Spisanie IDEI br. 2-2011 g. by Angel Grancharov

ИДЕИ БРОЙ 2 ГОДИНА 3 2011 АВГУСТ

ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ

ИДЕИ ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ книжка 2 (6), август, година III, 2011

Редакционна колегия: Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев – „Източна философия” Стефан Пенов – „Философия и религия” Александър Долев – “Философия и история”

ISSN 1313-9703 © Център за развитие на личността HUMANUS

РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ ............................................................................................ 6 Да, добре работиш, славен кърт! .............................................................................. 6 Срам ме е, че живея в страна, в която мислещите хора са в страшна немилост!....................................................................................................................... 8 Изходът е: да търсим съмишленици на списанието............................................ 10 ЕДНА МНОГОЗНАЧИТЕЛНА ИСТОРИЯ ....................................................................... 11 Пред алтернативата да загуби свободата си е по-добре списание ИДЕИ незабавно да умре ..................................................................................................... 11 Ще се пренесе ли списание ИДЕИ в света на идеите?......................................... 13 ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ ............................................................................................. 19 Крилатите мисли на Фридрих Ницше ..................................................................... 19 КЛАСИЦИ НА БЪЛГАРСКАТА ФИЛОСОФИЯ.............................................................. 23 Кой е Димитър Михалчев?........................................................................................ 23 Никола Георгиев За тезата на Хераклит "Всичко тече, всичко се мени" ......................................... 24 Димитър Михалчев ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ ........................................................................................... 28 За семантиката в индийската традиция ................................................................. 28 Мирена Атанасова Из „За изреченията и думите”.................................................................................. 29 (Вакяпадиа) Бхартрихари Абхидхармакоша: прочит, проблеми, коментари ................................................. 36 Митко Момов Абхидхармакоша, Лока–Нирдеша............................................................................ 40 ТЕОРЕТИЧНИ ТЪРСЕНИЯ ............................................................................................. 45 “Обърнатото време”.................................................................................................. 45 Алесиян Пацев

ИДЕЯТА ЗА ФИЛОСОФИЯ............................................................................................. 50 Философски ненаучен манифест ............................................................................ 50 Ангел Грънчаров ПРОБЛЕМИ НА СЪВРЕМЕННОСТТА ........................................................................... 64 Универсалните човешки ценности .......................................................................... 64 Павел Кирилов Бацилус булгарикус, или „поради что се срамя да се нарека българин”? ...... 70 Сергей Методиев Против празнословието............................................................................................ 74 Стоян Атанасов ИСТИНИТЕ НА ЖИТЕЙСКАТА ФИЛОСОФИЯ.............................................................. 77 Да освободим духа си, най-ценното, което имаме ............................................... 77 Ангел Владимиров ДИСПУТ ЗА ИСТИНАТА.................................................................................................. 83 За да имаш истината, то трябва първо да имаш Бог (част IV)............................. 83 Божидар Владимиров ПОЛИТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ ...................................................................................... 84 Държавата ................................................................................................................... 84 Фредерик Бастиа Какво да правим?....................................................................................................... 91 Йордан Ангелов ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ.......................................................................... 95 Робърт Нозик: Анархия, Държава и Утопия .......................................................... 95 Георги Кралев, Институт по политически науки, Париж За призванието да си човек.................................................................................... 103 Борис Рангелов Как да избегнем нравствената погибел?.............................................................. 104 Иван Георгиев 4

НАЦИОНАЛНА ПСИХОЛОГИЯ..................................................................................... 105 За близостта и различията между българи и турци........................................... 105 (кратък народно-психологически очерк) Кирил Спасов ДИСКУСИОНЕН КЛУБ................................................................................................... 112 Дали идеята за прераждането е чужда на Западната духовност и вяра?....... 112 ПРОБЛЕМЪТ ЗА ВЯРАТА............................................................................................ 117 По-добре е човек нищо да не каже, отколкото да каже... нищо! ....................... 117

РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ Да, добре работиш, славен кърт! Вчера беше моя тъй наречен "професионален празник", ако това нещо – да пишеш книги и статии, да "преподаваш" на живо на младите, да издаваш книги, вестник, списание, заради които, прочее, ставаш все по-беден – изобщо може да се нарече "професия". Вчера посетих Бачковския манастир. Чудна природа, омагьосан се върнах – но и покрусен от нашенската пошлост. У нас, ако не го знаете, да ви го кажа: хората ходят на манастир сякаш най-вече затова да си похапнат здраво кебапчета и да си пийнат бира! Кебапчийница до кебапчийница, ресторант до ресторант са по пътя, водещ до манастира: от това по-голяма символика за това що представляваме и колко струваме здраве му кажи. Изглежда по тази причина тази сутрин се събуждам с много чоглаво настроение, изобщо не ми се пише. Вчера четири-пет човека, българи, ме поздравиха по скайпа или с имейли за празника, а само един човек, при това грък, ме поздрави по телефона, пращайки ми есемес с ето този текст: Честит празник! Нека бъдем единни като буквите в азбуката, защото само така ще достигнем съвършенството, към което се стремим. Нека сме благословени в делото си и полезни на народа. Йоаким Каламарис Този човек преподава икономически науки в ПУ. Чувам, че бил обичан от студентите преподавател. Свърза се с мен по повод на списание ИДЕИ. И ето че се е сетил да ми напише поздрав за

празника. Отговарям му с кратък есемес и аз. Съвсем не умея да пиша есемеси, и то не умея да ги пиша на кирилица, затова съм така кратък. Дано не се обиди. А ето какво ми е написал един ученик, на който преподавам философия: Здравейте, г-н Грънчаров, Честит празник! Надявам се с цялото си сърце работите, свързани с образованието и културата, поне да се подобрят, но надали! Струва ми се, че с всеки изминал ден положението става по-зле. Всеки, който си е "уредил живота", така да се каже, е доволен; нали ще си взима заплатата, ще си хапва и пийва обилно, "яко кеф", ще друса кючеци или ще си прави кумир от най-новите звезди; дали ще са музикални или политически той избира. Истината не е за него. А ако не си като тях и ги запиташ например: "Какво мислиш, има ли човек душа?" или твърдиш "Добро и зло има, Платон ги оприличава на два коня и пр." то те ще ти се присмеят и ще ти кажат следното: "Какво ми говориш, да не си луд, какви са тези въпроси?" и също "Къв е тоя Платон, за кви глупости ми говориш?". Повечето хора са слепи, интересуват се само от това как да изпъкнат пред останалите, как да им погалиш тщеславието и ако имат възможност да те използват, да се погаврят с теб. Есхил е написал, че преди Прометей да дари на хората божествения огън те са били следните: "Имаха очи, ала не виждаха, имаха уши, ала не чуваха. И, като мравки, пъплещи, живееха из пещерните кътове безслънчеви." И все още са такива според мен! Това не е просто мнение, а съм го пре-

живял за няколко поредни дни. Мисля си, че Вие и аз сме в някаква степен идеалисти, надценяваме хората, мислим си, че са повече от това, което са. Но Ницше пише на много места, че повечето хора са нищожества, самозалъгващи се. Това, което правите, е красиво, с цел благородна, но сякаш времето за него не е дошло – или пък е безвъзвратно отминало. Пишете за благородните учители, опитващи се да постигнат нещо – колко са те? Колко други хора са устремени към върховната истина и благо? Може би греша. Може би и аз съм също толкова нищожен, но съм повярвал на собствените си лъжи. Може би и аз съм поредната еднодневка. Много е сигурно. Съвет не мога да Ви дам. Вече в нищо не съм сигурен. Това ми пише това момче, единадесетокласник. Този ученик, казва се Добрин Добрев, твърдо е решил да учи философия в Софийския университет. Убеден съм, че от него ще стане добър философ; има всички качества за това. Писмото му показва, че е точно така, както казвам. Затова и го публикувам, в него си личи бъдещия философ. Какво ли да му отговоря? Ето какво почвам да му пиша, ще му напиша това, което се получи, а как иначе: Благодаря Ви, уважаеми г-н Добрев, за толкова хубавото писмо, в което ми пишете такива верни и дълбоки мисли. Честит празник и на Вас! Какво да Ви кажа: съгласен съм, че положението е точно такова, както го виждате. Но, четейки писмото Ви, си признавам, че си помислих ето това: Напълно вярно е това, което ми пише тоя млад човек, и самия факт, че са му хрумнали тия мисли, т.е. че така вижда той нещата, че така ги оценява, най-

убедително показва, че въпреки всичко нещата не са така отчайващи. По една единствена причина: че има сред младите и такива като него! Да, драги г-н Добрев, вие, младите, ще спасите тази страна и този народ, вие, младите, сте призвани за това! А пък такива като теб – тук трябва да захвърля вежливата форма, щото иначе не се получава! – а аз добре знам, че има сред днешните млади хора в България и такива с пиетет към духовните неща; твърдя го противно на широко разпространеното мнение, та значи именно ето вие, младите, притежаващи безценни качества от този род, не просто сте призвани да запазите светилника на духа у нас, но и сте обречени да го сторите. Защо ли? Ами защото духът – неуморният човешки дух, който просто е отблясък на Божия дух на Истината, Доброто, Красотата! – този неуморен кърт (ако ми е позволено да изплагиатствам в случая знаменитата Хегелова метафора) си знае работата и продължава да рови там, в дълбините; да, добре ровиш, славен кърт! Даже изпитанията, които изживяваме сега, и които ни предстоят, са именно затова – за да ни направят посилни. И по-добри. Те са проверка за това колко струваме, те са нещо като тест. Няма друг начин да се влее известна мъдрост в непроницаемите за философията души на хората от множеството освен изпитанията и страданията. Този е начинът и ние, българите най-после, именно като народ, да поумнеем, да се откажем от привързаността си към глупостите, с която се прочухме вече пред целия свят, да узреем и да стъпим на краката си, та да тръгнем уверено напред, към достойното бъдеще. Което, как-

то и да го погледнем, е в нашите собствени ръце. Няма как да е иначе. Пиша това защото добре зная: Духът няма да ни остави да измрем, удавени в пошлости, в простащина, в безкултурие и в бездуховност. Аз лично през целия си живот съм вярвал най-вече в това, и то в моменти, още по-отчайващи от сегашния, когато никаква светлинка не е блещукала. Защото, оказва се, вече много съм живял и много съм видял. Тъй че не бива да абсолютизираме своето време, а да се опитаме да го погледнем в хоризонта на вечността – и тогава всяко нещо ще си отиде на собственото място, а пък безпокойствата относно бъдещето ще отслабнат. Или поне няма да са така мъчителни. Благодаря Ви, драги г-н Добрев, за писмото! Дано това, което се помъчих да Ви кажа в отговор, не звучи книжно, защото бях пределно искрен и честен. Но и книжно да звучи, нали днес е ден на книгите, на книжнината, а пък и нали ние двамата сме почитатели на книгите: значи ни е простено! Пък и, на всичкото отгоре, искаме да сме философи. А на философите всичко е позволено. Защото философи са обзетите от Божествен бяс! Както и да е: жив и здрав бъдете – и успехи!

искам да споделя някои трудности във връзка с разпространението на списанието във вашата верига книжарници. Списание ИДЕИ излиза от ноември 2009 година и досега от него са излезли 5 броя. Годишно от списанието излизат 3 броя, т.е. по един брой на 4 месеца; през март 2011 година излезе брой 1 от тази година. Издател е авторитетното издателство ИЗТОК-ЗАПАД. Напоследък се поинтересувах дали нашето списание може да бъде намерено в книжарниците на ХЕЛИКОН. Оказа се, че някои броеве са стигнали до книжарниците, продадени са, но после се е преценило, че списанието е "непазарно" и са спрели доставката му. За този проблем разговарях с управители на ваши книжарници в София и Пловдив; запитах ги защо, по какви причини нашето списание все пак не се разпространява от ХЕЛИКОН? Отговорено ми беше, че такъв род издания не се били ползвали от особено читателско търсене, били имали "особена аудитория", поради което било „търговски и икономически нерационално” да разпространяват списанието. Ето на това основание на нашето списание е отказана възможността да намери своите читатели, което е предпоставка да загине. Имам усещането, че книжарници ХЕЛИКОН нямат нищо против да съдействат, да помогнат това да се случи. Проблемът се изостря във връзка с това, че разпространителските фирми на периодични издания по същия начин мотивираха отказа си да разпространяват списанието. По този начин на нашето списание е наложена някаква безпощадна "пазарна" цензура, защото, доколкото ми е известно, книжарниците съществуват все пак за това да задоволяват потребностите на читателите с всякакви ин-

Срам ме е, че живея в страна, в която мислещите хора са в страшна немилост! До Централния офис на верига книжарници ХЕЛИКОН Уважаеми дами и господа, В качеството си на главен редактор на философското списание ИДЕИ 8

тереси и вкусове. Може би някой е преценил, че списания и книги, подтикващи читателя да мисли и да търси истината, съвсем не са потребни на българите?! Пиша ви не за да ви убеждавам да започнете да разпространявате списание ИДЕИ – това наистина е въпрос на ваша собствена преценка. Пиша ви само заради това да се опитате от чисто човешка гледна точка да се докоснете до проблема ми. И ми е интересна вашата реакция. За да създам списанието положих неимоверни усилия и бях принуден да се справя с големи трудности. Сметнах, че в България има потребност от едно популярно философско и психологическо списание, което да влезе в диалог найвече с младите хора, които се намират в страшна ценностна криза и дезориентация. Направих дори невъзможното – а аз съм скромен преподавател по философия, написал и издал 15-тина философски и психологически книги – да създам списанието, да осигуря автори, преводачи, финансови средства, издател и пр., та заедно да направим едно качествено издание за мислещи хора. След като се справих, повтарям, с ужасни трудности, ето, сега ръцете ми са отсечени в последния етап, именно заради каприза на разпространителите. Които, водени от някакви не дотам възвишени комерсиални съображения, както виждате, правят нужното списанието да бъде убито, да бъде задушено, да бъде поставено в изолация, да стои арестувано по борсите – и в крайна сметка да бъде осъдено да си остане непипнато от ръка на читател. Това е прекалено жестоко и безчовечно, господа книжари! Опитайте се да ме разберете. Моля ви, постарайте се да ме разберете! Никой не може априори да каже има ли изобщо и каква част от читатели-

те биха посегнали да разлистят нашето списание – и евентуално да си го купят, за да го прочетат. Списанието, повтарям, е правено предимно за млади хора, студенти и ученици от гимназиалните класове. Не само за тях, но особено за тях. Затова и неговата цена е съвсем достъпна (3, а последния брой – 5 лева за книжно тяло с обем 120-130 страници). Някой обаче си е присвоил "правото" да решава вместо евентуалните наши читатели от какви четива имат нужда и от какви нямат. Това е твърде несправедливо, нетолерантно и несъвременно, уважаеми книжари! По този начин вие посягате на свещеното за всеки човек право на избор, посягате на свободата на читателя! За отношението към списание ИДЕИ свидетелства и факта, че в интернет-книжарницата на ХЕЛИКОН на читателите се е предлагала само първа книжка на списанието, а оттогава излязоха още четири! Много често по интернет читатели ме питат как да се снабдят със списанието. Вече не зная какво да им отговоря: нашето списание е подложено сякаш на някакво отвратително "пазарно" преследване, репресия и дискриминация! Да, дискриминирани в нашата страна са тъкмо духовните хора – подозирахте ли, че е така? Ако не го знаехте, ето, казвам ви го сега аз. Това, за жалост, е самата истина. Самата горчива истина... Както и да е. Не крия, че не съм очаквал от интелигентни хора – като хората, работещи във вашите книжарници – подобно отношение. Признавам си, обиден съм. Възмутен съм даже! Срам ме е, че живея в страна, в която постъпват по такъв грозен начин с най-ценните й хора, а именно – с четящите, с мислещите хора. Срам ме е, че живея в страна,

в която мислещите и търсещите истината хора са в страшна немилост! Защото точно такива са нашите потенциални и актуални читатели. Списание ИДЕИ е обърнато точно към този тип читател, за който вие сте преценили, че трябва да му се пречи и вреди. Това е крещяща несправедливост, почитаеми дами и господа разпространители и книжари! Иска ми се да мога по някакъв начин с това мое писмо да ви повлияя все пак да преоцените позицията си и да осъзнаете какво всъщност сте си позволили да сторите. Аз не мога да ви принудя или шантажирам, аз просто ви моля да опитате да ме разберете. Нищо повече от това не смея да си пожелая.

А относно списанието – чета го, много ми хареса този брой. Като го прочета цялото ще ти пиша кои теми са ме впечатлили най-много. Другите 3 книжки ги подарих на градската библиотека и на двама учители по философия, по една на всеки. Отнесоха се с почертан интерес към списанието, но дали ще те потърсят – само времето ще покаже. Накрая искам да ти благодаря, че си поместил и моите "мисловни спонтанности". С пожелание за много здраве и успех: Томи Здравей, Томи, Благодаря ти много за това, което си направил за разпространението на списанието! Ако се получи някаква нужда за още броеве, пиши, без проблеми ще ти пратя още. Оказва се, че списанието сякаш е прокажено и не го пускат никъде – ни по книжарници, ни по павилионите за вестници. Никой разпространител не го иска. Никога не съм очаквал, че ще изпадне чак в такава немилост. Но това може и да е за добро. Защото с това признават, че нашето списание не е като другите, лъскавите, които ги турят на предно място на витрините. Признанието, че нашето списание не е като другите от тия, които сега правят всичко възможно то да бъде задушено, е знак, че правим нещо истински полезно и необходимо. Така, за жалост, у нас е било винаги. Затова имаме само един изход: да търсим съмишленици на списанието, да търсим абонати, хора, които имат потребност от него, да се опрем на тях, та белким успеем да го спасим. Това, повтарям, че никой не ни помага или насър-

С поздрав: Ангел Грънчаров ЗАБЕЛЕЖКА: Горното писмо е написано и изпратено на 11 април 2011 г. До днес, 10 юли 2011 година адресатът не е реагирал по никой начин на писмото ми. Изходът е: да търсим съмишленици на списанието От един приятел, който с каквото може подпомага издаването и разпространението на списание ИДЕИ, получих тия дни писмо във връзка с Великден, на което, струва ми се, бива да се даде публичност, понеже показва реалната ситуация около списанието. Ето по-долу неговото писмо и моя отговор до този човек: Здравей, Ангеле, Благодаря ти за пожеланията! Приемам ги най-чистосърдечно.

чава, а всички се чувстват длъжни да ни пречат, показва, че правим нещо истинско. То е знак за одухотвореност и жизнена пригодност на списание ИДЕИ, понеже у нас духовните неща винаги са били в немилост. Ала без духовен живот една нация е осъдена на вегетиране без смисъл, сякаш е паднала в екзистенциална дупка, сякаш е осъдена на духовна смърт, не на живот, не на прогрес или пък на просперитет. Автентично-същностният живот за един човек и дори за цяла една нация е тъкмо духовният живот, а всичко останало са само сенки и миражи... Което и трябва да ни дава някакъв все пак кураж. Макар че на моменти ми призлява от мъка, че е така у нас, и ми се иска да се откажа; ала после се съвземам и осъзнавам, че такава явно ми е била участта. Затуй съвсем не се чудя, че всички, които ме познаваха, дори и мнозина от ония, които ми се представяха за приятели, със съвсем малки, нищожни изключения, броящи се на пръсти, откак почнах да правя и да издавам списанието, не само ми обърнаха гръб, ами и почнаха да ме облъчват със смразяващо, с ледено мълчание. За сметка на това обаче се появиха немалко хора, с които се запознах благодарение на списанието, с които се уважаваме сякаш сме духовни братя. Извинявай, че те занимавам с тия неща, но почувствах нужда да ги кажа някому.

ЕДНА МНОГОЗНАЧИТЕЛНА ИСТОРИЯ Пред алтернативата да загуби свободата си е по-добре списание ИДЕИ незабавно да умре Миналия петък, 21 януари т.г. (2011) получих следното писмо от проф. Богдан Богданов, председател на Настоятелството на Нов български университет: Уважаеми г-н Грънчаров, Вие бяхте поискал чрез Христо Тодоров да насочим средства към Издателство ИЗТОК-ЗАПАД за текст, подготвен изцяло от Вас без участието на нашите хора от НБУ. Когато подготвите брой и с наше участие, ние ще отбележим, че списанието е основано от Вашия екип, но че в издаването му участва и НБУ. Е, участието ни ще бъде и с това – че издателските разноски ще са за сметка на НБУ. За всичко това ще сключим договор, в който ще бъдат указани подробностите. Ще говоря още веднъж с Христо Тодоров и той на свой ред ще говори с Вас, за да подготвим договора и да избегнем недоразуменията. С пожелание за хубави дни: Богдан Богданов На горното писмо на любезния професор Богданов днес отговорих по следния начин:

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Уважаеми проф. Богданов, Благодаря Ви за отговора, който хвърля известна светлина върху актуалната позиция на НБУ около евентуалното наше сътрудничество по издаването на

списание ИДЕИ. След размисъл считам се за длъжен да Ви уведомя за следното: Списание ИДЕИ е отворено за стойностни текстове независимо кои и какви са техните автори. Смятам за неприемливо да се поставя условието някакъв дял от страниците на списанието да бъдат заделени за автори, работещи в НБУ, след като по начало всеки добър текст, независимо къде или какво работи авторът му, може да излезе отпечатан в нашето списание. След като това правило важи за абсолютно всички автори, разбира се, че то важи и за авторите, свързани с НБУ. От друга страна погледнато изискването една група автори да се ползват със специални предимства при излизането на текстовете им в списание, финансирано от НБУ, е предпоставка списанието да загуби характера си на свободна трибуна, отворена за всички мислещи и пишещи личности у нас. Това, че НБУ във Ваше лице изрази готовност да подпомага финансово основаното от мен списание, го разглеждам и оценявам като акт на духовна съпричастност и подкрепа в наистина трудното начало на едно значимо културно дело. Признавам си, бях крайно удивен, че точно такова нещо, именно безкористна подкрепа и насърчение, подбудени от чиста духовна съпричастност, е възможно да се случи у нас. Сега обаче установявам, че съм се лъгал, че, както е обичайно за вятърничавите идеалисти, съм допуснал желаното да замени действителното. Оказва се, за жалост, че и в този случай е на път да се наложи типично нашенската психология, която може да се изрази с добре известната поговорка "Който плаща, той поръчва музиката!". Господин професоре, знам, че може да ме възприемете като съвършено луд човек, но аз не съм склонен да по-

жертвам духовната свобода на списание ИДЕИ на никакво, камо ли пък точно на това основание. Според мен е многократно по-добре списанието гордо да умре, още в люлката си, отколкото да съществува, ала на цената на всякакви унижения и компромиси. Защото ако умре, това поне ще покаже за сетен път, че тук, в България, чисти и духовно извисени помисли и дела са невъзможни, че у нас всичко духовно следва да бъде безкрай унижавано, поставяно на колене, подлагано на тормоз и на какви ли не гаври и издевателства. Пред една такава алтернатива, а именно да загуби свободата, гордостта и достойнството си, е наистина по-добре списание ИДЕИ незабавно да умре. Казвам го с болка, защото списанието е моето най-дълго мечтано, страстно жадувано и затова най-любимо чедо или дете. И искам още нещо да Ви кажа, понеже държа да си остана директен и искрен човек, пък макар и да съзнавам, че рискувам това да бъде оценено като чиста глупост. Аз съм дълбоко убеден, че съвсем не е случайно това, че от НБУ започнахте да поставяте съвсем неприемливи условия, добре знаейки, че приемането им е равностойно на погубване на духа и патоса на списанието. Аз разбирам, че първоначалния Ви порив, именно лично Вашия, е бил наистина да спасите списанието, воден от едно чисто съзнание за духовна съпричастност. Но след това се е намесил друг фактор и съвсем други съображения, за да промените така рязко позицията си относно списание ИДЕИ. Смятам, че за това има заслуга моя състудент от Санкт-Петербургския университет Сергей Игнатов, който напоследък се подвизава като министър. Случилото се напълно отговаря на него12

вия темперамент, характер и стил на поведение, които познавам добре. Можете да пратите много здраве от мен на г-н Министъра, но му кажете и да не си мисли, че ще го оставя да се погаври със списанието ей-така, щото така му е хрумнало, или пък за да покаже властта и величието си. За жалост министрите на образованието (и тези на културата) у нас, драги проф. Богданов, в това число и нашият общ познат, явно нямат друга мисия освен най-старателно да вредят, да тровят и да доубиват не само българското образование, култура и наука, но и всичко чисто и духовно, осмелило се да покълне на общобългарското културно и нравствено бунище. Това е в общи линии всичко, което държах да Ви кажа. Ще се мъча, както и досега, да продължавам да издавам списание ИДЕИ с мизерните средства на неколцината негови основатели, и, разбира се, благодарение на безценната съпричастност и подкрепа на неговите читатели. Благодаря Ви въпреки всичко за благородния жест, който проявихте когато де факто признахте, че у нас има нужда от такова списание като ИДЕИ. Именно за да го съхраня каквото е съм длъжен да запазя свободата му, което пък ме принуждава да не се съглася с новите условия, които ми поставихте. Ползвам се от случая да Ви пожелая здраве и нови творчески успехи!

Ще се пренесе ли списание ИДЕИ в света на идеите? (Полемика) Под горната публикация в онлайнизданието на списанието намерих красноречив отзив, на който отговорих незабавно. После опонентът също ми отговори и така се завърза една полемика, касаеща ситуацията около списание ИДЕИ и неговото бъдеще. Смятам, че въпросната полемика може да предизвика поширока дискусия, поради което я предлагам на вниманието на читателите на списанието: Tsvetan каза: С това отношение списание ИДЕИ ще се пренесе в света на идеите! Нищо достойно не виждам във Вашия отговор, прозира обаче нараненото Ви ego, заради което искате да пожертвате една хубава инициатива. Странно е как човек като Вас, който разбира нуждата от такова издание и значението му в дългосрочен план, бива толкова заслепен от ego-то си. Много лесно искате да се отървете с това "наречете ме глупак"; не, Вие не сте глупак, Вие сте егоцентрик, който не е готов да отстъпи и сантиметър в името на кауза, много по-важна от гордостта, с която обричате на смърт списанието. Искате финансиране, но не искате екипа на НБУ да участва в издаването? Въпросът, който аз си задавам, е: каква е Вашата цел? Искате ли списание ИДЕИ да процъфтява – или искате пълен контрол над изданието? Кажете ми: какво лошо виждате в това екип от НБУ да участва в издаването? Мислите, че са зле подготвени и недостойни да Ви помагат ли? Ако борбата за просвета беше по важна за Вас от гордостта Ви, щяхте да

С уважение: Ангел Грънчаров

отстъпите и да намерите компромисно решение. А с този си отговор Вие плюете в лицето на този, който Ви подава ръка. Друго обаче казвате в първия брой на списанието: "Призовавам най-вече преподавателите по философия в гимназиите, младите асистенти и докторанти, професионалните философи и психолози и всички, които се интересуват от философия и психология: отхвърлете всички скрупули, бъдете смели, решете се и елате да си сътрудничим и да издаваме новото списание." Когато обаче Ви се предлага сътрудничество, Вие отказвате и то по един грозен начин – представяйки фалшиви причини... Цял абзац сте отделили на това, че "смятате", че това е поръчка на Сергей Игнатов. Дори за второкурсник като мен това изглежда нелепо и смешно: Сергей Игнатов искал да покаже величието си – глупости! Вие искате да ни покажете комплекса си за малоценност спрямо Вашия мил състудент, който така пламенно мразите, а покрай него и целия НБУ.

към някакъв социален или материален просперитет. Поради което всичко отдавате на "неправилната" ми личност и на "скверния" ми характер. Мисля, че за това кой какво наистина представлява може да се съди най-вече по постъпките и по крайната му цел. А лично аз не виждам нищо лошо в това списание ИДЕИ да се пренесе в света на идеите, което само ще означава, че то по принцип и по начало е причастно на един по-възвишен от тукашния свят; поради което е съвсем естествено да не бъде прието от него. Така че благодаря за несъзнателния комплимент! Все пак обаче не бързайте да го погребвате: дори и смъртта, според поизтънчените философски разбирания, е само път към безсмъртието и към вечността. А при това списание ИДЕИ съвсем няма намерение да умира, така че бъдете напълно спокоен за него. Желая Ви здраве и успехи! Tsvetan каза: Професор Грънчаров, тук въобще не става дума за Вашия морален образ; по-важното в случая е каузата, зад която списание ИДЕИ застава – и на която аз съм привърженик. А именно – просвета. Когато прочетох първия брой, веднага направих асоциация със списание „Мисъл” и се зарадвах, че са останали хора, на които не им е безразлично какво ще стане с образованието в България. Хора, притежаващи интелекта и способността да направят промяна към подобро. Твърде за кратко се радвах защото се натъкнах на отговора Ви. И бях леко шокиран и раздразнен с каква лекота бихте пожертвали списанието. Толкова бързо и лесно забравихте за какво се борите? Борба за просвета – нима това

Ангел Грънчаров каза: Господине, благодаря Ви за пламенния коментар и за така страстната защита на позицията на НБУ! Мисля обаче, че сте се подвели относно моя морален образ, да съдите за който, при това без изобщо да ме познавате, е твърде некоректно. Но сте в заблуждение също и относно мотивите ми да предприема тази стъпка: има някакъв нравствен и ценностен ред на основания и причини, вникването в който явно не Ви е по силите. Например свободата, достойнството и истината стоят много повисоко от всякакви подбуди и стремежи 14

не е нещо, заради което да си струва да преглътнете ego-то? Отказвате по груб начин сътрудничество с екипа на НБУ – без дори да се опитате да намерите компромисно решение. Това ли не ми е в капацитета да разбера? А сега да се запитаме пак кой страда от това? Аз или Вие, или може би общата ни цел??? Към екипа на НБУ изпитвам дълбоко уважение – не просто защото ми преподават, а защото това са доказани имена, изключително добре подготвени кадри, от чиято помощ списанието само може да спечели. Вашият отговор погоре е обида към тях. Те Ви подадоха ръка, а Вие ги заплюхте. Какво достойнство? Каква истина? Какви са тези празни думи, професор Грънчаров?! Това ли виждаме в постъпката Ви?! Аз няма да спра да си купувам списание ИДЕИ, но няма и да забравя постъпката Ви. От нея мога само да си извлека поука. А колкото до това, че списанието принадлежи на този по-висш свят на идеите... е, радвам се, че това Ви утешава, но кой има нужда от ИДЕИ в света на идеите?

ИДЕИ не ми е първата инициатива в тази насока. Автор съм на много учебници и помагала по философия, логика, етика, психология и т.н., също така и на някои оригинални философски изследвания. Казвам това не за друго, а за да подчертая, че нямам различия с Вас относно оценката за това колко потребна за нас, българите, е дейността, наречена просвета; нещо повече, през целия си съзнателен живот съм работил най-упорито все на това същото поприще. Сега за казуса с НБУ. На пръв поглед впечатлението Ви е напълно основателно: "по най-груб начин" отказвам сътрудничество с тях. Но си правите този извод понеже не сте наясно с детайлите. А те в случая решават всичко. Аз бях този, който най-много се зарадва и вдъхнови когато НБУ предложи да си сътрудничим. На срещата с проф. Богданов се споразумяхме за следното: екипът, създал ИДЕИ, ще продължи да го издава, а НБУ ще финансира всяка отделна книжка. Като в замяна ще бъде прибавено името му в "копирайта", т.е. списание ИДЕИ ще стане съвместно издание на моя Център за развитие на личността и НБУ. Проф. Хр. Тодоров прие да влезе в редакционния съвет като задачата му щеше да е да решава именно въпросите, свързани със спонсорството на НБУ за списанието. Тогава изобщо не е ставало дума за това НБУ във всяка книжка някакъв дял от статиите да бъдат заделени за автори, работещи в университета. Съобразно договореността ни подготвих поредната книжка и помолих проф. Тодоров, мой състудент навремето, да задвижи механизма за финансирането й. И тогава именно проф. Богданов ме информира, че тъй като в създаването на тази книжка НБУ няма участие, то в

Ангел Грънчаров каза: Драги г-н Tsvetan, благодаря Ви за коментара, който ми дава повод да внеса някои пояснения. Защото, както личи, без тия пояснения не само Вие, но и всеки друг може да се подведе и да си състави съвсем неверни заключения. Най-напред не съм "професор", нямам академични титли, просто съм философ. На второ място искам да Ви информирам, че вече 27 години съм труженик в полето на просветата и образованието, т.е. създаването на списание 15

такъв случая НБУ няма да я финансира. Каза ми се също, че когато се направи книжка, в създаването на която автори на университета вземат съответното подобаващо участие, едва тогава те и ще финансират съответната книжка. Прочетете по-внимателно писмото на проф. Богданов за да вникнете в това изненадващо за мен изискване. Сега искам да кажа разбирането си за търсенето на "компромисно решение". Аз съм декларирал още със създаването на сп. ИДЕИ, че всеки стойностен и талантливо написан текст, независимо от това кой, какъв е и къде, а също и какво работи авторът, ще бъде отпечатан в списанието. Това, естествено, важи и за авторите, работещи или учещи в НБУ. Прегледайте авторите в досега излезлите книжки и ще установите, че сред тях има и студенти, и ученици, и млади учени, и известни, и неизвестни философи, и работещи в БАН, и работещи в ПУ, в СУ, учили или работещи в НБУ и пр. Аз лично смятам, че дадена група автори не може да има специални права и привилегии при списването на едно по презумпция свободно издание, каквото държа да си остане списание ИДЕИ. Защото ако сп. ИДЕИ стане "вътрешно-ведомствено" издание на НБУ то тогава няма ли опасност да се случи това всички други автори да почнат да бъдат разглеждани като "външни", един вид като натрапници и като нежелани?! За да не се получи това, аз бях длъжен да реагирам по начина, по който реагирах – въпреки рисковете да не бъда разбран и да бъда осъждан. А НБУ винаги ще може да си създаде свое собствено философско списание и по този начин да допринася за каузата на българската просвета, образование и духовност.

Тази в основни линии е моята гледна точка. Аз никъде не съм си позволил да не дооценявам или пък да подценявам "кадровия потенциал" на НБУ. Напротив, прекалено високо ги ценя. Но това не означава, че ще допусна сп. ИДЕИ да бъде парцелирано и оградено от цялата мислеща и философски настроена общност в България като бъде един вид "присвоено" от НБУ. Другояче казано, няма да допусна списание ИДЕИ, стремящо се да бъде едно автентично свободно философско списание, да загуби онова, от което зависят и оправданието, и смисъла на съществуването му, а именно да загуби свободата си. За мен думи като "свобода" и "истина", а също така и думата "достойнство" съвсем не са "празни думи", както на Вас, кой знае защо, Ви звучат. А за работа за каузата на българската просвета и духовност има прекалено много празно място и пространство за принос и изява, така че на нея могат достойно да работят всички, независимо от принадлежността и непринадлежността им към една или друга общност. Може би след време ще погледнете на историята на отношенията на сп. ИДЕИ с НБУ не така емоционално и пристрастно, а по-мъдро. А и кой е бил прав и кой крив ще покаже животът. С най-добри пожелания за здраве и успехи: Ангел Грънчаров П.П. Само още един момент, който пропуснах. Пишете "Но кой има нужда от ИДЕИ в света на идеите?". Аз пък ще Ви отвърна: точно там му е мястото на едно списание, носещо името ИДЕИ, в света на идеите му е мястото! Заради това да си остане в света на идеите, на духовните неща, а не да бъде примъкнато и принизено до света на интересите, на капри16

зите и на суетностите, се наложи сп. ИДЕИ да защити своята уникалност, причастността си към споменатия свят – като се самолиши от съблазънта да се откаже от него. А кой е "истинският", "действителният", "реалният" свят, светът на идеите или този на съблазните, на социалните страсти и изкушения, е въпрос, на който привържениците на духовното и отдадените на духа на философията отговарят съвсем еднозначно...

права и привилегии при списването на едно по презумпция свободно издание, каквото държа да си остане списание ИДЕИ." „Аз лично смятам“ не е аргумент, а субективна оценка. Ето точно тук се проявява ego-то Ви, което отново опитвате да замаскирате зад думи като „свобода“. За Вашата редакторска свобода ли става въпрос, г-н Грънчаров? На мен все още ми изглежда, че Вие не сте решен на компромис, а искате просто да запазите пълния контрол над списанието – и наричате това „свобода“ и държите то да си остане „свободно“. Искате финансиране – ами дайте на НБУ дял от "книжката". Запазете си правото на главния редактор да спира издаване на текстове, които не отговарят на стандартите на списанието. Все пак Вие сте основателя и е нормално да си договорите широки правомощия в тази насока. Екипът на НБУ има какво да предложи на списанието. Именно Философия и Психология са едни от найсилните специалности в НБУ. Не мисля, че нивото на ИДЕИ ще пострада, напротив, смятам, че участието на НБУ може само да развива списанието – без да го превръща в тази ужасна дума "вътрешно ведомствено". Въпросът за подробностите в договора би следвало да бъде внимателно обмислен от Ваша страна като най-добре би било да направите консултация с юрист. Не забравяйте, че повече финанси означава и възможност за увеличаване на обема на списанието. Можете да се договорите да запазите Вашите 110 страници „свобода“ и да отпуснете на НБУ 30 – 40 страници, за които те така или иначе ще плащат. Какво лошо има в това? От това печелят всички. Печели просветата.

Tsvetan каза: Подписали ли сте договор за да искате финансиране от НБУ така и не става ясно. "Съобразно договореността ни аз подготвих поредната книжка и помолих проф. Тодоров, мой състудент навремето, да задвижи механизма за финансирането." Разбирам само за устната Ви договорка с проф. Богданов. "На срещата с проф. Богданов се споразумяхме за следното..." – в смисъл на подписахме договор или просто устно сте се договорили? Консултирахте ли се юрист за подписването на договор? В писмото си проф. Богданов казва: "За всичко това ще сключим договор, в който ще бъдат указани подробностите. Ще говоря още веднъж с Христо Тодоров и той на свой ред ще говори с Вас – за да подготвим договора и да избегнем недоразуменията." Именно за параметрите на договора става въпрос, господин Грънчаров! Да не мислите, че парите падат от небето?! Не е нормално да искате пари без да дадете никакво участие на НБУ в списването на ИДЕИ. "Аз лично смятам, че дадена група автори не може да има специални 17

Всичко е въпрос на договореност и степента на кооперация между Вас и екипа на НБУ. Със съвместните ви усилия можете да постигнете много повече, а от това и каузата на изданието ще спечели. Но за тази цел трябва Вие да действате. Както сам съветвате в първия брой: „Отхвърлете всички скрупули, бъдете смели, решете се и елате да си сътрудничим и да издаваме новото списание!“ Казах „кой има нужда от ИДЕИ в света на идеите“ защото образование ни е нужно в този свят, а не в идейния; там на никой не му е потребно. Именно просветата е това, което скъсява бездната между двата свята. Ангел Грънчаров каза: Всъщност, г-не, разговорът ни е безпредметен; от НБУ се обидиха от моя отговор и прекъснаха преговорите, които, впрочем, така и така не започнаха. Това е положението. Няма смисъл повече да се обсъжда. Списанието ще продължи да излиза без подкрепата на НБУ. Както и досега. Аз лично не зная зад списание МИСЪЛ на д-р Кръстев да е стоял с финансова подкрепа някой, било университет, било меценат, било някой друг. Историята, както виждаме, се повтаря. Това може би е наша общобългарска обичайна участ... Tsvetan каза: Да, разговорът наистина е безпредметен. За съжаление вече е късно да се направи каквото и да било. Все пак Ви пожелавам да намерите финансиране и списанието се стабилизира. Не може да се прави образование или философия когато няма пари и трябва да се мисли само за оцеляване.

Обичта е опасност за най-самотния, обичта към всичко, стига само да е живо! За смях наистина е моята лудост и моята скромност в обичта.

ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ Крилатите мисли на Фридрих Ницше Да говорят истината – това могат малцина.

Из "Странникът", "Тъй рече Заратустра"

На тържището се излагат дреболии. Дори и за много пари да са. Та тълпата е права. И тя е равна там, където няма Нещо, а всичко е Нищо. Същественото се подарява или се взима.

Чуйте, вие, съдии! Има още друго безумие: и то е преди деянието. Но друго е мисълта, друго делото, друго образът на делото. Колелото на причинността не се върти между тях.

Всички неща са свързани, са брънка от една верига, преплетени, влюбени по между си."

Из "За бледният престъпник", "Тъй рече Заратустра" Можем да дадем обещания, когато става дума за деяния, но не и за чувства, тъй като те не зависят от волята. Който обещава на някого да го обича завинаги, неизменно да го мрази или вечно да му бъде верен, обещава нещо, което е извън властта му...

Из "Тъй рече Заратустра" Това, което е, няма да бъде, което ще бъде, то не е... Из "Залезът на боговете" На много умни личности преставаш да им вярваш, когато ги видиш смутени.

Из "Човешко, твърде човешко" Малцина могат да бъдат правдиви! А който може – не иска! И съвсем не са способни на това "добрите". О, тези добри! Добрите никога не казват истината; за духа да бъдеш добър е болест.

Из "Отвъд доброто и злото” Нито Ману, нито Платон, нито Конфуций, нито юдейските и християнските учители са се съмнявали в своето право да лъжат. Те са се съмнявали в съвсем други права... Казано накратко – всички средства, с които досега са се опитвали да направят човечеството морално, са били в основата си неморални.

Другари дири творецът, а не трупове, не и стада и упованици. Сътворци дири творецът, такива, които пишат нови ценности върху нови скрижали. Ето кои са моите читатели, истински по предопределение. Каква полза от останалите? Останалите са просто човечеството. Човек трябва да превъзхожда човечеството

Из "Залезът на боговете" Да се изкачва иска животът и, изкачвайки, да се превъзмогва. Из "Тъй рече Заратустра" 19

със сила, с духовна извисеност, с презрение...

ми ръце... Та и с човека е така, както с дървото.

Може би огъня и вихъра, оставени без контрол – унищожили биха и човека.

От тези невидимите – и се изправяме. Няма от кои други.

Разумът би могъл да ги ползва като "миялна машина със сито" един вид. Да махнат излишното.

Или тях въобще ги няма, всичко го правим ние, не съзнавайки как и за това заклеймяваме невидимото.

А това не е хаос.

Ако едно дърво е било огъвано от невидими ръце дълги години – трябва много да се внимава. Не бива да се опитваме да го изправим изведнъж, защото има опасност да го счупим.

Въпросите, неразбирането в нас, объркването, незнанието къде е то?! Вие гледате върха когато се стремите към висотата. А аз гледам надолу за да се възвися. А колко от вас могат да се смеят и в същото време да останат на висота? Който се изкачи на най-високите планини, той се смее на трагедията на всички и на сцената, и в живота.

… Това, че всекиму е позволено да се учи на четмо, разваля с времето не само писането, а и мисленето. Из "Тъй рече Заратустра" Мразя тесните души. В тях няма нищо добро – и почти нищо лошо.

Из "Тъй рече Заратустра" "Да хвърли камък, който е безгрешен".

При раняването нараства духът и се развива мъжествената добродетел.

Аз не бих. Дребната душа е нееволюирала едра. Всеки е минал оттам. И ученика, болния – имат нужда от помощ, не от отвращение.

... Пустинята расте – тежко на тогова, който таи пустиня в гърдите си! С какво може да бъде измерена мъдростта? – Прирастът на мъдростта може да се измери най-точно според отслабването на жлъчта.

Отвращаващите според мен са също толкова дребни, защото не искат да бъдат човечни, да комуникират и помагат.

Из "Човешко, твърде човешко"

Това, което не ни убива ни прави силни.

Имаш нужда от хаос в своята душа, за да дадеш живот на танцуваща звезда.

Ако поискам да разклатя това дърво с ръцете си, не бих могъл да сторя това. Ала вятърът, който не виждаме, го мъчи и огъва накъдето си иска. Ние биваме най-зле огъвани и измъчвани от невиди-

Войната и смелостта са извършили повече велики неща отколкото обичта към ближния. Не вашето състрадание, а ва20

Истинските мъже загиват поради липса на любов, актьорите – поради липса на хвалебствия.

Вашият дух и вашата добродетел да служат на смисъла на земята, братя, и ценността на всички неща да бъде наново от вас положена! Затова трябва да бъдете вие борци! Затова трябва да бъдете творци!

Из "Човешко, твърде човешко"

Из "За волната смърт"

Поставете малки добри съвършени неща около си, вие, висши човеци! Чиято златна зрялост лечи сърцето. Съвършеното учи да се надяваме.

Тъкмо най-малкото, най-тихото, най-лекото, шумът на гущер, един дъх, едно литване, един миг – малкото е присъщо на най-доброто щастие. Тихо!

Из "За висшия човек", "Тъй рече Заратустра"

Из "По пладне"

шата храброст е спасявала досега сполетените от нещастие.

Малко повече, малко по-малко: тъкмо в това е многото, това е най-вечето.

Ако търсиш винаги началото се превръщаш в рак. Историкът гледа винаги само назад: накрая вече вярва заднешком.

Да стоиш с отпуснати мускули и с отпрегната воля: това е най-мъчно за всинца ви, вий, възвишени!

Из “Залезът на боговете” ... И наистина, човек е по-самотен, когато са двама и мълчат, отколкото когато е сам.

Из "За възвишените", "Тъй рече Заратустра" Ако твърде дълго гледаш в бездната, тя ще погледне в теб.

Из "Тъй рече Заратустра" Един отива при своя ближен, защото дири себе си, а друг защото би желал да се избави от себе си. Вашата лоша обич към себе си прави от самотността ви тъмница.

Светата вода отровиха те със своята похот; и като зовяха наслада своите мръсни блянове, отровиха още и думите.

Из "За обичта към ближния", "Тъй рече Заратустра"

Към малцина, към бъдещето, към далечното се отправя моят дух: що ме е грижа за вашата нищожна, обикновена, кратка беда!

Из "За сганта", "Тъй рече Заратустра"

Да страдаш от самота не е естествен протест – лично аз много често съм бил сполетяван от "множеството", от липсата на "самота"...

Из "За висшия човек" Аз ви уча за Свръхчовека. Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. 21

Аз обичам оногова, който е със свободен дух и свободно сърце: тъй главата му е утроба на неговото сърце, а сърцето му го тласка към гибел.

Обичай и загини: това върви тъй от памтивека. Воля за обич: то е да бъдеш също готов за смърт. Това ви казвам аз, страхливци!

Из "Предговор на Заратустра"

Из "За непорочното познание", "Тъй рече Заратустра"

И свободният духом, и той още трябва да се пречисти. Много тъмници и плесен останали са още в него: чисто трябва да стане и окото му.

"Аз" – казваш ти и си горд с тая дума. Но по-великото – в което не искаш да вярваш – е твоята плът и нейният велик разум: тя не казва аз, но върши аз."

Из "За дървото на планината" Из "За презрителите на плътта" Всеки миг почва битието; около всяко "тук" се върти топката "там". Средата е вред. Крива е пътеката на вечността.

... Да живееш е все едно да изгориш и все пак да не се сгрееш..

Из "Оздравяващият", "Тъй рече Заратустра"

Да, много горчиви умирания трябва да има във вашия живот, вий творци!

Във вашата любов да бъде вашата чест. И нека туй да бъде ваша чест – винаги да обичате повече, отколкото сте обичани, и никога да не сте втори.

Тъй ще бъдете защитници и оправдатели на всяка преходност. Из "На блажени острови", "Тъй рече Заратустра"

Из "Тъй рече Заратустра" (ЗАБЕЛЕЖКА ОТ РЕДАКЦИЯТА: Горните мисли са подбрани от чудесната страница на почитателите на великия немец във Фейсбук, озаглавена „Фридрих Ницше – идеологът на модерния път на Човека към Бога”.)

Онова, което се прави от любов, става винаги отвъд доброто и злото. Има много тежки неща за духа, за силния, издръжливия дух, в който живее благоговение – неговата сила желае тежкото и най-тежкото. Не работа ви съветвам аз, а борба. Не мир ви съветвам, а победа. Вашата работа да е борба, вашият мир да е победа! Из "За войната и военните", "Тъй рече Заратустра"

раното от него списание “Философски преглед”, статия “Расизмът под закрила на биологията”, с подзаглавие “Научните приключения на един български зоолог”. Обиден от дързостта на Михалчев, Консулов води две дела против него в Окръжния и Касационния съд, но и двете дела пропадат, а събитията потвърждават правотата и расовата теория получава своята присъда. Димитър Михалчев не е победен словесно и от най-талантливите опоненти защото израства в една свободна атмосфера на толерантност и свободолюбие. Положителното, силата в полемиките на Димитър Михалчев се състои в това, че той е необикновено търпелив, находчив и остроумен. Владее словесните оръжия. Роден полемист. От 1924 до 1927 г. Димитър Михалчев е пълномощен министър в Прага. Той е на два пъти посланик и в Москва 1934-1936 и 1944 и 1946 г. “След завръщането му като посланик втори път в Москва след Втората световна война – пише Петко Караделков – ние отново го посетихме и поискахме да ни разкаже за Съветския съюз, както направи той преди войната. Отговорът му беше: “... като човек на науката ще Ви кажа, че там няма свободна наука. Тя е похлупена от Сталинския обскурантизъм”. Към края на живота си Михалчев е избран за академик и председател на Българската Академия на науките. Михалчев е русофил и славянофил. Той търси решението на тракийския въпрос в солидарността със славянските народи. Академик Димитър Михалчев е гордост за българската философска наука и тракийци с право се гордеят с него. „Философски преглед“ е българско списание, основано през 1929 г. Излиза в

КЛАСИЦИ НА БЪЛГАРСКАТА ФИЛОСОФИЯ Кой е Димитър Михалчев? Никола Георгиев Академик Димитър Михалчев е голям български философ и енциклопедист, блестящ публицист, далновиден политик и общественик. Роден е в Лозенград на 25 декември 1880 г. В Софийския университет, проф. Михалчев е на висотата на най-добрите и популярни професори – дели мегдан с проф. Асен Златаров и води нескончаеми полемики с най-известните учени – проф. Стефан Консулов (върл хитлерист) и с Тодор Павлов (ортодоксален марксистсталинист), Асен Киселинчев, Ошавков и други философи и философски течения. Спори с Рикерт, участва в международни философски конференции през 30-те години. Димитър Михалчев е фигура и от международен мащаб. За него са изказвани мнения, че е по талантлив от Й. Ремке (негов учител в Грайфалдския университет). Именно самият Ремке написва предговора на Димитър Михалчев към “Философски студии” (Лайпциг, 1910 г.): “От учителя, който беше надминат от ученика си”. Макар че завършва философия в Германия, Димитър Михалчев не минава за поклонник на “Мрачният германски гений”. По време на Втората световна война, предизвикан от Стефан Консулов, председател тогава на учителския съюз, въпреки риска, който му готвят домораслите расисти, с голяма ерудиция и блестящ полемичен тон, написва в редакти23

71 книжки до 1943 г. Редактира се от Димитър Михалчев. Списанието има разнообразна тематика и съдържание. В него пишат над 150 автори като Александър Балабанов, Петър Бицилли, Мара Белчева, Боян Болгар, Тодор Влайков, Орлин Василев, Любомир Владикин, Венелин Ганев, Константин Гълъбов, Атанас Далчев, Любен Диков, Иван Кинкел, Димо Казасов, Ефрем Каранфилов, Иван Леков Никола Мавродинов, Стефан Младенов, Фани Попова-Мутафова, Петър Мутафчиев, Константин Петканов, Емануил Попдимитров, Иван Орманджиев, Петко Росен, Никола Сакаров, Александър ТеодоровБалан, Георги Томалевски, Цеко Торбов, Иван Хаджийски, Младен Николов, Буко Исаев и други. Димитър Михалчев умира на 18 януари 1967 г. в София.

раклит такава мисъл като „всичко тече", когато очевидно хиляди неща не са тъй преходни, както се подразбира от основния възглед на гръцкия мислител. Моля Ви, ако намирате, че е интересно за вашите читатели, разяснете на страниците на списанието смисъла на Хераклитовите твърдения и произхода на неговите смели тези. На това питане аз отговорих по следния начин: Хераклит е много странен мислител. Вие го наричате „революционерът на гръцката древност", а той е бил всъщност заклет реакционер, който е ненавиждал народа и народните маси с цялата си душа. Колкото се отнася до тезите „всичко тече" и „невъзможно е да се потопиш два пъти в една и съща река" – които обективно взети, действително крият в себе си една революционна мисъл – както тя, така и твърдението, е че и двете са формулирани от самия Хераклит. Никаква школа той не е създал. Неговото учение не е могло да бъде разбрано в древността и поради туй историята на тогавашното време не познава никакъв популяризатор и разпространител не неговото учение. Един твърде интересен въпрос е: как е могъл Хераклит, опрян на знанията на своето време, да дойде до възгледа, според който всичко тече? Нима не е виждал той, че планината на югоизток от града Ефес, в който е живял, съвсем „не тече", че тя си е оставала през целия му живот все същата? Как е могъл той да поддържа, че всичко се мени, когато волът или козата умират, но поколението им и след стотици години е пак вол или пак коза! С други думи, не е материалният свят (растения, животни, минерали и пр.), който е могъл да породи у Хераклит възгледа, че всичко тече, всичко се мени,

За тезата на Хераклит "Всичко тече, всичко се мени" Димитър Михалчев Παντα ρει και ουδεν µενει (Всичко тече, всичко се мени) Един ревностен читател на „Философски преглед" бе отправил през 1941 г. едно питане до мене: Хераклит, революционерът на гръцката древност, е поддържал, че всичко тече, всичко се мени. Чел съм някъде: той (или някой от неговата школа) е учел, че човек не може да се окъпе два пъти в една и съща река. Основната му теза донякъде разбирам, но тази последната — негова или на неговите ученици — не ми е ясна. Освен това, не мога да проумея, как е било възможно да се оформи в главата на Хе24

всичко става друго, особено при научните знания на хората от VI век до Христа. Сигурно променливостта, която образува основата на Хераклитовото учение, трябва да е била внушена на неговия ум главно от историческата действителност. Тъкмо тя е, която е могла дори столетия преди новата ера да докара един голям мислител като Хераклит до широкото убеждение, че няма нищо трайно и постоянно в тоя живот: всичко тече, всичко се мени. В рамките на един единствен човешки живот могат държави, правителства и царе да паднат, режими да се изменят, хиляди човешки същества да обеднеят, други да забогатеят и т.н. Това особно е личало в един голям търговски център като гръцката малоазийска колония Ефес, където Хераклит е роден и живял. А още повече, като се знае, че Хераклит (535-475) е живял в една бурна епоха на гръцката история, пълна с постоянни преврати, правителствени промени и остри борби. Тръгвайки от тая, внушена по такъв път средищна мисъл, Хераклит е обобщил и е намерил съображения да дойде до своята основна теза: „всичко тече, всичко се мени". Вярно е, че планината не се мени така бързо, както цветето, което расте, но все пак, тя се мени, както външно, така и вътрешно, поради множеството атмосферни и геологически фактори, въздействието на които непрекъснато изпитва. Това, което при планината или при мраморния паметник в градината в пократки интервали от времето — не личи така ясно, него ние го забелязваме с пълна очевидност при реката. Тя тече, всеки миг е друга. Е добре, казва Хераклит, ако вие сте се потопили веднъж в нея, втори път това вече е невъзможно. Защото, когато повторно влизате във

водата, тя не е същата, тя е вече оттекла, тя е станала друга. А оттука Хераклит заключава: човек не може да се потопи два пъти в една и съща река. Разбира се, че в един кратък отговор, като настоящия, ние нямаме възможност да обсъдим основно проблемата, която тезата на Хераклит повдига. Ще кажем само най-същественото. С думите „всичко тече" Хераклит изказва едно съвсем вярно положение: няма в света неща (вещи, индивиди), които да не се менят, които да постоянстват вечно, да остават винаги същите. Това е за нас ясно както бял ден. Предметът „А" беше бял, стана сив, беше малък, стана голям, беше ръбест, стана объл, беше тук, отиде там, с една дума: беше едно, стана друго. Но, подчертавайки смяната, като съществена за индивида (вещ, тяло, предмет), Хераклит изпуска из предвид, че при всеки индивид, наред със смяната, има и нещо трайно: това е общото, което постоянства. Моята шапка бе порано зелена, сега е вече сива, бе фабрично оформена, сега е измачкана, бе гладка, сега е грапава, бе някога във фабричния склад, сетне в шапкарницата, а сега виси на моята закачалка. Обаче и по-рано тя имаше форма изобщо, и сега има форма изобщо. С една дума, тя никога не е без цвят, без форма, големина, място и пр. Доколкото шапката ми се мени, тя сменя особеностите на общото, сиреч сменя своя особен цвят с друг особен цвят, своята особна форма с друга особна форма, своята големина с друга особна големина, своето особно място с друго особно място и т.н. Казаното за моята шапка важи за всеки друг материален предмет, за всеки веществен индивид.

Ако се върнем сега към Хераклит, ще видим, че той забелязва смяната (това що немците наричат Wechsel), но не долавя общото, което постоянства. А всъщност няма смяна без постоянстване, т.е. няма първото без наличността на второто. И когато човек говори за нещата (вещите, предметите или изобщо индивидите), че те се менят, той има всякога пред очи едно единство от смяна и постоянстване. И ние никога не бихме могли да разберем индивида ако не държим сметка за това единство от смяна и постоянстване. Тъкмо това единство е, което се отразява в нашата реч, когато казваме: „Наш Стоян порасна, измършавя, погрозня, значи, станал е друг, и все пак той е същият, Стоян, когото ти преди много години си държал на скута си". Прочее, станал е друг, и все пак е той, същият. Какъв е истинският смисъл на това привидно противоречиво твърдение — туй е една проблема, с която ние се занимаваме на друго място. Като се връщаме отново към индивида като единство от смяна и постоянстване, ние ще заключим сега: Хераклит е прав, когато изтъква първото, но той греши, когато пренебрегва второто. Сега сме вече подготвени да разберем смисъла на оная софистична теза, която краси заглавието на тая статия: човек не могъл да се потопи два пъти в една и съща река! Защо? Защото всеки миг реката „тече", следователно всеки миг тя не е прежната, тя е друга. И това, в което предстои да се потопиш следния миг, не е вече същото. Нека подхвърлим туй твърдение на критически разбор. Че реката тече, това ще каже: тя се мени. Ала както наш Стоян от туй, че се мени, не следва, че е престанал да бъде същият човек, сиреч

Стоян Петров, така и тука, от това, че реката се мени, не следва, че тя не е престанала да бъде същата река. Последното би могъл да отрече само тоя, който неправилно отъждествява вещите или индивида с едно моментно състояние на индивида. Гледам напр., в тоя миг окачената на двора риза, изложена на слънцето да съхне. Шибана от вятъра, тя е всеки момент друга. И все пак тя е същата риза. Това което виждам от нея тоя миг, то е само едно моментно единство или едно моментно състояние на въпросната риза, но то не е самата риза. Самата риза е едно единство от безброй много такива моментни състояния, дадени в последовност. Да смяташ, че въпросната риза — това е съхнещата на въжето риза, взета в един миг, значи да отъждествяваш цялото с една логическа част от цялото. Ето тук е грешката на Хераклит в неговия софизъм с реката. Самата река — това е подвижната вода в някакво определено и относително устойчиво корито. Това е индивидуалния предмет, който непрекъснато се мени. В това цяло човек може да влезе не два пъти, но хиляди пъти. Той винаги влиза в същия индивид, макар че всеки миг индивидът ни е даден в друго свое моментно състояние. Ако това не беше така, тогава аз не бих имал право да кажа, че мога да спя два пъти в едно и също легло, че мога два пъти да целуна същото дете, че мога два пъти да се измия със същия сапун, да говоря два пъти със същото лице и т.н. Очевидно е, че леглото ми, взето в онова моментно състояние, когато лягам върху него, е всякога друго. Същото важи за късчето сапун, с което мия ежедневно ръцете или лицето си, за детето, което милвам, за лицето, с което беседвам и пр. Свеждайки реката до ед26

но моментно състояние от нея, Хераклит всъщност отрича реката като индивид. Той вижда частите, но е сляп към цялото, той подчертава смяната, но не дотолкова сменящото се. След всичко това, никак не е чудно, че още Кратил (първият учител на Платон), който е минавал за „ученик" на Хераклит, отива една стъпка по-нататък и заявява, че човек не само не може два пъти да се потопи в същата река, но не може и един единствен път да извърши това. Защото след като е стъпил във водата, докато потопи бедрата или горната част на тялото си, съответната вода е вече изтекла и следователно: човек и един път не би могъл да се окъпе в същата река! Явно е сега, че Кратил е теглил досущ правилно една консеквенция от неправилното учение на Хераклит. Обаче грешката на Кратил е принципно същата, като тая на неговия „учител". И той смесва цялото с частта, или по-точно: отъждествява едното с другото. Който не държи сметка за това невярно отъждествяване, той не би могъл смислено да каже, че може да изсърба същата супа, че може да изпие една и съща чаша пиво и т.н. Всички тия забавни безмислици произтичат от логическите грешки, които очертахме по-горе. Накрая ние трябва да отбележим пътьом още една страна на учението на Хераклит, която го засяга като баща на т.нар. диалектика. Именно Хераклит, тръгвайки от смяната, която най-добре е изразена в огъня, като същина на света, той вижда скрито във всяко нещо същественото и несъщественото, битието и небитието. Ние самите съществуваме и едновременно не съществуваме, доколкото всичко у нас се мени. Световният ред, учи по-нататък Хераклит, не е от

боговете, но не е и от човека. Той иде от само себе си, от взаимното стълкновение на противоположните течения. Всяка действителност е една война. „Войната е всеобща, всичко възниква чрез борба и войната е „цар на всичко". Борбата на противоположностите е основа на всяка реалност и мисъл. Във време на борбата действителността се раздвоява на две враждуващи половини: съществуване и несъществуване, от което се ражда животът и мисълта. В борбата на противоположностите всяко нещо, което според Хераклит остава, то е само закономерност. В тия тъмни, но крайно интересни думи се крие началото на диалектическата философия. Какво значат те, какво е вярното и невярното в метафорите на Хераклит, това ще разглеждаме друг път, по друг повод. За всеки случай, те не са без връзка с разгледаното по-горе. Самото обстоятелство, че реката не може да бъде два мига същата, показва, че всеки момент тя е на границата между битие и небитие, между съществуващото и несъществуващото. Тука всеки от нас чувствува връзката между разгледаните тези на Хераклит и неговата диалектика.

В областта на индийската семантика традиционно се различават три нива на значението (Raja 2000)2: 1.Конкретно 2.Общо (родова форма) 3.Универсално Отделните школи поставят акцент върху едно от трите: на конкретното значение – Вяади, късната няя и самкхя; на общото или на родовата форма – джайнистката школа, а най-много са привържениците на универсалното или неизменно значение на езиковите единици – школата мимамса и адвайта веданта, към които се отнася и Бхартрихари. В индийската традиция понятието универсалност се интерпретира по-скоро в темпорален план – като неизменност, а не в пространствен план, като повсеместност. Текстът на Вакяпадиам е всепризнато тежък за европейския читател, но усилието си струва, защото, както отбелязва професор М. Б. Еменео, в областта на семантиката Западът има какво да учи от Индия.

ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ За семантиката в индийската традиция Мирена Атанасова Интересът към езика е централен за индийската интелектуална традиция. Историята му се простира хилядолетия назад във времето. Проблемите на езика се разглеждат от различни гледни точки. По думите на Белвалкар за период от близо три хилядолетия могат да се проследят поне дузина различни школи на санскритска граматика. Никъде другаде езикът не е бил изследван с такава ревност и не са постигани такива дълбини на анализа (Belvalkar 1997: 1)1. Философията на езика е във фокуса на вниманието на средновековния мислител Бхартрихари от V век. Езиковедските текстове преди него (на Панини, Патанджали, Катяяна) се концентрират предимно върху формалната страна на езика, докато неговото съчинение За изреченията и думите – Вакяпадиа е посветено на семантиката. Бхартрихари е наречен „баща на науката за значението”. В съчинението се обобщават достиженията на различни школи и автори. Бхартрихари се опира на тях и едновременно с това полемизира с предшествениците си – предимно с Панини и Патанджали.

Belvalkar S. K. 1997 Systems of Sanskrit Grammar, The Bharatya Book Corporation, Delhi

Raja K. 2000 (1963) Indian Theories of Meaning, The Adyar library and research centre, Adyar, Chenai (Madras)

ката, чрез свързване (йога), се предшестват от познаването и използването на правилните форми на думите, подобни на отражения в огледало.

Из „За изреченията и думите” (Вакяпадиа)3 Бхартрихари (ІІ част – продължение от Брой 1 (5), Година 3, 2011) Превод Мирена Атанасова

21. Те са символи като различните звукове на Атхарва, Сама, Ригведа и Аджурведа4.

15. Тъй като всички класове (обединения) на нещата зависят от класовете на думите, за да бъдат предадени в общуването, затова граматиката е основа на всички дисциплини в този свят.

22. Този, който макар и да е един се интерпретира различно в различните традиции, този върховен Брахман се постига чрез познаване на Граматиката.

16. Това е първото стъпало по стълбата на освобождението, това е главният път за всички, които желаят избавление.

23. Там великите мъдреци, автори на сутрите, стиховете и на Бхаша5, обявяват думите, значенията и техните отношения едни с други, за вечни (неизменни).

17. Тук Азът, освободен от грешките и готов за изучаване на Ведите, вижда основата в най-чистата й форма.

Основата на науката Граматика е в това, че думата, значението и тяхното взаимоотношение е вечно. Тук се има предвид универсалното в думата. Казано е: както универсалното е неизменно, така и думата е неизменна. Науката (за езика) се базира на универсалното (Патанджали Махабхаша6 1, 13)7.

18. Тази, която е най-висша форма на недиференцираната реч, чистата светлина, изглежда по различен начин в тъмнината. 19. Светлината, която почитат тези, които са преминали отвъд проявленията, се състои в познаването на нещата и действията и е отвъд светлината и мрака.

Наименования на четирите части на свещените текстове – Ведите. 5 Има се предвид Махабхаша на Патанджали.. 6 Patanjali Mahābhāṣya, Great commentaryon Ashtādhyāyī of Pāṇini 7 Цитатите присъстват у Бхартрихари без да се посочва точното им място в съчиненията на цитираните автори. Последното е открито и допълнено по-късно от интерпретаторите. 4

20. Тези, чиито проявления в речта, се появяват като знаците на азбуVākyapadīya of Bhartṛhari with the wṛtti, Chapter 1, English translation by K.A. Subramania Iyer, M.A. London

Това универсално е различно от онова, което се отнася до думите. Качество на думите е да обединяват едновременно неща, които иначе не са еднакви. Общото в думите (класът), например думата дърво, събира заедно причината за съществуване на думата с конкретната дума. Например в думата съд присъстват, без да си противоречат, качества като субстанция - глина и конкретния съд. В думата дърво съществуват, без да си противоречат, значения като съществуване като нещо определено, дума въобще и самата конкретна същина дърво. Възражение: В случая с предметите като съдовете, отделните части съществуват едновременно с цялото, което е в основата за проявлението на конкретното. Но отделните части на думата съд (звуковете) не могат да съществуват едновременно, те не се произвеждат в едно и също време. Универсалното качество на думата съществува във всяка част. Ако се каже, че общото в думата дърво съществува във всяка нейна част, тогава в съзнанието ни щеше да се появява дърво още като чуем първия звук на думата, но това не се случва. Това възражение не е сериозно. Действията като вдигане, завъртане, наливане се извършват и изчезват, и частите им не създават друго действие, съответно на цялото. Нито съдържащите се в частите цялости като повдигането и т.н. се приемат като отделни от общото действие, нито пък разпознаването на действието става когато видим само част от него. “Частите на действията се пораждат от отделни усилия и всяко едно е субстрат на общото, но тази отделност е трудно доловима. Не са се появили факторите за осъзнаване на отделностите. Затова и не може да има вербална употреба, базирана на тях. Но когато тези

действия, които предполагат контакт и отделяне (едно от друго), се насочат в определена посока и се възприемат в последователност, тогава вече е възможно назоваването им и вербалната им употреба. По същия начин при думи като дърво, отделните части (звукове) се произвеждат чрез отделни усилия, но е трудно да се доловят поотделно, тъй като в момента на произнасянето си те предполагат неизменността на конкретната дума, те не могат да се използуват поотделно, защото универсалиите не предполагат отделни части. Но когато се възприеме постепенно една последователност, тогава става възможна вербалната употреба, базирана на отделните единици. Граматиците не приемат задължително възгледа, даден в други свещени писания, за начина на предаване на универсалиите. Не винаги се казва какво съдържат те. Дори когато една неизменна дума не се съдържа в (конкретна) дума, когато съзнанието е подготвено от поредицата възприятия на предишните звукове на думата, неизменното в думата, което до тогава не се познава или се познава не отчетливо, се възприема при осъзнаването на последния звук. Човек достига до наличието на универсално в конкретната дума като разпознае кое прави формата, това е същото когато думи като дърво се произнасят от хора или папагали. Дори тези, които не приемат съществуването на универсалии, се съгласяват, че има една неизменна дума, която се извиква в съзнанието от отделните звукове на думата. Други приемат разделението на звукове в думата. Трети пък твърдят, че думата (речта) е единна, независимо дали се състои от един звук, дума или изречение, но тя се проявява 30

чрез отделни части в определена последователност. Други пък смятат, че поради силата на традицията и непрестанната употреба, хората не познават началото на думите и те са вечни поради непрекъснатата употреба. Неизменността на значението също се приема от някои на базата на неизменността на универсалиите... В пасажа на Бхаша неизменността на значението се обяснява различно в рамките на различните гледни точки... Те трябва да се разберат. Отношението (между дума и значение) също е неизменно. Какво значи това? Идеята за взаимна принадлежност на дума и значение се изразява чрез израза: То е това. Значението не може да се определи (от граматиката) то е неизменно, съществуващо само по себе си, то не е нещо, което не се знае преди и се конструира всеки път наново от определен говорещ за определен слушащ. Поради това отношението между дума и значение няма начало и е неизменно. Може да се каже, че отношението между дума и значение е като на осветяващо и осветявано, това е вид съответствие, подобно на това между обектите и сетивата. Може да се каже също, че отношението между думи и значения е базирано на непрекъсната традиция, разбирането (на базата на думите), което има формата на външните обекти, мислени като външни и приемани като имащи едновременно ментален и външен обект, подобно на буквите от азбуката – те се мислят като звукове, защото ги представляват в съзнанието. Казано е: когато се разказват делата от раждането до смъртта, те стават обекти на съзнанието, присъстват в него (Махабхаша 3.1.26).

Тези, които се наричат Велики мъдреци са авторите на сутри. Става дума за авторите на Граматиката. Самият факт, че сутрите са били съчинени, означава, че думите се смятат за неизменни. Иначе не би имало смисъл да се съчинява науката Граматика, ако думите не бяха вечни. Учените не ги разясняват, защото те са предмет на употреба. Науката граматика съществува само там, където има установени правилни форми на думите. Казано е: Съгласуването на род и число не е нужно да се преподава, защото думите се възприемат такива, каквито са – pramana8 (Панини9 1.2.53). И по-нататък в стиховете се твърди, че думите са вечни: Думата, значението и тяхното отношение, са вечни (Махабхаша 1.1)... И в Бхаша е казано: След като думите са вечни, и звуковете също трябва да са вечни и неизменни (Махабхаша 1,1.12)... 24. – 26. Чрез насочване (индикации) и директни твърдения в тези стихове се описват значенията: които се постигат по пътя на абстракция, тези (значения), които са фиксирани, тези които се анализират граматически, и тези които се използуват като средства за тази цел, отношенията, които се състоят от причинност и следствие и водят до оценка и разбиране на смисъла в случаите на правилните форми и само до разбиране в случаите на неправилни форми. Тук Средства за придобиване на знания. Част от триединството, образуващо истинното знание – prama: познаващ субект (pramAtA), средство за познание (pramANa) и обект на познание (prameya) 9 Pāṇini Ashtādhyāyī 8

се разглеждат само тези, с които се оперира по каноните на традицията, за да се съхранят те в паметта.

То има формални разделения и е специализирано на базата на природата на действието. То се предава чрез осъзнаването на отделните значения на думите. Въпреки че се разпознават отделни елементи, значението на изрази като той поздравява, предлага да се бият, бръсне си главата, посипва, сдъвква, имат цялостно, не комплексно значение при възприемането им. Затова е казано: Цялостната дума предава значение (Махабхаша 1. 234). Дума тук означава това, с което се предава едно действие. Някой може да каже, че отделните елементи съществуват само привидно в съзнанието. Като приема възгледа за неразчленимата дума, която предава неразчленим смисъл Бхашакара казва: Думата, която окончава на първични или вторични суфикси, има значение като цяло, а не (базирано на) суфиксите поотделно (Махабхаша 1, 319, 1.6.). Това, което се има предвид под граматически анализирани форми, е следното: Някои смятат, отделната дума за граница на граматическия анализ, а други – изречението. Според първите, думите имат постоянни правилни форми и те са неизменни независимо от връзките им с други думи. В резултат на това една дума като бяло например в среден род, единствено число, може да се свърже с други думи с друг род и число. За да не става това се формулира правилото: За прилагателните имена като изключение от неизменните единици (Панини 1,2,52). То постулира, че думите, които изразяват качество, приемат рода и числото на думите, изразяващи субстрат. Според възгледа, който приема изречението за граница на граматическия анализ, се приема, че качеството винаги

Тези три стиха очертават основната проблематика. Абстрактното значение на думата първоначално е било свързано. То се абстрахира като се освободи от конкретните връзки и му се наложи една обща изходна форма. Формата на тази отделна единица е извън обичайна употреба. Тя се установява на базата на постулиране, при следване на традицията, според разбирането на хората и при повтаряща се практика. По такъв начин неразчленима същност на думата е в служба на граматическия процес и чрез позитивни и негативни размисли, думите се отделят от цялото и на отделените значения се гледа като на това, което изразяват. Отделеното значение на думата служи за реализиране на науката Граматика и на употребата на думите, базирано на различието. Когато това отделено значение се базира само на конкретна дума, то не може да се определи като вярно или грешно. Когато се каже дума като дърво или смокиново дърво без да се добави глагол, предаваният смисъл не може да се разбере ясно. Докато определени действия не изместят самата идея за съществуване, което е причина за употребата на думата, глаголът съм в трето лице, макар и пропуснат, се появява в съзнанието. Така отделните думи, които изглеждат самостоятелни, като се допълнят от други думи, стават изречения. По същия начин се прави разделение на значението на първата и втората дума в сложните думи, на основата, корена, суфиксите, абстрахирани от учените без ясна разграничителна линия. Изречението предава определен смисъл. 32

обектите, между тях се установява съответствие между думата с установената й правилна форма и значението, което изразява, съответствие, което не е създадено от никого. Съответствието се постига при употребата, то не възниква изведнъж при първоначалното установяване на връзката. Връзката на правилната дума и значението става условие за разбиране на значението и когато е придружена с познаване на граматиката, тя е средство за изразяване. По отношение на знанието, значението може да изпълнява роля, подобна на възприятието. Погрешните форми, обаче пораждат значение опосредствано – на базата на връзките си с това, което е свързано със значението. Това, което се има предвид под „описване чрез насока (индикация)” е следното: когато при граматическите описания се прави анализ на единно значение, може да има различие в мнението на хората за границите на значението. Как да се каже дали един суфикс трябва да се прибави към корена, когато се изразява причинност? (Pāņini 3.1.26). Както е казано в сутрата: Когато се изразява идеята за женски род, възниква съмнение дали трябва да се добави определен суфикс към основата или пък тя самата съдържа идеята за женски род (Панини 4.1.3)... По същия начин може да възникне съмнение за това значението на кои елементи е по-важно в съставната дума, композирана по правилата. Негативната частица не може да образува съставна дума и получената съставна единица се нарича татпуруша (Панини 2.2.6). Тези възможности не съществуват в света, защото значението е нещо цялостно и по отношение на това няма отклонения. Хората прилагат безкрай вари-

присъства в нещо и не може да се отдели от субстрата, и тъй като е зависимо, не може да изрази цялостна идея... Подобно на това се приема, че всяка дума в двойната сложна дума (компаунд) получава правилната си форма отделно: В двойния компаунд се добавя готра10 суфикс дори и когато числото не е множествено (Махабхаша 1, 490). Според възгледа, че цялото задава правилната форма се казва: В двойния компаунд всяка дума е в множествено число (Махабхаша 1, 491). Сутрите, които започват по следния начин: Определителната дума, която завършва с падежен суфикс се комбинира по различен начин с определяемата дума, която също има падежен суфикс (Панини 2.1.57) и Думи, които изразяват основата за сравнение и имат падежен афикс се комбинират с думи, които изразяват общи характеристики и също имат падежен афикс (Панини 2.1.55) трябва да се разбират в рамките на възгледа за думата като граница на граматическия анализ. В същия смисъл и глаголи като е (съм, ставам) служат за разбиране на други думи и се разглеждат като спомагателни средства. Какво се има предвид под „причинност”? Когато разбирането, част от което е представата за обекта, се наложи върху обекта, и само по себе си се разглежда като обект, тогава негова причина е думата. Така се установява отношение между дума и значение под формата То е това. Осъзнаването на значението е причина за употребата на думата, реализирана чрез звуковете. Поради отношението на осветляващо и осветлявано между определени думи и значения, подобно на отношението на сетивата ни и 10

Готра означава семейство, клан 33

дователност за разбиране на значението от слушащия и говорещия. Обектът, определен от всичките си атрибути, като сноп от отделни части, които са плътно свързани, се появява в съзнанието ни като едно цяло, а по-късно при анализа – в различни ментални единици. Но тъй като интуицията, която направлява целенасочената дейност, не може да се осъществи без повторното съединение на това, което е било разделено, това, което се разбира е свързаната форма. Последователността на осъзнаването на говорещия и слушащия, който възприема частите поотделно, отчитайки поредността, обхвата, количеството на причините за проявлението, познавателното желание и възможността да събуди потенциала на друго съзнание, всичко това не е фиксирано в отделни части на разбирането. Защото е казано: Обектът може да се раздели по различни начини от различни сили, като следват различни форми на познание от тези, които познават природата на знанието. В науката Граматика фиксираното значение е или значение на дума или на изречение. Защото е казано: думата е тази, която предава значение и това, което се добавя е значението на изречението. В Санграха12 също е казано: това, което наричаме дума не е фиксирано като форма. Формата и значението на думата се пораждат в изречението. Въпреки че формата на думата, която трябва да се обясни, е детерминирана, според възгледа, че изречението е единица на анализа, няма установена рамка за формата. Казано е: Думата с нейното значение се поражда от значе-

анти, които не накърняват правилата на Граматиката. Подобно на това как като афикси могат да функционират и цифрите и поясненията на действието като обекта, тези вариации отразяват вариативността на мисленето на хората. Действието, поясненията към него и времето също се анализират като изразени значения по различен начин от различните хора. Казано е: Във формата на глагола се съдържа информация както за действието, така и за времето, лицето, и числото, друга допълнителна информация за действието като число и род се изразява от съществителното име (според някои интерпретатори това твърдение се отнася за школата Кашакритсна). Това че суфиксът на атманепа11 да се поставя след корен, който изразява само действие или обект на действие, или това, че суфиксът на парасмаипада се поставя при корени, които изразяват агент на действието, това се постулира на базата на разсъдъчни разделения. Изказването: След като предаде своето собствено значение (универсално), което се съдържа в субстрата й, думата, без допълнителни изисквания, означава и субстанцията предава пътя, по който преминава разбирането. Думата не предава своето собствено значение и това на обекта си с прекъсвания, защото тя всъщност се произнася само веднъж. Нито пък се отделя от значението си. Нито пък има някаква фиксирана послеГлаголите в санскрит се отнасят към два граматически класа в зависимост от това дали действието се извършва за самия вършител или за някой друг. Класът глаголи, които назовават действие за вършителя се наричат атманепада, а тези за друг човек – парасмаипада. 11

Санграха е изчезнал езиковедски санскритски текст, за чиито автор се приема Вяади. 12

ща традиция и не подлежи на съмнение. То се приема по силата на традицията. Предава се чрез обучение на културните хора, предават се различни начини за постигане на стойности, предават се и обратно нещата, които са забранени като нараняването на другите, лъжата, кражбата и т.н. , както и нещата, които са нито разрешени, нито позволени като дишането, хълцането, почесването и прочее.

нието на изречението. Чрез думата се поражда значението на изречението. Изречението се поражда от подбрани думи, а думата – от подбрани звукове. За деривацията се твърди, че думата съществува в изречение и се състои от набор звукове. Това е отношение на причина и следствие. Например: Като описват съдбите си от раждането до смъртта, те ги разкриват като съществуващи в съзнанието си. Отношението се предава като съответствие... Казано е също: Сред тези, които работят и учат по един и същи начин, някои постигат дара на разбирането, а други – не. (Панини 2.2.29 по Махабхаша) Корени, които имат циркумфлексно ударение или индикаторното означение ñ могат да означават и двата случая – плодовете на действието да са за агента на действие или – не (Панини 1.3.72 по Махабхаша) Авторът на Санграха казва: Когато думата и значението са разделени, тогава има разделение в употребата. Защото съществува установено единство между думата и значението. И следните думи са негови: Нито в света, нито във Ведите съществува човек, който може да създаде отношенията. Как може да се създадат отношения на думите (със значенията) без самите значения?

28. Независимо дали думите са вечни или не, тяхното начало е неизвестно. При живите същества съществува нещо, наречено продължителност (приемственост). Независимо дали ще се приеме възгледа, че думите са вечни или че те ни предхождат, но претърпяват модификации като пораждане и т.н. или пък ще приемем, че те не съществуват предварително, а се реализират като звук и после изчезват отново; във всеки случай не съществува първоначален етап, на който вербалността да не съществува, нито пък следващ, в който тя престава да съществува. Не съществува първоначален период, в който да няма активност на живота. Това се отнася за всички: за тези, които обявяват за различни неща Бог, времето, човека, знанието и индивидуалната душа, както и за тези, които твърдят, че светът не се базира на Бога, времето, човека, знанието и индивидуалната душа, а на небитието, както и за тези, които смятат, че светът е без преди и след и единството на нещата не се напуска. Светът се състои от проявления на различни форми, които се получават при комбинирането на противоположни или неопределими сили. Това се нарича непрекъснатост без начало и без край. Казано е: Идентичността не се разру-

27. Правилните думи, овладявани по пътя на традицията, са средства за постигане на стойности. Неправилните думи имат обратни характеристики, макар и да не се различават от първите, доколкото става дума за предаване на смисъл; Различаването на правилното от неправилното се базира на непрекъсва35

шава в непрекъснатостта ша 1.22)

(Махабха-

деният тук обзор е построен върху уводната им студия към Абхидхармакоша. Трактатът на Васубандху съдържа девет части, в които авторът интерпретира основни проблеми на будистката философия според догматиката и традицията на Сарвастивада. Първата част представя учението за елементите. Втората изучава доминиращи психиката фактори. Третата представя будистки космически модел. Четвъртата е посветена на кармичното им учение. Петата част е учението за афектите. Шестата – за пътя на благородната личност. Седмата разглежда учението за чистото знание. Осмата – за йогисткото създерцание. Девета част представя обобщения върху предходните и защита срещу критики. Избрахме интерпретацията на Е. П. Островская и В. И. Рудой , по дух и нагласа близки със семиотичен прочит върху категориите на културата на Гуревич и Бахтин. Отличават го препратки на безписмената будистка култура в превод на монашески коментари и философстване. Категориалният анализ, подкрепен с доказателствен материал на различни пластове съзнание е еднакво достъпен за интелектуалци, среда на обикновени монаси, войнство и селяни. Опора на такъв прочит служат не религиозните догми, а жития и разкази за задгробния свят на странстващи души. Подбраните в него асоциации на будистката космологичност, духовност и социалност стават достъпни за разнородни в очакванията си и дух на посветеност аудитории. А това от своя страна прави класическия текст на Васубадху диалогичен и комуникативен. В Абхидхармакоша будистката духовност е отличена от списък универсални категории – живи същества, дейност,

29. Никой не би установил тази система от правила без цел. Затова приемаме, че традицията се формира от културните хора в съответствие с правилността. Всеки културен човек, дори и найобърканият, дори този, който не разбира и не харесва света, ще следва правилата на ударенията и другите знаци за правилност на Ведите и на света, които са толкова трудни за разбиране и научаване и които представляват целта на Граматиката. Тези правила никога не са излишни. Ако правилата, установени от културните хора, бяха такива, останалите нямаше да ги приемат. А и самите те нямаше да се наложат в света на науката. Затова традицията, която се базира на думите, е безначална. Тя се предава от учителя на ученика, тя е средство, което дава посоката – осъществявано от културните хора, непогрешима, съдържаща общи правила и техни конкретизации, тя е композирана различно – чрез директни твърдения и чрез насоки (импликации).

Абхидхармакоша: прочит, проблеми, коментари Митко Момов Интерпретацията на Енциклопедия Абхидхарма, която предлагаме тук е представена в трудове на Е. П. Островская и В. И. Рудой. По конкретно приве-

се абстрахираме от космологичната лексика пред нас е представена картина на духовно израстване: От обикновения човек, роб на своите страсти, до личности все по извисяващи се по пътя на Просветлението. За непосветените лаици моделът предлага буквално опростени, зрими образци – нива от същества живеещи все по-щастливо и дълго. Идеята за духовен ръст е представена в паралел на този при висшите същества. Социалната еволюция с препратки към персонажи от индуистката митология е „приземена” в генезис на собствеността и държавата. Първоначално човечеството е представено от полубожества и хора живущи по 84 хиляди години и изхранващи се със „земен сладкиш”, при това без нужда да полагат усилия, но изкушавани от аромата, в края на краищата го изяждат. Продължителността на живот намалява, следствие усложнения от храносмилателна система и хроничен недостиг на храна. Започват да култивират ориз, откъдето и излишъци и така до появата на собствеността. Откъдето и идат пороците-кражби, оттук безредици и сблъсъци. За да сложат нещата в ред, хората се обръщат към най достойния сред царете, а той на свой ред към отбрани помощници. От това време е и първият Буда, оттогава те наброяват хиляди. Сред тях Шакиамуни е четвърти или пети. Социалното израстване не се вмества в реалностите на обществения живот, с което е потърсен друг паралел – отвъд видимото и чувственото. Свидетелство за което са надстроените над чувствеността други две сфери – свят на форми и на без форми. Светът от форми включва голямата част богове и хора с определено качества на съзнание и способност на йогическо съсредоточение. Светът без форми е лишен от вмести-

три свята, велика калпа и Благородна личност. Представените в тях визии интерпретират духа и времето в три измерения – тези в световете на трите състояния и порядъка в човека и космоса. Според тази уредба живите същества заемат дъното на мирозданието представено от „чувствения свят”. Над него по вертикала са разположени „свят на форми” и „свят без форми” – населени от божествени същности, които подобно на живите същества също са смъртни, изкушавани и омърсявани от афекти и заедно с това са извън типологията на простосмъртните. От своя страна, втората и третата сфери са достъпни за човешкото познание благодарение на степени от практиката на йогийска съсредоточеност. Съставящ космологичния модел чувствен свят е населен от съотнесени с определяни по съзнание за място и време (локуси) живи същества. Сред тях, богове заемащи само горните пластове на чувствения свят. Още гладни духове с хтоничен произход пребиваващи и по повърхността на земята (прети). Животните населяват водата, земята и въздуха. Човекът пък, на когото мястото му е най-вече отредено на земята, е способен да променя локуса си с помощта на йогийски практики така, че да се издига към висшите точки на мирозданието именувани „върхов опит” и „върхово съществуване”. Вселената, обител на трите свята, не е единствена, а само една от многото други идентични на нея. Според будистката космология, архитектурата на подземния свят няма самостоятелен статус, а е обединен със земния. Сред низшите нива на будисткия макрокосмос е светът на страстите (камадхата), над него е светът на формите (рупадхат), а на върха е светът без форми (арупадхата). Ако 37

лище и пространствено местонахождение (лишеност от локус). Достъп до него имат и достигналите йогическо съсредоточение. Но за разлика от предходните не води до съзнание за пространство и предметност. С което неговото надстрояване над предходните два свята само условно може да бъде наречено нагледно. Мост между двете на пръв поглед несъвместими състояния (пространственото на локуса и отсъствие на такова) е постигнат в учението за взаимозависимото възникване, причинно-следствено обяснение за самопораждаща се сансара. Според това учение, бодхисатвите, въпреки пребиваването им в чувствен свят, са способни да се издигнат до съвършенство на добродетелта на състраданието и стремеж към благо за другите. Благодарение на родството си с бодхисатва славният род на Шакиите приема истинното учение – доказателство за това, че обикновен човек може да достигне такова съвършенство. Ако му бъде отнето подобно родство с бодхисатва, това го поставя пред алтернативата на необяснимото чудо: „Какъв е този човек – вълшебник, бог?” Според представяната взаимозависимост появата на Бодхисатва се случва сред представители на клан с достойнства на войни с качества на чакравартин. С други думи, на светското властово съсловие (кшатрии) се признава родство с представители на духовната власт – идея присъща на раннобудистката доктрина. И още една взаимозависимост – тази на пребиваването на живото същество в кръговрата на живота (сансара): на кармата (следствие на предходни действия) и афектите (хвърлящи съзнание в илюзиите на „Аз-а”). Ето причината за кръговрата на раждане и

смърт. Според указаните правила, страданието не може да бъде преодоляно отвън: нито съвършен владетел, нито идеално обществено устройство са в състояние да сложат край на този кръговрат. Единствено способен да му се противопостави е Буда, излаган на страдание, но без да деградира физически и морално. Според хинаянската традиция образцовият владетел е опосредстваща връзка с нагласите на монашеското съсловие и тези на просветлените. С други думи, образцовата царска власт е преди всичко идеал, нормативно изискване, а не емпирична концепция. Илюстрация на призива се дава от следното послание: „Страните процъфтяват за Ваше Величество, те благоденстват, изпълнени с мир и спокойствие, щедрост към подаяние, с население от поданици и образовани хора...” Според представеният модел общество и хора изпълнени с разум и изпитващи радост не се нуждаят от социална структура, нито от идеи за свобода, несвобода и справедливост, тъй като в тях отсъстват „погрешните представи”. Аналогията е с платоновите племена, които загиват не от деградация, а от скъсване на Кроносовия с Космическия ред довело до ръст на злини и дефицит от природни ресурси. Институцията на властта и съсловията дължат появата си не на социална хармония, а на упадъка на човечността. Главната роля на кшатриите е в гласуваното от обществото им доверие да бъдат охрана срещу нарушителите на обществения ред. Според варновия строй, съсловните брахмани са само отшелници, самоотстранили се от стопански живот и дом, а не са привилегировани призвани да ръководят ритуали и облагодетелстват с една шеста от доходите на обществото. Според същият 38

съсловен модел, войнството е отказ от строгата йерархична структура традиционно присъща на индийското общество. Отговорност за социалното несъвършенство не носят властта или обществото като цяло, а само изкривеното индивидуално съзнание. Откъдето е и предложения на желаещите спасение изход – в това да преодоляват страданието изключително в индивидуален порядък следвайки учението на Буда. В представения тройно структуриран психокосмос от чувства, форми и свят без форми, първите два от тях са многопластови, с различаващи се по тип съзнание и поведение. Живите същества от света на формите са съотнесени към различни степени на йогическата съсредоточеност. Какви са тези три свята представяни ни от Васубандху? Чувственият е изразен в четири форми живи същества – обитатели на адове, гладни духове (прети), животни, хора и част от петата форма в шест класа божества с по 20 местонахождения. Следващият свят, този на формите се състои от различни позиции йогическо съсредоточение (първите три са в три последователни степени, а четвъртата – в осем степени). Това е мястото обитавано от различни класове божества. Светът без форми обхваща 4 божествени състояния на съществуване – „Сфера на безкрайните пространства”, „Сфера на безкрайното съзнание”, „Сфера на нищото” и „Сфера, в която отсъства както възприятие, така и не-възприятие”. Поради нематериалността си, тези класове са лишени от конкретно местоположение. Отправна твърдина в тази архитектоника е митичната планина Меру. На 4-рите нива по нейните склонове се намират групите божества от „Четиримата Управляващи света”, а на платото е

„Групата от трийсет и тримата” (заемка от ведическата митология). Пак на върха е архитектурен ансамбъл от въздушни замъци. Освен божества, обитатели на Меру са животни и хора, населяващи разположените по страните от света на Меру четири континента – на юг Джамбудвипа (прототип на Индия), на изток Пурвавидеха, на запад Гудания, на север – Утаракуру. На 40-т хиляди йоджана (половин височина от Меру) под нивото на водата е разположен великият ад Авичи, а на едно ниво под него – още седем ада, към всякой от които по още шестнайсет допълнителни адове – 4 х 4, всеки от страните на света. Мъките в адовете са ужасяващи. Докато насладите са по билото на Меру са изкушаващи – вкусни плодове, мирис на цветя въздействащи върху центровете за чувствена наслада. В тази архитектоника специално значение се придава на числото четири: 4-и части представляват чувствения свят; 4 са континентите на местопребиваване; 4 са нивата по склоновете на Меру; 4 са класовете божества в чувствения свят; 4 са степените на йогическо съсредоточение; 4 са видовете присъщи на света на не-формите. Представеният тук превод е от раздела „Лока-нирдеша”. В него е съотнесено съзнанието със съответните сфери на съществуване – на чувствата, форми и без форми. Карика 1 определя чувствения свят в два плана. Първият, в представата на петчленна типология от същности, съзнанието на които се реализира според местонахожденията, включително на адове, гладни духове (прети), животни, хора и обитатели на небесата. Животни обитаващи водата, земята и въздуха, прети, първоначално под земята, впоследствие се появяват на повърхността й и пътешестват в коритата на 39

подземни реки. Карик 2 представя психофизическата сфера от представения свят на формите. Достъп до тях имат владеещите едно от четирите състояния йогическа съсредоточеност (три от по една степен, четвъртото – от осем степени). Общата численост на степените съсредоточеност е седемнадесет, разпределени в психокосмически низши населени от божества. Карик 3 представя свят без форми с отличителни за тях отсъстващи местонахождения. Което ще рече, тук отсъстват физически тела като опора на съзнанието. Всякой от трите свята е маркиран с отличителност даваща му името. Чувственият се отличава с привързаност към чувствата. Пътят към просветлението не се поддава на въздействието на обектите за наслада, а само на афектите. Допуска се абсолютната възможност за Буда, победил своите врагове архат да постигне висше съвършенство.

Абхидхармакоша, Лока–Нирдеша (карика 1-3) Ом, поклон на Буда! Тук трябва да разгледаме неизменната съотнесеност на съзнанието и останалите дхарми на трите свята: на чувствата, формите и не-формите; Нека отговорим на въпроса какви са тия светове. 1.Свят на обитатели на ада, 13 прети , животни, хора и шест вида небесни обитатели съставят чувствения свят. Чувственият свят – това са четирите форми на съществуване на живите същества и шестте класа божества: Принадлежащите към групата на Четирите Владетели на света, Принадлежащите към групата на Тридесет и тримата, Принадлежащите към групата богове на Яма, Намиращите се в състояние на блаженство, Наслаждаващите се на магьосничества, Контролиращи наслажденията, магически създавани от други – всички те, взети заедно, се съотнасят с един свят – убежище. Колко места наброява? Състои се от двайсет местопребивавания според деленето на адове и континенти. Великите адове са осем: Оживяващ, Черна нишка, Съкрушаващ, Стенание, Велик плач, Обгарящ, Разтапящ и Без избавление. Континентите са четири: Джамбудвипа (Континент на дървото Джамбу), Пурвавидеха (Източна Видеха), Аварагодания (Западно пасбища) и Уттаракуру (Северен Куру).

Ползвана литература: Васубадху (2001) Абхидхармакоша, раздел III, Лока-Нирдеша или Учение за света, с 5- 179, „Научно-изследователски център Ладомир”, Москва Буддийский взгляд на мир С-Петербург 1994 Буддийский мир гразами российских исследователей XIX-первой трети XX века, С-Пб Наука, 1998

Духове на починали, който в течение на известно време живеят сред живите 40

Тези адове и континенти, а също и изредените по-горе класове богове, животни и прети образуват вкупом двайсет локуса. И така, чувственият свят се простира от сферата на богове и контролиращите наслажденията, създадени чрез магията на други същества, до Адовете без избавление, а отчитайки света за обитаване – до вятърните кръгове включително. От този чувствен свят: 2. Нагоре е светът на формите, състоящ се от седемнайсет местопребивавания. Пита се защо? Първо, второ и трето състояние на йогийска съсредоточеност включват всяко съответно по три степени. Четвъртото обаче е от осем степени. Първото състояние на йогийско съсредоточаване, това на света на формите включва съответно степените: Голямото множество на Брахма, Жреците на Брахма и Великите Брахмани. Второто състояние на йогийско съсредоточение включва съответни степени на божества – такива с Ограничено сияние, Безгранично сияние и Лъчезарни. Третото състояние на йогийското съсредоточение включва съответните степени божества от Ограничено Блаженство, Безгранично Блаженство и Пълно Блаженство. Четвърто състояние на йогийското съсредоточение включва съответно степени на Безоблачни божества, Притежатели на изобилия от добродетели, Притежатели на самонарастващи плодове и още пет Чисти местопребивавания: на Не най-великите, Безметежните, Прекрасните, Ясновидците и Висшите.

Кашмирските вайбхашики обаче считат, че светът на формите се състои от шеснайсет степени заедно с пребиваващи в тях живи същества. Те казват, че централно от степените на Жреците на Брахма се възвишава Великия Брахман като в дом, в който се намира само един господин и в това си състояние не представлява отделна степен. 2.Свят без форми и местопребиваване. В действителност, нематериалните дхарми нямат местоположение. Минали и бъдещи дхарми, непроявени и нематериални, нямат пространствено местонахождение – такава е неизменната закономерност. Този свят без форми в зависимост от възникването си е представен от четири вида: това са Сфера на безкрайното пространство, Сфера на безкрайното съзнание, Сфера на нищото и Сфера без възприятие и невъзприятие. Представените в тези сфери не се различават по разположението си в пространството (по-високо, по-ниско). Съществата достигнали съответното състояние на йогическо съсредоточение се раждат в тази сфера и освен това в промеждутъчното състояние на тези, които умират в една или друга от сферите, и именно в тях се разгръщат. Самотъждествеността на съзнанието на живите същества, отнасящи се към света на формата, се проявява благодарение на опората в материята. На какво се опира самотъждествеността при тези, които се отнасят към света без форма? Самотъждествеността на съзнанието има своята опора в свойството за принадлежност към род и жизнеспособност.

Абхидхармите считат, че самотъждествеността на съзнанието, съществуваща в свят без форми, се основава на свойството на принадлежност към определен род и жизнеспособност. – А защо, тогава самотъждествеността на съзнанието на същества от света на формите не се разгръща опирайки се на двете дхарми? – Защото тя тук е твърде слаба. – Какво поражда енергията на същества от свят без форми? – Спецификата на състоянието на йогийското съсредоточение, при което се отстранява каквато и да е била представа за материя. – Но в такъв случай, самотъждествеността на съзнанието ще се проявява благодарение на енергията. А тя на свой ред на какво се опира? Освен това, в тази връзка трябва да разгледаме следното: ако принадлежността към род и жизнеспособност за обитателите на света на формите съществува благодарение на опора в материята, то тогава на какво се опират съществата от света на не формите? – Тези две дхарми се опират една на друга. – Но в такъв случай защо те не се опират една на друга при съществата от света на формите? – Поради слабостта на тези и на другите. – Защо тогава те се оказват действени за същества от света без форми? – Защото те са породени от специфичното състояние на йогийска съсредоточеност. Според саутрантиките, самотъждествеността на съзнанието е характерна за съзнанието. Затова, самотъждествеността на съзнанието при същества от

света без форми няма друга опора, освен тях самите. Освен това, в самотъждествеността на съзнанието произвеждащата причина, която не е лишена от привързаност към материята се разгръща опирайки се на материята, доколкото възниква заедно с материята. Същата самотъждественост на съзнанието произвеждаща причина, която е лишена от привързаност към материята, съществува безотносително към материята т.е. не се опира на нея, доколкото произвеждащата я причина е напълно свободна от всякаква материалност. И така, защо тези три свята се наричат свят на чувствата, формите и неформите? Светът се определя по силата на своя собствен признак. Свят привързан към чувствеността – това е чувственият свят. Свят привързан към формата – това е светът на формата; такова е названието защото средният термин е пропуснат, като при израза „брилянтен пръстен”, наместо пръстен украсен от брилянт, или „перцовка” вместо настройка приготвена от люти чушки. Светът на не-формите е този, при който няма материя. Оттук и светът на не-формите е представен като нематериален. Или, материалното означава нещо, което е подложено на съпротивление. Лишеното от съпротивление е нематериално и не притежава форма. Или още едно определение: светът на желанията – това е чувственият свят, или този, който служи за вместилище на желанията. По подобен начин можем да определим и света на формите и не-формите. Какво означава „желанието”? Като цяло не в терминологическия му смисъл 42

– Такива са само тези дхарми с предразположение към влечения характерни за света на чувствеността, формите и не-формите. – Какви влечения са характерни за тия светове? – Това са тия влечения, към които има предразположеност, съответно към света на чувствеността, формата и неформата. – В такъв случай това е подобно на примера с конската юзда. Чия е юздата? Тя е на този, на когото е коня. А на кого е този кон? На този на когото е юздата. С други думи, отговорът нищо не пояснява. – Не, това не е като примерът с конската юзда. Ние вече обяснихме различните местопребивавания на чувствения свят. Влечението на това живо същество, което не се е освободило от влечение към тези местопребивавания, е това влечение, което е характерно за чувствения свят. Същото е и с дхармата, в която това влечение намира подкрепа, нарича се „свързана с чувствения свят”. Аналогично е обяснено за влеченията на тези, които не са се освободили от привързаността съответно към света на формите, или към света на неформите. Или друго обяснение: влечението на онези същества, които не могат да постигнат състоянието на йогийска съсредоточеност, е влечение към чувствения свят. Влечението присъщо на различните степени на йогийско съсредоточаване, както и на четирите висши степени на съсредоточеност в сферата на не-формата са влечения присъщи на света на формата и не-формата. – Защо в чувствения свят съществува влечение към онова съзнание което

– това е влечение към храна и полово привличане. За това се говори в гатха принадлежаща на Шарипутра: „Чувствените обекти на света не са желани: Желанието – това е страстното влечение на човека, породено от въображението. И макар чувствените обекти и да съществуват в този свят, онези, които се владеят, отхвърлят влеченията си към тях”. На което Адживака възразява на Ария Шарипутра: Ако чувствените обекти на света не са желания, ако ти казваш, че желанието – това е влечение, породено от въображението, тогава дори и бхикша14 ще изпитва желания, когато не е опазен от нечисти помисли”. Ария Шарипутра отговаря: „Ако чувствените обекти на този свят са желания, ако влеченията, породени от въображение, не са желания, тогава даже Учителят е подложен на желание, когато той види носещите наслада обекти”. – Следва ли да предполагаме, че всички онези дхарми разгръщащи се в свята на желанията, на формите и на не формите по безспорен начин са свързани с чувствеността, формите и неформите? – Не, не следва. – А какво следва в такъв случай? Висша степен на монашеско посвещение. 14

– По какъв начин са разположени космическите светове? По хоризонтала както е казано в сутрата: „Когато Ишадхара пролива дъжд, то между потоците, спускащи се от небесата, няма нито прекъсване нито промеждутъци. Подобна е картината с космическите светове, разположени в източното направление, няма нито прекъсване нито промеждутък в разрушенията и възникването им. И както е на изток, така е и на юг и на запад, и на север.” Тук не се говори за горе и долу. Други обаче считат, че космическият свят е разположен по вертикала, доколкото така е казано в Никая. Освен това, чувственият свят се намира под „Висшата” сфера17, откъдето следва, че „Висшата” сфера е разположена над чувствения свят, т.е. вертикално. Този, който е лишен от влечения към един от чувствените светове, се лишава от тях и към останалите. Същото се отнася и към световете на формите и неформите. Когато някой се намира в състояние на първата степен на йогийска съсредоточеност и създава магическо същество, той го създава в същия психокосмическия свят, в който сам се е родил. Създаденото магическо същество попада в света на Брахмалока18, но не в някакъв друг психокосмос.

може да сътворява по магически начин15? – Защото, когато чуят за него, обикновено го отричат, и в това е и голямата наслада. Или затова, че от наблюдения над магическите творения сред хората възниква страстното желание сам да притежаваш творящата способност на съзнанието. Или от това, че благодарение на магическото произвеждане на миризми и вкусове, това съзнание е способно да действа само в чувствената сфера, а в сферата на формите не е в състояние да произвежда тези обекти. – Този троичен психокосмос единен ли е? – Подобен троичен свят е безкраен (без число). Колкото безпределно е пространството на психическия опит16, толкова безпределно е и количеството светове. Именно затова, във Вселената не се раждат живи същества, които не са съществували преди, и макар всяка поява на Буда да води към нирвана безпределно количество живи същества, техният брой е неизчерпаем, подобно на пространството на психическия опит. В будистката доктрина това е особено състояние на съзнанието което възниква в резултат на йогийско съсредоточаване и което е способно за създава обекти в чувствения свят. Яшомитра коментира: “В действителност това съзнание сне възниква у живите същества които не са излезли от пределите на чувствения свят. Когато подобно състояние възникне у съществата който не се намират в чувствения свят, то не може да стане обект на влечение за тях. Подобно тълкование противоречи на абхидхармисткото определение на сферите на психокосмоса. 16 Има се предвид психическото пространство. 15

Въведение и превод Митко Момов

Има се предвид света на формите. Брахмалока съответства на света на формите и включва четири степени на йогийско съсредоточаване. В Тхеравада степените са пет. 17 18

динамиката, където всяка система се стреми към термодинамично равновесие, в процеса на което нараства ентропията. Психологическата, или вълновата стрела на времето, както пише Стивън Хокинг, е това, че “помним миналото”, а не бъдещето. Това е необратимостта на вълните един път създадени от източника. Психологическата стрела е възприемането на всеобщата необратимост на движението на битието. Посоката му не може да се промени защото ние го гледаме от позицията на битието и чрез необратимостта на всеобщото движение на битието. Най-дълбоката същност чрез която осъзнаваме този процес винаги остава извън общия поток на битието. Възприемаме не самото време, а и движещото се битие, неговата посока и направление. Може да се формулира и още една “стрела на времето”, която мога да нарека “действителна стрела на времето”. Това е възприемането на действителното време и действителното настояще като акт на себеосъзнаване. Нейната посока е обратна на посоката на другите стрели. Миналото може да се възприема по два начина като спомен, т.е. като чист модус на миналото и като действително минало. Като действително минало то следва да се възприема не само в настоящето, но и като настояще. Това е същинското запазване и на миналото в настоящия времеви модус. Миналото се проявява като настояще. Възприемането на миналото като настояще е самият акт на себеосъзнаването. Действителната стрела на времето не лети, тя по-скоро стои в мига на действителното настояще. Тя не се възприема като време, а като усещане. Тя

ТЕОРЕТИЧНИ ТЪРСЕНИЯ “Обърнатото време” Алесиян Пацев I Възможно ли е феномена на съзнанието да e „форма” на времето и пространството? На едно пространство “обърнато навътре” и време обратно на посоката, или стрелата на времето, което познаваме. Това време не може да се възприема като време, нито пространството като пространство. А именно те биха могли да са основанието, същинското битие на съзнанието и на субекта – фокус на възприятието и мисленето. Основното в съществуването на времето е неговата посока, или стрела. Стрелите на времето са три19 – космологичната стрела на времето, термодинамичната и психологическата стрела. Космологичната стрела на времето следва разширяването на Вселената. Термодинамичната стрела е посоката на времето от реда към хаос. Тя се нарича термодинамична защото хаоса нараства с отделянето на топлина, а топлината се отделя при всички форми на движение във Вселената. Всичко което става във Вселената, увеличава хаоса в нея. Това е второто начало на термо-

Според Р.Пенройз стрелите на времето са седем. А.И. Гулидов, Ю.И. Наберухин в статията си Существует ли “стрела времени”, пишат за еволюционна стрела на времето. 19

битие, като едно действително “е”. Самото действително “е” винаги следва да “е сега”21. Проявяването му като “сега”, е основен принцип и признак на съзнанието. Но съзнанието за действителното “сега” не е същинското “сега”. Ако се замислим, “сега” не може да се осъзнае като истински действително, защото идеята “сега” е включването на мисленето, а то унищожава действителния момент “сега”. Мислимото “сега” не е “сега”. То е било. То е минало. Истинното “сега” е възможно извън мисленето и извън понятието “сега”. За да има мислене следва да има и мисловен “латентен период” които е самият акт, процес на помислянето и на осъзнаването на ”сега”. Същото е и с възприемането на мига “сега”. При това положение, мигът “сега” се превръща във вече бил, станал. От позиция на мисленето ние никога не живеем в сегашния момент, а винаги в миналото. Истинското действително време от позиция на мисленето е миналото. За да възприемем каквото и да било ние винаги имаме минимален латентен период в което светлината достига до рецепторите ни, а по-късно импулсът се транспортира до центъра на осъзнаването. Истинното настояще може да съществува единствено като осъзнаване и съзнание. Ако се намеси мисленето то снема истинността на настоящето, превръщайки го в минало. Мисълта или се връща обратно, като потъва в историята на времевия

винаги е “сега”. Това е действителното настояще. Недействителното се възприема от паметта, или от представата. Паметта възприема миналото, а представата – бъдещия времеви модус. Дали посоката на времето е необратима? Дали самите ние често не обръщаме посоката на времето и дори не го спираме. Не прави ли точно това човешкото съзнание? То не само спира времето, но и го “завърта” обратно, превръщайки го в акт на себеосъзнаване. По-правилно е да каже, че не съзнанието завърта времето, а самото то е “обратно като посока време”, време, което е обърнало стрелата си. Именно обратното време, обратната посока на времето, в общия времеви поток, създава феномена на съзнанието20. В него се променят модусите на времето. Недействителните и опосредени времеви модуси, миналото и бъдещето в него се превръщат в действителни и непосредствени. Миналото се възприема като настояще. Актът на възприемане на миналото като настояще е и акт на себеосъзнаването. Съзнанието не може да е действително без осъзнаването на себе си като Когато говоря за “завихряне на времевия поток”, нямам предвид “времевите сгъстявания”, “сгусток времени” в системата на Н.А.Козырев. Неговата система, или времеви модел, допуска варианти при които и материята и полето, са особени сгъстявания на времето и не се явяват самостоятелни реалности. “Завихреното врееме”, или “примката на времето” са “вихри”, особени точки от общия времеви поток, където самата посока на времето е обратна и се появява феноменът на съзнанието. 20

Парадокса “сега” разглеждам изключително от мисловна позиция, т.е. от мисленото понятие “сега”, което не може да бъде истинното “сега”. Не разглеждам “сега” като универсално чувство. 21

ма на възприятие е възприемане на външното, като вътрешно, или външното на себе си като в себе си. Смисълът на съзнанието също е превърнатото външно, във вътрешно. Точно това е примката на времето, защото съществуващото възприема външното като вътрешно, а вътрешното се усеща. Когато усещанията се осъзнаят, се възприема външното и стрелата на времето се обръща. Ако времето се мисли или възприема, то се превръща в поток, във възприемана времева последователност.

поток на съзнанието, или се противопоставя на посоката на потока, или изпреварва самия поток. Но нито тя, нито възприятията, нито усещанията, нито какъвто и да е психически, или ментален процес могат да бъдат в истинния миг “сега”. II Ако времето е създадено, то е създадено като действителността на създателя си. А тази действителност е съзнанието. Или обратно, съзнанието е действително “обърнато време”. Чрез него и времето и битието се осъзнават и се познават като посока обратна на неговата. Съзнанието е “особена примка”22 на времето в която се преплитат и изчезват неговите модуси. Ако не съществува мислене, времето може единствено да се чувства. То не може да създаде себе си като понятие. В осъзнаването времето се обръща. Ако осъзнаването можеше да създаде понятие за време, то това щеше да бъде усещането. В субекта действителната стрела на времето се явява като усещане. Преди времето да се осъзнае и възприеме, то се чувства. Именно обърнатостта на времето кара усещането да чувства външното на себе си като вътрешно. Точно това чувстване по-късно се превръща във възприемане. Всяка фор-

III И сетивното и мисловното познание възприема времето като външна времева последователност. Времето, което се възприема от принципа на сетивността, или чрез сетивността, се осъзнава като “всеобщ поток на битието”, който пронизва всяка система и е всяка система23. Ако същността и възприемането на времето се мисли като следствие особеността на съзнанието и особеността на способността за възприемане, тогава се следва позицията на Кант. Времето се превръща “във формално априорно условие”. Ако времето се възприема чрез мисленето, то се превръща в среден термин между обекта време и идеята за време. Това значи, че мисленето ще придаде на времето собствените си закони. По този начин времето, явявайки се чрез мисленето, ще бъде подобно на него.

“Примката на времето” не трябва да се свързва със “странната примка” на Курт Хедел. Може да се намерят външни прилики например, че “странна примка” се получава всеки път когато се движим нагоре, или надолу по дадена йерархична система. Примката на времето е обръщане на неговата посока. 22

Смята се, че не се възприема времето, а движението, измененията на явленията и вещите. 23

ратно на стрелата на времето. Възприемащата способност се превръща в същност осъзнаваща себе си. По подобен начин малкото дете започва да осъзнава себе си, да отделя себе си от средата. То насочва вниманието си към самото себе си като завихря и променя посоката на стрелата на времето. Моментът на осъзнаването на самия себе си прекъсва връзката с общия времеви поток. Това е моментът на създаването на субекта. На субекта, който знае самия себе си. “Обръщането на посоката на времето” е основа на съзнанието. Прекъсването на времевия поток е в основа на субекта, и самосъзнанието. Съзнанието е една от най-наситените с време реалности, може би найнаситената. В него не съществуват ясно разграничени времеви модалности. Съзнанието ги стапя. Субектът не участва в общия поток. Ако съзнанието снема различието между времевите модуси, то само субектът усеща това различие, чувства го и го преживява. Ако примката на времето е съзнанието, тя е и условието за всяко възприемане и мислене, условие за създаване на фокус отношение на времето, или субект, както и условие за ново създаване на времеви модуси.

Като мисловна идея времето е основание за възможността за абстрахиране на възприемащата способност24 от общия поток на битието. Потокът на времето25 става външен на възприемащата способност и обратно, създава възприемащата способност като външна на потока и външна на мисленето. “Неприсъствието” на възприемащата способност в потока на битието определя и едно от основните качеството на потока на времето като “външен на възприемащата способност”. Възприемащата способност не може да попадне в потока на времето. Или по-скоро това е илюзията на субекта. Непосредствеността на осъзнаването външното създава и модусите на времето. Времевият поток може да обгърне възприемащата способност, но не да я разтвори в себе си. Осъзнаването на себе си като себе си е обръщане на времевия поток. Осъзнаването е насочване на вниманието обратно, към самия себе си, или обВ случая “възприемаща способност” е общо понятие. Тя може да се нарече, Аз, душа, самосъзнание и пр. според общата философска концепция. 25 “Времеви поток” е термин на Н.А. Козирев. За него “времето се явява грандиозен поток, обхващащ всичките материални процеси във Вселената и всички процеси произхождащи от тези системи, които се явяват източници хранещи този поток.” Козырев, Н.А., Избранные труды, 1963г., с. 96 Б. Ръсел също говори за “поток на времето”. За него “По правилна картина на света се получава, ако изобразим времето като поток, в който влизат всички вещи от лежащия вън, външен свят.” 24

IV Възможността за същинското “неприсъствие” във времевия поток на възприемащата способност и на мисленето оформя идеята за време. Но действително неприсъствие не може да постигне нито мисленето, нито преживяването. Мисленето е това, което винаги се стреми да се абстрахира от външния поток, но самият акт на мислене е същият този 48

поток. Подобно е положението и с усещането, психиката, чувстването. Актът на усещането и актът на чувстването сам по себе си е време. Съзнанието е обърната посока на времето, “времева примка”, но все пак време. В такъв случай кой действително се отстранява и кой не присъства във времето и в потока на възприемането и усещането? Ако това е субектът, то той по-скоро не присъства в потока, в движението на времето, но присъства в отношенията и създава времевите модуси. Той е фокус на отношенията, идея на мисленето и се осъзнава от съзнанието. Действителното неприсъствие е по-скоро истината за самия процес. Това е увереността за процеса, което е и истината на процеса. Единствено увереността се явява истината на неприсъствието и именно тя не присъства в потока на външното. Когато мисленето мисли самото себе си, то следва да раздели субекта на мисленето от себе си. Но мисленето не може без субект, или фокус-опора. Самото разделение в него веднага намира новия фокус. Субектът като фокус не може да изчезне. Той винаги се образува. Мисленето може безкрайно да се приближава или отдалечава от фокуса, но никога няма да стане едно с него, или да го загуби. То не може да достигне същността на субекта – защото качеството на времената на мисленето и субектът са различни. Субектът е сянка на мисленето. Мисленето върви по закона на причинно-следствените отношения. То може да обърне посоката, но запазва общата линейност на процеса. Субектът не е линейно време. Той е спирането на времевия поток, самия момент на обръщането на времето, което вече не е процес, а усещане.

Увереността за това винаги “е”, но самата тя е недосегаема, както от мисленето така и от времето. Следователно мисленето не може да достигне собствената си увереност, а самата увереност като идея е простата истина за всяка съзнавана единичност и за всеки съзнаван и мислен процес.

нат защо се изразявам така, но ето и за тях една възможност да се докоснат до онази толкова задушна и наистина непоносима атмосфера на немислене, на подлости, на несвобода. Речено-сторено, написах статията и я изпратих в списание "Философска мисъл", единственото философско списание тогава. След няколко месеца узнах от достоверен източник, че моята статия е стигнала до обсъждане в редколегията, но рецензентите са я обявили за "нихилистична", и, разбира се, не са я пуснали. Но пък за сметка на това аз бях извикан и ми се каза, че ще ми публикуват статията ако я преработя така, че пак да изложа разбирането си, но не в иронична и подигравателна, а в "позитивна форма". Крайно обнадежден, аз запретнах ръкави и написах и такава статия, която излезе в списанието и предизвика доста голям скандал: аз там се осмелих да изпадна в непростимо волнодумство. (За следващата книжка ще подготвя за печат и публикуваната статия, та да може читателите на списание ИДЕИ да ги сравнят и да си направят съответните изводи за ситуацията, в която се намираха философите тогава.) В частен разговор с един от редколегията – сега покойник, мога да му кажа името, проф. Сава Петров, Бог да прости, голям и дълбок философ беше! – ми каза, че редколегията, в която и той членуваше, била станала пишман, че публикувала втората статия, сиреч съжалили за първата. Както и да е, за мен тия неща са доста значими, понеже отбелязват етапи на моето интелектуално развитие. През 1986 година съм бил на 27 години. Тогава съм и написал този толкова дързък манифест. Нека тия, които

ИДЕЯТА ЗА ФИЛОСОФИЯ Философски ненаучен манифест Ангел Грънчаров Ще имате възможност да прочетете в автентичният й вид една в някакъв смисъл историческа, но за сметка на това крайно скандална статия, наречена Философски ненаучен манифест. Тя е написана в далечната 1986 година, когато нямаше свобода словото, пък и на мисълта – противно на това, което обикновено се смята: че всеки бил свободен да си мисли каквото си иска – не беше така! Искам съвсем накратко да представя контекста, в който съм написал тогава тази статия. В онази година аз усърдно пишех своята дисертация под заглавието Философското учение за човека и формите на духа. Бях доста напреднал, но тогава станаха някои истории и аз не можах да ида в Русия да я защитя, а пък след това не можах да я защитя и тук, в България – това е цяла епопея. Но ето тогава ми хрумна да напиша пародия на тогавашната философия, в която да изложа между другото и част от идеите си, развити в дисертацията. Вече беше времето на "гласността" в Русия и аз, крайно обнадежден и ентусиазиран, реших да пробвам доколко и у нас има условия някой да публикува това, което друг е написал, а пък този последният смело да е дръзнал да напише това, което мисли – а не това, което "трябвало да се мисли". Младите, които изобщо не познават онова абсурдно време, едва ли могат да схва50

ти, или онова, което е сивичко, непретенциозно, "в реда на нещата", т.е. ненеобичайното. Другото, което не се вместваше в тези рамки, т.е. непознатото, оригиналното, необичайното, новото, различното, съвсем естествено, разбира се, биваше посрещано с удивление (на глупостта на онзи, който имаше неблагоразумието да си го позволи), с недоверие и най-вече със съмнение или подозрение относно неговата научност. А и много често категорично беше определяно като ненаучно и дори недостойно за дръзналия да го каже или напише. Но тъй като философите никога не са ограничени хора, трябваше, значи, да не се изпада в крайности. Затова трябваше да стане така, че сивичкото, тривиалното, познатото да изглежда и да бъде възприемано от другите като блестящо, оригинално и новаторско, изцяло непознато, а това е трудна работа. Но за философите няма нищо невъзможно; те се понапънаха малко и извършиха "чудото на преброената безкрайност" (Енгелс): от тяхното изсилване възникна незаконния – а може би и кръвосмесителния, кой знае?! – брак на научната философия с псевдонаучността. Но все пак как беше извършено това чудо? Както всички неща на този свят – много просто, дори смешно-просто. Трябвашe само кухите и обичайни мисли да намерят нова и необичайна форма, да зазвучат по новому. Защото като няма мисли, то поне форма да има! (Сравни с Балзак и неговото "До поет без стил седеше поет без идеи"; става и ако вместо поет се каже философ). Философите запретнаха ръкави и сътвориха такива невероятни форми, такива неподозирани изразни шедьоври, че на човек главата му може да се замае. (Обикновеният човек по-лесно се отървава – него просто

ме обвиняват, че съм бил "марксист" и не пропускат да ме клъвнат дружески подобно на змии за това, да млъкнат поне малко като прочетат и двете статии. Аз пък като психолог добре знам, че тия дето са така придирчиви към съвестта на някой друг, го правят само затова, че имат проблеми със собствената съвест: имат да изкупват стари вини и старо недостойнство, и по тази причина приписват своята подлост другиму. Както и да е, да правят каквото щат... Ще си позволя да представя подолу едно прекалено претенциозно и изцяло ненаучно мнение за философите. Ще дръзна да напиша нещо, което отдавна си мисля, ала все не намирах сили да споделя – заради очебийната му екстравагантност. Понеже смятам, че все някой трябва да каже това, което трябва да бъде казано, дръзнах да напиша този текст – не от желание за оригиналничене, а единствено заради истината, милата. Откакто философията стана наука, от нея бяха изгонени всички самозвани философи, а научността в нея беше въздигната на най-висок пиедестал. Затова във философията критерий за научност постепенно стана всичко противоположно на ненаучното, а това последното всеки започна да го разбира както си иска – или както му е угодно. За различаването значи на научното от ненаучното (респективно на истинното от неистинното) възникнаха твърде смътни и неясни признаци; най-често за научно беше приемано само до болка познатото и безкрайно повтаряното. Или пък само това, което можеше да мине пред строгия взор на атестационни комисии и научни съве51

го хваща неумолима дрямка като ги слуша.) Сещате се за какво става дума, нали? За словотворчеството, за чепатите и многословни изрази, за тъмните и неясни – но срамота е човек да си помисли… безсмислени! – изречения, от които косата може да ти се изправи и пр. и пр. Философията била “дълбока наука”; всеки не могъл да разбере езотерическата й дълбочина; но тук някои наши философи изпочупиха всички рекорди и се изхитриха да постигнат такава дълбочина (и ширина също!), че чисто и просто някои се... изпоудавиха в нея. А във връзка с “ширината” на тяхното философстване мнозина се разляха и разпръснаха дотам, че вече не можеха да останат при себе си и, разбира се, започна да ги няма никъде. Философията отново стана за избраници; нещо повече, възникна опасност да се превърне в изкуство. Върховете на това изкуство изкачиха онези, които постигнаха абсолютно съвършенство в умението да говориш (или пишеш), без да кажеш нищо. Разбира се, всичко това бе направено в името на Науката, заради Научността на философията... Но изглежда – и неизвестно защо – всички сега са преситени от тази така желана някога (съзнателно или безсъзнателно) научност; вече не само им се вие свят от нея, но много често започват да получават спазми или пък произволни или неконтролируеми тикове от нея. То пък остана медицината (или психиатрията) да започне да се интересува от този феномен и философията (и най-вече философите) да започнат да търсят спасение при нея. Породи се фаталната опасност: сред философите да оцелеят само тези, които са си извоювали (с труд и достижения) правото да спят (тайно

или явно) на безкрайните защити, симпозиуми, конференции. В другото време не мога да ви кажа какво правят, не зная. В светлината на казаното дотук може би е непростима и варварска нескромност това, че нарекох моето философско съчинение "ненаучно мнение" (относно пък неговата претенциозност нямам никаква оправдание или смекчаващо вината обстоятелство). Признавам си ги открито, не ги афиширам, и моля поне за снизходително презрение към себе си; ония, които си загубят времето да прочетат всичко, което ще последва (а то е изцяло ненаучно, образец на ненаучност), нека го приемат като нещо абсолютно несериозно и недостойно за внимание. Но, повтарям пак, философите, постигнали съвършената научност, в никакъв случай не са ограничени хора – и могат да си позволят лукса да изслушат едно друго мнение, пък дори и само за да установят, че то изобщо съществува. Разбира се, под достойнството им е да го опровергават; и от тази страна съм напълно спокоен: не си заслушва труда да бъде отхвърляно едно мнение, което открито излиза с безсрамната претенция че е изцяло ненаучно. И така, да започна да развивам ненаучните си постановки… Хегел, който също така смъртоносно ненавиждаше ненаучността и съветваше ония, които не разбират от философия, да си затварят устата и да започнат да се занимават с обущарство, с дърводелство и с всичко друго както им е угодно, само не с философия, на едно място си позволи да напише нещо, което преобръща с главата надолу цялата му люта ненавист към ненаучността. А тази мисъл е следната: "Някой си излиза и казва нещо банално и тривиално. Всички го аплодират, стават на крака и мило му 52

говорят: "Браво! Ти не каза нищо особено, ти си от нашите, и ти като нас не мислиш и пр." Цитирам по памет: то каква ненаучност ще е моята ако и аз започна да цитирам точно и както правят учените философи. Помислете си обаче само до какви страхотни поразии би довела това изказване ако се отнесе към самата философия (а иначе тя е казана по друг повод и не е чак толкова обидна). Кой тогава ще се осмели да излезе и да каже що е научност и що е ненаучност? Няма такива смелчаци, нали? Такава е всемогъщата сила на изтерзаната от злоупотреби диалектика, безкрайно превъзнасяна от всички изцяло научни философи. Те би трябвало, ако държат на нея, да съхранят в себе си поне подозрението, че няма и не може да има толкова строга и абсолютна научност, на която да не влиза в сметките другото, с моменти на ненаучност (или изцяло ненаучно, като моето) мнение. Те, които така сладкодумно и приспивно говорят за единството, примирението и преминаването на противоположностите една в друга, тук си затварят очите и високомерно вярват, че само те са носители на правото и истината. Това е що се отнася до ненаучната ми постановка на въпроса. Следва изцяло ненаучното му разрешаване. Първият въпрос, който смятам да реша, е този какво следва да се разбира под научност във философията. И тъй като в нея се търси преди всичко истината (и то обективната), ще трябва да се изясни какво е това обективност на положенията във философията. Същото, изразено другояче, касае въпроса за истинността на философските твърдения, или, ако трябва да се изразя по-научно, “проблема за обосноваването на твърде-

нията във философията”. Вижда се, това е прекрасна тема за докторска дисертация и ако някой иска, нека я развие научно; подарявам му своята идея, но с условие: да признае, че едно ненаучно мнение го е подбудило да я напише. Явно е, че така поставеният въпрос е сложен, многоаспектен и много труден (простете, изтървах се: това е едно типично научно оправдание, когато искат да скрият, че нещо не разбират). Някога Сократ – тази, по думите на Маркс, "въплътена философия" – когато не знаеше нещо, открито си признаваше, че не знае; но тъй като неговите, на Сократ, времена безвъзвратно са отминали, длъжен съм да остана верен на своето време и да направя опит да реша този въпрос, пък дори и с риск да се заблудя. Още повече, че имам твърдо основание да го направя – изказвам ненаучно, а не научно мнение. То само това остана: ненаучните мнения – подобно на научните – да започнат да излизат с празната претенция, че в тях няма никакво заблуждение! Изглежда най-напред трябва да се запитаме: обективността (научността) във философията от същия тип ли е както тази в науката, в естествените науки, или е обективност от по-особен, присъщ само на философията, тип? Защото ако е същата като научната обективност, то тогава би трябвало голяма част от философските твърдения да бъдат отхвърлени като ненаучни (да бъдат изтълкувани като празни, необосновани, като чисти илюзии, метафизически безплодни и вредни спекулации). А известно е, че тъкмо това направиха неопозитивистите (няма да споменавам имена), едни крайно ненаучни и прекомерно претенциозни философи.

Но ако тяхното мнение е неправилно и ненаучно, то излиза, че във философията имаме друг тип обективност (и следователно – научност) от тази в точните и естествените науки. Ако някому се стори недостатъчно моето доказателство "на вяра", нека се обърне към множеството чисто научни изследвания, в които се доказва както трябва ненаучността на неопозитивистките схващания. Но тук, както ще видим, се стига до нещо крайно интересно: ще се окаже, в крайна сметка, че нашите "научни философи" (безсъзнателно, или "волю-неволю", или не зная как) стоят на същата позиция (ненаучна), както и ненавижданите от тях позитивисти! Защото те, изхождайки от предпоставката, че философията “въпреки всичко е все пак наука”, не виждат особена разлика между обективността (научността) на естествените науки и обективността, свойствена само на философията. Но това не е всичко. Обективността на точните, на "частните" науки, се основава на едно чисто познавателно отношение на човека към външния свят, при което той разглежда нещата само и единствено като обекти (на това отношение). И значи тяхната обективност (истинност) е резултатът на всичко това, докато философията: 1.) Има за предмет "света като цяло" – да използуваме това широко разпространено предубеждение на повечето научни философи – а той не може да бъде разглеждан като познавателен обект (подобен на обектите на частните науки). Защото тогава и тези науки биха свършили тази работа по-добре, уверявам ви, от философията, която някога се опита да разглежда света като познавателен обект, от което се роди крайно погрешното и "ненаучно" образование, как-

вото е прекалено претенциозната и многократно осмивана натурфилософия и 2.) Изразява съвършено друг тип отношение (не само познавателно, което се оказа, по примера на натурфилософията, невъзможно) към света като цяло, собствена, присъща само на философията, позиция спрямо този свят, в която наред с познавателните (не ги игнорирам) съществуват ред други (ценностни, нравствени, естетически или, общо казано, мирогледни) моменти, и значи нейната обективност (научност) не е и не може да бъде като тази на изброените науки, а е съвършено друга, собствено философска, обективност и научност. Не твърдя, че всички тези неща са непознати на научните философи, но ми се струва, че те не са си дали сметка за тях и затова не са стигнали до твърденията, до които аз ще стигна (за които се разбрахме, че са ненаучни). Засега ни е достатъчно само констатирането на особения тип обективност на философията, коренно различна от тази на другите науки, а каква е тя, ще трябва да се изясни по-нататък. Но има още един предварителен въпрос: а може би обективността (научността) на философията е подобна на тази на математиката и логиката (както си е мислел, да речем, Спиноза)? Защото ако се окаже, че е така, всичко става прекалено ясно и тогава кому е нужно обосноваването на особен тип "философска" обективност и научност? Убеден съм, че сега всички философи снизходително се усмихват на моето затруднение и вярват, че то е прекалено просто разрешимо. Но аз твърдя, че всичко, дори и простото, трябва задълбочено и основателно да се изследва – както твърдеше Сократ, бащата на всички, и научни, и 54

ненаучни философи. Интересно е какво би станало ако Сократ по някакво чудо или недоразумение, се окажеше наш съвременник; изглежда щеше да твърди вече не само че нищо не знае (някога той знаеше едно нещо: че не знае), но и че не знае, че не знае, може би че не иска нищо да знае повече. Достатъчно му е само да надникне в онези прословути заведения на неговия сънародник Авгий, които съвременната философия е устроила – за да измени така решително на себе си. Но той ни е завещал своето "Изследвай!" и това ни стига; макар усилията ни да бъдат оценени набързо като ненаучни (и то от тези, които знаят само едно нещо – че знаят, т.е. антисократиците на ХХ век). И така, научността (обективността) на математиката и логиката може ли да бъде обективност и на философията? Явно е, че има нещо общо между тези два типа обективност, и то се основава на движението на анализа във формите на логическата необходимост, т.е. на доказателствеността на положенията. Но обосноваването на твърденията в логиката и математиката (ограничено в рамките на една чисто логическа непротиворечивост и истинност) не е и не може да бъде образец на философското обосноваване. Защото тази чисто логическа истинност (обективност) не включва в себе си (или свежда до минимум) субективния момент: не е математик или логик онзи, който привнася своята суетна субективност в строгия си и хладен анализ, имащ за цел обосноваването на безразлични спрямо субективното форми. Да се поясня с пример: ако един математик каже: "По мое лично мнение и убеждение 2 + 2 не е равно на 4, а на 5!" и се заеме да ни увещава в това, той явно е вече клиент на психиатрична клини-

ка. Но помислете си, Боже мой, колко философи (и научни сред тях) са дръзвали да отричат очевидното за ума и да ни увещават в празни неща, и то без някой да ги е подозирал в лудост! И тук, подобно на това, което констатирахме при частните науки, елементите на субективност (доколкото ги има), са свидетелство за неадекватност на познаването на своя обект. И значи са равносилни на заблуждение, грешка, изопачаване. Но някой може да каже: предмет най-вече на логиката е мисленето, а нали няма "обективно", извън човешкото съзнание, мислене и разсъждение? Да, ще отговоря, но тук предмет е мисленето, насочено и обусловено от външното, сиреч мисленето като екстракт или квинтесенция на общочовешкия опит (практика), в който е кондензирано съдържание, "не зависещо от човека, нито от човечеството" (Ленин). И значи тук ролята на субекта е само да изрази в завършена форма това безразлично спрямо него съдържание. И математиката, и логиката значи са пределно абстрактни продукти на онова чисто познавателно отношение на човека спрямо външния свят, което беше присъщо и на другите науки. И значи и тяхната обективност (научност) не е онази мяра за обективност, към която трябва да се стреми философията. И тук мои последен довод за защита на тази постановка са грешките този път на “изцяло” ненаучния логически позитивизъм, основателно разкритикуван в “изцяло научната” ни литература. Следователно се видя, че във връзка със своята научност философията не може да подражава на никой и значи не трябва да се страхува да намери своята собствено философска обектив55

ност и научност. Стана ясно, че нейната обективност не може да бъде нито обективността на естествознанието, нито пък тази на логиката и математиката. Възниква въпросът: към какъв тип обективност трябва да се стреми философията? Пръв осъзна в цялата му дълбочина този въпрос кьонигсбергският мъдрец Имануел Кант. Известно е неговото решение: истинската обективност, към която трябва да се стреми основателната метафизика, се дава от загадъчния механизъм, намиращ се в дълбините на субекта, наречен от него трансцедентална аперцепция, който има някакво отношение към времето (в определен смисъл). Тук няма да се спирам на всички онези доводи, които научните философи отправиха против това решение; интересува ме разумното в него. А те, впрочем, не могат да спят, ако не отхвърлят нещо. “Отхвърлих го – казва такъв един учен отрицател – и съм си спокоен!” И дори започва да си вири носа: като че ли кой знае какво толкова е направил. Защото в кантовото решение е уловено нещо крайно дълбоко и съществено: истинската същност на света, към която се стреми да се добере философското познание, не е и не може да е безразлична на човека. Напротив, тази обективност, добивана от философията, трябва да съдържа в чист вид и субективното (т.е. човешката, а не някаква друга, позиция спрямо света, която философията трябва да изрази по свой, а не чужд, начин). Защото философията е форма на синтетично (свързващо, а не разделящо) познание, а тя не може да остане вярна на себе си, ако не намери най-великия синтез: единството на човека със света. Затова философията е и най-трудното познание.

И така, въпросът доби ново звучене: възможна ли е обективност, снела в себе си субективността? И това ли е философската обективност? А сега вече долавям крясъците на всички научни философи, отправени но повод на подобно еретично мнение. "Няма и не може да има подобна обективност! Та това е дървено желязо!" (Той да си отрече, човекът!) Но кое (и кой) е дървеното, ще се разбере след малко. Тук само ще ги посъветвам да си спомнят какво изисква любимата им диалектика (и какво прави ненавижданата от тях метафизика – в Енгелсовия смисъл). Но за да изясним възможно ли е единството на субективното и обективното да бъде постигнато, трябва да отстраним една люта ненавист срещу една дума, най-ненаучната, срещу която въстава съвестта на всички научни философи. А тази дума, неизкоренима, впрочем, и от техния език, е думата дух. Те сладкодумно говорят за духовна култура, за духовно “производство”, за духовност (бездуховност), дори, по-рядко, за човешкия дух, но косата им се изправя, когато чуят думата, майка на горните понятия, думата дух. Тя била крайно лоша, стара, вредна, понамирисваща на идеализъм, излишна. Ще им кажа, че в човешкия език няма нито една излишна, още повече пък глупава или лоша дума. Изобщо лоши и добри думи няма, всички думи са необходими. Може би отдръпването на философите от живия език и затварянето им в черупката на псевдонаучния език е причина за подобно недоразумение, кой знае?! Да се опитаме да определим необходимостта от употреба на думата дух. (Да ме извиняват знаещите българския език! Та тук стигнах до безобразието да преподавам "родна реч, омайна, сладка…”, както в първи клас!) 56

Вярно е, че няма дух (Der Geist), който витае в собствените си предели, както твърдеше старецът Хегел, вождът на борбата срещу ненаучността във философията, но защо да не можем да използваме тази дума? Народът не я е измислил само за да могат сега да я гонят научните философи – за да не останат без работа. Не вярвам да е заради лошата дума, производна от нея, думата “духовник”. Ненавиждай колкото си искаш духовниците, но призная думата дух, научни философе! Не се превземай! Защото търсенето на върховното единство на субективното и обективното, на човека и света – цел на всяка философия! – е невъзможно без признаването на човешкия дух, в който се реализира това единство. Човешкият, а не в някакъв друг дух, запомни добре! Защото не вярвам някой философ да е стигнал дотам да ненавижда човека и всичко човешко. Защото това вече е неспасяемо положение, крайно реакционно и дори... подсъдимо! Става дума за неволното човеконенавистничество на някои научни философи. А духът е висша, присъща само на човека, потенция – никъде другаде няма дух, нито в безкрайните космически пространства, нито в несъществуващия Тартар. Успокои ли се сега?! За да не останеш с впечатлението че съм казал неща, които не съм казал. Духът не е фантасмагория, нито приумица, когато се признае, че съществува само в човека. Философията пък, търсейки единството на субективното и обективното, може да го само в човешкия дух, защото последният е това единство. И значи тя е изразителка на човешкия дух, тя е един от начините, чрез които той говори. Но как може да стане това? Защото философската науч-

ност се състои в това философията да не измени на самата себе си. Значи философът не трябва да изключва субективното у себе си (както беше необходимо за науките, логиката и математиката), напротив, трябва в него и чрез него да добива онова единство на субективното и обективното, което е длъжност и призвание на философията: за постигане и изразяване на духа, на съвременния човешки дух. Защото всяка жива философия е самосъзнание на епохата, изразено в понятия (Хегел). Епохата като социокултурна реалност, предмет на стремящата се към истината за нея философия, а не като някакво свърталище на "духа сам по себе си", както си мислеше науколюбивият старец Хегел. Но в своята епоха съвременният човешки дух може да намери своя отпечатък, защото човекът е този, който непрекъснато твори и създава своята собствена епоха. И така, философията е квинтесенция на епохата и на съвременния човешки дух. Философът, бидейки човек, може да намери човешкия дух само в себе си, след като го е усвоил, възприемайки същественото на своята епоха. Епохата няма самосъзнание, но такова самосъзнание на епохата е философията (и изкуството), философът (и художникът) – изразители и рупори на това самосъзнание. В светлината на казаното сигурно свидетелство за нищета на някой философ е оплакването, което напоследък често може да се чуе: "Няма теми, нито за писане, нито за дисертации. Понеже философията е развита изчерпателно, за нас останаха трохите." Нищожество! Богатствата на човешкия дух били изчерпани! Но той, впрочем, е прав за себе си.

И значи личността на философа не е за пренебрегване, напротив, тя е основното за философстването и философията. Разбира се, не става дума за емпирическия характер на личността на философа (с неговите предразсъдъци, ограниченост, вярвания, кашлица и страсти; и на философите "нищо човешко не е чуждо", както е казал за себе си Маркс, един истински философ. Работата е там то да не е "прекалено човешко"! Но тук става дума за нещо много по-съществено: за философа като чист трансцедентален субект на философското познание, при което неговата личност намира в себе си общозначимото (интерсубективното) на тоталното човешко отношение към света. А видяхме, че това отношение, което трябва да бъде постигнато от философията, не може да се схване, ако той не вземе пред вид субективното, човешкото в себе си, ако се абстрахира от него, ако го постави "извън скобата". А извън скобата трябва да се постави не нещо друго, а само емпирическото – психологическото и физиологическото – в личността на философа (т.е. споменатите предразсъдъци, страсти и кашлица), но в никакъв случаи общозначимото, интерсубективното в тази личност, свързващо хората в една човешка общност, поставена в аналогична позиция спрямо външния свят. Т.е. онова, което е органична съставка на единния и във всички присъствуващ човешки дух. Именно този момент е решаващия, без него философстването на всеки индивид става безсмислена игра на думи, псевдофилософия, занимание, достойно за дървени глави, бездушна и сива, и най лошото, безжизнена и никому непотребна философия. Една от илюзиите на мнозина съвременни философи е тази, че те могат да

постигнат научност (обективност) само ако поставят "извън скобите" самите себе си, т.е. философстващия индивид извън самото философстване. Разбира се, те си получиха заслуженото и до насита се насладиха на плодовете на своята илюзия: те създаваха продукти, сиви и безлични (може би като самите тях!), безжизнени и всяващи студенина като мъртвешки глави. Тяхната прехвалена позитивност и научност стана тази на мъртвината, в която не присъстваше живия философски – и човешки – дух. Затова те скоро започнаха да се занимават само с предъвкване на някога живи положения, задоволявайки се със соковете, които можеха да изсмучат от тях. В сърцето на истинския философ обаче трябва да отеква страхотния рев на неговия век; защото то е сърце, което намира в себе си пулса на своето време: противното означава само едно незначително движение на кръв из вени и артерии. (Я гледай ти, та аз започнах да се изразявам с афоризми; изглежда ми се случва нещо подобно на това, което стана с героя на Молиер, който твърде късно разбрал, че цял живот говорел в проза!) И така, установихме, че е невъзможна философия, в която да не присъства личността на философа в нейния трансцедентален – чисто философски, познавателен – характер; и ако в отделни случаи това е налице, то това не поставя под съмнение този извод: те пак налагат своя отпечатък, този на своята безличност, безхарактер, бездуховност, създавайки мъртвите идоли на безличната – и, следователно, безразличната на другите – позитивистична псевдофилософия, на която могат да се кланят само техните себеподобни. Но има още нещо: те излязоха с наистина безсрамната претенция, че в 58

това, което говорят или пишат, изказват не своето собствено мнение, а че говорят и пишат от името на Философията като Наука, т.е. заставаха в позицията на класическия тип мислител Е.Ю. Соловьов, Мамардашвили и др.), имащ самосъзнанието за абсолютност и безапелационност на своите твърдения и мнения. Те, разбира се, не бяха толкова велики и класически както старите мислители, но макар да съзнаваха своето нищожество, не се побояха и посвениха да застанат в същата позиция. А съчиненията си обилно гарнираха с цитати от същите тези, повечето ненаучни, стари философи. Цитатът стана мярка за научност и доказуемост. "Тоя казал това, оня – онова, трети – нещо друго!" – и все така се пишеше. Добре де, а ти какво ще кажеш?! "Аз… критикувам, аз съм разрушител на "старите скрижали!" – отвръщаше замечтано поборникът за научност, нямащ никакви собствени мисли. От тяхното говорене и писане излизаше, че говорят и пишат не някакви философски индивиди, а богове или поне делфийски оракули, т.е. не суетни философи, а самата Философия. Нека, ако могат – и ако не е късно! – да се позамислят и върху това. Но да продължим своя път. Дотук изводът от всичките разсъждения може да бъде само този: невъзможна е философии, построена върху идеала за обективност на науката, математиката и логиката, защото изчезва патоса, жизнеността, собствено философското в нея; открива се простор за господството в нея на посредствеността, на нефилософската индивидуалност, на ограничената субективност, на само претендиращата гола ерудиция на суетния философ. Възниква философията-хермафродит, философията "ни рак, ни риба". Изходът може да бъде само един: философията има свой

иманентен тип обективност, които е сроден, но не общ с този на изкуството. И в друго отношение – с този на митологията и религията. Само така се решава иначе неразрешимата антиномия за обективността (научността, истинността) на философските твърдения. Да видим как може да се развие този изход. Възниква следният въпрос: ние знаем какво е обективно-истинното; какво представлява това субективно-обективно истинно, в което двата момента са в неразчленимо единство – и което се постига от философията и изкуството? Защото се появява опасността да не се окажело само субективно-истинно, което е много вредно и недопустимо. Или ако е такова субективно-истинно, то как се постига общовалидност “в себе си”, обективност, или това, което беше наречено интерсубективно. Този термин не трябва да ни плаши толкова, защото и с него е “злоупотребявано”, което не е основание за забрана на неговата употреба. Интерсубективното изразява само общочовешки значимото и ценното. Така че това интерсубективно (в уточнения му смисъл) ще се окаже търсената обективност на субективно-истинното на философията и изкуството, което е тяхна “висша и последна цел” (Гьоте), “Фауст”). Разбирам, че тук нечия философска съвест може да бъде силно смутена и уязвена и тя може да изрази дълго подтисканото си негодувание така: “Глупости! Но, моля ви се, какво си позволява да говори този!? Та той се подиграва с нас, играейки си с понятията, и така обърка иначе ясните ни представи, че нищо не може да се разбере! Празни приказки! И т.н.”. Мисля, че тук не мога да се измъкна иначе освен като покажа разликата между субективизма и произвола във 59

философията и изкуството и постиганата от тях интерсубективна значимост на тяхната като че ли изцяло субективна истина. “Няма субективни истини! – крещи и не се отказва да отрича онзи. "Няма, съгласен съм – ще отговоря – те само ни изглеждат такива, но ако са дълбоко и истински субективни, те разчупват тези рамки и постигат, снемайки в себе си външно-обективното, интерсубективната значимост и ценност." Казахме вече, че интерсубективността съществува само в духа, в човешкия дух. Субективизъм в неговата едностранчивост – без снето външно-обективното – и произвол във философията и изкуството е само капризът и формалната игра, когато субектът се отдава на нямащата значимост в себе си употреба на изразни средства, изхождайки само от своя по-скоро емпирически, но в никакъв случай не трансцедентален – и интерсубективен – характер. Т.е. постъпвайки като ограничен и не знаещ какво иска, към какво се стреми индивид. Този субективизъм и произвол няма съществена – още по-малко пък общозначима – истинност в себе си; той е празно и суетно занимание на необуздано и непродуктивно въображение. Но това не е основание да бъде изцяло отречен: той има оправдание само за това, че е страстно и мъчително търсене на себе си, на човешкия дух в себе си, той е едно налучкване на интерсубективното и жадуван и криволичещ път към него. Защото интерсубективното не се удава никому изведнъж, по наследство или по рождение: то е идеал, който мами в далечината, към които мъчително се стремим, но който никога не ще успеем да изразим изцяло. Доближаването към философията и изкуството във високия им смисъл е възможно само чрез непрекъснато преодоляване на субективизма и произвола в

тях; тези последните са патерици, чрез които философът и художникът се учат да стъпят на краката си. Когато проходят, когато стъпят на територията на интерсубективното и следователно започнат да творят истински, те вече не са им нужни и веднага ги захвърлят. Блажени са тия, които го постигнат! И колко нещастни са тези, които цял живот им е отредено да ходят с патерици! А сред тях са и някои "наши" изцяло научни философи. "Моля ви се, но той ни обвини в субективизъм! Нас, които така силно, на думи, го ненавиждаме!" Но и обратното е още по-лошо. Имам пред вид парадоксите, до които стига позитивистичният и много претенциозен гносеологизъм във философията и в изкуството. Изкуството се отърва от него едва чрез безмилостната борба, която доведе до краха на натурализма на “леля Зола и Ко” (израза е, мисля, на Бодлер) през 19-тия век. Философите, изглежда поради инертност, все още продължават да си патят от този криворазбран гносеологизъм. Те дори се разделиха на партии: "гносеологизатори" и "онтологизатори"! Но същината на работата не е там! Едва преди няколко години ледовете се пропукаха и те видяха, че трябва да се отчитат и ценностните – т.е. интерсубективните – моменти във философското знание. Но го признаха само на думи и, едва признали го, го разделиха: възникна аксеологията, никому ненужната наука за ценностите. Не проумяха, че ценностното отношение не е привилегия само на изкуството, но е призвание и на философията. Не е късно да го проумеят и сега. Ценност (интерсубективност) и мисъл – плод на познавателно отношение – чувство и разум, но в слято синтетично единство – това е истинската тери60

тория на философията, стига тя да иска да се върне до своето понятие, да остане вярна на себе си, за да не се срамува, за да не е повече безразлична на хората, сива и бездушна. Следователно е назряла необходимостта от преоценка във философията. Дошла е също необходимостта за създаване на нова, собствено философска позитивност и научност. Изкуството безсъзнателно върви, с малки отклонения, по своя път и остава вярно на себе си. Но видяхме колко неправилно се трактуваше досега научността във философията: по мярката на обективността на позитивното естественонаучно знание. Но се оказа, че тази позитивност е негодна за философията. Нещо повече – между тях има коренна противоположност. Защото това научно знание е знание за външното, обектите, разглеждани безотносително спрямо субективното, чийто дял в истината се свежда до минимум, за постигането на обектна адекватност, обектна "обективност". В същото време философското знание е знание за корелацията "субект-обект" в неразчленимото й единство и синтез, знание за света на обектите, но съотнесено и пречупено през призмата на нуждите, жизнения смисъл, интересите на субективното (като интерсубективно), т.е. отражението, но и дейността, смисъла, значимостта на външния свят за субекта. Т.е. философията е поглед върху света от човешка позиция, с човешки очи; тя не е и не трябва да бъде свеждана до безстрастния, студен и смразяващ поглед на едностранчивата и ограничена чисто научна позитивност. И това трябва да бъде разбрано, но не на думи, а провеждано във философските изследвания. Ето, аз в моето, наистина ненаучно, съчинение

правя опит да покажа, че това все още е възможно. Но за да не се досети някой да ми отправи най-жестокия упрек – че съм забравил принципа за класовост и партийност във философията, нека сам помисли: с изложената от мен позиция засилва ли се, или се отслабва този принцип? Разчитайки на научната му съвест (ако я има), вярвам, че ще предпочете да си замълчи… Но изчезва ли в тази трактовка познавателната функция на философското знание, принесена в жертва на ценностното човешко отношение? От казаното, убеден съм, не може сериозно да ми се отправи подобен упрек. За да не се "самоцитирам" – често срещана научна практика – просто трябва да се прочете внимателно още веднъж всичко дотук и да се проумее. Оказа се, че философското знание е особен тип знание. И ако това се осъзнае и започне да бъде провеждано, философията ще се върне към собствените си първоизвори: тя отново ще стане човешка мъдрост, личностно-интерсубективно проникновение в жизнения смисъл на тайните на битието, а философстването ще се превърне в ценностно ориентирано и страстно търсене на човешка мъдрост, изхождащо от една чиста и безкористна любов към нея. Философията като самопознание на човешкия дух – ето го рационалното в Хегеловите “приумици”. По този начин философстването отново ще съживи Сократовия дух и ще придобие статуса на общочовешкизначима екзистенция. Това последното е ненаучен термин, който не изразява обаче толкова вредно съдържание: живот, посветен не на самия себе си, а на едно насочено към бъдещето и идеала проникване в неговите тайни, за разгадава61

нето на тези тайни в услуга на целия човешки род. Защото на този свят най-вече човекът е "тайна, която трябва да бъде разгадана” (Достоевски). Човекът и животът трябва да бъдат помирени в тяхното извечно единство. Трябва да се улови трайното, оставащото, субстанциалното в мимолетното течение на живота, на вечното в изплъзващите се моменти на жизненото време. А това може да го направи само философът, но не иначе, а като духовно творчество и проникновение в истината на битието… Така аз си позволявам да издигна, пък макар и в ненаучна форма, неновата идея за един нов синкретизъм на философското знание. Което значи, че то трябва да може да свързва в нерушим синтез, в неразчленимо единство и познание, и ценностно преживяване, знание и жизнен смисъл на света. Защото само така философията може да стане жизнена, да възвърне първооткривателския си патос и творческото се дръзновение. Защото кому е необходима студена, безразлична към човека, прекомерно "позитивистична" философия?! Философия, за която хората не подозират, че съществува. Или пък имат само неприятни спомени от нея: когато им се е налагало да я изучават… Да философстваш не означава да познаваш света като цяло – това е невъзможно, ние не сме богове. А и не си струва: "Нали си имаме наука?!" (Достоевски). Да философстваш означава да проклинаш света, да гориш и да се жертваш за един човечен, уютен свят, да проправяш пътя към човешко съвършенство и да се бориш за един свят, построен “по законите на красотата” (Л. Живкова). А на някои им се видя, че е много лесно да се философства и като насекоми се нахвърлиха върху тялото на фило-

софията! Може би за по-голямо парче хляб! Наивници! Та тя не ви познава!!! Видяхме, че без същностна реформа в нашите разбирания ще продължава да се развива безразличието на хората към философията, някогашната "наставница" на народите. Виновни за това са някой припознали се в себе си философи. Философията не е и не трябва да бъде безплодно витаене в царството на безжизнени абстракции. Тази черупка трябва да бъде строшена! Укорите и насмешките на хората над философията са отплата за това. Как философията може да възвърне доверието към себе си? Чрез съзнанието за необикновената отговорност на всеки философ пред философията. Той не трябва да си позволява неща, които унизяват нейното достойнство. Всеки трябва да стои на висотата на своето призвание (ако го има) и да се чувствува отговорен за философията. Такава е повелята на времето! А който разбира, че няма такова призвание, нека да си намери друго занимание. Нейният кокал не е толкоз тлъст. Не е нужно да се насилваш да станеш това, което не си. Това е празна работа. Разумното е: "Стани това, което си!" (Гьоте) Не можеш да бъдеш философ само по професия. Философският дух не можеш да го вземеш назаем; той не може да се компенсира с нищо друго: или го имаш, или го нямаш. Ако държиш на себе си, занимавай се с това, за което си роден… Казвам това – макар да е силно, а за някои обидно – защото към философията се е създало интересно отношение. Ако за изкуството всички поне считат, че без талант не може (макар и там да се навъртат гении, които навеки ще си останат непризнати), то за философията 62

мълчаливо предполагат, че не е толкова фатална липсата на дарба и призвание за философия. Оръжие на философстването е живият език, но някои рицари, без да го владеят, си позволяват неблагоразумието така да го размахват, че ще се изпорежат целите. Други пък си извадиха очите! И най-вече: не допускат някой да се усъмни, че в техните ръце то е опасна и безполезна играчка, на която нямат право. И още нещо, вече последно. Има огромно различие между философски образования – "надута ученост"! – и философски мислещия и имащ философски дух субект. Отсъствието на втората способност е непоправим недостатък и дефект. Та това беше моето прекалено претенциозно и изцяло ненаучно мнение за философите. Да ме прощават уязвените самолюбия; показах страст в мнението си, но кой и къде е доказал, че истината трябва да бъде безстрастна и студена?! Опитах се и да дам кураж на онези, които се чувстват отговорни и призвани за философия. Пожелавам им дързост и несломима енергия по пътя, който им предстои да из вървят. И така необходимата вяра в себе си – и в човешкия дух в себе си. Защото всичко, което правим, е в името на философията и заради човека. Дошло е време философията отново да се върне при човека. И тя ще го направи!

обаче самочувствието на плагиат: написах всичко това не за себе си.) Пловдив, 10 юни 1986 г.

(Забележка: Ако е вярно, че и върху мислите има право на собственост, то признавам, че в тази статия няма нито една моя мисъл. Дори и маниера не е мой. Но ми се струва, че найнапред е важно съществото на мислите, а пък после иде въпросът за това чии са те, кой ги е изказал пръв. Нямам 63

духовното. Независимо в представите на коя култура сме възпитани, независимо от различията във вери и идеологии, онова, което ни сродява, явявайки се израз на базисната предпоставка, че все сме човеци, е истински ценното, т.е. универсалното и абсолютното. И само на тази почва толкова многоликите в духовно и идейно отношение съставки на нашия общ свят могат да съсъществуват, именно да ни обединяват в една единна общочовешка общност, т.е. да ни правят човечество, поставено в един общ свят. За да се конкретизирам, ще дам два примера – първо, по отношение на универсалния и абсолютен характер на истината, независимо от различията в гледните точки, в мненията, и, на второ място, по отношение на така горещата в наши условия тема за националната самобитност. Която била застрашена от привидната хегемония на космополитността на т.н. "глобализация". Именно "националният дух" бил застрашен от представата, че независимо от коя нация си или на какъв език говориш, това въпреки всичко не ти пречи да си останеш човек. Сиреч, да продължаваш да бъдеш гражданин на света, на нашия общ свят, който би следвало да си остане човешки. А това може да стане само по един начин: като ние, хората, не допуснем той да загуби своята човечност. Ще започна с разнообразието на всякакви мнения, в които сродяващото би следвало да е тъкмо стремежа към истината, а не нещо друго. И най-малко не отстояването на своята суетна субективност, стигаща чак до претенцията, че моето мнение, тъкмо понеже е мое, си е някаква "моя истина", не само равностойна на всяка друга, ами дори и превъзхождаща я. Днес се смята за модерно да се мисли, че колкото човеци, толкова и

ПРОБЛЕМИ НА СЪВРЕМЕННОСТТА Универсалните човешки ценности Павел Кирилов В днешно време по света вилнее страшен ценностен релативизъм, т.е. налице е бурен процес на обезценяване на всички ценности. Кръвен близнак на релативизма пък е нихилизмът, според който нищо нямало смисъл, сиреч, че всичко се било обезценило така, че подобре било да почнем да вярваме и да се покланяме тъкмо на нищото. Обща основа и на релативизма, и на нихилизма е материализмът; т.е. онова, което ги сродява, е тяхната антидуховна потенция. И така, щом като вярата в каквото и да е, или вярата във всичко, включително и в разпространените антиценности на материализма, е възможна и оправдана, то именно на тази почва вече нищо няма смисъл, т.е. тогава всичко пропада в бездната на пълния нихилизъм, на тоталното безсмислие. Да се противодейства на гибелния релативизъм-нихилизъм може само като се възстановят правата на абсолютните и универсални човешки ценности, които човечеството е постигнало в своето духовно развитие. И които се проявяват във всяка възможна ценностна система, бидейки нейна сърцевина – независимо от всички различия и от своеобразието, което пък придава конкретен израз тъкмо на универсалното и абсолютното. Иска ми се да разсъждавам именно в посока на реабилитацията на абсолютната и универсална същина, оживотворяваща нашите представи и ценности, т.е. по посока на реабилитацията на истински 64

истини съществували на тази земя и под това небе, сиреч, че всеки човек бил не друго, а някаква двукрака и разхождаща се "истина", по-добра от всички други тъкмо защото била "моя". Изобилието от истини стигало чак дотам, че не само за всеки човек имало по една истина – неговата – ами по-оправните даже успявали да се уредят с по две или дори три истини, отнасящи се все за един и същ предмет. И всяка от истините, с които разполагал под ръка един такъв щастливец, той можел да извади от ръкава си в подходящия момент, т.е. всеки имал пълното право да лъже както си иска и когато намери за добре. Но има едно затруднение за подобно, при това така широко разпространено днес "мировъзрение", което е отбелязал още Аристотел, т.е. преди повече от 23 века, но за което едва ли някой днес си дава сметка. И то се свежда до простото съображение: ако някой почне да възвестява, че всичко, казано или помислено от някой, е истина, на същото това основание би следвало да бъде признато за истина и противоположното твърдение, а именно, че нищо не е истина! Излиза, че несмисленото и така парадиращо с "толерантността" си разбиране, че "всичко е истина" трябва, ако иска да бъде верно на себе си, т.е. на своята "извънредна веротърпимост", би трябвало да признае, че е истинно и твърдението, противоположно на вече изказаното, а именно, че "нищо не е истина". Което именно и показва, че прекалената веротърпимост не е нищо друго освен скок в бездната на нихилизма, на празната "вяра", че нищо няма смисъл, т.е. на "вярата" в самото нищо. Прочее, думата нихилизъм означава точно това: "вяра в нищото". От тая екстравагантна, но и толкова коварна „вяра” – свеждаща

се до дефицит на духовност – боледува днес съвременното човечество. От тази „вяра” то трябва да бъде лекувано. Щом като обаче се разбере задънената улица, до която води пълният релативизъм, смятащ, че нищо няма абсолютен смисъл и общозадължителна ценност, а че всичко е истина "за самото себе си", то едва на тази основа може да се проумее как стоят нещата в тази област. Прочее, още древните гръцки философи бляскаво решиха тая трудност, но явно в днешно време човечеството е деградирало така ниско в духовно и в умствено, сиреч, във философско, отношение, че в тази област сякаш сме станали същински диваци и варвари. А ето колко просто стоят нещата тук: Има не толкова "истини", колкото човеци, а има само толкова претенции за истина, докато истината, разбира се, е само една. Да претендираш, че си прав, съвсем не значи, че си такъв, че си прав. Да си мислиш, че мислиш най-добре от всички, съвсем не води дотам, че това наистина е така. Можеш да си мислиш каквото ти скимне, но това, което си мислиш, не е истина само на основанието, че тъкмо ти си оня, който се бил отдал на мислене. Сиреч, трябва да се прави коренна разлика между мнение и знание, между суетната претенция за истинност с истината като такава, която съвсем не се влияе от хорските мнения за нея, напротив, тия хорски мнения, ако искат да имат нещо общо с едничката истина, би следвало сами да търсят път към нея. Това, че всеки от нас гледа от някакъв свой си ъгъл на нещата, съвсем не превръща неговото гледане в образец или мащаб за всички други – това просто няма как да е така. Всяка отделна човешка гледна точка е ограничена тъкмо на основание на това, че е човешка, сиреч, 65

субективна – ний, за щастие, не сме богове, а слаби и смъртни човешки същества. Също така ний не сме и оракули, от устата на които тече единствената и неподправена истина, задължителна за всички. Има много човешки пътища, водещи към истината, но тази истина, като идеал на човешкото познание, е само една. И иначе не може, няма как да бъде. На всичкото отгоре всяка истина е конкретна: за всяко нещо си има някаква негова истина – става дума за предмета на мисълта. "Истината" на немислещия, другояче казано, не струва и пукнат грош. А колцина от човешките същества на тази земя умеят и обичат да мислят основателно, т.е. колцина от нас са преуспели в изкуството на същинското, основателното мислене?! Общо взето огромната част от хората само си мислят, че мислят, ала това, за жалост, съвсем не е така. А да се мисли самото мислене съвсем не е проста работа, понеже мислещият наистина трябва, първом, да умее да мисли – за да има за какво да мисли. И как това да е възможно за огромната част от човечеството, което за мислене смята всичко друго, а не само онова, имащо никакво съществено отношение към него?! За да не се разпростирам прекалено надълго и нашироко ще се огранича с това: мисленето не е опериране с всякакви представи, както огромната част от немислещото човечество си представя. Същинското мислене, както самия израз показва, е опериране със същности, с понятия, а не с нашите бедни представи за нещата. Онова мислене, което е безразлично към същината на нещата, за които мисли, а се е ограничило до движение в своята ограничена собствена сфера, просто няма как да има претенцията, че е встъпило в отношение към

едната истина. Мислим, за да знаем, а не за да имаме някакво капризно "мнение" за това или онова; а най-вече обичаме да имаме мнение за онова, от което съвсем не разбираме – или не сме компетентни. Забелязали ли сте, впрочем, как тъкмо най-некомпетентните хора имат за същата област прекалено твърди мнения, за които без свян декларират, че от тях никога нямало да отстъпят? Примерно, ония, които не само нямат някакъв що годе развит религиозен усет, а камо ли пък прозрение в нейната същина, си позволяват да имат претенциозни и безапелационни мнения за религията, свидетелстващи не за друго, а единствено за тяхната празна и горделива суетност. И е пълно на тоя свят с такива дървени глави: с немислещия просто е излишно да се спори. Глупаво е да се спори с ония, които не мислят, т.е. липсва основа за преубеждаването им. Или за насочването им по пътя към истината. Прочее, за такива истината е тяхната последна грижа. Те самите за себе си са единствената грижа, т.е. задълбочаването на тяхната собствена екзистенциална и умствена кухина е единственото, с което такива се занимават. Разбира се – да заключим от висотата на постигнатото разбиране – че няма и не може да има толкова истини, колкото и човеци. Има, да повторя, безброй човешки пътища към истината – и към Бога – но истината е една. За да е нещо истина, то трябва да важи за всички. Има толкова много наши мнения и разбирания, които съвсем не заслужават определението "истина". В нашите мнения може да има някакви "частички" истина, подобно на това както в тоновете пясък може и да има някакви прашинки злато. Ала истината като такава е нещо 66

много повече от злато, т.е. направо е безценна. И, като такава, е основа на всички наши ценности. Стремежът към истината е онова субстанциално основание, което ни прави човеци. Стремежът към лъжата пък и към налагането в спора не на друго, а на себе си, на своята празна суетност (Хегел), е нещото, което ни обезчовечава, което ни прави помалко човеци. И ето тук достигнахме до онова, което ни причастява към истината, именно универсалното и абсолютното в нея. Няма човешко същество на тази земя, което, доколкото е такова, да е безразлично към истината. Стремежът към истината е един универсален човешки стремеж, който именно придава абсолютното в нашите твърдения и в нашите човешки "философии" или "мировъзрения". Без истината всичко отива по дяволите. А като вземем предвид и това, че истината е в пряка зависимост от Извора на всичко абсолютно и непреходно, сиреч, на вечното в този изменчив свят, в който живеем, именно Бог, то тогава всяко нещо си отива на собственото място. Речено е: "Аз съм Истината, и Пътя, и Живота", това са думи на самия Бог, това са думи на Христос. А маниащината да се самобожествяваме, т.е. себе си да превръщаме в критерий за "истината", е болест на нашето време, която именно поражда и ужасния по вулгарността си материализъм, на който днес сме свидетели. Поражда също и нихилизма, в чиято пропаст пропадаме непрекъснато, и ценностния релативизъм, на чиито съблазни само малцина устояват. Едната и единна истина изтръгва из корен тия плевели от нивата на човешката духовна култура, тя именно ни обединява и ни прави единно човечество, в ценностите на което, въпреки всич-

ки различия, има нещо сродяващо ни, именно, нещо абсолютно и универсално. И, доколкото си човек, и доколкото искаш да останеш такъв, трябва да се съобразяваш само с него, сиреч, само с истината. Прочее, накрая побеждава и тържествува само истината – това го казвам за съблазнителите, които, водейки се от повсеместното шествие на лъжата и на илюзиите в съвременния свят, ни увещават, че ако почнем да работим тъкмо за лъжата, сме щели били да преуспеем. Такива жънат само временни плодове и постигат само временни победи – което именно и показва обречеността им. Оказа се, че истината е първата по значението си универсална човешка ценност, от която зависят всички други ценности, заслужаващи това име. Ако стремежът към истината стане водещ в този наш свят, едва тогава нещата ще тръгнат към поправяне. Има и други от този род фундаментални и универсални човешки ценности, а именно доброто, красотата, светостта, свободата, любовта, личността. Въпреки шествието на антидуховната масова култура на нашето време, въпреки апотеозите на злото, грозотата, аморализма, материализма, насилието, произвола и разврата онова, което все още ни държи да сме все пак човечество, а не разюздана и неудържима маса от нихилисти-сатанисти, се дължи именно на огромната духовна сила, извираща от абсолютните и универсални човешки ценности и стойности. Това е основното, на което исках да обърна внимание в своето разсъждение. В завършек нека да се спра и да отделя място на анализа на оня пример, който обещах в началото, а именно на така горещата в наши условия тема за националната самобитност. Която именно, да повторя, била застрашена от при67

видната хегемония на космополитността и на унификацията на т.н. "глобализация". Разбира се, проста истина е, че независимо от коя нация си или на какъв език говориш, това въпреки всичко не ти пречи да си останеш човек. Сиреч, да продължаваш да бъдеш гражданин на света, на нашия общ свят, които би следвало да си остане човешки. А именно, ние сме тези, които не би трябвало да допуснем той да загуби своята човечност. Истината не е с т.н. "националисти", които противопоставят националноспецифичното на общочовешкото и универсалното. Автентичният национализъм, доколкото такъв изобщо е уместен в днешния динамичен и взаимно-обвързан свят, е благороден и аристократичен, а не тесногръд и своекористен: той би следвало да търси хармонията на национално и общочовешко, защото преди да сме представители на една или друга нация, ние преди всичко и най-напред трябва да сме хора, да сме човешки същества. Претенцията, че нашата нация била "най-велика" в сравнение с останалите, т.е. че трябвало да бъде доминираща, е представа на едно отдавна отминало време. Има хора, които живеят с остарели представи, което именно ги прави твърде неадекватни към потребностите и тенденциите на света, в който живеем. Страшно е в съзнанието ти да живее все още един свят, който отдавна е изгорял в стопяващата всичко доменна пещ на отминалото, на вече преживяното време. Тия, които се вдъхновяват от подобни представи, са опасни хора, които именно и поставят пред изпитание съвременната култура и съвременния живот на огромната човешка общност, в която пребиваваме.

Колкото е законна представата, че "моята истина" превъзхожда всички други и трябва да им бъде натрапена, толкова е приемлива и маниакалната нагласа, че ний, българите (примерно), сме едва ли не „венец на циливилизацията”. Европа надмогна след толкова много изпитания и жертви съзнанието, което подклаждаше всички конфликти на миналото. Днес и французи, и германци, и англичани, и шведи и пр. се вдъхновяват от принадлежността си към един общ дом, към едно общо семейство – семейството на свободните народи на Европа. Което, на базата на принадлежност и духовна съпричастност към общи за човечеството, универсални и абсолютни ценности, възприе следното модерното и разумно разбиране за живота в голямата човешка общност, искаща да си остане такава: различията помежду ни не бива да ни пречат и да ни ощетяват, напротив, трябва да ни сближават и обогатяват. Разбира се, сред народи, изостанали в своето духовно и културно отношение – нас, българите, комунизмът в това отношение ни ощети прекалено много – едно такова напредничаво съзнание все още не е развито в достатъчна степен. Което именно и е предпоставка за цъфтежа на такива отровни плодове като ксенофобията, патриотарството (от спекулативен и примитивен, а също и злобен, т.е. "сидеров" тип), спекулирането с "ценностите" на нашата отхвърленост от пиршеството на живота, със „сладостите” на славянофилството, русофилството, популизма, простотията, чалгата, дори с така страстната привързаност на алкохолиците към… ракията. Антиевропейските настроения в душите на днешните масови българи, търсенето на някакъв наш уникален път встрани от процесите, обединяващи човечеството, и 68

то непременно при игнориране на ценностите, имащи, както показахме, универсален и абсолютен характер, а също така и утвърждаването на идеологиите, според които ний, заедно с руснаците и с най-изостаналите части от Средна Азия, сме били някаква "православна алтернатива" на "унифициращия" ни европейскоамериканския жизнен свят, са именно проявите, дължащи се на неразбирането на водещата роля на универсалните човешки ценности в живота на ония народи, които не искат да вървят по пътища, водещи ги встрани от магистралния път на съвременната хуманна цивилизация. Разбира се, това е и пътят на недостойнството, на бедността, на липсата на всякакъв просперитет, на мизерията, найвече личностна; защото основанията на една богата личност и душевност се дължат именно на причастността й към абсолютните и универсални човешки ценности, имащи характера на общочовешка духовна парадигма. А доказано е от опита на живота и на историята, че развитото съзнание за свобода, явяваща се универсална за човека ценност, непрекъснато твори чудеса и непрекъснато ражда всякакво богатство – най-вече личностно, душевно и духовно, но и, разбира се, всяко друго. Ще завърша със следното: и не религиите в съвременния свят, а тяхното изопачаване и изкористяване от заинтересовани сили, предимно за политически цели, е основата на тия конфликти уж на религиозна основа, на които сме свидетели в последните десетилетия. Онова, което пронизва и е ядро на духовността, изкристализирала като една или друга световна религия, е хуманния, сиреч абсолютен и универсален – общочовешки – характер на ценностите, стоящи в нейната основа. Значи религиите сближават, а

не противопоставят хората, защото всяка религия е различен човешки път към Бога – и към постигането на посилната за човека истина. Ония, които противопоставят хората и народите на религиозна основа, нямат нищо общо с автентичния дух било на християнството, било на исляма, било на будизма или на която и да е друга форма на тия световни религии (католицизъм, православие, протестанти, шиити, сунити и прочие). Защото както Бог е един, така и всички пътища към Бога трябва да водят към нашия общ Създател. И към заслужаването на Божията благодат. Това, че даваме различни имена на Бога, съвсем не трябва да ни пречи да общуваме с Него и помежду си, защото всички, така или иначе, сме Божии чада. А пък конфликтите и войните на религиозна основа, както в миналото, така и сега, са подклаждани, разбира се, от бесовски сили, мъчещи се да премахнат сближението на народите на основата на универсалните човешки ценности. Сред тия сатанинско-бесовски фундаменталистки сили, било на национална, било на класова, било на религиозна основа, комунизмът (във всичките си мутации), антиевропеизмът и антиамериканизмът в съвременния свят сякаш отново имат водещо значение и роля. Което именно и се дължи на това, че тъкмо те нямат отношение към ония абсолютни и универсални човешки ценности, които ни правят човеци в истинския смисъл на тази дума. А сред тях именно свободата, наред с истината, е водещата и доминираща ценност; казано е: "Познайте истината, защото истината ще ви направи свободни". Враговете на човечността се познават най-вече по враждебността си към истината и свободата. Което и по69

казва тяхната бесовска природа и същност.

ния. Така българското самосъзнание с право остава в съмнение относно високата „каратна” стойност на предложеното му „злато”. Ето защо по-долу ще става дума само за първите два вида, на които третият вътрешно се разпада в себе си. Ето защо този текст си поставя за задача да търси такова отношение към темата за родината (и патриотизма), което максимално ни приближава до истината за нея. Следователно, ако този опит за изследване се окаже успешен, а може би в този случай, дори още повече, настоящия текст няма да бъде подходящо четиво за онзи „априорен патриот”, за който независимо от натрупания исторически опит е „първа радост българин да се нарича”. Но този „патриотизъм”, когато той бъде предоставен като „априорно условие за всяко възможно познание” и размишление върху темата за родината със самото това демаскира себе си като чист произвол, чиято единствена задача, съзнателно или не, е да запази на всяка цена своето в действителност липсващо му самочувствие. Но това е „монополно висока цена” за запазване на споменатата „първа радост”, защото тя автоматически превръща търсенето на истината в „последна грижа”. Второто отношение към Истината ни най-малко не променя своята същност и при онези критици, които априори не „любят”, не „тачат” и не „милеят” за „всичко българско и родно”. Това отношение, разбира се, изглежда да има своите сериозни основания, в несравнимо по-голяма степен от първото, когато става дума за качеството на българските стоки, политици, съдилища, отношения между хората, състоянието на гражданското общество, накратко – за цялостното сегашно състояние на обществото изобщо. Ние имахме вече твърде „демокра-

Бацилус булгарикус, или „поради что се срамя да се нарека българин”? Сергей Методиев Този текст не е опит за криминално разследване, нито за юридическо преследване, а опит за антропологическо изследване. Тъй като резултатите от едно изследване, доколкото то действително е такова, не могат да бъдат известни предварително, а още по-малко съобразени с вече предварително известни желания и стремежи на евентуалните читатели, също както и с тези на автора, става ясно, че последният не би могъл да разчита предварително на благоприятен прием. На него не са му спестени също така и колизии със самия себе си. В този смисъл онова, което му остава, е да се стреми и да се надява да получи първоначално единствено само благосклонния прием на собствената му съвест. В конкретния случай обаче, определен от предмета на настоящето изследване, това изглежда осъществимо само при условие, че той не се отклонява нито в посока на „простото поставяне на родината ниско”, нито в посока на необоснованата и априорна апология. Разбира се, съществува и един трети вид отношение към темата за родината, който се стреми да преодолее двете крайни становища – това на абсолютния оптимизъм и това на депресиращия песимизъм, търсейки „златната среда”, но винаги оставайки при едно еклектично смесване на отделни „атомарни” положения от двата посочени основни вида отноше70

продължават да се щамповат от априорната „прокрустова” любов или омраза на „немислещия разсъдък”. Има ситуации, обаче, когато на даден субект му се налага да направи крачка по посока на себепознанието, независимо иска ли той това или не. Например при тежка болест или при друга някаква безизходност. Тогава той е поставен пред две възможности: да направи всичко, за да оздравее или да умре, респективно да изчезне, ако е държава. Не променяйки нищо, или не достатъчно променяйки, пък било то и в правилната посока, изходът може да бъде, по-рано или по-късно, само летален. България практически беше в тази ситуация, особено преди влизането си в EU. Проблемът, обаче остава и понастоящем, тъй като не толкова България достигна до членството си в EU, колкото EU се разшири, включвайки в себе си България. Под непроменяне, трябва да разбираме също и онези промени, които, колкото и многообразни и „успешни” да са те, не касаят същността, а само „маската и гримът” на добре познатото, „озъбено свирепо куче”. Задачата, обаче е изменението на същността, а това далеч надхвърля компетенциите на политическата козметика. Проблемът ще остава и ще се задълбочава дотогава, докато борбата се води срещу следствията от него, а не срещу неговите причини. Да не говорим за случая, в който „борбата е само симулация на борба, единственото следствие от която може да бъде само симулация на резултат”. Именно причините, обаче, са най-дълбоко скрити и най-трудно достижими за познанието (може би и защото те често са и найболезнени за самомнението), а следствието е първото нещо, с което мисленето се среща и най-често го счита за причи-

тичната” възможност да се срещнем с текстове, „разобличаващи” Ботев като терорист, чието творчество не би трябвало да се изучава в училищата ни, а също и с текстове, „развенчаващи” моралната монолитност на Апостола на свободата и дори превръщаща го в убиец на деца... Търсенето на истината е condicio sine qun non26 за всеки, който иска да направи макар и една крачка напред в действителното си развитие, независимо дали този субект е индивид, група хора, цяла държава, група държави, цял континент, или цялото човечество. Колкото по-голяма е тази група, в колкото посложни взаимоотношения се намира тя с другите и вътре в себе си със самата себе си и колкото по-наложителна е нуждата от промяна, толкова по-необходимо и по-неизбежно става това търсене, но и толкова по-трудно. Разбира се, думата „истина” не слиза от устата нито на „априорните патриоти”, нито на „априорните критици”. Това обаче не може да ни утеши, дори и тогава, когато и едните, и другите имат увереността, че помагат на истината. Както е известно „цялото зло от Адам и Ева до наши дни е извършено с добри намерения”..., т.е. в името на истината. Но тези два вида антагонистично противопоставени един на друг опоненти са тъждествени в най-главното – те не търсят истината, те вече я притежават! При това притежават я априори без никога да са я търсили, независимо, че темата за родината е по-скоро апостериорна рефлексия. По този начин всички факти, както от най-старата, така и от най-новата ни история винаги ще 26

условие без което не може 71

на и основание на проблема. Но нуждата от по-дълбоко проникване към действителните основания на обществото и действителните причини за неговото настоящо състояние става все по-важна. В едно интервю на политолога Огнян Минчев, излъчено по БНТ, откъс от което ще приведа тук по памет, се казва следното: „Водещ: Коя е стената, която никой не смее да щурмува? О.М. Това е еластичната стена на джунглата. Джунглата постепенно покрива цивилизационните пространства. Въпросът за България е в това – кой и кога ще изтласка джунглата от цивилизационното пространство? Водещ: Казано така звучи доста обезсърчаващо... О.М. За съжаление е така”. Да, главният въпрос може да бъде формулиран и по този начин, но все пак формата на метафората, която е толкова трудно да бъде надскочена, не може да ни покаже по един несъмнен начин, че именно това е Хамлетовския въпрос на цялата цивилизация изобщо – „Да бъде или да не бъде”?! А дори и да успее да стори това само понятието би могло да ни посочи пътя, по-който обществото, т.е. цивилизационното пространство, ще се освободи от метастазите на „джунглата”. Разбира се, казаното току-що не бива да звучи като подценяване на значението на метафорите и образите в познанието и изясняването на проблема, а само като напомняне, че пътят към понятието е път към максималното приближаване до разбирането на истината за изследвания въпрос. Въпросът за достигане до такава степен на яснота в познанието, която може да бъде осигурена само от понятието, е най-трудния и сложен въпрос и

нашата задача тук ще бъде изпълнена дори само ако успеем да обърнем внимание на това. Нека се замислим само какво всъщност означава лява и дясна политика. При положение, че тук не бъде изяснен произхода на тези „понятия” (в действителност метафори), те не означават абсолютно нищо, дори без да вземем под внимание, че в съвременния свят те са изгубили дори своето метафорично значение. Но да се върнем към Хамлетовския въпрос: ”Да бъде или да не бъде?” – този въпрос неминуемо води до решаващата крачка, при която търсенето на неговия отговор изисква с желязна необходимост крачката към смелостта на себепознанието, раждаща увереността на самосъзнанието. Що е цивилизация? Що е общество? Що е разум? Що е... джунгла? Нима ние знаем по задоволителен начин отговорите на тези ненадценимо важни и неподозирано дълбоки въпроси – или се осланяме на някакво смътно чувство, че общо взето различаваме „цивилизацията” от „джунглата”27. Разбира се, познанието може да започне от това чувство, но не може да остане при него. Проблемът става още по-сериозен ако прибавим, че далеч не всички хора имат съзнание за проблема, дори на ниво чувство. Все пак още на това ниво ние виждаме ясно, че цивилизацията не може да „побере”, да „приеме” в себе си джунглата. Но движението на понятието единствено може да докаже, че самият процес Тук смисълът е в противопоставката джунгла-цивилизация и за това дистинкцията култура-цивилизация ще остане незасегната. 27

на победата на Разума над законите на джунглата не е нищо друго освен самата цивилизация, възникваща в хода на Историята. Главното в този процес е налагането на законите на действителното мислене в противовес на законите на джунглата. Тези закони се намират в същото отношение, в което се намират светлината и тъмнината. В една стая или лампата свети и тъмнина няма, или лампата не свети и тъмнина „има”. Тъмнината е самото отсъствие на светлина, тя е поскоро липса, отколкото наличност на нещо тъмно. Там, където разумът със своите закони има битие, там няма джунгла и там, където Разумът няма битие, джунглата „има битие”. Ние спокойно се разхождаме дори в онези „парченца джунгла”, които се намират насред „цивилизационните пространства” и се наричат „зоологически градини” – защото стоманените решетки, създадени от Разума, все пак са по-здрави и от най-здравите зъби на най-силните и свирепи тигри, „създадени” от законите на джунглата. Цялата цивилизация е отвоювана от джунглата чрез непрестанните, колосални усилия на представителите на рода Homo sapiens, в битка на живот и смърт между законите на Разума и тези на джунглата. Но защо ние ходим спокойно сред споменатите „парченца джунгла”, а спокойствието ни изчезва и ние се обезсърчаваме именно там и тогава, където и когато трябва да се чувстваме най-сигурни, тъй като сме оставили съдбите си в ръцете на Темида? Чие свирепо, остро гледащо, лукаво-хитро око наднича там зад нейната превръзка, кой чрез невидимите електромагнитни полета на приспаната съвест наклонява везните й в желаната от него посока, елими-

нирайки социалната гравитация на истината? Кой е този служител на цивилизацията, който отключва клетките и отваря вратите на тигрите? По-симпатичен ли ви е той от тигъра?! Въпреки че и в двата случая „злото е банално” (Хана Аренд) и е „лишеност от действително битие, тъй като е лишено от същност” (по Джордано Бруно). Но онова, което в очите на политолозите и социолозите изглежда и наистина е „вълна”, имаща „еластична стена” и движеща се в „цивилизационните пространства”, трябва да има и има своето основание също така и в „антропологическата монада”, в „атома” на социума, т.е. в човека. Социумът също както светлината има вълново-корпускулярна структура. Но социалния абсурд, за разлика от природната тъмнина, също има вълново-корпускулярен характер, макар и двете те да са форми на нищото. Оставайки при метафората можем да кажем, че той е „социалната светлина” (Разум), умножена по 1 (разум). Всичко това е проблем, може би дори Проблемът, но и поставената в заглавието цел ни връщат на българска територия, запазвайки надеждата, че този, който прави нещо „за свободата на отечеството си”, той трябва да направи нещо и за свободата на мисълта: като по този начин той ще направи нещо и „за свободата на всичкия свят”... (Очаквайте продължение в следващия брой)

мярка слово, нищо чудно да се окаже, че е празнословец. Да пишеш и говориш пестеливо, като при това всяка твоя дума да е на точното си място, а всичко излишно е изхвърлено като ненужно – така умеят майсторите на словото, което, тъй да се рече, тежи на мястото си, а не е "хвъркато", каквото е дърдоренето на празнословците. „Хвъркато” в един лош, а не в хубавия смисъл на тази дума – понеже по начало хвъркати са именно най-възвишените неща. Но нека, след тоя преамбюл, докосващ същността на проблема, да се опитам да представя с няколко думи, но по възможност по-плътно, явлението, наречено празнословие. Празните думи не са просто многото думи, нищо че многословието и празнословието вървят ръка за ръка. Интересно е обаче да се разбере как така, че в думите на някой почва да кънти на кухо, т.е. вместо да носят една пълнота на смисъла, напротив, демонстрират само празнота, отсъствие на такъв. Бълващият безсмислици всъщност е тъкмо празнословец. Изглежда решаващото за да се породи дефекта, наречен празнословие, е дефицита на смисъл, в който се е озовала нечия душа. Празнослови немислещият, щото, както и да го погледнем, словото е нещо като обвивка или "опаковка" на мисълта. Като няма какво да кажеш, разумно е да замълчиш; и тогава ще се предпазиш от празнословие. Но къде ти тая разумност у празнословеца: точно когато няма какво да каже или напише, празнословецът е най-усърден в говоренето или писането! Мислещият човек, в душата на когото се ражда достоен за изразяване в слово смисъл, тъкмо защото държи да не погуби този последния, е пестелив в думите, понеже същността на изразяването

Против празнословието

Стоян Атанасов Искам да опитам да опиша вредата от празнословието – и да потърся начини да се избавим от него. Не зная дали си давате сметка колко разпространено е това, което наричаме празнословие. Празнословието ни залива отвсякъде, на талази или дори като водопад. Изкушението много да говориш – или пишеш – без да кажеш нищо съществено, се забелязва с просто око – или с просто ухо! – наоколо и навсякъде. Всички бърборят и дърдорят непрестанно, но да откриеш смислено говорещ човек, струва ми се, е същинска рядкост – и е нещо като празник за оня, комуто се е паднал такъв късмет. Стига и той самият да не е празнословещ дърдорко, щото как такъв да може да оцени смислените и пестеливи думи?! Думите, как да го кажа, са нещо като бръснач: могат да бъдат полезни при внимателна употреба, но иначе, ако употребата им е безразборна, могат да направят много поразии. Многото думи едва ли проясняват, напротив, те имат свойството да замъгляват. А най-високото достойнство на речта и на словото е че може да ни въведе в един прекрасен духовен свят на хармония и умиротвореност, в който всяко нещо си е на своето място. Словесните излишества пък са предпоставка, насърчаваща хаоса, а не реда. Всичко излишно да бъде премахнато като нежелано и дори вредно – само по този начин може да блесне красотата на словото, която се долавя със сърцето. Тъй че оня, който говори или пише много, и то с пищно, неовладяно от 74

е да блесне в постижимата яснота, краткост, точност и простота оня смисъл, който душата ни е родила. Празната, яловата "мисъл", ако такава изобщо може да съществува, е причината някой да реди думи, в които прозира нищонеказване, т.е. празнословие. Аз обаче бих се опитал да кажа същото по-коректно: безсмислието, владеещо нечия душа, неумолимо поражда и празнословие. Защото ако има мисъл, тя няма как да не си пробие път тъкмо в ония думи, с които да получи достойното за самата себе си битие. И тук, както и навсякъде, водещото се оказва мисълта. Съответствието, баланса между мисъл и думи, между с-мисъл и слово, е главната предпоставка човек да се предпазва от празнословие. Немислещият е празнословецът, не мислещият. Мислещият човек се познава по това, че думите му просто няма как да са празни откъм смисъл. Празнословието е собственоръчно подписано удостоверение за склонност към немислене. Празно е немислещото слово. Като не умееш да мислиш, си позволяваш поне лукса да празнословиш. Ако празнословещите един ден замълчат, човечеството ще успее да се отърси от гъстата мъгла на безсмислието, владеещо душите на мнозинството, останало безразлично тъкмо към най-важното. Празнословците пък ни занимават предимно с онова, с което съвсем не заслужава да се занимаваме. Празнослови се когато с много думи се представя онова, което е така малозначително, че би следвало да се отмине без капчица внимание. За несъщественото бълват празнословията си празнословците, тях същественото, истински важното съвсем не ги занимава. Което именно и показва, че генезисът на немисленето и на нищонеказването е общ,

че двете взаимно се подкрепят до степен да не може да се каже кое е първо и кое – второ. Не мислиш и по тази причина нищо не казваш и не можеш да кажеш; нищо не казваш когато не мислиш. Защото като няма какво да кажеш си позволяваш лукса да бълваш безсмислия и празнословия. Уважаващият мисълта и словото няма никога да си позволи да празнослови – както и да не мисли. Празнословците витаят в сферата на правдоподобното, не обаче на истината. Безразличието към истината, към същностното няма как да не подтикне склонността към празнословие, нещо повече, нищо чудно тъкмо то да я поражда. Правдоподобното пък е смесица на полу-истина, на мнима истина с лъжа. Многото празни думи, по-скоро не думи, а празни откъм смисъл съчетания от думи, съвсем не може да се вдъхновява от една неутолима страст към истината и към същността, напротив. Празнословещите общо взето предимно са лъжци. И то от породата на най-долните лъжци, които без свян лъжат тъкмо себе си, до степен дори да си вярват. Лъжещият даже самия себе си няма как да изпита скрупул да излъже друг човек. Празнословието е опит да се заличи границата между истина и лъжа, то е мъгла, обвиваща истината така плътно, че да заприлича на лъжа, а пък – респективно – лъжата да почне да минава за истина. Ето защо празнословието съвсем не е толкова безобидно, както ни се представя на пръв поглед. Празнословието, или словенето на празнотата, е признак и за душевна низост и на безчестие. Да възхваляваш с пищни думи самата празнота е перверзия, е извратеност. Пълното, а не празното, богатото със смисъл, а не кухото откъм смисъл заслужава да бъде възх75

валявано и дори венцехвалено. Защото тъкмо то е венец и на истината, и на доброто, и на честната спрямо самата себе си и свободна мисъл. Оня обаче, който хвали празнотата, не го прави безкористно или само от душевна низост; явно от празнословието добре се печели. Ето как се печели. Едно общество, възпитано от празнословци и съставено от хора, впечатляващи се не от автентичното, а от празното слово, от дърдоренето, нямащо някакъв особен, камо ли пък достоен за изразяване смисъл, такова общество е твърде лесно за всякакви издевателства и манипулации. Обществото, съставено обаче от мислещи и търсещи истината хора, е общество, което е непредвидимо и е твърде опасно за ония, които имат полза тъкмо от заспалото, от упоеното от наркозата на празнословието общество. Ето как става така, че разни прочути празнословци стават нещо като "духовни водачи" на обществото, съставено от дремльовци по отношение на мисленето и по отношение на смисленото слово. За да не си оцапам текста ще се въздържа от споменаването на имена, пословични в това отношение; е, добре, ще спомена поне едно име, името на най-удобното за олигархията ни плямпало: бай ви Вучков. Даже г-н Премиерът, сам цар на празнословието, на гаврите над словото, лично удостои наскоро с вниманието си императора на дърдоренето бай ви Вучков. Нима в такъв смисъл е възможно такива като "Бато Боко" да се впечатлят от говоренето или писането на един скромен мислещ човек? У нас се смята, че от истината боли, ето защото сладката лъжа не само е за предпочитане, напротив, у нас вече има нещо като "религия", въздигнала в култ тъкмо лъжата – и обслужващото я

празнословие. Омаяните, изтощените от заливащото ни отвсякъде празнословие глави стават все по-неспособни за мислене и за критично отношение към случващото се. Празнословието притъпява способността за естествена човешка реакция на "електората". Гражданите, неспособни да осмислят случващото се тъкмо защото са научени да не мислят от празнословците, изтикани на преден план в нашата смехотворна "публичност", вече не са граждани, а "електорат", сиреч стадо, кучетата на което са тъкмо тия велики медийни празнословци, а пък пастири му са титани на празнословието като упоменатия Боко от Банкя. Прочее, как се добра до върховете на славата и на държавата туй недоразумение? Ами ясно как: чрез празнословене. Години наред медиите го тикаха напред да бълва простотиите си и ето че той стана нещо като идол на упоената от толкова много празнословие нация. И тя, разбира се, го възлюби. По досущ същия начин, както преди обичаше с цялата си душа един друг велик празнословец – правешкия простак. Но да спра дотук. Не ми се искаше да си оцапам текста, който имах намерение да е изцяло философски, с тия имена, но пък тогава рискувах да си остана съвсем неразбран. Наложи се да спомена имената на някои песоглавци на празнословието, понеже все пак изхождаме от нашите, от тукашните реалности. Превърнали сме се в нещо като бастион на немисленето и на празнословието. Та затуй най-омразни и неприятни хора у нас са станали тъкмо ония, които имат дързостта да мислят, поставяйки най-неприятните за заспалото стадо въпроси. След като най-обични са тъкмо кухоглавите празнословци, как тогава да не са най-мразени ония, които тормозят 76

стадото, задавайки въпроси, изискващи честни отговори?! Отговори, бъркащи тъкмо в раните… Да, у нас от истината боли, а пък омайната лъжа е така сладка и приятна. Неслучайно сме станали страна на лъжата. И на празнословието, което върви ръка за ръка с нея. Истината обаче у нас е в страшна немилост. Има ли някой все още да се чуди защо сме страна на натрупаните един връз друг парадокси и абсурди?! И защо сме най-бедни и недостойни? Ето защо: защото съществуваме онтологично непълноценно. Това означава, че сме се отказали от истината. И от мисленето. Отказали сме се от пълнотата и богатството – на смисъл, на дарби, на личности. Вместо всичко, което може да ни направи богати и достойни, сме се принизили да вегетираме под тиранията на арогантната простотия на празнословещите, които и задават тон в живота ни. Докато не се приучим да се отвращаваме от тях, вместо да ги благославяме, добро няма да видим...

ИСТИНИТЕ НА ЖИТЕЙСКАТА ФИЛОСОФИЯ Да освободим духа си, най-ценното, което имаме Ангел Владимиров Напоследък все по-често се питам: как е възможно мнозинството от хората да се отдава с такава страст предимно на всякакви дребнавости? Интересуват се най-вече от какви ли не незначителности, вълнуват ги разни суетности, капризи, бляскави нищожности. Празнословието залива всичко. Сякаш всички са отдадени предимно на половинчатости, на дреболии, на разни несмислености, на неща, които не заслужават чак такова голямо внимание. Защо ценим дребното, а за голямото все забравяме? Наистина, защо истински важното, сериозното, същественото, значимото, необходимото съвсем слабо вълнува публиката? Или дори изобщо не я вълнува. Понеже е заета с какви ли не глупости. Понеже е затънала в дребнотемие, в кухата самонадеяност на нехаещите за истинското, за истински доброто, за съдбовно необходимото. На едно място – виж Универсалните човешки ценности – предизвикан от липсата на реакция по същата статия, поставяща, по моя преценка, твърде важни въпроси, ми се наложи да напиша, обръщайки се към една читателка, следните думи, които, чини ми се, са добро въведение в интересуващия ме не от вчера проблем: Благодаря, май само Вие харесвате по-сериозни текстове, писани по позначими теми! Които, за жалост, обикно77

вено биват посрещани с ледено мълчание от широката публика... Но това, впрочем, ми дава една идея: да напиша статия, в която да се опитам да обясня този феномен. Свеждащ се до това: колкото по-значим е проблема, поставян от един текст, толкова по-малко внимание му се обръща; респективно, най-голямо внимание се обръща на текстовете, поставящи наймаловажните проблеми. Същото може да се каже за блоговете: най-популярни сред широката интернетна публика са тъкмо тия, които традиционно поставят най-маловажни и съвсем несъществени проблеми – ако изобщо поставят някакви проблеми. Тия блогове, които не поставят никакви проблеми и, респективно, не изискват никаква степен на мислене у публиката, пък са всепризнати фаворити. Това написах там. А сега ми се иска да продължа. И така, дайте заедно да поразсъждаваме над този немаловажен въпрос, очертан по-горе. Потъналостта в дребнотемие, и то дотам, че да се загубиш в дребнавостта, явно е широко разпространена в нашата съвременност. Хората се вълнуват комай от всичко, а най-много от онова, което съвсем не заслужава подобни вълнения; ала забравят да мислят за истински важното, значимото, а пък най-вече за съдбовното. На какво се дължи тази склонност? Дали тя е белег на нашата уморена и преситена епоха, или е била характерна за хората от всички времена? И има също още един значим момент: дали мнозинството, именно хората, и по-специално т.н. "масов човек", изобщо умее да разграничава истински важното от маловажното, от несъщественото? Изглежда на една такава неспособност се дължи това, че нищожното заема водещо положение и място в съзнанието,

а тъкмо на най-същественото съвсем не обръщат внимание. На каква основа и по какъв начин хората, или същия онзи т.н. "масов човек", биха могли да развият у себе си една способност точно да разграничават истински сериозното, важното, същественото от несериозното, маловажното, несъщественото? Това съвсем не са, струва ми се, маловажни питания. На мен ми се струва така, аз възприемам нещата по този начин, аз съзирам тук значим и основополагащ проблем, а за вас дали е така? Как, впрочем, стоят нещата за вас? Съвсем нямам претенцията, че мога да реша изчерпателно поставените въпроси, но какво ми пречи да опитам? А защо не опитате и вие? Всеки по-задълбочен и смислен отговор на тия въпроси ще получи, вярвам, трибуна във философското списание ИДЕИ, ще бъде публикуван в него. Защото списание ИДЕИ съзнава своята мисия така: да поставя на вниманието на мислещата публика тъкмо истински важните, сериозни, значими проблеми. След като има толкова много списания и книги, поставящи най-несъществени проблеми, защо да няма едно списание, което пък да има интерес тъкмо към най-важното, към жизнено важното и съдбовното?! Ще почна, за да има някакъв ред в изложението на моята позиция, отговорите на поставените въпроси по реда на тяхното поставяне. Е, ако някъде объркам този ред, надявам се, това няма да навреди на същината на работата, а може дори да я подпомогне. Щото човек винаги трябва да има готовността да се изненада от лабиринтите, в които може да го отведе неговата мисъл. Прочее, вярна ли е констатацията, от която започнах, а именно, че истински важното, сериозното, същественото, зна78

чимото, необходимото, дълбокото съвсем слабо вълнува публиката? Дали пък не пресилвам нещата? Дали не тръгвам в погрешна посока? Разбира се, всеки човек, според нивото на своето личностно, умствено, духовно и пр. развитие си има някакъв свой критерий за разграничаване на важното от маловажното, на същественото от несъщественото. Това, което е важно за един човек, може да е маловажно за друг. Е, няма как и двамата да са прави едновременно – или и това е възможно? Нима не може да отсъдим и да решим, в съвместни усилия, партнирайки си, кое, всъщност, е истински важното? Или да се споразумеем за това кое е истински същественото, т.е. кое е съществено и за мен, и за теб, и за всеки един човек на тази земя? Аз си имам обичая да деля хората на два типа в зависимост от отношението им към мисълта: на мислещи и на немислещи. Може би това огрубява значително реалната ситуация понеже всеки човек, даже и оня с очевидно немощна мисъл, има претенцията, че умее да мисли. Но едно е да имаш претенция за това или онова, съвсем друго е претенцията ти да е основателна. Пълно е около нас с претенциозни, ала иначе кухи хора, чиито претенции са си само претенции, а пък амбициите им са си чисто и просто само амбиции – без каквото и да било покритие, потвърждение на дело, или пък дори признание. Както и да е, наистина, може ли човечеството да се подраздели на два човешки типа – на мислещи и на немислещи хора? И с какво едно такова подразделяне ще ни помогне да решим целия онзи порой от въпроси, в който вече съвсем порядъчно затънахме?

Безспорно е, че даже по темперамент, т.е. според природните склонности на душата, една група хора са предразположени повече да мислят, отколкото да действат, а пък другата група, наопаки на това, обичат да действат, без особено да се затрудняват с мислене. Знайно е, че ние, човеците, биваме подразделяни от съвременните психолози в две огромни групи: типа на екстравертите и този на интровертите. Интравертният тип, наред с всичко останало, е склонен, повтарям, повече да мисли, отколкото да действа, докато екстравертите действат, без много-много да мислят. Първите обичат да мислят, за вторите мисленето е едно твърде неприятно занимание. Нима допускането ни, на тази основа, е съвсем оправдано и законно? Имам предвид допускането, че човешките същества биват два основни типа: мислещи и немислещи. Изглежда е точно така. А тъкмо в мисленето човек може да проумее кое именно е значимо и съществено, и кое е маловажно, кое, тъй да се рече, е дреболия. При това положение няма как съзнанието на немислещите хора да потъне в – или да "обрасне" с – всякакви, и то най-превъзходни дреболии. Докато мислещият човек няма да се успокои дотогава, докато със сигурност и с точност не установи кое именно си заслужава усилията – на основание на превъзходството си спрямо всичко останало. Тоест кое се откроява със своята значимост и многозначителност, важност, със сериозността и дълбочината си. Няма друг начин да постигнем собствената значимост на нещата освен ако не се нагърбим със задачата на мисленето. А мисленето, въпреки че е най-свободна дейност и в този смисъл наподобява играта, все пак е и сериозна дейност, от която зависи 79

толкова много в живота ни. Хората пък, които са склонни да се задоволяват с дреболии и с простотии, по този начин демонстрират тъкмо това, че не само не умеят и не обичат да мислят, но и че смятат мисленето за най-досадното нещо на този свят. Щом като един човек не успява да си изработи – в и чрез мисълта, т.е. в своя ум, в душата си – собствен критерий за разграничаване на важното от маловажното, такъв един човек, няма как, се оказва напълно безпомощен да осъществи една такава сериозна процедура. Такива хора, изглежда, са склонни на всяко, дори и на най-маловажното нещо да приписват някаква неподходяща за него значимост, такива хора лесно могат да бъдат убедени от всякакви спекуланти, че неща, които съвсем не заслужават да бъдат така ценени, са истински ценното, "най-важното" и пр. И, разбира се, за немислещия, бездуховния човек просто няма как "истински важното" да е тъкмо онова, което съвсем не заслужава такъв един висок битиен статус. За такива хора, да речем, парите, яденето, пиенето и още някои все от този род неща се оказва, че са "най-важното" в този наш иначе "скапан живот", докато "всичко останало" бива без жалост хвърлено в кошчето за боклук, където са излишните и не-необходимите неща. Разбира се, че от тази гледна точка нещата биват разделяни също така и на "забавни" и на "незабавни", сиреч, на скучни, като в разреда на скучните неща, естествено, попадат най-вече ония, които за други хора са тъкмо най-важното, да речем духовните неща и предмети, мислите, пътят към самите ценности, Бог, автентичното изкуство и философия, богатствата на душата и на личността, които, безспорно, превъзхождат по значи-

мостта си всичко останало – защото са негова предпоставка и основа. Нима някой може да се усъмни в положението, че ако като личност си именно боклук, че вътре, в душата ти, кънти на кухо, ти, разбира се, няма кой знае колко да преуспееш в този живот; защото даже и така жадуваните от бедната ти душа пари просто няма как да паднат от небето, а ти сам трябва да си ги спечелиш, което едва ли пък може да стане ако нямаш поне малко от така нужния за това ум, ако нямаш идеи, потребната свобода на мисълта и така нататък. Мисля, че успяхме да хвърлим известна светлина тъкмо върху оня "възел", от разплитането на който зависи решението на всички останали въпроси. Всичко останало, струва ми се, са вече подробности, които всеки сам, на основата на вече казаното, може сам да проумее и осмисли. Истински ценните неща би следвало да са ценни за всички, и това, че, да речем, си празноглавец, не ти помага особено, нищо че можеш да настояваш докрай на провеждането на своята така суетна "самобитност", сиреч, на празнотата си – душевна, личностна, духовна. Това, че сме различни, е безспорно, то не е беда, напротив, за щастие и за добро е точно така. Но нашите ценности, тъкмо защото сме все човешки същества, поставени в аналогично отношение спрямо живота, трябва да се съотнасят – и само на тази основа, с общи усилия, да откриваме онова, което би следвало да важи за всички. Нима не е истина това, че смъртта всички ни изравнява и на всичко, тъй да се рече, "взема вересиите", т.е. благодарение на тържеството на една висша справедливост? Нима можеш да завлечеш в небитието всичко онова, за което така си копнял или работил цял живот: пари, къщи, вили, 80

вещи, плувни басейни, коли и какво ли не още все от този род?! Е, какво излиза тогава? Би ли могъл да си направиш верния извод от тази безспорна и общовалидна истина, че от смъртта никой няма да избяга – понеже сме смъртни и временни същества. А сме такива понеже сме за малко гости в този иначе така прекрасен и вълнуващ свят, в който обаче сме пътьом, понеже сме се запътили, предполага се, към едно още повълнуващо и прекрасно място... Има неща и ценности, които би следвало да бъдат признати за безусловно важни за всички, стига да искаме да бъдем не друго, а тъкмо човешки същества. Такова едно нещо, да речем, е свободата, от чиято непомерна мощ някои така се плашат, понеже, изглежда, автентичната свобода не им е по силите. Такова едно нещо, превъзхождащо всичко останало по своята субстанциална мощ – нека да си позволя лукса да се изразя като философ – е не друго, а тъкмо любовта. Не сексът, а любовта – разликата е колкото от земята до небето. Истината пък трябва да е най-важното за всички, щото лъжльовците сами себе си унижават като лъжат: да си позволиш да си нечестен спрямо другите само показва, че най-много си нечестен спрямо теб самия, сиреч, най-много самия себе си лъжеш, т.е. не друг, а ти си най-голямата жертва на лъжата. Е, това, че лъжльовците няма как да разберат това, е отделна работа. Простаците също няма как да осъзнаят простотията си именно като простотия. На тях тя им изглежда като "голяма", направо като "пичовска" работа – ако ми бъде позволено да се изразя по техния маниер. За глупака глупостите са най-желаното и най-предпочитаното нещо на този свят, а пък истински умните

приказки и речи на тях им звучат като пълно безумие – и като... глупости. Ала кой е истински умен и кой – истински глупак, ще решим не аз или не ние, а само един най-справедлив съдия: животът. Той именно поставя всяко нещо тъкмо на неговото място. И всеки си получава заслуженото. Няма как да надхитрим самия живот – всички усилия в тази посока са напълно напразни. Глупаво е да проявяваш тарикатлъци, да хитруваш и да шмекеруваш не спрямо какво да е, а спрямо самия живот. Никой не е успял да надхитри живота. Никой не е успял да измами или да победи смъртта – "сенчестата страна" на вечния живот... Хрумна ми по едно време да дам един пример, да се конкретизирам, тъй да се рече. Даже си го наумих този пример, ама сега май ми се вижда неуместно. Примери в този живот колкото щеш. Важното е да успяваме правилно да ги тълкуваме. Прочее, нека да дам все пак един малък пример. Има някакви "щастливци", "избраници на случая" или "късметлии" – както ние, българите, след турците, обичаме да ги наричаме. На такива хора, както казваме, им върви – и парите текат като златен поток към касите им. Е, вероятно много работят, е, вероятно, много са и пожертвали, за да постигнат това, което имат. Те си знаят. Не можеш да разбереш колко зле се чувства един богаташ ако сам не си бил поне за известно време богат. Парите са страшна сила, на която малцина устояват. Парите могат да доведат до пълната нравствена деградация на личността. Парите са дяволска сила, преобърната форма на свобода и власт, на която могат да устоят, макар и трудно, само истински богатите в личностно отношение. Щото духовното по нача-

ло и по идея превъзхожда по своя онтологически статус материалното. На всички такива избраници на случая или късметлии народът завижда – и мазно се облизва, мечтаейки се и него да го осени един ден подобен късмет, подобно богатство, подобно щастие. Мерцедеси еди коя си класа, Бентлита, все от този род бляскави неща са станали кумир или божество, на които всички поголовно се покланят – и на което поднасят безценни дарове. Примерно – младостта си. Или здравето си. Или любовта на човека до себе си. Да загубиш един човек – нима това не е най-голяма загуба? Никой друг не може да замести един човек, който, да речем, те е обичал истински. А любов, казват, с пари не се купува. Има безценни неща, многократно превъзхождащи богатствата, лукса и блясъка на този свят, за които именно си заслужава да се живее. Трябва да умеем да правим разлика между "скъпо" и "ценно", между "луксозно" и "богато", между бляскаво за очите и сияйно като дух, като душевна красота, като душевно щастие и като личностна хармония. Тия, които така ценят и боготворят, да речем, тялото си, нима не могат да схванат, че красотата на тялото скоро ще повехне, но има една друга красота, която просто няма как да погрознее – тъкмо защото е истинска. Истинските неща принадлежат на вечното, а неистинските са така ефимерни и бързопреходни. Затова Сократ, минавайки покрай отрупаните с какви ли не неща сергии на атинското пазарище, обичал да повтаря ето тия думи: "Колко много са нещата на този свят, без които може да се живее!?". И то да се живее не как да е, а прекрасно. Казано е: "Не само за единия хляб живее човекът!", а запитваме ли се ние, съвременните хора, доколко ни е истинс-

ки потребно всичко онова, за което така копнеем в своите безумни страсти, капризи, горделивости, суетности и похоти? Да отхвърлим всичко излишно, принадлежащо на мимолетния свят, в който пребиваваме, означава да освободим духа си, най-ценното, което имаме – защото окованият дух не е способен, не може, няма как да политне. А нашият дух ни е даден за летене във висините, не за друго...

И ако цитирам Библията, то е не защото искам да покажа колко много знам, а да заявя, че не говоря от себе си и не представям себе си. Опирам се на авторитета на Божието Слово, в което вярвам. (Което презирах в миналото, а даже не бях чел, мислех си, че е просто човешко тълкувание.) Не искам да се покажа като мъченик, защото това което ми се случи бе следствие от моите действия. Сам си бях виновен. Аз се превърнах в противник на Бога без да си искам. Следвайки собствените си схващания наруших Божиите закони. Но подобно закона на гравитацията, не аз наруших закона, а той разруши мен. Така де, ако скочиш от 10 етаж не можеш да очакваш че няма да паднеш. Божият закон е духовен, подобен на закона на гравитацията. Няма значение че не знаем за него и не го признаваме. Искам да ти кажа че никого не съдя. Исус каза: „Дойдох не да съдя света, но да бъде светът спасен чрез Мен“, „Не съди, защото с каквато мера мериш, с такава ще ти се отмери“, „Обичай ближния си“, “Благославяй когато те кълнат“, „Моли се за враговете си, обичай ги“… Как казваш тогава, че съдя някого, след като сам Исус не дойде да съди, а да спаси и възкреси. И ако аз казвам, че вярвам в Бог, а не пазя заповедите му, то празна е моята вяра. „Който казва „Познавам Го“, а заповедите му не пази, той е лъжец и Истината не е в него. А който пази Словото му, любовта му към Бог е съвършена. По това познаваме, че сме в Христа Исуса, като пазим заповедите му.“ (1 Йоаново послание 2:4-5), „Който ме люби, ще пази заповедите ми“ (Исус). „Мислиш се за просветен и богоизбран“ – казваш. Не! Божият дар на спасението и Любовта е ДАР за Всеки. „Ако изповядаш с уста, че Исус е Господ и

ДИСПУТ ЗА ИСТИНАТА За да имаш истината, трябва първо да имаш Бог (част IV) (Продължение от бр. 1(5), год. 3, 2011, март) Божидар Владимиров Не знам защо си разтълкувал думите ми така. Защо ме обвиняваш несправедливо? Защо ми вменяваш думи, които не съм говорил и мисли, които не съм мислил? Целият ти отговор е една своебразна защита от атака, която не съм отправял към теб. Прочети внимателно това което ти написах предния път. Е, кого обвинявам, кого обиждам? Как видя в мене религиозно високомерие? „Синовете на Сион“ и „Синовете на Гърция“ са образи – двата властващи типа мислене. Това не са хора. Не обвинявам философите – аз самият съм такъв. Просто взех за пример един философ. Първият тип мислене поставя в центъра Бог, който казва: „Аз, Бог, сам ще ви дам представата за себе си. Аз ще ви се открия. Няма нужда да ме търсите сами и сами да си изграждате образ за Мен. Аз, Бог, съм мяра на мерите. Поставете ме на първо място в живота си, повярвайте. Това е достатъчно.“ Вторият тип мислене („Синовете на Гърция“) е човекоцентрираният: „Аз, Човекът съм независим. Сам ще си изградя представа за Бога. Сам ще достигна до прозрение за това кой е Бог. Не ми трябва чужда помощ. Аз съм в центъра. Аз ще създам представата за това кой е Бог, Сатана, грях, праведност.“

повярваш в сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се Спасиш. Защото със сърце се вярва за оправдание и с уста се прави изповед за спасение… Понеже няма разлика между юдеин и грък – защото един и същ е Господ на всички, богат към всички, които Го призовават. Защото всеки, който призове Господното Име, ще се спаси“. (Римляни 10:9-13) Бог толкова ни обича, че е направил всичко да бъдем добре. Единственото условие е да повярваме в Исус. Толкова е скъпо всяко човешко същество за Господа! И един грешник да имаше на тая земя, Исус пак щеше да умре за него. И аз не говоря за палене на свещи, за кръстене по цял ден, не за целуване на икони, не за религиозни обреди, не за благочестива физиономия само за пред хората. Бог е реален! Бог е реален! Колкото до религиозността, тя е най-големия враг на вярата. „Поради вас се хули Божието Име“ – така говореше Исус на фарисеите, които се представяха за служители на Бог, а не познаха, че той е Христос (Месията, за който говори целият Стар Завет). Именно те и го убиха. Но ако религиозността дискредитира Вярата, то трябва ли всички хора да се слагат под общ знаменател и да бъдат съдени. „По плодовете ще ги познаете“ Така, продължавам дискусията, макар ти да ме ми отговори на темата за „Духът на Истината“ – Божия Дух – който светът не познава и който се получава в дар от ВСЕКИ, който повярва и приеме Исус в Сърцето си. И тъй аз вярвам че за да имаш истината, то трябва първо да имаш Бог! Не може да търсиш първо истината, а после Бог.

ПОЛИТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ Държавата Фредерик Бастиа (1801-1850) Бих желал да се учреди награда, не от 500 франка, а от 1 милион, с корона, кръст и лента, в чест на този, който би дал добра, проста и интелигентна дефиниция за думата: Държава. Представете си каква огромна услуга би свършил той на обществото! Държавата! Какво е тя? Къде е тя? Какво прави тя? И какво би трябвало да прави тя? Всичко, което знаем за нея е, че тя е странен субект и положително найжеланият, най-объркващият, най-ангажиращият, най-съветваният, най-упрекваният, най-споменаваният и най-провокираният в света. Господине, нямам честта да ви познавам, но залагам 10 към 1, че от 6 месеца вие се занимавате с утопии, и тъй като е така, залагам 10 към 1, че възлагате на Държавата тяхната реализация. А Вие, Госпожо, сигурен съм че желаете от дъното на душата си да излекувате всички злини на човечеството, и не бихте била изобщо притеснена, ако държавата би могла да послужи за това. Но, уви, нещастник като Фигаро не знае нито кого да слуша, нито към кого да се обърне. Стоте хиляди усти на пресата и на трибуните крещят едновременно: „Организирайте труда и работниците. 84

Ликвидирайте егоизма. Обуздайте нахалството и тиранията на капитала. Учете се от грешките си. Прокарайте железници из страната. Напоявайте равнините. Залесявайте планините. Създайте образцови ферми. Създайте хармoнични ателиета. Колонизирайте Алжир. Кърмете децата. Образовайте младежта. Помагайте на старците. Изпратете в селата гражданите. Създайте умерени печалби от всички производства. Дайте безлихвени заеми на всички, които желаят. Освободете Италия, Полша и Унгария. Отглеждайте и усъвършенствайте коне за яздене. Окуражавайте изкуствата, създавайте музиканти и танцьори. Забранете търговията и същевременно създайте търговски флот. Открийте истината и посейте в нашите умове семето на разума. Държавата има за мисия да просвещава, да развива, да увеличава, да усилва, да одухотворява и да осветява духа на народите”. „Е, господа, имайте малко търпение”, тъжно отговаря държавата. „Ще опитам да ви задоволя, но за да сторя това, ми трябват ресурси. Подготвила съм проекти за пет или шест съвсем нови и безобидни данъци. Ще видите колко лесно ще ги плащате”. Изведнъж се чува силен крясък. „У-у-у, у-у-у, този иска да направи нещо с пари! Не си струва да го наричаме Държава. Вместо да ни замервате с нови

данъци, премахнете старите. Премахнете : Данъкът върху солта; Данъкът върху напитките; Данъкът върху писмата; Бариерното право; Патентите; Пътните данъци”. Сред тази врява и след като страната е сменила два или три пъти своята Държава, тъй като не е отговорила на нейните искания, поисках да обърна внимание, че те са противоречиви. Защо ли го направих, Боже мой, не можех ли да запазя за себе си тази неприятна забележка? Ето ме сега, завинаги дискредитиран и дамгосан като безсърдечен и празен човек, „дървен философ”, индивидуалист, еснаф или казано с една дума – икономист от английската или американската школа. О, прощавайте велики писатели, които не се спирате дори пред противоречията. Виновен съм безспорно и се оттеглям доброволно. Най-много от всичко искам, бъдете сигурни, да откриете добродетелното и неизчерпаемо същество, наричащо се Държава, което дава хляб на всички, работа за всички, капитали за всички фирми, кредити за всички проекти, лек за всички рани, балсам за всички мъки, отговори на всички въпроси, решения на всички съмнения, истините за всички умове, разтуха за всяко отегчение, мляко за децата, вино за старците, задоволява всички нужди и всички желания, задоволява всяко любопитство, поправя всички грешки, помага ни да предвиждаме, да бъдем предпазливи, справедливи, прозорливи, опитни, подредени, пестеливи, умерени и дейни. И защо да не го пожелая? Да ме прости Господ, но колкото повече мисля 85

за това, толкова повече се убеждавам, че е удобно и не трябва да се бавя да се сдобия и аз по своему с този непресъхващ извор на богатство и просвещение, с този универсален лекар, това бездънно съкровище, този безпогрешен съветник, когото наричате Държава. Искам също да ми я покажат, да ми я дефинират, и именно затова предлагам създаването на награда за първия, който открие този феникс, понеже в крайна сметка – ще се съгласите с мен, това скъпоценно откритие още не е направено, тъй като до момента всичко, което е представяно като Държава, е било събаряно поради факта, че не изпълнява условията, колкото и да са противоречиви, на програмата. Трябва ли да го казвам? Имам опасения, че в тази връзка се мамим с най-странната илюзия, която някога е обземала човешкото съзнание. Човек се отвращава от мъката, от страданието. А същевременно е осъден по природа на мъка, на лишения, ако не се захване за работа. Тоест има избор между тези две злини. Как да ги избегнем и двете? Досега не се е намерило и не ще се намери само едно средство, а именно: да се възползваме от работата на другите, или да направим така, че мъката и задоволството да не се разпределят пропорционално всекиму, а всяка мъка да бъде за едни, а всички задоволства за други. Така стигаме до робството или до ограбването в различните им превъплъщения: войни, клевети, насилие, забрани, измами и т.н., чудовищни нарушения, съответстващи на мисълта, която ги е родила. Трябва да мразим и да се борим срещу потисниците – не би могло да се каже, че те са абсурдни.

Робството си отива, слава Богу, а от друга страна, защитавайки нашите блага, ние не улесняваме прякото и наивно ограбване. При все това едно нещо остава. Това е тази примитивна и нещастна склонност, която всички хора притежават, а именно да прехвърлят мъката другиму и да запазват задоволството за себе си. Остава да видим под каква нова форма се изразява тази тъжна тенденция. Потисникът не действа пряко и със собствени сили върху потиснатия. Не, нашето съзнание е станало много нерешително в това отношение. Все още съществуват тиранинът и жертвата, но между тях като посредник застава Държавата, тоест самият Закон. Кой подобре може да накара да замълчат нашите скрупули и дори, нещо което е поценно, да победи нашите съпротивления? Следователно всички, под какъвто и да било претекст, се обръщаме към Държавата. Ние й казваме: „Не намирам, че между удоволствията и работата има задоволителна пропорция. За да има равновесие, бих желал да взема от благата на другия. Само че това е опасно. Не бихте ли улеснили процедурата? Не бихте ли ми дали по-добро място? Или да затрудните индустрията на моите конкуренти? Или, още по-добре, да ми подарите капитали, взети от други притежатели? Или да изучите децата ми на държавна сметка? Или да ми отпуснете окуражаващи премии? Или да ми осигурите благоденствие на 50 години? По този начин бих достигнал моята цел с чиста съвест, понеже самият закон ще е действал за мен и ще получа всички предимства от ограбването, без да рискувам нищо!” Тъй като е сигурно от една страна, че ние всички отправяме към Държавата 86

подобни искания, а от друга страна е ясно, че Държавата може да достави удовлетворение само като увеличи работата на другите, очаквайки друга дефиниция за Държава, си позволявам да дам моята дефиниция. Може би тя ще спечели наградата? Ето я: Държавата е фикцията, чрез която всеки иска да живее за сметка на всички останали. Днес, както и преди, кой повече, кой по-малко, иска да се възползва от работата на другия. Това е чувството, което не смеем да афишираме, а скриваме в себе си и тогава...? Търсим посредник, обръщаме се към Държавата, и всяка класа на свой ред й казва: „Вие, която можете законно и честно да вземете, вземете от общото и ще го разделим”. Уви! Държавата среща много трудности, ако послуша този дяволски съвет. Тъй като е съставена от министри, държавни служители, от хора в крайна сметка, които като всички хора таят дълбоко в сърцето си желанието и не изпускат случая да увеличат богатствата си и влиянието си, Държавата бързо разбира ползата, която може да извлече от ролята, която обществото й определя. Тя ще бъде арбитър, господар на всички съдби. Ще вземе много, следователно ще остане много и за нея; ще увеличи броя на своите служители, ще разшири кръга на своите придобивки, ще достигне смазващи размери. Но това, което трябва да се отбележи, е озадачаващото заслепение на хората по отношение на Държавата. Когато победоносни войници превръщат победените в роби, те са варвари, но действията им не са абсурдни. Тяхната цел, както и нашата, е да живеят за сметка на други; и като нас не биха пропуснали възможността да я постигнат. Какво

трябва да мислим за народ, който не се съмнява, че взаимната кражба не е помалко кражба, защото е взаимна; не е помалко криминална, защото се извършва законно и с нареждане, и защото не допринася с нищо за общото благоденствие, намалявайки го с цената, която ние назоваваме Държава? И тази голяма химера сме поставили за изграждането на народа начело на Конституцията. Ето първите думи на преамбюла й: „Френската република е създадена, за да... призовава всички граждани към все по-висока моралност, просветеност и благоденствие”. И така – Франция или абстракцията зоват французите към моралност, към благоденствие, и т.н.? Не е ли това изобилие смисълът на тази странна илюзия, която ни кара да очакваме всичко от друга енергия, различна от нашата? Не е ли това да очакваш, че има, някъде другаде и извън французите, благодетелно, просветено и богато същество, което трябва да ги затрупа с благоденствие? Не е ли това основание да предполагаш, и то без гаранции, че между Франция и французите има отношения като между баща и син, между настойник и подопечен, между учител и ученик? Знам добре, че понякога се казва метафорично: Родината е нежна майка. Но за да хванеш на местопрестъплението суетата, облечена в конституционна форма, е достатъчно да докажеш, че тя може да бъде изопачена. Би ли пострадала точността, ако в преамбюла се казва: „Французите са основали републиката, за да издигнат Франция на по-високо морално, просветно и благосъстоятелно ниво”? Следователно каква е стойността на аксиома, при която причината и следствието могат да променят местата си, без да загубят от това? Всеки разбира, 87

когато казват: майката ще накърми детето. Но е смешно да се каже: детето ще накърми майката. Американците имат друга идея за отношенията между гражданите и Държавата, поставяйки в началото на Конституцията си следният текст: „Ние, народът на Съединените щати, за да изградим по-съвършен съюз, да установим правото, да осигурим вътрешно спокойствие, да помогнем на общата отбрана, да подпомогнем общото благоденствие и да осигурим благата на свободата за нас и бъдещите поколения, заявяваме…”, и т.н. Тук няма нито химера, нито абстракция, от която гражданите да очакват всичко. Те очакват всичко от самите себе си и от собствената си енергия. Ако си позволявам да критикувам първите редове на нашата Конституция, то е не защото става дума, както би си помислил някой, за чисто метафизична сентенция. Аз претендирам, че тази персонификация на Държавата е била в миналото – и ще пребъде! – като богат източник на бедствия и революции. Ето, Обществото от една страна и Държавата от друга, считани за две различни същества, като едното расте под крилото на другото, а другото има право да изисква от първото човешка благодарност. Какво би следвало от това? Държавата не е едноръка и не би могла да бъде такава. Тя има две ръце, като едната дава, а другата взема. Или, казано по друг начин: твърда ръка и мека ръка. Дейността на втората ръка е подчинена на дейността на първата. Всъщност, Държавата може да взема, без да дава. Това се обяснява от нейната попиваща и поглъщаща способност, която задържа понякога част, а понякога всичко, до което се докосва. Но

туй, което никога не е ставало и не ще стане, и дори не може да се предположи, че ще стане, е фактът, че Държавата връща повече, отколкото е взела. Затуй е лудост да се правим на просяци пред нея. Невъзможно е за Държавата да осигури особено предимство на някои хора от общността, без да нанесе поголяма щета на цялата общност. И така, Държавата попада в един омагьосан кръг. Ако тя отхвърли благото, което се изисква от нея, я обвиняват в безсилие, в недоброжелателност и в неспособност. Ако пък ли го даде, се налага да обложи с по-високи данъци народа, да причини повече зло, отколкото добро, и да предизвика по този начин обща ненавист. Публичната надежда се крепи на две правителствени обещания: много блага и липса на данъци. Надежди и обещания, които си противоречат, затова никога не се осъществяват. Не е ли това причината за всички революции? Между Държавата, която дава невъзможни обещания, и обществото, което таи нереализуеми надежди, застават два вида хора: напористите и утопистите. Тяхната роля е предопределена от ситуацията. Достатъчно е тези ласкатели на популярността да изкрещят в ушите на народа: „Властта греши, ако ние бяхме на мястото й, щяхме да те засипем с блага и да те освободим от данъци”. И така, народът вярва, надява се и вдига революции. Неговите приятели се занимават по-скоро с бизнес. „Дайте ми работа, хляб, помощи, кредити, образование, колонии, казва народът, а същевременно, според вашите обещания, ме освободете от тегобата на данъците”. 88

Новата Държава е не по-малко затруднена от старата, понеже също обещава, без да може да изпълнява. Тя иска да спечели времето, което й трябва, за да подготви своите проекти. Найнапред прави плахи опити, като от една страна осигурява начално образование, а от друга променя незначително данъка върху напитките (1830 г.). Но противоречието остава: ако Държавата иска да е филантропска, трябва да запази данъка; а ако засили данъчната система, трябва да се откаже от филантропията. Тези две обещания си противоречат. Да злоупотребиш с доверието, означава да унищожиш бъдещето. Да се опиташ да направиш добро сега, за сметка на многото зло, което предстои в бъдеще, напомня за ситуацията, в която банкрутът измества доверието. Какво да се направи в такъв случай? Тогава новата държава взема смело решение: обединява сили, за да се самосъхрани, потиска общественото мнение, осмива старите си правила, декларира, че не може да управлява при условие, че е непопулярна: накратко – прокламира се за управленска. В този момент се появяват любителите на популизма. Те използват същата илюзия, вървят по същия път, постигат същият успех, след което потъват в същата бездна. Именно до това положение стигнахме през февруари28. Тогава илюзията, която е предмет на тази статия, беше проникнала по-надълбоко от всякога в главите на народа, съпътствана от социалистически доктрини. Повече

от всякога хората чакаха Държавата със своята републиканска форма да развърже торбата с благата и да затвори тази с данъците. „Често са ме лъгали, казва народът, но ще внимавам да не ме излъжат още веднъж”. Какво би могло да направи временното правителство? Уви, това което се прави винаги в подобни ситуации, а именно: да обещава и да печели време. Както и да направи обещанията си потържествени, като ги облече в декрети. „Повишаване на благосъстоянието, намаляване на работното време, помощи, кредити, безплатно образование, земеделски земи, тяхното разкопаване; и в същото време намаления на таксата върху солта, напитките, писмата, месото – всичко ще бъде направено... свикваме Народното събрание”. И какво прави Народното събрание, което също не може да осъществи две противоречиви цели? Неговата тъжна задача е да отмени по възможно найбезболезнен начин, един по един, всички декрети на временното правителство. Същевременно, за да не бъде разочарованието пълно, е трябвало да се действа с по-мека ръка. Някои ангажименти остават, други започват, но не са довършени, а администрацията вече създава нови такси. А сега се пренасям мислено няколко месеца напред и се питам с мъка в душата, какво би се случило, когато нови бирници дойдат в нашите села да искат нови данъци върху наследството, върху доходите, върху селскостопанските добиви? Дано моите предчувствия не се оправдаят, но и тук аз виждам призракът на тези, които жадуват за популярност. Прочетете последният Манифест на Монтанярите, този, който са съчинили за президентските избори. Той е доста

Авторът има предвид Февруарската революция от 1848 г., в резултат на която се приема нова конституция и се обявява Втората френска република (1848-1851 г.), Б.р. 89

дълъг, но същността му може да се изрази с няколко думи: Държавата трябва да даде много на гражданите, като им вземе малко.Това е все същата тактика или поскоро същата грешка. „Държавата трябва да осигури безплатно възпитание и обучение на всички граждани”. Тя е длъжна: „Да осигури общо и професионално образование съобразно нуждите, наклонностите и способностите на всеки гражданин”. Тя е длъжна: „Да научи гражданина какви са неговите задължения към Бог, към хората и към самия него; да развие неговите чувства, неговите способности и дарби, да го научи да се труди, да знае какви са интересите му и правата му”. Тя е длъжна: „Да направи достъпни за всички литературата и изкуството, достиженията на мисълта, съкровищата на духа, всички интелектуални блага, които въздигат и укрепват духа”. Тя е длъжна: „Да поправи всяка щета, пожар, наводнение, което е причинено на гражданите”. Тя е длъжна: „Да се намеси в отношенията между капитала и труда и да регулира кредитите”. Тя е длъжна: „Да окуражава селското стопанство и да му осигурява ефикасна защита”. Тя е длъжна: „Да закупи железниците, каналите, мините”, и да ги управлява с индустриалното умение, което несъмнено притежава. Тя е длъжна:

„Да подтиква към благотворителност, която да окуражава и подпомага с всички средства, като ги докара до успешен край. Да регулира кредитите, да управлява индустриални и селскостопански асоциации, осигурявайки успеха им”. Държавата е длъжна да прави всичко това, без да нанася щети на службите, които са днес срещу нея; например да помага на чужденците, които са заплашени, понеже, както казват тези, които са подписали програмата: „свързани с тази свята солидарност и прецедентите от републиканска Франция, ние носим нашите желания и надежди отвъд бариерите, издигнати между народите от деспотите: правдата, която искаме за нас, искаме и за всички потиснати от робството на тираните; ние искаме нашата славна армия да бъде пак, ако е необходимо, армията на свободата”. Виждате как меката ръка на Държавата, ръката, която дава и разпространява, ще бъде много заета при едно правителство на Монтанярите29. Сигурно мислите, че същото ще бъде и при твърдата ръка, която бърка в джобовете ни и взима пари оттам? Лъжете се. Любителите на популярността не биха познавали професията си, ако не притежаваха изкуството, показвайки мека ръка, да действат с твърда. Тяхното господство сигурно ще бъде тържество за данъкоплатците.

От montagne (фр.) – планина. Говорители на третото съсловие в Учредителното събрание (Конвента) по време на Великата френска революция. Сред тях изпъкват адвокатите Робеспиер, Сен Жюст и Дантон. Наричани така, тъй като заемат най-горните места в залата, Б.р. 90

„Това е недостатъчно, казват те, данъците трябва да бъдат намалени още”. Колко ли добро ще бъде времето, когато потънали в благоденствие, почти няма да усещаме данъчната тежест? И това не е всичко. Монтанярите се стремят „данъкът да загуби потискащия си характер и да стане акт на братство”. Боже мили, знаех си, че е модерно да се търси братство навсякъде, но не знаех, че то може да се пренесе и върху данъчното облагане. Стигайки до детайлите, подписалите програмата казват: „Искаме незабавното премахване на данъците, които засягат стоки от първа необходимост, като солта, напитките и т.н.” „Реформа на поземления данък, на налозите и на патентите”. „Безплатен достъп до правото, тоест опростяване на формулярите и намаляване на разходите” (сигурно става дума за таксовите марки). И така, поземленият данък, налозите, патентите, таксите, солта, напитките, пощенските услуги – всичко се намалява. Тези господа откриха тайната, която дава сила на меката ръка на Държавата, парализирайки твърдата й ръка. Питам непредубеденият читател – не е ли това детинско, дори опасно детинско? Как народът да не прави революция след революция, ако е решил да не спира чак докато не се осъществи това противоречие: „Да не даваш нищо на Държавата, като получаваш много от нея!” Мислите ли, че Монтанярите, идвайки на власт, нямаше да станат жертви на средствата, които са използвали, за да стигнат до тази власт ?

Граждани, по всяко време са съществували две политически системи, като и двете могат да съществуват разумно. Според едната система, Държавата трябва да прави много, но и да взема много. Според другата система, двойната й функция не трябва да се усеща. Избирайте между тези две системи! Що се отнася до третата система, която се състои в това да изискваш от Държавата, без нищо да й даваш, то това е химера, абсурд, детинско, противоречиво и дори опасно. Тези, които дават предимство на тази система, за да имат след това удоволствието да обвиняват правителствата в безпомощност, подлагайки ги на вашите удари, тези хора ви ласкаят и мамят, или поне лъжат сами себе си. Що се отнася до нас, ние мислим, че Държавата не е или не трябва да бъде нищо повече от общата сила, създадена не за да бъде инструмент за потискане на гражданите, а напротив, за да гарантира всекиму своето, като въдворява ред и сигурност. Превод: Стефан Кралев

Какво да правим? Йордан Ангелов Въпросът Какво да се прави? – или Какво да правим? – трябва да се поставя отвреме-навреме, особено пък в моменти като настоящия. Този въпрос всеки би следвало да го отправя първом към самия себе си, питайки се Какво да правя?, а пък хората, имащи някакво гражданско съзнание, имам предвид заг91

рижените за състоянието на общността хора, би трябвало да се питат и Какво да правим? (заедно). Тъй като е ясно, че без координация на усилията и без ясно съзнание за пътя, водещ до изхода от заплетените проблеми, наникъде не може да се върви. И тъй: какво да правим? Оня ден бях на представянето на книгата на И.Инджев „Течна дружба“ в Пловдив. Там една дама попита автора ето така: как, пък и с какво ние, хората, можем да бъдем полезни, та Вие, г-н Инджев, да не бъдете така самотен в усилията си? И.Инджев отвърна, че не знае какво трябва и може да се направи; той се виждал полезен, пишейки блог, а за останалото призна, че нямал „рецепта“ или отговор. В този епизод виждам нещо твърде показателно; ето какво. Сякаш у нас е невъзможно на основата на наличното гражданско съзнание хората да почнат да си взаимодействат, и то не инцидентно, не по някакъв отделен повод, а целенасочено, с ясното съзнание за стратегическа цел и за тактическите средства за постигането й, за доближаването до нея. Ние постоянно показваме, че сме някакви индивидуалисти, и то от най-лошата порода: всеки си дълбае в своята ниша, обаче да си сътрудничим, да си взаимодействаме, да координираме усилията си, го правим от немай-къде, и то с голямо нежелание. Това според мен е точен признак за липса на развито гражданско съзнание, което да доведе до способност за целенасочено гражданско действие. Което обаче да не ангажира шепа хора, а цели множества, хиляди хора, ясно съзнаващи какво искат и как да го постигнат. Защо стигнахме до това положение след като в предишни години, пък макар и рядко, но голямо множество от демократично мислещи хора успя да по-

каже нужната енергия, в резултат на която все пак бяха постигнати немалко промени? Защо днес не сме способни на това? Какво трябва да се случи, та атомизираните в днешно време хора или индивиди с ясно гражданско съзнание и ангажираност да започнат да надмогват атомизираността и капсулизираността си? Т.е. какво трябва да се случи, та да се появи една голяма активна и способна за действия демократична и дясна общност, която да е в състояние да се противопоставя на своеволията на олигархията, и не само това, ами и да ги осуетява, да ги проваля. В така наречената демократична или по-скоро дясна общност (нека все пак да допуснем, че има и леви хора с демократичен манталитет), по моето възприятие, съществува не общност, а множество от приятелски кръгове, между които има всякакви, от всякакво естество напрежения, неразбирания, конфликти, озлобености и пр. Тази общност не е способна да постигне единството си, поради което и не е способна да се противопостави на гибелния развой на нещата. Ще се поясня, ще дам конкретен пример, за да не се окаже, че разсъждавам чисто абстрактно и теоретично. Около Иван Костов има една групичка приближени, ползващи се доверието и благоразположението му хора, това е нещо като „приятелски кръг“, това са хора, абонирани за листите за депутати и прочие. Този вътрешен кръг са т.н. „лидери“, по-силни или по-слаби, като основанието за тяхното лидерство е близостта им до „главния лидер“, приятелството им с него. Около всеки от тези лидери има други мрежи от приятелски кръгове, в които лесно не се попада, а се действа на принципа „приятелят на моя приятел е мой приятел“. Разбира се, в политиката у 92

нас нищо не пречи оня, който до вчера ти е бил „пръв приятел“, днес да ти забие ножа, и всичко да си продължи сякаш нищо не е станало; ако има някой, който да знае това най-добре, то той се казва именно Иван Костов. Значи има „наши“ и „ненаши“ хора, „близки“ и „далечни“, „мои“ и „твои“ хора и т.н. Разбира се, в самата костова партия има твърде много приятелски кръгове, които са нещо като „ядра“, а пък има, разбира се, и едно аморфно множество от „безгласни букви“, прости членове и симпатизанти, докато най-накрая се стигне и до т.н. „свободно витаещи електорални единици“, които са предимно идиоти и будали като мен, гласуващи заради едната идея и заради някакви принципи. А пък е възможно да има и такива, които гласуват заради някакви носталгични или романтични причини, или от немай-къде и прочие. Представеното по-горе е нещо като побългарен модел на „дясна“ партия, по-скоро и на партия изобщо, защото не вярвам в другите партии, независимо дали са леви или десни, положението да е принципно различно. Но да продължим разсъждението си нататък. Приемаме, че М.Димитров пък си има своя приятелска групичка, която го крепи в СДС, там ситуацията, доколкото мога да си я представя, е още по-тежка. И след това има легион „файтонджийски“ партийчки като тази на Софиянски, на Бакърджиев и прочие отцепили се лидери и лидерчета от някогашното „монолитно“ цяло, наречено СДС. Когато ситуацията не беше кой знае колко поразлична, но имаше явно и някакви центростремителни сили, запазващи външната цялост на образованието, наречено СДС, което успя да направи доста неща. Но и много неща не успя да направи –

тъкмо заради липсата на оня що-годе развит демократичен манталитет, за който ми се иска да помислим и да поговорим. Да вървим по-нататък. В тази толкова аморфна демократична общност има всякакви личности с някаква публична известност, всеки от които си има рояци от фенове и поклоници, примерно като тези на И.Инджев (да не изброявам други такива, щото са много, а пък и за гн И.Инджев вече стана дума). В самите тия групички цари изискващото се обожание на предмета на груповите чувства, именно на обожавана личност, което е нещо съвсем естествено, но, за жалост, прекланящите се пред този или онзи, разбира се, се чувстват длъжни да недолюбват лидерите на другите групички. Е, възможно е, дадена електорална единица да е, да речем, привърженичка и на И. Костов, и на И.Инджев, и на… кой друг? Е, примерно, да е привърженичка на О.Минчев, примерно. Или на Е.Дайнов. Или на К.Манолов. Но май не е много възможно в нашенски условия, обичайки „тоя“, да питаеш топли чувства и към „оня там“, щото това се възприема като изневяра или като грозна неблагодарност. Аз тук няма да се спирам на наистина грозните междугрупови отношения на феновете и симпатизантите, прекланящи се пред тоя или оня, щото просто нямам поетичния талант, изискващ се за да бъдат описани тия сложни и дълбоки „човешки“ емоции. Общо взето все се дърлят помежду си, ругаят се един-друг, все се тупат по космясалите гърди кой е по-по-най-велик, разменят си плюнки, отвреме-навреме, стига да имат тая възможност, нямат нищо против да си пооскубят косите и прочие, и так далее. Всеки се сеща какво имам предвид, и ето тук е момента, който според мен поражда не93

възможността за сериозно единодействие или взаимодействие между групичките, самообявяващи се за десни, демократични, проевропейски, прозападни и пр. В резултат се стига до положението, в което се намираме ето сега, т.е. пълна парализа на уж голямата някога дясна демократична общност, която наистина се е атомизирала и капсулирала до невъзможност. В резултат на което е на път да загуби вече всякаква що-годе значима роля в живота на голямата общност, наричаща се „България“. Същото се случи и в Русия. Сигурно подобни тенденции има във всяка източно-европейска или бивша комунистическа страна, пък и, нищо чудно, и в западно-европейските демокрации, щото човешкият фактор горе-долу е все същият. Но все пак има и съществени различия, т.е. не е възможно в непострадалата от комунизма Европа и в Америка функционирането на демокрацията да е изправено пред същите проблеми. Аз лично смятам, че личностният и нравствен фактор играе решаваща роля тук. У нас този фактор е в зачатъчно ниво, поради което се държи толкова неадекватно при така сложилите се условия. Нормалната реакция е когато дадена общност е застрашена, както в случая става с демократичната дясна общност у нас, тя да започне да се консолидира; у нас обаче става точно наопаки. Явно причините за това са в незрелостта на личностно-нравствения фактор. Личността, особено пък претендиращата да е свободолюбива такава, би трябвало да умее да усмирява апетитите си за хегемония над останалите личности, такава личност би следвало да умее също така да потиска поривите си към самовъзвеличаване, към ограждане с верни свити от поклоници и фенове, към култивира-

нето на ненавист към други личности, имащи си също свои привърженици. Манталитетът, присъщ на органичната свободна личност, не позволява да не зачиташ другата такава личност, дори и тя да е от „по-малък калибър“. Щото онова, което сродява автентичните десни личности, е уважението тъкмо към личностите, към личностното и към неговата свобода. Т.е. у нас липсва подобаващия за едни органично развити свободни личности и духове десен и демократичен манталитет, поради което и самата демократична общност е в едно такова незавидно положение. А пък в резултат и България е в същото положение, понеже надеждата тя да бъде извадена от блатото не може да се свързва с друга общност, освен с дясната. И така: какво да се прави? Какво да правя? Какво да правим? Можем ли да променим нещо в себе си, да спрем да се самоизяждаме, та белким излезем от бездействието и от мъртвото безвремие? Ето че се доближих до кардиналния проблем, от който, струва ми се, зависи всичко останало. Тия дни ще се опитам отново да се изправя с всичка сила пред непроницаемата загадка, пред кълбото от оплетени проблеми, което все пак някак трябва да разплитаме. А засега приятен ден – ако изобщо сте стигнали до края на този текст, който, честно казано, се получи така изморително-безинтересен, че повече не може и да бъде… (Следва продължение)

новите политически принципи, 3) да бъде разглеждано като напълно автономна област. Нозик избира първия метод като фундаментален. Целта е да се покаже как една политическа ситуация възниква от неполитическата.

ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ Робърт Нозик: Анархия, Държава и Утопия

II глава: Естественото състояние Георги Кралев, Институт по политически науки, Париж

В естественото състояние на Лок индивидите са „в състояние на пълна свобода да определят действията си, в границите на законите на природата без да искат разрешение и без да зависят от волята на другите”. Но естественото състояние причинява и неудобства. Трябва да се прецени тези проблеми дали да бъдат решени от индивида или от държавата и дали „лекарството няма да е по-лошо от болестта”. Няма сигурен начин за решаването на всички спорове между хората. Проблемите могат да бъдат решени чрез формирането на защитни сдружения от група индивиди – всички да се отзовават на призива на всеки член с цел защита или прилагане на правата му. Сдружението може да се опита и чрез политика на ненамеса. Могат да бъдат развити разни форми на съдебно решаване отличаващи се от предлаганите от държавата. Нозик описва как ще възникнат няколко различни сдружения и защо ще възникне конфликт между клиенти на различните организации. Разликата между държавата и организацията авторът обяснява с това, че гражданите са длъжни пред държавите си, докато членовете на организацията могат да й влияят и да възпират част от действията й. Обяснението за произхода на държавата от „невидимата ръка” дава поголямо разбиране отколкото обяснението му като възникване по план. Следова-

I глава: Защо теория за естественото състояние? Нозик започва книгата си с въпроса дали ако държавата не съществува тя трябва да се изобрети. Отговори на това дава теорията за естественото състояние. Авторът поставя въпроса: дали изобщо е необходима държавата? Защо не анархия? Анархията от своя страна обезценява политическата философия. Фокусирането върху песимистичната оценка на ситуацията без държава се свързва с естественото състояние. Нозик иска да се съсредоточи върху ситуацията без държава, в която хората като цяло спазват моралните ограничения и постъпват както трябва. Ако чрез това естествено положение се докаже, че държавата би превъзхождала анархията, то това е доказателство за превъзходството на държавата по принцип. Анархистите твърдят, че всяка държава нарушава моралното право и тя следователно е вътрешно неморална. Моралната философия задава фона и границите на политическата философия. Възможните начини за разбирането на политическото е: 1) то да бъде обяснено посредством неполитическото, 2) да бъде разгледано като възникнало от неполитическото, но разбирано само спрямо 95

телно е й по-удовлетворително. Разликата между държавата и частните защитни сдружения се състои в 2 фактора: 1) сдружението позволява на някои хора сами да прилагат правата си и 2) то не защитава всички индивиди в пределите си. Монополът върху прилагането на сила от държавата (идея на Макс Вебер) не кореспондира с тази на частното прилагане на права. Формулирането обаче на достатъчни условия за съществуване на държавата се оказва трудна задача. Монополът на държавата върху употребата на сила може да бъде нарушен по 2 начина: 1) някой да използва сила, макар държавата да не го е упълномощила за това, 2) дадена сила или група да се представя за алтернативна власт, която да решава кога и кой правилно и легитимно да използва сила. Нозик разкрива, че за разлика от държавата в организацията защита получават само онези, които плащат за нея. Следователно защитната организация не предлага защита за всички в границите на територията й и не е държава, но тази привидност според автора е поскоро измамна.

Нозик задава въпроса не е ли подобре да се приеме странично ограничение вместо минимализиране на нарушението. Страничното ограничение върху действията отразява основополагащия Кантов принцип, че индивидите са цел, а не средство; те не могат да бъдат пожертвани или използвани за постигането на други цели без тяхното съгласие – индивидите са ненакърними. Взаимодействието между хората може да се тълкува в дадена степен като средство за постигането на определени цели. Политическата философия според автора, се занимава с определени начини, по които хората не могат да използват другите. Страничните ограничения изразяват ненакърнимостта на другите. Използването на човека като средство в името на други хора не уважава и не отчита факта, че той е отделна личност. Нозик твърди, че моралните ограничения върху това какво можем да правим отразяват факта на отделните ни съществувания. Между хората не е възможен никакъв акт на морално уравновесяване – не съществува оправдана саможертва на един от нас в полза на други. Тази идея води до едно либертаристко странично ограничение, забраняващо агресията срещу другите. Твърди се често, че международните отношения трябва да бъдат управлявани от принципи на неагресия. И тук се поставя въпроса: защо индивидите да могат да правят съвместно с правителствата си това, което нациите не могат да правят една на друга? Либертаристките забрани обикновено се формулират така, че да забраняват употребата на сила срещу невинни. По-нататък Нозик се концентрира върху ограниченията и животните и задава въпроса дали те притежават единс-

III глава: Моралните ограничения и държавата Нозик сравнява държавата „нощен пазач” със свръхминималната държава. Тази държава е преразпределителна, но преразпределителна само по отношение на защитата. Привърженикът на минималистичната държава намира, че само защитната функция на държавата е легитимна. Авторът обвинява, че привърженикът на свръхминималистичната държава е „утилитарист на правата” – или един вид изборно спазва правата на другите. 96

твено моралния статус на обекти. Той дава примера, че хората отглеждат повече животни, отколкото биха съществували, понеже те ги изяждат. Да съществуваш за кратко е по-добре отколкото изобщо да не съществуваш. По отношение на хората едно съществуващо лице има претенции дори срещу онези, които са го създали с цел да наруши тези претенции. Човешки същества не могат да се използват или жертват в полза на други, докато животните могат да се използват или жертват в полза на други хора или животни само ако ползата е по-голяма от причинената загуба. Нозик счита утилитаризма за неадекватен защото позволява едни човешки същества да бъдат пожертвани за други. Утилитаризмът приема, че човешките същества са взаимно заменяеми и единствено щастието има морално значение. Съчетаването на тези два принципа не е вярно за хората. Утилитаризмът е известен с неспособността си да предложи решение когато става въпрос за броя на хората. Максимизирането на средната полезност позволява на някого да убие всички останали – ако това би го довело до екстаз и следователно би го направило щастлив над средното ниво. В последствие авторът задава въпроса: какво има значение за нас освен преживяванията ни? Научаваме, че нещо има значение за нас, освен преживяванията, като си представим машина за преживявания и осъзнаем, че не бихме я използвали. Значение имат не само преживяванията ни, а и това какви сме. Нозик задава поредния въпрос към утилитаристите – дали организмите са подредени в някаква възходяща скала, позволяваща всеки да бъде пожертван за да се постигне удовлетвореност за стоящия по-горе в нея.

По-нататък в повествованието авторът се опитва да отговори на въпроса върху какво се основават ограниченията. Това не са практически проблеми, а ни принуждават да се разгледа фундаменталния въпрос за основанията на моралните ни възгледи: 1) дали моралният ни възглед е такъв за странично ограничение или за по-сложна йерархична структура и 2) благодарение на какви точно характеристики за хората съществуват морални ограничения върху това как те могат да се третират взаимно или да бъдат третирани. Че едно същество може да се споразумее с друго върху ръководените от правила ограничения върху поведението, показва само, че то може да спазва граници. Но не показва какви граници и защо трябва да бъдат спазени. Нозик разглежда и понятието за смисъла на живота или това, че човек оформя живота си в съответствие с някакъв общ план, е начинът му да придаде смисъл. Само същество, способно да оформя живота си по този начин, може да има или да се стреми към смислен такъв. След това авторът се връща към схемата на частната защита. От невъзможността на частната защитна организация да даде защита на всички върху територията, то следва, че тя няма нищо общо със свръхминималната държава, а оттук следват и оплакванията на анархиста индивидуалист от държавата. Той твърди, че употребата на сила в дадена територия от държавата и защитата на всеки, принуждава дори някои да плащат за чужда защита, нарушавайки страничните морални ограничения как трябва да бъдат третирани индивидите. Следователно според анархиста-индивидуалист държавата сама по себе си е вътрешно 97

неморална. Когато тя заплашва някого с наказание – ако не допринесе за защитата на другите – държавата нарушава правата му. За да бъде разпознато нещо за държава трябва да се покаже: 1) как от системата от частни защитни сдружения възниква свръхминималната държава и 2) как свръхминималната се трансформира в минимална. За да се покаже, че минималната държава е морално легитимна трябва да се докаже, че всеки от преходите 1) и 2) е морално легитимен.

рани и 2) защо изобщо да се позволява на някого да престъпва границата на другите без предварително съгласие? Компенсацията се получава лесно когато се знае кой я дължи. Но престъпващите границите понякога се измъкват без да се разкрие самоличността им. Изискването за компенсация на жертвата може да не бъде достатъчно за да възпре някого да действа. Теорията на възмездието позволява провал на възпирането, а наказанието на дадено престъпление следва да бъде минималното необходимо за да възпре извършването му. Да се позволи престъпването на граници само при условие, че се изплати пълна компенсация, решава проблема за разпределението на ползите от доброволната размяна нечестно и произволно. Предизвиква се страх дори човек да знае, че ще бъде напълно компенсиран. Система, позволяваща физическото насилие при условие, че в последствие жертвите бъдат компенсирани, би създала притеснени хора, страхуващи се от насилие, нападение и вреда. Нозик пита това ли е причината да се забранява насилието? Човек би могъл да се страхува дори да знае, че ще бъде напълно компенсиран за нанесените му вреди. За да се избегне това тези действия се забраняват и правят наказуеми. Трябва обаче, да се прави разграничение между частни щети и такива с публичен компонент. И що се отнася до публичните те са тези които предизвикват страх у хората – дори да се знае, че ще бъдат напълно компенсирани. Защото хората не могат да бъдат компенсирани за техния страх. Той е породен и от мисълта, че ще бъдат преминати границите на вредата. Трябва да е ясно дали страховете се дължат на променими черти на социалната среда.

IV глава: Забрана, компенсация и риск Нозик започва тази глава с пример за мнозинство от хора, обединени и защитавани от дадена организация и група от хора несвързани с нея. Трябва да се прецени как трябва да се държи една доминираща защитна организация спрямо независима такава. Една линия очертава областта около даден индивид в моралното пространство. Възниква въпросът дали действията, нарушаващи правата на другите могат да бъдат възмездени с компенсация. Нещо компенсира напълно някого за загуба, ако и само ако прави положението му не по-лошо, отколкото би било иначе. От друга страна доброволното съгласие позволява преминаването през границите. Лок би твърдял, че има неща, които другите не могат да ви сторят дори с ваше позволение, а това са нещата, които вие самите нямате право да извършите спрямо себе си. Според Нозик някой може да избере да стори всичко със себе си освен ако не е поел задължение към трета страна да не го прави или позволява. Въпросите са два: 1) защо се забранява някое действие при условие, че жертвите му бъдат компенси98

Авторът продължава с твърдението, че наказването на всички посегателства без предварително съгласие би внесло голям риск и несигурност в живота на хората. Всяко прекрачващо границите действие, позволяващо при условие да се плати компенсация, ще бъде такова, при което предварителното съгласие е невъзможно или много скъпо. Система, компенсираща само онези, по отношение на които действително се реализира рискът, би била значително по-приложима и би изисквала по-малко разходи, отколкото когато се плаща на всички подложени на риск. За да се постигне приемлив принцип на компенсация трябва да ограничим множеството действия, до които се отнася претенцията. Оттук може да се изведе нещо като принцип на компенсацията – поставените в неравностойно положение посредством забрана на действия, с които биха могли да навредят на другите, трябва да бъдат компенсирани за неравностойното си положение, натрапено им с цел да се гарантира сигурността на другите. Принципът на компенсацията изисква хората да бъдат компенсирани за това, че са им забранени известни рисковани действия. По-нататък Нозик разкрива значението на продуктивните дейности – такива, благодарение на които купувачите са в по-добро положение отколкото ако продавача нямаше изобщо никакво отношение към тях.

справедлив, взаимоизгоден начин, подчинен на правила и ограничават свободата си по начини, необходими за ползата на всички, подчиняващите се на тези ограничения имат правото да изискват същото подчинение от страна на печелещите от подчинението им. Според Нозик принципът на честността е спорен и неприемлив. Независимо какви са целите му, човек не може просто да действа така, че да донесе на другите полза и след това да изисква заплащане. Това не може да се стори и от група хора. Нозик намира, че по-скоро трябва да бъде формулиран видоизменен принцип на честността, освободен от такива трудности. По-нататък авторът се връща на теорията за естественото състояние, за която понятията за процедурни права и общественодоказана вина имат неясен статут. Винаги се крие възможност да бъде наказан невинен, но изключението на този вариант би довело до липсата на наказателна система изобщо. Когато разногласието е между искрени и добри хора сме склонни да мислим, че те трябва да приемат процедура, с която да преодолеят различията си. Тази процедура трябва да приемат за надеждна или честна. Някои разглеждат държавата като механизъм за прехвърляне на окончателния товар на моралното решение – така че да не се стига до конфликт на индивидите. От тази гледна точка едно доминиращо защитно сдружение може да запази за себе си правото да преценява всяка правораздавателна процедура, прилагана върху клиентите му. Всеки индивид от своя страна има правото да му се покаже, че е в ръцете на надеждна и честна система. В случай, че това не се случи, може да не се съгласи и да окаже съпротива.

V глава: Държавата Тази глава Нозик започва с проблема за частното правораздаване и носеният от него риск. След това засяга и темата за т. нар. „принцип на честността”, следвайки Дж. Ролс. Според него, когато известен брой хора се заемат със 99

Що се отнася до ненадеждно наказващият той не нарушава правото на виновния в даден спор, но му позволява да го наказва. От тази гледна точка много процедури произлизат не от правото на лицето, към което е насочено действието, а от морални съображения, свързани с лицето, което ги извършва. Клиентите на защитната организация я упълномощават да предприеме действия, с които да се приложи процедурата му правилно. Държавата според Нозик претендира за монопол върху употребата на сила. Но в описанието на сдружението и отделния индивид няма претенции за монопол. Доминиращото защитно сдружение ще действа свободно според собствените си разбирания за ситуацията, докато никой друг няма да може да го прави безнаказано. Тук идва и мястото на монопола de facto. Не е необходимо да се предоставя никаква компенсация на този, който не би бил поставен в неравностойно положение, ако сам си купи защита. Доминиращата защитна организация трябва да предложи на независимите защитници услуги срещу клиентите си. Държавата според автора не е несправедливо налагане на монопол; de facto монополът израства благодарение на процес на „невидимата ръка”, с морално допустими средства без да нарушава ничии права. Може убедително да се заключи, че защитното сдружение, доминиращо в дадена територия, е държава на тази територия само ако то има известен размер и не включва само няколко души. VI глава: Допълнителни разсъждения върху аргумента за държавата

В тази глава Нозик започва с въпроса за оправданата самоотбрана на дадена държава. Когато една нация се готви или е готова да обяви нападение, вероятността да го направи е голяма. Докато вероятността всяка засилваща се нация да нападне не е толкова висока. От друга гледна точка дори някой да предвижда, че едно защитно сдружение ще стане доминиращо, не може да забранява на други да се присъединяват към него. Помежду си клиентите на една и съща защитна организация са в състояние на гражданско общество. Но процесът, иницииран от хората, не изглежда по никакъв начин като общо единодушно съгласие да се създава управление или държава. Представеният от Нозик процес се различава от възгледа за обществения договор по това, че е структуриран като процес на „невидимата ръка”. Различава се от възгледа, че de facto правото на държавата се основава върху силата, тъй като съществуването и упражняването на права принадлежи на всички. Въпросът за легитимността на управлението се обяснява със специалното правомощие. Тук се поставя и друг въпрос: има ли доминиращата защитна организация правомощието да доминира? Що се отнася до компенсацията, която задоволява жертвата, то наказанието на престъпилият индивид не е нещо, което се дължи на жертвата – и следователно не е нещо, по отношение на което тя има особен авторитет. Наказанието не се дължи на жертвата, а на наказваното лице. Доминиращото защитно сдружение е упълномощено от много хора да действа като техен представител, вземайки компенсацията от тяхно име. Именно от това право да налага наказания черпи легитимност доминиращата защитна организация или държавата. Когато една

100

организация действително упражнява правото да забранява на другите да използват ненадеждните си процедури на правораздаване това de facto я прави държава. Превантивното ограничение на свободата означава всички ограничения, наложени на индивида с цел намаляване на риска да нарушат правата на другите. Но може да се осъди всяка схема на превантивно ограничение на свободата, която не включва условието да се изплати подобна компенсация в подходящ размер. Оттук и това ограничение може да се радва на слаба легитимност. Авторът заключава главата с думите, че след като от анархия се стигна до минимална държава, то следващата задача е да се установи, че не трябва да се стига подалеч. VII глава: Разпределителна справедливост Нозик започва главата с твърдението, че минималната държава е найобхватната, която може да бъде оправдана. Всяка по-обхватна държава нарушава правата на хората. Не съществува централно разпределение и в едно свободно общество различните ресурси са контролирани от различни лица и от доброволните им действия и размени помежду им възникват нови притежания. Тъй нареченото от автора справедливо притежание се състои от три проблема. Първият е първоначалното придобиване. Едно разпределение е справедливо, ако при него всеки има право на това, което притежава, а това става по два начина: чрез придобиване или прехвърляне. Важен също така е и принципът за поправяне на несправедливостта по отношение на разпределението.

Теорията за справедливостта е историческа защото обръща внимание на въпроса как се е стигнало до това разпределение. Когато се говори за принципа на напречен разрез на настоящето разглежданата позиция се тълкува твърде тясно. Основаните върху правомощия принципи на справедливото притежание са исторически принципи на справедливост. Един принцип е моделиран от своя страна ако уточнява, че дадено разпределение трябва да варира пропорционално на някои естествени измерения. По-нататък Нозик цитира Хайек, който заключава, че в едно общество разпределението ще съответства по-скоро на стойността, отколкото на моралната заслуга, т.е. на възприеманата стойност на нечии действия и услуги по отношение на други. Хайек отхвърля моделираните концепции за разпределителна справедливост. Бихме твърдели, че една система на правомощия е справедлива ако повечето от извършваните в нея прехвърляния имат основания. Но това далеч не означава, че всички заслужават онова, което получават. Привържениците на моделираните принципи за разпределителна справедливост се фокусират върху критериите, определящи кой трябва да притежава и напълно пренебрегват даването. Авторът дава за пример принудителния труд и облагането на труда с данък и отбелязва, че отношението на хората към двете е коренно различно въпреки „вземането” и от двете неща. Нозик твърди, че моделираните принципи на разпределителната справедливост предполагат присвояване на действията на другите. По този начин се осъществява един вид частична собственост на едни хора над други, техните действия и труд.

101

След това Нозик се обръща към Лок и неговия принцип за справедливо придобиване. Той разглежда правото на собственост като произлязло от това, че някой смесва труда си с обекта на собственост. Но би било неубедително подобряването на един обект да се разглежда като даващо пълна собственост над него ако запасът непритежавани обекти, които могат да бъдат подобрени, е ограничен. Защото това, че един обект става нечия собственост, би променило положението на всички останали. Уговорката на Лок за придобиването на собственост хвърля историческа сянка върху правото, което всеки собственик има върху притежанията си. Средното между някой присвоил целия обществен запас и някой произвеждащ целия запас, използвайки субстанциите, които лесно могат да бъдат придобити, е някой придобиващ целия запас от нещо, по начин, който не лишава другите от него. След това Нозик разглежда правото на разпределение според Дж. Ролс. Обществото се квалифицира както с конфликти, така и с общност на интереси. Според Ролс проблемът за разпределителната социална справедливост е как да бъдат разпределени или раздадени тези ползи от сътрудничеството. Социалното сътрудничество размътва водите, в резултат който престава да бъде ясно или определено кой на какво има право. Следвайки Ролс, неравенствата са оправдани ако служат да се подобри положението на най-необлагодетелстваните в обществото. Но никога не може да се знае дали допълнителните стимули отиват при ключовите лица и не може да се предвиди дали произведеният от тях продукт ще е по-голям от изразходваното за стимулирането им.

Според втория принцип на Ролс за разликата институционалната структура трябва да бъде устроена по такъв начин, че най-необлагодетелстваната група в нея да е в поне толкова добро положение, колкото най-необлагодетелстваната група при всяка друга институционална структура. Несъмнено принципът на разликата предоставя условия, при които помалко надарените ще искат да сътрудничат. В заключение на тази теория Нозик се притеснява, че в името на честността се налагат ограничения върху доброволното социално сътрудничество, в резултат на което печелещите най-много от споменатото общо сътрудничество печелят още повече. Цялата процедура, при която хората избират принципи в Ролсовата изходна позиция предполага, че никоя историческа концепция за правомощията не е правилна. Според Ролс принципът на разликата трябва да се прилага към основните структури на обществото. Теорията на Ролс достига до процес на пораждане на принципи на справедливостта. Този процес предполага хора в изходни позиции, приемащи принципите на справедливост под булото на незнанието. Следвайки Дж. Ролс системата на естествената свобода е една от интерпретациите на принципите, които те действително приемат: социалното и икономическото неравенство трябва да бъдат уредени по такъв начин, че и за двете да е разумно да се очаква, че са в полза на всеки и са свързани с позиции и длъжности, отворени за всички. Нозик заключава, че възгледът на Ролс се състои в това, че всеки има някакво право или претенция върху природните активи. Държавата от своя страна е необходимият или най-подходящ инструмент за постигането на разпреде-

102

лителната справедливост. Макар да би било прекалено въвеждането на социализма като наказание на греховете на хората, миналите несправедливости биха могли да бъдат толкова големи, че за поправянето им да е необходима пообхватна държава.

За призванието да си човек Борис Рангелов В днешно време много хора незаслужено се обявяват като херувими; дори е грозно, когато сами се провъзгласяват за такива. Какъв трябва да е днешният човек за да бъде признат и припознат като жител на днешния социум? Определено преди време качеството "скромност" е било високо, високо ценено. И тук става въпрос за периода преди и около Възраждането. А… сега – с какво можем да се похвалим сега? С ценене на скромността и истинска оценка на постигнатото от индивида? Не, определено. Това е от една страна. Днес се цени когато някой се самоопредели като част от определено общество, извика на висок глас "ние", а останалите му се радват. Колективното съзнание може да е идеална част от план, с който биха могли да бъдат манипулирани масите. Тези, които се наричат "ние", без дори да се замислят към каква кауза и с каква цел се присъединяват. За сведение – не съм "просветен" в световния заговор и не харесвам конспирацията. Ако си сам, струва ми се, обречен си. Обречен си на незачитане и неглижи-

ране от обществото, от онези с колективното съзнание за херувими, които ще те принудят да си техен роб, роб на идеите им. А ако си решил, че ще се бориш сам за някаква кауза, ще изглеждаш луд. Дано не е така както аз си мисля. Защо да си част от някакво общество, което няма да те зачете като идеолог, а като "поддръжник". Като някой самопровъзгласил се "лидер" благодари на своите поддръжници, знайте – това е злоупотреба. Злоупотреба с индивидуалността, с личността на всеки от вас. Всеки от вас, който си е обещал, че ще направи каузата жива. Но защо да се борим за някаква кауза сами? Има ли смисъл? О, да, смисълът се крие в индивидуалността и това, че си направил една идея работеща. Идея, която могат да последват и други. Идея, която си постигнал единствено благодарение на собствените си усилия. Усилията на човека, взел нещата в свои ръце, идеологът, а не поддръжникът. Масите от хора, които смятат, че човекът, който са последвали, мисли вместо тях, се лъжат. Лъжат себе си, а в някои случаи – знаят, че се лъжат, но така им харесва; така те смятат, че не носят отговорност. Този, който са последвали, се провалил, но те – те не са виновни. И така изменят на убежденията си и на следващия ден просто си избират друг "водач". Това е пагубно. А изборът – изборът днес е свободен. Това е свобода – убежденията, според които се ръководиш, можеш да изразяваш свободно. И това е ценното. Но какво от това, че ти е позволено да избираш, след като не знаеш как и какво да избереш. Тук трябва да повикаш своя смисъл, смисълът на живота ти. Тук идва неговият момент. А ако нямаш отго-

103

вор на въпроса за смисъла, то тогава трябва да го откриеш. "Аз съм аз" – това е формулата. И когато я следваш няма да си повлечен от възхода или падението на "водача", който си избрал да те напътства. Следваш своя смисъл, понасяш отговорност, бориш се за каузи – ако не си повлиян от колективното съзнание на някакъв еднодневен социум, ще бъдеш сам себе си. Затова да си човек е призвание – не трябва да си подвластен на нечии идеи, освен ако не си струват и ако не си сигурен в това. Как да избегнем нравствената погибел? Иван Георгиев, 12 клас 1. Не бъди ревнив към жената на сърцето си и не й давай лош урок против тебе самия. 2. Не отдавай на жена си твоята душа, за да не въстане против властта ти. 3. Не се срещай с развратна жена, за да не паднеш някак в нейните примки. 4. Не се заседявай дълго с певица, за да не бъдеш пленен от нейното изкуство. 5. Не се заглеждай в девица, за да се не съблазниш от нейните прелести. 6. Не отдавай на блудница душата си, за да не изгубиш наследството си. 7. Не обглеждай улиците на града и не скитай по пустите му места. 8. Отвръщай око от хубавица жена и не се заглеждай в чужда хубост. 9. Мнозина са се отбили от пътя чрез женска хубост: от нея като огън се разпаля страстта. 10. С омъжена жена никак да не седиш и не оставай с нея на гощавка при вино,

11. за да се не склони душата ти към нея, и да се не подплъзнеш духом в погибел. 12. Не оставяй стар приятел, защото новият не може да се сравни с него: 13. нов приятел е също като ново вино: кога стане то старо, с наслада ще го пиеш. 14. Не завиждай на славата на грешник, защото не знаеш, какъв ще бъде краят му. 15. Не одобрявай това, що нечестивци одобряват; помни, че те до самия ад не ще се поправят. 16. Дръж се далеч от човек, който има власт да умъртвява, и не ще те смущава смъртен страх; 17. ако ли пък се сближаваш с него, – не сбърквай, за да ти не отнеме живота: 18. знай, че посред примки ходиш и по зъберите на градски стени вървиш. 19. По силата си узнавай ближните и се съветвай с мъдрите. 20. Разсъждавай с разумни, и всяка твоя беседа да бъде в закона на Вишния. 21. С тебе да вечерят праведни мъже, и славата ти да бъде в страх Господен. 22. Изделието се хвали по ръката на художника, а управителят на народа се счита за мъдър по думите си. 23. В града се боят от дръзкия на език и мразят оногова, който не мисли, кога говори. Попаднах на тоя откъс и съм удивен безкрайно. Имах възможността да се потопя в непресекващата мъдрост на Светото Писание. Горният текст е взет от Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов. Питам се: възможно ли е това да писано преди 5000 години?! На мен ми се струва, че е писано вчера…

104

НАЦИОНАЛНА ПСИХОЛОГИЯ За близостта и различията между българи и турци (кратък народно-психологически очерк) Кирил Спасов Както и да го погледне човек, с турците ний, българите, сме много близки – и по историческа съдба, и по някои особености на манталитета, и териториално хем сме комшии, хем често сме и примесени и живеем заедно по територията и на България, и на Турция, и в много други отношения, предполагам, сме близки; но тази наша близост трябва да се осъзнае и признае. Същото мога да кажа и за неизбежните различия помежду ни: ние сме различни народи, няма как да не сме и различни – изповядваме различни религии, всеки от двата народа си има свои особени обичаи, традиции и прочие. Това, че турците са различни, не е основание обаче да не ги приемаме, напротив, те са интересни за нас тъкмо заради различията си; благодарение на различията си ние сме в състояние взаимно да се обогатяваме. Но според мен е твърде потребно да се съпоставяме едни с други, та да открием както близостта си, така и различията си – което ще ни помогне да се възприемаме по един найадекватен, съвременен начин, освободен от ония коварни исторически предразсъдъци, които толкова са тровили отношенията и живота ни. Чест прави и на двата народа, че въпреки превратностите на историческите ни съдби сме запазили толкова години

едни, как да го кажа, дружелюбни, приятелски, човечни отношения – това се отнася за тоя век и нещо, в който българите вече си имат своя отделна държава. И това, трябва да подчертая, се отнася най-вече за обикновените, естествени хора, живеещи или обитаващи едни и същи населени места, които никой не е могъл да ги скара и да развали достлука им – въпреки старанията на разни самозвани "херои", "пишман-националисти" и какви ли не все от тоя сорт. Даже обаче и във вековете преди освобождението турци и българи са се отнасяли с уважение и респект едни към други: трябва да признаем това и да отхвърлим натрапваните ни патриотарски представи, че турците били наши "вечни душмани" и прочие. Кой, примерно, не си спомня как Вазов е представил уважителните взаимни отношения на чорбаджи Марко с турските управници и със заптиетата (полицаите) дори?! Турците, които са уредили една огромна империя от много народи, трябва да признаем, са били умни и мъдри управници, зачитали са местните обичаи на покорените народи, ето, примерно, ние не сме си загубили вярата, традициите и всичко онова, което ни придава нашата автентичност и национален идентитет. Вярно, имало е и ексцесии, примерно с помохамеданчването из Родопите, но обикновено тия асимилационни действия са били инициативи на самозабравили се местни турски активисти, които централната власт бързо е парирала и спирала. Да оставим другото, но ето, тоя прочут Караибрахим, страшилището от долината Елинденя в поръчковия „възродителен” роман "Време разделно", всъщност не е турчин, а е взет като дете от тия места, т.е. е българин, превърнат в еничар. Кървавите ексцесии

105

пък в Батак и Перущица по времето на Априлското въстание са сторени от българи-мохамедани от съседните села, като турската власт се е опитала с войска да предотврати злоупотребите и насилията на башибозука, ала за жалост не е успяла. Българин, не турчин, е предал Ботев. С огромно уважение турците са се отнасяли към нашия Левски и нищо че са го осъдили, все са се надявали, че събратята му ще го освободят; правили са целта специални улеснения, ала треперковците-нашенци от онова време са показали най-крещящо малодушие. Твърди се, че, разочарован от страхливостта на своите съратници, Левски преди обесването бил поискал феса от едно заптие, заявявайки: "Дай си феса, за да умра като турчин, а не като българин-предател!". Но тия събития са били отдавна, те могат да се тълкуват всякак, особено пък от ония, на които съвсем не им влиза в сметка истината, а им се иска да налагат единствено своята надъханост, превратна представа и някаква тъпа озлобеност. Ала аз пиша това специално за да подкопая поне малко тая зловредна историческа митология, която се натрапва още на подрастващото поколение, а именно, че турци и българи в историята са били все непримирими врагове, че са се мразили и прочие; това обаче не е истина – ако са се мразили толкова как са издържали да живеят заедно цели пет века, а и век след това?! Но да се върна при темата си: за близостта и различията между тия два народа, нашия и турския, на които съдбата е отредила да живеят заедно, в съседство, да общуват векове наред, да се съпоставят едни други, да привикват да се възприемат по достойнство и пр. Трябва да признаем, че много неща ние сме възприели и усвоили от турците,

предполагам, и с тях е било така; примерно, най-добър пример е това колко много турски думи има в нашия език, включително и такива, които са изместили своите български съответствия (ако изобщо е имало такива). Това е обогатило езика ни, придало му е едно поориенталско очарование, а пък за това дали турците са възприели наши думи, не мога да кажа, понеже не зная езика им. Аз например много бях удивен, че нашите възрожденски къщи от Трявна, Елена, Подбалкана и къде ли не из Българско, тия с големите чардаци, с многото прозорци, с издадени навън еркери на втория и на третия етаж, т.е. тази "наша" възрожденска архитектура, с която ние толкова се гордеем, всъщност е турско изобретение, т.е. първо турците са почнали да строят такива къщи, а пък българите са ги харесали и са възприели майсторлука им. Разбира се, реално това е станало, предполагам, на основата на едни по-широки, двустранни взаимни влияния, при това трябва да се отчете, че ние, българите, сме много възприемчиви, но пък след като възприемем нещо чуждо, имаме табиета да го побългаряваме, така че и българите са вложили нещо от себе си в тази архитектура примерно. Но факт е, че когато човек се разхожда из турски градове, много често има усещането, че се намира у нас, предполагам, същото усещане имат и турците, разхождащи се из български градове; има много общи неща и в националните носии, и в народната музика, и в какви ли не други насоки. И в това, че сме близки, аз не виждам нищо лошо, в смисъл както някои панически се боят, че турците нас ни били разглеждали за нещо като "свой протекторат", че не се били отказали да ни владеят и прочие глупости. Напротив, това усещане за близост ни сродява,

106

прави ни още по-близки, а аз не виждам нищо лошо в това два народа да се възприемат като близки, а не като чужди един на друг; това укрепва приятелството между тях и добросъседството. Най-дразнещото е, впрочем, това, че тия, които особено много се възмущават когато някой изтъкне близостта между българи и турци, същите тия не престават да крещят, че българите били "кръвни братя" с един друг народ, именно с руснаците и прочие. Впрочем, много е съмнително дали из вените на българи и руснаци тече все една и съща братска кръв, ама както и да е, щото кръвното родство, впрочем, стои много по-долу от едно друго, по-същностно родство, именно родството в нравите, в душевността, в съзнанието, в бита и т.н. И именно това второто родство аз го констатирам между българи и турци, и то е така лесно обяснимо: ний векове наред сме живели заедно, в една държава, общували сме, били сме едно цяло, и българи са пътували из необятните простори на Отоманската империя, и турците са се заселвали из нашите земи и т.н. И тук не мога да се сдържа да не вметна това: добре е, че пет века сме били с турците, които, възможно е, и да са ни угнетявали в някои отношения, но в други са ни и закриляли и предпазвали от други, още по-лоши посегателства; щото, ако примерно, я нямаше Отоманската империя, нищо чудно, при страшната експанзия на Московската империя на юг, към Проливите, ний сега да говорехме руски език, презимената ни да бяха "Дмитрич" и "Иванич", да си викахме един на друг "таваришч", също да ни нямаше изобщо на картата като нация и като държава, или да бяхме в най-плачевно състояние, в каквото, примерно, сега са белорусите или украинците даже. И за това, че не ни

се е случила тази ужасна историческа участ трябва най-много да сме благодарни пак на нашите комшии, на турците. За близостта ни трябва много да се мисли и пише, ала аз спирам дотук, въпреки че добре съзнавам колко малко можах да кажа. Сега обаче искам да мина към различията – като тук няма да се връщам назад, в историята, а ще акцентирам върху съвременното състояние. Аз всяка година имам сред учениците си доста турчета (и туркинчета) и мога да си правя някои изводи за тях, като сравнението, трябва честно да призная, съвсем не е в полза на "чистите българчета". Нашите ученици, българчетата (като това се отнася и за арменчета, еврейчета и други такива), са общо взето – като преобладаваща тенденция – отпуснати, апатични, меки, мързеливи, не им се учи, не им се работи много-много, все гледат да хитруват на дребно, сред тях се срещат доста нахалници, невъзпитани, арогантни, също така и подмазвачи, като се е стигнало дотам сред тях за "герои" и лидери да минават тъкмо найлошите, най-калпавите. В същото време, като рязък дисонанс на това плачевно състояние на нашенските нрави, изпъкват турчетата, които са носители на съвсем друг манталитет: скромни, работливи, изпълнителни, старателни, стегнати, добре възпитани, уважават учителите си, чувства се, че са благодарни на учителя когато той се старае да им помага. Докато нашите изобщо не се сещат за такива неща като респект, уважение към постарите, към учителите, към по-високостоящите. И тук съм длъжен да подчертая: става дума не за мое субективно впечатление, а за всеобщо разпространена преценка на колегите, на учителите, които също са възхитени и не крият възхитата си от личностните и групови ка-

107

чества на учениците-турчета. Ако – грубо пресметнато – сред българските ученици на 10 човека има 1, 2 или максимум три старателни, добри и възпитани (и това, изглежда, е много в масовия случай, понякога няма даже и един!), то сред турчетата на 10 човека трудно може да се намери и един, който да е невъзпитан, мързелив, арогантен, да нахалства или да хитрува, а често такъв изобщо няма. Как го постигат родителите на турските ученици това аз не зная, но го констатирам тук, та да се позамислят всички, понеже е факт; лично аз нямам никакъв интерес да изопачавам нещата или да лъжа някого за нещо. Но това, което важи за по-младите, важи и за техните родители, за постарите поколения. Колко са качествените личности сред българската популация аз не мога да кажа, но смея да твърдя, че са същинска рядкост, поради което и сме я докарали докъдето сме я докарали, т.е. "до под кривата круша": най-бедни сме в Европейския съюз, но и не само в него. Турция в същото време, в резултат на енергията на своя народ, постигна смайващи постижения, страната им е обработена като китна градина, по полята им няма и тревичка, докато нашите ниви буренясват, са занемарени, ако изобщо някой си дава труда да ги оре и сади; а ако изобщо го пък прави, го прави през пръсти, по нашенски, "от кумова срама", само колкото да покаже резила си. Ние като нация сме прочути и с това, че постоянно се оплакваме, като, разбира се, не търсим вината в себе си, ами все търсим някой друг, на когото да стоварим цялата вина; ний сме били прекрасни, ала сме били имали врагове, които ни били съсипвали работите; ето, примерно, "политиците" били най-големите врагове на българския напредък, и Бойко Бори-

сов с такова говорене срещу "политиците" спечели народната душа така, че сам стана самовластен управник и... политик. А вината да видим у себе си, да я признаем, у нас е крайно необичайно и сякаш невъзможно. И когато човек е в Турция няма как, ако е честен, да не признае, че постиженията й се дължат на работливостта, изобретателността, дързостта, енергията, таланта на нейния народ. Бил съм и в Истанбул, и в турската част на Тракия, и по Егейското крайбрежие, и във вътрешността, навсякъде съм се удивлявал на подредеността, на богатството, на вкуса, на трудолюбието, с което хората правят живота си. А у нас по много места човек може да срещне само запустение, а пък този растеж, който преживяваме последните 10 години, общо взето се дължи на чужди инвестиции, голяма част от които пак са турски. Факт. Голяма тема е да се търсят различията в обичаите, в нравите, в ценностите на съвременните турци и българи, като тук аз обаче не се чувствам много подготвен. Мога, разбира се, да кажа нещичко, което съм разбрал и осмислил. Турците много държат на някои традиции, а също и на морални принципи; ето, примерно, да отидеш на гости у някой в Турция без да те е специално поканил, се оценява като нахалство и натрапничество, каквото, всъщност, си и е. И такива неща там почти съвсем не се правят, докато у нас са кажи-речи редовна практика: "Минах, сетих се, че живееш наблизо, и си викам: я да го видя що праи моя човек!". Там, в Турция, като те поканят, те черпят главно със сладки и бонбони и, представете си, те поят с чай (или кафе)! Докато широката българска душа черпи и с ракия, и с вино, и с бира, и с месища, докато и гостът, и домакинът, се наплюскат и напият като свине, та

108

после някой требе да ги носи до къщите или до кревата. Ще каже някой: каква скука и обида, да ме поят с чай; но ето, в Турция е така. И в кафенетата мъжететурци пият главно чай в едни малки чашки, а пък, за отбелязване е, там женибезделнички, мотаещи се по цял ден из кафенетата и кръчмите, изобщо няма; жени в кафене почти не могат да се видят, а пък за позор на мъжете-турци в Турция, представете си, там изобщо няма кръчми! (Ресторанти има обаче, но и в тях турците почти съвсем не пият алкохол!) Докато "широката славянска" българска (и руска) душа ако може, би пребивавала натопена цялата и постоянно в алкохол, в ракия и във водка, и то не как да е, а вечно, ако може, до края на света, докато целият свят отиде по дяволите, та не се види изобщо. Това според мен е най-съществена разлика: народ, който в мнозинството си пиянства, е дегенериращ народ, от такъв народ не чакай "светли бъднини"; и ако на Запад голяма част от хората също пият, в същото време и работят яко, докато тук у нас тенденцията и мечтата е ако може съвсем да не се работи, а само да се пие и яде. Може още много да се разсъждава в тия особености на бита, на манталитета, но на мен не ми влиза в задачата в случая да правя пълен обзор или изчерпателно описание, а само щрихирам и наблягам върху това или онова. Ето, примерно, нещо, на което обърнах внимание тия дни, и доста се озадачих, като успях най-сетне да проумея какъв, собствено, е смисълът, който дълго ми убягваше. Когато за първи път бях в Турция, случи се да е в Истанбул, много ме фрапира това, че на пазара, примерно, в Капалъ чарши, никъде няма етикет с цената на стоката, а за да разбереш колко

струва нещо, трябва да питаш, после търговецът ти казва някаква цена, а пък ти трябва да се пазариш, докато се споразумеете. На мен това, признавам си, ми се видя крайно мошеническо и диво: та нали той може да си каже каквато иска цена, може специално мен да ме усети, че съм балък, и да ми каже тройна цена?! Как да разбера каква е "реалната цена", след като никъде, на никаква стока, няма етикетче (или съвсем рядко, само в някои магазини, има етикетчета, по европейския образец)?! Възмущавах се аз, проклетисвах, от инат, признавам си, почти нищо не си купих, въпреки че ми се искаше да си взема някои неща, но не ми се пазареше, не обичам по принцип пазарлъците. Предпочитах да видя етикет, и това сякаш за мен означаваше, че ето, тоя търговец публично обявява своята оферта, не се срамува от нея, не я крие, докато ония, които не слагаха етикет, ми се виждаха направо мошеници. Абе, общо казано, се разочаровах много от особеностите на турската търговия, видя ми се устроена на твърде мошенически принцип, което, както не съм много по пазаруването, доведе дотам, че аз почти нищо не си и купувах оттам; и това гордо го смятах за моя протест срещу това, че турците така нагло, по ориенталски обичай, нарушават "откритите пазарни принципи". Тоя пример показва как на човек отначало му е безкрайно трудно да влезе в психиката, в манталитета на хората от една друга, по същество, култура. Трудно му е, всъщност, да разбере защо нещо е така, иска се време, за да го асимилира. И ето на мен, след като много пъти съм бил в Турция, оня ден, в Одрин, на пазара, ми се откри и ме осени най-после идеята защо турците правят така и какво всъщност правят, т.е. какъв е смисълът

109

на "пазаренето" при купуване на стока. Безкрайно е просто, но точно затова, изглежда, е толкова трудно да се разбере от човек, който е продукт на една друга, по същество непазарна култура, каквато е нашата. Или, по-скоро, каквото е нашето безкултурие в тази област. Ще ви кажа как стана моето прозрение. Моят син ми поръча от Одрин да му купя дънково яке. Аз много мразя, казах, да пазарувам, а пък да се пазаря ми е особено неприятно, но, няма как, приех, още повече че се чувствах гузен, че не можах да го взема с мен, а причината беше, че му е изтекъл срока на международния паспорт. И ето, аз тръгнах из одринските улици и пазарища да търся магазин, който продава дънкови произведения. Никъде, разбира се, няма етикет, с изключение на по-специалните магазини, където обаче ми се видяха доста скъпички цените. Няма как, трябваше да тръгна по магазинчета, където няма етикети, принудих се. Питам колко струва ("Коч пара?"), хората те усещат веднага, че не си турчин, стават много любезни, много от тях говорят и български думи, абе не е трудно да се пазари човек, стига да обича да го прави. Питам, значи, един търговец колко струва, той отвръща: 35 лири. Цената ми се видя добра. Понечих обаче да си тръгна, за да изследвам реакцията му. Човекът рече: стой, кажи колко даваш? Аз се замислих, малко ми беше неудобно да го "троша", щото цената му ми се видя хубава, ама от мъка, че трябва да се пазаря, промълвих: 25 лири. Оня, като се почна пазарлъка, засия направо. Човекът ме покани да седна и почна да ме отрупва с дънкови и кожени якета. Прати чирака да донесе чай, като ме пита: чай или кафе искаш? Няма как, на такава любезност е глупаво да се инати

човек и да отказва. Като капак на всичко той изпрати да извикат от съседен магазин човек, който е наш преселник, който знаеше перфектно български език, та да ни служи за преводач. И се почна един пазарлък, чудо направо! В един момент в съзнанието ми проблесна мисълта: глупаво е да си мислиш, че тия хора искат да те метнат, че са мошеници, не е възможно да е така?! ОК, но защо са толкова любезни?! – не мирясвам аз. Ами може би защото такъв им е обичаят, а пък се пазарят, щото искат да зачетат и твоята воля: цената да не е едностранна, а да е свободно договаряне, ето това е смисълът! Като ми хрумна това, се възхитих, аз съм малко човек на крайностите, но като разбрах, че туй пазарене е зачитане и на моята свобода, направо изпаднах във възторг. Тая мисъл така ме успокои, че аз се развихрих, щото свободата е моя тема и моя стихия. Показах им с думи и с действие, че съм и психолог: стана великолепен пазарлък. Търговецът също сияеше и носеше нови и нови стоки, от хубави по-хубави! Успя най-майсторски да ми внуши, че да купувам само яке на сина, ще обидя жената, трябва, вика, и на нея нещо да купиш. Брях да му се не види, как само бръкна в дълбините на гузната ми душа: от години нищичко не съм подарил на жена ми! Няма как, взех да избирам и на нея нещичко. Тръгнахме от страхотни, но и скъпи дамски кожени палта и стигнахме, накрая, до едно кожено елече, което да я топли през зимата; спазарихме го, и тогава човекът рече: стой, а ти имаш ли майка? Имам, рекох. Значи, имаш стара майка, а за нея не мисли, а, мискинин такъв! – казва ми турчинът, при това красавец, а зъбите му блестят, и се хили, проклетникът му с проклетник! Аз обаче се възхитих на

110

майсторството му, особено пък когато ми рече: ако вземеш и туй подплатено с кожа елече на старата си майка, аз ти правя такава и такава отстъпка, щото ми се виждаш хубав човек. Купих, накрая, три неща, убеден, че съм направил великолепна сделка, и щастлив, че ще донеса хубав подарък и на жена ми, и на майка ми, и на сина ми. Това е: същинската търговия е цяло изкуство на истински свободното договаряне, това, което имаме у нас, изобщо не е търговия, а диктатура на търговците. Научих тая мисъл, прозрях тая истина оня ден на пазара в Одрин – и съм най-доволен от тази моя придобивка. Е, после, разбира се, дамите от автобуса ми казаха, че съм се минал малко, че те били купили същото на поизгодна цена, ама аз изобщо не се ядосвах. Щото това беше моята първа изява в изкуството на пазаренето и си се полага опитният търговец да ме надиграе: прекалено обидно щеше да е за него аз, начинаещият, да надиграя него, опитния! Така че всичко беше съвсем справедливо, а пък за турското гостоприемство, за това колко са любезни тия хора, просто нямам думи; тия неща се чувстват със сърцето и трябва да си дърво или темерут, за да не ги признаеш. Ето, ще завърша с това. Останаха ми 5 лири, на желязо. Рекох да си купя нещо да хапна, щото ми опротивяха тия сандвичи, дето си ги носех от Пловдив. На всяка крачка има гостилници, сладкарници, дюнерджийници, изобилие, и разни приятни миризми се носят из въздуха; няма как, рекох да хапна един дюнер. Соча с пръст на табелката, дето пише че 1 дюнер чини 1.5 лира, и показвам един пръст. Момчето веднага се сети, че съм българин, взе ми парите, и ми обясни с думи и жестове как го искам. Аз се

зачудих малко, той вика: къде ще го ядеш, на крак или тука? Тука, викам. Чиракът ми показа свободно място и дори ми подаде стол да седна. Направиха дюнера и ми го донесе момчето на крак с чиния. Даде ми и айран, "подарък от заведението"! На масата имаше буркан с едни много малки чушчици, като ги опитах, много ми харесаха, и въпреки че ми е забранено от лекарите да ям люто, си хапнах донасита. Техният дюнер не е като нашият, с най-скъпернически я турени, я не турени една-две тънки мръвчици, тук хората не икономисват от клиента, а гледат да е доволен. И ми туриха всичко не в "арабски хляб", ами в турска питчица, по-вкусен хляб май никога не бях ял: мек, дъхав, чудо! И ми донесоха разни техни кетчупи и пр. Тръгнах си доволен и предоволен, изпратен от момчетата, дето така хубаво ме нахраниха – и така ми се радваха докато ме гледаха как ям с апетит гозбата им. И, да си призная, после, в магазин (супермаркет), като видях кисело мляко, ама истинско, с каймак отгоре, както го правеше едно време баба ми, и по-късно майка ми, щях да се разплача: щото у нас човек изобщо не може да види истинско кисело мляко, камо ли да хапне! И, срам не срам, ще кажа, че от Одрин си донесох една "кофичка" с вместимост 2 литра чудно истинско кисело мляко, каквото отдавна не бях ял, да, донесох си "истинско българско" кисело мляко от Турция, щото тук, в България, такова няма! С туй ще завърша. Все някъде човек трябва да му тури края. Темата е благодатна и още много може да се пише. Някога може още да продължа. Заслужава си много да се мисли и пише по тия теми, та затова и написах горното –

111

белким повече хора се замислят. Дошло е време да освободим душите си от овехтели представи за миналото, които тровят днешния ни живот; иска се да имаме смелостта да погледнем реалностите смело в очите, т.е. да оценим другия човек, пък и другия народ, по достойнство. Това отличава свободния човек от несвободния, от робуващия на разни стереотипи, басни, приказки, митове и пр., най-основния и най-пагубния от които е митът за т.н. "черното турско робство", в което сме уж били живели цели 500 години, потискани от своите "вечни исторически душмани", турците. Крайно време е да бъде демистифициран този коварен мит. Ще спра дотук, а който се е подразнил прекалено, нека помисли: трябва ли тъкмо от истината да се дразним толкова? Напротив, трябва да я приемаме с дължимото смирение – и да я почитаме най-сърдечно.

ДИСКУСИОНЕН КЛУБ Дали идеята за прераждането е чужда на Западната духовност и вяра? По една от публикациите в блога – виж Да освободим духа си, най-ценното, което имаме – която много ми допадна, направих един коментар, като очаквах да изразиш мнение по повдигнатия от мен въпрос, та да се завърже дискусия, но ти може би нямаше достатъчно време тогава. Затова ти изпращам този мой коментар сега: Не бих казал, че няма интерес по тази тема. Истински важните и смислени житейски теми вълнуват, според мен, много хора. Но те са толкова лични, толкова сложни и на пръв поглед неуловими за мисълта на обикновения човек, че много малко хора са склонни да изкажат свободно мнението си. Повечето мислещи хора, пак според мен, само четат и нямат смелостта и свободата да се изразяват свободно – както го правиш ти. Това е напълно обяснимо, все пак си философ по образование и по вътрешна нагласа. Аз обаче ще си позволя да повдигна един, според мен, много важен въпрос. Не съм религиозен човек, но вярвам в Бог като смисъл и проявление. Според специалисти, които са компетентни по начина на написване на Библията, от тази велика книга липсват глави – и в съвременният си вид тя е не пълна. От нея умишлено са премахнати главите, в които се говори за така наречената идея за прераждането. Какво е твоето мнение по тази тема? Как ти се отнасяш към тази източна философия, именно идеята за прераждането?

112

Още веднъж ще кажа, че не съм религиозен човек, но съм християнин по ценностна система, напълно приемам идеите на християнството. И се опитвам да водя живота си по тях. Просто не харесвам догмите на църквата. Много от тях, пак според мен, са напълно безсмислени, а нали смисълът е в основата на всичко?! За мен е чест и лична гордост, че имам възможността да контактувам с човек като теб. С поздрав: Томи Томев Здравей, Томи, Наистина поради заетост съм пропуснал да отговоря на въпроса ти. Благодаря ти за напомнянето, ето сега, надявам се, ще се реванширам. Поставяш твърде интересен въпрос: доколко източната (индийската) идея за прераждането може да се съгласува с духа на Христовата вяра? Аз ще препратя въпроса ти за по-компетентен отговор на моя приятел Алесиян Пацев, който е един от най-добрите познавачи на източната философия у нас – и по-специално на будистката философия. Ти сигурно познаваш този автор, той е от редовните автори в нашето списание, именно списание ИДЕИ. Аз обаче ще кажа как аз разбирам нещата, без претенция че мога да реша въпроса, понеже все пак не съм и не мога да бъда "специалист по всичко" - опазил ме Бог от такава претенция! Абсолютно възможно е от сегашния текст на Библията да са отпаднали много текстове, сигурно е така. Но аз вярвам, че това е една Боговдъхновена книга, следователно това, което е останало в нея, е останало по Божията воля, а не случайно. Огромният духовен потенциал, скрит и вложен в тази Велика Книга, е основанието за моята вяра в

нейната Боговдъхновеност. Няма книга или друг писмен религиозен текст, който да е упражнил толкова мощно духовно влияние върху душите на милиарди хора – и това за мен е достатъчно доказателство за Боговдъхновеността на Свещеното Писание. Това, че не си вярващ в Бога човек, по твоите думи, не е беда; важното е, че си мислещ и търсещ истината човек. В което аз съм убеден, понеже добре се познаваме, пък макар и задочно. Убедил съм се, че твоите убеждения почиват на една премисленост и на един завиден умствен потенциал. Извинявай, но това не е комплимент, а нещо, в което съм сигурен. Не обичам да лаская, сам знаеш това, никой; нищо че зложелателите дърдорят, че съм бил не знам какъв си ласкател. Това, че сам казваш, че твоите лични човешки ценности почиват на ценностите на християнския морал, е най-важното; а че сам не се наричаш вярващ или християнин е дори много хубаво, понеже другото е крайно лошо: да се наричаш вярващ или християнин, пък да показваш манталитет, нямащ нищо общо с духа на християнската вяра. Както, за жалост, мнозина правят... А сега по въпроса как се отнасям към източната идея за прераждането на душата и на човека. Прочее, човекът като такъв, като единство на душа и тяло, няма как да се прероди, щото е добре известно какво става с тялото му, но душата, да допуснем, може да се преражда, понеже за нея смърт няма. Душата е безсмъртна е основен постулат на всяка религия и на всяка вяра, в това число и Христовата. На Изток обаче нещата стоят иначе. Ще кажа как аз ги виждам. Прочее, скоро ще започна свой курс по Философия на религията в Дискусионния клуб в Пловдив, в този курс ще разгле-

113

дам по възможност най-пълно повечето въпроси, така че те каня да го изслушаш, понеже ще има видеозаписи на моите лекции там. Но и сега нещичко ще кажа. И то, според мен, важно и съществено. Източната философия, или мирогледът на източния човек, се основават на съвсем друга ценностна и културна система. Той изразява друга, принципно различна духовна парадигма. За да разбере тия представи на източната философия човек трябва да се проникне, да се овладее от тази специфична духовност, която се съдържа в тях. За западния човек, който съществува в пределите на една принципно различна духовна, философска и ценностна парадигма, това да се закичи с идеята за прераждането, родена в рамките на съвършено друга духовност, е чисто и просто екстравагантност, игнорираща обстоятелството, че всяка идея е плод на оная духовна цялост, каквато представляват източната и, респективно, западната култура и духовност. Представите, заложени в Библията, знайно е, са се формирали в географски регион, който е на границата на Изтока и Запада. Чрез Библията Бог и вдъхновените от Бога мъдреци, които са написали, водени от Божия дух, тази Велика Книга, са се опитали да направят един великолепен синтез на източната и на западната духовна парадигми. Но трябва да отчетем и това, че Западната традиция, в оня древен момент, е все още в началото си; много по-късно западната култура в лицето на гръцката философия ще тръгне по своя път, а вече на почвата на Христовия идеал, ще получи своята завършена парадигмална форма. На тия основания смятам, че идеята за прераждането не може да се вгради във фундамента на оная цялост

от идеи, която намираме в Библията като цяло, именно в Стария и в Новия Завет. Идеята за прераждането, оказва се, е чужда на тази последната. И това съвсем не е случайно. Идеята за прераждането си съществува и органично се съчетава само в пределите на източната духовна парадигма. Погледната през оптиката на западния начин на мислене тази идея може да се оцени като вид "шикалкавене", което цели да замъгли оная основополагаща идея за безсмъртието на човешката душа, която стои в основата на Западната духовна парадигма (примерно, един Сократ, има тази идея за безсмъртието на душата за основна и водеща идея на своята философия, да не говорим за Платон или за Аристотел и пр.). Значи оня, който вярва в "прераждането" на душата, хем уж вярва в безсмъртието, но все пак и не вярва в него, а вярва в нещо половинчато, т.е. една такава идея, в оптиката на западния начин на мислене, е идея "ни рак, ни риба". И, от друга страна погледнато, тази идея е опит да се представи все пак в някаква одухотворена форма оня специфичен материализъм, който, както и да го погледнем, е ядро на източния начин на мислене. Идеята за прераждането може, подобно на наркотик, да успокои някои материалистични души, които, изправени пред екзистенциалната бездна, до която ги води техния материализъм, да бъдат залъгани, че всичко може би не е така, както всъщност е. Докато Западът не се оставя да бъде залъгван с подобни илюзии-залъгалки, а е проникнат от един толкова възвишен и одухотворен реализъм. Запомни от мен: най-реалистичен е тъкмо идеализмът. И то по една толкова проста причина: духът, не друго, е истински реалното.

114

Та на Изток материализмът е сякаш одухотворен и оцветен – и затова така пасва и на някои западни души, докато Западът символизира една принципно идеалистична по духа си мисловност, благодарение на която и материализмът на Запад е така, бих казал, честен, разголен и, точно поради това, така брутален. А на Изток не е така, там противоположностите се примиряват, което обаче води до един хаос, който така импонира на някои други души, нямащи доверие на внасящия ред във всичко човешки разум. Тъй че, разбира се, моят отговор на твоя въпрос е този: дори и в някои текстове, отпаднали от Библията, да е имало мотиви, свързани с източната представа за прераждането, те е трябвало да отпаднат тъкмо на основанието, че не се съчетават с духа на Западната парадигма, която при това, както е известно, успява да постигне и едни универсални и общочовешки измерения. За които в момента нека не се разпростирам, за да не стане всичко дълго и изморително за четене. Стига вече да не е станало такова. Но сега, като капак на всичко, бързам, трябва да излизам че ще пътувам, ако не беше така, ако не бях притеснен от времето, сигурно щях да напиша още нещичко; ала сега спирам дотук. То може и да е за добро... А друг път ще поговорим – и "попишем" – пак. Ще се радвам да има и други разбирания, различни от моето, та да започнем една хубава дискусия. Моят приятел Алесиян, убеден съм, ще се включи непременно. Аз лично смятам, че всички имаме нужда от една такава смислена дискусия... Анонимен каза: Всъщност идеята за прераждането е, че то е цикъл, който се пов-

таря, докато душата стигне нивото, необходимо за едно по-високо ниво, а именно преминаването в по-добрия свят. Не е добре да се подценява така Източната мисъл като се определя като "шикалкавене", спорно е да се смята и Библията за безгрешна – в нея са останали и човеконенавистни текстове, които няма как да идат от Бога... Томи Томев каза: Ангеле, благодаря за отговора, но не си ме разбрал правилно; затова още веднъж ще кажа. Аз вярвам в Бог като смисъл и проявление, но не съм религиозен човек, в оня смисъл, който проповядва православната църква. Прекалено много догми има там, а повечето от тях, според мен са напълно безсмислени понеже по никакъв начин не се вписват в съзнанието на съвременния мислещ човек. Те даже, пак според мен, пречат на духовното му израстване, спъват индивидуалността му. А за прераждането мисля, че няма нищо общо с материализма, с оня груб атеистичен, комунистически материализъм, според който съществува само материалното. Точно обратното. Хората, които приемат идеята за прераждането, са духовно по чисти и нравствено по отговорни, защото знаят, че всеки носи отговорност за живота си. И рано или късно понася последствията за мислите, думите, и действията си. Алесиян Пацев каза: Най-дълбоките основания на метемпсихозата са в законът на кръга, или законът на вечната повторяемост, която създава и същността и основните принципи на нещата. За древноиндийската мисловна традиция това е концепцията Рита.

115

Рита е световен ред, порядък, истина, закон задължителен за всички живи същества. Рита е и законът на кръговрата на Вселената. Той е и закон на кръга, в които се стапя различието между начало и край и се превръща в повторяемост. Именно този мисловен закон е в основата на учението за метемпсихозата. Във Ведите не е казано нищо за прераждането. Учението се оформя в Упанишадите. В “Законите на Ману” (manavadharmacastra) последната глава 12 е посветена на прераждането, или по-скоро на условията за него. В човека съществуват два образа на неговия аз. Емпиричен аз, дълбоко свързан със желанията и с тялото, и Атман. Смисълът на неговия живот е да направи разграничението и да познае Атман. За древния индус светът на битието е ужасен свят. Метаморфозата на човешката душа в този свят може да регресира дори до неорганичната материя, като всяко едно разрушаване на носещото тяло е свързано с болка и ужас. Но всяко възможно състояние и “състоянието битие” и “състоянието небитие” имат край и начало. Те са подвластни на закона за вечната повторяемост. Счита се, че учението за метемпсихозата идва в Гърция от Индия . Ямвлих и Херодот свидетелстват, че Питагор го е донесъл от Египет. За него човешката душа е проявен принцип на хармонията. Този принцип не само присъства, но и създава живото. Принципът на живота може да сменя различни тела. Може да се въплъщава и в животни, и в растения. Колкото самото основание на принципа е по-близо до доброто, толкова хармонията е повече и следователно формата на живота е по-съвършена.

Платон задълбочава възгледа. Душата не подлежи на разрушение. Изменя се проявеното, т.е. двойствеността, която се състои от принципа (идеята) и неговото проявление. Проявеното, от своя страна, се състои от възникването и изчезването. Душата е толкова посъвършена, колкото е по-близо до мисленето и знанието, колкото е по-голяма нейната потребност от знание. Следователно, щом потребността е различна, следва да е различна и самата душа, а това значи, че индивидуалното само по себе си е безсмъртно и присъщо на душата. Елементи на метемпсихозата има във философията на Емпедокъл, на неопитагореците, при Плутарх и Плотин. Идеи за метемпсихозата освен в Египет и Гърция се срещат в Кабалата и Библията. След Константинполския събор през 553 г. учението е обявено за ерес. То продължава да съществува в някой секти, например в албигойството. Смята се, че Ориген също е вярвал в прераждането. Може да се упомене още английския религиозен реформатор Джон Виклеф (Wycliffe 1320-1384) швейцарския религиозен реформатор Улрих Цвингли (Zwingliq 1485-1531) Франц Меркурий Ван Гелмонт (F.Mercurius van Helmontq 1618-1699) Шарл Боне (Charles Bonnet. 1720-1793). Капеланът на английския крал Георг, отец Гланвил издава книга Lux Orientatis където подробно излага теорията за метемпсихозата. Годфрид Лайбниц, Дейвид Юм, Фридрих Шелинг, Артур Шопенхауер, синът на Фихте, Емануил Херман Фихте (1797-1879) приемат и изучават концепцията.

116

ПРОБЛЕМЪТ ЗА ВЯРАТА По-добре е човек нищо да не каже, отколкото да каже... нищо! (Начало на дискусия) По рецензията на блогъра Христо Блажев Ричард Докинс громи религията в “Делюзията Бог” се завърза нещо като спор, ето какво ми е отговорил този млад човек, а по-долу можете да прочетете и моята реплика до него: Г-н Грънчаров, вашето "задължение" да заемете антикомунистическа и прорелигиозна позиция е познато на всички ни, уважавам тази ви пламенност. Ще ви отговоря тук, не ми се пренася дискусията във вашите блогове, където би ме ангажирала излишно със спорове. Комунизмът бе чудовищен кошмар и никой не може да отрече това. За радост малко по малко той отмира и отделните му промъждуквания са обречени в дългосрочен план. За съжаление това не се отнася за още по-чудовищната мозъкопромивка, наречена религия, между която и комунистическата вяра в непогрешимост на взетите решения има доста паралели, които вие отричате. Но от сваления бог до въздигнатия Сталин и обратно няма много път. Нечетящите хора са лесно изменчиви, знаете това добре. Комунизмът имаше малко време и причини много злини. Религията, за жалост, имаше и има безмерно повече време и го използва умело – от древността до наши дни тя е върховният манипулатор на човешките души и се възползва от това. Обезлюдяването на южноамериканският континент е един ма-

лък, но красноречив пример. Да, Иисус според писанията не е говорил за убийства, но бегъл поглед в Стария завет доста променя гледната точка, нали? Бидейки атеист, ще громя религията и вярата с всичко възможно – убеден съм, че без тяхното отмиране и пренасочване в градивна посока ще продължаваме да живеем в своеобразно мракобесно средновековие. Докинс не ми е икона, нито му се осланям безмерно. Единственото ми мерило е разумът ми тук и сега, с времето и натрупванията на знания ще се променям, но не виждам вероятност да повярвам в религиозни брътвежи. Драги г-н Блажев, Не става много ясно защо било мое "задължение" да заема тази или онази позиция; тия неща не стават така, както Ви изглежда. Като философ мой дълг е да работя за това не друго, а тъкмо истината да си пробие път – през стените на толкова много заблуди, невежество, грешки, илюзии, некомпетентност, лъжи, маниакални, но кухи горделивости и пр. Заявявате, че не сте били искали "да се ангажирате излишно със спорове", макар че тъкмо спорът, смислената дискусия е начинът за проясняване на проблемите. Липсата на готовност да вникнете в същината на проблемите и горделивото самомнение, че за Вас тук проблеми не съществуват, че Вие лично, вероятно, сте решили всички проблеми в тази сфера, е предпоставка за това твърденията Ви по-долу да "висят във въздуха", т.е. в тях не може да се намери и следа от аргументираност, а в тях откриваме само прекомерни дози самонадеяност и толкова много предразсъдъци.

117

Примерно, на Вас, въпреки вече казаното от мен, все още Ви се струва, че в сравнение с комунизма религията била "още по-чудовищна мозъкопромивка". С това твърдение просто демонстрирате пълно неразбиране и игнориране на спецификата на религията като форма на изразяване на човешкия дух. За човек като Вас, претендиращ че има все пак някакво отношение към духовната култура, примерно, към четенето на книги, подобно твърдение е непростимо. Г-н Блажев, човек чете книги не за да препотвърди заблудите и предразсъдъците си, а за да се освободи от тях. Вземете прочете една сериозна книга за религията, примерно, потрудете се да прочетете, да речем, "Философия на религията" на Хегел, чиито два тома уважаваното издателство ИЗТОК-ЗАПАД издаде наскоро, та в бъдеще да не се излагате повече с такива елементаризиращи твърдения за религията, с каквито сега се излагате. Ето защо на мен ми правите голяма услуга и просто не ми се налага да подлагам на критика смехотворни, макар и пищно звучащи твърдения от рода на това, имало доста паралели между религията и "комунистическата вяра в непогрешимост", че религията била някакъв призрачен "върховен манипулатор на човешките души" и пр. Във всяко едно твърдение личи отчайваща предубеденост, което е предпоставка за това, че Вие просто нямате никакво желание да вникнете в това за какво по-точно става дума, а просто се стараете непременно да потвърдите собствената си ограниченост (в тази област). За това Вашето важи правилото: по-добре е човек нищо да не каже, отколкото да каже нищо, т.е. за предпочитане е да се въздържи от твърдения в област, в която не е компетен-

тен, отколкото да дръзне да каже или, още по-лошо, да напише нещо, с което само да се орезили. Ето затова, наистина, приемете съвета ми: за да се изкаже човек що-годе смислено по въпроса, да речем, за отношението между Стария и Новия Завет, трябва много да е чел и най-вече много да е мислил. И, за да се осмели нещо все пак да каже, или, опази Боже, да напише, трябва да потисне у себе си всяка мания, че нещата са точно такива, каквито на него му изглеждат. А да базира твърденията си на чуто-недочуто или на четено-неосмислено, е голям риск, който уважаващия себе си човек не предприема. Оправдава Ви единствено Вашата младост, за която е присъща подобна самоувереност, но сега именно е крайно време да опитате да надмогнете такава една слабост, която иначе може много да ви пречи по-нататък в живота. Защото ако не постигнете това, ще продължавате да се излагате сякаш сте някакъв позакъснял, колкото войнствен, толкова и тъп, комунистически агитпропчик на т.н. "научен атеизъм" от 30-те години на миналия век в сталински СССР, понеже точно така звучат думите, които без замисляне сте дръзнали да напишете: "Бидейки атеист, ще громя религията и вярата с всичко възможно – убеден съм, че без тяхното отмиране и пренасочване в градивна посока ще продължаваме да живеем в своеобразно мракобесно средновековие!" Ще ви дам обаче един казус за размишление, понеже Ви уважавам като четящ, т.е. в потенция и мислещ – един ден, пожелавам Ви го! – млад човек: За какво Ви говори безспорния факт, че най-бесни отрицатели на религията са тъкмо т.н. "научни атеисти" на

118

комунизма, и то от ерата на най-дивите му ексцесии, с които подвизите на "мракобесното средновековие" изглеждат като невинни детски игрички? Помислете върху този въпрос. Ако измислите нещо смислено, имайте добрината да известите за него ако не мен, то поне своите читатели, които, предполагам, ще се радват да разберат до какви изводи сте стигнали. Желая Ви приятни размисли! И хубав ден! Анонимен каза: "Бидейки атеист, ще громя религията и вярата с всичко възможно – убеден съм, че без тяхното отмиране и пренасочване в градивна посока ще продължаваме да живеем в своеобразно мракобесно средновековие!" Не познавам г-н Блажев и няма да се изкажа общо за него, но тези думи не само са потресаващо посредствени, но са и изпълнени със самоувереност. Свидетелстват за един явно млад човек със стремеж към знание. Но тук проличава агресивния, посредствен атеизъм на Доукинс, иначе блестящ биолог. Той твърди подобни щуротии с подобаваща категоричност. Такава сигурност и догматична убеденост е стряскаща за хора, не познаващи религията освен от книги на Доукинс и Хитчинс. Думата „мракобесие” е толкова патетична, че няма нужда от коментар. (Продължение на дискусията очаквайте в следващия брой.)

119

За контакти с редакцията на сп. ИДЕИ: e-mail: angeligdb@abv.bg GSM: 0878 269488

120