ВИЖ! Vol. 126

ГРАДСКИ ДИАПОЗИТИВИ

ФАБРИЧЕН ЕФЕКТ

СОФИЯ, НЕУПРАВЛЯЕМАТА СТОЛИЦА

Ако този брой беше излязъл преди десетина години, щеше да бъде по-оптимистичен. Разговорите за “как може тук да е различно” отстъпиха на “защо вече не е различно”. Преди десетилетие привнасянето на примери за динамичен и качествен градски живот – от добре стилизираното място, където обичате да пиете кафе, през проправилата си път концепция за арт квартали до по-изразени и все по-чести реактивни, граждански акции – щяха да бъдат интерпретирани като сигурни знаци за “вятър на промяната”.

Към днешен момент, те все още стоят като индивидуални усилия неприпознати като стабилна културна основа от силните на деня (или променящи есенцията си в момента, в който се докоснат до тях). Островите не направиха архипелаг. Това, което най-много харесваме около нас, продължават да са изключенията. Остава ни да се надяваме, че местата за приобщаване няма да се превърнат в просто крепости на нормалност: все пак исторически градовете винаги носят фундамента, че са пристан, а не присъда за идващите към тях. Обществото изглежда най-съзидателно, когато гледа в една посока, има усещане за сигурност, споделена представа за развитие (доколкото е възможно). Но когато тази енергия се прояви, градът мигновено се използва по различен начин: само преди месец съдебните палати и централните пространства в над 40 града се превърнаха в места за протести. В тези моменти започва

ГРАД В ШАХ И МАТ

Автор: Светослав Тодоров Фотограф: Боряна Пандова

процес по изземване на контрола над града заради назряващото усещане, че не навигираме реалността в него.

Може би е въпрос на традиция? В самото начало на ХХ век Константин Константинов, най-добре познат като преводач на “Малкия принц”, но също така писател, определя в едно от есетата си ритъма на София като “бърз и подозрителен”, а “тоя затворен народ” като разкриващ се “свенливо и несръчно”: “Казват ми: градът расте – и така е навсякъде. Но тъй ли е наистина? О, зная аз и Париж, и Лондон, и Рим, но там тая суета и вихреност, що фучи из улиците през всички векове, е само странична нота в съзвучието на целия многостранен живот. Тук – това е всичко.”

Има ли време да променим нещо?

В разгара на местните избори визията за бъдеще е неясна. Ако може да перифразираме Константинов, бъдещето идва бързо и изглежда подозрително. В новия брой разказваме какви нови планове се кроят и реализират в старите жп гари и фабрики, с урабниста Емил Христов проследяваме кои добри практики имат шанс да станат реалност, д-р Елица Станоева дава историческа перспектива на градоустройствените проблеми у нас, писателката Йоанна Елми разказва за паралелите и разликите между градовете, в които е живяла, музикантът и архитект Максим Мокдад ни пуска саундтрак към преживяванията си в три различни столици, а графити артистът ХРОМЕ си спомня за София от ранните години на първите му намеси.

ГРАДСКИ

ДИАПОЗИТИВИ

Защо всички градове

си приличат, но са

нещастни посвоему

Автор: Йоанна Елми

У баба ми и дядо ми имаше огромна секция. В нея можеше да се открие сиво-кафяв апарат, в който се поставяха най-различни диапозитиви и човек

слагаше екрана му пред очите си, за да се пренесе другаде. С всеки кадър вървяха и насипни истории, които дядо ми разказваше, както се разказва на дете: не защото вярваш, че някой те разбира, а защото вграждаш себе си в другия; надяваш се, че ако не разбран, то поне ще бъдеш запомнен.

Години по-късно, по време на лекция, професорката ни – родена в Чикаго, емигрирала в Париж и след това в Амстердам – зададе въпрос: “Кои са вашите градове?” Каза, че не ѝ стига да пита студентите си стандартното “откъде сте“, защото дадено място може да остави дълбока следа дори за сравнително кратко време. Да се усети и като втори дом. Беше осъзнала, че докато вървим през живота и прещракваме спомени през диаскопа, не само оформяме своите градове, а и самите те причиняват ерозия, завземат пространства, облагородяват, а понякога дори изяждат човешкото в нас. С една дума – че всички градове си приличат. Но и са нещастни посвоему.

ДИАПОЗИТИВ 1: малки и големи градове в Америка, Източният бряг, последните няколко години

Американският град е чудовище. Плътта му е разкъсана от пътища и магистрали, много от които нямат тротоари, въпреки че са в гъстонаселени места. И ако Вонегът казва, че смисълът да бъдеш човек е да “се шляеш, да се занимаваш с глупости“ (to fart around), то на американския град не му дреме за човешкия смисъл. Отговорът на писателя защо излиза да си купи пощенски плик, а не си го поръчва – защото се среща с хора, шляе се – не би бил добре разбран от съвременния американец.

“В Америка върлува епидемия от самота“, обяви наскоро Националното обществено радио в САЩ (NPR). Липсата на човешки контакт може да увеличи риска от преждевременна смърт до нива, съпоставими с това да пушиш по 15 цигари на ден. Препоръките за лечение включват повече паркове и библиотеки, достъп до обществен транспорт, платено майчинство и бащинство. Естествено, казано е нещо и за телефоните, но в крайна сметка кое е първото – социалната мрежа или самотата? И какво са социалките, освен пространства, където без особени цел и смисъл можем просто да оставим ума да се… шляе, да се занимава с глупости.

Има и промени в климата на човешкото общуване. Изчезват тъй наречените “трети места” – достъпното и често публично пространство, където човек прекарва време, когато не е на работа или у дома. Класическата градска структура, която европейците приемат за даденост –с главна улица с тротоари и магазини, ресторанти, галерии и площади, където да се отиде, без непременно да се харчат много пари – е застрашен вид във все повече американски градчета. Европейските тийнейджъри се събират в парка, където разплитат тънките нишки на живота, докато техните не им звъннат да се прибират. Американските тийнейджъри се събират на паркинга или в “Старбъкс”. Ако е отворено. Ако е разрешено. Ако имат достатъчно пари.

А ако нямат, се събират на екрана. Под упреците на възрастните, които удобно премълчават, че са създали свят, в който не можеш да излизаш.

ДИАПОЗИТИВ 2: Париж –

вечният град, следователно по

всяко време

Кметицата Ан Идалго е на мушката

заради проблемите на града с

плъховете. Те са привлечени от

тоновете боклук, които произвежда

най-посещаваният град в света. На

Идалго обаче е и подвигът да направи

знакови места – като променадата край

Сена – изцяло пешеходни зони.

Пространството край реката е пълно с ресторанти, фитнеси на открито, площадки (именно там гостува и

българската изложба “Скритите букви”).

Докато се разхождаме по поречието

една вечер, един плъх се спъва в

краката на приятелката ми. Пищим,

после се смеем и продължаваме малко

по-надолу към Парижката община,

строена между 1533 – 1628 г. и

реновирана през 1892 г. Все още е в

перфектно състояние, както повечето

сгради във Франция. Париж дължи

характерния си облик на Барон Осман, назначен от Наполеон III за може би

най-мащабното

преустройство

градска среда в историята, ако

на

изключим следвоенното време. Осман срива бедните квартали с тесните им

улици и многоетажни стари къщи, в които по няколко семейства делят една стая (справка – почти всеки роман на

Юго, Зола, Балзак, където всички страдат). На тяхно място се прокарват

широки булеварди, които да бъдат и

трудни за преграждане с барикади.

Осман сключва сделки с големците на своето време, лишавайки

най-нуждаещите се от собственост.

Много парижани са изхвърлени от града си. Това е по-непознатата

история на красивите сгради, които

светът се надпреварва да заснеме за

“Инстаграм” и които – в по-голямата си

част – са недостъпни за повечето

французи (наемът на дори 20 кв.м в

Париж може да струва стотици евро;

много от Османовите жилища са

преградени и разделени на още по-малки квартири, в които животът е романтичен, но клаустрофобичен).

На реформите на Осман обаче се дължат и множеството зелени пространства;

концентрирането на търговията в

пазари, където се следи за чистотата и

качеството на стоката; прокарването на канализация и подобряването на хигиената в града. Както всичко

човешко – във всяко добро се крие по

малко зло. И от всяко зло може да се

роди нещо добро. Дори в града, където

никога нищо не се променя – най-вече

защото знаят как да се грижат за времето.

ДИАПОЗИТИВ 3: Берлин, второто десетилетие на XXI в.

Ако историята на класическа Европа живее в Париж, то историята на съвременна Европа живее в Берлин. Но дилемата на берлинчани е различна –защото е лесно да се грижиш за наследството, с което се гордееш. Как обаче се грижиш за онова, от което се срамуваш? От което те боли?

През 2012 г. Андре Койперс, третият летящ (в космоса) холандец, показва може би най-известната снимка, правена от астронавт на Международната космическа станция. “През последните две десетилетия астронавтите наблюдават от космоса как градските светлини стават все по-бели поради въвеждането на нови осветителни технологии”, пише Европейската космическа агенция в анонса към снимката. На кадъра обаче едната половина от Берлин все още е тъмнооранжева.

Има места, които се грижат за времето. А има и такива, където времето е спряло.

Когато човек върви по “Карл Маркс Алее”, забелязва продълговати табели по продължението на целия булевард. Те разказват за сградите, построени за елита на германския социализъм. Една от историите е за характерните плочки, с които са облицовани много от фасадите. През 90-те, когато специалистите от Западна Германия пристигат в Изтока, заварват булеварда в занемарено

състояние — големи парчета от облицовката липсват, защото са правени с остаряла или неподходяща технология, не са поддържани. Разпадащите се сгради представляват и опасност за минувачите. Днес всичко е реставрирано. А историята — разказана. Едното е работа по градската среда. Другото – по паметта. Защото и нереставрираната памет е опасна за живота.

Ако Париж е град-музей, защото е произведение на изкуството, Берлин е град-музей, защото улиците му са галерия на историята. Германия обещава на Русия да поддържа паметниците от съветско време, но отказва да бъде сервилна и да премълчава следвоенния диктат. В парка “Трептов”, където се намира най-големият съветски паметник в Германия, също има табели. И докато

човек се разхожда из внушителните структури, след като е прочел написаното, е по-лесно да осмисли печалните нюанси: че победата над една тирания не означава задължително въдворяване на справедливост; че колкото по-креслива е символната пропаганда, толкова по-неуверен е режимът; че независимо дали разрушаваме, или пазим паметниците си, онова, което ги е създало, продължава да се повтаря. Задаваме си и въпроса как помним – с разрушаване или разказване (този дебат продължава с нова сила в контекста на руската инвазия и геноцид в Украйна).

ДИАПОЗИТИВ 4: София, вчера, днес и утре

Може би екзистенциалният въпрос е дали човек ще умре от 15-те цигари на ден, или от самота. Харон все чака някъде. Дали ще ни прекара по поречието на Владайската, Хъдсън, Шпрее или Сена – няма никакво значение. Въпросът е как.

Може би тротоарите не са съвсем добре подредени, но поне ги има.

Може би е дразнещо пред блока

постоянно да стои някой, който да те

пита “за кого идваш”, да люпи семки и

да пие бира, да пляска карти и да се

смее шумно. А може би

междублоковото пространство е последната крепост, все още удържаща обсадата на дигиталната ера. И на самотата.

Може би не е лошо пътищата да са по-добри. И верандите – или

площадките пред блока – да са чисти и подредени.

Докато чакаме това да се случи, поне все още има къде да отидем. И къде да си говорим. Може би е хубаво да го ценим. И да го пазим – от липсата на визия, от религията на бетона, от слепотата в мъглите на смога.

Със сигурност София може да разучи капаните на масовия туризъм. И да се подготви добре, защото България е все по-желана дестинация. Може да се научи и на грижа за културното си наследство. Защото това е грижа за времето, за историята.

И защото София – и повечето по-големи български населени места – имат много за разказване. И докато не го разкажат добре, всички ние – родените, емигриралите, случайно озовалите се там – си оставаме чужденци в собствения си град.

празен екран

Книгата ѝ “София: идеология, градоустройство и живот през

социализма (изд. “Просвета”, 2016)

бързо се превърна в част от

библиотеката на всеки, който е

любопитен към развитието на София

като град през десетилетията и как

политическите промени влияят на

облика на столицата.

Елица Станоева е доктор по история

към Техническия университет в Берлин, асистент в Института по философия и

социология на БАН. Между 2017 – 2020 г.

е във Флоренция и работи в рамките на

голям изследователски проект на

Европейския университет, който

анализира реакциите на

социалистическите режими към

засилващата се интеграция на Западна

Европа и първите стъпки на сътрудничество с европейската общност.

Разговаряме със Станоева в момент, в

който тя работи над втората си книга и живее в спокоен град, който има малко общо със София, Берлин или Флоренция – Смолян.

В новото си изследване тя анализира публичните позиции на архитектите

върху архитектурното наследство от

близкото минало и как то се приема като проблемно, полемично, нежелано. “Фокусът ми отново е върху София, но в трите

периода от новата ни история (следосвобожденски, държавен

социализъм, преход), всеки от тях под

знака на радикална политическа

трансформация и съответно разрушаване на наследството.”

Тя се интересува как политиките на

гилдията целят утвърждаване на

експертната роля на архитекта в

решенията за града и така допринасят към професионализацията ѝ. “Именно в

рамките на тези политики вписвам

дебатите върху архитектурното наследство

като залог в борбата на архитектите да

възстановят водещата си роля на своя професионален терен.”

Проблемите на София и по-големите

градове у нас са много и често

сходни: от хаотични строежи през сложен трафик, невъзможност за изправяне пред екологични

предизвикателства и свиване на зелени пространства, неизползване

на природни дадености, често и обезлюдяване. Защо в нашата

история се е получило така, че качеството на живот и възможността за по-лесен достъп до нея системно се неглижира като посока на развитие?

Да, това е парадокс в управлението на София – въпреки радикалната промяна на политическия контекст, определени принципи на управление на града остават непроменени.

В изследването ми върху социалистическа София проследих доста подробно как в следвоенната ситуация на масирани разрушения и тежка жилищна криза, а и икономическа криза в държавата, средствата за възстановяване на столицата се отклоняват в един безкраен цикъл от конкурси за проектиране на градския център като представително за новата власт пространство. Тази твърде консервативна тенденция да се отделя прекомерно внимание на видимите, помпозните, монументалните знаци в

града и да се неглижира инфраструктурата на живот в най-широк смисъл остава в сила не само през социализма – въпреки декларираната “грижа за човека“, – но и след него.

За жалост в същото време това, което се оказва прекъснато със смяната на режима, е професионалният критически дискурс върху софийското градоустройство. Той набира скорост от

края на 60-те години нататък и в него

архитектите осветяват всички проблеми, които изброихте, а освен това дискутират и възможни урбанистични решения. През 80-те години търсят и активна обратна връзка с гражданите, опитват се да възпитават информирано обществено

мнение и позиция относно случващото се с града. Парадоксално, но възвърнатите възможности за частна архитектурна практика след 1989 г. фрагментират гилдията и прекъсват този публичен разговор през прехода. Струва ми се, че през последните десетина години този разговор се заражда отново, макар че все още няма достатъчен обществен резонанс, за да бъде фактор в решенията за града.

Възможно ли е да си обясним работата на парче и хаотичните

стратегии и като вид народопсихология?

Не ми допада понятието “народопсихология“, но животът на дадено място определено създава навици, както и очаквания. От една страна, очакванията на софиянци към развитието на града са по навик песимистични, съответно и изискванията са ниски. Твърде рядко хората се мобилизират на протест срещу лоши практики и решения, които пряко ги касаят. И това, разбира се, създава благоприятна среда за инвестиционен диктат и управленска корупция.

От друга страна, навиците на живот често се оказват пагубни за качеството на живот – навикът човек да се придвижва с личен автомобил, навикът да си изхвърля боклука по най-бързия и лесен начин.

Когато градоустройствената практика

привилегирова инертността на навиците пред дългосрочните стратегии (за зелен град, устойчиво развитие и пр.), се получават работа на парче, инцидентни и зле направени кърпежи и едно постоянно изоставане зад изострящите се нужди на града.

Доколкото може да се направи

сравнение с други градове в региона, които са преминали през подобен преход на политически системи, може ли да отличим добри примери?

Скопие е казус, близък до нашия, макар и доста по-крайно проявление на вкуса към бутафорен урбанизъм. Контра-примери може да бъдат открити сред полските градове (Познан, Вроцлав, Гданс), където има добри модели на силно местно управление под егидата на кметове, външни на междупартийните сблъсъци, които предпочитат да останат в полето на градската политика вместо на националната.

Столиците, разбира се, са обременени с

по-големи символни очаквания, административни и корпоративни

интереси. Това може да бъде в тяхна

полза, доколкото привличат по-големи

инвестиции, но и в техен ущърб,

доколкото нуждите на бизнеса често са

в конфликт с тези на жителите.

В каква София искате да живеете и

колко реалистично е това, което си представяте като най-добра нейна

версия?

На мен вече ми е трудно да си представя “добра версия“ на София.

Очевидно е, че доста проблеми вече са

минали отвъд прага на необратимост:

блокирането на естествените

вентилационни коридори на града, застрояването на междублоково

пространство в жилищните райони с

висока гъстота на население,

усвояването на зелени площи в най-различни инвестиционни проекти с

нулева обществена полза, пълзящите

нагоре по Витоша предградия и де факто приватизация на природата.

Необратимите ефекти на тези пагубни за

града решения са направили София до

голяма степен неуправляем град.

Обикновено когато познатите ми

изразяват положителни чувства към

София, това е или сантиментално

умиление по някаква находка на

изчезващо градско ретро (ръждясала

катерушка от детството ни, рушаща се

къща с две липи отпред), или пък

мазохистична гордост от преодолените трудности на градското всекидневие.

Тъй като вече не живея в София, идвам тук

единствено по работа, което за щастие не ми се налага толкова често.

След като се роди синът ми, открихме

колко по-труден е този град за живот с

дете – от достъпа до кварталната градинка до достъпа до детска градина. Затова от

гледна точка на родител минималното ми очакване към една по-добра София е да мога да стигна безопасно до детската площадка. Без всички заплахи, с които се сблъсква един родител сега – от ръждясала арматура, стърчаща насред тротоара, шахта с липсващ капак, паркиращи на тротоара коли, необезопасени строежи, до смъртоносни инциденти като токов удар от свободно висящ кабел или връхлитащ върху пешеходците автомобил. И физически условия, които не са вредни за здравето – преди всичко въздух, който не е токсичен.

Това е още далеч от идеята за “качество на живот“, а е някакъв базисен стандарт на живот. Но без той да бъде гарантиран, няма как да се случат и по-смелите ми мечти за града: град, в който е комфортно за всички групи обитатели и

най-уязвимите – деца, възрастни хора, хора с увреждания – не се сблъскват с препятствия, които буквално ги прогонват от градското пространство. Град, в който жителите не са първосигнално враждебни и агресивни един към друг. И град, в който е приятно да скиташ, а не просто да се придвижваш от точка А до точка Б.

УРБАНИСТИЧЕН ЗАРЯД

Автор: Мая Стефанова Илюстрация:

Емил Христов за краткосрочните и дългосрочни

промени, с които София може да направи чудеса с

потенциала си

Емил Христов е урбанист и авантюрист, който обича природата и се влюбва в градовете, заради което е избрал да изследва света и да гледа на пространството през призмата на градското планиране и дизайн. Следва урбанизъм в България и в Дания и от този смесен опит се убеждава в един от основните принципи на специалността –съобразяването с местния контекст. Той е твърд застъпник на идеята за компактния, 15-минутен град, който принадлежи на хората, а не на колите, като за него хармонията между човека и природата не пречи на икономическия прогрес, за което обаче са нужни ДАННИ. Като бивш служител на ОП “Софияплан“, настоящ експерт доброволец в “Екипа на София“ и член на Съюза на урбанистите (СУБ), изследовател в Института ГЕЙТ на тема дигитални двойници на градовете, той вярва, че в момента София има реален шанс да започне да прави чудеса с потенциала си.

“В България е прието, че архитектът е панацеята на всичко“, а урбанизмът, като материя и наука, е непознат, въпреки че трябва да бъде част от всяка общинска структура или архитектурна корпорация. “Основното в урбанизма е да умееш да видиш системите в градската среда и техните взаимовръзки. Най-опасното е да започнеш просто да чертаеш или да поставяш къщички, без да разбираш какви са ефектите от това“, обяснява още той и казва, че не на последно място, урбанистът трябва да работи в екип от експерти. “И сам урбанистът е урбанист“ е невалидно и неустойчиво твърдение.“

Добри практики, ако ги има

Според Емил участието на обществото във вземането на големи и важни решения за града е ценно. В същото време отбелязва, че т.нар. антропоцентричен подход, независимо въвличащ или не гражданите, е всъщност много опасна посока, в която немалко градове са вървели. “Основните три стълба, между които трябва да се лавира и балансира, а именно икономика, околна среда и хора, са еднакво важни. Един от тях да не работи, градът няма как да прогресира, предоставяйки високо качество на живот.“

За разлика от много други дейности, при урбанизма много често видимият резултат

от дадено действие може да се види няколко години, понякога дори десетилетия по-късно. Неслучайно има краткосрочни, средносрочни и дългосрочни визии и планове, обяснява Емил. “Това е както добре, така и много трудно за комуникиране и разяснение. Хората искат да видят още утре, дори сега конкретна промяна. Затова и цялостната комуникация с гражданите е много важна. Има обаче проекти, при които мнението

на хората не бива да тежи повече от

експертизата на специалистите.“ Според него в момента общината се страхува от гражданите, защото те са агресивно и негативно настроени. Това се дължи не само на лошото (или никакво) изпълнение

на проекти, но и защото с тях се

комуникира не по логичен начин, а просто механично, заради административното задължение да се правят (бутафорни)

обществени обсъждания.

Докато следва в Дания, му е по-лесно да забележи добрите практики. За съжаление се затруднява да посочи такива от нашата столица, макар да следи процесите през последните поне 20 години. “Запазването и модернизирането на трамвайните трасета, подмяната на подвижния състав са всъщност добри примери, макар и при тях да има много недомислици.” Фактът, че управлението тук се хвали с метрото, далеч не решава градските проблеми, дори само що се отнася до мобилността. Притеснителен

според него е и продължаващият дисбаланс между Северна и Южна София и периферните села и градове. Също и бързото и недобре обмислено обновяване на детските градини и училища, като единственото изключение и пример за подражание е завършеното разширение на “Лозичка“ в “Лозенец“.

Най-бързите и безболезнени промени, които според него София може да си позволи на този етап, са редизайн на уличното пространство като стесняване на платна, изграждане на острови, повдигнати пешеходни пътеки и кръстовища, шикани и други неравности; адаптирането на всички съществуващи велоалеи спрямо наредбата; фокусирана работа върху междублоковите

пространства и малките градинки; засаждането и поддръжката на зелената система, без да задълбаваме в сложните

процеси на тази сфера. Това са все

промени, които са възможни в рамките на

една-две години и ще имат незабавен

положителен ефект, смята той.

Пешеходен град

В по-дългосрочен план идеите за града, които могат да бъдат оценени едно

поколение по-късно, са промяната на

Общия устройствен план, работата със

зелената система, мерки и политики в

посока устойчива мобилност.

А какво пречи на София да бъде пешеходен

град? “Нищо. Градът е достатъчно

компактен и с такива характеристики, но

тук пак се връщаме на човешкия фактор и

най-вече навика. Потънали сме в

класическата американо-автомобилна

истерия, където автомобилът е на върха на

пирамидата и нищо в града не може да се случи без него.“ Той дава за пример Амстердам, градът в топ 3 на велосипеди на

глава от населението, който е бил заринат

от автомобили през 70-те и началото на 80-те години. Имало е отпор, но са

намерили начин да се справят, за да могат

днес да са пример за устойчива мобилност

и качествена градска среда.

Притеснява го и хаосът с частната

собственост. “Комбинацията от наследената

реституция в реални граници плюс

бездействието за последните 30 години

прави намесата и реализацията на редица стратегически проекти изключително трудна.“ Друга важна крачка трябва да е изготвянето на първата стратегия за жилищна политика в града, за каквато се говори, без да се действа, от началото на 90-те години. “Имаме масово неаргументирано строителство, независимо че демографската динамика е вече отрицателна, а в града има над 1/3, или около 200 хиляди празни жилища. Фокусът трябва да падне върху масово обновяване, а не масово строителство.“

Създаването на нов адекватен Общ

устройствен план може да бъде голям успех

и позитив за града, но в същото време да засегне редица интереси, които в контекста на нашата държава могат да стигнат до незнайни екстремности, допълва Емил.

“Въпреки това съм оптимист. Понякога

може би наивен оптимист, но предпочитам

да мисля в тази посока и по този начин.“ Ето защо може много обстойно и подробно да

опише представата си за София след 10 години, като във визията му тя е по-зелена и с поддържани междублокови

пространства, с повече компости и общински и граждански разсадници, модернизирана система за боклук, реновиран градски транспорт, по-малко коли, места за всички деца в общинските

детски градини, обновени читалища, преустроени стари емблематични

индустриални сгради като Захарна

фабрика, реновирани минерални бани, ски зони, екопътеки, без хаотично

презастрояване, особено в южните

квартали. След 30 или 50 години пък

нещата стават още по-розови и не включват футуристични сгради, летящи

коли и екрани навсякъде, а непрекъсната мрежа от зелени пространства, реки като линейни паркове и частните автомобили са тотално демоде и се ползват само за извън града, енергията е 100% възобновяема, а дивите животни съжителстват с гражданите.

Слоган на настоящето и бъдещето

Накрая обръщаме разговора в слогани. Първата част от настоящия “Расте, но не старее“ го притеснява. Според Емил онова, което откроява столицата от много други градове, е зеленината. Но ако трябва да избере актуално мото на града, което да отразява сегашната действителност, би се спрял на “Град на рейсърите“, “Градът, който бяга от планината“ и “Бетонираната земя“. Вместо това обаче му се иска в бъдеще до името София по-скоро да стои нещо като “Зелена и красива“, “Място и уют за всеки“, “Природният град за хората“, “Град на реки, планини и щастливи жители“, “Място за

игра от всички възрасти“ или дори “Устойчива силициева долина“.

СРЕЩА НА ГАРАТА

Автор: Мая Стефанова Фотограф: Михаил Новаков

за терена между Сточна гара и Гара Подуяне

потенциала на тази огромна, но невидима за града зона

Бързите темпове на развитие на градовете често оставят отрязъци от тях в плен на миналото. Това обикновено ги превръща в големи отворени рани, които пречат на градския организъм да работи пълноценно. Вместо да се завземат нови територии, могат да се търсят нови визии за вече създадените и изоставени територии, които нерядко заемат огромна площ, но остават невидими. В София едни от най-мащабните проекти, които виждат начин това да се промени в близкото бъдеще, са “Зеленият ринг“ (за превръщането на трасетата на неизползваните жп линии в обща транспортна мрежа), “Реките на София“, който обръща внимание на огромния, но неизползван потенциал на водните артерии, пресичащи столицата, и споделената концепция за “Зеленият преход на гарите“, или как запустелият и занемарен обширен терен между Сточна гара и гара Подуяне да влезе отново в употреба по нов начин.

Мащабен проект

описва

Третият проект е един от най-мащабните и

по него се работи активно през изминалите

две години, но не благодарение на общите

усилия на държава, община и бизнес. Със

задачата да анализира сегашното

състояние, да преосмисли функцията му, да открие най-подходящото решение и да

състави план за реализирането му се заема независимата мултидисциплинарна организация “Градоскоп“. В нея своите

знания и опит обединяват архитекти, урбанисти и комуникатори като Анета Василева, Павел Янчев, Ина Вълканова, Теодора Стефанова и Адрияна Михайлова.

“Първата ми работа беше в “Малашевци“ и съм минавала всеки ден оттам. Питала съм и други хора – никой не забелязва сградата на Сточна гара, защото пред нея има фургон за строителни материали и тя е

скрита зад него. Сградата е уникална и е културна ценност. Фургонът обаче я скрива и единствените, които са я “набарали“ до

този момент, са кинаджиите, които от време на време снимат там, защото тя е в относително добро състояние“, разказва Адрияна Михайлова.

Общият терен на двете гари и междугария е

с площ от около 70 ха, през който

преминават реки и мостове, като жп

линиите са почти изцяло неактивни, а част от териториите им в момента се използват основно като логистични центрове на различни частни фирми. “Мястото не е на Столична община, а е изключителна държавна собственост и се управлява от

НКЖИ – Национална кампания за железопътна инфраструктура, която, най-общо казано, отговаря за релсите и гарите. Административно проблемът е, че НКЖИ няма право да развива други дейности, затова и тази огромна територия в центъра на София стои запусната и се е превърнала в градски разделител, или както ние го наричаме – градска бариера, която разделя централната от бедната северна част, която е маргинализирана, защото през нея не може да се преминава, а и там нищо не се случва“, коментира още Адрияна.

Преди около година и половина, по предложение на главния архитект на София, “Градоскоп“ започват изследването на гарите, което е заложено и в разработената “Визия за София“. Първата им задача е обстоен урбанистичен анализ за чисто физическите дадености. След това по повод 80-годишнината на УАСГ за първи път студентите от всички катедри се включват в мултидисциплинарна работилница и създават проекти. Това е подкрепено с голяма еднодневна международна среща, в която участват хора от академичните среди с опит в подобни проекти, а после се правят и експертни работилници с неправителствени

организации и представители на институциите по теми като нова икономика, транспорт, свързаност. Едно от най-широко отразените и популярни събития, които правят там, е квартален фестивал, с който

постигат две цели – да покажат потенциала

на самата сграда като културен център, но и да съберат мненията на гражданите.

След всичко това успяват да формулират три пилотни проекта за зоната. Първият е за това сградата да стане културен и общностен център, за което са необходими бизнес модел и обследване на сградата за ремонт. Вторият е за “Парк Сточна гара“, който отчита факта, че през последните 20 – 30 години природата сама е започнала

да си взема мястото върху целия неизползван терен на жп линиите, чиито логистични и транспорти функции отдавна са изчезнали. “Тезата ни е, че с много малко инвестиции това място може да се превърне в парк. Инвестицията е основно в обезопасяване на жп линията, която продължава да функционира. Изоставените траверси, вагони и материали пък могат да се използват в архитектурната концепция, а част от огромните бетонни блокове само с едно обръщане могат да станат пейки. Мястото може да стане и супер терен за концерти и други събития, защото е близо до центъра“, обяснява още Адрияна.

Третото нещо – магазиите, халетата и индустриалните постройки, които са останали, са включени в проект на име “Сиркулариум“. “Идеята е това да бъде нещо като хъб за тестване на зелените иновации на София. Има достатъчно терен – складове, които да станат като споделено пространство за работа на всички стартъпи и неправителствени организации, които се занимават със зелени иновации.

Има и достатъчно пространство, в което да се направят площадки за разделно

изхвърляне и събиране на определен тип материали, после да се разработват

продукти от тях. Може да има място за тестване на соларни или вятърни проекти и други неща от този тип.“

Малко преди да разговаряме Адрияна научава, че “Градоскоп“, чиято дейност се финансира с малки грантове европейски средства от Института за иновации и технологии към Европейската комисия, ще получи средства по програма “Творческа Европа“ за обмяна на опит по проекта, свързан със сградата, заедно с други подобни индустриални центрове в Европа. Според Адрияна, ако всичко върви гладко, планът може да влезе в реализация до пет години, а защо не и по-рано. Междувременно те продължават да пишат проекти за мястото, в които задават посоката как всичко това да се случи. А от 1 до 3 септември в Сточна гара заедно с агенция Imp-Act и “БГ Бъди активен“ от Пловдив ще поставят официалния старт на националната мрежа на placemaking организациите. Инициативата цели да свърже формалните и неформалните групи от цялата страна, които действат в посока устойчиви градски подобрения. Освен да представят дейността си, те ще могат да обсъдят помежду си и с представители на властта начините за по-добро и полезно взаимодействие, от което ефектът да е за всички ни.

ФАБРИЧЕН ЕФЕКТ

Автор: Мая Стефанова

Кои са местата за култура и забавление в периферията на града и как изоставените фабрики и

индустриални пространства се превръщат в нови социални центрове

От години си мечтаем старите и излезли от употреба индустриални сгради в София да преоткрият потенциала си и да ни дадат така необходимата широка площ, на който да разпънем танцувалните си, музикални, кулинарни, творчески и всякакъв друг тип способности в широкия, просторен и отдалечен от жилищния фонд терен на някоя стара фабрика, хале или нещо подобно. Такива примери отдавна са налице в други държави, но у нас доскоро бяха по-скоро екзотична мечта, отколкото съществуваща даденост. А столицата има много какво да предложи

откъм заводски фонд, чиято първоначална функция отдавна е отлетяла в миналото и е отворила просторно място

за нови идеи, стига да има кой да вложи време, средства и усилия в тях. Ето няколко добри и пресни примера в тази посока:

ЧИСТИЛИЩЕТО

От юли месец насам новото многофункционално пространство на улица “Индустриална“ 7 ни предлага не само добър повод да излезем от централната градска част, но и различни варианти да се отървем или да натрупаме допълнително грехове по пътя към столичните гробища. Непосредствената близост с точно тази точка на София е и причината мястото да бъде кръстено “Чистилището“. “Това е нова градска сцена за култура и срещи, или иначе казано: пречистване“, споделят създателите. Изборът на локация е решаващ, а реализацията на идеята отнема близо три години. Зад проекта

с опита и знанията си застава екипите на КЕВА, La Maison, Memento и Carrusel. Целта, която ги води, е да предложат “място, което има въздух, простор и може да осъществи и събере няколко събития едновременно, разнообразни хора, без да пречи на никого и в късните часове“.

Улицата е достатъчно отдалечена от жилищните зони в околността, но не по-малко съществена е и огромната площ от близо 3000 кв.м вътрешна и 2500 кв.м външна част. Засега най-атрактивна е откритата такава, която посреща гостите с

неонов надпис, който гласи “кеф ти“ и обещава, че там ще се намери за всекиго по нещо съблазнително. Дали това ще е богатата селекция от вино и ракия, или собствената бира “Градско пиво“, уличната храна и местната кухня, която не пренебрегва и вегетарианците – всеки сам си преценя, както е актуално да се казва.

“Чистилището“ дава шанс и за творчески размах и пречистване на арт чакрите с разположените там 17 ателиета, които могат да приютят различни артисти и техните идеи. Крайната цел, независимо какво ги влече, е “хората да се откъснат от натоварената среда в центъра, да ги забавляваме, да им е кеф, като дойдат при нас, и да не се притесняват от нищо“.

И ако досега не са показали с размах целия си потенциал, с наближаването на есента екипът се готви да заложи на това “Чистилището“ да е “сцена за изяви на разнообразни културни и музикални събития“. Първите такива още са пазени в тайна, но поне не е тайна, че каквото се случва в “Чистилището“, си остава там, но можеш и да повториш, и да потретиш.

“Чистилището” е на “Индустриална“ 7 и @thepurgatorysofia

ЛОФ.ТЪ

Старата мелница на София, известна като бившия завод “Зрънчо” на ул. “Черковна” 28, е удобно близо и едновременно далеч от централната част на града. На петия

етаж от малко повече от година се помещава “лоф.тъ”, а основният виновник за неговото оформяне в съвременно

пространство за култура е Витан Стоянов.

Със своя шарен професионален опит във всякакви сфери както у нас, така и навън, през последните 10 години в главата му

постепенно започва да изкристализира

идеята, че има желание да използва натрупаните умения в трансформацията

на западнали помещения и да им вдъхва нов живот. Откриването на точното място

за неговия лоф.тъ му отнема близо две години, но по-трудната част е

финансирането и ремонтът на

пространството. “Тъй като аз и още две момчета (моите партньори към днешна дата) сме замесени в строителния бизнес, се заехме да си го направим сами. И

тримата имаме нужното ноу-хау, машини и инструменти, чрез които на 90% да си

ремонтираме сами залата, така че успяхме да спестим доста пари, които да вложим в техника и други важни неща за идеята. Но като цяло, беше много бавен и труден

процес”, разказва той.

Името в главата му се появява като своеобразна игра на думи. “Просто един ден се замислих, че никой няма да казва, айде да ходим в The Loft (освен чужденците), а по-скоро – айде да ходим в лофт(ь). Оттам ми прозвуча като “Love The...” и реших, че това ще е доста яко, ако реша да се заиграя маркетингово с това, защото е безгранично като възможности. Общо взето, имаш постоянен слоган с променливи думи накрая като например лоф.ть.ART; лоф.ть.Music; лоф.ть.Live и така нататък”.

Резултатът е място, което дава свобода за изява без притеснението, че спящите в съседната сграда ще се оплачат от шума или стълпотворението. А за него целта е по-скоро да се асоциира с понятия като хибрид, трансформация, изкуство, неконвенционалност и upcycling.

В “лоф.тъ” всички събития са с акцент.

“Опитвам се да създавам среда за

колаборация с хора и организации, които

могат да оценят пълния капацитет от

възможности на лоф.ть. Мисля, че това място е едно от малкото в София, които могат да се трансформират за минути и от парти център да се превърнат в галерия или студио за йога, зала за семинари, фотографско студио или... каквото си поискаш.” Затова и неговият главен акцент е през всеки следващ сезон “лоф.тъ” да се запознава с колкото се може повече хора, с които заедно да създават интересни продукции, които в малки или по-едри количества да разчупват стереотипите на социалния живот тук.

Един от тези предстоящи проекти е поредицата “ВИЖ! НА ЖИВО”, в която с “лоф.тъ” си подаваме ръце, за да пренесем и “разлистим” в реалността темите от страниците си, като ги превърнем в повод за дискусии, изложби, концерти, прожекции и други приятни причини да се срещаме, разговаряме, обогатяваме, подкрепяме и забавляваме. Ще се фокусираме както върху представянето на творци от разнообразни жанрове, така и върху възможностите и перспективите пред съответните артистични сцени,

нуждата от повече разговор между общностите и обмяна на свежи идеи.

Първият епизод предстои на 6 октомври. В него ще представим новия ни брой, посветен на видимите и невидими, положителни и отрицателни следи в културата и наследството на 90-те години, които вече се разглеждат и интерпретира дори от поколенията, родени и израснали след тях. Може да бъдете част от това важно и вълнуващо за нас събитие, като се включите до 15 септември в обявената отворена покана. В нея може да разгърнете въображението си и да предложите свой прочит на темата в освободен от задръжки формат. Селекция от най-добрите идеи ще бъде представена в изложба. Приемете го и като официална покана да се видим на живо в “лоф.тъ” и да поставим началото на една добра традиция. В събитието ще се включат още “Киноклуб Супер 8“ с лимитиран зин и специална прожекция на култови VHS видеа от 90-те, за музиката ще се погрижат някои от любимите ни диджей, а за доброто ни настроение и танци до ранни зори ще разчитаме и на Jägermeister.

“Лоф.тъ” е на ул. “Черковна“ 28 и на @the.loft.sofia. Първото събитие от поредицата “ВИЖ! НА ЖИВО” е на 6 октомври от 20:00.

Автор: Светослав Тодоров Фотограф: Марин Кафеджийски

Как градът се променя през очите на графити

артистите и къде са били най-добрите “спотове”

Временният характер на уличното изкуство изгражда една особена връзка между артистите и градските пространства. Колкото повече изоставени обекти има, толкова

повече те са привлекателни за намеси, но и с разрастването на града все по-вероятно е нарисуваното от тях скоро да изчезне.

Анонимният графити артист ХРОМЕ, който през 2020 г. направи ретроспективно издание на работата си, има постоянно присъствие с творбите си в градска среда от над две десетилетия, още от времето, когато подобни дейности се случваха само нощем.

“Със сигурност градът се промени много за тези вече 23 години, откакто рисувам. В началото нещата се случваха основно по тъмно и скришом, макар че първото ми рисуване беше посред бял ден с покойния Eric под моста на бул. “България” и бул. “Витоша” през март 2001 г. Постепенно през годините броят на рисунките в София се увеличаваше прогресивно, за да стигнем до 2011 –2012 , когато заедно със Ster, който също вече не е сред нас, More, Poze и други започнахме да рисуваме масово и през деня на централни места. Немалко от хубавите спотове си заминаха заради преустройство, разрушаване или усвояване на конкретните сгради или обекти, но това е неминуема част от играта.”

Един от най-ценните и вече изчезнали спотове е кафе-сладкарница “Прага” на ул. “Раковска”. “Тя отстъпи място на банков клон, а беше легендарно място. Изчезнаха също така два много подобни един на друг строежа – един в двора на Факултета по математика и информатика до Семинарията, както и недовършеният басейн до 21-во училище. Там беше първият ми мюръл и опит за hall of fame в България.”

Според ХРОМЕ този процес на постоянна промяна прави от България място с достатъчно обекти, които са подходящи за рисуване – инженерна инфраструктура, изоставени сгради, калканни и подпорни стени, като в някои градове местните власти влагат повече усилия за заличаване на графити, отколкото другаде. “Всеки артист намира своя начин и тактика да твори в условията, които средата му предлага.”

Сред последните му акции е изрисуването на тенис маса в местност “Кошарите” (на снимката горе) и съвместен проект с Djo Venci, в който преобразяват покрив в Бизнес парка в София по покана на фондация “Колектива” (на съседната страница)

Това, което със сигурност обединява

миналото и настоящето са все още малкото локации, които предлагат възможност за рисуване. Той вижда в това ограничение креативно предизвикателство: “Обичам да отделям време и енергия в търсене на нови локации. Така или иначе, не обичам да рисувам върху чужди работи или пък да използвам фон. Графитите по същество са нелегално изкуство и опитите да бъде то опитомено и канализирано невинаги са успешни или стойностни.”

Това, че през последните години се появяват все повече легални проекти, прави това изкуство по-разпознаваемо и приемливо за широката общественост, но не е есенцията му. “Сърцето на графитите винаги ще си остане в нещата, направени без позволение върху чужда собственост.

Паралелното съществуване на двете сцени – легална и нелегална – се наблюдава по целия свят на принципа колкото повече, толкова повече. Стига едното да не е за сметката на другото.”

Повече за дългогодишната работа на ХРОМЕ на instagram.com/x_p_o_m_e/.

АРХИТЕКТУРЕН ДЖУБОКС

Автор: Светослав Тодоров

Максим Мокдад за саундтрака, който го следва между Лондон, Бейрут и София, и как се създава специална връзка между географска локация и мелодия

Максим Мокдад е архитект и графичен дизайнер, работил за студия като Grimshaw Architects (Лондон) и aedes studio (София). Проектираната от него производствена сграда на “Мелексис” спечели в категориите за “Промишлена сграда” и “Зелена сграда” на последното издание на ежегодния национален конкурс “Сграда на годината”. Това, че Мокдад работи у нас, не е даденост. Той е от българо-ливански произход и животът му преминава през няколко

различни една от друга страни. “За мой огромен късмет или съжаление, до седмия ми рожден ден бях успял да разхвърлям детските си спомени между три столици – Москва, София и Бейрут – и три ”родни“ езика. В по-късни години още столици – като Париж и Лондон – ще се включат към този хаотичен списък.” Той също така е и музикант с проекта OOHS!, а двата му досегашни албума са издадени от българския лейбъл Amek.

“Една от малкото константи в живота ми винаги е била градската среда – от пълната сетивна офанзива на Западен Бейрут до безкрайните плетеници от алеи на Източен Лондон. Друга константа несъмнено е музиката, която е била с мен през всички тези години. Усещането за синестезия, което определена музика може да предизвика, е несравнимо. Връзката между географска локация и мелодия не е просто продукт на случайност и индивидуално възприятие. Понякога артистите целенасочено успяват да създадат сетивен моментен портрет на променящата се физическа среда около тях. За да я посети и види, от слушателя се изисква просто да затвори очи и натисне play.” Решихме да попитаме Максим кои три албума символизират за него градове като София, Лондон и Бейрут.

ЛОНДОН: SAINT ETIENNE – SO TOUGH (1993)

Въпреки че Лондон не страда от липса на песни и албуми, романтизиращи всяка уличка, спирка и гара на европейската столица на поп културата, Saint Etienne са вероятно най-верните му хроникьори от последните десетилетия. Дори заглавията на албумите им, като Home Counties и Tales From Turnpike House отразяват една по-прозаична реалност, далеч от светлините на West End и глъчката на петъчния Hoxton. Песента Mario's Café е сутрешния чай в местната закусвалня. You're In A Bad Way е глъчката на милионите неосъществени мечти за бягство от предградията. No Rainbows For Me е ехото на празния перон на гарата преди последния влак да те отведе далеч от изкушенията на града.

СОФИЯ: КПД-0 – КПД-0 (2016)

На противоположния край на спектъра е

София – град, който страда от особено

тежка криза на идентичността в културен, социален и урбанистичен план. Един град на разкъсана реалност, в която малкото окуражаващи примери прорастват измежду ниските очаквания и войнстващия

скептицизъм. Като упорити стръкове

плевели измежду рехавия паваж на улиците му, пробивайки си път към светлината

единствено благодарение на самобитния

индивидуализъм и крайното

противопоставяне на статуквото. КПД-0 рециклира конфронтацията на Sonic Youth и Big Black, както и алиенацията на българския колд уейв, за да нададе смразяващ post-hardcore вой. Групата бе родена в сенките и потъна отново в тях, но през краткото си съществуване беше звукът на флекса в неделната сутрин, разтърсващ съня на една дремеща сцена и град.

БЕЙРУТ: MAYSSA JALLADMARJAA: THE BATTLE OF THE HOTELS

(2023)

Mayssa Jallad, архитект по образование и професия, създава психогеографска карта на една от най-ранните и ожесточени фази на гражданската война.

Започналата през oктомври 1975 г. шестмесечна “Битка на Хотелите” – между лявото Ливанско национално движение и десния Ливански фронт – се провежда високо над града, стрелбите идват от горните етажи на окупираните луксозни хотели. Фронтовите линии полагат основите на религиозното разделение на централен Бейрут, утвърдено след края на войната с безкрайните нови магистрали, инстинктивно пресичащи града по трасетата на същите тези линии.

Подобаващо, първоначалното физическо

издание на албума бе под формата на карта с триизмерни урбанистични възстановки и хронология на отделните фази на битката.

Оцелелите до ден днешен хотели се

извисяват като призрачни свидетели.

Музикалните партии посветени на тези “кули на смъртта” са най-близкото до

бленувания емоционален катарзис., който

вече повече от три десетилетия убягва на

поколенията, вградили множеството

травми в ДНК-то си.

КЛАНЪТ СЕ ЗАВРЪЩА

Когато Атанас Русков хване микрофона на сцената, обичаят

повелява всички уши и погледи да са вперени в него. Особено когато зад гърба му застане целият Babyface Clan. Това не се е случвало отдавна и мнозина очакват с нетърпение да ги чуят отново в действие. Най-накрая се появява нова възможност за жив допир с техния неповторим рок заряд, убийствено добра музика и сценична харизма. Датата е лесна за запомняне, защото докато едни посрещат първия учебен ден, други ще се насочат към стадион “Юнак“ и разположения там Stroeja Open Air Music в по-късните часове на деня. Групата, която съществува от началото на 90-те, когато всички нейни членове – Насо Русков (вокали), Иво Стоядинов (китара), Боби Струкански (бас), Филип Александров – Фичо (пиано) и Деян Драгиев – Даката (барабани) –са още пубери с бебешки лица (откъдето идва и името им), не е събирала почитателите си пред една сцена от четири години. “Още тогава си казахме, че не е зле да правим по няколко концерта всяка година. Какво ще представим на концерта, ще решим в последния момент. Онези, които присъстват, няма да останат разочаровани. Да събереш точно тези пет човека на едно място, е изключително трудно заради участието им в различни проекти.”, каза за “Виж!” един от основните двигатели на бандата Иво Стоядинов – Чарли.

15 СЕПТЕМВРИ I STROEJA OPEN AIR I СОФИЯ

ЗА АНСИ

Ако сте режисьор, аниматор или автор и вашето изразно средство е анимацията, Sofia Animation Lab в партньорство с Международния фестивал на анимационното кино в Анси и CEE Animation предлагат възможност, която не бихте искали да пропуснете. Може да се включите във второто издание на Анси-България Animation Pitching Workshop 2023, като изпратите свои късометражни анимационни проекти до 30 септември, а международно жури ще избере шест от тях, които да участват в петдневно професионално обучение. То ще бъде водено от наградения със „Сезар“ френски продуцент Оливие Катерин (Olivier Catherin) и ще се проведе в Sofia Lab между 30 октомври и 3 ноември. Обучението е безплатно, а работният език –английски. След него международно жури ще избере два от проектите, които ще получат акредитация за участие във фестивала Анси и професионалния пазар MIFA, както и акредитация за участие в Анимационния форум CEE. В отворената покана могат да участват само анимационни проекти от България с максимална продължителност от 15 минути, които са в стадий на развитие и са представлявани от един или максимум двама автори. Проектите не бива да са част от учебно задание, нито да са правени по поръчка на телевизионна компания. Извън това няма ограничения за използваната техника, таргетирана аудитория, жанр или пък възраст на авторите. Всички условия за участие са публикувани в социалните канали на Compote Collective, които са основен организатор на проекта Sofia Animation Lab 2023.

ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ НА @COMPOTECOLLECTIVE ВЪВ ФЕЙСБУК

АНИМАЦИОННА ПОКАНА

ТАТУИРАН ФЕСТИВАЛ

За осма поредна година най-големият фестивал за татуировки на Балканите Bulgarian Tattoo Expo ще се проведе в София. Датите са 16 и 17 септември, а мястото е зала 3 на НДК. Очаква се това да е точката на концентрация на над 150 артисти от България и света, които ще правят зрелищни демонстрации на най-актуалното от изкуството на татуирането. Независимо дали сте професионалист, или просто обичате да гледате татуирани хора, сте добре дошли да разгледате процеса на използване и създаване на различни техники и стилове. Желаещите дори могат да си запазят час на щанда на определен артист. Сред гостите на изложението ще са BulletBG (Николай Николов), Spiro (Станимир Стойчев), Ивайло Шабарков, Ивайло Иванов от Shady Tattoo & Art, Цветомир Цвятков, Todd Flesh, Иван Панайотов. Развлекателната програмата включва и огнено шоу от Krystian Minda от Полша, фрийк шоуто на популярното дуо Jacob Angel и Monica Tomaino, както и музикални изпълнения и други забавни занимания. Фестивалът ще си има и конкурсна програма, която ще отличи най-добрите татуировки, направени в рамките на двата дни. Един от акцентите на изложението си остава семинарът за професионалисти, където някои от големите имена сред гостите ще обменят опит, ще представят най-новите тенденции в техниката, материалите и начините на работа.

16 – 17 СЕПТЕМВРИ I НДК, ЗАЛА 3 I СОФИЯ

СПЕШНИ ДОКУМЕНТАЛНИ ИСТОРИИ

Отличени филми по належащи съвременни теми ще бъдат включени в четвъртото издание на международния филмов фестивал с акцент върху човешките права Sofia Documental. В селекцията тази година влизат 20 актуални заглавия от последната година, от които 18 ще са премиерни за България прожекции, а 12 са режисирани от жени. Освен да гледат най-доброто от света на креативното документално кино, зрителите ще имат възможност и за срещи и дискусии с част от авторите. Сред акцентите в програмата са високо отличени филми като откриващият “Родина“ за Беларус между рейв партитата и соц реализма, “На сауна по сестрински“, който ще вкара публиката в една естонска сауна и историите на група жени, представени през голите им тела и техните разкази с различни нюанси, “Кралицата на порното“ за Чели Уилсън и основаната от нея през 60-те порно индустрия, “Виж какво направих заради теб“, разкриващ истории за убийства, извършени от жени заради насилие над тях и “Седем зими в Техеран“ – за процеса и съдбата на едно момиче, превърнало се в символ на съпротивата и борбата на жените в Иран.

В съпътстващата програма е включена аудио документалистика с формати като лайв подкаст и аудио разходка в партньорство с любимите на младата публика подкаст издания “Гранд Балкан“, “Градски детектив“ и други. Фестивалът ще е място и за творческа лаборатория за документалистика и платформа за балкански документален пазар с целеви обучения и срещи с признати автори и експерти.

18 – 25 СЕПТЕМВРИ I КИНО “ОДЕОН“, ЧЕШКИ ЦЕНТЪР, ФРЕНСКИ ИНСТИТУТ, ГЬОТЕ ИНСТИТУТ, ЛАРГО, ДОМ НА КИНОТО I СОФИЯ

DOCK-УМЕНТИРАНО

Редки са случаите, в които документалното кино достига до големите екрани в Бургас. Затова и ежегодният международен фестивал DOCK за филми в този жанр и то с фокус върху историческата документалистика е събитие, което не бива да се пропуска, ако човек има интереси по различни теми от миналото или пък иска да си обясни нещо от настоящето и то на база факти и реални истории. Големият бонус за бургазлии е, че всички прожекции са с вход свободен, защото основната цел на организаторите е опазване на световната история по атрактивен и запомнящ се начин. След като постави началото си в морския град преди пет години, DOCK e на път отново да се срещне със своята публика в продължение на 5 дни – от 17 до 22 септември. Официалната конкурсна програма включва десет филма, а успоредно с тях ще върви и съпътстваща програма, посветена на “Адела Пеева: 50 години творческа дейност“. Жури ще оцени и отличи едно от заглавията с парична награда, а се очаква гости на събитието да са и продуценти, режисьори и сценаристи от цял свят. Художествен директор на фестивала е Лъчезар Аврамов, а главен организатор – Адриана Кръстанова.

Програмата на фестивала може да откриете в сайта filmfestburgas.com, както и в неговия профил във “Фейсбук“, където информацията се подновява регулярно.

17 – 22 СЕПТЕМВРИ I КУЛТУРЕН ДОМ НХК I БУРГАС

УИКЕНДИ КРАЙ МОРЕТО

Ваканционният сезон за мнозина може и да приключва през август, но Бургас продължава да предлага тематични поводи да прескочите до града край морето дори и само за през уикенда. Първият такъв е още в първите дни и носи името “Лятото не си отива“, а част от него ще е 38-ото изднаие на Международния турнир по спортни танци “Купа Бургас, в който ще участват над 200 двойки от 15 държави. Само няколко дни по-късно започва следващият ”Рибен уикенд“ от 7 до 10 септември, когато ще се проведе Фестивалът на рибата и виното и ще предложи морски изкушения като кулинарни демонстрации и дегустации на вино и морски деликатеси, както и различни забавления като конкурси, игри и музикална програма. Всичко това ще ни зареди с достатъчно допълнителна енергия, за да имаме добър повод през следващия “Run уикенд“ да се включим на 17 септември в традиционното шесто поред издание на маратона “Бургас Рън“. Тази година участниците ще могат да премерят силата и издръжливостта си в едно трасе, което е с дължина 8 км. Предпоследният септемврийски уикенд ще бъде посветен на празниците по повод честването на Деня на независимостта

включи Международния фестивал на историческото документално кино DOCK Film Fest (17 – 22 септември), а за финал на месеца от Община Бургас ще обърнат вниманието на гостите и жителите на града отново към спорта със “Спортен уикенд“ с различни инициативи, предизвикващи движение.

СЕПТЕМВРИ I БУРГАС

СЕПТЕМВРИЙСКИ

Автор: Мая Стефанова

Franz Ferdinand страни

от носталгията и гледа напред към новия албум на групата

В първата половина на август залезите край Морската гара в Бургас имаха по-специално озвучаване. Едно от по-големите събития в рамките на Burgas Summer Live беше първото гостуване на шотландската инди рок група Franz Ferdinand у нас.

Само две години след основаването си през 2002 г. бандата от Глазгоу успява бързо да се изстреля от местната сцена до награди Mercury и Brit, както и няколко номинации за "Грами". Пет албума по-късно и след множество рокади в състава, в него продължават да присъстват основателите – вокалистът и китарист Алекс Капранос и басистът Боб Харди.

Часове преди да излезе пред бургаската

публика, успяхме да седнем за бърз разговор с Алекс, с когото поговорихме за формулата на тяхното успешно дълголетие, спецификите на Глазгоу като извор на вдъхновение, как той

гледа към носталгията по инди рок ерата отпреди 20 години, Джейн Бъркин и Деби Хари.

СКОК В БЪДЕЩЕТО

Алекс Капранос от

Немного групи от вашето поколение

успяха да оцелеят и да се задържат по начина, по който вие успяхте да го направите. Какво допринесе за дълголетието на Franz Ferdinand?

Предполагам, че е, защото хората все още искат да слушат това, което правим. Може би това е простият отговор, а простите отговори са най-добрите. Ако го нямаше търсенето на това, което правим, тогава нямаше да имаме избор. От друга страна, има и друг простичък отговор на този въпрос: искаме да правим музика. Аз все още имам непреодолимата нужда да я създавам и изпълнявам. Смятам, че докато всичко се свежда до тези основни аспекти, значи се справяме добре.

подкаст от четири епизода, в който разказвате

за историята на групата – как в

началото свирите в спалните на приятелите си, докато постепенно достигате до големите сцени и награди. Какво ви липсва най-много от онези времена, когато сте свирили в спалните на приятели?

Знаете ли, онова, което е най-вълнуващо в

тези конкретно времена, е, че не знаеш какво ще бъде бъдещето. Това усещане за очакване е велико. То е като да си дете и да знаеш, че ще получиш подаръци за Коледа или за рождения си ден, но не знаеш какви ще са те. Обаче знаеш, че нещо там някъде предстои. Знаехме, че правим нещо, от което се чувстваме добре и това беше вълнуващо. Но не знаехме какво ще се случи: не знаехме дали ще са само няколко концерта в Глазгоу и това ще бъде всичко, или пък след това ще отидем в Лондон и там ще свирим на няколко места и всичко ще приключи. Просто не знаеш и това усещане за очакване е много вълнуващо.

откриеш, че това е постиндустриален град с голяма концентрация на академични институции.

А това винаги създава интересна комбинация, в която имаш интелектуална и

артистична активност, която е поставена срещу поведението на силно трудеща се работническа и индустриална класа. Това създава дисонанс, в който двете си влияят взаимно. В същото време има и възприемане на идеи, дискурс, в който не се страхуваш да говориш за по-големи неща, докато в същото време има и усещане за общност. Има силен

ъндърграунд. А понякога имаш град като Единбург, в който има повече акцент върху високата култура и ъндърграунд културата може да страда от това, тъй като цялото внимание е насочено към високата култура. Може би затова град като Глазгоу има много по-процъфтяващ ъндърграунд. Не казвам, че Глазгоу няма своята висока култура, нито пък че Единбург няма своя ъндърграунд, просто акцентът е доста различен в двата града.

Може дори да споменем времето, въпреки че това е факт, който вбесява мнозина. В Глазгоу постоянно вали и е много студено, заради което хората не се социализират толкова и е трудно да разпуснеш. По-лесно е да намериш някое мазе и да правиш музика. Не че имаш нужда от лошо време, за да се вдъхновиш, но ти дава извинение какво да правиш през цялото това време.

В последно време се случва известна преоценка на инди рок сцената от 2000-ните години. Изпитвате ли някаква носталгия към този период, или това по-скоро е затворена страница за Вас?

Откривате

ли в Глазгоу все още онова вдъхновение, което градът ви носи в началото на Franz Ferdinand?

Да, намирам Глазгоу за вдъхновяващо място и имам много приятели там, които смятам за вдъхновяващи. За мен зависи от какъв ъгъл гледаш града. Можеш да кажеш по много клиширан начин, че градът просто е готин, но ако се опиташ да го анализираш, ще

По онова време не изпитвах някаква силна връзка с това, което се случва в този точно свят, честно казано. Не виждах себе си, групата ни като част от тази сцена. Ние идвахме от различен свят, от различна

традиция, може би от по-естествена и не толкова токсична среда.

Например това, което The Libertines правеха

в Лондон, ми се струваше като абсолютна

анатема спрямо това, което ние правехме и

символизирахме. Те бяха представители на

Миналата година направихте

нещо съвсем различно. Тогава си мислех, че не искам да правя подобна музика, че това е ужасно, че нашата е напълно различна.

А сега, 20 години по-късно, хората се връщат назад и само защото всички тези групи се появяват по сравнително едно и също време, си мислят, че са част от едно движение. Често става така, нали? Сигурен съм, че The Clash и The Sex Pistols не са се харесвали особено, но когато сега се обръщаме назад към този период, гледаме на тях като част от едно и също нещо.

Наскоро прочетох книгата на Деби Хари (Face It), както и Just Kids на Пати Смит

преди няколко години. И си мислех точно

това, докато ги четях. Макар да е имало

много неизказано съперничество между

тези два образа, тъй като според мен са

гледали на себе си като две напълно

различни неща, в нашето съзнание те са

част от една и съща епха.

Така че, връщайки се към въпроса дали

изпитвам носталгия към този период,

мисля, че по един ненатоварен емоционално начин мога да погледна към него и да кажа, че това бе едно динамично време за музиката и от него се родиха много добри неща.

Лично аз обаче не изпитвам носталгия към него. Не съм особено носталгичен човек, не и в артистичен смисъл. Не искам да живея в миналото. Искам да продължавам да търся нещо ново. Скучно е да живееш отново в собственото си минало, щом вече си го изживял. Винаги обаче ме е вълнувало нечие чуждо минало, което може да бъде удивително. Затова обичам да чета неща като биографията на Деби Хари, защото разбирам какво я е превърнало в тази личност. Но що се отнася до моето собствено минало – то не ми е интересно, защото историята ми е позната.

През 2006 г. записвате песен съвместно с Джейн Бъркин, която почина наскоро. Какви са спомените Ви от тази колаборация?

Имам страхотни спомени. Видях я преди година. Съпругата ми е музикант и имаше концерт в Париж, а Джейн свиреше същата тази вечер и отидох да я слушам. Беше забележителна, изключителна. Знаех, че по това време вече боледуваше и сега след като разбрах, си помислих отново колко значима е тя.

Това, което харесвам в нея и което, смятам, я прави толкова силна, беше тази деликатност, някаква крехкост и уязвимост. Малко са артистите, които могат да поддържат това и да го проектират върху света толкова силно и дори да го надградят.

Връщайки се назад към работата с нея, тя беше страхотна. Като личност, тя също беше такава: много забавна, наистина чаровна и много общителна. Беше пълна със страхотни вицове, не беше сдържана. Шегуваше се много с пърденето на кучето си.

Изминаха пет години от последния ви албум. Можем ли да очакваме нещо ново?

Да, крайно време е, нали! Винаги внимавам с това, което издавам, затова ще кажа само това, което искам да изкарам на бял свят, а то е: много и качествено записани добри песни.

ИЗДАТЕЛ

Камелия Величкова

ВОДЕЩ РЕДАКТОР

Светослав Тодоров

РЕДАКТОР

Мая Стефанова

КОРЕКТОР

Йордан Константинов

ФОТОГРАФ

Боряна Пандова

РЕКЛАМА

Камелия Величкова office@vijsofia.bg

Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com

Михаела Люцканова marketing@vijsofia.bg

Здравка Раева zdravka.raeva@vijsofia.bg

АВТОРИ В БРОЯ Йоанна Елми Мая Стефанова Светослав Тодоров

ФОТОГРАФИ Йоанна Елми I стр. 3 – 6

Боряна Пандова I стр. 1, 7 – 10, 20 – 21

Марин Кафеджийски I стр. 22 – 23

Михаил Новаков I стр. 15-17

ХУДОЖНИЦИ Ивет Няголова I стр. 12

КОРИЦА

Иван Кашлаков @ivankashlak

Корицата е част от кокурса The Sofianer. Изложбата с избани корици може да бъде

видяна между 11 и 24 септември в

градинката на “Кристал“.

ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА И РАЗШИРЕНИТЕ МАТЕРИАЛИ ОТ БРОЯ ЩЕ ОТКРИЕТЕ НА WWW.VIJMAG.BG

“Виж!” се осъществява и с безценната подкрепа на всички тези хора в платформата

Patreon. Ако харесвате работата ни, можете да ни подкрепите списанието на: WWW.PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE

Ана Благова

Андреа Попйорданова

Ася Мункова

Бояна Райчева

Боря Шапшалова

Ваньо Димитров

Венцислав Лалев

Вероника Аристархова

Виктория Стайкова

Владимир Драгоев

Марин Кафеджийски

Гергана Георгиева

Гергана Рабаджийска

Дамяна Димитрова

Деница Димитрова

Десислава Станчева

Димо Господинов

Добрина Кисьова

Екатерина Ангелова

Елисавета Ангелова

Жени Дечева

Златина Димитрова

Златомира Тодорова Ива Мечкунова Иван Кашлаков Иванка Тодорова Ина Добрева Йордан Жечев Калина Павлова Катерина Татарлиева Кристиян Велков Лора Йорданова Любомир Бабуров Любомир Попйорданов Любо Чолаков Марина Матеева Мария Змийчарова Мария Вълкова Мила Янева Мина Карабахчиева Михаела Добрева Николай Иванов Параскеви Карагеоргу

Петър Стоянов

Радостина Ганева

Рая Раева

Румяна Екимова

Светина Уейгант

Светлана Апостолова

Светла Дамянова

Светлозара Христова

Симеона Манова

Снежана Янева

София Попйорданова

Теодор Ушев

Фани Цветкова

Христина Мангелова

Ценко Христов

Явор Димитров

Яна Бюрер Тавание

Ясмина Якимова

Ashira Morris

Studio Komplekt