ÍÀÉ-ßÊÈßÒ ÂÅÑÒÍÈÊ! ÁÐÎÉ 66/67 2018 ã.
ÈÇÄÀÂÀ Í× „ÐÎÄÈÍÀ 1860”-ÑÒÀ ÑÒÀÐÀ ÇÀÃÎÐÀ
Ìåñå÷íî èçäàíèå, öåíà 0.30 ëâ. e-mail àäðåñ: teen_stzagora@abv.bg, òåë. 0899 425 503
УСПЕШЕН ТВОРЧЕСКИ СЕЗОН ЗА НЧ „РОДИНА-1860“ Много успешен творчески сезон изпраща Народно читалище „Родина“. През изминалия период - септември 2017-юни 2018 - школите и съставите на читалището са организирали или са били участници в 91 събития, концерти и инициативи. Безпрецедентен е броят на наградите за НЧ „Родина“ през този творчески период - общо 43 отличия са донесли възпитаниците на Музикална школа, Клуб „Млад писател“, Балетна школа, Вокална студия „Усмивки“, Детско-юношески танцов състав „Загорци“, Фолклорна школа „Жарава“ и др. След заслужен летен отдих, наесен съставите и школите на НЧ „Родина“ са готови да посрещнат нови желаещи да се включат във формациите и творческите колективи.
ГДБОП: Всяка седмица задържаме по един педофил в интернет Над 70 случая на сексуално насилие върху деца в интернет са разкрити за миналата година. От началото на тази годината всяка седмица има по един задържан педофил, като само за миналата седмица в Кюстендил са арестувани двама. Единият се е занимавал с разпространение на материали за сексуална експлоатация, а другият е намирал жертви чрез фалшив профил във Фейсбук, обяви пред журналисти във Велико Търново началникът на отдел „Компютърни престъпления“ към ГДБОП Явор Колев. Той уточни, че над 70 случая на сексуално насилие върху деца в интернет са разкрити за миналата година. Колев обаче подчерта, че след като бъдат предадени на съд, тези хора в повечето случаи получават условна присъда, тъй като това е първото им криминално деяние. Все пак има и педофили с ефективни присъди „лишаване
от свобода“, уточни той. По думите му най-уязвими са децата между втори и пети клас, защото са най-неопитни и най-лесно се поддават на манипулации. Затова най-информираните хора за опасностите в интернет трябва
да бъдат родителите, изтъкна антимафиотът. „Службите не могат и не трябва да следят активността на хората в интернет. Ние можем да реагираме едва тогава, когато има реално извършено престъпление.
Но в никакъв случай не мога да кажа, че ние работим и вървим след събитията“, каза още Колев. И посъветва учениците да не правят публични профилите си в социалните мрежи за непознати. Той участва в дискусията „Киберсигурност и безопасно поведение в интернет в ерата на дигиталната революция“, която се проведе във Велико Търново по инициатива на евродепутата Ева Майдел. „Децата на възраст между 5 и 15 години прекарват средно по 15 часа онлайн на седмица“, заяви тя и цитира данни от УНИЦЕФ и Евростат, според които 85% от българските деца използват интернет. Според статистиката едно на всеки пет деца се среща с човек, когото първо познава чрез интернет. Пак според данните 90% от кибератаките в Европа са от неволна човешка грешка. Източник: dnes.dir.bg
ñòð. 2
І-ВИ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА АВТОРСКА ПРИКАЗКА`2018
Тема: „Гора Вълшебница и нейните сестри - музика и поезия“ НАГРАДЕНИ АВТОРСКИ ПРИКАЗКИ Публикуваме ги без редакторска намеса
ПЪРВА НАГРАДА Sollam и Приятели
МАСТИЛЕНИЯТ ЛАБИРИНТ Било много, много отдавна. Всичко се случило в годините, когато хората все още вярвали, че хубавите приказки имат лечебни свойства. За това и всеки път, когато малкият Гого се разболеел, баба му разказвала по една красива приказка. Най-му харесвала приказката за Вълшебницата Гора, намираща се в подножието на планината, близо до селцето им. В тази приказка се разказвало, как преди хиляди години Вълшебницата Гора била най-прекрасното място на света. Всеки Божи ден бил изпълнен с нейните горски чудодейства. Леко подухване било достатъчно, за да бухнат короните на дърветата в изящни форми. Докоснела ли храст, той разцъфтявал с цветовете на дъгата. Щом вдигнела ръце, щастливи птици излитали от ръкавите на мантията ѝ. Изпод огромната ѝ капела изскачали зайци, таралежи, даже меч-ки и сърни. В дланите си омесвала най-вкусните пчелни пити, които поръсва-ла с рояци от пчели. Щракнела ли с пръсти, около дърветата се извивали стълби с причудливи стъпала. Малчуганите се катерели по тях. Скачали от там на земята, криели се в храстите, а вечер притихвали в горския скут, залисани в песента на листата. Щом някое дете се изгубело и заплачело, сестрите на гората - феите Музика и Поезия, тутакси се събуждали и литвали заедно над дърветата. Крилете им засиявали. Диря от светлинен прах лъкатушела след пируетите им. Щом Му-зика засвирела на флейтата си, перли от ноти поръсвали горските коси. Перото на Поезия пък не спирало да окичва гората с гирлянди от думи и рими. Птици и животни запявали песента на уюта в един глас. Думите се събирали в рими, а римите – в хвърчила, за чиито опашки нотите се захващали. Горският вятър ги подухвал и те политали към Луната. Щом гъделичнели нослето ѝ, Луната така засиявала, че усмивката ѝ разпалвала с още светлина фенерите на светулките. Пламъкът от тях танцувал по пътеката, хващал изгубеното дете за ръка и го повеждал към дома. Всяка сутрин Вълшебницата Гора изплаквала тревите си в росата. Пооправяла косите си на планинския ветрец, а после срамежливо притихвала в очакване на първия слънчев лъч. – Добро утро, обич моя! – прокарвало Слънцето лъчи по косите ѝ, след това целувало тревите ѝ. В един горещ летен ден, няколко непослушни малчугана се покатерили на най-високото горско дърво и започнали да хвърлят камъни по Слънцето. То се страхувало, криело се, но нямало как да помръдне от мястото, отредено му на небето. Долу, в подножието на дървото, малката Зори махала с ръце. Хвърляла съчки и шишарки по малчуганите в желанието си да ги спре, умолявала ги, но никой не откликнал на молбите ѝ. Поредният камък ударил Слънцето, счупил парче от него и то се засвличало по небосклона. – Прости ми, че това се случи! Прости ми! Аз съм виновна! – викала гората, но нямало как да спре слънчевото пропадане. Отчаяние заогъвало клоните на дърветата ѝ. Мъка мачкала тревите ѝ, а ветре-цът се превърнал в безмилостна буря, върлуваща из дебрите ѝ. Объркана и разярена, Вълшебницата Гора хванала дървото, на което били качени малчуганите. Отскубнала го от плътта си и точно, когато била готова да го хвърли, на пътя ѝ се изпречила малката Зори. Очите ѝ били пълни със сълзи, а ръцете ѝ молели гората:
– Моля ви, госпожо! От цялото си сърце и душа ви моля! Пощадете ги! Гласът ѝ бил толкова красив и меден, а молбите ѝ – така искрени, че дори сла-веите обърнали глави към нея, щом я чули. Миг след това до момиченцето долетели сестрите Музика и Поезия. Застанали до малката Зори и запели: Заклехме се със обич да даряваме и грешките човешки да прощаваме. Заклехме се, че няма да забравим приятел във беда не ще оставим! Гората гледала дълго ту тях, ту отиващото си слънце. Сърцето ѝ се късало от болка, душата ѝ плачела, но песента, лееща се из короните на дърветата, ѝ на-помняла за сестринския обет. Постояла още секунда-две, обгърната в обърква-не, после пуснала внимателно дървото на земята. Извърнала глава от хоризон-та и прикрила сълзите си с клони. Усетили земята немирниците се разбягали във всички посоки. Останала само Зори, гледаща тъжна небето – там, където преди минути се усмихвало Слънцето. – Обещавам да го върна, госпожо! – сложило ръце на сърцето момиченцето. – Обещаваме да го върнем на света! – заклели се сестрите. Поезия размахала перото си. Музика засвирила на флейтата. Хвърчила от светещи думи и ноти се издигнали в небето. Феите хванали протегнатите детски ръчички и още преди гората да обърне глава, полетели след хвърчилата. Светът потънал в мрак. Едри, черни капки дъжд посипали листата на дърветата. От стеблата им потекла смола – гъста и тежка. Гората плачела. Треви, животни и птици се прекланяли пред мъката ѝ. Останала само вярата, че Зори и сестрите ще върнат слънчевото щастие на света. Никой не знаел колко дълго летели феите. Говорело се само, че някъде в средата на нощта трите пътешественички намерили Слънцето угаснало, с изсти-нали лъчи, забити в земята. Недалеч лежало отчупеното парче, а слънчевата душа все още мъждукала в него. Феите кацнали до сами парченцето. Оставили Зори, след това се издигнали с него. Носели го към раненото Слънце, а момичето усърдно ги насочвало. Когато най-накрая успели да поставят парчен-цето на мястото му, то паднало на земята. Феите опитали още веднъж. И още, и още, но все не успявали да го закрепят. Лъчите на Слънцето прегаряли. Вече се били превърнали във въглени. Тежестта така ги притискала, че скоро рухнали на земята. Облак пепел от угаснали лъчи забулил хоризонта. Слънчевата пита се врязала в пръстта. Слънцето умирало, а душата му едва мъждукала. Първа слязла на земята Поезия. Седнала. Погледнала сестра си и ѝ се усмих-нала. – Прости ми! – изрекла Поезия. – И знай, че спомените – пеперуди волни ще летят из мен.
Времето бе махове, маховете думи, а думите рефрен. После със замах отскубнала едно по едно крилата от раменете си. Светлината в тях угаснала. Нямало и помен от искрящото допреди щастие. – Не-е-е-е-е! – изплакала Зори, но в този момент феята на римите ѝ подала крилете си, а лицето ѝ все така се усмихвало. Подпряла мъждукащото слънчево парче с гърба си. Извърнала глава към Зори и кимнала към умиращото Слънце: – Побързай! Нямаме време. Продължава на стр.3
ñòð. 3 От страница 2 Музика не чакала дълго. Спуснала се до Поезия. Седнала тихо до сестра си и също като нея изтръгнала криле и ги дала на Зори. Сълзите в детските очи не спирали, но трябвало да изпълни молбата на сестрите. Зори прилепила първото крило между Слънцето и парченцето, като лей-копласт върху детско колянце. Притиснала го. После следващото. Преминала от другата страна и направила същото с крилете на Музика, но когато се вър-нала обратно, тези на Поезия вече били паднали. Зори не се отказала. Обика-ляла Слънцето. Вдигала ту едните, ту другите криле с надеждата да се задържат. Все по-неуморно и все по-настоятелно, а крилете падали ли, падали. Вя-рата гаснела. Умората тежала. Зори поспряла за миг. Погледнала безкрилите феи. След това извадила най-скъпото, което имала – гласа си и го подарила на Слънцето. Същият онзи вълшебен, меден глас, спрял безумието на гората, но сега изпълнен с толкова мъка и тъга. Феите не ѝ били дали само крилата си. С тях ѝ дарили и усмивките, и топлината, и вярата, и истинската си сестринска любов. Буца болка тежала в детското гърло, но въпреки това Зори запяла песента на уюта. Меденият звън полепвал на капки по крилата на феите. Блага топлина погалила слънчевата душа. Миг след това се разляла из цялото Слънце и то почервеняло, сякаш готово отново да запламти. Помогни му, прегърни го И слънцето мечтае топлина… В дома небесен отведи го И нека бъде Светлина. – пеели феите, седящи безпомощни на земята. Техен дом бил ефирът, в който се родили и където се реели през целия си живот. Нито Музика, нито Поезия познавали допира със земята и пръстта. Само ласката на стръкчетата ѝ трева, над които сутрин обичали да прелитат. Зори не чакала повторно подканване. Хванала слънчевия диск и започнала да го търкаля с всички сили нагоре по хълма. Не след дълго светът видял червения слънчев алаброс. После и челото. Небосклонът прегърнал рожбата си и Слънцето притихнало в очакване на първата красива приказка, която да про-четат заедно. Говорело се, че след като спасила Слънцето, малката Зори носила феите през целия обратен път. Дълго я молели те да ги остави в пустошта. Нямало вече място за тях в гората. Мислели, че без криле животът свършва, защото никога повече нямало да бъдат феи, но момиченцето поклащало непреклонно глава. Когато стигнали дома ѝ, Зори оставила феите в леглото си. Взело даровете им за гората и макар да било привечер, поело към Вълшебницата. Щом наближила покрайнините ѝ, коленичила.
ВТОРА НАГРАДА Румяна Пелова
гр. Перник
ПОЛУПРИКАЗКА - ПОЛУИСТИНА ЗА ПОЛУХОРАТА И ПОЛУЗМЕЙОВЕТЕ Дядо Курти, знахарят на селото, и внучката му Титяна живеели в крайната махала на селото в стара, но винаги чиста и спретната къщурка. Почти 15-годишната девойка била странно създание. Не първа хубавица, в нея имало нещо подкупващо и чаровно, което не можело да бъде отминато току-така. Ненапразно в околността се мълвяло под сурдинка, че е полусамодива-полузмеица. И наистина, външният й вид подсказвал за нещо тайнствено и свръхестествено. Очите й били с цвят на перуники – виолетови, а зениците им - жълти и удължени като на змийче. Косата й била червеникава, с оттенък като кехлибар, сякаш сутрешната заря била
Положила на земята вързоп, пристегнат грижливо от престилката ѝ. Развързала го. Взела перото на Поезия и флейтата на Музика и вдигнала ръце към гората. Сърцето на вековната Вълшебница затуптяло от щастие, щом видяла Зори. Очите ѝ търсели сестрите. Дълго оглеждала гората околността, кътче по кътче. После вперила взор в небето, но и там не ги открила. Накрая погледът ѝ се спрял върху флейтата и перото и с тревога попитала: – Сестрите ми? Зори се усмихнала. Закимала с глава. Гушнала флейтата и перото, сякаш по-казвайки, че феите са при нея, после пак изпънала ръце напред с дара за гората. Вълшебницата поела перото и флейтата. Притиснала ги до лицето си. Целунала ги. После ги поставила в едната си длан. Долепила другата върху нея, а когато ги разтворила, в двете ѝ длани помръдвали по чифт перо и флейта. Поклонила дървета и храсти пред храбростта на момичето, след което ѝ пода-рила първо перо, после и флейта. – Вече можеш да говориш – усмихнала се Гората. – Разкажи ми, моля те! – Крилете размениха те с живот. Ефирът – с своята любов… изрекла Зори. Докоснала с ръце устните си и изпълнена с щастие, изплакала: – Господи! Мога да говоря! – не вярвало на думите си момичето. - Благодаря ти, но… моля те, върни на сестрите си крилата! – Нямам тази сила – тъжно отвърнала Гората Вълшебница. – Съдбата отреди да бъдат сред хората. И нека поезия и музика изпълват дните им. Благодаря ти, Зори! След това махнала с перо. Флейтата в ръката ѝ засвирила. Перли от ноти поръсили горските коси. Гирлянди от думи и рими окичили дърветата. Птици и животни пеели песента на уюта. Думите се събирали в рими, а римите в хвърчила. Ноти красели опашките им. Горският вятър ги подухнал и те полетели към Луната. Фенерите на светулките засияли. Пламъкът им затанцувал по горската пътека. Когато стигнал до Зори, я хванал за ръка, а надлъж и шир се леело: У дома. У дома е най-прекрасно на тая земя… Бабата на Гого разказваше, че хората дълго помнели подвига на малката Зори. Всеки път, когато Слънцето подавало перчем над хоризонта говорели, че сега то било „при Зори“. С течение на времето, митът за храброто момиченце избледнял. Все по-малобройни били разказващите приказката за „Вълшебницата гора и нейните сестри“. Музика и поезия усмихвали битието на хората. Никой не можел да си представи дните без тях. От спомена за онази славна, ранна утрин, останало само: „призори“. лизнала стотици пламъчета по нея. Връстниците й, под влияние на слуховете, се държали по-далече от момичето. Говорело се, че който я видел – онемявал, ако е мъж, и ослепявал, ако е жена. И тя растяла едновременно самотна и на воля, без да се ограничава от нормите и изискванията на селското общество, което да си кажем честно било тес-ногърдо и ограничено в понятията си за морал. Сутрин, щом слънцето се покажело иззад невисоките хълмове, Титяна слагала в торбичка къшей хляб и парче сирене и подкарвала Лозка и Белорожка по рудините на планината. Те й били и приятелки, и изповедници. Когато им говорела, двете козички я гледали право в змейските очи, сякаш разбирали това, което им казва. Титяна от малка знаела, че е сираче и не питала никога и никого за произхода си. Че има нещо нередно при нея, разбрала по време на една буря в планината. Черните кълбести облаци се били стутлявили над нея, а тя държала в ръцете си китка пухести глухарчета. Независимо, че времето не било от най-приятните, тя издула устни и духнала чадърчетата на глухарчетата. Те се разлетели наоколо,
Продължава на стр.4
ñòð. 4 От страница 3
а облаците изведнъж се разпръснали, сякаш никога не ги е имало. И друг случай я накарал да се замисли сериозно. Бил избухнал пожар в близ-ката кория и козичките й останали от другата му страна. Тя, без да се замисли дори и миг, преминала през огнената стихия, като че ли я нямало и спасила двете си другарки от явна смърт. Не казала за двете случки дори на дядо си, а ги съхранила дълбоко в съзнанието си. За всеки случай. А дядо й Курти наблюдавал хем спокоен, че внучката му владее стихиите, хем малко притеснен от това, че расте дива и на воля, сред звуците и обитателите на гората. От самото начало, понеже имал пророческа дарба знаел, че навърши ли пълнолетие я очаква труден избор. Юнак и змей щели да се борят за сърцето й и в зависимост оттова, кой щял да победи зависело дали ще стане нео-бикновена жена или обикновена змеица. Но годините бързо минавали и тя пред очите му се превърнала в дивно създание, неподвластно на хорските закони дете на природата и стихиите. Само той знаел, че на всеки нейн рожден ден извършвала странен ритуал на пречистване. Отивала при горския стубел и като се оглеждала да няма никой околовръст, събличала бялата си кошуля и се изкъпвала в него. После се подсушавала добре с нея, палела огън и я хвърляла в пламъците, където стояла загледана в нея, докато не изгори до последния конец. Понеже нямала змейска риза, това било символична смяна на кожата, характерна за всички змейове и други подобни чудовища. А понеже една четвърт от кръвта й била самодивс-ка, силата й се криела в бялата руба, попивала цяла година енергията и силата й. Точно била навършила пълнолетие, когато в една зимна вечер бурята чукала по вратите и прозорците на къщата им и навявала преспи сняг, на външната врата се чуло хлопане. Явно бил някой окъснял пътник, който във веявицата бил загубил пътеката си и търсел подслон. Дядо Курти се надигнал от посте-лята край огнището и открехнал вратата. Без да се двоумят, след размяната само на две-три приказки, през нея се промъкнали двама младежи. Ямурлуците им били подгизнали от мокрия сняг и вече на топло започнали да изпускат пара. Когато се съблекли, той видял това, което цял живот знаел, че ще се слу-чи. Единият, човекът, който се казвал Йордан, бил по-дребен, но строен и мускулест, а другият – змеят, носещ името Горян, бил снажен и едър, и едва успял незабелязано да прикрие златистите си криле под яките мишци. Даааааа, това което било писано се сбъдвало пред очите на стария знахар. През това време Титяна, без да подозира какво й предстояло, спяла невинна и спокойна в съседната стаичка и сънувала нещо с усмивка на устните си. На другата сутрин като видяла, че има гости, двама юначни момци, Титяна се разшетала и приготвила на сача катми. В котленката вече димяло вкусното козе мляко от двете й приятелки. И понеже знаела тайните на гората, Титяна преди да ги издои им била дала да хапнат круши. Сега млякото имало сладни-кав вкус и ухаело на плодове. Тримата мъже закусили доволно и се разприказвали. Говорели най-вече гостите, а дядо Курти внимателно ги слушал, без да пропуска искрящите погледи насочени към красивата му унуквица. Титяна била излязла за малко от одаята, когато земният юнак се прокашлял и рекъл на стареца: -Дядо, хубава внучка имаш. Не е ли готова вече за задомяване? Змеят Горян обаче пресякъл ентусиазма му и казал: -Аз също я харесах, побратиме! Най-добрият начин да избере единия от нас, е да ни се предложи изпитание. Който победи – негова ще е и другият няма да му се сърди. Дядо Курти мислено се подсмихнал, защото предреченото от орисниците на скъпата му Титяна било на път да се сбъдне. Тогава той бавно, като че обмислял на момента думите си, а не че ги бил репетирал предварително, изрекъл: -Добре, момчета, така да бъде! На два километра от селото има пещера, наречена Каменните водопади. Ще влезете в нея и сред лабиринта от проходи ще откриете водопада насред подземното езеро. Зад него расте омайна билка със свръхестествени свойства. Тя лекува всичко, подмладява и дарява вечен живот. Който от вас успее да донесе дори само стрък от нея, ще получи хубавата ми Титяна. Но имам едно условие – ако е земният юнак, нека не убива змейското у нея. Ако е небебсният змей, нека се примири, че във вените й тече обикновена човешка кръв. Не променяйте моето момиче за
нищо на света. Двамата юнаци кимнали мълчешком, наметнали просъхналите ямурлуци и излезли навън в снега. Всеки от тях вече имал в главата си изготвен план. Човекът тръгнал направо по царският път към пещерата, а змеят минал през енергийната дупка в Горното царство и оттам полетял към целта си. Двамата се обичали като истински братя и не искали да си пречат един на друг при изпълнението на ценната поръка. Едва след седмица щяло да се разбере кой е победителят при тази нелека мисия. Когато стигнал пещерата на Каменния водопад, Йордан разбрал, че никак ня-ма да му е лесно. През нощта голяма пряспа се била срутила от върха на ска-лите и препречила входа й. За момент той изпаднал в паника, като си представил как побратимият му през невидимите проходи на Горното царство ще го изпревари. Но после се взел в ръце и започнал да обмисля как по-лесно да премине през неочакваното препятствие. Много време щяло да му отнеме, ако ринел снега с издялана от него самия дървена лопата. Затова решил, че огънят е този, който ще му се притече на помощ. Насъбрал сухи клони от близките дървета и запалил огън. Докато той топял снега, юнакът превличал още и още съчки и правейки бавно проход напредвал към целта си. Това му отнело поне денонощие. Уморен той легнал за два-три часа да си почине. На сутринта с нови сили щял да продължи борбата за възлюбената си. През това време Горян бил вече в пещерата и отново придобил човешкия си облик. Той стигнал без проблеми до подземното езеро, но водата му била тол-кова много, че угасявала огнения му дъх още преди да се изпари, а крилете му се били овлажнили и не можел да ги ползва за летене. Той, понеже бил небесно създание, нямал нужда от почивка като човешкият си събрат. Но докато се чудел какво да направи, за да стигне зад водопада по средата на езерото, земният юнак пристигнал. Двамината се прегърнали дружелюбно и седнали да мислят заедно. Езерната вода била ледена, но не им оставало нищо друго освен да я преплуват. Разх-върляли безразборно дрехите си, но предимството било на страната на небес-ния змей, защото кожата му била обвита в змийска броня и не чувствал студа около себе си. Двамата юнаци пристигнали почти едновременно пред водопа-да и тогава земният юнак, вледенен до мозъка на костите си, се отпуснал във водата и започнал да потъва. Приятелят му видял това и се отправил към него. Вече не мислел за цветето. Но земният юнак с последни сили му го посочил и прошепнал, че това ще е единственото му спасение. Тогава змеят го отнесъл до брега и се върнал отново зад водопада. Там наистина греело в пламъци не-виждано растение. Чашката му била синя и излъчвала невероятна светлина. Който го видел имал чувството, че ще пламне, само ако се докоснел до него. Но небесният змей нямал време да разсъждава, защото побратимът му можел да издъхне всеки момент. Той откъснал билката, като по ръката му се появили мехури от изгаряне и доплувал до земния юнак. С дъха си стоплил вода и направил отвара, която бързо-бързо допрял до устните му и му помогнал да я преглътне. Земният юнак отворил очи, тялото му, което било вледенено, пос-тепенно започнало да придобива нормална температура и с благодарност в гласа произнесъл: - Змейски братко, Горяне, какво направи? Сега Титяна не може да бъде нито твоя, нито моя! Цветето бе едно-единствено и ти го изхаби заради мен. Върни се и разкажи на дядо Курти какво преживяхме и го накарай да ти зададе поне още една задача. Ти имаш силата и възможността да я спечелиш, а аз ще про-дължа по пътя си. - Не – отвърнал Горян. – Ето моята змейска риза, облечи я и така в тебе ще се всели духът ми. Ти също ще станеш вездесъщ и безсмъртен като мен. А по то-зи начин, девойката ще принадлежи и на двама ни. Приятелството на двамата младежи излязло по-силно от любовта им към Титяна. А може би точно тя го направила самоотвержено и жертвоготовно. Така земният юнак, но със силата и свръхестествените способности на змея се върнал при стареца и девойката. Като го видял, дядо Курти мъдро погладил брадата си и тържествено изрекъл:: -Точно това беше целта на мисията ви. Чрез любовта към моята внучка да пре-осмислите съществуването си и да предизвикате съдбата да ви слее в едно.
Продължава на стр.5
ñòð. 5 От страница 4
Така земното и небесното ще преобладават в еднаква степен в този от вас, който се върнеше и нямаше да се налага да променяте същността на момичето. Билката си свърши своето предназначение. На мен не ми трябваше, защото не мечтая за вечен живот. И без това всеки нов ден ми е от бога даден. Но сега съм сигурен, че Титяна ще живее с един жертвоготовен и силен мъж, ще спо-деля с него радости
ВТОРА НАГРАДА Димитър Петров гр. Разград
ЦАРСКИЯТ ЗЕТ С ТРИТЕ ИМЕНА Живял в град Старогор един беден момък на име Миролик, заедно с възрастните си родители. Къщата им била накрая на града, почти до началото на го-рата, която се простирала нагоре в планината. Никой не знаел какво се крие там. Имало заобиколен път и проход, по който минавали всички, които иска-ли да отидат от другата страна на гората, където била столицата на царството наречено Беловода. По средата на столичния град Славногор, минавала голяма бяла река, която давала името на царството. Над нея се извисявали чудни хребети. Градът бил осветен през целия ден от слънцето, но едно малко ъгълче оставало в сянката на високата планина и гъста гора. Поданиците на царство-то наричали осветената част на столицата Светлоден, а малкото тъмно ъгълче - Тъмноден. Между Славногор и Старогор лежала страшната и непроходима вълшебна гора на име Тайноведа. Хората разказвали, че в миналото храбреци са се опитвали да минат през нея. Някои се връщали обратно и съобщавали, че Тайноведа има две сестри Поезия и Музика. Всеки, който се е опитвал да ми-не през гората напряко, бивал поставян пред изпитания от сестрите, претворя-ващи се в различни същества. Преминалите от другата страна, се появявал със странни особености - с дълги уши, големи зъби, с по три очи или с ръце с по шест пръста и не помнели нищо. Столицата Славногор била пазена от каменни крепостни стени, от високите планини, от вълшебната гора и голямата бяла река. Само един проход позво-лявал на чуждоземци да проникнат в долината. Но този проход бил толкова тесен, че царските войници, пазители на прохода, пропускали само тези, които били безопасни. В ъгълчето на столицата Тъмноден, в малка схлупена къщурка, живеела пророчицата Божена, която по слухове и предания била на около 300 години. Често при нея идвали рицари и царе, за да се допитват за своето бъдеще или намерения, които смятат да предприемат. Божена помагала като предричала бъдещето. Казвала кога ще има война и кога мир, кога наводнение и кога земетресение. Предричала кога ще има огнен дъжд и кога жабите ще станат по-вече и ще застрашат царството. Царят на тази страна се наричал Гордован. Той вече бил стар, но нямал наследник момче, а дъщеря – принцеса Сладуна. Тя пораснала и станала мома за женене, красива и ненагледна. Отишъл царят при пророчица Божена, за да се допита как да постъпи с избирането на жених. Тя му рекла: - Царю-Господарю, в земите на царството живее Трилик герой. Засега никой не знае къде е. Няма как и ние да го открием. Но той е определен да намери златната клонка и да я донесе в царството. Това ще даде на държавата много години мир и благоденствие. И ако ти стане зет, ще заживеят с принцеса Сладуна щастливо още сто години. Направи турнир. Обяви, че който донесе златната клонка, скрита в сърцето на гората Тайноведа, ще стане царски зет и твой наследник.
и неволи и ще отглежда децата му в мир и сговор. И старецът подал ръката на внучката си на Йордан, който бил придобил змейска същност. Какво станало с двамата след това ли? Казват, че децата им били полухора, полузмейове. И населили цялата планина с поколението си. Затова видите ли човек, с очи като перуники и жълти продълговати зеници се сетете за Йордан и Титяна. Той трябва да е наследник на техния род.
След като се посъветвал с пророчицата цар Гордован обявил, че ще даде ръката на дъщеря си на този, който успее да му донесе от вълшебната гора златната клонка. Надпреварата щяла да влезе в сила на следващата неделя. Царските весто-носци обявили турнира и наградата, чрез глашатаи по всички кътчета на царството. От другата страна на гората, в град Старогор, било дадено началото. Специални царски пратеници разпънали на голяма поляна палатки и събрали в тях желаещите да минат през вълшебната гора. Дали старт на състезанието. После отишли от другата страна на гората през прохода. Пред портите на сто-лицата разпънали отново палатките и зачакали да посрещнат героя, който успее да излезе невредим от гората и донесе златната клонка. В тайнствените дебри потънали храбри и още по-храбри момци, рицари и герои от царство Беловода и от други далечни земи. Впуснали се в неизвест-ното на Тайноведа, за да търсят златната клонка. До тях се наредил и Миро-лик. В началото всички му се подигравали, защото бил много тих, отстъпвал на нападките на околните и си мълчал. Будел недоверие със своята скромност. Поведението му се дължало на това, че бил много умен и доста мъдър за младите си години. Вместо да търси слава в столицата, старите му родители го пратили, когато бил седем годишен, в далечния град Черномор, намиращ се на брега на голямото море. Там момчето учило при вуйчо си седем години четмо, писмо и чужди езици. После като юноша вече, бил взет от един смел капитан на кораб, където водел дневника и преговорите с чуждоземците. Още седем години обикалял света и познал бивало и небивало. Накрая се върнал при остарелите си родители, за да се грижи за тях. Прехранвал се като учител, давал уроци на децата на богаташите. И така, в надпреварата се впуснали търсачите на златната клонка и канди-дат-женихи по неведомите пътеки на гората. Всеки си избирал сам накъде да върви. Някои се събрали по двама или трима, че даже и по петима, за да не се страхуват и да си помагат. Вървял Миролик, вървял, дакато започнало да се свечерява. В гората рано се смрачавало. Изведнъж на пътеката насреща му изскочила гърбава старица. Дрехите й били в отровнозелен цвят, с шапка, на която имало голямо орлово перо. Тя промълвила: - Бързо мисли, дай ми горните си две копчета и вземи от мен каквото си поискаш. Ако улучиш правилната вещ, ще продължиш към целта. Ако сгрешиш, ще ти поникнат дълги уши и зъби. Действай бързо, защото след малко ще по-тъна в земята. Миролик се замислил за миг. Той имал моряшка куртка със шест копчета, на които били изобразени котви. Те били направени от лъскав метал и привличали очите на всеки, който погледнел младежа. Тази дреха момъкът получил като подарък от капитана, когато си тръгнал от службата при него. Старицата започнала да брои от десет към нула. Тогава Миролик откъснал двете си най-горни копчета, подал ги на зеленото същество-жена. Тя държала в ръката си торбичка. Момъкът посегнал, взел торбичката и преди да изчезне видението, издърпал от шапката й орловото перо. Чул следното: - Никога не оставай без копче. С него ще закопчееш войната и ще зацари мир. В торбичката има тетрадка. Дообед на другия ден, трябва да напишеш стихотворение, Продължава на стр.6
ñòð. 6 От страница 5 което да прочетеш при следващото изпитание. Иначе ще ти поникнат шести пръсти на китките и трето око. Минал денят. Дошла нощта. Момъкът си легнал да поспи. Рано на другата сутрин, с изгрев слънце, извадил тетрадката. Поровил в торбичката, но не на-мерил с какво да пише. Тогава се сетил за перото от шапката на зелената старица. Издърпал го от своята шапка, защото си го бил забол там. Загледал се във все още светещите звезди на небето. Наблизо имало узрели боровинки. Потопил перото в сърцевината на плодовете и написал следното: „Посестрими звездички, вие сте над всичко. Кажете ми къде е туй що златно грее? Аз търся го безспир. То търси своя мир.” От небето се спуснала падаща звезда. Преди да тупне на земята, се превърнала в голям крилат кон в небесносин цвят, който заговорил с човешки глас: - Прочети ми стихотворението си! Но преди това ми дай копчетата си. Момъкът, развълнуван от гледката, откъснал следващите си две копчета и ги подал. Прочел стихотворението. Крилатото същество доволно казало, че ще го насочи към целта. Приближило се и го помолило да го пореши с пръсти по гривата. Миролик прокарал пръсти по дългите косми. После крилатият кон излетял в небето. На мястото му останала сребърна подкова. Момъкът се навел и я прибрал в торбата. По ръцете му имало дълги сини косми от гривата на коня. И тях прибрал. Продължил по пътя си. Вървял цял ден и пренощувал. На втората сутрин го събудила рано-рано песен. На близката клонка бил кацнал славей и от човката и гушката му излизали и вибрирали чудни трели. Бил оцветен в нежно лила-во. Момъкът се заслушал. Станало му толкова хубаво от тази вълшебна песен. Извадил сребърната подкова. По края на ръбовете й имало малки дупчици. Подковата изведнъж се уголемила и заприличала на арфа. Младият мъж вър-зал здравите сини конски косми и като минал с пръсти по тях, зазвъняли чуд-ни звуци. Той запял заедно със славея. Тази песен бил научил в далечна зад-морска страна: „Накрай света, пред славея в средата на гората със сребърна арфа, с медено гласче в смълчаното, той пее песен за мир и позлата смел рицар на музите, храбро момче. Припев: Ехо, ехо, във стихове и песни със мъдрост и безкрайна доброта светът, светът, ще е красив и лесен. Ще векува мирно още сто лета...” След като свършила песента, славеят проговорил с тънък човешки глас: - Храбри момко, на мен също ми трябват копчета. Дай ми! Миролик, без да се замисли, откъснал последните си две и ги подал. Те се превърнали в шепата му в златни зрънца. Славеят ги изкълвал и отлетял. Търсачът на златната клонка продължил по своя път. Свечерило се. Пренощувал. Рано на третата сутрин пред него, точно по изгрев слънце, се появила чудна красавица, облечена в зелено. До нея се стояли и други две чудно кра-сиви девойки. Едната била облечена в бледосиньо, а другата - в нежно лилаво. Той се изправил срещу тях и онемял. Те, усмихнати му казали, че са сестрите Тайноведа, Поезия и Музика. Благодарили му, че ги е разбрал и е минал през изпитанията успешно. Повели го и му показали в най-гъстото и усойно място дърво. Под дървото растяла зелена, синя
и лилава трева. Той пристъпил и попипал с ръка нежните стръкове. Чул шум. Погледнал нагоре и видял над главата си златната клонка. Посегнал да я откъсне, но по ствола на дебелия клон се спуснала огромна черна змия. Главата й опирала почти до златните листа. Устата й била отворена с двоен език и два остри зъба. - Аз съм пазителницата на клонката! - Просъскала тя. – Дай ми от задморските си копчета и ще се оттегля и пощадя. Миролик попипал моряшката си куртка и не открил нито едно копче. Сетил се за думите на зелената старица – да не остава никога без копче, защото тряб-ва с него да заключи войната, да откупи мира. Змията започнала да съска и да се приближава до лицето му. Той се сетил, че от вътрешната страна на куртка-та имало резервно копче. Бръкнал с дясната си ръка, там, където се намира сърцето. Откъснал от плата резервното копче и го хвърлил в устата на змията. Тя млъкнала и се огънало нагоре по дървото. Изчезнала. А момъкът посегнал и откъснал златната клонка. Прибрал я в торбичката. Върнал се на поляната. Там го чакали трите сестри. Зелената казала на младежа, че вече ще носи друго име. - От днес ти ще се наричаш Храбролик. - Но аз не съм толкова храбър – рекъл Миролик. - За да си храбър, не се иска да воюваш, а да бъдеш умен, въздържан и вземащ правилни решения, да си мъдър. Храбростта е в спокойствието и делата. В добрите дела. Втората казала: - Ти беше роден, за да бъдеш скромен и тих. Винаги да помагаш на нуждаещите се. Затова, когато се появи на бял свят, орисниците ти дадоха име Миро-лик. Третата казала: - Когато завършиш своята мисия, според орисничеството и пророчеството, ще получиш и трето име. То ще ти остане до края на живота. Ти си триликият герой! Бъди такъв до края на живота си! И не забравяй никога за нас. Сбогували се. Не след дълго момъкът излязал от гората и започнал да се спуска към вратите на крепостта на столицата. В полето, пред двореца, го ча-кали царски придворни и градски музиканти. Миролик минал по моста през шпалир и влязъл в столицата. На трон на площада седял цар Гордован, обгра-ден със скъпо облечена свита. Младият мъж се приближил, извадил от торбата златната клонка, коленичейки я подал на царя. - Кой си ти, смели младежо? Как се казваш? Миролик се замислил и отговорил: - Казвах се Миролик, преди да тръгна за златната клонка от Старогор, но в гората вълшебниците Тайноведа, Поезия и Музика ми дадоха ново име. А то е – Храбролик. Тогава от царските покои излязла дъщерята на царя, принцеса Сладуна. Греела като слънце със своята красота и младост. Цар Гордован повикал храбрия младеж. Миролик веднага се влюбил в принцесата и тя в него от пръв поглед. Старият цар ги подканил да се хванат за ръце. Пред лицето на санов-ниците си, пред събралото се множество от поданици и гости, ги благословил да бъдат щастливи и да управляват страната в мир още сто години. Преди да започне тържеството за сватбата, царят казал още нещо, обръщайки се към всички: - От днес нататък моят зет ще носи името Мъдролик. Мъдролик и Сладуна са новите цар и царица на Беловода. Радвайте се и се гордейте с тях. После всички яли пили и се веселили седем дни и седем нощи.Така се из-пълнило пророчеството на Божена. Най-накрая в царство Беловода се появил момък с три имена Миролик, Храбролик и Мъдролик. Той царувал още сто години в мир и благоденствие със своята красива съпруга царица Сладуна. Златната клонка се намирала в средата на двореца, в стъклен саркофаг, охра-няван денонощно от най-силните мъже на царството. Царят и царицата имали много деца и били най-щастливото семейство на света. Мирът в царството продължава и до днес.
ñòð. 7
ТРЕТА НАГРАДА Вера Недялкова
гр. Велико Търново
ПРИЯТЕЛИТЕ НА ГОРАТА ВЪЛШЕБНИЦА И НЕЙНИТЕ СЕСТРИ МУЗИКА И ПОЕЗИЯ Живели някога трима много добри приятели - котето Марс, врабчето Джинджър и калинката Точица. Те много обичали да ходят в гората. Тя не би-ла обикновена гора, а вълшебница. В нея всичко било приказно красиво. Лис-тата на дърветата танцували, галени от нежния ветрец, и свирели на слънче-вите лъчи като на струни на арфа. Земята била обсипана с цветя, които се ус-михвали на всички гости на гората и ги приканвали да се отпуснат и да забра-вят тревогите си. Всички в тази гора пеели. Пеели птичките, пеела рекичката и всички мушички и пчелички. А когато човек влезел в нея, забравял всички лоши мисли и проблеми и в главата му започвали да се редят рими. Римите сами се зараждали, превръщали се в поезия, сливали се с всичката песен нао-коло и изпълвали душата с радост. Всички там си живеели в любов и хармо-ния. Затова и нашите приятели обичали да ходят в Гората Вълшебница, защо-то се чувствали щастливи. Но един ден, отивайки там, попаднали на ужасяваща гледка. Един огромен, разбеснял се дракон съсичал с опашката си дърветата и опожарявал с огнения си дъх всички храсти и тревички. - Какво става, Гора. Как да ти помогнем? - попитали приятелите със свити сърца. - Този звяр прогони моите сестри, феите Музика и Поезия. Ще унищожи и мен, защото съм безсилна, когато съм сама. Трябва да сме заедно, за да възвър-нем силата си и да го победим. - Къде са те и как да ги открием? - Музиката е скрита в човката на един стар славей, но той отлетя далеко, в топлите страни. Сестра ми, Поезия, е скрита в цветовете на дъгата. Намерете ги и ги доведете бързо, защото всички ще загинем! Приятелите нямали никакво време за губене. Котето Марс веднага отишло на летището. Там то имало приятели - семейство мишки. Те били пътешествени-ци и били обиколили целия свят със самолет. - Моля ви, бързо ми кажете как да се кача на самолета! Трябва да стигна до топлите страни по най- бързия начин! - Ето този самолет е за Африка. Там е винаги лято - казали с гордост мишките, които искали да се изфукат колко много знаят. - Виждаш ли онази купчина с багажи? Скрий се в нея и ако никой не те види, ще те качат в багажното отделение. Така ще стигнеш до Африка. Марс така и направил. Скрил се в багажите. Товарачите го качили на самоле-та, без да го забележат, и той отлетял към Африка. Когато слязъл от самолета било много топло. Навсякъде летели прекрасни, невиждани птици с цветовете на дъгата. - Какви сте вие? - попитало възхитено котето. - Много сте красиви! При нас няма такива птици. - Ние сме папагали. Това е нашия дом и знаем всичко, което се случва тук. - Значи вие ще ми помогнете. Аз търся един стар славей, който е пристигнал скоро от България. - Да, познаваме го. Той е наш приятел. Всяка година
ходи там а когато стане студено в България идва при нас на топло. Папагалите без много да се чудят завели котето Марс при славея. То му разка-зало за бедата, сполетяла Вълшебната Гора. Казало му и че има нужда от по-мощта му, защото феята Музика се е скрила в неговата човка. - Съжалявам - казал славеят. – Аз не мога да си дойда в България. Вече съм много стар и не мога да прелетя над океана. Пътят е много дълъг. - Не се тревожи, няма да се наложи. Ще летим със самолет. П о п озн ати я н ачи н те бър зо с е качи ли н а с а мол е т а бе з н и кой да г и забележи и отлетели обр атн о к ъм роди н ат а. *** В това време врабчето отишло при Слънцето с молба да направи дъга. Разказало му всичко за Гората Вълшебница и нейните сестри. Но отговора на Слънцето го притеснил. - Много искам да помогна, но аз сам не мога да направя дъга - казало то. - За да има дъга, трябва да има дъжд. Облаците правят дъжда, но те са много сър-дити и никого не слушат. Когато вали, те закриват цялата земя и аз не мога да видя дъжда. Само когато си открадна малко капчици, успявам да направя дъга. - Но нямаме време да чакаме облаците и да се надяваме да си откраднем кап-чици. Врабчето навело умислено главата си. Мислило, мислило и накрая му дошла чудесна идея. *** Когато приятелите се върнали при гората, останали поразени. На нейно място тлеело пожарище. Ни дръвче, ни тревичка. Навсякъде само пепел и жарава. Въпреки всичко малките тревички и клонки, които се виждали сред пожарите, показвали, че гората още е жива, но няма никакво време за губене. Драконът лежал на средата на жаравата и когато видял приятелите смело да се задават към него, ги нападнал с огнения си дъх, но калинката Точица тайно пролазила и се качила на крака на дракона. Тя започнала да се разхожда по него и така силно гъделичкала чудовището, че то започнало да се търкаля по земята и да се превива от смях. Тогава славеят запял своята чудна песен и от човчицата му изскочила феята на Музика. А врабчето кацнало на реката и ѝ казало тихичко: - Имам нужда от твоята помощ. Трябва да направим дъжд, за да спасим гората. После отворило човката и реката сама влязла в нея. След това литнало в небето и започнало да пръска вода, като истински дъжд. Слънцето грейнало и изгряла пъстроцветна дъга. От там изскочила феята Поезия. Двете сестри посипа-ли в устата на дракона (който все още се смеел от гъделичкането) вълшебен прашец. В този миг станало чудото. Една чудна мелодия зазвучала в главата на драко-на и прогонила от там всичката му злоба. Първо била само мелодията, но тя звучала все по- силно и красиво. После се появили думите, те се подредили в рими, а римите в поезия. Драконът запял магична песен. Тя изпълвала простора. Звуците летели във въздуха и галели всичко наоколо. Изчезвали въглените и пепелта, а на тяхно място се появявали нови треви и храсти, и дървета. Гората се възраждала с нови сили. Колкото повече пеел драконът вълшебната песен, сърцето му тол-кова повече се изпълвало с добрина и любов. Гората възвърнала силата си и станала дори покрасива от преди, защото когато са заедно, трите сестри са непобедими. Продължава на стр.8
ñòð. 8 От страница 7 Д р ако н ът с т а н а л техе н прияте л и с а м с е на зн ачи л за п аз ач н а го р ат а . Н е поз-вол ява л на никого д а върши з л о . О т н о во вс и ч ки хора и животни вл иза л и в Горат а В ъ л ш е б н и ц а д а с е н а с ла д ят на ха рм оният а , опи ян ен и
ТРЕТА НАГРАДА Хубавена Димитрова гр. Харманли
ЦАРСТВОТО НА ТРИТЕ СЕСТРИ Преди много, много години в едно царство накрай света живеел цар Асисанид с жена си Рикадия и трите им дъщери Гора, Музика и Поезия. Строг и войнствен, но също мъдър и справедлив Цар Асисанид бил могъщ владетел и управниците на останалите царства го почитали и често му носели дарове. Макар и намиращо се накрай света царството му било богато и всичките му поданици живеели честито. Говорело се, че това било така, защото царят бил потомък на Бога – първият полубог на земята сред човеците, а брат му – Венеамин бил надарен с магически способности и можел да приема формата на какъвто звяр си поиска, та когато над царството надвиснела опасност от атака или война, той се явявал и прогонвал зложелателите. Едно нещо обаче му убягвало на царя – нямал си наследник. Не било нечувано щерки да наследяват царя, но макар и добри, умни и спо собни, неговите дъщери имали два недо статъка. Първо, те се родили едновременно и мъчно било да се определи коя да го наследи и второ, всяка от тях имала в себе си по нещо прите снително. Гора била цялата зелена, Музика вме сто да говорела пеела, а Поезия винаги редила духовити изрази в рима. Къде се е чуло и видяло зелена царица да управлява или такава дето само пее, или пък дето реди умнотии в рима? Не, не можело и дума да става! А, и какъв полубог е той, какъв укротител на лъвове, какъв най-могъщ владетел, щом един наследник не може да направи? Мъчел, мъчел, но напразно. Затова решил да представи дъщерите си на най-именитите си съюзници и която избере най-до стойния сред синовете им, нея да определи за следващата царица. И така за осемнадесетия им рожден ден цар Асисанид устроил невиждано празненство, на което представил дъщерите си на най-изтъкнатите принцове от всички краища на света. Царят обаче не подозирал, че те се били врекли една на друга да не се омъжват и да управляват царството заедно. Най-напред се намерил жених за Гора. Тя макар и зелена била прелестна девойка с дълбоки кафяви очи и гъсти кестеняви коси и избраникът ѝ мигар се влюбил в нея. Като видяла това тя веднага започнала да му говори как бъдещите им деца щели целите да са зелени и неговата династия щяла да остане в историята като зелената династия и не след дълго той се отказал от нея и избягал уплашен в собственото си царство. Сетне дошло ред на Музика. И в нея се влюбил доблестен принц, но тя по цял ден пеела така оглушително, че накрая женихът ѝ не издържал и избягал в собственото си царство. Останала Поезия. Харесал я достоен принц, но още като го видяла, тя го засипала с обиди: — Ти пък откъде се взе, с такова грозно лице? При това си нисък и дебел – какво си – бъчва или варел? Прост като галош и в джоба нито грош! Така тя го обиждала всеки изминал ден, докато и той накрая не издържал и не избягал в собственото си царство. Отчаял се много цар Асисанид от държанието на дъщерите си и не знаел какво да прави. Допитал се до жена си Рикадия за съвет и тя му казала да поговори с тях. Така и сторил. Повикал ги при себе си и като ги попитал защо се държат тъй, те веднага си признали, че нарочно са се държали по този начин, защото
от н ежн а Мело-ди я и чувствен а П о е зи я. А пр и я те л и те котето М арс , в рабчето Джи н джър и ка ли н кат а Точ и ц а си г урн о вс е още с е гон ят п о ц ветн ат а п ол я н ка и с е къп ят в би ст рат а река. Това се казва щастие! искали заедно да управляват царството. Ядосал се много царят на обяснението им. — В моята дума ли се усъмнявате вие? Моята дума е закон! Вие да управлявате сами? Че вие за един брак не щете да се жертвате в името на царството си, в името на бащината си дума, как ще се жертвате за поданиците си? Нищо няма да управлявате вие! Нищооооо! – лютиво крещял той и за наказание ги запратил в пустинята като им казал, че ако оцелеят там четиридесет дни, без да взимат храна и вода със себе си, ще ги определи за наследници и трите, без да ги омъжва. Върнели ли се по-рано обаче, щял да ги омъжи и трите и която реши да възкачи на престола. Тръгнали те, решени че ще се справят с всичко, ала още на втория ден горещината на пустинята започнала да гори от жажда гърлата им и глад да дълбае стомасите им. Чудили, се маели се, но не измислили що да сторят. Затова започнали да се молят на праотеца си за помощ и съвет. Така на петия ден се появил чичо им Венеамин в тяло на вълк и глава и крила на орел и им рекъл: — Аз зная как можете да се спасите, но не зная дали ще можете да се жертвате, защото за да оцелеете тук, ще трябва всяка една от вас да се лиши от нещо. Ако ли не, то винаги можете да се върнете и да се омъжите. — Готови сме, чичо! Кажи ни що да сторим! — За да оцелеете, то вие имате нужда от вода и храна. Тях може да си набавите като Гора откъсне едната си ръка и я положи на земята, Музика извади едното си око, та от него да текат сълзи върху ръката на Гора, а Поезия извади двата си предни зъба и ги забие в ръката на Гора. Така забитите зъби, напоени от сълзите, ще пуснат корени и ще израснат като две дървета, с чиито плодове вие ще можете да се нахраните и да утолите жаждата си. Мислили те, мислили и накрая решили, че така и ще направят. Станало, точно както чичо им Венеамин им казал и след четиридесет дена трите щерки се завърнали в царството едната без ръка, другата без око и третата без два предни зъба. Като ги видял баща им, попитал ги какво е станало и като разбрал очите му се напълнили със сълзи от гордост и умиление и веднага ги възкачил и трите на престола, като себе си определил за техен съветник, а царството придобило още повече слава и могъщество. Край Âåñòíèê “TEEN’S PAPER” - ÌÅÑ ÅЧ Í Î ÈÇÄ ÀÍ ÈÅ, ÏÎ ÈÄÅЯ ÍÀ ÄÈÌ ÈÒ ÚÐ ÍÈÊË ÅÍ Î Èçäàâà: Êëóá „Ìëàä ïèñàòåë” êúì Í× „Ðîäèíà 1860” Ñòàðà Çàãîðà, ïðåäñåäàòåë Äîðà Èëèåâà Àäðåñ íà ðåäàêöèÿòà: ãð.Ñòàðà Çàãîðà-6000, óë. „Ñâ. Êíÿç Áîðèñ I” ¹ 94, òåë: 0884367601 E-mail: teen_stzagora@abv.bg
http://www.facebook.com/TeensPaper Á/ñêà :BG58RZ8891551089070020 BIC RZ88BGSF Ðúêîâîäèòåë: Äèìèòúð Íèêëåíîâ
Екип от Стара Загора: Дария Иванова, Елена Иванова, Елена Георгиева, Радослав Ангелов, Нанси Борисова, Николай Димов, Камелия Тодорова и Светислав Тодоров Екип от Казанлък: Мария Николова, Кристияна Терзиева, Неделина Славова и Стела Тонева Õîíîðàðè íå ñå èçïëàùàò ÊËÓÁ „ÌËÀÄ ÏÈÑ ÀÒ ÅË” ÍÀÁ ÈÐÀ ÍÎÂ È ЧËÅÍ ÎÂ Å È ÑÚÒÐ ÓÄÍ ÈÖ È ÇÀ ÂÅÑÒ ÍÈÊ TEEN’S PAPER