ВИЖ! Vol. 132

БЕЗПЛАТНО МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ

СТАВАШ ЛИ ЗА СМЯХ

БАНАНЪТ КАТО ПИСТОЛЕТ

МИЙМ ЛИ БЕ ДА ГО ОПИШЕШ

АКО СПРЕМ

ДА СЕ СМЕЕМ

Днес хуморът се превръща във все по-мащабна арена на идеологически сблъсъци. Всъщност той винаги е бил такава – просто по различни начини. През последното десетилетие обаче назря усещането, че понятието за това какво е смешно и какво – не, както и кого имаме нужда да иронизираме и имаме ли изобщо това право, води до сблъсъци, които са твърде далеч от забавното. Можем ли дори да се надсмеем над себе си в типичния нарцистичен модел на социалните мрежи и самопромотирането?

В новия брой на “ВИЖ!” проследяваме възхода на стендъп сцената у нас през очите на хората, които я развиват, как мийм културата се превърна в основна част от обществения диалог, защо съвременното изкуство въздейства

най-истински, когато дразни и хапе и на какво се дължи залязващото влияние на комедията в киноиндустрията. А има ли моменти, които няма как да се погледнат от забавен ъгъл? Както казва актрисата Лили Гелева на следващите страници:

“Не усещам времето напоследък като плодородно на смешни новини, даже напротив…”.

Оставяме ви с думите на писателя Алек Попов, който почина на 22 март на едва 58-годишна възраст и остави богато литературно наследство от книги, които поглеждат по едновременно сатиричен и многопластов начин на света около нас и света преди нас:

“Хуморът няма как да е стерилен, той е обратното на това – провокативен, често нецензурен, дори нараняващ. Но ни помага да съхраним критичното си отношение към действителността и към нас самите, имунизира ни срещу болезнената изнеженост на възприятията ни. Войните, включително и семейните, възникват, когато хората изгубят чувство за самоирония и самокритичност. Когато се пропият от егоизъм и мания за величие, от идеи за историческа мисия и непогрешимост.”

Алек Попов, из интервю в “Литературен вестник” през 2022 г.

Автор: Светослав Тодоров

ВИЖ ПОВЕЧЕ

Повече съдържание и разширени материали ще откриете на vijmag.bg

БЪДИ ПАТРОН

“ВИЖ!” e безплатна независима медия за изкуство и култура.

Станете патрон на списанието с малък месечен абонамент.

Подкрепяйки ”ВИЖ!”, вие подкрепяте не само развитието на медията, авторите, художниците, фотографите и екипа, но и съществуването на качествена културна журналистика и независим печат в България.

Мийм ли бе да го опишеш

Автор: Светослав Тодоров

Калоян Поповски за тенденциите в онлайн хумора, можем ли да погледнем към вайръл феномените критично и колко лесно е забавното съдържание да се превърне и в дезинформация

Динамичното време бързо трупа история:

всички вълни на нестабилност през последните няколко години на свой ред провокираха и мълниеносни вълни на онлайн хумор. Пример: миймовете покрай

пандемията и извънредните брифинги изглеждат като от друг живот, а всъщност те доминираха таймлайна преди четири години – един изпълнен мандат време.

Всяка протестна вълна ражда и свой

визуален и интернет език.

Калоян Поповски има повече от “мижав интерес” към политическите и социалните измерения на мийм културата и може да напише повече от ese по темата.

Както става ясно по-долу, до голяма степен, който управлява, той е на прицел на миймове, а колкото повече те заемат от пространството, толкова по-ясен инструмент са за предаване на информация и промяна на общественото мнение. Не на последно място, българският онлайн хумор често заема и рециклира: от чуждестранни примери до припомняне на ситуации от миналото, някога придобили известност по телевизията. Кое е новото в този постоянен винтидж?

Поповски вижда миймовете не само като интегрална част от дигиталната ера тук и днес, но и като представителни за начина, по който преживяваме новинарския поток. Мийм страниците се развиват с особена скорост у нас с началото на новото десетилетие, до голяма степен в контекста на пандемията, изборната спирала у нас, геополитическите и идеологически сблъсъци на фона на войната между Русия и Украйна (многобройни са и изследваните в медиите примери във Facebook, в които страници на хумористична тема набира последователи, след което се преименува, за да атакува определени политически фигури – най-често тези в опозиция на ”статуквото”).

През 2023 г. Поповски завършва Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет с дипломна работа на тема “Политически и социални теми в хумористичните мийм страници в българските социални мрежи (2020-2022)”. В нея той анализира начина, по който потребителите използват интернет като средство да се превърнат в създатели чрез

свободата на лична интерпретация, как се различават социалните мрежи, сивата зона между желанието за социална справедливост и реч на омразата.

Калоян Поповски е също така част от екипа на единствената независима платформа за верифициране на информация у нас Factcheck.bg като мениджър социални мрежи и медийни партньорства.

Как започна по-дълбокият Ви интерес към темата за влиянието на интернет културата и миймовете?

По време на антиправителствените протестите през 2020 г. Като човек от поколението Z, интернет културата винаги е била част от мен и моето оформяне като личност, но по време на протестите и ковид кризата започнах все повече да обръщам внимание на това какво силно влияние имат различните аспекти на интернет културата.

С приятелите, с които ходихме на протестите, се възползвахме от момента, излизахме със забавни плакати, които понякога ставаха вайръл. Правеше ми впечатление, че не сме единствените. Множество млади хора излизаха с много креативни плакати, които често се позоваваха на интернет феномени или миймове. В хода на проучването за дипломната ми работа нещото, което ми направи впечатление, е колосалността на някои интернет феномени и колко лесно са имплементирани във всякакви темиполитически, социални и т.н. През работата във Factcheck.bg осъзнах колко е лесно съдържание, което се смята за "хумористично", да прокарва дезинформация – особено сред младите хора.

Вижда се и на международно и на местно ниво как отделни миймове и фейсбук групи се използват за дезинформация, пропаганда, или в по-невинен вариант – изразяване на мнение по алтернативен начин. Има ли нещо симптоматично в това, че идеите пътуват все по-често през иронията, сарказма, интернет хумора?

И да, и не. Ако едно важно събитие е минало през твърде много ирония и сарказъм, то има голяма вероятност

неговата сериозност да бъде загубена по пътя и по този начин лесно да бъде прокарана дезинформация и "алтернативна гледна точка".

От друга страна, креативността на хората (независимо от позицията, която защитават) може да стигне до неописуеми висоти. Понякога виждаш даден мийм или друго съдържание в интернет, което очевидно се опитва да наложи проблематични идеи, но пък е представено по толкова оригинален и забавен начин, че нямаш друг избор освен да се засмееш.

Колко ясно може да говорим за поколенческо разделение в чувството за хумор и дигиталното му изразяване?

Всяко поколение се различава в чувството си за хумор. Понякога разделението може да бъде на ниво социална мрежа, понякога може да бъде на ниво години, понякога дори и на геолокация и език. Много зависи и от средата, в която се намира човек.

Например, една от главните черти на Gen Z е осмиването на предходното поколение – millennials. Но това е по-скоро канонично събитие, тъй като те по същия начин се смееха на поколенията преди тях. Много типично за Gen Z е комбинирането на множество интернет феномени и миймове в едно, особено ако нямат нищо общо помежду си. Платформите като TikTok и Twitter са най-честите приюти за такъв тип хумор.

Например, в началото на годината стана популярен миймът за деветдесет и седем годишната закусвалня, която все още сервира кола по "стар стил" (97-Year-Old NYC Diner Still Serves Their Coke the Old Fashioned Way), което беше комбинирано с много други феномени и миймове, стари и нови. За разлика от предходното поколение, GenZ наистина не вземат нищо на сериозно, но в същото време поколението е доста радикално настроено и социално ориентирано.

Много хора просто не разбират, че именно хуморът и миймовете са едни от най-силните оръжия на поколението за промени.

Какво се оформя като тенденция на политически и обществено зареден хумор в социалните мрежи?

На първо място: събитията около кралското семейство. Напоследък има все повече спекулации относно здравословното състояние на крал Чарлз, връзката на Кейт Мидълтън и принц Уилям. Наскоро беше родена конспиративната теория за

състоянието на Кейт Мидълтън, тъй като тя от месеци не се беше появявала в общественото пространство, а снимката на нея и децата ѝ, която беше използвана като опит за потушаване на конспирациите, само ги засили двойно (покрай анализите до каква степен снимката е манипулирана).

Другият фактор са президентските избори в САЩ. Те винаги са събитие на световно ниво. Тези от 2020 г. дадоха изключително много поводи за създаване на забавно съдържание в интернет, като съм сигурен, че и тази година интернет потребителите ще надминат себе си.

В България, мисля, вече стана константа –който управлява, той е на прицел за миймове. Изборите не са рядкост през последните няколко години у нас, като благодарение на това винаги получаваме качествено хумористично съдържание. От социална и обществена гледна точка не мога да кажа с точност. Интернет е доста непредвидлив в “изборите си” на това какво ще бъде вайръл и какво не. Може да бъде за нещо сериозно (като войната в Газа), може да бъде нещо несериозно или напълно неочаквано (като някой безумен коментар в TikTok или Twitter).

Какво е общото Ви усещане – че тези примери изкривяват диалога у нас, или че го обогатяват и карат тежки теми да съществуват по-лесно в ежедневните разговор?

Mиймовете са толкова голям феномен, че е невъзможно да пропуснат някоя тема. Те са лесен проводник за тежки теми – особено при младото поколение. Начинът и целта на дистрибуция, както и възприемането от крайния потребител на миймове не са неща, които могат да бъдат генерализирани. И разбира се, това крие опасността тези теми да не бъдат възприети с нужната сериозност.

Хапчето говори

Автор: Светослав Тодоров

“Хапче за глава”, едно явленията в българския Instagram, за хумора като лична терапия и протест

“Фокусът на страницата ми винаги е бил насочен към хумора, смеха и позитивизма и за да успея да постигна пълен ефект и да центрирам вниманието точно над забавлението и социалната ми позиция, прецених, че човекът зад Хапчето трябва да остане напълно анонимен”, казва ни създателят на профила “Хапче за глава”, следван от близо 60 хиляди в Instagram.

И все пак той дава някои следи за самоличността си – вайръл шегите не са му първа природа. “Вече наближавам 30 години и ако трябва да се обърна назад във времето, никога нямаше да предположа, че хобито ми ще е споделяне на странни видеа, съпроводени с прекалено много чалга и простотия. Очеизбождащо количество чалга и простотия.”

Около профила за “дневна доза позитивизъм без рецепта” се заформиха дори определени навици. Понякога реакциите на Хапчето към завоите и обратите в “Ергена” са дори по-очаквани от самите нови епизоди, а в миймовете могат да се прокрадват кадри от “Туин Пийкс“ на Дейвид Линч през нелепи стари реклами до хитовете на Азис.

“От самото начало съм само аз и създаването на страницата беше нещо като лична терапия. Преди пет години се намирах в изключително лошо ментално състояние –депресията беше обзела всеки един аспект от живота ми, не намирах смисъл и ежедневието ми беше станало сиво и монотонно. Повратният момент дойде, когато бях притиснат от непрестанни

негативни мисли и в резултат на това всичко стана още по-зле.”

Ироничният поглед към света наоколо е това, което постепенно го изважда от състоянието и го кара да погледне проблемите от друг ъгъл. Това, че толкова много хора споделят чувството му за хумор, изненадва и самия него. Той смята, че това е и добър начин определени теми да стигнат до по-широка публика.

Казва, че създава всички публикации на първо място за себе си – водещото е това, което го разсмива. “Процесът на създаване на съдържание се ограничава до това дали имам нещо да кажа на света и дали в дадения момент имам вдъхновението да го направя по най-подходящия начин.

Най-често първичната ми реакция за даден социален проблем или за нещо, което ме е впечатлило, се превръща в корена на идеята за съответната публикация.”

Той горе-долу има представа за аудиторията на профила и не е правил компромиси в името на по-голяма видимост.

“Също като характера и почерка, всеки един човек има свое собствено неповторимо чувство за хумор. Това, което мога да им предложа, е моята автентичност, позицията ми по различни политически проблеми и интересите ми, пречупени през призмата на смешното. Всички

препратки, паралели и идеи във видеата са неща, от които се вълнувам и присъстват в свободното ми време. Когато някой хване съответна референция, идея или лозунг, се радвам, че съм намерил съмишленик.”

Често в миймовете, колажите и видеата му се прокрадва и политическа сатира. “Така използвам платформата си с ясната цел да покажа колко съм несъгласен и ядосан с дадената ситуация.” Въпреки че профилът му е ориентиран към пародиране на известните личности и събития, според него “трябва да говорим повече за политика, отколкото за новите скандали на популярните хора.”

С времето се променя и импулсът в генерирането на съдържание: “От нуждата да създавам мемета, за да се чувствам по-позитивно и добре, стигнах дотам, че правя мемета, когато съм изключително яростен, огорчен, разочарован и афектиран от тема със социално значение. И това продължава да ми действа като вид терапия – да излея всичко и да му дам гласност.”

Най-хитовите попадения на Хапчето често са интерпретациите на епизодите на “Ергенът”. Има ли съдържание в профила, което е платено?

Човекът зад Хапчето е всъщност тотално против тази практика: “Рекламата посредством страници, инфлуенсъри и популярни хора в социалните мрежи е едно от най-глупавите и неавтентични развития на маркетинга в модерното общество. Не създавам съдържание, което да е платено. Смятам го за мързелив, безхарактерен и скучен начин за насочване на вниманието към даден продукт или идея. Всичко, което съм споделял или за което съм давал гласност, е било нещо, в което наистина вярвам или просто чистото ми впечатление като човек от обществото.”

СТАВАШ

ЛИ ЗА СМЯХ

Автор: Мая Стефанова Илюстратор: Никол Павлова

Как у нас жанрът Stand-Up Comedy, който допреди десетина години изглеждаше като запазена западна марка, която си няма нашенски еквивалент, се намести трайно на почти всяка малка и голяма сцена

Само допреди петнайсетина години

мечтата на мой познат да покани един от любимите си стендъп комици Louis C.K. изглеждаше като някаква екстравагантна и рискова откъм възвръщаемост прищявка. Помня, че едно от първите от дългата редица притеснения бе, че малцина у нас бяха чували за това непреводимо чудо, наречено Stand-Up Comedy. Днес нещата изглеждат по точно обратния

начин. Ако не знаеш що е то, значи си

някаква особена земна версия на Шай-хулуд (по “Дюн“) – пясъчен червей, който отдавна не е бил призоваван от дълбините на сериозността си, за да се посмее с широко отворена паст, удобно настанен в малка, средна или голяма зала, в която общите недостатъци, минало или семейни особености са смешни. И то на български.

КОЛЕКТИВНИЯТ ХУМОР

Дими Деянски, един от най-ранните автентични представители на жанра у нас и основател на колектива Inside Joke Stand-Up Comedy, си обяснява подема на формата с Open Mic вечерите, където всеки може да изскочи на сцената и да се пробва като комедиант. “Това е горивото на стендъп жанра. Ние сме домакин на най-много Open Mics в България – всеки вторник в КЕВА на български и всеки понеделник (пак в КЕВА) на английски език“.

За него стендъп комедията е не просто продукт, а занаят и именно това отличава колектива им от всички останали: “Не правим просто маркетингов продукт, а истинска, автентична стендъп комедия –само с авторски материал и нула цензура. Превърнали сме се в допирна точка на всеки успешен комедиант от българската сцена именно защото нашата публика е специална, очаква от нас високо качество комедия, която няма да чуе никъде другаде.“ Заради това и всяка година трупата им се разраства с нови членове от цял свят.

Според Димитър Донски в момента стендъп комедията е в златния си век не само у нас, но и по целия свят. И най-вече в родната си Америка. Донски пълни зали в цялата страна сам с шоуто си “Дързост и срамота”, но и като част от групата “ДГД”, в която са още Димитър Иванов-Капитана и Георги Кючуков, а отскоро и V for Венета и се продуцира от Hashtag Event Management. “Мисля, че този подем, от една страна, е опосредстван от социалните мрежи, но от друга е реакция на тях. Колкото повече връзките между хората и в общността са медиирани през дигитална среда, толкова повече се увеличава жаждата за непосредствен физически и спонтанен контакт. Освен това като че ли има някаква “криза на истината” в културата, а стендъп комедията, понеже е подчинена единствено на това да е смешна, е по-чиста от всички обременености и политизации, от които другите форми и изкуства страдат.“ Той казва също, че обича еднакво всички оформили се местни организации, защото са неповторими, но онова, което отличава тяхната, е, че ”сме много смешни”.

Димитър Донски, Фотограф: Боряна Пандова

СМЯХ ПРЕЗ СЪЛЗИ

Моника Найденова е сред най-свежите нови попълнения в Inside Joke Stand-Up Comedy групата. Според нея българите се смеят най-много на неща, които не можеш да чуеш по телевизията или в театъра. Привлекателно за местната публика е най-вече това, че стендъп комедиантите не се притесняват да наричат нещата от живота с истинските им имена, независимо колко нецензурни или неудобни са те. “Шегите за семейните отношения винаги са най-сигурният избор. Дали са между съпрузи, или с родители, баби и дядовци – публиката доста се забавлява. В моето семейство поне имаше доста голяма стигма, че извън дома не се говори за семейни неща. Предполагам, че това е свързано с комунизма, когато е било лесно да обвинят семейството в антипартийно поведение заради нещата, които децата обясняват. Аз не съм живяла по това време, но си нося поколенческа травма“, казва тя.

“Забелязал съм, че почти всички комици имат шеги за бабите си. Бабите са изключително централна тема в българския стендъп. Може би защото са де факто центърът на фамилиите от нашето поколение. Докато бащите и майките ни са били на работа, са ни гледали бабите ни“, коментира Димитър Донски. Според него семейната динамика определено е универсалната местна тема, която докосва всяко чувство за хумор.

Другата е носталгията – всички шеги, свързани с “едно време“, се харчат много.

Тук обаче нещата се представят в пълен противовес с Щатите например, където расистки, сексистки и хомофобски шеги са табу за много хора, докато у нас по-скоро ядосват публиката. Местната “опасна територия“ са всъщност шегите, свързани с националната ни история, гордост и патриотизъм, коментира Донски. “Аз например имам една шега за това как “Назад, назад Моме Калино” е сексистка песен, на която хората много се ядосват.“ С други думи, ако говориш за българите, може да ги псуваш колкото си искаш, но ако се майтапиш с България, не се приема добре, допълва той.

МЕГА БИТ

В стендъп комедията шегата се нарича “бит”, или на български – парченце, а низът от битове - “сет”, обяснява Деянски. Истинското майсторство обаче е в това, дори когато си прекарал часове в писане и пренаписване на нещо, да владееш така добре занаята, че да умееш да импровизираш на момента.

“Много често битовете се раждат в разговор. Друг път просто те халосва по главата, докато си вървиш по улицата. Понякога става съвсем умишлено. Сядаш и започваш да се напъваш. Според мен най-добре се дълбае за комедия на места в съзнанието ти, където те е страх да мислиш, или които те ядосват“, казва Донски.

Дими Деянски и Моника Найденова, Фотограф: Боряна Пандова

Дими Деянски обяснява също, че за да стане от една идея завършен бит с ритъм и максимално малко думи в него, е нужен много труд и опит. Този опит професионалистите като него, но и обикновените хора, които искат да се пробват, трупат именно в Open Mic вечерите. Там те имат възможност да тренират без срам и да се излагат на спокойствие, допълва той.

“Аз обичам да говоря на сцена за личния си живот, но много комици избират да правят така наречените “наблюдения“, които коментират света като цяло. Някои разказват дълги истории, други предпочитат къси бързи шеги с минимално количество думи“, допълва Моника.

ГРАНИЦИ И КОРЕКТНОСТ

Границата между това да не си смешен или да не бъдеш разбран също е доста тънка. Според Донски публиката се притеснява от крайно мръсен хумор и при няколко нецензурни думи спира да слуша. “В повечето случаи успявам да ги върна на моя страна или поне да спечеля тези от тях, които нямат задръжки“, казва той. За него границата в стендъпа е нещо разтегливо и от всеки отделен комик зависи къде ще я намери.

“Ако подхождаш към една тема с любопитство, любов и игривост, винаги можеш да намериш начин да кажеш нещо крайно по хубав начин. Понякога няма как някой да не се обиди, а понякога е добре някой да се обиди.“

“Много комедианти и сценаристи подценяват българската публика като още пишат шеги за пръдни и за паркиране“, коментира Моника Найденова. Според нея доста по-задълбочените и социално

нюансираните шеги всъщност се посрещат също толкова добре, но пък са доста по-трудни за писане. Тя смята, че такова нещо като политическа коректност у нас няма, дори напротив –“на много хора им се разминава да използват реч на омразата, замаскирана като шегички и закачки. Особено мразя “шеги“ за домашно насилие, които

Димитър Донски, Фотограф: Боряна Пандова

свободно могат да се чуят тук.“ Моника вярва, че комедията в България може да се модернизира в крак с другите западни общества, като се даде сцена на по-млади комедианти, на хора от различни малцинства и на хора с интересни гледни точки.

“Докато хората се смеят, не е прекрачена граница. Любимият ми пример за това са така наречените роуст битки, в които комедианти разменят остри шеги по адрес на други хора в залата. Това на всички ни е любимо, защото тества способността на човек да пише шеги и също играе по тази граница за какво е уместно да се подиграваш на колегите и приятелите си“, споделя още Моника. Нейното правило е да не пише за неща, които хората не могат да променят, като раса, финансова ситуация, религия и аспекти от външния вид. “За всичко останало смятам, че, ако е смешно, не е обидно.“

ХАПЧЕ ЗА СМЯХ

В нейните разбирания универсалното ”хапче за смях“ и средство за достигане до публиката е самоиронията. “Така вече имате нещо общо – всеки се чувства несигурен понякога във вида и способностите си. Силата на комедията е да счупи тази стена и да покаже на публиката, че тревожността е нормална и е просто възможност да се посмееш на себе си“, казва тя.

А ако светът е оцелял, защото се е

Inside Joke SStand-Up Comedy ще са на 12 април в Sofia Live Club.

Димитър Донски гостува с “Дързост и срамота“ на 5 април и с новото шоу “ДГД новините“ на 29 април в клуб “Строежа“.

Дими Деянски и Моника Найденова, Фотограф: Боряна Пандова

смял, то според Донски го е правил над най-дълбоките си страхове, най-големите си мечти и най-вече заради пръдните. “Пръдните по някаква причина са най-смешното нещо“, казва той. Последното, на което се е посмял доволно и напоително, е сувенирна нокторезачка, която е и отварачка за бира. Попада на нея в магазин в Пловдив: “За да си спомняш за доброто изкарване под тепетата, докато си режеш ноктите на краката и после си отваряш бирата с нея. Сантиментално, хигиенично и практично. Смях се като идиот пет минути и после си я купих. Ще я подаря на едно момиче.“

Пълните интервюта с Димитър Донски (@donskicomedy), Дими Деянски (@balkantron) и Моника Найденова (@monika.naidenova) четете на vijmag.bg.

Фотограф: Victoria Vivienne

Здравей‘чи

Лили Гелева е един от редките случаи, в които актьорският талант елегантно подава ръка на музикалните заложби, но подплатени с добра цялостна нагласа и здравословен, природозащитен поглед към живота, в който вземането насериозно е опасно. През годините, освен в театъра, тя показа, че сцената на нейния собствен живот има талантлив сценарист с чувство за хумор, който тя вижда всеки ден в огледалото. Покрай рецептите и начина си на живот, тя успешно вплете в инфлуенсърския спектър и своя подкаст “Свободно падане“. Алтер егото ѝ на “женичка”, която винаги има какво важно или маловажно да сподели след началното “Здравей‘чи!“, обаче е сред малкото органично забавни образи, на които може да попаднете онлайн. Затова я хващаме набързо да ни сподели каква е нейната “рутина“ за добро чувство за хумор, защо все още няма стендъп комеди шоу и какви трябва да са националните мерки за преборване на вземането твърде насериозно.

Как отглеждаш чувството си за хумор?

По-скоро имам усещането, че то ме отглежда от съвсем малка.

Кои са забавните ти публикации, които имаха най-голям и неочакван за теб успех?

Когато качвам нещо, нямам конкретни очаквания. Просто имам нужда нещо да кажа. Иначе го мисля, търкаля ми се из главата, а публикувам ли, ми олеква и вече не ме занимава. Когато после някой на улицата примерно ми цитира нещо от видеата, ми отнема малко време да разбера какво ми говори. Сякаш този персонаж от видеата ми наистина си живее свой живот и няма нужда да има много общо с мен (каквото и да означава

това “мен”). Но е факт – тази “женичка” е била във вечерните новини, канили са я за водеща на няколко предавания, предлагани са ѝ рубрики, реклами, да бъде продуцирана, да има стендъп шоу, мърч и какво ли не още, а на Лили – не. Но така де, аз много последователно отказвам. Струва ми се важно да отстоявам свободата да казвам каквото искам в каквато форма намеря за добре в този момент.

Кое никога няма да спре да те разсмива?

“Смотаняци“, “Голо оръжие“, “Улицата“, “Приятели“… и надявам се, самият живот.

Най-забавните новини от последните месеци са...?

Не мога да кажа, че усещам времето напоследък като плодородно на смешни новини, даже напротив… Но правим най-доброто по силите си и се надяваме на чудо за човеците… Не знам какво друго.

Изразът, че човек не трябва да се взема прекалено насериозно, кръжи като мантра, но какви трябва да са мерките за опазване на населението в тази посока?

Ако си даваш сметка, че си смъртен, че утрешният ден не ти е гарантиран, че на абсолютно никой нищо не му е особено ясно, и въпреки това неизбежно всички заедно се търкаляме на едно миниатюрно парче камък някъде из необятната Вселена, никоя сериозност няма шанс. Въпросът е всеки ден да тренираш съзнанието за тези мащаби и срокове. Чувала съм, че в дните, в които успееш да го направиш, животът бил много по-ярък, по-красив, по-пълен, по-плътен, по-цял… Но знае ли човек?

За още от ”на Вито майка му, актрисата, природозащитник, автор на подкаста “Свободно падане”, музика и здравословни рецепти, оувъртинкинг енд прокрастинейшън коуч“ Лили Гелева – @lilygeleva

Бананът като

пистолет

Как плодът се превърна в символ на провокативното и контракултурното и работи като инструмент за социални и политически послания

Автор: Даниел Ненчев

Илюстрация : Анна Симеонова

“Пуснали са банани!”

Тази фраза е навярно непонятна за

Gen Z. Но тя описва цяла епоха между 1944 и 1989 г. в България, а и в Източна Европа. Епоха с икономика на дефицита. Банани “се пускат” само за празник – Нова година. През останалото време не се продават никъде. В тази епоха България е тоталитарен затвор. В нея, ако разкажеш виц за диктатора, попадаш в съвсем буквален затвор –комунистически трудово-изправителен лагер на смъртта. Ако рисуваш карикатури (като Райко Алексиев) или пишеш сатира (като Георги Марков) – отнемат живота ти. След падането на Берлинската стена преди 35 години България тръгва към демократични промени. Те се постигат трудно, а и често вследствие

на протести около символите на властта – на жълтите павета.

По света и у нас

В България бананът не е плод, а идентификатор за празник, за извънредност, за връзка със света: фалически спусък на еуфория. Има преобръщащ ефект.

Довчера живееш в соц без банани, изведнъж – получаваш банани, без да си ги брал лично за ракия. Довчера нормални възрастни хора си седят кротко, в един момент започват да се блъскат с 1 лев по-евтина чепка (потърсете клипчета онлайн за

отварянето на големи супермаркети в България и ще видите този повтарящ се нелеп сюжет). Ето защо ме усмихна работата на Калоян Илиев-Кокимото

“The Comedian”, която представлява жълто паве (или тухла) със стикер на известна марка банани.

Един образ, който събира две епохи –социализъм и преход към демокрация. Павето е символичен “домакин“ на повечето протести за по-добър живот, които включват и възможността да ядеш банани, когато поискаш, а не когато ги “пуснат”. Павето с етикет на банан е постмодернистичен цитат на друга работа, провокирала

разнопосочни реакции – “Comedian” на Маурицио Кателан, представена на Art Basel Miami Beach през 2019 г.

Авторът нарича “скулптура” обикновен банан, залепен с гафер за стена. Той става и обект на пърформанс артиста Дейвид Датуна, който го сваля от стената и го изяжда пред публика.

“The Comedian“ на Калоян Илиев-Кокимото, част от изложбата “ТУХЛАТА/ 2023“ в ReBonkers, която представи творбите на 118 участници, преобразуващи “тухлата“ в художествено произведение

Горе: Инсталацията “Comedian“ (2019) на италианския артист Маурицио Кателан Долу: “Консуматорско изкуство” (1973) на полската художничка и фотографка Наталия LL

Впоследствие Маурицио Кателан дарява “Comedian“ на музея “Гугенхайм”. Но дарението не включва физически банан, а сертификат за автентичност и подробни инструкции за излагането на творбата. Която, разбира се, носи със себе си редица въпроси за стойността, семиотиката и основанията на съвременното изкуство. А тези въпроси привличат любопитните очи на хората в музеи и галерии по целия свят. Като например “Прадо” в Мадрид. Там могат да се видят едни от най-известните живописни портрети – “Голата маха” и “Облечената маха” на Франциско Гоя. Класическа композиция с женско тяло, която веднага бива разпозната от зрителя във визуалната шега на концептуалния дизайнер Хавиер Хаен – “полегнал” полуобелен банан. Репликата-закачка е със заглавие “Гоя” и свързва с един тегел апетитните очи на XVIII и XXI век. Готовият да бъде захапан банан на Хаен свързва и двете платна на Гоя в един обобщен свеж образ. Образ под формата на игра с половете. Произведение, достатъчно непочтително, за да не бъде наречено просто hommage към работата на Гоя.

Попкултурен символ

Днес подобни творби предизвикват усмивки и дискусии за природата на самото изкуство. В контекста на социалистическата епоха в Източна Европа обаче бананът е пистолет. С него се натиска спусъкът на соц-униформеното възмущение към всяко творчество, което не изобразява реалистично работници или “вожда”. А изстрелът кънти в квадратните соц глави, които например през 70-те са скандализирани от серия фотографии и видео на полската художничка Наталия LL, която талантливо използва… банан.

Творбата “Консуматорско изкуство” представлява млада жена, която апетитно яде банан – умела победа над кухата

тоталитарна идеология чрез семплия еротичен жест на физическа чувственост. С този “изстрел” се възпламенява и въображението на зрителя –най-съществената част от концептуалното

Бананът на Анди Уорхол от корицата на дебютния едноименен албум на Velvet Underground & Nico.

Графит на Банкси и бананът на Анди Уорхол от обложката на дебютния едноименен албум на Velvet Underground & Nico

изкуство, инструмент за свобода. Наталия определя работата като “манифестация на живот и жизненост”. Във времето обаче серията с банана става повод както да се обговори феминисткия дискурс в културата, така и да се критикува пуританската и рестриктивна комунистическа среда. Наталия и предизвикателното хапване на банан обаче са цензурирани и ппрез 2019 г. работата е премахната от изложба във Варшава.

Оказва се, че концептуалното изкуство, което отключва въображението, пречи. И то както на диктаторската идеология и на соцреализма, така на крайнодесните неоконсерви.

Peel Slowly and See

Също както и бананът на Анди Уорхол от обложката на дебютния едноименен албум на Velvet Underground & Nico с провокативния апел “Бавно обели и виж”. Обложката и албумът от 1967 г. се използват и като символ на революционните вълнения на чешките дисиденти около Вацлав Хавел, застанали срещу режима.

Банан срещу калашници. Банан вместо оръжия. Виждаме го и при Банкси. Най-популярният анонимен артист в света използва банана, за да сатиризира насилието в киното. В мюръла му от 2002 г. виждаме героите на Джон Траволта и Самюел Джаксън от “Криминале” на Тарантино да държат банани вместо пистолети. Ето трактовката на Банкси по темите, свързани с насилието, опрощението и изкуплението. Така оригиналното заглавие “Pulp Fiction” придобива и съвсем ново звучене.

Да. Бананът е попкултурна медия. Инструмент за трансгресия в съвременното изкуство. Жълт и вкусен револвер, в който куршумите са идеите и образите на собственото ни въображение. И след всички тези исторически конотации върху банана, той вече трудно би могъл да бъде просто обект на nature morte. По-скоро винаги ще бъде nature vive за всички свободни хора, които знаят цената на изкуството и свободата. И са готови да се борят за тях: с изнесени гласове и здраво стъпвайки върху жълти павета. Обратното на това да те подхлъзнат с бананова кора.

Смехът ще спаси света

(но не и

киното)

Автор: Светослав Тодоров

Днес е трудно да

се намери начин комедията да стигне от големия екран до масовата аудитория. Какви са причините за това?

Ако сравним боксофис статистиките днес и отпреди двадесет, тридесет или четиридесет години, ще забележим няколко основни разлики: присъствието на много повече поредици и римейк продукции, но и отсъствието на определени жанрове. Като комедиите.

Ако извадим от уравнението анимациите, филмите със супергерои с изчислени моменти на смях (“Пазители на галактиката”) и тези, в които хуморът е само част от цялото (“Барби”), то се оказва, че “Шаферки” (Bridesmaids) и “Последният ергенски запой 2” (The Hangover Part II) от 2011 г. са последните игрални комедии, които са имали истински всеобхватен и касов успех.

Комедията става все по-нишов жанр в игралното кино, а за тези направо тектонски промени има няколко обяснения. Защо?

Кадър от “Животът на Браян”, един от филмите на британската комедийна трупа Monty Python

Субективният отговор е, че днес е все по-трудно няколко поколения или слоеве от обществото да намерят за смешно едно и също нещо,а самият хумор става все по-насочен към определена целева аудитория, всяко с нейното ниво на търпимост, морал или желание да види определена реалност иронизирана. Като че ли времето, в което на репликата

“Surely you can't be serious” Лесли Нилсен в “Голо оръжие” отговаря с “Don’t call me Shirley”, е не само дълбоко в миналото –не на последно място, защото като че ли днес абсурдизмът би се нуждаел от превод. Имаме и явлението на залеза на филмовата звезда като масово разпознаваемо лице, което да носи гарантиран успех, независимо от жанровите рамки. Ако говорим конкретно за комедията, то почти всеки актьор или актриса, за който можем да се сетим (от Адам Сандлър през Бен Стилър до Пийт Дейвидсън), е всъщност име с вече солиден стаж в киното или телевизията.

Практичният отговор е, че от комедиите по-трудно се получава успешен франчайз, а от комедиантите трудно се формират звезди в традиционния холивудски смисъл. Ако в миналото комедийните актьори са правили преход от сцената в клуба до телевизията и киното (от Ричард Прайър през Еди Мърфи до Бил Бър), сега преходът е от живите изяви към стендъп “спешълите” по стрийминг платформите. Различният модел задава различно търсене и съдържание. В ерата на TikTok и YouTube всъщност не е нужно и хуморът да се формира в местната версия на Comedy Cellar. Комедията все повече се разминава с желанието за мащаб и сигурни приходи: асоциира се с кратката форма, живее много по-комфортно в сериалите (но пък където се конкурира с вечните “Приятели” и “Офисът”), далеч от тричасовия стандарт на най-успешните и най-стриймвани заглавия.

Трудно я спасяват дори звездите в състава: “Гол за победа“ (Next Goal Wins) на Тайка Уайтити (режисьор на една от най-впечатляващите комедии през последните няколко години – “Джоджо

Заека”) с Майкъл Фасбендър спечели едва 18 млн. долара. ”Без лоши чувства” (No Hard Feelings) с Дженифър Лорънс се превърна в единствената комедия с над милиард гледания в Netflix за миналата година (у нас се разпространява от HBO Max) и остави усещането, че ако това е най-доброто, което може да предложи жанрът, нещо не е наред.

До голяма степен може да си представим съвременния продуцент като някой, който съвсем лесно разделя проектите, в които да инвестира: ако сценарият тежи, значи ще бъде драма, ориентирана към награди или епос, който да може да се фрагментира, докогато има масов интерес. Ако сценарият е като за 90-минутна история, значи е за еднократна употреба, без потенциал да се разгърне в свой си “свят”.

И все пак началото на годината подсказа, че е възможен и развой, в който добре забравеното старо отново да е на мода: Anyone But You със Сидни Суийни и Глен Пауъл е неочакваното скорошно завръщане на лекия rom-com в салоните.

Като много световни тенденции, у нас като че ли и общата посока, и спецификите са други. Силно локализираният хумор на “Бай Иван: Филмът”, тотално извън чувствителността и етичните въпроси в съвременната киноиндустрия, направи впечатляващ боксофис у нас между 2021 и 2022 г., включително и рядко наблюдаван преход от онлайн към офлайн успех.

Докато комедията преминава към спешълите и сериалите, големите примери от миналото изглеждат все по-затворени в своя собствена златна ера, която се формира като такава в ретроспекци. Едва в първата минута на “Ани Хол” (1977) Уди Алън (чиято нова комедия, за щастие, мина незабелязано) изрича няколко реплики, които ще се превърнат в някои от най-запомнящите се се негови цитати, защото едновременно прави препратка към Граучо Маркс и Фройд, намесва Втората световна война, кризата на средната възраст и тогавашните леви движения. Вече не ги правят като едно време, но не ги и искат.

ФОТОТУР ИЗ СВЕТОВНИТЕ ОФШОРНИ ЗОНИ

След първото си представяне в рамките на фестивала Les Rencontres през 2015 г. изложбата “The Heavens” на Паоло Уудс и Габриеле Галимберти не спира да обикаля музеи и фестивали, а от 18 април до 15 юни ще направи дълга и качествена спирка и в София, благодарение на галерия “Синтезис“ и Френския институт. В проекта си двамата автори посещават 30 офшорни зони за две години, за да открият автентичния фотографски облик на тези безплътни центрове –олицетворение на укриването на данъци, секретността, офшорното банкиране и екстремното богатство. Двамата фотографи разкриват един рядко виждан потаен свят, който силно се различава от нашите представи за него. За да се потопят по-дълбоко в него, те дори регистрират собствена компания с името на проекта “The Heavens” в Делауеър. Годишният отчет е публикуван във фотокнигата ”The Heavens” (Dewi Lewis, 2015), която Паоло Уудс лично ще представи по време на откриването на изложбата, чиито куратори Надежда Павлова и Никола Михов. На следващия ден пък ще се проведе среща-разговор с автора. Съпътстващата програма предвижда кураторски тур в Европейската нощ на музеите и галериите, както и прожекции на филмите Happy Pills на Паоло Уудс и Riberboom (Partners) на Клод Бештолд, както и представянето на френското списание Kometa, посветено на журналистика, фотография и дискусии с фокус върху Източна Европа.

18 АПРИЛ – 15 ЮНИ I ГАЛЕРИЯ ”СИНТЕЗИС”, АУЛА НА НАТФИЗ ”КРЪСТЬО САРАФОВ“, ЗАЛА ”СЛАВЕЙКОВ“ НА ФРЕНСКИ ИНСТИТУТ I СОФИЯ

КАКВО Е “НОРМАЛНО“ С ГАЛЯ ПЕТКОВА

Галя Петкова има множество познати и непознати лица. Основателка е на заведението “65 Светулки“, както и на първия софийски бар само за жени Essence. Един от най-актуалните ѝ образи е като първия куиър стендъп комик в България и част от колектива на “Три жени на микрофона“ (създаден от Елисавета Белобрадова, Красимира Хаджииванова и Оля Малинова). През април в клуб EXE Галя Петкова ще представи своя моноспектакъл “Нормално“, в който с острия си език в рамките на един час предизвиква смях до сълзи, повдигане на вежди и носталгия по дните, когато карахме майките си да пият коняк от обяд, обяснявайки междувременно какво е да си различен човек и къде можеш да се чувстваш нормално. Между това попадат и размишленията ѝ за необходимите качества , чрез които човек да се справи с телефон с шайба и лост за тупане на килими, както и как израснахме през 90-те години. Другите теми, които са част от шоуто ѝ, са за това обичаме ли се достатъчно, за да обичаме и другите, как работи алгоритъмът на Facebook и този на живота, трябва ли да съдим за всички от няколко примера и дораснали ли сме като общество, за да приемем, че Робин Худ и Малкият принц живеят сред нас.

11 АПРИЛ I КЛУБ EXE I СОФИЯ

ГРЪЦКИ ПОСТ-ПЪНК ДЖАЗ С БРИТАНСКАТА ФОРМАЦИЯ VALIA CALDA

Две години и половина, след като подпали София от танци с групата на Теон Крос, неговият китарист Никос Зиаркис идва с “основната“ си формация Valia Calda, която основава преди 10 години заедно с брат си Тодорис. В проекта свирят едни от най-сериозните музиканти на лондонската джаз сцена, които срещат в музиката си сайкъделик-джаз, пънк рифове, медитативни импровизации и… фолк от Епир. На 21 април на сцената на бар Singles, по покана на Scretch, Comet City и Alarma Punk Jazz ще можем да се насладим на най-новия им, втори студиен албум, който се ражда след затишието на пандемията, в която изпадат след излизането на Mathexis през 2018 г. В новия Homeland, чиято обложка е сякаш извадена от стария семеен албум, те се вдъхновяват от текст на гръцките пост-пънкове Trypes. Заедно със Сам Уорнър (тромпет и флюгелхорн), Джеймс Олсоп (саксофон), Гаспар Сена (барабани и перкусии) двамата братя Никос и Тодорис Зиаркис, съответно на китара и контрабас, подлагат душите си на кръстосан разпит. Правят го през потапянето в собствения си опит като имигранти, които търсят своя път из новата родина Англия, но сякаш винаги нарамили копнежа по останалите назад хора и места.

21 АПРИЛ I БАР SINGLES I СОФИЯ

СВРЪХЧОВЕКЪТ НА КОКИМОТО

В най-новата си самостоятелна изложба Übermensch художникът Калоян Илиев-Кокимото прави опит да отстрани всички натрупали се пластове от предразсъдъци, неразбирания и фалшификации за да открие образа на свръхчовека, така, както Ницше си го представя – като мост, а не цел. Като въже, опънато над пропастта между звяра и свръхчовека. “Въпреки всички съдържащи се тук рискове и опасности героят на Ницше – Заратустра, вярва, че съвършенството е възможно на земята, че то е земно достояние, а не следземно и извънземно“, пише Кокимото. За тази изложба той използва обекти от така нареченото “Царско време“ от нашата история, които събира системно и целенасочено вече десет години. През естетическата наслада от тяхното наблюдение той “рисува“ образа на свръхчовека, представяйки го като доказателство за високи постижения в дизайна, качество на производството и отношение към детайла. Типично в своя стил обаче вкарва и хумор, като поставя героите си редом до героите на онова време, а самоироничният му подход към живота и изкуството се усещат в интерпретациите му на тема “Свръхчовек“. Прави го с ясното съзнание за поетия от всеки, дръзнал да интерпретира идеите на Ницше, риск да бъде неправилно разбран и обвинен в неморален начин на мислене.

1 – 27 АПРИЛ I КО-ОП, УЛ. “ТРИАДИЦА“ 5 I СОФИЯ

100 ГОДИНИ ГЕОРГИ БАЕВ

Тази година Бургас отбелязва няколко големи годишнини на свои изтъкнати творци. Една от знаковите е 100-годишнината от рождението на художника Георги Баев, известен с прякора си Джурлата. По този повод Община Бургас в партньорство с Националната художествена академия представя до средата на април голяма ретроспективна изложба в софийската галерия “Академия“. Експозицията включва 42 творби от фонда на Бургаска художествена галерия “Петко Задгроски“ и личния архив на семейството на един от най-изтъкнатите маринисти, който завършва живопис в НХА през 1949 г. при професорите Илия Петров и Дечко Узунов. Творбите проследяват различни периоди в неговото творчество – от най-ранните графики от 50-те години на ХХ век, до 60-те години на ХХ век, когато Баев категорично избира живописта за свое творческо верую. Там са още картините от цикъла “Спомен“, серията “Бариери“, както и определяните от проф. Аксиния Джурова като “емблематични за развитието на българското изкуство тогава и днес“ творби ”Пролетни нощи“ (1966), “Пране“ и “Край колодрума“ (1967). Към най-зрелия му период спадат 70-те и 80-те години, когато е най-активен, а морето става основна тема в творчеството му и изпъква с неочаквано ярък и наситен колорит, с обобщени и изчистени форми. В платната му има усещане за статичната красота на морето, за близостта на така мечтания хоризонт.

21 МАРТ – 15 АПРИЛ I ГАЛЕРИЯ “АКАДЕМИЯ“ I НХА I СОФИЯ

FLY AWAY С ЛЕНИ В БУРГАС

Третият концерт на Лени Кравиц в България ще е първото му идване в Бургас и градът вече жужи от вълнение да посрещне една от най-големите американски поп рок звезди. Морска гара отново ще затупти в ритъма на поредицата от концерти Burgas Summer Live и на 6 август ще подари морския си бриз и красивия залез на концерта, част от европейското турне на Лени Кравиц Blue Electric Light Tour. В годината, в която постави името си на холивудската Алея на славата, изпълнителят пристига, за да представи най-новия си, дванадесети поред студиен албум, записан в собственото му студио на Бахамите. В него той демонстрира отново талантите си на мултиинструменталист, автор на песни и продуцент с помощта на дългогодишния си китарист Крейг Рос и заедно създават 12 песни. В тях звездата успява да събере целия си опит, обхващащ няколко десетилетия и жанрове, но вмъква както наследеното от миналото, така и пулса на новия век. Най-вероятно той няма да разочарова и върлите си фенове, като изпълни и някои от най-популярните си песни през годините, сред които попадат Are You Gonna Go My Way, Fly Away и American Woman. Ако искате това незабравимо преживяване в летните си спомени от тази година, побързайте с плановете, защото само два дни след старта на продажбите организаторите от Fest Team обявиха, че половината билети вече са изчерпани.

6 АВГУСТ I МОРСКА ГАРА I БУРГАС

DUB PISTOLS ОТНОВО СЕ ПРИЦЕЛВАТ В СОФИЯ

Dub Pistols сa от рядката порода групи, които успяват да останат заедно повече от 25 години, a с музиката им израстват поколения: от тези, които ги следват покрай първите стъпки на биг бийта във Великобритания в края на 90-те години, през открилите ги покрай многобройните саундтраци с тяхно участие до слушателите, привлечени от легендарните имена, с които те работят.

Наскоро бандата представи най-новия си, девети студиен албум – Frontline, в който отново участват емблематични гост изпълнителни като Horseman, TopCat, Ragga Twins, Natty Campbell, The Freestylers, Cheshire Cat и други.

“Заглавието Frontline е препратка към 1981 г., когато в “Рейлтън Роуд” в лондонския

квартал Брикстън започват бунтове на фона на финансовата депресия, расизма и общата неприязън към властта и нейната икономическа политика. Правителството тогава създаде толкова много бедност и неравенство. Когато наблюдавам ситуацията по света днес, виждам, че проблемите на миналото са също толкова актуални и към настоящето“, споделя Бари Ашуърт, създател на Dub Pistols.

На 11 май Dub Pistols се завръщат в София с концерт в “Чистилището” (на ул. “Индустрална” 7), който ще е част от европейското им турне, представящо Frontline.

Билетите са в продажба в мрежата на “Изипей” и epaygo.bg

Драганова

Визионери на Уличното изкуство

Visionary е фондация, чиято основна цел е да остави артистите да бъдат артисти, като имат зад гърба си необходимия екип от опитни

професионалисти, които да се занимават с всички скрити за публиката, но нужни организационни и административни дела.

Visionary е посредник в изготвянето на стратегии, финансиране, администриране и организиране на визуални проекти, отворени към широката публика, която има възможността да се среща с изкуството извън рамките на затворените пространства. През годините успешно развиват и популяризират стрийт арт културата, а мисията им е артистите да имат възможността и свободата да създават и комуникират социално значими теми.

Идеята за Visionary се заражда още около 2015 г., но формално съществува от 2017 г.. В ядрото на фондацията са партньорите в работата, но и в живота – Деляна Ангелова и Йоан Ценков, чиято синергия и допълващ се опит, съответно в културния мениджмънт и стенописното изкуство, е двигателят, който ги превръща в добре стикован екип. Към тях се присъединява фотографът Михаела Драганова, а във времето фондацията привлича в екипа си творчески визионери, които обогатяват дейността им със своите силни качества.

Всяка година те сякаш успяват да надскочат себе си, а през изминалата направо избухват, като осъществяват общ проект със Sito Studio, правят тристранен творчески обмен между България, Бразилия и Колумбия и работят в София с 11 международни творци, след което реализират изложби в Латинска Америка и участват в резиденции в Бразилия заедно с двама български графити артисти.

Казват, че в България през последните години има повишаване на интереса, търсенето и разпознаването на уличното изкуство, но не и неговото пълно разбиране. Въпреки добрите примери, все още сякаш сме застинали в сравнение с темповете и динамиката, с които графити и стенописното изкуството дърпат на глобално ниво, затова работят именно в тази посока. И им се получава. Доказва го всичко, което показват в сайта си, създаден заедно с техните партньори от “СуперХостинг.БГ“, където може да откриете не само визитка и архив на всичко свършено досега, но и да се обогатите с интересни интервюта, представяния и дори няколко подкаст епизода със стрийт арт имена, за които си струва да знаете повече.

Основателите на Visionary Деляна Ангелова

Йоан Ценков и кадър от работния процес от стенописен проект “Сезони”, фотограф: Михаела

Никол Павлов

За илюстрацията и анимация -

та като средство да гледаш

на обикновени -

те мигове

съществуване

с необходимата

доза сарказъм

Въпреки че от малка рисуването сякаш винаги я влече, Никол Павлов открива изкуството като свое призвание едва в последната година на висшето си образование. Не губи и нито минута повече време и завършва колежа за изкуство и дизайн Central Saint Martins в Лондон, а през 2020 г. нейната анимация Endless е използвана като трейлър за Лондонския фестивал на анимацията.

Описва се като базиран в Европа артист на пълен работен ден и любител на закуските на половин работен ден. Специализира в областта на илюстрацията и анимацията, като в нейните работи изчистените форми сякаш умишлено бягат от прекалената детайлност, за да се фокусират върху сложната човешка природа, без обаче да се вглежда в дълбините ѝ твърде насериозно. Казва, че сарказмът несъзнателно се вплита в сюжетите ѝ, които в последно време проследяват не някакви големи събития от живота, а самото съществуване като такова. Тази тънко доловима закачка в творбите ѝ я превърна в автор на корицата на броя ни и ни показа, че съвременният смях често се ражда като изненадващо изскачаща от голям монитор глава на клоун, която понякога ни усмихва, но може и да ни стресне.

Какви са най-ранните Ви спомени, свързани с изкуството, и кой беше моментът, в който осъзнато поехте в тази посока?

Бях много малка, не помня на колко години, когато за пръв път “се срещнах” с изкуството. Едни от първите ми спомени са как рисувам – помня, че се е случвало да рисувам по цял ден, а имаше и един период, в който рисувах само жаби с рокли и червило. Обаче реших да се занимавам с изкуство чак през последната година в университета. Осъзнах, че не си се представям да работя цял живот от 9 до 5, затворена в офис с многобройни екселски таблици.

Какво очаквахте и какво Ви изненада от образованието Ви в тази сфера в Лондон? Как се отрази този опит на работата Ви?

Не мисля, че съм имала конкретни очаквания, по-скоро ме беше страх от неизвестното. Средата, от която идвах, беше много различна и имах доста малък досег със света на изкуството. Изненада ме свободата, с която всеки изразяваше себе си. Всички около мен бяха изключително талантливи, работеха прецизно, но въпреки това не се притесняваха да рисуват “грозно”.

Това ми помогна да се освободя от перфекционизма, който съм имала цял живот и да не вземам работата си толкова насериозно.

Как бихте описали стила си и какви техники предпочитате да използвате?

Стилът ми се променя постоянно. Основно той е много цветен и изобразява човешките емоции и преживявания. Вдъхновен е от всички книжки и илюстрации, с които съм израснала – дори смея да твърдя, че има доза носталгия към тях. През последната година е фокусиран към

опростени герои, чийто живот просто се случва – не живеят, а по-скоро съществуват и са също толкова пасивни зрители на случващото им се, колкото самите ние. До голяма степен всички изглеждат еднакво и са част от една странна цветна вселена. Обичам да рисувам с черни маркери, но работата ми е предимно дигитална – използвам графичен таблет и експериментирам с различни четки на него. Отскоро започнах да рисувам с огромни маслени пастели и много ми харесва дълбочината, която текстурата им внася в героите.

В работата Ви сякаш винаги присъства определена доза закачка. Защо хуморът е важен в творчеството?

Това се случва несъзнателно при мен. Може би, защото съм саркастичен човек и е нещо, което ценя и винаги търся в изкуството.

Занимавате се и с анимация. Какво Ви дава тя като изразни средства?

Според мен анимацията е едно от най-достъпните средства за предаване на послание. Тя създава свят, който не е обременен от тежестта на реалния живот, но в същото време буди истински емоции в зрителя. За разлика от илюстрацията, анимацията позволява на историята, която разказвам, да се развие и да предаде по-ясно и изчерпателно посланието, което е заложено в нея. Рисуваната анимация учи и на много търпение и постоянство – прекарвала съм дни, рисувайки 10 секунди от една сцена.

Имате ли определени ритуали на работа и кои са местата, които Ви зареждат с вдъхновение?

Ритуал, който си създадох по време на ковид и все още е част от ежедневието ми, е да скицирам с маркер всеки ден,

дори и за пет минути. Това помогна на ръката ми да свикне да рисува свободно и да се откъсна от това как точно трябва да изглежда нещо.

Малко клиширано, но морето (което и да е то) ми носи най-голямо спокойствие – винаги успява да успокои препускащия глас в главата ми и ми позволява да отпусна съзнанието си. Нямам формула за намиране на вдъхновение, но съм забелязала, че често го откривам, докато рисувам и търся информация за определена тема.

Кои са артистите, колективите или галериите, чиято работа следите с интерес и защо?

Много обичам работата на Дейвид Шригли (David Shrigley) и Сара Хейгъл (shagey_). И двамата имат много отличителен стил. Дейвид пречупва популярни изрази по забавен и закачлив начин и илюстрациите му са от онези по детски грозни, цветни герои. Сара има много различен, минималистичен подход в работата си, героите ѝ са често неловки и много различни.

Броят ни е посветен на хумора. Кои са нещата, които искрено Ви разсмиват и кога си казвате “толкова е смешно, че чак е тъжно”?

Най-много се смея с хора – зарежда ме енергията на приятелите ми, а най-много обичам, когато смехът им е по-забавен от самата шега. Харесвам и смешни сериали, а понякога много се забавлявам и като гледам илюстрациите на The New Yorker. Склонна съм да гледам на трудните моменти в живота си саркастично и с доза песимизъм –затова и обикновено ги определям като “толкова тъжни, че чак са смешни”. И това доста ми помага.

Ако светът е оцелял, защото се е смял, как можем да си набавяме смях в по-големи дози?

С добра компания. Смятам, че всеки има нужда от поне един ужасно забавен човек в живота си, който да те изкарва от скучната реалност от време на време.

Кое е последното нещо, което искрено Ви разсмя?

Някое от стотиците видеа в TikTok, които пращам на приятелите ми. Това ми е “guilty pleasure” през последната година – там винаги има какво да ме разсмее.

Спаси нощта с VERA

Автор: Мая Стефанова

Едно от популярните лица на берлинската електронна сцена идва в София за първия рожден ден на клуб DOM със селекция и опит, трупани oще от времената на Love Parade от началото на 90-те

VERA е едно от нежните лица на немската клубна цена, а нейната история зад пулта започва още в първите години на рейва от началото на 90-те години, когато постепенно от обект на тази култура се превръща в неин активен субект. За толкова години се утвърждава не само като диджей, но и като продуцент (под псевдонима Mara Trax) и прави колаборации с имена като Ricardo Villalobos, Federico Molinari и Maayan Nidam. През последните близо 15 години е резидент със собствена вечер в любимия си берлински Club der Visionaere and Hoppetosse. Нейната музикална селекция не познава стилови ограничения, като следва предимно интуицията си вместо определени тенденции, с което тя винаги успява да изненада в сетовете си. За нея основното е историята и атмосферата, която създава, а не толкова жанровете. Говорим с VERA броени дни преди гостуването ѝ за първи път на софийска земя на 5 април в DOM по повод първия рожден ден на клуба и заедно търсим отговори за това как влияят времето и технологиите на начина, по който публиката реагира на музиката.

Как навлязохте в диджействането и как се промениха селекцията и изпълненията Ви през годините?

Първоначално открих рейва и света на диджействането в началото на 90-те години. Беше като проглеждане. Имах чувството, че съм била въведена в някаква тайна практика –седмичен ритуал, който трябваше да бъде изпълняван. От този момент нататък започнах да ходя по рейв партита всеки уикенд. Тогава техно общността беше много малка и не приличаше на нищо друго, което бях виждала. Бих казала, че тези първи години, докато самата аз започнах да диджействам, вече бяха станали част от моето образование в този занаят. Възможността да преживея толкова много различни диджеи и партита като публика бе съществено за разбирането ми относно ролята и работата на един диджей. През 1999 г. наех сет от грамофони и миксер и започнах да се упражнявам. Първо се подобри миксирането ми, смесването на бийтове и т.н. По-късно, с годините започнах да разбирам все повече от звук, сила и обработка на звука. С всяко следващо пускане научавах повече за динамиката на танците, с всяко

предизвикателство и всяко лошо участие разбирах как да се справям в трудни ситуации, включително със собствените си мисли и чувства. Сега вече мога да кажа, че най-накрая се чувствам уверена и способна да се справя с повечето обстоятелства с лекота, което ми дава и повече свобода да изразявам себе си. Основата обаче и до днес си остават моите години като публика и част от тълпата, която е на дансинга.

Откривате ли разлика в това как публиката реагира и се потапя в музиката в сравнение с годините, когато Вие самата започвахте да пускате?

Не обичам да превъзнасям миналото прекалено много. Все още има партита, на които усещам публиката да се отдава и чувството е сякаш музиката, диджеят и тълпата са като една огромна органична маса от енергия и вибрация в настоящия момент. Смятам, че употребата на смартфони например влияе на атмосферата на едно

парти, като отнема от вниманието на хората.

Те не присъстват изцяло, докато използват телефона си, за да снимат или запишат нещо. Тогава си зрител, а не участник. Онова, което както хората, така и диджеите трябва да разберат, е, че не единствено диджеят е отговорен за създаването на дадено усещане с музиката, а за това допринася всеки един от присъстващите в залата. Ти не отиваш

просто за да консумираш, а и да дадеш нещо на партито – себе си! Колкото

по-присъстващ си и активно участваш като част от средата, толкова по-добър вайб се получава. В миналото нямахме мобилни телефони, които да ни разсейват. Имахме само музиката, диджеите и хората наоколо, което позволяваше и по-голяма връзка. Наскоро гледах видео от 1998 г. от Tresor в Берлин по време на Love Parade и атмосферата беше извънземна и толкова наелектризираща…

Онзи ден се замислих дали е добър знак, когато виждам много хора да снимат или да правят видео, и се чудих дали голямото количество видеа значи, че сетът е бил велик и точно затова мнозинството иска да го заснеме. После обаче си помислих, че може

POWERED BY

и да е обратното? Може би, когато си наистина погълнат от музиката, не изпитваш нуждата да извадиш телефона си, тъй като се наслаждаваш на този момент?

Кои са диджеите, които продължавате да следите или наскоро сте открила и си струва да бъдат споменати?

Уважавам всеки диджей, който поставя музиката си над егото. Всеки, който е автентичен и се осмелява да изрази нещо лично. Особено онези, преминали всички тестове и изкушения, идващи с успеха и славата, примамката на парите и властта, която идва с тях. Лесно е да си

“ъндърграунд“ и “истински“, когато започваш. Истинският тест идва, когато започнеш да имаш успех. Колко от своята истинска идентичност си способен да задържиш? Каква част от душата си ще си готов да продадеш? Не съдя, ако някой го прави за пари – това е лично решение и зависи от онова, което търсиш. Смятам обаче, че мнозина попадат в капана на парите и славата несъзнателно и накрая започват да пускат обикновена музика, губейки идентичността си, както и магията си, за което по-късно съжаляват. Виждам твърде малко диджеи, които успяват да останат верни на себе си и същевременно да са комерсиално успешни.

Берлинската техно сцена наскоро бе вписана в списъка на ЮНЕСКО за културно наследство. Смятате ли, че подобно признание би помогнало на сцената да запази стабилните си позиции или би допринесло за превръщането ѝ в стока?

Лично аз оценявам факта, че е била призната за културно наследство, вместо да бъде отхвърлена като обикновено повърхностно забавление. Взимането на техно музиката сериозно и това да гледаш на нощните клубове като културни институции е важна стъпка. Вижте другите градове като Лондон, например, където денс музиката има толкова богата история, но просто не бива ценена и последиците от това са, че няма много места и има доста малко клубове, в които музиката и културата могат да процъфтяват.

ИЗДАТЕЛ

Камелия Величкова

ВОДЕЩ РЕДАКТОР Светослав Тодоров

РЕДАКТОР

Мая Стефанова

КОРЕКТОР

Йордан Константинов

ФОТОГРАФ

Боряна Пандова

РЕКЛАМА Камелия Величкова office@vijsofia.bg

Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com

Михаела Люцканова marketing@vijsofia.bg

Здравка Раева zdravka.raeva@vijsofia.bg

ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА, РАЗШИРЕНИ И НОВИ МАТЕРИАЛИ ОТ БРОЯ ЩЕ ОТКРИЕТЕ НА VIJMAG.BG

АВТОРИ В БРОЯ Даниел Ненчев Мая Стефанова Светослав Тодоров ФОТОГРАФИ Боряна Пандова I стр. 2, 8-11 Михаела Драганова I стр. 28 Паоло Уудс, Габриеле Галимберти I стр. 20 Victoria Vivienne I стр. 12

ХУДОЖНИЦИ И ИЛЮСТРАТОРИ Анна Симеонова I стр. 14 Калоян Илиев-Кокимото I стр. 15, 20 Никол Павлов I стр. 7, 32-35

КОРИЦА Никол Павлов www.nicolepavlov.com @the.nicoco

НАПРАВЕТЕ СВОЯ МЕСЕЧЕН АБОНАМЕНТ ОТ 5 $ И СТАНЕТЕ ПАТРОН НА ИЗДАНИЕТО НА: PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE

“Виж!” е независима печатна медия за изкуство и култура и се осъществява с безценната подкрепа на всички тези хора в платформата Patreon. Ако харесвате работата ни, подкрепите списанието на: WWW.PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE

Ана Благова

Андреа Попйорданова

Ася Мункова

Бояна Райчева Боря Шапшалова

Ваньо Димитров

Венцислав Лалев

Вероника Аристархова Виолета Хубенова Владимир Драгоев Гергана Георгиева Гергана Рабаджийска Даниел Томов Деница Димитрова Десислава Станчева Димо Господинов Екатерина Ангелова Елена Маринова

Елина Боева Жени Дечева Златина Димитрова Златомира Тодорова Ива Мечкунова Иван Кашлаков Ина Добрева Йордан Жечев Калина Павлова Катерина Татарлиева Кристиян Велков Лора Йорданова

Любомир Бабуров Любомир Попйорданов Любо Чолаков Марина Матеева Мария Змийчарова Мария Вълкова

Мина Карабахчиева Николай Иванов Петър Стоянов Рая Раева Ралица Генчева Светина Уейгант Светлана Апостолова Светла Дамянова Светлозара Христова Снежана Янева София Попйорданова Теодор Ушев Ценко Христов Явор Димитров Ясмина Якимова

Ashira Morris

Liza Shmatkò

Jana Le