Виж! Vol. 109 by ВИЖ! magazine

КИНОТО КАТО ДОКУМЕНТ СКОК В ИГРАЛНОТО ФИЛМИ, КОИТО НОСЯТ

БЕЗПЛАТНО МЕСЕЧНО ИЗДААНИЕ

МАРТ 2022

#109

ПРОМЯНА

Кадър от снимачния процес на филма “Георги и пеперудите”, реж. Андрей Паунов

Напук на всички трудности и препятствия, а може би и точно благодарение на тях, в България не са спирали да се появяват добри и стойностни творци. И докато игралното кино, което е и по-популярно, не спира да търси своите начини да оцелее, за документалното, чиято публика е по-нишова, нещата са още по-сложни. Жадни за него зрители и ценители обаче има и колкото и да е трудно да попаднеш на този жанр в обикновен киносалон, фестивалите у нас и по света не спират да показват най-добрите нови и стари постижения в него. Доказва го и трайното присъствие в отделна тематична програма на “София Филм Фест”, чието 26-о издание предстои през март, както и същото поред издание на документалния “Златен Ритон”. След едногодишно прекъсване от този февруари той се премести от традиционния си дом в Пловдив и се настани в салона на “Дом на киното”. През февруари развиващият се вече седем години фестивал Master of Art затвърди опита си да подгрява зрителите с онлайн формат, в който с 10 премиерни и 10 любими заглавия от предходните му програми да подготвя публиката за физическото си издание през април. Междувременно кино

КИНОТО КАТО ДОКУМЕНТ "Одеон" ни бомбардира със силната си селекция от заглавия, между които "София на бъдещето" (1974) на Невена Тошева, който с темата си за градоустройството недвусмислено показа, че този жанр, винаги е актуален. Макар и не така силно осветени от прожекторите, подобни форуми, изцяло посветени на документалното кино, започнаха да изникват и по други места из страната. Като прожекциите на международната платформа “КинеДок”, която разчита на нестандартни за целта пространства вместо салони, както и провеждащият се вече четири години фестивал за историческо документално кино DOCK в Бургас. Миналата година в Смолян се възроди и едно от емблематичните филмови събития в града, просъществувало до 1991 г. - RIFF (Родопски международен документален филм фест), който сега се готви за второто си обновено издание през юни 2022. Всичко това дава повече видимост на жанра и може да ни подтикне все повече и с все по-голямо любопитство да следим развитието му и имената зад него. Затова разговаряме с някои от тях, а по-доброто въведение в киното като документ оставяме във вещите ръце на режисьора и журналист Йордан Тодоров.

Автор: Мая Стефанова

В И Ж! Т ЕМА

фотограф: Добрин Кашавелов

За необходимостта от филми, които носят промяна

Автор: Йордан Тодоров

През есента на 2005 г., като журналист в един от големите български седмични вестници, бях изпратен да направя интервю с режисьора Андрей Паунов. Главният редактор обясни, че той е “млад кинаджия, направил филм за лудница, който е спечелил много награди”. Честно казано, тогава не знаех много за Андрей, но бях гледал “Георги и пеперудите” и приех задачата с ентусиазъм. Интервюто продължи няколко часа, през които сменихме няколко локации. Разговаряхме за почти всичко - за филмите на Хичкок и Трюфо, за гастролите му като градинар в Торонто и готвач във Вашингтон, за първия му филм “Люси цак цак” и разбира се, за Дома за възрастни с умствена изостаналост в Подгумер, където се развива действието на “Георги и пеперудите”. Тогава не подозирах, че срещата ми с Андрей ще стане причина самият аз да започна да снимам документални филми няколко години по-късно. Но това е друга история… “Георги и пеперудите” (2004) създаде вълна, надигнала се няколко години по-рано с филми като “Животът е прекрасен, нали?” (2001) и “Веселите момчета” (2002) на Светослав Драганов. Българското документално кино стана

актуално и за него се заговори като за нещо значимо. Успехът на “Георги и пеперудите” съвпадна с възраждането на интереса към документалното кино в световен мащаб. През 2004-та, годината, в която филмът спечели наградата “Сребърен вълк” на престижния международен фестивал за документално кино в Амстердам, Майкъл Мур и неговото разследване на администрацията на Буш “Фаренхайт 9/11” стана първия документален филм, спечелил “Златна палма” в Кан след “Светът на мълчанието” (1956) на Жак-Ив Кусто и Луи Мал. Документалното кино стана по-злободневно, но и по-креативно по начина, по който разказва истории. В номинирания за “Оскар” Super Size Me (2004) режисьорът Морган Спърлок се подложи на диета с хамбургери от “Макдоналдс”, за да илюстрира вредата от фастфуд индустрията. В отличения с “Оскар” Born Into Brothels (2004) режисьорката Зана Бриски раздаде камери на децата на проститутките в Калкута и по този начин се сдоби с материал, който не би успяла да заснеме сама. Оказа се, че е важна не само историята, но и начинът, по който тя е разказана.

Едно от най-изтърканите клишета е, че истината е по-странна от реалността. В последните години този цитат от “Дон Жуан” на Байрон придоби ново значение, благодарение на документалното кино. Границата между факт и фикция стана все по-размита и днес много често филми, независимо от жанра им, се състезават в една и съща категория. Така например северномакедонският “Медена земя” (2019) стана първия филм, едновременно номиниран за "Оскар" в категориите “Най-добър документален филм” и “Най-добър международен филм”. Нещо повече, кинофестивали като True/False в Кълъмбия, Мисури поставят под въпрос и дори предефинират концепцията за документално кино. Впрочем линията между игрално и документално кино винаги е била размита. Британският режисьор Джон Гриърсън, който пръв използва термина “документален филм” през 30-те години на миналия век, определя жанра като “креативно третиране на реалността”. И наистина - възможен ли е напълно обективен, “некреативен” подход към нея? Въпросът за “креативното третиране на реалността” е в основата на скандала с германския документален филм Lovemobil (2019), който разказва историите на няколко проститутки, които практикуват професията си в туристически каравани. Филмът на режисьорката Елке Леренкраус, в чиято стилизирана, неонова визия виждаме отзвук от Whores' Glory (2011) на Михаел Главогер, спечели множество престижни награди в Германия. Както се разбра впоследствие, една голяма част от филма е режисирана и с участието на професионални актьори. Навлизането в стрийминг ерата също промени естеството на документалните филми. Заснемането често отнема години. Но днес, водени от надпреварата за актуално съдържание, стрийминг платформите, които разполагат с достатъчно средства и собствени студиа, реализират документални продукции в рекордни срокове. Минисериалът на Netflix Jeffrey Epstein: Filthy Rich беше излъчен едва девет месеца след смъртта на Епстийн (американски инвеститор, осъден за сексуална експлоатация и приближен до Доналд Тръмп - бел.ред.). За съжаление,

кратките срокове на заснемане често са свързани с компромиси в качеството. Така доста от съвременните документални продукции, въпреки добре конструираната си наративна арка и развити персонажи, приличат на разширена версия на популярния формат 60 Minutes. Светът винаги ще има нужда от документални филми, които не просто разказват интригуваща история, а са повик за промяна. Филмът на София Тзавелла “Хотел Рай”, продуциран от HBO, е колкото лирична приказка за живота “в канавката”, толкова и изследване на причините за провала в социализацията на ромите във времето на късния социализъм и прехода. “Хотел Рай” промени живота на стотици души, след като стана причина за събарянето на опасния блок 20 в Ямбол, който е главно място на действието във филма. В други случаи документалното кино може да донесе закъсняла справедливост. След случайно изпусната реплика извън кадър по време на снимките на минисериала на HBO The Jinx (2015), милиардерът Робърт Дърст бе изправен отново пред съда и получи доживотна присъда за убийството на приятелката си през 2001 г. Дърст почина в затвора в началото на тази година на 78-годишна възраст. Днес, 20 години по-късно, българската документална вълна, за която стана въпрос в началото на този текст, е в миналото. Но интересът към документалното кино е все така жив. Голяма част от хората, които бяха част от тази вълна, навлязоха или навлизат в нови територии. На тазгодишния "София Филм Фест" зрителите ще видят игралните дебюти на трима режисьори, започнали кариерата си в документалното кино - Андрей Паунов, Светослав Драганов и Тонислав Христов. В едно от последните си интервюта пред сп. “Кино” по повод новия си филм “Януари”, Паунов заявява: “На мен някой като ми каже как се правят нещата, обикновено ставам и си тръгвам.” Хората, които познават Андрей, знаят, че тази реплика изразява начина, по който са направени всичките му филми досега. С други думи - в правенето на документално кино, а и в киното въобще няма рецепти.

Йордан Тодоров е журналист, документален режисьор, кинокритик и преводач от немски език. В момента живее в Берлин. Тодоров е продуцент на “Пламен”, филм за починалия след самозапалване в знак на протест Пламен Горанов (2015), автор на филмите “Бетонни фараони” (2010), който разказва за най-многобройната ромска общност калдарашите, и на "Татко снима мръсни филми” (2011) за родения в Бургас и избягал в САЩ по време на тоталитаризма режисьор на еротични филми Стивън Х. Апостолоф, както и на последвалата книга за живота му (2020).

В ИЖ! Т ЕМА

РЕЖИСИРАНЕ С ДОСТОЙНСТВО Адела Пеева за десетилетията, отдадени на документалното кино и как се отглежда професионалния инстинкт 4

Автор: Светослав Тодоров Фотограф: Боряна Пандова

“Спонтанно” е дума, която често се промъква в разказите на Адела Пеева, когато говори за филмите си. Изглежда тази спонтанност работи за нея: неотдавна тя навърши 75 години, които отбеляза с прожекции на част от филмите си – от по-скорошните до рядко показваните или направо забранени по време на тоталитаризма заглавия. “Намирам, че почти всички са актуални и днес. Това е доказателство, че проблемите засегнати в тях все още съществуват и съдбите на героите трогват зрителите и днес. Така се оказва, че филмите ми имат дълъг живот”, казва Пеева, малко преди началото на 26-ото издание на фестивала за документално кино “Златен ритон”, на който е жури. Той започва с филма ѝ от 2007 г. “Развод по албански”, изключително рядък за нашата среда поглед към режима на Енвер Ходжа в Албания.

Cinéma vérité в български условия Последните десетина години носят може би най-обсъжданите до момента филми на Пеева - “Кметът” (2010), посветен на кмета на София между 1934-1944 г. Иван Иванов, по време на чието управление столицата придобива съвременния си облик, “В търсене на Списаревски” (2014) - едно напомняне, че ако оставим историята на забрава, не се знае кой ще я контролира и интерпретира, “Да живее България” (2017), който проследява националистическите фракции в страната по толкова отстранен начин, че реакциите бяха смесени - някои се харесаха във филма, други остро го осъдиха, а въпросите, които той провокира, са напълно актуални и към днешен момент. Последният ѝ до момента “Мълчание с достойнство” (2020) е за репресирания по време на социализма режисьорски тандем Ирина Акташева и Христо Писков, автори на малко познати, но изключително отличителни за времето си филми като “Понеделник сутрин”. Коя е първата история, за която тя си казва, че трябва да се превърне в документален филм? Адела Пеева се връща към началото на 80-те и забраненият от властта “В името на спорта” (1983). “Тогава се натъкнах на историите на младите щангисти и борци, носители на олимпийски медали – драматичната им съдба и нечовешките методи и отношение към тях на

треньора Иван Абаджиев направо ме потресоха.” Абаджиев е треньор на българските щангисти от 1969 до 1989 г. с известни прекъсвания и до днес е приеман като една от големите спортни фигури на страната за всички времена. Пеева се заема с развенчаването на мита, докато той все още се формира. “Знаех, че ако продължа да правя този филм, той непременно ще бъде спрян и няма да види бял свят. Но спонтанно, следвайки някакъв професионален инстинкт, си казах: "Трябва да направя този филм, независимо от всичко.” Тя си спомня и за създаването на “Чия е тази песен?“ (2003). “Преди повече от 20 години, на фестивала в Истанбул се бяхме събрали на една маса приятели и колеги от различни балкански страни: турчин, македонец, грък, сърбин – моят съпруг, албанец, босненец и аз, българката.” Малък оркестър в ресторанта започва да свири добре позната на всички мелодия. “И като по команда всички започнахме да тананикаме и пригласяме на тази, оказа се, добре позната на всички ни песен. Почти се скарахме, защото всеки от нас твърдеше, че песента е от неговата страна. В спонтанна реакция се обърнах към съпруга си и му казах: "Ще направя филм за тази песен.”

Тежката корона на дебютанта Вероятно и за хората, които следят изкъсо работата ѝ, е малко известен факт, че тя има и един игрален филм, "Съседката" от 1987 г., с Велко Кънев и младите тогава Мартина Вачкова и Христо Гърбов. Тогава Адела е на 40 години. “Това се смята за късен дебют. Опитвах се да направя този филм по-рано, но все не ставаше.” Донякъде и защото това изисква излизане от познатата територия: “Игралното кино по онова време беше нещо като ”забранена зона“ за начинаещи в този жанр и особено за документалисти, каквато бях от началото на професионалния си път. Проблемът с дебютите винаги е стоял, стои за съжаление и днес пред младите колеги.” Защо той остава единственият ѝ игрален? “Настъпиха големите промени у нас, държавата напълно спря финансирането и няколко поредни години филми почти не се правеха. Стана така, че точно в този период пред мен се отвориха други възможности, направих контакти с европейски телевизии и колеги от света. И продължих да

В И Ж! Т ЕМА

правя документалните си филми, вече на съвсем друго ниво - на европейското, така да се каже.”

Да документираш настоящето въпрос на чест и задължение Пеева вижда множество капани пред младите режисьори днес и киното ни като цяло. “Поради сложните времена на рестрикции - както финансови, така и пандемични, българското документално кино преживява тежки моменти. Това определено се отразява на количеството произведени филми, а оттам и на качеството.” Вижда една ретроградна тенденция към исторически документални продукции с възстановки. “Все ми се струва, че документалистите имат честта и ”задължението“ да се обръщат и следят процесите и проблемите в обществото ни днес. За съжаление, дебютите са малко, но това е една константна тенденция в документалното ни кино.” Въпреки този момент на поглед към миналото и все още живите дискусии около последните ѝ два филма, тя вече гледа към следващия си проект, макар и с известно притеснение. “Той ”отлежава“ вече две години – пагубно дълъг период. Нито героите ми, нито събитията ще ме чакат, за да се появя с камерите, екипа и да започна реализацията.” Актуалните проблеми с финансирането на филми и недостатъците в Закона за филмовата индустрия бавят началото, а този период тя описва като “безсрочен застой”. “Бъдещият ми филм е за амбициозен младеж от един малък град, избран за общински съветник още като 18-годишен ученик.”

На тази страница: Ирина Акташева и Христо Писков, кадри от "Мълчание с достойнство"; кадър от филма "Понеделник сутрин" (1966) на Ирина Акташева и Христо Писков, чиято трудна режисьорска кариера Пеева описва във филма "Мълчание с достойнство" На съседната страница: Адела Пеева, 2022 г. фотограф: Боряна Пандова

“Да живее България”, “Чия е тази песен?”, “Кметът”, “Развод по албански”, “В търсене на Списаревски”, както и по-ранни филми като “Излишните”, “Право на избор” и “Сънувам старци” са част от платформата Neterra.TV+. “Чия е тази песен?” може да се види в HBO GO. “Смърт няма” и “Понеделник сутрин” на Ирина Акташева и Христо Писков, за които Пеева разказва в “Мълчание с достойнство”, ще бъдат прожектирани на 24 и 31 март в кино “Одеон”, като част от събитието “Звезди на българското кино”.

Адела Пеева е създателка на първия сайт, изцяло посветен на жените режисьори в българското кино: jeni-bg-kino.com Филмите на Пеева, Зорница София, Иглика Трифонова, Кристина Грозева, Майя Виткова, Ралица Петрова, Мина Милева и Весела Казакова, Яна Титова и други ще бъдат също така част от панорамата “Жените в киното” на предстоящия през март “София филм фест”.

В ИЖ! Т ЕМА

ЧИСТИ СМЕТКИ С МИНАЛОТО

Кадри от филма “Колите, с които нахлухме в капитализма”, автори: Борис Мисирков и Георги Богданов

И двамата завършват Националната гимназия за древни езици и култури, после НАТФИЗ и специализират в изследователския център FABRICA в Италия. Основатели са на Българско фотографско сдружение и продуцентска компания "Агитпроп" и са перфектно скачени съдове за кино, визуално изкуство и фотография. След дългогодишен опит на свободна практика за водещи български и международни издания и рекламни агенции Георги Богданов и Борис Мисирков се насочват към киното и авторските визуални произведения. Опитът им винаги е клонял към документалистиката и с времето налагат свой собствен силно разпознаваем стил като оператори на някои от най-популярните и знакови заглавия в жанра. Развитието на “почерка” им зад камерата и като продуценти постепенно прелива в авторски документални творби, които продължават да “разчистват сметките” им с миналото, както те самите казват. Такива са “Дворците на народа”, с който ни разхождат из пет емблематични сгради от бившия социалистически лагер, “Софийският ладино клуб” за един изчезващ език, “Най-сладкото” за малките злободневни детайли от ежедневието преди 1989 г. Най-новият им филм “Колите, с които нахлухме в капитализма” с продуцент Мартичка Божилова направи премиерата си на няколко международни фестивала през есента на 2021 г. Герои в него обаче не са колите, а различни хора като немски зъболекари на средна възраст, чешки собственици на ферма от XIV век, руска "Мерилин Монро", пионери-лоурайдъри, статист в рекламни продукции, български политик, собственик на ретро музей, селски клисар и норвежки автомобилен състезател, обединени от страстта си по ретро автомобилите от соца. Успоредно с филма, Мисирков и Богданов представят и изложбата “По следите на славното минало”. С нея те сбъдват една своя стара мечта — да допълват кинопреживяването с фотографския си поглед към историята, където включват и кадри на хора и места, останали извън екрана. За българската публика първата среща и с двете предстои през септември. Разговаряме с тях за миналото и настоящето в момент, в който монтират филм за свободата на медиите на Балканите с истории на журналисти от Сърбия, Румъния, Албания и България. И междувременно вече работят по следващия си проект, разказващ за бъдещето, и то на парите.

Автор: Мая Стефанова

Вашата работа в киното и като режисьори, и като оператори и продуценти, винаги е била много силно свързана с документалното кино. На какво се дължи тази привързаност към жанра и защо го предпочитате? “Истината ме вълнува, значи нейде съществува”, е казал поетът (“Песен за истината”, Георги Константинов — бел.а.). Просто така се случи. Може би е комбинация от това, че бяхме на точното място в интересни времена и бяхме правилните хора. Създаването на нови светове от нулата е занимание, което ни е по-приятно в изложбената зала. Много хубаво усещане е да напълниш едно празно бяло пространство с нещата, които са ти избухнали в главата. А в киното се чувстваме по-добре като ловци, обичаме да преследваме и разнищваме живота такъв, какъвто е. И да се оставяме той сам да дооформи картинката, която сме си представяли в началото. Как и защо решихте от операторство и продуцентство да преминете към режисиране и какво беше най-голямото предизвикателство при първите ви стъпки в тази ви роля? Никога не сме се приемали така разделно. Винаги сме се чувствали просто автори, в каквато и роля

да сме се оказвали. В един момент ни дойдоха на главите толкова епични идеи, изискващи огромно посвещаване на време и енергия, че си дадохме сметка, че можем да го причиним само на себе си. Филмите ви винаги изследват различни изчезващи видове от миналото — езици, дворци, сладкото, колите. Защо имате тази потребност да гледате назад и това носталгия ли е или някаква форма на самоанализа? Носталгия няма, просто имаме сметки за уреждане. Това е нашият начин да се разделим с демоните си, да се разберем с миналото си и да се справяме с настоящето. Като сме почнали с цитатите, време е и за Едит Пиаф: “Non, rien de rien Non, je ne regrette rien” Ако сега трябва да заснемете история за настоящето, без да се фокусирате върху миналото, откъде бихте започнали? Бихме започнали от първия срещнат човек на улицата. Ако прекарате достатъчно дълго време с един човек, ще откриете, че всеки един от нас има история, достойна да бъде разказана. Трудното е човекът да ти повярва, че ще я разкажеш искрено, после лесно те допуска до нея.

В ИЖ! Т ЕМА Най-новият ви филм "Колите, с които нахлухме в капитализма” всъщност не разказва за колите, а за хората край тези коли. Казвате, че трябва да се гледа като музикално произведение - защо?

форма. Много от нещата, които не влязоха във филма, добиха нов живот в една изложба, която се случи миналата есен в Братислава, а наесен се надяваме да покажем и в София.

По-скоро е пожелание към зрителя да остави рационалното на входа на киносалона. Заглавието на филма неизбежно подвежда, че това е филм за коли. Не, това най-малко е филм за коли. Това всъщност е един от филмите за настоящето от предишния въпрос. Част от героите ни дори не са били родени, когато някои от тези автомобили са се произвеждали, а сега са смисъл на живота им. Може би за пръв път се престрашихме да нанижем върволицата от случки и герои така, както се навързват сами в главите ни — по поетично-музикална линия, не по познавателно-историческа логика.

Асоциацията на всички е, че соц колите са само в бившия Източен Лагер, но така ли е? Износ на автомобили от соцлагера е имало и в Западна Европа, и по света. “Лада Нива” е бил силно желан автомобил във Франция, “Застава Юго” се е предлагал на американския пазар, “Вартбург” и “Шкода” са се продавали в Норвегия. Да не говорим и за износа на коли към Куба. В днешно време може да се срещне колекционер или фен навсякъде по света.

Вероятно историите, до които сте достигнали са били десетки — как пресяхте онези, които да влязат във филма и имаше ли такива, за които искахте, но не успяхте да разкажете? Филмът е своеобразен паноптикум. В началото на монтажа сглобихме всяка една история в отделен кратък филм и после започна сложното редене на пъзела. Отне време докато узреем за идеята да се придържаме стриктно към музикалната фраза на разказа, но после нещата започнаха да се получават с лекота. Колкото и да ти е свидна една история, ако спъва ритъма, се разделяш с нея. Това е. И пак за пръв път си сбъднахме една стара мечта — да продължим един филмов сюжет в различна

В България имаме музей с една от най-богатите колекции на такива автомобили в цяла Европа, а един от героите на филма е норвежец, който е дългогодишен рали шампион от отбора на “Шкода”. Кои истории ви изненадаха най-много в процеса на снимане и кой образ най-силно се запечата в съзнанието ви? Планът на младежите от Санкт Петербург да покорят Америка с направена от тях “Волга” в традициите на “low ride”. Когато герой те напусне по време на снимки, образът му остава завинаги с теб. И преди ни се е случвало, но никога не си готов. Манолчо, последният клисар на родопското село Пещера, не дочака премиерата на филма. Неговият "Москвич" Марийка, с който са прекарали голяма част от живота си, осиротя, но продължи собствения си живот нататък във филма. Какъв е психологическият ви подход, за да влезете под кожата на своите герои и да ги предразположите да бъдат естествени? Do ut des (от латински — давам, за дадеш, бел.ред.). На героите си първо даваме. Даваме искреност. Не прикриваме това, за което сме дошли и което ще търсим. Даваме време. Посвещаваме колкото време е необходимо, за да си повярваме един на друг. Отнасяме се с много внимание към това, което за героя е важно да ни каже и покаже. И чак на много по-късен етап посягаме към това, за което сме там и което ние бихме искали да чуем и видим. Първо трябва да дадеш, после може и да получиш. И никога не можеш да си позволиш да лъжеш. Това е пагубно. С много от героите ни оставаме в отношения дълго след филмите. Това е и много натоварващо. Колкото повече филми, толкова повече герои.

Но като си взел, не можеш да откажеш да дадеш. Всички тези коли всъщност са машини на времето, които обаче пътуват само към миналото. Вие самите ги определяте като "времеубежища", като в романа със същото заглавие на Георги Господинов. Как си обяснявате цялата тази потребност на хората да възпроизвеждат миналото и да не го пускат? Може би пътуват и към бъдещето, зависи кой е зад волана. А как си обяснявате интереса на младите към същото това минало, което те самите не са преживели и не помнят. Защо те също изпитват носталгия по него? Идеалният начин с няколко лева в джоба и малко фантазия да се сдобиеш с култов статут на притежател на парче история. Ако има идейна последователност във филмите ви за миналото — от дворците, през най-сладкото до колите — какво би било естественото ѝ продължение? Бъдещето на парите. И наистина работим по такъв филм сега. Какъв игрален филм бихте заснели? Би започнал със зареждане на една пушка в началото, разбира се.

В И Ж! Т ЕМА

СКОК В ИГРАЛНОТО Как документалните натрупвания водят до игрални дебюти

Няколко български режисьори, след дългогодишен плодотворен опит в документалното кино, ще стъпят на филмовата фестивална сцена с първите си пълнометражни игрални филми. Всичко, което е излизало под крилото им досега, е гаранция, че изкусно умеят да разказват истории на герои от реалността и явно е назрял моментът да ни представят своя поглед върху художествени такива. След успеха на документалните заглавия като "Херкулес", "Семейно щастие", "Правилата на ергенския живот", "Любов и инженерство" и последния "Вълшебният живот на Вера", базираният в Хелзинки български режисьор Тонислав Христов е в постпродукция на първия си игрален проект "Добрият шофьор". Историята е "тематично продължение", както Христов го определя, 12

Автор: Мая Стефанова Фотограф: Боряна Пандова

на неговия номиниран в Сънданс документален филм "Добрият пощальон" от 2016. Главният герой Иван е български таксиметров шофьор, който живее и работи в курорта "Златни пясъци" и спестява пари, защото копнежът по миналото го дърпа обратно към Финландия при бившата му съпруга. В главните роли са Малин Кръстев, Герасим Георгиев и Слава Дойчева, заснети от оператора Орлин Руевски, а по сценария работят още Каарле Ахо и Константин Божанов. Другите двама режисьори с подобен преход от документалното към игралното са Светослав Драганов и Андрей Паунов, които разпитваме набързо преди премиерите на творбите им пред българска публика през март.

АНДРЕЙ ПАУНОВ

Кадри от снимачния процес на филма “Януари”

Режисьорът и сценарист Андрей Паунов е добре познат на познавачите и почитателите на документалното кино в цял свят със своята трилогия за “абсурда на Прехода”. В нея влизат филмите “Георги и пеперудите” (2004), “Проблемът с комарите и други истории”, чиято премиера бе в “Седмицата на критиката” в Кан през 2007 г. и “Момчето, което беше цар”, представен за първи път на екран в Торонто през 2011 г. Последното му голямо документално заглавие “Да ходиш по вода”, за Кристо и неговите плаващи кейове, излезе пред публика за първи път в Локарно през 2018 г. А първият му игрален филм, озаглавен “Януари”, дебютира в програмата на фестивала в Талин миналата година и всички, които познават работата на Паунов, тръпнат за неговата българска премиера, която предстои в рамките на тазгодишния “София Филм Фест”. Копродукцията на България, Португалия и Люксембург е вдъхновена от пиесата със същото заглавие на Йордан Радичков. По сценария, освен Паунов, работи и Алекс Барет, а зад камерата застава операторът Вашко Виана. В главните роли са Самуел Финци, Йосиф Сърчаджиев, Захари Бахаров, Леонид Йовчев и Малин Кръстев, които заедно пресъздават историята на двама мъже, които, откъснати от света от снежна буря, се опитват да разгадаят какво се е случило с Петър Моторов. В една ранна утрин той решава да потегли с шейната си към града, отвъд гората, но когато шейната се връща, в нея има само шуба, пушка, замръзнал труп на голям вълк и огромна мистерия.

Работата по “Януари” продължава близо шест години, след като през 2015 г. наследниците на Радичков се доверяват на Паунов и продуцентите от “Портокал” Ваня Райнова и Светослав Стоянов и преотстъпват правата. За всяка една от ролите режисьорът има в главата си актьори много преди те самите да дадат съгласието си. Затова и ролите на Сърчаджиев и Финци са писани специално за тях. А за прехода от документалното към игралното кино Паунов ни отговаря в достоен за еталон “блиц” формат, с който ни усмихна широко. Кога един режисьор на документални филми решава, че е дошъл моментът за игрално кино? Сутрин рано. Коя е най-голямата разлика на снимачната площадка? Обядът. Какво бихте посъветвали един млад човек, който иска да се занимава с документално кино? Да се откаже. Кои са последните документални филми, които Ви заинтригуваха? "Последната линейка на София”. Как разбирате кога една история си заслужава да бъде разказана? По синопсиса. И коя е тази, която би ви върнала към документалистиката? Тайната вечеря. Какво Ви предстои? Netflix membership.

В И Ж! Т ЕМА След повече от 20 години в документалното кино през 2021 г. режисьорът и сценарист Светослав Драганов прави дебюта си в игралното с филма “Смирен”, в който обаче документалният жанр отново е главен герой. Заглавието, чиято премиера е на 13 март от 17:30 ч. в кино "Люмиер" в рамките на "София Филм Фест", обръща камерата към историята на 40-годишен режисьор на документални филми (в ролята Христо Петков), който още не е постигнал желания успех и загърбва собственото си семейство, за да вложи цялата си енергия в новата си творба. Тя разказва за скъсаната семейна връзка на монах и неговата майка, а когато научава, че монахът е в психиатрия, а майка му ще се подложи на операция от рак, той решава, че трябва да ги събере, за да заснеме емоционален финал на филма си. За Драганов дебютът в игралното кино идва след близо 20 документални продукции, в които редува или съчетава ролите на продуцент, режисьор и сценарист. Едни от най-ярките сред тях са “Животът е прекрасен, нали?“ (с награда за най-добър източноевропейски филм, Док Лайпциг 2001), “Веселите момчета“ (IDFA 2003), “Млади сърца“ (специална награда на Prix Europa 2003), “Самодейци“ (”Златен Ритон“ 2005), “Град на мечти” (2011), “Живот почти прекрасен“ (конкурс за пълнометражни филми, IDFA 2013). А междувременно продължава работата и по следващата си документална творба “Снежа и Франц”, за която той самият разказва в следващите редове.

Кога един режисьор на документални филми решава, че е дошъл моментът за игрално кино? Всичките ми документални филми са били за хора, които харесвам и стремежът ми е бил да покажа тези хора такива, каквито са. Да стигна до нещо, което е отвъд образа, който всички играем, когато сме пред другите. Хората споделят или правят нещо, което би могло да ги нарани впоследствие, когато другите ги видят в готовия филм. “Разголвайки” ги пред камерата и показвайки

Кадри от снимачния процес на филма “Смирен”, фотограф: Стоян Николаев

освен всичко и техните слабости и проблеми, винаги съм имал етични дилеми. Амбицията ми като режисьор се сблъсква с чувствата, които изпитвам към хората, доверили ми се да участват във филма. Така дойде идеята да направя игрален филм за един автор на документални филми, неговото семейство и герои. Коя е най-голямата разлика на снимачната площадка? Документалното кино е по-интимно като

СВЕТОСЛАВ ДРАГАНОВ преживяване. На снимки сме аз, оператор, звукорежисьор и нашите герои. Екипът на един игрален филм е към 30 души, които са на и около снимачния терен. Понеже голяма част от актьорите, които снимахме в “Смирен”, не са професионални актьори, се бях притеснил как ще се чувстват те сред толкова хора. За мой голям късмет екипът на филма беше страхотен и атмосферата, която се създаде, беше непринудена, като в документален филм. Какво бихте посъветвали един млад човек, който иска да се занимава с документално кино? Когато бях студент, някои от преподавателите ни казваха, че когато снимаш документален филм, трябва да пазиш дистанция от героите си. Моята любима преподавателка Юлия Кънчева не беше на това мнение. Нейният метод беше обратен - трябва да скъсяваш дистанцията и да се сближаваш с героите си. Моят съвет би бил подобен: За да направите истински филм за някой друг, трябва да го опознаете отблизо. Кои са последните (български) документални филми, които Ви заинтригуваха? В момента пиша докторантура за българското документално кино от 80-те и 90-те години на XX век. Изгледах толкова хубави филми, които няма къде да се видят, защото ги няма в нета и

не се показват по телевизията. Имам голямо желание това богатство да стане достояние на зрителите и те като мен да открият тези незаслужено забравени филми. Как разбирате кога една история си заслужава да бъде разказана и коя ви върна към документалистиката? Не искам да звучи патетично, но за мен документалното кино има нещо общо с чувствата, които човек изпитва, когато е влюбен. Влюбвам се в даден човек и неговата история и искам да я заснема. В момента снимам филм за леля ми Снежа и чичо ми Франц. Тяхната любов започва в Несебър през 1967 г. След много перипетии, те се женят и Снежа заминава при Франц в Австрия. Раждат им се три дъщери. Семейният им живот се простира от Виена през Техеран до Кабо Верде, където Франц работи. През 1987 г. си купуват къща на кредит, а Франц решава да поема на поход с колело из китайски Тибет. Въпреки увещанията на Снежа, той заминава и никога повече не се завръща. Франц е оставил след себе си голям архив от фотоси, книги и 8мм филми, чрез които е документирал живота си. Във филма, заедно със Снежа и Франц, търся отговор на въпроса: Възможно ли е да се намери добър баланс между индивидуалните копнежи и общите желания на семейството?

В И Ж! Т ЕМА

ФУТБОЛ, КИНО И РОКЕНДРОЛ

Автор: Иван Димитров

Още с дебюта си “Стоичков” (2012) Борислав Колев вкара забележителен гол в главата на българските зрители, печелейки титлата за най-гледан документален филм в родните киносалони. И нищо чудно. През първото полувреме на живота си Колев минава през ВИТИЗ (“Кинознание”), после трупа внушителен опит като журналист във вестниците “Култура”, “Стандарт”, “Сега” и др. Бил е сценарист на документални филми и телевизионни предавания и е заемал ръководни позиции в БНТ, телевизионния канал “Спорт 7”... Сякаш обаче винаги са му били по-важни личните истории, а те са страшно много. Като режисьор ни прави съпричастни към нелеката съдба на щангиста Ангел Генчев в “Салто мортале” (2015), запознава ни със света на незрящия скулптор Денис в “Окото на минотавъра” (2017), включва ни в един Jam Session (2018) с Николай Иванов – ОМ и ни вкарва в тоталния “Рокендрол” (2019) на второто поколение от българския рок. В момента работи по филма “Невидими връзки” за художника и аниматор Теодор Ушев.

Какво прави сценаристът в документалното кино и как се случи при Вас съчетанието с режисурата? С режисура се захванах, защото ми писна да се ядосвам как еди-кой си режисьор ми е развалил хубавия сценарий, затова реших да си го развалям сам. А и от тийнейджър искам да снимам филми. Реших го, още когато гледах “Бракът на Мария Браун” на Фасбиндер в началото на 80-те във Варна. После учих за това. Но в началото на 90-те пари за кино в България нямаше, започнах да се занимавам с журналистика, тази работа ме увлече и наистина много я обичам. Аз и досега се чувствам повече журналист, отколкото режисьор. Това ми е в кръвта, буквално съм израснал в редакцията на варненския “Народно дело”, който някога беше най-големият и добър вестник извън София. Леля ми Луиза Тахмисян работеше в културния отдел, тя възпита в мен любовта към журналистиката. Иначе има различен тип сценарна работа в документалното кино. Ако пишеш на историческа тема или с герой, който вече не е между живите, нещата са по-ясни. Тогава можеш да структурираш историята по-подробно и да се придържаш към тази структура при снимките. Когато работиш с живи герои обаче, което аз предпочитам в режисьорските си филми, защото ми е по-интересно, сценарият е по-скоро изразяване на намерение какво смяташ да правиш в бъдещия филм. В него залагаш основните тематични насоки. А самият снимачен процес винаги носи изненади и се случват неща, за които не си предполагал, докато си писал сценария. И в повечето случаи в моите филми това е за добро. Как натрупаният журналистически и филмов опит се отрази при снимките на първия Ви документален филм “Стоичков”? При срещата ми със Стоичков нямах режисьорски опит и ме беше страх да не се проваля. Впрочем този страх от провал ме преследва винаги, когато правя кино, за добро или лошо. Но като че ли повече за добро, защото вътрешният ми редактор е нащрек. Така се случи, че първият ми снимачен ден беше на 7000 километра от България – в Йоханесбург, Южна Африка, където Стоичков по това време, през 2010 г., беше треньор. Тресях се от притеснение в нощта преди старта на снимките. Ударих няколко уискита и си казах: “Бориславе, стягай се, щото нямаш друг избор!”. И се стегнах, къде ще ходя… Пред гениален чешит като Стоичков, който има изключително силен и чепат характер, ако демонстрираш слабост, си аут. Смятам, че се справих. И досега това си остава любимият ми филм. А и е най-гледаният български документален филм от 1989 г. насам.

До момента филмите Ви са или за спортисти, или за хора на изкуството. Какво е общото между спорта и изкуството? Моята мечта беше да стана футболист. И да съм поне толкова добър, колкото вуйчо ми Кеворк Тахмисян, който през 70-те беше голям играч. Ритал съм във всички формации на “Спартак” (Варна), без мъжете. Играл съм и мъжки футбол в Б група и в А окръжна. Където впрочем имаше добри футболисти, минали през елитни отбори, но вече на години. Както знаете, и Стоичков е тръгнал от долните дивизии. Е, той стигна до Барса. Аз също стъпих на “Камп Ноу”, ама само като част от снимките на филма. Когато спортът се прави от хора като моя идол Йохан Кройф, това е висша форма на изкуство. Той го направи и като футболист, и като треньор. Аз имах честта да снимам Кройф в “Стоичков”, да се срещна два пъти с него, да ми дойде на премиерата в Барселона, да му подаря вече готовия филм и да си говорим. Тези две срещи са моя сбъдната мечта и едни от най-щастливите мигове в живота ми! Великият оперен певец Хосе Карерас, фанатичен фен на Стоичков, когото също имах шанса да снимам, винаги сравнява изкуството и спорта. И ги слага на един кантар. И понеже това са моите две страсти, затова правя филми за спорт и изкуство. С едно уточнение обаче – винаги се опитвам да разглеждам съдбите на различните герои в контекста на съответната епоха. В този смисъл се опитвам моите филми да бъдат и исторически, и политически, и психологически. Но преди всичко – да са просто и ясно разказани, да са интересни и на хората, които не са изкушени от спорта или изкуството. И да вълнуват. В момента работите по документалния филм “Невидими връзки” за Теодор Ушев. Какво Ви привлече в тази история и има ли невидима връзка с останалите герои от Вашите филми? Този филм е по идея и сценарий на Мария Ландова, оператор и монтажист е Мирослав Гайдошик, звукорежисьор Александър Симеонов, а оригиналната музика е на Никола Груев – Котарашки. Той е част от една тетралогия, заедно със “Стоичков” (2012), “Салто мортале” (2015) и “Рокендрол” (2019). Все герои от едно поколение, формирани в едно и също време, но с различни съдби. Професионалната съдба на Ушев е щастлива, но само той си знае какво му е коствало да пробие, живеейки в чужбина – при това в област като анимационното кино, в което той няма опит от България. Започва от абсолютната нула и стига до върха. Да спечелиш най-престижните фестивални награди, да те номинират за “Оскар” и да те обявят за

В И Ж! Т ЕМА

ВИТИЗ, както и другите тъй наречени ВУЗ-ове по изкуствата, беше относително свободна територия. Не че не бъкаше от ченгета, включително сред студентите, които доносничеха. Някои от тях се издигнаха и днес пак са добре… Но партийната директива беше да се демонстрира по-либерален подход към плахите, предимно словесни прояви на бунтарство. Нали трябваше да се имитира демократизиране на обществото? От тази стратегия на комунистите всъщност се роди второто поколение в БГ рока. И слава Богу! Защото се създадоха наистина значими неща! Помня превърналия се по-късно в митичен рок фестивал в софийския Летен театър на 15 май 1987 г. Беше голям купон, глътка свобода. И през следващите дни в кафенето на ВИТИЗ – КЕВА всички говореха за фестивала. И всеки твърдеше, че е бил там. А всъщност повечето не бяха, но искаха да покажат, че са били част от такова важно събитие. Ето така се раждат легендите! Разказах за това време в “Рокендрол” по начина, по който аз го помня и чувствам, чрез бандите, които аз харесвам. Друг би го разказал по друг начин. И винаги ще има нещо неразказано.

На тази страница: кадри от филмите “Коледа”(2018) и “Рокендрол” (2019). На съседната страница: “Стоичков” (2012) и “Окото на минотавъра” (2017)

най-влиятелния аниматор в света в последния четвърт век – това не е шега работа. Ушев е фен на пънк културата и подчертава това. Приятел от детинство му е Иван Попов – Джони от първата българска пънк банда “Нови цветя”, която има важна драматургична роля с присъствието и песните си в “Невидими връзки”. Което пък е видима връзка между този филм и “Рокендрол”. Филмът Ви “Рокендрол” показва част от групите от така нареченото “второ поколение” в българския рок - музикалния ъндърграунд в средата на 80-те. Защо избрахте точно този период и кое от него остана неразказано? Това е периодът на моите 20 години, тези пичове са ми връстници – те написаха и изсвириха парчета по теми, които ме вълнуваха тогава, а някои от тях ме вълнуват и сега. И мисля, че с музиката и особено с текстовете си те повлияха на мирогледа на една по-просветена част от моето поколение. За жалост, много от тези просветени хора емигрираха след 90-а година… Сред учителите ми е титанът Тодор Андрейков, който живееше за киното. Когато започнах да следвам, течеше перестройката в Съветския съюз, която оказваше сравнително добро влияние и върху ситуацията в останалата част от европейския соцлагер, включително България.

Документалното кино в България рядко се фокусира върху музикалните теми. На какво се дължи това според Вас и кои са другите музикални истории, които си заслужава да бъдат разказани?

Аз имам още един музикален филм – “Джем сешън” (2018), по сценарий на Мария Ландова, с главен герой Николай Иванов – ОМ, сериозно име в уърлд музиката, което надхвърля регионалните мащаби. И със специалното участие на цигуларя Венци Такев, както и на двукратния световен шампион по бийтбокс SkilleR. Те имаха фантастичен общ музикален проект – Balkan Khans, който, както често се случва, беше по-популярен в чужбина, отколкото в България. Мисля, че филмите на музикална тематика в българското документално кино не са толкова малко. Има ги, при това за различни музикални жанрове. Моят любим български документален филм например е музикален – “Сънувам музика” на Анри Кулев, по сценарий на поета Борис Христов, за Иво Папазов – Ибряма. Иначе със сигурност има още много музикални истории, които си струва да се разкажат. Кои са според Вас специфичните черти на българското документално кино и кое го отличава пред света? Българското документално кино е имало и има отделни добри филми, някои дори с международно признание, което невинаги е критерий за качество. Но ние никога не сме създали мащабна школа, която да излъчи мощна

естетическа тенденция и да ни направи разпознаваеми пред света. Иван Стефанов има една теория за филмите-самотници в българското игрално кино от 60-те години – отделни много силни заглавия, които обаче не са плод на обща, трайна концепция. Аз мисля, че тази теория е валидна за цялото българско кино до ден днешен. И нека си го кажем откровено: на света не му пука особено за нас. Хубаво е, ако можем да създадем повече честни филми с универсални послания, без да имаме прекалено болни амбиции и без да се навеждаме услужливо пред конюнктурата, за да постигнем непременно фестивален успех. Коя е най-интересната история, която никога няма да пренесете на големия екран? Аз съм гледал доста кино и все имам чувството, че най-интересните истории вече са разказани. Появяват се и някои нови, които са хубави, но тях ги разказват световни автори с далеч по-голям талант от моя. За едно обаче съм спокоен: не правя тематични и естетически компромиси със собствените си разбирания за кино, бягам от всякакви напънати политкоректности, не ми пука кое е модно и кое – не. Следвам своя си път. А когато снимам, се чувствам щастлив. И прекрасно знам, че киното е като футбола – отборна работа. Без екипа, с който работя, няма да постигна нищо.

В ИЖ! Т ЕМА

Пролет на големия екран Автор: Иван Димитров

"София Филм Фест" е от 10 до 31 март, а ние се спираме на няколко обещаващи заглавия от документалната му програма

“Бягство” на Йонас Похер Расмусен

Безспорно голямата звезда в програмата на фестивала с безпрецедентните си три номинации за “Оскар” – за най-добър анимационен, документален и международен пълнометражен филм. Комбинацията от категории изглежда учудваща не само на пръв поглед. Подобен хеттрик никога не се е случвал в историята на наградите на Академията. Не е като да няма защо. Главен герой е Амин – гей, който през 80-те, още като дете, е принуден да избяга от родината. Той попада в Копенхаген, днес е в средата на 40-те си години и продължава да живее там, борейки се с кошмарите на миналото си. Историята е поднесена по изобретателен начин чрез комбинация между неговия разказ, документални игрални кадри от Афганистан и анимация, чрез която Амин запазва анонимност – конвенционална при сюжетната линия и импресионистична при спомените от най-ранното детство. За интимността на лентата допринася, че Расмусен и Амин са приятели от тийнейджъри.

“Животът на Ивана” на Ренато Борайо Серано

Възможно ли е самотен родител да отглежда петте си деца в Арктическия район на Сибир, докато се опитва да съхрани номадската традиция на предците си, кръстосвайки тундрата със стадото си от северни елени? Да, това е “Животът на Ивана”. В копродукцията между Русия, Норвегия, Естония и Финландия режисьорът Ренато Борайо Серано – роден в Гватемала, но живеещ в Русия в последните десет години – разказва за 26-годишната майка, чиято основна борба (изненада!) е с промените в климата, поради чиито странични ефекти елените ѝ измират. Съпругът ѝ вече е напуснал потъващия кораб, за да търси бъдеще в града и необятния руски добив на петрол, но вместо да изплува, е потънал в алкохола. Ивана не може да си затвори очите пред реалността и добре вижда, че трябва да открие алтернатива.

“Джейн според Шарлот” на Шарлот Генсбур

Кой е способен да нарисува по-интимен и пълнокръвен портрет на една жена, ако не нейната дъщеря? Ако двете са актриси и певици, картината може да бъде пленителна. А ако гласът на майката се преплита с този на Серж Генсбур в песента “Je t'aime... moi non plus”, въздухът се нажежава по един особен начин. В режисьорския си дебют Шарлот Генсбур следва неотлъчно Джейн Бъркин от концерт в Токио през 2018 г. до октомври 2020 г., като използва само един оператор и самата снима с малка камера. “Джейн според Шарлот” хвърля поглед към взаимното преоткриване на майка и дъщеря, стъпвайки върху поредица от разговори, в които публичните маски биват захвърлени и една ранимост пристъпва към друга ранимост.

“Воев” на Биляна Кирилова

Малките държави твърде често уподобяват величията си на чуждестранните знаменитости. Дали ще са български Марадони, сръбски Мик Джагъри или никарагуански Пенелопе Крузки няма кой знае какво значение. Истинските легенди обаче не могат да бъдат уподобени на никого. Точно както поетът и музикантът на “Нова Генерация” остава единствен по рода си. “Воев” на Биляна Кирилова ни превежда през творческия път на човека, превърнал се в един от символите на алтернативната българска култура от края на 80-те и началото на 90-те години. Път колкото и интензивен и някак дълъг, толкова и кратък, тъй като Воев е българското попълнение в Клуб 27, където си прави компания с Джим Морисън, Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Кърт Кобейн... Филмът е с музика на “Нова Генерация”, “Кале”, “Воцек и Чугра”, а пред камерата застават хора като Васил Гюров, Алина Трингова, Симеон Воев и Нели Недева-Воева.

“Братство” на Франческо Монтаньер

Обикновено в приказките тримата братя са изпратени от баща си на пътешествие, по време на което те малко по малко напускат своето юношество, за да се завърнат (след приключения и подвизи) у дома като големи хора. Сюжетът на “Братство” на Франческо Монтаньер изглежда пълна противоположност – трима босненски братя остават сами, след като баща им, фанатичен ислямистки проповедник, е осъден на две години лишаване от свобода заради връзки с терористи. Разликата обаче е само привидна, защото така те са принудени да съзреят. Най-големият от тях е на 18 години.

Между 7 и 28 април предстои пролетното издание на Master of Art, което ще бъде открито с “Кърт Вонегът: Откъснат от времето”. По време на фестивала може да видим още “Полък и Полък” за братята Джаксън и Чарлз Полък, “Чърчил и филмовият магнат” и “Безименната, историята на Жана и Бодлер”. В последно време не е за изпускане и ежемесечната документална селекция на кино “Одеон”. 21

В ИЖ! Т ЕМА

Гид към българското документално кино Десет любими заглавия на Катерина Ламбринова

Катерина Ламбринова е филмов критик и сценарист, редактор в списание “Кино”, креативен продуцент в продуцентското студио на БНТ “Екран” и артистичен директор на различни фестивали, сред които Rhodope International Documentary Film Festival (RIFE), който обединява безплатни прожекции на български и международни документални филми с работилници между студенти и режисьори. След дебютното си издание миналата година RIFE отново ще се проведе в Смолян, този път в последната седмица на юни. Специален акцент в тазгодишната програма е гостуването на известния немски оператор Борес фон Вайфенбах (оператор на филма “В търсене на Бергман“ с режисьор Маргарите Фон Трота), който ще проведе уъркшоп със студенти по кино от България, Германия, Гърция и Турция. Ще бъде представена и съпътстваща програма “Ново българско документално кино”, а през юли зрители от цялата страна ще имат възможност да гледат безплатно специална селекция от 15 филма на международна онлайн платформа Festival Scope.

“Коми, хората“, реж. Петър Попзлатев

1985

Документален разказ за безнадеждността на български работници в сибирската пустош. Мозайката от различни истории разкрива житейските динамики на “малкия човешки остров“ насред безкрайната тайга. Филм за тежестта на ежедневието, безсмислието и отчуждението.

“Дом 8“, реж. Николай Волев 1986

Дързък авторски поглед върху неадекватността на социалната система в грижите й за децата със специални нужди - метафора за абсурдността на живота в социалистическата държава.

“Неонови приказки“, реж. Елдора Трайкова 1992

Разрухата на ранните 90-те: време на социален и политически хаос и усещане за безпризорност. Централна гара се превръща в дом за изхвърлените от обществото – просяци, проститутки, наркомани и деца от ромски произход.

“Разкази за убийства“, реж. Иглика Трифонова 1993

Чрез три автентични истории за осъдени за убийство хора, Иглика Трифонова изследва природата на престъплението и разсъждава върху това какво означава наказанието, каква е стойността на смъртната присъда, възможно ли е да се осъзнае вината и има ли път към изкупление.

“Животът е прекрасен, нали?“, реж. Светослав Драганов 2001

Радикален в своята оголена откровеност, болезнен и ексцентричен като своя централен персонаж филм, който се занимава с необходимостта да се мечтае, дори и когато няма основания за надежда. “Животът е прекрасен, нали?“ предшества друг филм на Драганов, “Живот почти прекрасен” (2013), който допълнително развива историята на братята от една майка и различни бащи Александър, Божидар и Джими.

“Георги и пеперудите“, реж. Андрей Паунов 2004

Повратен за българското кино филм, който се появява, когато българската филмова индустрия бавно опитва да се рестартира след мъртвото време на 90-те - задава нова посока и нови хоризонти.

“Невидими“, реж. Константин Божанов 2005

Безкомпромисен и задълбочен документален портрет на шестима зависими от хероин. Във филма на Божанов (по-късно режисьор на игралните “И после светлина” и “Аве”) виждаме другото лице на София – мрачно, жестоко и безнадеждно.

“Коридор 8“, реж. Борис Десподов 2008

“Пътуващ филм за път, който не съществува”, за колоритната и абсурдна парадоксалност на Балканите, който доказва, че каквото ни свързва, то ни и дели.

“Малкият принц“, реж. Филип Андреев 2010

Митоманията на Прехода е разказана през личния житейски мит на ексцентричния и многолик Емил-Едуард (или Емил Митов), който се представя за бохем, актьор, интелектуалец и любимец на жените; твърди, че контролира зависимостите си и че баща му е “този, който пренася куфарчетата с червени пари на Запад“.

“Последната линейка на София“, реж. Илиян Метев 2012

“Cinema direct” наблюдение върху ежедневната работа на екипа на една от тринайсетте линейки в София. Многократно награждавания филм на Илиян Метев предлага коментар върху болезненото състояние на здравната система и българското общество.

МЯСТО ЗА СЛУШАНЕ НА НЮЙОРКЧАНИ A Place to Bury Strangers се завръщат в София за трети концерт на българска сцена с нов албум и нов състав около основателя на групата Оливър Акерман. От предишните посещения на нойз рок новаторите през 2013 и 2015 г. е минало достатъчно време, за да може да се акумулира необходимото нетърпение за концерта на 17 март в клуб Mixtape 5 (B-Side). За организацията на всичко това можем да “виним” отново Indioteque. Щастливците, които ще се вредят, ще могат да чуят най-свежото от тях, а именно двата им нови албума - See Through You (2022) и Hologram EP (2021). Песните от See Through You са последвани и от поредица от видеа, създадени от независими хорър режисьори. A Place to Bury Strangers са основани през 2002 г. Различни блогъри и автори за музика често ги наричат “най-шумната група” на Ню Йорк, а Pitchfork пише, че в музиката им може да се почувства преминаването от хаос към катарзис. Преди групата ще излезе берлинското пост-пънк трио Plattenbau, също със скорошен нов албум. Двете групи са част от лейбъла Dedstrange, основен от лидера на A Place to Bury Strangers. Пропуските са на цена 25 лв. и са в системата на Bilet.bg.

17 МАРТ, 20 Ч. I MIXTAPE 5, B-SIDE I СОФИЯ

HIT THE BLUES След осезаемата концертна суша откъм чуждестранни изпълнители е крайно време да влезем пак лека-полека в крак с насладата от това ушите ни да имат допир и до звездите отвъд граница. Затова наостряме слух към 13 март, когато известният блус-рок музикант Кезая Джоунс (Keziah Jones) ще хване китарата и ще огласи Sofia Live Club като част от поредицата подгряващи събития за предстоящото второ издание на фестивала за градска култура и музика Sofia Live Festival. Роденият в Нигерия музикант напуска родината на 8 години, за да учи в Лондон. Само няколко години по-късно открива старото училищно пиано, а оттам пътят му до китарата е съвсем кратък и той дълго време води бохемски живот из улиците, клубовете и лондонското метро. Силно повлиян от Джими Хендрикс и Фела Кути, още в тийнейджърските си години започва да предизвиква вълнение в ъндърграунд сцената на Лондон с впечатляващи участия в района на “Ковънт Гардън” и “Портобело Роуд” и един басист, един барабанист и много гигове по-късно, през 1992 г. издава дебютния си албум Blufunk Is a Fact. В следващите 15 години издава още няколко албума, в които се раждат хитовете му Rhythm Is Love и Beautiful Emilie, а впечатляващите му изпълнения на живо продължават да радват публиката на престижни джаз и поп фестивала в цяла Европа. Билетите за първия му концерт в България са вече в продажба в мрежата на “Ивентим” на цена между 30 и 50 лв..

13 МАРТ, 20 Ч. I SOFIA LIVE CLUB I СОФИЯ

СРЕЩА С ДУМИ, КРЕХКО СКРЕПЕНИ

През 2020 г. пространството Swimming Pool постави началото на дългосрочния си проект “Библиотека на нашите срещи”, целящ да върне на “срещата” онзи неин изменил се във времето смисъл на събитие, присъствие, време и значение. От началото на февруари тази прекрасна инициатива се завърна с второ издание под името “думите между нас, крехко скрепени” с куратор Галена Сърдъмова. В него приятели, колеги, посетители и съмишленици на пространството са поканени да донесат със себе си книги и текстове, които да споделят в цялост или като отделни пасажи, заедно с емоциите и фантазиите, свързани с тях. Натрупаните в библиотеката на Swimming Pool издания също са на разположение. Цялото това споделяне на думи и смисъл е съпроводено от групов препис. Така всеки има възможността да остане насаме с текста, да го преживее отново или за първи път и да го пречупи през собствения си поглед, след като вече го е видял през чуждия. В този процес личното и колективното се смесват по един трансформиращ начин. Накрая натрупаните преписи се подреждат и излагат в динамичното пространство на Swimming Pool върху реещи се дървени портали и създават красива споделена среда от думи, които са запознали и сближили участниците. В това преживяване се зараждат интересни разговори не само между приятели, но и между непознати. Второто издание на поредицата ще продължи до края на месец март и е отворено за посещения всеки четвъртък между 16 и 19 часа. В неговите рамки са предвидени и няколко непринудени разговора с колеги и приятели за думите, книгите, архива, срещата. Сред тях са Наташа Чунг, Мин Парк и София Попйорданова. Чунг е визуален артист от Хонконг, която разглежда текста, инсталацията, фотографията, видеото, пърформанса, разговора и самата рисунка като форми на рисуване и способ да изследваме несъвместимите съвкупности на идентичността. Парк е изследователка в сферата на изкуствата от Южна Корея, чиято работа се фокусира върху преплитането на визуалното изкуството и писането под формата на лични и споделени архиви. Художничката София Попйорданова познаваме от работата ѝ в сферата на графичния дизайн, илюстрацията и оформлението на книги, като в авторските си проекти тя експериментира с формата на книгата и възможностите на илюстрацията.

ОТ 16 ДО 19 Ч. ВСЕКИ ЧЕТВЪРТЪК ДО 30 МАРТ SWIMMING POOL, БУЛ. “ЦАР ОСВОБОДИТЕЛ” 10, ЕТ. 5 Фотограф: Любомир Драганов

МИНАЛО ПОЛАРОИДНО Сибиле Бергеман (1941 - 2010) е сред най-значимите германски фотографи от последните десетилетия. Тя става популярна с модните си снимки в Източен Берлин, но много скоро се превръща във важен представител на жанра фотографско есе, благодарение на внимателния поглед към социалната действителност. През март българската публика ще има възможност за първи път да се срещне с нейни кадри, запечатали завинаги фрагменти от близкото минало. Изложбата “Сибиле Бергеман. Фотографии” на Institut für Auslandsbeziehungen и Гьоте-институт България представя цялостно творчеството ѝ, акцентирайки върху черно-бял сребърно желатинов печат, цветни фотографии и полароидни репродукции. След модните и портретни фотографии, в края на 60-те години тя започва да се занимава по-сериозно със ситуационна фотография в Берлин, а по-късно запечатва и сцени от Ню Йорк, Париж, Токио и Сао Пауло, като дълги години работи с фотоапарат за моментални снимки “Полароид”, а до 1990 г. – предимно в черно-бяло. Нейната полароидна серия от периода 2000 – 2006 г. “Избледняващи спомени“ запечатва изоставени места и пространства от бившата Източна Германия, като умишлено ги лишава от съществуващата меланхолия по миналото. Друг важен фрагмент от работата ѝ са фотографиите от Африка и Близкия Изток, правени в периода 1999 – 2004 г., а снимките ѝ от Гана, Сенегал, Мали и Йемен улавят всекидневния живот в цялата му амбивалентност – между традиционната култура и глобализацията.

1 МАРТ - 10 АПРИЛ I СГХГ I СОФИЯ

ФИЛМОТЕЧНИ ЗВЕЗДИ До навлизането на дигиталните технологии, единствените свидетелства за снимачния процес на българските филми са фотографии с работни моменти, които са ценна част от архива на Българската национална филмотека. Изложбата “Звезди на българското кино”, която се открива на 1 март в галерия “Синтезис”, представя 60 специално подбрани портрета на български актьори от съхраняваните в архива на БНФ негативи от филмови продукции и е продължение на тематичния модул “Кино и фотография”, който акцентира върху връзката между двете изкуства. Кадрите са заснети в периода 1956 - 1972 година, който е особено плодотворен за българското кино и кинематографията създава истински “звезди”, сред които Апостол Карамитев, Гинка Станчева, Георги Калоянчев, Стефан Данаилов, Невена Коканова, Петър Слабаков, Катя Паскалева, Григор Вачков, Георги Георгиев – Гец, Доротея Тончева. Сред фотографите на терен, чиято работа е включена, са Лоте Михайлов, Жана Карайорданова и Жени Вълова, които с присъствието си на снимачната площадка по това време акцентират основно върху портрети на актьорите. Изложбата, която е курирана от Калин Руйчев с графичното оформление на Никол Дечева, се осъществява с подкрепата на “Фотосинтезис” и е част от програмата и на 26-ото издание на международния филмов фестивал “София Филм Фест”. Тя ще бъде съпроводена и от прожекция на лентови оригинали на осем филма, кадри от които са включени в експозицията. Те ще са във филмотечно кино “Одеон” между 3 март и 21 април.

1 МАРТ – 30 АПРИЛ I ГАЛЕРИЯ СИНТЕЗИС, КИНО “ОДЕОН"

КЛЕКШОПЪТ КАТО ИЗКУСТВО Клекшоповете са истински културен феномен на София, с който толкова сме свикнали, че сбръчкваме вежди в недоумение пред удивлението на чужденците. Усойните пространства в мазетата на сградите, от чиито прозорчета надничат търговци, пред които е необходимо да се наведем, за да извършим покупка, се появяват още през 90-те години. Тогава едноличните търговци трябва да се справят някак с предизвикателството на високите наеми за помещения и намират решение в евтините подземия с прозорец към улицата. Арт дуото Кристоф и Себастиан Мюге виждат потенциал в това явление и за първата си творба в България решават да превърнат пространството на Æther София в своеобразна клекшоп инсталация с името “На колене за цигари и бира в бабиния клек” (Kneeling to reach cigarettes and beer at grandma’s klek). Тя се открива на 3 март и ще продължи до 26 март. С нея авторите ни карат да се замислим за гледната точка на продавачите, които срещат повече краката и обувките на клиентите, отколкото техните очи, но и за самите клиенти, които са принудени да се наведат, за да си купят. Другите водещи теми са как този вид обекти постепенно започват да изчезват, а оцелелите сред тях продължават да ни напомнят за промяната, както и гледната точка на Другия, борбата за оцеляване и нуждата от постоянна адаптация към средата. Все необходими неща във времена на проблемите с климата, пандемиите, европейския мир и други истории.

3 - 26 МАРТ I ÆTHER I СОФИЯ

ISTERIKA ОТ СОФИЯ, БЕЛГРАД И МОСКВА На 18 март експерименталната платформа за клубна музика и визуални изкуства Isterika, която обичайно докарва музикалните емоции до танцова истерия, се завръща с парти в Micro с трима високоенергични източноевропейски диджеи. Хедлайнери са двама “бастиони на ъндърграунд денс музиката”, както организаторите ги наричат. Диджейът и продуцент Миша Гелейн от Москва често е определян като “посланик на щастието”, чиито сетове са винаги приповдигнати, позитивни, без тривиални хитове и стилови ограничения. Съосновател е на радио Follow Me, което дълги години обхваща цялата музикална сцена в Русия и най-вече интересните гости, които я посещават отвън, a Нина Кравиц има свое предаване там преди да стане световноизвестна. След закриването му Гелейн се заема с програмата на клуб Strelka, където кани имена като Sun Ra Arkestra and Nu Guinea. В момента е част от екипа на Universal Music, където проучва и разработва музикални маркетингови стратегии за различни изпълнители, но успешно съчетава това с тръпката зад пулта. Вторият гост от Белград — Doo пък е страстен колекционер на музика, селектор и водещ на радио предаване по радио D59b. Той е и сред основателите на Beyond House — един от най-активните диджей и букинг колективи из ъндърграунд сцената в сръбската столица, която както всички знаем, е достатъчно богата и разнообразна. За подготовката на ушите за срещата със селекцията на гостите ще се погрижи основателката на Isterika — Annna, която знае как да загрее ставите и емоциите.

18 МАРТ, 23 Ч.I MICRO I СОФИЯ

#FOLLOWMYSELF

ПРИКЛЮЧЕНИЕ ПРЕД И ЗАД КАМЕРАТА Автор: Мая Стефанова I Фотограф: Боряна Пандова

Димо Петков е роден и израснал в Габрово, но работата му вече го е отвела до всевъзможни места по света. Обича да пътува, но никога не го е правил под формата на почивка, защото смята, че безцелното пътуване оставя прекалено голям вреден отпечатък. Казва, че винаги е бил много тих. Предпочита да слуша и да говори само когато се налага – идеалните предпоставки за един режисьор, оператор и монтажист, какъвто е той, наред със заниманията си в сноуборд отбора Ninja Squad и скейт екипа на Stinky Socks. За развитието на популярната марка за чорапи работи плътно с нейния основател, брат си Христо Петков. Заедно с него движат и продуцентската компания Kamak films с над 10-годишен опит в различни онлайн видеа, документални, късометражни филми, рекламни клипове и уеб поредици. През 2015 г. и 2016 г. Димо прави последователно документалните филми Reach Your Limits и “109 часа” за Кирил Николов Дизела, които му донасят и отличия на международни фестивали за филми на спортна и приключенска тематика. Междувременно не спира и колаборациите си в различни видео проекти на Red Bull и Jack Daniels, с които продължава да лети, кара, плува, плава и прекосява всякакви земни релефи.

Откриваме го в неговия офис на колела - буса, който е преустроил в свое работно пространство и временен дом, когато има нужда да избяга от града. Кога разбра, че снимането е твоя сила? Започнах да снимам интензивно на 14-годишна възраст. Тогава брат ми Христо донесе една камера от Америка, която записваше директно на минидиск. Това нещо изглеждаше като летяща чиния за мен. По това време карахме много скейт и сноуборд. Събирахме се и гледахме десетки пъти всяка нова VHS касета или диск със сноуборд филм. Снимането и карането за мен се допълваха. Ако искаш да прогресираш в карането, трябва да се снимаш, за да виждаш грешките си. Ако искаш да се научиш да снимаш, трябва да го правиш възможно най-много. Работата те среща с много вдъхновяващи хора и те отвежда на различни места. Какво промениха те в теб с времето? Последните проекти, по които работих, бяха в Лесото, Буркина Фасо, Соломонови острови и Лапландия - много отдалечени едно от друго места със сходни социални проблеми като

POWERED BY FASHION DAYS дискриминация, потъпкване на идентичността, лишаване от свобода на словото, бедност. Срещнах музиканти и писатели, които пишат текстове за глобалното затопляне и свободата на словото. Рапъри, които обработват градини със заленчуци, защото в страната им голяма част от храната е ГМО. Танцьори, които танцуват, за да алармират за наводнените вследствие покачване нивото на океаните цели острови. Срещнах фермери, които събират семена от изхвърлени на улицата растения, за да спасят застрашениете видове. Артисти, които събират боклук от улиците и сметищата и изработват бижута. Всички тези хора използват изкуството си, за да превърнат негативното в позитивно. Тези срещи засилиха усещането ми, че малките неща на местно ниво могат да имат по-силно влияние върху средата, в която живеем. Разкажи ни за твоя подвижен "офис" - буса. Как го откри и как го приспособи към твоя начин на живот? С годините възможностите за пътуване се увеличаваха, докато се появи идеята и шанса да направя буса. Първоначално нямаше да го преправям, но два месеца по-късно осъзнах колко е излишна, грозна и нефункционална всичката пластмаса вътре. За мен е важно да вложа усилия и да се отдам на нещо, за да му придам моя собствен дух. Не е важно дали е красиво, добре направено или невероятно. Винаги съм обичал да изработвам неща с ръцете си, които да имат някаква функционалност. Харесва ми допирът с материалите, с които работя. По-голямата част от детството ми прекарах в селска обстановка в планината и дървеният материал винаги е бил част от живота ми, затова направих интериора от дърво. Съставих си и много бейсик план от какво бих имал нужда. За да имам възможност да пътувам, трябва да работя, затова инсталирах соларен панел с батерия и така ги съчетавам. Постепенно, след две години работа създадох средството, което ми дава нужната свобода. Казваш, че с вашите филми човек не трябва да се товари с информация, а да усеща емоция. Как се постига това? В момента има бум на влоговете и видеа, в които човек застава пред камерата вкъщи и говори с часове. Придава се повече важност на това кой ти дава информацията, отколкото каква е самата тя. Стилът на Kamak films е да дава нещо повече. Да влезе в детайлите и малките неща от ежедневието, които отличават всеки персонаж. Да видиш характера и навиците на хората и чрез филма да ги усетиш по-близки или да припознаеш себе си. За мен това се постига не само с технически добре заснети кадри. Важен фактор е и монтажът. Малцина го смятат за интересен процес, но за мен той е 70% от продукта. Тук всъщност се разказва историята.

Какво различно би искал да снимаш? В документалистиката намирам смисъл и се чувствам полезен. Но в последно време много искам да снимам игрално кино. Любимите ми филми са sci-fi и в тях намирам усещането, което търся. Кога ти е най-лесно да следваш себе си? Със сноуборда дълги години гледах много и попивах от това, което другите правеха. После осъзнах, че съм стигнал определено ниво, което ми дава възможност да виждам нещата по собствен начин. Това важи и за начина, по който живея. Просто не гледам и не слушам. Опитвам се да науча нещата чрез практика.

ИЗДАТЕЛ

АВТОРИ В БРОЯ

Камелия Величкова office@vijsofia.bg

Иван Димитров Йордан Тодоров Катерина Ламбринова Мая Стефанова Светослав Тодоров

ОТГОВОРЕН РЕДАКТОР Мая Стефанова text@vijsofia.bg

ФОТОГРАФИ

РЕДАКТОРИ

Боряна Пандова I стр. 4, 7,12-13, 34-35 Георги Богданов и Борис Мисирков I стр. 8-11 Добрин Кашавелов I стр. 2 Стоян Николаев I стр. 14-15 Любомир Драганов I стр. 26

Светослав Тодоров svetoslavsvt@gmail.com Иван Димитров ivan.dimitrofff@gmail.com

ФОТОГРАФ Боряна Пандова

РЕКЛАМА Камелия Величкова office@vijsofia.bg / 0896 804 368 Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com / 0899 281054 Здравка Раева zdravka.raeva@vijsofia.bg

КОРИЦА Панайот Бърнев Лятно кино „Мир“ София, 1970 Източник: Български визуален архив Дарител: Милена Николова visualarchive.bg

"Виж!" се осъществява и с безценната подкрепа на всички тези хора в Patreon. Виж как на WWW.PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE

Адриана Петрова Ана Савова Александра Недева Ана Благова Андреа Попйорданова Ася Мункова Благовеста Николова Ваньо Димитров Венцислав Лалев Вероника Аристархова Василена Сачанска Виктория Стайкова Гергана Георгиева Дамяна Димитрова Деница Димитрова Десислава Станчева Димитър Кенаров Димо Господинов Добрина Кисьова

Ева Домарадска Елисавета Ангелова Жени Дечева Ива Мечкунова Иван Кашлаков Иванка Тодорова Ина Добрева Йордан Жечев Лора Йорданова Любомир Бабуров Мартина Матеева Мария Змийчарова Мария Вълкова Мила Янева Мина Карабахчиева Михаела Добрева Омана Кацарска Параскеви Карагеоргу Радостина Ганева

Издава: Creative Cat Design Ltd. София, Ул. “П. Евтимий” 36a

Ралица Татарлиева Рая Ботева Рая Раева Румяна Екимова Светина Уейгант Светлана Апостолова Светлозара Христова Савина Герджикова Симеон Василев Симеона Манова София Попйорданова Христина Мангелова Ценко Христов Явор Димитров Яна Бюрер Тавание Ясмина Якимова Ashira Morris Studio Komplekt