да останеш
скрит днес
Повече съдържание и разширени материали ще откриете на vijmag.bg
когато социалните мрежи
навлизаха в живота ни и по един или друг начин се
превръщаха в инструмент за създаването и развитието на обществени явления, протести и нов тип известни личности, съществуваше очакването, че тази
децентрализация на информация е за добро
Настоящето всеки ден ни показва, че очакванията са били колкото верни, толкова погрешни, а
противоречивият краен резултат оказва огромно
влияние върху начина, по който хората избират да се
презентират онлайн и офлайн.
Можем ли изобщо да бъдем анонимни днес? Или сме като
разберат всичко за нас?
Както пише Шушана Зубов в провокиралата реакции, но все още непреведена у нас книга The Age of Surveillance Capitalism – силнa критика към събирането на данни,
алгоритмизирането на съдържанието онлайн и
манипулирането на потребителските навици: “...нашите животи са сведени на първо място до поведенчески маркери, незаинтересоваността се превръща в
доминираща черта, способността ни да вземаме решения изчезва, преди да осъзнаем, че имаме тази способност, не виждаме, нито можем да предвидим
последствията от това редуциране на правата ни”.
Резултатът според Зубов е, че накрая единственото,
което ни остава, “е да обсъждаме на вечеря как да се скрием от силите, които се крият от нас”.
През темата за анонимността
ПАТРОН
“ВИЖ!” e безплатна независима медия за изкуство и култура.
Станете патрон на списанието с малък месечен абонамент.
Подкрепяйки ”ВИЖ!”, вие подкрепяте не само развитието на медията, авторите, художниците, фотографите и екипа, но и съществуването на качествена културна журналистика и независим печат в България.
Сериалът на НВО “Гениалната приятелка” и българското
По-рано това лято “Гениалната
приятелка” на Елена Феранте застана на
върха на класацията на New York Times за
най-добри романи от началото на века.
Една от големите разлики между
Феранте и други включени в селекцията
писатели като Хилари Мантел, Колсън
Уайтхед, Джонатан Франзен и Джоан
Дидион е, че докато при тях факт и
фикция, публичен и личен живот влизат в
унисон, Феранте остава загадка.
Въпреки че интервюта с нея не липсват, а извън литературата тя има присъствие
като есеист в англоезични и италиански медии, Феранте не прави изяви на живо, не съществуват снимки, дори преводачите ѝ нямат директен контакт с нея. Дори не е напълно сигурно
феномен. Припомня възможността за алтернативен път, особено в настоящето, когато литературата е все повече автобиографична (или автофикционална), а публичната личност на автора (писател, художник, режисьор, музикант или друго) – почти толкова важна, колкото качеството на създадената творба.
Един от най-известните примери за
анонимност и как тя едновременно пази личното пространство на автора и
поддържа привлекателен ореол на
мистерия около името му, е кариерата на американския писател Томас Пинчън: за
близо седем десетилетия активно писане съществуват само ученически снимки на Пинчън, а при появата си в “Семейство Симпсън” през 2004 г. неговата анимирана версия е с хартиена
реалната личност в нещо друго
изостря фокуса върху самото изкуство. Например от средата на 60-те години на ХХ век Селинджър пише в
анонимност, за да се откъсне от
съзнанието за читателя, сякаш за да
опази своята автентичност”, казват
Теодора Константинова и Радослав
Механджийски, създатели на
платформата Art and Culture Today и
сега ангажирани като жури на първото издание на Sofia Art Fair – форум, който ще събере художници, колекционери и
ентусиасти на изкуството между 3 и 6
октомври в Sofia Tech Park.
За тях един от интересните примери
през последните години е
нарастващата популярност на наскоро
“откритата“ шведска художничка Хилма
аф Клинт (1862 – 1944), понастоящем
вече приемана и реинтегрирана в
историята като един от
най-интересните представители на
абстрактното рисуване. “Тя пише в
завещанието си картините ѝ да бъдат
показани за пръв път десетилетия след смъртта ѝ, изглежда със съзнанието, че
във времето, в което живее, те нито ще
бъдат напълно разбрани, нито
оценени, дори само с оглед на това, че
е жена. Банкси пък постига анонимност
чрез свръхинтерпретиране на
възможността кой всъщност е той. Така
или иначе, да твориш в анонимност
изисква особена суперсила – да се
откъснеш от суетата и постоянната
потребност от признание.”
Догадките около Феранте и
преоткриването на художници като
Клинт припомнят за думите на
Вирджиния Улф: “през по-голямата част
от историята, анонимният творец е жена”. Примерите за жени, които са
най-известните писателки е анонимна, така е и един от
най-известните графити художници (личен фаворит сред теориите за
личността на Банкси: че зад псевдонима е Робърт дел Ная от Massive Attack). В
един по-субкултурен план, “случаят Банкси” буди асоциации с дейността на феминисткия колектив Guerrilla Girls, започнал в Ню Йорк още през 1985 г. и
активен до днес.
В България като че ли разполагаме с
малко примери за хора, които изцяло или частично прикриват идентичността в работата си. Повечето
уличното изкуство – от активния вече над две десетилетия XPOME до
представители като emircA, които са
по-видими през последните няколко години, особено на фона на протестните вълни у нас и черния хумор, който често върви с демонстрациите и
общественото недоволство. Докато има автори, чиято личност е все пак до някаква степен известна на съмишлениците им, липсват каквито и да било следи към самоличността на emircA.
Една от най-популярните артистични намеси в градското пространство у нас остава полутайна: акцията “В крак с времето” от 2011 г., когато групата анонимни художници Destructive Creation преобразиха вече частично
мрежи или опълчване срещу видимостта в
тях и срещу очакванията за самореклама в
днешно време. Като всеки провокативен
акт и отказът от публичност има своята
традиция. Както казва самата Елена
Феранте в едно свое есе, част от книгата
“Между полетата на страницата”: “Да
пишеш, предполага да се настаниш във
всичко това, което вече е написано.”
“Идеята за авторството и анонимността е
централна за изграждането на дискурса на
съвременното изкуство много преди технологизирането на света, в който
живеем днес”, казва Станимир Стоянов, който е завършил философия в Софийски университет и Теория на съвременното изкуство и кураторство в Голдсмитс, Лондон, а наскоро беше един от преподавателите в първото издание на
“Училище за куратори” в Център Кристо и Жан-Клод в Габрово.
Стоянов дава за пример как през 1917 г., когато Марсел Дюшан изпраща на Обществото на независимите художници в Ню Йорк писоар, обърнат наобратно, той се подписва на него като „R. Mutt”.
“Този на пръв поглед технически жест изиграва важна роля за разклащането на идеята за автономността на автора, която по-късно става ключова в концептуализма и особено в изкуството на апроприацията (Ричард Принс, Шери Ливайн, Джеф Кунс). По-късно артисти като Шери Ливайн възпроизвеждат като свои собствени произведения други произведения на
За Стоянов остава актуален въпросът
какво означава да си анонимен в свят, в
който самата идея за автономност и
авторство преминава през промени:
“Дали авторът е самосиндикален творец, или е продукт на конвенциите, които са
го произвели?”. Той припомня, че това са
централни въпроси за критиката още от
написването на “Смъртта на автора” от
Ролан Барт през 1968 г., а година по-късно темата е преразгледана и от Мишел Фуко
в известната му лекция в Колеж дьо
Франс “Що е автор?”.
“Струва ми се, че критиката на
авторството е част от една по-мащабна
критика на индивидуализма и на субекта
като първична изграждаща единица на
обществото.”
Саундтрак към неизвестността
Има ли анонимност в музиката –
изкуство, което все по-често е просто
“съдържание” покрай навлизането на
стрийминг услугите, все
по-фрагментирано, все по-трудно като среда за професионална реализация.
Насред хаоса в индустрията, все
по-малко се спазват досегашните ѝ
правила: не рядко няма особено много
информация за наскоро излезлите на
повърхността проекти и групи.
Тенденцията новата музика да пътува
предимно през плейлисти донякъде
улеснява това: какво знаем за гласа, който открихме неотдавна,
препоръчваме и слушаме в момента?
Много често – напълно нищо.
Периодът на внимателното отглеждане
на лични брандове и на интензивното онлайн присъствие, което се наложи с
навлизането на социалните мрежи и отбеляза пик с нуждата от присъствие в Instagram и TikTok, започна
комуникация вече не е даденост въпреки социалните мрежи).
“Черният силует, в който се превъплъщавам, е разпознаваем символ, който е едновременно труден за дефиниция, но дава пространство на въображението. Обезличаването не
покрива човешкото, то разкрива мистиката”, казва ембиънт композиторът
живо, в малкото останали пространства за
подобна експериментална музика в
София, той често е облечен в черна роба и
плащ, който покрива главата му, почти
като герой от сюрреалистичния филм
“Свещената планина” (The Holy Mountain)
на Алехандро Ходоровски. Визията на
“сбогом хиляди” е вдъхновена от
разбирането, че маската не покрива
човека, а изкарва на преден план нещо
свещено, нещо, което е отвъд телесното.
Напоследък той все по-често излиза
просто като себе си, с разкрито лице: “Последните ми няколко участия са без костюма. Невинаги успявам да открия правилните условия за него. Имам
Tой винаги ще представлява
персонификация на музиката и
настроението, което искам да създам с
проекта. За момента търся правилното място и време отново да се превъплътя.”
Анонимността и изграждането на мистерия в свръхинформационния свят и привидно твърде схематичната и очевидна онлайн и медийна среда започва все по-често да навлиза и в подножието на мейнстрийма. Едно от явленията в експерименталната страна на R&B и госпъл жанровете, групата SAULT, издаваше анонимно албумите си до 2022 г. Проектът
залагаше на силен визуален свят около
проекта, който съвпадна с тогавашната
вълна видеоклиповете да приличат все
повече на късометражни филми, тоест с
възползването от свободата на първите
години на YouTube. С няколко години
по-назад във времето имаме и
електронния иноватор Burial, който вече
над двадесет години пази определена
енигматичност около проекта, а истинското му име стана известно почти десетилетие след първите му изяви.
По-съвременен пример са Glass Beams от Мелбърн: маските са част от всяко изпълнение, а същевременно малко е известно за техния основател Ражан Силва. Колкото по-далеч от стандартния
изпълнители
Анонимността не е просто средство за разграничаване и ангажиране на вниманието на публиката, но насочва към есенцията на работата (песента, книгата, картината). Тя задава въпроса дали често авторът не пречи на творбата и не отнема от университалните ѝ качества, вместо да подсилва с присъствието си ефекта ѝ. Знакът за равенство между творба и автор
“Една писта е кър, ако от нея не излита
машина. И една машина е ширпотреба, ако
не може да лети.“ Тези реплики отекваха
известно време в съзнанието ми, след като
преди 12 години за първи път направих опит
да се свържа с “Пистамашина“ – групата, на
която за първи път попаднах онлайн през
видеоклипове със странна, но интересна
експериментална смесица от стилове,
забърквана на живо от хора, обвити в мрак
и работни гащеризони с маски. След като
вече ги бях слушала на живо и се уверих, че
маските не са просто филмов декор, а
съществен елемент от цялостното им
представяне, направих опит да се свържа с
тях с ясното съзнание, че срещата лице в маска е неосъществима. Вместо отговори
на зададените писмено въпроси получих
най-дългия им до този момент текст, разпределен в 10 точки. Една от тях
гласеше, че “Пистамашина“ е проект, а не –група, банда, шайка, групировка, движение или там еди-какво си. Това е проект на
аудио, визуални и аудио-визуални дейци, чиято идея е да ви показват аудиото и визията на годината, в която живеем“.
Другото им обяснение беше, че ако онова, което казват, звучи претенциозно, това е, защото е казано, че претенцията е сестрата на мистерията и съмнението, а “мистерията
е това, което ни интересува, но се
страхуваме да разкрием, докато съмнението е това, което ни води към откритията“.
“Пистамашина“
“Пистамашина“ в Sofia Live Club Фотограф: Боряна Пандова
На съседната страница: MANASYt Фотограф: Марина Чамуркова
За последен път попаднах на тях на живо като подгряващи на The Comet Is Coming миналата година и бях изненадана от
промяната в чутото. Имах надежда, че
този път, разполагайки с телефонен
номер, ще успея да направя по-голям пробив в мистерията и ще разбера
повече. Не ми се получи. Основното,
което ми бе изпратено, може да бъде прочетено в официалния сайт на
проекта, а останалото ми напомни за репликата им за претенцията и нейната сестра. Единственото, за което си
“стиснахме ръцете“ след повторния ми
опит по телефона, бе, че “Пистамашина“ неслучайно държи на тази мистерия.
Създаването на усещането за объркване и непредсказуемост е важно за съществуването на проекта и всяко излизане от тази “релса“ ще затрие почти 20-годишните им усилия в тази посока. Уточнихме, че съществуват някъде от
началото на 2000-те години, че нямат
постоянен състав и това въобще не е от значение, както и че е много вероятно съвсем скоро да ги слушаме на живо, но разбира се, неясно къде. Отворени са за
покани. Ако можем да се похвалим с
откритие, то това е новината, че записват нов албум, който е много вероятно да се
появи (мистериозно?) до края на
годината и че видеоклипове към него би имало само ако се намерят средствата, времето и желанието да станат “мега качествено”
Не толкова сложно бе да разбера
историята зад маската и псевдонима на
българския артист MANASYt, който в
момента се подвизава в Китай. Повече от
20 години той издава сингли и албуми, в
които някои от парчетата му “напомнят на
футуристичен хорър филм, други – на
посещение в психиатрична клиника, но
повечето звучат точно като онова, което
враждебни извънземни биха слушали, докато нападат Земята“ (по Discogs).
Лицето зад MANASYt (или Петър Тасев)
може да бъде видяно, ако бъде потърсено.
хора“ има странен, но
Псевдонимът му произхожда от факта, че много хора все още се обръщат към него с Манаси, въпреки че се казва Петър, като този прякор предхожда неговото настоящо музикално превъплъщение още от годините, в които се пробва в метъл групи. “Произнася се Манаси Ти и вече не поправям хората – в различните държави си имат
Освен това този леко шокиращ имидж
пасва идеално на музиката му и
атмосферата, която тя създава. Според
него трудно се описва, но уместни думи в случая биха били перверзност, дистопия, гротескност, параноя, напрегнатост... В
допълнение към това казва, че заради черната кожена маска някои хора го
наричат “електро терорист“.
Влечението му към мрачния индустриален
електронен звук се заражда още преди 20
години, когато живее в САЩ и прекарва
година в Детройт. “Прогресията от метъл и
пънк към индъстриъл и електронна музика
е може би натурална. През 1995 г. ходих в
Будапеща да гледам Prodigy и това беше
важен момент. Слушах неща като Killing
Joke, Swans, Prong, Godflesh, The Young Gods и много други. И по-нататък FRONT
242, Skinny Puppy и Frontline Assembly.
Мисля, че моята музика е повлияна повече
от такива групи, отколкото примерно от
Kraftwerk“, коментира Петър.
Като “крале на анонимността“ определя The Residents, които вече десетилетия опазват тайната си. “Като живях в Детройт се повлиях много от местните
Drexciya, Ultradyne, Dopplereffekt и Underground Resistance. Те казват, че музиката е по-важна от личността, което в момента резонира доста на фона на сегашните диджеи супермодели, които само пляскат с ръце и вземат астрономически хонорари. Момент, само да повърна.“
При него това води и до куриозни
моменти, когато например има участия някъде в Европа и има среща с
организаторите, които обаче не могат да го познаят, защото реално не знаят как изглежда. Друг интересен случай е, когато преди 15 години маската му
изчезва някъде в Брюксел и до ден днешен, когато разказва за тази история, обича да се шегува, че някъде там, в някое тъмно и студено мазе живее най-големият му фен, който носи маската, докато слуша музиката на MANASYt.
Когато не прави музика и не носи маска, Петър Тасев, който е завършил английска филология, е преподавател по английски език в университет в Китай. Намира работата си там онлайн и през 2010 г. се маха от Лондон, където не му харесва особено. В момента в азиатската страна го задържа основно фактът, че жена му е оттам, но също и хората и местната култура, при която “учителите са на почит, учениците са
суперинтелигентни, учтиви и позитивни и няма никакви проблеми с дисциплината“. Освен това като
преподавател разполага с много свободно време в месеците
още “по-намръщени, тъжни и
негативни“. “С много неща Китай е 10
години напред от нашия "цивилизован
свят", но тук никой не иска да признае
това, защото да си "China hater" е
професия. Така че сигурно ще си остана
там завинаги“, допълва той.
И все пак, ако има друго място, на което се чувства в свои води, това е Белгия,
където музиката му сякаш винаги е
имала почва и затова прави там много
участия от 2005 г. насам. Намира
местните за странно креативни и не
пропуска да подчертае, че оттам е
(Man Bites Dog) с
Фотограф: Марина Чамуркова
Гилиъм: “най-добрият за мен дистопичен абсурдистки филм“. Последният, който го е впечатлил доста, е “Безкраен басейн” (Infinity Pool) на Брандън Кроненберг.
Когато става дума за електронната сцена, онова, което му прави добро впечатление в развитието ѝ, е смесването на стиловете и наличието на “безжанрова музика“. Като пример за такова течение дава mutant music/beats, с което могат да бъдат описани и някои от неговите неща. В същото
През февруари тази година софийските
квартали “Дружба", “Слатина”, “Банишора” и "Зона Б-19” осъмнаха
нашарени с мистериозни графити.
Предположенията на живущите там
относно произхода и значението на
загадъчните знаци варираха от
“писменост на извънземна
цивилизация” през “хитлеристки” и
“сектантски” символи до маркировка на
сгради, които да бъдат бомбардирани от
руската армия. Междувременно
полицията арестува един от авторите на
графитите – двадесет и няколко годишен
германец от италиански произход,
известен с артистичния псевдоним
Ikarus. Както се разбра впоследствие, рисунките му се оказаха графити в
непознатия в България стил pichação, а самият той е член на берлинския
колектив Berlin Kidz.
Berlin Kidz станаха популярни в последните десетина години с графитите си в червено и синьо на труднодостъпни фасади в Берлин,
направени с помощта на алпинистки
въжета. Освен с тях Berlin Kidz нашумяха
и с поредица видеоклипове, в които
практикуват изключително опасното
“сърфиране” върху влакове от
берлинското метро. През 2016 г.
говорител на берлинската компания за
градски транспорт BVG заклейми
въпросните видеа като
“подстрекателство към самоубийство“.
Германският фотограф Томас фон Витиш (р. 1983) прекарва три години с Berlin
Kidz в периода 2012 – 2015 г.,
придружавайки ги в десетки от техните акции. Резултатът e серията фотографии “Adrenaline”, показана по време на
престижния Европейски месец на фотографията
Какво
г.?
Фотографията. Аз съм от един малък град в
Долна Саксония, недалеч от границата с
Нидерландия, наречен Оснабрюк. Започнах
да снимам там като музикален фотограф.
Ходех по концерти и правех портрети на
музиканти. Но беше трудно, защото в
Оснабрюк не се случваха толкова много
неща. Така в един момент реших да отида в
Берлин, защото там имаше какво да снимам.
Как въобще започнахте да се
занимавате с фотография?
Изкарах стаж в магазин за фототехника.
Просто продавах фотоапарати и нямах
толкова много общо с фотографията. Един
фотограф американец, на име Джефри
Деланой (@jeffreydelannoy), който работеше
за театъра, идваше през няколко
проявява филми
него и той ме помоли да изкарам стаж при
него, след който станах негов асистент в
продължение на три години. Така започнах да се занимавам с фотография – просто
ходех на много концерти и фестивали и
правех купища снимки. По-късно Джефри се
върна обратно в Щатите и това ме мотивира да напусна Оснабрюк и да замина за Берлин, където да продължа да работя.
по-добър фотограф. Освен това, докато се занимавах с графити, винаги имах
проблеми с полицията, която идваше в
апартамента ми и конфискуваше
лаптопа и камерата ми. Така в един
момент трябваше да реша дали искам да запазя фотоапарата си, или искам да
множество малки къщи. Когато отидох в Берлин, той беше грозен, стар и западнал. И си мисля, че
на хората не им пукаше особено за графитите около тях. В Оснабрюк беше точно обратното. Там човек излиза да рисува с приятели в четвъртък, в три
през нощта, за да е сигурен, че няма да срещне някого на улицата.
Колко време се занимавахте с музикална фотография?
Около три-четири години, докато живеех в Оснабрюк. Когато се преместих в Берлин, продължих да го правя още година.
Berlin Kidz?
пуснаха трейлъра за първото им DVD, наречено “Berlin Kidz – 100% Pure Adrenaline”, и останах шокиран. Спускането с
въжета по фасадите и сърфирането върху
влак бяха супер впечатляващи. Към онзи
момент Berlin Kidz бяха едно от
най-интересните неща в областта на графитите за последните двадесет години.
Как се свързахте с тях?
С помощта на Аланиз (@alanizart), наш общ приятел и уличен художник от
Аржентина, който живееше в Берлин по
същото време. Аланиз напусна Берлин и
впечатляващи графити
от съседната сграда. Беше ми супер удобно. Така че първият път, когато ги снимах, не беше толкова трудно.
Коя от акциите им беше най-стресираща за снимане?
Стресираща не е най-подходящата дума, защото бях подготвен. В началото селектирах 10-15 снимки на Berlin Kidz и ги показах на фотограф, който държеше галерия в Хамбург. Той ми каза, че трябва да съм по-близо до тях, че трябва да съм с тях на покрива,
наясно
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ:
“Сърфирането” върху влакове е
изключително опасно и “ВИЖ!”
категорично не одобрява практикуването
му. Последният инцидент в Берлин е от
юли тази година, когато 18-годишен
младеж се покатерва върху влак в
квартала Кройцберг, но е ударен от
метална конструкция и е приет в болница
с опасност за живота. Миналата година
14-годишен е критично ранен, а 19-годишен загива, след като падат от
движещ се влак. В последните шест години 18 души са намерили смъртта си, сърфирайки върху влакове от
берлинското метро. Глоба от 50 000 евро
грози всеки, хванат да практикува
опасното “хоби” в германската столица.
Сърфирането върху влаковете от
берлинското метро не започва с Berlin
Kidz…
Така е, то има дългогодишна история.
Започва още в края на 80-те години на
миналия век, когато достъпът до покрива
на влака е бил още по-лесен, защото
вратите между вагоните са се отваряли и
човек е можел да излезе навън (този
модел вагони излиза от употреба през 1998 г. – б.авт.). През 90-те има много
нещастни случаи и “сърфирането” е
позабравено. Мисля, че Berlin Kidz го
направиха популярно отново. От появата
им сякаш има повече хора, които го
правят. За мен това беше еднократно
преживяване, чиято цел беше да направя снимки. Не бих
Освен със сърфирането върху
влакове Berlin Kidz са известни и с
графитите в стил pichação, който възниква в Сао Пауло.
В един момент колективът се раздели, но 80% от графитите в този стил, които
могат да бъдат видени в момента в
Берлин, са дело на Berlin Kidz. Други са
правени от посетители, някои от които идват от самия Сао Пауло.
През февруари един от членовете
на Berlin Kidz беше арестуван в София.
Да, това е Ikarus(@ikarus.bln).
Графитите от акцията в София влязоха в книга, наречена “Soviet Blocks“, издадена от платформата The Grifters. Нейни автори са Ikarus и Errorflict (@errorflickt). Стилът е pichação, който възниква като форма на протест в
Бразилия. В началото бразилците са
се катерели по сградите и са рисували
по тях, за да ги загрозят, но
берлинските автори на графити, които работят в този стил, имат съвсем друг
подход. Почти сигурен съм, че
практиката да се рисуват графити по
фасадите с помощта на въжета се
заражда именно в Берлин. Berlin Kidz
знаят какво правят, дори бих казал, че са професионалисти. Те са наясно
какъв риск поемат и знаят
Друг известен член на Berlin K idz е Mr. Paradox Paradise (@mr.paradox .paradise), който нашумя в
последната година с филма “Spiritual Letters ” , достъпен в YouTube.
Mr Paradox Paradise беше част от
колектива, но сега работи самостоятелно т ъй като Berlin Kidz вече не съществуват Разпаднаха се по времето, когато аз
Живеете в Париж, град, в който документирането на графитите започва още през 30-те години с работата на фотографа Брасай,
става въпрос за графити? Отношението към графитите в двата града е коренно различно. Берлин не е Германия и хората, които живеят там, не звънят веднага в полицията, когато
Тяхно “платно” са най-вече железните
жалузи върху витрините на магазините.
Графити сцената в Париж е обект на
книгата ви “Vandals in Paris”,
издадена през 2022 г. – как се стигна
до създаването ѝ?
Когато се преместих в Париж, с мен се
свърза журналист от в. “Льо Монд”, на име
Антоан Фландрен, и ме помоли да му
помогна със снимките за репортаж за
сърфирането върху влакове.
В Париж има едно място, където линия 6
на метрото преминава на фона на
Айфеловата кула. Това е една от
най-популярните локации в града,
известна от множество снимки и
пощенски картички. Запознах се с един
художник на графити, който
автори на графити в
Париж през последните години.
Снимате винаги в черно-бяло.
Защо?
Всичко започна още по времето, когато работех с Джефри. Той снимаше
аналогово и имаше огромна тъмна стая, в която проявявахме филмите и
правехме принтове. Също така
повечето от идолите ми във
фотографията снимат в черно-бяло. Не че никога не снимам в цвят. Правя го
понякога за приятели художници, които имат нужда от фотографии на
работите си, но това не е моят стил.
Дали да снимам в черно-бяло беше особено важно решение, което
трябваше да взема още в самото
начало, защото все пак субектите ми са
Ellis, Mark Lanegan, Kurt Vile, Josh Klinghoffer, Saul Williams,
SAMODIVA FESTIVAL
SOFIA ART FAIR
4500 кв. м. Всичко, което ще видим, е селектирано от петчленно
Лабораторията за иновативно
изкуство за първи път се
провежда през октомври и ще предложи разнообразие от
формати
Единадесетото издание на фестивала “180° –Лаборатория за иновативно изкуство” ще се
проведе от 4 до 11 октомври и тази година ще
обедини международни артисти от различни
дисциплини като музика, танц, пърформанс, визуални изкуства и литература около темата tacet По традиция публиката и артистите
могат да потърсят сами значението и своите интерпретации на темата.
Community Lab
Основен акцент в програмата ще е
образователната инициатива
Community Lab, в която ще се включат
студенти и млади професионалисти от
България, Германия и Италия, за което
партнират Гьоте-институт, Италианският
културен институт и италианската
организация Koreo Project.
В нея ще бъде включена и работилница за
насочена към ученици и
ще се потопят в света
Нямо кино на 180°
конкурс
късометражен ням филм, за който
желаещите да се включат могат да
пращат видеа до края на септември. Условията за кандидатстващите видеа е
да са без звук и да са заснети с мобилно устройство. Най-добрите ще бъдат
избрани от международно жури и
представени на финала на фестивала с
озвучаване на живо от музикантите на 180°.
Нови срещи
Тази година партньори на фестивала ще са ACT – Фестивал за свободен театър и
Mini Art Fest, които също се провеждат през октомври. Трите организации ще
комуникират съвместно инициативите си, за да достигнат до по-голяма
Ако за първи път попаднете в профила на
Анна-Александра в “Инстаграм”, ще имате усещането, че разгръщате красива
островна приказка, разказана през
натурални цветове и материи, органична
естетика, море, природа, изкуство и
дълбока емоция, втъкана помежду им.
Родена в София, тя преминава през
Класическата гимназия, след което
завършва и културология в Софийския
университет. Развива се като разнороден
артист насред средиземноморските
пейзажи и усещането за вечност на
остров Майорка – естетическата рамка за
нейния живот и творения вече близо
седем години. Там Анна-Александра е
едновременно художник, визуален
артист, скулптор, автор на поезия, модел, а отскоро и куратор на събития, свързани
с изкуство, дизайн и храна. Бихме я
нарекли и ловец на митове, а може би
създател на такива, защото много от
нейните творения се занимават с
необходимостта на душата от истории и
мистерии. Във всичко – независимо дали рисунки, поезия, видео или пърформанси, тя създава свой език от символи, форми и
знаци и прави лингвистичен, антропологичен и емоционален разрез на света пред и зад маските, които сами си
поставяме:
Животът като поезия
Първите ми опити в изкуството са
свързани с писането на поезия. Пишех
такава още преди реално да мога да пиша. Когато се преместих в Испания, на
остров Майорка, загубих основния си
инструмент – останах без език. Тогава
започнах да рисувам и да
експериментирам в сферата на
визуалното
техники, дори не скицирам работите си. Постоянно измислям инструменти и методи, които подхранват интуицията и интуитивното движение. Иска ми се да се потопя в акта на рисуване със същата естествена плавност, както при дишането, без страх от грешка, създавайки
пространство, където съществува пълно приемане.
Моето участие в създаването на работата чрез тяло и дух ме прави уязвима, крехка и присъстваща. В много от моите проекти публиката е ангажирана в самия процес. Мисля, че откритостта провокира
откритост. Това, което е от значение за
мен, е взаимодействието между
природата и човешкото тяло, предмет на непрекъснато преоткриване, и сложният диалог, който се разгръща между тях –перспектива, която може да бъде
възприета като обичайна или дори тривиална.
Всеки дълбок дух
има нужда от маска
Маските са инструмент за откриване на идентичността. Преди няколко години като подзаглавие на проекта с маските избрах едно изречение от Фридрих Ницше: “Всеки дълбок дух има нужда от маска.“ Винаги съм мислила, че когато човек види маска, неволно реагира с някаква асоциация. Това аз ли съм?
с появата на
театралното изкуство, се превръща в инструмент за социална критика.
Латинската дума “персона“ (persona)
първоначално означава “фалшиво
лице“, “маска“, която актьорите са
носили в театъра, за да представят различни роли. В по-широк смисъл тя
започва да се използва за означаване на “роля“, “образ“ или “личност“, която човек представя пред света.
Сега асоциираме персона с идентичност, личност, характер. Нормално маската прикрива най-уязвимата част от тялото –лицето, което най-силно издава вътрешния ни свят. Маската може да бъде подчинена на Аз-а или той може да бъде подчинен на нея; силата ѝ не трябва да бъде подценявана,
повечето случаи като колективен акт. Идеята за автора се появява късно, а идеята за смъртта му е съвременна (по
Ролан Барт). На мен много ми харесва
концепцията на древните гърци за “poiesis“. В момента, в който създаваш
нещо, ти го привеждаш в съществуване, разкриваш го, извеждаш го от скритото на
светлина. Този акт е свързан с идеята, че ти
създаваш присъствие, сияние и “poiesis“
може да бъде всеки креативен акт. Смятам, че преди изкуството е имало функции,
свързани повече с обслужване на връзката
между човека и божественото, и с
общността, а малко по-късно и с паметта.
Анонимността в този период от историята на човешката култура и изкуство не е
въпрос на избор, не е обмислена, а в
голяма степен интуитивна и социално
конструирана.
Сега анонимността в изкуството е въпрос на избор, често свързан с творческата свобода. Ако личността на артиста е тайна,
сякаш изкуството живее само по себе си. Няма медиатор, няма предварително изградени очаквания и идеи, не се отъждествява с личността на артиста. Това е и потенциално акт на протест, несъгласие със статуквото.
От друга страна, авторът е освободен от отговорността да застане зад работата си, тоест зад позициите си. Този аспект не ми харесва. Разбира се, че е много по-лесно да се прави социална критика през изкуството, ако то е анонимно, тоест личният и артистичен живот са отделени, но аз лично намирам това за липса на смелост да застанеш с цялото си същество зад работата си.
Майорка е невероятен остров, чиято красота те оставя без
дъх. Местните са затворени хора. Сурови, но много
истински и за да станеш част от тяхното общество и
приятелски кръг, трябва да
мине време, а ако усетят
неискреност, се отдръпват без
да дават никакво обяснение.
Приемат ли те обаче, ставаш
част от тяхното семейство
завинаги и са готови на
всичко, за да те защитят.
Каталонският език, под формата на местен диалект, наречен "мальорски" (Mallorquí), е широко
използван на острова наред с
испанския (кастилския), който
също е официален език в
региона. Тази специфична
езикова бариера в началото много ме притесняваше, защото се чувствах неспособна да общувам и да обменям идеи, но постепенно
научих испански и тази лична фрустрация се превърна във вдъхновение. Природната красота на острова, неразривно свързана със земята и морето, е постоянен източник
на живота на острова, където човек може да се свърже
себе си в най-чистата и най-искрена форма.
последните ми проекти, La Mar, черпи вдъхновение от Майорка и антропологическите лингвистични изследвания на средиземноморската
поетиката на Средиземноморието. (На испански “La mar” често се използва в
поезията в женски род, въпреки че думата е в мъжки в разговорния език.) Има много
легенди, в които морето е богиня-майка на
всичко – царство, обитавано от нимфи, сирени и чудовища, посредник между живота и смъртта, между свещеното и
профанното. Езикът и поезията са успели
да запазят тази тема. В La Mar я
интерпретирам с помощта на самия творчески процес. Брегът и скалите се
превръщат в студио, морската вода – в
боя, така че природата е жива част от
творческия процес. Моето взаимодействие с платното следва движението и динамиката на морската вода.
В друг неотдавнашен проект, Human Nature, изследвам процеса на съсъздаване, рисувайки с тялото на друг човек. И двата проекта включват рисуване на открито в природата и използване на морска вода. Привлича ме загадъчната и вечна привлекателност
Снимки: Елиа Недков
Тази година реализирах своята първа самостоятелна изложба на острова –“Итака”.
Както и предишните ми художествени
проекти, тя се задълбочава в
митологичния разказ, конкретно изследвайки “Одисея“ и дълбокото желание за завръщане в Итака –
алегория за най-вътрешното ядро на
човешкото съществуване. Този проект е
дълбоко личен, разказвайки моята
собствена “Одисея“ от момента на
пристигането и живота ми на острова, описвайки пътуването и търсенето на
тази същност. В този проект се
задълбочавам в безвременния и
дълбоко вкоренен мит за Вечното
завръщане, реинтерпретирайки
“Одисея“ на Омир през призмата на
женския опит. Къде може да се намери
нашата Итака? Дълго време възприемах желанието за завръщане като тежко
бреме, форма на мъка, но открих, че
може би тази болка въплъщава
загадъчната и трайна сила на вечната любов, а пътуването е вътрешно и
Итака е вътре в нас.
Панайот Бърнев (1933 – 2016) е
познат на фотографката общност и
приживе, но повече с
дългогодишната си работа в
киностудиата “Бояна” и с дълбокия
си интерес към техническите
процеси, които го водят до
позицията на ръководител на цветна
лаборатория в “Българска
фотография“ и написването на
няколко книги. Тепърва го откриваме
като документалист на променливия
градски живот в София по време на тоталитарния строй. До съвсем скоро архивът му беше непоказван и
неизследван, нещо, което постепенно се променя.
ИЗДАТЕЛ Камелия Величкова
ВОДЕЩ РЕДАКТОР
Светослав Тодоров
РЕДАКТОР Мая Стефанова
КОРЕКТОР Йордан Константинов
ФОТОГРАФ Боряна Пандова
РЕКЛАМА Камелия Величкова office@vijsofia.bg
Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com
Михаела Люцканова marketing@vijsofia.bg
АВТОРИ В БРОЯ
Йордан Тодоров
Мая Стефанова
Светослав Тодоров
ФОТОГРАФИ
Боряна Пандова I стр. 10 – 12, 24 – 25
Елиа Недков I стр. 36, 38, 39
Марина Чамуркова I стр. 13, 15
Панайот Бърнев I БВА I стр. 40 – 43
Томас фон Витиш I стр. 16 – 23
8am aesthetics I стр. 32 – 37
ХУДОЖНИЦИ И ИЛЮСТРАТОРИ Стефана Петрова I стр. 29
КОРИЦА 8am. Studio www.8amstudio.de @8am.aesthetics “Виж!”
ПОВЕЧЕ
VIJMAG.BG
с безценната подкрепа на всички тези хора в платформата Patreon. Ако харесвате работата ни, подкрепите списанието на: WWW.PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE
Ана Благова Андреа Попйорданова Аспарух Диков Ася Мункова Бояна Райчева Боря Шапшалова Ваньо Димитров Венцислав Лалев Вероника Аристархова
Хубенова Владимир Драгоев Гергана Георгиева Гергана
Ashira Morris
Liza Shmatkò
Jana Le
Paragon Creative House
