Черно и Бяло 82/2013 by Enthropy 1

#82/2013

СЪДЪРЖАНИЕ Главният ни проблем е бедността. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 2 Ботевите празници в Австрия. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 6 Разговор с извънредния и пълномощен посланик на Република България в Република Австрия. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 11 Борислав Петранов: “Театърът остава моята голяма любов” . . . . . 17 Ако е графика да е малка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 20 „Китайската мечта“ е от глобално значение . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 21 Н. Пр. Гуо Йеджоу, посланик на Китай в България, за Китайската мечта. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 21 Трите съставни части на китайската мечта . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 24 „Китайската мечта” и реализирането на нова стъпка в икономическото развитие на страната. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 26 Президентът Си апелира към младите да допринесат за реализирането на „Китайската мечта“. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28 „Тиенгун-1“ и „Шънджоу-10“ извършиха успешно ръчно скачване. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28 135 години по-късно... Помним ли? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30 Декларация на управителния съвет на СБЖ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 33 Списание „Тайм“... За първи път от 10 години... Путин е извън класацията.... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 34 Ветераните от Пловдив сред величието на Първата българска държава. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 35 АртАфиш. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 38 Тайната на примитива. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40 Ключът на Суец. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 43 „Водна кула“. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 45

С партньорството на: Съюз на българските журналисти, www.sbj-bg.eu Сдружение “Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио

6 Ботевите празници в Австрия, снимка на корица: Извънредния и пълномощен посланик на Р България в Р Австрия Н. Пр. Елена Шекерлетова

30 135 години по-късно... Помним ли?

5 3 БТС: Ветераните от Пловдив сред величието на Първата българска държава

Сирак Скитник: “Тайната на примитива”

Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, бул. Евлоги Георгиев 169 GSM 0888 33 65 19, www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорен редактор: Снежана Тодорова Международни връзки: проф. Мими Дичева PR и реклама: Красимир Петков Редактори: Момка Спасова, Росена Иванова Художник: Иво Милчев Предпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков Редколегия: Веселин Сейков, Венцислав Удев, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Милен Гетов, Николай Пиперов ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

“Водна кула”

ПОЗИЦИЯ

ЧЕРНО

ФО Р

и БЯЛО

БЪЛ Г

АЛ УРН ИС Ж

УМ

СКИ АР

Главният ни проблем е бедността

Налага се бързо, макар и умерено, повишение на най-ниските доходи Главният проблем на България сега са ниските доходи. Причините за това са много и се коренят дълбоко в изминалите десетилетия, включително и във фанатичната рестриктивна политика през последните четири години. Този проблем се изостри още повече с ускорената интеграция на България в европейското и световното стопанство. Внасяме преобладаващата част от енергоносителите, суровините, инвестиционните и дори хранителните стоки по европейски и световни цени, а ги купуваме у нас с български доходи, които в номинално изражение са 10-15 пъти, а в реално измерение 4-5 пъти по-ниски. Трудът у нас е силно подценен. По БВП на човек от населението сме на 46% от средното в ЕС, а по заплати – на 25%. Това задълбочава бедността, изостря доходната и имуществената поляризация и нажежава социалното напрежение. Нужно е бързо повишаване на доходите Ключът за смекчаване на растящото напрежение в обществото и за предотвратяване на бъдещи социални експлозии е в повишаването на реалните разполагаеми доходи. Най-сигурният и здравословен начин за това е тоталната структурна и технологична модернизация на икономиката, и на тази основа – повишаване на производството, производителността и конкурентноспособността. Това обаче изисква много време и огромни инвестиции. Първи що годе значими резултати по този път могат да се очакват не по-рано от 8-10-15 години и то, ако се провежда гъвкава, стимулираща, а не рестриктивна икономическа политика. Бедността и социалната поляризация у нас, обаче са толкова остри, че хората не могат да чакат още 10-15 години. Милиони българи, заблуждавани двадесетина години от псевдополитици, че ще превърнат България в Швейцария на Балканите, живеещи под линията на бедността, очакват подобрение сега – през тази и следващата година. Такова подобрение сега е възможно само чрез преразпределителните механизми, които бяха настроени през последните две десетилетия така, че правеха бедните още по-бедни, а богатите – още по-богати. България е една от най-поляризираните по доходи страни в Европа. Сега няма друг изход, освен пренастройка на разпределителните и преразпределителните механизми

за изправяне на грешката от последните 24 години в обратна посока. Икономическата теория и стопанската практика предлагат инструменти за разпределение и преразпределение на доходи. Най-ефикасни между тях са: подобряване събираемостта на данъците и другите държавни вземания, чрез повишаване ефикасността на НАП и на Митническата агенция; избор на икономически ефективна и социално справедлива данъчна система; прилагане на ефикасна система за социално подпомагане. Тук ще се спра накратко само на някои най-важни данъци. Дефекти на „плоските” данъци У нас продължават схоластичните спорове по характера на преките данъци. Пазарните фундаменталисти заблуждават обществото с твърдения, че пропорционалните (плоски) преки данъци са най-справедливи, че ниските данъци осигуряват по-големи постъпления в бюджета и т.н. Това не е вярно. Прогресивно данъчно облагане е въведено във Великобритания още в 1435г, а в САЩ – в 1862г, по времето на президента А. Линкълн. След Втората световна война и до сега няма нито една развита пазарна икономика, която да не прилага прогресивно данъчно облагане. То едва ли е било случайно хрумване на техните правителства. След рязкото намаление на данъците в САЩ по времето на президента Рейгън страната преживя дълги години на бюджетни дефицити, преодолени едва при президента Клинтън. Новото намаление на данъците по времето на президентите Буш-старши и Буш-младши, заедно с огромните военни разходи, я хвърли отново в големи дефицити, от които не може да излезе и до сега. Кривата на Лафер не работи по този елементарен начин, по който я представят примитивните консервативни икономисти, наричани у нас неолиберали или либертарианци. Някои изследователи дори поставят под въпрос нейното съществуване. Това се потвърждава и от нашия опит с въвеждането на пропорционалния 10-процентен корпоративен данък от 1 януари 2007г и на пропорционалния 10-процентен данък върху доходите на физическите лица, без необлагаем минимум от 1 януари 2008г (виж таблицата). Няма права причинно-следствена връзка между въ-

Бюджетни постъпления от корпоративен данък и от данък върху доходите на физическите лица – в млн. лева: Години

Корпоративен данък /постъпления

Корпоративен данък /прираст

Данък в/у доходите постъпления

Данък в/у доходите прираст

2005

932,4

1248,6

2006

1206,4

+274,0

1324,6

+76,0

2007

1676,6

+470,2

1808,7

+484,1

2008

2059,6

+383,0

1950,6

+141,9

2009

1617,4

-442,2

2029,8

+79,2

2010

1242,5

-374,9

2012,7

-17,1

2011

1356,0

+113,5

2162,2

+149,5

2012

1395,3

+39,3

2282,2

+120,0

Източник: Сайт на Министерство на финансите, раздел „Статистика”. Пояснение: Прирастът на постъпленията е спрямо предходната година. веждането на ниските „плоски” данъци и размера на постъпленията. Бюджетните постъпления са резултат на цял комплекс от противоречиви фактори, много от които се неутрализират взаимно. Наивно е да се смята, че намаляването на данъка веднага води до „изсветляване” на икономиката и че това ще проличи незабавно в бюджета, особено на нашите географски ширини, където неплащането на данък е основание за гордост, а някои дори го героизират. Такъв резултат не се получава автоматично дори в икономики като тези на САЩ, Япония и Западна Европа. Нито пък е вярно, че ниските данъци са единствен или главен фактор, който прави една страна привлекателна за преки чуждестранни инвестиции. Нашият опит през последните пет години е достатъчно убедителен. С премахването на необлагаемия минимум при данъка върху доходите у нас бремето беше преместено от богатите върху бедните. Това беше антисоциална и антиевропейска стъпка на тогавашното българско правителство. Такъв беше и главният резултат от въвеждането на данъка, а не увеличението на постъпленията в бюджета, както продължават да ни заблуждават неговите архитекти. През 2007г (преди въвеждането на „плоския” данък върху доходите) прирастът на постъпленията е бил 484,1 млн. лв., а през 2008г (с въвеждането му) е 141,9 млн. лв., главно поради премахването на необлагаемия минимум. През 2009г прирастът на постъпленията намалява рязко, а през 2010г дори има спад (виж таблицата). Може да се говори по-скоро за обратна връзка – въвеждането у нас на рекордно ниския за Европа „плосък” корпоративен данък стопи постъпленията в бюджета от 2059,6 млн. лв. в предкризисната 2008г до 1395,3 млн. лв. в 2012г, когато, според статистиката и твърденията на пазарните фундаменталисти, уж вече сме излезли от кризата и обемът на БВП превишавал ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

предкризисното равнище (виж таблицата). Данък върху доходите Препоръчвам от 1 януари 2014г „плоският” данък върху доходите на физическите лица да се преобразува в умерено прогресивен данък с необлагаем минимум за месечен доход до 340 лв., при средна месечна брутна заплата около 800 лв. (каквато е тя сега) и данъчни ставки от 10, 15 и 20% в зависимост от размера на дохода. Следващите доходи, примерно до 2000 лв. (което е масовият случай) да продължат да се облагат с 10%; превишението от 2000 до към 5000 лв. – с 15% и горницата над 5000 лв с 20%. Конкретните данъчни етажи ще се определят в закона. Това е умерена прогресия като се има предвид, че в страните от ЕС преобладават максимални данъчни ставки върху доходите на физическите лица между 45 и 55%. Такава промяна ще е важна стъпка към сближаване и последващо уеднаквяване на нашето облагане с облагането на доходите в ЕС, което сигурно ще започне през близките години, като елемент на нарастващата интеграция в общността. Много важно е да се остави достатъчен необлагаем минимум за най-ниските доходни групи. В типично тричленно семейство, където работи само един човек с брутна месечна заплата около 800 лв., сега се плаща месечен данък 80 лв. или 960 лв. годишно. Ако работят двама души годишният данък на семейството е 1920 лв. При въвеждане на умерено прогресивен данък с необлагаем минимум 340 лв. месечният данък за един работещ ще бъде 46, а не 80 лв. или 552 лв. годишно, а не 960 лв. както е сега, т.е. с 408 лв. помалко. Ако работят двама, в семейството остават допълнително 816 лв. годишно. Това няма да промени драматично доходите на семейството, но ще е първа малка светлинка в тунела на работещите бедни. То ще

подскаже на хората, че тръгваме по правилен път и че започва постепенно подобрение. Възстановяването на надеждата за подобрение и повишаването на доверието на гражданите в държавните институции е от изключителна важност сега за стабилизиране на социалния климат у нас и за бъдещото ни развитие. Семейно данъчно облагане Препоръчвам също от 1 януари 2014г да се премине и към семейно облагане на доходите. Общият брутен доход на семейството при един работещ (800 лв.) се дели на техния брой, в нашия случай на трима. Когато доходът на член – 267 лв. е по-малък от необлагаемия минимум (340 лв.), какъвто е случаят, той не се облага и в семейството остават всичките 800 лв. При двама работещи доходът на семейството е 1600 лв., т.е. по 533 лв. на човек. След като превишава 340 лв. горницата от 193 лв. се облага по скалата на данъка върху доходите на физическите лица, т.е. с 10% и месечният данък ще е 19 лв., а годишният 228 лв., а не 1920 лв., както е сега. Привърженици на плоския данък върху доходите казват, че с възстановяването на необлагаемия минимум се облагодетелстват и богатите, което не е справедливо. Така е на пръв поглед, но това облекчение им се отнема неколкократно в повече с по-високите данъчни ставки от 15% и 20% за по-големите им доходи. Така се запазва и справедливостта, без да се нарушава икономическата логика. Отделни икономисти пък възразяват срещу въвеждането на прогресивно облагане, защото това щяло „да успокои данъчните власти и да намали усилията им за повишаване събираемостта на данъците”. Това е толкова несериозно, че не заслужава да бъде коментирано. Оставеният по-голям доход в семейството ще стимулира потребителското търсене, предимно на произвеждани у нас по-евтини насъщни стоки, защото ще засегне най-силно ниско- и средно-доходните групи или както още ги наричат – работещите бедни. Повишеното потребителско търсене на няколко милиона домакинства ще създава благоприятни условия за стопанско оживление у нас: по-голямо производство, по-висока заетост, повече доходи на работещите и постъпления в бюджета, ще допринася за по-висока

раждаемост и ще улеснява отглеждането на децата. Чрез въвеждането на необлагаем минимум и умерена данъчна прогресия част от финансовото бреме се премества от бедните към заможните и богатите. Това засяга интересите на богатите, но е икономически и социално оправдано в настоящата тежка обстановка. Почти всички цивилизовани страни, особено в Европа, сега постъпват така. Може ли България да си позволи да е изключение? Корпоративен данък Предлагам също от 1 януари 2014г „плоският” данък върху печалбата да се преобразува в умерено прогресивен данък с максимална ставка 20%. И тук да се оставя необлагаем минимум за печалбата на малките и средните предприятия и особено на семейните фирми, по ясен критерий в зависимост от общия ѝ размер; да се запази 10% ставка за средните по размер печалби и да се въведе 20% за горницата на най-големите. Конкретните данъчни тавани подлежат на уточняване с промените в закона. В ЕС пробладаващите ставки за този данък са между 25 и 35%, както се вижда, далеч повисоки от предлаганите от мен. Тук не засягам темата за данъчните основи, макар че и тя е важна, когато се определя действителното данъчно бреме. Тези основни ставки следва да се съчетаят със: а/ въвеждане на нулев данък за реинвестираната в производствени дълготрайни активи част от печалбата за следващите 10 години; б/ право на фирмите да прилагат ускорена амортизация за новопостроени производствени сгради, доставени нови производствени машини и съоръжения през 2014-2018г. Този тип корпоративен данък ще стимулира инвестиционната активност за разширение, за структурно и технологично обновяване на производството. Фирмите, които инвестират активно ще плащат дори под 10% корпоративен данък през следващите 10 години. Колкото по-голям дял от печалбата инвестират, толкова по-малък данък ще плащат. Така облагането може да падне до 2-3-4%. Това ще ускори растежа, ще повиши заетостта, доходите на работещите и данъчните постъпления. Българската икономика се нуждае от такова активно инвестиционно поведение на фирмите при резкия спад на инвестициите през последните години – от 29,4 млрд. лв. през 2008г до 16,8 млрд. лв.

КУЛТУРА през 2012г. Данък върху добавената стойност Заслужава специално внимание и ДДС. Той следва да остане на сегашното ниво от 20%, но от 1 януари 2014г за лекарствата, детските стоки и учебните помагала да се намали на 5%, а за хазарта и за екстравагантни луксозни стоки по списък утвърден от Народното събрание, да се повиши на 25%. Това също е умерена стъпка, като се има предвид, че в 5 страни-членки на ЕС стандартният ДДС вече е 25 и 27%, а в 7 страни е 23 и 24%. Това ще облекчи живота на 1,8-2,0 млн. възрастни хора, които с мизерните си пенсии, са главни потребители на лекарства и ще помогне за стимулиране на раждаемостта, за отглеждането и образованието на децата. Ревизия на бюджета за 2013г Не мога да отмина и действащия бюджет за 2013г, изработен и приет по времето на Симеон Дянков. При обсъждането на проекто-бюджета през есента на 2012г тогавашните народни представители от БСП и ДПС го критикуваха остро. Въпреки това, мнозинството на ГЕРБ го прие. Би било нелогично ако БСП и ДПС сега, като управляващи, продължат да го изпълняват, както може да се предполага от отделни изказвания на министри. Освен това, текущата икономическа конюнктура потвърди дефектите на този бюджет. Очакваният растеж през 2013г ще е далеч понисък от предвидения в бюджета, а може би и няма да има такъв. Бюджетните постъпления за годината се очертава да са по-ниски с около 1 млрд. лв. Оставеното наследство от правителството на ГЕРБ прави бюджета неизпълним в този му вид и дори създава опасност да превиши 3,0% от БВП. Всичко това налага незабавна ревизия на бюджета за 2013г. Ревизираният бюджет трябва да предвиди крути мерки за по-висока събираемост на данъците, главно чрез ограничаване на контрабандата, съкращения в текущите разходи и особено в издръжката на администрацията, дефицит плътно до 3% от БВП, а не 1,3%, както е в сегашния бюджет и т.н. Извънредната ситуация налага извънредни мерки Правителството ще допусне непростима грешка ако не ревизира още сега бюджета за 2013г и ако не започне веднага подготовката за данъчна реформа. При висока мобилизация на апарата на Министерството на финансите и на другите министерства втората половина на годината е достатъчна за изготвяне на промените по изброените данъци, съчетано със семейно облагане, за да влязат в сила с новия бюджет за 2014г. Ако това не стане, умереното прогресивно облагане ще се отложи за 2015г или още по-късно. Трябва да се търси разумен компромис между интересите на труда и на капитала. Без това не може да има социален мир и успешно икономическо развитие на България. Проф. Иван Ангeлов, член-кор. на БАН ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

black and white mag .bg 5

КУЛТУРА

Ботевите празници в Австрия Разговор с проф. Ник Тиц Спазвайки многогодишна традиция, през юни 2013г, българи, живеещи в няколко централноевропейски страни се събраха в малкия австрийски град Голс, за да почетат паметта на поета и героя на българската национална революция Христо Ботев.Събитието беше уважено от Н. Пр. Елена Шекерлетова, извънреден и пълномощен посланик на РБългария в РАвстрия, Борислав Петравов, директор на БКИ „Дом Витгенщайн”, управата на градчето и др. В околностите на гр. Голс, в провинция Бургенланд, се намира ВИП-парка на ЮНЕСКО, където по инициатива на Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий”, с председател проф. Мими

Дичева и австрийския професор Ник Тиц, – един от най-големите приятели на България в Австрия, е създаден единственият паметник на Ботев в Западна Европа. Професор Тиц е роден през 1937г в гр. Нойзийдлам Зее, работил е като представител на ЮНЕСКО за Централна и Югоизточна Европа, университетски преподавател, ценител на литературата и изкуствата, ярък и колоритен естет, с интереси в изобразителнотно изкуство и завеждащ собствена художествена галерия „Ин дер Гербрубен” в родния си град. ЧиБ: Уважаеми професор Тиц, как се породи у вас този интерес, от къде идва това всеотдай-

но участие при организиране на тържествата по повод гибелта на Христо Ботев? НТ: Интересът към Христо Ботев възникна при мен във връзка с моите изследвания в областта на литературата. В началото аз прочетох преводите на поезията на Христо Ботев на английски и френски език и бях учуден и поразен от интензитета на чувствата, на емоциите, които тези текстове предизвикват. Също така значение има и моето познанство с пианистката Мими Дичева, която спомогна да разширя своите познания по отношение на Югоизточна Европа, тъй като по това време аз работех в ЮНЕСКО и отговарях за този регион. Аз работя в областта

на природните науки и във вечерните часове, когато имах свободно време, се интересувах от всякакви култури и изкуства на различни народи. Също от скулптура, изобразително изкуство и така се запознах с много български творци. От четиридесет години отговарям за една галерия в моя роден град и по този начин имам контакт с изкуството от Източна Европа, в това число и с творци от България, които аз каня при мен. Те излагат свои произведения и работят в ателието ми в продължение на две, понякога и на три седмици. Чрез тези хора се получи една много силна връзка, не само със самите хора на изкуството, но и с българските хора, с българския народ. Така се запознах с българския художник Николай Янакиев, който следваше като втора специалност „Скулптура”. Друг скулптор, Куньо Желев, който вече е на 80 години, стана също мой много добър приятел. Куньо Желев е и създателят на Ботевия бюст във ВИП-парка на ЮНЕСКО. Той сащо направи и други скулптури там и днес аз съм един от неговите големи почитатели. ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

ЧиБ: Тъй като поводът, по който се събраха толкова много хора, толкова много българи, живеещи в няколко страни от Централна Европа, е 1-ви юни – ден на гибелта на Христо Ботев, бихте ли разказали нещо за историята му? НТ: Да. За вече за двадесети път го отбелязваме в Австрия, а тук в Голс за седемнадесети път. Преди седемнадесет години Куньо Желев издигна тази скулптура. Тогавашната съпруга на президента на Република България, заедно с тогавашната съпруга на австрийския президент присъстваха на откриването на паметника. ЧиБ: В началото Вие познавахте Ботев най-напред като поет. Знаехте ли, когато се запознавахте с неговото творчество, че той е и революционер. НТ: Винаги съм се интересувал от историята на страните, в които съм работил като представител на ЮНЕСКО. Но разбира се това, което ме впечатли най-много и най-напред, беше неговото литературно творчество, както ви казах на френски и на английски. Днес, в своето слово, аз разказах и про-

четох неговите последни редове, които той е написал на кораба Радецки.: ДО КАПИТАНА И ПЪТНИЦИТЕ НА ПАРАХОДА „РАДЕЦКИ” Господин капитан! Господа пътници! Имам чест да ви обявя, че в тоя параход се намират български въстаници, на които имам чест да бъда войвода. С цената на нашия добитък и на нашите земеделски сечива, с цената на големи усилия и с пожертвуване на нашите блага, най-после с цената на всичко, що е най-скъпо на тоя свят (без знанието и въпреки преследванията на властите в страната, чийто неутралитет ние уважихме), ние си доставихме това, което ни беше необходимо, за да се притечем на помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо Отечество България. Ние молим Господа пасажерите никак да не се безпокоят и да

останат спокойни. Колкото за вас, Господин Капитане, аз имам тежката длъжност да ви поканя да поставите парахода на мое разположение до самото ни слизане, като в същото време Ви заявявам, че и най-малкото ваше съпротивление ще ме постави в печалната необходимост да употребя сила и въпреки волята ми да си отмъстя за отвратителната случка върху парахода „Германия“ в Русчук през 1867. И в единия, и в другия случай нашият глас за бой е следния: Да живее България! Да живее Франц Йосиф! Да живее граф Андраши! Да живее християнска Европа! Х. Б о т й о в Долуподписаните потвърждаваме истинността на това писмо: Дойми, помощник

Енглендер, кап., Хадзел, I-ви машинист УДОСТОВЕРЕНИЕ, ДАДЕНО НА КАПИТАНА НА ПАРАХОДА „РАДЕЦКИ“ Ние, долуподписаните, удостоверяваме с настоящето, че ние, въстаниците на България, със сила принудихме капитана на кораба „Радецки“ да спре на турския бряг, ако и да няма станция. Въстаниците на България Войвода: Ботйов ЧиБ: Проф. Мими Дичева само като приятелка ли е свързана с Вас, или работите заедно с Българската културно–просветна организация „Кирил и Методий”? НТ: Контактът ми е много интензивен с Българската куртурно-

просветна организация „Кирил и Методий” и именно това стимулира тази връзка – нашата дружба и приятелство с госпожа Мими Дичева. Нея аз я познавам от дълги години – повече от 30, тя е една много добра преподавателка по пиано и е обучила много, много млади хора. ЧиБ: Кажете няколко думи за Българския културен център Дом Витгенщайн. НТ: Преди тридесет и пет години аз спомогнах Дом Витгенщайн да стане собственост на българското правителство. Заедно с индустриалеца Рогнер от Австрия, аз направих това посредничество с тогавашния вътрешен министър Карл Блеха и с кмета на Виена. Аз съм щастлив, че можах да осъществя тези контакти.

ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

Когато съм в България, аз винаги отсядам в хотел „България”. Той се намира на петнадесет минути пеша от австрийското посолство и на петнадесет от Университета и там се чувствам най-добре. Тези контакти с Дом Витгенщайн са много важни за нашата съвместна дейност. Директорът на Дома Витгенщайн, Борислав Петранов, е един много добър мой приятел и там ние правим много изложби. Аз винаги се радвам, когато на Трети март присъствам на Националния празник на България – те винаги ме канят. Това е едно много тясно сътрудничество и много ценно приятелство, не само лично, поради това, че се познаваме, но и в международен и в регионален план. Разговора води Красимир Пеков

КУЛТУРА

Разговор с извънредния и пълномощен посланик на Република България в Република Австрия Извънредният и пълномощен посланик на Република България в Република Австрия – г- жа Елена Шекерлетова е магистър по право от СУ „Климент Охридски”, специализира Конституционно и международно публично право в Макс-Планк институт, Хайделберг, Германия, а по-късно и курс по европеистика в Европейска академия, Берлин. Професионалното ѝ израстване преминава последователно като специалист и експерт по правни въпроси в Администрацията на Президента на Република България, по-късно като съветник и началник кабинет на министъра на външните работи, дипломат в Посолство на Р България във Виена, специалист и експерт в управление „Консулски отношения”, ръководител на Дипломатическо бюро в Бон, държавен експерт и началник отдел в дирекция „Европа”, пълномощен министър и зам.-ръководител на Посолство на Р България в Берлин, началник отдел в дирекция „Европейски страни” и непосредствено преди сегашната си позиция – временно управляващ посолството във Виена. След тази „визитка”, от която човек се задъхва, преминаваме към въпросите. ЧиБ: Госпожо Посланик, започваме с един от найболезнените въпроси: След 01.01.2014г страните от Стара Европа имат притеснения, че ще има наплив от българи и румънци, нервничат, има негативни изказвания в ефир и в печатни издания. В Австрия има ли я тази тревога? ЕШ: В страните от Стара Европа, както ние понякога ги наричаме, настроението е общо взето сходно – макар че има страни, които през последните месеци се изявиха като изразители на тези опасения или притеснения и най-вече техните медии. Знаете, че има и едно писмо, което министрите на вътрешните работи на Великобритания, Германия, Нидерландия и Австрия отправиха съвместно до Европейската Комисия като израз на известни опасения и притеснения, които обществата им изпитват и които министрите артикулират. Специално за Австрия, ми се струва, че тези опасения или притеснения са доста преувеличени по отношение на България, защото статистиката не показва някакъв сериозен имиграционен натиск от наша страна. Но разбира се тук се намесват обществени настроения, вътрешно-политически съображения. В Астрия през последните месеци не се наблюдава такава истерична на моменти медийна кампания, на каквато бяхме свидетели във Великобритания, но може би тук, по-скоро превантивно се присъединяват към демарша на тези няколко вътрешни министри. Ако трябва да сравним броя на българските граждани, то броят на българските граждани в Германия или във ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

Великобритания е несравнимо по-голям от броя на българските граждани, пребиваващи тук. В Австрия, по официални австрийски статистически данни са установени между 12000 и 13000 български граждани , като в това число са и учащите се – студенти, специализанти, докторанти. В това число не влизат австрийските граждани от български произход, т.е. хората, които вече са придобили австрийско гражданство, или пък са второ-трето поколение с български корени като призход, но родени в Австрия. Всъщност между тези 12000 – 13000 български граждани, работещите в някакъв вид трудово правоотношение са не повече от 4000 души. Около 1200 са българските граждани, които получават някакъв вид семейна социална помощ и едва 330 получават така наречените детски надбавки. Малко над 90 души са пенсионерите, чийто осигурителен стаж е натрупан в България и

които получават т.нар. „пенсионерска добавка”. Това е една сума, която цели да изравни или да компенсира донякъде голямата разлика в размера на пенсиите. От тези 90 души 19 са астрийски граждани, т.е. по-малко от осемдесет са български граждани. Виждате, че става дума за едни доста скромни цифри. От друга страна, трябва да проявяваме разбиране и към притесненията и опасенията им, макар че тук кризата преминава в доста мек вариант. Но общо взето практиката досега показва, че тези опасения винаги са се оказвали прекомерни, т.е. били са опровергани от практиката. През май 2011г отпаднаха ограниченията за достъпа на пазара на труда за присъединилите се две години преди нас държави от Източна Европа. Това са осем държави и всъщност самата австрийска статистика отчита, че в първите шест месеца, когато пазарът става абсолютно достъпен, новодошлите граждани общо от тези осем държави са малко над 29000 души. Това е нищожно увеличение. По-ярко е увеличението непосредствено след присъединяването към ЕС. Това се отнася и за България – през 2007г българите в Австрия се увеличават почти двойно, в сравнение с предишните еднадве години. Така че, не мисля, че след 01.01.2014г Австрия ще изпадне в ситуация на наплив от България. Българските граждани са вече достатъчно добре ориентирани, те пътуват от доста години и са запознати с характера на пазара на труда в Австрия и това самите австрийски политици го отчитат. Тук има Държавен секретар, който е член на правителството и отговаря за

въпросите на интеграцията. И той самият често повтаря, че Австрия донякъде е позакъсняла да се включи в конкуренцията за висококвалифицираните кадри. В Австрия българската общност, тази група от български граждани, които работят, учат, специализират тук, е общо взето много добре интегрирана и представлява предимно професии, които предполагат добро образование, висока квалификация и добри условия за работа и признание. По отношение на заетостта за не толкова висококвалифицирани работници, България няма особен принос специално в Австрия. В областта на сезонната заетост българите, които идват, от години са между 600 и 800 души, между които почти няма работници в селското или горско стопанство. Това са предимно хора, заети в областта на туризма, т.е. в хотелиерството, в ресторантьорството, това са сервитьори, готвачи, администратори, аниматори, учители по ски. В този смисъл аз съм уверена, че ние няма да изненадаме неприятно австрийския пазар на труда. Всъщност в средите на експертите и хората, които наблюдават наистина движението на този пазар, които разполагат със статистическите данни, анализират ги от години, при тях няма притеснение. Притесненията са там, където липсва информация. ЧиБ: В България има позитивна оценка на австрийски фирми като ОМV, КVS – семена, козметика „Рингана” и т.н. Има ли и български фирми, които да са популярни в Австрия? ЕШ: От подобен ранг няма. В областта на инвести-

циите има една сериозна асиметричност, но тя е обяснима и е свързана с много причини и обстоятелства. Австрийските фирми се оказват едни от най-сериозните чуждестранни инвеститори в България. По начало австрийският бизнес е много активен в региона на Югоизточна Европа, познава този регион и успява да се наложи в него. Неслучайно във всичките страни от региона Австрия е или инвеститор номер едно, или номер две и то в продължение на повече от десет години, така че това е една трайна ориентация на австрийската икономика. Доста бързо и навреме са осъзнали потенциала на региона и добре се вписват в него. На нас естествено ни се иска и повече български фирми да инвестират в Австрия, но в крайна сметка най-важното е в България да има колкото може повече инвестиции, независимо дали става дума за български или за чуждестранни, защото нашата икономика има нужда да наваксва и да се развива ускорено. Но дори само заради националната чест, радващо е, че Австрия привлича българите не само с туристическа цел или с цел образование, а и като средище за бизнесразвитие. Към момента тази инвестиционна активност е в скромни размери и обикновено е в сферата на туризма, на гастрономията. Става дума за малки и средни фирми в областта на услугите. Има една по-сериозна българска инвестиция, която е направена преди няколко години – през 2011г и вече функционира – това е покупката на един завод за производство на биодизел. Фирмата е „Булмаркет” , а заводът е в в гр. Енс, Горна Австрия. Може да се каже, че това е най-голямата българска инвестиция в Австрия, и то в областта на индустрията, на реалната икономика. Има също доста български фирми, които стъпват или се опитват да стъпят в Австрия като подизпълнители в по-големи инфраструктурни проекти или в проекти за изграждане или ремонт на идустриални мощности, което е също добре. Това са по-големи български фирми, които паралелно с един успешен бизнес в България, искат да диверсифицират поръчките си, а това е един добър подход. ЧиБ: Според вас има ли развитие „Дунавската стратегия”, която може би е един шанс за укрепване на българо-австрийските отношения? ЕШ: Да. Вие сте напълно прави, че тази стратегия на Европейския съюз за Дунавския регион е един допълнителен стимул за това страните-участнички в стратегията, да мислят и да проектират своите активности в Дунавския регион именно през призмата на тази свързаност. Това, което смущава много общини, фирми или учебни заведения, че тази стратегия не е подкрепена със собствени финансови инструменти. Всъщност това трябва да се разглежда като един плюс на „Дунавската стратегия”. Това означава, че проектите по тази стратегия, могат да получат финансиране от други финансови източници и инструменти на Европейския съюз, разбира се и национално финансиране, когато са наистина убедителни и обещават наистина да подобрят качеството на живота в региона. Дунавската стратегията си поставя за цел да фокусира най-напред вниманието на страните върху възможностите, които ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

река Дунав и прилежащият регион предлагат. Истина е, че Дунав от най-стари времена е транспортна артерия и комуникационна ос, но в днешно време възможностите ѝ не се използват достатъчно. Недостатъчно се ползват възможностите на водния път, на прилежащата инфраструктура, много често тя не е достатъчно развита. Т.е. Дунавската стратегия си поставя за цел да развие, да подобри това състояние на „свързаност”, защото рядко по поречието на една река има толкова много държави. В стратегията участват и държави, които нямат директен излаз на река Дунав, но принадлежат към този културен и икономически регион. Освен това постигането на приемливи за всички екологични стандарти по отношение на качеството на водата, биоразнообразието, почвите, защитата и предупреждението при бедствия, аварии, наводнения и т.н. е много важна дългосрочна цел на стратегията. Да не говорим и за възможностите за сътрудничество в областта на сигурността, борбата с престъпността, административното обслужване. Дори в областта на туризма Дунав, особено по долното течение, където сме и ние е един неразработен, дори западнал регион. Разбира се, войните в Бивша Югославия прекъснаха или затрудниха за дълго корабоплаването и туристическия поток в този участък на р. Дунав. От наша, българска гледна точка, стратегията е шанс за развитие на нашите крайдунавски региони, които в България са сред най-слабо развитите. ЧиБ: Дунав мост-2 чакахме доста време, дали ще се оправдаят очакванията ни? ЕШ: Ние искаме и още мостове да се строят. И не става дума само за тези големи проекти, за които е очевидно, че трябва да има много сериозни инвестиции на национално ниво и по линия на Европейския съюз, но и за насочване на малкия и среден бизнес към възползване от тези възможности. Съвместни иновативни проекти на бизнеса и висшите учебни заведения от региона могат наистина да променят облика на съответния град или община. Добър пример е проектът за велоалея по протежението на Дунава, защото това веднага води определен контингент туристи, с определени интереси и потребности. Това означава вече не само една велопътека, означава работилници, малки хотели, разработване на прилежащи туристически маршрути. След две години, в които самите страни – потенциални партньори по тези проекти, проучиха условията, потърсиха и намериха партньори, започва етапът, в който се подбират конкретни проекти. В България основна роля има Министерството на регионалното развитие и благоустройството и там функционира, което е национален координатор на Стратегията. Там се пресича информацията за това какво идва от общините като проекти, от фирмите, от научните институти или висшите училища. Аз намирам за много позитивно това, че в България и не само в България подходът е проектите да идват не зададени „от горе”, а създадени на място, които да са съобразени с конкретните нужди и потребности, а и с възможностите на съответните общини. Австрия, разбира

с, като страна-инициатор на Дунавската стратегия заедно с Румъния, е особено активна в тази област и е амбицирана наистина Дунавската стратегия да се превърне в една работеща стратегия. Тук на 13 май в Кремс се проведе една конференция, организирана от правителството на Провинция Долна Австрия и под патронажа на вицеканцлера и външен министър Шпинделегер, на която бяха поканени представители на всички страни, съответно региони, участващи в Дунавската стратегия. Тази конференция имаше за цел да предложи и да ангажира вниманието на страните с развитието на пристанищната инфраструктура по Дунава и в Черноморския регион, с оглед на хармонизиране и свързване в мрежа на пристанищата и прилежащите пристанищни инфраструктури. По начало Австрия разглежда и според мен, напълно основателно, Черноморския регион в контекста на едно естествено продължение на Дунавската стратегия. На тази конференция беше представен, един вече функциониращ модел за свързване на адриатически пристанища от Словения, Хърватия и Италия. Създаването на тази мрежа е повишила рязко ефективността на всяко едно от тези пристанища и съответно равнищата на обработените товари, пътници, плавателни съдове. На тази конференция беше и вицепрезидентът на Европейската инвестиционна банка Вили Молтрер, който е бивш австрийски федерален министър и който предложи различни варианти, за финансиране на такива проекти с кредити от ЕИБ. Въпросът е да се предложат добри проекти, които наистина повишават конкурентноспособността на региона. ЧиБ: Госпожо Посланик, какво бихте споделили за културния обмен между Австрия и България? Знаем, че Българския културен център – Дом Витгенщайн и Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий” са едни от най-активните в Европа. ЕШ: Когато говорим за българо-австрийските отношения, в тях винаги един много силен компонент е именно сътрудничеството в областта на културата и

образованието. Той има наистина дълголетни традиции. Много са примерите за това, че част от големите българи и по време на Възраждането и след Освобождението са се образовали тук. Естествено те са отнесли със себе си част от австрийското културно влияние и традиции. Комуникацията по Дунава, дори през ХVІІІ – ХІХ век е била доста сериозно развита. Виена не е била далечна цел за тогавашните българи и естествено наред с търговията започва и културното опознаване и проникване. Тези традиционни връзки са много добра основа за съвременно сътрудничество в областта на културата и образованието. Сега има много млади българи, които следват или специализират в Австрия, някои остават да работят тук, други се връщат. Те са естествен мост между България и Австрия в културно отношение. Това, което Българският културен институт прави, както и посолството е да осъществяват българската външна политика в областта на културата. Дейността на Българския културен институт „Дом Витгенщайн” е насочена към това да популяризира в Австрия както българското културно-историческо наследство, така и постиженията и изявите на съвременната българска култура. Наред с това той е и един своеобразен културен дом на българската общност в Австрия. И ако вие разгледате програмата на Дома през последните години, ще видите, че всеки месец в афиша на института се съдържат прояви, специално предназначени за българската общност – гастроли на български театрални постановки, премиери на български филми и срещи със създателите им, с писатели, журналисти и учени. Доволна съм, че отзвукът за програмата на БКИ, предназначена за „смесена” публика и сред австрийската общественост е много добър. Имаме много съвместни прояви на Посолството, Българския културен институт и австрийски културни институции, което е и основна цел на Българския културен институт тук – да се вписва в културния живот на австрийската столица. Що се отнася до културно-просветните дружества и другите „структури” на българската общност в Австрия, трябва да имаме предвид, че те работят като дружества с идеална цел – на доброволен принцип и чрез инициативността на техните членове. Затова е много важно техните усилия да бъдат подкрепени и оценени по достойнство. Хората, които са активни в тази сфера отделят част от своето време, ангажират се абсолютно безвъзмездно, на обществени начала с организирането на определени прояви и тук бих казала, че те са на доста високо ниво. Българската общност в Австрия има свои медии – електронни, печатни, които са се наложили като източници на информация, като справочници

и като платформи за обмен на впечатления. Дружествата не само във Виена, но изобщо в Австрия трябва да бъдат похвалени и насърчени, защото те са действащи платформи за общуване, за задоволяване на конкретни културни, образователни и информационни потребности. Между тях е и Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий” с председател проф. Мими Дичева, която, по традиция всяка година организира Ботевите чествания. Посолството и аз лично имаме с всички тези структури и организации на българската общност много добро и приятелско сътрудничество. Установена практика и традиция е определени ежегодни прояви да се организират с водещата роля на БКПО, други – на училището, трети – на църквата. Мисля, че отношенията ни с всички тях са хармонични и партньорски. В Австрия има няколко вече добре работещи български училища, най-старото и най-голямото от които е във Виена с около 200 деца, учащи се от предучилищна възраст до 12-ти клас. Има две училища в Линц, едно в Грац, може би е на път да се появи и второ в Грац и това са училища, които се организират с инициативата на родителите, търсят се подходящи учители, защото те трябва да отговарят на определени условия. Наистина българите в Австрия са активни и инициативни. Да не забравяме, че тук има една много голяма група от български учени, интелектуалци, певци и музиканти, артисти и художници, които са много изявени, много талантливи, признати в Австрия и те са наистина едни културни посланици на България. Повечето от тях, да не кажа всички, винаги акцентират върху това, че са българи и действително споделят личния си успех и славата си със страната, която ги е отгледала. По начало Австрия е страна, която е много обърната кам Югоизточна Европа и неслучайно тук и историята на региона, и изучаването на езиците на региона имат сериозна традиция. Виенският университет е сред малкото западноевропейски университети, в които специалността „българистика” е самостоятелна. Учредихме специална награда, т.г. – за втори път, за „Най-добър студент – българист”, с което искаме да окуражим младите българисти и съответно да привлечем вниманието както на българската общност тук, така и на българската общественост в България, а и на австрийската към тези израстващи специалисти по български език, литература и култура. Те ще са бъдещите преводачи и посредници между българската култура и немскоезичните пространства. В Австрия българската култура е позната, ценена, уважавана и е една от найдобрите визитни картички на България. ЧиБ: Какво мислите относно рекламата на български туристически дестинации тук в Австрия? Запознати ли са австрийците с нашите уникални природни и исторически дадености? ЕШ: Както вече говорих и по другите теми – България е познат партньор, позната страна в Австрия. Мисля, че реклама се прави не защото от един непознат ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

обект искаш да направиш много познат. Но ако искаме да привлечем повече австрийски туристи, естествено че трябва да правим и много по-активна реклама. Не може да се разчита на това, че България е позната и всички са чували за българската роза и за хубавото черноморско крайбрежие. Туризмът е бизнес като всеки друг и той трябва постоянно да се поддържа на определено ниво, включително и в рекламата и тази реклама не трябва да бъде просто едно рекламиране и обещание на нещо, което не съществува, а напротив, тя трябва да е много съответна на потенциала, на възможностите, които в момента предлага. България и в това отношение има сериозен дефицит. Прави впечатление, че броят на австрийските туристи през последните години е почти константна величина, т.е. те нито се увеличават значително, нито намаляват драстично. За да привлечем по-голям брой австрийски туристи трябва да рекламираме и други туристически продукти в България, извън традиционните туристически продукти по нашето Черноморие, а защо не и добрите условия за ски-туризъм в нашите планински курорти, независимо от прекрасните условия, които съществуват тук в Австрия. Става дума за разнообразяване на тези възможности за планински и за ски-туризъм – ние там сме наистина конкурентоспособни и като природни дадености и като инфраструктура, съответно и като цени и съотношението между цената и качеството на предлаганите продукти, което би могло да се използва. Всъщност много по-голям би бил интересът сред австрийските туристи за културен туризъм, за спа-туризъм, за религиозен туризъм, т.е такива по-интересни, по-нестандартни за тях екскурзии, а не толкова почивки – на морето, или в планината. И действително отзвукът за австрийските туристи е изключително положителен точно за тези турове, които включват примерно археологически разкопки, или Розовата долина. Ние се включваме във всяка възможност, която ни се предлага, за да представим България като туристическа цел, като започнем от най-различни градски инициативи – събития, панаири. Планирали сме едно мащабно мероприятие праз есента в Инсбрук, защото Австрия все пак не се изчерпва само с Виена. Искаме да популяризираме определени възможности за икономическо сътрудничество, за туризъм, включително за търговия с типични български продукти в тези области, в които България не е чак толкова популярен партньор. Така че има сериозни възможности числеността на австрийските туристи и диверсификацията на туристическите цели да се разшири. Също в полза на реципрочността е необходимо да отбележим, че непрекъснато се увеличава и броят на българските туристи в Австрия. Около 70 000 годишно са те в момента, разбира се най-вече в областта на зимния туризъм, но и в културния туризъм. Това, което чувам от хора, които идват редовно в Австрия да карат ски е, че тук им излиза дори по-евтино отколкото в България. Това ако действително е вярно, трябва да се замислим. Най-добрата реклама в областта на туризма са впечатленията на хората, които

вече са били там. И като започнем оттам, разбирам, че една прекрасна почивка в България може да бъде вгорчена от това, че на влизане или на излизане от България съответният турист е попаднал на, да речем некомпетентен, нелюбезен, груб или прочее служител на митницата, границата. Това е едното. Второто е, че хората в Австрия, а и не само в Австрия, избирайки си туристическа цел си дават сметка, че това е някакъв вид тяхна лична инвестиция в тази страна и понякога те я съобразяват с определени свои критерии. Скоро получихме няколоко писма, в които хора, които са гледали поредния репортаж, изтекъл по телевизионния обмен за нашия прословут „обичай” – „тричане на куче”, който и аз съм гледала и знам с какъв ентусиазъм хората от въпросното село обясняваха, как това е един техен обичай, как това е една тяхна традиция и го правят от любов и за здравето на кучетата. И те вероятно така го разбират. Само че това като се излъчи, може би си струва наистина да се възложи едно проучване, за да се отговори колко туристи този репортаж е отказал от едно пътуване до България?! В този смисъл това е и въпрос на някаква отговорност е за това какви сигнали излъчваме, какви послания, какви картини, какви образи. ЧиБ: Като гледаме тази красива зала с този красив таван, цялата сграда на Посолството е много красива. Това е българска собственост, нали? Бихте ли споделили малко история за нея? ЕШ: Да. Българска собственост е. България има наистина чудесни имоти в Австрия, всеки един от които представлява наистина културно-историческа ценност. Разбира се Дома „Витгенщайн” е „перлата” в тази корона, наистина архитектурен паметник от световно значение и това въобще не преувеличено да се каже, но и сградата на посолството и Резиденцията на българския посланик са две прекрасни сгради, строени в средата и в края на ХІХ век, с интересна история и на обитателите, сменили са редица собственици, преди да се окажат в български ръце. Сградата на посолството е строена като дом и вероятно и кантора на един много успешен и състоятелен каменоделец във Виена. След това е преминала през много ръце, била е и седалище по време на Третия Райх на един военен съд, така че е имала доста мрачна слава. Ние я купуваме някъде в края на петдесетте години. Тази част тук, вторият етаж е наистина много красив и хората, които разбират и се вглеждат, откриват много символи, които са от занаята на хората, които са работили с камък, със строителни материали. Резиденцията, която имаме е строена някога като дом на известния либретист Виктор Леон. Наскоро там идва една журналистка, която изследва негово епистоларно наследство, така просто за да добие някаква представа за къщата. Тя също след това е сменила много собственици. Голяма отговорност е да се поддържат тези сгради, защото би било престъпление да не го правим, но всичко е въпрос на средства и там където те не стигат е въпрос на много въображение и изобретателност. И все пак, благодарение на всички мои предшественици, включително

и на хората от посолството се опитваме всяка година нещо да направим, нещо да реставрираме, да укрепим, да поддържаме, да подобрим тези сгради. Разбира се би било добре да се направи, ако може, една цялостна реставрация, подмяна на тия тапети. Тук аз имам някои идеи – да поканим студентите от художествената академия на един стаж. Ние и Посолството и Българския културен институт имаме едно много добро сътрудничество с Художествената академия в София. Вече няколко години подред студенти идват тук на летен семинар в Дома, рисувайки сгради във Виена и аз това лято ще ги поканя да дойдат и тук и да направим един първоначален план за това, какво може да се направи. Тук имаме един стъклопис, който още по време на войната е повреден и който искаме да възстановим. Идеята ни е да се опитаме да възстановим парвоначалната красота на тези сгради. По този начин бихме могли да си бъдем взаимно полезни, защото не са много и възможностите, където те биха могли да практикуват нещо такова. Това е една идея, която първоначално споделям с вас, но мисля, че някъде там ще намерим решение на въпроса, защото това би струвало баснословна сума, ако трябва да се наеме местен майстор. ЧиБ: Защо жените посланици са толкова малко? ЕШ: Ами да, от около 70 мисии, около 10-12 са жените посланици към момента. Това е приблизително около една шеста. Аз обаче съм предпазлива, даже скептична към разговора мъже-жени, защото може би, един човек трябва да бъде преценяван по това какъв потенциал, компетентност, качества показва, независимо дали е мъж или жена. Давам си сметка обаче, че всъщност в определени професии, тъй като дълго време не са се допускали жени и няма традиция в това да има много женско присъствие. Давам си сметка, че може би не е толкова лошо, в определени сфери на държавната администрация или на фирменото управление, както и Европейските директиви сочат да има и някакви квоти за жени. Защото това би окуражило първо повече жените и би дало възможност за изява наистина на техния потенциал, който в никакъв случай не е по-малък или по-лош от този на мъжете и би окуражило и работодателите да дадат повече възможности за изява на жените. Същевременно обаче, трябва да кажа, че като жена никога не бих искала да бъда някъде, защото съм от така наречената женска квота. Това даже ми се струва, не само на мен, а сигурно и на много жени, унизително, или като някаква допълнителна вратичка, което действително е обидно за сериозния потенциал на жените и специално на българките, защото ние сме работещи жени. Така че, не ми се иска по един феминистски начин да третираме темата. Видно е, че и в дипломацията, както и в много други сфери жените ще имат все по-стабилно присъствие и съответно и участие и на ръководни позиции, на важни и отговорни длъжности и никакво съмнение нямам, че ще се справят също толкова успешно както и мъжете. Разговора води Станислава Пекова

КУЛТУРА

БОРИСЛАВ ПЕТРАНОВ:

“Театърът остава моята голяма любов” ЧиБ: Много е писано за Българския културен институт „Дом Витгенщайн”, за неговата уникалност, както в архитектурен аспект, така и като културно средище. Затова, може би е найдобре да започнем с нещо поконкретно. Представете, моля, програмата на Дом Витгенщайн за месец юни. БП: Да. Вие сте прави за това, че като че ли е преситена публиката с историята на тази къща. Разбира се тя е обвита и в много митологии и какви ли не характерни за българския манталитет слухове, догадки и т.н. Но истината е много проста – това е един културен институт, който представя не само България, той е българска собственост, австрийски паметник на културата и се стремим в неговата програма да

има представени български творци, но разбира се даваме място и на международни прояви. През месец юни имаше две международни прояви – едната е изложбата на авсрийската художничка от унгарски произход Елжбет Наги и второто голямо събитие, с което приключи нашата програма официално за юни е една обща изложба на двама художници – един австриец и един българин. Единият се казва Манфред Бокелман, а другият се казва Любомир Димов. Това събитие организирах заедно с фондацията „Идеас Сосайъти”, която се ръководи от българин – д-р Стефан Стоев. Разбира се много са българските събития в програмата за юни, като се започне с това, което преживяхме заедно с вас – поднасянето на цветята пред паметника

на Ботев във ВИП-парка на ЮНЕСКО в гр. Голс, след това се мине през една изложба, която открихме на 3 юни, с която започват и дни на българското изкуство във Виена, а именно „Кирилицата – новата азбука на Европейския съюз” – казвам „нова“, въпреки че България вече повече от пет години е страна-членка на Европейския съюз, защото едва от няколко месеца има върху евро-банкнотите написан текст на кирилица. Това е една изложба, която е дело на професор Кирил Гогов и негови ученици, една изложба, която проследява исторически възникването на Кирилицата, започва се от Глаголицата, за да се стигне до съвременните букви. Както знаем използват я и руснаците, сърбите, македонците и т.н. Разбира се, с тази изложба от-

Борислав Петранов – Директор на Българския културен институт Дом Витгенщайн във Виена – Австрия

ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

белязахме и 1150 години от Велико-Моравската мисия на Методий. На 4 юни се състоя и един концерт на изявени и млади пианисти, цигулари, на една млада, прохождаща фолклорна група – групата „Пендари”. Този концерт се организира от Българската културно-просветна организация „Кирил и Меутодий” и отново е посветен на деня на Ботев. Също бяхме домакини и основни организатори на един голям концерт на 7 юни, посветен на 5-ата годишнина на едно българско дружество, което се казва „Български ритми”, което е юридическото лице, представляващо танцовата група „Китка”. За нас е голяма чест, че на 18 юни открихме една изложба на двама изявени български творци, каквито са Иван Велев и Мирослав Минчев, които пристигат специално от България, за да представят своите творби тук. Единия – Иван Велев представи живопис, а Мирослав Минчев – скулптура. Има още няколко български събития, които не се състояха обаче в нашите помещения: на 12 юни се откри една изложба в галерия Ре Арте, в дванадесети район на Виена, където също бяха представени български творци – това са Никола Даскалов, Атанас Колев, Красимир Колев и Веселина Загралова. Разбира се, към тях се е прибавила и една шведска художничка, която е шведка по произход, но е завършила в България и е член на Съюза на българските художници. Това е Кинк Фредерикс. Така че, тук това бе следващото събитие от посветените на българското изкуство във Виена. И последното от тези събития се състоя на 17 юни, то се казва „България чрез моят обектив”, като повечето са австрийски фотографи, които правят своя изложба за това, как те са видяли България през своя поглед. Изложбата беше в галерията на Форкс фото щудио в Майерринк. ЧиБ: При толкова наситена от към културни събития програма, можем ли да твърдим, че българската култура е добре представена в Република Австрия и само дейността на Дом Витгенщайн ли допринася за това представяне?

БП: О, не. В никакъв случай не можем да кажем, че само дейността на Дом Витгенщайн допринася за културното представяне на България в Австрия. Има различни събития. На първо място трябва да кажем, че има много български творци, които живеят в Австрия. Всяка една тяхна изява е популяризиране на българската култура. Има много български културни дружества вече в Австрия – във Виена, в Грац, в Линц, които със своята дейност също популяризират България. Един културен институт трудно би обхванал една такава „огромна” държава, имам предвид не огромна по размери, но все пак това е една федерална република от девет различни федерални провинции, така че не бих казал, че ние сме успели да се разпрострем навсякъде. Не, всеки един български творец, живеещ в Австрия, чрез своята дейност, чрез своето творчество помага за популяризирането на българската култура. Ние сме една част от общия конгломерат. В никакъв случай нямам самочуствието, че това което представяме е достатъчно, или че е окончателно. Не, всеки един ден е едно предизвикателство, всеки нов ден ние трябва да се доказваме, колко сме интересни, колко сме важни за нашите братя от Европейския съюз, за нашите съседи, с които ние работим. Защото отношенията ни в културен и в исторически план са от дълго време и са много добри. Тук в началото на двадесети век са идвали първите български студенти, много от нашите изявени актьори също са били тук на специализация в Бургтеатър. Така че, ние имаме едни връзки много отдавна на ниво култура и те през годините не са били прекъсвани. Били са понякога със затихващи функции, но не са били прекъсвани. Такава е била и историята на Дома. Имал е своите пикове в няколко момента от развитието си, след което е имало затишие, за да се стигне до 2002г, когато беше най-голямата криза в „Къщата”, тя беше в ужасно състояние, да не говорим, че беше пропъдено всичко живо като публика.

ЧиБ: Освен гостуванията на българските творци, изложбите на художници от България, има ли прояви на други представители на други художествени школи, на австрийски или други в залите на Дома? БП: Освен това, което казах за юни, ще споделя, че по принцип това го залагаме като традиция тук, в Дома, тъй като той е международно признат австрийски паметник на културата и има много голямо посещение от страна и на студенти по философия, и по архитектура, и по философия, които идват да видят този пример за модерна архитектура, защото „Къщата” е строена през 1928г и тогава е била нещо изключително. Сега, след развитието на модерната архитектура, вече не е така, но тогава е била нещо забележително и посетителите все още продължават да бъдат възхитени от това, което е направил Витгенщайн през 1928г. Така че, в никакъв случай не бива да си позволяваме да затваряме „Къщата” и да я превръщаме в бастион само на български събития, напротив – вратите са отворени и ние сме съорганизатори на различни съвместни прояви, домакини сме на много чуждестранни събития. Същевременно Българският културен институт има и още една дейност, а именно – представяне на австрийски автори в България. През 2008г представихме австрийски графици в Националната художествена галерия в София, ние помогнахме на това представяне, а в момента помагаме да се представи една изложба, която се казва „Чудният свят на „Арт Нове”, на Югенд – стила, във една фотографска изложба, която представя по река Дунав различни архитектурни примери за този архитектурен стил. Тя е на проф. д-р Петер Шуберт и се откри на 5 юли в Плевенската галерия „Илия Бешков”, а по-късно – на 9 юли в Министерството на Културата в изложбената галерия. В момента текат разговори да бъде показана на още няколко места. Тази изложба аз считам за заслуга на работата на Българския културен център.

ЧИБ: Присъства ли Дом Витгенщайн на културната „карта” на Виена? Привлича ли все по-широк кръг от публика, която следи цялостния културен живот в града? БП: Смело мога да потвърдя, че присъстваме. Разбира се Виена дава толкова „изкушения”, предлага толкова културни събития на ден, колкото един Лондон, който е пет пъти по-голям, а като бройка културни събития са равни. Така, че един посетител на Виена разбира се има много по-богат избор. Да, присъстваме, смело мога да твърдя, че Дом Витгенщайн е вече понятие! ЧиБ: Вие имате богат опит в областта на театъра, професионалният Ви път е свързан с театралното изкуство. Помага ли Ви този опит при организиране на проявите в Дом Витгенщайн и имате ли някакви други проекти, свързани с теаътъра в бъдеще? БП: Да, винаги помага. Театърът всъщност е една комуникация между зрителя и актьора и когато човек се е занимавал с това изкуство, при всички положения това помага за една по-добра комуникация с всеки партньор в разговора. Театърът е и си остава моята голяма любов, така че аз ще правя, където и да съм, нещо свързано с театъра. Благодарение и на режисьора и актьор Щефан Флеминг, аз придобих самочувствието като режисьор. Двамата от 2008г работим заедно, направихме тук в Австрия няколко събития, за някои от които е писало и списание „Черно и бяло” – това е постановката „Черни очи за случайни срещи” и рзлични други немскоезични събития, направихме и едно представление в Пловдивския театър, за което актрисата получи доста награди. Радва се на голям интерес, казва се „Секс без захар” от Дарио Фо и Франк Араме. Моите бъдещи планове са свързани с представления в България, с представления в Австрия, но всичко това е в сферата на договорките още и не мога да говоря с конкретика. Оттук нататък една от линиите, по които ще се развиЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

ва моята творческа съдба, ще бъде съвместната ни работа със Щефан Флеминг. Това със сигурност ще продължи. Иначе, винаги съм любопитен към това, което се случва в съвременния театър. ЧиБ: Какво се случва с Вашата докторантура? БП: Не исках да засягам този въпрос. Докторантурата е една от моите болки. Нямам време, иначе ми е много интересна темата, тя също е свързана с театъра. Темата е посветена на Артур Шницелер. Това е един австрийски драматург и става въпрос за неговите преводи в България, неговата рецепция в българската култура. Това е свободна докторантура, когато имам време. Аз искам да я правя за удоволствие, може би когато остана малко по-свободен, защото тук да се организира тази програма, никак не е лесно – то изисква време. ЧиБ: Дом Витгенщайн и Вие в частност сте традиционен съорганизатор на тържествата и честванията на годишнината от гибелта на Христо Ботев във Виена, по време на които австрийската столица се превръща в притегателен център на българи от Централна Европа. Бяхме свидетели на изявите на българите от Братислава. Може би и други страни от региона също биха имали желание да сътрудничат. В тази връзка има ли Дом Витгенщайн съвместни изяви с културни институти и центрове от съседни страни. БП: Да, ние работим в много добра координация с колегите от Братислава, от Будапеща, от Прага – това са най-близките отправни точки. Бих казал дори и Париж, въпреки че съвместните ни изяви са по-спорадични, разменяме си изложби най-вече, но аз смятам, че тази мрежа, от културни институти, които има България по света, би трябвало да бъде използвана. Поне тези, които сме си наблизо, сме направили тази мрежа и си помагаме. И нещо, което исках да отбележа, но до момента не стана дума е, че тази богата програма, всичко това, което се случва тук не може да се случи без помощта на посланика на Република България в Републи-

ка Австрия г-жа Елена Шекерлетова. Държа да го отбележа, защото в нейните встъпителтни думи, още когато тя стана посланик, заяви, че ще положи огромни усилия да бъде активизирано представянето на българската култура тук, да укрепват още повече връзките между България и Австрия в областта на култура, образование и наука и за щастие тя успява да го прави. Тя направи една награда и с помощта на Българския културен институт, но основно тя е неин родител и тази награда е за най-добър студент по „Българистика“ във Виенския университет. Тази година тя се връчи за втори път и според мен има ефект, това не е само „потупване по рамото пред строя”, наградата има и своето парично изражение. Така че, за тези млади хора това е много важно, а за всички останали, включително за Виенския университет е важно, че държавата България държи на тази специалност и че тя би могла да се развива. Така че, работата е някак взаимна, тъй като пред австрийските ни приятели, ние освен Български културен институт сме и разширена културна служба към посолството. Има още един човек, с когото си помагаме, взаимно работим много добре и това е проф. д-р Любка Липчева-Пранжева, която е български преподавател във Виенския университет. Тя е преподавателят, който е изпратен от България, за да занимава студентите с история на българската литература, с българска литература, с български език. Миналата година, по нейна идея, направихме едно много хубаво представяне във връзка с втори юни, само че то не беше посветено на Ботев, беше посветено на годишнина от рождението на Левски и тогава двама български студенти написаха и представиха изключително интересни есета – техния поглед към Левски. И едно от момичетата, което беше с такова интересно есе, казва се Жасмин Дегенхарт, тази година спечели наградата за найдобър студент по „Българистика“. Разговора води Красимир Пеков

КУЛТУРА

Ако е графика, да е малка Кристина Якимова е млада художничка, влюбена в графиката, лаконичната композиция и линията. Напук на грандоманията на съвременното изкуство, тя предпочита миниатюрата. С лекота печели конкурси с фокус върху малката графика, участва в национални и международни изложби, биеналета. Нейни портфолио и творческа биография намираме и в най-популярните платформи за художествена комуникация, където проектите на Кристина са едни от най-високо ценените. ЧиБ: Здравей, Кристина! Би ли се представила накратко? КЯ: Кристина Радославова Якимова на 24 години, родом от град Добрич. В момента творя, живея и работя в град София. Завършила съм бакалавърска степен в СУ „Св. Климент Охридски“. ЧиБ: Колко си висока? КЯ: Колкото една графична миниатюра + паспарту. ЧиБ: Как те избраха рисунката и графиката? КЯ: С рисунката сме стари познайници, както всички деца и аз рисувах още от малко дете, което така и не спря. Всъщност в гимназията учих икономическа специалност, което обаче не ми пречеше да рисувам през цялото време, което както можеш да се досетиш, се отрази на успеха ми. А с графиката се намерихме, когато започнах да уча в Софийски университет. ЧиБ: Около личността на твореца витаят много митове. В кой си избрала да живееш? Изобщо как живееш? КЯ: Не смятам, че мога да се определя като художник с крайно странен живот. Избрала съм да живея

на по-изолирано място, далеч от града и по-близо до природата... шаблонно нали? И животът ми в Добрич беше такъв. Може да се каже, че ценя времето със себе си. Иначе, откакто завърших, работя и крада време за изкуство (графика, рисуване), даже съвсем наскоро се оборудвах вкъщи и преоткрих високия печат (линогравюра). ЧиБ: Разкажи ни как човек спира да се оплаква, запрята ръкави, прави си портфолио и представя работата си. КЯ: Живея на принципа, че когато нещо има да се свърши, то просто се върши. Смятам, че относно изкуството няма място за мързел и извинения. Може би е породено от факта, че през гимназиалния ми период не можех да изживея пълноценно художествените си пориви и сега някак си наваксвам това време с пълна сила. Първата изложба, в която участвах („Паралели“ в Художествена галерия – Добрич) беше през 2011г – обща изложба на художници от Добрич и Шумен. Тогава мои близки хора и роднини ми подадоха ръка и повярваха в мен, за което им благодаря от все сърце. След това последваха участия в национални и международни изложби, биеналета и т.н. Портфолио и творческа биография могат да бъдат намерени на уеб адрес http://kristinayakimova.portfoliobox.me/about. Между другото интернет пространството изобилства от платформи, които позволяват на автори от цял свят да представят работата си. Подобна платформа е и „Behance”, където също публикувам свои проекти. Горещо препоръчвам използването на подобни уеб•продължава на стр. 29

„Китайската мечта“ е от глобално значение Годишната сесия на „ОСНП“ (Общокитайското събрание на народните представители) завърши с решимост за постигането на „Китайската мечта“. „Китайската мечта“, както се изрази Президентът на КНР Си Дзинпин, е да се изгради умерено проспериращо общество, чрез поддържане и повишаване на икономическия растеж. Това е мечта за сила и успехи, за общонационално благо. По думите на Жан-Пиер Рафарен – експремиер на Франция – „Китайската мечта“ е балансът между индивидуалното и колективното добруване. Новото китайско правителство се зарече да удвои БВП и личните доходи до 2020г, като постави летвата за годишен растеж на 7.5%. Тази цел печели широкото одобрение на международната икономическа общност – „Wall Street Journal“ я нарече „умерена“, а „Нихон Кейзай Шимбун“ – японски вестник – заяви, че китайското правителство търси „висококачествен“, стабилен растеж, целящ повишаването на жизнения стандарт на китайския народ. Промяната в икономическата стратегия на Китай ще генерира нови възможности за останалия свят. Новото управление на Китай се зарече да задълбочи реформите и да се трансформира от икономика, базирана на инвестициите, в такава, базирана на консумацията. Според изказвания на специалисти, този факт ще олекоти търговския дисбаланс между Китай от една страна и САЩ и ЕС от друга. Във всеки случай, както Рафарен отбелязва – „Китайската мечта“ е мечта за мир, хармония и развитие.“ Президентът Си също акцентира върху политиката на спокойно развитие и подчерта възможностите, които се отварят пред света като резултат от възхода на Китай. Това е мечта, основана на взаимната изгода за Китай и света. Бившият германски канцлер Герхард Шрьодер отбеляза, че Китай е възприел отговорна външна политика в стремежа си да осигури стабилна околна среда за развитието си. Това на свой ред допринася за стабилността в световен мащаб.

Н. Пр. Гуо Йеджоу,

посланик на Китай в България, за Китайската мечта Ваше превъзходителство г-н посланик, китайското Министерство на човешките ресурси и социалното осигуряване съобщи, че през първото тримесечие на 2013 г. в страната са били открити над 3 млн. нови работни места. Какви мерки предприема китайското правителство, за да ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

помогне на обикновените хора да реализират собствената си мечта? – Всеки човек има своя мечта. За обикновените хора да имат спокоен живот и добра работа е една естествена мечта. Това, дали тя може да се осъществи влияе както връху семейното благополучие, така и върху обществената стабилност, за

това има изключително значение. По данни на статистиката, от януари до март тази година градската заетост се е увеличила с нови 3.42 млн. работни места, 1.37 млн. безработни са били наети отново на работа, осигурена е заетост на 420 хил. души с трудности при наемане на работа, а регистрираната без-

Н. Пр. Гуо Йеджоу се наслаждава на българската култура

работица в градовете е била 4,1%. Мерките, които китайското правителство предприема за стимулиране на заетостта са следните: мерки за прилагане на иновативност в работата, подобряване на услугите по заетостта, обучение по въпросите на заетостта, непрекъснато подобряване на ефективността на политиките за активизиране пазара на труда, като същевременно се насърчават работещите да променят концепциите си за заетостта, с цел насърчаване на инициативата и самостоятелното предприемачество се предлагат преференциални политики в данъчното облагане, кредитирането, осигуряването на терени и др. мерки, като се предоставя цялата възможна подкрепа за успешното преминаване към заетост на възможно най-голям брой работещи лица. Разбира се, ситуацията на зае-

тостта е в тясна връзка с икономическия растеж. Активният първи пазар на труда е от ключово значение за насърчаване на заетостта. Това, че Китай няколко последователни години ограничава темповете на икономическия си ръст съвсем не оказва твърде негативно влияние върху увеличаването на заетостта. Китайското правителство обръща изключително внимание на проблемите на заетостта, поставя стимулирането на заетостта на приоритетно място в социално-икономическото развитие на страната, провежда все по-активна политика на заетастта, като също така намалява негативното влияние на забавянето на икономическия ръст върху заетостта. Свързани ли са помежду си националната мечта и личната мечта? Каква е разликата между „китайската мечта” и „американската

мечта”? – Очевидно е, че „просперитетът на държавата, възраждането на нацията и благоденствието на народа“ са взаимнозависими и взаимнопораждащи се явления. Както се казва, „Ако голямата река е безводна, малките реки пресъхват”. В процеса на осъществяване на държавната и национална мечта се разкрива „широко пространство” за постигане на личната мечта на всеки един човек, всеки получава своя шанс да се реализира в живота, всеки получава възможността да сбъдне мечтата си. „Личната мечта” и „държавната мечта” са неразривно свързани: личната борба е неотделима част от укрепването и просперитета на държавата, трудно е да си представим, че в една бедна и слаба страна хората могат да постигнат щастие и благоденствие, осъществяването на личната меч-

та е неотделимо от реализирането на националната мечта. В същото време, осъществяването на „националната мечта” също зависи от максимално пълното разгръщане на потенциала и творческите сили на всеки един човек. За това, за осъществяването на една такава мечта е необходимо в цялото общество да бъде създадена атмосфера, която да въплащава в себе си мечтите и стремежите на цялата нация. Всеки човек има свои идеали и стремежи, всеки има свои мечти. Председателят на КНР Си Дзинпин казва: „Осъществяване на великото възраждане на китайската нация е най-голямата мечта на китайския народ от периода на новата история на страната. В тази мечта се сливат заветните желания на няколко поколения китайци, въплащават се цялостните интереси на китайската нация и китайския народ, тя е общата надежда на всички синове и дъщери на Китай. Историята ни показва, че съдбата на всеки човек е тясно свързана със съдбата и бъднините на страната и нацията. Само ако страната е добре и нацията е добре, то всички могат да бъдат добре”. Именно чрез осъществяване на китайската мечта могат да бъдат напълно гарантирани правата и интересите на хората в икономическата, политическата, културната, социалната и всички останали сфери, да бъдат общо споделяни плодовете на развитието. Богатото съдържание на идеята за китайската мечта обхваща в себе си стремежите на всеки един китаец. В този смисъл, „китайската мечта” е сбор от всички „лични мечти”. Всяка страна има своята мечта. В епохата на глобализацията, общата взаимозависимост и обвързаност между страните в света безпрецедентно нараства, общопризнат е принципът, че с обединение печелят всички, а във война всички понасят жертви. Мечтата на една страна не може да коства жертвата на мечтата на друга страна. Неотдавна китайският председател Си Дзинпин изрази пред американския президент Барак Обама по време на срещата на върха Китай – ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

САЩ, че китайската мечта е мечта за мир, развитие, сътрудничество и взаимна полза, тя е взаимно свързана с прекрасните мечти на всички народи по света, включително и с американската мечта. Какво е „китайската мечта”? Какви са нейните характеристики? За много българи сякаш „Мечтата” се намира извън пределите на родината. – Най-общо казано, основното съдържание на „китайската мечта” е постигане на „просперитет на държавата, възраждане на нацията и благоденствие на народа”. Аз разбирам това така: „Хората обичат живота, надяват се да получават по-добро образование, по-стабилна работа, по-надеждно социално осигуряване, по-високо ниво на медицински и здравни услуги, покомфортни условия за живот, покрасива околна среда, и очакват децата им да растат, да работят и да живеят по-добре”. До 2020г. БВП на страната и средните приходи на глава от населението в градовете и селските райони да се удвоят на база 2010г, към момента на отбелязване на 100-годишнината от създаването на ККП Китай да изгради общество на първоначалното благоденствие, към момента на отбелязване на 100-годишнината от основаването на нов Китай да бъде изградена просперираща демоктратична цивилизация и хармонична социалистическа модернизирана държава. Това са основните направления за осъществяване на „китайската мечта”. Смятам, че особеностите на китайската мечта могат да бъдат обобщени в следните няколко направления: Първо, „китайската мечта” е един взаимен ангажимент, т.е. ангажиментът, който всеки един човек поема към държавата, както и ангажиментът, който държавата поема към всеки един човек. Второ, „китайската мечта” се осъществява чрез следване на китайския път, издигане на китайския дух, сплотяване силите на Китай. Трето, „китайската мечта” е мечта за отстояване на мирното развитие, на взаимнополезното сътрудничество и участие в гло-

балното управление, тя е мечта за изграждане на справедлив, демократичен и хармоничен световен ред. Четвърто, „китайската мечта” е мечта за запазване многообразието на човешката цивилизация, за взаимно проникване и взаимно приобщаване на различни цивилизации и различни ценности, тя е мечта китайският народ да направи своя още по-голям принос за човечеството. Пето, „китайската мечта” е тясно свързана с мирното развитие на света. Реализирането на китайската мечта е не само за благото на китайския народ, но и за благоденствието на всички народи. Ако Китай е добре, светът ще бъде още по-добре; ако светът е добре, Китай също ще бъде още по-добре. „Китайската мечта” е тясно обвързана с мирното развитие на света. Най-общо казано, „китайската мечта” не е „имперска мечта”, не е „мечта на отделна държава”, а още по-малко е „хегемонистична мечта”. Китайската мечта се нуждае от хармонична международна среда. Китайската мечта е мечта за възраждане, за развитие, и заедно с това мечта за хармония, мир и партньорство. Забелязвам, че някои българи се стремят повече да реализират своята мечта в чужбина. Същевременно аз знам, че България е страна с древна история и забележителна култура, страна със своя мечта за развитие; хората в България са трудолюбиви и непринудени, те имат своите мечти за просперитет и благополучие; като една от важните страни в Балканския и Черноморски регион, България има специални очаквания към световното, и особено към регионалното развитие, мир и стабилност. Китай е готов да насърчава ускореното развитие на българо-китайските приятелски отношения, да стимулира съвместното сътрудничество и осъществяването на взаимна полза и общи интереси, за да споделяме взаимно възможностите, които носи „националната мечта” на всяка една от нашите две страни. Разговора води: Ст. Пекова

Трите съставни части на китайската мечта В продължение на цяло столетие речта на президента Линкълн, лидерът на борбата за независимост на Америка, за „власт на народа и воля на народа за народа” вдохновяваше пионерите на нашата революция. Днес темата за „китайската мечта” отново беше издигната от лидерите на страната. Какво е китайската мечта? Ако трябва да кажем накратко, това са трите принципа – съставни части на китайската мечта – „впечатляващите исторически корени на Китай”, „това, което принадлежи на Китай” и “направеното в името на Китай”. Но да поговорим в началото за „историческите корени на Китай”. Благодарение на своята дълбока и многолика национална култура, китайската нация внесе ярък принос върху историческата значимост на цялото човечество. В последно време Китай пое по труден път към спасението на страната, но и днес приносът на Китай в световното развитие е огромен. Контурите на идеята „Китай е длъжен да направи огромен принос в развитието на човечеството” бяха обозначени след началото на политиката на реформи

и откритост. Това е съвременният принос на китайския модел. В международната политическа обстановка много развиващи се страни се стремят да се откъснат от негативите на политическото наследство на Запада, да покажат на света образец, в най-добра форма отговарящ на ситуацията в страната и света. Около концепцията „произведено в Китай”, китайският път на развитие и модел на управление бива поощряван, той издига още повече инициативата, утвърждава концепцията „да купуваме стоки от Китай, т.е. да принадлежим на света”, обогатява многообразния модел на глобалното развитие. С други думи, китайската мечта е необходима на света. Сега да обсъдим концепцията „да принадлежиш на Китай”. Китайската мечта принадлежи на Китай. Идеята „да принадлежиш на Китай” означава, че това е особена мечта, която встъпва в триединство с „азиатската мечта” и с „глобалната мечта”. Отначало трябва да осъществим идеята за „китайския Китай” и, вървейки по пътя на социализма с китайска специфика, да продължим да подкрепяме мечтата на социализма. Второ,

идеята за „азиатския Китай” означава да не допуснем потъването на Азия в безвремието и безредиците, заради западното „нашествие”. Трето, „глобалният Китай” е идеята за построяването на съвременна цивилизована държава. Китай е длъжен да демонстрира своите традиционни ценности, а и универсалността на китайския модел. И накрая за концепцията „в името на Китай”. Китай няма да последва американската мечта, но той не отблъсква нито американската, нито европейската, нито индийската, нито които и да е други мечти. Точно обратното, успехът на Китай е стимул за другите страни, за да осъществят собствените си мечти. Китайската мечта е тясно свързана със световната мечта. Китай не преследва тясна национална мечта, отхвърляща света. Китайската мечта е своеобразен изпит за китайския народ. Трябва да отговорим на въпроса „Коя е главната задача за придвижването напред?” Отговорът се състои в следното – съхранявайки съдбините на човечеството, да продължим да следваме делата на великите умове на миналото, за да установим трайно мира на планетата. Ван Ивей ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

„Китайската мечта” и реализирането на нова стъпка в икономическото развитие на страната Кореспондент от Пекин за сп. „Черно и Бяло” Дин Хао

На проведеното на 17 март 2013 година първо заседание на Общокитайското събрание на народните представители (ПК на ОСНП) председателят на страната Си Дзинпин представи идеята си за „китайската мечта”, представяйки я като закономерна част от историческия процес на национално възраждане и бъдещите перспективи пред китайския народ. „Китайската мечта” е демократична мечта за непрекъснатия напредък на общественото развитие, мечта за реализирането на общество със средно ниво на благосъстояние, за мирно развитие и добросъседство. През изминалото столетие, в резултат на непрекъснати усилия и борба, Китай постигна огромни успехи и плодотворни резултати и благодарение на това днес той се намира най-близо до националното си възраждане.

За реализирането на „китайската мечта” обаче е нужно да се даде пълна изява на „китайския дух”. Какво е „китайски дух”? Това е не само е патриотизъм, но също така и дух за непрекъснати усилия и упорита работа. За да се реализира тази мечта има нужда от повече практически действия, конкретни мерки и реални ефекти. На проведените в началото на тази година сесии на Общокитайското събрание на народните представители и Китайския народен политически консултативен съвет (КНПКС), гражданите видяха промените в стила на работата на правителството. Докладите за работата на правителството, парламента и КНПКС бяха рафинирани и по-кратки, а съдържанията им – по-ясни. Декорациите за сесиите не бяха пищни, храната на депутатите бе скромна, автомобилите, с които се

движеха не бяха луксозни. По време на самите заседания най-дискутираните теми бяха за борбата срещу корупцията, пропастта между богати и бедни, контрола върху цените на жилищата и замърсяването на въздуха, все реални проблеми от живота на обикновените хора. На първото заседание на парламента премиерът Ли Къцян призова държавните служители да се придържат към принципа „Да говорим по-малко, да работим повече”. Поведението на централното ръководство направи силно впечатление на обществото, като промените в стила на работа на административна система на цялата страна станаха осезаеми. Икономическото процъфтяване е важна основа за реализиране на „китайската мечта”. Така например, административният център на провинция Съчуан – Чънду, полага усилия да се превърне в средище на икономическото развитие в западната част на Китай. Градът се намира в центъра на западната икономическа зона, в момента вече притежава мащабна икономическа сила и е дом на редица важни индустрии. Градът обаче е изправен също и пред някои трудности. В областта на транспорта Чънду все още няма усъвършенствана комплексна транспортна система, а от икономическа гледна точка индустрии на средно и високо професионално ниво заемат по-малка част. Способността за иновации на бизнеса там също не е висока. Относно икономическото развитие, редица китайски и чуждестранни специалисти се обединяват около три момента. Първо, че Китай реализира бърз растеж. През изминалите 30 години икономиката нарастваше с 9.7% всяка годи-

на, а БВП на глава от населението се увеличи от 100 до 2360 долара. Второ, икономическото развитие донесе материални ползи на хората. Животът и благосъстоянието на почти всички китайци се подобриха. Трето, в резултат на интензивното икономическо развитие Китай избегна застоя и социалните вълнения. В момента много държави са изправени пред трудности и проблеми, произтичащи от финансовата криза, докато Китай не спря да се развива и постигна редица успехи през тези години. Преди мартенската среща на върха на Г-20 през март, английското списание „New Statesman” публикува коментар под заглавие „Краят на правото на САЩ”, а на корицата му стоеше Статуята на свободата, държаща в ръка китайския флаг. Подобни визии за бъдещето и нарастващата роля в световните дела на Китай обаче не могат да скрият няколко въпроса, а именно: Дали в резултат на бързото икономическо развитие през изминалите 30 години страната разви своя специфика; в момента седем икономики в света, от които китайската е най-голяма, поддържат 7-процентен растеж, но дали през следващите 10 години ще можем да сме настроени оптимистично за икономическото развитие на Китай? Китай не следва западни модели, но се развива интензивно. От икономическа перспектива, той влезе в СТО, с което поддържа стабилни контакти със западните страни. В областта на политика, Китай отстоява собствен път на развитие, основан на социализма и връщащ постепенно традиционната конфуцианска култура. Безспорно, Китай вече е икономически дракон, опитът в това му развитие получава все по-голям отзвук в развиващите се страни, както и уважение от развитите държави. На този фон „китайската мечта”, която е важна цел на държава, и в същото време отразява и конкретните стремежи и желания на народа, може наистина да се превърне в един от пътищата за възстановяване и на световната икономика. ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

Си Дзинпин

Президентът Си апелира към младите да допринесат за реализирането на „Китайската мечта“ Президентът Си Дзинпин отправи послание към младите китайци да бъдат смели в мечтите си, да работят неуморно за постигането им и да дадат своя принос към ревитализацията на Китай. Той подчерта, че младото поколение със своята силна воля, чувство за отговорност и висок професионализъм е надеждата за реализирането на „Китайската мечта“. Това се случи по време на дискусия с група млади хора, заети в различни сфери на живота – инженери по космически технологии, изследователи, заварчици. „Редно е младите хора да бъдат оптимистично настроени и упорити, когато пред тях се изправят препятствия,“ каза Си, като апелира към тях да останат стабилни в убежденията си, да усъвършенстват професионалните си умения, да прегърнат иновацията и да работят усърдно. При посещението си в Китайската академия за космически технологии, където се състоя дискусията, Си наблегна на важността на

научните и технологични иновации и подчерта, че Китай възлага надеждите си в тази насока именно на младите. Той припомни изключително важната роля, която младите учени са изиграли в различни проекти на китайската космическа програма – китайската лунна сонда, управлявани от човек или дистанционно космически апарати, както и сателитната технология. „Една нация просперира, ако младото ѝ поколение е амбициозно и отговорно“, каза Си. Президентът апелира за създаването на по-добри условия за професионалното развитие на младите. Това е целенасочено усилие от страна на новото китайско правителство да установи една по-силна връзка между осъществяването на „Китайската мечта“ и младото поколение. „В процеса на модернизация на Китай през последния век младите винаги са били мощен двигател за реализирането на социал-

ната трансформация“, каза Женг Чангжонг, специалист по МИО в университета Фудан. „В ерата на информацията, развитието на Китай има нужда от една по-обединена младеж. Концепцията на „Китайската мечта“ би трябвало да изиграе ролята на флаг, който да вдъхнови младите да се стремят към по-добър живот и по-силна държава“, каза още Женг. „Успехът може да бъде постигнат само чрез интегриране на личните мечти към националната кауза“, допълни Президентът Си. Китайският Ден на младежта се празнува за първи път през декември 1949г, за да се отбележи зараждането на Движение „4-ти май“ през 1919г – студентско протестно движение, породено от недоволството на несправедливите решения на Версайския договор. На него в Китай се гледа като на едно патриотично движение, борещо се с остарелите, почти феодални апетити на старите европейски „сили“. КИА „Синхуа“

„Тиенгун-1“ и „Шънджоу-10“ извършиха успешно ръчно скачване На 23-ти в 10:07 часа, корабът „Шънджоу – 10“ с трима астронавти на борда извърши успешно ръчно скачване с безпилотната совалка „Тиенгун – 1“. Ръководител на операцията бе астронавтът Ние Хайшън. В 8:26 „Тиенгун-1“ и „Шънджоу-10“ извършиха успешно отделяне с ръчен режим. А в 10:00 ч. корабът и совалката се свързваха. Според плана, тримата астронавти ще влязат в совалката отново и ще продължат научните опити. 28

•продължава от стр. 20 сайтове както за създаване на персонално портфолио, така и в ролята им на социални мрежи за художници. ЧиБ: Не мислиш ли, че у нас все още битува една поовехтяла любов към помпозния и бъбрив художествен изказ за сметка на лаконичната композиция и линия? КЯ: Да вярно е, но какво от това. Считам себе си за либерален човек и не бих могла да си позволя да критикувам или да отричам. Мисля, че има достатъчно автори, които успяват да поддържат баланса в тази насока и вярвам, че съм един от тях. ЧиБ: Разказват ли истории образите, които създаваш? КЯ: Вярвам, че всяка работа живее свой собствен живот и има своя собствена история, претворена в очите, мислите и емоциите на публиката. Това за мен не е било никога цел, то просто се получава. Никога не съм започвала рисунките и графиките с предварителна идея, също така никога не правя и предварителни скици, просто оставям емоциите и ръката да ме водят. ЧиБ: Какви трудности срещаш в работата си и как ги надхитряш? КЯ: Всички трудности са сладки. Те ми помагат да вървя напред и нагоре. Чисто технически срещам постоянно трудности, имайки предвид, че се старая да уча нови и нови техники и експериментирам постоянно. В творческо отношение, един мъдър човек ми беше казал, че най-трудното е да не копираш себе си. Когато направиш една работа, било то рисунка или графика, и тя се хареса на публиката, това явно повлиява на егото и ти действа като наркотик, и понякога започваш да я репродуцираш. Истината според мен е, че в изкуството няма формула за успех, а саморепродуцирането не е опция. Обичам да ми е трудно! ЧиБ: Кое изкуство според теб е съвременно и мислиш ли, че правиш съвременно изкуство? КЯ: Смятам, че съвременното изкуство най-вече се влияе и определя от индивида с главно И. Ласкае ме идеята, че правя съвременно изкуство и ми се иска да вярвам, че е така. Това обаче може би не го определям аз. ЧиБ: С какви хора работиш с удоволствие? Имаш ли любими партньори? КЯ: Работата с хора е сложна поне за мен. Считам се за индивидуалист и обичам да си върша нещата изцяло сама. Като започнеш от най-малките приготовления, та чак до крайния продукт. Затова и съжалявам, че не внимавах повече в училище, сега щях да имам по-малко да наваксвам. ЧиБ: Кои са любимите ти миризми? КЯ: Шишарки, бор, широколистна и иглолистна гора, люляк, момина сълза, пури и, разбира се, най-общо казано графика (ацетон, газ, дихлорметан и т.н.), просто тогава знам, че съм вкъщи. ЧиБ: Къде можем да открием работата ти и по какво работиш в момента? KЯ: В момента участвам в Дванадесета международна годишна изложба-конкурс, графика малък форЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

мат – мини принт 2013, която се намира в галерия „Леседра“ – галерия за съвременни артпроекти, ул. Милин камък № 25, Лозенец. Изложбата ще продължи до 31-и август. Напоследък съм се отдала на рисуване и както споменах преди малко – преоткривам линогравюрата, техника, в която предстои да натрупам повече опит. Илина Консулова

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

135 години по-късно... ПОМНИМ ЛИ? От 19 до 23 юни в Международния дом на журналистите във Варна се състоя българо-руска журналистическа конференция. Посветена на 135-годишнината от Освобождението на България, тя се осъществи благодарение на подкрепата на Корпоративна търговска банка АД и фондация „Руско делово слово”. Инициатор и организатор на конференцията бе Съюзът на българските журналисти. Снежана Тодорова, и.д. председател и главен секретар на СБЖ бе гостоприемната домакиня на срещата. Залинелите в последните години контакти между руските и българските журналисти сякаш се посъживиха. Любомир Михайлов, журналист в отдел Международна информация на в. „Стандарт” изнесе лекцията „135 години от Освобождението на България. Как българските медии отбелязаха годишнината?”. Тук трябва да вмъкнем факта, че тази година излезе книгата „Символи на свободата”. В нея са събрани негови материали, на колегата му Константин Събчев и други автори от редакцията, свързани с тази годишнина. Всъщност това бе едно от малкото издания, свързани с темата. За разлика от 125-годишнината, която бе отбелязана значително по-широко. От руска страна Ирина Циплакова от радио „Гласът на Русия” говори за това как руските средства за масова информация са отбелязали 135-годишнината от победата на Русия в Руско-турската война. Журналистката със съжаление сподели, че през 2009г, когато са съкратени 10-на чужди редакции в медията, е премахната и българската. Тя направи сравнение със 125-годишнината, когато в радоито е имала много предавания и гости, сега, десет години по-късно, само в интернет страницата му

е имало няколко малки публикации с информационен характер. Жалко. И въпреки това топлия глас и прекрасния български на Ирина радиослушателите още помнят. Разбрахме го от хората във Варна, които бяха дошли като слушатели на конференцията. За популяризирането на България в Русия, за безбройните ѝ репортажи и интервюта, свързани с нашата страна, Ирина Циплакова получи заслужени награди: почетната значка на СБЖ „Златното перо”, медал от Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД и награда от Фондация „Славяни”. Може би това бе и емоционалната кулминация на срещата. Друг представител на руската журналистика, който спечели нашите симпатии с познанията си по български, с желанието на опознае България и с открития си ведър характер бе Александър Сисоев, кореспондент на в. „Златен пръстен”, гр. Ярославъл и на интернет-изданието „Рибинск-сити”. Той разказваше на всички колко силно е впечатлен от топлината на българите. Дошъл малко по-рано, Александър посетил кметството в Каварна. Влязъл и казал: „Аз съм руски журналист. Мога ли да видя кмета?” И не само го видял. Кметът му разказал и показал всичко за Каварна. Александър Сисоев все повтаряше какви „невероятни” неща се правят в този град. И какъв „невероятен” кмет има. Сякаш в подкрепа на неговите думи бе изказването на младия Игор Броварник, кореспондент на ИТАРТАСС у нас, който говори за „Работата на руския кореспондент в България”. Той е дошъл в нашата страна след като е работил във Великобритания и категорично заяви, че у нас чувства хората близки. Българите са много по-открити и

по-разговорливи, следователно, и добиването на информация – найважната част от работата на кореспондента, е много по-лесно. Наталия Стребнева, кореспондент на Радио Русия, емоционална и непринудена, се облече като матрьошка, за да ни разкаже за ”Междуетническите взаимоотношения в многонационална Русия”. На тази тема говори и Александър Соколов, председател на Междукомисийната работна група по международно сътрудничество и обществена дипломация в Обществената палата на Русия, член и на Съвета по междунационалните отношения към президента на Руската федерация. Особен интерес колегите проявиха по въпроса за изучаването на майчиния език в Русия. Соколов отговори, че руският е държавен език, но в училищата има преподаватели и на родния език. И няма как да е иначе. За пример даде втората по численост националност в Русия – татарите. Те самите говорят 6 различни езика. В Казахстан всеки трети брак е междуетнически. Русия приема и огромно количество емигранти. Затова държавният език е важен, в същото време там, където има покомпактно население, има и възможност да се преподава на майчиния език. А може ли журналисти да не говорят за работата си? Разбира се, че не. Особено в контекста на 120-годишнината от началото на журналистическото движение в България. С „Тенденциите в развитието на медийната индустрия в България” гостите запозна доц. Георги Калагларски, преподавател във Варненския свободен университет и член на УС на СБЖ. Любов Петрова, зам.-главен редактор на сп. „Журналист”, пък говори по темата „Регионалната журналис-

Снежана Тодорова и Александър Соколов, председател на Междукомисийната работна група по международно сътрудничество и обществена дипломация в Обществената палата на Русия, член на Съвета по междунационалните отношения към президента на Руската федерация.

тика – проблеми и приоритети”. Впечатляващи са цифрите, които тя представи. Регионалните и общински печатни издания в Русия са над 10 000. Над 3 000 от тях са обществено-политически вестници. По тираж те заемат около половината пазар на този вид издания в страната. Цифрите ни изглеждат космически – реално нашите национални медии са с по-нисък тираж от руските регионални. „За дейността на АРС-ПРЕСС и задачите на регионалните средства за масова информация на Русия” разказа и Александър Нечаев, член на УС на АРС-ПРЕСС и директор на издателска къща „Каспия” в гр. Астрахан. В дискусиите се включиха и Станка Динева, Милена Николова, Мариан Карагьозов, Пламен Николов, член на УС на фондация „Руско делово слово“. Родиха се идеи да се популяризира България в руски медии, най-вече във в-к „Аргументи и факти”, чиито представител – Ирина Маслова, бе ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

сред присъстващите. Но може би най-важният резултат от срещата бе, че се запознахме с изключителни руски журналисти. Говорихме за какво ли не – от положението в Сирия и Ирак, през крокодилите в Амазонка, та чак до чантите от крокодилска кожа, произведени в Пловдив. След такива срещи човек се чувства обогатен – със знания, с приятели, с идеи за нови проекти. Журналистическата ни среща се осъществи с медийната подкрепа на сп. „Европейски парламенти” и със съдействието на Българо-руския обществен форум. Неговият съпредседател - Александър В. Соколов, бе дошъл у нас специално за конференцията във Варна. С него разговаряхме за бъдещето развитие на връзките между хората от България и Русия. ЧиБ: Г-н Соколов, завърши журналистическата конференция

във Варна. Каква е вашата оценка за нея? АС: Журналистите от Русия и България имат своя „корпоративен” интерес – да създадат успешни връзки. Аз мисля, че това стана. Установиха се контакти между Радио Варна и Радио Русия. Между едни от най-важните и интересни вестници на двете страни – също. Задачата на Българо-руския обществен форум е да създадем условия хората от Русия и България да създадат мрежа от контакти. ЧиБ: Успявате ли според Вас? АС: Трябва да ви кажа откровено, че интересът в България към Русия е по-голям от интереса в Русия към България. Причините са обективни – свързани са с Освобождението на България. В Русия по-рядко си спомнят този факт. Трябва да направим така, че и в Русия хората да си спомнят по-често за това. ЧиБ: Вие сте съпредседател на Българо-руския обществен форум. По какво той се отличава от

другите подобни организации? АС: Мисля, че е много хубаво, че в България има и други русофилски организации. Но до създаването на този форум, организациите, които работиха за развитието на връзките между хората, се брояха на пръстите на двете ми ръце. Сега те са повече от 100. В Русия се появи засилен интерес към сътрудничество с България. ЧиБ: В какво по-конкретно ще се изрази то? АС: Най-важното е сътрудничеството между неправителствените организации от Русия и България. НПО сами ще определят формите на сътрудничеството си и в кои сфери ще е то. Засега това се случва в сферата на журналистиката. Мисля, че ще бъде интересно и сътрудничеството между организациите, които работят в областта на историческия опит, на предприемачеството. Най-важното е, обаче, да се създадат контакти между младежките сдружения. В това е бъдещето. ЧиБ: Каква ще бъде ролята на форума?

АС: Форумът ще бъде в ролята на компас, когато българските или руските организации искат да осъществяват връзки. Те могат да го правят и сами, но може и форумът да е посредник. Ние сме длъжни да приветстваме всяко желание за сътрудничество. ЧиБ: Вие сте съпредседател на тази организация. Освен Вас, кои други интересни личности са в нейното ръководство? АС: Всяка страна – било то руската или пък българската, сама взема решение за своите представители във форума. Разбира се, хората от ръководството ще имат контакти помежду си. От руска страна председател е прочутия руски журналист В. Н. Игнатенко, който много години бе начело на ИТАР-ТАСС, а понастоящем е депутат от Горната камара на Съвета на федерацията, аз съм съпредседател, но в управлението са още М. Швидкой, Г. Островски, П. Гусев, Ал. Щербин, В. Лошак. От българска страна председател е Георги Първанов. Изпълнителен секретар е Снежана Тодорова.

ЧиБ: Вие сте и председател на Междукомисийната работна група по международно сътрудничество и обществена дипломация в Обществената палата на Русия, член сте и на Съвета по междунационалните отношения при президента на Руската федерация. Какви са приоритетите на Русия в момента? АС: Ние имаме много приоритети. Но поначало се занимаваме с макрополитика. Затова и приоритетите ни са свързани с международните организации, работещи в тази сфера – ООН, Съвета на Европа. България като европейска страна ни е сред най-интересните. Наскоро едно социологическо изследване показа, че тя заема седмо място сред всички страни по симпатии на руското общество. И понеже ние сме Обществена палата, не можем да не се съобразим с мнението на обществото. Затова България е сред нашите приоритети. Разговора води Екатерина Павлова

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

НА УПРА

ДЕКЛАРАЦИЯ НА СБЖ ВИТЕЛНИЯ СЪВЕТ

да, Уважаеми дами и госпо Уважаеми колеги,

и към медийотправи остри забележк та година я си ми ко а т ка йс пе ро както Ев на минала Измина една година от При посещението си в България през есента андар. ия ване на европейските ст да рж въ ут и ната ситуация в Българ не га ла на уз също призова за еврокомисарят Нели Кр в медийните структури в нашата страна. ъм са българските журти за свобода и плурализ нието на българските медии? По-свободни ли опейските де ни за развиване на евр то во ст Какво се промени в пове ще об на те ли приоритети налисти? Отстояваме и? дълбочава. Световни демоктратични ценност де печални. Кризата в българските медии се за ър бодата на словото в Констатациите са тв ганизации системно свалят рейтинга за сво ционно право – доси ор и международни медийн е граждани са лишени от свое основно конститу политическото, ит не на страната ни. Българск ! Медийното отразява ия ац рм фо ин на ве ст че разявано с конкретка тъпът до обективна и ото развитие на страната все по-често е съоб омически позиции, лн он икономическото и социа . Мощни босове, със значими политически и ик ият натиск върху си хн ре Те те и. ин дийни систем ни корпоративни бите на страната ни ме стия, продажба на новинарско съдърща ма за ни уп кр ат ав истра притеж о налага редакторски пр зултат на това безжурналистите неизбежн ивните, а не на обществените интереси. В ре интелегентноста орат чеството и жание, защита на корп астично се деформира ка . др и но ел ат ов ед сл по е ни получават скрупулно поведени ето българските гражда ти. Бяха отправени заплахи и се изко , ие ан рж дъ съ о от йн рналис на меди Спас Спасов, Асен ните нападения над жу Тревожат ни насилстве рналистите Сашо Диков, Христо Христов, д жу . вършиха покушения на та за раанска, Ася Пенчева и др ад М а ет ол ик на медиите към условия М в, те но ци да ни ве Йор ст соб на е ни ите заното отноше намаляване на работн то на ъс ек пр Тревожи ни безцеремон не – те ти по-малко от година авени журналис бота, при които са пост емен страх и неаргументирани съкращения. За колегите. от ст плати, насаждане на си ните редакции са съкратени над 30 процента професионалната с ал си он ги ми ре ро в националните и рналисти правят комп жу орите че ве по все , т ея ме ел оц е за много дии. Редакт дърни де ве по на Очевидно е, че за да а рм но в а а се е превърнал на новинарско съ си съвест. Автоцензурат съдържанието, позволяват скрита продажба рху пазар! налагат ограничения въ ка в България се превръща в долнопробен бит ти професионални и синжание. Медийната прак ни възможност журналистите да участват в ни трудови договоа Тревожи ни и отнетат ните медии отказват да подпишат колектив заплата и така ст тна дикални организации. Ча принудени да декларират минималната рабо ри. Ниските нива са не ри. Често журналистите та финансова сигурност на българските пенсио а журналистика! т на на зер ве ми ст спад на каче са лишени дори от яма част о отговорен труд води до сок ви я ши на на е дните стремежи на гол ан еви ащ -оч по все на запл на я ав ост „стаята на прислуно се противоп УС на СБЖ категорич литическия елит да вкарат журналистите в на журналистите на по офесионално задължение от българския бизнес и пр то но ов осн на а т е в защи гата”. Твърдо заставам за проавата на гражданите. пр и те си ре те ководители да спомогнат присъин ръ т и зя ск ан оп – да па ст и и ск че авни, полити естествено Призоваваме всички държ ия в страната, като съблюдават и уважават ените норми на туац според утвърд мяна на медийната си йствуват и се развиват де да и ди ме е ит ск ар лг щото право на бъ ции. и демократични тради европейските и световн

ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

СПИСАНИЕ „ТАЙМ“... ЗА ПЪРВИ ПЪТ ОТ 10 ГОДИНИ... ПУТИН Е ИЗВЪН КЛАСАЦИЯТА...

уският президент Владимир Путин не заслужи място сред 100-те найвлиятелни световни личности на сп. „Тайм“. Изданието не го е включвало в класацията си след 2008г. В същото време 15-годишната пакистанка ученичка Малала Юсуфзай, чието обезобразено от талибански куршум лице стана символ на борбата за правото на мюсюлманките на образование, попадна сред 100-те най-влиятелни световни личности на сп. „Тайм“. Класацията, в която всяка година от 1999г изданието помества имената на хора, „променили планетата за добро или зло“, не излъчва конкретен победител. За първи път през тази година „Тайм“ ще излезе със седем различни корици в различни части на света. Освен Юсуфзай от първата страница на

списанието гледат създателят на частната компания за космически полети „Спейс Екс“ Елон Мъск, рапърът Джей Зи, актьорът от Боливуд Амир Хан, актрисата Дженифър Лоурънс, щатският сенатор Ранд Пол и първата азиатска тенисистка с трофей от „Големия шлем“ На Ли. В престижния списък място намират 35 дами, между които лидерът на компютърния гигант „Яху“ Мариса Майер, херцогинята на Кеймбридж Кейт Мидълтън и първата дама на САЩ Мишел Обама. Нейният съпруг Барак Обама става рекордьор по присъствие в листа – за осма поредна година. Сред другите държавни лидери са новоизбраният китайски президент Си Цзинпин, кюрдският лидер Абдула Йоджалан, мианмарската опозиционерка Аун Сан Су Чжи, както и водачите на вплете-

ните в конфликт Северна и Южна Корея – Ким Чен Ун и Пак Гън Хе. Списанието отделя специално внимание на бурния дебат за притежанието на оръжие в САЩ, подновен с нова сила след многобройните инциденти през изминалите 12 месеца. В списъка личи името на флагмана на оръжейното лоби Уейн Лапиер, както и на бившия депутат и върл противник на пищовите Габриел Гифърдс. „Тайм“ запазва традицията потретите на отличените да бъдат написани от други популярни личности. Самият Обама е автор на материала, посветен на сенатор Том Кобърн. Неговият пък е сътворен от бившия държавен секретар Хилъри Клинтън. Дъщеря ѝ Челси е написала представянето на Малала Юсуфзай. Дамяна Лютакова

ТУРИСТИ ВЕТЕРАНИ

СРЕД ВЕЛИЧИЕТО НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА През месеците май и юни, усилията на Ръководствата и актива на ТД „Шипка“ и Клуба на ветеранитетуристи към нето бяха посветени на подготовката и осъществяването на една отдавнашна мечта – авто-пешеходен преход до руините на двете столици на Първата българска държава – Плиска и Велики Преслав. Тридневната програма включваше още и редица природни и исторически забележителности, характерни за този край, така заслужил знаменитата фраза „От тук започва България!“ Богатият организационен опит на Секретаря на ТД“Шипка”, г-жа Анна Камчева си каза думата: при отлична подготовка по подробностите на целия маршрут и обичайната добра организация, солидната група от 52 туристи потегли в летния ден за осъществяване на набелязаната програма. Бързо отминаха първите десетки километри по магистрала „Тракия“ и след краткотрайна почивка поехме по Ришкия проход в Източна Стара планина –

ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

вратата за Северна България. Далеч зад нас останаха върхарите на централното било на Балкана и големия язовир „Камчия“. Минавайки през малко познатото полупланинско градче Смядово се отправихме към старопрестолния Преслав. Красивата сграда на историческия музей ни впечатлява с огромния брой експонати в него, а златното съкровище – българско, а не тракийско – ни оставя в захлас. Великолепното филмче, което ни бе прожектирано в актовата зала на музея ни пренася в глъбините на историята ни от IX и X векове и най-вече в нейния „Златен век“ по времето на Симеон Велики. Още под впечатленията от видяното и чутото се отправяме към руините на стария Преслав. Замахът и великолепието на градежите от онова време поразяват. След Велики Преслав автобусът ни отвежда към едно отдавна замислено „приключение“ – посещение на винарската изба в Осмар, Шуменско, придружено с дегустация на вина и най-вече на прочутия осмарски

пелин, известен и зад граница. Научаваме от специалистите тук, че селището е известно с вината си още от тракийско време и че е прославено със стихотворение от VI в. пр.н.е. от един древногръцки поет. Но програмата диктува своето темпо и поемаме към историко-археологическия резерват Мадара. Музейните работници ни запознават с многовековната история и съдба на този прелестен кът, сгушен сред скалите на Мадарско-Провадийското плато, свързан неразривно с първите столетия от съществуването на държавността ни. След беседата и интересното филмче се отправяме и разглеждаме последователно голямата и малките пещери, обитавани от праисторическо време и наколните жилища. Научаваме и за древното тракийско светилище на нимфите и накрая се спираме с възхита пред барелефа на конника, пресъздаващ сцена от делата на български владетел. За завършек, по смелите от нас, около двадесет сърцати туристи, се отправихме по стръмната скалиста и много опасна пътека към билото на платото и разгледахме кацналата над скалите крепост, която е бранела подстъпите към столицата Плиска. След многото емоции и известна доза страх, всички се „приземиха“ успешно. А вечерта гостоприемната хижа „Мадарски конник“ ни даде възможност да се повеселим от сърце. Вечерята се превърна в почти професионална дегустация на закупените осмарски вина. В ранното утро на следния ден поемаме към първа-

та ни столица. Пътьом минаваме през природната забележителност „Кирека“, в подножието на северните стръмни склонове на платото, където инцидентно се включихме в започващия тук ежегоден регионален фестивал на народното творчество „Кирека пее и танцува“ с наши си песни и хора. Плиска ни посреща окъпана в слънце. Спираме за малко до паметника на княз Борис I Покръстител, след което поемаме към старопрестолнината. Пред нас е самата древна столица. Застанали пред величавите крепостни стени, кули – бойници и импозантни царски дворци ставаме съпричастни към тези далечни над 200 години, когато тук са властвали 19 владетеля, мнозина от които са оставили трайни следи в историята ни – Аспарух, Тервел, Кардам, Крум Страшни Законодателя, Омуртаг Строителя, Борис I Покръстител, та чак до Симеон Велики, когато той по геополитически съображения премества престолнината в Преслав. Впечатленията от видяното се затвърждават и след чудесната беседа в музея, където са събрани хиляди артефакти и експонати с изключителна стойност за историята ни. И отново снимки, снимки, в т.ч. и пред гробницата-паметник на първооткривателя на Плиска, чешкия професор Карел Шкорпил, основател на българската археология. Времето тече и ние се отправяме към Шумен. Последователно разглеждаме останките от импозантната

крепост „Стар град“, като правим поредните снимки за спомен и уникалния паметник-колос, посветен на създателите на българската държава. За дълго в съзнанието ни остана тази бетонна грамада с фигурите на видните български владетели и под впечатление на видяното се отправяме към града, за да разгледаме и следващия последен обект – Томбул джамия. Поизморени вече, но и доволни от преживяното се отправяме към Търговище и красивата хижа Соколите, кацнала на билото на Преславска планина. За мнозина от групата тази планина и съседната ѝ Драгоевска планина, бяха „терра инкогнита“. Възхитени от буйната им зеленина, огромни поляни с цветя и редките видове божур и урумово лале, ние бяхме очаровани и от гостоприемство на стопаните на хижата. След настаняването в уютните стаи, те ни предложиха топли супи, чай, кафе и разнообразно меню. Само след минути започна и традиционното веселие, придружено от изненади – приветствие към гости и домакини поднесе лично цар Симеон Велики, облечен в царствена мантия и с владетелската си корона. Неговата царица Мая и първата ѝ придворна дама Веселина раздадоха на всички присъстващи старобългарски сувенири за спомен и здраве. Не закъсня и големия „номер“, танцът „кадрил”, непознат за домакините и повечето от гостите. В ранното утро на третия ден автобусът пое към гр. Омуртаг през красивия пролом „Боаза“, като с кратък ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

престой хвърлихме поглед на изложените на открито изтребители, на които е летял вторият български космонавт, ген. Ал. Александров, родом от тук. Котел бе поредната точка в маршрута ни, като в този буден балкански град се запознахме с Пантеона на Г. С. Раковски и другите революционери и възрожденци. Не се лишихме от удоволствието да се запознаем и с богата колекция от експонати на Природо-научния музей в града. След Котел, с кратко отклонение, посетихме родното място на големия писател, певецът на Добруджа, Й. Йовков от с. Жеравна. Рукналият дъжд не ни попречи да съзрем, че със своите над 200 оригинални дървени къщи селото е своеобразен архитектурен музей на открито, който привлича много туристи от близо и далеч. Отново сме на път, като само след тридесетина километра се „отскубваме“ от прегръдките на стария Балкан и спираме вниманието си на последния град от нашия маршрут – Сливен, градът на 100-те войводи. След заслужения отдих и обяд, се запознаваме с историческия музей и гордостта на сливналии – къщатамузей на Хаджи Димитър. И тук печати на книжките за 100-те НТО, снимки за спомен… И отново на път, последен преход по магистрала „Тракия“, а привечер вече сме си в Пловдив. Димитър Луканов

о традиция през лятото всеки мисли за почивка. Тази година обаче то е осеяно с протести, политически страсти и тълпи от изнервени хора. За да освежи и разведри летните ви вечери, екипът на списание „Черно и Бяло“ направи скромна селекция на софийските галерии. Представяме ви две изложби на млади автори, които да внесат малко красота и спокойствие в напрегнатото делнично ежедневие: 1. „Приказка без край?“, изложба на млади автори, галерия „Ракурси“, 16.07 – 09.09.2013г; 2. Златин Орлов – Кинетична скулптура, МГМИ, 10.07 – 31.07.2013г. 1. Изложбата е част от ежегодните летни проекти, които галерията организира съвместно с художничката Явора Петрова и които представят млади автори. Идеята на проекта възникна от гражданските протести през м. февруари и беше концентрирана около политическите, икономическите и екологичните проблеми, породили протестите и желанието на обществото и младите хора за промяна. Художниците бяха поканени за участие в началото на април – преди изборите, с идеята да покажат тяхната представа за проблемите и бъдещето пред обществото чрез средствата на визуалното изкуство. За съжаление, през изминалите месеци, вместо развръзка, събитията се развиха с по-голяма сила и обществена активност. Характерът на протеста се промени. Така участниците 1 в проекта – младите художници Велислава Гечева, Велико Маринчевски, Зоран Георгиев, Кристина Иробалиева и Свилена Колева и Явора Петрова променяха многократно и до последно своя замисъл и творби. Представени са живопис, няколко инсталации и обекти, които директно или метафорично показват тежкото състояние на държавата, корупцията във властта, липсата на общ език с управляващите, духовната и морална криза на обществото. Куратор Румяна Йонева 2

1. „Сладка корупция“ – Кристина Иробалиева 2. Свилена Колева 3. „Приказка без край“ – Зоран Георгиев 3

2. Кинетична скулптура и живописни похвати обединява експозицията на Златин Орлов в Галерията за модерно изкуство. Скулпторът създава органично абстрактни творби, които предизвикват уникално усещане за движение. С неправилни форми и асиметрични геометрии, той създава поредица от скулптурни произведения на изкуството, които изследват неконвенционални пространствени връзки. „Вдъхновявам се от свободата във всичките й форми“, казва за своята работа артистът. „Харесвам произведения направени на „един дъх“, носещи усещането за увереност и лекота.“ Паралелно с триизмерните обекти, част от живописните композиции в изложбата изобразяват творческия път от идеиния проект до пресъздаването му в обемни форми и същевремено начина, по който всеки заживява свой собствен живот върху платното. Верен на себе си, Златин Орлов умело съчетава интензивна цветна динамика и вътрешен композиционен ритъм. Златин Орлов е поливалентен артист, в чието творчество скулптурата заема стратегическо място. Докато в класическата скулптура формите се постигат чрез ритмично отнемане и наслагване на материята, при Златин скулптурният обект бива постигнат само чрез отнемане на материята. За естетическото въздействие важна роля играят цветовете и някои от основните правила на кинетиката. Скулптурите му, изпълнени от метал и флуорисцентна боя имат уникалното свойство да „трептят“ заедно със зрителя, неговия поглед и движение в пространството. Предизвиканите от райетата зрителни трептения и поп арт инвенции, придават нова илюзорна триизмерност на скулптурите. В алхимичен танц между обект в движение и цвят, творбите по достоверен начин пресъздадват интензивността на живота.

ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Тайната на примитива Сирак Скитник

Спомняте ли си Маринети - оня „комедиаш“ с червени панталони, сако от два цвята или едната буза боядисана синьо, а другата оранж? Зеления Дон Кихот, когото посрещаха с развалени яйца, изпращаха с ракети от подигравки? Той искаше да се изгорят картинните галерии, да се унищожат библиотеките - да се

освободи човечеството от терора на миналото! Да се почне отново!... Съвременниците се смяха от сърце и грубо, цинично се отплащаха на подигравката, когато им падне случай. - Шут!.. Но едно време на царските шутове бе позволено да казват истини, които другите не смееха да казват. Съвременните чоловековедци побързаха да турят диагноза - изместване на нервните центрове! И хората, които не обичат скандала, се успокоиха, че на всички „исти“ беше показана лудницата. Тя се яви – анекдотичната картинна мярка да се „спаси“ човечеството от „заболяване“. Човечеството поиска да се отрече от собствената си мъка, защото лутанията, избухванията, подавеният вик за помощ у съвременния творчески дух не беше нищо друго, освен болката на съвременната душа – неясен протест против терора на мъртвите, недоволство от себе си и неудовлетворено желание да бъде силна и самостойна. Когато след време поспокойно бъде направена преценка на съвременното изкуство, ще стане ясно, че то е било най-непосредният и верен изразител на трагедията, която преживява нашата култура, че то първо е уяснило смътните съмнения и крушения на човешката душа сега. Никога изкуството не е било тъй малко „естетично“ и толкова човечно, както днес. То даже като че не иска да създава нова естетика, а да освобо-

ди само човешката душа. Да бъдат изгорени картинните галерии, да бъдат унищожени литературните богатства, натрупани с векове – чудовищна, варварска смелост! Но страшното е, че в нея има истина. Тая истина е страшна за съвременника: всяко ново поколение иде подавено от придобитията на миналото. Вековна култура, традиции, обществени условности, авторитети – всичко това смазва непосредното у човека и създава от него някакъв фабричен артикул в милиони еднакви екземпляри. И ако за грамадна част от хората това е съвсем обикновен исторически процес, за отделни личности то е обида за човешкото съществуване. Откъде почваме ний и къде свършват онези, които за живели преди нас? Нашата мисъл е чужда – понякога до ужас еднаква, ний я чуваме от чужди уста; хващаме себе си в жест, по който знаем другиго; виждаме една и съща, сякаш от векове позната усмивка, която ний сме усвоили – може би завещана от някоя пра-прабаба или дядо. Цял живот заучаваме, а своето и себе си не знаем. Нашето виждане е чуждо – Оскар Уайлд казваше, че художниците ни учат да виждаме природата, но нима не е обидно, че цяло поколение виждаше водата само синя! И трябваше да дойдат импресионисти те – да я напълнят със светлини, отражения и отблясъци. Още по-страшно е, че говорим с чужди думи – изгубен е първичния смисъл на думата. Тя носи съдържанието, вложено в нея от тия, които са били преди, и затуй един ден, като открием нейния истински смисъл, тя изведнъж придобива блясъка на откровение. Съвременният човек чувства смътно властта на миналото, своето робство, безсилието да бъде сам, единствен творец на днешния ден и идва до безумието: убийте миналото! – наместо да го преодолее. Най-типичен израз днес на жаждата да намерим отново изгубената си непосредственост е възвръщането към примитива. Човечеството преживява умората от себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнали уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. От тук и любопитстващата любов към примитива. Примитивът винаги има цената на една изповед. Той не е построение, не е знание, спекулация, а чисто вълнение, едно нетърсено движение на душата. И там е тайната на неговата хипноза. Той е чувство, живият човек. Той е: „дал ти Бог добро“, казано с пълно чувстване ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

смисъла на всяка дума, а не формалното „добър ден“ на човека от града, който е изгубил смисъла на фразата. Той е подвига на човек, който спасява давещия се, без да знае да плава. Потърсете го в безумието на поета, който обяви себе си капитан на „Радецки“, спира парахода на българския бряг и с шепа хора отива да събаря вековна империя; в подвига на ония деца, които топяха олово в селските оджаци, да правят куршуми за въстаниците. Потърсете го на Шипка или в похода на една неекипирана армия, която в няколко дни стига пред крепостите на Чаталджа. Неговата същност е непосредното – поривът, който не спекулира с форми. Даден в живота –той не се забравя; внесен в изкуството - той не умира. Защото е жив трепет на душата. Именно тая първична сила е изгубена днес в изкуството и живота. Смътно почувствало това, човечеството днес простира ръце към нея, за да се зарадва и стопли от някогашната яснота и искреност на собствената си душа. След като пи от суетата на богатството и славата, Толстой написа „Що е изкуство“. Той отрече жестоката, подла, сложна машинария на съвременното изкуство с ясното съзнание, че тя не може да бъде отречена, но направи това, за да отмъсти на „напредналото“ човечество, което е убило примитива в изкуството и живота и отнело чистата радост на човека. Последователен, заживя отшелнически в Ясна Поляна и после избяга от своите, за да бъде съвършено сам. Без да подозира, човечеството го обикна още повече, заради примитива, с който украси послед- ните дни на живота си. Заради това и преситена Европа днес посреща РабиндранатТагор(индийски писател, поет и общественик, близък съратник на МахатмаГанди)

като пророк. Нима той казва неща, които ний не знаем? Пред него са минали други, но той с първичната сила на своята душа възстановява думите и те ни се струват нови – ето неговото „откровение“. Преди много години Рембо пише: „Не мога да търпя съвременните картини, искам да гледам стари табели, щампи, неграмотни олеографии...“ Втръсване от тая разляна, ритмираща навсякъде, посредствена заимстваност го е накарала да се върне назад и да търси живото чувство на човека в дюкянските табели. Ний напълнихме градовете с фабрики и те сякаш покориха човека със своята безстрастна методичност, сякаш убиха у него обикновения творчески порив и желанието да запази своя индивидуалитет. В живота туй донесе безличие, стадност и посредственост, в изкуството – индустрия: и живота, и изкуството се приближиха към клишето. И малцината,

които виждаха това, за да спасят не само изкуството, а и живия човек от съвършено обезличаване трябваше да викат, да гримасничат и с „лудости“ да спрат тържествената баналност на живота. И почти всички те потърсиха вечно живата душа на примитива, за да възкресят линеещото тяло на човечеството, да се домогнат до съвременен примитив, да накарат всички да почувстват своето време. Това болезнено усилие на нашето време дори италианския футуризъм, немския експресионизъм, английския имажинизъм, испанския креатонизъм и универсалния дадаизъм. Всяко детство е примитив със своята неочакваност, изненадващи хрумвания и искреност. Ний несъзнателно го обичаме, защото у нас никога съвсем не умира любовта към постъпката, към порива и творчеството, в които е вложено непосредно движение на човешкия дух. И сега,пос-редствоммладенчеството на човечеството поискахме да обновим света. Желанието към едно възвръщане приема найстранни форми в съвременния живот, а в изкуството създаде многото течения, които при всичкото си различие имат една неизменна общност; освобождението от външната форма – изкуството да престане да бъде украса, да севърнем към първичното ясновидство! В живота стремежът към примитива остава случаен, смътен, но твърде симптоматичен, ако се приближи и свърже с уяснените усилия в това направление, изразени в изкуството. Не могат да бъдат разгледани лекомислено, като мода, или прищевка на „блазираност“– нито успеха на проповедите на Тагор, нито чудатите негърски оркестри, които префиненият европеец потърси за свое „удоволствие“, нито властта на новите танци, които носят грубата, здрава ритмика на „диващина“. Не са случайни за нашата култура и екзотичните желания на съвременника да преживее примитива на Робинзон Крузо или увличането му от грубите прояви на чисто физическа сила: цял Париж в един ден полудя от възторг за своя любим боксьор-победител и в един час го възненавиди като победен. Грамадният успех на романа „Тарзан“ (човекът-маймуна), който обходи европейските кинотеатри и жаждата към всяка екзотика – това са все симптоми на една и съща болка – умора от сложността и изкуствеността на сегашния живот. Но, ако в живота обичта към примитива е несъзнателна и случайна, в изкуството тя се явява улеснена, осмислена. Не само желанието да се натрупват старинни богатства и рядкости е създало музея: в неговата същност лежи култът към разноликата човешка душа, която оставя следи от своето божеско начало. И той именно показа на съвременните про-

роци какво е изгубил сегашния човек – способността да приказва с Бога, да бъде дететворец. И върнаха се към земята. Когато изкуството преживяваше кризата на едно болезнено пречупване, Гоген замина за остров Таити, за да се приобщи към първичността на неизменната Земя, ако иска да бъде пророк. Там той заживява с туземците, поиска чрез примитива на живота да дойде до примитива в изкуството. Да възвърне отново първозначението на линията и баграта, което неговите европейски събратя бяха убили. Защото в техните картини имаше красивостта и елегантността на реверанс, изискаността на заучена усмивка, но чувството на живата душа беше умряло. И той отиде да го потърси, да ни напомни, че детството и лепета(незрялост, недодяланост) на детските неумели рисунки и приказки са по-ценни от хитрото многознание на съвременника. Рьорих се върна в каменната епоха, за да долови истинския пулс на земята и човешкото сърце. Неговите работи са груби и първобитни като онова време и пълни с хероизма и величието на човека-земя. Същото възвръщане намираме в странните „идоли“ на Коненков, у Кандински, у Пехщайн и у редица германски, шведски и френски примитивисти. Голяма заблуда и незнание носят ония ценители и пазители на нещо си, като етикират туй осъзнаване на творческата душа като мода. Този е пътят за осмисляне и очовечаване не само на всяко изкуство, но и за обнова на нашия издребнял живот. В наши дни, изгубили разликата между подвиг и спекула, само душата на примитива би възвърнала величието на човешката постъпка и самобитността на творческото прозрение. Тая душа живее във всяка истинска творба на изкуството, във всяка смелост, във всеки порив. Не ще бъде парадоксално, ако кажем, че всяко голямо произведение на изкуството е примитив. И тъкмо затова го сближаваме и ценим наред с безизкусните рисунки, които срещаме, чертани с острие на каменните и костени сечива и оръжия на нашите праотци, с иконописите, с народните песни и примитиви на всички народи. Трагедията на съвременния човек и творец е, че той в пъстротата, в приетата фалшивост на сегашния живот, вечно ще се стреми към онова, което е изгубил, без да може достатъчно да го приближи. Това е „изгубеният рай“ на човечеството. При всичката жажда на човечеството да стане по-правдиво, по-непосредно, само малцина ще достигнат тая изгубена святост. Ний ще ги наричаме големи художници, герои, за да поддържаме вярата в собствената си душа.

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Ключът на Суец Ние излязохме преди шест дни от Черно море, където виеше студен мартенски вятър. Хората от първа класа, които се разхождаха по палубата, смениха шест пъти облеклата си през тези шест дни. Долу, в машинното отделение, хвърляхме дочените си куртки, оставахме само по

ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

моряшки фланелки и зеехме като жаби срещу ветролозите. Но и оттам не идеше почти никакъв хлад. И изведнъж по тръбата капитанът вика: – Долу, машинно! – Йес, машинно - отговарям лениво. – Приготви се, след половин час приставаме.

Никола Вапцаров – Йес, след половин час приставаме. Умората изчезва. Не усещам нито потта, нито машинното масло, които лепнат по тялото ми. След половин час приставаме! Изпушвам подред няколко цигари, наливам в лубрикаторите цилиндрово масло, опитвам лагерите – само и само по-

скоро да се мине този проклет половин час. – Намали 20 – вика капитанът в разговорната тръба. – Йес, намали 20. – Намали още 20! – Йес, намали още 20. – Стоп! – Йес, стоп. – Пълен заден! – Йес, пълен заден. Ръчагът на кулисата, която променя хода на машината, се търкаля ту наляво, ту надясно. – Стоп! – Йес, стоп. – Първа машина вахта свободна – вика от горната решетка старши механикът. Изкачвам се бързо по железните стълби на машинното отделение. От потните ми и омаслени дочени дрехи се вдига пара. На палубата слънцето жари. Мъхът по краката на дамата, чийто мъж остана в Цариград, златее. Корабът е долепен до кея. Значи, това е Александрия? Това е градът, през който текат богатствата на просторната Нилска долина? Това е ключът на Суецкия канал? Градът, в който е кипял някога културен живот? Градът със 700 000-томната библиотека? Градът, който създаде някога свой стил, свое изкуство, своя наука? Градът на Александър Македонски? Градът, за който мечта Бонапарт, но не можа да го задържи. Покореният град през 1881 година от английската империя. Морският град без флот с египетско знаме. Египет – почти без войска. По пристанището – огромни складове, магазин и фирми на параходни компании. Нашият кораб се губи в гора от мачти. Кръглите прозорчета страхливо гледат туловищата на морските гиганти. Искам да почувствам сърцето на този град с едно пипване и меря очертанията на големите постройки. Искам да

хвана нещо типично – извън палмите, извън смесицата от арабски и модерни стилове, извън стила на търговския утилитаризъм, който се шири по пристанището. Не, всичко това аз съм го виждал и другаде, макар може би не така завършено. Край мене минава с малка пътническа чанта дамичката, чийто мъж остана в Цариград. – О ревоар, мосю. – И намига. – Приятна забава в Александрия. Защо намигна? Може би си мислеше, че по този начин улавя най-добре атмосферата на града? И изведнъж – чувам картечница. След това една моторница издигна носа си над зелената вода и се стрелна към отвора на залива. На около петстотин метра се вижда друга моторница. Тя криволичи насам-натам, а около нея водата възвира от куршумите. Оттам вдигат бяло знаме, но се вижда как хората изхвърлят нещо от борда ѝ. Някакви бели пакети, които отначало плуват по водата и след това потъват. Гонената моторница се отправя към кея под заплахата на картечното дуло. Един едър, небръснат от седмица мъжага гледа насъбралата се тълпа, криви устата си и прави някакви неприлични жестове с ръцете си. Отпосле работата се разбра – били контрабандисти. Причакали някой параход отвъд хоризонта, напълнили моторницата и търсели удобно място да стоварят стоката си. Мислели, че през деня ще бъде по-неподозрително. И сигурно са успявали не един път. Но сега… Ех, търговията носи рискове. И после стоката е вече в морето. А да пуснеш водолаз е безнадеждна работа. Не всеки може да внася каквото си иска в Египет. И

забраната не е само заради това, че ще загуби фискът на нилската държава. Египет има 15 000 000 жители. Становете на Манчестър денонощно тъчат бели платове. Тези хора трябва да се облекат. Макар и южните нилски красавици да носят само парче плат около бедрата си. Все пак това не е лозов лист, а парче плат, който струва крина жито или бала памук. Най-после въпросът се свежда и до една морска полиция, която не пие само по кабаретата, а бди за интересите на голямата империя. Отивам към носовото отделение да направя проба на винчовете (лебедки - ЧиБ). Трябваше да започне разтоварването на кораба. Но веднага се повърнах. Пред десния мост на парахода настана невъобразим шум. Бяха се събрали около петдесет хамали, които трябваше да разтоварят. Дори по едно време започна боричкане. Отнякъде дотича полицай – едър, мургав и с фес на главата си.Той влезе сред навалицата, каза не повече от десет думи и замахна. Изведнъж сред хората се образува празнина.Юмрукът попадна в лицето на един кокалест хамалин и той се строполи на земята. От тълпата някои угоднически се закикотиха. Те не знаеха, че утре юмрукът ще се сложи върху тях. Защо го удари!? Може би в Александрия хамалите са много повече, отколкото са нужни, за да разтоварят пристигналите кораби?! Човекът полежа на кея няколко минути, стана, поотърси дрехите си и със залитаща походка се изгуби към складовете. Значи, това си ти, Александрия?! С повече хора, отколкото трябват? Че аз сигурно не за пръв път те виждам.

ИЗКУСТВО

„ВОДНА КУЛА“ Ния в нейния дом. Спала неуморно 2 седмици, 7 дни в седмицата, 24 часа на ден. Уморена от създаването на един Фестивал – Водната кула Арт Фест, който се провежда вече седма година и може да се похвали прогресивно нарастващ интерес от страна на български и чуждестранни артисти и публики. ЧиБ: Разкажи защо така си се уморила напоследък, Ния? НП: Докато спях, даже сънувах защо толкова много спя. Натоварващо беше да сънувам умората си. Но... Ето защо. Отмених държавата за кратко и реших да поема нещата в свои ръце, стискайки очи, знаейки, че ще бъде много тежко. Гмурнах се насляпо – каквото ще да става, но трябва да изляза на другия бряг. Излязох, но пък трябваше въздух да си поема... Или да спя 2 седмици някъде, за да мога поне някакви мозъчни клетки да възстановя! ЧиБ: Дотук добре, разбирам, че си се уморила, но защо? НП: Уморих се, защото твърдо реших, че Фестивалът трабва да се случи, че цялото това изкуство трябва да дойде тук, да бъде, всеки да изкаже мнението си и

относно него и всичко все пак да има щастлив край. В България рядко нещата стават планирано и рядко стават добре. А аз впрегнах всички свои качества и да планирам, и да е добре. Да, безспорно, много е чаровен нашият български хаос, много е приятен... ЧиБ: Но е изнервящ! НП: Не само това! Не можеш да работиш с никого по този начин. Не и като активен участник. Ако си пасивен наблюдател, свидетел – да! Впускаш се в хаоса от едната му страна, каквото има да става – да става, и дай Боже, излизаш благополучно от другата страна на мисията невредим, но пак като пасивен наблюдател, неангажиран със случващото се. Или. Или се опитваш да планираш и насочваш собственото си плаване. И се сблъскваш с целия абсурд! Опитваш се да го преодолееш естествено, но е трудно. Особено сам е трудно много. Хубавото е, че не бях сама в цялата тая работа. ЧиБ: О, да, май изобщо не беше. НП: Да, има прекрасни хора, които още не мога да повярвам, че успях да мотивирам да застанат зад каузата „фестивал за съвременно изкуство в България“. Всъщност ентусиазмът е колкото мой, толкова и техен. Всички сме имали нужда това да се случи и да се

Водна кула, кв. Лозенец / Water tower Lozenets,2013, снимка / Галя Йотова

ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

Водна кула, кв. Лозенец, 2013 – Penta pulse (България) – аудио-визуален пърформанс/инсталация

случи добре. И според мен се случи на магия перфектно. Магия, ти казвам! Благодарение на усилията на всички нас – организаторите, артистите... Магия. ЧиБ: Организираш ли покрай Водната кула и други събития? НП: Водната кула е „голямото нещо“. Оттам нататък всичко – продължения, съпътстващи събития, фриндж фест – това са само щрихи към основното. Защото Водната кула, квартал Лозенец, е символ. Символ на идеята за изкуство в алтернативни пространства. Първото място, което заехме беше тя. Изчистихме я и я превърнахме в едно от културните средища на София. Отчитам го в голяма степен за своя лична заслуга и се гордея с това! ЧиБ: Ами, хубаво би било да ми разясниш за алтернативните пространства – какви са ни критериите за „алтернативно пространство“, защо толкова държиш да го населиш с изкуство... Защо е толкова чаровно? НП: Ха-ха, всъщност всички тези етикети не важат! Да опиша алтернативните пространства и Фестивала е все едно да мога да отговоря еднозначно на въпроса каква съм аз и с какво се занимавам. Та аз се занимавам с творчество – как да дефинираш това? Но що се отнася до града и неговите пространства – те са сложно нещо, което ни обединява, а не разделя. Градоустройството

не е случайна сбирщина от съоръжения за живеене, работене, транспорт, търговия и забавление. И от градоустройството държавата не е абдикирала, при все че не коментирам качеството му, защото все пак не съм архитект. Но факт – имаме улици, сгради – красиви сгради, места с история. Невероятни сгради, които са плачевно занемарени! И тук се блъскат творческите ни интереси на много професии. Но стига за това. Аз съм обикновен гражданин. Като обикновен гражданин минаваш покрай някое място, забелязваш го, усещаш предназначението и духа му. А запустялата сграда, колкото и тъжно да изглежда, тя предизвиква въображението да се скита из нея, да си предстви дните ѝ на разцвет – как животът е кипял из нея и хората, които са я изпълвали със своите съдби. Неслучайно във Фестивала участват хора от цял свят, които са прозрели потенциала на местата, готови да заживеят отново. Неминуемо човек влиза в досег с друго мислене – някога хората са обособили пространството по този начин, с тази външност, с тази функция. Тяхното място за техните нужди – да се срещат, да общуват, да работят, да живеят... Колко мисъл и труд са вложени за проектирането и реализацията на всеки детайл от мястото! ЧиБ: И все пак идеята на Фестивала да се населят с изкуство подобни пространства има за цел да обърне внимание върху пространствата и да предизвика градоуправниците, така ли? НП: Естествено, естествено... Това е нашият начин да преобразяваме привидно външни за нас пространства. Всяка година Фестивалът се развива по абсолютно свой си начин, не бих казала логичен, спрямо своите житейски изисквания в сградите и местата с потенциални житейски изисквания или пъстро минало. Всяка година се приобщават различни хора със своите възгледи към различни пространства със собствена аура. Наречи го културна политика, ако щеш! Но за другото ниво говоря аз – толкова много възрастни хора дойдоха по тези места. В България често изпадаме в крайности – измисляме си сблъсък на поколенията в културното ни битие, който не съществува или поне не е толкова ожесточен. Толкова много

Водна кула, кв. Лозенец, 2013 – Юджийн Лий (Корея) – 51 усмихнати Буди, инсталация

възрастни хора, които, млади като нас са минавали и са се смеели, бързали са, обичали са се покрай пространствата, които сега ние пълним с изкуство от цял свят... Те познават Водната кула, Банята, Сердика... Те си спомнят, споделят истории, радват се, че „техните“ места отново живеят. Това не е сблъсък, това е диалог. Това е, не на последно място, белег на принадлежност. Мъдрост, която ти трябва, независимо от това колко си млад и съвременен. ЧиБ: Отговорност? НП: Да, „отговорност“ е думата! Отговорност сам да проумееш важността на отговорността, която са поели другите преди теб. ЧиБ: През поколенията се движим добре. А през националностите и континентите? Ти успя да привлечеш за каузата си артисти от цял свят и предполагам не е било лесно. НП: Всъщност това беше по-лесната част, отколкото да се спряш с административни проблеми. Артистите от западния свят, където се и зародил терминът съвременно изкуство, са ужасно адаптивни и възприемчиви към платформата, която нашият Фестивал предлага. Не само това – те се ориентират в цялостната културна ЧЕРНО И БЯЛО, #82/ 2013

обстановка. Предварително ги снабдяваме с информация и снимков материал. Оттам полето за действие е тяхно. ЧиБ: И тук идва чаровният ужас от хаоса! От една страна имаме българските автори с тяхната интерпретация на пространства, които са запустели, още докато те са били деца. От друга страна – сладкодумните възрастни хора, на чиито сърца местата са органично близки. И изведнъж идват едни чужденци, които видели-недовидели на снимка... НП: Точно! Това е. Прекрасно – мешавица от гледни точки! Гледни точки, които трябва да прегледам преди фестивала и отсея. Кураторска работа, за да се получи добре все пак. А това също не е лесно, защото минаваш през творческите интерпретации на повече от 250 човека, които са изпратили произведенията си от различни точки на света, което изисква неимоверно съсредоточение, вникване в идеята на всеки и мисленото разполагане на тази идея в най-подходящата за нея среда. Друго нещо – от първото издание на Фестивала насам броят на кандидатите и участниците прогресивно расте, което прави задачата още по-ангажираща и времеемка. Но аз държа на хората, които

избирам да дойдат тук. Един от любимите ми „дежурни“ чуждестранни артисти дори ме е питал как го правя, възоснова на какво избирам и придавам значение на толкова много случайни срещи, за да реша с кого да работя. Абсолютно по чувство! Но и чувството се обърква понякога – ето, тази година например дойдоха толкова най-невероятни предложения, че буквално се ошашавих и имах нужда от помощ при селекцията. ЧиБ: И до какъв разумен брой успя да сведеш кандидатурите? НП: 150. Някои от предложенията се дублираха и ясно се откроиха тенденции в интерпретацията на пространствата, предпочитаните изразни средства... Досега всяка година аз също участвам във Фестивала – също реагирам на тези пространства както и всеки друг артист. Но тази година се съсредоточих изцяло върху огромния обем кандидатури, предложения, концепции, интерпретации. И още от самото начало ми стана ясно, че няма да имам най-малкото психическата енергия да създам и представя своя творба в рамките на Фестивала. ЧиБ: А би ли ми разказала малко за съпътстващите събития около Водната кула Арт Фест? НП: Реших, че е крайно време да поразширим обсега си на действие и да започнем да работим с цялата артистична общност, активно действаща в сферата на съвременното изкуство. Без разделение между художници, музиканти, писатели, поети и прочие. А така се случи, че се обособи едно ядро от хора, занимаващи се пърформанс, които застанаха чудесно едни до други. И така се зароди идеята за Фриндж Фест, в рамките на който те да получат цялото авторитарно право върху самата Водна кула, опразнена от специфичните за мястото инсталации от същинския Фестивал. Случи се в движение, учим се в движение. А изкуството е велико и е единствената ми религия. Благодарение на него и универсалния му език много български и чуждестранни артисти повярваха, че имат място тук. Това важи и за мен – аз също повярвах, че имам място тук и това, което правя, има смисъл. ЧиБ: А Фринж Фест е съсредоточен главно върху пърформанс и то във Водната кула? НП: Да. Както за първи път видях в Единбург, който през целия август се превръща в град-фестивал, официалната програма не може да поеме абсолютно всичко. Ето защо се налагат „фриндж“ фестивалите – периферните, съпътстващи фестивали. За тях се кандидатства по същия начин както за същинския Фестивал... ЧиБ: Някоя забавно-пикантна случка от Фестивала? НП: Освен че хората масово идват от чужбина с децата, с бебетата си... А, да! Ами ние си имаме младоженци сред участниците! Връзката им започна като флирт в рамките на миналогодишното издание на Феста и тази година, на самото откриване, те се ожениха. ЧиБ: Не мога да подмина вечния въпрос – какви са бъдещите ти творчески планове? НП: Малко ще порисувам. Уморих се от адренали-

на, който ми се подари по време на Фестивала и имам нужда от терапия с рисуване. Да не говорим, че след тези самоубийствени за мен и хората около мен месеци на организация, сериозно мисля да променя формата на Водна кула Арт Фест... Непосилно е за мен да организирам събитие, в което не участвам творчески. Говоря за промяна във формата, защото разбирам, че вече нещата твърде много са се развили, за да ги спра. Нямам право. Но нямам право също така да поставям на карта собственото си здраве и здравето на хората от екипа, поставяйки всички пред изтощението от организирането и провеждането на този мащабен фестивал. А йерархията в нашия екип далеч не почива на принципа шеф-подчинени. Има човек, който вярва и други, които му вярват, има ентусиасти. Аз не съм шеф, не мога и не искам да бъда шеф, и ужасно много ме е грижа за всеки един човек от екипа на Водна кула Арт Фест. ЧиБ: Ако беше шеф, щеше да даваш заплати! Ти заплати дала ли си? НП: Това е другата ми болка – аз не мога да платя на хората и хилядна от титаничния труд, който извършиха. А материално измерение на този труд трябва да има, защото натоварването е огромно. ЧиБ: И въпреки това планираш пътуваща изложба с работите от Фестивала в редица български градове? НП: Да. Предполагам, че тази част ще е по-лека. А е и необходимост, жестока необходимост. Това е образователната стойност на Фестивала, чиято цел е и да информира младите хора, които утре може да пожелаят да работят в сферата на съвременното изкуство. ЧиБ: Имахте ли противоречия с някои от партниращите институции? НП: Да. Без да искам да назовавам, смея да твърдя, че институциите са позорно неосведомени и единственото, което ги блазни е саморекламата на гърба на платформа, с която дори не са си направили труда да се запознаят. С лека ръка бяха отхвърлени предложения в програмата, защото не се схваща нито какво представляват, нито към кого са насочени. Да не говорим, че е смехотворно културни институции да продължават да ме питат „каква е тая Водна кула, какви сте, що сте“, при условие че Фестивалът се развива и набира скорост вече седма година! А Водна кула Арт Фест е важен, защото показва на практика, че изкуството и културата са за всички, че са демократични, а не елитарни. Независимо от избраните изразни средства и степента на социален и политически ангажимент. А изкуството и съвременното изкуство в частност е моят паспорт! Моят международен и междуинституционален паспорт. Чрез съвременното изкуство започваш разговор с другите и другия в себе си, то е език, средство за комуникация. Започнал разговор, ти вече приемаш другостта, ставаш толерантен. А диапазонът на възприятие у толерантния човек не знае граници. Разговора води Илина Консулова