Вестник Teen`s paper, брой 59-60/2017

ÍÀÉ-ßÊÈßÒ ÂÅÑ­ÒÍÈÊ! ÁÐÎÉ 59/60 2017 ã.

ÈÇ­ÄÀ­ÂÀ Í× „ÐέÄÈ­ÍÀ 1860”-ÑÒÀ­ ÑÒÀ­ÐÀ ÇÀ­ÃέÐÀ

Ìå­ñå÷­íî èç­äà­íèå, öå­íà 0.30 ëâ. e-mail àä­ðåñ: teen_stzagora@abv.bg, òåë. 0899 425 503

ИДВА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО! ЗАДАВА СЕ И НОВАТА 2018 ГОДИНА!

Екипът на младежкия вестник „Teen’s paper“ пожелава на всички свои приятели здраве, успешна учебна година и огромни количества радост, щастие и сполуки!

На читателите на „Тийнейджърски вестник” с пожелание да обичат българското слово и да не му изменят, защото то е в основата на любородието, а човек трябва да има своя родина, за да не се чувства като отбрулен лист в просторите на планетата. И какво по-хубаво от това – в едно достолепно огнище на книжовност и култура като Старозагорското възрожденско народно читалище „Родина” да излиза вестник за най-младите, който да им дава упование и кураж, да ги насочва към красивите неща в живота. Когато младостта е намерила пристан под стряхата на стародавното читалище – това означава, че БЪЛГАРСКОТО няма да загине, а ще пребъде! Ваш Боян Ангелов

Никола Илиев и Хелга Капапей Хелга Капапей, на 13 години, от Виланова (Барселона). Танцува от 9-годишна възраст. Тя е добра ученичка и силно отдадена на спорта Е то ка к во с п од е л и Н и кол а з а себе си: Казвам се Никола Ставрев Илиев, на 15 години, от гр.Поморие. В момента живея и уча в Испания.Занимавам се със спортни танци от 6-годишен. Това бе причината, поради която преди 10 ме сеца дойдох в Испания. Състезавам се за Испания и партньорката ми е испанка. Обичам спорта.Следя с интере с всички спортни събития, когато имам свободно време. С писане се занимавам от малък. Писането е начин да изразя мнението си. Мисля, че всеки човек има право на това. Участвал съм в много литературни конкурси и имам много награди от

тях.Обичам да пътувам и да по сещавам нови и непознати ме ста. Говоря добре английски и испански,но обичам да пиша на български, защото се чувствам по-свободен в изказа си и мога да боравя с думите – да играя с тях. Разбира се, България ми липсва много, гордея се с всеки успех на българите и никога няма да спра да обичам родината си. Още за Никола четете на стр. 8

На стр. 2 – четете: Каква жажда за знания само! – автор Йосиф Хаджиев

ñòð. 2

Йосиф Хаджиев Йосиф Хаджиев е на 24 години от град Хасково. Студент в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ със специалност английска филология. Освен това той е лицензиран треньор по финтес и културизъм. Сферите, към които проявява дълбок интерес, са езотериката, спортът, образованието като система, театралното изкуство и музиката. Има привилегията и удоволствието да изказва своето мнение по една много важна тема, която напоследък се забелязва от много специалисти, е Образователната система. Той отблизо наблюдава как, за да се предаде истиснко знание на децата, често те биват обременявани с ненужна информация и статистики. Според него едно седемгодишно дете задава около 300 въпроса на ден?

О! М А С Я И Н А Н З А З А Д Ж А КАКВА Ж Йосиф Хаджиев Системата обаче напълно се проваля в опитите си да задоволи потребностите на това дете. Ако наблюдавате децата в първи клас, ще откриете, че те са готови да се насладят на знанията, които ще им доставят преподавателите. Но картинката се променя, щом разгледаме един единадесети клас или дванадесети клас. Те са абсолютно отегчени от това дори да присъстват в час, а да не говорим каква ненавист таят към ученето. Защо се получава така? Защото училищната догма обременява децата с толкова много излишна информация, че успява да инвалидизира интелектуалните и креативните им способности, в следствие на което началните потребности и жажда за знания у децата е напълно елиминирана. На учениците се поднася информация, която толкова пъти е сдъвкана и изплювана, че се е изчерпала от съдържание и от смисъл. Учат се материали, които отиват в краткосрочната памет и се губят някъде като тракийско

съкровище. Някъде по дължината на гръбнака на системата има изкривяване. И сякаш, за да си отмъсти, тази система принуждава едно дете в първи клас да носи раница по-тежка от него, за да могат всички ученици да имат еднакви белези. Относно преподавателите – те са кръвоносните съдове на училището. Да си учител не е просто професия, а призвание и стремеж, който трябва да идва от сърцето. Педагогът не трябва да учи детето какво да мисли, а как да ползва мислите. Той трябва да дава инструкции, но не й да приписва собствените си разсъждения и светоусещане в главата на детето. Мисловната дейност е личен процес и оформя индивидуалността на човека. Ако на всички им се диктува да мислят еднакво, то всички са станали вече невидими,защото с нищо не се отличават. Все още съществуват преподаватели със закостенели стереотипи на преподаване, но те са жертва на един друг строй. Административните инстанции си

мислят, че правят образование в кабинетите си. Напротив! Образованието става в класните стаи! Трябва да бъдем обективни, че това не е частен проблем, а глобален. Не се отнася само за средното образование, но и за висшето, където нещата не са по-различни. Държава като Финландия, която през последните десетилетия показва невероятно отличие в образованието. Там тестове почти няма. Те служат само като диагностика в края на учебната година. Нямат никакви домашни задания. Обучението е безплатно, безплатни са учебниците, всички канцеларски принадлежности, калкулатори и дори лаптопи и таблети. Транспортът – ако училището е по-далече от 2км, училищен автобус взема и връща детето. Има много други положителни страни, но ще ви оставя сами да ги намерите в интернет. Финландия стимулира децата да учат и да се чувстват значими и със сигурност не внушава у детето, че, ако има тройка, ще е неудачник.

Колко струва природата? Задаваме ли си този въпрос, когато черпим природни ресурси? В наш интерес е те да бъдат съхранени 70% от сухоземните животни и растения на Земята обитават горите. Но обезлесяването разрушава дома на милиони видове. Всяка минута в света се изсичат дървета колкото 36 футболни игрища. Представете си, че всяка минута изчезват 36 жилища като вашето. След колко време някой ще достигне и вашия дом? Над 2 милиарда души по света разчитат на горите за дом, прехрана, вода, гориво и храна. 40 000 от тях живеят в България. Заедно можем да опазим това, което не можем да създадем, но от което зависим. Добрата новина е, че в исторически план горите на България са съхранени в най-голяма степен в сравнение с останалата част от Европа, тъй като Индустриалната революция почти не засяга страната ни.

ñòð. 3

ДОБРОМИРА БОРИСОВА е родена през 1975 г. в гр. Русе. Завършила е Националното училище по изкуствата в родния си град, специалност „Цигулка“, след което продължава образованието си в Юридическия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски „. Съчинява стихове от ранна детска възраст. Има награди и участия в рецитали, детски конкурси, публикации в печата, сред които: в. „Септемврийче“, Международна детска асамблея ***

ЛУНАПАРК

„Знаме на мира“ (стихове и композиция), в. „Утро“ (Русе), в. „Уикенд“, „Ретро“, „Вестник за дома“, „Нощен Труд“, „Трета възраст“, „Минаха години“ и др. Първата й стихосбирка – „Гласни струни“ (УИ „Св. Кл. Охридски“ - София) излезе от печат през 2001г. и беше номинирана за награда пред СБП за най-добър дебют на млад автор. През 2014 г. беше издадена нова нейна книга - „Светът“ (УИ „Св. Кл. Охридски“ - София). Авторката е лауреат на престижни национални и международни конкурси.

След дългия, шеметен ден опустя лунапаркът. Една по една вечерта гаси светлините. Остават да светят отгоре само звездите звездите сега са над него неонова арка. Самотни са виенските люлки - мълчи колелото. (Едно колело на късмета е всъщност животът: съдбата издига те горе - докосваш звездите, а после с безмилостна грубост те сваля надолу. В бедата, уви, душата човешка е соло – тежко е ниско да паднеш, познал висините.) Нощем спи лунапаркът. А денем продава надежда. На детските спомени пази спотаената нежност. Гасне дългият ден, чезне бавно като дим от цигара. Уморен от емоции, залезът двери притваря. И се готви за сън, и притихва съвсем лунапаркът със усмивка през сълзи – на клоуна запазена марка. Като шарени люлки гонят се, сменят се дните. Лунапаркът привечер затваря. Но остават мечтите.

ЦВЕТАНКА АНГЕЛОВА *** Прозорците са в ледени дантели, дървата във огнищата горят. Комините запридат с дим къдели, кръжат снежинки – сякаш звезден прах! Вали снегът, загръща гнила шума и къщите похлупва с бял калпак. Под стъпките скрипти, белее друмът – не е ли за надежда светъл знак?!

БОЯН АНГЕЛОВ Боян Ангелов e роден на 27 август 1955 г. в гр. Панагюрище. Завършил е философия и българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. От 1998 до 2005 г. учи и работи в Швейцария, където завършва валдорфска педагогика и социална психология с признат докторат. Автор е на 25 стихо с бирки, на монографии с историко-философска и лит е р ату р н о - к р и т и ч е с ка насоченост. От края на

2012 г. е директор на издателство „Български писател”, а от юни 2014 год. е председател на Съюза на българските писатели. ГЪЛЪБИЦАТА Накъде си се стрелнала, гълъбице прекрасна? Виж, мъгла е полегнала над клисурата тясна! Подир тебе е тръгнало ято сиви соколи. Ще те стигнат по съмнало с нокти остри и голи. Човки хищни и яростни ще се впият в зората. Кръв ще рукне!... А бяла си и с глава качулата. През маслинови ириси ще подириш пролука. Знаят зрящите, че не си, гълъбице, оттука, а дошла си с високата светлина на простора, без да губиш посоката, без да знаеш умора. Десет перести облака, гълъбице, се сляха. Подариха си облика и ти станаха стряха. За незримите силата, гълъбице, не си ли? Ти прегръщаш ги, милата, и летиш с всички сили...

ñòð. 4

МЕЖДУНАРОДЕН МЛАДЕЖКИ КОНКУРС ЗА ЕСЕ` 2017 „ОБЩУВАНЕТО В МОЕТО ЕЖЕДНЕВИЕ“ Конкурсът приключи през месец ноември. В няколко поредни броя ще публикуваме без редакторска намеса онези есета, които са направили най-силно впечатление на журито.

Никола Ставрев Илиев от гр. Поморие. Той получи втора награда във възрастта до 18 години

ОБЩУВАНЕТО В МОЕТО ЕЖЕДНЕВИЕ Днес е лесно да общуваш с хората. Съвременният свят ни дава възможност да контактуваме с всеки, по всяко време.Няма значение на какво разстояние сме един от друг-телефоните и интернета ни свързват във всеки един момент. Но всъщност умеем ли общуваме помежду си? След като вече не живеем във времето на пощенските гълъби и бързоногите рзносачи на вести, би трябвало да не съществуват понятия като -самота, празнота и неразбраност.Защото днес ние можем да чуем гласа на нашия събеседник,ако ще да е на

другия край на света , да прочетем съобщението си без значение кога и откъде е писано и веднага да отговорим, независимо къде сме и кое време на денонощието е.Съществуват т.нар. социални мрежи,които ни помагат, както да намираме нови познанства ,така и да откриваме отдавна позабравени такива.Именно там можем да пишем своя коментар под въпросите на тези ,които не познаваме или да дадем оценка за постъпки на хора,без дори да сме ги виждали.Колко е лесно във века на глобализацията да намираме нови приятели от далечни страни без да ставаме от леглото си. Но все пак цялото това комуникативно море,май ни е погълнало толкова дълбоко,че по-скоро сме, като давещи се в него, а не спасяващи.И май сме по-самотни и по -ненужни отколкото някога са били хората. Защото общуването не е само прзани приказки и убиване на скуката.Общуването трябва да ни накара да се замислим както върху това, което чуваме ,така и върху това което казваме .А какво всъщност си говорим. Преглеждам хронологията на чатовете си и виждам смеещи се или плачещи, ядосани или щастливи,уморени или енергични жълти закръглени човечета,наречени емотиконки.Къде са думите,къде е изречението, което ще ме накара да мисля с дни,къде е въпроса ,чийто отговор ще търся дълго.Няма думи.Има сърчица,усмивки,сълзи,но чий са те .Мои или...?Парадокс е, но всъщност колкото повече форми на общуване имаме -все по -малко думи използваме. Хората заприличаха на японски туристи с фотоапарати в ръце-само дето сега са телефони. А телефоните отдавна загубиха истинската , първоначална функция -да говорим от тях.Днес те са фотоапарати, компютри-с две думи убийци н а р а з го в о р а . Да, вярно е че фотографията е

изкуството,но дали снимката може да замести онова,което искам да кажа, да разкажа , да питам. Да , лесно е вместо да се чудиш какво точно да отговориш да изпратиш повдигнат нагоре палец или усмивка...Но как се тълкуват от отсрещната страна едва ли можем да разберем,защото получаваме същият неясен отговор във вид на емотикон. Понякога си мисля ,че не след дълго емотиконите толкова ще навлязат в нашето общуване ,че като нищо ще заменят писмеността. Не можем да върнем времето назад. Не можем да спрем употребата на техническите постижения. Но само, ако можем да съберем семейството около масата за половин и час и да говорим, просто да поговорим, да се посмеем истински,да поплачем с истински сълзи, да се целунем истински, може би ще се почувстваме хора-истински и силни. Може би ще рзберем ,че силата ни е в това да сме заедно,да можем да се виждаме, докосваме и слушаме.И че няма нищо по -желано на този свят от гласа на любимите хора в трудни и щастливи моменти.И че за да умееш да общуваш е необходимо да имаш сърце -истинско ,от което да излизат твоите думи.

С първа награда в раздела до 13 години бе удостоен Кирил Димов от гр. Казанлък

ñòð. 5

Любомира Красимирова Минчева е на 16 години. Тя е от Клуб „Медии“ – гр. Монтана. На авторката й беше присъдена Наградата на НЧ“Родина 1860“.

На снимката: Любомира Минчева и Диана Димитрова

Общуването в моето ежедневие или Самотните съвременни деца или защо няма задружни класове Влизам в класната стая. Заварвам полузаспалите съученици вече насядали по чиновете. Всеки е зает със смартфона си. На ведрото ми „Добро утро!“ получавам няколко учудени погледа. Чува се и пренебрежително изсумтяване. Мълчаливо отивам и заемам мястото си. Ежедневието на голяма част от днешните тийнейджъри е погълнато от виртуалното пространство, но никой не изглежда разтревожен от този факт. Контактите в училищата са сведени до минимум, а отношенията между подрастващите могат да се определят като делови, основаващи се на взаимна изгода. Съвременните класове са атомизирани подобно на обществото. Те са съвкупност от индивиди с несъвместими характери и апатично поведение, принудени да имитират колектив. В основата на междуличностните отношения в училищната среда лежат лични конфликти, трудно прикрита завист или остра конкуренция.Учениците се разделят на групи, обединени не от общи интереси или каузи, а за да са против някого или нещо. Състоянието на класа се измерва по неговия среден успех. Цифрата, с която класните ръководители определят постиженията може и да е висока, но средата, при която са постигнати дори и най-впечатляващите резултати обикновено се пренебрегва при оценката на класа. А стимулиращата среда, която се създава от ефективното общуване, може да катализира и учебните резултати. Изглежда децата рано разпознават егоизма и конкурентното поведение като най-добра стратегия за успех, но амбициозните егоистите не се славят с особена популярност сред връстниците си. Прагматизмът също е на почит в общуването в клас. Повечето деца проумяват, че дори и да не хранят топли чувства към някго, трябва да завържат контакт с него, ако помощта му би им била от полза. Ако обаче дори за момент решат, че някой им е приятел само защото им е помогнал с уравнението по математика, жестоко се лъжат. Най-вероятно той си е направил тънката сметка скоро да поиска да му бъде върнат жестът. Дори и да нямат личен конфликт помежду си, учениците

предпочитат компанията на досегашния си приятелски кръг и рядко допускат някой от съучениците си в негоИма различни начини за селектиране на учениците в даден клас. Най-често класът се формира по показани резултати на определени изпити. Така се събират деца с голям потенциал и силна амбиция Те си влияят положително, тъй като се предизвикват интелектуално. Другата страна на монетата обаче е фактът, че повечето интелигентни ученици са силни личности и най-често индивидуалисти с лидерски претенции, а принуждаването на доминантни характери да работят заедно често води до остри конфликти.Още повече, ако не са научени на компромиси и толерантност. Резултатът е формирането на „лагери“, всеки убеден в своята правота. Дори повърхностно класът да изглежда спокоен, той не е задружен и сплотен.Липсата на пълноценно общуване влияе негативно върху продуктивността на учениците, защото прави средата неприветлива. В по-тежки случаи конфронтацията продължава дълго време, а при възможност се разменят язвителни подмятания и накърняващи достойнството забележки. Това внася допълнително напрежение в и без това изпълненото със стрес ежедневие на днешните младежи. Но… вниманието на класния ръководител и е фокусирано върху успеха. И така проблемът с общуването в класа остава на заден план, покрит с воала на академичните постижения.Потърпевшите от дефицита на пълноценно общуване – децата, не се интересуват от решението му, защото често не го осмислят като проблем или защото по принцип избягват разискването на темата. А щом елитните класове не могат да осмислят значимостта на общуването, това е безспорно свидетелство за наистина сериозен проблем. В такава тегава атмосфера минава ден след ден. Вече влизам в класната стая без да изпивам вътрешен порив за ведър поздрав. Дори доброто ми възпитание не ми го налага. Общуването в моето ежедневие е със семейството и приятелите ми, с които за съжаление нямам възможност да прекарвам по 8-9 часа ежедневно, а времето си в училище прекарвам почти в пълно мълчание. С грамота за достойно представяне бе отличена Енея Георгиева, а на г-жа Нели Василева й бе връчена Грамота за добър ментор.

На снимката: г-жа Нели Василева и Енея Георгиева

ñòð. 6

Есетата от македонски език бях журирани от Митко Гогов – поет, писател и преводач от Македония Никола Николовски – ОУ ,,Стив Наумов“ – Битола – Трета награда

Ментор: Ана Динковска – Божиновска

Комуникацијата вo моето секојдневие – ТРЕТО МЕСТО

Во едно далечно минато, пораките се пишувале на камен, потоа писмата се праќале преку гулаб писмоносец, па луѓето почнале да праќаат телеграми, писма и да чекаат на ред пред телефонска говорница. Комуникацијата била потреба во животот на секој човек, без оглед на тоа во кое време живеел, а истата потреба е и денес. Меѓутоа, денешната комуникација меѓу луѓето, денешните начини на комуникација и интензитетот на развивање, нè водат во свет

без граници. Комуницираме преку мобилни телефони со кои сме достапни насекаде и во секое време. Комуницираме и со пријатели од целиот свет преку интернет, пишуваме електронски писма, праќаме електронски Фая Гератлиева – 8 год., клуб „Светлини сред сенките“ ОДК „Св. Иван Рилски“ гр. Казанлък 6100 *** Принцеса малка аз съм – същата, но казват, да не съм ти в къщата. Вечно нещо съм сгрешила, все съм някой наранила. Я куклата останала е без глава, я зайчето ми без крака. Щом видя мама, че едната вежда лекичко надолу свежда, знам кавга ще има до насита, пък може и да съм набита. Но какво да правя аз, щурее ми се всеки час. Казват ми – енергия в излишък, ето, ето, пак дочувам писък. Ах, какво направих пак? Веждата на мама лош е знак!

пораки, учествуваме на натпревари преку електронски тестови и би рекол со право дека живееме во ерата на електронската комуникација. Оваа комуникација, со брзи чекори навлегува во нашето секојдневие и ги праќа во историјата пишаните писма на хартија и убавите честитки во ракопис. Сепак, мислам дека чувствата кои се раѓаат при добиено писмо и честитка напишани во ракопис, не е исто како добиена честитка на телефон. Меѓутоа, можноста за една порака, информација или случка, да ја добијат милиони луѓе во еден миг е придобивка на модерната комуникација која ние ја имаме. Начините и средствата за комуникација се менувале и ќе се менуваат, но едно треба да остане исто: ,,Да пишуваме со буквите на срцето и да комуницираме со јазикот на љубовта!“

МЛАДЕЖКИ ТЕАТЪР – ХАСКОВО РЪКОВОДИТЕЛ: РУМЯНА ГЕОРГИЕВА

Най-известният български котарак в социалните мрежи е отличен с титлата „Блогър на годината“. Румен е британец, зодия овен. Обича да преяжда с лаврак. Представя се в публичното пространство като „Тигъра на седемте кюфтета”.

ñòð. 7

ИВАЙЛО ВАНКОВ Завършил е философия във Велико Търново. Бил е учител седем-осем години. В последно време работи като воден спасител. Статията, която предложи на нашия вестник е продиктувана от това, че в последните години е кандидатствал за работа в повече от десет училища в цялата страна, но резултатът е нулев. Причините за това са посочени в статията.

Смешен „да/м/скалски“ плач Предварително заявявам,че този материал не е насочен към уважаваното от мен учителско съсловие /аз самият съм бивш учител/, а е само един опит за осветляване на някои „тъмни“ моменти около българското образование. След многобройни наблюдения, разговори и анализи реших да дам словесен израз на тези дълго таени у мен впечатления и подозрения. От доста години в обществото ни тече една манипулация на масовото съзнание, налагана най-вече от „правилните медии“ и подхранвана обилно от МОН. По екраните на горепосочените „трибуни на окончателната истина“ непрекъснато се изявяват едни „дами“, които настървено започват да ни заливат с дезинформация. Говорят как те, видите ли, едва ли не били „последните мохикани“ в българските училища и че след тях щял да настъпи апокалипсис, понеже младите /а и не толкова младите/ не желаели да стават учители. Как заплатите им били унизително ниски и т.н. Сега – да поясня. Във всичките тези вопли има някакъв резон, но като цяло са неверни и подвеждащи. Защо?

1.Свободни учители/ т.е. такива, които по принуда не работят професията си/ в България има хиляди. Колко селски и колко градски училища бяха закрити през последните години и къде са отишли тези учители? После, у нас има пет университета подготвящи педагогически кадри, а това, че последните ги няма в училищата, е не поради липса на интерес, а порад липса на свободни места. Тези 1000 свободни работни места, обявени от МОН, са също спекулация, с която ще се занимая в отделна статия, и затова повечето от тях избират пътя на гурбетчийството. Не е за подценяване и въпроса с изключително трудния / за някои е много лесен!/ прием на учители/ о собено в по-„елитните“ школа/, където овластени политически назначения, провъзгласени за директори, / повечето абсолютни мижитурки,

но затова пък пълноценни „дами“,без избор на поста, без мандатност дълги години +20/ слушкат и изпълняват командите само на местния политически и бизнес „елит“. Новите назначения се правят почти винаги „на тъмно“, като конкурсите са табу. Само като пример ще отбележа, че за едно вакантно място обикновено се „конкурират“ между 5 и 20 човека, като на места горната граница достига и до 50. Доказани профе сиона листи с дългогодишен стаж и с клас квалификация биват отхвърлени с лека ръка за сметка на хора без ден педагогически стаж и дори без дипломи. На това ли въпросните „ дами“ му казват липса на интерес?! Новоизбраният „щастливец“ почти винаги е предварително определен, като професионалният опит и интелелектът тук не играят роля. Важното е – да е намерил подходящото лице, което да окаже съответното давление върху директора-„дама“ или „дамата“ – директор!Тук ми хрумва и идеята, която отправям и към МОН. Да постанови като задължителен директорски атрибут – шотландската поличка! Така директорите хем ще се отличават от останалите, хем ще им бъде лесно да я вдигат, когато се наложи.

2.Учителските заплати в момента варират от 650 до 950лв /като постоянно нарастват!/ и те може би са ниски за гр. София, но за провинцията не са. Знаят ли „медийните дами“ как се изкарват тези пари в частния бизнес, по заводите? Знаят ли какво значи зверска експлоатация, постоянен стрес, работа на три смени при вредни условия на труд? Съмнявам се!? Туристическият бранш от години изпитва хроничен недостиг на персонал, защо не си опитат късмета там? И веднага отговарям – защото не им се оставят дългите отпуски, ваканции /от миналата година увеличени с още две/ и краткия работен ден. Да, заплатите са важни, но те са само външността, а същността е другаде. И 5000 лв. да станат – това няма да реши недъзите!

Ивайло Ванков Но „дамите“ крещят, че така щели да дойдат качествени хора. А-а, така значи! А тези, които сега учат децата, не са ли качествени?!? Ами тогава, и вие „дами“, не сте качествени! Не претендирам за изчерпателност и правдивост по темата. Реакцията ми дойде от това,че се акцентира само върху заплатите и липсата на учители. Къде са другите наболели проблеми? Защо не се поставя въпросът за негласното разделение на училищата на „елитни“ и на „неелитни“ /като съотношението е 10%-90%/? Знам от личен опит какво е да „преподаваш“ в „неелитно“ училище на „неелитни ученици“ и затова искрено съчувствам на колегите от тези училища!Ами сегашните безумни реформи? Отворен съм за дебати от всякакво естество. Накрая искам да задам въпроса: Кой има интерес от тази манипулация?Дали това не е т.нар. „Даскалска мафия“, чиито екзалтирани говорители са „дамите“, целящи да отклонят общественото внимание от същинските корени на злото? Или пък това е само брънка от общия генерален план на кукловодите за заличаване на българщината? Да, вярно е, че образованието ни е болно, но така, мили „дами“, няма да го вдигнете на крака! Крайно време е да престанете с този смешен плач и да насочите гнева си към други „дами“ и „господа“,обичащи да казват „Йес“. Искам обществеността в България да знае какви безобразия се извършват в нашите училища. Призовавам всеки, който по някакъв начин се чувства обиден, ощетен, недооценен от „дамите“ – директори да излее своята болка в медиите /социалните мрежи/. Защо да не помислим и за протести, защото само обединени сме силни!?

P.S.Когато използвам обръщението „дама“, имам в предвид не само същества от женски пол. В понятието влагам както биологичен, а така също етичен и културологичен нюанси.

ñòð. 8

СПОРТЪТ МЕЖДУ ДВА СВЯТА Никола Ставрев Илиев – 15г. Днес всеки спортува. В това, разбира се, няма нищо лошо! Спортът е здраве, сила, възпитание. Спортът е дисциплина и усърдие. Спортът ни дарява със здрав организъм, красиво тяло, пъргавина и ловкост. Спортуващият човек е по-организиран, по-работоспособен и по-отговорен. Спортните постижения на професионалните спортисти ни радват, карат ни да се чувстваме горди, но най-вече ни обeдиняват. Едва ли някой ще забрави последните постижения на Григор Димитров, на златните ни момичета по художествена гимнастика,на лекоатлетите ни и много други… Стояли сме се с часове пред екрана, загърбили всякакви проблеми и задачи, за да станем съпричастни на победата или загубата. И след всяка победа сме били по-щастливи и по-горди, отколкото от собствените си успехи дори. Това е положителното. Това е красивото и позитивното в спорта. Но за съжаление, много често нещата имат и друга страна.Тази – задкулисната, която остава скрита за повечето хора. За жалост, спортът днес не бе подминат от нечистотията и мръсотията в живота. Намесиха се много пари, политика, навлезе корупцията дори. Резултатите, постигнати на пръв поглед с много труд, се опорочиха от всичко това. Едва ли някога спортистите ни са получавали хонорарите на днешните си колеги. Но за тях най-важна беше победата.Чистата, истинската… Победата, която е резултат на твоя труд и личен успех. Днес, без значение какъв е спортът и къде е, всичко се свежда до този опорочен кръг ,в който се въртят думите – пари и победа. Всичко това се отнася за спорта като цяло, не конкретизирам отделна дисциплина. А целият този порочен кръг обхвана и всички държави – малки и големи. Корупция, пари, политика и още нещо, което се случва зад кулисите – заляха почти всяка сфера на живота и това не подмина и

Нов шофьорски ребус разбуни духовете –

кой е с предимство?

Нов ребус за ситуация на пътя от Правилника за движение разбуни духовете в интернет. От снимката се вижда как два автомобила карат по трилентов път, като и двата искат да завият по посока на другия. Пита се: Кой е с предимство? Млади шофьори, можете да поспорите!

В И­Ц О­В Е Шумът, носещ се от съседния клас, пречи на учителя да си води урока. Отива той в съседната стая, хваща за ухото главния виновник и го води в своя клас. Оттатък става тихо. След малко се чука силно на вратата. Влиза ученик от съседния клас и казва: – Господин Петров, бихте ли ни върнали преподавателя?

спорта като цяло. Но това едва ли може да откаже всеки, който се е докоснал до неговата магия. За децата тези понятия дори са непонятни и…по-добре. Спортът е онази сила и онова обединително звено, което владее хората по целия свят. Спортът е магия, която няма как да се обясни. Трябва да сме позитивни и да вярваме, че ако спортуваме, това ще ни донесе само положителни качества като личности. Лишенията, на които ежечасно са подложени спортистите, ще им поднесат все някога голям букет увит в най-лъскавия целофан. Трудът и дисциплината ще ги научат да се борят докрай, да не се отказват. Всяка загуба те прави по-силен и по-нахъсан за победа. Всяка победа те прави по-завършен и по-удоволетворен като човек. Щастиливите хора са здрави хора. Спортистите са щастливи, защото все някога стигат своя връх. Нека бъдем здрави в един по-щастлив свят.

Кметът на Стара Загора Живко Тодоров е победител в категория „Спорт и младежки политики“ в конкурса „Кмет на годината“ Спортната легенда Йордан Йовчев връчи грамотите на кметовете отличници в категорията. Той обяви имената на победителите по време на церемонията „Кмет на годината“ в София. След оспорван онлайн вот хората дадоха тежката си дума за създаването на модерни младежки политики, спортни съоръжения и грижа за здравето на подрастващите. Âåñ­òíèê “TEEN’S PAPER” - ÌÅ­Ñ ÅЧ ­Í Î ÈÇ­Ä À­Í ÈÅ, ÏÎ ÈÄÅЯ ÍÀ ÄÈ­Ì È­Ò ÚÐ ÍÈÊ­Ë Å­Í Î Èç­äà­âà: Êëóá „Ìëàä ïè­ñà­òåë” êúì Í× „Ðî­äè­íà 1860” Ñòà­ðà Çà­ãî­ðà, ïðåä­ñå­äà­òåë Äî­ðà Èëèå­âà Àä­ðåñ íà ðå­äàê­öèÿ­òà: ãð.Ñòà­ðà Çà­ãî­ðà-6000, óë. „Ñâ. Êíÿç Áî­ðèñ I” ¹ 94, òåë: 0884367601 E-mail: teen_stzagora@abv.bg

http://www.facebook.com/TeensPaper Á/ñêà :BG58RZ8891551089070020 BIC RZ88BGSF Ðúêîâîäèòåë: Äè­ìè­òúð Íèê­ëå­íîâ

Екип от Стара Загора: Дария Иванова, Елена Иванова, Елена Георгиева, Радослав Ангелов, Нанси Борисова, Николай Димов, Камелия Тодорова и Светислав Тодоров Екип от Казанлък: Мария Николова, Кристияна Терзиева, Неделина Славова и Стела Тонева Õîíîðàðè íå ñå èçïëàùàò ÊËÓÁ „ÌËÀÄ ÏÈ­Ñ À­Ò ÅË” ÍÀ­Á È­ÐÀ ÍÎ­Â È ЧËÅ­Í Î­Â Å È ÑÚÒ­Ð ÓÄ­Í È­Ö È ÇÀ ÂÅÑ­Ò ÍÈÊ TEEN’S PAPER