ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ
БРОЙ 12, ГОД. 4, 2012, 15 ЮНИ, ПЕТЪКЪ, Ц.2 ЛВ.
Значи ако аз съм изнасилвач, а съседът е педофил нямам никакви проблеми, защото не съм само аз кривнал от пътя – така ли да го разбирам? Освен това, господин Инджев, искам да ви кажа, че мета-амфетамините, с които е търгувал Бойко, са най-големият боклук от всички наркотици, познати на човечеството – с изключение може би на една обаче малко позната и все още не толкова използвана субстанция. Този човек отвсякъде лъха на контрабандист и наркотрафикант. Той е милиционер, каратист с дебел врат и масивно телосложение. Кой знае какви ги е вършил – като знам онова, което е излязло на повърхността за живота и методите на тези хора?! Нищо чудно да е рязал уши, изнасилвал мъже и всякакви такива. Всичко от вътрешния мир на един човек е изписано на лицето му, жестовете му, говора му, походката му. Погледнете Бойко Борисов, господин Инджев, на какъв ви прилича? Ами неговият пръв помощник Цветанов? Вие бихте ли искали да имате такива приятели? Да си пиете заедно кафето и да излизате на по бира? Да имате приятелски семейства? Не е ли ясно защо медиите не смеят да гъкнат? Не е ли ясно защо съпартийците им са като препикани? Не е ли ясно защо Трайчо Трайков беше толкова щастлив щом го уволниха и побърза да се махне и изчезне някъде вдън земя? (На стр. 2)
Пускам в кутийката и си мисля – наистина ли е толкова светло и толкова слънчево, как не съм забелязала? А ръката му ляга на моята ръка и нещо ми казва: „С милост от Бога и към Бога"... благославя ме. За стотинките, които съм пуснала, ей така, минавайки. Сякаш не той, а аз ще спася поредния храм. Сякаш не той, а аз съм събрала стотинка по стотинка средствата, помогнали да оцелеят църквите в Горно Камарци, Калофер, Поибрене, Байлово... Понечвам да го попитам – Защо? Но срещам очите му. Топли като ръката му... Очи, видели много, очи на свят човек. Те ми отговарят – защото така трябва! Снимка/Credits: donka_40
ЗАЩО МЕДИИТЕ НЕ СМЕЯТ ДА ГЪКНАТ ПО ПОВОД БАНДИТСКОТО МИНАЛО НА Б. БОРИСОВ? (От стр. 1) Не е ли ясно защо Плевнелиев не искаше да става президент? Така че идеята да се правим на ударени – защото тия неща може да са дело на БСП и на Станишев, а пък тия са лоши! – ми се струва, меко казано, тъпа. Тук получих и отговора на въпроса си от предишния ми коментар, който не се появи – трябва ли сам Господ Бог да слезе от небето и „потвърди“ обвиненията срещу Бойко Борисов, за да се случи нещо след като тези на ЦРУ не ни се струват сериозни? И отговорът е: ДА! Но и това не е много, защото като се замислите Бог какво казва – равенство, блажени са бедните… малко не ви ли се струва като социалист, а? Може да е членувал в БКП. Може да си е пил ракията с Първанов и да са се наговорили. Възможно е, възможно е… Posted by AZ
БИТКАТА ЗА ДЯСНОТО У НАС СЕ ДИРИЖИРА ОТ МОСКВА
дълго можеха да продължат да поддържат своята наистина неефективна система, макар и с цената на все по-брутални репресии както в Северна Корея или Куба. Но те бяха разбрали, че продължаващата открита конфронтация със Запада няма да им донесе желаното надмощие и решиха да прибягнат до хитрост. Между другото това никога няма да го чуете от самите комунисти, защото това е най-дълбоко пазената тайна на режима, във всички детайли на която са посветени само изключително тесен кръг от „стратези”. Съществено за успеха на конспирацията е именно тя да остане конспирация, т.е. тайна. Но и комунистите не са всезнаещи и всемогъщи и плановете им претърпяха ред неуспехи и провали, започвайки от обединението на Германия, което не стана съвсем според предначертанията на Кремъл. Друг момент е, че като цяло след 1989 Източна Европа се управлява от кремълски агенти, но въпреки това се появиха и политици, които не пожелаха да следват заданията от Москва – и един от тях е Иван Костов. Затова няма нищо по-естествено от това Москва да се опитва да елиминира тях и техните партии от политиката. В отделни случай това става дори с открита груба сила като при Зоран Джинджич, в други случай по-„елегантно” с „катастрофи” и „злополуки” като при Трайковски и Качински, понякога и съвсем „елегантно” с политически и най-вече медийни средства като при Костов и ДСБ.
дия, Словакия, Чехия и Обединено Кралство Великобритания Гражданска инициатива ЗА демонтиране на паметника на съветската армия в София ви кани на поредното събитие, което изразява нашето категорично несъгласие паметникът да продължава да стои в центъра на София, въпреки решението на Столичен общински съвет от 1993 г. той да бъде демонтиран. Този паметник пречи на стремежа на нашия народ да бъде част от демократична Европа и разделя народа ни на палачи и жертви. Тъй като той е еманация на един изключително значим период в българската история, смятаме, че мястото му е в музей, така както това се случи с паметниците от тоталитарната епоха в другите страни от Съветския блок. На 17 юни, 2012 от 17 ч. ние ще издигнем българското и европейското знаме на паметника на съветската армия в София като знак на нашето желание да бъдем част от демократичния свят. Двете знамена ще се срещнат и съединят, така както съдбата на нашата страна е неизменна част от тази на стария континент. Искаме си родината, историята и държавата! Нека бъдем заедно! Нека бъдем много! Нека бъдем усмихнати! Просто – нека бъдем! ПРОКЛЕТИИ – И ПРОСТОТИИ – РАЗНИ... СТО БРОЯ!
Написа: Анонимен ИСКАМЕ СИ РОДИНАТА, ИСТОРИЯТА И ДЪРЖАВАТА!
Гледайте филмчето “Битката за дясното”. Отначало мислех, че е глупост, но се оказа сполучливо и забавно: Колкото въобще до битката за дясното, то трябва отново да се подчертае, че промяната 1989-1991 беше подготвена отдалече и контролирана и даже не беше толкова насочена към ревитализиране на комунизма, колкото към подкопаване на Запада. Комунистическата икономика винаги е била по-неефективна от капиталистическата, но от това не следва, че режимът през 1989 г. е развял бял байрак и се е предал, само защото не можел да си плати сметките. Ако искаха, комунистите още
Покана събитие 17 юни 2012 До българските медии До посолствата на САЩ, Полша, Германия, Унгария, Литва, Латвия, Франция, Финлан-
Преди няколко дни написах и мигновено публикувах текст под заглавие Налага се коренна промяна на собствените ни представи и съзнания (1), който сега, няколко дни по-късно, оценявам като несполука: не можах да налучкам верния тон, смесих жанрове, получи се някаква какофония, в крайна сметка не успях да кажа и нищожна част от това, което исках, а това, което успях да кажа, на много места прозвуча съвсем неубедително - поради неудачно избраната форма. Причина за това фиаско е, че аз пиша текстовете си винаги сутрин, крайно притеснен, понеже ми предстои в кратичко-
3 то време да напиша нещичко и да бягам та не закъснея за работа; през деня, особено след работа и дори вечер не мога да пиша ефективно, понеже съм изморен от работа: учителската работа е изтощаваща, противно на това какво си мислят много хора. Та ето, тази сутрин чета упоменатия текст и го оценявам като съвсем неудачен; но няма да го махна, той все пак е един знак на момента и на времето, той е един опит да се изрази нещо, което ме е мъчило, вярно, неуспешен, но все пак опит. Същото мога да кажа и написан и публикуван вчера, в късната нощ и в ранната утрин текст под заглавие Нощните записки на един учителтунеядец с престъпни наклонности; и той е несполука, но въпреки това е психологически достоверен, не мога да го унищожа, но предупреждавам, че в тия текстове не бива да се търси моето окончателно, твърдо, завършено становище по повдигнатите проблеми; тия текстове просто са етапи в търсенето на по-цялостна позиция, те са израз на лутането ми към нея; въпреки несъвършенствата и кусурите, не се отказвам от нито една дума в тях - въпреки всички рискове. Това специално го пиша, за да не почне някой да тръби, че, видите ли, съм се уплашил и съм дал "заден ход". Идеята ми е да опитам да намеря време за поспокойно осмисляне на нелеките и щекотливи проблеми, та да налучкам верния тон, който ще ми позволи в пределно кратка и ясна форма да кажа категорично всичко това, което мисля. Прочее, оказва се, че и "замесените лица" в тия истории внимателно четат упоменатите по-горе текстове и няма да се въздържат да не се възползват от недобре казаните от мен констатации - по принципа да запратят обратно в лицето ми собствените ми "камъни". Някои това особено много го умеят. Тъй че тия дни ми предстои да премисля най-основателно създалата се ситуация и да опитам да напиша текст, който, по възможност, в най-кратка форма да каже най-главното, същината на проблемите. Щото моите лични несрети - и административния тормоз, който ми се налага да понасям всеки ден - са само нещо като лакмус за ония по-дълбоки негативни процеси, които от две години текат в училищната общност, откакто си имаме нов директор. Вчера сутринта, и то за първия час, в училището вече ме чакаше ранобудната инспекторка по философия, а директорката две минути преди часа ме предупреди, че пак се налагало да ме проверят; е, влязоха, проверяваха ме, и то не за един, а за два учебни часа. Знаете ли как се чувстват учениците в ранната утрин, нали? На горките ученици още им се спи, още не са се разбудили както трябва и са недоволни от целия свят. Опитайте се да водите учебен час и то не по какъв да е предмет, а по философия, с още толкова сънени ученици, и то в присъствието на зорко дебнещи ра-
нобудни директорка и инспекторка; оказва се, "най-подходящото" време за посещение от директори и инспектори на лоши учители като Ангел Грънчаров, които са дебнати да бъдат хванати най-сетне в "крещящи нарушения", та да операт пешкира, е тъкмо времето, когато учениците още съвсем не са се пробудили. За огромното съжаление на проверяващите му учениците, по моето възприятие, се представиха чудесно; а аз какво да се представям, аз не съм такъв, който ще вземе да се прави на такъв, че да се хареса някому, най-малко пък на разните му там администратори; аз съм си винаги най-естествен, понеже органически не понасям лицемерието, да не говорим пък за подлизурството. Е, в крайна сметка, след тия два часа, бях повикан в голямото междучасие в директорския кабинет, с оглед пак да ми се държи или чете "конско"; не понасям гаврите с личността ми, независимо от ранга на оня, които си е наумил да ме унижава; не ми пука от ранга му, даже и самият Бойко Борисов да дойде да ми чете конско, и той скоро ще разбере, че се е озовал в небрано лозе; та затова влязох в остра дискусия с инспекторката, която се опита да си изпее репертоара от някакви банални общи фрази, че съм бил нарушил еди-какво си, че не трябвало да бъда какъвто съм, а трябвало да бъда такъв, какъвто на нея й се искало, и прочие. Е, не става така. При това спешността на мероприятието по улавянето ми в нарушения в този най-ранен час беше довела до непростими пропуски: например, бях изловен от зорката инспекторка, че имало "хаотичност" в нанасянето на учебния материал в т.н. материална книга, за което чиновниците най-много бдят, сякаш вселенския ред ще пропадне, ако има някакво разминаване между програма и онова, което всеки учител е длъжен да пише като реално взет учебен материал в тази книга; та като ми приписа подобна "хаотичност", аз възразих, понеже на мен се опита да припише произволно написани теми от моята заместничка, която ме заместваше когато бях болнични; възникна неприятна конфузия; същото се получи и с другите обвинения в този ранен сутрешен и така спешно организиран съдебен трибунал над моята "погрешна персона". Мероприятието сякаш пропадна; тия дни ще трябва да ми дадат да се запозная с протокол за него, представям си обаче какви усилия ще бъдат положени от проверяващите, за да се "констатира" и фиксира цяла една поредица от изсмукани от пръстите мои "нарушения", щото по начало си се знае, че толкова "погрешна личност" като Ангел Грънчаров няма начин да може да направи нещо, което също така да не е съвсем погрешно. Позволих си да обвиня инспекторката, че робува на стари, отдавна демодирали и анахронични представи от паметната ера на комунизма. Че представата й за
"пълноценен учебен процес" по философия няма нищо общо с модерните разбирания за това как следва да се общува с учениците в едно училище, което не иска да е резервоар на комунизъм, а иска да е жива и живееща със съвременните потребности на живота демократична общност. Ето и един пример, за да илюстрирам за какво по-точно става дума. Инспекторката ме обвини, че не съм бил реагирал "адекватно" когато един ученик си позволи по време на часа да изкаже "лъхащо на расизъм" изказване срещу циганите; не че изказването му чак толкова наистина е лъхало на "расизъм", щото момчето каза, че циганите несправедливо били се ползвали от някакви "специални права" или нещо такова. Трябвало според инспекторката веднага да реагирам за да върна в "правия път" ученикът, който си е позволил да кривне встрани, т.е. да мисли и да изкаже нещо по-различно и необичайно. На това обвинение на инспекторката, представяща се за блюстителка на "идеологическата чистота" или "непорочност", отвърнах ето как: представата, че учителят трябва да дебне да не би някой ученик да си позволи да кривне от "правия път", робува на стереотипа за "идеологическа непорочност", наследен от комунизма, а сега живеем в съвсем други, плуралистични времена; няма една-единствена "правилна позиция" или тълкуване, а има много и то различни начини за тълкуване на едно и също събитие или феномен, като всички са допустими; учителят не бива да монополизира "единствено правилното разбиране" и да го налага по един груб начин, напротив, трябва да осигури известна равнопоставеност на гледните точки и пр. Напомних на инспекторката, че сега вече живеем не в тодорживковите, а в едни доста по-различни европейски времена, ала забелязах, че моите "своеволни мисли" са посрещнати със злобно присвити и побелели устни. Горе-долу в тоя дух протече "творческата" ни дискусия с ранобудната инспекторка, в присъствието на видимо разочарованата, на очаквалата съвсем друг резултат от "инициативата" с така ранната проверка също толкова ранобудна директорка. Такива работи. Така тече животът при нас. За една седмица бях проверен в 5 учебни часа, от директор, заместник-директор и от специално привикан инспектор (щото по начало директорите с филологическа специалност нямат компетентността да анализират това, което прави един учител по философия). В 16 часа на предния ден завърши така милата ми дискусия с 4 ръководни функционерки по моите "нетърпими прегрешения"; на тая дискусия възразих, че ми се отправят фриволни забележки по същество от неспециалисти; заявих, че само инспектор по философия е оторизиран за това; на другия ден, няколко часа покъсно, вече като по поръчка ми доведоха
4 ранобудна инспекторка: ето, искаш инспекторка, на ти инспекторка, за нас невъзможни неща няма! Сфащате ли сега каква грозна игра се играе срещу мен тия дни? На мен лично взе да ми писва. Интересно е какво ли друго са ми замислили. Заявих в лицето на самозабравилата се директорка - на някои явно наркотикът на властта им влия крайно негативно - че очаквам в близките дни да ми повика вече... милиция! Или мутри-биячи, както е прието в сегашните "модерни времена". Няма да се учудя нещо такова да са ми замислили. Всеки предел вече беше минат. Завършвам с нещо сюблимно. Инспекторката - като стана дума за блога ми заяви патетично: "То пък кой ли изобщо чете прословутия ти блог?!". Е, спечелих в нейно лице един постоянен читател. И администрацията, предполагам, с нетърпение очаква "своеволията" на "тоя проклет Грънчаров". Дали ме четат или не ме четат изобщо не ми пука, това си е мой дневник и ще си пиша за всичко, което ме терзае, вълнува или интересува. А в днешните демократични, да се надяваме все още, времена няма "забранени теми", няма и "служебни тайни", когато се касае за такива публични заведения като едно училище. Цялото общество е жизнено заинтересовано от това да знае истината за това какво се случва в нашите училища, издържани с нашите данъци. Нищо скрито-покрито не може да има тук. Тия, дето са гузни, може да си мечтаят за ония блажени времена, в които цензурата и тайната бяха на висота, но ето, в наше време вече има тоя проклет, тоя гаден, тоя гнусен интернет! Проклети да са стивджобсовците, дето го измислиха и наложиха! И, за жалост, има и проклети хора като тоя Грънчаров, дето не си трае. Какъв кошмар?! Другари, но това вече не се търпи! Дайте да го убием тоя Грънчаров, а, какво ще кажете, другари?! Та тоя идиот явно няма да замлъкне, я дайте да му отрежем главата, та да миряса най-сетне, а?! ПОПУЛИЗМЪТ ПРОСТИТУЦИЯ
КАТО
ПОЛИТИЧЕСКА
Повече от 15 год. мръсните ченгета не оставят на мира автентичната десни-
ца. Зор та зор да я подменят! Зор та зор да изхвърлят от политическия живот найголемия политик и държавник Ив.Костов! Хвърлят милиони левове за подкупни, алчни предатели и мекерета, които нямат свършек. То не бе червен, продажен цар, не бе червен генерал-мафиот, а сега вечната червена Амбър - подлога на всички правителства! (Elka Kitcheva) НОЩНИТЕ ЗАПИСКИ НА ЕДИН УЧИТЕЛТУНЕЯДЕЦ С ПРЕСТЪПНИ НАКЛОННОСТИ
От седмица не мога вече да асимилирам на кой свят живея - и дали не сънувам, че това, което ми се случва, е истина; уви, оказва се, че е истина, нищо че изглежда толкова невероятно и абсурдно. За първи път в живота си съм подложен на работата си на толкова злобна и подла репресия и на системен тормоз, а аз работя като учител по философия не от вчера, работя цели 30 години вече. Моля, не си мислете, че започвате да четете мой текст, писан някъде в 80-те години на миналия век: събитията, за които намеквам, се случват ето в тия наши дни, през месец юни на 2012-та година, а векът вече е 21-ви. Не мигнах цяла нощ; унасях се в някаква кошмарна просъница, ала да заспя истински не успях. А си легнах рано, защото бях съкрушен: 4-ри директорки (3 заместнички и една същинска) повече от два часа мъмриха по всички линии "лошия Грънчаров", а аз се опитвах да отбивам атаките; не, това не е сън, това се случи вчера, след часовете! А през миналата седмица, в четвъртъка, директорката заедно със заместничката си, влезе в 3 мои последователни учебни часа, за да "осъществи контрол"; ето, вчера ми се дадоха "протоколите" за тия проверки, пълни с изсмукани от пръстите мои "нарушения"; по-абсурдно и предубедено четиво, лъхащо от злоба, в живота си не съм чел! Срам! Изобщо не ги смути това, че съм човек в тежко здравословно състояние, с проблеми със сърцето; не, те виждаха в мен "врага", който трябва да бъде заклеймен, изобличен, смазан без капчица жалост! Сякаш съм змия, а не човек. Наистина, в живота си не съм подлаган на поголеми унижения; сам не зная как изобщо издържах, как се довлякох до дома си, как,
пребит и смазан, легнах, опитвайки се да заспя, ала не би; ето, сега е 4 часа сутринта, а аз сядам да описвам злочестините си. Разбира се, вбесило ги е това, че не мълча, че не държа в тайна това, което ми се случва, а си позволявам да пиша тук, в блога, а и по висшестоящите инстанции; а аз пиша, защото това е мой дневник, в който няма как да не пиша за толкова абсурдни, невероятни направо събития, които животът ми поднася ето в тия дни. Повече от месец мина откакто се върнах от отпуск по болест, продължил 5 седмици, а в първия ден на този период се започна тая лудешка история: първо директорката ме уведоми, че понеже имало "ей-такава папка с жалби" срещу мен, ми отнемала 4 класа; после се оказа, че ми "подляха вода" по най-подъл начин, като на отнетите класове заместничката ми писа отлични оценки отгоре до долу! Да, всички ученици, откак мъдрата директорки ги отне от "изверга Грънчаров", изведнъж до един станаха отличници! Сюблимното в цялата тази история е, че, оказва се, тоя изверг Грънчаров явно доста добре ги е подготвил по философия, щом всички до един бивши негови ученици изведнъж станаха "отличници"! Страшна работа! И после се оказа, че основният проблем на това училище, явно, е "непоносимия Ангел Грънчаров"; директорката запретна ръкави да ми дири, постфактум, "нарушения", щото факт е, че ме отстрани от преподаване в тия класове ей-така, заради уж хипотетичните "жалби", а всъщност, както сега се оказва, за отмъщение, за назидание и за всяване на страх: щото тоя Грънчаров, представяте ли си, си позволи – както вчера се изрази директорката – да "направи за резил" училището, предлагайки негов патрон да стане "някакъв си там Стив Джобс"! Значи ето за това било всичко, да ми се отмъсти, щото тогава медиите се разшумяха, а пък аз, наглецът, представяте ли си, съм си бил позволил "да узурпирам правото да говоря от името на училището", щото съм бил говорил на фона на училището, ерго, значи съм се бил правил, че говоря "от името на училището"! Нещо, което аз лично не си представям, а как именно става този фокус, щото аз, да си призная, винаги си говоря или пиша само от мое име. Както и да е, усещате ли вече абсурдната, непостижимата от здрав разсъдък атмосфера?! Нямам думи вече! Че съм бил писал за "направо оксфордския дух", дето витаеше в училището по времето на предишния директор инж. В.Паунов, това явно е била капката, с която е преляла чашата. Опитах се да водя диалог, да поясня какво съм имал предвид, не за да се оправдавам, а защото усещането ми беше, че изобщо не съм разбран; оказа се, че е крайно трудно да се постигне разбиране, понеже е налице някакво крайно настроение към мен, една емоция, която замъглява разсъдъка.
5 Изглежда съм успял да предизвикам тия чувства, понеже имам непростимия грях открито да говоря и пиша какво аз мисля, а също и така и да критикувам ръководството, а това явно е лукс, който не се прощава. За жалост, работите ескалираха; съвсем не бях разбран в твърденията си, че като критикувам, аз всъщност помагам на това ръководство, щото ако, вместо да критикувам, се бях присъединил към ласкателите, работите биха потръгнали съвсем на зле; та нали ласкателят всъщност подбутва към провала обекта на своите ласкателства, докато критикът, макар че е така неприятен, всъщност му помага да се предпазва от бъдещи грешки, един вид проявява доброжелателност и добронамерененост; но кой ли да ти разбере тия мои "умувания" и "философски спекулации"?! "Кажи, Грънчаров, как е възможно само към теб, по твой адрес, да има жалби, и то и от ученици, и от родители, ей-такава папка жалби има срещу теб, обясни ми поне това?!" И аз обяснявам: ами, дори и да има чак толкова жалби, нормално е да има; щом някой е личност, нормално е да дразни разни хора, на всички не може да се угоди, едни вероятно те харесват, други не, какво чудно има тука?! Оня, който на всички се харесва, дали пък не е безличен, а нали знаем от психологията, че конформизмът, нагаждачеството, не е кой знае колко печеливша жизнена стратегия? Даже си позволих да се шегувам: великият Сократ е бил осъден на смърт на основание на жалба, написана от част от неговите ученици, тъй че моя милост се чувства в някакъв смисъл поласкана, че и срещу мен има жалби; е, вярно, сега-засега (и все още) не ми се иска смъртта, но, да се надяваме, и дотам ще стигнем в един прекрасен ден; все пак "възмутените" апелират за репресии, за административни наказания, за тормоз, пък ето, ръководството, се отзовава с готовност на тоя "народен глас", на тия народни роптания. Ей-такива мили приказки си поговорихме вчера в директорския кабинет, аз сам сега не мога да повярвам, че такова нещо е възможно в наше време, ала не би, за жалост, това, оказва се, съвсем не са халюцинации, това е самата горчива истина. Какво да правя в тази ситуация ето това е проблемът? Да си замълча, надявайки се по този начин да избегна гнева и възмездието на администраторите? Да, ала как да преживея униженията? Да се боря, както винаги съм го правил - добре де, ти това го умееш, но какво спечели от това, че цял живот се бори с разгащили се и самозабравили се администратори?! Нищо не спечели, е, спечели поне едно болно сърце, но, както и да го погледне човек, поне си съхрани достойнството. Не знам. Една нова борба и битка - а аз съм на години вече може да завърши фатално за мен, дазавърши с, както се казва, "летален изход"; е,
най-накрая точно това ще спечеля; но пък нали всички все някога ще мрем, нима е хубаво да се живее на колене, както пишат филолозите в ученическите "критични" (аз предпочитам да ги наричам "кретенични"!) коментари? Ето, сега, примерно, че не си мълча, а пиша този текст – а той непременно ще налее масълце или бензинец в огъня, няма как да е иначе! – защо го правиш бе, човече, мълчи, налягай си парцалите, гледай какво правят другите, що сам се поставяш на дулото на топа, пък после се оплакваш?! Да, наистина, защо пиша, какво ще спечеля като пиша, а не си мълча? Пиша по една причина: защото ако не пиша, направо ще се пръсна, направо ще умра от напрежение. Писането е нещо като отдушник, и аз съм човек, затуй не мога да мълча когато си позволяват да се гаврят с мен. Пиша, за да спася горкото си сърце. Ето затова пиша. Знам, че ще предизвикам гнева на "венценосни" администратори, смятащи се за непогрешими. Администратори, живеещи с представите на едно отдавна отминало време. Ето, вчера директорката - а тя е филолог - без капчица свян се опита да ми обясни как трябва да се преподава... философия, да го обясни на мен, човек, който 30 години прави това, който има най-висша квалификация (имам т.н. 1-ви клас квалификация, най-висшата), автор на учебни помагала, които са писани все в тази посока: поефективното преподаване на философското знание. А тя се отнася към мен, сякаш съм взет от улицата, сякаш съм нещо като самозванец, който, видите ли, нагло претендира, че разбира как се преподава философия - и че умее да преподава тоя предмет! Виждате ли каква наглост? Щом има власт, директорката си мисли, че от всичко разбира, и то най-добре, въобразява си, че нейните мнения са меродавни, и ето, почва да учи един философ ("краставичар") как се преподава философия ("как се... ядят краставици"!). Не, моля ви се, не си мислете, че си измислям, самата истина е това, което пиша, наистина се случи вчера! Вярно, фантастика е, но се случи! А самият факт, че дойде да ме проверява, и то не един, а цели 3 учебни часа, вече е крещящо нарушение, да не говорим за това, че не дойде в присъствието на инспектор по философия, какъвто е редът; но кой ли ти спазва някакъв ред, важното е да отмъстим, да смажем тоя Грънчаров, да му покажем, че или трябва да клекне и да се пречупи, или, ако не го стори, ний ще го пречупим, ако трябва и ще го ликвидираме, да мре най-накрая щом е толкова вироглав! Като познавам себе си, знам добре, че няма да мълча или да се примиря. Сделка с мен трудно може да се постигне когато става дума за толкова базисни, принципни неща. При това аз съм върл фен на демокрацията и няма да мирясам пред опитите едно културно и духовно учрежде-
ние да бъде превръщано в нещо като казарма; за свободата съм готов на всичко. Училището в днешни условия трябва да бъде една жива демократична общност, а не казарма, това е принципен въпрос, от който няма да отстъпя. И пред диктаторски попълзновения няма да отстъпя или да се преклоня. Защото и истината ми е мила също. Да, аз съм фанатик на истината и на свободата, е, нека да го знаят занапред и тия, които още не го знаеха. Трябва да бягам за работа за да не закъснея. Като капак вчера бях обвинен, че на работя ходя да си почивам само, а иначе съм се бил посветил на "излишни неща" като писане и пр. Бил съм нещо като "тунеядец", ето, директорката заяви, че й било станало мъчно да ме гледа как си седя кротичко и си говоря с учениците по време на час, а трябвало да пламтя от комсомолски плам, трябвало да се раздавам, трябвало да работя като фурия! А той, представете си, кротичко си беседва, каква вялост, другари, как е възможно толкова мързелив човек да е учител на младежта? Такива ми ти работи. Ако не знаете, аз, освен че съм много лош човек, съм и голям мързеливец, аз, господа, съм един тунеядец! Достоен за презрение човек съм, ето кой съм... аз, господа, съм една твар... Хубав ден на всички и прощавайте ако има нещо! ОТКРИТО ПИСМО ДО Г-Н ТЕОДОР ДЕЧЕВ, ЛИДЕР НА НОВАТА ПАРТИЯ „СВОБОДЕН НАРОД”
Драги г-н Дечев, Позволих си под формата на добронамерен жест да публикувам в блога си рекламния плакат на новия вестник СВОБОДЕН НАРОД, първия брой на който, както научавам, предстои да излезе след два дни. Държа да уточня за читателите на блога си, че правя това съвсем безкористно - и независимо от рисковете, примерно да бъда обвинен, че, да речем, съм се "продал", че го правя по користни подбуди. Не, правя го по най-идеални и ценностни подбуди, което именно и представям със следните думи: След като свободата ни намалява с всеки изминал ден – особено пък в сферата на медиите! – си заслужава всичко, което дори само претендира, че е свободно, да бъде подкрепено! Свободата
6 стана най-дефицитна и луксозна стока в свидното ни Отечество, та затова... С жеста си искам да покажа, че и такова едно поведение, обусловено само от идейни и ценностни подбуди, е все пак възможно в прогизналата от сметкаджийство, нечисти съвести и продажност медийна среда у нас. Да, добре знам, че такова едно отношение изглежда, на фона на определящите тенденции, толкова странно и парадоксално, че неминуемо ще бъда заподозрян в корист. За успокоение на възмутените ще кажа: Е, не съм получил и стотинка за тази реклама, каквото и да си мислите, това е самата истина! И не ща да получа нищичко, не сме длъжни всички да сме непременно продажници и сметкаджии! Г-н Дечев, пишейки този текст, воден от изцяло нравствени подбуди, в съзнанието ми се появи обаче следната мисъл: не е ли възможно все пак под някаква форма сътрудничество между в-к СВОБОДЕН НАРОД и първия и единствен засега свободен блогърски и граждански вестник, който моя милост издава със свои вече четвърта година, именно в-к ГРАЖДАНИНЪ? Ето, аз показвам, че съм готов да си подадем ръка, да си сътрудничим, пък Вие преценете дали ще я поемете... Вярно, в-к СВОБОДЕН НАРОД декларира, че ще бъде един ляв, именно социалдемократически вестник; в-к ГРАЖДАНИНЪ е един вестник с дясна и антикомунистическа тенденция; но социалдемократите по принцип са значително по-десни от социалисто-комунистите, ето, значи имаме пресечни точки в идейно отношение. Какво тогава пречи да си сътрудничим? Как, под каква форма можем да си сътрудничим ли? Ето как аз си представям това сътрудничество. На пазара - крайно стеснен поради злоупотреби, поради дискредитираност и морална нечистоплътност на поръчковата "журналистика", завладяна при това или купена от олигархичната ченгесаро-кагебистка преса – има все пак доста вестници, които обаче по моя преценка са твърде бедни в съдържателно-смислово отношение. Тоест, сполетяла ги е тсъщо така и свестни автори. По тази причина страниците на един стандартен днешен български вестник са така безсъдържателни, че подобре щеше да е изобщо да ги оставяха бели, вместо да ги пълнят със словесните бълвочи на напористи студентки по журналистика, единственото желание на които е да спечелят парици или да привлекат благоразположението на собственика. Така не се прави вестник. Тоест, прави се, ала се прави жалко подобие на вестник. Та в тази връзка екипа, който списваме в-к ГРАЖДАНИНЪ, бихме могли всяка седмица, ако Вие се съгласите, да пълним с наши материали като начало една страница, а по-нататък, при желание, и цял под-
листник от 4-ри страници. Това ще разнообрази идейната платформа на вестника, ще й придаде плуралистичен характер и, разбира се, ще разшири читателската аудитория на вестника, т.е. влиянието му. Не знам, аз това предлагам, пък Вие си решавайте. При това заявявам, че не желаем никакви парични компенсации за списването на тия материали, т.е. наистина го правим единствено заради идеята. Това исках да Ви кажа. Желая Ви успех с партията и с вестника! Има нужда и от такава партия, и от такъв вестник!
Началото на края на комунизма!!!
С уважение: Ангел Грънчаров, философ, блогър ОЧАКВАМ ВЕСТНИК „СВОБОДЕН НАРОД” – ПОНЕЖЕ ВСИЧКО, КОЕТО Е СВЪРЗАНО СЪС СВОБОДА, ГО ПОДКРЕПЯМ
СКАНДАЛ С АФРИКАНСКИ ПРИВКУС: У НАС МЕДИИТЕ ВЕЧЕ “РЕЖАТ ГЛАВИ” ПО ПОРЪЧКА НА ПРАВИТЕЛСТВОТО!
Из Петър Москов: Борисов да избере премиер ли е или е част от сенчест свят: Прочети ОЩЕ >>> за вестника и партията с име СВОБОДЕН НАРОД. След като свободата ни намалява с всеки изминал ден – особено пък в сферата на медиите! – си заслужава всичко, което дори само претендира, че е свободно, да бъде подкрепено! Свободата стана найдефицитна и луксозна стока в свидното ни Отечество, та затова... ЕТО КАК СЕ ПРАВИ ИСТОРИЯ... От Фейсбук-страницата на Здраво Кулев: Да си спомним! 12 юни 1987 г.: Г-н Горбачов, отворете тази врата! Mr Gorbachev, tear down this wall! Г-н Горбачов, съборете тази стена!
Ситуацията и начина, по който съдебната система или процесуалните органи се отнасят към господин Любомир Павлов и Огнян Донев е едно. Да кажем, че предстои някакъв път, през който съдебната система ще се опитва да предявява някакви искания, а адвокатите на тези двама господа ще се опитват да ги отхвърлят. До тук – като във всяка една друга държава. Проблемът, обаче, е друг. От записа на господин Павлов става много ясно нещо друго. Не че той е виновен или не за нещо, за което в момента го разследва следствието. Става въпрос за разкрития от първо лице за връзка между света на медиите и света на политическото управление на България, в лицето на ГЕРБ, на Цветан Цветанов. От някъде се появява и името на министър-председателя Бойко Борисов. Това не е криминален скандал, това е политически скандал.
7 Когато говорим за това, че един човек, който в момента е обвинен за пране на пари и още няколко неща, когато той говори, че си е платил дълга към Цветан Цветанов, изживявайки се като главорез – той казва: „отрязах главата на Костов и срещу това съдебната система ще прикрие с гаранцията на Цветанов собствените му престъпления”, – това означава, че наистина липсва държава. Затова и нашата декларация (на ДСБ от 11 юни 2012 г. – б.р.) беше с искане към премиера Борисов – да се държи или като министър-председател на България, или като част от тази завера между собствения му вътрешен министър и един човек, който е разследван за пране на пари. Борисов трябва да избере – премиер ли е, или е част от този сенчест свят. ОТГОВОРЪТ НА ПРОФ. БАЛКАНСКИ И МОЙ ОТГОВОР ДО НЕГО, ЗАСЯГАЩ И ТЕМАТА ЗА КАПРИЗНАТА СУЕТНОСТ НА Г-Н МИНИСТЪРА ИГНАТОВ
Получих отговор на своето Открито писмо до проф. М.Балкански, съдържащо крещящ нравствен казус от българския живот; ето какво ми пише уважаваният професор, а по-долу можете да прочетете и моя отговор до него: Драги господин Грънчаров, Вие ми пишете едно отворено писмо... това е много драматично и театрално, аз обичам по-прости, по-ясни, поискрени и по-чисти отношения с хората, които зачитам. Като сериозен човек би трябвало преди всичко да проверите дали изобщо съм получил Вашите писма; това е всякога възможно с електронната поща. На 04/01/2012 моят компютър беше пиратиран и остана извесно време без мейл докато запиша нов електронен адрес: Balkanski.minko от gmail.com. Проверете първо дали сте ми писали на този адрес преди да кажете: "преди няколко месеца с имейл изявих желание да участвам със съобщение в работата на конференцията по абсолютно същия начин изобщо не ми беше отговорено на имейла"
Аз отговарям на всички мейли в реално време дори и на това отворено писмо, което не заслужава отговор когато се обръщате към мен, (аз съм на 85 години и според българския обичай старите хора заслужават уважение) с: "които са дръзнали да постъпят така с мен, че хората на власт се менят и желанието да се угоди на преходните лица в нея не е израз на кой знае колко разумна, камо ли пък на нравствена позиция". Аз нито съм дръзнал, защото не зная за Вашите разправии с когото и да е в света, просто защото малко Ви познавам, нито смятам, че е Ваша роля да съдите доколко моите позиции са разумни и нравствени. Обидите не са най добрия начин за общуване. Щом ме смятате за такъв, какъвто ме, описвате мисля, че най-добре ще бъде да не ме търсите повече. Поздрави, М.Балкански Уважаеми професор Балкански, Аз никого не обвинявам; просто констатирам факта. На Вашия имейл два пъти изпращах заявка, не получих никакъв отговор. Възможно е и да не сте получил писмата, това наистина е твърде възможно в интернет. Когато допуснах такава възможност (защото при предишни мои писма сте ми отговарял), се поинтересувах на какъв друг имейл мога да пратя заявката си; писах на г-н Явор Киряков, пак мълчание. Реших още веднъж (за всеки случай) да пиша, пак мълчание. При това положение реагирах с моето Отворено писмо, защото, не крия, бях твърде много смутен. Както и да е. Сега се оказва, както съдя по Вашето писмо, че съм нежелан на конференцията вече заради това мое Открито писмо; един вид сам съм си крив и виновен за неучастието ми; поне нещата се изясняват и вече има основателен мотив. За съжаление, имах доста наивни очаквания относно възможността за едно пълноценно сътрудничество и за добри перспективи в отношенията между Сдружение МЕГО и списание ИДЕИ, примерно. Но, уви, това се оказа нереалистично. Забелязвам обаче интересна закономерност: когато преди около година шефът на настоятелството на Нов български университет проф. Богдан Богданов изрази готовност за сътрудничество между университета и списание ИДЕИ и преговорите в това отношение след наша среща напреднаха в голяма степен (оставаше да се уточнят някои подробности), в един момент в отношението на НБУ настъпи неочакван поврат; предполагам, това се дължеше на влияние от страна на бившия ректор на НБУ, мой така любезен състудент, вече Министър, именно С.Игнатов. В сегашния случай си правя следния извод (понеже допускам, че е наистина възможно моите имейли до Вас да не са
пристигнали): г-н Киряков толкова упорито не отговаря на имейлите ми, че това може да се възприеме като индикация, че все пак и въпреки всичко е възможно да има "височайша" воля, произтичаща от свитата на Министъра за това щото лицето Ангел Грънчаров да не се появява в близост до управляващото образованието лице. Явно гн Игнатов и като Министър продължава да е също толкова капризен и суетен - какъвто си беше и като студент. Е, няма да се появя, а в мое лице няма да се появи един последователен критик на административнокомандната система в българското образование, която, за жалост, си стои съвсем непокътната ето вече 22 години след 1989та година... Във всеки случай моля да приемете извиненията ми за съвсем неволно получилото се недоразумение: пасажите от моето писмо, които Вие сте приел така лично, съвсем не са насочени към Вас; това даже не съм си го и помислил и не мога да си го помисля. Желая Ви ползотворна конференция и нови успехи във Вашата благородна дейност! С поздрав: Ангел Грънчаров
ЗАБЕЛЕЖКА: С това писмо приключвам темата. Искам само да обърна внимание върху следното: дори и в ерата на комунизмо-социализма никога не ми е отказвано участие в научни конференции, но ето, в наше време този прецедент се случи; де факто ми беше отказано участие в научна конференция, организирана от независим частен институт, което пък иде да покаже, че за своеволията на настоящата власт едва ли вече има някаква преграда. ПАРТИЯТА НА КУНЕВА СЪБИРА БЕЗОЧЛИВИ КАРИЕРИСТИ-ПОДЛИЗУРКОВЦИ ОТ ВСИЧКИ ПОЛИТИЧЕСКИ БОИ, ДЕСЕНИ И РАЗЦВЕТКИ
Написах на г-н Сулла (Иван Стамболов, който е най-пръв обожател на Кунева-Пръмовица) във Фейсбук следните думи: Желая и аз успешна кариера в Парламента! И се грижете хубаво за кариеристчетата, прелетели в гняздото на Кунева, зарязвайки ДСБ... халал да са ви!
8 ЗАБЕЛЕЖКА: А пък статията Прошко Прошков: Избрах Кунева, защото олигарсите бягат от нея представих във Фейсбук ето как: Апотеози на политическото подлизурство – и върхове на политическия аморален кариеризъм! МОЖЕ ЛИ ИЗОБЩО ДА ИМА НЕЩО ПОВЪЗХИТИТЕЛНО ОТ КРАСОТАТА НА ПРИРОДНИТЕ, НА БОЖИИТЕ ТВОРЕНИЯ?
ОТКРИТО ПИСМО ДО ПРОФ. М. БАЛКАНСКИ, СЪДЪРЖАЩО КРЕЩЯЩ НРАВСТВЕН КАЗУС ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЖИВОТ
Уважаеми проф. Балкански, Известявам Ви, че в знак на солидарност и на съпричастност си позволих да публикувам в блога си Програмата на тазгодишната Национална Конференция МОРАЛ, ЕТИКА И ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ, традиционна вече инициатива на Фондацията на името на Вашия баща и на основания от Вас Национален институт за образование. Искам да се възползвам от случая да пожелая оживени дебати и ползотворна работа на конференцията, за което Вашето присъствие и участие е гаранция. Участвах и аз през миналата година в работата на същата конференция и останах с прекрасни впечатления от това, което Вие и Вашите сътрудници сте успели да постигнете. Писах още тогава в блога си за чудесните условия в Националния институт за образование и за творческата, сво-
бодна атмосферата по време на конференцията. Тогава предложих сътрудничество между Сдружение "Морал, Етика и Гражданско Образование" и моя Център на развитие на личността HUMANUS, който вече 18 години работи на нивата на личностното, ценностното, гражданското израстване и развитие на българската младеж. Центърът ни, между другото, издава вече четвърта година философското списание ИДЕИ. Подарих всички книжки на списанието, както и екземпляри от моите книги и учебни помагала на библиотеката на Института. Имах готовността за пълноценно сътрудничество, понеже, така или иначе, работим все на една и съща нива: личностното, нравственото и гражданското израстване и развитие на българската младеж. За жалост, моята подадена за сътрудничество ръка, който знае защо, не беше поета. Още на конференцията усетих известна хладина в отношението от страна на някои дейци на сдружението МЕГО; всички мои многобройни опити по-нататък да установим контакт и диалог бяха приети с... мълчание; не ми беше отговорено на нито един имейл! Приех това като отхвърляне на подадената приятелска ръка и като твърде невежлив отказ за всякакво сътрудничество и всякакви отношения. В крайна сметка, когато преди няколко месеца с имейл изявих желание да участвам със съобщение в работата на конференцията по абсолютно същия начин изобщо не ми беше отговорено на имейла (а аз писах за да заявя участие не един, а цели 3 пъти!). Не мога да скрия: крайно съм озадачен и разочарован от едно такова отношение! Не съм очаквал и предполагал, че такова нещо изобщо е възможно, и то точно от страна на учени и дейци, които декларират, че работят за нравственото и гражданско израстване и развитие на младежта! Още не мога да проумея на какво се дължи едно такова отношение към мен. Щото все пак и аз съм най-малкото поне едно човешко същество... В някакъв смисъл нещата взеха да ми се изясняват след като разбрах, че на откриването на конференцията през тази година ще участва и ще държи слово Министърът на образованието, младежта и науката проф.Сергей Игнатов, мой състудент навремето от университета в СанктПетербург, в който и двамата сме учили по едно и също време и сме живели в едно и също общежитие. Знам ли, може би лично гн Министърът да е приел да дойде при изричното условие: неговият критик Ангел Грънчаров да го няма там! Защото аз наистина много съм критикувал г-н Министъра и неговите "крайно революционни проектозакони", много Отворени писма съм му писал, на които и той – каква случайност?! – изобщо не е отговорил. Нищо че е задължен да отговори по закон, но какво ли пък значат законите в нашето мутренско отечество?! Предполагам, на мен ми се отказа участие в
конференцията евентуално за това да не би да задам някакъв неудобен въпрос на г-н Министъра или да не би да направя конфуз ако взема думата, щото е известно, че наистина съм крайно критично настроен спрямо политиката на Министъра. Това допускане именно и обяснява иначе така странното отношение към мен от страна на организаторите на конференцията: отстранен и пожертван е един "дисиденстващ" критик на властта с оглед да се угоди на висшия представител на същата тая власт. Искам обаче да напомня на тия, които са дръзнали да постъпят така с мен, че хората на власт се менят и желанието да се угоди на преходните лица в нея не е израз на кой знае колко разумна, камо ли пък на нравствена позиция. Уважаеми професор Балкански, Пиша Ви това писмо не за да искам реванш или да моля да ревизирате отношението, което организаторите на конференцията си позволиха към моята скромна личност. Не, напротив, можете да ги успокоите, че аз няма да се натрапвам и няма да дойда да участвам в нея, след като така ясно ми се даде да разбера, че съм нежелан; аз съм човек, който държи на известни нравствени принципи в отношенията си с другите хора, нищо че, както сам добре знаете, живеем в една твърде парадоксална нравствена ситуация в свидното ни Отечество. Искам - затова и дръзнах да Ви занимавам и да Ви пиша - само да споделя с Вас една важна според мен констатация, имащо пряко отношение към проблематиката на самата конференция: Случилото се е знак и симптом за това защо ние, българите, уви, сме неспособни за единно гражданско или каквото и да е било друго действие, в това число и на сътрудничество в творческата сфера: защото все се делим на "партии", на "наши" и "чужди", защото все се ядем и джафкаме като кучета, бранещи с всички сили паницата си! Ето затова нещата у нас не вървят: двама българина където се съберат, там вече има поне две партии и консенсус никакъв не е възможен! Уви, оказва се: българин да подкрепи българин, ей-така, съвсем безкористно, заради някакви принципи или идеи, заради общо нравствено дело, и то когато този българин не му е приятел, роднина или поне не е на власт, е чиста аномалия, е нещо като природен катаклизъм! Даже и тия от нас, които се мъчим да правим нещо в гражданската или в образователна сфера, уви, се оказва, че сме абсолютно същите като типичния българин, който е толкова недоверчив, че когато му подаваш приятелска ръка, се оглежда дали в другата ръка зад гърба не криеш балтия или нож. Ами ето, за жалост, такива сме: недоверчиви, своекористни, партизанстваме, делим се на "наши" и "ваши", не сме способни на човечно и личностно отношение един към друг, ядем се постоянно без
9 капчица смисъл, все гледаме да не би тоя, дето ни се представя за дружески настроен, дали пък не го прави с умисъла да ни грабне в един момент кокала и прочие. С огромно съжаление констатирам: анализираният пример ми говори, че тоя порочен тип отношения е твърде много, даже прекалено много разпространен и в тия нашенски т.н. "академични" среди; оказва се, уви, че заради подмазването пред властта сме готови да заколим морално една личност, само и само да доставим кеф или пък да не би да развалим кефа на представителите на същата тая власт. Това исках да Ви кажа, наболяло ми е на сърцето, ето, правдиво си казах какво мисля; не ща никому да правя мили очи, на мен само истината ми е драга, не нещо друго. Желая успех на конференцията Ви, поздравявам Ви за благородната дейност, с която Вие лично сте се нагърбил! Такива безкористни български дейци в наше време са толкова малко! Бъдете жив и здрав! С уважение: Ангел Грънчаров, философ, ръководител на Центъра на развитие на личността HUMANUS и главен редактор на философското списание ИДЕИ
Национален Институт за Образование, Село Оряховица 6061, област Стара Загора ПРОГРАМА Организатори: Фондация Миню Балкански, Сдружение Морал, Етика и Гражданско Образование Спонсори: UNESCO; Със съдействието на: Посолството на Франция в България и Център за Култура и Сътрудничество – Френски Институт ПРОФИЛ „Наш дълг е да научим младите да мислят самостоятелно, свободно, независимо от външни влияния, суеверия и всякакъв вид табу, а това се постига единствено с упорито и солидно възпитание, което да присъства неотлъчно във всичките години на средното образование, от първи до дванадесети клас. За да говорим за морал и етика, трябва преди всичко да спечелим доверието и възхищението на ученика, да предизвикаме очакване и събудим любопитство у слушателя.” (ОЩЕ >>>) КРАДЛАТА НА ДУШИ
ИНТЕРЕСНА ПРОЯВА В ОБЛАСТТА НА ГРАЖДАНСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ НА МЛАДЕЖТА
Милен Миленов: Ще перефразирам Радой: без да е поетеса - на всички режими метреса. Фондация Миню Балкански
("Не е поетеса, но е на вси правителства метреса!", моята парафраза, А.Г.)
Национален Институт за Oбразование Национална Конференция МОРАЛ, ЕТИКА И ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ - АНГАЖИРАНОСТ И ИНИЦИАТИВНОСТ
те на оръжейния търговец и червен предприемач Манджуков, риемач Манджуков, да, оня оня същия, същия,който който подари мезонет на Гоце Първанов, а пък в замяна получи орден “Стара планина”. По същия тертип е действал многопочитаемий ктитор и сега: дал пари за храма, ала се пазарил в замяна да получи църковно рицарско знание, именно да получи титлата архонт; Николай, известен със слабостта си към червени милионери (светиня му е пръв приятел и на Г.Гергов, който пък му подари и часовник за не знам колко си “евра”, и лъскави коли, и кой ли знае какво друго още), разбира се, му харизал титлата, за която, прочее, вещи лица твърдят, че била по начало незаконно или неканонично давана. С други думи казано, и Николай, и Манджуков просто искат да демонстрират, че са особи от особен сой и за тях никакви правила не важат.
И НИКОЛАЙ, И МАНДЖУКОВ ДЕМОНСТРИРАТ, ЧЕ СА ОСОБИ ОТ СПЕЦИАЛЕН СОЙ, ЗА КОИТО НИКАКВИ ПРАВИЛА НЕ ВАЖАТ
16-17 Юни, 2012 Вчера московско-руският владика на Пловдив Николай откри построен с пари-
Моя милост пък живее в същия квартал, на който Манджуков подари цяла църква – квартал или по-скоро жилищен район “Тракия”. Храмът е разположен сравнително далеч от мястото, където аз живея, но все пак може да се ходи и дотам. И ето, сега моя милост е поставена в ситуация да решава нелек казус: бива ли християни да посещават храм, осветен от владика с ярко антихристиянско поведение и построен с парите ако не на бандит, то поне на “бизнесмен” с крайно съмнителни занимания или бизнеси? По начало зная добре как бих се чувствал в един такъв храм, изначално опорочен, понеже е изтъргуван по един аморален начин: църковна титла в замяна на пари за построяване на храма. Пък и, ясно е, мутрополитчето Николай е много съмнително дали изобщо има сила да освещава, т.е. неговите молитви надали носят в себе си подобаващият благодатен характер. Виждате докъде сме я докарали щом като неизбежно възникват подобни въпроси и мисли: погавриха се дори и с църквата ни! Направиха всичко, за да дискредитират и тази висша нравствена и духовна институция; не се спряха пред нищо, всичко опорочиха, изопачиха, изкористиха нашите йерарси с ченгесаро-кагебистки, сиреч, комунистически генезис и манталитет. Е, ще ида тия дни да видя храма. Макар че ми е ясно какво ще видя вътре, в неговата вътрешна уредба. Знам например, че ще видя свещници и църковна утвар,
10 внос от Русия, на които на най-видно място е изобразен двуглавият имперски герб, имперският герб на Русия с двуглавия орел; Николай е голям почитател на тази имперска символика и обилно оснащава храмовете с нея. На стените на храма, няма как, непременно ще видя гръцки мушамени тапети, изобразяващи религиозни сцени, да, от ония същите, с които Николай “обогати” владишката църква “Света Марина”, ония същите тапети, които той налепи направо върху древните стенописи на злочестата църква; тази църква е издържала векове, съхранила се е в най-диви времена, но ето, беше покосена и осквернена от московския “православен” талибанин Николай. Комуто ченгетата отреждат титлата “Български патриарх” след кончината на полковник Максим; представям си какви пък ще ги натвори това бясно момче ако пък един ден стане патриарх! Разбира се, няма как, подовете на новата църква са облепени с евтин китайски мрамор, да, от оня същия, който беше налепен директно върху древните каменни и керамични плочи, протрити от стъпките на нашите предци – налепен пак по заповед на неудържимия Николашка. Тъй че за какво да ходя там, като знам предварително какво ще видя?! След като комунистите не можаха да отучат народа да ходи на черква през цялата ера на комунизма, независимо от забраните и репресиите за ония, които се осмеляваха да влизат тогава в черква, тия чевръсти руски възпитаници сега непременно ще отучат хората да влизат в такива храмове с кичозна уредба и с евтин блясък, в които обаче липсва най-важното: духовната умиротвореност и Божията благодат. Защото ми се струва, че и самият Бог едва ли може да гледа невъзмутимо на безобразията на тия комуноидно-материалистични сатанисти, представящи се най-безсрамно за “духовници” и “Божии слуги”; ако бяха такива, поне малко щеше да им проличи, щото първото, което излъчва християнинът, е смирението, кротостта, скромността… ПРИКЛЮЧИ УЧЕБНАТА ГОДИНА В БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ “НОВ ЖИВОТ“ В ЧИКАГО Само преди една седмица ние празнувахме 24 май Ден на Просветата и културата и на Славянската писменост. Този най-български празник за всяко гордеещо се българско сърце. Да, и с право, защото ние, българите, имаме богато културноисторическо наследство. Този празник е нашият символ на достойнство, богата духовност и традиция. И ето пак е събота, много слънчев и прекрасен ден! Още от сутринта в училище чуруликаха детски превъзбудени гласчета. За-
лата за тържества беше уютна и с вкус украсена от сръчните ръце на баби и майки. Навсякъде се виждаха рисунки и творби на учениците. Усмихнати и разноцветни балони, цветя, пеперуди, дори и надпис собственоръчно изработен от учениците ни „АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ!“. Невероятна красота и настроение изпълваше сградата.
ПРЕЗИДЕНТЪТ И НЕГОВИЯТ ТАКА ЛЮБЕЗЕН НАСТАВНИК
Толкова милата безпардонност в отношенията между институциите е на висота, няма що... ПРИДВОРНИЯТ МОЩЕХРАНИТЕЛ И ВАМПИРОЛОГ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА НАРОДНИЯ ЛЮБИМЕЦ
Забързани родители, баби, дядовци, братчета, сестричета и много, много гости прииждаха и напълниха залата. Децата излязоха на сцената като пърхащи пеперудки. Изведнъж зазвуча музика и Венци Перфанов запя: „Добър ден, приятелю мил, ... добре дошъл на нашето тържество...“, след него се спуснаха две прекрасни феи Анна Добрева и Никол Танева с кошници в ръка и подаряваха по една „българска роза“ на всички присъстващи. Красота и финес – това са нашите български деца! А ето, че след малко бате Незнайко излезе на сцената. И заваляха едни въпросчета към най-малките ни ученици... та нали той иска да знае всичко. После Незнайко поиска помощ от по-големите ученици на въпроси и гатанки, които ама много, много го затрудняват. Например какъв ден е днес и какъв български празник има на 2-ри юни, какъв ден беше вчера и какъв български празник има на 1-ви юни и т.н. Но всичките тези въпроси и гатанките не затрудниха, ама никак не затрудниха учениците от Българско училище „Нов Живот“. И Незнайко констатира „Брей, брей, тези деца много, ама много знаят!“. (ОЩЕ >>>)
НАЛАГА СЕ КОРЕННА ПРОМЯНА НА СОБСТВЕНИТЕ НИ ПРЕДСТАВИ И СЪЗНАНИЯ (1)
Текстът, който е по-долу, овреме да предупредя, засяга съвсем безинтересни образователни, възпитателни, психологически и пр. проблеми на живота в съвременното българско училище. Казвам това, за да не вземе някой случайно да се зачете и после да осъзнае, че си е загубил безценното време. Но който все пак се заинтересува, ако изобщо има такива, ако иска може да прочете нижеследующото; то е нещо като чернова на мой доклад; смятам да го изнеса пред предстоящия педагогически съвет на училището, в което имам честта да работя.
11 Един вид съм си наумил да пиша "алтернативен" доклад, в който да развия друга гледна точка към проблемите, различна от директорската. Не мога да кажа какво ще излезе от една такава иновация; нищо чудно пак да бъда най-грубо обруган; ще видим; но аз съм длъжен да кажа как аз виждам нещата - и как аз мисля. Това е мое право. Ето какво написах дотук; ще се наложат и продължения, щото темата е голяма - и доста благодатна: Всяко училище е учреждение, занимаващо се с възпитание и образование. Училището е културна институция, занимаваща се с духовна по естеството и същината си дейност. Възпитанието и образованието са водещото в дейността на всяко едно училище, в това число и на нашето¹. Искам да анализирам реалната ситуация, в която се намира образователно-възпитателния процес в него. Ще се опитам да изявя в достъпна за възприемане форма ония вътрешни, скрити напрежения и конфликти, които са налице, които тровят атмосферата, но на които ръководството съвсем не обръща и капчица внимание. Човек има чувството, че всичко друго е във фокуса на неговото внимание, но не и онова, което е истински значимо, съществено, имащо отношение към смисъла, оправданието на нашето съществуване - като учители, като възпитатели, като институция. Ще се постарая да не бъда абстрактен, въпреки че ми се иска да разгледам нещата на едно принципно ниво. Съществува следното противоречие: ако се опитаме да се задълбочим до корените, предпоставките на случващото се, ще трябва да стъпим на едно високо научно ниво, в което се преплитат много науки, примерно психология, антропология, социология, история, философия дори. Което ще обремени анализа и ще породи риска да не се доберем, да не успеем да изявим в достъпна форма истински важното, същественото, определящото. Ако пък се опитаме да мислим на едно по-конкретно, един вид "практично" ниво, нивото на непосредственото преживяване на събитията във всекидневието, тогава пък рискуваме да се разплеем в подробности, което пак ще ни отведе встрани от същината на нещата. Явно се налага да се балансира, да се търси оптималното отношение на теоретично и конкретно, практическо. Обикновено чиновническите доклади за даден "отчетен период" - ето, съвсем скоро ще отчитаме "резултатите от учебновъзпитателния процес" в изминалата учебна година - със завидно майсторство успяват да нивелират, да скрият истински значимото и сериозното, тикайки мисълта ни в лабиринта на досадните и нищо не значещи подробности. На такова едно ниво, така любимо на администраторите, не е възможно да се води смислена дискусия, затова и обикновено след изслушването на подобен доклад всички упорито мълчат: никой не
дръзва да заговори за онова, което обаче терзае душите на всички. И всичко след подобни церемонии продължава да си тече по старому, нещата са натикани в обичайния административен коловоз. Важното е по-висшестоящите институции да са доволни, майната му, че работите съвсем не вървят: отчетността е панацеята! Може дейността ни да е без всякакъв ефект, но ако отчетността е на ниво, ако пишем хубави доклади без "остри ръбове", в които проблемите са подходящо "фризирани" и напомадени, тогава всичко е наред. Вегетирането, агонията ще продължат, но поне най-милото - властта! - ще си остане в нашите ръце. Така разсъждава мениджърът-бюрократ, най-вредното същество, което извратената "социална природа", характерна за посткомунизма, е могла да създаде, за да опорочи всичко случващо се в сферата на т.н. възпитание и образование на младежта. А безразличието на ръководените по този начин "народни маси" ще доубие живота в подобни общности, които могат да бъдат уподобени на разгалащи се, безжизнени трупове. За да се замислим за истински важното обаче се иска да се пренастроим на подходящата вълна. За да потърсим изход от нелеките проблеми, в които сме се оплели, преди това трябва да имаме добрината най-внимателно да ги обсъдим. Трябва да бъдем пределно откровени, ако искаме разговора ни да има смисъл и ефект. Налага се да преосмислим, и то най-критично, собствената си позиция, а това трудно се удава. Не бива да се боим от рисковете на "прекалена демокрация", нищо че уютът на немисленето, на безинициативността, на покорното изпълнение на разпоредбите на управляващите е така мил на властниците и на пасивното мнозинство, които не иска да си има "излишни главоболия". Прочее, дори само от мислене, знайно е, "боли глава", тъй че защо да си разваляме рахатя: не сме ние тия, които ще оправим света! Нека да му мислят ония, които са на власт, а ние, подобно на стадо, само ще блеем когато ни сръчкат. И толкова. Да живей европейска България! Това дотук бяха уводни думи, целящи донякъде да ни подготвят за това, което ще последва. Трябва да бъда хем кратък, хем да изявя вътрешното, интимното на огромно кълбо от крайно объркани проблеми, за които и устоялите ни представи са съвсем неверни. Налага се коренна промяна на собствените ни съзнания и представи. Защото ако ние самите сме неадекватни на реалността, това означава, че в един момент ще станем съвсем смешни, абсурдни, жалки - и излишни. Животът не търпи застоя, животът обича динамиката. А ние, за жалост, се плашим от промените, обичаме, привързали сме се към покоя, към привичното, неплашещото; промяната винаги плаши. Страхливците пред свободата
малодушно се оправдават с "опасните рискове". Ала най-страшният риск се корени в измамното съзнание, че с бягане от рисковете ще можем да се спасим. Най-тежък проблем е скрит в убедеността, че няма проблеми - или че проблемите, дори и да ги има, могат да търпят безкрайно отлагане. Не така обаче се държи пред предизвикателствата на живота една демократична общност, съставена предимно от свободни и отговорни индивиди. Правете си сметката какви сме щом сме допуснали риска да изпаднем в подобно коварно малодушие - и в подобно безхаберие. Другата дума за обозначаване на безхаберието е думата безотговорност. Сега да мина вече към поконкретния анализ. Всички знаем, че ситуацията с т.н. "проблем с дисциплината на учениците" е крайно тежка; това наистина е един от най-тежките проблеми, с който сме се примирили. Другият възлов проблем на училищния живот е масовото отвращение на учениците от ученето. Училище е мястото, в което се учи, да, именно учи, учи в същинския смисъл на думата, а не където се имитира нещо като учене. Щом като не виждат особен смисъл от пребиваването си в класната стая, учениците, за да не измрат от скука, почват да се... забавляват по един изроден начин: да създават проблеми с дисциплината. Те нищо особено не правят: играят си, бъбрят си, не слушат. Понякога съвсем им писва и правят сериозни скандали. Изобщо не зачитат учителския авторитет. И прочие. Т.н. "лоши ученици", тия, дето създават проблеми "с дисциплината", го правят, предполагам, като защитна реакция – за да избегнат риска да се пръснат от скука. Такава е връзката на проблемите: поради това, че се учи неподобаващо, сиреч, не се учи, а само се имитира учене, и то на съвсем неверна методологическа основа (мъчат се да им набиват главите с някакви си там съвсем излишни знания, които трябвало да ги усвояват папагалски!), много от учениците, които вече – щом не учат, не обичат да учат, не щат да учат – не са ученици, почват да се държат като... всичко друго, но само не като ученици. Включително и, в найтежките случаи, като хулигани. А пък, от друга страна, изглежда, е крайно сбъркана и нашата представа за това как следва да се държи един ученик в клас: "добрият" ученик нима е оня, който си мълчи и покорно изпълнява глупави изисквания? Изпълнителните били "добрите", а неизпълнителните – "лошите", нима е така? Но ето че, надявам се, всички вече разбират, че коренът на проблема с "лошата дисциплина" е не че учениците, кой знае защо, са "пощръклели", а че изнемогват от скука в училище, понеже не им се учи. Близко е до ума, че може би не им се учи по този начин, по начина, по който им предлагаме, а не изобщо. Значи нещо е сбъркано в
12 нашата представа за какво изобщо съществува училището: за учене съществува, но може да се учи по много начини, възможно е да има и привлекателен за учениците начин на учене. Кой ли пък е той? За тия неща изобщо не се разговаря. Общо взето се смята, че учителят е нещо като "черноработник" - някога, в началото на ерата на така паметния комунизъм, наричали учителя "умствен пролетарий" който носи абсолютно всички тежести на толкова отговорната и деликатната си мисия; на крехките рамене на учителя безжалостните институции стоварват всички тежести, особено пък тежестите на безброя, на пороя от безсмислени бюрократични инструкции, изисквания, правилници, разпоредби. Но животът, за щастие, не може да бъде окован в нашите тъпи разсъдъчни правила... Като капак на всичко учителите трябва да търпят произвола на всевластни директори - има ли изобщо по-страшна тирания от тиранията на родените да слугуват?! А обикновено директори - в рамките на съществуващата административна система - стават предимно същества с ярко изразен слугински характер; "добрият директор" според представите на тая система е не оня, който може да генерира своя собствена политика, не, такъв е тъкмо "лошият", а лош е самостоялният директор, той е дваж полош ако е лидер, е с ярко изразени лидерски качества; но "добрият директор" е тоя, който хем слугува с усърдие на висшестоящите, хем умее най-ефективно да тормози и да мачка нисшестоящите. И понеже такива директори много се страхуват от съпротивата на учениците, те само тях не ги подлагат на мачкане, напротив, флиртуват с тях, но за сметка на това без жалост мачкат и смазват достойнството на "подчинените си", именно на горките учители. Съвременният "добър директор" е тиранин спрямо учителите и върл популист в отношението си към учениците. Представете си Бойко Борисов в рокля и като директорка на училище и ще разберете какво имам предвид. И така, съвременният учител се пържи на два огъня: терора на директорите и терора на отмъщаващите си, на озлобените заради обидите ученици. Захванал съм се, вижда се, с крайно трудна и неблагодарна работа, но трябва да продължа. Изглежда проблемите, които ми се ще да разнищя, са така преплетени, че не се поддават на анализ на едно принципно, теоретично ниво. Или ако се поддават, човек трябва да напише цяла една книга. Аз вече съм писал такива книги. Сега обаче ми се иска да опитам нещо друго. Явно ще ми се наложи да опитам нещо друго: да подложа на тълкуване няколко конкретни ситуации, случващи се в живота, в ежедневието на едно училище, и на тази плоскост да формулирам подобаващите
изводи. Нека да тръгнем оттук-нататък по този път. Добрият учител пък кой е? В рамките на съществуващата в неизменен вид още от ерата на ранния комунизъм парадоксална командно-педагогическа система "добрият" учител, първо, е конформист, умее да се нагажда към всеки и всичко, той също така е изпълнителен, а като капак на всичко притежава едно безценно качество: умее безцеремонно да тъпче учениците, и то така, че в главите им да не хрумне и повей на съпротива. От "добрия учител" учениците трябва да ги е страх, той им е взел така страха, че те, скърцайки със зъби, търпят капризите, произвола му. Е, трябва да постъпва хитро "добрия учител", той трябва да има цял арсенал от найразновидни шантажи спрямо "учениковата личност"; той при това трябва да е добър демагог, да омайва учениците, да ги води, да вселява, да налага ред, да прави учениците покорни и изпълнителни. Разбира се, "добрият учител" доминира над учениците, нищо че те са много, а той е само един; добър в рамките на анализираната система е авторитарният тип учител. Е, той може да е "обогатил" авторитаризма си с порядъчни дози популизъм и демагогия, но нему всичко трябва да прощаваме, понеже умее да поддържа ред – и да не създава проблеми. "Добрият учител" умее със завидно майсторство да тушира всички проблеми, а пък е довел до недостижими върхове изкуството да се подмазва на директора и, особено, на по-висшите представители на институцията - инспектори, шефове, проверяващи и пр. Мисля, че не се налага да описвам какъв по-специално е "лошият" учител – или се налага, какво ще кажете? Хайде да кажа няколко думи и за това. Говорим за представи, битуващи в рамките на господстващата авторитарно-административна педагогическа система, която до ден днешен си съществува в непокътнат вид в българското училище. Е, вярно, изродила се е, вярно, намира се в стадия на гниенето, но още удържа положението – в костеливите си ръце. Имам чувството, че тази сталинистка по дух система у нас специално сякаш е вампирясала и вече е постигнала безсмъртие. И така, какъв е "лошият" учител? А какъв ли пък е "лошият" директор? За да мина вече към емпирията, тук ще си помогна като дам конкретни примери. Когато искате да си представите "лошия" учител, имайте предвид мен, Ангел Грънчаров. Когато пък речете да си представите "лошия" директор, имайте предвид инж. Венелин Паунов, който доскоро беше директор на нашето училище. Вярвам, вече стана ясно какъв е "лошият" учител - и какъв е "лошият" директор. Но все пак нека да кажа по няколко думи и за двамата представители на "лошия" учител и "лошия" директор, понеже пиша този текст в интернет и,
разбира се, има много хора, които не познават лицата, стоящи зад двата примера.
"Лошият" директор на училище в съвременни условия е демократичен, свободолюбив, толерантен, съобразява се с човешката природа, с индивидуалността и на учители, и на ученици, много прощава недостатъците на всички, не ги занимава с глупостите на бюрократичната система, щади ги и им е осигурил потребния комфорт за творческа работа и изява. "Лошият" директор е човечен, той е нещо като "баща" на учениците – и приятел на учителите; той умее с всеки, и учител, и ученик, да намери общ език, да намери потребния подход; крайно е внимателен, е, понякога може да избухне, да се скара някому, но го прави в една незлоблива форма, а и скоро сам съжалява – дотам, че непременно ще се реваншира и ще възстанови дружеската обстановка. "Лошият" директор умее да бъде нещо като "боксова круша" спрямо ударите на административната система, идещи от вън, той е буфер, тъй че успява да съхрани, повтарям, духа на разбирателство и творчество, и то до степен, че в подобни училища, без преувеличение, витае един направо академичен, сократов дух. Излишно е да споменавам това колко добре се чувства "лошият" учител в условията на управление на "лошия" директор. Даже и на "добрите" учители не им е зле в рамките на един такъв тип управление, който, за жалост, е така рядък, че имам чувството, че случая, за който говоря, именно случая на инж. В.Паунов, е нещо като прецедент, нещо като тих остров в безбрежния административно-лудешки педагогически океан на затъналото в абсурди българско образование и училище. Е, не знам, може да има и други такива директори, аз, примерно, познавам още един, г-н Райчо Райков, директора на Спортното училище в Перник, колега-философ, да, същия, когото церберите сега искат да уволняват; явно този тип директори, "лошите", е съвсем на изчезване. Разбира се, в светлината на казаното ми е неудобно тъкмо себе си да описвам като "образцово-лош" учител, но няма как, хванах се на това хоро. При това, нека още сега уточня, аз самият достатъчно съм увреден от комунизма, нося в себе си много
13 пороци и дефекти, съвсем не се мисля за много важен или, опази Боже, "съвършен", тъй че не вземайте чак толкова присърце това, което ще напиша по-надолу. Ще дам примери за това какво прави един наистина "лош" учител като мен. Той се мъчи да разговаря най-свободно с учениците си по време на часовете, не ги тормози да четат тъпи казионни учебници (първо непростимо нарушение!), а сам е написал по-човечни, разбираеми помагала по всички предмети, по които преподава, сам е издал на свои разноски тия помагала и ги предлага на учениците си (второ и трето непростимо нарушение!); вярно, понеже не може изцяло да им ги подарява, имам предвид хартиения вариант (иначе могат съвсем свободно да си ги свалят от интернет!), "лошият" учител наполовина подарява на учениците тия помагала, т.е. им ги продава с 50% отстъпка, за символични цени (3 лева), което, разбира се, е найкрещящо нарушение и дори "конфликт на интереси" (за това вече му е малко уволнението, какво още го търпите тоя бе?!). "Лошият" учител постоянно експериментира с учениците си, т.е. опитва най-различни неща, учениците му играят игри, обсъждания, дискусии, правят си изводи, които после се четат и обсъждат, също така и доклади, часовете минават по тертипа на "научната сесия" или конференция, дори на "симпозиум", т.е. по типа на сократоплатоновите пирове (пиршества), е, вярно, в часовете на тоя "лош" учител не се пие разредено вино, прочее, и неразредено не се пие, никакво вино не се пие, да не си помислите че и това си позволява да прави "лошият" учител! Е, "лошият" учител се намира под постоянния зорък и навъсен поглед на инспекторите, които го дебнат като цербери, щото той, явно, развращава учениците и е заплаха за съществуването на самата система. Поради което "лошият" учител бива постоянно дебнат да бъде уловен в нарушения; това изобщо не е трудно, примерно, той е склонен "да нарушава държавните образователни изисквания" - той, наглецът, преподава по свои оригинални програми! - и дори допуска "скандални" неща като, да речем, видеозаснемане на учебни часове и поместване на клипчетата в интернет, с което "по недопустим начин най-системно наручава човешките права на учениците" (неизвестно кое поред нарушение на тоя самозабравил се, както сами забелязвате, "лош" учител!). "Лошият" учител също така има обичая да дразни и разни "възмутени родители", които немедлено почват да пишат жалби до инспектората примерно за това, че в часовете по психология на "лошия" учител много се говори, представете си, за... секс! И така нататък, неизброими и крещящи по наглостта им са нарушенията на "лошия" учител, който се самообявява за
"свободолюбец" и не търпи никаква критика, а при това дори, другари и другарки, "изобщо не зачита мнението на учениците си"! Позволява си да ги обижда, нарича ги "немислещи", "глупави", мисли себе си за "найумен" и има претенцията, че е "възпитан" и "етичен", при това "лошият" учител, няма как, е много зъл, той е с подъл характер, той, представете си, без никаква причина "постоянно" крещи, стресирайки учениците, а най-нетърпима е манията му да ги тормози всеки ден като ги кара да мислят; при това изпитва само доброволно, не пише оценки, а някакви си там "точки", поради което е довел работите дотам повечето ученици да имат в крайна сметка двойки; той, наглецът му с наглец, не мирясва, докато не ги накара нещичко все пак да научат. Да спра за днес дотук. Текстът стана прекалено дълъг. Ще се наложи да пиша продължения. Няма лошо, проблемите, виждате, са сложни. Искам тук да завърша (засега) със следното. Хубавото е, че в последните две години в нашето училище вече, най-сетне, си имаме "добър" директор, който има волята да тури на длъжното място "лошите" учители. Щото доста си пострадахме в миналото от "анархията", причинена от управлението на "лошия" директор, при когото сякаш манна небесна падаше право в устата на такива "лоши" учители като проклетия Грънчаров. Ама на, свърши това време, и сега вече "лоши" учители повече няма да имаме, всички до един ще станат "добри"! Край, конец, финито! Ще има вече ред и дисциплина! Ще видят те! А пък при това "лоши" ученици, дами и господа, изобщо няма: има само "лоши" учители! Факт. Като изгоним "лошите" учители, като направим живота им невъзможен, училището ни ще цъфне и върже. Ще просперираме истински найсетне. Ще им дам аз един Стив Джобс², ще видят те!
¹ ПГЕЕ-Пловдив ² През октомври-ноември 2011 година наглецът Грънчаров предложи, и то по най-подъл начин, чрез медиите, нашето училище, именно ПГЕЕ-Пловдив, да почне да се нарича ПГЕЕ "Стив Джобс", като с тази "интрига" навреди на имиджа на училището така, както никой друг досега не е успял! Но ще види той, тая няма да му се размине току-така! Ще си плати непременно! СТОЖЕРИТЕ НА МЕДИЙНАТА "СВОБОДА" В БЪЛГАРИЯ
ването
На пресконференцията за учредяна новия издателски съюз.
ОТЛЯВО НАДЯСНО: ТОШО ТОШЕВ (”ПРЕСА”), ТОДОР БАТКОВ (”СТАНДАРТ”), СВЕТЛАНА ШАРЕНКОВА (”ЗЕМЯ”), ПЕТЬО БЛЪСКОВ (”РЕПУБЛИКА”) И ДЕЛЯН ПЕЕВСКИ (”ТЕЛЕГРАФ”, “МОНИТОР” И ДР.).
снимка: Булфото ОПИТ ДА ВИ РАЗВАЛЯ НАСТРОЕНИЕТО КАТО ВИ ПОДТИКНА ДА СЕ ПОЗАМИСЛИТЕ...
Предвид - доколкото разбирам предстоящото обсъждане и приемане в Парламента на най-новия проект на последния "съвършено нов" и "изцяло революционен" Закон за училищното образование в обществото, да предположим, ще се заговори повече за проблемите от тая сфера. Което е шанс да бъдем евентуално чути и ние, дето не сме спирали да говорим и да пишем по тия проблеми - и на чието говорене и писане абсолютно никой не обръща внимание, понеже у нас си действа принципа "Кучетата си лаят, керванът си върви!", обогатен с един друг, именно, че образованието е нещо като деветата дупка на кавала. Та по тази причина в последно време, от два-три дена, в съзнанието ми се върти идеята да напиша две неща, ето какви: Първо, предвид някои мои проблеми и главоболия в качеството ми на деец на образованието (аз писах вече за това няколко пъти) ми се налага да напиша нещо като доклад, с който да запозная "отговорните институции", пък и обществото или обществеността с някои фрапиращи и невероятни дори явления, с които се сблъсквам в непосредствения училищен живот. Но ми се иска да поставя тия многоречиви примери в контекста на цялото, на цялостната ситуация, която е налице – и която тече пред очите ни, пред очите на тия, които по някакъв начин сме свързани с училището. (А като помислим малко ще открием, че
14 едва ли има чак толкова щастлив българин, който по никакъв начин изобщо не е свързан с училището; всички сме свързани, било като ученици, било като учители, било като родители, било като родители на родителите, било като чиновници от образователната администрация и пр.) Та идеята, която ми се мержелее "на хоризонта", сиреч, в съзнанието ми, е отново да седна и пак да пиша за толкова тежките проблеми в училищната сфера, в сферата на училищния живот, като ще "освежа" иначе тежкия анализ с някои направо забавни в абсурдността си примери, взети от непосредствения живот, примери, касаещи ме мен лично - бидейки учител по философия в една гимназия. Много съм писал по тия проблеми в годините – виж ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ – но се налага да се пише още, тъй като ситуацията вече приема крайно хипертрофирани, направо фантастични в абсурдността си форми; лудостта сякаш е вече в апогея си! Та значи в близките дни ще седна и ще напиша своето изложение, което смятам хем да го пратя за сведение до по-висшестоящите инстанции (Министъра и Инспектората), хем да го прочета на предстоящия педагогически съвет в училището, в което работя, хем да го публикувам в интернет, та да запозная и обществеността със случващото се, та белким тая блажено почиваща си общественост в един момент се обезпокои поне малко повечко - стига да допуснем, че изобщо някога се е била обезпокоила по тия въпроси, щото образованието на собствените ни деца у нас наистина винаги е било нещо като грижа тъкмо за "последната дупка на кавала"! На второ място от доста време все не намирам сили още веднъж да седна и да напиша забележките си по представения от Министерството Проекто-Закон; вече писах по тия въпроси, но темата е огромна и още много трябва да се мисли, пише и обсъжда. Много е трудно да се обхване с един поглед цялото това стълпотворение от проблеми и абсурди, които е сътворила усърдната като къртица министерска образователна бюрокрация, представила в Парламента упоменатия проект за закон. Размишлявайки напоследък върху тия проблеми съзрях ето такъв изход от иначе неразрешимата задача да се подложи на цялостен анализ целия проектозакон: просто трябва да се откроят няколко по-важни или водещи "проблемни ядра", около които да се съсредоточи интереса и дискусията, а пък ако се вникне позадълбочено в тях, тоест, ако се намери някакъв що-годе разумен изход в решаването на тия казуси, то едва на тази почва всичко останало в един момент ще си намери собственото, адекватното решение - в светлината на открития принципен подход. И ето, реших да пиша тия дни върху единдва такива възлови проблема, предизвикани
от постановления на проекто-закона, остава само да намеря време и душевно спокойствие та да осъществя замисъла си. А сега да подхвърля по нещичко и за двата замислени текста. За първия, за "доклада", в който ще се опитам да поставя някои най-крещящи проблеми и абсурди на училищния живот, ще съсредоточа главното си внимание върху изявяването на връзката между съществуващи и наложили се методики и подходи за учене, от една страна, и крайно тежкото положение с дисциплината на учениците - от друга. И понеже цари пълен хаос дори в представите на участниците в тия процеси, именно учители и ученици (да не говорим пък за мениджърския персонал, директорите, който е безнадеждно откъснат от потребностите на времето, в което живеем), възникват напрежения, пред чиито парадоксалност и конфузност човешкият разум направо немее. Ето един малък пример за това какво става дума. Искам да ви покажа какво е това популизъм в сферата на училищния живот и колко вреден може да е той. Популизмът е модно явление, ето че той вече се приюти и в училището - прескачайки от актуалната политика. Давам следния пример. Във всяко училище има ученици, близки до администрацията, които, така да се каже, са по-активни и ангажирани, вършат нещо като обществена дейност, едно време ги наричаха "комсомолски актив", а днес, да речем, ги смятат просто за "активисти". Тия ученици, примерно, се изявяват в ученическите съвети, в организирането и провеждането на казионните представителни мероприятия, в научно-техническото творчество, в спортните изяви на училището, в художествената самодейност и пр., вярвам, разбрахте какво имам предвид. Останалите ученици, дето не са изобщо активни, са нещо като "втори разред", докато тия, активистите, имат и известни привилегии. Та ето какъв интересен казус се заформи във връзка с отношението на училищното ръководство към тия наистина "по-специални" ученици. То иначе винаги си е имало напрежения когато, примерно, треньорът на училищния футболен отбор тръгне в края на срока и на годината да кандърдисва по"несговорчивите" учители да пишат на футболистите някаква що-годе прилична оценка, ей-така, щото това е "наше момче", спортист, вдигал имиджа на училището, имал заслуги и пр.; е, не е влизал в часове, ама нали все пак трябва да проявим разбиране, не може да се носят две дини под една мишница и пр. Това си се случва във всяко училище, разбираемо е, въпреки че прави недобро впечатление на останалите ученици, на "балъците", които трябва да залагат да учат, при положение, че има и втори начин за уреждане с добри оценки; въпросът е принципен, етичен и засяга
представите ни за справедливо и несправедливо. ведливо. И така, И така, ще ще разкажа разкажа на мен на мен лично какво ми се случи, като ще вплета случката в цялостното отношение на училищното ръководство към мен, за което писах напоследък. Знаете, че директорката ми отне два месеца преди края на учебната година не един и два, а цели 4 класа - и ги даде на друг, по-сговорчив, щото е прекалено зависим, преподавател. Имало, представете си, жалби срещу мен, жалби на ученици и на родители, затова ми ги били отнели. Отначало възприех тази случка като гръм от ясно небе, оказа се обаче, че нещата са значително по-иначе; ето как именно стоят нещата. Убеден съм, че не сте могли и да предположите това, което сега ще ви кажа; явно вече всичко е възможно щом популизмът се настани като водещ импулс в поведението на едно училищно ръководство. Аз преподавам философски предмети. Те минават за "лесни" и "второразрядни", да не кажа дори "треторазрядни" предмети; министерството ги слага в една група с... физическото възпитание – и пеенето и рисуването (преди да ликвидират пеенето и рисуването като учебни предмети). И ето, в края на миналата учебна година като нанесох оценките за годината бях привикан от директора и една от заместникдиректорките и ми се каза "да взема да направя нещо" и да повиша оценките на една групичка от "активистки", от активни ученички, "наши момичета", от оная именно категория, за която писах по-горе. Първо моя милост изкара акъла на училищното ръководство и на упоменатите активистки като заяви, че вече е много късно, оценките вече са нанесени в дневника, нищо не може да се направи, да са мислили по-рано. Но след като "най-човешки", пък макар и през стиснати зъби бях "помолен" от всесилните администратор(к)и, кандисах на това: добре, нека да научат, да се подготвят, да дойдат, да ги изпитам, евентуално ако се представят добре, може и да повдигна оценките им. Така и стана. С крайно неудоволствие тия активни ученички се явиха при мен, видях какво са учили, е, вдигнах им с една единица оценките, ама пак не получиха мечтаните шестици. И аз забравих за случая, ала ето, някои не са го били забравили. И за да не се получи нещо подобно пак, директорката предвидливо два месеца преди края на учебната година смени направо преподавателя, т.е. моя милост - само и само нейните приближени ученички да имат заветните шестици! Какво ще кажете, предполагали ли сте, че чак такова нещо е възможно?! Е, било възможно, аз, дето имам вече 30-годишен стаж като преподавател в образованието, средно и висше, доскоро не съм си мислел, че това е възможно, ето, стовари ми се на главата, оказа се, че не само е възможно, ами е и действително!
15 Та "лошият", несговорчив субект Ангел Грънчаров беше махнат тъкмо от класовете, в които училищното ръководство има твърде много активистки! А сега ще ви кажа продължението на историята, то също е любопитно. На учителката, която ме замести, външен човек, който си търси работа, т.е. човек, поставен в крайно унизително положение и затова готов на всичко, се наложи в тая ситуация да стори единственото, което й остава: за да имат мечтаните шестици близките на ръководството активистки тя писа шестици абсолютно на всички ученици! Ей-така, отгоре до долу в дневника само 6ци! Какво да прави, няма друг начин; наложи й се да стане, да играе ролята на щедра душа. Има една руска телевизионна реклама за шоколад, която е под мотото "Россия щедрая душа!". Е, тази преподавателка, доколкото ми е известно, не е рускиня, но знае ли човек?! Понеже аз възразих твърдо против такова едно отношение и поведение на самозабравили се администраторки, бях също така наказан със санкции: примерно, завчера, в четвъртък, в три поредни часа две директорки (без инспектор, както е редно) ми бяха на посещение в часовете! Бях принуден да пиша писмени обяснения за "нарушенията", визирани в хипотетичните жалби против мен (които още не са ми представени, за да зная в какво именно ме обвиняват, само са ми четени избрани абзаци от тях от самите директорки), което е част от стандартната процедура за дисциплинарно наказание на учител, включително и за уволнение. Ей-такива мили неща се случват в нашите родни училища. А какви ли други неща се случват, а ние за тях не знаем, защото жертвите не са с манталитета на Ангел Грънчаров - и страхливо си мълчат?! Та ще пиша непременно по тия проблеми съвсем скоро. А пък по втория момент, именно касаещ обсъждането на постановленията в Закона за училищното образование, мисля, че един такъв възлов момент, на който най-напред трябва да обърнем внимание, е как да се демократизира училищния живот, т.е. как да се прекратят своеволията на директорите, произтичащи от тяхното всевластие. В момента директорите на училища са малки диктаторчета, които си правят каквото им скимне, а пък за да си имат комфорт, преследват и гонят безпощадно всичко, което има дързостта да им се противопостави. За никаква демокрация в училищния живот не може да се говори. За жалост, и новият закон нищо реално не предлага в това отношение, ами залага на командноадминистративния принцип: директорът коли и беси, в него е и ножа, и сиренето, и всичко, а пък всички са принудени да му се подмазват, стига да искат да оцеляват.
Крайно унизителна ситуация, какво ще кажете и за това? Много често преследванията на учители, пък и на мениджърски персонал, са и политически обусловени: гербоваците се наместват по безпардонен начин в тази сфера и действат както и подобава за мутри. Напоследък текат политически обусловени процедури за уволнения, примерно, на директора на спортното училище в Перник гн Райчо Радев, философ, на чиито пост местни активисти на ГЕРБ са хвърлили лакомо око. В Сливен пък вече беше уволнен един учител по философия, привърженик на по-модерните методи на преподаване, когото училищните администратори се опитаха първом да го изядат ако може даже с дрехите, а пък после, като срещнаха отпор, му видяха сметката по най-баналния начин: вгорчиха живота му така, че да приеме като избавление уволнението по "взаимно съгласие". И други такива случаи има. Един от тях е и спешната подготовка за моето по-скорошно уволнение, за което има надлежни инструкции и отгоре, дори нищо чудно и "най-отгоре", предвид блогърските ми "своеволия"... Спирам дотук. Хубав, приятен и слънчев уикенд ви желая! Прощавайте ако има нещо. Дано не съм ви навредил да си развалите прекалено настроението като се позамислите...
Това представяне е може би единствен случай за представяне на списанието в интернет (по почин на хора, различни от издателите му); в другите медии радиа, телевизии, вестници, списания списание ИДЕИ, четвърта година от създаването му, е все още съвсем непредставено, т.е. съществуването му се посреща с глухо – а аз го наричам крещящо, защото е многозначително! – мълчание. Представяният феномен, както и да го погледнем, все нещо говори за ситуацията, в която се намира съвременният български живот... А кога именно и дали изобщо някога ще се пропука стената на толкова единодушното (и така многоречивото, многоизразителното!) мълчание около списание ИДЕИ - това никой не може да каже... А на въпроса, поставен в заглавието, именно Защо медиите така единодушно мълчат за списание ИДЕИ, може да се отговори единствено така: Защото духът, уви, е рядък неканен – и при това крайно дразнещ! – гостенин из българските простори... ДА СЕ ПОМОЛИМ НА ВСЕМИЛОСТИВАТА БОЖИЯ МАЙКА
ЗАЩО МЕДИИТЕ ТАКА ДРУЖНО МЪЛЧАТ ЗА СПИСАНИЕ ИДЕИ
Фейсбук-групата Фридрих Ницше - Идеологът на модерния път на Човека към Бога представи списание ИДЕИ ето с тия думи: Афоризмите на Фридрих Ницше в списание "Идеи" По думите на самия него Ницше е ненадминат сред германците в изразяването чрез афоризми. И може би това е една от причините неговото творчество да бъде толкова популярно във виртуалността, където обикновено се прочита толкова, колкото може да обгърне погледът от едното кликване. Четенето от хартия е нещо много по-различно, а списание ИДЕИ заслужава да бъде четено.
♥ МОЛИТВА КЪМ ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА ♥ Пресвета Дево, Майко на нашия Господ Иисус Христос, всемилостива защитнице на всички, които с вяра прибягват към тебе! Погледни на мене от висините на твоята небесна слава, послушай моята смирена молитва и я принеси пред твоя възлюбен Син. О, преблагословена Богородице! Ти си скоропослушница на всички и радост на скърбящите, послушай и мене. Ти си уталожителка на тъгите, уталожи и моите тъги и изгори душевните ми и телесни болести! На тебе, след Бога, възлагам всичката си надежда.
16 Бъди ми ходатайка и силна застъпница пред Твоя Син и Господ наш Иисус Христос. Укрепи вярата ми в Него. Утвърди ме в Неговата любов и ме научи да те обичам и славя, пресвята Майко Божия, преблагословена Марио! На твоя всесилен покров, пречиста Богородице, връчвам себе си! Амин!
ПРОТИВ ИЗОПАЧЕНАТА ДО НЕУЗНАВАЕМОСТ ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА ЗА СЛУЧИЛОТО СЕ С НАС САМИТЕ
От страницата на Мария Мирчева във Фейсбук МОЯТА СБЪДНАТА МЕЧТА – И СЪЩО ТАКА ЗА КАКВО СИ МЕЧТАЯ КАТО ВИДЯ ГРОЗИЛИЩЕТО АЛЬОША ДЕТО Е НА БУНАРДЖИКА
А пък за пловдивския Альоша си мечтая следното: да се намери един достоен български офицер, който с право целене с мощна артилерийска гаубица (или, още по-добре, с ракета “Въздух-земя”, изстреляна от наш изтребител!) така хубаво да фрасне грозния паметник на съветския окупатор, че той да се разпилее на парчета към страната на парка, където няма да нанесе кой знае какви щети! Това, признавам си честно, си мечтая за Альоша и си го мисля винаги, когато пред погледа ми се изпречи това гранитно грозилище… Това, прочее, си го мечтаеше и моя политически приятел и колега г-н Станко Станев, дългогодишен учител, бляскав математик, Бог да го прости, който почина преди няколко години, току-що пенсионирал се, но който ми е казвал мечтата си с почти същите думи, с които съм я написал по-горе! Щом двама човека си мечтаят независимо един от друг за едно и също, то няма начин да не се сбъдне един ден! Казват, че на истински бленуваните мечти е съдено да се сбъднат непременно един ден! Дай Боже да е по-скоро този ден, ако може да видя с очите си Бунарджика без Альоша, тогава най-спокойно ще си умра, а иначе и от оня свят ще проклинам комунистите! Както и, убеден съм, прави това сега славният г-н Станев там, горе на небето! ЗАБЕЛЕЖКА: Автор на колажа е г-н Веселин Драков
В блога на Иво Инджев попаднах на текст под заглавие Едно вярно и едно абсурдно „откритие“ на Борисов, в който обаче, за свое неудоволствие, открих една голяма грешка в тълкуването на нашия забележителен журналист; наложи се да реагирам незабавно; ето какъв коментар написах там, в неговия блог: Г-н Инджев, позволявам си да не се съглася с Вашето тълкуване, съдържащо се в този пасаж: ... България, като съюзник на Германия, прави глупостта да обяви война на САЩ и Великобритания без никаква практическа нужда да се набутва между тези шамари... Смятам, че истинския, автентичния, верния смисъл на тази "абсурдна стъпка" на Цар Борис Трети да обяви война едновременно и на САЩ, и на Британската Империя е съвършено друг; Царят прави този мъдър и крайно прецизен ход, поема определени рискове (бомбардировките на София и някои други български градове), но с пределно ясно съзнание: като сме в състояние на война с Америка и Англия, България един вид ги "кани" да дойдат да ни окупират; те имат пълното и законно право за това, щото именно ние сме им обявили война. Същевременно на СССР толкова умният Цар на България не обявява война, което действие може да се изтълкува така: вас, болшевико-комунистите, не ви щем, не щем вие да ни окупирате, ако пожелаете да ни окупирате, ще имате "малкото" неудобст-
во сами да ни обявите война, и тогава ще излезе, че сте агресор и окупатор в истинския смисъл, докато Америка и Англия, след като ние сме им обявили война, имат законното право да нахлуят с войските си у нас, та да ни окупират и да ни спасят по този начин от болшевишкото, от комунистическото зло. Ето какъв е мисловния ход, замисълът на мъдрия ни и българолюбив Цар – и трябва да признаем, че за малко планът му не се реализира бляскаво; знаем, че Чърчил дълго време настоява Вторият фронт на западните съюзници да се открие на Балканите! И ако мекушавият Рузвелт беше подкрепил умния английски премиер, България щеше да се спаси от болшевишкото зло, а пък планът на Царя на България би се изпълнил бляскаво! Е, не било съдено да се изпълни неговият мъдър план, и то, трябва да признаем, не по негова вина; царският план, прочее, все пак се изпълни наполовина, в частта си за това, че на СССР се наложи сам да обяви война на България, за да нахлуе на българска територия, което именно и доведе дотам, че България стана жертва на непричинената от нищо брутална агресия на съветския окупатор. Вие, г-н Инджев, де факто признавате втората част на гениалния царски план, а именно, че Царят е направил така на СССР да се наложи да ни обявява агресивна война за да ни окупира (причинено от така странното на пръв поглед необяване на война от страна на Царство България на третия голям съюзник в тристранната антихитлеристка коалиция!), но ето, за жалост, установявам, че не сте успял да стигнете до автентично тълкуване на първата, още поважна част от гениалния царски план за спасяване на България от комунистическата чума. Щото, знайно е и излишно е да се изтъква, че ако бяхме окупирани от западните съюзници, съдбата на България щеше да бъде съвършено друга, каквато, примерно, беше съдбата на Франция, на Западна Германия или на Япония, или на Гърция, примерно. Тъй че бих се осмелил да Ви помоля да вникнете малко повече и да ревизирате прибързаното си заключение, което се съдържа в цитирания от мен абзац от Вашия днешен коментар, а именно: ... България, като съюзник на Германия прави глупостта да обяви война на САЩ и Великобритания без никаква практическа нужда да се набутва между тези шамари... Мисля, че в контекста на казаното по-горе нещата вече изглеждат съвсем иначе, т.е. опасната, но толкова мъдра дипломатическа игра на великия български Цар Борис Трети за спасяването на България от комунистическото зло трябва, крайно време е вече, да бъде оценена по достойнство и подобаващо, според автентичния й
17 смисъл. Щото Цар Борис Трети даде и живота си за България и е срамно ние, българите, толкова години след смъртта му все още да не признаваме усилията и заслугите му - щото това е една най-грозна неблагодарност! Пък и иначе ще излезе, че в замяна на това все още продължаваме да робуваме, и то дори без да си даваме сметка за това, на лъжите и фалшификациите на марксистко-комунистическата историография, която биваше натрапвана на българите цели десетилетия, и то с еднаединствена цел: да бъде укрита и изопачена до неузнаваемост историческата истина за случилото се с нас в толкова тъжния ХХ век. ЛЮБИМАТА ИГРА НА ЧЕНГЕСАРО-КАГЕБИСТКАТА ОЛИГАРХИЯ С БЛАГОДУШНИЯ БЪЛГАРСКИ ИЗБИРАТЕЛ
На Фейсбук-страницата на Димитър Тонев открих следния текст, който ми се вижда добре да стигне до повече хора, понеже представената в него игра касае също така твърде много хора, по-точно всички нас; та ето до какво се свежда тази игра: Това е една много забавна игра! Нарича се “Само Костов да не е!” Ето: Не щете БСП – на ви Цар, само Костов да не е! Не щете Цар – на ви Тройна коалиция, само Костов да не е! Не щете Тройна коалиция – на ви Боко Борисов, само Костов да не е! Не щете Борисов!!! (много капризни хора сте били бе!) на ви Кунева… само и само Костов да не е! И става все по-весело и по-весело! Аз пък, А.Г.,си позволявам да допълня играната с нас игра ето как: Който и да е, само и само Костов да не е! Щото само Костов е доказал, че умее да управлява с полза за България! Майната й на България само и само Костов да не е на власт!
ОТНОВО ЗА ПОТЪНАЛАТА СЯКАШ В РУСКА КАЛ НАША ОБРАЗОВАТЕЛНА СИСТЕМА Решавам тая сутрин да публикувам мислите, които обменихме по имейла с един млад човек, с единия от авторите на публикуваната тия дни чудесна статия Матурите – между "здравия разум" и "позволеното безумие”. Оказва се - противно на това, което обикновено си представяме сред младите хора у нас има изненадващо интересни, сиреч, мислещи личности, с които е много приятно да се общува. Засегнахме, както ще установите, някои теми, които могат да са от значение и за други хора, примерно за това как се пише философски текст и пр., та това именно ме принуждава да дам гласност на кореспонденцията ни; ето какво си казахме:
Привет, господин Грънчаров! Пиша Ви по повод една малка статийка, която написахме заедно с един мой съученик. Една моя приятелка ме ориентира към Вас. Вярвам, че донкихотския похват, с който сме се заели, изключително ще Ви заинтересува. А и, тъй да се каже, "разкритията" ни също биха провокирали интерес. Освен това Вие сте личност, която е изключително заинтересована от потъналата сякаш в руска кал наша образователна система. Пращам текста и ще очаквам отговор – пълен с похвали или укори, Вие ще прецените. Поздрави! Здравейте, г- Стоянов, Прочетох статията Ви и смятам, че тя заслужава да бъде поставена на вниманието на т.н. "обществено мнение" и, евентуално, на институциите; смятам, че е добре на вашия текст да бъде дадена публичност, евентуално за да се предизвика дискусия. Ако ми разрешите, ще публикувам текста Ви в моя блог, а пък тъй като имам контакти с Движението за либерализация на образованието, би могло същия текст да излезе и в техния сайт. Поздравявам Ви за сме-
лостта открито да изразите възприятието и отношението си към "мероприятието", наречено "матура". Ако сметнете, че може да си имате някакви проблеми, бихме могли да публикуваме текста и с Вашите инициали; вие със съавтора Ви решете това. С поздрав: Ангел Грънчаров Здравейте, Идеята на самата статия е да се публикува на възможно най-много места, та да се провокира обществен отзвук. Затова аз и съавторът сме съгласни да бъде публикувана в блога Ви, дори е успех, че успяваме да предизвикаме интереса Ви. :) Само ще помоля да публикувате версията, която Ви пращам в този имейл, понеже открих някои досадни грешки в миналия файл. Всичко е наред, доколкото успях да видя. Може да добавите, че сме от град Казанлък. Пропуснах да Ви пиша в последния имейл, че одобряваме публикуването в сайта на Движението за либерализация на образованието. Надявам се, че статията ще успее да покаже реалните лица на матурата и да не скрие от обществото големия фарс. Може би все още съм твърде афектиран от това... да го наречем събитие, но искрено се надявам, че всичко може малко или много да се промени. И желая да работя за тази промяна, доколкото ми позволяват уменията. И искам да Ви благодаря за съдействието, г-н Грънчаров! :) Здравейте, Ще ви съдействам доколкото мога статията Ви да излезе на повече места. И вие я предлагайте на разни сайтове, убеден съм, че на много места ще я харесат и ще я публикуват. Хубаво е да се заговори за проблемите, които поставяте. Много неща в самата процедура, наречена матура, са порочни и неправилни – от гледна точка на идеята за едно модерно образование. Понеже разбирам, че сте се явявал на матура по философия, правя си извод, че се интересувате повече от философия. Не зная дали сте информиран, че издавам една философско списание, носещо името ИДЕИ. Ползвам се от случая да Ви поканя да се включите към неговите автори. От статията Ви за матурите съдя, че умеете да пишете и че има какво да кажете. Аз пък Ви благодаря за това, че ми изпратихте статията си! Хубава вечер! С поздрав: Ангел Грънчаров Здравейте, Знам за Вашето списание. Досега съм чел само 4-тата книжка, останалите не съм успял да ги открия. Определено имаше интересни неща вътре и то може да се
18 окаже полезно за голям обсег от читатели. Представя философията в едно разбираемо и, да го нарека, човечно лице, а не просто отдалечени абстракции. Което всъщност трябва и да е целта на всеки философ, целящ да сподели безценните бисери на това изкуство (не обичам да наричам философията "наука" - в такъв случай би се оказало, например, че Ницше не е философ). Бих могъл да пратя текст за списанието, просто се опасявам, че темите, от които се интересувам, рядко са с обществена насоченост. Здравейте, г-н Стоянов, Имате много вярно разбиране за естеството на философията! Споделям, че в никакъв случай философията не е наука, щото едно такова приемане унизява високото й достойнство. Да се нарече философията изкуство е значително по-близо до нейната истина, до истината за това какво наистина е тя. Пишете и пращайте свои текстове без да мислите за тяхната "обществена значимост"; ние в сп. ИДЕИ поставяме ударението върху значимото за ЧОВЕКА, не за СОЦИУМА. А онова, което е значимо за човека, би следвало да е значимо и за човеците в т.н. социум, по причина на това, че общността се състои от индивиди :-) Прочее, ако желаете, бих могъл да Ви снабдя ако не с всички, но поне с повечето книжки от поредицата на сп. ИДЕИ. Понеже трудно се намира, понеже просто го няма в книжарниците и по будките за списания и вестници, няма никакъв проблем да Ви ги доставя аз. С поздрав: А.Грънчаров Здравейте, Ще помисля относно философски текстове, по принцип имам само фрагменти, размисли, които не съм завършвал. А относно списанието - проявявам интерес, кои броеве и как бихте могли да ми пратите? Здравейте, г-н Стоянов, Разбирам, това, че нямате завършени готови текстове не е беда; Вие си пишете когато имате желание и когато се вълнувате от дадени проблеми; човек е добре да привикне да записва мислите си, особено ако има усещането, че те имат някаква значимост; трябва да се научим да уважаваме своите мисли, да ги почитаме, да им обръщаме по-голямо внимание, а това става най-добре като ги съхраняваме чрез записването им; понеже иначе мислите ни са нещо "хвъркато", идват и отлитат – и повече никога не се връщат. Или ако се върнат, че връщат под формата вече на съвършено други мисли. Та затова Вие си пишете, като напишете нещо, пращайте текста, може пък да има смисъл да стигне до повече хора - и
тогава ще го отпечатаме. На мен ми се иска списание ИДЕИ да стане трибуна на мислещите хора в България, особено на помладите. Понеже, за жалост, мисленето не е на кой знае каква почит из нашите земи, нещо повече, на мислещите хора у нас се гледа с недобро око, те дори са дразнещи и затова биват твърде много ненавиждани. Е, респективно, немислещите, особено пък простаците, са на голяма почит и уважение, на тях се радват, ръкопляскат им, възхищават им се. Аз така мисля, такова е моето впечатление, не зная дали съм прав. Дано не съм прав, но имам опасения, че може и да съм прав. Мога да Ви изпратя по пощата всички книжки на сп. ИДЕИ с изключение на първата, която отдавна е изчерпана, а те общо са 8 досега излезли книжки. И, разбира се, без ония книжки, които вече сте чели или ги имате (трябва да ми пишете кои именно имате, да ги уточним). Ще Ви ги пратя по пощата, трябва да ми дадете адрес, понеже сте ученик (макар и бивш) и бъдещ студент, ще ги платите на половин цена. Ще уточним как да изпратите парите. За жалост не мога да Ви ги подаря. А за писането пишете за каквото си искате, но ето, примерно, на мен много ми е интересно как си представяте истински доброто, "идеалното" образование. И какво най-вече следва да се промени в българското образование, има ли и изобщо надежда, че нещо може да се промени. А пък за същински философски теми колкото искате има; аз ще Ви изпратя към списанията едно мое помагало, нарича се Лаборатория по философия (с подзаглавие "Книга за опитващите се да разбират"), подарявам Ви го, то може да Ви помогне да откриете безброй теми, по които си заслужава да се мисли и да се пише. А и сам можете да си измислите колкото искате теми. Прочее, сега си мисля, че вашата статия за матурите няма проблем да излезе в следващия брой на списание ИДЕИ; ще я сложа още сега в папката, където събирам текстовете за следващата книжка. С поздрав: Ангел Грънчаров ПРЕКАЛЯВАТ С АЛКОХОЛА ТИЯ, КОИТО СА ЗЛЕ В СЕКСА Попаднах на едно “сексуално интервю” с Радой Ралин и открих няколко момента, касаещи проблема “секс-алкохол”, които ми се виждат достойни за по-голямо внимание; с две-три думи казано: вярно говори бай Радой, Бог да го прости! Това, което той подхвърля, може да се развие, но и така казано е достойно да се знае и разпространява – щото много истина има в него. Та ето тия няколко откъслека от неговото интервю, които така ме впечатлиха:
Често се обявяваш против алкохола, в полза на секса. Защо? Аз не пия. Аз съм за секса. Пие който не може. Не мога да обвиня младите сега че пият. При това че и жените пият повече. Може би всички са еднакво недоволни. Сигурно сексът не върви много напредничаво в таз страна. Какво да говорим? Чисто и просто на хората не им е нито до държава, нито до мокрене на котето*.
Защо смяташ, че сексът трябва да замени алкохола? Не може ли да ги има и двете? Защото сексът е най-първичният, първо се е появил той, после са открити всички възбудителни ли било, упояващи ли растения, съставки ли, минералчета ли… Обаче не са човешки. А той е найчовешкото нещо. Алкохолът е измислена работа. Важното е, че сексът не може да се имитира. Не може да има секс-менте. Той е истински, естествен. Значи препоръчваш повече секс, по-малко алкохол. Никакъв алкохол, никакви опиати, а само естественото желание да се любят едни други мъжът и жената. Това е. Колко трае любовта? Според това колко я помниш. А всеки секс се помни цял живот. Може ли някой, като му говорят за секс, и той да не се ухили. Виж като говорим за секс как се усмихва всеки, който ни слуша. Погрознява ли като се смее? Не погрознява. Сексът украсява хората. А всеки секс се помни цял живот. Сексът украсява хората. Смяташ ли, че българинът днес е поразкрепостен в секса от предишните поколения? Той е по-разкрепостен на думи само. А едно нещо като се прави само на думи, значи има потиснати комплекси.
* “Мокриш ли котето?” – традиционният шеговит въпрос със сексуален подтекст, с
19 който Радой Ралин поздравява познати и приятели при среща. НАИСТИНА, ДОКОГА?!
МЕЧТАТА НА БЪЛГАРИНА Е ВЛАСТТА ДА НЕ ПРЕЧИ НА СОБСТВЕНИТЕ МУ ТАРИКАТЛЪЦИ И МОШЕНИЧЕСТВА
По публикацията от вчера със заглавие Защо медиите не смеят да гъкнат по повод бандитското минало на Б.Борисов? получих твърде интересен коментар, който заслужава да бъде публикуван отделно, за да стигне до повече хора; понеже именно се докосва до една прелюбопитна тема: каква е българската мечта? Затова и публикувам този текст тая сутрин; от друга страна тази сутрин изобщо не мога да пиша, понеже силно съм настинал заради това, че вчера хубаво ме наваля поройния пловдивски дъжд; сега само пия чайове, лекувам се и, разбира се, не мога, нямам сили да пиша; дори и гласа си загубих, не знам как ще се оправям днес на работата си, която се свежда до това да говоря предимно с… магарета! ); та ето и най-сетне коментара на г-н Йоцов: Ангел, не мислиш ли че 75% от българите биха се поставили на неговото място без никакъв срам, угризения на съвестта или страх? Ето това е причината този стил на политиците да е допустим в България, такъв вид политици да са приемани в България.
Ангел, не мисли че в Сърбия, Македония, Черна Гора, Албания е по-различно от България. Не е! Не искам да говоря за бившите Съветски Републики с може би изключение, но не голямо, на Грузия и Армения. Към неорганизирания Балкански Синдром се прибави и разрухата на социалистическото безвремие. Няма значение колко стара държава си, какво си бил преди стотици години, горд воин или страхлив предател, горд воин на бойното поле или мижитурка, използваща тарикатлъци за да победи, важното е какъв си сега, в момента, в 2012 година. Да живееш, уповавайки се че нацията ти е била някога велика и нещата пак ще тръгнат и пак ще станеш велик е найдеморализиращото и подвеждащото чувство – и е едно напразно очакване. Докато ръководителите на държавата са законно избрани и няма предявени наказателни обвинения спрямо тях те са законните менаджери на държавата за целия свят. Оттукнататъка всичко зависи от нас, българите. Обаче пак си задай въпроса дали българите особено ги е еня кой ги управлява? На българите им стига този, който ги управлява, да не ги закача да плащат данъци (колко има в затвора за неплатени данъци?), да могат да крадат, да извършват мошеничества без да се страхуват от съд и присъда. Ето това е мечтата на българина. Ония, честните интелектуалци, фабриканти, търговци, бизнесмени, банкери, политици бяха избити на 9.9.1944 и от тогава управлява силата, доносничеството, неграмотността, бивши престъпници, станали партизански герои, подлизурковщината и всичко ретроградно, всичко онова, което е мразело хората, добили своите пари чрез ум и честен труд по 12 и повече часа на ден. Рубладжията се превърна в най-добрия патриотичен гражданин на Народна Република България. Българската нация деградира от 1944 насам. Ако детето ти боледуваш често и отсъстваш от работа ставаш трън в очите на колегите си – защото те трябва да вършат и твоята работа. Обаче ако от 5 дни в 4ри идваш пиян и недоспал на работа и дремеш на работното си място и разказваш каква незабравима нощ е била и казваш “Ей, някой ден трябва да ви взема с мен!” ставаш герой, всички те харесват, ти си кумир, всеки се стреми да е близък с тебе, че поне един път да бъде заведен на тези нощи с жени, безкрайно пиянство, секс и комар. За ЦРУ. След 1989 Берлинската Стена падна, и Студената Война завърши ЦРУ получи нова задача. Появиха сигнали за изграждане на мафиотски структури в бившите държави от съветския блок, които се стремят да се свържат с Американската Мафия. И които търгуват с всичко: от човешка плът и органи, до нуклеарни матери-
али и технологии, производство и разпространение на наркотични вещества в западните държави и САЩ. Тогава ЦРУ получи задача активно да разработва новите (“демокрации”) от гледна точка на заплахите към САЩ от нарастваща престъпност, увеличен оборот на наркотици, кражба на технологии, нови материали и открития. Така че може напълно да се вярва на докладите на ЦРУ във Уикилийкс. Alexandar Iotzov НАШИЯТ НАРОДЕН ЛЮБИМЕЦ В УНИФОРМАТА И ДЕГИЗИРОВКАТА НА... "МЪДРЕЦ"!
Дали пък не помъдря нашия кумир Б.Б.?! Дали пък не поумня? Силно се съмнявам... не се подвеждайте по снимката, измама е... Милият, сега колко различно изглежда – как си му приляга... простотията, колко си е добре в амплоато на простак! "Аз съм прост, и вие сте прости и затова така добре се разбираме!" МАТУРИТЕ – МЕЖДУ "ЗДРАВИЯ РАЗУМ" И "ПОЗВОЛЕНОТО БЕЗУМИЕ”
Текстът, който ще прочетете, е написан от двама "зрелостника", от двама ученика, завършващи средното си образование и явили се на тазгодишната матура; в него те представят своите впечатления от матурата, преценката си за нейния смисъл и за начина на провеждането й. Получих текста на статията им на своя имейл с предложение да кажа как възприемам написаното; предложих им да публикувам статията, те се съгласиха и ето, тя вече е пред вас:
20 Матурите – „между здравия разум и позволеното безумие” Румен Скрински, Георги Стоянов, град Казанлък Вълненията, които предизвикват Държавните зрелостни изпити, превърнали се вече в традиционна политика на Образователното министерство, и тази година преминаха под знака на модерния фразеологизъм „прецакай системата”. В публичното пространство като несдвоени електрони се реят коментари за ползата от подобни препитвания в навечерието на грандоманските балове, ала фокусът на настоящата статия не ще разнищва идейните цели на МОМН. Интересен е акцентът (превърнал се в методология) по отношение на системата, която зрелостниците прилагат, за да надхитрят спящи квестори и зорко „гледащи” камери. Матурите получиха статут на изпит с известна доза елементарност в съдържанието на въпросите и задачите в него, но въпреки хилядите улеснения, които сякаш ти казват „каквото и да заградиш – все си хванал 3-ка”, налице е отчайващата статистика на скъсаните и неграмотните преписвачи. Следващите примери си поставят за задача да провокират съзнанието ни за липсите на здрав разум, абсолютно отсъствие на отговорност и уважение към самия себе си, гарнирани с известна доза арогантност и безсъвестно издевателстване с „пищова”, който може да бъде както актуално WI-FI устройство, така и приятел, с който „зрелостникът” попада в една стая. А яростното наличие на позволеното безумие (не в единици случаи) е просто вратичката без завеси, която отвежда посредствени и твърде добре оформили се обществени паразити към успешното издържане на (и без това) пародийния изпит, а оттам – директно в българския университет. Свидетелят: Започвам с матурата по философия. Няма да споменавам имена на учители и ученици, защото не искам да накърня нечие лично достойнство. Та по време на тази матура в стаята имаше много подсказване, въпреки че то е строго забранено и след него следва (според правилата) директно изгонване от изпитната зала. А следящите за реда трябва да се грижат това да се изпълнява: все пак не е възможно при наличието на двама квестори в стаята и на една видеокамера (от която Големият брат уж гледа) да има постоянен шум на разнасящи се във въздуха отговори. Но не това наистина ме притесни по време на ДЗИ-то. Оказа се, че аз постъпих по много егоистичен и себичен начин, тъй като не желаех да споделям своите отговори с останалите по време на изпита. Това обаче не попари техния интерес към моите знания, дори напротив – колкото повече не обръщах внимание на тихите
призиви „Ей, момче!” (учениците, които искаха да им подскажа, не ми знаеха името), толкова по-усърдно и настоятелно те се обръщаха към мен. Дори докато развивах тезата на есето си, станах обект на присмех, защото някои от хората в стаята разгледаха моето упорство като признак на бавна мисъл. Подвикванията ставаха все понатрапчиви и непоносими до такава степен, която ми пречеше да развия своите идеи. Самите подвиквания бяха подминати от двамата квестори безмълвно и с пасивност, въпреки (уж) невероятната строгост спрямо дисциплината на изпита. Наложи се да се обърна към тези субекти, които ми пречеха, с един не много приличен жест, който не желая да опиша в момента, но който е уловен от камерите и неговото съществуване е факт. Едва тогава нахалниците спряха да ме тормозят (вероятно от смущение). Мога да посоча в кое училище и в коя изпитна зала бях, за да бъде записът намерен и моите думи – доказани до неоспоримост. По време на матурата по БЕЛ също имаше опити ученици да кореспондират един с друг. Но ситуацията бе по-различна тогава. Когато едната, „лошата” квесторка, излезе от стаята, за да посети тоалетната, веднага започна шушукане с номерчетата на задачите и отговорите им. Но шушукането беше неуверено, защото в стаята имаше още една квесторка. Това лице обаче се оказа „добра” квесторка – тя се обърна към нас и ни каза, че можем да обсъждаме колкото си искаме отговорите, стига само да не се обръщаме настрани или назад, защото „камерите били включени” (!). Тогава започна активна кореспонденция между субектите в стаята. Всичко завърши, когато „лошата” квесторка се върна в стаята. Тогава шушуканията отново спряха. Та на това място идва ред на моите невинни въпросчета. Искам да попитам защо аз, който исках да направя матурата си колкото мога, без да удостоявам хора (които даже не познавам) с отговорите си, станах обект на присмех и подигравки? Защо бях обезпокояван и изнервян от останалите, когато се опитвах да пиша есе върху абстрактните размишления на Хегел? Нали си прочетох инструктажа за провеждането на матурата – в него имаше ясно предупреждение към онези, които се опитват да преписват един от друг, а не към тези, които отказват да подсказват. Защо трябва да бъда обиждан, когато действам според регламентите на изпита, а двамата квестори в стаята да не си вършат работата и да не биват санкционирани от уж строгото ни Образователно министерство? Защо съществуват камери, които записват изпитите, когато всъщност никой не предприема действия срещу нарушителите на дисциплината? Ето това бяха невинните въпроси, които желаех да попитам – аз, който се опитах да бъда съвестен – изглежда това не
се желае по време на ДЗИ. Или поне аз такова заключение мога да си извадя от изпитите. А моят опит от провеждането на матурите е индивидуален, сиреч – опитът само на един ученик. Ами ако във всяка една стая положението е било същото? Къде отива тогава предназначението на тези матури? И ако трябва да отговоря на това философски – отговорът е, че предназначението им е в небитието. Съществуването на тези матури се оказва безсмислено, неоправдано. И освен това матурите са крайно недействителни, ако приемем за истинна сентенцията: всичко действително е разумно и всичко разумно е действително. Защото по-голям абсурд от преживяванията ми по време на матурите скоро не съм срещал. И наблягам на това, че по мои силни убеждения този абсурд трябва да бъде премахнат. До голяма степен Държавните зрелостни изпити осигуряват на нас, младите „безсмъртни” зрелостници, един солиден урок, един фундамент по… оцеляване в родната Татковина. Оцеляване, което кореспондира с взаимоотношението паразитгостоприемник. Безсрамно удобно е нахалството и арогантността ти да работят в твоя полза, актуално е да заробиш „здравия си разум”, щом системата, щом висшите ешелони са оставили вратички за необезпокоявано напускане на средното образование. Типично по нашенски премина и този „изпит”, чрез който държавата цели да провери уменията ти по преписване, подсказване, проява на качествена доза наглост и успешно възползване от вечната сънливост на мърморещи квестори. Именно тази държава няма необходимост от твоите знания, тя търси у теб вредителя, паразита, който живее в и чрез другите. Именно тази държава очаква безрезервната ти радост от получената тройка – аргумент за успешно издържана проверка. Именно тази държава отравя твоя потенциал, като създава условия за неговата агонизираща смърт. Именно тази държава разчита на серийното производство на тъпи ученици, защото, когато електоратът е от блеещи овце, козината се търгува на безценица… Именно тази държава те изпраща отвъд пределите си, защото самата тя не знае дали да предпочете „здравия разум”, или да се отдаде на покварата чрез „позволеното безумие”… Честито завършване, време е за студентство! ВРЕМЕ Е ДА СЕ ОПРЕМ НА БЕЗПРЕДЕЛНОТО БЕЗОЧИЕ В ПОЛИТИКАТА Искам да изразя съгласието си с ARON и да добавя, че е крайно невъзпитано и безочливо хора, които нямат нищо общо
21 нито с Костов, нито с ДСБ, непрекъснато да искат оставката на Иван Костов! Да, г-н Сугарев, безочие и нахалство е постоянно да искате оттеглянето на Костов! Та зад неговото избиране стоят живи избиратели! 100 хиляди, 200 хиляди, 300 хиляди, но и двама да са – те са тези, които могат да искат оттеглянето му. ДСБ е независима структура, има си членове, симпатизанти, те си избират ръководство и т.н. Вие какво общо имате? Откъде-накъде ще им казвате на тези хора кого да си избират за партиен ръководител?
никой не постави под съмнение правото на СДС да си избира ръководители, никой не поиска оставката му от лидерския пост в СДС. И обърнете внимание, че едни или други наглеци от СДС непрекъснато се месят в работата на ДСБ искайки оставката на Костов. А това е такава селяния… Такава липса на възпитание, такава наглост и безочие. Все едно аз да съм бизнесмен, да сключвам добра сделка с друг бизнесмен и в хода на преговорите да му кажа “Виж какво, мой човек, не харесвам жена ти! Вземи се разведи с нея, иначе няма да правя бизнес с тебе!”
ламент пълен с ченгета, подчинени ментета и уж десни комунета? Не, пак не става! Списъкът с тези, които не стават, е дълъг… След като няма символ на българската държава има ли българска държава въобще? Тъжно и трагично!!! Posted by Имигрант АКО СЕ РАЗВЕЖДАТЕ, В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ НАЕМАЙТЕ ПЕТЪР СТОЯНОВ ЗА АДВОКАТ!
Автор: Корбалаев СЛЕД КАТО НЯМА СИМВОЛ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ ИМА ЛИ БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА ВЪОБЩЕ?
Защо не поискате Бойко Тиквата да се оттегли от ръководството на ГЕРБ? Хем там е повече от очевидно, че не става дума за воля на членската маса при неговия избор. Имате хиляда пъти по-голямо основание да му искате оставката от лидерския пост на ГЕРБ, но не го правите! Защо, аджеба? Защо не поискате от ДПС да си изберат друг председател, а не Доган? Напишете 20 статии, в които искате Доган да се оттегли от ръководството на ДПС! Защо не го направите? Защо не проявявате предпочитания към лидерите на БСП? Ето, имаха конгрес. Що не излязохте с поредица от статии, в които възпитано поискайте оставките на Станишев или на Първанов, или на когото и да било друг. Оставките им от лидерските постове в БСП. Хайде, направете го. Кое ви спира да се месите във вътрешните работи на БСП и кое ви дава право да правите същото по отношение на ДСБ? Ще ви кажа: липсата на възпитание и на демократично чувство. Вие не сте демократ. Вие не уважавате вота на хората, правото им на избор. Заедно с това не уважавате и самите хора. Обърнете внимание, че няма симпатизанти на ДСБ, които да са искали оставки в СДС. И знаете ли защо? Защото тези хора, симпатизантите на ДСБ, имат инстинктивно демократично чувство. Те усещат инстинктивно, че не могат да имат претенции към избора на другите, че избора на другите си е тяхна работа. Спомнете си, че когато Мартин Димитров суспендира споразумението за президентските избори и подписа съюз със Софиянски и Бакърджиев, симпатизантите на ДСБ го обвиниха в предателство, но
Елизабет Втора празнува тия дни 60 годишнината от изкачването на британския трон и в нейна чест Англия е покрита с британски и английски флагове. Официалният парад е помпозен, изискан и подготвен с много любов, преданост и покъртителен английски патриотизъм, благодарност и лоялност към кралицата. Дали обаче кралицата е причината за тази патриотична еуфория или това, която тя олицетворява, това, което тя символизира и това, което тя инспирира в поданиците си! Елизабет II е символ на британската държавност, на британското свободолюбие, тя е гарант за британската независимост и ако щете на британското величие! Ако сравним България с Великобритания, логичния въпрос е има ли почва за сравнение? Хайде да си отговорим на елементарния въпрос, кой е символа на българската държавност в днешна България?! Кой? Президентът, който мълчи, когато български флагове са разкъсани от софийската община, за да се угоди на петата колона и обслужването на нейния фетиш ПСА?… Не става! Премиерът, който целува ръката на руския патриарх без даже да му я подават? Не, не става! Главата на Българската Православна Църква, назначен от Тодор Живков и агент на ДС? Не, не става! Пар-
Пловдивският грандоман, отдавна бита карта в политиката, се завърна към старото си амплоа, сякаш за да потвърди подозренията, че дори и по разводите не го бива. Добре известно е, че Стоянов и брат му Емил – също карикатурна фигура – действаха като троянски коне в разсипването на СДС. Вече излязоха данни за масово купуване на гласове на пловдивски делегати, чрез които Националния съвет на СДС разтури „брака” с ДСБ. Тезата на братята Стоянови и семплите им клакьори, че Иван Костов дърпал назад Синята коалиция, е толкова вярна, колкото е вярно, че найнелепият държавен глава в България е личен приятел на Анджелина Джоли (бел. ред. – ама представяте ли си!) и че Бил и Хилари Клинтън се допитват до него, за да сверят позицията на Америка по балканските въпроси. Разпадът на Синята коалиция обрича само СДС – единственият начин за спасяването на десницата е групата около Надежда Михайлова, Мартин Димитров и Найден Зеленогорски да се отцепи от продажната клика на менте-демократите. Що се отнася до Иван Костов – той ще влезе в следващия парламент. На последните избори, проведени миналата есен в България, мажоритарният кандидат на СДС за президент Румен Христов спечели по-малко гласове от Светльо от „Хиподил” – обидните 1,95% (65 000 гласа). За сметка на това коалицията между СДС и ДСБ на пропорционалния вот – за общинските съветници, събра 280 000 гласа. Защо ли силиконово-перхидролените социоложки не допускат варианта, че всъщност ДСБ
22 тегли СДС? Уви, акъл и морал не могат да се имплантират. Нека видим къде са на картата „демократите”, възмутени от Костов – Стефан Софиянски, мъжкарят Антоан Николов, Евгений Бакърджиев, Богомил Бонев, Петър Стоянов, кафеджията Юруков не могат да спечелят избори дори за домоуправител на входа. А какво се случва с онзи, с обратната захапка, дето преди години се биеше в гърдите, че ще прави ново СДС? Може би Димитър Абаджиев най-сетне ще възроди „автентичната” десница, както някога обеща по жоржганчевски. Вина за разпада на СДС има и Мартин Димитров, който лично на мен ми е подозрителен заради симпатиите си към ЦСКА. Как изобщо е възможно лидер на демократична партия да симпатизира на изкуствено създаден отбор с указ от комунистическата партия? Така че – не ни мислете нас, костовистите. Дори и ДСБ да не влезе в парламента, Командира винаги ще има твърдо и трайно ядро от застъпници и думите му ще тежат на мястото си. Разпадът на СДС пък може и да е полезен – в крайна сметка само така от влака ще отпаднат лакомници като Петър Стоянов, Стефан Юруков, бориславовци и прочие. Автор: ОСА ГОЛЕМИТЕ ПОЛИТИЦИ СА ИСТИНСКА РЯДКОСТ И ТРЯБВА ДА БЪДАТ ЦЕНЕНИ, ПАЗЕНИ И ПОДКРЕПЯНИ
Това е интересен анализ на Едвин, обагрен от висок морален патос. Част от критиките сигурно са оправдани, защото впоследствие, когато събитията са вече минало и факт, всички сме по-умни. Въпреки това не мога да се съглася с ред постановки. Така например СДС не беше създаден да промени България, да я направи нормална и достойна страна. Това наистина беше мисията на СДС в съзнанието на неговите избиратели, но не и намерението на самите създатели на Съюза. СДС беше създаден, респ. инфилтриран от БКП-ДСКГБ с цел да се симулира многопартий-
ност и да се контролира прехода в удобна за комунистите посока. А това не беше посока към истинска свобода и демокрация. Независимо от това СДС-ОДС със своето управление 1997-2001 успя да придвижи България доста решително в правилна посока. Разбира се, ако сме максималисти, никое правителство след 1989 не може да ни угоди. И все пак управлението на Костов при всичките му безспорни кусури и несъвършенства беше найдоброто не след 1989, а най-малко след 1944 г., ако не и преди това. Всъщност ако сме максималисти и перфекционисти, никое правителство на света не би могли да ни задоволи, защото винаги управляват човеци, на които е присъщо да грешат, никога не управляват Бог или абсолютната истина. Дори при много по-благоприятните условия в бившата ГДР например реформите и приватизацията, извършени от правителството на Хелмут Кол след обединението на Германия, досега са обект на остра критика. Ако някой например си мисли, че бившите източногермански номенклатурчици и служители на прословутата ЩАЗИ днес са в пета глуха, жестоко се лъже. Всички те са облажиха процеса на приватизация. Във всички посткомунистически страни посткомунистите за съжаление приватизираха голяма част от бившата държавна собственост в своя полза. Морално ли е това? Разбира се, че не. Трябва ли обаче въобще да има морал в политиката? Немалко мислители в историята са застъпвали циничното мнение, че морал и политика са несъвместими. Това е голяма и сложна тема, но според мен политиката и моралът не може да се разделят напълно. Политиката обаче също така не може да се редуцира до морала. Понякога се казва, че политиката е прагматично действие с морална цел или пък че политиката е стремеж да се служи на общото благо, което само по себе си е морална цел. Интересно и важно е въведеното от Макс Шелер и най-вече Макс Вебер разграничение между етиката на съвестта, при която са важни мотивите, и етиката на отговорността, която гледа резултатите от действията. Политиците трябва да се стремят към баланс между тези етики, като обаче според Вебер трябва да доминира етиката на отговорността. Причината е, че политик, подчиняващ действията си само на етиката на съвестта и движен винаги от абсолютни, високи мотиви, за съжаление няма да стигне далеч в реалния свят. Това е етика повече за монаси, идеалисти и светци. От друга страна политикпрагматик, който се интересува само от ефекта на своите действия и прави всякакви компромиси без оглед на фундаменталните етически ценности също залита в крайност, защото това лесно може да доведе до ети-
чески релативизъм и оттам до загуба на всякакви ориентири и опорни точки. В тази дилема между етиката на съвестта и отговорността се намираше правителството на СДС-ОДС и според мен се справи достойно. При това успехите на ОДС реално погледнато бяха заслуга на сравнително малка група реформатори около Костов в условията на огромна външна, но и вътрешнопартийна съпротива, понеже СДС от създаването си гъмжеше от кариеристи, предатели и подставени лица и виждаме, че и 22 години по-късно още не се е освободил от тях. Неслучайно ОДС дори в условията на 2001 получи все пак над 800 000 гласа. Ако КГБ не беше довел Симеон, ОДС имаше дори шанса да повтори мандата си! Следователно не е така лесно Костов и СДС да бъдат упрекнати в измяна на каузата на СДС и в неморалност, в загърбване на голямата цел. Ако на СДС беше отпуснато още малко историческо време, щеше да стане съвсем ясно, че тази цел не е изоставена. Точно това обаче враговете на свободата и демокрацията не можеха да допуснат. Всъщност Симеон спечели изборите, като – без да използва изрично тази терминология - постави етиката на съвестта в центъра: „Нужна е почтеност. Почтеност във всичко.” - т.е. в мое лице виждате светец, който ще се ръководи само от абсолютните етически ценности и няма да има компромиси с тях като при „прагматика” Костов. Провал ли е „проектът” (както обичат днес да казват) ДСБ? Може да се спори, защото зависи от критериите. Отново ако сме максималисти и смятаме, че ДСБ трябва да спечели изборите и да управлява България – сигурно. Ако сме обаче на мнение, че какъвто и да е резултатът, в крайна сметка си струваше да се направи един от малкото сериозни опити за създаване на партия извън сценария на КГБ в Източна Европа – не. Впрочем ДСБ от своето създаване е наясно със своя електорален потенциал и никой не е хранел илюзии, че може да повтори резултата на СДС от 1990-те години. Виждаме обаче, че дори само с пет (!) депутата, в пълна изолация и в опозиция ДСБ продължава да е трън в окото на мафията и Москва! Можем дори да кажем: тезата, че всички български политици са маскари, е вярна – но с едно единствено, много знаменателно изключение: Иван Костов и ДСБ. Привържениците на тази теза (разбира се, нарочно) пропускат този ключов факт. Ето защо дори основателите на ДСБ да са надценили силите си и потенциала на партията, това усилие не е било напразно, не е грешка и не е провал. Искам да обърна внимание на Едвин, че ДСБ всъщност не е пречка за създаване на желаната от него неинженерна, неполитттехнологическа, автентична, мощ-
23 на дясна партия. Извън електората на ДСБ има още около 1,5-2 милиона избиратели с дясна нагласа, повече от достатъчно за други формации, които да се борят за доверието им. И ако наистина Костов е пречка за възраждането на СДС, както твърдят неговите противници в СДС, сега е моментът да докажат, че това е така и СДС вече самостоятелно да тръгне мощно напред и нагоре. Сравнително слабото представяне на ДСБ между другото не се дължи толкова на някакви фундаментални грешки на нейното ръководство, както смята Едвин и както често се изтъква в други анализи. Хубаво е да сме критични, но не бива да изпадаме в свръхкритичност. Каквито и грешки и слабости да има ръководството на ДСБ, това все пак са най-качествените политици на България. Как тогава става така, че подкрепата им сред населението е толкова малка? Ами наред с всичко друго основната причина е, че те са изправени срещу цялата посткомунистическа държавна машина с всичките й ресурси и възможности, зад която пък в крайна сметка стои самата Москва. Ето защо борбата е изключително неравна. Ако ДСБ се бореше с някакви наистина местни, български комунисти и мафиоти, при всичките й недостатъци отдавна да ги е смачкала като карфици! Уверявам Едвин, че дори Чърчил, Кенеди, Де Гол или Аденауер да застанеха начело на ДСБ, при тези условия едва ли биха имали много по-големи успехи от сегашното ръководство. При цялото ми уважение към тях мога да уверя всички, че и те са били само хора и са готвели само с вода. Впрочем мафиотските посткомунистически медии набързо биха намерили слабите им места и биха се възползвали от това, че Чърчил например е бил хроничен алкохолик, а Кенеди сексуален маниак. Така че не неуспехите, а успехите на Костов са причината за неистовите напъни той да бъде елиминиран от българската политика. През 2001 беше доведен Симеон, за да бъде прекратено управлението на Костов. След това беше направен опит той да бъде изместен в СДС и пратен в забвение. След като създаде ДСБ, всичко беше насочено към разбиването на ДСБ. Сега СК беше разтурена, за да бъдат елиминирани Костов и ДСБ от политиката, дори с цената на евентуалната смърт на остатъчното СДС (макар че на СДС, разбира се, се дават обещания за влизане в следващото НС, коалиции, постове и пр.). Москва не може да търпи Костов не само като управленец, но и в опозиция. Просто тя иска той да излезе напълно от политиката и да се махне от очите й. Самият Костов беше писал навремето, че мозъкът на операциите срещу него е извън страната, а атаките в страната идват от жалките марионетки на този мозък. За разлика от марксистите аз смятам, че не „народните маси”, а личностите
са решаващи в историята. Светът щеше да е различен без Александър, Цезар, Наполеон, Ленин и Хитлер, а България без Левски, Стамболов, Стоилов, Костов и т.н. Оказва се, че има повече или по-малко незаменими хора. Наистина без тях светът няма да свърши, но няма да е същият. Затова призивите за оставка на Иван Костов са контрапродуктивни. Автентичният десен политически елит в България е твърде малоброен и би било голяма грешка да се лиши от най-качествените си политици, само защото според някои те били „изхабени”, „динозаври”, 22 години били достатъчни и т.н. Дори в старите демокрации оттеглянето на някои ключови лидери понякога води до големи сътресения, какво остава в посткомунистическите страни, където големи политици са истинска рядкост и се броят на пръстите не една ръка, а понякога и съвсем липсват! Ето защо централният политик на българския преход Иван Костов трябва да остане в политиката, най-малкото напук на Москва. Автор: Wittgenstein ТИПОВЕТЕ ЛИДЕРСКА ХАРИЗМА, ДОПАДАЩА НА МАСОВИЯ БЪЛГАРСКИ “ГЛАСОПОДАВАТЕЛ”
Цитирам: “… да имаш харизма и да умееш да печелиш доверието на хората”. Нека помислим трезво: какво е харизма на лидер за нашето народонаселение? Вариант 1: Вечно широко ухилен, с подходящо образование, знаем, че прави далавери, обича спорта – Софиянски Вариант 2: Сериозен, почти достолепен, с много езици, говори неразбрано общи приказки, нищо конкретно, обещава за 800 дни да се оправим и станем почти богати всички – Кобурга; Вариант 3: Сериозен млад човек, европейски образован с хуманитарна специалност, с езици, без стаж и никакъв практичен опит – Станишев Вариант 4: Грубоват с аграрно-мутренски вид, милиционерско училище, без никакви езици, доста тъмно минало, спортист, обича спорта, коментира го с удоволствие, посе-
щава всякакви обществени и спортни мероприятия стигащо до пародия, без обществен управленски опит – Б.Б. Вариант 5: Гледа строго, понякога неприветливо, подходящо икономическо + матеметическо (моделиране на икономически системи) образование, доказал се управленец в най-трудните години на прехода, не говори за спорт, не посещава спортни и обществени мероприятия, почти праволинеен, говори конкретно, коментира и предлага конкретни икономически решения, които се доказват във времето – Костов. За огромно съжаление „хората” над 90% харесват най-вече вариант 4, после вариант 1, после вариант 2, малко вариант 3 и най-малко – вариант 5. Това е тъжната истина. Надявам се да осмислите тази моя констатация. Фактите са налице – последни в Европа, без шанс, особено за младите. Все пак има и 3-4%, които харесват вариант 5. Най-лошото е, че в рамките на този вариант, за цялата ни Татковина, от тези, които са кандидат управленци, може да влезе за съжаление, комай само един човек. Написа: Богданов ЩАСТЛИВ Е ЖИВОТЪТ, ПОСВЕТЕН НА ПОЗНАНИЕТО Текстът, следващ по-долу, е продължение и заключителен акорд на диспута за свободата, който проведохме с един доста добър и информиран във философията мой събеседник, за жалост пожелал да остане инкогнито. Предишната част на същия диспут публикувах под заглавието За дързостта и непокорството на човешкия дух, а пък това, което следва по-долу, както казах, е негова заключителна част. Почти нямам какво да отбележа във връзка с написаното от моя събеседник; смятам, че стигнахме до известен консенсус и в общи линии обсъждането ни с това може да завърши (засега): Вашият отговор от своя страна е много стимулиращ и полезен за мен и това не е комплимент или обикновена любезност, а факт. Аз съм повлиян от аналитична школа, но това не значи, че се идентифицирам изцяло с нея. Впрочем напоследък и аналитичните философи са смекчили позицията си и разглеждат някои традиционни метафизични проблеми, обявявани по-рано от тях за безсмислени или псевдопроблеми. Англо-американският философ Колин Макгин (род. 1950) твърди, че нашият мисловен апарат не е особено подходящ за решаването на философски проблеми. Той смята, че философските въпроси вероятно имат (еднозначни) отговори, но ние поради принципни причини не сме в състояние да
24 стигнем до тях. Нашият ум е много по-предразположен за наука, отколкото за философия.
Макгин вероятно е прав в скептицизма си дотолкова, доколкото досега се е оказало невъзможно нещо във философията да бъде доказано еднозначно. Както казва философът Робърт Нозик (1938-2002): „Трудно е да се постигне напредък при философски теми. Много от тях сякаш да недостъпни за решение.” Но това е почти неизбежно следствие от природата на философията, понеже ако философските изказвания бяха строго верифицируеми или фалшифицируеми, те не биха попадали вече в обсега на философията, а на науката. Докато учените обаче въпреки всички различия помежду им като цяло имат някакъв минимален консенсус за съдържанието и смисъла на своя предмет, у философите от различните течения често няма единодушие дори по отношение на смисъла, задачите и съдържанието на тяхното занимание. Но дали наистина няма надежда да бъде хвърлена поне малко светлина върху най-дълбоките философски въпроси? Според мен при всеки проблем първата задача на философа е да мисли колкото се може по-фундаментално. Само че не можем да започнем без предпоставки, на чисто, от нула. Все някакви аксиоми и постулати трябва да бъдат поставени начело, без да се обсъжда тяхната истинност. При това е важно да си даваме сметка, че задачата на философията не е само, както често се изтъква, да задава въпроси. Не по-малко важно е да освети възможните отговори теоретически, да обоснове този или онзи отговор като повече или по-малко вероятен и смислен. В случая неизбежно ще трябва да се
прибегне и до спекулации. Там, където сигурно знание е невъзможно, можем или да се откажем от по-нататъшни изследвания, или да спекулираме. Задача на философията е тъкмо спекулацията, затова тя може, а вероятно и трябва да съдържа метафизични моменти. Но това трябва да са все пак рационално контролирани и обуздани предположения и хипотези. Във връзка с това намирам за много ценна Вашата забележка, че за целта са необходими „вдъхновение, прозрение, дух, интуиция, чувство”. Това са централни особено за екзистенциалната философия понятия. Неслучайно Хайдегер, особено късният Хайдегер, се обръща към предсократиците, т.е. към преднаучната епоха, и подчертава ролята на интуицията във философията. Впрочем интуиция, чувство и прозрение не са чужди и на частните науки, в които също не може да се стигне далече, ако се мисли и оперира свръхрационално, логично и механично. Там също има момент на творчество. В този смисъл логическият позитивизъм (неопозитивизъм) отива прекалено далече в своето отхвърляне на метафизиката. Впрочем един от големите адепти на това популярно особено в 1930-те години течение Алфред Айер (1910-1989) в късно интервю на старини запитан „А погледнато ретроспективно, какъв беше основният дефект на тази философия?” отговаря не без чувство за хумор и самокритичност: „Ами струва ми се основният дефект беше, че почти цялата тази философия беше погрешна!” Въпросът е, разбира се, дали екзистенциализмът не е залитнал пък в другата крайност и дали не поставя акцента прекалено силно върху откъснати от опита, метафизични размишления. Ако се върнем отново конкретно към проблема за свободата, то дори великият Кант след упорити и дълбоки размишления всъщност губи надежда, че той може да бъде разрешен. В своята теоретическа философия Кант е убеден в правилността на природните науки и в частност на нютоновата физика, която е строго каузална, т.е. детерминистична и поради това несъвместима с истинската свобода. От друга страна той е също така убеден в своята практическа (морална) философия, че човекът е не е каузално определен, т.е. че е свободен да избира е че не е марионетка на природните закони и съдбата, поради което в света трябва да има и индетерминистичен момент. Но той така и не успява да съчетае убедително тези два възгледа. Въобще в историята на философията са изказвани различни мнения за отношението на (физическия) детерминизъм и свободата. Има философи, които приемат детерминизма и обявяват свободата за илюзорна, други отхвърлят детерминизма и пледират в полза на свободата, а
трета група смята детерминизма за съвместим със свободата и дори за нейна предпоставка. Ако правилно виждам нещата, екзистенциалистите, които впрочем не са хомогенно течение, там има разновидности, спадат към втората група и застъпват становището, че светът е индетерминистичен и затова има свобода. Между другото има и „научни” мислители, които въпреки това са на мнение, че в света има място за истинска свобода като Карл Попър (1902-1994) или големият неврофизиолог-нобелист Джон Еклз (19031997). Еклз непример разработва теория, в която съчетава постиженията на съвременната неврофизилогия и физика, в частност квантовата механика. Според неговата хипотеза съзнанието или нематериалният „самоосъзнат дух”, както той го нарича, е „безпричинен причинител”, понеже е в състояние да модифицира невроналната активност в някои участъци на мозъка на много фино, микроскопично ниво, възползвайки се от закономерностите на квантовата механика, което може да е лежащият в основата на свободата на волята механизъм. Еклз, който е силно религиозен християнин, вярва и в задгробния живот, защото според него „самоосъзнатият дух” или поне неговото най-вътрешно ядро може да преживее биологическата смърт на мозъка, за да приеме съществуване, което се намира отвъд нашите представи. Сентенцията „Всеки е ковач на собственото си щастие” е приписвана на различни римски автори, не само на Клавдий, но това не е толкова важно, важното е, че въобще е била изказана. Клавдий впрочем, макар и „смахнат”, не е бил глупав, бил е „книжен човек”, занимавал се е с история и е пишел. Когато настоявам, че жизнения ни път зависи в някаква степен от случайността и късмета, нямам предвид баналното разбиране за късмета като печалба от лотарията и под., а факта, че понякога „случайно” (каквото точно и да значи това) се оказваме на правилното (или неправилното) място в правилния (или неправилния) момент. Повечето хора не си дават сметка, че ежедневието всъщност е един низ от невероятни случайности и стечения на обстоятелствата. Всичко, което, ни се случва, е априори толкова малко вероятно, че е практически изключено. Така например каква е априорната вероятност днес да купя точно определен хляб от хлебарницата? Почти нулева. И въпреки това аз го купувам. Това се отнася и за много по-важни събития от купуването на хляб. Накрая бих се изтъкнал, че примерът с Милко Калайджиев, Кондю и Азис всъщност потвърждава Вашата теория. Тези хора са напълно лишени от качества, за да бъдат певци, но въпреки това са станали такива, и то не какви да е, а „звезди”. Виждаме, че за обладаният от неистово
25 желание и стремеж индивид няма прегради и той може да постигне наистина всичко. :):) Същото се отнася и за повечето политици, и то не само в посткомунистическите страни, които са драстичен случай. Те нямат никакви предпоставки, познания, образование и качества, за да са политици, и въпреки това са. Ако това не е свобода на волята и избора, здраве му кажи :):) Колкото до жизнените стратегии, то аз бих казал следното - малко скучновато и банално в духа на аналитичната философия: Тъй като сме на земята само веднъж, трябва много добре да обмислим на какво да посветим живота си, защото е възможно да се отдадем на съвсем погрешни занимания. Разбира се, винаги можем да преоценим нещата и да поставим ново начало, но и това не може да става безкрайно много пъти поради ограниченото ни време на този свят. Не знаем колко време ни остава. Ето защо е важно е да си поставим реалистични цели, които да може да бъдат постигнати в рамките на един живот, защото може да умрем, преди да сме ги постигнали. Но пък от друга страна тези цели не бива и да са прекалено скромни, защото може да ги постигнем прекалено рано в живота и да продължим да живеем, но вече повече или по-малко безсмислено. А какви да са нашите занимания въобще? Това можем да тестваме с мисловен експеримент в следния смисъл: ако знаехме точно часа на смъртта си, на какви занимания бихме се отдали до тогава? Вероятно това биха били нещата, на които най-много държим. Е, нека това бъдат и нашите занимания в реалната ситуация, когато не знаем кога ще умрем. В традицията на философията аз, разбира се, бих пледирал за духовни занимания. Както е казал Аристотел: висшето щастие се състои в активното духовно съзерцание, защото то е богоподобно. А найспособни на това са философите, затова те са най-щастливите хора на света и при това любимци на боговете. Или както казва Витгенщайн: щастливият живот е животът на познанието, напук на мизерията на света. ПЪТЯТ НА ВУТЕ ГРАОВСКИ: “ФАШИЗМЪТ” И ЧУЖДИЯТ ТРУД (3) Тази публикация е продължение на следната: Пътят на Вуте Граовски: хладилникът (2) 3. Фашизмът. Чуждият труд Вуте не се радва дълго на хладилника, тъй като нямаше с какво да го пълни и понякога дори нямаше смисъл да го държи включен. Следващите няколко години се мота, намирайки периодично ниско платена работа като портиер или плочкаджия, но
вече нямаше големи предприятия и фирмите, в които постъпваше, следяха много строго за кражбите. Отдавна нищо ново не беше влизало в дома му и Вуте с носталгия си спомняше за времената, в които можеше да си позволи нова печка. Тоест, можеше да открадне печка, но от дистанцията на времето Вуте не правеше разлика.
след няколко години, но при други обстоятелства. Със самия Желю Вуте също се сбогува след няколко години, когато, отново всмукан от тълпата и вече съвсем озверял от безпаричие и липса на всякаква надежда да си оправи живота, изгори „Фашизма” пред Раковска 134, този път сам викайки „Долу бекапе”. КОРОНОВАНАТА, ИЗЛЪЧВАЩАТА БЛАГОРОДСТВО И ВЕЛИКОЛЕПИЕ ДЕМОКРАЦИЯ
Един ден се оказа на Раковска 134 и докато оправяше плочките в тоалетната, захвана приказка с Желю Желев. Желю беше съвсем обикновен и често навестяваше тоалетната. Вуте му разказа историята за хладилника и очакваше Желю също като Свидригайлов да каже нещо умно за кражбата от държавата, но вместо това Желю го изгледа замислено и каза нещо завъртяно, в смисъл че при демокрацията се живее потрудно. По-трудно ли? Вуте се зачуди. Нали при социализма беше по-трудно? Следобеда се отби да си вземе довиждане с Желю и получи от него надписан екземпляр на „Фашизма”. На първата страница стоеше с разкрачен почерк: „На Вуте, новия човек на демокрацията!”. Като се прибра, побърза да се похвали с книгата на Свидригайлов и пак обсъдиха въпроса за кражбата. Подобно на д-р Тони Филипов години по-късно, Свидригайлов твърдеше, че зад всяко богатство стои откраднат чужд труд. Хватката е, казваше той, да има повече чужд труд, а не твой собствен. Да, но не е ли Желю честен, питаше Вуте, изтъквайки, че „Фашизма” не е чужд труд и не е краден. Свидригайлов само се подсмихна и не каза нищо. В този разговор Вуте научи, че студентът най-накрая е взел диплома (неизвестно как, след като отдавна не беше ходил до МЕИ-то) и щял да заминава за Германия с фирма. Когато се сбогуваха, Свидригайлов го погледна замислено досущ като Желю и промълви някак тъжно: „Вуте, Вуте, ти построи социализъма”. Щяха да се видят
Демокрацията може да бъде и това: да излъчва благородство, финес, изтънчен вкус, великолепие – великолепието на една бляскава историческа традиция на автентичната държавност...
26
ЗА ДЪРЗОСТТА И НЕПОКОРСТВОТО НА ЧОВЕШКИЯ ДУХ
С моят интересен, пък макар и анонимен, събеседник от известно време водим, според мен, една все пак добра, сиреч, смислена дискусия за свободата, към която обаче, за жалост, никой друг все още не се е присъединил. Тоест, дискусията ни продължава да е диспут, в което няма нищо лошо или странно. Последният път моя милост коментира становището на любезния ми събеседник ето как: Съзнанието за абсолютна свобода ни прави богоподобни, достойни за своя Велик Създател; тази сутрин забелязвам, че имам отговор от събеседника си; по-долу можете да прочетете както неговия отговор, така и моя коментар по повод на неговото изказване: Благодаря за положения труд и за пространния отговор, който прочетох с голям интерес – както и (отново) някои пасажи от Вашата книга Преследване на времето (с подзаглавие е Изкуството на свободата, бел. моя, А.Г.), посветени на тази проблематика. Вашето изложение е пример за една светла, оптимистична, жизнеутвърждаваща философия. Въпросът е дали нарисуваната от Вас картина не е прекалено хубава, за да е вярна, дали хората и светът наистина са устроени по такъв начин. Един от проблемите на екзистенциализма е, че не държи сметка за съвременната наука. Екзистенциализмът е, така да се каже, над тези неща, той оперира на друго равнище, в идеални сфери и игнорира подобни конкретни, „низши”, „механицистични”, частнонаучни моменти.
Така например за екзистенциалистите свободата на волята е постулат или аксиома. Само че Самюел Джонсън казва, че „Цялата теория е срещу свободата на волята, целият опит обаче я подкрепя.” Развитието на съвременната физика и неврофизиология наистина прави съществуването на свобода на волята все по-малко вероятно. Ние откриваме, че процесите в човешкото тяло и в нашия мозък се подчиняват на природните (физико-химически) закони и засега няма никакви податки за това, че в мозъка има някаква по-висша инстанция, която командва нервните клетки „отвън” и би могла да лежи в основата на свободата на волята. Това не значи, че такива процеси са невъзможни или не съществуват, но все трябва да се има предвид, че съвременната наука силно разклаща някои традиционни философски представи за човека и неговата свобода. Важно: дори светът, обществото и индивидите да са детерминирани, от това не следва, че марксизмът или някаква друга форма на (вулгарен) материализъм са верни. Отхвърлям всякакви съмнения и подозрения, че съм прикрит или несъзнателен марксист. Съгласен съм, че нашите жизнени стратегии и цялото човешко общество са изградени на презумпцията за свобода на волята. Какво обаче ще стане с нас и обществото, ако се окаже, че този постулат е несъстоятелен? Ще деградираме до „безволеви автомати”? Какво ще стане със съвестта, вината и отговорността? Възможно ли е въобще да се живее щастливо и морално и без да се вярва в свободата на волята? Изникват куп открити въпроси. Тези проблеми не възникват, ако Вашата философия е вярна. Но за това не само че няма никаква гаранция, а напротив, все повече се трупат доказателства, че тя по-скоро не отговаря на действителното състояние на нещата. Това са само няколко откъслечни, несистемни мисли. Струва ми се, че трябва още много да разсъждавам по темата. Сърдечни поздрави и пожелания за още дълбоки и важни философски прозрения! Това пише моят събеседник; а ето и моя отговор: Благодаря Ви за отговора и пожеланието! Аз съм на принципа, че винаги има смисъл да се обсъжда, изследва и разговаря; тоест, никога не бих замълчал високомерно, воден от манията за някакво мнимо превъзходство, както в нашите български условия така често се получава. Винаги е интересно да се обменят мисли - понеже този е пътят за напредък в изследването на проблемите. Затова ето какво ми се иска да Ви кажа по повод на Вашия коментар. Не зная давате ли си сметка колко полезен за мен е Вашият коментар, който прочетох преди малко. Защото ми давате
повод да развия гледището си по въпроси, за които сам едва ли някога бих се сетил: защото аз наистина гледам на нещата от съвършено друга оптика. И сам не мога да забележа това, което Вас, примерно, толкова Ви смущава. Вярно е, екзистенциализмът - пък и не само той, но и философията по принцип! - "не държи сметка" за достиженията на съвременната наука, както се изразявате. Истина е и това, че той "оперира" или се движи в "други сфери", лежи на друга "плоскост" или е на съвършено различно мисловно ниво. Прав сте като пишете, че екзистенциалистите или философите по принцип игнорират подобни конкретни, „низши”, „механицистични”, частнонаучни моменти. И го правят неслучайно, това тяхно отношение не е израз на произвол, напротив, не зная дали Вие лично си давате вече сметка, и то на основа на това, което сам твърдите, защо постъпват така, кои са техните основания за едно такова отношение към науката и нейните достижения. Ами много ясно защо: защото феноменът свобода чисто и просто е недостъпен за научната позитивна нагласа; науката немее пред феномена свобода; тя никога няма да успее да проумее този толкова "странен", "парадоксален", "чудат", "непостижим", "необясним" от гледището на нейната парадигма феномен, какъвто е човешката свобода. Нещо повече, науката като цяло бяга "като дявол от тамян" когато се изправи пред явления, които са несъвместими с нейната позитивна нагласа: защото науката е устроена така, че винаги търси причини, а пък феноменът свобода е толкова "безпричинен", "необусловен от нищо", "чудат", "тайнствен" и дори "ирационален" - как тогава науката да не се държи по един толкова унизителен начин?! Щото в случая гордата наука като цяло се води от прословутия принцип на безсилието, именно от принципа "Това не може да бъде, това не може да съществува, защото... това никога така не може да бъде, никога не може така да съществува!". Тази наша наука, която за мнозина, в това число, както си личи, и за Вас самия, е нещо като "образец" или "всеобща парадигма" за всеки тип обяснение, се държи така непристойно и унизително, защо в случая с човешката свобода се изправя пред един необясним, пред един принципно неподдаващ се на обяснение феномен. Но това, което не можем да обясним, съвсем не ни пречи да го разбираме, нали така? Следователно, свободата наистина принадлежи към разреда на разбираемите, на податливите за разбиране неща от т.н. духовен свят, които обаче няма как да са обясними, особено пък според правилата и нагласата на опитващата се всичко да обясни наука; тя, прочее, често се опитва да обясни и необяснимото, поради което така често се излага. Още великият Кант някога
27 посочи границите, които научното познание никога не трябва да дръзва да мине, ала, за жалост, учените съвсем не го разбраха. Прочее, най-велики учени го разбраха, но го разбраха само учени, които не бяха подобни на "коне с капаци"; самият Кант нарича толкова претенциозното чисто научно познание "циклопско знание", понеже науката сама се е лишила от едно око, от окото на философията. Е, съобразно казаното по-горе сам си правете сметка доколко "откритията" на така прехвалената съвременна наука могат "силно да разклатят някои традиционни философски представи за човека и неговата свобода". Разбира се, че не могат нищо да разклатят, по простата причина, че нямат нищо общо с тях! Научните възгледи могат да "разклатят" някое философско положение или идея толкова, колкото с камък може да бъде "ударено" небето - или съборена някоя звезда! И причината е, че науката навеки е окована в този тук, именно в материалния свят, а за принципно различия духовен свят, света на духа, душата и човека, нашата прехвалена наука, уви - или за щастие! - просто няма "сетиво", тя до него и никога няма как да се докосне, камо ли пък да го "подкопае", "събори", "разклати" и пр. Мисля, че казаното е достатъчно. За разбиращите казаното е така елементарно, че повече не може да бъде; казаното се разбира от само себе си; а на тия, които не искат да разберат, нищо не може да им помогне. Науката е съвсем безсилна да ни каже нещичко смислено за свободата на човека, както и за ред други неща, принадлежащи към една недостъпна й сфера, сферата на човешкото, духа, душата, ценностите, идеите, "духовните неща", истината, доброто, красотата и прочие. Научните обяснения на факти и явления от тия области са така убийствено банални и скучни, че повече едва ли могат да бъдат. Те са и унизителни за науката, щото тя иначе може да постигне велики неща, стига да не излиза извън сферата си - и да не се опитва да изневерява на метода си. Ето как Вашите съмнения и недоумения, драги ми любезни събеседнико, се дължат на погрешната Ви методологическа нагласа, която се свежда до това, че се опитвате на всичко да гледате през очилата на науката, дори и там, където, за да бъде видяно все пак нещо, се искат значително по-фини "инструменти", примерно вдъхновение, прозрение, дух, интуиция, чувство, едни такива все човешки и непонятни за науката неща, които я приковават навеки към нейната иначе грандиозна сфера: природата, материалното, "видимите" неща, сетивно достоверното, проверимото, "доказуемото", "обяснимото", проверимото в опита и експеримента и прочие. Вие сам си давате сметка за порока на своята нагласа, като се определяте за
възпитаник на англо-американската "позитивна школа" в мисленето, която трудно може да бъде отнесена към философията, понеже съществува и витае в едно междинно между науката и философията пространство. За да вникне в това, което други, чисто философски школи могат да ни дадат, да се проумее тяхното духовно съдържание, се иска лека корекция в мисленето - като просто предоверяването на "всесилната наука" бъде все пак някак укротено или поставено в известни граници. Иска се по-голяма гъвкавост и способност за пренастройване, което качество човек може да придобие единствено в посистемните и упорити занимания с автентична, а не със сурогатна философия. Което именно и Ви го желая! Ние винаги можем да се усъвършенстваме в сферата на мисленето и да разширяваме хоризонта на своята мисловна и духовна проницателност. И тъкмо това ни прави наистина свободни същества, пред които се разкриват безпределни хоризонти: хоризонтите на така дръзкия човешки дух, който не знае никакви граници, който не признава никакво покорство... ВПЕЧАТЛЯВАЩО СИЛНИ ДУМИ НА ВЕЛИКИЯ ФИЛОСОФ НА ГЕРМАНИЯ
Свободата е същност на духа. Свободата е негова субстанция. Истината прави духа свободен... Впечатляващо силни думи на великия философ на Германия. Излишно е да уточнявам, че само свободният, причастният на свободата човек е дух, не някой друг. А свободата в това си свое качество, именно като субстанциално духовно качество на човека, не само че е абсолютна, нещо повече, тя е най-абсолютното... Горното е една от прибавките към онзиденшния ми текст, публикуван под заглавие Съзнанието за абсолютна
свобода ни прави богоподобни, достойни за своя Велик Създател, когото не бях даже прочел (та да разбера все пак какво съм написал!), камо ли пък да съм редактирал; та едва тази сутрин все пак смогнах да му обърна известно внимание и да го подложа на известна редакция... ЕДИН ОБНАДЕЖДАВАЩ ФАКТ В НАШАТА ЗАДРЪСТЕНА ОТ ЧЕНГЕСАРСКА ОТРОВА, ЧАЛГАРСКА НЕЧИСТОПЛЪТНОСТ
И РУБЛАДЖИЙСКО СКУДОУМИЕ ДЪРЖАВА
На едно място сред коментарите открих това мнение, което публикувам отделно, та да се знае, че в България – пък и извън пределите й – има българи, които мислят и по този начин. Такова едно мнение е контрапункт на мръсната медийна война против премиера-реформатор на България, за която външни сили, произлизащи от една злокобна империя, намираща се на североизток, не жалят средства – за да насъскват срещу него злите като бесни кучета медийни и политически продажници и подлизурковци. Та ето какво пише този човек: Реформаторът ИВАН КОСТОВ, патриотът ИВАН КОСТОВ, политикът ИВАН КОСТОВ, анти-комунистът ИВАН КОСТОВ, човекът ИВАН КОСТОВ е българската глътка свободен въздух в тази задръстена от ченгесарска отрова, чалгарска нечистоплътност и рубладжийско скудоумие държава! ИВАН КОСТОВ не е просто някаква си личност, а единствената надежда за оцеляването на българското племе. Да, наистина, кои са тези Павлови, Инджова, Дачков, Кутев, Бареков, Цв Цв и вся осталная сволачь да джавкат по този велик човек ИВАН КОСТОВ!? Кои са тези лилипути, които лаят от дистанция, но не смеят да се доближат до великана КОСТОВ? Страх ги е от премиера Костов(1997-2001), страх ги е, защото Костов маргинализира мутрите, Костов даде път на умните, способните, Костов защитаваше българските интереси, а не руските или американските, Костов беше на път да промени статуквото и отнеме властта на червените мародери, техните деца, внуци и правнуци! Народе??? 11 години ченгесарската машина е непосилна да извади Костов от Парламента въпреки милионите рубли наливани в ме-
28 дийни групировки, обслужващ социологически персонал, политолози на хранилка, бивши президенти с комплекси от величината Костов, пишещи мемоари с редакция от Позитано, млади кариеристчета, които се вживяват в политическата значимост на дядовците си убити в църквата „Света Неделя“ и си мислят, че избори се печелят по наследство и някой друг им е виновен ако електората ги отсвири! СРЕДЕН ПРЪСТ на всички вас, господа, госпожи, другари и другарки! ИВАН КОСТОВ СИ ОСТАВА МОЯ ИЗБОР!!! Ако Иван Костов се оттегли от политическата сцена, аз повече в тази държава няма да гласувам! IN KOSTOV WE TRUST! Posted by Имигрант СРАМ, ГОЛЯМ СРАМ!
За тия, които са сторили това похвално дело, явно не важи дефиницията, че патриотизмът в България се мери с любовта към СССР и Русия...
ПОДВИГЪТ НА БОТЕВ СЕ СЪПЪТСТВА ОТ ЕДНО ОТ НАЙ-ГРАНДИОЗНИТЕ ПОЗОРИЩА, С КОИТО ИЗОБИЛСТВА ИСТОРИЯТА НИ! Коментар на Jenia Georgieva: Този път толкова усърдните български институции няма да могат да се разминат с маркучи... Ще им се наложи да изберат дали да разкъсат българските знамена - за да освободят "освободителката". МОЯТ КОМЕНТАР: Браво! Ето че има и българи в тая държава, прочута с продажниците си! ИЗТОЧНИК ЗМИЯТА НА БЪЛГАРИЯ!
Солаковият хан в Букурещ Тук, в този хан, се е намирала онази мелница, в която са живели през 1869 г. Ботев и Левски, когато Ботев пише, че приятелят му Левски има чуден характер и все е весел, все пее, въпреки студа, глада и мзиерията. Тук, в този хан, е била и печатницата на Любен Каравелов, който е издавал вестниците "Свобода" и "Независимост". Жалко е да се види как сградата е оставена да се руши от наследниците на Солаков, от румънската и българската държава. Става дума за частен имот, но България би могла да подкрепи реставрацията, защото сградата е свързана с българската история, а и Румъния би могла да подкрепи възстановяването, тъй като става дума за архитектурен паметник. Не знам и дали българските правителства просто не правят нищо от незнание и невежество, освен и от обичайното безхаберие... Даниела Горчева НА 2 ЮНИ "ВАНДАЛИ" ПАК "ОСКВЕРНИХА" КОМУНИСТИЧЕСКО-СЪВЕТСКАТА ИМПЕРСКА "СВЕТИНЯ"!
Барабар с първия й подлизурко! ЧЪРЧИЛ ЗА СМИСЪЛА НА УНИВЕРСИТЕТСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ
А на мен защо ми се струва, че и за училищното образование важи същото... дори и в още по-голяма степен, щото ако училището опорочава и оглупява младите, как тогава университетът ще може да ги направи по-мъдри, как тогава университетът ще може да повлияе на характера им?! ЗА ЖАЛОСТ И СЕГА Е ТАКА – И ТО В ОЩЕ ПО-ГОЛЯМА СТЕПЕН...
Когато Ботев потегля с четата си със смътната надежда да повдигне въстание в северозападна България, все пак е очаквал саможертвата му да има известен ефект. И знаете ли как е бил посрещнат из ония краища тогава? Сещате ли се? Я да видим дали някой ще се сети? Щото ако се водим по сегашните шумни празненства и фоейрверки човек може да си помисли, че влюбеният в свободата народ тогава го е посрещнал със хляб и сол, а също така хиляди са се присъединили към четата му. А всъщност нали знаете как са го посрещнали? Разбира се, че знаете, ала не го признавате. Ето как са го посрещнали, за наш срам, дедите ни. Всички са се изпокрили зад дебелите дувари на къщята си, със залостени врати и кепенци, да не би някой четник да може да надникне и да получи къшей хляб и канче вода! Само озъбени псета са посрещали ботевите четници край селата, около които са минали, почти никой не се е решил да ги подкрепи и да въстане! Срам! Това, че са оставили Ботев и четниците му да бъдат избити като пилци, е едно от найграндиозните позорища, с които изобилства историята ни! И ето, сега, за да компенсираме отчасти тоя срам, надуваме фанфарите, леят се патетични речи, пълни с кухи словеса, на талази ни засипват с лицемерие и с гнусна наглост. Ботев бил такъв, Ботев бил онакъв, добре де, а нашите предци какви бяха, та го обрекоха на курбан - щом в най-
29 решителните мигове оставиха четниците му да бъдат избити като пилци?! Тъй че особено в ония места, където е минала четата на Ботев, потомците нямат морално право да честват с празнични речи и фоейрверки Ботев и неговите герои, ами трябва да посрещат тоя ден с мълчание, показващо срама ни заради малодушието на нашите предци. И говорещо за настъпило все пак някога, в крайна сметка, разкаяние и осъзнаване на грозната и позоряща ни историческа истина. А иначе да се самозалъгваме и да лъжем самите себе си - това сме доказали, че го умеем. Митовете за Ботевото "героично", а всъщност толкова срамно време, които пропагандистки се насаждат в съзнанията на младите, не са нищо друго освен лъжи, свидетелстващи за това, че и днес онова същото малодушие, с което предците ни са посрещнали Ботев, е все още живо, е все още в гърдите ни, все още сме под властта му...
ЗАБЕЛЕЖКА: Заслужава в тази връзка да се прочете текста Часът на фанатиците, на който попаднах съвсем случайно, но неслучайно ви го препоръчвам...
СТРАХУВАМ СЕ ОТ ТАКИВА ЗАКОНИ – КАТО ЗАКОНА ПРОТИВ ПУШЕНЕТО
АКЦИЯ В ЗАЩИТА НА ПРАВОТО НИ ДА БЪДЕМ РАЗЛИЧНИ
Може изобщо да не съм съгласен с ближния си, но съм готов да направя всичко за да защитя правото му да бъде какъвто сам е избрал и решил! ВПРОЧЕМ, КАКВО ЩЕ СТАНЕ, АКО В ЗНАК НА ВЪЗМУЩЕНИЕ ОТ НАЧИНА, ПО КОЙТО СЕ ОТНАСЯТ КЪМ ПУШАЧИТЕ, ВСИЧКИ И НАВСЯКЪДЕ В ДАДЕН МОМЕНТ ЗАПАЛИМ ЦИГАРА?! ДРУГАРИ, ТВЪРДО ДА ПОДКРЕПЯМЕ ВСЕОБЩИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ТЕРОР НАД ПУШАЧИТЕ! Смърт на коварния враг на нашето щастие! Никаква милост! Никакво снизхождение! Всеобщ терор над пушачите! Цялата власт на непростаците (непушачите)!
Отдавна се е превърнало в клише твърдението, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Не е клише обаче, че когато направим първата крачка по този път, нямаме и най-малка представа къде ни води. Почти винаги нямаме представа и след първия километър, а не рядко разбираме къде ни е водил чак пред портите на ада, или дори отвъд тях. Не ми се иска да напомням някои от най-известните примери от последните два века за първи стъпки с най-добри намерения, но все пак ще спомена за огорчените германци в мюнхенските кръчми от несправедливите клаузи на Версайския договор (неговия аналог на Балканите – Ньойския, все още трови взаимоотношенията на иначе способни да си прекарват весело на маса съседи) през 1923 г. Лидерите, яхнали справедливото им недоволство по онова време, успяха да докарат страната им и цяла Европа до може би най-големия колапс на Западната цивилизация. Ще спомена също и недоволството и гнева на стотиците хиляди земеделци, търсещи по-добър живот в новите промишлени центрове на Англия и Франция от средата на XIX век, които справедливо наймалкото според тях самите търсеха изход от социалното неравенство по пъбовете и локалите. Техните първи крачки доведоха до най-жестокия социален експеримент, коствал живота на десетки, а може би дори стотици милиони хора по света и неизживяните им блянове до ден днешен битуват в главите на мнозина.
Може би тези примери ще се сторят на някого пресилени и не на място когато става дума за новоприетия закон за забрана на пушенето на обществени места. Обаче, ако можехме да изпратим онези англичани и французи, изпадали във възторг от “Манифеста на комунистическата партия” или германците, тъсещи потъпканата си чест в условията на галопираща инфлация с безпрецедентни мащаби, няколко десетилетия или век напред, сигурно биха си помислили, че са свидетели на кошмарен сън, а не на фатални последствия от техните първи крачки. Дано да съм лош пророк или смешен параноик, но когато се приема закон, който ще постави в условие на престъпление по-голямата част от хората в страната, но който няма да може ефективно да бъде контролиран, то един от ефектите на неговото действие ще бъде, че българите ще имат още един пример на старата „мъдрост“, че законът е „врата у поле“. Това със сигурност ще намали и без това слабото ни уважение към законите като цяло и към необходимостта от тяхното спазване – задължително условие за всяко искащо просперитет общество. Не по-малко разрушителен ефект върху крехките устои на едва съзряващото ни общество ще имат и призивите, облечени в законови рамки, за подаване на сигнали за нарушаващите безумните правила, нещо граничещо с откровено доносничество. Това си е прокарване на път назад към времена, които понеже не посмяхме „да си ги разкажем“, рискуваме да преживеем отново. Накрая „само за протокола“ ще спомена, че не само съм непушач, но съм и бивш пушач, т.е. пушач-ренегат (тези са най-лошите). Въпреки това се страхувам от такива закони. Написа: Венцислав Кръстев ЗАБРАНАТА ЗА ПУШЕНЕ Е ГРУБО ПОСЕГАТЕЛСТВО СРЕЩУ СВОБОДАТА НИ, КОЕТО НЕ БИВА ДА БЪДЕ ПОСРЕЩАНО С МЪЛЧАНИЕ Вчера цял ден по медиите течеше някаква дразнеща еуфория по повод на забраната да се пуши на обществени места, най-вече във всички заведения. Разгеле, най-после се европеизирахме цялостно, тръгнахме окончателно и безвъзвратно по пътя на “циливилизацията” и прогреса! Гледайки този ентусиазъм, наподобяващ с нещо ремсистската “романтика” от началото на комунистическата ера, човек няма начин да не си помисли: “Всичката Мара втасала, та и…” Аз съм непушач, но съм бил пушач, и то много години. Гледната ми точка, така да се каже, е обективна. И точно поради това смятам, че забраната да се пуши на
30 “обществени места”, които обаче са частна собственост, е грубо посегателство както срещу свободата, така и срещу ненакърними човешки права както на пушачите, така и на собствениците на заведения. Забраната за пушене е симптом за една крайно опасна тенденция и аз като непушач не мога да се радвам, че накърняването в случая на свободата и дори на достойнството на дадени “себеподобни индивиди” мен лично не ме касае – понеже свободата за мен е висша и безусловна ценност. И тя не може да бъде потъпквана на никакви основания, дори и заради такива умилително лицемерни мотиви като “загрижеността за човешкото здраве”. Ако трябва да избирам между грижата за здравето и свободата аз ще избера свободата, защото за какво ми е здраве ако не съм свободен?! Не ща държавата да се грижи за моето здраве и да ми се меси по такъв един нагъл начин, грижата за моето здраве си е моя работа.
Като свободолюбив и толерантен човек аз не мога да търпя гаврата над пушачите, щото в тяхно лице в момента се потъпква един базисен принцип на модерните общества: държавата не бива да се меси в дадени сфери, към които се отнася и “това невинно удоволствие” каквото е пушенето. Ако не реагираме сега, когато по недопустим начин се накърняват човешки права, утре, когато и наши права бъдат нарушени, дали ще има някой, който да реагира, т.е. да ни защити?! Прочее, пръв поборник срещу “порока на пушенето”, който е започнал да се бори с него със забрани, е Адолф Хитлер. Утре на вманиачени политици може да им хрумне да забранят и други “вредни” и “опасни” неща, примерно яденето на месо, алкохола, слушането на даден вид музика или четенето на даден вид книги (четенето на книги разваля очите!), дори секса, даже и пътуването с автомобил и какво ли не още. Ако си мълчим сега, когато сме в началото на този път, в един момент ще стане късно и диктата на държавата над живота ни ще стане непоносим. Тази сутрин откривам, че има и други хора, които не разделят ентусиазма на забранителите на пушенето: икономистът Йордан Матеев е написал текст под заглавие По пътя към робството, в който аргументирано показва защо забраната за пушене е опасна грешка, която не бива да
бъде посрещана с мълчание. Той привежда също така и най-подробен анализ на проблема около пушенето на “обществени” частни места (обществени места, които са частна собственост), с който ви съветвам да се запознаете, понеже това е един перфектен и много убедителен анализ: За свободното пушене, без популизъм и, на второ място, продължението на тази статия: За свободното пушене, без популизъм II. Човек – разбира се, става дума не за какъв да е човек, а за човек, за който свободата все нещо значи! – не може да не се съгласи с основната му теза: Пътят, по който вървим е опасен. Това е пътят към робството, описан прекрасно от Хайек преди много години. Той минава точно през такива на пръв поглед благородни забрани като забраната за пушене. И стига до диктатури. Изцяло споделям тая теза и се солидаризирам, че трябва да се противопоставим на този груб опит на държавата да се меси в частния ни живот. Защото, както и да го погледне човек, това да пушиш или да не пушиш е въпрос на личен избор, е частен въпрос. Воден от същите мотиви се противопоставям и на опита на държавата да се меси по недопустим начин и в сферата на възпитанието на нашите деца, имам предвид новия Закон за детето. От години водя борба за премахване на държавната тирания в сферата на образованието, ала, за жалост, неколцината, които правим това, съвсем не сме разбрани и подкрепени от “масовия човек”. На когото, в нашенски условия, свободата, както и собственото му достойнство, са последна грижа! Радващо е, че още един сериозен анализатор има смелостта да възпроптае срещу посегателството над свободата ни; с тезата на Ал.Андреев от “Дойче веле” искам и да завърша своя коментар; той пише ето какво: Европейците не бива да поемат по пътя на така наречения “здравен фундаментализъм”. Насила хубост не става, както казва народът. Хората, които искат да вредят на здравето си, ще го правят и занапред. Тютюнопушенето може да се ограничи и един ден да отмре не чрез все по-строги и все по-идиотски забрани, а чрез ограмотяване и закрила на младите хора. Освен това, нека не забравяме, че човешкото здраве е важно, но то не бива да се издига на пиедестал. За човека са важни и други неща – личната му свобода, правото му на наслада. СЪБУДИ СЕ, ЧОВЕКО, И МЪДЪР БЪДИ! Всички очи виждат различно, за един предметът се явява в една форма и цвят, и в различни за друг. И тъй вечният огън от цвят в цвят се променя и никога не е същият на другия ден. Затуй аз, Тот, казвам
от своята мъдрост, че човекът е горящ огън в нощта; никога не скрива го завесата от мрак, никога не скрива го завесата на нощта.
Слушай, човече, и навлез в тази мъдрост: къде свършват име и форма? Само в съзнанието, невидима, безкрайна сила, ярко сияние. Формите, които създаваш, след като проблеснат в твоето съзнание, са наистина следствия от твоите причини. Човек е звезда, към тяло привързана, докато борбата му със свобода не се увенчае. Само в борба и с тежък труд в новия живот звездата в тебе ще пламне. Който знае началото на всички неща, свободна е звездата му от царството на нощта. Помни, човече, че всичко, което съществува, е само друга форма на това, което не съществува. Всеки живот преминава в друг и ти няма да си изключение. Спазвай Закона, защото всичко е закон. Не търси това, което няма закон, понеже то съществува само в илюзиите на чувствата. Мъдростта върви към всичките си деца, стига те към нея да вървят. През всички векове светлината е била скрита. Събуди се, човеко, и мъдър бъди. Често извършвах тайния преход в дълбокото, търсех Светлината, която живот дава на хората. Там под вечно живото Цвете на живота търсех аз сърцата и тайните човешки. Открих, че човекът в мрак живее, скрита за него е светлината на великия огън. (ОЩЕ >>> в блога)
31 ДАЛИ НЕ СМЕ НАЦИЯ ОТ ИДИОТИ, ИЗБРАЛИ СИ БАНДИТ ЗА ПРЕМИЕР?
Тия дни отново излезе информацията, че Бойко Борисов е бивш мафиот, свързан с нарко-бизнеса. Това стана след като германски вестник установи допълнителната информация, че част от информацията, публикувана в “Уикилийкс” всъщност е информация на ЦРУ, а не е просто мнение на съответните дипломати. Т.е. дипломатите се позовават на данни на ЦРУ, което придава допълнителна тежест на съдържанието на грамите, че Борисов е в бизнеса с амфетамини. Последвали събития потвърждават тези констатации. Мистериозното изчезване на Братя Галеви, след като бяха осъдени, сочи към покровителство на властта. Братя Галеви е всеизвестно, че се занимаваха и с наркотици, и то именно с амфетамини – използвайки фармацевтичната база в Дупница. Говори се, че Бойко е съдружник в този мафиотски бизнес и до днес. Така че едни факти съвпадат с други факти. Още нещо интересно става тези дни. Касим Дал ще прави ДПС-2, което ще е лоялно на ГЕРБ. Откакто се отцепи от ДПС, Дал е патерица на Бойко. С подкрепата на ГЕРБ Касим Дал нагласи свой човек за шеф на Главното мюфтийство, въпреки решение на съда в полза на бившия мюсюлмански началник Недим Генджев. Тези събития напълно пасват на някогашните слухове, че именно Касим Дал (докато е бил в ДПС) е уредил Бойко Борисов за главен секретар на МВР. Касим Дал, а не царят е причината Бойко Борисов да започне шеметната си кариера – от разследван от службите човек до техен началник. Точните думи, които съм чул за отношенията им тогава е, че Бойко Борисов е “лизал ХХХ” на Касим Дал, за да го уреди в МВР. Изобщо, фактите един подир друг се потвърждават едни други. Накрая вероятно ще се потвърди и най-важния факт – че сме нация от идиоти, които ще преизберат този престъпник, независимо че прекрасно знаят що за “стока” е… Написа: Dobri Bozhilov
СЪЗНАНИЕТО ЗА АБСОЛЮТНА СВОБОДА НИ ПРАВИ БОГОПОДОБНИ, ДОСТОЙНИ ЗА СВОЯ ВЕЛИК СЪЗДАТЕЛ
Познавам себе си и добре знам, че ако отложа някаква работа, особено пък свързана с писане, може да стане така, че никога повече да не се върна към нея; поради това, зарязвайки всичко друго, веднага сядам да отговоря на поредния Ви коментар в нашата дискусия за свободата. За жалост до този момент други събеседници все още не са се включили към дискусията ни, което е показателно, в смисъл, че в нашите, родни български условия, повечето хора пребивават в блажено безразличие тъкмо към най-важните, истински важните въпроси. Забелязал съм, че ако пиша за някаква дреболия, твърде много хора откликват, но щом напиша нещо наистина сериозно и важно, почти никой не му обръща внимание; това според мен все нещо говори. Както и да е. Да се върна към обсъжданите въпроси. Първо, искам да Ви се извиня, че в предишния си коментар бях прекалено рязък и крайно невъздържан в критиката си, на моменти дори си позволих да направя обидни забележки по адрес на начина на мислене или на мисловната тенденция, която Вие олицетворявате. Признавам си обаче, че успяхте да ме раздразните, аз иначе съм твърде спокоен и толерантен човек и рядко, така да се каже, се вбесявам по повод на нечие изказване; а ето, по повод на Вашия по-преден коментар на моменти сякаш се вбесих. Не е добре, наистина, философ да бъде чак толкова емоционален, но пък, да признаем, от друга страна погледнато, безстрастното, вяло писане и реагиране едва ли притежават кой знае каква добродетел. Факт е, че ние двамата с Вас в някакъв смисъл олицетворяваме два крайно различни, да ги наречем, стилове на мислене, т.е. всеки от нас представя различен тип философстване, характерни за отделни философски школи или направления. Това, от една страна, е чудесно, тъй като има почва за различия, несъгласия, спорове. Но и "припламването на искри" на моменти в дискусиите ни е съвсем възможно, естествено и разбираемо; разбира се, добре е все пак събеседниците да не отиват в крайности; ако съм направил това, ако
така сте възприел по-рязката ми критика предния път, моля да ме извините. А сега да се върна към Вашия текст и да кажа как аз мисля по повдигнатите в него проблеми. Вярно сте схванал, аз подкрепям гледната точка на екзистенциалистите, които в ХХ век успяха да създадат и наложат една богата на идеи и цялостно развита философия на свободата, тъй като тъкмо свободата беше в центъра на техните търсения. Ако даден човек пожелае да вникне по-пълно в патоса на този тип философстване, той, няма как, следва да застане на същото гледище, щото ако стои отвън, т.е. ако почне да съди от съвършено друга гледна точка, то тогава всичко в твърденията на алтернативната позиция ще му изглежда "неприемливо", "крайно", "несъстоятелно", дори "ненаучно" или "нефилософско" и т.н. Именно на това обстоятелство се дължи фактът, че е много трудно да се обменят идеи, родили се в пределите на съвършено различни философски нагласи или течения. И дори не толкова да се обменят, а просто да се възприемат адекватно, без да се посяга на носения от тях автентичен смисъл. И ние двамата с Вас сме в подобна ситуация: когато човек стои на дадено гледище и се опитва да съди за коренно различни идеи единствено от неговата позиция, той просто няма как да не изопачава своето възприятие, а пък критиките и възраженията му, понеже се обусловени от съвършено друга почва, са хем съвсем нормални, но, за жалост, са и също толкова несъстоятелни. Да, трудна е комуникацията между философите, придържащи се към съвършено различни гледни точки; много трудно могат да стигнат до съгласие, до съотнасяне и помиряване на разбиранията си. Но точно тия трудности на съгласуването на разбиранията, произлизащи или израсли от различни почви, правят обмяната на мисли и идеи едно толкова вълнуващо занимание. Ето, Вие, примерно, пишете, че "екзистенциалистите са подчертавали не толкова външната, колкото вътрешната свобода на индивида". Само този наистина основен пункт да обсъдим основателно, ще ни се наложи да разнищим цялостно проблема за човешката свобода, за което обаче ще се иска много време и място. Ще се опитам обаче да бъда пределно кратък, което е изключително трудно, понеже въпросите наистина са сложни. Самата (иначе толкова популярна) теза за някаква "външна" и "вътрешна" свобода от мое гледище е твърде съмнителна. От само себе си се разбира, че човек просто няма как да бъде неограничен от нищо в полето на т.н. "външна" свобода, сиреч, свободата на делото, на действието; естествено е, че екзистенциалистите просто не е възможно да смятат, че в действията
32 си човек изобщо не е ограничен от нищо, т.е. може да прави каквото му скимне. Но не за това става дума. Става дума за това, че самите обстоятелства, че самата "ситуираност", в която протичат действията ни, твърде много зависи от нашето възприятие, от насоката на развитие на нашето съзнание и самосъзнание. При едни и същи обстоятелства различните хора се държат по различен начин, някои действат и дори в най-неблагоприятни обстоятелства постигат някакви успехи, други са обезкуражени, нищичко не правят и са се оставали на безсмисленото роптаене и мърморене. Ето че има нещо "вътрешно", именно степента на развитост на съзнанието за свобода, което се оказва детерминанта дори и на начина, по който възприемаме своята ситуация, да не говорим пък за начина, по който ще реагираме. Ако "външното" поставя на всички нас едни и същи и по принцип еднакво "непреодолими" прегради, т.е. ако ние сме оковани еднакво от неговите "невъзможности", то тогава ще стигнем до положение сами себе си да възприемаме като безволеви автомати, чиито действия изцяло се детерминират от външните условия и обстоятелства. Тогава всеобщото тържество на толкова пошлата материалистическа теза, а именно, че "битието определя съзнанието" ще възвести смъртта на всеки човешки порив и на самата възможност за някаква, каквато и да било, човешка активност и инициативност. Тогава именно ние ще станем подобни на предметите, на вещите, които наистина са под пълната и безусловна власт на заобикалящите ги условия и обстоятелства. За щастие, човекът - а да си човек означава да си свободен! - не така възприема ситуацията си; нали е казано: "Блажени ония, които искат невъзможното!"; само това знаменито библейско положение да бъде "разчоплено", та да се изяви пребогатия му смисъл, и то ще ни позволи да вникнем в коренно различната ситуация спрямо външното, в което пребиваваме ние, хората, надарени не само със съзнание, но и, на тази основа, с възможността да бъдем свободни, т.е. да бъдем себе си, а не да бъдем жертви на една изцяло потискаща ни и безпощадна външна реалност. Даже навремето по-ранният, младият Маркс беше написал в един от своите тезиси, които усърдни доценти и професори по комунизъм ни принуждаваха да учим сякаш са нов катехизис, следното: "Ако е вярно, че човек е порождение на обстоятелствата, то, следователно, самите обстоятелства трябва да бъдат направени човечни". Но има съществена разлика и ясна граница между марксисткокомунистическия волунтаризъм – комунистите искаха направо да правят "нов свят" и "нов човек", действайки в човешкия свят на вековните традиции така, както се държи слон в стъкларски магазин! – и екзистенци-
алната философия на свободата, която "освобождава" не произвола на опиянената от жажда за кръв и от вождистки ентусиазъм алчна тълпа, а ентусиазма на силния индивидуален човек, чувстващ своята сила и свободно разполагащ битието и живота си в така вдъхновяващия го хоризонт на бъдещето. Разликата между тия две гледни точки е колосална: свободният човек в съществуването си не игнорира закономерностите на света, в който живее, напротив, той се ползва от възможностите, които светът му дава – за да постигне пълния разцвет и плодоносността на смисленото човешко действие. Разбира се, ние, хората, които държим на свободата си, постоянно доусъвършенстваме света, в който живеем, но не бива да засягаме устоите му, устои, които са ни завещани от историческата традиция на вековете; човек със самото си присъствие в света прави този свят друг, а без мен този свят ще бъде неимоверно беден и ощетен. Една свобода, която си позволи да игнорира света и да посегне на неговите устои, се изражда в произвол, във волунтализъм, който носи само беди; смислена и разумна е свободата, която позволява на човека да разгърне богатството на своите жизнени сили, ползвайки се от ония шансове, които светът му дава, а пък усувършенстването на същия този свят става много предпазливо: много често, искайки да подобряваме, ние, уви, само разваляме и причиняваме зло. И понеже в едно автентично свободно общество действат – подчертавам, действат, а не гледат втренчено в пъпа си! – милиони и милиарди човешки същества, сблъсъкът на човешките воли създава една възхитителна и спонтанно подреждаща се картина на човешките стремежи, дела, постижения, творения; и само така, като се отприщи човешката съзидателна енергия на милиони свободни индивиди, нашият свят ще стане по-добър; докато иначе той, уви, неминуемо ще продължи да става все по-лош. Примерът на комунизма в това отношение е безкрайно показателен. В този смисъл аз съвсем не ща да Ви убеждавам в това, че "човешка свобода е безгранична и че ние можем да постигнем всичко, което не е изрично забранено от природните закони". Това, което е забранено от природните закони, мислещият, разумният човек съвсем няма да поиска да го прави; него да го оставим настрана. А за т.н. "граници" на свободата проблемът е твърде "щекотлив" и се нуждае от значително по-внимателно вникване. Да, има "някои наши собствени вродени качества, които не контролираме", които ни ограничават, но и които, от друга страна погледнато, ни осигуряват поле за изява и развитие. Аз може да нямам талант да пея, но това съвсем не бива да ме прави нещастен - по причина, че наистина
няма никога да стана успешен и парично богат певец като Милко Калайджиев, Кондю или Азис. Всеки си има някакъв талантец или дарба, Бог на всеки е дал по нещичко, на което можеш да се опреш и да постигнеш много. И какво излиза? Това, което от един ъгъл изглежда като "граница" и "органиченост", от друг ъгъл погледнато, се оказва възможност, поле за изява и за постижения. Ето че фактът, че всеки от нас просто няма как да стане всичко, поради което и не бива да иска да стане всичко, а всеки просто трябва да се задоволи да бъде себе си – което съвсем не е малко, особено ако наистина го постигне! – та значи това обстоятелство съвсем не бива да поражда чувство за трагичност и "окованост", напротив, трябва да ни стимулира да бъдем себе си по найдобрия възможен начин. Който разсъждава така е неоспорим белег, че пред себе си имаме един истински свободен човек; ако не разсъждава така, а постоянно мърмори недоволен, то това означава, че пред себе си имаме чисто и просто един мърморко. Колкото повече несвободни хора има в едно общество, толкова повече мърморковци има в него; ето, ние, българите, примерно, сякаш сме нация, съставена предимно от мърморковци; правете си сам изводите колцина сред нас са истински свободни и дръзки хора, които не щат да се оправдават, оплакват, каят или вайкат, а се стремят да постигнат максималното от възможното. По-нататък в текста си Вие не пропускате възможността да ме "бъзнете" за това, че постоянно съм бил недоволствал от "живота и системата", а трябвало било да обвинявам само себе си и да си мълча, щото вината за това или онова, което ми се случвало, следвало да бъде изцяло моя. Налага се да дам известно разяснение, което има принципен характер, нищо че тръгваме от пример, който касае мен лично; прочее, всеки човек се намира в аналогична ситуация, а пък се различаваме само по реакциите си, а по-преди по това как я възприемаме. Човек се бори да постигне максималното, онова, за което е призван - и за което чувства, че има сили да постигне. От тази гледна точка аз срещу живота си изобщо не роптая – моят живот е такъв, какъвто аз съм си го създал и сътворил. Поемам пълната отговорност за живота си, смея да заявя това; и почти за нищо не съжалявам, нищо че съм имал, както и всеки човек, някои пропуснати шансове; но общо взето все съм бил себе си, т.е. от свободата си не съм се отказвал никога. Но животът е борба - срещу какво, прочее, сме принудени да се борим? Първо, сме длъжни да се борим срещу собствената си склонност към инертност, към отказ от борба. Трябва да се борим и срещу безразличието си, което често ни връхлита. Безжалостни следва да бъдем към отчаянието, което има потенциа-
33 ла да съсипе всичко - и бъдещо, и вече постигнато. Разбира се, ако живеехме на самотен остров като Робинзоновци, човек щеше да му се налага да се бори само със себе си и с... враждебната природа. Понеже обаче живеем сред "себеподобни", именно в общности, самият начин, по който е устроена общността, поражда толкова много пречки, че човек често води най-изтощителните битки с ония "хора и институции", които сякаш нямат друга работа освен да пречат на истински инициативните, сиреч, на свободните хора. Общества като нашето пък са устроени така, че и "човешките маси", и институциите, сякаш нямат друга работа и грижа освен да пречат на свободния, на инициативния човек. Да, налага се да се борим, да роптаем, даже да крещим на моменти от чувството за безнадеждност, щото човек сам наистина не може да мести планини. Особено тежка става ситуацията, когато околните хора, които страдат по същия начин, бидейки поставени в същите отвратителни условия, не само че не са способни да координират усилията си по промяна на неблагоприятното статукво, но и, за жалост, са настоени така, че все едно се радват на всеки твой неуспех - и завиждат на всяка твоя победа или успех. В нашенски условия свободният човек е принуден да се блъска абсолютно сам и често му се налага да чупи стени със собствената си глава. Ето защо, борейки се, такъв човек има право на моменти не само да се оплаква, но и да проклина участта си - и ония, които страдат по същия начин, но, кой знае защо и съвсем неразумно, впрочем, никога няма да ти протегнат ръка. Е, лошо е човек само да се оплаква, а нищо да не прави; а тия, дето се оплакваме, ала и действаме, работим, борим се, имаме и право, в отделни моменти, когато ни съвсем ни писне, и да крещим, и да роптаем, и проклинаме даже. И още на един момент от Вашия коментар искам да обърна по-голямо внимание; Вие пишете така: "Вашата (и на френските екзистенциалисти) позиция за обречеността на човека на абсолютна свобода и отговорността му за всичко и всяко е интересна, но доста изкуствена, абстрактна, пресилена и крайна." Отправяте ми голямо предизвикателство; ако река да Ви отговоря съвсем убедително, ще ми се наложи да употребя много време и думи. Понеже в момента не разполагам с тоя ресурс, ще се задоволя със следното пояснение. Няма "неабсолютна", сиреч, половинчата свобода; свободата, за да е свобода, трябва да е пълна и абсолютна - и в това няма нищо пресилено, изкуствено, абстракно или крайно. По същия начин, по който няма "отчасти" бременни жени, по досущ същия начин няма и "ограничена", "непълна", "неабсолютна" свобода. Човек не
може наполовина да е свободен, наполовина несвободен; свободният човек е жаден и иска цялата си свобода; нищичко не е склонен да отстъпи, от нищо няма да се откаже. Аз често в своите семинари и обсъждания с ученици чувам същото, което и Вие твърдите: "Няма пълна свобода, няма абсолютна свобода!" - това положение се е превърнало в една крайно повърхностна, изтъркана, но за сметка на това крайно претенциозна баналност. Ще Ви отговоря следното. Свобода ли е непълната, ощетена свобода? Съществуват ли прословутите "граници" свободата ни? Кой поставя тия граници и ограничения? Нима истинската свобода по необходимост трябва да е ущърбна, ощетена, непълна, "в граници" и пр.? Ето на тия въпроси ако се опитате да си отговорите, сам ще стигнете до разбирането, че ако нещо иска да е свободно, то иска да е свободно абсолютно, т.е. да поеме пълната отговорност за живота и бъдещето си. Щото непълно свободното няма как да поеме пълната отговорност, а щом приемем, че пълната свобода изисква пълна отговорност, работите се опростяват, т.е. истината започва да се мержелее на хоризонта. Свободният човек не иска никой да му се меси в свободата - но това не значи, че, воден от такова едно съзнание за абсолютна свобода, ще тръгне да прави каквото му скимне. Аз сам поставям ограниченията си, аз самият, не някой друг. Аз винаги сам решавам, не по принуда, а по свой избор. Решавайки сам, аз поемам пълната отговорност за избора си. Ако не чувствам тази своя абсолютна отговорност за свободата си, тогава и свободата ми няма да е така примамлива за мен. Абсолютната свобода, съзнанието за абсолютна свобода ни прави богоподобни, достойни за своя Велик Създател. Бог сам ни е дал тази възможност абсолютно да се ползваме от свободата си, щом е така, тогава имаме ли право сами да се отказваме от нея? Бог нима движи ръката на пишещия? Бог нима някога ни се меси или ни "води"? Защо Бог е изпитвал така внимателно Адам, сам подтиквайки го към свободата? Избирайки свободата си, включително отправяйки предизвикателство към собствения си Велик Родител, Адам поема пълната отговорност за живота си - и така започва световната история. Простете, но Вие лично бихте ли "дали" на своите деца една "неабсолютна", сиреч, ощетена "свобода", което ще означава, че постоянно ще се месите в живота им? Давате ли си сметка какво ще се получи когато родителят нито веднъж не е позволи на детето си да се възползва от свободата си "абсолютно"? Та това означава, че то никога не е взело самостоятелно решение?! Много често ние, родителите, допускаме такава грешка: нямаме доверие на децата си, месим им се постоянно, а след това се
чудим защото децата ни били станали несамостоятелни. Ами какви други да бъдат? Погрешна е тезата за "свободата", поставена в някакви външни граници, сиреч тезата, че "истинската свобода" била непълната, ощетената, неабсолютната свобода. Една такава манипулативна, нечиста, неистинска свобода заслужава ли изобщо името свобода? Ами има ли "неабсолютно" добро? А "неабсолютната" истина истина ли е? Ще свърша дотук. Още много може да се пише и обсъжда. Темата е безпределна. Какъвто е и предметът на разговора ни: свободата. Най-ценното, което изобщо имаме. Което сме. Което съвпада с нашата собствена същност. Неслучайно Хегел, изхождайки от Свещеното Писание, твърди: "Свободата е същност на духа. Свободата е негова субстанция. Истината прави духа свободен..." Мисля, че е достойно да завършим (засега) с тия впечатляващо силни думи на великия философ на Германия. Излишно е да уточнявам, че само свободният, причастният на свободата човек е дух, не някой друг. А свободата в това си свое качество, именно като субстанциално духовно качество на човека, не само че е абсолютна, нещо повече, тя е найабсолютното... ЗАБЕЛЕЖКА: По темата за свободата може да се прочете текста на още един екзистенциалист, Николай Бердяев; това може да стане ето тук: Глава III. Свободата БЛАГО ИЛИ БРЕМЕ Е СВОБОДАТА?
По публикацията Човекът е свобода, която всъщност е мой коментар на възражението на моя събеседник като момент от дискусията ни за свободата, получих отново гледището на партньора си в търсенето на истината по тия важни въпроси, което публикувам отделно. А моя отговор все още предстои. Ето какво ми пише любезният ми събеседник: Благодаря за изчерпателния отговор. Мисля, че можем да се наречем „опоненти” само с твърде много условности, защото има и много свързващи моменти – напр. и двамата сме немарксисти и антикомунисти. Разликата е основно в това, че Вие сте повлиян повече от континенталната философия, докато аз от аналитичната и
34 емпирична школа. Тези две течения наистина се различават в много отношения и понякога дори съвсем липсват пресечни точки, затова дискусии между двете школи нерядко са безплодни. Другият момент е, че аз съм много по-скептичен и поради това по-внимателен в тезите си, защото на философските въпроси по правило няма еднозначни и общоприети отговори, докато Вие често излагате възгледите си със завидна самоувереност в тяхната правилност, при това с голям емоционален патос. Нямаме спор обаче по въпроса, че свободата (поне в нейния отрицателен смисъл като липса на външна принуда, ако не вярваме в позитивната свобода да правим каквото искаме – ако приемаме това разделение) е една от най-висшите ценности. Съгласен съм също с Вас и екзистенциалистите, че човекът е, така да се каже, осъден на свобода, защото дори на формално-логическо равнище отказът от избор също е избор. Струва ми се обаче, че екзистенциалистите са подчертавали не толкова външната, колкото вътрешната свобода на индивида, която според тях не може да му бъде отнета и от най-големите външни ограничения (макар че това е спорно). Все пак не можете да ме убедите, че (позитивната) човешка свобода е безгранична и че можем да постигнем всичко, което не е изрично забранено от природните закони. Трябва да сме достатъчно реалисти, за да знаем, че нашите нагласи и стремежи не са достатъчни и че успехът в живота на индивидите (и народите) зависи както от някои наши собствени вродени качества, които не контролираме, така и от външните условия. Това отбелязва впрочем още Аристотел. Така например не може да стане фотомодел онзи, който е грозен или пък певец, който няма глас, колкото и страстно да го желае. При външните фактори пък е ясно, че една диктатура например налага на индивида по-големи ограничения, отколкото демокрацията. Но и при демокрацията възможностите не са безгранични. Преди 1989 Ангел Грънчаров нямаше да може да издава своите книги и списания, колкото и да му се искаше и каквито и жизнени стратегии да си създаваше. но виждаме, че и след 1989 той постоянно недоволства от живота и системата, а според неговата логика би трябвало да търси вината само в себе си и никога навън. В духа на неговата философия би трябвало да му кажем: „Ангеле, съжаляваме, но всеки е ковач на собствената си съдба. за всичко, което ти се случва, си отговорен само ти и никой друг.” В случая въобще няма да се спирам на удари на съдбата като болести и смърт, върху които нямаме никакво или съвсем ограничено влияние и които могат
да объркат всички сметки и жизнени стратегии. Темата е важна и интересна и Вашето становище ме заинтригува, затова с риск да стана досаден, ще си позволя още няколко забележки, които можете и да игнорирате. За Вас екзистенциалната философия очевидно е централна отправна точка, докато аз в моите постове я споменах само мимоходом, още повече, че не се смятам за особено вещ в това философско направление. Не отричам, че екзистенциалистите имат някои важни философски приноси. Позитивистите не са прави, философията винаги е и метафизика, защото без (рационални) метафизични спекулации какво остава от нея? Само че екзистенциалистите според мен са отишли прекалено далече в тази посока. Всъщност екзистенциализмът започва там, където свършва Трактатусът на Витгенщайн с неговото прочуто „За това, за което не може да се говори (т.е. за наистина важните, екзистенциалните въпроси), трябва да се мълчи.” В този момент встъпват екзистенциалистите и започват да говорят за според Витгенщайн неизговоримото. Ако тълкуваме човешката свобода съвсем разширено, при определени обстоятелства тя наистина може да изглежда безгранична. Вашата (и на френските екзистенциалисти) позиция за обречеността на човека на абсолютна свобода и отговорността му за всичко и всяко е интересна, но доста изкуствена, абстрактна, пресилена и крайна. Да се интерпретира екзистенциалната философия е трудно и аз не съм специалист, но според мен екзистенциалистите не бива да се приемат буквално. Те все пак нямат предвид, че можем да надскочим физическите ограничения, налагани ни от света и обективната ситуация, а че можем да нагодим нашите желания към ситуацията. Дори да сме затворници и роби, ние сме свободни да избираме нашето вътрешно отношение към своето положение. Обективната ситуация не може да ни ограничава, ако не я чувстваме като ограничение, т.е. важно е нашето отношение към света. Това е много съществен момент. Ето защо не става дума за възможността да се постигне реално всичко и да се промени обективната реалност според нашите вкусове и желания, т.е. за “свобода на действието”, а за “свобода на желанието” или субективна свобода. Впрочем можем да аргументираме, че една подобна самодостатъчна свобода може да има и противоположни резултати, защото дава възможност за задоволяване с всякаква действителност и оттам може и да стимулира не активността, а пасивността на индивида. Между другото абсолютната, неотменима свобода се превръща в един вид необходимост да се избира, с което самата свобода придобива оттенък на фатализъм,
на неизбежна съдба. У екзистенциалистите свободата всъщност не е благо, а поскоро бреме, защото от нея не може да се избяга и постоянно трябва да се избира. Също и идеята, че човекът като съзнателно същество е отговорен за всичко, което става в света, макар и заредена с висок морален патос, е пресилена. На човек не може да бъде вменена отговорност в еднаква степен за всичко, което се случва в света и от него не може да се изисква да отговаря за неща, които не контролира или контролира в много малка степен. Подобна нагласа даже може да усили чувството за безотговорност. Впрочем при своите разсъждения екзистенциалистите са пропуснали някои аспекти на модерните диктатури. Те смятат, че свободата да се избира почива на нашето съзнание като разумни същества. В този смисъл даже в концлагер можем да бъдем вътрешно свободни. Те забравят, че съвременната фармакология разполага с препарати, които могат да замъгляват съзнанието и да подтискат волята, така че да се ограничава или изключва способността за осъзнат избор. На мен ми се струва, че Вие в своя стремеж максимално да се отграничите от марксизма с неговия детерминизъм и колективизъм сте залитнали в другата крайност и проповядвате като противовес абсолютната индивидуална свобода и отговорност. Освен това тази позиция Ви дава възможност да критикувате на воля народите и специално българския народ за неговите – според Вас – пасивност и примиренчество със съдбата. В действителност при екзистенциалистите, както аргументирах, става дума повече за субективна свобода, а не за абсолютна свобода на действието. Също така не може да се вменява на хората отговорност за неща и обществени събития, които не зависят пряко от тяхната воля. Но както казах, не съм специалист по екзистенциална философия и може да ме поправите, ако греша. Дотук е текста, това пише моят събеседник и партньор в търсенето на истината. Разбира се, ще уважа мнението му и ще му отговоря съвсем скоро. А сега-засега написах там само следния кратък коментар: Който иска да се ориентира попълно в проблемите, може да изчете ето този текст: Есе за човека и свободата. Този текст съдържа откъси от моите книги УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие Източниците на достойнството, успеха и богатството) и също така ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (с подзаглавие Въведение в практическата философия), в които съм се постарал да предам основното в една по-пълноценна и съвременна идея за свободата. А иначе ще взема отношение към написаното от моя уважаван събеседник, но нека първо и други хора да се изкажат – да се надяваме...
35 ДЕНЯТ НА БЪЛГАРСКАТА ПРОСВЕТА И КУЛТУРА БЕ ТЪРЖЕСТВЕНО ПРАЗНУВАН ОТ ДЕЦАТА В БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ „НОВ ЖИВОТ“ В ЧИКАГО
комунистите ли ще има инфлация, или и за безпартийните. Свидригайлов се изкикоти по противния си начин и изтърси обичайното: „Вуте, Вуте, ти построи социализъма!” Добави, че големите предприятия може да пострадат от промяната. Това предсказание Вуте изслуша с примряло сърце! Да затворят предприятието сега, когато се сдобиваше с хладилника? Какво им пречеше на тези хора предприятието?
Заедно можем да постигнем повече, отколкото поотделно и сами! „В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.” Евангелие от Йоан Годината е 855! Година на създаване на българската азбука. "Върви народе възродени, към светли бъднини върви!" Кой не е трепвал и не се е просълзявал, слушайки думите на тази песен? Празникът на Славянската Писменост и Денят на Българската Просвета и Култура за пореден път бе тържествено празнуван от децата на българско училище „Нов Живот“ в Чикаго. Те бяха подготвили специална програма по случай празника. Това е найбългарския празник за всяко гордеещо се българско сърце. (ОЩЕ >>> в блога) ПЪТЯТ НА ВУТЕ ГРАОВСКИ: ХЛАДИЛНИКЪТ (2) 2. Хладилникът. Кой построи социализма? 10 ноември завари Вуте в началото на нова „процедура”, както той наричаше кражбата за сдобиване с хладилник по същата метода. В 6 следобед на 10 ноември Вуте минаваше портала, оставяйки зад гърба си двамата милиционери, от които изпитваше извънредно голям страх. Вуте изнасяше (т.е. крадеше) първия от четирите пластмасови крака на хладилника, когато чу по радиото, което милиционерите слушаха, за свалянето на Тодор Живков. Сърцето на Вуте се сви и кракът, скрит в бельото му, го изгори като нажежен камък. Като се прибра вкъщи, позвъни на Свидригайлов и го заговори, подпитвайки заобиколно как трябва да се тълкуват новините. Според Свидригайлов държавата щяла да се промени, щяло да има нови партии и „инфлация”. Вуте не беше сигурен какво е последното и се поинтересува за
Змията на съмнението пропълзя в сърцето му и макар в следващите седмици да продължи изнасянето на частите, той правеше това без предишното удоволствие. От този момент Вуте се промени, отслабна и лицето му се смрачи. Всеки ден изнасяше по една част, но с всеки ден злобата му се увеличаваше. Нарочно ме прецакаха, мислеше си Вуте. Те се уредиха и крадоха пишещи машини „Марица” и спирт, само за моя хладилник им досвидя и направиха демокрацията. Вуте наричаше несъществуващия хладилник „мой”, тъй като той му принадлежеше най-малкото заради рисковете, които Вуте всекидневно поемаше, крадейки частите. Няколко месеца по-късно затвориха предприятието и съкратиха Вуте. Свидригайлов се оказа прав! Вуте напусна предприятието, скрил в крачола си един реотан, който вече му беше излишен, но по навик побърза да се шмугне пред погледа на двамата милиционери. Нямаше да има хладилник и целият труд отиде нахалост. Опитвайки се да избегне момента, в който трябваше да вземе всички окрадени части и да ги хвърли на боклука, Вуте взе трамвая към площад „Ленин”. Смяташе да се помотае, докато му се избистри главата. Когато пристигна, Вуте беше помъкнат от тълпата, която бързаше към Партийния дом, където явно ставаше нещо важно, защото много хора крещяха
ядосано и с извинение, псуваха на висок глас. Вуте бързо се оказа точно пред вратата на Партийния дом, между хората, които викаха „Долу бекапе” и кой знае защо размахваха запалени факли. След като близо час се опитва безуспешно да се измъкне оттук, изведнъж Вуте беше всмукан навътре в Партийния дом през портала заедно с подпалвачите. Наоколо се стелеше дим, хора крещяха и тичаха нагоре-надолу по стълбите. Вуте беше тръгнал да потърси изхода, когато спря вцепенен. По-голямото стълбище към него слизаха двамата милиционери от портала на предприятието, неизвестно защо облечени с цивилни дрехи, а не с униформи, носейки нещо тежко. Вуте осъзна, че всеки от тях е нарамил и краде по един компютър от Партийния дом! Пред очите му падна черна пелена и сякаш вътрешностите му изригнаха от злоба. „А моят хладилник къде е, моят къде е?”, истерично изкрещя той, но вече само към гърбовете на двамата милиционери, които се скриха в дима. Като че ли дяволът се всели в него. Той хукна бясно по коридорите, отваряйки една по една вратите и разблъсквайки с лакти всичко живо, което му се изпречваше на пътя. В една стая спря като закован, вперил очите си в това, което търсеше. Хладилникът! Това е моят собствен, мислеше си Вуте, на никого няма да го дам вече. Вуте приклекна, вдигна с нечовешка сила хладилника и се запъти към изхода. Останалата част от вечерта му се губеше от съзнанието, освен че хората пред Партийния дом го посрещнаха с ръкопляскания и дори му помогнаха да качи хладилника в трамвая. Вуте помнеше само как включи хладилника в контакта, чу бръмченето на руската машина и блажено пъхна главата си в прохладната камера. Това му донесе покой. Предишната публикация от тази поредица е: Пътят на Вуте Граовски: приемливата кражба (1) ЕРОТИКА И ПОРНОГРАФИЯ Еротика и порнография Публикувано във в-к "Комсомолска ИСКРА", 6 декември 1988 г., Пловдив Твърде „интересно” е отношението, което се е създало в нашето общество към „тия работи”, т.е. към човешката сексуалност и всичко, свързано с нея. Не дай Боже учител да заговори нещо „по така” за секса пред своите ученици. Ще каже някой: вече не е така! Аз до преди три години бях учител в средно училище и там съм си имал доста разправии и с директора, и с възмутени родители, защо съм бил… прекалено откровен с младите,
36 казвал съм неща, които „не е прието да се казват” публично, че винаги съм задоволявал любопитството на моите ученици, които ме били „взели на мушка”, защото и аз съм бил „неуравновесен сексуално” (няма да забравя този израз на моята директорка) и пр. Същевременно познавам учители, които се червят, когато ученик каже „неприлични” думи, а една млада педагожка бе изпаднала в несвяст когато на стола видяла нарисуван с тебешир пенис, при това вече била седнала на него и той ù се бил отпечатал на роклята. Свестихме я едва-едва.
че вече някои родители почнаха да се изживяват като “рецензенти” на учебници, но те нека да си се изживяват както си искат, работа е там, че директор на училище на основание на такива жалби и рецензии наказа, и то без право на защита, един учител, в случая мен.
както това беше правено в ония блажени времена на славний комунизмо-социализъм. Мачкането на личности, ако по-младите не знаят, да им го кажа, беше любимо занимание на другарската комунистическа класа от ерата на същия този славен комунизъм, който, както виждаме, продължава да е напълно жив в нечии глави. И така, моля, прочетете тази статия от архива ми; мисля, че ще ви е интересно да констатирате как в тази сфера у нас кажи-речи продължава с пълна сила да важи онова изречение от една песен от паметната епоха на промените: “… че промяна не може да има!”. Приятно четене и ползотворни размисли! НОВИЯТ БРОЙ НА В-К ГРАЖДАНИНЪ ЗАМИНА ЗА ПЕЧАТНИЦАТА С ОГЛЕД НА 1 ЮНИ ДА БЪДЕ В РЪЦЕТЕ НА АБОНАТИТЕ СИ
Друга пък беше маниачка на тема чистота на чиновете, защото там най-често учениците, в които бушува и кипи сексуалността, рисуват… „цинични неща”, по нейния израз. Не можах да ù обясня, че няма нищо цинично в тия рисунки, че по тях тя може да разбере най-пълно и добре своите ученици точно такива, каквито са. Тя кипна, нарече ме „гаден фройдист”, престана да разговаря с такъв „мръсник” като мен и с това всичко за нея беше решено… окончателно. (ОЩЕ >>> в блога) МАЧКАНЕТО НА ЛИЧНОСТИ КАТО ЛЮБИМО ЗАНИМАНИЕ НА КОМУНОИДНИЯ ТИП ВЛАСТНИК Тия дни разбрах, че съм обвинен от “възмутена родителка”, че съм бил “прекалявал” със “сексуалните теми” в часовете по психология; това е едно от основанията директорката да ме накаже като ми “отнеме” не един, а цели 4 класа, и то тъкмо в края на учебната година, което повдига купища въпроси. Каза ми се, че в жалбата на тази “обезпокоена майка” бил подложен на критика моят учебник по психология, който, впрочем, има вече 4 издания и е одобрен от Министерството; както и да е, интересно е,
Тия дни се рових в архивите си и намерих интересна в този контекст моя статия, писана и излязла в един вестник в далечната 1988 г.; тази статия носи заглавието “Еротика и порнография”. Минал е четвърт век от онова време, ето, който прочете самата статия, ще установи, че някои хора явно са неспособни на никаква промяна, сиреч, са си все същите, със абсолютно същото мислене. Ще видите, че това, в което съм обвинен сега, съвсем не е ново, по досущ същия начин съм бил обвиняван и в славната ера на комунизмосоциализма. Дори “аргументацията” е досущ същата; което свидетелства за това, че наистина има нещо вярно в тезата ми, че дадени хора, наричани от мен “комуноиди”, са възможно най-лош продукт на същия този комунизъм, неспособен на промяна и развитие. Комуноидите са непоправими, тях не ги докосват нито веянията на времето, нито процесите в културата, нито базисни промени в самото човешко битие; те са замръзнали на едно ниво, с блокирало съзнание, безкрайно бедно в ценностен и идеен смисъл, а главният им порив е да забраняват всяко попълзновение и всеки растеж на новото, различното, необичайното, нестандартното. Ето, оказва се, моя милост продължава да е твърде ненавистен на представители тъкмо на този човешки тип, а пък интересното е също така, че властващи представители на чиновническото съсловие дори в сферата на образованието, водейки се от съвсем други, собствени мотиви, са способни, все в същия стар маниер, да продължават да правят опити да мачкат личности – досущ по същия начин,
Вестник ГРАЖДАНИНЪ Първият блогърски вестник Издава: ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS, основан през 1994 г. Гл. редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg GSM: 0878269488