Nula32 Magazine, March 2020 by Nula32 Magazine

брой 19

2020 стилмарт и култура

Нула32

стил и култура

Съдържание

Защо... Джазовият брой? от eкип Нула32

The man from Plovdiv от Илия Димитров

Дамгосан с една дума от Панайот Стефанов

Една китара между два свята от Панайот Стефанов

Заразени от тази любов Разговор на Владислав Христов с Пъшо Конов, Владимир Хаджииванов, Иван Енев и Веселин Койчев

Джазът като мисия Разговор на Панайот Стефанов с Мирослав Турийски

Plovdiv Jazz Fest от Владислав Севов

Градът на музиката Разговор на Тереза Ставрева с Теодосий Спасов

Най-истинното и честно отражение от Мирослава Кацарова

8 10 16 24 32 36 42 52 60

Нула32

стил и култура

Издател „Нула32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактори Илия Димитров Борислава Лозанова Консултант Здравко Дечев Корица Миглена Иванова Визия Атанас Янков Печат ПК „Жанет 45“ Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33 Нула32 оnline www.nula32.bg www.issuu.com/nula32 www.facebook.com/nula32 www.instagram.com/nula32magazine

Основен рекламен партньор на единственото градско списание на Пловдив „Нула32“.

Нула32

МЕСТАТА, КЪДЕТО ЩЕ НИ НАМЕРИТЕ ул. „Гладстон“ №1 0877 20 06 07 clubfargo

club.fargo

ул. „Княз Александър I“ №36 0894 69 85 17 templebarplovdiv templebarplovdiv

ул. „Княз Александър I“ №38 0876 10 20 68 theatre.plovdiv theatre.bashtag

ул. „Гладстон“ №8 0888 20 92 86 barthepost barthepost

бул. „Източен“ №69 0899 19 18 81 PivovarnitzaKamenitza pivovarnitzakamenitza 6

стил и култура

ул. „Абаджийска“ №8-10 0888 93 80 75 whiskybarsandak

ул. „Абаджийска“ №6A

whisky_bar_sandak

0886 88 78 59 MultiCultiPlovdiv multi.culti.gastro.pub

ул. „Даме Груев“ №34А 0876 35 00 74 tart.plovdiv tart.bakery.plovdiv

ул. „Перущица“ №8 0885 96 34 34 mallplovdiv mallplovdiv

ул. „Железарска“ №28 0889 51 83 85 gallery28kapana gallery28

* За да се включите в разпространителската ни мрежа, пишете на ads@nula32.bg 7

Нула32

стил и култура

ЕКСПРЕС „ХХ ВЕК“ бродуейска комедия от Кен Лудвиг Режисьор: Венцислав Асенов Сценограф: Петър Митев Композитор: Павел Васев Фотограф: Георги Вачев Плакат: Георги Вачев и Явор Димитров

участват: Добрин Досев, Маргита Гошева, Боряна Братоева, Тодор Дърлянов, Димитър Банчев, Красимир Василев, Стилиян Стоянов, Петър Тосков, Патриция Пъндева, Александър Евгениев, Ивайло Христов, Венелин Методиев Шеметната пиеса „Експрес „ХХ век“ е повече от комедия, тъй както истинският експрес, свързал през 1933 година Чикаго и Ню Йорк, е повече от влак. В луксозната композиция, потънала в джаз и джин, летят великият бродуейски режисьор Оскар Джеф и неговата бивша любовница – холивудската звезда Лили Гарланд. Заедно с тях пътуват неустоима секретарка, наквасен ирландец, любовник на изпитателен срок, стреснат шафнер, конкурентен продуцент, немец от самодейна трупа, пророк-милионер, прелюбодеец под прикритие, сексапилно изкушение и влуден началник-влак. Никой от пътуващите не знае дали влакът тръгва от любовта и лети към омразата. Или обратното. Релсите разсичат Америка, но свързват сърцата. „Експрес „ХХ век“ е комедия на ситуациите, усмивка над нравите, златен блян от зората на киното, смях до сълзи, сълзи от смях. И светла любов към хората, летящи през пейзажа на собствения си живот.

Билети на www.tickets.dtp.bg, на касите на театъра и в Галерия 28 (ул. “Железарска“ 29)

Нула32

защо... джазовият брой? На Владимира, която ни гледа от небето

акво е джазът? Естетика, манталитет, свободомислие?! Импровизация, отношение към света и времето, стремеж непрекъснато да търсиш? Или просто един труден за разбиране стил, останал встрани от популярната представа за изкуство, но може би – една от най-висшите му форми... в този кръстопътен град, който винаги е бил малко по-тъжен от останалите. Джазът – тази светла музика, плод на много мрак понякога, както го нарече Мирослава Кацарова.

Деветнайсетият ни брой не е нищо повече от поредното ни изумление. Този път от съдбите на някои от джазовите величия на страната и на света въобще. Обръщаме поглед към местните традиции в жанра, водени от любопитството и от въодушевлението си, което героите на броя предизвикват у нас. Всичко, което Ви очаква в следващите страници, е продиктувано от любовта ни към джаза и от необходимостта ни като автори да опишем световете, които той ни разкрива. Опитваме се да разкажем – като лаици! – тези необятни истории в тази малка книжка, не просто защото без тях не може, а и защото тъкмо в джаза открихме може би най-доброто музикално превъплъщение на Пловдив. Някъде пишеше, че за да се идентифицираш с джаза и за да го заобичаш, трябва да му се довериш напълно и да си много наясно със себе си. Докато дописваме последните редове на настоящия брой, се питаме – не важи ли същото и за града, който си мислим, че познаваме, докато той не спира да ни изненадва, да се претворява непрекъснато! Отвъд условностите и строгостта на други жанрове, столици и химни. Градът и музиката са толкова идентични в чувствителността си – в радостта от живеенето, но и в гордостта от болката, в тихото кървене и в достойнството на самотата… Представяме Ви деветнайсетата част от пъзела: Джазовия брой! |32 Панайот Стефанов

стил и култура

Нула32

the man from plovdiv от Илия Димитров

ова е изкуството – то не само ти казва „Пази се, враговете идват!“, но също така ти казва „Вслушай се как ти го казвам!“ Милчо Левиев Случвало се е и може би ще се случва. Сред руините на този град ще се раждат хора с особена чувствителност към света, с органическа необходимост от свобода, направени изцяло от свобода. Хора, които ще са в състояние да разместват пластовете на установеното единствено със своята индивидуалност, да правят изкуство от всичко, да творят онази действителност, която нито 12

се вижда, нито се чува. Хора, които, без да имитират света, да го пресътворяват в нещо по-красиво, по-безболезнено, по-съвършено, и то не заради моди, течения и нагласи, а според настройката на собственото си вътрешно пиано – понякога несъгласно, понякога разстроено, но винаги продължаващо да свири – да си играе в света и със света. Така през декември 1937-а година в Пловдив в среднобуржоазно, по думите му, семейство, се ражда Милчо Левиев. В дома им има старо и обикновено пиано, на което младият Милчо първоначално започва „да дрънка разни мелодийки“. Учител-

стил и култура

ката му веднъж, запитана от майката на Милчо какво свири синът ù, отговорила „Каквото му идва отвътре!“. Негов съученик от Музикалното училище в Пловдив пък му намира нотите на „Рапсодия в синьо“ от Джордж Гершуин. Милчо я чува за пръв път, докато я свири, и оставя дълбоко впечатление у него, влияе му при формирането му като творец. „Рапсодия в синьо“ е първото голямо смесване на класическа музика с джаз. Тя никога няма да умре! Тя е като Петата симфония на Бетовен – милиарди пъти е свирена. Тогава нищо не съм знаел за смесването на жанровете, какво е джаз, но някак си съм усетил, че това ми харесва – мешана салата, да не е само домати например, колкото и хубави да са“ – споделя Левиев пред „Jazz FM“. Милчо Левиев завършва Консерваторията, където негови учители са Панчо Владигеров и Андрей Стоянов. Като ученик там Левиев пише първите си творби – те са класическа музика, но в основата на подхода към музиката вече се долавя джазът, а първото място, където намира творческа реализация, е Пловдивският театър. През 1962-а вече забелязаният млад музикант с все по-нарастващ авторитет е поканен за диригент и художествен ръководител на Биг бенда при Радио София. А първите му пиеси там се свързват със „Студия“ и „Блус в 9“. Стремежите на Милчо Левиев да твори нещо по-различно, по-неравноделно, по-необичайно за все още консервативната музикална среда, се приемат с доза скептицизъм. В Българското радио е и една от първите горчиви срещи на младия музикант с опитите на ко-

мунистическата власт да се намеси в естетическия живот – държавата налага репертоарна политика. В радиото трябва да се изпълнява 50% българска музика, 40% съветски джаз поп и 10% западна музика, от които 5% американска и едва 1/12 джаз музика. В една такава среда, задушаваща творчески свободолюбивата същност на Милчо Левиев, той няма друг избор освен да напусне. Целият живот на Милчо Левиев е белязан от това – стигащо до крайност – чувство за антиконформизъм. Усещане, че не трябва да си част от нещо, в което не разпознаваш своята индивидуалност. Усещане, което само след няколко години ще накара музиканта да замине отвъд Океана. И това чувство Левиев проявява не само в контекста на социалистическото битие, което се опитва да сложи живота в релсите на правилно и неправилно, да маркира, да опише, проследи и осъди всяко действие спрямо това дали е правоверно на времето. Милчо Левиев притежава тази съпротива срещу установеността на едно голямо екзистенциално ниво, когато става дума за изкуство, а може би и не само. Онзи характерен стремеж към новото и различното, към недокоснатото, към експеримента. Но като отричаш една традиция, трябва и да я познаваш! „Учи се от миналото, но живей днес. Лесно се казва, но трудно се прави“ – споделя Левиев. Той разказва свой спомен за пиесата „Антивалс“ и въпроса на партийния секретар „Защо анти?“. „Така ми харесва“ – отговаря Милчо. „Най-честият въпрос на младите хора е – това позволено ли е. От13

Нула32

говарям им, че в изкуството всичко е позволено, а теорията върви след практиката. Но ги разбирам, те са възпитани в почит към забрани и табута“ – пише Левиев във фрагментарния си сборник „Живот в 33/16“ (София, 2004). Друго любопитно и донякъде комично доказателство за бунта в съзнанието на Милчо Левиев, е поводът за закриването на джаз клуба в София, който не успява да просъществува и година, а негов председател е Милчо. Музикантът прави аранжимент на химна на св. св. Кирил и Методий в стил диксиленд. Малко след това се озовава в кабинета на секретаря на Съюза на музикантите, който, размахвайки пръст, иска обяснение за подигравката със светите братя, какъв бил този диксиленд. Десетилетия по-късно президентът на България Георги Първанов награждава Милчо Левиев с орден „Св. св. Кирил и Методий“, на церемонията музикантът разказва историята от 1967-а и завършва „Един от светите братя, философ Константин, беше затворен в тъмница през Х век като еретик. Е, на мен едно клубче ми затвориха, а човекът в тъмница бе хвърлен. Благодаря за ордена!“. Животът в столицата среща Милчо Левиев с една от много важни личности на свободния дух по времето на социализма – Радой Ралин. Поетът и сатирик бързо усеща, че в Милчо се крие един невъобразим талант, и събира него и още трима музиканти (Симеон Щерев – Банана, Любен Борисов – Камилата и Крум Калъчев) в състав с името „Джаз фокус ’65“. Поводът е озвучаване на поредицата кратки сатирични филмчета „Фо14

кус“ – отдушник на общественото недоволство. Съставът предизвиква фурор в страната, а първият им концерт от 1966-а година е емблематичен – билетите се разпродават месец преди събитието. Само ден-два преди това обаче директорът на зала „България“ решава да спре концерта с думите „Тук не може да се свири „джаста-праста“ на рояла, на който преди два дни е свирил Святослав Рихтер“. Радой Ралин спасява положението, като заплашва с бунт, и концертът в крайна сметка се случва, а един от най-впечатляващите му акценти е адаптацията на народната песен „Полегнала е Тодорка“. Въпреки огромния интерес обаче „Джаз фокус ’65“ изнася едва три концерта в България за цели две години. Само за сравнение – по време на турнето в Западна Германия съставът изнася над сто концерта. Там издават и грамофонна плоча. Малко преди това печели и наградата на критиката (най-престижната) на първия джаз фестивал в Монтрьо, а френските медии пишат за Милчо и компания: „Подреден и сбит език на изразност, виртуозност, както индивидуална, така и ансамблова, съвършено чувство за нюансировка“. И така, отвратен от родната действителност, в последното си лято тук, Милчо Левиев свири в ресторант „Меркурий“ в Слънчев бряг. Един от гостите, чужденец, го моли да изсвири темата от „Доктор Живаго“ – забранен не само като роман, но и в екранизацията си. Още на следващия ден Левиев е при управителя на хотела, който го смъмря, че е свирил забранена пиеса, и го глобява.

стил и култура

В цялата тази невъзможност да прави изкуството, което той смята за достойно, в невъзможност да надскача фалшиви рамки и измислени авторитети, в забрана да бъде различен, нов, да бъде индивидуалност, Милчо Левиев напуска страната през 1970 година. Поема към Германия по покана на продуцента на Радио Франкфурт за работа като диригент, а няколко месеца по-късно до него достига и поканата на световноизвестния Дон Елис – впечатлен от Кривото садовско хоро (по-късно превърнато в емблематичното Bulgarian Bulge), музикантът кани Левиев да се присъедини към неговия бенд и урежда пребиваването му като политически емигрант. „Ако човек бе със силно развито чувство за справедливост, трябваше да мине във вътрешна емиграция, да се пропие или да стигне до лагер. Заминах! Беше въпрос на съществуване…“ –

споделя Милчо Левиев. За разлика от редица дисиденти, които правят героичен ореол около бягствата си, Левиев далеч не смята своето заминаване за геройство. За него излизането, емиграцията е слабост, невъзможност да се продължи борбата. Милчо дава като пример за героизъм точно обратното: „като Солженицин, да те ритат да излезеш оттам, а ти да искаш да останеш. Да им кажеш: „Вие трябва да излезете, а аз оставам тук!“. Следват няколко години, в които Милчо Левиев е част от бенда на Дон Елис. Макар още с пристигането си, Дон Елис да не му обещава всичките пари на света, Милчо остава верен на изкуството – партнира си с някои от най-големите имена на американската музикална сцена, създава бляскави пиеси и печели любовта на една напълно непо15

Нула32

зната култура. Отново пред „Jazz FM“ Милчо Левиев разказва как звукозаписна компания му предлага аванс от 80 000 долара, за да бъде техен артист. Уловката е ясна – трябва да свири, каквото те пожелаят, ако нещо не им хареса – да го поправи и да го изсвири пак. Отговорът на Милчо също е ясен – не. „Аз не мога да правя нещо, в което не вярвам. Някои музиканти могат, и то много добри. Но те артисти не стават. Артистът е човек, който успява да изрази себе си, а не да имитира ситуацията наоколо, за да се харчи музиката.“ Една от причините Милчо Левиев да изпъкне толкова много с таланта си в САЩ е неговата органическа връзка с неравноделните ритми. Докато за американските музиканти неравноделният такт е резултат от продължително практическо и теоретично изучаване, то за Милчо той е някак изначален и формиращ неговия творчески свят. Смесването на българския фолклор с джаза е не само революционно, но и в резултат от онзи стремеж на Милчо да излиза от рамките на всичко установено, да експериментира, да създава нови действителности. „Не бъди джаз пуритан, защото джаз и пуризъм са две несъвместими неща“ – пише Милчо Левиев във фрагментарния си сборник „Живот в 33/16“. Предстоят изключителни години за Милчо Левиев – издава солови албуми, печели „Златна плоча“ за пианист и аранжор в изпълнение с Ал Жеро, номинация за „Грами“ с аранжирана за „Манхатън трансфър“ пиеса на Чарли Паркър, още една номинация за наградата с аранжирана пиеса на Чарли Паркър, записите с Арт Пепър, квартета „Free Flight“, 16

безброй споделени сцени и сътрудничества с музикални величия от цял свят, чак до знаменития концерт на Милчо Левиев след падането на Желязната завеса през 1990 в НДК и нестихващите аплодисменти за „Imagine“ и „Bulgarian bulge“. За всичко това един текст в този брой не стига. Този разказ за живота на една извънредна личност може да продължи още много. С хиляди творци е кръстосан животът на родения в Пловдив, но принадлежащ на света, Милчо Левиев, отишъл си от този свят в края на 2019 година. Но след всичките думи и имена, албуми и награди, ще остане само и единствено музиката. Мелодията, в която всеки нов човек ще се опитва да открива и да разкодира нещо ново – едва ли за света, но за самата личност, да открива версиите на себе си и може би да намира онази предвечна тъга и опиянение от живота, за които Борис Христов пише: „Sad A Little Bit, защото… „Четейки историята, не може да не настръхнем от ужас за човешкия род“ (Волтер) Sad A Little Bit, защото… „Светът безумства, търсейки нов ред и закони, и се надява на съвършенство“ (Леопарди) Sad A Little Bit, защото… „Ние бихме могли да си устроим един чуден свят. Бихме могли – но не го правим…“ И защото: „Вече никой човек не може да играе ролята на невинен“ (Дюренмат)“ |32

стил и култура

Снимайте вашата покупка от нас и тагнете Галерия 28 в пост или стори във вашия Instagram или Facebook. Така ще помогнете каузата ни да разпространяваме българското творчество да достигне до повече хора. Нека споделяме заедно талантливите българи останали да създават и да се развиват в страната ни!

Галерия28 gallery.28

гр. Пловдив, ул. Железарска 28 за контакти: 0889 51 83 85 17

Нула32

стил и култура

дамгосан с една дума от Панайот Стефанов

най-активните години от кариерата си, където и да пътува по света, за да представя България, в препълнените концертни зали Веселин Николов винаги ще споменава, че джазовият оркестър „Бели, зелени и червени“ идва от Пловдив. Съставът е единствената професионална формация в жанра у нас през 70-те и 80-те години на миналия век и е една от музикалните емблеми на страната ни. Как обаче се развива тази „връзка“ напред във времето, какво всъщност стои зад международните успехи на пловдивските джазмени и как се отнасяме към спомена за това наследство днес, няколко десетилетия по-късно? Това са само част от въпросите, които настоящият текст поставя. Джазът обикновено не присъства на нотния лист или ако се мерне там е между редовете на петолинията. Като високостойностно изкуство тази музика живее и се развива единствено във времето1. Възпитаник на Варшавския университет (през 60-те години на XX) век Веселин Николов е млад и обещаващ саксофонист и активен участник в концертния живот на полската столица. Като музикален визионер и част от интелектуалния елит на страната, пловдивчанинът е и сред 1 Успоредно с разказа ни, в името на неговата убедителност, предлагаме на вниманието Ви и избрани цитати на Веселин Николов, събрани от негови интервюта и публикации през годините.

седмината основатели на Европейската джазова федерация. През 1967-а Николов, когото заради цвета на бузите от малък по прякор наричат Червения, извършва един от първите си подвизи за популяризацията на българския джаз – на авторитетния фестивал Jazz Jamboree в залата на Варшавската филхармония на публиката за пръв път е представен изцяло български състав. Името му е „Веселин Николов квартет“, а на сцената саксофонистът представя колегите си Радко Начков (ударни), Стоян Католиков (бас) и Васко Чардаклийски (пиано). Отзивите в полската преса са окуражителни, а документалният запис на фестивала включва и музиката на българите, с което държавата ни официално се присъединява към европейското джазово семейство. Думите „България“ и „джаз“ вече има защо да се използват заедно. Не оставай на едно място, постоянно обогатявай себе си! Началните акорди от житейската пиеса на Весо Червения включват още публикации в полски научни издания, както и в англоезичното списание „Джаз форум“, прието зa орган на Джазовата федерация. Онова обаче, което той изгражда от нищото през следващите десетилетия, е до голяма степен и поводът за написването на книжката в ръцете Ви. Още като студент във Варшава Николов мечтае да се завърне в Пловдив и да сформира собствен оркестър, с 19

Нула32

който да изпълнява българска джазова музика. Мечта, за която мнозина не смеят да си помислят и съвсем основателно обричат на провал още в зародиш. Свидетелства за това са и епитетите, с които джазовият критик Владимир Гаджев описва настроенията по време на прохождането на „Бели, зелени и червени“ – „обкръжени от безразличие, интелектуална леност и страх от различността“. Присъствието ми дълги години в изкуството на джаза, като професия и хоби, ме убеди в следното: да можеш да „летиш“ в него с широко разперени криле, трябва тази възможност да се е вселила в теб в деня на раждането, като при птиците, като дар божи, като необяснимото чудо на творческия дух, с което на тази земя идват надарените щастливци. 20

След три години на откази от страна на държавата дългото пътуване на Червения към мечтата му за български джазов живот започва на първи октомври 1971-а в Младежкия окръжен дом на Пазарджик – Николов е назначен за художествен ръководител на джазов оркестър, който кръщава „Бели, зелени и червени“ (по аналогия с името на известната сюита на Дюк Елингтън „Black, brown and beige“). Любопитна подробност е, че само година по-рано Милчо Левиев решава да „смени резиденцията си“2 и отпътува за Америка, с което на практика се разминава „на прага“ на държавата с Червения. Можем само да предполагаме какво щяха 2 Израз на Емил Бояджиев, използван от Милчо Левиев в писмената му кореспонденция с приятели в България: „Ние не бягаме, защото да се бяга е нещо унизително – ние си сменяме резиденцията“.

стил и култура

да свършат заедно двамата големи, ако се бяха засекли на същото място в българската джаз история, но това са само догадки. Веселин Николов вече има оркестър и заедно с по-голямата част от музикантите пътува всеки ден с влак до съседния на Пловдив град за репетиции. Воден от добрата си интуиция, той програмира действията си и бавно, но последователно започва да работи по безболезненото интегриране на джаза сред българската публика, по развитието на нейния вкус и по умението ù да разпознава стойностите в жанра. В сянката на режима първият и най-подходящ начин за целта е „Джаз и поезия“ – американска салонна форма от 20-те години на XX век, която наподобява литературно четене в музикален акомпанимент. С помощта на поети и артисти Веселин Николов постепенно успява отново да социализира джаза в общественото пространство първо на Пазарджик, а после и в Пловдив и София. По същото време в Естрадния отдел на Българската държавна консерватория в столицата се въвеждат предметите „История на джаза“ и „Проблеми на импровизацията“. Първият преподавател, разбира се, е Веселин Николов, който пътува всяка седмица, за да чете лекции. Периодът 1972 – 1973-а е използван за сработването на музикантите в „Бели, зелени и червени“, а формата „Джаз и поезия“ изиграва успешна роля за това. В резултат на придобитата популярност обаче постъпват оплаквания и оркестърът е уволнен. Основанието – поддържането на професионален състав от Младежки дом е непозволено. Надареният от Бога артист е истинският. Той е мечтател, напълно освободен в очертанията на своя свят.

Той изживява дните си в непрекъснат стремеж да бъде верен на себе си и да се подчинява единствено на своята чиста и вярна интуиция. За щастие, със заповед на Министерството на културата на първи януари 1974-а групата на Веселин Николов е назначена на щат в Пловдивската филхармония и се „завръща“ у дома. Ход, който Червения определя като изненадваща перспектива, която трябва да се отстоява на всяка цена. В спомените му най-големият град на Южна България е оптималното място за просперитета на единствения професионален джазов оркестър в страната. „Пловдив беше започнал да носи славата на най-изявен културен център със силен интелектуален потенциал и средище със своя физиономия и неповторима атмосфера. За хората на духа това беше предимство от висш порядък, което останалите градове, включително и столицата, не притежаваха. Съзнателно официално туширано, вечното съперничество между София и Пловдив беше двигател, ускоряващ културното развитие на града“, разказва Веселин Николов в своята „каденца“ в книгата на Владимир Гаджев, посветена на личността му. Всеизвестно е, че истинското изкуство не допуска формален подход. На мен лично ми се иска българската култура да бъде регулирана от непрестанно вътрешно напрежение и стремеж към създаването на съвършеното във всеки един аспект – резултати, изяви, администриране и най-вече широко популяризиране на най-самобитното и стойностно творческо постижение. Така разбирам конкуренцията и нейната функция. Като Декан на Факултета по музика към Народния университет по 21

Нула32

култура в Пловдив от 1975-а, основателят на „Бели, зелени и червени“ открива цикъл лекции „История и теория на джаза“. В унисон с тогавашната държавна политика за извънучилищно музикално образование, Червения развива концертна дейност с оркестъра и в по-малките градове на Пловдивския окръг, гостува в читалища и младежки домове, говори по теми от джаза, като разгръща тази практика до непознати за страната мащаби. Важна за този период е и формата „Съвременност – позиция – съвременност“. За нея Веселин Николов казва, че е опит да превърне Факултета по музика в миницентър по гражданско поведение. Всеки последен вторник на месеца той дава на публиката възможност да разговаря с „личности със собствена визия по проблеми, третиращи текущите обществено-културни процеси“. Част от гостите в кокетната зала на Профсъюзния дом на културата „Стефан Кираджиев“ (днешния ДК „Борис Христов“) са имена като Леда Тасева, Тодор Колев, Стефан Цанев, Доротея Тончева, Йорданка Кузманова, Светла Гостева, Радой Ралин, Петър Анастасов, проф. Гриша Островски, Георги Божилов, Динко Дерменджиев, Христо Ганев и др. Паралелно с преподавателската и обществената си дейност, Веселин Николов стои и в основата на едни от първите по-масови джазови прояви в България (Ямбол – 1974-а и Сопот – 1977-а). Не престава да бъде активен изпълнител и композитор, чиято музика тепърва ще бележи кулминацията си. Няма да ти се получи, ако не свириш от сърце. В рамките на „Джаз и поезия“ през 1972-а лидерът на „Бели, зелени и червени“ пише композицията „1300 22

златни страници“, която стъпва на мелодични особености от времето на Йоан Кукузел (XIII век). Журналистът Тодор Коруев описва произведението като „първото спускане на джаза в древността на българската държава“, а новооткритият източник на вдъхновение постепенно заема централно място в творчеството на Николов. Самият той посочва: „Инспирациите при мен идваха от две посоки – българския фолклор и аскетичната чувствителност на църковната ни музика от стари времена“. Развитието на тези теми и репертоарното разнообразие, което те предлагат, по-късно ще се окажат поводът джазовият свят да се заинтригува от музиката на пловдивския оркестър. Поканата за Петнайсетия международен джазов фестивал в Рино, Невада, идва тъкмо поради интерпретацията на това богатство. В 21:00 ч. на 25 март 1976-а Веселин Николов и неговите „Бели, зелени и червени“ остават завинаги в историята като първия български джазов ансамбъл, пътувал зад Океана и свирил в родината на джаза. Два дни по-късно американският журналист Б. Уилман рецензира представянето на българите във вестника Nevada state journal по следния начин: „Майсторите знаят занаята си. Те придават на звука повече от поетично съдържание. Техните звуци ромолят като вълни от звездна светлина, която съживява виденията по повърхността на водата. Музика извън времето! Тези и други неща могат да бъдат намерени в джаза. Които чуха целия концерт на „Бели, зелени и червени“, имаха удоволствието да се наслаждават на американска класическа музика в световни ръце. Музиката, която потомците на черните роби създадоха, е станала собственост на света –

стил и култура

музика, използвана като средство за изразяване на човешки идеи от всички култури“. Успяхме да преплетем, и то равностойно, духа на България и българската фолклорна музика с джазовия идиом на Америка и да произведем национално оцветен художествен продукт. Това ни отличаваше от всички останали, където и да отидехме по света. Така изглежда тайната за успехите и популярността на джаз формацията от Пловдив. Смелостта и новаторската си визия Червения демонстрира за пореден път с написването на „Протуберанси“ – концерт за симфоничен оркестър и джазов ансамбъл, който „Бели, зелени и червени“ изпълняват заедно с Пловдивската филхармония под диригентската палка на Емил

Чакъров. Веселин Николов отново е изключителен – осъществено е първото съчетание на две подобни музикални формации у нас. Като венеца на формацията обаче Весо посочва участието на най-голямото джазовo събитие в света тогава – Newport-Ney York Jazz Festival в Ню Йорк през лятото на 1979-а. И до днес пловдивската група е последната българска джаз формация, която развява трибагреника на историческата „52-а улица“ в Голямата ябълка. Следващото лято музикантите пътуват за 23-дневно турне в Индия на топфестивала на джаза в Азия „Джаз Ятра“ в Бомбай и на „Джаз Фест“ в Калкута. До напускането на състава от Веселин Николов през 1983-а „Бели, зелени и червени“ гостуват още в Швеция, СССР, Унгария и Полша. Това е просто другият от моите све-

Нула32

тове. Свиря по света, където ме поканят. Човек е дамгосан с една дума. Световете в мен не си противоречат, нито се броят за превъзходство. За съжаление, нищо не продължава вечно и на първи октомври 1983а Веселин Николов се оттегля от „Бели, зелени и червени“. Изтощен от къртовския труд през годините и от стените, които продължават да се издигат насреща му (най-често партийно-властови), Червения решава да помисли за себе си. Точно 12 години след като поставя началото, творецът се разделя с произведението си. Свободен в мислите си, поема по нов път. През следващите години продължава да свири в страната и чужбина с няколко нови формации, една от които е създадения от него Камерен ансамбъл за български и славянски църковни песнопения „Филипополис“. Допълва и издава лекциите си от цикъла „История и теория на джаза“ под името „Моите любими неща“. Книгата се оказва първа за джаза от български автор, а заглавието и е поклон към един от кумирите на Николов – Джон Колтрейн и албумът My favourite things. Всяка година, от 1967-а насам, на 17 юли, денят на смъртта на великия музикант, Веселин Николов свежда глава в негова памет и прошепва „Бог е милостив“. Творчеството на Колтрейн Веселин Николов възприема като „отправна точка и ориентир за всичко, което прави в музиката, като коректив, поддържащ тонуса му на безкомпромисност и гражданско поведение“. Джазът е необходимост за съвременния гражданин на планетата Земя, който повече от всякога чувства нуждата от обич – да обича и да бъде 24

обичан. Джазът е незаменим и прекалено щедър… Качествата, които Николов цени най-много, придобиват форма и в българския политически живот след промените през 1989-а, когато между 1991-а и 1992-а председателства Координационния съвет на Съюза на демократичните сили (СДС) в Пловдив. Градът става известен като Синята крепост на България, а Червения приема нова ръководна длъжност като директор на Българския културен институт във Варшава (1992 – 1995), където сред колеги и приятели се чувства като у дома си. По-нататък започва да преподава като гост лектор в европейски и американски университети. Днес човекът-институция, както го наричат критиците, живее във Валенсия със семейството на дъщеря си, която също е музикант. Връща се в Пловдив рядко, но като че ли няма и за какво – в началото на новото хилядолетие кметът д-р Чомаков ликвидира дейността на формацията „Бели, зелени и червени“, с което поставя формалния край на едно творческо звено, но не и на легендата за емблематичния джазов оркестър на Пловдив. През годините още редица музиканти се включват към състава и по свой начин продължават делото на предшествениците си. Поддържат огъня жив дори и днес, през 2020-а, когато фестивалите не спират да се роят и всеки свободно може да изпълнява джаз навсякъде (или поне да си мисли, че го прави), но въпросът е има ли кой да го слуша, да го цени и да си спомня за онези, които първи му се посветиха у нас и му подариха живота си така, както го направиха Веселин Николов и неговите „Бели, зелени и червени“. |32

стил и култура

Нула32

ЕДНА КИТАРА МЕЖДУ ДВА СВЯТА от Панайот Стефанов

дна китара в Ню-Йорк, Калкута, Цалапица, Бомбай, Чалъково, Токио, Дълбок извор, Берлин, Москва преплита: джаз, фламенко, блус, балкански ритми с бразилски акорди, за да кажем веднага – ами, това разбира се, е Оги Видев. Джони Пенков След като разгледахме накратко биографията на Веселин Николов и очертахме най-знаковите му моменти с „Бели, зелени и червени“ – доколкото те са изброими 26

само в няколко страници! – сменяме оптиката и надничаме в онези години отново, но този път през погледа на големия български джаз китарист Огнян Видев, свирил във формацията от 1974-а до 1988-а. Срещаме се с Оги в един дъждовен ден през февруари, за да ни пренесе в бекстейджа на групата преди някои от най-паметните им концерти и за да чуем от първо лице историите, които никога няма да забрави.

стил и култура

Разговорът ни започва в търсене на отговора откъде идва разбирането за джаза като за една по-скоро тъжна и трудна за слушане музика? Филмът на Андрей Чертов за събеседника ни носи заглавието „Дъждовен ден“ (2013) и оставя у зрителя тъкмо такова меланхолично усещане – на самота и болка, но сякаш пожелани и носещи гордост. „Джазът е манталитетът на аутсайдера – казва Милчо Левиев в черно-бялата лента – на човека, който хем е с обществото, хем е срещу него.“ В противоречивата същност на тази музика вероятно се крие великата ù тайна, но и истината, че за да я превърнеш в част от себе си, трябва да ù се отдадеш изцяло, да ù поднесеш сърцето си. „Нямаш ли манталитета си оставаш просто един музикален чиновник“ – отговаря Оги, докато на заден фон звучи изпълнението му на „Sad, a little bit“ – водещото парче от едноименния албум на Милчо Левиев. Слушаме го и си мисля, че тази зависимост би могла да важи и извън джаза, извън изкуството дори. Ако не работим по вкуса си и се откажем от любопитството си, не се ли примиряваме с посредствеността; не прахосваме ли отреденото ни време на земята, превръщайки се в обикновени чиновници на живеенето, само по себе си изкуство? „Когато чух китарата за пръв път, имах чувството, че вече съм свирил на нея, като че ли съм роден за китарата“, спомня си Оги във филма. Легендарният футболист на „Ботев“ – Пловдив Динко

Дерменджиев му подарява първия инструмент в живота, когато са още хлапета в Кършияка, и му показва няколко акорда от популярната по онова време песен на Леа Иванова „Чико от Пуерто Рико“. От песента идва и прякорът на Дерменджиев. По-късно Оги усвоява китарата, благодарение на Кирил Апостолов, а в казармата се запознава с Веселин Николов, който истински го вдъхновява за джаза. „Весо ме разболя по тази музика, за да осъзная философията ù“, разказва ни той. Въпреки че в началото джазът му се струва сложен и неразбираем, благодарение на разговорите си с Червения, Оги го избира пред модерния тогава рокендрол и групите Beatles и Rolling Stones. Споделя, че е най-повлиян от „тримата големи“ Асен Овчаров, Веселин Николов и Милчо Левиев, пътищата на които, макар и косвено, се пресичат в Пловдив, но се определя и като приемник на Людмил Георгиев, Ангел Везнев – Ачо, Антон Казаков и Райчо Любенов. „Ако ги нямаше тях, нямаше да ни и има и нас, нямаше да ги има и тези след нас“, казва Оги и допълва, че дължи много и на Тома Спространов и на Румен Петров – Хъмфри, на когото, по думите му, също трябва да има паметник в града, подобно на този на Сашо Сладура. „Той не можа да понесе действителността тук, искаше всичко да става както трябва, всичко да бъде, както в Америка… Но то не беше и алкохолът го погуби“, споделя китаристът за Хъмфри, когото Милчо Левиев на27

Нула32

рича свой духовен водач в джаза. Подобен фанатичен период като млад има и самият Видев – тогава не е признавал нищо друго освен джаз и нищо друго освен американското в него. Но това трае кратко – бързо си припомня, че има и друга музика, че това е прекрасно и че никой музикант никога не трябва да забравя това. Всички тези хора имат роля във формирането на джазовия му манталитет, редом до идоли като Джанго Райнхард, Уес Монгомъри, Чарли Крисчън, Чарли Бърд, Бил Хол и Барни Кесъл, но за Оги Веселин Николов е този, който истински отваря очите му чрез близките си контакти с най-важните имена 28

в международния джаз по онова време. За него Червения е този, който вкарва европейската култура в българския джаз, който към онзи момент е умърлушен в периферни кабаретни интерпретации. Като илюстрация на твърдението може да послужи преживяното от Оги в звукозаписното студио на Радио Будапеща на осми септември 1977-а, когато „Бели, зелени и червени“ изнасят 45-минутна концертна програма, предавана пряко в ефир. Съставът е следният: Радко Начков (барабани), Пъшо Конов (бас), Огнян Видев (китара), Петър Джурков (пиано) и Веселин Николов (сакс и флейта). Секунди преди да започнат в залата влиза американският радиоводещ Уилис

стил и култура

Кановър, известен в света като „гласът на джаза“, но назован от Видев с още по-милото „таткото на джаза“. Знаменитият журналист е автор на предаването The Voice of America Jazz Hour, което, макар и долавяно в 04:00 сутринта у нас и заглушавано многократно, изиграва ключова роля за популяризирането на джаза в Източна Европа. Веселин Николов съобщава кой е влязъл и в този момент всички замръзват. Първите едно-две парчета изпълняват със страх, след което Червения ги нахоква да си отпуснат мускулите малко. Постепенно това се случва и програмата минава добре. В края Кановър поздравява лично всеки един от тях, а по-късно прекарват и вечерта заедно. След тях в студиото на Радио Будапеща тогава влизат величията Джон Сърман, Бари Филипс и Сту Мартин, които свирят в стилистиката на free jazz-а. За него в България ще трябва да се почака още 15-20 години. Концертната програма закрива Чарли Мариано, след чието изпълнение Веселин Николов не е на себе си и иска да спре с джаза, тъй като вече е видял всичките си мечти, реализирани в музиката му. „Мисля, че изпълнихме задачата си“, казва пред журналисти Червения след като се завръщат в България. „Такива моменти ни изкарваха от блатото на посредствеността, от провинциалната обстановка, в която беше ограничен българският джаз“, признава Оги. Добра представа за трудностите пред „Бели, зелени и червени“

в онези години дава и документалният филм „Една безкрайна мъка“ (1979) на режисьора Христо Ганев. Гледана днес, лентата е същинска машина на времето и е вълнуваща възможност да се потопим в ежедневието и разговорите на групата от края на 70-те. Филмът проследява избрани моменти от национално турне на формацията и изследва противоречивите нагласи на българската публика към изкуството на джаза тогава. Включен е и куриозен случай в градчето Шипка, където за концерта е продаден само един-единствен билет. Уви, ситуацията не изглежда много по-различно и днес – възприятията все още са полюсни, макар и 40 години по-късно. Джазът все още търси себе си в България, а заглавието на филма е изненадващо точно и в наши дни. То цитира определението на Сту Мартин за джаза като „безкрайната мъка на пътуващия само за едно – някой някъде да те срещне, да те потупа по рамото и да ти каже „Благодаря ти, момче!“. Подплата на тези думи е и отрицателният отговор на събеседника ни на зададения му във филма въпрос „Бихте ли могли да не свирите джаз?“. Оги категорично застава зад отговора си и днес и продължава с историите. Разказва ни и за други случки като тази в Шипка, но не пропуска и срещите си с джаз иконите, с които свири и до които се докосва през кариерата си. Спомня си всички подробности, точните им думи и движения, не крие очарованието си от земното им отноше29

Нула32

ние: „Джордж Бенсън, Джо Търнър, Еберхард Вебер – всички общуваха с нас като с равни“. Благодарение на поканите от Европейската джазова федерация, в която членува Весо Червения, подобни контакти помагат на пловдивския оркестър да преодолее това, което Оги нарича „балкански комплекси“, и да придобие самочувствието, което подобава на творчеството му. Български джазмени като Манол Цоков, Симеон Щерев, Петър Петров и Людмил Георгиев също пътуват навън тогава, но уреждат участията си индивидуално и в голямата си част вървят по утъпканите от пловдивския състав пътеки. Така заедно с „Бели, зелени и червени“ успяват да се откопчат от домораслите критерии и да изградят джазов манталитет, адекватен на световните тенденции за времето. „В противен случай щяхме да си останем на ниво София“, казва Оги. Скъп спомен завинаги ще му остане случката от турнето в Калифорния преди участието на фестивала в Рино, Невада: „Просто излязохме и започнахме да свирим нашите си неща, за които в България казваха, че не били джаз. И то хора, за които джазът все още беше Hello, Dolly. Весо Николов беше 30 – 40 години напред с нещата. Не можехме да отидем в Америка и да продаваме краставици на краставичаря, нямаше да мине, публиката там е слушала изпълнители като Джо Пас и Уес Монгомъри на живо. Затова ние свирихме наши-

те си парчета и изведнъж залата избухна в аплодисменти! След края съдържателят дойде и символично ни подари един златен ключ от името на клуба. Хората казаха, че сме им отключили сърцата…“. А, както вече разказахме, кулминацията на първото задокеанско турне на българска джазова формация приключва неочаквано добре. През следващата година, благодарение на бляскавите отзиви в американската преса, до България е изпратена първата покана за участие на Newport New York Jazz Festival, която, за съжаление, не достига навреме до „Бели, зелени и червени“. Според слуховете, някой в София се изпречва на пътя ù. Стига се дотам Веселин Николов да изпрати телеграма, в която отказва пътуването поради „катастрофа“, претърпяна от двама от музикантите. Измислицата цели да маскира истината, че формацията е била възпрепятствана от бюрокрация и странични фактори. Ударът от разминаването с фестивала „Еверест на джазмените“, както го нарича Оги, е толкова голям, че барабанистът Тодор Каптебилев напуска състава разочарован и на негово място идва Радко Начков. За щастие, покана идва отново, благодарение на контактите на пловдивчанина Рафи Манокян, който живее там, и то само година по-късно, този път в два екземпляра – една институционална и една лично копие до Весо Червения. Вече няма място за оправдания и така през 1979-а

стил и култура

„Бели, зелени и червени“ покоряват най-високия връх в историята на групата и на българския джаз изобщо! За да онагледи по-добре значимостта на това участие, Оги го сравнява с прословутото американско лято за българския футбол през 1994-а. Заглавията от рода на „Американският монопол на джаза е счупен“ карат Оги и останалите от състава да се чувстват неудобно в България, където успехите им далеч не срещат същия ентусиазъм. Медийно отразяване почти липсва, а интригите и „колегиалното“ от-

ношение от страна на други музиканти обезценява удовлетворението от постигнатото. Такава е съдбата на пловдивския оркестър „Бели, зелени и червени“ в края на 70-те – вниманието и признателността отвън срещу завистта и огорчението отвътре. Въпреки това Оги и компания осъзнават мисията си и не позволяват на контрастите да влияят на работата им. Те вече са записали имената си по плакатите на най-престижните джазови събития в света… Всичко друго може да почака. |32

Нула32

стил и култура

Нула32

ма знакови групи в българския джаз, които са изиграли не само ключова роля за утвърждаването на джаза, но са се превърнали и в емблема на тази музика в страната ни. Една такава формация без съмнение е „Бели, зелени и червени“. Освен прекрасни музиканти, те са неделима част от пловдивската културна общественост. Тук е мястото да споменем и просветителската им дейност. Десетки са джазмените, 34

техни ученици, които в момента са едни от най-значимите музиканти както в България, така и по света. Ентусиазмът на групата е заразителен, а примерът им продължава да действа като стимул за новите поколения. Кои всъщност са тези неуморни двигатели на родния джаз? В настоящия състав на групата влизат: Веселин Койчев – лидер и китара, композитор, аранжор; Пе-

стил и култура

тър Джурков – пиано; Владимир Хаджииванов – Доктора – сопран и тенор, саксофон, флейта; Пъшо Конов – баскитара, Иван Енев – барабани. На Пловдив Джаз фест 2018 „Бели, зелени и червени“ бяха наградени за цялостен принос. Минути преди да влязат за награждаването си в Дом на културата „Борис Христов“, успявам да взема интервю от четирима музиканти на групата. За толкова години как оцелява една джаз група в България, особено в такива трудни времена, когато се е създавала групата, та до днешно време? Пъшо Конов: Не знам кога е било по-трудно – дали в началото или сега, защото и сега времената са трудни за изкуство изобщо. Колкото и да са трудни времената, независимо в миналото или в настоящето, любовта към джаза и към свиренето на тази музика е силата, която ни държи, крепи и събира. Владимир Хаджииванов: Аз понеже съм медик по образование, ще кажа – може би единственото хубаво заболяване, което съществува, това е да се заразиш от бацила на музиката и да се лекуваш цял живот чрез нея. Иван Енев: По принцип музиката изисква много постоянен труд, за да постигаме това, което желаем. За да придобиеш умения, се изисква много труд през годините, само по този начин една група може да съществува. Веселин Койчев: Групата се задър-

жа толкова дълго време поради това, че членовете ù притежават качества, които рядко могат да се срещнат. Това са любов към джазовата музика, отдаденост на професията, далече от себелюбие, нарцисизъм и желание за кариеризъм. И тази любов изпълва цялото съдържание на дейността на „Бели, зелени, червени“. Това са цели 47 години, аз специално съм от 27 години в групата и наистина, както казва Владо – сме заразени от тази любов. Вярвате ли, че знанията в джаза се предават от поколение на поколение. Има ли съвременни групи, които бихте нарекли свои продължители? Пъшо Конов: Разбира се, приемственост има винаги и чрез активна дейност групата е създала много свои последователи и наследници. Всички тези музиканти, които активно работят особено на пловдивска територия, са преки наши ученици и наследници на делото. Владимир Хаджииванов: Когато Веско Койчев стана ръководител на групата, неговата фиксидея беше да се създаде в Пловдив джазово музикално училище. Много усилия положихме, но винаги за такива положителни неща има грандиозна съпротива. Но пък най-доброто, което успяхме да направим, беше една школа, която функционира и до ден днешен и в която всички членове на групата преподават и са ангажирани духовно без някакви материални стимули, участват чисто идеалистично. Казвам го, понеже вчера 35

Нула32

беше Денят на будителите, това си е истинска будителска дейност. Тази дейност продължава и до ден днешен, предполагам ще продължава и след нас и ще бъде поета като щафета. Тя всъщност вече е поета, защото някои от учениците ни преподават в Консерваторията. Членове на групата ни също са преподаватели. Така че продължава дейността, неуморно. Иван Енев: Мога да кажа, че имаме прекрасни последователи и тази вечер на сцената на джаз фестивала те ще се изявяват. Подготвили са много хубави аранжименти на наши композиици и само след броени минути публиката ще може да ги оцени. Веселин Койчев: Съгласен съм с всичко казано дотук, и да допълня – нашето желание беше да направим първото джаз училище в България и то се осъществи макар и косвено, тъй като, създавайки музикалния център с нашата дейност и с тези талантливи хора, които ни последваха, всъщност ние създадохме условията за откриването на специалността „Джаз и поп изпълнителско изкуство“ в Пловдивския университет. Така че може да се каже, че нашето желание в общи линии е било изпълнено, още повече, че много от учениците ни вече са и популярни български джаз изпълнители. Следите ли съвременната българска джаз сцена и как намирате

българските музиканти съпоставени със световните образци? Пъшо Конов: Следим, може би аз не толкова отблизо, но все пак мога да кажа, че времената са много по-добри за образование, защото музикантите имат достъп до реномирани джаз училища в чужбина, където не е проблем да отидат да учат. Има много информация в интернет, като методология, ноти и начини на обучение. Всичко това скъсява пътя за самоусъвършенстване и развитие. Аз смятам, че нашите млади джаз музиканти са на много добро ниво и абсолютно конвертируеми в международно отношение. Владимир Хаджииванов: Наблюдавам изявите не само на пловдивските музиканти, но и на музикантите от цяла България. Всъщност всичко е концентрирано в София, защото там имат най-добри условия за изява. Наскоро бях на концерт на Биг бенда на Ангел Заберски, който е съставен изключително от млади музиканти. Просто изпаднах във възторг, няма какво да се каже, те са напълно конкурентноспособни. Иван Енев: Ние имаме абсолютно прекрасни и невероятни български музиканти, които и за съжаление, и за наша радост, повечето от тях свирят в чужбина. Не можем тук да им се радваме, те избират самите къде да се изявяват. Радостното е, че по-голяма част от тях са завършили в България. Това показ-

стил и култура

ва, че тук се раждат и се изучават прекрасни музиканти. Веселин Койчев: Абсолютно съм съгласен с колегите за високото качество на българските джаз музиканти. Нямам какво да добавя. Ако преди 1989 г. в България джазът е бил музика на съпротивата, каква функция има той в днешно време? Пъшо Конов: Джазът за мен и тогава, и сега е бил музика на свободата. Човек е свободен да се изрази със своите изразни средства по начин, по който най-добре би могъл да го направи. В този смисъл – джазът и свободата са синоними. Владимир Хаджииванов: Абсолютно съм съгласен с Пъшо, само бих желал да кажа едно нещо – всички музиканти, занимаващи се сериозно със сериозна музика, може би са единствените хора осъществили телепортацията. Докато свирят, те са някъде другаде, на друга планета, в друг свят. Може би и те не знаят къде точно се намират. Но когато се върнат, те се сблъскват, и то в още по-категоричен нюанс, с ежедневната сивота, но въпреки това, те продължават да се телепортират и това ги прави едни благородни хора. Поне повечето от джазмените са такива, те не носят омразата и завистта в сърца-

та си. Всеки един от тях е едно дете, запазва своята благородност и мъдрост и дълбоко в себе си остава чист като Малкия принц. Иван Енев: Джазовите музиканти по принцип се различават много от останалите. Някак са по-освободени и имат прекрасно излъчване. За да си добър музикант, трябва да имаш добро сърце, да нямаш користни мисли – те вредят не само на музикантите, но и на всички останали хора. Веселин Койчев: По отношение на това как беше възприеман джазът в двете социални системи – в тоталитарната система джазът беше символ на свободата на словото и личността, на мечтата онзи обществен строй, към който са се стремили всички свободомислещи хора тогава в страната. След като започнаха демократичните промени, според мен джазът беше онеправдан. Тъй като в държавата трябваше да бъдат решавани много други наболели проблеми, джазът някак остана на заден план. Единственото положително, което не е малко, е, че качеството на изпълнителите наистина се повиши, поради причината, че те имат създадени условия за развитие, както и добре подготвена публика. Пловдив има традиции в това отношение, а да те разбира публиката – е много важно нещо в джаза. |32

Нула32

ДЖАЗЪТ КАТО МИСИЯ Разговор на Панайот Стефанов с Мирослав Турийски

ен след последния концерт на октет „Пловдив“ на 22 февруари гостуваме на пианиста и композитор Мирослав Турийски (един от най-активните джаз музиканти в града) в Bee Bop Café, за да проследим нишката на жанра между поколенията в Пловдив. Говорим си за процесите в средата тук, за конкуренцията, но и за приемствеността в нея, за чувството на осъзнатата мисия, което ръководи действията на Мирослав и колегите му. Как започна всичко? Трудно. Джазът е трудна музика. 38

Много любители се занимават с музика, но има една бариера, която се появява между любителското, слухарското и професионалното музициране. Лесно е да хванем една китара, да научим 5 акорда и да свирим. Всеки човек, който малко или много е талантлив и има слух, може да го направи. Да се занимаваш професионално с това обаче означава да му посвещаваш много време. Ако имаш талант, имаш и потенциала да станеш музикант. Трудният момент е да преодолееш слухарското, или още „беседкаджийското“, налага се да отделиш време на едни досадности като четенето на ноти и осъзнаванeто

стил и култура

на чисто техническите особености на съответния инструмент. След този момент нещата стават по-ясни, но не и по-лесни. Идва дългият път на самоусъвършенстване, за да можеш да се изразяваш като професионалист.

това беше зверски шамар за мен – откриха невероятна вселена и възможности за композиране в съвременната музика за мен.

Кога беше този момент за теб?

„Бели, зелени и червени“. Освен че бяха функционираща група и концертираха, имаха и школа в Синдикалния дом, където преподаваха съответните инструменти. Там за пръв път започнах уроци при пианиста Петър Джурков през 90-те години. Тогава те бяха ядрото на джаза в Пловдив, когато бях млад, нещата се случваха около тях. Те организираха джаз фестивала, отглеждаха и младите музиканти. Съвсем логично и моето прохождане е там. Впоследствие завърших Академията в София с поп и джаз пиано. Оттам поех в много посоки. Свирил съм по круизлайнери, по хотели в чужбина, т. нар. кръчмарска работа – неща, които не са ти много на сърце, но изкарват пари. Това също е важен опит, защото си даваш сметка къде се намираш всъщност. Дава ти и време след младежкия устрем, когато си мислиш, че ще покориш света, малко да се приземиш. Светът е доста голям, има доста музиканти в него, които имат какво да кажат, но не е толкова лесно. 2009-а се върнах окончателно в Пловдив и си намерих мисия – да поддържаме средата тук. Когато се прибрах, имаше някакво наследствено равнодушие и безсилие пред системата. Все някой ни е длъжен, тия политици ни прецакаха, тук нищо не се случва. Едно такова безхаберие и равнодушие към ситуацията. Попътувах по света, сверих си часовника и видях, че всъщност навсякъде по света е едно и също. Наред сме си и никой не ни е крив, че ние самите не сме инициатори. Започнах да влагам

Когато бях на 15-16 години. За нас, младежите, беше интересен рокът и хевиметълът. Занимавахме се в гаражите. Свиренето ми тръгна оттам, покрай него започнах да се интересувам все повече от пианото, да гледам на него по друг начин. Бекграундът ми беше класическо пиано от първи до шести клас, но започна да ми става по-приятно с музиката, която не свирeх по задължение, а защото ми харесва. Слушахме касетки, опитвахме се да ги изсвирим и ние. Съответно времето и вниманието, които отделях, се повишиха сериозно, но започнаха и да минават много по-бързо. Станах по-целеустремен и мотивиран да се занимавам с това. Като пианист логично започнах да се интересувам повече от хармония, а съвсем естествено в еволюцията на музиката е да се стигне по някое време и до джаз. Всичко останало преди това може да се изсвири любителски, с изключение на класиката, докато с джазът нещата не стават точно така. Необходимо е да се занимаваш повече с хармония, с импровизация, за да си по-адекватен. Чий бяха касетките за първите ти опити в джаза? Слушах повече фюжън, където е границата между рока и джаза. Може би групи като Electric band и Yellow jackets бяха първите по-джазови неща, които слушах и започнах да имитирам. Когато открих Pat Matheny Group,

А на местно ниво от кого си се повлиял?

Нула32

енергия, без да търся нещо в замяна. Разбрах, че сами трябва да направим това, което искаме да видим, защото никой няма да ни го подари. Срещам млади хора, които не са мотивирани, и ми е странно. Не е правилно да ти е все тая. Равнодушието е заразно и мързелът е в състояние да убие всеки един талант. Важно е в град като нашия, особено с джаз специалностите в Академията, средата да върви нагоре. Много млади джаз музиканти дойдоха да учат в Пловдив, много от тях останаха в Пловдив и така средата се развива. Интересът към музиката нараства и има някаква форма на конкуренция, която качва нивото и е добре за всички. Това позволява да излязат повече групи и изпълнители от Пловдив, съответно те да развиват нови сцени и т.н. Да се върнем малко по-назад. Какво означаваха през 90-те години „Бели, зелени и червени“ за града, в началото си те също са били обкръжени от равнодушие? Няма как, когато се каже джаз в Пловдив, това да не е групата, която изниква първо на всички. Те са хората, които са двигателят дълги години, но освен тях има и много други музиканти, които са започнали оттук. Няма как да не споменем и най-успешния джаз музикант от България – Милчо Левиев. За мен като тийнейджър интересът ми тръгна от тях, сега аз предавам това на студентите в Академията. Съсобственик съм и на две заведения, които са обвързани с джаза. Дейността ни се разширява и това е, което имах предвид под „мисия“. Не просто да си свирим тук и да си правим кефа, а ми се ще да развиваме града. И се случва, защото хора като мен, като Сашо Леко, като Кольо Карагеоргиев сме тук в Пловдив, преподаваме, правим 40

джемсешъни в една доста приятелска атмосфера и приятна вътрешна конкуренция. Когато има повече музиканти, те се слушат един друг и се дърпат нагоре. Когато няма музиканти, тъпчеш на едно място. Като че ли има някаква естествена приемственост. Научил си се и сега предаваш нататък занаята. Въпрос до човек и до усещане е. В Пловдив всички си падаме и малко локални патриоти. Това също сигурно е важно. Може би е така. Аз си харесвам града много и си драпам тук да се случват нещата. И не съм само аз. Благи хора сме, разбираме се със софиянци, с варненци и с бургазлии. Навсякъде, където имаме контакти, сме в добри отношения, но въпреки всичко сме си в Пловдив и искаме тук да се развиваме. Не е случайно, защото градът има традиции, при това сериозни, има вековен дух и енергия. Заразени сме с нея и я продължаваме нататък. Дори октетът1, чийто основател си, носи името на града. Снощи тъкмо коментирахме, че може би малко нагло сме си присвоили името на града. Някой може да си каже „откъде пък точно вие ще се кръстите така“? 1 Октет „Пловдив“ е основан през 2015-а година от Мирослав Турийски по повод първото издание на Plovdiv Jazz Fest. Към днешна дата в състава му влизат: Венелин Георгиев (алт сакс), Димитър Льолев (тенор сакс), Мартин Ташев (тромпет), Влади Мичев (тромбон), Николай Карагеоргиев (китара), Александър Леков (бас), Кристиян Желев (барабани) и Мирослав Турийски (пиано).

стил и култура

Това сигурно е марка. Позволих си да го направя, защото поводът този октет да се събере беше първото издание на Plovdiv Jazz Fest, който наследи общинския фестивал „Пловдивски джаз вечери“. За първото му издание преди пет години събрахме тази инструментална група, за да се представим. Освен това нескромно смятам, че в състава на октет „Пловдив“ съм събрал най-добрите джаз музиканти в града в момента от това поколение. Три години по-късно на същия фестивал изпълнявате и музика на „Бели, зелени и червени“. Акт, който може отново да е символ на приемствеността, за която говорим. Това беше идеята и на организаторите на фестивала. Поводът беше ние като продължители на делото им и като техни ученици да напра-

вим аранжименти на тяхна музика. Получи се много готин и трогателен малък концерт, след който излезе да свири Дейв Холанд. Кое е основното знание, което искаш да предадеш на студентите си за джаза? Музиката се учи. Стълбовете на музикалното образование са много, за разлика от други, при него се подхожда индивидуално. Не можеш да се научиш да свириш на пиано на лекции. Трябват часове насаме с преподавател всяка седмица. Хората са талантливи и трудолюбиви по различен начин. Може би нещото, което най-много съм се опитвал да убедя хората, на които преподавам е, че няма тайни. Съществува градска легенда, че джазът това са някакви тайни хармония, акорди и скали, които, като ги знаеш, започваш да свириш и става по-интересно. Исти41

Нула32

ната е, че като всичко друго, и това изисква просто да седнеш, да го научиш и страшно много да свириш, за да го вкараш в пръстите си и да го ползваш. Не е никаква тайна, а методология и теория на джаза, която си има „а“ и „б“.

на изразяване и енергия на сцената. Публиката разбира кога артистът е откровен и кога стои като кръпка на сцената.

Друг мит, който битува, е, че джазът е тъжна музика. Сложна и неразбираема, а следователно и самотна музика.

Това е една от групите ми, в които влагам доста. Искам тя да е безкомпромисна в музикално отношение, да е последователна и да съм доволен от случващото се. Да няма компромиси това тук да го направя по-пивко, за да го разберат хората, а там да го направя иначе, за да се заиграя с публиката. Правя го единствено и само заради музиката. Нещата се получават доста слушаеми, не са авангард, разбираеми са дори за широката публика, като това е друга тънка кауза – да се опитаме да направим слушаемата музика интелигентна. Това също е част от мисията ни – да възпитаваме хората в нещо по-оригинално, а не в нещо тъпо и конвейерно като повечето клиширани хитове, които се въртят по радиото. Ще ми се хората, които слушат музика, да търсят нещо повече от това, което просто могат да си затананикат. Иска ми се да има дълбочина.

Не е мейнстрийм. Бил е през 30-те, когато е бил поп и танцувален, но като всяка музика се развива и отива в авангарда, в някаква форма на висш пилотаж. Както и висшата мода – надали някои ще се облече с тези странности, които гледаме по модните канали. В крайна сметка това са тенденции, които хора с вкус в модата решават. Не можем да оспорваме вкуса на хората, които мислят тия дрехи, защото не разбираме от това. Това са тенденции, които не са мейннстрийм и не са за широката публика, нали така? Това, което се слуша от повечето хора, е форма на по-разбираема музика, докато джазът се свързва с новите тенденции, където хората са много по-смели да експериментират с неща, които неподготвеното ухо на средностатистическия слушател не може да разбере. Музиката се развива като всичко останало. Това, че хората не я разбират, не значи че тя не струва, но да – съществува подобно мнение, че джазът е музика за музиканти, а не би трябвало да е така. Културата на човек зависи от образованието, а и от потребностите му. Ако имаш ухо за тази музика, не е нужно да си завършил Академията, за да я слушаш. Хората не възприемат музиката само с ушите си, разбират я и като форма 42

Какъв е джазът, който създавате в октета?

В интервю за радиото казваш, че се радваш на живота тук. Питам се има ли достатъчно радост за хората на изкуството в този град? И колко е важна тя за един джазмен? Радостта е важна за абсолютно всеки без значение дали е джазмен, летец или шофьор.Има, разбира се. Градът ни е готин. Изградил съм си социална среда, която ме кара да се чувствам добре и на мястото си. Това е важно за всеки артист и го стимулира да твори, вдъхновява го. |32

стил и култура

Нула32

Plovdiv Jazz Fest от Владислав Севов

края на XX и началото на XXI век – освен утвърждаването на нови джаз музиканти – в Пловдив се формира и нова публика. Раждат се нови сцени и събития, които поддържат развитието и популярността на джаз музиката. „Пианото“ в Стария град и „Петното“, разбира се, са основните места за качествен клубен джаз, а през летните месеци и сцената в „Конюшните на царя“. Общинските деятели в сферата на културата също участват за възраждането на духа на джаза, вследствие на което се появява първото издание на фестивала „Пловдивски джаз вечери“ през 2005-а година. Негови основатели са Милчо Левиев, Иван Минчев и тогавашният директор на Дирекция „Култура“ в Община Пловдив – Йохан Девлетян. Фестивалът бързо се превърна в любим за меломаните от цялата страна, а паметни ще останат концертите на световни звезди като Били Кобъм, Жан-Люк Понти, Ранди Брекър, Трилок Гурту, Ян Акерман, Франк Гамбали и ред други. Сред тях вписваме и почти всички прочути имена в родния джаз, начело с Милчо Левиев – първи артистичен директор на фестивала, Теодосий Спасов, оглавил феста през 2008-а, Йълдъз Ибрахимова, Марио Станчев, Симеон Щерев, Антоний Дончев, Любомир Денев, Венцислав Благоев, Румен Тосков и още много стойностни музиканти от различни поколения. Фестивалът „Пловдивски джаз вечери“ се провеждал на различни сцени в града, придобил ярка 44

визия с декорите на Кольо Карамфилов, представил разнообразни прояви на класически и съвременен джаз, а след концертите изживяванията продължавали с джемсешъни в „Петното“... И така в продължение на десетилетие до последното издание през 2014-а. През следващата година сякаш за да се потвърди максимата, че в природата няма празно пространство, Мирослава Кацарова заедно с малкия въодушевен екип на „Блу Ем“ стартира нов фестивален проект – Plovdiv Jazz Fest, продължител на джаз културата в града. Така се роди новият фестивал, който възприе наследството и го надгради с това, което ще ни припомнят следващите редове. 2015 Кърт Елинг пя в Пловдив на рождения си ден. Представи новия си тогава албум Passion World, един от най-лиричните в кариерата му, в който пее на няколко езика и разказва с музика как успява да погледне с различни очи на всяко място, което посещава. „Като джаз музикант ме привлича идеята да откривам музика, която никога преди не съм изпълнявал. Да стоя срещу публиката и да опитам да изразя какво означава да бъда тук в този момент“– сподели Елинг. Разбира се, концертът бе така съставен, че показа разноликите възможности и емоцията на един от най-брилянтните

стил и култура

вокали в съвременния джаз. Опитвам да правя така, че всеки аранжимент да е в синхрон с характера на музиката, която изпълнявам в конкретния момент. И понякога усещам, че трябва да има много импровизации, понякога – не толкова. Някои ситуации предполагат развитието на повече вокално ефектни моменти, в други случаи е добре всичко да е по-приглушено, защото само така можем да постигнем романтиката, която търсим. Кърт Елинг Първият Plovdiv Jazz Fest стартира кулминационно, но в бъдеще предложи още много неповторими изживявания. Четири от най-обичаните джаз дами на България се събраха за първи път заедно на сцената. Хилда Казасян, Мирослава Кацарова, Белослава и Андрония Попова представиха свои интерпретации на джаз стандарти. „Любопитна съм към много неща. И отношението ми към музиката не е с много разделения. Опитвам се да седя на ръба – да имам познанията, но и да си остана интуитивна и да го правя – все едно за първи път го правя“– разказва Андрония Попова. Изящната Виктория Толстой, внучка на Лев Толстой, очарова ценителите на качествения вокален джаз. Но не по-малко впечатляващ бе партньорът ù на сцената – пианистът Якоб Карлсон. Те също представиха нов албум, но и различни настроения от над 15-годишното си сътрудничество тогава. Представиха и произведения от периода на съвместната работа на Виктория

Толстой с гения Есбьорн Свенсон, напуснал много рано земния свят. Те гостуваха за първи път в България, а след концерта признаха, че се чувстват така „като да летиш сред облаците“. Макар че бе съсредоточено върху вокалния джаз, първото издание на Пловдив джаз фест имаше и стилна инструментална вечер: с първия концерт на създадения специално за фестивала октет „Пловдив“, с инициатор и лидер Мирослав Турийски. Само за два месеца той бе успял да обедини съмишленици – някои от най-плътно присъстващите по родните сцени музиканти, като първото условие за селекцията е било да са сред най-добрите на своя инструмент, а второто – да са от Пловдив. Октетът изпълни авторски композиции на Турийски, много съвременна брас музика с европейско звучене. Другата премиера бе на албума на Живко Петров трио „Between The World“, повлиян от образци на класическата клавирна музика. Според пианиста големите класици също са били импровизатори, а джазът може да се мисли и като продължение на класическата музика. Бразилката, направила кариера в Италия, Росалия де Соуса зарази всички с радост от живота в последната вечер на първия Plovdiv Jazz Fest. Тя изпълни авторски и класически боса нова композиции, заедно с трима италиански музиканти. И по този повод призна: „Не е вярно, че бразилската музика се усеща истински само от бразилски музиканти. Достатъчно е душата на звуците да намери път до твоята душа и тогава ставаш идеален 45

Нула32

стил и култура

изпълнител на бразилска музика“. 2016 Второто издание на фестивала вече бе с очакваща високо ниво публика. И успя да удовлетвори очакването с присъствието на класици и още многолики музиканти. Четирите любими джаз дами, дебютно събрали се в предишната година, отново пяха заедно на сцената, този път – боса нова. Разбира се, музиката и духът на Жобим бяха в основата на вечерта. А свободата да се интерпретира на основата на ефирните класически композиции бе смело използвана от изпълнителките с изобретателната намеса на музикантите, аранжирали песните и пиесите. Белослава и Андрония Попова изпълниха и авторски песни, които носят духа на боса нова. На Мирослава Кацарова бе една от най-дръзките интерпретации на любима прочувствена самба на Бебел Жилберто. На финала – четирите бяха момичета от Ипанема. Бразилската жилка продължи и в първото международно участие в изданието „Зуко 103“ – основателите на стила бразилектро. Те представиха новия си албум „Етно шик“, но изпълниха концерта си с хитове от цялото си близо 20-годишно присъствие на световната сцена. Това беше третото гостуване на групата в България, а връзката им с нашата страна има много проявления. Оказа се, че вокалистката Лилиян Виейра много добре изпълнява българската песен „Джоре дос“. Научила я е от Янка Рупкина, с която участвала в Нидерландия в музикалното риалити Female Factory.

Една от големите звезди във фестивала – Ричард Бона – също призна, че харесва българските женски хорове, изпълняващи фолклорна музика, както и ромската музика от Балканите, която е вплитал в свои композиции. Аз съм гражданин на света, взимам по нещо отвсякъде, където отивам. От Индия, от Бразилия, от Нешвил – Тенеси... Имам си гуру места по света и често записвам с хора оттам, обменяме идеи. Където и да отиде човек, може да открие хубава музика. Аз съм щастливец, че имам възможност да виждам това отблизо, когато пътувам. И да се уча постоянно, защото това е едно училище, което никога не свършва. Ричард Бона Описват го като единствения достоен наследник на най-почитания виртуоз на бас китарата Джако Пасториъс. Точно колкото инструменталното му майсторство, изумителна е и способността му да претворява звуци и да извиква духове от всевъзможни точки на света в музикална феерия, която отдавна носи разпознаваемата марка Ричард Бона. В Пловдив той представи албума си Heritage, в който отдава почит не само на различни музикални географии, но се връща векове назад, за да разкаже за едно дълго общуване между културите на Африка и Карибите. Един от акцентите във фестивала бе представянето на ювелирната музика на композитора и тромпетист Кени Уилър от няколко виртуозни джазови съмишленици, базирани в Париж. В центъра на замисъла бе тромбонистът Георги Корназов. 47

Нула32

Участието на един от най-добрите джаз вокали в Европа – Давид Линкс, направи изживяването още по-специално. Финалната вечер бе за доайените – участници в класически за джаза проекти с величия като Майлс Дейвис и Бил Евънс или Чик Кърия и Джордж Бенсън. Майк Стърн и Дейв Уекъл, които много пъти са били на обща сцена, за първи път през 2016 година направиха турне със свой съвместен проект, в който двамата са ко-лидери. Публиката в Пловдив бе сред първите свидетели на тази колаборация. Второто издание на Plovdiv Jazz Fest се запомни и с учредяването на наградата за цялостен принос към джаза. Първият ù носител бе Огнян Видев. Нашето желание бе да погледнем към хора, които оцеляваха в годините на тежкия политически климат. Тогава имаше групи, които създаваха истинска, вълнуваща джаз музика, независимо от отношението. „Бели, зелени и червени“ през 1975 година са единствената група, която се оказва на Ню порт джаз фестивал. Тогава с тях е един китарист, който се превърна в символ на нашия град с начина на свирене и с усмивката си. Мирослава Кацарова, директор на Plovdiv Jazz Fest Богатата акомпанираща програма, музикалните замисли, специално направени за фестивала, конкурсът за млади изпълнители – бяха другите надграждащи прояви на Plovdiv Jazz Fest 2016. А колко е значимо това, което изживяваме в рамките на фе48

стивала, бе обобщено от самия Огнян Видев: „Преди 40 години, като ходехме по света, ние отивахме при извънземни. Сега извънземните идват при нас“. 2017 Не концерт, а истински спектакъл даде началото на Plovdiv Jazz Fest 2017. Знаменитият пианист и визуален артист Джейсън Моран представи трибют на Телониъс Монк в една невероятна сплав от музика, атмосфера и визия. Звучаха не само композиции на Монк в неповторим съвременен прочит, а и гласът на гения, негови закачки и наставления към колегите. Зрителите видяха негови портрети, състояния, родните места на предците му… Моран бе подредил посвещението на своя кумир в цялостна мащабна композиция, която бе едновременно интимна и зрелищна. След последната програмна пиеса изпълнителите, осем първокласни инструменталисти от Ню Йорк, слязоха от сцената, преминаха през алеята до зрителите и завършиха с джемсешън във фоайето на Дома на културата „Борис Христов“. Една от традиците на Plovdiv Jazz Fest е да показва, че и български музиканти създават нови състояния в джаза. Две любопитни родни премиери имаше на Plovdiv Jazz Fest 2017. Антони Дончев не за първи път общува с по-млади свои колеги с експериментаторски хъс и опит. Мултиинструменталистът Росен Захариев и мултивокалистът Павел Терзийски му бяха партньори на сцената. Тримата изпълниха поредица от композиции на Антони Дончев и

стил и култура

Росен Захариев с изящна естетика и подчертана експериментална линия. Една от пиесите бе посветена на Андрония Попова, която скоро напусна този свят. Неслучайно вечерта, в която присъстваха най-много нейни артистични и житейски партньори, бе избрана за поднасянето на специалната фестивална награда за Рони. Още повече, че тя бе участник в една поредица, основана на фестивала, започнала с „Четири дами пеят джаз“ и продължила с „Четири дами пеят боса нова“. През 2017-а също имаше подобен концерт, но този път с показателен надслов „Четирима господа пеят джаз“. Участниците – Свилен Ноев от „Остава“, Стефан Вълдобрев, Орлин Павлов и отново Павел Терзийски. Първите трима изпълниха свои хитове в джазови аранжименти, изваяни от Мирослав Турийски. Павел Терзийски бе избрал класики на Коул Портър и Жобим. И отново показа, че е ярка находка на нашата сцена. Завладяващата до екстаз музика на Дони Макаслин и неговия квартет буквално зашеметиха публиката в може би най-емоционалната фестивална вечер на третото издание. Това са музикантите, на които самият Дейвид Боуи се е доверил за звученето на албума Blackstar, за който е знаел, че е неговата лебедова песен. Дони Макаслин е един от забележителните саксофонисти и композитори днес, експериментатор и новатор, три пъти номиниран за „Грами“… Дори зрителят, зареден с големи очаквания от внушителните дози престиж в биографията на артиста, остава смаян от измеренията на музиката на Макаслин и неговия квартет, допълнени от сърдечно

общуване и отдаденост на сцената. „Това е само второто ми посещение в България. Много харесах града, хората са топли и щедри. Бях и на концерта на Джейсън Моран първата вечер, беше изключителен. Публиката беше толкова съпричастна… Никак не съм учуден, че този град ще бъде Европейска столица на културата“ – сподели тогава музикантът. Саксофонистът Джошуа Редман бе финален гост на Plovdiv Jazz Fest. Ценители от всички краища на страната дойдоха под тепетата, за да видят един от най-значимите музиканти, появили се през последните 20 години, по определението на Пат Матини. В Пловдив Редман бе с музиканти, с които работи от повече от 20 години – басистът Рубен Роджърс и барабанистът Грегъри Хътчинсън. По описанието на фронтмена на триото – те са тотално отдадени на джаза, експерти на своите инструменти, израснали с тази музика, дълбоко усещащи я с перфектен стилистичен език и речник. Във финалната вечер на Plovdiv Jazz Fest бе обявен и носителят на фестивалната награда за цялостен принос в джаза. През 2017 година това бе основателят на легендарните „Бели, зелени и червени“ – Веселин Николов. 2018 А на Plovdiv Jazz Fest 2018 почетния приз получи и групата „Бели, зелени и червени“ в последния си състав, ръководен от Веселин Койчев. В нея Петър Джурков и Пъшо Конов са гръбнакът на състава още от първите му години. Владимир Хаджии49

Нула32

стил и култура

Нула32

ванов – Доктора, Иван Енев и настоящият лидер са музикантите от последните две десетилетия на легендарната група. Началото постави бразилската пианистка и певица Елиане Елиас. Дивата, която носи в кръвта си боса нова, но отдава почит и към класически мюзикъли и превръща във фин джаз всичко, до което се докосва – с пръсти или с глас. Тя потвърди, че да се слушат и гледат на живо нейните превъплъщения е неописуемо изживяване, допълнено от изключителните акомпанименти и сола на нейния не по-малко знаменит съпруг – басиста Марк Джонсън. Втората вечер бе за дуета Теодосий Спасов – Влатко Стефановски, който припомни комбинацията от страст, тъга и поезия, толкова присъща на балканските сродни души. После това издание се заяви като едно от най-оптимистичните, защото ясно показа как историческите личности в джаза имат своите много стойностни последователи. Изключително талантливи и способни музиканти, но и с усещането за памет и наследство. Учениците на легендарните „Бели, зелени и червени“ изпълниха свои версии на композиции на своите учители. Това бяха Милен Кукошаров, Мирослав Турийски, Александър Леков, Николай Карагеоргиев, Мартин Ташев, Димитър Льолев, Начо Господинов. А зад сцената ги слушаха и после сърдечно ги поздравиха самите Дейв Холанд и Крис Потър. Именно техният концерт според мнозина бе кулминацията на Plovdiv Jazz Fest 2018. Легендарният ба52

сист на квартета на Майлс Дейвис – Дейв Холънд, свирил с още ред имена-епохи, бе на сцената заедно с кумира на съвременните саксофонисти Крис Потър. Но и с китариста Кевин Юбанкс, прочут като лидер на бенда на Вечерното шоу на Джей Лено, и с Ерик Харланд, предпочитан от много съвременни знаменитости барабанист. Комбинацията от четиримата бе чиста проба супергрупа, която обаче никак не лежеше единствено на славата на своите членове. Финалът също бе запомнящ се. Предимно с възможността да видим на живо още един епохален музикант – Ян Гарбарек. В чиято група е и перкусионистът Трилок Гурту, гостувал и на „Пловдивските джаз вечери“. 2019 Едни от най-влиятелните музиканти в исторически и съвременен план, тематично подредени концертни вечери, изключително българско участие, богата съпътстваща програма – тези достойнства оформиха облика на Петия Plovdiv Jazz Fest. Първата вечер бе посветена на съвременността с преобладаващо дамско присъствие. Мария Жоао и Марио Лажиня – партньори от над две десетилетия, определяни като новите настроения, които задават посоки в европейския джаз. Същото важи и за басистката Линда Мей Хан О – но за новите посоки в американския джаз. Родена в Малайзия, израснала в Австралия, но утвърдила се в Ню Йорк като един от най-търсените съвременни басисти.

стил и култура

Музикантът легенда в програмата бе китаристът Джон Скофийлд, който бе на сцената с пианиста и певец Джон Клиъри. В Пловдив видяхме едно от многото лица на Джон Скофийлд – име история. Участвал е в исторически албуми на Майлс Дейвис, свирил е с Чет Бейкър, Джордж Дюк, Били Кобъм, записал е над 30 албума и има три награди „Грами“. Въпреки това не престава да търси нови посоки в музиката. „Аз съм ученик и всички добри музиканти трябва да са такива – сподели той. – Ние непрекъснато учим и честно казано това е най-забавното нещо за един музикант“. Определената като „Вечер на китаристите“ откри един от най-влиятелните в модерната школа – Кърт Розенуинкъл, за когото Джон Скофийлд е учител и кумир. Много от елементите в музиката на Розенуинкъл са съвсем типични за класическия джаз, но са пречупени през своеобразен начин на изразяване, близък до модерния свят. Безспорен виртуоз, той вярва, че изкуството, което твори, не принадлежи на нова или на стара школа, а е вечно. Българският джаз винаги е имал авторитетно присъствие на Пловдив джаз фест. През 2019-а почти всички концерти имаха своите посвещения – на музиканти, чиито следи ще останат дълго след тях. Още първата вечер в съпътстващата програма група Funkallero представи новия си албум Sci-Funk, посветен на Васил Пармаков. Почит към Румен Тосков – Рупето поднесоха негови колеги и приятели в концерта „Виждам птица да лети“.

В текст, посветен на Рупето, Антоний Дончев пише: Щъркелите са предвестник на пролетта, на топлото. Има поверие, че са хора, преобразени с божествена намеса. Той приличаше на щъркел – дълъг, кокалест, с огромни ръце, като криле... С прегръдката си предаваше на всички добрината и топлината си, а мълчаливото му присъствие по някакъв начин ни заразяваше с любов. Петър Славов – младши, един от най-успелите български музиканти зад Oкеана, направи на Plovdiv Jazz Fest премиера на албума си Little Stories. Отново посвещение – на баща му, знаменития барабанист Петър Славов. Преди всяка авторска пиеса Петър Славов разказваше своя история. Така е оформен и дебютният му авторски албум, в който текстовете допълват композициите. Наградата за цялостен принос в джаза тази година бе връчена на „кавалджията на планетата“ Теодосий Спасов. За първи път имаше фестивал във фестивала: в Jazztronica се представиха съчетанията на техничното с технологичното в музиката. Инициативата на DJ Mr. Moon показа, че има бъдеще. В рамките на минифеста самият той представи и новия клип на съвместната им песен с певицата Мей, озаглавена Timelapse. Още по-богатата съпътстваща програма бе другата отличителна черта на изданието на фестивала в годината, в която Пловдив бе Европейска столица на културата. |32 53

Нула32

стил и култура

Градът на музиката Разговор на Тереза Ставрева с Теодосий Спасов

азва, че Пловдив е градът на музиката. И няколко минути по-късно вече съм сигурна, че това е така. Спомените му за „града под тепетата“ прелитат, разказите също. Слушайки го, се чудя как един живот може да бъде достатъчен, за да ти се случи всичко това. Някои от по-старите музиканти навремето му казвали, че „осквернява“ фолклора, други пък, че не свири джаз. И независимо от основанията за всяко едно от тези твърдения, той е Теодосий Спасов. Световноизвестен музикант, чиито творчески търсения сред различните жанрове, ни карат единствено да притаим дъх и да надникнем в неговата душа. Доказва го и с последния си албум „Звуци от дълбоките води“, който събира филмова и театрална музика, създавана повече от десетилетие. Да се ползваш с обичта на поколения обаче е дълъг път, който той извървява. Немалка и немаловажна част от него именно в Пловдив. Градът, в който се влюбва като в роден; градът, в който прави първите си стъпки като самостоятелен музикант; градът, в който въздухът е различен и на който посвещава не една своя творба. Следващите редове пък посвещава на джаза и „пловдивския еснафлък“. Връщам Ви назад във времето. Как един добруджанец попада в града под тепетата? Всичко започна в Котел, където отидох да уча в музикалното училище. Там прекарах пет години. Когато завърших и започнаха кандидатстудентските изпити, заминах за Пловдив. Никога няма да забравя

това пътуване. Няколко души в една кола, возеше ни учител. Бяхме си наели квартира на Четвъртък пазара. Щом отворихме вратите и слязохме от колата, вдишахме от въздуха на Пловдив. Усетих, че това е нещо различно, несрещано като въздух, като излъчване... Топлина. Беше през лятото, може би тогава съм усетил Тракия. Мечтата на всеки, завършил Музикалното училище в Котел, беше да отиде в Пловдив, в Академията. Дори по време на казармата, когато бях разпределен да служа в Балчик, имахме дейност – подпомагахме читалище „Васил Левски“, помагахме и на града, като свирихме. Още тогава получих покана да остана в града да се занимавам с музикална дейност, много ме бяха харесали, но аз отклоних това предложение. По това време ме каниха и в Добрич, но аз все пак отидох в Пловдив, защото това беше и моята мечта. Какво си спомняте от Пловдив през 80-те на 20. век? Един млад човек усеща винаги позитивно света. Плени ме. На мига. Плени ме с мястото, на което е построен, тия тепета, тази зеленина, Старият град. Много романтично. Реката и нейните мостове... Главната! Там имаше много активен музикален живот, имаше симфоничен оркестър, опера. В Пловдив бяха концентрирани и много сватбарски оркестри по онова време. В Академията кипеше друг живот. Имаше три различни музикални потока – класически, поп и джаз, и фолклорен. Поп и 55

Нула32

стил и култура

Нула32

джаз музикантите не бяха отделени, както сега, те бяха отделени в класическия поток, но беше много интересно да попаднеш в такава среда. Културата винаги е била част от историята на Пловдив. Каква беше музиката на Пловдив? Началото на 80-те години, когато и аз попаднах там, пловдивчани бяха наистина много активни. Това беше някакъв „ню уейв“, много хипи направление във фолклора и джаза. По това време инициативите за организиране на музикално събитие като че ли бяха много лесни. Младежки домове, разни организации успяваха да направят културни програми и ние често бяхме канени от институции като операта, ансамбли, хоровете, които бяха не по-малко дейни. Отделно по селата хората, които искаха да организират своите сватби или пък изпращане на наборни войници и какви ли не други измислени поводи, непрекъснато ни канеха, за да свирим фолклорна музика. Попаднах в някакъв екшън, който ми даваше възможност да спя само по четири часа. През останалото време свирих записи в Радио Пловдив, ходех на лекции, свирих по джаз фестивали, сватби и концерти. Там се оформи и моят стил да бродя из различните жанрове. Именно в Пловдив с моите състуденти направихме и нашата студентска група „Джаз Линия“, към която се присъедини от София и Йълдъз Ибрахимова. По това време съществуваше и общинският джаз оркестър „Бели, зелени и червени“, дори Духовият оркестър в Пловдив свиреше джаз. Бяха подготвили в репертоара си много джаз композиции. Изобщо това беше градът на музиката. Спомням си, че бях попаднал в една среда на много и известни художници. Аз ходех на техните излож58

би, за да посвиря, а те идваха и ме аплодираха на моите концерти. 80-те години са ключови за развитието на музикалната индустрия не само у нас, а и по целия свят. Музикалните вкусове рязко се променят, повлияват дори и на начина, по който хората се обличат и изглеждат. Как видяхте тази промяна по улиците на Пловдив, как се оформи пловдивският музикален вкус? Ние не сме откриватели. Години преди Милчо Левиев да се появи, Асен Овчаров е използвал биг бенд за тия негови деяния, както се казва на социалистически език. Беше интерниран в Тутракан години наред. След това се появи и Милчо Левиев, който вкарва фолклора в джаза. Впечатление прави дори на Запад, когато той използва хора и мелодии на Георги Пендов-Пендата от Садово, а това е свирено дори по сватби от Садовската група. По-късно „Бели, зелени и червени“ и Веселин Николов, който завършва в Полша и диша въздуха на една от най-добрите, а ако не и най-добрата джаз школа в Европа. Той се прибира в Пловдив и тогава основава „Бели, зелени и червени“. Той също внася по изумително естетичен начин джаз във фолклора. По-късно и появата на нашата група „Джаз линия“, която също беше много дръзко проявление, тъй като за първи път в джаз група влиза фолклорен инструмент, което дотогава не беше срещано. Тогава аз имах шанса, както казваха традиционалистите, да „оскверня“ фолклора, а джазмените да казват „това не е никакъв джаз, всяко чудо за три дни“. И така, но имахме публика, която ни беше вярна като на поп група и ни следваше дори по време на турнета. Свирили сме и по студентски

стил и култура

бригади. Разчухме се и ни поканиха на Младежки джаз фестивал в София през 1983-а. Всичко стана много бързо. Засне ни киното, излъчиха ни по телевизията. Оказахме някакво влияние. Не само тук, но и на Балканите. Няма да забравя как през 1985-а бяхме поканени на Световния младежки фестивал в Москва. Спомням си, когато изсвирихме първия си концерт и изскокнаха капацитети и джаз познавачи, чиито маниер наподобяваше американския. Руснаците, които се занимаваха с джаз, много обичаха да имитират американското поведение. И какъв беше тогава техният коментар – те имат многонационална култура, много държави бяха в Съветския съюз, които също се опитваха да вкарват традиционната си музика в джаза. Тогава те споделиха как се мъчат да я направят тази хомогенност при музиката и съчетаването и отбелязаха, че ние българите вече сме успели. С нотка на ревност го отбелязаха. Тоест във време, когато стената между Изтока и Запада е била непреодолима за мнозина, музиката си проправя път? Да, въпреки всичко на нас ни се даде шансът да пътуваме, разбира се, в удобни за миграция страни като Гърция, Кипър, но това ни стигаше, защото ни беше толкова интересно следването и животът в Пловдив, че през ум не ни минаваше да емигрираме. Не знаехме дали е възможно да ни е толкова интересен животът, който имахме тогава на друго място! И като става въпрос за емиграция, животът Ви среща с една от джаз иконите на България – Милчо Левиев, който след дълго отсъствие

успява да се завърне у нас? Това беше точно през 1989-а година. Той пристигна у нас през декември. Преди това получих обаждане, че той си идва и ме кани да свирим заедно в София в НДК. За мен това беше страшно вълнуващо. Познавах го единствено от записите и от легендите, които бях чувал за него в Пловдив. Свирихме на 30 декември в 3-та зала на НДК и на 4-ти януари в зала 1. Той беше научил някак за мен и беше изпратил по Нешка Робева своя сборник с пиеси, но това беше може би година по-рано и аз знаех много от неговите пиеси. Свирихме ги тогава като част от нашия репертоар. Когато всъщност се срещнахме за първи път, той каза „Какво ще свирим сега?“ и аз му отговорих „Каквото и да кажеш от твоя сборник, знам го“. Той се учуди, каза ми няколко заглавия, аз му казах други и така за кратко време се оформи нашата програма, която за щастие „Балкантон“ записа и това излезе на плоча, диск и касета. Спомням си, че залата се пръскаше по шевовете. Много аплодисменти, много вълнуващо. Това бяха първите глътки на демокрацията. Всички мечтаеха да напуснат тогава тази затворена държава и да тръгнат по света. В публиката се носеше шепот „Това момче си купи билета за Щатите“ / смее се/. А това всъщност не беше вярно. Милчо никога не ме е канил в Щатите, други ме поканиха. С него съм свирил общо около 15 концерта. А Гурбет Мохабет как се роди? Е, това е родена по пловдивски пиеса. Роди се, ако не греша, на Сопотския джаз фестивал, свирихме я с Огнян Видев и той много обичаше преди изпълнението като дует да я анонсира така: „Сега ще Ви изсви59

Нула32

рим „Гурбет Мохабет“, посветен на пловдивския еснафлък“ /смее се/, при което публиката не спираше една минута да ръкопляска. В Стария град са се родили доста пиеси. От втория ми албум „Пясъчното момиче“ – пиесата „Бозаджията“ и „Татовата работилница“. „Татовата работилница“ например ми дойде в един момент след една изложба на „Ръбовете“ – една млада генерация, която се открояваше с невероятно мислене. Кольо Карамфилов, светла му памет, беше техен лидер. Спомням си, че я представиха в една галерия на Главната. Стана невероятна изложба, много посетители, ние посвирихме и след това отбелязахме по пловдивски начин финала на това откриване. На сутринта отидох в Академията и докато чакам да започнем там, седнах на едно пиано и ми дойде изведнъж „Татовата работилница“. Ей така беше в този период. Спомням си, че първият ми албум „Дълъг път“ се роди в Пловдив. Започнах да работя по него през 1983-а. По това време работех с големия композитор Стефан Мутафчиев, бяхме приятели. Подредбата на пиесите в албума се случи, докато чакаме кола да ни вземе на второто кръгово след Панаира за сватба /смее се/. Издаването на този албум беше вдигане на бариерата, като там се тръгваше от традиционното и се минаваше през различни стилове и жанрове, докато не завърши с пиесата „Дълъг път“, която започва с една каручка. Звукът на каручката записахме с баща ми с касетофон в лозята на село Белица в Добруджа. Каручката беше на началника на пощата. Там се чуват и щурци, защото беше на свечеряване, след това го монтирахме и с един духов квинтет записахме в Радио Пловдив останалото. 60

С други думи – всичко Ви връща в Пловдив по отношение на музиката? В Пловдив остана сърцето ми... Остава. Завинаги. Там имаше Пловдивски джаз вечери, имаше едни вечери в Балабановата къща, едни огньове, които горяха наоколо, и публиката сядаше по плочките в градината или просто стоеше права. Спомням си как дърветата стигаха до зидовете. С времето, когато Милчо се оттегли от позицията на Артистичен директор на Пловдивски джаз вечери, фестивалът, който той създаде, ме поканиха аз да бъда на тази позиция. Прекарах шест години в грижи по този фестивал. Минаха изключителни музиканти през него. Мои приятели, както и световноизвестни звезди, и така фестивалът доби едно завидно ниво. В природата казват няма празно пространство. След като и аз се оттеглих от Пловдивските джаз вечери, Мирослава Кацарова създаде „Plovdiv Jazz Fest“. Благодарение на нея, джазът продължава да е част от града. Има една група, която поддържа огъня и духа на Пловдив. Около тях се създаде и едно емблематично за Пловдив място в Стария град – Контрабас. Дуети и триа могат да свирят в една прекрасна и уединена градинка под звездите. Като казвате, че в природата празно няма, джазът, музиката винаги сякаш намират пътя си. Усещане за живот ли е джазът? Преди всичко манталитет. Както фолклорът има манталитет, така и джазът. Жанровете оформят манталитета. За да си джаз музикант, това е светоглед, манталитет, култура, вкус и естетика. Имал съм срещи и съм свирил с много мои приятели в Ню Йорк – все американци,

стил и култура

които ме познават, познават и моята музика. Първото ми оправдание в началото бе „Извинявайте, но аз не свиря американски джаз като вас“, а те казваха „Много хубаво, ние затова те каним, защото ти свириш джаз, спазваш формата, познаваш хармонията, единствено, че не свириш звукоредите и скалите по наш начин, понякога ги свириш, но като цяло свириш по твой начин, което ние много ценим и бихме искали и ние да се научим така да ги свирим“. Когато обаче пътищата Ви с Пловдив се разделят, Вие някак намирате начин да се върнете. Как Жълтото училище се превръща във Ваша кауза? Ние свирихме тогава с единствената цел да съберем средства за тази сграда, в която ние сме учили. Това по мое време беше фолклорната сграда и там бяха всички наши часове. Тази сграда беше винаги пред очите ни дори когато седнехме на една пейка, за да отдъхнем и да изпием по едно кафе. Тя е на много години, построена е прекалено отдавна и с времето започна да се деформира и видяхме, че има нужда от нашата помощ. И това ли е манталитет – оставянето на произвола на една такава сграда, носеща подобни исторически белези? Да! Обикновено в организацията на един град има главен архитект така, както в един оркестър има главен диригент. Това е моят отговор. За финал на този разговор се надявам да ни разкажете малко повече и за безкрая, където беше последният

Ви концерт. Какво е за един музикант да свири на Антарктида? Уникално. Вдъхновяващо и трогателно. Особено когато чрез музиката се срещаш и общуваш с животинския свят, типичен за тези места. Природата и тази дивотия, която те кара да се чувстваш като прашинка, те кара да преосмислиш начина си на живот, мирогледа си. Това беше нещо... Един акт на „изпиране на душата“, както казва един мой приятел, и на осмисляне на остатъка от живота ми. Там много хора са ходили, има и много написани книги от учени. Има такива, посетили Антарктида по седем или десет пъти, например водача, на когото много благодаря и който ни пазеше като „светиня“ на отиване и нa обратно. Проф. Пимпирев вече 28 години прави тези пътувания и прокарва своите идеи. Дано намери свой заместник, за да го обучи, защото годините минават, а това е едно място, което трябва да се развие. Неизследвани места са и може би напред в бъдещето човечеството ще има по-голям интерес към тези места, надявам се, без да бъдат опорочени. За себе специално бих искал да го запазя веднъж, и то по този начин, по който съм го възприел. Предстои до края на годината да излезе и албум с музика, записана там заедно с китариста Християн Цвятков, с когото пътувахме. Имаме намерение да го направим с други наши сродни души музиканти и да стане по-мащабен и звукът, и внушението, изобщо това, което се опитваме чрез средствата на музиката да покажем на почитателите си. Авантюрата в музиката. Ще има и видео, може би и нещо като албум с фотографии, които сме запечатали от това място. |32 61

Нула32

НАЙ-ИСТИННОТО И ЧЕСТНО ОТРАЖЕНИЕ от Мирослава Кацарова

ислех си как да напиша текст, с който да накарам читателя да „влезе в моите обувки“, както младите и дръзки хора от Нула32 се изразиха. Оставиха ми пълна свобода, а това почесто е объркващо. Мислех си как да постъпя, притеснена от страховете си да не напиша разбъркани и хаотични мои разсъждения за пеенето, музиката, гласа. После си дадох сметка, че ще е твърде амбициозно да ги нареждам, класифицирам или извеждам до някакви крайни умозаключения или обобщения, а и не ми е по вкуса. Затова реших да оставя мислите си така: изречени по волята на тайните им вътрешни връзки. Като импровизация. Като разговор с близък човек, с когото сме на разходка, вървим си като перипатетици и безметежно се разказваме насред настъпващата пролет. Така и не съумях да свикна с думата певица през годините. Винаги изпитвам съпротиви, когато се налага да я чуя или назова за себе си. До някаква степен си го обяснявам с това, че съм прекарала младостта си в занимания, свързани с четене на книги и учене на езици, а през това време да пея беше като приключение, като благодат и наслада, с която се чувствах спокойна и лека, не че сега не е така отново. Думата „певица“ бе понасъбрала за мен малко компрометиран смисъл. Но когато започнах да слушам Били Холидей, Ела Фицджералд, Нанси 62

Уилсън, Дайна Уошингтън, Касандра Уилсън и пр. осъзнах, че има жени в историята на музиката, особено на 20. век, които са изпълнили тази дума с чисто нов и осветен смисъл. За щастие, музиката се превърна в моя жизнен център и да се изразявам с гласа си е най-естествената и осмисляща проява на цялата ми същност. А гласът е най-истинното ѝ и честно отражение. Всичко, което правя, е свързано с музика и естетиката, производна на джаза. Затова, когато пея, излизам на сцената с всичко, което мога и знам. Разказвам истории: и през думите, които казвам, и през думите, които изпявам. Това, към което се стремя на сцената и остава някак скрито или пък иносказателно, е опитът ми да забравя за егото си, да се изчистя от всяко нарцистично проявление на личността ми, да се слея с музиката и аз да се превърна в глас, докато музиката трае. Гласът ме съдържа точно такава, каквато съм. Той е огледалото на автентичното ми съзнание и подсъзнание. Парадоксално, но гласът е невидим, а е най-истинската част от мен! Не спирам да го изследвам дори когато мълча. Бях писала за себе си някога, че никога няма да спра да се изненадвам как тонът се завихря в дълбините на гърлото като ураган, как те превръща във вулкан или как

стил и култура

Нула32

се заключва, но пък отключва тишината. Имам дълбокото убеждение, че в него се съдържат всичките ми лични истории, че той има достъп до абсолютната ми памет и през своите неведоми, ирационални пътища ме изразява такава каквато съм. В гласа няма време, той не е подвластен на хронологията, затова в хриповете и обертоновете си е закодирал тъгите и радостите ми, любовта и безразличията, възходите и спадовете ми, тишината и музиката, размишленията и лудостите ми, самотата, сънищата и безсънията ми. Пея понякога наум. И това е част от работата ми. Всъщност работата ми е един светъл процес на взаимовръзки, отношения и случайности, който продължава често дори когато почивам или пътувам, или шофирам, или готвя... Дори тогава идват някои от най-вдъхновените ми идеи за концерт или песен. Това е състояние подобно на писателското любопитство и така се сещам за думите на един от най-добрите съвременни джаз пианисти, който бе гост на Пловдив Джаз Фест, Джейсън Моран. Той разказваше за Телониъс Монк следното: „Монк умееше да слуша живота и да го транскрибира в музика“. Казват, че пеенето е физическо упражнение (дори уъркшопа на Мария Жоао си беше физкултурна гимнастика). Вярно е, но за мен при пеенето най-важни са натрупванията: емоционални, интелектуални, духовни, екзистенциални. Преди да изляза на сцената трябва да имам какво да кажа, трябва да съм интересна сама на себе си. Ако се случи да се повторя изпадам понякога в крайна 64

критичност, склонна съм да спра да пея известно време. Това е моята представа за сценична лична хигиена. Всъщност всичко ми е важно преди един концерт: роклята, обувките, мислите ми, думите, които изричам и след които трябва да пея, чувствата ми, здравето ми, начина, по който усещам гласа си почти субстанциално. Той е в центъра на всичките ми грижи, преди концерти особено. Понякога си мисля, че е унизително да си дотам зависим от здравето си, но се опитвам да преодолявам обичайните закономерности. Странно е, но когато съм болна сякаш пея най-добре. Възможностите на човешкия дух са неподозирани и се е случвало никой да не разбира, че пея с 38 градуса температура. Това е сред чудесата, които музиката щедро ни отрежда понякога, а гласът си има своите ирационални, неведоми пътища, пробива като бистър поток през неволите и тревогите. Пеенето е свещенодействие. Подхождам ритуално преди всеки концерт. Пеенето е като молитвено състояние, затова трябва да внимаваш какво пееш. Аз винаги избирам песни, които ме изразяват честно, опитвам се болките и тъгите, за които понякога пея, някак също да светят. Затова трябва човек да е смирен (смирението е любов), да не се качва на сцената с комплексите си или с маниите си, или с гнева си. Смирението ми е важно: от репетициите, които са най-големият ми източник на вдъхновение, през крехкостта и съмненията, които винаги изпитвам и заради които все още имам сценична треска, до тишината и мълчанието, от което се нуждая,

стил и култура

за да се концентрирам, преди да изляза на сцена. През годините осъзнах, че няма значение пред колко души пея, има значение пред кого. Миропомазана съм с публиката си. Това са умни, образовани, чувствителни хора, които също ми разказват истории, докато им пея. Заедно създаваме музиката. Публиката е огледало. За разлика от рисуването, което е интровертно занимание, пеенето е колективно, екипно, екстровертно, зависиш от музиканти на сцената. Затова трябва да има доверие и уважение помежду ни. Имам късмет с това: до мен винаги застават най-добрите инструменталисти и джаз музиканти, които са благородни и умни

хора, възхитителни личности. Моите рицари. Благодарение на тях осъзнах същността на джаза (без да се възприемам като джаз певица), а в същината си това е благородна музика, въпреки противоречията. Плътна, богата, пълна с релефи и перспективи, които откриваш в пиесите с всяко следващо слушане. Това е музика, която си има своите дълбини, но и достъпности, учи ни да се радваме на живота, да го превръщаме в игра. Джазът е общуване и през естетиката си ни връща към естествената ни човечност: да не крещим, а да изслушваме и уважаваме монолога на другия. Така джазът се превърна в моя лична философия: помага ми да опазя наивността си, да не се взимам на сериозно и да не спирам да уча. |32

Нула32

Книгите, филмите и албумите, които ни помогнаха за този брой:

Книги: „Артистът не е самотен остров“, автор Владимир Гаджев, 2019 г. „Възвишена любов: Веселин Николов и неговите Бели, зелени и червени“, автор Владимир Гаджев, 2004 г. „Живот в 33/16“, автор Милчо Левиев, 2004 г. „Срещи с имена на джаза“, автор Вера Грозев, 1982 г. „My favourite things“, автор Веселин Николов, 1999 г. Филми: „Една безкрайна мъка“, режисьор Христо Ганев, 1979 г. „Дъждовен ден“, режисьор Андрей Чертов, 2013 г. И много, много джаз…

стил и култура

Нула32