ВИЖ! Vol.127

“90-те се завръщат” се превърна в устойчив израз през последните няколко месеца, обикновено по адрес на политически сътресения, финансова нестабилност, убийства

на публични фигури. Това, разбира

се, е пресилено: настоящето има малко общо с Дивия изток тогава, но впечатляващо много фактори

имат същата тежест и до днес.

На фона на другите десетилетия, особено индивидуален остава начинът, по който 90-те са виждани от различните точки на света: например за Източна Европа той символизира всички динамични процеси на промяна и усещане за “всичко навсякъде наведнъж”, 90-те в Запада са асоциирани с усещане за стабилност и

идеализъм, а Босна, Руанда и Кавказ сякаш остават далеч извън пейзажа. Липсва консенсус – всяка част от света е приела своята версия на историята за окончателна.

За нас остава и сложният момент, в който добавяме още един полуизговорен период към обществената памет.

В този брой обединяваме

различни гласове в опит да сглобим пъзела. Съчетаваме свидетели на времето с хора, които се опитват да се ориентират в неговия хаос и да подредят детските си спомени или получения като наследство багаж

от предишното поколение. Затова

и на следващите страници ще откриете десетилетието, описано по разнообразни начини: според диджея Ясен Петров “всичко тогава беше повече”, през едно поколение тези времена вече имат “необяснима мистика и празнина” (Хасан Халилов), а междувременно в разказването на периода се сблъскваме и с “разградената семейна

институция като огледало на разпадането на обществото” (Катерина Ламбринова).

Повече за това ще си поговорим на 6 октомври (от 20:00 ч.) по време на първото издание на ВИЖ! НА ЖИВО в пространството лоф.тъ (ул. “Черковна” 28, преди моста “Чавдар”). В рамките на събитието ще бъдат показани и избрани творби от най-новата ни отворена покана “2023 > 1993 = Какво (не) се промени”, както и прожекция на дигитализирани видео архиви (VHS) от “Киноклуб Супер 8”. 30-минутното видео, което екипът на Киноклуба създаде по темата за 90-те, е запечатало култови кадри от десетилетието и ще бъде излъчено само веднъж в рамките на събитието, затова не го пропускайте. След представянето останете за афтър: до сутринта ще пускат Charlie, sayulke и Петър Грудов.

Автор: Светослав Тодоров

Клек-шопове на ул. ”Гладстон” и бул. “Патриарх Евтимий”, от книгата “София на дневна светлина 1990 – 2001”, източник: ПУК!

Най-добрите хитове от 1993

Автор: Светослав Тодоров

Бърз поглед върху събитията отпреди 30

години: няколко забравени

явления и все още актуални

проблеми

Да върнем лентата назад. Сега сме в 2023 г. Какво се е случило преди точно 30 години? За хората с бегли детски спомени или родените по-късно това може да се окаже сложен въпрос. Турбуленциите и кризите веднага след 1989 г. са добре известни и документирани, а 1994 г. е завинаги асоциирана с футболните ни успехи тогава. Първите резултати в Google карат 93-та да изглежда като прелюдия към 94-та: почти всичко е свързано със спомени от головете на Емил Костадинов, с които националният ни отбор побеждава Франция и се класира за Световното първенство.

Като че ли в това има известна символика: това, което остава в обществената (или дигиталната) памет, е това, което е създало най-много еуфория в момента на криза. Какво всъщност се е случило преди 30 години?

Протестите продължават, въпреки че

днес гражданските движения от онзи

период са по-малко известни от тези от предишните и следващите години.

В различни моменти от годината на

улиците излизат медицински

работници, свинепроизводители и

земеделци; нуждаещи се от лекарства

и специални грижи, че и ученици от

Музикалното училище в София при организационните проблеми около

преместването му от “Оборище“ 5 на

номер 17, под надслов “Не ни пречете да учим!”.

Продължават и идеологическите

сблъсъци между т.нар “сини” и

“червени бабички”, както и

актуалните и до днес спорове за бъдещето на паметниците от времето

на комунизма, стигащи до физически

саморазправи. Чести протести има и срещу експертния кабинет на Любен

Беров (1992-1994), дошъл на власт

след свалянето на правителството на Филип Димитров и асоцииран с

окончателното срастване между

организирана престъпност и власт.

Между 7 и 27 юни поетът и

общественик Едвин Сугарев е в

режим на гладна стачка. Сугарев

изрази позицията си по същия начин

и през 2013 г., в разгара на протестите срещу кабинета “Орешарски”.

Подобно на първата му гладна стачка, причина за общественото

недоволство са политиките на БСП и ДПС.

Докато българското кино е в тих

период, театралната сцена започва да

намира ново поколение режисьори, драматурзи и актьори. В началото на годината щатен режисьор в Народния театър става Александър Морфов.

Мавзолеят на Георги Димитров, от книгата “София на дневна светлина 1990 – 2001”, източник: ПУК!

Театралният фестивал “Варненско

лято” отбелязва дебютното си

издание, а през 1996 г. се профилира

като международен.

Културата и бахура. Излиза втората

част на телевизионната поредица

“Улицата” на Стефан (Теди) Москов.

Абсурдисткият хумор в скечовете се

превръща в едно от устойчивите

явления на епохата.

През 1993 г. за първи път се излъчва музикалното предаване “До границата

на виреене” по “Радио Франс

Интернационал”. Водещ е диджеят

Ясен Петров, който ще се превърне в

една от основните фигури в рейв

вълната през втората половина от десетилетието, като основател на “Метрополис”, а към ден днешен той е все още силно активен на сцената. (повече за него на стр. 12-15).

На 28 юни умира Борис Христов – един от най-влиятелните и международно

успешни оперни певци, родени у нас.

Излиза “Албумът”, пълнометражният

дебют на дуото “Дони и Момчил”

(Момчил Колев от “Клас” и по-късно

познатият със соло кариерата си Добрин Векилов - Дони). В него са

песни като “Уморени крила” и “Ближи

си сладоледа”, които доминират

радиостанциите и през следващите години. През 1993 г. излизат дебютните албуми на групи, които също са

паметни за периода, но през последните години асоциираме все повече със спорното участие на основателите им в политиката и

обществения живот - “Ку Ку Бенд” (“Ръгай чушки в боба”) и “Хиподил” (“Алкохолен делириум”).

Започва едно от знаковите предавания на ранния преход – “Супершоу Невада” с Къци Вапцаров, който по-късно е водещ и на “Риск печели, риск губи”. Това е и пример за тенденцията имена на градове и щати да се използват като знак за промяна, приобщаване към Запада и актуалност.

Студентски

На 19 септември на Националния

стадион излиза немската хеви метъл група Scorpions, създала саундтрака на края на Студената

война и началото на политическите промени в Източния блок с песента Wind of Change. Това е един от първите големи рок концерти със значимо за времето си име след 1989 г. Впоследствие групата прави многобройни гостувания у нас, последното от които на фестивал в село Могилово през 2022 г.

***

На 4 октомври се поставя началото на независимия седмичен вестник за бизнес и политика “Капитал”.

На 17 ноември националният отбор по футбол на България постига историческа победа над Франция с 2:1 на стадион “Парк де Пренс” в Париж. Двата гола на Емил Костадинов класират страната на Световното първенство в САЩ през 1994 г. Достигането на полуфинали в САЩ ще се превърне в най-големия успех за отбора и до днес.

Между 1990 и 2001 г. швейцарската фотографка Дорис Петер документира промените в София и нейните жители със средноформатния си фотоапарат. “София на дневна светлина 1990 – 2001” е триезична фотокнига със 212 черно-бели снимки, разкази и текстове за хората и града, както и хроника на политическите и социални събития.

Книгата “София на дневна светлина” може да бъде намерена в онлайн книжарницата на ПУК! – www.pukbooks.com

град, от книгата “София на дневна светлина 1990 – 2001”, източник: ПУК!

Книгата How To Forget Your Past Fast, издадена през 2019 г. в лимитиран тираж

Пирамиди, Фараони

и артисти

Автор: Светослав Тодоров

Как новото поколение визуални творци вижда поп култур -

ните символи на 90-те, тогавашното трескаво културно

наваксване и наследството на хаоса

Тигрови шарки, неони, известни марки, шампанско и сълзи. Ако това е интериорът около вас, не е нужно да сте в излязла от 90-те дискотека – през 2023 г. това може да бъде атмосферата в някоя галерия. И то не задължително само у нас.

“Може би напоследък наистина има едно по-често появяване на този период в

съвременното изкуство. За мен лично той присъства в повечето ми проучвания, защото съм израснал през 90-те и първото десетилетие на новия век”, казва познатият предимно като фотограф и автор на фотокниги Мартин Атанасов, роден през 1991 г.

През лятото Атанасов беше част от тазгодишното издание на фестивала за млада европейска фотография “Circulation(s)” в Париж. Там той показа книгата How to Forget Your Past Fast, включваща колажи, базирани на снимките на Никола Михов в популярната му серия, посветена на паметниците от времето на социализма Forget Your Past.

В прочита на Атанасов символите и

личностите на 90-те заживяват до

неподдържаните монументи, а както подсказва малката разлика между двете заглавия – отдръпването от миналото е възможно най-рязко. В този дух е и видеото, в което са комбинирани

символи от 90-те с кадри от рождения

ден на Вежди Рашидов в ресторант ”България” през 1996 г. – символното

начало на политическата криза, контрастът между живота на властимащите и лишенията, в които живеят обикновените хора.

Вдясно: Участието на Мартин Атанасов на фестивала за съвременна фотография "Circulation(s)" в Париж с проекта Forget Your Past Fast (колаж по снимките на Никола Михов от фотокнигата Forget Your Past), плейлист с българска чалга между 1983 – 2003 Фотограф: Ginevra Carrozzo

В рамките на участието на Атанасов има

и плейлист. Ако някой си е сложил

окачените на стената слушалки, то той е

получил ударен урок по български поп

фолк между 1983 – 2003 г. Чул е от

Хисарския поп и Радо Шишарката, през

Екстра Нина и Валдес, до Софи

Маринова и Азис. “Намирам попфолка

както за политически и социален

документ на прехода, така и за много

интересна музика, като жанр и

присъствие. Някак чрез нея се обхваща самото време.”

Като че ли любопитството към 90-те и

инстинктът да се погледне от друг ъгъл към определен период напомня на начина, по който различни елементи от времето на социалистическия режим станаха отново актуални в края на 2000-те. Това, което привлича Атанасов

към десетилетието, е в сила и за други артисти, родени в него.

От висока към ниска култура и обратно

Това леко иронично в един и напълно сериозно в друг момент отношение към близкото минало е част и от проектите на

Аарън Рот, един от постоянно активните художници у нас през последните няколко години, а също така и част от екипа на пространствата “Поста“ и “Пунта“ в София. Той си обяснява обръщането към 90-те като нормален цикличен ход: когато имаме дистанция от един период, той мигновено се превръща във форма на естетика.

“Използване на попфолка и кича като естетика в момента се проявява точно защото преди е било табу в изкуството.” Поп културата на България в този период се оказва и начинът, по който той успява да разкодира и възстанови за себе си какво се е случвало. Аарън Рот я използва и за тема на дипломната си работа в London Slade School of Fine Art.

Аарон Рот, KKP Kalotina Forever, 2021

Аарон Рот, “Със свободна времева рамка”, 2021, източник: галерия Sarieva и кадри от изложбата Beige в галерия Sarieva, Пловдив, 2023

“С малко пост-ирония и уважение някои тенденции като чалгата могат да се преоткрият, вместо да останат в историята като културен отпадък с известна доза расизъм към роми и турци”, казва Рот. Той е роден през 1998 г. в българо-американско семейство в Лос Анджелис. В спомените на по-възрастни приятели десетилетието е бил момент, в който “всичко и нищо е било възможно”, поемане на въздух малко преди “неолиберализмът да влезе в цялата си мощ в България“.

От 12-годишна възраст Рот е за постоянно в България. Влияе ли този опит между различни страни на отношението му към миналото у нас? “Това, че съм роден в САЩ, ме поставя в една странна позиция –има някаква липса на спомени, споделена история и пряка привързаност към някои теми тук, но от друга страна, това, което имам като детство, не е много по-различно от това на другите.”

В началото на годината той представи Beige в галерия Sarieva в Пловдив – намек към бежовото като цвят, моден в миналото и който може да реферира към “сивата икономика”. Най-новият му проект “Картички и контрабанда” може да се види в ReBonkers, Варна. Там отива още по-далеч във времето – с Никола Стоянов

Аарон Рот, Skin Head Union, 2021

той се впуска в проучване на служебния архив на агенция ”Митници“ и дирекция ”Борба с наркотрафика“ от периода 1975 –1985 г. Рот е част от груповата изложба в галерия КО-ОП – “Дом мечта“, която може да бъде видяна до 3 октомври.

Преходът като бяло петно

в историята

Графичният дизайнер Хасан Халилов

открива влиянието на 90-те в много

направления и според него то е толкова

осезаемо, че е на прага на изчерпване.

“В музиката и модата от няколко години

виждаме плодовете на тази авантюра.

Поради високото ниво на влияние 90-те

са почти на прага на изчерпване. Този

фактор важи и за България”, казва

Халилов, роден през 1997 г. В момента той

живее и работи в Амстердам и

специализира графичен дизайн в

академията Gerrit Rietveld, а миналата

година в пространството на книжарницата за дизайн и визуална

култура avrtikl той представи “Пост” –мултидисциплинарен проект, посветен на новопостроените сгради през 90-те, често свързвани с “мутробарока”, кича, некачественото и несъобразено със

средата строителство. Подтик да навлезе в темата е лекционният курс

“Архитектурата на България след Втората световна война” на Анета Василева.

Той разглежда изграденото в този период като постмодерна архитектура, а 90-те –като първото постмодерно десетилетие в България. Но също така и период на субкултури, ъндърграунд, експерименти в изкуството. “Както и на чалгата и навлизането на масовата поп култура. По това време тече много особена за България дихотомия, едно голямо разделение.” Хасан вижда началото и на една поляризация в отношението към изкуството. “Започват да се задават

въпроси като какво е ниско и високо

изкуство, какво е интелектуално и елитно, какво е посредствено, кич.”

Хасан Халилов, част от проекта "Пост", представен в книжарница Avrtikl

Според Халилов десетилетието се нуждае от множество прочити, но със сигурност не и от романтизиране. Той вижда не една трудност, за да се сдобием с критически поглед към тези години. От гледна точка на архитектурата, той открива “генерална незаинтересованост” – дали заради некачествени ремонти или неглижиране, тя изчезва преди ролята ѝ като течение да бъде напълно осъзната. “При архитектурата нещата се развиват малко по-бавно в сравнение с другите изкуства, но все още не смятам, че влиянието на 90-те е прието. И то въпреки факта, че архитектурата на това време има огромно влияние над обществото, до голяма степен оформя развитието на прехода за следващите две десетилетия.”

Хасан Халилов, част от проекта "Пост", представен в книжарница Avrtikl

За Халилов липсва обективна оценка за за периода. Тези думи звучат познато –това е извод, до който поколенията преди това често са стигали в обсъждането на социалистическия режим. На свой ред това навярно означава, че неспособността ни да анализираме и изговаряме миналото преминава безпроблемно във времето. “Каквото и да съм чел като българска

история на изкуството или история по принцип, развитието винаги спираше до 1945 г., в най-добрия случай до 1989 г. Периодът между 90-те и нулите винаги оставаше пренебрегнат между социалистическото минало и сегашното. С течение на времето в съзнанието ми се оформи необяснима мистика и празнина, свързана с първите години на прехода.” Въпреки че влиянието започва да натежава и да се изчерпва в някои направления, според Халилов “темата за 90-те винаги ще остане вълнуваща. Нужни са още усилия и инициативи и всичко това е в наши ръце.”

Има ли място за старите

травми

Как тези мисли и тенденции звучат на

някого, който е бил свидетел на голяма част от процесите в българското съвременно

изкуство oт 90-те насам?

“Струва ми се, че положението днес е много по-различно от това след промените от 1989 г. Тогава художниците и кураторите не само трябваше да налагат нови форми и да се образоват сами за себе си, но те се нагърбиха и с поправяне на грешките от миналото. Вместо да се занимават само със себе си, те преформатираха установения манталитет”, казва кураторката Даниела Радева.

Тя е част и от първите издания на годишните изложби за млади художници “Арт старт”, а неотдавна написа текста към “30 години “Без невинност” – реликви от една изложба” на Венцислав Занков, в която творби на Занков отпреди три десетилетия бяха показани отново, този път в галерия “Харта”.

Връщането към миналото е от една страна, естествена реакция, от друга – имаме момент, в който стои опцията за ново начало. “Въпреки че 1989 г. срязва

историята на изкуството като с нож, много изложби и произведения след това коментират пряко миналото, което продължава да не иска да си отиде. Така че за идващите след тях вече не е нужно да се "разправят" със стари художествени травми - те имат наследство без дългове”, казва Радева.

Тя се надява, че тези, които тепърва пробиват и се развиват, осъзнават големите усилия на ветераните от 90-те години. Заради тях младите днес имат комфорта да работят без постоянно да бъдат

“наглеждани” и назидателно поучавани. Според нея често не се менят темите между поколенията, а начините, по които проблемите на времето се интерпретират.

“Може би думи като ”политика” и

“институция” в изкуството днес се разбират много по-широко и по-сложно от новото поколение.”

Точен и Ясен Петров

Автор: Мая Стефанова

Фотограф: Боряна Пандова

Завръщане в прохождащите години на клубната култура с един от основателите и кръстник на първото движение за електронна музика у нас Metropolis

Има хора, които не се нуждаят от

представяне и Ясен Петров е един от тях. Особено ако човек е врял и продължава

да кипи в електронната музика у нас.

Споменаването на Metropolis като

институция, която вече повече от 20 години утвърждава трайно мястото си на

този вид сцена, е достатъчно. Самият

Ясен Петров казва, че животът му е музика – пее, композира, пуска, пише и говори за това. Работил е в четири радиостанции, пял е в три групи, следвал е в два университета и освен че е един от създателите и кръстниците на първото движение за електронна музика в България, е и водещ на едно от първите у нас предавания за алтернативна музика “До границата на виреене” по RFI, от чието основаване тази година се навършват три десетилетия. “Моите дискове бяха в “Лазаров рекърдс“ и ако сте си записали Nirvana месец след издаването на “Nevermind”, то вероятно е било копие от моя диск.“ Освен това е от малцината с подобна предистория, която не е завила в тотално друга посока с годините, а продължава да е действаща и актуална и до този момент, защото Ясен Петров не е спрял да прави това, с което свързваме името му вече близо 30 години – да диджейства и да организира партита.

Точките и подточките на 90-те

Ако трябва да опише целия период на 90-те в пет точки, той ги свежда до две основни – свобода и музика, като музиката разделя на подточките свирене, пускане, говорене и писане.

Когато за първи път застава зад диджейския пулт, годината е 1994. “По това време бях водещ в радио “Експрес“

и при мен редовно идваха DJ Ради и Такис. Тогава се роди идеята да спретнем едно парти с алтернативна музика в “Ялта“. Дадоха ни неделята. След месец това парти беше по-посещавано от петъците и съботите. След година DJ Ради

започна да пуска тази музика в петък и събота, а година по-късно партито умря. След това Смърфа (от Metropolis) една вечер буквално ме извлачи от вкъщи и ме заведе да пускаме в дискотеката на Неда (басейна на ЦСКА, до несъществуващата тогава “Арена Армеец“). Месец по-късно “Ялта“ умря за много години.“

По това време телефоните са все още нещо, което стои стационарно у дома, а начинът да откриваш сродни и несродни души е да излизаш, да се срещаш, да общуваш, да слушаш. “Всичко тогава беше повече. Хората слушаха музика и общуваха с настървение. Искаха да грабнат момента и да го запомнят. Бяха мили едни с други. Най-силните места, наистина различни и новаторски, бяха “Калното“ (да, и там съм пускал EBM и индъстриъл), ЦСКА и “Червило“. Също и “Синьото“, където господстваше гоа трансът. После то се премести в един

подлез на булевард “България“.

За известно време имаше и един клуб до Министерството на земеделието – там пускаха DJ Steven и Смърфа. Да не забравяме и майката на всичко хипстърско – Blaze с DJ Valentine, Роко и No Good.“

Грамофони има, но намирането на плочи е трудно, защото в София по това време още няма нито един магазин за плочи, където да може да се открие електронна музика. “Това беше най-трудното. Истината е, че гърците, особено Спирос, Такис и Григорис, носеха най-интересната хаус музика. Останалите се оправяхме кой както може. Аз например имах приятелка стюардеса, която ми купуваше плочи от Ню Йорк.“

Разделени по възпитание,

а не по стил

Макар името му да се свързва основно с електронна

музика, Ясен Петров никога не е ограничавал

предпочитанията си само до един стил. “Обичам рок

музика, обичам електронна музика, обичам хип-хоп.

Но за мен рокът се свири, а хип-хопът се миксира само

от хора, които могат да правят всичко в миксирането –и скречове, и кътинги, и бекспин, и, и… А електронната

музика се променя постоянно и винаги има нещо ново.

Затова я пускам. Просто не мога да си представя да

пускам едни и същи парчета и пак, и пак.“ Казва също,

Повечето днешни диджеи вървят след вкуса на публиката. Навремето публиката вървеше след нас.“

че реплики като “обичам рейвърите и мразя всички метъли и рапъри“, каквато се чува в един от архивните записи, изровени от страницата Bulgarian Rave Archive, са “глупави думи на непораснало дете“.

Според него, ако по онова време е имало нещо, което да разделя младите и изобщо хората, това е възпитанието. И все пак по онова време компаниите често се делят по музикални предпочитания, което днес вече сякаш не съществува. “Защото музиката за повечето хора вече не е средство за самоидентифициране. Тя просто е част от пейзажа“, коментира той и допълва: “Тъжното е, че когато загубиш интерес към нея, ти ампутираш част от чувствата си, губиш част от онова неуловимо нещо, наречено обща култура. Слава Богу, все още има гнезда на съпротива срещу тази доброволна унификация.“

Центрове и епицентрове

И ако днес голяма част от прогресивните и новаторски неща се концентрират предимно в София, през 90-те години столицата все още не е такава масова дестинация за работа и живот, каквато е

днес за около една трета от населението на страната. Затова тогава електронната сцена има редица епицентъри и извън нея. “Имаше много клубове в страната –“Плазма“ в Пловдив, “Комикс клуб“ във Варна, “Корпус 703“ в Казанлък, “Ексцентрик“ във Велико Търново, “Елефант“ в Благоевград. Имаше страхотни клубове и в Плевен, и в Русе, и в Габрово, и в Стара Загора. Това бяха клубове със собствена физиономия и те поддържаха сцената шарена, свежа и смислена. Сега или ги няма, или са чалги.“

Онова, което според него безвъзвратно се е загубило от първите години и клубната култура тогава, са хората. “Сега те са възрастни със семейства и деца. С първите поколения се загубиха и наивността, любопитството и чувството за общност. Сега сме преситени и уморени. Дори младите изглеждат уморени. Едно време имаше двудневни афтъри всяка седмица. Сега се случва само след големи събития. Това, което остана, е донякъде

електронната музика – първосигнална и скучна в голямата си част, превърнала се в карикатура на самата себе си. Има и смислени неща, разбира се, но повечето

днешни диджеи не си дават труда да ги търсят. А и защо да го правят, след като

вървят след вкуса на публиката.

Навремето публиката вървеше след нас.“

Другата голяма разлика с настоящето, която Ясен Петров отчита, е, че в края на 90-те години, усещат, че са поели в правилната посока и са на път да се доближават до световната електронна

сцена. “И наистина бяхме близо – и като музикален подбор, и като ентусиазъм.

Звездите идваха в България. Днес обаче

сме по-далеч от световната електронна

сцена, отколкото когато започнахме всичко тук. Клубовете ги няма, а

диджеите, с малки изключения, са адски скучни, защото се грижат повече за профилите си в социалните мрежи, отколкото за подбора на музиката си.“

Липси и позитиви

Онова, което най-много му липсва от това конкретно десетилетие, са: “Свободата и усмивките. Наивността и страстта.

Любопитството и надеждата. Когато днес ги видя у някого, това ми оправя деня. Иначе съм щастлив, че арогантните мутри се изпокриха или се избиха един-друг. За

това дори не искам да си спомням, макар че аз лично не съм пострадал от тях.“

Днес родените в този отрязък от

историята са вече хора на възраст между 33 и 24 години. Има ли нещо, за което им или не им завижда? “О, това са много силни чувства. Всяко поколение има своите позитиви и негативи. По-скоро

съжалявам, че някак не можахме да им предадем страстта към нещо нематериално, каквито са музиката и литературата например. Или любопитството, за да се опитат да разберат света, в който живеем. Но пък те могат да ни научат на лекотата на общуването, на премахването на условностите – нещо, което ние, израсналите в други времена, така и не усвоихме.“

Киното

Кадър от филма ”Източни пиеси” (2009), реж. Камен Калев

прехода

Как българско кино след 1989 г. осмисля промените в

обществото и защо преходът е все още незавършена

източна пиеса

Автор: Катерина Ламбринова

‘89

В края на 80-те с дебютните филми на Иван Черкелов (”Парчета любов”), Людмил Тодоров (”Бягащи кучета”), Красимир Крумов-Грец (”Екзитус”), Петър Попзлатев (”Аз, Графинята”) в българското игрално кино навлизат нови персонажи – екзистенциално и социално неадаптивни. Поведението им е белязано от апатия и цинизъм, съществуват в социална дистанция и несъгласие с разпадащия се морал в обществения строй, което ги тласка към саморазрушение. Тези филми, разкриващи “задния двор” на социализма, маркират началото на прехода, в който игралното ни кино се опитва да артикулира безпощадното усещане за отсъствие на смисъл.

свободата, хаосът, терминал 2

В един ден, на 10 ноември 1989 г., отпадат идеологическите пранги и изведнъж артистите се оказват напълно свободни. Свободата отприщва жаждата да се преживее непреживяното – всичко, което е било невъзможно и немислимо по времето на социализма. Но наред с еуфорията, идва и объркването – на мястото на репресивния тоталитарен ред се възцарява хаос, от който бавно започват да кристализират нови и неясни правила. Българското кино на прехода дълго се лута из една хаотична и нерегулирана пазарна среда. В този хаос “изтрезнява” цяло поколение, чиято вяра в промяната е сломена от обществения и политически конформизъм, родил полу-реформи в социалната и културната сфери.

За съжаление, така и не се появяват достатъчно безпристрастни, убедителни и задълбочени филми, които да осмислят механизмите на наскоро тръгналия си режим. Дори когато не се занимава директно с големите теми на прехода (а когато го прави, е по-скоро декларативно и опростено), игралното ни кино вгражда белезите на полусоциалистическиполукапиталистическия наратив, който обитаваме от 1989-а насам.

Основен мотив става желанието за бягство от българската действителност, а темите за тоталната обезвереност и липсата на социални перспективи, вътрешното емигрантство и ”Терминал 2” (”Писмо до Америка”, ”Стъпки в пясъка”, ”Емигранти”, “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, ”Източни пиеси”, “Аве”, ”Тилт”, “Кецове”, ”Подслон”, “Урок”, “Каръци”, “Посоки”, “Досието Петров”, “Пролетно равноденствие” и др.) намират различни сюжетни форми и визуални решения.

изгубеният

смисъл

Може би ”Източни пиеси” (реж. Камен Калев, 2009) е филмът, който успява да формулира усещането на цяло поколение за загубения смисъл в една

реплика: ”Аз моята душа съм си я забравил в хладилника”. С болезнената

си автентичност и острия си, съвременен визуален език, дебютният филм на Калев достига до престижната селекция

”Петнайсетдневката на режисьорите“ на фестивала в Кан. Усещането за истинност е породено от почти документалния режисьорски подход. Калев се занимава с проблемите на съвременността, показвайки ъндърграунда, апатията, безперспективността, наркоманията, агресията, ксенофобията, употребени за политически цели. Желанието за бягство от тази действителност е кодирано в репликата на главния герой Христо ”Не искам да съм реален, искам да съм кристален, да излъчвам светлина“.

Изгубеният смисъл се дължи до голяма степен на скъсаните семейни връзки и отсъстващия диалог между поколенията, централна тема в друг дебютен филм ”Подслон“ (2009) на Драго Шолев.

Родителите, затънали в дребнотемието на ежедневието, са се ”подслонили“ в своеобразна маргинална социално-житейска позиция, характеризираща се с безгласност, липса на ценностна позиция и авторитет. Децата, съвсем закономерно, се бунтуват срещу поведението на родителите си, но бунтът им е несъстоятелен – уповават се на анархистични лозунги, без да ги разбират. Бунт на шумната музика срещу тихото примирение и конформизма. Шолев вижда причините за разградената семейна институция, като огледало на разпадането на обществото, в наследените от социализма процедурно протакане, симулация на действие и липса на истинска загриженост.

Кадър от филма “Подслон“ (2009), реж. Драго Шолев

пътят, митът, изкуплението

Преходът е движение, а мотивът за пътуването има ритуален характер –безспирно лутане в търсене на себе си и място в света. Преходът е населен и с остри контрасти – социални, културни, политически – наслоен е с дебели пластове от митове и лъжи. В “Аве“

(2011) на Константин Божанов

неприемането на действителността

става чрез отрицание, прераснало в

необходимост от доизмисляне на живота. На мястото на загубения

смисъл “Аве” изгражда паралелни

сюжети, подменя реалността чрез фантазията, митоманията и желанието

си за смяна на идентичности.

Документалното кино от този период улавя тъкмо тези психологически потребности в ярки и знакови филми като “Георги и пеперудите” (2004) на Андрей Паунов и “Животът е прекрасен, нали” (2001) на Светослав Драганов. Игралните “Урок” (реж. Петър Вълчанов и Кристина Грозева, 2014), “Уроци по немски” (реж. Павел Веснаков, 2020) и “Уроците на Блага” (реж. Стефан Командарев, 2023)

разказват ненаучените уроци на прехода по сизифовски, но с абсурден обрат, по социалното нанадолнище, а “Безбог” (реж. Ралица Петрова, 2016) радикализира

художествено темата за изкуплението и вината. Така или иначе, преходът е незавършена пиеса, през която няма как да минем просто механично.

Катерина Ламбринова е филмов критик и сценарист, редактор в списание “Кино”, част от Съюза на българските филмови дейци (СБФД), който миналата година възстанови наградите на името на Васил Гендов. През годините Ламбринова е била част от събития като "Блок Кино" и "Родопи Филм Фест", както и различни продукции в БНТ.

“Das Jahr 1990 freilegen“

се опитва да реконструира отделните гледни точки към хаотичната, забързана

и изпълнена с въпросителни 1990 година

ГОДИНАТА 1990

Автор: Мая Стефанова

Има години, а дори и месеци, които сякаш са създадени, за да бъдат под светлините на историческите прожектори. 1989 г. е точно такава. Тя е така препълнена със значими събития, особено за засегнатите от Желязната завеса, че е трудно човек да се сети за нещо обикновено, случило се тогава. Точно обратното обаче важи за породената 1990 година. Почти никой не може да си спомни нещо паметно и гръмко с дата, завършваща с тези цифри, защото след ясната драматургия, кулминация и голямо емоционално разтоварване на 1989 г., 1990-а е пълната противоположност, в която посоката непрекъснато се сменя, нещо се прекъсва, ускорението е голямо. Точно това особено бяло петно в историята стои във фокуса на изданието “Das Jahr 1990 freilegen” (“Разкриване на 1990 г.“) на издателството от Лайпциг Spector Books, което неотдавна гостува в Гьоте-институт България по покана на платформата за фотокниги “ПУК!“.

Макар да я наричат “тухлата“, защото има нескромния обем от близо 600 страници, и да я издават през 2020 г., успоредно с големите локдауни, това е един от техните бестселъри, отпечатан в три тиража и с продажби от над 15 000 бройки.

Идеята за това да се върнат назад към 90-те като десетилетие се появява още през 2000 г., но началото на реализацията ѝ започва едва през 2018 г. по време на един фестивал за фотокниги в Германия. “За нас беше важно да открием форма, в която да обединим наново

историята, да видим знаем ли със сигурност какво се случи, да проверим правилно ли си спомняме, както и как историята се превръща в мечта за отминала възможност“, коментира Венцел на едно от представянията на книгата в Германия.

Той работи като редактор по изданието и за около година набира огромно количество информация от всякакъв вид документи, вестници, писма, бележки, брошури. Всички тези детайли са съживени чрез кадрите на над 24 фотографи. Между техните снимки са монтирани откъси от статии, цитати от други текстове, интервюта, които допълват историческия контекст. Богатият фотографски материал е допълнително подплатен с 34 есеистични отражения и истории, написани от режисьора и философ Александър Клуге, в които погледът се обръща назад към 1990 г., но от перспективата на настоящето.

Венцел описва всеки разтвор от книгата като отделна сцена, която може да бъде разглеждана самостоятелно. Реконструирането на 1990 г. не включва само политическите събития, но и всевъзможни други аспекти от ежедневието. Като например частта, описваща условията на трудещите се на договор работници от Африка и Азия или пък състоянието на жените затворнички в Източна Германия, конкурсите за красота, сблъсъка с дивия капитал.

А вие спомняте ли си какво точно се случи през 1990 г.?

Портали към миналото

Автор: Светослав Тодоров

че осмислянето на годините на прехода е

тема

ИЗЛОЖБА: “Светлина и тъмнина” на Барбара Клем

Обемната ретроспективна изложба на германската фотожурналистка Барбара Клем в Софийска градска художествена галерия документира един по-глобален преход. Дългогодишната и впечатляваща във всеобхватността си работа на Клем (родена през 1939 г. и започнала кариерата си през 60-те) документира политиката, културата и икономиката преди и след обединението на Източна и Западна Германия: от живота на турските имигранти до политическите трусове и ключовите за съответните периоди личности. Ако разгледате детайлно изложбата, на една снимка от 1989 г. ще видите Тодор Живков в група от политически лидери от Източния блок, които като че ли усещат, че времето им свършва.

“Светлина и тъмнина. Фотографии от Германия” е в СГХГ до 22 ноември.

Новите книги, филми и събития, които показват,

все още актуална

ЛИТЕРАТУРА: “Дом за начинаещи” на Емануил А. Видински и “Хаосът в играта на джаги” на Палми Ранчев

Полуавтобиографичният роман на Емануил А.

Видински обхваща и анализира много от явленията и събитията на ранните 90-те, но по начин, който дава възможност за различна

интерпретация и усещане към миналото: сюжетът е базиран на реален епизод от живота на Видински, в който той живее в католическия пансион в Калбе, Германия, между 1991 и 1994 г., по време на ранните си тийнейджърски години. Историята на идващия от България герой се смесва със събития като обединяването на Западна и Източна Германия, разпадането на Югославия, културните и обществени разлики между “тук” и “там”.

Без да влиза в конкретни години и описания на епохата, Палми Ранчев се насочва към същия период с “Хаосът в играта на джаги”, книга, близка до структурата на роман в разкази. В историята срещаме някои типични лица за прехода: главният герой Боби се опитва да надиграе системата, а по пътя си среща “обикновени авантаджии, подмазвачи, крадци, мошеници”, свидетел е на “кражби, далавери, фалшиви документи, лизане на министерски и всякакви други задници.”

“Никога не съм получавал нещо от небето”, казва Боби, решен да намери правилния или поне печелившия път в хаоса.

В последните няколко години темата за близкото минало получи още няколко интересни интерпретации: дебютният роман

на Йоанна Елми “Направени от вина” до голяма степен представи гледната точка на новото поколение към нея (и показа колко сходни и наследствени проблеми има то). 90-те са тема и на още един дебютен роман –излезлият преди две години “Нас, които ни няма” на създателката на сайта “Литературни разговори” Антония Апостолова.

Споменатите заглавия са в книжарниците от “Жанет 45”.

КИНО: “Уроците на Блага” на Стефан Командарев

Дори и да не се развиват директно през 90-те години, българските филми често носят разпознаваеми следи на десетилетието. То присъства като фантом, особено когато сюжетът се нагърбва с нелеката задача да диагностицира настоящето на обществото, вътрешните процеси, поколенческите разминавания. “Уроците на Блага”, новият филм на Стефан Командарев, постигна историческо за киното ни постижение с трите си награди на фестивала в Карлови Вари: най-престижното отличие – “Кристален глобус“, отличието на екуменическото жури и приз за най-добра актриса – Ели Скорчева, за която това е първа роля в киното от над три десетилетия. Завръщането ѝ, както и ролята на учителка, жертва на телефонна измама, символично обединява миналото и настоящето.

“Уроците на Блага” ще направи първа прожекция в България в предстоящото издание на "Киномания" (16 ноември).

МАВЗОЛЕЯТ НА МАМИНОТО СИНЧЕ

Думисани Карамански поставя пред себе си, а и пред публиката въпроса кой е маминото синче? В изложбата “Мавзолеят на маминото синче“, която продължава до 20 октомври в галерия Credo Bonum, авторът не дава еднозначни отговори и задава нееднозначни въпроси, стъпвайки на раменете на саморефлексията. Всеки помен от биографична истина обаче се разтваря в налудничава абсурдна приказка. В тези на пръв поглед силно лични и кодирани наративи се усеща, че Думисани Карамански е силно ангажиран със съвременната действителност, в която съществуването на някои от нас е превърнато в политическа, социална, психологическа и телесна съпротива. Картините на Думисани говорят за този свят, но вместо преразказ в тях има нова митология, която дава по-иронична и по-истинна представа за реалността, пише за изложбата Дина Стоев, чието собствено подобие се появява в две от картините. Онова, което авторът постига, е не само да обсъжда себе си от една особена гледна точка, но и да покани приятелите си да участват по един или друг начин в проекта. Текстовете на Рая Апостолова влизат в дебат с неговата ирония, но са и огледало на емоционалния тласък, седящ зад творбите, допълва Стоев. Ако се чудите, ключ или упътване към разчитането и дешифрирането на картините няма.

28 СЕПТЕМВРИ - 20 ОКТОМВРИ I ГАЛЕРИЯ CREDO BONUM I СОФИЯ

“КУЛТУРА НА ПРЕХОДА“

Повече от 30 години след началото на т.нар. преход историците обсъждат вече края му, но в обществото той като че ли е все още настояще. И все пак, ако искаме да гледаме на него като на история, а не като съвремие, е крайно време тези десетилетия, които обхващат биографиите на няколко поколения, да бъдат погледнати от дистанцията на времето. Затова Културният център на Софийския университет и екипът на проекта “Преходът след 1989“ започват цикъл от осем лекции, в които от края на септември до 24 април ще разглеждат отражението на събитията от този период в огледалото на медиите, литературата, театъра, киното, визуалните изкуства и архитектурата. Водещи изследователи в тези разговори ще са Михаил Груев, Орлин Спасов, Ани Бурова, Камелия Николова, Ингеборг Братоева-Даракчиева, Мария Василева, Анета Василева и Александър Кьосев. Дискусията, предвидена за 25 октомври, е с лектор доц. д-р Орлин Спасов, а нейната тема е “От социализъм към капитализъм: траектория на медиите след 1989 г.“ До края на годината предстоят още срещи с доц. д-р Ани Бурова за литературата през ноември и с проф. д.н. Камелия Николова за образите на прехода в новата българска драма. Всички лекции от цикъла са част от научен проект, подкрепен от Фонд “Научни изследвания“ на Министерство на образованието и науката и се организират присъствено в Театралната зала на Ректората на СУ.

27 СЕПТЕМВРИ – 24 АПРИЛ I ТЕАТРАЛНА ЗАЛА, РЕКТОРАТА НА СУ I СОФИЯ

ЦИКЪЛ

Информираният човек

по-трудно може да стане

жертва на трафик с цел трудова и сексуална

експлоатация. “Поход за свобода“ дава гласност на проблема.

В представите на Западния свят, към който ни се иска да се числим, робството се възприема повече като исторически термин, който обозначава отдавна

отменена от демокрацията реалност. За съжаление, данните показват, че робството не е архаизъм, а настояще, което днес е придобило нови форми и названия, но не се е променило в същината си. В света днес има над 50 млн. души – деца, жени и мъже, които живеят в различна форма на робство. Най-бързо развиващата се сред тях е трафикът на хора, който се дели основно на два вида – с цел трудова или сексуална експлоатация. Годишно тази престъпна дейност генерира над 250 млрд. лева, а към 2019 г. жертви на трафик са идентифицирани в 130 страни, което прави проблема международен, а неговите лица – хиляди.

Поход за свобода

Един от основните начини този дяволски цикъл да се пропука е информираността, което се е превърнало и в основна дейност на глобалната неправителствена организация Фондация “Кампания А21“. Фондацията има офиси в 14 държави, а от 10 години има клон и в България. На 14 октомври тя ще присъедини страната ни към глобалното мирно шествие“Поход за свобода“. Неговата цел е да насочи

общественото внимание към проблема с трафика на хора. Тази година походът ще стартира от Моста на влюбените до Националния дворец на културата и ще завърши пред Народния театър “Иван Вазов“, където организаторите подготвят и финално събитие.

Ако първата ви мисъл е с какво един поход може да помогне, то трябва да знаете, че той е неразделна част от усилията на “А21“ да даде гласност на проблема и да работи за предотвратяването на трафика на хора. Едно от най-силните противодействия е информирането, така че човек да знае как да разпознава, къде и как да докладва за потенциални ситуации и жертви на трафик. Затова у нас фондацията целогодишно организира ученически презентации, професионални обучения, работа с доброволци, публични кампании и обществени събития. Успоредно с това работи и директно с жертви, като им предоставя правна подкрепа при съдебни дела, поддържа дневен център и предлага други услуги, с които спасените от трафика да придобият нови умения и възможност да се възстановят от травмата на преживяното. Фондацията поддържа и националната гореща линия за борба с трафика на хора на 0800 20 100. Тя е денонощна, напълно анонимна и безплатна за български абонати от страната и чужбина. За да се включите в борбата срещу трафика на хора в България, можете да се присъедините към “Поход за свобода”,

ЛИТЕРАТУРНИ МЕТАМОРФОЗИ НА ЕКРАН

Деветото издание на Международния кино-литературен фестивал “Синелибри“ ще създаде поводи за радост на зрителите не само в София, но също така в Бургас, Пловдив, Варна, Велико Търново, Габрово и Стара Загора в периода от 6 до 29 октомври. Тази година пъстрата и многолика програма неслучайно е обединена под мотото “Метаморфози“, което отбелязва 140 години от рождението на един от “тримата влъхви“ на съвременната литература Франц Кафка и освен това е отразено в авторската пеперудена визия на фестивала, дело на Радослава Боор и Студио “Слава“.

В програмата тази година са включени над 60 заглавия, осмелили се да преведат литературата на езика на киното и получили отличия от Кан, Венеция, Берлин и Торонто. Освен четирите конкурсни програми за пълнометражен игрален, документален и късометражен филм, както и за костюми, ще има и раздел за кино с кауза с филми, които засягат наболели проблеми. Зрелищното откриване на 6 октомври е с един от най-обсъжданите филми на годината. “Клети създания“ на Йоргос Лантимос, с Ема Стоун в главната роля, е пряка препратка към историята на Франкенщайн, която сценаристът Тони Макнамара адаптира от едноименния роман на Алистър Грей от 1992 г. Преди него обаче публиката ще може да се наслади и на зрелищно съчетание от пърформанс, музика, визия и изненади. И това ще е само началото…

6 - 29 ОКТОМВРИ I СОФИЯ ПРЕС ТЕСТ

В поп-ъп книжарницата Test Press, организирана от Хенк Грьонендайк, ще откриете хармонично съчетание на изкуство и книги. Събитието включва впечатляваща изложба на Рут ван Бейк, редом с международно признатата книга-изложба “Uranus“ и видео творбата “Not for Sale“ на признатия нидерландски дизайнер Карел Мартенс, които са представени заедно с творческите им процеси. Програмата предлага и богата селекция от разнообразни книги на изтъкнати издателства, сред които Roma, Van Zoetendaal, Spector Books и най-новите издания на Valiz. Освен тях, за продажба ще се предлагат и много други разнообразни печатни издания на теми, вариращи от графичен дизайн, мода и фотография до типография, илюстровани разкази, академични трудове и студентски проекти. Щателно подбраните книги са предимно съвременни и често включват елемент на манифест и критично изследване. Не пропускайте и разговора с нидерландската художничка Рут ван Бейк, както и специалния тридневен уъркшоп Moving Matters, организиран от Know-How Show-How в сътрудничество с KO-OP и Slopi Kopi (събитията ще се проведат на английски език).

12 - 22 ОКТОМВРИ I АРТ ПРОСТРАНСТВО КО-ОП, БУЛ. ЯНКО

САКЪЗОВ 17 I СОФИЯ I ОТКРИВАНЕ: 12.10.2023, 18:30

КОНСТИТУЦИИ ЗА ИЗКУСТВО И СОЦИАЛНА ВИЗИЯ

Център за социална визия отново ще събере организации, артисти, изследователи и активисти в изследването на теми за ролята на изкуството в обществото чрез обмен на опит, политики и действие. Тази година темата е “Конституции” и ни насочва към мястото на изкуството в социалните процеси, как то създава връзки между индивида и колектива и как да използваме езика му, за да открием общото с другите въпреки различията. За да задълбочи своите изследвания през годината, платформата, инициирана от Виктория Драганова и Swimming Pool, си сътрудничи с организации като фондация “Изкуство – дела и документи”, ПОСТА, “Фабрика за идеи“ и “Съпромат“. Художествените проекти, създадени в резултат на общата работа, ще бъдат представени в рамките на публичната програма “Конституции” от 29 септември до 29 октомври.

Програмата ще бъде открита с двудневния уъркшоп “Въображаем сценарий за едно място” в Swimming Pool, воден от пърформанс артистката Жана Иванова, която използва опита си от преподаване в DasTheater и Gerrit Rietveld в Амстердам. През целия октомври ще бъдат представени партньорски проекти, като инсталацията “Къща” на Инна Павлова и Мира Владимирова, която събира сънища от

различни краища на страната, както и книгата-игра “Изкуството и хората (и кои са хората)” на Стефан Прохоров.

Акцент в публичната програма “Конституции” е тридневен симпозиум с лекции, прожекции и дискусии, в който от 13 до 15 октомври ще се включат местни и чуждестранни професионалисти и гост-лектори като Каталин Ердьоди (Biennale Matter of Art 2024, Прага), Йоргос Сахинис (UrbanDig Project, Атина) и Катя Ангелова (Kunstverein Milano). Събота вечер ще е специална – тогава артистката София Грънчарова ще представи “Пулс”, колекция от практични облекла и аксесоари, предназначени за хората, ходещи на протести.

Към финала на програмата ще можем да се включим в аудио разходката “Разходка по тънкия нож на границата вътре в града” с антрополога Константин Георгиев и Съпромат, които ще обърнат внимание на стари и нови въпроси за градското пространство в централна столична зона. Специално място в програмата намира и една нетрадиционна игра на карти, разработена съвместно с поета и професионален ски бегач Кристоф Сцалай. Чрез нея Центърът се надява да отвори повече пространство за диалог между познати и непознати и в бъдеще.

с вход свободен.

информация за програмата и участниците в нея ще откриете на www.centerforsocialvision.org

Жана Иванова, All the Players performance at Kunsthalle Basel, 2015, Фотограф: Philipp Hänger

ПЪТЯТ НА “КОПРИНА“ МИНАВА ПРЕЗ БУРГАС

Шестото издание на фестивала "Порт Прим арт фест" в Бургас ще се проведе от 3 до 7 октомври, а един от най-силните акценти в програмата му е гостуването на театралната постановка “Коприна“. Продукцията на Държавен драматичен театър –Пловдив е по текста на Алесандро Барико за пътешествията до Япония на един французин, адаптиран от Александър Секулов и режисиран от Диана Добрева. Зрелищната сценография е на Мира Каланова, а костюмите – на Марина Райчинова.

Откриването на фестивала на 3 октомври е със съвместна изложба с творби на Греди Асса, Ангелика Радева, Стефан Божков, Лора Пармакова и Златин Орлов. В следващите дни ще бъде показана и селекция от фестивала за късометражно кино “Карантината“ във Варна. Георги Милков ще представи книгата си “Истории от личния багаж“, Иво Сиромахов – романа “Бай Тошо“, а Георги Тошев – изданието “Стефан Данаилов. Игра на живот”, както и филма си за българската пианистка Донка Ангъчева, която ще пристигне от Австрия за премиерата, както и за специален съвместен концерт с цигуларката Лидия Байч. Сред акцентите е и среща с българските илюстратори и аниматори, братята Пенко и Сотир Гелеви.

3 – 7 ОКТОМВРИ I ХОТЕЛ “ПРИМОРЕЦ“, КУЛТУРЕН ДОМ НХК, КЦ “МОРСКО КАЗИНО“, ЦЕНТЪР ЗА СЪВРЕМЕННО ИЗКУСТВО И

БИБЛИОТЕКА I БУРГАС

ОБЕЗЛЮДЯВАНЕТО НА СТРАНДЖА

Проектът на Надя Пеовска се опитва да фокусира вниманието на публиката върху проблема с обезлюдяването на странджанските села, което всъщност не е локален феномен, а масова действителност в страната. Провокирана от детските си спомени, в които изкарва летата си във волни игри из село Кости, авторката решава да обиколи малките населени места в планината в три посоки – Царево, Малко Търново и Средец, като изследва Българи, Кондолово, Кости, Младежко, Калово, Бръшлян, Бяла вода, Евренезово, Визица, Кирово, Варовник, Белеврен. Там фотографира моментното състояние и най-вече масово рушащите се и изоставени къщи, а тези снимки се превръщат в основа на творбите. В тях чрез дигитални похвати на фона на разрухата тя поставя образи, с които прави препратка както към тяхното загубено минало, така и към възможното им бъдеще. Според статистиката Странджа е най-слабо населената планина в България, с едва 10 души на кв.м. Нейното постепенно обезлюдяване започва още през 60-те, а през 80-те години вече добива застрашителни размери. Пустеещите домове, обраслите дворове и изгубените спомени зеят като отворена рана в селата. А с изчезването на историята на един човек, изчезва и историята на едно семейство, едно село, един народ, допълва авторката.

ОТКРИВАНЕ I ОКТОМВРИ I ЦЕНТЪР ЗА СЪВРЕМЕННО ИЗКУСТВО И БИБЛИОТЕКА I БУРГАС

Автор: Капка Тодорова

90-те на Капка лъкатушат между секс, мусака и революции. И утихват в Германия. Мръсна приказка.

1993 година. Абитуриентски бал.

Завършвам със сравнително отличен

успех, но не се присъединявам към

първата група, отлитащи на Запад

съученици. Десет години по-късно ще ги

последвам все пак и аз. 90-те обаче ще

изкарам в родната си София.

Това са години на крайностите. Животът ни

се превръща в смесица от Удсток, Дивия

запад и 20-те на Берлин. В София

изведнъж се сблъскват всички епохи. Все

още се провеждат конгреси на партията, в читалища и мазета се отварят барове, в които ходят предимно хомосексуални бохеми, за да се забавляват, и скучни хетеро, за да ги зяпат, травеститите се осмеляват да се покажат около

Министерството на земеделието, виждаме ги понякога следобед от прозореца на

кабинета по физика. В дискотеките често се стреля, в Сърбия падат бомби, една

улучва българска къща на границата.

Никой от познатите ми няма пари.

България е започнала да се изпразва със

скоростта на един самолет дневно до Канада.

Рускините също си тръгват, прогонени от неочакваната за тях омраза към страната им. Източногерманците, които са ни

преподавали в гимназията, са се омели още през 1989-а, за да спасяват онова, което ще

им остане от ГДР-то. Шест месеца след бала ми тяхната демократична република ще изчезне завинаги. Нашата обаче – не. Точно до гимназията ми на Солни пазар се настанява автоборса. Ракията в една от кръчмите е 20 стотинки и е въпрос на чест в голямото междучасие да си поръчаш една. Аз още не пия ракия, но пък пробвам паркизан. Продава се свободно по аптеките. Както и реланиум – повечето ученици го смесват с водка. Трева има само ако си посадиш. Глобализацията засега ни спохожда само под формата на евтини дрехи от Турция и потрошени коли от Германия. Слънчев бряг се оказва достъпен за масовия българин, по-заможните могат да отскачат дори до Капалъ Чарши в Истанбул.

Внезапно всички забрани и прегради са паднали.

По улиците се появяват сергии с

порновестници, безистените се пълнят с

турски кожени якета. Родителите ни са заети да оцеляват, учителите също.

Свободата ни удря челно. Лятото преди

последната година в училище продавам

дъвки и гащи, за да събера пари за море.

Хващам си гадже. Отиваме на стоп до Камен

бряг, тайно от нашите. Спим в пещерите и се къпем с топла минерална вода, която тече от десетките варели на платото, поставени там, за да събират петрол, но уви... Все още обаче никой около нас не се е отказал от идеята да забогатее с един удар. Появяват се пирамидите. Ние сме на 18 и парите не ни вълнуват.

В училище пристига съмнителен възрастен човечец, разнасящ собствената си творба за световния еврейски заговор. Оставят го да ни промива мозъците с антисемитските си бълнувания, на никого

не му пука. Ние играем на карти, докато той мрънка нещо пред дъската, а учителката ни по история е развълнувана от новината, че Гагарин може би все пак е жив. Препрочита си я във вестник Суперсензация.

В НДК хиляди се стичат да видят как американски проповедници изцеляват слепи и сакати. С приятелка за кратко посещаваме явката на една от десетките секти, наводнили страната. Зарибяват ни на площад Славейков, като ни заговарят на английски. Това е достатъчно – и двете сме амбициозни, искаме да проговорим, а за целта е хубаво да познаваш истински англичани. Няколко пъти отиваме в гарсониерата на сектантите –разпознаваме и други от гимназията ни там. Пускат ни безвкусни филмчета за всесилния Господ, по-късно разбираме, че сме попаднали в сектата на Муун. Отказваме се бързо, скучно ни е.

Цялата 1993-та я прекарваме в зубрене за изпитите в университета. То и няма кой знае какво друго за правене. Със същата приятелка се записваме на беседи по разговорен немски. Води ги истински западняк, който със силен швабски акцент ни разказва как се лекува от алкохолизъм.

До този момент не сме виждали на живо германец от Баден-Вюртемберг, нито пък алкохолик, който е ходил на психолог.

Интересно ни е. Само ние двете сме там от любов към езика, останалите се подготвят да емигрират.

В едно мазе до пиацата на травеститите записват нелегално касетки. Поръчвам си AC/DC, WASP и Ерос Рамацоти. Ерос още е хубав. За известно време не ходя на училище, защото съм влюбена. Никой не забелязва, хаосът е пълен. Комунизмът официално си е тръгнал, но все още си е съвсем тук.

Вместо капитализма ни е връхлетяла криза. Няма нищо. Най-вече няма абитуриентски рокли по магазините, всъщност няма дори чорапогащници. Има обаче пясъчна коприна, внос от Дубай. Роклите се шият от познати шивачки. Чорапогащниците се доставят от познати продавачки. Косите се правят при познати фризьорки. Няма други салони за красота освен битовите комбинати.

Фризьорките са развъртели първия си бизнес в апартаментите си. Деня преди бала го прекарвам в хола на леля Стефче от Битовия. Гипсира късата ми уейвска подстрижка с шише и половина лак за коса. Нема да мръдне, казва със задоволство. Оглеждам се плахо. Наистина не се помръдва! Бих могла да спра бетоновоз с глава, ако го пресрещна челно на Цариградско, бивш Ленин. Ако имаше бетоновози. Но няма. Заради ембаргото срещу Югославия бензинът е дефицитен. Наличният се изнася с туби към Сърбия. Първоначално натрупване на капитали.

В деня на бала майка ми събира наличната рода от 40 души в апартамента ни. Една приятелка води свой състудент. Чернокож. Роднините се оглеждат подозрително и се чудят чий е. Няма място за мен, преобличам се в банята и тръгвам. Събираме се в двора на училището и не можем да се разпознаем. Всички сме ондулирани от леля Стефче и колежки, а дрехите ни от пясъчна коприна лъщят съмнително на слънцето. Напиваме се безпаметно в хотел Москва.

Няколко месеца по-късно две трети от нас се изнасят към Германия. Пътуват с автобуси, но ги свалят още на границата с Чехия. Шофьорът няма разрешение да продължи. Отправят се пеша на Запад. Неколцина оставаме в България. Засега.

Капка Тодорова е дългогодишна журналистка, отдадена на това да обясни какво, къде, кога, как и защо едно събитие се случило и е важно за нас като общество. Прави го както от България, така и от други страни в работата си като кореспондент. Публикуваният текст от нея е част от омнибус сборника "Истории от 90-те" на издателство ICU, обединил историите на автори на Георги Господинов, Димитър Коцев – Шошо, Зорница Христова, Катя Атанасова и много други. Спомените им от десетилетието ще достигнат и до нови читатели: това лято книгата излезе в превод на английски от Екатерина Петрова (Stories From the 90's).

ПОРЕДНАТА БЪРКОТИЯ

НА EDGAR

GOMEZ

Автор: Мая Стефанова За бразило-българския художник и собственик на галерия Едгар Гомез изкуството винаги е било необходимо бягство

Едгар Гомез е с бразилски корени, роден е в Лисабон, но през последните повече от 20 години е жител на Пловдив, където е познат на местните и като създател на галериите “Seven”

и “Art Reality“ в “Капана“. Зад това име обаче стои изключително богата и любопитна

история на художник, който умело смесва похватите и внушенията на уличното изкуство, като ги пренася върху живописните си платна. Изкуството го вълнува още от дете, защото по думите му е единственото, което му дава истинска увереност, но макар винаги да е искал да стане художник, никога не е вярвал, че това някога ще бъде възможно. Преминал през обучение във Филаделфия, както и през Университета за изящни изкуства в Лисабон, в началото на 90-те години Едгар се озовава в България, където не просто се появява на сцената на съвременното изкуство, а буквално се блъска в нея. В началото гради кариера като интериорен дизайнер на култови клубове като “Червило“ в София и “Комикс клуб“ във Варна. Той самият казва, че предпочита изкуството му да говори за него повече, отколкото думите, но успяваме да го хванем за разговор малко

преди първата му голяма самостоятелна изложба в София от доста години насам, която предстои през октомври в “Чистилището“.

Кои са темите, които Ви вълнуват най-силно като артист?

През последните години насищам картините си със сурова, лична емоция, която не може да бъде пренебрегната. Те сякаш изразяват пряка конфронтация с нашето колективно страдание, превръщайки объркването, изтощението и болката в образи, които говорят с оглушителна сила. Показвам емоциите на хората, за да припомня, че човешкият дух съдържа безупречна красота в своето несъвършенство.

Страхотното произведение на изкуството те кара да чувстваш. Кара те да се чувстваш човек, когато го гледаш. Да имаш различни емоции, отекващи от една творба, винаги е късмет, тъй като тя може да комуникира на различни нива. Не искам изкуството ми да е предвидимо. Искам на картините ми да се гледа като на същества. Да имат присъствие и усещане за актуалност. Мисля, че силата на изкуството е да противопоставя представите ни за това какво сме и какво разбираме.

Sometimes it happens, 2022 HOWL, 2023

Как се озовахте в Пловдив и беше ли трудно да свикнете с живота в България, да намерите приятели и колеги?

Аз съм безкрупулен индивидуалист, затова нямам много приятелства с български художници. Опитвам се да остана възможно най-изолиран от това, което се случва в този свят. Искам всичко, което правя, да бъде в най-истинската му форма.

Появих се на българската арт сцена през 1993 г., но не с картини и скулптури, а с интериорен дизайн. Това бях учил във Филаделфия. Направих едни от най-великите клубове в България по онова време като “Червило”, “Комикс клуб“, “B52’’, “Underground’’, “Fly’n’Hy” и много други арт места.

Основното нещо, което научих, е, че да си артист е свързано с това, което правиш, а не с това, което казваш. Това важи особено за художника.

Кога започнахте да рисувате и как изкуството Ви се промени с времето?

Рисувам още от 8-9-годишен. Мисля, че

винаги съм бил истински късметлия, че моето изкуство се променя през годините. Когато за първи път започнах да излагам в Сао Пауло през 2002 г., участвах в повечето изложби на Staroup Art Lofts, организирани от Romero Britto. Сред другите участващи художници бяха Athos, Os Gemeos и Herbert Baglione. Тогава моето изкуство беше “бурлеска’’ и “критичен поп“.

Мисля, че всички добри артисти, на които се възхищавам, се променят по пътя на кариерата си. Виждам подобен преход в собствената си работа. Дори никога да не сте мислили да поемете по пътя на артиста, чрез развитие, упорит труд и открития стигате дотам. Това е като да откриете нови пътеки в позната гора, които ви отвеждат до места, за които никога не сте подозирали. Това е едно от истинските удоволствия да си художник, което те изненадва всеки път.

Вашите творби са силно повлияни от уличното изкуство. Спомняте ли си някои от първите прояви на графити културата през 90-те у нас? Как оценявате факта, че през последните години уличното изкуство започна да влиза в галериите?

Намирах го за истински вълнуващо. Наричали са ме уличен артист, но истината е, че никога през живота си не съм излизал навън да правя това. Представете си колко време ще отнеме стена с моя творба! Ще изглежда сякаш някой току-що е повърнал върху нея.

За мен целта на изкуството е да се опита да бъде отражение на живота. Мисля, че велико е онова изкуство, с което чувстваме човешка връзка с живота. С графитите също е така.

Появата на новите технологии като AI и тяхното повсеместно навлизане в ежедневието ни ще заличи работни места, хората ще се заменят с алгоритми и роботи. Следващото поколение трябва да бъде още по-креативно и динамично в мисленето си. Но не мисля, че живописта някога ще изчезне.

Изложбата на Едгар Гомез може да бъде видяна от 19 до 26 октомври в “Чистилището“.

Откриването ще бъде отбелязано и с концерт на Les Animaux Sauvages.

Saint Youth, 2023 / Smiling Saint Death, 2023

ИЗДАТЕЛ

Камелия Величкова

ВОДЕЩ РЕДАКТОР

Светослав Тодоров

РЕДАКТОР

Мая Стефанова

КОРЕКТОР

Йордан Константинов

ФОТОГРАФ

Боряна Пандова

РЕКЛАМА

Камелия Величкова office@vijsofia.bg

Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com

Михаела Люцканова marketing@vijsofia.bg

Здравка Раева zdravka.raeva@vijsofia.bg

АВТОРИ В БРОЯ Катерина Ламбринова

Капка Тодорова

Мая Стефанова Светослав Тодоров

ФОТОГРАФИ

Боряна Пандова I стр. 12 – 15

Барбара Клем I стр. 20

Дорис Петер I стр. 2 – 5

Мартин Атанасов I стр. 6 – 7

Philipp Hänger I стр. 27

ХУДОЖНИЦИ

Едгар Гомез I стр. 32-35

КОРИЦА

Николета Носовска / @nikascookbook

“Завръщане в 90-те“

Корицата е част от отворената покана на

ВИЖ!, а всички селектирани творби може да видите по време на събитието ВИЖ! НА ЖИВО на 6 октомври от 20 ч. в Лоф.тъ.

ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА И РАЗШИРЕНИТЕ МАТЕРИАЛИ ОТ БРОЯ ЩЕ ОТКРИЕТЕ НА WWW.VIJMAG.BG

“Виж!” е независима печатна медия за изкуство и култура и се осъществява с безценната подкрепа на всички тези хора в платформата Patreon. Ако харесвате работата ни, подкрепите списанието на: WWW.PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE

Ана Благова

Андреа Попйорданова

Ася Мункова

Бояна Райчева

Боря Шапшалова

Ваньо Димитров

Венцислав Лалев

Вероника Аристархова

Виктория Стайкова

Владимир Драгоев

Гергана Георгиева

Гергана Рабаджийска

Дамяна Димитрова

Деница Димитрова

Десислава Станчева

Димо Господинов

Добрина Кисьова

Екатерина Ангелова

Елисавета Ангелова

Жени Дечева

Златина Димитрова

Златомира Тодорова Ива Мечкунова Иван Кашлаков Иванка Тодорова Ина Добрева Йордан Жечев Калина Павлова Катерина Татарлиева Кристиян Велков Лора Йорданова Любомир Бабуров Любомир Попйорданов Любо Чолаков Марина Матеева Мария Змийчарова Мария Вълкова Мила Янева Мина Карабахчиева Михаела Добрева Николай Иванов Параскеви Карагеоргу

Петър Стоянов

Радостина Ганева

Рая Раева

Румяна Екимова

Светина Уейгант

Светлана Апостолова

Светла Дамянова

Светлозара Христова

Симеона Манова

Снежана Янева

София Попйорданова

Теодор Ушев

Фани Цветкова

Христина Мангелова

Ценко Христов

Явор Димитров

Яна Бюрер Тавание

Ясмина Якимова

Ashira Morris

Studio Komplekt

IF YOU ARE A READER,BECOME A SUPPORTER! WWW.PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE