брой 199, 2018

БРОЙ 199 Година XХV април 2018 Цена 1,00 лв.

ВЕСТНИК ЗА ЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРА Основан от Д.Б.Митов и списван от него от 1928 г. до 1944 г. в София

ЧЕСТИТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО! ВЕЛИКДЕНСКА НОЩ

ЗМЕЙ ГОРЯНИН ВЪЗКРЕСНА ПЕСЕН Празничното слънце е засмяно, вятърът възкресни песни пей и в небето синьо, като знаме бяло, чисто облаче се вей. Бяло знаме - знак за мир и обич! /Мир и обич ни Христос дари/ За мира възстават всички роби и в сърцата обичта гори. Мир и обич днес браздят нивята, дето хлябът наш насъщен зрей, плуг и трактор, чук, игла и вятър новите възкресни песни пей!

Нощта е тъмна, а градът е светъл: течат по улиците светлини, блестят на „Невски“ златните кубета и звън камбанен плиска на вълни. И на вълни на люляка мирисът се носи над празнуващия град и всички хора толкова добри са, че всеки срещнат срещат като брат. Очите са и светли, и горещи, - те по-пламтят от хилядите свещи - и светлината все расте, расте... И с вяра, що от дън душата блика, повтарят устните вестта велика: - за мир в света възкръсна Ти, Христе.

ОБЩИНА СТАРА ЗАГОРА, ФОНДАЦИЯ “КОСМОС - ДИМИТЪР БРАЦОВ” НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ “НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ” - СТАРА ЗАГОРА, ВЕСТНИК «лИТЕРАТУРЕН ГЛАС», СПИСАНИЕ «ПТИЦИ В НОЩТА», ИЗДАТЕЛСКИ КОНСОРЦИУМ “КОТА” - СТАРА ЗАГОРА РЕГИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА “ЗАХАРИЙ КНЯЖЕСКИ” - СТАРА ЗАГОРА ОБЯВЯВАТ ПЕТИ НАЦИОНАЛЕН ПОЕТИЧЕН КОНКУРС В ПАМЕТ НА АКАД. НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ Конкурсът е анонимен, без възрастови ограничения, на свободна тема. Всеки автор от България или от чужбина изпраща до 3 (ТРИ) свои непубликувани поетични произведения на електронен адрес: ptici_liliev@abv.bg в срок до 14 май 2017 година, понеделник. Писмата трябва да съдържат ДВА файла - единият с трите стихотворения заедно, а другият - с личните данни на участника (имена, възраст, адрес, телефон). Ще бъдат присъдени следните награди: Първа награда - 500 лв., Втора награди - 300 лв. , Трета награда - 200 лв. и една награда за млад автор - 100 лв. Поощрителни награди за млади таланти - почетна грамота и презентация на страниците на в. „Литературен глас“ и сп. „Птици в нощта“. Наградите ще бъдат връчени на 30 май 2018 г. (сряда) от 18 ч. в Залата на Регионална библиотека „Захарий Княжески“ - Стара Загора. Резултатите ще бъдат публикувани на страниците на в. «Литературен глас» и сп. «Птици в нощта», както и в литературния електронен сайт literaturenglas.com

Скъпи съграждани, уважаеми жители и гости на община Стара Загора, Поднасям Ви моите най-сърдечни поздрави по повод Великденските празници! Това са дни, в които целият християнски свят празнува възкресението и победата на доброто над злото, дни светли и изпълнени с благост и щедрост. Празникът на празниците събира близки, приятели и семейства, за да споделят весели и запомнящи се моменти. Пожелавам Ви да бъде щастливо преживяване за всички и да изпълни сърцата Ви с милосърдие и топлина. Нека го посрещнем с доброта в сърцата и с желанието доброто да се разпростре над нашия обичан град Стара Загора! Запазете вярата, надеждата и любовта към ближния! Честито Възкресение Христово! Живко ТОДОРОВ Кмет на Община Стара Загора

Уважаеми старозагорци,

Нека с настъпването на Възкресение Христово се увенчаят делата Ви с успех, а дните Ви с мир и светлина! Да пазим вярата в доброто! В навечерието на един от най-светлите християнски празници - пожелавам Ви здраве и благополучие! Христос Воскресе!

Таньо Брайков Председател на Общински съвет Стара Загора

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС

2

април 2018

„Златорожката връзка. Петър Динеков – Владимир Василев”

ВЕСТИ

3

Петър Динеков Владимир Василев Пред Нова година бях зарадван от възможността да се запозная с чудесната книга „Златорожката връзка” от Евелина Белчева. Тя предст авлява един документален арт-портрет с огледално, билатерално отражение на две големи личности в българската литературна класика – Петър Динеков и Владимир В а с и л е в . А вто р кат а е и з п ъ л н и л а творческата си задача оригинално, а донякъде и като експеримент, доколкото в българската литературна историография не е позната такава жанрова форма. Впечатлен съм от вещата интерпретация на неизвестни архивни текстове, от увлекателното тълкуване на образи, действия, факти, без авторката да се идентифицира с никого от литературната галерия от забележителни образи. Възхищава ни меката и деликатна настойчивост да се завърнем към духовните паметници на недавното минало, мотивирано като много по-същностно от съвременната духовна социализация. „Златорожката връзка” поднася на артпросветените в литературата читатели една режисирана разходка към кипежа от знакови периоди в литературната история. А в нея заедно с образния тандем Петър Динеков – Вл. Василев, „два портрета в ретро – от натура, в 73 неизвестни писма”, са продуцирани съдби, лутания и възходи на култови за българската литература от миналия век фигури, показани дори в неизвестни документални снимки. Книгата е забележителна особено с тъй наречения от психолозите „събирателен индивид”, обективиран чрез общите за Вл. Василев и Петър Динеков духовни ценности – силно чувство за историческа памет, двустранно взаимно оценяване, висока стойност на сътрудничеството… Впечатляваща е традуктивната форма на повествование, търсенето на аналогии, умението на авторката да се придвижва сфумато от едно съждение към друго – от портретирането на основния тандем към

април 2018

30 ГОДИНИ НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „ДАСКАЛ ПЕТЪР ИВАНОВ-1988” 25 ГОДИНИ „ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС“ - ИЗДАНИЕ НА ЧИТАЛИЩЕТО

Свежа струя в българската литературна историография и архивистика обвиващия го контекст – към други „светила” от литературното съзвездие – академик М. Арнаудов, проф. Б. Пенев, Борис Д елчев, Блага Димитрова… Това придава перспектива, обем и пластичност в иначе двуизмерното изображение и по-голяма дълбочина на културно-историческия фон. Т а з и к н и г а едновременно се доближава и отличава от чисто литературните изследвания и истории на литературата. Вероятно е уместно да си послужим с понятието екстериорна критика, т.е. практиката да се използват литературните творби за някаква извънлитературна цел, като напр. да се вникне в света на автора или на неговата публика. Тази критика се противопоставя на интериорната критика, която не излиза извън рамките на творбата. Имам предвид това, че за основна тема е взет психологическият проблем на духовното привличане, допирните точки между двама души („арт метисажа“), и тяхното взаимопроникване на основата на близостта в художествените и етични принципи. За вещата реставрация под лупа на психографските портрети на литературния тандем редактор – критик спомага умението на авторката да интерпретира в духа на основните принципи на херменевтиката, според която всяка епоха задава различен смисъл на текста, а четенето винаги е сблъсък между посланието на творбата в миналото и в настоящето. Впрочем, ето го и точното самосъзнание на Евелина Белчева като автор на книгата: „Това е една културно-историческа повест за времето и нравите, реставрираща като под лупа психографските портрети на двойката редактор-критик, двама литератори от две доста раздалечени поколения, а чрез тях – и психографския образ на литературнокритическата атмосфера по това време” (с.7). Тематиката на книгата е литературнокритическа, но като подробен разказ от артистично напластени епизоди тя съвсем основателно създава впечатление за повест без всякаква художествена измислица. Като прибавим и водещата роля на авторката като повествовател и литературно-исторически тълкувател, в светлината на тези съвпадащи аспекти „Златорожката връзка” се възприема като вид документална проза в интелектуална тоналност. Но дори и такова твърдение е непълно, доколкото не взема под внимание психографското естество на повествованието и оригиналната стилистика на авторката, а в нея не на последно място стои кончетото като разгръщане на темата по начин, доставящ естетическо удоволствие на читателя. И аз изчетох книгата с усещането за поезия в проза, за декорум, понятието, с което още през 16 век критикът Пътнам определя уместността на формата спрямо идеите. Текстът е пронизан от мъдрите послания и уроци на миналото. Те обрамчват книгата уводно и заключително. В уводното каре се цитират думите на Конст. Константинов, че връзките между хората са по-трайни от физическото им съществуване. Те са в еднаквия устрем, в обичта, взаимното допълване и сплотяване… Последната

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС

АРХИВ НА ВЕСТНИКА

външна корица на книгата завършва текста с думите на Константин Павлов, че „духът на една умряла епоха се развива и след това” и че „в някои отношения ни превъзхожда”, а в „тези малки предимства и неудобства на живите спрямо мъртвите се крие тайната на общуването ни”… И ма м и а з с воя т а радост от появата на „Златорожката връзка” от Евелина Белчева. Преди 12 години издадох първия том от монографията си „Стилуети” – също така издадена с конкурс на Националния фонд „Култура”. Атанас Свиленов и Йордан Ефтимов написаха уводни статии, а в авторското изложение „На синора на две хилядолетия” направих кратък портрет на Владимир Василев. Бях зарадван, че след единствената книга на този неподражаем критик и полемист, низвергнат от Георги Бакалов и Тодор Павлов, видял приживе само една брошурка със своята полемична статия „Бараж от литературни формули”, в началото на 1992 г. издателство „Български писател” пусна от печат „Студии, статии, полемики”. Писах, че обяснението на Вл. Василев като жрец на родната литература е историческо – неговото развитие като майстор на литературната полемика се осъществява в един от най-драматичните периоди от културното изграждане на свободното отечество, благодатното за литературата време от две десетилетия между двете войни. Но с този период неговото влияние не завършва, той продължава и в нашето съвремие да бъде критерий за качествена литературна критика отблизо… Завърших славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 1953 г. Проф. Петър Динеков не познавам отблизо, общувах научно с академик Емил Георгиев, той написа предговор към книгата ми „Извори далечни”, а по-късно и аз писах за него в романа си „Пражка палитра”. Чувал съм много възторжени думи за проф. Динеков от негови студенти. През 60-те години засилих своите изкуствоведчески увлечения и често гостувах на проф. Вакарелски, той стана рецензент на наградената ми от СУБ монография „Български народни орнаменти”. Пребивавах и в кабинета на проф. Асен Василиев в Института по изкуствознание. Като разказваше на своя приятел Хр. Вакарелски за проучванията си на българското църковно изкуство в македонските краища на България, Василиев говори и за свое пътешествие преди Деветосептемврийския преврат заедно с младия Петър Динеков в Света гора. Съжалявам, че не съм записал този разговор. З ат в а р я м п о с л ед н ат а с т р а н и ц а от книгата на Евелина Белчева, но продължавам да чувам с вътрешните си сетива гласовете на големия редактор и критик Вл. Василев и гласа на младия Петър Динеков и да ги запазвам в паметта си като по-живи от живите…

Кирил ПОПОВ

Навършиха се 120 години от рождението на Димитър Б орисов М итов - Д ъбът (08.03.1898 - 30.6.1962) - литературен критик, преводач, автор на книги и учебници, професор и първи ректор на ВИТИЗ „Кр.Сарафов“. Редактор и издател на в. “Литературен глас” (1928 - 1944). Вестник, чиито продължители сме ние (1993). Тази година се навършва четвърт век от повторното му възобновяване. Поклон пред личността и делото на Дъба! На 13 март Дружеството на писателите - Стара Загора гостува на почитателите на поезията в Казaнлък и на творческия екип на списание “Кула”. В литературното четене участваха: Ботьо Буков, Йордан Пеев, Керка Хубенова, Виолета Бончева, Крум Георгиев, Йордан Атанасов, Таньо Клисуров. Беше представен новият брой на сп. “Кула” и част от авторите му, които прочетоха свои произведения. Така след дълги години беше възстановен част от духовният мост между двата града. На 29 март писателят Бойко Ламбовски - носител на националната награда на името на Гео Милев, гостува на Къща-музей “Гео Милев”. Той прочете цикъл свои стихове под надслов “Рецитал под дъба” / бел. ред: в двора на родната къща на Гео се намира огромен дъб, посаден приживе на поета/. Сред рецитала се проведе интересно събеседване с присъстващите по актуални въпроси на съвремието.

KНИГИ Д о н ка Ра й н о ва , Н а ш и хо р а , епиграми и т ям подобни, ИК “Стършел”, С. 2018. Иван Станков, Улици и кораби, разкази, Фабер, 2017. Маргарит Жеков, Гетсимания, стихо-творения, ИК “Виджи Виктор Гуцев”, С, 2017. Валери Станков, Черно на бяло, стихо-творения, Пасат прес, Варна, 2017. Йордан Атанасов, Необясним захлас, 75 стихотворения и поеми, ИК” Алфатрадо”, С. 2018. Продрум Димов, Нестихващ огън - Книга за Константин Величков, Българска книжница, С. 2017. Симеон Мильов, Скришен фолклор, ИК “Огледало”, С. 2017. Поп Кръстю, стихове и публицистика, Чернат, С. 2018. Книгата се посвещава на 180 годишнината от рождението на поп Кръстю /1838 - 1881/. Редакционна колегия: Вътьо Раковски, Георги Мишев, Константин Еленков, Марко Ганчев, Марин Георгиев, Марин Колев, Светлана Колева, Христо Темелски, Цвета Трифонова. Списание “Птици в нощта” Стара Загора, бр. 1, 2018, ИК “Кота”.

София, 2 юли 1997 Драги Йордане,

Господин Атанасов, Изпращам Ви поредицата от статии, както бях обещал. Вместо по 70 реда направих ги по 60, все пак по-удобно за Вашия вестник. Много Ви моля, в случай, че няма да използвате, да бъдете така добър да ми ги върнете по пощата. Има къде да ги отпечатам – разкриха ми се още две трибуни – а да ги преписвам от копията (което пазя!) е досадна история. Вярвам във Вашата коректност. Не мога да премълча книгата Ви. Стихотворенията „Машина за чистота“ и „Любов“ както и поемата „Семето на градинаря“ са от много висока класа и са едни много сериозни обещания за българската поезия въобще. Дано да успеете да удържите в същата стилистика и в същата чувствителност. Останалите стихове са само един път на развитие. Но това няма значение. Важни са винаги постиженията и никога неуспехите. Неуспехите могат и да бъдат премахнати. Постиженията не могат. Разбирам, че пътят Ви на развитие е много сложен. Но само сложното развитие носи плодове. Така че оставам с най-добри надежди за Вашата поезия. Стискам Ви ръката. Желая всичко най-хубаво.

27.9.93 г. г. София

Вл. Свинтила

Драги Йордане,

Изпращам ти анкетата. Тя ще излезе и в списание „Философски алтернативи“, но ще стане, когато намерят пари. Не ти я изпратих веднага, защото сее оказа по-дълга, отколкото си представях, а не искам да те притеснявам. Би могло да се спести малко място, като се пропуснат интервалите и текстът стане плътен. А за да не е съвсем сляпа страницата, изпращам ти и един силует, от книгата ми „Христоматия за двама“. Ако публикацията ще ти изяде мястото, не я прави, няма да ти се обидя. Ще се обидя, ако я съкращаваш или се намесваш по някакъв начин в нея, защото това ще е първата й публикация. Тъй като нямам какво мое да дам на Жеко, тия дни една учителка от Лом ми изпрати отзив за книгата ми „Христоматия за двама“ и си позволявам да му предложа него. Ако го харесва, нека поиска от Петър Кралев книгата за факсимиле на корицата, пък като се видим, ще му дам друга. Ако не я хареса, нека ми я върне. При тебе какво ново? Аз се пека из жегите, издавам чужди книги, с мъка добавям по някой ред към моите. Ни за хвалба, ни за оплакване. Желая ти добро здраве, добри житейски сполуки и добри нови странички Георги Марковски

Извини ме за моята небрежност. Още като получих книгата ти и я прочетох, реших, че трябва да те поздравя за хубавото ти представяне. Отложил съм и времето ме е завъртяло в своята мелница и не съм забелязал, че са минали две години. Това открих тази нощ, като прочетох книгата отново. Поздравявам те за великолепните стихотворения, така стройно подредени. Поздравявам те и за новия брой на в-к „Литературен глас“, който получих вчера и който също изчетох тази нощ. Позволявам си да ти изпратя заедно с писмото и моята нова книжка от същата поредица. Сърдечни поздрави! Вътьо Раковски

Здравей, Данчо! Благодаря за поканата. Изпращам две стихотворения. Ще те помоля, като излезе вестника, да ми го изпратиш. Имам доста непубликувани стихотворения. Ако имаш нужда от стихове, напомняй ми да изпратя по-нататък и други. А също за деца - преводни и свои. Бургас - Янаки

15.II.2008 София 24 април, 2003 г. Здравей, Дака! За съжаление, няколкото опита да ти изпратя интернетно стихотворенията, не се получаваше и накрая решавам да ги изпратя «препоръчано» по пощата, при което разликата се състои само във времето за получаване, важното е че уговорката ни се е състояла... Както виждаш, количеството от стихотворения е повече от предполагаемото, за да си избереш и разполагаш с тези. които си предпочел за подходящи в броя или в броевете... Излишно е да споменавам за оголения нерв на финансовото си състояние, но след като и ти спомена за това, ще ти бъда много благодарен, ако изпратиш телеграфически нещо по усмотрение на твоята добра воля. Иначе нишката на нерва а-ха ще се скъса. Приеми моите искрени приятелски поздрави за Весели великденски празници и извечното Христос Возкресе, дано и за България!... Николай Христов Кънчев София

4

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС

април 2018

5

„Повесма“ на Снежана Иванова – да превърнеш мита в мистерия* Винаги съм се питал коя от всичките 15 книги на Снежана Иванова е най-добра. Писал съм за много от тях и досега нямам отговор на този въпрос. За „Пролуки“ (2010): Много от мотивите, образите и темите в поезията на Снежана Иванова са с библейски корени или са свързани с общочовешката митология – изгнание, изход, завръщане, страдание, жертвоприношение, страх, свобода, лишеност, смърт, прераждане; Тайната вечеря, Възнесение (Спасовден); образи от Старозаветните легенди, от фолклора, философски термини, или конкретни обекти и реалии от действителността – Хаити („Хаити“), Демир Баба („Светилище“), краен квартал („Краен квартал“), квартира („Квартири“). И „Пролуки“, както всички поетически книги на Снежа Иванова е единна, монолитна откъм форма и съдържание, словесно прецизна, дори фина, но и „една много твърда и дори монументална поетика [...] поетика на крайните обобщения, на законодателните обобщения“ (М. Бодаков). Марин Бодаков (в първото представяне на антологията „Преодоляване на страха“ пред публика във В. Търново, 2009 г.) е убеден, че „нейната поетика е като вакуумирана: Снежана има ограничен – това ни най-малко не означава беден – речник. Нещо повече, този речник безкомпромисно се самоограничава, защото той се стреми да бъде изграден от основополагащи понятия“. И още: „Тя връща Словото назад, свива го, присвива го болезнено – до една изначална точка на езикова и мисловна компресия, от която единственият изход е лирическият взрив“. […] „... чрез този подход Снежана не пише книга, не, тя гради храм на кота нула“. Разбира се, в линейния ход на тази антология ще усетите един преход от по-традиционна (като форма и изказ) поезия към по-нетрадиционна (по„формотворческа“), от поезия, залагаща на енигмата и философски експлицираща идеи, образи и символи (нощта, смъртта, числата, огледалото, съня, луната, олтара, пустинята-нивата, пътя, гроба, майката, бащата, Господ), към поезия със същите символи и образи, но вече натоварени с нови смисли и реминисценции от действителността, облъхнати чрез емпатията на Аза. Ако все пак трябва да тръгнем отнякъде, това са ин­те­ре­си­те на поетесата в об­ласт­та на срав­ни­тел­но­то ре­ли­ги­оз­на­ ние и древ­ни­те езо­те­рич­ни уче­ния, част от които реализирани в есеистичните й книги. И най-вече началото – първите й стихосбирки, в които намираме трайното й увлечение към йероглифи, клинописи, формули, числа, древните сакрални азбуки, като начини на гадаене и философскопоетическо осмисляне на света. За „Таро. Граматология на сянката. Двадесет и два начина да изживееш себе си“ (2015): „Таро“ е психография на душата. Стихосбирката е поетическопсихологически прочит на системата „Таро“, изцяло профанизирана чрез картите „Таро“. Но това е поетическа книга, която лиризира и донякъде демистифицира тези идеи, предизвиквайки емпатия като част от духовното усъвършенстване на човека. И мисля, важна интуитивистка и психологически мотивирана стихосбирка, предвид съвременния твърд и прагматичен свят, разтърсил крехкото равновесие между Душата и Разума. За „Отдалеч“ (2004): „Текстовете са надградени върху универсални символи и представи на християнското мислене

(дори броят им е символичен – 13), като в същото време „отварят“ границите на религиозното към потребностите на модерното (нерелигиозно) самопознание, стремят се да примирят новото със старото, чуждото със своето, включително на стилистично равнище – например като отказ от пунктуация. Употребата на този тип символизъм най-често предразполага към универсализиране на лирическия субект и Снежана Иванова остава вътре в тази тенденция. […] Нетрадиционното е в сблъсъка-смесване на три поотделно традиционни (като манталитет и стилистика) пласта: българският фолклор, християнската митология и модерната иронична отместеност от способността да се мисли светът/себе си във фиксирани образи и представи. Светът на тези стихотворения е особен: границите на познатото и непознатото са карнавално разместени, внушението се колебае между сериозното и гротескното, стилизирани диалектни изрази съжителстват с образи на високия символизъм...“ (Милена Кирова, в.

Иван Бочев - Лабиринт „Култура“, бр. 12, 1.04.2005 г.). Различни са ключовете за семантично декодиране при отделните нейни книги: ако в „Нощта на Брахма“ той е инволюционният модел: Вселената е рожба на Сътворението (Денят на Брахма), а „Нощта“ символизира разпадането на тази Вселена, в „Отдалеч“ (вторият цикъл „Окрайнини“) този модел е редуциран до света на конкретния човек, който наблюдава разпада на собствения си свят (род, родина) от птичи полет, прелитайки над минало и настояще. Ключове и кодове към „Повесма“: В 34 стихотворения, писани от средата на 80-те години до днес, немалко от които познати на читателя от предишни книги на авторката, но и нови и невлизали в предишни сборници, Снежана Иванова напластява повесмата на своята поезия върху хурката на времето, трупа опит и печал – десетилетия вече. Книгата не е механичен сбор от стихове, а както и предишните й поетически сборници е изградена строго концептуално.

Проектът на новият сборник „Повесма“ е свързан с досегашните търсения на авторката в областта на поезията. В нея ще открием една основна характеристика – мистичността; вътрешни стилове, които съдържат мистически формули, прокламации, наричания, напеви в определени стихотворения и които отвеждат до мистически дълбинното – до нивото на подсъзнанието – писане. Чрез средствата на парадокса и паронима се постига изразна функционалност; един и същ образ или словесен конструкт не просто изобразява, а въздейства полисимволно и полисмислово. Авторката използва езиковия конструкт едновременно като преграда и връзка между субекта и обекта. В стиховете се наблюдава естествено преливане на противоречащи си стилистични и лексикални похвати (откровение – напев, подсъзнателно писане – наричане). Откриваме взаимосвързаност и взаимозаменяемост на двойките народностно – всеобщо, персонално – митично, обективно – магично и т.н. В стихотворенията Снежана Иванова превръща мита в мистерия: неговото значение и неговата дълбочина лежат не в това, което разкрива в собствените си конструкции, а в това, което той скрива. Митическото съзнание прилича на зашифрован код, разбираем и достъпен за онзи, който притежава ключа към него, за когото особените съдържания на това съзнание не са нищо друго, освен конвенционални знаци за нещо друго, „което не се съдържа в самите тях“ (Ернст Касирер). Чрез средствата на метафората и специфичната символнофолклорна поетична стилистика авторката залага тезата, че поезията е едновременно код и ключ за разгадаване на този код, словесен вход към митоархетипните съдържания на персоналното и родовото, за човека като творец и изразител на общностни идеи. Тази поезия не представя (изобразява), а провокира читателя да търси и открива други смисли, да се превръща в сътворец и участник в словесното тайнство. Тя не е подражаващо изобразяване на процес, а съпреживяване, драма (дромена), самото действие и въздействие на ставащото, неговата реализация в субекта. Стиховете в тази книга Румен Леонидов нарича „требник“ (сп. Уикипедия това е църковна книга, използвана в православната богослужебна практика. Съдържа правилата за извършване на обредите на църковните тайнства и други свещенодействия, извършвани от църквата в особени случаи, които не са включени в храмовото (обществено) богослужение от дневния, седмичния и годишния кръг). Именно: поезията на Снежана Иванова е требник на днешния и миналия ни живот на българи в контекста на световното познание за света и тъгите, произхождащи от него, вътрешна инициация, изразяваща се в прехода от външна ритуална инициация (вж. есетата й) към поетическия им превод. Това е поезия, която освобождава емоции, но същевременно е и дълбоко интелектуална, ферментирала.. След подобни книги се чувстваме спокойни за културното си бъдеще в Европа и света. Чувстваме се световни. Метафизични.

Владимир Шумелов

------------------------------Снежана Иванова. Повесма (ред. Владимир Шумелов, изд. „НЧ „Даскал Петър Иванов“, Ст. Загора, 2018) --------------------------------* Думи от представянето на книгата в къща-музей „Гео Милев“ на 7 март 2018 г. по покана на в. „Литературен глас“ и музеят на Гео Милев в Стара Загора.

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС Триумф

Бойко ЛАМБОВСКИ

ТЕЖКА КАРТЕЧНИЦА (откъс) На Иван Драголов от Стара Загора

*** Въртейки педалите кротичко, Гошето прави кръгчета, Гошето става мъж. Гошето плаче от Ботора - лошия дангалак в двора, с оглушителен бихевиористичен апломб.

*** Всеки си прави своя лична атомна бомба. Данчо си крие неговата в скъсан чорап зад шкафа.

*** С какво стоманено клоцане чаткат устите благостни то Ницше пак полудява растете, мъже държавни.

*** Съвсем непознати просяци в града ми закаруилиха не съм ви срещал, чудаци, в цялата литература.

*** Слънцето всеки ден перва с жарък камшик Балканите. Каква е тая верига, забравила да залегне?

*** Един Радивой познавам поет, футболист, пияница. Вятърът западен свири в стъклото ми като на гилза.

*** Юношата Методи нощем седемстотин змеици люби. И бързо става прозирен като екран на монитор.

*** Господ си къта пилците. Господ ни гледа ласкаво. Защо като амбразура окото му тъмно зее?

*** Светлината и тъмнината летят една срещу друга. Летят една срещу друга, а ние сме по средата.

*** Сашка от Малко Търново лани излезе от вкъщи и влезе в един потаен сайт на 300 милиона.

*** И мойта родина вече на детска градина ходи. Но си не знае шкафчето, и си не помни името.

*** Започнаха да говорят трамваите и тролеите, и камъните, и въздухът а хората оглушават...

(Откъс от романа на Бойко Беленски „Цар Калоян”)

ХVI Камбаните в Търновград биеха тържествено. Пряпорци се вееха над бойниците и кулите на Царевец. След всеки победен поход войските се връщаха с безценна плячка: шлемове, ризници, щитове, копия… Някои мъкнеха скъпи кожи и коприна, водеха на повод втори кон. Сега царят се прибираше с невиждан трофей, докара пленник и не кой да е, а самия латински император граф Бодуен. Фръзкият благородник бе поставен в клетка, качена на талига. При движението на впряга този подвижен затвор се клатушкаше насам-натам, а окованият несретник – на ръцете и краката с тежки вериги - едва пазеше равновесие. За него говореха, че бил толкова изкусен в любовта, колкото и във войната. Но явно пленничеството му опровергаваше и първото твърдение. Движеха се по проточения като копие Царев друм. Бодуен обходи с поглед местността. Виждаше се Царевец и зад него по-ниската и разлята Трапезица – двете градища на столнината, разделени от дола на Етъра, изкривен като широк сърп, където се криеше още невидимият людски град. Двата хълма се открояваха отдалеч, наежени от бойници и кули, а зад тях блестеше кубето на църковен храм. Далеко зад острия оловен покрив отляво и отдясно се извисяваше стройният Орлов връх и плоският Гарван, обрасли с теснолистни дъбове. Те сякаш надвесваха начумерените си чела над пропастта, на чието дъно имаше подмоли. В широките, пълноводни води на реката се оглеждаше целият Царевец, обърнат наопаки, а по пясъчното дъно и на повърхността играеха мрени. Те караха фасадата и стените на крепостта да потрепват. Разпилян по билата на Царевец и Трапезица, по склоновете и покрай низините на Етъра, Търнов не можеше да се обгърне с поглед. Бодуен никъде не бе виждал такива естествено укрепени места: скалист полуостров, с високи стръмни брегове, увенчан от каменни стени и стърчащи кули. Река, която като ров го обикаля отвсякъде. Вал изкопан от Всевишния! Каква чудна природа устремена на възбог! Като огромни венци се издигаха крепостните стени, извисили в небето горди и непревземаеми многокатни кули. Сврян между стените се гушеше градът. Тесни, стръмни улички, по които домовете сякаш се надскачаха и надничаха един зад друг. Отвсякъде се стичаха удивени

и ръкомахащи люде. Говорът им бе бърз, отсечен и остър като меч. Бодуен продължаваше да се взира в тълпата, докъдето погледът му стигаше, сякаш търсеше приносителя на някаква блага вест, помилване или чудо, което да го спаси, но виждаше само гъсти редици от хора, предимно мъже, някои от тях бяха вдигнали на раменете си деца, които след време щяха да разказват на своето потомство за неговия позор. Единици се опитаха да го замерят със запъртъци и развалени ябълки, подскачаха с извисени юмруци или издаваха странни, неразбираеми звуци. Графът още носеше императорските знаци – пет златни кръста и два златни щита на фландърския дворец. Само че кръстът на гърдите му и по-малките кръстчета върху раменете сега висяха като парцали. Там където свършваше Царев друм бе високата бяла звънария, забола връх в небесната с и н е в а . Тя б е същат а, която Бодуен видя още отдалеч. Нищо не я надвишаваше, между двете пониски сгради на черквата „Вознесение христово“ и патриаршеския палат. Царският дворец, скрит зад втория крепостен зид, му се хвърли в очите с мраморните, нашарени с червени тухли стени и със закритите, надвесени над Етъра чардаци, около които хвърчаха гълъби. На стъгдата между арката и стъпалата стоеше столичната знат, начело с царя и царицата. Видя пред себе си мъж с огромен ръст, с тъмни руси мустаци и брада и с толкова сини очи, че чак пронизваха и те поглъщаха като безбрежен лазур. Анна Анисия найсетне благоволи да го погледне. Тя вече бе чувала за него и веднага го позна по дългата му виеща се коса, която правеше главата му да наподобява черковно ръсило. Бодуен бе гологлав, с обветрено и загоряло от слънцето лице. Той имаше меки, кафяви очи и дълга, кестенява, чуплива коса, чиито масури, вече отпуснати, докосваха раменете и приличаха на лъскави върви. Така изглеждаше човек паднал от найвисокото място и сразен на полебоя. Поогънатата и разкъсана ризница, която носеше следи от множество удари, още бе опръскана с кръв. Приличаше на затворник, осъден на вечно заточение, без надежда за помилване. Пленникът притеснено хвърляше погледи на всички страни и все се опитваше да оправи зад ушите си косите, но прангите тежаха, а пръстите не го слушаха. При вида му Анна се стъписа за миг и почувства някакво внезапно състрадание. Още щом я зърна – стройна и хубава като напъпила върба, Бодуен също усети привличане и въпреки незавидното положение, в което се

април 2018

Александра Ивойлова беше озовал, едва откъсна очи от нея. Богинята бе заинтригувана! Възхищението, което прочете в очите й го накара да си помисли, че тя е найхубавата и най-привлекателна жена на света. „Пред нея всяка друга изглежда студена като надгробна плоча. В моя императорски двор тя щеше да бъде най-прекрасната дама, на която всички щяха да завиждат“. Струваше му се, че я бе виждал някъде, ала не помнеше дали на яве или на сън. Има жени, които като те гледат, внушават, че са готови да ти се отдадат веднага. Но това е естествения им вид. По същия начин те гледат хубав кон, расова хрътка, благоуханен храст, ала какво от това? Непозната топлина преминава през тялото му и нещо започва да го сгрява отвътре. Изправен пред площадката, на която стоеше царското семейство, той се озова тъй близо до Анна Анисия, че би могъл да я докосне с ръка, ако не беше тежката верига, която придърпваше надолу изтръпналата му десница. Пръстите го засърбяха и неволно се свиха, ала той веднага укроти нервния импулс. Сдържаният възторг смекчи и одухотвори посърналото му лице. Все му се струваше, че подтикван от царицата, Калоян найнеочаквано ще каже: -В името на папата ти прощавам и ти пощадявам живота! Но не би! Вместо това царят оповести: -Този горделивец пленихме край Адрианопол. Затвориха го в югоизточнат а, четвъртита каменна кула, между чиито бойници се мяркаха воини. Те охраняваха най-уязвимото място на крепостта - Френкхисарската порта и водоизточника, който черпеше вода от реката. Кулата се поселяваше предимно от охраната, а част от помещенията й се използваха и за складове. Докато го въвеждаха, той зорко се огледа, защото тук бе лесно да се влезе, но трудно да се излезе. През това време петте врати на Царевец бяха широко отворени. Буйно празнуваха победата в столнината. Веселяха се болярите, обикновеният народ – също. Царските слуги щедро гощаваха със сушено месо, осолена и пушена риба, вино. Всичко събрано за Коледа и половината от войсковите запаси, натрупани в складовете бяха раздадени. Победителите не се задържаха дълго край Търновград. Сърцето на всеки воин го теглеше към родното огнище. И за да се запомни нечуваният успех, царят нареди на пешаците да дадат по три жълтици, а на конниците – по четири. Щеше да се поизпразни хазната, но нищо, само оръжието, което взеха от латинците, струваше много повече от раздаденото. Куманите също потеглиха със своята плячка оттатък Истъра. Всички трябваше да съберат сили за новите изпитания, които им предстояха.

ХАЙКУ Хладно утро Звук на прииждащи облаци Пролет По пътя на времето се ронят цветовете ми След дъжда толкова много и далечни небесните пътища Бяла пеперуда кръжи над тревите Песен от мълчание В кръг ни затваря под стария кестен дъждът В прегръдка След пътешествие или след битка завръщаш се, любов? Любовна нощ Блуждаят по тавана светлини от късни фарове Аз лютнята съм, ти – трубадурът Боговете мълчат Гасне светът в мъжките очи Сънят е сянка на жена Където розата от дланите ни се изплъзва – вятър, само вятър Спомените – пътешествия на душата Есенна гора Лист след лист тишината все по-дълбока Последни шипки в сърцето на храста По ръцете ми кръв Студенее чаят От сърцето ми някой си е отишъл Глухарче във вятъра засява тъгата си самотният човек Отесняха детските ми дрешки – расне белегът на детската ми рана Криеш ли се? Излез! Детството свърши Гората съм, в която едно дете търси обратния път Младостта … Капки меден нектар по дъното на чашата Сняг Бяло небе, бяла земя – свят изначален

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС

6

ДЪЖД ВАЛИ НАД ТЪРНОВГРАД

ВЕЧНОСТ Дълбокият живот на този град изпълва ме с тревожно вдъхновение. Тук времето е тайнствено явление, а въздухът – с пречупени крила.

Зравко ПЕЕВ НАЧАЛО Да започна отначало да започна безболезнено: литвам с бяло одеало, или с килимчето изчезвам. Да започна: сън от детството и градина от момичета: тича нежното наследство през гората за кокичета.

Дори човек да се роди крилат, дори да литне с някаква стихия – обреченост трагична ще открие в руините на царския палат. Не всякое небе е вдъхновение, не всеки път е мост и просветление; от каменните кули и бойници ни гледат непреклонните войници. Тук всичко преживяно става миг от лобната скала застинал вик. Но ето – знаме крепостта развява – сърцето на спасената държава.

Дъжд вали над Търновград – дъжд над зидове и кули, пълни гробниците с хлад, къщите в мъгла потуля. Тук лежат под шепа пръст писъците на вдовици и заровени, без кръст и без гробове войници. Блесне тъмен небосвод и зад облака се мерне купол – като златен плод, зашумят гори вечерни. Дъжд вали и пада гръм– бурята тополи кърши, сякаш в някой страшен съд, в който и светът ще свърши. Но живее този град и не го погубва мрака, свети мечът му отлят – над Янтра камъкът разсякъл.

Тича през гори и облаци, през кашлици и през настинки, тича – над земята обла, гълъбова – нежносиня.

април 2018 ПОКАЯНИЕ Покорството тъй дълго ме владя; гнети душата й я унижава, бях кладенец – затрупана вода, бодлива граница страна в забрава. Живях в покорството – останах тих, макар и да избухмах: нямам думи; живях, но нищичко не си простих – в такава тишина – като безумен! Но ти, покорство, стъпка моя дух и лудостта на моите съмнения; сега, без памет, за света съм глух, и той – за моите среднощни бдения. Сега се питам уморен : какво, какво отгледах в самотите глухи? В душата – сянката на строг закон и разцъфтяха моите заблуди. Покорството духа ми прикова, но не видяха моята Голгота. Мълча под вкаменени божества, мълчи във мене цялата природа.

БЪДЕЩЕ

Да започна от далечните светлини – едва замигали: тичай, облачно човече! Тичай, пламъче нестигнато!

Ще бъда сттар,, ще бъда много стар, ако остана след погромите, разбира се. Никола Вапцаров Ще остареем като черно вино – забравено във трюмове дълбоки, без дъх на сол и вятър ще премине копнежът ни по земните посоки.

БОГОВЕТЕ СА ЖАДНИ Истории, които никой вече не помни езикът - закърнял, очите - пред екрана отворени. Историите нямат начало, нито пък край оправдания, обяснения, поуки, които отвеждат в рай.

В очите на надеждата ще бие морето с многотонната си сила, а нашите души от страх ще вият – от мрака да измолят капка милост.

Но всичко е вече изпято, изговорено, измълчано, ще се повтаря и в бъдеще: хилядолетни мутанти. Дълги, примитивни и безсловесни години: Милиарди, родени безкнижни: самата невинност.

И ще се лутат гласовете дълго, като пияни в улиците криви, додето мисълта ни като мълния проблесне над телата полуживи.

И всичко писано пак се сбъдва до века: троскот, прах, пустота - и в прахоляка - човека, сътворен от думи и книги - Достоевски и Шекспир... Но боговете са жадни, боговете от новата ера...

Комета сякаш – по небето тясно – на нашия живот ще мине срока: искрата на духа ни ще одраска едва-едва пространството дълбоко. Ще остареем като черно вино, затворено във амфори и пясък, ще пеем за морето и ще мине живота като яростен отблясък.

Иван Бочев - Фантастичен обект

Славка ЗАШЕВА ЧЕШМАТА Тази чешма, до която пътят залита и минава през няколко залеза, пак ме чака там, на открито, камък вкопчила в черната пазва. И ме кани с тиха песен изплакана на моята си амнистия живота ми да върне отнякъде и душата ми да почисти. да измие праха и чернилката, да сложи ред в тънката струя... Пред чешмата ще коленича до болка ще се събуя. Ще ме носи пак тихият ромон към момичето с плитка през рамо. И редят се капки и спомени. И е тихо - до незабравяне.

ПРИСТАВАНЕ Мъдра доба бавно свива в длани сънени треви. Стеле було самодива, под краката й не спи светла, жарена пътека кръшна снага в морен час. В звездни ноти тайно скита неуморен лунен глас. А свирачът сянка крие, бледи стъпки на сърна. Ослепялата магия блесна в мъжката ръка. Там пътеката изтича, огнен извор дава знак. По краката на момиче лепне от тревите зрак.

*** Такъв ще го запомня... Добротата измежду копчетата бърза да изскочи. Баща ми. Сякаш миналото лято до него ситнех, стъпките клокочеха и вреше спомен за дланта-прегръдка, която търсех често без причина, която хвана първата ми стъпка... Отдавна с него не броим годините. И толкова отдавна го оставих на прага, а държи ме за ръката. Дори когато искам да избягам, ме спира топла грижа в очилата. Мълчим, отпиваме от спомена на глътки. И малките ми плитки пак подскачат... Остава с мен, със всичките ми стъпки. Един баща с една принцеса крачат...

ВСЕВРЕМИЕ Часовникът изгуби своя ход. Тупти стрелката стиснала минутата, измъчена от връщане назад, пресича ненадейно циферблата и спира. Сякаш спря светът. Пречупена е тънката кобилица. Рамото гноясва всеки път тежкия товар пробиват бавно съмнения и бесове. А времето, под черната си гърбица, над бездната от дни и часове, люлее без умора чужди тайни.

7 Константин ПАВЛОВ 85 години от рождението и 10 години от смъртта му (1933 - 2008)

АЛХИМИЦИ Един пиян и дрипав каруцар от злоба и от съжаление към себе си разкъсва с тежки удари изсъхналата кожа на своя още по-нещастен кон. (Така тогава възприех картината.) За да спазва ритъма на боя, каруцарят пее следния речитатив: „Този труден кон не издава стон. Ще го бия час, ще го бия два, но ще чуя аз нужните слова. Персифедрон! Персифедрон!“ Прабългарското знаме, мръсно и проскубано, трепери свито между задните бедра на коня. С безсмислен порив прекосявам пътя на режещия въздуха камшик и върху тялото ми изплющява последният, завършващия удар. Каруцарят топло се усмихва и започва търпеливо да ми обяснява: „Както вече сигурно разбрахте, аз съм дегизиран алхмик. Ударите върху стара конска кожа, придружени от изящна реч и разбираема мелодия (нещо като естетична смазка в жлебовете, образувани от ударите), правят кожата чувствителна и крехка. Аведнъж естетизиран боя, болката съвсем човешка става. Икогато конят проговори и ми каже формулата на Персифедрона, значи, съм постигнал резултата. В чест на празника.“ Конят дружелюбно се усмихва (зъбите са идеално бели значи, челюстта му е изкуствена) и започва с двете си очи да мига с лявото дава десни сигнали, с дясното дава леви сигнали. Както вече сигурно разбрахте, точно тези мигания означават: „Аз съм също дегизиран алхимик, само че съм негов опонент. Докато ме бие и ми декламира с песен, аз си мисля разни мръсотии и по този начин обезсмислям целия процес. Може би все пак ще проговоря, но преди това колегата ми ще процвили. В чест на празника.“ Светът е преситен от логика и всякакви съображения. Ще си възвърна вярата отново, когато срещна кон! Кон в чистия му вид! Кон за самия кон! Залагам Ричард Трети срещу Кон!

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС

април 2018

ОЧИ В ОЧИ Проза, адаптивна и за младия читател Константин ЕЛЕНКОВ

природа, природа на превъплъщаването, се появява в детайлите, във фразата и отделните изречения и думи; Мислех, че заглавието „Планинска мълния“ е в рисунката и картината се усещат духът и атрибутите подвеждащо – Диана Димих е благ и умерен човeк. на съвремието в неговия модерен контекст. Остатъци Автор е на редица книги – поезия и проза, в които от практиката или снимането на трите филма „Спасете рязката интонация, високите тонове и крясъците не децата“ долавям и като чисто репортерски, та дори са „привилегия“. Със Станко Михайлов тя сътвори операторски прийоми. Но това не разваля, а дооцветява текста, който ни такива високоблагородни текстове, каквато е серията дава авторката. документална проза „Спасените“ (четири тома, 1300 Вижте например този откъс, съвсем в сценарностраници!), за 21 деца на революционери от различни синопсисен стил: страни с погубено детство, жертви на хитлеризма и „Ленив е, отлагащ, омотан. Все така, откакто за сталинизма, сред които е и синът на Петър Ченгелов – Йонко. последно си беше в България. Стане от компютъра да На същата тема са и трите документални филма „Спасете вземе нещо, върне се – какво беше, какво…аха. Забравя. децата” със същите автори. Тя написа и „Евин плаж“ – Леле, ако го надушат в списанието, ще отгърми. Кой ще разкази, твърде нежни и далеч непретендиращи за остро и държи фотограф с отнесена памет, тръгнала да витае безсрамно вглеждане в човека откъм интимните му страни. из било и небило!“… Пак със Станко Михайлов И този Симеон, издадоха четири тома който – „хем работи, преинтересни биографии хем се забавлява“ за цар Симеон II и Княгиня (с.14) е така близък Мария Луиза… Последва и разпознаваем за книгата й публицистика и съвременника! проза „Присадки на диво“, Фотографската, която в известен смисъл а защо не подсказва излизането на кинематографската „Планинска мълния“. н а бл юд ат е л н о с т Но в новата книга, макар на Диана Димих да има и весели кратки правят прозата й късове, в които авторката адаптивна за младия разкрива неуморното си читател. В някои любопитство на жена, образи се долавят натежава психологичноа вто б и о г р а ф и ч н и разсъдъчното, аналитичночерти. Всъщност рефлексивното. Привлича не е трудно да вниманието уводният влезеш в кожата разказ „Чадърът“, който на героя – стил смея да мисля за програмен Станиславски – и да с известни уговорки. С изобразиш детайлно присъщата й християнска поведението и милозливост Диана ни води чертите му; и из някакъв уж пребанален тук ми идва на случай. Но, предупредени от „помощ“ едно много няколкото фрази в началото, съответстващо за чакаме търпеливо резкия случая наблюдение завой. И той идва: човекът, на авторката: „От когото е наранила героинята, близостта лицата се не помни милувка от детски Иван Бочев - Яйцето разфокусираха като в запотено стъкло“ (с. години.

20). В порядъка вече на критическа При това тази последна, финална за разказа сцена, скрупульозност и педантичност ще кажа изпреварващо, че остава някак извън общия план на сюжета; може да още първият разказ-импресия загатва нещо твърде важно: се каже, недостатъчно употребена…Тази „щедрост“ освен дарбата на изтънчен рисувач на човешката природа, на поетесата Диана Димих ми е позната не само от долавяме като опорна стена за автора и природата. творчеството й – тя е такава и в живота, колкото и Почти в края на книгата се появява още веднъж този банално да звучи подобна констатация. Не мога да „чадър“ – случайно ли? В първия разказ той, чадърът, кажа, че следя творчеството, търсенията – сполуките става причина за неволната близост с уличния човек, във и неуспехите на Диана, но онова, което със сигурност втория – той вече е форма, а може би и метафора за защита; мога да кажа е, че тя успява в главното – не само да „чадърестите клони на дъбовете“ подсещат за бягството събуди любопитството, но и да задържи вниманието на сред природата от нервния пулс на града. … читателя… Да го привлече и за съмишленик. Далеч съм от мисълта да търся на всяка цена структурноВ подкрепа на моите наблюдения за психологизма в лингвистичен пласт, преднамерено следване на някакъв новата проза на Диана, не мога да не цитирам и един художествен похват. Но съзнателно или подсъзнателно тук се пасаж от разказа „Дърветата остават“: набива търсенето на чадъра-покровител, чадърът така или „…не я срещнаха никога повече. Чак сега, след иначе предпазващ ни от усещането за беззащитност. (Само толкова години, Тимо се изправи лице в лице с нея. в скоби ще отбележа, че „Спасените“ е дълбоко премислена Преди се разминаваха с леко кимване и не беше се и като идея, и като метафора за най-беззащитните и вглеждал в чертите й. Имаше тъмни хлътнали очи, застрашените…) някак си спокойно отчуждени…“ ---------------Отчуждението е едностранно: отчуждение от хората, Интересно, в „Планинска мълния” няма и помен от но не и от природата. сантиментално-умилителните интонации, определящи „Природата е по-мъдра от нас. Следва законите си стила на Диана в другите й книги. Тук превес имат и сипе плод над тая земя, без даже да знае дали има за психологическите зарисовки. Доразвит е оня психологизъм, кого.“ който се състои в това да видиш себе си в другия, а другия И заключителните думи прозвучават като сентенция: – като проекция, а и в някаква неотменима част от тебе. „Не мислите ли, че точно с това природата учи Това, освен способност за самонаблюдение и самоанализ, е хората на щедрост и благодарност?“. и дарба да рисуваш, да пресъздаваш пълноценни образи и ----------------------------------картини. Диана Димих. „ПЛАНИНСКА МЪЛНИЯ“, разкази. Изглежда, Диана Димих непрестанно открива в себе си Издателство „Пропелер“ , 2017. художника и режисьора (в ученическите и студентските си години тя рисува портрети). Нейната артистична

8

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС

Иван Мирчев и Владимир Василев, кореспонденция (Редакцията изказва благодарност на литературния критик Йордан НАНЧЕВ за предоставените писма) ----------------------------------------------------------------------Стара Загора, 14 януари 1943 г. Драгий Владим. Василев, Честити празници! Пожелавам Ви живот и здраве! Запознахме се със сродника Ви г-н Ленков, които ми предаде поздравите Ви и поканата да изпратя стихове за фе­ вруарската книжка на “Златорог”. Ето, тук приложени Ви изпращам първите три части от “Балада на освобождени­ ето”, която скоро ще завърша и ще Ви изпращам на части, ако Ви се хареса. Аз Ви моля само да л-к уведомите за полу­ чаването и за решението Ви - ще се пе­чата или не. За идната година можете да обяви­те, ако обичате, тая балада, а също и лиричната поема “Славей”, или просто стихотворения. Вярвам, че сказката Ви ще има гра­маден успех в града ни. Хайде! На госпожа Василева и Вам - най-сър­дечни поздрави. Чакам отговор.

рате както трябва! Много съм любопитен какво ще бъде. Не трябва да е по-дълга от 5-6 златорожки стра­ници - струва ми се, без да бъда сигурен. Ще дойда в Ст. Загора (вече им съоб­щих през седмицата 15-20 февр./уари/. Тогаз все ще намерим половин час да Ви кажа по-подробно. В поканата не обявихме нищо, защо­то беше готова преди писмото Ви. То­ва няма значение... Ваш Вл. Василев

Ваш Иван Мирчев

Ив. Мирчев - Ст. Загора, 29 януари 1943 г. Драгий г. Мирчев, Прочетох “Баладата за освобождени­ето”. Щом е поема, човек не може да има мнение, преди да я види цяла. В все­ки случай ч.I е добра (с изключение пос­ледната строфа, която стилно завръ­ща рязко към символизмите, неумест­ни тука); ч. II е много сърцераздирател­ на (кой знае защо някои пасажи ме препращат към Ботева) и като че може без нея; ч. III е много добра (с изключение по­следната строфа). Не Ви знам замисъла, но както е почнато, дава да се мисли, че ще бъде нещо ново, оригинално и хубаво. За Вас това е преминаване към друга тематика и ли­чи как средствата се променят - пове­че простота, свежина, друг обем на чу­вството и пр. Следите от символистическия склад са втъкани много ловко в общия образен строеж. Е, да можете да я изкаЧувам те. Вихром се носи твоята жалба през тръни, по канари и по росния лес, и прекосява съня ми в тъмните нощи. Столетия тя се таи у народа и причастява, и свети: бистра, сълза Богородична. Добруджа стене, а зрялото жито, напуснато клюма; и небесата и цялата шир не одумват ни дума. Плахи ли сълзи порони град се изсипва над китно царство - гърмят небосклони, гарвани черни долитат.

Архив „ЗЛАТОРОГЪ” Иван МИРЧЕВ БАЛАДА ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО Сякаш върхушка се спусна от небесата стъмени и ме целуна по устни, и ме пробуди в съмнение. Кой ни отвори вратата и позова разтреперан? Още отеква стената думите страшни, безмерни. Майчице, ти ме спохождаш, ти ме събуждаш тъй странно в тия години тревожни, стряскаш ме толкова рано! Майчице, моя родино, аз не заспивам ни денем, ни нощем в тия години, пълни с тревога за мене. Как да заспя, да не виждам твоите бледни ланити�, твоята майчина, грижа? Аз ли ще бъда преситен от нищета и неволи, да се отвърна от тебе? С кървави сълзи да молиш, а да се сторя погребан?

Нейната мъка не стине, сякаш разтворена рана. Тя е отколе до нине живият въглен в сърца ни... Птици що идат от тамо, радостна вест не донасят, слизат, починат си само – и далнините огласят. Пътници плахи разказват, че равнините пустеят, Дунав и славей напразно своите песни там пеят. Плачели село до село в нощи дълбоки, безлунни, и плачовете трептели дълго над белия Дунав.

III Тракио, ти си пред мене, цяла потресена. Устни леко трептят от вълнение пред свободата невкусена. През кадифените ветви твоята сянка минава и се вести като клетва, и се таи като славей. Колко е близко морето ти! Може с ръка да се хване в бистрата утрин. Крилете на платноходките ранни там се разперят, разрязват нежната розова свила на хоризонта. Напразно! Робството там се е свило.

IV Паднала беше безлунна нощ, и страхотно висяха

Стара Загора, 31 януари 1943 г. Драгий г. Вл. Василев, Благодаря Ви за писмото. Да, в д-во “Театър” се получило изве­стие от Вас. Излишната част от поемата - “сър­цераздирателната” - изхвърлих, а други­те две части поправих. Завърших я и Ви я изпращам цялата. Има всичко 3 части, означени само с ци­фри, а всяка част е разделена на по-мал­ки части с звездички. Бихте могли да я поместите наведнъж, понеже не ще за­еме повече от 6 страници на списание­то. Приготвил съм десетина стихотво­рения, които ще Ви изпратя по-нататък, след поемата. С поздрав, Иван Мирчев Стара Загора, З февруари 1943 г. Драгий г. Вл. Василев, Завчера, при преписване на поемата, озаглавих я “Робство и освобождение” по старото ù име. “Балада за освобожде­нието” е новото име и тъй желая да се именува, ако Вие харесате това име. Мо­ля, поправете грешката. Много Ви здраве от Ив. х. Христов. С поздрав Иван Мирчев

облаците над Бабуна планина, дето лежаха кости свещени. По пътя жива душа не минаваше нощем, а в хижи изтрътени тлееше сетна жарава.

звуци и звън на оръжие, пяха петли ранобудни и не осъмнаха тъжни! Лъхаше топлият вятър, цяла година не лъхал. Той се запъти към Вардар, неуловим и задъхан. Снощи дървари го чули как планината огласял, с песен старинна разбулял проходи димни, опасни.

Охрид мълчеше, усетил мрак, над прозрачното езеро. Някога беше той светъл, но от Галичица слезе сянка покри му очите. Сутрин той слуша Галичица как разговаря, в лъчите, с Рила, сестрата обична.

Той разпилял над водите своите неуловими къдри, прегръщал брезите, шепнал им своето име. Той надпреварил сокола, който треперел в небосвода – и отлетял нанадолу, с вест да зарадва народа.

- Все ме заглеждаш и гледаш с тъжни очи. Промълви ми с глас утешителен, меден, с нежни слова увери ме, че си ми вярна сестрица! Денем се моля за тебе, нощем те виждам вдовица от мрачините обсебена. Чуй ме, какво ще ти кажа: нашите люде, отчаяни, грабнаха пушка. На стража бдят по пътеки потайни. Нямат ни свой, нито близък – цели семейства избити. По домовете им писък, огън и кръв по стъгдите! Тежка печал ни полази: няма предишната сладост нашата скъдна трапеза, нито спокойната радост. Нямаме светла Неделя в тоя свят хубав и чуден, още не са заживели радостно нашите люде. Но ще разсъмне тъдява – чак до Бабуна ще съмне! Ще се вълнува дъбрава къдрава, а върху стръмни сипеи ще се възземе слънцето на свободата. Иде туй трепетно време, иде вестителят вятър!

V Всички го чухме, как хлопна тежки врати и прозорци. Екнаха песен и тропот през нацъфтелите двори, и се преплетоха чудни

-

Беше нечувана радост. Тя се изливаше щедро из белината на младия ден, из пространствата ведри: Пет века в робство изгнили, ние не щем да сме роби! Рукна днес в нашите жили жажда за правда и обич!

VI Тичайте! Вихром се гонят вън допотопни чудовища, цели облечени в броня, с тежки вериги, обкови. Бавно мъглата се дига и пред очите учудени чезнат, и нови пристигат, с трясък площадите будят. Черни дула са надникнали вън и смразяват, сърдити, нашите нерви несвикнали. Де са устата, очите? – Зеят отворени ями. Слепи вървят и връхлитат пътя, по който ги мами техният враг прелъстител. Хвъркат над тях без умора птици огромни, железни. Те се подемат нагоре бурно в лазурните бездни, сетне внезапно се спущат право надолу и стенат.

Господи! Сякаш върхушка свие над цяла вселена! Гледайте! Бързо се возят люде невиждани: сини очи, и лица като рози. Морни, отсядат машините. Радват се на дървесата, цъфнали в ширните двори сред свобода и позлата, и помежду си говорят. Ето, тръбата засвири – всички са мигом готови! Към равнини и баири те полетяват отново, сякаш от бронз истукани върху колите, и с грохот пълнят просторите в ранна утрин, към сетния проход.

VII Заедно с първите пъпки на пролетта се явиха твоите радостни тръпки: първи слова на жениха. Те се докоснаха бързо до планините в позлата и отразиха възторзи, песен и пламък в сърцата. Още зора се не сипнала, всичките улици кипнаха от ранобудните люде, чудо, нечувано чудо: твойте тирани, разбити, бягали през планините – чак до брега на морето. Охрид и Скопие взети! Спря се зловещата брадва над раменете ти. Нине с пълно сърце се зарадвай, както детето невинно! Ти си честита. Несетно твоята младост избликва вред по земята столетна, де свободата прониква. Ти си свободна! Ти дишаш въздуха на светлината из вековете предишни, майчице! Ти, необятна майко, с душа непокътната, ти си свободна! Разтваряй светли ръце за прегръдка и се наричай - България!

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС

9

април 2018

Георги Драмбозов

КЪМ ПОРУЧИК ЛЕРМОНТОВ

БАРОНЕСА ВРЕВСКАЯ Не знаели в поробена България к а к в о е п е т е р бу р г с к о потекло – там на изискан френски разговарят, а тука спят на походно легло. Не знаели край Плевен или в Бяла какво е руски благороден сан – с краче да тропнеш, всички там се кланят, а тук – башибозушки ятаган. Но с кръста милосърден на сестрица, с коронката на древния си род, кръжи над всички бялата орлица, която носи вяра и живот. И всяко камъче, дори прашинка, парче земя от дунавската гръд, дори цветята в майчина градинка, на нея свободата си дължат... Простете, Ваше истинско сиятелство, небесния покой ще наруша, но днес висят икони на предатели сред на храма на славянската душа. И пак те вика моята държава – не в НАТО, а в полето на честта, за да те турим в храма православен вместо икона, сестро на Христа. Пред Бога и пред тебе да се кланяме, да се пречисти българската свяст, да си припомним кой ни връзва раните и ако трябва, пак ще мре за нас!

… Скажи-ка, дядя, ведь не даром Москва, спаленная пожаром, Французу отдана?... Кажате, господин поручик Лермонтов, напразно ли запалиха Москва – кой в нея своя майстор не намери и не подви опашка след това? Кажете, господин поручик Лермонтов, кой друг за моя роден край ще мре и всички Мъртви долини – от Плевен ще прекоси – до Бялото море? Признавам, господин поручик Лермонтов – с варшавски или с натовски стандарт, в ята различни пърхам със крилете, но кацам все до своя кръвен брат. Простете, господин поручик Лермонтов, че съм забравил Вашия урок – когато отвъд Лета Ви намеря, набоцкайте ме с Вашето перо. С перото, господин поручик Лермонтов и точно в гениалния Ви стил: - С каквито и стандарти да те мерят, славянский братко, я тебя простил!

ПЕСНИЧКА ЗА РАЗПАДАНЕТО НА ИМПЕРИИТЕ В памет на Володя Висоцки Ех, вие, мои кончета, разпадат се империи, а Клио хвърля с тънки пръсти пак „ези – тура”… Ще ида „перестройчик” в бедната Америка и сребърници десет ще чакам хонорар… Когато се разпаднала и Римската империя, а Цезарят, развратният, в историята бил, подир петнайсет века друг Цезар се намерил – във Вашингтон живеел и се наричал Бил. Когато се разпаднала Османската империя и капчица от синя кръв не сме открили тук, в бардака на Европата Царят се намерил – народът ни се кланя на неговия внук. Когато се разпаднала Червената империя и вдигнали завесата на вечния ни страх, край „руската рулетка” дошли милионерите, отплувала Ерато в едно море от грях. Но малко преди нея беше отплувал ти, Висоцки, ти с дрезгав глас ни будеше, до гроб непримирен. Ти сякаш бе предрекъл: Разпадането почва, „чуть по-медленее, кони”, сгазихте и мен!

април 2018

ПИСМО ДО К Л И О На Наталия Бардская Графиньо, „из-за чувства воевать” ли в Кабул и Грозни, над Багдад и Божи гроб?... Днес чувството е сбъркано понятие, светът на Златния телец е роб. И страшно трудно стана, Ваша светлост, реката на забравата да минем с теб, да стигнем – от редутите край Плевен – до твоята безкрайна руска степ. Да стъпим пак на оня връх заветен и да прегърнем опълченец и витяз, а чувствата на тяхното столетие да пренесем за другите след нас… Да, Ваша светлост, страшно трудно стана, но нека, все пак, да изпратим своя зов – писмо до Клио, писано с кръвта ни, с изконна Кирилица и с любов!

--------------------------------СТИХОВЕ НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ИЗ ИЗЛЯЗЛАТА ОТ ПЕЧАТ РУСКОЕЗИЧНА КНИГА „СЕВЕРНАЯ МУЗА”, ПОСВЕТЕНА НА 140 ГОДИНИ ОТ ОСВОБОЖЕДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ Издателство „КАЛИСТО”М - СОФИЯ Автор ГЕОРГИ ДРАМБОЗОВ Преводач НАТАЛИЯ ЕРМЕНКОВА Редактор НИКО СТОЯНОВ

ТРУДНИТЕ „ЗАПИСКИ…” НА НИКО СТОЯНОВ Академик Благовеста Касабова Новат а книга на Нико Стоянов „Мигновения на откровение” е творческо взаимопроникване на литературен речник и на размисли и откровения за житейския и творческия му път през годините, изречени в интервютата му. И още – изследователски труд, за който в краткия си предговор проф. Румен Стоянов пише: „…той в продължение на половин век издирва, оразборява, осмисля непознати у нас данни за българските културни прояви в Бесарабия - СССР, Украйна и Молдова. Бих добавила, че книгата представя като съдържание кратки творчески портрети на десетки писатели и просветни деятели от тези земи, които са съхранили както родния си език, така и българското си самосъзнание, векове наред след бягството си от турската жестокост в поробена България. Повечето от имената на творците са непознати или малко познати за нас, което не говори добре за отношението ни към далечните ни събратя по произход. Само за тях да беше написал Нико Стоянов, е предостатъчно за висока оценка не само за несломимия му български дух, но и на творческите му усилия да ни представи родолюбивото им дело. Колцина от нас знаят имената на Симеон Червенаков, примерно – поет и фолклорист, събрал и издал в сборника „Смесена китка…” български народни песни, за да не се забравят от потомството; на Иван Гедиков – поет и педагог, обвинен в български национализъм и за да избегне репресиите, се самоубива; на поета и преводача Михаил Марков, на поета и белетриста Димитър Боримечков, на Михаил Дихан, Петър Бурлак-Вълканов. Да не изброявам повече, ще прочетете за всички в книгата… Иска ми се непременно да отбележа приноса на Нико Стоянов за обогатяване на литературната ни история с попълването на някои зеещи празни и, за осветяването на неизвестни, на повечето от нас, факти

– примерно, високи имена от българската история, които са родени и учили в Бесарабия, говорили са и са пишели на български. Ще спомена някои от тях: първата българска светска поетеса Елена Мутева, на която големия наш възрожденец Найден Геров посвещава поемат а си „Стоян и Рада”, възпитаниците на Болградската гимназия: поборниците Ангел Кънчев и Олимпи П а н ов , г е н е р а л и т е Георги Тодоров, Иван Колев, Данаил Николаев, политиците Александър Малинов, Димитър Греков, Порфирий Стаматов, акад. Александър Теодоров-Балан, кмета на София – 1918-1920 г. – Георги Калинков, писателката Ана Карима и пр. Не мога да отмина и забележителната статия на Нико Стоянов за Болградската гимназия. Тя (гимназията) е замислена и проектирана още от Юри Венелин, но реалното й начало е положено с благословият а на княз Богориди. Писателят я нарича „знаменита и свещена”, свещена за България и за българската история, защото в мрака на робството, далечна от прародината, е била винаги огнище на знание, патриотизъм и светлина за хиляди българи, получили образование на български език. Не по-малко внимание заслужават и к р ат к и т е е мо ц и о н а л н и е с е т а и емоционални преживявания на писателя в СССР и по световните пътища. Примерно - „Завинаги в мен”, дълбоко прочувствено е с е за родинат а, „Мирът надежда на планетата” – за международните писателски срещи у нас, „Слънце и Хляб”, „Болката, мъката, тъгата”, „Български бесарабски фолклор” и още редица в този дух. Важна, съществена част от „ М и г н ов е н и я н а о т к р ов е н и е ” с а

интервютата, дадени от автора по различни поводи и в различни г од и н и . В т я х т о й изгражда собствения си портрет на творец, родолюбец и човек, т.е. написал е, образно казано, житейскат а и творческата си биография. „Прадедите ми, споделя Нико С т оя н ов в е д н о о т интервют ат а, с а от първите преселници, положили нача лото на с. Ивановка Българска в Бесарабска губерния на Русия, а аз съм първият интелигент от рода ни.” Вече завършил руска филология в Харковския университет, Нико Стоянов сериозно се захваща с журналистиката, в същото време превежда, редактор е и автор на множество документални филми. Пише и поезия, проявява се, с други думи, в различни области на литературата и изкуството. В друго интервю чистосърдечно изповядва обичта си към България – „За мен България – казва Нико Стоянов, е една сериозна реалност и една отдавнашна мечта, тя е майка прародина, до която се е докосвал още в далечното си детство чрез приказките на баба си и песните на майка си, и е проговорил на български език, а първото си стихотворение пише в началните си ученически години, което по-късно го подтиква да издаде и първата си поетична книга. И за деца - „Букет за мама”. За да последват повече от двадесет стихосбирки, художествени преводи, публицистика и есеистика. Но преди всичко за мен Нико Стоянов е поет. И той наистина осъзнава, че е такъв, защото в поредното интервю споделя: „живея като пиша и пиша както живея, което означава, че поезията е част от него самия, начин на живот и начин на мислене, на възприемане на света.

Журналистиката също е в кръвта на Нико Стоянов, непрекъснато е участвал и продължава да участва в периодичния печат, става и гл. редактор на вестник „Родно слово” български вестник в Бесарабия, започнал да излиза през 1988 г. с цветно приложение за деца „Българче”, без никакво внимание от българската държава, вестникът едва съществува и Нико Стоянов е единствения ентусиаст, който остава да работи в него без заплата, което е позор не само за правителствата, но и за обществеността като цяло. Още много може да се говори за новата книга на Нико Стоянов „Мигновения на откровение”, тъй като аз се спрях на част от достойнствата на сборника, останалото оставям читателят сам да открие. Но онова, което не мога да премълча е, че появата му е събитие за литературната ни история, и че писателят е успял след десетки години безкористен труд да създаде своеобразен литературен речник на бесарабските български писатели, за съжаление недостатъчно обгрижвани от родината-прамайка. Независимо че го определяме като речник, литературния сборник съдържа дълбоко съкровената и дълбоко емоционална изповед на един изстрадал творчеството си автор, който целия си съзнателен живот е носил в сърцето си, в мислите си, в действията си България. Половин век Нико Стоянов чрез творчеството си, отваря широко вратата към преживяванията, терзанията и ходенето по мъките на плеяда творци, дълбоко съхранили българския език и националната си идентичност, създали и продължават да създават на него своите стихове, разкази, романи, драми, сценарии, детски творби. Книгата на Нико Стоянов навява асоциации със знаменитите „Записки…” на Захари Стоянов, тъй като писателят е създал своите трудни „записки” на творците посветили таланта си на българското художествено слово, на далечната си прародина, която за съжаление все още не е станала майка за тях.

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС

10

КРАЯТ НА ЕДНА ПРИКАЗКА

Йордан СТОЕВ Най-сетне дойде дълго чаканият ден — нанесоха се в новия апартамент, на втория етаж. Той веднага реши, че събитието заслужава да бъде запомнено и му хрумна да посади отпред една лозичка. Почвата обаче беше лоша - само камъни и тухлени отломъци, едва ли щеше да се прихване, Такова беше мнението и на новите съседи, намираха идеята му за доста самонадеяна. Кранистът Първан от третия етаж даже го подигра: - Абе, направо си за завиждане! В найскоро време ще си седиш на терасата и от ей тая пръчка ще си пийваш домашно винце... Въпросът е ще ни поканиш ли барем веднаж да го опитаме! - и смигвайки, погледна към жена му.

- Зависи! - мъжът сви рамене и погледна към жена си. - Само ако си носите мезето... Жена му не погледна никого, но се засмя: - Животът ще покаже. Животът показа друго. Мъжът внезапно получи тежък удар, тръшна се обездвижен и онемял. Съкооператорите му се извървяха да го окуражават кой както може.

- Няма да се предаваме, ей! - раздруса го с тежката си ръка и кранистът от третия етаж. - Млад си и лично гарантирам, че ще се оправиш! Още къде-къде е твоята, ехее!... Не го забравиха, отбиваха се от време на време но комшийски, за компания, сядаха и на карти. Ракията си носеха те, а домакинята приготвяше мезето ролите се бяха разменили и това ставаше повод за шеги, които трябваше да развеселят изпадналия в беда мъж. Но не го развеселяваха. Напротив. Проснат на дивана, той само просумтяваше и въртеше очи, додето накрая ги прикове в някаква точка неясно къде. Жена му разбираше, че му става по-тежко и след време почна да ги пресреща още на прага: - В момента спи... Ако има нещо, ще ви повикам, ама да се надяваме, че скоро ще се оправи... Но престана да се надява. Измъчваха се и двамата. Тя всякак се стараеше да покаже, че между тях нищо не се е променило и с часове седеше до главата му - с подробности му описваше къде е ходила из града, кого е срещнала и кой е питал за него, разказваше какви стоки са пуснали на пазара, с колко са скочили цените и как тя успяла да намери сергийка с голямо намаление... Притихнал, вторачил очи в нея, той се оставяше в ръцете й като безпомощно дете - самотата го ужасяваше и му беше хубаво само когато е до него... Но се тормозеше, като я гледаше каква се е съсухрила и помръкнал потъваше задълго в мълчание, или безпричинно ставаше раздразнителен, капризен и заядлив... В такива моменти тя не издържаше, затваряше се в другата стая и оставаше там додето отново я потърси... Случваше се понякога да се прави, че не го е чула. Той разбираше това и се измъчваше още повече - от любов, от ревност, от себесъжаление и отчаяние - край, ето,

всичко около него ще го надживее, защо тъкмо него улучи, защо сега, на кого попречи? - И извръщаше глава към прозореца, откъдето го заслепяваше еднооко празно небе... Но веднаж ненадейно там зърна нещо, което го изуми: откъм долното ъгълче на стъклото надничаше едно тъничко... едно крехко зелено клонче, което едва-едва се полюшваше и му махаше с подбитото си мустаче... Не, не беше за вярване, но това наистина беше тя! Лозичката! Неговата лозичка!... Беше я забравил, а тя - безпризорната, през цялото време не беше го отписала и напук на всичко се беше катерила по стената, за да дойде, да го види!... Просълзен от умиление, не откъсваше поглед от скъпата гостенка - не е прежален, значи има надежда!... И пак отново и отново я галеше и я прегръщаше с очи, а тя - милата! - бързаше да му разкаже всичко, което знае, което помни и което вижда по широкия свят... Никой не вярваше и ни се подиграваха, помниш ли - казваше й, - а ти заради мен направи такова чудо, че повече не е нужно, стига!... Беше щастлив. И всеки ден от тогава я търсеше с поглед и й се радваше, говореше й, възхищаваше й се като я гледаше как все повече се разхубавява, весело разперва нови листенца и за минутка не го забравя, като жена му и тя - макар и слабичка, но обичлива и неизтощимо предана, готова да му угоди, да му даде кураж, да направи страданието му по-леко и поносимо. Една сутрин случайно, необяснимо защо... някак съвсем между другото му се стори изведнаж, че край него нередно нещо става, някаква промяна заканително е надвиснала и го дебне беда... Не можеше да разбере откъде идва това нелепо усещане. Беше сам, нямаше никой и инстинктивно потърси с поглед лозичката - тука си беше тя, слава богу, весела и наперена, както винаги... Но на мига трепна попарен — също и с нея като че ли нещо ново се беше случило и уж си е пак същата, но друга, прехласната сякаш по нещо там някъде, което той не можеше да види, но със сигурност където него го няма... Реши, че само така му се е сторило, побърза да го забрави. А вечерта жена му влезе в стаята, спря до него.

- Забелязвам напоследък, че все те тегли към прозореца, а никак не е удобно разположението ти- каза му, в ръката си

държеше незапалена цигара. - Помолих съседа от третия етаж, знаеш го, Продан... Повиках го да подместим дивана ти. Той се смръщи. Опита да й възрази не е нужно, добре си ми е така, но тя не му обърна внимание, двамата с краниста поизвъртяха дивана. Не много, но се наложи да по-изместят и шкафчето със сервизите. Накрая онзи пътем му смигна през рамо - как е? - и се изниза от стаята, тръгна си. Тръгна с него и тя - да го изпрати. Чу ги, че за нещо се заприказваха отвън в коридорчето или в кухнята май, замириса на цигарен дим и нейният смях на няколко пъти се смесваше със смеха на съседа... Тя сигурно после щеше подробно да му разкаже всичко... И с любопитство подири лозичката -сега наистина я виждаше доста по-добре... И остана без дъх: тънкото й връхче вироглаво се беше протегнало подмамено кой го знае накъде... Не, не беше възможно, нечестно беше, стаята се завъртя пред очите му..., но не беше лъжа - ден след ден тя незабележимо беше припълзявала малко по малко и беше продължила да се катери по-нататък и по-нагоре, по-далече от него... Нищо не й каза, нищо не му каза и лозичката. Нищо. Беше от ясно но-ясно - тя си тръгваше. В прозорчето оставяше само шепа листа, а цялата нейна душа вече се беше устремила нагоре към третия етаж и нямаше на света сила, която да я спре!... Към същия този проклет трети етаж - към който тайно се примъкваше напоследък и жена му... и вече нямаше на света сила, която да я спре...

април 2018 Даниел АЛЕКСАНДРОВ НУЛЕВ ЧАС Избягах от студа на зимна нощ, с душа на ледени висулки и лазех по замръзналата площ, през царството на хора със качулки. В гръдта им звън наместо пулс, в очите алчност и злато... Във тях човешкият импулс го няма, има само зло. Страхът... да стана като тях ме гонеше и сочеше – Натам! Последни сили... ето че успях... Свободен съм... свободен съм и сам. Стопиха се висулките в душата от слънчевата ярка светлина и в щастието полетях нататък, към сенките на близката гора. Но всичко изведнъж изчезна и изворът, тревичките, дърветата Душата ми на гърлото заседна... Мираж... една мечта на времето. Душата ми от жажда почерня уста отворих ала нямах глас Сълзите ми – единствена вода а времето капан на нулев час. Поглеждам се – в мен всичко стана сиво... Дори не зная кой съм аз... край мен, безкрайната пустиня... и един бездомен скитник – аз. ЗА МИГА Утре ли?!Не! Няма утре! Искам те днес и сега! Само миг е живота... А след това... тишина!... За тебе... За мен... Ще си спомняме този момент, той ще стане Голгота... Ще идва даже в съня и ще пита: ,, Е, как е сега?!“ и ще свири... нота след нота, песен, която навява късна есен, която изкарва дъждът от очите, която кара, до болка свито сърцето да страда. Без пощада! Ще превърне дните в кошмар... Любовта ни е дар. Затова... няма утре! Искам да дам и да взема... Да изпием чашата нежност! Днес и сега! Сбогуване със самотата Сбогом самота!... Макър и с друга, аз бях ужасно сам. Търсех любовта, една заблуда, защото нямаше какво да дам. Търсех топлината в чужди длани, а мойте все ледени стояха. За устни, бяха мойте устни жадни, но устните им ми горчаха. В очите търсех мъничка искра, която да взриви душата... Уви... уви... не една искра угасна в тишината. Не се завръщай! Просто забрави! Сега при мен е старата любов. Тя има най-красивите очи. Щастлив съм!... Друг съм!... Аз съм нов! ПОСЛЕДНА ГАРА

Иван Бочев - Път към Луната

Един изгубен някога влак спря на моята гара. Това от съдбата ми знак е, че любов няма стара. Тя подари ми света в едно малко огнище. Щом я имам, тук и сега, Стига ми! Друго нищо не искам.

11 Димитър Брацов Даскал Иван Петров, същият този даскал Иван, дето е бил възпитател и учител на поколения народ на родното му село Свирково, вече пенсионер, всеки божи ден заемаше почетното свое място на масичката в ъгъла на сладкарницата в новопостроеното читалище на селото. На тази почетна масичка имаше право да сяда насреща само един човек - дядо Димо обущаря или както му думаха хората от селото - кундурджията! И той отдавна беше минал в пенсионни години, беше захвърлил такъмите на тавана и в буквален, и в преносен смисъл. Още един прякор си имаше той - дядо Димо „Берлина“. Малко подир Девети септември, на следващата 1945 година, на 9 май, на общоселско събрание той вземал думата и от прекомерна радост нищо друго не можел да изкаже и повтарял едно и също: - Другарки и другари, Берлин паднá, паднá Берлин, Берлин паднá, паднá Берлин, Берлин паднá, паднá Берлин!... - докато изнервеният председател на събранието Въло Сталев, по прякор Сталин, най-после не го изтърпял и го пресякъл: - А бе ти нямаш ли следващата трета правилна приказка, та завтаряш едно и също. Те това, че Берлин, столицата на фашистка Германия, е превзета от Червената армия, това най-сетне всичките го разбраха. Друго ако нямаш, спирай да повтаряш като обран поп едно и също, слизай и освобождавай тарабата, така де, трибуната значи, щото ще да има и други като тебе оратори... Така си му остана на бай Димо вторият прякор „Берлина“, от ония, младите, възторжени години... И сега, като отработиха своите активни мъжки години, закономерно дойдоха на предно място по-спокойните, пенсионерските години. Всеки божи ден преди обед, двамата акрани заемаха своите места един срещу друг на тяхната си масичка и си обявяваха поредната стратегическа среща на шахматното поле. На първо място поръчваха един за друг обичайната почерпка, по-скоро като залóг по една лимонада, по-скоро по една сода или сайдер и поредната баклава или реване „Монблан“. След като тези залози бидеха доставени в двата ъгъла на тяхната масичка и бяла Мария, продавачката значи им сервираше и по една ослепителна усмивка. Горното копче на напращялата везана блуза своеволно самó се откопчаваше и при така разцъфтялата разкошна пазва очилата на двамата военачалници падаха изумени на масичката, поради което бяла Мария, леко поруменяла от удоволствие, достолепно се отдалечаваше от тяхната масичка по посока тезгяха, като оставяше смутените им пръсти половин час подир това да разполагат белите и черните си войски по определените им полета на шахматното бойно поле. Най-сетне, този, който притежаваше и подреждаше белите войски, обявяваше какъв да бъде залогът за днешния ден.

- Предлагам - започваше той, - днес да проведем три люти сражения - едно до обяд, подир обяд до икиндия да бъде второто сражение. Ако след двете сражения се получи равенство, подир икиндия до вечеря да си дадем третото, генералното сражение! Който загуби, плаща на бяла Мария цялата сметка...

- Съгласен съм - рапортува другият, който ще воюва с черните войски, като заплашително предрече, - внимавай добре, защото и първото, и второто сражение ще те направя на пух и прах и ще ти оставя една утешителна трета партия, колкото да не те отчайвам и да не те отказвам да дойдеш пак по същото време утре, когато пак ще ти хвърля още един такъв бой...

- Хм, ти внимавай, щото да не ти поднеса един „киндер“ мат! Това да не ти е да зяпаш в разкопчаната пазва на бяла Мария! Шахматът, наборе, е игра за умни хора. Шахматът, наборе, е игра за императори, това не е игра за кундурджии - набиваше приказки даскал Иван.

- Това не ти е нито да набиваш клечките по-нарядко в кундурите на младите булки, за да се хабят по-навреме и да ти идват на крака младите булки по-начесто и ти да мериш кун-

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС Шахматни легенди дурите на белите им нозе и да им се радваш, и да ги сънуваш ката вечер тези, белите нозе...

- А на тебе, даскале, това да не ти е да пишеш по-слаби бележки на някой ученик с по-засукана майка и да поръчваш на Иванчо - да дойде майка ти утре на училището с тебе заедно, та да се радваш и на майките на твоите даскалчета... Така и двамата люти съперници си правеха и на думи непрекъснати словесни нападения, докато се оказа него ден, че в един тържествен момент даскал Иван гръмогласно избоботи: - Шах и мат, наборе! Свърши се с твоята черна войска! Предай се безусловно!

- Така да бъде - примирено издума Димо Берлина. Извади сетне от вътрешния джоб на дочената рубашка едно посмачкано кожено портмоне, собствено производство, отвори, измъкна едва пръсти от него една трилевка банкнота и я остави на масичката. С този жест Димо Берлина се призна за победен в първото сражение, което за него завърши безславно току преди обяд. Двамата акрани ометоха от масичката всичко от първото сервиране и като си обещаха реванш след обяда, потътриха крака всеки към своята си къща. П о д и р обяд, в найголямата жега, както му беше думат а - в циганския пек - и двамата п а к с е дотътриха и заеха своите си места на масичката в ъгъла, от двете страни на шахматното бойно поле. Пак поръчка, пак реване „Монблан“ с по една лимонадка, пак бяла слънчева Мария с ослепителната усмивка, пак откопчаното горно копче на наедрялата везана блуза, пак паднали на масичката очила и треперещи остарели пръсти, дето половин час ще се мъчат да подредят войските си по шахматното бойно поле! Този път белите войски са в ръцете на Димо Берлина, а пък черните войски преминаха под командването на даскала Иван.

- Сега, наборе - закани се Димо Берлина, - внимавай добре, щото намислил съм да ти преподам един урок по смятане! Ти да не мислиш, че като си бил даскал, си бил много добър по смятане! Сега ще ти отпусна пет-шест хода напред, да си помислиш, че и ти шах можеш да играеш, сетне ще ти изпраскам един „киндер шах“, и ще те свърша набързо!… И наистина, даскал Иван, както си беше още радостно настроен от победната шахматна партия, играна и спечелена от него преди обяд, не обърна достатъчно внимание на обстановката. Отигра лекомислено първите пет-шест хода, бай Димо Берлина го заблуди с две-три загуби на две пешки и един излишен кон, и в един много важен момент второто сражение приключи с победа на Димо Берлина и белият цар се предаде на черния цар.

- Хайде, честита загуба! – заяде се Димо Берлина. – Ха сега да си платиш втората поръчка, да похапнеш от този сладкиш и да си изпиеш лимонадката! Ще си подредим войските – ти с белите, аз със черните, и който победи в третото сражение, ще кажем, че ще е спечелил за днешния ден цялата битка между двете войски! Докато даскал Иван плащаше сметката, дядо Димо Берлина подреди черните войски по местата им. Радостен от победата във второто сражение, великодушно подреди и белите фигури по местата им на бойното шахматно поле. В този промеждутък от време, Петърчо, малкият внук на даскал Ивана, няколко пъти притичваше от мегдана пред читалището, където играеха на жмичка с другите селски деца. Спираше при дядо си Иван и го молеше да поръча и на него по едно сладко и лимонадка!

- Искам бе, дядо, искам и на мене мономад-

ка със сладко - настояваше детето, но дядо му Иван, увлечен в сраженията на шахматното бойно поле, не му обръщаше никакво внимание! Всяка поредна молба на малкия Петърчо биваше отклонявана най-решително от дядо му Ивана, вглъбен в решителните две сражения за момента. И сега, затормозен от загубата на втората партия, дядо Иван махна с ръка и отпрати Петърчо да играе навън с обещанието, че след малко, като победи в третото сражение, ще му купи не една, а две лимонадки и не едно, а две реванета! Малкият Петърчо се успокои от видимо щедрите обещания на дядо си Ивана и припна навън! А в това време, майко мила, напрежението се увеличаваше и обстановката се усложняваше. Чак от съседните маси придойдоха зяпачи и се натрупаха около тяхната маса. Разделени на две групички, застанаха зад двамата пълководци и започнаха активно участие в бойните действия. Всеки даваше различни акъли и още повече объркваха двамата противници. Постоянни подвиквания, противоречащи подмятания ги объркваха и ги паникьосваха още повече. Играта клонеше явно в полза на даскал Ивана, но той не се решаваше да извърши своя последен победен ход. Притеснен от постоянните подвиквания, на практика той се паникьоса, държеше с два пръста победната фигура, която беше вече предопределена да сложи победоносен край на сражението, но не смееше да тупне на дъската и да сложи край на играта. И точно в този сюблимен момент през вратата на сладкарницата налетя малкият Петърчо, разбута зяпачите и се залепи за дяда си Ивана: - Искам мономадка, бе дядо! - не можеше да обърне езика си и да каже правилната думичка и продължи да крещи. - Искам мономадка, чуваш ли, със сладко реване Монблан, искам, бе дядо! – малкият постепенно увеличаваше децибелите на гласа си, като в определен момент стигна до фалцет. Дядо му Иван се мъчеше да го отлепи от себе си, но този път Петърчо неистово обърна работата на рев. И малко преди дядо му Иван да успее да сложи с треперещи ръце фигурата на точното й място на дъската и да победи Димо Берлина, детето блъсна масата, фигурите се разлюляха. Последва още един тласък и фигурите се разпиляха, половината по шахматната дъска, останалите хукнаха по пода и всички усилия на дядо Иван да победи в тази третата, решителната битка пропаднаха. Вбесен от този необратим край на играта, дядо Иван изкипя и шат един шамар по едната буза на Петърчо, шат още един шамар по другата буза на малкия, като след всеки шамар опяваше: - Нá ти една мономадка, нá ти още една мономадка, те ти накрая едно сладко реване – накрая яростта го задави и целият посиня, докато му дойде въздух, та да се свести. Уплашен, малкия Петърчо се изстреля като ракета през вратата на сладкарницата и както си беше осополявен, припна към къщи, където да се жалва на баба Иваница от дяда си Ивана. И така безславно се прекратиха шахматните бойни сражения между Иван даскала и Димо кундурджията, по прякор Берлина. Така си останаха в историята на нашето село колоритните шахматни сражения, които още витаят като незабравими легенди в спомените и приказките на зевзеците, които все още някои от останалите живи свидетели си ги припомнят на чаша лимонадка и парче баклава на малката масичка в ъгъла на овехтяла вече сладкарница!

април 2018 Севдена САПУНДЖИЕВА Спомен Вечер, когато луната ме докосне с лъчи от светлина и мислите ми тихичко блещукат, откривам те до себе си във тишина – рисувам. Първо очите ти, спокойни в мене да се взират, цветя порастват в мислите ми, после усещане за близост и... Целувка рисувам по себе си, стаявам дъх от пеперуди, намирам те отново в себе си. Препускам, забравям тъмнината на нощта и ден и утро покрай мене тичат... И пак откривам те... И питам се открих ли те във всичко, или само те написах...? Среща Очите ми виждат виждат и твоите, под клепачи уморени ръце. От тебе целувани, от тебе запомнили ненаситни до съмване спомени. Очите ти галят в косите ми вплетени истории няколко за любовта как се изплъзнаха, като роса между пръстите твоята, моята и още една... Очите ти слушат точно във моите и потъват във сладък нектар. Всяко вдишване носи спокойствие. Остани така, остани. Очите ти чувстват безвремие в бездна, сърцата подсещат за своя живот. В ритъм опасен танцуват душите ни. Още миг така остани... А на сбогуване, и на сбогуване, ще отпуснем бавно ръце, ще си кимнем с въздишка, ще си кажем: Довиждане! Ще обещаем на всички, че силни сме! *** Ще пристигна в съня ти по зелена трева, боса, тихо до теб ще пристъпя. Ще помоля за нас любовта. Обещай ми сега, че за теб съм единствена. Ще те събудя в съня ти, под синьо небе, ще ти прошепна мечтите си, в бяло облечени, ще забравя дните до днес, обещай ми сега, че за теб съм единствена. И ще рисувам в очите ти Слънцето. Ще намеря за теб всяка истина, ще остана до късно в душата ти и там, и там ще се скрия.

Адрес: 6003 Ст.Загора, ул.Хр. Ботев 4 Гл. редактор:Йордан АТАНАСОВ тел:042/649-110 GSM 0888790135 Зам.главен редактор: Крaсимира БОЖАНОВА Редактори: Румен СТОЯНОВ, Иван БОЧЕВ Издател: НЧ “Даскал Петър Иванов” e-mail: lit_glas@abv.bg Интернет страница: literaturenglas.com IBAN: BG14 UNCR 7630 1074 8633 90 BIC: UNCRBGSF УниКредит Булбанк Стара Загора Печат: “ЛИТЕРА ПРИНТ” AД - Стара Загора

Не се връщат и не се редактират материали! Абонамент - само в редакцията

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС

12

април 2018

АЗ РАЗГОВАРЯМ ЛИЧНО С БОГА

(85 години от рождението на Константин Павлов)

Константин Павлов е поет на гнева и на сърцето. Поезията му е лаконична, парадоксална, проникновена и силна. Изворът на неговото светоусещане има своите исторически основания, но безспорно то се корени в личния духовен опит на автора, натрупан в напрегнатото самопознание, в духовните му скиталчества. Някои може да смятат Константин Павлов за маниерен декадент, чиито талант е фатално белязан от сатанизъм, богоборчески скепсис, некромания и дори перверзност. Едва ли има по-невярна представа за този творец. Напротив – той е хуманист по сърце, добър и човечен. Той непрекъснато ни провокира именно от болезнената си хуманистична позиция и чувствителност. При Константин Павлов имаме маниер на писане без маниерност, такава е естествената му стилистика, така е устроен творчески. Изтънчената чувствителност на Константин Павлов моделира собствена стилистика. Своеобразният му ироничен демонизъм, оригиналното сближаване на интелектуалност и парадоксалното осмиване, отричане, окарикатуряване, демитологизиране и т.н. очертава оста, около която се подреждат стиховете и книгите му. Кон-

стантин Павлов постоянно пристъпва чертата отвъд разните скритости, с които грижливо ни заобикаляха или се самозаобикаляхме, и това е характерна особеност на неговата лирика. Константин Павлов е творец, който преди всичко трябва да бъде усетен, което гарантира контакта с него. И именно този контакт е концептуализиран, защото, за да се осъществи, налага се да се влезе в конвенцията, която е неконвенционална и която той ни предлага. При Константин Павлов недоизказаността дава трето и следващи измерения, тук схемите не вършат работа, трябва да се намеси усещането. За да го определиш и обясниш, се налага да използваш и понятия като “излъчване”, “странност”, „необичайност”, „причудливост” и т.н. Понякога до такава степен са болезнени гледките в поезията на Константин Павлов, че предизвикват гримаси на непоносимост, просто изпитваме желание да извърнем поглед от описваната и внушавана действителност и не ни се гледа. За лирическия герой непоносимо до отчаяние е обкръжаващото го и случващото се около него и с него. Навсякъде в поезията му откриваме борба и антитеза. Той описва света като място на отчаянието, в което сякаш се чувства безизходицата на съществуването, но същевременно и жизнеността на живота. Тези образи, изображения и изживявания са психологически еквивалент на очакванията да види нов хоризонт, да бъдат съзрени по-ясно очертани надежди за по-добро. Чрез словото си поетът пресъздава и рисува апокалиптични и сюрреалистични картини в своите стихове. Явно Константин Павлов е обременен от тези образи и се освобождава от тях чрез пресъздаването им в слово. “Смисълът на текста е в подтекста” – казва в един стих самият Константин

Павлов, с което самохарактеризира своето творчество и въобще истинското и значимо изкуство. Което е и упрек срещу възможните повърхностни тълкуватели, които не доразбират кодирания смисъл на поетичните послания и остават на повърхността и както птиците изяждат само плода, т.е. текста, а същността, която е в подтекста, т.е. костилката изплюват и изхвърлят. Поезията на Константин Павлов е поезия на асоциациите и асоциативните връзки. Известно е, че колкото асоциациите са по-далеч от символа, толкова той е по-дълбок. При Константин Павлов символът–знак, според определението на Ролан Барт, наистина е “по-скоро (афективен) инструмент на съпричастие, отколкото (кодифицирана) форма на комуникация”. Поезията на Константин Павлов завладява с неочакваните импровизаторски слаломи на мисълта извън баналното. Неговите стихове подготвят поезията ни за ново съществуване отвъд думите. Тук думите са стъпала към други думи. Тази поезия създава мита за автора пророк, създаващ безвременни експресии за човешката нищета. Всъщност Константин Павлов търси един пречистен и светъл свят, но не може да го открие и намери и това не само го натъжава, но и вероятно го амбицира и засилва стремежа му към него, колкото и химерично да изглежда това му желание. Константин Павлов без страх се потапяше в дълбоките води на големите творчески предизвикателства. Съдбата го бе целунала по челото да възпроизвежда с големия си талант сложността на човешката природа. През цели десетилетия се намираха хора, за които щеше да бъде приятно да сложат кръст на Константин Павлов. Макар че проблемите на поезията се променят и цветовете се редуват, лири-

Фернандо ПЕСОА Из „Пазачът на стада“ ...Метафизика ли? Каква метафизика имат ония там дървета? Че са зелени, бухлати, имат клони И дават плод дойде ли им час, което не ни кара да мислим, Ние, които ги подминаваме. Но каква по-добра метафизика от тяхната: Не знаят за какво живеят Нито знаят, че не го знаят? “Съкровената направа на нещата”... “Съкровен смисъл на вселената”... Всичко то лъжливо е, всичко то не изразява нищо. Невероятно е, че може да се мисли за такива работи. И как да мислим за основания и цели, Щом пред утрото разпуква, откъм ония дървета Едно смътно, ала светлисто злато погубва бавно мрака. Да мислим, че нещата имат смисъл съкровен Е да притуряме, като да мислим за здравето Или да поднесем чаша към изворна вода. Единственият съкровен смисъл на нещата Е, че нямат никакъв си там смисъл съкровен. Не вярвам в Бог, защото никога не съм Го виждал.

Ако е искал в Него да повярвам, Несъмнено щеше при мен да дойде и приказваме И щеше през моята врата да влезе, Думайки ми Тука съм! Това е може би смешно за слуха На който, не знаещ какво е да гледаш към неща, Не разбира кой за тях говори С начина си на говорене. Но ако Бог е дърветата, цветята И планините, и слънцето, лунния светлик... Защо да Го наричам Бог? Наричам Го цветя, дървета слънце, планини, лунна светлина, Понеже щом Той се е направил, че да Го видя, Слънце, лунна светлина, цветя, дървета, планини, Лунна светлина, слънце и цветя, Значи Той иска да Го позная Като дървета, планини, цветя, лунна светлина и слънце. И затова Му се аз покорявам (какво знам повече за Бога отколкото Бог за Самия Себе Си?) Сякаш някой очи отваря и вижда, И Го наричам лунна светлина, цветя, планини, дървета, И Го обичам, без да Го премислям, И мисля Го, и виждам Го, и чувам Го, И ходя с Него всекичасно.

ката на Константин Павлов излезе победител от ожесточената борба с кризите. Защото с гениалната си интуиция този поет долови общочовешкото начало още в дебрите на полувековната ни национална изолираност. Далечен е пътят на неговата поезия, защото не става за митингово скандиране и категорично отказва да копира пейзажи. Константин Павлов е сред най-даровитите представители на своето поколение. Неговата надежда е подплатена с безспорно значимо творчество. И поетът има право да вярва. Не без самочувствие Константин Павлов споделя:

Аз ли съм виновен, че над мен сияят сто звезди. И всяка – Витлеемска. или:

Искам да оплодя небето. още: Аз разговарям лично с Бога – по лично негова молба А във “Всекиму своето” Константин Павлов ще обобщи: Властта на бездарника – срещу славата на гения... Нека! Власт за бездарника! Слава на гения! Слава. Константин Павлов в никакъв случай не е бездарника. Тогава… Кой е Константин Павлов?!...

Никола ИВАНОВ

Преди сто и четири години (на 8 март 1914) стоейки прав, Фернандо Песоа (1888 - 1935) сътворява върху един висок скрин повече от тридесет стихотворения. Него ден, неповторим не само за автора, но и в световната поезия, той написва, може би по-скоро записва (кой му ги нашепва, и то в окончателен, съвършен вид?) “Пазачът на стада”, “Полегат дъжд”, “Тържествуваща ода”, открива своите невероятни хетероними. Ако стореното за часове, по количество и качество, не е чудо, що е?... Октавио Пас (1914 - 1998), в предговора към своята “Антология” на Фернандо П е с о а , о т п е ч а т а н а в М е кс и ко , 1962, отбелязва, че научил за Песоа благодарение на българската поетеса Нора Митрани (1921-1961), в Париж... Адолфо Кастаньон потвърждава: “Пас се срещнал с името на Фернандо Песоа, благодарение на българската писателка от сефарадски произход, еврейка, Нора Митрани, която била на свой ред любовницата, съпругата, приятелката на един голям писател сюрреалист, който бил приятел на Октавио Пас, съпътствал някои от писателите сюрреалисти, а той бил ни повече, ни по-малко Жулиен Грак”...

Превод и бележки: Румен СТОЯНОВ