Nula32 Magazine, June 2019 by Nula32 Magazine

брой 16

юни 2019 стил и култура

Нула32

стил и култура

Съдържание Защо... Градът е футбол?

Последната симфония на този свят

Градската футболна игра

Паметта на битката

Никой не може да ни отнеме любовта на хората

Поезия на запалянковщината

Blue canary

Да вярваш, да се развиваш, да се трудиш

Уважение всекиму, страх от никого

Дом, детство, приятелство

Около футбола

За поетиката на футболната песен

Призрачните декори на пловдивската страст

от eкип Нула32

от Илия Димитров

от Б. Генович

от Бюлент Мюмюнов от Стефан Попов от Манол Пейков

от Панайот Стефанов Разговор на Бюлент Мюмюнов с Атанас Драмов Разговор на Панайот Стефанов с Иван Глухчев

от eкип Нула32

от Борислава Лозанова от Илия Димитров

От Огнян Янков

Нула32

стил и култура

Издател „НУЛА32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактори Илия Димитров Борислава Лозанова Консултант Здравко Дечев Визия Атанас Янков Печат ПК „Жанет 45“ Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33 Нула32 оnline www.nula32.bg www.issuu.com/nula32 www.facebook.com/nula32 www.instagram.com/nula32magazine

Основен рекламен партньор на единственото градско списание на Пловдив „Нула32“.

Нула32

МЕСТАТА, КЪДЕТО ЩЕ НИ НАМЕРИТЕ ул. Гладстон №1 0877 20 06 07 clubfargo

club.fargo

ул. Княз Александър I №36 0894 69 85 17 templebarplovdiv templebarplovdiv

ул. Княз Александър I №38 0876 10 20 68 theatre.plovdiv theatre.bashtag

ул. Гладстон №8 0888 20 92 86 barthepost barthepost

стил и култура

ул. Абаджийска №8-10 0888 93 80 75 whiskybarsandak

ул. Абаджийска №6A

whisky_bar_sandak

0886 88 78 59 MultiCultiPlovdiv multi.culti.gastro.pub

ул. Даме Груев №34А 0876 35 00 74 tart.plovdiv tart.bakery.plovdiv

ул. Перущица №8 0885 96 34 34 mallplovdiv mallplovdiv

ул. Железарска №28 0889 51 83 85 gallery28kapana gallery28

* За да се включите в разпространителската ни мрежа, пишете на ads@nula32.bg 7

Нула32

ЗАЩО... ГРАДЪТ Е ФУТБОЛ? На Владимира, която ни гледа от небето

шестнайсетия брой на „Нула32“ няма да прозвучи първи или последен съдийски сигнал. Няма да чуете и съставите на двата отбора, защото тук имената често нямат значение. Като всичко останало, с което сме се занимавали дотук, настоящата ни тема нито започва, нито свършва с нас. Затова и не излъчваме победител, нямаме това право. Броят си остава непредвидим като самата игра, балансът – формална невъзможност. В ръцете си държите поредната резерва на дългата скамейка от хора и неща, които искат да оставят следата си на терена. Да потъпчат тревата и, ако имат късмета, да отбележат своя гол в мача. В следващите страници помиряваме две части от градския пъзел, които на пръв поглед изглеждат несъвместими. Разкриваме се и чрез футбола, за покажем, че и той може да бъде синоним на мястото, на възторга и страданието му, на живота въобще. Защото Пловдив е омагьосан от играта повече от всеки друг български град. Почти не може да срещнем местен, който да няма симпатии към един от четирите клуба, а най-вече към двата гранда – „Ботев“ и „Локомотив“. Въздухът преди дерби определено е различен. Футболът тук е сред онези неща, които дядовците разказват на внуците си, той звучи като приказка, като разказ от други времена, който сякаш предхожда света. Разказ, в който има добри и лоши, слаби и силни, смели и страхливи, победители и победени. Една от първите истории, които чуваме, и една от първите ни принадлежности, които ще ни бележат независимо къде сме и в какви се превърнем. Този град живее с футбола, страда с клубовете си, съпреживява радостта им, но и има способността да гледа на тях не просто като отбор от футболисти и треньори, които се сменят често, но и като нещо повече – ориентир за автентична емоция в свят, където всичко изглежда прекалено рационално и фалшиво. Футболът, който носи красота, гордост, но понякога и толкова чиста тъга. Старата игра с коженото кълбо, от която правим пролука за човека, понесен на ръце от тълпата… № 16 вече започна! |32 Панайот Стефанов Илия Димитров

стил и култура

Нула32

КОГАТО ПРОФЕСИЯТА Е НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ РАБОТА

е всеки може да се похвали, че приема професията си като нещо повече от работа. Още по-малко са и тези, които активно се стремят постоянно да развиват не само своите умения, но и да подобряват средата и общността, в които работят. Такъв обаче е случаят с Христо Панджаров - мениджър на WordPress проекти в SiteGround, пловдивчанин и горд баща от съвсем скоро. От вече 10 г. Христо се занимава с WordPress, софтуер с отворен код, който прави създаването на сайтове лесно и бързо. В началото започва работа в хостинг компанията SiteGround като специалист „Поддръжка на клиенти“ и признава, че не е имал представа какво е хостинг. Впоследствие сменя няколко различни позиции, докато стигне сегашната, в която ръководи свой екип и разработва едни от най-популярните продукти на компанията, които се използват от стотици хиляди потребители. Как Христо успява да стигне до тук? Смята, че виновникът за това е именно работодателят му, чието ръководство се грижи работното му ежедневие да не бъде монотонно и да има възможност за постоянно развитие. “Аз съм такъв, че ако работя едно и също нещо по цял ден, то бързо ми омръзва. В SiteGround винаги имаше нещо, което да се постигне, ако си малко по-упорит и мотивиран, и някак си успявах да го постигна”, коментира Христо, припомняйки първите си години в компанията. Въпреки че започва на длъжност „Техническа поддръжка“ в Пловдив, живият му интерес към цялостното изграждане на продукта бързо му спечелват място в маркетинг екипа в София. Тогава особено се засилва и интересът му към WordPress. Христо и екипът му днес стоят зад продукти, които позволяват на потребителите да инсталират, мигрират и оптимизират WordPress сайтове10

стил и advertorial култура

те си само за секунди, без да имат нужда от специална техническа подготовка. Разработването на софтуерни продукти е технически интригуващата част от работата на Христо, а наред с нея той се стреми и да направи нещо повече - да допринесе за развитието на WordPress общността у нас. За тази цел се заема с организацията на WordCamp София - конференция, помагаща на всички с интерес към платформата да обогатят познанията си. Три пъти е главен организатор на събитието, а освен това е инициатор и за стартирането на WordPress срещи в родния си град Пловдив. Те са в удобен формат, в който експерти и потребители могат свободно да обменят опит и да разискват трудности. След проявения голям интерес, тази година за първи път се проведе

и мащабна конференция WordCamp Пловдив, спонсорирана и организирана от SiteGround. WordPress вече е на ниво, което позволява да направите буквално всичко с него, затова и интересът към подобни събития и технологии ще продължава да расте. Ако и вие се интересувате как да създадете свой сайт, първо трябва да се вгледате в продуктa, който желаете да постигнете, а не толкова в технологията. Чак след това започнете да проучвате как можете да постигнете желания ефект с WordPress, съветва Христо. Не пропускайте и следващото издание, в което ще се радваме да ви представим и друг интересен специалист - и запален фен на списание Нула32 - от разностранния екип на SiteGround. 11

Нула32

ПОСЛЕДНАТА СИМФОНИЯ НА ТОЗИ СВЯТ от Илия Димитров

сички живеем в една голяма социална игра – имаме определени роли, позиции в обществото, създали сме с времето собствена територия, там ни е удобно и гледаме да не я напускаме особено често. Доброволно или не, сме станали част от организацията на ежедневието. А тя е глобална, може би донякъде адаптираща се към културите, стерилна и болезнено скучна. Социалната игра има свой съдии, делегати и цялостна йерархия, където най-обикновено ти стоиш около дъното с безкрайната надежда за отскок. Имаме представа кое е позволено и кое се санкционира, правилата са налице. За да си в играта, не трябва да се различаваш много от другите – екипите са еднакви, само имената на гърба са различни. Разумната игра, играта на планирането. Емоциите често се оказват извън правилата, ако ги има – дотолкова, че да не нарушават структурата. Някой е свирил старта на този мач, без да ни каже, и докато се усетим, вече първото полувреме е към края си. Но една друга игра ни вади всяка седмица от всичко това. Тя ни кара да си спомняме за изначалната си същност, тя бие лудо в слепите ни очи, тя ни кара да летим. Футболът – последната симфония на този свят, както го нарече Елин Рахнев. Прекрасната лудост в света на рационалното, викът в тишината на корпоративното фабрикуване на длъжности, споменът 12

за някогашна детска мечта – смела и наивна. Забравеното изкуство, което разказва форми и движения от сътворението. Онзи така необходим срез в организацията на модерното ежедневие, който ни връща първичността на емоцията – крясъка, изпълващ съществото ни в секундата на гола, който изглеждаше невъзможен и нелогичен, и горчивата тежест в гърлото, сълзата от гадната несправедливост след последния сигнал. Все моменти, когато всичко друго спира да има значение, войните, смъртта, времето, любовта, поетите, светът навън е неважен и излишен. А цялото ти познание, всичките философии и идеи, умения, социални роли, културни рамки, изпадат от теб, ставаш лек и се понасяш по песента на тълпата, за да се пръснеш по вятъра, ехото и светлинните прожектори. Стадионите са едни от последните места, където можеш да видиш неподправената радост и искрената болка. За разлика от света навън, ако си фалшив – ще те познаят, ако носиш със себе си обществената маска – остави я на входа, всичко остави отвън. И годините си също. Влез дете, един цвят и един глас само си вземи. Позволи си отново да помечтаеш, изхвърли лъжите, обидите, разочарованията. Футболът е сито, след което остава оголено само най-човешкото в нас. И се огледай. Хиляди хора, с които животът по друг начин едва ли би те срещнал. Какви ли са били

стил и култура

преди да дойдат? Адвокати, лекари, учители, обикновени работници, шофьори, богати и бедни, женени, разведени, музиканти, безработни… От социалните висини до маргиналното дъно. Но вече без значение. Мачът е карнавален ден, в който можеш да бъдеш нещо друго, да не си същия човек от вчера, да повярваш, че от теб зависи чудната парабола на топката, след която може би нищо няма да е същото. Играта отдавна вече не е само на терена. Зрителите още с влизането си стават част от една своеобразна игра, на моменти близка до онова, което в предния брой нарекохме порок. В Homo ludens Хьойзинха твърди, че съвременният спорт изцяло е изгубил връзката си с култа, че той окончателно се е профанирал и няма органическа връзка с обществената структура. Ако това е вярно за играчите, то на трибуните нещата стоят по друг начин. Там сякаш всичко покрай футбола е ритуал. Свещенодействие, което си има своите канони. Неслучайно в песните и рефрените си много привърженици отъждествяват клуба с религия. За част от тях – цяло тайнство, със свои сакрални знаци и символи, хералдика и песни, знамена, осмислeни напълно като войнски елемент, бранени и освещавани. Разбира се, с рискованата негативност, която всеки фанатизъм може да носи. Затова и футболът в модерния свят все повече иска да се отдалечи от първоначалната си магия, ритуалността трябва да се снижи до план, а емоционалността да се ограничи и заглуши. Рационалната социална игра не може да допусне такъв плашещ процеп в себе си, защото футболът

не е тясно естетическо удоволствие, той е заплаха със своята масовост, с възможността всеки да стане част от него, да увлече онази тълпа, която неконтролируемо напомня за стихия и видимо най-разумният човек в миг крещи и излиза извън себе си, забравил какъв е бил и какъв ще да бъде. Изглежда като излишна чувственост, която новият свят ще иска да си спести. Футболът пази памет за класическите добродетели. Крие в себе си тъгата на всяка изпусната дузпа, чистата омраза към всеки подкупен съдия, болката от няколкото сантиметра, които не стигат на топката да влезе във вратата. Но там е и онази велика радост, след която не си нищо повече от плющящо от вятъра знаме. Исторически епос за човека на предела, на ръба на възможното, над пропастта на края на света. Изначалната битка за доброто, чийто край няма да видим, но ще продължим да разказваме за коженото кълбо, което лети над Земята, а с него и ние – с ръце вдигнати високо горе, раздразнени гласни струни, омалели крака и едни блъскащи отвътре сърца. За Пловдив футболът е осмо тепе, втора река, часовникова кула, която ще продължи да отмерва часовете до следващия мач. Принадлежност, която бележи почти всеки местен. Спомени от разкази на бащи и дядовци за славни футболисти със славни имена. Двойното дъно на житейския куфар – там, където винаги ще ни приемат, където няма значение в какво сме успели и в какво сме се провалили, където не е важно кои сме, и където винаги ще има едно рамо за прегръщане, едни хиляди непознати, но някак близки очи, един неизказан смисъл. |32 13

Нула32

стил и култура

Нула32

ГРАДСКАТА ФУТБОЛНА ИГРА от Б. Генович

дна нация играе точно така, както живее. Културата съдържа много аспекти – от музиката до езика, от футбола до облеклото. Да определяме една страна само по футбола, ще бъде преувеличено. Но е вярно: само нравите и емоциите съумяват да придадат лице на една нация, а също и на нейния футбол. (Сезар Луис Меноти1) Ако съотнесем към Пловдив казаното от Меноти, би следвало да си зададем въпроса защо Градът ни е толкова запален по футбола. Защо е „най-футболният град в България“? Откъде тази привързаност на пловдивската публика към иначе не чак толкова успешните местни тимове? Всевъзможни са вариантите за обяснение и тълкуване на феномена, но есенцията в отговорите няма как да не опре в лаконичното – „защото е град“. Футболът е игра, произлизаща от ежедневието на модерното индустриално общество. Пряко е свързана с интересите на градския човек и характерното за него свободно време. Това е историята за средностатистическия анонимник от улицата, наемния работник, който всяка една събота зарязва всичко и застава на трибуните, за да бъде подкрепа на своите в името на споделената амбиция да бъдат заедно над целия останал свят. Победа над съперника отсреща – който и да е той, откъдето и да е, съседен квартал, град, държава, каквато и 1 Треньор извел Аржентина до първа световна титла по футбол през 1978 година.

да е силата му – е еманация на себедоказването в условията на градската джунгла. Още в края на XIX век Пловдив има традиционно градско население при всичката условност на това понятие. В тогавашните български предели има три urban територии в наследство от Османската империя – Видин, Русе и Пловдив. За 50 години след Освобождението протичат две значими вълни на мигриране от и към Града на хълмовете, определили неговата физиономия за век напред. Едната е след консолидирането на Източна Румелия и Княжество България и последвалото изнасяне на градския елит от тракийската столица към новия политически център. Втората е след войните за национално обединение и прииждането на българско население от Тракия и Македония. През 30-те години на 20 век Пловдив наброява 100 хиляди жители. В общонационален мащаб за един век се наблюдават няколко огромни за размера на нацията ни размествания. След Първата световна война човешките пластове се разбъркват неумолимо, стотици хиляди сънародници се разселват из орязаното българско землище. Следващите големи миграционни вълни през ХХ век са насилствената колективизация през 50-те, изкуствената урбанизация през 70-те и емигрантската вълна след 1991 година. Защо е важно да се отбележи това – защото мигрирането е антипод на уседна-

стил и култура

Нула32

лост, която пък дава привързаността към местното. Трудно е за хора, които днес са тук, утре са там, да създават емоционална връзка с пространството, което обитават. По отношение на футбола това се изразява в простичката английска сентенция – Against the odds, support your local team. Мнозина европейски социолози2 определят футбола като „племенен спорт“, прокламиращ гордо принадлежност. Принадлежност към големи и малки общности – професионални гилдии, идеологически кръжоци, квартали, градски райони, градове, а дори и цели географски области. С други

2 Christopher Stride, Nick Catley & Joe Headland (2019) John Bale (2007)

думи, както твърди една стара пловдивска максима: „Няма как да си истински пловдивчанин и да държиш за „Левски“ София или „Славия“ например“. Та тъкмо новите заселници по българските градове да хванат корен и следва нова вълна, нови граждани. Те мъчно биха прихванали местните маниери толкова скоро а съответно да се вплетат в местната традиция и култура. За всеки културен пласт се изисква преди всичко време. Така е и с футбола. Градска култура се установява, когато имаш 4-5 поредни поколения граждани, а ние, българите, едва го докарваме на 3 генерации. В България все още липсва напластяването, върху което избуяват стойностите.

стил и култура

Пловдивград дължи своята традиционна запалянковщина на що-годе трайно оформеното си общество по време на запознанството с футбола. Играта с топка се промъква в Града на хълмовете в края на XIX век заради усилията към модерно образование в гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, колежа „Свети Августин“ (1884 – 1948) и Зарифеос Схоли (1875 – 1906). Две десетилетия по-късно пловдивското гражданство масово е запалено по футбола. Бързо се превръща в неизменна част от фолклорните забавления и вече повече от век е втъкан в културата на хилядолетния град. Актуалната пловдивска самоирония твърди, че най-значимото културно събитие на „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“ било в София на финала за Купата на България между „Ботев“ и „Локомотив“. Отвъд шегата, наистина футболът еманципира манталитет и култура у пловдивчани, част от густото е. Двадесет хиляди негови последователи се изсипаха на Националния стадион в София за събитието. Мнозина получиха инфаркти – кои от радост, кои от мъка, но всички те гордо манифестираха cultura trimona в сърцето на столицата. Велико шествие на онзи човешки ентусиазъм, който цял живот бленува вълшебства, докато стои в сянката на чужди успехи. То не е като да си от Мадрид, Милано, Манчестър или пък Истанбул, Белград и Атина. Пловдивчани са известни с манията си за величие, но при футбола фактите от историята трудно биха им отредили нещо впечатлително както на изброените. Измеренията са различни и енигмата „най-футболен в България“ няма общо с мавзолея на победите, успехите и славата. Идео-

логизирането до степен на градски символ произтича от ежедневието в Пловдив – нескончаемите лакърдии за футбола са като лежерните разходки по Гребната, не започват и не свършват с повод. Настрани от парите и политиката, този щрих от пловдивския фолклор като че ли в най-чист вид изразява местната жизнерадост – да обичаш и следваш заради самата идея да го правиш, без изгоди, без облаги. Пловдивчани боготворят емоциите. Възторгът им пред съпреживяването на играта е онова, което отрежда забележителността им сред големите футболни стойности. В Пловдив се почитат особените неща, жестове, отигравания, докосвания на топката, щуротии по терена. Ама не, не като тия, за които биха се сетили в останала България – за „галопа на Дорчо“3, за „Тоци от центъра“4, и „Ожболтова пета“5, за „дългата дузпа“6 на Славков и „буквата Ф“7 на Бащата. В Пловдив се възхваляват играчи, които трудно се откриват в справочниците за футбол, но имат аурата на екзалтиращи колоси за „нашите“. Такива като Кекеманов, Иван Барбов, Гочо Василев, Джеки Стамболиев, Венко Мендизов, Коста Танев, Велчо Велчев-Касата, Румен Стайков-Балона, Пики Юруков, Лилчо Арсов. Експлицитни образи на пловдивската жизнерадост… |32 3 Неукротими пробиви на Тодор Диев по фланговете. 4 Гол на Тодор Неделев от центъра на игрището. 5 Гол с пета на Ален Ожболт във финал за националната купа`2019. 6 Точно изпълнение на преки свободни удари. 7 Момент на привидно бездействие, последвано от отиграване с решително въздейстие в мача.

Нула32

ПАМЕТТА НА БИТКАТА от Бюлент Мюмюнов

стил и култура

Нула32

096 928 000 секунди. 24 270 дни. 68 години, 1 месец и 15 дни. Един дъх, вечна памет. Времевата лента между първото и най-великото пловдивско дерби в историята. На 1 април 1951 г. „Локомотив“ и „Ботев“ излизат един срещу друг на стадион „Локомотив“ в парк Лаута. Смята се, че на срещата е имало около 8000 зрители, които са видели успеха на пловдивските железничари с 3:0. По-любопитното е, че първият гол е дело на знаковия играч на „Локо“ – Петър Събев, по прякор Маймуната. Минутата е 49-та, а Маймуната дава тласък на едно от най-големите съперничества в българския футбол. Прякорът на вкаралия първото попадение в летописа на битката олицетворява умело небивалия екстаз, безграничната лудост, която изпитва всеки, когато крещи името на своя тим в мач срещу врага. 68 години и 45 дни по-късно Ботев и Локомотив излязоха в първия си директен мач за трофей. Купата на България. История Тъканта на този безкраен спор за чест е съставена от над сто клетки (с финала двубоите са точно сто и двайсет – дванайсет за Купата и сто и осем за първенството). Над сто мача, които превръщат срещата в памет, в разказ за поколения футболни романтици.

Пловдив, „Ботев“ и „Спортклуб“. След 1947 г. за дерби започват да се считат двубоите между „Ботев“ и „Спартак“. Тези два отбора се обединяват през 1967 г., като оттогава големият мач се играе между „Ботев“ и „Локомотив“. Първата среща на ниво А група между „жълто-черни“ и „черно-бели“ е през 1951 г., когато „Локомотив“ печели с 3:0. Статистика Най-голямата победа за „Локомотив“ е на 8 септември 1974 г. – 7:3, а за „Ботев“ – 2 пъти по 5:0 през сезони 1988/1989 и 1995/1996. С най-много мачове за „Ботев“ са Динко Дерменджиев и Виден Апостолов с по 28, а за Локомотив – Георги Василев (Гочо) с 27. Вечен голмайстор в историята на срещата все още е Гочо със своите 12 попадения, един повече от вече покойния Динко Дерменджиев (11 гола). Титани в спорта и в живота. Купата Двата тима са се изправяли общо 12 пъти в двубои за Купата (9 сблъсъка, след които „Локомотив“ води с 5:4 крайни успеха) 50-те

Битката между „Ботев“ и „Локомотив“ е един от пилоните на родния спорт. Съревнование, върху което са залепени хиляди погледи. Мач с богата визитка.

Първите мачове между двата отбора са в зората на социализма – в началото на 50-те. Според вестник „Народен спорт“ уводният двубой от 51-ва година е „успял да привлече рекорден брой зрители“, докато според „Отечествен глас“ „мачът е започнал точно навреме“, което е призив „това да се спазва в бъдеще“.

През различните времеви периоди дерби мачовете в града са били между отборите на „Ботев“ и „Левски“ Пловдив, „Спортклуб“ и „Левски“

Следват срещи, в които двата тима си разменят победи, като пресата отчита това с кратки и обрани хроники: „Локомотив отново загуби,

стил и култура

това е трето поражение за тях поред в дербито“ (в.“Народен спорт“, 2:1 за Ботев Пд през юни 1951 г.).

чело е Васил Спасов-Валяка, които превръща в патент убийствените контраатаки.

60-те

Месец след това събитие идва ново административно реорганизиране на футболния живот в Пловдив. „Ботев“, „Спартак“ и „Академик“ се обединяват в пловдивския мастодонт „Тракия“. Старите ботевисти все още коментират, че в това решение основна роля изиграват „тънките сметки“ да се обезсилят двата дотогавашни пловдивски гранда – „Ботев“ и „Спартак“ – за сметка на „Локомотив“. Факт е, че „Ботев“ вече не е сред фаворитите за челни места в първенството.

Първият голям разгром в полза на един от двата тима идва във възловия момент през сезон 1962/1963 г. С претъпкания със звезди отбор на „АСК Ботев“ – Георги Аспарухов-Гунди, Динко Дерменджиев и Виден Апостолов, канарите помитат градския враг с 4:0 като гост в последния кръг на шампионата. Това обаче не им стига да изместят „Спартак“ Пловдив от първата позиция в класирането и остават на едва 3 точки от градския си съперник. „Локомотив“ отвръща на удара две години по-късно, когато взима един от най-сладките си успехи в зората на това съперничеството. Т. нар. рецитал на Иван Кънчев, по-познат като победата от „Кънчова поляна“. Става дума за двубоя от август 1964 г., когато железничарите печелят на ст. „Христо Ботев“ с 2:0. „Отдавна „Ботев“ не беше напускал своя стадион победен“, пише „Народен спорт“. Преименуването на „Колежа“ на „Кънчова поляна“ е част от фолклора на дербито, като феновете на Локомотив започват да се заяждат със своите съперници, които преди това са смятани за фаворити. Едно от на-важните за съдбата на двата клуба дербита е през пролетта на 1967 г., когато „Ботев“ печели измъчено с 1:0. „Състезателите на железничарите, след като 78 минути диктуваха играта, допуснаха чрез Бекяров грешка и Попов отблизо отбеляза единственото попадение“, пише в. „Комсомолска иска“. „Отечествен фронт“ е лаконичен: „Невинаги по-добрият печели“. В края на сезона канарчетата става шампиони за втори път в историята си - на-

70-те Драматично е дербито през ноември 1970 г., когато Георги Убинов бележи три гола с глава в рамките на девет минути и носи успеха на „Ботев“ с 3:2. Срещата е една от най-атрактивните и завързани за последните години, в която интригата остава до финалния миг. „Какво повече може да се желае от два стари и опитни съперника, които напълно удовлетвориха присъстващите 25 000 зрители“ („Отечествен глас“). Осем години след като канарите за първи път са вкарали четири гола срещу своя съперник, през май 1971 г. самите те получават същия брой попадения. „Локомотив“ печели с 4:1 в един спектакъл, изнесен от дуото Христо Бонев (два гола) и Георги Василев. През 70-те се играят два от най-резултатните двубои между двата тима. Футболни трилъри от най-висок ранг – успехът като гост на „Локомотив“ с 4:3 през август 1972 г., както и рекордният успех със 7:3 на железничарите у дома през септември 1974 г. Двата мача бележат апогея на 23

Нула32

атрактивния, комбинативен, модерния футбол, поел полъха на европейския „тотален футбол“ на холандците от началото на десетилетието. 80-те И „Ботев“, и „Локомотив“ могат да се похвалят с бележити моменти през 80-те, но канарите живеят в своята златна ера. „Локомотив“ пък страда, когато между 1981 и 1983 г. се намира в Б група. През 1982/83 г. тимът обаче печели турнира за Купата на съветската армия – първият голям успех за клуба. В периода 1981 – 1991 „Ботев“, воден от Динко Дерменджиев и Иван Глухчев, става вицешампион (1986), пет пъти бронзов медалист (1981, 1983, 1985, 1987 и 1988) и носител на Купата (1981). Сухите статистически данни обаче не могат да разкрият привлекателния стил, който кара десетки хиляди да изпълват стадионите в Пловдив и страната. Кадрите на школата дават голяма част от основните футболисти на този тим. Новата генерация на „Тракия“ блести в продължение на повече от десетилетие. Футболистите са с толкова изявени качества, че в тима не е намерено място за бъдещата суперзвезда Христо Стоичков. През 80-те „Ботев“ доминира над „Локомотив“ с пет успеха и едва едно поражение в дванайсетте двубоя помежду им. Равенствата са шест. Най-големите победи идват през август 1983 г. (4:2 на „Девети септември“през 35 000 зрители), август 1987 г. (5:2 на „Девети септември“ през 12 000 зрители), както и през август 1988 г. (5:0 пред 10 000 зрители на „Девети септември“). Три маркови сблъсъка, които олицетворяват зенита на канарчетата. 24

90-те – „,Ново време” На 10 ноември 1989 г. комунистическият режим пада от власт. Започва вълна от промени във всички области на живота, включително и спорта. Финансирането на клубовете преминава в ръцете на частни спонсори. Любопитни са писанията в пресата за първите дербита от новото време. След 1:1 на ст. „Локомотив“ през август 1990 г. в. „Народен спорт“ пише следното: „Зрителите? Те бяха необичайно малко за пловдивското дерби. Пазарната икономика настъпва и във футбола – цените на билетите растат…“. Периодът е труден и за двата отбора. Светлите дни не се виждат, а игрово съставите започват да деградират спрямо представянето си в предишното десетилетие. През 90те „Локомотив“ изравнява баланса на силите, като съумява да спечели 7 победи и да загуби 6 пъти в 19-те двубоя между двата тима през десетилетието. „Ботев“ е разкъсван от управленски проблеми с честа смяна на треньори. Най-знаковото дерби на десетилетието е през 1995 г., когато „Ботев“ печели един от най-големите си успехи – 5:0, когато Костадин Видолов вкарва хеттрик. С този успех канарите изравняват клубния си рекорд за победа в дербито (от 1988 г.). Новият век През новото хилядолетие „Локомотив“ достига най-големия си връх в клубния летопис – шампионската титла от сезон 2003/2004 г. под ръководството на Едуард Ераносян и финансовото благодетелстване на покойния вече Георги Илиев (същата година е спечелена и Суперкупа на България).

стил и култура

Нула32

Докато „Локомотив“ търпи възход, „Ботев“ страда под фалшивото и срамно управление на Димитър Христолов. Той се озовава начело на ръководството през март 1999 г. и остава на този пост до края на 2009 г. „Локомотив“ доминира в сблъска в началото на века, като постига триумфи с 5:3 през ноември 2002 г. и с 4:0 през септември 2007 г. За двубоя през 2002 г., в. „Марица“ пише: „Да, това беше дерби и Пловдив може да се гордее с тази продукция“, а вестник „Футбол“ е кратък: „Това беше шоу, което дори съдията не успя да развали“. През 2010 г. феновете на „Ботев“ гонят злощастния президент Христолов, който уж иска да продаде клуба за все по-изгодна и по-изгодна сума. Това обаче така и не става, а „Ботев“ агонизира. Все пак канарите взимат победа на честта в последното дерби срещу „Локомотив“ от ерата Христолов – през ноември 2009 г. с 1:0 на Колежа. През сезон 2012/2013 г. „Ботев“ се завръща в А група. На пловдивската футболна карта разцъфват отново и пловдивските дербита. Канарчетата определено се представят по-добре в мачовете между двата тима през второто десетилетие на века. В този период дербито търпи и няколко невиждани сценария. През март 2014-а г. срещата е преместена от Пловдив в София, поради наказание, наложено на „Ботев“ заради действия на техните фенове. На Националния стадион „Васил Левски” „жълто-черните” печелят с 2:1 в едно от най-странните и безпрецедентни дербита на Пловдив, което в крайна сметка се играе в София. Само няколко седмици след това – през април 2014 – „Ботев“ печели слу26

жебна победа с 3:0, след като срещата между двата тима на стадиона в парк „Лаута“ е прекратена поради ексцесии, предизвикани от феновете на „Локомотив“. Мачът е спрян в 40ата минута, след което смърфовете са наказани със загуба по служебен път. През юли 2016-а г. се провежда второто в историята дерби на Пловдив, което се играе извън пределите на града. Поради изграждане на осветление на базата на „Ботев“ в Коматево, срещата трябва да се премести в Бургас – на стадион „Лазур“. Феновете на двата тима пълнят почти до краен преден съоръжението в горещия юлски ден, „Ботев“ и „Локомотив“ поделят точките след 1:1. През септември 2017 пък „Ботев“ печели дербито на своята база с 3:0, но срещата е играна пред празни трибуни поради ново наказание заради действия на феновете на тима. Най-големият успех в този период на „Локомотив“ идва в турнира за Купата на България. През сезон 2014/2015 г. черно-белите надделяват с общ резултат 3:2 в двата мача с финален гол в последните секунди на двубоя в кв. Коматево. Що се отнася до последния силен период на един от двата отбора – преди финала за Купата от май 2019, трябва да кажем, че „Ботев“ започва своя възход при Николай Киров след началото на сезон 2016/2017 г. Той постепенно изгражда комбинативен, скоростен, привлекателен футбол на базата на млади български футболисти, както и на някои разумно направени покупки на чужденци. В края на сезона тимът побеждава шампиона „Лудогорец“ (2:1) във финала за Купата на България, а няколко месеца по-късно феновете на канар-

стил и култура

четата виждат втори триумф над разградчани – този път в двубоя за Суперкупата на България след дузпи. Пътят до най-великото дерби Двата тима имаха коренно противоположни съдби, за да стигнат до първия си мач, противопоставящ ги за трофей – Купата на България. В турнира канарчетата се справиха с „ЦСКА 1948“ (4:1) и „Берое“ (0:0, 4:3 на дузпи) като гост, както и „Черно море“ (1:1, 3:1 на дузпи) у дома. Крайно драматичен полуфиналът с „ЦСКА-София“, който се игра в два двубоя. В първия мач у дома жълто-черните надделяха с 3:2, което остави шансове на съперника за реванша. Там буря от събития насити срещата с невъобразими обрати. „Ботев“ поведе с 2:0 до почивката, но допусна обрат с 2:3 през втората част, когато остана с 9 души поради два спорни червени картона. В последната минута на редовното време обаче гол за 3:3 изпрати отбора във втория му финал в надпреварата в рамките на три сезона. За „Локомотив“ пътят бе значително по-приемлив. Победи над „Поморие“ (1:0) и „Дунав“ (2:1) изправиха отбо-

ра срещу „Етър“ Велико Търново в четвъртфиналите. Именно това бе може би най-драматичният двубой за железничарите, които се добраха до 1:1 във Велико Търново и имаха повече късмет в рулетката на дузпите – 7:6. В полуфиналите смърфовете надделяха над „Септември“ Сф (4:0 общ резултат), като си гарантираха първи финал в турнира от 2012 г. насам. Така в последния двубой за Купата един срещу друг излязоха двата отбора, предизвикващи най-големите вълни от емоции в Пловдив. На 15-ти май 2019 г. на Националния стадион „Васил Левски“ повече около 21 000 души видяха как един гол е способен да раздели града. Едно попадение (на словенеца Ален Ожболт, 73‘), което отдалечи двете агитки на милиони километри една от друга. По вертикала. Черно-белите полетяха към рая и се настаниха удобно върху облаците, докато жълто-черните трябваше да потънат в бездната и да изживеят най-тежката нощ в историята си. Единият трябваше да загуби. Другият да победи и да остави нов ярък отпечатък върху паметта на битката. Недостигнат връх, който нито един успех в дербито на града до момента не бе имал честта да изкачи. |32

Нула32

стил и култура

НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА НИ ОТНЕМЕ ЛЮБОВТА НА ХОРАТА от Стефан Попов

убав град си е Пловдив. Толкова хубав, че се чудиш откъде този късмет и ти да отмерваш дните си в него. Тръгнеш из Стария град, гледаш къщички като картини от сънища на вълшебници. Във всеки двор смокиня, ухае на чемшири и бръшлян, свят да ти се завие от аромати. Стъпваш по камъни, дето годините си не помнят, та ти се струва, че си прашинка във времето. И сред цялото това изобилие кипи живот – работилнички, ателиета, антиквариати, гостилници. Райско място. Пък каква гледка се разкрива от покрива на Трихълмието – ширнала се Тракийската низина, а от двете й страни Родопа и Стара планина я крепят да се не разлее. Зер, това богатство самата Природа си го пази. И току потънеш в безвремието, камбанен звън те сепва и те подсеща, че неслучайно си тук, в древния и вечен град, че и ти трябва да направиш нещо добро за него, следа да оставиш някаква. Дали да добавиш нещо красиво, дали да опазиш нещо от него, дали да го величаеш със слова или съзерцаваш безмълвно. И изведнъж нещо в теб започва да се надига, нещо голямо, нещо, което събира в себе си всичката тази любов, преплитайки минало, настояще и бъдеще. Нещо, което те кара да настръхнеш и с гордост да прошепнеш името му... „Ботев“ Пловдив! Жълто-черната история помни своите възходи и падения и всички ние

просто трябва да се учим от нея и да я пазим. Защото историята на един клуб не е просто статистика. Тя е спомени, усещания, радост, тъга, еуфория, мъка… „Локомотив“ Пловдив спечели заслужено Купата на България! Да, няма съмнение, че загубата беше болезнена. Да, препълнилите своите сектори ботевисти си тръгнаха от националния стадион огорчени от играта на любимците си, тъй като очакванията на всички бяха за красива и резултатна победа. Победа, която да посветим на напусналия ни, но оставащ завинаги с нас Динко Дерменджиев – Чико! Канарчетата не успяха да полетят, но и това го има във футбола. Имало го е и преди, със сигурност ще го има и в бъдеще. Точно така, както е сигурно, че радостта и щастието и удовлетворението ще се завърнат отново в сърцата ни. Сълзите на децата и тежките въздишки на възрастните ботевисти след края на мача са мерилото за това колко е голям един клуб. Защото само чистата любов на хората е нещото, съхранило „Ботев“ през годините и гарантиращо неговото бъдеще. 29

Нула32

А тя, любовта на хората, не може да бъде купена. Тя се предава от поколение на поколение. Така е било, така и ще бъде. И тук няма никакво значение съотношението по трибуните на Националния стадион във финалния мач. Това е просто статистика, която е била изненада само за онези, които не са наясно с историческите футболни пластове, натрупвани в хилядолетния ни град. Няма как да не се обърнем към миналото, за да разберем генезиса на тази огромна любов. Любов, далеч надхвърляща както градските предели, така и разбирането за футбола просто като една игра. Още в зората на своето създаване „Ботев“ дава заявка, че ще бъде специален клуб. Момчетата, положили неговите основи, са ученици в двете най-елитни за времето си училища – Френския колеж „Свети Августин“ и Първа мъжка гимназия. Именно уважението към тези две духовни институции символизират повече от век и нашите клубни цветове – жълтото и черното. Едва ли има пловдивчанин, който да не е чувал за големия писател и общественик Никола Алваджиев, наричан от съгражданите ни Пловдиволюбецът. Той е бил един от основателите на клуба и част от първото нападение на „жълто-черните“. Авторът на любимата на поколения пловдивчани „Пловдивска хроника“ и една от най-значимите фигури в културния живот на града описва по изключително романтичен начин в градския алманах как са започнали първите стъпки на легендарния футболен клуб. Големият общественик Недко Каблешков, наричан от съгражданите ни 30

„Съвестта на Пловдив“, също е бил съпричастен с любимия ни клуб. Като почетен член на СК „Ботев“ Каблешков неизменно присъства и участва на всички тържества и значими обществени прояви, организирани от ботевистите. Най-успешният пловдивски кмет Божидар Здравков, основателят на Пловдивския панаир Обрейко Обрейков, революционерът Иван Андонов, големият спомоществовател Ламбри Карабатаков и мнозина други влиятелни и обичани от съгражданите ни личности, допринесли в значителна степен за развитието на града ни, са били съпричастни и са подкрепяли пловдивския „Ботев“. Сред удостоените със знака „Почетен член на клуба“ са били още големият благодетел Димитър Кудоглу, ветераните от Шипченската епопея, както и героите от Сливница. В журито, участвало на доброволни начала при избора на скулптор за изграждане паметника на нашия патрон Христо Ботев, са били големите общественици Георги Атанасов – председател на „Дружеството на южнобългарските художници“, Стойко Стойков – най-изявеният за времето си пловдивски архитект, големият художник Цанко Лавренов и т.н. Сред участниците в конкурса за същия този паметник, първият български паметник изобщо в Пловдив, са били големите скулптори Васил Вичев и Кирил Георгиев, създали както бюстовете на безсмъртния поет и революционер пред клубното игрище и в Цар-Симеоновата градина, така и този на Христо Ботев в двора на Националния музей в Калофер.

стил и култура

В годините, през които нашият клуб е изграждал своя облик, най-важни, както и сега, са били хората. Тази огромна любов, този неподправен патриотизъм и родолюбие, които предците ни са носили в сърцата си, са били и причината „Ботев“ да надскочи рамките на града и да се превърне в най-обичаната и уважавана спортна организация в Южна България, наричана неслучайно „гордостта на Тракия“. А пловдивчани доказват безрезервната си любов към своя „Ботев“ при изграждането на първия клубен стадион, когато рамо до рамо членове и привърженици на клуба, със собствени сили и средства, успяват да превърнат градското сметище в красив стадион, на който повече от две десетилетия се провеждат както футболни срещи, така и значими спортни и обществени събития. Инициативата за изграждането на паметника на Христо Ботев е още едно от знаковите в историята на клуба събития. По същото време в Пловдив все още няма изграден нито един български паметник. Решавайки да оставят за поколенията любовта си към патрона на клуба, ръководителите на „Ботев“ създават „Златна книга“, чиято цел е била големи общественици и заможни българи да оставят своето послание към ботевистите, дарявайки средства за изграждането на паметника. Първи в „Златната книга“ слага своя подпис цар Борис ІІІ, който дарява две хиляди златни лева за каузата. След него това прави министър-председателят Андрей Ляпчев, последван от множество общественици и знакови фигу-

ри не само в Пловдив, но и в страната. Така мечтата става реалност, а ботевистите доказват, че клубът им е не просто спортна, а истинска обществена и патриотична организация. Благотворителните балове и вечеринки, коледните хорове и тържества, които клубът организира в подкрепа на своята обществена дейност, както и съпричастността му към всичко, случващо се в Пловдив, са още една причина „Ботев“ да става все по-популярен и обичан от гражданството. Кулминацията на усилията на всички „жълто-черни“, които желаят да направят „Ботев“ клуб от национално значение, идва през далечната 1929 година. Тогава „четата на Старика“ успява да извоюва първата шампионска титла за клуба, при това в пряк двубой срещу своя най-голям исторически съперник – „Левски“ София. Трофеят е от огромно значение за града, тъй като именно „Ботев“ донася за първи път футболната слава на Пловдив, а с нея той става неизменна част от значимите футболни центрове в страната. Такива са корените на нашия клуб. Съвкупност от значими исторически събития, личности и спортни успехи, дали здравата основа за неговото бъдеще. Подкрепян от своите верни привърженици, „Ботев“ успява да устои на превратностите на времето, а те не са малко. През следващите десетилетия и особено в периода след смяната на по31

Нула32

литическата система клубът е бил „ударен“ право в сърцето. Последователно са били сменени името му, цветовете и емблемата му, а стадионът, изграден с толкова любов от пловдивчани, също му е отнет. Повече от десетилетие „Ботев“ няма свой дом, а военизирането му не позволява да се изгради добър отбор поради непрестанното текучество на футболисти, отбиващи военната си служба в Пловдив. В началото на 60-те слънцето отново изгрява за „жълто-черните“. Първо е спечелена Купата на България през 1962 година, а през 1967 година „Ботев“ отново успява да стане шампион! В онези времена поколението на великия Динко Дерменджиев играе най-красивия и атрактивен футбол в страната и титлата е закономерният завършек на един славен период. В този времеви отрязък големият градски съперник на канарчетата е бил отборът на „Спартак“ Пловдив. Четири години преди втората „жълто-черна“ титла „гладиаторите“ са станали шампиони на страната в единственото в историята на България първенство, в което два клуба от един град са спорили за титлата. И тук няма как да не направим паралел с отминалия финал за Купата на България. Едва ли мъката на ботевистите през 1963 година е била по-малка, тъй като тогава борбата е за шампионската титла, а „жълто-черните“ са имали реалния шанс да я спечелят, но през втората половина на първенството губят директния мач със съгражданите си, с който са можели да ги изпреварят в класирането, и накрая остават на почетното второ мяс32

то. И все пак – четири години по-късно съдбата се е усмихнала на „Ботев“ и „канарчетата“ отново стъпват на футболния връх. Последва безумното обединение на двата големи градски съперника под името „Тракия“, с което на практика е бил унищожен отборът на „Спартак“, а на картата, като единствен градски съперник на „Ботев“ в „А“ група , остава единствено „Локомотив“. Истината е, че „Ботев“ винаги е бил в градския мач. Без значение кой от множеството местни клубове е бил негов съперник през годините. И това се е дължало както на спортните успехи на „жълто-черните“, така и на несекващата любов на пловдивчани към него. През следващите десетилетия „Ботев“ печели Балканската клубна купа, нова Купа на страната, а „златното поколение“ на Зико и компания е носело на пловдивчани както футболна гордост, така и наслада за сетивата. Спечелената „Златна обувка“ на незабравимия Георги Славков, паметните победи над „Барселона“ и „Байерн“ Мюнхен, както и неспирната борба за призовите места в родния шампионат срещу софийските „Левски“ и ЦСКА са изградили на „жълто-черните“ ореол на футболни романтици, с което печелят симпатиите на неутралните привърженици в цялата страна. Дори през черното десетилетие в началото на 21 век нищо не е било в състояние да накара пловдивчани да спрат да обичат своите любимци. Това се доказва с футболните срещи на „Ботев“ във „В“ група, когато

стил и култура

Нула32

поваленият гигант, който се опитва отново да си стъпи на краката, е подкрепян от многохилядните си привърженици из всички краища на страната. През последното десетилетие „Ботев“ възвръща реномето си на един от големите български клубове, записвайки незабравими европейски мачове, подкрепян фанатично от пловдив-

чаните, превърнали иначе спокойния Бургас в бушуващо жълто-черно море. Така се стига до 2017 година, когато „жълто-черните“ печелят Купата на България за трети път в своята история, побеждавайки на финала шампиона на страната – разградския „Лудогорец“. И всичко това се случва във време-

стил и култура

то, когато клубът не е бил в своя дом. Стадион „Христо Ботев“ все още очаква дострояването си, за да приюти в обятията си своите „жълто-черни“ деца. 15 май 2019 година ще остане в историята на нашия клуб като поредния труден момент, който всички заедно трябва да превъзмогнем.

Да, купата стана черно-бяла, но любовта на хората завинаги ще остане жълто-черна. Същата онзи неизмерима любов в сърцата, с която повече от 107 години подкрепяме неистово своя любим „Ботев“ Пловдив! И ще продължаваме да го правим, защото това не е въпрос на избор, а на ДНК! |32

Нула32

ПОЕЗИЯ НА ЗАПАЛЯНКОВЩИНАТА

от Манол Пейков

стил и култура

Нула32

стил и култура

ясто в настоящия брой намериха и думите на Манол Пейков, отпечатани преди години във вестник „Капитал“ . Трябва да съм бил на четири-пет години, когато разбрах, че трябва да си избера отбор, когото да подкрепям. Не знаех как се прави това. Реших да попитам дядо ми. – Дядо, ти от кой отбор си? – От „Ботев“. – А защо от „Ботев“? – Защото е бил герой! – Тогава аз ще съм от „Левски“ – отсякох. Оказа се, че съм единственото дете от цялата махала, което държи за „Левски“. Къщата ни беше в близост до игрището на „Локото“ и почти всички в квартала бяха локомотивци. Имаше един-единствен батко от „Левски“ – при това от съседна махала, появяваше се единствено по време на игрите на калами, които за нас тогава си бяха истински олимпийски спорт. Като единствен поддържник на „Левски“ имах честта да събирам фунийките, след като си ги изстреля и да му ги нося. Бяха суперлуксозни: моите си ги правех от „Българо-съветска дружба“ (единственото гланцирано списание, за което беше абонирана баба ми), а тези бяха от оризова хартия, при това цветна! Магическа работа. Това трябва да е продължило всичко на всичко няколко месеца. Не помня дали баткото изчезна пръв, или „увлечението“ ми по „Левски“. Скоро и аз, като всички останали, виках за „Локото“. И така от четирийсет години насам. Да си футболен запалянко нито е лесна, нито е проста работа.

Запалянковщината притежава своя собствена поезия – напълно неразгадаема за неизкушения читател, ала наркотично опияняваща за малцината просветени. Преди месец BBC публикува истинската история на Питър Абът от Ипсуич, който от 37 години не е пропускал домакински мач на любимия си отбор. Проблемът е, че бил фен на „Улвърхямптън“, чиито домакински мачове се провеждат на 250 километра от града, в който живее. Затова на г-н Абът му се налагало всеки уикенд да минава 500 километра, за да гледа „вълците“ на живо. Поводът за самата публикация беше сватбата на дъщеря му, заради която му се наложило да прекъсне серията от 1912 последователни мача, прекарани на стадиона. При това – забележете! – става дума за отбор, който през всичките тези години едвам е додрапвал до място в най-горната дивизия и от 1950 г. насам не е печелил титла. Подобно на „Улвърхямптън“, моят любим отбор често изпадаше от А група в младостта ми и никога не беше печелил шампионската титла. Имахме най-слабата защита и най-великото нападение. Дори когато едва се крепяхме в групата в началото на 80-те, ние играехме най-романтичния футбол; губехме от опашкарите, но редовно изпращахме фаворитите за титлата с наведени глави. Всяка победа срещу ЦСКА беше за нас почти равносилна на спечелен шампионат. (Особено имайки предвид, че те винаги бяха с човек повече на терена.) Спомням си поне четири такива победи (което си е жив подвиг – по това време ЦСКА редовно завършваха първенството с една или две загуби, а победите в провинцията им бяха гарантирани с предварителен абонамент), последвани от еуфорични многочасови шествия по главната улица. 39

Нула32

За битките с „Ботев“ няма да говоря: ако на мача „Левски“ – „ЦСКА“ му казват „вечното“ дерби, то „Локо“ – „Ботев“ сигурно ще трябва да е „предвечното“. Макар мачовете с „Ботев“ винаги да са били най-важните в годишния ни футболен календар, никога не съм изпитвал омраза към „Ботев“ и никога не ми е било приятно да слушам обиди и подхвърляния по техен адрес. Пред схващането на древните римляни, които винаги изобразявали врага си като дребен, нищожен и незначителен, за да подчертаят собственото си величие, винаги съм предпочитал подхода на древните гърци. Те рисували победения враг като снажен, силен и доблестен. Така победата имала по-голяма стойност. И до ден днешен не зная кое всъщност е определящо, когато човек си избира любим отбор. Струва ми се, че емоциите винаги вземат връх над разума – семейната традиция, пристрастията на близък човек, паметен момент от детството, свързан с някой мач, с виковете пред телевизора, със сцените на радост по терена и на трибуните. Или нещо още по-просто – любим цвят, подарена фланелка, плакат, видян на нечия стена. Може би тъкмо поради силната емоционална връзка, родена в детството, когато човек е много по-уязвим и по-впечатлителен, повечето хора никога не сменят клубните си пристрастия. И това май си е съвсем в реда на нещата. Странното (и страшното) е, че много хора – поне в България – определят политическите си пристрастия по същия начин, по който си избират любим отбор: на емоционална основа, по семейна традиция, въз основа на криво разбрана лоялност, първосигнално, без вглеждане в онова, което 40

стои зад партийната фасада, без размисъл, по пътя на удобната инерция. Не зная дали любовта към “Локото” ме е формирала като човек, или съм избрал „Локото“, защото ми подхожда. Винаги съм подкрепял аутсайдерите и съм ненавиждал голиатите. Един мой приятел американец, когото заведох веднъж на мач с „Левски“, беше потресен от факта, че не спираме да пеем оди за отбора си, дори когато губим с три на нула. Такъв съм и в личния си живот – винаги се надявам, никога не спирам да вярвам, че мога да обърна и най-неблагоприятния резултат в своя полза. Страстта ми към любимия отбор постепенно започна да изтлява, когато на кормилото му взеха да се изреждат бизнесмени със съмнителна репутация и „Локото“, за пръв път, откакто се помня, започна да печели съмнителни победи, вместо да инкасира честни загуби (дори и когато противникът прибягва до нечестни средства, стихът „шепа спартанци под сганта на Ксеркса“ винаги ме е привличал повече от формулата „целта оправдава средствата“). Дори и титлата от 2004 г. – макар и до днес да я смятам за напълно заслужена – не ми беше толкова сладка, колкото един-единствен седемдесетметров голов пас на Христо Колев-Бащата, който само няколко секунди преди това е обирал псувните на по-буйните фенове заради прословутата си стойка „делва“, в която обичаше да прекарва половината мач. Защото честната битка винаги е по-важна от победата. И красивият футбол винаги е по-важен от безскрупулната ефективност. Защото любимият отбор е преди всичко идея. За това какъв би искал да бъдеш ти самия. |32

стил и култура

Нула32

стил и култура

BLUE CANARY от Панайот Стефанов

тадионът край бирената фабрика. Израз, който всички помним от спортните коментари, но и пейзаж, който сякаш безвъзвратно напусна града. Останаха обаче хората, които го обичат. Онези, за които стадионът беше дом и които той направи такива, каквито са. Да порасна край Бирената фабрика е обстоятелство, оставило незаличим отпечатък в детството ми. В махалата, която аз заварих като малък, любимият отбор не беше въпрос на избор. Рано или късно той просто идваше при теб като всички останали първи самоопределения. Чрез разказите на бащите, вуйчовците и дядовците ни, които някой ден щяха да ни заведат на Колежа, за да видим летежа на канарчетата. Часове преди мач Каменица буквално пожълтяваше, но само за да опустее безнадеждно и като никога преди за деветдесет минути. Деветдесет минути, в които няколко деца с топка в краката сновяха напред-назад по „Богомил“ и „Варшава“ и се ослушваха, надничаха към терена през тунела под таблото и се молеха на случайни минувачи да ги вкарат на полувремето. Но ако можеше, без да разбират родителите им. Нали и те бяха за „Ботев“? Бяха нетърпеливи да узнаят какво е. Най-ранният ми спомен за стадион „Христо Ботев“ минава тъкмо през тунела под някогашното табло. Или по-точно през решетките на оградата, която и сега си е там, но отвъд която футболът днес си е отишъл.

Да гледаш мача през решетките е същото като да си на източната трибуна и пред теб да се развява огромно знаме – и в двата случая нямаш цялата картина, мачът върви на откъси. За головете разбираш впоследствие, а ако имаш късмет, понякога виждаш и радостта на играчите. Подробностите обаче не са ти толкова важни, колкото ти е важно да си там, на стадиона, или някъде около него, и да подкрепяш отбора. Това все пак е отборът на махалата, а и на града ти. Защо не и на света? По-късно щях да разбера, че през решетките тогава виждахме неща, които другите не можеха и да си помислят, неща, необозрими за непосветеното око, които с годините ставаха все по-необясними за външния свят. Решетките ограничаваха погледа ни, но не и възможността ни да мечтаем. Междувременно разказите продължаваха. Научихме, че всички дядовци са били на мача с „Атлетико“ Мадрид и са гледали „Ботев“, какъвто ние през 2005-а можехме само да сънуваме. Слушахме истории за футболисти със странни имена като Джогата, Гунди, Чико и Тумби, наизустявахме комбинациите помежду им и се изпитвахме на годините, в които са играли. Започнахме да казваме густо, майна без да сме сигурни какво точно означава лафът и дали изобщо някога ще го изпитаме в чистия му вид. Разбрахме, че и ние сме живели, когато видяхме и нашия „Ботев“ с купа. Дядовците ни вече ги нямаше, но ние бяхме там заради тях и пак така празнувахме с отбора – под знамената, с приятели и сълзи в очите. Няма как да е 43

Нула32

било много по-различно, макар и две поколения по-късно. Нали всичко се върти? Контраатаките и сега са ни марка. Може би благодарение на тази подготовка, не си спомням абсолютно нищо от първия мач, на който действително съм присъствал на Колежа. Изглежда не е бил важен за единайсетгодишното ми аз, което твърде дълго беше копняло да гледа най-великия отбор на света на живо. Предварително си бях съчинил и повярвал на всичко, което можеше да ми се случи на стадиона. Мисля, че това важи със същата сила и за още доста хора. Не ни трябваха кръщенета с големи победи или титли, бяхме жълто-черни, просто защото това беше нашият отбор и толкова. Напук на всички ерзаци, от които се опитаха да направят оригинали, напук на многомилионните бюджети и шумното им медийното лансиране, коженото кълбо отдавна беше пресякло голлинията в душата ни и това се беше се случило не другаде, а на Колежа. Любимият ни клуб ни беше победил завинаги още преди дори да го зърнем. Защото той не умира, ще каже поетът, а ботевизмът ще ушие знамето си от стиха му. Сега си давам сметка, че дори в онова най-черно десетилетие в историята ни, „Ботев“ Пловдив все пак намираше начин да омагьоса децата, да ги влюби в красотата си, да ги прави да вярват и да не спират да се борят. Замислям се колко малко са нещата, които са способни да разпалят искра като тази в сърцето на дете и да го гъделичкат по онази струна, която ни кара едновременно да пеем от любов, но и да се раздираме от болка. Колко малко всъщност са нещата, които устояват на времето и не 44

струват нищо, а понякога могат да значат света за някого, така както го може футболът. Тази бомба със закъснител и най-висока проба поезия в един луд по играта град като нашия. Струва ми се, че нищо друго не е в състояние да ни развълнува повече, да ни влуди така по себе си и да не ни оставя да заспиваме понякога със седмици. Когато отново поглеждам „Ботев“ Пловдив през онези решетки под таблото, осъзнавам, че аналогията с канарчето и клетката е неизбежна. Кой е заключеният обаче няма никакво значение. Красив и неизразимо тъжен, неофициалният ни клубен химн вече не звучи край Бирената фабрика. Пейзажът в махалата е различен, хлапетата няма какво да чуят на полувремето, нито на кого да се помолят да ги вкара тайно на стадиона. Футболът за тях е джойстик и тениска на Меси, не е пролука, през която да посягат към големите неща. Но няма как да ги виним, когато вкъщи няма никой. Коматево е лоша имитация и буца в гърлото, но още по-болезнено ни задължава да се борим. Защото този клуб е нашият дом. История, в която се раждаме и умираме хиляди пъти. Приказка, в която ще сме винаги деца. „Ботев“ е еманация на всичко пловдивско – романтично минало, варварско настояще, но и бъдеще, което трябва да се извоюва. Затова давай, „Ботев“, вкарвай, бий се, живей! За всички деца, които някой ден ще стъпят на Колежа, за да те видят. За всички деца, които някой ден ще научиш да мечтаят. За всички деца, които някой ден ще те обикнат. |32

стил и култура

Нула32

ДА ВЯРВАШ, ДА СЕ РАЗВИВАШ, ДА СЕ ТРУДИШ Разговор на Бюлент Мюмюнов с Атанас Драмов

сторията на „Локомотив“ Пловдив нито започва, нито свършва с него. Но той е част от най-силния период на клуба през 20. век. Атанас Драмов е един от монолитните стълбове в историята на пловдивския футбол. Човекът, спечелил първото „черно-бяло“ отличие – Купата на Съветската армия, 1983 г. Човекът, измислил легендарното название смърфовете, което и до днес се чува от уста на уста сред фенове и футболисти. Един от значимите за „Локомотив“. Редом до Бонев, Гочо, Бащата, Ераносян и Садъков. Миналото е пряк свидетел на треньорското творчество на Атанас Драмов. Запечатаното в спомените на легендата оставя следи, в които можем да надникнем само чрез думите. Г-н Драмов, нека се върнем към края на 70-те и началото на 80-те и най-силния Ви период в треньорската дейност. Какво си спомняте от онези години? Всичко ми е като на длан от онези години. Аз бях начело на „Локомотив“, а отборът беше в „Б“ група – там изкара доста време. Най-важното обаче е, че създадохме силен колектив. Спечелването на Купата на съветската армия от наша страна беше прецедент – като единствения отбор, правил го от „Б“ група. Най-силният ни мач беше с „ЦСКА“ на полуфинала през сезон 1982/1983 г. За нас това беше финала реално, защото се изправихме срещу най-добрия отбор. След това нещата бяха по-лесни. По-голямата част от живота Ви минава в „,Локомотив“, но малко хора знаят за активния Ви път на професионален футболист. 46

Моята футболна кариера като играч не е толкова известна. Не бях футболист с голяма класа. По-важната част от живота ми мина като треньор. Работих и в чужбина, а начело на „Локомотив“ съм заставал цели пет пъти. Това е професията и съдбата ми... Не съм си определял друга професия, това е единственото, което някога съм правил. Да бъда треньор. В какъв период започнахте да се занимавате с треньорска дейност? Някъде около 1970 г. Тогава се създаваха първите полуинтернати в България и аз постъпих на работа в един от тях, свързан с „Локомотив“. За първи път се набираха деца до 9-годишна възраст, а не както беше към онзи момент – около 14-тата година. Създаваше се за първи път в България експериментално спортно обучение. Нашите момчета от „Локомотив“ бяха в една паралелка. Децата спяха там, хранеха се, учеха заедно, имаха занимания и тренировки. Мога да ви кажа още от първата паралелка какви момчета излязоха – Аян Садъков, Едуард Ераносян, Иван Маринов, Петър Василев, Румен Стайков и Йордан Трайков. 6 души, които са минали през мъжкия отбор. Тази група се оказа доста успешна. При спечелване на Купата на съветската армия Садъков и Ераносян бяха основни фигури. В средата на месец май 2019-а се изигра най-значимото пловдивско дерби в историята. Финала за Купата – заслужено ли „,Локомотив“ спечели и защо наричат този мач социален феномен?

стил и култура

Нула32

„Локомотив“ надигра „Ботев“. Беше по-добрият отбор, ако трябва да сме честни. Иначе пловдивските дербита са нещо уникално. Аз съм бил в треньорските щабове на двата отбора при най-големите им победи. При 7:3 за „Локомотив“ през 1974 г. бях помощник-треньор. За куриоз през 1995 г. съм треньор на „Ботев“, когато пък те печелят с 5:0 над съперника си. Тогава ми направи впечатление нещо интересно. Аз останах няколко часа след срещата на стадион „Христо Ботев“, но когато тръгнах да се прибирам към дома, видях една група от 200-300 души – фенове на „Локомотив“ – да пеят. Бяха се събрали на пътя пред стадиона – вееха знамена, скандираха, въпреки че техният отбор беше претърпял най-тежката си загуба в пловдивското дерби. Те просто изразяваха обичта си към отбора. За хората това е дербито.

футбол. Школите нямаха възможност да обхванат всички. Сега всички деца са обхванати от академиите, а по-талантливите започват да тренират в школа. Сега треньорите не са добре заплатени, те са принудени да събират такси за количество деца. И вижте колко много треньори има в Пловдив. Преди се брояха на пръсти, но пак ще има футболисти, ще израстват. В това съм сигурен. Но е ясно едно – самият футбол се променя. Играта стана по-динамична, по-бърза. Техниката преди изпъкваше, защото се играеше на бавни обороти. В момента техниката е по-висша, защото едно е да майсториш с топката на скорост, друго е – на ходом. За това трябва повече характер, повече атлетизъм, повече работа.

Какво е мнението Ви за развитието на пловдивския футбол през годините?

Най-вече да бъдат грамотни футболисти. Винаги съм държал и на дисциплината, но всичко е индивидуално. Мога да ви разкажа нещо за Христо Бонев например. Той не беше лесен характер. Невинаги можеше да влезе в калъпа на един треньор, но имаше самоналожени ценности, които го превръщаха в това, което е. Първата му работа, след като дойде за тренировка, е да се качи на кантара. След тренировка пак. Това беше един самоконтрол. Никой не му го налагаше. А имаше и футболисти, още със свършване на тренировката, обуваха панталоните и тичаха в други посоки, по други задачи.

Пловдив периодично се е намествал между големите. „Спартак“ е първият носител на Купата (1958 г.), „Ботев“ (1962, 1981 г.) беше вторият след тях, „Локомотив“ – третият (1983 г.). Успяваме да се вмъкнем няколко пъти между грандовете. Това не е било тенденция постоянно да се случват тези неща. Да, и „Ботев“, и „Локомотив“ са имали силни отбори, но големите успехи идват по-рядко. Но когато е по-рядко, всичко е по-сладко. Човек не е свикнал с тези неща и тогава се радва повече. Все пак обаче Пловдив си остава футболен град. Вижте какви футболисти са излезли само. Както за клубните отбори, така и за националния отбор. Как се родиха поколенията на Зума, Гочето, Еду, Бащата и защо сега спортисти и личности от такъв ранг са рядкост? Преди голяма част от футболистите израснаха чрез и в махленския 48

На какво възпитавахте вашите футболисти?

Още един пример за дисциплина и професионализъм – бяха счупили крака на Бонев. Докато кракът му беше в гипс, той тренираше тройно по-усърдно, с тройно натоварване. След една контузия ти се залежаваш и трябва да наваксваш. Докато Бонев в тези моменти имаше невероятен самоконтрол. Не беше единственият, но аз го посочвам като пример. Един Гочо

стил и култура

Василев беше в непрекъснато движение, непрекъсната борба за топката. Такива бяха някои играчи. Разликите между футбола през миналия век и този сега? Динамика, скорост, физика. Преди имаше баскетболисти, талантливи и с качества за футбол, но сега вече няма такива. Всеки си е автономен в своя спорт. В миналото в училищата – футболисти, лекоатлети, волейболисти, баскетболисти даваха представители за училищните отбори на всички спортове. Един добър футболист участва и в атлетиката, участва и във волейбола, в баскетбола. Сега нещата са други. Помня дори, че когато се създаде Спортното училище, в, една от първите интернатни паралелки влезе Костадин Костадинов (легенда на „Ботев“). Тогавашният директор оспорваше неговото влизане с аргумента, че нямал ръст. Беше казал, че иска ръстови състезатели. Имаше и такива залитания. Да, ръстът си е определящ, но във футбола трябва да притежаваш техника, ум, фантазия. Това, което имаха Христо Колев и Христо Бонев като фантазия. Това никой не им го дава, това им го дава природата. Другото е работа. Разкажете за прякора смърфовете – легендата гласи, че Вие сте го измислили? Да, така е, аз дадох идеята. Това се случва някъде в началото на 90-те години. Тогава известният радиокоментатор от Пловдив – Никола Галов, ми каза, че не може да различава играчите, тъй като номерата на фланелките им били много малки. А аз му отговорих – „абе, не ти трябват номерата, те нашите са еднакви всичките като смърфове, вършат една и съща работа, борят се по един и същи начин“. Казах това просто като реплика, дойде ми на устата. Галов се изненада приятно, казвайки, че това определение му харесва. Каза,

че ще го използва при коментарите си, а аз нямах против. И той за първи път започна публично да нарича играчите на „Локомотив“ смърфове. В седмиците преди финала за Купата на България Пловдив се раздели с една от най-големите си футболни икони – Динко Дерменджиев. Кой за Вас беше Чико? Гениален футболист. Човек, който имаше изключително чувство пред гола, пласиране, тръгване. Човек, който започна като трети в вратар в „Ботев“. В двустранните игри влизаше като полеви играч и постепенно стана ападател. Доказан и като треньор, и като футболист. Каква е ролята на феновете в съвременния футбол? Много грешки има в техните действия. В миналото нямаше организирани фенове, тогава ги наричаха запалянковци. Сега са на фракции, които често са на различни мнения. Налагат се на ръководства... Мога да кажа дори, че понякога вредят. Но има едно нещо, с което помагат, и това е подкрепата, атмосферата. Има фенове, които ходят на мач и не гледат какво става на терена. Но има и фенове, които вдигат отбора. Подкрепата им е незаменима, това няма кой друг да го даде на отбора. Вашата философия за успех в живота и във футбола? Философията е ежедневие. Понякога философията може да те доведе до фатален край, но е страшно важна за нашия бит, за нашите действия. Едно от най-важните неща е вярата. Да вярваш, да се развиваш, да се трудиш. Това са основните неща във всяка една сфера. Футболът си има своите специфики, но се базира на тези три ценности. |32 49

Нула32

стил и култура

Нула32

УВАЖЕНИЕ ВСЕКИМУ, СТРАХ ОТ НИКОГО Разговор на Панайот Стефанов с Иван Глухчев

ван Глухчев е легенда. Напук на цялото олекотяване на думата. Част от шампионския отбор на „Ботев“ през 1967. Статистически най-успешният треньор на клуба за всички времена. Човек, в който са се огледали най-знаменитите играчи на страната ни. Онова, което го прави наистина голям обаче не се е случило на терена или на пистата. Глухчев е парче история, защото е изчезващ вид. Скромен, великодушен и до болка влюбен в играта старец. Невъзможен за шаблоните на модерния футбол. Говорим си с часове. Въпросите ми са бримки, които се опитват да разплетат десетилетния му опит. Затова и този разговор беше така труден за подреждане. Глухчев не спира да се отклонява, сякаш за да потвърди, че може да се разкаже целият през футбола. Преживява като дете отново всичко, което си спомня. Очите му се изцъклят при разказа за „Левски“ и „Берое“, които отнемат титлата на „Ботев“ през 1986. Справедливостта тук никога няма да възтържествува, но ни остава вярата в красотата. Защото, както казва Глухчев, може да се побеждава и красиво… И това е, което има значение – готовността да пишеш поезия на игрището. Г-н Глухчев, спомняте ли си началото на кариерата си в „,Ботев“? Когато дойдох в Пловдив, бях едно непознато момче, а в отбора бяха хора като Дерменджиев, Попов, 52

Апостолов, Райко Стойнов, Ненов, Костадинов, Найденов, Карушков и т.н. Бях слушал за тях само по радиото, когато благодарение на Гунди „Ботев“ започна да играе най-хубавия футбол в България. С млади момчета, бързи, технични и резултатни. Бях влюбен в този отбор още преди да дойда в Пловдив. Защото, за разлика от „Спартак“, който стана шампион през 1963 със сила, „Ботев“ побеждаваше с красив и атрактивен футбол. Макар и непознато момче от провинцията, приеха ме добре и започнах да се боря за мястото си. Когато го намерих, Пловдив стана вторият ми дом, а вече може би и първият, и тук ще си умра. По-старите пловдивчани могат да изредят единайсеторката на „,Ботев“ от 60-те и 70те дори и насън. Това ли е най-златният период на клуба? След спечелването на царската купа през 1929, моето поколението сме щастливци, че и в по-новата история отново станахме шампиони на България. И то във време, когато нестоличен отбор да вземе титлата беше равносилно на подвиг. Софийските клубове не само взимаха най-добрите играчи от цялата страна, но и бяха покровителствани от властта. Примерите са безбройни, но ние сме горди, че само с наши футболисти успяхме да преборим онези привилегировани в много отношения отбори. Каква беше Вашата роля в онзи състав?

стил и култура

Нула32

Аз съм може би единственият футболист в „Ботев“, който дойде като нападател, в основата на кариерата си беше дефанзивен халф, а през последните си две години попадна в центъра на защитата. Утвърдих се като полузащитник, който умееше да чете играта и да разгадава противниковите атаки, да пресича пасове и да отнема топката, преди да е достигнала до адресата си. Мисля, че в съзнанието на публиката останах точно такъв – наричаха ме „крадеца на праскови“. Треньорите винаги ми даваха задачата да пазя най-добрите футболисти на противника – Жеков от „ЦСКА“, Аспарухов от „Левски“, Богомилов от Варна, Дремсизов от „Черноморец“, Драгомиров от Враца, Бонев от „Локомотив“. А аз бях халф, но играех като стопер. Срещу мен се изправяха страхотни играчи. Това бяха не легенди, а чародеи на футболната игра. Те имаха обаяние като личности, хората ги обожаваха. Но моята задача не се състоеше в това да ги опазя, а да не им позволя да играят с топката. Защото за да играят с нея, все някой трябваше да им я подаде. Точно тук се проявяваше моят нюх. Четях играта. Знаех, че те дебнат топката, но аз предвиждах намерението на халфовете и пресичах пасовете им, изпреварвах ги. Защото Якимов, Бонев и Аспарухов можеха да излъжат целия отбор с топка в краката. Това беше моят принос. Не че съм ги надигравал, целта ми беше да играят по-малко с топката. Поради доминацията на софийските отбори, а и поради извън футболни причини, в Цар-Симеоновата градина се ражда мохабет, че шампион е всъщност онзи, който завършва трети в първенството. Като треньор се окичвате цели пет пъти с бронзовите медали… Абсолютно вярно. Беше много труд54

но да излезеш пред „ЦСКА“, пред „Левски“, че и пред „Славия“, ако щете. Когато станах старши треньор през 1984, първият ни мач беше с „ЦСКА“ на Армията и всеки си мислеше, че ще им легнем като сателит, но това беше дебютът ми, а аз горях от желание да се докажа. С каквато и работа да съм се захващал, винаги съм имал тази амбиция. Затова накарах момчетата да играят за победа. Сложих за централен нападател Ивайло Стойнов, наш юноша, който към онзи момент още не беше записвал мач. Всички очакваха разгромителна загуба, но ние си повярвахме и какво си мислиш, че стана… Бихме ги с 1:0, с гол на Стойнов, а след мача направихме кълбо напред в чест на победата. Два дни по-късно по време на тренировка в Пловдив идват да ме разпитват за това, за тези демонстрации пред министъра на отбраната Добри Джуров. Привикваха ме при шефа на Втора армия генерал Панайотов, а аз нито го познавам, нито нищо. Викам си, сега ще ме разжалват, задето съм бил „ЦСКА“, и то в София. А то какво се случи – наляха ми питие и ме поздравиха за победата. „Чест ви прави, че играхте като истински спортсмени. Показахте, че победителят е този, който може“, бяха думите на генерал Панайотов. Една от историите зад мотото Ви „,уважение всекиму, но страх от никого“. Да, изобщо не съм мислил за последствията. В онези години имаше треньори, които се подлагаха, но ние винаги сме излизали за победа. Следващата година отидохме и пак ги бихме. Този път с 3:2. Правехме немислимото, но обърни внимание кои вкараха головете – Благой Блангев – ляв бек, Васко Синов – халф, Петър Зехтински – халф. Три гола на Армията с изцяло нападателен футбол, а не

стил и култура

като онзи ден на финала. Да излезеш не да отбиеш номера на терена, а да се опиташ да победиш. Можеш да загубиш, но за какво тренираш тогава, когато в най-важния си мач оставаш безличен? Ето това е нещо, върху което играчите трябва да се замислят. Защо излязоха така? Обидна е не загубата, а начина, по който тя се случи. Това е. Що за хора бяха Вашите футболисти? Имах щастието да разполагам с много скромни момчета, изключително добри футболисти. В тях нямаше мания за величие. Това бяха едни обикновени хора, но с огромни умения. Ние нямахме слаб футболист. Даже и по мое време, когато станахме шампиони, имаше добри и по-добри футболисти, но слаби в „Ботев“ нямаше. Така е било винаги, защото ние практикувахме футбол, базиран на стремежа да се играе красиво и със сърце. Трябваше да има горене на терена, да се доставя удоволствие на публиката. Това е мотото на играта на „Ботев“. Не да се мъчим с всякакви средства в името на победата, дори и с грозен, груб футбол да побеждаваме, напротив. Може да се побеждава и красиво. Затова хората ни харесваха, където и да играехме в страната. Не сме били освирквани от нито една публика. Ползвахме се със симпатия навсякъде, а тя идваше от това, че ние играехме хубав нападателен футбол. С какво друго е различен онзи футбол от днешния? Преди всеки футболист имаше своето „аз“. Дерменджиев, бог да го прости – съвременен футболист – и сега да играе в който и да е европейски отбор, ще бъде голяма работа. Повратлив, скоростен, дрибльор, импровизатор. Разбирате ли? Той беше неуловим. Георги Попов – невероятно бърз футбо-

лист. Оставяше ги десет метра зад гърба си, а когато стигнеше аутлинията, обръщаше главата и търсеше на кого да я качи, за да направи гол. Добри Ненов, бог да го прости, вълшебникът му викахме. Имаше незабравими извеждащи пасове. 90% от головете на Динко се дължаха на Добри. Виден Апостолов – модерен ляв защитник с добър извеждащ пас, който често се включваше и в атака. А сега в „Ботев“ се откроява само един Тошко Неделев. Стиловете на всички останали си приличат, няма кой да направи разликата. С една дума преди имаше по-ярки личности на терена. Струва ми се, че сега са по-малко. Каква беше връзката между Вас и привържениците в онези времена? Много силна и близка. Нашите привърженици тогава бяха много чисти в подкрепата си към отбора. Имаха подход към действията си. Сашо Петковски беше организаторът на нашата публика, той беше тарторът, така да се каже. Агитката ни се славеше открай време със своята интелигентност, темпераментност и находчивост. Хората измисляха всевъзможни начини само и само да въодушевят отбора. Правеха шоу навсякъде и бяха винаги коректни – не чупеха, не трошаха. Въздействаха с лозунги, плакати, знамена и шествия. Пълнеха влаковете, когато играхме в София, но подходът им и към тази изява беше културен и възпитан, а не хулигански. Което не им пречеше да бъдат шумна и впечатляваща агитка и да ни дават криле. Идваха често и на ежедневните ни тренировки, има-няма хиляда души. Ползвахме се с обич и авторитет сред публиката ни, защото я радвахме с отдадеността си. С порива си да защитим себе си и отбора си с игра, а не с други средства, неприсъщи на нашия клуб. Кога някой започва да пише стихове? Когато е влюбен. Така бяхме и ние – влю55

Нула32

бени във футбола и готови да пишем поезия на игрището. Как се отразяваше живеенето Ви в социалистическия лагер на играта Ви на терена, когато пътувахте на запад? Може би много от младите хора днес няма да разберат какво ще кажа, а то е, че ние нямахме никакво самочувствие, когато излизахме навън. Изявите ни на европейско ниво бяха малко и нямахме почти никакъв опит. А и откъде да го имаме това самочувствие, когато отивахме в Лондон да играем с „Ковънтри“ и още в автобуса на Хийтроу виждахме телевизор. Телевизор, какъвто в България нямахме дори в домовете си. В квартала, ако имаше един, си ходехме на гости, за да го гледаме. И изведнъж виждаме телевизор на обществено място, което ни влияеше зле. Как да излезеш нахакан после на терена? Човек без самочувствие може да свърши работата на половина. Още повече срещу английски отбори, които имахме за божества. Но все пак сте съумявали да покажете качества и да превъзмогнете тази липса. Няма как да не споменем победата Ви над „,Байерн“ Мюнхен като треньор. Има ли нещо, което не знае публиката? Има една подробност, която не съм разказвал. След първия мач в Германия журналист помоли Удо Латек да направи съпоставка между „Ботев“ от мача с Барселона през 1981 и „Ботев“ от мача с „Байерн“ тогава. Така се случи, че Латек води последователно и двата тима в онези години, но на въпроса отговори, че за пръв път играе срещу нас, че никога не е идвал в България. Не разбрах дали не помнеше, или прояви надменност, но това ме жегна. Очевидно ни подценяваше. Срещу „Барселона“ бях помощник- треньор, а срещу „Байерн“ – старши. На 56

разбора преди реванша в Пловдив казах на индивидуалистите в нашия отбор – Георгиев, Пашев, Зехтински – да ги скъсат от лъжене още от центъра. Мачът започна, а ние започнахме да им разказваме играта. Латек разбра, че тук имаше работа с нестандартни футболисти, нещо, което в Германия трудно се срещаше, и го шокира. 30 минути преди края не спираше да гледа часовника си, защото усещаше, че всеки момент можем да ги отстраним. Един гол не ни достигна, за да ни запомни завинаги. Нямахме късмет, но обърнете внимание, че в четирите мача срещу тези колоси ние вкарахме пет гола. Ние винаги искахме да играем футбол, футбол, футбол! Защото това е характерно за „Ботев“. Не антифтубол. Пак повтарям – уважение всекиму, но страх от никого. Така исках да мислят и футболистите ми. Като теглим чертата излиза, че сте вече от 54 години сте свързан с „,Ботев“. Бил сте свидетел на по-голямата част от историята на клуба, посветили сте му живота си… Това е някаква магия, втори живот, приказка с щастлив край. Едно обикновено момче като мен да дойде в Пловдив от Велинград и да се наложи, а след това и като треньор да постигне успехи, да го възприеме публиката. Да ù бъда полезен, както мога… Това за мен е нещо невероятно. Мога само да благодаря на бай Георги, тогавашния треньор, че ме взе в „Ботев“ и на съдбата, че ми даде възможност да играя с такива добри футболисти. „Ботев“ ме приюти и ми даде криле в живота. Тук създадох дома и семейството си. И до ден днешен се учудвам, когато вървя по Главната, и ме спират хора на преклонна възраст, за да ме поздравяват. Но аз не съм направил нещо кой знае какво, всичко това е благодарение на „Ботев“ и на футбола. |32

стил и култура

алерия 28 е алтернаивно пространство, което сменя своя облик и концепция на 10, 14 или 31 дни. Нека заедно разказваме историите на творците! За да е по-пъстър Пловдив, за да сме по-любопитни към света!

01.06-10.06 DURLY HOUSE ATELIER Актьорът Тодор Дърлянов, придобил популярност от сериала на БТВ „Седем часа разлика“, ще открие изложба с авторски колажи и щампи за тениски изработени от плакати на Драматичен Театър Пловдив с фотографии на Георги Вачев.

11.06-20.06 Rada By Radina RADA by Radina ще представи своята нова колекция. Това е второто гостуване на Радина Константинова, след дипломирането ù в Милано, където е завършила моден дизайн.

21.06-30.06 Велислав Балдев a.k.a LYON VISUALS Lyon Visuals ще представи третата си самостоятелна фотографска изложба. Български фотограф/видеограф — лесно разпознаваем по уникалният си стил, със силно присъствие и влияние в съвремените визуални/дигитални изкуства на местно и интернационално ниво.

Галерия28 gallery.28

гр. Пловдив, ул. Железарска 28 за контакти: 0889 51 83 85 57

Нула32

ДОМ, ДЕТСТВО, ПРИЯТЕЛСТВО от Екип Нула32

опит да разчупим масовата представа за футболния привърженик, потърсихме няколко души, известни с усърдната си интелектуална, научна или творческа работа. Фенове от двата лагера, които попитахме какво представлява за тях любимият им клуб в търсене на отговор как футболът успява да увлече човека от най-ниските до най-високите етажи на обществото.

Драго Симеонов, журналист Би трябвало да отговоря: страст, бурна емоция, отдаденост. Но всъщност любимият ми клуб не е нищо от това. Баща ми е пловдивчанин и аз прекарвах голяма част от годината при баба си и дядо си, в махалата до Евмолпия, с горещите следобеди, зрелите смокини и мач в двора на Паисито. Това беше мястото, в което се чувствах вечно щастлив и свободен. Ходенето до Лаута беше момчешко приключение, заедно с по-големите. По онова време нямах шал и брандирана фланелка; никой нямаше. Чувствах се сред свои, пък макар и роден другаде. Предполагам има нещо общо с търсене на дом. И досега за мен Локото не е символ на високо спортно майсторство, бойни успехи и прочее надути клишета. Клубът беше и продължава да е онази енигматична лепенка, която имахме на плочките в кухнята, спомените на баща ми за неговото детство и наивните въпроси от рода: „Биеме ли Добруджа, майна?“, вместо поздрав с приятели. Слава богу, отново намерих това усещане и е по-силно отвсякога.

стил и култура

Ивайло Михайлов, оперен певец — тенор Клубa си го избрах сам през 1981. Хубава година за нас! След детската градина нашите ме изпратиха в Стара Загора при баба и дядо на училище. Дядо доста ме водеше на мачове на „Берое“. Един от тях беше с „Ботев“. Казах на дядо, че аз ще съм от „Тракия“. От тогава насам клубът е връзката ми с Пловдив. Минаха години и започнахме да ходим на мачове с учениците ми от „Хора на момчетата“ – Фоксито, Йоан, Богито... Хубави времена бяха. Сега водя сина ми Трифон винаги, когато съм в България. Отборът за мен, освен „Красота, вяра и борба“ винаги е бил и семейство, топло посрещане след завръщане у дома, надежди, мечти... Но нека да ви кажа и какво не е Клубът ми за мен! Той не е пречупените кръстове и NAZI ZONE надраскани по стените на сградите в целия ни град. Надписи, които обществото свързва с футболните фенове. Не – това не е футболът! Футболът е игра. Игра, която може да ти причини физическа и душевна болка, но не желае смъртта на никого. Не искам да приема, че драскачите са истински футболни фенове, обладани от човеконенавистна идеология. Мъчно ми е за Чико – имах щастието да стоя от време на време до него на мачове, а аз от своя страна го канех на опера. Когато той беше в залата на мой спектакъл ми идваше голяма сила. Тъпо и болно ми стана, когато някой си позволи да каже в статия (и като оперен човек имам пълното право да коментирам това), че операта има повече посещаемост от всички футболни клубове в Пловдив. Защо и на кого е необходимо подобно противопоставяне на двете публики. Та нали и Операта митарстваше седем години без сграда, без да имаме къде да играем? Бедни ми фенове – та нима ние имаме вина, че стадионите в Пловдив се рушат и сме натъпкани като сардели в консерва на мач? Иначе се видя на финала в София, че пловдивчани сме най-страстната и вярна публика. Честито на „Локо“! Само „Ботев“!

Нула32

Петър Стоянов, президент на Република България, 1997-2002 г. От най-ранна детска възраст се помня като привърженик на „Ботев“ Пловдив, въпреки че детството ми премина на волейболното игрище на стадион „Локомотив”. Там Христо Бонев-Зума правеше първите си крачки на голям футболист, а железният ред се поддържаше от домакина бай Начо. Но аз така и си останах цял живот – Ботевист, което не ми пречи да бъда приятел и с много локомотивци. Помня големите мачове на „Ботев“ през 1962 г. и 1963г., когато отборът спечели купата на страната (тогава се казваше Купа на съветската армия), а в европейския турнир на носителите на национални купи победихме „Стяуа“ от Букурещ с 5:1, а след това ирландците от „Шамроук“ Роувърс с 4:0 като гости. Струва ми се, че това беше първият значителен успех на отбора извън България. Жребият обаче ни изпрати да играем с „Атлетико“ Мадрид. Помня много добре мача, защото чичовците ми ме заведоха на стадиона – сигурно първият международен мач в живота ми. Направихме равен, но в Мадрид загубихме с 4 гола и това даде повод на нашите съученици – локомотивци да запеят един рефрен, който гласеше: „Сред стените на Мадрид, „Ботев“ бе зарит“. Спомням си обаче, че въпреки солените закачки, вражда „до кръв“ между двата отбора никога не е имало. А и как да има, в годините, за които говоря, „Ботев“ стана носител на Купата, а по-късно и шампион – във време, когато хегемонията на ЦДНА/ЦСКА и „Левски“ беше сякаш вечна. Помня и победата над „Левски“ в София с 6:1. Слушахме мача по радиото и еуфорията в Пловдив беше страхотна. Зевзеците твърдяха, че чули с ушите си репликата на съкрушения водещ и левскар Митко Чуков: „Левски загуби с 6:1, ама Патрата вкара страшен гол на „Ботев“ Пловдив!“. Помня и досега почти целия състав на онзи славен „Ботев“, с вратари Георги Найденов и Карушката, защитници Чакъров, Райко Стойнов и Разложки, а напред знаменитото нападение с Чико Дерменджиев, Георги Аспарухов и Георги Попов-Тумби. Имахме страхотни моменти и след това, но мисля, че това беше времето, когато привържениците на „Ботев“ Пловдив сме били най-щастливи.

стил и култура

Златко Илиев, сексолог

юбим Отбор на Културната Общественост (ЛОКО) е абревиатура, създадена от доц. Владимир Янев, което за мен е най-точният отговор на въпроса какво е „Локо“ Пловдив. Тръпката от играта винаги се е преплитала със социални и интелектуални изживявания през дългите години, откакто съм привърженик на пловдивския любимец. През далечната 1959-а, комшията от горния етаж, Бате Асен, ме заведе за пръв път на старото игрище на Асеновградско шосе и оттогава, т до ден днешен съм черно-бял. По онова време живеехме до стадион „Девети септември“, а училището, в което бях, беше в района на „Ботев“. Същата година започнах да тренирам в детския отбор на жълтите при бате Косьо Енчев. Но аз си бях от „Локо“. Същата съдба имаха и други момчета от отбора, тогава имаше райониране и никой не те питаше. Налагаше се да играем срещу любимото „Локо“. После нещата се промениха, но където и да съм бил, в каквато и компания да съм участвал, винаги локомотивците са били повече. През 70-те и 80-те години голяма част от пловдивската бохема се събирахме в Клуба на културните дейци „Кристал“. Когато „Локо“ играеше в Пловдив, заведението опустяваше. Тръгвали сме по 20-30 души оттам за мача. Художници, поети, артисти, музиканти, лекари и т.н. основно симпатизираха на черно-белите. С Добри Тонев, Владо Янев, Здравко Попов, Трифон Неделчев, Петър Тосков сме обикаляли стадионите по разни градове и градчета, за да гледаме Любимия отбор на Културната Общественост. От „Локо“ са титани като Георги Божилов-Слона, Начо Културата, Николай Заяков, Здравко Йончев, Кольо Карамфилов и много други… Няма да мога да изброя всички. Правило ми е впечатление, че най-запомнящите се песни и скандирания по българските стадиони тръгват от агитката на отбора. Спомням си колко силно впечатление направи на поета Добромир Тонев едно простичко скандиране, което той определи като поезия: „Пуф-паф, пуф-паф, гол, гол, гол“. През годините „Локо“ е изживявал периоди на падения и възходи в спортно организационен план и това е естествено за всеки голям отбор. В момента със спечелването на Купата на България сякаш започва период на възход. Надявам се той да продължи дълго. Културната общественост в Пловдив го заслужава.

Нула32

ОКОЛО ФУТБОЛА

от Борислава Лозанова

ловдив и Кършияка са това, което ме свързва с футбола. Нито повече, нито по-малко. А може би е напълно достатъчно, за да спра да търся всевъзможни оправдания на невежеството ми по темата. Бях на 10 години, когато за първи път станах свидетел на сбиване между фенове на двете агитки. На беседката в махалата. Гледах през терасата на най-добрата ми приятелка. Беше късно, или поне тогава така ми се стори, задушно и шумно. Не разбрах какво и защо се случва. Не изпитах симпатия, нито разбиране. Въпреки това през годините срещам хора, привърженици и на „Локомотив“, и на „Ботев“. Не си обяснявам плама в очите им, когато говорят за отбора, когато идва дерби, когато започва сезонът, когато има проблеми. Не си обяснявам как такава огромна и нехомогенна маса се обединява от една единствена идея – подкрепа и решителна победа. Следва 62

интервю с краен привърженик, което търси отговори на въпросите, които си задавам не само аз. Задават си ги неизкушените от играта, задават си ги всички онези, наизустили оправдания и напсували преминаващите с шалчета по булеварда. Отговори, които много предпочитат да не чуват, защото нещата, които не разбираме, е по-лесно да не приемаме. Като какъв се определяш днес? Със сигурност като по-краен привърженик. Не знам доколко си запозната, но има три категории фенове, които се делят на A, B и C. Първата категория са хора, които ходят просто да гледат футбол. Втората са фенове, които ходят да подкрепят отбора си и евентуално биха се включили в някакъв конфликт. Третата категория са онези, чиято основна идея е да се сблъскат с врага. Те са най-крайните

стил и култура

фенове. Но не мисля, че в България тези категории са ясно обособени, тук по-скоро B и C малко се сместват. Изграден е някакъв специфичен балкански стил в това отношение. Така че по-скоро приемам, че съм част от B и C, но бих участвал във всичко, което е свързано с активността на публиката. Кога престана да бъдеш от първата категория? Може би в юношеските години. Като растеш се въодушевяваш повече по някои неща, които ти харесват. Първо ти прави впечатление агитката. Гледаш как някакви хора викат и си подкрепят отбора. Става ти интересно. Виждаш, че палят димки, факли и всякаква пиротехника. Решаваш да отидеш и ти при тях, постепенно започваш и ти да викаш и да подкрепяш отбора. Съответно виждаш друга група хора, която пее против твоя отбор, започваш да им се дразниш… И така постепенно преминава на по-горно ниво, ако може така да се каже. Този момент свързан ли е с конкретна случка? Може би 98-а година, тогава бях на петнайсет. Имаше дерби, все още бях по-умерен фен, и след мача, когато се прибирах с трима мои приятели, в гръб ни скочиха няколко по-големи от противниковия отбор. На единия от моите приятели му взеха шала. В онзи момент не можехме да реагираме, но в нас се събра негативна енергия. Оттогава винаги сме гледали да участваме в неща, свързани с активността извън стадионите. Като отмъщение.

и има повече успехи. Това е, което завладява хората. Идеята да си от по-успешния отбор. Почти няма случай в света, ако в един град има два отбора, по-неуспешният да има по-голяма маса фенове. Как функционират фракциите? Фракциите са да кажем: виждаш се с други хора в агитката, споделяте общ начин на подкрепа към отбора, дори начин на обличане, предпочитана музика, начин на разбиране на света изобщо, също и политическо убеждение, което е определящо по всички агитки. В нашия случай обаче, освен нашата група, няма други ясно изразени групи, които споделят нашите политически убеждения. Всички си имат някакво ниво на патриотизъм и национализъм, но при нас е по-изразено. Основното, което обединява всички наши фракции, е подкрепата към отбора, с идеята да бъдем по-организирани, по-адекватни откъм действия. Налагате ли по някакъв начин Вашите политически убеждения над останалите? Нямаме за цел да ги разпространяваме в публиката. Не смятам, че това са неща, които трябва да се налагат. Има достатъчно много хора, които споделят същите убеждения. Така или иначе се намираме сами едни други, както се казва. Какви са феновете извън стадионите?

Важно ли е колко е голяма агитката на един отбор за неговия успех?

Лично за мен са обикновени хора. Има всякакви – и простовати, и учени. Има лекари, адвокати, общи работници, чистачи, престъпници. Не мисля, че може да се каже, че извън стадиона има някакъв образец на футболния фен и на това какво той трябва да представлява извън мачовете.

Всеки един отбор, който има повече фенове, обичайно е на първо място

Как да разпознаем футболния фен и субкултурата, към която принадлежи? 63

Нула32

стил и култура

Нула32

В Европа има два стила на футболна култура или по-скоро стадионна култура. Но на Балканите естествено са смесени. За мен няма ясно изразен стил, но да кажем английският тип на подкрепа е определен стил на обличане с определени марки дрехи и повече се набляга на сбиванията с фенове на противниковия отбор и на скандирания на стадиона, дори не на дълги песни. Доколкото в Италия не може да се каже точно, че има конкретен стил на обличане. Там основно е подкрепата на отбора с пиротехника, с по-дълги мелодични песни, със знамена на оградата, със знамена за веене. Можем да кажем, че техният стил е по-шарен, който обаче също не изключва сбиването с феновете на противниковия отбор. А на Балканите всичко това е смесено. Има последователи и на двата стила и в един момент всичко се съчетава, става някаква самородна балканска смес. Но не можем да кажем, че има конкретен стил, който да е валиден само за стадионите. Има всякакви, но не трябва и да пропускаме, че през 70-те години начало е дала скинхедс културата, която тръгва от Англия 66

и стои в основата на обличането и на музиката. Носят се кубинки, бомбери, ходи се с бръсната глава, слуша се определена музика. А какви са песните, които се пеят по стадионите? По-скоро се използват популярни мелодии. И хората, на които им се отдава повече, правят текстовете към мелодиите. Не че са назначени, но те самите проявяват ентусиазъм да направят нова песен. Предлагат я съответно на останалите хора, които са по-ръководни в публиката, и се определя кое ще се пее и кое не. Влияят ли убежденията и това какъв тип фен си на отношенията в семейството? Това си е до човек, зависи доколко сам се контролираш и си владееш емоциите. Има хора на които със сигурност влияе. Не мога да кажа, че това влияе на моето семейство. Има ли любов в крайните убеждения? Няма как да има омраза без любов. За да мразиш някого, първо трябва да

стил и култура

обичаш нещо. Няма как да не мразиш врага на това, което ти обичаш. Нещата са свързани, любов и омраза са неразделни. С годините променили ли са се твоите убеждения? Ако говорим от дете към тийнейджър, тогава ставаш по-краен. С напредването на възрастта може би по-скоро се замисляш за последствията от действията си. Но по-умерен – не бих казал, че съм станал. Като промяна, като емоции как приемам нещата около футбола – по никакъв начин. Каква е разликата между „,ултрас“ и „,хулиган“? „Хулиган“ е термин, който се използва основно в Англия и това пак ни връща на темата за двата стила в Европа. „Ултрас“ е думата, която определя културата в Италия. Да кажем има някаква разлика в това, че „ултрасите“ са по-отдадени на подкрепата на отбора, докато „хулиганите“ търсят повече сблъсъка с противниковите фенове. Агитките имат ли приятелски агитки? Да. На места съществуват по-близки отношения на индивидуална основа, а другаде приятелствата са между цели групи и трибуни. Лично аз имам приятели фенове на абсолютно всички отбори. Защо има агресия към феновете на противниковия отбор? Това е желанието за надмощие. Да докажеш, че това, в което ти вярваш, е по-силно от това, в което той вярва. Да покажеш, че твоята публика е по-достойна, по-силна. Това си е вид мъжкарщина. А какво ще стане, ако в някое сбиване след мач срещнеш твой близък приятел?

Подминавам го и започвам другите. Каква е връзката между отбора и между града? Със сигурност за всеки пловдивчанин отборът представя града. За мен моят град и моят отбор са едно и също нещо. Какво е мястото на жените по трибуните? По принцип в България и може би не само, поне моите виждания са, че много жени и момичета ходят по мачове не толкова заради любовта към футбола и подкрепата на отбора, а просто заради момчетата. Ако една жена наистина ходи на мач, за да подкрепя отбора, нямам нищо против. Обаче виждам много, които ходят само, за да си намерят някого. Но има и такива, които наистина са там, заради футбола, а не защото е модерно или искат да се покажат. Играчите или отборът е по-важен? Отборът е историята, емблемата, традициите и името. Играчите са нещо преходно. Лично аз почти никога не скандирам име на играч, защото знам, че след една година примерно няма да го има повече. За мен отборът е на първо място. Като клуб, традиции, име, история. Какво те кара да продължаваш да правиш това толкова години? Целият ми съзнателен живот е изграден върху това нещо. Честно да ти кажа, ако го няма това, не знам какво друго бих правил. Не намирам смисъл в други неща. Не мога да бъда позьор, стойкаджия, животът ми да се върти около това да ходя на партита или да се фукам с някакви дрехи или нещо такова. Това за мен си е повече от отбор и от ходене на мач. За мен най-важно е един човек да бъде истински и да показва това, в което наистина вярва и обича. |32 67

Нула32

ЗА ПОЕТИКАТА НА ФУТБОЛНАТА ПЕСЕН от Илия Димитров

емислимо е да си представим стадион, от който да не кънти поредната песен за любов и омраза или разтрисащо земята скандиране, отекващо до най-крайните квартали. Апокалиптично изглежда стадион с празни или умълчани трибуни, без характерното надпяване между феновете от двете страни, без високо вдигнатите ръце и оглушителния им размах. Всъщност можем да си го представим, но гледката далеч не е от най-приятните – атмосфера на стерилност и фалш. В канона на футболния сблъсък песните на привържениците са може би тяхната най-важна и трудна задача. Важна – защото това е начинът, по който те участват в играта, така тяхната енергия достига до футболистите, така те плашат противника и мотивират своите. Но и трудна – защото понякога трябва да пееш, когато боли, да пееш напук и защото обичаш, а загубата е неизменна част от всяка любов, всички го знаем. Но какво пеят хората по стадионите? Какви са думите, мелодиите, ритъма, с които те участват в мача. Как и дали техните песни атакуват общественото мнение и кога са част от него, имат ли някаква извънстадионна функция? Оказва се, че внимателното заслушване в двойното дъно на футболния мач – сблъсъка между феновете, може да даде допълнителна призма при схващането на футбола като култура, а защо не и изкуство, творчество. 68

Футболната песен е колективен акт на групата от единомислещи. Някъде назад в годините е напълно възможно тя да е имала свой конкретен автор, който обаче категорично не е заявен като такъв, съзнанието за авторство е чуждо на футболната песен, което донякъде я доближава до фолклорната. С годините някои думи могат да претърпят промяна, темпото и ритъмът да се изменят, но ядрото в смисловите послания на текста привържениците се стремят да запазят. Познаването на нейния текст става през народната практика „от уста на уста“, а мястото – стадиона и ритуалните шествия до него. Какво трябва да постигне футболната песен? Основната ù цел е да бъде опора на футболистите в играта, не просто фон, на който да протече тя, а в органическа връзка със случващото се на терена. Песента трябва най-вече да възпее вярата във футболистите и победата, красотата на играта, любовта и верността на привържениците във философията, идеите и историята на клуба. Текстът на песента работи прекалено честотно с думата любов и нейните производни – обич, обичам, любим и т.н. За феновете е необходимо ясно да заявят, че те не просто харесват стила на игра (а е възможно и обратното), не просто подкрепят отбора в един или повече битки, а го обичат – най-висшата форма на отношение, която, както вече споменахме, предполага споделяне дори в моментите на падение (в

стил и култура

добро и зло, в болест и здраве). Така привържениците извеждат футбола от сферата на забавлението и развлечението и го пренасят в едни други нива на състоянието на духа, на ежедневна съпричастност със съдбата не на конкретните играчи, а на идейно-философските асоциации с името на клуба, цветовете, социалната идентификация. Редом до любовта, неизбежно в речника на футболната песен трябва да поставим и другия огромен мотив – омразата. Песни с обидни квалификации за противника и неговите привърженици, скандирания, целящи да унижат и осмеят врага, да го сравнят с недолюбвана етническа, социална или религиозна група, да демонстрират надмощие, както и агресивни закани за разгром – футболен, фенски, тотален. Особено ярко забележима е песенната война по време на градски-

те дербита. Привържениците делят една територия, в ежедневието си често са приятели, колеги, а защо не и роднини, но в 90-минутния процеп, когато всичко друго спира да има значение, те звучат като смъртни врагове и нерядко в действителност се осъзнават като такива. Футболната песен понякога може да бъде много повече от скандиране, рефрен или двустишие, редувано с междуметия. Тя нерядко дори звучи като епическа поема. Футболните песни са в състояние да предложат цялостен разказ за емблематично събитие в историята на клуба, да пресъздадат момент от култов мач, да споменават именити играчи и треньори. Футболната песен успешно работи и със сюжети, дотолкова, че в рамките на няколко последователни действия да изведе заключение за силата и красотата на отбора. В една от

Нула32

стил и култура

Нула32

старите си песни феновете на „Ботев“ Пловдив дори започват разказа си с ще в първата минута… и куплет по куплет стигат до края на исторически двубой. Във футболната песен можем да наблюдаваме и утвърждаване на цялата гама от ценности и нрави, характерна за патриархално-народностния светоглед. Мелодията, по която се развива футболната песен, трябва да бъде проста и лесна за подемане от голям брой хора. В този смисъл можем да обособим един голям спектър от напълно еднакви по ритъм и структура песни, които преминават от стадион на стадион, но просто променят в текста си ключовите отличителни белези на различните отбори – име, цветове, прозвище. Това характерно „странстване“ на ритмика и мотиви излиза от границите на националното и става общоевропейско явление. Характерно наблюдение е обаче как футболните фенове адаптират произведения на популярната музика като правят своеобразни кавъри със свой текст. Веднага се сещам за песни като Rivers of Babylon, Yellow Submarine, When the saints go marching in в по-отминали години и до песни като Gotta go на Agnostic front и Perspektiva на S.A.R.S, все песни, които се оказват изключително удачни за адаптация на футболен стадион. Тук някъде е моментът да споменем, че фенските сектори диалогизират не само с гласовете си. Важен елемент от всяко дерби е и така наречената от спортните журналисти плакатна война. Ако използваме преносното значение на думата трибуна като място, където се заявяват, защитават, пропагандират или отричат идеи, то трибуните по стадионите са точно такива. Плакатите и 72

знамената много често изразяват и периферни на клубните идеи – било то политически, актуални социално-ангажирани, международни. За разлика от песните, плакатите могат да разчитат на устойчиво внимание върху тях – снимки от журналисти, дори кадър по телевизията, от което следва и доста по-широк обществен отзвук. Общественият отзвук пък задава още една функция на трибуните и техните ядра – реакция на важни за тях актуални събития и изказ на обществено мнение. Годишнини от важни исторически и национални дати в плакати и дори хореографии, цитати от личности от националния пантеон, призиви към политици и властимащи, подкрепа към припознати каузи и идеи от общоевропейски и световен характер. Нерядко през социализма именно футболните стадиони са ставали арена на скандирания против властта, едно от малкото места, които предполагат известна обща отговорност и в анонимността на тълпата хората успяват да изрекат стаените си мнения против статуквото. Видно е, че фенските сектори диалогизират не само помежду си и с футболистите, а и със света, по различни начини успяват да отреагират не само на спортно-игровия аспект на нещата, но и на редица маргинални дискурси. Чрез песните и плакатите си привържениците (до известна степен по-крайните от тях) се самозаявяват като общност, единство от индивидуалности, което е обединено от духовната нагласа на футболната битка с цялата гама от човешка емоционалност, което това предполага, но и има остра чувствителност към извънфутболния свят, вписва се в него, отразява го и го коментира. |32

стил и култура

Нула32

стил и култура

ПРИЗРАЧНИТЕ ДЕКОРИ НА ПЛОВДИВСКАТА СТРАСТ от Огнян Янков

ремето в този град е спряло, както някои местни не особено скромно обичат да изтъкват. Спряло е и за пловдивското битие на най-великата игра. Но както и в общия житейски план, така и във футболния, „безвремието“ е нееднозначно явление, чиито парадокси водят до романтичен плен или болезнена фрустрация. Така например никой не може да оспори, че пловдивското футболно съперничество (в съчетание с двубоя по трибуните) е най-наелектризиращото и непредвидимо в страната. През второто десетилетие на XXI в., то успява да те върне в онези времена, в които футболът е бил общностна кауза, страст и битка, а не просто ред в телевизионната програма. От друга страна, тази ретроспективна немислимост е в състояние да се трансформира от симпатична енигма в отблъскващ абсурд, когато се вгледаш в нейните призрачни или, още по-лошо, липсващи декори. И ето как въображаемата разходка из съвременните пловдивски арени отново ме доведе до странния въпрос – защо през II в. Филипополис е разполагал с 30-хиляден стадион, а през 2019 г. полуразрушеният „Локомотив“ със своите 12 000 места е най-голямото функциониращо спортно съоръжение в града? Нека заедно потърсим отговора. Игрище „Ботевъ“ Не, не става дума за „Каменица“ и „Източен“ №10. Тази история е различна и по-вдъхновяваща от настоящото състояние на „Колежа“:

С протокол №59/20.11.1925 г. пловдивската община отпуска на спортен клуб „Ботевъ“ 36 дка земя в кв. „Ухото“. За няколко месеца, със собствени средства (май трябва да се позамислим, ботевисти…) клубните деятели успяват да организират построяването на игрище, което е открито на 26.05.1926 г. Година по-късно – на деня на Ботев, ръководството поставя пред стадиона бюст-паметник на своя патрон – първият негов паметник в града изобщо. Поканеният на откриването сподвижник на Ботев – Иван Андонов коментира мястото на паметника: Съдбата е определила на това място да стане игрището, което да носи името на певеца на свободата. […] През Априлското въстание, когато в град Пловдив имаше докарани заловени въстаници, […] точно на това място ги избиха и то е напоено с тяхната кръв, върху която днес виждаме огрян от слънцето каменния лик на идеолога на онази величава борба за свобода. Атмосферата на това място вероятно наистина е особена, защото клубовете, домакинствали там, завоюват първите две от общо четирите национални титли, спечелени от пловдивски тимове – първата е тази на „Ботев“ от 1929 г. През 1949 г. построеният от ботевци стадион им е отнет – „народната“ власт преценява, че той ще се ползва от „Динамо“ (по-късно „Спартак“). Вече споменатата харизма на игрището очевидно повлиява и на спартаклии – те се превръщат в един 75

Нула32

от най-силните отбори в България – през 1958 г. са първите, донесли Купата на Съветската армия в Пловдив, а през 1963 г. печелят и титлата на страната, оставяйки на второ място прогонените от „Ухото“ ботевисти. След поредното реорганизационно решение на комунистите – обединението на „Ботев“ и „Спартак“ през 1967 г., славният стадион не вижда елитен футбол в продължение на десетилетия. През 90-те, по време на краткия престой на спартаклии в „А“ група, трибуните в Кючук Париж отново се пълнят, за да опустеят трагично в следващите години. От споменатия период са и плановете за превръщане на стадиона в „Пловдивския Лофтъс роуд“. Те завършват с разрушаването на една от трибуните и преустановяване на ремонта поради фалита на клубните спонсори. Без собствениците на клуба или общината да правят каквито и да е съществени подобрения по него, съоръжението приютява агонизиращия из долните дивизии „Спартак“, а през 1999 г. получава името на най-голямата легенда на кючукпарижани – Тодор Диев. В тези времена, игрището остава като една тъжна отломка от миналия век, за да опустее напълно през 2016 г., когато „Спартак“ формално прекратява съществуването си. Към днешна дата футболният клуб е пререгистриран, а новите собственици са заявили големи амбиции за реконструкция на съоръжението — единствено можем да се надяваме тя да не завърши като други два ремонта, за които ще стане дума. Под комина на Захарната Без това малко стадионче, открито на 30.05.1943 г., останалите игрища в града вероятно биха посивели, лишени от блясъка на мнозина от героите на пловдивския футбол. 76

Сгушеният под комина на Захарната фабрика терен е буквално като изваден от, на пръв поглед, банален филм с футболна тематика. От една страна, обстановката е откровено шокираща за възприятията на модерния фен – като започнем от извадените чимове по игрището, минем през неудобните бакелитени седалки и стигнем до преминаващия на метри от източната трибуна влак. Същевременно това място е дало на футболна България безброй красиви моменти, защото именно от Кършияка за голямата игра са тръгнали едни от най-известните родни таланти – включително носителят на „Златната топка“ – Христо Стоичков. Условията на стадион „Марица“ днес са все така потискащи в очите на обикновения наблюдател, но въпреки това родителите не спират да записват децата си в магическата жълто-синя школа, а бойкият тим на кършиякалии защитава честта на квартала и града, макар и във „В“ група. „Голямата къща“ Капацитет от 55 000 души, единствените двуетажни трибуни в България, представляващи част от някога най-голямото спортно съоръжение на Балканите. Това е кратката визитка на едно от най-тъжните места в Пловдив. Място, чиято тишина болезнено тормози слуха на всеки пловдивски привърженик. Стадион „Пловдив“ е открит на 09.09.1954 г., каквото име носи в продължение на няколко десетилетия („9и септември“). На него пловдивските клубове изиграват едни от най-впечатляващите си двубои – именно там „Ботев“ успява да победи „Реал“ Сарагоса, „Барселона“ и „Байерн“ Мюнхен. На легендарното игрище,

стил и култура

„Спартак“ се изправя срещу „ПСВ“ Айндховен и „Бенфика“ на Еузебио, а „Локомотив“ във втори пореден мач (след първата среща в Торино) остава непобеден срещу „Ювентус“ през 1965 г. Голямата къща, както стадионът е наричан от феновете, често пъти е арена и на дерби мачовете между пловдивските тимове, а също и на много епизоди от голямото съперничество между най-популярните клубове на Пловдив и София – „Ботев“ срещу „Левски“. В края на комунистическия режим започва мащабен ремонт на съоръжението, който трябва да го направи не само най- големия, но и най-модерния стадион в България. С идването на промените се оказва, че средства за довършване на реконструкцията няма. Вече поръчаните прожектори светват на „Народна армия“ в София, докато мракът и тишината бавно, но неумолимо обхващат Голямата къща, на която официални срещи не се провеждат вече почти четвърт век, т.к. законът не допуска организирането им на стадиона в това му състояние. „Колежа“ „На стадиона край Бирената фабрика „канарчетата“ изиграха силно второ полувреме и успяха да...“ Повече никога няма да чуете подобна фраза в спортните репортажи. Както фабриката, така и стадионът изчезнаха от градския пейзаж, а заедно с тях, май и значителна част от детството ми… Ботевистите очевидно са орисани в немалки периоди от историята си, включително понастоящем, да скитат из българския футбол без собствен дом — „немили, клети, недраги“, ако трябва да използваме езика на техния патрон. А ето как приключват предишните им неволи:

След като през 1950 г., „благодарение“ на статуса си на „военен“ отбор, „Ботев“ по административен ред, за пръв път, попада във второто ниво на футбола ни1, в началото на 60-те години, сътрудничеството с войската донася и съществена полза на клуба. През 1959 г., на мястото, където се е намирало футболното игрище на католическия колеж „Св. Августин“2, започва изграждането на стадион „Христо Ботев“. Проектът е на известния архитект Антон Каравелов, а реализацията се осъществява от строителните части на пловдивския гарнизон. Новият дом на „канарчетата“ е открит на 14.05.1961 г. с приятелска среща срещу румънския шампион „Стяуа“, като домакините печелят с категоричното 3:0. Изграждането на стадиона сякаш поставя началото на един от най-успешните периоди в историята на клуба. Още на следващата година, „Ботев“ печели националната купа и постига рекорд за тогавашния български футбол. „Канарчетата“ са първият български тим, достигнал четвъртфинал в европейските клубни турнири – в турнира за КНК3, те се изправят срещу носителя на трофея — „Атлетико“ Мадрид. На мача в Пловдив (27.02.1963 г.), пред 40 000 1 В края на 1949 г. се провеждат регионални квалификационни турнири за определяне на участниците в бъдещата „А“ група. „Ботев“ печели една от двете квоти за Пловдив. „Централният дом на народната войска“ (ЦДНВ, по-късно ЦДНА и ЦСКА) обаче не успява да стори същото в софийския турнир. Военното ръководство намира „блестящо“ решение – вместо „Ботев“ в „А“ група ще играе общонационален армейски отбор – „Народна войска“. В него са включени всички състезатели на ЦДНВ, провалили се в квалификационния турнир, и само един играч на „Ботев“… 2 Именно там играел официалните си срещи „Ботев“, преди изграждането на клубния стадион в кв. „Ухото“ – вж. по-горе. 3 КНК – Купа на носителите на купи.

Нула32

стил и култура

Нула32

стил и култура

зрители (при официален капацитет на ст. „Христо Ботев“ от 35 000) българите завършват наравно с испанския гранд, който обаче след победа в Мадрид продължава напред. „Колежа“, както често е наричан от ботевистите, в следващите години се превръща в един от най-посещаваните, а поради това и един от най-негостоприемните стадиони в България. Любопитен факт е, че в шампионския си сезон през 2004 г., градският съперник „Локомотив“ също домакинства там, макар и само в една среща – срещу „Родопа“ Смолян – по-долу ще стане ясно защо. През 2013 г. започна реализацията на мащабен проект, който предвиждаше построяването на изцяло ново футболно съоръжение. Първоначалният подход на поетапно изграждане на всяка една от трибуните бе изоставен с цел по-бързото завършване на строежа. Въпросното „ускоряване“ доведе до това, че след фалита на основния спонсор на клуба и преустановяването на строителните дейности, вече 6 години „Ботев“ е без собствен стадион и играе срещите си на тренировъчно игрище в покрайнините на града… „Лаута“ „Най-модерният“ пловдивски стадион – „Локомотив“ – е открит в парк „Лаута“ през 1982 г., като първоначалният му капацитет е 24 000 души. Вероятно поради политическите промени и произтичащата от тях липса на средства, част от трибуните му в продължение на години стояха без пейки или седалки. Голият бетон, поне за мен, правеше атмосферата в дома на градския съперник още по-тягостна. Една особена случка на „Лаута“ в пълнота илюстрира парадокса на пло-

вдивския футбол, за който говорех в увода си. През 2004 г. „Локомотив“ спечели единствената си шампионска титла, като домакинстваше на едноименния стадион. Месец преди края на сезона, северозападната трибуна на съоръжението се срути – за щастие не по време на някой мач. Това принуди черно-белите да изиграят следващото си домакинство (срещу „Родопа“) на омразния за феновете им стадион „Христо Ботев“. Впоследствие „Локомотив“ довърши сезона на Лаута, но състезатели и привърженици трябваше да празнуват най-големия успех в историята на клуба сред отломките на собствения си дом. През следващите години североизточната трибуна също бе разрушена – този път по инициатива на клуба, а „модернизацията“ на стадиона на локомотивци се изрази в поставянето на нови седалки върху източната трибуна и монтирането на осветление… Това е краткият очерк за „материалното състояние“ на съвременния пловдивски футбол. То е наистина впечатляващо – градът разполага с най-големия стадион в страната, но когато местните тимове участват в европейските турнири, домакинстват в Бургас или Ловеч… За да е пълен парадоксът, през май 2019 г., почти 20 000 пловдивчани гледаха „най-големия мач в историята на града“, който обаче се игра в центъра на… София. Но истински смутени от това развитие всъщност бяха единствено софиянци. Що се отнася до пловдивчани – за тях декорите никога не са били от съществено значение. Емоцията от пловдивската игра е така приятно заслепяваща, че твърде рядко ги забелязваме – още от времената, когато топката се е търкаляла по плаца на 9-и пехотен полк… |32 81

Нула32

стил и култура

Нула32