки ъгъл, които, естествено, искаме да 13

Нула32

стил и култура

опитаме. Това е заложено от самото Сътворение – грехът ни влече ужасно силно и определя човешкото съществуване. Кой как се справя с грехопадението си вече е отделна и безбрежна тема на разговор. Израз на тази параноя, на този страх вероятно са и лотарийните билети. В една примитивна и възможно най-мързелива форма. Ужасно първосигнален хазартен принцип. Моментът, в който толкова мразиш живота си, толкова си се обезсмислил, че единственото възможно разрешение на всичките ти проблеми, равносилни най-често на битовите, идва през отчаяната възможност да изтъркаш някакъв квадрат и да получиш 25 или 500 хиляди лева. Плод на столетия цивилизационно развитие на човека е твърдението, че битът определя съзнанието. И вярно, и невярно. Битът определя социума, но не и индивидуалното съзнание. Ние искаме подаръци наготово, желанието е някой друг да разреши проблемите ни. Липсата на вяра във всички ни, липсата на ценности, което е емблема на съвременната култура, добива драматично изражение в търсенето на Господ чрез парите, лотарията и късмета. Когато Господ вече не е отговор на въпросите ти, когато ти не можеш да мислиш философски за тях, започваш да търсиш отговорите в едни тъжни билетчета, които търкаш с надеждата да си купиш нова пералня или къща, която да ти реши проблема. Но ще го реши ли? Друг път. Ескейпизъм, бягство от реалността – това е хазартът. Фиксираната представа за хазартния човек у нас – онзи, който търка билетчета или е заложил апартамента си.

Защо у нас? Това е световно явление. Какво да кажат китайците, които се занимават с това от хиляди години, където хазартът е бизнес, равносилен на религиозния, ако го наречем така. Човекът има нужда от пропадане, от търсенето на някакъв по-голям смисъл от собствения си живот. Затова се хвърля върху билета, покера, блекджека. Всеки намира своето, всеки получава това, което иска. И ако се замислите, това е много страшно. И тук не говорим за бедни или богати. Не, порокът е чист и всеобхватен. При наркоманите също няма бедни или богати – засяга еднакво най-ниската прослойка и най-интелигентния човек. Ние, разбира се, говорим за тези пропадания през интересните хора, през писателите, поетите и художниците, защото в тях има биография. Но колкото са те сумарно разпределени в обществата, толкова са и в миньорските и гранично градските среди. Хората, повече или по-малко, са едни и същи, дори според принадлежността им към някаква каста. Понеже сме свикнали да разказваме през интелигентните за порока, считаме, че хазартът е порок на богатите, презадоволените, търсещи в изкуството хора, но това не е вярно. Ние разказваме за порока през тези хора, защото те са интересни. За съжаление, един посредствен, глупав човек, който пропада и продава цялото си имущество през хазартни сделки и игри, не е интересен, вече някак си разказът става битов. Друго е да разкажеш за Хемингуей, който се самоубива с алкохол, или за Достоевски, който е хазартаджия, 15

Нула32

пияница и всичко останало, но след него има огромна цивилизационна диря. През тях можем да разкажем порока, не можем да го разкажем през един профан. Което е може би грешно, защото му създаваме фалшив ореол. Казината обаче никнат под път и над път у нас и са пълни с предимно недотам заможни хора, които няма какво да губят. Тогава какво залагат? Залагат психическото здраве и бита на близките си. Залагат изгубения житейски смисъл с идеята да станат по-смислени в собствените си очи. Не съм съгласен, че в залите влизат незаможни и нищонезначещи хора. Нямам поглед към пловдивските казина, но в софийските може да срещнете кого ли не. И то в много особени ситуации. Ако човек се посвети на едно такова нощно издирване, ще се изненадате на какви сцени може да станете свидетел с участието на най-фините интелектуалци и найотвратителните мутри едни до други. Вие не играете? Не. Слава богу, аз съм лишен от тази страст, но се забавлявам да играя покер с приятели. Покерът е игра с правила и изисква внимателна преценка, която го разграничава от чистия хазарт. За разлика от машинките и игралните автомати, където всичко е въпрос на късмет. Хазартът е и опит да излъжем системата. Какво друго е необходимо, освен късмет? Чрез хазарта не можеш да излъжеш никого, освен себе си. В това съм абсолютно убеден. В крайна сметка, хазартът е ясно дефинирана болест на душата. 16

Ludomania… Да, психологията налага вече чисто медицинския термин, но хазартът е болестта на търсенето на смисъл за собственото съществуване. Той е един от най-масовите, световно припознати варианти в това да станеш беднякът милионер. Не през лични качества, натрупване на познания или упорито ровене в една посока, професионална или житейска, а чрез чистата случайност. Нещо да реши проблемите ти и вече да си завършен и пълноценен. Дори човек да спечели невероятно много, е ясно, че е загубил. Това е големият капан. Много ми хареса формулировката на Марк Лутер за хазарта като най-големия конкурент на религията на пазара на надеждата. Това е съвършено вярно. В този смисъл, съвременните хора изглежда си падаме големи безбожници. Няма никакво съмнение по този въпрос. Това са процеси, засягащи цялото човечество, откакто започнахме да се съревноваваме с Господ, откакто си казахме, че ние сме съизмерими с него, бидейки негови творения. В момента, в който обществото започна да крещи, че Бог е мъртъв, човекът трябваше да го замести в ролята му. Като оправдание, смисъл, вина и отговорност за действията си. Господ престана да бъде съсредоточие на всичко това. Респективно остана само човекът, който обаче въобще не може да си отговори сам на вечните въпроси. Например за Космоса науката може да обясни около 4% как се е формирало онова, което ни заобикаля. В някакъв момент думата „Космос“ измести „Вселена“, подобно на човешкото

стил и култура

изместване на Бога. А пък произходът на Вселената не е научен, физически въпрос, той е метафизически. Как е възможно да има свят без причина, свят, който се е самопроизвел? Това значи, че ние всички сме създадени от нищото, респективно сме нищо. Не съм съгласен с подобна налудничава теория. Въобще науката е по-скоро безпомощна в търсенето на повечето отговори, защото е неспособна да задава правилните въпроси. Ние, сами по себе си, сме прекалено малки създания. Поради тази причина започваме да изпадаме в индивидуални кризи и да търсим друг смисъл от дадения ни. Ако се замислите, дори атеизмът е религия, има същия постамент. Всички идеологии също са религии. Човекът започва да търси измерението на божественото в онова, което действителността може да предложи. А то обикновено е грешно или най-малкото посредствено. Доказано е, стига се до крайности. Без принципи, без морал и без семейство, без идея за света от една малко по-далечна перспектива, когато говорим само за нас двамата или за нашето поколение, ние мислим за живота в един човешки мандат. Не мислим във вечността. И чрез натискането на едно копче ние се опитваме да извикаме нещо да ни се случи, да ни отговори. Точно. Deus ex machina1. Господ да слезе от машината или от рулетката и в крайна сметка да разреши тази наша драма, която иначе не може да бъде разрешена. Това, естествено, е зов за помощ. Търсиш някого да те изкара от блатото, в което си заседнал.

Това е истински лесният вариант. Не ти трябват дълги самотни вечери, в които да мислиш. Как стигнах дотук? Как се отнасям към близките си? Защо съм нещастен в работата си и защо загубих години в нещо, което не ми доставя удоволствие? Защо съм решил, че парите ще поправят проблемите? Проблемите категорично не са битови, те са на първо място душевни. Хазартът единствено дава измерения на пропадането. Стоиш пред Господ в машинката от казиното и казваш „Господи, помогни ми!“. Това правиш. Само че и в този случай не сме задоволени. Дори машинката да ни даде мечтаните жетони, пак сме недоволни. И така не става. Няма надежда тук. Разбира се, че е борба срещу системата, но всеки трябва да си даде дефиниция каква е неговата системата и срещу какво се бори. Ако човек остане насаме със себе си, ще види, че воюва срещу себе си. А защо? Вече навлизаме във фройдизма. Изход няма. Докато има хора, ще има съмнение, ще има желание да избягаш от това, което те заобикаля. „Ах, да имам туй, що немам.“ Всеки иска това, което няма, да бъде онова, което не е. Всички искаме нещо друго. Това е спиралата на ада – да задоволяваме всичко, дори без да знаем какво е то. Желание отвъд желанието. Защото може би има нещо по-хубаво от това, което се случва с нас в момента. Мракобесна е тази система, мисля си. |32 1 Deus ex machinа – Бог от машината (лат.) 17

Нула32

Офисът на SiteGround в Пловдив

КАК БЪЛГАРСКА ТЕХНОЛОГИЧНА КОМПАНИЯ ИНВЕСТИРА В БЪДЕЩЕТО НА СЛУЖИТЕЛИТЕ СИ И СРЕДАТА ОКОЛО НАС

два ли много български компании могат да се похвалят с екип от хора, които работят заедно вече 15 години. Задържането на кадри за толкова дълъг период в днешно време не е лесно начинание, особено във висококонкурентен бранш като IT сектора, в който възможности дебнат отвсякъде.

Kомпанията SiteGround, лидер в уеб хостинг технологиите на световно ниво, обаче е изключение. Освен че печели титлата на най-добрите работодатели в България в IT сектора, три години подред, според независимото и анонимно проучване на AON, близо 15% от служителите й работят заедно вече над 10 години. Как ли компанията успява да спечели тяхната лоялност и да създаде вдъхновяваща работна среда, в която хората се чувстват добре и не губят интерес към работата си години наред? Вероятно всичко се крие в самото й начало. Историята на екипа на SiteGround започва през вече далечната 2004 година като съвместна идея на няколко приятели състуденти от Американския университет в Благоевград. Още в самото начало, те започват с ясната идея, че искат да създадат компания, в която да работят рамо до рамо с

стил и advertorial култура

приятели, с които споделят общи ценности и по продукт, който вярват, че могат да разработят по-качествено от това, което дотогава се предлага на пазара. Оказва се, че с правилните хора, мечтата им успява. В първата година екипът наброява едва няколко души. В следващите няколко години те се фокусират върху разработването на самия продукт и на нови технологични решения за клиентите си. Освен в качествено обслужване и услуги за клиентите си, основателите от самото начало са решени да инвестират в щастието на служителите си и да изпробват иновативни решения. Те са

Бъдещият офис на SiteGround в София

едни от първите, които през 2006 година решават да разширят екипа си извън София и започват да търсят колеги в Пловдив, непопулярно решение за онова време поради тогава все още битуващото схващане, че технически кадри трудно се намират извън столицата. Екипът в Пловдив не само набира скорост много бързо, но и много от служителите, родени под тепетата избират да се върнат да живеят и работят в родния си град. Впоследствие компанията прилага този модел и към Стара Загора, убедени, че хората заслужават конкурентна работна среда и възможности за професионално развитие не само в София.

Нула32

Днес SiteGround расте с високи темпове и разполага с дата центрове на 3 континента, поддържа 2 000 000 уебсайта в цял свят и има екип от над 500 души в 4 офиса в София, Пловдив, Стара Загора и Мадрид. В ядрото на компанията все още са част от хората, започнали да преследват мечтата си заедно преди 15 години. Обединява ги подходът към работната среда и удобствата, които създават за екипа си във всеки офис - широки пространства със специален, ведър дизайн и цветове, място за почивка, игри на тенис на маса, снукър, аркадни или видеоконзоли, питателна закуска всеки понеделник за силен старт на седмицата и изобилие от витамини с плодове и зеленчуци през деня.

2 000 000 уебсайта в цял свят

С годишнината от създаването на екипа в основата на SiteGround тази година съвпада и построяването на чисто новата им сграда в София. Бизнес сградата с разгърната площ близо 10 000 кв. метра, ще бъде сред най-технологичните и зелени офиси в столицата. Тя притежава сертификат LEED, който покрива едни от най-сериозните екологични и енергоспестяващи изисквания в строителството. Особено внимание и 80% от инвестицията отново ще бъдат вложени в интериора на офис пространството, така че да предразполага служителите да се чувстват като вкъщи и да бъдат по-щастливи на работното място. Както и досегашните SiteGround офиси, новата сграда ще се отличава с креативен и модерен интериор, който е извън сивите и скучни корпоративни стереотипи. Някои от екстрите, на които служителите ще се радват, са собствен ресторант с топшеф готвач, кътчета за спорт, отдих и игри, стая за масаж, зелени тераси и много други модерни пространства за работа и срещи.

стил и advertorial култура

Бъдещият офис на SiteGround в София

От SiteGround споделят, че значителната инвестиция в нова сграда е част от философията им да инвестират в бъдещето на компанията и на служителите си, но и в развитието на средата — не само в София, а и във всички градове, в които имат офиси. Като една от единствените три компании в света, официално препоръчвани от WordPress, софтуерът, който захранва над 30% от всички страници в интернет — екипът на SiteGround е един от главните инициатори и организатори на WordCamp Sofiа и WordCamp Plovdiv — технологични конференции за обмяна на знания за най-популярния и широко използван софтуер за създаване на уебстраници. В следващия брой ще разкажем повече и за екипа, който стои зад най-използваните продукти на компанията. Ще Ви запознаем с Христо, който е в основата на всички големи WordPress разработки и се занимава с организацията на WordPress конференции и обучения в Пловдив и София.

Нула32

светлината си отива на разсъмване от Илия Димитров С изгорял стомах, възпален черен дроб, разстроени нерви, небръснати и отпуснати, равнодушни към всичко в света, непоносими сами на себе си, те седят така и пият и пиейки, очакват най-сетне в съзнанието им да пламне оная чаровна светлина, с която пиенето осиява ония, дето напълно му се отдават, заради която сладко се страда, пропада и умира и която за съжаление, с годините, се явява все по-рядко и сияе по-слабо. Иво Андрич – „Мостът на Дрина“

тоиш на високия стол, облакътен върху непоклатимия бар и клатещия се свят. Завърташ глава встрани като завръзка в много предвидим американски филм, но там никой не гледа към теб – няма дуло, нито женски поглед, който да ти обещае меланхоличен дъжд след много, много хубави неща. Музиката е силна и знаеш, че ушите ти после дълго ще пищят, докато се опитваш да заспиш в отказа на мислите си и в тишината на стаята. Вървят Ред хот и навярно ти правят услуга. Отблясъци от светлинки в тъмнината, където всяко лице става просто контур, в който да проектираш някого, когото да удариш или целунеш. Изморен си, но не се чувстваш някак особено. Не очакваш нещо да ти предстои, нито тъкмо си преживял нещо значимо. Рутината е в теб и за ужас на всичко може би се разбирате. Мандалото е хлопнало, нещата са наред, но и точно там някъде е проблемът. Поръчваш си сто грама и се ослушваш за симфонията, изсвирена от ледчето и чашата в краткия им любовен танц.

За него те предупреждават от малък. Обществото ти го посочва и през разстоянието на натрупания опит ти казва да не го правиш. Опасно и вредно е. Но кой ли вярва на обществото. Колкото повече стаж трупа човечеството, толкова по-малко може да му се има доверие, нали? Тук алкохолът е леснодостъпен и навсякъде. Култура в културата, лайфстайл, белег за успех, мерило за щастие, знак за падение. Всичко едновременно. Алкохолът в нашата малка и тъжна част от света е решение за всеки и всичко – за сватба, за смърт, за смелост, за лек. Често несъзнавана ритуалност – тапата прави пук, капачката се развива о стъклото с металически звук, течността се разлива бавно на дъното. Успокоява те още на зрително и звуково ниво. Продължителен ритуал, в който подозираш за риска, но той е постоянно отложен във времето. И тук някъде е сладкото. Пиенето на опияняващи напитки е действие с висок рисков коефициент – твърди Валери Стефанов в изследването си в съавторство с Милена Менкова – „Пиещият човек в света на кръчмата“ (2017 г., изд. Кантарос) и продължава – Тръгваш нанякъде, подмамен от блясъка и аромата на виното, влизаш в изпитанието, но не знаеш къде ще стигнеш, как ще изглеждаш в края на пътя. Именно откъм тази неизвестност идва и неговата опасна страна, мрачната му слава. В напитките се утаява нещо измамно, подвеждащо, халюцинативно. Човекът, прекалил с отдаването си на тяхната магия, губи способност за ориентация, трагично обърква местата и лицата. Всички юзди са изпусна-

стил и култура

Нула32

ти, всички коне препускат в произвола на една заслепяваща еуфория… Говориш малко, повече слушаш. Когато някой се обърне към теб, кимаш и се усмихваш. С компания си, но еуфорията на доскорошните партита ти е някак чужда. Шумът, виковете и шотовете като за последно не са ти интересни и с досада ги наблюдаваш у другите. Отдавна нямаш какво да доказваш по тези места, в които категорично разбра, че илюзията е мимолетна. Че плащаш за алкохола, който много за малко ще ти позволи да бъдеш по-летящата версия на себе си. Който измамно ще те зарее във всепостижимото. Плащаш за уюта на тъмнината, където може да бъдеш всеки и всичко, за музиката, която за кратко да те заглуши. Плащаш на нощта за съществуването ù и много се надяваш да не си тръгва така бързо, поне не и днес. Отдавна не ти се плаща тази цена, която на последно място е финансова. Казваш си, че е за последно. Но 24

други сега стискат ръката си с алкохола в тази вечна сделка. („Пияният Фауст и коварният Мефистофел зад бара“ – трагедия в две части.) Те още не знаят, че нощта ще свърши. Че след големите викове, следват дългите мълчания. Не знаят и за цената. А и ти не можеш да им кажеш. Така стоят нещата. Всеки плаща своя данък на порока. Кой за кратко, кой за по-дълго. Цветът обикновено е меден или прозрачен. Вкусът трябва да е познат, без особени експерименти. Формата на чашата създава сигурност, цялост, доказателство за порядъка на нещата. Ръката бързо се напасва по нея. Първата глътка е бавна, преценяща. После е лесно. Съзнанието е прекрачило границата на рационалното разбиране за света. Прилежно надписаните графи възможно и невъзможно, в които са подредени опциите за живот, се разпадат. Доскоро важното автоматично се отлага за оно-

стил и култура

ва неподозирано време на трезвост, което в момента на първата глътка изглежда безкрайно далеч. Всичко започва да има способността да бъде и друго. Биографията се отдръпва и освобождава място на екзистенцията – високата чувствителност, изострената душевност. Пламва онази светлинка, която кара нещата да изглеждат малко по-красиви. Пламва така ярко, сякаш не подозира, че ще угасне бързо, а с времето ще се появява все по-рядко, все по-бледо. Влечението към него идва като по-малък. Тогава той е твоят бунт срещу всяка забрана, макар да не ти се услажда кой знае колко. Далеч по-важен е актът. Той е инициацията ти – символ на мъжественост, зрялост. Количеството е правопропорционално на гордостта пред другите. Средство за социализиране. Наздраве-то е върховният клетвен момент. Необходимата дума, идваща от потребността за ословесен боен вик. Наздравицата, според Валери Стефанов, ни казва, че се намираме в кулминационното време на пиенето и в специалното пространство на кръчмата и концептуализира самото пиене не като щета, а като полза. Сетне алкохолът започва да те заобикаля навсякъде. Идват годините на дългата вечер между петък и понеделник. Годините на обхождане из всички барове на града в търсене на ново изживяване, на нови лица. Ноу Сенс, Найлона, Пощата, Фабрик. А може би Сикретс, Инфи, Планета. Границите в един момент се размиват и спира да бъде толкова важно. Петъкът осмисля седмицата. Върхът на всичко. Има такъв период в живота на младите хора. Колкото по-бързо му се наситиш, толкова подобре. Някои остават в клопката му. В безкрайно идващия уикенд (през останалите дни в баровете не е същото – алкохолът е там, но физиономиите и масовката ги няма). Вечно еднаквият петък, който се различава

единствено в представите за него – с надеждата, че следващия петък ще ти се случи онова, което не можеш да формулираш като желание, но знаеш, че излизаш, за да ти се случи. И за него са необходими алкохол, бар и хора. Неканената публика на твоята всевъзможност. Съучастниците в порока, заради които не се чувстваш толкова самотен. Споделеният порок на всички. Споделената нощ и самотната сутрин, срещу чиято неизбежност Лаура Браниган пееше, че не може да се бори, затова просто ще повярва, че утре никога няма да дойде. С времето хората спират да бъдат необходимост. Барът също. Лицата се сменят, местата отварят и затварят. Ти и алкохолът оставате. Но той вече обещава много по-малко, а и ти не му вярваш така сляпо. Съзнанието за сутринта е почти невъзможно за потискане. Светлинката блясва за обидно кратко и като че ли вече ти е казала всичко, което има за казване. Ако имаш късмет, тук вече ще си разбрал, че привилегията, която барът, тълпата и алкохолът предлагат, е измамна и жалка, но понякога велика. Че въпреки красотата в представата за нощта – в прекрасната идея за нещата, които си отиват с изгрева и остават единствено някъде в недовършените стихотворения на онези, които хората след смъртта им наричат поети. Въпреки приятния гъдел на себеотдаването в името на нещо изчезващо, ние може би не сме създадени за това. Може би живеем за съботните следобеди, за бавните неделни утрини, за слънцето. За моментите в наслада към хората около нас и нас самите. Може би всичко това е най-жизнеутвърждаващият порок, който съществува като някакъв много сложен ориентир, по който да откриваме важните неща или в който да умираме бавно и грозно, а понякога и така красиво. А сега наздраве! |32 25

Нула32 advertorial

Дневник от бъдещето на едно дете от Пловдив 09 юни 2019 - Пловдив Ранна утрин, улиците на Пловдив бяха пълни с живот. Един конвой от каравани, донесен от топлия и тих далечен ветрец, беше превзел града. Обитателите на караваните се бяха събрали на площада, подредили превозните си средства в кръг и разпънали пъстроцветни шатри от всякакъв размер. От прозореца си можех да ги чуя как се смеят и поздравяват всички минувачи, докато разтоварваха големи сандъци. Първият, който се приближи до тях, беше Радко, синът на госпожа Людмила от втория етаж. Радко беше винаги първи за среща с нови съседи в квартала, задаваше им въпроси, искаше да разбере кои са и как бяха дошли. Връщаше се с глава, пълна с детайли, които ние изслушвахме с много сериозен вид, седнали на малката пейка в Цар Симеоновата градина. Но този път, когато всички го наобиколихме да му задаваме въпроси, с обичайната си лека усмивка на лицето, той реши да не ни каже нищо! Разбрахме, че този път става въпрос за нещо наистина много специално. Той ни каза само, че ако сме търпеливи, на другата сутрин ще разберем много повече. И започна да се смее и да тича във всички посоки. 10 юни 2019 – Пловдив Тази сутрин обитателите на караваните бяха отворили големите сандъци, разтоварени предната вечер. Извадиха от тях музика, думи, танци – не бяхме виждали досега всчиките тези неща, преплетени по такъв начин. Нищо не ни беше познато, но във въздуха се носеше една експлозия от радост, желание за споделяне и могъща енергия, която изпълваше цялата улица. Всички артисти се бяха събрали, за да оповестят из кварталите, че ще бъдат в града през следващите няколко седмици. И че всеки ден в караваните, юртите, шатрите и дори на улицата ще има спектакли и концерти. Радко и госпожа Людмила вече бяха долу, за да следват парада. Аз също се присъединих и започнахме да пляскаме с ръце с него и с всички останали. Раздадоха ни малки диплянки с програмата на спектаклите, които трябваше да споделим с минувачите. Изведнъж видях нашия учител, господин Даскалов, и му подадох срамежливо една от тях. „Това са хората от ПЛОВДИВ КАРАВАНА“, му казах аз и му прочетох описанието. Малко се притеснявах от неговата реакция, но той я прочете внимателно и тогава се случи нещо невероятно: той грабна няколко дипляни от ръката ми, за да раздава заедно с нас и започна да пее с цяло гърло. Никога досега не бях виждала г-н Даскалов толкова радостен. Парадът продължи из всички квартали на града. Хората от ПЛОВДИВ КАРАВАНА завладяваха всички със своето въображение, ставахме все по-многобройни, а начело на парада бяха Радко, г-жа Людмила и г-н Даскалов. 26

стил и култура

Нула32

порочни размисли Разговор между Панайот Стефанов и Илия Димитров

анайот Стефанов: Позволяваме си следния разговор в плен на заблудата, че на тази наивна възраст, увлечени от въпросите на идентичността и все още непремазани от повсеместното световно уеднаквяване, познаваме достатъчно този град, за да снемем поглед от добродетелите му за момент и да обърнем внимание на неговите пороци. И не за да го съдим, а за да научим и повече за себе си между редовете или поне за онова, което досега сме успели да регистрираме като липса. Обекти на следната размяна на мисли са онези несъвършенства в характера и поведението на пловдивчанина, които го правят необикновен и ни помагат да го разпознаем, където и да се намира на планетата. Някой от нещата, които ще коментираме, може би са универсално човешки и в същата степен биха важали и за други единични случаи, но поставени в контекста, а и във времето, на няколко тепета и река, те са способни да придобият онази очарователна пловдивска безподобност, която сме избрали за наша полярна звезда и която ни разкрива пътя напред. Разбира се, в непринудената си откровеност подобно изобличително занимание крие известни рискове, но сме убедени, че самопризнанието е и начин да се самоусъвършенстваме и да скъсаме с пороците си. Или по-скоро да подобрим упражнението им. Защото, както стана ясно дотук, те са неделима част от живота на съвременния човек. В този смисъл от кой вреден навик не можем да се откажем?

Илия Димитров: В началото трябва да кажа, че онзи ден, докато работих по броя, си помислих, че думата порок май е със старобългарски произход. Отворих речника си по старобългарски и наистина се оказа, че е така. Срещу думата пише следното – постоянен недостатък, заслужаващ порицание (Стоян Стоянов и Мирослав Янакиев, 1976). И си мисля, че ключът към разбирането на нашите несъвършенства е точно в порицанието. Някакво качество от характера, светогледа, ценностната система, или каквото е там още, се превръща в порок единствено при досега си с обществените нагласи, които спрямо своя културен код, посочват качеството и го осъждат като порок, като нещо, което би нарушило баланса на общото ни живеене. Самò по себе си всяко качество е просто функция на човека, която в определена културна среда би била оценена от колектива по различен начин. В контекста на тези мисли, за да определим някакъв навик на човека тук като вреден и неотменим, първо трябва да дефинираме общите черти на светогледа на обществото в тази част от света, която наричаме роден град и дом. И дали можем категорично да твърдим, че те се различават с нещо от тези на цялата българска общност, а и останалия свят, все пак ние живеем във време на глобализъм и няма как нашите навици да не се срещнат с тези на някои финландец например. Дали в тази антично-средиземноморска темпорала (по Светлозар Игов) сме една идея по-отстъпчиви в порицанието

стил и култура

си към някои качества? Четиринайсетте ни броя досега трябва да саформирали вече някаква поне базисна представа за особеното отношение на пловдивчани към света, времето и нещата. Сещам се за няколко точки, които можем да изведем, за да подхванем отнякъде и обяснението за несъвършенствата. Но ми е интересно първо да чуя твоята класация. Какво тук ни прави различни, ако ни прави изобщо? ПС: Да, досегът с чуждия елемент е това, което определя различието. В нашия частен случай обаче той е повече челен сблъсък, отколкото друга, по-лека форма на съприкосновение. Пловдивчанинът изпитва остра паника и негодувание, когато напусне зоната си на комфорт (разбирай града си), което е израз на желанието му час по-скоро да се прибере у дома. Тази нервност и отказът да се приеме алтернативна действителност предизвикват порицанието в очите на наблюдателя, за което говориш. Изостреното чувство на носталгия най-често е чуждо за наблюдателя, той недоумява от какво е провокирано неспокойството. Самият пловдивчанин също няма обяснение, но намира спасението в мисълта за вкъщи. Не е трудно да се разбере, че ти си Пловдив и често дори начинът, по който тази информация се съобщава ни е достатъчен, за да предположим с какъв човек се запознаваме и какво за него означава градът му. Майните сме надути и това го знае цяла България. Представям си досадата на всички онези хора, на които се налага да ни търпят, когато разказваме как Пловдив е най-красивият на света, но това са фактите. Съществуват нюанси на тази горделивост и на

парадността ù, но истината е, че, както каза Катерина Георгиева, хората просто са поласкани, че живеят в този град. Това може би не е най-важното, но е нашето отличително качество-функция, което първо изплува на повърхността. Ще се въздържа да го класирам към момента, но подчертавам, че тук не става дума за столицата, а за второто най-голямо населено място, което прави ситуацията извънредна, а самочувствието ни необяснимо високо за околните. Защото да си от София вече е скучно, изглежда всеки го може. Съвсем друго обаче е да се изкове егото на майните, освободено от провинциалния комплекс на втория, третия или четвъртия град. Като тук не говорим за надпревара, макар и историята да помни такива случаи. Тук сякаш въздухът наследява натрупванията и затова ни е толкова лесно да работим с тях; да ги подреждаме или поне да се опитваме. Но да се върнем на порока – въпросът е в мярата. Да се прекалява е опасно, а понякога и грозно. ИД: Аз съм самото въплъщение на комфортната пловдивска зона, за която говориш. Сам знаеш, че дори в редките пъти, когато ми се налага да отида до София, оставам не повече от няколко часа. По магистралата към вкъщи вече всичко е спокойно. Сигурно смисълът на пътуването е в красотата на завръщането. Но по тази тема вече май имаме брой. Но нека погледнем пловдивчанина, когато така сладко се зарее в нехайството на комфорта си без изгледи да отива някъде. На всички ни се е случвало, преминавайки през града в най-обикновен делничен следобед, да 29

Нула32

се учудим на гледката от препълнени кафенета, пейки, ресторанти или просто бавно и видимо безцелно ходещи наши съграждани, които оглеждат града така, сякаш го виждат за пръв път. И не говоря единствено за Главната или центъра, нито за ученици и пенсионери, а за хора на възраст, в която модерният корпоративен човек вече трябва да се е набутал в калъпа на работното време от девет до шест, стерилна офис сграда и бадж със снимка, на която се усмихва нелепо. И напук на всичко това тук хората като че ли обичат да си прекарват времето със себе си и с града в онази наша надвремева безтегловност и протяжност на часовете, за която неведнъж е ставало дума в Нула32. Тук обвинението веднага има правото да вдигне пръст и да изкрещи – мързел, безделие, лентяйство. И навярно с основание. Но геният на мястото моментално ще отвърне (ако изобщо може да си въобразим един такъв хипотетичен спор между светогледни нагласи) с думи като съзерцание, спокойствие и ай малко по-тихо. И всичко това е напълно в реда на нещата. Неизбежно е предвид съдбата ни да сме поставени на кръстопътя на цивилизациите. Носим Изтока и Запада в себе си. Застиналото ориенталско време в безкрайността на малките смислоопределящи ритуали като пушенето например. И от другата страна онзи западен тласък, който внася в ежедневието ни напрежение, забързаност, график, гонене на някакви цели, кариера. И от двете страни имаме пороци, зависи кой е осъждащият. Интересна съдба, трудна за помирение, може би винаги една от двете същности трябва да вземе превес. 30

Но бързината на корпоративния човек по пътя му към професионално развитие, може би ще му попречи да отдаде повече време в съзерцание и развитие на културно-историческия опит на погледа. А той вижда в средата не просто един пейзаж, а цяла съвкупност от екзистенции и взаимодействия. Как ще се разбират медитеранското (като еднo de profundis предопределяне) и новото, предстои да разберем. ПС: А може би твърде много се захласваме със средиземноморското. Да се отдалечим за малко от клишетата за този ареал и да помислим за последиците от нищоправенето. Смятам, че можем да се отнасяме към него и като минало време на всички останали пороци. Пловдивчанинът е подвластен на изкушението, а празните часове единствено обезсмислят съпротивата. Градски хедонизъм в най-чиста проба. Обичаме да си угаждаме. Тук „леките пороци са винаги модерни“, както казва Б. Генович. А какво друго е лекият порок, ако не игра с времето? Да се въртиш със слънцето по кафенетата, а когато то започне да се скрива, да се качиш на някой хълм, за да откраднеш и последните лъчи. Удивителен ритуал и почит към светлината, която забавя всичко останало и го прави незначително. Защото кое е толкова важно, че да не може да почака още малко? „Почивка“ и „лежане“ са ключови думи за Юга. Но не е ли тази небрежна отнесеност онова, което нерядко катастрофира в мързел, апатия и безпаметност, неблагодарност дори? Или и това можем да го отложим за кратко? Пловдивчанинът не се интересува от злободневното, от актуал-

стил и култура

алерия 28 е алтернативно пространство, което сменя своя облик и концепция непрекъснато на 10, 14 или 31 дни. Целта е да дава поле за изява на български творци с уникално творчество от всички области в изкуството. Пространството създава уют и усмивки, социализира, разнообразява и естетизира. Мисията ни е да оставим следа в културния живот на Пловдив.

Галерия 28 е творчески дом, културно средище вече на десетки творци. Нека заедно разказваме техните истории! За да е по-пъстър Пловдив, за да сме по-любопитни към света! От 23.03-31.03 ще се състои основното събитие за месец март в Галерия 28 - изложба на театрални костюми от любими представления на Драматичен театър - Пловдив. Почитателите на театъра ще могат да се срещнат на живо с любимите си български актьори и да се докоснат до техни костюми и реквизити от най-запомнящите се представления в театъра Пловдив. По време на изложбата в Галерия 28 може да закупите и билети за репертоара на театъра на преференциални цени. Галерия28 gallery.28

гр. Пловдив, ул. Железарска 28 за контакти: 0889 51 83 85 31

Нула32

ните дебати и от въпросите, които пряко го засягат, докато проблемите буквално не се появят под прозореца му или някой не запали нещо на неговата улица. Гражданското общество го мързи, а когато се сети за нещо, обикновено вече е твърде късно. Не е ли всъщност знамето „над нещата“, което развяваме наляво-надясно, вид евакуация от действителността? Но нека не сочим пръст, за да не изневерим на себе си. Последствията от сладкото безделие, за което говориш, са трудно проследими, за да си правим изводи. Графикът не е непременно нещо лошо, предвид факта, че си разменяме тези малки писма дни преди да влезем в печат. На фона на тримесечната ни периодичност няма как да се похвалим с това. Не можем да измерим пропуснатото, но пловдивчанинът винаги може да постигне баланса с помощта на някой пиниз – също качество, към което мнозина съвсем основателно биха подходили осъдително. Идеята да надхитриш системата като ù направиш номер е фундаментално оръдие на местното трудолюбие. Когато се превърне в рутина обаче, желанието да минеш метър също започва да дразни. Какво, ако беше обратното? Ако не бяхме отлагали, ако вършехме нещата на максимума на възможностите си и ако абсолютно винаги се опитвахме да надскочим себе си? Твърде утопично е дори да си въобразим подобен град, но по всяка вероятно е някъде в Китай и дано си остане там. Тук изглежда всички се занимават с дигитален маркетинг или с някаква друга професия, в която не се налага да правиш нещо, за да кажеш, че работиш. ИД: Сещам се за думите на Христо Куфов, сина на преводача Георги 32

Куфов, пред Александър Секулов в Петното преди месец. Вероятно ще сбъркам точния цитат, но той каза, че ние българите сме страхотни бойци, но като граждани и общество не струваме. По някакъв начин намирам това за дълбоко вярно. Не бих използвал думата егоизъм, най-вече заради масовото ù тиражиране, което в един момент обезсмисля всяка дума, но е факт, че сме по-силни единици с безкраен потенциал, които обаче, поставени в колектив, нещо трудно намират причина да пренебрегнат себе си за сметка на общото, поне извън идеята за нация и цялата ù емоционална гама. А всеки град сам по себе си е някаква форма на общност. Но ако несъвършенствата на общността важат автоматично за нейните единици, то значи ли, че нашите егоистични слабости могат така с лека ръка да се приписват на нещо толкова условно, което наричаме пловдивчани. Отговор нямам, просто отварям едни полета, които в течение на разговора станаха прекалено широки и ще е много хубаво, ако ги оставим такива. Наистина не знам какво правим. Опитваме се да си обясним колко сме нормални в порочността си или чрез разказването ù да смекчим критиката върху нас. Забелязвам, че всичко, което изброихме дотук, пловдивчанинът издига до лозунг, житейско мото, гордее се с него. С безделието, с високомерието и горделивостта, с хедонизма и нехайството. Докато масовата представа за порока е за нещо срамно, потискано, премълчано. Ето виж – анонимните алкохолици. Ти познаваш ли анонимни алкохолици? Повечето, за които се сещам, са изключително горди с това, дори си колекционират празните бутилки като

стил и култура

трофеи. В редакцията ритуално махнахме стрелките на часовника – теглихме една на летоброенето, откъде да знам кога влизаме в печат? Ние разказваме пороците си, правим си свят от тях. Случваме се най-добре в слабостта, в процепите в маската на благоприличието. И може би ни е комфортно така, защото това ни прави различни. И макар да крие големи рискове, това ни прави и човеци, съвкупност от индивидуалности. ПС: Предполагам, че пловдивчани условно наричаме себе си и хората около себе си, читателите ни и въобще всички онези, за които си мислим, когато правим това списание. Като не е задължително тези хора физически да са ограничени в някаква география. Смятам, че и двамата ще се съгласим, че тук става дума повече за със-

тояние на духа. Малки ирационални недостатъци, които са ни белязали някъде по пътя и са направили така, че да се срещнем. Та ние се гордеем дори с това, че говорим неправилно – че и-каме и е-екаме. Излиза, че нямаме друг избор освен да приемам всичко това за свое, а единственият ни начин да се справим с него е да се вманиачим. Понеже крайността очертава порока, а респективно и границите ни. Какво обаче има отвъд тях и има ли нещо изобщо? Все още сме твърде далече, за да кажем, а може и да е мираж или някаква измислица (тайно име на всичко съществуващо1). Всеки сам избира пороците си. Явно тези ще са нашите. |32 1 Реплика от спектакъла „Дебелянов и ангелите“ на Драматичен театър – Пловдив

Нула32

стил и култура

сексът и градът от Борислава Лозанова

охотта е трудно контролируема. Навлиза през съзнанието единствено, за да го замъгли. Поражда се за секунди и на никого не е чужда. Тя е това сластолюбиво чувство, което искаш да усетиш чрез всичките си сетива. Търсиш лъстивото, но в крайна сметка често оставаш измамен, защото след като го получиш, искаш още. Платил си на вятъра. Не е от онези еднократни нужди, които идват и отминават. Друго е и просто не стига. След като похотливият вкус веднъж докосне небцето, споменът за него си остава и иска подхранване. Това си е равнозначно на дишане, хранене, сън. Отнасяш се с повишено внимание към нея, защото е жизненоважна. Това е приказка за хората и за нуждата да се докосват, усещат, изживяват. Да се имат. Да ги имат. Следват истории за похотта, която си има цена и тя често е висока. Откровения на хората за секса и града от опита на замесените. Банкерът Аз съм дребен човечец, от бедно семейство, но се изучих в София за банкер, да стана и аз от важните граждани. Жена ми по сметка я взех, но пък се оказа добра жена. И домът спретнат, и тя спретната. Жена ми е от чорбаджийски род. Не е някоя красавица, но е добра, и зестрата е добра. Стига за къщата, стига и за децата. Бога ми, работя здраво. От сутрин до вечер се трудя в пустата банка. На зазоряване, след като се

умия, след хляба с варено яйце, тръгвам си по пътя, че ме чака дълъг ден. 15 минути вървене и стигам в банката. Още девет часа и тръгвам обратно за вкъщи. И така до всяко 20-о число от месеца. Стига да не е неделя или понеделник, на всяко 20-о число в банката раздават заплата. Получавам 60 лева на ръка, честно и почтено изкарани. Това е и денят от месеца, когато не се прибирам направо. Жена ми знае, че с колеги ходим в бирарията „Тракийски юнак“ на Стоян Балабанов. Не че не го правим, там пее сръбкинята Лепа Сава. Ех, да можеше да видите големите ù очи и дългата черна коса. Истинска майсторка, а джобовете ù пълни с парици. Но не и на 20-о число. Тогава се запътвам към градската градина „Цар Симеон“, където в една от отсрещните постройки изгубеният човек може да се почувства намерен, нещастният – весел, жадният – утолен, а гладният – сит. Ей там е – точно онзи прозорец, където нощем светлината не се гаси. Оттам се чува силен кикот, оглася центъра, а ехото му отеква дори отвъд реката и се носи по крайните квартали. Само миг и го стигам, добрия стар шантан с младите девойки с приповдигнат дух. С 60 лева в джоба тук можеш да си осигуриш прилична вечер с красива арменка, сръбкиня, албанка, рускиня, украинка, та дори и унгарка. Те бяха най-търсените. С добър късмет се случва за вечерта да се насладиш и на две. Колкото е по-екзотична по потекло, толкова по-специална. В шантана бутилка шампанско 35

Нула32

е 20 лв., бутилка бира – 5 лв., а за виното да не говорим – то е само за заможни. А тук не страдат от такива клиенти. Поръчвам си обикновено бира. Опитвам се вечерта да я изкарам с една, но понякога се налага да поръчам и втора. Ще стана от големите, от важните граждани, с високи заплати. Та барем си позволя два пъти на месец да бъда човек. Бога ми, работя здраво. Файтонджията Точно ей там на кьошето до градската градина „Цар Симеон“ е хавата. Успееш ли веднъж да се намъкнеш в този регион, париците са ти в кърпа вързани. Сами идват при тебе клиентите. Е, вярно е, будуваш по цели нощи и често ги возиш полутрезвени, но пък работа имаш. Много от тях нямат пари на момента и ти стават длъжници, ама все важни хора са, страшно няма. Политици, лекари, адвокати, големи чорбаджии и знаят, че щом вече веднъж си ги видял така, няма мърдане, ще те намерят и ще платят, та и с лихвите даже, че той езикът лесно може да се развърже. А проговоря ли, ех, тогава тежко им. Шантанът е истинска златна мина. Сутрин върволици от мъже, разбрали глупостта си, бързат да се приберат, отрезвени от сладките приказка и сладострастния мирис на платена любов. Добре, че сутрин въздухът е силен и с няколко вдишвания идват на себе си, че не знам какво биха обяснявали на жените си за себе си и парите си. Ама да обясняват каквото щат, техни си работи. Моята задача е да ги откарам от шантана на баба Лора до домовете им, без никой да разбере къде са били и какво са правили. Често 36

отвътре се чуват викове и крясъци, понякога някой мъж изхвърча, изхвърлен от друг. Но мястото никога не затваря, а забавата никога не свършва, въпреки честите сбивания. Съдържателката на заведението с певачки е Лаура Лейбович, самата тя с неясен произход. Едни я имат за австрийска еврейка, други я правят на румънка. Ама това не е най-важното. Баба Лора е пресметлива и умна жена. От нейното заведение рядко има някой, който през вечерта да не е изхарчил всичките си пари с кеф при нея, макар на сутринта да съжалява за тази си постъпка. Ама и така да е, само след няколко дни се връща обратно. С памук тези красавици вадят душите на мъжете. Да ви кажа честно баба Лора си е особена жена, ама и физически особена. От всичките файтонджии наоколо само аз се навивам да я возя. Страшна жена си е тя, та и тежка. 150 килограма. Излезе ли към кьошето – колегите се разбягват, а конете цвилят. Да, ама аз не съм от тях. Чакам уставно, докато тя събере сили и дойде до мен. Обикновено я придружава млад, красив мъж и някоя шансонетка. Двамата с мъка ù помагат да се качи във файтона, докато аз подпирам от другата страна да не речем да се обърнем. Свърши ли си работата в града, връщам я обратно. Със същата мъка е придружено и слизането, ама пък благодарен съм, заради нейната работа имам и аз всяка сутрин. Носят се слухове, че баба Лора не е добра с момичетата, някои зли езици даже я наричат „дърта вещица“. Около шантана се случиха и странни неща, страшни бих казал. Убиха едно от момичетата на баба Лора. Красавица голяма – Анна Симон. Казват, че адютантът на

стил и култура

Нула32

княгиня Мария Луиза я е убил, офицерът Бойчев. С Анна имали незаконно дете. Голяма врява се вдигна покрай тая цялата работа, вестниците само за това писаха. Ама все пак аз не съм я видял каква е и що е баба Лора, знам само, че на момичетата взима по 2/3 от печалбата, ама на тея времена пак е нещо, работят, храна имат, покрив имат. Току-виж имат късмета да си намерят и някой богат покровител. Така де, намърдаш ли се около шантана, париците са ти в кърпа вързани. Все ще се намери поне един жаден за лъст глупак, който да намине и тази вечер. Мадам Историите, че само богаташи посещават бардаците, са толкова истина, колкото и че аз съм девственица. След войните в Пловдив се завъдиха всякакви бежанци, не че и преди това си нямаше разнообразие. Дойдоха обаче чернокожи французи, военни пленници, носи се слух, че те са тези, които разпространяват най-много зарази в града ни. Ама да ви кажа право, няма как занаятът да върви без бежанци, емигранти и всякакви дребни хора и души. Няма как да върви и без войниците, особено и немските войници, те са едни от най-важните ни клиенти, към тях подхождаме с особено внимание, особено ако са офицери. Естествено, че имаме всякакви клиенти – от най-богатите до най-бедните. Този, който ви ги разправя врели-некипели, просто не му вярвайте. Бардаците са за всички и всеки е добре дошъл. Но това с болестите обаче е опасна работа. Слава на бога, че г-н Димитър Кудоглу откри Дома на благотворителността и народното здраве. Според информация 38

от болницата 1/10 от пловдивчани са болни от сифилис. Затова аз моите момичета ги пращам редовно на лекар и поддържаме висока лична и обща хигиена. Здравето е преди всичко за момичетата. Тоя шантан го наследих от Лора Лейбович, ама не такъв, какъвто сега е пред вас, тогава времето беше друго. Изнесохме се заедно с баба Лора от градската градина още през 1919-а, сега вече сме на главната улица. Години по-късно, когато поех занаята, наех този хотел, а шансонетките вече имат трудови книжки, водя ги камериерки, перачки, чистачки. Узаконих занаята и на всяко от момичетата отворих спестовен влог, та да им се трупат парите за зестра. Умори ли се някоя, похаби ли се – със зестрата ù намирам мъж и я пращам далече от Пловдив. Някои стават добри съпруги, забравят за работата, други обаче се връщат. Ама добре си е да избягаш, да обърнеш живота, да не те подмятат язвително по улиците, когато минаваш. Самата аз не съм се родила в публичен дом, но не съм и от богато семейство. Някога бях сгодена за млад подпоручик, ала полковникът не ме одобри, зестрата ми – малка. Майка ми – бедна бакалка, поболя се от мъка и срам, заради злобни подмятания, така си и умря. А аз попаднах под крилото на баба Лора. Някога бях добра ученичка и красавица бих казала. Учих се в Пловдивската девическа гимназия. Съучениците ми ме бяха кръстили Мара Фурията, защото бях първа в забавите и лудориите. С годините обаче Фурията стана на Фурламата. И ето ме сега Мара Фурламата, съдържателка на хотел. Мога гордо да вървя по главната улица и коментарите за достойнствата

стил и култура

Нула32

на занаята няма как да ме обидят, защото всичко, което имам, е изкарано с честен труд. Най ми е смешен фалшивият морал на околните. През деня са хрисими, но вечер на опашка се редят при мене. Ако ги подредя всичките ми клиенти в редица, та от Главната на Пловдив ще стигнат поне до гара Подуяне в София. При мен идват всякакви, та дори и божи служители, овдовели попове, на които им е забранено да взимат втора жена. Ама и при нас си има правила, свободните да правят каквото щат, обаче женените кочове, които търсят разтуха нощем, а денем ламтят за по-високи постове, да ми се махат. Не ги ща, другаде да чинят. След Девети септември обаче новата власт реши „да не се издава разрешително за хотелиерство на лица със съмнително поведение“. Попаднах в този списък и реших да пиша право на Георги Димитров, написах му: „Бай Георги, според уличните клюки или с грижа за хляба на хората ще управляваш? Никога нито един наказателен акт не ми е съставен, нищо лошо не съм направила, а ми взимат хляба от ръцете.“ Разрешиха ми да продължа с хотелиерството, но скоро след това одържавиха всички хотели. Проститутката В „Тримона“ се озовах след едно ревю с манекенки. Това е мястото, което събира целия градски елит, тук се провеждат сватби, балове, забави, ревюта и какво ли още не. Записах се за участие. 11-и клас съм в гимназията и скоро ще свърши учебната година. Някои съученички решили да ходят да учат по другите градове, ама мене това не ме влече. Красива съм 40

и доста ме харесват, ще си намеря любовта и някой ще ме вземе да ме гледа. А всички богати и важни мъже в нашето време се събират в хотел „Тримонциум“. Да ви кажа честно не само заради това отидох, ех, да знаете какви момичета има в хотела, жени за чудо и приказ. Иска ми се да съм като тях. Ще ме приемат. Сладкодумна съм, образовах се достатъчно и най-важното, млада и красива съм. Ревюто мина успешно, както си и мислех, забелязаха ме, макар да ме наградиха с трето място. В тези среди си има популярни и много популярни дами. Много популярните ги знае целият град и говори с добро за тях. Емблемите на „Тримона“ са Мина Дългата, или както всички я наричат Мери Лонг, Електронната пушка и Веса Кашалота, има и една Кубинката, доста е харесвана. Веса обаче е едра жена, но само да я видите как танцува. Всички погледи са за нея. Веднъж в хотела дойде Джулиано Джема. Това се превърна в сензацията на 1973-а. Та кой не знае Джулиано Джема? Няма жена, която поне веднъж да не се е прехласнала по италианския актьор. Започна страхотна надпревара коя по-наред ще го прелъсти. Всяка от околните дами, а и не само, се състезаваше за вниманието му. Обаче една го спечели. Или поне така разказваха след като си замина. Това е Мина Дългата – еталон за красота и ум. Високообразована дама с буден ум и изтънчено поведение. Разказват, че Джема се влюбил в нея. Не че е трудно човек да се влюби в Минка. Живеем в едно объркано време. Пълно е с нелегална проституция, от всеки квартал се чува вече за разбити публични домове, жени като

стил и култура

Кралица Марго от Мараша се опитват да запазят тайните си нелегални бардаци, където момичетата се продават, често на безценица. Затова „Тримонциум“ е най-доброто място, ако искаш да те забележат легално. Всичките тия момичета обаче имат едно желание – да намерят мъж и да избягат. Да се махнат от България, да отидат надалеч. И моето е такова. Всички ни знаят като весели, усмихнати, кикотят се с нас, желаят ни и ни изживяват по свой си начин, често за кратко. Обаче нас тук ни задържа едно – възможността да получим шанс за по-добър живот. Ама по-добрият живот не идва току – така, останахме си в България, или по-точно в преките на Главната на Пловдив, където живеехме. Младостта има срок на годност, а обектите на сластолюбието са непостоянни, менят се според сезона и по вкуса на клиента.

Похотта е трудна за контролиране. Навлиза през съзнанието единствено, за да го замъгли. Поражда се за секунди и на никого не е чужда. Тя е това сластолюбиво чувство, когато искаш да усетиш през всичките си сетива. Търсиш лъстивото, но в крайна сметка често оставаш измамен, защото след като го получиш, искаш още. Платил си на вятъра. Платили са ти напразно. |32 * Историите в текста са художествена измислица, базирана на реални лица, факти и събития. В текста са цитирани спомени на Антраник Дердерян, както и моменти от следните книги: „Пловдивска хроника“ – Никола Алваджиев „Запомнете Пловдив“ – Евгений Тодоров „Чудаците на Пловдив“ – Иван Дионисиев

Нула32

по пътя на забраненото от Чужденеца

ухопътното разстояние от центъра на София до центъра на Пловдив е точно 144 километра. Някои казват, че с автомобил се стига за час и 44 минути при нормален трафик. Возя се на пасажерската седалка в тъмнозелена шкода с приятеля си Ману. Познавам го от няколко години, но с времето се научих, че мога да му имам доверие за всичко. Точно затова го оставих да шофира. Единствената цел на това пътуване е да се сдобием с още наркотици. Хората вярват, че когато правиш нещо, което ти носи щастие, времето минава по-бързо. Не зная дали са прави. Всъщност не зная нищо. Не съм спирал да друсам през последните 24 часа. Ако има едно нещо, което мразя в нелегалните субстанции, е това, че свършат прекалено бързо, а когато свършат си готов на всичко, за да намериш още. Стигаме до центъра на Пловдив за час и 32 минути. Обяснявам бързото ни пристигане с прекомерната употреба на кокаин по пътя. Колите по магистралата бяха като спрели, докато ги изпреварвахме. Изглежда, че сме подранили за срещата ни с местния продавач на екстази – познат на Ману. Един от жаргонните синоними на екстазито е „копче“, главно поради факта, че на външен вид формата му наподобява именно този детайл от облеклото. Уговорката ни беше да се срещнем по обяд на Копчетата. Смешно, нали? Минава известно време, в което успявам да се потопя в обстановката на града. Взимам си бира от близкия магазин. През пролетта тук наистина е прекрасно, главно, защото жега42

та още не е дошла и не необходимо да се притеснявам за дехидратацията на тялото си, за която и без това са се погрижили веществата, които съм приел през последния ден. Гъмжи от народ навсякъде. Силната болка в главата не ми пречи да чуя смътни музикални ритми в една от пресечките на Главната улица. Явно става някакъв купон наоколо. Това обяснява навалицата от хора в главните артерии на града. Всички са дошли да намерят нещо ново, да се видят със стари приятели, да се забавляват и да разпуснат от изморителната зима, която вечно не прощава на местните тарикати. Но не и ние с Ману. Дошли сме за наркотици. И по първоначалния обзор на заобикалящото ни, изглежда, че сме единствените с тази цел тук. Поне на пръв поглед. Телефонът на Ману позвънява и ме вади от психаделичната пауза, в която се бях загубил, докато разглеждах отдалеч цветовете на едно от тепетата. Дилърът пристига и бавно присяда на една от пейчиците до нас. Първоначално не успявам да го разгранича от софийските дилъри на външен вид. Имаше всичките отличителни знаци на един продавач на забранени субстанции – черно спортно облекло, тъмни очила тип авиатори и чанта „диагоналка“, препасана на една страна. Това, което издаде пловдивския му произход обаче се криеше в начина, по който този човек говореше. – Ква хава, мaйна? Бонбони, а? Колко ще искате? – дилърът изстрелва три бързи-бързи въпроса. – 20 – отговаря Ману.

стил и култура

Двадесет екстазита!? Да не се е побъркал! Ние сме само двама, в град, който не познаваме особено. Но това, което ме различава от Ману, е, че той винаги е бил визионер. С поглед към бъдещето, доколкото то съществува за нас в този момент. Знае, че рано или късно екстазитата ще свършат и ще ни се наложи да търсим нови. – Младежи, имам само 5 в мен. Мога да ви ги дам и ако искате да дойдете с мен до едно място, за да взема още? – казва дилърът, докато пали цигара. Нямаме избор. Трябва да се съгласим. Преглъщам едно от копчетата с вече не толкова студената си бира. След минути тримата се озоваваме в паркираната наблизо шкода. Ману пали двигателя на колата, а дилърът, който по-късно ни се представи като Наката, каза да караме към Кичука. Нито аз, нито Ману знаем как да стигнем до там. В главата ми се появяват разнообразни илюзорни представи за Кичука. Квартал, в който намирането на наркотици е детска игра и просто очакват да бъдат взети от нас. Неочаквано обаче Наката ни моли да минем през Гагарин. Има неотложна работа. Пътят до Гагарин е доста приятен, а от радиото на колата звучи бясно техно. На един от светофарите до нас спира черен автомобил, от който също се чува електронна музика. Изглежда, че се вписваме добре тук. Разстоянията в Пловдив са къси, което доста ни се понрави. Успяваме да се разминем с патрулите на пътна полиция и след около половин час шофиране в крайно нетрезво състояние, лутайки се из кварталите, стигаме до съмнителна улица в Кичука. Наката ни казва да го изчакаме тук

и слиза от колата, а само секунди по-късно се скрива в една от близките пресечки. Докато чакаме усещам странни движения в стомаха си. Не съм се хранил от снощи. За мое щастие наблизо виждам магазинче за закуски. Прави ми впечатление, че до витрината има табела, на която пишеше „Пазете тишина! Баници, роле, митове!“. Намалям звука на техното и излизам от колата. Поръчването на храна, докато все още си под ефекта на кокаина, е трудна задача. Докато изяждам препечената баница, наблюдавам как Наката идва от другия край на тротоара. Ходи по доста странен начин. Със сигурност изглежда подозрително в очите на обикновения човек. Отваря вратата и казва, че всичко е в плика, който оставя на задната седалка, скрит в кутия от цигари. Уверява ни, че е най-доброто качество, което ще намерим в града. Разплащаме се и си взимаме сбогом. Не се знае дали някога отново ще се видим с него. Задачата на нашето пътуване е изпълнена. Или поне така си мислим. Решаваме, че е време да се върнем в София, но екстазитата, които вече бяхме взели, започват да работят. Това разбирам по потта, която избива на дланите ми. Цветовете навън се изострят. Звуците на техното в колата стават по-ритмични. Жега ми е. Мисля, че за пръв път в живота си се чувствам клаустрофобично. Оставаме още малко тук, но имаме спешната нужда да излезем от колата. С много упоритост все пак успяваме да се върнем в центъра на града и да паркираме в един от близките паркинги. Нямаме идея какво се случва, а градът е необичайно шумен, разнообразен, жив. Време е да се впишем отново. Смътната музика, която дочух преди час, е много по-силна. С Ману взимаме по бира и се насочва43

Нула32

ме към източника на звуците. Капана е пременен в многоцветна рокля, а музиката е приятна. На сцената е алтърнатив рок група. Наоколо има много млади, ентусиазирани, пияни, весели хора. А може би всичко е изглеждало така благодарение на опиатите? Без колебания се присъединяваме към тълпата, защото така или иначе нямаме друга цел. Пред сцената е претъпкано, но танците наоколо ме примамват и се пускам в един алтернативен свят, погледнат през наркотичната ми призма. Изпадам в нещо като екзистенциално прозрение. „Какво ме различава от всички тези хора наоколо? Защо те приемат наркотиците непременно като порок, който е обременен с много по-тежък негативен смисъл от всички други пороци? Това, че от време на време употребявам забранени субстанции, прави ли ме наркоман? Толкова ли е лошо, че искам да изпитам всички тези усещания и чувства, които не биха били възможни без дрогата? Защо въобще ми пука какво мислят другите? Тръгнал съм по този път и ще си го извървя.“ Докато водя този важен монолог със себе си, нечия ръка ме потупва по рамото. Обръщам се и виждам трима мои колеги от университета, които също танцуват пред сцената. Сигурно изглеждам странно в техните очи. Косата ми е разрошена, лицето зачервено, челото изпотено, а зениците ми... Зениците ми най-вероятно са огромни. Оприличавам ги на черни дупки. Моментално изпитвам чувство на несигурност. Може би ще е по-добре да се махна от тяхната компания. Поздравявам ги набързо и с огромна крачка се запътвам към бара, откъдето си взимам още една бира. Почва да ми се гади. Загубих Ману в тълпата, а батерията 44

на телефона ми отдавна е изтощена. Как ще успея да се върна вкъщи? Какво да правя сега? Какво търся тук изобщо? Чувствам се изгубен. Един от основните проблеми при употребата на наркотици е, че често водят до параноично депресивни състояния, а аз съм на прага на такова. И точно тогава се появява тя. Вики. С времето съм забелязал, че почти всяка трета наркоманка се казва така. Червенокоса, облечена в тъмни дрехи. Красива е. – Хей, изглеждаш мега странно. Да не би да си надрусан? – разстрелва ме с един въпрос. Късно е вече да я лъжа. Не я познавам, пък и не си падам по лъжите. – Да. И то много. – Искам и аз. Имаш ли още? Останали са ми няколко бонбона в джоба. Давам ù два. Изяжда един от тях, без да се замисли. Впечатлен съм. Разменяме по няколко опознателни реплики и се опитваме да не изглеждаме чак толкова странно в очите на другите. И докато размишлявам над току-що случилото се, отнякъде във въздуха се разнася силна и ясно доловима миризма. Марихуана. Опитвам се да проследя откъде идва, а след по-малко от минута го виждам. Ману се подпира на една от музикалните колони, точно до сцената, а от устата му излизат плътни кълба от дим, придобиващи формата на феникс, който тъкмо излита. Хващам Вики за ръка и тръгваме. Успявам някак си да се промуша измежду всички и да стигна до Ману, който веднага ми подава цигарата. Опъвам си няколко пъти от дебело свития джойнт. Подавам и

стил и култура

на Вики. Обичам марихуана. Успокоява ме и ме кара да забравя за всички глупости, които светът ми предлага. В канабиса често пъти намирам спасение от всички заобикалящи ме проблеми. Имам чувството, че тук, в Пловдив, марихуаната е орисана да носи със себе си дори по-голямо чувство за комфорт и спокойствие. Оказа се, че Наката частично ни е измамил. Сложил е само 10 бонбона екстази в кутията, а другата част е напълнил с марихуана. От моята гледна точка това е повече от приемлива сделка. Концертът на рок групата продължава до късно, а в навалицата вече мога да откроя няколко души, на които им личи, че са надрусани. Способността да различаваш хората, които употребяват наркотици и се крият от другите, се придобива с времето и опита, както в почти всички други сфери на живота. Някои биха казали, че наркоманите са страхливци, които се крият от реалността в своите илюзорни светове, но тук, в сърцето на Пловдив, виждам доста хора, които досущ като мен, Вики и Ману, бяха употребили нелегални вещества и не се страхуваха от нищо, а просто празнуваха живота. Правеха това, което ги забавлява и им носи щастие. Дори и по един малко по-различен, по-опасен начин. И това ми стига. Но не и на Ману. Както вече споменах, той е визионер. Копелето ми казва, че е сложил две дози LSD във филтъра на джойнта, който преди минути изпушихме. По дяволите! Този наистина е луд. В началото всичко е прекрасно. Музиката продължава да бъде добра, дори става все по-хубава, но с течение на времето забелязвам как лицата на Вики и Ману се променят. Особено на Вики. Вече и нейните зеници са като черни

дупки. Картината около мен се разстича все едно е нарисувана с акварелни бои. Цветовете се преплитат и трудно ги разграничавам, защото не спират да се мърдат и въртят в кръг. Откривам чудати фигури във всяко второ нещо, върху което спра погледа си. Започва да вали. Дъждът капе върху мен, а аз съм объркан. За момент си мисля, че всъщност аз съм капките на дъжда, че аз капя върху себе си. Съединявам се с водата и ставаме едно цяло. Сега вече валим върху всички тези хора наоколо. Но този дъжд не е хубав. Не е пречистващ, а по-скоро порой от объркани емоции и чувства. Опитвам се да се абстрахирам от всичко, което се случва, но е прекалено трудно. Особено, докато си на LSD. Поройният дъжд се засилва, а на мен ми е студено. Локвите по земята се превръщат в хора. Всичко е толкова объркано, че е трудно да се опише с думи. – Да идем вкъщи? Живея наблизо и имам много амфети. Въпросът на Вики е реторичен. Все едно знае, че с Ману веднага ще се съгласим. Бързо стигаме до малкия ù апартамент. Докато чакаме да ни донесе някакви кърпи и сухи дрехи, забелязвам как постерите по стените на дневната ù се движат и се завъртат около оста си. Що за глупости! Та постерите дори нямат ос. Излиза от стаята си с две тениски и малко огледало, върху което има начертани линии амфетамин. Вадя банкнота от портфейла си, навивам я и веднага опустошаваме всичко, което преди секунди стоеше на огледалото. Животът се завръща в мен. Усещам силни пулсации в слепоочието си и как тялото ми мигновено се затопля. Поглеждам към Ману, щастлив е. Той обожава амфетамин. Хрумва ми щура идея. Отивам до Вики и я пи45

Нула32

там дали иска да правим секс в нейната стая. Първоначално ми отказва. Не ми пука особено. Тримата пушим още един джойнт. Вики се отпуска и ме вика в стаята си, а на Ману оставя пликче с няколко вида дрога в дневната. Трудно е да правиш секс, докато си приел толкова наркотици, но някак си се справяме. – Чувстваш ли се променен? – ме пита тя. – Дааааа! – отговарям с колкото емоция ми е останала.

Връщаме се в стаята, където Ману вече лежи на дивана и гледа тавана с празен поглед. Чувствам се много изтощен. Ефектът на дрогата започва да се износва и усещам как тялото ми спешно се нуждае от почивка. Но това не е най-лошото. Обзема ме странно чувство на вина и депресия едновременно. Не мога да контролирам емоциите си. Получавам паник атака и лягам на пода. Тотална параноя. Искам всичко това да спре, но не знам как. Вики също не се чувства добре. Обстановката в апартамента ù става все по-гадна. Вече няма

стил и култура

много преплитащи се цветове, музиката отдавна е спряла, а в главата ми кънти празнина. Ману и Вики заспиват. Започвам да се разкайвам за всички глупости, които направих през последните дни. Неусетно умората взима превес и се предавам в нещо като сън. Събуждам се след няколко часа. Все едно не съм спал от години. Почуквам Ману по рамото, за да го събудя. Набързо събираме всичките си неща. Прибираме останалата дрога, която не е особено много. Свивам един джойнт за из път и тръгваме от

апартамента на Вики, без да я събудим. Надявам се да не я видя никога повече Сухопътното разстояние от центъра на Пловдив до центъра на София е точно 144 километра. На връщане Ману шофира по-бавно. Даваме си обещание, че няма да взимаме наркотици повече. Или поне не в толкова големи количества. Или поне до следващия път. Ако има такъв. |32 *Текстът не насърчава употребата на наркотици, нито цели тяхното популяризиране.

Нула32

стил и култура

дигитален лед от Панайот Стефанов сем гигабайта и половина. Това О е информацията за мен, която Facebook притежава за близо десет-

годишното ми присъствие в него. При все, че не съм от най-активните в мрежата, си признавам, че числото ме стресна. Предвид сходното ни поведение онлайн, вероятно в порядъка от пет до десет гигабайта варира и знанието на Facebook за приятелите ми. Това ще рече, че за компанията ни платформата разполага с около сто гигабайта данни. Колко много е това ли? Отговорът ще ви изплаши. Съмнявам се, че и ние самите знаем толкова за себе си. На тази база алгоритмът на машината ни показва приоритетно само реклами и профили на хора, от които се интересуваме или поне така предполага. Микротаргетирането, разбира се, не е нещо ново, но опасностите, които крие, има с какво да ни притеснят. Изкуственият интелект, който решава какво да виждаме, не е нещо пасивно, а е робот, който се възпитава и тренира, така че максимално да ограничава грешките си напред във времето. Само по себе си това е гениално и върховно технологично постижение, което улеснява живота ни, свързва ни с близките ни и ни прави глобални. Проблемът е, че искаме или не, никога повече няма да живеем без него. Facebook документира всичко, което някога сме правили в пространството му. Знае каква музика сме слушали и какви филми сме гледали през годините, кога и къде сме били на почивка и за колко време, помни напиванията и разприятеляванията ни, успехите и провалите ни. Знае как са се развивали предпочитанията ни за спорт, изкуство, политика. Няма да излъжем и ако кажем, че всичко това се е мо-

делирало и изкривявало посредством намесата и на самата платформа, като тук не става дума само за Facebook, а изобщо за начина, по който вече работи интернет. Сделката обаче изглежда добра. Платформите са витрина, на която излагаме само най-доброто от себе си, човъркат любопитството ни, дават ни възможността тайно да надничаме в личното пространство на другите, играят си с емоциите ни и ни правят зависими от решенията ни до такава степен, че вече трудно си представяме ежедневието без тях. Вечер по масите на всеки ресторант, бар или нощен клуб, докато се храним, пием или просто сме навън с приятели, вниманието ни частично е ангажирано от мобилно устройство. Пързаляме се безконечно надолу и надолу с палците си в търсене на нищото, не стигаме доникъде. Телефоните неусетно се превърнаха в продължения на ръцете ни. Използваме ги, за да избягаме от стаята или от нежеланата компания в офиса, от навалицата в градския транспорт, а дори и от вкъщи. Спасяваме се в екраните, когато се отегчим или когато вече няма какво да си кажем. Премълчаваме важното, предпочитаме да го напишем в Messenger или WhatsApp, придружено от усмихнати емотикони, които изпращаме с безизразните си лица. Вече не общуваме помежду си, а комуникираме – всичко трябва да мине през някаква технологичност, за да го е имало. По-лесно е някак си, оперирано от чувства, а и имаме време да внимателно да премислим отговорите си. Паузите на живо са неловки. Не се гледаме в очите. Все по-рядко сме тук, все гоним праймтайма някъде другаде. Цифровата еволюция ни събра с целия свят, а ни отдалечи от най-близките ни. И про49

Нула32

изведе страшно много самотници. Парадоксално е как ужким в най-социалното време паднаха най-големите бариери между хората. Платформите непоправимо увредиха публичността. Днес можем да говорим за всичко, но рядко чуваме друг освен себе си. Затваряме се в информационни балони, ехо камери и каквото друго там убежище намерим от различното мнение. Заглушаваме дебата за сметка на зрелището. Освирепяваме дигитално. Пилим си нервите, караме се с непознати под чужди публикации и се псуваме, от което трябва да излезе, че се отстояваме. Заспиваме и се събуждаме така, а после отиваме на работа, където отново забиваме в екрана. Като всеки друг порок – това да сме непрестанно онлайн – също е опасно, а впрочем и все по-неконтролируемо като ускорение. Освен от възможните злоупотреби с лични данни, със скоростта неминуемо идва неспокойството, което на свой ред предизвиква и проблема с концентрацията. Пред очите ни е поколение, което изпитва все по-голяма трудност да се съсредоточи в един средно дълъг текст, а какво остава и да го разбере. Информираме се само от заглавията, съобщенията се съкращават, а посланията се сдъвкват и изплюват като статуси на известни хора, чиято работа е да ни създават мнение за нещата, защото нас ни мързи да четем до края. В училищата по журналистика дори вече има упражнения за писане на новини до 140 символа, каквото е ограничението за публикация в Twitter. Темите се въргалят като снежни топки в социалните медии, като някои от тях нерядко образуват и лавини, потърпевши от които сме всички. Въпрос на време е кога ще ни изровят от поредната заблуда. Въпрос на време е и кога ще получим харесването, което ще задоволи его50

то ни. Може би няма да повярвате, но понякога алгоритмът на Instagram умишлено ни известява по-късно за лайковете, които получаваме, и ни ги сервира на порции. Целта е да прекарваме повече време в приложението в очакването им, което време Instagram впоследствие продава на рекламодателите си. Познахте ли го вашето внимание? Това е индустрията на вниманието, както я нарече някой. Принципът е прост. Когато получаваме социално одобрение, нивата ни на допамин (хормонът на щастието) се покачват по същия начин както, когато си дърпаме от цигара, пием алкохол или правим секс. Всичко това ни доставя удоволствие и ни зарежда с допамин. Така се зарибяваме да искаме още и още от същото, което ни прави щастливи. Така работи и любовта, предполагам, но с изключението, че в тази картинка сме сами. Егоистично, но гъделът е приятен, нали? Факт е обаче, че потреблението ни на подобни услуги единствено расте. И това не е фантастика. Всеки лесно може да провери изследванията по темата. В невронауката това се нарича „мозъчна система на възнаграждение“. През нея минават и импулсите, които наркотичните вещества изпращат в главата ни. В този смисъл, не е толкова трудно да си представим, че човек в действителност може да бъде зависим от приложение, макар и в една по-скоро неподозирана степен до момента. Платформите обаче отиват отвъд. Тепърва предстои да наблюдаваме къде ще ни отпрати всичко това. Не се сещам какво точно да кажа, за да не демонизираме съвсем технологичната реалност, но съм сигурен, че вие вече сте го измислили и аз с удоволствие бих реагирал на коментара ви със сърце. Ледът е тънък и всеки ходи по него по собствено желание. Докато се пука, може би все пак имаме време за едно последно story. |32

стил и култура

Нула32

semper fidelis от Димитър Атанасов

стил и култура

Нула32

сичко започна от онзи срамежлив В надпис от вътрешната страна на долната устна. Татуировчикът едва

беше успял да го побере на необичайното място, и то на два реда. Буквите бяха главни, за да е категоричността на фразата още по-голяма и неизличима и за да остане завинаги. Като любимия отбор. Един ден след училище просто отиде в студиото, където се шареха онези, на които подражаваше, и си направи въпросния надпис, който, въпреки трисантиметровата си дължина, предопредели пътя му за години напред. Все пак това беше идеята, това беше и кодът на израза. На латински semper fidelis означаваше „винаги верен“. Макар че никой още не подозираше за татуировката, на следващия ден закрачи по различен начин в квартала. Изфука се на момчетата от последния чин, а после и на едно момиче в тоалетните. Никой не му повярва в началото, но се убедиха по-късно, когато видяха, че надписът не пада след жабурене с вода. Мастилото беше в кожата. В следващите дни, след като около 20 пъти си обърна устната като някакъв олигофрен, разбра целият клас. Имаше някаква хлапашка ритуалност в това да си покажеш скришната татуировка, която вече не беше толкова скришна; някакво действие на посвещение, което към онзи момент оправдаваше невидимостта ù. Въпреки че още леко кървеше и го поболяваше, бързо започна да свиква с нея и да мисли за 14-годишното си същество като за нещо повече от седмокласник. Затова допринасяха и цигарите. И двете неща му помагаха да порасне по-скоро. Бяха като билет за всичко онова, което беше нетърпелив да познае. По-късно щеше да определи това си бързане като грешка, но нямаше да изпитва вина, нито да се самосъжалява. Дори напротив. Вярваше, че хората са изтъкани тъкмо от изборите, които правят в детството си или по-скоро от липсата на избор. Тази татуировка беше неговата липса.

След няколко месеца отново беше в студиото и този път излезе с глава на тигър на дясната си гърда. От малък беше запленен от краските на животното, от хищническата му природа и от ловкостта му. Харесваше му идеята да бъде безмилостен и самотен като тигър, затова и му отреди важно място. В началото това имаше значение – татуировките трябваше да имат символика за онзи, когото бележат. По-късно обаче, с появата на всички следващи, се отказа от това и просто потъна в мисълта за мастилото. Само по себе си, то също беше знак. Неотменим и жизнеутвърждаващ. Родителите му никога не разбраха за надписа на устната. Дълго не знаеха и за тези под дрехите, които постепенно превземаха тялото му. Няколко години избягваше да се съблича пред тях. Внимаваше кой, кога и откъде минава в къщата, за да не би да го зърне гол до кръста и да научи за тайната му и да се изплаши. Имаше от какво. Баща му разбра едва когато татуировките вече не можеха да се скрият. Рисунките запълзяха и по ръцете на сина му, като бавно оформяха тъмнозелени ръкави. Майка му се разплака, сякаш мастилото беше върху нейната кожа. Последва скандал. Дъртият не искаше рецидивист в дома си, така каза. Той обаче го очакваше и реагира на него като на потвърждение, че знае какви ги върши, че всичко е под контрол. А и без това нямаше усещането, че принадлежи вкъщи. Мястото му беше другаде, но все още не знаеше къде точно. Някъде тогава вече спря да му пука за мнението на хората. Хората така и не успяваха да кажат нещо съществено. Никога. Затова и приписа проблема на всички онези, които, струваше му се, безпричинно го осъждаха. Трупаше по себе си какво ли не. Кръстове, разпятия, птици, пера от птици, криле и небеса, черепи, оръжия, цветя, свитъци с цитати, карти, компаси, географски координати,

стил и култура

имена, години и рождени дати, началните акорди на няколко любими песни, женски погледи, ключове, пясъчни часовници и още много други символи, чиито значения забравяше, защото не бяха важни, и дузина броеници, странни завъртулки и очертания по раменете, около лактите и колената, които запълваха празните места между всичко това и го съединяваха, като го превръщаха в една голяма и вечно незавършена картина, която, за щастие, нямаше рамка, а беше ограничена единствено от човешките му пропорции. Тялото му в действителност беше артефакт, някаква самостоятелна ходеща експозиция или каталог, въплъщение на всичко онова, за което родителите предупреждаваха децата си като малки. Беше маниак. Но от всичко най-важно сякаш си му остана онова semper fidelis от вътрешната страна на устната, на което продължаваше да служи. Първата и последна точка на пречупване, след която светът се беше обърнал за него. Беше вярно: без една можеш, но само с една – не. Когато свободната кожа почти се изчерпа, започна сам да повтаря контурите на първите и вече леко избледнели татуировки. Открай време имаше собствена машинка и нерядко се случваше да експериментира върху себе си или върху приятели. Биваше го като художник. Грижеше се за рисунките, прецизираше ги и ги изпълваше с живот, а понякога дори и пиеше с тях. Говореха си за болката, общата им тема, за праговете на търпимост, за уязвимите и за безчувствените места, за сладостта. Изследваха границите си и прокляти-

ето да са завинаги заедно. Нямаха избор. Бяха зависими от иглата. Като наркоманите. По това си приличаха с тях – продупчваха всяка алтернативна проява на смисъл на хоризонта, разпадаха я на парчета. Нищо друго не беше важно. Защо го правеше ли? Защото беше никой без тях. Той беше татуировките си и татуировките му бяха него; никоя друга идея не го постигаше така, както когато иглата бодеше кожата му. И в това навярно нямаше нищо нередно. Често си въобразяваше колко празен би бил животът му без тях. Питаше се как ли щеше да изглежда, ако го нямаше това нещо, на което да се посвети и чрез което да покаже, че не се е пръкнал в края на някой конвейер; това нещо, в което да се спасява от външния свят и в което да се осмисля. Било то и в такава фанатична степен. Така както в сянката на невъзможното човекът ежедневно се стреми към съвършенство, към по-високия скок и към по-красивото изречение. Татуировките бяха неговата тиха лудост и неговият опит да се справи с тази грешка в системата, която, противно на очакванията му, го движеше напред и правеше живеенето поносимо. И в това навярно нямаше нищо нередно. Светът би бил едно безобразно скучно и досадно място, ако всеки нямаше поне по едно лично semper fidelis, което да го оцветява, пък макар и скришно, изписано от вътрешната страна на долната устна. Всичко останало можеше да върви на майната си, мислеше си. И беше прав. Беше дяволски прав. |32 55

Нула32

ти жумиш

от Катерина Георгиева

аня я на кафе. Тя идва навреме. На вратата пита за закачалка, отмята дългата си коса и сваля дебелия си шал. Събува внимателно кожените си обувки и ме поглежда кокетно. „Шушоните или чехлите?“ Аз ù казвам да избира свободно и се връщам при кафеварката. Тя е вдигнала целия квартал с олелията си и пуши като пияна теснолинейка в Нощта на музеите и галериите. Предлагам бисквити. „Не повече от две“, казва и се усмихва с крайчеца на очите си. Сяда на един стол, защото не може да седне на два, изважда цигара от красива златиста табакера и пали. Аз не ù казвам, че тук не се пуши. Движението ù е така обрано и плавно, че нямам право да прекъсвам каквото и да е нейно решение. Великолепните ù пръсти държат цигарата и леко треперят. Зимата е изострила нервите, но погледът ù е все още така изискан. Сипвам ù кафе в най-хубавата чаша, за да допълня следобедната ù величественост и сядам. Мълчим. Прозорецът е отворен и се чуват прегракналите крясъци на гларусите от покрива. Тя ме гледа и опитва от кафето си достойно. Така се пие кафе само ако наистина знаеш как да се държиш като дама. Никакво сърбане, възгласи и топене на бисквита. Трохите от нея биха развалили изяществото на енергезиращата течност, биха полепнали по последната глътка кафе и биха просмукали аромата му с пародия. Биха могли! А този следобед сме си обещали само да пием кафе и да не говорим. 56

Бъркаме в чашите си и втренчено наблюдаваме стаята, сякаш това е много интересно действие и от него зависи живота ни. Но с нея е хубаво, защото се разбираме през рамките, чиниите и вазите с лавандула. Красиво се сливаме в тази измислена от нас игра на „който проговори е магаре!“ и превръщане на предметите в живи същества. Тя винаги е романтична и си представя, че чайникът е намерен от някой средновековен трубадур в подножието на шотландски хълм, а аз записвам на стар театрален афиш фантазиите ù. Начинът, по който гледа нещата. Той изписва историята. Знам, че когато погледът ù се изчисти и се унесе, се е пренесла в някоя ренесансова картина. Ако внезапно се размърда и зениците ù се разширят, то тя е на битка или я преследва хайка вълци в тъмна гора. Присвиването на очите ù означава среща на друг поглед, от който ù се иска да избяга. Тогава е малко дете, което не знае как да реагира. Има такива погледи, казва, от които ти се иска да бягаш много бързо. Казва го с миглите си, защото не иска да проговори и да стане магаре. Иска да си остане там, в историята на рицарските подвизи. Понякога се навежда леко към мен и ме поглежда лукаво. Знае, че се хващам, защото косите ù падат леко върху рамената и се изсипват върху спокойствието ми с такава живописна тържественост, че забравям да мисля. Тя не харесва това и аз предпочитам да се възнасям по уж случайните ù небрежни отклонения от играта. Когато слънцето прехвърли старата

стил и култура

Нула32

планина, на нея ù става скучно. Тогава иска да започнем да говорим или да пием вино. Аз съм се отнесла в света на липсващите думи и за миг ми се приисква да ù откажа, но нейният изсветлял от мълчанието поглед ме гледа така класически закачливо, че автоматично отварям бутилка червено. Пускам леко завесите, които вече се раздвижват от оранжеви зайчета, и намирам любимата ù плоча. Плочата за вечерната игра. Пускаме я и всяка има право да изпее само едно парче. Тя винаги избира Джоплин, а аз се осмелявам на Холидей. Играта е такава, че който не успее да издържи докрай, без да се засмее, трябва да измие зъбите на котката Хари. Котката Хари е по принцип много възпитано животно, но не обича да си мие зъбите. И така проверяваме взаимно търпимостта си към игрите. Понякога долавям колебанието ù към импровизацията. Предпочита да стои в унесено съзерцание, вместо да нарушава световния ритъм на замечтаното си присъствие. Една крачка встрани би развалила магията. Една мимика в повече би посегнала на елегантната ù загадъчност. После отново ù става скучно, защото е научила до болка етюдите на собствената си постановка и внезапно на лицето ù се появява копнеж по нова игра. Това е нейният таен код, някои биха го нарекли порок. А може би и начин да преживее времето побезболезнено. Вечното измисляне на игри. Този безкраен хипнотизиращ копнеж по играта. Новите правила, малките наказания, сладките победи, минутите слава, преобразяването и после отново сън. До следващата. Така завършваме с криеница. Тя се 58

крие по-умело. На тавана е тясно, но се откриват чудесни скрити пространства, където можеш да се пренесеш с всичките си запаси от мечти и да се скриеш. Тя знае местата по-добре от мен, защото го е правила безброй пъти, когато е оставала сама. На онзи, другия таван*. Понякога я моля да ми каже кое ù е любимото място за криене, но тя не издава тайната. Тогава аз я търся много дълго, плочата с Джоплин свършва, слагам нова и продължавам да обикалям. Никога не мога да разбера как толкова голямо момиче като нея успява да се скрие така добре на най-малкия таван. Отварям двете скрити врати, които водят към най-тъмните помещения. В едното събират прах стар телевизор, кашони, рафт с компоти, стъклена маса, чаршафи и странни предмети. Другото е мрачна стаичка с много малък прозорец. Легени и кофи. Там вечер чайките се събират да репетират своята пънк тирада, след като всичко човешко е утихнало. Още не съм я намерила, докато гласовете им се извисяват над стария квартал със складовете. Тогава започвам да си мисля, че никога повече няма да се върне и сядам да довърша студеното кафе. Смрачило се е. Този момент от деня най-сантиментално ми напомня за детството. Тогава бяхме по-близки. Тя идваше по-често, аз я прегръщах повече, а разстоянието в летата, които не се виждахме, само засилваше желанието ни за нови срещи през есента. Сега то роди тези ритуални виждания с кафе и игри. Продължавам да си мисля дали ще я видя отново, а тя се появява леко рошава от прозореца. Влиза елегантно през триъгълния му

стил и култура

небосвод и се усмихва. „Имаш нова загадка ли?“, изстрелвам бързо и се правя, че не ми е било любопитно къде се е криела през цялото това време. Тя отново не отговаря, защото пази най-интересното само за себе си. Винаги се е отнасяла така към мистиката, споделяше я само със случайно прелитащи птици или някой пазач в градската градина. Тогава аз започвам да си измислям истории наум и ги записвам по-късно, когато нея вече я няма. Промяната е в основата на чара ù. Никога не разбрах как успява толкова бързо да смени настроението си, така че да накара дори сезоните да се усъмнят в своето равноденствие. И после тази така добре изградена механика за привличане на бедствия и драматизъм. Без да иска. Без да го желае. Просто защото рязко се отегчава. Обиграла е всички сцени,

рисувана е от всички велики художници и е описана от най-тъжните поети. Какво повече ù оставаше, освен да играе с мен вечните си детски игри на мистификации и да пие кафе. Една малко уморена легенда. Една достатъчно добре написана приказка. Безкрайното опиянение на следобедите и омагьосването. Винаги ми се е искало да я попитам къде е намерила онзи поглед, който предизвиква дъждовете, но не отронвам нито дума и я завивам с най-меката завивка. Душата е чувствителна, а единственият ù порок е, че не може да спре да си играе на криеница, за да поддържа тръпката на живеенето. Отново и отново. *И двете живеем на таван, оттам и тази необятна страст по криенето... | 32

Нула32

ИЗ „възвишение“ Откъс от романа на Милен Русков, „Възвишение“, изд. „Жанет 45“, 2011г.

наче Асенчо ги е хитро преценил нещата: сега е за туй мършаво злодейство аслъ много удобно време. Ний можем ся по пътя загуби, или още по-добре можем измисли някоя причина, уж че тряба да ся върнем до Котел за два-три дни, и докато другите вървят надолу към Бакаджика, ний да тръгнем нагоре към Злостен. Докато ний вървим в едната посока, те вървят в обратната. И са при това сите на куп сбрани, никой не може ни там изненада. Ще мине барем един месец, докато те разберат какво става. Най-малко. А ний през туй време ще сме някъде далеч-далеч. Така е, удобна минута. Но дори да оставим сичко друго настрана, винаги ти тряба да имаш на ум, че удобният случай е много коварен. Тъй ся и животните фащат в капана. Гледат нещо за ядене, стои си самò на поляната, отиват там и хоп! – капанът хлопва. Туй понякога не изведнаж става, а постепенно. Человек, кой все ся възползува от случая, е един вид вехтошар. Тоз е вехтошар, боклукчия – каквото довее вятърът до него, той го зема. Тия обикновено ся имат за много хитри, смятат, че мъдростта познали. Възползувай ся от случая, кай, отваряй си очите на четири, и падне ли ти нещо в сгодната минута, земи го. Кой превари, той натовари. Глупостта говори с устата на тез

хора и ся смята за мъдрост. Но те не разбират, че тъй накрая стават играчки в ръце случая, и случаят започва да ги мята насам-натам през живота като някое парче мазна хартия, по вятъра понесено, люшка ги тъй наляво-надясно, накъде си иска, дорде съвсем си изгубят нишката в живота, съвсем си изгубят пътя и станат слуги на произвола на случая. Туй е прочия голяма глупост и нещастие – но те го имат за висша хитрост и от ума си патят! Ти вместо да ся лашкаш подир удобния случай, тряба да знайш какво искаш да правиш, какъв е твой път в живота, и по него да вървиш. Ако искаш да си револуционер – бъди револуционер, ако искаш да си списовател – бъди списовател, ако искаш да си търговец – стани търговец. Разумей ся, за туй освен най-силно желание, тряба да имаш и таквиз способности. Но то често е така. Много по-често, отколкото чиляк е склонен да си мисли. Защо най-силното желание неслучайно е такова. Каквото искаш и за каквото ставаш, накъдето та тегли сърдцето, закъдето ти сече умът – това стани, това бъди. Не ся оставяй на случая да решава вместо теб, да та лашка насам-натам, не ся възползувай от удобната възможност – днеска едно, утре друго, когато каквото падне, – ами си върви по пътя и в свойта посока. Следвай, ще

стил и култура

река, своята Съдба. Защо Съдба със случая малко общо има, ти недей ги бърка, и случай може да та отклони от твойта си една Съдба. Случай е на Съдбата веднаж помощник и три пъти враг. Съдба по друг начин дава възможност, не като случая, и кога действително с пръст тя нещата бута, ти туй не можеш го никога сбърка. А иначе докато много хитруваш, накрая като последен глупак свършваш, загубил своя си една Съдба. Тъй хитреците ся оказват накрай глупаци: спечелил дрънкулките на случая, загубил пътищата на Съдбата. Ахмак! Тез ги Съдба наказва или зафърля, и добре прави, туй е справедливо. Огледай ся около тебе си – пълно е с таквиз: все гледат нещо да чопнат, нещо да добият, да ся възползуват от удобния случай, подир духането на вятъра да вървят, и остават в същото туй време безлична една тълпа. Рядко някой си дотолкова му провървява, че успява да изплува над тълпата. Но туй го сички забелязват и го имат тоз за пример. При все че може бити той на следващия ден пропадва. Това обаче те не забелязват. И продължават тъй насам-натам да ся люлеят, като замъглени. Защо ги е Съдба зафърлила, и ги е зафърлила тя в това разлюляно множество, в тая гмеж на случая. Понеже я не следват. На мен ли тъй ми ся струва, или действително така са сложени нещата, но сички мощни господари ми изглеждат строги. Обаче само те държат чудесата в ръка. Чудесата са редки, и рядко ся дават. А през туй време ония хора ся

имат за много хитри, тичат подир вятъра и тежка си глупост смятат за мъдрост. Сичко е от глупост, брате, на света! Сичко е от глупост и от слаба душа. А също и от много хитруване. И като станат те тъй роби на случая, най-глупаво ся и живот им стича, аче и свършва понякогаш като страшна една глупост. За туй примери много могат да ся дадат. Но да земем Радил Кьорпеев, мой комшия в Галата. Кой все ся възползуваше изгодно от случая. Зафана ся с овчарство, но после ся отвори случай да направи хан къде Карнобат, та продължи малко с овчарство, малко с ханджийство, малко с абаджийство и търговийка, после му ся случаят отново усмихна покрай ханджийството и тоз чиляк настрои десет хана в Карнобат и наоколо, и сичко едновременно ръководи според където е най-добър случаят. Като панаирджия, кой с двете си ръце пет топки подмята. И тъй като ся връщал веднаж от хановете си ли, от къшлите си ли – забравил съм вече, – влязъл в една малка река да ся окъпе и най-глупаво случайно ся удавил. Удавил ся чилякът! Като видиш таз река, ще си речеш: „Тук не може ся чиляк удави, твърде е малка таз река“. Но не, може. Защо ти като станеш веднаж роб случая, той вече може с теб сичко да направи, и немислимото даже. Затуй ето що ще река аз: следвай Съдба си и не бери дерт! Нито хитрувай, нито ся кахъри. А следвай Съдба си. Туй е сичкото на тоя свят. Е, сичкото то не е; но е главното. |32

Нула32

стил и култура

Нула32