Фотограф: Джордж Георгиу, от серията Fault Lines:
Автор: Светослав Тодоров
Повечето хора, посегнали към този брой, са отраснали с представата, че скоро границите няма да имат значение. Този момент от близкото бъдеще постоянно се отлага.
“Граница” е дума, която все още внася безпокойство със споменаването си: само ако прехвърлим последното десетилетие, я свързваме с вълните от бежански кризи, президентската кампания на Доналд Тръмп, ограниченията в пика на ковид пандемията, войната в Украйна, дрязгите между България и Северна Македония, а в един социален и културен план все по-често си говорим за граници на възприятие, себеизразяване, търпимост. По-лесното преминаване от страна в страна в наши дни изглежда като получен шанс за урок, който в крайна сметка не сме научили.
Ако някога сме имали съмнения, то вече знаем, че удобството не компенсира липсата
на знания за това какво се случва около нас, погледът от дистанция не носи есенцията,
дори и картината да е с перфектно качество. Затова в този брой поглеждаме към хората, които умеят да пречупват ограниченията около себе си и да ги превръщат в идейна сила: от рамки на мислене през чувство на принадлежност към определено място и общество, развиване на идеи напук на предварителните представи кое къде може да се случи. Какво сме научили в периферията изведнъж става от първостепенна важност, тъй като дава индивидуален поглед и опит към света.
Авторът на настоящата ни корица Ванеса Уиншип пише в предговора към фотокнигата And Time Folds, обхващащата години на пътувания около Черно море, че “единствената естествена граница е морето само по себе си, всички останали са измислени от човека.” В броя поглеждаме към естествените ограничения като естествени предизвикателства. Те ни оформят като несъвършените хора, които сме и ще бъдем.
Периферията
Автор: Светослав Тодоров
Малко преди изложбата си в София, дуото ни разказва как опознава непознатото от Косово през България до Турция
Фотограф: Ванеса Уиншип, от серията Sweet Nothings. В нея тя снимка ученички от Източна Турция и изследва ученическата униформа като обединяващ елемент в живота на
децата в Турция, Ирак, Иран и Сирия
Ванеса Уиншип и Джордж Георгиу са партньори в живота и фотографията от 80-те години насам, а заедно и поотделно те задълбочено изследват обществените, политическите и културни промени в различни точки от света. Често тези точки са около и в България.
Фотограф: Джордж Георгиу, парадно шествието по случай Деня на Мартин Лутър Кинг, Лос Анджелис, Калифорния, 18 Януари 2016 г., от серията Americans Parade
“Успявам да си създавам дом, независимо
къде се намирам”, казва Ванеса Уиншип от Берлин, където с Джордж провеждат работилница малко преди да се отправят към София. На 12 май се открива изложбата
им “Дългият път” в галерия Synthesis, курирана от Надежда Павлова и Никола Михов.
Каква е била началната точка на този дълъг път? Превъртаме назад към 1989 г. “Когато
Берлинската стена падна, изведнъж в
масовите медии имаше много повече снимки от Източна Европа”, разказва Ванеса, която снима активно още преди да започне да следва фотография в Лондон. Джордж
също се отдава напълно на призванието си от ранна възраст и така двамата имат над десетилетие опит преди да започнат да пътуват активно. “Тогава ми попадна една
снимка на пейзаж и човек, който преминава
през него: излъчваше някаква различна атмосфера, а всички останали изображения тогава като че ли се фокусираха само върху бедността в региона.”
Снимката се оказва правена в Албания, а достъпът до страната остава силно ограничен до падането на комунистическия режим през 1991 г. “Нямаше как да отида там по това време, но веднага започнах да чета колкото се може повече за страната. Прочетох всички книги на Исмаил Кадре. Когато избухна войната в Косово, решихме да пътуваме до там с кола. Дълготрайната ни привързаност към Балканите се отключи някъде тогава. Всяко откритие доведе до ново, всяка страна ни отведе към следващата.”
Защо да си свидетел е по-важно от това да си откривател
Това, което веднага прави впечатление във фотографията на Ванеса и Джордж е, че винаги се сливат със средата, без да губят напълно дистанцията си от нея, а стереотипите отсъстват. Въпреки че постоянно пътуват заедно, с годините те самостоятелно развиват индивидуален почерк – измъкват различни истории и нюанси, дори и да се намират на една локация.
За естествеността на сниманото от тях
със сигурност допринася и че те се
движат с удобна анонимност във времето
и пространството. Двамата не търсят
особена публичност, интервютата с тях
са малко, въпреки че фотографията им е
показвана в Музея на модерното
изкуство в Ню Йорк, “Барбикан” в
Лондон, представени са от агенции като
VU’ и Panos, носители са на награди от
World Press Photo.
В периода 1999 – 2009 г. Ванеса Уиншип и
Джорж Георгиу живеят и работят
последователно в Косово, Сърбия, Турция и Гърция, а България е все
по-голяма част от живота им.
Предстоящата изложба ще бъде първа за
тях в страната, но съвсем не първа поява в местно събитие: през октомври 2019 г. те участват в Международни
фотографски срещи в Пловдив и после
представят фотокнигите си на събитие на платформата ПУК! в София.
Значителна част от работата на Ванеса е
отдадена на страните около Черно море
и начините по които физическите
ограничения пораждат психологически бариери. “А те съответно създават
различни по-нататъшни граници – между детство и зрялост, между живот и смърт, светлина и сянка. Но все пак, търсим приликите между местата. Това, което споделяме, не толкова това, което ни разделя. Не мисля, че това, което правя, е свързано с някакво откривателство –по-скоро съм свидетелка на интензивни промени.”
Изток, Запад и има ли значение
На изложбата в София ще бъде показана
и част от един от най-известните проекти
на Георгиу – серията Fault Lines, публикувана и като фотокнига през
2010 г., в която той документира разширяването на Истанбул и
политическия кръстопът пред Турция.
“Спомням си, че когато се преместих в Турция, нямах особени амбиции освен да
видя повече от страната. Бързо разбрах, че за да отдам дължимото на мястото, както и да задоволя собственото си любопитство, трябваше да погледна към съвременна Турция през ъгъла на времето, разгадаването, разбирането на това какво се случва”, казва Джордж.
“По това време, през 2004 г., Партията на справедливостта и развитието
управляваше от по-малко от година, а Ердоган тъкмо беше станал премиер.
Процесът на урбанизация беше в самото
си началото и продължи в много забавено
темпо в следващите пет години преди да
отиде в другата крайност.”
Този период го замисля за начина, по
който употребяваме определения като
“изток” и “запад”. “Имах много въпроси, докато наблюдавах скоростното
застрояване в Турция. Като че ли
модернизацията символизираше Запада, а традиционните и не толкова развити райони – Изтока, въпреки че моделът на евтините жилища като цяло се провали в Европа, а впоследствие в Турция разсели много общества в малките градове и селата.”
Отвъд изложбата в София, те имат и още по-топла връзка с България. Към днешна дата живеят в различни части от годината в село Мандрица, в близост до Ивайловград, и английския град Фолкстън. Джордж Георгиу разказва, че откриват Мандрица, докато снима за гръцко
пътешественическо списание, някъде през 2004-2005 г. “Стори ми се като място извън времето, много красиво. Не обмисляхме да купим къща в България, докато един близък приятел не направи тази стъпка първи, върнах се в селото, за да го посетя и… останалото е история.”
Джордж и Ванеса планират да превърнат къщата в артистична резиденция, в която ще са добре дошли гости, готови да
“преживеят българското село и храна” и да влязат в “разговори за фотография без разсейването, което носи големият град”
Изложбата “Дългият път“ е от 12 май до 8 юли в галерия Synthesis. Фотокнигите на двамата автори ще бъдат представени в Деня на отворените врати на “Библиотека Фотосинтезис“ (12 юни), а част от тях ще могат да бъдат закупени на място. Повече на vanessawinship.com и georgegeorgiou.net.
Фотограф: Ванеса Уиншип, от
серията She Dances On Jackson.
В нея Уиншип пътува из САЩ и
изследва отношенията между
ежедневието на хората в
различните щати и природата
на страната
Автор: Камелия Величкова
Фотограф: Жоро Панчев
Бенджамин Сас, създател на култовия Meadows in the Mountains, разказва за развитието на фестивала и защо при тях “планината е безопасна за всички”
Всеки, който е стъпвал поне веднъж на Meadows in the Mountains, знае, че това е преживяване, което ще те отведе до предела на фантазията, че и отвъд. Между планината и небето, 1000 метра над морското равнище, забулен в мъглите на родопските хълмове и само на 30 километра от гръцката граница, фестивалът се превърна в емблематично събитие. Вече 11 години то събира хиляди млади хора от цял свят на поляните край село Полковник Серафимово.
Усещането е все едно си на края на света, но и отвъд пределите на познатия свят, където представите за време и пространство са обърнати с главата надолу. Денят “завършва” с изгрева под звуците на музика, която сякаш никога не спира – в психеделичната атмосфера на променящите се в планински цветове и форми.
Поляни, пълни с цветни, усмихнати, танцуващи хора, със светещи пелерини и лица, поръсени със звезден прах. Деца на голямото Meadows семейство.
Фестивалът прави първите си стъпки още през 2012 г., когато братята Бенджамин и Деймиън Сас посещават къщата на родителите си, дошли да живеят сред природата в българската планина. Двамата решават да поканят двайсетина приятели от Великобритания – диджеи, продуценти, промоутъри, музиканти и артисти – и прекарват три дни зад пулта, като спират само за да презаредят генератора.
В началото за Meadows in the Mountains се говореше единствено от уста на уста, но малко по малко фестивалът привлече
посетители от всички краища на света, докато отзивите от международните медии, че нещо интересно и непознато се случва в България, ставаха все по-чести.
Тайнствеността на събитието се допълва и от минималната реклама и бързото му разпродаване, когато новото издание бъде обявено. Всъщност досега братята Сас почти не са говорили за историята на фестивала.
“Meadows е интимност, атмосфера, разнообразие, култура и общност. Ние се опитваме да създадем платформа за нови и непопулярни артисти, като внимателно подбираме музикантите в програмата. Не целим да слагаме големи имена само за да привличаме публика“, споделят неговите създатели.
В началото идеята им е да насочат фестивала изцяло към чуждестранната публика, но през последните години посетителите от България нарастват значително и те решават да приобщят още повече местната аудитория и общност, като предоставят промоционални условия за посещение за български граждани и ангажират български артисти, търговци и участници.
Всичко това никога не е за сметка на природата и Meadows in the Mountains налага наистина впечатляващи организация, политика и култура на екологично съзнание.
“да не оставя следа” и това съвсем не са поредните рекламни трикове. За братята това е дълбока житейска философия.
Те не само поставят България и региона на световната карта като впечатляваща и все още неоткрита дестинация за природен, селски и събитиен туризъм, но и развиват устойчиви практики.
Всички съоръжения на мястото са
изградени с местна дървесина от околните гори, с минимален въглероден отпечатък, използваните материали са рециклируеми, а на фестивала има пълна забрана на пластмаса (още от 2014 г., далеч преди да се изясни европейското законодателство по темата).
Храната се закупува изцяло от местни производители в региона, а в допълнение на това през последните години организаторите въвеждат различни принципи на пермакултурата и естественото строителство във фестивалната инфраструктура като компостни тоалетни и душове, събиране на дъждовна вода и засаждане на гори.
Преди три години фестивалът започна партньорство с местна залесителна организация и от тогава до сега са засадени над 1000 дървета. Целта е да се неутрализира въглеродния отпечатък на събитието, който се генерира основно от пътуванията на посетителите, голяма част от които пристигат първо със самолет в София. За да се преборят с този проблем, организаторите създават инициативата #trainnotplane – 20 души получават безплатни билети, ако организират
пътуването си с европейската железопътна мрежа.
За да научим повече за философията, възгледите и приключенията, през които са преминали създателите на фестивала през последното десетилетие, си говорим с Бенджамин Сас. Рядко ще чуете неговия глас в медийното пространство, а той определено има какво да ни каже.
Бенджамин Сас – един от основателите на фестивала
Meadows in the Mountains вече е разпознаваемо име на международната сцена. Какъв беше пътят до този успех?
Ключов фактор е разрастването ни – от група от 20 приятели до международно признат фестивал с хиляди души в публиката и общност от повече от 20 националности. Усилията ни за опазване на околната среда и естествената красота на планинската локация, заедно с нашата фина, но еклектична програма, допринасят за това повече хора да разбират за това, което правим.
Фестивалът създаде местна икономика в селото, независимо дали става дума за отдаване под наем, или за продажби на местни къщи, заетост и обучение за нашата местна работна сила или дългогодишни взаимоотношения с ключови доставчици. Заради събитието местните успяха да поправят и развият домовете си и в някои случаи дори да ги продадат на цена над пазарната стойност.
Най-големите промени могат да се проследят с разширяването на размера на
фестивала, чиято аудитория нараства бавно, но органично от 20 до 100, 400, 800, 1000 души и 3500 на последното издание. Също така мисля, че нашите амбиции да защитим и възродим планината определено не се срещат често в индустрията и са по някакъв начин визионерски.
Описвате зараждането на Meadows in the Mountains като семеен проект…
Преминахме през много премеждия.
Определено проляхме кръв, пот и сълзи, за да създадем и развием този фестивал.
Основите бяха положени от общите усилия
на мен и брат ми, както и на майка ми и баща ми през първите години (2011 – 2012 г.).
Всички заедно се грижихме за ключовите
компоненти на програмата и организацията – например майка ми организираше цялата
храна и кетъринг, татко – целия транспорт и настаняване, а аз и брат ми Деймиън от
началото сме фокусирани върху музикалната
и артистичната програма.
Целият този процес съвпадна със съзряването ми, тъй като ме научи да поддържам бизнеса, екипа, но и в този процес да остана верен на принципите си. Когато започнахме, бях още момче на 25 години, а сега съм мъж на 37.
Най-голямата промяна във вътрешносемейната организация на нещата беше, когато баща ми се върна да живее във Великобритания, а майка ми се пенсионира. С Деймиън сe взехме в ръце и поведохме фестивала към следващата глава от историята му.
Как развиването на фестивала повлия на живота ви в България и Великобритания?
Работих на множество места, за да поддържам тази мечта жива. Имах кариера в Лондон като строителен инженер и това ме отведе до огромни проекти на високо и национално ниво. Работил съм по олимпийските игри в Лондон, Терминал 5 на летище “Хийтроу“, железопътната линия около Лондон и стадиона на футболния клуб “Тотнъм“ – това бяха едни от най-големите проекти въобще в областта по това време, така че бях свикнал с бързите темпове и големите бюджети.
Организирането на фестивал изисква същото темпо, но работим с много малък бюджет, така че трябваше постоянно да се справяме, въпреки скромните средства. Плавно прехвърлих натрупаните умения към нещо, в което влагам повече страст. Прекъснах работата си като инженер и от 2019 г. живея тук, в Родопите, за постоянно. В крайна сметка успяхме да поддържаме фестивала жив и да осигурим дългосрочното му бъдеще.
Кои бяха основните предизвикателства, с които се сблъскахте в началото, и различни ли са те сега?
Предизвикателствата пред провеждането на малък фестивал бяха и винаги ще бъдат свързани с това да измислим как той може да бъде финансово стабилен. Понякога имам чувството, че всички останали печелят пари от събитието, с изключение на нас. В момента все още прекалибрираме бизнес модела си и се надяваме един ден в близкото бъдеще всичко да бъде както си трябва.
Едно от най-големите предизвикателства е всъщност самото село. Повечето комерсиални събития никога не биха се замислили дори да организират събитие с такъв размер на склона на планината. И все пак мисля, че да останеш верен на ценностите си, да знаеш кой си и защо правиш всичко това, е също трудно. Важно е да поставиш всичко това на първо място, винаги пред въпроса за това до каква степен събитието ще е печелившо.
Какво бихте посъветвали хората, които това лято ще ви посетят за първи път?
Когато изкачвате планини, винаги трябва да носите добри обувки. Ще има много танци и разходки. Бъдете готови за вълшебни
изгреви, вземете слънчевите очила за тези златни моменти. През нощта температурата
пада рязко, така че носете топли дрехи, не разчитайте само на огъня.
Не на последно място – приветстваме всяко средство за намаляване на боклука, което може да донесете. Продаваме наши собствени чаши, колби, пепелници, купи и прибори, но ако имате свои, можете да донесете и тях. Оставете всяка пластмаса за еднократна употреба – политиката на фестивала е да не оставяме никакви отпадъци след събитието.
Най-важното, оставете зад гърба си начина на живот от 9 до 17 ч. в градовете. Пригответе се да почувствате истинска свобода в съчетание с магическата природа наоколо.
В каква посока бихте искали да се развиете и какво никога не бихте променили?
Мисията ни е да предприемем такива мерки, че в крайна сметка да имаме нулева следа в природата след провеждането на фестивала. Така до голяма степен ще преобърнем пирамидата на човешката роля – от
деструктивна тя да има само позитивно участие в опазването на околната среда. Искаме да засилим производството на храна, да подсигурим енергийния ресурс, така че самата планина да живее с нас. Фестивалът е в процес на еволюция и искаме да включим все повече образователни дейности в програмата. Тоест не само да можете да откривате невероятни музиканти и артисти в планината, но и да слушате интригуващи разговори и дискусии около обществената и поведенческа промяна, която ни е нужда, за да имаме по-екологично съобразен живот.
Никога не бихме изневерили на културата ни на приобщаване и разнообразие. Нашата планина е безопасно място за всички хора.
Автор: Светослав Тодоров
Форумът за съвременно изкуство БУНА ще се проведе между 24 и 28 май с мисията да докаже, че децентрализацията на културата е възможна
"Тухлата" на Станимир Желев. През 1993 г. Димитър Грозданов раздава 50 тухли на артисти, намек към липсата на музей за съвременно изкуство. Сега акцията има втора част, със 150 тухли към ново поколение художници, които ще ги превърнат в обекти на изкуство, снимка: фондация "Процес – Пространство"
Речниковото значение на думата “буна” води към “бунт” (използва се в стиховете на Яворов и книгите на Димитър Талев). По Черноморието първа асоциация са крайбрежните бетонни укрепителни блокове. Двата смисъла някак се съчетават в мисията на БУНА във Варна –първото издание на форума за съвременно визуално изкуство (24-28 май). Появата му е със сигурност бунтарска: събитие от подобен размер не се е случвало в града, въпреки че той е свързан с първите примери за съвременно изкуство у нас през 80-те години и в него се появяват някои от първите частни галерии след края на комунистическия режим през 1989 г. Зад събитието стоят кураторката Ралица Герасимова, художничката София Димова и Калина Жечева.
Трите също така са част от културния център ReBonkers, сам по себе си също опит за възстановяване на историческите връзки и изграждане на устойчива артистична сцена в града. Той наследява популярния през 90-те години подземенен лайв клуб Bonkers, а след близо 20 години на пълно изоставяне, пространството на ул. “Барутен погреб”, някога оръжейна, и то още от османско време, беше обживяно след продължителни усилия на архитектите от сдружение “Таляна”. Реновирането му започна през 2017 г., отиде към финал през 2020-а, а през 2021-2022 г. все повече започна да се формира редовна програма от изложби, партита и концерти.
Традициите в съвременното
“Варна всъщност е градът, в който започва съвременното изкуство у нас”, казва Ралица Герасимова, която през последните две години е изцяло отдадена на дейността на ReBonkers.
БУНА ще събере голяма част от активните в
момента артисти, но е и повод да се
върнем назад в историята на града – като
особена граница между възможното у нас и
мечтанието по света отвън.
“В условията на режима пристанището на
Варна е основен проводник на глобално
въздействие. Затова и толкова субкултури
тръгват именно от тук – бумът на научната
фантастика (с Библиотека “Галактика“),
скейт културата, рапът и електронната
музика. Така става и със съвременното
изкуство.”
През последните няколко години все
по-често се припомня историята на
ателието “Вулкан”, което събира младите
художници на Варна в бивша фабрика.
“Както я наричат тук, артистична колония.”
В този период се появяват първите
съвременни инсталации у нас – “Терен и
конструкции” на Веселин Димов (1982), разрушена от представители на БКП, а в
същата година Димов създава “Воден змей”
на река Велека до Синеморец (работата е
известна и като “Воден дракон”). В града се създава и най-старата частна галерия у нас
– “Галерия 8” на Борис Статулов отваря през 1988 г. и работи до днес (“Аросита” в София отваря врати през 1990 г.)
Локацията, припомнянето на историческия контекст около изкуството в града и това как сцената да бъде приобщена в едно цяло, ражда и по-специфични предизвикателства пред Ралица, София и Калина.
“Заради осезаемата пауза в съвременния сектор в града, ние трябва да сме изобретателни. Да намираме език, с който
да общуваме с публиката, да изобретим
този език”, казва Герасимова. “Един от
похватите е смесването на музика и
съвременно изкуство, практика далеч не
измислена от нас. Например пространство
”ТАМ” във Велико Търново се разви именно
по тази рецепта. Друг въпрос е, че публиката всъщност е “гладна” за съвременни събития. Поради известен
период на затишие този арт формат буди
вълнение сред публиката, както беше преди, да кажем, десетилетие в София.”
Петдневната програма включва над 30 организации, ще бъдат показани повече от
Звуковата инсталация "До последна капка" на Антони
Райжеков, курирана от Ралица Герасимова, представена първо в ReBonkers, Варна, през миналата година и неотдавна в галерия "+359", София.
15 изложби, последвани от 20 дискусии и лекции, които ще се случат из кв. “Таляна”, Градската художествена галерия и ReBonkers.
БУНА ще внесе във Варна значителна част от артистичната сцена на София чрез отделни галерии, които ще представят изложби и лекции: “Аросита”, Aether, DOZA, Little Bird Place, ONE, Swimming Pool, Институтът за съвременно изкуство, КО-ОП, галерия Synthesis, Structura, ПОСТА, студио “Белка”, дигиталната платформа gallery gallery, колективи като DOMA Art и други. Сред гостите са и бургаският фестивал
“ВОДА”, “ТАМ” от Търново, а Пловдив ще бъде представен от Sarieva – с първа изложба от фондацията на Мартина Вачева и Мич Брезунек.
Фокус върху обединенията, не върху
деленията
Специфичен подход на екипа е да отправи
покани към галерии и по-малко – към отделни артисти. Герасимова казва, че “е
важно да осмислим организациите в
изкуството, били те галерии, кураторски
проекти или артистични колективи и
колонии, които движат развитието на
сектора. Артистите създават съдържание, но
ние – културните мениджъри, галеристи, продуценти – носим отговорността за
развитието на процеси като международен обмен, предприемачество, правилни икономически практики, формиране на тематично съдържание, конкурси, пленери и резиденции, работа с публика. Ние сме капитаните на корабите, лодките и баражите, които формират флота на съвременната сцена.”
Гостите няма да са за сметка на домакините: в програмата участват и родени в града или активни в него артисти като Алекси Иванов, Владимир Иванов, Виктория Георгиева –mouse, Искра Проданова от Moving Body Festival, Жанина Маринова и други. Програмата предвижда и активизиране на пространства, на които рядко или никога не се е случвала артистична намеса, например Летище Варна.
София Димова, интегрална част от организацията на БУНА и Rebonkers, казва, че във Варна е имало по-големи артистични движения и усещане за публика докъм 2015 г. “Предполагам, че факторите за това затишие бяха няколко. Много от дейните, по-млади артисти заминаха към София или чужбина, а пространствата за съвременно изкуство масово затвориха. Същевременно в София започнаха да се отварят все повече нови места, а вълната от хора, която се завръщаше от чужбина, реши да остане в столицата.”
Според нея близо десетилетие децентрализацията е факт покрай по-честите събития в Търново, Пловдив, Габрово, артистичните резиденции в по-малките градове. “Това е моментът, в който да се възвърне съвременното изкуство на варненската сцена и какво по-хубаво от това да приканим цялата общност на едно място – морето.”
Активизирането на различни галерии и пространства във Варна също допринася към този процес на сближаване на професионалисти в изкуството, които като че ли твърде дълго са работили като
самостоятелни единици: “Самите те са отворени към нещо ново и се възползват от
предоставената възможност. Това носи чувство за единност на общността, което е главният тласък.”
Димова, която завършва изящни изкуства в “Академия Минерва” в Грьонинген и впоследствие се връща във Варна, отличава няколко проблема, които са накарали града да изглежда по-изолиран. “Да започнем от разстоянието и инфраструктурата. Търново и Пловдив са много по-близо до София. Това дава възможност за по-устойчив културен диалог и директен контакт между публиките и артистичните пространствата. “Обичам Варна, но ми е много далеч" е изречение, което чувам постоянно, когато съм в София.”
Липсата на повече пространства за съвременно изкуство пък води до отвикването от това такъв тип събития да консолидират публика. “Следователно
хората често нямат отношение или подобно съдържание остава неразбрано. Силно се надявам и вярвам, че това ще се промени.”
Горе: София Димова, Калина Жечева, Биляна Раева (сдружение "Таляна"), Ралица Герасимова Долу: експерименталното дуо Trohi на живо в Rebonkers през ноември, част от първото издание на Резиденция Изкуство и Наука Варна. Снимка: Ангел Жечев.
Автор: Светослав Тодоров
В късометражния
What Do The Dead
Want From Us?
Виктория Вълчева синтезира това, която я връща към родната ѝ страна
Виктория Вълчева живее във Великобритания от детството си, завършва изкуство в “Сейнт Мартинс”, има обещаващи роли като актриса, но в режисьорския си дебют поглежда към родния си Бургас и близките, които я свързват с България.
Късометражният документален филм What Do The Dead Want From Us? (“Какво мъртвите искат от нас?”) е поетичноесеистичен поглед към ежедневието на нейните баба и дядо. Кадрите са заснети на лента през ноември 2021 г., по време на едно от връщанията ѝ в България. През последните
месеци все повече зрители гледат в киносалоните този топъл поглед към корените ѝ: по-рано тази година филмът беше част от селекцията на American Documentary and Animation Festival в Палм Спрингс, Калифорния.
ТОЗИ ФИЛМ
Обстоятелствата около създаването на What Do The Dead Want From Us? всъщност идеално смесват двата свята, които формират Виктория Вълчева. Тя успява да види роднините си в Бургас, докато снима британска продукция в България – Things We Never Said на режисьорката Манджайнър Уърк.
“Родена съм в Бургас, а когато бях на единайсет, се преместихме със семейството ми в Лондон”, разказва ни Вълчева. ”Майка ми направи първата стъпка, после и ние заминахме. Аз и по-малкият ми брат бяхме отгледани от бабите и дядовците, което като че ли беше случаят на много приятели в Бургас. Често в семействата един или двама родители отсъстваха и работеха в чужбина за повече пари. Когато се преместихме напълно, оставих света, който познавах, и влязох в пространство, в което малко неща ми се струваха познати и смислени.”
Имало едно време в Бургас, UK
Объркването доминира остатъка от детството и тийнейджърските ѝ години. “Трудно е да разбереш къде се намираш като личност в свят, който е разделен от граници и другите те виждат по определен начин на база на тези граници.” За нея ключът към вътрешния мир е да не се отдава на догми, а да разбере кое е ценното в това да растеш с няколко култури около теб. “Трябва да отделиш тези елементи от тях, които те изолират, задушават, да ги пренесеш в една друга основа и контекст, за да бъдат истински ценни.”
Какво я дърпа насам сега? За нея България е място, около което има усещането за недовършена история. “Все едно си забравил да сложиш нещо важно в багажа си. Мисля, че това е чувството, което филмът разкодира –опит да обясня тези липсващи парчета от себе си, които не мога да обясня с думи.”
Открива и че мислите, които я вълнуват, вълнуват и други. Сред ролите ѝ до момента се забелязва и късометражният Fade and Float, който създават заедно с Виолета Вълчева. С нея се запознават случайно в университета, разговарят се покрай общите български корени и споделянето на една фамилия, а после откриват сходните си интереси към изкуството, танците и пърформансите. “Както и това ужасно усещане на загуба, което имаме покрай хората, които сме обичали и оставили в България и заради които се връщаме.”
Казва, че всяко връщане е удоволствие и се старае да е в България колкото се може по-често, но не гледа на страната през розови очила. “Имаше момент, в който се чувствах като аутсайдер, който се опитва да се впише в средата, да бъда “повече българка”, каквото и да означава това, докато сега спокойно се възприемам като
аутсайдер, който е и българин. Намирам
хората за топли и грижовни, въпреки цинизма и критиките, които чувам да отправят към средата, в която живеят. Осъзнавам, че положението е далеч от перфектното и всеки път има нещо, което ме стяга в сърцето, когато видя възрастна жена да рови из боклука. И все пак мисля, че в българите има една особена устойчивост, една способност да се продължава напред въпреки болката.”
Старата камера, на която е сниман What Do The Dead Want From Us?, за секунда влиза в кадър – моделът е Bolex – ѝ е дадена от неин колега и приятел, режисьора Фрейзър Риг. В камерата тя зарежда четири ленти Kodak, всяка с продължителност от едва три минути. “Снимах без скрита история, която да се опитвам да подредя, просто документирах моменти от ежедневието на баба ми и дядо ми. Тези ограничения във времетраенето ме накараха да подхождам интуитивно. Едва когато видях записите, разбрах, че всъщност има нишка между тях и може да се получи цялостен филм.”
Завършването му е и повод тя да конкретизира философията си на работа, въпреки че режисирането не е област, в която има извънредни амбиции.
“Създаването на филми, актьорската игра, рисуването, всичко това идва от един и същ импулс, нещо като опит за комуникация, себепознание, вид изследване.”
Казва, че фокусът ѝ остава върху актьорското майсторство. “Това е форма на изкуство, с която стигаш до ядрото на човешкото, работиш с материя, която е много чувствителна и точно това ме привлича. Филмите, които правя и ще продължавам да правя, ме развиват като разказвач на истории, така че когато подходящият проект дойде – тоест такъв, какъвто осъзнато искам да разкажа, дали като режисьорка или актриса – ще бъда готова на сто процента.”
Автор: Йоанна Елми
Награждаваната писателка за хумора като средство да понасяме света и
новия ѝ роман ”Вулкан”, който трудно се побира в кратки обяснения
“На моменти може да ти се стори, че звуча леко заядливо“, казва ми писателката Елена Алексиева, след като правим интервюто.
“Характер, какво да се прави.“ Това е дума, която ѝ приляга. Можем да добавим и
англоезичната семантика, която се използва както за да заяви личност, така и
за да посочи нещо особено, особняческо.
И ако има нещо хубаво и нещо, от което
има нужда в българската литература, то е от характер: личности, особняци и герои от всякакъв вид, а още по-хубаво, ако и могат да пишат. Елена Алексиева е това – и повече. Когато не пише, тя получава
различни театрални и литературни награди (“Хеликон“, “Аскеер“, “Икар“, “Перото“) и превежда професионално на английски, така че може да оцени нюанса във въведението. Авторка е на множество текстове – стихосбирки, пиеси, сборници с разкази и романи.
За “Вулкан” казва, че е “конкретен и сегашен до злободневност роман”, който разглежда по-скоро малките въпроси, отколкото големите. В него палитра от
герои – герои на прехода, мутри, пънкари, гадателки, емигранти и едно много космато момиче – търсят смисъла на съществуването само за да открият безсмислието. Границите присъстват
имплицитно в няколко измерения: между реалността и някакъв друг свят, който хем уж е отвъд, хем вътре в нас; между България и чужбина; между различните ценности – аскетичното съществуване на лудия и опортюнисткото на богатия, дори и съществуването в различни тела. Всичко това се обединява в някаква литературна пластика от метафизика и пънк.
Когато обсъдих романа с друг читател, той даде мнение, че е роман за прехода, но това не ми се стори точно. Ако трябва да се опише с една дума, това е постпреходен роман за българското настояще в неговото абсурдно и смешно до болка безсмислие. Попитах Елена Алексиева дали това е роман за смисъла и безсмислието в ежедневното и историческото, в големия и малкия живот. Тя отхвърли това мое тълкуване.
Според Олга Токарчук, когато прочетем нечия книга, въпросите след това трябва да се ограничават до “на ръка ли пишеш, или на компютър“ и “кафе ли предпочиташ, или чай“. Ако има нещо друго за обясняване, писателят не си е свършил добре работата. Затова питам Алексиева именно това. А тя ми казва: “Не си падам по Токарчук”. Пише където може, а може на не повече от едно-две места (на компютър, естествено) и пие всичко, каквото се намира под ръка. С изключение може би на антифриз, добавя. Става ѝ все по-лесно и все по-забавно да пише; в предишни свои интервюта е споменавала, че не разбира как може писането да е трудно или работа, но е казвала, че понякога и тя като всички писатели стига до един хоризонт, след който е трудно да види какво предстои.
“Не подреждам книгите си, оставям ги да се сготвят сами. Процесът на писане променя всичките ми идеи до неузнаваемост, така че няма смисъл да планирам. За мен планирането е белег за несигурност. И работя само с един ръкопис, така че няма първа, втора и т.н. чернови, всичко е окончателно“, споделя тя. “Вулкан“ ѝ хрумва като роман, но оставя съдържанието му на житейския и литературен произвол. Вероятно и затова го започва седем пъти, които произвеждат седем съвсем различни романа.
“Аз работя с идеи, не с конкретиката на тяхното проявяване. Самите идеи, както вече казах, допълнително се променят.“
“Вулкан“ е роман на идеите, но дали читателят хваща същата идея, която е заложила Елена Алексиева, е повече от неясно. Точно там е и чарът на цялото начинание – да четеш “Вулкан“ и Елена Алексиева въобще е като да слушаш експериментална музика или да гледаш модерно изкуство – нещо вътре те провокира, макар да не си сигурен, че ако някой те попита, може да кажеш точно какво. И ако експериментът се оказва сполучлив, то това е не на последно място, защото Алексиева има красив и страшно смешен език. И защото пише книги, които не пише никой друг в България – с интересен и вече разпознаваем глас.
Казва, че редактира многократно и
неуморно, докато текстът не е достатъчно добър по нейните критерии, че да може да го даде на редактор. На въпроса ми дали гони съвършенството и вярва в него, отговаря, че това е лесна цел и има и по-високи. Работи за книгата, не за себе си и се чувства силна в това, което прави, което пък ѝ дава сили да е безпощадна с текста. В романа ѝ има препратки към Булгаков, малко интертекстуален Олдъс Хъксли, а стиховете на един от главните герои – Сатан Пирдопски –ми напомнят Константин Павлов.
Ако отсее повечето си литературни привързаности обаче, Елена Алексиева би си останала с братя Стругацки, които също се появяват в сюжета.
Сатан Пирдопски позволява на романа да си поиграе с жанровете.
Той е страшен пънкар от
деветдесетарската българска
провинция, който пише поезия, анализирана след това от друг
анонимен герой в нещо, което може
да се интерпретира като сатира на съвременната литературна критика.
И в живия живот Алексиева гледа на нещата с хумор, “иначе в писането
би звучало фалшиво. Всъщност хумор може би не е
съвсем точното понятие, по-скоро става дума за ирония и сарказъм. Имам доста идиотско чувство за хумор и обичам да карам хората да се смеят. Така ги понасям по-лесно, а и те мен.“
И въпреки че Сатан Пирдопски съвсем буквално и телесно се превръща в гадателката Афродита, Алексиева казва, че в книгата няма социално послание. “Нито следя темата за трансхората и техните права, нито изпращам социални послания от какъвто и да било характер. Никога не съм го правила, моята литература е доста по-различна по дух и предназначение“, казва тя.
Алексиева казва, че обича да мисли повече за
връзките между нещата, отколкото за самите неща. “Предпочитам променливите пред константите. Всъщност и мисленe не е точната дума. По-скоро е съзерцание. Както повечето хора, вярвам в онова, което ми върши работа за момента. Ако ми изнася случайността да не е случайна, значи я виждам така. Логиката е възможна навсякъде, всичко може да бъде свързано с всичко останало – и е“, казва тя.
Съзерцанието измества и проучванията – “Вулкан“ се развива в Германия, в България, в миналото, около един член на Френската академия и в “сияйната пустота“, но Алексиева казва, че не вярва в проучванията. “В даден момент фикцията и документалното почват да се ритат. На мен фикцията ми е далеч по-важна, защото тя е моето мислене. А фактите всеки сам може да си ги провери, ако го интересуват.“
За нея фактологичното не е дори гориво, а добавката към него; измислянето ѝ се удава много по-лесно и е по-приятно от другото. “Не е нужно да си бил някъде или да си живял нещо, достатъчно е да можеш да си го представиш. Но за да го направиш убедително, все пак е добре да си бил и да си живял други неща.“
Да, в крайна сметка откривам и думата за “Вулкан“ – не точно четене, а съзерцаване и пребиваване в граничните му светове. Алексиева сполучливо предава полифония от герои (които тя предпочита да нарича хора), вероятно поради интереса ѝ към хората, а на читателя остава просто да съпреживява – и съзерцава – техните приключения. “Доста от тях стъпват върху някакви, макар и бегли, прототипи, без значение дали съм ги наблюдавала лично, или не. Но прототипът е само повод. Слушам, гледам, фантазирам си… Хората не са чак толкова сложни същества, за съжаление. Не са чак толкова различни или непроницаеми. В
повечето случаи са по-достъпни, отколкото си представяме. Вероятно защото се заблуждават, че така ще бъдат по-малко сами.“
Автор: Мая Стефанова
Унгарският художник не знае
какво да е си сляп и глух за политическите и социалните проблеми и
говори на универсалния световен
език – този на плаката
Петер Поч е унгарски майстор на плаката, който почти 50 години налага собствен
визуален език, в който политически, социални и творчески позиции са ярко заявени и надживяват събитията, за които са създадени. Някои от най-разпознаваемите му плакати включват предварително скулптурирани фигури и сложни композиции, но неговата запазена марка е силната и активна страна, която заема по сложни локални и глобални въпроси, с помощта на остроумие, гротеска, а понякога и импровизация. Роден през 1950 г. и преминал през двете страни на унгарската история - преди и след комунизма, творческата му биография обхваща близо 50-годишен период, в който той е едновременно следен и забраняван в родината, но и търсен и представян по света. През 2008 г. основава Унгарската асоциация на самотата на плаката, което е едно от възможните обяснения за това как се чувства в полето на този жанр, който от улиците се измести в галериите и интернет, където в момента Поч продължава активно да публикува визуалните си послания срещу Путин и
войната в Украйна.
Кои са настоящите Ви творчески интереси
и над какво работите в момента?
Интересувам се от всичко, отворен съм към
всичко. Правя плакати за онова, което ме
вълнува, което ме докосва. Слушам
инстинктите си. Аз съм съзнателно
инстинктивен. В културното поле се
чувствам у дома си. “По време на война
музите мълчат.“ Руската агресия,
неизмеримите щети и страдания, които
идват с нея, надделяват над всичко.
А Унгария е в много лошо положение, следвайки самоубийствена външна и
вътрешна политика. Това са актуалните
въпроси, които се нуждаят от плакат.
Можете ли да разделите работата си през
годините на различни периоди и как бихте
ги нарекъл? Кой от тях беше най-приятен
и кой – най-предизвикателен?
Правя плакати от почти 50 години. Има
тематични и стилови периоди. Фазите са били политически, културни, материални и
технически, но в крайна сметка са били
определяни от моите лични опции. Започнах с културни, театрални, фестивални, изложбени и концертни
постери. В средата на 80-те години
плакатите бяха със скрити политически
послания, цензурирани до края на десетилетието, но без репресия – вече можех да формулирам директни
политически съобщения. В най-лошия
случай плакатът беше забраняван или смачкван. Демократичният преход (който в ретроспекция не беше успешен),
пазарната икономика, свободната
конкуренция премахнаха всички
предишни пречки, но създадоха нови препятствия. Не исках да отговарям на аутсорсинга, на очакванията на бизнес “арт директор“. Смяната на режима, партизанството, безмилостните, неетични, алчни, корумпирани групи, политическата реорганизация, държавната мафия ме тласнаха към политически, социални, образователни и здравни проблеми.
Защо понякога плакатът казва повече, отколкото цяла реч, статия, пиеса и т.н.?
Плакатът не иска да каже повече, а нещо друго и по различен начин. Той е метафора. Неочакван шамар по лицето. Променящото съзнанието “вещество“, което докосва хората най-бързо. Плакатът е най-големият световен език.
Използвате ли някаква формула, за да извличате есенцията на дадена тема, за да я сведете до едно-единствено изображение?
Плакатът е визуален отговор на вербален въпрос. Плакатът започва там, където думите свършват.
Работата Ви се простира върху два много различни периода от унгарската история –преди и след 1989 г. Какво се промени най-много в унгарския дизайн през това време?
Преди смяната на режима правех плакати, тиражирани чрез офсетов печат, използвайки предимно класически инструменти и по поръчка на културни институции. През 1990 г. се появиха
мултимедията и тенденциите, политиците ни нападнаха и цифровото развитие проби. Културният афиш изчезна. Обществените ни пространства са покрити от рекламни, подвеждащи, лъжливи политически плакати. Плакатното изкуство стана нелегално, изместено в изложбени зали и интернет.
Имало ли е негативни последици за Вас заради политическите и социалните Ви творби?
Независимото и свободно мислене създава главоболия на всички политически системи. В Унгария т.нар. политика на “Трите Т“ –ЗАБРАНЕН (на унгарски - Tiltott), ТОЛЕРИРАН (на унгарски - Tűrt) и ПОДКРЕПЯН (на унгарски - Támogatott) са валидни и днес. Никога не съм бил
подкрепян от никоя система. По време на комунизма плакатите ми бяха забранени, унищожавани, паспортът ми – конфискуван, а политическата полиция ме следеше. Днешната “демокрация“ е по-изискана. Съпругата ми беше уволнена от работа
заради политическите ми плакати.
Как си обяснявате поведението на
творците, които предпочитат да останат неутрални спрямо политиката – локално и глобално?
Ролята, намерението и действието на
политиката и на изкуството са различни. Политикът също не може да избегне моралните въпроси, но творческата личност носи по-висока морална отговорност.
Локалните и глобалните социални проблеми са и политически и никой дизайнер на
плакати не може да се скрие от тях. Според моите разбирания тези опасения и проблеми трябва да бъдат решавани, независимо от техния хабитус или кредо.
Има ли нещо от миналото, което Ви липсва, и нещо от бъдещето, което Ви плаши?
Роден съм в мир, живеем в условия на война. Ужасен съм от човешката глупост, лековерие, агресивност, егоизъм, жажда за власт, експлоатация…
Активно публикувате антивоенни и анти-Путин плакати. Това популярна
позиция ли е в Унгария днес?
Путин е военен престъпник. Русия е агресор. Действията на унгарското правителство подпомагат машина за убиване. Унгария е разцепена на две, разделена по няколко начина. Мислещата част разбира моето послание.
Има ли други социални теми, които в момента предизвикват творчеството Ви?
Не живея със затворени очи и глухи уши. Откликвам на важните събития с езика на плаката.
Кои са любимите Ви места за работа или
за отмора и отмиване на негативните мисли?
В момента живея в хълмистия XII район на Будапеща. Къщата ни, градината ни, студиото ми са подходящите за това гнезда.
През май по покана на Международното триенале на сценичния плакат Петер
Поч ще посети София, Пловдив и Бургас за поредица от две изложби, отворени ателиета, творчески работилници,
презентации и срещи с ученици, студенти и колеги.
Социални плакати на Петер Поч ще бъдат представени в новия корпус на
НХА от 9 до 30 май, а негови плакати за културни събития – в галерията на филиала в Бургас от 11 до 30 май.
Текла Алексиева и Филип Зидаров за формите и мащаба на изкуството през призмата на второто издание на фестивала на светлините LUNAR
Автор: Мая Стефанова
Игрите между тъмнина и светлина
отново ще бъдат по-забавни с
настъпването на дните между 11 и 14 май, когато второто издание на Фестивала на
светлините LUNAR обещава да превърне
обиколката на София в едно
по-вълнуващо приключение. Тази година
представените творби с автори от цял
свят ще са 23 – четири видео и осем статични проекции, както и девет
светлинни инсталации, интерактивно
ателие за рисуване със светлина и
светлинен парад. Ще можем да ги видим
да красят едни от най-известните
столични фасади, площади и паркове не
само в централната част, но и извън нея, и то без билет. Условието е само да
хванем правилния отрязък от време
между 21 ч. и полунощ, когато
светлините ще бъдат включени.
През 2023 г. LUNAR прекрачва не само
границите между светлината и
тъмнината, но и между поколенията, като
представя творбите на култови
български творци по нов начин.
Основната визия на фестивала през 2023 г. е дело на художничката Текла Алексиева, а в паузите между 3D мапинг спектаклите фасадите на Националната библиотека, Регионалния исторически музей и Българската банка за развитие ще бъдат осветени с други нейни творби.
За да отбележи и годината, в която Любен Зидаров щеше да навърши 100 години, както и за да си припомним за пореден път силата на художника да отключва нови портали към приказното, върху фасадата на Народния театър ще бъдат прожектирани негови творби. Те са селектирани от сина му Филип Зидаров, заедно с когото имат десетилетна практика да работят в екип, който той описва като “художникът и неговият агент“.
Ето част от онова, което двамата споделиха по повод участието си в
LUNAR:
Илюстрация: Любен Зидаров Илюстрация: Текла Алексиева
Интересът към творчеството Ви сякаш не спира да се обновява сред младото
поколение. Как си го обяснявате?
Нямам обяснение. Някъде в огромната
Галактика скръцва колелото на съдбата и нещо се случва… А младото поколение се
оказва четящо, въпреки критиките към
неговата привързаност към новите технологии. Интересът към мен започва от книгите, които съм илюстрирала. Това е естествено — много четат, малко ходят из изложби и галерии, а моите илюстрации сами
по себе си са картини.
Преоткривате ли нещо за себе си в този процес и всъщност съществуват ли граници между поколенията?
Нищо не преоткривам. Знам се наизуст.
Когато нещо направя добре, знам, че е добре, независимо има ли интерес към него. Колкото и егоистично да звучи, художникът
рисува преди всичко за себе си. Нали това се нарича призвание. Е ако и хората го харесат, това вече е успех. А границите са доста размити. Аз харесвам първобитното изкуство например, въпреки че е от поколения отпреди 30 000 години. Границите са само в МОДАТА, тя минава и заминава…
Какво мислите за новите форми на изкуство и как те се съчетават с Вашето творчество? Мисля си, че е в реда на нещата да се търсят нови форми. Иначе има застой в мисленето, а това не е хубаво. Дали са сполучливи и убедителни — това е въпрос на дълго изследване, неподходящо за едно кратко интервю. Въпреки че съм баба, живея в съвремието, следователно съм съвременна баба. Нищо съвременно не ми е чуждо, освен бездарието.
От книгите - към фасадите на сградите. Кой е най-големият мащаб, в който сте виждали досега творбите на баща Ви?
В много от своите самостоятелни изложби той обичаше да слага по няколко фотоувеличения на отделни илюстрации, които да служат като визуални акценти в пространството на експозицията. През последните години дори сам правеше увеличенията във вид на рисувани оригинали. Такива бяха показани в изложбите по повод новите издания на Андерсеновите приказки, “Том Сойер“, “Принцът и просякът“ и “Островът на съкровищата“.
В другите области от творческото амплоа на баща ми, неговото най-голямо изпълнено произведение е монументалният стенен килим “Моят град“, днес в колекцията на Националната художествена галерия.
Забавното в случая беше, че идеята да бъде превърнат в голямоформатен текстил дойде от негов колега, а “проектът“ всъщност беше кавалетна работа в темпера, която той бе нарисувал за собствено удоволствие.
Проектът на MP-STUDIO за фасадата на Народния театър обаче е иновативен и определено най-големият мащаб, в който произведения на Любен Зидаров някога са били представяни. Тук основното не е самият размер, а различната форма на комуникативност, постигната от създателите на тази светлинна инсталация. При това не само като визия и пространство, но и като игра с времето, фактите, спомените и емоциите, свързани с конкретни творби и техните деривати, преобразувани в съвременна форма на “виртуална реалност”.
Целия разговор с Текла Алексиева и Филип Зидаров четете на www.vijmag.bg
Пълната програма на LUNAR e на www.lunarlights.eu
След отворената покана Sito Studio
забърква изложба с участници в техните работилници
В рамките на 20 дни през май 30 избрани артисти, откликналина отворената покана на Sito Studio, ще бъдат включени в поредица от работилници. В тях ще научат и изпробват собственоръчно тънкостите и техниките на ситопечата.
За разлика от дигиталния печат, в който механично се произвеждат множество идентични копия, при ситопечата всяко изображение се създава на ръка, което го прави не само специално, но позволява и повече експерименти в процеса и придава на творбата допълнителна графична стойност.
Освен че ще изпробват работата с ризограф, участниците ще получат
ценни съвети от екипа на студиото и ще се възползват от материали за отпечатването на 4 цветни авторски
принта в лимитиран тираж, както и на
малък авторски зин в тираж от 10 броя.
Ако ви е интересно какви ги вършат
през цялото това време там, няма
нужда да прилагате шпионски методи.
Резултатът от постигнатото ще бъде
представен в обща изложба, в която
творбите на всеки един от артистите
ще бъдат показани нагледно, а любимия
принт ще може да си отнесете у дома.
SITO RISO се открива на 30 май в Sito Studio на ул. „Цар Симеон“ 66.
Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" по програма “Едногодишен грант” - 2022.
Когато проектът “Български рейв архив“ (BRA) се появи за първи път под формата на интерактивна изложба в Студентски дом и след това се настани в онлайн коридорите на виртуалното пространство, неговият автор Владислав Илиев-Vladzen вече имаше множество идеи как да продължи живота на този негов труд, събрал в себе си архивни кадри, постери, радио и телевизионни интервюта и репортажи от зората на стрийт парадите и рейв културата в България. Затова и представянето на фотокнигата на архива, придружено от нова инсталация, бе очаквано събитие, чиято премиера бе съпроводена от тридневен парти маратон в новоткрития клуб ДОМ с изпълнители, свързани с периода, като Ясен Петров, Steven и Kikk от “Тибетски сърца“, както и специално създадена от Vladzen визуална намеса в пространството. Фотокнигата е самостоятелен художествен обект, който акцентира върху архивното изследване на периода между края на 90-те и началото на новия век. В нея е подредена добре обмислена и оформена селекция от фотографии, флаери, плакати, статии и интервюта, с интегрирани AR филтри, които дават допълнителна стойност на хартиения носител с видеа, интервюта, радио предавания и снимки, събирани от десетки медии и лични колекции. Лимитираното издание, което излиза в тираж от едва 300 броя, се издава от Phormatik Lab. и след голямата му премиера може да бъде открито в пространството на Avrtikl или поръчано през онлайн платформата за фотокниги ПУК! и ТИРАЖ, но само докато има бройки, така че вече стискаме палци и за втори тираж.
“БЪЛГАРСКИ РЕЙВ АРХИВ“ Е В AVRTIKL, ПУК! И ТИРАЖ
ПРИСТИГАНЕТО НА КОМЕТАТА
Ако някой каже, че концертът на годината в София е на 12 май, не подценявайте тази информация, защото тогава The Comet Is Coming ще свирят в Sofia Live Club, а познавачите знаят, че това е събитие от междугалактически музикален калибър. Джаз и космически афробийт, електроника, фънк психеделия, денсхол и спейс рок. Така звучи бъдещето днес, изсвирено от триото под вещото ръководство на едно от най-големите имена на съвременната не само лондонска, но и световна джаз сцена: Шабака Хъчингс, подкрепен от Даналог и Бетамакс (последните двама – част и от Soccer96). В центъра на концертната галактика на 12 май ще бъдат композициите от най-новия им албум-опус Hyper-Dimensional Expansion Beam, който бе издаден преди едва четири месеца. За правилната музикална настройка, преди кометата да улучи сцената, ще се погрижат Pistamashina.
Сбъдването на една от мечтите на местните меломани се случва благодарение на Stretch и Alarma Punk Jazz, които вече са ни водили на крака Шабака Хъчингс, макар и в друг формат, а за последната година и половина с тях чухме още Теон Крос, Челси Кармайкъл, The Brothers Move On и Джошуа Айдехен. Остава само да хванем кометата и да ѝ потанцуваме.
12 МАЙ I SOFIA LIVE CLUB I СОФИЯ
Когато стане време допирът с морето да е все по-привлекателен, Бургас е готов да предложи различни поводи той да е избраната дестинация в почивните дни. Тематичните уикенди започнаха още през април и през май стават все повече и все по-интересни. Месецът ще започне с цветния уикенд на 38-ото националното изложение за цветя, но още по-интересно ще стане около средата (12-14 май) с планувания за тогава “Зелен уикенд“. Програмата му предвижда едно дълго очаквано събитие – откриването на изцяло обновената сграда на Етнографския музей в града, който вече ще посреща посетителите си не само с богата експозиция, но и много приятен екстериор с приветливо оформената си градина и кафене. През улиците на града ще мине и карнавално шествие и детски карнавал, организиран от Фондация “Биоразнообразие“, които стоят и зад втората в града, след премиерната през март, прожекция на документалния филм за Атанасовско езеро “Солени хора“ с режисьор Александра Вал. В плана за почивните дни са и организирани информационни турове в Морската градина, а природозащитен център “Пода“ ще се включи със събитие, озаглавено “Докосни се до (под)водния свят“. Месецът съвсем няма да приключи тихо и кротко, защото между 26 и 28 май на сцената до “Морско казино“ ще се проведе sChOOL rock open, където поканени да забият пред публика ще са всички бургаски ученически банди.
1 – 28 МАЙ I БУРГАС
Българското кино започва все по-силно да разпознава Бургас като качествена сцена за представяне на своите съвременни постижения, а платформата “Кинематограф.бг“ се грижи късометражният формат да бъде не просто застъпен, но и тематично опознаван от филмовата публика в града. През месец май в тяхната поредица от прожекции с вход свободен, които се провеждат в приветливата сграда на регионалната библиотека, са застъпени две основни теми. Първата прожекция е на 5 май и неин обединяващ елемент е темата за книгите, но филмите са различни както стилово, така и жанрово – от фантастика, през драма между баща и син, до спасяването на книги от библиотеката. В програмата е “Книга за хората“ на режисьора и сценарист Владислав Лаков, както и “10 метра и нещо” на Йордан Михайловски, а заедно с тях ще бъдат показани още филми с книга в тях от САЩ, Русия, Израел и Канада. Следващите прожекции са на 19 май, а темата е beatкино или филми с ритъм. Като танц на музиката с игралното кино, анимацията и документалистиката, програмата ще представи “Танда“ на Теодора-Косара Попова и “Дишай“ на Бисер Джонев, който разказва за необичайния случай на един онемял барман, в който е замесена странна хармоника. Освен тях по темата са избрани и други "ритмични" заглавия от Германия, Канада и САЩ.
5 И 19 МАЙ I РЕГИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА "ПЕЙО К. ЯВОРОВ" I БУРГАС
ПЪТУВАЩА ИЗЛОЖБА ИСКА ДА #ПРОМЕНИКАРТИНКАТА
Информационната кампания, която споделя фактите около глобалния проблем с неправилно изхвърлени цигарени фасове, продължава да приковава вниманието с провокативни визии и послания. Те са част от втората пътуваща изложба на кампанията, която вече „пристигна“ във Велико Търново, а след това поема към Габрово, Русе, Видин и Бургас. Тази пролет посланията на кампанията, които напомнят, че всеки един от нас може да бъде част от решението на проблема с неправилно изхвърлените цигарени фасове, се появяват и на ключова за столицата локация – в градинката пред Народен театър „Иван Вазов“.
През 2023 г. ще бъде възобновена още една от вълнуващите инициативи на #ПромениКартинката – колаборацията с НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Вдъхновени от посланията на кампанията, през изминалата година второкурсници от академията по театрално и филмово изкуство създадоха серия от кратки видеа, посветени на темата. И тази пролет студентите, пречупващи през артистичната си призма глобалния проблем, ще използват аудио-визуалните изразни средства, за да призоват обществото да се отнася отговорно и с грижа към общия ни дом.
Научете фактите на: promenikartinkata.bg facebook.com/PromeniKartinkata.bg
Повече за кампанията: #ПромениКартинката, информационна кампания на Филип Морис България, започва през лятото на 2021 г. От тогава до днес на десетки плажове по българското Черноморие бяха поставени въздействащи визии, бяха организирани доброволчески акции по почистване в София, Пловдив, Благоевград, Варна, Бургас, Стара Загора, Добрич и Русе. През изминалата година кампанията организира пет информационни изложби в страната и се включи в десетки културни събития. Посланици на #ПромениКартинката са популярни личности, които се отличават със своята силна гражданска позиция – Ива Екимова, Ники Кънчев, Гери Турийска, момчетата от група „Остава“, Анна Цолова.
Материалът се публикува с подкрепата на „Филип Морис България“
Автор: Елена Пенева Фотограф: Диляна Флорентин
Създателите на “Антистатик” – Ива Свещарова, Вили Прагер и Стефан А.
Щерев за свободата на тялото и фестивала като поле за изява на дръзките и смелите
“Всяко тяло е родено свободно, с достойнство и право да бъде на сцена. Всяко тяло има право на своя танц, без никакви различия, основани на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, материално, обществено или друго положение. Всяко тяло има неотменимото право да избира естетиката, вкуса и философията на своя танц. Всяко тяло е свободно да прекрачи собствените си граници в състояние на танц. Всяко тяло е специално, дори колективното. Всяко тяло има право на мир, защото войната разрушава формата, съдържанието и свободата му.” Тези думи обещават силно и ударно начало на тазгодишното 16-то издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс “Антистатик” през май. Разговаряме с основателите му Ива Свещарова, Вили Прагер и Стефан А. Щерев за разнообразната фестивална програма, предизвикателствата, пред които е изправена сцената, и вдъхновяващата концепция зад тазгодишното мото: ”Моето тяло, моят танц”.
16 години “Антистатик“! Дълъг път сте извървели. Какви ценни уроци научихте през изминалите издания?
Стефан: Научихме, че времето не е гаранция за минали успехи или бъдещи такива. Научихме, че постоянството и упоритостта могат да убеждават, че има смисъл.
Ива: Най-важното, което се крие зад този
дълъг път, е екипът от съмишленици, с които работим. Не може да се гради устойчивост и
дългогодишна визия на фестивала без общи
цели и мотивация за развитие на местната танцова сцена и нейната публика.
Вили: Едно от нещата, които научихме, е, че “профилът е важен” – трябва да знаеш какво искаш да постигнеш с един фестивал, каква естетика искаш да представяш, кои публики
искаш да развиваш и по какъв начин искаш да комуникираш съвременните изпълнителски изкуства в България.
Какво се промени за това време в българската съвременна сцена? Остана ли нещо същото?
Стефан: На сцената не ѝ е лесно, има своите трудности: липса на пространства, недофинансиране, но създава сплотени общности, които не се страхуват да работят с трудни и “непродаваеми” теми, да експериментират все по-смело и да бъдат канени на все повече международни форуми и фестивали.
Ива: Много неща са се променили, като започнем от това, че първите издания на фестивала се случиха на сцената на “Червената къща“, след това в ДНК –пространство за съвременен танц и пърформанс – и днес двете пространства не съществуват. Разбира се, има и много позитивни промени като това, че съвременната танцова сцена се разрасна през последните години, въпреки съпътстващите трудности; има повече възможности за финансиране на танцови продукции и събития; има ново пространство – РЦСИ “Топлоцентрала“ и Сцена “Дерида“ усилено продължава своята дейност. Вили: Съвременният танц се развива, обогатява изразните средства, все повече обсъжда актуални социални и политически теми. За съжаление, липсват достатъчно пространства за репетиране,
експериментиране и създаване. Липсва ясна дългосрочна политика за подкрепата и разпространението на съвременния танц и пърформанс извън София, въпреки усилията на колегите от Бургас, Пловдив и Варна. Липсата на достатъчно съобразени с нуждите международни образователни програми в България в това поле създава трудности в реализацията на младите български творци в европейския контекст, а от своя страна, възможността на младите артисти да учат и специализират в престижни европейски програми допринася за многообразието на сцената.
“
Моето тяло, моят танц“. Разкажете ни за мотото на това издание.
Стефан: Фестивалът е поле за изява на дръзките и смелите. Всеки със защитена идея на сцената има свой танц, в своето тяло и това е напълно легитимно.
Ива: Последните няколко години преминахме през разтърсващи събития, като Covid и изолацията от света – със ступора и стреса от “неизвестния“ вирус, който атакува и изяжда светкавично, войната в Украйна, масовата бежанска вълна от Сирия и Афганистан, купища климатични сътресения и още, и още... Все повече преосмисляме дните си и нас в тях, с това, което преминаваме през всички промени – нашето тяло. Украинският хореограф Антон Овчинников, който ще представим с танцовия филм “Монохромно”, пише в първите дни на войната: “Имам чувството, че от всичко “мое“ ми е останало само тялото.“ Много неща могат да бъдат отнети, но не и свободата на тяло. Затова тази година мотото е: “Моето тяло, моят танц“.
Както и в предишните издания, програмата включва творби, които изразяват позиция относно различни социални, културни, политически проблеми. Какви са основните предизвикателства, които “Антистатик“ разглежда тази година?
Вили: Социалното тяло, политическото тяло, тялото по време на война, тялото като сексуален обект, съвършеното тяло, мислещото тяло, болезненото тяло, тялото като музикален инструмент – Моето Тяло, Моят Танц.
“Антистатик“ е от 9 до 19 май в РЦСИ “Топлоцентрала“ и Сцена “Дерида“ . Повече на antistaticfestival.org и @antistaticfest. Целият материал е на vijmag.bg
Рубриката е в партньорство
с “ Фонотека Електрика“
Автор: Александър Владимиров
Фотограф: Диляна Флорентин
Той е танцьор, хореограф, електронен музикант и тези редове не стигат да разкажем за всичко, с което се занимава
Представете си, че сте 11-годишно момче. Едно 11-годишно момче, което живее в квартал “Люлин”. През 90-те години. И сте пълни с адски много енергия, както всички момчета на тази възраст. Как я канализирате? Тогава борците са доста модерни, така че може би се захващате със силов спорт. А и силов спорт в България по онова време е най-близкото до бизнес образование – най-лесният начин да започнеш бизнес, пък бил той и сенчест. Обаче не, ти имаш друга идея. Записваш се на уроци по танци. Смело решение. Както сигурно вече сте се досетили, точно това прави героят на този материал – Станислав Генадиев. И разбира се, приятелите му в квартала го спукват от подигравки. Но това е и моментът, в който той се научава да не обръща голямо внимание на това какво говорят другите.
Превъртаме малко над 20 години напред. Днес Станислав е награждаван танцьор и хореограф с множество спектакли, а освен това е и техно продуцент с няколко различни проекта – Hypnos, Genda и RoboKnob. Накратко, той е тотално обвързан с музиката български артист, за когото си струва да научите.
Увличането по танца кара младия Станислав да кандидатства в Националното училище по танцови изкуства (тогава Държавно хореографско училище). С помощта на неговата леля, която е музикант, изучава усилено пиано и музикална теория.
Фактът, че на 17 години, още преди да завърши училище, той вече е професионален танцьор в Софийската опера и балет, както и част от турнетата на една от най-престижните групи за модерен танц в страната – балет “Арабеск”, е поредният знак, че е избрал правилната посока в живота. На 19 години заминава за Швейцария и става част от танцова група в Женева.
“Оттам започна и творческата ми кариера като хореограф и продуцент.”
На това поприще Станислав работи най-вече с Виолета Витанова. “До ден днешен заедно създаваме и продуцираме представления и проекти в сферата на сценичните изкуства. Носители сме на две награди “Икар“ и сме представили работата си на множество фестивали в страната и Европа.”
Първият им “Икар“ е за танцовия спектакъл Imago, а впоследствие печелят наградата и за хореографията им в спектакъла “Хамлет“ на Явор Гърдев. “Явор е прекрасен човек и ни даде свобода да бъдем такива, каквито сме като артисти. Нещо, което е все по-рядко срещано в днешно време.“
Освен хореография за театрална сцена, Станислав създава и танц за камера. Наскоро завърши и своята трилогия – Ecstatic Boost, Initial Boost и Primal Boost.
Именно когато започва да изучава музикална теория като ученик, се заражда и сериозното му отношение към музиката. Горе-долу в този период се среща и с електрониката. Случайно, по радиото. “Попаднах на предаване за електронна музика. Мисля че беше по радио “Тангра”, може би към 1997 –98 г. След това със съучениците ми започнахме да слушаме късните предавания за drum&bass и техно музика по различни радиостанции. Беше супер интересно, повечето си ги записвахме на касетки и си споделяхме сетове и предавания. Слушахме адски много Orbital, Crystal Method, Prodigy, Sven Vath, Massive Attack, The Chemical Brothers, Fat Boy Slim и българския проект “Тибетски Сърца.”
По това време се случват първите стрийт паради в София, с които се заражда рейв културата в България. “Бяха велики времена!” От просто фен на тази култура – Станислав става част от нея.
Неслучайно в края на април тази година той свири на събитие, посветено точно на тази епоха – представяне на фотокнигата на “Български рейв архив” в отворилия наскоро клуб ДОМ. Там той беше заедно с Ясен Георгиев и техния общ техно проект.
Станислав и Ясен се срещат случайно и през
2015 г. започват да правят музика с аналогови синтезатори. Наричат проекта си RoboKnob. “Появи се от чистата нужда и на двама ни да свирим и създаваме музиката, която обичаме, на живо.” Заедно имат няколко издания, като двете най-отличими са EP-то Dexydi, издадено на плоча през бутиковия берлински лейбъл Macro, както и албумът In From The Storm, който е в колаборация с единия от основателите на лейбъла Стефан Голдман. “Благодарен съм за тази среща и за музиката, която създаваме. За мен е изключителна чест да съм част от такъв проект.”
Продуцентската работа на Станислав обаче започва още преди RoboKnob. Първият му проект Genda е насочен към експерименталното електронно звучене с примеси на дъб, брейкс и джаз. С него създава музика за танцовата компания на неговия приятел Светлин Травис, който работи и живее в Амстердам – Manifest Dance Company. Той продължава да прави музика за него и до ден днешен. След известна пауза този проект ще се завърне скоро с два албума, върху които Станислав работи през последните години.
По-активният му музикален проект в момента е Hypnos, с който прави ембиънт техно. Съвсем наскоро той изкара ново издание – atom. Четирите трака вътре са описани като отразяване на интересите на Станислав в спиритуалното, хипнозата, шаманизма и начините, по които те проникват в съвременната култура. “Hypnos е проект, който черпи вдъхновение предимно от езотерични и окултни практики и вярвания, но и разглежда абсолютно научно доказаните факти за нашата вселена и материален свят.“
Тези, които не са успели да видят Станислав на живо като техно артист в ДОМ, по време на събитието на “Българския рейв архив”, този месец имат още един шанс да го направят през май, когато той ще бъде част от новата клубна серия, посветена на електронната компилация Eastern Depths на българския лейбъл Mahorka и артистите, издавали в нея. Станислав е бил куратор на няколко издания от компилацията. Първото събитие ще се проведе на 11 май, отново в ДОМ, и освен проекта Genda, ще включи и българските артисти Niandraz и Kanz. Там може да намерите Станислав, да му кажете “наздраве“ и да поздравите днешната версия на онова 11-годишно момче за смелия избор.
ИЗДАТЕЛ
Камелия Величкова
ВОДЕЩ РЕДАКТОР
Светослав Тодоров
РЕДАКТОР
Мая Стефанова
КОРЕКТОР
Иван Димитров
ФОТОГРАФ
Боряна Пандова
РЕКЛАМА
Камелия Величкова office@vijsofia.bg
Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com
Михаела Люцканова marketing@vijsofia.bg
Здравка Раева zdravka.raeva@vijsofia.bg
АВТОРИ В БРОЯ Александър Владимиров
Елена Пенева
Йоанна Елми
Камелия Величкова
Мая Стефанова
Светослав Тодоров
ФОТОГРАФИ
Ангел Жечев I стр. 15
Ванеса Уиншип I стр. 2, 3, 7
Джордж Георгиу I стр. 1, 4, 5
Диляна Флорентин I стр. 32, 34
Жоро Панчев I стр. 10-14
Павел Чернев I стр. 18
ХУДОЖНИЦИ
Люба Халева I стр. 18, 20
Петър Поч I стр. 21-23
КОРИЦА
Ванеса Уиншип
Кадър от серията „Black Sea: Between Chronicle аnd Fiction“ vanessawinship.com
ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА И РАЗШИРЕНИТЕ МАТЕРИАЛИ ОТ БРОЯ ЩЕ ОТКРИЕТЕ НА WWW.VIJMAG.BG
“Виж!” се осъществява и с безценната подкрепа на всички тези хора в платформата
Patreon. Ако харесвате работата ни, можете да ни подкрепите списанието на: WWW.PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE
Адриана Петрова
Ана Благова
Андреа Попйорданова
Ася Мункова
Бояна Райчева
Боря Шапшалова
Ваньо Димитров
Венцислав Лалев
Вероника Аристархова
Виктория Стайкова
Владимир Драгоев
Гергана Георгиева
Гергана Рабаджийска
Дамяна Димитрова
Деница Димитрова
Десислава Станчева
Димо Господинов
Добрина Кисьова
Екатерина Ангелова
Елисавета Ангелова
Жени Дечева
Златина Димитрова Златомира Тодорова Ива Мечкунова Иван Кашлаков Иванка Тодорова Ина Добрева Йордан Жечев Калина Павлова Калоян Праматаров Катерина Татарлиева Кристиян Велков Лора Йорданова Любомир Бабуров Любо Чолаков Марина Матеева Мария Змийчарова Мария Вълкова Мила Янева Мина Карабахчиева Михаела Добрева Николай Иванов
Параскеви Карагеоргу
Петър Стоянов
Радостина Ганева
Рая Раева
Румяна Екимова
Светина Уейгант
Светлана Апостолова
Светла Дамянова
Светлозара Христова
Симеона Манова
Снежана Янева
София Попйорданова
Христина Мангелова
Ценко Христов
Юлиян Миков
Явор Димитров
Яна Бюрер Тавание
Ясмина Якимова
Ashira Morris
Studio Komplekt
