Виж! Vol. 123

Илюстрация: Вяра Бояджиева

Скок на езикови разстояния

Автор: Мая Стефанова

Друг такъв месец като изминалия май май не сме имали. Трепетите около “славянската писменост и култура“ сякаш за първи път от години се материализираха в нещо по-плътно и пълнокръвно, а именно в събитието

носителите на Международната награда “Букър“. Няма друг случай от съвременната ни история, в който обявяването на литературна награда да е стиснало толкова силно и

задружно палците на всички. Номинацията за “Времеубежище“ на Георги Господинов и превода на английски език на Анджела Родел сама по себе си сякаш ни беше достатъчна като постижение, но наградата даде още съществуването на “чудото на думите“. Подобно отличие не е щастлива случайност обстоятелства, а плод на дългогодишни

“Времеубежище“ постигна безпрецедентен успех, а Господинов стана първия български писател, спечелил със свое произведение тази изключително престижната награда в литературния свят. На следващите страници

Йоанна Елми изкусно разказва защо такъв

тип събития не трябва да бъдат изолирани случаи, за които да си спомняме след време с носталгия, а да служат като трамплин и отправна точка за още подобни успехи.

Тези радостни събития се превърнаха и в повод в настоящия брой да си зададем въпроса какви са възможностите на литературата ни да пътува по света и как тя се справя в дисциплината “скок на езикови разстояния“. Експортът ни на литература страда от същите проблеми, с които днес се сблъскват и други артистични области като кино, музика, танц и визуални изкуства. Малката, но съществена разлика обаче е, че ако едните понякога могат да минат и без свързващия мост на превода, при писаната реч той е задължителен. Затова в този брой разговаряме с хора като Капка Касабова, Николай Грозни, Габриела Манова и Вяра Бояджиева за опита им в граденето на мостове за износ на литература с български произход, така че езиковите скокове за онези, които идват след тях, да не са на дълги, а на по-кратки разстояния.

България (e)

на литературната карта на света

Какво прави една литературна награда

значима? Колкото и души да попитате –все ще получите различен отговор. А

хубаво ли е книгите да получават такива

призове? Няма еднозначен отговор –

проучване от 2014 г. например достига до

извода, че литературните отличия даже

могат да се отразят негативно на дадена

книга, тъй като идеята за престиж

привлича читателя, а не съдържанието, което прави разочарованието много

по-вероятен сценарий.

Някои ще ви кажат, че литературните

награди не са важни, че качествената

литература оставя следа в публиката и

историята и без оценката на журита и

критици, а понякога дори въпреки тях.

Владимир Набоков е номиниран

неколкократно за Националната

литературна награда на САЩ, както и за Нобел, но никога не печели; Кърт Вонегът

никога не е печелил значимо отличие в

родната си Америка. В свое интервю Борхес се шегува, че нобеловият комитет

има ежегодна традиция да не му дава наградата. Наскоро починалият британски писател Мартин Еймис казва, че “през последното столетие царува голямата мода на неприятния роман… И това са романите, които печелят награди, защото журито си казва: “Е, изобщо не ми беше приятно да го чета, а и не е и забавен, значи иде реч за много сериозен роман.”

Други пък ще изтъкнат, че литературните

номинации и отличия са важни за

отсяване на зърното от плявата и че те могат да бъдат втори шанс за автори, които са останали недооценени или дори непознати за публиката. Наградите

предлагат и така нужната за авторите финансова подкрепа и възможност за широка разпознаваемост, участие в резиденции, дискусии, медийно внимание към важните теми, с които работят.

Какъвто и отговор да чуете по дължината

на този спектър, литературните награди –и особено международните такива – не

могат да бъдат отделени от контекста на времето, в което живеем: и литературата, както всичко останало, е entertainment, бизнес, политика. Международният

“Букър” и “Нойщат”, както и Нобеловата награда и други, отразяват историята на съвременната глобализация и въплъщават амбицията за дефиниране на “световната литература” – понятие толкова грандиозно, колкото и абстрактно.

В своето есе “Значението на литературните награди”, публикувано

през 1935 г., американският писател Едуард Уийкс пише, че “първите

литературни награди, които се появиха през XX в., не носеха стигмата на комерсиализацията: Нобелът в Швеция, наградите “Гонкур” и “Фемина” във Франция [...] както и да очертаваха

годините, националността или темите на дадения автор, те бяха, най-общо казано, признание за литературно качество”.

Уийкс критикува еволюцията на

призовете, в частност “Пулицър”, тогава даван за “американски роман от

последната година, който предава цялостната атмосфера на американските обноски и съществуване” (впоследствие изискванията се променят). “Това

означава, че не оценяваме романите по литературната им стойност, а по подчинението на каквато идея за добро

поведение е популярна в момента на награждаване”, казва той.

Основан през 2004 г., международният “Букър” има две символни измерения: първо, той се посвещава изключително на международната литература и се стреми да очертае най-добрата световна такава; второ – той се присъжда на литература, преведена на английски език. Първото възможно тълкуване е, че така поставени, условията предполагат, че за да бъде един автор световен, той трябва да бъде превеждан на английски език. Този феномен съдържа измерението на the Western Gaze (или Западния поглед) или дори англоезичния поглед: привилегированата западна публика, която гледа към целия останал свят (в случая – литературен) и преценява дали той отговаря на критериите за “свят”, или не. От друга страна, останалият свят очаква и с удоволствие приема да бъде забелязан, защото по един или друг начин това допринася към представата за собствената му стойност.

Другата страна на монетата е, че английският

език може да бъде не цедка или стена, а мост между различни култури. В тазгодишното

жури има две жени, родени в семейства на

имигранти от Гана, както и поетеса от Хонконг (Китай) – макар връзката с англоезичния свят

да е силна, перспективата се променя през годините. Този аспект на наградите тепърва

ще бъде тема на разговор, а метаморфозата

на английския език от инструмент за

доминация в свързваща сила е исторически факт и процес, на който сме съвременници.

Затова не е никак случайно, че наградата “Букър” отрежда и важно място на преводачите, които поделят наградния фонд от £50 000 с авторите. Тези средства често дават свобода на авторите и преводачите да продължат работата си, тъй като става все по-трудно на литературните творци да живеят от труда си, независимо на какъв език.

С всичко това наум – какво означава появата на България на картата на “Букър”, благодарение на писателя Георги Господинов и преводачката Анджела Родел? У нас Господинов е не само литературен, но и социален феномен – неговото име се споменава в почти всяка дискусия за книги дори когато той не е част от дискутиращите, а литературните кръгове се разделят не по теми, течения или стилове, а по това дали харесват книгите му, или не. Читателите гледат към Господинов не само като на най-успешния ни съвременен автор, но и като към един от малкото, които имат ясна позиция по важни обществени въпроси.

Противно на много творци, които се страхуват от политическото в изкуството (без да отчитат, че и мълчанието е политически акт), Господинов отстоява човешките права, демократичните ценности и българо-европейската идентичност във времена на засилена антидемократична пропаганда. Наскоро дори дискусията дали трябва чуждестранни автори да издават книгите си в Русия, или не, се проведе през Господинов, вероятно защото за много хора той е сред малкото примери за личности, които имаме в общественото пространство. А това има колкото позитиви, толкова и негативи.

Анджела Родел е друга личност с интересна история, извървяла пътя на обратната

миграция – от Запад на Изток, от САЩ към България. Тя е сред активните архитекти на културния мост между двете държави, като е превеждала не само Господинов, но и Ангел Игов, Виргиния Захариева, Милен Русков, Георги Тенев, Захари Карабашлиев, а в момента работи по “Случаят Джем” на Вера Мутафчиева, за който превод получи престижния американски грант National Endowment for the Arts.

В момента, в който четете този текст, победителят в надпреварата за международния "Букър" ще е ясен. Но разговорът ни с Георги Господинов и Анджела Родел, който предстои да публикуваме онлайн на vijmag.bg, не е разговор за победители и загубили, а разказ за номинацията отвътре, за българската литература като световна литература, независимо от езика както и за пътя на един писател и преводач към успеха във време, в което съществуването в изкуството често е привилегия, подвиг и кауза. След като Едуард Уийкс излага нюансите на литературните награди, той казва в заключение: “Наградите, смятам, са най-добрата форма на патронаж, оцеляла в демократичния свят на словото.” В новата си книга Homelands (“Родини”), британският историк Тимъти Гартън Аш разказва как при посещение в квартална кръчма в европейска страна, чийто език не говори добре, е успял да се свърже с местните през песента на Бийтълс Yellow Submarine – изкуството, музиката, литературата често са език, който ни сближава. Така през последните месеци България заговори със света на езика на “Времеубежище”. А това никак не е малко.

Очаквайте разговора ни с Георги Господинов и Анджела Родел на vijmag.bg

Неосъзнатата

Къде Капка Касабова

вижда

ясните

знаци, че

периферията

на малките

езици се

превръща в

център

Фотограф: Глен Африк, Шотландия

полифония на балканската литература

Автор: Мая Стефанова

Снимки: Личен архив

"До Безбог и обратно”, Пирин

Капка Касабова е от малцината

многожанрови автори, които дават на българската литература разпознаваем

образ с тази особеност, че пише книгите си в оригинал на английски език. Те са

преведени на двадесет езика, но тя

участва активно единствено в пренаписването им на български, работейки редом със своите преводачки.

През годините името ѝ се свързва с поезия, публицистични статии и

коментари на различни теми, както и с художествена документалистика, като “Улица без име“ (2008), “Дванайсет минути любов“ (2013), но най-четените ѝ досега творби представляват балканска

четирилогия. Тя започна с “Граница“ (2017), която спечели множество престижни международни награди и продължи с “Към езерото“ (2020), допринесла за още по-голямото признаване на авторката.

Тази година излезе и третата – “Еликсир, рапсодия за Места“, която съвсем скоро ще се появи и на български през октомври от ИК “Жанет 45“ в превод на Мария Змийчарова. Междувременно Касабова вече работи и по финалната, четвърта книга “Анима“. Планирано е тя да достигне читателите си догодина и да ги отведе по планинските стъпки на изчезващи общности и техните истории. Когато Капка Касабова не ги събира на терен, тя е у дома си с кучето си Бела в малко крайречно градче в северна Шотландия, където я откриваме и ние.

Книгите Ви винаги излизат първо на английски, преди да бъдат преведени на майчиния Ви език, макар да разказват истории от родния пейзаж. Какво Ви дава като писател тази дистанция между образите и езика?

Дистанцията ми дава шанс да дестилирам есенцията и да не се изгубя в детайлите. Всъщност накрая точно детайлите са важни, разбира се, в малкия разказ за големите неща. Дистанцията е жизненоважна, защото близостта понякога убива. Това е така, защото моите книги са съпреживяни с

много и различни хора на места, които в началото са ми непознати, а накрая стават част от живота ми. Всъщност дистанция накрая няма, защото текстът се връща към оригинала си –на български. Тоест моето пътуване между образите и езика е многопластово.

“До Безбог и обратно”. Каменишки езера

Кое Ви затруднява най-много лингвистично при пресъздаването на нещо много характерно българско, което няма аналог като дума или израз на английски?

Това се случва непрекъснато. Сега привършвам работа по превода на Мария Змийчарова на “Еликсир”, което ми отне няколко седмици. Дори с един добър превод, на практика аз правя пренаписване. Има толкова много нива. Всяка малка общност е вселена. Във всяко село има различен говор, даже между две съседни села. На едно място се казва човяк и сенкя. Има “ще“, “че“ и “ке“ за бъдеще време. Синтактиката се губи на всички останали езици. Но много понятия пътуват свободно и в резултат на това омешване на езици, което аз практикувам в писането ми, чрез моите книги в други езици са влeзли понятия, които олицетворяват места и хора и които читателите ми в Европа вече ползват като свои – чешма, охридяни, езерен човек, Болката (от “Към езерото“), Пътят (на поклонника).

Корицата на британското

издание на "Еликсир", изд. Waterstones

Казвате, че въпросът за езика е не само лингвистичен, но и културен и емоционален. В този ред на мисли какво би могъл да каже за нас като хора и общество българският език?

Да, езикът е живо същество, то диша, расте, помни и пътешества. Откакто пиша моята балканска четирилогия, българският език за мен се разкри като безграничен. Отличава се с огромния си

и вълшебен репертоар от изрази с природен корен – от вековете работа

със земя, растения, планини и животни, защото нашата същност като народ е неразделна от пейзажа. Наскоро научих, че в Банско има израз “биле“ за странен човек. За мен най-дълбокото навлизане

в българския език се случва тогава, когато тръгна на път из България и

Македония, от девет планини в десетата, да търся вода от седем извора. Така разбирам, че българският език далеч не се свива в черупката на стандартния

говор, ползван от един образован

градски човек, а е вселена с разни забравени съзвездия. В “Еликсир“

например има поне три различни диалекта – на якорудчани и бабечани, разложки, брезнишко-корнишки в Източен Пирин, и на дъбрашки в Западните Родопи.

Предходните Ви две книги – “Граница“ и

“Към езерото“ до голяма степен са истории за балканските пътища. Какви са обаче литературните пътища на Балканите? Кое прави тяхната литература различна и как според Вас тя намира своите пътища навън?

Балканската литература е една

величествена полифония, която не го знае. И затова се държи като какафония. В

смисъл че реално ние, хората на Балканите, толкова дълго сме били разделяни – от граници, че не се познаваме добре и не знаем какво богатство има у съседите ни, а и в нас самите. Мисля обаче, че това се променя и тече някакъв процес на сближаване и любопитство. За външния свят досега е нямало такова нещо като балканска литература – така както има понятие “скандинавска литература“, именно поради тази наша вътрешна балканска раздробеност и късогледство. Но забелязвам, че моята балканска

четирилогия, която започна с “Граница“ и “Към езерото“, допринася по някакъв начин това понятие “литература за Балканите“ или “литература от Балканите“ да придобие някаква нормалност. На Балканите и за Балканите има много силни наши си балкански автори, независимо дали пишат на български, сръбски, английски, албански или италиански, и къде живеят. Например един от най-оригиналните европейски автори в момента е косовецът Пайчим Статовци, който пише на финландски, защото там е израснал, в семейство на бежанци от войната в Косово. И мисля, че именно благодарение на тази динамична картина балканската литература и

Балканите като една уникална

човешко-екологична вселена, стават част от световното съзнание. И по някакъв начин това прониква обратно и на Балканите! Като две езера, свързани с подземни реки.

Според Вас променят ли се нагласите към литературата с български произход и на какво се дължи това в по-голяма степен –на добрия превод или на доброто владеене на други езици от самите автори?

Последните хора на тютюна, Източен Пирин

Да, за голямо щастие през последните години има голямо отваряне в

доминантните и до неотдавна самодостатъчни култури (като англоезичната) към “преводна“ за тях литература от по-малки езици, както и книги, писани от автори с различен произход, независимо от езика, на който

пишат. Това включва и нас. Мисля, че това не се дължи нито на преводи, нито на

говорене на езици от авторите – това винаги го е имало сред нас, малките народи. И

също не зависи от това дали авторите са активни, или не, по социалните мрежи. Дължи се на едно закономерно историческо

отваряне на света към различното, разнообразното и на едно желание за омешване, напук на границите. Това е неудържим и вълнуващ процес. “Центърът“ се обръща към “периферията“. Оказва се, че периферията е своего рода център. Но следващото най-важно нещо е, разбира се, качеството на превода. Преводачът е съ-автор и именно преводачът прави една книга да пътува през границите.

Имате впечатления от работата с

чуждестранни и с български издатели.

Какви разлики между тях откривате?

Различно е навсякъде. Всяка издателска култура си има особеностите, а и зависи от издателство до издателство. Но навсякъде издателствата се борят за оцеляване, защото повечето им книги и автори продават много малко бройки – писатели много, читатели малко, и всеки виси на телефона си. Голямата борба навсякъде е да се култивира читателска култура, особено сред по-младите.

Коя граница бихте искали да видите премахната завинаги и коя Ви се иска да остане непокътната?

Харесвам този въпрос, защото той обръща внимание на деликатността на някои граници. Една деликатна граница, която тепърва ще осъзнаваме като свещена, е тази между органичния и неорганичния свят. Или живото и безжизненото. Надявам се, че изкуственият интелект и дигиталното пристрастяване към социални мрежи, от което много хора страдат, няма да ни отнемат напълно разума и ще съумеем да запазим нашата човешка есенция. А тя е органична, био-духовна.

Берачите на билки и гъби, Дъбраш

От какъв еликсир имат нужда хората днес?

От обич. Тази обич се крие в близки срещи с живото, което е в самите нас и което е навсякъде около нас. В живата природа, в другите живи същества, не непременно човешки. Този любящ контакт е изворът на творческото живеене – всяко дете го знае. Това е тайнството на “вечния живот“ – да се учим всеки ден как да обичаме това, до което се докосваме, а учейки се, да избираме по-вещо до какво се докосваме, и всеки път, когато посягаме, да можем вместо да вземем – да дадем.

Къде ще ни отведе следващата Ви книга?

В Западен Пирин, сред последните

истински пасторалисти на Европа и по стъпките на каракачаните.

Новата книга на Капка Касабова ”Еликсир” ще излезе на български

език през октомври от ИК ”Жанет 45”.

Каквото Николай Грозни

ще

посее, това ще напише

Автор: Светослав Тодоров

Фотограф: Боряна Пандова

За своите 50 години Николай Грозни е преминал през (поне) няколко живота.

Роден е като Николай Гроздински в София, свири на пиано в Музикалното училище (момент, който става основа на романа му “Вундеркинд”) и стига до колежа “Бъркли”

в Бостън в началото на 90-те години. Въпреки възможността за кариера в музиката, той прави рязък завой към писането и духовния път. През 1995 г. заминава за Индия и Тибет, изучава будизма, тибетския език, става монах. Животът между САЩ и Индия е в центъра на първите му книги, често написани в оригинал на английски, а после превеждани от него на български.

три години от живота на обиколилия света писател и поет.

Автор: Светослав Тодоров Фотограф: Боряна Пандова

Намираме го като щастлив отшелник в

Книгата “Черноморски упанишад” отразява последните

Созопол

Сборникът “Жития на безделници и

пропаднали мистици” излиза през

2001 г., последван от романа “Някой

омагьоса битието” (2002), а у нас

Грозни е най-добре познат с

издадените първо на английски

“Крака на костенурка” (2008) и

“Вундеркинд” (2011), които правят

името му разпознаваемо и в

международен план (любопитен

факт е, че “Вундеркинд” има отзив

от Пати Смит, която го определя

като “дар за сетивата“). През 2014 г.

се появява и последният му роман

до момента – Farewell, Monsieur

Gaston.

През 2015 г., след известно време

между САЩ, Франция и България,

Грозни се завръща за постоянно в София. Интересно е, че вместо да стъпи на това, което е постигнал като издаван в

Америка автор, инстинктът му го води към все по-голямо затваряне от излишния шум, далеч от мисленето за публика и пазар. Самостоятелно, чрез основаното от него и илюстраторката Ива Сашева издателство “Бегемот”, се появиха сборникът “Клаустрофобии” (2016), както и поетичните книги “Песни за пепел” (2021) и току-що отпечатаната “Черноморски

упанишад”. Всички заглавия си имат българска и английска версия.

Новата книга ни приканва да влезем в

мислите на Грозни през последните три години, в които той живее в близост до

Созопол. “Чувствам се далеч от онова

статично електричество в града, което е много натоварващо. Някак възприемаш

това, което се случва по света, по-лесно, когато се събудиш и видиш овце.”

Обещаващият писател

като вечен градинар

Премества се малко преди пандемията от 2020 г. и описва ежедневието си като

отшелничество. “Не съм се виждал с почти никакви хора през последните години. Постоянно преоткривам София –

отивам някъде, връщам се, през определени периоди има енергия, че “нещо ще се случи”, после нищо не се случва. Това започна малко да ме депресира в един момент. Присъствието в града често е свързано с говорене, диалог, опит за връзка с обществото, а за мен възможността да се свържа с това общество сякаш изчезна. Открих един интроверт в мен, който бях загубил, след като се върнах от Индия. А и все пак няма нищо по-фокусиращо за един човек от самотата. Разбира се, не пълна самота –мога да видя Созопол оттук, но храня птиците, правя вино, сея билки, отглеждам смокини.”

В един момент вместо “самота”, Грозни казва “свобода” и като че ли това преплитане на езика казва достатъчно само по себе си. И все пак, защо той се

намира точно там, а не където и да е по света? Обяснява преместването в Созопол с преоткриването на семейни корени, които водят към Черноморието – част от семейството му е от Созопол, друга – от Варна. Новата книга, с твърди корици, необичайно обемна за поезия и с фотографии от Николай Грозни, е писана изцяло в този период от време, а в заглавието “Черноморски упанишад” се съчетават двата му отшелнически периода – този в Индия и този сега. Упанишадите са индуистки философски трактати, създадени във вековете преди новата ера, а Грозни ги разглежда не толкова като религиозни текстове, колкото като литературни –по чисто художествен начин. “Почти невъзможно е човек да достигне чрез тях нещо метафизично, сакралното е винаги личностно постижение.”

Спомня си как след като се завръща от Индия в България, прекарва едно лято на палатка на Иракли и тогава се заражда

идеята да напише нещо, изцяло посветено на Черно море. “Винаги съм искал да напиша книга изцяло за морето, но не знаех откъде да започна, какво ще кажа. Остана като фикс идея. За мен това е начин да съзерцаваш голямото, което може да погълне всичко, да разбереш каква е отношението между аз-а и всички, аз-а и цялото.” По причина, която не може да дефинира, той не е чувствал това привличане към други морета или океани. Обяснява си го именно с

корените и детството, в което “морето беше нещо средно между митично

чудовище и Бог.”

В новата книга, в която поезията понякога дава път на фрагментарната проза, той се опитва да даде дефиниция на тези

чувства и асоциации:

“Няма начало и край, затова се нарича черно. Няма друго лице освен липса, затова се нарича черно. Твърде мъжделиво е за всякакво пророчество, затова се нарича черно. То е последното, което тези, останали без сили да плуват, виждат, преди да изхвърлят очите си, затова се нарича черно.”

Въпреки експерименталния характер на книгата, той я определя като много директно свързана с живота му. “Първата част е доста, всъщност изцяло автобиографична. В нея става въпрос за дядо ми. Като цяло, тази книга е най-радостното преживяване за мен като писател. Някак си успях да съединя лутането

си през годините, цялата разпиляност между Изтока и Запада.”

Био литература без примеси

Не му ли липсва нещо от света на

професионалното издаване, например възможността да стигне до по-голяма аудитория? Опитът му е на човек, който е

видял системата отвътре, и не мисли да се връща в нея. Според него моделите на

американския пазар стигат до Западна Европа с десетина години закъснение, а в момента тенденцията е “финансирането на по-странни, по-маргинални проекти да изсъхва. Настъпи едно корпоризиране, макдоналдизиране на литературата. Това, което се случваше пред очите ми, мога да опиша метафорично с храната днес. Имаме вериги, имаме меню, което не се променя, настъпва йерархия на вкусовете, която е много тясна.”

Той вижда по-тесните възможности да се издава нестандартна литература в по-голям икономически план: от ограничаването на монополите след Голямата депресия в САЩ, възстановяването им от управлението на Рейгън към днешен момент, мисленето

на всяка книга като маркетингов продукт и задължителното предизвикателство авторът днес да пише за определена целева аудитория. Явление, което вижда като наследство на все по-поляризиращото се в ценностите и политическите си мнения общество –както там, така и в Европа.

“Един американски приятел от хипи

поколението ми беше казал, че след

[терористичните атентати

в Ню Йорк на]

11 септември светът не е същият, което ми се струваше нелепо. Но сега си мисля, че наистина светът се промени и продължава да се променя динамично. Особено светът

на артистите, писателите. Много приятели в САЩ просто спряха да пишат.”

Той вижда икономическият модел около авторите като разбит на парчета и прави паралел с музиката – има много известни групи, които до известна степен се издават сами или трудно стигат до по-голяма публика, но примерно отиват на турнета, докато платените четения рядко са опция за писателите.

“Може да нямам достъпа до броя читатели, които можех да имам с професионално

издателство, но си мисля, че сега това, което правя, е по-достойно. Разбира се, не всичко, излязло отвъд тази матрица, е добро, а и продължава да го има големият проблем със самиздатите: няма цедка, не е минало път на оценка преди показването си пред публика. Но знам, че съм дал всичко от себе си, и дори и да ме прочетат трима, все пак е някакъв опит.”

Той вижда издаването на нови книги и нежеланието си да прави премиери или да привлича внимание към себе си като сложен баланс. “Всеки от нас иска валидизация, тъй като това ни носи сила и ни мотивира да продължим. Иначе самочувствието се превръща в малоценност. От друга страна, признанието е лесен серотонин – може да унищожи творческия процес. Не малко големи автори са бягали от известност –валидацията носи удоволствие, но и те изкривява, сам ставаш продукт на затворен процес.”

Изданието напомня и за интересите на Грозни към черно-бялата фотография. В годините преди да се премести към морето, той намери популярност в Instagram със стрийт фотографията си от София. Какво снима сега, когато няма хора около него? “Опитвам да се дебна със созополските баби, но те почти не излизат”, казва през смях. На някакъв етап планира да издаде

фотокнига с уловеното по улиците на София. Според него е важна ролята на уличната фотография като документ на времето, но докато в САЩ снимането навън е напълно легално себеизразяване, ситуацията в България около снимането на непознати е по-рестриктивна.

Николай Грозни доказва, че масовото

признание не е задължителна съставка за чувството на удовлетвореност. Казва, че както отглежда храната си, така и отглежда литературата си. “Открих един органичен начин на изказ, без примеси. Както

посаждам билките, така и пиша.”

поръча от www.begemotbooks.com.

“Черноморски упанишад” може да се намери в “Български книжици“, “Нисим“, Elephant, както и да се

Поезия ли бе да я преведеш

Габриела Манова е

част от литера-

турна резиденция в

Норич, където

работи по превода

на българска

съвременна поезия

на английски

В брой, в който изследваме възможностите пред българската литература, нямаше как да не се свържем с Габриела Манова. Тя е част от литературната резиденция в английския град Норич, обща инициатива между Фондация “Елизабет Костова” и Националния център за писане (NCW) във Великобритания. В рамките на резиденцията тя работи по превода на съвременна българска поезия и се надява в близко бъдеще проектът да се реализира като антология.

“Един от логичните варианти е да започна с публикации

в англоезични издания с интерес към преводната литература. Ще се радвам и на подкрепата на Министерството на културата, на наши посолства и културни центрове в други държави”, казва Манова, родена през 1995 г. в София, авторка на стихосбирката “Навици” (2020, “Жанет 45”) и преводачка на научния труд “Covid-19: Пандемията, която не биваше да се случва, и начините да предотвратим следващата” на Дебора Макензи и романа “Изрисувано с къна” на Алка Джоши (изд. Benitorial).

Един ден в Норич, UK

Дните тук са като вълнуваща смесица от превод, разходки, събития и разговори със съквартирантката ми, Драгана Ерявшек – преводачка, писателка и журналистка от Черна гора. Преди да дойда, си представях някаква върхова продуктивност, но всъщност това нито е здравословно, нито е реалистично. Вече съм на мнение, че смисълът на преводаческата резиденция далеч не се изчерпва с това да останеш насаме с текста (което си е истински лукс). Също толкова важни са срещите с всякакви хора, писатели, преводачи, книжари. Историци, актьори, художници. Емигранти. Всеки добавя по нещо към пъзела и прави преживяването по-пълноценно. Ще перифразирам Джен Калейа, преводачка от немски: “Хубаво е да осъзнаем как преводите ни влияят на начина ни на живот, а също и как начинът ни на живот влияе на преводите ни“. И че времето, в което не превеждаш, също има значение за работата ти.

По-глобално

ли звучи съвременната българска поезия

Планът ми е да превеждам поезия от края на ХХ век до

наши дни, но все още избистрям подбора, затова засега не ми се ще да разкривам конкретни имена. Започнах от важни и любими за мен стихотворения, текстове, които винаги съм искала да преведа. Някой би казал: има риск от субективизъм – може би е така, но не е ли така при всяка антология?

Колкото до трудностите – всеки текст носи някаква културна обусловеност, специфични пластове, които преводачът се стреми да предаде. Това е същността на превода, не казвам нищо ново. Ако при Ботев имаш Балкана, робството, механата, при съвременните поети имаш града с всичките му познатости и потайности. В този смисъл е интересна тенденцията на съвременната ни поезия към заземяване през познати образи –“Кристал“, “Света Неделя“, неназован бар в Бургас.

Автор: Светослав Тодоров Фотограф: Яна Лозева

Да, има известна универсалност и

глобалност – сега поезията ни е

обърната в голяма степен навътре, и

парадоксално това “навътре“ някак си се

предава по-лесно “навън“, към света.

“Нашият шедьовър е личният ни живот“, пише Марк Странд, в превод на

Кристин Димитрова – а нашите

трагедии са личните ни трагедии. Не че не пишем за обществените си

проблеми, но когато го правим, в

центъра е по-скоро индивидът. Не е

егоцентризъм, а естествено стечение на обстоятелствата, дори

народопсихологично си го обяснявам –

българите често се чувстваме

изоставени и пренебрегнати от

държавата, институциите, нерядко усещаме България като мащеха, затова е нормално да търсим революцията вътре в себе си.

Всички тези и още много казуси се съдържат в съвременната ни литература изобщо и са наистина сложни и любопитни за превод.

ENG > BG vs. BG > ENG

По принцип превеждам от английски, но обратният превод винаги ми е бил интересен и нерядко български

текстове са провокирали прословутия преводачески сърбеж. Превеждала съм ги, за да разбера сама за себе си как се “държат“ на другия език.

Двата вида превод са трудни по

различен начин. Тези дни имах среща със Стивън Уотс, поет, преводач и редактор, който ми разказа за мащабния си проект – библиография на чуждестранна поезия от ХХ век нататък, преведена на английски. С него обсъждахме този казус, дали “имаш право“ да превеждаш на език, различен от майчиния ти. Не че някой го е

забранил, но бих казала, че битува тази стигма, че е препоръчително да превеждаш само на матерния си език и да не шаваш много извън това.

В крайна сметка стигнахме до извода, че добрият превод не опира до това кой от двойката езици ти е роден, тази постановка би била прекалено

опростенческа. Проблемът може да се пренесе и на чисто прагматично ниво: колко са хората, чийто роден език е английският, и които ползват български свободно, искат да превеждат и биха превеждали? Няма нищо драматично в това, че сме “малък“ език, но пък така нараства личната ни отговорност да разпространим литературата и културата си в други държави. И за да се върна на библиографията на Стивън

Уотс: в нея фигурират сравнително

малко заглавия от български. Мисля, че няма причина да не уплътним списъка, особено в светлината на българската номинация за международен “Букър“.

Какво ново може да кажем на англоезичния

читател

В тъканта на българската поезия все още се преплитат обществено важни въпроси и търсения и разнообразни наслоявания на исторически процеси, макар и попречупени през призмата на отделния човек. За мен са интересни и преживяванията на поколенията в епохата отвъд прехода – тази всеобща несигурност и нестабилност. Имам чувството, че винаги сме някак на ръба –между Европа и Ориента, между крайностите и баланса, между желанието да не се отказваме от традициите си, но и да се чувстваме свързани със света. От това произлизат много интересни за читателя неща. Да израснеш и да живееш в Източна Европа е разнолико преживяване. Всички се забавляваме на смешките за балканските бит и душевност в социалните мрежи, но мисля, че има и много дълбочина и смисъл, които са специфични за нашия район и които биха подплатили преживяването на един незапознат с България читател, биха му помогнали да види отвъд стереотипната представа за страна от тази част на света. Ние не сме перманентно обладани от носталгия. Просто търсим себе си – това отнема време, налага се да преговорим и да се помирим с миналото, но вярвам, че сме на пътя и ще се намерим. И се надявам поезията да помогне.

A Chilean in Edinburgh

by Nadezhda Trichkova

people here leave everything and anything in the street looks more like a testament than a disposal probably a special kind of nostalgia, a soft infatuation with secondhand or something too local to ever become clear

it’s charming, you say, the city arranges itself room after room we alone invent hallways and step lightly on the thread that connects the table here to the chair over there, and the old lamp behind 6 Primrose Street

with the settee somewhere in Morningside

let’s sit down, you say, and, ‘we just need to stand in a certain way to feel home. you know, your gaze pointed southward, the tongue twisted in its own sentence’

this is feng shui of absence nostalgia arranges itself in a bouquet that we’ll put on the table before going to bed good taste demands we keep things in order breath in breath, my solace in yours, while the rain washes the walls of the invented room, while the silent movies

ВЯРА БОЯДЖИЕВА

Автор: Мая Стефанова

Изкусният наблюдател, който разказва истории на

най-универсалния език – визуалния

Вяра казва, че най-добрият начин да се учиш да рисуваш е да живееш, повече отколкото да рисуваш. Освен таланта си, очевидно тя владее добре и този баланс, щом рисуването ѝ се получава толкова изящно. У нас е по-позната на читателите с илюстрациите и българските корици на книги на автори като Мая Анджелоу, Джонатан Сафран Фоер и Джейн Остин. В сърцето и паметта на “Виж!“ тя завинаги ще бъде и авторът, илюстрирал стотния ни брой. Откакто през 2020 г. музеят “Виктория и Албърт“ в Лондон я отличи като един от двамата наградени като “Студент илюстратор на годината”, тя вече има издадени три илюстрирани книги в различни международни издателства. В две от тях е художник (Misé Misé и A Day That’s Ours), а в последната – Word Trouble за издателство Walker Books, е самостоятелен автор. Хващаме я в настоящия ѝ дом в Холандия, докато работи по проект – поръчка на Meta (доскоро “Фейсбук“) и малко преди на 1 юни да представи в поредицата МЕЛБА нова книга, посветена на София, която създават заедно с издателство “Точица“.

Японският мит за Аматерасу, Baika Magazine 2023

Къде получи най-ценните си уроци като илюстратор?

Интересен въпрос. Личният ми живот и този на илюстратор винаги са вървели ръка за ръка. Илюстрацията е толкова близко

свързана с психологията, че личностният растеж на един илюстратор обогатяването

на вътрешния му свят, неизбежно би го довело до професионална зрялост. Затова винаги съветвам младите илюстратори да живеят повече, отколкото да рисуват.

Защо правенето на скици на случайни хора или ситуации, които наблюдаваш, е ценен опит за теб и кои са любимите ти места за скициране?

Това е среща лице в лице с живота – drawing from life, както е на английски. Ценно е, защото изостря сетивата (не само зрението), учи на любопитство, емпатия, смелост, медитация. Със сигурност не ми е дало само “художествени умения“.

Обичам да скицирам София – този луд, смешен, но и тъжен град. Не мисля, че е възможно да го рисуваш, без през теб да преминат поне десет противоречиви чувства и мисли и това ме кара да се чувствам жива.

Кои са обичайните и необичайните асоциации, които предизвиква допълнението, че си илюстратор от България?

Не съм имала толкова много проекти в чужбина, за да мога да обобщя с две думи, но необичайната (или може би обичайната) случка беше с един богат клиент, който ми предложи смешен хонорар именно заради това, че съм от България. Историята е дълга, но за пръв път усетих какво е да бъдеш жертва на расизъм в професионална (интелектуална) среда.

В представянето на първата ти издадена изцяло авторска книга Word Trouble се казва, че в крайна сметка добрината и смехът са универсални езици. Ти кои други универсални "езици" използваш?

Мисля, че цветовете и движението във фигурите са универсални езици, които всяка публика, независимо от културата или езика ѝ, оценява.

Какви са основните разлики, които би откроила между работата с български и работата с чуждестранни издателства?

С българските издателства и клиенти е по-свободна. Получавам повече доверие, но по-ниски хонорари. С чуждестранните

получавам повече “авторитет и слава”, по-високо заплащане, но по-малко контрол над проекта. Уча си уроците и избирам по-внимателно проектите, в зависимост от приоритетите ми.

Кои са щастливите случайности, които са били съдбоносни за теб и работата ти?

Най-скорошното ми професионално удовлетворение беше да бъда интервюирана в новата книга на професор Мартин Салисбъри “Drawing for Illustration”. Той е автор на поредица красиви книги, свързани с книгоиздаването и изкуството на илюстрацията, и това беше огромна чест за мен. Още във въведението, със заглавие “Drawing, what is it?”, има моя скица на шахматистите пред Народния театър. Трудно ми е да го повярвам все още!

Имаш ли изградени работни ритуали?

Как откриваш вдъхновението в случаите, когато го няма, а имаш срокове?

Нямам ритуали, но когато не се получават нещата, се моля на Бог. Действа ми отрезвително да видя кое в крайна сметка остава най-важното. Този мир ми позволява да стисна зъби и да продължа спокойно, докато не се отпуши креативната криза.

Какви книги ще открием на нощното ти шкафче или в библиотеката ти? А какво има на работното ти бюро?

На нощното ми шкафче в момента лежат “Comment parvenir à tout rater” (“Как да успееш да прецакаш всичко“) на Марк Твен, “Писма до един млад поет” на Райнер Мария Рилке и “De egel, dat ben ik” (“Таралежът, това съм аз“) на Туун Телехен, който криво-ляво чета на холандски, защото уча езика, и силно препоръчвам Телехен!

Yellow Lemon (Жълт лимон)

Кои нови издания с твои илюстрации можем да очакваме да излязат на български и кога?

Подготвям визуално писмо до София! Предстои ни много вълнуваща книга с издателство “Точица“, която ще бъде повече за възрастни, отколкото за деца (но съм сигурна, че и децата ще я разберат). Ще се опитам да разкажа града по много личен начин, през тънкости, които само софиянците знаят – със сигурност не трябва да очаквате туристически гид.

Кои са актуалните проекти, по които работиш в момента?

Освен по тази книга, по проекта за Meta (“Фейсбук“ и “Инстаграм“), както и по един все още конфиденциален

проект за България, който несъмнено ще се хареса на пътешествениците!

Целият разговор с Вяра Бояджиева е на vijmag.bg

Повече на @vyaraboya и

vyaraboya.com

ТАНЦЪТ НА „МЪРТВИ ДУШИ“

Какво се случва с душата по време на война? Танцовият

спектакъл “Мъртви души“ на Гергана Димитрова е вдъхновен от романа-поема със същото заглавие на Николай Гогол и подобно на писателя преди век и половина, изследва този и производни въпроси като: Умира ли душата във война и тя преди тялото ли го прави? Убиването наранява ли душата?

Възможно ли е раждане без душа? На фона на случващото се днес в родината на Гогол – Украйна и мястото на действието в романа “Мъртви души“, няма как тези питания да не изникнат отново. В танцовия спектакъл обаче Димитрова като режисьор, драматург и хороеграф се впуска в търсене на белезите от войната върху тялото и душата, създавайки кратки портрети на двадесетина души от града. Срещата с образите на всеки един от тях – минаващия, напазарувалия, тръгналия за училище, болния, влюбения, каращия колело, разхождащия куче, ядящия сладолед – е изградена със средствата на танца, съвременния цирк, театъра, операта и фотографията. Улисани в забързаното си ежедневие, те се намират заедно в един и същ ден – онзи, в който ще срещнат смъртта. Автор на визията, сценографията, костюмите и видеото е Никола Налбантов, музиката е на Веселин Веселинов – Еко, а на живо фрагменти от “Кармен“ на Жорж Бизе изпълнява Йоана Кадийска.

7 И 8 ЮНИ I ТОПЛОЦЕНТРАЛА I СОФИЯ

ЮБИЛЕЕН СТАЖ В ПЛАКАТЕНАТА ФАБРИКА

Изложбата “Свободни авторски плакати“ в концептуалното пространство ДОМ отбелязва 10-годишнината на платформата Plakat Kombinat. Тя събира на едно място нови, специално

създадени за повода произведения, както и такива, които са представителни за колекцията. Изложбата е с куратор Анна Симеонова, а в нея със свои творби участват близо 25 автори, сред които Теодор Ушев, Люба Халева, Георги Янков, Ясен Згуровски и Радослава Боор. Експозицията ще продължи до 1 юли, като междувременно ще стане повод и за няколко съпътстващи събития, сред които са представяне на арх. Пламен Тодоров и арх. Виктория Станчева от ZOOM Studio за това как изкуството може и трябва да бъде приятел с архитектурата, лекция на тема “Жените в плаката“ на Албена Спасова от Международното триенале на сценичния плакат, както и калиграфско творческо ателие под надслов “Глаголица“ с д-р Маргарита Дончева. През 2023 г. Plakat Kombinat, което освен платформа, онлайн галерия и магазин, е и инициатива за промяна на визуалната среда, обединява 40 визуални артисти, над 350 свободни авторски плаката, има три осъществени социални проекта, като през 2023 г. по повод годишнината си се готви и за нов. Той се нарича “Бягащият човек“ и ще представи социални плакати и авторски видео произведения, посветени на бежанците от войни и тоталитарни режим.

ДО 1 ЮЛИ I ПРОСТРАНСТВО ДОМ, УЛ. „ПАРЧЕВИЧ“ 49-А I СОФИЯ Плакат: Ясен Згуровски

СОФИЯ ЗАЖИВЯВА НА КОЛОДРУМА

Тазгодишното издание на Sofia Live Festival отново ще засили концентрацията на молитви против дъжд, защото в дните от 24 до 26 юни готви силна програма от местни и чуждестранни изпълнители, които да изпълнят Arena Sofia, или Колодрума, в София с шарена смесица от стилове, настроения и емоции. Хедлайнер на първия фестивален ден ще бъде британската формация Unkle, водена от своята основна движеща сила James Lavelle, а след тях сцената ще превземат Страхил Велчев – KiNK заедно с половинката му Rachel Row. Преди това официалното откриване на тридневния фест ще направят Love’n’Joy, 1000mods и Me and My Devil. В средата – на 24 юни – водещи в програмата ще са нидерландският певец, изпълнител и продуцент от лейбъла Stones Throw – Benny Sings и дръм енд бейс легендата Roni Size, който последно е идвал в България през 2012 г. Преди тях ще можем да видим и чуем деликатната смесица от електроника и дрийм поп на новото, движещо се между Лондон и София дуо, съставено от младия вокалист и композитор Христо Йорданов и Георги Линев, познат и като Kan Wakan. След тях публиката ще се пренесе в тотално друга посока с изпълненията на Nocktern, а после и на 1000names и Alina Pash. Хедлайнерите, които ще озвучават Колодрума и района около него във финалния ден, са Wax Taylor и Chet Faker, предшествани от Виан Игнатова – Vianne и родения в София и живеещ в Берлин певец и продуцент Даниел Стоянов – Bulgarian Cartrader. Ако още не сте се сдобили с билети, има избор между тридневен и еднодневен в

ограничени количества на предварителни, по-ниски цени, които ще се завишат след изчерпването им, така че не се ослушвайте.

23-25 ЮНИ I АРЕНА СОФИЯ - КОЛОДРУМА I СОФИЯ

А TO JAZZ СЕ СПУСКА НАД ГРАДА

Едва ли е останал човек в София, че и около нея, който да не пази специално място в сърцето си за A to JazZ и вечерите на открито сред изпълнените с малки и големи усмивки и хубава музика поляни на Южен парк зад НДК. Програмата и на дванадесетото издание на фестивала е обещаваща и изпълнена с големи имена от световния джаз афиш, a новото е провеждането и на шоукейз модул за подпомагане на изгряващи артисти. Силните концертни вечери ще започнат още на 7 юли, когато публиката ще може да слуша американския певец и продуцент Bilal, който два дни по-късно ще посети и Варна. Вечерта в столицата за него ще открият Петя Станчева и нейният Big Band, следвани от EVDN и италианския джаз китарист Матео Манкузо. Другото обявено голямо име в програмата ще излезе на сцената на 8 юли. Джудит Хил е от малцината певици, които могат да се похвалят, че хора като Майкъл Джексън, Елтън Джон, Спайк Лий, Принс и Джон Леджънд са търсили таланта ѝ. Онези, които очакват среща с нея отдавна, ще имат възможност да се насладят на песни от нейния последен албум “Baby, I’m Hollywood”, издаден преди година. Тя пристига в София в музикалната компания на семейството си –пианистката Мичико Хил и фънк изпълнителя Pee Wee Hill. За още подробности от програмата следете A to JazZ във Фейсбук.

6 - 9 ЮЛИ ЮЖЕН ПАРК II I СОФИЯ

30 ЮНИ Лятно кино “Орфей“ Пловдив

2 ЮЛИ Летен театър Варна

4 ЮЛИ Зала

“България“ София

Отвъд нотите

Виртуозният кубински пианист Роберто Фонсека е дълбоко впечатлен от българския фолклор и не го крие още от 2009 г., когато създава пиесата “Bulgarian”. През годините след това не спира да засвидетелства възхищението си от българските традиционни ритми и мелодии. Така се ражда и проектът “Отвъд нотите“, създаден в симбиоза между артиста от Buena Vista Social Club и “Нови български гласове“, с диригент проф. д-р Георги Петков. Той бе представен за първи път в Марсиак през 2021 г., а през юни и юли му предстои малка, но качествена обиколка из България. Тя ще започне на 30 юни от Пловдив, ще мине през Варна на 2 юли и ще приключи в зала “България“ в София на 4 юли.

За “Отвъд нотите“ и връзката между българския фолклор и кубинския джаз, Роберто Фонсека ни разказа в интервю, което ще откриете на сайта на “Виж!“. “Влюбих се в мелодичната мощ и духовната сила на българската фолклорна музика. Гласовете, хармоничният подход и перкусионните ритми са абсолютно впечатляващи. Бих искал един ден да остана по-дълго в България, за да изуча в дълбочина традиционната музика. Ще ми се отрази много добре”, казва музикантът. Той допълва, че песента, която му говори повече от останалите, е “Девойко, мари хубава“, “защото притежава някаква чудна мистерия“. И макар да не разбира текстовете, твърди, че мелодията и ритъмът успяват да го водят. “Те ме обгръщат и ми говорят. В песните има толкова силно и страстно чувство и дух. Именно те ме впечатляват най-много.“ Фонсека смята също, че единствено човешкият глас е способен да разтърси из основи тялото и да го накара да вибрира. “Това е перфектният проводник между тялото и душата“, казва той и споделя, че мечтае проектът да стигне и до родната му Куба, защото смята, че чувствителността на българския фолклор много ще допадне на сънародниците му.

ТИГЪР, НО И ДРАКОН

Когато преди около три години Ованес Торосян чете разказа “Тигър и дракон“ на Йоана Мирчева по време на Пощенска кутия за приказки, никой от двамата не предполага, че текстът не само ще се превърне в пиеса, но тя ще бъде моноспектакъл и то такъв, който няколко месеца по-късно да получи номинация за “Аскеер“. Постановката за Театър 199 “Валентин Стойчев“ прави Юрий Дачев, сценографията – Ханна Шварц, музиката е на Мартин Каров, а снимките – на Симон Варсано. Пиесата, която ще гостува за първи път пред публиката в Бургас на 21 юни на сцената на Държавен куклен театър, ни среща с млад човек, който вярва, че животът му дължи невероятни чудеса. Докато някои с главата напред тръгват да ги издирват, а други чакат сами да им паднат в скука, всички те прекарват дните с приятели, въздишат по гаджета, губят си времето с електронни игри и сайтове за мода. Героят тук е в еднаква степен такъв, но и не съвсем. Независимо къде се намира – дали в магазина за кожени изделия, в който работи, или на купон в квартала, или в кухнята с майка си, или (избягал от нейната вечна взискателност) в някоя задна уличка, за да съчинява рап куплети – той носи в себе си… тигър и дракон. А какво точно

представляват те и накъде го водят. Той самият също не знае, но ни разкрива комичен и любопитен образ, готов за чудеса.

21 ЮНИ I ДЪРЖАВЕН КУКЛЕН ТЕАТЪР - БУРГАС

БИЛКИ, КИНО И ОСТРОВНИ ПАРТИТА

Ако през юни все още не сте оформили плановете си за почивка или пък си пазите големите пътувания и ваканция за друг период от годината, в Бургас продължава да се спазва традицията уикендите да са тематични и събитията да са насочени към конкретна група интереси. Така например почитателите на мидите ще могат да ги опитат във всякакви възможни вариации и в особено големи концентрации от 16 до 18 юни, когато в туристическия комплекс “Ченгене скеле“, на остров Св. Анастасия, както и в бургаските ресторанти сервирането им ще зачести. В почти същото време – от 17 до 20 юни – ще може да се оставите на селекция от добро съвременно българско кино, защото Културен дом НХК ще е домакин на второто издание на фестивала “Киноваканция“, който общината организира съвместно с Националния филмов център. В програмата ще са наградени филми от фестивалите за българско кино “Златна роза“, както и за документално и анимационно кино “Златен ритон“, а отделно ще има и дискусии с част от творческите екипи на филмите. В края на месец юни особено предпочитана дестинация в района ще е островът, който от 23 до 25 юни ще е домакин на “Биле уикенд“ с фестивал, посветен на ароматните и лечебни свойства на билките. Финал на месеца там ще постави парти от поредицата Solar Island, докато на по-големия бряг в Бургас на 30 юни започва посрещането на 1 юли, което ще се съчетае и с организирането на на автомобилен ретро парад.

ЮНИ I ОСТРОВ “СВЕТА АНАСТАСИЯ“ I БУРГАС

“Върхове и хора“

от Людмил Янков

Ново издание връща спомена за човека, който докосва върховете не само с тялото, но и с думите

През 2023 г. се навършват точно 70 години от рождението на алпиниста, планински спасител, поет, писател и “заслужил майстор на спорта“, който се ражда “долу“ в Перник и ни напуска едва на 35 години “горе“, под връх Камилата в Рила.

Точно 35 години след неговата смърт предприемачът, планинар и пътешественик Людмил Попйорданов се заема да преиздаде всичко, написано от Янков, в нова книга, чието оформление доверява на дъщеря си София Попйорданова.

Това обаче не е книга за алпинизма, а за човешкото в човека и от човека, осмелил се почти да докосне Еверест, за да окаже помощ на Христо Проданов и след това да загуби четири пръста заради саможертвата, която прави.

“Върхове и хора“ е сбор от практически всичко, създадено от перото на Янков. От поезията, отпечатвана във вестниците “Пулс“, “Труд“ и “Литературен фронт“, както и от издадената от “Народна младеж“ през 1986 г. книга “Мечта отвъд долините“, чийто 30-хиляден тираж е разпродаден почти мигновено. След смъртта му излизат още стихосбирката “Гранитна вода“ и публицистичната “Стената“, а сегашната “Върхове и хора“ ги допълва с негови авторски илюстрации, както и с множество фотографии, някои от които – малко известни.

Изданието е подплатено и с красивите думи на Едвин Сугарев за Янков като личност, както и на поетесата Екатерина Йосифова –за пътя му в поезията, която можете да започнете да “изкачвате“ със следните стихове:

Нощ преди изкачване

Тази нощ

Животът лудо прегръща безсъницата...

Тази нощ

Тишината се връща Оглушително

и ни прави на пепел.

В просъница дните

се свършват

внезапно и сигурно.

Събуждам се малък, раждам се сякаш от бурята.

И тръгвам самотен

напред към зората.

“Върхове и хора” може да се намери в книжарници “Сиела“, “Хеликон“ и магазини “Стената“, както и онлайн на stenata.com. Цялостното оформление на книгата и илюстрациите към нея са дело на София Попйорданова.

Фотограф: Ивайло Данаилов

Димитър Йонков и

емоцията от създаване

на техно събития

Рубриката е в партньорство с “ Фонотека Електрика“

Автор: Александър Владимиров

Историята на Димитър Йонков или Cardioactive, който стои зад клубната серия Stamina и фестивала Balkan Station

Ако слушате техно и се престрашавате да излизате извън добре познатите партита на Metropolis, то няма как да не сте чували за клубната серия Stamina и фестивала Balkan Station.

Зад двете организации стоят супер надъхани и отдадени на техно културата хора, а общото между тях е един човек – Димитър Йонков, или Cardioactive.

Йонков е част от българската техно сцена още от самото ѝ зараждане през 90-те години. Едва 14-годишен по онова време, той започва да прави хард транс и техно под името NRG Cage. През следващото десетилетие продължава да създава музика, да ходи по партита и да трупа опит, който тепърва ще му е нужен.

Моментът, в който Йонков става свидетел на Station за първи път, е през 2011 г. Създаденият

година по-рано фестивал се провежда до изоставената гара Балкан, на поляна между

планините Голема и Понор, където река Искър прорязва Стара планина. Йонков остава супер

впечатлен от връзката между природа и музика и когато на следващата година

организаторите имат нужда от помощ, не се поколебава да се включи.

Първата му задача е да помогне за изграждането на постоянна сцена на фестивала. За тази цел Йонков се качва на един микробус и започва да обикаля приятели и познати за стари дървени мебели – шкафове и гардероби. Със събрания дървен материал успяват да изградят пода и други части от сцената: “Отне ни 2-3 месеца яко коване и боядисване. Тоалетни, бар, пейки –всичко е направено от нашия екип.” Цялата конструкция обаче отнема няколко издания, за да бъде завършена. Голяма роля в това играе Стефан Костадинов, който е инженер и създава архитектурния план на сцената.

През следващите осем издания Йонков

неизменно е част от работния процес, редом със създателя на Balkan Station Димитър Славков – Dickie. През 2019 г. обаче решава, че му е време за почивка. Тя трае само

година, защото през 2020 г. той не просто се завръща в организацията, но и я оглавява. С него начело фестивалът започва да се провежда два пъти годишно (през лятото и есента) събира по няколкостотин души и дузина артисти в полите на Балкана и от еднодневно събитие се превръща в 48-часово музикално преживяване.

Balkan Station обаче не е единственото занимание на Йонков. През 2017 г., в момент, в който той вече се чувства леко изтощен от организирането на партита, с него се свързва един друг Димитър, този път Кожухаров.

Тогава той е само на 19 години и е адски надъхан да влезе в промоутърската сфера.

“Беше решил да иде и да работи на круиз цяло лято, а всичко, което заработи, да вкара в организирането на партита.” Заедно с Кожухаров се включва и трети Димитър –Георгиев. Той вече се е установил на виенската електронна сцена, където е част от клубната серия Techno.Deluxe.

Йонков предлага на момчетата да им помогне с всичките си контакти и с безкрайни съвети, но няма намерение да се включва. До момента, в който енергията на Кожухаров и Георгиев не му влиза под кожата и той отново се пуска на промоутърската въртележка. Тримата измислят името Stamina и през ноември 2017 г. провеждат първото си събитие. Тогава те водят в България едно от

значимите имена на европейската сцена –украинеца Станислав Толкачев, във Fabrica 126. Така в София се ражда още една техно серия с отчетливо ъндъргаунд посока.

Едно от най-силните партита на Stamina идва през януари 2020 г. “Напук, че всички смятат, че партита не се правят през януари”, както казва Йонков. Те канят италианското хард техно дуо 999999999 и събират над 450 души във Fabrica 126. И точно когато набират сериозна скорост, подобно на други активни промоутъри и клубове в този период, Ковид пандемията удря и спира всичко. Тя със сигурност успя да убие много от силната

инерция на всички активни лица на сцената, но не и да ги спре.

Момчетата не се отказват, а в края на 2020 г. дори добавят нов член в екипа: Борислав Ангелов – Slav, който е мениджър събития в лондонската организация Corsica Studios. Доказателство за неспирното развитие на Stamina, а и за българските техно фенове, са думите на емблематични британски техно артист Regis, когото те канят през 2021 г.: “Такъв вайб не съм срещал отдавна.”

От създаването си досега Stamina са докарали в България култови ъндърграунд техно имена като Setaoc Mass, Somewhen, Dax J и Ancient Methods. Днес те вдигат нивото, като излизат отвъд границите на страната и започват своя собствена серия партита във водещия виенски техно клуб dasWerk. На 11 ноември в София им предстои да отпразнуват и шестия си рожден ден, който ще бъде в колаборация с култова техно организация, но те все още държат детайлите в тайна.

Йонков не оставя и работата по фестивала Balkan Station. Тази година той отново ще се проведе в началото на лятото и в началото на есента. Първото издание ще бъде между 9 и 11 юни, а новото в организацията е включването на доказания парти екип Sunday Bunch. Заедно те събират артисти като французина Filip Xavi, португалеца Temudo, както и Cinnamint, Daniel Zhelev, Frykk, Kliment, Reneta, Risto, Xander, Deyan Dimitrov, Factuaw и Mario Milev.

Предостатъчно български и чужди таланти, които да чуете, ако искате да излезете извън комфортната си зона.

ИЗДАТЕЛ

Камелия Величкова

ВОДЕЩ РЕДАКТОР

Мая Стефанова

РЕДАКТОР

Светослав Тодоров

КОРЕКТОР

Иван Димитров

ФОТОГРАФ

Боряна Пандова

РЕКЛАМА

Камелия Величкова office@vijsofia.bg

Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com

Михаела Люцканова marketing@vijsofia.bg

Здравка Раева zdravka.raeva@vijsofia.bg

АВТОРИ В БРОЯ Александър Владимиров

Йоанна Елми

Мая Стефанова Светослав Тодоров

ФОТОГРАФИ Боряна Пандова I стр. 2, 4, 10-15

Глен Африк I стр. 5

Ивайло Данаилов I стр. 34

Яна Лозева I стр. 16

ХУДОЖНИЦИ Вяра Бояджиева I стр. 1, 20-24

София Попйорданова I стр. 32-33

КОРИЦА Вяра Бояджиева @vyaraboya vyaraboya.com

ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА И РАЗШИРЕНИТЕ МАТЕРИАЛИ ОТ БРОЯ ЩЕ ОТКРИЕТЕ НА WWW.VIJMAG.BG

“Виж!” се осъществява и с безценната подкрепа на всички тези хора в платформата Patreon. Ако харесвате работата ни, можете да ни подкрепите списанието на: WWW.PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE

Адриана Петрова

Ана Благова

Андреа Попйорданова

Ася Мункова

Бояна Райчева

Боря Шапшалова

Ваньо Димитров

Венцислав Лалев

Вероника Аристархова

Виктория Стайкова

Владимир Драгоев

Гергана Георгиева

Гергана Рабаджийска

Дамяна Димитрова

Деница Димитрова

Десислава Станчева

Димо Господинов

Добрина Кисьова

Екатерина Ангелова

Елисавета Ангелова

Жени Дечева

Златина Димитрова Златомира Тодорова Ива Мечкунова Иван Кашлаков Иванка Тодорова Ина Добрева Йордан Жечев Калина Павлова Катерина Татарлиева Кристиян Велков Лора Йорданова Любомир Бабуров Любо Чолаков Марина Матеева Мария Змийчарова Мария Вълкова Мила Янева Мина Карабахчиева Михаела Добрева Николай Иванов Параскеви Карагеоргу

Петър Стоянов

Радостина Ганева

Рая Раева

Румяна Екимова

Светина Уейгант

Светлана Апостолова

Светла Дамянова

Светлозара Христова

Симеона Манова

Снежана Янева

София Попйорданова

Христина Мангелова

Ценко Христов

Юлиян Миков

Явор Димитров

Яна Бюрер Тавание

Ясмина Якимова

Ashira Morris

Studio Komplekt