Черно и Бяло 84/2014

#84/2014

най-доброто от...

СЪДЪРЖАНИЕ Десет години „Черно и Бяло” – списанието, което…. . . . . . . . . . . . . 2 Петър Увалиев: Похвално слово за българския език. . . . . . . . . . . . . 3 Чарли Чаплин . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 6 Милко Багдасаров: „Образованието е оръжие за човечеството и приоритет на този парламент ” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 7 Министър Петър Стоянович и проблемите на читалищата. . . . . . 9 „Ботев е идиот” – свобода или смърт?. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 11 Аз убих българската култура. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 13 Широко затворено гише. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 14 Аз трябва да знам. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 16 Автономия за Чепинци . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 17 Иван Бакалов: Свободата е в ръцете на журналиста. . . . . . . . . . . . . 18 Българската журналистика. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 20 Журналистика на кръстопът!. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 22 Ориана Фалачи. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 24 Да предаваш новини под смъртна заплаха: Глобален призив за сигурността на журналистите . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 25 Иван Тодоров – стил и характер. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 27 Проф. Миклас: Направете уникалната си култура приоритет №1.29 Здравият разум никога да не ни напуска . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 32 Стрийт арт . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 33 Последвай парите или голямото арт-харчене. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 37 Празниците на туристите ветерани. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40 С колело в Сишунбанна – един от най-екзотичните райони в Южен Китай. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 43 Състояние и перспективи пред развитието. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 48 на търговско-икономически отношения между Китай и ЕС . . . . . 48 Из „Провинцията на човека“ от Елиас Канети . . . . . . . . . . . . . . . . . . 53 Кои са най-върли неприятели на един народ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 54 Честита Нова година. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 56 Вие сериозно ли?! Или защо София няма да стане по-добър град след конкурса за Централна градска част. . . . . . . . . . . . . . . . . . . 58

С партньорството на: Съюз на българските журналисти, www.sbj-bg.eu Сдружение “Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио

3

Петър Увалиев: Похвално слово за българския език

Чарли Чаплин

11

„Ботев е идиот” – свобода или смърт?

Редколегия: Венцислав Удев, Борислав Петранов, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Милен Гетов, Николай Пиперов ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

4

1

Широко затворено гише

Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, бул. Евлоги Георгиев 169 GSM 0888 33 65 19, www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорен редактор: Снежана Тодорова Международни връзки: проф. Мими Дичева PR и реклама: Красимир Петков Редактори: Момка Спасова, Росена Иванова Художник: Иво Милчев Предпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков

6

18

Иван Бакалов: Свободата е в ръцете на журналиста

1

* СТ

ЧЕР

НО

Ф

иБ

УМ ОР

ЯЛ

О Списанието, което във едно се преплита, във неделим кръговрат. Списанието, което блокира кръстовището и настоява за повече абонати. Списанието, което не спира колата за пешеходците, за да пази природата от вредни емисии. Списанието, което вини сирийските бежанци за неестествено топлата зима. Списанието, което ратува за едно по-автономно Чуйпетлово. Списанието, което се прибира по тъмно от работа и стъпва в погрешност на Lego. Списанието, което нявга бе на три морета. Списанието, което иска обща граница с Шотландия. Списанието, което бори кризата с перфектен правопис. Списанието, което воюва, само ако вижда покрива на дома си от бойното поле. Списанието, което говори с морето на някакъв странен език, то ли бе тогава. Списанието, което спести пари за почивка, но му се събраха сметки. Списанието, което отиде на ски и пропусна инкасатора. Списанието, което задава реторични въпроси и получава реторични отговори. Списанието, което блъфира само на сигурно. Списанието, което бори бунтовниците с партизански техники. Списанието, на което е кръстена буца лед в Антарктика. Списанието, което натиска всички копчета в асансьора. Лаченото списание на незнайния войн. Списанието, което цака арогантните белотаджии на плажа с топла бира. Списанието, което хързаля банките със ситния текст. Списанието, което ни приляга като пестница в нос. Списанието, което си взима болнични, за да си довърши ремонта и после ходи с температура на работа. Списанието, което провокира без да му се плаща. Списанието, което цензурира жестоко всички онези, които са срещу свободата на словото. Списанието, чийто патриотизъм се изразява в това, да си ходи на Черно море въпреки медицинските отпадъци във водата. Списанието, което е бойко като Станишев, волно като Лютви. Списанието, на което му изплуваха гемиите, но му се спихна суфлето. Списанието, което щеше да става блогър, но впоследствие все пак успя да си хване гадже. Списанието, което учтиво чука по кофата преди да си изхвърли боклука. Списанието, което бойкотира Олимпийските игри в Сочи от солидарност с всички хора, които нямат пари за глупости. Списанието, което за разлика от Господ забавя и после вече не му се занимава. Списанието, което пътува на запад, бие се в корицата и вика: „Списан! Списан!“ Списанието, което звъни на румънски съпорт и пита за смисъла на живота. Списанието, което си поиска бъбрека обратно. Списанието, което играе неатрактивен, защитен футбол. Списанието, което да вземе да хване да реши да почне да такова, моля ти се...

2

АРСКИ ЛГ

Внимание!Съдържатекст!Предиупотребапрочететеупътването!

БЪ

РН ЖУ АЛИ

Десет години „Черно и Бяло” – списанието, което…

Петър Увалиев:

Похвално слово за българския език Слово на Петър Увалиев, произнесено на тържество в аулата на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ на 24.05.1995г. На 12 януари 2015г се навършват 100 години от рождението на Петър Увалиев – един от най-изявените и световно признати български и европейски интелектуалци от втората половина на 20-ти век: дипломат, филмов продуцент, сценарист и режисьор, театрал, теоретик на изкуството, семиотик, университетски преподавател, писател, радиожурналист и критик.

П

ростете ми. Пръв аз съзнавам и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България – странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра. Но кой съм аз да си въобразявам, че очилатото ми късогледство ще види по-далече от втренчения им поглед? Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на Бълга­рия от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самост. Затова ви моля да вярвате, че не заговарям в пристъп на най-всекидневно, неоправдано и необуздано самомнение, което никне под път и над път и е толкова жилаво, че дори и на камък вирее. Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език, на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ме говори! Тази усукана игрословица не е трикратен словесен смъртен скок, зрелищно филологическо потомЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

че на нявгашното постижение на Лазар Добрич – главозамайващо, но все пак цирково. Вярно е, че хитрините на неу­ките науки край нямат. Но не по-малко вярно е, че тази предизвикателна прогласа на предимството на езика-ствол пред мисълта-вейка е честен стремеж на обичайно самодоволния разсъдък да прекоси самоналожените си граници, за да признае и правата на отвъдразсъдъчното и едва ли не да насили съзнанието да изповяда, че подсъзнанието му е рода. А и това подсъзнание, което постоянно подозираме, а рядко прозира­ме и то самото е устроено като своеобразен език, който търпеливо очаква да бъде проговорен, за да стане достояние на все поразведряното и затова все по-отзивчиво съзнание. И българският говор се зачева като предговор, после прераства в отчетлив преговор със слушателя и най-сетне се установява като договор и едва ли не като заговор с онзи, който е посветен в паролата на неговите потайности. И тогава, вдъхновено и проникновено, из пашкула на езика излита пеперудата на мисълта. Това преображение повлича крак. Друго чудо очаква българския род, домашно и вселенско: чутото се превръща във видяно, звукът става знак. Букви хукват през страниците, духовни бранници, които напредват във строен строй и провалят прокобата на времето, брава на всяка забрава. Така се ражда книга-

та, паметник на паметта. А ето че ние, нехайни наследници на този победоносен поход от мина­ло към бъдеще, почти не си даваме сметка за него и дори не се вълнуваме че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплътена. А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази вечност: тя е вечност на езика, който никога не се застоява и с един и същ дъх ни отграничава от другите и ни приобщава към другите. Това е така, защото отекне ли гласът ни, той от само себе си се наглася към желания отглас на онзи, който го слуша. С тази нагласа езикът така се урежда и подрежда, че повежда слушателя-послушник към благодатта на съмислието, а запрашва непослушника в мъртвилото на безмислието и без-смислието. И Философският трактат в Симеоновия сборник, и Шестодневът на Йоан Екзарх са преноси от подсъзнанието до съзнанието още преди да бъдат приноси към езикознанието. Още навремето нашите предци са прозрели, че който назовава, па било то и вещественото, той призовава същественото, което прави човека човек. И защо един техен невзрачен потомък да не се съблазни да покаже, че е научил някоя и друга тежка дума и да каже, че щом на старогръцки мета значи и „отвъд“, очовеченият от езика човек може да

3

Петър Увалиев или Пиер Рув умира през декември 1998г. Десет години са нужни на вдовицата му Соня Рув, за да опише живота на своя съпруг „българоман”. Събираните близо четиридесет години лични документи, професионални текстове, дневници, спомени на роднини, приятели и колеги са в основата на тази „интимна биография”. Тя започва в България, където е роден Петър Увалиев и продължава в Лондон, където той избира да живее, поддържайки постоянна връзка с родината чрез културните предавания, които води по Би Би Си, известните си филмови и театрални продукции, многобройните рецензии и статии за художници, дейността си като популяризатор на българското изкуство по света.

бъде наречен мета-човек, проводник на Отвъдното. И грях да ни е на душата, че днес ние само преживяме онова прозрение, което прародителите ни са преживяли и

4

преживявали: езикът е отвор на съществото към същественото. Затова не е ли чинно и редно, поне за изкупление грехов, да се запитаме какво точно значи за

този мета-човек да говори български? То значи да осъществяваш най-своето си. Езикът, който ни говори, е глас на тази наша съдбовна сьщественост.

И нека ми простят многоуките филолози, които са изучили от игла до конец где-що има да се научи за езика, обект на познанието. Аз съм само словоохотлив самоук, за когото самият език е субект на особено познание, което се отнася към знанието, както по-доброто надвишава доброто. Меракът по това познание ме увлича и повлича и превръща в иманяр-самец, тръгнал да се рови из езиковите ни подмоли, пришпорван от налудничавата надежда, че може пък да му се случи в тъмна доба да изрови нашенско съкровище, зарито някъде по мъгловитата бразда от моето ограничено съзнание до българското неограничено подсъзнание: от Стефан Младенов до Карл Густав Юнг, побратимени в еднаква посмъртна почит. И така, тихомълком аз крача ли крача все по синора на това двулико единство, може би защото на езиковия мета-човек, който се замисля, е писано да обмисля и премисля все една и съща темелна мисъл. И навярно затова като бедния наивен Дон Кихот, който мечтал за подвиг цял живот, че дори вятърни мелници му се сторили кралимарковски исполини, и на мене май се е сторило, че и самият Философски трактат в Симеоновия сборник е донякъде своеобразен иманярски докладен дневник, който изважда на бял свят заровени дотогава скъпоценни философс­ ки означения и определения – какво е например същност и какво е естество. Мислил е езикьт ни и още мисли, макар и който драговолно му се отдава, често се озадачава. Който си заговори, невинаги е готов веднага да си отговори. Но макар и тромав, този отговор го спуска до глъбината на глъбините: до прозрението, че не човек е такъв или онакъв, а че е просто. Друга такава иманярска находка е смисълът, скътан в звука. И който се е зарекъл да слуша езика, той понявга чува чудеса. Например: безобразният, безизразният звук ,,‘ЬТ“, орисан да остане навеки глухоням в романските езици, изригва със страшна сила – и то не у друг, а у най-изтънчения, най-паяжинеЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

но изнежения Николай Лилиев: На страшен съд вървят тълпи. А в мощна гръд там мрът мечти. Не спи – кипи Градьт. Ът, ът, ът, ът. ът. Не е ли този громол ек от конски тропот, който може би кънтял е из крайдунавските равнини? Ние сме го забравили. Езикът го помни. В лабиринта на тази потомствена езикова памет, стигнала един Бог знае как до прековременния слух на поети прорицатели, дебне потулен и друг самопродвижен, ритмичен и метричен подтик, който изтласква изпосталелия потребително-осведомителен брътвеж на всекидневието ни: С враг врагувам - мяра според мяра. С благ благувам - вяра според вяра. Като пищните двери на олтара на Свети Йоан Кръстител в Арбанаси, набъбнали от златогрейни резби, тържествено се разтваря този симетричен изказ. Изведнъж тази правна обрядна съразмерност, осъществена сякаш по образ и подобие на двукрили митични мостове, в които уста майстори са вграждали най-милото си, неочаквано се разтърсва, разсечена от внезапен вик и повик, без следа от последователността, предписана от какъвто и да било логичен канон: Леле моя, сабя халосия! Море люта одринска ракия! Избуял в първичната си подсъзнателна стихия, езикът се е отърсил от игото на опитомената граматика и е лумнал напук на благовъзпитаната логика. Пред този вулканичен взрив е безсилно дори и най-взискателното лабораторно раздвоение на езика на знак и значение. Тук знакът се самоозначава. Съдържанието се самосъдържа. Формата се самооформя. И при все това съдържанието се сдържа във формата и формата се дооформя в съдържанието. С тази категориална ерес нашият размирен език би смутил не един окъснял позитивист. Но затова пък

би възхитил подранилия Хайдегер, който обича да чопли думите, за да сцежда из тях смислов сок, сгъстен в отделни срички или разместени ударения. За най-далновидния съвременен рентгенолог на езика би било радост велика да се наслади на познавател­ната ценност на познание и познание, завет и завет, лек и лек. Най-вече за него би могло да се повтори казаното отколе за Симеон: „Той извади на показ мислите, скътани в дълбочината на трудно прозримите книги“. А да извадиш наяве, значи да осветиш повърхностното различие, което не противоречи на дълбинното единоречие на езика – да възкресиш стародавната аллотрион фосзагадъчното сияние на Другото, което озарява Същото. А това е така, защото дори и строгият рационалист Лайбниц, ако би заговорил на езика, който сега ви говоря, положително би казал: „Език е онова, поради което съществува нещо, а не нищо“. Но къде се таи това нещо, без което всичко би било нищо? Не в съсухрените речници и още по-малко в заимствани чуждици-етикети, лепнати на празни буркани. То е в самите нас. И ако е така, къде сме ние? Ние сме в единственото си езиково место­рождение. А где е то? - тревожно пита Яворов и покъртително си отговаря: Къде си ти, родино моя? Във този хълм и онзи дол, които днес един, друг утре ще насели ? Не, ти си в мен, родино моя. И радостта е скръб. Скръб е, защото ние весден усещаме, че около нас все повече се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и повече Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И затова сега посред горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа: неговото негодувание и нашето порицание: Проклет да е онзи, който полива пустинята.

5

Чарли Чаплин

К

огато започнах да обичам себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина. Сега знам, че това се нарича „автентичност”. Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да засегнеш някого, ако го подтикваш към изпълнение на собствените му желания, преди да им е дошло времето и човекът още не е готов, и този човек съм самият аз. Днес наричам това „признание”. Когато започнах да обичам себе си, престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. Днес наричам това „зрелост”. Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на правилното място в правилното време и

6

всичко се случва в нужния момент, затова мога да бъда спокоен. Сега наричам това „увереност в себе си”. Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. Правя това по собствен начин и в собствен ритъм. Днес наричам това „простота”. Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми – храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това „позиция на здравословния егоизъм”. Сега го наричам „любов към самия себе си”. Когато обикнах себе си, престанах да се опитвам винаги да бъда

прав и от този момент правя помалко грешки. Сега разбрах, че това е „скромност”. Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. Днес живея само за настоящия момент, в който се случва всичко. Сега изживявам всеки ден за самия него и наричам това „реализация”. Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ме разстрои и от това мога да се разболея. Но когато го обединих с моето сърце, моят разум ми стана ценен съюзник. Сега наричам тази взаимовръзка „мъдрост на сърцето”. Повече не ни е нужно да се боим от спорове, конфронтация или различен род проблеми със себе си или с другите. Даже звездите се сблъскват, но от техния сблъсък се раждат нови светове. Сега знам: „Това е животът!”

МИЛКО БАГДАСАРОВ:

„Образованието е оръжие за човечеството и приоритет на този парламент ” В настоящото Народно събрание Милко Багдасаров е зам.-председател на Комисията по образованието и науката, член на Комисията по въпросите на децата, младежта и спорта. Двамата с Димчо Михайлевски са депутати от БСП от Кърджалийския регион. А в тази част на България ДПС има приоритет и е представено в седем общини. Това обстоятелство предопределя по-различните задачи на БСП, в сравнение с другите райони на страната. Не пропускам да върна спомена на Милко Багдасаров по повод откриването на прохода „Маказа” точно на 9-ти септември 2013г. „Маказа” дава възможност за развитие на икономиката, изграждането на инфраструктурата, играе роля за привличане на нови инвестиции в кърджалийския район, твърди соцдепутатът и допълва, че предстои и изграждане и на промишлена зона, която също ще е в полза на жителите на Кърджали. Багдасаров споделя, че вече се създават всички предпоставки за хората, които желаят да развиват собствен бизнес и да реализират проекти в името на икономическия просперитет. Обещава да положи усилия за разкриване на работни места в неговия регион и да подкрепя всяка полезна инициатива, свързана с по-високите доходи на местните хора. Припомня, че с навлизането на новият програмен период на европейските оперативни програми, общините и фирмите могат да разчитат на пълно съдействие от депутатите социалисти. Багдасаров е областен председател на Кърджали цели 19 години. Това моментално го извежда на първа позиция сред неговите съпартийци от страната. Той е и единственият математик в настоящата ПГ на КБ. Дългогодишен директор е на най-голямото училище в Южна България СОУ „Петко Р. Славейков”. С усмивка заявява, че образованието е оръжие и че да си образован и вещ е важно условие за съвременния човек. Най-вече за младите хора. Започва работа като учител в Кърджали и само след две години е вече зам.-директор на математическата гимназия СОУ „Отец Паисий”, която ще гръмне шампанско през тази година във връзка със 100-годишния си юбилей. Парламентарните избори през 2013г го заварват като директор за 23-та година на СОУ „П. Р. Славейков”. Милко Багдасаров е разбрал, че влизането в голямата политика ще помогне за реализиране на негови съвременни проекти и идеи в системата на образованието. От години се е сблъсквал с десетки проблеми ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

в средното образование, с променящите се програми и недоизпипани принципи, залегнали в българското училище. Смята, че делегираните бюджети успокоили системата, въпреки предстоящата промяна. Делегираните бюджети в училищата са доказали рентабилността си и на този етап нямат алтернатива като система на финансиране, казва народният представител от БСП. Споменава, че през годините са прилагани и други модели в системата на образованието, реализирани са учебни планове и програми. Багдасаров отлично знае за несъвършенствата на иновациите, които се прокарват ежегодно, запознат е с разминаването между учебните процеси и реализирането на кадрите от средното училище. Споделяйки всичко това с него, питаме и за неграмотните ученици, за липсата на мотивация на голяма част от младежите да четат и да се образоват, за занижените критерии. Милко Багдасаров също е разтревожен от подобни факти, които сякаш всички ние очаквахме след 24 години на нихилизъм и пренебрежение към учебния процес. Депутатът споделя идеята за въвеждане на нов Закон за Народната просвета. Обнадежден е от факта, че в този парламент образованието е приоритет, което се вижда от увеличения бюджет за 2014г. Предвижда се усъвършенстване на системата на делегираните бюджети, мерки против отпадането на учениците от средното училище, промени в процеса на квалификацията. Не приема пренебрежителното отношение на държавниците и на политиците към образованието. Казва, че предстои много работа в тази посока и убеждаването на мнозина, че знанията и уменията са приоритет за една нация. ЧиБ: Г-н Багдасаров, не искам да ви насаждам негативизъм, но Ви връщаме пак към един основен въпрос, касаещ бъдещето ни. А това е качеството на подготовката на младите кадри. Някои от тях с доста семпли знания, да не кажем по-силна дума... МБ: Обществото боледува, но успоредно с това политиката изкарва на преден план такъв тип хора. Виждам, че сега някои влизат в политиката, за да си намерят работа. Проблемът, който поставихте е с други мащаби и не зависи само от обществото. Това пролича от сериозния спад в тестовете от европейските класации. Бюджетът няма вина за неграмотността. Вината е всеобща. Наложителна е промяна на отношението към образованието, трябва да се вкарат млади хора в

7

Милко Багдасаров е роден на 21 октомври 1957г в Пловдив. Завършва специалност „Математика в Пловдивския университет, а после и „Информатика” в СУ „Св.Климент Охридски”, специализира „Бизнес и държавна администрация“ в УНСС и специалност „Счетоводство и контрол“ във ВТУ „Паисий Хилендардски”. Бил е директор на най-голямото училище в Южна България – СОУ „Петко Р. Славейков“ в Кърджали. Президент е на волейболен клуб „Арда”. Семеен е и има двама сина, а също и внук. Той е най-дългогодишният областен председател на БСП в страната. Милко Багдасаров е депутат в 42ото НС от ПГ на КБ. системата като преподаватели, с необходимото добро финансиране и квалифициране на учители. Да има свеж и добре подготвен педагогически състав. Все пак съм оптимист. Имам с какво да се похваля. Неотдавна водих мой възпитаник, Иван Герганов, на световен образователен форум и той беше единственият ученик от пет, решили една трудна задача, а останалите бяха студенти по математика. Там той показа своя гениален ум и познания. В нашата школа по математика има деца със сериозни проекти в областта на математиката, които се оценяват от Института по математика към БАН. През 2010г учител на годината стана Вълчо Милчев от нашето СОУ „П.Р.Славейков” в Кърджали. Въобще, имаме традиции в тази посока. ЧиБ: Дали пък добрите математици, нямат и добри спортни постижения. Като Вас например. Занимавахте се и с волейбол… МБ: Започнах да тренирам волейбол от 10-годишен, стимулиран от баща си. Продължих като студент, а днес съм президент на единствения професионален волейболен спортен клуб „Арда” – Кърджали, който в момента е между водачите на Суперлигата на страната. Председател съм и на Комисията по плажен волейбол към Българската федерация по волейбол. Плажният волейбол бележи добри резултати и показател за това са спечелените медали при младежите до 18-годишна възраст. Може да се каже, че ние пишем новата история в тази дисциплина. Като член на Комисията по въпросите на младежта, спорта и децата към 42-ото НС, предложих промени в Закона за младежта и спорта, отнасящи се за ученическите игри. И това е важен елемент. Децата, които са картотекирани в различни спортни клубове, бяха лишени от правото да участват на ученическите игри, а с днешна дата те са около 30 000.

8

В Комисията се разглеждат проблемите със собствеността на спортните имоти, правилата за финансиране на федерациите и клубовете и разбира се, как да развиваме традиционните спортове. Въпреки появата на новите спортове у нас, не смятам, че средствата, които се отделят за тях, трябва да надвишават отпусканите пари за традиционните. ЧиБ: Като народен представител, Вие носите и заръките от избирателите си? Кои са нещата, които трябва да направите днес и сега? МБ: Всеки от нас трябва да изпълнява разнопосочните задачи, които са поставени от избирателите. За мен е важно да защитавам интересите на хората. Кърджалийска област има нужда от държавна подкрепа в много насоки. Този край беше тотално изолиран през изминалите четири години. Тази наказателна мярка спрямо нашия район не трябва да се повтаря нито в образованието и културата, нито в спорта и духовността. Обществото ни е разделено и това ме тормози като гражданин и преподавател. Не бих искал стачкуващите студенти да останат излъгани, а техните кукловоди да се облагодетелстват на техен гръб. Не искам да повтаряме грешки от близкото минало. Милко Багдасаров признава, че е обсебен не толкова от математиката, а от тригодишния си внук, носещ и трите му имена. С него намират общ език, но засега не решават определени интеграли. Казва, че търси позитивни личности и е весел по природа. Издава, че не винаги външният му вид е показател за душевното му състояние. Искрено вярва хората около него да не се комерсиализират и да не бъдат егоцентрични. Миглена Иванова

Министър Петър Стоянович и проблемите на читалищата Народно читалище „Светлина Кремиковци – 1906“, кв. Кремиковци, отвори врати за среща с министъра на културата д-р Петър Стоянович и представители на десет читалища от района. „Рядко се случва министър да дойде при нас и да е готов да поеме тежестта на част от проблемите на културата”, коментираха от читалищните ръководства. В една от залите на читалището пред д-р Стоянович бяха поставени актуални, но и стари нерешени въпроси. „Най-тежък е проблемът с размера на субсидията, която в сегашния си размер е неимоверно ниска”, споделиха секретарите на местните читалища. Казаха още че, ако няма допълваща субсидия, финансовите несгоди на читалищата ще се задълбочат. Понякога се налагало щатните служители да плащат от собствения си джоб от мизерните си възнаграждения за всякакви неотложни ремонтни дейности, течове на сградите, режийни разходи, средства за поддръжка на реквизити – носии и облекла на съставите, разходи за концерти или празници. За добрия вид на сградите, читалищните настоятелства се обръщали към столичната община, но се оказало почти безрезултатно. „Читалищата се водят към Министерството на културата и топката се прехвърля от една институция на друга”, споделят горчивия си опит настоятелствата. „Допълващата субсидия трябва да се включи към републиканската. При обявяването на сеси-

ите за проекти за допълваща субсидия се допуска известна степен субективизъм и тази допълваща субсидия се получава само от някои читалища, а други не успяват изобщо да получат, въпреки че проектите им са издържани”, алармираха присъстващите. И добавиха, че поставяните условия за някои проекти затруднявали тяхното изпълнение. С особена важност бе поставен и проблемът със собствеността на сградите, както и с прилежащата им земя. „Сградите на всички читалища в района са публична общинска собственост, но при изваждане на удостоверение за актуално състояние от службата по вписвания, в графа собственост излиза 100% частна собственост”, твърдят от местните настоятелства. Питане към министъра имаше и относно библиотечните фондове и липсата на възможности за осигуряване на литература за учащите. С особена загриженост игуменката от Кремиковския манастир „Св. Георги Победоносец” Теодора поднесе тревожна информация за рушащите се стенописи в храма, който е от първа категория. Не по-добро било състоянието и на Сеславски манастир „Св. Николай”, който понастоящем е недействащ. По време на срещата с министър Стоянович стана ясно, че музейните колекции в някои читалища се нуждаят от консервация и съхраняване при специални условия. Това се оказало мал-

Министър Петър Стоянович за читалищата: „Задачата на държавата и общините по отношение на културата е обща. Целта е да можем да продадем културния си продукт на света”

ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

9

ко скъпо занятие и единственият начин за финансиране е кандидатстването по европейските програми, посъветва Стоянович. Той поясни обаче, че парите не идват директно от Министерството на културата, а от Министерството на регионалното развитие. Д-р Стоянович обеща да направи възможното за читалищата, да се срещне с представители на общините в страната и столицата и да върне информация по чакащите от години отговор проблеми. Той се спря на възможността за получаване на средства от Норвежката програма за растеж и устойчиво развитие на България. „Това са средства от държави извън ЕС, които отделят от приходите си от природен газ от Северно море. Очакваните средства са 16,5 млн евро, предназначени и за културно наследство и социализация на исторически и културни забележителности”, каза министър Стоянович. Той поясни, че все още не можем пълноценно да усвояваме средствата от ЕС, забавяме се. За по-добри резултати препоръча повече осведоменост и точност при изготвянето на проектите. Присъстващите научиха и че предстои да се отпуснат до 5-6 млн. лв за глобалните библиотеки. ЧиБ: Д-р Стоянович, усеща се Вашата ангажираност и заинтересованост по отношение на читалищата. В какво точно се изразява тя? ПС: Читалищата са уникална мрежа, каквато има само у нас. Читалищата трябва да бъдат запазени, защото са център на просвета и българщина, а в по-малките села са единствен социален център. Разбира се, те не трябва да се поставят под един знаменател, защото има различия между тези в по-големите градове и тези в по-малките населени места. Всяка община има специфични дадености и среща различни трудности, затова е важен начинът, по който читалищата обсъждат различните въпроси с общинските власти. Мое е задължението да проведа разговор с Националното сдружение на общините в Р. България, за да видим как те могат да помогнат и какво могат да си позволят. И след това, в ролята си на държава, да направим възможното да помогнем в създаването на успешни проекти и дейности. От друга страна, отношенията между общините и държавата трябва да са открити и ясни. Колкото сме по-искрени един към друг, толкова по-добре. Задачата ни е обща. Явно, ще се наложи Министерството на културата да влезе и в ролята на посредник между читалищната мрежа и Министерството на регионалното развитие и да намерим начин оперативните програми, които колегите управляват, да стигат по-лесно до тези уникални за Европа културни средища. Ще се вслушаме и във вашите съвети – ако смятате, че обща работна среща или група между Министерствата на културата, на регионалното развитие и на читалищната мрежа ще бъде полезна, аз се ангажирам с организацията. ЧиБ: Какви новости ще покажат читалищата през този век? ПС: Българските читалища са доказали, че са изключително адаптивни структури, убеден съм, че ще

10

се впишат в изискванията на 21-ви век. Още повече, че в рамките на ЕС постоянно се говори за опазване на специфичната национална култура на всяка страначленка. Чудесно е да се събираме и срещаме, да имаме празници и юбилеи, но ще трябва да покажем на Европа и света тази уникална българска културна институция и да създаваме културен продукт, адекватен на нуждите на съвременните поколения и интересен за света извън нас. Ние не сме центъра на вселената, но трябва да можем да се представим добре и запомнящо. Министерството на културата може да бъде посредник, но не и да произвежда култура. И в случая ние можем само да подпомагаме дейността на читалищата в процеса на съхранение на неговите традиции. За това и вратите на нашето министерство са отворени за диалог и съвместни решения в полза на културата. Надявам се през 2014г бюджетът за култура да се увеличи и да се разпредели между сценичните изкуства, археологията, читалищата и фестивалната дейност. Част от реформите в Министерството на културата са свързани именно с по-ефективното използване на европейското финансиране, както и правилното разпределение на бюджета. Един от приоритетите ни е да има истински диалог с неправителствените организации. Миглена Иванова

„Ботев е идиот” – свобода или смърт? В началото на февруари благодарение на „Кинематограф” беше онлайн премиерата на „Ботев е идиот” – късометражен студентски филм на Деян Барарев. Провокацията е ясна, дръзка и безспорно ефективна. Реакциите са много и бурни, но като тип – две. Или не се съгласяваш с това изречение, защото дори артистична цел не може да оправдае почти богохулното изявление, или като един изумително проницателен зрител си казваш: „Не, той не е имал предвид, че Ботев е идиот, а смисълът е много по-дълбок.” Следва впряг на интерпретативните умения в търсене на скритото послание. Иначе казано, ефектът на филма е неизбежно положителен. Или си напомняш за сериозността на поклона пред геройството, или, с помощ на въображението си, успяваш да оцениш Ботев извън обикновените клишета. „Ботев е идиот” е всъщност заглавието на едно ученическо есе. То прави „изключително неприятно впечатление” на г-жа Фичева (изумителната Мая Бабурска), която изкарва гневно неговия автор, Васил, на дъската пред целия клас, за да обясни как смее да нарече българската светиня Ботев „идиот”. Васко обяснява – „В контекста на нашето време, Ботев е идиот.” „Не те разбирам!” казва учителката с презрение и най-вече с категоричен отказ да го разбере. Сблъсъкът на техните виждания кулминира в последната сцена във филма, където треперещата Фичева зашлевява силно Васил. Той бавно, но решително ѝ отвръща с целувка. След това и двамата излизат от кадър и вниманието на камерата се спира върху черната дъска, на която пише „Ботев е”. Публиката трябва да завърши филма като отговори на въпроса „Кой е Ботев?” Отговорите изЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

глеждат безкрайни. Но какви отговори дава публиката? Една от първите реакции в социалните мрежи е тази на БНС (Български Национален Съюз). За автора на статията Ботев е национален символ. А филм с такова заглавие е „поредната гавра.” Отбранявайки националната чест, неусетно БНС и поддръжниците им влизат в ролята на г-жа Фичева. Тя изкарва Васко на дъската и го кара да напише скандалното заглавие: „С по-едри букви моля, за да може целият клас да го види!” По същия начин, БНС поставя заглавието на филма под лупа и аранжира статията си с три снимки на Барабарев, за да може целия клас да види „автора на гаврата с Ботев”, да го посочи с пръст, да се захили и да знае как не трябва да се прави. И шамарите са на лице. Барарев е „жадният за пет минутна слава национал-нихилист” и „интелектуален прошляк.” Но също както във филма, авторът не отвръща с шамар. Съдружниците на режисьора задават същия въпрос, който Васко отправя към учителката си – „Гледахте ли филма?” Следвайки логиката на паралела между агресивно отбраняващи се патриоти а ла Фичева и инакомислещи не по-малко патриоти а ла Васко, един въпрос изниква в ума. Онова, което изкарва Фичева, извън контрол е неудобното обвинение, че тя е един „папагал“, че не признава чуждото мнение и налага възгледите си силово върху околните. А какво ли провокира онези, които нападат филма? Футболните фенове на „Ботев” (Пловдив) също „влизат във филма”, като при миналогодишната премиера се обявяват остро против него, възпрепятстват прожекцията му в Пловдив и настояват за промяна на заглавието. За тях „Ботев е идиот” е оскверняване на чест. И тяхната, и родната.

Постер на филма „В час с Ботев”

Едно заглавие, което по-скоро е просто арогантна провокация, която те въвлича в неприятното упражнение да повтаряш грозни думи, всъщност се оказва гениално. Гениално е не само заради успешната рекламна стратегия, която успява да пробуди интереса у зрители, които иначе едва ли биха гледали късометражен филм за тийнеджър бунтар, който иска промяна в страната си като започне от образованието. Гениално е, защото документира детайл от съвремието ни – сблъсъка между два типа патриотизъм. Единият – непоколебим и стабилно подготвен с патетично-агресивни фрази с шлагерно звучене, а другият – недодялан, но търсещ и обещаващо смел и обичащ. Без оплюващите реакции, филмът щеше да е един от добрите студентски проекти, дори трогателен за онези, които не се боят от леко баналната му сантименталност. Но благодарение на първосигналната омраза, която го залива, гениалността му става ка-

11

Сцена от филма

тегорична. Защо филмът е толкова леко и често грешно интерпретиран? Интересното е, че този феномен е на лице не само при противниците му, но и при привържениците му. Може би отново омагьосано от заглавието му, журито на международнния студентски филмов фестивал „DukaFest”, например, го оценява като „актуален национален дебат и сваляне на митологичната маска.” Може би този филм дори не се опитва да застраши светия образ на националния герой. Само загатва, че не бива да ни е страх от демитологизация. Първо защото, ако учим за Ботев с любов, няма да ни е страх да открием, че под ореола на героя наистина се крият човешки постъпки. И второ, защото народ, който има Ботев и днес, няма да се нуждае от Крали Марко. Да, Левски наистина е и конекрадец. Да, Ботевото завземане на „Радецки” е дори терористичен акт в контекста на днешния ден. Това прави ли ги по-малко герои?! Ако учим за тях с мисъл, а не с празна папагалщина, която опростява и опошлява подвига им, образът на героите ще е пълнокръвен, а не митологичен.

12

Дали това, че учителката цитира грешни стихове когато споменава Сорбоната е по сценарий – не знам. Нарочно ли емблематичните Ботеви думи „тежко се брате живее...” са изписани с пунктуационна грешка на черната дъска? Дали отегчението на Васко, когато слуша за великия герой се дължи на това, че историята му е преподавана без страст? Не знам дали авторът е разпръснал детайли, които насочват към тази интерпретация или има просто нещо в духа на филма, но посланието е еднозначно – Ботев е много повече от няколкото високопарни клишета. Той е във вечния пантеон на българските герои, защото се посвещава на нещо отвъд себе си. Това прави делото му вечно и достойно за поклон. Васко пита: „Кой би умрял за България днес?” Автоматичен и самоуверен отговор не се забавя. Един от съучениците му извиква „Аз!” Защо това „Аз!” отеква като „Никой”? Сега е популярно да си готов да умреш за България. Но уви, никой не иска да те убива. Ботев е бил „идиот” и за много от „глупците неразбрани” в неговото време. Той е „идиот” и днес, защото дребна-

вите, далавераджиите и други вече утвърдени народни типажи не заслужават подвига му. Ботев, който без страх пролива собствената си кръв, би бил категоричен „идиот” и днес. „Не плачи майко, не тъжи, че станах Ази хайдутин...” звучи в саундтрака на филма, но думите се накъсват, сякаш дискът прекъсва, боксува... изтъркал се е. България няма нужда от хайдути вече. Битката е нова. Поробителят е друг. И смъртта има нужда от модернизация. Да умреш за родината си днес не е епично, не крещи; не събира нито овации, нито сълзи – трябва просто да живееш за нея. В нея. Въпреки неубедителната и често превзета актьорска игра, обширните и многозначителни морализации и познатата тематика, филмът непретенциозно и искрено търси съвременни герои. Скандалното заглавие прекрачва граници, които не бива да бъдат прекрачвани, неуморно се защитава от нападки, отказва да се промени като се бори за свободата на словото... и така иронично започва да носи Ботев в себе си. Ботев – дръзкия, революционния, а също и идиотски за мнозина. Евгения Несторова

САТИРА

Аз убих българската култура Искам да се изповядам. Сега съм затворник, в плен на мейнстрийм Холивуд, виновен за смъртта на българската култура, а утре е денят на изпълнението на смъртната ми присъда – прекратяването на договорните ми отношения със сп. „Черно и Бяло”, списанието за свободна журналистика, култура и обществен живот. „Черно и Бело” е списание за култура – ще каже редактора – а култура вече нема. Следователно, не ни требват и хора, които да пишат за нея. Но ако в бъдеще напишете нещо интересно, заповедайте.” Черно и Бяло – друг път. Най-много По-тъмно и По-светло Сиво. Как стигнах до тук, Господи... Да, искам да се изповядам. Имахме прекрасен романс, аз и българската култура. Тя беше красива и мъдра, и с невероятно чувство за хумор. Аз бях готов на всичко за нея. Когато ми се явяваше под формата на филм, винаги ми показваше цици. Аз се бих с половината свят – все за нея. Дали с Шопската полифония, дали с „Баш майстора” или просто с мелбата на Балкантурист – тя винаги намираше пътя към моето сърце. С нея животът изглеждаше чудесен. И наистина, освен секса, богатството, доброто здраве и националното благополучие, има ли нещо по-приятно от добра компания и парче хубава българска култура в прохладна лятна вечер. Изглеждаше, че нищо не може да застане между нас. Никога. Завинаги. И тогава се случи немислимото. Комунизмът падна и внезапно българската култура бе принудена да се подчинява на законите на Физиката като всички останали. Не беше честно спрямо нея. Появиха се други култури. Помлади, по-привлекателни култури. Появи се и друг „Аз”. По-претенциозен и взискателен. По-лесно отегчим. По-зает. До тук – нищо, с което да не се е сблъсквала всяка средностатистическа двойка. Нищо, което една почивка на Мальовица или една непредвидена бременност не би могла да разреши. Но в уравнението предстоеше да бъде представено още едно неизвестно. Интернет. Макар и изобретен от екипа на ЧиБ за нуждите на разпространението, Интернет не бе домислен да бъде съвместим с българската операционна система за създаване на култура. Доскоро Бела Яна платно белеше на Охридското езеро и там измисляше песни за любов, воеводи и горди стари планини. Сега ѝ се налагаше да го прави от зад компютъра, докато блее във Фейсбук, в мрачен и негостоприемен офис в грозна София. Неуспехът беше гарантиран. Когато на сцената се появи и Сашка Васева, вече не можех да отричам горчивата истина. Тая между мен и българската култура, нямаше да я бъде. „Писна ми!” – казах ѝ. От „Стъклен дом” ми писна и от шоата на Слави с гост – тон-режисьора ми писна, и „Българе” дори не ми харесват – твърде са комерсиални. Ти не ми харесваш! Не изпълняваш задълженията си на култура. Не ме разсмиваш, не ме разплакваш, не ми казваш нищо ново, не ме правиш по-добър човек. Ти просто не ме забавляваш! Искам развод.” „Какво?– ядоса се не на шега българската култура. Не можеш да се разведеш с мен – аз съм част от теб!” „Част, която бих отрязал и оставил да изгние на пода на монтажната...” – казах ѝ на перфектен режисьорски жаргон. Е, може би с малко музикантски акцент – все пак никой не се ражда завършен режисьор. „Но аз съм толкова повече от едната чалга или в-к Труд. Ти просто не знаеш къде да гледаш.” „Виж, знам че звучи грубо, но аз съм просто твой потребител.“ – щом ѝ казах това, тя прихълца. „Не мога да се ровя надълго и нашироко, да търся кое става за четене и кое не става за слушане. Не мога и да те обичам само от единия патриотизъм. Надявам се да разбереш.Искам да се срещам и с други култури.” Мисля, че това беше, което я уби. Не след дълго спряха хубавите български филми. После, поради отмяната на Наредбата за доброволния абонамент, фалираха и списанията. Художника го блъсна кола. Ъпсурт подписаха с Nescaffé. Накрая я довърших с избирането на ГЕРБ. „Ага ефенди – обърнах се веднъж към Вежди Рашид, Велик Везир в Министерството на културата по това време – научи ме да играя право хоро.” „Баш смешно, няма що. Сам ли го измисли или Лютфи Местан ти помогна, бе келеш?!“ – ми отговори. „Аман!

- демек „сиктир“… Сега съжалявам, разбира се, но това няма да върне българската култура. Моята българска култура... Понякога ми идва до гуша от тъпи екшъни на тъп английски и тогава си спомням за „Оркестър без име” или двудетния модел и тихичко хлипам или просто ридая. Предадох я, а тя ми даде толкова много. К’во да правиш... От утре съм на хонорар, вместо на щат – това е моето наказание. Аз убих българската култура. Беше престъпление от липсата на страст. Черен Петър ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

13

САТИРА

Широко затворено гише Казвам се Роня-дъщерята-на-разбойника Чанталиева. Баща ми, г-н Чанталиев, беше фен на книгата – дълга история. Сега трябва да ходя по учреждения и се въоръжавам с търпение.

– Името Ви, моля. – русокосата госпожа зад гишето дори не повдига глава от дебелата папка.

– Моля? – недочувам и пипвам с ръка ухото си, все едно ще стане туба и ще я чуя по-добре.

– Трите си имена ми кажете! – излайва чиновничката и ме поглежда гневно, съпровождайки го с капчици плюнка, които не бих забелязала, ако не се бяха лепнали на плексигласа пред носа ми. Казвам си имената. Чиновничката се изнервя максимално и изпуфква театрално, явно решила, че съм я взела за мезе: – Вижте какво, млада госпожице! – очичките ѝ святкат под тупирания бретон, който служи за прикритие на белезите от дълъг живот и нездрави емоции. – Нямам време за тъпи шегички, кажете си трите имена! Повтарям ги, а тя в отговор се обръща към седящата до нея и най-безцеремонно казва: – Галке, аре мола ти се вѝкни Стамат да го земе т‘ва момиче, личната ѝ карта – и постепенно, увеличавайки децибелите, добавя артистично, тръшкайки с папката по бюрото, уж ѝ уравнява листята – Не може да се работи така бе, как така няма никакъв контрол в тая община, бе... Промушвам личната си карта през дупката на плексигласа, но тя не посяга към нея, а само ме поглежда кръвнишки.

– Така ми е името – Роня-дъщерята-на-разбойника Чанталиева. Поставям картата на гишето и си прибирам обратно ръката на безопасно разстояние, преди да ме е пернала през пръстите или нещо такова. Тя поглежда картата, после ме поглежда мене, после пак картата, после пак мене. Аз и аз я поглеждам, но кръстосано. Докато си разменяхме женски опознавателни погледи, дойде Стамат – познах по шкембето и палката. Пък и нямаше кой друг да е – на челото му сякаш грееше надпис „Стамат”. Погледна ме глупаво, сякаш ще посегне да ме хване за яката, но понеже нямам яка, не го направи, не защото не се правеше така. Изведнъж погледът му пропадна в деколтето ми и там си остана. Парализиран. Ръката му остана да виси във въздуха, по посока рамото ми, а цялото му тяло остана изнесено някак си навън и назад, по един пантомимичен начин, все едно облегнал се на имагинерен барплот. Ако някой можеше да спре кадъра, аз гледах ръката на Стамат, чиновничката гледаше него, а Галка ни гледаше всички накуп, защото беше малко разногледа.

– Стамба! Стамба-а! – тупва чиновничката с дузината златни пръстени по бюрото и веригата гишета потреперва. – вземи и виж тая карта дали е наред.

14

Взима личната ми карта и му я подава отгоре, над плексигласа, като междувременно се надига изразително от стола. На Стамбата му светва лампичката, отмразява се, чинно поема картата и се затаралянква нанякъде. Това упражнение предостави възможност да прочета името ѝ от табелката, закачена на ризата – Стела ме поглежда и се усмихва ликуващо, все едно искаше да ми каже: „Виждаш ли как ме слуша?” Аз не оставам по–назад и повдигам иронично лявата си вежда: „За един Стамат ли ще се караме?!” В този момент Стамат се появи отново.

– Наред е – съобщава ѝ той и я подава над плексигласа.

– Дай тук – почуква Стела заповеднически по гишето, сочейки процепа, за да ѝ я подаде оттам. – Ро-о-ня-д-ъ-щ-е-р-я-т-а-н-а-р-а-з-б-о-й-н-и-к-а Чанталиева.

– срича на висок глас, цялата опашка да я чуе. Няма как, понасям го. Тя ме поглежда отгоре до долу, за да се убеди как изглежда едно дете на откачалки.

– Мдааам... Ронче, кажете сега какъв Ви е проблемът.

– Как да Ви кажа, хъм, госпожа Стела, нали? Трябва ми скица на един имот, но нямам нотариален акт. Докато изричах името ѝ, тя настръхна бавно, заплашително, но едвам забележимо.

– Нотариалния акт носите ли го? – попита суперпрофесионално, тръскайки бретон.

– Нямам нотариален акт, изгубен е. – И моят тон беше уж безизразен, но и двете знаехме, че пропастта между нас е зейнала безвъзвратно. Въпрос на чест беше коя на коя ще успее да опъне нервите на другата по-качествено с тая разлика, че аз бях да дошла да върша работа, а тя беше на работа.

– Е как така нямате нотариален акт? Ваш ли е имотът? – остро попита тя.

– Да, мой е. – отговорих. – Тоест, съсобственичка съм, но актът е изгубен. – гледах да звуча твърдо, хем без да я дразня допълнително, хем без да ѝ се моля. Ма то хем така, па така.

– Ами като си извадите нотариален акт, пак елате и ще видим. Разговорът явно беше приключил. Усмихна ми се мазно: – Довиждане! Реших да рискувам, преди да си тръгна, че не ми се чакаха пак опашки: – Прощавайте, а не може ли да се извади скица без нотариален акт? Ако докажа, че съм наследница и Ви кажа в кой парцел е имотът, няма ли как да стане? Тя ме поглежда с досада и почва да рецитира, сякаш е стресирана от въпросите ми, които граничат с нелегалното: – Еми не, не може, госпожице. Разбира се, че не може, как ще може? Такъв е редът, такъв е законът. От-

къде да знам аз Вие коя сте – крадец ли сте, лъжец ли сте, недобросъвестна съседка ли сте... Знаете ли в кой том е скицата? Това вече беше краят. Сопнах се: – Е как ще знам в кой том е, аз... – и докато си завърша изречението, тя пак ме беше захапала: – Еми като не знаете, какво питате? Аз ли да знам? Знаете ли колко тома скици има вътре? Как ще ви търся аз скицата? Има си ред за тая работа, за всички един и същи ред. И опашката е затова, за да има ред и да няма блъсканица. И жълтa линия си имаме вече, да не се тълпите на колегите на главите… Естествено, не знаех колко тома има вътре, нямах представа къде е това „вътре“, нито какъв беше реда, знаех само, че нямаше да е днес скицата, не и в тази община, а и че Стела няма да стане служителка на месеца. Затова реших да се оттегля в името на етническия мир и да си потърся нотариалния акт в нотариата. Там, като че ли имах по-големи шансове, чиновниците бяха повечето софиянци. Реших да прекаля с въпросите още малко: – А нотариалния акт, откъде да извадя копие?

– Ми в нотариата се вадят копия на нотариалните актове, къде иначе мислете, че се вадят? ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

Запътих се към изхода, докато Стела продължаваше да приказва нещо си по адрес на реда – на Галка и цялата опашка, търпелива и смирена. Гласът ѝ лека – полека заглъхна, докато накрая съвсем се изгуби в далечината. Свих два коридора наляво, един надясно, взех едни стълби надолу, сурнах си ръката по парапета и ми се заби една тресчица. Докато се опитвах да измъкна със зъби тресчицата от дланта си, се озовах на изхода. Повдигнах поглед и кой да видя? Пред мен стоеше Стамат, отново, с цялото си шкембесто униформено величие. Така ще ме запомни той – чорлава, с голямо деколте и смучеща яростно дланта си. Глупендер. Намигнах му свойски, изскочих навън и скочих в колата. Знаех, че продължаваше да зяпа подире ми чичката му с чичка, тия работи се усещат. Врътнах ключа – не запали, врътнах го втори път – запали, изгорих свещите от гъзария, пуснах радиото, включих на първа, дадох яко газ, завъртях волана, гумите изсвириха, аз се изкефих, дигна се прахоляк и колата ми пое към залеза. Или поне така трябваше да изглежда, погледнато отзад. Мамка му, как няма как да се видя отзад! Веселина Йовева

15

САТИРА

Аз трябва да знам Понякога лежа нощем в леглото и не мога да заспя. Въртя се, потен и неспокоен, измъчват ме съмнения и страхове. Изключих ли печката? Прибрах ли децата от училище? Оценен ли съм по достойнство в службата? Но най-вече – Има ли Господ? Да, да, знам какво ще кажеш.Че дори и православните скотове вече знаят – не Бог предпазва света от разпад, а ковалентните връзки между молекулите.Че ако Господ съществуваше, не би позволил управлението на ГЕРБ. Че дори и мохамеданите имат души. Но аз трябва да разбера сам за себе си. Всеки човек е отговорен за собствената си душа. Не бих искал да изживея живота мечта, а после изведнъж да се окаже, че трябва да плащам за греховете си. Ето, затварям очи и в съзнанието ми изплува Създателя – „Цял живот иху-аху и сега к‘во ш‘е пра‘име?! А?!“ Как бих могъл да му отговоря тогава. С какви очи… Аз просто трябва да знам. Но как ще подходиш? – ще се поинтересуваш. И други са опитвали преди теб, но никой не се е върнал, за да разкаже. – няма да ме оставиш на мира. Но аз имам план. Ще напусна работа, ще се разведа и ще използвам отворилия се прозорец свободно време за изучаване на това как да постъпвам правилно. Първа спирка – Добрата книга. Отварям на произволна страница и нека Господ води ръката ми, ако му стиска. Какви ли чудеса на теософското познание ще бъдат разкрити пред мен. Разлиствам и чета: „…син на Моисей беше Сим. Сим стана баща на Лот. Лот стана баща на Йозая. Йозая стана баща на Йона. Йона стана баща на…“ „Какво, по дяволите?!“ – се запитах. „И това ми било мъдростта на вековете събрана в джобен формат за Ваше улеснение… Но нищо – първият път е за проба. Пак разлиствам и чета: „Ковчегът да бъде на ширина – тридесет лакти; на дължина – двадесет лакти; на височина – десет лакти; на дебелина седем лакти; по диагонал – седемнадесет лакти…“ Третият път е на късмет. Разлиствам и чета: „… огън и жупел, змии и гущери, скакалци и циреи, глад и мор, болест и война…“ Може би някоя друга религия. Например, създаденият през VI век пр. н. е. от СидхартаГаутама Буда, или Шакямуни (мъдрецът от рода Шакя), Будизъм. Според Google, човекът, с когото трябва да говоря за тайнствата на тази религия се казва Далай Лама. Ето какво ми разказа той в разговор по Skype: „Господине, тук е три часа през нощта! Е добре, щом настоявате… Будизма е религия на мира. Неслучайно няма нито един документиран случай на победа в тибетската военна история. Ненасилието е в основата на тибетския будизъм. Това включва домашното ненасилие, ненасилието срещу животните, в училището и т.н. Като изключим китайците, ние питаем дълбоко уважение към всички живи създания – вярваме, че те са превъплъщения на близки и приятели, които вече не са измежду нас. Да вземем например този малариен комар, който черпи живителна течност от врата Ви...“ /пляссс/ „Уцелих ли?“ „Не. Малко по-нагоре, но…“ /пляссс/ „Сега?“ „Ехх... Да, хванахте го мръсника. Добър удар. Та докъде бях? А, да. Исках да кажа, че този комар би могъл да бъде Вашата любима леля, например…“ Исусе, каква красива религия! „Всичко това е много образователно – казах – но аз те потърсих за друго, Далай. Искам да знам какви доказателства може да предостави вашето учреждение, че света е действително създаден от Буда за шест дена.“ „Всъщност, Будизма се върти повече около Познанието, а не около Съзиданието…“ „Поне негова снимка нямате ли? Номер на социалната осигуровка? Какъвто и да е нотариално заверен документ, че тази личност притежава мъдрост, недостъпна за тези, които изповядват друга религия? Не? Така никога няма да влезете в Европейския, Далай, така да знаеш…“ Провалих се. Не намерих отговор на въпроса „Има ли Господ?“. Изпълни ме усещане за празнота. Почувствах живота си безсмислен. Целият ми труд – уволнението, развода, кисненето в интернет – напразен. Бях объркан и изгубен. Как щях да живея отсега нататък? Така, сякаш за всичко рано или късно се плаща или така, че да не мразя живота си? Да, да, знам какво ще кажеш – „Ти прави каквото трябва, пък да става к‘вото ще.“ Но дали си струва... Петър Красимиров

16

САТИРА

Автономия за Чепинци Колелото на времето се върти, сезоните идват и си отиват, годините се нижат все по-бърже и вече не съм млад и красив вместо само красив, та седнах да запиша тая история преди управлението на ГЕРБ съвсем да ме е довършило с абсурдната си нормативна уредба и новите цени на синята зона. Както се знае, родното ми Чепинци последно падна под турцко. Това става при прочутата Битка за завоя на ул. „Чепинска“, по време на която Мурад паша с шеснайсе милиона селджукски турци побеждава силите, лоялни на районния кмет на Чепинци. В тая битка погива цветът на чепинската аристокрация – пазител на една уникална култура. Именно оттук идват много български обичаи като например обреда „Подаряване на новите котета“, който се изпълнява два пъти годишно. Тук е и родното място на Чепинската салата, която е като Шопската, но с до 30% по-хубава. Най-после, оттук е и небезизвестната в категория до 7/8 Чепинска ръченица, считана от редица изследователи на българския фолклор за най-романтичния израз на идеала на Чепинската нация за обединение. Оттук е и земеделската практика да се вадят картофи с динамит, която превърна Чепинци в индустриален тигър през втората половина на 18в. Именно това създаде една благоприятна среда, една плодородна почва за възникването на ВЧРО – Вътрешната чепинска революционна организация. Нейна цел беше постигането на частична автономия за Чепинци, както и просто да го навре на онези гадове от Челопечене, които бяха готови да си взривят и барутния погреб, да им се срути Културният дом и хоремагът, само и само да ни потрошат прозорците. „Чепинци за чепинчаните!“, „Чепинци на три морета!“ и „Само Левски, оле!“ – това бяха лозунгите, които издигахме, това беше нашият идеал. В началото бяхме много некадърни – пишман сепаратисти – но с времето се научихме да го прикриваме. Така например, от самия старт имахме големи проблеми с финансирането на Организацията. Разхвърлихме данък в околията, но не отчетохме ефекта на прословутия чепински гяволък. Вместо с яйца и брашно, както е прието в цяла Европа, наш‘те се изхитриха да ни плащат с котки. А сопите с набити пирони, така нужни за каузата, с котки не се купуват. В последствие обаче, на конгреса на ВЧРО на Чепинска нива се взе решение котките да се доят, а млякото да се продава като пилешко на онея шматки от Световрачене, които бяха готови да повярват на всичко, стига да им кажеш, че учените са го открили. Така закърпихме бюджета. Купихме сопи, пирони, гащен ластик за прашки и све, дори ни останаха малко пари за Нова година на Банско. Позадвижиха се нещата, изпедепцахме се и от пишман сепаратисти, скоро се превърнахме в баш терористи и дори Китайската народна армия не смееше да ни се дуе, въпреки че ако бяха тръгнали, не знам как щяхме да се оправяме, защото нямаше да има къде да ги копаме. Последвалите няколко месеца са познати днес в чепинската историография като златния век на чепинския сепаратизъм. Именно през този период проведохме някои от най-успешните си терористични акции – финансовата политика на Дянков, новите цени на бензина и не на последно място, отвличането на каракачанката на кмета на Войнеговци, който тайно беше от ЦСКА. Своеобразен пик в борбата ни бе анексирането на Негован от Армията за Освобождение на Чепинци, дъщерна фирма на ВЧРО. Освен всичко друго, ВЧРО развиваше и усилена просветна дейност, която се състоеше в това да научим децата си да мразят онова, което и самите ние мразехме, а именно – всяка форма на тирания, както и онези гадове от Челопечене, дето, като му кажеш „Здравей! Как си!“, той ще отвърне с „Добре съм. Що, яд ли те е?“. Тая вражда с челопеченчани датира още от времето когато Иван Чепин, първия чепинчанин, отрязал акацията на съседа си Драган Челопеченски, която растяла наполовина в неговия двор и му пречела на тиферича. От своя страна, Драган отровил кучето на Иван, защото му дрискало пред вратата на гаража. Тогава Иван му сипал захар в резервоара на Вартбурга и му казал: „Айде, със здраве да си ползваш гаража!“, а Драган пък го насосал в ЧЕЗ, че се е вързал към уличното осветление и му зашхурил шпионката на входната врата. И ето ти, няколко поколения по-късно, Великата Отечествена Чепинско-челопеченска война се зафати и до ден днешен се води. Некъде около две-тринайста година ептен добихме самочувствие и вече ‘ич не ни беха достатъчни половинчати акции като онази, при която гърмяхме пиратки по турско-сирийската граница и после просто им гледахме сеира отстрани. На 20-ти вечерта (Национален празник на Чепинци и неработна вечер, годишнина от деня, в който хан Милослав забива меча си в земята и произнася прословутото „Тук ще бъде Чепинци!“ – бел.а.), на купона в Малкия Шимби, се взе решение Чепинци да обяви война на Турция. На другата сутрин обаче, по телефоните като се чухме, преценихме, че подобре нема смисъл и решихме просто да спрем да ядем баклава, както и догодина летъска да не ходиме пак на Анталия, а да си отидеме на Созопол. К’во като е мръсно, нема да им пълниме гушите на ония… Те такиви беха чепинчани от нашето поколение. Беха готови да пожертват и най-милото си – свободното си време – ей така, за Чепинци. Партийни интереси оставиха за дълго борбата за постигане на обединение на чепинските земи извън учебниците по история. С помощта на „Чепинчани без граници“ обаче, тази тенденция е на път да се преобърне все едно е Коста Конкордия – не съвсем наопаки, но пак става. Чер Пипер ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

17

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Иван Бакалов: Свободата е в ръцете на журналиста Иван Бакалов е шеф-редактор на електронното издание e-vestnik.bg и автор на книги, сред които и „В сянката на Борисов“, проследяваща кариерата на експремиера. А „Мачтите в края на улицата” е пълна с интересни пътеписи с фотоилюстрации от негово пътуване с кола. Навъртял е 5500км из САЩ – Лас Вегас, Ню Йорк, Сан Франциско и др. Пъстър и увлекателен разказ за Америка и американците, техните обичаи, храни, напитки, домове, сексклубове, също и за българските емигранти в страната на неограничените възможности и отношението им към американците. Дълъг е списъкът на изданията, в които се е трудил и писал. И все пак няма лошо да споменем някои от тях, като „Сега“, „24 часа“, „Новинар“, „1000 дни”, „Експрес”, сп. „София”. Негови материали са публикувани в „Труд”, „Дневник”, „Монитор” и др., както и в списанията „Плейбой”, „Тема”, „Биограф”... Самият той е издавал сп. „Менте & оригинали“. Неговите анализи и коментари винаги се четат с интерес. Той е от малкото, които не се притесняват да назовават нещата с истинските им имена. Освен журналист, Иван е и добър фотограф. Известно е, че той преподава Пресфотография във факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски”. Снимките, които са в галерията към интервюто, са негово дело. ЧиБ: Имат ли бъдеще печатните медии, г-н Бакалов? Питаме Вас като главен редактор на e-vestnik, който излиза онлайн. ИБ: Имат бъдеще, но повече по света, отколкото в България. По цял свят вестниците го закъсаха заради интернет, но в България кризата е катастрофална. Например „Труд” и „24 часа” в различни периоди са стигали 300-400 хил. тираж, а сега са с по 30-40 хиляди. Вестниците се влошиха поради редакционна политика, обслужваща властта и олигархията, така читателят се отдръпна. Тиражите не падат само заради конкуренцията на интернет. Преди няколко години около паметника „Левски”, например, се продаваха вестници на 4 места, сега там няма нито една сергия или павилион. Сега дори да се появи интересен вестник, списание, те няма къде да се продават. Отливът е траен. Разпространението влезе в супермаркети и молове, но не може да компенсира закриването на сергии и павилиони. Най-тиражният всекидневник „Телеграф” е плитък, повърхностен вестник, който се продава в 100-ина хиляди тираж в някои дни от седмицата, поради наполовина по-ниската си цена от другите, а не поради качество. Там до голата жена на трета страница слагат новини от министерства и парламент, със снимки на

18

министри. Рядък буламач от институционални и жълти новини. Този буламач, обаче, го има и в интернет, има и сайтове, същите като „Телеграф”, че и по-лоши. За сравнение, най-тиражният всекидневник в Щатите е „Уолстрийт джърнал”, колкото и невероятно да изглежда. ЧиБ: Как поехте по пътя на журналистиката? Кои ваши учители в занаята никога няма да забравите и за кого си спомняте най-много днес? Липсва ли ви някой от тях? ИБ: Научих много от вестник „Стършел“, където сътрудничих 1988 - 1989г. Редакторът ми там Сергей Трайков още си е в „Стършел“, да е жив и здрав. От него запомних, че не можеш да напишеш нещо, което не можеш да докажеш. Тогава съдеха „Стършел“ за много публикации. Така се научих на по-сериозен подход в журналистиката. Тогава в „Стършел“ излизаха критични материали за конкретен скандал, написани във фейлетонен стил. Имаше публикации с бележка отгоре „На вниманието на главна прокуратура“, рубрика „Четиво за министри и генерални директори“ и др. Юридически консултант на „Стършел“ беше съдията от градския съд Димитър Попов, който после стана премиер. Той е чел и сме обсъждали мои спорни материали на два пъти. Идваше вечер в редакцията да играе шах. От Стефан Продев съм научил как се прави списание, вестник, как се подбират теми, как се подрежда брой. Той ме назначи за пръв път на работа – в сп. „София“. Продев беше голям журналист, никой от днешните главни редактори и надути вестникарски босове не може да му се хване на малкия пръст и като професионалист, и като морал. По онова време Продев беше дисидент, затова накрая го уволниха. След това има нещастието да стане главен редактор на „Дума“ и да се хване на хорото на една жестока политика, която го изтормози и съсипа. Партийните

издания нямаха бъдеще, а той докрай си носеше службата, воден от младежките си ремсистки идеали. Зад широкия му гръб се криеха лапачите в БСП, „червените мобифони“, както той ги нарече. Няма как да го забравя. В списанието сме прекарвали дълги вечери с него и колеги в разговори. Голяма личност. ЧиБ: Днес може ли да се говори за „Менте & оригинали“ в българската журналистика? ИБ: С две думи отговорът е – много ментета, малко оригинали. И като автори, и като издания. ЧиБ: Защо мислите, че журналистиката у нас се превърна в пародия? ИБ: Не обобщавам за всички, но голяма част от колегията е непочтена. Подлост и некомпетентност, никаква гражданска позиция, директно, безогледно обслужване на този, който плаща. Издания с претенции, които на практика са пародия на издания, имитации. Същото се отнася и за много телевизионни предавания и репортажи. ЧиБ: У нас днес говорим много за корупция и монополи. Съвместими ли са те в журналистиката и какъв е пътят на борба с тях? ИБ: Корупцията е навсякъде – и в полицията, и при лекарите, и в детските градини, и при министрите. Кой смята, че я няма в журналистиката? А за монополите – днес, ако не си част от голяма медийна група, нямаш място на пазара. Нито един вестник не може да съществува, ако не е част от група. Просто няма как да се разпространява, не може да си събере парите от разпространителите, загубен е. Някои още се опитват и накрая ще станат част от някоя група или просто ще фалират. ЧиБ: „Стана така, че журналистите се оказаха единствените, които противодействат на престъпността. Защо не пребиха прокурор? Защо не пребиха съдия? Защо не пребиха висш полицай? Очевидно те не са заплаха за мафиотите“, пишете Вие. Опасни ли са днес журналистите и Вие смятате ли се за такъв? ИБ: Наистина по света има убити съдии, полицаи, които са се борили с мафията, има убити журналисти. У нас има набити само няколко журналисти, съдиите още са далеч от опасността. Но и някои журналисти са пострадали не заради гражданска смелост, ами защото са набъркани в далавери и договорки с мафиоти. Убитите Георги Стоев и Боби Цанков, макар да ги представят като писател и журналист, всъщност са имали вземане-даване с мафиоти, влезли са в конфликт с тях. Това е и основната причина за смъртта им. Подобен е случаят с един журналист, когото пребиха. ЧиБ: Какъв е ефектът от разследващата журналистика? Или е главно за сензация, отклоняване на вниманието, поръчкова проява? Ако се съди по публикуваните разследвания, трябва да има много осъдени по тези случаи, а няма. Защо? ИБ: Много често т. нар. „разследвания“ са просто подхвърлени документи, които може да са истински, но всъщност някой използва медиите да компрометира другиго. Много малко са онези разследвания, коиЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

то са направени отначало докрай от журналисти, без подхвърлени документи или информация. Най-често просто използват медиите. Но и това е все пак нещо, иначе всичко ще остава скрито от обществото. А защо няма осъдени – ами то често публикациите в медиите са само шум и няма основания за съд. Друг път при явни факти прокуратурата се прави на разсеяна, а може да се самосезира по публикации. ЧиБ: Какво е вашето мнение за концентрирането днес в ръцете на един или няколко души собствеността на медийни фирми и трябва ли да има прозрачност за това откъде идват средствата за закупуването на медии? ИБ: Въпросът е да има поне 5-6 медийни групировки. Ако се свеждат само до 2-3, ще се споразумяват и ще прикриват информация и компрометиращи неща. Ако са повече – един ще прикрива едно, друг – друго, но по същия начин реципрочно ще пускат някакви разобличаващи неща, така ще има някаква свобода на медиите. Затова е опасна монополизацията и съсредоточаването на медии само в няколко ръце. ЧиБ: Ако трябва с няколко думи да опишете съвременния български журналист, кои са те? ИБ: Когато се запознавам, казвам репликата „Журналист съм, с извинение“. Като знам какви колеги имам, винаги се извинявам. Но винаги има светли примери, достойни хора. Малко са. Винаги е било така. И при комунизма, и сега. ЧиБ: Излязоха ли журналистите от „сянката на Борисов“? Власт и свобода на словото – възможно ли е това у нас? ИБ: Ботев беше написал нещо такова – никой не може да има власт над оная глава, която не иска власт. Свободата е в ръцете на всеки отделен журналист. Когато издателят и изданието ти не позволяват да се пише или да се показва нещо, поне се дръж достойно, мъчи се да прокараш каквото може, както правехме при комунизма. А не се хвърляй на килимчето на шефовете да обслужваш. И както казва Радой Ралин – „Свободата е като хляба, всеки ден се изпича, всеки ден се изяжда“. Тя не е нещо, като мебел или къща – построихме я и край. ЧиБ: За какво още не сте намерили време да пишете? И какво е мястото на фотографията във Вашата работа? ИБ: Съжалявам, че навремето не останах само фотограф. По-малко ядове щях да имам. Но пък за фотографите сега няма достатъчно работа, съкращават ги. И за журналисти, впрочем, тепърва ще има съкращения и спрени вестници. Много журналисти ще останат без работа. Много издания държат на работа полупрофесионални журналисти, понаучили тук-там, позавършили нещо. Иначе имам идеи да издавам някои справочни неща, от коментиране на събития и поддържане на тоя сайт не остава време. Правим го само двама души. Розалина Евдокимова

19

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Българската журналистика

Да

Стефан Танев, ок. 1915г

си го призная чистосър­дечно: боси сме си, боси и убоги. Нищи духом! Вън­ шно лустро без съдържа­ние. Това съм си аз, това са и колегите. Много от тях и по-нищи духом от нас. Всички сме повърхностни. Познаваме се. Кой от нас е имал време и въз­можност да се задълбочи в да­ден въпрос, да го изучи? Кой е нашият журналист, който че­те, който работи над себе си. Ех, ще прехвърли от време на време страниците на някоя книга и толкова. Нашият уни­верситет – това е животът. Професията си е такава, че всеки ден ни сблъсква с най-различни въпроси и събития. И така придобиваме една повърх­ностна култура, която прави впечатление, защото е всес­транна, но плитка, плитка, по-плитка, братко, отколкото Перловската река през летни­те горещи месеци. А претен­циите ни са по-големи от тия на всеки друг. Ето това сме си, да си смъкнеме маската. Това е съвременният наш жур­налист, българският журна­лист. Много от колегите си губят времето в кафене „България”. То е източникът им на новини. Събират се всеки ден, по обяд и вечер. Не стъпвам там. Аз съм самосиндикалист. Сам се информирам. Срещат ме всеки ден колеги.

– Разправят това и това. Вярно ли е?

– Откъде го научи?

– Разправяха го в кафене „България”.

– Не знам подобно нещо. Чу­вам го за пръв път. Провери го. Деветдесет и девет на сто от всички тия новини излизат винаги от агенция „Е.Г.К.”. То­ва е така наречената агенция „Една госпожа каза”. Има и втора: „Е.Г.П.”

– „Една госпо­жа потвърди”. Бюрата са по масите на кафене „България” и главно на сенаторската маса. Събират се там разни бивши министри, общественици, пен­сионери без пенсия, повечето от тях. Непроверените обвинения, безогледните нападки извиква­ха често дела. Нямаше журналист, преди да излезе информа­ционният вестник, да няма присъди. По-голямата част от вестниците беше въвела сис­темата на „Отговорния ре­дактор”. Това беше обикнове­но лице, което поемаше отго­ворността за всичко, писано във вестника, пред съдебните власти. Получаваше малка зап­лата, не пишеше никога нищо, защото не беше в състояние да пише и излежаваше в затвори­те присъдите по печата за всички ония, които иначе сами биха попаднали в затвора. Сварих още времената, кога­то държавниците не се нарича­ха във вестниците на своите противници по имената им, а по прякорите, които им бяха прикачени. Иван Естратиев Гешев беше „Изтърваният заек”, Димитър Яблански – „Парижкото теле”, Теодор Теодоров – „Дезертьорът”, Димитър Петков – „Свирчо”, Христо Попов – „Чамовата дъска”. За такива епитети

20

и прякори не се завеждаха и дела. Не се щадеше и Короната. „Кобургът”, „Дългоносият”, това бяха прякорите на Фердинанда. Най-обикновено нещо беше да прочетете в някой вестник страшни нападки сре­щу „личния режим”, установен от Кобурга, и подкани да си върви. Вестниците се пълнеха с най-язвителни карикатури по адрес на княза. Човек не може да не се запи­та нямаше ли закони в тая страна. Имаше. Имаше и спе­циален закон за печата. Пред­виждаха се наказателни санк­ции. Завеждаха се дела. Обик­новено такива дела се разта­каваха с години. Падне прави­телството. Дойде на власт нов кабинет, нова партия. И една от първите работи на но­вото управление беше да даде амнистия на престъпленията по печата. Бяха тогава времена не на свободен, а на слободен печат (около 1910 – 1915г). Не се щадеше никой. Злоупотребяваше се със свобо­дата на печата. Когато станах журналист, в 1908г, българският вестник можеше да се нарече вестник на антрефилето. Основата на вестника – това беше отдел „Хроника”. (...) Оня репортер, който даде най-много антрефилета, получаваше костюм, вторият след него – обувки „Саламандър”, третият – шапка. Сварих и аз, когато постъпих в „Дневник”, това време, в което в колоните на вестни­ците можеше да срещнеш по­вече и по-отвратителна кал, отколкото тогавашната неп­роходима кал из непавираните улици на столицата. Издателите прибягваха до различни трикове, за да пре­дизвикват публиката да чете. Много са те, но найзнамени­тият, струва ми се, ще остане тоя на Шангов. Историята се разиграва преди още аз да ста­на вестникар, още по време на англо-бурската война. За Трансваал беше заминал като доб­роволец да се бие с бурите сре­щу англичаните запасният ка­питан Бозуков. Изпрати и ня­колко кореспонденции на „Ве­черна поща”. Един ден Шангов отива на битпазар и купува от тревата, с която пълнят ка­напетата. Ако не се лъжа, на­ричат я „морска трева”. Издава афиши, че кореспондентът на вестника изпратил като пода­рък на читателите трева от бойните полета на Трансваал, оросена с кръвта на храбрите бури. В броя на „Вечерна по­ща”, който ще излезне на след­ния ден, във всеки екземпляр ще бъде сложена по малко от тая свещена трева, за да има от нея всеки читател. Събра няколко момчета, които след излизането на всеки брой от машината слагаха по малко трева от купената от битпазара. „Вечерна поща” в тоя ден се разграби като топъл хляб. Находчив беше както Шангов, така и Ставри Наумов. И докато бяха наедно, вестни­кът вървеше. Все те издадоха и първия ро­ман в България на брошури. Излезе, ако не се лъжа, в 1905г. Сензационен роман. Носеше заглавие „Потайностите на принц Карло”.

Стефан Танев

Към всяка бро­шура имаше купон, който чи­тателите на романа трябва­ше да събират, за да вземат участие в томболата, която ще се разиграе след свършване­то на романа. Читателите ще получат редица награди. Меж­ ду тях имаше билети за отива­не и връщане до Виена, до Па­риж. „Потайностите на принц Карло” постигна нечуван успех. Нямаше тогава печатница в София, която да бъде в със­тояние да я печата. Издатели­те на „Вечерна поща” се видя­ ха принудени да ангажират шест печатници, в които се печаташе романът. Нито една книга до днес, излязла в Бълга­рия, не е имала такъв успех, не е достигала такъв тираж. (...) Българинът винаги ще си ос­тане българин. Читателите на романа получиха само по-малките награди. Всички по-го­леми награди се паднаха на са­мите издатели, било чрез слу­гините им, било чрез техни близки. Издадоха след това и втори роман на брошури, „Ужасите на затвора”. И той има успех, но съвсем не може да се сравни с тоя на първия. Всичко, което ставаше в ка­марата, се изнасяше в печата. Сновяхме из кулоарите, киснех­ме в бюфета и изнасяхме всич­ко, каквото чуехме да се гово­ри между депутатите. Разискванията в заседанията на болшинството се изнасяха в такива подробности, както се изнасяха и заседанията на пле­нума. Трябваше само да намери някой от нас между болшинството приятел, който да му разправя всичко. Най-интимни­те разисквания, изказваните недоволства, нападките срещу правителството от неговите депутати, всичко това става­ше обществено достояние. Из­насяхме го във вестниците. Това дразнеше правителство­то, дразнеше и бюрото на ка­марата. Събира се пак болшинството на заседание. Взимат решение разискванията да се пазят в тайна. Никой от депутатите да не казва на журналистите нищо от разискванията, които стават. Дават си дума помеж­ду си. И въпреки всичко това още в същия ден „Дневник” да­де подробен отчет на разис­кванията. Дадох ги аз. Заседанието свършва. Ние, представителите на вестни­ците, чакаме. Никой не казва нищо. Между деЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

путатите на болшинството имах един до­бър приятел, Петър Пейчев, депутат от Варна. Знаех, че той няма да скрие нищо от ме­не. Обръщам се към него. Знаеш решението ми – каз­ва той в присъствието на дру­ги негови колеги, – на журналистите няма да казваме ни­що. И все пак успява да ми по­шепне: „Отивам веднага дома. Ела след пет минути. Гледай да не те видят”. Минаха десетина дни. Бол­шинството пак е свикано на заседание. Ругаят се депута­тите помежду си, обвиняват се един друг, но никой не може да установи с положителност кой ми е предал разискванията. Натоварват подпредседателя на камарата д-р Александър Христов и други двама депута­ти да ме следят след свършва­не на заседанието. Пейчев ус­пява да ми го каже, когато ми­на край мене Прилепих се най-напред към първия от депутатите, на който бе възложена детектив­ската роля, след това към втория и най-после към Алек­сандър Христова. Мъча го да ми каже нещо. Никакъв резул­тат Разбира се, всичко това е ко­медия. Целта ми е съвършено друга: да обвинят, че са издали разискванията в болшинство­то тъкмо ония, които са на­товарени да ме следят. Сбогу­вам се, качвам се в един фай­тон и викам на файтонджията високо, та да ме чуят двама депутати, които случайно бя­ха тръгнали още от камарата след нас: „Карай в редакцията на „Утро”. Всеки у нас знае всичко, всич­ки критикуват всички. Никой никому не признава нищо. Никой няма заслуги. Не ти дават дори да заговориш за такива от когото и да било, когато и да било. Заговори, с когото ис­каш. Никой друг освен него не е в състояние да ти даде по-пра­вилна преценка на положение­то, по-сигурна рецепта, която да осигури за България най-го­лемия успех. Това е ватманът в трамвая, шофьорът в таксито, бръсна­ рят, метачът, да не говоря за интелектуала. Умни на вид и смахнати, уки и неуки, занаят­чии и селяни, всички можеш да сложиш под един знаменател. И всички те са готови да се нагърбят с най-отговорните постове в държавата, за да я поведат към величие...

21

Г

орката „стара журналистика”! Тя, остана само в спомените на съвремениците и трудовете на историците. Техническата революция непрекъснато сменяше „бельото” ѝ, докато най-после, заедно с радиото и телевизията не я направи... медия. След това цифровизацията отново смени „бельото” на медиите и се появи властелинът Интернет. И той стана „дясната ръка” на глобализацията. Защо с такъв страх и неувереност говорим за това състояние, търсено с векове от човечеството – мечтата за свят без граници, за глобална икономика и глобален пазар, за глобален просперитет на човечеството. И осъществяването на тази мечта я смятахме за една закономерност. Днес, глабализацията и Европейският съюз са вече факт. Изключително сложния и многостранен процес на глобализация обхваща всяка една страна на човешкия живот. Високите технологии позволяват на хората да научават за събития, секунди след като са се случили или да присъстват виртуално при тяхното провеждане. Стига се до парадокса, че ако не се пише и показва дадено събитие,

прави съпричастни и на промените които стават в него, принуждават ни да търсим в настоящето – пътищата към бъдещето. Ако се вгледаме в глобалното огледало, ние откриваме една друга странна закономерност – „глобалното село”, в което е превърнат ЕС, започва да ерозира „съселяните” си. И не само това – глобализацията започна да дели света на „паралели и меридиани”, богати и бедни. Сравнително малък брой хора с огромни доходи и с влияние върху световните ресурси и капитали – се изолират на върха на пирамидата, а другите, по-голямата част от населението – отиват към ръба на нищетата. В това разделение липсва много важна част от тези „географски ширини”– средната класа. Тя става жертва на неконтролираната глобализация. И на този фон се изправя „четвъртата власт” – журналистиката!

сякаш то не се е случило. Характеризирането на медиите като четвъртата власт определя задължението им да бдят над останалите три. Медиите имат трудната задача, едновременно променяйки себе си, да променят и мисленето на хората, да правят достояние на всички новите идеи, да популяризират новите възможности. Техническата революция и новите средства за масова комуникация увеличават извънредно много възможностите на „четвъртата власт”, но същевременно и нейната отговорност. Журналистиката е метроном на всяко общество. Тя не само отброява социалното време, но ни

Накъде? И с кого? Този въпрос го задаваме не само ние, но и цялото „голямо село” – ЕС. Ако се обърнем към историята на нашата журналистика, ще прочетем, че тя имала строги правила и принципи, колкото и несъвършенни да са те. В началото на миналия век, първият председател на СБЖ – Йосиф Хербст ги е формулирал – „никому в угода – никому на пук”. Това е първото правило обективност. Един от най-добрите

ЖУРНАЛИСТИКА

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

журналисти в Царство България – Стефан Танев беше характеризирал родната журналистика по онова време така: „Боси сме си, боси..! Професията ни е такава, че всеки ден се сблъскваме с различни въпроси и събития. И така придобиваме една повърхностна култура, която прави впечетление, защото е всестранна, но плитка, много плитка..” Второто правило – професионализъм. И на края, като че ли имайки предвид идващата глобализация, хилендарският монах пише в своята „История славянобългарска”: „О, неразумни юроде, защо се срамиш да се наречеш българин? Нима българите не са имали царство и господарство?” И това е третото правило – патриотизъм! Българската журналистика е призвана да защити и съхрани своята нация и своя народ. Днес ние питаме: „Кой

НА К Р Ъ Т О П

22

ще ни защити от съвременната българска журналистика?” Новините започват с убийства, катастрофи и наводнения, цените се сравняват с ЕС, но заплатите – не, стандартът на българина се измерва в пътища и магистрали. В спорта, класирането в двадесетицата се приема за голям успех, а забравяме, че на Олимпиади и световни първенства сме били сред първата тройка или петица, че „златните ни момичета” и щангисти бяха на върховете на своите спортове. Българските ученици

печелеха златните медали по световните олимпиади, а компютърът носи българската марка. От вестниците, ефира, големия и малкият екран изчезна богатата българска реч. Пазарната икономика се изяви като меценат и сложи на кантара родното слово и започна да определя „кое върви и кое – не”. Къде българинът проявява своя талант? Във фалшифицирането на банкноти, източване на банкомати, производство и пренасяне на дрога, проституция и корупция... Не става въпрос за носталгия към миналото, а вяра, надежда и любов в качествата, възможностите и таланта на българина. Той е вдъхвал респект не само с храбростта и силата си, но и със своето любознание, изобретателност и умения. В световната културна съкровищница, българите имат своя голям дял. Да не говорим за мястото ни в историята. Както пише журналиста Стефан Танев: „Когато великите сили още ги нямаше – българите имаха държава”. Къде са днес тези български журналисти? Професията, таланта и морала –

ЪТ !

нямат партийна принадлежност. Отговорната журналистика не се прави на пазарен принцип. Авторитетът на един журналист, на една медия се гради върху тяхната обективност, професионализъм и родолюбие. А това предполага култура, талант и... смелост. Професията журналист по-целия свят се нарежда в категория „найотговорна, трудна и опасна”. У нас е сред последните категории. Може би, защото такава е журналистиката ни – безопасна и безотговорна. Как да направим българската журналистика професионална, независима и неподкупна? Да ѝ върнем креслото на „четвъртата ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

власт”? Няма правни и етични закони, които да определят правата и задълженията на журналиста, колективно и трудови договори, които да го правят икономически независим и морално свободен, както е в другите страни на Европейската общност. Журналистиката е принудена да се профилира в рзличните медии, според техническите средства за реализация, но това не променя основните принципи на професията. Цензура в различните ѝ варианти – винаги е имало, но „автоцензурата” е най-непреодолима. Особенно когато е свързана с борбата за оцеляване! Проблемът с подготовката на бъдещите журналисти, от дълги години остава открит. Професията не се продава – тя се усвоява. Много качества се изискват както от кандидатите, така и от преподавателите. И личности в професията. В деня на свободния печат 3 май т. г. (2012), в сайта на разследващата журналистика „Биволъ” бе публикуван част от поверителния доклад на посланник Нанси Макелдауни до Държавния департамент на САЩ, в който тя характеризира „хроничното заболяване” на българската журналистика така: „продажност, корупция и политически слугинаж, заплащан с мръсните пари на сивия сектор”. По този повод, във в. „Култура”, Р. Маркова коментира: „И какво следва от тази публикация?” На първо време, ще се промени нашето отношение към получаваната информация. Докато гледаме на нея с рефлекса на закоравели любители на сензации и на жълтата

преса – тя ще си остане безполезна!” У нас, сега процъфтяват отдавна изхвърлени от „репертоара” на западната журналистика компроментиращи прийоми. Нали се борим за авангардна журналистика, отговорна и патриотична. Къде е тя? Кои са нейните носители – медии и персонажи? Българската журналистика вече 20 години като че ли е без глас – говори шепнешком, прави пируети ту на ляво, ту на дясно, старателно заобикаля проблеми и теми, които биха я конфронтирали с издатели и властници. Нещо по-лошо – според данни на Сметната палата, тиражни медии охотно приемат подкупи, формирани в различни документи с парите на данъкоплатците. Разбира се, има и отделни островчета на сериозна, професионална и отговорна журналистика, но те са капка в морето. И все пак – има! Икономическият натиск, ежедневния страх да не останеш без работа, липсата на чуството за мисия, на професионална солидарност и колегиална етика – са основната причина за подмяна на обществения договор на журналиста с читатели, зрители и слушатели... И тогава настъпва времето на преоценка. Няма кръстопът – има видима посока, път – независимо дали е трънлив или асфалтиран, но при всички случаи труден. Той трябва да бъде изминат така, както са го направили нашите предци. Затова я има България. Милен Гетов

23

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

ОРИАНА ФАЛАЧИ Журналистиката притежава много лица, но силният, бунтарски дух остава запазена марка на легендата Ориана Фалачи. Тя е красива, дръзка, с цигара в ръка и очна линия, подчертаваща страстта ѝ към живота. Родена е във Флоренция на 29 юни 1930г в семейство на антифашисти. До голяма степен характерът ѝ е повлиян от баща ѝ. Яростен критик на Мусолини и патриот по душа. Още в невръстна възраст води Ориана по антифашистки протести. Тя бива закърмена с духа на свободата. На 14-годишна възраст Фалачи се противопоставя на нацизма в родния си град. Разнася вестници с информация за делата на съпротивата. Действа като свързочник. Две години по-късно Ориана Фалачи започва своята кариера, която изцяло ще разтърси приетите представи за журналистика. Пише за вестниците „ Ню Йорк Таймс“, в лондонския „Таймс“ и за списание „Лайф“. През 60-те години работи и като военен кореспондент в най-горещите точки, в разгара на събитията – Виетнам, Южна Африка, Близкия Изток, както и Индо-пакистанската война. Животът ѝ е постоянно изложен на риск. По време на войната във Виетнам, в раницата си носи написани на ръка указания за това, как тялото ѝ да бъде върнато в Италия. През 1968г в град Тлателенко, Мексико е потушена мирна демонстрация, която завършва с жертви. По данни загиват между стотина до хиляда граждани. Ориана е там, за да отрази събитията. В този момент неочаквано по нея са изстреляни три куршума. Войници я влачат по стълбите и пазят тялото ѝ от полицията, след което я оставят там, защото мислят, че е мъртва. На следващия ден Фалачи се събужда в моргата . Оживява като по чудо, може би защото все още има какво да покаже на света. Ориана Фалачи е един от най-добрите политически журналисти. Прави блестящите си интервюта с помощта на острия си език. Стилът ѝ разчупва всички граници. Усещат се нотки на агресивност, темите биват извадени извън контекста. Пречупва тезите си през екзистенциални понятия като Бог, смърт и страдание. Умела и интелигентна успява да провокира събеседниците си. Сред интервютата, които ѝ носят световна слава са тези на Ясер Арафат, иранския шах Пахлави, режисьора Фредерико Фелини, Индира Ганди, Фидел Кастро, Дън Сяо Пин, Голда Меир и много други личности променили облика на света. Повечето от тези интервюта са определени като „скандални“. След разговор с бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър, той заявява, че това е „най-катастрофалното” интервю, което е давал през цялата си политическа кариера. А Фалачи просто успява да го накара да каже, че „войната във Виетнам е безсмислена и вредна”. Голда Меир споделя пред нея за брачните си неблагополучия, а Али Бхуто за драмата в първата си брачна нощ. Но при едно от интервю-

24

тата с гръка Алекос Панагулис, борец срещу режима на полковниците при Пападопулус, Ориана намира любовта и драмата на живота си, за когото по-късно написва книгата „Един мъж“. Освен журналист, тя е и писател. Започва да пише книги, в които изразява мнението си по наболели обществени въпроси, като дебатите за аборта през 70те години например. Книгата носи заглавие „Писмо до едно неродено дете“, като е посветена и на детето, което изгубва. Пише също за гражданската война в Бейрут, съпротивата срещу режима на „черните полковници“ в Гърция. На върха на кариерата си Ориана се оттегля. Предстои ѝ още една тежка битка – борбата с рака. След дълго мълчание, италианката отново надава глас, този път по-силен от всякога. Провокират я събитията от 11 септември 2001г. Тя нарича тази дата „Началото на Третата световна война“. Започва своя кръстоносен поход срещу ислямския фундаментализъм. Първата ѝ книга излиза още през 2001г и се нарича „Ярост и гордост“. Използва всички възможни журналистически похвати. Книгата се превръща в бестселър в Италия и Испания. Продадени са 1,5 млн. копия. Втората ѝ книга по темата се нарича „Силата на разума“. С тези книги предизвиква световен скандал. Получава смъртни заплахи за живота си. Но въпреки всичко, в типичния си стил, остава дръзка и непоклатима. В края на живота си, Ориана взима последното си интервю – „Интервю със себе си. Апокалипсис“. Книга разкриваща личната ѝ драма и силна гражданска позиция. Острото ѝ перо си личи във всеки един ред. Повежда последната си битка, срещу онези дръзнали да определят съдбата на хиляди хора. Силата и духът ѝ не я напускат до последния ѝ миг, когато през 2006г легендарната журналистка издъхва в родния си град. След нея лицето на журналистиката никога няма да бъде същото. Фалачи го промени и разтресе из основи. Теодора Тотева

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

ДА ПРЕДАВАШ НОВИНИ ПОД СМЪРТНА ЗАПЛАХА: ГЛОБАЛЕН ПРИЗИВ ЗА СИГУРНОСТТА НА ЖУРНАЛИСТИТЕ Само през тази година (2012) в цял свят са били убити заради работата си повече от сто журналисти – това е най-голямата бройка откакто започва воденето на статистика от Международния институт по печата (IPI) през 1997г. Във всички региони по света – като се започне от Африка, минавайки през Азия и Европа и стигайки до Близкия Изток и Латинска Америка – журналистите са изложени на системни и брутални нападения. Някои попадат под кръстосан огън, докато изготвят съобщенията си за въоръжените конфликти. Друга, по-голямата част, стават жертва на целенасочени атаки на криминални групировки, както и на отделни лица, които се опитват да попречат на разпространението на информация – например за случаи на корупция и криминални деяния – за да накарат критичните гласове да замлъкнат. В много страни журналистите са изправени пред смъртта ежедневно. Отдавна заплахата за убийство за тях не е нещо необичайно. Убиват се журналисти, защото публикуват определени информации, но понякога и затова, че не го правят. Нападенията над журналисти не се ограничават само до покушения – през тази година много репортери са били пребивани или тежко ранявани от огнестрелно оръжие и взривни устройства. Съвсем наскоро един боливийски радиорепортер беше залят с бензин и подпален от нападатели по време на живо предаване. Много често в смъртоносния водовъртеж на насилието биват въвличани и близките от семейното обкръжение на журналистите. Широкото разпространение на безнаказаността за подобни нападения е особен проблем и е едно от големите предизвикателства в борбата за повече сигурност. На журналистите е отредена специална роля в обществото, защото с дейността си те предоставят на гражданите информации, които са в обществен интерес. Затова и за обществеността трябва да представлява интерес запазването и засилването на тази тяхна особена функция. Последиците от посегателствата над журналистите са очевидни – пречи се на обществеността да получава важна информация, нарушава се правото за получаване на информация, а за журналистите става невъзможно да запазят независимостта си, което е от решаващо значение за професионалната им достоверност. Увеличаващият се брой на убийствата на журналисти доведе до отправянето на настоятелен призив за действие. По този начин стана възможно поставянето ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

на отправни точки в международен мащаб, които ще придадат на борбата срещу насилието и безнаказаността нов тласък. През септември тази година за първи път в историята беше приета резолюция за сигурността на журналистите от Съвета за защита правата на човека към ООН. Новата инициатива беше внесена от Австрия в изпълнение на предизборното ѝ обещание по повод влизането ѝ в Съвета за защита правата на човека през 2011г и форсирана съвместно с основна група от държави от различни региони на света, сред които Бразилия, Мароко, Тунис и Швейцария. Резолюцията се позовава и на приноса на ІРІ, който се ангажира със сигурността на пресата. Тя е съществена стъпка напред за подпомагане сигурността на журналистите – наред с недвусмисленото политическо изявление за осъждане на всякакъв вид нападения над журналисти, резолюцията съдържа и призив към държавите, да вземат ефективни мерки срещу безнаказаността и да искат сметка на виновниците – посредством независими разследвания, съдебни процеси и достъп до адекватна юридическа защита на жертвите. Освен това в резолюцията за първи път се подчертава отговорността на правителствата да гарантират защитата на журналистите не само в конфликтни ситуации в обществото, а и във всички случаи и по всяко време. Защото не бива да забравяме, че повечето смъртоносни и други тежки покушения над журналисти стават извън класическите ситуации на конфликти. Фактът, че тази резолюция, въпреки големите и изисквания и безкомпромисни формулировки, е внесена в Съвета за защита правата на човека от 66 държави и е приета с консенсус, и придава още по-голяма тежест за бъдещите усилия за защита на журналистите. Паралелно с дейностите на Съвета за защита правата на човека, ЮНЕСКО също ускори дискусиите и действията за укрепване на инструментариума на международната общност за защита на журналистите. Резултатът от тези инициативи е планът за действие на ООН за сигурността на журналистите, който беше приет през април от Координационния съвет на организацията. През изминалите дни тези международни дискусии бяха продължени във Виена. Представители на организации, фондове и програми на Обединените нации, на други международни организации, държави, професионални съюзи и неправителствени организации се събраха по покана на Австрия на Followup-среща,

25

която беше концентрирана върху прилагането на плана за действие на ООН. Целта на срещата беше да се гарантира, че планът за действие наистина ще има като резултат конкретни мерки, които ще помогнат за овладяването на насилието срещу журналисти. В дебатите за фазата на реализация активно се включиха представители на медиите от цял свят. По време на среща преди няколко седмици в Лондон, редактори и журналисти публикуваха становище, в което се приветства плана за действие на ООН и се призовава системата на ООН, както и на други авторитетни национални и международни органи, да работят активно и със задължението да дават отчет за реализирането на плана за действие. Освен това новинарските медии бяха призовани постоянно да наблюдават критично мерките, които прилагат техните правителства, юридически власти и други институции, за реализирането на плана за действие и слагането край на безнаказаността. Т.е. през 2012г беше постигнато много, за да се гарантира по-добра защита на журналистите в бъдеще.

black and white mag.bg 26

Сега зависи от организациите на ООН, от гражданското общество, от медийните специалисти и най-вече от множеството държави, които подкрепиха резолюцията за сигурността на журналистите на Съвета за защита правата на човека, активно да докажат своята привързаност към тази важна задача. Австрия и ІРІ са готови да продължат съвместната работа, за да популяризират и ускорят вече съществуващите заложени механизми за защита на журналистите. А ІРІ ще продължава и занапред да подкрепя журналисти в опасно обкръжение, ще изисква справедливост, ако те бъдат атакувани, и ще търси отговорност от държавите за тяхната сигурност. Съвместен коментар на: Михаел Шпинделегер, вицеканцлер и външен министър на Република Австрия Алисън Бетел Маккензи, изпълнителен директор на Международния институт по печата (IPI)

ИНТЕРВЮ

Иван Тодоров – стил и характер Иван Тодоров: България е малка страна, но много богата – разнообразие има не само на ритми, музика, а и в стила и в характера на наш‘те. Право хоро се играе навсякъде – в Северна България, в Тракия и т.н., но се играе различно. Едно е състоянието на северняка, когато танцува, друго – на родопчанина. Това са нещата, които трябва да се съхраняват, да се запазват. Що се отнася до състоянието на сценичния фолклор – там има голямо отстъпление в момента. До Втората световна война, в България нямаше организирана структура, обвързана с фолклора, защото от такава нямаше нужда. Хората сами си го тачеха и пазеха. Въпреки това, още тогава имаше хора, които се опитваха да подходят по-организирано, по-научно към фолклора – Руска Колева, Борис Цонев, Хараламби Гарибов. На Олимпиадата в Берлин през 1936г група на Борис Цонев участва на Откриването. След 9-и септември започна златния век на българската хореография. Това бе възможно благодарение на руските специалисти – те създадоха организацията на тези неща. Освен това, тук започнаха да идват и техните ансамбли – „Игор Моисеев”, „Пятнички ансамбъл”, анс. „Берьозка” и т.н. Решихме, че и ние искаме да направим такъв ансамбъл. Проведохме изпити и така за пръв път се събра състава на Държавния танцов ансамбъл. Репетирахме в операта – до 9.30 в балетната зала, а после – горе, на малката сцена. Започнаха да идват съветски специалисти – Белий, Николай Холфин, които организираха и курсове за ръководители, балетни педагози, режисьори, хореографи. По-късно, в Държавния ансамбъл, какво правехме – тръгнахме ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

по селата. Бай Филип /Филип Кутев/ казва така: Ще търсите певци, музиканти, танцьори от село. Ще ги учим тук. Отиваме ние в едно село в Ямболско и се обръщаме към кмета за помощ. Доведе ни една хубава, едра работничка от тухларната – Стояна. Като ги зареди – една по-бавна, една по-бърза – коя от коя по-хубави. От къде ги знае – от мама и баба. Харесахме я. Питаме я дали иска да дойде да пее в София за Държавния ансамбъл, а тя – Добре де, ама какво ще работя? Събрахме и музиканти. Никой не може да чете ноти, обаче свирят. Ограмотихме ги – слагахме им цигулкови грифове на гъдулките. Излъскаха се всичките. Минаха години и за едно мероприятие пак викам Стояна от тухларната – Колко ще ми платиш? – ме пита и потърква с пръстите. По едно време бях секретар на Съюза на българските музикални и танцови дейци. Тогава правехме

национални прегледи на професионалните състави. Всички имаха самостоятелни концерти, а на другия ден имаше доклади, разбор и на най-малката подробност, било то в песен, танц или музика. Много се държеше на детайла. Бай Филип е създател на Държавния ансамбъл, а до него през цялото време беше Илия Бежков. Той беше идеолога и бай Филип не правеше нищо без да се консултира с него. Малко известно е, че в България се подържаха и турски и ромски състави. Между нас и тях нямаше никакви търкания, напротив – помагахме си. България е събрала два големи ромски фестивала – във Видин, предимно за танци и в Ст. Загора, за музика. ЧиБ: Разкажи ни за зараждането на самодейните колективи. ИТ: На всеки 5 години имаше републикански фестивали. Всички се готвеха много сериозно с нови костюми, танци и музика. Имаше

27

пари за всичко това – за авторство, за гардероб, за музика. Хонорарите се раздаваха по таблица и всичко беше ясно. Назначаваше се комисия, която приемаше или отхвърляше танца. Спомням си за националния преглед на камерните състави в Горна Оряховица, където се раздаваха хубави награди. Държеше се на сюжет, тема в танца. Никой не си позволяваше да излезе на сцената без да е изпипал тези неща. А сега какво се прави – търси се ефектът в бързото темпото. И като излезеш от концерта, не ти остава нищо от танца. Гледам ги младите момичета – излизат на сцената без забрадка. А тя е основна за българката – по начина на забраждането и на връзването, българката показва дали е мома, дали е женена, дали има деца. ЧиБ: А за трудовите колективи какво можеш да ни разкажеш? ИТ: Да. Колективи се създадоха навсякъде – по фабрики, читалища, профсъюзи. Предприятията тогава имаха средства и се даваха пари за култура и спорт. Щом се кажеше, че има нужда от нови костюми, те веднага се купуваха. ЧиБ: Тази силна подкрепа, държавна политика ли беше? ИТ: Да. Имаше постановление от МС, според което, щом ще се ходи на международен фестивал, работникът има право на 15-дневен отпуск и всички разноски се поемаха. Ще ви разкажа един показателен случай с Тодор Живков. Ще пътуваме за участие в Испания. Бяхме в Младежкия център в Приморско – на почивка и подготовка. Три – четири дена преди да свърши лагерът ме викат: Тодоров, спешно на телефона. Обажда ми се Митко Нинов, мой танцьор: Шефе, край… Турнето пада. Министъра /на Образованието/ не дава автобуса. На всяка цена трябваше да намерим автобус, но лято е и всички са в отпуска. Казвам им – Ако трябва и Тодор Живков ще питате, но намерете автобус! И те, с кой акъл, да хванат и наистина да му се обадят. Оттам идва отговор – в 17.00 часа да сме при него. Мятаме се на колата и газ към София. Влизаме аз, Митко Нинов и Величка Стамболова, пе-

28

вицата – цяла делегация – да занимаваме Тодор Живков с автобуса. Влизаме, Митко се спъна и бай Тошо се засмя с глас – А, момчето със скъсаните потури. Запомнил, че миналата година на концерта, на камерния танц, на Митко му се пръснали панталоните. Седнахме, а бай Тошо ни почерпи с боза и бонбони и по едно време вика: Така. Какъв е проблемът? И аз почвам отдалече, обяснявам се, извинявам се. Сега ще видиме тая работа. – казва и вика Балев /Милко Балев/ – Помоли министъра от мое име да даде автобуса. Ако не го даде, ще им дадем нашия. Обяснявам му, че в цялата документация вече е вписан регистрационният номер на автобуса на Министерството на образованието и няма как да стане иначе. А той ми отговаря: Няма страшно, ще ги завъртим номерата. Като разбра, че когато сме на турне спим в автобуса, пак извика Балев – Как може такова нещо?! Да им осигурите средства, да могат да почиват нормално. Аз утре отивам на почивка, а ти, Балев, докато състава не замине, няма да излизаш в отпуск! Дадоха ни 2000 долара командировъчни. Тодор Живков много обичаше фолклора и винаги ни е подкрепял. Познаваше танцьорите и помнеше на кого му предстои тежък изпит в университета, на кого детето е болно и се интересуваше. Нямаше официален прием, посрещане на високи гости, без фолклорна програма, а ние бяхме придворния състав. ЧиБ: Разкажи ни за хореографското училище. ИТ: Ще кажете, че се хваля (смее се). Специално от СССР дойде балетния педагог Владимир Белий с единствената задача да открие балетно училище в София. Само подготовката – педагози, статут, база – трая две години. Моето щастие бе, че тогава бях в Операта и така се случи, че бях много близо до тези прекрасни специалисти. Дойде и Николай Холфин, хореограф-постановчик. Той направи „Хайдушка песен“, където бях консултант, „Легенда за езерото“ по музика на Панчо Владигеров, а

това без българин, без човек, който да разбира от спецификата на българската музика и ритмика, не става. Цял месец между Владигеров и Нина Анисимова имаше люта разправия – тя искаше да му разбърка рапсодията, за да стане по либрето, той пък не се съгласява. Съветските специалисти се запознаха с българския фолклор и им стана интересно. Белий отбеляза, че трябва да имаме екзерсис, на базата на класическия, но по-различен – с български ритми и характерни за нашите танци движения. Направихме една комисия, работихме четири – пет месеца и така се създаде българският екзерсис. Дойде време, откри се и балетното училище – то беше само за класически танци. Но решихме да включим в програмата и български народни танци. И аз бях един от преподавателите. Пак според разбирането на Холфин и Белий се реши, че трябва да се отвори и профил „Народни танци“ в училището. Всичко това, след време, прерасна в Държавното хореографско училище. Заслугата е на съветските специалисти. Причината е, че българския фолклор ги грабна. На една среща в СССР на всички водещи хореографи, Е. Фурцева, тогава Министър на културата на СССР, се изказа така: Всички ще ви пратя в една малка страна, в България, да се научите как се запазва стила и характера на народния танц при тяхното сценично пресъздаване. А вие?! Вие асимилирате всичко. И руските, и украинските, и белоруските танци изглеждат по един и същи начин… Големият принос на първите поколения хореографи за българското танцово изкуство е, че успяха да го подчинят на законите и изискванията на сцената, на съответната режисура, на темата, но същевременно запазиха стила на танца. Когато го гледаш, знаеш, че това е шопски танц, а онова – тракийски. Танцовата лексика се обогатява, но обезателно се подчинява на основните техники и движения, които са характерни за региона. Разговорът води Милослав Андонов

ИНТЕРВЮ

Проф. Миклас: Направете уникалната си култура приоритет №1 ЧиБ: Професор Миклас, Вие сте известен с това, че сте един от най-големите специалисти по български език в Европа и сте основател на българистиката в Института за славянска филология във Виенския университет. Как се насочихте точно към българския език, с какво той Ви привлече? ХМ: Като младеж бях решил да изучавам славянски езици. В училище изучавахме латински, старогръцки и английски езици, но не и източноевропейски и поспециално славянски езици. Исках да изучавам нещо „по-екзотично”, но в онези години съществуваше разделение в Европа и беше много трудно да намериш начин да изучаваш източен език, да не казвам почти невъзможно. Пътуванията в Източна Европа бяха свързани с големи трудности, получаването на визи, стипендии и т.н. Аз съм от Грац и на мен ми предложиха да избирам между две възможности – Белград или София. Тогава прецених, че ще бъде по-интересно за мен, като изследовател да се ориентирам към българския като славянски език, но развил се на балканите и претърпял съответните влияния от други неславянски балкански езици като: гръцки, румънски, албански и турски, език – по-специфичен, изпълнен с т. нар. „балканизми”. Така че, кандидатствах за стипендия и дойдох в София. Тогава имах и желание да се развивам като оперен певец. В Европа бяха известни големите български оперни певци и си казах „не може при наличие на такива оперни звезди като Борис Христов, Николай Гяуров, Николай Гюзелев и др. там да няма и добра певческа школа”. Така че, когато през есента 1971/2г се записах в Софийския университет специалност „Славянски филологии”, изкарах един семестър, след което се явих и в Музикалната академия. Оттогава посещавах лекции както в Софийския университет, така и в Музкалната академия. От време на време имах възможност да тренирам гласа си при професор Христо Бръмбаров в самата опера, но тъй като той имаше премного студенти, попаднах в класа на Лиляна Жабленска. След това стипендията ми свърши и ми се наложи да потърся работа, за да мога да си продължа следването. Заминах за САЩ и повече от година работих на круизни кораби в Карибско море. Върнах се в София, за да подготвя кандидатската си дисертация. Оттогава съм свързан с България и с българската култура. ЧиБ: Какъв е интересът на студентите в Австрия към изучаването на български език? ХМ: Австрия винаги е поддържала близки контакти с България. В предишни периоди те са били затруднени от „разделението” в Европа. В днешно време връзките се развиват много интензивно, както в културен ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

план, така и чисто икономически. В 2002г аз въведох българска филология като специалност във Виенския университет. Има доста голям интерес, който се вижда от факта, че към момента следват около 50 студенти. Те са частично българи − или живеещи постоянно в Австрия, или от смесени бракове, или просто гостуващи във Виена, но имаме и австрийци, руснаци и студенти от други славянски и неславянски страни, дори и от САЩ. Освен това при нас все още е задължително да се занимаваш със старобългарски език, и то за всички, които искат да станат слависти. Другаде изучаването на старобългарския език не е задължително вече и постепенно изчезва от списъка на студентските занимания. Както ние обичаме да казваме във Виена, ние разглеждаме славянските езици по сравнителен план, при такова разглеждане българският език естествено заема важно място именно поради своята специфика, поради влиянието, което е претърпял, поради своя „балканско-славянски” характер. Българска литература също се изучава в рамките на българистиката и там също имаме студенти и от други специалности, например сръбска филология. ЧиБ: Каква е връзката между българския език, като средство за комуникация и културните прояви, които обединяват славянските с другите европейски народи в рамките на един общ културен обмен? ХМ: Да. Вие сами знаете, че във Виена има един български център, българският културен институт „Дом Витгенщайн” – където има богата библиотека и редовно се провеждат такива прояви, не само прожекции на филми, там се провеждат и изложби, концерти, доклади и т.н. Тази богата програма от културни прояви естествено се посещава и от нашите студенти, включително от по-възрастните, които разполагат с повече свободно време или вече са в пенсия. Освен това във Виена постоянно гостуват и български певци. Аз смятам, че не е имало години, когато във Виенските опери да не са гостували български певци или певици. От време на време във Виена се провеждат и български седмици или дни на българската култура. Ако сравним с други европейски градове, може да се каже, че във Виена има една редовна възможност човек да се запознае с всякакви прояви на българската култура, включително с българското изобразително изкуство. Имахме една много интересна изложба за архитектурата на София. Знаете, че през 19-и и в началото на 20-и век австрийски архитекти са построили много от сградите в центъра на София – не само сградата на Народния театър „Иван Вазов” и двореца, но и други сгради около тях. Значи връзките между Австрия и България, и по-специално между Виена и София,

29

Професор д-р Хайнц Миклас преподава в Института за Славистика във Виенския университет и e водещ българист в Австрия. Изключителен познавач на българската средновековна литература и старобългарския език, той взе участие в състоялия се в София в края на август, 2013г. Световен конгрес по византийски изследвания и беше любезен да отговори на въпросите на сп. „Черно и Бяло”.

винаги са били много живи, много тесни – това може да се каже. ЧиБ: Според Вас културата на един народ е част от неговия потенциал за оцеляване, която не зависи от политически или други дадености. Но въпросът ни е – може ли в съвременния свят културата да оцелява без помощта на държавата? ХМ: Не. Не вярвям, че има европейска страна, в която собствената култура може да оцелява съвсем без държавна помощ /субсидии/. Това е просто невъзможно. Една опера, един театър изискват такива пари, че даже когато всичко върви прекрасно, когато салоните са пълни, пак няма да стигнат парите, иначе става елитарно нещо и един билет ще струва толкова, че народът няма да има възможност вече да участва в културния живот. Естествено това е и последствие от европейската традиция – в неевропейски страни като САЩ нужните субсидии идват по-скоро от частни спонсори. Но трябва да имаме предвид, че България е една от най-интересните страни по отношение на културните си богатства и аз говоря не само за операта, не само за музиката, не само за изобразителното изкуство, но за богатството, което се крие навсякъде, често под земята. България е пълна с археологически обекти, от всякакви периоди – преди нашата ера, от нашата ера. Тук има толкова много слоеве, които би трябвало да се разкрият, да се изучават и т.н. Тогава те ще привлекат туристите, ще привлекат много хора от целия свят и ще подпомагат икономиката на България. Ако държавата прояви интерес към собствената си икономика, ще бъде много добре да отдели внимание именно на тази част на културата, за да може след това да получи лихвата от парите, които влага. Да ка-

30

жем – случая с Несебър. В Несебър ти можеш да копаеш с ножче и ще намериш нещо, даже няма нужда от никакви особени разкопки – там има толкова много, което може да се открие. И често хората ме питат от Русия, от други страни – „Нямат ли българите такава политика да се грижат за собствените си богатства”. Руснаците, знаете, че в момента купуват много апартаменти в България и прекарват известно време тук, понякога месеци или поне седмици. Понеже знаят, че аз знам езика и че съм запознат с българската история, най-подробно ме разпитват, а аз им отговарям: И аз съжалявам и българите, хората, които живеят по тези места съжаляват. Често казват, че науката няма интерес, но това не е вярно. Науката има интерес, само че не разполага с финансови средства и възможности. А там има толкова много да се открие. И това е богатството. И още нещо: Ние знаем много добре, че има една „черна” археология, незаконната търговия с предмети на изкуството и така много от ценностите, да кажем монетите от византийско време минават някъде или в Русия, или в САЩ, или на други места, а не във Варненския или друг археологически музей, където би трябвало да бъдат. Пилее се богатството от вековете. А аз не вярвам, че в Европа има друга страна, която да е толкова богата на археологически находки, колкото България. А това е само една част от това, което съществува. В първия ден на Конгреса по Византология, ние бяхме поканени от Президента на Република България, г-н Първанов, в бившата резиденция на Тодор Живков, сега Национален исторически музей. Там е изложена една част от тракийското златно съкровище. Като видиш тези неща, ти просто си във възторг, постоянен

възторг. Още нещо, преди години, когато бях още във Фрайбург, в университета, заедно с хората от посолството организирахме изложба на така нареченото най-ранно злато в Европа. Страшно нещо! Тя пожъна огромен успех. В Университетската библиотека ние изложихме златните накити от Варненския некропол, която се намира сега във Варненския археологически музей и тогава имах възможността да разглеждам тези експонати. Беше ми много интересно. Значи България има богатства, но трябва да се грижи за тези богатства. С това България може да се конкурира в цял свят. По времето на социализма, България развиваше не само културата, но и своя туризъм в по-голяма степен. Сега виждам, че туризмът е много по-малък, ако правим сравнение със Запада. Руснаците ще идват винаги, понеже за тях е по-близо или по други различни причини, но за туристите от Запад не е известно. Ето в България австрийците не идват, французите не идват, а германците и англичаните идват само на определени места. Те биха посещавали страната много повече, ако биха имали информация за българското културно наследство. Културата на България трябва да се разпространява из целия свят, за да привлече вниманието на всички тези потенциални туристи. Оперните певци се познават навсякъде, те са известни, но извън това вестите от България са нищожни, или почти липсват. Това за което говорим, се познава от малко хора, може би – само от специалистите. Дори във Виена обикновените хора не знаят много за България, а представете си какво значи да говорим за Инсбрук или други места. Българската литература е толкова богата, а кой се грижи за нея, освен ние славистите? А и ние нямаме вече възможностите, които сме имали да кажем преди 30 години. Центровете за българистика се намаляват с всяка изминала година. В тази връзка е много важно да се правят преводи на български автори. Давам пример с един млад и мил учен и преводач във Виена – Александър Зицман, който усилено се занимава с тази задача. ЧиБ: Славистиката и по-специално българистиката не се вписват автоматично в представите на нашите читатели с Византия. Все пак Византия се свързва с други представи, там се говори друг език. Според Вас има ли и доколко има връзка между българската култура и византийската и какво е взаимното влияние между тях? ХМ: Обикновено се казва, че онези славяни, които са били християнизирани от Византия, не само в Борисова България, но и в Русия и на други места, са били последователи на византийския модел. Техните култури са станали посестрими на византийската култура. Борисова България приема християнството чрез Византия, а не чрез Рим, и през 870 година е било решено България да остане под византийската шапка, т.е., в Константинополската сфера и юрисдикция, и оттогава нататък културните прояви са били повлияни, ако не изцяло, то поколения наред – под наплива на византийските прояви; това се отнася до всичко – текстове, обреди, църковния ритуал, даже възгледите ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

на политическите лидери. Това е безспорен факт и там няма място за спор. Но освен влиянието на византийската култура, византийската религия и византийските държавни и политически възгледи българите и не само бългaрите, но и други славянски народи са приели и други, бих казал интерференции от страна на Италия, от Рим, от страна на Франкската империя, от страна на итало-гръцката колония. Поне по времето на Борис и на неговия син цар Симеон византийският модел не е бил изключителен, имало е и други влияния. Чак по времето на цар Петър, който става цар с волята на Константинопол и дори получава византийска принцеса като жена, византизирането става все по-силно, особено след византийското робство от 11-и век натакък. И още веднъж през 14-и век. Този век е най-византийският век в България. Преди да падне под османското иго, културните прояви са били изключително под влиянието на византийския модел. Тогава вече не е имало нищо друго. Византизацията е била най-силна през 14-ти век, преди падането под османска власт. Трябва да добавим още нещо. По времето на Симеон, самият той развива идеята – българското царство да измести византийското. Той се нарича „цар на българите и на ромеите”, което от страната на Константинопол се е приемало като удар, като власфимия. Симеон фактически основава един модел, който след това, по времето на Петър, става частична действителност и бива възприет по-късно от сърбите и от царете в Русия. Значи византийско-българския модел става един общ модел за всички по-късно християнизирани православни държави – за Русия и за Сърбия. Цар Стефан Душан прави същото, Иван Грозни прави същото. Всъщност самата България, която се явява потомък на Византия, сама развива своя политически модел, който става първообраз за други славянски държави. Това виждаме вече през 893г, когато Симеон премества столицата от езическата Плиска в Преслав, това е първата крачка. ЧиБ: И накрая, бихте ли отправили някакво пожелание към нашите читатели? ХМ: Аз бих искал да кажа, че българите и българските културни дейци могат да се чувстват щастливи, че имат една богата култура, която с всички европейски култури и не само европейски, може да се конкурира, даже в някои отношения стои на първо място. Никаква скромност не трябва да има в това отношение, българите трябва да се чувстват горди и да се радват, че тяхната култура е толкова богата и пъстра. Естествено, какво мога да желая – мога да желая само едно – България пак да възроди своята икономика и своите възможности, така че да може да обгрижва своята култура. Много бих искал да видя България пак в разцвет. България има възможности и трябва просто да се грижи за културното си богатство, това е една голяма, много важна задача и тя ще се възнагради с лихва. Затова посланието ми към българите е следното: Направете уникалната си култура приоритет №1! Разговора води Красимир Петков

31

ПОЗИЦИЯ

Здравият разум никога да не ни напуска Здравко Райков е социолог, професор по PR, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски” и автор на много книги. Последните му 3 книги са под мотото: „Това, което докторите няма да ви кажат” и се наричат „Вино за здраве”, „Сън за здраве“ и „Пари за здраве”. Проф. Райков твърди, че е създал уникална система за хранене и физическо натоварване, благодарение на която държи докторите далече от себе си.

Ч

аст от човечеството е невероятно лениво, мързеливо и глупаво. Тенденцията към оглупяване е световна. От друга страна, започва тотална криза за суровини. Ние изчерпваме ресурсите, с които разполага планетата. Няма храни. Същевременно има демографски взрив. Това, че в България и в Европа не се раждат достатъчно деца, не означава, че на останалите континенти няма демографска бомба и много гладни хора. Тези тенденции свидетелстват, че неустойчивостта и несигурността само ще се задълбочават. Това е непоколебима тенденция на развитие. А огромната част от хората са много инертни. Всемогъщата масова култура така е промила мозъците им, че те имат една единствена цел – да консумират. Това им се внушава непрекъснато. Някой друг мисли, вместо тях и това ги задоволява. Виждаме какво

32

става – за огромна част от хората виновно е правителството. Сменя се правителството, отначало е добре посрещнато, но след 2 месеца то е виновно за ниските пенсии. Докато човек не разбере, че сам е ковач на собствената си съдба, той ще се движи в този омагьосан кръг и ще псува управниците. Съдбата на всеки, мястото му в обществото и начина му на живот, си ги определя той самият. Това е капитализмът. Истинският капитализъм предполага два варианта. Единият е – ти си предприемчива личност, търсеща, неуморна, никога не се предаваш и преуспяваш. Другият е – инертен си, потребител си, консуматор си – болен си, пациент си и си пленник на манипулатори. Това е. Тази закономерност няма да бъде променена. Има изследвания на психолози, които сочат, че от 100 човека, само 5 могат да

мислят самостоятелно. Останалите следват сляпо стадото. Някакъв лидер или водач може да ги води към пропаст, но те вървят след него. Така че за голяма част от човечеството животът няма да става по-лек занапред, а ако искат да бъде по-приятен, трябва сами да си го променят, а не да вярват на разни политици. Никой не ни е учил да мислим. В Америка установиха, че сред хората цари тотално финансово невежество и въведоха от тази година в началните училища уроци и лекции по финансова грамотност. В българското общество към този проблем се допълва и липсата на образци и еталони. В нашето публично пространство доминират лошите, негативните примери. Корупционери и различни хора, които непочтено изкарват своите пари. С книгата „Пари за здраве“ това беше една от целите ми – да помогна на читателя да попадне в обкръжение на добри хора. Когато ти си в среда, изпълнена с мрънкалници, недоволни и песимисти, също ставаш такъв. Когато си сред хора, които никога не се предават, а търсят и намират своите възможности да се реализират, ти също ставаш такъв. Много е просто. Най-важното е да научиш човека сам да лови риба, а не да му даваш рибата. Да му помогнеш да разбере, че той е собственикът на своята съдба. Да го накараш да се довери на себе си и да опознае своите възможности. То е като управлението на автомобил. Това, че си взел книжка, не означава, че можеш да караш. Трябва да минеш 60-70 хил. километра, за да станеш шофьор.Така е и с личния ни живот в икономически аспект. Финансовата криза е съпроводена в момента в цяла Западна Европа, в САЩ, Канада и другите развити

КУЛТУРА страни, с много мощна кредитна криза. Милиони хора не могат да си връщат кредитите и имуществото им изчезва – нямат автомобили, нямат телевизори, нямат жилища. Няколко милиона човека в Америка вече се разделиха със своето имущество. Затова, редно е отделният човек, който разполага с определен личен бюджет, да бъде така добър да си го управлява и да го пази от хората, които искат да му го вземат. Защото парите биват само два вида – моите и твоите. Няма други пари. За да имам аз пари, трябва да взема твоите пари. Да ти промия мозъка. Човек е доведен до такова състояние, че вече не мисли. Манипулираният човек е лишен от основното си и най-велико благо – сам да определя съдбата си. Някой друг определя съдбата ти. В сферата на политиката, това е: „Гласувай за мен“. Защо трябва да гласуваш? Единственият интерес на формацията, за която гласуваш, е да вземе властта, за да може да прибере от бюджетната баница, каквото може да се прибере. И да го

даде на тези, които са я изпратили там. Не хората, а икономическите групировки избират кой да бъде на власт сега, утре или след 10 години. Това е капитализмът. Ние сме в този свят и не можем да го променим. Единствената ни възможност е да се адаптираме към тази система. А за да се адаптираме, трябва да познаваме нейните закони. А законите за правене на пари са следните – здравият разум никога да не те напуска (а ние повечето нямаме здрав разум), креативност, творчество, никога да не се предаваш, защото винаги има възможности. Изследвания, които цитирам в книгата си, сочат, че богаташите във Великобритания и Западна Европа средно по 17 пъти са се проваляли, но не са се предавали, докато накрая са намерили своята ниша. А някои по 70 пъти са се проваляли. Беате Узе, мултимилионерка, която почина през 2007г, започва от нулата в невероятно трудна среда, през Втората световна война. Мъжът ѝ е убит на Източния фронт и тя няма нищо. Забранено ѝ е да работи, защото е

била военен пилот. Започва с черна търговия, оттук-оттам, докато намира своята ниша – секса. Това е жената, която създава първите секс-шопове. Първата сексуалноеротичната телевизия в Западна Европа е нейна. Пийп шоповете, сексуалните атрибути и играчки – всичко е нейно изобретение. И така системата се нуждае от хора, които само да харчат пари и да взимат колкото може повече кредити, за да консумират. Мъдрият Уорън Бъфет, най-богатият човек на планетата, казва, че никога не би си купил кола на лизинг или лотариен билет. Но хората са много мързеливи и от това им идват и паричните, и здравните проблеми. Първо са невероятно инертни, отпуснати и стават все по-невежи. Според изследване на ирландски колеги, Интернет и Гугъл още повече допринасят за затъпяването на днешните млади хора. Системата не се нуждае от мислещи личности, а от консуматори. От послушни хора и работници. Здравко Райков

Стрийт арт Броени дни след официалното закриване на Стрийт арт изложбата в Музея на Съвременното изкуство в Лос Анджелис, Калифорния, експозицията бе обявена за най-посещаваната в историята му (201 352 посетители). Някои скептици биха oспорили успеха и коментирали, че популярността на изложба на „графити“ не би трябвало да е изненада, тъй като поп културата, както и модата винаги са привличали големи тълпи. (1) И все пак „Изкуството на улицата” изненада, защото успя да събуди небивал интерес и да привлече посетители, които иначе биха приравнили Стрийт арта с най-обикновен вандализъм. Какво, всъщност, е Стрийт арт? (2) Противно на очакваното, уличното изкуство съвсем не е нов феномен. Корените му могат да се проследят до графити субкултурата, която процъфтява през 70те години на миналия век в Ню Йорк. Това е времето, когато визуалната култура на графитите избухва и почти превзема града; а художниците търсят нови наЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

1. WOW, Ben Eine за Art in the Streets show, MOCA

33

2. Art piece, Mobstr, Лондон

чини да изложат творбите си. Така постепенно градът се превръща в тяхното платно. И докато изкуството прелива извън ограниченията на галерийните стени, а графитите превземат градската действителност, се развива друго едно хибридно арт течение – субжанр, който заема образи и мотиви от дадаизма на Дюшамп, комиксите, поп-арт-а и масмедиите и умело ги пречупва през призмата на улицата. Ражда се Изкуството на улицата (Street art). Исторически, всички значими течения в изкуството са се зародили в градовете, но отличителен в случая е факта, че стрийт артът е продукт на прекия контакт и диалог на артистите с постмодерната градска символика. В много отношения стрийт артът е своеобразен рефлектор на глобализираното общество, отказвайки да бъде погълнат и размит в удобни категории. И така, както графити културата превзема градската действи3. D*Face, Los Angeles, снимка Brooklyn Street Art

34

телност през 70-те, откъдето впоследствие навлиза и в галерийното пространство, така образите от улицата намират своя път към арт учрежденията 30 години по-късно. Именно глобалната мрежа и развитието на комуникациите, както и масовото урбанизиране на публичното пространство, допринасят за съзряването на формата и трансформирането ѝ от вандализъм в изкуство. И постепенно различията между стрийт арт и съвременно изкуство биват размити, така както бяха размити границите между „висше” и „низше” изкуство... (3) Всичко около Стрийт арта е деликатна тема, заради противоречивият и двойствен характер на арт формата. До съвсем скоро много от арт критиците отказваха да признаят статута на субкултурното движение на съвременно арт течение, част от съвременния арт канон, а вместо това го заклеймяваха като поредното

явление, което загрозява градовете. Но стрийт артът съвсем не е прост вандализъм, нито пък е продукт на рекламния бизнес. Стрийт артът е израз на изначалният човешки порив да остави следа, да покаже, че съществува, да подчини заобикалящата го материална среда. Формата контраатакува неравенството, лицемерието и защитава правото на визуална свобода, бомбардирайки града с цвят и форма. В този ред на мисли, арт течението е крайно съвременно, глобално, анархистично, провокативно и критично. Едва ли има по-демократична, ефемерна форма на съвременното изкуство. Това, което различава стрийт арта от съвременното изкуство е приоритета на визуалното изображение на идеята над текста. Стрийт артът е по-скоро фигуративен, и не толкова базиран на изписване на текст или име, както е при графитите. Отворени за влияния и техники, стрийт артистите използват най-често стикери, постери, шаблони, плакати и отпечатъци сериграфии, а за платна служат сивите бетонни градски стени. В развитието на течението се забелязва и градивна прогресия, отвън – навътре, от ефемера към постоянство. “Изкуството съвсем не е като останалите културни жанрове, защото то не разчита на публичното одобрение. Да, не можем да отречем , че публиката е тази, която пълни концертните зали и киносалоните, тя е консуматорът, който чете и купува милиони книги и компактдискове. Ние хората сме тези, които влияем на качеството на създаваната култура, но не и на изкуството...” – обяснява Банкси – един от най-нашумелите стрийт артисти. Действително, една от ценните страни на Стрийт арта е неговата тотална откъснатост от претенциозността на съвременното изкуство. Движението e продукт на артистични обсесии и фантазии и често не претендира, нито търси или жадува за слава и инсти-

туционално одобрение. Стрийт артът е преди всичко култура на преобразуването и оттук идват и честите критики, които движението търпи, относно липса на оригиналност и незачитане на авторско право. Арт формата просто съществува, бидейки неразривна част от нашето съвремие. Тя е навсякъде, стига очите ни да са широко отворени, изненадвайки непрестанно и остро коментирайки визуалния спам, с който сме заобиколени. Стрийт арт срещу комерсиалното – от улицата до аукционните къщи (4) Времето, когато стрийт артът беше приеман по-скоро за визуална напаст, отколкото за естетическа форма е отдавна забравено в западната култура. Течението е дълбоко вкоренено в съвремието, а навлизането и утвърждаването, макар и бавно, в установения галериен свят, привлича съвсем логично и вниманието на колекционери и аукционни къщи. През 2008г аукционна къща Бонамс (Bonhams) организира първия изцяло посветен на Стрийт арта търг. С това пазарната легитимност на арт формата бе официално потвърдена. И макар Стрийт артът често да критикува консумеризма, връзката помежду им не може да се отрече. Взаимоотношенията обаче далеч не са еднопластови. Въпреки популярността си на пазара, не всички артисти приемат обвързването на формата с пазарните сили за позитивно. Точно обратното; много от тях продължават да не изневеряват на Стрийт арт кредото Do It Yourself (Направи го сам) и да пренебрегват белите стени на галериите за сметка на градските. Винаги ще има творци, които биха предпочели да не бъдат представяни от галерии, нито излагани в музеи и които ще са изцяло отдадени на работата си извън системата на учрежденията. За тях всяко взаимодействие с частния сектор е престъпване на принципа на улицата. А и за движение , чиято същност по дефиниция се ко4. Banksy в аукционните къщи

ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

35

5. Fars и Mouse, Варна

рени в бунта, нелегалността и дори вандализма е съвсем логично да опонира на институционализирането си. Така, независимо от разнородността на изразните си средства и стиловото разнообразие, движението едва ли някога ще изчезне напълно от улицата, за да се превърне в просто поредната музейна експозиция. Взаимоотношенията между пазарната стойност и естетическата значимост, между нелегалността и институционализирането, продължават да влияят на развитието на движението. И макар, че според някои критици арт формата губи своята инерция, действителността е друга. Стрийт артът е по-жив от всякога. Въпреки тенденцията към комодитизация, арт формата все още не е загубила присъщия си потенциал. Стрийт артът носи посланието на радостта, на креативно-конструктивната критика и се стреми да изследва, а не да се превръща в продукт на потребителско търсене. Стрийт артът от 21 век е зряло, многопластово и „помъдряло“ течение. Съвременното общество реагира на този ново установен статус на движението амбивалентно – едновременно го закриля и преследва, често пъти оставяйки съдбата му в ръцете на арт спекуланти и градски чиновници, както например се случи с композицията „В крак с времето“ на паметника на Съветската армия. И макар да се споменава бегло в линията на времето на съвременните арт движения, статутът му на още един, различен клон от съвременното изкуство е факт. Дали ще бъде изследвана и изучавана след 50 години, това само времето ще покаже, но арт формата е тук, за да остане. И докато стрийт авторите продължат да дръзват да прекрачват границите, жанрът ще остане витален. Къде тогава е мястото на България на глобалната Стрийт арт карта За никого не е тайна, че в България субкултурата, наред с всичко друго, процъфтява. В известна степен

36

България напомня Ню Йорк графити сцената от далечните 1970-1980г – жизнена, анти-институционална, първична. Но улегналостта и зрелостта на Стрийт арта липсва. Липсват глобалността в темите и идеите. Всъщност самият стрийт арт липсва. Няма ги онези огромни изображения по градските стени, засягащи и иронизиращи наболелите теми и проблеми от деня, което свидетелства, че фазата на брутален вандализъм и егоцентризъм, така характерни за менталността на графити културата, все още не е преживяна, за разлика от международната сцена, където споровете и съмненения, относно същността и класификацията на стрийт арт-а като форма на изкуство, са отживелица. Това е така, отчасти заради спецификата на икономополитико-социологическата българска съвременна действителност, която провокира предимно негативни настроения и прояви. Но макар и бавно, съзнанието на субкултурата се развива, обогатява и разширява своите интереси. Създаването на композицията „В крак с времето“ върху паметника на Съветската армия е свидетелство за това. Опитът от един артист да пречупи сивотата на градската действителност с цвят, форма и идея, да изложи своето мнение, да разобличи лицемерието и да провокира общността към размисъл и дискусия – това вече е първична форма на Стрийт арт. И докато нашите колеги от други медии го нарекоха българският Банкси, то ние само ще отбележим, че този анонимен автор е осъзнал истинското предназначение на изкуството. Независимо от реакциите, самият акт на провокация показва, че философията на българина се преобръща и от чисто егоцентричните графити, може би в следващите години и по нашите географски ширини ще се зароди живото, мислещото Стрийт арт движение. Пресен пример за това е колаборацията между Fars и Mouse във Варна. (5) Милена Коцева

КУЛТУРА

ПОСЛЕДВАЙ ПАРИТЕ ИЛИ ГОЛЯМОТО АРТ-ХАРЧЕНЕ Изкуството струва толкова, колкото някой е готов да плати за него... Живеем във време, в което за индикатор на човешката креативност и творчески просперитет, се приема не изкуството само по себе си, а по-скоро неговият нискорисков инвестиционен профил. Изкуството придоби статут на ултра-консуматорски продукт, с широкоспектърен и стабилен пазар. Многобройните търгове и никнещите като гъби арт изложения са красноречив показател за активността на пазара. Затова за никого не са изненадващи динамичните вечерни търгове на аукционните къщи Филипс де Пюри и Сотбис (Ню Йорк) и рекордните $630 милиона, отбелязали върхът на голямото арт пазаруване за произведения от периода на ранния абстракционизъм, поп арт-а и съвременно изкуство, както и новите рекорди за творци като Клифърд Стил ($114,1 милиона), Герхард Рихтер ($20,8 милиона) и Си Туомбли ($9 милиона). Всички страховете от фалит на еврозоната и мрачните финансови прогнози бяха буквално „издухани” по време на ежегодните октомврийско-декемврийски изложения на изкуство в Лондон (Frieze) и Маями (Art Miami Basel) и многобройните им сателитни панаири (Moniker Art Fair; Multiplied London; Scope Miami – снимка 2, стр. 23), които приключиха сезона повече от успешно. Така например творбата „Made in China” на Джо Блек бе продадена за £12 000 (снимка 3, стр. 23), а сериграфии на стрийт арт легендите Бен Айн (Ben Eine), Д-фейс (D*Face) и Бижу (Beejoir) бяха разпродадени за минути. По всичко личи, че изкуството е ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

отново на мода! Оказва се, че отегчените от скучния пазар на луксозни къщи, коли и акции, заможни колекционери се обръщат към динамичността на колекционирането на произведения на изкуството. Изкуството се превърна в алтернативна форма на инвестиция, която също както и стоковите активи може да бъде организирана в портфолио. А неотдавнашният елитарен, ирационален и суров пазар от купувачи евоюлира в спекулативен, безспорно по-широкоспектърен и образован пазар на продавачи. Филантропията далеч не е

единствената причина за необичайната активност на пазара на изкуство в условията на глобална финансова несигурност. Според някои експерти, колкото поостра е икономическата криза, толкова по-малко влияние ще имат спекулациите върху възприятията на хората към изкуството. Това, от своя страна, би могло да доведе до нова, глобална промяна в културните и изкуствоведски ценности. Инвестирането в култура и изкуство често е средство за преодоляване на емоционални и интелектуални дилеми и предизвикателства. „Хората не се интересуват

37

„My Motherland Can Fuck Your Fatherland” 1975, Уилям Копли

от капиталовложения на Уол Стрийт, те искат сигурни инвестиции с гарантирана възвръщаемост, каквито са произведенията на изкуството”, споделя арт дилъра Кристоф ван де Вее. Повече от ясно е че периодът на колекциониране на стари майстори е преминал. Не защото интерес няма, а защото всички брилиянтни образци са отдавна включени в музейни сбирки или в частни колекции. Така опасенията на колекционерите, че ще изпуснат следващия, макар и съвременен „майстор”, прерастват в неконтролируемо и неистовото търсене на новото, свежо и провокативно. Съвремието ни е поразено от различни „вируси” – тези на безбройните знайни и незнайни изложения Бен Айн подпсва продадени сеиграфии по време на тазгодишния Moniker Art Fair

38

на изкуство и биеналета, които по своята същност са нищо повече от забързан манифест на творческа разпокъсана енергия, и рояци гравитиращи колекционери и арт дилъри. Борбата на колекционерите да предвидят и осребрят следващите Куунс, Уорхол или Банкси обаче разкри потенциалната, но реална опасност от спекулации и заливане на пазара с посредствено изкуство. Ясно е, че броят на брилянтните художници съвсем не е голям и че реално, предлагането никога няма да отговаря на търсенето поради спецификата на самото създаване на произведенията. Тъжно е, че качеството все почесто е пренебрегвано за сметка на брандираните продукти. Интересното обаче е именно

възприемането и новият смисъл, който се влага в категорията „качество” на произведенията на изкуство. Негласно прието е условието „дебел портфейл – качествена творба”. За много арт-пуристи е крайно шокиращо да възприемат промяната на статута на твореца от човек на изкуството в шоу звезда с отличен PR, произвежда-ща предмети на конвейр по заявка. От друга страна обаче не бива да се забравя и фактът, че много малък сегмент от съвременното общество е способен да създава стойностни произведения на изкуството и логично, също толкова малък сегмент има достъп до него и успява да си ги позволи. Изкуството, действително струва толкова, колкото някой е готов да плати за него. Действително, в програмите на таз годишните арт-изложения се забеляза промяна, която е пряк резултат от тенденциозното възприемане на изкуството като инвестиция. Промененият, помъдрял пазар на съвременно изкуство, както и условията на рецесия наложиха търсенето на познати, утвърдени автори, чиито произведения са инвестиции с минимален риск и сигурна възвръщаемост на второстепенния пазар. „Във времена на трудности, хората предпочитат да се обграждат с неща, които ги карат да се чувстват добре” (Алекс Логсдейл, галерия Лисон). Така например, известната платформа за „млади”, провокационни автори Фрийз, не се поколеба да заложи на по-декоративни и галещи окото абстрактни творби. (снимка 1, стр.23) Изборът на многоцветни и целящи не толкова да провокират, колкото да създадат илюзията за стабилност и отсъствие на риск, съдиректорът на Фрийз Матю Слотовер обяснява така: „Участващите във Фрийз галерии мислят преди всичко за по-изтънчената част от посетителите, което обезсмисля крещящите политически слогани и провокации.” „Тази година Фрийз е учудващо

снимка 1: The Yellow Blob Story, Недко Солаков, приемната на Дойче банк по време на Frieze

политически учтив и безкрайно дистанциран от световните вълнения” споделя Пол Казмин, директор на едноименната галерия, една от малкото, изложили творби с ясна политическа насоченост (пример е поразяващото платно на Уилям Копли „My Motherland Can Fuck Your Fatherland” 1975, оценено на ($125 000, изобразяващо ранна версия на американския флаг и британското знаме преплетени във физически съюз). Популярността и активизирането на арт изложенията, мнозина арт експерти обявиха за знак на това,

снимка 2: Бен Айн, изложение Scope Miami

снимка 3: „Made in China“, Joe Black

че таванът в пазара на изкуството е достигнат. Твърдението е спорно, тъй като, това е напълно естествен процес, който идва да покаже, че и пазарът на изкуство, както всеки, еволюира до субпродукт на човешката креативност. Без съмнение съвременната арт сцена е повече от динамична, при все че това безспорно се дължи на страстта и прагматизма на колекционерите, както и дебелината на портфейлите им. И да, вратите на този отбран клуб вече са широко отворени, но не се заблуждавайте. Голямото изкуство е достъпно, въпросът е само за кого... Милена Коцева ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

39

ТУРИСТИ ВЕТЕРАНИ

Празниците на туристите ветерани Коледните тържества на БФТВ са вече традиционни. Предисторията им е следната. Както за всяка организация и за БФТВ краят на годината е време за равносметка. Затова е необходимо провеждане на заседание на УС. Веднаж събрали се от всички краища на България, членовете на УС решили и да се повеселят. На следващата година вече били поканени за веселбата и някои от активно работилите през годината туристи ветерани. И така до днес. И тази година се състоя заседание на УС, на което бе отчетена дейността на Федерацията през 2013г, определени бяха сроковете на ета-

пите за подготовка на отчетното Общо събрание. Тази година за коледното тържество бяха поканени и по двама души от всеки клуб, провел среща от национално или регионално ниво. В мотел „Крънско ханче” до Казанлък на 13.12.2013г се събрахме 106 души от 29 клуба. Организатор беше БФТВ, а домакин – КТВ „Орлово гнездо” с председател Иванка Краваева. Отправихме се към механата, в която щеше да се състои тържествената вечеря. Централно място в нея заема камината. А в нея през цялото време гореше огромно парче дърво – „бъдник” и имаше

Храм-паметник „Рождество Христово”, гр. Шипка

40

много жарава като лава в изригващ вулкан, който без да разтриса помещението, бълваше такава топлина, че на 2м разстояние никой не можеше да стои. Тържествената вечер бе открита от Бонка Атанасова. След встъпителното ѝ слово пред камината се подредиха със запалени свещи няколко души – част от вокална група „Витошки лалета” към КТВ „Витоша” – София, с ръководител Лилия Великденова. Залата притихна – почти необичайно явление при такива сбирки – и изслуша най-нежната рождественска песен „Тиха нощ, свята нощ”. След това хор „Еделвайс” към КТВ „Орлово гнездо” с ръководител народната певица Величка Станева изпълни коледарски и други народни и туристически песни. И... ето го и дядо Коледа! Но какъв дядо Коледа само! Светът не е виждал такъв! Нещо като двуликия Янус – от едната страна дядо Коледа по модната линия на Кока Кола, а от другата страна – Снежанка по лятната парижка мода. Това можеше да бъде измислено само от габровец, а казват, че дядо Коледа е от Лапландия. Да, но идвайки от север към Казанлък, той първо е посетил Габрово и се е заразил с габровска пестеливост. Освен намаляването на щатни бройки, икономии са осъществени и по друг начин – подаръците, които раздаде на всички, бяха абсолютно еднакви (на конвейер е по-бързо и по-евтино). Е, кажете сега, имало ли е някога някъде такъв дядо Коледа? Не, направо за Гинес си беше! А колкото до подаръците, добре че бяха еднакви, иначе можеше и да се скараме. Нали казват, че старците ставали като децата. Да де, ама имаше ли в залата поне един стар човек – мъж или жена? Не-е-е! Вече бе ред на Момка Спасова, председател на БФТВ. Тя приветства присъстващите, отбеляза

успешната дейност през 2013г и поднесе награди за активна туристическа дейност и по случай техните 90-годишни юбилеи на Райко Райков, председател на КТВ към ТД „Узана” – Габрово и на Лазар Павлов от КТВ „Орлово гнездо” - Казанлък. Пръв с напета походка излезе – жива реклама за чудодейното въздействие на туризма – бай Райко Райков. Наградена за активна туристическа дейност бе и Иванка Велева от КТВ „Лесковец” – Червен бряг. На втория ден сутринта всички гости бяхме откарани до храм-паметник „Рождество Христово”, известен като Шипченски манастир. Храмът е посветен на руските воини, загинали през войната за нашето освобождение от турско робство. Построен е със средства, дарени в Русия и в България, и е бил руска собственост до 1934г, когато е бил даден на България. Камбаните са отлети от гилзите, останали след Шипченската битка. В криптата му в 8 гроба – по един за всеки участвал в тази битка полк, са положени костите на загиналите руски войници. Запалихме по свещичка за техните души, изразявайки по този начин преклонението си пред техния подвиг – саможертва за нашата свобода. След това ни запознаха с така наречената „Долина на тракийските царе” по подобие на „Долината на фараоните” в Египет. Край Казанлък съществуват много могили. Предполага се, че над 1500 от тях са тракийски надгробни могили (в цяла България са от 10000 до 60000). До момента са проучени около 300. Тук е открит през 1948г при строежа на язовир „Копринка” и цял древен тракийски град „Севтополис”, единствен по рода си. Ние посетихме само три гробници. Могилата „Шушманец” е била наречена от народа така в чест на цар Иван Шишман, който е бил по тези места. Под нея е открит през 1996г тракийски храм. Но в предверието са намерени костите на два коня и четири кучета, което говори, че в него е имало погребение. Датиран е около IV в. пр.н.е. Използван е около 150г като храм ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

Стенописи от куполното помещение в Казанлъшката гробница

и после е направено погребението. Ограбен е още в древността. Интересното е това, че той е единственият тракийски храм с колони и в предверието (йонийски стил), и в погребалната камера (дорийски стил). По-интересен разбира се е храмът под могилата „Голяма Косматка”, открит от екип под ръководството на ст.н.с. д-р Китов през 2004г. Това име могилата е получила от дърветата, които растели по нея, правещи я от далеко да изглежда като покрита с козина, особено на фона на равното поле наоколо. Храмът е датиран от втората половина на V в. пр.н.е. Използван е дълго време и в 300 г пр.н.е. в него е погребан Севт III, което се вижда от надписите по намерените погребални предмети – сребърни чаша и каничка и бронзов шлем, а също така и от намерените там сечени от него монети с неговия лик и бронзова глава от негова статуя, погребана там. В погребалната камера са намерени три зъба, явно погребението е било чрез изгаряне. Там също са били и златен венец на владетел също като този на Филип Македонски, златна чаша за вино и няколко предмета от военна екипировка. Сега всички артефакти се намират в историческия музей в Казанлък. В храма-гробница са оставени техни копия. Само бронзовата глава по неясни съображения не е точно копие на оригиналната. Севт III е последният силен цар на Одриското царство. Той е царувал от 330г пр.н.е. до 300г пр.н.е. в много сложна обстановка, когато траките вече са разбити и подчинени от Филип Македонски и от сина му Александър. Разбунтувал се е на два пъти срещу македонците – през около 325г пр.н.е. и после

след смъртта на Александър Велики през 323г пр.н.е. Все пак накрая признал властта на македонците. Посетихме и Казанлъшката тракийска гробница. Тя е била открита през 1944г от войници, копаещи защитни съоръжения. Това е найизвестния тракийски паметник. Намира се в парка на Казанлък. За да се запази за научни изследвания, непосредствено до нея е построено нейно копие за посещения. Гробницата е датирана в първата половина на III в. пр.н.е. В нея е погребан цар Ройгос, син на Севт III, според намерен надпис над стенописите, но някои учени оспорват това. Тази гробница е един от шедьоврите на тракийското изкуство със своите изящни стенописи в коридора и в погребалната камера. На около 2км югоизточно от град Шипка в могилата „Светицата”, която ние не посетихме, през 2004г от екипа на ст.н.с. д-р Китов е открит скелет на знатен тракийски вожд, за който се предполага, че е Терес I. Освен другите артефакти, на лицето му е имало уникална релефна маска от 24-каратово злато с тегло 673г. Цар Терес I е създателят на първото мощно тракийско царство – Одриското чрез обединяване доброволно или принудително на много дребни тракийски царства или племена през V в. пр.н.е. След него царувал синът му Ситалк, който много разширил държавата си. След това цар е Севт I, за когото неговият съвременник Тукидит казва, че е увеличил много данъците, които взема от варварските народи и от гръцките градове, над които властва. По него време Одриското царство е заемало територия, по-голяма от

41

днешна България. Но разцветът си това царство достига при Котис I, царувал от 389г пр.н.е. до 359г пр.н.е. Той е убит от заговорници и... Внимание! Царството е било поделено между тримата му сина. Без да знаем историята на траките, само помнейки развитието на събитията с Второто Българско царство при подобна ситуация, можем да се сетим какво се е случило. Да, трите царства са били победени от Филип Македонски и после и от Римската империя. И се е стигнало до там, че ние да учим в училище, че траките имали много богати вождове, обичали виното и са били земеделци, но са били изтребени до крак. После славянското море заляло Балканския полуостров, дошъл Аспарух с шепа войска и... Да, ама не е било така. Римляните никога не унищожавали покореното население, защото някой трябвало да произвежда блага за техните нужди, пък и то било източник на воини за безкрайните им войни. Тракийското население се е елинизирало, романизирало, славянизирало, българизирало, християнизирало, но оцеляло. За това говори изследването на швейцарския институт по генетика „Игенда” през 2009г. Според него съвременните българи са наследници преди всичко на траките – 49%, после на прабългарите – около 25%, след това на славяните – 15% и на финикийците – 11%. Време е да признаем, че сме наследници не само на великите прабългари, но и на траките. Земята ни е осеяна със свидетелства за тяхното величие, толкова много, че си позволяваме да ги унищожаваме. Ето, град Севтополис, построен за столица от Севт III от 323г пр.н.е. до 320г пр.н.е., в момента се намира на дъното на язовир „Копринка”. Емоциите от посещенията на тракийските гробници ни накараха да позабравим за коледните вълнения. На третия ден ни обхванаха други вълнения – от раздялата със стари и нови приятели и с невероятните домакини, осигурили ни тези незабравими преживявания! До нови срещи! Донка Янева

42

МИРАЖ Видях веднаж Звезда голяма и сияйна. Очи си не можах от нея да откъсна.

Къде тогаз изчезна предишната Звезда? Небето няма тайни, всичко там се вижда.

И цяла нощ така седях аз и я гледах. Примамваше ме тя, с магия ме държеше.

И после аз се сетих – звезда това е двойна: едната като виждам, е другата зад нея.

Но Слънцето изгря, магията й свърши. Обет си дадох аз, че няма да я гледам.

И стана ми противно. Прилича на измама. Не ще поглеждам вече към никоя от вас!

И спазвах го. Така измина много време. И ето аз реших за миг да я погледна.

Такива са звездите. Съдбите ни вещаят, любов ни обещават – мираж е всичко туй.

Страхувах се от нея, затуй се аз приготвих опасният й чар на мен да не влияе.

Така че, Слънце, грей! Звездите ти изтрий! Коварни са, лъжливи, любов не заслужават.

И ето аз погледнах, но нямаше я там. Звезда една там има, обаче тя е друга.

Любов и не познават. Но те са тъй далеко, защо за тях да мисля? О, Слънце, теб обичам! Донка Янева

ЩАСТИЕ На Момка Спасова Щастие какво е всеки сам си знае. Много са нещата, щастие що дават: слънце засияло, цвете разцъфтяло, славеева песен, смях на деца малки,

ромон на поточе и морски талази със сребърна риба към пясъчни дюни,

приятели стари, любов споделена, работа успешна и сънища сладки,

планини високи, поляни зелени, вино искрометно, агне по гергьовски,

руини най-древни – наши, чуждоземни – от народи древни или извънземни,

забравена старост, здраве, сила, младост, но най-, най-, най-вече да се ти раздаваш!

Донка Янева

АТЛАС

С колело в Сишунбанна – един от най-екзотичните райони в Южен Китай Автономният район Сишунбанна се намира в една от най-красивите и екзотични провинции Юннан в Югозападен Китай. Наричан е „Царство на растенията и животните“ и „Генна банка на биологични видове“. Това е една от най-желаните и атрактивни туристически дестинации и само за 2012г районът е посетен от близо един милион чуждестранни туристи. Любопитно е, че според една от многобройните теории за произхода на прабългарите, нашите предци идват именно от тази китайска провинция. Тук може да се разходите в тропическата джунгла, да видите летящите пауни и азиатските диви слонове, да посетите автентичните села на малцинствата, които са запазили хилядолетните си традиции и до днес. Не по-малко вълнуващо е да минете по Древния път на прочутия чай Пуър, отглеждан от векове от местните хора и да наберете от чаените храсти ароматната напитка, пренасяна с коне в древността до императорския двор и цяла Азия. Районът е известен и със специфичните за местната кухня ястия, подправени с прословутия доматен сос и безбройните зеленчуци, плодове, билки и подправки, които виреят тук. Далеч от модерните градове ще видите обикновения начин на живот на добродушните хора, ще усетите спокойствието и близостта с природата. Не по-малко интересни са и разходките из по-големите градове в областта, където може да отседнете и в луксозни хотели, а вечерта да се повеселите в

някои от известните местни ресторанти и барове, които предлагат екзотични специалитети и напитки. В град Дзинхун например може да гледате музикално-танцовия спектакъл „Вода и танц“, който се играе единствено там. Уникалното представление разказва историята на малцинствата в Сишуанбанна и е със специалното участие на най-добрия изпълнител на „танца на пауна“ в Китай. В Сишунбанна са съхранени историята и културата на 13 малцинства, сред които Тай, Хани, Булан, Дзинуо, Айни, Лаху, Уа, Яо. Сред тях Тай е най-голямото и е с население от над 300 хиляди души. Радио Китай за чужбина и местното правителство организираха Конкурса за купата на Sino Li – пътешествие на две колела до Сишуанбанна, за да запознаят слушателите си от Русия и Източна Европа с богатото природно и културно наследство на този екзотичен район на Китай. В него участваха близо 30 хиляди души и девет представители от Албания, България, Полша, Румъния, Русия, Сърбия, Унгария, Хърватия и Чехия имаха уникалния шанс да обиколят на колело едни от най-значимите забележителности тук. Планината Дзинуо и планинското село там Планината Дзинуо е една от най-големите древни китайски планини, където се отглежда чаят Пуър с най-голяма площ на чаените храсти. Намира се на 26 км. от гр. Дзинхун в Сишуанбанна. В планинските

Участниците в инициативата на Радио Китай за чужбина и местните хора в планината Дзинуо в СишуанБанна

ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

43

Ритуалът на жертвоприношение на потомците на Дзинуо, с който те се молят за добра реколта на богинята създателка на етноса

села, разположени сред тропическите гори тук живее малцинството Дзинуо, което наброява едва 20 хиляди души. То населява единствено този район и е последното, включено сред 55-те малцинства на страната. Природният резерват показва всички аспекти от културата на етноса. Местните хора се занимават главно със земеделие и произвежда сами всички пособия за ежедневието си и оръдия за ловуване. Танцът с големи барабани във форма на слънце на Дзинуо е един от първите, включени в списъка на държавното нематериално наследство. Музикалните инструменти Цикъ и Бугу, изработени от бамбук, са част от защитените обекти на фолклора в областта Си-

44

шуанбанна. Девствените гори на Сишуанбанна са идеален дом за дивите животни. В момента тук са регистрирани над 429 вида птици и 129 защитени видове животни. Сред тях със световна защита са азиатският слон, кондорът, индокитайският тигър и леопардът, а тринадесет като дивите волове, антилопата, дебелото лори и др. са национална ценност. Долината на дивите азиатски слонове Ако искате да видите диви слонове, това е мястото, което трябва непременно да посетите. Долината е национален резерват под егидата на ЮНЕСКО за

Древната легенда в планината Дзинуо разказва, че богинята А Мо Яо Бей е създала етническата група тук

Традиционният танц на барабана във формата на слънце, от който се счита, че са произлезли първите потомци на Дзинуо - брата и сестрата Махей и Маниу след голямо наводнение в древността

опазване на биоразнообразието и е една от 50-те найатрактивни дестинации за туристи от цял свят. Тук в групи живеят 250 диви азиатски слона. Може да наблюдавате с часове как живеят в естествената им среда, как пият вода, играят в реката и търсят храна в тропическата джунгла. Те са по-малки от африканските слонове, тежат 5 тона, ушите им са по-малки в правоъгълна форма и имат две издутини на челото наречени „израстъци на мъдростта“. Смята се, че са по-интелигентни от тези в Африка, както и по-миролюбиви и изпитват по-силни емоции близки до човешките. Любопитно е, че и до днес специалистите в парка не са открили тайнствените им гробници, където старите слонове половин месец преди смъртта си отиват с останалите членове на групата, за да издъхнат сред натрупаните кости на своите предци. Етносите в провинция Юннан имат традиция да дре-

ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

сират слонове. Малцинството Тай ги е отглеждало в миналото, за да им помагат в земеделските работи или във война. Днес те са само част от представленията, които се организират за туристите. След уникалното шоу може да се качите на тях и се разходите, да се включите в техните игри и запечатате този незабравим момент в снимка. Село Мъндзинлай на границата с Мианмар В граничното село Мъндзинлай живеят представители на малцинството Тай. Те изповядват течението на будизма Хинаяна, пренесено преди стотици години в Сишуанбанна. В селото са запазени 58 будистки храма, които събират поклонници от съседните държави. Те са духовно и светско училище за момчетата, които постъпват в храма на 7 – 8-годишна възраст, за да станат монаси. Тук те изучават и езика на Тай, близък до

На площада напразника „Пошуей“ хората се пръскат с вода и си пожелават всичко 45 най-хубаво за предстоящата година

Къща на местните хора в село Мъндзинлай на китайско-мианмарската граница – може да отпаднат!

тайландския. Може да ги видите как се разхождат в оранжевите будистки одежди с религиозните ръкописи и учебници в ръка. И до днес местните хора са запазили занаятите, развивани в продължение на векове – изтъкаването и боядисването на платове по древен метод с естествени багрила, грънчарството, занаятът на ненадминатите майстори ковачи, плетенето на съдове, предмети и сувенири от бамбук, производството на захар, хартия и вино с лечебни билки. В Сишуанбанна се намира най-добре запазената тропическа система и това е един от 25-те горещи райони за опазване на биоразнообразието в целия свят. Площта на тропическите гори е 1.5 милиона хектара, коеВ Долината на дивите азиатски слонове в СишуанБанна може да гледате и специално представление с дресираните от малцинството Тай слонове

46

то е близо 78% от цялата площ на района. Паркът на тропическите дъждовни гори в Сишуанбанна В близост до гр. Дзинхун този парк е с площ близо 20 хиляди кв. м. и е един от най-големите в Китай, където съжителстват огромно количество биологични видове. В него растат над 6 хиляди видове тропически растения като над 50 от тях са защитени видове. Голяма част представляват безценни лекарства, използвани при лечението на рак, високо кръвно налягане, укрепват стомаха, а някой дори се използват като гориво. Паркът се посещава от близо 3 хиляди туристи на ден, които се посрещат с традиционните песни и танци на

Музикално-танцовият спектакъл „Вода и танц“, който разказва историята на малцинствата в СишуанБанна и може да бъде гледан единствено в Международния театър в град Дзинхун Сутрешна будистка молитва на жителите на граничното село Мъндзинлай

малцинството Айни. Една от атракциите тук е шоуто на „летящите пауни“ до езерото Дзинху, където местните организират сватбените си тържества с надеждата техният брак да бъде щастлив като голямата любов на принцеса Нан Му Нуона и принц Дзао Шутунг от древната легенда. Това свято за тях място е обитавано от 3 хиляди летящи пауна, които след като чуят звука на свирката на своите дресьори прелитат над езерото от планината. В девствения парк може да участвате и в Празника ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

на водата на Тай, с който те празнуват Новата година по древния им календар в средата на месец април. Водата има голямо значение за етноса. Непрекъснато се чува „Вода, вода“, с която те се обливат и веселят като си пожелават здраве и щастие. На площада, където се провежда празника, посетителите могат да участват всеки ден в тържествения ритуал, облечени в костюмите на Тай. Невена Праматарова

47

КИТАЙ – ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ

Състояние и перспективи пред развитието на търговско-икономически отношения между Китай и ЕС Китай е най-голямата развиваща се държава в света, а ЕС – най-голяма регионална група, всяка от които има важно значение за глобалното икономическо развитие. От създаването на стратегическото партньорство между Китай и ЕС, на фона на глобализацията и промените в световната структура, търговско-икономическото сътрудничество между тях се развива интензивно и има все по-голямо значение. Въпреки че между двете страни съществуват разногласия по някои въпроси в областта на икономиката, а търговските им контакти бяха повлияни от избухналата през 2008 година финансова криза, като цяло перспективите пред двустранното сътрудничество са добри. През 21-ви век Китай ще продължи да засилва всестранното стратегическо партньорство с ЕС, с цел реализиране на взаимна изгода. Развитието на стабилно взаимноизгодно сътрудничество с ЕС и неговите страни-членки е важна част от китайската външна политика. През 2004 година Пекин и Брюксел създадоха всестранно стратегическо партньорство, което положи солидна основа за стабилното развитие на отношенията помежду им. От 2004 година ЕС стана първия по-големина търговски партньор на Китай, а Китай – втория за ЕС. Същевременно ЕС е най-важния източник на чуждестранни инвестиции и технологии за Китай. Областите и мащабът на търговско-икономическото сътрудничество непрекъснато се разширяват и задълбочават.

48

Състояние на търговскоикономическите отношения между Китай и ЕС Стабилно развитие на двустранните търговски отношения Сред областите за сътрудничество между Китай и ЕС, търговията и икономиката са едни от най-активните. След влизането на Китай в Световната търговска организация (СТО), търговията между Китай и ЕС регистрира значителен ръст, като се увеличава два пъти на всеки три години. Днес, стоките с етикет „Произведено в Китай” могат да се видят из цяла Европа. По данни на китайските митници, от 2004-2007 година ръстът на вноса и износа от и за ЕС е бил 27%, с което ЕС стана първият по-големина търговски партньор на Китай. През 2007 година общата сума на китайско-европейския стокообмен достигна 356.15 милиарда евро или увеличение с 27% спрямо предходната година. Износът на Китай бе 245.19 милиарда долара, увеличение от 29.2%, а вносът – 110.96 милиарда или увеличение от 22.4%. ЕС зае 16.4% от външната търговия на Китай и 1/5 от общата сума на китайския износ. През 2008 година стокообмена между Китай и ЕС достигна 425.58 милиарда долара, което е увеличение с 19.5% спрямо 2007 година и съответно с 9% и 6.5% по-високо от стокообмена между Китай и САЩ и между Китай и Япония. Прякото сътрудничество между Китай и ЕС непрекъснато се

задълбочава По данни на китайските митници, от 1986 година насам броят на инвестиционните проекти на ЕС в Китай непрекъснато се увеличава. До края на април 2008 година те са били 27 139, като сумата на реалните инвестиции е била 58,5 милиарда долара. Мащабът на инвестициите на ЕС в Китай е голям, като по-голямата част от тях са в областта на производството. От началото на политиката за реформи и отваряне на Китай към света преди 30 години, много големи европейски компании навлязоха на тукашния пазар. Сред тях са „Еърбъс“, „Фолксваген“, „Шел“, „Юнилевър“, „Сименс“, „Нокиа“ и др. Постепенно те се превърнаха в примери за успеха на инвестициите на ЕС в Китай. В областта на преките инвестиции на Китай в ЕС през последните години също се забелязва значително оживление, което е резултат от стратегията на правителството за насърчаване на местни компании за правят по-активно бизнес в чужбина. Сред добрите примери в това отношение са компании като телекомуникационните гиганти „Хуауей“, „Джунсин“ – производителят на техника за бита „Хайер“. Тъй като китайските инвестициите в чужбина започнаха сравнително късно, в момента те са ограничени в ЕС и са по-малко от преките европейски капиталовложения в Китай. По данни на Министерството на търговия, през 2007 година нефинансовите преки инвестиции на Китай в ЕС са били 500 милиона долара. И за двете

страни обаче е ясно, че съществува голям потенциал за сътрудничество в тази сфера. Особености на търговскоикономическите отношения между Китай и ЕС

Кореспондент от Пекин за сп. „Черно и Бяло” Дин Хао, водещ и журналист в българската редакция на „Радио Китай за чужбина“

Взаимна допълняемост Китай и ЕС са двата най-големи пазара в света и се допълват взаимно. Европа притежава огромен капиталов излишък и отворен подход в предоставянето на технологии, освен това е силно зависима от международната търговия. Благодарение на европейския пазар, технологии и капитали, Китай получи по-големи възможности за износ на своите продукти, по-добър източник на технологии и повече капитали за развитие. В същото време, Китай също разполага с конкурентни предимства, които са от полза за ЕС. Богати суровини, евтина работна ръка и различна от европейската индустриална структура, място за инвестиции със стабилна и висока възвръщаемост, каквито е трудно да бъдат открити в Европа. Освен Хонконг, ЕС е третият най-голям пазар за износа на Китай и втори по-големина източник на внос. ЕС е също така втория по-големина инвеститор за Китай и най-големият източник на технологии. Асиметрична двустранна търговия През последните 10 години, особено след присъединяването на Китай към СТО, темповете на растеж на износа за ЕС остава повисок от този за други страни. В същото време обаче, ръстът на вноса от Европа е по-нисък от същия показател в сравнение със страни като САЩ и Япония. Това логично доведе до ситуация, в която зависимостта на китайския износ от европейския пазар се оказва много по-висока от тази на европейския износ за Китай. Това показва, че в двустранната търговия съществува висока асиметрия. Обемът на китайския износ за ЕС е около 20% от общия, а този на ЕС е само около 7%. ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

49

Поради високата степен на интеграция в рамките на ЕС, външнотърговската политика на неговите членове е сравнително съгласувана, но търговията с Китай е разпределена неравномерно, концентрирайки се главно в няколко държави като Германия, Франция, Великобритания, Холандия и Италия. Стокообменът на Китай с тези пет страни надхвърля 70% от общия с ЕС. Сред тях, Германия е най-големия търговски партньор и заема 30% от общия стокооборот между Китай и ЕС. Същевременно търговията на ЕС се концентрира главно в развитите крайбрежни провинции на Китай. Проблеми в търговскоикономическите отношения между Китай и ЕС Силен дисбаланс По данни на китайската статистика до 1996 година ЕС поддържа постоянен търговски излишък в рамките на около 42 милиона долара. От 1997 година този излишък на ЕС за Китай се трансформира в излишък на Китай за ЕС. От 2002 година насам, търговският дефицит на Китай по отношение на ЕС започна да се увеличава. Според статистика на митниците до 2005 година, търговският излишък на Китай по отношение на ЕС е достигнал 70.1 милиарда долара или 32.3% от общия стокообмен между двете страни. В същото време той е бил с 89% по-голям от този за 2004 година. Главните причини за дисбаланса в търговията между двете страни са силната конкурентноспособност на китайските текстилни продукти, преработвателната промишленост и оръжейното ембарго на ЕС към Китай, ограничаващо износа на продукти и технологии с двойна употреба. Европейски антидъмпингови разследвания ЕС първи започна антидъмпингови разследвания срещу вноса на китайски стоки, като до април 2007 година техният брой е бил 139. За този период Европейската комисия започна да проверява

50

и разследва много по-внимателно дали китайските стоки не нарушават антидъмпинговото и антисубсидийно законодателство на съюза. Това на свой ред предизвика ответната реакцзия на Китай, който се опитва да защити своите производители и износители в съответствие с правилата на СТО и местното законодателство. Разногласия относно признаването на Китай за „действаща пазарна икономика“ От гледна точка на икономическите си интереси ЕС винаги смята, че причината за огромния търговски баланс с Китай се дължи на неравноправната търговска политика, която провежда китайското правителство. Според Брюксел, Пекин не изпълнява поетите при влизането му с СТО ангажименти, особено за защита на интелектуалната собственост, предоставяне на защита и подкрепа за някакви индустрии в страната, в степента на отваряне на пазара и други. С непрекъснато увеличаване на двустранното търговско-икономическо сътрудничество между Китай и ЕС обаче, реториката на ЕС се превръща в метод за добиването на предимство в икономическите преговори с Китай. ЕС възприе тактиката на забавяне и позволи на Китай да премине прага за пазарна икономика, като основната причина са собствените му икономически интереси. Те обаче не са единственият фактор за трудностите в търговските и икономически отношения. Не малко влияние върху тях оказват също политиката, идеологията и други неикономически фактори. Като цяло може да се твърди, че разногласията между Китай и ЕС по повод даване на страната статут на пазарна икономика се дължат на желанието на Брюксел да максимизира икономическите си и политически цели по отношение на Пекин. След присъединяването на Китай към СТО, изграждането на пазарна икономика в страната постигна сериозен и видим от всички напредък, затова някои твърдения на ЕС не отговарят на реалности-

те. Китай не провежда дискриминационна политика и акции срещу европейските страни в областта на търговията и инвестициите, но китайски предприятия пострадаха от несправедливото третиране от страна на ЕС. Перспективите пред търговските и икономически връзки между Китай и ЕС Развитието на търговските и икономически отношения между Китай и ЕС зависи от два основни фактора. Първо, това е икономическото им развитие и увеличаването на сферата на общите интереси. И второ, политиката и политическата подкрепа за икономическите и търговски връзки. Вземайки предвид тези два фактора, може да се каже, че перспективите пред развитието на търговско-икономическите отношения между Китай и ЕС са добри. Увеличаването на общите икономически интереси и взаимната подкрепа е ключов елемент и основа за задълбочаване на двустранните отношения. Отношенията между държави се създават въз основа на общи интереси, а всички контакти, които нямат ясни и реални общи интереси и подкрепа, са несигурни и нестабилни, включително и в отношенията между Китай и Европа. От началото на 21-ви век бързо развитие на търговскоикономическите отношения между Китай и Европа донесе много взаимни ползи. Силното допълване пък е основа за стимулиране на двустранния обмен. От гледна точка на търговската си структура, Китай изнася за Европа продукти като дрехи, текстил, обувки, чанти, играчки, осветителни материали, технически инструменти, мебели, а Европа внася в Китай машини и електроника, автомобили, самолети, оптична техника, кораби. От това се вижда, че потребностите между двете страни се допълват. Търговията между Китай и петте най-развити в икономическо отношение европейски страни заема 70% от общия стокообмен. От друга страна, инвестициите на ЕС в Китай носят последния опит и

технологии, стимулират изследователски проекти и дават директен принос за развитието на страната. По отношение на техническото сътрудничество, ЕС има сериозен пазарен дял в Китай, докато Китай спечели технологии, съответстващи на стъпките му на развитие и стимулират регулиране и надграждането на индустриалната му структура. В съответствие с политиката на Китай за насърчаване на негови компании да инвестират и правят по-активно бизнес в чужбина, много от тях се насочиха към Европа и спечелиха от това. ЕС се превърна във важна дестинация за китайските инвестиции и благоприятно поле за развитие на икономическо сътрудничество. Всичко това показва, че интересите от търговско-икономическото сътрудничество между Китай и Европа са взаимни, дългосрочни и взаимноизгодни. Политическата подкрепа е вторият важен фактор за търговскоикономическото сътрудничество между Китай и Европа. През последните години срещите на високо равнище между представители на двете страни се увеличиха значително. Още в 1994г бе създаден механизъм за двустранен политически диалог. Разбира се, не липсваха трудности и спадове. Така например, в края на 2008 година бившият френски президент Никола Саркози се срещна с Далай Лама, което предизвика остра реакция от Пекин и анулиране на ежегодната среща на върха ЕС - Китай. Резултатът бе, че отношенията между Пекин и Париж и Брюксел от друга страна стигнаха точката на замръзване. В този ключов момент, по покана на председателя на Еврокомисията Жозе Мануел Барозо, на 30 януари 2009г премиерът Уън Дзябао посети Брюксел – една визита, определена тогава от китайските медии като „посещение на увереността”. По време на разговорите, ръководителите на Китай и ЕС потвърдиха, че отношенията между двете страни са от особена важност и сътрудничеството и търсенето на допирните точки пред различията има важно ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

значение за целия свят. Малко след това Китай и ЕС публикуваха съвместна декларация, в която посочиха, че на фона на глобализацията и бързите промени в международната структура, отношенията помежду им са надхвърлили мащаба на двустранни и имат все по-важно стратегическо значение в световен план. Те заявиха, че засилването на двустранното стратегическо партньорство е необходимо и е общо желание и на двете страните. От друга страна, тясното търговско-икономическо сътрудничество бе подкрепено от усъвършенствана система. От средата на 90-те години ЕС постави акцент върху развитието на политическите отношения с Китай, което стана видно от зачестилите посещения на високо равнище. През юли 1995 година Еврокомисията прие документ, озаглавен „Дългосрочна стратегия за отношенията между Китай и Европа”, в която определи политическите и икономически приоритети и ясно заяви, че желае да гради дългосрочно партньорство с Пекин. През март 1998 година бе приет нов документ за „Създаване на всестранно партньорство с Китай”, в който Брюксел издигна търговските и икономически отношения с Пекин на същото ниво, както тези между Европа и САЩ и Япония. През октомври 2003 година ЕС публикува документа „Общи интереси и предизвикателства в отношенията между Китай и ЕС: към по-зряло партньорство”, в който се разяснява политиката към Китай и се предлага засилване на механизма за срещи между ръководителите на Китай и ЕС до найвисоко равнище. През октомври 2006 година излезе нов документ, озаглавен „ЕС и Китай: по-близки партньори, по-тесни ангажименти, в който се посочва, че ще се продължи развитието на потенциала на отношения с Китай и се набелязват серия политически мерки в подкрепа на търговско-икономическите контакти. Едновременно с европейските усилия, Китай също дава своя принос за напредъка на отношенията. През октомври 2003 година пра-

вителството публикува „Политически документ за ЕС”, първият подобен в историята на двустранните отношения, в който се посочва ясно, че по-нататъшното задълбочаване и развитие на контактите между Китай и ЕС е важна част от външната политика на страната. Освен това правителството се ангажираше да работи за изграждането на дългосрочно и всестранно партньорство с ЕС. Положителните резултати в политическата сфера дадоха насока и предоставиха енергия за стабилното развитие на търговско-икономическите отношения между тях. Между Китай и ЕС не съществува сериозен конфликт на интереси, двете страни не представляват заплаха една за друга. Заради различията в историята, политическото усройство и степента на икономическо развитие, както и поради недостатъчното познаване един друг, между Китай и Европа, разбира се, има известни разногласия по някои въпроси, но това е нещо нормално. Финансовата криза, която избухна през 2008 година, естествено оказа отрицателно влияние върху нормалното развитие на търговско-икономическите отношения между Китай и Европа. Първо, търсенето в Европа падна значително, китайският износ намаля и това се отрази върху търговския баланс. През първите 11 месеца на 2008 година, износът на Китай за Европа бе 270.7 милиарда долара, което е увеличение с 21.8% в сравнение със същия период на 2007 година, но скоростта на този растеж спадна с 8%. От друга страна, сред европейските страни се появи отново протекционизмът, а двустранните търговски спорове се засилиха. Тези спорове имат тясна връзка с икономическото развитие както на двете страни, така и на целия свят. Когато икономиката се развива нормално, търговските спорове намаляват и обратно, когато страните изпитват трудности – те се засилват. След началото на финансовата криза, с влошаването на европейската икономическа ситуация, в ЕС отново се появи тен-

51

денция към търговски протекционизъм, а антидъмпинговите мерки срещу Китай се засилиха. Предложения за задълбочаване на търговско-икономическото сътрудничество между Китай и ЕС Икономически експерти от Китай смятат, че задълбочаването на търговското и икономическо сътрудничество между Китай и ЕС трябва да следва три линии: Първо, необходимо е да се увеличи влиянието на Китай в ЕС. Пекин трябва да обърне повече внимане върху Европа, особено заради това, ЕС показва призначи, че е готов да разчита повече на Китай след финансовата криза. Китай трябва да реагира своевременно и да се ангажира по-активно с ЕС. По-тясното сътрудничество с Европа има също така важно значение за Китай, който се опитва в процеса на реформа на международната финансова система, да получи по-голямо право на глас и повиши статута и влиянието си като световна сила. Второ, Китай и ЕС трябва да решават споровете и разногласията помежду си в духа на стратегическото партньорство и да не политизират търговски въпроси. Китай очаква ЕС да признае възможно по-скоро статута му на пазарна икономика, да се бори с протекционизма, да вдигне оръжейното ембарго и да създаде възможности за провеждане на обмен и сътрудничество в областта на високите технологии. Китай, от своя страна, е необходимо да оптимизира структурата на търговията си с Европа, да увеличи вноса от ЕС въз основа на взаимната изгода и да смекчи ситуацията с търговския дисбаланс. Трето, двете страни трябва да създадат стабилна и предвидима среда за предприятията си. Необходимо е да се подобри търговско-икономическото споразумение от 1985 година и ускори процеса на преговори за сключване на ново Споразумение за партньорство и сътрудничество между Китай и ЕС, така че те да станат стабилна основа

52

за взаимноизгодното търговскоикономическо сътрудничество помежду им. В момента, потенциалът между Китай и Европа в областта на търговията, инвестициите и технологиите още не се е разгърнал напълно, затова е необходимо да се създаде механизъм за дългосрочно взаимноизгодно сътрудничество. На 6-ата среща на върха между Азия и Европа бившият китайски премиер Уън Дзябао направи няколко предложения за стимулиране на търговско-икономическото сътрудничество. Той подчерта, че икономиките на Китай и Европа се допълват, а пространството за сътрудничество между тях е широко. Двете страни трябва да продължат да разширяват областите, да въведат нови модели и да повишат нивото на сътрудничество, като отделят особено внимание на търговско-икономическия му аспект.

1. Разширяване на технологичния обмен. Модернизацията на Китай се нуждае от наука и технологии, затова страната насърчава създаването на иновации и въвеждането на технологии в производството, както и засилване на международното сътрудничество в сферата. Технологичното превъзходство на Европа в областта на информацията, биомедицината, машиностроенето, автомобилостроенето, електрониката, химията и енергетиката е очевидно. Тези области могат да намерят търсене в Китай. Двете страни обаче трябва да търсят и нови области, проекти и начини за сътрудничество.

2. Засилване на сътрудничество в областта на енергетиката и опазването на околната среда. В момента Китай насърчава спестяването на ресурси и енергия, както и изграждането на живот с ниски въглеродни емисии. По тази причина потреблението на нови енергии и екологично чисти продукти става все по-голямо. ЕС пък е на водещо място в областта на третирането на отпадъци, спестяване на енергията в

сгради, управлението на околна среда, вятърната, слънчевата, ядрената и бионерегията.

3. Подобряване на земеделието и предприятията за битово обслужване. В момента Китай стимулира изграждане на села от нов тип. Технологиите на европейското земеделие са напреднали и китайските фермери могат да научат много, например от парниковата технология и земеделската индустриализация. Китай и Европа могат да задълбочат сътрудничеството в областта на развитието на селата, предоставяне на помощ към бедните, агроекологията, качеството на селскостопанските продукти, опазване здравето на животните и други. Перспективите пред развитието на предприятията за битово обслужване в Китай също са добри и тук също европейският опит може да бъде безценен.

4. Стимулиране на малките и средни предприятия. ЕС е „царството” на средните и малки предприятия. Китайското правителство пък прие серия от мерки за предоставяне на помощ към средния и малък бизнес, в няколко провинции дори откриха индустриални паркове за европейските средни и малки предприятия. Китай се надява двете страни да се възползват пълноценно от действащата платформа за сътрудничество в сферата, и да засилят контактите в трансфера на технологии, споделянето на пазара, сорсинга и човешките ресурси. Във времето за търсене на мир, развитие и стимулиране на сътрудничество, общите интереси на Китай и ЕС се увеличават, нарастват и общите задължения. Базата за двустранно сътрудничество се стабилизира, увеличават се и контактите. Всичко това показва жизнеността и добрата перспектива пред развитието на китайско-европейските отношения. Дин Хао

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Из „Провинцията на човека“ от Елиас Канети „Човекът е събрал мъдростта на всички свои предци, а вижте какъв глупец е той! Най-добрият човек не би бил онзи, който се нуждае от най-малко, а онзи, който подарява най-много от онова, което му е необходимо. Човек казва, че иска да стане по-добър, а всъщност само иска да му е по-леко. Добър би могъл да бъде само оня, когото никъде не смятат за добър. Така този, който още като дете винаги е искал да го наричат добър, в действителност никога не може да стане. Маскараден костюм за доброта няма и тя не понася никакви аплодисменти. Законът за съответствията в психическия живот – не можеш да сториш другиму нищо, колкото и потайно да е то, без същото да се случи и на теб. Не е изключено възмездието да се съдържа още в самата форма на нашите постъпки. Почетните места са за слабоумните. По-добре е човек да живее в срам, отколкото в почести; никакви титли; свобода на всяка цена – на мисълта. Почестите се окачват като ковьори пред очите и ушите. Кой ли още вижда; кой чува; в почести се задушават мечтите и изсъхват плодоносните години. Постигналият успехи вече чува само аплодисментите. За всичко останало е глух. Никога още не съм чувал някой да е нападал властта, без да я иска за себе си, и в това отношение най-ужасни са религиозните моралисти. Страстните ласкатели са най-нещастните от всички хора. Сегиз-тогиз ги обзема дива и безмерна омраза към съществото, което дълго са ласкали. Те нямат власт над тази омраза; за нищо на света не могат да я обуздаят; огъват се пред нея като тигри пред кървава стръв. Това е учудваща гледка – човекът, който по-рано е намирал само думи на сляпо обожание за жертвата си, взема всяка от тях обратно, ругаейки го със същата необузданост. Не забравя нищо от това, което някога е могло да зарадва другия. Обзет от безумна ярост, той ревизира списъка на предишните си радости и прецизно ги превежда на езика на омразата. Някои неща се казват, за да не могат да бъдат казани никога вече. Такива са дръзновените мисли; повторят ли се, дръзновението им умира. Мълнията не пада два пъти на едно и също място. Напрежението ѝ е голямо, но светлината – мимолетна. Там, където пламне огън, вече няма светкавица. Цинизъм: да не очакваш от никого да е нещо повече от теб самия. Би трябвало да можеш да се изразяваш с толкова малко изречения, както Лао-Дзъ или Хераклит, и докато не можеш, значи действително нямаш какво да кажеш. ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

Най-ужасните хора: които всичко знаят и го вярват. Светец е онзи, който е успял сам да насочи срещу себе си всички нравствени изпитания. Но мъдрец е онзи, който е престанал да се самоизмъчва, който знае, че съвършенство няма и е престанал да се въодушевява от него. Сатирикът променя естеството на наказанието. Сам определя себе си за съдия, но няма никаква мярка. Неговият закон са произволът и преувеличението. Бичът му е безконечен и стига и до най-отдалечените миши дупки. Оттам измъква онова, което ни най-малко не го засяга, и шиба, сякаш има да си отмъщава за неправда, която са му сторили. Въздействието му се крие в неговата безогледност. Себе си той никога не подлага на проверка. Щом се провери, с него е свършено, ръцете му отмаляват, бичът се изплъзва от тях. Днес разликата се състои в това, че всичко се фотографира. Ни една мизерия вече не може да бъде укрита. Цялата мизерия е станала достояние на всички. Но това означава само, че всички по-лесно свикват с нея. Свободата е всяко ново лице, преди да посмее да те заговори. Свободата е всеки човек, който не те познава. Свободата е кръг от хора, който още не се е стеснил, в който не се заглушаваш. Свободен си, докато не влизаш в сметките на другите. Свободен си там, където не те обичат. Главната причина да не бъдеш свободен е твоето име. Онзи, който не го знае, няма никаква власт над теб. Но все повече хора ще го знаят: да се запазиш свободен от тяхната сплотена сила, е почти недостижима цел на живота ти. Най-елементарният човек е онзи, комуто са се сбъднали всички желания. Той има безсърдечните очи на човек, обичан прекалено много. Най-голямото ми желание е да видя как някоя мишка яде жива котка. Но преди това трябва достатъчно дълго да си е поиграла с нея.” Издателство „Народна култура”, София, 1981г Източник: highviewart.com

53

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Кои са най-върли неприятели на един народ Добри Войников, в-к „Дунавска зора“, г. II, бр. 50, 15. XII. 1869г Онова, що поставя в слабост една държава или един народ, онова, що заразява природните дарования и загасява благородните чювства в сърцето на един народ, онова, що скъсява естествений възел, с когото природата свързва морално един народ, и му приготвя яма, за да го упропасти и погуби, са народоубийствените пороци, загнездени в сърцата! Най-вече на онзи народ, който, лишен от моралните подкрепителни сили на високата наука и при самий негов едва заявен живот, става лесно ров на ниските страсти. Безмерното себелюбие, надменната гърдост, ненаситното сребролюбие, подлото скъперничество, ненавистта към еднородний ни брат, завижданието и гонението на неговото щастие, презиранието на всяко негово добро, интригуванието между еднородците ни, нетеглението на всяко общонародно дело, кoeтo не е излезло от собствените наши ръце, заочното укорявание помежду ни: всички тия са най-върлите неприятели на един народ, незасилен в моралния си живот; те са, които раждат раздор и сеят и несъгласие между еднородните му общества; те изнуряват всяка негова едва замогната народна силица; те парализирват всяко заявено стремление и всяко начялно желание в полза на народното му добро; с една дума, те са, които озлочестяват един народ, упропастяват го и го погубват. „Ний носим, казва един от cтapитe философи, най-върлите неприятели в нас си; не са вънкашните‚ неприятели, които ще съборят нашята република (Атинейска), а са вътрешните, които живеят

54

между самите нас.. Когато Филип, цар Македонский, ся готвеше да нападне на гръцката република, прочютий тогаз оратор атинский в едно от словата си против Филипа, казваше: „О, мъже Атинейци! Той (Филип) не е засилен толкози от неговите собствени сили, колкото от вашите слабости.“ Когато Крум завоева аварите, попита едного от заробените кои са главните причини, за да пропадне царствто им, а той му отговори: „Причините, що събориха царството ни, са истите, които ще събарят най-силните държави — страстите.“ Тези истите страсти, както ни е познато от историята, са дали край на българското царство и са хвърлили народа ни във вековното робувание. Положението, в което са намирами днес, лесно отпуска свободен вход на тези върли неприятели, за да ся вкореняват в сърцата ни и заразяват всяко благородно дело и спасително за нашата благонадеждна бъднина. Нам ни трябва възпитание, наука, просвещение, образование, единствени преимущества, които дават действително сила за живота на един народ и които са единствените двигатели на неговото достояние и остановители на неговата самостоятелност. Противодействующите на тези морални сили са гореказаните народоубийствени страсти. При начялото на нашето замогвание в народен живот, както сме днес, ний, българете, ся намирами в продължителна в истото време и несъзнателна борба на тези страсти против моралните засилвания. Ний, от една страна, проповедвами народност,

просвещение, свобода, а, от друга, копайми яма на ония, които работят за народност, просвещение и свобода; ний ся представими, че разбирами най-добре средствата за въздигание народностите ни, и давами планове за как требва да ся работи, а ний сами нещем да работим нищо; ний съветвами, че трябва да стават пожертвования за народното ни развитие, а ний сами не щем да жертвувами; ний укорявами съчинението и превода на брата си, а ний сами не съчинявами и не провеж-дами нищо; ний ся озовавами в полза на народното ни просвещение, а ний сами завиждами на онези, които работят за него; ний ся препоръчвами за народни, а ний сами презирами онова, що е чисто народно; ний познавами много пътя подземните планове, които ся кроят от страната на един вънкашен неприятел против замогванието на народността ни, а ний сами ставаме му слепо оръдие за постижение на неприятелските му планове; ний проповедвами, че интересите народни са много посвяти от личните наши интереси, а ний сами ги презирами, кога дойде време да ги браним. Исками ли да ся уверим за истината на тия, що горе казахми, нека всякой от нас попита сърдцето си и попита сърдцето на брата си. Ний нещем да ся впусками в подробните доводи, що говорят силно в полза на тая истина, а щем ся задържи за друг път, кога ни призове по-необходима нужда. Ний премълчявами за сега само и само за да запазими любочестието на некои наши еднородци в Ромъния, което любочестие ний вервами, за да го имат още отчясти. В противен

Добри Попвасилев Войников е български възрожденски учител, драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец. Той е основоположник на българския театър, пръв български режисьор и автор на театрални пиеси. Най-известна сред тях е „Криворазбраната цивилизация“ от 1871г, която е смятана за найдобрата българска комедия до началото на 20-и век. случяй ний сме готови да ги обличим‚ публично с фактове в ръка. Ний казвами на някои наши еднородци в Румъния, защото тий, като са около нас, познавами найдобре народоубийствените им дела, ако и да мислят, че тий под булото на родолюбие крият техните ниски страсти, с които стават найвърли неприятели на народа ни, като искат да му копаят гроба, за да угодят само на користолюбивия си егоизъм и направят от народа ни мocт, по когото да улеснят пътя на опропастяванието народността ни, опропастявание, що ся готви от отвън. Нека прочее всякой българин, който носи истенско сърдце българско и като верен потомец на Крума, бди като на стража и пази като воен нарушаванието на народните ни интереси от страна на най-върлите неприятели на народа ни, на отечеството ни. Защото нема по-опасни за народа ни, за отечеството ни врази освен тези, що са намират между нас и са готови на всяко време, на всякой чяс да продадат онова, що е най-свято, най-мило и най-драго за всякой чистосърдечен българин, само и само да угодят на егоистическите си страсти: за тех народ, отечество, свобода не съществува, за тях нема на света друго нищо освен тяхната собствена личност, тяхното плътско удоволствие. Защото от подобни най-върли неприятели на народа ни ний сме изгубили славата на нашите прадеди, живота на нашата народност, самостоятелността на нашата битност! Ний щем прекъса дотука статията си, за да не разсърдим повече ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

онези, които ще ся огледат в нея като в огледало, а щем остави в резерва фактовете, що ще изображат на явно делата им. Нема съмнение, че онзи, който ся види, под такава категория, ще ся разсърди люто, ще скърца зъби, противо ни, и от яд не ще знае що да говори. В такъв

случай нашите читатели ще имат неприятната прилика да го ознаят, защото според пословицата гузен не гонен ще бяга, и сетне онзи, който ся вижда чист от едно народоубийствено пятно, съвестта му остая спокойна и сърдцето му не намира причини да ся разлютява.

55

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Честита Нова година София, 2 януари, 1895г, Алеко Константинов, в. „Знаме“, г. I, бр. 30 от 5.01.1895г

В

еселих се и аз заедно с другите, изпратих Старата, посрещнах Новата година и най сетне, кажи-речи къде съмване, прибрах се в килията си с няколко лева в жилетката. Под тежестта на благопожеланията и на обилните възлияния заспах моментално. Едва ли три часа съм спал, когато едно силно почукване на вратата ме събуди. отворих си очите. Времето прекрасно, като че пролетна сутрин. На вратата пак: чук, чук, чук! Кой там - попитах с не съвсем мелодичен глас. Дръжката на вратата скръцна и една фигура в униформа подаде плахо главата си: „Честита Нова година!“ – Благодаря. Какво има?

– Нищо – отговаря благопожелателят и без церемонии влиза в стаята, пристъпва до леглото ми и подава една карта, върху която прочетох думите: „Честита Нова година. – От раздавача на простата кореспонденция еди-кой си.“ – Я ми подайте жилетката оттам - казах аз с достойнство, но свят ми се зави веднага. Раздавачът хвана жилетката ми от долния край и всичкото ми богатство се изтърси на земята. Той се

56

наведе и прибра монетите.

– Колко има там?

– Три лева и 25 стотинки.

– Вземи двата лева и другите остави на масата – казах аз важно, но сам си зная какво усилие ми струваше този тон.

– Сбогом. Със здраве. Ами сега? Всичко на всичко ми остават един лев и 25 стотинки. Па като ще се проточат сега: „на препоръчаната кореспонденция“, „на телеграмите“, разни разсилни, коминари, дечурлига. Да не им дадеш бакшиш, ще си помислят, че си скъперник; да им кажеш, че нямаш пари - няма да ти повярват: как е възможно такъв важен господин да няма пари. А пък трябва да се заварди и престижът... Noblesseoblige!... Боже мой, какво фалшиво възпитание! Какво жалко тщестлавие...

– Чук, чук, чук!

– Кой е там? - питам аз с гласа на заварен престъпник.

– Аз съм господине - обажда се някой зад вратата и влиза раздавачът на телеграмите, един прегънат от старини бедняк. Бедняк! Чунким аз съм претрупан с богатства!

– Честита Нова година!

– Благодаря. Я виж там на масата, има ли пари – казвам аз с глупаво престорен глас, като че не зная за печалния остатък от един лев и 25 стотинки.

– Има само един лев и гологани. А-ха! Само! Значи ще бъде недоволен от един лев.

– Е, че кой ще става сега. Вземи лева, аз сетне, друг път... – казах аз сконфузен от дъртата лъжа. „Кой ще става сега!“ Чунким като стана, че злато ще нарина. Флашиво, глупаво, ама на, иди изкоренявай следите на изкълченото възпитание. Старикът излезе. Аз се предадох на философски размишления. Винаги, като остана без пари, аз се предавам на философски размишления и тогава най-много се усилва желанието ми да ощастливя България и ако е възможно, цялото човечество.

– Чук, чук, чук! Ами сега! 25 стотинки! Аз се престорих на заспал и (срам не срам, ще ви призная, за да накажа сам себе си за своята фалшивост) почнах да хъркам... Ребята! Да бяхте чули как хърках! Хърр... мърр... Че като ме загъделичка нещо по гърлото, че като се изкикотих, ама как!... Запуших аз устата си с възглавницата, ама късно беше вече...

– Чук, чук, чук! – и с чукането заедно скръцна вратата и няколко деца със суровакници нахълтаха в стаята ми... В този същия миг отварят се другите врата и слугата ми носи чай и „Честита Нова година!...“ Аз кипнах. (Я съм кипнал, я кой знае, ама какво ще правиш... Noblesoblige!...)

– Какво се врете тука бе!... Защо пущаш тия хлапета в стаята ми?

– Аз рекох чай...

– Чай! Какъв чай? Кой ти е поръчал чай? Нали знаеш, че спя още!

– Аз чух, че се изсмяхте и помислих, че...

– Мислиш ти! Ти нищо не мислиш! Днес ли намери да ме сърдиш? - Ами вие какво търсите тука – извиках на стреснатите дечурлига. – Хайде вън! Защо ме будите без време... Без време! Часът беше единадесет. Слава богу! Тази тактика излезе сполучлива. Децата избягаха и слугата изчезна с извинения, че ме е събудил. Да остана повече в стаята си беше немислимо, затова рискувах да се подвъргна на нови неловкости и да измислям нови фалшивости за... съхранение на престижа... Облякох се, взех останалите 25 стотинки и право в кафенето. Не успях да седна , току един от служителите се наведе над ухото ми: – Какво обичате да вземете? Чак сега я опръскахме! Кой ме караше да влизам в кафенето? Съвсем ми излезе от ум тая пуста Нова година.

– Благодаря, нищо не искам.

– Едно кафе, един чай, един ликьор – нарежда келнерът съблазнително.

– Не, благодаря. Оттегли се служителят. (Ох-х! Слава богу)... и след една минута ми поднесе една паничка, вътре картичка ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

с „Честита Нова година. От келнерите на кафене България!“ Благодарим! Аз почнах уж разсеяно да напипвам един след друг всичките си джобове, дано, рекох, се е завряло негде някое левче... Няма! Хеле, за мое щастие, зададе се една компания приятели, насядаха около моята маса и един от тях, новопроизведен майор, почна да черпи за производството. Нейсе! В гюрултията, с приятелите заедно изкачих се от кафенето, ама като излизах струваше ми се, че някой върви след мене и иска да ме хване за палтото. Едва-що излязохме на улицата, един пощальон ми подава писмо със закъсняла дата; види се, нарочно е забавено, за да ми се поднесе с „Честита Нова година“. Казах на пощальона, че приемам поздравления не на улицата, а дома си, и се отървах лесно и както виждате, с благовиден предлог... Отворих писмото... Я ми кажете вие, обикновени смъртни, получавали ли сте някой път такива писма, като следующето:

Многоуважаеми г-н А. Константинов, Това скромно писмо е от уважающия и почитающия Ви Ваш любим Ганю Сомов, върху плещите на когото въздигнахте тъй талантливо създадения от вас герой Бай Ганю Балкански, славата на когото, заедно с неговата и Вашата, се прочу, прослави и прогърмя по всички градове, паланки, колиби, мандри, воденици и въобще навсякъде. Между това истинският, живият Бай Ганю Балкански сега засега се намира в твърде окаяно материално състояние и се свива от сиромашия и немотия тогава, когато се разправя и весело приказва за неговите нескончаеми дълги пътешествия заедно с препасаното на кръста розово масло, по Америка и из Европа, и за още по-нескончаемите смехории, които той произвожда в разказите Ви. Авторите обичат героите си, особено пък ако те са живи. Следователно, аз ще се надея, уважаеми г-н Константинов, въз основа на тази обич, че Вий няма да изпуснете случая срещу наступающите Рождествени празници да се смислите за живия Ваш Бай Ганю, чист православен християнин, и да го подарите с нещо, изпратено например с един пощенски бон, с което, след като си види масрафа за Коледа, да може заедно с другите почитатели на създадения от Вас Бай Ганю да пие за славата и величието на автора му. Амин! Прочее, ще се надея на милосърдието Ви. Адресът ми е Ганю Сомов, Казанлък. Казанлък, 9. XII. 94г Ганю Сомов

(Подписът „Ганю Сомов“ беше написан с едва разчленяеми йероглифи, а писмото чисто с друга ръка.)

Прочетох това писмо и ми домъчня. Съжалих господина Сомова, но не бях в състояние да му помогна. Кое ли даскалче, кое ли чиновниче се е подиграло с него. Аз на негово място би хванал туй чиновниче или туй даскалче за ухото и би му казал: „А бе, кюлхане, защо се подиграваш с фукарията.“ Господин редакторе, честита Нова година!

57

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ рез януари, след Коледно-новогодишните празници, галериите бавно отварят врати една след друга с нови експозиции. Февруарският и мартенският културен афиш са претъпкани от нови изложби, постановки и концерти. Този път обаче, екипът на списание „Черно и Бяло“ реши да насочи вниманието Ви в различна посока. Предполагам, че наблюдавате зачестилите напоследък архитектурни и инфраструктурни конкурси на общините. В този брой ще визираме Столична община и последния ѝ конкурс за обновяване на Централна градска част (ЦГЧ). Българските общини бавно, но сигурно започват да усвояват средства по еврофондовете, като по този начин обновяват вече занемарените градски части и създават предпоставка за инвестиции и работни места. Така обаче, освен благоприятните последици, от тези конкурси се наблюдава и негативен ефект. Той е свързан с незачитането на гражданското мнение и разработването на промените без обществени обсъждания. Идеята да се разкрасят, обновят и приспособят различните части на града е прекрасна, но това не бива да става без гласа на хората. Не бива и едни и същи кръгове от хора и фирми да се облагодетелстват за сметка на естетиката, практичността и комфорта на града. Предлагаме Ви да прочетете позицията на група WhaTA публикувана в техния блог и SofiaLive във връзка с горепосочения конкурс за ЦГЧ на София. Апелираме към Вас – изявете Вашата гражданска позиция, изискайте и участвайте в обществените обсъждания на проектите и конкурсите. Това е наше гражданско право и общините са длъжни да се съобразяват с нашия глас, понеже нашите деца ще ни наследят. Нека с наша помощ градът ни стане по-красив и функционален и дадения от нас пример ще бъде последван от гражданите на всички общини в България.

П

Вие сериозно ли?! Или защо София няма да стане по-добър град след конкурса за Централна градска част Сега ще Ви кажем нещо неприятно. Конкурсите не са решението. Няма да направят архитектурата в България по-добра. Няма да направят градовете ни по-удобни за живеене. Няма да дадат шанс на талантливите пред посредствените. Не и такива конкурси. Не и организирани по този начин. Не и с такива резултати. И това го казваме ние, които от години твърдим в блога си, че архитектурните конкурси са начинът София да заприлича на Копенхаген, а Пловдив — на Грац. Ние, които вярваме, че добрият продукт (особено архитектурен) се ражда в здравословна конкуренция. И че няма друг начин да се пробие статуквото. Какво се случи? През октомври Столична община и по-точно Направление Архитектура и Градоустройство (въздесъщото НАГ под ръководството на главния архитект Петър Диков) обяви конкурс за изграждане, възстановяване и обновяване на публичните пространства в центъра на София. Центърът беше разделен на четири части: • Канала

58

• Графа и Шишман (грубо казано) • градината пред Народния театър заедно със зоната около Двореца • районът около храм-паметник „Ал. Невски”. Конкурсът придоби неочаквана популярност не без помощта на патрона си Петър Диков, който в характерния си стил подгряваше за него цяла година и накрая обяви „Искате конкурси, ето ви конкурси. Вместо да критикувате, колеги, участвайте”. И колегите участваха. Всякакви знайни и незнайни консорциуми с абсурдни имена, както и няколко добре познати играчи, титани на казионния кич. Наградният фонд беше зашеметителен. Победителите започват да проектират и си разделят проектантски хонорар от 900 000 лв. за четирите зони. Защо конкурсът беше обречен от самото начало? Сама по себе си идеята да направиш архитектурен конкурс за центъра на столицата е чудесна. Макар че центърът е най-малкия проблем на тази точно столица. Но нека, центърът не изглежда добре, а пръв

прави впечатление, така че разбираемо е. Обаче: • конкурсът имаше изключително амбициозен обхват (засяга де факто целия исторически център на София) • сроковете бяха твърде кратки за такава задача (участниците имаха 40 дни, за да дадат решение) • до края на конкурса не стана ясен конкретния състав на журито (освен че в него ще има „представители” на всички трибуквени административни структури, за които можете да се сетите). Нали Ви е ясно как журира един чиновник на заплата?

• конкурсът беше явен (което си е присъда в една корумпирана страна като нашата) • конкурсът нямаше амбиции да бъде популярен и да привлече много участници. Нито начинът, по който беше написано заданието, нито рекламата му предполагаха това. В резултат постъпиха между 7 и 14 проекта за всяка зона. Искаме само да припомним (с риск да станем досадни):

Кръгово кръстовище на т.нар. „Площад на спорта” (пред стадион Васил Левски). От Стефан Добрев Архитектура и Дизайн.

международният конкурс за Метростанция 20, организиран от Столична община и Sofia Architecture Week през 2011г (и успешно бламиран от същата Столична община през 2013г) привлече 130 участника от 22 държави. За една метростанция в Дружба. Да не говорим за частния конкурс за катерачески център на Walltopia, при който постъпиха 369 проекта от 63 страни. Какво им е на наградените проекти? Игнорирайте лошите 3D-та на победителите. Толкова могат хората. Но: • Кръговите кръстовища няма да решат всички проблеми на

Тематични площади Бокс и Борба. От Стефан Добрев Архитектура и Дизайн.

София. Журито, Общината, Диков, вярвате ли си, че кръстовището на Гурко и Канала ще стане едно по-приятно място за преминаване, ако сложим кръгово с венец от пешеходни пътеки?! И пешеходно кръгово пред Двореца, разбиващо жълтите павета с подземен тунел за

автомобили? Вие сериозно ли?!

• Квадратният растер на плочките, независимо дали ортогонален или под 45 градуса, е част от славното ни соц-минало. Само че пешеходните улици на образцовите ни соц-градове през 80-те бяха решени с далеч по-добър детайл и с доста по-

Пешеходно кръгово пред Двореца. От Никонсулт ЧЕРНО И БЯЛО, #84/ 2014

59

Диагоналните алеи пред църквата Св. Седмочисленици, които отразяват (цитат) “характерното зигзагообразно движение в София.” От А.Д.А. ООД Пространството пред Александър Невски. От А.Д.А. ООД

голямо въображение от „светлобежов гранит, комбиниран с теракота в блед керемиденочервен цвят” • Дори и само като концепция, поредица от тематични площади на тема спорт (борба, бокс, волейбол и т.н.) ще стоят доста по-добре в Пхенян, Северна Корея, отколкото край Канала в София.

• Не може да подхождаш по един и същ начин (а именно диагонален квадратен растер) и за района пред Александър Невски, и за пазара на Графа.

60

• И накрая, не може гръмко обявен конкурс за визия на центъра на София да се сведе до подреждане на плочки и оформяне на живописни градинки с рози и теменуги. Всеки град има характер и съвременната градска среда печели именно когато се съобразява с него. Малките локални неща, които правят големия глобален град интересен за всички. Засега София не успява нито в локалното, нито в глобалното. И съвсем накрая. Защо много архитекти, които знаеха за конкурса,

не участваха? Наистина ли искате да знаете? Е, добре. Ще илюстрираме с пример. През един топъл октомврийски ден на малка улица в центъра на София срещнахме познат геодезист, който правеше подробно (и доста скъпо, вярвайте ни) заснемане на цялата улица. Конкурсът още не беше обявен. А нашият познат не работеше за Общината. Дали възложителят му спечели първа награда за точно тази зона? Вие как мислите?

WhATA