Nula32 Magazine, December 2017 by Nula32 Magazine

СЪДЪРЖАНИЕ

ЗАЩО... МАХЛЕНСКИЯ ЧОВЕК?.................................4 МАХЛЕНСКИЯ ЧОВЕК от Панайот Стефанов........................................................................8 РЕКВИЕМ ЗА ЕДНО ДЕТСТВО от Илия Димитров..................................................................................14 ТАМ, КЪДЕТО ЩЕ СЕ ВРЪЩАШ ВИНАГИ от Борислава Лозанова....................................................................20 КВАРТАЛНА КАРТОГРАФИЯ от Илия Димитров и Панайот Стефанов.......................................24 НЕ Е СПЕЦИАЛНА, НО Е МОЯТА“ ” Разговор на Панайот Стефанов с Махленския човек.......................30 РАЗМИСЛИ НА ЕДИН МАХЛЕНЕЦ от Илия Димитров.....................................................................................34 КАРШИЯКА - ПЛОВДИВСКИЯТ СОХО ОТ 1980-ТЕ от Б. Генович...................................................................................38 ЧЕРВЕНОТО ЧЕРВИЛО (НЕ) Е ЗА МАХАЛАТА от Борислава Лозанова......................................................................50 КАМЕНИШКИ ЕТЮД от Панайот Стефанов......................................................................58

Издател „НУЛА32“ ООД

Визия Атанас Янков

Главен редактор Панайот Стефанов

Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 74 94 77

Редактор Илия Димитров Консултант Здравко Дечев

www.nula32.bg

Печат ПК „Жанет 45“

ЗАЩО... МАХЛЕНСКИЯ ЧОВЕК? На Владимира, която ни гледа от небето

реди пет-шест века Леонардо Да Винчи рисува знаменитата си скица Витрувиански човек. Тя онагледява оптималните пропорции на тялото и идеалната човешка фигура. Показва как Витрувианският човек съществува в някаква съвършена хармония със себе си и със света, който го е създал. Човекът като част от големия вселенски порядък, едно от проявленията на изначалния замисъл на нещата. Синтез на тялото (квадрата) и душата (кръга). Ние обаче решихме да пренесем Витрувианския човек няколко века понапред… В настоящето. Сложихме му анцуг, пакетче семки в джоба и бира двулитровка в ръката. Татуирахме му гърдите и го пуснахме да побръмчи из махалата. Защото вярваме, че и в този си вид е капка съвършенство в безкрайността на Вселената. Десетият юбилеен брой на Нула32 ще се занимае с махленското у човешкия род, ще си го спомни хубаво и може би за момент ще се завърне в блаженството му, ще го фотографира и после прояви със сантимента на вечността си. Може да четете този брой и като изповед, и като обяснение в любов към пейзажите и гледките, заради които днес изглеждаме, а и живеем така. Най-ранните поводи за самоопределение, за обвързаност с местата, които създават и кварталното градоусещане, са водещите ни ориентири в необятността на настоящата тема. „Махленския човек“ е опит за изграждане на образ на фигурите от периферията на голямата събитийност. Човекът без ярко изразени личностни характеристики, без особено важна за света история. Момче или момиче, което самò по себе си не означава нищо, но попаднало в силно споделима, самодостатъчна и приемствена среда, става част от несъзнаван смисъл. Навлизаме тъкмо в тази територия, за да се научим да живеем града си още по-добре... И вие сте поканени. |НУЛА32 Панайот Стефанов Илия Димитров

МАХЛЕНСКИЯ ЧОВЕК от Панайот Стефанов

ахалата може и да има отрицателно значение като дума, но махленските хора със сигурност не се притесняват от това. Самите те всъщност не са най-представителната извадка на човечеството, че да имат каквито и да е ядове с недобрата си слава. Без да навлизаме в етимологични подробности, ще кажем само, че тази дума е по-обхватна, по-мека от синонимите си и се изговаря по-лесно от ръбовете на „квартал“ например. Звучи повече като нещо твое, което в крайна сметка е основната цел на всяко място – да те накара да се припознаеш в него, да те приютява, да се връщаш пак и пак. И то не само заради адресната ти регистрация или пък заради наличието на нещо световноизвестно, което да те вика с грандиозността си, не. В махалата няма кой знае какво да се види. За дългогодишните ѝ обитатели всичко е до болка познато, целият смисъл на пейзажа е отдавна изсмукан от дъските на всяка възможна пейка, от дъното на всяка възможна улична дупка. Всичко е наизустено, парковете и градините, беседките и скришните места вече са известни. Единственото нещо, което е в състояние да раздвижи въздуха тук, е способността на Махленския човек да подчини фона на своята особена естетика, да го митологизира. Защото тук повече хората „правят“ мястото, отколкото обратното. Но кой е Махленския човек в действителност? Без съмнение в житейския си път, до настоящата страница, сте срещали поне няколко екземпляра от вида на Махленския човек и вече

имате изградена представа за поведенческите му характеристики. Все пак, за да ви помогнем в разпознаването му и за да не стават обърквания, сме длъжни да направим настоящия портрет. Както сами се досещате, най-вероятната среща с него би се случила в квартала. Преди всичко останало Махленския човек обича уюта и спокойствието, които само неговата махала може да му предостави и които той не би заменил дори и за най-готиния гръцки плаж. Рядко може да го забележите извън зоната му на комфорт, но почти винаги ще го откриете да бръмчи навън и да прецизира до безкрай все същите улици. Като техен неформален кмет Махленския човек познава всички, които живеят на тях, и никога няма да му омръзне рутината да среща все същите физионимии ежедневно. Защото Махленския човек обича хората си. С богатия си клюкарски архив и с въображението си той е способен да намери обща тема за разговор с абсолютно всеки съсед и няма да преувеличим, ако кажем, че не съществува маса в квартала, на която да не може да се озове. Владее до съвършенство изкуството да се натриса на купони, на които не е бил поканен и по-късно да става техен център. Махленския човек може да яде и да пие навсякъде. Разбира се, притежава така балканското умение да харчи повече, отколкото изкарва, ако въобще изкарва нещо, и да не задлъжнява, но винаги има само една цигара и по неписания квартален кодекс тя е винаги последната.

13 Махленския човек е тарикат до мозъка на костите си. Но нека отворим дума и за външния му вид! Както предполага естественият хабитат на нашия герой, облеклото му в по-голямата част от времето е неформално. Освен ако не се налага да напусне квартала, например за среща със стария клас или да се обърка да отиде на Главната, където се предполага, че трябва да се облече по-официално, можем да рамкираме тоалета на Махленския човек от спортен до небрежно елегантен. За да може по-лесно да се слива с нощта, преобладава изборът на тъмни цветове. В различните си нюанси камуфлажът също е популярен на места и не без чувство за хумор ни подсказва за едни по-особени и милитаризирани междумахленски отношения. Както съществуват случаи на безобидни приятелски закачки, така можем да отчетем и няколко действителни вражди между отделни махали. Махленска чест се брани най-вече заради футболни различия, откъдето можем да си обясним и друг съществен външен белег – татуировките. Махленския човек обича да се шари и обикновено го прави при самоукия махленски художник. Все по-често днес символното значение на рисунката остава на заден план. Важно е мастилото, което идентифицира и показва принадлежност към махленската социална група. При все че в случая градската география е може би от най-голямо значение за обособяването на една махала, не е необходимо да си роден в квартала, за да си част от него. С малки изключения Махленския човек не страда от комплекси за аристократизъм и няма особено благородно потекло, но никога не би подминал удобен повод да се подиграе на чужд елемент и да му докаже колко много

го превъзхожда по местоживеене. Не е лесна задача да се начертаят границите на някои махали, като днес те са и си остават по-скоро условна величина за страничния наблюдател. Този фактор на неяснота по отношение на независимостта на отделните райони в последните години доведе до появата на нов вид Махленски човек, който ще си позволим да наречем „универсален“. Става дума за индивид със сложен квартален произход и с изострен инстинкт за самосъхранение, който може еднакво добре да вирее както на своя, така и на чужда територия. Така на база на тази тенденция през 2014-а хора от Мараша създадоха своя щабквартира в Гагарин, като има и няколко други примери за подобни културни обмени, но за тях друг път. Трудно бихме разпознали подобни лица, ако те сами не се издадат или споделят историята си на маса. Разбира се, не без помощта на глобализма в световен план, безпроблемно това би могло да се случи дори и в непознат град и държава. Въпреки всичко обаче, рано или късно, кварталното начало казва думата си и човек винаги се завръща в махалата. В името на автентичността.

Махленския човек живее винаги отсреща и е там, готов да предложи спасение от позата и суетата на външния свят, той е константна утеха и приятелско рамо, на което можеш да се облегнеш и спокойно да попсуваш на воля. С някои от онези откровено просташки лафове, с които така лесно можем да си обясняваме живота... Той е техният некоронован цар. И точно тук се крие и лечебната сила на общуването с него – в завидното му качество да маскира проблемите, да се престува, че ги няма и да им се надсмива. Или просто да не знае за тях, магията тук е често несъзнателна, не е нужна висока интелигентност, това дори би попречило понякога. Няколко наздравици и някоя негова история за поредното момиче, което е записал в тефтера си, защото, да не забравяме, че Махленския човек е и голям сваляч, обикновено вършат добра работа. Но всъщност и малка подробност: за да бъдем докрай искрени трябва да споменем, че махалата е може би единствената жена, която момчетата, на които е посветен този брой, някога ще се осмелят истински да обичат.

Редно е и да се подчертае също, че е в зародиша си усещането за принадлежност към мястото се постига още в най-ранна възраст при „ритане на мач“ зад блока и с годините прераства в нещо много по-устойчиво. Често пъти махалата се отъждествява само с една улица или с онези няколко деца от онова безгрижно време, с които, веднъж оцеляло, приятелството помежду ви се оказва неподластно на по-нататъшните смени на училища, гаджета, нови компании, университети и професионално развитие. Махленския човек остава винаги в сърцето на махалата дори когато всички други ги няма. Като тук става въпрос и за здравословна доза инат.

И не е задължително за Махленския човек да се съдържа само в едно тяло. Той е събирателен образ и градски фолклор, улична традиция, която се преражда във всяко следващо поколение и го възпитава на безсмъртния махленски дух на споделеност. Защото този перифирен джентълмен, енциклопедия за самодостатъчност, ни е необходим като един от малкото хора, които знаят как да създават общности и да произвеждат самочувствие от нищото. Така че ценете го, отидете до нонстопа и го оставете да ви предложи живеенето на големи глътки. Наздраве! За Махленския човек!|НУЛА32

РЕКВИЕМ ЗА ЕДНО ДЕТСТВО от Илия Димитров

началото на този текст сме длъжни да отбележим съмнението на автора във всеки един носталгично – патетичен материал, какъвто се появява сякаш по график от време на време в медийното пространство и който категорично заявява, че тогава е било по-хубаво, а сега всичко някъде се е пречупило и вече нищо не е същото и сега всичко е ужасно, пошло и безсмислено. Но към това ще се върнем по-късно… Да израснеш в махалата е нещо, което се е случило на невероятно голям брой хора, но не знам на колко предстои да им се случи. А времето има онзи коварен ход – колкото повече растеш, толкова миналото да става по-обемно и да те влачи с тежестта си към себе си. Затова трябва да изговорим по един нов начин нашето квартално детство, което не беше най-хубавото, няма да е първото, нито последното, нито е някакво извънредно събитие, но пък си е наше и заслужава да му отделим тук няколко странички в пореден опит за помирение с времето. Този реквием е за децата, с които растяхме заедно в едни от най-интересните български години. За приятелите от махалата, с които вече не се познаваме, забравили сме лицата си или когато се видим, ни става неловко и не знаем как да се измъкнем. За тези, които заминаха – в друг квартал, друг град или страна, която никога няма да обичат. За тайфата, която трябваше да намери своето място някъде между интернет залите и добрата стара улица с всичките ѝ сенки и ъгли, осеяни с добри намерения. Момчетата и момичетата

от махалата, с които напълно сами, но заедно, трябваше да заявим, че ни има и за кратко да си повярваме, че сме различни. Всъщност това е задачата на всяко порастване, във всяко време, по оградите на всяка една махала на света. Съдбата ни отреди да растем във виелиците на времето, което чувахме от телевизията да наричат Преход, но това не ни вълнуваше особено. Всяко поколение расте сякаш изолирано от останалия свят – в безграничната вселена на всичко възможно, на още неподредения свят, на неосъзнатите механизми на хората и обществото. Порастването е малката утопия, която ни предстои да разрушим, но още не знаехме това. Чарът на махленските приятелства е, че те са най-естественото нещо на света – без интереси и скрити помисли, без дори зародиш на някаква изгода. Просто хлапетата от твоята улица, от съседната улица, от задната улица, с които имаш да разделиш едно детство, а ако имаш късмет и цял живот. Веднага в съзнанията ви излизат лица, а може би и имена на момчета и момичета – много рядко тъжни, с ожулени колене и вечно изцапани дрехи, с ключ на врата, заменен по-късно от малък джиесем в ужасно найлоново калъфче, подстригани смешно и несръчно, но всичко това имаше толкова малко значение. Звъняхме си по къщите, гониха ни бабите, правехме подобия на графити къде ли не (там също ни гонеха, а ако ни хванеха – лошо). Смучехме ледени сокчета от десет стотинки (обикновените бяха по десет, заледени – по петнайсет, но името

Â© Aircam

си остана), които падаха на земята, изплаквахме ги на чешмата и ги смучехме пак. Стотици футболни мачове в кварталното училище улица срещу улица, на които палехме димки като по телевизията. Висяхме с часове в интернет залите, понеже още много малко имаха компютър вкъщи, карахме се и си викахме, но на другия ден пак бяхме там след училище – памет за всички часове Counter-Strike, Call of duty, FIFA, GTA и много други игри, в които някога сме намирали причината за утрешния ден. Тук някъде започнахме да срещаме и модерността – махалата започна да се оглася от емпетройките на първите мобилни телефони, които държахме неподвижни с часове в препращане на музика през инфрачервен порт. Първият рап, първият рок, първият пънк, първият рингтон с песен на футболен отбор. Първото учудване пред техниката. По-затруднената достъпност до тепърва развиващия се глобален свят все още го правеше мъгляв. Все още улицата беше мястото на случване, а интернет – нещо, което не ти е винаги в джоба, нещо имагинерно, една от многото игри, и то не най-интересната. Защото пред първите двулитровки (последните сто милилитра на дъното никой не искаше да пие) и музика от телефон, всичко изглеждаше малко по-скучно, имаше време за него, но друго някое време, не сега. Може би интуитивно усещахме, че това ще бележи по-голямата част от живота ни и не му се връзвахме особено. Впоследствие дойде отдръпването от махалата – физическото напускане, разпръскването на онези лица по градове и държави, все по-трудното им припомняне. Тогава махалата се превръща в духовно пространство на необходимото понякога завръщане към себе си, към започването отна-

чало. Кварталът става зона на сигурност, крепост и самодостатъчност, в която обаче малцина избират да останат. Защото оставането там е трудно и непрекъснато атакувано от обкръжаващия свят. Светът, който иска да си глобален и навсякъде, а ти държиш да си сред свои в махалата. Светът, който ще ти каже да се облечеш с риза и панталон, да си намериш работа в офис от девет до шест, да се стегнеш, да се запознаеш с нови и различни хора, които ще ти обещават всичко. И ти ще го направиш, рано или късно. Но пак ще предпочиташ анцуга и евтината бира, пейката и пакетчето семки, познатите къщи и огради, които искрено можеш да наречеш свои. Сега разбирам, че махалата не е територия, няма географски граници, начало или край. Махалата е особено състояние на духа – постигнато, но неосъзнато в детството, осъзнавано и търсено в младежта, оценено и спомняно, но безвъзвратно загубено в зрелостта. Махалата е детството на живота – романтичното улично безгрижие, до което светът на възрастните не припарваше – той беше вътре вкъщи, а там никак не ни се стоеше. Махалата е времето, в което не ти пука как изглеждаш, какво другите мислят за теб, дали имаш, или нямаш пари, какви дрехи носиш, каква кола караш. Първото самоопределяне, първата социална група, първият смисъл на нещо. Форма на дом. Убежище, когато ти е кофти, когато ти казват, че не ставаш, че не се прави така. Детство, зазидано в стени, асфалт и бордюри, което ще те чака да се завърнеш, каквото и да направиш. И никога няма да те осъди. Не знам какви се раждаме. Умираме деца.

|НУЛА32

ТАМ, КЪДЕТО ЩЕ СЕ ВРЪЩАШ ВИНАГИ от Борислава Лозанова В началото целият ти свят се равнява на няколко улици, междублоковото пространство, кварталното училище, площадката, на която играеш с приятели. Мерилото ти за успех е колко по-нависоко ще се качиш на дървото, дали най-добрата ти приятелка ще спи у вас и определено кой отбор победи на „Гамá“. Често най-големият ти проблем е дали ще те пуснат до далечния магазин, за да си купиш ледено сокче или дали може да се прибереш след вечерния час. Точно това пространство, затворено между няколко преки, се превръща в отправна точка на целия ти живот. Тук първо се изявяваш като личност, срещаш първите си приятели, сблъскваш се с проблеми, с любови, опознаваш емоциите и взаимоотношенията между хората. Откриваш себе си чрез тази твоя първа махала, към която ще се връщаш винаги. Синята катерушка Мястото все не ѝ се струваше същото. Търсеше с поглед старите катерушки в познатите жълто, синьо, червено, които само блажната боя можеше да насити по онзи отличаващ се начин. Търсеше ги, макар и да знаеше, че от години тях вече ги няма. Спомняше си добре горещия август, когато направиха новия пясъчник, спомняше си колко смела се чувстваше след всеки скок у все още неразстланата купчина. Скок след скок се сменяха катерушки, слага-

ха се пейки, появи се беседка, която впрочем се превърна в събирателно на целия ѝ живот... Една сутрин дори свари нови люлки, две на брой. Никога не забрави, че да направиш най-много чукчета, ти дава определен статут в махалата. Връщаше се все по-рядко. Оправдаваше се пред себе си, пред стария орех също. Като дете често се качваше по стъблото му, до най-високата част, до която дребният ѝ ръст можеше да достигне. Сега я беше страх дори да си помисли да се качи на дърво. Колко смешна изглеждаше в очите си. А тогава? Тогава всичко беше възможно. – Момиченце, защо плачеш? – попита я глас. Погледна, а срещу нея на катерушката се беше качило друго момиче, тогава ѝ се струваше, че е с поне 10 години по-голяма. Сега, когато си спомняше, обичаше да се смее на тази история, а и никога не спря да казва „како“ на момичето срещу себе си, макар да имаха само 5 години разлика, а самата тя вече да беше на 22. – Плача, защото нямам с кого да си играя – отговори, макар да не ѝ се говореше. Отскоро живееше в квартала и единственото ѝ занимание беше да излиза следобед и да се качва върху синята катерушка. Обичаше да седи горе и да си мисли. Какво точно се въртеше в детската ѝ глава никой

не знаеше, а тя и не се опитваше да разкаже някому.

знатата миризма я накара да се усмихне. Жалко само че нямаше цигара.

– На колко години си? – попита непознатото момиче.

От няколко години живееше в друг град, а когато се прибираше, не можеше да се похвали, че се прибира в своя квартал. Обичаше да е сама, когато го навестява, защото зад всеки ъгъл я чакаше нещо познато. Знаеше, че настоящето не е това, което е било. Затова не ѝ харесваше да ги смесва. Чистотата на изживяванията беше достатъчен мотив за нея да запази тези моменти единствено за себе си.

– Шест. – Знаеш ли, че имам сестра на твоята възраст? Ние живеем ето в този вход – посочи входа на блока вляво от катерушката, който се намираше точно до този, в който живееше тя. – Ще ви запозная и така ще има с кого да си играеш – продължи непознатата. И така вече си играеха от 16 години. Дори понякога да искаш да избягаш от твоя квартал, той със своята безкрайна притегателна сила, ще те връща. Ще стоиш безпомощен около всичко познато и ще си спомняш. Ще се случва да си чужд на спомените си, колеблив в мислите си, ще се чудиш ти ли си се променил, че все по-рядко се връщаш към тях. Понякога ще забелязваш сивия бетон на околните сгради, друг път няма да му обръщаш внимание. Ще се сърдиш на новите пейки, защото няма да са онези, твоите си, друг път пък ще се радваш на промяната. Кого заблуждаваш? Ти не обичаш промяната, не и на това място. Издигнал си му някакъв странен култ. Толкова години минаха от раздялата ви, а все още го навестяваш, стъпваш ужасен да не раздвижиш въздуха, да не вземеш да прогониш някой хвърчащ спомен. Целувката Отдавна отказа цигарите, но все още, като идваше на това място, ѝ се искаше да запали. Огледа се наоколо, вдиша дълбоко есенния въздух. По-

Пресече бул. „Дунав“, както винаги през дупката в оградата, откъдето беше забранено, и тръгна към старото училище. – По-бързо, закъсняваме – извика я нейната приятелка. – Идвам де, идвам. Почакай малко! – все още не си беше изяла обяда, но трябваше да побърза, тъй като имаше СИП Математика. Това си беше важно и същевременно досадно занимание за един шестокласник. Винаги се вълнуваше преди тези часове, защото класът беше сборен. Гледаше да е облечена с най-хубавата си блуза и да прави добро впечатление, защото знаеше, че момчето от съседния клас също ще е там. Познаваха се от две години, когато той се премести в нейния квартал. А тя вече беше ветеран и знаеше всяка улици и хлапе наоколо, което я радваше особено, защото така имаше за какво да си говорят. Понякога, когато след училище не се прибираше с приятелките си, се прибираше с него. Случвало се е дори да се държат за ръце. Това малко я ужасяваше, защото знаеше, че баба ѝ винаги може да я види от терасата на път за вкъщи.

25 Като дете имаше само две приятелки и много приятели. Тичаше наоколо като луда, биеше се много, често я наричаха „проклета“ и „непослушна“. Добре, че бяха двете момичета от съседните два блока, да добавят „момичешкото“ в нейното детство. Беше от онези вироглави деца, които винаги искаха да са „апашите“ в играта. Само с това момче някак не можеше да се скара, не се биеше с него, не му се ядосваше. Не ги разбираше тези неща, но знаеше, че ѝ харесва да се засичат по коридора в училище. Беше четвъртък, а всеки четвъртък имаше СИП Математика. Днес не се прибра със своите приятелки.

От този ден „момичешкото“ в живота ѝ взе превес, обичаше да разказва тази история, макар и почти 10 години по-късно. Върна се обратно по пътя, по който беше минала. Стигна до беседката, мястото, с което беше свързана най-силно. Но знаеше, че това е за друга история. Погледна си часовника, както винаги приятелките ѝ закъсняваха. От дете знаеше, че ще ги чака поне 15 минути, преди се ядосваше за това, днес просто се наслаждаваше. Така имаше още 15 минути, които бяха само нейни, на мястото, където ще се връща винаги.|НУЛА32

КВАРТАЛНА КАРТОГРАФИЯ от Илия Димитров и Панайот Стефанов

акто вече споменахме, махалата е едно от първите и най-важни самоопределяния за всеки градски човек. Дори да се отделиш от квартала, при всяко едно ново запознанство информацията за махленската принадлежност на отсрещния действа на трудноразбираемо за нас подсъзнателно ниво – от приемане и сближаване до безразличие и понякога омраза, които истинският Махленски човек никога няма да покаже наяве, защото преди всичко е джентълмен. Не знаем и как е правилно да започнем класификацията на нашите махленци, защото наистина ни е страх да не обидим някого, имайки предвид здравословната доза отмъстителност при обида на местна чест, която нашите герои са способни да генерират инстинктивно, без да искат. Започваме типологията от долу на горе. Южните пловдивски махали се славят с буен темперамент, силно откроена самодостатъчност и особена градска митология. Най на юг е пловдивският квартал Коматево. Квартал – крепост, свързан с останалата част от града най-вече с едно шосе, което трябваше повече от година да бъде затворено, а резултатът бе стотици коматевци, блокирали околовръстния път. Една от най-маргиналните пловдивски махали с култов център на уличния живот – стария строеж в двора на училището. Някога имало толкова ученици, че това трябвало да бъде втора сграда към вече действащото училище. Но нещата нещо не се получили, пък

и учениците намалели. Така строежът остава недовършен. Здание, достойно за топ 3 на махленските учреждения в града – паметник, наслоил във формата на стотици графити по стените си целия свят на махленския човек, който тук се опитваме да разкажем. Просто се разходете до този строеж в Коматево. Вече има път. Продължаваме голямата махленска обиколка на Пловдив и стигаме до две махали, които макар и малки, също успяват да генерират своите махленци. Остромила и Беломорски, които в последните години се славят по-скоро като вилни зони с големи баровски къщи, което пък не означава, че Махленския човек там е напълно изчезнал. Просто понякога става част от следващия необхватен квартален живот, на който вече отделихме дори цял брой. Малкият Париж. Безкрайно романтичен, легендарен и именит в пловдивската улична култура – Кичука остава един от генераторите на махленската идеология. И докато в по-голям градски мащаб новото поколение на слимфит дънките, шарените бомбер-якета и прическите сякаш отмества класическите махленци с анцузи или дънки в комбинация с горнище от анцуг, къси прически и тениска на рамо през лятото, то в Кичука това изглежда никога няма да се случи. Напоследък дори доста често срещам хора, които се опитвам да си представя като растящи в Кичука, от което южните махленци вече са

едни гърди напред, понеже те поне са оцелели. Величествена махала свят, която вече се опитахме да разкажем, защото мислим, че може да блести. На запад от Малкия Париж се намира и един друг необятен махленски свят – Смирненски. Най-големият западен пловдивски квартал, в чийто предели влизат и някои по-малки, но силно скрепени махали. Махленския човек тук ще търсим някъде измежду безлюдните алеи на Младежкия хълм привечер, около Братската могила или пред онези вечни беседки пред блоковете, които са институция и малък парламент на всеки уважаващ се квартал. Ако можем да си позволим термина „тежки махленци“, който някои от източниците ни на информация за този брой така ентусиазирано употребяваха, то махленците в Smirneverly hills се нареждат някъде до тези от Кичука и Тракия. Близо до Смирненски е една от онези махали в Пловдив, които звучат по-гордо за самоопределяне, отколкото дори националната принадлежност. Мараша – махала със самочувствието на градски аристократичен център. Махала, в която наглед всичко си е както в повечето пловдивски квартали, но ако поостанеш малко по-задълго или животът ти се стече така, че заживееш там, разбираш, че не всичко е така обикновено, както изглежда. Мараша е една от онези махали обособени не по географски принцип като повечето, нито имат някаква историческа предопределеност като населения с бежанци Малък Париж. Мараша е просто един малък свят в Пловдив, който живее със свой собствен ритъм, което наистина е трудно за разказване.

27 Отскачаме и до отсрещния бряг на Марица, за да си признаем, че тази градска част често ни звучи като нещо непревземаемо. Оградени от реката, махалите оттатък са сякаш предпазени като в крепост от нас, южняците. А когато се сетим и за съществуването на квартала на име Гагарин, нещата вече придобиват и едно недостижимо космическо звучене. Може би и за това северняците мислят и използват реката по толкова различен начин. Не можем да пропуснем и изключително важното историческо и икономичеко значение на Панаира, който извади северните ни квартали от местния им контекст и ги постави на международната махленска карта. Факт, който сам по себе си до голяма степен прави прекосяването на реката от север на юг безсмислено за тамошния Махленски човек. Съставенa от няколко по-малки и бутикови субмахали като Тютюневото градче, Гроздовия пазар, Капана и Стария град, махалата на центъра събира в себе си всичко найважно и забележително, с което може да се похвали най-старият жив град в Европа. Разбира се, тъкмо поради тази причина Махленския човек по тези земи се гордее до небето с това и никога няма да пропусне удобен повод да се самоизтъкне. Както обаче порастването сред този красив фон е голям кеф и привилегия, така по-късно се превръща и в задължение, а това е леко досадно за който и да е махленец по света. Махленския човек от „Отец Паисий“ ще разпознаем също и по снобизма му, за който на останалите видове пловдивски махленци не им пука особено. В периферията хората си живеят прекрасно и без синя зона пред дома си или турис-

Â© Aircam

тическа навалица на своето място. Макар и постепенно да се отдалечаваме от централната градска част, малко по̀ на изток важните неща все така не спират да съществуват, но и да очакват своето далеч по-светло бъдеще. Малко известно е всъщност, че името на Каменица идва от каменистата почва на отдавна изчезналното осмо тепе на града, върху което трима швейцарци през 1881г. основават първата българска пивоварна. През 1912 пък само на метри от вече така значимото предприятие група ентусиасти създават и първия футболен отбор у нас, за да може на следващите поколения пловдивчани да им е густо, както на стадиона край бирената фабрика, така и на бирената фабрика край стадиона. Името на Каменица ще остане завинаги изписано със златни бувки в летописа на българските махали като естествения извор на щастие за мъжа по тези земи. И както шеговито казва Махленския човек тук – не живееш наистина в Каменица, ако не виждаш комина от прозореца си, което в известен смисъл прави и територията на квартала безгранична. Каквото всъщност е и самочувствието на обитателите ѝ. По пътя ни към следващата спирка в махленската типология деликатно ще си позволим да пропуснем Гладно поле и Съдийския квартал, независимо от техните достойнства, за да се озовем директно в третия най-голям панелен жилищен район в България, гордостта на социалистическото планиране и строителство – Н. В. Тракия! Замислена още през шейсетте години на миналия век, Тракия става действителност на административната карта едва

през 1983, за да може и до днес да не удържа растежа си и да се променя ежедневно до степента на пълна периферна самодостатъчност. Често ще чуете Махленския човек тук да разсъждава за себе си първо като за човек от Тракия, а после от Пловдив. И ще трябва да приемем шовинизма му, който личи дори и от стратегическата инфраструктура на квартала. Широките монотонни булеварди, еднаквите кръгови кръстовища и безбройните панелки със своите безкрайни номера са в състояние да дезориентират и отпратят всяко непознато лице, което се опита да припари дотук и няма необходимото търпение истински да се довери на махалата, да се отпусне в междублоковите ѝ обятия. Не разбираме доста работи на този свят, но с тракийските махленци наистина направихме усилие и не сме далече от откриването на причината защо някои от тях не са напускали квартала си с години. Същински град в града, от който насладата вероятно може да бъде усетена единствено, ако минава през адресната ти регистрация. Или от все още продължаващото лутане в търсене на изхода. Едно обаче е сигурно – просторът върши добра работа тук, има най-много хоризонт за мисълта и формирането на Махленския човек. А когато добавим жп гарата и недалечното разстояние до летище Пловдив, се озоваваме още по-близо до обяснението за сепаратистките настроения по тази територия на Пловдивград. Не е нужно кой знае какво още на Махленския човек скоро да излезе на терасата и гордо да развее знамето на независимостта си. Че нали сега е и модерно!

31 Една от най-големите гордости на крайните източни квартали завинаги ще остане в класацията на английски таблоид от преди няколко години, който нареди територията на Изгрев и Столипиново сред петте най-кофти места за почивка в света. Най-голямото циганско гето на Балканите, както е известна тази махала, със сигурност не е найдружелюбното място, но пък все едно някой друг освен кралското семейство се е запътило натам? Както и да е. Макар и да не е ясно къде точно свършва кварталът на изгряващото слънце и започва Столипиново, всеки знае, че улица „Ландос“ е разделителна и играе ключова роля в махленското самоопределяне тук. Характерни за мястото са превозните средства с една конска сила, високите огради, кучетата по дворовете и въобще повишените

нива на сигурност, откъдето правим извод и за престъпността в района във всевъможните ѝ проявления. Въпреки това можем да се натъкнем и на широко отворени къщи и панелни апартаменти, където безпроблемно си съжителстват понякога повече от двайсетина души. Според зависи от квадратурата, нали? Махленския човек тук ще разпознаем главно и по горещата му кръв, логично потъмнила цвета на кожата му, от която блика и голямата му енергия, с която той отбелязва най-важното събитие в обществения живот тук – сватбата. Едно е сигурно – крайният източен махленец умее да се забавлява шумно в продължение на няколко дни и обича да го прави, без да се съобразява с каквито и да е порядки в компанията на поне още петстотин канени и неканени гости. |НУЛА32

„НЕ Е СПЕЦИАЛНА, НО Е МОЯТА“ Разговор на Панайот Стефанов с Махленския човек

говорката за следващия разговор започна в късния следобед на една ноемврийска неделя и както тематиката на броя подсказва, за човека отсреща предходната вечер е била тежка. Заварваме събеседника ни в състояние на остър махмурлук, който, комбиниран с необичайността на предложението ни, наложи отлагането на все пак положителния отговор с няколко дни. Анонимно, но все пак достатъчно открито получихме възможността да надникнем в махленския лайфстайл от първо лице. Представяме ви един истински брилянт в махленската корона на Каршияка. Какви са отличителните белези на Махленския човек, как бихме го разпознали? Различава се по мислене, по говорене, а в някои случаи и по стил на обличане също. Махленското мислене обаче е основното, което го прави друг. То е доста по-затворено. Махленския човек не е толкова наясно с темите в града, в държавата или света, не се интересува от политика, икономика или която и да е област. Интересува се само и единствено от това какво се случва в неговата махала, животът му се върти около нея. Така ще разпознаем типичния махленец. Това непременно лошо ли е? Ако Махленския човек в даден момент не излезе от махалата и не започне да се среща с други хора с друго мислене, той си остава един и същ. Това е развитие в застой, така да се каже.

С какво се занимава Махленския човек? В моята представа той е работник и работи нещо до пет-шест часа следобед, след което задължително отива някъде да си отпочине. Това е коронният му номер, специалитетът. По целия свят Махленския човек обича да си почива и най-често прави това с някакъв вид алкохол. Това всъщност е и единственият му план. Той може да не си планува работата или живота, но за края на деня винаги има нещо наум. Податлив е също така и на всички останали пороци, но към най-лошите е най-податлив. Абсолютно винаги. За какъвто и кофти навик да се сетиш, можеш да бъдеш сигурен, че е част от репертоара на Махленския човек. Той така се забавлява. Което не го прави лош, напротив, по-скоро е добряк. Стига да може, винаги би ти помогнал. А за какво мечтае? Мечтае да бъде най-известният в махалата. Това му е мечтата. Стремежът към нея му носи душевно удовлетворение, че се издига, че го знаят. Как се постига това? Съществуват различни начини. Повечето пъти обаче най-култовите обрaзи в махалата са простаци, известни с глупостта си, за която целият квартал знае и говори. В редки случаи може и да е с нещо добро, с някаква добра кауза, но шансовете са малки.

И защо се получава така, че това е моделът на поведение, защо в махалата децата растат поне една идея по-непослушни? Защото мислят за квартала като за граница, от която не се излиза, но пък в която могат да правят каквото си пожелаят. Познават района и всички в него, от което понякога се заражда и чувството им на беззаконие, безнаказаност в тези рамки. Но това е до време. С порастването и напускането на махалата, със запознанството с външни хора – непослушните деца се осъзнават и престават с белите. Отвъд тази граница какви са отношенията на Кършияка с другите махали? В миналото съм чувал истории как хората от Каршияка и Кичука не са се харесвали особено, как дори са се гонили едни други, но в днешно вре-

33 ме мисля, че няма такива работи и чак ми звучат смешно. От дъртите махленци знам, че преди е било недопустимо момиче от Каршияка да има гадже от Кичука. Истински немислимо за момчетата от тази част на реката. И са се водели големи битки за тия момичета, какво ли не е ставало съм чувал, но както казах, това вече е отживелица. Наблюдавам различните поколенията в махалата и мога да кажа, че това с враждите вече го няма. Бъзиците си остават, нали, но насилието в различните му форми вече не се приема толкова добре, както е било преди, няма го тоя героизъм! Изчезват тия работи и е хубаво, че изчезват. В един пообщ план явно всичко се израства. Лично аз имам приятели във всеки един квартал и смятам, че повечето хора в днешно време също се опитват да се социализират с останалите махали.

Да. Особено ако му помагат други хора.

Всъщност бих казал, че целият квартал за мен е една голяма лична забележителност, поради причината, че буквално навсякъде тук съм преживял уникални моменти.

Стана дума и за любов… Влюбвал ли си се някога в махленско момиче?

Кой е първият ти спомен от махалата?

Естествено. Влюбвал съм се в много момичета. Хубаво е да от махалата, защото ти е по-удобно да се виждате, по-практично е. Познаваш я, знаеш исторята ѝ и лесно можеш да научиш повече за нея, ако е от твоя квартал. Но пък и не всеки път е хубаво да знаеш цялата хронология, ако ме разбираш, понякога е по-добре, когато не всичко ти е ясно. Момичетата всъщност са и най-логичното обяснение за това защо Махленския човек напуска територията си понякога.

Първото нещо, което си спомням от детството си е как се събирахме на площадката пред моя блок, който е доста емблематичен за квартала. Помня и всички квартални муцуни оттогава, които и до днес не са се променили, но помня и някои, които вече не са сред нас. Горе-долу всичко си остана едно и също в квартала. Абсолютно. И до ден днешен, когато изляза, мога да вдишам същия онзи стар махленски въздух, да го усетя и да се огледам в хората му. Няма промяна. В махалата триста шейсет и пет пъти в годината през теб минава един и същи ден. Затова и непрестанно преживявам спомените си, защото се повтарят. Те са един безкраен момент тук.

Значи можем да заключим, че Махленския човек все пак еволюира?

Какво е за теб твоята махалата? Семейство и приятели. Среда. Разпускане. Място, където знаеш, че винаги си добре дошъл и можеш да споделиш проблемите си, да намериш помощ. Това е за мен махалата – дом. С какво е по-специална от останалите? Тя не е по-специална с нищо, но е моята. Това е домът ми. Познавам абсолютно всички, познавам и колите дори, регистрационните им номера, сградите, улиците до една. Ако някога ослепея и съм в махалата, пак ще успея да се прибера някак си до нас. Има ли места в Каршияка, които би определил като махленски забележителности, които да имат по-голямо значение за човека тук? Кой знае какви забележителности няма, но има забележителни хора.

Любимото ти място и време от денонощието тук? Вечерта, разбира се. Тогава разпускаш, виждаш се с приятели, споделяш. Не е задължително да е в заведение, може на беседка или просто на пейка. Да изпиеш по две-три бири, да разкажеш някоя история, или измислиш нова, да обсъдиш целия квартал за една двулитровка време. Това ме кара да се чувствам добре. А любимото ми място е там, където са моите хора. Пожелай им нещо! Да са живи и здрави и винаги да са до мен в лоши моменти! Разчитам на тях. |НУЛА32

РАЗМИСЛИ НА ЕДИН МАХЛЕНЕЦ от Илия Димитров

септември

Да започваш деня си от сутринта – съвсем не е готино. На няколко пъти опитвах… Ужасно потискащо е – в един момент пред теб остават шест часа светла част от деня, а ти вече си изморен. Какво да правиш с толкова много време? През деня то тече ужасно бавно. Вечер е друго. Независимо дали спиш, или будуваш, вечерите винаги се усещат по-кратки. А тази муха вече седмица се опитва да излезе през стъклото, не усеща ли, че няма как да стане, що продължава да се блъска в него? Шантава работа. Някой ден ще я убия, да си знае. Единайсет и трийсет, май трябваше да ставам. Има нова кафемашина пред другия вход, трябваше да се пробва, а и ако някой си е забравил рестото. Станах, взех си дрехите от стола и излязох. Обичам тези сутрини в махалата – още не е прекалено горещо, по сенките дори може да ти стане хладно, вече са се прибрали хората с кучетата, учениците са на училище, бабите и дядовците по пейките не вдигат много шум и най-накрая ти остава време за себе си и имаш възможност да се огледаш, да се замислиш, да послушаш саундтрака от автомобили в далечината, нечий флекс, тупане на килим и кучешки лай…, поне докато не дойде някой познат за запалка, а след това за цигари и ако си отиде, без да ти поиска пет лева или да звънне от твоя телефон, понеже неговият е спрян, значи имаш

късмет. Чакай, че се отплеснах. Та, хубава е махалата в това време от деня! Глупости приказвам, хубава си е изобщо! Гледай бабите пред блока – всеки ден стават и излизат отвън като по команда – без фейсбук, без телефон, нещо ги дърпа навън, да погледат още малко небето. Всичките ги познавам, а и те ме познават. Преди разправяха, че съм наркоман, ама вече явно им омръзнах и просто ми се усмихват. Дали ме мразят затова, че ще живея повече от тях, аз наистина бих се мразил. Гледай около тях и махленските котки, не са като онези по центъра – там все някой ги храни, а и храна колкото щеш пада по земята. Тука не е така, нашите котки са злобни, а и страхливи – малките всеки ден им дърпат опашките. Но пък си седят и пак се връщат, стига да ги примамиш. Животните не са много по-различни от хората. За кучетата да не говорим. Там пък, на скришното, са кварталните пиянки. Тия никога не умират, честно ви казвам! Можеш да ги видиш всеки ден – с едни и същи дрехи, понамирисват, рошави едни такива, толкова изкривени от евтиния алкохол, че чак ти се струват някак симпатични в тая своя грозота. Ако един ден ги няма, сигурно им е лошо нещо, боли ги глава; втори ден – добре, но на третия започваш малко да се притесняваш, липсва ти някаква част от пейзажа, празнота в махленския пъзел. На четвъртия ден пак са там. И отново светът започва отначало.

Най е хубаво едно нещо – всички тия стари лица, които непрекъснато изскачат зад ъглите, и вашето негласно споразумение, разбирането с поглед, подсъзнателното усещане, че сте заедно в цялата тая голяма работа на живота, не сте само съседи или съкварталци, нещо повече сте. Хубаво е да си сред познати хора и места, сигурно е, кой к’вото ще да разправя. Да взема да се вдигам, че денят си минава. 10 септември Петък в махалата. Който работи, се прибира някак по-рано. Който не работи, си е развълнуван от обяд малко повече от обикновено. Обичам тези септемврийски привечери. Сякаш можеш да усетиш как улицата изстива от топлината и много бавно горещият въздух се заменя от прохладен лек ветрец, измамно предвещаващ нещо ново. Нонстопчето. Този вечен център на живота, магнитът, който неосъзнато тегли всяка неразбрана душа към себе си и бордюрите до него. Никога незатварящият рай на алкохол, цигари, кафе и смисъл понякога. Мястото, където получаваш разбиране и си сигурен, че никой няма да те осъди. Пространството, около което всички стават приятели. А в петък там настъпва особено оживление. Влизат и излизат хора, спират коли, всеки си тръгва с подрънкваща черна найлонова торба и една идея повече увереност. Ще взема да намина и аз. 11 септември Станах тежко. Псувах света. Мухата е още там.

Снощи съм си писал с една мадама. Навих я да се видим. Тя взе, че се съгласи. И с по-грозни съм излизал. Искала в Капана да седнем, в онези новите кафенца дето масите им са едни такива малки дървени и се клатят постоянно, а столчетата ниски и твърди и винаги ти е едно тясно, ама поне си на улицата и всички те гледат как пиеш бира за шест лева. Аз много-много не обичам да обикалям там, прекалено много хора се въртят, снимат се, снимат наоколо, снимат небето, стените, къщите, снимат всичко, ще вземат и мен да ме снимат, после само проблеми. Ама к’во да правя, навих се. Взех я от тях, както си му е редът, пуснах да чуе новата музичка и право към Капана. Надул съм си аз, потропвам с пръсти по вратата, правя обратен след Тунела и там някъде цялото настроение ми се скапа. Хиляди коли и между тях хора, навсякъде. Половин час въртя да паркирам. Няма, братче. Синя зона, червена зона, няма. Всички с колите си излезнали, не могат да повървят малко пеш, да си спра аз като бял човек. След всички тия нерви най-накрая хванах един да излиза и – бам – веднага след него. Има нещо отблъскващо в местата, до които трябва да ходиш, за да стигнеш. Както и да е. За пръв път виждам толкова хора по Главната, и то не на шествието преди дербито миналата година. Тази, моята, ми разправя, че имало нещо тук, нощ някаква, всяка година по това време – излизали всички по улиците и цяла вечер обикаляли. Че ние в махалата си го правим това кажи-речи всяка нощ, стига да не е много студено. Ама такъв интерес към нас няма. Всичките кафета обиколихме, никъде

39 нямаше места. Правя си устата аз да я водя вкъщи, ама не става работата нещо. Тук искала да се разхожда, да разглеждала. Говори ми най-скучните неща на света, а аз си вървя, бутам се в разни хора и ги гледам – тръгнали като обезумели, като че ли утре зариват с пясък цялата Главна. Едно нещо се чудя, къде изчезват всичките тия хора през зимата, дори през останалото време. Стоят си по къщите и си мислят, че животът им не е пълен някак, ако не се покажат по Центъра, тук се срещат с приятелите си, тук се чакат, сякаш целият град се е родил на Копчетата. А на мен ми е някак чуждо. Не че не си обичам града, не бих го заменил за друг никога, но ако питате мен – Главната има най-малко общо с Пловдив. Тая улица е някаква измислица, тук всички само преминават, но стане ли време да се прибират, си отиват в кварталите. А каква е тая

улица, по която само преминаваш набързо и никога не оставаш? Не е улица това, нещо друго е. Както и да е. Тази мадама видя някакви приятелки и реших да ѝ тегля едни майни и да си ходя, че тук не издържам повече. 13 септември Ден в махалата. Толкова 16 септември Дните минават, а записките не са някакво доказателство, че са случили. Това означава ли, че ако няма кой да го запише, денят просто си отива някъде никъде. Съмнявам се. Но пък виж махалата – винаги има утре, винаги е имала вчера. Сякаш самото място придържа дните едни за други. Историята за тях оставям някой друг да довърши. Ако сметне за нужно, разбира се! |НУЛА32

КАРШИЯКА ПЛОВДИВСКИЯТ СОХО ОТ 1980-ТЕ В памет на д-р Красимир Йорданов от Б. Генович

Пред входа на панаира, 1988г.

аршияка, мой малък Лондон! Така си беше. В детството ми… Да ида от махалата („моста на Герджика“) до „Захарна фабрика“ или „Гагарин“, си беше, както сегашното трамбоване от Camden до Hammersmith & Fulham. Ако в мен има някаква носталгия по онези дни на соцреализма, то тя е единствено за времето, когато растях край брега на Марица.

на човешкото живеене, пък такова нещо не ни се случваше с телефоните – пускаш, пускаш, ама не бачка и повечето улични телефони стояха изпотрошени, май от яд на ползвателите им. Филмите ни отваряха, коментирането им после вървеше със седмици, а разни лафове и пинизи, научени от екрана, влизаха в обръщение в махалата.

Единствените поводи да прекосявам реката бяха – да ходя на кино или на мачове на „Ботев“ Пловдив. В квартала имаше къде да се иде, дори два киносалона бяха открити – „Георги Търнев“ и Панаирно кино. В първото обаче си беше малко опасничко, щото бе прочуто сборище на квартални бараби, а второто скоро го закриха. Та отскачахме с приятелчетата от махалата до площад „Честименски“ и „Гладстон“. Ходенето на кино си бе голямо преживяване, бързаш да стигнеш, да изпревариш опашката, да хванеш хубави места, пък ако остане време и да се почерпиш нещо в сладкарницата му. Гледаш каубойци, Стив Макуин, Ален Делон, Жан-Пол Белмондо, преследвания с коли, хубави какички, Луи дьо Финес, разни джедаи, извънземни1, банди беемхиксове2, търсачи на кивоти3. Свят да видиш. Запознаването със света ставаше чрез киното. Другият вариант бе с „Кореком“, имаше такъв на булевард „Москва“ (сега „България“). Често много от нещата, които виждахме, ги брояхме за чиста фантасмагория, като за филма направени – бяга човек по улицата, гонят го разбойници, той влиза в първата телефонна кабина, пуска монета и се обажда. На нас ни внушаваха, че сме били връх

Стана дума за булевард „България“ (бивш „Москва“), той си бе пъпът на Каршияка. Тогава още я нямаше магистралата при Радиново и Труд и целият свят пътуваше през него „за морето“, за Европа от Ориента и обратно. Изобщо си бе Шанз – Елизе. Имаше си подлези, нашарени може би с първите графити в Пловдивград, там бе „Луксор“, „Корекома на Москва“, „сладкарницата на Москва“, по него се стигаше до Панаира от едната страна, а от другата – до „4-ти километър“, все витрини към Другия свят. По него също можеше да скибаш леки коли, автобуси и мотори, които иначе гражданите на Република Пловдив знаеха единствено от картинките на дъвките Bi-Bit (Turbo се появих в late 80s). Май точно оттам дойде модерното време в съзнанието ни, сякаш оттам прихващахме смътно, че свободата е правото да се движиш и избираш. По панаирно време, през май и през септември, в махалата ставаше лудница. Отвсякъде коли, хора, автобуси. Първите задръствания по улиците, навалица… точно като да се почувстваш в свръхурбанизирано село от световен мащаб. Като в Лондон, майн, като в Лондон. Всякакви фро-

43 лове от цяла България се стичаха за Панаира. Различавахме се от гостите единствено по говора (смея да твърдя, че тогавашният пловдивски жаргон бе доста непонятен за останалите българи), иначе и ние се бутахме да се наврем, па дано с късмет докопаме нещо лъскаво – я рекламна брошурка, я запалка, отварачка за шишета, отделно, че се продаваха и неща, дето дори в „Показния на Главната“4 ги нямаше. С една идея по-модерни ставахме, макар и за седмица. Достатъчно обаче за да се надуваме и небрежно уж да вмятаме, че „ние сме от Пловдив“. Десетилетие по-късно от другоземци чух по този повод оценката: „Втори по големина и първи по самочувствие град на България“. Каршияка си беше много лъскав за времето, но имаше и своя заден двор, който само ние знаехме, и поради това го величаехме като наша крепост. Казват, че още от османски времена, Каршияка бил центърът на градския разгул, понеже преливал от кръчми и ханове. Наричали ги „мейхане“ (от персийски ‫ هناخیم‬мей – вино, а хане – дом), а славянизирано станало на „механа“ при българи, сърби и бошнаци. Самите султански данъчни регистри бележели подобни заведения с евфемизма „Стаи за ергени и зрели мъже“. Колко зрял съм бил не знам, но помня сравнително добре две легендарни кръчми. Едната бе „Карлово“ – на ъгъла на „Карловска“ и „Неофит Рилски“, другата бе буквално кацнала до моста, който добива името си от нея, „Герджика“5. За кръчма „Карлово“ се знаеше, че в

дълбокия ѝ зимник се е укривал Васил Левски. Беше толкова вехто и невзрачно заведение, с дървен, изтърбушен под, че наистина оставаш с чувството, че си се пренесъл в 1870 година. Винаги бе пълно, какви хора са се събирали там тогава ми е трудно да кажа, но дядо ми го избягваше, заради навалицата и рядко ме е водил. Обикновено ме взимаше, за да ме черпи с кебапчета, докато той си пийваше мискетче. На „Герджика“ беше по-диво, по-непретенциозно, ала просторно. Разлика в цените нямаше, едно време всичко беше по БДС, но пък „при моста“ често в асортимента пускаха и кока-кола. Пълнеше се и заради типично пловдивското мезе „жабешки бутчета“. Особено в летните жеги, под навесите и в компанията на комари, си бе малко соцгусто (от социален, а не от социалистически) да пиеш студено безалкохолно, да мляскаш карначета с картофки и хлебче, докато ушите ти се надуват от глъчката на възрастните по масите. Със сигурност някогашните ми възприятия за града и света са били повлияни от зрелището на този хоремаг. Като поотраснах, за пръв път там слушах за „лимонадения гол от 1967-ма“6, пак там научих какво е „говори ми глупости, умирам за разврат“ (ама това по-късно, де) и че „Шуми Марица“ не е кръчмарски шансон. Музика нямаше, както сега. Звучеше единствено каквото пуснат по радиото, програма „Хоризонт“ или Радио „Пловдив“, но не липсваха импровизирани хорови песнопения от посетители, обикновено преди затваряне (май към девет вечерта). Чуваше се, че често ставали зверски търкали, но аз не съм имал злощастието

да бъда свидетел. Единствено съм гледал и ми беше смешно как келнери се разправят с напили се клиенти. Обаче на мой приятел в махалата, с когото другарувахме отпреди първи клас, баща му го заклаха с нож на „Герджика“. Тъжен спомен. Тъгувам и по магазините на „Карловска“, по старата бръснарница пак там, дето дядо ме водеше „за мъжка прическа“. Още са ми мили малката сладкарничка на ъгъла с „Оборище“, нескопосаното футболно игрище на текстилния комбинат, амбулантната търговия на автогарата във Филипово, Железния мост. Беше друг свят. Свят на щуротии и безгрижие и даже не подозирахме с момчетата в махалата колко голям и непобедим е останалият. В нашата крепост животът се затваряше между игрите и запознанствата, чиито основен форум бяха училището и футболът, мачовете. Махленската алма матер беше гимназия „Яворов“, точно в центъра на Каршияка. Езиковите гимназии и техникумите имаха надмахленско значение и поради това не влизаха в класациите за местната вървежност. Вървяха яки съревнования между училищата, но нямаше някакви потомствени вражди или традиционни крамоли. Имаше състезания по разни спортове, най-вече по футбол, лека атлетика и волейбол, но най-зрелищно бе „Преглед на маршовата песен и стъпка“, колосална за времето си амбиция на училищните директори, подхранвана от политическия режим.

Улица „Васил Левски“, в отрязъка от „България“ до „Дунав“, се затваряше и там маршируваха с песен на уста представителните блокове на каршаклийските училища по категории „чавдарчета“ (1-3 клас), „пионерчета“ (4-8 клас), „комсомолци“ (средношколци). Какофонията и емоциите преливаха, а на мен ми е останал споменът оттогава, че покрай тези официозни хави открих за себе си черквата „Св. Иван Рилски“ и вдянах, че освен официалната поста има и друг прочит за света. Повсеместно из Пловдив момчешките игри бяха предимно на джамини и калеми, момичетата скачаха на ластик, ама и момчета се включваха при тях. В нашата махала поради естествената природна даденост, реката и пейките по крайбрежните алеи, имаше допълнителни занимавки – риболов и „кръгъл мач“, нареждат се в кръг или как дойде, пейки, служещи за врати една срещу друга и седящият на тях играе срещу всеки един от отсрещните. Трудно ми е точно да го опиша, но подозирам, че част от фината пловдивска техника във футбола през годините е дошла именно от такова игране. Някогашното ритане на топка в махалата ставаше на всевъзможни места, дори на терени/теренчета, където трябва доста фантазия, за да си представи човек контурите на нароченото игрище. Изобщо май футболът не следва да го броим към игрите. Той в Пловдив, ако не религия, то поне е нравстве-

ножитейска институция, гаранция! С футбола намирахме приятели, съмишленици, вдъхновявахме се, мечтаехме, взимахме си поводи да се изявяваме и да ни знаят. Дори с футбола научавахме географията и историята. Футболът не бе просто само ритане на топка. Той бе много повече защото бе и социализация – колекциониране и обмен, събиране и споделяне. От снимки и сувенири, уговорки за мачове, посещения на стадиони, амбиции за себедоказване, през самохвалство и бъзици до намирането на платове за знамена и прежда за шалове. В оскъдицата на онези дни си беше страшно събитие да се докопаш до материал за направа на знаме или пък за изплитане на шал. То да се доредиш до вестник „Старт“ си бе малка победа, щото от неговите последни страници виждахме отбори от чужди страни и събирахме знания, с които да се перчим в махалата. Сега ми става смешно, като се сетя колко изкривена и мижава представа имахме ние. Знаехме цветовете на горе-долу по 2-3 водещи отбора в големите първенства, и то защото имаше евротурнири, които се излъчваха по телевизията. Останалото беше вакуум в главите и пълна свобода за градски фолклор и легендаризация. Харабия, английските запалянковци ги мислехме за безсмъртни, латиноамериканските играчи се считаха за извънземни, а един приятел си припадаше по произнасянето на „манчестериюнайтед“ и затова му бе фен, чак след време разбра, че името е друго. По телевизията доминираха „Ливърпул“, „Байерн“, ЦСКА „Септемврий-

ско знаме“ и „Левски Спартак“, но местният патриотизъм не позволяваше да приемем последните два. В махалата имаше само един левскар, който на всичкото отгоре не бе много добре с главата, недодялан такъв и обект на постоянни подигравки, та аз дълго време смятах левскарите за умствено осакатени хора. Иначе всички бяхме за „Ботев“. Помня големите от махалата как се връщаха след мачове щастливи или тъжни, според случая, но винаги цветни и със знамена. „Ботев“ бяха много силни тогава, но старите все въздишаха, че не са чак като едно време, макар да взеха купа, дори и да бяхме възторжени седмици наред. Помня бати Краси (д-р Красимир Йорданов, героя на филма „Последната линейка на София“, награден на кинофестивала в Кан), светла му памет, живееше в нашия вход, на нашия етаж. Винаги ходеше по мачовете с голямо знаме в жълто и черно, и все ме надъхваше за отбора, а когато Славков премина в ЦСКА (убийство на живота в махалата) и всички тъгуваха – той само ми каза на пейката пред блока „Пак ще изгреем, ще видиш!“. Изгряхме, след 36 години. Изгряват и спомени, далечни и толкова близки. Сякаш бе вчера. Един мой кумир в детството бе казал, че „всички хора стават възрастни по някаква случайност“. Все се мъча да го разбера. Дали е така? А дали не може по случайност да се върнем в детството, „там, преди сто лета, там в мойта махала…“. |НУЛА32

Кратък българо-пловдивски речник на употребените в текста думи: трамбовам бараба

вървя дълго пеш гамен, безделник

пиниз фрол скибай (скивай, ски`ай, ский) търкал густо вървежност хава поста (к`ва поста?) джамини играя на калеми харабия

хитрост, номер, фокус непознат човек, чужд индивид гледай, виж сбиване удоволствие, разкош самочувствие, гордост занимание, събитие дневен ред, положение малки стъклени топчета за игра играя на фунийки честно, вярно

Бележки: 1 „E.T. the Extra-Terrestrial“ (1982), „Извънземното“, детски фантастичен филм на Стивън Спилбърг. 2 „BMX Bandits“ (1983), австралийски филм за тийнейджъри, които хвърчат из града на велосипеди и съдействат за залавянето на престъпници. 3 „Raiders of the Lost Ark“ (1981), „Индиана Джоунс и похитителите на изчезналия кивот“ с Харисън Форд. 4 „Показен магазин“, специализиран търговски обект за продажби на дребно, създаден с идеята да показва едно идеално лице на плановата икономика в Народната Република България. 5

Официалното наименование бе ресторант „Марица“

6 През 1967 година при изпълнение на ъглов удар в мача „Ботев“ Пловдив – „Левски“ София (1:1) пада изравнителният гол за пловдивчани, но реферът се забавя с присъждането му. Забавените съдийски реакции възпламеняват недоволство по трибуните и към терена политат десетки лимонадени бутилки.

51 Ако в мен има някаква носталгия по онези дни на соцреализма, то тя е единствено за времето, когато растях край брега на Марица.

ЧЕРВЕНОТО ЧЕРВИЛО (НЕ) Е ЗА МАХАЛАТА Личен репортаж на Борислава Лозанова по повод изложбата „На гаража“ от Панайот Стефанов. Септември, 2017.

„И

мам идеална задача за теб. Ще посрещаш гостите. Малкия Иван ще е домакин, Кусеров ще пуска музика, а Къдравия ще е куратор. Ще правя изложба „На гаража“.“ Това ми го каза в началото на септември. Първият месец с „р“ в името си. Изпращаш лятото, готвиш се за есента и някъде по време на приспособяването си даваш сметка за всички онези спомени, които е откраднал от теб с телефона си. Опитваш се да ги подредиш, да ги поставиш в някаква хронология, въпреки че в съзнанието ти често тя липсва. Трудна задача е. Защо ли не си изградил навика да си водиш дневник с дата, час и място? Но и да го правиш… Дали това е нужно? Достатъчно? „Гледай да си облечена официално“ – продължи той. В края на лятото винаги се връщаш назад, опитваш се да се надпреварваш с времето, защото знаеш, че септември е тук, а с него идват разделите. Точно затова беше и тази изложба. Равносметка на живота в черно-бели кадри. Без дати, без описания, без заглавия, без категоризации, без излишни цветове. Защото черното и бялото са напълно достатъчни да контурират образа точно така, както искаш да си го спомняш – с ярък контраст. Непретенциозно, на гаража в махалата, където си пораснал: под асмата, до графита, на старата маса с пластмасови чаши, с палетите наместо столове. В края на лятото винаги се връщаш там, където равносметките са най-силни. В периферията на твоята осъзнатост, далеч от шума на града, в твоята си махала, в която всеки спомен те очаква да го преживееш отново, без

да те обсъжда или упреква, а просто да те приема и да те връща. В квартала, който не страда от излишно тщеславие, където под светлините на коледни лампички се сблъскват световете, мислите и случките на най-близките ти хора. Махленското пространство става алтернативна реалност. Все пак той често казваше „че обича да колекционира моменти“. И сега го направи, без да иска събра обектите на всички свои спомени на едно място, облече ги в новите им дрехи и придаде една сериозност на труда си, подреди присъстващите и запечата в снимка и този момент. И като на всяка изложба и тук не липсваше и критика: „Тази изложба и хората в нея са цялостно отношение към света. Махленска безнадеждност и самодостатъчен блясък, които заедно понякога заслепяват слънцето. Тези фотографии са направени във времето на най-искрена човешка емоционалност, на чистота и отнесеност от големите неща. Великото време, когато или се напиваш, а по-късно заспиваш, или започваш война. Една безкрайна битка за съхранение на маргиналността, на ценността на периферията, която никога няма да бъде център, защото така ѝ харесва. Всъщност война, която едва ли ще си спомняш, че си започнал на следващия ден“, отбеляза Илия Димитров като почетен критик. Трябваше да посрещам гостите, а закъснях. Нищо необичайно за събитията в квартала. Сложих си черни официални дрехи, оправих си косата, а червеното червило беше завършек на образа, който е неприсъщ на махалата. Изложбата беше важна за всички, това си личеше от пръв поглед. Присъстващите се бяха подготвили за нея с цялото внимание и старание, на

което са способни. Познаваме се добре. Онази вечер имахме шанса да я преживеем заедно. С нетърпение и оживление протичаха разговорите, всеки се опитваше да навакса времето, в което не е виждал другия. Защото всеки вече има своя отделен свят, своите разбирания, интереси, проявления. А тази вечер бяхме всички, обединени от едно единствено нещо – спомена за отминалите моменти, които сме споделили, и порива да превърнем вечерта в смисъл и отправна точка. Изложбите винаги носят със себе си светлините, медийния интерес, който изкарва обектите и автора на снимките извън интимността на момента. Изложбите със своите сложни обяснения и разговори, които не са за всеки. Съпреживяването им винаги е съпроводено с напускането на твоя личен свят, от срещи с познати и непознати. Изложбата „На гаража” обаче запечата момента на много лични светове, без дори да иска от тях да напуснат зоната на своя комфорт. И докато целият град за пловдивчани онази вечер се равняваше на няколко централни улици и по-скоро лъскавите и модерни галерии, то едни хора в Каменица си закачиха снимки, заснети с телефон, на въжета за простиране, послушаха Ъпсурт и Ред Хот и всичко им беше наред. Накрая останаха само празните щипки. Снимките се разпиляха измежду хората, там където принадлежат. Толкова мигновено, каквито бяха и моментите на заснемането им. Изложбата бързо изчезна, за да се превърне в един още по-ярък спомен, очакващ последващи кадри. |НУЛА32

КАМЕНИШКИ ЕТЮД от Панайот Стефанов

ощем, защото това е по-махленското време, в градината на Каменица има таен ритуал на подсвиркване. Измислен е от предното поколение големи, вече днешното ние, защото нали и най-малките все бързат да порастнат, и в известен смисъл е ключ за квартална принадлежност. Състои се в това, когато влезеш в градината с присвити устни да зададеш познатата мелодия и да зачакаш някой отсреща в мрака да ти отвърне с продължението ѝ. Това е начин бързо да разбереш дали има някого от себеподобните ти наоколо и да се ориентираш накъде в тъмното да поемеш, за да го намериш. Освен в практичността на ритуала, чарът му се крие и в моментите на неговaта изненада. Първият е, когато доловиш звука от другата страна, а вторият, когато идентифицираш кой точно го е произвел. Ритуалът е уникален и защото притежава способността пропорционално да смалява света и да удължава нощта в името на посветените в него. Немалко са случаите, когато тъкмо тези малки среднощни срещи са събрали стари приятели или са създали нови. Това всъщност е и по-предпочитания и сладък начин да се видиш с някого тук, с когото не се е виждал от дете, защото шибаната чужбина или каквото там, и да наваксате пропуснатото. Или просто сляпо да излезеш за по бира навън и да намериш желаната махленска компания. Знаеш, че тя е винаги там и само чака да ѝ зададеш мелодията на неофициалния тукашен химн. Чака да ѝ подсвирнеш, за да продължи. |НУЛА32