Nula32 Magazine, December 2019 by Nula32 Magazine

брой 18

декември 2019 стил и култура

Нула32

стил и култура

Съдържание

Защо... Отживелици? от eкип Нула32

Завръщане към същността от Панайот Стефанов

Механика на усещането от Илия Димитров

Смехът като необходимост Разговор на Владислав Христов с Петър Краевски

Да хапнем... по пловдивски от Борислава Хубенова

Общуване и време от Илия Димитров

Оптимист за миналото Разговор на Нула32 с Илия Григоров

Винтидж думи за изкушени от Ина Иванова

Лъжицата от Катерина Георгиева

Бай Данчо – магьосникът с латерната от Пламен Четалязов

8 12 28 34 44 50 52 56 58 62

Нула32

стил и култура

Издател „НУЛА32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактори Илия Димитров Борислава Хубенова Консултант Здравко Дечев Визия Атанас Янков Печат ПК „Жанет 45“ Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33 Нула32 оnline www.nula32.bg www.issuu.com/nula32 www.facebook.com/nula32 www.instagram.com/nula32magazine ISSN 2683-0329

Основен рекламен партньор на единственото градско списание на Пловдив „Нула32“.

Нула32

СТАНИ ЧЛЕН НА КЛУБ НУЛА32 ПРЕЗ 2020-А! • Запази своето персонализирано копие от тиража с уникалния пореден номер на членската си карта! • Получавай подарък към всяка от четирите книжки през годината! • Гледай на преференциални цени спектаклите на Драматичен театър – Пловдив до края на сезон 2019/20! • Възползвай се целогодишно от отстъпка в размер на 10% в Multi Culti, Пивоварница Каменица и ресторант thEATre!

Подкрепи каузата на списание Нула32 и се наслади на следващите броеве, създадени и отпечатани специално за теб!

Разбери повече на www.nula32.bg/membership 6

стил и култура

Нула32

ЗА ПОЧЕРКА НИ В ДИГИТАЛНАТА ЕРА

Удобствата идващи от бързото развитие на дигиталните технологии и използването им в ежедневните ни занимания превръщат писането на ръка във все по-голяма рядкост. Факт е, че компютрите и смарт устройствата почти напълно замениха ръкописното писане - дотолкова, че често когато хванем химикал в ръка в днешно време, се учудваме от усещането и от променения си почерк. Динамиката на дигиталния живот прави тези процеси да изглеждат естествени. Нормално е да комуникираме чрез социалните мрежи или съобщения в електронните пощи - бързо, кратко и ясно. Нормално е да ги използваме, защото правят живота и работата ни по-лесни и по-практични. Дори и в сфери, приемани за по-креативни, като графичен дизайн и брандинг, ръкописното писане и рисуване отстъпват място на сложните програми за дизайн и проектиране. Но може би и точно, защото вече е сравнителна рядкост и не се използва ежедневно, ръкописното писане все така носи усещане за лично отношение и внимание, и за щастие, намира други приложения дори и в дигиталната сфера. Такъв пример е първият шрифт на Пловдив, създаден на базата на почерците на неговите граждани от българските дизайн студия Type Depot и PUNKT. PlovdivTypeface е синтезиран и обобщен образ, изведен от 4000 анализирани почерка на пловдивчани и може да бъде свален и използван безплатно от сайта plovdivtypeface.com.

стил и advertorial култура

Но и много преди това, друга българска компания залага на подобен нетрадиционен подход и успява да вплете ръкописното писане в почерка на своя брандинг. История, която може даде и на вас идеи как нещо, което е вече отживелица, може да придаде друг облик и смисъл на продукта или проекта ви. Преди няколко години българската уеб хостинг компания SiteGround решава да предприеме стъпки за ребрандиране, за промяна на своя облик и послания. Една от основните им цели е да комуникират по-добре ценностите и философията на екипа на компанията. От вече далечната 2004 г., когато SiteGround се ражда като идея на няколко състуденти, до днес - философията на компанията се запазва еднаква. Тя насърчава творчеството и вниманието към детайла. А каква по-подходяща емблема на философията на една компания, от нейното лого? Вместо графичен шрифт, екипът се спира на почерка и начина на ръкописно изписване на името SiteGround от членове на екипа си. Макар и нетрадиционно на пръв поглед, изписаното на ръка лого, подсилва допълнително характера и философията на бранда. Смяната на корпоративното лого е съпътствано от голям растеж и присъствие на компанията на многобройни конференции, събития и онлайн платформи. Макар и написано на ръка, логото успява да отрази идентичността на SiteGround. А екипът на компанията не спира да експериментира и да го позиционира върху различни материали и продукти - от брошури и визитни картички до цветни чорапки и фестивални сцени. Оказва се, че нещо просто и написано на ръка, може да се превърне в основен елемент в корпоративния дизайн и носител на послание. Следващия път, когато създавате нещо на хартия, се замислете как може да го използвате за вашите цели, дори и да ви звучи като отживелица.

Нула32

ЗАЩО... ОТЖИВЕЛИЦИ? На Владимира, която ни гледа от небето

дълбините си този брой крие вечно вълнуващата ни тема за времето и хората. Преподреждаме рафта с носталгиите и си мислим за всичко, което някога е било неизменна част от съществуването ни. Питаме се защо вече не е. После го връщаме обратно. Разбира се – в добрия случай. Раждаме се и заварваме свят, пълен с литература, музика, архитектура, картини, предмети. Объркани сме и ни е трудно да подредим всичко това, нямаме и много време. Нещо трябва да остане назад. Наричаме го отживелица – вече не е част от живота – или по-скоро е част от други чужди и отдавна минали животи, но не и от нашия и затова не ни е толкова интересно. Това би предложило наивното и буквалистко разбиране на думата. Може би точно то обаче успя да ни развълнува и ни принуди да му възразим. „Не смятате ли, че това, което правите е отживелица?“ – въпрос от скорошен разговор, на който нямахме моментален отговор, но което питане остана да расте у нас дълго след края на срещата, за да му посветим днес цял един брой. Отживелици ли са нещата, които ни напомнят, че светът е бил и преди, ще бъде и след нас; отживелици ли са паметта и разказването на истории? Осемнайсетият брой на Нула32 е опит да обясним защо старото, непрактичното и на пръв поглед несъвършеното, все отстъпва пред модерното, високотехнологично, рационално ежедневие. Търсим онова, което ни кара да връщаме стрелките назад, да ги спираме понякога. Може би ще си помислите, че този брой няма нещо, което вече не сте знаели, но грешите. В ръцете си не държите някаква бъдеща отживелица, защото, както всъщност се оказва – отживелиците са извън времето. |32 Илия Димитров

стил и култура

Нула32

Новите Т МАРКЕТ в Пловдив - триумфът на промяната ”Пловдив има собствен уникален пулс, който ни вдъхнови за промени в работата ни в цялата страна“ Петър Павлов генерален директор на ”Максима България“

от новите магазини Т МАРКЕТ? Защо решихте да направите толкова голяма инвестиция точно в Пловдив? Петър Павлов генерален директор на ”Максима България“

Пловдив е едно предизвикателство, в което инвестираме с удоволствие. Пловдивчани имат ясно изразен специфичен вкус и високи изисквания. А ние сме готови да ги покрием. Градът притежава монолитна, специфична култура, която оценява българското и усилията на местните предприемачи. Това се припокрива и с нашата посока на мислене и мисия. С какво е по-различен Пловдив от останалите градове?

МАРКЕТ увеличава присъствието си в Пловдив с 11 нови магазина. Много от вас се интересуват в какво ще се превърнат старите магазини на “Триумф” и затова потърсихме изпълнителния директор на “Максима България” за интервю. T MARKET е собственост на „Максима България“, част от международния холдинг MAXIMA Grupe. Компанията оперира на българския пазар от 2005 г., като за 14 години успя да се нареди сред водещите вериги за търговия с бързооборотни стоки в страната и се превърна в сериозен фактор на този пазар. Какво да очакваме, ние пловдивчани, 12

Пловдив има собствен, уникален пулс, който ни вдъхнови за промени в работата ни в цялата страна. Тук има изключително силно местно присъствие в бранша. Хората търсят и изискват специфичен регионален асортимент от стоки, а местното лице на търговията не е просто българско, а специфично пловдивско. Притеснявате ли се дали ще можете да спечелите пловдивчани с новите си магазини и колко е тежка щафетата, която поемате от “Триумф”? Ще вземем най-важното от опита на пловдивския пазар като цяло, за да могат хората в града да получат надграждане над това, от което досега са били толкова доволни. Ние сме гъв-

стил и advertorial култура

кави и това ни дава уникална възможност, не само да се съобразим с вкуса на пловдивчани, но и след като поемем щафетата от най-добрите, да дадем още повече. Какви мислите са очакванията на хората от Т МАРКЕТ? Хората очакват от нас ниски цени, големи промоции, чудесна кулинария – това и ще предложим на нашите клиенти. Със сигурност ще оправдаем очакванията на всички. Ще запазите ли топлата кухня в магазините си такава, каквато ви я оставиха вашите предшественици? Инвестирахме сериозни средства в създаването на Кухня майка в Пловдив, която е оборудвана с най-високи стандарти на техниката. Това е гаранция за ниски цени и добро качество. Традиционните български ястия са задача, за изпълнението на която ежедневно ще следят 50 готвача. А те ще се съобразяват максимално с вкуса на хората. В кухнята майка ще се готви се всеки ден, без консерванти. Много пловдивчани ще започнат работа при вас… Какъв е Т МАРКЕТ като работодател? Всеки обича да говори с лозунги за това как дава шансове, кариерно раз-

витие, и т.н. Аз обичам да говоря с факти. Имаме касиери, които сега са управители, имаме управители, които сега са членове на борда на директорите… Илия Белев например днес е член на борда на директорите и отговаря за целия търговски отдел и за логистиката в компанията. Той започна работа преди 14 години като заместник-управител в наш магазин. Самият аз започнах преди 15 години като обикновен юрисконсулт в компанията, а сега я ръководя. При нас има голяма възможност за развитие и съм уверен, че новите ни колеги от Пловдив ще го оценят. Пловдив ли е най-голямо ви предизвикателство до момента? Да, именно заради спецификата на пазара. Това е град с традиции, история и ясно изразени предпочитания. Той тачи и цени своя характер. Така и трябва да бъде. Затова ние осъзнаваме, че поемаме голяма отговорност. “Триумф” ни предават щафетата и ние я поемаме, за да продължим по пътя на успеха като доразвием това, което те са започнали. “Триумф на ниските цени” е реверанс към “Триумф” покрай поемането на щафетата, закачка или игра на думи? Не, това е реверанс към хората на Пловдив и обещание. Мисля, че посланието казва много. 13

Нула32

стил и култура

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ СЪЩНОСТТА от Панайот Стефанов

вукът от винила е несравним. Аналоговата фотография създава най-хубавия образ. А четенето е най-приятно на хартия. Истини, които никой не може да оспори. Ще сте прави, ако кажете, че всъщност нищо от изброеното не е отживелица и едва ли някога ще бъде. Магазините за плочи и базарите по фестивалите не спират да се увеличават, а в интериора на всяко артистично барче има запазено място за поне един стар грамофон. Все повече хора отново посягат към лентовия апарат, докато компаниите пускат на пазара цифрови камери с аналогов вид само и само за да наподобят някогашния чар на фотографската техника. Печатари и ентусиасти въодушевено рекламират предимствата на хартията пред възприемането на съдържание онлайн, а на Запад малките независими издания преживяват истински ренесанс – в много европейски градове се появяват кафенета и специализирани клубове, които поставят списанията на централно място в своите концепции. Още редица на пръв поглед излезли от употреба предмети заживяват втори, а ако не и трети живот в наши дни, сякаш, за да потвърдят максимата, че всичко ново е просто добре забравено старо. Или по-скоро, че нищо ново не измества задължително старото. Например пишещата машина – все още има хора, които си умират да тракат по нея, а немалко от големите имена в съвременната литература открито споделят, че

я използват за вдъхновение. Да вземем и радиото, което сега се възражда във формата на подкаста и опровергава шегата, че е най-скъпата медия – вече не ти трябва кола, за да го слушаш, а можеш в избрано от теб време да пуснеш любимото си предаване навсякъде. Излиза, че всички тези привидно забравени вещи и занимания продължават да съществуват паралелно с нововъведенията във всяка област и по-важното е, че успяват да го правят без непременно да си пречат с тях. Защо наблюдаваме всичко това? Израз на неодобрение на новите технологии или възможност поне за миг да забавим динамичното си ежедневие? Какво получаваме, когато правим нещата по старомодния начин, и наистина ли той предлага най-доброто преживяване, или дължим заблудата си на непоправимата си носталгия и vintage еуфорията, която ни залива в рекламите. Потърсихме отговорите на тези и други въпроси от наши приятели и познати, които имат какво да ни разкажат по темата. Надникнахме в техните ателиета, работилници и лаборатории, за да ви представим от първа ръка „отживелиците“, на които са се посветили, и за да си напомним, че животът има и друга страна, различна от тази в социалните мрежи. Оказва се, че освен всичко други екстри, тези „отживелици“ притежават и привлекателната способност да събират хората и да създават общности около себе си. И може би 15

Нула32

в това се крие разковничето – те са завръщане към същността на нещата, а именно – към общуването помежду ни. Да чуеш всички инструменти „Колкото по-тежко е шасито, толкова по-малко вибрации има, които да нарушават качеството на звука“ – казва Иван Бозуков, докато премества 20-килограмов грамофон с масивна дървена кутия на тезгяха, измайсторен лично от самия него. Намираме се в работилница му за всичко, както сам я определя. Инструментите му са навсякъде, а по стените над тях висят плочи. На най-видно място обаче е закачен часовник на Whitesnake. Сред любимите му групи са още Pink Floyd и Dire Straits. Заедно с приятелите си слуша и джаз в специално пригоденото от тях „Акустично убежище“ – мястото на Италианската уличка, към чиято витрина неведнъж сме извръщали поглед. Причината са няколко от красивите грамофони, които Иван създава собственоръчно за себе си и компанията си. Всичко започва преди пет-шест години, когато в работилницата се появява развален стар грамофон, който събеседникът ни се опитва да поправи. Увлечен от машината, меломанът в него по-късно решава да се пробва и да направи свой собствен. Признава, че в началото начинанието не му е изглеждало толкова сложно, колкото впоследствие разбира, че е. След много четене и работа обаче днес в света на грамофоните за него няма тайни – познава перфектно процеса и всички технически подробности около него, но споделя, че ученето все пак продължава. Всеки следващ е по-качествен от предишния. До момента произведените от Иван грамофони наброяват 15-20, като няколко от тях са отишли при ценители в чужбина. 16

„Аналоговият звук е много по-топъл. Чинелът не звучи като дрънчене, а чуваш целия оркестър сякаш е пред теб, чуваш всички инструменти дори когато възпроизвеждането е по-тихо. Тогава всъщност се чуват найдобре“, разказва той за влечението си. Според него е пълна заблуда твърдението, че винилът някога е бил отживелица: „Може би в момента в България манията към него расте, но навън никога не е спирала. Винилът отчете спад в продажбите за няколко години в целия свят, когато се появи първият компактдиск. Спомням си премиерата му на Пловдивския панаир през 1982-а. Един белгиец от Phillips излезе пред палатата и намокри един компакт диск в локвата, след което го забърса с кърпа и пусна да свири в CD плейъра. Хората се шашнаха и си казаха, че това е истината. Оказа се обаче, че цифровият запис не звучи толкова добре, той прави звука изкуствен. С други думи – компактдискът залъга хората, че е нещо качествено, но за кратко“. Въпреки това Иван не отрича цифровата музика и безспорното ù предимство чрез платформи като YouTube и Spotify да слушаш всичко и навсякъде по всяко време. За стойностното преживяване обаче го има Убежището, както шеговито го наричат със сина му и приятели. Преди две години наемат малко партерно помещение на ул. „11 август“ и с помощта на специалисти го обработват акустично, за да създадат идеалното място за слушане на музика в града. За съжаление, скоро ще трябва да го преместят на по-достъпно място, поради логистични затруднения след ремонта на „Отец Паисий“. Интересен обаче е случаят, когато наскоро в него влиза човек с желанието да му бъде изградена цялостна система от 80-те години. За него Иван се шегува,

стил и култура

Нула32

стил и култура

Иван Бозуков

Нула32

че е бил „цифровизиран“ отвсякъде: „Когато вече всичко беше готово, пуснахме няколко нови плочи и човекът направо се хвана за главата. Чудеше се как е могъл да слуша музика по другия начин досега. Разбра, че винилът е съвсем друга бира,“ разказва Иван. И е вярно. След среща с него и компанията му човек може да се почувства наистина увреден от слушането на музика единствено по цифровия начин. Говорим си и си мисля за всички тонове в любимите си песни, на които никога не съм обърнал внимание, и вече нямам търпение да ги чуя отново, но този път както трябва. Сещам се къде. Хубавите работи стават бавно „Разполагаме с пълното бойно снаряжение, за да открием Музей на социалистическата фотография в Пловдив. От А до Я. Ако намерим тъмна стаичка, можем да я обзаведем като за снимка. Със старите увеличители и куфарчетата, с дозите и т.н. Имаме дори и от онези къдрави ножчета, които подрязват снимката“, разказват Илко Ранджев и Виктор Цонев в лабораторията си за аналогова фотография. Двамата се запознават покрай покупко-продажбата на фотографска техника, но бързо откриват, че имат и много други сходни интереси. Водеща обаче си остава страстта им към фотографията и по-точно към снимането на лента. Преди година и половина решават, че вече е сложно да упражняват хобито си в домовете си и решават да го пренесат на следващото ниво. Наемат малко пространство, където събират всичко необходимо за проявяването, сканирането и копирането на филми, което кръщават 7 films lab. Определят го като място със социална цел, около което се зарибяват още 20

хора и което днес се посещава редовно от 20-30 души, които се учат как сами да изваждат снимките си. „Хората ги е имало винаги и винаги са снимали на лента, но не са се познавали помежду си и е било много по-хаотично. С помощта на интернет сега сме по-обединени“, казва Виктор, чиито портрети и улични фотографии в социалните мрежи са известни и под псевдонима Pink Tsonk. Заедно с Илко споделят, че в лабораторията са придобили още доста нови знания. Започнали са да разбират повече от химия, физика, математика и пропорции; обогатили са се и чисто софтуерно при работата си със скенера. Проявяват предимно черно-бели филми, но гордо заявяват, че днес могат да проявят почти всякакъв филм, включително и кинолента. „Когато понаучи тънкостите на процеса, човек започва да се интересува повече и това в крайна сметка оказва благоприятен ефект върху крайния му резултат като фотограф. Самото снимане се променя изначално в положителна посока“, разказва Илко за уроците, които дава аналоговата фотография. Единодушни са, че все пак най-голямото ù предимство е това, че учи на търпение. И двамата са били много нетърпеливи преди, искали са всичко да се случва на момента. Случвало им се е да похарчат половината си филм за глупости, само и само за да го свършат и да видят първите фотографии. Признават, че им е било трудно и досадно да чакат в началото, а по-късно и да се занимават с техническата част, но с времето разбират, че хубавите работи наистина стават бавно. Особено що се отнася до някои фотографски жанрове. Така Илко и Виктор се научават да бързат бавно.

стил и култура

Нула32

стил и култура

Виктор Цонев и Илко Ранджев

Нула32

„Аналоговата фотография те учи да действаш методично и да не пропускаш стъпки в процесите. Което абсолютно важи и за живота“, отбелязват двамата приятели. Като нещо, което ги учудва напоследък, изтъкват наблюдението си, че все по-малко хора искат да видят снимките си на хартия. Оказва се, че за повечето от любителите, които идват в лабораторията, фотографията приключва със сканирането и дигитализацията на кадъра, което е странно, предвид факта, че фотографията е направена, за да се гледа на хартия, напомня Илко. „Това са неща, които остават. Снимките са спомен, който лесно може да изчезне, ако го съхраняваш единствено в телефона си“, допълва той и споделя, че е извадил и подредил в албуми всичките си хубави снимки с приятели от последните години. За Виктор е важно и физическото усещане да държи фотографията в ръцете си: „В единия случай гледаш отразена светлина на практика, а в другия – светлина, която се излъчва от монитора или дисплея. Това, което до ден днешен се мъчи да направи цифровата фотографията, е да изглежда като аналоговата, затова и мислят тези филтри, кинаджийски ефекти и т.н.“. За Илко специфичният микроконтраст на филма няма как да се претвори: „Ти няма и как да го видиш, но окото и мозъкът ти го усещат. Виждаш го и казваш, че това е супер“. Другият чар на копирането на хартия е че колкото и записки да си водиш, каквото и да правиш, накрая всяко копие е индивидуално само за себе си, т.е. винаги има минимална разлика във всяка бройка, която я прави уникат. Най-голямото густо за Илко и Виктор е моментът, когато 24

изображението започне да се появява във ваничката с проявителя. Според тях в момента има модна тенденция да се снима на лента, но това не е непременно лошо. Тийнейджърите вадят лентови камери отвсякъде, но в един момент повечето от тях се отказват, други се увличат и както при всяко друго нещо, хората се отсяват. Така, както с времето са се отсели и хората, които посещават 7 films lab. Мястото, където освен възможността да проявиш, сканираш и копираш филма си, можеш да се срещнеш с други ценители и да усъвършенстваш фотографията си. Те вече не са 7 Срещата ни с „ТЕ СА 6“ не би могла да бъде по-случайна. Без да сме го търсили, попадаме на изданието в едно от ателиетата на художниците, които обитават старата сграда до Пешеходния мост на брега на Марица. В дъното на последния етаж децата на Веселка и Белчо Хаджиеви търчат по коридора, а ние се опитваме да се разминем с останалите посетители и да се ориентираме в суматохата. Измежду всичко останало, вниманието ни е привлечено от няколко книжки, които от едната си страна приличат на корици на списание. Отгръщаме произволно копие и виждаме материал, посветен на Уди Алън, и преводен текст за румънския художник Константин Бранкуши, следван от музикален поздрав чрез QR код, който води към YouTube, както и от няколко импровизирани реклами и скрийншотове на чатове от Messenger, които по-късно разбираме, че всъщност са части на интервю. Накрая има и страници за оцветяване. Разлистваме набързо останалите и не ни трябва повече, за да разберем, че в ръцете си държим зин!

стил и култура

Веселка Хаджива

Нула32

Може би най-точното определение на това какво всъщност е зин е „некомерсиално издание“. Ключовите му характеристики включват още: малък тираж, алтернативно разпространение (най-често от ръка на ръка и чрез фотокопиране) и липсата на каквато и да е претенция за правила и професионализъм в направата му. Макар причините за възникването на зиновете в миналото да варират, днес те се издават предимно за удоволствие в малки общности от хора със сходни търсения в дадена сфера. За Веселка „ТЕ СА 6“ е преди всичко занимание, което я увлича. Под „зин“ тя разбира книжно тяло, създадено от автора, за да го изразява, а не за да отговаря на очакванията на аудиторията, или да запълва някаква търговска ниша. За нея „ТЕ СА 6“ е книжка, сама по себе си произведение на изкуството, и още един начин да общува с хора и да твори, а не да търси задължително финансова печалба. „Няма нищо лошо да не искаш да си на загуба и да си обезпечен за труда, който си вложил, но когато умисълът е „или печеля от това, или не го правя“ вече излизаме от сферата на изкуството“, смята Веселка. Първият брой се появява през 2014-а, но едва тази година, благодарение на настояването на Димитър Шопов, изданието започва да излиза по-редовно. Към днешна дата „ТЕ СА 6“ има четири броя, които не спазват строга периодичност – новите книжки обичайно излизат, когато са готови. Тиражът им се състои от 10-15 копия, които Веселка печата сама и разпространява сред близкото си обкръжение. Оставя една книжка за свободно разглеждане и в кафенето на приятел в Капана, но търси възможности за пласиране и в други подобни заведения. На въпроса защо те са 6, а не повече или по-малко, от26

говаря, че „тепетата просто вече не са 7“. Сурова действителност, с която очевидно е време да се примирим. По този въпрос „ТЕ СА 6“ ни хваща за гърлото, но по страниците си пази спомена и за седмото изчезнало пловдивско тепе или по-точно за неговия призрак. Защо обаче зинът непременно трябва да излиза на хартия на фона на всички възможности, които предлага интернет? „Хартията е материал, който ме вдъхновява. Свикнала съм с нея. Моето поколение разглеждаше хартиени детски книжки, рисуваше на хартиени листи, правеше от тях ракети и лодки, в училище пишехме на тетрадки и четяхме от учебници – пак от хартия“, разказва Веселка и допълва, че по-скоро би си създала навика ежегодно да засажда дървета, отколкото да се откаже от употребата ù. И предвид скромните тиражи на зина сме склонни да ù повярваме. Що се отнася до бъдещето на списанията въобще, тя е на мнение, че и те като грамофонните плочи, дървените играчки, ръчноплетените пуловери и лентовата фотография с времето ще се превърнат в нещо много по-специално и ценно от това, което са сега. Според нея дигитализирането на големите вестници и списания е благоприятен фактор, тъй като се освобождава повече хартия и място в книжарниците за независимите нишови издания. Макар и да звучи като шега на първо четене, прогнозата на Веселка съвпада с медийните тенденции в световен план – хартията си отива, но единствено в ролята си на информационен носител, не и в плана на удоволствието и в свойството си да бъде символ за идентификация и спойка на приятелски и професионални кръгове. |32

стил и култура

Нула32

стил и култура

СЪБИТИЕ

от Владимир Набоков

превод Добринка Стефанова режисьор Красимир Ранков сценография и костюми Яна Костадинова музика Асен Аврамов хореография Светлин Ивелинов фотограф Георги Вачев Участват: Константин Еленков, Ирина Митева, Мария Генчева, Патриция Пъндева, Красимир Василев, Асен Данков, Димитър Банчев, Ивана Папазова, Русалина Чапликова, Стоян Сърданов, Венелин Методиев, Ивайло Христов, Филип Василевски

Любовта е Събитие. Лъжата е Събитие. Убийството е Събитие. Но най-голямото Събитие е маскарадът, който разиграваме пред себе си и другите. Вечната игра на криеница между нас и останалия свят е брилянтно описана от Владимир Набоков и поднесена като емоционално наситен парад под режисурата на Красимир Ранков. Пристигането на някой си Барбашин от страшното минало всъщност не е завръщане на престъплението, а възход на истината. На онази истина, която толкова неприятно и отегчително разваля удоволствието да живеем маскарада си. Представлението „Събитие“ ще ви разбуди от сладката дрямка на лицемерието и ще ви тласне към една неподозирана празничност – тържеството на взаимното ни надлъгване, в което танцът на освобождаването от премълчаното има последната дума. Катерина Георгиева За първи път на българска сцена постановка по текст на Владимир Набоков. През 2019 честваме 120 години от рождението на писателя.

www.dtp.bg 29

Нула32

стил и култура

МЕХАНИКАТА НА УСЕЩАНЕТО от Илия Димитров

ози брой тръгна от привидно простото вглеждане, че времето и хората вървят безконечно напред, но волно или не, оставят след себе си разни неща, които с годините спират да се употребяват, да бъдат полезни, да служат на човека в ежедневните му необходимости, но и същевременно с това започват да генерират емоции и спомени. Вещите, изкуството, архитектурата, машините имат коварната способност да надживяват създателите си. Това все някога ще ги направи съвременни на хора, за които самата вещ ще е отживелица, но – други, за които ще бъде цитат от миналото, ще е паметта за нещата. Такива вещи в бъдещето срещат и трети тип хора – тези, които ще потърсят в тях живота отвъд познатите ежедневни потребности. Те ще си осигуряват привилегията да си открадват от вече изтеклите минути и часове, да усещат вече отминали чувства, да не правят това, което правят всички останали, и то без да е самоцел. Точно такъв е случаят при собствениците на класически автомобили. Преди да ги обвиним в някаква автомобилна технофобия, трябва да кажем, че в ежедневието си те използват напълно съвременни автомобили за своите практически нужди – за транспорт, работа, придвижване от точка А до точка Б през четирите сезона. Отвъд прагматиката на живеенето обаче е тяхната истинска страст. Срещаме се с Димитър Тенов в един

от последните слънчеви и топли дни от есента, извадил е няколко от любимите автомобили пред гаража си и с внимание позабърсва наглед незначителни детайли от тях. Веднага ни прави впечатление, че всичките коли са Alfa Romeo. Димитър е един от създателите на форума classiccar-bg. com – все още единственото място в българския интернет, което събира хората с лудост по ретро колите от всякакви марки и както много подобни организации – прераства в общност и в множество приятелства извън виртуалното. „Автомобилите са нещо страхотно, стига да има с кого да го споделиш“ – ни напомня Димитър. Той се запалва по класиките като чете много за историята на Alfa Romeo и разбира за благородството в механиката на италианските автомобили, които носят „наследството, стила и начина на живот на хората, които са ги създали.“ Но и не само – за времето си (70-те години на ХХ век) те съчетават едновременно високи технологии, внедрени в серийно производство, които стават масови едва през 90-те, но и не са направени под натиска на каквито и да е пазарни принципи, използват услугите на дизайнерски ателиета. Някой е вложил душата си в машината, без лайтмотива, който движи огромна част от съвременните индустрии – максимална печалба с минимални разходи. Днес от автомобилите си имаме няколко основни очаквания – ако може да не се развалят, да не харчат много гориво, да имат екстри, които мак31

Нула32

стил и култура

Димитър Тенов

Нула32

симално да отменят човешкия фактор. Модерността ги е адаптирала към себе си – колите ни са смарт, говорят ни, движат се сами, спират сами, паркират се сами. Може би идва времето, когато няма да е необходимо дори самите ние да сме вътре. Разбира се, така е безопасно, екологично, полезно. И е нормално – продължават да са отражение на начина на живот на хората. Но значи ли това, че в нашия живот самите хора все повече отсъстват? След кратка разходка сред есенните Родопи с Alfa Romeo Alfetta Gt от 70-те разбрахме защо трябва да забравим всичко, което някога сме чувствали в съвременните си автомобили. Като за начало трябва да знаеш как да запалиш колата – не може просто да завъртиш ключа или да натиснеш едно копче и да потеглиш. Димитър сравнява паленето с ритуал. Не всеки го може, трябва да усетиш точна34

та температура на двигателя, така че да запалиш от раз – нито с повече газ, нито с по-малко.. Противно на очакванията – колкото и да е малка на вид тази кола, тя е много широка отвътре. Спортно купе с изключително голямо пространство за цялото тяло. И впечатляващ обзор – автомобилът е така остъклен, че в него е много слънчево и виждаш колкото се може повече от това, което те заобикаля. Свободно е. Днешните автомобили правят всичко възможно да изолират човека от пътя – тук е обратното. Чувстваш пътя и движението със всичките си сетива. Купето не е шумоизолирано, чуваш двигателя, работата на механиката, усещаш бензиновите пари, понякога дори и вятъра отвън. Тънкият дървен волан – „трябва да го хванеш, да го завъртиш, за да видиш колко по-благородно се усеща“ – споделя Димитър. Сравнява скоростния лост на съвременния си автомобил с игра на

стил и култура

Плейстейшън – „Да, влиза перфектно, не засича, но не те кара да се чувстваш никак. Тук е грубо, механично, несъвършено, но е истинско. Усещаш, че местиш нещо, включваш скоростите. Клише е, но усещаш машината.“ Но един класически автомобил губи огромна част от стойността си ако единствено стои в гараж в музейно състояние, затова и истинско удовлетворение Митко получава не когато забърсва и се наслаждава на експонатите си, а когато ги изкара на пътя, разбира се – в топ състояние с достоен външен вид. За краткото време, в което автомобилите стояха пред гаража, няколко души се спряха пред тях и паметта им започваше да работи. Колите веднага извадиха спомени за времето, когато някой ги е имал или са били нечия мечта. Димитър споделя, че класиките отключват изключително висок социален момент. Навсякъде предизвикват единствено положителни реакции и където и да реши да се разходи, получава само усмивки и вдигнати палци. Същевременно класическите автомобили не са тези, които виждаш, впечатляват те, но се притесняваш и никога не би заговорил собственика – например някое Бентли или Ролс ройс. Обаче, виждайки ретро автомобил, веднага знаеш, че човекът е вложил в него душата си, не го притежава за престиж или с някакви инвестиционни намерения. „Класическите автомобили са нещо, което пренася преживяванията през времето. Аз искам да усетя на какво и как са се наслаждавали хората някога. Много хора си мислят, че са отживелица, но и не е лошо да си останат до голяма степен отживелица. Просто за да може тези, които ги имат, възстановяват, карат, страдат, да продължат да ги оценяват най-истински. Най ме боли, когато

видя класика на скрап. Повечето хора дори не осъзнават какви коли занемаряват и изхвърлят. Дори не подозират, че има други, за които тези автомобили значат много, те са част от културата. Това е като с Тютюневите складове.“ Нямаше как, говорейки си за миналото, да не хвърлим по едно око и към бъдещето. От няколко години насам все повече електрически автомобили могат да бъдат забелязани по улиците. Често редом до пушещи дизели от зората на Прехода, в което определено има доза чар. Учудих се, когато Митко – собственик на четири класически автомобила, безспорно вижда в електрическите двигатели бъдещето. „Двигателят с вътрешно горене е на 130 – 140 години. Той не се е променил – бутала, колянов вал, клапани – всичко е същото. Това, че е станал по-мощен, по-икономичен, това не е особено развитие.“ Като пътуващ човек, Димитър очаква в големите градове и по-развит обществен транспорт, а всичко това може би да се отрази благоприятно на голямата му страст – класическите автомобили. Само така все повече хора ще ценят класиките, ще ги карат за удоволствие, за наслада и с достойнство. Неизбежно възниква въпросът дали колите, които караме днес, а и всичко онова, което създаваме и притежаваме и смятаме за част от всекидневието, един ден за някого ще бъде отживелица. И някой отново ще търси в тях цитата от миналото, забравени усещания, спомени. И не е ли този брой просто някаква много моментна снимка на възхищенията ни. Дали няма след време някой с насмешка да гледа на тези думи. Риск, който всяко творчество, а и всеки човек поема, бъдейки част от общото време. |32 35

Нула32

СМЕХЪТ КАТО НЕОБХОДИМОСТ Разговор на Владислав Христов с Петър Краевски

огато Панайот ме покани да се включа с материал в новия брой на Нула 32, свързан с отживелиците, си казах – има толкова много отживелици, ще си избера една и готово. Щом се замислих по-сериозно над темата, осъзнах, че всъщност отживелиците не са това, което бяха. Свидетели сме на един обърнат модел – ретрото е новото модерно. И това е трайна тенденция, имаща своите основания. Тук не става въпрос за носталгия по соцвремената и носенето на атрибути, характерни за тази епоха, а за 36

цялостното живеене в рая на отминалите времена. Преди повече от 40 години Стиви Уондър издаде сингъла „Pastime Paradise”. И днес немалко млади хора предпочитат това своеобразно бягство от реалността. Дали отживелиците са естествен отговор на високите технологии и дигитализацията, можем дълго да разискваме. По-важното според мен е дали това течение има негативна страна в социално отношение. Аз лично изцяло заставам зад тяхното съществуване. Отживелиците на първо място ни

стил и култура

връщат към същността на нещата. Нека вземем два примера – аналоговата фотография и винила. Те не само не са демоде, но са в основата на фотографското изкуство и диджей културата. Живеем в бургер епохата на бързо смилаемата храна – както материална, така и духовна. Всичко, което ни кара да мислим автоматично отива в кошчето с надпис „Отживелица“. Нещо повече – честните и открити човешки отношения често се приемат за архаични и отживели. Един от сигурните начини да се справим с абсурдите на заобикалящата ни реалност е хуморът. На какво се смеем в днешно време? Не се ли превърна в отживелица стойностният хумор, изместен от плоските вицове в телевизионните шоу програми и стендъп скечовете? Отговорите на тези и други въпроси ще потърся от писателя и журналист Петър Краевски, водещ на радиопредаването „Алтер его“, което наскоро отпразнува юбилейното си стотно излъчване. Безспорно той е един от най-изявените български хумористи. За мен обаче Петър е на първо място пловдивчанин, чешит, който може с няколко думи да те разсмее. Ако не успее да го стори, то със сигурност ще те накара да се замислиш. Къде слагаш границата между хумора и сатирата? Може ли да съществува едното без другото? „Юмор есть серьозное дело.“ Това очевидно са го казали руснаците. Хуморът не е културен спам – това пък е моето мото, което съм сложил в книгата си с хумористични разкази „Операция Райски газ“. Не отричам нито едно от проявленията на хумористичното. Смехът е естествен процес. Той тържествува в целия диапазон на комуникацията – от долни-

цата, до горницата, от раблезианския хохот до снобското подхилкване. Моите предпочитания са за онова комично, което мнозина считат за отживелица – литературната сатира. Мнозина разказват лакърдии на маса и стават душата на компанията. Други правят сценарна кариера като „създават“ скечове на вицова основа. Има и такива, които превръщат сатиричното в черен PR и получават добри пари за това. Моят избор е непопулярен, но осъзнат – обичам да чета, а и да пиша, доколкото мога, хумор с културна принадена стойност като част от богата авторова традиция. Тя тръгва още от Неофит Бозвели – първия български епиграмист, успял да се оттласне от смеховото народно творчество. Това е големият въпрос за фолклоризацията на авторовите инвенции и преработването на фолклорното в авторски текстове. Омагьосан кръг, в който се създават или пресъздават различните мотиви на веселото. Предпочитам да съм сред създателите на съдържание и по-малко – сред интерпретаторите. Що се отнася до разликата между хумора и сатирата, ще ти отговоря с една автентична история. В началото на 90-те, когато бях студент в Пловдивския университет, участвах в „Голямата къща на смешните хора“, организирана от Редакция „Хумор, сатира и забава“ на Българското национално радио. Записът на спектакъла беше в Кубрат, където се бяха събрали членове на сатирични клубове от цялата страна. Преди самото събитие, вероятно като рефлекс от традициите на социалистическия маниер за провеждане на мероприятия, организаторите ни разпределиха в групи за среща с трудови колективи. Трима пловдивчани формирахме ударен екип за раз37

Нула32

смиване на съответно полагащото ни се предприятие. Въведоха ни в огромна зала. Седнахме зад президиум. Прочетохме свои текстове и дойде време за въпросите. Една отрудена жена стана и попита: „Каква е разликата между хумора и сатирата?“. Тогава моят съученик и блестящ афорист Калин Ганчев започна да се клати на стола си, докато обмисляше отговора: „Ами, разликата между хумора и сатирата е…“. В този момент столът му с трясък се счупи и Ганчев навири крака над президиума. Всички се засмяха. Калин стана, поотупа си панталоните и каза знаменитата фраза, с която ще отговоря и на твоя въпрос: „Това е разликата между хумора и сатирата – Вие се смеете, а мен ме боли!“. Ако английският хумор е черен, руският – директен, а чешкият – остроумен, като какъв би определил българския? Всякакви „определения“ на хумора са условни. По-скоро има комуникативни нагласи, които може да се променят. Контекстът определя характера на пародираното съдържание. Общото знание е това, което налива масло в огъня на смеха. Безспорно, доста мотиви мигрират, адаптират се и с времето минават за „наши“. Няма как да разбереш обаче английски анекдот, базиран върху игра на думи, ако българският превод изключва обвързване на същите думи. Ето ти пример от моите файлове: ‘Hot women? That‘s cool!’ Или: ‘When right is left, what‘s left is right’…Това е все едно да попиташ някоя красавица: „Ще ми дадеш ли телефонния си номер? Поне приблизително…“. Още един пример – понякога е трудно за голобрад младеж да открие смешното във виц за Великата октомврийска социалисти38

ческа революция и това е така, защото той не познава тогавашните реалности, чужди му са болките, които съветското общество се е опитвало да преживее с усмивка. В този смисъл характерът на българския хумор е обагрен от всичко онова, което сме преживели или живеем в момента. В повечето случаи българинът се разсмива, когато майтапът е за чужда сметка, когато не го касае лично. Намигването във високоинтелектуални четива нещо май не му е по вкуса. Той ще възкликне: „Тънкият хумор? Мина му времето! А ти що се прайш на умник?“ и ще ти разкаже последния виц за неуспял любовник или провалил се политик. Смеховата ни култура е доста базисна. А както е писал Т. С. Елиът, традицията не се наследява просто така – тя се придобива чрез тежък труд. Четене трябва. Четене на всичко от Омир до днес. Гледане на филми. Слушане на музика. Натрупване на цивилизационни формули и модели. Нужна е и общност, която да припознава всичко това. Само върху този богат хумус може да покара филизът на високия хумор. Иначе магарешкият бодил на долницата е навсякъде. Има и достатъчно осли, които го консумират с наслада. Няма лошо. Магарето е полезно животно. Стига да не разчиташ на него в конни надбягвания… Толкова за смеха на нашего брата. Защото да даваш „определение“ за хумора е като да обясняваш виц или да правиш вивисекция на жабче – тя се превръща в дисекция. На какво се смее пловдивчанинът? Като човек – пловдивчанинът се смее на световните работи, като балканец – на своите съседи, като българин – на родните неуредици,

стил и култура

а като филибар, филибаровец и барофил – на местните истории и чешити. От доста години работя в печатни и електронни медии, та съм правил предавания по този въпрос. Едно от тях – радиошоуто „ПЕТКРАСКИ“, дори спечели първа награда на медийния фестивал в Албена именно с темата „На какво се смее Пловдив“. Там разгледах хумора на различните общности в нашия град – евреите, арменците, турците, ромите, българите… Има специфики. При някои веселият разказвач е Джоха, при други – Настрадин Ходжа, при трети – Киркор и Гарабед, разсмива ни, разбира се, и Хитър Петър, мярва се и Бай Ганьо… Ако избягаме от фолклорното, нашите съграждани се смеят и на по-съвременни местни хуморески, изпъстрени с езикови заемки от различните етнически общности. Достатъчно е да спомена имената на такива майстори в кратката форма като арх. Чинков, Цариградски, Карачомака… Веднъж Карачомака решил да продава гълъби. Отишъл на пазара, направил търговийката. Не щеш ли, след един ден гълъбите се върнали обратно. За втори път отишъл той на пазара, продал ги отново, но на другия ден гълъбите пак се върнали обратно. Накрая той взел ножицата, подрязал им крилата и ги продал скъпо и прескъпо. „Рахатясах!“, казал си Карачомака. Минал ден, минали два, а на третия ден, що да види – гълъбите пеша идват! Преразказах тази история за цвят. А има много подобни, които се знаят тук и са „ендемични“ за района, ако ми позволиш тази закачка. Друга характерна черта е по-бавното, по-протяжното, по-сладкото представяне на веселите истории, което е неразделна част от „айляка“ – пловдивската сиеста.

Живи ли са още пловдивските чешити или от местната бохема е останал само митът за нея? Вече споменах някои от чешитите на Пловдив, които по божията воля, вече са покойници. Пловдивската бохема е била в апогея си през 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век. Успях да поседя на една маса с нея в края на осемдесетте. Правил съм предавания и на тази тема. Тогава е била на мода „салфетъчната поезия“, в която такива хора на духа като Добромир Тонев и Здравко Попов, например, са си разменяли весели римушки върху салфетките на „Кристал“ или кръчма „Пловдив“. Помня този жив, игрив и закачлив дух на културната ни общност. За съжаление, същата тази общност се разпадна на по-малки групички, които оредяват все повече. Защо се случи това? Вероятно мнозина са изгубили илюзиите си след отварянето на досиетата. А с илюзиите си отиват и приятелствата. От друга страна, интонационната среда се промени. Чалгата създаде по-брутално поколение. Интернет затвори мнозина вкъщи. Културното поле, което ни свързваше, се парцелира. Издигнахме стени помежду си. Станахме болезнено амбициозни и меркантилни. Все пак, чешити има. Знаеш ли, аз правя разлика между чешит и сатирик. Чешитът е натурален образ, особняк, който, ще не ще, произвежда смях. Сатирикът често е сериозен човек, който пише и весели неща. Няма да забравя как в едно от първите си радиоинтервюта попитах главния редактор на вестник „Стършел“ Йордан Попов: „Ще ни разкажете ли нещо смешно?“. Тогава той каза: „Краевски и ти ли Бруте? Всеки иска да разказваме смешни 39

Нула32

неща. Хуморът е сериозна работа“… Май с това твърдение започнах… Да, „,Юмор есть серьозное дело”… Значи все пак вярна ще се окаже тая работа… Ще завърша отговора на този въпрос с една моя стара епиграма: КОЛЕГИАЛНА Смехотворци, нещо ново чуйте за пореден път: Присмехулниците – много. Сатириците са кът. За Атанас Далчев хуморът е веселата смърт на поета, би ли се съгласил с него? Това е капан. Ако кажа „Не“, реакцията ще бъде: „Кой пък си ти, че не си съгласен с Далчев!“. Ако кажа „Да“, някои ще потрият доволно ръце: „Призна си! Тоя не е никакъв поет!“. Истината е, че има много големи мислители с противоречиви тези. Мога да дам примери за всепризнати български поети, които са писали хумор – Христо Ботев с неговите „Епитафии“, „Гатанки“, „Пословици и поговорки“ и фейлетоните, разбира се. Иван Вазов, сътворил доста епиграми и откровено веселяшки стихове. Хумористични текстове са писали Иван Д. Шишманов, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Христо Смирненски, Иван Пейчев, Александър Геров, Веселин Андреев, Иван Радоев, Блага Димитрова, Константин Павлов и т.н. Не знам поетът да е умрял в някои от тях, като изключим Блага Димитрова, която си е парекселанс поетеса. Разговарял съм навремето с Радой Ралин и той с болка ми сподели, че го възприемат предимно като сатирик, а той счита 40

себе си за поет. Уви! Самият Атанас Далчев е „прегрешавал“ с веселото слово, цитирам: НЕДОРАЗУМЕНИЕ Шегите ми отзвук имаха нечакан: На своите събратя станал съм немил. За Нова година исках да ги сурвакам, а то излезе, че съм ги набил. Мога за всяко име от горепосочените да дам поне по няколко примера за авторски хумор. Ако навлезем в по-голяма дълбочина на въпроса, няма как да не стигнем до онова (поредно!) определение за сатирата като „малката сестра на поезията“. Да, тя е малката сестра, но често пъти е по-съобразителната, нищо че не е по-красивата. Самият характер на сатиричното изисква то да не изпада в литературщина. Защо през последните години се повиши интересът към лесно смилаемия хумор? Манталитетът на публиката ли се промени, или времето, в което живеем, изисква подобни формати? Ех, братко, напоследък се разбра – / културата превърнахме в софра. / А иска масата в натура… / Какво? Да – масова култура… Крайо Петровски отново се обади, неизбежно беше… В моето предаване, което водя съвместно с второто ми сатирично „Аз“, се опитвам да докажа, че литературната сатира не е отживелица. Колеги сценаристи ме съветваха: „Номерът е да се пишат по-дълги скечове – така ще пестиш идеи и ще взимаш по-големи хонорари“. Е, не го научих това – разводняването на текста. Убеден съм, че когато подхождаш към нещо като към халтура,

стил и култура

Нула32

то се превръща в ерзац. Имаше един режисьор, който ми поръча скечове за национален ефир с думите: „Абе, ти само нахвърляй какво се случва, а тук актьорите ще импровизират нещата…“ Моля? Беше ми приятно… За да се получи добър скеч, трябва да има хубав сценарий, талантливи актьори и режисьор с чувство за хумор, който уважава труда на сценариста. Другото е мижи да те лажем. Затова се отдръпнах от телевизионни изяви. Не си мисли, че отричам шоуто. Нито вицовете в ефира. Понякога и аз ги ползвам в умерени количества. Но да не бъде само това! Липсва ми обществената нужда за по-просветен хумор, затова понякога се чувствам като редник в армията на Наполеон – напредвам с бой, а пред мен е Ватерло. Между двете световни войни в България е имало над петдесет хумористични вестника, в момента са само два. На какво се дължи според теб това? Големият бум на сатиричната преса беше през 90-те. В онези години избухнаха мега-тонове сатирична енергия. Вече можеше да се каже всичко. Не след дълго се разбра, че Виктор Самуилов е бил доста прозорлив в думите, че „свободата на словото заглуши Словото на свободата“. Изгуби се тръпката на прегрешаването пред властта. Демитологизира се фигурата на сатирика. Не на последно място, решително се намеси икономическият фактор. Когато разговарях с карикатуриста Цочо Пеев, му зададох сходен въпрос и той отвърна, цитирам по памет: „След промените много хора, които се занимаваха с хумор, осъзнаха, че от това не се 42

печели. И се отказаха.“ Хумористичните тв предавания се базираха на елементарни пародии или преработени вицове – така няма на кого да се плащат авторски права. Ама не е ли чудесно? Цели сценарни екипи и до днес дебнат в интернет изявените ни хумористи, за да откраднат някоя по-свежа идея. Теренът е кален. Какво, че някои гледат звездите, да ме прощава Оскар Уайлд за цитата. Чест прави на вестник „Стършел“, както и на Редакция „Хумор и сатира“ на БНР, че поддържат такива жанрови „отживелици“ като епиграмата, баснята, сатиричното стихотворение, фейлетона, да не говорим за хумористичния разказ или сатиричния роман. С времето поколението на мутрите ще изучи своите деца, а те неминуемо ще имат по-изтънчени духовни потребности. Надеждата ми е в техните внуци. Ще дойде време, когато наред със сатирата на гьобека и сатъра, ще се чете, слуша и гледа малко по-висок хумор – този на златната игла, която пука претенциозните балони, а нас – от смях. Ако някой иска да навлезе в света на стойностния хумор, с кои автори би му препоръчал да започне? Кои са твоите големи учители в занаята? Много са. Марциал, Франсоа Рабле, Франсоа Вийон, Джонатан Суифт, Уилям Шекспир, Марк Твен, Джером К. Джером, Сър Пелам Гренвил Удхаус, Кърт Вонегът, Стоян Михайловски, Христо Смирненски, Сергей Румянцев, Станислав Стратиев, Йордан Попов, Кръстьо Кръстев, Марко Ганчев, Васил Сотиров… Сега се сещам, че един човек ми помогна много в началото на моя път. До-

стил и култура

като бях студент и сътрудничех на вестник „Пловдивски университет“, доц. Владимир Янев усети, че ме влече сатиричното и ми подари томчето „Смях и злъч“ на Тома Измирлиев, знаеш кой е той – братът на Христо Смирненски, известен е с псевдонима си Фома Фомич. Това са 500 страници първокласен римуван хумор! Каква прекрасна отживелица! По-късно допълвах своите знания с много четене и записи на сатирици на терен. Имам в архива си гласовете на пловдивски майстори на хумористичната миниатюра като Павел Нейков, Красимир Обретенов, Йордан Русков, Николай Гюлев, Слави Славов… Всичко това ми беше от полза, не само като „калфа“ в сатирата, но и когато работех по различни проекти. Тази година, например, по задание на Дома на хумора и сатирата в Габрово, заедно с Марин Бодаков, подбрахме някои от най-знаковите български епиграми. Директорът на дома г-жа Маргарита Доровска ги разпечата на огромни платна от винил и ги постави на фасадата. Един начин за „социализиране“ на литературния хумор, който приветствам. Използвам случая да благодаря и на моята издателка Божана Апостолова за това, че наред със стихосбирките, публикува и хумористичните ми книги. Тези дни Крайо Петровски и аз ще я сюрпризираме с нов ръкопис. Алилуя! Като хуморист си имал контакт и със самия Радой Ралин. Разкажи ми някоя интересна случка от общуването ви. Освен в моите предавания, имал съм дузина срещи с Радой Ралин и в неговия дом. Пазя си като реликва ръ-

кописа на третата ми книга с римувана сатира „Ало, как сте?”, където той собственоръчно е нанасял корекции. В нашето общуване Радой ми даде много важен съвет – да не се ограничавам само със сатирата, а да изразявам себе си там, където изпитвам нужда да го правя. Ако ми позволиш тази по-свободна метафора, не съм радиоточка с фиксирана честота – цял живот епиграмист! Или хайкуписец. Защо? Ами, щото така! Вероятно, за да си по-безопасен за литературната суета. Не. Може самият аз да се превърна в отживелица, изкопаемо, ненужна реликва на нечия лавица, но няма да вляза в калъпа на разни чули-недочули или чели-недочели. И още един съвет ми даде Радой: „Сатирикът никога не трябва да е подлец. И под Лец!“. А веднъж, когато гостуваше на живо в едно от предаванията ми в софийския ефир, стана дума за красивите жени. Радой каза: „Най-хубави от всички са пловдивчанките!“. Музикалният редактор подскочи: „Не е вярно! Жена ми е от Плевен. Тя е най-красивата на света!“. И извади от портфейла си снимка за доказателство. Радой поглади брада и каза: „Дааа, хубава Ви е съпругата, но вижте, все пак, дали коренът ù не е от Пловдив…“. Това е историята. Пълна автентика, кълна се в брадата си! Довърши изречението: „,Един държащ на себе си хуморист никога не бива да…“ … жертва хуманизма. Сатирата не убива. Тя трябва да бъде озарена от любов към човека. Иначе няма смисъл. Сатирата на мизантропа е истинската отживелица. |32 43

Нула32

МЕСТАТА, КЪДЕТО ЩЕ НИ НАМЕРИТЕ ул. „Гладстон“ №1 0877 20 06 07 clubfargo

club.fargo

ул. „Княз Александър I“ №36 0894 69 85 17 templebarplovdiv templebarplovdiv

ул. „Княз Александър I“ №38 0876 10 20 68 theatre.plovdiv theatre.bashtag

ул. „Гладстон“ №8 0888 20 92 86 barthepost barthepost

ул. „Ген. Данаил Николаев“ №39 0887 43 60 10 OfflineCafePlovdiv OfflineCafePlovdiv 44

стил и култура

ул. „Абаджийска“ №8-10 0888 93 80 75 whiskybarsandak

ул. „Абаджийска“ №6A

whisky_bar_sandak

0886 88 78 59 MultiCultiPlovdiv multi.culti.gastro.pub

ул. „Даме Груев“ №34А 0876 35 00 74 tart.plovdiv tart.bakery.plovdiv

ул. „Перущица“ №8 0885 96 34 34 mallplovdiv mallplovdiv

ул. „Железарска“ №28 0889 51 83 85 gallery28kapana gallery28

* За да се включите в разпространителската ни мрежа, пишете на ads@nula32.bg 45

Нула32

ДА ХАПНЕМ… ПО ПЛОВДИВСКИ от Борислава Хубенова

сещате ли аромата на карамелизирана захар и топло мляко? Носи се във въздуха по цялата Главна улица. От Джамията чак до Градската градина. Проследявате го мислено, за да се окажете в млечен бар „Здравец“. Едно от емблематичните места на Пловдив през 70-те и 80-те години на миналия век. Асортиментът от предложения на витрината е почти непознат за съвременния ценител на сладките удоволствия. Бихте ли пийнали млечен шейк или горещ салеп, приготвен от прясно мляко с канела, нишесте и салепово брашно? Или може би ще заложите на млечното парфе, което почти не се среща днес. Бихте ли се осмелили да си поръчате казан гиби от сладкарница „Назъм Хикмет“ под Джамията? Десерт от накъсано пилешко месо, което се е варяло в тенджера, до момента на загаряне по дъното, режело се е на квадрати и се сервирало с канела и захар. Ако пък предпочитате да си похапвате солено в чистата му форма, само на около 800 м се е намирал „Бумбарника“ в хотел „Тримонциум“, който предлагал запазената марка на Пловдив, а именно бумбар, задължително в компанията на каничка червено вино с резен лимон. Същият „Бумбарник“ прославил пловдивския деликатес чак до Австралия. В онези години Пловдив е мястото, което съвместява вкусовете на българите с характерните за Пловдив тракийска и родопска кухня с различната кухня на арменци, турци, гърци, евреи, ита46

лианци и много други. Множеството култури, които населяват града от векове, са оставили траен отпечатък върху кулинарията. Пловдив бил известен в цяла България с ашурето, майсторските турски баклави, дроба по одрински, който често е бил по-вкусен от този в самия Одрин. Да не забравяме и предпочитаните от пловдивската бохема специалитети със свински и говежди дреболии и жените, които ги разнасяли по центъра с тави. В Пловдив се сервирала шкембе чорба по няколко рецепти, всяка шкембеджийница, криела своята тайна на приготвяне. Татарското кюфте е символ на кръчмите, а пловдивските гевреци са прословути. Ами бумът на ловенето на жаби по Марица, продаването им на ул. „Капитан Райчо“ или на Джумаята… или пълните заведения, които са предлагали панирани жабешки бутчета като мекици, сервирани задължително с шарена сол. Пловдивчани не пропускали да се наслаждават и на разнообразни напитки като пелин, вино, бира, ракия, боза, лимонада, кафе на пясък, чайове и млечни коктейли. Кухнята на един град е пъстра, колкото е пъстро и населението му. Замисляли ли сте се защо няма рецепти „по пловдивски“ – това е защото Пловдив съчетава безброй култури, всяка от които допринася за развитието на пловдивската кухня. Цялото въведение е повече от необходимо, за да припомни една забравена и

стил и култура

Нула32

отживяла тема, както от пловдивчанина, така и от пловдивските заведения, а именно – пловдивският вкус и характерната за града кулинария, и най-вече липсата на предлагане. И ако някой ви каже, че ние пловдивчани нямаме с какво специално да се похвалим от кухнята си, то спокойно може да му цитирате Евгений Тодоров: „Къде се е намирала най-старата кухня в Европа? В Пловдив – разбира се – в най-стария европейски град. (…) Та под тепетата се яде и пие поне от осем века“1 и да му разкажете за всички тези удоволствия за душата и тялото. Разговорът за храната и храненето е стар може би, колкото е стар светът. Храненето е първична и банална потребност. Но кулинарията и културата на хранене са друга история. Това е моментът, когато разбереш тяхната философия и я пречупиш през твоя опит, знание, което си натрупал, обкръжение, с което споделяш, място, където живееш. Това е разговор за разбирането на традициите и отговорността да ги предадеш, като запазиш най-важното от тях. За да отговорим на въпроса има ли традиционна кухня, какво представлява тя и как да я съхраним, се срещнахме с шеф Росен Чакъров, който е един от водещите кулинарни експерти, консултант, главен готвач и обучител на десетки ресторанти и хотели, автор на „Живодар – кулинарни истории на две колела“ и с инж. Гергана Кабаиванова, която е основател и управител на фондация LocalFood.bg – Пловдив и ръководител на програма „Пендара“. Те ни разказаха къде откриват пловдивския вкус и отживелиците в кулинарията. 1 Тодоров, Евгений. „Запомнете Пловдив“

„Традиционна кухня идва от самото си име традиция, нещо, което е предавано от поколение на поколение и ние искаме да видим една традиционна кухня в съвремието, тоест предадено от 15-20 поколения, запазено под същата форма и визия като вкусови качества и продукти. От тази гледна точка традиция няма никъде. Защото нищо не е такова, каквото е било при тези поколения, когато е създавано и пренасяно. От друга гледна точка всеки е интерпретирал традицията по свой начин, прибавял е нещо, премахвал е нещо и до нас пристигат едни може би само спомени какво е било точно по онова време. Затова, когато говорим за традиционни неща в българската кулинария – има такива, но дори тези традиционни неща не се правят на сто процента по начина, по който са се правели преди“, споделя шеф Росен Чакъров. Той продължава разказа си за професионалния си опит на готвач. „Мога да вметна не едно или две неща. (…) Преди повече от половин година ми дойде идеята да възвърна траханата и да я предложа на гостите на ресторанта. Направих трахана, опитахме я 3-4-ма души, изхвърлихме я, не ставаше за нищо. Не че самата трахана не ставаше за нищо, ние сме изгубили вкуса и възприятието за трахана. Тогава две жени от махалата ми казаха „О, ние с това се храним! Ще ти донесем истинска трахана“. Донесоха я и съдбата ù беше същата. Опитахме я 7-8 души и никой не я хареса. Защото ние сме изгубили вече онези вкусови търсения, които сме имали тогава. Траханата е храната на бедния човек, който съхранява продукта, дехидратира го и го смила с брашно, за да има в студените дни топла питателна каша. В момента в обществото, в което живеем, това няма да бъде

стил и култура

възприето изцяло. И нека някой да опита трахана, да види дали ще му хареса. Ние сме избягали вече от онзи вкус. Затова, когато аз се опитах да вкарам нещо традиционно, направих трахана по добрия стар начин, но я дехидратирах и направих на чипс. Тук говорим за авторска кухня, която се базира на традиционните принципи. На традиция, прекарана през съвременните вкусови търсения и разбирания на кулинара, защото всеки променя вкуса си с времето, и ако преди години едно нещо е било много вкусно, то ако това нещо от онова време се сервира сега, ще бъде усетено по съвсем различен начин. Когато говорим за традиция, това са онези неща, които ние трябва да запазим и да предадем във времето, а ние стигаме единствено до първия момент.

Ние трудно запазваме нещата.“ За изгубените ни вкусове разказва също и инж. Кабаиванова. Според нея хората са забравили вкуса на миналото и търсят все повече съвременни храни. Тя също подкрепя мнението, че да се запази традиционната кухня, то е необходимо да бъде предлагана със съвременен почерк. „Чисто традиционната храна е отживелица като вкус. Ние в съвремието сме развили други вкусови навици. Обичаме повече сладко, търсим и сладко в соленото, лютото, горчивото. Например вкусът на традиционното кисело мляко отдавна не ни харесва, защото той е наистина кисел. Така че неизбежно традиционната кухня е по-успешна, когато се комбинира с модерната“, добавя още тя. 49

Нула32

стил и култура

И двамата ни събеседници откриват типичния пловдивски вкус през различните култури, които са преминавали или са се установявали на територията на града. Не пропускат да ми разкажат за бумбара, жабешките бутчета и разнообразните десерти. „Жабешките бутчета например имат същата история като бумбара. Преди е имало 5-6 по-сериозни заведения, където се е сформирала популярността около жабешките бутчета. Тогава са били хит. Не можем да кажем обаче, че жабешките бутчета са пловдивски специалитет, защото жаби има навсякъде, където има реки. Но в Пловдив за разлика от много други градове е имало ресторанти, които наистина са популяризирали този продукт, както бумбара, така и жабешките бутчета. Хората са ходели в тези заведения изключително, за да консумират тези специалитети“, обобщава шеф Чакъров като изтъква важността на това да има предлагане, популяризиране и осъвременяване на една традиционна кухня, за да не се превърне в отживелица. „Има неща, които трябва да се вземат от миналото, които ние възвръщаме като традиция, но не от носталгична гледна точка. Едно от тях е къкренето, бавното готвена на жар, бавното готвене в почва, бавното готвене в глинени съдове, което едно време са го правили хората, вечерно време слагат храната на печката, а тя на сутринта е готова. Това са отживели похвати на готвене, които се завръщат. Готвенето с глина, да го запечаташ в глина и след това да я счупиш, готвенето в сол, готвенето на ниски градуси, което съдържа в себе си една философия за продукта,

която запазва неговото качеството. Това е нещо старо, което завръщаме през новите уреди, но трябва да се замислим дали, когато го предадем напред, ще запазим философията му“, продължава своя разказ. Инж. Кабаиванова открива отживелици и в приготвянето на домашна храна и в социалните изживявания около него. „Типичното приготвяне на храна без заготовки си е отживелица. Да си приготвиш крем, без да забъркаш готов продукт, да направиш някакво месно ястие, без да му сложиш бульон или готова смес и овкусител, е все по-рядко. Като отживелица можем да посочим домашното приготвяне на храна. Събирането на съседки и приятелки, които да готвят, да си споделят продукти и рецепти. Ако щеш дори пиенето по съседски на кафе. Хората все повече се затвориха и в същото време се отвориха за социалните мрежи. Но помежду си физически все по-малко комуникират. А това беше наистина много популярно. Да звъннеш по шайбата на съседката, да я викнеш на кафе, да си говорите и да готвите.“ Духът на настоящия брой събира на едно място очаквани и неочаквани отживелици. Някои от тях са такива, които срещаме ежедневно, без дори да им обърнем внимание. Присъствието на добрия вкус, кулинарията, културата на хранене, спомена за вкусовете, за традиционните рецепти, за местата, където са се предлагали – този брой с дъх на минало, ни напомня колко важни са те. Ние живеем чрез храната, а културата на хранене започва с нас. |32

Нула32

ОБЩУВАНЕ И ВРЕМЕ от Илия Димитров

„Л

юбовта ми към теб се разпадна на дни и писма, часове и редове. Оттук идва безпокойството. (Заради това ти молиш за покой!) Писмо днес, писмо утре. Ти си жив, искам да те видя. Пресаждане от винаги в сега. Оттам иде мъката, броенето на дните, всеки час губи смисъл, всеки час е само стъпало – към писмото … Липсата на писмо вече означаваше – без Теб…“ Марина Цветаева до Райнер Мария Рилке, 3 юни 1926 г. (изд. Колибри, 2016) В седем сутринта на десети май 1926 година Марина Цветаева внезапно се събужда и се затичва към входната врата на новия си адрес в Париж. В мига, в който ръката ù докосва дръжката на вратата, пощальонът почуква от външната страна. Цветаева детайлно описва този миг, в който като че ли времето спира. Тя осъзнава, че само след секунда ще приеме нови стихове и писмо от Райнер. А какво ще пише вътре? Че тя е отражение на звезда, изплувало във водата и смутено от нейната живост и ромолящата ѝ нощ, че пребивава в нея, че я обича? Пощальонът продължава да чука. Ръката ù все още е на дръжката. След завършването на жеста писмото ще е при нея. Отваря. В девет сутринта на десети декември 2019 година ти се събуждаш и веднага поглеждаш телефона, пренощувал до теб. Получил си няколко съобщения през нощта, още няколко души са ти казали нещо, най-вероятно не особено важно. Отговаряш мигновено и сякаш по инерция, по навик. 52

Дори няма нужда да бъде дума, устройството ти предлага готов отговор – някаква картинка, усмихнато човече, шарена танцуваща котка или просто вдигнат нагоре палец в знак на съгласие. Впрочем графичните опции за отговор предполагат особена категоричност. Да – бързите времена очакват бързи отговори, бързи думи, съкращения. Ако нещо се объркаш – триеш съобщението. Комуникацията днес е най-лесното нещо на света. И това може би е прекрасно. Защо обаче, ако някога получим писмо, нещо в нас реагира по различен начин. Защо писмата, особено старите, пазим, а виртуалните съобщения унищожаваме завинаги с лекота. Някакво отдавна забравено благородство ли намираме в отживелия начин за кореспонденция. Там има висока степен на ритуалност, рядко срещано днес отношение към думите, разбира се – и безкрайно болезненото време в очакване на отговор. Какво ти дава и какво отнема? Внимание и търпение, възможност да премислиш написаното, да скъсаш листа, да започнеш отначало. Можеш да избираш – да изхвърлиш писмото на метър от пощата, да не прочетеш полученото, да прочетеш, но да не отговориш. Да изпратиш, но никога да не пристигне – не е трябвало, ще речеш. В писмото не можеш да се скриеш лесно – почеркът ще те издаде. Изкривената завъртулка после дълго ще напомня за притеснението. Нервният почерк си личи, освободеният – също. Триенето е започване отначало, рядко със същите думи. Писмото далеч не е само предаване на съобщение – предаваш и самия носител, физическият

стил и култура

контакт с думите, релефността на написаното, белезите от пътуване. Изглежда бавното и несигурно общуване с времето трупа повече стойност от мигновеното днес и сега. Разбира се, въобразявам си, измислям си. Не съм писал, почти не съм и получавал. Времето, в което се раждаш, е на късмет. Да те боли за други времена е прекрасно и безсмислено. Затова ни е така приятно да си представяме

как нашата Цветаева някъде назад в купищата изхвърлени години очаква почукването на вратата и думите, и почерка ни, и стиховете. И в същото време безкрайно ни вълнува кога са ни прочели съобщението, дали някой е на линия, достъпен сега и навсякъде и дали ще изпрати палец, или сърце. Някак си съчетаваме и пазим знанието и за двете. Кръстопътно време – на късмет. |32

Нула32

ОПТИМИСТ ЗА МИНАЛОТО Разговор на Нула32 с Илия Григоров

брой със заглавие „Отживелици“ нямаше как да не направим асоциация с популярните напоследък рекламни стратегии, които разчитат на събуждането на спомена и на създаването на носталгично настроение в потребителите. Обзалагаме се, че дори и хората без заявен интерес в областта могат да назоват поне няколко примера за това. 54

Още по-любопитно ни стана, когато открихме, че резултатите от скорошно изследване на потребителските навици показват, че сме много по-склонни да купуваме, когато се чувстваме носталгично. Оказва се, че това не е случайно и се нарича „маркетинг на носталгията“, а когато такъв не е възможен, се прибягва до„newstalgia“, т.е. до измисляне на въздействаща ис-

стил и култура

тория за миналото на продукта или услугата. Дали това наистина е така и осъзнато ли е в българския си вариант, трябваше да се допитаме до някого с поглед отвътре. Разговаряме с Илия Григоров, по-познат на младата аудитория под рап псевдонима си Григовор, за неговото мнение за нещата като човек с опит в рекламната индустрия. Консуматорско общество ли е българското? Бих казал, че започва да става. Най-много хора виждам в мола да ядат сладолед и да ходят на „Вулканични изтребители 2: Възходът на Кейн“. Какво да разбираме под ,„vintage“ и защо го срещаме все по-често като етикет наляво-надясно? Винтидж за мен е „добре остаряло“. Но като етикет ми е малко безсмислено, защото всички такива течения биват корумпирани в един момент от ирония и подигравки. Така се превръщат в неща с негативна конотация. Я присади негативна конотация на „добре остаряло“! Проучване показва, че хората са по-склонни да харчат пари, когато се чувстват носталгично. Осъзнато ли е това в България, или всички ретро увлечения в рекламата напоследък са по-скоро случайност? Всъщност хората са по-склонни да харчат пари, когато се чувстват генерално добре. Носталгията помага за извикването на добри чувства, то е меланхолично, но заредено с по-скоро положителни емоции за „едно време, в което бяхме млади, безгрижни и супер“. Нормално е рекламата да

капитализира върху това. Как точно се продават спомени и има ли пазар за тях у нас? По какво си струва да сме носталгични като общество днес? Отзад напред: за мен си струва да бъдем носталгични, тъй като носталгията е красиво чувство. Не го смятам за нещо лошо. По същия начин сме чувствителни към красотата, еротиката и хубаво сниманите тортички. Извикват приятни, топли емоции. Та колкото повече такива чувстваме, толкова по-добре. Има два проблема в използването на тези емоции за реклама – първо, не всички могат да имат хубаво снимани тортички и второ, има рекламоправячи, които по твърде примитивен начин използват тези емоции като средство за манипулация. По-комфортно ли се чувстваме в миналото? Неразбиране или страх от онова, което има да идва, е обяснението за прекомерното ни вглеждане в историята? Комфортът със сигурност е стъпало, но и темата е дълга. Като цяло, въпросът е формулиран отлично като за кратък отговор. Иронията е там, че миналото също не е твърде сигурно, тъй като има твърде много версии за него. Но аз съм „оптимист за миналото“, с което поздравявам шефа на рекламата Йордан Жечев. Какви биха били социалните, а и политическите последствия от предозирането с рекламна носталгия? Няма да има никакви последствия, хората и без реклама предозират с носталгия. По-смешното ще е, ако хората станат носталгични към миналото, защото в него няма толкова реклама. |32 55

Нула32

стил и култура

Нула32

ВИНТИДЖ ДУМИ ЗА ИЗКУШЕНИ от Ина Иванова

ой винаги е млад и често – наперен. Езикът – вечното денди, което с лекота облича нови дрехи, поръчва си от чужбина думи haute couture, захвърля значения или изравя от скрина на баба отдавнашни, забравени смисли. Води ни за носа с елегантна небрежност и ни форматира, докато си мислим, че го познаваме.

те се в речта на любимите си хора и ще откриете, че те също имат. Разменете си думи – тайно и без обяснения, разбира се. Отживелиците са с вкус на бонбон Виолетка, миришат на шкафа с играчки от детството и имат съмнителната изисканост на еднорог. Но не можем без тях. Добре, поне аз не искам да мога.

Езикът е изобретателно създание – обича да присвоява, но и да изоставя думи. И често те присядат изморени край бързата лента на говора, кръстосват крака в поизносени обувки и се оставят прахът да ги покрие като пудра. И тогава идват поетите. И преводачите. И копирайтърите. И изкушените читатели. И ексцентричните фенове на речникови богатства. И други търсачи на съкровища. По света бродят всякакви чешити, които обичат думите, особено по-рядко използваните.

Признайте си, колко често сте се осмелявали да използвате думи като… копнеж, печал, горест, утеха, въжделение? Е, да… и аз така. Най-красивото е, че тези винтидж думи често описват душевни състояния, които сякаш се срамуваме да признаем, че изпитваме. Обаче ги. Изпитваме. Затова те живеят в книгите, в песните, във филмите, които гледаме нощем сами – с чаша вино и стиснато гърло.

Аз съм от тези хора. Не от сантименталност, а заради прелестните нюанси, които имат позабравените думи. Те са проникновени и светят с особена светлина. Всички ги знаем, но рядко ги произнасяме. Чисти са. Обикновено се срещат записани, сякаш аристократичната им осанка не би се вписала в ежедневното бъбрене. Обаче се вписва. Предлагам ви предизвикателство – потърсете си такава дума и я ползвайте смело и безогледно. Ослушвай58

Имам една любима дума. НЕГА. Ударението е на последната буква. Означава да отмалееш, да блаженстваш, често се свързва с онази особена премала на влюбените. Лично за мен е като горещ юлски следобед, в който всичко трепти полуразтопено и ничие. Ползвам я. Нега. Преди няколко години Help Me Jones написаха и пуснаха песен „Тиха среднощна нега“ и аз тихо се възрадвах, че не съм единствената, която обича тази дума. И че тя е жива. Вашите кои са? |32

стил и култура

Нула32

стил и култура

ЛЪЖИЦАТА от Катерина Георгиева

ова беше първата им среща. Тя не се притесняваше, той беше с онзи любим негов зелен суитчър. В кафенето имаше само още двама, трима посетители. Старият футболен фен, с изтъркани ръкави на сакото, една отегчена фатална жена с тъмночервено на устните и още един, който няма значение. Разговорът вървеше приятно, нито много жив, нито съвсем скучен. Една по една отпадаха големите дикенсови надежди, че тази ще е най-бурната любов в живота им. И фактът, че тя не си чисти редовно космите на веждите, като спокойна констатация от негова страна. Чаят, както винаги, жасмин за нея, а за него – „Шоферхофер“, което обикновените хора бъркат с Шопенхауер. Скоро заведението щеше да се препълни от жадни за студени напитки хора, искащи да принесат сърцата си в жертва на делника. Затова тя придоби онзи типичен разсеян поглед, който обикновено означаваше „Какво друго можем да правим сега?“. В този град тегнеше великолепно отегчение и въпреки хилядолетните му кръвополития над поетични хълмове, тя усещаше как лека-полека започва да се пропуква и тази първа среща. Тя: Какво ще кажеш за една разходка? Той: Защо не. Успокоена от тона му, който нюансираше почти съвършено на нейната есенна меланхолия, тя си сложи якето. Огледа пак цялата картинка в бара с тайната мисъл дали няма да ù е за последно, ако бъде отвлечена

от стадо диви лисици, спуснало се от Наречен да търси плячка в големия град. „Не, ще бъде ден като всички останали. И днес няма да бъда отвлечена от диви лисици“, почти простена тя, докато той я гледаше с особено любопитство и лек страх. Тя: Понякога си представям. Той: Няма проблем. В този лек дух на взаимно разбирателство и лаконичност, двамата тръгнаха. Не бяха си казали къде. Просто закрачиха по познатата улица, после извивката, нагоре и все там. Не понасяше клишетата, въпреки че точно той я бе сръчкал на тази тема, докато си избираше чай. „Имате ли някакъв чай, който никога не съм пила?“, шегуваше се тя с бармана, а той я гледаше малко критично и след твърде кратка пауза ù каза: „Защо винаги трябва да сме оригинални? Ако търсим винаги фундамента, сами ще се превърнем на повторение...“. И тъй като явно бе ден за опровергаване на клишета, тя си позволи първа да предложи. Тя: Искаш ли да се помотаем по антиквариатите? Той: Защо не. И без т‘ва май ще вали. Това беше чудесен начин да се измъкнат от непоносимата клопка на опознаването. Антикварните магазини бяха най-доброто бягство за пресните влюбени. Разбира се, беше чела това някъде. Също така и че там хората могат да изоставят очаква61

Нула32

нията си и да се приберат вкъщи със скъпоценна кутия, в която да подреждат пръстените и надномерните си мечти. Колко много изречения носеше в главата си, излишни и суетни. Но тъй като вярваше силно във всички тях, реши сега да се отдаде на този малък опит, а ако можеше да забърка и някой друг в него – още подобре, това винаги я правеше особено вдъхновена. Тя: Имаш ли си любим ? Той: Какво? Тя: Любим антикварен магазин. Той: Бога ми, не. Те всичките не си ли приличат? Червена лампа. Черна точка. Как можа да го каже? Един с един няма еднакъв. На този му е за последно. Скука-кука, както казваха в едно добро театрално представление. За малко да започне да си кука на глас, когато от небето се изсипа онзи дъжд, който той бе призовал с наблюдателността си. Изтичаха до първия антиквариат и бързо се намушиха вътре. Бг радио, прашни и забравени от времето предмети и ентусиазирана продавачка, която почти скочи при влизането им. Продавачка: Разбира се. В такова време на човек какво друго да му се прави! Той: Какво имате предвид? Тя: Наистина ли не схващаш? Продавачка: Искате ли чай? Предложението им се видя малко

неочаквано, но го приеха. Чайникът притежаваше всички качества да се яви на световен конкурс за чайници. Чаят бе хубав, а навън си валеше все така ободрително. Тя го остави да се зарови в някакви медали и се отдаде на сладко блаженство в зоната на фотоапарати, телефони и часовници. Бе забравила за смешното поверие за антиквариатите и с вълнение оглеждаше копчета, обективи и жици. Продавачката изглеждаше много доволна, сякаш цял ден тях е чакала. Гледаше ги със съзаклятническа усмивка и леко си почесваше с химикал ухото, докато димът от чая се виеше сладко около розовите ù устни. Тя се обърна и забеляза този поглед. Тя: Какво ? Този модел не се ли продава? Продавачка: Представете си, с него е направена първата снимка на Христо Г. Данов! Тя: Не Ви вярвам. Продавачка: Добре Спокойствието на продавачката за първи път я смути. Изобщо смущение не бе изпитвала много отдавна и сега ù се струваше, че е съвсем ново чувство, с което не знае как да борави. Продавачка: А този рубин е частна колекция на Шекспир. Часовникът със златен лъв е дело на Рубенс. Тази книга е била любимата на Хармс. Ако се загледате внимателно в тази картичка, ще откриете подписа на Диего Ривера. Онова писмо е първото на Яворов. Тази снимка е първата на Зелда, когато е пияна. Дантелената риза е на Емили Дикинсън. Под нея

стил и култура

виждате ковчеже с изящна кама, на Толстой е... Тя: Виждам, че имате страхотно чувство за хумор, може би прекарвате прекалено много време сама, но... Продавачка: До камата е шапката на Серджо Леоне от първия му... Тя: Защо не започнете да пишете? Той: Какво става? Изпускам ли нещо? Тя: И още как. Попаднали сме в машина на времето. Съвсем истинска. Сега е моментът да се докоснеш до черепа на Йорик и да убиеш майка си... Той: Какви ги приказваш? Тя го придърпва леко за ръката, избутва го в другата част на магазина, където в ъгъла не помръдва огромно внушително огледало. Спомня си за смешната легенда и се приближава едва до ухото му. Тя: Има едно предание за антикварните магазини. Казват, че ако искаш да изхвърлиш нещо, някое чувство или мисъл, трябва да го направиш тук. Но непременно да си тръгнеш с нещо, за да оставиш чувството на празното място. Разбираш ли? Той: Абсолютно нищо. Тя: Продавачката. Тя е луда. Виж какви ги говори. Мисля, че тук е най-подходящо да извършим този ритуал. Той: Дъждът спря. Хайде да тръгваме. Започна да става малко откачено.

Тя увисна. Нищо не каза. Загледа се внимателно в продавачката на излизане. Поздрави я възможно най-сърдечно с „чао, ще се върна“. Тя я погледна заговорнически. Сякаш току-що ù е направила най-сладката магия и само чакаше да види нейното въздействие. На излизане се обърна, за да я види отново. Не искаше да се отпусне в релефите на града без да помни погледа на продавачката. Той вървеше напред умислен, а тя го следваше с бавни крачки. Нямаше нужда да се догонват, нито някой да казва нещо. Спряха се на един ъгъл. Той: Мислиш ли, че това е вярно? Тя: За чувствата ли? Той: Не. За всички тези имена и техните предмети. Тя: Иска ми се, но не мисля. Той: Тогава какво е това? Извади от джоба си нещо, увито в кърпа. Тя погледна. Мълчеше и гледаше. Видя инициалите, които можеха да бъдат уникално копие, но въпреки това... не спираше да гледа и да се усмихва. Той бе изхвърлил ненужно чувство и на негово място се бе сдобил с ... ... от небето се чува гръм. Продавачката с розови устни слага нов чай. Малко дете тегли майка си към будката за балони. От небето се засилват капки с големината на едно внушително антикварно огледало. Денят продължава към нощта, докато двама, завършващи своята първа среща, вървят и си бъбрят ободрително. |32

Нула32

БАЙ ДАНЧО – МАГЬОСНИКЪТ С ЛАТЕРНАТА от Пламен Четалязов

рачен делничен следобед в края на септември. Тежки облаци висят над Стария град, но аз пъпля по улица „Съборна“, устремен към църквата „Св. св. Константин и Елена“. Зная, че там, пред входа, подпрян нехайно на своята тежка латерна, ще намеря бай Данчо. Помня колоритния старец още от дете – все там, обгърнат от уханието на смокините през лятото, наметнат със сивотата на облаците през зимата. Ето го. Осемдесет и седем годишният човек ме познава веднага и махва сърдечно. Преди време го снимах. Показвам му фотографиите, той ги гледа, харесва ги, радва им се като дете. Решава да ми благодари с изкуството си. Докато настройва латерната, не спира да бърбори за това, че инструментът не може да твори музика без душа. Всичко е готово, артистът завърта ръчката и от латерната бликва магия. Слънцето разтваря облаците, за да ù се наслади. Котките по дуварите се събуждат от есенната дрямка и с мъркане наострят уши. Минувачите сепнато изпускат злободневните грижи, проблемите се търкулват по стръмния калдъръм и изчезват зад ъгъла… На 26.02.2008 година бай Данчо остана завинаги в историята на Пловдив. Още една магическа искра от утопията на Трихълмието, която ще блести в спомените завинаги. |32 64

стил и култура

Нула32

стил и култура

We know what you mean

www.studio32.bg

Нула32