Черно и Бяло

юли 2012

ЕДНО АМБИЦИОЗНО ПЪТУВАН Групата ни, предимно зрели дами, предприе едно пътуване от 6000км с автобус. Звучи твърде амбициозно, но всъщност се върнахме заредени с енергия и положителни емоции. За това се погрижи фирма “Сърнела”. И така тръгнахме на 5 Юни т.г. през Сърбия, Хърватска и Словения. Нощувахме в хотел „Табор“. След закуска тръгнахме за Постойна яма – пещера дълга 20 км, в гр. Постойна, с влакчета и пеша до човешката риба и концертната зала, където групата изпя туристическия си химн, като се удиви на чудесната акустика. Последваха Арена ди Верона, къщата на Жулиета и настаняване в Лимбиате фера до Милано. На третия ден – в изискания курортен град Стреза, намиращ се на брега на Лаго Маджоре, с корабче

От двореца на Княжество Монако се разкрива приказна гледка към залива, яхтите и круизните кораби

гр. Пловдив, бул. „Цар Борис III Обединител“ 78, тел.: 032/ 62 18 42, 032/ 63 36 39, факс: 032/ 62 18 40, www.sarnela.com

ЗА ВАШАТА ПОЧИВКА И ЕКСКУРЗИЯ!

НЕ ДО МОНАКО И МОНТЕ КАРЛО пристигаме на Изола Бела, островът, където е един от най-красивите Боромееви дворци с екзотичните си градини. следва Кан с фестивалния си комплекс и Алеята на славата пред Фестивалния комплекс в Кан, разкриваща отпечатъците от дланите на големи актьори и режисьори като Ален Делон, Брус Уилис, Силвестър Сталоун, Анук Еме и много други. Продължаваме

към Ница с разходка по Променад де-зангле, площада „Масена“, цветния пазар, пристанището, с къщата на Гарибалди, Крепостта. Следват Монако и Монте Карлочерешката на тортата! Монако респектира с блясъка си. В тези разкошни къщи, накацали по склона, издигащ се току от морето, с басейни с какви ли не пречудливи форми, като чаша преливаща от ръба на скалата например, живеят простосмъртни?! Тук е земята на благоденствието! От двореца се разкрива приказна гледка към залива, яхтите и круизните кораби. Точно отсреща се намира един от четирите квартала на Монако – Монте Карло. След краткия престой в сърцето на княжеството автобусът потегля. За ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

пълно удовлетворение, маршрутът преминава по пистата на Формула 1. Оказва се, че това е главната пътна артерия, която се затваря по време на състезание. Първото впечатление е, че тук живеят само богоизбрани. Пред хотел “Париж”, където нощувката е 2000 евро, са паркирани ролс-ролс, поршета и ферарита, наред с последните модели мерцедеси с гюруци и пежо. Още поршета и едно ферарита чакат до казиното, променило толкова съдби. Казиното на Шарл Гарние – архитект и на операта в Париж. Някои от групата реализират и печалба. Паркът пред казиното и хотелът е тропически рай, пипнат от веща ръка. Изисканост и великолепие. С пренаситени от красота души

поемаме обратно към дома – през 400 тунела към пълната противоположност на всичко видяно. За последно се спираме в Милано, където се дивим на двореца “Сфорца”, виа Данте, миланската Катедрала, пасажа” Виктор Емануил” и Миланската скала. Станислава Пекова

1

ЧЕРНО

ФО Р

и БЯЛО

БЪЛ Г

АЛ УРН ИС Ж

*

УМ

Т

и Уважаеми читател

,

СКИ АР

от материалите са В този брой многоската журналистика. посветени на българно. Нашата трудна Това не е случай офесия преживява и интересна пр в своето развитие. кризисен период налистика все поПоръчковата журтва из българските натрапчиво влас и, сякаш за да ни медийни лабиринт еме всичко може да вр е ш на “в че и, уш вн адено. бъде купено и продминира правото на до . Там, където авото е безпомощна пр на та ла си , та ла те си внушат, че пари Опитват се да ни ния ден. Всичко и са моралът на днеш подчинят на този се да ва яб тр ки ич вс на бързата печалба о ет им В л”. до „и в но ната, свободата на, се потъпкват исти рми на професията словото, етичните но от собственици на ва рш въ из се ва то та Страшно е, когатоашни твои колеги, а днес – първенюни е. ит ст ли на ур ж на вчер воде правата когато го правят до журналистиката и медии, чудовищно е,вна забравили азбу чните истини на - бизнесмени, отда ия си интерес за бързо забогатяване.ват тези горчиви истини. И о потвържда единствено от личн шето всекидневие уволнените колегите от в. „Класа”, коит на от и ер им пр за й л смо на Безбро издате несе Отвореното пи те обещания на своите собственик и днес пощата ни доуш ни аз ат все още пр ите. вече два месеца сл агра жденията. ита на журналистци щ за та на зн ал въ ик на е нд и, ан си изплащ ставя въпроса за от 1991г е поел и синдикални функ ени по во но от ва то ед йто Всичко ските журналисти. Уб ите журналисти, ко Съюзът на българскен документ за защита правата на българтехния труд.Усилията ни са подготвя нормативще можем да подобрим условията нано да упра жнява професията, сме, че само така ита на правото на журналиста свобод ация на обществото. Нека насочени към защ а истинска и достоверна информободи! Няма да позволим на което ще гарантирата на словото е майка на всички св рбата за повече достойнство помним, че свободтехните медийни слуги да опорочат бо от властимеющите и възмущението си ха зи ра из . и та ха ия ес пи ре в проф ки, които ни подк на Благодаря на всичпадки срещу СБЖ! е свободна трибуна и ст на ли е на ит ур ив ж е дл ве ит неспра Съюзът на българск Признанието ви, честика е най-голямата награда за нас.ват сили и вяра, че заедно ще българската журнаилижурналистическа солидарност ни да Вашата позиция успеем. Снежана Тодорова УС и.д. Председател на БЖ С и Главен секретар на

2

СЪДЪРЖАНИЕ Едно амбициозно пътуване до Монако и Монте Карло. . . . . . . . . . 1 За журналистите. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 2 За офанзивата срещу СБЖ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 5 „Пътуване на запад” вдъхнови българския зрител. . . . . . . . . . . . . . . . 8 Отново суинг . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 10 Никола Манев – един живописец на живописна съдба. . . . . . . . . . . 13 Проф. Красимир Спасов: “Режисьорът е творческият интерпретатор на драматурга.” . . . . . . 16 Креативният бизнес. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 18 Професията на „крадците на мигове”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 20 Ориана Фалачи. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 21 Танците на пиринеца. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 22 Новата тактика на Русия. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 26 Стратегията на Путин за Европа в развитие. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 27 Удостоиха Снежана Тодорова със звание “Академик” към Петровската академия. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30 Азиатска приказка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 32 Разговор с посланика на Казахстан . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 37 Сирия през погледа на Турция . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40 Искам си моята доза култура . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42 Творческите съюзи за НДК. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42 Може ли София да диша?. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 44 България и скандинавския север: посоки на опознаването. . . . . . . 48 Артър Смит: Нападение срещу башибозуците. . . . . . . . . . . . . . . . . . 50 Манастирските светини от Централна северна България. . . . . . . . 54 Арт афиш. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 56

С партньорството на: Съюз на българските журналисти, www.sbj-bg.eu Сдружение “Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани

10 Отново суинг с The Smugglers Collective

Българските фотографи, (Георги Кожухаров, 3-то място БгПрес Фото 2012)

2 2 Новата тактика на Русия

Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, бул. Евлоги Георгиев 169 GSM 0888 33 65 19, www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорен редактор: Снежана Тодорова Международни връзки: проф. Мими Дичева PR и реклама: Красимир Петков Редактори: Момка Спасова, Росена Иванова Художник: Иво Милчев Предпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков Редколегия: Веселин Сейков, Венцислав Удев, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Милен Гетов, Николай Пиперов ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

20 Танците на пиринеца

2

6

Може ли София да диша? на корица: снимка на графит от ул. „Шишман“, колаж екип „Черно и Бяло”

44

Артър Смит: Нападение срещу башибозуците

50 3

Къдринка Къдринова, журналист международник , с 30-годишен стаж в редакциите на вестниците:„Народна младеж”, „Диалог”, „24 часа”, „Сега”, „Монитор” до сегашната ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ си работа в сп „Тема”,като зам.-главен редактор. Член е на СБЖ вече 25 години.

Б

ез журналисти няма журналистика, без журналистика няма демокрация” – така е озаглавен Манифестът за свободата на печата, с който Федерацията на асоциациите на журналистите в Испания (FAPE) посрещна тази година 3 май – международният ден в защита на свободата на словото. Испанските колеги протестираха срещу закриването на 6 234 работни места за журналисти и на 57 издания в периода след финансово-икономическата криза от 2008-а и до днес. Настояваха за гаранции и регулации, осигуряващи на гражданите правото да бъдат обективно, достоверно и отговорно информирани без журналистите да бъдат притискани от страха да загубят работата си и без принудата да се подчиняват на политически и икономически интереси от страна на издатели, рекламодатели или държавни институции. Това е позиция, която все по-настоятелно и високо се изказва от колеги журналисти в цял свят. Процесът е глобален. Както и глобална е изключително нарасналата на този фон роля на професионално-синдикалните журналистически организации, които по самата си същност са естественият и единствено легитимен изразител и бранител на реалната независимост и свобода на журналиста. В България такава организация е Съюзът на българските журналисти (СБЖ), който въпреки всички

4

турбуленции на прехода и въпреки всички усилия на свои предишни отрицатели и настоящи „доброжелатели” успя не просто да оцелее през годините, но и да съхрани точно онзи дух на журналистическа солидарност, етика и отговорност, който е есенцията на нашата професия. За разлика от доста други творчески съюзи у нас СБЖ успя да съхрани и още нещо – имотите си. Въпросните имоти са наследство от началото на миналия век и най-вече от епохата на социалистическия строй у нас и са собственост на СБЖ . Но обществените промени от последните две десетилетия са факт. Още в зората на прехода от журналистическите среди излязоха първите издатели на частни медии и поеха своя път на предприемачи, гледайки на журналистиката през призмата на продаваемостта, печалбата и бизнеса. Това бе техният избор. Без да се впускаме в детайли около голямата тема на „порочното зачатие” на повечето български медии след демократичните промени – тема на отделна дискусия е въпросът защо българската преса се търкулна в посока на таблоидизацията на характеристиките си и на профанизацията на тематика, език, послания. За радост имаше и продължава да има и изключения, макар и да им е все по-трудно да оцеляват. Но днес темата е друга – удивлението, което предизвиква засилващата се през последните месеци

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

ЗА ОФАНЗИВАТА СРЕЩУ СБЖ

многопосочна и масирана офанзива от страна на издатели и други, заели ръководни позиции в медийния бизнес лица, срещу СБЖ и по-специално, срещу сегашния му Управителен съвет, решил да поеме под свой пряк контрол стопанисването и управлението на съюзните имоти. Изключително зачестиха напоследък всевъзможни срещи, дискусии и медийни изявления от типа „Какъв СБЖ ни е нужен?”, организирани именно от споменатия кръг издатели и медийни ръководители. Разбира се, активистите на тази кампания на всеослушание уверяват, че в мотивите им няма корист, а само светла загриженост за доброто на СБЖ. Не спират да ни уверяват в своите най-възвишени чувства към съюза. Познавам добре много широк кръг колеги – и от онези, които избраха да станат издатели или да правят ръководна кариера, и от онези, които решиха да останат активно пишещи и отстояващи гражданска позиция журналисти и към които причислявам и себе си. Всички сме тръгнали от сходни позиции, но всяка от тези две големи групи е поела по своя избран път и той е различен от пътя на другата. Но трябва да се разграничим – те са издатели и медийни ръководители, хора на капитала и бизнеса, а от другата страна сме журналистите – хората на наемния труд. Те си имат съюзите и организациите на издателите. Ние си имаме СБЖ. Няма как да се съберем на едно място. Разбира се, всеки пишещ събрат, бил той и издател, има пълното право също да е член на СБЖ. Но не и да заема ръководни длъжности. Не случайно това условие е залегнало в Устава на СБЖ. Защото организацията ни е творческо-синдикална, тя е изразител на интересите на редовите журналисти. Свързани сме с нашите издатели и медийни ръководители, взаимозависими сме, няма съмнение. Но сме в различни позиции. Ние сме уволняваните. Те са уволняващите. СБЖ е организацията, която би трябвало да ни защити, ако ни уволнят или по друг начин попречат на свободата на словото. За да има тежестта и силата да го прави, СБЖ трябва да разполага със своята икономическа независимост (имотите) и да не приема никакъв тип коалиции с хора, чиито реални бизнес или политически интереси могат да влязат в противоречие със защитата ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

на свободата на словото, на правата на журналиста и на правото на обществото да бъде информирано обективно, достоверно, отговорно и морално. Дали днес можем да намерим във всички медии такова обективно, достоверно, отговорно и морално информиране за кампанията, която се разиграва около СБЖ? Отговорът е отрицателен. И това също е диагноза за състоянието на българските медии и на свободата на печата у нас. „Доброжелатели” не пропускат да обвиняват, че сред активната журналистическа гилдия процентът на членуващите в СБЖ колеги е нисък. Парадоксалното е, че обвиненията се сипят от хора, отричали СБЖ в зората на прехода като „тоталитарна” или „пенсионерска” организация, от която нямало смисъл. Много сме онези, които си спомняме например как, докато ръководеше в. „24 часа” Петьо Блъсков забраняваше на подчинените си да членуват в СБЖ, както забраняваше и всякакви опити за синдикална дейност. Да не говорим за нововъведението, в което той беше пионер – само минимална част от възнаграждението на журналистите да е на трудов договор, а по-голямата да е на граждански договор, с цел като работодател да плаща по-ниски осигуровки. Този принцип и до днес е масова практика в повечето издания в България. А журналистите не смеят и да си помислят за бъдещото си пенсиониране, защото никога не биха могли да оцелеят с формиращите се по този начин мизерни пенсии. Не отричам правото на всеки да еволюира и да променя възгледите си. Но съм искрено озадачена от факта, че днес Петьо Блъсков се изявява като радетел за „обновление” на СБЖ и дава „красиви” идеи за учредяване на фондации и за печелене на еврофинансиране, внушавайки, че досегашната дейност на СБЖ е един неспирен финансов провал заради лошо управление и слаб бизнес капацитет. И всичко го казва човек, който всъщност още през 2007г, влизайки в предходния Управителен съвет, взема под наем имотите на СБЖ в Банкя и край Варна чрез свои фирми и чрез фирми на свои приближени. И в крайна сметка не само осъществява икономическа блокада на СБЖ , реализирайки загуби, но и продължава да дължи повече от 500 000лв, за което срещу него е заведено съдебно дело. Самият Блъсков отрича да дължи такива суми

5

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ и уверява, че истината била друга, но не я обяснява с ясни аргументи, а залага предимно на емоционални оценки за настоящия Управителен съвет. С пълна сила виси въпросът, чии бизнес капацитети са достойни за доверие, ако след тъй дейното и достатъчно дълго участие на Блъсков в организационните и имотните дела на Съюза резултатът е тъй разсипващ. Изумителни са също така атаките към настоящия Управителен съвет, че не бил включил в дневния ред на свикваното през септември 2012г Общо събрание точката за избор на ново ръководство на СБЖ. На сайта на СБЖ са публикувани пределно конкретни разяснения на УС, че в момента срещу него тече съдебно дело, оспорващо легитимността му, и че в тази ситуация е незаконно да предприеме процедура за избор на ново ръководство, защото и то може да бъде обявено за нелегитимно. Най-интересното е, че въпросното съдебно дело е заведено от лице, приближено до Блъсков. Тоест същите, които пречат на избора на ново ръководство на СБЖ, винят за създадената от самите тях ситуация. Много интереси се фокусират днес върху СБЖ. Има и опити съюзът да бъде въвлечен в непрестанно припламващи с различна интензивност медийни войни между различни издателски групи – нещо, което ние, журналистите, не би трябвало да допускаме. Защото СБЖ трябва да е извън сблъсъка на интересите на различните издатели. СБЖ трябва да е бранителят на интересите само на журналистите и на свободата на словото. Именно това е и целта на усилено подготвяния от сегашния УС на СБЖ Закон за защита на журналистите. Тук трябва дебело да подчертая, че този проект няма нищо общо с другия – лансирания от премиера Бойко Борисов Закон за печата. Стремежът на СБЖ е да осигури законова основа за защита на правото на журналистите на свободно слово. Премиерската инициатива обаче буди притеснения. Тя дава възможност на управляващите за налагане на контрол и регулации както в печатните и електронните медии, така и в онлайн изданията, блоговете и социалните мрежи, и то точно в навечерието на изборите догодина. Аналогиите, които буди, са с предизвикалия много остри критики в Европейския парламент подобен закон, прокаран от правителството на унгарския премиер Виктор Орбан. За пред обществото у нас идеята на Борисов се представя едва ли не като приложение на челния немски опит – защото Германия имала много хубав закон за печата, та и тукашният проект щял да мине през цедката на две немски фондации, само „по случайност“ подпомагащи ГЕРБ. Оповестявайки това свое начинание, премиерът изненадващо прави прозрението, че проблемите със свободата на медиите идвали не от натиск от държавната власт, а от конюнктурните интереси на медийните собственици. В реалната медийна среда всъщност и двата фактора са тясно преплетени, защото конюнктурните интереси на медийните собственици са силно зависими от благоволението на властта. А всичко

6

това, добре миксирано, в крайна сметка ограничава както свободата на изразяване на отделния журналист, така и правото на обществото да бъде обективно и достоверно информирано. Но Борисов гледа в друга посока. Той смята, че край кръглите маси, на които немските фондации ще поканят подбрани журналисти, медии и неправителствени организации, ще се изкажат правилните възгледи какъв да е пожеланият от него Закон за печата и всичко ще изглежда дори демократично. Да, в СБЖ днес членува една доста скромна част от активно работещите журналисти. Вече стана дума за съзнателното неглижиране на ролята и авторитета на СБЖ в зората на прехода, но този процес продължава и до днес. Твърди се, че самите журналисти не искали да членуват, не виждали смисъл. Как биха могли, когато ръководствата в редакциите са тези, за които дейността на един силен творческо-синдикален съюз не е желателна – тя би била форма на граждански контрол и лост в ръцете на журналистите. Онзи, който само ще слуша и ще изпълнява каквото каже издателят му или главният редактор, съответно ще тиражира послушно поведение и сред гражданството. Наистина смешен плач изглежда на този фон дългогодишното тюхкане – как така в България нямаме гражданско общество. Всъщност имаме – процесите са узрявали и са се трупали, просто медиите не бяха настроени да ги виждат. И сега внезапно са сполетяни от изненадата, че на Орлов мост отнейде изникват едни буйни младежи, сякаш внесени от „Окупирай Уолстрийт”. Не са внесени, тук са отгледани. Но другият им белег, освен бунтовността, е, че не вярват на българските медии и на българските журналисти. Тоест – реалното гражданско общество не припознава като свой изразител нашата професия. А това вече е ужасно тежка присъда и предмет на наложителен и много откровен разговор в нашата гилдия. Дискусията за ролята и характера на СБЖ като наша професионалносиндикална организация с дълга история и неоспорим международен авторитет е неотделима от този разговор. Независимо дали членуваме в СБЖ или не, ние, журналистите, сме тези, които трябва да се замислим и над съдбата и бъдещето на този уникален творческосиндикален съюз. Време е по-обширна част от колегията да го припознае като свой. Защото СБЖ наистина има изключителни възможности. Ябълката на раздора – имотите му, всъщност могат да се превърнат и в златна ябълка, която гарантира неговата икономическа независимост, както и самочувствието, и защитеността на членовете му. Това е голям лукс в днешно време. Ние, журналистите, сме онези, които би трябвало да опазим съюза си от нездрави апетити към този лукс. СБЖ има нужда от подкрепата ни, за да се превърне точно в организацията, от която и ние имаме нужда. Можем да му я дадем със словото си. Нека да говорим за всички тези проблеми, колеги! Да не мълчим! Става дума за всички нас, за професията ни, за демокрацията. Къдринка Къдринова

КУЛТУРА

black and white mag.bg ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

7

КУЛТУРА

„ПЪТУВАНЕ НА ЗАПАД” вдъхнови българския зрител По повод гостуването на Шанхайската театрална академия (ШТА) от 15-и до 18-и юни НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” и Институт „Конфуций” – София, с любезната подкрепа на Посолството на Китайската народна република в Република България организираха Дни на китайския театър. В програмата бяха включени постановките на НАТФИЗ и ШТА „Последователите на Конфуций”, създадени по четири съвременни едноактни пиеси от Хан Динин, вдъхновени от Беседите на Конфуций, както и спектакълът на НАТФИЗ „Пътуване на Запад” от Мери Цимерман по едноименния китайски класически роман от У Чън-ън, постановка на проф. Снежина Танковска. Спектакълът „Последователите на Конфуций” на Шанхайската театрална академия е по идея на проф. Уилям Сун (драматурзи Уилям Сун и Хан Динин; режисьори Гуо Ю, Сун Дзие, У Уънцун; композитор Чи Хуан; перкусия Хъ Цюн; костюми и грим Ни Мън). В настоящето турне Колежът за китайска опера към ШТА представи найдобрия си актьорски състав, състоящ се от студенти и преподаватели и включващ първокласни актьорски имена с общонационална известност като Уан Лидзюн, Джао Цюн и Джу Йефън. Представлението, изградено в традиционния стил на китайската опера е създадено по подобие на романа „Пътуване на Запад”. Наситено с много алегория, то разказва за пътуването на Конфуций през различни воюващи държави заедно с тримата си ученици. По време на пътуването китйският мъдрец проповядва своята философия и държавническо учение. Част от традиционното китайско изкуство, представлението има много отправни точки и към съвремието. Шанхайската театрална академия е създадена през 1945г и е най-старото професионално театрално училище в азиатския тихоокеански район. В ШТА е регионалното Бюро на Катедрата на ЮНЕСКО към Международния театрален институт.

П

остановката „Пътуване на запад” е на проф. Снежина Танковска с участието на дипломанти в НАТФИЗ, които разказват китайска приказка за пътуването към себе си. „Повествователната творба „Пътуване на Запад” е публикувана в своята малко или много окончателна, състояща се от сто глави версия, в Китай през 1592г (епохата Мин) и веднага придобива статуса на монументален класически образец на китайската художествена литература от късноимперския период.

8

Сюжетът ѝ е базиран върху прочутото поклонническо пътуване на монаха Сюендзан, който по време на династията Тан се отправил от Китай до Индия в търсене на будистките текстове.” Този превод на Антъни Ю към предговора на творбата на Мери Цимерман ни дава историческата фактология, когато Сюендзан предприема 17-годишно пътуване, което в крайна сметка се увенчало с успех. Останалите 20 години поклонникът прекарал в столицата на западната династия Тан-Чанан и се прославил като познавач и преводач на класическите

КУЛТУРА будистки тестове. В „Пътуване на Запад” младите актьори от НАТФИЗ ни представиха онова далечно време, когато странстванията на един монах се превъръщат във фантазия, хумор, предизвикателства и напомнят за социална и политическа сатира. Хореографията, костюмите и актьорска игра буквално омагьосва зрителя. В един момент на сцената се въвежда фигурата на маймуната като ученик на странстващия монах. Маймуната обаче е невероятно находчива, интелигентна и облечена в човешки добродетели, притежава и магически способности. Странстващите поклонници са Сюездан, маймуната, един получовек – полупрасе (превъзпитан бивш канибал). Тези персонажи могат да бъдат тълкувани разнопосочно в хода на сюжетното развитие. В тях откриваме духовно просветление, морално съвършенство, алхимично знание. Героите притежават естествения и свърхестествен свят, търсещи безсмъртието. „Пътуване на Запад” е изпълнена с приключенски и хумористични сценки, толкова близо до днешният ни свят. Така публиката се потопи и се докосна до китайската загадка, китайската душевност, морал и вътрешна красота. Персонажите от пиесата тръгнаха да търсят своето съвършенство и безсмъртие. Въпреки препятствията по пътя си, те ни накараха да разберем,че всичко може да

бъде постигнато, дори и наглед недостижимото, когато сме въоръжени с ясни цели и воля за това. Авторът ни внушава, че всеки човек би имал успех в търсена на своите „будистки текстове”. А те вероятно не винаги са толкова далече. Просто трябва да ги открием. Ето и споделено за пиесата от действащите лица: Яна Бобева в ролята на Гуан-ин: „Нашата цивилизация е съвсем различна и е много трудно да се възприеме. Това беше най-големият сблъсък. Опитахме да извадим все пак наяве малко от тази ценностна система, която е доста далеч от европейския човек.” Христо Ушев в ролята на Кралят на маймуните, Сун У-кун: „Един зрител, който идва без някакво очакване да види определен тип театър, а просто е отворен към това, което ще гледа, ще усети темите в представлението, които са общочовешки.” Миглена Китанова ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

9

КУЛТУРА

The Smugglers Collective: Димитър Драгнев и Павел Атанасов

ОТНОВО СУИНГ Г

одината е 2012. Дали причината е в носталгия към миналото, или е просто следване на модните течения, култът към ретрото е факт. Но тук не става въпрос за добре забравено диско, рок или естрада отпреди 30 години, а за суинг и рокабили, които ни връщат в Америка, първата половина на 20 век. Кои са виновниците това нещо да се случва на пълни обороти и у нас? Същите, накарали младите да се разровят по гардеробите на своите баби и дядовци. Ролята на просветлителите играят Димитър Драгнев и Павел Атанасов, стоящи зад името The Smugglers Collective, дошли от Варна, минали през Франция и завърнали се тук, за да запознаят сънародниците си с културата на 40те и 50те години. Своята мисия постигат с организиране на суинг партита, чи-

10

ито организация, реклама, изпълнение и посещаемост са на едно много високо европейско ниво. Откъде са тръгнали, как са успели да постигнат всичко това и какво да очакваме в бъдеще, ще разберем от самите тях. ЧиБ: Кога открихте тази култура и какво ви запали?

TSC: Още във Варна разбрахме, че съществува такъв тип музика, но не сме се задълбочавали много, защото бяхме тийнейджъри и ни интересуваха и много други неща. Постепенно във Франция интересът ни се задълбочи. Все пак, като отидохме там, за първи път ползвахме ADSL интернет и реално имахме свободен, лесен и постоянен достъп до информация. Направихме си и myspace страница, което също много ни помогна да се обогатим в тази сфера, намерихме много интересни

групи. Също така в университета видяхме за пъри път по подобен тип изглеждащи хора, което наистина много ни впечатли. До такава степен бяхме привлечени от тях, че вървяхме след тях по коридорите. Виждаш, примерно, едно момиче с направени ретро прическа и грим, с рокля на точки... досущ като Бети Пейдж и няма как да останеш равнодушен. Постепенно започнахме да общуваме и да излизаме с такива хора, откривахме все повече и повече музика, промениха ни се и вкусовете. ЧиБ: Как и защо започнахте да организирате партита?

TSC: Започнахме да си купуваме такива дрехи, но и много дискове и плочи, които изтърквахме от слушане. Решихме, че е грехота само ние да им се наслаждаваме, трябваше да ги споделим с по-голям кръг от

КУЛТУРА хора. Просто тогава никъде не можеше да се намери нещо от този тип музика, ако не търсиш специално. Нахвърляхме си идеите в една папка и тръгнахме да си търсим място. Помещението, което намерихме, беше доста малко, като някакво каменно мазе, тип изба, със сводест таван, ако не седиш в средата, не може да си изправен. Обаче партито беше страхотно. Дивият ни ентусиазъм и фактът, че сме там и хората харесват музиката и това, което правим, истински ни мотивираше и още повече се запалихме. Направихме още няколко партита, но после трябваше да се върнем в България. ЧиБ: А как се случиха нещата тук?

TSC: Ние, всъщност, не бяхме взели решението да се занимаваме с това. Случайно срещнахме един стар приятел от Варна,който работи в един бар. Той сподели, че е запознат с дейността ни и ни предложи да пробваме и при него. Ние, естествено, се съгласихме, оставихме два месеца за реклама и дойдоха 500 души, а беше вторник. Адски много се зарадвахме, защото нямахме големи очаквания – вторник вечер в София, кой ще дойде... ЧиБ: Кога вашите партита започнаха да имат своята периодичност?

ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

TSC: Оказа се, че собственикът на едно друго заведение (Строежа), е присъствал, а той е и организатор на концерта на Cherry Poppin Daddys (американска рокабили група) и ни покани да направим подгряващо парти и се получи пак много добре, много ни харесаха и ни предложиха да го правим ежемесечно. И така тръгна поредицата от ‘Swing night’ партитата. След това ни предло-

жиха и от други заведения, а и ние искахме да разпрострем културата и извън София и започнахме да организираме партита в по-големите градове и така нещата се развиваха доста по-добре от колкото очаквахме в началото. ЧиБ: Кое беше най-трудното?

TSC: Да накараме хората да разберат, че цялата тази култура от 40те и 50те, не се гради само с музиката, а и много други неща - дрехите, танците, цялото отношение. Година и половина след нас, като едно необходимо развитие на тази култура, се появиха Vintage Sofia. Те са наши приятели, също от Варна, които първо се занимаваха с направата на винтидж бижута и аксесоари, но от скоро започнаха да предлагат и дизайнерски ретро дрехи. След това се организираха и появиха доста други магазини, които започнаха да предлагат подобен тип дрехи и аксесоари. Същото стана и с организирането на партита – появиха и други DJ-и, които пускаха такава музика, но ние това и целяхме. Целта ни беше да развием тази култура и да създадем такава общност, която да се разраства. Разбрахме, че сме успели, когато хората започнаха да идват на партитата специално облечени и гримирани, а не като в началото, да ни гледат като извънземни с нашите костюми и пригладени коси.

11

КУЛТУРА

http://www.facebook.com/smugglers.bg ЧиБ: Защо смятате, че тази музика, и изобщо култура, се харесва толкова много от младите?

TSC: Главно защото е много различно, алтернатива на всичко останало. Но в момента има и една такава световна тенденция. Като влезеш в най-големите фешън блогове се забелязват главно винтидж неща. Като цяло, ние извадихме късмет, че точно по това време се случиха нещата. България много се отвори в последните години, защото много студенти, завършили в чужбина,

като нас, се върнаха тук. Внесоха малко култура, така държавата определено „живна“. ЧиБ: Кое ви носи най-голямо удовлетворение?

TSC: Най-много ни харесва, че хората гледат по един друг начин на идване на наше парти. Подготвят се, обличат се, стараят се. Харесва ни, че това не е просто поредният повод да се напият и да прекарат нощта. Няма изцепки, няма негативизъм – толкова много хора отиват на едно място с една и съща цел – да

се забавляват. Най-ценното е, че хората се отпускат и танцуват помежду си без свян. Да поканиш момиче на танц е толкова естествено, не съдържа в себе си никакъв друг подтекст. Хората просто се забавляват и се чувстват добре, ние също. ЧиБ: Смятате ли, че има на къде да се разраствате?

TSC: О, да, определено. Казали сме си, че след това стъпало, на което сме сега, има друго, с още по-големи зали и с още по-големи групи. Партитата Smugglers Swing Club в Mixtape 5 си бяха голяма крачка напред, защото там имахме повече място да покажем повече неща, които да допринесат за атмосферата. Всеки път добавяхме по нещо ново – декори, момичета, които да гримират, професионални танцьори. Смятаме да продължаваме да се развиваме в тази насока, за да направим преживяването още по-автентично. Имаме много идеи. Хубаво е, че сме си само двамата и сами решаваме какво да правим и правим това, което ни харесва. А най-хубавото е, че това, което се харесва на нас, се харесва и от публиката. ЧиБ: Какво да очакваме в бъдеще?

TSC: Най-важното е да се знае, че тепърва предстоят много яки неща, наесен сме подготвили много интересни изпълнители. Вече можем да ви съобщим и голямата новина за есента! На следващото издание на Smugglers Swing Club в клуб Mixtape 5 на 13 октомври имаме удоволствието да поканим не кой да е, а самите Swing Republic! Едни от пионерите в Electro Swing стила ще свирят за пръв път в България като специални гости на Smugglers Swing Club. Нямаме търпение, на живо са машини!За по-натам ще има още по-мащабни събития с български и чуждестранни групи, даже вече кроим планове за март и април 2013. Препоръчваме на хората, които имат интерес, да следят нашата facebook страница за повече информация. Факт е, че завръщането към старото и ретрото е невъзможно без новите технологии, в частност социалните мрежи. Keep Swingin‘! Гергана Татарова

12

Никола Манев – творецът с два родни града и гражданин на света. Закърмен с чирпанския чернозем и вкусил от виното на Париж, днес е световноизвестен български художник...

КУЛТУРА

Никола Манев ЕДИН ЖИВОПИСЕЦ НА ЖИВОПИСНА СЪДБА! Р

оден е на 28 август 1940г в Пазарджик. Израства в Чирпан, който до скоро приема като свой единствен роден град. Произлиза от семейството на небеизвестния архитект Стефан Манев и учителката Донка Манева. В годините на своето детство силно обиква чирпанската земя, лозята и природата. Тази обич се е запазила до днес и може да се открие в картините му. Завършва художествената гимназия в София. А през 1962г, по стечение на обстоятеслствата, заминава за Париж. Там учи живопис в класа на проф. Морис Брианшон. Тогава се влюбва в града на романтиката и изкуството и се установява да живее там вече близо 50 години. Твори в своите две художествени ателиета. Едното се намира на площад Ив Сен Луи, а другото носи името на певицата Едит Пиаф. И така Никола Манев се превръща в гражданин на света. Обикаля и черпи вдъхновение от различни страни. Зад гърба си оставя над 139 самостоятелни, съвместни изложби ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

и биеналета по целия свят. В над 30 страни са откупени негови картини, а над 3000 творби са притежание на държавни и частни колекции и музеи. През 1989г. е избран за председател на групата български художници в Париж и идейното течение „ Идентичност 2000“. През 2008г Никола Манев става академик на Българската академия за наука и изкуство. Освен в красиви жени, през живота си се влюбва и в две къщи, които сам, като истински творец, успява да пресътвори, а това са именно галерията му в град Чирпан и къщата му в село Партизанин. Творчество Посегнал към цветове на природата в ръцете си и взел четката, той рисува космически видения, пресътворени от живите комини в Париж, от тишината на пустинята Сахара, величието на Гранд каньон, както и изгорелите склонове на българските баири... Картините му са синтез към света на реалното и съчетание на човешката добродетел по най-чист начин. Творби родени

от ръката на художника, за да намерят своето място в живописта. Танц на светлина, истина и свобода. Съчетал мъдростта на старите български майстори и романтизма на Париж, Никола Манев твори близо 50 години. Скрил в себе си красотата на художника, той разкриваше човешката същност. Висок, с вече побеляла от времето коса, Никола Манев ме прие в своята галерия в град Чирпан. Старинна, възрожденска къща, принадлежаща на някогашен бей, която творецът купува и реставрира през 2000г. Завещава я на своя роден град. Заедно с къщата дарява и 40 свои картини от различните периоди на творческия си път. Галерията на Манев дели едно дворно място с къщата-музей на поета Яворов. Така мястото придобива още по-голяма душевност. Сливат се епохата на миналото с тази на настоящето, където двете къщи обръщат гръб на времето и затихват във вечността. Усмихнатият и приветлив поглед на академик Манев, ме съпътстваха

13

КУЛТУРА по време на целия разговор. Той разказа за живота и творчеството си пред читателите на списание „Черно и Бяло“. ЧиБ: Г-н Манев, разкажете за корените си? Роден сте в Пазарджик, но Чирпан е оставил голяма следа в сърцето Ви? НМ: Да, аз съм роден в Пазарджик, въпреки, че дълги години твърдях, че съм роден в Чирпан. Тъй като обичам този град, защото моята майка и моят баща са чирпанлии. Моите баби, дядовци, до девет колена са чирпанлии. Детските си години съм изкарал тук, при мойта баба Кера, за това го чувствах като роден град. Обаче от 4 години насам бях поканен в една галерия в Пазарджик и си преоткрих истинския роден град. И по този начин се озовах с два родни града – единият Пазарджик, другия Чирпан. Но си обичам и Пазарджик. Те ме поканиха там, приеха ме радушно. А Чирпан от моето детство си остава в съзнанието ми като нещо хубаво, топло, приятно. Българите са искрени, добри хора. Това ме привързва още повече към тези два града и към България изобщо. Това ме зарежда положително и ми дава кураж за работа. ЧиБ: Как се формира личността на твореца Никола Манев? НМ: Тя продължава да се формира. Имам един чисто класически път на живота – ученик, войник, след това Академия. Следвал съм Академия една година в България и 9 години в Париж. Тя не винаги ме е формирала, аз съм се формирал някакси от самия живот, от ателието, от музеите. От това, което съм видял, хъса за работа, желанието, любовта към природата. Така се формирам, имам чувството, че продължавам да се формирам. Няма нищо окончателно. Формирането продължава докато човек е жив. Никога не можеш да стигнеш тавана – напишеш нещо, нарисуваш нещо... и продължаваш. Стремиш се напред. От 50 години правя живопис, непрекъснато ми се изменя и стила и формите, въпреки, че си имам един личен почерк. Все нови хоризонти се откриват.

14

ЧиБ: През ‘62ра година заминавате в Париж, където учите живопис, разкажете повече за този толкова важен период от Вашия живот? НМ: Моят баща отиде на работа в Тунис. Имаше право да си доведе фамилията – жена си и децата. И аз точно в този контекст заминах за Тунис, където стоях 2 години. И от Тунис, заминах за Франция. Явих се на изпит в известната академия Бозар и понеже имах много добра подготовка в България от гимназията, спечелих конкурса и станах редовен студент. Оттам започна битка за специализирането ми. И така стана, че заживях първо за една година, две години, следване и... стават вече 59 години, не смея да го казвам даже. На 18 септември ще станат точно 50 години откакто съм в Париж и все нямам чувството, че съм живял дълго, имам чувството, че съм на екскурзия. Като ме питат къде отивам, аз казвам отивам на екскурзия в Париж, която трае 50 години. Това е град, който винаги съм обичал и продължавам да обичам, той е част от моята родина. Аз съм част от този град и Париж е част от мен, но ни най-малко не ме е напуснало усещането, че съм българин. Баща ми е българин, майка ми също и двамата – чирпанлии. Какъв друг да бъда аз, освен продукт на двама чирпанлии?! Аз държа на моя произход! ЧиБ: Вдъхновявате се от комините в Париж. Бихте ли ни обяснили защо за Вас те са “живи”? НМ: Като отидох в Париж на 21 години и наистина се влюбих в тези комини, защото друг град не бях виждал с толкова красиви, безброй, безброй комини. Първо, като сюжет за работа. В моята професия човек трябва да има афинитет към това, което рисува, а не да го прави като по поръчка или по необходимост. Аз просто се влюбих... харесах тези комини и това трае вече 50 години. Аз ги обичам и продължавам да ги рисувам. Те са символична връзка между земята, небето, пушека, който излиза от тях. Има една поезия, има една символика. Този сюжет ми е

любим. ЧиБ: А кои други сюжети се отразяват в творчеството Ви? НМ: В последствие, други сюжети ми станаха любими като видях пустинята Сахара. Най-голямото ми преживяване беше в Аризона, когато видях Големия каньон. Това за мен е произведение от Бога. Нещо невероятно, неземно. Човек там може да стане наистина религиозен. И това са неща, които ме впечатлиха ужасно силно и се отразиха в цялото ми творчество. До сега – комините, пустините, Каньона, Северна Африка, разни други селца много ми допадат като сюжет. Обичам ги и ги рисувам. ЧиБ: А намирате ли общото между Аризона, комините и чирпанските “изгорели” баири? НМ: Да намирам нещо общо, не... Просто обичам тези теми. Не мога да кажа, че има някаква аналогия между чирпанските баири и Големия каньон, но човек може да обича едното и другото. Както обичам баирите, така обичам и Аризона и комините. Едно сърце може към много сюжети да отправи чувства, любов и за това рисувам тези теми. Те са ми неизчерпаеми. В нашата професия нищо не може да се изчерпа – колкото повече навлизаш в нея, толкова повече тя ти дава нови хоризонти и така до безкрай. Това е творчеството – не може да кажеш „вече всичко казах“, непрекъснато има нещо ново. Много хора може би предпочитат швейцарски пейзажи с разни снегове, обаче това не ми допада ни най-малко. Обичам сухи, южни топли пейзажи, с баири, с угари... Ето това обичам! ЧиБ: Вие сте живописец, но картините Ви раждат нов стил в изкуството. Как бихте го определили? НМ: Нямам никакви претенции, нито съм човек на великаните. Аз съм си един занаятчия, който си гледа професията с любов. Дали ще се харесам на този или на онзи няма значение. Като една птичка - тя пее независимо дали ще я харесат или не. Не съм знаменосец, не съм и откривател, аз просто си работя. Слава Богу, че има хора,

КУЛТУРА които ме харесват и ми дават кураж да продължа. Това ще го кажат другите, аз нямам никакво право да го казвам. Не е излишна скромност, а едно реално поглеждане. Видял съм великите постижения по цял свят и смятам, че човек трябва да запази едно хладнокръвие и да се стреми нагоре. Тази донкихотщина – “Аз направих, аз постигнах”– ми е чужда. ЧиБ: Разкажете, как творите и от какво имате нужда? НМ: Благодарение на своите 3 пръста правя картините си, с тях държа четката. Чрез тях съм доживял, изживял, преживял. Благодарение на тези три пръста. Интересува ме човешкото мнение, не съм безраличен, но се вслушвам и във вътрешния си глас. Когато рисувам, съм в пълна изолация. Имам нужда от тишина. Отивам или в провинцията, или в Италия, в Холандия... на разни места. Докато творя не желая да има хора до мене. Като си свърша работата, тогава да идват. ЧиБ: В картините Ви се открива стремеж към истината, свободата, светлината... НМ: Жесток сремеж към светлината! Колкото и парадоксално да звучи ние сме роби на свободата. Абсолютна свобода няма. Какво значи свобода?! Все нещо сме задължени да правим. Я инкасатор ще дойде, я любов, я дете, я правителство. Все някой ще дойде да те ограничи. Има една непрекъсната борба да си извоюваш свободата. Тя не е дадена на едно платно, ти се бориш за нея. Има хора, които са дали живота си за свободата. Както казва писателят Шандор Петьофи : „За любовта бих дал всичко, обаче за свободата бих дал и любовта!“ Свободата е най-великото нещо, но много трудно се постига. От деца сме ограничавани – прави това, не го прави, това ще направиш така. Както казва Леонардо да Винчи: “Трябва да си син на природата, а не внук на природата.“ Да идваш от нея директно, а не да слугуваш. Найжестоката борба е за свобода. Тая дума е най-великата дума! ЧиБ: Светлината е толкова силно ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

застъпена във Вашето творчество. Какво означава тя за Вас? НМ: Светлината е пъпната връв на човека с вечността. Гьоте е казал: „Дайте светлина.“ Но не тази от една лампа или от слънцето, а вътрешната светлина. Човешка, дълбока светлина, която грее, извира отвътре. Ето защо винаги съм обичал големия Рембранд, защото при него светлината извира. Тя не идва отвън, идва отвътре. Има нещо дълбоко, човешко, хуманно. Светлината, това си е стара библейска истина. Оформя цветове и линии. ЧиБ: Притежавате изключително виждане за света. Във вашите творби се открива нещо космическо. Бихте ли го определили така? НМ: И други хора го откриват. Но аз не се стремя към това. Правя това, което чувствам. Нямам теории и обяснения, но наистина има нещо, което не мога и аз самият да си обясня. Точно този космичен момент. Не знам от къде идва. Хабер си нямам! Просто го правя по един спонтанен начин, така го чувствам, така го усещам. Някакъв вътрешен глас ме кара да го правя и може би той притежава космичен характер, за който също не знам. ЧиБ: Как успявате да съхраните духа си и кое продължава да го извисява всеки ден? НМ: Гледам непрекъснато това, което обичам. Много неща, които съм видял по света, навлизат в мен, в подсъзнанието ми. Натрупват се и в даден момент като седна, било пред платно или лист, просто го изваждам. Както пчелата изважда прашец и го прави на мед, по същия начин натрупаното в мен се превръща в картина. Видяно, натрупано, изживяно. Емоция, която е акумулирана и сложена в кладенеца на човешката чувствителност. И го пресъздавам. Не съм фотограф, нито обективист, разчупвам формите. Картините ми са пресъздадени емоции. Много обичам тази дума емоция. Това е един пламък, който те гори. Все пак, както казва Яворов: „Аз не живея, аз горя!” Страшно нещо е да изпитваш това чувство. Сърцето ти бие по друг начин.

ЧиБ: Преди няколко години Вие сътворявате нещо грандиозно и похвално. Купувате разрушена възрожденска къща в село Партизанин и я реставрирате из основи. Разкажете за Вашата любов към нея, какво Ви привлече толкова силно и Ви накара да се влюбите? НМ: Пак няма нищо предварително нагласено. Моята майка Донка Манева на 18 години става начална учителка в село Мурово – Партизанин. След много години там видях една тотално разрушена къща, а моето съзнание разбра, че може да стане нещо красиво. Купих я почти без пари, после я реставрирах и тя стана нещо невероятно красиво. Искам да служи не само на мен, аз нямам никакво усещане за собственост. Тя беше стара, разрушена и след това стана великолепна българска къща. Щастлив съм от факта, че спасих един исторически паметник на културата. Мислих да правя Етнографски музей, но променям идеите. Важното е, че спасих къщата. Искам да служи, да бъде един оживен кът, да събуди духа. Тази къща притежава дух. Завещана за поколенията напред. Има два вида хора, едните рушат, другите градят. Бих желал да бъда от втория тип. ЧиБ: Последни думи за изкуството... НМ: Обичам и се стремя. Гледам с любов да постигна колкото мога. Едно планинско изворче е невероятно красиво. Истинско, без цимент, без тръби – с тях се деформира. Така е и с изкуството. Трябва да извира. Преди всичко трябва да идва отвътре. И с живописта е така. Това е да има емоция. Емоцията не можеш да я поставиш на втори план. Да има емоция, чувство, да има радост… Това е личността на твореца от космическите недра на картините му, до най-земната му същност. Това е художникът Никола Манев. Един живописец на живописна съдба. Теодора Тотева

15

КУЛТУРА

ПРОФ.

КРАСИМИР СПАСОВ:

„Режисьорът е творческият интерпретатор на драматурга” Той е сред найизявените театрални режисьори у нас. Осъществил е над сто постановки на пиеси от български, руски, западноевропейски и американски автори. Роден е на 26 юли 1941г във Варна. Негови спектакли са гостували в Русия, Македония, Полша, Украйна, Германия. Носител е на „Икар“2012 за цялостно творчество и за изключителен принос в развитието на българския театър.

ЧиБ: Какво Ви накара да станете човек на театъра и вече толкова години той да бъде голямата Ви любов? КС: Два спектакъла, които гледах на сцената на Варненския театър – “Хамлет” на Шекспир с режисьор Вили Цанков и “Иванов” на Чехов с режисьор Димитрина Гюрова. Те коренно промениха представата ми за театралното изкуство, откриха и една друга професия, освен тази на моите родители актьори, а именно професията на режисьора. Човекът, който намисля и осъществява театралния спектакъл или т.нар. друга, трета реалност. Според Шекспир драматургът е неуморимият разказвач на прелюбопитни и поучителни история за човека, човешката

16

общност, за живота и смъртта. А режисьорът е техният творчески интерпретатор и създател на живота им, протичащ в образи на театралната сцена. Вероятно тази, отчасти божествена природа на творенето, ме е впечатлила толкова силно, че и до ден днешен не мога да се откопча от магнетичното ѝ привличане. ЧиБ: Неотдавна получихте „Икар“ за изключителен принос в театралното изкуство. Какво са за Вас наградите ? КС: Наградите, както и ритуала на връчването им са нещо приятно и вълнуващо, те носят радост на човека изобщо. В повечето случаи обаче наградените, омаяни от радостта и вълнението рядко си дават сметка,

че заедно с нея ги спохожда и голяма отговорност. Наградата посочва човека като определена мярка, еталон за качество и успех, заставя го непрекъснато да полага усилия да бъде съответен на този еталон, той започва да живее по неговите правила. Това може да се превърне в изтощително бреме за човека, в нещо като наказание за неговите постижения. ЧиБ: Вие пръв поставихте на сцена култовото заглавие „Полет над кукувиче гнездо“ от Кен Киси. Радват ли Ви добрите реакции към спектакъла на Сашо Морфов в Народния театър ? КС: Все още не съм успял да гледам спектакъла на Александър Морфов и нямам непосредствени впечатления

КУЛТУРА от качествата или несъвършенствата му. В интерес на истината, професионалната театрална критика общо взето беше доста сдържана в оценките си за този спектакъл. Изключение направи актьора Иван Бърнев, чието изпълнение на образа на Били Бибит, бе посрещнато възторжено от публика и критика. Не се изненадвам – Иван е от породата на “извънредните” в актьорската професия, страхотен талант. ЧиБ: Следите ли развитието на по-младите си колеги и какво Ви радва и какво Ви тревожи у тях? КС: О, да! По мое мнение, българският театър разполага с много талантливи, високо образовани, професионално обучени млади режисьори и актьори. Проблемът е, че настоящите условия в театралната ни система, вечно недофинансирана, художествено нерегламентирана, допълнително обърквана от необмислени и неадекватни управленски решения, суетно разхвалвани като реформа, са повече от неблагоприятни за тяхното творческо и професионално стабилизиране и развитие. Боя се, че трудностите които срещат в реалната практика на българския театър лесно могат да ги обезсърчат, конформизират, да променят изначалните им житейски и професионални планове и ориентации. Техните колеги връстници от европейските страни са далеч по обгрижвани – тяхната професионална реализация е обезпечена, творческото им израстване – също. ЧиБ: Вие сте преподавател в НАТФИЗ вече много години. Какво Ви дава общуването със студентите и какво са за Вас учениците? КС: Предавам им натрупаните си опит и знания за изкуството на театъра – това ме кара да се чувствам полезен и необходим. А те ме зареждат с енергията и поривите на своята младост – това е чудесно! ЧиБ: Спектакълът „Както ви ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

харесва“ е вече пореден Ваш оригинален прочит на Шекспир. Той ли е любимият Ви автор и имате ли въобще предпочитани автори? Кои са те? КС: Шекспир наистина е любимият ми драматург, пиесите му са една необятна човешка вселена, съставен от всевъзможните сюжети на човешкия подвиг, величието на човешкия дух, на щастието да обичаш и да бъдеш обичан, на човешката солидарност, но също така и на човешкото падение, страдание, мерзост, невероятна глупост и подлост, на метафизичната природа на човешкото същество и на битието му. И разбира се Чехов, Достоевски, Тенеси Уилямс, Бекет. ЧиБ: След премиерата на „Както ви харесва“, преди година в Театър Българска Армия казахте, че имате заглавия в режисьорското си чекмедже, към които посягате в определен момент от живота си. Кое ще е следващото произведение, с което приятно ще ни изненадате? КС: В момента усърдно се занимавам с пиесата на Едуард Олби “Кой се страхува от Вирджиния Улф?” – една смайващо иронична и мъдра история за кризата на ценностите в модерния свят на човека, за екзистенциалната тъга от живеенето в него. ЧиБ: Вие сте режисьор и на филми. Какво мислите за българското кино днес и от какво има нужда то? КС: Българското кино има нужда от сериозно субсидиране; изчислено е, че за да може да се говори за “национално кино” е необходимо да се създават най-малко между 5 и 9 игрални филма годишно. Всичко друго се отнася до таланта и умението да се разказват нестандартни, вълнуващи истории за българския човек, за неговия живот и съдба, за състоянието на неговата духовност, креативност и човешки морал. ЧиБ: Вашата дъщеря е актриса. Радва ли Ви това и на какво сте я научил за живота и за театъра?

КС: Радва ме и ме тревожи – вече споменах за трудността да се отстояват в настоящите условия на театралната ни действителност висши художествени принципи, творческа уникалност и професионален максимализъм. Старал съм се да откроя като особено важни за личността човешката, гражданската, професионалната почтеност, трудолюбието и смиряване на личното “его” в името на каузата на изкуството. От определена възраст нататък, как практически трябва да се прилагат тези ценности става въпрос на личен избор и решения. ЧиБ: Какво е мнението Ви за поредната реформа в българския театър, може ли сегашната да реши неговите проблеми? КС: Личното ми мнение е, че възстановяването на т.нар. делегирани бюджети като основа на икономическата страна от дейността на театрите е една сравнително полезна стъпка, но все още надали може да се нарече реформа. Театралната ни система, по мое убеждение, трябва да бъде реформирана и то основно, но приоритет в действията преди всичко трябва да имат художествените и социокултурни съображения и цели. ЧиБ: Ваши спектакли стават хитови заглавия в репертоара на театъра. Какво е разковничето за хитово представление с дълъг сценичен живот? КС: Боя се, че рецепти за това как се създават истински хитови спектакли няма (тук нямам предвид пиар творенията). Но силно въздействащите истории, които изследват състоянието на човека, човешката общност, в които зрителят може да се припознае, харизматичните актьорски дарования, атрактивните сценични образи и действия са шанс един театрален спектакъл да бъде заобикнат и аплодиран от публиката. Лилия Динова

17

БИЗНЕС АТМОСФЕРА

В

сичко това, което днес се случва в глобалната икономика е доказателство, че факторите, които досега са я движели, вече са изчерпали своите възможности. А истинската причина за песимизма и разочарованието, които повсеместно се наблюдават, всъщност е неспособността или нежеланието да се разпознаят тези нови тенденции в развитието на бизнеса и да се осъзнае обективната потребност от кардинална промяна в него. Факт е, че световната икономика е в много критична точка на своето развитие. Ресурсите намаляват, демографските проблеми се изострят, очевидна е и кризата в образованието - всичко това подсказва, че е нужна промяна. И най-доброто “лекарство” за това е креативността - развитата способност за генериране на нови идеи, свежи хрумвания и нестандартни решения. За креативността като новият ключов фактор на икономически просперитет, се заговори преди около едно десетилетие. За първи път понятието “креативна икономика” се появи в американския делови седмичник Businessweek през август 2000г. В публикацията се сочи, че за бизнеса на ХХІ век най-важна става идеята, инте-

18

КРЕАТИВНИ

лектуалните ресурси се превръщат в основно средство за производство, а конкурентоспособността вече е възможна единствено на основата на нестандартни подходи. Една година по-късно бе отпечатана книгата на британския изследовател Джон Хоукинс “Креативната икономика”. Според автора, в настъпващата постинформационна епоха информацията и знанията са вече само ресурс, а главна ценност е креативността, защото само тя дава възможност да се намират уникални решения. През 2002г и американският социолог Ричард Флорида публикува книгата си “Креативната класа”. Основната теза в нея е, че като включва производството на нови форми и модели, креативността се превръща наистина в основен източник на конкурентно преимущество. А икономическата потребност от креативност създава нова, непозната досега социална група - креативната класа. Разликата между нея и другите групи е в това, за какво те си получават парите: ако на работниците и служителите им се плаща за изпълнение на работа по план, то представителите на креативната класа получават възнаграждението си за това, че създават нови неща. Книгата на Р. Флорида изобилства с данни и факти, които подкрепят вижданията му. Например, ако в началото на ХХ век креативната класа в САЩ е под 10 на сто от работната сила, то през 1980г тя е вече 20 на сто, а през 1999г - над една трета от нея. Още в края на 90-те години на миналия век САЩ си осигуряват годишно около 37 милиарда долара само от продажби на патенти, от заплащане на права на индустриална собственост и авторски права - т.е. от креативен бизнес (за сравнение в Европа за същото време от креативен бизнес постъпленията бяха 17,6 милиарда долара, а в Япония - 7,4 милиарда долара). В интерес на истината, един виден изследовател - Йозеф Шумпетер, много преди тези автори, е забелязал и изразил същността на задаващата се креативна икономика: “Задача на предприемача - пише той - е да реформира и революционизира начина на производство като внедрява изобретения, като използва нови технологии за производство на нови стоки или познатите стоки по нови методи, като открива нов източник на суровина или нов пазар за готовата продукция.” За него предприемачът се отличава от обикновения трудещ се по това, че той има креативен и иновационен тип мислене. Развитието на света през последните няколко години потвърждава прогнозите на учените - оказа се, че найустойчив на кризата е креативният бизнес. През така

ИЯТ БИЗНЕС

трудната 2008г, оборота на креативната индустрия в Германия надхвърли 132 млрд. евро. Това бе ръст с 2 процента, който бе много по-висок от ръста на икономиката като цяло на тази страна. След машиностроенето и автомобилостроенето секторът на креативният бизнес стана третия водещ отрасъл на германската икономика. Не случайно и във Великобритания креативността бе определена като най-важният производствен фактор и необходимо условие за развитието на страната. Оттук нататък ще е печеливш онзи бизнес, който преосмисли приоритетите и заложи на креативността. Впрочем това залегна и в основата на стратегията “Европа 2020”, която бе приета в Брюксел през октомври 2010г. В нея се сочи, че бъдещият европейски стандарт на живот ще зависи от способността на европейците да създават предпоставки, които ще дават простор на креативността им. Вече не е достатъчно да си почтен и коректен в бизнеса, да се трудиш добросъвестно и прилежно. Не работят и традиционни фактори като бързо, качествено и евтино производство, защото всичко това днес го предлагат 1,3 милиарда китайци и 1,1 милиарда индийци. А да не забравяме и потенциала на жените от тези региони - до края на това десетилетие в световната икономика ще се влеят и над 1 милиард работещи китайки и индийки, немалка част от които ще са подготвени да се трудят във високоинтелектуални сфери на икономиката - медицина, образование, информационни технологии и др. И всички те са готови да работят неуморно и за половината от това, което се заплаща в Европа или САЩ. Индийският министър на търговията Камал Нат, не без известна доза сарказъм, споделя в свое интервю, че ако в Европа все още се спори около 35-часовата работна седмица, то индийците искат 35-часов работен ден. В тази динамично променяща се среда все по-важно става умението да си нестандартен, да си различен, да си креативен. Когато питат Бил Гейтс кой е главният производствен капитал на Microsoft, той без да се замисля отговаря: човешкото въображение. Неговата безгранична мощ освобождава креативният бизнес от присъщата на класическата икономика нужда непрекъснато да се максимализират ресурсите - тук те могат и да са минимални, защото движещи са идеите. И за това резултатите са впечатляващи. Ето само няколко от десетките хиляди примери за креативен бизнес в най-различни сфери на живота. Малък екип с повече от скромен бюджет, но със свеЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

БИЗНЕС АТМОСФЕРА жи хрумвания, постига ефект, оценяван на над 130 милиона долара. С една щура идея производител съумява петкратно да увеличи продажбите си на битова техника. Собственик на фитнес-клуб привлича много нови клиенти, само като добавя екстравагантност към услугите си. Предприемач побърква конкурентите си от текстилния бизнес с помощта на едно единствено, но особено решение. Като измисля как да застави детето в количката да заспи, британка реално създава бизнес за милиони долари. Проницателна американка сътворява уникален проект – мобилна спортна зала, която помага на хиляди хора да тренират по лична програма и в удобно за тях време. Млада дама решава да навлезе в бизнеса с бельо, но като поглежда по новому на досегашните практики – и така успява да си осигури годишен доход от над 100 милиона долара. Бивша служителка в инвестиционна банка променя стереотипа за строителството като изключително мъжко занятие и скоро си осигурява високо печеливша пазарна ниша със своите женски бригади. Жителка на Канада изобретява опаковка, в която гъбите и зеленчуците продължават да растат по време на пътя от полето до трапезата на потребителя – пазарът за продукта ѝ е необятен. Нестандартно хрумване на рускиня прави фирмата ѝ за охрана една от най-търсените в Европа и САЩ. Шведска биоложка създава уникална технология, която щади природната среда и със сигурност ще е бъдещия погребален ритуал в света. Да постигаш бизнес целите си отсега нататък ще става все по-трудно, а дори и невъзможно, ако се разчита на традиционни модели на поведение. Сляпото следване на доскоро печеливши подходи, консерватизма в мисленето и поведението не могат вече да осигуряват дори оцеляването ни, камо ли така желания просперитет. И това категорично се потвърждава от задълбочаващата се глобална криза. В бизнеса ще оцелее само този, който осъзнае необходимостта от кардинална промяна и има радикалната алтернатива на статуквото: креативността. Днес тя се превръща в ключова предпоставка за успеха на всеки - малък, среден или голям бизнес. Томас Едисон ни е завещал една забележителна мисъл: “Ако правехме всичко онова, на което сме способни, щяхме буквално да изумим самите себе си.” Всички ние носим потенциала на креативността в себе си, но трябва да разберем как да го активираме и приложим в бизнеса си. Рано или късно, но всички ние ще бъдем принудени да извършим прехода от класически към креативен бизнес. И затова е добре своевременно да се научим как да използваме нетрадиционни техники за изследване на пазари, да забелязваме нови тенденции и светкавично да се възползваме от разкрили се възможности. Да овладяваме изкуството да активираме собствения си творчески потенциал, за да раждаме необичайни хрумвания и нестандартни решения. И тогава ще открием за себе си, че да си креативен не е допълнително бреме, а един невероятен източник на нови перспективи и вълнуващи постижения. Здравко Райков

19

Васил Донев, 1во място

ЗА ЖУРНАЛИСТИТЕ

ПРОФЕСИЯТА

НА „КРАДЦИТЕ НА МИГОВЕ”

Б

ългарската фотографска история отдавна си е пробила път на световно ниво. Тя оставя ярка следа зад себе си в годините на своето развитие. Завинаги ще се помнят имената на основоположниците на нашата фотография. Един от тях е Анастас Иванов, роден във Враца през 1817г, признат за първия фотограф от Югоизточна Европа. Стоян Георгиев е създател на първите наши фотографски книги и редактор на френското списание „Фотография“. Следа оставя и първият наш фоторепортер - художникът Петър Морозов. За успеха в своята професия той казва: „Фоторепортьорът трябва да бъде с усет към събитието, което снима, да се спре на оня момент, който, за да се опише, ще трябва една колона думи. Преценката за заемане на правилното място е първото условие за успех, а това посочва, че фоторепортьорът не трябва да се бои от опасност и да е близо до събитията. Добър е оня фотожурналист, който може да даде и нужната статия за събитието, което илюстрира. Фотожурналистът се явява като един от стълбовете на българския вестник и списание. Той трябва да се цени като необходим фактор за напредъка на нацията, защото той не е само фотограф, а творител на култура.” До 1924г понятието „фотожурналист“ е непознато за страната ни. Тази година е паметна, тъй като ня-

20

колко новатори създават „Дружество на българските и чуждестранните фотожурналисти в България“. Тези примери говорят много за развитието на българската фотография. А днес, значим принос има фондацията „БгПресФото“, учредена през 2006г от Виктор Гилтяй, Цветан Томчев и Атанас Атанасов. Първите двама са носители на наградата за фотожурналистика „Черноризец Храбър”. Конкурсът на „БгПресФото“ за най-добра снимка започва още през 2002г и продължава и до днес. Тази година събитието съвпадна с отбелязването на 100-годишния юбилей от българската вестникарска фотография. В конкурса взеха участие 1350 снимки от 82-ма автори. Изложбата беше на „Мостът на влюбените“ до НДК, където любители и минувачи успяха да ѝ се насладят. Там бяха включени снимки от най-горещите събития от изминалата година, не само в България , но и по цял свят – запечатани моменти от Арабската революция, бунтовническите настроения в съседна Гърция, протестите на Уолстрийт в Ню Йорк. Както и снимки от президентските избори в България, кървавите сблъсъци в Катуница, епичния банков обир в Сливен, инцидента пред джамията в София. Спиращи дъха са фоторазказът на Антон Стоянов за последната българска подводница „Слава” и историята на

Огнян Стефанов за превръщането в морски атракцион на самолета на Тодор Живков. Както и невероятната снимка на Атонските монаси, направена от Неделиян Нешев. Тези умели фотографи успяват да заснемат задъхания облик на нашия свят и да го покажат през перспективата на своята гледна точка, за да може и ние да се превърнем в част от магията на фотографията. Международното жури на фондацията твърди, че тазгодишната изложба с българска репортажна фотография показва европейско ниво на журналистика. Това е още един повод, с който може да се гордеем и признание за развитието на жанра. Голямата награда от конкурса на „Бг Прес Фото“ заслужено беше връчена на Васил Донев за репортажа му от Либийската революция. Уловил духа и нейната печал, той показа кървавите последици от конфликта, които завинаги ще останат в човешката история. Второ място заеха снимките от Света гора на Неделиян Нешев, разкриващи тайнствата на Атонските монаси. Георги Кожухаров печели трето място с репортажите си от протестите в Атина. Всички са от категорията „Събития извън България“. Специалната награда се присъди на Юлияна Николова за репортажа ѝ от изборите за президент в ромските махали Филиповци и Факултета (категория „Политика“). Изложбата показа дух и талант, уловени мигове от живота, построени от изминалите събития на 2011г. Сред гостите бяха и президентът Росен Плевнелиев и кметът на София Йорданка Фандъкова. Целите на фондацията „Бг Прес Фото“ са да подпомага развитието на българската фотожурналистика, да се налагат по-високи професионални стандарти, да се организира годишна специализирана изложбаконкурс. Дейността на фондацията е насочена изцяло към подкрепа на българската фотография. И не на последно място – един ден да бъде изпълнена мечтата на поколения „крадци на мигове“ , а именно, да се създаде музей и галерия за българска фотография. Теодора Тотева

ЗА ЖУРНАЛИСТИТЕ

ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

ОРИАНА ФАЛАЧИ

Ж

урналистиката притежава много лица, но силният, бунтарски дух остава запазена марка на легендата Ориа-на Фалачи. Тя е красива, дръзка, с цигара в ръка и очна линия, подчертаваща страстта ѝ към живота. Родена е във Флоренция на 29 юни 1930г в семейство на антифашисти. До голяма степен характерът ѝ е повлиян от баща ѝ. Яростен критик на Мусолини и патриот по душа. Още в невръстна възраст води Ориана по антифашистки протести. Тя бива закърмена с духа на свободата. На 14-годишна възраст Фалачи се противопоставя на нацизма в родния си град. Разнася вестници с информация за делата на съпротивата. Действа като свързочник. Две години по-късно Ориана Фалачи започва своята кариера, която изцяло ще разтърси приетите представи за журналистика. Пише за вестниците „ Ню Йорк Таймс“, в лондонския „Таймс“ и за списание „Лайф“. През 60-те години работи и като военен кореспондент в най-горещите точки, в разгара на събитията – Виетнам, Южна Африка, Близкия Изток, както и Индо-пакистанската война. Животът ѝ е постоянно изложен на риск. По време на войната във Виетнам, в раницата си носи написани на ръка указания за това, как тялото ѝ да бъде върнато в Италия. През 1968г в град Тлателенко, Мексико е потушена мирна демонстрация, която завършва с жертви. По данни загиват между стотина до хиляда граждани. Ориана е там, за да отрази събитията. В този момент неочаквано по нея са изстреляни три куршума. Войници я влачат по стълбите и пазят тялото ѝ от полицията, след което я оставят там, защото мислят, че е мъртва. На следващия ден Фалачи се събужда в моргата . Оживява като по чудо, може би защото все още има какво да покаже на света.

Ориана Фалачи е един от най-добрите политически журналисти. Прави блестящите си интервюта с помощта на острия си език. Стилът ѝ разчупва всички граници. Усещат се нотки на агресивност, темите биват извадени извън контекста. Пречупва тезите си през екзистенциални понятия като Бог, смърт и страдание. Умела и интелигентна успява да провокира събеседниците си. Сред интервютата, които ѝ носят световна слава са тези на Ясер Арафат, иранския шах Пахлави, режисьора Фредерико Фелини, Индира Ганди, Фидел Кастро, Дън Сяо Пин, Голда Меир и много други личности променили облика на света. Повечето от тези интервюта са определени като „скандални“. След разговор с бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър, той заявява, че това е „найкатастрофалното” интервю, което е давал през цялата си политическа кариера. А Фалачи просто успява да го накара да каже, че „войната във Виетнам е безсмислена и вредна”. Голда Меир споделя пред нея за брачните си неблагополучия, а Али Бхуто за драмата в първата си брачна нощ. Но при едно от интервютата с гръка Алекос Панагулис, борец срещу режима на полковниците при Пападопулус, Ориана намира любовта и драмата на живота си, за когото по-късно написва книгата „Един мъж“. Освен журналист, тя е и писател. Започва да пише книги, в които изразява мнението си по наболели обществени въпроси, като дебатите за аборта през 70-те години например. Книгата носи заглавие „Писмо до едно неродено дете“, като е посветена и на детето, което изгубва. Пише също за гражданската война в Бейрут, съпротивата срещу режима на „черните полковници“ в Гърция. На върха на кариерата си Ориана се оттегля. Предстои ѝ още една тежка битка – борбата с рака. След дълго мълчание, италианката отново надава глас, този път по-силен от всякога. Провокират я събитията от 11 септември 2001г. Тя нарича тази дата „Началото на Третата световна война“. Започва своя кръстоносен поход срещу ислямския фундаментализъм. Първата ѝ книга излиза още през 2001г и се нарича „Ярост и гордост“. Използва всички възможни журналистически похвати. Книгата се превръща в бестселър в Италия и Испания. Продадени са 1,5 млн. копия. Втората ѝ книга по темата се нарича „Силата на разума“. С тези книги предизвиква световен скандал. Получава смъртни заплахи за живота си. Но въпреки всичко, в типичния си стил, остава дръзка и непоклатима. В края на живота си, Ориана взима последното си интервю – „Интервю със себе си. Апокалипсис“. Книга разкриваща личната ѝ драма и силна гражданска позиция. Острото ѝ перо си личи във всеки един ред. Повежда последната си битка, срещу онези дръзнали да определят съдбата на хиляди хора. Силата и духът ѝ не я напускат до последния ѝ миг, когато през 2006г легендарната журналистка издъхва в родния си град. След нея лицето на журналистиката никога няма да бъде същото. Фалачи го промени и разтресе из основи. Теодора Тотева

21

ФОЛКЛОР

Танците на пиринеца Пиринските танци са неотменим дял от националното ни танцово богатство. Те са изпълнени с много красота и неповторимо въздействие. Със своята оригиналност, приринските танци имат съществен принос за цялостния облик на танцовото ни наследство, което е неразделна част от българската традиционна духовна култура. Населението в Пиринско има много пъстър характер. Честите миграционни процеси започват още от VIIIв. Появата на османските турци на Балканския полуостров в средата на XIVв. предизвиква промяна в структурата на населението. Това безпорно се отразява и на цялостния етнографски облик на населението на полуострова, и в частност на жителите в днешния Пирински край. Турските управници разселвали християнското население и го замествали с турско. В края на XIVв. били заселени първите турски колонии в Благоевград (Горна Джумая), Енидже Вардар, Тетово и др. Този процес протича с особена интензивност в първото столетие от турското робство. След Берлинския конгрес, Пиринският край още веднъж е оставен за дълго под чужда власт. Голям брой хора се заселват тук през 1912 – 1913г, около Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и особено в южната му част – Петричко, Санданско и Гоцеделчевско. Преселниците идват най-вече от Гръцка Македония – Драмско, Демирхисарско и Сярско. Главен поминък на населението живеещо в низините е земеделието, най-вече отглеждането на тютюн и ранното зеленчукопроизводство. В миналото са се отглеждали и памук, сусам. Отглеждат се и лозя, от които се добиват различни сортове висококачествени вина. В пиринския музикален фолклор намираме почти всички видове песни, характерни за нашия народ – трудови, седенкарски, хороводни, сватбарски, песни свързани с

22

календарните празници и обичаи. Най-общ отличителен белег на народните песни в Пиринския край е двугласното пеене. Източно от Гоце Делчев има села в Родопите, където се пеят и типичните за района едногласни песни. Най – разпространените трудови песни в Пиринско са жетварските. Те са били сутрешни, обедни, за следобедна почивка, на връщане от полето и жетварски припевки. В този край има и специални песни „на копан“. Музикално те са много близки до тези „на жътва“. И двата вида населението нарича „на извик“ или „висички“. Седенкарските или както ги наричат „на седешки“, са много богати и разнообразни по тематика – за събития станали преди векове, песни създадени по времето на Илинденското въстание и песни за съвремието. Сватбените песни в този край са също особено богати и разнообразни, съпътсващи главните моменти от сватбата. Особено красиви и разнообразни по съдържание са лазарските песни, а коледарски почти липсват. Тук и населението не помни до толкова конкретния обред. Всяка година през така наречените „мръсни дни“, които започват от 24 декември до 6 януари особено представително се играят русалийските игри. Те са пренесени от бежанци от Кукушко, Дойранско, Гевгелийско и Солунско. В периода от Бъдни вечер до Ивановден се събирали дружини русалии – от 20 – 30 души, всички въоръжени със саби „калъчки“. За водач на дружината се избира „балтаджия“. Всяка една от дружините имала и съгледвачи и няколко души, които събирали подаръците. Народната инструментална музика в Пиринския край се намира в пряка връзка с вокалната. На музикални инструменти свирят главно мъжете. Широко разпространение имат тамбурата, гайдата, зурната, тъпанът и

дайрето. В Пирин се срещат главно женската сичена (саяна) и еднопрестилчена носия, а при мъжете – белодрешна и чернодрешна носия. В отделните райони женските и мъжките носии се срещат в голямо разнообразие от цветове и орнаменти по ризите и горните дрехи. Различията са свързани както с конкретното село или град, от което е собственикът им, така и със сезона, възрастта и социалното му положение. През цялото историческо развитие на Пиринския край музикално – танцовия фолклор винаги е заемал важно място в живота на местното население. Дори днес танцът не е загубил своята естетическа и развлекателна функция в обществото. В Югозападна България се срещат два основни типа танцова култура: патриархално-селската и възрожденско-градската. Това е резултат от многобройните преселвания извършвани на няколко етапа, главно при поробването, при ислямизацията и при орязването на границите на България след Берлинския конгрес. Избягалите по високите планини още при поробването българи, впоследствие пренасят към полетата и градовете една дълбоко съхранена старинна фолклорна обредност. Оттегляйки се обратно от най-южните райони към вътрешността на страната, те донасят нещо от съприкосновението си с една високо развита възрожденско-градска култура от един район с много градове, селища и културни средища. Движенията в пиринските танци, както въобще в танците от другите фолклорни области на България са съсредоточени главно в краката. Пиринецът танцува леко приклекнал като непрекъснато пружинира. Играта му е изключително лека, подвижна, наситена с много акценти. Пружинирането, което е стилен белег за българските народни танци въобще, е много ярко изразено в пиринските танци. То се получава

ФОЛКЛОР размери. Обикновено се кляка с прибрани или леко разтворени колена, като това често се комбинира с коленичене на дясно, ляво или дори на двете колена. „Приситването“ в размер 2/4 се изпълнява от жени и мъже, като се различава от начина, по който то се играе в другите фолклорни области. Движението „Ръченична“ в пиринските танци се изпълнява меко и много често с притичващи и пружиниращи стъпки с придвижване във всички възможни посоки.

от стъпването от пръсти към цяло ходило. Пружинката се изпълнява плавно, с мекота, както при мъжете, така и при жените. Движенията в пиринските танци са наситени с дълбока вътрешна динамика. Пиринецът и пиринката играят вглъбено, с подчертано чувство за достойнство и пълно отдаване в танца. Всяко движение се изпълнява с голямо майсторство и умение. Такива са „Лостове“, „Свивки“ и „Спусък“ в различни посоки, като се комбинират много често с ходове, полуприбежки и прибежки. „Ходовете“ и „Кръстосаните ходове“ се срещат във всички варианти – на място, или с придвижване в различни посоки напред, назад, вдясно и вляво. Особено място в пиринския танц ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

Празнична женска носия – с. Сатовча, Гоцеделчевско, края на 19в.

Мъжка празнична носия – с. Гайтаниново, Гоцеделчевско, втората половина на 19 в

заемат дъгите и кръговете, като се срещат много повече в мъжкия танц. Те са вертикални и хоризонтални и се изпълняват с ходилата и колената. Вариантите при тяхното изпълнение са многообразни – по земя или по въздух, а в не малко случаи са комбинирани в различна последователност. Дъгата може да започне по земя и да продължи във въздуха, като може отново да завърши на земята. Кляканията, изпълнявани от мъже се срещат в най-различни танци и

23

Ръцете вземат голямо участие в танца на пиринци. При пиринката те са нежни, плавни и меко се придвижват в различни посоки, като много често в дясната или лявата ръка въртят кърпи. Понякога играят с кърпи в двете си ръце. Мъжките движения с ръце са силни, отривисти, в тях има много широта. И при тях много често в дясната или лявата ръка има кърпа, която въртят, а в русалийските игри в дясната ръка се държи сабя (калъчка) или брадвичка (балтия, балтак). В танца на пиринци движенията на краката, ръцете и цялото тяло синхронизират така, че се получават изключително красиви и оригинални координации между тях. В миналото, а и сега, пиринци играят „сключени“, „водени“ и хора „на леса“. Среща се и разкъсаната форма на танца – „по саме“ и „по двой“.

24

Празнична лятна носия – с. Ковачевица, Гоцеделчевско, втората половина на 19в.

Мъжка носия – с. Белица, Разложко, края на 19в-началото на 20в.

ФОЛКЛОР

„Сключените“ хора се изпълняват най – вече от жени и девойки, като се срещат в някои моменти на лазаруването, по – рядко смесено. „Водените (скъсани)“ хора се играят от жени, мъже или смесено. Обикновено те се развиват в полукръг, дъга, охлюв като се придвижват повечето случаи вдясно. Такива хора са „Арап“, „Великденско“, „Малешевско“, „Кулско“, „Алекса“, „Севделино“, „Ширто“, „Огражденско“, „Гинка“, „Ляски“, „Айдарово“, „Джангурица“, „Овчар свири“ и много други. Те се играят в различни размери: 2/4, 5/8, 7/8, 9/8, 8/8, 11/16. Само в Пиринския край се срещат хора в размер 3/8. Такива са „Тройче“, „Баничанско“, „Залюбил Петко“, хорото „Терзиче“, което е неизменна част от лазарския обичай. Така също, само тук има хора, които се играят в един размер в бавната, и в друг – в бързата част. Примери за това е „Ески“ – мъжко водено хоро от Петричко, пренесено от бежанци от Кукушко с размер 5/8 в бавната част и 2/4 в бързата. Типични за пиринските танци са комбинираните размери, като това явление се среща по-рядко в другите фолклорни области – 7/8 + 5/8, 8/8 + 5/8. Такива хора са „Испайче“, „Бичак“. Всичко това свидетелства за изключителната танцова надареност на пиринци и за чувството им за импровизация.

Венчална женска носия – с. Плоски, Санданско, втората половина на 19в.

Хората „на леса“ се срещат по-рядко в пиринските народни танци и то главно в танцовата изява на мъжете. Такива са „Моралийското“, „Тежкото“, „Драма“. Женските танци се изпълняват повече на песен, поради което не са могли да се развият в по-бързо темпо – изпълняват се в умерено, дори и в бавно темпо. Като отражение на дългия и претрупан женски костюм движенията се изпълняват с ниски, влачещи, притичващи и пружиниращи стъпки с изправено тяло. Хватовете са главно за длани със свити в лактите ръце, или спуснати долу, и по-рядко за пояс. Мъжките танци се изпълняват повече на съпровод на зурни и тъпан, гайда, а по-рядко на песен. Това е дало възможност мъжките танци да бъдат и по-бързи. Лекият и прилепнал костюм е позволил движенията в

танците да бъдат високи, подскочни, притичващи, пружиниращи. Найчесто срещаните хватове в мъжките танци са за длани със свити в лактите ръце или спуснати долу, за рамо и за пояс. Характерът на пиринските народни танци представлява съвкупност от всички мисли, чувства и настроения, които вълнуват танцуващите пиринци. Емоционалното състояние в танца може да бъде лирично, комично, закачливо, хумористично, войнствено. Един е характерът и неговата изява в хорото на мегдана, а друг – на домашното тържество, когато се играе в стая или на чардак. Характерът се изявява по един начин в еднородните танци – женски или мъжки, а по съвсем друг – в смесените. С нежно, лирично състояние се определят много женски танци. Има

Момиче от Охрид - началото на XX век.

ФОЛКЛОР

мъжки танци изпълнени с комично настроение, но голяма част от тях излъчват мъжественост, сила, вглъбяване в себе си и готовност за борба. С радостно настроение и състояние се отличават всички женски, мъжки и смесени танци с развлекателна функция. Възрастта на участниците в танца също е фактор за изява на характера му. Пиринските народни танци, речта, носиите, шевиците, песните, приказките и народните обичаи оформят самобитния облик на българина от Пиринския край. Пиринският танцов фолкор е от съществено значение за развитието на българското традиционно музикално и танцово изкуство, и на българската култура. Милослав Андонов снимков материал от кн. „Български народни носии“, НЕМ при БАН, София 2005г ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

25

Новата тактика на Русия П

утин обръща гръб на Запада. Отсега е ясно, че в бъдеще руският президент възнамерява да акцентира повече на отношенията с други региони. За Русия значението на Европа ще намалява все повече. На 1 юни Владимир Путин посети Берлин. Това подкрепя твърдението за важната роля на Германия за руската външна политика. Германските политици обаче биха сгрешили, ако предположат, че Путин просто ще продължи външнополитическата линия на Медведев или своята собствена от 2008-а – за него в следващите години значението на Европа, а и на Запада като цяло ще намалява все повече. Европа е по-важна от Америка Европа и в частност Германия все пак запазват важността си за руската икономика. От руска гледна точка ЕС е най-важният търговски партньор. Затова Путин се срещна не само с федералната канцлерка в Берлин, но и с новия френски президент Оланд в Париж. Два дни по-късно в Санкт Петербург се състоя среща на върха ЕС – Русия, в която участваха и председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой, както и шефът на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу. Тези срещи са доказателство за това, че Европа все още е от значение за Путин. За разлика от Съединените щати, от които той очевидно вече не се интересува – като се има предвид, че отказа да се възползва от възможността за разговори с Барак Обама по време на срещата на Г-8 в Кемп Дейвид. Този факт е достатъчно показателен за неудовлетворението, което изпитва Путин. Както и за разочарованието, че Съединените щати не се отказват от намеренията си да разположат в Европа системата за противоракетна отбрана. Освен това Путин си дава сметка, че Обама е концентриран върху предизборната си кампания и времето така или иначе не е подходящо за необходимите компромиси. Преди президентските избори, в отношенията между Русия и Съединените щати определено няма да се случи нищо. Това обаче не бива да се възприема само като тактика. Като цяло Путин ще увеличи дистанцията със Запада. Не само поради непрестанните критики на Съединените щати и Европа спрямо авторитарния модел на управление и демократичния дефицит в Русия, но и защото преизбраният президент се готви да наблегне на интеграционните усилия в постсъветското пространство и да центрира руската външна политика по-скоро върху Китай. Москва е готова за нова роля От няколко месеца Путин пропагандира усилено концепцията за Евроазиатски съюз с постсъветското пространство. Досега членове на този съюз са Русия, Беларус

26

и Казахстан. А това, че тези отношения са отново сред върховните приоритети на руската външна политика, стана очевидно веднага след встъпването на Путин във власт. Докато бе зает със съставянето на правителство и затова отказа да участва в срещата на Г-8 в Съединените щати, той все пак намери време за неофициална среща с президентите на Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан, Казахстан, Беларус и Украйна. Путин иска отново да обвърже бившите съветски републики по-тясно с Москва. В този план отслабването на Съединените щати и Европа покрай икономическата и финансовата криза му идва тъкмо навреме. И понеже американците са уморени от глобалната антитерористична кампания, а европейската идея изгуби голяма част от привлекателността си заради кризата с еврото, за Москва моментът за задълбочаване на интеграцията е извънредно подходящ. Факторът Китай Поради същите тези причини за руската външна политика ще нарасне и ролята на Китай. От една страна Русия вижда съществуващия потенциал за разширяване на двустранните икономически и търговски отношения, от друга – Китай играе все по-важна роля за Москва и в политически план – това се отнася както за дипломатическите споразумения на глобално равнище като в случая със Сирия, така и за проекта за по-задълбочена интеграция в постсъветското пространство в рамките на Евроазиатския съюз. В последните години Китай преследва повече от последователно икономическите си интереси в централна Азия, а покрай Шанхайската организация за сътрудничество е свързан с Русия и бившите съветски републики и в сферата на сигурността. Дамяна Лютакова

BG-RU

СТРАТЕГИЯТА НА ПУТИН ЗА ЕВРОПА В РАЗВИТИЕ

П

утин положи клетва за трети път като президент на Русия. Връщането му в президентството не беше неочаквано; на практика той никога не се е разделял с мястото си на лидер на Русия, дори по времето на президентството на Димитрий Медведев. Това се случва в момент, в който като че ли в Европа се налага една тенденция за загуба на властта от „титулярите”. Съвсем наскоро тенденцията беше демонстрирана и от социалиста Франсоа Оланд – кандидат за президент на Франция, който победи Саркози в проведените наскоро президентски избори. В отговор на тези промени Путин ще трябва да „пренастрои” руският подход към Европа. Плановете на Путин за Русия и извън нея Русия беше на път да изпадне в хаос, когато Путин спечели президентските избори през 1999г. Тогава той наследи една разбита, слаба и безпътна Русия. Както “Стратфор” неведнъж споменава, през тези години Путин не си постави за цел да създаде отново Съветския съюз. Той е учен в геополитиката и добре разбира, че многото ограничения и надхитрянето бяха онези фактори, които доведоха до разпада на ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

СССР. Мисията на Путин беше да върне стабилността и сигурността на Русия – само по себе си колосално мероприятие за лидер на една държава, която не само, че е най-голямата в света, но и много разнородна във вътрешен план и заобиколена от враждебни сили. През първия си президентски мандат Путин сложи началото на серия от мащабни реформи, с които децентрализира властта в регионите, постави под контрол войнстващите банди в Кавказ, направи чистка на олигархичното съсловие и централизира икономическата и политическата системи. Така той установи автократичен режим, вкарвайки в употреба военните и службите за сигурност (включително и Федералната служба за сигурност), с което показа, че следва примера на предишните лидери – от царете до ръководителите на СССР. Политическите маневри на Путин бяха естествена еволюция на начина, по който един успешен лидер трябва да управлява Русия. Чак когато Русия беше вече силна и стабилна, Путин можеше да се фокусира върху обкръжаващото Русия геополитическо пространство. Държавите, обкръжаващи Русия обаче, бяха враждебно настроени към Кремъл, начело с НАТО и Европейският съюз, чиито граници на разширяване достигнаха Русия, развивайки партньорски отношения с много бивши съветски републики. При подобни ситуации навремето руските царе и съветските ръководители използваха две първоначални тактики за справяне с положението. Първата тактика е да се организира руската военна машина и да оттласне външното влияние или директно (както Москва направи с Грузия), или индиректно (чрез създаването на военни съюзи с бивши съветски републики както с Ка-

захстан и Беларус). Макар че Русия на Путин в това отношение има ограничени възможности и може да осъществи споменатата тактика само с една или две такива държави, тъй като подобен подход би бил невъзможен по цялата периферия. Втората тактика е да се създават „съюзи за облаги” в Европа, които да помогнат на Москва да разедини паневропейското и натовско разширение и да промени отношението им към Русия, подкрепяйки я в икономическо, финансово и технологично отношение. Царска Русия направи такова споразумение с Обединеното Кралство по време на Наполеоновите войни и с Франция, преди Първата световна война, а съветските лидери влязоха в „съюз за облаги” преди Втората световна война. И не защото Русия някога се е доверявала на тези държави (или обратно), а защото руските и европейските лидери винаги са споделяли едно присъщо за тях разбиране, че определени съюзи са необходими, за да оформят динамиките на континента. През ерата на Путин Русия концентрира вниманието си върху Германия, Франция и Италия, които тя считаше за първостепенна сила в Европа. Не че Кремъл не оценяваше Обединеното кралство като четвърта голяма сила в Европа, но традиционно твърдият съюз на Лондон със САЩ го правеше резистентен към руските увертюри. Кремъл гледа на Германия, Франция и Италия като на държави с голяма относителна икономическа, политическа и военна тежест, които ако бъдат обединени в някакви структури, могат да се противопоставят на Русия. За да изгради партньорски отношения с тези държави, Путин най-напред изгради отношения с техните лидери, в т. ч. и лични. Личният подход на Путин Германия беше първият естествен

27

BG-RU

Герхард Шрьодер

избор на Русия за партньорство. Не само затова, че тя е сърцевината на Европа, но е европейската държава, от която Русия се страхува най-много. Нещо повече, самият Путин има най-голям афинитет към Германия, който датира от годините, прекарани от него в КГБ в град Дрезден, Германия. В началото на първото десетилетие на 21-ви век, Путин беше в състояние да използва влиянието си в Германия и да създаде силни приятелски взаимоотношения с тогавашния германски канцлер Герхард Шрьодер. Шрьодер гледаше на тези отношения, на първо място, като на една икономическа възможност, поради факта, че Русия е най-големият производител и износител на енергия в света, а също така и като на потенциално място за големи инвестиции. По време на канцлерството на Шрьодер имаше „бум” на търговията между Русия и Германия, а Русия даде специални отстъпки на Германия като енергиен партньор. Германия, в съответствие с плана на Путин, започна да поддържа руската позиция в Европа по специфични стратегически проблеми. Тя беше сама в неподкрепянето на “Оранжевата революция” в Украйна през 2004-2005г, между западни правителства, които негласно я подкрепяха. Шрьодер беше начело на европейската опозиция срещу САЩ и в усилията им да стартират процедура по приемането на

28

Украйна и Грузия в НАТО. Когато приятелството между Шрьодер и Путин се задълбочи, Шрьодер си купи имот около Москва, близко до дома на Путин, като дори потърси съдействието на Путин за осиновяване на две руски деца. След излизането на Шрьодер от властта приятелството му с Путин остана непроменено, както и ползите от него за Путин. Въпреки някои критики в Германия, даже и от собствената му партия, на бившия канцлер му беше предложена позиция, която той прие и стана член на ръководството на руския газов гигант „Газпром”, като ръководител на проекта „Северен поток”. Това е газопреносна система, специфично проектирана, така че да може да максимизира енергийните лостове за влияние върху Беларус, Украйна и Полша. След създаването на силни отношения с Берлин Путин установи подобни връзки и с тогавашния президент на Франция Жак Ширак. Френската позиция обаче се различава от германската в това, че Франция не е свързана с Русия икономически и политически. В Париж обаче добре знаят историята на връзките Берлин-Москва, както знаят добре и какво може да означава това за цяла Европа. Така че в това отношение Франция има своя интерес и иска да е сигурна, че няма да остане „навън”, когато Русия и Германия се срещат. Така отношенията между Ширак и Путин се придвижиха крачка напред. В началото на тези отношения Путин и Ширак се съюзиха политически срещу водената от САЩ война в Ирак. Това беше важно за Москва, защото по този начин се подкопаваше единството на НАТО по ключов проблем. Поважното за руските интереси беше лобирането на Ширак против разширяването на НАТО с цел включването в Алианса на балтийските държави Естония, Латвия и Литва. Все пак балтийските държави бяха приети в НАТО, въпреки възраженията на Ширак. На следващата среща на НАТО в Латвия обаче Ширак пък покани Путин като свой гост. И ако Путин беше много близък приятел с лидерите на Германия и Фран-

ция, то с министър-председателя на Италия Силвио Берлускони беше като брат. Тези отношения бяха повече лични, тъй като Италия не беше толкова важна в стратегически план, а и не представляваше заплаха както другите две европейски сили. Путин и Берлускони почиваха заедно, празнуваха заедно рождените си дни и често двамата си разменяха скъпи подаръци. Когато през 2011г Берлускони отиде на съд по обвинение в сексуална непочтеност, Путин публично защити своя приятел, като каза, че обвиненията са безпочвени и почиват само на завист. Приятелството между Путин и Берлускони доведе до търговски отношения между руски и италиански енергийни компании и банки, както и до реализацията на военнопромишлени проекти. Най-забележителното беше това, че Путин използва връзките си с Берлускони, за да може „Газпром” да получи достъп до свързания с италианската държава енергиен гигант „ЕНИ” и неговата инфраструктура в Северна Африка, и в частност Либия. Персоналните връзки на Путин с Германия и Франция не се промениха и след смяната на лидерите на всяка една от тях в периода 2005г - 2007г, нито пък, когато Путин напусна президентството и стана министър-председател през 2008г. Путин използва инерцията от връзките си с предишните правител-

Жак Ширак

Силвио Берлускони

BG-RU ства, за да създаде нови отношения, макар и не толкова персонални, с германския канцлер Ангела Меркел, с френския президент Никола Саркози и за кратко с тогавашния италиански министър-председател Романо Проди. Кръгът от приятели и сподвижници на Путин в Европа му помогна много, за да „избистри” някои от най-важните руски стратегии за континента: затрудняване разширението на НАТО, поставяне на вниманието на алианса на дневния ред на Русия. По този начин тя получи възможност да разшири военните си контакти до степен да е в състояние да нахлуе в Грузия, без да предизвика интервенция на Европа или НАТО. Не че всичко това беше възможно единствено заради личните отношения на Путин с лидерите на Италия, Франция и Германия, но тези отношения улесниха много от нещата, които направиха прогреса на Русия възможен. Промени в Европа Сега, когато Путин се завръща в президентството, той се сблъсква с една много по-различна Европа – Европа, в която почти всички негови приятели вече не са във властта. Като министър-председател, Путин бе фокусирал своите усилия главно в решаването на вътрешните проблеми на Русия, през което време Европа беше въвлечена в политическа и финансова криза, която повлия на континента като цяло. Сега Европа не е загрижена, както беше някога, за един по-широк свят, включващ и Русия. Вместо това всяка една от европейските страни се е вторачила в собственото си спасение и в това, кои форми на Европейския съюз да останат непокътнати от кризата. Гласоподавателите извадиха от властта две от трите приятелски на Русия европейски правителства по време на кризата. Берлускони и неговата политическа машина бяха заменени от технократа и настоящ министър-председател Марио Монти. На него обаче му липсва политически мандат или воля за влизане в различни геополитически конструкции, които биха довели до близки отношения с Русия. Жак Ширак се пенсионира от политиката, а СаркоЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

зи загуби президентския офис един ден преди официалното встъпване на Путин в длъжност. Новият президент на Франция Оланд започна да се огражда с политици, които не са били в правителството на никаква позиция по времето, което съвпада с предишния мандат на Путин. Така, измежду предишния му приятелски кръг в Европа остава само Меркел, с която връзките на Путин бяха най-слаби. Още повече, че сега Меркел е притеснена как да запази целостта на Европа, което отнема голяма част от времето ѝ и интереса ѝ към руските планове в Европа. От тази гледна точка тактиката на Путин да използва личните си контакти в усилията да бъде заздравена руската позиция в Европа, вече изглежда неактуална. Разбира се, френското и италианското правителство са все още много млади, така че Путин може да се опита да изгради подобни отношения с Оланд и Монти. Но както Германия, така и Франция, и Италия имат същите тревоги главно за това какво се случва в Европа, и не толкова в Русия. Тази нова позиция към Русия вече пролича в Рим. В първите разговори между новото италианско правителство и руското правителство италианският президент Джорджио Наполитано даде да се разбере, че отношенията между Рим и Москва трябва да минат през деперсонализация. Първото доказателство за това беше подкрепата на Италия за САЩ в намерението им да изградят отбранителна система в Европа, базирана на балистични ракети. Иначе Италия, както и Франция, дълго поддържаха руската позиция по този въпрос. Това не попречи на САЩ да продължат осъществяването на проекта, но внесе разногласие вътре в НАТО. Промяната на италианската политика към единство с НАТО и Съединените щати дойде точно когато трябваше да се състои срещата НАТО – Русия в Чикаго, където впоследствие Русия не беше поканена. Промените в европейския фокус и в европейското ръководство идват в момент на пренастройване на Русия към новата динамика в Европа.

Преди финансовата и политическа криза на континента, Русия беше изградила нова стратегия за външната си политика по отношение на Европа, в която стратегическите европейски партньори, и по-специално Германия, Франция и Италия, трябваше да направят мащабни инвестиции в руската икономика и финансовия сектор на Русия. При тази почти разпаднала се Европа обаче, се наложи тази стратегия да бъде преосмислена в посока на намаляване на размерите на чуждите инвестиции, а не е изключено и изобщо да бъде изоставена. По някои от проектите Русия продължава да работи със своите европейски партньори, но Москва ще трябва да засили своето финансово участие повече, отколкото се очакваше, за да може тези проекти да успеят. Това обаче би бил един скъп избор за водене на външна политика. Главната цел на Русия по отношение на Европа и НАТО е да поддържа разделението между западните сили, като едновременно с това Москва извлече всичко, от което се нуждае във финансово и технологично отношение. Минаха дните, когато Путин можеше да позвъни на приятел в Европа, за да му помогнат с нещо в НАТО, или по отношение на някои технологични дефицити. Русия трябва да разработи нова стратегия, която да отговаря на реалностите в една по-различна Европа и да се придържа към своите дълбоки императиви, вместо да разчита на лични и политически отношения, които често са преходни в сравнение със силите на геополитиката. Дамяна Лютакова

29

BG-RU

Н

а 12 юли т.г. в Съюза на българските журналисти се проведе среща-разговор с Валерий Иванов-Таганский, секретар на Московската писателска организация, и журналисти от различни български медии, писатели и други – почитатели на руската култура. Валерий Александрович ИвановТаганский, вицепрезидент на Петровската академия за наука и изкуство в Санкт Петербург, Русия и зам.-председател на Московската писателска организация посети специално нашата страна с цел

Удостоиха Снежана Тодорова със звание „Академик” към Петровската академия

удостояване на български творци със звания на Петровската академия. Той сподели опита на руските писатели и журналисти за отстояване на своята творческа свобода в условията на пазарна икономика, разказа за издателската политика в съвременна Русия и намеренията за издаване на творби на български писатели и поети в Русия. Г-н Таганский връчи дипломи и удостоверения за членство в Петровската академия за наука и изкуство на Снежана Тодорова, и. д. председател на УС и главен секретар на СБЖ, на д-р Стоянка Почиканска, главен експерт в МОН, на Георги Найденов, председател на Фонд „Помогни на нуждаещите се“ и Христо Бойчев, писател и драматург. Академията е основана с Указ на Петър І на 28 януари 1724г, а Петровската Академия за наука и изкуство е регистрирана на 19 април 1992г в Русия. Другата добра новина, която Валерий Таганский обяви, е, че в България се открива филиал на

30

Петровската академия за наука и изкуства с ръководител г-жа Снежана Тодорова – една българка, доказала в годините приятелството и любовта си към руската култура. На срещата г-жа Снежана Тодорова припомни едно незабравимо пътуване по река Волга. Как преди няколко години група български писатели, журналисти, артисти, певци, танцьори и музиканти са били поканени от Федералната Агенция РОССОТРУДНИЧЕСТВО за 10-дневно пътуване по реката, като от българска страна организатор е бил СБЖ. Посветена на това пътуване, излезе от печат двуезичната книга (на руски и на български) „В обятията на Волга”. В предисловието си към книгата Снежана Тодорова споделя: „Възможността да общуваме с талантливи представители на руското писателско и журналистическо слово бе истинско откровение за нас! Но над всичко доминираше желанието ни да бъдем заедно! В името на бъдещето на нашите страни и народи! „Който

обича България, обича и Русия!”

– под това мото след завръщането си у нас създадохме Клуб „Волга”, в рамките на който печелим все повече приятели на Русия и почитатели на пътуванията по Волга. Специални думи на искрена благодарност и признателност отправям към уважаемия Валерий Александрович Иванов-Таганский – актьор, писател, талант, достоен представител на руската интелигенция и верен приятел на България! Неговата духовна мощ, мисловна енергия и актьорско дарование са залог за успеха на каузата, на която сме се посветили! Според него „Русия е душата, а България – сърцето на нашата дружба”. Тази книга стана възможна благодарение на неговите лични усилия.” Така неочаквано и за самия него празникът стана двоен и знаменитият Валери Таганский също беше награден с почетен знак на СБЖ и, разбира се, с обичта и възхищението на присъстващите. Станислава Пекова

BG-RU

ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

31

АТЛАС

АЗИАТСКА ПРИКАЗКА Тръгнахме на екскурзия за Виетнам, Камбоджа и Тайланд. Попаднахме в един друг свят, много различен от нашия. Разликата почувствахме още от слизането ни от автобуса, с който ни закараха от летището до хотела в центъра на Ханой („Град между реки”). Трябваше с багажа да пресечем от единия тротоар до другия една улица с ширина 5-6 м. Но как да стане това? Светофари няма, а улицата беше изпълнена с бавно движещи се, но каращи плътно един до друг мотопедисти. Мъже и жени, стари и млади, рядко сами, предимно по двама, понякога по трима, че даже и по четирима, са на мотопеди. Возят и деца, че и бебета дори. С мотопедите превозват и товари - 10 щайги с плодове, живо прасенце, стъкло за прозорец, водопроводна тръба с дължина 2- 2,5 м, риба, 4-5 бидона и т.н. Изглежда като измислица, но си е самата истина. Ханой няма градски транспорт, а от 3,5 мил. души през 2008г, сега той вече е 5-милионен. Ние замръзнахме втрещени и кой знае до кога щяхме да седим така на 5 м от хотела, ако от там не беше дотичал служител с униформа и палка, който успя да спре този поток и ние преминахме. Тротоарите са заети или от паркирани мотопеди понякога със спящ човек на някой от тях, или от готвещи жени, миниатюрни масички и по някой стол с хранещи се хора. Оказа се, че това са домакини, които приготвят храна за семействата си, защото жилището им няма кухня. Странни са жилищните кооперации в Ханой. Притиснати от три страни от съседните сгради, на 5-6 етажа, те имат само една страна с прозорци – тази от към улицата. Но тази страна е с размери от 2 до 4 м. Дългите страни са с размери от 15-20 до 60 м, т.е. преобладават жилищата без прозорци. Новото строителство е същото. Не е ли чудно, че семейства, живеещи в стая без прозорец с площ 10 кв. м и без кухня, без безплатна

32

медицинска помощ, без безплатно образование освен за най-малките и без пенсии, продължават да раждат деца?! Май раждаемостта не зависи толкова от условията, колкото от народопсихологията. Защото тази страна има площ само около 3 пъти по-голяма от тази на България, а има 88-милионно население. Иначе във Виетнам всичко е възстановено, няма останали следи от войната. Виетнам е социалистическа република, но е тръгнал по пътя на Китай. Малкият и средният бизнес са раздържавени. Има много чужди инвестиции поради няколко причини. Работната сила е изключително евтина. За ориентиране може да служи следното – за да живее в Ханой, на едно семейство са му необходими 500 щатски долара месечно, а един работник във фабрика получава 50. Втората причина е, че имат брегова линия с дължина 3300км и много красиви плажове и заливи. Освен това виетнамците са работливи, предприемчиви, пробивни, ученолюбиви. Всичко това им дава надежда, че животът им скоро ще се подобри. Почти цялото население изповядва будизъм. Това е религия, която гарантира освобождаване от страданието, чрез спазване на определени правила на поведение от изповядващите я. Интересен е фактът, че в будистки храм може да се видят статуи не само на Буда, но и на Ха Лонг, Виетнам

други почитани богове. Ханой е бил столица на древен Виетнам, когато той се е простирал само в границите на сегашен Северен Виетнам. Затова тук се намира университетът (сега „Храм на литературата”) за обучение на бъдещите мандарини – висши чиновници. Посетихме пагодата на лотоса, построена във форма на лотосов цвят. Разгледахме и пагодата на костенурката, намиращ се на островче всред езерото в центъра на Ханой. Според легендата един родолюбец е решил да извоюва независимост от Китай. Като тръгнал на бой, една водна костенурка от това езеро изплувала и му подала меч, с който той сразил врага. След победата той върнал меча на костенурката. На 160 км на север от Ханой се намира заливът Ха Лонг („Заливът на спускащия се дракон”) – едно от новите чудеса на света в раздела за природни красоти. До там стигнахме с автобус, после се качихме на катер с дървен дракон на носа. Трябва да беше минал около половин час от потеглянето ни, когато се появиха някакви острови. С придвижването на катера пред нас се откриваха все нови и нови картини – невероятно красиви, дори фантастични. Заливът е много голям с площ близо 1550 кв. км и 120км брегова линия. Островите са повече от 2000. Някои са големи, други малки колкото куфар. Доста острови са с причудливи фор-

АТЛАС блюдо от вечеря в Хюе, Виетнам

ми – кученце, кокошка, къщичката на баба Яга с кокоши крака, дракони и т.н. Някои острови са с твърде стръмни склонове, някои даже с напълно перпендикулярни към морската повърхност стени. Повечето са скупчени в групи, сякаш да не са самотни и по-лесно да отстояват на морските бури. Други са се отделили от групите – малки островчета, сякаш малки непослушни деца, смели, по-скоро безразсъдни, които не виждат от какво да се боят. Нима водата може нещо да им направи?! Поради мъглата по-отдалечените острови изглеждаха забулени във воал, колкото са по-далечни, толкова е по-плътен воалът. Това придава една загадъчност, едно усещане, че сме попаднали в някаква приказка. А приказката е следната, както гласи легендата. Биели се виетнамците срещу поредния нашественик. Боговете им изпратили едно драконско семейство. Битката била спечелена, но драконското семейство решило да остане тук и всички се превърнали в големи и малки острови. Със самолет отидохме в Дананг. Едномилионен град, най-големият в Среден Виетнам, той е построен отново след приключването на войната между Севера и Юга. Тук разгледахме музей, изцяло посветен на изкуството на унищоженото от Виетнам кралство Чампа. На няколко километра на юг от Дананг се намира градчето ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

Хой Ан, стара столица на някогашната Чампа. На югозапад се намира градчето Хюе, стара столица на императорите от династията Нгуен от 1802г до 1945г. Освен интересни храмове посетихме и цитаделата. Тя е построена през 1804г по образец на Забранения град в Пекин, в самия център на която е живеел императорът със съпругите и наложниците си. Жилищните сгради са били разрушени напълно по време на войната. Запазени са и гробищните комплекси на 7 императора. Ние посетихме два – на Нгуен II и на Нгуен IV. Те са по-скоро място за покло-

нение пред паметта на починалите императори, защото макар да има саркофаг, не е известно къде е погребано тялото, може би въобще не е в рамките на гробищния комплекс. След това пак със самолет отидохме до гр. Хо Ши Мин, т.е. Сайгон. Осеммилионен град от европейски тип, но с проблеми с транспорта. По времето, когато Виетнам заедно с Камбоджа и Лаос е влизал в състава на Индокитай, Сайгон е бил избран като най-развит град за столица на този френски протекторат. Разгледахме построените от французите поща, кметство и катедрала – много красиви сгради, отличаващи се и до сега с изяществото и функционалността си. Църквата е подобна на Парижката Света Богородица и е построена за нуждите на покръстените от французите в християнска вяра. Разгледахме военния музей, в който са показани ужасите на войната между Севера и Юга с участието на САЩ. Посетихме и бившия президентски дворец. Ходихме и до делтата на Меконг. Там тя се дели на 9 ръкава, всичките ужасно широки. На единия от островите видяхме бананови и кокосови плантации и как произвеждат ръчно бонбони. Предлагаха ни бутилки с оризова ракия с добавени скорпион, гущер или отровна змия. Предлагаха ни дегустация на ракия с кръв от отровна змия, която представяха освен като леку-

радост пред Ангкор Ват, Камбоджа

33

АТЛАС ваща и предпазваща от редица неизлечими и трудно излечими болести, но и даряваща младост при редовна употреба. Делтата на Меконг дава по-голямата част от виетнамския ориз и то най-висококачествения.

2

1

1. Небесните танцьорки в Байон, Камбоджа 2. Кралския дворец в Пном Пен, Камбоджа 3. Кралския дворец в Бангкок, Тайланд 3

Тук получават по 4 реколти годишно. Този субекваториален климат с много слънце, много вода и аловиална почва са толкова подходящи за растенията, че плодните дръвчета, покрили острова, образуваха непроходими масиви. Разделихме се с Виетнам и със самолет отидохме в Сием Риеп, град в северната част на Камбоджа. Той е изцяло отдаден на обслужването на милионите туристи, пристигащи тук. Има двадесетина 4 и 5-звездни хотела и още около 300 3-звездни, всичките красиви и наскоро построени. Има 6000 екскурзовода, владеещи различни езици. А е било време – времето на Пол Пот, когато в страната не е имало хора, знаещи чужди езици. Интелигенцията е била избита, а на учениците се разрешавало да учат само руски и виетнамски езици. За 4 години, от 1975 до 1978, са били избити близо 2 милиона души от 7-милионното население.

34

Виетнам навлязъл в Камбоджа под претекст, че защитава живеещите там виетнамци и е свалил червените кхмери от власт. Но окончателната победа над тях се проточва до 1998г. Сега кхмерите я наричат Камбодия. В момента тя е конституционна мо-

нархия. От 1978г, когато Пол Пот е намалил населението почти до 5 милиона души, до сега то е нарастнало на 15 милиона. Площта, заемана от Камбоджа е около един път и половина пъти по-голяма от тази на България. За тридесетина години

АТЛАС населението се е утроило, а казват, че условията на живот са по-лоши и от тези във Виетнам. Бедността е по-голяма. А те са вежливи и усмихнати, сякаш всичко им е наред. Но, както е казал Сенека, беден е не този, който няма, а този, който иска повече. А кхмерите са будисти и гледат по-различно от нас на живота. Будизмът има много силно влияние при формирането на мирогледа им. За това допринася и обстоятелството, че всичките петнадесетгодишни младежи, с цел да открият „пътя към светлината”, постъпват в манастир за 2 години. Според будизма причина за нещастието е желанието. Затова ако няма желание, няма да има и нещастие. Самото учение на Буда не предполага задължително съществуването на бог или на душа. Известно е, че Буда е човек. Но в някакъв момент неговите последователи са го обявили за Бог. Населението на Камбоджа е съставено почти изцяло от кхмери, малко чам, виетнамци, китайци и др. От началото на IX в. до началото на XV в. тук е имало силна кхмерска империя, наричана Камбуджа. В най-добрите си времена тя е обхващала сегашните Камбоджа, Лаос, Виетнам и Тайланд. Столица на тази империя е бил Ангкор. Намирал се е на 5км от местоположението на сегашния гр. Сием Реап. За времето си Ангкор е бил огромен град с над 1 мил. души население, когато Лондон е наброявал едва 50 хил. души. Простирал се е на площ от над 400 кв. км. На това място 30 императора за 6 века са построили над 1000 храма. Някои от тях са съвсем разрушени от нападенията от съседни страни, от атмосферните условия, от земетресения и не на последно място от настъпленията на джунглата. От града са останали само храмовете, защото само те са били строени от камък. Най-после ни отведоха в джунглата, където се намира това, което е останало от Ангкор – дома на Ангкор Ват. Това е най-големият храм не само в Ангкор, а и в света! След това екскурзоводът продължаваше да говори, но ние от вълнение не можехме да слушаме, не виждахме нищо друго освен храма. Вървяхме към него и правехме снимки от даЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

леко, от по-близо... Наистина величествен и уникален. Осмото чудо на света. Оригинална чисто кхмерска архитектура. Дълга, дълга сграда, простираща се от север на юг, на три нива. Най-долното е с многобройни колони на западната страна, където е главният вход на храма. Над второто ниво, в средата се издигат 5 кули, като средната от тях надвишава останалите. Името Ангкор Ват означава „град - храм”. Наричат го още „дом, достоен за боговете”. Построен е от император Суряварман II, който е властвал от 1113г до 1150г. По това време кхмерите са изповядвали хиндуизъм. Посветен е на Вишну – съзидателното начало от великата хиндуистска триада заедно с Брахма (върховен бог) и Шива (разрушителя). Според хиндуистската космология вселената се състои от централен континент, заобиколен от вода и земя. В центъра на този континент се издига планината Меру, на нейните 5 най-високи върха е градът на Брахма. Именно това виждане за устройството на вселената е пресъздадено чрез архитектурата на храма. От запад има 3 входа в храмовия комплекс – един главен и от двете му страни по един за слонове. Главният му вход представлява мост над канала, от двете страни на който в началото стоят изправени по една седмоглава водна змия Нага (от хиндуизма), които пазят храма. Изкачихме се на нивото на колоните. Оказа се, че те оформят открит коридор, единствената стена на който е висока 5-6м и е покрита с барелефи. На тях се разказва по Рамаяна за битките, които Рама води за освобождението на отвлечената си съпруга. Качихме се на второто ниво. Тук също има барелефи, но на „небесните танцьорки”. Вървяхме по дълги коридори с по някое сепаре отстрани, където се вижда, че са стояли статуи – вероятно на Вишну. През XV в. този храм е бил превърнат в будистки и в него са стояли много статуи на Буда. Сега ги няма. На другия ден отидохме в укрепения град Ангкор Том, също обграден с ров. Тук се е намирал императорски дворец и Байон – последният голям храм в Ангкор. Построен е от най-силния император

на Камбуджа Джаяварман VII. Той не само е завоювал най-много земи, но е бил и най-големият строител измежду всички кхмерски императори. Построил е Ангкор Том с Байон, още много по-малки храмове, много пътища и над 200 страноприемници и болници. Той е първият от императорите, приел будизма. Великият град Ангкор Том е квадрат с дължина на страната 3км, ограден от канал с ширина 100м и стена, висока 8м. Този град има 5 входа. Пред главния вход – „портата на победата” има композиция от статуи, представляваща шпалир от огромни демони – от ляво добри, от дясно – лоши, всяка редица от които държи по една змия Нага с изправена предна част със седем глави. Това са пазачите на града. Самата порта е 23-метрова кула, на нея голям барелеф с лица на Буда в четирите посоки на света. Влизаме в града. Погледът ни е привлечен от храмът Байон. Той има 54 кули. На всяка кула има барелефи с по 4 лица на Буда с 4 различни емоции. Това са 216 лица, част от които винаги те следят. Това действа на подсъзнанието, направо поразява. И сега будистите го възприемат като място за съсредоточаване и укрепване на духа. Но ние предпочетохме да се измъкнем от това обкръжение на мълчаливо наблюдаващи ни очи на великани. Има още какво да се види от Байон. Той е на три нива и е висок 45 м. На по-ниските нива има барелефи с митологична и историческа тематика, с много животни и с такива, които изобразяват ежедневието на кхмерите от XII в. Има и много, много „небесни танцьорки” – полуголи красавици, уловени в момент от изящен танц. Вечерта присъствахме на шоу, в което танцьорки пресъздаваха танците от барелефите на Байон, но не така разголени и в по-флегматичен вариант. На една стена в Ангкор Том са направени барелефи на слонове, биволи, коне и др. Джаяварман VII е искал бъдещите поколения да знаят колко много дължим на тези животни, участвали в строежа на укрепения град. Храмът Та Пром също е в Ангкор Том и също е построен от този император. Първото впечатление е, че огромна

35

АТЛАС змия е приклещила в смъртна прегръдка храма и се опитва да го унищожи. След това все пак погледът проследява тялото на змията и забелязва короната на огромно дърво в другия ѝ край. Това изглежда още по-шокиращо. Едно малко семенце е попаднало тук и ето ги прегърнати навеки. Археолозите са оставили дървото, защото ако го отстранят, ще рухне и храмът. Те са във вида, в който френският естественик Анри Муо, считан за откривател на Ангкор, е видял Ангкор през 1861г. Въобще Ангкор е толкова невероятен, че може да се опише само с усещането, че си попаднал в някаква приказка. Не ни се искаше да излезем от нея, но трябваше. С експресен кораб потеглихме от езерото Тонлесап по едноименната река, взимаща водите си от него и вливаща се близо до Пном Пен в Меконг. Ако за Тонлесап може да се каже, че е голяма плавателна река, то Меконг е направо чудовищно голяма. Тя извира от Тибет. Всяко лято, обикновено през юли – август, когато в Тибет се топят снеговете, Меконг излиза от бреговете си и наводнява всичко наоколо. Тогава р. Тонлесап тръгва да тече обратно и пълни езерото, което се увеличава десетократно. Затова въпреки доста високите ѝ брегове, къщите по тях са на колове с височина 4-6 м. Въобще наводненията там са очаквано събитие. Пном Пен става столица за 73 години през 1432г, когато Сиам завзема Ангкор. След това, през 1866г по времето, когато Камбоджа става френски протекторат, отново е обявен за столица. Тогава е бил построен сегашният кралски дворец. В момента няколкомилионният град се задъхва от недостатъчно развити комуникации, дори летището им е прекалено малко да поеме увеличаващият се поток туристи. Тук посетихме музея, посветен на паметта на многобройните жертви на червените кхмери, и Националния музей, в който има много голяма колекция от изкуството на този толкова талантлив народ. Притежава и единствената скулптура на най-великия кхмерски император Джаяварман VII. Той е позирал гол до кръста с ниско подстригана

36

глава, очевидно чужд на суетата. Посетихме разбира се и кралския дворец. Състои се от много сгради с различно предназначение – всички с много злато, с много хиндуистски човеко-птици Гаруда. И най-вече с много статуи на Буда, включително една изумрудена и една златна. Всяка сграда в двореца е не само архитектурен, но и ювелирен шедьовър. Стилът е типично кхмерски. Но въпреки че в Ангкор липсват злато и цветове, неговото въздействие остава много по-силно с величието и хармоничността на сградите си в сравнение със сегашния кралски дворец. Ето че сме вече в Тайланд. Тази страна заема около 5 пъти по-голяма площ от тази на България и има 67 мил. души население. До 1949г е носила наименованието Сиам. Горди от това, че не са били колонизирани никога от европейците, те го променят на Тайланд, което значи „страна на свободните”. Всъщност са били буферна зона между английския и френския протекторат, което им е осигурило независимостта. От 1932г страната става конституционна монархия. Тайланд е една от страните с много бързо икономическо развитие. Немалък дял за това има и туризмът. Още щом пристигнахме в Бангкок, стана ясно, че тук туристите са на порядък повече отколкото във Виетнам и Камбоджа. На това огромно летище имаше толкова много посрещачи с табелки, че едва след половин часово търсене открихме нашия. Бангкок е столица на Тайланд от 1767г и е мегаполис в истинския смисъл на думата с 14-милионно население. Името му означава речно-островен град. Той наистина е разположен на р. Чао Прая на 10км от мястото на вливането ѝ в Тайландски залив. Но градът има и друго име, което се изписва на 6 печатни реда с по 60 символа на ред. Вписано е в книгата на Гинес за най-дълго име на град. В това име освен другите неща се казва, че това е „градът на ангелите” , „великата столица на света” и т.н. Наричат го още „източната Венеция”, тъй като има над 100км канали. Ние обикаляхме повече от час с моторна лодка

по тях. Видяхме наколните жилища. Хранихме рибите за удоволствието да ги погледаме как се борят за късчетата хляб. Видяхме и двуметров варан, който се разхождаше по основите на къщите. Видяхме, че в Тайланд процъфтява необезпокояван така нареченият секс-туризъм. Видяхме и неизброимите салони, в които клиентите биват масажирани направо пред очите на минувачите вероятно за реклама. Но Тайланд е и много повече. Посетихме Аютая, столица на Сиам за около 400 години до 1767г, когато е срината до основи от съседна Бирма (сега Мианмар). Сега повечето сгради са напълно възстановени. Много статуи на Буда са били преместени в Бангкок, но пак има в изобилие. Много облечени статуи са разположени направо навън в храмов комплекс. Посетихме и кралския дворец в Бангкок, който е бил разрушен от Бирма и възстановен в началото на XIX в. Разположен е на площ от близо 1 кв. км. Вътре има над 100 сгради в различни стилове. Разбира се има много човеко-птици Гаруда и демони-пазачи. Почти всяка сграда изглежда хубава, макар понякога да е попрекалено с украшенията по нея. Но като ги погледне човек как са разположени една до друга едва ли не на метър разстояние, ефектът се губи. Влязохме в храма на полегналия Буда. Това е позлатена статуя с дължина 45 м. На стъпалата се виждат папиларни изображения, различни от човешките – за да е ясно, че е Бог. Видяхме и златния Буда – триметрова статуя от чисто злато с тегло, казват, два и половина тона. Но изумрудения Буда не ни пуснаха да видим. Всъщност така го наричат, но бил направен от нефрит. Тук хората също са будисти и също изпращат младежите си в манастир, но само за три месеца. Колко държат на будизма говори и следният факт. Изумруденият Буда бива преобличан със специална церемония в началото на всеки сезон лично от Краля или Престолонаследника. Всяка негова дреха струва от порядъка на милион щатски долара, а там сезоните са три. Донка Янева

Н. Пр. г-н Темиртай Избастин

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА на парламент, в който са представени не по-малко от две партии”. Това означава, че Казахстан е реализирал такъв основополагащ принцип на демократичните избори какъвто е принципа за осигуряване на плурализъм на политическите партии при избора и влизането им в Парламента. В заявлението на международните наблюдатели се отбелязва, че „политическите партии, допуснати до участие в изборите са могли да провеждат агитационна кампания без намесата на местните органи на властта”. Що се отнася до средствата за масова информация, те отбелязват, че „благодарение на Интернет се развива плурализъм на мненията и количеството на източници на информация. Съгласно резултатите от мониторинга на СМИ, отразяването на участниците в изборите по държавните канали е било по-балансирано отколкото по частните”. Същите международни наблюдатели

Разговор с посланика на Казахстан ЧиБ: Ваше превъзходителство, в Казахстан бяха проведени извънредни избори за депутати в долната камара на парламента. Какви са резултатите? Темиртай Избастин: Да, на 15 януари т.г. се състояха извънредни избори за депутати в долната камера (Мажилиса) на парламента на Република Казахстан по партийни листи. Съгласно окончателните резултати партията „Нур Отан” спечели 80,99% от гласовете на избирателите, „Ак Жол” – 7,47% и Комунистическата народна партия на Казахстан (КНПК) - 7,19%. В новият Парламент на Казахстан ще заседават три партии. Също така в съответствие с Конституцията, девет от членовете на Мажилиса са избрани от Асамблеята на народа на Казахстан. Това е демократично нововъведение в Казахстан, при което представители на различните етноси могат да избират свои представители в най-висшия законодателен орган на страната. Необичайно широко сега ще бъдат представени в Мажилиса различни социални и професионални слоеве от населението. Партиите са включили представители на всички региони на Казахстан, на всички социални слоеве, взета е под внимание многонационалността на нашата страна. Съставът на депутатите бе обновен с над 65%. Паралелно с изборите за депутати в парламента казахстанците избираха и депутати в районните, градските и областните маслихати /местни представителни органи/. ЧиБ: Какви са оценките на международните наблюдатели? Бяха ли спазени международните изисквания при провеждане на избори? ТИ: Болшинството чужди наблюдатели, а също и казахстанските такива дадоха висока оценка на избирателния процес в нашата страна. Наблюдателите на ОССЕ, ПАСЕ и др. отбелязаха, че изборите са били „технически добре администрирани, а също са били приети правни изменения, насочени към утвърждаване ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

признават, че Република Казахстан е изпълнила изискванията по параграф 7.8 от Копенхагенския документ за недопустимостта от налагане на ”каквито и да са юридически или административни бариери за безпрепятствен достъп до СМИ на недискриминационна основа на всички политически групировки и отделни лица, имащи желание да участват в изборния процес”. Всички седем политически партии са имали равен достъп и равно отразяване на техните политически програми в централните държавни СМИ. При равни условия са били проведени политическите дебати на официалния телевизионен канал „Хабар”. ЧиБ: Изборите бяха проведени след обявяването на извънредно положение в град Жанаозен. Резултатите от изборите доказаха ли, че страната е единна и нацията няма да излезе на протести? ТИ: Въпреки принудителното извънредно положение в град Жанаозен изборите се състояха и в този град. Конституционните избирателни права на гражданите бяха осигурени. За това ясно говори обстоятелството, че дори в условията на извънредно положение в град Жанаозен бе отбелязана достатъчно висока избирателна активност (над 60%). Наблюдателят от Великобритания лорд Джон Уейвърли, който лично наблюдава изборния процес в Жанаозен подчерта в интервю: „ На мен ми бе интересно да наблюдавам обстановката в града и изборния процес. Видяното ме задоволи – изборите бяха прозрачни и демократични”. По примера на Жанаозен може да се види, че Казахстан е направил всичко, за да осигури спазването на фундаменталните основи на изборната демокрация не само в този град, но и в цялата страна. От резултатите от изборите става ясно, че болшинството казахстанци са гласували за стабилност, спокойствие, толерантност, дружба на многонационалния народ. Събитията в Жанаозен дори още повече ни обединиха.

37

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА ЧиБ: Какво предизвика избирането на Тони Блеър за съветник в Казахстан и предстоят ли промени в стратегията за развитие на страната? ТИ: Да, действително правителството на Казахстан се консултира с г-н Тони Блеър по въпросите на икономическите реформи. Поканени са още редица видни чужди държавни деятели и експерти. Това са много силни специалисти, професионалисти от висока класа. Взаимодействието с тях води до важни практически резултати: спомага за повишаване на инвестиционната привлекателност на страната и приемането на съвременни закони, създаващи условия за по-нататъшното постъпателно развитие на държавата. Поканата на г-н Тони Блеър на длъжността съветник не означава, че той ще има определяща роля в икономическия курс на Казахстан. Казахстанското правителство вече има достатъчно опит в провеждането на реформи. Казахстан достойно преживя и икономически бум и икономическа криза. ЧиБ: Световната финансова и икономическа криза отразява ли се на икономиката и пазара на Казахстан или казахстанската икономика ще издържи и сега на срива на световната финансова система? ТИ: Искам да отбележа, че икономиката на Казахстан успешно преодоля кризисните явления от предишните години и по резултатите от 2010г демонстрира позитивна динамика и ръст на БВП от 7%. През 2011г ръстът е над 7%. Ако през 1993г БВП на глава от населението е бил 700$, то днес е над 11 000$. През 2010г ние приехме Стратегия за развитие на Казахстан до 2020г, в която са изложени конкретни виждания за нашите задачи за постигане на устойчив ръст за сметка на форсирана индустриализация и развитие на инфраструктурата. Казахстан започна реализацията на Държавна програма за ускорено индустриално-иновационно развитие. Приета е Карта за индустриализация на Казахстан и Схема за рационално разположение на производствените мощности. Само през 2011г са въведени в експлоатация 288 проекта на обща стойност над 5 млрд. евро. В резултат са създадени над 30 000 постоянни работни места. А за последните две години са създадени 200 хиляди индустриални работни места. Всяка година в Казахстан се строят 6 млн. кв. м. жилища. За годините на независимост над 1,5 млн. казахстанци са подобрили своите жилищни условия. Имаме намерения да достигнем до 1 млн. кв. м. жилища за отдаване под наем. Разработва се вариант и за дългосрочен наем с последващо закупуване. Казахстан пръв в постсъветското пространство успешно внедри системата за депозити на гражданите. Понастоящем техният брой е 8 млн. Обемът на спестяванията надхвърля 17 млрд. долара. Казахстан продължи да усъвършенства пенсионната система като вносителите имат възможност да влияят на инвестиционната политика на пенсионните фондове. В същото време Президентът обяви за стартирането през тази година на нови грандиозни индустриално-

38

промишлени проекти. За някои от тях въпросите за инвестиране са решени, за други тепърва ще се решават. В Казахстан успешно се реализира „Пълна карта на бизнеса – 2020”. През 2012г трябва да завършат преговорите по приемането на Казахстан в Световната търговска организация. Това ще повиши инвестиционната привлекателност на нашата икономика. Каним и български инвеститори в Казахстан. ЧиБ: Между Русия, Беларус и Казахстан бе подписан договор за създаване на Евразийска икономическа комисия и преобразуването ѝ през 2015г в Икономически съюз. Ще се разширява ли състава на този съюз? Може ли да бъде възприеман като отговор на ЕС по отношение свободното движение на стоки, услуги, капитали и работна сила? ТИ: Казахстан заедно с Русия и Беларус образуваха Единно икономическо пространство, отиваме към създаване на Евразийски икономически съюз. Това е важен фактор за общорегионалната стабилност, за повишаване конкурентоспособността на нашите икономики. Единното икономическо пространство се изгражда на проверени от времето интеграционни принципи, като за основа е взет опита и достиженията на ЕС. По силата на своето геополитическо разположение ЕИП може да стане мост между Европа и динамично развиващите се страни от азиатскотихоокеанския регион, надежден партньор на ЕС. ЕИП ще осигури безпрепятствен достъп до средства за производство, стоки и услуги, основан на общите правила и норми, достъп до природни ресурси, мощности, пътища за тяхното транспортиране, пазари, нови технологии от трети страни. ЕИП на Казахстан, Русия и Беларус ще подпомага свободното придвижване на стоки, работна сила и капитал. Това значително ще повиши интереса на инвеститорите към нашата страна. Чуждите инвеститори влизат на нашия пазар, който се състои от 170 млн. души. Президентът Назарбаев предложи страните-членки на Евразийския икономически съюз Таджикистан, Киргизстан и наблюдателя Армения да бъдат партньори в ЕИП. Следващият етап в дневния ред е създаването през 2015г на Евразийското икономическо пространство. Както отбеляза президентът Назарбаев, ние отговаряме на глобалните предизвикателства на XXI век за задълбочаване на евразийската интеграция. Формирането на Единно икономическо пространство и създаването на Евразийски икономически съюз са важни фактори за общорегионална стабилност, повишава конкурентоспособността на нашите икономики. Ние поддържаме желанието на други държави от ОНД да се присъединят към Евразийската интеграция. ЧиБ: Каква е ролята на религията в обществения живот на Казахстан? ТИ: В Казахстан се е наложил устойчив модел на взаимодействие на етносите и религиите, осигуряващ стабилност и атмосфера на съзидание и съгласие в обществото. Нашият модел на междунационално и междурелигиозно разбирателство – това е реалния принос на Казахстан в общия процес на взаимодействие

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА между различните изповедания. През годините на независимост ролята на религиите в нашето общество значително нарастна. Към 1 януари 1989г в Казахстан действаха 671 религиозни общности, 20 вероизповедания и деноминации. За 20 години броя на религиозните обединения нарасна 6 пъти и към 1 октомври 2010г възлизаше на 4460, а броя на вероизповеданията и деноминациите достигна 42. Държавната политика в сферата на религията в Казахстан се изгражда на следните принципи: светски, конфесионално-неутрален характер на държавата и нейните институции; равенство на правата и свободите на човека и гражданите, независимо от отношенията към религията, принадлежността към религиозни или светски обединения; равенство на религиозните обединения пред законоустановените етнокултурни традиции, особеностите на манталитета на различните групи население; допускане само на такива ограничения в сферата на вероизповеданията, които диктуват необходимостта от защита на основите на конституционния строй, нравственост, здраве, права и законните интереси на човека и гражданина; откритост в организирането на политики в сферата на свободата на съвестта и вероизповеданията на всички нива на държавната власт и управление. Може да се твърди, че в Казахстан е създаден проверен от времето модел на междуетническо и религиозно разбирателство. Опитът на нашата страна при взаимодействието на различните вероизповедания се изучава от международни организации и задгранични партньори, в т.ч. ООН, ЮНЕСКО и ОССЕ. На международната арена Казахстан се възприема като територия на мира, площадка за диалог и сближение на култури и религии. На всеки 3 години в Астана се провеждат конгреси на лидерите на световните и традиционни религии. На поканата на президента на Казахстан откликнаха посланиците на исляма, православието, католицизма, протестанството, будизма, индуизма, конфуцианството, юдаизма и много други религии. Конгресът на лидерите на световните и традиционни религии има някои отличителни особености в сравнение с другите форми на междуконфесионален диалог. Уникалността на форума в Астана се състои в това, че инициативата за неговото провеждане излиза не от лидерите на конфесиите, а от ръководителя на светската държава – Назарбаев. Това означава, че форумите ще служат не на целите на някоя религия, а ще дадат възможност за мащабен междурелигиозен диалог, в рамките на който се обсъждат най-острите общочовешки проблеми. През май тази година в Астана ще се проведе IV конгрес на лидерите на световните и традиционни религии. ЧиБ: Знаете ли колко българи живеят и работят в Казахстан и как се вписват в обществения живот на страната? Как се развива нашето културно сътрудничество? ТИ: В Казахстан живеят над 4500 българи. Найголяма концентрация има в районите на Павлодар и ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

Актюбинска област. С цел възраждане на националния език, култура и народни традиции на българите, през 1995г в Казахстан бе създаден български културен център с 4 филиала в Павлодарска, Атърауска, Актюбинска области и град Темиртау. Председател на центъра е бившия депутат в Мажилиса Олег Дъмов. През 2007г центърът отбеляза 100-годишнината от преселението на българи на територията на Казахстан. На основата на съществуващите договорености в областта на образованието страните осъществяват сътрудничество между учебните заведения на двете страни. МОН на България изпраща преподаватели в училища, където изучават български език (Павлодарска и Актюбинска област). През 2003г, със съдействието на българската страна, в програмата за обучение са въведени български език и литература. В български ВУЗ-ове се обучават студенти от Казахстан. Нашето посолство активно участва в издаването на книги на български език за Казахстан. През годината в различни градове в България правим фотоизложби, посветени на културата на Казахстан, а също организираме прожекции на художествени и документални филми за нашата страна. Младежки музикални колективи от Казахстан вземат участие в детските летни фестивали на българското Черно море, студентски групи за художествена самодейност участват на конкурси в София и Варна, а професионални български артисти и дейци на изкуството например, всяка година участват в музикалните конкурси на известната казахска певица Бибигул Тулегенова. Смело може да заявим, че „народната дипломация” има своя принос за развитието на отношенията между Казахстан и България и ни дава възможност да се опознаем по-добре. ЧиБ: В какви посоки се развиват нашите двустранни отношения и как оценявате тяхното ниво, планират ли се официални визити на високо ниво през 2012г? ТИ: Между Казахстан и България продължава редовния политически диалог, насочен към задълбочаване на двустранните връзки по целия спектър на сътрудничество. Обемът на общия стокооборот за 2011г съставлява 512,5 млн. долара, което е 2 пъти повече от 2010г. Договорната правна база на двустранното сътрудничество се базира на 24 документа, в това число 15 междудържавни договори, 9 междуведомствени документа. На 3.10.2011 г в рамките на посещението на министър Трайчо Трайков в Астана бе подписан нов договор за икономическо сътрудничество. През 2012г имаме намерение с българската страна да проведем заседание на казахстанско-българската междуправителствена комисия. Смело може да заявим, че за 20 години дипломатически отношения между Казахстан и България са установени изключително приятелски отношения. Безусловно, ние имаме желание активно да развиваме нашите двустранни и многостранни отношения. Зорница Илиева

39

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА

СИРИЯ през погледа на ТУРЦИЯ Събитията в арабския регион и особено тези в Сирия превърнаха Истанбул в „маса за преговори”. Повечето от международните срещи, в които се обсъжда ситуацията и се търсят пътища за изход от създалото се положение, се организират в града на Босфора. Активната външна политика на Турция и стремежът ѝ да играе главна роля в региона, да бъде лидер и модел за подражание за арабските страни е основополагащ фактор за избора на мегаполиса като място за диалог и размяна на позиции. Несъмнено е, че през последните 8 години Турция не само увеличи 6 пъти своя търговски обмен със страните от Близкия изток, но политическото и

Реджеп Ердоган

Башар ал-Асад

културното ѝ влияние в съседните страни е нараснало неимоверно в сравнение с последните десетилетия. Бързо нарастващото влияние е породено не толкова от политиката на „нулеви проблеми със съседите”, колкото от ускоряващата се демилитаризация, икономическия ѝ растеж, на тесните ѝ връзки със Запада и най-вече със САЩ. Силното ангажиране на Турция

40

във връзка със събитията в Сирия и твърдото ѝ решение да подкрепи опозицията срещу Асад, създадоха усещането, че тя се стреми да налага правилата на реда в Близкия изток. В региона вече от година има вакуум във властта и той всъщност се оказа в постамерикански регионален ред. Последните събития от ходовете на Кофи Анан, специален пратеник на ООН, половинчатите резултати

от срещите на „Приятелите на Сирия” в Тунис, Багдад, Истанбул, невъзможността да се обединят опозиционните движения и групи в Сирия, неминуемо ще принудят турската външна политика да търси нов план и то бързо. Не само предстоящите президентски избори в САЩ и декларираният им приоритет на външна политика насочена към Далечния изток са причина за нежеланието за военна намеса в Сирия. По скоро Израел е онзи фактор, който възпира САЩ да осигури външно военно присъствие в Дамаск. Израел не е склонен на смяна на режима на Асад, защото отслабен Асад е предпочитаният вариант. Да не говорим, че още баща му осигуряваше спокойствие по границата между двете държави и това не се е променило и до момента. Може да се окаже, че пряка намеса на Турция в Сирия ще бъде клопка за Ердоган. Посредством Турция, в продължение на година САЩ насърчават и подкрепят опозицията и обединението на различните ѝ фракции, но към момента не може да се похвали с постижения в тази насока. Всъщност лошото

ПИСМА ОТ ПРИЯТЕЛИ на затворените режими, какъвто е този в Сирия, не позволяват външният свят да получава достоверна информация. Често сведенията не са точни, особено за броя на посочваните убити, което би насърчило желанието за намеса на международната общност. Чрез Саудитска Арабия и Катар САЩ осигуряват финансова помощ за опозицията на Асад, предоставят разузнавателни данни и е публична тайна, че в Турция се извършва обучение на опозиционни сили. По-малко известен факт е, че реално само 20% от бежанците в лагерите на турска територия са от представители на опозицията. Останалите са привлечени от обещания за работа и гражданство в Турция. Турските медии дискутират не само тази ситуация, но и възможността тези хора нощем да пресичат границата и да се бият срещу привържениците на Асад. В същото време идването на власт чрез избори на ислямистки движения в другите страни от т.нар. Арабска пролет, възхода на джихадистите, опасността от разделяне на Сирия следствие на военна интервенция, принуждават международната общност да се въздържа от употребата на сила в страната на Асад. Още повече, че остава открит и въпросът с кюрдското малцинство. То не само представлява около 10% от населението, но вече не е съсредоточено само в Северна Сирия. Има вероятност да се стигне до кюрдска автономия подобно на ситуацията в Ирак, тъй като срещу подкрепа за Асад, те може би ще получат тези права. Но при продължаващ конфликт, те може и да предпочетат да се отделят от Сирия и да се присъединят към Иракски Кюрдистан. Лидерът на кюрдите в Северен Ирак Барзани никога няма да скъса отношенията с другите кюрди, където и да се намират и каквито и позиции да заемат, в т.ч. и с ПКК. Арабската пролет може да доведе и до решаване на кюрдския въпрос, защото вече и в Турция гласно се посочва, че всички кюрди искат автономия, а кюрдската карта се размахва от Асад срещу Анкара. ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

Да не забравяме, че кюрдите в Турция са повече от 15 милиона. Оказва се, че най-големият проблем за Турция в този момент, предвид заеманата от нея роля, е разделената сирийска опозиция, която няма единно национално доверие и не може да се превърне в правителство в сянка и с бъдеще. Именно затова се счита, че събитията и промените в Сирия ще отнемат повече време, а Турция може да плати сметката сама. Това я принуждава да търси нови варианти и ефективни инициативи, особено по кюрдския въпрос. До скоро всички реформи свързани с кюрдското малцинство в Турция са били символични и едва ли ще се стигне до бързи и големи крачки в тази посока. Промените в образователната система, например, предвиждат да се изучава кюрдски език, както и османски като свободно избираеми предмети в турските училища, но предстои уточняване на подробностите. Дали ще дойде време за структурни реформи като радикална административна реформа с оттенък на федерализъм, предстои да видим. Стратегически погледнато, ако събитията продължат в посоката, в която са поели, това не е изключено. А ако Турция успее да прехвърли част от сирийската опозиция в други държави като Саудитска Арабия, Египет, Либия или др., това ще облекчи ролята ѝ на играч без загуба и с по-малко финансова обремененост. За момента Турция следи становищата на световните експерти, на коментатори и преподаватели във връзка със своята активност в Близкия Изток и иска да чуе в Истанбул техните анализи за извършващите се регионални промени. Тя не иска Сирия да се превърне в един своеобразен Виетнам за турската външна политика. Остава надеждата, че предвижданията на експертите са в посока на европейската практика за решаване на въпросите чрез диалог и в интерес на защита на гражданските права, независимо от коя страна на барикадата са хората. Зорница Илиева

ЮЛСКИ ДЕН ПРЕЗ АПРИЛ Слънцето гледа във свойта програма. Силно да грее днес се полага – молба след молба морето изпраща. Днес ще погрее, утре пак няма. Тъй сме щастливи – море и хора! Всичко прекрасно е! Газим във пясъка боси, прехласнати, сами сред дюните! Всичко вълшебно е, сякаш е приказка! Пясъкът в струни на арфа превръща се, свирят нозете ни песни по него. Кротко, послушно, морето проблясва, дъх е стаило: лебеди плуват! Толкоз ги пази, а те все умират! Мъртвите птици, брега осеяли, сякаш упрекват го: „Ти си студено!” И то назаем взе ден от юли, тях за да стопли. То е грижовно, то е тъй нежно, свежо, чаровно! Живите лебеди днес са доволни, влюбени кръжат в пози красиви. Те не предчувстват лошото време. Заемът свършва, април се връща! Но туй е утре. Днес е прекрасно! Днес се живее, днес, а не утре! Донка Янева

41

ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО

Националния дворец на културата , в годината на откриването си, 1981г., www.lostbulgaria.com, Пейо Колев ©

ИСКАМ СИ МОЯТА ДОЗА КУЛТУРА

С

лучващото се в НДК минава някак незабелязано, покрай поредната шумотевица, около прерязването на лентата на следващия километър от най-чаканата магистрала, както и да и беше името ѝ. Но какво разбираме ние от пиар. А кое е незабелязаното? Няма да има вече НДК, по точно то ще бъде управлявано по съвременен начин – без култура, от финансисти. Без да се организират и провеждат културни и обществени мероприятия, без да се залага на основното предназначение на Двореца – съхраняване и популяризиране на българските културни образци, без да се организират дори концерти на чуждестранни творци, които колкото и странно да звучи това в ушите на Счетоводителя, са български културни събития. С тези културни събития са закърмени поколения българи, свикнали са с неравноделния им ритъм до степен, че още при първите звуци през кожата преминава тръпка от емоции и оставаме в транс дълго след като са заглъхнали и последните звуци на китарата или пианото, след като са избледнели цветовете и чертите на поредната изложба, след като е преминал последния надпис на големия екран. Спомням си, че там имахме шанса да видим, беше достъпно, да се докоснем до гения не само на френското сценично изкуство на Марсел Марсо, но и до много други талантливи творци от целия свят и така да се приобщим към световната култура. Всичко това ни превърна в хора, за които общуването чрез култура, ни направи зависими от нея. До степен да не можем да съществуваме нормално без ползването на този „трансмитер” на мозъчна дейност. Затова опитът да бъдем лишени от НДК под благовидния предлог, че подходящият „инвеститор” ще „поправи” нещата, ни действа като удар на високоволтов електирчески ток. Знаем и какво ще последва – глад, от най-лошите - гладът за духовност, а от такава абстиненция спасение няма. Затова искам своята доза Култура. Красимир Пеков

42

ТВОРЧЕСКИТЕ С

По повод отвореното писмо на бившия директор на НДК Христо Друмев до министъра на културата Вежди Рашидов в Съюза на българските журналисти се срещнаха председатели на творчески съюзи. Домакин на срещата беше и.д. председател на СБЖ Снежана Тодорова. Събитието уважиха: председателят на Съюза на архитектите в България арх. Георги Бакалов; председателят на Съюза на българските филмови дейци Георги Стоянов, кинорежисьор; Николай Петев – председател на Съюза на българските писатели; председателят на Съюза на българските художници Любен Генов; председателя на съюза на преводачите в България – проф. д.ф.н. Емилия Стайчева; проф. Пламен Джуров – български композитор; заместникпредседателят на съюза на българските музикални и танцови дейци Ангел Ангелски, необвързани журналисти. Срещата започна с емоционалното слово на Христо Друмев, който сподели, че НДК вече натрупва дългове след промяната на собствеността от публична държавна в публична частна – само за година – 6 300 000 лв. По сведения на неназован източник, г-н Друмев обяви, че в парка около НДК се готви строеж на петзвезден хотел, т.е. предстои познатата схема – фалит, продажба на ниски цени или т.нар. „приватизация”. НДК преди една година е реализирал печалба от 10 млн. лева, сега, поради лошо управление е на загуба. Освен това не изпълнява основата си функция – да бъде място за културни прояви. Уволнени са ценни управленски кадри. Луксозното издание на Каталога НДК – „30 години от построяването”, вместо да бъде популяризиран, чака за претопяване в подземието на Столична голяма община, като че ли Двореца на културата не е в същата тази Голяма община, а се намира на някаква чужда територия. Според Николай Петев културата е извадена от НДК. „Преди плащахме 300 лв. за зала № 7, а сега ни се искат 1300 лв. Това вече ние като съюз не можем да си позволим. В Европа, в една Испания например подкрепят своите писатели, а тук ни унищожават.” Арх. Георги Бакалов – инициатор за обединението

СЪЮЗИ за НДК

на творческите съюзи, сподели: „Очевадно е, че НДК не служи на културата. Благодаря на г-н Друмев за информацията какво точно се случва. От името на нашия съюз заявявам нашите искания: Културата да си върне своя дом, НДК да стане отново публична държавна собственост, да не се продава на парчета /вече са приватизирани паркинга, гаражи/. В управлението на НДК да участва Обществен съвет /от представители на творческите съюзи/. Подкрепяме проекта за Закон за НДК и ФКВ. Проф. Пламен Джуров сподели: Представете си, когато ние кандидатстваме София да бъде европейска столица на културата и групата представители, които ще преценят дали ние ставаме за това, минава покрай НДК и пита: „Какво е това. Какво става вътре в нея. Тя всъщност вече е недостъпна. Брокерите, които са назначени на такива високи заплати в НДК, не само нямат отношение. Те нямат сетивата да водят тази кореспонденция. Когато направих добросъвестен опит за реализацията на продукция, тъй като от десетилетия се занимавам с организирането на фестивала „Софийски музикални седмици”, им казах, ние ще поемем по-голямата част от създаването на продукта, а те да помогнат със зали, не се получи. Единственото нещо, което чух като признание, и го запомних много добре беше: „НДК сега е само локация.” Затова съм доста обезпокоен, че всички големи напъни в областта на културата, заобикалят няколко генерални проблема – една култура не може да бъде държавна, или общинска. Тя е национална. Тя е култура на нация, на общност. В момента най-значимата реална част от българската култура се отнема, на фона на странните амбиции за създаването на „Български Лувър”, който струва 25 млн. лв. Аз не го разбирам това. За мен е непонятно като логика. Едно нещо не ми дава покой, спомням си една фраза на Боян Радев: „Бедни сме, щот’ сме прости”. Почвам да мисля, че това е в основата на нещата и се чудя – кой е механизмът, който да ни сплоти около „казуса НДК”. Просто трябва да се намери точното решение, че НДК да съответства на името си. В момента няма нищо

ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО

общо между това, което е вътре и това, което пише отвън на фирмата. Проф. Емилия Стайчева пък допълни: НДК ни е нужен. Това е мястото и сградата, свързана с културните традиции у нас. Ясно е, че промяната на собствеността води до ликвидация. Преводът не губи в последно време, а става все по-важен. Говоря не само за този в сферата на художественото слово, а изобщо за комуникацията в новото време, имайки предвид членството на България в ЕС и глобализиращия се свят. Съюза на преводачите застава зад каузата за възстановяване на статута на НДК, който да премине на подчинение към Министерството на културата. Намалената конгресна дейност пряко влияе върху културния обмен между преводачите в България и ги лишава от изява. Георги Стоянов: Цялата история е като при земетресение – всички навън, а мародерите вътре, да плячкосват, това е природата на злото. Ножа е опрял до кокала, отношението към културата е безумно. Хвърлят се огромни разходи за превръщане на културни ценности в нещо друго, хора непознаващи културата и незаинтересувани са днешните мародери... Не посягайте на духа... Ангел Ангелски се присъедини към колегите се: НДК без културни дейци означава големи апетити на някого и обезглавяване на българската култура. Заставам зад позицията НДК да стане отново публична държавна собственост към Министерството на културата и да се изпълни със съдържание и да се ползва по предназначение. Любен Генов заключи: Не всички творчески съюзи присъстват днес. Работата на НДК и в предишния период би могла да бъде критикувана. Но действително галерията на СБХ в НДК сега е с много висок наем и е жалко. Да съгласен съм с предложението НДК да е към Министерството на културата. Мисля, че ще може да се намери решение. СБХ също имаше проблеми доскоро, но със съдействието на културното министерство се решиха и ние за първи път сме удовлетворени. Към общото становище за възвръщане на статута на НДК като публична държавна собственост под юрисдикцията на Министерството на културата и приемането на Закон за НДК и ФКВ се присъедини и Снежана Тодорова – и.д. председател на Съюза на българските журналисти. Станислава Пекова

ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

43

СТРИЙТ АРТ

МОЖЕ ЛИ СОФИЯ ДА ДИША? Н

якой някога беше споделил, че според него градското изкуство ще е следващото поп арт движение и тогава, казаното прозвуча несериозно. Комичен звучеше и коментарът на

един собственик на стрийт арт галерия в Лондон, че единствено пияните банкери и ентусиастите купуват стрийт арт. Обявените резултати от последния търг на съвременно изкуство на аукционна къща Sotheby’s

обаче показват друго. 170 000 лири за „Момиче с Балон“ на Банкси, далеч не могат да се нарече смешна или несериозна сума. Оказва се, че не само „пияните банкери“ имат афинитет към стрийт арт-а. Списъкът

44 Mobstr, “Стена + Мисъл = Шедьовър”, улица ‚ “Old Street”, London, © Mobstr

СТРИЙТ АРТ

от музеи на съвременно изкуство, организиращи изложби посветени на творци от движението далеч не е малък. Все по-често малки и големи градчета в малки и големи държави доброволно излагат стените си за „нелегалните“ изображения. Надпреварата е в пълна сила. Полша, Азорските острови, САЩ, Куба, Норвегия, Германия, Италия са само част от тези, които приеха стрийт арт-а с отворени обятия. Къде остава България в тази картина? България е пас. Всички са повече от погълнати от жегата, кризата, футболът и бирата, за да дадат шанс на обикновения младеж с флакон спрей боя да оживи олющените жълто-сиви сгради. Това не е опрадвание за вандализма, който допринася за ужасяващия вид на софийските улици. Това е упрек към късогледото отношение към потенциалът на съвременните градски българските творци. Тук някой би се намесил, че думите култура и стрийт арт не се съвместяват и как биха могли, когато творците се изразяват с помощта на спрей бои. Е, точно тук е заблудата. Достатъчно е да вземем за пример смелата намеса на фотореалистът ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

45

СТРИЙТ АРТ Джей Ар ( JR) в Бразилия, Израел, Куба, Индия, или отправим поглед към нашарените с психеделични характери от бразилския национален фолклор и манталитет улици на Сао Пауло. Само защото средството е спрей, а не акрил или масло, а повърхността е грубият сив бетон, а не стерилното бяло платно, не означава , че арт формата е второкачествена, или по-низша, а просто, че движението е пример за висша форма на демокрация и свобода на себеизразяване. Затова е трудно да се повярва, че България отново остава извън цялата тази арт еуфория, защото сме малка държава в период на криза. Това важи и за Полша, Италия, Испания и почти всяка една европейска държава, което обаче не им пречи да подкрепят и развиват градската си култура. Как бихме защитили претенциите си за демократична и правова държава, ако не осигуряваме поле за изява на всички онези талантливи градски артисти? Тук не става дума за издрасканите по корите на дърветата около бул. „Евлоги Георгиев“ надписи „Ваня обича Явор“. Не всеки надпис е произведение на изкуството, но е достатъчно човек да се разходи по китната улица „Шишман“ в София, за да открие разликата и да усети духа на градското, който, макар и затънал и подтиснат от гумите на неправилно парки-

ралите по тротоара коли, е жив. Оптимистите вярват, че не само София, но и цяла България може да диша, и следвайки примера на своите близки и далечни евро и презокеански съседи, да предложи стените си. И ако дори това почти никому неизвестно норвежко селце VARDØ, може да се превърне в едно от топ дестинациите това лято, привличайки хиляди ценители на стрийт арт-а, защо и България да не може да даде своя принос? Следва продължение... Милена Коцева снимки Симеон Пеков

46

ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

47

ОБРАЗОВАНИЕ

СКАНДИНАВИСТИКА Нейно превъзходителство Тове Скарстейн – посланик на Кралство Норвегия, изказва поздравления за постигнатото досега и пожелава нови бъдещи успехи.

М

алко или много са две десетилетия?” – един въпрос с многостранни отговори, зависещи от различните гледни точки, от безбройните условия и реалности, от събитията и хората, които засяга. Особено, ако се отнася за една от най-младите специалности в Софийския университет – “Скандинавистика” и за постигнатото от преподаватели, студенти, специалисти, от свързаните с нея по един или друг начин. Те наистина заслужават добрите думи, поздравленията, които получиха за 20-годишнината от създаването на специалността в СУ през юбилейната 2012г. По думите на декана на Факултета за класически и нови филологии (ФКНФ), към който е специалността, проф. дфн Цветан Теофанов, тя няма дълга история, но успехите я издигат на първо място. За 20 години се превръща в „северната звезда, в перлата” на ФКНФ, привлича

48

интереса на много кандидатстуденти и е специалността с най-висок бал за постъпване в Софийския университет. „Пред преподавателите и студентите по специалността стоят на пръв поглед немного на брой теми за изследване (литература, езици, общество), но анализите показват, че техният обем съвсем не е толкова малък. За добрия професионализъм, както и за качеството на обучение в специалност „Скандинавистика” говорят и впечатляващите литературни преводи, спомагащи за популяризирането на скандинавската култура у нас”, каза проф. дфн Цветан Теофанов при откриването в новата конферентна зала на университета на международната научна конференция “България и Скандинавският север – посоки на опознаването”. Тя е част от поредица културни събития за отбелязване на кръглата годишнина на “северната” специалност.

Началото бе българо-шведският семинар „Аугуст Стриндберг и ХХІ век” и представянето в университетска библиотека на изложбата „Аугуст Стриндберг в България“, посветена на издаването у нас на произведения на бележития шведски класик на световната литература и театър и по повод 100-годишнината от неговата смърт. Този научен форум с множество съпътстващи събития, получил широк отзвук в българската общественост, бе финансиран по проект, одобрен от Шведския институт, Стокхолм. Участие в него взеха специалните гости от Швеция – г-н Стефан Буман, директор на Музея на Стриндберг и г-жа Анита Першон – световноизвестен познавач на творчеството на големия шведски писател, драматург, поет и мислител. Другият юбилеен форум – тридневната конференция под надслов “България и скандинавският север – посоки на опознаването” е резултат от активното партньорство на катедра “Скандинавистика” с фонд „Култура” на Северния съвет, Шведския институт, посолствата на Кралство Дания, Кралство Норвегия, Република Финландия и Кралство Швеция и Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”. В работата на конференцията взеха участие учени в областта на лингвистиката, литературата и културата на Скандинавския север – проф. Юхан де Мюлиус от Дания, доц. Ана Ханесдотир от Исландия, проф. Пер Томас Андершен и проф. Свайн Ли от Норвегия, проф Бу Ралф и доц. Андерш Халенгрен от Швеция, проф. Юрки Нуми от Финландия. Тук бе и шведският писател Микаел Ниеми.

ОБРАЗОВАНИЕ На сесиите, гости, изследователи, преподаватели в СУ „Свети Климент Охридски”, представители на различни институции в България и други участници изнесоха доклади, научни съобщения, направени бяха интересни изказвания. В дискусиите се включиха и студенти от специалност „Скандинавистика“ в СУ. Приветствие към организаторите и участниците поднесе заместникректорът на СУ “Климент Охридски” проф. Албена Чавдарова. Тя отбеляза, че връзките със скандинавските страни датират още от началото на ХХ в., а специалността “Скандинавистика” е продължение на традицията за общуване. С откриването ѝ се откликва на големия интерес на нашето общество към езиците и културата на този обширен ареал от европейския континент, какъвто е Скандинавският север. Предложението за откриване на Катедра по скандинавистика към Факултета по класически и нови филологии е направено от Катедрата по немска филология на заседание на Факултетния съвет, състояло се на 18 май 1991г. При проведените предварителни разговори с отговорни дипломатически представители от посолствата на Кралство Дания и Кралство Швеция в София, идеята за създаване на специалност „Скандинавистика” е посрещната с въодушевление и освен гореща подкрепа инициаторите от Софийския университет получават стимулиращи уверения за оказване на помощ (лектори, учебни материали, стипендии за преподаватели и студенти в съответните страни). След шест месеца – на заседанието си на 20 ноември 1991г, Академичният съвет приема предложението на декана на ФКНФ за създаване на специалност „Скандинавистика” и на Катедра по скандинавистика. За първи ръководител на новата катедра е избран проф. д-р Борис Парашкевов, изявен учен-езиковед с международна известност, изтъкнат преводач на художествена и научна литература от немски и ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

фински. Първият випуск студенти прекрачва прага на университета през учебната 1991-1992г след полагане на кандидатстудентски изпит по немски или английски език. От 1999г всяка годишнина е отбелязвана с организирането и провеждането на научни семинари и конференции. През есента на 2002-ра, когато се навършват 10 години от включването на специалността в университетската система, по време на честването на юбилея става ясно, че преподавателите и студентите по „Скандинавистика” имат впечатляващи постижения, оценени високо и от академичните среди, и от широката общественост в страната. Изнесената информация на завършилата наскоро Международна научна конференция, посветена на 20-годишнината от рождението на специалността по северните езици и култура е поредното доказателство за сериозните успехи на всички от “Скандинавистика”-та. В своето слово проф. дфн Цветан Теофанов, декан на Факултета за класически и нови филологии, пожела през следващите години специалност “Скандинавистика” да се развие и да умножи своя преподавателски състав, като се обособи в отделна катедра. Според ръководителката на катедра “Германистика и скандинавистика”, проф. дфн Емилия Денчева, двадесетте години, през които съществува специалността “Скандинавистика”, са време на себеутвърждаване и всеотдаен труд. Благопожелания съдържаха и приветствията от представители на посолствата на северните държави в България. Нейно превъзходителство Тове Скарстейн – посланичката на Кралство Норвегия, сподели, че макар нейната страна само от 10 години да има посолство у нас, тя е запозната с огромното желание и усилията, положени от останалите скандинавски държави, за да подпомогнат откриването в Софийския университет на специалността “Скандинавистика”, която и в днешно време несъмнено е

важен фактор за популяризирането на скандинавската култура сред българите. Г-жа Тове Скарстейн отбеляза, че обучението е на изключително високо равнище. Мнозина от завършилите специалността намират работа в посолствата на скандинавските страни в България, а за последните няколко години, само от норвежки на български са преведени 70 книги, което би било невъзможно без съществуването на специалност “Скандинавистика” в Софийския университет. Министър-съветник Ханс Коу поднесе сърдечни поздрави и пожелания за още успехи от името на Негово превъзходителство посланика на Кралство Дания в България. Той подчерта, че отношенията между България и Кралство Дания винаги са били отлични, а през последните месеци, след като страната му пое председателството на ЕС, са се разширили още повече. Домакините на международната научна конференция от СУ “Свети Климент Охридски” благодариха на посланиците на скандинавските страни за голямата материална и морална помощ при организирането на форума и съпътстващите мероприятия. Конференцията продължи с доклади на участниците. Разменени бяха мнения с различни гледни точки, които утвърдиха общия дух на искрено желание за сътрудничество, на добронамереност и приятелство. В часовете между научните изложения гости и домакини разгледаха в Университетската библиотека изложба по повод 20-годишнината на специалността, насладиха се на концерт в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”. Повишеното настроение на заключителната среща-дискусия с бивши и настоящи студенти, преподаватели, преводачи и издатели бе доказателство и гаранция, че подобни събития предстои да се случват и са очаквани с радост и готовност за участие. Илиана Манева

49

Книгата може да се закупи от „Книжен пазар“ http://knizhen-pazar.net © Книжен пазар http://knizhen-pazar.net

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Артър Дъглас Холдън Смит е американски журналист, военен кореспондент и писател. Роден е през 1887г. През есента на 1907г се присъединява към една от четите на ВМРО – тази на воеводата Петър Милев в неврокопския район. Премеждията си от това време той описва първо в кореспонденции в нюйоркския „Ивнинг поуст“, а после и в самостоятелна книга – „Спомени от Македония“, глава от която публикуваме тук.

НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ БАШИБОЗУЦИТЕ

Беше много тъмно, когато слизахме по стълбата тази нощ, и последното, което видях, докато минавах заднешком през отвора, беше момичето с тънките глезени, което с искрящи от непролети сълзи очи бе застанало неподвижно както преди, вдигнало високо една опушена лампа. Някъде под мене неспокойно се раздвижи коза, а снаряжението на четника до мене тихо издрънча. Във въздуха се носеше тежката и непреодолима миризма на кравешки тор. Излязохме на двора и застанахме около Милев /войводата Петър Милев/, докато той даваше шепнешком своите инструкции за през нощта на няколкото помощници. Малкото пространство бе претъпкано с мъже в дълги наметала, развявани от време на време от вятъра, разкриващи лъскави пушки и здраво натъпкани патрондаши. Но всички те бяха тихи – необикновено тихи. Никой не повишаваше глас, а цървулите не издаваха никакъв звук по камъните. Забелязах, че преобладаваха чудесни другарски отношения. Четниците се струпаха до групата водачи и надничаха през рамената им, нетърпеливи да чуят какво се разисква. С готовност ми сториха път, а членовете на селската милиция си шепнеха помежду си, като посочва-

50

ха гладкото ми лице, смятано за нещастие в Македония. „Американец“ – промърмориха те. Насъбраха се и други, за да видят непознатото същество от друга земя, и аз скоро бях център на внимание. Точно това исках. Милев се извърна и накратко ме представи на войводата на селската чета, едър и жизнен младеж, който стисна ръката ми с жилестите си пръсти и измърмори „Здравей“ – фраза, означаваща нещо подобно на „За ваше здраве, господине“. Никола и Андрей, помощник-войводите на четата, весело ми се усмихнаха. Повече от всякога приличаха на деца. Шепнешком, с подсмихване под мустак те се опитаха да ми опишат какво ще стане с башибозуците. Милев се засмя и ме дръпна настрана.

– Тръгваме веднага – обясни той. – Ще вървим заедно, докато стигнем Осиково. Там ще се разделим. Андрей, с още десетина души, ще заобиколи селото и ще се спусне откъм хълмовете зад него. Останалата част ще атакува отпред. Той се обърна към четниците.

– Време е. Къде е водачът? Висок младеж си проби път през тълпата, премятайки манлихерата през рамо.

– Аз съм водачът, войводо – каза той, като поздрави с уважение. Не можах да не забележа, че докато четниците се отнасяха със своя войвода така непринудено, както и помежду си, за членовете на селската милиция войводата бе човек, който ги превъзхождаше – човек, достигнал слава и достойнство не само заради нанесените на турците удари, а и защото е бил отвъд планините, в градовете на запад, където е научил от книгите много мъдри неща. Учудващо е как хората, за които книгите са рядкост, гледат почтително хората, които ги притежават. Виждал съм как селяни седят с часове и слушат Милев да чете нещо от руски автор. Но това няма нищо общо с двора на къщата в Ковачевица. Милев даде на четниците и членовете на селската милиция рязка заповед за тръгване и те се подредиха един зад друг, като четниците бяха пръснати равномерно сред по-многобройните членове на милицията. Гюргев измъкна голямото дървено резе на портата и водачът се измъкна навън. Като му даде пет секунди преднина, Милев го последва заедно с дългата колона зад него. На небето нямаше луна и ние трябваше да налучкваме пътя по селската улица. Ако човек имаше остър слух, възможно бе да избегне течащата по средата на пътя вода. Иначе резултатът беше доста неприятен. Из спящото село не се чуваше никакъв шум. Този път кучетата бяха с добре надянати намордници. Който погледнеше назад, можеше да усети присъствието на четата само по случайните, неопределени звуци и движещите се точки, които се появяваха и изчезваха в мрака. Изобщо не виждах водача, но за Милев, който вървеше точно пред мене и имаше котешки очи, не представляваше никаква трудност да го следва. Скоро оставихме селото назад и започнахме да изкач-

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ ваме каменистите хълмове, стръмно издигащи се над покривите. Вървяхме по пътя, по който преди се спуснахме, и ако слизането надолу бе трудно, то катеренето бе два пъти по-тежко. Често по необходимост спирахме да починем и всеки път се чудех на башибозуците, имали смелостта да предприемат такова пътуване за няколко глави добитък. Някъде напред по пътеката няколко фигури внезапно се надигнаха иззад прикриващата ги канара и рязко попитаха за паролата. Светлината на една-две звезди в мрачните, черни небеса ни помогна да видим поставените напреко камъните дула на пушки и ние се спряхме. Това бе патрулът на селската милиция, охраняваща денонощно планинския път, за да отблъсне при нужда аскера. Башибозуците, дошли миналата седмица, не са били спрени, защото незначителният им брой е гарантирал, че няма да сторят много зло. Срещу по-голяма сила селото би се вдигнало до последния човек. От време на време се спускахме рязко надолу и по тия нанадолнища ние ту вървяхме, ту се пързаляхме. Изпречваха се и пространства песъчлива почва, през която трудно се придвижвахме. Ходът ни беше забързан, тъй като Милев искаше да заемем позиции преди полунощ. По едно време застанах на нещо като скалисто възвишение, издигащо се над бърдото, и погледнах назад към колоната от хора, виеща се, докъдето ми стигаше погледът. Всеки един бе покрит с дълго наметало от овча кожа, а отдолу се показваха дулата на пушките. Невероятно бе колко безшумни и бързи бяха, докато се движеха през тази пресечена и дива местност, без дори една пътека, която да ги води. Стъпващи леко и сигурни в движенията си като кози, те преодоляваха съвсем лесно онова, което изискваше цялото ми хладнокръвие и бдителност. Няколко пъти спирахме за малко, а през това време водачът отиваше напред да разузнае пътя. Случи се също да заобикаляме и села. Друг път преминахме направо през група колиби – едно малко, отдалечено християнско село. Не вдигнахме шум обаче и никого не събудихме. Бяхме вървели може би 3 часа, когато достигнахме до една груба, каменна стена – сигурен знак, че отвъд нея се простира село. Милев тихо повика водача и накратко се посъветва с помощник-командирите, след което продължихме побавно. Ясно бе, че навлизаме в долина. От двете страни хълмовете започнаха да се затварят и пред нас се стесняваха така, че образуваха дефиле. Милев изпрати няколко души по фланговете да действат като разузнавачи и внимателно навлязохме в долината, вървейки по коларски път, заслужил това име заради дълбоките коловози, които се усещаха по повърхността му. Скоро в далечината постепенно се очерта покрив на къща. Не закъсняха и други покриви, които един по един се появяваха. Аз се покачих върху един камък и като погледнах към долината, ги видях в дълга редица, накацали нагоре по склона, отдясно на пътя. Продължихме да вървим, като се придържахме извън селото. От време на време излайваха кучета, иначе тишината бе пълна. На място срещу центъра на селото се спряхме и ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

Андрей премина по редицата и избра 10 души, на които даде знак да го последват. Без да се сбогуват, те потънаха в нощта. Останалите залегнахме зад стената и зачакахме. Извадих часовника си и поисках от Милев неговото фенерче. Биха минали 5 минути след полунощ. Четниците нагласиха раниците под главите си, увиха се в наметалата, като се постараха да запазят затворите на пушките от влагата, и задрямаха. Членовете на милицията обаче не заспаха. Подпрени на лакти, те си шепнеха един на друг. В искрящия им поглед се забелязваше възбудата, която носеше възможността за бой. За четниците това бе нещо съвсем познато и не можеше да ги лиши от дрямката. Доста време нищо не се случи. Кучетата лаеха нарядко, и то не за нещо определено, а ей така, за да вдигат шум. Излезе вятър и тревата се разшумя, а листата на дърветата покрай пътя мрачно се блъскаха едно в друго. В далечината изкряка нощна птица. Заспах постепенно, без да усетя, както направих на границата, докато изчаквахме преминаването на турския патрул. Едва трябва да съм затворил очи, тъй като почти веднага ме разбуди светлината от фенерчето на Милев. Той гледаше своя часовник. И аз погледнах моя. Наближаваше един. Милев се обърна и ме сръга. Поемайки сигнала, сръгах човека до мене и така той премина по редицата. Всички застанахме на колене и нарамихме отново раниците. Все още не се чуваше никакъв звук. Дърветата оттатък пътя сякаш стенеха. Възможно ли бе вятърът толкова да се е усилил? Забелязах, че Милев държи едната си ръка близо до ухото. Той извади една свирка от джоба си и леко я наду. Точно откъм моята страна дойде ниският, виещ звук на вятър, който свиреше през клоните. Отговориха някъде далеч иззад дърветата. И тогава разбрах. Андрей и неговите хора ни сигнализираха от склона. Милев вдигна едната си ръка и колоната прехвърли стената, излезе на пътя. Приведени, мъжете го прекосиха и стигнаха до стената, която минаваше от другата страна, прехвърлиха я и тичешком прекосиха една овощна градина. След пет минути летяхме по главната улица на Осиково. Тя бе доста песъчлива, тъй че почти не вдигнахме шум. Водачът продължи да върви начело, но иначе липсваше какъвто и да е било строй. Зад мене и Милев останалите се бяха струпали като кучета лисичари, следващи по прясна диря. Завихме покрай един ъгъл и се спряхме на малък площад, където се пресичаха три улици. На всеки ъгъл имаше по една къща. Всичките бяха здрави постройки, градени от камък, покрити с каменни плочи, и се намираха в дворове, като образуваха по една от стените им. Едната от къщите беше малка по-голяма от другите две и се намираше точно пред нас. Имаше нещо зловещо в голата повърхност на по-ниските ѝ стени и зарешетените прозорци на двата горни етажа. Входът към нея беше висок, широк и сводест. Самата порта изглежда бе здраво направена с дървени греди, стегнати с железни скоби. Огромен железен клин я закрепваше към едната страна на свода. Нашата колона се сгуши в

51

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ хвърляните от другите две къщи сенки, а водачът прекоси пътя и стигна до вратата. Като вдигна карабината, той енергично задумка върху гредите в продължение на минута. В тишината на селото ударите бяха така отчетливи, като изстрелите на картечница Гатлинг. Те отекваха от свода, за да бъдат след това отново подети. Въобразих си, че вече чувам как в къщата зад мен се разбуждат хора и се движат насам-натам. Водачът блъсна повторно портата. Не бих могъл да кажа защо, но бях сигурен, че чувам навсякъде около мен звуци на събудени от сън хора. Осиково се пробуждаше. От другата страна на портата се завлачиха крака и пресипнал глас запита посетителя какво иска.

– Ние сме приятели – отговори водачът с пушка, опряна на рамото. – Помаци сме, от Либяхово. Пуснете ни да влезем. Срещнахме четници из баирите. Той говореше забързано, на турски диалект. Откъм двора башибозукът изглежда се колебаеше.

– Трябва да видя лицето ти – каза най-накрая той. – Трябва да видя и тебе, и твоите приятели, преди да влезете, защото приятели рядко посещават къщите на свои приятели по тъмно, и ако наистина сте такива, изчакването няма да ви разсърди. Притаили дъх, чакахме, за да видим какво ще стане. Чу се скърцане и някъде по средата на портата се отвори прозорче, около лакът широко. През него бе пъхната цев на пушка. Водачът се бе свил на земята, извън обсега на куршумите. Башибозукът не се виждаше, защото прозорчето беше малко, а дворът отзад тъмен.

– Излез напред – каза гласът. – Хайде, излезте напред и ти, и твоите приятели, за да мога да ви видя. За нещастие, до мене Тодор неспокойно се раздвижи и блуждаещ лъч улови за миг стоманата на неговия щик. Наблюдателното око на башибозука от прозорчето забеляза това и пушката му застана неподвижно, а Тодор безшумно се смъкна на земята.

– Вие сте въоръжени – изрече башибозукът. – Кои сте, дето идвате въоръжени? Приятели ли сте, както казвате, или врагове? Говорете веднага, защото няма да чакам дълго.

– Безсмислено е – промълви Милев. – Много са мнителни. Ще атакуваме открито. Той постави свирката до устните си и вибриращият, проникващ писък прониза нощта. Пушката на башибозука подскочи нагоре и той припряно извика няколко думи на турски, които аз не разбрах. В къщата над него с трясък се затвори врата и се чу тупуркане по стълбите.

– Атака – извика Милев, скачайки на крака. – Да живее Македония! Събрани на куп, тичешком пресякохме пътя, изпразвайки пушките във вратата. Зърнах водача да стреля през прозорчето по стражата, а в следващия миг се намирах сред тълпа напиращи и блъскащи мъже, които мушкаха твърдото дърво с шикове, биеха по него и дори използуваха голите си ръце. В този момент се извиси гласът на Милев.

– Отдръпнете се, отдръпнете се – извика той. Стреляйте в ключалката! Всеки да се цели в ключалката! Десет

52

или дванадесет пушки бяха насочени там и тя мигновено се пръсна на парченца, а портата леко се открехна. За секунда спряхме, колебаейки се. Млад селянин от милицията изскочи напред, подпря с рамо дъските и изпрати вратата на една страна. Приветствахме го малко объркани и се втурнахме тичешком през двора към вратата в грубата каменна стена. От няколко прозореца на горния етаж откриха яростна стрелба, придружена с море от пламъци. Четниците отвърнаха на огъня, като се прикриваха зад каквото намерят. Видях как един от тях простреля един вол в главата и използваше трупа на животното за прикритие. Милев и някои други стояха пред къщната врата и стреляха в ключалката. Разбиха я за по-малко от минута, но здрави дървени пръти държаха касата. До този момент боят май се развиваше в наша вреда. Един от милицията изпълзя през портата към улицата, влачейки безчувствен крак, а нашият огън не личеше да прави някакво впечатление. Разбрал веднага необходимостта от нови действия, Милев сграбчи някаква огромна дървена греда, която лежеше до прага, и заедно с Никола и още няколко души се отдръпна назад една-две крачки. Като се засилиха, те я стовариха върху вратата с могъщ замах. Гредите изстенаха. Те отново заудряха с къси и силни удари, а башибозуците, намиращи се високо над земята и в невъзможност да видят какво точно става долу, не можеха да попречат на маневрата. С всеки следващ удар вратата се клатеше все по-безпомощно. Виждахме, че всеки момент ще падне. Но къде бяха Андрей и неговите хора? В този момент имахме голяма нужда от тях. Войводата наду свирката, докато разрушителният стенолом за последен път се залюля, а вратата падна навътре и откри една пещерна тъмнина. Нашите хора бяха готови, присвити до стената на къщата и извън обсега на огъня на башибозуците. Стояхме така няколко минути, а в действителност трябва да е било по-малко. Одобрителни възгласи, тупуркане отвън по пътя на обути в цървули крака и подновяване на огъня над главите ни сигнализираха приближаването на Андрей и хората му. Те се спуснаха върху укреплението на башибозуците откъм гърба. Това беше възможност и за нас. Никой не чакаше заповеди – нямаше никаква нужда от тях. Като глутница вълци четниците се втурнаха по стръмните стъпала, водещи към втория етаж. Като че ли нямаше сила, която да ги спре. Някои по-предпазливи се измъкнаха, докато траеше първоначалната паника, и изчакаха отзад, като непрекъснато отправяха куршуми през отвора на пода, над главите на водачите. Добре, че останаха назад. Милев изскочи изпод натрупаните един върху друг четници в основата на стълбището и вече бе възстановен някакъв ред. Не знам как се бе случило, но под навесите край дворните стени, които служеха за конюшня нещо се бе запалило и ярко пламтеше и осветяваше цялото село. Изплашени овце, говеда, кози и коне се бутаха насам-натам из двора, а убитият башибозук лежеше в безформена маса недалеч от един четник, чието тяло бе просто надупчено

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ от куршуми. Беше наистина безумна гледка. Навсякъде се простираше пустото и на пръв поглед безлюдно село, с изключение на нестихващия плач на множество жени и деца, които ронеха сълзи от страх за своята съдба. Втренчил се в бъркотията, която изпълваше двора, и оглушал от непрекъснатите гърмежи горе по етажите и навън, не чух веднага гласа на Милев, когато ме заговори. Лицето му бе черно от барута, а брадата му, отчасти опърлена, бе изпръскана с кръв. Устата му се приближи съвсем до ухото ми. Доколкото знаехме, двама от нашите врагове бяха мъртви.

– Така повече не може – каза решително Милев. – Не мога да си позволя да хвърлям на вятъра опитни хора само за някакво си свърталище на плъхове. Трябва да ги изкараме навън с пушек. Той разясни плана. Неговият отряд ще прикрива групата на Андрей, която ще пренесе запалителни материали в приземния етаж на къщата. Когато се събере достатъчно количество, ще бъдат запалени. След това ще трябва само да се застрелят всички турци, които биха се опитали да избягат. Без излишни приказки помощник-командирите изтичаха до своите отделения и назначиха хора за тази работа. Групата на Андрей се пръсна из близките дворове и събра всичкия дървен материал, сено и слама, които можеха да намерят. Някой откри една голяма тенекия с газ, която бе приета с радост. Съчки бяха навързани на връзки, а хора от нашата група се разгърнаха по улицата и застанаха на позиции, откъдето държаха под наблюдение прозорците на къщата. Накрая, когато всички наръчни дърва бяха приготвени, напълно преустановихме стрелбата. Почти веднага башибозуците направиха същото. Сякаш разбираха, че може да се очаква нов развой на нещата, и прекъснаха огъня, за да слушат, да напрягат слуха си и да усетят следващата стъпка на враговете си. Прозвучаха стенещи звуци на войводската свирка и отрядът на Андрей се затича към двора. Останалите навън пращаха към прозорците постоянен поток олово. Като тичаха, хората на Андрей се насърчаваха. Пушките им бяха преметнати през рамо и имаха намерение на всяка цена да доведат нещата докрай. Башибозуците отвърнаха на огъня, но нямаха време да се премерят, и Андрей достигна къщата в безопасност. Наръчите с дърва се хвърляха вътре през вратата и след като се освободеше от товара, всеки се връщаше обратно през двора и излизаше през вратата навън, където Милев и аз се бяхме сгушили, прикрити от подпорите. Андрей беше останал последен. Той изпразни газта върху купчината до вратата и пъхна в нея запалената факла, която носеше. След това също се втурна съм портата. Колоната четници го поздрави в изблик на радост, а башибозуците, сякаш обхванати от безумно отчаяние, удвоиха стрелбата, докато пламъците на струи бликаха из горните прозорци в непрекъснати потоци. Поглеждайки хладнокръвно назад, изглежда, че да изпечеш живи половин дузина хора е нещо чудовищно жестоко. Трудно е да се повярва, че би могло да се случи през този т. нар. просветен ХХ век. Нещо напомня фаЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

натичната жестокост от дните на Инквизицията или когато просто имената на кралете бяха достатъчни, за да се обезглавяват честни мъже. Но в края на краищата нищо не можеше да се направи. Това беше най-бързият и найевтин начин за премахване на едно вредителско гнездо, тероризирало околността – всички до един крадци, убийци и сквернители на женската чест. Не си заслужава човек да се бие с турците, раздвоен от противоречиви чувства. Те не са в състояние да разберат и считат чувствителността за слабост. Пламъците бързо напредваха. Те се прехвърлиха в конюшните, избегнали първия пожар, и ги близнаха, докато изкачваха външните стени на къщата и напредваха, промъквайки се през прозорците. Не след дълго цялата къща представляваше един огромен стълб от пламъци, който се издигаше към небето, а на този неестествен блясък селото и баирите наоколо се изправяха черни, като приемаха застрашителни размери. И от тази пламтяща къща се понесе пронизителен писък, такъв, че думите не са в състояние да го опишат, а веднъж чут, няма сила, която да накара човек да го забрави. Четниците, непреклонни, се облегнаха на своите пушки и наблюдаваха развитието на големия пожар, а селяните, вече уверили се в самоличността на нападателите, се бяха измъкнали от домовете си, за да наблюдават унищожението на своите потисници. Месеци наред те бяха пъшкали под гнета на малобройната банда високомерни, добре въоръжени башибозуци, но дори и сега, когато избавлението бе дошло, те не можеха да се радват. Те можеха само да наблюдават със страхопочитание страшната участ, която бе отсъдена от „мъжете на нощта“. На малки групи те се струпваха по покривите и улиците и наблюдаваха пламъците, които се извиваха и бучаха, жените притиснали децата си до гърдите, а мъжете втренчили се в гледката, здраво съсредоточени. Щом лицевата страна на къщата падна сред поток въглени и искри, прозвуча свирката на Милев и четниците забързаха към него, като напуснаха позициите си в неправилния кръг, оформен около мястото с цел да се предотврати възможното бягство на някой от обитателите. Някои бяха с бинтовани ръце или глави. Имаше един, носен от двама свои другари на носилка. Селяните ги наблюдаваха дори с по-голямо страхопочитание, отколкото когато гледаха запаленото укрепление. Но вълшебството на нощта ги бе завладяло и те не казаха нито дума. Така тихо, както и дойдоха, четниците образуваха колона и поеха по прашния път, а застаналите в шпалир хора ги наблюдаваха с любопитни, изпити лица. Тъжно изплака бебе, защото беше уморено, и втора стена падна вътре в къщата, превърнала се в гробница на башибозуците. На един хребет четата се спря за минута и аз погледнах назад към Осиково, все още червено от огнения блясък и изпъстрено с групи слисани селяни. От изток зарозовяващ лъч светлина се стрелна над тъмната стена на боровете и Милев промърмори „Хайде!“ на изморените мъже, които се запрепъваха след него.

53

ТУРИСТИ ВЕТЕРАНИ

МАНАСТИРСКИТЕ СВЕТИНИ от централна Северна България Прекрасно нещо е традицията – верни на нея се отправяме с група ентусиасти към различните родни красоти и природни дадености, срещаме нови и нови приятели. В ранната утрин на летния ден, пътувайки по магистрала „Тракия”, преминаваме покрай родното място на поета П.К.Яворов – гр. Чирпан, следва красавицата Стара Загора и по-малката от нея Нова Загора. Озоваваме се в прегръдките на Източна /Сърнена/ Средна гора. Сред пейзаж от малки, заоблени Шипченкия манастир

връхчета, ненадейно отдясно се ширват изумрудено сините води на язовир Жребчево на р. Тунджа. На фона на силуетите на двете планини сестри Стара планина и Средна гора, сред лъкатушните брегове на язовира се виждат рибарски станове, леки коли, каравани и палатки. Във водите се плъзгат десетки спортни лодки. Тази гледка се простира чак до градчетата Николаево и Гурково, след което навлизаме в легендарния проход Хаинбоаз. Сега той носи

54

името Проход на Републиката – това е нов път, прокаран през трудни теренни планински условия, навяващ спомени от не по-малко трудните следвоенни 1947-1948 години чрез труда на хиляди младежи доброволци и бригадири. Не е липсвала далновидност в онези времена, както се вижда от потока тежки камиони – ТИРове, микробуси, коли и автобуси, с регистрационни номера от целия Европейски съюз, а и извън него. Оказва се, проходът е най-пряката и удобна връзка между Централна и Северна Европа с Мала Азия и Близкия Изток. Навлизаме в курортното селище Вонеща вода, родно място на прочутия войвода Филип Тотьо и пристигаме в първия от поредицата манастири, които сме си набелязали да посетим – „Рождество Богородично” край гр. Килифарево. Основан от духовника Теодосий Търновски, този манастир е дал началото на прочутата Килифаревска книжовна школа. От тук е започнал своя път като духовник и последния български патриарх от Второто българско царство Евтимий. Следва Присовският манастир „Свети Пантелеймон”, който е основан в началото на 19 век. В двора му е посадено дърво, поставено под закрилата на държавата, от руски войници по време на Руско-турската Освободителна война през 18771878 година. Съседният девически „Свети Архангел Михаил” в момента не приема посетители, поради обновителни работи. На 18 километра южно от Велико Търново, в Еленския балкан, се намира основаният през XIII век Плаковски манастир „Свети Пророк Илия”. Многократно опожаряван и плячкосван през османското иго, той е възстановен през XIX век. Тук, като че в някакъв магически калейдоскоп си дават

среща имената на толкова много исторически личности и събития – началото на Велчовата завера – 1835 година, с инициатор Велчо Джамджията от Велико Търново и капитан Георги Мамарчев – военен ръководител, български офицер на руска служба и вуйчо на Георги С. Раковски. Възстановяването на Плаковския манастир започнало през 1845г, когато била построена манастирската църква „Св. Илия“ - рядко явление на българската архитектура, от т.нар. атонски тип, характерен за епохата на Втората българска държава. Над входната врата под нея неизвестен художник е изрисувал през 1852г “Възнесението на пророк Илия”, който е единствен стенопис в манастира. През 1845г Захарий Зограф изрисувал образа на Христос Велик архиерей с Дванадесетте апостоли. През 1865г Уста Колю Фичето изградил величествена 26-метрова камбанария с красива декоративна зидария, каменна чешма и двуетажни жилищни крила в П-образна форма, но през 1949г при нов пожар голяма част от жилищните сгради отново изгорели. Плаковският манастир е обявен за паметник на културата.

ТУРИСТИ ВЕТЕРАНИ Недалеч, край р. Веселина, се намира Къпиновският мъжки манастир „Свети Николай Чудотворец”. Той е основан от цар Константин Асен Тих през далечната 1272 година. През епохата на българското Възраждане, манастира е обновен от умели дряновски майстори. По същото време тук е основана и школа за свещеници и учители. За да не губим темпо, преминавайки през гр. Елена и ползвайки обедната почивка, се запознаваме с част от историческите факти – тук е родното място на Иларион Макариополски, Стоян Михайловски и Петко Юруков Тодоров. Също тук е изградена и организирана „даскалоливницата” – първото за времето си професионално училище за подготовка на учители по време на Възраждането. Една малко известна светиня, манастира „Свети 40 мъченици”, край с. Мерданя, основан в средата на XIII век, ни посреща по пътя ни към Девическия Петропавловски манастир, кацнал на един от стръмен рид на Арбанашкото плато. Той е основан в края на XII век от братята Асеневци, които са имали тук крепост и от тук започва освободителното възстание срещу двувековния Византийски гнет през 1186г. Оттук са тръгвали още три други възстания срещу османското иго. Тук са пребивавали революционни дейци като Матей Преображенски, Васил Левски,

със запазеното до днес оригинално скривалище. Тук Иларион Макариополски основава първото духовно училище – Семинария. Нощуваме във ваканционното селище Манастира, само за да се насладим на невероятната тишина, буйните гори и ясното нощно небе – припомняме си стиховете на титана на българската поезия – невероятният Христо Ботев. В такива нощи осветените сгради на манастира се виждат от градовете Павликени, Бяла и Полски Тръмбеш. В утрото на следващия ден, преминаваме през красивото селище Арбанаси, за да посетим двата местни манастира – „Свети Николай Чудотворец” и „Света Богородица”, построен през 12 век, известен с чудесните си иконописи, дело на тревненски майстори и найвече с прочутата си икона „Света Богородица Троеручица”, обкована със сребро. Пътувайки към старата българска столица Велико Търново преминаваме през историческата Асенева махала и спираме при църквата „Свети 40 мъченици”. Тя е строена по заповед на цар Иван Асен II след победата при Клокотница. Царевец е единият от хълмовете на старата столица, който на всяка цена си струва да бъде разгледан. На връщане, на път към Севлиево, разглеждаме Батошевските манастири „Въведение Богородично” и „Успение Богородично”, Националния музей на образованието, разположен в историческата Априловска гимназия в гр. Габрово. Последен, десети, в този маратон е Храм-паметника Шипченски манастир. Построен в знак на благодарност към руските войскиосвободителки, по проект на руския архитект проф. А. О. Томишко и днес днес е притегателен център за посещения за многобройни групи български и чужди туристи, някои от които от страните взели участие във войната от 1877-1878 година – Русия, Швеция, Финландия Румъния, Украйна и Полша. Димитър Луканов

ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

ДО МОНАКО СЪС „СЪРНЕЛА” О, младост…! Нима си мислиш, че като отмина и ни изостави, си взе мечтите от сърцата ни? Пораснали тийнейджъри сме ние, на всеки зов за приключения откликваме с любов. Така и тази пролет за икономия и сила беряхме киселец, коприва все от млада нива. А някъде от юг, на кризата напук дочухме, че „Сърнела” нещо ни предлага. И без да мислим, нито да се бавим, решихме ние на път да се отправим. Пет дни емоции ни подари „Сърнела”, на промоция – че нали сме ветерани... В пещера Постойна като прилепи летяхме, на красотата влажна се дивяхме. На живо в Ница, сред цветята се видяхме. А във Верона полудяхме! Където всеки слагаше ръка, и на бюста жулиетин – завидяхме. Монако, малко е по площ, но е потънало в разкош. В Ла скала, в ложата, от гледката пленени, дочухме звуци на пиано, в душите ни стаено. От Катедралата в Милано излязохме пречистени и заредени. И в този миг, уверена съм, всички пожелахме на „Сърнела”от все сърце да стигне още по-големи висоти. На Люси, Жоро, Красимир – да пийнат чай за нерви , обогатен с търпение, да тръгнем пак и те да могат да ни изтърпят… Бонка Атанасова

55

В

разгара на лятото, горещината ни побърква и всеки иска да се скрие на сянка вкъщи с пуснат климатик. София е полупразна и тези, които все още не са я напуснали, за да отпътуват към морето, вече са се настроили АРТ АФИШ ваканционно. Но за всички вас, които не ви е страх от високите температури и имате свободно време и желание за лятна разходка, можете да се отбиете на местата, които ние от екипа на „Черно и Бяло“ подбрахме за вас. Изложбите, които представяме в юлския арт афиш са: 1. „В ателието с Пикасо“, 28.06 – 15.08, МГМИ 2. Майстора, цветето и вселената”, посветена на 130-та годишнина от рождението на Владимир Димитров – Майстора, 03.06 – 15.09, Националната художествена галерия А за тези, които са на северното ни черноморие съобщаваме новината, че МГМИ отвори свой клон в голф комплекса „Трейшън клифс“ (разположен близо до нос Калиакра) и от началото на юли, там са изложени графични листове, живопис и колажи от художественото наследство на водещи представители от XX и XXIв. Сред подбраните автори са имената на Хуан Мирó, Пабло Пикасо, Марк Шагал, Салвадор Дали, Хънт Слонъм, Деймиън Хърст, Питър Блейк и Хубен Черкелов. Експозицията ще бъде обновявана периодично с нови произведения и ще продължи до края на активния летен сезон ( края на месец септември).

1. Наименованието на експозицията е вдъхновено от две водещи серии от творби: „Калифорнийският скицник“ и „В ателието с Пикасо“ и показва нов поглед към творчеството на великия Пабло Пикасо. Изложбата събира графики, създадени през годините, в които неуморният каталунски артист рисува в „Ла Калифорни“ – семейна вила на Лазурния бряг в Кан. Сред темитe, заложени в рисунките на Пикасо от 1914 до 1956 година са сценографичните постановки на моделa, ателието и натюрморта. Творбите лесно пренасят зрителя в атмосферата и артистичния чар на ателието и разкриват тайнството на срещата между модела и художника. Това са теми, към които художникът се обръща многократно през годините, както в живописните си работи, така и в колажите си.

2. Националната художествена галерия отваря своите обновени зали с мащабната изложба “Майстора, цветето и вселената”, посветена на 130-та годишнина от рождението на Владимир Димитров – Майстора. Владимир Димитров – Майстора е сред големите и значими фигури в нашата културна история. Неговото ярко и самобитно изкуство e своеобразна емблема на българския национален дух. От голямото художествено наследство на художника са подбрани над 300 произведения – маслени платна, акварели и рисунки – които осветляват основните теми в творческия му път, разположени във всички зали. Акцентът на тази изложба е в новия поглед към личността и творчеството на Майстора, тръгващ от неговото слово. В центъра на отделните части на експозицията се експонират мисли на художника за изкуството и живота. Те водят в смисловото разгръщане на самата изложба – през темите майчинство, моми, жътви, труд, деца, автопортрет. Изложбата е организирана и с участието на ХГ ”Владимир Димитров – Майстора”, Кюстендил, която съхранява най-голямата за страната колекция от произведения на Майстора. Показани са и картини, собственост на: Софийска градска художествена галерия, и галериите в Русе, Добрич, Стара Загора, Бургас, Казанлък, Кърджали, Плевен. Изложбата ще продължи до средата на септември 2012 г.

56

Адрес: комплекс „Зорница Апарт“, Слънчев бряг, 8240 Несебър, Бургас GSM за контакт и резервации: 088 555 8106