Nula32 Magazine, June 2020 by Nula32 Magazine

брой 20

2020 стил июни култура

Седмият хълм Иван Теофилов Александър Бандеров Николай Заяков Божана Апостолова Йордан Велчев Красимир Обретенов Веселин Сариев Добромир Тонев Александър Секулов Ина Иванова

Нула32

Този брой нямаше да бъде възможен без членовете на Клуб Нула32. Благодарим Ви за подкрепата! Виктор Цонев Антония Момчилова Виктория Каравасилева Александър Бакалов Георги Рангелов Пламен Дамасков Петър Ангов Даниела Артинян Пламен Попов Атанас Апостолов Николета Андреева Огнян Янков Златина Тенева Християна Русева Димитър Карагенов Ася Шумелова Стоян Георгиев Ана-Мария Димитрова Христо Найденов АМАК МИЛИНГ ООД Деница Димитрова Чило Попов Божана Юрганджиева Деннис Тодоров Ваня Мерджанова Ангел Стоянов Джовани Димитров Галерия 28 Силва Доникян Харутюн Дердерян Никола Сивков Димитър Пейчинов Мина Павлова Явор Киндеков Марияна Панайотова Кремена Стоянова Таня Николова Атанас Тодоров Евелин Парасков Анжелика Рименова

Мария Главчева Иван Иванов Мина Такова Ая Въжелиева Петя Костова Добромир Добчев Вероника Николова Андреана Павлова Анастас Стефанов Христо Славков Калоян Пещерски Емил Ангелов Илияна Аризанова Нели Огнянова Александър Ташков Ралица Братанова Татяна Гълъбова Ангел Митков Ина и Меги Вера Железарова Христо Христев Спаска Стефанова Мария Петрунова-Карева Александър Грозданов Димитър Димитров Мария Дахтерова Бианка Плачкова Димитър Радев Благовест Илчевски Николинка Дудова Кремена Димитрова Иво Джумеров Влади Севов Васил Караджов Маргарита Стойчева Бела Белчева Ефрем Ефремов Каранфилов Мирослава Кацарова Ина Иванова Иван Фратев

стил и култура

Милан Христев Б. Генович Здравко Дечев Калин Райковски Мариана Вълкова Мария Сапунджиева Михаил Байков Multi Culti Гергана Дамянова Люси Касъмова Мартина Стефанова Диана Манолова Георги Кусеров Росица Георгиева Стефан Апостолов Tart Bakery Делян Тодоров Ана-Мария Михайлова Огнян Малинов Лилия Теофилова Теодора Георгиева Яна Лазарова София Т. Ивелина Живкова Ива Младенова Таня Витанова Любомира Костова Саша Коцева Здравко Хубенов Моника Миборд Николай Павлов Васил Русенов Невена Абром Венета Крумова Стайко Митев Лидия Горинова Ваня Пенева Валентина Мачорска Петя Трифонова Невена Панекова (Каспър)

Георги Христов Благовест Попов Мария Табакова Симеон Славов Йордан Христев Галина Иванова Деница Димитрова Нгуен Ле Татяна Бодурова Антоанета Милкова Величка Тодорова Тодор Михайлов Христо Господинов Милена Завалова Силвия Георгиева Александра Божанова Марина Маринова Камелия Величкова Галя Бъчварова Стойчо Маринов Невена Кумчева Яна Момчилова Лора Енчева Александрина Стоянова Йовко Ламбрев Стефанù Стоева Весела Ганева Никол Добрева Рая Киризиева Станислава Лопатарова Бада Нели Ангелиева Printed Bulgaria Велина Филипова Стефко и Павко Румен Русев Екатерина Парпулева Адриана Диканчева Огнян Георгиев Виктория Атанасова

www.nula32.bg/membership 3

Нула32

стил и култура

Съдържание Защо... Седмият хълм?

Не познавах този град, преди да позная поетите му

Щрихи за поети

„Усмивката на погледа ми, който следи нещата и ги обяснява“

Да сънуваш с Александър Бандеров

Mуза на променливостта*

Тук живее един човек… Търси се още един

Малко стихове и един красив танц

„Поле непокорено в мене свети...“

Колекционер на мигове

Добромир Тонев – поетът и светлината

Градът, който превръща Бог в приятел

Рискът да бъдеш автентичен

от eкип Нула32

от Илия Димитров

от Владимир Янев

от Илия Димитров

Разговор на Владислав Христов с Росица Чернокожева от Катерина Георгиева

Разговор на Нула32 с Божана Апостолова

Разговор на Нула32 с Йордан Велчев от Константин Обретенов

от Панайот Стефанов

от Станислава Станоева

Разговор на Нула32 с Александър Секулов

от Весела Ганева

Нула32

Издател „НУЛА32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактори Илия Димитров Борислава Хубенова Консултант Здравко Дечев Корица Рами Хамуд Визия Атанас Янков Печат ПК „Жанет 45“ Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33 Нула32 оnline www.nula32.bg www.issuu.com/nula32 www.facebook.com/nula32 www.instagram.com/nula32magazine

Основен рекламен партньор на единственото градско списание на Пловдив „Нула32“.

стил и култура

Нула32

ЗАЩО... СЕДМИЯТ ХЪЛМ? На Владимира, която ни гледа от небето Дълго отлагахме тази тема, макар да знаехме, че без нея работата ни би била напразна. Лабиринтите на предходните ни броеве по един или друг начин винаги са ни отвеждали към нея, но ние пристъпвахме бавно и със страхопочитание. Събирахме скорост и най-вече самоувереност, че можем да се справим с предизвикателствата ù. Двайсетият брой на Нула32 представя малка част от поетите, без които духовният облик на града ни не би бил същият. Целта на нашия Седми хълм не е да съставя антология, да бъде възможна представителна извадка за авторите, творили и живели в Пловдив през годините – една сама по себе си непосилна за изпълнение задача. Цитираме блестящата метафора на художника Атанас Хранов, който създаде площад от думи в градинката на Джумаята и издигна най-високия от всички градски хълмове – този на словото. Мислим си за всяко камъче и всяка буква, които през годините, правят хълмът да расте и да не може да стигне върха си (Веселин Сариев). Може би тепърва времето ще оформя тези следи – ще ги бият водите на забравата, ще ги ослепява слънцето на малката памет или ще идват понякога с вятъра – като песъчинки от друг континент, сякаш от друг свят. Опитахме се да осмислим невидимите и неизказани спойки между тях, да видим възможните полета, където те се срещат – срещат нас и всички останали живи и мъртви в едно. По черни пътища от съмнения излизаме на възвишения от смисли, от които за кратко стоим загледани във времената. Но там, по навика на този град, стоят една жена и много спомени, които нехаят за нас. В края на този брой усещаме умора от думите. Мислим си дали не е грешно, че пишем уводите си все накрая? Срещата с поезията, а и всяка среща с литературата, предполага едно последващо прибиране в себе си – някакво смирение, осъзнаване на светлината и мрака в словото, на силата му, която често може да се обърне срещу нас. Така се случи обаче, че обстоятелствата Ви срещат с новия ни брой след едно дълго прибиране. А думите тук са хубаво начало за привидно новия свят, в който уж трябва да живеем. Всъщност във всеки край и във всяко начало стоят единствено думите. И нищо повече. Благодарни сме, че ги споделяте с нас! |32 Панайот Стефанов Илия Димитров 8

стил и култура

Нула32

НЕ ПОЗНАВАХ ТОЗИ ГРАД, ПРЕДИ ДА ПОЗНАЯ ПОЕТИТЕ МУ от Илия Димитров

е познавах този град, преди да позная поетите му. Единствено стиховете бяха онези медиатори, които – в почти детските ми години – превеждаха и материализираха в слово първите необясними усещания от извисяването, от неразбирането на реката, от ступора пред миналото и времето изобщо. Усещах особената духовна атмосфера в Пловдив, без да знам нищо за нея, без дори да подозирам основанията ù, без да съм чувал имената, които създават града. Пребродих там, където дълги са дните, а животът е кратък, започнах да изграждам онова особено отношение към градския космос, за което пишем във всеки брой. Залъгвах се, че само аз гледам по различен начин на фасадите, на улиците, на отломките живот. Може би някъде по този път се лутаме всички, преди да открием стиховете на пловдивските поети. Тогава с лека горчивина разбираме, че и преди нас мястото е замисляло, вдъхновявало, плашело някого. Но и с една особена благодат вече осъзнаваме, че живеем в град, който ражда и възпитава характерна чувствителност към себе си, към времето и към света. Като споделяме тезата за литературоцентризма на българската култура и съвсем без да пренебрегваме други изкуства, които заслужават (а и ще получат) свой отделен брой, можем да твърдим, че в края на 50-те и 60-те години на ХХ век в Пловдив започват да се оформят основите на това, което наричаме пловдивска лирика. Разбира се, оставяме отворена и вратата назад – бурния духовен и културен подем в града, когато Пловдив беше столица по времето на Източна Румелия и след това в годините от началото на ХХ век до края на Втората световна война. В книгата си „Литературният Пловдив“ Владимир Янев обаче ни припомня, че присъствието на художници, музиканти и театрални дейци по това време, е било по-осезаемо. „Местните автори са материално и духовно притеснени, липсват им стимули за изява, среда, разбиране. За учещите се тук и за по-изявените им учители Пловдив е преди всичко отправна точка към столицата“ – пише още той. Първото десетилетие след 9-и септември 1944 година пренарежда литературните и културните пластове. В Народна република България се налага т.нар. социалистически реализъм. Парадоксален още в името си, той съвместява политическа и естетическа същност. Подобна е и неговата цел – чрез налагането на няколко всеобхватни принципа върху изкуството 10

стил и култура

да „приюти“ културата под крилото на Партията, да „отгледа“ организирана писателска общност, която в съзвучие с властта да повтаря в творчеството си кухи лозунги и клиширани образи, да бъде удобна и може би най-важното – да не пречи. „Терминът „социалистически реализъм“ постепенно започва да се огъва от лекотата на собствената си празнота“ – пише Пламен Дойнов и разказва извадка от досието на пловдивския поет и дисидент Йордан Русков, който е осъден за разпространение на стихотворението „Зов за свобода“ в подкрепа на Унгарското въстание от 1956-а. В досието агентът, водещ разработката, записва виц, който Русков е разказал: „Какво е това социалистически реализъм? – Половият орган на комара. Всички знаят и говорят за него, но никой не го е виждал“. В края на 50-те и през 60-те години на ХХ век в литературата и по-осезаемо в поезията започват да се наблюдават някои пропуквания в „сградата“ на социалистическия реализъм. Отхвърлянето на властовата норма от авторите става по няколко различни начина: демонстративна стилова, езикова, алегорична атака по обществени теми („Сатири“ от 1960-а и „Стихове“ на Константин Павлов от 1965-а) или далеч по-камерния отказ от участие в света на социалистическия човек и вглъбяване в една все по-независима и универсална индивидуалност, което стои в основата на дебютната стихосбирка на пловдивчанина Иван Теофилов – „Небето и всички звезди“ от 1963-a. Очаквано, всеки един творчески жест, несъвпадащ със социалистическия реализъм, получава своето „наказание“ – книгата може да бъде оплюта и отхвърлена от конюнктурната критика, на автора може би няма да му се отпечата ръкописът и ще изгние някъде из шкафовете на държавните издателства, като постави под въпрос оцеляването на твореца, който ще си помисли дали другия път си струва изобщо да напише онова, което няма да бъде отпечатано. През 60-те пловдивският литературен живот е облагодетелстван от някои процеси на децентрализация в културата. Десетилетието се свързва с откриването на Държавното издателство „Христо Г. Данов“, което изиграва огромна роля в развитието на пловдивските автори и редактори, през 70-те и 80-те е известно и с доста смели издателски практики. През 60-те излиза и литературният алманах, предшественик на авторитетното списание за култура, литература и публицистика – „Тракия“. Дружеството на пловдивските писатели, както и основаването на филологията в Пловдивския университет, са също важни фактори, които предпоставят оформянето на все по-ярка литературна общност под тепетата. Част от това оживление са и литературните клубове и кръжоци, през които минават много от имената, белязали 70-те, 80-те и 90-те години на ХХ век. Така на този фон през 60-те се оформя едно поколение от модерни пловдивски поети, сред които са Васил Урумов, Александър Бандеров, Киркор Папазян, Иван Вълев, Николай Заяков, Петър Анастасов, Николай Гюлев. Списъкът може да бъде продължен. 11

Нула32

Попадаме и в списъчното изреждане на имена, което е една от клопките, в които този брой, а и почти всяко вглеждане в литературната история, попада. По-горе въведохме определението „пловдивска лирика“, което заслужава да бъде малко по-обстойно обмислено, преди да продължим мислите си по темата. Като град, който създава особена творческа енергия, и с оглед на изредените вече културни фактори, Пловдив оформя през 60-те, 70-те, 80-те и 90-те на моменти застъпващи се, друг път напълно различни поетически генерации. Някои от поетите в тях са от един приятелски кръг, други работят заедно, трети пък са най-малко вписващи се в каквито и да е поколенчески модели. Ако погледнем задълбочено авторските почерци от тези години, ще видим много индивидуални светогледни системи, изразни средства, поетически форми. Правилно ли е тогава да събираме тези автори само защото са творили по едно и също време на едно и също място? Или това е оправдано, защото в някои от техните стихове Пловдив не е просто декор, а огромна тема, съдба, свят и екзистенциален дом? Тези въпроси зададохме на един от изявените изследователи на българската лирика – Гергина Кръстева – доцент в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. „Всъщност и двата принципа са функционални. Но първият може да води към нещо като регионална статистика и тогава „пловдивска лирика“ би означавало и просто вид преброяване на пишещите лирика автори, трайно установени в Пловдив. Докато вторият предполага все пак някаква тематична устойчивост, някакво трайно и отстоявано във времето обвързване на творчеството с града. От друга страна пък, да си само роден тук поет, едва ли е алиби за това творчеството ти е да е част от т.нар. „пловдивска лирика“. И оперният певец Борис Христов е роден в Пловдив, добре знаем това, но кой го посочва като „пловдивския оперен певец Борис Христов“? Разбира се, корелацията в примера ми не е съвсем коректна. Но пък един по-внимателен поглед няма как да не установи, че в творчеството на родените тук поети – повече или по-малко, в една или в друга степен, Пловдив присъства. При някои от тях двете лица на принципа, който искате да изведете като определящ, съвпадат по един удивително пълноценен начин. Но пък от там насетне започва да се изгражда представата за тях, т.е. това, че са родени, свързани с града и са го превърнали в своя важна и голяма тема често се оказва нещо тясно, недостатъчно за мащаба, който изисква общуването с лириката им. Иван Теофилов е много адекватен пример за това. От друга страна, да не забравяме, че Христо Фотев е роден в Истанбул… А Добромир Тонев – в Ямбол“ – сподели доц. Кръстева пред Нула32. През 70-те години в Пловдив се утвърждават имена като Георги Райчевски, Иван Николов, който пише най-зрелите си стихосбирки тогава, и Божана Апостолова, дебютирала в края на десетилетието. Там намираме и първата книга на Йордан Велчев – „Римски стадион“. От 1979-а е и получилата национална награда за дебют „Белег от подкова“ на Добромир 12

стил и култура

Тонев. През 80-те в Пловдив са вече напълно налични всички условия за благоприятна литературна дейност: читалища, музеи, университет с водещи филологически специалности, активност в музиката, в живописта, в театъра, развита издателска дейност, медии. Веселин Сариев, София Несторова, Иван Странджев, Недялко Славов, Александър Секулов, Емил Стоянов и Антон Баев правят големите дебюти през 80-те. В десетилетието излизат и важни поетични книги на Тодор Чонов и Тоня Трайкова. Тогава все по-отчетливо започва да се чува и името Петър Манолов, обявил гладна стачка в знак на протест срещу отнемането на архива му от комунистическата власт. Но как т. нар. „пловдивска лирика“ успява да намери своето място в националната литература? Като си позволяваме да я събираме в модела на регионалното, всъщност не правим ли една по-лоша услуга на поетите, които би трябвало освен местно, да имат и своето национално значение? Доц. Гергина Кръстева ни напомня, че „следите на тази склонност към регионални подредби водят назад, към епохата на социалистическия реализъм“. Тогава, за да изглежда един поет по-малко значим с творчеството си, особено ако е недостатъчно удобен за властта, той или бива заточен към други творчески полета – телевизия, кино, театър, или бива „подложен на хербаризиране“ и някак минимизиран с определения като „пловдивски“, „бургаски“, „кюстендилски“, „търновски“ и т.н. поет. „При постепенно свръхцентрализиращата се българска култура принудата към трайно засядане в някаква родна провинция е жест, продиктуван от тайното и нагло очакване неудобният поет да се примири с регионалната си „значимост“ и отсъствайки все повече и повече сред присъстващите, в крайна сметка да се провали във всичките си намерения за творческа кариера, а защо не и съвсем да изчезне… Този процес обаче, оказва се, не е толкова еднозначно обезпечен с успех. Успех за онази власт, имам предвид. Защото тъкмо изтласкването на не съвсем изрядни поети от литературния център прави възможни такива културни, заредени с алтернативност, феномени като Бургаския театър от десетилетието на 60-те години, (където по това време живеят и работят Христо Фотев и Иван Теофилов), като небезизвестните „Литературни петъци“ в Пловдив от началото на 80-те години, родени по хрумване на Веселин Сариев, а защо не и смелите издателски инициативи на издателство „Христо Г. Данов“ през 70-те и 80-те години…“ – добавя още доц. Кръстева. Като обмислим проблема за националното значение и градската идентификация на един поет, се оказва, че може би има още една страна – особената мазохистична зазиданост в мястото, за която доц. Кръстева обяснява: „Тя, за жалост, простира ръце и върху работливата памет за поетите – емблеми и митове, за „поетите на…“, според формулата, която всички познаваме. Допускам, че думите ми ще прозвучат горчиво, но провиждам една такава, ще я нарека – регионална пловдивска ревнивост към „поета на Пловдив“ – Добромир Тонев. Парадоксално за мен е това 13

Нула32

хем да имаш съзнанието, че той е творец от национална величина, хем някак си да не го пускаш от пловдивската си прегръдка. Защото Пловдив все още дължи много на популяризирането на паметта за този поет…“. През 90-те години Пловдив не остава по-назад от динамичните промени в българската литература, продиктувани от политическото и социално преустройство в Европа. Много от дебютиралите през предходните десетилетия автори продължават да са творчески активни. С разпадането на държавното книгоиздаване, „Христо Г. Данов“ – издателството, отворило път за голяма част от първите книги на поетите от Пловдив, остава в историята. През 21. век Пловдив има редица литературни постижения, появяват се интересни книги на стари и някои нови имена, които си струва да се търсят, четат и събират. За жалост, в най-ново време може би го няма онзи творчески заряд на отминалите десетилетия, липсват студентските кръжоци и клубове, почти нямаме нито един силен млад поетичен глас, който да заяви себе си на литературната сцена. Защо – може би ще е тема на друг някогашен брой, а навярно и на друго списание. Но този брой далеч няма за цел да прави някакъв антологичен преглед, да бъде списък или представителна извадка за поетите, творили и живели в Пловдив през годините. Със сигурност много имена и подробности около контекста на лириката, пишеща и издаваща се в Пловдив, липсват в този текст и в двадесетото издание на Нула32 и вярваме, че те ще открият своя път към специализираната и неспециализираната публика. В този брой се опитваме да прокараме пътищата на евентуалния отговор защо едно от тепетата ни е в каменни стихове, защо безкрайно се завръщаме там, където вече всичко е минало, защо никога няма да разберем този град поетите ли го измислиха, или града измисли своите поети – за да се забавлява в играта на времето от трона на хилядолетията. |32 Използвана литература: „Литературният Пловдив от XIX век до наши дни“ – Владимир Янев „Живея с Пловдив“ – Владимир Янев „Българският соцреализъм – 1956, 1968, 1989: норма и криза в литературата на НРБ“ – Пламен Дойнов

стил и култура

We know what you mean

www.studio32.bg

Владимир Янев © Илия Димитров

Нула32

ЩРИХИ ЗА ПОЕТИ от Владимир Янев

овече от половин век чета, препрочитам и пиша за творците на родния ми град. Няма да престана да цитирам Назъм Хикмет: „Градовете не със своите площади са големи, а със своите поети“. И да твърдя, че да живееш В Пловдив значи да живееш С него. Да живееш интимно и съдбовно чрез поезията му. Останалото е местожителство. Тук предлагам фрагменти за част от лириците на Пловдив с надеждата, че младите хора ще оценят тяхното значение за духовността на древния и вечен град.

Давид Овадия (1923 – 1995) Детството и младостта на поета преминават в Пловдив. Участник в младежкото революционно движение, той става партизанин в Средногорието, а след 9 септември 1944 активно публикува стихове в местните вестници и литературни сборници. Творческата зрелост на 16

стил и култура

Давид Овадия съвпада с установяването му в София. Тогава създава ярки стихотворения със социална и интимна тематика, в които присъства преживяното в Пловдив. Личността и творчеството на талантливия поет не се познават от младото поколение в така обичания от него град.

Йордан Русков (1926 – 2010) Известен като автор на поезия за деца, през 1959 г. той е осъден на 7 години затвор за разпространение на стихотворенията му „Зов за свобода“ в защита на Унгарската революция от 1956 г. и „Смъртоносна Москва“. Дълги години се препитава като библиотекар, творбите му се появяват инцидентно. След демократичните промени Русков публикува нови книги за подрастващите, лирически и сатирични стихосбирки.

Васил Урумов (1930 – 1979) С идеализма и жизнелюбието си, тласкан от южняшката си страстност, Васил Урумов е повече от поет, повече от журналист, театрал, изкуствовед, преводач. Неосъществил докрай заложбите си, Веско е познаван и ценен от по-старото поколение автори и читатели. В есето си „Той“ поетът Йордан Велчев го нарича „възхитително чист човек“, „възрастно дете с прошарената си, почти библейска брада, с неизменно доброжелателен поглед иззад очилата, в който поразяваше копнение без паузи“. Като „изключителен медиатор между поезията и другите изкуства“ го определя Петър Манолов. „Живееше и дишаше свободно, живееше умно и разпиляно“, пише за него Николай Заяков. Припомнят го много неща. И тези стихове на Георги Райчевски: „Имам повод да те почерпя. Намини към Млечния бар!“ Помня още: старинна черква, дълъг есенен тротоар. Тъжни мисли – весели думи. И красив артистичен жест. Закъснява Васил Урумов. А ми трябваше точно днес.

Иван Теофилов (1931) Неговите модерни предпочитания са органично свързани с неповторимата атмосфера на Пловдив, с духовното излъчване на изтъкнатите му творци и интелектуалци. Макар и напуснал града, той си остава 17

Нула32

„най-пловдивският“ поет. Упорито е поетическото завръщане към обикновените чудеса на битието, в лириката му Пловдив присъства като пейзаж, но и като „културна метафора“, както точно отбелязва Енчо Мутафов. Своя град поетът вижда „през изворчето на духа“, пресъздава го в калейдоскопичното съчетаване на багри от различни епохи. Духът на неговите стихове сякаш е роден от прозрачната античност на Пловдив, от разноезичието на този „град върху градове“, даряващ „богатството от време“. В древното и младото поетът винаги открива смисъл, основания за възхита, за игра с чудесата, които ни заобикалят, за надзъртане в тайнственото.

Цветан Зангов (1933 – 1952) Той умира твърде млад. Неговите стихосбирки „Завещание“ (1954) и „Ако рано умра“ (1973) излизат посмъртно и стават доста популярни. Дълго време най-авторитетната награда за поезия на млади автори в града бе именно „Цветан Зангов“. Днес нищо в Пловдив не свидетелства за чистия и възторжен поет.

Александър Бандеров (1933 – 2007) Стиховете на Бандеров – „силни, но сдържани, сякаш процедени през стиснати зъби“ (Огнян Сапарев), привличат тези, които не търсят в изкуството мимолетното наслаждение, а съдбовния израз на мрачното чувство, болката на мисълта, накипялата енергия на волята. Неговата лирическа територия е „в пустинята на есенните чувства“, той последователно защитава своя девиз: „Човекът е роден и да тъгува“. Основната причина за горчиво болезнената и драматично рефлексивна природа на създаваната от Александър Бандеров поезия е в превратностите на националното ни битие. Изповедите му са тревожно свързани с България. Съдбата на родината при него не е само тема, сюжет, начален тласък за въображението, а дълбока, осъзната и драматична връзка с всичко и всички.

Киркор Папазян (1936 – 1993) За него Георги Райчевски отбелязва: „Със своята многостранна информираност и словесна разточителност, постоянно в центъра на приятелските компании, той се превръща в своеобразна „емблема“ на пловдивското артистично общество“. Петър Анастасов го определя като изключително интелигентен, талантлив и самобитен, за да изрече: „Той не обичаше да шуми, да се натрапва, да се бори за ефимерното признание на овластените творчески институции. Той носеше гордо кръста на съдбата си и самочувствието си на творец, който не се побира в калъпа на правоверното обществено поведение“. Пристрастията на поета са предимно към класическия стих и реалистичния 18

стил и култура

лирически рисунък. Преди да си отиде, Киркор Папазян пише паметното четиристишие: Тази нощ навярно ще умра – даже приспивателното не помага. Казват – щял съм да се преродя. Господи, дано не е веднага.

Иван Николов (1937 – 1991) Авторът на множество стихосбирки и преводи на поезия е преди всичко певец на радостта, на изобретателния оптимизъм, който намира начин да заобиколи болезненото и скръбното. Неговият лирически морал води началото си от ведрото убеждение за значимостта на създаването. Представите на поета излъчват спокойно усещане за трудовото предназначението на човешката участ. Така дори усещането за болката, за „доброволната каторга“ на творчеството се трансформират в съдбовна жертвеност. Отстояващ връзката между труд, творчество и хуманизъм, поетът е апологет на съхранените и продуктивни етични пориви.

Вангелия Атанасова (1938 – 2019) Скромността и редките ù появи в литературните средища сякаш влияят върху недозабелязването на дарованието и културата ù. Нейната стихосбирка „Пловдив – лиричен пътеводител“ (на български и английски език) представя древния и вечен град с поетическа трепетност.

Петър Манолов (1939 – 2016) Отхвърлил класическата песенност, той създава стихове, в които характерни камерни изживявания са в синтез с остри публицистични избухвания. Трагическата основа на поетическото визионерство не води до елегични поплаци, твърде често се появява мотивът за противопоставянето, интониран в духа на героико-романтическата обреченост. Сложно организирана е поетическата фразировка, в която странната метафоричност и стиловата разнородност са функционално обвързани със стремежа към разискване на важни екзистенциални и социални проблеми.

Николай Заяков (1940 – 2012) При него емоционално песенното съжителства с иронично гротесковото, лирическата пластика – с асоциативно философските построения. Това личи в талантливото осъществяване на поета в класическия и в свободния стих. Той се чувства свободен в разнопосочни изобразителни системи, разчупва тематичните, стилно-езиковите и ритмикоинтонационните конвенции. Неговата капризна муза е многолика в изявите си; зад смеха на артиста, зад иронията и гротесковата 19

Нула32

жестикулация се провиждат страданието и болката. На колегите си завещава афористичното пожелание: По-добре да бъдем просто братя, вместо да сме братя по перо. Странящ от евтината популярност, Николай Заяков налага образа на поет по милост божия!

Петър Анастасов (1942) Предразположен към съкровения лирически изказ, поетът откликва и на доминиращото в социалния живот. Неговите артистични прозрения за града предизвикват признанието и любовта на съвременниците. Верен на убеждението си, че „поезията е събитие, а не нещо, което се твори“, лирикът рядко публикува, но винаги вълнува. Има една творба, в която, ако се изразим с езика на средновековните араби, Петър Анастасов е оставил „гравюрата на собствената си душа“. Това е „Площад на хълма“. Интимният, скрит между къщите без огради площад е приземен и извисен едновременно: „тържествена слава му е чужда“, „но той си има свое непреходно дихание“. „Подобен на театър“, той е еднакво принадлежащ на живота и изкуството – уязвим, но и силен със скромната си красота, незабележим, но и нужен. Към него тръгваш тогава, когато пожелаеш да бъдеш „спасен от суета и от съблазни“. Поезията на Петър Анастасов напомня изобразения с такова вътрешно озарение „площад на хълма“.

Иван Вълев (1942) Иван Вълев създава поезия, която, без да е гръмовно патетична, е израз на социална ангажираност, водеща на места до публицистична острота на внушенията. Авторът демонстрира вярност към класическия стих, към естествеността и хуманистичната напрегнатост на лирическия изказ. Достойнствата му са в сигурното владеене на стиха, в съкровения лиризъм и ненатрапчивата изповедност. Песенният характер на повечето от стиховете му (някои претворени в популярни шлагери) е близък до естествените човешки изживявания. В по-късните творби доминират болезнените и трагическите интонации.

Николай Гюлев (1942 – 2017) Той е чужд на заиграванията със словото, на многопластовата изказност, не предприема авантюри, в които да ни среща с разноликостта на героя си. Владеят го и го интересуват нормалните човешки изживявания – емоциите на любовта, на човешката взаимност, осмислянето на красотата в живота и в изкуството, на житейското предназначение. Интимната изповедност на неговите стихове припомня традицията на естествеността в поезията. 20

стил и култура

Божана Апостолова (1945) Нейните ранни стихове изразяват характерна традиция в лириката – емоционално изповядване чрез подчертаване на връзката с родното, чрез доминациите на интимните вълнения, на майчините радости и тревоги. В зрелите си години Апостолова издава стихосбирки, организирани по своеобразен антологичен принцип – подборка на вече познати и на нови творби. Прави впечатление нарастването на интелектуалното начало в новите ù стихове – израз на стремежа към овладяване на други лирически територии.

Тодор Чонов (1945) Героят на Тодор Чонов е с холеричен темперамент, възбудим и впечатлителен, отличава се с ярко проявена полюсност на емоциите. Емоционалната реактивност е основа на мисловното, на стиловите и езиковите конструкции. Светът се възприема в остроконфликтните му измерения, поради което и себеизразяването е принципно антитезисно. Антитезата предполага не само ярко очертана позиция, но и страст, гняв, непримиримост към определеното като негативно. И в най-деликатните сфери на изживяванията, и при най-заплетените ситуации той проявява първична безапелационност. Нетърпимостта от характеристика на темперамента се превръща в емоционално строяща доминанта на светогледа.

Йордан Велчев (1949) Йордан Велчев създава лирика от психологически тип. Стиховете му впечатляват с музикалността и пластичната метафоричност на изказ, разкриващ съдбовни, често трагически изживявания. Болезнените интонации са израз на уязвената, но винаги съхранявана човечност. Темата за Пловдив е доминираща както в есеистичните книги и мащабните исторически изследвания за града, така и в поезията на Йордан Велчев. Той обитава древните и модерни пространства като вглъбен мъдрец и вдъхновен рапсод, представя разноречивите столетия, извлича от царството на Хадес сенките, за да възвърне духовността сред обичайното и познатото. Възраждането на човешкото и вграждането му в мимолетните необикновения на живеенето е осъзнатият дълг на този човек, който не гръмогласничи, но чийто тих шепот е необходим като протегнатата ръка на лириката, привличаща с императивно молитвеното: Подай ръка – човекът има смисъл, ако е някому необходим.

Красимир Обретенов (1950) Ранните творби на пестеливия в изявите си автор правят впечатление с особеното преплитане на лирично и притчово. (Паметна е поантата на 21

Нула32

стихотворението за Кольо Фичето: „По-скромно, майсторе, по-скромно“, му казват калфи и чираци.) Предразположението на поета към лирическата притча и социално-нравствената язвителност определят своеобразната трагическа тоналност на стиховете му.

Веселин Сариев (1951 – 2003) Поезията съществува, за да опровергава смъртта. Веселин Сариев знаеше това и го изразяваше сложно и дълбоко. Поетът е тук, разкъсва плацентите на унилите пейзажи, за да ги роди с първозданния им вик и с човешката им динамика. Ерудираният автор възкресява позабравени ритми и форми на стиховата организация, съчетаваща експресивността на емоциите с болезнено рязката мисъл. Уникалността на личността и творчеството на Веселин Сариев са релефно представени в посмъртно издадения двутомник „Събрани страници“, с артистичния предговор и ценните бележки на Михаил Неделчев.

Недялко Славов (1952) Героят на Славов отхвърля тезата за безсмислието на човешките усилия. Живеещ със сетивното, този герой подвежда всичко под знаменателя на живото. А нищото, небитието, нулата не занимават поета. Както не го занимават и „сенчестите“, мрачните състояния на духа и историята. Светлината е неговата религия, безкрайната спирала на живота е тази, която привлича възхитения му поглед. Недялко Славов търси чрез поезията доказателства за вечността ни. Той изтъква универсалното в човешките проявления, за да мотивира героикоромантичната си концепция за битието.

Минко Танев (1953) Свързан с родния Пловдив, той дебютира със стихосбирката „Хълм“. Книгата му „Анонимен човек“ представя герой, който въпреки съзнанието за захвърленост сред враждебния свят съумява да съхрани духовните си начала. В по-нататъшните си търсения Танев достига до откровено мъжествени интонации – стиховете му са своеобразна апология на силната личност. Увличат го и късите поетични форми.

Иван Странджев (1953) Характерни за неговата поезия са живописната пластика, метафоричната натовареност на визиите и афористичното изразяване. Естетическият чар на стиховете му се основава върху интимната споделителност и своеобразната образност. Тематичните посоки на лирическите внушения са свързани с интензивността на вътрешния живот, с психологическото обзиране на природното и цивилизационното битие, с дължимото към човешкото – любов, приятелство, социална отзивчивост, одухотворена памет за родния град. 22

стил и култура

София Несторова (1954 – 2020) Културна и духовно отзивчива, тя е поет, при когото драматизмът рядко е изнесен на преден план. Не крещи, а шепне; не изобразява, а изразява; не обяснява, а следва асоциативните прескоци на емоциите... Импресивното при нея е заредено с особената експресия на психологическата рефлексивност.

Добромир Тонев (1955 – 2001) Преобладаващата част от поетическите творби на Добромир Тонев е изградена в класически стих, с оригинални образно-метафорични и римни решения. Специфично претворение намират темите за любовта и смъртта, за спомена и смисъла на творчеството. Стиховете на Добромир Тонев се отличават с лирически финес и философско-екзистенциална напрегнатост, важна роля играят междутекстовите връзки. В статията си „Пролетна литургия“ Светлозар Игов обръща внимание на това „как жизнерадостният и фриволен млад поет постепенно се изпълва с трагическа мъдрост, как съзнанието му узрява за нещо неминуемо“. Именитият интерпретатор точно отбелязва, че при Добромир Тонев „началната нежност и доброта, пронизващи творбите му, все повече кристализират в усещане за трагическа съдбовност“. Това усещане е очевидно в прочутото четиристишие: След тебе злото диша като хрътка. /Доброто е обществено понятие./ Разтвориш ли ръцете за прегръдка, Ти вече си удобен за разпятие.

Тоня Трайкова (1955) Тя е сред малкото жени от първото университетско поколение в Пловдив. Стихосбирките ù „Кукувица“ и „Участ“ представят драматичните измерения на лирическия свят на раздвоението, преодоляващата и търсеща мисъл, на противоречия между раждащото и разрушителното. Изострена е чувствителността на героинята, привлекателна със своя суров екстаз. Отдавна живее и твори в София, но не забравя града на своята младост.

Тильо Тилев (1960) Този поет предпочита тихия контакт с малцината, които търсят в стиховете нещо повече от очевидното. При него склонността към медитативни състояния и самонаблюдателност е в синтез със социалната острота на нравствените изживявания. Сдържаният психологизъм при осмислянето на живеенето представя предразположението към лаконичното и недоизказаното. 23

Нула32

Емблематично за поета е четиристишието: Няма граници за тишината Всяка дума трябва да се мери Тишината всичко ще ни каже Думите пораждат недоверие.

Антон Баев (1963) Още в юношеската си възраст той проявява своята поетическа дарба. Овладяността на поетическия изказ, стремежът към по-дълбоко осмисляне на битийното и ранното ерудитство на автора правят впечатление на читатели и специалисти. Така Светлозар Игов обръща внимание на Антон-Баевата „съсредоточеност в античното митологично, библейско и историческо наследство“, заявявайки, че изданието на избраните му стихове „Целият свят и други апокрифи“ е неговата „книга на книгите“. Постиженията на Баев като публицист, литературовед и прозаик от модерен тип, не го отдалечават от поезията. Стиховете на зрелия поет представят характерна многопластовост на инвенциите и игрова освободеност от трафаретното.

Александър Секулов (1964) Тези бележки завършват с човек, смайващ с творческата си енергия и дейност. Той е пълно отрицание на прекрасния и опасния филибелийски чар, който можем да опишем чрез думичката „лежерност“ (в приблизителен превод – „айляк“). Многократно съм опитвал да пиша за поезията и прозата на Секулов. Mea culpa – не съм успявал! Затова по стар (не) научен обичай ще прибегна към цитати, относими към двете последни поетически книги „Море на живите“ и „Хроники и химни“. Недялко Славов: „Поезията на Александър Секулов е изящен поход на думите, митологично придвижване на мисли и метафори, а „Хроники и химни“ е ново разширение на поетическите територии на съвременната българска поезия“. Цанко Лалев: „Пловдив на Секулов носи леката горчивина на втората столица, обвита с очарованието на бавното провинциално време, подходящо за по-буйния растеж на поети и философи“; „Пловдив и Елада вече са общо духовно състояние. Това е голямото завоевания на новия Александър“. А в своето стародавно есе блестящият стилист Константин Константинов пише, че Пловдив „носи достойнството на една неосъществена столица с хинтерланд до Бяло море“. Тук следва да следва въпросителен знак. Или – многоточие… |32

стил и култура

Снимайте вашата покупка от нас и тагнете Галерия 28 в пост или стори във вашия Instagram или Facebook. Така ще помогнете каузата ни да разпространяваме българското творчество да достигне до повече хора. Нека споделяме заедно талантливите българи останали да създават и да се развиват в страната ни!

Галерия28 gallery.28

гр. Пловдив ул. Железарска 29 25

Иван Теофилов © Мая Любенова

Нула32

стил и култура

„УСМИВКАТА НА ПОГЛЕДА МИ, КОЙТО СЛЕДИ НЕЩАТА И ГИ ОБЯСНЯВА“ от Илия Димитров

ивеенето в Пловдив означава ежедневно очароване. Това е прехласването в някоя захвърлена руина, изтръпването от обкръжението на нещата и онова необяснимо огромно и леко замисляне сред географията на улиците, което идва и си отива неотговорено. И в това благодатно-трагично живеене творчеството е начин за справяне с мащабите на света, които надничат зад фасадите, помахват ти и се прибират обратно в своята спокойна вечност, оставяйки те в нервната краткост на бита. В ранното творчество на Иван Теофилов Пловдив заема особено място. Стихосбирките „Амфитеатър“ (1968), „Град върху градове“ (1976) и автоантологията „Богатството от време“ стават причина определението „поет на Пловдив“ да бъде свързано с името на Иван Теофилов, а другите фактори за това вече се опитахме да обясним. Въпреки погрешната склонност за регионализиране на поезията на Теофилов, в неговите стихове може би за пръв път се изгражда една много плътна и цялостна философия на града. И ме изпълва бавно този град със своя свят, дълбок и целомъдрен. Да, Пловдив е физически град, територия от сгради, хора, автомобили. Симфония от напълно естествените шумове от ежедневния ход на бита. Поредното място на Земята, където се редуват изгрев със залез, добро със зло, живот със смърт. Понякога непоносима скука, друг път обаче рядка привилегия. Mожеш да я използваш, да имаш дом, наблюдателна кула към миналото и бъдещето, а можеш и прозаично да се слееш с настоящето. Иван Теофилов наблюдава Пловдив с привилегията на мисълта да вижда и чувства в най-незначителните детайли проявленията на хилядолетните натрупвания от хора, съдби и време. Ключ. Основа. Склад. Отломък от живот, съединен с друг живот, неповторим и постоянен. Живот от камък, от вятър, от гюл, от лоза, от пръстен на император, от шпори на кон, от кости на кон, от мраморна пословица, от римски числа, от шадраван, от мозайка, от ечемичено зърно, от камък и вятър… 27

Нула32

Иван Теофилов успокоява напрежението на епохите, хармонизира безкрайните човешки блъсканици, които, така важни в мига на случването си, утихват, разсейват се от вятъра, а после се наслояват по хълмовете, по стъпалата, по камъка и само надареният със сетивносттна на „мисленето“ човек узнава за тях. „Време, което се отваря към други времена, паралелни на сегашното човешко ежедневие“ – пише Яница Радева в книгата си „Обетован кръг – времена и пространства в поезията на Иван Теофилов“ – „градът е едно сега, което събира минало, настояще и бъдеще“. Понякога ме обладава радост, на мислене подобна. Цял изтръпвам от обкръжението на нещата, излъчващи замислени сияния. Животът – „неповторим и постоянен мираж“. Често си мислим, че нашите лични съдби са най-важното нещо на света, но това едва ли важи за града. Много повече от просто територия, Пловдив е духовно ядро, препълнено от значения и смисли, от езици и религии. И тук нашият собствен път изглежда е обречен да ходи все по стари пътеки – да открива все забравеното и нищо ново, да се вглежда в онова, което на много изморени очи вече им е омръзнало да гледат. Животът на града ни подарява мигове, но тяхното значение не го засяга: той, към други мигове запътен, се явява спасен от погледи и прикован от светлини… С поетическата метафора „град върху градове“ Иван Теофилов дава едно от най-кратките, но и най-сложни определения за Пловдив. Защото познаваме градовете си като мрачни пространства на екзистенциална самота и отчуждение, виждали сме ги в еуфоричния устрем на събитията, притихнали, шумни, разрушени, но и създаващи се отново. Градът в творчеството на Иван Теофилов е като някакво следващо ниво в разбирането за град – пространство, събрало в себе си всички предходни свои състояния, наслоило ги в паметта на предметите си. Престанал да бъде обект на творчество, Пловдив вече сам е способен да твори, равноправен участник в живота наравно с хората. Мислещ град. Долавям в съвършеното ти мислене единството на твоята постройка с могъществото на бои и форми, с движението чудно на нещата. За Иван Теофилов Пловдив е „градче“ – често говори за него с миловиден поглед на място, където дори тревата в гробището е нежна и смъртта е някак по-човешка. Но Пловдив е и „градът“, достоен за думи като могъщество, божества, философия. Градчето и градът са двете съществуващи едновременно визии на мястото, които Теофилов споделя. И невинаги е необходимо това да е действителен град, отвъд абстракцията на езика, въпреки множеството реални места, които Теофилов назовава. Градска28

стил и култура

та универсалия, отразена в личната перспектива на погледа, натрупала паметта от дните, вещите и отминалите животи, е центърът в лирическия свят на „пловдивските“ стихосбирки на Иван Теофилов. Инстинктивно вдигнал очите си към бляскавия спомен, се блъсвам в грубото отвикнало небе и в тръпнещото тяло се завръщам, надмогнал възрасти, неща и време… Но там са Джумаята, Капана, хълмовете, Амфитеатърът, Тракия, историческите названия, имена като Атанас Кръстев, Георги Божилов, Атанас Згалевски, Енчо Пиронков. В тази поезия са географските и духовни ориентири, по които чертаем, рисуваме и оцветяваме себе си. Взирането, спомнянето, усещането, че това, което привидно е само мозайка, шадраван, дърво или просто вятър, носи една много стара тъга и очарование, носи познанието на други хора, живели или просто минали оттук. И ние сме част от всичко и всичко е част от нас, а градът е кръстопътят, който събира през епохите всичките нюанси на това да бъдеш човек и да живееш. Те често прашасват или се променят. Но веднъж виждаме как „един внезапен слънчев лъч се спуща/ и с местене по плочите изписва/ пламтяща арабеска – като знак/ за свойто приземяване. Изчезва“. И се сещаме. И поглеждаме нагоре. И забелязвам своята усмивка в усмихнатия свят на битието… |32

Иван Теофилов © Мая Любенова

Нула32

стил и култура

Нула32

ДА СЪНУВАШ С АЛЕКСАНДЪР БАНДЕРОВ Разговор на Владислав Христов с Росица Чернокожева

Александър Бандеров в „Лични Полета“, Здравко Гълъбов

ловдив е дал на българската поезия редица значими имена. Не обичам списъците, в тях винаги има вероятност някой да бъде пропуснат, но когато говорим за пловдивски поети, творец като Александър Бандеров няма как да остане премълчан. Поетът си отива от този свят в студен ноемврийски ден през 2007 г. в Торонто, далече от юга и тепетата на любимия си град. Последната му стихосбирка носи заглавие, което може да наречем пророческо – „Отвъд“. Всъщност всяка стойностна поезия е до голяма степен „отвъд“: отвъд страха, отвъд общоприетите норми, отвъд човешкото лицемерие, ако щете и отвъд смъртта. Тази негова лебедова песен завършва с оголения до болка стих: „Аз нямам повече какво да кажа“. Когато един поет замълчи – творчеството му започва да говори. Високите образци на Словото имат свойството да бъдат непрестанно преоткривани, независимо от времето, в което живеем. Те стигат до читателите си по неведоми пътища и това винаги се случва в точния момент. Срещаме Ви с ас. д-р Росица Чернокожева от Института за литература – БАН. Тя ще ни сподели за своята среща с творчеството на „най-пловдивския поет“ – Александър Бандеров. Казвате, че поезията на Александър Бандеров е едно сънуване. Помните ли първия път, в който се докоснахте до този сън? Как Ви повлия поезията му? Сравнително късно открих Александър Бандеров. Първото, което ме грабна у него е стихът му „Не ме щадят и сам не се щадя“. Това раздаване докрай. Без застраховки и пазарене с мирозданието. Без самосъхранителната разумност. Като оголен нерв. Да се отдаваш на чувството в момента безрезервно и докрай. То е като безпаметното влюбване. 32

стил и култура

Изгаряш всички мостове след себе си. Ти самия се превръщаш във факла. Затова и осветяваш, засияваш целият. Сънят, сънуването, сънното се срещат много често в поезията на Ал. Бандеров. А сънят е състояние, което в голяма степен помага на самоопознаването и саморазбирането ни. Фройд нарича сънищата „царският път към Несъзнаваното“. А поезията ни помага да се докоснем до Несъзнаваното. Бандеров е от поетите, които най-близко са разчели духовните ми търсения. Неговите стихове са ми много близки, като изживявания, лутания, извисявания. Давали са ми много кураж. Киркегор казва, че една книга е добра, когато успее да те прочете. Виждате как една тема отключва в мисленето ни много асоциации. Не могат да се сбъркат неговите стихове с друг поет: Беше сън и в съня бях без глас, без лице. Бях неистински, бях две разтворени длани. Две открити за малко сърдечност ръце. Две кървящи от всяка неискреност рани. Или: Сън ли бе детството, старата бащина къща? Блудният син с побелели коси се завръща. Кои са големите теми на неговото творчество? Детството, сънят, родното място, Родопа планина, далечните хоризонти, които ни мамят. Аз го наричам Синдромът Амаркорд /Спомням си/. Когато твори, поетът настройва своите усети на други честоти на вълните. Мозъчните вълни делта, тeта и алфа са вълните на детското светоусещане, различно от бета честотите на рационалистичното пребиваване на възрастния. Творческият унес е близо да хипнотичността и „сънищата наяве“, състояния близки до това в детството. Затова Бандеров, а и всеки поет, може да сътвори стихове като сънища наяве – това е термин на Фройд. Друга тема в твореството на Ал. Бандеров е Аз и другия, другите. Също – любовта, приятелство, предателство. Като диапазон на усетите има нещо близко до Яворовото съчетаване на полярността на чувствата. Това окръгляне на полюсните състояния. Както и до дебеляновското носталгично завръщане към родната стряха. „Денят е с две лица“ се нарича една негова книга – няма само добро или само зло. Още Елин Пелин казваше, че човекът е и черно, и бяло. Амалгама, неделима симбиоза от двете. Многоцветието на света е друга тема в творчеството му – светът е феерия от цветове: „оранж, и виолет, 33

Нула32

и резеда – откъснато перо от райска птица“. Бандеров е майстор на нюансите. Радой Ралин говореше за нюансизъм в лириката. Тема, която го е вълнувала, е родовата свързаност – баща-син. Крайъгълен камък в поезията му са екзистенциалните въпроси, въпросите, „които никой век не разреши“. А ето любовта при него: Проклета да е тази тишина. От всеки шум събудена приижда Неверно-предана като жена – И те обича, и те ненавижда. Тази амбивалентност, която е характерна за човешкото възприемане въобще. На детството, като тема се спирам отделно, защото детството е цяла една вселена. Ето и един великолепен стих на Александър Бандеров: Пак изгревът на детството в прозореца ми свети, но пътят за завръщане отдавна е затворен... И тревогата на поета по-долу ще ни стряска: Сигналите на спомена със „SOS“ ги викат... Толкова пъти в живота си имаме нужда от спасителните SOS-сигнали на детския спомен. Не съм срещала в друга поезия такъв образ, метафора и изказ за силата на спасителните детски спомени като този у Александър Бандеров. Бандеров е много витален поет. Казваше: „Закъде без смях…“. Той е като феникс – възраждащ се от пепелта. Драмата винаги те води към катарзис. Корените му са в родното Лясково, в Родопа планина. Страданието при него и светло страдание, възнаградено, катарзисно страдание: Нима от нас през детството са крили, че няма радост, без да се изстрада. Детството и спомените са част от светоусещането на поета и преминават като невидими нишки през написаното. Как бихме тълкували това от гледна точка на психодрамата? Бандеров е много благодатен творец за психоаналитична и психодра-

стил и култура

матична трактовка. Знае се, че една картина или една сцена е много по-красноречива от думите – макар градивото на поета да са думите. Стиховете на Бандеров са динамични и могат да се интерпретират като на сцена. Яков /Джейкъб/ Морено, създателят на теорията и практиката на психодрамата, социометрията и груповата терапия, казва че това е глад за действие у човека. Протагонистът-поет сам е демиург на стиха-сцена. Класическата формула в психодрамата е, че поставяш една сегашна сцена, която е актуална в момента, с втора сцена се връщаш назад, често в детството, където се корени вероятната причина за вълнението и създаваш бъдеща сцена, която избягва дискомфорта ти. Последната потенцира катарзиса. Но всичко започва с едно желание. Поетът е със сензитивност като на дете. А голямата френска психоаналитичка, сподвижница на Лакан, Франсоаз Долто казва, че детето е желаещо същество. То е на възрастта на своето желание. Всъщност във всички възрасти имаме желания и в контекста на Фройдовото „принципът на удоволствието“ ние се стремим към тяхното задоволяване. Разбира се, Фройд говори и за „Учителката нужда“, която тушира нашите желания, удоволствия. Всичко около един стих, който може да се види и през сценичното, е Помощни азове. Морено казва: „Помощните азове практически представят отсъстващите други, налудностите, халюцинациите, символите, идеалите, животните и обектите. Те правят света на протагониста реален, конкретен и осезаем“. Впрочем фестивали по психодрама са провеждат ежегодно точно в Пловдив. Как повлиява емигрирането му в Канада върху неговия светоглед? Променят ли се възгледите му за живота и отношението към това, което е оставил в родината си? Да отидеш отвъд сините планини. Куражът. Когато загубим нещо, го ценим по друг начин. Това е като обърнат бинокъл: не уголемява, а отдалечава. И тогава се виждат само едрите, съществени неща. И тогава разбираме, че това, от което бягаме, всъщност са били нашите най-ценни уроци – дори тези, които са ни изглеждали враждебни към нас. Отивайки в Канада, Бандеров поема нова житейска насока и това неминуемо рефлектира върху творчеството му. Но това го примамваше. Отвъд сините планини няма никога да премина. Няма никога моята приказка да започне. Отвъд сините планини! Все отлагах за догодина... Александър Бандеров събра кураж и прекрачи далеч отвъд сините планини. И все пак ще изрече „Душата ми тъгува за България“, спомняйки си все по-често за родната къща и скъпите си покойници.

Нула32

Определят Бандеров като „най-пловдивския поет“. Как можем да го съпоставим с останалите пловдивски поети от поколението му? Има ли свои поетични „братя“? Доц. Владимир Янев от ПУ „Паисий Хилендарски“, с когото, с покойния ми съпруг Вихрен Чернокожев, ни свързва дългогодишна дружба, написа великолепната книга „Живея с Пловдив“. Това е съдба, не е местожителство. Съзнателен избор. Това не е провинция. Елиас Канети има книга „Провинцията на човека“. Фройд говори за провинцията на душата. Този град има дух, атмосфера. Напримир – „емблемата“ на пловдивската бохема Киркор Папазян има заглавие на книга „Голи и непогалени“. Какво по-философско от това – ние се раждаме голи и непогалени, но се раждаме, за да ни погалят. Той има стихотворение „Роля“, където съвсем по шекспировски площадно възприема света – ето едно напълно психодраматично възприемане. Смята се, че първата психодрама е играта на актьорите в представлението в пиесата „Хамлет“. Иван Николов обогати българската култура със своите пародии, с творчеството си за деца и с преводите си. Николай Заяков пък се врязва в разумността на ежедневието със своята „лудост“. Какво по-хубаво от това да си „Пастирът на звездите“, както гласи негово заглавие, да си почти като галактическия стопаджия. Диапазонът на неговата поезия обема всичко – от радостта до болката. Петър Анастасов се изправя срещу света със своята беззащитност на чувствителния човек и поет. Но събира само в два стиха всичко: „Обичах и обичан бях/ благодаря ти, че живях…“. За Николай Гюлев бих казала, че създаде едни от най-красивите ескизи в българската поезия, като например: „Бяла чапла-сестра на душата ми…/ Колко много тресавища още!“. Всички тези пловдивски творци бяха събратя на Бандеров. Бандеров е чужд на суетата, неговата „порода“ творци са все по-рядко срещани в днешно време. Защо съвременните поети стават все по-суетни и влияещи се от медийния си образ? Може би тук стои въпросът суетен ли е творецът въобще. Дали съвременните са по-суетни... Мисля, че няма творец, който да не е суетен. Дори да пише за собствена терапия. Самото заставане пред белия лист и да хванеш перото, само по себе си това вече е претенция. Ти се заявяваш: Аз съм. Разбира се, днес чрез медиите популярността е по-бърза, по-осезаема. Сега чрез сайтовете може да се достигне и до-много по-широк кръг публика, освен книжното тяло. Но дали е по-трайна тази популярност. За да остане един творец в сърцата на хората, се иска време. Клишето – дали ще издържи проверката на времето. Ако той докосва някаква струна в нашата душевност и то по негов, оригинален начин, във всички случаи ще бъде запомнен. |32

стил и култура

Пресниман ръкопис от „Лични полета“, Здравко Гълъбов

Нула32

МУЗА НА ПРОМЕНЛИВОСТТА* от Катерина Георгиева

ърва сцена. Няма декор. Трае една минута. Градът е забързан, двамата герои – не.

Тя: А кога ще пишем за поезията? Той: Скоро. Съвсем скоро. Тя: Колко тежи едно скоро? Той: Колкото едно кило домати и пет въздишки на поет. Тя: Защо поет? Той: Защото той не умира. Тя: А доматите се вкисват, освен ако не ги затвориш в буркан за зимата. Той: Точно така. Тя: Чао. И ми пиши някога, ако говорите за поезия.

Николай Заяков в „Лични Полета“, Здравко Гълъбов

Тръгват си. Завалява порой. Една костенурка бута камък по обрасъл с мъхове хълм. Край. За поезия се говори единствено в нейно отсъствие. Всичко друго би било излишна градска суета и илюзия, че можем да я уловим. Самата идея да се пише за поезия е безумна. По-лошо е отколкото да се пише за любов или дори за добре направени снимки на залези. Защото при тези двете имаме цялото световно одобрение, помилване и симпатия. А в поезията всяко раждане и смърт е само веднъж. Нещо като пронизване с нож в мишниците малко преди да скочиш от скалата и да видиш как един гларус изяжда слънцето, преди да се взриви. Но в това има само известна младежка дързост и закачка. Да умееш да създаваш пространства от думи, които влизат директно и яростно под кожата и променят състава на белите кръвни телца е нещо, което не се случва, ако ти самият не носиш друг състав на кръвта. Когато прочетох за първи път Николай Заяков, си помислих точно това. Не, не беше мисъл. Беше странен повей от древни истини, който разроши спокойствието ми на едногодишен мопс и го подхвърли за вечеря на гъ38

стил и култура

лъбите. Бях убедена, че има магична тайнствена конспирация, която ме е срещнала с него точно сега, точно в този миг на живота. Животът след неговото драматично и необяснимо спиране. Животът по пижама, още сълзлив, още сънуващ двата месеца лудост, самота, опознаване на зверовете си, успокояване на същите, тъжни вечери, шумни утрини, време за монолози към себе си, също така и диалози, минути за смирено покороство към решенията на непонятните сили на други разпоредители, непознати сценаристи и откачени режисьори. Такова време, след което сякаш с пирует на лакътя ми застава: Тъй лудо е да си човек тъй хубаво е, тъй загадъчно. В следобеда на тоя век страданието ни е Дарба. И май точно от това имахме нужда, нали? Въпреки че не си го признаваме, поетът го е разбрал много преди нас. Защото светът познава и по-страшни свои болести, светът е бил много по-натъжен и отчаян, историята е сънувала много по-епохални и зловещи сънища. Но светът, като един покаян и изморен от пътешествия поет, ляга пред вратата ни и моли за вода. После моли за малко спокойствие. Ние му предлагаме стая, в която има оранжеви пердета, стар китеник и един чайник с мащерка. Светът, или поетът, се усмихва бледно и ляга направо на китеника. Малко преди да заспи изромолява: Странностите свършват с обратното броене. Домакинът остава с чайник в ръка близо до прозореца и повтаря думите на поета. Нищо не разбира, още повече, че са само откъс от нещо по-голямо, но те продължават да го занимават, докато нощта не се отпусне нежно в цялата си плътност между митични песни на славеи и листа, които още не познават свойството си да плуват като лодки в океан. И тогава самият човек разбира, че е поет. Не защото умее римата и не защото разбира ямб и хорей как си вършат работата, а защото се е влюбил в поета и за миг от себе си отречен и забравил дневните пасажи на бита, отново чува: Кога се отречеш от всичко твое, ще видиш как от бог си ти изкъпан. И влиза да се къпе. И там от себе си измива всичко старо, всичко познато и начертано, от дланите си изтърква със сапун скучните думи, които задържат живота от неговия бесен тръс към необяснимото, от колената маха насъбралата се прах от страхове и егоизми, които падат рязко на мокрия под и умират в изгнание, последвани от мухлясали и сиви мисли, оседлани в примирение и удобство приласкано като щастие. Тогава 39

Нула32

човекът разбира що за нахален мерзавец е поетът. Така безсрамно и с любовен плам да си присвоява всички революции и да не симпатизира на изблиците ни на гняв и слабост, че на живота изпуснатия кон не можем да усмирим. Че самият поет язди този кон безотговорно и с думи като болка в детска кожа – цели ни право в целта. Там, където сме пазили да е тихо, удобно, топло, завито. Там, където не е имало зими и ветрове, той пуска своите волни ездачи да образуват виелици и да разхвърлят построеното от нас досега. И ред, и мир, и твърде очарователен покой припадат от ниско кръвно. И стъпил високо на този куплет – ти с песен надмогваш световния ред. Поетът моли за чаша вода, после изпява още веднъж песента, още сънен… И си тръгва. Тъкмо сме си помислили, че ще успеем да го задържим за още малко, за още една серия на залези и изнемощели разговори за вселената и млечния път, но той не чува. Хваща си коженото яке и нахлузва старите си идеали, защото обувките му са изтъркани от предишните. Намигва на съседката, прибира си последната ù дума, навярно топла, в джоба си и взима няколко стълби наведнъж, докато тя си оправя ролките и брои зърна грах за вечерната яхния. Поетът обикаля земята и прибира в джоба си много думи. Понякога той се къса, те се изтъркулват и се изгубват между тълпите хора из всички световни улици и понякога можете да ги срещнете като улични артисти, които се преструват на регулировчици. Изгубените думи на поета са му любими, защото така той разбира, че неуловимостта му се дължи единствено на тяхното силно чувство за авантюризъм и свобода. Че думите не са негови, а той е техен. Под чувствителността и уязвимостта му винаги се крият и няколко твърде войнствени граматически състояния, които винаги следят за здравето му и за това да не се взима прекалено насериозно. Не обичаме твърде сериозните поети, нали? Добре, аз не ги обичам. Произведох разни буламачи, мисли, които не са минавали през главата ми, думи, които не съм изписал, букви, все още безбуквени, ...произнесено и непроизнесно, преиначено, разбира се, и после отдалечен от себе си той преживява с по някоя и друга непотребна дума. 40

стил и култура

Влачи себе си по калните друмища на света, изживява кризите на всяко дихание, после се смее гръмко на човешки трагедии, изпива тъгата си и плюе на лъжата, престорена на истина, намира си измислици и от тях си строи нови палати, разрушава и тях, пак тръгва, пали банки, обира меланхолии, описва ги, после го боли глава, емпатира на всеки поет въздух, на всяка изплакана сълза, непримирен и уморен от чутото и видяното, сяда под един бор и заплаква, почти като дете. Но ти събирай сълзите си в шепи, изпий ги и отново изплачи ги. Защото поетът, пишейки, плаче и за всички останали. Радвайки се, се радва и за другите. Думите му са рана в тялото на вселената и превеждат нейните стонове, риданията ù, напукванията на плътта ù и сонетите на вечната ù тъга по неразбраното. Сърцето на поета и сърцето на вселената са едно и също. И когато всички хора го напуснат и когато опустеят полетата на радостта му, тя му припомня думите на течащите реки Бъди си ти сърце ако потрябва пък тялото ти ще го разпознае. Тук поетът въздъхва, хваща се на бас с една златна рибка, че ще отгатне и нейните три желания и след като не успява, се налага да прекоси отново всички речни корита на несъзнаваното в себе си щастие и да го сподели на хората, вместо да си го присвоява като скъп трофей. Той все повече се забавлява на това свое странно пътуване, в което денят е нощ, септември е май, годината е миг, часовете са секунди и илюзиите вечно красиви и млади. ...направи си слънчев часовник, разтопи времето, изкови си вечност от него. И после я последвай със затворени очи и ще видиш как Ще произлезе облаче от тебе, и облачна обувка ще наденеш, и с божията помощ ще се върнеш, отдето някой дойде помазан. Защото поетът плаче и от името на Бог. На Николай Заяков и за това, че „сънят е сън за някой друг живот“. |32 *Идеята за заглавие е цитат от статия на Владимир Янев в сп. „Литературен свят“.

Нула32

ТУК ЖИВЕЕ ЕДИН ЧОВЕК… ТЪРСИ СЕ ОЩЕ ЕДИН Разговор на Нула32 с Божана Апостолова

о пътя ни за този разговор се питаме как бихме могли да му придадем стойност, различна от тази в стотиците, а ако не и хилядите други интервюта, които събеседничката ни дава през годините, но, в които, уви, ефирното време никога не е достатъчно. Гостуваме на Божана Апостолова в търсене на историите, които я карат да посегне към белия лист и я формират като поет, но и се оглеждаме за моментите, които бележат опита ù като издател. Две взаимно свързани житейски авантюри, които не биха били възможни, ако го нямаше човека в нея – вечно млад по дух, до болка прям и обичащ. Спомняте ли си първата среща с литературата и първото осъзнаване на необходимостта да пишете? Много исках да ме забележат. Бях шестгодишна. И уж бях тартор на махалата, а не виждах любов в очите на другите деца. Често чувах „Коя Божана? Сирачето, бе!“ – казваха те и ме сочеха с пръст. Чувствах се белязана и отритната едновременно. Всъщност животът ни е камари натрупвания в душата, които в един момент те карат да вземеш молива и да запишеш своята преживяна болка. И ако успееш чрез написаното да развълнуваш четящите, да им внушиш своята истина, те искат не искат ще те забележат. При мен поне така се случи. В училище обявиха конкурс за написване на стихотворение, посветено на патрона на училището – Христо Смирненски. Не знаех какво е стихотворение, нито как се пише. Но желанието ми беше толкова силно, че написах не само едно, а няколко. За жалост не ги пазя. Тогава не познавах още Вера Мутафчиева, та да ми каже: „Много е важно, Божанче, да правиш архив!“. Какъв архив, дете от улицата, което се чуди какво да яде? Архив?! На кое?! На бедността? На глада? На необходимостта често сама да се справям с живота, за да оцелея? 42

стил и култура

За моя изненада получих трета награда на училищния конкурс. Първа не се присъждаше, втора получи едно момче – и то от нашия клас – а трета – аз. Изкараха ме пред цялото училище, горе на трибуната, за да ми връчат наградата – „Честна дума“ на Цветан Ангелов. Боже Господи, колко пъти галих страничката, на която бе написано моето име. Може би това е първият ми досег с литературата – съвсем неосъзнат. Още не се бях нарадвала на успеха си, когато попаднах в клопката на съдбата. Повярвах си и реших, че съм родена поетеса. Написах нови десетина стихотворения, открих адреса на Леда Милева и ѝ изпратих стихотворенията си с едно твърде самонадеяно писмо: „Другарко Милева, ако искате списанието Ви да стане по-хубаво, публикувайте моите стихове в него“. И не след дълго дойде отговор. Това е вероятно първото писмо, пристигнало в моя дом, и то на мое име. В него пишеше: „Мило дете, опитите да се пишат стихотворения са хубаво нещо. Четете повече художествена литература“. Да де, ама аз не знам какво е това художествена литература. А няма и кого да попитам. Клетата ми майка беше завършила четвърто отделение. Избърсах надве-натри олиото и червения пипер от устата си и отидох в библиотеката. Детският отдел на библиотека „Иван Вазов“ беше на не повече от 200-300 метра от вкъщи. Докато се оглеждах да видя що е то библиотека, видях една млада жена с много къса коса, облечена в работна престилка. Застанах смело пред нея и я попитах: „Извинете, тук имате ли художествена литература?“. Тя ме огледа, погали ме по косичката и рече: „А ти имаш ли картон? Тук почти всичко е художествена литература за деца“. Тогава изтърсих втората си глупост – „Какъв картон, за рисуване ли?“. Тя се поусмихна, взе един картон за читатели, попълни ми имената и тържествено ми съобщи, че вече съм абонат на библиотеката. После ми даде три книги по свой избор с думите: „Като ги прочетеш, върни ми ги, ще ти дам нови“. Тичайки на куц крак, стигнах до вкъщи. Толкова бях щастлива, още чувам радостната си въздишка: „Май наистина ще ме забележат“. Вкъщи беше такава беднотия, че нямаше здрав стол, на който да седна. Облегнах на кухненската маса един клатещ се стол, взех в ръце една от книгите и зачетох. В това време нахълта големият ми брат – Апостол. „Я, Мунка малката маймунка ще става учена. Айде, бе!“ Взе книгата от ръцете ми, скъса я на две и я хвърли на пода. Явно беше, че нямах „среда“, в която да раста, но пък имах съдба. И ето ме, аз вървях през живота, пресичах го, той пресичаше мене, а в душата ми се трупаше, трупаше болка, жал, съжаление, радост… И тези натрупвания искаха да изскочат, да покажат навън муцунките си. Тогава хващах листа и се опитвах да разкажа за тях. Дълги години пишех само стихотворения. Можем ли да кажем, че немотията е предизвикала творчеството у Вас? Не. Все едно ми беше от каква трева ще сваря супа. Но исках да оценят моженето ми, таланта. Като си помисля, в умален мащаб днешното его 43

Нула32

на поетите съм го усетила още тогава. Разбира се, съвсем неосъзнато. Първата Ви стихосбирка – „Нестинарска орис“ – излиза в Пловдив през 1978-а година, във време на особена духовна атмосфера в града… В онези далечни години задочно можеше да учиш само онова, което работиш. А аз веднага след гимназията, на 16 години, започнах работа като бакелитопресьорка в Електроапаратурния завод. И за да не забравя да уча, записах Механотехникум задочно, след това химия в Димитровград и чак накрая, когато известната журналистка Елена Чакалова ме взе в радиото да правя сборни предавания, записах и завърших „Българска филология“ и втора специалност „История“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Но истинският университет, който завърших, бяха срещите ми и общуването с хора на изкуството – писатели, поети, художници, музиканти… В Пловдив си имахме общество. Събирахме се в Клуба на културните дейци и там се раждаше атмосферата – такава, каквато трябваше на твореца. А аз вече минавах за поет, харесваха ме, току някой ме рецитираше, а аз умирах от кеф. Първата ми поетична книга „Нестинарска орис“ влезе в плана на Издателство „Христо Г. Данов“ три години, преди да види бял свят. Ще си кажете – защо приета книга е чакала 3 години? Ами, защото на година държавните издателства издаваха по две поетични книги. И като се обадеше някой големец от София, на мое място влизаше някой парашутист. А Пловдив вече се гордееше със страхотни поети – като Николай Заяков, Александър Бандеров, Добромир Тонев, Тодор Чонов, Иван Николов… Ръкописът ми бе приет за издаване по времето на Коста Странджев. Дори си спомням как Никола Джоков – известен по онова време редактор – казваше: „Айде, вече няма ли да издадем онова талантливо момиче Божана Апостолова?“. А Коста Странджев отговарял: „Че тя израсна на улицата. Цял ден млати чилик и мачка, откъде тоя талант“. Редактор на „Нестинарска орис“, по предложение на Петър Анастасов, ми стана големият поет и преводач Иван Николов. Но повече от стиховете на Иван ме вълнуваха стиховете на Петър Анастасов. Неговата книга „Тройно огледало“ преминаваше от ръка в ръка и всеки я четеше с лека завист и желание да го стигне. Една нощ взех да изследвам кое е онова различното у Пешо, което драскаше в душата ми и ги правеше незабравими. Установих, че онова, различното, е предметността. Как да забравиш: „Ще ми скъсаш копче, в бялата ми риза ще запее тънко влюбено щурче“. Не само Пешо, но и Добри Тонев, Николай Заяков, Сашо Бандеров имаха силна образна система, закачливо опредметяване и монолитност във внушението. Какво повече от това? Четях ги с такова удоволствие и не се изненадвам, че и сега ги знам наизуст. 44

стил и култура

Не е лесно да напишеш ярко стихотворение, което да харесат повече хора, особено пишещи. Най-често това се случва, когато успееш да овладееш любовта и органиката между думите – без значение какво пишеш – дали поема, дали кратко стихотворение. Поеми пишеха главно поетите, които искаха да се докажат. И аз се състезавах с тях – „тия тъпи момчета, да не са по-умни от мен, сега ще видят как се правят поеми“. За няколко години написах 9 поеми, с около 500 стиха всяка от тях. Много важна, влязох във в. „Комсомолска искра“ и предложих на Николай Заяков една от поемите си. Той я взе от ръцете ми, метна краката си върху бюрото, важен, попрехвърли текста оттук-оттам и изтърси: „Цял Валери Петров“. Дръпнах поемата си от ръцете му, взех 20 лева назаем и потеглих за Валери Петров. Адресът му намерих в Книжката на писателите. Звъня на вратата, а едно дребно човече застана в отрязъка на светлината. „Търся Валери Петров“, казах, мислейки си – това дребно човече няма как да е онзи голям поет, който всички пишещи боготворяхме. А човечето пред мен, скромно, тихо, ведро ми каза „Аз съм!“, „Вие ли?“, недоверчиво доуточних аз. И ме покани в дома си. Това беше първата ми среща с този чудовищен поет. От него научих, че близки по звучене изглеждат поемите, написани в ямб. Георги Божилов - Слона ми стана художник на първата поетична книга. За него говореха, че бил мълчалив. Това в най-голяма степен зависеше от събеседника му. Но едно е сигурно – че беше харизматичен, с ярко духовно излъчване. Когато и да седях с него в Клуба на културните дейци ми правеха впечатления жадните погледи на момичетата – сякаш всяка го искаше. Едно от хубавите ми стихотворения – „Ателие“ – е посветено на него. Но никога не написах официалното посвещение, за да не ме объркат с чочарките. Ето и стихотворението: Всичко тръгва оттам – подир четката мокра: залюляно пшеничено в разораната охра, синя песен над тях и крило, полудяло от безумната смес между вятър и бяло… Всичко тръгва оттам… Накъде ли отива? Накъде си се юрнало, конче с бухнала грива? Накъде ли пътуват тези български къщи в тази българска вечер, в този час на завръщане… Богомолец и бог… С четка в бледите пръсти, свити точно така, както мама се кръсти. 45

Нула32

Как се стигна до издателство „Жанет 45“? Обичах хората на изкуството. Често вървях след тях да ги наблюдавам – с какво са облечени, как се държат, как общуват… Веднъж се улових, че вървя няколко километра след писателя Николай Казанджиев. За мой късмет той влезе в книжарницата на Аптека „Марица“. А аз, правейки се, че разглеждам книгите по лавиците, си записвах кои автори търси големият писател. После намирах посочените от него автори и книги и ги четях. 10 ноември ме завари директор на Профсъюзния дом на културата. Петър Анастасов, с който често обядвахме, ми предложи да стана шеф на културата на Стария град. Аз приех, след репликата му: „То е същото, което правиш в Дома на културата, само че в по-голям мащаб. Ще се справиш, Жанет!“. Но 10 ноември завари Пешо в София, беше се издигнал и беше станал един от заместниците на Людмила Живкова. Не последва нова покана, а аз бях напуснала топлото си местенце и се озовах на улицата. Точно тогава реших, че един филолог, с вече две поетични книги, може да си направи издателство. И въпреки че знаех, че има глад за световна литература, която в соца се издаваше в малки тиражи и се намираше трудно, обявих безцеремонно, че моето издателство ще бъде за българска литература. Чувах подмятания – в тия години кой ще ти чете българска литература, няма да спечелиш и един лев… Но амбициите ми не свършиха с това. Реших, че ще направя печатница, борса. Изтеглих 10 хиляди лева от Държавна спестовна каса и с всичките си човешки амбиции тръгнах напред. 10 хиляди лева за мен бяха много пари. 8 хиляди лева струваше апартамента ми в кв. „Смирненски“, който заложих. С много неща сте се хванали. Кое от тях докарахте по-близо до върха? Издателството. Отдадох му цялата си душа. Въпреки че никога не се отказах от писането. Още със създаването на „Жанет 45“ един след друг пристигаха ръкописи на най-големите ни български поети – Иван Динков, Павел Матев, Стефан Цанев, Андрей Германов… След 10 ноември държавните издателства едно след друго фалираха, а широко отворените врати на „Жанет 45“ ги приласкаваше. Издателството бързо набра скорост. Славата на „Жанет 45“ вървеше преди мен. И до днес е така. Вече 30 години сме обичано, желано и търсено издателство. А това е и голяма отговорност. По това време направих и мощна печатница, но и това не ми стигна – създадох и книжна борса. Пишех рядко, само когато душата ми го искаше. Като се връщам назад, преценявам, че можех да се хвана само с едно нещо – примерно с българската литература. Но ненаситната човешка душа все искаше, искаше… Така че виждах върха, но само да го виждаш не е достатъчно. Трябва да стъпиш на него. Не заради себе си, заради хората около теб. Точно тогава ми липсваше вътрешен баланс и чрез стиховете търсех онова равновесие, което ще ме направи по-силна. Това личи от едно от любимите ми стихотворения: 46

стил и култура

Нула32

Нищо ми няма, всичко ми е наред… чувам гласа си от дъно на бездна. А душата ми, Господи, като бучица лед в питието на мрака се топи... И изчезва. Днес „Жанет 45“ издава някои от най-добрите български автори, открива и създава поети. Вашето мнение за поезията, която се пише днес? Поезията е живеене, изгаряне, пресичане на територии. За жалост, днешните пишещи често се опитват да съчиняват, да измислят. А поезията не е дело на ума, тя е душевно натрупване, което изхвърляш на белия лист. Любомир Левчев казваше: „Събирам думички, които се обичат“. Много добри определения за поезията имаше големият наш поет Иван Динков. От него съм чувала, че „Поезията е вдовицата на живота“. В едно интервю моят син (бел. ред. – Манол Пейков) нарича част от съвременната поезия „бял шум“. За мен бялото е онази чистото на духа, която води думите след себе си. Бялото е цвят, а тяхното е безцветно нареждане на думи, които не се обичат. Дават ти ръкопис – аз му давам речник. Преди поетът имаше авторитет. Това поблазни много хора и те поискаха да пишат. А поезията е кладенец, в който има огромни тайнства. Спомням си как казах едно мое стихотворение на Георги Райчевски, а той ми отвърна: „Запомни Божана, тук имаш една стряскащо силна метафора. Ако чуеш да ти кажа: „Олеле, каква метафора“, значи няма стихотворение“. Може ли една силна метафора да унищожи цялото стихотворение? Може. И днес точно това се случва. Автобиографичната Ви изповед носи заглавието „Делнична библия“… Никога не съм приемала „Делнична библия“ като автобиографична моя книга. По-скоро това са преживени истории, които характеризират времето и психологията българска. Достойнството и е, че е написана честно, безцеремонно, вълнуващо. Писах я два месеца и половина в Родопите. Помня колко много плаках, докато я пишех. Всичко преживяно се връщаше като острие в мен. Бях стигнала до края на книгата, когато някой почука на прозореца. Вдигнах очи – бяха Добри Тонев и Данчо Велчев. Скочих да ги посрещна, а Добри ме закова с въпроса си „Как върви писането, сестричке?“. „Много съм доволна, Добри, мисля, че става хубава книга, трябва ми само обединяващ финал.“ И не щеш ли, вече пиехме в одаята на Чонски, моя съпруг, когато по милост божия дойде и финалът на книгата. Чонски разказа за живота им в Марково, където баща му имал фурна. Конкурентна на Дядо-Мановата пекарна търсила повече клиенти и за да ги привлече, написала в овала на фурната: „Тук живее един човек, търси се още един“. Какъв по-добър финал за моята книга с преживени истории. Оставих гостите за малко и отидох в кухнята, за да сложа точка на романа си. Това е една от най-четените ми книги. Към кои от стиховете си се връщате най-често? Към стиховете за сина ми, за близките ми, за приятелите. За времето. 48

стил и култура

Веднъж, четейки собствените си стихове, установих, че нямам нито едно стихотворение за баща ми. Цяла нощ съчинителствах, опитвайки се да хвана баща ми поне в едно стихотворение. То не беше реване, то не беше смучене от пръстите. Накрая слязох долу и казах на мъжа ми: „Написах страхотно стихотворение за баща ми“ и му го зачетох на глас. Той си понамести очилата и лаконично ми отговори: „Сантиментален боклук. Хвърли го в коша!“. Знаех, че сантиментът е един от недостатъците на стихотворенията, посветени на близки хора. Изломотих нещо, качих се в спалнята, оставих стихотворението под възглавницата си (кой знае защо точно там) и заспах. Когато се събудих, го прочетох отново. Да, беше сантиментален боклук. Хвърлих го в коша. След няколко месеца пътувах с колата си за Асеновград. Отивах в „Аскон“ при един от любимите ми директори Мишо Димов. Трябваше да съм при него в 8,30 ч., за да взема поръчки за етикети за детски пюрета. Но не щеш ли, по пътя ме удари стихотворението за баща ми. Буквално го чух. Отбих колата и на гърба на кочана с фактури го написах. Пристигнах при Мишо в 11,30 ч. Какво съм правила три часа – не знам. Но знаех, че ако не го напиша, както го усещам, то просто няма да се случи. Влизам при директора, а той ми казва: „11,30 е, Жанет. Срещата ни беше в 8,30“. А аз – „О, Мише, удари ме едно стихотворение по пътя“. „Вие сте луди, поетите! Ти ù предлагаш етикети за милионни тиражи, нея е ударило стихотворение по пътя.“ После ми продиктува етикетите за детски пюрета, които бързаше за износ. Когато тръгнах да излизам, Мишо ми подхвърли: „Забрави нещо“. Недоумяващо го погледнах. И чух: „Стихотворението, не ми го каза“. Казах му го. „Струвало си е“, чух, затваряйки вратата. Ето го и него: Баща ми умря на 33 Ще се хвана за ръба на мрака и ще се изтегля нагоре, към наднебесното сияние. Там ме очаква баща ми. Милостиви Боже, най-сетне ще мога да кажа „татко!“ ... на мъж, два пъти по-млад от мене. Има ли вина, която не може да понесете? Има. И тя не е само моя, обща е, на всички нас. Вината, че допуснахме да има толкова бедни хора, които не могат да вържат двата края на домакинството си. Но още по-голяма е вината ни, че всеки ден обедняваме духовно. Дано по-скоро го осъзнаем. |32 49

Нула32

стил и култура

МАЛКО СТИХОВЕ И ЕДИН КРАСИВ ТАНЦ Разговор на Нула32 с Йордан Велчев

о щастлива случайност втората ни среща с Йордан Велчев се пада на 24 май. За тези, които сега се включват, трябва да споменем, че следващите ни въпроси са продължение на публикуваното в миналогодишния септемврийски брой на „Нула32“ (№ 17 „Post Scritpum“) интервю със заглавие „Вратата, която не можем да отворим“. Окуражени от неговия отзвук, използваме темата на настоящата си книжка, за да разговаряме с Данте, както го наричат, но този път с фокус върху неговите стихове. Стори ни се, че нямате настроение в последно време. Какво го прогони? Нищо особено. Просто горчивината идва сама, неизбежна е. Като родина. Вероятно за да може човек внезапно да си припомни, че докато диша, каквото и да се случва, все пак не трябва да престава да танцува живота си. Един красив танц. Уви, така е – от поета, ако е истински поет, когато си отиде от света, не остава друго освен един танц и тук-там малко стихове. Това е поетът – малко стихове и един танц. За известно време. След това изчезва и името. Остава само писаното слово. Да шества анонимно. Без да е важно кой го е написал. Много малко са нещата от нас, които ще преминат като слово отвъд. Като народната песен – тя има автор, но никой не го познава. Името не е важно. Защо тогава е цялата тази суета около творците днес? Суетата е там, където талантът е малко. И където еготата са големи. А може би винаги е било така… Бях го написал, много отдавна, преди 40 години може би... „Сред този град, антична сцена, расте омразата подобно осми хълм.“ Точно така. Усетил съм го и съм го написал... Защо днес я няма атмосферата от едно време, от онзи град на поети и художници? Това не е непрекъсната вълна, не е само прилив, но и отлив. Истинското изкуство е дълго, търпеливо натрупване, последвано от кратки мигове на взривявания. То е скокоподобно. 51

Нула32

Как се натрупваше при Вас през 70-те, първата Ви книга излиза през 1979-а? Мисля си, че всички тези неща се натрупват извън словото. Никога не съм си представял, че ще се занимавам с литература като спасение. Защото литературата е спасение. В ония години, когато отидох войник, просто взех със себе си една торбичка, пълна с пловдивска пръст. Бях с нея две години там, над морето на Созопол. Не мога да определя откъде идва този порив, той е неведом, но ако възприемеш стореното тогава насериозно, сега звучи като „хайде бе“. Всъщност това с торбичката май също е една игра. В танц, който продължава и до ден днешен. В „Римски стадион“ пишете, че дните са дълги, а животът е кратък… Кога си го помислихте за пръв път? А, това стихотворение не е кой знае колко добро, както и едно друго, в което има следния ред: „животът е това, което всички наричаме живот. И още нещо“. Стихотворението с четири други отначало излезе в престижното списание „Пламък“. Тогава в „Литературен фронт“ се правеха ежегодни прегледи на литературата. Богомил Райнов написа една дълга разгромителна статия за упадъчните явления в българската литература, в която цитираше и моето стихотворение. Как така животът ще е това, което наричаме живот, че и още нещо, когато всичко е толкова ясно? Какво е това „и още нещо“, питаше? Нямах книга, бях почти неизвестен и млад, можеше да заколи такива като мен, както поиска, и го правеше, но не и с който и да е партиен поет от официозната йерархия. Ала и до днес това „и още нещо“ мен продължава да ме занимава в загадката си. Та така. Странно е, че за много от стихотворенията не мога да кажа кога точно са написани, но когато ги чета, се сещам къде са написани. В текста може да става дума за съвсем различно нещо, но си спомням съвсем ясно каква точно гледка е била пред очите ми, докато съм писал думите. Веднага ми изплува всичко, понякога до най-малки подробности от някой пейзаж, усещам дори мириса на въздуха, сред който съм писал тогава, но то не е конкретно въобще. Виждаш едно, а пишеш нещо друго, което изведнъж те блъсва и е голямо щастие. И много рядко. След това иде мъчителното вълнение, докато редактираш, да продължаваш да дълбаеш в пейзажа, да съпреживяваш. Всъщност живееш още един живот. Животът на този, който стои в някоя стогодишна къща отсам една река, и животът на онзи, който е оттатък реката. В последната си автоантологична книга пишете за много на пръв поглед незабележими неща в града като комините, фасадите… Ампутацията на места бе жестока. В смисъла на отношението ми към текстовете в търсене на лаконизъм. Изчистих всякакви финтифлюшки и интересни сами по себе си, но не особено важни образи. Благодарен съм за това и на редактора ми, моят приятел поетът Илко Димитров. Защото всяка, дори и най-добрата книга непременно има нужда от редактор. 52

стил и култура

Рисунка на Йордан Велчев от Румен Жеков © Илия Димитров

Нула32

Важно е в името на постигането на същинския смисъл. Да успееш да го изразиш с колкото може думи по-малко, вместо да се опиваш да разтягаш стиха само заради метафоричната му красивост. Не мога да обясня, но може би поради това и обичам Хьолдерлин – да изследваш невидимия живот между вейките и листата на дървото отсреща. Животът на човечеството е нещо подобно. Намирането на смисъла е точно в този невидим и неведом ветрец, който полъхва и прави вейките и листата да се движат. Не всеки може да види това. Трудно е и въпрос на вътрешно култивиране, на сетивата и ума. Пътят е дълъг, с всичките лутания като вода между бреговете, но лутането е прекрасно. Ако хората са случайни минувачи и пришълци в града, какво е поетът за него? „Поет“ е много силна дума. Това е да гониш неуловимото, да хвърлиш някакви въображаеми мрежи, за да уловиш мига, който изтича. Не би могъл да го уловиш, но можеш да направиш негово подобие в слово, внушавайки илюзията, че си го задържал. В крайна сметка поезията е близка до философията, до музиката и до математиката – това са неща, които се подчиняват на неведоми, но железни закони. Законът за хармонията важи за всички тях. За поезията – много повече, отколкото за другите изкуства. Поетите ли измислят града или градът измисля поетите? Поетите са деца на града. Те са инструменти на града. Създават илюзията, че можеш да пипнеш някои неща, но в края остава само една сълза – на удивление, на безсилие пред невъзможността да изразиш това, което не може да бъде изразено с думи, но което човекът не спира да опитва да търси през цялото време. Прозорецът се появява често във Вашите стихове. Какво друго виждате през него? Появяват се най-различни ракурси. В игрите на светлината. Ей сега да излезем на улицата през една пресечка ще видим невероятни орнаменти, в трептящи фасади на здания. Човек трябва само да си вдигне главата. И да ходи сам. Но не да ги търси като ловец на пеперуди, а до такава степен да се срасне с тях, че за да ги забележи, следва да стане част от тях и те да станат част от него. Орнаментите започват да се оформят, да се отпечатват в сърцето му и да заживяват в него подобно орнаментите на една непрекъснато строяща се катедрала. Всяка катедрала се строи поне за пет века, не е за едно поколение. Така е и с голямата литература – тя не е на един човек. Тя просто всмуква като сюнгер усилията на много хора, за да излезе накрая един орнамент. Парадоксално, но така е създадена европейска култура. Тя е създадена и на основата на стила ара54

стил и култура

беска, който пък идва от арабския свят. „Арабеска“ – майсторството да правиш орнаменти. Велико нещо. Орнаментът по сградите на улицата, по която минаваш, но и орнамента дори не на самата дума, а на начина на изписването ù. Самото изписване на буквата е орнамент. И символ. Всичко е въпрос на натрупвания, може би сега е такъв момент. Не знам как става. С възрастта ти идват познания за неща, които не могат да дойдат по-рано. Много бих искал да ги зная преди 20-30 години, но няма как да съм могъл. По този начин може би и усещането за поезия идва със смирението, с благодарността за това, че живееш. Че Господ ти е дал въздуха, който дишаш, отношенията с хората. Отношението на диханието ти редом с хората. Това е поезията – търсенето на това дихание, вслушване в мълчанието, което понякога крещи, понякога не, но там е тайната. Между вейките и листата, където се опитваш да уловиш някой полъх, като го закотвиш с няколко фрази. Подобие – при всички случаи. Но пък красивият танц при изтанцуването на това уподобяване си струва. Това ли е верността, която се нуждае от най-малко публика? Верността наистина не се нуждае от публика. Можем ли да си представим на какво прилича човек, който играе вярност на сцена, пред публика, която при това и му ръкопляска? Макар по тия стъгди, изпълнени с всякакви нелепо героизирани шарлатани и джебчии на попрището на верността, които се кланят след спускането на завесата в своите представления за никой, често да е точно така. Звучи актуално днес, когато толкова много хора залитат по лъжата. Удобно е да се правиш на такъв, какъвто не си. Но до време. И после – какво? Като в оная фраза – той мина през толкова превъплъщения, че накрая загуби всякакъв образ. Уви, не можеш да излъжеш съдбата. Занимаването с поезия учи именно на тези неща. Поезия и етика са неделими, но думата „етика“ е слаба. Има и още нещо, което е неназовимо, но ти помага да си проветрив. Писането на стихове е проветрива работа. И самотна. Изглежда, че ако не убиваме талантливите си поети, то ги обричаме на самота и незачитане… Тук каквото и да постигнеш, го постигаш сам и въпреки. Не говорим само за поетите, а изобщо. В тази страна никого не мразят така дълбоко, както умният и даровит човек, горчиво бе писал един български писател. Но това е всеизвестно – мнозина от големите ни поети или са умрели млади, или са се самоубили, или са били убити по един или друг начин не само от чужди, но и от свои. Така май повече ни харесват? Поетът е един доброволно останал в ъгъла човек. И един нежелан свидетел. |32 55

Нула32

от Константин Обретенов

ежко е да пиша за баща си, когото загубих неотдавна. Отговорно е да разказвам за Красимир Обретенов. Поривът на синовната обич и дълбокият респект към многопластовата личност на поета, журналиста и общественика отвеждат в различни посоки. Мислите са се вкопчили в своите тихи препирни за най-яркия и същевременно правдив рисунък на скъпия образ: как да бъдат приглушени чувствата и апотеозът, но и текстът да не попадне в плен на хладния неутралитет? Взимам глътка въздух в голямата домашна библиотека, грижливо съзиждана от баща ми през целия му живот. Пред мен са стихосбирките му, „прегърнати“ от разказите на Здравко Попов и Христо Стоянов, от стиховете на Добромир Тонев... Приятелите по перо. Взимам първата – „Небето под нас“. Разгръщам страниците и пред погледа ми се ширва „Поле“: Очакват ме букети и прегръдки. Знам, славата ще падне като плоча над трепета ми, обещавал тътен, но оцелял в красиво многоточие... Очакват ме… Пред мене е полето. Но не поле с тревица и цветенца, а зла черта, съсякла редовете в тетрадката с римувани претенции. - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - И днес – по навик – спазвам пак чертата. Напразно я огъват тежки думи: те не минават никога оттатък. И нищо, че съм млад, красив и умен, и нищо, че очакват ме букети, че времето възлага ми задачи… Поле непокорено в мене свети – чертата му аз трябва да прекрача! Решетката на моя кариран лист мигом избледнява. Стъпвам на чертата... 56

стил и култура

Беше юни. Бях на седем. Вечер спираха игрите. И се втурвахме безредно след светулки, в здрача литнали. („Лов на светулки“) Красимир Обретенов е роден точно в средата на века в Плевен, въпреки че любовта на живота му се оказва друг град със същата буква. Още като малък Ким-Бета (така се е самоназовавал поетът като дете и с този псевдоним е подписвал в гимназията първите си стихове) има силно зрение за вълшебното, което поражда живия му интерес към едва ли не всички учебни предмети – той ту пътува „от А за Б пеша“ , ту в ръцете му „фотонче светка“ , ту „рисува песен вместо птица пойна“ („Училище“). По-малкият му брат, художникът Александър Ташев, с вълнение си спомня как Ким-Бета му е устройвал цели химически спектакли със своята миниатюрна лаборатория, а също му е разгиравал приказни куклени представления. Не би било трудно да свържем разнопосочните интереси на малкия Красимир с многопластовата образност в стиховете на зрелия поет и превръщането му в личност с енциклопедични познания в много области. Въпреки силната си обич към словото Красимир Обретенов решава да тегли „смело корена квадратен“ („Училище“) и да учи за инженер във ВИМЕС – Русе. Но „Малката Виена“ успява да задържи само две години неспокойния дух на поета при себе си. Явно осъзнал, че е сбъркал на кръстопътя между числата и буквите, в един летен ден той неочаквано се връща в родния Плевен. Картината на това изненадващо завръщане също оставя ярък отпечатък в съзнанието на брат му: „Виждам го като на забавен каданс. Идваше отдолу, от ниската част на улицата. Беше с голяма коса, с която стресна и съседи, и родители. Заяви твърдо, че няма да учи в тази специалност и че отива войник. Паника вкъщи и възторг в душата ми!“. (Впрочем заради същата тази дълга коса един път даже бива арестуван.) Чака ме по-бял от съвест листа в черните среднощни часове. Чака ме душата ми най-чиста в ненаписаните стихове. След като отбива военната си служба като артилерист, където е принуден да зубри устави и с „ура“ да удря крак на парад („Бягаща мишена“), желанието на поета да скрепи отново връзката си с думите, като подмени инженерството с Българска филология, го отвежда към град, който не би могъл да се похвали с гордото прозвище „Малката Виена“, но пък има своя квартален „Малък Париж“. Именно в Студентския литературен клуб „Гео Милев“ към Пловдивския университет, чийто основател и ръководител е проф. Огнян Сапарев (тогава асистент), се ражда и израства яркото поколение на пловдивските поети, част от което е Красимир Обретенов. Там баща ми създава първите си значими творби. Това сам потвърждава в свое по-късно интервю: „... И аз като доста други плюх на жалките си псевдопоетични напъни и захванах да се уча на истинска поезия. И още се уча!“. 57

Нула32

Пловдивската бохема бързо припознава като свой плевенчанина. Поради това често може да бъде видян в кръчма „Пловдив“ и най-вече в Клуба на дейците на културата „Кристал“ (днешният Rock Bar Download на ул. „Лейди Странгфорд“) на разпивка и раздумка с поети, писатели, художници, музиканти, актьори, журналисти. Червените плюшени завеси и застиналият във въздуха дим се явяват сполучлива сценография за това dolce far arte – тук сладкото безделие на звъна на чашите и екът на душите за изкуство сякаш се взаимопораждат. Кръстосват се словесни шпаги, подхвърлят се остроумия (често хапливи), кроят се творчески (a bassa voce – и политически) планове. Около масите се навърта с надежда за почерпка и в трескаво търсене на аудитория талисманът на клуба – добродушният особняк Велко Парашиков. Ако скочим за миг в началото на 90-те, ще намерим в една вечер на късното лято Краси Обретенов с бъдещата му тогава съпруга (и моя майка) в двора на „Палитрата“ (вeче несъществуващо заведение, намирало се зад старата галерия на Дружеството на пловдивските художници на ул. „Гладстон“). Добри Тонев, развълнувано сърдечен, се присъединява и още едвам седнал на масата, разтваря найлонова торбичка. Сред няколко други придобивки той изважда с трепет чифт снежнобели, пухкави хавлиени чорапи. „Краси, за теб са!“. А Краси... Той се притеснява – това е най-хубавото от всичко, което Добри си е купил. (В онова време по магазините почти няма какво да се купи, а няма и с какво.) Красимир се опитва да го отклони. А Добромир, като един нетипичен търговец стихоплетец, който всячески търси начин да убеди клиента в достойнсвата на стоката си (при все, че няма да вземе и стотинка), се навежда в желание да обуе краката на приятеля си, и с обич, кротост и възхита добавя: „Виж ги, като два бели гълъба са!...“. Два бели гълъба са сега душите им. Пада. Ще затрупа всичко, вчера свършено от мен, някакъв си сняг безличен, неграмотен и студен. Резолюция ще сложи – „Не!“ – и подпис мъртвобял. („Първи сняг“) През 1984 г. излиза първата стихосбирка на Красимир Обретенов – „Небето под нас“. Тази първа рожба носи обаче повече болка на поета, тъй като бива безжалостно осакатена. Цензурата – така любимото оръжие на тогавашния режим за справяне с неудобни думи, не пощадява и него. Редакторът на стихосбирката – не кой да е, а Добромир Тонев – я приема в предадения от автора вид, но по пътя ù по „горните“ етажи биват подменени не просто отделни думи, а се пренаписват и изрязват цели куплети. И все пак този „сняг безличен, неграмотен и студен“ няма поетическата проницателност да регистрира и съответно заличи някои откровено бунтовни стихове. 58

стил и култура

Не вярвай, че летиш. Защото полетът дула жестоки в себе си насочва. Не вярвай, че летиш. С наплюнчен молив ти пишем две по физика. И точка. („Не вярвай, че летиш“) Отзивите от този творчески дебют са противоречиви и съвсем очаквано – в двете крайности. По-любопитни са негативните рецензии, които съдържат обвинения в неяснота по отношение на сатирично осмивания обект, водеща до злоупотреба с читателя, в липса на „изчистена концепция за отношението творец – общество“, в „лековатост, стигаща дори до естрадност“. Даже една от тях завършва с лицемерно пожелание за по-сполучлива следваща стихосбирка и със следния пламенен призив към автора: „...Качете се на ринга и от позициите на социалистическия, комунистическия идеал изпратете със съкрушителен удар „в царството на сенките всичко отживяващо“. Ринг, на който Красимир Обретенов излиза от противоположната страна. Аз ще стрелям неистово точно, без да жаля патрони и глас. Аз ще стрелям, защото започна да се цели мишената в нас. („Бягаща мишена“) Страшен дъжд ни очаква, приятели. Страшен дъжд във средата на лятото. Дъжд за вашите клетки бетонни. Дъжд за нашите пясъчни замъци. („Прогноза“) Бунтът на поета не остава заключен в рамките на думите. Кристално чистият граждански морал на човека, който заявява в своето „Творческо верую“, че обича истината, а мрази равнодушието, подлостта и празните думи, е в органично несъответствие с тоталитарната власт. Затова и неговата квартира (едно мазе на ул. „Петьофи“) се превръща в сборен пункт за дисиденти. Тук се срещат много от познатите лица от „Кристал“. Отново все хора на изкуството – защото любовта към него неминуемо води със себе си копнежа за свобода. През заветната 1989-а година Красимир Обретенов застава на първите редици като един от водачите на промените. Запечатан в черно-бяла снимка, с вдигнат към небето юмрук. Десети ноември. След паметната дата, освен че продължава да пише стихове, поетът 59

Нула32

открива за себе си още едно словесно поле – журналистиката. До средата на 90-те е управител на вестник „Глас“ и кореспондент на вестник „Демокрация“, а изцяло негово дело е създаването, списването и графичният облик на вестник „Пловдив Номер 1“ – трибуна на свободното слово и независимата журналистика. Безкопромисната честност остава и тук неотменен принцип. През този период излиза стихосбирката му „Камък в огледалото“, където, както и в първата му стихосбирка, съжителстват в неочаквана симбиоза лирически притчи, разнищващи със съчувствие същността на човека, и сатири, безпощадно и същевременно елегантно разобличаващи душевните му недъзи. Потъвай в своя мрак, умирай бавно като мисъл чиста. Не вярвай, че на онзи светъл бряг един човек продава твоя бисер. („Мида“) „Патологичният“ идеализъм (ако изобщо идеализмът може да бъде болест) на поета, спечелил му прякора „Дон Кихот“, някак успява да надделее над липсата на амбиция у него за място под светлината на прожекторите и го подтиква да влезе в политиката. От позицията на ключовия пост на председател на Общинския съвет на Пловдив следва неотлъчно линията на задълбочаване на процеса към демократизация – в неговия мандат се провеждат знаменитите „пловдивски референдуми“, една от най-успешните прояви на полупряка и същевремнно информирана демокрация. Все пак се оказва, че политиката не е за поети. Въпреки немалкото победи в това поприще, Красимир Обретенов го напуска непосредствено след края на мандата си, изпълнен с още повече разочарования от избягващата празни (разб. „човеколюбиви“) ходове машина на властта. Година след това се появява на бял свят неговата трета и последна стихосбирка – „Сатири“, в която поетът надига най-силно своя глас срещу мухлясалите, сляпо следвани принципи, еснафщината, безсмисленото живуркане, бюрокрацията, демагогията на властта, човешката подлост... Не пощадява дори себе си. Тук е мястото да се изтъкне фактът, че както отбелязва неговият добър приятел – литературният критик доц. Владимир Янев, „даровитият автор рядко публикува, но творбите му ангажират читателското съзнание“. Можем да отдадем това на прекомерната му самокритичност (неслучайно в с стиховете му често се долавя копнeжът по недостижимото) – поетът, както може да се съди по ръкописите му, с особена бдителност пресява съдържанието на всяка своя стихосбирка. Поради същата причина той оставя след себе си огромен архив от непубликувани стихове, радио- и театрални пиеси, приказки, разкази и др. Красимир Обретенов не смесва огорчението си от политиката с отношението си към любимия Пловдив и продължава да работи за своя град, първо, в дирекция „Култура“ на Община Пловдив, а по-късно в туристическия център до Пощата – една вече разрушена емблема на пловдивския туризъм. 60

стил и култура

Поетът не успява да осъществи последните си творчески начинания – написването на поредица от приказки и на сатиричен роман. Отива си скоро след пенсионирането си по мъчителен начин, след поредица от лекарски грешки, но това не му попречва да остане сатирик до сетния си дъх и не успява да потисне борбения му дух. Скъпият му приятел и блестящ хуморист Здравко Попов все още помни как Краси Обретенов, часове преди да издъхне, го посреща в смълчаното интензивно отделение на една пловдивска болница с бодрия възглас: „Здравко, ще ядем жито!“. Духът, изстрадал тялото, си тръгва. Върви, навлиза в здрачната алея. След миг ще свърне там, зад онзи ъгъл и световете ни с един ще намалеят. Отива си тъй жаден за забрава духът, прегризал на плътта юздата. И сянката му бързо се скъсява, защото наближава с в е т л и н а т а. („Раздяла“)

Месеци след неговата смърт отварям едно от шкафчетата му. Сякаш самò се настанява в дланта ми едно виолетово (впрочем любимият цвят на баща ми) листче. Никога не бих могъл да объркам този eдновременно красив и непретенциозен почерк. Пише: „Заглавие на книгата: З а в и н а г и“. Татко изпраща знак отгоре. Оттам, където човек най-после надмогва морето в себе си („Морето е човек, забравил нещо“), където не затиска сам вратата си („Врата“), където не измъчва светлината и не мами звездата си („Лов на светулки“ и „Звезда“), където бисерът му никога няма да бъде продаден („Мида“). Където вече няма полета за покоряване и черти за прекрачване. Където среща своето „завинаги“. |32 61

Нула32

КОЛЕКЦИОНЕР НА МИГОВЕ от Панайот Стефанов

„П

о тялото на водопада водата се спуска – настръхнала, гола,

докосва душата на камъка и проговаря, камъкът – също. И както си шепне – разцъфва в каменно цвете. А хълмът расте и не може да стигне върха си.“

Ако сте минавали по тези редове и преди, то вероятно вече ви е известно, че се намираме на „Отец Паисий“ № 5. Четем ги на вградената в бордюра на улицата чугунена пластика, част от произведението „Седмият хълм“ на художника Атанас Хранов. Отлетите на нея стихове са финалът на кратката поема „Горски дух“ на Веселин Сариев, в която поетът портретува словесно художника. Вече близо десет години вградените в земята думи ежедневно подсещат стъпките около себе си за поезията, която ни надживява. Детайлът в тротоара на красивата успоредна пряка на Главната се оказва нещо много повече от празненство на дръзко артистично хрумване между двама приятели. В целостта си „Седмият хълм“ на Хранов има функцията да ни напомня за непреходността на изкуството, което остава от нас след като напуснем този свят физически, но не и духовно. Именно духовното общуване е онази близост, която има значение и към която Веселин Сариев ще се стреми през земния си път. Чрез всичките си разностранни занимания, с които се захваща през годините. „Едно приятелство не е нужно да се поддържа непрекъснато. Важното е да мислиш и говориш за него, да чувстваш необходимостта от духовен контакт и после – едно рамо, на което можеш да се облегнеш“, споделя той в едно 62

стил и култура

от своите интервюта. Защото не тялото, а тъкмо духът притежава способността да ни овечностява. Веселин Сариев демонстрира това нагледно през целия си живот. Поетът Дебютната стихосбирка на Сариев излиза през 1982-а под заглавието „Здраво утро“. Според доц. Владимир Янев от Пловдивския университет в нея лирическият герой на поета е увлечен от особеното, странното и неразрешимото, но същевременно с това в текстовете е изведено и и органичното самочувствие на автора. Темата за творчеството и активността в позицията заедно с темата за личната отговорност сред противоречията на времето доц. Янев определя като най-физиономичните постижения на Веселин Сариев. „Здраво утро“ сигнализира – появил се е талант!“, посочва доцентът в единодушие с критиката тогава. Постепенно стилът на поета се рафинира, но скепсисът и неспогодбите продължават („човек живее може би достойно,/ когато е мечтател без мечти“). Мрачните състояния дават своето отражение в повече нощни сцени, повече самота и следователно повече сънища. По страниците често валят дъжд и сняг, а също и сълзи („И лежиш в прозореца, очите/ сякаш са попили по стъклата –/ на вълни дъждът те къпе –/ ти си дъно на река“). Но това са може би сълзите на поета, от които после поникват цветя. В следващите си стихосбирки Веселин Сариев търпи нелекото си творческо развитие, но все пак – съдба. „Едва ли му е било лесно. Двуборството между простото и елементарното, между сложното и усложненото и в някои по-късни негови творби е поставило своя отпечатък. (…) И все пак поемам риска да твърдя, че Сариев е претърпял сериозна творческа еволюция, че е написал стихове, които никой друг не може да създаде. Особено силен е „новият“ Сариев, когато съумее да съчетае експресивността на емоциите с болезнено рязката мисъл, със социално-нравствените си прозрения“, споделя доц. Янев в книгата си „Живея с Пловдив“. В бележките си към двутомника „Събрани страници“ (ИК „Жанет 45“), издадени по повод 60 – годишнината от рождението на Веселин Сариев, литературният критик проф. Михаил Неделчев обръща внимание и на вариациите на образа на мига в някои от текстовете, като се спира на последната част от „Преди края на кръга“ – експериментите в трите малки поеми, чието стилово продължение ще открием разгърнато в следващите три поетични книги на Сариев. Колекционерът Характерни за късния период на поета са все по-фрагментарния изказ и накъсания синтаксис. „Изглежда, велико е изкушението на зрелия Поет да разложи, да разглоби, да разплете езика, да го сведе до първоелемен63

Нула32

тите му, да го види от какво е направен“ – пише проф. Неделчев в своя „После-букво-слов“ в края на „Съзвездие от мигове. Поетически диалози“ (1999 г.) – третата стихосбирка на Веселин Сариев. Заглавието не трябва да ни изненадва – мигът присъства отчетливо в предишните книги на автора, поради което проф. Неделчев основателно го съпоставя с мига при Николай Кънчев („мигът е сфера с вечността отвътре“). А стихотворението често е идеален повод за спиране на времето. Веднъж познал тази възможност, Сариев се възползва максимално от нея, като разделя стиховете си на възможно най-малки мигове. Оформя се усещането за същинско съзвездие от настроения, цветове и звуци, което поставя читателя в центъра на една интензивна и дори визуално наситена атмосфера. Вгледани в поетичното небе на Веселин Сариев са и неговите най-скъпи приятели – художниците – чиито рисунки започват да придружават стиховете му. „Съзвездие от мигове. Поетически диалози“ излиза в три луксозни билингвистични издания на английски, немски и френски съвместно с акварелите на Румен Жеков. Стиховете в „Горски дух“ (2000 г.) , за която вече стана дума, излиза в компанията на репродукциите на картините и фигурите от дърво на Атанас Хранов, а „Златна клонка (2001 г.) е украсена от абстрактните рисунки на Даниел Дянков. Разбира се, всичко това не е плод на случайни обстоятелства. Не бива да се учудваме на любовта на Веселин Сариев към активните по онова време художници в града, които държи близо до сърцето и поезията си. От малък поетът има пред себе си добрия пример на баща си Груд Сариев – човек с вкус за изобразително изкуство, който често купува картини на стари пловдивски майстори. Логично и синът наследява семейната страст като на свой ред я развива в нови посоки. Част от естествения ход на събитията е и случващото се в Двора на поета – пространството, от което той прави бутиково артистично средище. За Веселин Сариев Дворът е интимно място, до което се допускат само избрани – под Дървото вътре най-често времето си прекарват Румен Жеков, Атанас Хранов, Георги Бояджиев-Бояджана и Николай Кучков. „Чувстваха се като у дома си в Двора, той беше създаден за тях и чрез тях“, разказва проф. Неделчев, който също има привилегията понякога да се отбива там. Колекционер, но не в традиционния смисъл на думата, както подчертават в спомените си хората. Дворът на Веселин Сариев често се превръща в нещо като творческа лаборатория. Пишат се стихове, рисува се, планират се бъдещи книги и изложби, празнува се. Всичко необходимо за доброто здравословното състояние на артистичната дружина. Може би точно така се ражда и недовършеният ръкопис на романа „Дворът“, в който Сариев се опитва да заключи част от тази атмосфера. С всичките майтапи и идеи, които компанията от „близки по мъчително страдание“ поети и художници си разменят. Може би точно там се изтрива и границата между образа и текста. Поле, в което Веселин Сариев отново търси и откривателства. 64

стил и култура

Експериментаторът

Това гласи част от манифеста на СВЕП (Списание за Визуална Експериментална Поезия), публикуван в пилотния брой на изданието от Петровден, 1990-а. Негов създател е Веселин Сариев. Става дума за т. нар. mail art или още „пътуващо изкуство“, при което артисти изпращат по пощата свои работи в оригинални екземпляри, а грижа на съставителя е да осигури по копие от тиража на всички участници. За да се включат в първия брой на СВЕП, 26 автори от 4 континента изпращат визуалните си творби до пощенската кутия на Сариев на бул. „Шести септември“ № 154. По повод излизането на списанието, вестник „Свобода“ от първи август, 1990-а пише: „Сега, когато всички ние търсим пътя към Европа, Веселин Сариев е намерил пътя на света към Пловдив. (…) СВЕП е стъпка на световното изкуство в България“. В подкрепа на последното твърдение днес идва и фактът, че броеве на списанието се съхраняват в колекцията на Академията за изкуства в Берлин и в архивите на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, откъдето всъщност води началото си движението на mail art-a. До Пловдив то достига, благодарение на приятелството на Сариев с чилийския художник и поет Гилермо Дайслер, пребивавал в града като политически бежанец през 70-те и 80-те години на XX век. Латиноамериканецът е този, който научава пловдивчанина на тайните във визуалната поезия и му съдейства за бъдещите начинания в тази насока, а също и за цялостното творческо съзряване. От СВЕП излизат 4 броя, но създателят му продължава да развива идеите си в изложби и колекции от пощенски картички. Паралелно и независимо от останалите каузи, на които посвещава време, Сариев не спира да разширява хоризонтите пред себе си. 65

Една от визуалните поеми на Веселин Сариев

„Сега бр. № 1 на първото българско списание за визуална и експериментална поезия с тираж от 100 оригинални екземпляра е във ваши ръце. (…) Днес не повече от няколко хиляди души на нашата планета се занимават с това модерно изкуство. За тях земята е огромно село, а те – голяма фамилия, която търси своите роднини. Контактуват по пощата (като бунт срещу „системата“: галерия – автор – публикация, а между тях критици) и така участвуват в един световен културен процес, който зависи от всички тях. (…) Това е може би най-демократичното изкуство.“

Нула32

Изследователят Заедно с всичко друго, Веселин Сариев утвърждава името си и като изследовател на българското национално самосъзнание и памет. През 1982-а и 1984-а успява да пътува на два пъти до Анадола и обстойно да проучи живота на заточените в Диарбекир българи в периода между 1863-а и 1878-а. Обект на работата му са специфични противоречия и неточности между официалната митологизирана и историческа действителност, които концентрира в публицистичното есе „Диарбекир и българите“ (1996, ИК „Христо Ботев“). Макар и написана от любител, книгата получава признанието на професионалната историческа гилдия и се радва на значителен читателски успех. След десетгодишния си труд по темата в крайна сметка в интервю пред Здравко Гълъбов Веселин Сариев споделя, че е заточеник на самия себе си. Самопризнанието присъства и в недовършения ръкопис на „Дворът“, когато след приключване на творческия процес по последните си книги, докато се завръща към реалността, поетът прихваща тик: „Но какво ли можеше да се очаква – когато една душа говори със себе си, няма ухо, което да я чуе. Освен ухото на Катя. Сега понякога тикът се завръща, но аз вече не съм заточеник в Диарбекир, за съжаление, а заточеник на самия себе си“. Филибелията „Не съм европеец и ориенталец, а филибелия, жител на тази малка Земя, изритана в дъното на Вселената – землянин бе, майна.“ Освен проучвател на българското минало, Сариев публикува и поредица от статии за пловдивската история и дух. При все че най-често е причисляван към плеядата от пловдивски поети, градът почти не присъства в стихосбирките му. Въпреки това Веселин Сариев притежава всички определящи човека тук характеристики – безгрижното бездействие в свободното време, дългите мохабети, бохемлъка, но не и мързела. Знае, че сближаването става на хубава маса с добра дума и чаша в ръка. И винаги мечтае да живее в Пловдив, не само защото е роден тук, а защото възприема града като духовна форма на живот, която непрекъснато го изненадва. Затова свидетелства и стихотворението „Помня“: „И ме изпълва, сякаш без причина,/ мечтата ми – да се родя човек./ Да се родя отново в същата родина,/ отново в тъканта на този век.“ Всички качества, които Веселин Сариев притежава и развива през годините – на поет, колекционер, експериментатор и изследовател – си дават среща у филибелията в него. Тъкмо усещането за принадлежност и за дом би трябвало да прави човека цялостен. Затова и навярно Веселин Сариев никога не е спирал да ходи по улиците на Пловдив, както казва проф. Неделчев. Никога не си е отивал, дори и когато нас ни е нямало. Поетът продължава да ни чака със стиха си на „Отец Паисий“ и да е отвъд смъртта. Да ни задължава да живеем по-красиво и по-достойно. Да ни напомня за своите съзвездия от мигове. |32 66

стил и култура

Нула32

ДОБРОМИР ТОНЕВ – ПОЕТЪТ И СВЕТЛИНАТА от Станислава Станоева

реди 19 години – в една бавна събота в края на март – поетът Добромир Тонев отиде на „свиждане със светлината“ повече не са върна. Една светлина отиде при друга светлина. Нямаше за какво да се връща сред мрака. Тръгна си едва на 45 години, след като сърцето му не издържа и се взриви. Сам, но не самотен. Недооценен от силните на деня, но завинаги в сърцата на тези, които го познаваха. И на онези, които не го познаваха, но четяха стиховете му.

Талантливият човек си отива не защото трябва, а защото вече не може да не прекрачи през онзи хоризонт, който малцина преминават. В една самотна мартенска събота преди 19 години Големият Тонев си тръгна. Пловдив изгуби един от най-талантливите си поети. Близките и приятелите му загубиха цял един свят. Българската поезия се прости с един от светлите си принцове. Имам много спомени, свързани с Добромир Тонев. Той e редактор на първата ми книга, последните 5 години от живота си той ги отдаде на нас в Поетическата академия, която ние, неговите ученици, с много любов и признателност, кръстихме на него, след като той си отиде. Понякога наивно ми се струва, че той все още е тук, някъде на този свят, че не си е отишъл, просто не сме се виждали отдавна, просто той има много работа, просто аз имам много работа, че всеки от нас – „академиците“ – е тръгнал по своя житейски и творчески път, а той ни е изпратил, тъй като вече сме изкласили и Добри просто няма повече какво да ни даде от себе си, може би само понякога да се срещнем, да пийнем по едно, да поговорим кротко… 68

стил и култура

Не се засякохме в нито една кръчма повече. А липсата му се превръща в лавина. Липсват таланта му, справедливостта му, точното му око на поет и редактор, пословичната му добронамереност, истинност и доброта, с които отгледа цяло ято млади автори на Пловдив. Говорили сме – за поезия, за живота, за битовизми, за проблеми, за хубави неща, за лоши неща, пили сме, напивали сме се, смели сме се, плакали сме, карал ми се е, хвалил ме е… има-няма една торба сол сме изяли при „Влади“ в Стария град, в TV клуба, в „Куклите“. Разказвал ми е в щрихи живота си, огорченията си, страховете си. Но не натрапчиво и досадно, а с кодове. И не веднага, а постепенно. Поетите се разбират от половин дума, поетите се разбират само с метафори. Той имаше дарба, „a Gift“, както казват американците – можеше да накара всеки човек да се почувства уникален, ценен, значим. Говореше на всички, а сякаш думите му се отнасяха за всеки персонално. Беше надарен с много неща – талант, красота, дар слово, чар, интелект. Такива хора са избрани. Те са Божи хора, които имат мисия в живота си. Такива хора не живеят в реалния живот дълго. Идват само за малко, казват ни много неща и после си отиват. Добри имаше невероятно чувство за справедливост, точно око на психолог, чиста душа на поет, беше страж на божествената хармония, която веднага улавя фалшивите звуци. Много съвестен, много отговорен, притеснителен, невротичен – искаше всичко да е хармонично, да го направи хубаво, красиво. Когато беше трезвен, беше вглъбен, затворен, мрачен, дори необщителен, притеснителен, срамежлив, нервен, отчужден, потънал някъде в себе си при всички проблеми, които го затискаха в последните години от живота му – липсата на уют, на сигурност, на пари, на работа. Ядосваше се бурно, аргументирано, справедливо. Един разумен отговор, една спокойна дума можеха да го върнат в нормалното състояние – убедила съм се от собствен опит. И тогава започваха разговорите. Имаше голямо сърце – всички чужди проблеми приемаше лично, опитваше се да помогне по всякакъв начин – и пак по онзи уникален негов начин – ненатрапчиво, без себеизтъкване, без никой да разбере. Никога не ни позволи (въпреки безпаричието му) ние – от Академията – да го почерпим. Дори напротив – когато имаше възможност, винаги той ни черпеше. Едва последните две-три години, когато ни имаше достатъчно доверие и бяхме станали приятели, понякога с нежелание приемаше да му купим по едно питие. Щом прекалеше с алкохола – обръщаше пълната чаша наопаки, изливаше водката и гледаше страховито. Молеше ни да го изпратим до спирката и да му повикаме такси. Никога не го видяхме в неудобна ситуация – колкото и пиян да беше, винаги успяваше да се държи на ниво. Казваше – ако човек е добър психолог, може да разбере историята на живота на един човек по неговите произведения, особено по стихотворенията. 69

Нула32

Аз много се чудех на това в началото, но после, без да искам, разбрах какво има предвид – тази способност се прояви и при мен. Казваше още – поетът трябва да изглежда добре, да е спретнат, а жената поет винаги трябва да се облича много елегантно и да има хубава прическа. И беше много прав. Хората посрещат по външния вид. Знаеше отношението на обществото, на пуританите, на скучните хора към поетите. Искаше да имаме самочувствие, че сме значими с талантите си. Казвах му – „Понякога ме е срам, когато ме представят като поетеса“. „Разбирам те – каза той – но знай, че поезията ще ти помогне много в този живот, тя ще ти отваря врати, които за други винаги ще останат затворени.“ И се оказа прав. Когато имах проблеми с изпитите в университета, казваше – предай много поздрави от мен. Тези поздрави ми отваряха врати, наистина. Хората ме гледаха с други очи. Така Добри ме накара да изляза от черупката си и да бъда горда, но и скромна с това, че владеех словото. Защото той не харесваше самонадеяни, самовлюбени хора. Научи ме да управлявам таланта си така, че да не става натрапчив, но когато трябва, да ми бъде от полза. Този урок може да ти предаде само един свръхталанлив и чувствителен човек, какъвто Добри беше. Научи ме на точната, прецизната доза – по-малката не върши работа, по-голямата може да те убие. Мразеше салфетъчната поезия, мразеше рецитирането на стихове по масите в кръчмите, презираше т. нар. женска лирика – смееше се, когато обясняваше нейните механизми – „първи етап – ела с мен в сеното, втори етап – какво направихме в сеното и трети етап – защо ме изостави след като бяхме с теб в сеното…“. Като редактор беше безупречен – напипваше несъвместимостите с един поглед, но ме караше сама да си оправя стихотворенията. Казваше „Достатъчно си интелигентна и талантлива – оправи ето тази част, намери верните думи“. Научи ни – нас „академиците“ – да редактираме – да премахваме излишните неща без сантимент, до кокал да оголим стихотворението, да остане само чистата емоция, чистият образ. Казваше „Най-искрени са некролозите, но те не са поезия. Поезията е нещо друго“. Караше ни много да четем, да формираме собствен вкус, да анализираме това, което сме прочели. Разбира се, жените много го харесваха – винаги, където и да ходехме, се появяваше по някоя, която го боготвореше, ухажваше, сваляше. Той обаче пред нас от Академията никога не си позволи флирт, закачки, свалки с някоя. Поне пред мен никога не е използвал и нецензурни думи, или когато използваше, те бяха прекалено рафинирани и той съжаляваше, че ги е употребил. Дори и с най-големите досадници се справяше с други аргументи. Когато неговото момиче – Людмила – идваше при нас в TV клуба (там ни допусна сред приятелите си след 2-3 години познанство и въпреки всичко се дразнеше, че навлизаме в тази негова запазена територия), тя винаги му се обаждаше и се шегуваха. Тя казваше по телефона: „Идвам, разпръсни жените около теб“. 70

стил и култура

Когато някои негови почитателки го обграждаха в някоя кръчма, той винаги ни молеше да останем и да го спасим. Смели сме се много, защото чувството му за хумор беше на невероятно високо ниво. Можеше да постави някой досадник на място само с една дума. Но когато беше на кеф – една толкова чаровна усмивка се появяваше на лицето му. Наричаше ни „дечица“, обичаше ни като баща, като по-голям приятел, като квачка, която закриля малките си патенца. Пазеше ни като грижовен татко. Смяташе, че най-добрият поет на Пловдив е Александър Бандеров. Към него питаеше нежна приятелска любов, благоговееше пред творчеството му. Харесваше много Борис Христов, Николай Кънчев, Румен Леонидов… На мен, винаги насаме или тихичко, ми казваше че съм добра, дори много добра, но да не си виря носа. Пред другите ме критикуваше често, дори ми се караше. Когато съм го питала защо толкова ме е унижавал като ми e викал, ми отговаряше – аз се карам само на най-добрите, за какво да се карам на някой, който няма качества. Мразеше графомани, самовлюбени, маниакални хора. Такива ги гонеше директно от масата. След като направихме премиера на първата ми книга в Синята къща, от досада заради опашката на читатели за подпис, от неудобство възкликнах: „Ох, стига с тези автографи“. Той много ми се кара тогава, а после ми се подиграваше за тази реплика.

Младият Данте се учи от Големия Тонев, "Лични полета", Здравко Гълъбов

Нула32

Добри на няколко пъти ми казваше – ти ще ме прочетеш изцяло след като умра. Така и стана, за което съжалявам най-много. Подарявал ми е две свои книги с автограф. Пазя си неговите редакции и отбелязвания по хубавите ми стихотворения като реликва. Радваше се не всички наши успехи като дете на захарен памук. Направо литваше от щастие. За първата ми книга, на която той е редактор, ми заповяда да участвам в Националния конкурс на Шуменския университет. Каза ми – ти ще спечелиш с тази книга, ще видиш. Така и стана. После, когато със същата тази книга участвах на Южна пролет, искаше да дойде и дотам но така и не успя. Смяташе, че Валентина Радинска, която беше част от тогавашното жури, ще хареса книгата. Така и стана. Измежду над 80 участвали книги – тези на пловдивските автори, върху които той имаше влияние като редактор – бяха в първата десетка. Казваше, че първата книга е като паспорт за твореца. Тя не трябва да бъде издавана прекалено рано, но не и прекалено късно. Според него до 30-годишна възраст един поет трябва да е издал първата си поетична книга. Казваше като съвет в писането – не обяснявай, не разказвай, опитай се да внушаваш, да опредметиш, да покажеш, да синтезираш израза с някоя интересна метафора. Учеше ни на стихотворни стъпки, непрекъснато ни изпитваше, даваше ни задачи с рими, стихове, които да довършим. Всичко беше една прекрасна игра. Той обичаше да играе. Типичен Homo Ludens. През последните една-две години на Академията, след като пийнехме по някоя и друга чашка, играехме на прословутата му игра на клечки. Но по принцип той не го правеше почти никога. Не го правеше и с всеки. Знаехме какви усилия му коства във вторник да идва на Академията в Синята къща, вместо да отиде при приятелите си в TV клуба. Но той винаги беше точен, винаги беше там, каквото и да му струваше това. С изключение на един последен вторник – 27 март 2001 г., когато Добри не дойде. И тогава започна тъжната приказка. Емблематичното му стихотворение „Теза“ не беше негово любимо. Много си харесваше поемата „Синьо равновесие“, както и всички поеми, гордееше се с тях. Мисля, че Добри е написал едни от най-добрите поеми в българската литература. Когато сме си говорили за смъртта, той казваше, че това е една от постоянните теми в поезията, да не си мисля, че откривам топлата вода. Към образа на смъртта трябва да подхождаш на пръсти, така казваше. Обичаше да получава малки подаръци – неща, които за останалите може и да не означават нищо. Аз например му подарих няколко мидички от Индийския океан и той се радва на тях като дете. Спомням си, че искаше да му донеса един буркан компот от дюли. Така и не го направих… Извинявай, Добри, надявам се там, където си сега, да имаш цял скрин с компоти от дюли… 72

стил и култура

След занятията в Синята къща, ходехме в едно заведение в Стария град – „При Влади“. След смъртта на Добри, собственикът му смени името на „Изгубеният свят“, Там всеки имаше свое място – аз винаги седях отляво на Добри, за да можем да си бъбрим, отсреща сядаше Тони Коджабашев – друг негов любимец. Пред него обаче всички бяхме равни. Никога Добри не си позволи някой да се почувства привилегирован. През последната една година от живота си мой сякаш искаше вече всичко да свърши. Чувстваше се некомфортно в този свят, в този град, в тази вселена. Оплакваше се, че го боли черния дроб, че не му достига въздух, че се подува, устните му ставаха лилави. Казвахме му, иди да се прегледаш. Той се провикваше към Влади – „Сипи още едно вино на дядо си Добри“. Палеше цигара, кръстосваше крака и започваше да говори. Когато в онзи злополучен вторник разбрах, че си е отишъл, се почувствах празна и незащитена. Почувствах се сирак. Нашият добър закрилник беше тръгнал към светлината. Според мен Добри умря така, както живя – сам диамант, сред фалшиви скъпоценни камъни, сред стъкълца и станиоли от дъвка. Добри имаше много приятели, истински и добри, но просто искаше вече да си отиде. Не можеше да се примири с действителността, със суровото време, в което всички тогава оцелявахме. Неговият красив свят си беше отишъл безвъзвратно, той трябваше да го последва. Преди малко повече от 19 години – в една тъжна мартенска събота – Големият Тонев акостира с кораба Арго отвъд. Светлина сред светлината. Сега най-вероятно седи в някоя кръчма в Колхида, понякога играе на клечки, но винаги стиска палец за всички аргонавти, които все още търсят Златното руно. |32 Пресниман ръкопис от „Лични полета“, Здравко Гълъбов

Нула32

БЕЗКРАЙНАТА ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ НА ГРАДА И ВРЕМЕТО Разговор на Нула32 с Александър Секулов

умите на Александър Секулов са важна част от живота на града в последните десетилетия. Стиховете, белетристиката, драматургията, публицистиката и редица не по-малко важни негови отпечатъци в духовния живот ни срещат с него в разговор за поезия, памет, време, град и други неща, които никога не разбираме докрай. Спомняте ли си първата лична среща с литературата и осъзнаването на необходимостта от писане? Не помня този момент по начина, по който не помня как съм започнал да дишам. Поглеждайки назад, четенето и писането са нестихваща радост, божия благодат, неустоимо изкушение, светове за преброждане, любовни авантюри, морета за изгубване, градове за намиране, синове за обичане, памет за споделяне. Подарено време. Покана за извисяване. Форма на ле74

стил и култура

тене. Милост. Четенето и писането: щастлив пясъчен часовник, подарен ми от Господ. Ще си признаем, че някои от Вашите стихове белязаха нашата представа за този град. Как се формира Вашият светоглед за него? Отбелязвам, че комплиментът за писателя играе ролята на виещ дозиметър, отчитащ нивото на радиоактивната му публичност. На въпроса отговарям така: когато някой иска да уязви Пловдив, да намекне за неговата провинциалност, да го захвърли ниско по оста столица – провинция, винаги изтъква факта на неговата самодостатъчност. Да, Пловдив е самодостатъчен град, защото е град вън от времето. Или пък е град във времето, което е едно и също. Пловдив е град, в който можеш да видиш времето на собствения живот и да му се възхитиш: и на времето, и на града, и на себе си. Целият му пейзаж, цялата му градска тъкан има човешки размер; матрица за щастливи хора е. На щастливи, необходимо нехайни хора. Божи град. Без съмнение, а с вяра! Град за завръщане, но и град за намиране. Каквото и да изгубиш в живота, намираш го в Пловдив. Поетичният Ви дебют – „Седмо небе“ – е през 1988. Как изглеждаше през 24-годишните Ви очи тогавашната литературна среда? Какво се случваше в Пловдив? Освен нестихваща и крайно комична гордост от себе си, не може да се очаква от млад мъж на 24 години да наблюдава и оценява в детайли литературната среда. Литературната казарма, наречена кафене „Кристал“, където се сядаше на маса по старшинство и според чина, ме дразнеше. Намирах своята среда в театралния състав „Проблем 13“ на Пловдивския университет. Трупата бе съставена от хора, настроени най-иронично и безмилостно към позите и патетиките, в това число и литературните. И досега, когато се събере някакъв обществен интерес към мен, имам ухо и око за евентуалните им саркастични погледи, с които се вглеждат в артистичната поза, в литературния ентусиазъм, в желанието да си паметник на себе си, каквото литературата, в някаква степен, е. Животът в театралната трупа се оказа моят спасителен антидот от ранното потъване в литературните пясъци. Така и не станах човек на литературата, а и литературата не стана моят живот. Много по-късно осъзнах, че не съм сводим към никаква група, освен на принципа на респекта и творческото братство, каквото имам с художника Атанас Хранов и режисьора Диана Добрева. Трябваше да минат години, за да прочета и се възхитя на свои колеги от Пловдив, като поета Николай Заяков, например. Мисля, че литераторите, които са живели и работили в Пловдив, заслужават равнопоставено отношение, ако не и по-високо, отколкото художниците. Пловдив е град на поети и художници в равна степен. Казано още по-точно: град на артисти. Не само в творческия смисъл на думата. „В този град вече всичко е минало, нощем мъртвите викат от джамии и църкви и осъмват с очи, полудели от взиране, страшно самотни и 75

Нула32

завинаги мъртви.“ Първото четиристишие в дебютната стихосбирка. Как гледате на тези редове 30 години по-късно? Намерихме ли отговорите, които търсехме в миналото, или то остана безмълвно пред нас, както пишете в последната си книга? Не ние търсим отговори в миналото, а миналото намира отговори в нас. Разходете се из градското сърце, изкачете се по стръмните улици около Сахат тепе и ще видите възхитителната неправилна геометрия на града, лабиринта на пейзажа му, който сякаш е насложен един върху друг през годините. Отрязъци от небе, пътека, която свършва сред дървета, улица, която излита от нечий двор, възхитителните отвесни, зелени градини на тепетата, очертанията на православните храмове като ръка, протегната през времето – и ще разберете, че времето се просмуква в нас, кънтящите стъпки на предишните обитатели са ударите на сърцето ни, че нищо не е отминало, не е забравено и всичко чака да бъде открито и родено наново. Пловдив е възможност да бъдеш щастлив и вечен, ако имаш кураж за това. Другите световни градове имат крепости по хълмовете, фарове, фортове, а ние имаме часовникова кула. Няма по възхитителен образ на безкрайната любовна история на града ни с времето. Усещането за времето е една от основите теми в поезията Ви. Какво може да даде и какво може да вземе то на човека под това провинциално небе? Господ често слиза в далечните провинции и поради това той винаги е тук, сред нас. Защото светът е далечна провинция. И няма център, освен Господ. Провинцията е благодат да живеем като хора. Да седим и да разговаряме с времето. Понякога – да го чуваме. Свикнали сме да търсим фундаменталните устои на европейската култура в Античността, тя е и важен културен код, който минава през цялото Ви творчество, но има ли нещо, което разбрахме или не ни беше удобно да разберем от Античността? Пловдив е град, обърнат към Средиземноморието. И не към цялото, а към Егея. Неизтребим копнеж. Вътък на душата. Стремеж към светлината. Към мекия жест. Към красотата, в края на краищата. И в този смисъл, като всеки античен град, той превръща Бог в приятел. Пловдивчанинът и Бог са двама приятели, които седят и гледат как от маранята на Егея – като сънни кораби – изплуват и потъват, потеглят и пристават островите на светлината. И сега, когато Пловдив осъзнато показва своето антично лице, всичко става обяснимо и още по-възхитително. В „Хроники и химни“ често се появяват границите като предел на познатия ни свят, но и като отсъствие, отвъд което е чистото изкуство. Какви са границите на империята на красотата, за която пишете, ако тя има такива, и кога ни е нужно да се обръщаме към нея? Има ли общо тя с онзи носталгичен Пловдив, в който живеем само когато сме щастливи? 76

стил и култура

Светът се разпада банално, твърде банално, обидно, бих казал. На Запад и Изток, на Север и Юг. И по средата на това банално разпадане цъфти необяснимата материя на Балканите: между презрението на Изтока и презрението на Запада, между хладината на Севера и треската на Юга. И в това поле се завихря като обратна вихрушка, от земята към небето, спиралата на безотговорния, красив, глупав, възвишен, красив, съсипан, креслив, споделен, гръмогласен, притаен, героичен, мерзък, милостив, безмилостен, кратък и вечен, красив, вековечен живот. И в тази вихрушка ‒ като в Ноев ковчег ‒ са всички елементи, които са необходими, за да се възкреси ‒ когато вятъра ги разнесе по пустата земя ‒ това възхитително човечество, цяло и само по себе си. Виновник сте за огромното дело на Литературния салон Spirt and Spirit. Стотици имена от българската литература повече от десетилетие търсят смисъл в долния етаж на Петното. Кои са срещите, които трайно ще останат в паметта Ви. Десетгодишният живот на литературния салон е шега на съдбата, приумица на случая, дар, който публиката и писателите, които идват всеки вторник, продължават да ми правят. Не мисля, че съм го заслужил, но пък му се радвам от сърце. Чух 300 български писатели да разказват за творческия си процес, да се смеят, плачат, ядосват, спомнят, измислят… И всичко това – на половин метър разстояние. Това наистина са моите литературни университети и се надявам всички те, без изключения, да помнят с добро черупката на литературния салон, нейния костенурчи поход през годините. Занимавали сте се и с публицистика в една от най-дълголетните рубрики в българския периодичен печат – „Под игото“. Ако все още я поддържахте, какво щяхме да прочетем в нея днес, в тези трудни дни на изпитание пред човека? Почти всичко дължа на дисциплината всеки ден в продължение на 14 години да пиша 10-15 реда за рубриката във вестник „Марица“. И досега не мога да изляза от тази матрица, дори романите пиша на кратки, отривисти глави, които винаги почват от най-важното и свършват напълно случайно. Що се отнася до трудните дни, те са най-щастливите в европейската история. Нямаме право да забравяме мира. Нека само не се окаже, че войната изгражда европейския характер, а мира го съсипва. Само не това! Накъде пътува Александър Секулов днес и по какво копнее? Пътувам към сина си, като всеки родител. Копнея да не забравям да съм благодарен. Да се радвам на благодатта, дадена ми по милост. |32

Нула32

РИСКЪТ ДА БЪДЕШ АВТЕНТИЧЕН от Весела Ганева

еобичайно студено е за май, нo някои срещи не търпят отлагане. Слънцето се отразява в чашите на питиетата ни, изведнъж става по-уютно. Петък вечер е, неусетно Капанът разтваря прегръдки за обичайните си посетители, с периферното си зрение срещам познати лица. Разговаряме с Ина Иванова, докато градът започва нова версия на своето съществуване. Не сме се виждали отдавна. Обсъждаме времето, прекарано в уединение, прочетените книги (имаме сходен вкус за литература), любимата музика и удоволствието да не бързаш заникъде, тогава осъзнаваш колко време си спечелил. Затишието на света се е харесало много на Ина. Започваме да бродим из спомените ù и научавам, че е израснала в Чирпан. Когато е трябвало да кандидатства в университет, изборът е бил между Пловдив и София, но „София ме плашеше и затова избрах Пловдив. Пловдив ме оформя всеки ден, бавно ме шлифова. Дава ми хоризонта си, а главната така ухае на карамелизирани пуканки…“. Сверявам усещанията си с нейните и установявам, че пуканките, за които говори, извикват у мен спомени от детството: на седем съм, за първи път сама на центъра, крия се от съседите, за да не ме видят и издадат на нашите. Главната има толкова много светлини, гласове и миризми от света на големите. Отново съм в Капана, допивам домашната малинада, а през това време научавам от Ина, че ароматът на падналия дъжд се нарича петрикор. Ако всеки град има свое дъждовно ухание, какво ли би било пловдивското: „ …Пловдив ухае на напечена земя, мирис, който само тракийските градове имат“, казва тя. Всяка фраза на Ина е нежна и естествена. Много важен източник на вдъхновение за нея са ароматите и детайлите. Те извикват в съзнанието ù спомени от различни изживени слоеве време. Четем за тях в последната ù стихосбирка „ Криле от папиемаше“, след която се запознах с една различна Ина, изследваща критично детските спомени. Когато я попитах какво влага в тях, прие сериозен вид, съсредоточи се и отговори, че за нея детството е архетип. „Аз не смятам непременно, че детството е свързано с територията на щастливото живеене. Детството е моментът, в който научаваш за живота на възрастните, на който ти не принадлежиш, а и все още си малък и раним и не знаеш как да се пазиш. Това са годините на най-чистите болки и най-чистите победи.“ 78

стил и култура

Разговорът ни върви неподредено и естествено като поетична чернова. В студентските ù години имена като Веселин Сариев, Добромир Тонев и редица други автори творят в града. Интересува ме дали се е променила поезията и защо сега е много трудно да говорим за поколение поети. Според Ина днес все повече млади хора четат поезия, може би, защото е по-бърза за възприятие и отговаря на забързаните темпове, с които се случва всичко днес. „В аналоговото време те бяха по-разграничими, защото тогава малко по-късно излизаха първите книги и вече авторите имаха изграден почерк. Сега всеки може да се самопубликува в мрежата и вероятно това е причината съвременното поколенческо писане да не е толкова видимо.“ Признавам си, че съм малко скептично настроена към отговора ù. Днес всеки е по волята на времето писател. Ежедневно ни се налага да общуваме чрез писане, както в никоя друга ера преди това. Много рядко прочитаме написаното, преди да го изпратим, винаги бързаме. Обсъждаме как се е променил начинът на писане и дали все още поетът е занаятчия. Самата Ина често публикува стихове във Facebook, но едва сега разбирам, че всеки стих преминава през „шлифоване“. Питам я, дали чрез 79

Нула32

публикуването в мрежата получава удовлетворение, а тя неочаквано ми отговаря, че не вярва на тези директни отзиви, защото обикновено те са ласкателни: „За мен лично това публикуване разчита на доверие към публиката, да и дадеш да вкуси, да тества“. Ина премисля, препрочита и променя, преди да публикува стиховете си онлайн, редактираното на стиховете ù е „до кръв“. Разбирам, че това умение е научила от неподражаемия поет на Пловдив – Добромир Тонев1, в чиято школа Ина започва своя поетически път. Къде можем да видим Добромир Тонев в творчеството ù: „Той имаше толкова сигурен поетичен камертон, че успя да извади най-доброто от нас, без да ни променя. Всички ние, „неговите деца“(така ни наричаше той), сме много различни“. Темите преливат една в друга. Говорим си за всичко и по много – преди и след интервюто. Наслаждаваме се и осъзнаваме, че сме късметлии да бъдем точно тук и точно сега. Че светският шум, заплахите и икономическите прогнози не ни засягат, когато мислите ни са за непреходните неща. Все едно сме в балон, който ни пази от всичко сензационно и временно. Това може би се дължи на аурата на града ни, която за Ина е много специална: „Знаеш ли, ние сме много свободни в този град. Тази еклектика, тази шарения, тази интерферентност на поколения, които си обменят енергия, информация и състезателност. Ние сме като един малък Монмартр“. Няма как да не се съглася, времето се усеща по друг начин – с въздишка. „Този град е изключително еклектичен, има способността да поема пластове време и да ги държи едновременно живи. Човешка му е мярата.“ В житейските „хроники“ на Ина малките разклонения на темите събират пътищата си в една по-голяма – тази за времето и поезията. Питам я дали има усещането, че поезията гледа към миналото. Според нея поезията изпреварва времето: „Лириката концентрира смисли, като компресира информацията и разчита на интерпретация и асоциативност в мисленето“. Близостта с поезията е въпрос на лично преживяване, на допускане и разбиване на спецификата на словото. Дистанцията от времето е много по-осезаема в поезията, отколкото в прозата. Говорим си за света и за неговите безкрайни възможности да пътуваме чрез изкуството назад във времето. Връщаме се векове назад при зараждането на древногръцката лирика, създадена от първите поети Архилох, Алкей, Сафо. Разсъждаваме върху процесите и трансформациите, застигнали поезията през вековете. Защо съвременните хора все още четат, вместо да правят нещо друго? „Ние живеем в свят, в който сме обстрелвани от информация, в един момент определено ще ни се наложи да искаме да преживяваме повече и тогава идва тя. Много млади хора в момента четат. Това е опит да преживееш друг свят, и то в кратко време.“ 1 Той е роден в Ямбол, но разгръща своя поетичен талант в Пловдив

стил и култура

Нула32

Щом поезията ни дава възможността да усещаме криле не от папиемаше и извиква човешкото у човека, дали, докато четем, откриваме и корените си? Ина открива своите в българската поезия. Като ученичка среща за пръв път поезията на Христо Фотев, Иван Пейчев и Иван Методиев. Общуването със съвременните поети тогава е протичало леко, тя ги е усещала близки до себе си, по-близки от българските символисти, които също обича. В контраст с аналоговите ученически години се връщаме отново тук и сега. Питам я дали е възможно музата ù да бъде дигитална. Харесва въпроса, усмихва се, и ми отговаря, че не е невъзможно, защото дигиталният свят ни дава възможност да имаме няколко версии за себе си. „Нашият дигитален образ е нещо пожелателно избрано, той предначертава някакъв път.“ Иска ми се да я провокирам, защото знам, че многото версии претоварват „системата“. Ако живеем в няколко свята едновременно, какво става с нашата автентичност? Тя с благ тон и светещи очи ми отговаря: „Вярвам, че имаме. Това е въпрос пред всеки човек: дали ще бъде достатъчно силен да я отстоява, или ще избера грима и декора. Истински смелите хора държат в себе си този образ на етоса“, усмихва се Ина. Мислите ми стават по-камерни и ù споделям, че ми е трудно да си представя как се създава поезия в днешния шум. Получавам ироничното „вечер, на тихичко и тъмничко“. След което става сериозна: „Ако пишеш, защото има някакво ниво на самообръщение, това не е поезия, това е писане на текст“. В този отговор усещам и двете ù версии – топлата, усмихната по детски Ина и сериозния задълбочен поет, изследващ себе си и света. Познавам я отпреди, но никога не бях забелязвала толкова ясно сложността и красотата на поетичния ù чар. В многоликата ù природа съжителстват две личности, без да бъдат натрапчиви или доминиращи една над друга, те оформят облика на един естествен и харизматичен поет, с когото да общуваш и четеш е лекота и удоволствие. Защото има време за всичко, а случилото се може да бъде възкресено по хиляди начини. И всичките – верни. |32

стил и култура

Нула32