Нина Георге
Парижката книжарница
Copyright DAS LAVENDERZIMMER© 2013 by Nina George Originally published in 2013 by Droemer Knaur
© Издателство „Слънце“, 2015 г. © Ваня Пенева, преводач, 2015 г. © Екатерина Коруджиева-Ангелова, художник, 2015 г. ISBN 978-954-742-209-4
Íèíà Ãåîðãå ПАРИЖКАТА КНИЖАРНИЦА
Издателство „Слънце“ Основано 1937 г. София, 2015 г.
Посвещавам този роман на баща си, Йоахим Алберт Волфганг Георге, наречен Широкия Йо. Заваде/Айхенвалдау, 20 март 1938 – 4 април 2011, Хамелн
Татко, с теб умря единственият човек, прочел всичко, което съм написала, откакто се научих да пиша. Ще ми липсваш, винаги. Виждам те във всяка светлинка на вечерта и във всяка морска вълнa. Ти вървеше през словото. Нина Георге, януари 2013 г.
Посвещавам на изгубените. И на онези, които все още ги обичат.
1.
Как можа да се случи? Защо позволих да ме убедят?
Двете дами, които командваха дом № 27 – собственицата мадам Бернар и портиерката мадам Розалет (мосю Пердю ги наричаше „генералшите“), го издебнаха и го приклещиха между двете си партерни жилища. – Този Льо П. се е отнесъл позорно към жена си. – Ужасяващо. Като молец към булчински воал. – Е, някои мъже си имат извинение. Достатъчно е само да погледнеш съпругите им, за да ги разбереш. Машини за лед в костюми на Шанел. Но и мъжете са чудовища. – Мили дами, не разбирам какво... – Вие не сте от тях, мосю Пердю. Естествено. Вие сте кашмир. Най-добрата материя, от която е изтъкан един мъж. – Във всеки случай ще имаме нова наемателка. На четвъртия, а това е вашият етаж, мосю. – Горката мадам си няма нищичко. Съвсем нищо, ясно ли ви е, само разбити илюзии. Нужно ѝ е всичко, буквално всичко. – Време е да се включите в играта, мосю. Дайте каквото можете. Всяко дарение е добре дошло. – Разбира се. Може би някоя добра книга... – О, не, ние имаме предвид по-скоро нещо практично. Маса например. Мадам си няма дори маса! – Да, да, разбрах...
Нина Георге / 8 Всъщност книжарят не разбираше какво би могло да бъде по-практично от книга. Въпреки това обеща да дари маса за новата наемателка. Защото имаше една излишна. Мосю Пердю пъхна вратовръзката си между горните копчета на бялата, грижливо изгладена риза и внимателно нави ръкавите – по-точно ги надипли – чак до лактите. През цялото време гледаше като хипнотизиран етажерката с книги в коридора. Зад нея се намираше стая, в която не беше влизал от двайсет и една години. Двайсет и една години. Двайсет и едно лета. Двайсет и една новогодишни утрини. Обаче масата беше точно в тази стая. Мосю Пердю въздъхна, посегна наслуки към книгите и извади от етажерката Оруел. „1984“. Книгата не се разпадна. Даже не го ухапа по ръката като обидена котка. Книжарят извади следващия роман. После два едновременно. Накрая бръкна с две ръце в етажерката и заработи с голяма бързина. Вадеше по няколко книги едновременно и ги трупаше на пода. Купчината се превърна в дърво. В кула. В омагьосана планина. Пердю погледна последната книга в ръката си – „Среднощната градина на Том“. Приказка за пътуване във времето. Ако вярваше в магии, щеше да го приеме като знак от небето. Заудря с юмруци по дъските, за да ги отдели от скобите. После отстъпи крачка назад. Ето я. Вече я виждаше. Зад стената от думи. Вратата към стаята, където... Защо просто не купих нова маса? Мосю Пердю плъзна пръсти по устните си. Да, защо не? Ще изтупа праха от книгите, ще ги подреди отново в етажерката и ще забрави за вратата. Ще купи маса и ще продължи да живее както през последните две десетиле-
Парижката книжарница / 9 тия. След двайсет години ще навърши седемдесет, а от там нататък вече никой не знае какво го очаква. Може пък да умре рано. Страхливец! Треперещата му ръка се сключи около топката на бравата. Отвори вратата много бавно. Блъсна я лекичко навътре, присви очи и... Само лунна светлина и сух въздух. Вдиша го през носа и затърси нещо, но не го намери. Миризмата на *** е изчезнала. За двайсет и едно лета мосю Пердю бе овладял до съвършенство изкуството да заобикаля мислите за ***. Правеше го инстинктивно, както заобикаляше отворените канавки по улиците. Обикновено си представяше името ѝ като ***. Като мълчание във върволицата на движещите се мисли. Като бяла стая сред картините от миналото. Като мрак сред чувствата. Научи се да измисля всякакви видове дупки. Мосю Пердю се огледа. Колко тиха изглеждаше стаята. Бледа въпреки лавандуловосините тапети. Годините зад заключената врата бяха изстискали цвета от стените. Светлината от коридора откри съвсем малко неща, които да хвърлят сянка. Стол от бистро. Кухненска маса. Ваза с лавандула, открадната от равнината край Валенсол преди повече от двайсет години. И един петдесетгодишен мъж, който седна на стола и се обгърна с две ръце. Ей там имаше завеси. По-нататък картини, цветя и книги. На дивана спеше котка на име Грегор. Имаше свещници и шепот, музика и чаши, пълни с червено вино. Танцуващи сенки по стената, едната голяма, другата чудно красива. В тази стая имаше любов. А сега тук съм само аз. Мъжът стисна ръце в юмруци и ги притисна върху парещите си очи. Преглътна. Преглътна още веднъж, за да пребори
Нина Георге / 10 сълзите. Гърлото му беше твърде тясно за дишане, а гърбът му пламтеше от горещина и болка. Когато отново започна да преглъща без болка, мосю Пердю стана и отвори двете крила на прозореца. От задния двор нахлуха разни миризми. Билките в градинката на Голденберг ухаеха. Розмарин, мащерка... Към тях се добавяха масажните масла на Че, слепия подолог1, който лекуваше като шепнеше на стъпалата. Примеси се миризма на палачинки, съчетана с печените африкански ястия на Кофи, люти и месести. А над всички тези миризми се носеше юнският мирис на Париж, ухаещ на цъфнали липи и очакване. Ала мосю Пердю не позволи на ароматите да го затрогнат. Вложи всички сили, за да се противопостави на магията им. Отдавна се бе научил да пренебрегва всичко, което би могло по някакъв начин да събуди в сърцето му копнеж. Изключваше от живота си миризми, мелодии... цялата красота на нещата. Донесе от килерчето зад оскъдно обзаведената кухня вода и зелен сапун и започна да почиства дървената маса. През цялото време се бореше срещу размитата картина, натрапваща се в съзнанието му – как някога седеше край масата, и то не сам, а с ***. Бършеше, търкаше, миеше и гонеше мъчителния въпрос какво ще прави оттук нататък, след като бе отворил вратата към стаята, в която бе погребал цялата си любов, мечтите, миналото. Спомените са като вълци. Не можеш да ги сложиш зад решетки и да се надяваш, че няма да ти досаждат. Мосю Пердю отнесе тясната маса до вратата, избута я през етажерката и покрай омагьосаната книжна планина, извлече я навън и спря пред отсрещното жилище. 1
Специалист по лечебен педикюр. – Бел. прев.
Поредица „Пътувай и обичай“ Марлена де Бласи
Любов в сърцето на Италия Хиляда дни в Тоскана
Лука Спагети
Приятелят. Яж, моли се и обичай в Рим
Елизабет Бард
Обяд в Париж
Джулия Мелучи
Разбито сърце и спагети
Дженифър Баркли
Мед, море и Афродита
Сара-Kейт Линч
Сватбени пчели
Ан Ма
Една година в Париж
Очаквайте Елизабет Бард
Пикник в Прованс
Издателство „Слънце“ Създадено през 1937 г. Редактор основател Стефан Кабакчиев (1909–1949)
Нина Георге
Парижката книжарница Редактор Гергана Михайлова Коректор Ирена Иванова Немска, първо издание
Печат ИНВЕСТПРЕС АД Адрес на издателството: 1000 София, пл. „Славейков“ 11 тел.: (02) 988 37 97
e-mail: sluntse@dir.bg; www.sluntse.com Книгите на издателство „Слънце“ могат да бъдат купени с отстъпка от офиса, от добрите книжарници в страната или да се поръчат с безплатна доставка на сайта ни.
www.sluntse.com