изправяне пред нещо голямо, сюрреалистично и непознато са
свързани с Twin Peaks (един от първите западни
попкултурни фактори у нас след 1989 г.) или с филми като Mulholland Drive и Lost Highway. Подобни паралели между това какво ни е плашело преди и сега, донесе и новата адаптация на “Носферату” от
Робърт Егърс, в момента в кината.
В новия брой проучваме защо това, което се случва в мрака и понякога ни плаши, всъщност ни учи да се справяме с трудното, да си обясним необяснимото и носи силата да трансформира усещания, които
обществото иска да избягваме, но ние искаме да рационализираме. Независимо дали говорим за “Викът” на Едвард Мунк, нео-ноар кино, нов прочит на класики или съвременни тенденции като Molchat Doma да са саундтрак към
Повече съдържание и разширени материали ще откриете на vijmag.bg
изкуство и кое не е.
Френският фотограф Шарл Фреже, привлечен от фолклора и документирал българските кукери, открива културен обмен в начина, по който различни малки общности прогонват злите духове: “Традиции се създават
“ВИЖ!” e безплатна независима медия за изкуство и култура.
Станете патрон на списанието с едократен или месечен абонамент.
Вашата подкрепа е
важна за нас. Тя помага не само на развитието на медията, авторите, художниците и фотографите, но и на съществуването на качествена културна журналистика и независим печат в България.
Преди две години легендарният германски режисьор Йорг Бутгерайт издаде богато
илюстрирана автобиография, озаглавена Nicht
Jugendfrei!: Tagebuch aus West-Berlin. В нея той
разказва за филмите на ужасите, които гледа като дете в кварталните кина на Западен Берлин, описва първите си концерти на групи
като Queen, Kiss, The Clash и Led Zeppelin и
субкултурната музикална и арт сцена на
Западен Берлин след пънк революцията от
70-те. Бутгерайт си спомня за първите т.нар. “среднощни филми” на режисьори като Джон
Уотърс и Дейвид Линч, които гледа в кината
на Западен Берлин и които го вдъхновяват да
заснеме своите ъндърграунд класики Nekromantik 1 и 2. Двата филма му донасят световна слава, като същевременно с това
разширяват жанровите граници на хоръра, навлизайки в тревожните територии на
сексуалността и отчуждението и го превръщат в мишена на германската цензура.
Бутгерайт е роден в Западен Берлин през 1963 г. и ранните му години са оформени от
социалните и политическите сътресения на следвоенна Германия, когато нацията се бори с неспокойната си история и тежестта на
миналото. Той започва да снима първите си филми през 1977 г., когато е едва четиринадесетгодишен, но истински големият пробив идва през 1988 г. със скандалния
Nekromantik, който култовият американски режисьор Джон Уотърс провъзгласява за “първия еротичен филм за практикуващите некрофилия.” Самият Бутгерайт твърди, че
Nekromantik е “филм за любовен триъгълник
между млада двойка и… труп”.
Филмите на Бутгерайт, често описвани като
гротескни или противоречиви, изправят
публиката пред неудобни истини за
човешкото състояние и предизвикват конвенционалния морал с огромна доза черен хумор. Те са не просто шок
Вие работите с английската компания Arrow Films, които неотдавна направиха колекционерско издание на всичките Ви филми. Каква е причината за този интерес към издаването на независими филми на DVD и Blu-ray?
Една от причините е, че независимите филми не са скъпи за лицензиране.
Проблемът е, когато искате да направите нещо наистина добро. Преди време френска компания откупи правата за
Nekromantik 1 и 2 за стриймване. Казах им, че трябва да издадат и DVD, но те
отговориха, че нямат такава практика. В крайна сметка се свързаха с друга компания и издадоха филмите в сътрудничество с тях. Получи се много добро издание – когато отворите кутията, от нея излизат леглото на главната героиня и трупът, направени от хартия, като в детска книжка. Понякога компаниите трябва да бъдат притиснати, за да издадат нещо, което е привлекателно за феновете.
Значи Вие сте твърд привърженик на т.нар. “physical media”?
Да, защото съм стар. (Смее се.) Имам романтични чувства към прожекциите на 35 мм. Аз дори направих собствено 35 мм
копие на Nekromantik в края на 90-те. И това копие все още се върти по фестивали. Съхранява се в архив в Мюнхен и хората могат да го наемат от там. Пътувах с това копие до Лос Анджелис, където местната Американската филмотека организира прожекция
През ноември
И видяхте камерата ми Braun Nizo от 80-те? (Смее се.)
Да. Как се чувствате, когато Вашата
камера, на ъндърграунд режисьора на
хорър филми, е изложена в Музея на
киното между костюми от филма
“Криле на желанието” на Вим Вендерс и макет на кораба от “Фицкаралдо” на
Вернер Херцог?
Първоначално не знаех, че са включили камерата в постоянната
Събирате
Събирам плакати на японски филми с
чудовища още от дете. Имам
в Грац, Австрия, както и тук – в Берлин, на летището Темпелхоф, където изложиха главата от Nekromantik.
Какво се случва
Германия, трябва да имаш
добро оправдание. Защо иначе ще се
с тези болни теми? Ако питате някоя майка на улицата дали трябва да има хорър филми, тя
най-вероятно ще ви каже, че те трябва да
бъдат забранени, защото могат да навредят на
децата. Така започна цялата цензура.
Когато се появиха т.н. “video nasties” във
Великобритания (нискобюджетни филми на
ужасите, разпространявани на видеокасети в
началото на 80-те години, критикувани от
медиите и различни религиозни организации заради насилието в тях – б.а.) настъпи голяма
истерия. Моите филми бяха вид реакция на
тази цензура. Когато филмите бяха забранени
на VHS, започнаха да ги дават по кината. На
никого не му пукаше, защото всички мислеха, че не можеш да отидеш на Cannibal Holocaust, ако си дете. Просто няма да те пуснат. И
децата, разбира се, успяваха да се вмъкнат на тези филми. Родителите бяха особено загрижени, ако откриеха видеокасета с някой от зомби филмите на Лучио Фулчи. И се
паникьосваха, защото не знаеха нищо за този тип кино. Моето поколение се образова, ходейки на т.нар. детски матинета (прожекции за деца, обикновено в утрините и
следобедите на уикенда – б.а.) с евтини хорър филми или филми за чудовища. Баща ми ме
водеше на тях като дете. Той приемаше
всичко, защото беше пристрастен към
гледането на телевизия. Гледаше буквално
всичко, по цял ден. И когато поисках да отида
на някое матине, за да гледам хорър филми на
английското студио “Хамър”, филми за Годзила
или пък “Планетата на маймуните”, баща ми
идваше с мен. Понякога дори ме будеше
посред нощ, за да гледам някои от тези
филми, когато ги показваха по телевизията.
Което беше веднъж на всеки няколко месеца, защото по онова време в Западна Германия
имахме само три канала. Това бяха доста
безобидни неща, като “Франкенщайн“ на
Джеймс Уейл от 1931 г. или пък “Кинг Конг“ от 1933 г. Имаше голямо публично недоволство,
определени сцени или кадри…
Предполагам Вие никога
Разбира се, че не. Проблемът беше, че кината не прожектираха филми без сертификат от Freiwilliges Selbstkontrolle.
Значи прожекциите Ви са били доста ъндърграунд?
Премиерата на Nekromantik се състоя в култовото
прокурор, с ироничната фамилия Фройнд (от немски – “Freund” – приятел – б.а.), защото прожектираше филми без сертификат. Което разбира се не е
престъпление само по себе си, но господин
Фройнд не харесваше това и започна да
създава проблеми. Преди моя филм да бъде
конфискуван, господин Фройнд беше иззел
копие на “Тексаско клане 2” на Тоби Хупър, както и някои други заглавия. Аз бях
първият германски режисьор, който
попадаше на мушката му. Тоби Хупър беше
в Америка и едва ли му е пукало, че ще
конфискуват копие на филма му, който дори
не беше официално разпространяван в
Германия. Това беше добра реклама за него, но аз имах какво да губя. Опитвах се да си върна обратно парите, които бях похарчил за Nekromantik 2 и затова заведох дело в Мюнхен, което накрая спечелих. Един специалист по история на киното бе
повикан като вещо лице от съда и каза, че Nekromantik 2 е изкуство. Нещо повече, заяви че това по същество е любовен филм, с две по-шокиращи сцени. Извадих късмет, че въпросният киноисторик не ме смяташе за престъпник. Най-страшното беше, че
квартал Шьонберг – б.а.), където започнахме да крием всичко по-ценно. Там снимахме и друг мой хорър, наречен Schramm. Когато обискираха апартамента на Манфред, той им каза, че негативите на филма, които искаха да унищожат, са в Америка, защото списанието Film Threat планира да пусне филма на VHS. Когато отишли в лабораторията,
“Носферату” в Дортмунд, наречена
Nosferatu lebt (от немски - “Носферату е жив” - б.а.).
Германското общество не е много ентусиазирано по отношение на
хорър филмите, но в същото време
спокойно можете да разказвате
страховити истории в радиопиесите и в театралните постановки, на
които сте автор…
Струва ми се, че хората приемат, че
театърът е изкуство, така че не са
изкушени да търсят мръсотия там. Много
е трудно да се забрани театрална пиеса.
Едно нещо, което винаги е било
проблем, е, че театрите се финансират от
правителството. И ако там се случва
нещо, което е против властите, то все
още може да бъде прието за изкуство, но театърът вероятно няма да получи същото финансиране следващата
година.
Имате театрална пиеса за Ед Гейн, американски сериен убиец и
осквернител на гробове през 50-те
години. Какво ви вдъхнови за
написването ѝ?
Ед Гейн е фигура от която се
интересувам от много време. През 2012
г. дори отидох на гроба му в Уисконсин,
където заснех късометражния филм A Moment of Silence at the Grave of Ed Gein.
Гейн е в основата на американската
култура на филмите на ужасите. Той е
вдъхновение за създаването на филми като “Психо”, “Тексаско клане” и
“Мълчанието на агнетата”. Тоест това не е
привнесена от Германия култура на
ужасите, а нещо, зародило се на местна
почва, в Америка. Този факт ми позволи да направя радиопиеса за Гейн, в която работих с много добри актьори,
Frankenstein Conquers the World (1965)
Godzilla vs. Hedorah (1971)
King Kong Escapes (1967)
Matango: Attack of the Mushroom
People (1963)
Gamera vs. Guiron (1969)
Mothra (1961)
Goke, Body Snatcher from Hell (1968)
Godzilla (1954)
Gamera 3: Revenge of Iris (1999)
Godzilla, Mothra and King Ghidorah:
Giant Monsters All-Out Attack (2001)
Това никога няма да се случи. Знам, защото съм работил за високобюджетни
продукции. Работих като втори режисьор на Killer Condom, голяма швейцарска
продукция, с декори на легендарния Х. Р.
Гигер. Така че знам, че ако един филм е
високобюджетен, ще има много хора,
които да ми казват какво да правя и ще ми
е трудно да изпълня всички желания.
Начинът, по който започнах да правя
филми, беше по-артистичен. Само няколко
души на тази планета успяват да правят
филми по този начин, но в по-голям
мащаб. Дейвид Линч беше един от тях. На
него понякога му се налагаше да прави
собствените си филми с малка дигитална
камера, защото никой не му даваше
през 80-те и 90-те години на миналия век. И не знам защо – това са филми от друго време с послание, което вече не е необходимо. Кой се оплаква от цензура в Западния свят? Никой, защото тук няма цензура, защото можеш да видиш всичко в интернет. Преди време на фестивала в Ситжес, Испания, където имаше ретроспектива на мои филми, се срещнах с един продуцент, с когото бях работил върху сериал, наречен Lexx. Той ми каза, че всеки говори за това колко отвратителни и подривни за добрия вкус са моите филми, а това не било вярно. “Ти винаги си имал този арт подход като оправдание, като авариен изход. Ти си прекалено интелигентен, за да правиш филми с насилие заради самото насилие”, каза ми той. Това,
края на света “Интересът
етапи съм бил друг човек и тези други хора
са работили, както те са смятали за добре.
Не мога да ги съдя. Ако кажа, че във всеки
проект се чувствам като новородено бебе
или че с моя опит съм много по-наясно, ще
излъжа и в двата случая.”
Ако има промени в себе си, които може да
опише, то те са онези, които се дължат на
съвместната му и дългогодишна работа с
Ани Васева и Боян Манчев в “Метеор”.
Среща, за която казва, че го е запознала не
просто със сериозни автори, но и със
взаимовръзките между тях. “Така
постепенно се промени разбирането ми за
мрачното, както и вкусът ми в разбирането.
Практическият опит в работата ме
приближи до това, което не познавах
житейски.”
Дава за пример Хауърд Лъвкрафт (1890 – 1937), един от най-влиятелните писатели в хорър жанра, чийто литературен път и
живот екипът пресъздаде като “пърформънс
лекция” за първи път през 2016 г.
Впоследствие под знака
се разкри линия на писатели, въобще артисти, които са се занимавали с темата за страшното, дори и никога да не са го упоменавали като “ужас” или “хорър”. Преди не бях обръщал внимание на тези хоризонти, а в хода се промениха и възгледите ми какво може да е страшно. Сега, през опита, вече си обяснявам и защо някои неща са ме докосвали, притеснявали, повече от други.”
Това означава, че постепенно той е станал и по-добър зрител, а за него това е задължителна част от целия процес. Казва, че винаги си дава сметка, че в публиката ще има хора, които са
по-добре образовани или информирани
него по тема, която засяга през
В хаоса всичко е свързано
Леонид казва, че с времето е
рационализирал по-голямата част от
страховете си, “поне тези с ясен човешки
произход, но ако се замислим колко е
крехък балансът между всички нас, лесно
може да се побъркаме”. Не се определя
толкова като апокалиптичен”, а като
постапокалиптичен: “много е по-интересно
какво става после, какви врати ще се
отворят”. Според него сме свикнали да
разсъждаваме за края като глобално
явление, което идва едновременно за
цялата жива природа, вместо поетапно.
“Сигурно ще кажа голяма глупост и някой е
разсъждавал повече от мен над тези теми, но имам чувството, че се движим в някакво
безумие. Само постигнатият
цивилизационен напредък – култура, образование – ни задържа за известно
време. Буфер, който не разпознаваме
напълно поради неясното, неопределено, непълно осъзнаване за начина, по който
текат промените днес.”
Според Йовчев твърде много
Dum spiro, spero
нуждае от смелост и непримиримост, както и от воля за форма: воля за експериментиране с форми, неограничени от доминиращите символни порядъци…” Как се култивира тази смелост и непримиримост? Според него благодарение на всичко, което ги заплашва. “Няма момент от човешката история, в която нещо приключва и друго рязко започва. Това са процеси, които се самозахранват. Може да приложим и тук теорията на физиците, че енергията никога не се губи, тя се трансформира.”
Сред последните му изяви с “Метеор” е видео работата “Вълшебната гора” (“Гората е онази територия между природата и културата, в която времето е омагьосано...”), както и режисираното от Васева представление “Метаморфози” по Овидий, част от поредицата им “Да играем литература”, в която класическите текстове са представени осъвременени чрез театралните методи. Пред колектива предстоят няколко бъдещи
“Няма интересно и неинтересно време.” Йовчев казва, че подхожда еднакво към работата по съвременен или класически текст. “Имам един потискащ детски спомен: как на рафтовете стоят дебелите томове, непипани от кой знае кога, но ако посегнеш към някоя книга, винаги някой
по-възрастен ти казва: “Още си малък за това, недей”. Това те
оправдава да гледаш на определени творби
МАЛКА
МУЗИКА: КАКВО
ВДЪХНОВЯВА
ВЪЛНА
Не е случайно, че саундтракът на зимата и преходът от 2024 към 2025 г. се оказа новият албум на The Cure – Songs from a Lost World се появи след 16 години чакане, но това не е единствената причина, която го направи внезапно едно от най-коментираните музикални събития. Като че ли светът имаше нужда от саундтрак към “изгубения” си свят, на фона на политическите сътресения и приближаването на факта до фикцията.
Публиката на концертите и партитата, в които даркуейвът и пост-пънкът доминират, е все по-млада, а групите, които излизат на преден план, понякога са като директно извадени от
предишна епоха. Това не е вълна, която подминава местната сцена: имаме все
повече музиканти и диджеи, които
изследват различните аспекти на по-мрачните субкултури или вплитат части от тях в други жанрове и среди.
През последните години у нас гостуваха имена като Lebannon Hannover, Molchat Doma, The Soft Moon, She Past Away, The KVB, Whispering Sons, а през
август очакваме и Ник Кейв. Влиянието на “Нова Генерация“ и “Ревю“ пък е все по-отчетливо върху най-младото поколение местни групи. Без да се е случило събитие
“Завръщането на готическите и мрачните изразни средства е едновременно
ранното кино. Елементите от тези периоди прокарват нишка към поколението
изразяване на тягостното и меланхоличното, а точно това липсва в хиперизчистеното, забързано настояще на света.”
За Корина, това е естествен отговор към всички безпокойства, които носи съвремието. “Теми, които са централни за готик културата – изследването на смъртността, екзистенциалният страх, красотата в мрака, като че ли ни дават поле, през което да преживеем колективните несигурности днес и отчуждението между хората.” За нея всичко това е повече от естетическо упражнение. В размислите ѝ тези влечения
“Въпреки че като че ли всички спазват фундаменталните елементи – тайнственост, отнесени вокали, динамична бас линия –
виждам все повече съвременни техники в
продукцията, както и различни влияния, както музикални, така и провокирани от
съвременните културни и житейски
безпокойства: примерно вплитане на
елементи от шугейз и дрийм попа. В самите
песни все повече се намесват темите за
притесненията около климатичните
промени, колко дигитализиран става животът ни. Все повече на преден план е мисията ни да запазим автентичност, когато сме едновременно толкова свързани и...
толкова разделени. В наши дни има и повече внимание върху социалния аспект: това е музика, която трябва да приобщава, не да отчуждава.”
Това, че по едно и също време толкова
изпълнители и групи от различни места
изследват подобна територия, за нея е знак, че сме свидетели на нова вълна, която пази и обогатява традицията дотук. “Да, сега има
но не всичко се ограничава до
групи в жанра, както и с обещаващите Dark Venus от Виена. През изминалата година те записаха няколко сингъла – “Мърви цветя”, “Вечери”, “Мрак” и Digi-an, а звукът им като че ли обитава територия от влияние от “Нова Генерация“ и първите албуми на The Cure.
Двамата изграждат свят, в който “просмукани са мечтите”, “смачкани са дните” и “остават зазидани онези опити да бъдеш някой, без да подражаваш всякак”.
“Определението за мрачност се универсализира с всяко нещо, което се създава и бива причислено към него. От първите ни срещи с мрачни творби разбираме, че те са в контраст спрямо установения ред в ежедневието – казва Джулиано Василев. – Общоприето е, че в тъмното, където не виждаме, може да има всичко и се случват неща, за които не знаем.
Snakeatsnakе / Фотографи: Александър Пенджуров и
изкуството, музиката. Започват да
оформят вкус с възрастта заедно със светогледа си.”
В следването на добрите примери той
вижда и известни рискове: “Липсата на
влиятелни и актуални течения в момента води до предъвкване на стари неща и
често в музиката се чува как някоя нова
песен има звучене като от конкретен
период. Може би защото много хора се
чувстват по-добре в миналото, затова се
опитват да го търсят и задържат, без
концептуално да се ражда нищо ново.”
Какво прави за него определени жанрове
и артисти, музика създавана преди
десетилетия, актуални и днес? “Чрез
създаденото от тях можем да усетим и разберем повече за човешкия предикат.
Възможността да почувстваме това, което ни прави и винаги ни е правило хора. Да
бъдем щастливи, спокойни, гневни, недоволни, тъжни точно в този момент, когато се докоснем до творбата и тя резонира с нас самите.”
Индустриалният комплекс “Неизбежно, илюзията за
SNAKEATSNAKЕ е
на Стефан Стоев, увлечен по наследството на ранния индъстриъл и EBM (electronic body music) жанра, започнат от сформирани през 80-те групи като Nitzer Ebb, DAF, Front 242. В случая на Стоев, във визуалния му и
музикален свят има и нещо от киберпънка, хоръра и ретрофутуризма, а когато го
видите на живо, веднага се усещате като отвлечени в различно пространство. Затова и в неговия прочит EBM означава electronic bunker music. Вътрешният хумор също е съставна част.
Какво продължава да го провокира в точно тази част от електронната и DIY музика? “Първо, директността. Ударът е точно там, където боли, и откъдето искаш да усилиш потока на нарастващата в теб агресия. Второ – границата. Рамките, в които стилът работи. Машината с ограничен набор действия, която ти като автор трябва да манипулираш с оскъдни средства, за да извлечеш новото. И не на последно място –танцът. Бързото, задъхващо темпо”.
едновременно
живи изпълнения в Германия, Гърция, Холандия, Полша, Унгария, Италия, Испания и Франция, понякога в съвместни турнета с Voyvoda.
“В моята музика голяма част от вдъхновенията идват както от смесица от различни стилове, така и от статични или динамични визуални елементи, както от тази реалност, така и от измислените, в
които пребивавам. Няма да ги назовавам, защото там хаосът е неконтролируем. От
бункери през кросдресъри до алтернативни реалности, други животи, котки и киборги.”
Има ли нещо ограничаващо в следването на
най-високите примери в тези жанрове?
Според Корина Сукаров някои граници в
естетиката или трендовете в съответния момент могат да донесат усещане за
конкретен лимит докъде може да стигнеш.
“Но вярвам, че става въпрос повече за
личното ти отношение накъде ще отнесеш
естетиката, вместо да я спазваш стриктно. Стилът може лесно да изпадне в едно
повърхностно кодифициране, където ако
правиш едно или две конкретни неща, все едно всичко минава.” Тя се опасява, че така се губи флуидността, разнообразието и
разбирането, че в ядрото си тези жанрове
трябва да освобождават. “Те са празненство
на бунтарството и онази красота, за която
не всички имат очи и често се пропуска. В
себеизразяването откриваме креативността
в ограниченията – дали ще е интерпретация на утвърден мотив, или пък отхвърляне
изцяло на определени граници.”
За нея ключът към оригиналността е да
използваме даденото като средство, не като правило. “В крайна сметка, готическото
никога не залязва – то може да се скрие някъде за момент, докато нещо не го извика отново. И така то се завръща
Книга: The Art of Darkness: The History of Goth. Обемната книга на Джон Роб, басист на гостувалата и у нас група The Membranes и също така журналист, преминава през всички линии на историята на по-тъмната част от музикалната сцена, с по-голям фокус към събитията във Великобритания. Ще я намерите в книжарница Mahala в София.
Видео: Molchat Doma – Live at Panorama Hotel. Беларуската група пусна в YouTube черно-бяла лайв сесия, заснета пред бруталистичния хотел в Братислава, познат от обложката на втория им албум “Этажи” (2018).
Концерт: Clan of Xymox на живо в София. Холандската
Clan of Xymox
Албум: Les Animaux Sauvages – Futurespective.
Oraculo Records.
Доколкото разбирам, току-що се връщате от прожекция на “Носферату“.
Да, хареса ми, но беше малко… дълъг. Мисля, че се опитва да изглежда епичен и продължителността му вероятно е част от това. Хареса ми визията на филма. Напомни ми на оригинала на Фридрих Вилхелм
Мурнау, както и на Vampyr на датския
режисьор Карл Теодор Драйер.
Почитател ли сте на режисьора Робърт Егърс?
Егърс е един от онези режисьори, които винаги са ми били интересни, но всъщност не обичам нито един от филмите му. Мисля,
че той е режисьор, на когото по-скоро
трябва да се възхищаваме, отколкото да се
прехласваме по него, ако разбирате какво имам предвид. “Фарът“ наистина ми хареса,
както от интелектуална, така и от
естетическа гледна точка, но това не е филм,
който обичам.
Как бихте сравнили другите две версии
на “Носферату“, режисирани от Мурнау и Вернер Херцог, с филма на Егърс?
Мисля, че и трите филма са много добри.
Херцог обаче е режисьор, който обича да
прави физически неща като това да влачи кораби през планината във Фицкаралдо или
да пуска плъхове по улиците на града в
“Носферату – Призракът на нощта“. Докато
Егърс винаги изглежда малко резервиран –в неговия ”Носферату” също има плъхове, но
присъствие е доста неосезаемо и
това усещане за опасност.
филми.
Кога се преместихте в Лондон?
Завърших висшето си образование в Кардиф, след което се преместих в Лондон и живях там в продължение на 15 години.
Там завърших и магистърската си степен. През 1993 г. започнах да работя за една детска телевизия.
Значи сте се преместили точно след затварянето на култовото кино Scala?
О, не, аз хванах последните месеци на Scala. Какви филми гледахте там?
Гледах всичко в програмата. Един от най-запомнящите се филми беше Dust Devil на Ричард Стенли. Имаше и други филми, за
които разбрах благодарение на Scala, и
когато киното фалира, ги гледах в British Film Institute или в Institute of Contemporary Arts. Като Thundercrack! например. В Scala
показваха и някои от еротичните филми на
Ръс Майер.
В началото на 80-те и 90-те години
Scala организира два фестивала на Ед Ууд. Имате ли любим негов филм?
Бих казал Glen or Glenda просто защото харесвам Бела Лугоши в ролята на Провидението. По някакъв начин ми напомня на главния
VHS
Сдобихме се с такъв едва след като законът беше приет през 1984 г. Спомням си, че ходех в кварталните магазини, които имаха собствена видеотека и разглеждах крещящите обложки на различни италиански и филипински нискобюджетни филми.
Казвате, че навремето сте имали “академичен интерес” към т.нар. “video nasties“, но изведнъж сте се озовали “в окото на бурята“. Какво имате предвид?
Аз израснах в ерата на т.нар. “video nasties” и бях абониран за филмови списания като
Starburst, в които се говореше за този тип
филми. По същото време прочетох книгата на Мартин Баркър A Haunt of Fears, в която се разказва за британската кампания за забрана
на американските хорър комикси. (През 1953 г. във Великобритания се създава група
за натиск, която цели да ограничи
разпространението на американски комикси
на ужасите като The Vault of Horror и The Haunt of Fear, за които се смята, че влияят
негативно на британската младеж. – б.а.)
Баркър също така има и книга, посветена на
явлението “video nasties”. Интересното в
случая е как се зараждат тези кампании срещу различните видове развлечения за
работническата класа. Сякаш има страх от
достъпа на работническата класа до
определени неща. Това може да бъде
проследено назад във времето чак до
частните библиотеки за заемане на книги
през XIX век, където плащаш едно пени, за да
си вземеш книга, защото средната класа не е
искала слугите им да четат. Винаги съм се
интересувал от свободата на словото. Винаги са ме вълнували организации като Article 19,
международната група за защита на
свободата на словото, основана през 1987 г.
Освен това в началото на кариерата си се занимавах с пърформанси, които бяха доста
екстремни. Интересувах се от филми, които тестват границите на естетическия вкус. Ето защо
различни телевизионни предавания, като например What’s Up Doc?. След това Питър и половината от продуцентския екип на What’s Up Doc? отидоха да правят предаването Parallel 9 в BBC. И така получих ролята на Малкото зелено човече в Parallel 9. Предполагам, това може да се нарече първият ми досег със славата.
В едно интервю казвате, че сте знаели за първия The Human Centipede, но сте го гледали едва часове преди кастинга за втория филм, на специално организирана прожекция. Какви бяха първите
Споменавате The Vanishing – това е
е Bad Boy Bubby на
произход Ролф де Хеер. Имате ли теория защо холандците са толкова добри в психологическия хорър?
Обожавам Bad Boy Bubby. Това беше един от
ключовите филми, когато се опитвах да
разбера как да изиграя Мартин. Според мен холандската култура е доста либерална и
желанието да кажеш това, което искаш, да ти бъде позволена този вид свобода, е нещо, което помага при правенето на смущаващи филми.
Поредицата The Human Centipede често
е причислявана към поджанра “body horror“, който изглежда е
Titane (2021) и The Substance (2023)
на два кадъра - б.а.)…
Такъв ли съм наистина? (Смее се.) Не бих казал. Аз идвам от изкуството на пърформанса, което е доста противоположно на актьорството. Това значи, че ако искаш да изглеждаш пиян, трябва да се напиеш.
Има ли роля, която мечтаете да изиграете?
Има не толкова роли, които
хорър. Запознатите обаче
твърдят, че там ужасът е от съвсем различно от обичайното за жанра естество
и по-скоро е предизвикан от
несполучливия опит.
В България, оказва се, традиции в хоръра
генерално липсват. Вероятно това се
дължи на факта, че в годините на соца
киното у нас е идеологизирано, несвободно и “под ръководство“, заради
което качествените жанрове на западното кино са били немислими, или са били
допустими само тук-там: в комедията,
историческото и социалното кино.
Димитър Тенев и режисьорът на монтажа Бохос Топакбашиян. В смесения актьорски състав влизат и български имена като Мак Маринов, Борислав Чучков, Орлин Павлов, Ромина Божинова, Донка Аврамова, Димитър Касабов, Антон Николов, Велизар Бинев.
За Франческо Фратини най-голямото предизвикателство, но и изкушение в жанра е оригиналността, защото много неща като зомбита, вампири, демони, убийства са прекалено експлоатирани. Според него днешните тийнейджъри предпочитат сплатер филмите на ужасите, защото там има повече
в гилдията.
Публика и интерес обаче явно има. Отчита
го и режисьорът по монтажа Бохос
Топакбашиян, който изтъква наличието на
поне два хорър филма в програмите на
кината. Доказва го и боксофисът, както и
фактът, че младите българи обичат повече
филмовото забавление и търсят
по-разнообразно жанрово кино. “Страхът е
силна емоция, сравнима със скачането с
парашут или с качването на влакче на
ужасите, а емоциите са отключващият
фактор, който води до гледането на тези
филми“, коментира и Фратини, за когото е
показателно, че във Facebook има българска
група, в която над 65 хиляди души споделят
и обменят мнения и опит за заглавия от този
спектър.
Другото голямо доказателство за интереса
към жанра е първият фестивал за хорър
кино у нас, чието пилотно издание се
провежда през 2023 г. в София. Зад “It’s Alive“
стоят трима заредени с ентусиазъм души –
Ана-Мария, Стоян и Станислав, чиято идея е
да запълнят една “учудваща“ празнина в
културния живот на столицата, предлагайки
конкурсна програма с награди – статуетки
“Дървен Франки“, дело на Изабела
Манолова. В селекцията си съчетават както
по-алтернативни представители на хоръра, така и класически заглавия, някои от които
досега не са показвани на голям екран у нас. Миналата година фестивалът им включваше
не само прожекции, но и тематични куизове, арт инсталация, музикално парти, срещи с част от личностите зад филмите, както и
А дали според тях съставките на филмите на ужасите са се променили? По-скоро не, защото жанрът се опира на едно доста атавистично чувство, каквото е страхът. “Новите лица на страха са проблемите на настоящето. Това са например технологиите, но страхът от развитието на науката присъства и във “Франкенщайн“, така че желанието да намерим нещо ново в полето на страха е може би най-сериозното предизвикателство за хорър киното“, казват от екипа на фестивала.
И те отчитат липсата на традиции в жанра у нас, но са оптимисти, че тепърва ще се появяват попълнения. “Съдейки по нашия фестивал, по боксофис резултатите и по дискусиите в социалните мрежи, българите категорично обичат да гледат
