И ПОЛИТИКА
Какво звучи в слушалките по време на
джогинг е чест въпрос сред бегачите,
независимо дали те са начинаещи или
напреднали: някои предпочитат
мотивираща музика, втори – подкасти, трети – просто тишина.
Заешката дупка на Spotify ме отведе към
перфектния саундтрак за бягане и е
своеобразна машина на времето: като
качената там плоча на “Балкантон”, която
събира коментарите покрай
квалификациите за Световното
първенство по футбол в Мексико през
1986 г. – първото класиране на българския
национален отбол от Западна Германия '74. Някои от държавите, с които сме
играли тогава, вече не съществуват и
може би през 1984 – 1984 г. никой не е
предполагал какво ще се случи след само няколко години (а някои от
споменатите имена на млади надежди в
отбора ни днес са твърде дискредитирани и твърде влиятелни възрастни).
Коментарното студио на мачовете с
Югославия, Люксембург, ГДР и Франция е
разнообразено с песни на братя
Аргирови, “Стил”, “Дует Шанс”, “Ритон”.
Това е скромен пример за начина, по
който вътрешният свят на едно състезателно събитие може да обеме в
себе си истории, съдби, да изглежда като
забавление, а в други моменти – като
най-сериозното нещо. Няма политически
или обществен процес, който да не може
разгледаме през тази призма.
най-популярен спорт на нашия
символично в желанието ни да сме “четвърти в света”, въпреки че това се случва след вече забравената разгромна загуба от Швеция; през 2020 г. част от поддържането на
фалшива нормалност в Беларус, на фона на
пандемията и протестите в страната, беше футболната лига да продължи; през 2023 г.
протестите срещу БФС се превърнаха в
едно от първите сътресения срещу вече
разпадналата се коалиция; на
Европейското първенство през 2024 г. едни от най-напрегнатите мачове са между държавите от бивша Югославия, все още
носещи емоционалния товар на
конфликтите през 90-те. Междувременно честите ни провали в отборните спортове дадоха път на друга посока на вълнения при следващите поколения: в медийното
пространство се говори все повече за шах
и тенис, което се дължи на индивидуални успехи.
Броят ни излиза в разгара на Европейското
първенство по футбол в Германия и
няколко седмици преди началото на летните Олимпийски игри в Париж. Можем
да направим и още един паралел между спорта, обществото и политиката:
концепцията за “олимпийско примирие”, датираща още от времето на Древна
Гърция, по всяка вероятност ще бъде
нарушена от двете войни около нас.
Спортът е и визия за бъдещето, но колко
дистопична или утопична, зависи не от състезателите. Както казва Боряна
Ангелова – Игова в следващите страници: “Успехите винаги
Боряна Ангелова – Игова е човекът, който
умее да обединява две на пръв поглед
противоположни дисциплини, каквито са
спортът и философията, и го прави по
много увлекателен начин. От години
преподава философия на спорта в
Националната спортна академия “Васил
Левски“, а освен това е автор на книгата
“Изобретяването на човека-машина.
Тялото на спортиста“ (“Критика и
хуманизъм“, 2017) и съставител на
“Съвременни френски философи за
спорта“ (“Жанет 45“, 2023). Освен купища
статии, които пише за спорта, тя е активна
в подкрепата и популяризирането на
различни каузи, сред които налагането на
повече жени спортни съдии и
включването на параолимпийците в
редовната Олимпиада, а през юни участва
и в последното издание на “Литературни
срещи“, което беше посветено на
литературата и спорта. Срещаме се с
Боряна на стадион “Раковски“, който
въпреки големите си размери и
разположението си в центъра на София, е
оставен на произвола на природата и
човешката разруха, с бурени и дървета
сред трибуните и купища боклуци, сред които обаче продължават да се намират
спортни ентусиасти:
Спортната култура у нас
Спортната култура в България се развива
въпреки тревожните данни за покачване
процента на хората, страдащи от
затлъстяване. Достатъчно показателни са
градските маратони и особено ултра
бяганията. Участниците на “Витоша 100“
постоянно се увеличават. Давам за пример
точно тези състезания не само защото съм
изследвала субкултурата на бегачите на дълги разстояния в България,
с наблягане на местните забележителности и култура. Все повече българи си поставят целта поне веднъж да прекосят трасето Ком – Емине. Други подобни спортове са скейтбордът, байковете, сърфистите, сноубордистите и т.н. Цялата тази младежка култура е разпознаваема почти навсякъде по света, но нашите хлапета са тези “от НДК“, “от Съветска“, “от Лалето“, “от Нестинарка“, “Градина“ и пр. Други специфични характеристики за България са: отношението между половете (жените са значително по-малко), материалното състояние (малко младежи могат да си позволят да практикуват тези спортове), възраст (у нас е по-висока) и др. Затова си мисля, че можем да поставим тези спортни, макар и субкултури, под общия знаменател “български“.
Спорт и самоидентификация
Спортът ни кара да сме горди от постиженията на нашите спортисти, респективно от българските постижения в спорта. Спомнете си за последното Световно първенство по художествена гимнастика в Унгария. При награждаването на нашите момичета домакините спряха химна в средата, но гимнастичките не се смутиха или направиха, че нищо не е станало, а извисиха силни и уверени гласове и го доизпяха акапелно. Много красиви, талантливи, работливи, първи в света, с национално самосъзнание и невероятна сила и дух в тези крехки на пръв поглед тела. Всеки от нас иска точно така да се самоидентифицира. Интересно е обаче, че въпреки примера на тези силни спортистки (можем
Прогресът и спадът в дисциплините като обществен белег
Специално за спорта спадът или
прогресът зависят от масовия спорт. За
съжаление, наблюдаваме тенденция да
се инвестира в спорт за високи
постижения, а детско-юношеският спорт
остава на заден план. Ако си представим спорта като пирамида, основата ѝ е
масовият спорт, талантливите деца, които тренират, трудят се, развиват
спортната си кариера към върха на пирамидата – спечелените златни
националистическите режими така умело прилагат спортните успехи за политиките си. Пиер Бурдийо определя този феномен с термина “символен капитал“. Заради легитимиращата
Спортните постижения не се възприемат
като индивидуални, дори не са браншови
постижения, а на всички нас (и най-вече на
държавата) и управниците много обичат да
се хвалят с тези успехи, като ги представят за резултат от тяхната политика. Трябва
обаче да си даваме сметка, че сред
предпоставките за свръхоценностяването
на спортните успехи са: апогеят на
национализма в началото на XX в., който
открива в него средство за легитимация; все по-голямата популярност и
обществена значимост на
професионалния спорт; отличното по своята ефикасност приложение на спорта
за пропагандни цели; нуждата на властта да се обективизира в масата. Смятам, че тези характеристики на спортните успехи
са актуални и до днес и винаги следва да
имаме едно наум, когато спортът се
политизира или даден политик се кичи с
успехите на спортистите.
Грешната философия в спорта
Изследванията на спорта в тоталитарните режими ясно показват грешната
философия, която поставя политическите успехи преди спортните, победата на всяка цена (каквото и да значи победа в този контекст) дори това да коства човешки животи. Според мен всяка философия, която не поставя на първо място човека, е грешна. Спортът много лесно може да се превърне в инструмент за постигане на дадени цели –маркетингови, политически, интересите на Вожда и това няма общо
вече съм натрупала преподавателски
опит и се справям по-лесно с
учителстването. Като трайна тенденция
при нашите студенти забелязвам
желанието им да са център на внимание, те да са водещи. Когато аз бях студентка,
в културологията и после във
философията, повечето от нас се
страхуваха да взимат участие в час. Страх
ни беше да не се изложим, докато при
моите студенти няма задръжки. Имат
мнение по всички въпроси. Обичат да
четат текстове и после да ги представят
пред своите групи. Четат оригинални
философски текстове и сами ги
интерпретират и представят. По-голямата част се справят доста добре. След изобретяването
че изкуственият
тренировки, така че да постигат спортни резултати. При тях се наблюдава плато, вече не могат да подобряват рекордите си. Същото се наблюдава частично и в женския спорт. Помислете вече колко години никой не може да подобри рекорда на Стефка Костадинова. Присъединявам се към мнението на Епстийн, че в един момент рекордите ще секнат и тогава спортът ще е път към себе си, себепознание и надскачане на собствените възможности
“Victoria започна като документално футболно предаване, но пет години
по-късно дори на мен ми е трудно да
определя профила му”, казва
създателят му, журналистът Петър
Георгиев. “Може и да е лоша реклама, но е истината.”
Той развива един от малкото
документални подкасти у нас. Всеки
епизод на Victoria е дълбоко потапяне в
определена история, сторителинг, в
който автентичните гласове, житейските препятствия и изминатият път са неразделима част от цялото.
Във фокуса му са влизали теми като историята на женския футбол у нас, как се представя българският национален отбор на първенството за бездомни, често тъжното настояще на клубове като “Марек”, свързани с безпрецедентни постижения в миналото; какво се случва в момента с местни и чуждестранни състезатели, оставили следа в българската лига (от Тодор Янчев до Мурад Хидиуед), играчите, чиито кариери ги отвеждат на неподозирани места и имат непознати у нас успехи (Георги Христов и пробивът му в американското първенство); изолирани, но важни постижения (голът на Мариян Христов, който изпраща “Левски” в Шампионската лига през 2005
Всъщност
често са отразявани от международните футболни списания и подкасти, интересуващи се от историческите и културни взаимовръзки със спорта? В България от твърде дълго време сме свикнали да се пише и говори по тези въпроси само от ъгъла на скандала. Георгиев казва, че Victoria е реакция на категоричното му несъгласие с общоприетите виждания за спортната журналистика в България. “Масово тя се възприема като развлекателна, сензационна или просто повърхностна
Той вижда това явление като следствие “от машината на
социалните мрежи, в която живеем. Не го критикувам, но се стремя да предложа нещо различно.” За него всичко това ни пречи да оценим най-ценното качество на футбола. “А именно, че той е създаден и се играе от хора. Тези хора имат лица, съдби, радости, болки, мечти, разочарования.” С Victoria Петър иска
героите и техните истории да получават това внимание, което заслужават.
Има някои очевидни предизвикателства пред неговата мисия. Като например подигравателните
застой и провали, корупция, спорни политически и бизнес зависимости, протести, а често най-познати са имената, които никой не е много сигурен защо са известни. Като че ли всичко освен реалното раздаване на терена.
“Българският футбол е като магистрала “Хемус”. Уж все нещо се строи, но като го погледнеш след десет години, трябва да търсиш напредъка с микроскоп”, казва Георгиев, който наблюдава известна цикличност в надеждите и разочарованията, особено на клубно ниво: “Често идва някой нов ръководител и анонсира големи амбиции. Говори за европейски турнири, школи, инфраструктура. Клубът полита за един-два сезона. После ръководителят я фалира, я се
скара с феновете, я му писне да се
занимава с футбол. Клубът се
сгромолясва моментално. Затова и
някои сезони завършват с по-малко
участници, отколкото са започнали.”
За Георгиев лигата като колектив от
отбори няма никакъв план за
устойчиво развитие и това дава
отражение на всяко ниво от
развитието на спорта, от играчи през
почитатели: “Управлението е
катастрофално. Играчите и
служителите нямат сигурни заплати.
Днес си звезда, утре оставаш
безработен. Затова и магистралата на
футбола си стои все така
незавършена. Дори истински
почитатели на играта вече
предпочитат да се подиграват на
собствения си национален отбор.
След болката ни остава само
сарказмът.”
Самтаймс лисън, самтаймс толк
Кой е бил най-трудният за създаване
епизод до момента, този, който му е
струвал най-много усилия и
проучвания? “Репортажът за
психичното здраве на младите футболисти в България. Няколко
месеца интервюирах състезатели от
водещи клубове, за да разбера как се
справят с ментални
предизвикателства. Не е тайна, че
повечето клубове нямат желание или
възможност да предоставят адекватна
помощ в това направление.” По
негови наблюдения в момента се
правят стъпки в правилната посока.
“Благодарен съм на играчите, които
ми споделиха преживяванията си.
с участието на журналистката и фотографка Иглика Трифонова и проф. Христо Пимпирев.
Възможно е Victoria все по-често да разказва истории отвъд футболни теми. “Последният епизод например съвсем бегло граничи с футбола. В
него разказах за похода си по Камино де Сантяго през Португалия миналата година.”
Следващите епизоди
на Victoria
През втората половина на годината
Петър Георгиев планира два големи документални проекта. Единият е разширен репортаж за историята на основания през 1930-те уругвайски
клуб “Данубио”, чиито корени стигат
до Пловдив, а името реферира към река Дунав (историята е особено
любопитна и в контекста на
футболното минало на Уругвай като
първите световни шампиони – през 1924 г. и 1928 г.). Георгиев работи с
колегите си от БНТ и по документален филм за историята на клуба. “А другият проект е посветен на
връзката между образованието и футбола в България. В него искам да
разкажа за тежкия и скъп път на
децата към професионалния футбол и за предизвикателствата пред онези играчи, които рано прекратяват кариерата си и се пренасочват към
“Невидимият футбол”, ориентиран
повече към практически съвети, поддържане на физическа и психична форма). “Обичах да ходя на неговите мачове. Нищо не може да се сравнява с тях. Всеки един беше емоционална въртележка.”
Сега Петър гледа редовно Европейското първенство в Германия, дългоочаквано събитие и както сам казва, “празник на душата ми”. В клубния футбол (и подобно на Димитър Бербатов) подкрепя “Нюкасъл”. “Няколко години живях
точно зад великия стадион „Сейнт
Джеймсис Парк“, където в
най-големия студ седях рамо до рамо с отдадени джордита по тениски и
къси панталони. Но в мен няма да
откриете толкова фанатизиран
почитател на определен клуб. С
годините научих да се приемам просто като любител на играта.”
Петър припомня думите на уругвайския писател Едуардо
Галеано: “Когато стана свидетел на
красив футбол, благодаря за чудото и
не ми пука кой отбор или страна го
изпълнява.”
Когато пандемията се стовари с
безмълвен, но осезаем трясък върху живота ни преди броени години, Карин
Околие взема дълго отлаганото решение да се откаже от професионалната си
спортна кариера и амбициите си в леката атлетика и по-специално спринта. Това е
мисъл, която прекалено дълго назрява, и то не заради напредването на възрастта, а заради изтощението, до което сама се докарва. Страхът да направи тази крачка
обаче се дължи на липсата на ясна
представа какво друго би ѝ се отдавало не добре, а изобщо. Казва, че и в
момента не е съвсем сигурна, че е
уцелила правилната посока, но поне има
наченки на разбиране какво ѝ е
интересно.
Преди четири години години, след
отмяната на олимпиадата и тоталната
липса на занимания и изолация, някак
естествено и спонтанно решава, че би
разговаряла с хора. “Имах такава нужда след изолацията. Открих, че това не само
ми харесва, ами някак ми се и отдава.
Оттам насетне започнаха да се отварят и
други вратички в тази сфера.
Поканиха ме да правя спортно предаване по ”Евронюз“, което на пръв
поглед ми звучеше абсурдно, защото не
харесвам телевизията като медия, но реших, че трябва да пробвам, за да
разбера какво ще замени спорта в
живота ми“, разказва тя и пояснява, че за
известно време е водещ и на спортните
новини по bTV.
Благодарение на този опит открива, че
телевизията може да е и полезна
платформа, защото според нея властва
общото схващане, че футболът, тенисът и художествената гимнастика са важните спортове, а всъщност има толкова много други, които се практикуват от
то.
спортът,
професионалният, изглежда сложен, недостъпен, за избрани хора, които имат уж някакъв талант. След първата крачка и опит много бързо се закачаш, без значение колко потенциал имаш и колко си добър. Според мен е изключително интересно именно това зарибяване, което се случва и как буквално може да превърне обикновен човек от запален
любител в състезател, който се стреми към нещо по-голямо. Опияняващо е и в
един момент не можеш да спреш и
полагаш все повече и повече усилия“, казва тя и обяснява, че състезанията са много малка част от цялото. За нея
интересно е как точно тези моменти от изпитаното удоволствието да бъдеш на състезание и да спечелиш те държат през всички години на подготовка. “Не
знам как се получава, но спортът е като някакъв вид субстанция.“
Трудностите коват човека
Споделя и мнението, че в професионалния спорт човек не може да си позволи да гледа винаги реалистично на нещата, защото се нуждае от вярата и надеждата в надмогването. “Ако не успееш сам да поддържаш тази надежда, трябва да имаш зад гърба си силен екип, което в България си е чист късмет“, смята тя. Затова и обяснява, че всеки път, когато някой с нашия флаг до името си постигне голям спортен успех, за нея той е много
количество усилия. У нас хората,
които се справят, се броят на
пръстите на двете ми ръце и искрено
ме дразни, когато хората не оценяват, че дори финал или една квота за
Олимпиада за нас е нещо голямо.“
Съгласна е и че професионалният
спорт често е причина за
образователни пропуски, което не е
български феномен.
“Академично може и да не са на
нивото на много от другите хора, но
пък знанието, което спортистите
трупат, е много специфично. Затова и
по-дългосрочният план за живота е
важен, независимо колко си добър.
Имаш ограничен брой години, в
които можеш да се развиваш. Хубаво
е обаче да формираш интереси с
реалното съзнание, че не можеш да
им се отдадеш, но просто да имаш
идея какво би правил след това.
Интеграцията в живота след
професионалния спорт понякога е
трудна, но тези нишови познания могат да бъдат приложени.
Всъщност малцина развиват
клишираните качества като дисциплина и целеустременост
степен“, коментира Карин и дава
курсовете за интегриране за професионални спортисти, на които им се е наложило да приключат рано с кариерата си, каквито има в други държави. “Това е форма на подкрепа да
откриеш какво можеш да правиш и да наваксаш с онова, което не си научил, за да си конкурентноспособен.“
Друга негативна страна на това да се
занимаваш професионално в тази сфера е, че се научаваш да живееш с
поставена цел и резултати в главата си и това фиксиране сякаш продължава и след това. “Забелязала съм обаче, че в
живота отвъд спорта не е точно така и трябва да умееш да се
В очакване на свръхвъзможности
“Като наблюдаваш спорта отблизо,
виждаш, че той има спадове и пикове.
Дисциплините всъщност не вървят само
нагоре. Юсейн Болт беше феноменален,
но вече години наред има застой в
спринта при мъжете и няма кой дори да
се доближи до неговите резултати.
Затова и тази дисциплина в момента е в
плато. Ще мине време обаче и ще се
роди някой, който ще подобри неговия
рекорд. Това е интересното в спорта –
понякога се раждат хора, които имат
свръхвъзможности и правилно
изтренирани и правилно възстановени, те могат да постигат много неща.
Другото е, че резултатите се подобряват
с много малко – световният рекорд
може да се случи за една стотна. Като
Арман (Мондо) Дуплантис, който в
момента е най-добрият в овчарския
скок и постоянно си подобрява рекорда
с по един или два сантиметра и това
може да не спре още дълго време.“
Бързай бавно и ще стигнеш далеч
А с какво би започнала тя, ако сега
тепърва трябва да избира спорт?
Едното е плуване, защото развива
цялото тяло и има основно ползи.
Другото отново би било лека атлетика,
защото се отдава на всеки. “Няма човек,
който да не може да бяга. Това е едно от
най-първичните движения. Бягането
може да се научи и е достъпна и
социална форма на спорт и движение, за който ти трябват само маратонки и
терен. За спринта трябва талант, но
бягането в парка или на маратон е много лесно. Освен това те учи на търпение, защото първото, което трябва да се научиш в началото, е да бягаш бавно,
е трудно да се стремиш да си бавен.“ Третият спорт, който препоръчва, е ездата – заради връзката с животното, която се изгражда. Именно това обаче го прави едновременно специален, но и не толкова достъпен.
За много други спортове човек може да открие вдъхновение и полезни съвети в социалните мрежи, но влиянието им е доста противоречиво, смята тя. “Хубаво е да откриеш подходящите съвети, но може и да се загубиш заради неизбежния момент на сравнението. Аз следвам хора, които съм проверила, но опитвам да не приемам всичко, което казват като стопроцентова категорична истина“, споделя още Карин. Тя самата е мислела в даден момент дали да не споделя от своя опит като професионален спортист, но се страхува, че това може има негативен ефект, защото универсални съвети
няма. Има специалисти, треньори и
хора на място, на които човек може да се довери, защото те разбират от работата си, гледат конкретния частен случай и изкарват от него най-доброто, на което е способен.
А за най-доброто, на което са способни състезателите на
Олимпиадата в Париж, Карин ще следи с особено голям интерес атлетиката, плуването, тениса, както и щангите, фехтовката и спортната гимнастика, където имаме и български надежди. След това наесен може да я срещнем на
маратон, а междувременно ще продължаваме да следим и всички интересни теми и гости, с които ни среща в Kari’s Calling.
“Задавай по-често въпроси, защото аз за
мога да говоря до края на
седмицата.” Гласът на радио “Тангра Мега
Рок” и водещ на телевизионното
предаване “Моят плейлист” Васил
Върбанов има и още един живот, не съвсем таен за тези, които го познават
добре. Една от най-големите му страсти е
ръгбито, спорт, на който е бил отдаден
играч, а после зрител, коментатор на
местни и международни мачове,
документалист.
След шест години работа, през 2023 г. се
появява филмът “В името на Бог Ръгби!”, а
излизането му тогава съвпада с 200
години от първия мач (в английския град
Ръгби). Съвпада и с безпрецедентните
постижения на националния ни отбор. Той
се изкачи с 35 места в световната
ранглиста под ръководството на
френския треньор Ромен Балмис, който от
2017 г. насам постепенно изгражда силата
на отбора ни.
Слоганът на продукцията е “нашата
голяма чиста тайна”. Четирите думи са
ключови за отношението на Върбанов и
другите ентусиасти като него. “Тайна”
носи парадокса за това колко популярен е
спортът в световен план и колко непознат е тук (въпреки че публиката расте и през
последната година е стигала до шест
хиляди зрители при мачовете на
националния ни отбор). “Чиста”
засвидетелства високата култура, която
феновете виждат в етиката и правилата на
играта. Или както Върбанов казва във
филма, “това е една от най-съвършените форми на общуване, измислени от
хората”.
Сниман с операторите Крум Родригес и Орлин Руевски, филмът
на Върбанов, ръгби влезе сред спортните занимания в Софийския университет и Нов български университет.
“Продължавам да се занимавам с пропагандирането на ръгби
Васил Върбанов разказва защо
Роналдо и Меси не биха могли да съществуват в ръгбито. Играта е така философски конструирана, че напредваш, докато подаваш назад. Ти трябва да си
извоюваш всеки милиметър. Без
останалите ти си нищо. Невъзможно е да играеш “срещу”, играеш “със” някого.
Публиката не е разделена по сектори и
агитки, тя е заедно. Аз може да съм за
Франция, друг за Нова Зеландия, и да седим един до друг, не е нужно да ни пазят полиция и кучета като във футболните
мачове. Това отношение между хората
много ни липсва тук в България. А третото полувреме е свещенно – тогава пием бира.
Има и страшно много предразсъдъци: дори спортни журналисти продължават да бъркат американския
Началният удар
Бях на 8 години и учех във френско
училище в Алжир, където майка ми
беше лекарка и преподавателка. Там
ръгбито беше част от заниманията по
физическо, но не бях сред добрите:
тогава бях училищен шампион по джудо
и междувременно ме тласкаха към
отбора по хандбал.
Върнахме се през 1980 г., а някъде през
1985-86 г. разбрах, че има български
шампионат, и то от шестнадесет отбора.
Играх в “Левски” няколко години, после
продължих да се занимавам под други
форми и всъщност активно играех около
40 години. През 2014 г. в рамките на
тържествата по случай “100 години
Левски” се събраха много от старите
играчи и аз с чувство на срам разбрах, че повечето не ги познавам. Осъзнах, че
връзката между поколенията, дори в
една по-камерна среда в сравнение с
футбола, е прекъсната. И това е
непростимо. Запознах се с тези
изумителни хора и ме впечатлиха
техните сила и достойнство.
Първоначалната ми идея беше да
напиша книга. Нямаше да съм първият, и
преди е писано за българското ръгби, но
може би твърде субективно. Идеята за
книга отстъпи пред тази за филм покрай
един разговор с Пейо Колев от
“Изгубената България”, който ме
посъветва, че от снимка или текст няма
да се усети интонацията и духа на
хората. Реших да направя филм, а това е
много различно от всичко, с което съм се
занимавал преди. Влязох в капана. Блокиране и спонтанна схватка
от първите проблеми беше,
как да чакам. Бързах да снимам, но същевременно започнаха пандемията и локдаунът, а тези хора са и сред най-уязвимите групи. Две години
нямаше международни състезания, ставаше трудно да се документира възходът на националния отбор. Процесът е като да ловиш риба с
динамит.
Трябваше да събирам информация от
български и чуждестранни източници (като например кадри, запазени от British Pathè), живи свидетелства, в които често размиването на спомените води
до отклонение от една-две години при
някои важни събития, медийни
отразявания във вестници, които
намерих в Народната библиотека,
Музеят на спорта също ми помогна.
Стигнах и до Комисията по досиетата, където изчетох 30 хиляди страници, от които ми свърши работа
една-единствена: в нея се описваше пътуване с влак из Швейцария, в който прикрепеният към отбора офицер пише, че “като цяло дисциплината беше добра, само треньорът Димитров се разхождаше по анцуг, на който пишеше “България”, въпреки многократните ми предупреждения.”
След като “В името на Бог Ръгби!” се
излъчи за първи път, с мен се свързаха наследниците на инж. Стефан Филипов, суперзвездата на “Берлин” между 1929 – 1931 г., без никакви дигитализирани
видео архиви за успехите му. Дотогава всичко, което имах за него, беше една-единствена
краевед в родния му Свиленград. След
осем-девет месеца на ровичкане,
стигнах до сина му, самият той вече на
над 70-годишна възраст. Впоследствие
той ми
изпрати нотариално заверено
пълномощно, с което може да се отвори
досието на Вълков. Кълбото се
разплиташе. Запазих час в Комисията
след един месец, в който не спах. Оказа
се, че досието е прочистено. Това също е
показателно. Става въпрос за играчи от
няколко поколения, чийто живот
го
завърших, разбрах, че това не е краят, а само началото
продължа да намирам. Казано иначе, вкарах се в един капан.
Аз не разделям спорта от културата: не всяка култура е спорт, но всеки спорт е култура. Всяка една атлетическа дейност у нас е рожба на българската
интелигенция, а това, че през 1944 г. е прехвърлена към работническата класа, е изкуствен
спря поток на свежи пари към нашето независимо радио. Така се получи, че аз, като човек, който е роден да бъде изключителен
лентяй, който да чете книга в едната ръка и да държи маргарита в другата, работя по 18 часа на ден. Може би нямаше да се
захвана, ако знаех през какво ще премина, но ето, капан, няма и как да се откажа.
Използвах думата “капан” многократно
именно заради това. Този спорт те учи и на
отговорност. Ужасно много отговорност.
Професия ръгби пропагандист
Намираме се във възход и отборът ни се
справя изключително добре, но трябва да
имаме предвид, че в световен мащаб има
голямо разделение между супер професионалните отбори и тези като
нашия, които са аматьорски. С
изключение на един играч, останалите имат и други професии.
Най-големият успех е, че въпреки незнанието на обществото, въпреки неравнопоставеността на начина, по който съществува този спорт у
а в нашата културна история все нещо в корените се къса.
трябвало: неговият проект е българският национален отбор, той го гради тухла по тухла и е направил така играчите не само да споделят една и съща страст,
който се върти ежедневието ѝ. Училище сутрин, тренировки следобед, сън през нощта… В интерната освен плуване Зигрид
също така тренира ски и колоездене.
През 60-те Зигрид завършва висше
образование със специалност “Инженерна икономика”, омъжва се и ражда три деца.
През 1976 г. се премества със семейството
си обратно в Източен Берлин и заживява
в
панелен апартамент на ул. “Щоркоуер” в
източната част на града. Зигрид си спомня, че в края на 70-те Източен Берлин е
ужасен – градът е шумен и мрачен, а
въздухът му е един от най-мръсните в
Европа. Съпругът ѝ често пътува в
командировки и тя остава сама с децата си. Чувства се изолирана и напрегната, а в
редките моменти, когато той е вкъщи, двамата непрекъснато се карат…
“И тогава дойде бягането”, спомня си с
усмивка Зигрид.
Първоначално Зигрид бяга в градския
парк на Лихтенберг, квартал в източната част на Берлин.
"Без значение колко продължаваше, бягането винаги ми действаше
успокояващо”, спомня си Зигрид. “Нямаше
задръствания и никой не крещеше “Мамо!”. За мен това беше единственото време, в което главата ми се избистряше и ми идваха хубави мисли”.
В парка Зигрид се запознава с други
бегачи и става част от местния лекоатлетически клуб. През октомври 1979 г. участва в първото си състезание
Маратонското бягане за жени е въведено
като олимпийска дисциплина едва по
време на игрите в Лос Анджелис през 1984 г. През 80-те години
жените-маратонци все още са необичайна
гледка и докато бяга Зигрид често чува
подигравателни викове като “По-бързо, млякото ще се вкисне!”. Макар и
непрофесионален атлет, Зигрид участва в почти всички състезания по бягане в
Източна Германия до края на
десетилетието. През 1986 г. постига
най-доброто си време на маратона в
Шчечин, Полша – 3:22:05 часа.
След падането на Берлинската стена през 1989 г. Архитектурната академия на ГДР, в
която Зигрид е сътрудник, е закрита и тя остава без работа. По същото време
децата ѝ са достатъчно големи и заживяват самостоятелно. Бягането за пореден път ѝ
помага да запълни и тази празнота в живота си. Нещо повече, с отварянето на границите то се превръща в начин за откриване на света и я отвежда на места, на които дори не е подозирала, че ще попадне – в Южна Америка, Австралия и Антарктида, на Сейшелските острови, на остров Реюнион, в Япония, Нова Зеландия и Конго.
С напредването на годините се увеличава и броят на маратоните, избягани от нея. В средата на 90-те, когато е в отлична форма, тя пробягва повече от 6000
километра годишно. През 1995 г. успява да
избяга 97 маратона, а през 2003 г. рекордните 110. През 2005 г. Зигрид бяга 1000-ния си
тропическа жега и с 8000 метра денивелация. През 2005 г. завършва
легендарния ултрамаратон “Бадуотър” –
217-километрово бягане през Долината на
смъртта в Невада и Калифорния, с 4000
метра денивелация и температури,
надхвърлящи 50 градуса. Сигрид достига
финала след 52:45 часа.
“Ако сумирам всички дистанции, които съм изминала от 1979 г. до днес, излиза, че
съм обиколила света четири пъти с
бягане”, пресмята тя.
Преди няколко години Зигрид се опитва
да влезе в Книгата за рекорди на “Гинес”, но за целта трябва да докаже всичките си
участия с документи и свидетели. В някои случаи това е доста трудно, а в други дори невъзможно,
напуска почасовата си работа като
опаковчик във фабрика, за да се
посвети на него. Сутрините ѝ започват с крос около близкото езеро Мюгелзее, а когато не бяга, се занимава с
изключително детайлната база данни, в която са описани всичките ѝ участия.
45 години след първото ѝ състезание, медалите, купите и грамотите от тях
изпълват три стаи от апартамента ѝ във
Фридрихсхаген, предградие в
югоизточната част на Берлин.
За съжаление, травмите също са
неизменна част от живота на Зигрид, но
дори те не могат да я спрат за дълго.
Днес тя продължава да бяга, макар и
леко прегърбена, с поглед в земята пред нея. Необичайната ѝ стойка е в
Роман: “Злато”
Крис Клийв / Издателство ICU
Превод: Невена Дишлиева-Кръстева
и Велин Кръстев
В “Злато” Крис Клийв разказва за две
състезателки по колоездене, които се
познават от деца, но ще се окажат
опонентки по пътя за Олимпийските
игри в Лондон през 2012 г. Главните
героини на сюжета Кейт Медоус и
Зоуи Касъл карат с “небрежния,
плавен стил на колоездачи, които не знаят къде свършва собственото им
тяло и къде започва тялото на
велосипеда им”, но се различават в
амбициите си до каква крайност биха
стигнали
Документалистика: A Season with Verona: Travels Around Italy in Search of Illusion, National Characters and Goals
Tim Parks
мач. Това е често мъчително: тимът се бори за оцеляване
внезапни здравословни и трудни за диагностициране проблеми.
Биография:
The Basketball Diaries
Jim Carroll
Джим Карол (1949 – 2009) е на първо място познат като пънк музикант и е една от онези енигматични нюйоркски фигури на 70-те и 80-те, които винаги са съпътствани от мистерия и легенди.
паметниците, докато изкуството, което може да провокира хората към различни размисли, разговори и мечти, липсва. Затова всеки ден на различно място в града “Девет слона“ ще предлагат нещо ново – пърформанси, моментни намеси в средата, театър по улиците, литература между блоковете, разговори за зелените пространства или стендъп комеди шоу за вечното съперничество
а за места
безистени, офиси, железопътни релси, улици, магазини, паркове и контейнери в квартали и райони
“Кюлуците“, “Младост”, Женски пазар, “Сухата река“, “Малашевци“, “Гео Милев“, “Гевгелийски“, “Оборище“ и центъра. “Девет слона“ си сътрудничи и с организации с
Spiritbox, Loathe, Suicide Tendencies, Combichrist, PAIN, Skindred, Imminence, Baroness, Frail Bodyм Ghøstkid и Me And My Devil. В същото време на другите две партньорски
включвания. Сцената на “Строежа” ще предложи Panican Whyasker, “Портокал“, Joker Out, “Кокоша
“Контрол“, Last Hope, Expectations, TDK, Babyface Clan, Жльч/Григовор/Гена, Ali, No More Many More, Amoral, Woomb, O.H., Nocktern, Gigashadow. В
La Ganga Cale
SEVI, Fyeld, Coolden,
N.O.H.A.
Toy Letters, The Fourtones,
& Rewind”
25 - 27
от дълъг процес на изследване, с индивидуално проучване и
множество срещи в екипа, както и с външни консултанти. Фокусът е срамът като морален коректив и вината от наследството от предишните поколения, а интересното е, че повечето от тях се
занимават със срама “втора ръка“, който идва от действията на
някой друг, или от процеси в общественото пространство, върху
които ние, като обикновени граждани, нямаме контрол. Мартин
Пенев се вдъхновява от реален случай за пациент на
психиатрична клиника, който умира в пожар, завързан за леглото си. В своя Fremdschäm Радостин Седевчев кани публиката да
сподели какво предизвиква у тях срам заради постъпката на някой друг. Мартина Вачева представя проблема с домашното
насилие и стереотипите, налагащи мълчание
се радва, а Guardian и Deutsche Welle го отразяват редовно. Така всяка година
заедно танца от
и Бора Давутлуоглу. Недопустимо ще е, ако пропуснете и най-новия филм на американския режисьор Годфри Реджио “Веднъж в живота” (2023 г.), с композитор Филип Глас и продуценти Стивън Содърбърг и Александър Роднянски. Съпътстващи ще са още ретроспекция на Вим Вендерс, Фокус Полша, BIFF Tunes с документални музикални филми, BIFF Classics, както и работилница за
стари латино песни. След това сцената ще бъде
Bobbina.
че отскоро се е отдал отново на интересите си във филмовите продукции и
изграждането на професионална синергия между Bobbina и музикалните си занимания. Сред тях е записването и издаването на първото EP на Ropotamo, което се надяваме да чуем в най-скоро време.
Кои са най-ранните Ви музикални влияния?
Най-ранните са от разнообразни музикални жанрове. Баща ми често ме водеше в
планината и разни пещери, а по пътя слушахме много ню ейдж. С майка ми пък слушах много италианска поп музика от онова време по пътя към морето. Най-значими като влияние в тийнейджърските ми години бяха хип-хоп, реге, соул и джаз.
избрахте името Ropotamo и какво символизира то?
атипичен начин на представяне от гледна
точка на изпълнение, в което нямаме идея за
крайния резултат. След това река и резерват
Ропотамо се превърна и в едно от любимите
ми места в България – това прекрасно
хаотични и преливащи
животи и нуждата да ги подсилим чрез
музика и приятелски връзки.
Всъщност първоначалната идея се базираше
на моята несигурност да изпълнявам музика,
без да имам академична или друга
подготовка, така че свързах единственото
нещо, което имах, музикалния си вкус и слух, с невероятни професионалисти, които от своя страна тенденциозно да се фокусират
повече върху техниката, а не толкова върху задълбочени музикални изследвания поради
необходимост. Действайки така,
забелязахме, че постигаме музикални
резултати, които надскачат сумата от своите части, белязани някак си също и от анти-идологизираща философия, което е от
полза за всички членове.
Накрая, устието на Ропотамо като връзката
между реката и откритото море се превърна в символ на потока на живота, който се
потапя в едно по-голямо и непознато
измерение. Когато с приятелите ми
музиканти успеем да направим
импровизация, която да не звучи като такава, тогава се чувстваме точно като
реката, която най-накрая е достигнала
морето и влива водите си в него. Каква е основната движеща сила на групата и какво се опитвате да предадете с музиката си?
Движещата сила преди
от градските ежедневни задачи. Често организирате изпълненията си самостоятелно и на специфични локации. Каква допълнителна стойност дава това?
Били сме гости на няколко организации и фестивали през последните няколко години и ни хареса. Въпреки това, когато е възможно, ни е приятно да организираме свои собствени pop-up изяви, защото изборът на специални или улични локации ни позволява да достигнем различни хора извън нашата културна ниша. Разширявайки балона си, ние променяме нещо и в музиката си. Атмосферата, която създаваме, обичайно е сходна, но музиката ни винаги придобива нов и различен елемент, което е част от магията на проекта Ropotamo.
Какво прави един клуб или музикално събитие като цяло безопасно място?
Безопасността винаги
свързана с уважително общуване. Очевидно музиката и вибрациите играят голяма роля. Когато музиката загуби магията си да разказва и се превърне просто в средство за
ИЗДАТЕЛ
Камелия Величкова
ВОДЕЩ РЕДАКТОР
Светослав Тодоров
РЕДАКТОР
Мая Стефанова
КОРЕКТОР Йордан Константинов
ФОТОГРАФ Боряна Пандова
РЕКЛАМА Камелия Величкова office@vijsofia.bg
Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com
Михаела Люцканова marketing@vijsofia.bg
АВТОРИ В БРОЯ
Йордан Тодоров
Мая Стефанова
Светослав Тодоров
ФОТОГРАФИ
Боряна Пандова I стр. 2 – 11, 17 – 22
Даниела Йорданова I стр. 12 – 15
Панаьот Бърнев и Бългрски визуален архив I стр. 32 – 33
КОРИЦА Боряна Пандова
Стадион “Раковски“ София, 2024
borianapandova.com
@b_pandova
ПОВЕЧЕ
с безценната подкрепа на всички тези хора в платформата Patreon. Ако харесвате работата ни, подкрепите списанието на: WWW.PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE
Ана Благова Андреа Попйорданова
Ася Мункова
Бояна Райчева Боря Шапшалова
Ваньо Димитров
Венцислав Лалев Вероника Аристархова Вероника Белчева Виолета Хубенова
Драгоев Гергана Георгиева Гергана Рабаджийска
Елина Боева Жени Дечева
Ashira Morris
Liza Shmatkò
Jana Le Paragon Creative House
