Nula32 Magazine, September 2019 by Nula32 Magazine

стил и култура

Нула32

стил и култура

Съдържание

Защо... Post Scriptum? от eкип Нула32

Кратък дъх между живота и смъртта Откъс от романа „Хълмът“ на Димитър Кирков

„Аз реших да туря в перо всичко“ Откъс от „Анонимни жития“ на Йордан Велчев

„Тези ниви на безшумен труд“ от Борислава Лозанова

Летописът на мига от Илия Димитров

Чувство за историчност Разговор с Евгений Тодоров

Вратата, която не можем да отворим Разговор с Йордан Велчев

Очарованието на погледа Разговор с Владимир Янев

„С една стара снимка в ръката“ Разговор с Димитър Райчев

Град под стъклен похлупак Разговор с Владимир Балчев

Там, където ми е прекрасно да живея Разговор с Юлий Славов

8 12 16 20 26 30 40 50 58 64 70

Нула32

стил и култура

Издател „НУЛА32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактори Илия Димитров Борислава Лозанова Консултант Здравко Дечев Корица Миглена Иванова Визия Атанас Янков Печат ПК „Жанет 45“ Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33 Нула32 оnline www.nula32.bg www.issuu.com/nula32 www.facebook.com/nula32 www.instagram.com/nula32magazine

Основен рекламен партньор на единственото градско списание на Пловдив „Нула32“.

Нула32

МЕСТАТА, КЪДЕТО ЩЕ НИ НАМЕРИТЕ ул. „Гладстон“ №1 0877 20 06 07 clubfargo

club.fargo

ул. „Княз Александър I“ №36 0894 69 85 17 templebarplovdiv templebarplovdiv

ул. „Княз Александър I“ №38 0876 10 20 68 theatre.plovdiv theatre.bashtag

ул. „Гладстон“ №8 0888 20 92 86 barthepost barthepost

ул. „Ген. Данаил Николаев“ №39 0887 43 60 10 OfflineCafePlovdiv OfflineCafePlovdiv 6

стил и култура

ул. „Абаджийска“ №8-10 0888 93 80 75 whiskybarsandak

ул. „Абаджийска“ №6A

whisky_bar_sandak

0886 88 78 59 MultiCultiPlovdiv multi.culti.gastro.pub

ул. „Даме Груев“ №34А 0876 35 00 74 tart.plovdiv tart.bakery.plovdiv

ул. „Перущица“ №8 0885 96 34 34 mallplovdiv mallplovdiv

ул. „Железарска“ №28 0889 51 83 85 gallery28kapana gallery28

* За да се включите в разпространителската ни мрежа, пишете на ads@nula32.bg 7

Нула32

стил и култура

СЛАВА Истинската история на Флорънс Фостър Дженкинс най-лошата певица на света от Питър Куилтър превод: Маргита Гошева режисьор: Стайко Мурджев сценография и костюми: Петя Боюкова музика: Петър Дундаков сценична пластика: Мариана Йотова вокален консултант: доц. Лилия Илиева плакат: Радослава Боор фотограф: Георги Вачев участват: Ивана Папазова, Димитър Банчев, Атанас Атанасов, Мариана Йотова, Боряна Братоева, Елена Кабасакалова Билети на www.tickets.dtp.bg, на касите на театъра и в Галерия 28 (ул. “Железарска“ 29)

Нула32

ЗАЩО... POST SCRIPTUM? На Владимира, която ни гледа от небето

аметта за градовете, които ни определят, е темата на седемнайсетия ни брой. Наследството, което ни задължава и прави незначителни, но към което няма как да останем безпристрастни. В името на настоящето, чиито спомени все някога ще разгадаем. В Post Scriptum отекват гласовете на хората, посветили се на разказа за миналото, които събират историята в едно. Пред Вас са усилията им и личните им съдби, защото ни се струва, че много често тъкмо пътищата на познанието остават в сянка, а и защото чувстваме, че им дължим страшно много. Четете новата ни книжка и като израз на признателност не само към работата на тук включените имена, но и към всички останали с принос по темата, които може би ще Ви се стори, че пропускаме. На фона на всичката литература, издадена за Пловдив, мисълта за степенуване или изчерпателност в случая звучи абсурдно. Само един живот не е достатъчен, само един брой – също. Текстовете, които ще прочетете, всъщност нямат край. Събеседниците ни продължават да говорят помежду си, да се допълват взаимно, да мислят едни за други, да са благодарни за добрата компания и за споделеността в общото дело. Но не се лъжете – Пловдив тук е само повод за играта с времето. Думите им са избавление от всяка рамка, но не и от капаните на вечността, които дебнат наоколо. Да не попаднем в тях беше опасението на този брой… Между другото, неусетно се изтъркулиха вече четири години от живота на списание „Нула32“. Никога не сме си представяли подобно дълголетие в епохата на бързо оборотното съдържание и еднодневния смисъл, но ето, че още съществуваме и се оглеждаме в една все по-широка публика, която търси и цени немимолетното. Благодарим Ви за подкрепата и желанието да ни четете! Празнуваме заедно със следващите интервюта. |32 Панайот Стефанов

стил и култура

Нула32

КАК ЕДНА IT КОМПАНИЯ МОЖЕ ДА ЗАДЪРЖИ ПОВЕЧЕ ХОРА В РОДНИЯ ГРАД

акар 13 г. да не изглеждат като дълъг период за развитието на един град, те могат да се окажат ключови за цяла една индустрия и за живота на младите хора, изправени пред избора дали да останат в родния си град или да търсят развитие извън него. Днес в Пловдив развиват дейност редица технологични компании, но през 2006 г. IT индустрията в града далеч не бе толкова развита.

Основателите на уеб хостинг компанията SiteGround са едни от първите хора, които взимат непопулярното решение да разширят екипа си извън София и избират Пловдив за търсенето на нови служители. Въпреки общоприетото тогава мнение, че намирането на технически кадри извън столицата е трудно начинание, решението им се оказва повече от правилно. Екипът на SiteGround започва да расте с невъобразима скорост. Първият пловдивски офис на компанията се помещава в малък апартамент и стартира с едва 12 човека, част от които вече работят в компанията, но решават да се върнат в родния си град под тепетата. Стъпка по стъпка, компанията обучава новите си служители и продължава динамично да наема нови. Само след няколко години екипът вече се състои от над 80 души, а след още няколко се налага дори да отдели част от екипа в третия си офис. Оказва се, че Пловдив е благодатна среда за наемането на хора с технически умения, специалисти по продажби и поддръжка на клиенти. Оказва се също, че много хора предпочитат да останат в родния си град, когато имат подходяща среда и възможност за развитие. Днес, измежду всички офиси на компанията в София, Мадрид, и Стара Загора, най-многобройният екип на SiteGround се помещава в Офис Парк Пловдив с общо 225 служители в колоритно пространство на площ от около 2500 кв. м. Възможността за професионално развитие в родния град и хубавото работното място обаче не са единствените причини, които задържат служителите на SiteGround. Много от тях са в компанията от над 10 г. и посочват средата, колегите и културата като важна част от живота си. “В SiteGround Пловдив просто се събрахме много готини хора още в началото. Бяхме на една и съща възраст, млади и луди и си спомняме за тези времена с носталгия. Когато се присъединих към екипа имаше около 40 човека служители в цялата фирма - можете да си пред-

стил и advertorial култура

ставите колко задружни и колко сплотени бяхме още оттогава”, спомня си Иван, един от първите служители в компанията. Ето какво научихме и от други дългогодишни служители на SiteGround след като ги попитахме защо предпочетоха да останат в Пловдив и какво все още ги задържа на същото работно място години наред: Бил съм в доста градове по света, но досега никъде не съм виждал подобно съчетание на колорит, култура и хора. Мениджърите, които оформиха екипите в SiteGround, го правиха с идея хората да си пасват и според мен това допринесе изначало да сме не просто група служители, а по-скоро група приятели. Затова и 10 години по-късно, толкова много хора сме все още в пловдивския офис на компанията.

Петър Стоянов, SiteGround Пловдив не е просто град за живеене, а култура и начин на живот. За мен това е най-щастливото място, където споделям най-ценните моменти със семейството и приятелите ми. Откриването на SiteGround тук беше още един бонус и причина да остана в Пловдив и да не мисля за живот в друг град никога повече.

Мила Каназирска, SiteGround Имам късмета и привилегията да съм роден и израснал в Пловдив - най-стария град в Европа и един от най-старите градове в света! Пътувал съм много, но тук винаги се чувствам най-добре и нямам търпение да се завърна. Като чест и привилегия също така определям факт, че вече 11 години съм част от екипа на SiteGround - компания, в която можеш не само да работиш, но и да се забавляваш всеки ден и да се чувстваш като у дома.

Димитър Димитров, SiteGround Предпочитам да живея и работя в Пловдив, защото си има свой дух и съвсем различен начин на живот. Няма го забързаното ежедневие на столицата, безкрайните задръствания, нито огромните тълпи от хора и в същото време си е градът на „айляка“.

Валери Марков, SiteGround Ако имате интерес да научите повече за компанията и възможностите да се присъедините към свежия им екип, посетете jobs.siteground.bg.

Нула32

КРАТЪК ДЪХ МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА Откъс от романа „Хълмът“ на Димитър Кирков

дваха хората тук и когато им дойдеше срокът, отминаваха, изтърканият вековен калдъръм бе познал милиони човешки нозе, дълбоко под него бяха зарити викове, надежди и страсти отпреди хилядолетия. Те понякога пробиваха дебелите пластове на преходността и не беше чудно, че някои ги дочуваха, долитаха от дълбините въздишки на несбъднати желания, стоновете на пропилян живот, на пречупена любов, долавяха се горди думи на мъртви езици, като бучене излизаше изпод земята ревът на многогласа тълпа. Някъде от дъното скърцаше със зъби рухнала и незадоволена власт, горчив дъх на отмъщение, страх и скрито злато лъхаше от влажните пукнатини, основите пропукваха, като че някой ги надигаше с гръб отдолу, за да види небето. По тесните улички на древния Хълм нямаше осветление, но в тъмните нощи от развалините изскачаха искри от неизтлели пожари, много нежелани огньове бяха горели тук и достатъчно бе да копнеш някъде, за да намериш стопено стъкло около ръждясал гвоздей, което опарваше ръката ни, и ние не знаехме дали е нагрято от южното слънце, или още не е изстинало от пламъците. Като влизахме в подземията, пред нас побягваха сенки – може би бяха само нашите, а може би бяхме нарушили нечий покой, защото знаците над гробовете бяха изчезнали и ние не подозирахме 14

кога стъпваме по човешки кости. А купища кости лежаха отдолу. Като се случеше да копаят някъде, лопатите ги изхвърляха заедно с пръстта и те се трупаха пред краката ни, смесваха се далечни поколения и чужди хора, съединяваше се онова, което животът не би могъл да съедини, но което беше безразлично на смъртта. Фантастичен свят лежеше под нас, а отгоре, под слънцето, не по-малко фантастично бе смешението на растения, сгради и хора. Ако пък някой погледнеше Хълма от високо и от далеч, щеше да види как сред успокоената шир на равнината е изникнала неочаквано тази сиенитна грамада, защото тук се бяха сблъскали и смесили различни геологически пластове, чийто произход е разделен от милиони години. Сякаш още в праисторически времена недрата на земята бяха предопределили това възвишение от пръст и камък да бъде място на смешението и първи бяха съчетали несъчетаемото. А историята го бе поставила сред оная най-стара земя на стария континент, сред онзи благословен и кървав къс от родината на човечеството, от който в древността тръгваха пътеките на племена, идеи и войни.

стил и култура

Нула32

В центъра на Балканите, на юг от разделящата ги планинска верига, той бе сърце, цел и пристан на враждебни народи, които се бяха сблъсквали, изтребвали и сливали, за да отстъпят мястото си на други и да се запази веригата на човешкото семе и смешение. Хилядолетия Хълмът бе съблазнявал на бъде владян и бе заривал с черната пръст в подножието си страстите на властолюбието, бе давал подслон на нови и нови надежди и неусетно ги бе превръщал в отвращение и цинизъм, бе познал тиранство и свобода, аскетизъм и разюзданост, вяра и богохулство. Историята бе поставила Хълма на кръстопътя на човешкото движение и на човешките мисли, за да го веят бури и населяват хора от Изток и Запад, от Север и Юг, да чува радостна глъч на различни езици и еднакви вопли на страдание, да ражда от лоното си различни градежи и да ги покрива в гроба с еднакво тление. Времето бе събрало на това място различни пространства, а в едно пространство се бяха събрали различни времена. И когато някой дойдеше тук, винаги оставяше нещо от себе си, и ако това не бяха костите му, заминавайки, той отнасяше със себе си променена душа. От високо и от далеч Хълмът приличаше на кораб със зелени платна, който се носеше по безстрастната шир на времето – и кой можеше да каже каква е посоката му? Всичко е могло да се случи някога на него 16

и всичко се случваше тогава, макар че ние бяхме само временен екипаж, преходни хора с къс живот и уязвими сърца, макар че умовете ни често се бореха с дреболии, а радостите и тъгите ни се намираха на повърхността на битието. Като малки черни букви ние пъплехме по каменната книга на Хълма и неизвестно бе дали от разстоянието на времето други щяха да ни видят по нейните страници дори и като най-нищожен знак. Запетая ли щяхме да бъдем единствено – кратък дъх между два периода, символ на безвремие, на отдих за ума и словото; или само точка, завършваща нещо продължително и важно и неподозираща какво ще дойде след нея; или ням въпрос, или удивление, или чертица някаква; или тъмен йероглиф, изпълнен с тайни, за които никой нехае. Над Хълма, над старите къщи, над руините и хората нехаеше пронизващо синьото южно небе. То сякаш беше по-високо тук, а долу ние бяхме кратък дъх между живота и смъртта, и страхът за бързотечното ни надзираваше строго, оставяйки ни рядко време да мислим за вечното. Но понякога виждахме как страхът се превръща в срам, а срамът – в съвест. И как от доброто пониква зло, а от омразата – любов. И как силата се забравя, а слабостта надделява. И как обидата ражда гордост, а унизеното достойнство – самолюбие. И ако някой се изкачеше на Хълма и заживееше на него, щеше да усети, че по смешението в душата си прилича на своето обиталище. |32

стил и култура

Нула32

„АЗ РЕШИХ ДА ТУРЯ В ПЕРО ВСИЧКО“ Откъс от „Анонимни жития“ на Йордан Велчев (…)

о колко още живота трябва да има човек, за да разбере и приема най-после себе си? И понякога не приличаме ли на някогашния прочут със суеверията си поп Шюта, невежия свещеник-иманяр при черквата „Свети Димитър“, който по цяла седмица – под подозрителните погледи на кърсердарите – кръстосвал Пловдивското поле с доброволни букаи на нозете, за да намери вълшебното разковниче, но „всуе – завършва Константин Моравенов, авторът на „Памятникът на плодвивското християнско население….“ – той така остана до смъртта си с оня негов ум“? Уви, безпощадна е ръката на летописеца на стародавната филипополска повестност. „Аз реших да туря в перо всичко – стремително се спуска нейната гилотина, – чтото помня аз самси и чтото съм слушал от баба и брат ѝ – лица, остарели в почит и учение – първо, за да избавя от тъмницата на забавлението фактовете, които са съединени с историята на сегашнийт град Пловдив, и, второ, за да принеса пред жертвеникът на отечеството си ничтожната част от дълга си.“ Отде иде в равновесието на тия простички думи чувството за поразителна съвестност, внезапното усещане, че най-малко правдата може да бъде нежна? И нима човек наистина трябва да се пребори със себе си да не бъде онзи, който е? И онова жарко: Приятеле! – от утрото на 3 септемврия 1849-а, изтръгнато

из едно от писмата на Константин Моравенов до другаря му Георги С. Раковски, находящ се по общи за двамата дела сред Узунджовското пазарище, не е ли всъщност най-важното человеческо прозрение? Пошло ми девойче на кладенче, тамо ми найде суре еленче, со рогови си вода мътеше, а пък с очи я бистреше… В шептенията на тази песенчица мержелеят аврадалийските височини с историята на един Геро и една Велика Моравенови, упоменати нейде към 1730 година в летописите на копривщенската черква „Успение Богородично“. Мержелее се градецът и на тая фамилия, идеща от моравия цвят на лицата на създателите ѝ начални, чийто потомък е Константин Моравенов. Поселището на Стойка и Петко, на абаджийските отпърво длъжности на шестимата им сина. От тях големият син, Атанас, е баща на значителния черковен деец Гавраил Моравенов, чийто дом на Фенер в Стамбул е едно от средищата на българското сподвижничество. Вторият син на Стойка и Петко, Вълко Моравен, народен благодетел, ще видим водител, заедно с блажения Големи Вълко Чалъков на аврадалийските абаджии по време на прочутия пловдивски събор на абаджиите от 1817-а, а по-късно – и един от начинателите за строежа на новата коприщенска черква „Свети Никола“. Той – редом с брат си Рашко – ще построят водопровода и чешмата

стил и култура

Нула32

„Моравянка“ пред входа на червката, а най-малките братя Душко и Тодор Моравенови се преселили във Филибе още от края на осемнадесети век. Значителен търговец и джелепин, пословичен в спестовността настоятел на „Света Марина“ в продължение на седем години подир 1820 лето, Душко Моравенов се жени за коматевската кокона Елена Костакиева. Раждат им се четири деца: Константин, Димитър, Хариклия и Мария (според някои летописци не Хариклия, а именно малката дъщеря е съпруга на хаджи Стоил Загоралията и майка на д-р Константин Стоилов, кръстен на вуйчо си). Константин Моравенов, роден нейде към 1800 лето във Филибе, почва да срича гръцката азбука в елинското школо край зидовете на „Света Марина“. Напуснал дома си, находящ се също край митрополната черква, по-сетне иде каноническото му школуване в задунайски Брашов с чудесното владеене на гръцки и турски в денувките на традицията. Идат и неколцина изгнанически лета между 1831-а и 1838-а в иноземните простирища на Седмоградско, Трансилвания. Поразителна е обаче не толкова правдината, че вдъхновеният пловдивец научава писмено матерния си език към четиридесет и петата си година – сам, без учител, сричащ сладостно-мъчително буквите, „водим само от г-н Н. Геровата граматика“, – колкото скромността на този най-малко себе си облажаващ мъж, чийто житейски маршрут чертае едва забележими кривулици. Знае се, че търгувал в Брашов с местна чоха и с платове, доброприлежно помагал като доверено лице на самия бегликчи-баши Стоян Чалооглу. По-сетне станал съдружник на чорбаджи Салчо Чомаков, съвършен жертвоготовен 20

приятел на Найден Геров – през 1861 лето дори работи малко време в пловдивското консулато. Подир август 1866-а съдбата го отвела в Стамбул, дето работил като писар-деловодител в някои из местните търговски кантори: залягал например с всичката си честност над делата на братовчед си Гавраил Моравенов, скърцал на копирката и при братя Тъпчилещови. Тук именно през 1870 лето – сякаш между другото, с въздишка на облекчение и разбираем свян – слага и сетната точка на започнатия още във Филбие преди около пет лета уникален свой „Памятник“, подарен благолюбно на Българското читалище. По-после ще го зърнем ковчежник при Българската екзархия с дял в изпълнение завещанието на владиката великомъченик Авксентий Вележки, за да се върне в Пловдив през един майски ден на 1875 лето, където станал и пръв нотариус на града подир Освобождението. Починал през 1882 година, без да остави наследници… Но това ли е всъщност материалът, който прави човека: неколцина дребни от птичи поглед „фактове“ из видимата страна на нещата? И нима привидният им хаос, ведно с оскъдните Моравенови преписки с люде като Александър Екзарх, Йоаким Груев, Захарий Княжевски и т.н., могат да претендират за еднозначност с бъдника на душата му? Дан изпепелена е тях в дремещото хромо огнище на едно далечно Възкресение, останало е само ехото от въжделенията на българщината в ония думи из една от най-пловдивските книги: Целта ми в описанието на тази книга не е да присвоя прилагателното име „списател“, зачтото аз познавам, че не съм достоен за него; но понеже видях, че последнему ного се писа за гърците с намерение да присвоят тойзи град. |32

стил и култура

Нула32

„ТЕЗИ НИВИ НА БЕЗШУМЕН ТРУД“ от Борислава Лозанова

омните ли старата къща на ул. „Капитан Райчо“ №36, където Никола Алваджиев написа своята знаменита „Пловдивска хроника“? Къщата на родителите на неговата съпруга, където по принуда живя след 09.09.1944 г. Годината, когато един ден се почука на вратата на дома му на ул. „Волга“ с думите: „Къщата е необходима за нуждите на властта, трябва да напуснете за два дни“. Във време, когато нямаше жилища, нито осигуряваха такива. Помните ли зелената порта и дървената ограда, керемидения покрив и отворените към улицата прозорци? С едно дърво пред прага и едно зад него. Надничали ли сте през прозореца, докато се разхождате из католическата махала, за да полюбопитствате? Да огледате за кухненската маса, на която Алваджиев пишеше, или да потърсите с поглед миндера, на който сядаше да работи, ако масата е заета? А виждали ли сте пишещата машина? Със сина му я ползваха на смени, бяха му я дали за служебна. Надничали ли сте просто да разберете, дали е у дома бай Кольо Алваджиев? Помните ли и него? Висок и строен, облечен в костюм с прави крачоли и вратовръзка. Имаше широки рамене и напориста походка. Чертите на лицето му бяха остри с изпъкнали скули. Косата бе прилежно вчесана назад. Усмивката – блага и широка, с тънки и характерни устни. Погледът му бе питащ и отговарящ. Виждаше теб и през теб, наблюдаваше те изследователски и приятелски.

Поглеждаш го и за миг вече му вярваш. Разказваше увлекателно с такава лекота, че се чудиш дали всичко не е просто плод на едно красиво въображение на проницателен и буден ум. Имаше приятели от всички народности и прослойки, а в къщата му прииждаха гости ежедневно. Помните ли го как неуморно работеше, а сякаш все си бе вкъщи? Табиетлия човек беше, занимаваше се и с домакинството, готвеше, обичаше луканката и пастърмата да бъдат нарязани на тънко, а мастиката – студена. А помните ли всички онези чудни гости, които прекрачваха прага на скромния му дом? Все големи имена в нашата култура като Цанко Лавренов, Димитър Талев, Николай Хайтов и още, и още. Играеха табла и карти, разговаряха дълго. Но къщата отдавна я няма. Няма го и Никола Алваджиев. Разглеждаме черно-белите албуми и мислено ги оцветяваме. Наслагваме цветовете и сглобяваме картината. Но на тази картина ѝ липсва дух. Липсват ѝ разговорите, случките, празниците и делниците. Липсват ѝ главните и второстепенните герои. Липсват на нас, които я гледаме черно-бяла, само с въображение. Тази картина е пълна за онези, които са я живели и рисували. Които са били част от нея. Но нищо, не е вечно. Остава само споменът, ако има кой да го разкаже. И ако го разкаже така, че да се отпечата трайно в нечие сърце, то споменът ще живее и ще се предава през поколенията.

стил и култура

Никола Алваджиев пресича ул. „Капитан Райчо“ на път за вкъщи. © Семеен архив Станко Стоянов.

Нула32

Така разказва журналистът Станко Стоянов, син на Никола Алваджиев. Споделя за детството си и за живота с баща си, с когото прекарват 39 години под един покрив. Какъв е бил в дома си, какъв приятел и буден гражданин, който реагирал при всяка нередност, която забележи в града, с писма до отговорните институции, какъв кибритлия и табиетлия човек бил. Говори за любимите места на Пловдиволюбеца Алваджиев, както по-късно пресата го нарича. Това били Бунарджика и Стария град, където най-често се разхождал. Стоянов си спомня и трудните години за семейството, когато Алваджиев е уволнен от работата си в общината и обвинен във фашизъм, а ръкописите му стоят неиздадени. „По онова време1 баща ми беше изгубил дух, освен това той имаше и житейски проблеми – да осигурява препитание на семейството – бяха го уволнили от общината, бяха трудни години и това, което ми е останало като ярък спомен, е от гостуването на Димитър Талев веднъж, когато той се обърна към баща ми: „Не се притеснявай, другарю Алваджиев, и аз съм минал по този път“. А Талев е бил няколко години в концлагер, където едвам е оцелял, благодарение на други затворници, които са му помагали. (...) И баща ми след това му беше много благодарен, казваше: „Талев ме върна към живота с тези думи“. Освен това Цанко Лавренов е идвал вкъщи, Хайтов също много пъти, благодарение на когото излезе „Пловдивска хроника“, която сега има пет издания. Баща ми на онзи свят никога няма да го повярва, защото, за да се появи на бял свят „Пловдивска хроника“, той мина през деветте кръга на ада. Чукаше по вратите на издателства, пишеше писма до различни институ-

ции с молба за съдействие. Тогава книгоиздаването беше голям проблем, защото издателствата работеха по план, не беше като сега, (…) много мъчно се пробиваше“. Разказва ни още за скромността на Алваджиев, който никога не се е приемал за писател или за историк. За това как все повтарял на обкръжението си: „Снимайте, защото след някоя година няма да си спомняте какво е било тук!“.

1 Бел. ред. Времето след 09.09.1944 г.

Премиерата на първото издание на

Никола Алваджиев ни завещава да снимаме, да документираме, да пишем и да помним. „Пловдивска хроника“ ни напомня за нуждата да разказваме и да бъдем разказани. Без излишни претенции. Страница след страница оживяват сцени от бита и пловдивския делник и празник, които го правят толкова пъстър и привлекателен. Алваджиев ни разказва историята на един град в точно определен отрязък от време. Моментна снимка, която притежава всички необходими качества, за да я съпреживеем, да се пренесем в нея и усетим. В предговора на „Пловдивска хроника“ Алваджиев пише: „Книгата ми не е нито роман, нито научен труд, а летопис на отзвучалия градски живот, една хроника, която започва от първите години на XX в. и продължава до обявяването на Балканската война в 1912 г. Хроника на местния живот, описание на разните градски части, разказване на малки събития. Моята задача в тая книга е скромна: да възстановя по памет живота в Пловдив отпреди 50-60 години, какъвто съм го видял и почувствал. Лаская се от мисълта, че все някому това ще дотрябва, когато дойде ред до подробната история на Пловдив, когато настане време да се сглобява пъстрата историческа мозайка на нашия голям и хубав град“.

стил и култура

книгата се е състояла на 13.06.1972 г. в Етнографския музей в Пловдив. Изданието е представено от Николай Хайтов, който тогава се заема с трудната задача да популяризира ръкописа. Книгата много бързо набира популярност сред жителите на града. Писателят Йордан Велчев, който е присъствал на премиерата, я описва като „възторжена“, тъй като част от хората, за които Алваджиев пише, са били на представянето. Въпреки това книгата има трудна съдба и излиза години след написването си, защото е жанрово неопределена. Във въведението на първото издание, на което е и редактор, Николай Хайтов пише: „(…) В тази книга събитията, фактите и случките не са подредени в хронологичен ред и в този смисъл тази книга не е чистокръвна, типична хроника. (…) Голямата особеност (и голямата хубост) на тази книга е, че без да е хроника, летопис, роман или научен труд, тя обединява хрониката с летописа, романа с научния труд, есето с мемоара, за да се получи една рядка, пълнокръвна, интересна, богата с нюанси книга за града Пловдив от началото на XX век“. Големият български художник Цанко Лавренов в писмо до Никола Алваджиев от 25 януари 1972 г. по повод отпечатването на „Пловдивска хроника“ пише: „Книгата ти ми много хареса, а пък аз съм мъчен на харесване. Радва ме успехът, който имаш с тази книга. Иначе не можеше и да бъде! Тя е прекрасна, увлекателна, написана с любов и чувство за мярка. Още веднъж те поздравявам. И си мисля, какво е загубила българската литература поради това, че един талантлив писател е бил принуден години наред да търка панталоните си по столовете на Пловдивската община! Вместо да пише, да твори! За чест и слава на българската култура!“.

Никола Алваджиев оставя един труд след себе си, който буди интереса и усещането за минало и принадлежност у редица поколения. „За да пишеш такива книги, трябва да имаш вроден усет за детайлите. Това е особена порода хора“, смята писателят и журналист Евгений Тодоров. Самият той в книгите и телевизионните предавания, които води, обръща специално внимание на значението на „Пловдивска хроника“ за пловдивчанина и за това как тя отключва онова, което вече е традиция в Пловдив, а именно запечатването на спомена за града от летописците, които започват да издават книга след книга за родния град. „Мисля си, дали всички, които пишем днес, не сме ученици на Никола Алваджиев. И се сетих за признанието на Достоевски: „Ние всички сме излезли изпод шинела на Гогол“. (…) Та споделих с телевизионните зрители, че и аз, и останалите автори – веднага направих уговорката, че нямам пълномощия да говоря от тяхно име, сме излезли изпод „Хрониката“. И веднага се обади Юлий Славов, който неотдавна издаде „Помня Пловдив“, че е съгласен да говоря и от негово име. И негов учител бил Никола Алваджиев“, пише Тодоров. Алваджиев издирва материали за отшумелите пловдивски времена още от ранно юношество. Заветът, който оставя на новите поколения е да не забравят, че това, което е днес, утре го няма. В своя статия той споделя: „Радостно е, че в Пловдив напоследък у мнозина се наблюдава желанието да търсят и събират материали за далечното или по-близкото минало на града ни. Не се уморявайте, млади събирачи на материали за историята на Пловдив, да копаете в тези ниви на безшумен труд. Не 25

Нула32

пропускайте никакъв случай, защото това, което е днес, утре го няма. И не забравяйте, че след време вие ще бъдете живата история на града“. Алваджиев пише още, „че хората неусетно свикват с новосъздаденото и спомените за предишното избледняват и че ако фотолентата не е могла да грабне образа, той е завинаги загубен“. Може би този страх от загубеното минало, което от своя страна би довело до скъсване с корена, поражда нестихващия интерес у пловдивските писатели, а и не само. Хората, които прекарват повече време в миналото от всеки друг, за да го разкажат и пренесат в бъдещето. Интересът към спомените не е нито нов, нито необичаен. Той е наследен и предаден. Виждаме това по пълните рафтове с пловдивски летопис, виждаме го и в петото издание на „Пловдивска хроника“. Почти 50 години тази книга интригува пловдивския обитател, усмихва го и го води из калдъръмените улички на един друг, видян и запомнен Пловдив. „400 страници настройват човека в един патриотичен дух, виждаш и откриваш много неща в историята на големите исторически събития, но все пак за мен сякаш е по-важно или беше по-важно, когато книгата минаваше от ръце в ръце, тук има мои връстници, които си спомнят какъв голям интерес предизвика тази книга, как се предаваше от различни хора, как различни хора харесваха различни страници, най-вече свързаните с типично филибелийското моабетчийство, за типично филибелийските празници, начини на общуване и т.н. (…) И в този смисъл е удивително как Никола Алваджиев се е интересувал от всичко, което е общоинтересно в живота и от всичко, което е су26

бективно интересно в проявлението на неговите съграждани. (…) Никола Алваджиев най-педантично изследва даден факт и го предлага като една чиста информация, и когато се възторгва от едно чисто дело или се умилява от някои вече останали в детството проявления на миналото, и когато създава, мистифицира легенди с особен поетически дух, и когато отправя погледа си към унижението и оскърблението, той говори както за мръсотията на Пловдив, така и за болестите, за ранната смърт. В този смисъл той обхваща всичко в битието и затова е интересен, особено интересно е и неговото чувство за хумор“ – споделя Владимир Янев, писател, историк и критик, по време на премиерата на петото издание на „Пловдивска хроника“ на 11.06.2019 г. Пет издания на една и съща книга, които продължават да се препредават, търсят и четат. По страниците се преплитат истории за големи възрожденци като Иван Вазов, Захари Стоянов, Найден Геров, с историята на сиромаха Асан, обущарничката на Кочо Чизмаря, за жените и незаконните аборти и много, много други, пъстри и любопитни случки. Помните ли пловдивските кафенета и кръчми? Чували ли сте за любовите и техните истории? Знаете ли за занаятчиите и дюкяните, и пазарите? Познавате ли улиците и имената, кръстосвали ли сте ги с галоши? Виждали ли сте тепетата и градините с екзотични растения? Разхождали ли сте се някога из Пловдив такъв, какъвто е бил, различен и омагьосващ, друг, чужд, но и Ваш? Картината е не просто цветна, тя е изживяна, разказана и запазена. От поколения за поколения. |32

стил и култура

Цанко Лавренов в писмо до Никола Алваджиев по повод издаването на „Пловдивска хроника“. © Семеен архив Станко Стоянов.

Нула32

ЛЕТОПИСЪТ НА МИГА от Илия Димитров

якои хроники се градят върху големите исторически събития – онези, които преначертават граници, сриват държави и империи, въздигат царе и патриарси, други – върху личните съдби на неважния за голямото време човек, който в повечето случаи живее като че ли не успоредно с голямата история, а въпреки нея. А трети като своеобразната хроника „Грандкафе Кристал“ – място, което се гради върху събития и лични съдби. Бохемското грандкафе пък ми напомня определението на Иван Теофилов за поетите и художниците – графове на този град. Място за сладко безделие, но и на пламенни вдъхновения. Посветил живота и огромна част от творчеството си на Пловдив, Георги Райчевски, заедно с големия си труд „Пловдивска енциклопедия“ (1999), остава художествено-документалния роман „Време на надежди“ (1995) и изключително интересните дневникови записки „Грандкафе Кристал“ (1998 и последващи две допълнени издания). Освен с журналистическата си работа във вестник „Отечествен глас“ и вестник „Пловдивски университет“ и белетристичните си творби, Райчевски ни е познат и като автор на пет поетични книги. Много пъти в този брой разговорите стигат до значимостта на клубовете, заведенията и кръчмите в градското ежедневие. Те се оказват не само едни от малкото места за общуване, спорове и забавления в миналото, но някои от тях и средища на интелектуалния и културен елит на града. „Грандкафе Кристал“ на Райчевски не е просто спомен за

хора, събрани в сладко опиянение или в тревожна трезвост. „Грандкафе Кристал“ е спомен за хората, които, както проличава от този брой, създават красотата на града. Така чрез личните биографии и истории Райчевски сътворява онази надлична духовна биография на мястото. Защото, дори да не беше преживявал хилядолетия и надживявал няколко империи, Пловдив би бил ценен дори само заради факта, че хората от тази книга са вървели по улиците му. Добромир Тонев, Йордан Велчев, Тодор Чонов, Здравко Попов, Веселин Сариев, Петър Анастасов, Колю Витковски, Николай Казанджиев, Александър Бандеров, Величка Настрадинова, Киркор Папазян – само малка част от имената. Понякога бързо си отиват, често се връщат, но и нерядко просто изчезват в историята, но вече спомнени с творчеството си, което винаги е по-истинско от хората. Във фрагментарните спомени на Райчевски се разхождат стотици поети, белетристи, художници, журналисти, музиканти, актьори. Авторът не търси достоверност в спомена (не спазвам хронология, привлича ме незабравимият хаос на „Кристал“ – заявява Райчевски), понякога самият той се пита дали нещо в действителност се е случило, за да достигне в края на текста до недоумяващото питане: дали е имало „Кристал“, може и да не го е имало… Георги Райчевски си спомня за времето на „Кристал“ и за хората там не просто в услуга на книгата, но и като някакъв очакван укор към бъдещето, за което обикновените чо-

стил и култура

Георги Райчевски с наградата „Йосиф Хербст“ за цялостен принос към българската журналистика. © Личен архив Георги Райчевски.

Нула32

вешки дни и нощи на необикновените творци ще се окажат ненужна памет. „Кристал“ отдавна го няма, много от хората там също не са между живите, но паметта на Райчевски създава онова изумително пространство, където живеят истинските неща – едновременно сладко потънали в безвъзвратното, но и съхранени в непроменливия пейзаж, в стиховете, в картините, в чашата водка… Кристал“ на Георги Райчевски изглежда магичен и невероятен, като клуб от някакво универсално време, предхождащо града, а защо не и света. Роден съм във време, когато идеята „Кристал“ изглежда невъзможна, анахронизъм, отломка във време, когато истинското общуването е по-скоро лукс и особено естетическо удоволствие, отколкото начин на съществуване. Време, което едва ли ще разпознае и възпее своето грандкафе. За думите, смеха, проблемите и радостите на посетителите на „Кристал“ Георги Райчевски разказва сякаш вграден в стените на самия клуб, но може би нарочно той не споделя особено много за себе си. Най-важният присъстващ винаги се оказва онзи, който разказва историята. Владимир Янев е прав, когато ни подсеща, че дневникови записки е лъжежанрово определение за тази книга, понеже Райчевски не е документирал непосредствено случващото се, а то е спомнено след време в паметта му, която създава мемоарния текст. Но далеч по-ценната работа на Георги Райчевски е не толкова в спомнянето на тези хора и разговори, колкото в осъзнаването на стойността на паметта за привидно дребните ежедневни случки на творците. Онези неизвестни за хронистите и биографите реплики, жестове, самовглъ30

бявания и умълчавания, които в друг случай биха останали извън биографиите, биха били неважни и неинтересни. Но в „Грандкафе Кристал“ те са неизменна част от зародиша на творбите, те са може би по-важната творческа биография, те не търпят редакции и корекции, идват право от сърцето на художника, поета, музиканта. „Грандкафе Кристал“ всъщност е разказ за невидимото, което рядко остава след нас – за думите ни, които се пръсват по вятъра и още в мига на изричането им се превръщат в минало, за възмущенията ни, за болките, за необяснимия смях. В това, което сами изберем да оставим след себе си, те най-вероятно няма да присъстват. А те са най-неподправената част от нас. И точно за тях избира да разкаже Георги Райчевски и така да превърне своята книга в един от най-ценните текстове. От онези, които рядко намират широко признание сред съвременниците си, но времето винаги им отрежда място в библиотеката си. Книга, която ни доказва, че можем да правим история и без да го осъзнаваме и която ни напомня, че някъде в ежедневието ни винаги може да има един Георги Райчевски, който да възпее нашите малки и големи думи. … За живите паметта на града е къса като лопатка на археолог. Сякаш мъртвите ще ни свършат цялата работа. Сякаш да си жив не е история. (Добромир Тонев) |32

стил и култура

Нула32

стил и култура

ЧУВСТВО ЗА ИСТОРИЧНОСТ Разговор на Нула32 с Евгений Тодоров

етокнижието „Запомнете Пловдив“ на Евгений Тодоров е плод на над 20-годишен труд и дава може би най-детайлния поглед към ежедневието на пловдивчани между 30-те и 70те години на миналия век. Говорим с летописеца за нуждата да се разкажем и да бъдем разказани, и за историята, която ни помага да разчитаме днешния ден по-умело. Коя е Вашата родна махала? Моята родна махала е Житния пазар, което е на границите на Хаджи Хасан махала. Там съм живял от петата до двайсетата си година. Беше много интересно, когато във 2-3 клас някой спомена махалата ми и изведнъж нещо в мен се заинтересува от това, откъде идва името и т.н. Оттогава като ме питат откъде съм казвам от Пловдив, от Аджисана. Визитка, която се асоциира със стар пловдивчанин, който си знае махалата. Всеки трябва да си я знае. Различните махали имат специфика, писано е по книгите. В по-старите времена принадлежността е била по-силно изразена, имало е войни между махалите. Най-прочутата война, траяла десетилетия, е между Мараша и Кършияка, където край реката са се били с камъни. За девойки и т.н., но това изчезна. Кой е най-яркият Ви спомен от детството? Много са. Имам един неприятен, който не е свързан с града, но е свързан

и с някои днешни нрави и проблеми. Когато вървяхме по днешния булевард „Шести септември“, едно момче каза да отидем да набием двете циганчетата, които вървяха пред нас по-надолу. Питах го защо, а той отговори „ей така, защото са циганчета“. Две-три наши момчета отидоха и им забиха един тукат. Циганчетата гледаха опулено и не можеха да разберат за какво ги биеха. И сега, когато някой каже, че едно време нямаше омраза в този град на толерантността… Имаше, разбира се, но беше несравнима с тази днес. Спомените ми са от самата Хаджи Хасан махала, която беше със схлупени къщички. Бедни хора, мултиетническа махала. Имаше много арменци, турци, цигани. Учехме заедно в тогавашното училище „Раковски“. Нямаше проблеми вътре. Израснал съм в такава среда. Търпимостта по някакъв начин е генетично заложена. За някои това е странно, но си спомням, че когато завършихме 4 клас, трябваше да продължим в циганското училище. Аз нямах никакви предразсъдъци, докато една част от нашия клас намери връзки и отиде в по-образцовата гимназия горе на хълма, за да не учат с циганчетата и турчетата. По-нататък през годините мога да развия тази тема. Както казват мои познати: „националистите ги познаваме по очите“. Каквото и да говорят, то си личи в погледа. Дълга и актуална тема тази година под девиза „заедно“. Същевре33

Нула32

менно се демонстрират прояви на омраза, които са несъвместими. Затова последните месеци разсъждавам на тази тема – дали това афиширане, че ние сме град на етническата търпимост, на приятелството и т.н. не е само един афиш, който ни помогна да станем Европейска столица на културата и нищо повече. Кога разбрахте за себе си, че сте пловдивчанин? Корените ми не са от Пловдив, но за отношението към историята на Пловдив имам един незабравим пример в 3-4 клас. Бил съм съвсем малък. За домашна трябваше да напишем съчинение за Пловдив и аз попаднах на един туристически справочник. Прочетох увода и там бях силно впечатлен от цитата, който го има във всички популярни справочници. Става дума за цитата от Лукиан, който описва как Хермес и Херакъл летели в небето и видели града на Филип, който бил най-богатият и най-красивият. Детенцето го прочете това и в мене оживя за пръв път гордостта, че съм част от този велик град. След 40 и няколко години, ровейки из книгите, разбрах, че това е осакатено. Махнато е последното изречение – богат град, в който живеят много мошеници. Започнах да разсъждавам какво е останало от богатството и какво от мошеничеството. Може би интересът ми към града започна от това съчинение. През годините ми бяха интересни всички легенди и книги за града. Когато станах журналист, първите ми идеи бяха свързани с историята на Пловдив. В съзнанието и в творческия ми път важен момент беше, когато излезе книгата на Никола Алваджиев – „Пловдивска хроника“. Това 34

беше началото на 70-те години на XX век. Успях да видя бай Кольо на живо, но той скоро след това почина. В една от последните ми книги отделих няколко страници за паметта, за тази книга. И си позволих заглавието на главата да е по идеята на един руски писател по повод „Шинел“ от Гогол, който казва, че „ние всички сме излезли от гоголевския шинел“. Както знаем, това е разказ за обикновен човек и за неговата драма. А аз казвам – всички летописци излязохме от книгата на бай Кольо. И си спомням как веднага след това ми се обади Юлий Славов, стар родолюбив пловдивчанин, който написа и той книга и казва – „точно така и аз излязох от „Пловдивска хроника“. Тази книга е епоха не само за Пловдив, защото в нея се преплитат историите на малкия човек, а не се разказва за хората, които са управлявали града на събитията, т.е. „Пловдивска хроника“ е историята на града през бита. Някой наричат това социална история. Също си спомням много добре един период, в който се занимавах с кино. В 60-те излезе един филм на Владимир Илич Лом – „Обикновен фашизъм“. На база на документални кадри се разказваше как се родил фашизмът. В интервю режисьорът, преровил километри филмова лента в немските архиви, казва, че не е могъл да намери и един кадър как живее обикновения немец. Ето какво нещо е официалната историография. Тя не ни оставя следи как сме живели – вицовете, храната, легендите, комшиите, махалата. Всъщност гледах да опиша точно това, което го няма в официалната история. Преди близо 20 години, вече в Пловдивската телевизия, когато размишлявахме как трябва да изглежда

стил и култура

една градска регионална телевизия с колегата Здравко Гълъбов измислихме предаването „Запомнете Пловдив“, което сигурно има над 300 издания през годините. Канехме по-възрастни пловдивчани, които ни разказваха как са живели – бит, нрави и т.н. Преди 10 години дойде моментът, когато си казах, че тези документи не се знае къде ще отидат и започнах да пиша поредицата „Запомнете Пловдив“ в пет тома. Без да имам амбицията, че съм писател или че оставям следа в литературата. Тоест всички съучастници заедно оставихме един много ценен документ точно за социалната история на Пловдив. Интересно е, че Пловдив е градът с може би най-много книги, написани за него. Другият шанс е, че тук имаме поне три издателства, които проявяват интерес към този тип литература. Те се търсят в Пловдив и в Америка, където живеят доста пловдивчани. Стотици мои книги са отишли натам. Благодарение на родолюбивите чувства на може би десетина летописци и на издателствата, в книжарниците има цели секции с книги за Пловдив. Други градове като например Русе имат по една-две книги с подобен характер. Търново също има летописци. Поддържаме връзка, защото някой път историята се преплита и например летописецът на Етрополе, с когото не сме се виждали, но поддържаме връзка, е написал две книги за своя град, а се оказва, че Павел Калпакчиев, най-големият индустриалец на Пловдив, е роден тъкмо там и в неговите книги има неща, които ние не знаем. А защо според Вас пловдивчани са толкова чувствителни към миналото? Или просто така ни се струва.

Трудно е да се обобщи. Има пловдивчани, на които не им дреме за миналото. Все пак ние сме град на 8000 години, може да ни се налага и наследствено, ако щеш. Незабравим спомен ми е как като дете, когато се отоплявахме на твърдо гориво, понеже нямаше печки във всяка стая, възрастните подгряваха римски тухлички, които завиваха в един вестник и поставяха в спалнята до краката ни, за да можем да се топлим. Топлили сме си краката с римски тухли! Викам си, откъде и откога са тия тухли и така лека-полека, докато си играехме в Стария град, по тепетата, се наслагваше чувството за историчност. Спомняте ли си първата Ваша разказана история? Колкото повече човек остарява, токова повече забравя. Спомням си първата махленска история, която на мен са ми разказали, а след това аз съм преразказал сто пъти. На ул. „Козлодуй“, където съм роден, на сто метра живееше отец Ангел, известен и достолепен свещеник. Моите лели бяха близки с него. Махалата се поддържаше тогава. От леля ми Надка си спомням, че за пръв път чух името на архитект Чинков – прочутия разказвач на вицове. Една от малкото личности в света, лежали в затвора за вицове. Тя ми разказва следната история от 1948-1949-а година. Поп Ангел служи в „Света Петка“ или „Света Марина“, не знам, и минава вечерната молитва към 17:30 и изведнъж пристига арх. Чинков с един голям радиоапарат и с 4 свещи отгоре му, които горят. Поп Ангел го пита какво прави, а Чинков отговаря: „Отче, идвам да му четеш на радиото, защото много лъже“. Викам 35

Нула32

стил и култура

Нула32

си кой е този човек, който очевидно се бунтува срещу настъпващия комунизъм – решил да пренесе радиото, пък да запали и свещи. Днес на това му казваме пърформанс, нали? Такива истории. Слава богу, Господ ми е дал силна памет. Събрал съм много истории и обичам да ги разказвам. За кого ги разказвате? За хората, които си спомнят и четат, за да открият своите познати, роднини, или за да сравнят своите спомени с моите. След това са, разбира се, наследниците на описаните хора. С малко повече носталгия, малко пооукрасявания на едновремешния живот на хората. Те са били с малко по-друг морал. И винаги съм си мислил колко хубаво би било някой по-млад човек, като чете книгата, да открие дядо си, който например е бил шивач на „Отец Паисий“, известен с майсторлъка си, за което не знае. Както и аз някой път попадам на спомени за баща ми, бог да го прости, които аз не зная или не съм чувал. Изпитвам родова гордост. От време на време се появяват и съвсем млади хора, даже ученици. Единици, разбира се, но четат. Една майка ми каза наскоро, че синът ѝ събира пари от закуски, за да си купува книгите ми, и е горд пловдивчанин. Радвам се, естествено. И пак повтарям, че по обясними причини емигрантите са луди за книги по Пловдив. Скоро един човек от Флорида ми поръча 30 книги наведнъж и ми изпрати списък с имена, на които да ги надпиша. На еди-кой си от Ню Йорк и т.н. Те си поддържат връзка и си разпределят книгите. Имаше и две книги за библиотеката на Конгреса във Вашингтон, така че там съм добре представен. 38

Какво друго ни дава знанието за миналото, освен по-доброто самопознаване? Ако изходим от известната максима, че каквото и да се случи днес, вече се е случило в миналото, то колкото повече човек опознава историята, толкова по-богат мисловно става и разчита днешния ден. Никой не е измислил топлата вода. Историята се повтаря. Има ли какво ново да каже историята за днешния ден след 100 години? Не знам дали „ново“ е думата, но поуки могат да се извлекат. Попадам поне веднъж седмично на странни истории, които предизвикват размисли. Освен тези пет тома „Запомнете Пловдив“ написах книга, към която, между другото, имаше като че ли най-голям интерес. За нея възложителят ми каза: „Ти знаеш много история, търси стари истории и направи паралел с днешния ден“. Точно за това се рових и се оказва, че когато сега се говори, че не може да живеем само с търговия, а трябва да правим икономика и производство, не казваме нищо ново – Иван Богоров го е написал през 1850-а година със същите думи. Примерите са много, ако тръгнем по линията на паралели. В последния пети том на „Запомнете Пловдив“ една голяма част е изградена на паралели. Кой е периодът, за който събирате истории? Като се има предвид, че преди 20 години, че и по-рано, започнах целенасочено да събирам, срещах се с хора, родени и преди 1920-те години, т.е. хора, които помнеха 1930-те, а „Пловдивска хроника“ завършва 1912-а

стил и култура

година с Балканската война. Така че този период след войната остава празен за такъв тип история. Има написани сериозни книги, но те са по документи. В тях няма жив човек. Аз наистина успях да хвана 1930-те години, но това не значи, че и други хора като Владо Балчев и Мимо Райчев не са имали досег с тях. Моят плюс е, че правя това вече 20 години програмирано и организирано. Та може би съм събрал спомените на повече хора – от 30-те до към 60-те години, че и 70-те, които също вече са история. Отдалечили сме се достатъчно. Не е малък период. Освен това през 45-те години на комунизъм времето преди 1944-а беше твърде едностранчиво представяно. Особено 30-те години на XX в. като начин на живот на пловдивчани се оказа бяло поле, което мисля, че успях да запълня. Беше интересно след като години наред в училище ни набиваха в главите, че работниците са живели бедно, че всички са били едва ли не болни от туберкулоза, а като посъбрах разни спомени се оказа, че поне в някои фабрики работниците са живели по-добре при капитализма, отколкото при социализма. Имали са столови, общежития и т.н. Има индустриалци като Калпакчиев, които са се грижели за работниците, защото са знаели, че когато живее добре човек, той и по-добре работи. Че даже и тютюноработниците, които били най-болни и експлоатирани, в някои фабрики са имали столови. На ул. „Одрин“ 8, където започнаха да рушат, са ми разказвали, че като са влезли за пръв път след реституцията и започнали да махат преградите, са открили столова с бели плочки и кухни, където са се хранели работниците. Имало е и такива непознати неща. Ние сме в дълг в познанията си

към едновремешния капитал. Хора, предприемчиви, като едни Обрейкови, чиито наследниците издадоха книга. Това е било златно време за бизнес в Пловдив – имаш идеи, имаш пазари. Покривали сме европейските пазари. Не знам Владо Балчев ли, кой написа как цар Борис отива в Лондон и си поръчва много вкусни аспержи. Пита откъде са, а се оказва, че са от Цалапица. Най-трудното нещо във Вашата работа? Да намеря време. През седмицата работя по 11 часа. Единственото свободно време ми е през съботата и неделята. Ако има време, може би щях да свърша още работа, но това е. Веднъж обаче като намериш време и като се заровиш в документите даже е приятно. Поетите казват, че тук времето тече различно. Казват, че тече бавно. Това е лафът. Ние сме Ориент. Или сме били. Сега сме малко на границата. За добро или лошо четем само хубавите неща за Пловдив, а примерно един Каравелов, който е безпощаден реалист, описва един Пловдив с умрели кучета в локвите, с неприятни хора и т.н. Ако вземем този южен пояс на Ориента, към който ние и генетично се доказва, че принадлежим, ще видим, че хората не са от най-работливите, а обичат един друг начин на живот. Неслучайно най-богатите страни са на север. Тук наистина е нормално, както се казва, днешната работа да остане за утре. Тази дума „айляк“, с която някои направиха пари, не е най-типичната за пловдивското състояние, но в някаква степен обяснява нещата. В Италия наричат това dolce far niente. 39

Нула32

Там, където е по-топличко, хората живеят малко по-бавно. Този бавен живот, разбира се, си има и своите плюсове – отделяш време на приятелите си и на мохабета, както се казва. Т.е. при бавното време човешкото общуване и създаването на неформални общности като махленските е по-силно споделено и развито в сравнение с онези ширини, където се работи много и времето е недостатъчно. Имате ли спомен, който да илюстрира това, което казвате? Спомняме си бомбардировачите над Марково тепе и пловдивчаните, които лежат на скалите и ги броят? Нарекох тази глава „Война и сеир“, защото сеирджилъкът също е характерен тук. Можеш да си зарежеш работата, за да видиш сеира или да си направиш густото. Кефът цена няма. Ето – в тези лафове винаги има по една турска дума. Освен бомбардировачите, се сещам за борсовите игри през 1920-1930-те години, макар че единици пловдивчани участват в тях. Срещу днешното МВР, където е било Аджемското кафене, което е било с голям двор и хубави сенки, на миндерите са сядали старите турци, с фесовете и чалмите, с кръстосани крака. Там ходел и един от първите пловдивски брокери. Вместо да си стои в офиса, или и аз не знам къде, ходел в кафенето, и си имал едно момче, което пращал до телеграфа. Тичай сега, пусни, еди-какво си и т.н. Той обаче си стоял между турците, пиел си кафето, цъкал лаф, както се казва, и в същото време може би въртял световен бизнес. Кога историята се употребява грешно? За съжаление, историята се употребява масово грешно. Ако обобщим 40

може би хората, които не се интересуват от история, живеят в един измамен исторически контекст. Огромна част от това, което и до днес учим в училищата е фалшиво. Безброй са примерите. Нито хан Крум е имал закони, нито е имало пръчките на Кубрат, нито Крум е рязал ръце. Това са измишльотини, които ние преповтаряме в историята. Разбира се, най-големите измами са около българо-руските исторически отношения, които и до ден днешен се използват за политически цели. Онзи ден попадам на снимка на Бунарджика – хора, съвременници, опънали транспарант, на който пише „Благодарим ти, Русия“. Да, има за какво да благодарим, но това едва ли може да се прочете в историята. Ето сега един пример, който го няма в моите книги и с който се занимавах тези дни. Петко Величков, летописецът на Етрополе, е написал книга за Руско-турската освободителна война. Той не е историк, но събира документи с десетилетия. Попаднал е на автобиографията на д-р Георги Цариградски. Сигурен съм, че 99% от пловдивчани не са чували за това име, въпреки че на него има кръстена улица в Тракия. Той ми изпраща ръкописа на книгата, която никой не иска да издаде, въпреки че е документ. Вътре пише, че д-р Цариградски е командвал български отряд от 2500 души, които не са опълченците на Шипка, а са българска армия, която води битки в етрополския балкан, побеждава и тръгва през Тракия без съпротива. Той влиза в Пловдив, а градът е празен. Турците са се скрили някъде и той изпраща една телеграма до Дандевил, в която пише „Превзехме Пловдив“. А ние какво знаем – че Пловдив е освободен от кап. Бураго, само че той

стил и култура

идва 24 часа по-късно. Тези документи са били в ръцете на професори, но не искат да ги публикуват, защото цялата митология, че руснаците са ни освободили, за Пловдив може би не важи. Честваме Бураго, но около него няма нито дума за д-р Цариградски… Поне двете имена да са заедно. Как да се тълкува това? Интересно кой е именувал тази улица на негово име, но паметта за него не е изчезнала. Има статии в руски вестници за него, дори е взимал два Георгиевски кръста. Бил е близък с Дандевил, с Гурко, със Скобелев. Не е бил случаен човек, за да лъже нещо. Радвам се, като открия нещо такова. Кое друго Ви прави густо? Густото е категория на духа. Във всеки възрастов период то се променя. Сега густото ми е веднъж на всеки два месеца, когато се събираме стари приятели, съученици, с които си бяхме загубили следите. Намери се един

от нас, който през месец-два звъни по телефоните и ни събира. Отиваме „При Сандо“ и си поръчваме задължително шкембе. Говорим си за 50-те и 60-те години. Мимо Райчев, макар че е малко по-малък от нас идва и той. Владо Янев също. Божидар Здравков, внукът на кмета, Сашо Константинов, заместник-кметът, и т.н. И от дума на дума – „помниш ли, майна, едно време еди-какво си“. И такива сладки лафове. Не ми се тръгва. А с Мимо като седнем и започваме да се изпитваме кой какво знае и не знае. Какво предстои от тук нататък за Вас? В последната си книга обявих, че няма да пиша повече на историческа тема. Иска ми се да напиша роман. Действието отново се развива в Пловдив, но тайно да си призная, когато ми попадне нещо любопитно за града, си го кътам в една папка, та не се знае дали няма да зарежа романа за „Запомнете Пловдив 6“. |32

Нула32

стил и култура

ВРАТАТА, КОЯТО НЕ МОЖЕМ ДА ОТВОРИМ Разговор на Нула32 с Йордан Велчев

Нула32

ордан Велчев е от онези богатства на Пловдив, с които малко градове по света могат да се похвалят. „Анонимни жития“, „Градът между Изтока и Запада“ и титаничният тритомник „Балканският човек“ са големите епоси, в които Йордан Велчев изпраща лирическия си човек да търси една тайна и една врата. Да започнем с уговорката, че този разговор не е толкова за историята на Пловдив, колкото за Вашата лична история, за това къде се пресичат двете. Това е ключът. И досега не мога да си обясня какво е това влечение към паметта. Къщата на единия от дядовците ми в Копривщица беше до Любен-Каравеловата, делеше ги един зид. Играл съм си там като малък, а по-късно, когато ходехме с трабанта в онази посока и се изкачвахме от Стрелча към Сополивите камъни, по някакъв странен начин винаги се разплаквах. Идваше ми нещо отвътре и започвах да пея „Хубаво си, моя горо“. Качвахме се горе на платото и слушахме тишината. Много е странно, защото вуйчо ми ми е разказвал как, като са тръгвали с майка ми през 30те години на 20. век с каруцата, конярът спирал на същото плато, разпрягал конете и те, невръстни, гледали осеяното със звезди небе, докато се съмне, като омагьосани. Същевременно със същите тези очи вуйчо ми е виждал някакви много възрастни мъже как влизат в двора на Любен Каравелов, коленичат и започват да пеят „Хубава си, моя горо“. Може би от всички тези работи, които съм чул, и много от които съм забравил, идва това разплакване. Страхотно вълнение, и то доста преди да стигнеш горе. Разказваха ми и как, докато спели, ги будело някакво „туп-туптуп“. Това били плодовете, които падали в нашия двор от крушата, засадена от самия Любен Каравелов 44

в техния двор. Падат крушите и тупат долу. Наскоро бях в Копривщица, същото дърво май още стои там. Такива тайни неща, които сами се превръщат в стихотворения – „дирещ обратната страна на земята, чоплейки с лопатка пръстта в градината“. Това също е истина. Като много малък помня как сам чоплех с лопатка до пътеката в пловдивския ни двор, за да стигна обратната страна на земята и бях убеден, че ще я стигна. И може би във всичките тия асоциативни истории, които разказвам, стои тайната, която ме е направила такъв, какъвто съм, но го разбирам едва сега. Живял съм го и съм го дишал това, без въобще да се замислям. И пак не мога да си отговоря на въпроса защо аджеба се осмелих да посегна към тези 2000 години история, описани в „Градът“ и „Балканският човек“. Може би в тези няколко хиляди страници стои едно момче, което чопли с лопатката и се разплаква… Но в същото време, без то да има нищо общо с разни патриотизми, национализми и т.н. Родолюбието е мълчание, то е отношение към света като към свещенодействие, но насочено не толкова към миналото, да възкресяваш онези поколения, за които никой няма да си спомни, както и за нас, а просто да го описваш обърнато към живия човек, да ги направиш тях, мъртвите, живи по начин, по който ние си седим сега и си пием кафето така, както са си пили кафето и отпреди 1000 години. Да, те са били абсолютно същите хора, с абсолютно същите копнежи. И ние казваме – това било робство, това било владичество, българите били най-велики и т.н. Българите са бежанци, те идват тук от 7. век насам, но преди това има още 6-7000 години летопис на много по-ранни местни хора, чии-

стил и култура

Другият ми дядо, полковник, участник във всички войни за национално обединение, временно командир на прочутия Трети пехотен бдински полк, за който е песента „Бдинци, лъвове, титани“, в битката при Чаталджа, е роден е 1861-а и умира 1949а. Почива няколко месеца след като съм се родил, но за кратко двамата с него сме дишали един и същи въздух. Което е удивително – да си живял редом с човек, роден по времето, когато Раковски прави първата си легия, и чиито три имена нося. И като се замислим, всъщност онова време не е толкова далече. И ето ме сега – внук на човек, роден в средата на 19. век, и имам наглостта да крача жив и здрав и през 2019-а година. Това чувство го има и в стиховете ми между редовете – усещането за смиреност и за огромно уважение към тези, които аз не познавам, както и никой съвременник не ги познава, но благодарение на които в края на краищата ни е дарено да живеем днес. Дължим им страхотно много. А не да ги правим на роби, въобще не са били. Били са живи хора, които са се радвали по същия начин, както ние се радваме, и са плакали по същия начин, както плачем и ние. Не сме виновни за това, че сме родени.

отварям вратата и усещам все още острия раннопролетен мирис, дъха на живота. Само преди няколко дни ето тези дървета отвън нямаха нито едно листо, а съм ги дебнел и никога не съм видял как става така, че за един-два дена изведнъж бухва в зелено всичко. Ние сме част от тази природа, от силата ѝ. Тя съществува във всеки един от нас. Тази сила, която кара дървото да ражда листата и плодовете си. Ние сме част от нея, обаче сме забравили. Ако човек се огледа в себе си, усеща страхотните сили, които са му дарени, като че ли някакво листенце ще излезе от самия него. Дали ще е книга, мелодия или просто едно възхищение от това, което вижда окото… От света. И всичко това отново е свързано със сълзите на Сополивите камъни. С тази мелодия на онези старци, които продължават да пеят. Изумително е. Но тези сълзи не са от радост, не са от изумление, не са от тъга, а идват от самата природа, от соковете на земята. Защото ние сме природа в края на краищата и трябва да знаем, че в себе си имаме огромни енергии, които в никакъв случай не трябва да пропиляваме. Трябва да си задаваме въпроси, да уважаваме природата в себе си, да бъдем проветрени и просветлени, а не изпълнени с омраза, със завист и злоба, с които е изпълнен нашият живот. Но така… Няма да се научим да живеем като природата. Обществата не са се научили, сякаш не искат. Тази алчност да имаш, да притежаваш…

Накратко се разходихте из всичките ни въпроси.

Кой е най-яркият Ви спомен от града от юношеските Ви години?

Няма конкретен въпрос, нито конкретен отговор. Цяло чудо е живеенето на човек. Да се събудя сутринта възприемам за чудо. И вече въобще не ми е нужно дори да пиша. Просто ставам и гледам облаците,

Копаенето. Много ясно помня мястото. Къщата ни беше до Трети милиционерски участък, делеше ги една тухлена ограда. Нощно време чувах „олееле“, „оооо“… Имаше една слива, на която се качвах, за да видя какво

то наследници сме всички ние. Но не като род или националност, а като нещо много по-висше, което е човечеството. Това е смисълът, а не в отделния етнос, макар и да сме рожби на нашите деди, които не е ясно какви са.

Нула32

става. Виждаше се малкото вътрешно дворче на милицията. Там са биели някого, тези стенания още звучат в ушите ми. Много по-късно си отговорих какво е било, какво се е случвало. Точно от това дворче след Девети веднага комунистите са извеждали хората и са ги разстрелвали край Марица до железопътния мост. На един приятел баща му е бил там, в двора, със завързани очи, но един от милиционерите го познал. След няколко часа извели чичо Боре, оцелял, но на цената на един етаж от къщата на баща му. Затова и винаги съм се чудел защо на втория етаж на къщата на моя приятел живеят хора с друга фамилия. Комунистическо семейство, спазарило на цената на един имот живота на чичо Боре. Такова съчетание. Това копаене… И тези викове, които съм чувал като момче на 4-5-годишна възраст отвъд тухлената стена на един отдавна несъществуващ двор. А коя беше Вашата родна махала? Дядовата къща на баща ми, синът на полковника, в която живеех, бе в началото на Съдийския квартал, на улица „Константин Величков“ 4, но аз съм роден в подножието на Сахат тепе, на улица „Константин Фотинов“ 20, където известно време бяхме под наем, докато в дома ни живееха чужди хора. Дядо ми и баба ми, произхождаща от стар и известен Свищовски род, по-рано са живели на ул. „Хан Аспарух“ в София, срещу НДК, точно срещу старите казарми. И по някакво странно съчетание на обстоятелствата всички тези улици също влизат в маршрута Копривщица – Самоков – Свищов – Перущица – Мачин в хоризонтала, по вертикала – един бог знае къде отиват. Всъщност от тези пътища и съдби по белега на кръвта съм останал аз. Като някакво сладко мъчение е, такова 46

едно… Тайна, която цял живот съм се опитвал да разбуля. Знам, че няма да я разбуля, но така съм се враснал в нея. Човек не може да избяга от съдбата си и да иска. Има някаква висша сила, която бди над нас, която ни помага да постигнем нещо и да си отговорим на големите въпроси без думи, само на себе си. Но трябва да го желаем силно. Спомняте ли си първата история, която разказахте? Не, но цял живот много бавно и мъчително съм писал стихове. И в един момент не знам какво се случи, 1981-а да е било, малко преди да излезе втората ми стихосбирка „Нощна азбука“, преживях катарзис, питах се дали да продължа да живея. Тогава с хонорара от книгата излязох една година в неплатен отпуск. Забих се на един таван и започнах да пиша, без да знам какво. Текст, който нямаше нов ред. Тогава написах „Анонимни жития“. Разбрах, че стиховете не са достатъчни да се изразиш. Не е само това. Започнах да се уча на хоризонтално писане, което е много сложно, но за това помага поезията и чувството за музика, за ритъм. Да напишеш 3000 страници никак не е лесна работа, не е и трудна, но въпросът е, че трябва да ги напишеш и да задържиш с всеки ред вниманието на този, който чете. Да сменяш гледните точки, дори в две съседни изречения, да го провокираш, после пак да се връщаш. Много сложна организация, която не е плод на ума, а на вътрешен усет, на натрупвания и на себеотдаденост в текста. Живееш там. Коя е вратата, на която сте чукали най-дълго? Вратата, зад която е тайната може би. Тайната на живота, на предците ни. Като стана дума за вратата, в „Балканския човек“ имам цяла отдел-

стил и култура

на книга, която се казва „Вратата“. Вратата от 1981-а и вратата от 1999-а не е една и съща. Не мога да обясня каква е връзката, но тя е там във всички случаи. Автобиографична връзка, за която не мога да отговоря. И стиховете, и прозата, и въобще всичко това не възприемам като различно писане. То е едно и също. Не можеш да ги отделиш едно от друго. Като че ли и „Градът“, и „Балканският човек“ се съдържат в междуредията на стиховете ми, като обяснителни бележки. Освен тези 3000 страници непременно има още, но те са вече неведоми и там е вратата, която не може да се отвори, но на която трябва да се опитаме поне да почукаме, поне да направим жеста. Както онази врата, за която имате ключ, но вече не съществува. Това също. Докато учех в университета, живеех в една стара къща във Велико Търново. Когато завърших, хазяинът ми каза, че от тук насетне няма да дава повече стаята ми под наем. Каза ми да задържа ключа и когато идвам, да отсядам там. Години наред ходехме на литературни четения в града всяка пролет с Борето Христов, Марин, Таньо, Паруш, Панко и останалите литературни приятели. Влизах в стаята и бях у дома си. Днес къщата вече отдавна я няма, но аз пазя ключа. И това е истина – един човек с ключ, за който не съществува врата. По странен начин това е финалът на едно от стихотворенията ми, което е за Хьолдерлин – също едно чудо. Еманацията на германския дух, авторът на „Хиперион“, един от най-великите поети, живял в стая като студент в Тюбинген с Хегел и Шелинг. Тримата в една стая. Хьолдерлин е изключителен. И тези врати, ключове… По неведоми пътища се озовах в Тюбинген за четири дни. Ходих в онази къща, през

чиято врата е минавал и той цели 37 години. Някоя сила ме бе запратила съвсем неслучайно там. И не мога да обясня защо, може би, както казва Кант – „аз се опитвах да уловя невидимия живот между вейките и листата“. Същата тайна, която се е опитвал да разгадае и Хьолдерлин, за чието писане Ницше казва, че е най-висшата художествена еманация на германския дух. И ето така, аз нямам чувството, че живея тук и сега в момента. Аз живея в Копривщица, живея в Пловдив, живея и в Тюбинген. Да, едновременно… И в Пловдив. А има ли такова нещо като пловдивчанин? Има. Не знам какво е, но го има. Макар все се повече да го няма, защото Пловдив се напълни с пришълци, започва да става като София. Аз съм роден 1949-а, което значи в детството ми все още живи са били хората, родени в 19. век, някои от които са градили тези великолепни къщи. Те са били живи и аз съм им гостувал вероятно, но това няма никакво значение. Живял съм с тях, сред тях. Този град е особена нощва. Тези хълмове, реката и всичките неща, скрити под земята, които още не са разкрити и никога няма да бъдат. Руините на пловдивските стари градове стоят отдолу и излъчват нещо, което по особен начин ни прави пловдивчани и създава духа на мястото. А пловдивският дух е средиземноморски, обърнат е с лице към Егейско море. Когато бях в Авдира, древната Абдера на Демокрит и Протагор, посетих местния археологически музей. На последния му етаж видях карта, която ме изуми. На нея беше описан културният ареал на Абдера, в който влизат островите Тасос, Самотраки, Лемнос, а като тръгнеш нагоре с най-голямата точка е отбелязан именно Филипопол. Това обяснява 47

Нула32

защо в Пловдив от 6-5. век пр. Хр. са намерени страшно много монети от Абдера и Тасос от онова време. Сложил съм изображения на две от тях в „Балканския човек“, в който уж става дума за 14 – 17 век, но всъщност е амалгама на всичко, случило се тук през хилядолетията. Това е Пловдив, но „Балканският човек“ не е текст за града. Това е книга за духовната история на цивилизацията. Пловдив е използван само като повод. Защото, ако седнеш да разказваш историята на света като хронология, не би могъл да я разкажеш. Това важи за всичко, което пише човек. Има една мисъл, която казва така: „пространството е средата на вписване на най-бавните колебания, които историята познава“. И за да разкажеш истории, много по-достоверно е, когато ги опредметиш, когато минат през един средищен град. И през Траянови врата, както се движи от хилядолетия историята на Балканите. По този начин можеш да разкажеш цялата история на света. Не обичам тупането в гърдите, но истината е, че през Пловдив като локален център са минали всичките цивилизационни натрупвания. Този постоянен живот в ежедневието сред руини и минало… Никога не съм имал усещането, че живея сред минало. Никога, нито за секунда. Но годините минават и човек започва да си задава все повече въпроси. Благодат е да живееш тук. Дори заради едната разходка, която е чисто физическо усещане. Колкото пъти се качиш на хълмовете, като седнеш на камъка, колкото и да си напрегнат, напрежението изчезва. Просто седиш, сякаш нещо изсмуква всички отрови, които носиш като човек, но ти не го усещаш. Стоиш и си блееш, гледаш света. То ти помага да живееш, ведно с всички посоки. 48

А има ли друга страна тази благодат, че живеем тук, сред толкова много истории? Ние не живеем чрез миналото. Живеем си живота и не е нужно дори да знаем, че се намираме сред толкова история. Имам усещането, че хълмовете и къщите, и реката ни гледат с някаква доброжелателна насмешливост – допускат ни да минем, знаят, че сме временни, че те са, които ще останат извечно, но ни позволяват, дават ни възможност, ако имаме очи, просто да се усетим като част от общото време на света. Ей такова усещане. И като махнем хората, ако щат индийци да дойдат тук, това няма значение, градът си остава, той е независим и е извън всякакви политики, обществени строеве и етноси. Градът - като нещо изумително, каквото е вечността. Защо сме обречени да оставаме на бреговете на реката? Защото не можем да отворим вратата. Реката може да бъде разбрана само ако влезем в нея, но не ни е съдено, нито да успеем да отворим вратата към водите й. И може би в това се крие красотата на живеенето – да не забравяме, че винаги има някаква тайна. Ако знаем състава на този облак, физическата му формула, какво ще помогне това на усещането ни за него. Ще знаем това, каквото знае целият съвременен свят, който отива в света на формулите, като забравя за първородността на голямата тайна. Съвременният свят е оголен свят на разума, на разсъжденията, но не и на душата, докато на Изток е обратното. Тези два свята са се скъсали и е много трудно да разберем един персиец, който мисли във вертикалата. Хьолдерлин го е написал отдавна. Неговият Хиперион стои над руините на древна Атина и ги наблюдава като призрак на гигантско корабокрушение. И в едно

стил и култура

Нула32

писмо разсъждава: човекът на Запада е човекът на разума – преди да усети , че има душа, той се научава да разсъждава. Обаче разумът не е друго освен един прост надзирател над безконечната работа на калфите и чираците, без да знае повече от тях какво ще се роди накрая от цялата тая работа. А човекът на Изтока, добавя поетът, преди да се научи да разсъждава, е приучен да се моли. Според Хьолдерлин, единственият цялостен човек в историята на света е бил човекът на антична Гърция, където, ще се осмеля да добавя аз, разумът и духът на човек живеят прегърнати като в неразрушима прегръдка. Хьолдерлин описва това по блестящ начин в една много тънка, но велика книжка. Та така. Според мен за това трябва да се разговаря. Не че е престъпно за друго, напротив. Важно е да пишеш за големите събития, но не по-малко важно е да опишеш ей тази холна маса, дори цветовете на тези шарки по покривката й. Това е летописната памет, но когато навържеш тези подробности, имаш възможността чрез тях като първичен текст да си отговаряш и да търсиш взаимовръзките между всички други неща. Както е в живота, в любовта, в ежедневието ни, което се състои от същите връзки, от които се състои и историята. Своеобразното творене на цивилизацията. С раждането и умирането ѝ. Възход, упадък, смърт – така ще се случи и с нашия свят. Може би ще загине наведнъж, а не на части, за да дойдат други. Светът стана глобално село и може да е за добро, но може и да не е. Ако можем да отворим вратата, ще разберем, но не можем. Чакаме ли варварите като Кавафис? Цивилизациите се сменят и светът се движи по същия начин, както в стихотворението на Кавафис. Варва50

рите не са непременно лошо нещо, те са много кървави (нима цивилизованият 20 в. не е най-кървавият от всички предходни), но носят и обновление. Когато една стара империя загива, значи, че тя вече е изживяла своя възход, както се случва и с човешкия живот. Всички са загинали по този начин, а след тях просто идват други. Де факто варварите взимат обаче за основа на своя живот градовете на победените, повтарят нравите и законите на старите цивилизации, идещи още от времето на Хамурапи. Някои повтарят, други променят леко. Страшно е, че се отнасяме към миналото като към някакво мъртво и по-нисше нещо, та там са заровени всички мъдрости, на които дължим себе си. Има една фраза, която гласи, че между 15. век пр. Хр. и 15. век сл. Хр. са казани всички велики мисли. Всички велики открития са направени. Всичко нужно на човека е промислено точно в периода на тези 3000 години. И оттам насам започва периода на дробене. Така, че „миналото не е чужда страна“. Това са някакви закодирани послания, които ги пише в книгите, но ти не трябва да ги търсиш с голия си разсъдък – а да пишеш за тях по волята на сърцето. Когато се ровиш в старите текстове, за да продължиш да го правиш и на другия ден, ги намираш. (Пушим и пием кафе 5 минути). Херменгилд Шкорпил, който е ботаник и геолог, в края на 19 в. изследва и описва състава на пловдивските хълмове. Казва още, че когато копали, за да търсят извора за бирата на фабрика „Каменица“, достигат до дълбочина 55 метра и на дъното откриват черупки от сладководни миди. Цитира още какви растения виреят по скалите на хълмовете и се оказва, че сред тях има средноевропейски, но

стил и култура

и персийски, и средиземноморски видове. Като навържеш нещата, излиза, че склоновете на скалите са обърнати към Средиземно море. Затова като мине човек Траянови врата и слезе насам, усеща такъв особен полъх. Пловдив не е котловинен град, а е свързан с оттатък, с морето. Хълмовете му са видимата част на една огромна скала, простряна на югоизток. Това са върховете ѝ, а покрай тях минава Марица, която с трите си заливни тераси е била огромна река. Страхотно място. Има тайни, които по някакъв начин, дори и да не знаеш всичко това, създават усещане за място, където човек се чувства като избран. Върховете и реката – това ли са символите на града? Те са неговата люлка. Самите хълмове в неолита и после са били смятани за свещени камъни. Вярвали са, че точно там, където земята допира небето, е сакралното място на докосване до божественото. Това идва още от древните вавилонци. Тоест, тези хълмове на Пловдив са свещените места, които именно са привличали първите заселници, после племената, накрая народите. Тук, където има вода и хълм, може да има живот и светилище. Защото човек не може да живее без Бог или без вяра в нещо свише. Иначе не би съществувало човечеството. Без надежда. И така – Пловдив е такова място. И как се отнасяме към всичко това днес? Ние го рушим. Да издълбаеш хълм, за да построиш мол. Не знам дали въобще в историята на цивилизацията има такъв абсурд. Не да го построиш мола на една почва, както си му е редът, а да къртиш в продължение на години с взривове. Все едно да свалиш Бунарджика, за да построиш извисена над града тоалетна с асан-

сьори. Хубавото ще е, че поне няма повече да стърчи там окупаторът с шмайзера… Трябва да си пълен тъпак. Затова, че го позволихме, българите трябва да кандидатстваме за Гинес. Световно откритие в архитектурната мисъл. Ужасява ме… Изумителна простотия! И въпреки това, ние си мислим, че сме вечни, не градът. Докато градът ни гледа със снизходителна насмешливост. Какво не е съборено – Куршум хан, през „Аптека Марица“, през Дом „Кудоглу“… Толкова много е рушено и въпреки това градът остава. И ще си остане и когато и от нас няма да остане дори прашинка. А има ли нещо ново, което създаваме и което ще остане? От нашето време. Какво ще разкаже историкът за нас? Той няма да разкаже за нас. Ние ще бъдем анонимни. Затова най-важното е човек сега да живее. Докато диша, да осмисля собствения си живот. Да го обогатява и да го развива редом с ближния, с приятелите, с любимата и да го живее истински. Другото няма смисъл. А какво ще остане след нас, не знам. Странно е. Не ми се иска да останат тези зидани без въображение нови сгради-спални, но това е естественото развитие за един град, в който идват и се заселват хора от цяла България, хора с чужд на града манталитет. И все пак нормално е да никнат тези кооперации. Като белег на времето ни. Но това е някаква разхвърлена, нехармонична, еклектична архитектура. Ако по нея ще съдят за нас след векове, ще остане, че и душата ни е била разобщена и еклектична. И алчна. В безропотността си. Но кой да мисли и записва днес. Само колко прекрасни исторически книги като да са били написани напразно… |32 51

Нула32

стил и култура

ОЧАРОВАНИЕТО НА ПОГЛЕДА Разговор на Нула32 с доц. Владимир Янев

ладимир Янев е трайно свързал две от големите си страсти – литературата и очарованието от родния си град, превръщайки ги в своя съдба. Книгите му „Литературният Пловдив от XIX век до наши дни“ и „Живея с Пловдив“ са доказателство за духовната мощ, която словото, градът и хората заедно могат да създадат. Коя е Вашата родна махала? Роден съм в Мараша – „люлката на българизма в Пловдив“, както пише Никола Еничерев, възпитаник на Константин Геров, Христо Г. Данов и Йоаким Груев, апостол на просветата в град Прилеп. Живеехме на улица „Свети Георги“, до църквата „Свети Харалампий“. И досега смятам Мараша за особено важен духовен топос в нашия град. След това се преместихме в махалата срещу някогашния Френски колеж, в който е преподавал музика прадядо ми по майчина линия – чехът Йозеф Цалдр. В тази сграда, която отдавна е на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, четири десетилетия преподавам и аз. Така че имам две махали. Кой е първият детски спомен от махалата? Ранните ми спомени са свързани с Марица, с дворовете, стремящи се към нещо свое, а почти еднакви – кладенец, захлупен от каменна плоча, чешма с циментово корито, овошки – най-вече мушмули и дюли, малка дървена беседка, гълъбарник, в дъно-

то – отдавна неизползван, навяващ страх нужник. Отвсякъде извират деца… И както казва поетът Сашо Серафимов – „цялата махала иска да ти е приятел“. Помня как по-големите, вече ученици, се изпитваха върху стихотворенията, които имаха да казват наизуст. Научавах ги лесно, смайвах ги. Помня и споровете на родителите ми кой е по-добрият поет – Смирненски или Вапцаров. Живеехме в къща с голям таван – там идваха много приятели на семейството, от петгодишен познавам чичо Паско (Исак Паси). Кога за пръв път усетихте магията на града? Децата живеят в магически пространства, без да го осъзнават. Възрастните са склонни към автоскопия – то е нещо като халюцинации, в които виждаш някогашния себе си. Виждам се с баба на Четвъртък пазара, с дядо на Орта мезар, с родителите си в махленското читалище, на Царския остров. Другата ми баба ме водеше при приятелките си в Стария град, в шивашкия дюкян на другия ми дядо в Капана. Тогава ми е било приятно, сега е блаженство! Магия е – в Пловдив всичко ми говори, слушам в захлас, опитвам се да го запомня, да го напиша. Нещо подобно разказвам във „Възкресени мигове“ – надявам се тази споменна книга да излезе до края на годината. 53

Нула32

Как си обяснявате голямото количество литература, написана за миналото на Пловдив? Не мисля, че количеството е голямо. Преди да започна работата си върху книгата „Литературният Пловдив от ХІХ век до наши дни“, за две-три години прощудирах почти всичко писано за града. Мисля, че след време на изследователите ще им трябват двайсет години, та и половин век, за да прочетат необходимото за работата им. Но нека не гледаме количеството, а качеството! Още първите възрожденски книжовници и писатели са оставили ценни сведения за българския Пловдив. Част от тях са в изданието, съставено от Кирила Възвъзова-Каратеодорова „Непресъхващи извори“. В книгата „Пловдив в техните спомени“ Юлия Николова е събрала писаното за града от Каравелов, Богоров, Найден Геров, Йоаким Груев, Христо Данов, Вазов. А „Паметник на пловдивското християнско население“ на Константин Моравенов е изключителна книга, станала достояние на широк кръг читатели чак през 1984 г. Самият Моравенов – дългогодишен търговец в Брашов, учил в пловдивското гръцко училище, „изпраксал“ и турския език, в предисловието на съчинението си пише, че е „роден в периода, когато уж не съществуваха българи и когато най-голямото унижение за един човек беше да се казва българин, а матерний си език започнах да уча едвам на четирдесет и петата си годишна възраст без учител, водим само от г-н Н. Геровата граматика“. Удивително е това късно, но безостатъчно отдаване на българското! Йордан Велчев в книгата си „Анонимни жития“ виж54

да Моравенов, „тоя сладостно-мъчително сричащ буквите, /.../ най-малко себе си облажаващ мъж“, за да го обяви за „летописец на стародавната филипополска словесност“. От по-ново време хубави са книгите на Маньо Стоянов „Пътят към свободата“ и „Когато Пловдив беше столица“, изследването на Николай Генчев „Възрожденският Пловдив“. Радвам се, че съм съвременник на автори като Йордан Велчев, Евгений Тодоров, Пенка Калинкова, Владимир Балчев, Евдокия Емануилова, Никола Балабанов, които познават миналото и представят настоящето. В паметта ми са живи Никола Алваджиев – автор на забележителната „Пловдивска хроника“, на създателя на „Пловдивска енциклопедия“ Георги Райчевски. Писанията за Пловдив имат разнообразна функция, включително и това да възстановят статута на града като духовна столица на България. Затова почти всичко, което се пише за града, ме вълнува. Известни са поетичните метафори на Иван Теофилов за Пловдив – „,град върху градове“ и „,богатството от време“. Как това съзнание за мястото се отразява в нашия светоглед? Обитаваме хилядолетни пространства, свързани с множество етноси. Дори нашите деди и родители са живели в един мултикултурен град. Сега тези етноси, с изключение на по-мургавите ни събратя, са на изчезване. В Мараша, около Ортамезар, имаше много евреи, сред които поетът Давид Овадия, философът Исак Паси, белетристът Анжел Вагенщайн. Пак в тази махала е живял и Иван Теофилов. „Автентичните“ турци изживя-

стил и култура

Нула32

ват последните си дни някъде до 30те години на миналия век. Арменците са съществена част от духовното битие на Пловдив, но днес са малко. От детството си помня и гърците, но те не са потомци на тези от миналите векове, а политемигранти. Етническото многообразие е блестящо изобразено в есеистичното начало на романа „Хълмът“ на Димитър Кирков. За мен това е най-добрият пловдивски роман. „Геният на мястото“ е от решаващо значение за почти всеки. И абсолютно всеки пловдивчанин е късметлия. Завършил съм българска филология в София, четири години даскалувах в Родопите, още четири бях преподавател в Санкт Петербург, скиторил съм по Европата, не е да не съм видял 56

и харесвал градове и хора, но Пловдив е асъл-асъл. Моят светоглед е „пловдивоглед“! Някои автори представят Пловдив като град, гледащ към Средиземноморието… Да, има такива геоисторически виждания. В своето прекрасно есе Константин Константинов поетически се възторгва: „Пловдив с тая останала от далечните векове физиономия на гордо и благородно селище, градът, който сам по себе си е величава епическа поема, дето можеш да повярваш, че Марица наистина шуми окървавена, и който носи достойнството на една неосъществена столица с хинтерланд до Бяло море“. По-добре не може да се каже!

стил и култура

И все пак близостта до медитерантския дух не е ли характерна за типичния пловдивчанин? Едва ли можем да говорим за спецификата на „изконния пловдивчанин“ от тракийските до нашите времена. Но за „особености на филибелийския характер“, както е озаглавена една от книгите на Евгений Тодоров, все пак можем. Кореняците пловдивчани се гордеят с града си. Ние сме хора надменни – особено спрямо официалната столица. Възприемаме София като топос на сбиретока, ожалваме пловдивчаните, настанили се във вечно провинциалната София. У пловдивчанина е живо усещането за древността, за Възраждането, за Източна Румелия. Затова и поетът Добромир Тонев често казваше „Пловдив не е първият град на България, но не е и вторият“. Така и когато България стана член на Европейския съюз, казваха, че Пловдив винаги е бил в Европа, защото винаги е бил световен град. Приемам радушно всички тези изхвърляния. Покрай всичко друго, ние имаме щастието да обитаваме един достатъчно голям и достатъчно „обходим“ град. По-важните топоси на Пловдив са постижими чрез краката, за да извисят душата! Пловдив е древен град, но не можем да пропуснем ориенталското му битие… Живеем в пространствата на осем хилядолетия и кусур! Какво нещо, а?! Като се започне от първите заселници, нашествията, разрушаванията на града, множеството му застроявания. Траки, елини, римляни, османлии... Удивителна мешавица от етноси! Няма начин човек да не усеща и историческото, и

поетическото в града. Всъщност Пловдив се гради като истински български град отпреди 150 години. Тези хора, които са утвърдили доминациите на българското в Пловдив, извършват велико дело. Те разрушават бастиона на елинизма. Разрушават представата за вечното подчинение на османците. Преди всичко борбата на Пловдив е за българско образование и за църковна независимост. Това е борба, подета от хора, които са със самочувствието на свободни личности. Но не може да има истинска индивидуална свобода при едно колосално потисничество – политическо, икономическо, религиозно. Българските будители апелират към народа и този народ приема и реално осъществява идеите им. А иначе ориенталското в Пловдив се е съхранило. Все по-малко в архитектурата. Капана, едно място, което помня с дюкяните и занаятчиите, имаше характерно ориенталско излъчване. Сега Капана е преобразен според европейските тертипи. Напомня ми за някои кътчета във Виена. Пак си е хубав, но е друг. Основното ориенталско състояние може да се опише чрез айляка. Айляшкото у пловдивчани идва малко в повече, което има и добри, и лоши страни. Пловдивчани не са толкова динамични, колкото хората в трудния за живот столичен град. Пловдивчани са хората на големите проекти, които отлагат. Ние сякаш виждаме в хилядолетията от време безсмислието на малките напрежения. Имаме по-съзерцателно отношение към нещата от живота, предпочитаме бавните красиви мигновения пред трескавата задъханост. 57

Нула32

Да, така си е – пловдивчанинът, обграден от толкова вечности, мисли, че има време и че ще сколаса да направи това, което си е наумил. Затова е твърде лежерен. Ние не сме толкова прагматични, колкото изискват прагматичните времена. Не че няма и такива хора, но пловдивският дух не е прагматичен. Съзерцаваме хилядолетната красота с усещане за безкрайна наслада да живееш в този град. Това ни прави по-малко динамични и много по-симпатични. Какво Ви прави густо? Двете ми страсти – четенето и писането, не са в репертоара на густясването. Затова пък в този репертоар напълно влизат разговорите и споровете с приятели на маса. Петър Анастасов поетически го е постулирал: „Добре дошли на масата, която / все още няма утрешната слава“. Чудесен поздрав! Трябва, трябва да откроим основополагащата роля на кръчмите в живота на пловдивчани. Това е ярко представено още в Алваджиевата „пловдивска библия“, а напоследък и в романа на Емил Тонев „Понякога ангели“, който включва колоритни изображения на пловдивския бохемски живот. За мен кръчмата е топос на диалози, на обмяна на идеи и спомени, на културни проекти, повечето от които остават в пространствата на мечтите. Кръчмата обединява айляшкото и духовното. Към кого са насочени Вашите книги за Пловдив? Книгите ми са свързани преди всичко с литературата в Пловдив. Те са родени от уважението към миналото, 58

от уважението и обичта към умножителите на духовното. Разчитам на талантливите читатели. Пиша по призвание и не търся признание. Удовлетворението ми е в усещането, че съм добавил нещо към общото познание за Пловдив. След 100 години какво биха разказали бъдещите летописци за днешния ден? Дали тогавашните хора ще се интересуват от нас, дали ще се опитат да ни опознаят, да ни разберат, пък и да ни харесат – поне мъничко?! Това са доста неприятни въпроси, от които ще се предпазя с казаното от един отдавна забравен писател: „Не се страхувай от потомството – ти няма да го видиш!“. Но ако си написал добра книга, тя ще намери своя читател, няма начин да не го намери, ако наистина е добра! Най-малкото ми притеснение е дали след един век в Пловдив ще има такива, които да го обичат както го обичаме ние. Ще има, разбира се! И това, което заслужава да бъде запомнено, ще се помни. Едва ли пловдивската епопея ще е епопея на забравените. Какво ни дава паметта? Винаги паметта за доброто и красивото ще застава срещу забравата. Пловдив ни дарява чудесата си, важно е да сме с изострено зрение за тях. Паметта е богатството на неравнодушния, на способния да се удивлява. Да живееш в Пловдив, значи да живееш духовно, да превръщаш знанието си в съзнание за общност с висшите творения на градилите и градящите го. Останалото е местожителство! |32

стил и култура

Нула32

стил и култура

„С ЕДНА СТАРА СНИМКА В РЪКАТА“ Разговор на Нула32 с Димитър Райчев

рудно ще намерим книга за Пловдив без участието на Димитър Райчев, автор на докуменалните „Пловдивски справочник“ и „Пловдивски алманах“, но и сътрудник на десетки други издания. Вечно усмихнат и винаги насреща, разговаряме с Мимо за снимките, които отключат интереса ни към миналото. Коя е Вашата родна махала и кой беше първият Ви детски спомен? Точно тук – на езерото, малките люлки, ул. „Велико Търново“ – аз живея точно отсреща. Това е моята махала. Тук съм роден, тук израснах, тук тичах и бягах. Тук сме си играли с моите приятели от детските години. В момента е много по-различно. По-интересно е, по-красиво, не е както едно време. Но пък си останаха спомените, които са много красиви. Помня го тогава, виждам го и сега. Животът си върви. Беше спокойно време. Имаше много игри. Най-яркият ми спомен са игрите на джамини, на чилик и мачка, на криеница. Малки деца – играехме си. Това място тук беше надолнище и карахме колелета, кънки. Беше много по-различно. Имаше махали, имаше деца. Коя беше първата разказана история? Имах снимки на Пловдив, които в един момент започнах да подреждам в големи албуми. Бяха около 150 – 200. Подредих и започнах да ги разнасям по моите приятели да ги гледат. Говорихме си как градът се променя,

какви са били нещата преди 80 – 100 години. И един приятел ме запали с идеята да направя един албум от картички, с които да покажа хем какво е било едно време, хем какво е сега. Това беше през 90-те години и беше непознато дотогава. Така започна всичко – сам с една стара снимка в ръката. А хората обичат да гледат снимки. Колкото и да им говориш, когато го покажеш на снимка, е друго. Всеки си търси своята къща, къде е живял, къде е минавал. Полека-лека се събра едно значително количество от стари и нови снимки. Започнах да търся в архива, в библиотеката, да навлизам в материята. Събрах екип, с който и досега работя: Александър Гьошев, Стефан Немцов. С тях направихме първо „Пловдив завинаги“, после „Пловдивските кметове“, „Пловдивските почетни граждани“, албум „Филипопол“, „Пловдивски справочник“… Докато се ровя, намирам следното нещо – вестник „Борба“ от 23 юли, 37 година. Пише: „Хроника: Общината е замислила да издаде голям албум от снимки на всички красиви места от Пловдив. В този албум ще се илюстрира и стопанската мощ на града като се заснемат по-големите индустриални, търговски и занаятчийски заведения. Албумите ще се подаряват на видни личности, които посещават града. Освен това ще се създаде една изложбена галерия от снимки за Пловдив“. Общината от 1937-ма година до 2005-а не е имала желанието и възможността да го направи. Аз сам с моите момчета го направихме. 61

Нула32

Същото е и с албума с кметовете на Пловдив. Оказва се, че обществените организации са по-тромави и по-трудно реагират. Ако този албум се беше осъществил, аз щях да имам на какво да стъпя при моята работа. „Пловдив завинаги“ сами си го измислихме, сами го направихме и мисля, че е нещо, което цял век не е правено в града. Тук винаги е имало желание нещо да се направи. Общувал съм с много хора, които споделят, че винаги са имали желание, но осъществяването е трудно. Трябва екип, има и финансова част. Вече съм сигурен, че никой град в страната няма такава хроника, каквато имаме ние. Защото Пловдив заслужава тази хроника. Има страшно много литература, писана за Пловдив. В отдел „Краезнание“ в библиотеката има сто пъти повече от това, което аз съм си събрал, а то не е малко. И в архива, и в историческия музей има. Има много неща, за разлика от други градове с по-къса история, в Пловдив има много живот и много история. С кой период от историята на града е свързана Вашата работа? Изследвал съм периода от Освобождението до 1989 година. Две коренно различни епохи. Едната е само 66 години – от Освобождението до 1944 година. След това нещата отиват в съвсем друга посока. Времената са интересни, защото коренно се противопоставят едно на друго. След 44-та година има огромна промяна в нещата, които се правят в града. Той се променя непрекъснато. Сякаш тук миналото е по-приоритетното време? Пловдивчани имат по-специално от62

ношение към миналото. Имат повече носталгия, имат една много силна закачка към града. Пловдивчани са влюбени в собствения си град, има и хора, които идват от чужбина и остават в града. Още непосредствено след Освобождението, чехи, французи, италианци, от цяла Европа хора. Един много ярък пример е Йосиф Шнитер. Идва, участва в Сръбско-българската война, живее тук и е направил страшно много за Пловдив. Влюбил се е, също и Люсиен Шевалас. Това захласване има ли някаква обратна страна? Захласването няма обратна страна. Който се влюби, остава тук. А има ли такова нещо като пловдивчанин? Пловдивчанинът е жител на Пловдив като всеки останал жител на всеки друг град. Но има още от едно време хора, които са малко по-особени. Това е, защото тук са идвали хора от най-различен етнос и краища. Всеки е носил своите особености. Затова Пловдив е много разнолик. Град на евреи, турци, гърци. Всичко това дава особен колорит още от много години. Това го пише и Константин Муравенов. Има и други писания по въпроса. Не сме чак толкова различни, но достатъчно. Може би по жаргона, може би в разговора и в отношението си към града. Така може да познаем пловдивчанина. Обичаме и държим на града си. За кого пишете Вашите книги? Правя го за пловдивчани. За всички, които обичат града и историята му. За всички носталгично настроени. За всички, които искат да разберат какво е ставало в края на 19 век, през 20-те, 30-те. Човек трудно се връща към тези години. Те са само в спомените, а спомените избледняват. Това

стил и култура

отношение към града и спомените идва с годините. Когато човек е млад, има други мисли. След 50-те или 60-те. Когато виждаш, че животът леко се изплъзва и почваш да връщаш времето. Млад човек не може да бъде носталгик. Нещата, които пиша, са много персонализирани. И „Пловдивски алманах“ и „Пловдивски справочник“ говорят за конкретно време, но то не е просто история, а част от живота на пловдивчани. То и затова е интересно, защото всеки, който вземе албума, вижда неща, покрай които минава всеки ден, но не знае кога са направени, кога са разрушени, кога са възстановени. Това е една памет, която ако не се напише и събере, тя се губи. Има много неща, които са загубени. И сега и преди. Много неща са безвъзвратно загубени – снимков материал, история. Нещо или го няма, или не е написано, когато е трябвало да се напише. Затова трябва навреме да се съхраняват нещата. Ако нямаме знание за миналото, се губи паметта. Губи се това, че ние не знаем какво са правили хората преди нас, а това е важно, защото няма ли памет, какво има един град? Няма нищо, стои във въздуха. Има места по света, където се съхраняват неща от хиляди години. Това е паметта. Памет трябва – нещо искаш да разбереш, какво е било преди теб на това място, какво са правили хората тук. Не говорим за историята – какво е правила държавата и правителството. Там горе-долу нещата се знаят. Но тази част от живота, която е интересна, тя се губи. Ежедневната история не е никак малка, защото това ни е животът. Животът на нашите бащи и дядовци. Всеки се гордее и казва „Аз съм оттук!“, моят дядо е бил такъв, баща ми е бил такъв. Ако нямаш история, нямаш нищо.

И сега трябва да се пише история, защото всичко трябва да се записва и описва, за да не се изгуби. Трябва да има памет. Това е цялата работа. Затова и събрах всички тези неща. Сега всеки, който му се занимава, може да хване някой къс и да си го разработи поотделно. Кога историята се употребява грешно? В зависимост от конюнктурата историята се употребява грешно. В историята има неща, които не са точни или са грешни. Но историята е за победителите, знаете. Това, което аз правя, е много документално и няма неща, които да се различават. Освен спомените, те избледняват. Най-важно е да се знае кога какво е било. Не съм работил по спомени, всичко е документ. Прегледал съм към триста хиляди страници, може би. Коя е най-трудната част от Вашата работа? Най-трудното е да станеш, да седнеш и да почнеш да работиш – упоритостта. Иначе спокойно можеш да се откажеш. Не съм имал такъв момент, но съм имал моменти, когато не съм му виждал края. Но въпреки всичко краят идваше. Голяма част от архивите са загубени, някои са унищожени случайно, други умишлено. Няма строг ред, в който през годините да пазим историята си. Пловдивският архив е създаден 1952-ра година, преди това – в църквите – сватби и погребения. Удовлетворението ми е, че съм ги направил. Има ги и съществуват, всеки може да иде в библиотеката и да ги намери. Винаги може да се направи справка. Споделете някой от най-интересните факти, на които сте попадали. 63

Нула32

Голяма част от града е бил турски гробища. Тук в момента също, западната част на Сахат тепе и източната част на Сахат тепе – от край до край – турски гробища. На 5 метра от кино Балкан е имало голяма джамия – Аладжа джамия – там, където са столчетата на Дриймса. Времето лети. Тук съм играл преди 60 години, все едно беше вчера. Тази Цар-Симеонова градина също има много история. Има неща, които се променят, интерсно е, защото живеем тук и го наблюдаваме. Тук 1892-а година това езеро се е казвало „Морско око“ и е имало корабче, което е обикаляло вътре. Всичко е било в блата тук. После става място за кънки, после Царят го подарява на „Морски сговор“, 50-те и 60-те години на ХХ век вече правят култовия ресторант отсреща. После „Симфония“. Непрекъснато се променя. Главната улица, площада. Това, което беше между Тримонциум, Католическата църква и Одеона, беше застроено с квартали, къщи, стотици семейства живееха там. Какво биха казали бъдещите летописци за днешния ден? Би трябвало на бъдещите летописци да им е интересно. Може би ще гледат с носталгия на нашите времена. Светът ще се промени коренно. Това, което на нас ни изглежда интересно, на тях ще им бъде безкрайно безинтересно. Има писатели футуристи – те ще кажат. Ние пишем това, което е било, за да го оставим на следващите поколения. Съвсем други хора са били преди 100 години, съвсем други порядки – много по-сърцати и наивни хора. Може би и на нас ще гледат така. 64

Какво Ви прави густо? Густо ми прави, че съм пенсионер, излизам с приятели, пием кафета и въртим мохабети. В момента правя един нов албум – това също е част от удоволствието. Можете ли да опишете Пловдив с едно изречение? Пловдив е много самодостатъчен. Затова защото, ако е по-голям както други градове, градът става на квартали и всеки квартал има своя живот. Тук също ги е имало, но Главната ги е събирала всичките. Кината, магазините, ресторантите, всичко е било на Главната. Тези от Кичук Париж, от Кършиака, всички са идвали тук. Затова всички спомени се въртят около Главната, затова и се пресичат спомените. Сега има 1 милион заведения, не можеш да кажеш, че всички ходят тук или там. Всеки квартал си има своите места, всеки си има и кино вкъщи. Няма го стълпотворението към централната част. И след сто години ще е съвсем различно. Отношението на хората и светът се променят. След Освобождението за 30 години има 7-8 големи сгради новопостроени. Нямало е още много установени улици. Съвсем бавно се е променял животът. Сега е много бързо. За година се вдигат огромни блокове. Връзките между хората са променени. Едно време в града ходиш на кино, ходиш на бръснар, ходиш на баня, по магазините нещо да си купиш, на кръчма и ходиш на работа. Това е. И в един момент като остарее човек се връща към тези спомени. Имаше много култови кръчми. Сега ги няма. Както сега в Капана има 1 милион кръчми, след 50 години няма да ги има или ще са други. |32

стил и култура

Нула32

стил и култура

ГРАД ПОД СТЪКЛЕН ПОХЛУПАК Разговор на Нула32 с Владимир Балчев

ладимир Балчев сякаш пази памет и документ за всеки един пловдивски камък, за всяка сграда и улица. С книгите „Забравеният град“, „Пловдив – другият бряг на Европа“, „Пловдив по следите на отминалото“ Балчев ни подсеща не само да помним, но и да съхраняваме онова, сред което живеем. Какви са Вашите първи спомени от детството? Още съм бил на детска градина, когато съм ходил из гората, за да търся съкровище. Аз съм роден в Габрово и нашият блок беше точно до гората на върха на един от хълмовете – Байковския баир. Там съм ходил да търся съкровища. Намерихте ли го? Не, за съжаление А продължавате ли да го търсите? С тази професия съкровище няма да намеря. Само мога да си спечеля някое заяждане и неприятели. Защото като се прави история, трябва да се прави както трябва. Да не я правиш едностранчиво. Трябват ти тези документи, подбираш само тях, а тези, които засягат противната теза, да се правиш, че не ги виждаш. Нали историята трябва да се прави обективно? Имало е случаи, когато аз съм бил готов – смятам, че отговора го знам, всичко ми е ясно, обаче започвам да пиша и виждам, че нещо не е наред. Късам един-два-три-пет-

десет листа и на двайсетия лист разбирам, че това, което съм мислел, въобще не е вярно. Какво правите в такива случаи? Пиша истината. Бил съм заблуждаван от други хора, които са били авторитети, обаче се оказвало, че твърденията им са неверни. Най-напред се анализират документите, въз основа на тях мислиш. Тръгнеш ли с предпоставена теза, несъзнателно започваш да избягваш неудобните неща. И така тази теза не е моя, тя ми е внушена от нещо, което съм чел, но като се поровя, разбирам, че съм бъркал. Кога се породи у Вас интересът към миналото? Спомням си, че понеже кандидатствах в Художествената гимназия в София и моите родители не ме пуснаха, реших да се заема с литература. Така в девети клас започнах да пиша роман за траките, който не знам къде отиде. Когато сме сменяли квартирите, някъде се запиля. Не знам дали е загубила българската литературата от това нещо. И към поезията имам грях. Имам една стихосбирка, която 30 години не смея да дам за печат, защото, особено сега, с тази бяла коса, е малко смешно да дебютираш като поет. С кой период от историята се занимавате предимно? По принцип основният ми период е XV-XVIII в. – културата, книжовни67

Нула32

ят живот, обаче лека-полека видях, че има толкова неизследвани неща, толкова глупости наслоени, толкова неверни неща се лансират, че просто поисках да разкрия за какво става дума. Белята е, че когато искам да изследвам и разгадая нещо, ако не напиша статия за него до 15 дни, изведнъж загубвам интерес и то минава на заден план, отстъпва. Кое Ви привлича в миналото? Най-много ме привличат неизследваните неща. Нещата, които не се знаят. Неслучайно написах тази книга „Пловдив – другият бряг на Европа“, посветена на чужденците, защото не се знаеше нищо за тях. А това са хора, които не трябва да бъдат забравяни. Какво друго не трябва да забравя Пловдив? Много неща са забравени, а не трябва. За кое да се хвана? В рубриката си пуснах статия например за това, че на Сахат тепе се прави един хотел – това е старата фабрика на Петър Дяков, който я купува от Вакаро, който пък я купува от Ставридис. Това е първата тютюнева фабрика в Пловдив. Не е тази на Магърдич Томасян, неговата тогава все още е занаятчийска. Това е истинска фабрика с машини – 90-те години на XIX в. Сега това ще става хотел. Пуснах още кои са били забележителностите на Сахат тепе и че от тях е останала само една – Часовниковата кула. През 1930-а година разрушават крепостната кула, която също е била на върха, защото правят парк и един гражданин се оплаква, че „ние сме дошли на разходка, а не да си трошим краката по тази крепостна кула“. 68

Спомняте ли си първото впечатление от Пловдив? Когато поопознах Стария град, хем така ми допадна, хем започнаха да ме смущават някои неща. Някои смятат, че едва ли не, веднъж построено, това място все така ще си стои непокътнато. Тези къщи обаче изискват страшно много поддръжка, която е скъпа, искат постоянни грижи и финансиране, което нещо не се получава, но това е друг въпрос. Защо трябва да познаваме историите, които разказвате? През 1922 г. се създава „Археологическо дружество“ – Пловдив. Първото, което пише Аспарух (псевдоним на д-р Александър Пеев) е, че Пловдив е страшно много изостанал от другите български градове в отношението си към историята. На пловдивските управници им трябват цели 50 години, за да разберат какво представлява Стария град, който е бил обречен изцяло да загине. Директорът на девическата гимназия е искал да построи нова на върха на тепето. Скоро след това Борис III подписва указ за изграждането на Педагогическия институт в северната част на ул. „Кирил Нектариев“ – място, където в момента има пет национални паметника на културата. Всичко това е щяло да загине. Антонио Коларо прави сградата на Етнографския музей, отдолу двата етажа са бетонни за тютюнев склад, той вади железата, за да сложи колоните, но фалира – за голяма радост на нас, защото ти представяш ли си една бетонна грамада точно върху крепостната стена на Хисар капия? Какво остава от Стария Пловдив? Много често са гледали и общински съветници така на него: „едни съборетини, които трябва да изгребем, за да

стил и култура

Нула32

построим нови модерни хигиенични жилища“. Ама тези хигиенични жилища кой ще дойде да ги гледа? Добре, че тогава кмет е Божидар Здравков, който много предвидливо направен и председател на „Археологическото дружество“. Той започва да се усеща, особено през 1936-а година, когато България вече е приета в съюза на международните панаири. Тогава се разбира какво иска чужденецът, той въобще не гледа Главната улица, а отива в Стария град, за да гледа тези къщи. Това са първите бележки, които вразумяват нашите управници. Вече и Божидар се усеща и иска да откупи няколко къщи, които правят архитектурен ансамбъл, за да направи градски музей. Има един азиатец, който пише „Този град трябва да го сложите под стъклен похлупак и да го пазите“. Но и в момента има някои, които не мислят по този начин като строят в Стария град. А имате ли обяснения защо пловдивчани изостават в отношението си към миналото? До „Първото българско изложение“ нещата някак вървят. По време на Източна Румелия Пловдив е духовната столица на България. Тук са най-големите. За Иван Вазов няма място в Берковица, гони го съдът, идва в Пловдив. Петко Славейков го гони полицията от Северна България – идва тук. Идват Петко Каравелов, Захарий Стоянов. Тук идват най-големите интелектуалци на България. Издава се първото научно издание – в. „Марица“ – което се превръща в общонационален вестник. Да не говорим за драматичната трупа, тук е изграден първият професионален театър – театър „Люксембург“, въпреки че е с комерсиална цел. Идват много гръцки, италиански състави. Тук са написани „Епопея на забравените“, „Записки по българските въстания“. 70

И изведнъж след 1892-а този град буквално е съсипан. Той не се финансира от държавата. Дори има един парадокс – през 1936-а година Пловдив получава за култура пари от държавата в размер на 30 000 лв., в сравнение със София, която получава 15 млн. Докато навремето градът обира интелектуалците, то след 1905-а година градът ги губи. Остават само някои, на които и аз се чудя. Кой например? Нелда Романо, която е италианка и гастролира в Ковънт Гардън. Гостува на португалския крал, на българския цар и изведнъж се влюбва в един унгарец, който пък е банкер в Пловдив. Толкова пъти ѝ казват да напусне страната поради бедност, но тя отказва, докато най-накрая не отива в Аржентина и става професор в консерваторията. Тя е била арфистка и е била в приятелския колектив, част от който е бил и Ангел Букорещлиев. Тук им е било хубаво, затова не могат да се разделят с града. Тази нагласа и това, че в момента им е много добре – те живеят заедно, страдат заедно, печелят заедно, печелят публика. Това не можеш да го замениш. Според Вас има ли такова нещо като пловдивчанин? Свързаните духовно с този град. Да разкажем например за Люсиен Шевалас. Той идва само, за да покаже на Пловдив как се правят модерни паркове. Швейцарец, който е бил градинар в Аржентина, в Париж, градинар и на турския султан. Идва тук само, за да покаже, но този град му става роден град. Той умира тук. Първата му къща на ул. „Велико Търново“ още стои, в която е живял с жена си, графиня дьо Бросар. Шевалас просто

стил и култура

работи за този град и не може да си тръгне от него без да си свърши работата. Той прави неща с национални измерения и му е било хубаво, че Пловдив ги има, само че днес вече ги няма. Нито Цар-Симеоновата градина е същата, нито Княжевската градина я има. Има ли събитие днес, хубаво или лошо, което според Вас, ще се помни и след 100 години? Опитвам се да гледам напред и ми е трудно да отговоря. Сякаш миналото е по-приоритетно време? Не, там съм аз, нищо че съм в настоящето. Миналото все още е недоразчоплено. Все още има недоизяснени неща. Виж, че няма една нормална история на Пловдив, защото тя трябва да се направи от голям екип. Има една маса неща, които не са разгледани или са отразени погрешно. Там съм си, затуй. Не е дошло време да излизам оттам. Например Габрово си има една много голяма и хубава история още от 30-те години на миналия век. Пловдив няма. Има малки книжки. Васил Пеев се опитва да направи, но издава първия том и подготвяйки втория, умира. Кога се употребява грешно историята и от кого? По принцип изкривяване на историята има много и в момента сме свидетели на такива неща. И това се прави от политиката. Политиците все си мислят, че могат да владеят всичко, включително и историята. Обаче фалшифицираната история си е фалшифицирана история, което означава, че въобще не е история. Тя в края на краищата трябва да ти помогне с нещо.

Какво може да каже изкуство, което историята не може да каже? Първите, които се включват в битката за опазването и оцеляването на Стария град, са художниците. Данаил Дечев още през 1922-а година издава албум с графики за Пловдив. Цанко Лавренов става художник с картината си „Стария Пловдив“. Художниците са тези, които водят битка за спасяването на Куршум хан, въпреки че той е бил много тежко увреден. Вината се прехвърля на пловдивската община, но тя няма финансовата възможност да го спаси. Пловдив е бил затънал в проблеми и безпаричие. Плюс това много пилее. Общината решава да прави панорамни заснемания на града през 10 години. Къде са тези снимки? Две от тях се намират в НБ „Иван Вазов“. 1924-а година правят едно заснемане и тях ги няма. Археологическото дружество също наема фотограф да заснеме – няма ги тези снимки. Къде са тези снимки? Никой не знае. „Днес никой не знае, днес никой не знае“ – нали така беше, „къде им е гробът“. Прави се един музей на възрожденската архитектура, заснемат се къщи, днес никой не ги знае къде са тези неща. Много се пилее, страшно много се пилее в този град. А един историк не може да тръгне без документи, той няма да измисля историята. Той трябва да се опре на тях. Снимката също е документ, въпреки че в архивистиката доскоро съществуваше мнението, че те са спомагателно средство. Абе, не са спомагателно средство. Има някои неща, за които единственият документ е снимката. Имате ли едно изречение, с което да обясните Пловдив? Невероятен и тъжен. |32 71

Нула32

ТАМ, КЪДЕТО МИ Е ПРЕКРАСНО ДА ЖИВЕЯ Разговор на Нула32 с Юлий Славов

рисъдите на историята понякога раждат достойнство и са способни да ни правят по-устремени и отговорни личности. Срещаме с Юлий Славов, автор на книгата „Помня Пловдив“, за да извлечем поуките от някога билото и за да напомним, че всички ние имаме дълг към следващите поколения. Има ли значение къде се раждаме? Огромно. Родното място е сантимент, някаква връзка, която не може да се наруши в едно нормално съществуване, и това, че съм пловдивчанин, има огромно значение за мен. Гордея се с това, имал съм възможност да живея другаде, но си останах тук. Тук е и синът ми, но един Юлий Светославов Славов, за съжаление, чиито три имена са еднакви с моите, вече е от осем години в Дубай. Но това са неща от съвременната обстановка. Тук има някаква особена 72

атмосфера, тук се ражда приятелството на моя живот. Първият Ви детски спомен за града? „Иван Вазов“ – улицата, на която си играехме. Имахме чудесна банда. През лятото с файтони, през зимата – с шейни. Средата, която ми предостави местоживеенето ми създаде обстановка, в която непрекъснато да се привързвам не само към приятелите си, но и към Пловдив. Спомняте ли си първата история, която разказахте? Незаличим спомен е влизането ми в тунела, когато се проби. Както всеки тунел, и този се пробиваше от двете посоки. Една събота, когато бях на осем-девет години, вуйчо ми, който беше в „Градстрой“, се прибра през нощта и каза „срещнахме се“. Имаше предвид двете посоки на тунела. На другата сутрин бе така добър да ме

стил и култура

заведе до тунела, за да видя дупката. Взехме кмета Иван Перпелиев и отидохме. Влязохме откъм Чифте баня и вътре видяхме една съвсем мъничка дупка, която светеше. През нея минаваше слънцето. Беше невероятно преживяване, не очаквахме нещо такова. Няма да забравя и друго нещо от тези години. До нас паднаха две бомби. Евгений Тодоров не си ги спомня, но къщата ни е на „Иван Вазов“ № 56, а върху тази на № 54 падна бомба. Когато се върнахме от евакуацията от Фердинандово (днешен Първенец), видях цялата тази къща като една купчина тухли. Това беше силен момент от детството ми. Най-силният ми спомен обаче е извън Пловдив и е свързан лично с мен, когато вечерта на 9 септември 1944, арестуваха баща ми. Той беше народен представител в 25-то Народно събрание и го арестуваха като такъв. Оттогава ме следва нещо през целия ми живот. Бях на шест години, когато прекрачих прага на Софийския централен затвор за свиждане с баща ми. Имаше тежка присъда, но слава богу, остана жив. Пишете в книгата си, че баща Ви никога не е споделил какво се е случило в затвора, а е бил длъжен да го направи. Защо? Беше длъжен. Защото ние много късно научихме истината за ужаса, който тогава сме преживели. Много късно. Не знаехме какво е било. Било е страшно. Баща ми се чувстваше безкрайно виновен към двамата си синове. Един преуспял юрист решава, кандидатира се и става народен представител. Съдят го като такъв, но последствията паднаха върху нас двамата с брат ми. През 1956-а година, когато той беше студент, го изключиха от комсомола. Следващата

стъпка беше изключване от университета, но колегите му го спасиха. Беше им капитан на баскетболния отбор. Тогава баща ми извади обвинителния си акт и прочете на брат ми какви са уликите, за да му дадат тази жестока присъда. През това време той никога не беше споменавал за него. Сега имам обвинителния акт, но баща ми го няма. Той се чувстваше виновен към нас. В момента, в който и двамата с брат ми все станахме хора, защото има мнозина със съдби като нашите, той каза нещо, което няма да забравя: „Аз съм благодарен на народната власт“. „Защо бе, татко?“ – попитах го. Беше благодарен за две неща – че го оставиха жив и на първо място, че и двамата му синове успяха да преодолеят всички препятствия. Имаше много благородство в тоя човек. Впрочем след като излезе от затвора никога повече не мина по Главната. Предпочиташе да заобикаля през тепето, за да не го видят. Някой да не каже „ей го тоя“. Имаше ги и тези моменти. Защо разказвате тези спомени, защо трябва да помним това? Истината сега излиза бавно и цинично. Нали си представяте като прочета във фейсбук какво му е било или неща от рода на това, че е трябвало да има Народен съд, какво ми става. Една съдебна институция, която се изгражда след 10-и септември 1944-а. Делата вървят, обвинените са хиляди. Четат им присъдата на 1-и февруари и още вечерта изпълняват смъртните присъди в Орландовци, до гробищата. Ето това е цинизъм. Нюрнберг и София? Разминаванията са много големи. Къде е вината на едните и къде е вината на другите? Затова той просто искаше да затвори тази страница, която той беше отворил и която ни преследваше. 73

Нула32

Червеният терор не е само с шмайзери, но да спрем до тук. За кого написахте книгата си? За Юлий и Симеон. Със заръката да бъдат все повече пловдивчани. А какво означава това да бъдат „,все повече“? Да обичат Пловдив. Да таят в сърцето си една непримира любов към града и приятелите си. Това нещо трябва да се обича. Безкрайно им се радвам, влюбени са в Капана, но той сега не е за мене. Аз Капана си го знам с работилниците. Да, заведоха ме, обядвахме на Паважа, беше много приятно и красиво, но е направено. Кога разбрахте за себе си, че сте пловдивчанин? При всяка среща със софиянци (смее се). Винаги съм държал и съм мислил, че моето място не е някъде другаде, а в Пловдив. Имах възможности – за мен бяха направили конкурс за софийско жителство. Да, тогава трябваше да има конкурс. В последния ден им се обадих и казах, че се извинявам много, но няма да се явя. Нещо ме влече тук. А какво е то? По повод книгата ми в едно интервю ме попитаха какво ме влече. Като се прибираме по шосето, сега магистралата, и като минем отклонението за Пазарджик, след това има малка крива наляво, след това по-осезаема крива отново наляво и насреща се виждат, особено надвечер, силуетите на тепетата. Това ме кара просто да натисна газта и ме привлича да си се прибера там, където ми е прекрасно да живея. Пъстра ми е средата. Всяка събота се събираме в кафенето на Агопа на „Софроний Врачански“, в 10:00 ч. сме там. В неделя в малко по-различен 74

състав ходим на рокерското кафене в началото на „Данаил Николаев“. Това е Пловдив, не може да се промени – да отидеш вечерта и да правиш тегели от Пощата до Джумаята и обратно. Три часа. И да се видиш с 30 души. А преди 2-3 години приятел ме вижда на стълбите на подлеза и казва „майна, ти си ми третият“. „Защо бе, Рангеле?“ А преди какво беше… И с това се спекулира. Отличителното качество на човека тук? Има някакво сърце, някаква душевност. Просто… Търси контакта. А има ли нещо, което бихте променили в характера му? Да намира причини, заради които да се дистанцира. Например аз съм ботевист. На 200 метра оттук живее един от първите ми приятели, който е болен локомотивец. А е било време, когато на стадиона сядахме един до друг. Шегувахме се и т.н., но никога не сме стигали до такава крайност. Това е цинична причина, спортната страст да ти създава врагове. Това не мога и няма да го приема. Голямата ми мечта е преди да отида на „Архангел Михаил“, да отида отново на Колежа. Какво Ви прави густо? Контактите ми с пловдивчани. Наскоро направихме събиране по повод 80-годишните ни юбилеи със съпругата ми. Събрахме се с приятели, с които ми е драго да общувам. Това е чудесно. Затова ви казвам – събота и неделя си свършвам домашната работа и в 10:00 ч. съм при Агопа или при Рокерите. Този град в едно изречение? Обич и признание. |32

стил и култура

Нула32