Nula32 Magazine, March 2018 by Nula32 Magazine

СЪДЪРЖАНИЕ

ЗАЩО... ГРАДЪТ В КРАКАТА Ѝ?..................................4 ЖЕНСКОТО НАЧАЛО от Илия Димитров...............................................................................8 КРАКАТА, КОИТО РАЗХОЖДАТ МЪЖЕТЕ ПО ГЛАВНАТА от Велина Филипова........................................................................14 АЗ СЪМ ЖЕНА НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА“ ” от Катерина Георгиева..........................................................................20 ФРЕД, КЛЕР, БАРМАНА И БОГ от Александър Секулов.......................................................................26 ТЪРГОВЕЦЪТ НА ДРЕХИ от Катерина Георгиева.............................................................................30 МЕНЛИВИТЕ ЖЕНИ НА ПЛОВДИВ от Ина Иванова...............................................................................36 АЗ НЕ ПРОСТО ТАНЦУВАМ, АЗ РАЗКАЗВАМ“ ” от Борислава Лозанова......................................................................38 МОМИЧЕ ОТ КОПЧЕТАТА от Панайот Стефанов....................................................................42 ЖЕНАТА, КОЯТО ПОМНИМ от Екип Нула32...................................................................................48 ТЯ, НЕСЪЧИНИМАТА от Панайот Стефанов......................................................................56

Издател „НУЛА32“ ООД

Визия Атанас Янков

Главен редактор Панайот Стефанов

Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 74 94 77

Редактор Илия Димитров

www.nula32.bg

Печат ПК „Жанет 45“

ЗАЩО... ГРАДЪТ В КРАКАТА И? На Владимира, която ни гледа от небето

сравнително краткото си съществуване и в още по-скромния си опит с представителите на нежния пол, все пак имахме достатъчното време да забележим и да отчетем една от важните особености на жената на Култура Тримона, която вероятно я отличава от всяка друга и която не спира да ни удивява и до днес – навикът ѝ да се разхожда на високи токчета из този град. Неразгадаема мистерия за нас винаги ще остане решението на дамите отново и отново да се появяват с тях по тепетата, по калдъръма на Стария Пловдив или където и да е другаде със знанието, че в даден момент ще им се наложи да се борят със сложността на релефа, а и със самите себе си, че в даден момент просто ще трябва да се събуят боси, какъвто всъщност е най-честият и удобен изход от ситуацията. Измежду всичката необяснима странност тук, не трябва да пропускаме и риска за здравето, скрит в каприза на тази навярно неосъзната опасност, на която, бъдете сигурни, всеки местен кавалер поне веднъж е бил свидетел. Жената, на която е посветен настоящият брой, си тръгва от корицата му, така както си тръгва от нас в момента, както ще си тръгне и от вас накрая, за да остави епохите и историята да въздишат след нея. Да я проклинат и да я мечтаят, но никога да не я забравят. Как изглежда на високи токчета! „Градът в краката ѝ“ е опит за събиране на съставните части на жената – на нещата, които изграждат образа ѝ на наша майка и сестра, на приятел и любима, на нечия друга, на грешница. На великата тайна, която всички пазят. На онова, което осмисля дните ни и върти земята до побъркване. Което понякога ни прави съизмерими на женско токче. Следващите страници са и комплимент… На жените, които искат да са по-високи от света. |НУЛА32 Панайот Стефанов

ЖЕНСКОТО НАЧАЛО от Илия Димитров

е си признаем, че не пишем този брой случайно. Той не е и плод на женската част от екипа, колкото и удобно да е. Решихме, че е прекалено необходимо точно сега и много ни се иска в края на зимата да си поговорим за жените в нашия свят. Навярно сме навлезли в онзи етап от живота, когато сме се подлъгали, че познаваме в детайли останалата половина от човечеството или точно заради гигантската тайна, в която може би винаги ще бъде обвита. Не ѝ е лесно напоследък на жената. Не че някога ѝ е било. Не че и на мъжа му е лесно. Но днес е особено трудно да бъдеш майка, съпруга, да градиш име и кариера, да си оставяш време за живеене – всичко това в едно тяло в едни смешни двайсет и четири часа в денонощието. А между това и да ставаш причина мъже да съграждат и събарят вселени за теб, да те пишат и описват, снимат и рисуват, да те викат и мълчат. Тук някъде е същината на жената, която се опитваме да разберем. Тя е отвъд всички философии, които са си играли да я нищят и определят, над всички идеологии и общества, които не спират да ѝ отреждат роли и функции. Това е жената, която живее сред нас и заедно с нас. Която понякога се правим, че ненавиждаме, но както звучи великото клише – без която не можем! Жената – майка. Mоже би найустойчивата женска проекция от Сътворението насам, издържаща дори и на днешните буреносни обществени вълнения, които странно защо не виждат много блясък в това. Неотменимата, зададена от Бог и природата, сила на жената да

сътворява новия живот, да завърта колелото на света. Неразбираема за мъжете грандиозност, която може би е напълно достатъчна, за да се спасиш. Усещането за саможертва при създаването на новия човек. За майката, която всички имаме и за онази, която един ден ще роди и нашите деца. Жената – муза. Тя ще се появи някъде между седемнайсетата и деветнайсетата ти година за пръв път. Може бързо да изчезне, но със сигурност ще се връща отново и многократно. Навярно в друго тяло, но определено ще я познаеш. За нея ще искаш да правиш разни неща, които досега не си. Ще ти се прииска да я извикаш на целия свят, но от устата ти ще се изтръгва единствено пара през декември. Ще се чувстваш като глупак. Ще я виждаш в различни проекции, ще се отразява в ежедневието ти. Ако можеш да пишеш, ще пишеш за нея. Ако можеш да пееш, ще пееш за нея. Ако рисуваш – пак нея. Ако не можеш да правиш нищо, в изкуството на вечната скука, ще съзреш отново нея като единственото събитие, случвало ти се някога. И найважният момент, когато една жена се превръща в муза – тя не може да бъде твоя. Когато е чужда или по-лошо – ничия. Когато винаги ти се изплъзва или съдбата постоянно ви разминава. Сюжети, погълнали в себе си милиони хора по света, които ние няма да разказваме, защото за тях май вече всичко е казано. Жената – съпруга. В един момент от живота мъжете се сещаме, че трябва да изберем една и да бъдем

с нея до последно. Дори на повечето хора, които ще прочетат тези редове, сега тази мисъл да им се струва безкрайно далечна, това все някога ще се случи. Не знам как ще разберем, приятели, но съм сигурен, че няма да го мислим много, ще е особено състояние, в което ти и тя ще знаете отговора много преди да кажете, че сте съгласни. Дори още мъжете да не сме преборили онзи вледеняващ страх, че там някъде може да има и по-добро, който следва модерните хора в света, където всеки е възможен и някак виртуално близък. Дори в последствие да си помислим, че може би сме направили грешния избор. Една също разклатена проекция на жената, но неотменима в своето тайнство и святост. Жената – приятел. Не мога да дам отговор на вечния въпрос възможно ли е, или не. Каквито и доводи да дам, това е от онези неща, за които всеки има неоспоримо становище и толкоз. Единствено знам, че съществуват и такива жени, които ще те обичат цял живот, без да пристъпят. Които ще те търсят и ще се вълнуват, ще помагат и ще прощават. Ще те запознават с приятелките си, ще ти удрят по едно рамо. И дори да си имал нещо наум в началото, чистотата на искреността ще го размие или ще го постави в онази безкрайно тънка граница, която е едновременно стена и конец. Която ако някой пристъпи, започват да се случват големите неща. Или пък не. Жената около теб – в училище, в университета, в работата, в градския транспорт, на светофара, в асансьора, на ескалатора. Тя няма да иска от теб да ѝ отваряш вратата, да ѝ даваш якето си, когато е студено, да не я караш да върши нещо тежко. Но въпреки това, всичко изглежда много по-хубаво, когато го правиш.

Не прилагай към нея всяко клише, което телевизията и интернет бълва за жената – нейния характер, намерения, мисли и отношения. Едва ли ще проработи. Понякога няма да я харесваш, ще знаеш стотици вицове за нея (повечето наистина са смешни) тя ще се смее също. Но и за момент няма да можеш да си представиш заобикалящия те свят без нея и нейния принос в пейзажа. Тя, която минава с чадър в дъждовната пролетна вечер и сякаш ходи по пръстите на Господ. Която забелязваш случайно и нелогично запомняш лицето ѝ. Жената, без която бихме скучали вечно. Жената Анна Каренина и Дулсинея дел Тобосо, Долорес Хейз и Джейн Еър, Жулиета и Есмералда, Ема Бовари и Катерина Ивановна, Соня Мермеладова и Беатриче, Лаура и Наташа Ростова, Холи Голитли и Хера, Ирина и Ралица, Зелда… И всички останали жени-идеи, които някой някога е познавал, виждал и обичал, а после е решил, че е прекалено важно да предаде на огромния непрекъснато идващ след него свят. За да му докаже, че ги е имало, следователно самия него го е имало. Жената, от която започва животът. Жената, заради която тръгваш за друг град или дори държава в три сутринта с няколко лева в джоба. Жената, която ще излъжеш, която навярно ще прости. Която ще чакаш да се появи и поне веднъж ще си помислиш, че може би не съществува. Жената, за която си написал няколко реда, скрити грижливо някъде, дори никога да не си писал преди това, или която си кодирал в завъртулката на буквата р от почерка ти. Жената, която ти трябва и от която често си мислиш, че нямаш нужда. Единствената, заради която може би си струва да се гръмнеш. Бум!

|НУЛА32

КРАКАТА, КОИТО РАЗХОЖДАТ МЪЖЕТЕ ПО ГЛАВНАТА от Велина Филипова

ъсно следобедно време. Липите цъфтят и додават на сезона споделености. Навън е толкова хубаво, че даже на работния ден му се иска да си иде по-рано. Обикновено Пловдив бърза спорадично и първите топли дни от годината се явяват повод да увеличи темпото – всички припират да съпроводят слънцето до заника му, като запечатат насладата от поруменелия хоризонт с изсъскването на бирените тапи. Пред Кино „Балкан“ току-що са пристигнали обичайните заподозрени в кибичене типове, за да открият сезона на густо-правенето. Кажат си някой и друг лаф, раздуят набързо клюките, мерят закъснението на нежната половина от компанията. Дръпнат по един фас, докато чакат калдъръм-коконите да се покажат. Времето се стапя, щом скиват момичетата да се задават от всички страни на киното. Кой ти следи часа, камо ли минутите, когато Чарът се яви насреща? Сдобилите се с корекомски дънки, изглеждат по-самоуверени. Действително изпитание за сетивата е да разпознаят кого издава омразният колан, обгърнал талията наместо тях, и тънкият ток, придвижващ силуета в далечината. Облата, издадена част на сградата наднича над чаровниците да чуе как престорено любопитни и преднамерено обаятелни питат за часа. „И толкова няма“, отговарят

мъжете, ревниви от вятъра, задето флиртува с косите на дамите. Боботене предшества кикотене. Мохабетят за кратко, после се отправят по Главната на премиерна разходка, по време на която ще обсъдят възможностите на вечерта. „Кой купон да заковем бе, майна?“. След този въпрос и няколко тигела по-късно, редовните пред „Балкан“ се озоваваха в двора на някоя къща приятно развеселени и с поолекнали джобове. Днес предложението е да посетят рожденик, когото познаваха задочно, по махленска линия. В поканата „вземи някой с теб довечера” мадамата бе подразбрала местоимението „някой“ в множественото число, отнасящо се до цялата тайфа. Обичайните не обмислят дълго такива решения и на последното „кръгом“ при Джумаята те тръгнаха към неизвестното преживяване, което щеше да се окаже познато за всички. Към края на 80-те западната култура и нейните продукти опъваха здраво купонджийската жилка на героите. Дръзките послания на музиката подхождаха на нрава и възрастта им. В духа на времето и културните течения, привечер те ставаха фурии, които изживяваха своя Golden Age. Компанията бе привикнала да се ориентира по издайническия тътен на къщите в махалите, които

обикалят. И този път високите децибели помогнаха на нашите герои да се озоват пред прага на рожденика. Заслушани в ритъма, подрусващ етажа, моментално разбраха, че ще се наложи да щурмуват празненството. Подир мъжете, в тясното помещение нахълтаха и девойките. Първите носеха буйни перчеми, а вторите - шарени тоалети, с което сега приличаха на пъстроцветна банда, попаднала по случайност в друга вселена. Новодошлите не оставиха време на гостите да се ориентират в обстановката – те видяха само два изящни крака да си проправят път през тумбата народ, скупчила се на вратата. Тънките глезени прекосиха хола и се насочиха право към касетофона в ъгъла на стаята. Певецът, когото слушаха, носеше артистичното име Хисарския поп и както се досещане – не изпълняваше църковни песни. Бохемите от кино „Балкан“ избягваха да присъстват на пишман-купони. Не можеха да се вихрят в ритъма на музика, която не усещаха своя. Трябваше да действат бързо. Тя се казваше Йоана. Една от фуриите с убийствена осанка. Пристъпваше напред като дива котка, която заблуждава жертвите си с плавни, грациозни движения точно преди да им се нахвърли. За непознатите мъже тя бе дръзка повелителка. Изпитваха с поглед действието, но нямаха мощ да се намесят. Затова и никой не се възпротиви, когато тя извади от портмонето си нова касетка и я приплъзна на мястото на старата в магнетофона. Йоана беше застанала неумолима и неустоима, а в противоположния край на стаята всякой се мъчеше да откъсне поглед от бедрата ѝ. Чу

се изщракване на бутона риплей, но тишината не тежеше, последвана от превъртането на лентата. Мускулчетата около глезена ѝ бяха пристегнати от каишките на високите сандали, ала пак пулсираха в очакване на предстоящото звучене. Чернокожите богове на фънка Earth, Wind & Fire избухнаха, а с тях и страстите на всички присъстващи. Касетката се въртеше отново и отново преди вечерта да капне от умора и да изчезне постепенно в меката постеля от ранни утринни лъчи. Едва на сутринта в блажен сън потъна и рожденикът, който найсетне бе видял как влияе Запада на пловдивските момичета. Бунтарки. Борбени. Бохеми. Жалко, че по-късно мнозина припознаха в демокрацията само своя похотлив идеал. Така една архетипна героиня успя да пренареди реда на нещата. И продължава да го прави и след онзи купон заедно с другите хубавици с фриволно поведение. Много мъже опитваха да се внедрят в компанията на редовните пред кино „Балкан“. Ето ги и днес – привечер прииждат от кварталите, застават на пост като часовои и отмерват времето до своята естетическа нирвана, обречени да я споделят с останалите. Всички пристигат заради залеза, пивото и мохабета. Но има едни крака, пред които се разстила Главната улица. В тяхното подножие много от естетите ще се връщат и след промените, когато ще бъдат тласнати в търсене на великолепието другаде. Работите тук ще се променят, но те ще разберат, че мястото ще продължи да предлага защитен вид наслада – царствена като жените, чиито крака задават динамиката на нощта.|НУЛА32

АЗ СЪМ ЖЕНА НА ” ВСИЧКИ ВРЕМАНА“ от Катерина Георгиева

азговор за актрисите в пловдивския театър от едно време, което аз не помня, но Светла Бенева, отличим с чувството си за истинност театровед, ми разказва. И то така, както би го и изиграла, ако беше в онази, другата, най-чудата професия. Светле, въведи ме съвсем лаконично. Каква беше атмосферата, в която се правеше театър през 70-те, 80-те и 90-те години? Благоприятна през 70-те и 80-те, защото в театрите работата беше осигурена, независимо от идеологическия модел, контрол и ограничения в художествените търсения. През 90-те – стресова атмосфера, съкращения без ясна мотивация защо те освобождават или пенсионират. Най-общо – озадаченост и стрес пред избора да бъдеш артист. Какви актриси роди тази атмосфера, този театър, който едновременно наваксваше модерност и търсеше свой автентичен изказ? За един период от средата на 60те до началото на 80-те години Пловдивският театър нямаше равен на себе си. В него идваха на премиери като на празник колеги и гости отвсякъде. Термините „модерност“ и „автентичност“ нито вместват, нито отчитат точно статуса на истинската атмосфера и реалната творческа дейност. Театърът се ръководеше от амбициозни, но и професионално

подготвени театрали, които не управляваха като чиновници, а с мисия на творци, готови да рискуват с представите и естетическите си пристрастия. Начинът е познат – привличаш талантливи режисьори и млади артисти. Даваш им шанс да се доказват. Издействаш допълнително театрално пространство за това – Младежка сцена – и с първата постановка „Уестсайдска история“, режисьор Крикор Азарян, „взривяваш“ инерцията, без да рутиш и пренебрегваш традицията в движението на театъра, която го поддържа устойчив. И така на сцената грейват имената на Цветана Манева, Илка Зафирова, Северина Тенева, Соня Маркова, Мая Драгоманска, Елена Райнова, Елена Баева, но зад гърба им е опората на Петя Колчева, Лили Йосифова, Димитрина Савова, Кина Мутафова... Толкова много женски имена... Сигурно и тогава е имало моди. Каква беше модата при плвдивските актриси, ако си забелязала такава? Като говорим за мода, предполагам, имаш предвид поведението, не само облеклото – по-възрастните излъчваха „аристократизъм“, вид изтънчена надменност и подчертаване значимостта на женственото като душевна красота, което и днес може да откриете по Главната на Пловдив в доста по-дръзки, но оценяващи себе си женски погледи. „Хипарското“ поколение смело и предизвикателно

Цветана Манева в Нора“ от Хенрик Ибсен, реж. Любен Гройс. ”

Анелия Ташева, Румена Георгиева, Светла Запрянова и Елена Кабасакалова в Идиоти“. ”

наложи модата на джинсите, извади от гардеробите кенарите на бабите, шарените тъкани торби, нахлузи сабото и мокасините, запали цигарите в клубовете и така демонстрираше свободен избор и несъгласие със сивотата и конфекционното мислене на всекидневието. Заглавията и имената са много. Убедена съм, че всяка една е присъствала със своя неповторима яркост и излъчване. Имаше ли нещо, което отличаваше пловдивските актриси по онова време? Нещо, което ти, за себе си, си запазила като спомен, усещане? Актрисите, които опознах и срещнах на пловдивската сцена бяха различни една от друга, всяка интересна посвоему, оригинална, неповторима, но имаха и нещо общо – не се вглеждаха само в себе си, не се затваряха в кулите на суетата и самоопиянението от успехите си. Бяха критични и самовзискателни, очакваха с любопитство чуждото мнение, бяха достъпни за професионално, но и нормално човешко общуване. Бяха истински и в сериозното и в крайното. Мария Стефанова, Паша Берова, Величка Георгиева, Петя Балъкчиева, Таня Тодорова професионално и благородно изнесоха своята женска съдба в доминиращ мъжки театър, какъвто беше Пловдивският театър от онова време. Усещаше ли се този дух за промяна и в присъствието на актрисите? Сещаш ли се за конкретни роли и заглавия, в които е отразен този порив и противоречивост на времето? „Пловдивските актриси ги беше раждала сякаш една майка, защото те бяха силни, волеви, неизчерпаеми като талант.“ Това са думи на театроведа Атанас Бояджиев, назначен

първоначално като драматург, а след това и като директор, с голям принос за издигането на Пловдивския театър като водещ културен институт в града и страната. Актрисите някакси по интуиция умеят да чувстват проблемите и болките на хората и страстно да ги отразяват на сцената. Много и различни са примерите, но най-ярко в съзнанието ми е закована Цветана Манева с ролята си в спектакъла на режисьора Пантелей Пантелеев „А утрините тук са тихи“ и във всички останали в режисурата на Любен Гройс. Цветана беше идол за подражание в очите на моето поколение, защото с всяка роля тя „растеше” и показваше нещо ново и различно като изпълнение. И най-важното – то намираше съпричастието на зрителите, които в Албена, Жулиета, Нора, Медея разпознаваха себе си с онези чувства, мисли и представи, които системата на живот не им позволяваше да проявяват истински. Огромна енергия, волева страст и непримиримост със статуквото преливаха на талази към залата от едни красиви и одухотворени жени на сцената, каквито бяха образите в изпълнението на Цветана Манева. Бунтарката в нея просъществува дълго време, но по-късно не срещна водача си по пътя на творчеството. Пловдивският дебют на актрисата Катя Паскалева е в детската постановка „Куклен град“ на Леда Милева и това е моят най- ярък спомен за красота и актьорско очарование от сцената. „Аз съм жената на всички времена“ от Радичковата „Суматоха“ в режисурата на Иван Добчев взривяваше залата, изречено от Крокодилката в страхотното изпълнение на Цветана Денкова, която, освен че оплака съдбата на

27 социалистическата жена труженичка, издигна в култ правото на жената да е в мъжката позиция във властта на живота. Тогава за феминизъм никой не говореше. Наблюдавала ли си тогава дали актрисата, освен артист, е и един вид социален говорител? Казваха ли се от сцената важни неща, които през женското присъствие, стигаха поемоционално и вълнуващо до зрителя? Да, разбира се. Казваха се важни неща, защото и театърът, който се правеше тогава, се вълнуваше от определени стойности, търсеше друг език да ги изрази . А актрисите му са посели семена в главите на тези, които са ги обичали и уважавали. Украсили са миналото и сегашното на живота в театъра с труд за ролите си и с надеждата, че изкуството, което сътворяват с пот, нерви и отдаденост, облагородява човека и попълва празнините в душата му.

Те винаги са били различни от много други. Защото и Пловдив е друг град – артистичен, топъл, обича да се забавлява, със самочувствие, но без високомерие. В град Орхус, Дания има поставена бронзова фигура на прасе, символ на район, произвеждащ най-вкусното свинско месо в Европа. В центъра на Пловдив, насред Главната, в близост до театъра, е поседнала бронзовата фигура на емблематичния от моето детство Мильо Лудия. Не е ли друг жестът – символ на град, който обича лудостта на живеенето, сюжетите на улицата, авантюрата и различието, каквото и да е то? И Театъра – като огледало на всичко това! П.П. Очаквайте разговор-продължение (след около десет, двадесет години), в който аз си спомням за днешните актриси. Може би малко по-тихо, поукротено и по-несигурно.|НУЛА32

ФРЕД, КЛЕР, БАРМАНА И БОГ откъс от романа на Александър Секулов Господ слиза в Атина“, ” изд. Хермес“, 2017г. ”

ред изобщо не е готов да срещне Клер Дамиани на дегустация на черен швейцарски шоколад на високата тераса на хотел „Сейнт Джордж“ под хълма Ликавитос в Атина преди месец; по-неподготвен човек се явява само на среща със съдбата. Първо вижда леката гърбица на дългия ѝ нос под бяло сламено борсалино. Черната ѝ вълниста коса е прибрана зад ушите. Седи до прозореца. Голите ѝ рамене, открити от асиметрична тъмносиня рокля, светят с бронзови отблясъци в пролетната привечер. В лявата ръка държи тънка пурета. Обръща се и спира поглед върху Фред. Барманът е в сервизното помещение. Бог го е призовал да разчисти мястото на срещата. Наблюдава го с очи като тъмни лешници; толкова неправдоподобно раздалечени, та в първия миг остава с впечатление, че няма да може да ги види едновременно. Вглежда се ту в едното, ту в другото. През цялото време има смущаващото чувство, че е пронизан от всевиждащо око на циклоп. Веждите ѝ са повдигнати в невидим въпрос, на който Фред иска да отговори, но не знае какво. Бог продължава да намира работа на бармана. – Смутен сте – чува дълбокия ѝ, леко момчешки глас с предизвикателна интонация на хъшлак, бранещ квартална територия. – Красотата вълнува – казва Фред и пъха ръце в джобовете. Усеща, че вече може да поеме дъх. Поема го. – И плаши. – Във вашия случай – само първото. Аз не съм красива. – Оставихте ме без дъх. – Случвало ли ви се е и преди? – Никога.

– Абсолютно никога ли? – Абсолютно никога. – Без дъх? – Без абсолютно никакъв дъх. – Това е честно. – Кое? – Че го признавате. Малцина го правят. Всъщност един-единствен досега. – Какво стана с него? – Откъде знаете, че е бил мъж? – Не знам. Предполагам. – Но бихте искали да бъде мъж? – Определено бих искал да бъде мъж. – Но не бихте имали нещо против да е била и жена, ако продължа да разговарям с вас, а късно през нощта правим любов, нали? – Да. – Напълно безразлично ли ще ви бъде? – Абсолютно. Напълно. – Бихте ли желали на сутринта да се разделим без ангажименти? – Да. – Без абсолютно никакви? – Да. – Лесно обещавате. – И вие – усмихва се за първи път Фред. – Не си спомням да съм обещала нещо. Просто изследвам възможността да спя с вас без абсолютно никакви ангажименти, като спестя всички обиждащи интелигентността ни клишета. Откога това се приема за обещание? – Права сте. – Което не прави възможността по-малко вероятна. – Разбира се. – Продължавате ли да разсъждавате върху това, дали мъж, или жена е престанал да диша заради мен? – Не ми излиза от ума. – И мъж, и жена. – Какво стана с мъжа? – Стана ми съпруг. – А с жената? – Не знам.

31 – Бяхте ли любовници? – Имате вид на тактичен човек. – Извинявам се. – Няма значение дали си бил любовник с някого, ако те е пронизал с един-единствен лъч. – Аполинер. – Не се учудвам, че знаете. – Обичаен тест? – В случая – потвърждение на нещо, което разбрах от първия момент, в който ви видях. – Какво разбрахте? – Ще се обичаме, като вие ще бъдете нещастен, а аз неразбрана. Накрая ще ме намразите. – Възможно е. – Сигурно е. – Намразвали ли са ви? – О, да. Да. Или поне аз знам за дузина. – Искрено? Честно? До дъното на душата? – До степен да им е основание за живот. – Защо? – Защото съм била с тях. – Или защото вече не сте? – Вероятно и това. Но ако се замислят, първото ще надделее. – Какво е да те мразят? – Не мразят мен. Мразят себе си, но се объркват. – Пепелта на цигарата ви ще падне. – Прав ли ще стоите? – Няма да стоя прав, а вие няма да останете за дегустацията. – Какво ще правя? – Ще станете и ще се разходим. Атина е вълнуваща в началото на май. – Вие, разбира се, знаете малка таверна с изглед към морето. Ветровита тераса, където няма много хора? – Да. – Имам връхна дреха и не съм зиморничава. – Виното ще е бяло, „Йеровасилио”, реколта 2007. Изключително подходящо за фагри.

– Защо фагри? – Защото е хищна риба. Не се развъжда изкуствено. – През цялото време ще имате усещането, че водим този разговор от години. – Вероятно цял живот. – Кога ще ме целунете? – Когато усетя, че го искате. – Може ли да усетите това? – Не знам. Надявам се. Аз не знам много неща. – Но имате кураж. Имате ли кураж? – Не знам. Би трябвало да имам, но в момента не знам. – Ако сте търпелив, може и да имате. Търпелив ли сте? – Не. Не съм търпелив. – Значи нямате кураж. – Което не значи, че съм страхливец. – Не значи. – Да тръгваме. – Кога казахте, че ще ме целунете? – Когато сте готова. – Готова съм. Фред се навежда, докосва устните ѝ. Те се разтварят. Плътен език взривява мозъка му. Натиква ръце още по-дълбоко в джобовете. Стиска юмруци. – Клер – казва тя, когато целувката свършва. – Фред – отговаря той. Челюстите му се свиват. Усеща зъбите си изтръпнали. Жената се изправя. Взима патерица от тъмно тиково дърво с инкрустирани ромбове от слонова кост, оставена встрани от креслото. Пъхва лявата си ръка в нея. Крачи към изхода леко накуцвайки, а роклята се увива около финото ѝ тяло като море, което ще погълне крехката лодчица, с която Фред я следва. Барманът, или Бог, ако поискате, гледа с възхита. |НУЛА32

ТЪРГОВЕЦЪТ НА ДРЕХИ от Катерина Георгиева

оза живееше в едно малко село в подножието на Стара Планина. Името на това село отдавна е изчезнало от картата, там между гънката на Карлово и Казанлък. Сгушено в тази малка пожълтяла гънка, то живееше свой собствен живот. Кипеше от живот. Хората ставаха рано и изкарваха стадата си, преди слънцето да е зажарило по земята, момите запретваха своите ризи, сплитаха косите си на дълги плитки и се приготвяха за работа. Разбира се, дворовете бяха изметени и чисти, краката обути в шарени чорапи, а зад ухото цвете – да върви на девойката. Роза не оставаше поназад, въпреки че беше още малка – обичаше тези ранни красиви ритуали, в които несъзнателно се свързваше с останалите жени – с цветната кърпа, вързана удобно на тила, с престилката, пристегната на още момичешката талия, с леко простовати, но много удобни папукчийски обуща. Роза отиваше с удоволствие на полето. Там жените си разказваха истории, смееха се много, когато някоя от тях споделеше любовна тайна и пееха. Много пееха, докато слънцето лека-полека слизаше от трона си и се носеше към своята одая и ризите на работещите започваха да се менят с дълги, богато украсени поли. А Роза приближаваше своите шестнадесет години, когато баща ѝ беше обещал да я заведе в града. Ето че тази сутрин настъпи. Вълнението бе предшествано от лек дъжд, а Роза облече саената си носия, вместо

сукман, която стоеше в гардероба само за празници. Любима ѝ бе тази носия, защото тя означаваше тържество, в нея припознаваше особен прилив на живот, съвсем естествен и поривист. Разбира се, днес сложи и богато украсената престилка, чиято живописност личеше с ярки и едри квадрати, а по ръбовете ѝ блестяха искрящи шевици. Пристегна се със сърмен колан, който подчертаваше наивността и детската приповдигнатост, с която тя очакваше да срещне града за пръв път. Наметна единствената обточена със зарафлъци кърпа на главата, както и онзи специален елек с шевиците – нали иска да се представи добре пред гражданите. Тръгнаха. На Роза сърцето подскачаше. Тя знаеше само границите на своето си село и полето, дето пасеше патките на пролет. Хоризонтите се простираха надалеч. Роза не беше виждала такова нарисувано утро – с всичките цветове и багри, които само беше сънувала. Полето се бе ошарило в попрепечено злато; дърветата, още притихнали, се накланяха едно към друго, като във влюбена ръченица; песните на птиците – сини, зелени и виолетови ѝ напомняха най-ранното детство, когато баба ѝ я учеше да се сплита, подари ѝ онзи специален елек, който се обличаше само в неделя. Този елек беше първият ѝ урок по женственост – скромно, но красиво, едноцветно, но с ярки

Традиционна носия от Трънско, пощенска картичка.

шевици. Бабата не беше ходила много по града, но имаше усет за тези работи. Жена, която много изгреви е виждала и кошници с ябълки прибрала, чийто поглед е посрещал всички сезони и природата ѝ се е поднасяла на чистата селска пазва в двора, на полето, в овощната градина. Такава жена може да ти нарисува най-пищния костюм. Така я виждаше Роза като дете. И сега, когато пътуваше към своята малка мечта, да види и тя град, и градски дами, се сети за баба си. Утрото на везаните покривки, топлото мляко, разтворените бели завеси с дантела само по края, защото другите са много скъпи. Тези мисли я унасяха, докато първите къщи от града се подредиха като мозайка пред очите ѝ. Още невлезнали в него, тя предчувстваше промяната, чуваше шума и виждаше лицата на хората. Каруцата запрепуска по калдъръма и Роза започна да усеща пулса на града – съвсем друг, непознат, позабързан, необичайно динамичен за тишината и просторите на село. По улиците се носеха вече първите градски жени. „Малко надути като пуяци“, помисли си Роза и леко се подсмихна на това свое сравнение. Тук беше пристигнала от поразвитите страни, незнайно как за нея, модата. „Мода“ беше странна дума за Роза. Баща ѝ я бе споменал веднъж, когато майка ѝ, чула от съседката, се муцеше за някаква шапчица „буне“. Какво беше това „буне“ и защо беше толкова важно да си „моден“, Роза започваше сега да разбира от улиците, витрините, напетите господарки, хванали под ръка мустакати „жентълмени“ с елегантни бастунчета (Роза се питаше защо са им на толкова млади

мъже бастуни, но и този сложен въпрос остави на модните разбирачи). Дантели, дълги рокли, пристегнати в някаква плетеница от връзки и панделки (корсет?), малки чантички (какво успяваха да поберат в тях?), обувки с остър връх и ток, и найнеобичайното за нея – тези големи като градината на съседката шапки, обрасли по цялата нежна главица на дамата, с периферия, която крие лицето от слънчевите лъчи, с широка пандела или брошки, с финтифлюшки и изкуствени цветя, забодени на върха, леко надвиснала, като че ще падне всеки момент от собствената си тежест. Роза не беше образована в училище, но си мислеше с лека тревожност, че това нещо „мода“, дето е дошло от богатите страни, ще трябва да е нещо много „тежко“. (Роза не беше виждала картинки на рокли от класическа Франция, затуй си мислеше, че това тук е „тежест“) И тогава Роза видя табелата. Никога не беше виждала такова нещо като „табела“, камо ли в тази му пищност и суетна детайлност. Табелата се извисяваше над улицата като кралски дворец, надвиснал с цялата си мощ и сила – гравирана, завъртяна, замайваща, с всичките завъртулки, украски на буквите, малки детайли и картинки, стоеше тази табела и те приканваше да ти се завие свят, да се предадеш на мистиката на заглавието и да се оставиш да бъдеш въвлечен. Роза стоеше застинала с меките си обуща и дългите си плитки и не откъсваше поглед от вълшебството на изписаните думи. Търговецът на дрехи. Търговецът на дрехи. Всяка една буква се бе привързала към другата, отиваше ѝ, допълваше я и водеше

37 нататък – към следващата. И в нея се криеше онази необичайна истина, която селското момиче преди малко усети на улицата, сред безбройните рокли, походки и аромати. Роза не се сдържа и забрави за времето. Отвори вратата и влезе в помещението. Звън на камбанка и тракане на обувки. Към нея се приближи възрастен господин. Любопитството, с което тя го наблюдаваше, се открояваше и в неговия поглед. Елегантен, изправен и стилен, но не прекалено, чудесен тъмно-червен, направо виненочервен костюм, черни излъскани обувки с малък ток, който известява всяка стъпка, мек сивкав поглед и верижка със златен часовник, който беше скрит в джоба на прошарения му елек. Господинът я погледна и поздрави с едва забележимо кимване, след което се отправи към някакво тъмно място от помещението, от което се носеха аромати на женшен, рози, жасмин, мента, кориандър. Всъщност, Роза още не знаеше, че съществува кориандър. Точно това я накара да тръгне след него и да попие с поглед всичко, което се беше стаило в онзи край на магазина. Елегантният господин се беше привел над някакво голямо парче плат и го оразмеряваше. После го отмяташе и взимаше друго парче плат. В този ъгъл имаше само една лампа, която оскъдно показваше всички предмети, дрехи, украшения, инструменти и списания, разхвърляни по рафтове, масички, шевни машини и скринове. Роза приглади кърпата, прибра разрошени кичури коса и се взря с цялата сила на погледа, която имаше. Взря се наоколо и тогава успя да забележи всичко. Всичко, което никога не беше виждала – отрупано от представи, въображението ѝ се

оттегли и даде път на откриващото се в момента пред погледа ѝ – тафти, дантели, ширити, коприни, подплати, панделки, шапчици, пера, перли, малки кутийки, игленици, кадифета, ръкавици, кожи, брошки, копчета, обувчици, пискюли, връзки, накити, чорапки, мрежички, воалчета, чадърчета, ветрила...Всичко това, разхвърляно хаотично, съставляващо най-чудноватата и зрелищна картина от материи, цветове, блясък, форми, аромати, светлина и пречупеност. Гласът на мъжа изкара Роза от сънуването, в което за малко беше изпаднала: – А вашият елек? Роза не смееше да проговори още. – Искате ли да ви предложа неустоимо предложение? Нямаше отговор. – Вие ще си изберете каквото си пожелаете от моята колекция, а в замяна аз ще получа вашия елек. Роза се събуждаше и повтаряше наум думите на господина „в замяна вашия елек...“. Тя се усмихна възпитано и скромно, хвърли един последен поглед на шеметната стая и спокойно се обърна. Запъти се към изхода на това смайващо кратко приключение и отвори вратата. Остави зад себе коприните и дантелите, пауновите пера и парфюмите в бутикови флакончета. Намери баща си и се подготви за обратния път към дома. Закопча добре елека си, по това време излизаше свеж вечерник, който леко си играеше с дългата ѝ плитка. Роза харесваше вечерника и обратния път към дома. |НУЛА32

МЕНЛИВИТЕ ЖЕНИ НА ПЛОВДИВ

от Ина Иванова

ловдив е калейдоскоп – цветовете му се пренареждат непрекъснато. При всяко, дори най-малко движение, картинката се сменя.

Да си остане между нас, но тук жените са открили найпримамливата форма на съществуване. Свободата. Там, където няма време, условностите са лесни за заобикаляне. Пловдив е създаден, за да се научиш да си свободен. Да се луташ в тесните улички, да приклекнеш до охранена котка в Капана, да оставиш преуморените си лимоненожълти кецове да почиват на някоя тераса метри над пешеходците, докато ти пиеш нещо леко на бара. Да гледаш към небето – да, хубавите неща са банални – от моста на Гребната. Да успяваш да не закъсняваш ден след ден за работа, когато изкушения дебнат отвсякъде. Жените тук могат да правят брускети с маслинена паста. И пиле фрикасе (някои). Жените тук си купуват цветни чадъри, защото и това е начин да заобиколиш дъжда. Случвало ми се да попадна на театрална постановка, на която мъжете, пръснати из салона в щастливата си битност на придружители, едва ли биха запълнили и ред. Жените в Пловдив ходят на уроци по аржентинско танго. (Аз още планирам да се запиша). И на маунтийнбайк. Садят цвета, прибират се вечер с франзели, стърчащи от чантите, могат да сменят осветлението в банята. Носят рокли на точки през лятото и вълнени пуловери дори през април. Защото изкуството да се харесваш се учи. И когато най-накрая успееш, си готова да живееш в Пловдив.

Под дантелените сенки в този град за бибоп и прикрита тъга жените вървят с изправени рамене и носят света в ръцете си. Веднъж видях младо семейство – майката гушкаше плачещо момиченце с тънки плитчици, до нея пристъпваше огромен и малко нелеп таткото, държеше детска кукличка и ключове за кола. Знаех, че това е просто миг от тяхното ежедневие, че нищо не значи, но бяха като кадър от филм, чийто смисъл ти убягва. Жените на Пловдив са точно такива – те умело вървят по ръба, флиртуват със смисъла, дават ти възможност да ги измислиш. Покоряват сърцето ти и се стапят във въздуха. Познавам няколко изумителни щурачки. Те не могат да бъдат разказани, с тях човек може да изживее шофиране в най-гъстата мъгла до „манастира в Куклен, щото е красиво“, бръмчене на мотор с кош през тунела, бране на букет от лайкучка посред нощ в анонимна ливада край Коматево. Или висок разговор на чаша вино в клуб, който е отворил по-рано от обичайното специално за вас. Това са четири различни жени. И четирите са артисти посвоему. Петата е облечена в гащеризон и кубинки и лети с блестяща фризьорска ножица между два полуетажа в центъра на града. Пуска ти чилаут, гледа те право в очите и обикновено прозира коя си днес отвътре. После вади на показ всичко, което си крил в сърцето си. Коя си ти днес? Има ли нужда да ти напомням, че Пловдив е град на смелите. Сложи си най-цветните обувки и му позволи да те обича.|НУЛА32

„АЗ НЕ ПРОСТО ТАНЦУВАМ, АЗ РАЗКАЗВАМ“ от Борислава Лозанова

ерното мастило се вие устремено от глезена право към бедрото ѝ, за да кулминира по извивките на кръста ѝ, които отвличат погледа в плен. Държи се с такава лекота за пилона, докато сцената под безкрайните ѝ токчета изчезва, за да даде изглед към черното трико, което може би ти се иска да го няма. Набира се толкова естествено на ръцете си и за секунди танцът ѝ задава ритъма на музиката. Песента свършва, но все още виждаш как краката ѝ описват полумесец във въздуха. Иска ти се да запазиш мига и да го превърнеш във вечност, но вечностите обикновено са скучни. Баровото осветление замъглява главата, но илюзиите не обичат дневна светлина. Започва нова песен, но нея вече я няма. Запомнил си всяка извивка, а танцът връщаш на лента. Познаваш тялото ѝ добре, само за три минути го обходи поне триста пъти. Но нея не познаваш. Тя е онзи миг, който много ти се иска да споделиш. Тя е Андрияна и е танцьорка на пилон, майка и обвързана жена, която ни позволи да надникнем отвъд илюзиите. Как започна всичко? Започнах да танцувам по дискотеките през 2008 година, бях много малка, влязох в един клуб, видях танцьорките, хареса ми и си казах: „Ето това е, което искам да правя“. И ето в този бар се случиха нещата. Качих се за пръв път на пилона, нито съм го тренирала някога, нито някога съм мислела, че ще се озова

там. Това не е просто да танцуваш, то е съвкупност от много неща. Или го правиш, или не, защото трябва да преодолееш страха. Това не е просто стриптиийз. Аз си отдавам душата на пилона, харесва ми. Когато танцуваш, провокираш себе си, провокираш и останалите. Това е изкуство. Дори често се шегувам, че като се кача на пилона, най-близките ми могат да разберат в какво настроение съм. Аз не просто танцувам, аз разказвам. Да разбирам ли, че при теб не са били водещи парите, когато си започнала да танцуваш на пилон? Да, със сигурност. Много хора не ми вярват, което е напълно нормално, но като се качи човек да танцува, то се забелязва кога го прави, само защото е на работа и кога го прави, защото му доставя удоволствие. Колко вечери работиш в седмицата и по колко часа танцуваш? Преди работех постоянно. Работех шест месеца, почивах, после пак така. Но аз цял живот го работя това нещо. Дори да спра за година, не усещам, че съм спряла. Мога да издържа и цяла нощ от десет до шест сутринта без да сядам. Много обичам да танцувам. А токчетата как ти се отразяват? Все още никак. Не ги усещам. Толкова много съм свикнала с тях, те са като част от мен. Да ходя на ниско ми е странно.

Â© Jan Kurt

Кога се съблече за първи път? Аз не се събличам. Аз съм достатъчно разсъблечена. Мисля, че мъжете в момента ги интересува не толкова голотата, то си я има достатъчно за този вид танц. Интересува ги друго. Докато съм на сцената, обичам да нося различни костюми. Моите костюми са в черно, защото това е моят цвят. Има ли място за мечти в този тип клубове? Всеки мечтае, навсякъде. За мен това е пътят за осъществяването на мечтата ми. Знам, че ще ми е трудно, но по-добре така. Как се справяш с прекалено голямото мъжко внимание тук? Аз го обожавам. Не само мъжкото внимание. Аз обожавам всякакво внимание. Понеже знам какво правя, когато се кача да танцувам, знам, че хората ме гледат, а това означава, че разбират какво правя, или поне им харесва, или поне малко им харесва. Може ли да ми разкажеш за ВИП стаите, за които се носят легенди? Това е много интересно на всички дами, които не посещават такива места. Там мога да вляза с някой определен човек, когато не искам да ме гледа целият клуб или влизаш с човек, който не иска да го виждат. Там танцуваме, пийваме. Ние правим компания на хората, говорим с тях, понякога сме психолози. Има хора, които споделят неща, които принципно няма да ти ги споделят. Просто знаят, че ти няма да кажеш на никого. Аз съм много приказлива. Хората говорят с мен за всичко. Доста често ми споделят лични неща за живота си. Случвало ми се е дори да давам съвети, но не съм търсила

съвети от клиентите. Случвало ми се е да споделям неща с тях. Тук идват много разумни хора. Идват млади момчета, добре сложени мъже, идват и жени. Влюбвала ли си се в клиент? Да. Не мога да кажа точно, че е било любов, защото не е било. Но привличане към определен човек – имала съм, да. А клиент влюбвал ли се е в теб? Не зная, но ми е много интересно и бих искала да разбера. Понякога имала ли си страхове от работата си? Виж, винаги се намира кой да ти досажда. Но ти сама решаваш дали това ще се случи. Преди допусках такива неща, грешка е било, но човек с времето се учи. Случвало ли ти се е да си толкова отблъсната от някоя ситуация, че да не искаш да се качваш на сцената за известно време? Не си спомням конкретно защо, но да. Имах такава ситуация и спрях да танцувам. Мислиш ли за нещо докато танцуваш? Не, само слушам музиката. А виждаш ли някого? Виждам всеки как ме гледа, почти винаги по един и същи начин. Соло ли предпочиташ да танцуваш? Колкото повече, толкова повече. Как се разбирате толкова хубави момичета на едно място?

43 Когато си тук, трябва да има разбиране. Всяка е дошла да прави нещо, това място е като наш дом, няма нужда да се конкурираме или дистанцираме една от други. Тук се познаваме от много години. Имам приятелки, имала съм. Тук пораснах. Танцувала ли си за жена? Да, дори ми е по-хубаво, когато танцувам за жени. Имаш ли сценично име? Не, предпочитам да се представям с моето. Но преди, докато работех на морето, имах – беше Николета. Коя си ти, когато слезеш от сцената? Аз съм една и съща. Вкъщи съм родител, на сцената съм танцьор. Трудно ли се съчетава нощна работа с малко дете? Много зависи от човека до теб, мисля, че съм срещнала правилния. Той ме разбира и аз не крия какво правя. Така успявам да балансирам нещата, много е трудно, но се справяме. А къде намери твоя човек? На десет метра от бара, в който работех. Има ли разлика, когато танцуваш вкъщи за твоя приятел или на сцената?

мен, а освен това, както ти казах, ги имам вкъщи. Твоят приятел не ревнува ли от всички погледи, всяка вечер? Нормално е да ревнува, но го понася по мъжки. У дома питат ли те за работата ти? Не, за работа не говорим. Работата си е работа и всеки си гледа неговата, само ако има нещо сериозно и трябва да има намеса – да. Но повече не коментирам. Единствено ме питат „Как мина?“. Какво са за теб сцената, пилона, танците и музиката? Другият ми живот. Моят живот е сина ми, на второ място са музиката и танцуването. Сина ми го обичам майчински. Но ако трябва да избирам между мъж и танците, ще избера танците, защото съм спирала да танцувам заради мъж и беше много глупаво. Танците са голямата ми любов. И ме е страх най-много, че един ден няма да мога да го правя. А какво ще правиш, когато вече няма да можеш да танцуваш? Надявам се, че дотогава ще съм направила това, което искам. А аз искам да си отворя студио, в което да тренирам и преподавам на момичета. |НУЛА32

Да ти кажа, аз много не танцувам вкъщи. Защо? Липсва ти сцената? Не, аз си я имам вече и в спалнята. Това, което ми липсва повече, са близките ми, когато танцувам нощем. Сцената и пилона няма как да ми липсват, защото са част от

*С благодарности към Андрияна и Play Along Club, гр. Пловдив

МОМИЧЕ ОТ КОПЧЕТАТА от Панайот Стефанов

ръщайки се назад във времето, героят на тази история би предпочел тя да се разказва като приказка, да има хубаво начало и щастлив край като всяка друга, но тук нещата няма да се развият по този начин. За добро или лошо в живота си досега героят на тази история е разбрал за себе си, че няма право да избира приказките, в които да оживява или да се измисля. Поне що се касае до тези, за които ще стане дума. Затова без повече уговорки, леко встрани от темата на броя, но все така в краката ѝ, този текст започва така: Беше привечер на двайсети април 2015-а. На Копчетата часът броеше 19, за другите места няма информация. Героят на тази история, в компанията на свои приятели, по необичаен начин беше успял да подчини тялото си в завидно за тази градска част блаженство и се беше разположил върху цели две от местата за сядане. Слънцето ставаше все по-срамежливо, когато току зад него се настаниха две непознати момичета, едното от които по-късно щеше да се окаже и причината за тези редове. „Ако не я заговориш в първите трийсет секунди след като си я видял, не го прави изобщо, неуверени глупако“, въртеше се в главата му неписаното, но всъщност и никога уважавано от него правило...

Двайсет и девет, трийсет! Колко бързо течеше времето… Ако срещаше по момиче на всеки равен интервал, то това правеше по две пропуснати възможности на минута и по сто и двайсет на час. По-натам не можеше дори да пресметне, но се изплаши, знаеше, че е много. Че имаше ли толкова момичета в тоя град? Никога не се решаваше. Само хвърляше погледи през рамо, но все пак – с решителността на човек, който сякаш се занимаваше професионално с това от години. Беше се окопитил в тая работа и ако не друго, то поне чат-пат можеше да разчита сигналите на ответната страна. А тогава закачливост имаше. Или както биха казали играчите – имаше игра, но кой знае какво точно имат те предвид? Уж неволно подслушваше разговора им, който като че ли нарочно се водеше може би една идея по-високо от необходимото (ако въобще за това служат идеите). Ставаше дума за невзети изпити по нещо си там в ПУ-то. Изпити!? И героят на тази история влачеше изпити по онова време. Вярно, не по същата дисциплина, но все пак – пролуката беше възможна. Всеки момент, съвсем непринудено, щеше да се опита да се намеси в диалога им. Майната му на правилото за трийсетте секунди, щеше да покаже на приятелите си как се прави. Сега

Â© TheMrGnu

му се беше паднало, а и нали някой там много отдавна преди него беше решил, че все мъжете трябва да правят първата крачка… Обаче спука гума секунди преди най-после да се включи в чуждия разговор. До непознатите момичета тъкмо бяха пристигнали и се настаняваха техни приятели, които непоправимо промениха обстоятелствата. Момичетата бяха заградени от друг, както биха казали играчите, но кой знае какво точно имат те предвид? Героят на тази история напусна мястото на събитието.

тръгнаха. Поради независещи от него обстоятелства момчето не успя да се запознае с момичето и това силно го натъжава.

По пътя към вкъщи мисълта за поредната пропусната възможност го изнервяше. Този път нямаше да остави нещата така, този път щеше да направи всичко възможно, което можеше да роди наивната му двайсетгодишна глава. Но как щеше да я срещне отново? Да чака и да разчита на случайността беше прекалено загубеняшко. Затова още същата вечер в нета се появи нещо средно между съмнителна обява и съобщение за общоградско издирване на момиче с „прелестна“ усмивка, както сайтът беше украсил. Текстът гласеше следното:

Героят на тази история и автор на горните редове оттук нататък ще наричаме и Библиотекаря. Това всъщност беше стар негов електронен адрес, който беше регистрирал отдавна, за да участва в една игра с повече акаунти, но който към онзи момент не използваше. Скромната абеве пощичка изобщо не подозираше какво щеше да я очаква на сутринта – стотици писма от знайни и незнайни пловдивчани щяха да са я задръстили с окуражаващи слова и пожелания за успех, но също и с редица подигравки и майтапи. Светът реагира шарено на такива неща! Новината беше провокирала интереса на хора от цялата страна, споделяше се по морето и по Дунава. Включително имаше и едно писмо на човек от Калифорния. Очаровани родители пък изпращаха с надежда снимки на дъщерите си, които отговаряха на описанието и също са били предната вечер на Главната. „Не търсиш мен, но ако все пак не я откриеш, ще ми е приятно да излезем някой път“, гласеше писмото на Александра

Издирва се червенокосото момиче със светли очи, мисля зелени, което днес (20.04.2015) между 18:30 и 19:30 часа беше на Копчетата до паметника на Стефан Стамболов пред Общината със своя приятелка. Носеше зелени дънки и се усмихваше, предполага се, че е студентка в ПУ. Търси я момчето с черното яке и риза, което стоеше пред нея с двама приятели, които преждевременно си

Нека, ако този текст случайно достигне до въпросното момиче, то да отиде на Копчетата и утре вечер по същото време или да се свърже с нетайния си обожател на следния e-mail адрес: bibliotekarq@abv.bg. Моля, разпространете съобщение.

това

от Стара Загора, 21 години. Текстчето се оказа любопитно и за медиите, които го препечатваха и разпространяваха. Сред всички останали писма Библиотекаря получи и покани за сутрешните блокове на две от националните телевизии. Наред с тях по всяко време беше добре дошъл и в двете градски радиа. Героят на тази история обаче беше решил да запази самоличността си единствено за своя адресат. Съмнителната обява минаваше триста хиляди четения и удряше в земята това, което днес се е гримирало из мрежата като дигитален маркетинг. Още от 18:00 около Копчетата се навъртаха репортери с фотоапарати. За червенокосо момиче със зелени очи си личеше, че се озъртат и още немалко от обичайно заподозрените градски клюкари, обиграни в този начин на живот. Библиотекаря наблюдаваше всичко от едно от кафенетата на площада. Тя нямаше да се появи. Какво ли можеше да е станало? Шансовете съобщението да не е достигнало до нея бяха малки, все пак Пловдив не е чак толкова голям град, даже хич. Все някой трябваше да я е разпознал в описанието. Може би пък да си имаше приятел, който да е разбрал вместо нея и да я е затворил в информационен балон, докато не се успокои всичко. Примерно за три дена. Но не, по-скоро не, отнесохме се. Може би наистина да си имаше приятел и да няма какво да направи, защото много го обича и държи на него. Въпреки супер сладкия жест. Дори сигурно в онзи момент бяха на някоя от терасите на Бунарджика и

изпращаха залеза заедно. А може би нямаше никого до себе си и нарочно щеше да потърси героя на тази история по-късно, понеже учеше за изпити. Кой знае… Очевидно не и тя. На следващия ден всичко продължи постарому, но с една недовършена история в повече. През юни я видя как работи в нонстопа до Сенса, но беше объркан от навалицата на Капана фест. Спомни си, че на мейла беше получил и едно писмо, което му препоръчваше да провери въпросното магазинче, но на което измежду целия спам не беше обърнал внимание. През есента пък, вече почти изтрил случката от паметта си, в една късна петък вечер пак я засече със същата онази нейна приятелката от Копчетата в Апартамента. Вече беше убеден, че това е тя, а и едва ли някой друг тогава имаше подобра първа реплика от неговата, едва ли някой друг онази вечер в бара беше обръщал града в търсенето ѝ без тя дори да подозира. По-късно тя вече се смееше с него, докато той ѝ разказваше всичко това, установявайки, че писмата на мейла се изтриват автоматично след сто дни невлизане в акаунта. Поръчваха пак и пак. Наблюдаваше я как премрежва поглед, видимо развеселена, същата онази, която беше търсил пролетта, но толкова различна от очакваното, толкова друга… Може би сезонът беше виновен или просто не им бе писано. В крайна сметка това не беше приказка, не трябваше да се надявате. Допи тъмната си бира и си тръгна с кеф. Някой ден щеше да разкаже тази история.|НУЛА32

ЖЕНАТА, КОЯТО ПОМНИМ от Екип Нула32

онеже щеше да е прекалено тривиално да поканим мъже да говорят за това, решихме да се обърнем към пет градски дами, на които вярваме, за да ни разкажат за жените, оставили незаличими следи в техните животи. Колкото и широко да се опитахме да разгледаме темата, бяхме сигурни, че все нещо ни убягва. Ето какво беше то. Следват спомени и впечатления, парченца памет, за жени, които никога не се забравят.

Десислава Шишманова, директор на РТВЦ – Пловдив

„О

перата в Пловдив може да си няма дом, затова пък си има град“ – това каза една вечер високият художник Атанас Хранов, докато след поредния спектакъл от летния фестивал Opera Open аплодисментите на публиката изпращаха към артистите възторга и удовлетворението, че изкуство с такова качество се случва в нашия град. В този момент Античният театър вибрираше от мощната вълна на преживяването. Екстатично преживяване, което свързва зрители и изпълнители в едно цяло. Театър или убежище, което събира хората. Постановката беше „Турандот“ на Пучини. Красотата на музиката, блестящите солисти, хорът, оркестърът, оригиналните визуални решения, костюми, светлинен дизайн – всичко поотделно и всичко заедно станаха причина с нетърпение да чакам следващите заглавия в афиша на операта. Режисьор на тази „Турандот“ беше Нина Найденова.

Горе-долу от този момент започна и нашето познанство, което ми даде възможност да се интересувам много пъти от всякакви подробности от бекстейджа на това комплексно изкуство. Въпросите ми следваха новите заглавия в афиша и особено случващото се година след година по време на летния фестивал. Самото заглавие Opera Open задава всички посоки на възприемането на изкуство без рамки. Запомнила съм отговорите на Нина, може би защото почувствах в думите й категорична енергия културата да преобрази живота на града. „Всеки, който стъпи тук, го е почувствал – Античният театър е сам по себе си енергиен обект, който привлича много публика. И не само, защото ни дава творческа енергия, но изкуството, което се ражда там, е притегателен център и за туризъм, и за всички артистични трупи, които искат да пробват, да бъдат провокирани от друг тип отворено сценично пространство“. Така ми отговори тогава Нина Найденова, (поради естеството на професията си съм запазила текст от онова интервю), а всяка следваща година летният фестивал става все по-мащабен, оригинален и…. Признавам си – водещ до пристрастяване. За мен общуването с този свят е нещо като лична планета, Магратея , преживяване на красотата. И си мисля, че когато театърът е мястото, което събира града, а живият спектакъл – езикът, чрез който общуваме – има надежда. Нина и хората до нея за мен са част от модерното, живо и красиво преживяване за Пловдив. Нещо като солфеж за града ни.

Доц. Красимира Чакърова, езиковед, преподавател в ПУ „,Паисий Хилендарски“

ма много жени, оставили диря в живота ми. Светли жени. Някои от тях – най-близките – вече са невъзвратимо далече. Само паметта ги възкресява – с онази сила, която дава скръбта. С други съдбата ме срещна за кратко, но въздействието им върху мен беше вдъхновяващо. Сега ми се струва, че именно те предопределиха в голяма степен професионалното ми поприще. В далечното ученическо време имах разнородни интереси: обичах да чета, опитвах се да пиша стихове, членувах в театрална трупа, във вокален състав; в гимназията бях увлечена от точните науки – физика, математика, химия... Особено от физиката – сложна и магнетична едновременно. И сигурно щях да се насоча към нея, ако не бях срещнала три необикновени жени: моите преподавателки по български език и литература Мария Благоева, Цанка Каназирска и Николина Мицева. Бяха от различни поколения, различен беше и начинът, по който провеждаха часовете си. Но въпреки това си приличаха много. Обичаха ни, обичаха и работата си. Все още помня гласовете им и огънчетата в очите, когато рецитираха откъси от любимите си произведения. Четяха съчиненията ни внимателно, поправяха грижливо всяка неточност. Казваха, че правилното писане на роден език е една от най-чистите форми на родолюбие. Говореха красиво. Самите те бяха красиви и харизматични. Понякога се улавях, че ги съзерцавам, без да чувам думите, които казват. (Сигурно е прав Джим Хенсън: нерядко децата не помнят това, на което ги учиш. Те помнят това, което си.) Забележително беше умението им да ни мотивират. Когато дискутирахме конкретен литературен въпрос, се интересуваха от личното ни мнение. Не пропускаха да подчертаят, че е изключително важно да имаме собствена позиция. И да я отстояваме дори когато всички останали мислят различно. Колко ли такива учители има днес? Иска ми се да вярвам, че са повече. Те са най-голямата ми надежда за България.

Деница Димитрова, зам.-директор на Драматичен театър – Пловдив

огато дъщеря ми ме попита какво правя, а аз ѝ отговорих, че разказвам за жената, която няма да забравя никога, тя възкликна: „Майката! За всеки това е майката.“ Колкото единствен, толкова и невъзможен отговор, помислих си. Този въпрос не може да касае майката – тя не подлежи на забрава. Баба Рада. Прабаба ми. Моето детство. Онази, която правеше най-вкусните цигански баници с най-вкусната шарена сол. Която ни пращаше в дерето сами да избираме жилави пръчки, с които да ни строява. Онази, при която най-обичах да спя, защото само при нея сънувах как Баба Яга ме учи нощем да летя. Онази, която ме обличаше хем топло, хем „красиво“ и в крайна сметка винаги екстравагантно. Онази, която единствена ме е наричала „Диницо“. Баба Рада, от която съм чувала най-цветущите клетви по всякакви поводи. Нямаше филмова любовна сцена, която да не беше придружена от нейното „живички да са ни зацалувати дано!“. Която учеше „праунуките“ да играем „Илену моми“. От чиито кокалести железни разтривки и компреси с люта ракия бягаха всички болести. Единствената, на която винаги съм целувала „ръ̀ка“, когато ни даваше паричка с повод и без повод. Същата ръка, която не се свенеше да покаже среден пръст, когато поводът го изискваше. 93-годишните ръце, които успешно потушиха пожар на поляната пред дома й – подвиг с щастлив край, заслужено отразен на първа страница на регионален ежедневник. Онези ръце, които държах в болницата в последните й дни – тогава, когато за пръв път я чух да казва нещо мило и да говори смирено: „Диничке, баба, ногу си убава!“ Почина два месеца преди сватбата ми. Което не ѝ попречи да се подготви за нея. Беше ни оставила дар, който получихме в големия ден – пари, сгънати в лист от тетрадка. Прощавай, бабо, не можах да ти целуна „ръ̀ка“...

Доц. Мария Шнитер, медиевист и антрополог

аба ми Стоянка. Родена в семейство на комити през 1905 година в с. Търлис, близо до Драма, тя среща дядо ми, ражда му четири деца и преживява заедно с него почти целия бурен и преломен двайсти век – цели 60 години брачен живот. Беше мъничка, говореше тихо и дори в старините си пееше с ясен и звънлив глас. Можеше да чете и пише само на гръцки, песните ѝ бяха гръцки, всичките тъжни. Иначе говореше с прекрасен старинен македонски говор, от който съм запомнила всевъзможните умалителни, които го правеха да звучи като песен. Посрещаше ни – всичките седем внучета, с бабини гозби. Точеше юфка, береше праскови от двора и ги заливаше с мед от кошерите на дядо. Готвеше се за смъртта с достойнство и сериозност като за важен празник. И един ден изпусна загрижена реплика: „Ами как ли ще се умира…?“ – сякаш чакаше гости и не беше сигурна как да ги посрещне. Малко преди да си отиде изведнъж заплака. И заразказва за този един-единствен ден, който имала през септември 1944 година, за да напусне чифлика и селото, оставащо в Гърция, и да се върне в България с четирите си деца (най-малкото – деветгодишно). Била сама – дядо на фронта, и успяла да вземе само децата, зарязала всичко, всичко, целия си живот. Половин век по-късно тя плачеше за една бакърена тава, която изкусен майстор изписал и ѝ подарил за сватбата... Не могла да си я вземе при бягството, но не я беше забравила до смъртта си. Дали плачеше за тавата или за отминалите години? И за прекършения живот на цяло едно поколение? В последните си дни изпя отново всичките си песни, както ги беше пяла като момиче, а после тръгна, за да се хване в небесния хоровод...

Мирослава Кацарова, джаз певица

ените, които са ме вдъхновявали през годините, са много и с различни лица. Има такива от тях, които никога няма да забравя, и други, които остават в дълбините на несъзнаваното и от време на време аромати и звуци пробуждат спомена за тях... Естествено, затруднявам се да назова жената, която никога няма да забравя, защото не е една. Но тъй като вярвам, че всичко е лично в живота ще трябва да си призная, че тази, която наистина никога, ама никога няма да забравя, е моята баба. Тя бе красива и достолепна жена, с италианско образование и с невероятно уютна стара градска култура. Имаше хубав глас, играеше карти, обичаше да скита из планините, но градът бе нейното място. Обличаше се винаги с копринени костюми, ушити специално за нея, носеше косите си сини, начупени на ретро вълни и никога не излизаше от вкъщи без червило. Умееше да танцува танго и на 85-годишна възраст спечели конкурс за танци. Бе жена във всичките ѝ проявления – майка, баба, дама, влюбена до последно в любимия си мъж. Бе мъдрец, но и присмехулник. Дядо пък е бил спортна легенда в Пловдив – Никола Щерев Старика, един от футболния тим на Ботев през 20-те и 30-те години на миналия век. Фин, благороден, изпълнен с идеали и

красиво атлетичен, със 17 години по-голям от баба. Двамата са имали пословично голяма любов и това завинаги е белязало баба. Беше едновременно силна и фина, достойна, забавна, непристъпна и топла. Умееше да се радва на живота и вкусовете му до последно като малко дете, а козунаците, които приготвяше всеки Великден, ухаеха незабравимо на какао, масло, стафиди и захар. Изобщо бе фантастичен кулинар. Научих от нея какво ли не. Освен че ме възпита да бъда естет, да сервирам на ленени покривки, дори и фасулът да е във фин порцелан – тя ме зарази с човещина. От нея знам да ценя всяко приятелство и да се радвам на всяко ново запознанство, защото „от всеки може да се научи нещо”. Тя не съдеше никого. Казваше ми, че трябва да приемам хората такива, каквито са и че дори „леките жени имат достойнство”. Беше противник на всяка грубост и обида, държеше се любезно с всеки – без значение дали е професор, лекар, или е жената от ромски произход, която метеше тротоара пред къщата ни. Имаше огромна градина с рози и хортензии и ми казваше „който обича цветята, обича живота”. Научи ме да се радвам на малките неща и да не се взимам насериозно, беше виртуозен владетел на иронията и самоиронията. Когато те е отгледала жена като нея, непременно осъзнаваш, че животът е най-висшата ценност. |НУЛА32

ТЯ, НЕСЪЧИНИМАТА от Панайот Стефанов

края на следобеда ще я видиш някъде да се мотае. Ще я гали слънцето в апатията на лятото – сезона, който най ще ѝ отива. През останалите всички могат да са тук и да дефилират. Сезонът, който тя ще дави в безделието на хоризонта, в непресторения мързел на града и в южняшкото му лекомислие. Сезонът, който тя ще режисира и в който най ще е възможна да се сбъдне. Пловдив в отсъствието на суетата. Ще те примами първо със вида си, но няма да се престарава, не трябва много, за да я последваш. Маниерите ѝ ще са повод, за да не ръждясаш откъм писане, ще разместват етикета и въобще алгоритмите на флирта, досадата в общоприетото. После ред ще дойде на гласа ѝ – найхубавият плътен женски, който някога ще чуеш. Ще ти се прииска мигом да те озвучава оттук нататък, да те презапише целия, да те изпее. Би го пуснал да върви по радиото гласа ѝ, по телевизията, по „точно време“ и навсякъде, където може, би съобщавал националните тревоги с този глас. Ще оставиш мелодията на нея и ще я послушаш как те мае с волността си. Ще има много имена. Ще разбереш, че ще е обидно да я чакаш по мрежите на клишетата си, да я мислиш като муза, затова дори няма и да се опитваш, ще се оставиш на произвола, ще оставиш корабокрушението си на нея. Навярно великите неща така се раждат. После ще говорите за вкусове, вина и кино, за пътешествия и фестивали. За бъдеще, а не за минало. Ще се разхождате насред еснафщината на града, антична сцена, декор на много преди нея, но не сега. Сега е само тя, а тя знае как да я мечтаят. Тази ничия и на всекиго жена.

Ще те изкушава и пързаля по пороците, хазартът само как ще ѝ отива. Рисковано за теб ще е тя дори да съществува, но ти не знаеш и играеш. Ще залагаш мигове за вечност, вечности за миг. Ще я пишеш и ще я четеш по върховете на тепетата, ще я разказваш на небето, а тя ще се съблича долу някъде. През мислите и думите, на поезията и теб напук. Няма да разбираш, но няма и защо да искаш. Ще ти се струва, че е безподобна, но ще се повтаря. Покъсно ще я търсиш във всяка друга, ще я колекционираш, по спомени ще я рисуваш. Или по желание. Отговорът не те интересува всъщност. Спрямо нея ще се ориентираш. Тя, крехкост в раменете, чупливост даже, на лунна светлина на ръба на някой хълм, скала, отвесен камък… Как само ще сияе на лунна светлина, каква подробност ще са в пейзажа раменете ѝ. Нощта ще бъде несмутима в този кадър. Тя, край бреговете на Марица късно вечер, безцелно шляене, обгърнато в симфонията на фауната. По течението през отражението на светлините – лодките на обещаното. Някой ден ще ги настигнеш, ще плаваш успоредно с тях, но всъщност– само ще ги гониш. Тя, която ще те усъмнява в младостта ти, в часовете и във времето. Не се вълнувай, това е просто текст. Тя, измислица за предпочитане, не толкова реалност. Тя, на която другите жени ще искат да приличат. Тя, лъжа и прах в очите, непостижима истина. Тя… Никога обезжелана. В края на следобеда ще я видиш някъде да се мотае. Ще я гали слънцето в апатията на лятото... |НУЛА32